1. Понятие за търговско право. ТП в правната система.

Отграничение на ТП от сродни правни

отрасли.

1. Понятие за търговско право.

1.1. Правото се дели на публ. и частно като разгран. между тях се е обяснява в зависимост от разл.
критерии.
а) Първият критерий е бил интересът, и по конкретно чии интереси защитава правото – още Улпиан е
казал: “Publicum ius est quod ad statum rei Romanae spectat, privatum – quod ad singulorum utilitatem”.
б) Днес обаче за решаващ критерий се приема методът за правно регулиране – императивният метод е
присъщ на публичното право, а методът на равнопоставеност – на частното право.
Делението на правото на частно и публично е универсално – присъщо е на почти всички правни
системи.
1.2. Частното право има два основни дяла – гражданско и търговско право, което дава възможност да
се говори за дуализъм на частното право. Разделението на частното право на гражданско и търговско е
въпрос на законодателна политика. Търговското право не съществува като самостоятелен отрасъл във
всички правни системи:
а) Има системи, които не познават нашето делене на частното право. В англосаксонското право има
ТП в тесен смисъл (обхващащо търг. сделки и търговските ценни книжа) и отделно дружествено право
и несъстоятелност;
б)Има системи при които ГП е единно(специални търговскоправни разпоредби в ГК има относно
субектите и сделките).Това единно ГП е присъщо за континенталната система, както за държави от
немския, и за държави от френския правен кръг. В тези страни или изобщо не е имало ТП– Швейцария
и Скандинавските страни или ТП е погълнато от ГП при неговата кодификация – Италия и Холандия.
1.3. Обективни основания за отделянето на ТП от ГП се откриват в предмета на правното регулиране.
ТП урежда правни отношения, които се формират на базата на обществени отношения, възникващи в
сферата на обмена на стоки, услуги и капитали.
а) От иконом. гледна точка търговията е тази фаза от оборота, която се намира между производ. и
потребл.;
б) От юридическа гледна точка това е т. нар. предприемаческа дейност и когато се казва, че ТП урежда
търговски отношения се има предвид именно предприемаческата дейност.
2. Място на ТП в системата на частното право. ТП е отделен, самостоятелен клон на частното право,
който се е обособил исторически от ГП, но си остава част от частното право. ТП може да се съпостави
с някои сходни понятия:
2.1. Съпоставка със стопанското право. Самият термин “стопанско право” има различни значения: 1)
СП може да е част от административното право, която регулира отношенията в оборота; 2) СП може
да е част от частното право, която регулира обмена и 3) СП може и да е отделен, хетерогенен отрасъл,
съвкупност от частно и публично право. ТП също съдържа публичноправни елементи и това е една от
особеностите му в сравнение с ГП, но доминиращо място заемат частноправните норми и
правоотношения. В този смисъл ТП е най-близо до второто разбиране за СП. От друга страна обаче
терминът “стопанска дейност” има по-широка значение от термина “търговска дейност” и това е
видно от различни законови текстове – чл. 357 ЗЗД: С договора за дружество две или повече лица се
съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел - казано е стопанска
цел, а не търговска цел; чл. 3 ЗЧИ: . Когато се говори за стопанска цел/ дейност се има предвид всяка
дейност насочена към производство на стоки или услуги с цел печалба. Всичко това води до извода, че
понятието “стопанско право” е по-широко от понятието “търговско право”, но днес в България няма
обособено Стопанско право.
a). Според Ал. Кацарски съпоставката на ТП със стопанското право може да се разглежда в две насоки
отново според това, какво се влага в това понятие:
- Ако СП се разбира като съвкупност от норми, които регулират стопанския живот (почти цялото ТП,
ТрП в частта му за колективните трудови договори, данъчното право, елементи от АП,
антимонополното законодателство) то най-съществената критика към него е, че дори такава
конструкция да е логически издържана тя е практически безсмислена, защото от един отрасъл има
смисъл доколкото е приложимо общо регулиране на отношенията в него.
б) От понятието СП има смисъл в контекста на европейската общност – тъй като с идеята за Общ
пазар възниква и необходимостта за уеднаквяване на нормативната база и премахване на всички
1
пречки пред бизнеса. Едно от основните направления за уеднаквяване е СП (търговско, трудово,
митническо, данъчно и т.н.), което се осъществява от 14 директорат на ЕС.
в). В други правни системи СП е известно като икономическо право. Според Ал. Кацарски бизнес
правото има различен подход от този на ТП. Основни понятия на ТП са понятието за търговските
сделки и понятието “търговец”, бизнес правото също използва понятието “търговски сделки”, но
вместо понятието “търговец” заменя с понятието “бизнес дейност”. Двата подхода са принципно
различни – ТП си харесва определени субекти по формален критерии, които подчинява на търговския
закон. Понякога обаче не търговци имат по-развита дейност от дребните търговци, българският
законодател е забелязал това и създава задължения и за други субекти да се регистрират по ТЗ. Бизнес
правото изоставя формалния критерий, а гледа дейността – когато има дейност, която си е бизнес тя се
подчинява на правилата на закона независимо от субекта. Този подход е възприет легално за първи
път от ИГК от 1942 г.
2.2. Съпоставка с гражданското право. ТП исторически е произлязло от ГП. Смята се, че ТП е
специално право (lex specialis) по отношение на ГП. Това положение е нормативно уредено в чл. 288
ТЗ: За неуредените с този закон положения за търговските сделки се прилагат разпоредбите на
гражданското законодателство . . . Редица от правилата на ГП се прилагат и изобщо не са уредени от
ТЗ (лица, обекти, основни положения за сделките). Между ГП и ТП съществува генетична и
функционална връзка. Зависимостта между тях не е еднопосочна защото и ТП влияе върху ГП.
Според Ал. Кацарски отграничаването на ТП в системата на частното право става по пътя на
мисленото му елиминиране. Първоначално е съществувало само ГП, след това са се отделили
търговското и трудовото. Днес ГП е остатъчно частно право – всичко, което не е търговско и трудово.
Критерии за отграничаване на ТП от ГП:
a). Страните – има две възможности:
- двете страни да са търговци – никой не го използва, защото противното би означавало преуреждане
на всички ГП отношения в търговския закон;
- поне една от страните да е търговец и сделката да е свързана с търговската му дейност – това е т.нар.
субектна система, която е възприета в Германия.
б). Отношенията – българският закон посочва 15 вида търговски правоотношения независимо от
страните по тях. Това е т. нар. обективна система, която изхожда от независещата от страните природа
на правоотношенията и е възприета в чист вид в Испания.
2.3. Българският законодател е възприел смесената система, която има поне 2 предимства:
а) тя е първата исторически възникнала и е най-често срещата от ФТК от 1807 г насам;
б) дава най-голямо приложно поле на ТП и го улеснява да се адаптира към обмена.
ТП в смесените системи се занимава с 2 групи сделки: сделки търговски по естеството си и търговски
сделки според страните. Разграничението между ТП и ГП е на основа правопораждащия юридически
факт – ако той е търговска сделка правоотношението е търговско, ако не – гражданско. Понятието за
търговска сделка (чл. 286: (1) Търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с
упражняваното от него занятие. (2) Търговски са и сделките по чл. 1, ал. 1 независимо от качеството
на
лицата, които ги извършват.) е най-важното в ТП, което го обособява в самостоятелен правен отрасъл.
От 1991-11996 г. има гл. 1, 2 и 4 от ТЗ но ТП на практика няма, защото отношенията в между търговци
се използва ЗЗД.
3. Основни различия между ТП и ГП. Отликите между ТП и ГП са функция на отношенията, които ТП
урежда:
3.1. В ТП има по-голям брой императивни норми и това се дължи на по-активната намеса на
държавата в търговския оборот (съществуват множество правила относно нелоялната конкуренция,
антимонополното право, несъстоятелността).
3.2. Интензитета на търговския оборот е основание за много по-голямото типизиране на ТП
институти. В търговския оборот има множество установени форми които се прилагат масово
(търговско представителство, сделки под общи условия).
3.3. В търговското право се използва много по-широко търговския обичай, отколкото гражданския
обичай в ГП и това се дължи на типизацията на обичаите в международния оборот, която рефлектира
и върху вътрешния.
3.4. В редица области на ТП се използват международни унификации, които са общоприети.
Например Женевските конвенции в областта на менителничното право, еднообразните правила на
2
Международната търговска камара в Париж. Освен това Комисията на ООН по ТП приема “закони”,
които съдържат типизирани модели относно електронния коносамент, електронната търговия,
банковите преводи и т.н. Тази международна унификация е още по интензивна в Европа по линия на
ЕС, която е задължителна и за нас по силата на Договора за присъединяване – последните изменения
на ТЗ са хармонизация с 1, 2 и 12 директива на ЕС в областта на дружественото право.
3.5.ТП има особености и с оглед правно организационните форми. Субектите на ТП са numerus
clausus.
3.6. Интензитетът на търговския оборот е основание широко да се прилага принципът за публичност
на всички търговци. Всички търговци се записват в търговски регистри (в Окръжните съдилища),
които са общодостъпни.
3.7. ТП има особеност и в областта на правоотношение, за разлика от ГП то не допуска
безвъзмездните сделки.
3.8.ТП съдържа и по-строги правила, които целят защита на доверието в търговския оборот – изисква
се по-висока грижа при изпълнението, възможностите да се атакуват търговските сделки са по-
ограничени по отношение на форма, пороци на волята, а крайната нужда не е основание за
унищожаемост.
3.9. Законодателят въвежда и по-тежки санкции в ТП за разлика от ГП – солидарността се предполага
ако не е уговорено друго; лихва се дължи и без да е уговорена, а е възможна и капитализация на
лихвата; обективната отговорност се прилага по често. Съществуват и правила за защита на доверието
и пазене на търговската тайна.

2. Основни принципи на ТП. Търговски правоотношения. История и съвременни тенденции в

развит. на ТП.

1. Основни принципи на ТП. Когато се говори за основни принципи се имат предвид правни норми, а
не морални, икономически или политически положения, които са с по-абстрактен характер, което не
изключва тяхното пряко приложение. От тази гледна точка могат да се посочат няколко принципа:
1.1. Чл. 19, ал. 2: равни и еднакви условия за извършване на стопанска дейност.
1.2. Принцип за еквивалентност на престациите. В търговския оборот това е субективна, а не
обективна еквивалентност.
1.3. Принцип за свободна конкуренция и забрана за злоупотреба с монополно положение и на
нелоялна конкуренция.
1.4. Принцип на добросъвестност –онези общи изисквания за честност, лоялност и почтеност, които
важат в търг. оборот.
1.5. Принцип за дължимата грижа – изискванията са по-високи. Грижата на добрия търговец е по-
тежка от тази на добрия стопанин, а за някои категории търговци (банки, застрахователни компании и
др.) тази грижа е много по-голяма.
2. Търговски правоотношения – могат да се обособят 2 групи, които са свързани с наличието на
публично правни елементи в ТП.
2.1. Частноправни правоотношения, които заемат основно положение – имуществени отношения
между равнопоставени субекти, отношения между търговци или между търговци и нетърговци.
2.2. Публично правни правоотношения, които възникват във връзка с установени от държавата
изисквания при осъществяване на търговската дейност – търговски регистър, водене на търговски
книги и т.н. Търговските правоотношения не се различават особено от останалите правоотношения –
трябва да има правна норма и юридически факт (в ТП има специфични юридически факти –
търговските сделки). Подобно на всички правоотношения има страни – частни лица или държавни
органи. Съдържанието им включва права и задължения. Търговските правоотношения имат обекти, но
има и специфични обекти – търговско предприятие, права върху нематериални блага (търговски
марки).
3. История и съвременни тенденции в развитието на ТП.
3.1. История – търговското право е възникнало през Средните векове. Най-рано в Италия (ХІІ-ХІІІ в.),
а по-късно и в търговските градове на Германия. Характерно за това първо търговско право е, че то е
било съсловно право (ius mercatorum). След Тридесетгодишната война (1618-1648) водеща в ТП става
Франция, където по-късно се приема и първия търговски кодекс през 1807 г. Кодификацията на
търговското право в Германия преминава през няколко етапа и завършва през 1900 година с
3
приемането на Handelsgesetzbuch. Във Великобритания обратно първоначално е съществувало
самостоятелно merchant law, което обаче през ХVІІІ в. се слива с common law. Първият ТЗ в България
е от 1897 г., който е изработен въз основа на Унгарския ТЗ и е допълнен с правила на италианския,
румънския и френ. закони. След този закон са приети и множество други актове допълващи материята
на ТП (напр. Закон за кооперативните сдружения 1907 г., Закон за дружествата с ограничена отговор.
1924 г. Закон за борсите 1907 г. и т.н.)
3.2. Тенденции:
а) Навлизане на публично правни елементи в частното ТП – антимонополно законодателство,
несъстоятелност.
б) Репреватизация – проникване на ТП в ГП, което води до комерсиализирането му.
в) Унификация на ТП. Във всички държави от ЕС дружественото право е унифицирано.

3. Обхват и система на ТП. Източници на ТП – видове, особености. Обща характеристика на ТЗ.

1. Система на ТП. Когато се говори за система се има предвид обособяването на правни норми от
даден клон на правото в правни институти и тяхното логическо подреждане. Основни институти в
системата на ТП са:
1.1. Правоотношения, свързани с търговците и търговските предприятия (ЕТ и търговски дружества) и
правоотношенията, които възникват и се развиват във връзка с търговските предприятия. Тази група
институти всъщност обхваща въпросите за субектите на ТП. Проблемът тук идва от липсата на обща
уредба на юридическите лица, нито в ГП, нито в ТП (от една страна са ТД, а от друга кооперациите
във външния Закон за кооперациите). Един от белезите на правния отрасъл е самодостатъчността и
вътрешната организираност на материята. Затова в много страни дружественото право е
самостоятелен отрасъл от правната система, като под дружествено право се разбира уредбата на
капиталовите дружества. В ТП на тези страни съществува търговски кодекс, който урежда общите
правила относно събирателните и командитните дружества, но освен това има и външни закони, които
уреждат капиталовите дружества и борсовата търговия, който образуват дружественото право. В
България първа стъпка в тази насока е Законът за публичното предлагане на ЦК, който е външен закон
неинкорпориран в ТЗ, но е необходим за да се разберат акционерите дружества.
1.2. Търговски сделки – тук близостта с ГП е най-голяма, защото има субсидиарно прилагане на
гражданския закон и то много често, защото ТЗ урежда само изключенията от общия
гражданскоправен режим. Банковите сделки не могат да се отделят като отделен дял, защото при тях
има много често препращ. към ЗЗД и договора за поръчка.
1.3. Менителнични ефекти – по принцип, част от търговските сделки, но обособени поради абсолютно
пълната си уредба. Те се отличават от общите правила както на гражд., така и търговското право
поради своята абстрактност.
1.4. Морско търговско право – обособена уредба, отличаваща се от търговската уредба и отразена в
КТМ, който е изработен въз основа международните конвенции, по които България е страна.
1.5. Отношения свързани със защита на конкуренцията.
1.6. Несъстоятелност – дял с комплексен характер, съдържащ и материални и процесуални норми. При
систематизацията на несъстоятелността могат да се използват 2 модела: 1) германски – първо
материалните разпоредби, а после процесуалните, той не е повторен никъде, защото е много сложен;
2) правилата са смесени като се следва развитието на производството.
1.7. Международно ТП.
Тази систематизация е облекчена от съществуването на ТЗ, който обхваща 1, 2, 3 и 6. ТЗ не урежда
останалите елементи от системата, които се уредени в други източници. ТП обхваща институти не
само с частноправен, но и с публично правен характер, което води до спорове дали дадени правила са
част от процеса или от материалното ТП (несъстоятелността). В ТП има включени административно
правни (търговски регистри) и наказателноправни правила (престъпления против кредитната система
и престъпления свързани с несъстоятелността).
2. Източници на ТП – имат се предвид нормативни актове, източници на правни норми.
2.1. Водещо място заемат актовете с търговско правен характер, които условно могат да се нарекат
търговски закони (част от тях могат да са подзаконови нормативни актове). Тук централно място има
ТЗ, който е кодекс по своята същност е кодекс. Освен него към тази група се причисляват и Законът за

4
защита на конкуренцията, ЗБ, ЗППЦК, ГПК и др. Подзаконови нормативни актове са Наредба №14 на
МС, множество наредби на БНБ.
2.2. Субсидиарен източник на ТП е граждански закон – всички гражданскоправни нормативни актове–
ЗЛС, ЗЗД, ЗС.
2.3. Когато дадено правоотношение не е уредено от ТЗ и ГЗ се прилага търговския обичай – това
съотношение е закрепено в чл. 288 ТЗ. Търговският обичай обхваща правила характеризиращи се със
своята трайност, прилагащи се със съзнание за задължителност и санкционирани от държавата.
Последната им особеност ги отличава от обичаите в практиката. В съвременното ТП повечето обичаи
са писани и се прилагат в международния оборот – напр. еднообразните правила на Международната
търговска камара в Париж (относно акредитива и т.н.), обичаи има и в областта на търговското
мореплаване. Трябва да се има предвид, че съдът не е длъжен да знае обичая и страните трябва да го
докажат.
2.4. Източници са и международни актове при условията на чл. 5, ал. 4 – ратифицирани, обнародвани в
ДВ и влезли в сила (напр. Виенската конвенция за международна продажба на стоки). Според КС дори
и международни актове да не са обнародвани, те са част от вътрешното право ако по тогавашния
режим не се изисквало обнародване.
2.5. Други източници: 1) справедливост – чл. 52 ЗЗД, чл. 130 ГПК; 2) съдебна практика –
тълкувателните решения на ОСГК; 3) морала и добрите нрави, които имат значение за тълкуването и
прилагането по аналогия.
2.6. Специални източници – счетоводните стандарти (подзаконови нормативни актове) – според чл. 6
ЗСчет. те са задължителни за предприятията. С изменението на Закона за ДВ публикуването в
притурка (отнася се за счетоводните стандарти) се приравни на обнародване в ДВ. БНБ приема и
банкови унифицирани стандарти, но те са по-скоро обичаи, защото не са задължителни.
3. Особености на ТЗ (с оглед съдържанието):
3.1.ТЗ съдържа легално определение на понятието “търговец” и видовете търговци(без Кооперации).
3.2.ТЗ урежда особени правила за представителството на търговците – търговското представителство.
3.3. Изчерпателно са уредени търговските дружества, включително едноличните търговски дружества
и най-важните правила за търговците публични дружества. ТЗ е съобразен най-вече с немския закон,
но режима на събирателните дружества, разкрива сходство с френското право, системата на
управление на акционерното дружество е по-скоро френска.
3.4. Учредени са нови институти – режима на конвертируемите облигации и преобразуване на
търговски дружества.
3.5. ТЗ урежда особена категория търговски дружества – холдинги и консорциуми.
3.6. Подробно са уредени търговските сделки, като режимът е усъвършенстван от стария ТЗ, с
правилата за лизинга, търговската продажба, търговските ценни книжа (въз основа Виенската
конвенция от 30те години).
3.7. Режимът на несъстоятелност също е нов и съществената отлика е наличието на оздравително
производство.

4. Субекти на ТП – понятие за търговец.

Основни понятия на ТП са “търговец” и “търг. сделка”. Общите положения за търговеца са уредени в

чл.1,2 на ТЗ
1. Понятието “търговец” е уредено в чл. 1, ал. 1 ТЗ: Търговец по смисъла на този закон е всяко
физическо или юридическо лице, което по занятие извършва някоя от следните сделки: 1) покупка на
стоки или други вещи с цел да ги препродаде в първоначален, преработен или обработен вид; 2)
продажба на стоки от собствено производство; 3) покупка на ценни книги с цел да ги продаде; 4)
търговско представителство и посредничество; 5) комисионни, спедиционни и превозни сделки; 6)
застрахователни сделки; 7) банкови и валутни сделки; 8) менителници, записи на заповед и чекове; 9)
складови сделки; 10) лицензионни сделки; 11) стоков контрол; 12) сделки с интелектуална
собственост; 13) хотелиерски, туристически, рекламни, информационни, програмни, импресарски или
други услуги; 14) покупка, строеж или обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба; 15) лизинг.
От това определение могат да се изведат специфичните белези на понятието “търговец”:

5
1.1. Търговецът е физическо или юридическо лице и то дееспособно. Изискването за дееспособност не
е изрично, но следва от систематичното тълкуване на чл. 1 и чл. 56: Като едноличен търговец може да
се регистрира всяко дееспособно физическо лице с местожителство в страната.
1.2. Лицето трябва да извършва сделките по т. 1-15 с измененията на ТЗ от 1996 г. Съдържанието на
текста се промени и вече не се говори за “търговски дейности”, което е неясно, защото може да се
имат предвид други правни действия освен сделките, например изпълнението. Сделките в чл. 1, ал. 1
са от категорията на абсолютните търговски сделки, защото извършването им предпоставя и
предполага качеството търговец. Тяхната предприемаческа същност е толкова силна, че извършването
им по занаят обуславя придобиването на търговско качество, без значение за чия сметка се извършват
тези сделки, но по принцип се смята, че трябва да са от свое име. ТЗ урежда търговското
представителство, но това в случая няма значение, защото те представляват търговец. Единственото
изключение е търговското представителство в тесен смисъл. Поставя се въпросът дали съдружниците
(неограничено отговорни) в персоналните търговски дружества са търговци или не. Според закона не
са, тъй като качеството “съдружник” не води до качеството “търговец”.
1.3. Търговските сделки трябва да се извършват по занятие. Терминът “по занятие” не е определен
легално в ТЗ, но независимо от това е безспорно какво означава. Това е обективен белег, който не
зависи от субективното отношение на търговеца или на третите лица. Сделките трябва да се
извършват системно, постоянно и основно с цел печалба, с намерение тя да е източник на постоянен
доход. Броят на сделките и техния размер, реализираната печалба са без значение, не е необходимо
тази дейност да е единствен източник на доходи. Формулировката е достатъчно широка, за да може
във всеки случай дали дейността е търговска (напр. ако едно лице организира в продължение на
няколко месеца дейността си като търговец, за да сключи само една търговска сделка ще го
квалифицираме като търговец).
а) Тези положения са конкретизирани във Валутния закон относно сделките с чужда валута по
занятие, който представляват според т. 11 от ДР: а) извършване в продължение на една година на
сделки за сметка на повече от 10 лица, или б) извършване в продължение на една година на сделки с
повече от 20 лица, които не са банки, финансови къщи или обменни бюра, или в) отправяне на
рекламни изявления, на покани или предложения за сключване на сделки с неопределен кръг от лица,
включително чрез средствата за масово осведомяване. Това са 3 хипотези дадени алтернативно, като
последната от тях се отклонява от традиционното разбиране за този термин и е специфична за ВЗ.
б) Наредбата за изискванията към дейността на инвестиционните посредници в т. 10 от ДР също
обяснява този термин: "извършване по занятие на сделки с ценни книжа" е налице при: а) сключване в
продължение на една година на сделки с ценни книжа от името и за сметка на повече от три лица,
които не са роднини по права линия без ограничения, роднини по съребрена линия до трета степен
включително или съпруг на лицето, сключило сделките, или б) пряко сключване (не в изпълнение на
подадени поръчки до инвестиционен посредник) в продължение на една година на сделки с ценни
книжа за своя сметка с повече от три лица, които не са инвестиционни посредници, или лица по т. 1.
Тези търговци имат задължение да се впишат в търговския регистър и невписването води до
налагането на административни мерки, но вписването не e елемент от фактическия състав на
придобиването на качеството търговец.
По чл. 1, ал. 1 качеството търговец могат да придобият и юридически лица на гражданското право
(фондации и сдружения), но така те ще изгубят първоначалното си качество.
2. Извън тези 3 белега има и една друга група търговци, която е уредена по различен начин и не
попада под това определение – търговските дружества и кооперациите (с изключение на ЖСК) – чл. 1,
ал. 2. Всички останали субекти придобиват търговско качество ако са налице посочените по горе 3
белега, без да е нужно вписване в търговския регистър. Що се отнася до ТД и кооперациите при тях
основният критерий за придобиване на качеството “търговец” е вписването в търговския регистър,
едва когато се впишат стават търговци. И за ТД и кооперациите важат изискванията по чл. 1, ал. 1 –
дееспособно физическо или юридическо лице, което извършва търговски сделки, но не по занятие (чл.
63). В някои законодателства изрично е предвидено, че търговските дружества може да не извършват
търговски сделки, а да са създадени с други цели напр. научноизследователска дейност, в България
обаче според чл. 63 това не е така. Основното при тези търговци обаче е учредяването като ТД или
кооперация и вписването в търг. регистър, което е завършващият елемент от факт. състав. Не са
търговци дружеството със съучастие (тайното дружество, но единият от участниците в него е винаги
търговец) и гражданското дружество, което изобщо не е правен субект.
6
3.Има още една група търговци, за които е характерно, че стават търговци поради особеното
устройство на своята дейност – чл. 1, ал. 3: За търговец се смята и всяко лице, образувало
предприятие, което по предмет и обем изисква неговите дела да се водят по търговски начин даже ако
дейността му не е посочена в ал. 1. Вторият белег на тези търговци е изискването делата да се водят по
“търговски начин”.
3.1. Понятието “търговско предприятие” по смисъла на чл. 1, ал. 3 не идентично с “търговско
предприятие” по чл. 15. По смисълът на чл. 1, ал. 3 предприятие означава стопански обект – магазин,
ателие, фабрика.
3.2. Второто изискване е дейността да има такъв предмет и обем, че да се води по търговски начин.
Това означава по начин характерен за търговците, т.е. изисква се по-висока степен на организираност
от занаятчиите и т.н., която се изразява в това, че лицето набира работници (има разделение на труда).
Извън това “търговският начин” се характеризира с водене на счетоводство, реклама и т.н.
По ал. 3 също има само материални предпоставки и при тази група търговци отново не се изисква
вписване в ТР.
4.В ТЗ се казва изрично кои лица не са търговци, макар това да е излишно, защото търговците са
изчерпателно изброени.’[Понятието “лица” в случая означава, че става дума само за физически лица.
По-скоро това е направено за да има ясна диференциация между търговците и други сходни
категории. Не са търговци лицата по чл. 2:
4.1. Селските стопани, защото селското стопанство е специален отрасъл, който по-принцип не е
особено доходен, а изисква повече усилия, т.е. трябва да бъде закрилян. Селският стопанин може да е
търговец ако отговаря на условията на чл. 1, ал. 3.
4.2. Занаятчиите – основната причина за това те да не са търговци е разликата в организацията на
производствения процес. По начало обемът на занаятчиите е по-малък. В момента се подготвя Закон
за занаятчиите.
4.3. Лицата извършващи услуги с личен труд – не са търговци поради малкия обем на работа и
липсата на трудова организация, критерият е по-скоро количествен.
4.4. Лицата упражняващи свободни професии – архитекти, лекари, адвокати.
Ако дейността на занаятчиите и на останалите лица по чл. 2, т. 2 може да се определи като
предприятие по смисъла на чл. 1 , ал. 3 то и те са търговци.
4.5. Лицата, извършващи хотелиерски услуги чрез предоставяне на стаи в
обитаваните от тях жилища също не са търговци.
За всички категории критерии е обемът на дейността,но на практика всеки от тях може да бъде
търговец.
5. Поставят се следните въпроси относно търговците:
5.1. Дали държавата е търговец. Законът не дава отговор на този въпрос, но според А. Калайджиев
отговорът е отрицателен, тъй като държавата е особен субект и не извършва сама търговска дейност, а
чрез търговски дружества. За да бъде държавата търговец трябва изричен закон.
5.2. Привиден търговец –щом едно лице придобие търг. качество, то не го губи поради неизвършване
на търг. дейност.
5.3. Непълнолетен търговец – нашият закон не го урежда.
6. Изводи – законът урежда търговците: 1) по характера на дейността – чл. 1, ал. 1; 2) по предмета и
обема на дейността – чл. 1, ал. 3 и чл. 2, т. 2; и 3) търговците по чл. 1, ал. 2

5. Търговско предприятие – понятие. Съдържание на предприятието. Сделки с предприятие.

Правен режим:чл.15-16а ТЗ. Това е общия режим, в ЗОЗ има специални правила относно залагане на
предприятие.
1. Понятие. Търговското предприятие по смисъла на чл. 15 е организация на дейността на търговеца.
Понятие, което се покрива донякъде с понятието “имущество”, но е по-широко от него (на практика
търговското предприятие е имуществото на търговеца). По нашето право търговско предприятие е
обект, а не субект на правото, за разлика от други правни системи.
Според Ал. Кацарски има 3 подхода за регламентирането на търговското предприятие:
1.1. Субектна теория – при финансовото и при трудовото право. Двата отрасъла се опитват да работят
с категорията правосубектност, която се разминава с понятието на гражданското право. Данъчно
задължени са и неперсонифицирани образувания, а в трудовото право като работодател може да се
7
третира и неперсонифицирана гражданска общност. Когато и двата отрасъла стигнат до принудително
изпълнение, работят с гражданска правосубектност (не се изпълнява срещу гражданско дружество, а
срещу съдружник) – определящо е търговското понятие за субект.
1.2. Чл. 15, ал. 1 – търговското предприятие не е субект, а обект. Обект на правото е нещо от
материалната действителност, върху което съществува субективно право.
1.3. Възможно е, когато търговското предприятие се третира като обект да се разбира нещо различно
от горното определение – съвкупност от права, задължения и фактически състояния (наследството
също може да се третира по двата начина). Разликата между двата подхода обаче е съществена:
а) ако търговското предприятие (наследството) се третира като обект в истинския смисъл на думата
върху него има едно субективно право на търговеца и с актът на прехвърлянето автоматично се сменя
титуляра на това право, ако търговското предприятие се третира само като съвкупност последиците от
акта на прехвърляне са много по-ограничени – прехвърлянето няма да е изведнъж, а по начини
различни за разл. елементи от трите съвкупности;
б) ако има единно право върху търг. предприятие, то трябва да има и иск, с който да се защитава това
право, ако търг. предприятие е съвкупност, всеки от елементите ще се защитава по съответния начин –
няма общ начин за защита.
2. Съдържание на понятието “търговско предприятие”:
а) То е съвкупност от права, които могат да са имуществени (вещни, облигационни, права върху
нематериални блага) и неимуществени, които са свързани с търговската дейност (напр. право на
търговска фирма). Има и други неимуществени права, които се включват в търговското предприятие
(напр. авторски права: право на публикуване, право на авторско име и т.н.) Заради неимуществените
права понятието “търговско предприятие” е по-широко от “имущество”.
б) В търговското предприятие се включват задължения. Задълженията могат да бъдат, както деликтни
така и договорни, както частни така и публични.
в) На последно място се включват и фактически отношения(например владение, клиентела, репутация
и т.н.)
Търговското предприятие е не статична, а динамична съвкупност.
Всеки търговец (ЕТ или ТД) може да има повече от едно търговско предприятие, без дори да
регистрира клон– това личи от Националните сметкови стандарти, които предвиждат възможност за
водене на отделна отчетност. Отграничение между търговските предприятия на един търговец се
прави на базата на предмета на дейност, а ако са с еднакъв предмет на дейност въз основа на
отделното счетоводство. Доказването дали определени елементи са в състава на търговското
предприятие става обикновено от счетоводната отчетност. Смисълът от възможността за множество
предприятия е прехвърлянето на едно от тях като съвкупност.
Поставя се въпрос дали може да се прехвърли част от предприятието, а да се приеме, че има
прехвърляне на цялото предприятие – смята се, че могат да се извадят определени права, без обаче да
се накърнява същността на предприятието. Според едно съдебно решение прехвърляне на
предприятие има дори и само при прехвърляне на фактическите отношения, при положение, че ЕТ
още не е започнал да развива дейност и няма права и задължения.
3. ТЗ урежда в чл. 15 общия правен режим на разпоредителните сделки с търговско предприятие. Най-
вече този режим се прилага за продажбата на търговско предприятие, но може да се използва и за
други прехвърлителни сделки. Сделките с търговско предприятие напомнят на продажбата на
наследство и преди да съществуват подробни правила за търговското предприятие се използват
правилата за продажба на наследство. Сходството е в правата и начина на прехвърляне.
Според Ал. Кацарски търговското предприятие може да бъде обект освен на продажба и на замяна,
дарение, залог по ЗОЗ, завещание и апорт. Във всички тези случаи (с изключение на завещанието и
апорта) прехвърлителната сделка е договор. Формата на договора не зависи от елементите на
съвкупността, иначе би се обезсмислило прехвърлянето на предприятие. Сделките с една съвкупност
трябва да постигат 2 ефекта:
3.1. Прехвърлителният акт е единен и се отнася до всички елементи на съвкупността, без да се
изброяват– тази цел се постига с посочване на общ белег, който ги индивидуализира: при
наследството принадлежност към имуществото на наследодателя, при търговското предприятие –
връзка между елементите и търговската дейност на лицето (всеки елемент трябва да обслужва
търговската дейност на лицето).

8
3.2. Другият смисъл на сделките със съвкупност е да има единна форма за прехвърлянето на всички
елементи, без поименно изброяване - формата е нотариална заверка на подписите на 2те страни.
3.3. Продажбата на търговско предприятие се извършва с договор.
а) Формата е за действителност и изисква нотариално заверени подписи на прехвърлителя и
преобретателя.
б) Законът изисква отчуждителя да уведоми кредиторите и длъжниците за извършеното прехвърляне.
Това уведомяване е необходимо за противопоставимостта на прехвърлянето на трети лица, а не е
елемент от фактическия състав. Сделката, с която се прехвърля търговско предприятие може да се
разглежда като много на брой цесии или много на брой замествания в дълг, а и при двата типа сделки
е необходимо уведомяване. Режимът при търговското предприятие е облекчен, защото кредиторите не
е нужно да дават съгласие като по чл. 102 ЗЗД: Трето лице може да замести длъжника само с изрично
съгласие на кредитора. Това е така, защото законът предвижда солидарна отговорност за
прехвърлителя и преобретателя (чл. 15, ал. 2) и така кредиторите са гарантирани. Законът създава и
определена поредност, тъй като изрично определя, че ако задълженията са търсими (всички освен
паричните), кредиторите са длъжни да се обърнат първо към прехвърлителя на предприятието. Идеята
на законодателя е, че тъй като отчуждителя е бил страна по непаричното задължение може вече да е
започнал подготовка за изпълнение и поради това на него ще му е по-лесно да изпълни.
в) Според Герджиков разпоредбата на чл.15,ал.2 е диспозитивна - възможно е да се постигне някакво
друго споразумение с кредиторите, например те да освободят продавача от задължението си към тях,
което ще е истинско заместване в дълг. На практика това е единствената възможна уговорка – не може
да има споразумение с кредиторите, според което преобретателя да не е отговорен за задълженията на
предприятието. Аргументите в тази насока са най-малко 2:1)ако извън търговското предприятие
останат задълженията какво точно ще се придобие тогава;2)в правото няма фигура, която да
предвижда, че купувача се освобождава от отговорност(за разлика от заместването в дълг при първата
възможност). Проф. Герджиков също поставя и въпроса за давността, с която се погасяват
задълженията на продавача, който той прехвърля заедно с предприятието. Според повечето автори в
този случай няма особености при давността.
3.2. Освен това е необходимо договорът за прехвърляне на търговско предприятие да е вписан в TР;
той се вписва по партидата на прехвърлителя и преобретателя или правоприемника и се обнародва в
ДВ.
а)Поставя се въпросът какво става ако преобретателят не е търговец. Според Наредба № 14, когато
бъде заявено за вписване по партидата на прехвърлителя прехвърлянето на предприятие, съдът
служебно вписва преобретателя в търговския регистър и вписва прехвърлянето. Вписването се
извършва по партидите и на двамата, за да може да се дава еднаква информация за осъществяване на
сделката.
б)Не е ясно дали това вписване има оповестително или конститутивно действие. По принцип
вписването е оповестително, а не конститутивно – според Калайджиев и в този случай е така. Ал.
Кацарски подържа това разбиране - смята, че прехвърлителния ефект настъпва със сключването на
сделката в определена форма.
в)Освен това, ако се прехвърля недвижим имот или вещно право върху него договорът се вписва и в
нотариалните книги в службата по вписванията(чл.16,ал.2).В този случай обаче не се предвижда
форма на нотариален акт, а споменатата по-горе нотариална заверка на подписите. Тъй като формата
на договора не е нотариален акт, вписването не се извършва служебно, а от преобретателя. Вписването
в нотариалните книги също е необходимо за противопоставимост на прехвърлянето.
3.3.ТЗ урежда т.нар. “отделно управление” на прехвърленото предприятие в 6месечен срок след
обнародването (чл. 16а, ал. 1). Това означава, че в 6месечен срок след обнародването преобретателят
не трябва да слива имуществото, което е включено в прехвърленото предприятие със собственото си
имущество. Това трябва и счетоводно да е така. Причината за това е, че кредиторите на прехвърлителя
могат да поискат от преобретателя обезпечение или изпълнение на задълженията. Чл. 16а създава една
привилегия на кредиторите на прехвърлителя пред кредиторите на преобретателя. Проблемът обаче е,
че законодателят не е уредил достатъчно добре въпроса за изпълнението на това задължение на
преобретателя или санкциите при сливане на двете имущества. Това правило според Калайджиев би
имало смисъл ако 6те месеца са преди прехвърлянето. В противен случай правилото има пожелателен
характер – единствената последица е общата отговорност за вреди, но нея длъжникът я носи винаги.

9
4. В ЗОЗ е уреден залогът на търговско предприятие – цялата съвкупност може да се залага за
обезпечение на задължения. Договорът е в писмена форма с нотариална заверка на подписите.
Договорът се вписва в търговския регистър само по партидата на залогодателя, защото няма
прехвърляне. Заложното право възниква от договора, но има действие спрямо 3тите лица от
вписването. При залогът е важно третите лица да разберат, че предприятието е заложено и, че може да
се насочи принудително изпълнение срещу него. Тук обаче възникват няколко проблема:
4.1. Поставя се въпроса за конкуренцията между правата на заложния кредитор върху цялото
търговско предприятие и на лицата, които имат право на залог върху отделни обекти от търговското
предприятие (няма причина да има отделни залози върху вещите, след залога на цялото предприятие).
Поначало предимство имат кредиторите, които имат залог върху отделни вещи пред кредиторите
върху цели съвкупности. Кредиторът на заложеното предприятие може да противопостави на
последващите кредитори ако залогът му се впише и според обектите, които са част от предприятието
(напр. ако има движими вещи в регистъра на особените залози, за недвижими имоти в нотариалните
книги, а за безналични акции в Централния депозитар).
4.2. След като собственикът на предприятието отчужди една вещ от съвкупността може ли заложният
кредитор да запази залога си върху тази вещ. Възможно е само ако в договора за залог на
предприятието, вещите които то обхваща са изброени подробно.
5. ТЗ не разглежда други сделки освен продажбата (и залогът по ЗОЗ) – в литературата се смята обаче,
че може да има и други сделки: лизинг, наем, замяна, дарение, които не са изрично уредени.
5.1. Завещание на търговско предприятие – поставя се въпроса коя форма ще е приложима на сделките
с предприятие или на наследството (на ТП или Насл.П). Търговското право както и ОП урежда сделки
между живи, Наследственото право урежда сделки с оглед на смърт (отношението между тях не е като
общ към специален закон). Затова определяща ще е формата на завещанието (саморъчно или
нотариално завещание). Според проф. Герджиков търговското предприятие може освен да е обект на
завещание също така бъде обект и на завет и на делба дарение и делба завещание (като формата
предвидена в Закона за наследството се явява специална спрямо ТЗ).
5.2. Апорт на търговско предприятие:
а) Има едно специално правило за форма: формата за действителност се удовлетворява от формата на
учредителния акт (при капиталовите дружества е необходима и едностранна декларация на вносителя
с нотариална заверка на подписа – има съвпадение на формата).

б) При апорта има още една особеност – при не възникнало дружество вписването поражда
прехвърлителния ефект (тогава възниква и дружеството).
5.3. Относно дарението на търговско предприятие проф. Герджиков изтъква особеността, че
предприятието съдържа и задължения, което прави фигурата подобна на дарение с тежест.
5.4. Търговското предприятие може да е обект и на непрехвърлителни сделки (наем или лизинг) – не
се сменя титулярят, но се експлоатира търговската дейност произтичаща от елементите на
предприятието. При лизинга на търговско предприятие чл. 347 препраща към правилата за лизинг на
вещ. Това е приложимо обаче само за вещите като елемент от предприятието, за другите елементи е
необходимо страните да уговорят много правила изрично (относно вземания, задължения и т.н.)
6. Правни последици от прехвърлянето на търговско предприятие (Ал. Кацарски):
6.1. Относно правата:
а) Вещни права – относно недвижимите имоти виж. 3.2. (3); при движимите вещи стабилизираща
функция има вдигането на вещите - чл. 78 ЗС (трябва да има предаване на фактическата власт).
б) Облигационни права – пълният прехвърлителен ефект не е незабавен: освен сключване на сделката
е необходимо и уведомяване на кредиторите (вж. 3.1. (2).
в) Права върху нематериални блага – принципно сделката има незабавен прехвърлителен ефект (те са
абсолютни права и няма кой да бъде уведомяван). Право на име – необходимо е първо изрично да се
уговори, че се прехвърля правото на име и второ да се впише. Има обаче принцип на истинността – в
името ще се вижда правоприемство, но трябва да се вижда и фирмата на преобретателя.
г) ЦК – различно е за различните ЦК: при ЦК на приносител освен сделката е необходимо и
предаване; при ЦК на заповед е освен сделката е необходимо и джиро; при поименните ЦК освен
сделката е необходима и цесия, а при безналичните ЦК (които не са материализирани в документ, а
представляват запис в регистър) прехвърлянето става чрез сделката и вписване в Централния
депозитар – вписването има конститутивно действие.
10
6.2.Относно задълженията – ефектът на прехвърлянето се постига подобно на встъпването в
дълг(вж.3.1.(2).
6.3.Относно факт. отношения: 1) владение; 2) ноу-хау; 3) клиентела; 4) добро име. Фактическите
отношения не могат да бъдат сменени със сделката (те не са умозрителни), а преобретателят трябва да
бъде поставен във факт. отношения – да осъществява фактическа власт, да му бъде съобщено ноу-хау,
да не му се отклонява клиентелата).
Следователно търговското предприятие е съвкупност, а не единно право, прехвърлянето на
търговското предприятие не може да бъде подчинено на единен правен режим (като момент и начин
на прехвърлянето), а трябва да се съобрази с особеностите на отделните елементи, затова нашето
право го третира като съвкупност. Вторият аргумент в тази насока е, че няма и единен способ за
правна защита на търговското предприятие – защитата се осъществява със съответния за елемента
правен способ. Константин Кацаров в по-старата доктрина изразява мнението, че търговското
предприятие е единен обект върху който има единно право с единна защита, като се аргументира от
нелоялната конкуренция. Това разбиране не може да бъде подкрепено днес.
7. Търговското предприятие е обект на сделки, но в ГПК няма правила за принудително изпълнение
върху търговско предприятие, такъв ред има само в ЗОЗ и то само за залозите. Редът по ЗОЗ освен
това не е принудително изпълнение, а договорно, защото не участва изпълнителен орган. Според чл.
46 от ЗОЗ: (1) Заложният кредитор може по свой избор да се удовлетвори от търговското предприятие
като съвкупност от права, задължения и фактически отношения или от отделни негови елементи. (2)
Ако заложният кредитор избере да се удовлетвори от отделни елементи на търговското предприятие,
той е длъжен да продаде първо онези от тях, продажбата на които би затруднила в най-малка степен
дейността на предприятието. (3) Ако заложният кредитор избере да се удовлетвори от търговското
предприятие като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, той може да назначи
управител на предприятието В този случай съобщението до търговеца по чл. 33, ал. 1 съдържа и
съгласието на управителя за назначаването му. (4) След вписването на управителя на предприятие в
търговския регистър търговецът не може да упражнява правата си върху търговското предприятие.
Управителят на предприятието има функциите на търговски пълномощник.
6. Клон на предприятие – понятие и правен режим. Търговски книги.
1. Понятие за клон на предприятие. Клонът е уреден в чл. 17-20 ТЗ. Той заема междинно място между
правните субекти и подчинените неправосубектни поделения на търговеца. Клонът е обособяване на
част от дейността на търговеца в населено място, което е различно от населеното място по седалището
на търговеца, но не е нов правен субект, нов търговец.
2. Правен режим на клона:
2.1. Клонът е в известна степен зависим от главното предприятие на търговеца:
а) Вписването на клона се предпоставя от вписването на търговеца.
б) Фирмата на клона се съставя на база на фирмата на търговеца.
в) Прехвърлянето на предприятието на търговеца води до прехвърляне на клона.
г) При несъстоятелност на търговеца активите на клона се включват в масата на несъстоятелността.
2.2. От друга страна клонът има известна самостоятелност, както с оглед на самото предприятие, така
и с оглед отношенията на търговеца с трети лица:
а) Клонът има някаква имуществена обособеност от главното предприятие.
б) Търговецът води търговски книги за клона, каквито е длъжен да води и за главното си предприятие.
Законът не изисква клонът да съставя баланс, единственото изключение е за клонове на чуждестранни
лица и за клоновете на сдружения с идеална цел (чл. 19, изр. 2). Този текст до скоро не е имал смисъл
по отношение на сдруженията с идеална цел, до влизане в сила на новия Закон за юридическите лица с
нестопанска цел, който дава възможност на сдруженията да имат клонове. Относно клоновете на
чуждестранни лица има големи неясноти, защото ТЗ не предвижда възможност търговците, които са
търговци по чуждо право да създават клонове у нас. Режимът за клонове на чуждестранни търговци у
нас е в Закона за чуждестранните инвестиции. Има специален режим за клонове на банки,
застрахователи и инвестиционни посредници (за последните в Закона за публичното предлагане на
ЦК). Уредени клонове на други чуждестранни лица няма.
в) Самостоятелността на клона има и друго изражение – възможността да се прехвърли отделно клон,
не е уредена изрично от закона, но според Калайджиев тя съществува. Герджиков също приема тази
възможност в коментара си.

11
г)Обособеността на клона е призната в чл.20:По спорове, произтичащи от преки отношения с клон,
исковете могат да се предявяват срещу търговеца и по седалището на клона. Това обаче не означава,
че клона е правосубектен или има процесуална дееспособност, а местната подсъдност е въведена най-
вече за удобство на третите лица. Това улеснение съществува само при исковото производство, при
изпълнителното производство има други правила – изпълнява се по местонахождението на активите.
При споровете с международен елемент важат правилата за международна подведомственост(които се
определят от правилата за местна подсъдност)-компетентен е съдът в държавата на ответника, но ако
има клон, компетентен е и съд по седалището на клона. Това правило се зачита в повечето страни –
Европа, Америка, Япония и Австралия.
2.3. Вписване на клон – чл. 17, ал. 2: Клонът се вписва в търговския регистър в съда, в чийто район се
намира седалището му. Вписването се извършва по молба на търговеца. Понеже вписването на клона
рефлектира върху обстоятелства, които имат значение и за самия търговец, законът предвижда
регистърният съд по вписване на клона да изпрати служебно копие от удостоверението за вписване до
регистърния съд на самия търговец. Поставя се въпрос дали клонът може да възникне без вписване –
Калайджиев приема, че тук вписването има по-скоро конститутивен характер, т.е. няма ли вписване
няма клон. Съдебната практика приема, че има задължение за вписване на клон щом има
самостоятелност на търговската дейност (това разбиране идва от клоновете на банки).
2.4.Управление на клона. Клонът се управлява от управител, който се вписва в ТР. Поставя се въпроса
какво е положението на управителя спрямо третите лица (може ли да представлява търговеца или не).
Според Калайджиев управителя на клона може да представлява търговеца пред третите лица, защото в
това е смисълът от вписването му, но законът не е уредил представителна власт на управителя. Той
може би има правното положение на прокурист.
2.5. Преместване на клона – когато се премести дейността на търговеца се премества и клона, като се
прилагат правилата за преместване на търговеца. Същите правила важат и относно седалището и
адреса на управление. Според проф. Герджиков клонът може да се прехвърли самостоятелно от
главното предприятие, ако е обособен като самостоятелно предприятие.
2.6.Клонът не е правосубектен, той трябва да се разграничава от представителството на чуждестранни
лица, което е уредено от Закона за чуждестранни инвестиции – чл. 4: Представителството на
чуждестранно лице не е търговец, защото не може да извършва търговска дейност, а само подпомага
дейността на търговеца. Няма обаче санкция за извършването на стопанска дейност, в тези случаи
според данъчното законодателство се дължат данъци по общия ред. Представителствата се
регистрират в Търговско-промишлената палата, а не в търговския регистър.
3. Търговски книги. Това е частен проблем на въпроса за счетоводството.
3.1. Всеки търговец е задължен да води счетоводство от момента на конституирането си.
а). Счетоводството е двойно:
1- за да е наясно търговеца със състоянието на собственото си предприятие. Счетоводството е дейност,
в която се отразяват стопанските операции (търговските сделки и изпълнението им). Счетоводството
не създава права, а отразява движението на търговската дейност.
2- за да може държавата да извършва проверка на търговската дейност във връзка със събирането на
данъците.
б). Самото счетоводство е свързано с извършване на счетоводни записвания, при които се образуват 3
типа счетоводни документи:
1- първични: документи носители на информация за регистрирана за първи път стопанска дейност
(фактура);
2-вторични: носители на обобщена информация получена от първичните(ведомост за приходите и
разходите).
3- регистри, носители на хронологично систематизираната информация за стопанските операции от
първичните и вторичните източници. Регистрите по смисъла на Закона за счетоводството са
търговските книги по смисъла на Търговския закон. Търговските книги са книги, които обобщават
хронологично извършените операции. Търговските книги могат да се водят ръчно, но и по електронен
път (предвидено е от Закона за счетоводството). Търговецът решава, по какъв начин ще ги води.
в).Търговските книги биват различни с оглед формата на счетоводното записване. ТЗ предвижда 2
начина за счетоводно записване: едностранно и двустранно. Разликата е в начина на счетоводното
записване. При едностранното записване в хронологичен ред се посочват стопанските операции, без
да се прави връзка между тях. Така се водят книги за приходи и разходи, инвентарна книга и
12
спомагателна книга. Двустранното записване се води въз основа на счетоводните сметки. Смисълът е,
че при него отчитането се извършва като се прави връзка между стопанските операции – книгите,
които се водят са не само хронологични, но имат и систематичен характер(синтетично и аналитично
отчитане).Законът за счетоводството изисква търговеца да води двустранно записване, изключение за
едностранно записване е предвидено за търговците с много малък средногодишен списъчен състав(до
10 души)и ниска стойност на активите.
3.2. Освен воденето на търговски книги, търговецът има и други задължения – да извършва
инвентаризация (предвидена е в ЗСчет. и ТЗ). При инвентаризацията се установява наличността и
активите и пасивите на търговеца. Той е длъжен периодично да извършва инвентаризации.
3.3. Търговецът има и трето задължение на базата на записите в счетоводните книги и извършените
инвентаризации да извършва годишни счетоводни отчети, които представляват обобщаване на
търговската дейност през финансовата година и съдържа отчет за приходите и разходите, баланс и
приложения. Годишният отчет трябва да се завери от дипломиран експерт счетоводител.
3.4. Правно (доказателствено) значение на търговските книги. Търговските книги са удостоверителни
документи, които удостоверяват факти извън тях.
а)Правилото в ГПК е,че всяка страна доказва благоприятните за нея факти, които твърди, че са
настъпили. Презумпциите създават изключения, които изискват да се оборва определен факт.
Твърденията на страните са от 2 категории: 1) твърдят се благоприятни факти и 2) потвърждават се
неблагоприятни факти. Доказателствено значение имат твърденията на страната, които потвърждават
неблагоприятни факти, доказателствата, които съдържат благоприятни твърдения за страната, от която
изхождат нямат значение.
б) Доказателството значение е закрепено в чл. 55, ал. 1: Редовно водените търговски книги и
записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговци за установяване на
търговски сделки. Разбира се те могат да се използват като доказателство не само за сключването на
търговски сделки, но и за изпълнение или неизпълнение. Доказателственото значение е ограничено,
защото може да се стигне до злоупотреби и за това законът предвижда условието търговските книги да
са “водени редовно”. Това означава да са водени според изискванията на ЗСчет. и се доказва чрез
счетоводна експертиза (въпреки, че редовното водене на търговските книги е въпрос на
законосъобразност). Търговските книги са доказателство само за сделки, но не и за извъндоговорни
източници на облигационни отношения в отношения между търговци и търговци и нетърговци.
Според текста на закона става дума само за двустранни търговски сделки, но проф. Герджиков счита,
че “между търговци” трябва да се тълкува разширително, тъй като според него няма основание
нетърговец да не може да се позове на търговските книги. Пак според него “могат да се приемат като
доказателство” означава, че съдът свободно преценява дали и доколко да ги приеме като
доказателство. Нашето процесуално право не работи с доказателства с предустановена
доказателствена сила. Ако търговските книги не са водени редовно те не могат да се използват от този,
който ги е водил, но няма пречка да се ползват от други лица, а съдът трябва да ги признае на общо
основание, според нормите на ГПК като писмено доказателство. Последиците от непредставянето на
търговските книги се уреждат съгласно ГПК. В тази насока проф. Герджиков очертава 2 варианта (стр.
181 Коментар –КН. 1).
3.5. Връзка между началния и предходния баланс – Чл. 54: Началният баланс за всяка година
трябва да съответствува на заключителния баланс по предходната година. Баланс се съставя и при
прекратяване дейността на търговеца.

7. Търговска фирма и седалище.

1. Търговска фирма.
1.1.Уредбата на търговската фирма е в чл.7-11ТЗ.Чл.7,ал.1 дава легално определение на понятието:
Фирма е наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва. Подписването
не е съществен елемент. Търговската фирма е словесно означение, под което търговеца сключва
търговски сделки, тя е “търговското име” на търговеца и търговското предприятие.
1.2. Както всяко име, търг. фирма се определя от търговеца, но законът предвижда изискв. при
формирането на търг. фирма (подобно на името на физическото лице). Законът предвижда за
търговската фирма необходимо съдържание - всяка фирма включва елементи, които са легално
определени (различни при различните търговци):
13
а) при едноличния търговец фирмата включва задължително личното и фамилното име на лицето или
друго име, с което е известно в обществото;
б)във фирмата на търг. дружества се включват изрази означаващи вида на дружеството – АД,ООД и
т.н.;
в) във фирмата на персоналните търг. дружества се включва името на поне 1 неогран. отговорен
съдружник. Търговската фирма може да съдържа и свободно избираема добавка (означение за
предмета на дейност, участващите лица и свободно избрана добавка)
1.3. Търговската фирма трябва да отговаря на изискванията по чл. 7, ал. 2:
а) изискване за истинност (напр. ЕТ да има личното и фамилното име на физическото лице);
б) да не въвежда в заблуждение – търговската фирма не трябва да подвежда 3тите лица (напр. АД не
може да включи в наименованието си лично и фамилно име);
в) да не накърнява обществения ред и морала (напр. в фирмено отделение не гледат добре на имена
“българска” . . . .Ами като са шибани миризливи помаци, как да гледат.....
1.4. Името трябва да е на кирилица и така се вписва в ТР, но може допълнително да се изписва и на др.
език.
1.5. Търговската фирма е обект на субективно право – неимуществено лично право. Правото на
търговска фирма има изключителен характер и може да се използва само от този, който я е
регистрирал (трябва удостоверение за уникалност, но изискването не е за цялата страна). Правото на
търговска фирма възниква от вписването й в търговския регистър. Използването на чужда фирма се
квалифицира като нелоялна конкуренция по смисъла на ЗЗК.
1.6. Търговската фирма е понятие различно от търговската марка (макар да могат и да имат едно
съдържание). Търговската марка е знак, с който се означава стока или услуга, а търговската фирма
обозначава търговеца. Търговската марка може да не е само словесно означение, а също така и
графично, звуково или комбинирано между всички тях. Търговската марка се регистрира в държавния
регистър на Патентното ведомство. Правото на търговска марка е срочно, регистрира се за 10 години и
може да се подновява неограничен брой пъти, но правото на търговска фирма не е нужно да се
подновява. Има също така разлика в режима на прехвърляне, погасяване и защита. Иначе и двете
права са абсолютни.
1.7.Прехвърлянето на търговската фирма става само заедно с търговското предприятие(извежда се от
чл. 60 – относно фирмата на ЕТ), но търговската фирма може да се променя по искане на търговеца,
който я е вписал. Фирмата трябва да се промени в няколко случая, когато се променя същността на
самия търговец:
а) при преобразуване на търговското дружество (АД – ООД).
б) при персоналните дружества, търг. фирма включва името на 1 от неограничено отговорните
съдружници, ако той (почине или) напусне дружеството това обстоятелство трябва да се отрази и да се
промени търг. фирма (може да се запази същата само при изричното съгласие на напускащия член).
Според проф. Герджиков фирмата може да се запази същата и ако наследниците на починал член на
персон. дружество дадат съгласието си за това.
в) ако дейността на търговеца бъде прекратена и се образува ликвидационно производство в търг.
фирма се добавя израза “в ликвидация”,ако се открие производство по несъстоятелност–“в открито
производство по несъстоятелност”,а при обявяване в несъстоятелност-"в несъстоятелност".При клон,
“клон” се включва в търг. фирма.
1.8.Субект. право на търговска фирма може да бъде защитено по 2 начина(чрез осъдителни искове):
а) Може да се иска преустановяване на накърняването, изразяващо се в неправомерно използване.
б) Може да се предяви иск за обезщетение за вреди.
Правото на търг. фирма е неимущ. право, би следвало използването му да води и до неимущ. вреди и
би трябвало търговците да могат да търсят обезщетение и за неимущ. вреди.В същия смисъл е и
коментарът на проф. Герджиков.
2. Седалище – уредено в чл. 12-13 ТЗ.
2.1. Седалището е населеното място, в което се намира управлението на дейността на търговеца. Ако
търговецът има клон може да се говори за главно седалище и за седалище на клона.
2.2. Седалището има правно значение в различни насоки:
а) мястото на изпълнение (чл. 68 ЗЗД изпълнението се извършва по седалището на длъжника, а при
парични задължения – по седалището на кредитора);
б) местна подсъдност – искът се предявява по седалището на ответника.
14
в) вписване в регистърния съд по седалището
2.3.Освен седалището друг правно индивидуализиращ белег е адреса на търговеца - адресът на
управление на дейността на търговеца или конкретно място в населеното място, където се намира
управлението на търговеца. Търговецът може да има и адрес за съобщения, той се използва при
гражданските дела и до него се изпращат призовките, като дори и те да не са получени лицата се
смятат за призовани.
2.4. Седалището се вписва в ТР, търговецът може да има и други адреси, които обаче не се вписват.
2.5. Търговецът може да промени своето седалище, като заяви промените в съда по регистр. Тук има 2
възмож:
а) ако новото и старото седалище са в района на един и същ регистърен съд то промяната се вписва в
регистърния съд на първото седалище;
б) ако новото седалище е в друг съд. район, то промяната трябва да се заяви и в регистърния съд на
новото. Ако има промяна на регистърния съд, той служебно незабавно трябва да изпрати фирменото
дело на търговеца на новия регистърен съд.
2.6. Чл. 13, ал. 1 създава едно административно правно задължение за търговеца: Търговецът е длъжен
да посочва в търговската си кореспонденция: седалището и адреса на управлението; съда, където е
регистриран; номера на регистрацията и банковата сметка. Търговецът може да посочва и адрес за
съобщения. Според ал. 2 за клона освен данните по ал. 1 трябва да се посочва и съдът в търговския
регистър, към който клонът е вписан, както и номерът на неговата регистрация.

8. Търговски регистър.

1. Терминът “търговски регистър” има няколко значения:

1.1.От една страна ТР може да се разглежда като книги. Има различни книги, в които се вписват
подлежащи на вписване обстоятелства (дневник, няколко вида регистри, азбучник и т.н.) Според
Наредба № 14 във всеки ОС има 6 регистъра: 1) регистър на ЕТ; 2) регистър на ТД; 3) регистър на
държавните и общинските предприятия и дружествата на обществените организации (вече е на
изчезване); 4) регистър по ЗОЗ, в който се вписват залог на търговски предприятия и залог на дялове в
ТД регистър на обезпеченията; 5) регистър на кооперациите, включва и ЖСК; 6) регистър на
сдруженията с нестопанска цел и фондациите (по ЗЛС и по новия закон), а СГС има освен посочените
и 7ми регистър – на политическите партии.
1.2. Освен това търговския регистър може да се използва като производство. Регистърното
производство е охранително, тъй като не решава правен спор, а се оказва съдействие на молител.
Регистърният съд извършва удостоверяване на подлежащите на вписване обстоят., а след това се
извършва и вписване в съответните книги.
1.3. Търговският регистър може да се разглежда и като дейност, с която се дава възможност на третите
лица свободно да преглеждат съдържанието на регистърните книги.
2. Правният режим на търговския регистър е уреден в чл. 3-6 ТЗ (правила по отношение има в ЗКооп.),
регистърното производство е уредено в чл. 489-501 ГПК, правила за търговския регистър има и в
Наредба 14 на Министерството на правосъдието за водене и съхранение на регистрите.
2.1. Предназначението на ТР, разглеждан като производство (удостоверителна дейност) е съдът
да извършва контрол за законосъобразност. Търговският регистър обаче може да се разглежда и като
възможност 3тите лица да преглеждат вписванията. Следователно ТР осигурява публичност.
Публичността се изразява в:
а) всеки може да преглежда търговския регистър;
б) съдът е длъжен по искане на всяко лице да издава удостоверителни документи за вписани в
регистъра обстоятелства (удостоверение за актуално състояние);
в) съдът е длъжен да издаде и препис от документите, представени в съда и от съд. акт, с който се
разпорежда вписването.
2.2. Разлика между лицата, които могат да искат вписване и които правят проверки. Лицата, които
могат да правят вписвания са посочени от закона и са различни за различните видове търговци, но по
принцип това е самият търговец и съдът служебно. Когато търговецът е търговско дружество
вписванията се правят от управителния орган, а ако дружеството е в ликвидация, легитимирани са
ликвидаторите. При смяна на органите легитимиран е новият орган. Търговецът освен, че е
легитимиран има и административноправното задължение да иска вписване – чл. 4, ал. 3 и в закона му
15
е предоставен 7дневен срок. Вписване се иска, когато е настъпила промяна в подлежащите на
вписване обстоятелства, а в случаите на търговци, които не са ТД, административното задължение за
вписване важи и за придобиване на търговското качество. Задължението за вписване се отнася до
т.нар. “оповестителни вписвания” – за онези правни обстоятелства, които имат значение и без да са
вписани. Когато вписванията са конститутивни правилото на чл. 4, ал. 3 не важи (напр. при
учредяването на ООД, ТД възниква от момента на вписването, т.е. то има конститутивно действие,
при това положение търговецът не е длъжен да иска вписване, няма обстоятелство, което да е
настъпило – вписването е елемент от фактическия състав). На практика съдилищата не прилагат
принципно ал. 3, а и срокът се счита за инструктивен. Търговския регистър се води в окръжния съд по
седалището на търговеца.
2.3.Какво се вписва:ЮФ или правни последици от юридически факти?По-скоро правни
последици, защото те не се променят.Това становище се приема и от практиката.До въвеждането на
чл.491а в ГПК в ТР се вписваха само факти от действителността, а сега и определени документи.
Между тях има разлика: обстоятелствата се вписват в регистъра, а по фирменото дело се прилагат
писмено доказателство за вписването; относно документите в регистъра се отбелязва, че документът е
представен, а във фирменото дело се прилага самият документ. Вписват се само нормативно
определени обстоятелства, представят се само нормативно определени документи (нормативно
означава със закон). Това е принцип, въведен с цел защита на търговския оборот. В регистъра могат да
се впишат и други обстоятелства, но вписването ще е нищожно, подобно е и положението с
вписванията направени от некомпетентен съд. Недопустимите “нищожни” вписвания се смятат за
несъществуващи – 3тите лица могат да са задължени да правят проверки, но това се отнася само за
нормативно определените документи. Има 3 групи обстоятелства, които подлежат на вписване:
а) Юридически факти, свързани с придобиването или загубването на търг. качество. При ТД
вписването на качеството търговец е конститутивно, а при ЕТ оповестително. Заличаването на
търговец от ТР – за ТД се прекратява правосубектността, а за ЕТ правосубектността не се прекратява -
той си остава ФЛ.
б) Обстоятелства, свързани с личността на търговеца, индивидуализиращи го признаци: търговска
фирма, седалище, адрес на управление, предмет на дейност, начин на представляване, управление,
капитал.
в) Обстоятелства, които представляват изменение на обстоятелствата от втората група.
г) Други обстоят. определени от закона – назнач. на прокурист, открив. на клон, прехвър. на търг.
предприятие.
2.4.Самото вписване като производство започва с искане заявление на заинтересованото лице.
а).ОС извършва контрол за законосъобразност, проверявайки първо дали вписването е допустимо.
Тази проверка е с няколко аспекта: дали лицето, което иска вписването е легитимно; дали съдът е
компетентен да извърши вписването; дали обстоятелствата, за които се иска вписване подлежат на
вписване.
б). На второ място съдът прави и материална проверка на истинността на обстоятелствата, за които се
иска вписване. По принцип тази проверка се извършва само въз основа на представените документи,
но поради едностранния, безспорен характер на охранителното производство съдът може по своя
инициатива да изисква допълнителни доказателства при недостатъчна доказаност или недостоверност
на представените доказателства. В това производство могат да се изискват само писмени
доказателства, въпреки че в охранителното производство по принцип се допускат и гласни. Това
становище се възприема и от проф. Сталев. Ако все пак се впишат обстоятелства, които не
съществуват се говори за неистински или “унищожаеми” вписвания. Под унищожаеми се има предвид
вписвания, които могат да се заличат.
в). Съдът действа като админ. орган с обвързана компетентност и може да:1) да допусне вписването; 2)
да откаже вписването; 3) да допусне вписването на част обстоятелствата. Съдът не може да изменя
обстоятелствата.
г).Съдът се произнася с решение за допускане на вписването и определение за представянето на
документ. Решението е административен акт, и има 2 правни значения:1)има установително значение,
защото съдът установява наличието на обстоятелствата и 2)има и разпоредително значение, тъй като
съдът нарежда на пазителите на съдебните регистри да извършат вписванията или да отбележат
представения документ. Решението на регистърния съд няма сила на присъдено нещо и подлежи на
незабавно изпълнение. То може да се обжалва пред апелативен съд и ВКС, но тъй като става дума за
16
едностранно производство може да се обжалва само от молителя и то само при отказ(иначе няма
правен интерес).
3. Действие на вписването – правно значение:
3.1. Вписването поначало има оповестително действие – създава необорима презумпция за знание на
вписаните обстоятелства. Оповестителното действие има негативна и позитивна страна:
а) От една страна (негативна) невписаните обстоятелства са непротивопоставими на 3тите
добросъвестни лица, т.е. за тях невписаните обстоятелства се смятат за неизвестни. За
недобросъвестните лица това правило няма значение, но добросъвестността се предполага.
б)От позитивна страна оповестителното действие се изразява в това, че вписаните обстоятелства могат
да бъдат противопоставени на 3ти добросъвестни лица дори и да не са им известни, т.е. каквото е
вписано се смята за известно на всички 3ти добросъвестни лица от момента на вписването.
Това оповестително действие има значение само относно търговските сделки. Оповестителното
действие е от деня на вписването, преди 1996 г. за някои обстоятелства се изисква обнародване днес
това го няма. Според чл.4а:Третите лица могат да се позовават на всички подлежащи на вписване
обстоятелства, макар вписването още да не е извършено, освен ако закон изрично предвижда те да
проявят действия след вписването. Имат се предвид случаите, когато вписването е конститутивно.
3.2. Конститутивно действие – само когато това е предвидено от закона. Конститутивно означава, че
вписването е елемент от факт. състав на осъществяването на дадено обстоятелство (напр. вписване на
търг. дружество, вписване по чл. 231, ал. 3 и др.) Чл. 4а още веднъж показва, че конститутивните
вписвания са изключение.
3.3. Вписването има и доказателствено значение. От една страна самото вписване док., че е било
постановено решение на регистърния съд за вписване, а от друга страна (което е и по-важно) док.
съществуването на вписаното обстоятелство, т.е. вписването има материално доказателствена сила.
Тази материално доказателствена сила важи спрямо всички и до доказване на противното вписаното
обстоятелство се смята за настъпило.
3.4.Вписването има още едно значение, т.нар.“обществено доверие”–чл.493,ал.2ГПК.Това значение се
изразява в правната възможност на 3тите добросъвестни лица да се позовават на вписването, дори
вписаните обстоятелства да не съществуват. Тук има разлика с оповестителното действие, защото то
се отнася до знанието, а “общественото доверие” създава усещането, че вписаните обстоятелства
съществуват. Смисълът от “общественото доверие” е най-вече в насока представляване на
дружеството (ако се впише управител, който не е управител сделките сключени с него ще са
действителни; ако се прекрати представителната власт на управител, докато това не се впише,
сделките с него също ще са действителни).
3.5. Законодателят предвижда и други правни последици от вписването, които са специални:
а) Чл. 98, ал.2 предпоставя началния момент на давността от момента на вписването на прекратяването
на дружеството или напускането на съдружник.
б) Чл. 153: На съдружниците могат да се правят изплащания поради намаляване на капитала само след
като намаляването бъде вписано в търговския регистър и след като кредиторите, изразили несъгласие
с намаляването, са получили обезпечение или плащане. Тук вписването е елемент от фактическия
състав, който поражда вземане за връщане на част от дела на съдружниците в ООД.
4. Обнародване – официално оповестяване, произхождащо от регистърния съд. То се осъществява в
ДВ и с него се съобщава на 3тите лица, че е извършено известно вписване. Обнародването е
изключение и се извършва само когато е предвидено в закона. Обнародването се прилага преди всичко
за капиталовите дружества, с новия ЗКооп. са въведени хипотези на обнародване и при кооперациите.
Когато се касае за капиталови дружества европейският стандарт е всички обстоятелства да се вписват
и обнародват. В ДВ се обнародват: 1) вписаните обстоятелства – възпроизвеждат се най-съществените
елементи от вписването); 2) представените документи – не се обнародва целия документ, а се прави
съобщение, че е представен документ, като се посочват фирменото дело и вида на документа. Третото
лице трябва да чете ДВ ако се занимава с капиталови дружества. Обнародването би следвало да стане
в 15дневен срок, но това става с плащане на завишена държавна такса. Правилата за обнародване са, за
да се създаде улеснение на проверяващия, ако има централен регистър те няма да са нужни.
Действие на обнародването. През периода от 1991-1993 г. обнародването има всички ефекти на
вписването – всички последици от вписването настъпват с обнародването. След отмяната на чл. 6, ал.
2 действието на вписването не се предпоставя от обнародването. Това е така, защото обнародването се
извършва много време след вписването и тази разлика създава проблеми с оглед на правната
17
сигурност. Обнародването има преди всичко информационно значение. Това обаче беше така до
последното изменение на ГПК и новата ал. 4 на чл. 493, която гласи: При различие между вписано и
обнародвано обстоятелство, третите лица могат да се позоват на обнародваното обстоятелство, освен
ако се установи, че им е било известно вписаното обстоятелство и придава действие на обнародването.
На практика ал. 4 създава едно предимство на обнародваното обстоятелство пред вписаното (това
предимство засяга само оповестителното действие на вписването, защото се говори за знание).
Обнародването има оповестително действие при разминаване между вписаното и обнародваното. Тази
алинея е последица от хармонизирането на българското право с първата директива на ЕС. За
съжаление тя създава объркване, защото досега обнародването не е имало значение, а сега се създава
двойствен режим.
Според Ал. Кацарски смисълът на ал. 4 е, че правилното вписване няма ефект, а неправилното има
действие на “обществено доверие”. Оповестителното и конститутивното действие настъпват с
вписването. Обнародването създава и второ действие на “обществено доверие”, като погрешното
обществено доверие не замества първоначалното. Според него чл. 493, ал. 1 не се отнася за търговците
след отмяната на чл. 6, ал.2 (чл. 493 е обща разпоредба за всички физически и юридически лица, която
е дерогирана от ТЗ).
5. Заличаване на вписванията – уредено е в чл. 498: Когато по исков ред се установи недопустимост
или нищожност на вписването, както и несъществуване на вписаното обстоятелство, съдът заличва
вписването и съответното обстоятелство служебно, по искане на прокурора или на заинтересуваното
лице. Обхванати са 3 типа хипотези – недопустимо, нищожно или неистинско вписване. Заличаване по
неисков ред е недопустимо, ясно са посочени и лицата, които могат да искат заличаване.

9. Търг. представителство – понятие и видове. Отграничение от представит. по гражд. право.

Прокурист.

1. Разграничение с представителството в ГП. В ГП има различни видове представителство: законно

(представителната власт се поражда от настъпването на юридически факти, предвидени от закона,
различни от упълномощително волеизявление, доброволно и представителство на юридическите лица,
което се обособява като отделен вид. Има пряко представителство – само представителство
(извършват се правни действия от чуждо име, които имат пряко действие за довереника) и косвено
представителство – правна фигура, която се състои от три сделки (действа се от свое име за чужда
сметка, в договорът за поръчка правните действия нямат пряко действие).
Основните разлики между гражданското и търговското представителство са:
1.1. Гражд. представителство се отнася само до правни действия, а търг. и до фактически (търг.
помощник).
1.2. Под гражданско представителство се разбира пряко представителство, а търг. представителство
може и да е косвено (търговски представител).
1.3. В ГП вътрешните отношения се уреждат с договор за поръчка, а в ТП с трудов договор,
гражданско дружество, агентски договор и т.н.
1.4. В ГП, за да се валидират действията на представител без представителна власт, те трябва да се
потвърдят, в ТП да не се отхвърлят незабавно.
В заключение може да се каже, че търговското представителство е институт различен от
представителството по ГП, макар и да имат допирни точки. Търг. представителство се прилага много
широко за разлика от гражданското.
2. В ТП има представителство, което се нарича търговско, но с този термин се уреждат няколко
различни фигури, които са специални или особени.
2.1. Под търг. представителство в широкия смисъл на думат се имат предвид 2 групи търг.
пълномощници: 1) прокурист и 2) обикновен търг. пълномощник. Понякога в тази група се включват и
търг. помощници.
2.2. Търговски представител в тесен смисъл е т. нар. търговски агент (търговски представител) –
особена фигура, специално уредена в чл. 32-47 ТЗ.
2.3. Към тези търг. представ. се доближава и фигурата на търг. Посред., макар той да не е търг.
представите.
2.4. Според Таня Бузева когато се каже търговско представителство става дума за институт съставен
от 5 правни фигури на търговски представители (в широк смисъл). Ако трябва да се даде общо
18
определение на търговското представителство, то става дума за оказване на съдействие и подпомагане
на търговеца при извършване на търговската дейност, тъй като представителят може да е пряк или
косвен или въобще да не е представител. Говори се за оказване на съдействие и подпомагане, защото
търговският представител може да извършва както правни, така и фактически действия. Под
“търговски представител” се имат предвид 5 правни фигури със сравнително стандартизиран обем
правомощия, което 1) създава удобство за търговеца, който може да избере точно този представител,
който му е нужен и 2) предимство за 3тите лица, които могат да разчитат с кого договарят. Прави се
следното разграничение между търговските пълномощници (в широк смисъл) от една страна и
търговския представител и търговския посредник от друга:
а) Търговските пълномощници не са търговци. Те могат да бъдат търговци, но на друго основание (не
на основание на факта, че са търговски пълномощници) и със съгласието на търговеца. Търговският
представител и търговския посредник са самостоятелни търговци и се занимават със търговско
представителство и посредничество, което ги прави търговци (чл. 1, ал. 1, т. 4-5).
б) Търговските пълномощници не са икономически самостоятелни, тъй като са служители на
търговеца. Търговските пълномощници съдействат отвътре в търговското предприятие, а търговският
представител и търговския посредник – отвън при сключването на сделки с 3ти лица.
в) При търговския представител и посредник има по-малко стандартизация, а при търговските
пълномощници правомощията са стандартизирани и заложени предимно в закона.
г)Търговските пълномощници са преки представители, търговският представител може да бъде и
косвен.
3. Прокурист – уреден е в чл. 21-25 и 29 ТЗ.
3.1. Определение – легално е уредено в чл. 21, ал. 1, изр. 1: прокуристът е физическо лице, натоварено
и упълномощено от търговец да управлява предприятието му срещу възнаграждение. Прокуристът се
нарича търг. управител. Всъщност прокуристът е един особен пълномощник, като особеностите са от
една страна с оглед кръга на действията, които може да извършва или обема на представ. власт, който
се определя от закона, а не от волята на упълномощителя – търговец, и от друга страна има особености
и с оглед възникването на представ. власт.
3.2. Както при всяко упълномощаване, между прокуриста и принципала (търговец) възникват две
правоотношения:
а) Основно правоотношение, чието съдържание включва задълженията на страните. То урежда
вътрешните отношения между прокуриста и принципала и възниква въз основа на трудов договор,
мениджърски договор или от други разновидности на договора за поръчка.
б) Представителната власт възниква от упълномощителна сделка.
3.3. Най-важно за прокуриста е представителната власт и особеността, че тя се определя от закона.
Така прокуристът съчетава белези на законното и договорното представителство. Принципалът може
да влияе в много малка степен, а представителната власт е много широка – прокуристът може да
извършва всички действия и сделки свързани с търговското занятие. Прокуристът е alter ego на
търговеца, той има представителна власт, която е толкова широка, че почти се покрива с цялата
дееспособност на търговеца. Чл. 22, ал. 2 in fine казва: Други ограничения нямат действие по
отношение на трети лица, т.е. дори ограниченията на представителната власт на прокуриста да са
вписани в търг. регистър те нямат действие за 3тите лица. Представителната власт на прокуриста не е
неограничена.
а) Представителната власт се ограничава само до действия, които имат търговски характер.
б) Прокуристът (смята се, че е изрично вписано) не може да извършва действия, които изискват
личната преценка на търговеца – напр. образуване на ново предприятие или преобразуване на
настоящото. Тъй като това ограничение е теоретично въведено се поставя въпросът до къде се
разпростират личните действия. Според Таня Бузева прокуристът не може извършва такива действия,
които биха довели до прекратяване на търговското качество на принципала – напр. прехвърляне на
единственото търговско предприятие на принципала или подаване на заявление за ликвидация на
предприятието. Логиката на прокурата е, че прокуристът е управител – заместник на търговеца в
неговото търговско качество.
- Дали обаче прокуристът може да променя правно индивидуализиращите белези на търговското
предприятие. Промяната на правно индивидуализиращите белези при ТД се решава от съдружниците
(те се определят в учредителния акт), а не на управителните органи. Определянето на правно
индивидуализиращите белези по принцип е свързано с конституирането на търговеца, а не с
19
оперативното управление, т.е. прокуристът не може да ги променя. Промяната на седалището обаче не
е свързана с промяна на правосубектността на търговеца, а само с пространственото му разположение
и преместването му от прокуриста може и да е възможно. В теорията е застъпено първото виждане, но
според Таня Бузева и второто не е лишено от основание.
- Може ли прокуриста да промени по обем и предмет търговската дейност. Според Таня Бузева
няма пречка прокуриста да увеличи обема на търговската дейност, по този начин се увеличава и риска
за търговеца, но търговеца приема този риск в момента на назначаване на прокуриста. Предмета на
дейност на търговеца макар и вписан в търговския регистър не представлява ограничение на
търговската дейност, а по-скоро има уведомително значение. Рамката на правомощията на прокуриста
е упражняването на търговското занятие и докато той не започне да се занимава с благотворителност
не излиза извън тази рамка колкото и да променя дейността на търговеца. Това именно е отликата
между него и търговския пълномощник, който може да извършва само обичайната търговска дейност
на принципала. Доколкото и в тази хипотеза рискът се увеличава, то той се преценява от принципала
при избора на конкретната правна фигура и на конкретното лице.
- Прокуристът не може сам да упълномощава прокурист, т.е. не може да преупълномощава лице със
същите пълномощия като неговите (чл. 22, ал.1, изр. 2), защото личността е от съществено значение за
това упълномощаване. Законът допуска прокуриста да упълномощава и да оттегля пълномощното на
други пълномощници, които не са прокуристи (напр. на обикновени търговски пълномощници).
- Законът в чл. 22, ал. 2 съдържа още едно ограничение – прокуристът не може да отчуждава и да
обременява с тежести недвижими имоти освен ако не е специално упълномощен.
Всички тези ограничения не са резултат на волята на принципала, а на закона.
- Принципалът може да влияе върху представителната власт на прокуриста само по един начин – като
ограничи прокурата само върху един клон на предприятието (чл. 22, ал. 2, изр. 2).
3.4. Кой може да назначи прокурист? Прокурист се назначава от търговеца. Не може лице,
което няма или е загубило търговско качество да назначи прокурист. Прокурист не може да назначи и
търговец в произв. по несъстоят. и ликвидатор, тъй като те имат по-ограничени права от него.
Заложният кред. също не може да назначи прокурист.
3.5. Кой може да е прокурист? Само ФЛ. Доколкото в България е възприета теорията, че действията на
пълномощника или представ. са тези, за които е необходимо да има правно валидна воля, прокуристът
трябва и да е дееспособен. Принципалът не може да се самоназначи за прокурист. Поставя се въпросът
дали прокуриста трябва да е търговец. Това е правно ирелевантно, защото прокуристът е
пълномощник. Принципалът трябва да е търговец.
3.6. Конкурентна дейност. Законът забранява прокуриста да извършва конкурентни действия на
дейността на принципала от свое име или от името на друг принципал, освен ако търговецът се е
съгласил на това. По необорима презумпция съгласието се смята дадено ако търговецът при
упълномощаването е знаел за извършваната конкурентна дейност и нейното прекратяване не е уредено
изрично. Ако все пак се извършва конкурентна дейност без разрешение, законът предвижда две
алтернативи пред търговеца:
а) Вземане за обезщетение за вреди (като конкурентните действия запазват силата си). Този иск се
погасява с общата 5 годишна давност, а срокът тече от извършването на конкурентната сделка, като за
всяка сделка тече отделен срок. В тежест на търговеца е да докаже вреди и причинна връзка.
б) Търговецът може да заяви, че сключените от прокуриста сделки са за сметка на търговеца. За тази
възможност обаче е предвиден 1месечен срок от узнаването на сделката, но не повече от година след
извършването й. Изисква се изявлението на търговеца да е писмено, а формата е за действителност.
Законът казва, че това изявление трябва да се изпрати до търговеца и до 3тото лице. Според
Калайджиев текстът не е ясен, поставя се въпросът какви са последиците – ако са за негова сметка във
вътрешните отношения, то правата на 3тите лица са за принципала. Има ли значение дали прокуриста
не действа за друг търговец. Това не е уредено от закона. Би трябвало и по отношение на третите лица
правата да са за принципала.
3.7.За да се учреди прокура е необходима писмена форма с нотариално заверени подписи.Защо обаче
става дума за подписи. Би трябвало да е достатъчна нот. заверка на подписа на принципала,тъй като
упълномощ. е едностранна сделка. Законът обаче казва и двата подписа. Упълномощ. се вписва в ТР
по партидата на търговеца и прокуриста представя образец от подписа си. Самото вписване се
извършва по заявление на принципала.

20
3.8. Когато прокуриста извършва действия от името на принципала той трябва да се представя като
прокурист. Трябва да добави “прокурист” към подписа си. Законът не е изричен: може да се добави
прокурист, управител, p.p. – per procura и т.н. Ако прокуриста не направи това означение значи
действа от свое име.
3.9.Възможно е принципалът да упълномощи повече от един прокурист - колективна прокура.Законът
обаче не урежда последиците от тази колективна прокура–дали прокуристите трябва да действат
заедно или по отделно.Във всички случаи се тълкува волята на принципала.
3.10. Прекратяване на прокурата – чл. 25 предвижда две правила:
а) При оттегляне на упълномощ., което се вписва в ТР. Вписването има оповестително действие.
б) Втората алинея предвижда изключението, че смъртта или поставянето под запрещение на търговеца
не са основания за прекратяване на прокурата, защото прокуристът е свързан не с физическото лице, а
с предприятието.
За прекрат. на прокурата важат всички основания на гражд. право: смърт на прокуриста, отказ,
поставянето му под запрещение. Доколкото прокуриста е търг. представител, то прокурата се
прекратява и с изгубването на качеството търговец от принципала или при изпадането му в несъстоят.
Също така при ликвидация на предприят., отчуждаване или прехвърляне. Така или иначе прекрат. на
прокурата се вписва в ТР във всички случаи.
3.11. Според Таня Бузева удобството на прокурата се изразява:
а) Удобство за търговеца, тъй като той е спокоен, че прокуристът може да извършва почти всичко, без
да е необходимо да е изрично упълномощен.
б) Създава се сигурност за 3тите лица, които е достатъчно да проверят вписването в търговския
регистър, за да са сигурни, че договарят с действителен представител на търговеца, без да се
притесняват дали принципалът не е оттеглил пълномощното си или дали пълномощника не е
надхвърлил представителната си власт.

10. Търговски помощник и търговски пълномощник.

1. Обикновен търговски пълномощник – уреден е в чл. 26-29 ТЗ.

1.1. Легално определение има в чл. 26, ал. 1, изр. 1: Търговският пълномощник е лице, упълномощено
от търговеца да извършва посочените в пълномощното действия срещу възнаграждение. Въпреки, че
за разлика от чл. 21 тук не е казано изрично “физическо лице” и в теорията се приема, че търговски
пълномощник може да е юридическо лице, според Таня Бузева всички търговски пълномощници (в
широк смисъл) са физически лица. Между търг. пълномощник и принципала (също както и при
прокуриста) съществуват най-малко две правоотн., възникващи от две сделки: 1) упълномощителна
сделка и 2) някакъв вид договор уреждащ вътрешните правоотношения.
1.2. Търг.т пълномощник стои най-близо до представителството по гражд. право. За разлика от
прокурата обема на представ. власт на пълномощника се определя от принципала (това го прави по-
близко до представ. в ГП), а не от закона. В тази връзка съществуват четири вида пълномощни,
съответно пълномощници:
а) Генерално или общо пълномощно – пълномощникът може да извършва всички действия свързани с
обичайната търговска дейност на търговеца. Обикновената търговска дейност представляват
обичайните търговски сделки, които търговецът е сключвал до момента на назначаване на търговския
пълномощник. Има количествена разлика между правомощията на генералния пълномощник и на
прокуриста, който може да извършва цялата търговска дейност, а не само обичайната. По
презумпцията на чл. 26, ал. 1, изр. 2 търговският пълномощник се смята за генерално упълномощен.
Ограниченията на представителната власт на пълномощника са противопоставими на 3тите лица само
ако са били известни на 3тото лице или то е трябвало да ги знае (изр. 3).
б) Специално търговско пълномощно – прави се за определена категория сделки.
в) Изрично упълномощаване – то предполага генерално пълномощно. То е по-различно от
гражданскоправното разбиране за “изрично упълномощаване”. Търговският пълномощник трябва да
бъде изрично упълномощен за сделките по чл. 26, ал. 2, изр. 1, за които се приема, че надхвърлят
обикновеното управление: За отчуждаване или обременяване с тежести на недвижими имоти, за
поемане на менителнични задължения, за вземане на заем и за водене на процеси търговският
пълномощник трябва да е упълномощен изрично. Става дума за 4 типа сделки, които генералният
пълномощник не може да извършва и затова генералното пълномощно се свързва с изричното. Според
21
ТР 1/94 ВС – търговският пълномощник не може да участва по дела ако не е адвокат, той може да
упълномощава адвокати, но не и сам да осъществява процесуално представителство. Това решение не
е основано на закона, но има практически характер.
г) Единично (конкретно) упълномощаване – само за конкретна сделка. Според практиката на ВС
търговецът не може да упълномощава за извършване на търговски сделки други лица освен
прокуристи и търговски пълномощници, т.е. не може да упълномощава пълномощници по ЗЗД.
Обема на представителната власт се определя съобразно волята на търговеца. Предполага се по
принцип генерално пълномощно, а за да се противопоставят ограниченията на 3тите лица е
необходимо те да са недобросъвестни.
1.3. Търг. пълномощници се легитимират с пълномощното си и трябва да са вписани в търговския
регистър.
1.4. За търг. пълномощник важат ограниченията, които важат за прокуриста по чл. 29 относно конкур.
дейност.
1.5. Търговския пълномощник не може без съгласието на търговеца да преупълномощава
пълномощници. Това е отклонение от правилата на ЗЗД.
1.6.Кой назначава търговски пълномощник – търговеца и прокуриста. Синдиците и ликвидаторите
могат да назначават търговски пълномощник в рамките на собствените си правомощия
1.7.Кой може да бъде търговски пълномощник: дееспособно физическо или ЮЛ. Упълномощаването
може да бъде и колективно, но няма правила и всичко е функция от волята на принципала.
1.8. Форма на упълномощаването: писмена с нотариална заверка на подписа на търговеца (формата е
за действителност). Търговското упълномощаване не се вписва в търговския регистър.
1.9. Подобно на прокуриста при контактите си с 3ти лица търговският пълномощник трябва да се
означава в това си качество с термина “по пълномощие”, “пълномощник” и т.н.
1.10. Прекратяване на търговското пълномощно: по всички способи на гражданското право (при смърт
или поставяне под запрещение на търговеца или на пълномощника, при отказ или оттегляне на
пълномощното и т.н.)
1.11. Относно прокуриста и търговския пълномощник важи разпоредбата на чл. 301 ТЗ: Когато едно
лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава
действията, ако не се противопостави веднага след узнаването. Това е необорима презумпция.
Мълчанието на търговеца санира липсата на представителна власт и премахва състоянието на висяща
недействителност. Иначе последиците от действията без представителна власт са по чл. 42 ЗЗД.
2. Между прокуриста и търговския пълномощник съществуват известни различия:
2.1. За прокуриста обема на представителната власт произтича от закона, докато за търговския
пълномощник от волята на принципала. Правата на търговския пълномощник може да са ограничени и
тези ограничения важат и за 3тите лица, които са можели да ги узнаят.
2.2. Обемът на правата на прокуриста е по-широк – действия в цялата търговска дейност, а
генералният пълномощник - само в обичайната дейност. Прокуристът е ограничен само относно
отчуждаването и до обременяването с тежести на недвижими имоти.
2.3. Прокуристът се вписва в търговския регистър, а пълномощника – не.
3. Търговски помощници, уредени са в чл. 30-31 ТЗ.
3.1. По принцип търговският помощник е лице, което е ангажирано с дейността на търговеца и
поначало този ангажимент не е безвъзмезден. Най-често това са работници или служители, които
работят по трудов договор – не се приема разбирането в Коментара на Проф. Герджиков, че
отношенията с помощниците могат да се уредят с договор за поръчка. Смята се, че търговски
помощници не са роднините на търговеца, които го подпомагат безвъзмездно, нито пък лицата, които
заемат управленски функции в предприятието му. Роднините на търговеца може да са търговски
помощници ако е сключен договор с тях.
3.2. Задължения на търговските помощници:
а) Да подпомагат търговеца при извършване на търговията. Търговският помощник няма право да
извършва сделки от името на търговеца, т.е. не представлява търговеца като търговски помощник.
Най-често търговски помощници са магазинери, касиери, продавачи.
б) Ако обаче търговският помощник работи на общодостъпно място за търговия (магазин, склад,
отворен за търговия) той по силата на закона се смята овластен да извършва сделките, които се
извършват там. Става дума за презумптивно упълномощаване – чл. 30, ал. 2, изр. 2. Това не е

22
императивно правило и презумптивното упълномощаване може да се ограничи, но ограниченията не
важат за 3тите лица.
в)Търговският помощник не може да извършва конкурентна дейност освен с изрично съгласие на
търговеца.

11. Търговски представител – понятие и видове. Отграничение от сходни фигури. Договор за

търговско представителство – обща характеристика.

1.Търговският представител е уреден в чл. 32-47 ТЗ. Произходът на тази фигура е от немското право–
през 1897г.за първи път е уредена в HGB. Легалното определение на търговският представител е
дадено в чл.32,ал.1:Търговският представител е лице, което самостоятелно и по занятие сътрудничи на
друг търговец при извършване на търговската му дейност. Той може да бъде упълномощен да
извършва сделки от името на търговеца или от свое име за негова сметка. От това определение и от
цялата уредба се извеждат следните особености на търговския представител:
1.1. Той може да бъде дееспособно физическо или юридическо лице.
1.2. Търговският представител е търговец (“по занятие”) и може да бъде само търговец според закона.
Това е едно изключение от правилото, че търговецът не действа от чуждо име.
1.3.Основната функция на търг. представител е да съдейства на принципала при осъществяване на
търг. дейност. Френският закон приема,че търг. представителство може да се упражнява в полза не
само на търговец (както е в германското, а от там и в българското законодателство), а и на
представители на свободни професии. Според А.Антонова търговски представител, който предст.
самостоятелен търговец може да се яви принципал на друг търг. представител (това не е забранено от
закона). Съдействието се осъществява в няколко насоки:
а) може само да посредничи;
б) може да действа като пряк представител – сключва сделки от името и за сметка на търговеца;
в) може да действа като косвен представител – сключва сделки от свое има за сметка на търговеца.
Как точно ще се осъществява съдействието зависи от сключения между страните договор за търговско
представителство. По това нашият закон се отличава от европейските закони (според тях търговския
представител не може да бъде косвен представител).
1.4. Съдействието, което оказва търговския представител има траен, постоянен характер.
1.5. Търг. представител действа за сметка на принципала, но е незав. от принципала или поне по-
независим от прокуриста и обикновения търг. пълномощник. Търг. представител не работи в
предприятието на принципала, не се намира в трудови правоотношения с него и запазва качеството си
на самостоятелен търговски субект.
2. Отграничение от сходни фигури:
2.1. Сравнение с прокуриста и обикновения търговския пълномощник:
а) Търговският представител е търговец, по занятие се занимава с такава дейност, което е ирелевантно
за прокуриста и търговския пълномощник.
б) Прокуристът и търговският пълномощник са зависими от принципала и най-често са във трудови
отношения с него, търговският представител е независим и не може да работи за принципала.
в)Възможностите на търговския представител са по-широки от тези на прокуриста и търговския
пълномощник, защото той може да действа като косвен представител, което е невъзможно за другите.
2.2. Сравнение с дистрибутора. Дистрибутор е търговец, който има изключително право на продажба
на даден вид продукт. Дистрибуторът купува стоки от производителя и ги продава в определен район.
Има две правоотношения – първото е с производителя, а второто – с клиентите. Производителят не
влиза в директно правоотношение с клиентите. Има прилики между двата института, защото
дистрибуторите са задължени да пазят интересите на производителя – дистрибуторът не може да
извършва конкурентна дейност. Между търговският представител и дистрибутора обаче има и
съществени различия:
а) Дистрибуторът работи на свой риск и за своя сметка (купува стоки и ги препродава), а търговският
представител дори като косвен представител не работи на свой риск и за своя сметка.
б) При положение, че търговският представител работи за сметка и на риск на принципала, неговото
заплащане е процент от сделките, а печалбата на дистрибутора се оформя от разлика в цена купува и
цена продава.

23
2.3. Отлики от договора за франчайзинг – положението е подобно, както при дистрибутора –
франчазингодателя действа за своя сметка.
2.4. Различия между търговски представител и търговския посредник:
а) Търг. посредник е посред. ad hoc за всеки случай, търг. представ., който посредничи извър. трайна
дейност.
б) На теория търговският посредник действа в интерес и на 2те страни и има право на възнаграждение
и от двете страни, за разлика от търговския представител.
2.5.Различия между търговския представител и комисионера. Сравнение може да се прави единствено
в хипотезата, когато търговският представител действа от свое име. Комисионерът се задължава да
извърши една или повече сделки, а дейността на търговският представител е трайна.
2.6. Кацарски вижда разграниченията от друг ъгъл, според него търговският представител:
а) като пряк представител прилича на търговския пълномощник;
б) като косвен представител прилича на комисионера;
в) като посредник прилича на малолет. дете, което носи като пратеник волеизявленията на своите
родители.
Във всички тези случаи той извежда един основен разграничителен критерий – правоотношенията
по другите фигури са от категорията на еднократно изпълнимите, а при търговското представителство
има правоотношение с трайно съществуване. Това общо положение се отнася и до търговския
пълномощник, при който възможността за едностранно оттегляне на пълномощното (дори генерално)
по всяко време не предполага трайност на отношенията.
3. Договор за търговско представителство (агентски договор). Това е смесен договор, който все пак е
най-близо до договора за поръчка, но се урежда със специални правила. Предмет на договора е
оказване на правно съдействие, като особености са самостоятелността на представителя и постоянния
характер на дейността.
3.1. Д-рът е формален (формата е проста писмена, както на поръчителството), двустр., възм.,
консенсуален.
3.2. Договорът е in tuitu personae с оглед личността на търговския представител.
3.3. Търговският представител действа за сметка на принципала (както при мандата).
3.4. С договорът за търг. представ. (ДТП) се уреждат вътр.отношения между принципала и търг.
представител.
а) Търг. представител действа като представител в класич. смисъл на думата. Той може да бъде
упълномощен – да бъде овластен да извършва сделки от името на принципала. В тоз случай ДТП
трябва да се съпътства от пълномощно(в писм. форма), но това не се прави, а договорът и упълномощ.
сделка са в един документ.
б) Като косвен представител на практика търг. представител не е представител защото действа от свое
име.
в) Търговският представител може и да посредничи.
-В последните 2 хипотези по силата на правилото на чл. 42: Търговският представител може дори
когато не е упълномощен да сключва договори, да приема извършването на действия от трети лица, с
които те запазват правата си срещу лошо изпълнение от страна на търговеца, т.е. търговският
представител има пасивна представителна власт . Дори и без да е упълномощен търговският
представител се смята упълномощен да извършва действия за обезпечаване на доказателства от името
на търговеца. В тези два случая представителната власт възниква по силата на закона, но правилата не
са императивни и принципалът може да ограничи представителната власт, но това ограничение не
действа за добросъвестните 3ти лица.
3.5. Търговският представител може да действа и като мним представител. В такъв случай законът
въвежда правило аналогично на чл. 301 – чл. 43: Ако търговският представител сключва договори, без
да е упълномощен, и третото лице не е знаело за това, договорът се смята потвърден от търговеца, ако
той не го отхвърли веднага, след като бъде уведомен за него от търговския представител или от
третото лице, като им съобщи за това. Възразяването в този случай изисква изрични действия – трябва
за се отправи до 2те страни и предпоставка за него е уведомяв. (за други последствия се прилага чл.42
ЗЗД).Чл.43 създава необорима презум. за потвърждаване

24
 12. Права и задължения на търговския представител.

1. Задължения на търговския представител:

1.1. Основното задължение на търговския представител е да сътрудничи на търговеца при извършване
на търговската дейност. Сътрудничеството може да се изразява във всяка от посочените вече 3 форми.
Законът допуска и всякакви комбинации между 3те възможности. Ако страните не са уговорили вида
на сътрудничеството тълкуването на ал. 1 на чл. 32 води до извода, че търговския представител може
да извършва посред. дейност.
1.2. Във връзка с първото задължение е и второто (може дори да не се разглежда като второ) –
търговският представител да извършва сътрудничеството като се съобразява с интересите на
принципала и като полага грижата на добрия търговец. Търговският представител винаги действа в
интерес на принципала - това е иманентна негова характеристика (уговорките, че търговският
представител действа в свой интерес са недействителни, защото те променят характера на
отношенията). Той действа за сметка, на риск и в интерес на принципала.
1.3. Търг. представ. не може да развива конкур. дейност на тази, за която е овл.,от свое и от чуждо
име.
а) Търговският представител може да уговори с принципала изрично, че ще е само негов представител
(това е допълнителна уговорка към договора).
б) Търговският представител може да се задължи да не извършва конкурентна дейност и след
прекратяването на договора. За да е действителна такава уговорка тя трябва да отговаря на определени
изисквания, за да се защити представителя: 1) уговорката да е в писмена форма (формата е за
действителност); 2) ограничението след прекратяването на договора може да е само за същия район и
вид на стоки или услуги предмет на ДТП; 3) ограничението във времето не може да е за срок по-дълъг
от 2 години от прекратяването на договора; 4) поемането на такова задължение трябва да се
компенсира с обезщетение от страна на търговеца. Ако договорът се развали от търговския
представител и основание за това е виновното поведение на принципала, представителят може с
писмено изявление, направено до 1 месец от развалянето да се освободи от ограничението на
конкурентната дейност.
1.4. Задължение да уведоми незабавно търговеца за всяко посредничество или сделка дори и това,
което не е осъществено. Търговският представител е задължен и да дава извлечение от търговските
книги относно дейността си по търговското представителство по искане на принципала.
1.5. Търговският представител е задължен да се съобразява с предписанията на принципала.
1.6. Търговският представител е длъжен да пази и търговската тайна.
1.7. Търговският представител има и други задължения тъй като е самостоятелен търговец – той освен
ако не е уговорено друго е длъжен сам да обзаведе търговското си помещение.
1.8. Възможно е да се уговорят и други задължения:
а) Да се представлява само един търговец.
б) Да се реализира определен стокооборот.
в)Задължение делкредере. Тази уговорка(чл.35)се изразява в това,че търговският представител се
задължава да отговаря лично за изпълнението на задълженията по сключените сделки, т.е. ако 3тото
лице страна по сделката сключена от търговския представител не изпълни, това изпълнение ще се
извърши от него. Тази уговорка има гаранционен характер и се сравнява с поръчителството, но има и
различия: поръчителството има акцесорен характер, а задълженията на представителя делкредере -не.
- Ако търговският представител делкредере действа като пряк представител задължението делкредере
възниква в момента, в който възниква задължението за 3тото лице.
-Ако обаче действа като косвен представител гаранционната отговорност възниква от момента, когато
търговския представител прехвърли резултат от отчетната сделка на принципала, защото до този
момент между 3тото лице и принципала няма правоотношение, а търговския представител отговаря
самостоятелно. До отчетната сделка търговския представител отговаря като единствен длъжник.
Според Кацарски, когато 2 лица отговарят за едно задължение, така че когато изпълни едното
задължението се погасява и за другото, съществува пасивна солидарност. Солидарността бива
същинска – когато законът изрично предвижда, че възниква солидарност и несъщинска, когато по
стечение на обстоятелствата възниква пасивна солидарност както при задължението делкредере. В
съвременните законодателства несъщинската солидарност е приравнена на същинската. Фактът, че
25
при уредбата на комисионера делкредере солидарността е изведена на преден план се дължи на факта,
че тази уредба е реципирана от HGB от 1900 г, а уредбата на търг. представител – от специалният
немски закон от 1951 г. Калайджиев също твърди, че в тази хипотеза има солидарност. Според
Кацарски търг. представител не би следвало да има възражение за поредност, заради специалното
възнаграждение, което получава (и в стария ТЗ той не е имал такова възнаграждение, за разлика от
поръчителя).
Поставя се въпросът дали ако търговския представител изпълни вместо 3тото лице има
регресно вземане срещу него. Според Калайджиев отговорът е да. Във всички случаи ще има регрес по
59 поради неоснователно обогатяване, освен това търговският представител има правен интерес да се
суброгира по чл. 74 в правата на търговеца към 3тото лице, тъй като ако самият той не изпълни е
заплашен принудителното изпълнение да е насочено към него. Според Кацарски регресът на
представителят делкредере трябва да е като на поръчителя, защото ако му се дадат по-малко права
клаузата делкредере се обезсмисля. Според проф. Герджиков, чието мнение се отрича и от
Калайджиев и от Кацарски основната разлика между поръчителството и уговорката делкредере е
липсата на възможност за регресен иск.
1.9. Административни задължения:
а) Чл. 46, ал. 3: Търговският представител е длъжен да отбелязва в документите, които издава, и в
търговската си кореспонденция данните по чл. 13. Същото задължение каквото има и търговеца (това
е така, защото и той е търговец).
б) Чл.47,ал.4:Прекратилият дейността си търговски представител е длъжен в срока по чл.4 да поиска
от съда да заличи вписването. Това е следствие от общото за търговците задължение по чл.4.
2. Права на търг. представител. Търг. представител е търговец и влиза само във възмездни сделки.
2.1.Право на възнаграждение за всяка сделка, която е сключил лично или е сключена с негово
съдействие по време на ДТП. Не е необходимо поведението на търговския представител да е най-
важната причина за сключването на сделката. Във всеки случай щом е сътрудничил има право на
възнаграждение.
а). Чл. 40 ал. 4: При прекратяване на договора търговският представител може да търси
възнаграждение за вече сключени или подлежащи на сключване договори, т.е. тук става дума за тези
договори, които търговският представител е подготвил, но не са били сключени. Възнаграждението по
ал. 4 е такова каквото е било предвидено в договора. Според чл. 40, ал. 1: Търговският представител
има право на възнаграждение при прекратяване на договора, когато търговецът продължава да има
облаги от клиентелата, създадена от търговския представител. Критерият, който нашият законодател
въвежда в тази хипотеза е наличието на облаги (за разлика от други законодателства), това означава,
че за разлика от хипотезата на ал. 4 тук не се иска участие в сключването на договора, а само принос в
създаването на клиентелата. При спор, според чл. 127, ал. 1 ГПК тежестта на доказване на това
положение пада върху търговския представител. Законът определя по един негъвкав начин това
възнаграждение в ал. 2: Възнаграждението е в размер на годишното възнаграждение на търговския
представител, изчислено на основата на средното възнаграждение за целия период на договора, т.е.
става дума за средноаритметичното на годишното възнаграждение за целия период на договора. Този
начин за определяне на възнаграждението според Кацарски води към тълкуването, че в ал. 1 става
дума за еднократно възнаграждение, което е по-скоро обезщетение за използването на разработената
клиентела. Тук законът създава гаранция за търг. представител, като по-слаба страна по
правоотношението. Освен това ал.3 предвижда: Възнаграждението по предходната алинея не може да
се търси, ако договорът е развален по вина на търговския представител.
б). Във връзка с възнаграждението е и въпросът за възнаграждението на изключителния търговски
представител. Изключителният търговски представител е търговски представител, на който е
преотстъпен определен район или кръг от клиенти. Въпросът за възнаграждението му е уреден в чл.
36, ал. 2: Когато на търговския представител е предоставен определен район или кръг от клиенти, той
има право на възнаграждение и за сделките, които не са извършени с негово съдействие, но са
извършени с лица от същия район или от същата клиентела.
Поставя се въпроса дали изключителния търг. представител има право на специално възнаграждение
след прекратяването на договора. Законът не дава категоричен отговор на този въпрос, но се смята, че
отг. е отрицателен. Проф. Герджиков смята, че това са 2 алтернативи, които са подчинени на различен
режим и не могат да се съчетават.

26
в). Право на допълнително възнаграждение има търговския представител, който е поел задължението
да събира вземанията на търговеца (чл. 36, ал. 3). Това е допълнителна уговорка “инкасо провизион”
към ДТП. Най-често възнаграждението е процент от събраните суми.
г). Търговският представител делкредере има право на допълнително възнаграждение, което трябва да
се уговори писмено. За да се гарантира търговският представител делкредере чл. 35, изр. 2 гласи:
Страните не могат да уговарят предварително, че такова възнаграждение не се дължи.
д). Общи въпроси относно търговско възнаграждение:
- Понеже търг. представител е самостоятелен търговец, той не може да получава възнагр. си като
заплата (като при трудов договор). Възнаграждението му може да се плаща по всякакъв начин –
авансово, разсрочено и т.н.
- Обем на възнаграждението – според чл. 37: Когато размерът на възнаграждението не е уговорен,
смята се, че той е равен на обичайния размер за този вид дейност. Това обаче предполага доказване на
обичайния размер и на вида дейност.
- Срок за изплащане на възнаграждението – чл. 38: Възнаграждението на търговския представител се
изплаща всеки месец освен ако в договора е предвидено друго.
- В кой момент възниква вземането за възнаграждение ако не е уговорено. Ако става дума за
посредническа дейност вземането възниква при сключването на сделката. Ако става дума за
сключване на сделка от свое или чуждo име се смята, че вземането възниква след сключването на
сделката. Според директивите на ЕС вземането възниква и в момента, когато търговецът или 3тото
лице попречат за сключването на сделката.
- Поставя се въпросът и от кой момент вземането става изискуемо – има 2 основни разбирания: а) от
момента на сключване на сделката и б) от момента на изпълнение на сделката от третото лице.
Аргумент в полза на 1то разбиране е правилото на чл. 40, ал. 4 във вр. чл. 35. Според Кацарски
моментът на изискуемостта е моментът на сключване на сделката или по-скоро началото на следващия
месец – чл. 40, ал. 4 във вр. чл. 38
2.2. Право на обезщетение. Съгласно чл. 39: Търговският представител има право на обезщетение за
обичайните разходи по дейността си, ако не е предвидено друго в договора. Правилото е
диспозитивно, това е така ако не се уговори друго. Обичайните разходи – разходи направени по
указания на принципала и вътрешно присъщи на дейността на търговския посредник разходи (напр.
разходи във връзка с проучване на пазара, пазене на стоки, реклама и т.н.) Извън това обезщетение
търговският представител има право на още едно обезщетение по чл. 41, ал. 2, изр. 3 – за
неизвършване на конкурентна дейност след прекратяването на договора.
2.3. Чл. 34, ал. 1: Търговският представител може да изисква от търговеца необходимите сведения за
сключване и изпълнение на договора. Освен сведения търговският представител може да изисква и
необходими документи, мостри и т.н. – така необходими за изпълнение на задълженията. Във връзка с
това е правото по чл. 36, ал. 4 – да изисква извлечение от търговските книги на принципала по
сделките по ДТП.
2.4. Чл. 34, ал. 2: търг. представител може да иска от търговеца да му съобщи незабавно дали приема
сделката, сключена без представ. власт. Това му право обаче се обезсмисля въз основа на
презумпцията на чл. 43.
2.5. Търговският представител има и възражение за неизпълнен договор – до заплащане на
възнаграждението може да откаже да даде полученото.
3. Прекратяване на търговското представителство. Според Кацарски договорът за търговско
представителство е договор с продължително изпълнение – при всичси правоотношения с траен
характер има особени правила за прекратяването (наем, влог, заем за послужване, дружество) същото
е и при договора за търговско представителство – чл. 47. При първоначалната липса на изрични
правила за прекратяване на договора за търговско представителство се приемаше, че се прилагат
правилата за прекратяване на мандата. При мандата основание за прекратяване на правоотношенията
са оттеглянето и отказа, който обаче не могат да се приложат при правоотношения с траен характер. С
измененията на чл. 47 са се създали нови правила и в момента правилата за прекратяване на мандата
почти нямат приложение. Ако се разгледа сравнително прекратяването при други правоотношения с
траен характер ще се види: 1) при наема, когато е срочен – само с изтичането на срока, когато е
безсрочен – с едностранно волеизявление с предизвестие; 2) при дружеството, когато е безсрочно - с
предизвестие, когато е срочно - по съдебен ред при важна причина. При договора за търговско
представителство:
27
3.1. Ал. 1: Когато договорът за търговско представителство е сключен без определен срок, през
първите три години от сключването му всяка от страните може да го прекрати с предизвестие от един
месец, а след третата година-с предизвестие от три месеца. Прекратяване с едностранно предизвестие,
тази хипотеза се отнася до договорите сключени без срок. Всеки договор с продължително
изпълнение, който е сключен без срок може да се прекрати с предизвестие. Тук става дума за
прекратяване за в бъдеще без неизпълнение или вина. Правилото е диспозитивно и се прилага ако не е
уговорено друго.
3.2. Ако договорът е срочен се прекратява по правило с изтичането на срока. Ал. 2 дава изключение от
това правило: Договор, сключен за определен срок, може да бъде прекратен преди неговото изтичане,
ако страната, която иска прекратяването, плати на другата страна причинените вреди. Практиката
приема, че в този случай, тъй като обезщетението е функция от прекратяването, то прекратяването е
незабавно и е съчетано с вземане за обезщетение (вземането е обезпечено с търговско право на
задържане – чл. 315). Тук могат да се очертаят и основните хипотези на вреди: 1) при едностранно
прекратяване от принципала (пропуснати ползи – възнаграждението, което представителя няма да
получи; претърпени загуби – направени разходи по сключване на сделки); 2) при едностранно
прекратяване от търговския представител (пропуснати ползи – нереализирана продукция; претърпени
загуби – развалена продукция). Всеки трябва да докаже вредите си, като естествено пропуснатите
ползи са по-трудно доказуеми. В тази насока е добре ако правоотношението е траело по-дълго, защото
има по-голям период, с който да се прави сравнение.
ДТП може да се прекрати и на ред други основания, характерни за договора за поръчка.
3.3.ДТП е intuitu personae с оглед личността на представ. и смъртта или постав. му под запрещ. води до
прекр.
3.4. Ако някоя от страните загуби търговското си качество ДТП се прекратява.
3.5. При неизпълнение договорът се разваля по общия ред.
Прекратяването на договора не засяга правото на възнаграждение на търговския представител с
изключение на чл. 40, ал. 3 – ако договорът е развален по вина на представителя. Ако представителят е
починал, то наследниците му имат право на възнаграждение.
Възможно е прекратяването на договора да се съчетае с изгубване на търговското качество,смърт
или поставяне под запрещение.Във всички тези случаи търговският представител трябва да бъде
заличен от ТР.Той само може да се заличи и е длъжен да го направи по чл.4 (заличаването обаче може
да се направи от наследниците или настойника или дори от съда служебно).

13. Търговски посредник. Търговска тайна.

1. Търговски посредник – уреден е в чл. 49-51.

1.1.Легално определение в чл.49,ал.1:Посредник е търговец,който по занятие посредничи за сключване
на сделки.От това определение се извеждат х-рните за търговския посредник белези:
а) Търговец, който има особен предмет на дейност – посреднически сделки.
б) Особеното на това посредничество е, че се извършва ad hoc – най-различни сделки между различни
търговци. Търговският посредник не действа за един или друг търговец.
в) Търговският посредник действа срещу възнаграждение.
1.2. Разграничения:
а)От инвестиционния посредник – той не само посредничи, но сключва и сделки с ценни книги по
занятие. Правата му са по-широки от тези на търговския посредник.
б) От морският посредник, който е уреден в КТМ. Морският посредник има право да представлява
страните при сключване на сделките, а не само да ги свързва.
в)От застрахователния посредник–и той е с по-широки права и посредничи при застрахователната
дейност.
За тези 3 категории посредници общите правила не се прилагат – чл. 49, ал. 2.
1.3. Основната търговска сделка, извършвано от търговския посредник е договора за посредничество.
Предмет на договора е определен резултат – свързване на страните и подпомагането им при
сключване на търговски сделки. Търговският посредник не е представител на никоя от страните – не
може да прави предложения и да ги приема. На теория се смята, че търговския посредник работи и за
2те страни, които свързва. Смята се, че е неутрален, отговорен е и пред 2те страни и може да търси

28
възнаграждение и от 2те страни. Договорът за търговско посредничество е неформален, двустранен,
консенсуален и възмезден.
1.4. Задължения на търговския посредник:
а) Да посредничи с грижата на добрия търговец.
б) Чл. 50, ал. 1: Търговският посредник е длъжен да води дневник, в който вписва ежедневно всички
сключени договори. Вписванията се извършват последователно, като има изискване и за определени
реквизити на вписванията (имената на договарящите страни, времето на сключването на договора и
съществените му уговорки). В края на всеки ден търговският посредник трябва да датира и подпише
направените вписвания. Това е задължение по договора за търговско посредничество и ако
посредникът не го изпълни носи отговорност. Това задължение е предпоставка и за следващото.
в) Чл. 50, ал. 3: Търг. посредник е длъжен по искане на страните да им дава извлечения от дневника
си, които съдържат всичко вписано относно договора им. Извлечение се дава дотолкова доколкото
засяга сделки, по които молителите са страни. Търг. посредник може да дава извлечение и на 3ти лица
със съгласието на страните.
г) Търговският посредник трябва да пази търговската тайна.
1.5.Права на търг. посредник–чл.51:Търг. посредник има право на възнаграждение, което се дължи от
едната или от двете страни съобразно уговорката им. Ако няма уговорка, дължи се обичайното
възнаграждение за този вид дейност според случая и от двете страни. Това е диспозитивна разпоредба
– може да се уговори, че само едната страна ще плаща възнаграждението. Законодателят не казва, в
кой момент възниква правото на възнаграждение – смята се, че възниква в момента, в който
търговският посредник свърже двете страни, а не когато сделката се осъществи. По това търговския
посредник се различава от комисионера и търговския представител.
2. Търговска тайна.
2.1. В чл. 52 е уредено общо задължение за прокуриста, търговския пълномощник, търговския
помощник, търговският представител и търговският посредник да пазят търговската тайна и
търговския престиж на лицата, възложили им определена работа. Това е нормално при положение, че
те действат в интерес на принципала.
2.2. В закона обаче не се съдържа определение на търговската тайна. В отменения Закон за защита на
конкуренцията се съдържа нещо като определение: всички производствени търговски решения и
данни, свързани с търговската дейност, накърняването, на които може да доведе до накърняване на
интересите на принципала. В т. 7 от § 1 на ЗЗК се казва: "Производствена или търговска тайна" са
факти, информация, решения и данни, свързани със стопанска дейност, чието запазване в тайна е в
интерес на правоимащите, за което те са взели необходимите мерки. Най-честият случай е страните да
определят в договора какво е търговска тайна, като най-често използват израза “търговска тайна е
онова, което страните посочат, че е”.
2.3. В какво се изразява задължението за пазене на търговската тайна–неразгласяване и неизползване
на чужда търговска тайна в противоречие с добросъвестните търговски практики. Според чл.35,ал.2
ЗЗК се забранява и узнаването на чужда търговска тайна в противоречие с добросъвестните търговски
практики. Това задължение е по-широко, но то се съдържа в забраната за нелоялна конкуренция.
Нарушаването на задължението е и нелоялна конкуренция по ЗЗК. По стария закон е имало срокове на
това задължение, днес няма и ще трябва да се преценява конкретно.

14. Видове търговци – класификационни критерии. ЕТ– понятие и правен режим.

1. Видове търговци – класификационни критерии. Търговците могат да бъдат разделени на видове и

по други критерии освен по чл. 1 ТЗ.
1.1. Според това какъв е собственикът на търговското предприятие – частно лице или публично тяло.
1.2. Според това дали става дума за ЕТ или за ТД (самите дружествата също се делят на групи).
2. Едноличен търговец – уреден в чл. 56-60а ТЗ.
2.1. В чл. 56 е дадено легално определение на едноличния търговец: Като едноличен търговец може да
се регистрира всяко дееспособно физическо лице с местожителство в страната. На базата на това
определение могат да се изведат следните особености на ЕТ:
а) ЕТ могат да бъдат само физически лица, като няма ограничение за гражданството – български
граждани, чужди граждани, лица с двойно гражданство. В последните 2 хипотези е необходимо и да
имат разрешение и за постоянно пребиваване в страната според чл. 3, ал. 2 ЗЧИ.
29
 б) Търговци могат да бъдат дееспособни физически лица. Когато търговец почине,
наследниците трябва да продължат дейността му. Тъй като българският закон не урежда фигурата на
непълнолетен търговец, непълнолетните наследници не могат да продължат търговската дейност.
в) Физическото лице трябва да има местожителство в страната.
ЕТ не е нов правен субект – независимо,че има обособяване на търговското предприятие от
останалото имущество, той отговаря с цялото си имущество за задълженията на търговското
предприятие.
2.2. В закона (чл. 57) има забрани, кой не може да е ЕТ:
- Лице, което е в производство за обявяване в несъстоятелност – започнало е производство по
несъстоятелност, но несъстоятелност не е обявена. Щом има производство по несъстоятелност значи
лицето е търговец, а не може едно физическо лице да регистрира повече от 1 ЕТ.
- Лице, което е невъзстановен в правата си несъстоятелен – бил е обявен в несъст., а при това ТЗ
предвижда ред отриц. последици, една от които е, че не можеш да станеш ЕТ ако не си реабилитиран
по спец. ред на ТЗ.
- Лице, което е осъдено за банкрут – става дума за престъпление свързано с несъстоятелността.
- Според ал. 2 на чл. 58 не може да е ЕТ и лице, което е лишено от правото да упражнява търговска
дейност с влязла в сила присъда или друг акт.
При регистриране бъдещият ЕТ трябва да представи декларация освен за посочените по-горе
обстоятелства, но и за това, че няма регистриран друг ЕТ.
2.3. За разлика от търг. дружества ЕТ придобива търг. качество и без да е вписан – по чл.1,ал.1 и 3.
Веднъж придобил качеството търговец на материално основание ЕТ има задължение да се впише в ТР
по чл.4. Поставя се въпросът: добре, ами ако не е придобил на матер. основание качеството търговец, а
се е вписал – по-правилно според Кацарски е разбир.,че търг. качество се придобива от момента, в
който първо настъпи едното или другото обстоят.
2.4.Чл. 58: (1) Едноличният търговец се регистрира въз основа на заявление, в което се посочват: 1.
името, местожителството, адресът на лицето и единният граждански номер; 2. фирмата, под която ще
се извършва дейността; 3. седалището и адресът на управлението на дейността; 4. предметът на
дейност. (2) Със заявлението се представя образец от подписа на търговеца и декларация, че не е
лишен от правото да упражнява търговска дейност. В закона не е казано, че образецът от подпис
трябва да бъде нотариално заверен, но според Калайджиев това е необходимо. Вписването на ЕТ в ТР
има оповестително действие и не се обнародва.
2.5. Фирмата на ЕТ трябва да съдържа без съкращения личното и фамилното или бащиното име, с
което е известен в обществото (чл. 59). Това е задължителен елемент от фирмата, но тя може да
съдържа и други елементи. Субективното право на фирма възниква от регистрацията (и това се приема
еднозначно за разлика от търговското качество) и трае до заличаването, тъй като то зависи от
изпълняване на формална предпоставка, която е гаранция за публичност. Законът (чл. 60) съдържа
специални правила за прехвърлянето на търг. фирма на ЕТ. Има 2 хипотези:
а) Когато се прехвърля търговското предприятие, с договор за прехвърляне на търговското
предприятие може да се прехвърли и търговската фирма на ЕТ. Прехвърлителят трябва да даде
съгласие за прехвърлянето на търговската фирма, което трябва да бъде включено в самия договор или
да е отделно, но в същата форма (писмена форма с нотариална заверка на подписите).
б) Фирмата се прехвърля и при наследяване, ако има наследници, които могат да продължат
търговското предприятие, те могат да запазят търговската фирма на своя наследодател.
И в 2те хипотези към прехвърлената или наследена фирма се добавя името на новия собственик.
Прехвърлянето на фирмата се вписва в търговския регистър и се обнародва.
2.6. Новият чл. 60а урежда случаите на заличаване на ЕТ от търговския регистър. Това, което е
особеното е, че когато ЕТ прекрати дейността си не се извършва ликвидация както при ТД, защото
няма разлика в правосубектността. Когато ЕТ прекрати дейността си той като физическо лице запазва
имуществото на търговското предприятие, целта на ликвидацията при ТД е да се разпредели
имуществото след прекратяването им. Ако дейността на ЕТ се прекрати поради смъртта му, то се
предвижда наследяване на търговското предприятие. Чл. 60а: Вписването на едноличния търговец се
заличава от търговския регистър: 1. при прекратяване на дейността му или при установяване на
местожителството му в чужбина - по негова писмена молба до съда; 2. при смъртта му - по писмена
молба на наследниците; 3. при поставянето му под запрещение - по писмена молба на настойника или
попечителя.
30
 15. Сдружаванията в ТП – възн. и сравнителноправен преглед. Понятие и видове търг.
дружества – критерии.

1. Възникване на търговските дружества. Римското право не е познавало търговските дружества, а

само гражданското дружество. Търговските дружества възникват през ХІ-ХІІ в.
1.1. Най-рано възниква т. нар “коменда” – сдружение за извършване на единични търговски операции,
което възниква въз основа на договор за изработка или договор за превоз. При нея търговец, наричан
“комендатор” е възлагал превоз или работа на друго лице, наречено “трактатор”. Особеност на
договора е, че лицето, което извършва работата трябва да е заинтересовано. С този договор
комендаторът се стреми да разпредели рисковете. Договорът се изпълнява от общо име и за обща
сметка, като комендаторът влага капитал или стоки, а трактаторът извършва работата не срещу
възнаграждение, а срещу част от печалбата. На основа на този договор възниква командитното
дружество, като има 3 етапа на развитие: 1) договор за единична операция; 2) постепенно отношенията
стават трайни; 3) на края трактаторът започва да участва и с капитал.
1.2. Други са условията, при които възниква събирателното дружество. То възниква на базата на т.нар.
задруги, както и от необходимостта за продължаване на търговията от наследниците на ЕТ от общо
име и за обща сметка. Има 2 етапа на развитие: 1) първоначално наследниците сами са продължавали
дейността 2) в тези отношения са привличани и чужди лица, които имат доверието на наследниците
или външни специалисти.
Събирателното и командитното дружество имат в основата си личното доверие и участие.
1.3.През ХVІв. възниква необходимост от кумулиране на средства, при което намалява
необходимостта от лична връзка между съдружниците и така се създава акционерното дружество.
Първите дружества са възникнали на основата на концесии давани от държавата, т.е. по разрешителен
режим. Така възникват първите банки в Италия през ХІІІ–ХІV в. Техният капитал е бил
материализиран в ЦК, които са били прехвърлими. През 1602г.с концесия в Англия и Холандия се
създават Източно индийската и холандска компания, като капиталът им е разделен на акции(това са
първите истински АД).По-късно пак с концесия се създава Английската народна банка през 1694г.
Първата обща правна уредба на АД е създадена с френския Code Comerce от 1808 г.
1.4. През средата на ХІХ в. под влияние на общата необходимост да се обединяват дребните
производители възникват и кооперациите. Първата кооперация е създадена през 1828 г. от Робърт
Оуен във Великобритания, а първият закон за кооперациите е германския от 1868 г.
1.5.В края на ХІХ в. възниква и една междинна форма между персоналните и капиталовите дружества
– дружеството с ограничена отговорност. ООД е създадено теоретически от немските професори.
2. Еволюция на търговските дружества:
2.1. Първоначално са съществували дружества, при които решаващо е личното участие – това са
затворени дружества, при които се използват усилията и средствата на ограничен кръг лица (СД и КД
в по-стария му вариант).
2.2. Със засилване на ролята на кредита се появява КД в сегашният му вид.
2.3. Възникването на капиталовите дружества води до ограничаване на отговорността.
3. Сравнителноправен преглед.
3.1. Съществуващите у нас ТД (СД, КД – персонални и АД, ООД и КДА - капиталови) са известни на
държавите от континенталния правен кръг (като в различните системи има някои разлики в режима).
Българското дружествено право стои по-близо до немското.
3.2.В англо-американския правен кръг също има друж. форми, които приличат на нашите, но не са
еднакви.
а) Няма разлика между гражданско дружество и СД.
б) Има дружества, които приличат на КД, но не са юридически лица. Всички персонални дружества
(partnership and limited partnership) не са юридически лица.
в) Съществува АД, но е различно.
г) Не съществува ООД, но има други по-екзотични дружества.
3.3.ЕС е приел 12 директиви, които задължават всички държави членки да уеднаквят правото си,но те
се отнасят само до капиталовите дружества. ЕС не познава общи правила за персоналните дружества.
4. Понятие за търговско дружество. ТЗ съдържа общи правила за търговските дружества в чл. 63-75.
4.1. Терминът “търговско дружество” има 2 значения:

31
а) Дружество като многостранна сделка (договор), която съчетава волеиз. на всички съдружници,
насочени към една обща цел, която е търг. (за разлика от гражд. дружества, където е стопанска, а при
сдруженията – идеална).
б) По-важно значение – организационна форма за извършване на търг. сделки и то по-специално от
корпоративни юридически лица.
4.2. Легално определение – чл. 63, ал.1: Търг. дружество е обединяване на две или повече лица за
извършване на търг. сделки с общи средства. Това определение не е идеално, но разкрива следните
особености:
а)ТД се създава винаги на базата на 1 многостранна сделка–“обединение на 2 или повече лица”.Това
обаче не е вярно във всички случаи–може да има само 1 съдружник или акционер при едноличните
ООД и АД.
б) ТД се учредява за извършване на търговски сделки.
в) ТД се създава с “общи средства” това означава, че дружество се създава чрез вноски, които
съдружниците правят и въз основа на които се формира имуществото и капитала на дружеството (при
капиталовите дружества).
г) ТД от една страна е юридическо лице (чл. 63, ал. 3), при това корпоративно понеже има членове, а
от друга страна е търговец по смисъла на чл. 1, ал. 2.
5. Видове ТД. Особеното за режима на ТД е, че са numerus clausus, няма свобода на договаряне.
5.1. Според чл. 64: Търговските дружества са: 1. събирателното дружество; 2. командитното
дружество; 3. дружеството с ограничена отговорност; 4. акционерното дружество; 5. командитното
дружество с акции.
5.2. В зависимост от това каква е отговорността на съдружниците за задълженията на дружеството:
а)Дружества,при които съдружниците отговарят с цялото си имущество–дружества с неограничена
отговорност.Такова е СД, при което има солидарна отговорност между съдружниците.
б) ООД – това са всички дружества, при които има ограничено отговорни съдружници.
5.3. В зависимост от броя на съдружниците или акционерите:
а) Еднолични ТД – ЕООД и ЕАД.
б) Колективни ТД – всички останали.
5.4. В зависимост характера на участието:
а) Персонални дружества (дружества на личността) – съществува тясна връзка между съдружниците,
изисква се лично участие и се предполага доверие. Личността на съдружниците е от значение за
сключване на дружествения договор. Типичен пример е СД. Подобно е положението и при КД, но при
него има съдружници, чието участие е персонално (комплементари) и съдружници, с капиталово
участие (командитисти).
б) Капитал. дружества – личностното участие се игнорира, достатъчно е капитал. участие.
Дружеството се откъсва от съдружниците,като те са задълж. да правят вноски и имат пр. на част от
печалбата. Такива са АД и КДА.
в) Междинна форма, която стои по близо до капиталовите дружества – ООД.
6. Различия между персоналните и капиталовите дружества.
6.1. При персоналните дружества основно значение има личното участие на съдружниците, а при
капиталовите най-важен е капиталът.
6.2. Това именно лично участие при персоналните дружества се изразява в непрехвърлимост на дела
на съдружника, на което при капиталовите дружества се противопоставя свободата на прехвърляне на
дяла.
6.3. Личният характер на персоналните дружества се изразява и в това, че напускането на съдружник
или смъртта му могат да доведат до прекратяване на дружеството, докато при капиталовите не е така.
6.4. Отговорността на съдружниците при персоналните дружества е лична и неограничена – те
отговарят с цялото си имущество, а при капиталовите дружества отговорността е ограничена и се
свежда най-често до вноската, която се прави и може да се загуби при несъстоятелност.

32
 16. Гражданско и търговско дружество. Действие на ТЗ спрямо заварени форми по УСД.
Учредяване на търг. дружество.

1. Разграничения на ТД:
1.1. От гражданското дружество (чл. 357-364 ЗЗД). Според чл. 357, ал. 1 ЗЗД: С договора за дружество
две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща цел, а според
чл. 63, ал. 1 ТЗ: Търговското дружество е обединяване на две или повече лица за извършване на
търговски сделки с общи средства. Тези дефиниции водят до извода, че съществува известна прилика
между ГД и ТД, най-вече с оглед личното участие в персоналните ТД, като се смята, че и някои от
правилата за персоналните ТД имат основата си в уредбата на ГД. Съществуват обаче и следните
съществени различия:
а) Гражданското дружество не е правен субект.
б) Гражданското дружество не е търговец.
в) Гражданското дружество не се вписва никъде.
г) Управлението на гражд. дружество е различно от управлението на търг. дружество, защото то няма
органи.
д) Гражданското дружество не може да бъде обявено в несъстоятелност.
е) Няма специални правила относно подсъдността–тя се определя спрямо всеки един от
съдружниците.
1.2. От дружеството със съучастие (тайното дружество) – при него има 2ма съдружници един явен и
едни таен. Явният съдружник е търговец и извършва цялата дейност, а тайният съдружник прави
вноски и участва в печалбата. Тайното дружество не е търговец и не е уредено от закона.
1.3. От обединенията на ТД:
а) Консорциумът може да не е търговско дружество.
б) Холдингите са винаги ТД, но само капиталови.
2. Действие на ТЗ спрямо заварените форми по УСД (днес този въпрос е само от историческо
значение). С УСД е възстановено дружественото право през 1989 г. Тогава за пръв път са уредени
търговски дружества по общ начин, защото и преди това са създавани отделни дружества със
специални закони. УСД нарича дружествата – фирми, които биват еднолична фирма, колективна
фирма, фирма с ограничена отговорност, акционерна фирма, фирма с неограничена отговорност и
фирма с неограничена отговорност, която е издала акции. С влизането в сила на ТЗ по право тези
фирми се превръщат в ТД без пререгистрация. Това от една страна е облекчение за тези, които са
искали да продължат дейността си, но от друга – бреме за тези, които не са искали. Според §8 ПЗР
фирмите по право се превръщат в търговски дружества, търговската фирма се променя в съответствие
с ТЗ и тези части от дружествените договори или устави, които противоречат на императивни норми
на ТЗ се заменят с тях (на основание на чл. 26, ал. 4 ЗЗД). Всички трансформации са описание в § 8.
Преди ТЗ е приет Закон за образуването на еднолични търговски дружества с държавно имущество –
по този закон фирмите на обществени организации и филиалите на чуждестранни юридически лица се
превърнаха в ЕООД. По отношение на висящите дела се прилага ТЗ и се дава срок на
заинтересованото лице да съобрази документите си.
3. Учредяване на ТД.
3.1. Учредяването изисква лицата, които са решили да учредяват ТД, наречени в чл. 65 учредители да
бъдат дееспособни физически или юридически лица, български или чуждестранни.
а) За чуждестранните лица има изискване в ЗЧИ–неограничено отговорните съдружници да имат
постоянно местожителство в страната (това се отнася за СД,КД и КДА).Освен това за чужденците
следва да се прилага тяхното национално законодателство по отношение на това дали са юридически
или физически лица, дали ако са ФЛ, са дееспособни (навършили пълнолетие) и т.н.
б) Доколкото еманципирания непълнолетен е дееспособен и той може да бъде учредител.
в) Капиталово ТД може да е учредител на персонално и обратно, като ако капиталово дружество
участва в персонално то отговаря неограничено до размера на имуществото си. Може ли СД да
участва в друго СД – може, но трябва да се разграничи имуществото на двете дружества.
г) Гражданско дружество не може да е учредител, защото не е правен субект.

33
д) Сдруженията с нестоп. цел по действащото все още законодателство не могат да извършват търг.
дейност. От 01.01.2001 тази забрана отпада. С/д Калайджиев няма пречка те да бъдат учредители на
каквито и да е ТД.
3.2. Брой на учредителите – минималният им брой е посочен в закона, но не е уреден максимален.
а) При АД и ООД може да има 1 учредител или съдружник.
б) При СД и КД–2 съдружници,като при КД единият трябва да неограничено отговорен,а другият
ограничено.
в) При КДА – 3 ограничено отговорни съдружници и 1 неограничено отговорен.
Законът допуска едно лице да участва в колкото си иска дружества(има ограничения в специални
закони).
3.3.Самото учредяване изисква сключване на учредителен(дружествен)д-р,а при АД-устав,като
разликата е само терминологична.Това е една многостранна сделка(д-р),който е организационен,а не
престационен и поначало е облигационен договор в смисъл,че той сам по себе си не води до
прехвърляне на вещни права.Транслативното действие идва от вписването на дружеството.Тези
договори са формални,като за различните дружества се изисква различна форма: за персоналните–
квалифицирана писмена форма с нотариална заверка на подписите(заради персоналния им х-р);за
останалите дружества се изисква проста писмена форма.Неспазването на формата е основание за
неучредяване на дружеството,а ако все пак се впише, то вписването е нищожно.
а) Съдържание на дружествения договор – определено е от ТЗ и е различно при различните дружества.
Съществува обаче следният основен принцип: когато се уреждат вътрешни отношения (между
съдружниците и дружеството) законовите норми са диспозитивни и съдружниците могат да
предвиждат други в дружествения договор; когато става дума за отношения на дружеството с 3ти лица
нормите са императивни.
б) Чл. 68 предвижда специално правило за тълкуване на дружествения договор (не само на устава
както пише в закона): При тълкуването на устава трябва да се търси волята на страните и целта на
тълкуваната разпоредба (има се предвид разпоредбата от дружествения договор). Нормата на чл. 68 не
се различава много от тази на чл. 20, който дава общите правила за тълкуване на договора.
в) Изменения на дружествения договор. Дружественият договор се изменя по начина, по който е
приет, което налага и спазването на същата форма (за действителност). Има правила при промяната и
относно мнозинството: при персоналните дружества се променя единодушно, при ООД – ¾ , при
капиталовите дружества с мнозинство 2/3 от представения капитал. Някои от измененията се вписват,
защото най-важните елементи от дружествения договор се вписват при учредяването на дружеството
г). Чл. 66 предвижда възможността за сключване на подготвителен договор – договор, с който да се
уговорят действията на учредителите за учредяване на дружеството. Тук вече има пълна свобода на
договаряне. Когато се казва, че подготвителният договор е с организационен характер според
Кацарски се има предвид, че страните не си разменят престации (иначе договорът би бил
престационен), а се задължават да извършат определени действия в бъдеще, в този смисъл и
подготвителния договор е организационен. Съществуват няколко принципни различия между
предварителния договор по ЗЗД и подготвителния по ТЗ:
- Има разлика в съдържанието, тъй като подготвителния договор не включва в себе си всички
съществени елементи на дружествения договор.
- Той не е и предварителен договор по смисъла на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, тъй като страните по него
нямат потестативното право да искат от съда да замести с него окончателния договор. Единствената
последица при неизпълнение на договора е отговорността за вреди. Това отклонение от правилата на
облигационното право не е случайно, противното би означавало накърняване на принципа за свобода
на сдружаването, защото едно лице може да бъде принудено да стане съдружник в дружество, в което
не желае да участва.
д) При едноличните дружества дружествен договор не се съставя. В този случай се съставя
учредителен акт, който е доста по-опростен отколкото дружествения договор.
3.4. Освен сключването на дружествен договор възникването на ТД изисква и вписване на учреденото
дружество в търговския регистър. У нас всички дружества се образуват по нормативната система –
съдът прави проверка само за законосъобразност. Вписването е конститутивно, елемент от
фактическия състав на учредяването. Чл. 67 казва, кой дава заявление за вписване – избраният
управителен орган (това важи за капиталовите дружества). Понеже действието на вписването е

34
конститутивно за дружеството няма административноправно задължение по чл. 4 и неподаването на
заявление в 7дневен срок не е основание за носене на отговорност.
3.5. Законът предвижда специално правило, което урежда последиците от действията на учредителите
и упълномощените от тях лица преди учредяването на дружеството – чл. 69: (1) Действията на
учредителите, извършени от името на учредяваното дружество до деня на вписването, пораждат права
и задължения за лицата, които са ги извършили. При извършването на сделките задължително се
указва, че дружеството е в процес на учредяване. Лицата, сключили сделките, отговарят солидарно за
поетите задължения. (2) Когато сделката е извършена от учредителите или от упълномощено от тях
лице, правата и задълженията преминават по право върху възникналото дружество. Тази разпоредба
не създава частична правосубектност, а урежда последиците от действията на учредителите и
упълномощ. от тях лица извършени от името на дружеството.
4. Недействителност на учредяването на ТД. Режимът е в чл. 70: Учредяването на дружеството е
недействително само когато е допуснато някое от следните нарушения . . ., но е много сериозно
променен в съответствие с чл. 11 от 1та директива на ЕС.
4.1. Най-съществените изменения се отнасят до това, че основанията за недействителност са
изчерпателно изброени в ТЗ и ТД не може да се обявява за недействително на други основания (до
този извод се стига при буквално тълкуване на чл. 70 – “само”, а и от разбирането на законодателя, че
ТД е ценност и за него не важат общите основания за недействителност на сделките. Основанията
имат 2 особености: 1) нарушението трябва да е тежко – да засяга сериозно дружеството и 2) да е
неотстранимо.
4.2. Основания:
а) липсва учредителен договор или той не е съставен в предписаната от закона форма – при всички ТД
учредителния договор или устава са формални, ако е съставен договор в устна форма дружеството ще
е недействително (при персоналните дружества формата е квалифицирана).
б) при акционерно или командитно дружество с акции не са спазени изискванията на чл. 159 и 163 –
визира само АД и КДА и е специално по отношение на основанието в т. 1. Точка 1 не се прилага за АД
и КДА. Тестовете посочени в т. 2 визират нарушения на императивни правила за учредяване на АД и
КДА. Учредяването е сложен фактически състав, който съдържа няколко елемента, един от които е
съставяне на дружествения договор в писмена форма. Нарушаването на който и да е елемент води до
недействителност.
в) дружеството е вписано не от съда по седалището му – има 2 най-важни елемента от фактическия
състав на учредяването на ТД – сключване на дружествен договор и вписването му в съда по
седалището на дружеството. г) предм. на дейност на друж. противоречи на закона или на добр.
нрави - това е проекция на чл.26, ал.1 ЗЗД.
д) учредителният договор или уставът не съдържа фирмата, предмета на дейност на дружеството или
размера на вноските, както и капитала, когато законът го изисква – става дума само за тези 3 елемента,
липсата на един от тях е достатъчна, за да се атакува дружеството. Законодателят е преценил, че те са
най-важни.
е) не е внесена предписаната от закона част от капитала – това основание се отнася до капиталовите
дружества. При това законът не изисква да е внесен целия капитал, а има изискване за минимален
размер на внесения капитал (25% при АД и 70% ООД). Става дума именно за тази част, а не за целия
капитал ж) в учредяването на дружеството са участвали по-малко от предвидения в
закона брой дееспособни лица – т.е. при персоналните дружества винаги са необходими 2 дееспособни
лица, а при ООД и АД – едно. Ако е нямало необходимия брой дееспособни лица няма валидно
изразена воля за създаване на дружеството
4.3. Чл. 70, ал. 2, изр. 2: В случаите по ал. 1, т. 3, 4, 5 и 6 съдът обявява дружеството за недействително
само ако нарушението не е вече отстранено или не бъде отстранено в подходящ срок, който съдът дава
с определение. Това е ново правило, изразяващо разбирането за ценността на ТД. То дава да се
разбере, че основанията по т. 1, 2 и 7 съдържат неотстраними пороци.
4.4. Какъв е искът за обявяване на недействителност. Нищожните сделки се атакуват с установителен,
а унищожаемите с конститутивен иск. Недействителността на ТД е нещо особено – не е нито
нищожност, нито унищожаемост. Относно характера на иска съществуват 2 виждания: 1) чрез
установителен иск, т.е. съдът прогласява една съществуваща вече недействителност 2) конститутивен
иск – правилното разбиране според Калайджиев. Това разбиране е правилно, защото чл. 70, ал. 3 казва:
Решението на съда за обявяване на дружеството за недействително произвежда действие от влизането
35
му в сила – това е характерно за конститутивните искове. Смисълът на това решение е, че дружеството
е ценност, различна от сделките, и за него не важат правилата за сделките. Сделките сключени от
недействит. дружество са действителни, защото решението действа за в бъдеще.
4.5. Искът по чл.70 е специален по отношение на другите искове в ГПК–напр.чл.498,с който се
иска удостоверяване на недействителността на вписването.До последното изменение на ТЗ съдебната
практика приема,че недействителността на дружеството може да се установи и по чл.498,но с този иск
се установява само недействителността на вписването(на охранителния акт),а не материалноправно
положение.Съдът така или иначе се произнася по материалната страна на въпроса преюдициално.
4.6. Компетентен съд по иска по чл.70 е ОСъд по регистрацията на дружеството; до последните
изменения такова правило не е съществувало. В ГПК има правило, че когато не е казано кой е
компетентния съд – компетентен е районния съд. Когато не е имало изрично правило това разбиране е
било правилно, но е създавало объркване, защото всички останали искове свързани с ТД са подсъдни
на ОС.
4.7. Легитимирано да води иска е всяко лице, както и прокурора. Този иск макар и
конститутивен е особен с оглед активната легитимация, защото по конститутивни искове по принцип
легитимираните лица са ограничен брой. Ответник по иска е дружеството.
4.8. Ако съдът установи, че дружеството е недействително той уведомява регистърния съд и
регистърният съд служебно вписва прекратяване на дружеството, след което се извършва ликвидация
от назначен от съда ликвидатор. Ако все пак дружеството извърши някакви правни действия след
обявяването на недействителността – учредителите отговарят солидарно за тях.

17. Дружествено имущество – вноски на учредителите.

1. Юридическите лица не съществуват обективно, а се създават по силата на закона и не могат да

съществуват и развиват дейността си ако учредителите не внесат имущество в тях. Законът предвижда
задължение за вноски (елемент от всяко едно членствено правоотношение), което е най-важното
задължение за учредителите на всяко търговско дружество. Законът не създава ограничения за
елементите на това имущество – няма разлика между елементите на физическите и юридическите
лица. Вноските на учредителите освен, че формират имуществото при капиталовите дружества са
основа за формиране на капитала. Имуществото е съвкупност от правата и задълженията на
дружеството, т.е. понятие, по-тясно по смисъл от предприятието.
2. Видове вноски:
2.1. Парични вноски – при персоналните дружества TЗ не предвижда някакви специални правила. За
капиталовите дружества правила има – те са уредени при АД (ООД). Наличието на тези правила се
дължи на съществуването на сукцесивна система за учредяване на АД – те решават проблемите как да
се извършва вноската между записването на акциите и учредителното събрание и кой да управлява
сметката. С последните изменения на ТЗ се премина от сукцесивна към симултантна система на
учредяване и тези специални правила се явяват излишни, като проблемите свързани с непаричните
вноски могат да се решат въз основа на правилата на чл. 69.
а) Вноски се правят по специална банкова сметка – “набирателна сметка”, която се открива на името
на учредителите на дружеството (при АД сметката се открива от СД или УС на името на
дружеството), като паричните вноски се правят от учредителите или упълномощени от тях лица и на
документите за вноските се посочва името на вносителя. Тези документи се представят пред
регистърния съд, като доказателство за извършените вноски.
б) Освен това при АД (може и по аналогия при ООД) внесените пари не могат да се използват до
учредяването. (Освен по единодушно решение на учредителите(или на съответния орган при АД).
в) След учредяването на дружеството вноските в набирателната сметка по право преминават върху
дружеството, стават имущество на дружеството и сметката се закрива.
2.2.Непарични вноски.ТЗ съдържа 2 ограничения – услуги и бъдещ труд не могат да са предмет на
непарични вноски. Това ограничение се дължи на факта, че макар и да могат да бъдат конструирани
като вземания на дружеството, бъдещият труд и услуги не могат да са предмет на принудително
изпълнение и съответно това би увредило кредиторите. При капиталовите дружества смисълът на
ограничението е ясен, тъй като капиталът гарантира кредиторите. При персоналните дружества в
Европа е възможно да се направят и такива вноски, но в България при тях това е забранено, защото
при СД съдружниците са субсидиарно отговорни и се иска самото дружество да има имущество. Във
36
Великобритания и Ирландия се допуска съществуването на дружества, в който има съдружници, които
не правят вноска, но отговарят неограничено за прекратяването на дружеството. В България при
капиталовите дружества това безспорно е недопустимо, поради изискването за набиране на капитал, а
при персоналните дружества попада под хипотезата на чл. 72, ал. 5 (бъдеща услуга), т.е. пак е
недопустимо. Извън ограничението на чл. 72, ал. 5 има много широк кръг от възможности:
а) Вещни права: собственост и ограничени вещни права. Не може право на ползване, защото то има
строго личен характер и не се прехвърля.
б) Облигационни права – вземания, включително вземания срещу самото дружество.
в) Права върху нематериални блага.
г) Ценни книги.
д) Права върху комплексни обекти – търговско предприятие.
Когато се внасят вещи, от волята на вносителя зависи какви права ще се внесат–собственост или право
на ползване.Потребимите вещи се внасят като собственост, а непотребимите - за ползване.
Според Кацарски най-общо казано могат да се внасят права, който са 1) прехвърлими; 2) имуществени
3) оценими в пари. Тези изисквания произтичат от необходимостта кредиторите да могат да се
удовлетворят от вноските. По същата причина правата, които се внасят трябва да са и секвистируеми,
което означава, че не може да се внесе вещно право на ползване (някои съдилища обаче го допускат).
Спорен е и въпросът за апорт на съвкупности – търговско предприятие може да се апортира, но
наследство – не, тъй като при него има правила единствено за продажба като съвкупност (могат да се
апортират елементите от наследството). Други съвкупности (портфейли ЦК) могат да са предмет на
обезпечителни сделки (по ЗОЗ), но не и на прехвърлителни.
3. Как се извършват непаричните вноски?
3.1. Непаричната вноска трябва да е описана в дружествения договор или в устава. Описанието трябва
да съдържа следните 4 реквизита: 1) името на вносителя, 2) пълно описание на непаричната вноска, 3)
паричната й оценка и 4) основанието на правата му.
3.2.Непаричната вноска трябва да е оценена,защото срещу нея се записват акции или дялове
(пропорционално).Поставя се въпросът дали може в дружеството да се внесе чужда валута–след
отмяната на чл.10,ал.1 ЗЗД това е възможно. Трябва ли вноската да се оценява – оценка е необходима
за всички валути с изключение на еврото и неговите 12 подразделения, които се оценяват чрез
фиксирания курс на БНБ (при останалите валути освен моментния курс трябва да се отчетат и
тенденциите на развитие).
а). Когато непаричните вноски се извършват в СД и КД, ТЗ не предвижда специални правила за
оценка. Самите съдружници правят оценката. Това е така, защото персоналните дружества нямат
капитал и кредиторите се гарантират не с вноските на съдружниците, а с отговорността им.
б).По-особени правила има при капиталовите дружества–непаричната вноска трябва да е оценена от 3
вещи лица,назначени от съда.Оценката се получава в резултат на отделно охранително производство
пред съда–извън производството по вписването(според Кацарски това е частно исково производство).
-Това производство започва по искане на вносителя(той е легитимиран).Оценката може да се направи
на всички апорти или на всеки апорт поотделно.Оценката в дружествения договор или в устава не
може да е по-голяма от дадената от вещите лица в съда,за да не се накърнят по този начин правата на
кредиторите (може да е по-малка).Ако стойността на вноската е по-висока от оценката на вещите лица
съдружникът не може да завиши едностранно участието си в дружеството.Ако вносителят не е
съгласен с оценката може да направи парична вноска(в размера,предвиден в дружествения договор
или устава)или да се откаже от участие в дружеството(което ще принуди съдружниците да сключат
нов дружествен договор). Ако оценката на вноската е по-малка от предвидената в дружествения
договор, може да се измени дружествения договор и съдружникът да получи по-малък дял, ако иска да
запази дела си съдружникът може да направи парична вноска (в размера, предвиден в дружествения
договор или устава) или да доплати разликата.
- Заключението на вещите лица трябва да съдържа определени реквизити: 1) пълно описание на
непаричната вноска, 2) метода на оценка, 3) получената оценка и нейното съответствие на размера на
дела от капитала или на броя, 4) номиналната и емисионната стойност на акциите, записани от
вносителя. Това изискване за реквизити е ново и е свързано с хармонизацията на ТЗ с 2та директива на
ЕС. Нарушаването на тези изисквания и въобще нарушаването на реда за оценка не е нарушение,
което води до недействителност на учредяването на дружеството.

37
-Заключението на вещите лица се представя в ТР и се прилага към фирменото дело. Интересите на
3тите лица налагат самата оценка да е във фирменото дело,както е в момента.Според Кацарски
заключението на вещите лица се приема от съда с определение и двете заедно се прилагат към
фирменото дело.
3. Правила с оглед извър. на непар. вноски: Принципът е,че когато се извършва непар. вноска, тя се
извършва със самия друж. договор или устава стига да е спазена съответната форма. Това обаче не
винаги е достатъчно.
3.1. Когато се внася вземане, трябва да се уведоми длъжникът и да се представи документ пред
регистърния съд, че длъжникът е уведомен. Не е необходимо уведомяване ако длъжникът е самото
дружество (нова разпоредба в чл. 73, ал. 3). Вземането също е непарична вноска и то също трябва да се
оценява по реда за оценка на непаричните вноски, защото много често стойността на вземането е
много по-малка от номинала му, като може дори да е 0 (така могат да бъдат увредени кредиторите).
3.2.Когато се внасят вещни права върху недвижим имот не е необходимо да се спазва нотариалната
форма,а внасянето се извършва с дружествения договор ако е нотариално заверен(при СД и КД). В
другите случаи трябва да се представи писмено съгласие с нотариална заверка на подписа на
вносителя,в което да се съдържа описание на вноската.В закона се говори,че така се прави при АД,но
според Калайджиев това се отнася и за ООД.Нотариалната заверка в случая не е нужна толкова,за да
се потвърди автентичността на волеизявлението,а за да може писменото съгласие после да се впише в
нот. книги (там се вписват само нотар. заверени документи или нотариални актове).
3.3. Когато се внасят други права, вноските се извършват във формата, която се изисква за съответната
сделка. Възможно е да се апортират ЦК, като апорта се извършва освен с дружествения договор или
устава и с форма, която е необходима за прехвърлянето на ЦК (предаване, джиро, цесия). При апорт на
търговско предприятие се изисква нотариална заверка на подписите.
Кацарски разглежда този проблем от др. гл. точка.С/д него при непар. вноски могат условно да се
разгр. 3 хип:
- Когато не се изисква форма за прехвърлянето апорта може да се извърши чрез учредителния акт.
- Когато се изисква проста писмена форма за прехвърлянето апорта се извършва също чрез учред. акт.
- Когато се изисква нот. заверка на подписа или нотариален акт – при догов. дружества (СД и КД)
прехвърлянето се извършва с учр. акт, при уставните дружества (АД и КДА) с писмено съгласие с
нотариална заверка на подписите към дружествения договор, при ООД няма изискване за форма на
учр. акт (някои приемат, че трябва да е като при АД, но това не е легално закрепено), т.е. апорта може
да стане и по двата начина, ако дружествения договор е в квалифицирана писмена форма с него, ако е
в проста писмена форма с писмено съгласие с нотариална заверка на подписа (практикува се втория
вариант, за да не се занимава нотариус с друж. договор).
4. В кой момент дружеството придобива правата по апорта?
4.1. В момента на учредяването, ако става дума за учредяване на дружеството (в момента на вписване
на решението за регистрация в търговския регистър).
4.2. Преминаването на правата върху апорта при учредени дружества зависи от действието на
вписването: когато вписването има конст. характер - от момента на вписването, а когато има
оповестителен – от по-ранен момент.
4.3. При внасяне на вещни права върху недвижим имот дружеството става титуляр на правата от
момента на учредяването, но този апорт не е противопоставим на 3ти лица. За да стане
противопоставим трябва да се впише в нотариалните книги. За да се извърши това вписване на
съдията по вписванията трябва да се представи нотариално заверено извлечение от дружествения
договор, както и ако е необходимо, нотариално заверено съгласие на вносителя, като тези два
документа се представят от органа на дружеството, който е упълном. да го представлява.
Кацарски: Кога преминава апорта върху дружеството – чл. 73, ал. 4. Може ли обаче да се уговори
различен момент – може. В някои дружества апорта не може да се извърши с момента на вписването в
ТР. Оказва се, че правилото на ал. 4 действа само за онези права, при които договорите имат
облигационно и вещно действие. Има права, които се прехвърлят по специфичен начин: ЦК на
приносител – депозират се в банкова касетка на името на дружеството; ЦК на заповед - с джиро на
дружество в регистрация и отново се депозират в банкова касетка; за безналичните ЦК има проблем,
защото не може да се направи вписване в Централния депозитар. На вписване подлежат сделките с
недвижими имоти, кораби и въздухоплавателни средства. Съдията по вписванията проверява

38
правилата на прехвърлителя и ако той не е собственик се запазва облигационния ефект на апорта и
апортьора остава длъжник към дружеството за паричната равностойност на апорта.
Според проф. Герджиков при някои апорти не се извършва прехвърляне, а по-скоро се поема
задължение за прехвърляне – това е доста спорно разбиране.
5. Последици от неизпълнение на задължението за вноски – неблагоприятни за вносителя.
5.1. Когато вноската е парична от момента на забавата се дължи законната мораторна лихва или ако
дружеството ги докаже, и причинените по-големи вреди.
5.2. Ако става дума за непарична вноска се дължи обезщетение за вреди и неустойка ако е уговорена.
Проф. Таджер смята, че при неизпълнение на непарична вноска също се дължи лихва върху паричната
й равностойност, тъй като при общоприетото решение се създава неравнопоставеност между
различните съдружници.
5.3. Неизпълнението на това задължение е основание за изключване при всички дружества.
5.4. Понеже това все пак е облиг. задъл.,има и право на иск за реално изпълн. (до него почти не се
прибягва).
6. Чл.73а урежда обща забрана за опрощаване на задължението за вноска.Тази обща забрана важи за
ООД и АД,а и за КДА.Става дума не за всяка вноска,а само за тази,въз основа на която се формира
капитала,защото законодателя смята,че капиталът служи като гаранция на кредиторите и дружеството
не може да опрощава задължението за вноска,защото се накърняват интересите на
кредиторите.Изключение има при намаляване на капитала,тъй като то е резултат от тежка процедура,
при която интересите на кредиторите са защитени и затова може да се извърши опрощаване.
По същите причини законодателят е забранил и прихващ. на задължения за вноски с насрещни
задължения на дружеството. Прихващ. е забранено, независимо кой го извършва – съдружник или
дружеството. Ако се допусне прихващане ще се окаже, че съдружниците са в по-благоприятно
положение от кредиторите. При несъстоят. или ликвидация на дружеството кредиторите са
предпочитани пред съдружниците, които имат вземане за ликвид. дял.
Таза забрана досега е била уредена само при ООД и не е било ясно дали важи при АД, но днес е обща
за всички капиталови дружества, защото при тях кредиторите разчитат на вноските.
7. Чл. 73б – забрана на скритата непарична вноска (чл. 11 от 2та директива на ЕС и § 58 от немския
Закон за АД). Целта на разпоредбата е да се създадат гаранции, че няма да се заобиколи закона
относно изискванията за непаричните вноски чрез прехвърлителни сделки, при които дружеството
придобива права от учредителите. Целта на правилото е да се затвори хипотетичната възможност да се
заобиколи закона и дружеството да закупи активи от съдружник за по-висока цена от действителната.
Според Кацарски това е един доста неразбираем институт, който е рожба на немските юристи – идеята
на разпоредбата е, че не може един акционер, който има вноска на стойност 20 000 лв. след като я
направи да продаде на дружеството свой недвижим имот, който струва 15 000 лв. за 20 000 лв., като по
този начин подмени паричната си вноска с непарична избягвайки оценката й и увреждайки
кредиторите и останалите акционери. Това правило има действие само за АД, защото то е най-силно
изразеното капит. дружество и доколкото става дума за ограничение на правата, правилото не трябва
да важи за всички капиталови дружества.
7.1. Предпоставки:
а) прилага се 2 годишен срок след учредяване на дружеството;
б) относно сделки със страни АД и учредител;
в) сделката трябва да е възмездна и АД да придобива права;
г) правата трябва да са имуществени и на стойност по-голяма от 10% от капитала на дружеството.
7.2. Изключения – правилото не се прилага за:
а) права, които са придобити в рамките на обичайната дейност на дружеството (напр. закупуване на
недвижим имот на учредител от агенция за недвижими имоти).
б) сделки сключени на борсата – там има други защитни механизми;
в) ако сделката е под надзора на съдебен или административен орган.
Тези изключения са дадени, защото при тях или има механизъм за определяне на цената или има
засилен контрол.
7.3. Сделката трябва да бъде одобрена от общото събрание на акционерите и то да е приело решение.
Освен това предмета на сделката трябва да е оценен от 3 вещи лица, които да представят заключение
по чл. 72, ал. 2. Сделката поражда действие от момента на вписването й в търговския регистър, което
има конститутивно действие. Според Калайджиев такива случаи са много редки, но законодателят е
39
създал гаранция. Според Кацарски ние сме приели минималния стандарт на директивата и това
обезсмисля до някъде уредбата.

18. Защита на членството. Защита срщу решения на дружеството.

1. Защита на членството – иск по чл. 71, уреден в полза на всички съдружници. Следва да се приеме,
че искът по 71 е субсидиарен на иска по чл. 74, т.е. урежда хипотези вън от чл. 74.
1.1. Предмет на делото е нарушаване на членственото правоотношение като цяло и на отделни права
от него. Нарушаването трябва да се извърши от органи на дружеството и може да е най-различно.
1.2. Всеки член на дружеството може да е ищец, а ответник е дружеството.
1.3. Компетентен съд е окръжния съд по седалището на дружеството.
1.4. Законът не казва какъв по същината си е искът, но според трайната практика на ВС е
установителен.
2. Защита срещу решения на дружеството – иск по чл. 74 (иск, с който се отменят решения на
дружеството). С този иск могат да се отменят само решения на ОС и доколкото ОС имат само
капиталовите дружества, искът по чл. 74 е приложим само при ООД, АД и КДА.
Когато говорим за защита срещу решенията на дружеството трябва да се направи разлика между
сделки-решения и многостранни сделки: при многостранните сделки волеизявленията на всяка една от
страните са адресирани до всички останали, сделките решения са адресирани до друг орган на
дружеството или са неадресирани. При сделките решения не важат правилата за недействит. на
договорите и едностранните сделки.
2.1. Пороците, от които може да страда решението на ОС са различни, но реш. които се атакуват по чл.
74 са тези, които противоречат на закона и устава (дружествения договор). Противор. със закона
означава противоречие с импер. норми. Пороците са главно 2 вида, които по своя характер и
процедура напомнят на унищожаемостта:
а) Решението може да е прието в нарушение на правилата по процедурата на приемане на решение –
има императивни правила за свикване и провеждане на ОС. Всяко нарушение на тези процесуални
правила е основание да се предяви и съответно уважи иск по чл. 74 (напр. за да се свика ОС на АД 30
дни по-рано в ДВ трябва да има покана, която да съдържа дневния ред на събранието; най-малко 30
дни преди събранието материалите, свързани с дневния ред трябва да са на разположение на
акционерите; има правила за мнозинството и т.н. – нарушаването на което и да е от тези правила само
по себе си е достатъчно).
б) Решенията могат да нарушават материалноправни правила (напр. решение за изключване на
съдружник без основание или лишаване на съдружник от дивидент, решение за увеличаване на
капитала без пропорционално записване на нови акции и т.н.)
Не подлежи на отмяна отказът да се вземе решение, тъй като това е въпрос на свободна воля. Също
така не могат да се атакуват неизгодни и неоправдани решения, защото съда не може да прецени дали
дадено решение е неизгодно и неправилно и да замести волята на дружеството.
Извън това може да има 2 хипотези: 1) някои решения могат да имат много тежки пороци (напр. ОС
взема решение, за което не е компетентно); 2) непоносими решения – решения в разрез с правовия ред
(напр. решение да се извърши престъпление). Тези 2 групи решения са нищожни и се атакуват с
общите искове по 26 ЗЗД, а не по 74 ТЗ. За да се стигне до нищожност, според Ал. Кацарски трябва
нарушението да не подлежи на саниране, ако може да се санира значи има отменимост на решенията
по чл. 74 (не може да се санира решение, което променя положението на акционерите след момента на
закупуването на акции – това е драстично нарушение на правилата на друже. право).
2.2. Активно легитимиран е всеки съдружник или акционер, както и прокурора по чл. 27 ГПК. Няма
значение дали акционерът/съдружникът е присъствал на събранието, няма значение как е гласувал (на
практика ако е гласувал “за” може би няма да има правен интерес), няма значение какъв е размера на
вноската или акциите му, няма знач. дали е изпълнил своите задълж. към дружеството (дори и най-
важното за вноска). Ответник по иска е дружеството.
2.3. Доколкото решенията на друж. не попадат под правилата за сделките,зак. урежда кратки прекл.
срокове:
* 14-дн.срок от деня на събранието,когато ищецът е присъствувал или когато е бил редовно поканен;
* в останалите случаи (или когато в поканата е отсъствал дневен ред) - в 14-дневен срок от
узнаването, но не по късно от 3 месеца от деня на общото събрание.
40
2.4. Искът е конститутивен, предявява се пред окръжния съд по седалището на дружеството. Ответник
по иска е дружеството. Всеки съдружник може да встъпи в производството и да подържа иска дори
ищецът да се откаже от иска. Това встъпване е по реда на ГПК, но по ГПК в процеса могат да встъпят
3ти лица само като помагачи. По ТЗ те имат малко по-широки права.
2.5. Искът се гледа по общия ред в открито заседание, като има възможност за апелативно и
касационно обжалване. Съдът не може да пререши въпроса – може да отмени решението или да
отхвърли иска. Ако се отмени решението последиците са различни:
а) Ако е нарушено процесуално правило се приема ново решение при спазване на процедурата.
б) Ако е нарушен материален закон тълкувателните указания на съда са задължителни и ОС може да
се отклони от тях само при нови обстоятелства. Ако все пак ОС приеме решение в противоречие с
указанията по тълкуване на закона, дадени от съда, то е недействително и може да се атакува с
установителен иск по общия ред. Това е пример за нищожно решение на ОС (чл. 75, ал. 2).
в) Ако въз основа на отмененото решение е извършено вписване, то вписването се заличава и това
заличаване има действие занапред.

19. Събирателно дружество – обща характеристика. Учредяване на СД. Вътрешни отношения в

СД – права и задължения на съдружниците.

1. Обща характеристика на СД. СД е уредено в чл. 76-98 ТЗ. То е типичното персонално дружество.
Чл. 76 дава легално определение на СД: Събирателно е дружеството, образувано от две или повече
лица за извършване по занятие на търговски сделки под обща фирма. Съдружниците отговарят
солидарно и неограничено. Както всички останали ТД СД е ЮЛ и търговец. На базата на лег.
определение могат да се изведат следните особености:
1.1.Учредяването на СД изисква сключване на дружествен договор, като учредителите трябва да бъдат
най-малко 2 дееспособни лица–ФЛ или ЮЛ (могат да бъдат и капиталови дружества).
1.2. Търговска фирма – задължителен елемент от нея е фамилното име или фирмата на един от
съдружниците и добавката СД, “съдружие” или “С-ие”.
1.3. Отговорност на съдружниците – СД е типично персонално дружество и при него съдружниците
отговарят за задълженията на друж. към кредиторите на друж. Отговорността се характеризира със
следните особености:
а) Отговорността е неограничена – съдружниците отговарят с цялото си имущество.
б) Отговорността е солидарна. Съдружниците са солидарно отговорни помежду си, но и за
задълженията на дружеството. Ако съдружник плати задължение на дружеството той няма регрес към
него, ако плати задължение на друг съдружник – има регрес. В каква част отговарят съдружниците –
както е уговорено, ако не е уговорено: или по равно според 127 ЗЗД; или пропорционално на
участието; или според вноските.
в) Солидарността е особена, защото законът в чл. 88 установява субсидиарност: Принудителното
изпълнение се насочва най-напред срещу дружеството, а при невъзможност за удовлетворение - срещу
съдружниците. Основание за въвеждане на субсидиарен характер на отговорността е от една страна
разбирането, че солидарността има гаранционен характер за кредитора, защото съдружниците не са
страна по сделките и на второ място субсидиарността е предпоставена от уреждането на СД като
юридическо лице (ако СД не е юридическо лице, както в немското право субсидиарност няма да има,
при нас е както във Франция). Правилото на чл. 88: По иск срещу дружеството ищецът може да насочи
иска си и срещу един или повече съдружници, е въведено през 1993 г. преди това го е нямало и
съдилищата са изисквали да се призовават всички съдружници при дела срещу СД, което е създавало
пречки за нормалното протичане на процеса (така че правилото на 88 е в интерес и на кредиторите).
Израз на особената отговорност на съдружниците е и правилото на чл. 610: Едновременно с
откриването на производството по несъстоятелност за търговското дружество се смята за открито и
производството по несъстоятелност за неограничено отговорния му съдружник.
г) Съдружниците отговарят за задълженията на дружеството не само от момента от който са станали
съдружници, но и за старите задължения – отговорността е ex tunc.
Смята се (в Коментара, а и от Таня Бузева), че нищо не пречи солидарната и/или неограничената
отговорност да бъде изключена договорно в споразумение между друж. и кредитора, което би имало
характер на опрощаване.
2. Учредяване на СД – състои се от 2 елемента:
41
2.1. Сключване на дружествен договор. Елементите на дружествения договор са посочени в чл. 78: 1.
името и местожителството, съответно фирмата и седалището, както и адреса на съдружниците; 2.
фирмата, седалището, адреса на управление и предмета на дейност на дружеството; 3. вида и размера
на вноските на всеки съдружник и оценката им; 4. начина за разпределение на печалбите и загубите
между съдружниците; 5. начина на управление и представителство на дружеството. Дружествения
договор изисква форма за действителност – писмена с нотариална заверка на подписите (такава форма
се изисква и за изменение на дружествения договор). Тук важи общото правило, че при
правоотношения между дружеството и негови членове режимът е диспозитивен (с едно изключение), а
при правоотношения между дружеството и 3ти лица – императивен.
2.2. Вписване на дружеството в търговския регистър. Заявлението за вписване се подава от името на
всички съдружници, защото всеки съдружник има право да управлява дружеството, включително и да
иска вписване. Към заявлението се прилага и учредителния договор. В регистъра се вписват данните
по точки 1, 2 и 5 на чл. 78. Лицата, който според дружествения договор представляват дружеството
представят образци от подписите си.
3.Правоотношения между съдружниците:Те биват 2 вида–външни и вътрешни.Вътрешни отношения
са отношения между съдружниците и дружеството.Поначало тези отношения обхващат т.нар.
членствени правоотношения.Законодателят обаче не е коректен като нарича гл.11 от раздел ІІ
“Правоотношения между съдружниците”–правоотношенията между съдружниците не са отношения,
които се уреждат от закона и не са във връзка с дружеството.ТЗ всъщност урежда отношенията между
съдружниците и дружеството.Тази грешка е следствие от взаимстването на уредбата на дружествата от
немския закон.Членственото правоотношение обхваща 2 групи права–имуществени и неимуществени:
3.1. Имуществени права:
а) Право на част от печалбата – това право се определя съразмерно с дела на съдружника, а той се
определя на базата на неговата вноска, която се коригира с печалбите и загубите на дружеството.
Частта от печалбата може да се определи не само като дял, но и по друг начин, определен от
дружеството – по глави, според приноса и т.н. Съдружниците имат свобода, защото членствените
правоотношения се регламентират от диспоз. правила. Смята се, че без да е изрично казано и тук важи
забраната от гражд. друж. за лъвско дружество.
б) Право на обезщетение – то е в 2 насоки:
- За необходимите разноски за дружествените работи – разноски, които са необходими и полезни
(напр. за регистрация на дружеството и т.н.);
- За вредите, които е претърпял във връзка с дружествените работи, но трябва да има причинна връзка
между вредите и дейността на дружеството.
в) Право на лихва – лихва върху вземането си за разходи и вреди. Тази лихва не е мораторна (защото
не става дума за забава), а възнаградителна, тъй като дружеството се е обогатило, а съдружникът се е
обеднил – тя изравнява отношенията. Тази лихва се дължи от момента на извър. на разходите или на
понасянето на вредите. Ако друж. е в забава то дължи разбира се и морат. лихва. Не е определен
законово размерът на възнагр. лихва.
г) Право на ликвидационен дял – ликвидационният дял е парично вземане. Такова право съдружникът
има и при прекратяване на дружеството и при прекратяване на членственото му правоотношение със
запазване на дружеството (напр. при напускане на друж.). Ликвидац. дял е вземане за частта от
имуществото, която е съответна на дела на съдружника. Може да се уговори доколкото не се увреждат
кред. и права на вземане за определени вещи.
3.2. Неимуществени права – те са непрехвърлими, докато имуществените могат да се цедират:
а) Право на участие в управлението – това право визира отношенията вътре в дружеството (когато се
говори за управление се имат предвид вътрешни отношения, а за представителство – външни
отношения между дружеството и 3ти лица). Правото на управление произтича от качеството
съдружник, а не е последица от друг юридически факт. Правото на управление, понеже дружеството
има персонален характер и всички съдружници имат задължение да съдействат за работите на
дружеството се разглежда и като задължение за съдружниците.
Правото на управление на всеки съдружник не е неограничено,има няколко категории действия,които
изискват съгласието на всички съдружници–за тях правото на управление не се отнася.Тези действия
са уредени в ал.2 на чл.84:За придобиването и разпореждането с вещни права върху недвижими
имоти,за назначаването на управител,който не е съдружник,и за сключването на договор за паричен
заем в размер,по-голям от определения в учредителния договор,е необходимо съгласието на всички
42
съдружници.Тези 3 вида действия отделният съдружник не може да извършва. Във връзка с тази
разпоредба в теорията съществува спор, като проблемът е какви ще са последиците ако съдружник с
представителна власт извърши някое от посочените в чл. 84, ал.2 действия без да е взето единодушно
решение от всички съдружници. Според едното становище (Ив. Русчев) в този случай ще се стигне до
недействителност на сделката сключена между съдружник и 3то лице, тъй като има порок във
волеобразуването на дружеството. Според другото становище (Д. Карастоянов), което е и по-широко
подкрепено в този случай не би следвало да се стигне до недействителност на сделката, защото:1)за
3тите лица важат ограничения на представителната власт само ако са вписани в търговския регистър и
вътрешните отношения между съдружниците са правно ирелевантни за тях и 2) защото представ.
власт на съдруж. не произтича и не е обвързана с решенията на дружеството.С/д това второ становище
последиците от наруш. на правилото на чл.84,ал.2 трябва да се търсят във вътрешните отношения
между съдружниците,като евентуално може да се навлезе в хипотезата на чл.95.
Управлението на дружеството може да бъде предоставяно и на някой от съдружниците и на 3то лице –
това трябва да бъде предвидено в дружествения договор. Дори и управлението да е предоставено,
правото на глас на съдружника не може да се отнеме, той винаги го запазва. Когато управлението е
предоставено на съдружници законът в чл. 85 урежда реда, по който правото на управление може да
бъде отнето от тези съдружници, на които е предоставено. Тази разпоредба се прилага, когато
съдружниците не желаят да се приеме решение, което да ги лиши от това право – това става с
изменение на дружествения договор, което става с единодушие. Чл. 85 се прилага, когато няма
единодушие и законът дава исков път. Искът е конститутивен. Компетентен е окръжният съд по
седалището на дружеството. Ищец е някой от съдружниците. Законът не казва кой е ответник –
приема се, че това е както дружеството, така и съдружниците, на които възложено управлението (за да
са обвързани и те със силата на пресъдено нещо). Основанията за отмяна са посочени в закона: 1)
когато управителите са нарушили задълженията си (напр. не дават отчет или извършват конкурентна
дейност) и 2) на някакво договорно основание (напр. при обективна невъзможност за изпълнение на
задълженията). Решението на съда по отмяна на възлагането на управлението се вписва в регистърния
съд.
Ако управл. е възл. на несъдружник оттеглянето не става по чл.85, а трябва да е предвидено в
договора, като може да се извърши и извънсъд (не се изисква съглас. на всички съдружници). Тази
хипотеза не е уред. в закона.
Понеже управлението е и задължение, а съдружникът не го изпълнява, дружеството може да търси
вреди, а също така това може да е основание за изключването на съдружника.
б) Част от управлението е правото на глас – съдружникът не може да е лишен от него. Чл. 87, ал. 1:
Когато според учредителния договор решенията на дружеството се вземат с мнозинство, всеки
съдружник има право на един глас. Това е единствената императивна разпоредба в областта на
вътрешните отношения.
в) Право на вето – притежава го всеки съдружник. Особености:
- Право на вето има само съдружник, който има право да управлява. Ако съдружниците са решили
само един да управлява, то те нямат право на вето. Това становище се основава на разбир., че правото
на вето произтича от пр. на управление (то е защитено и от проф. Герджиков). Според Л. Диков обаче
пр. на вето произтича от пр. на глас.
- Правото на вето може да се упражни само преди да се извърши дадено действие. Това е право на
съдружника да се противопостави на дадено действие.
г) Право на контрол – това е възможност за всеки от съдружниците да се осведомява за работите на
дружеството, да преглежда търговските книги и другите книжа и да иска обяснение от управителите.
4. Задължения на съдружниците (Камелия Касабова):
4.1. Имуществени задължения:
а) Задължение за вноска. Това задължение не е посочено изрично в ТЗ, но се извежда от съдържанието
на чл. 78 (задължителни реквизити на дружествения договор – т. 4: вида и размера на вноските на
всеки съдружник и оценката им). Вноската е неотменимо задължение, защото ако дружеството не
разполага с имущество не може да съществува. Чл. 72, ал. 5, предвижда ограничение за непаричните
вноски при ТД: Вноската не може да има за предмет бъдещ труд или услуги. Това ограничение е
разбираемо за капиталовите дружества, защото при тях имуществото служи за гаранция на
кредиторите. Това ограничение обаче не се приема за резонно при персоналните дружества, защото
при тях съдружниците трябва да влагат лични усилия – защо да не се уговори вноска бъдещ труд като
43
кредиторите са гарантирани от имуществото на съдружниците. Вноската се определя от дружествения
договор и съдружникът не може сам да я увеличи или намали, изменението й става само по
единодушно решение.
б) Чл. 82 предвижда задължение за лихва. Лихва се дължи в 2 хипотези:
- Когато съдружникът е забавил внасянето на своята парична вноска. Ако е забавил внасянето на
непарична вноска – той не дължи лихва, а обезщетение за забава.
- Когато е взел без основание пари от дружеството.
Задължението за лихва възниква ipso iure, независимо дали е включено в дружествения договор.
Размерът на лихвата е законен, а титуляр на вземането е СД. Ако вредите на дружеството са по-
големи, то може да търси разликата (подобно но чл. 86 ЗЗД).
4.2. Неимуществени задължения:
а) Задължение за въздържане от конкурентна дейност. Чл. 83 предвижда 2 хипотези:
-Забрана съдружникът да не участва в друго дружество–тази хипотеза се нуждае от разширително
тълкуване.Логиката на ТЗ е,че съдружникът не може да участва в друго дружество със същия предмет
на дейност.
- Забрана съдружникът да сключва сделки както от свое име, така за своя или чужда сметка в
пределите на предмета на дейност на дружеството. ТЗ визира хипотезите, когато съдружникът е
прокурист, търговски пълномощник или комисионер на друг търговец.
Причината за тези забрани е,че съдружникът е запознат с тайните на дружеството,защото дължи лично
участие в него.Забраната не е изключителна и се отменя със съгласието на останалите
съдружници.Тази забрана трае докато съдружникът се намира в членствено правоотношение с
дружеството.Тук не намира приложение нормата на чл.42 (за продължаване на забраната) относно
търговския представител.
Санкцията при нарушение на забраната за конкурентна дейност има 2 възможни проявления:
1) дружеството може да иска обезщетение за вреди – правото се погасява в 3 месечен срок от
узнаването или 3 години от извършването на действията, с който са причинени вреди; 2) може да
заяви, че приема сделките за свои в срок от 1 месец от узнаването, но не повече от 1 година от
извършването. Прави впечатление сходството в уредбата на тези отношения с разпоредбата на чл. 29.
Каква е идеята за тази хармонизация – правното положение на съдружника в СД е много сходно с това
на прокуриста и търговския пълномощник. Искът за обезщетение може да се предяви от всеки
съдружник, а не от дружеството като цяло, т.е. всеки съдружник може да бъде процесуален
субституент на дружеството като цяло, независимо от това дали има право да управлява и
представлява дружеството. Имайки предвид решение на ВКС 1/94 г., което забранява на изричния
търговски пълномощник да представлява търговеца пред съда ако не е адвокат, с тази разпоредба ТЗ
прави пробив в уредбата, тъй като за съдружника в СД подобно ограничение няма (решението на ВКС
е остро критикувано от Ж. Сталев, който изразява мнението, че всеки закон, а не само ГПК, може да
определя процесуалното представителство).
-Задължение за лични усилия и грижи в дружеството.Това задължение подобно на имущественото
задължение за вноска няма изрична регламентация в ТЗ. То следва от самата природа на персоналните
дружества, представител на които е СД. Ако не е уговорено друго всеки съдружник дължи на
дружеството онази грижа, която полага за собствените си дела. Няма пречка съдружниците да се
освободят от това свое задължение по силата на чл. 84, ал. 1 ТЗ, като възложат управлението на друго
лице. Може да се води иск за реално изпълнение на това действие, като се използва и принудително
изпълнение на лично действие по чл. 421 ГПК или да се търси обезщетение за вреди.

20. Външни отношения на СД. Прекратяване на дружеството и членството. Погасителна

давност.
Камелия Касабова

1.Външни отношения:За разлика от вътрешните са уредени предимно с императивни норми.Под

външни отношения ТЗ разбира 3 групи отношения:1) представителство на дружеството;2) отговорност
на дружеството и съдружниците към 3ти лица и 3)права на 3ти лица спрямо дружеството и
съдружниците.
1.1.Представителство на дружеството.ТЗ възприема уредбата на немското право да раздели
отношенията по представителство от тези по управление.Ако под управление се разбират вътрешни,
44
диспозитивни отношения, под представителство се разбират външни, импер. уредени отношения.
Представителят на СД действа от негово име и за негова сметка с последствия директно за правната
сфера на дружеството. В СД представителството може да приеме 2 форми:закон. и догов.,като
договорното има приоритет и ако е уговорено, изключва законовото представителство.
а) Принципът, залегнал в чл.89,ал.1 е, че всеки съдружник е законен представител на СД. Неговата
представителна власт произтича от ТЗ, а не от упълномощаване и обхваща всички правни действия
-както материални така и процесуални(стига в договора да не е уговорено друго).Положението на
съдружника като законен представител е много сходно с положението на прокуриста, защото
представителната му власт произтича от закона. Съществуват обаче и някои различия между
съдружника и прокуриста:
- Съдружникът действа като орган на дружеството и не се нуждае от изрично упълномощаване, докато
за да възникне прокурата е необходимо изрично нотариално заверено пълномощно.
- Представителната власт на съдружника е по-широка от тази на прокуриста, защото в правомощията
на съдружника влиза и учредяването на прокура.
б) Възможно е съдружниците да предоставят представителната власт на дружеството на един или
няколко съдружника, които в тази хипотеза придобиват качеството на договорни представители на
дружеството. Законната представителна власт на съдружника може да се ограничава от останалите
съдружници. Когато съдружник е изключен от представителната власт по силата на договор, той не
може да представлява дружеството, но това ще ангажира 3тите лица доколкото е вписано в търговския
регистър. По аналогия на управлението на СД представителната власт може да бъде отнета по реда на
чл. 85 ТЗ.
1.2. Отговорност на дружеството и съдружниците към 3ти лица.
а). Отговорност на съдружниците за задължения към дружеството:
- Принципът, който въвежда чл.88 ТЗ е, че СД отговаря не само със своето имущество, но и с имущ. на
своите членове: По иск срещу друж. ищецът може да насочи иска си и срещу един или повече
съдружници. Този текст закрепя принципа за лична, солидарна и неограничена отговор. на
съдружниците за задълженията на дружеството.
б) Следващото изречение на същия член дава поредност при отговорността на съдружниците, това я
представя като субсидиарна отговорност, идваща на второ място – личната отговорност е ангажирана
едва след като взискателя не може да се удовлетвори от активите на дружеството (това правило е взето
от френското право). Отговорността на съдружниците е допълнителна, гаранционна отговорност.
Доколко е неограничена тази отговорност – до несеквестируемото имущество на съдружниците.
Солидарната и субсидиарна отговорност на съдружниците продължава докато се погасят
задълженията на дружеството. Дори и съдружникът вече да не е съдружник отговаря до 5 години след
като е напуснал дружеството или самото дружество е било прекратено. С определени кредитори може
да се уговори изключване на солидарността.
Според Таня Бузева оставането на второто изречение на чл. 88 е нещастна грешка при изменението на
закона, която води до сериозно объркване. Тъй като съдружниците като цяло и дружеството са
солидарно отговорни не би следвало според ал. 1 да се насочи иск директно към съдружник, според
ал. 2 обаче след като делото е спечелено и е издаден изпълнителен иск срещу съдружник или
съдружниците като цяло изпълнението трябва да се насочи първо към друж., което не може да стане с
този изпълн. лист. На практика това означава, че по дела срещу съдружник искът трябва първо да бъде
насочен към друж. и при невъзможност за удовлетворение към съдружника.
в) Отговорността на съдружниците по чл. 92 има действие ex tunc от учредяване на дружеството.
г) Възражения на съдружниците към кредиторите на дружеството – според чл. 91: Съдружникът в СД
може да прави срещу кредиторите на дружеството освен възраженията на дружеството и свои лични
възражения,това е разлика със ЗЗД.Съдружникът не може да предяви личните възражения на другите
съдружници,нито дружеството–възраженията на някои от съдружниците. Другата страна също не
може да противопостави на СД възражението, което има към някои от съдружниците.
д) Отговорност на дружеството за задължения на съдружниците.
- Принципът е, че след учредяването на СД то не отговаря за задълженията на съдружниците – нито
като физически, нито като юридически лица, защото самото СД е самостоятелен правен субект, който
има собствено имущество, различно от имуществото на неговите съдружници.
- Принципът на разделност на имуществото не е доведен до край–чл.96,ал.1:Кредиторът на
съдружник,който в продължение на 6 мес.не може да се удовлетвори от принудителното изпълнение
45
върху движимото имущество на съдружника,може да наложи запор върху ликвидационния дял на
съдружника длъжник и да иска прекратяване на дружеството с писмено предизвестие,като се спазва
редът по чл.94.Правото на ликвидационен дял възниква след прекратяване на СД. Важното в тази
разпоредба е,че става дума за движимо имущество и невъзможност за удовлетворяване в 6 мес. срок,
елементи на фактическия състав са още даването на предизвестие и нов 6 месечен срок. Ал. 2 дава
възможност на останалите съдружници да изплатят задължението с цел да спасят дружеството. Ако
упражнят това право останалите съдружници запазват целостта на дружеството, а само съдружникът
прекратява членственото си правоотношение.
1.3. Правоотношения, при които съдружник влиза в правоотношения с дружеството като 3то лице.
Това е възможно от юридическата обособеност (персоналитета) на СД. Хипотезите на се изрично
уредени, но се извличат от общите правила на гражданското и търговското право.
а) Договаряне сам със себе си–съдружникът може да бъде законен представител на дружеството и като
такъв да сключи договор със себе си като ФЛ(напр.договор за наем на автомобил)–от една страна той
ще се подпише като представител на СД,а от друга като физическо лице. Това е възможно да стане ако
има съгласие на останалите съдружници да участва в договора в двойно качество.
б) Съдружникът като физическо лице дава пари на заем на дружеството и се явява негов кредитор. В
същото време той в качеството си на съдружник е и длъжник, защото отговаря неограничено с
имуществото си за задълженията на дружеството. Тук има фигура подобна на сливането от
облигационното право – това води до намаляване на задълженията на дружеството (чл. 124, ал. 3 ЗЗД).
Съдружникът може да търси от другите вземането си без припадащата му се част. Останалите
отговарят солидарно за разликата.
2. Прекратяване на СД.
2.1. Общи бележки. Първата фаза от съществуването на дружеството е неговото учредяване и като се
каже прекратяване повечето неюристи (а и някои юристи) разбират противоположната фаза от
жизнения път на дружеството. Това обаче не е така. Под прекратяване на дружеството се разбира, че
дружеството продължава да съществува, но излиза извън фазата на активна търговска дейност и с цел
да уреди висящите правоотношения влиза във фазата на ликвидация, чиято основна задача е да
осребри активите на дружеството и да удовлетвори интересите на кредиторите и едва след това се
стига до заличаване на дружеството чрез отписването му от търговския регистър. Всичко това показва,
че антипод на учредяването е заличаването, а не прекратяването му.
2.2.Прекратяването като отделни хипотези е уредено с казуистични numerus clausus хипотези в чл. 93,
т. 1-7:
а) с изтичане на уговорения срок или в други случаи, предвидени в учредителния договор – тази
хипотеза се отнася до случаите, когато дружеството е предвидено като срочно или е предвидено друго
прекратително основание. Въпреки наличието на такава клауза съдружниците могат да превърнат
дружеството в безсрочно или да продължат срока му определен период време.
б) по съгласие на съдружниците;
в) с обявяване на дружеството в несъстоятелност;
г) ако не е уговорено друго - със смъртта или поставянето под пълно запрещение на съдружник или
прекратяването на съдружник - юридическо лице – това правило произлиза от персоналния характер
на дружеството, личните качества на съдружниците са от основно значение.
д) по искане на синдика при несъстоятелност на съдружник – става дума за хипотеза, когато за някои
от съдружниците е открито производство по несъстоятелност и е обявен в несъстоятелност. В този
случай съдружникът е изгубил търговското си качество и не може да бъде съдружник защото няма с
какво да гарантира задълженията си;
е) с предизвестие за прекратяване от съдружник;
ж) по решение на съда в предвидените от закона случаи.
2.3. Прекратяване на дружеството от съдружник с предизвестие (прекратяване с волеизявление на
съдружник) – чл. 94: Когато дружеството е образувано без срок, всеки съдружник може да иска
неговото прекратяване, като направи най-малко 6 месеца преди това писмено предизвестие до всички
съдружници освен ако в учредителния договор е предвидено друго. Има се предвид случая, когато
дружеството е учредено като безсрочно. Идеята за тази разпоредба е да предпази съдружник от
безсрочна обвързаност с останалите съдружници. Правото за прекратяване с предизвестие е присъщо
на всеки съдружник и е от категорията потестативни права, които се упражняват извънсъдебно. Важно
е да се има предвид, че в този случай не трябва да има субективна причина – вина и т.н. Прекрат.
46
настъпва без значение от основанието. Нормата е диспоз. и в дружествения договор може да е
предвидено вместо да се прекрати дружеството да се освободи съдружник като отношенията са по
аналогия с чл. 97.
2.4. Прекратяване на дружеството по решение на съда (чрез конститутивен иск) – чл. 95, ал. 1:
Окръжният съд може да прекрати дружеството по искане на съдружник, когато друг съдружник
умишлено или с груба небрежност не изпълни свое задължение по учредителния договор или
изпълнението на задължението стане невъзможно. Правилото се прилага и когато съдружник
действува против интересите на дружеството. Видно от този текст е, че дружеството може да се
прекрати от ОС по искане на всеки съдружник, но само ако са налице хипотези на виновно
неизпълнение, които закона сочи. При 1та и 3та хипотеза е необходима вина, при 2та се предполага
обективна и трайна невъзможност. При 1 и 3 могат да се търсят вреди на договорно основание. Тези
хипотези в чл. 95 наподобяват състава на разваляне на двустранен договор по чл. 87 ЗЗД.
2.5. Прекратяване на дружеството от лице кредитор на съдружник (чл. 96, ал.1) – вж. 1.2.2. (2). В тази
хипотеза се поставя и следния въпрос – явно е, че съдружниците могат да уговорят, че прекратяването
на членството на 1 съдружник не прекратява дружеството в дружествения договор, но дали останалите
съдружници могат да вземат такова решение след напускането на съдружника. Според Таня Бузева
това не е допустимо, защото по този начин напускащият съдружник би бил поставен в по-
неблагоприятно положение. По принцип продължаването на дружеството при настъпване на някое от
прекратителните основания трябва да стане или изначално в дружествения договор или с решение на
всички съдружници.
2.6. Продължаване на дружеството – чл. 97: (1) С учредителния договор може да се предвиди, че
дружеството ще продължи да съществува и когато бъде прекратено членството на някой съдружник. В
този случай останалите съдружници изплащат дела от имуществото на прекратилия участието си
съдружник, а при смърт на съдружник в дружеството встъпват изявилите желание негови наследници.
Наследниците заявяват писмено искането си да встъпят в дружеството в срок от 3 месеца от откриване
на наследството. (2) Ако наследниците не желаят да станат съдружници, както и при прекратяване
членството на съдружник, дружеството изплаща стойността на дела на наследодателя или на
прекратилия членството си съдружник от дружественото имущество и дела от годишната му печалба
за времето до прекратяване на членството.
3. Прекр. на членственото правоотношение – не трябва да се бърка с прекратяване на дружествения
договор.
3.1. Изключване на съдружник от СД, уредено е доста неясно в чл. 95, ал. 2: По искане на съдружник
съдът може, вместо да прекрати дружеството, да изключи виновния съдружник. В кои случаи е
възможно това? Изключването става само по съдебен ред. За да бъде изключен съдружник, той трябва
да е виновен според хипотезата на чл. 95, ал. 1. Дори общата воля на останалите съдружници е
абсолютно недостатъчна, за да се извади съдружник от СД. Ако в дружествения договор е предвидена
подобна клауза тя е недействителна. Искът за изключване принадлежи на всеки съдружник. Какво е
съотношението между ал. 1 и 2 на чл. 95? Това са 2 самостоятелни производства като предпоставките
са едни и същи. Когато с един иск е поискано прекратяване на дружеството съдът не може да избере
да изключи съдружник.
3.2. Оттегляне на членство – това е голяма особеност на СД. Не може всеки, когато иска да оттегли
членството си, а е необходимо съгласието на останалите съдружници. Чл. 94, ал. 1 урежда само
хипотеза на прекратяване на дружеството, но не и на оттегляне на членството, като последното не
може да стане дори с предизв.
3.3. Прекратяване на членственото правоотношение при условията на чл. 96.
3.4. Членственото правоотношение може да се прекрати и при обективни предпоставки – смърт, пълно
запрещение на физическото лице, прекратяване на юридическото лице могат да доведат до
прекратяване на членственото правоотношение без прекратяване на дружеството.
4. Последици от прекратяването на членственото правоотношение: Всички лични права и задължения
на съдружника се погасяват. Имуществените обаче остават и той става кредитор или длъжник на
дружеството (или и двете). По принцип напусналия съдружник ще има парично вземане към
дружеството, но може да се уговори и друго. Съдружникът има и съответен дял от годишната печалба.
За тези си вземания той е хирографарен кредитор. При смърт на кредитора дружеството може да бъде
продължено (виж 2.6.)

47
5. Давност – чл. 98, ал. 1: Искове срещу съдружник за задължения на дружеството се погасяват с 5-
годишна давност, ако искът срещу дружеството не подлежи на по-кратка давност. Идеята на
законодателя сигурно е била добра, защото е искал да лимитира отговорността на съдружниците, но
като го е направил, всъщност е повторил общата разпоредба на чл. 110 ЗЗД. Грешката се дължи на
това, че този текст повтаря немския закон, където 5 годишната давност е специална в сравнение с
общата 8-10 годишна давност.

21. Командитно дружество.

Камелия Касабова

1. КД е уредено в чл. 99-112 ТЗ. В по-голямата част от разпоредбите има елемент на препращане към
СД. Самото КД няма особено практическо приложение – в СГС има само 1 КД “Хърсев и Ко”. КД по
принцип се образува, когато един от съдружниците иска да участва в дружеството с лично участие, но
няма достатъчно средства, а друг иска да участва и има средства, но не му се занимава с работите на
дружеството и не иска да е неограничено отговорен. В развитите страни като основание за участие в
командитно дружество се приема и съществуващите данъчни преференции за участниците в
персонални дружества.
1.1. Определение – легалното определение се съдържа в чл. 99, ал.1: Командитното дружество се
образува с договор между две или повече лица за извършване търговска дейност под обща фирма, като
един или повече от съдружниците са солидарно и неограничено отговорни за задълженията на
дружеството, а останалите са отговорни до размера на уговорената вноска. Въз основа на това
определение се извеждат следните особ. на КД:
а) Определението показва, че КД има една differentia specifica спрямо СД – има 2 вида съдружници.
General partners (комплементари) – неограничено отговорни съдружници. Те са аналогични на
съдружниците в СД – лично, неограничено и солидарно отговорни за задълженията на дружеството.
Limited partners (командитисти) – ограничено отговорни съдружници, като отговорността им се
простира до размера на направените вноски.
б) КД е модификация на СД и затова ал. 2 използва механизма на препращане: За командитното
дружество намират съответно приложение разпоредбите за събирателното дружество, доколкото в
тази глава не е предвидено друго. Това обаче не е съвсем така – разпоредбите за СД се отнасят само за
комплементарите, а не и за командитисти. Освен това, за да има СД е необходимо да има 2ма
съдружника, а за да има КД – 1 ограничено отговорен и 1 неограничено отговорен.
в) Във фирмата на КД трябва да фигурира името на един или повече неограничено отговорни
съдружници.
1.2. Учредяване на КД.
а) КД се учредява подобно на СД със сключване на писмен друж. договор с нотариална заверка на
подписите.
б) В чл.102 е изброено минимално необходимо съдържание на дружествения договор: 1. фирмата на
дружеството; 2. седалището и адреса; 3. предмета на дейност; 4. името, съответно фирмата, адреса на
съдружниците и размера на тяхната отговорност; 6. вида и размера на вноските на съдружниците; 7.
начина за разпределение на печалбите и загубите между съдружниците; 8. начина на управление и
представителство на дружеството. С последните изменения на ТЗ е отпаднала точка 5 “капитал” – по
този начин се е отстранил един недостатък, изискването за включване на капитала е неоправдано, тъй
като КД е персон., а не капиталово дружество.
в) Командитното дружество възниква като СД от момента на вписването в търговския регистър, което
не подлежи на обнародване. Заявлението за вписване си подава от комплементарите.
2. Вътр. отношения – уговореното има предимство пред закона. Уредбата е диспоз., с изключение на
чл. 87.
2.1.Права и задължения на комплементарите.Тяхното правно положение е идентично с правното
положение на съдружниците в СД.Единствената особеност е,че при разпределение на печалбата
между комплементарите и командитистите трябва да се отчете обстоятелството,че:1) комплементарите
участват с лични усилия и грижи в дружеството и 2)те са неограничено, солидарно отговорни за
задълженията на дружеството–всичко това предполага по-голям дял от печалбата за тях.
2.2. Права на командитистите:
а) Право на печалба – печалбата е функция на направените от тях вноски.
48
б) Право на контрол върху друж. дела – чл. 108: Ограничено отгов. съдружник може да преглежда
търг. книги на дружеството и да иска препис от годишния счетоводен отчет. При отказ по искане на
съдружника окръжния съд постановява предоставянето им. Тази разпоредба крие недомислие в себе
си. Командитистите от една страна нямат задължение да участват в управлението на друж., а от друга
страна за тях не важи забраната за конкур. дейност, въпреки това те могат да използват без
ограничение търговските тайни на дружеството.
в) Командитистите нямат право да участват в управлението на КД (то се извършва само от
комплементарите). Тази забрана е диспозитивна, тъй като е възможно комплементарите да възложат
управлението на дружеството на командитист. Това обаче не променя характера на отговорността.
г) Командитистите нямат право на вето при вземане на решение от неограничено отговорните
съдружници.
д) Командитистите нямат право на обезщ. за обичайните разходи, защото те не участват в управл. на
друж.
2.3. Задължения на командитистите: да си направят вноската според дружествения договор. Ако не се
направи вноската се дължи лихва, респективно обезщетение за забава.
3. Разпределение на печалбите и загубите между командитисти и комплементари. Принципът е, че
комплементарите участват в дружеството с вноска и лични усилия, а командитистите само с вноска.
Това предполага и разлика в отговорността – чл. 109: (1) Ако ограничено отговорният съдружник не е
внесъл изцяло предвидената вноска, полагащата му се част от печалбата се прихваща до размера на
вноската.(2) Ограничено отговорният съдружник участвува в загубите до размера на предвидената
вноска. Той не е задължен да възстанови получените печалби при последвали загуби. Ако дружеството
реализира загуба и тя съвпадне с направената от командитиста вноска, това означава, че той няма да
има печалба. Ако през следващата година загубата на дружеството превиши неговата вноска тази
загуба в повече се поема от неограничено отговорните съдружници. Командитиста не може да бъде
задължен да направи нова вноска (подобно е положението ако едната година е реализирана печалба, а
другата по-голяма загуба – печалбата не се връща).
4. Външни отношения – препращане към СД, тъй като се осъществяват само от неогран. отгов.
съдружници.
5. Случаи, в които ограничено отговорния съдружник отговаря неограничено:
5.1. Чл. 101, ал. 1 – когато името на ограничено отговорен съдружник е вписано в името на
дружеството, тогава във външните отношения спрямо кредиторите се приема, че той се трансформира
в неограничено отговорен. Във вътрешните отношения обаче той отговаря само до размера на
вноската си.
5.2. Чл. 106: Ако ограничено отговорният съдружник извършва сделки от името и за сметка на
дружеството, без да е негов управител или пълномощник, той отговаря лично освен ако дружеството
потвърди сделката. Тук се имат предвид действия без представителна власт (чл. 42 ЗЗД). Сделката не
ангажира дружеството, а лично командитиста, ако дружеството не я ратифицира.
5.3. Чл. 112: Ограничено отговорният съдружник отговаря неограничено за сделки, извършени от
него от името на дружеството преди възникването му или след това, ако кредиторът не е знаел, че
договаря с ограничено отговорен съдружник. На практика тази хипотеза пресъздава разпоредбата на
чл. 106 – отново става дума за случай, когато командитиста действа от чуждо име без представителна
власт.
5.4. Когато ограничено отгов. съдружник не е изпълнил задължението си за вноска – това е правило
без конкретна уредба, което се извлича от общите правила на търг. и облиг. право. В този случай
спрямо кредиторите на КД той отговаря неогран. за ненаправената вноска. Това е типично проявление
на косвения иск по чл. 134 ЗЗД.
Според Таня Бузева е безспорно, че кредиторът в тази хипотеза може да има косвен иск по 134 ЗЗД
към командитиста, който не е направил своята вноска. Чл. 111: Спрямо кредиторите на дружеството
ограничено отговорният съдружник отговаря до размера на предвидената вноска и когато тя не е била
внесена изцяло, обаче дава и пряк иск на кредитора към командитиста до размера на ненаправената
вноска.
6. Прекратяване на КД – препращане към прекратяването на СД. Има особеност, когато става дума за
т. 4 на чл. 93 – при КД тя ще е основание за прекратяване на дружеството ако става дума за
неограничено отговорен съдружник, защото те се сдружават с оглед личността. Също такава
особеност ще има и при хипотезата на чл. 96 когато се иска изпълнение върху ликвидационния дял на
49
комплементар – това не би могло да доведе до прекратяване на КД (нормата е специална и не може да
се тълкува разширително).
7. Прекратяване на членственото правоотношение. Комплементар може да бъде изключен от
дружеството като отговорността му е субективна (по аналогия от СД при вина). Това изключване също
е само по съдебен ред. Ограничено отговорният съдружник, за да бъде изключен трябва единствено да
не е изпълнил задължението си за вноска. Изключването му става след предупреждение и пак по
съдебен ред (отговорността е обективна)

22. Дружество с ограничена отговорност – обща характеристика, видове. Учредяване на ООД.

1. Обща характеристика. Уредено е в чл. 113 – 157 ТЗ.

1.1. ООД е създадено за първи път през 1892 г. със специален закон в Германия. У нас не е било
уредено със стария ТЗ, а със специален закон от 1924 г.
1.2. В член 113 се съдържа легално определение на ООД: Дружество с ограничена отговорност може
да се образува от едно или повече лица, които отговарят за задълженията на дружеството с дяловата си
вноска в капитала на дружеството. Това легално определение използва 2 критерия, за да характеризира
ООД:
а) Броят на учредителите-съдружници – един или повече, като не е посочена горна граница.
б) Характер на отговорността - като това, което е казано в закона трябва да се тълкува корективно,
защото съдружниците в ООД не отговарят пряко към кредиторите за задълженията на дружеството.
Ако дружеството е обявено в несъстоятелност съдружниците само ще загубят вноските си, т.е. те
отговарят само с вноските си и то към самото ООД (ако не са направили вноски те не отговарят).
1.3. Според теоретичното определение ООД е ТД, чиито капитал е разделен на дялове. От това
теоретично определение се извеждат следните особености на ООД:
а) ООД е вид ТД, то е търговец и юридическо лице, при това корпоративно. Видови отлики:
б) ООД е капиталово ТД. То обаче не е типично КТД, между съдружниците съществува относително
пряка връзка. Самите съдружници имат задължения типични за персоналните дружества.
в) Капит. е разделен на дялове (това е разлика с АД- акции). Най-важната отлика е, че дяловете не са
ЦК, те могат и да са неравни по стойн., което е забранено при акциите. Дяловете не са и свободно
прехвърляеми.
г) ООД е договорно дружество – то се учредява въз основа на дружествен договор и по това се
различава от АД, което се учредява с устав (разликата е по-скоро терминологична).
2. Учредяване на ООД. Учредяването е смесен фактически състав (като всяко учредяване). ООД се
учредява по нормативната система. Фактическият състав има 4 елемента:
2.1. Сключване на учредителен (дружествен) договор. Този договор има 2 функции:
а) Той е проявление на съгласието на учредителите за учредяване на дружеството.
б) С него се установява статуса на юридическото лице (органи, процедури и т.н.)
В чл. 115 са посочени елементите на съдържанието на дружествения договор. В точка 1-6 са
задължителните елементи: 1. фирмата, седалището и адреса на управление на дружеството; 2.
предмета на дейност и срока на договора; 3. името, съответно фирмата на съдружниците; 4. размера на
капитала. Когато при учредяването не е внесен целият размер на капитала, в договора се определят
сроковете и условията за внасянето му. Срокът за довнасяне на целия размер на капитала не може да
бъде по-дълъг от две години от вписване на дружеството, съответно от увеличаване на капитала; 5.
размера на дяловете, с които съдружникът участвува в капитала; 6. управлението и начина на
представителство; а в 7 и 8 – факултативните: 7. предимствата на съдружниците, ако са уговорени; 8.
други права и задължения на съдружниците. Изброяването не е изчерпателно. Законодателят
предвижда и форма за действителност на дружествения договор – проста писмена. Но ако при
подписването на учредителния договор или в учредителното събрание някои от учредителите е
представляван, то трябва да е представляван от пълномощник с пълномощно с нотариално заверен
подпис на учредителя. Разликата във формата е недоразумение, защото първоначално идеята е и в
двата случая формата да е нотариална заверка, но за договора това отпада, а остава квалифицираната
форма на упълномощаване. Запазването на тази форма и до днес говори, че тя е в интерес на правната
сигурност.
2.2. Изплащане на поетите дялове (изпълнение на задължението за вноска).Не е необх. да е изпълнено
цялото задължение – всеки съдружник трябва да е внесъл поне 1/3 от дяла си, но не по-малко от 10 лв.,
50
но така че да е внесен 70% от капитала (т.е. 1/3 от вноските на всеки съдружник не е достатъчна). Тук
важат всички правила за вноските при капиталовите дружества.
2.3. ООД трябва да има управител (1 или повече). Капиталовите дружества трябва да имат органи.
Изискването за управител съществува, защото ако няма управител дружеството е недееспособно.
Управителят е органът, чрез който дружеството влиза в отношение с 3ти лица. Управителят може да е
определен със самия дружествен договор или с решение на учредителите (на Учредителното
събрание) прибавено към него.
2.4. Вписване в търговския регистър. Легитимиран да иска вписване е управителят, той има и
задължението да го иска. Вписването се извършва с представяне на: 1) дружествения договор; 2)
нотариално заверен образец от подписа на управителя; 3) протокол от учредителното събрание; 4)
удостоверение за обстоятелствата по чл. 142, ал. 1; 5) квитанция за платена ДТ за обнародване в ДВ.
Нов момент е правилото на чл. 119, ал. 4: При изменение или допълнение на друж. д-р в търг.
регистър се представя препис от него, който съдържа всички изменения и допълнения, заверен от
органа, представляващ друж., като идеята на законодателя е да могат 3тите лица да проверят
актуалния друж. договор към всяка една дата. Това изискване е наложено от практиката и преди
съществуването на ал. 4. Подобно правило има и при АД.
Към новите правила за публичност следва да се причисли и разпоредбата на чл. 146, ал. 4:
Провереният и приет годишен счетоводен отчет се представя в търговския регистър, като съобщение
за това се обнародва в "Държавен вестник", освен ако закон предвижда, че годишният счетоводен
отчет на дружеството може да не бъде проверяван от експерт-счетоводители. При ООД ЗСчет. казва
кога е необходима заверка от дипломиран експерт счетоводител и кога не, ако проверката е
задължителна ОС трябва да приеме отчета и след това да спази изискването за публичност по чл. 146,
ал.4. В определен хипотези е предвидена необходимостта годишният счетоводен отчет да се
обнародва и в централен всекидневник.
Вписването се обнародва, но обнародването не е елемент от фактическия състав.
3. Законът съдържа 2 специални правила за отговорността на учредителите по чл. 118.
3.1. По ал.1 има предвидена отговорност на учредителите към дружеството – солидарна отговорност
за вреди. По съществото си това е договорна отговорност.
3.2. В ал.2 има едно интересно правило, което дава ясна представа за същността на ООД и разликата
между него и АД – Учредителите нямат право на възнаграждение от капитала за образуване на
дружеството. Под възнаграждение се разбира лихва, която съдружниците биха получили върху
вноската си от момента на внасянето до момента на учредяването на дружеството. При ООД се смята,
че доколкото съдружниците имат задължение за вноски, а и за съдействие и лоялност, не могат да
събират лихви върху вноската.

23. Капитал, имущество и дялове в ООД. Изменение на капитала.

1. Капитал. Капиталът е правно-технически термин с установено съдържание. Капиталът при

търговските дружества означава число или стойност, константна величина, която счетоводно се
отбелязва като пасив по баланса, защото исторически се е смятало, че капиталът е стойността на
вземането на съдружниците за вноските, които са направили (това са задължения на дружеството).
Вноските се възстановяват при прекратяване на дружеството. Капиталът е стойност и по начало, най-
често, но не винаги съответства на задължението за вноска на съдружниците при учредяване на
дружеството (но не и на реално внесеното от тях). Възможно е обаче стойността на вноските да е по-
голяма от стойността на капитала, в такъв случай разликата отива във фонд “Резервен” (ЗСчет.
въвежда термин синоним “основен капитал” и според този закон капиталът включва основния
капитал+резерви+фондовете). Капиталът обаче не може да е по-голям от вноските – това е изрично
забранено, тъй като капиталът се смята за гаранция на кредиторите. Законодателят смята, че това
число трябва да съответства на реално внесеното имущество, на което разчитат кредиторите. В
дружеството не може да има незаписани дялове. Капиталът трябва да се различава от имуществото,
което е динамична величина, съвкупност от правата и задълженията на дружеството. Капиталът се
вписва в търговския регистър и неговото изменение става по специален и сложен ред. Минималният
капитал за учредяване на ООД е 2 лв.
2. Дялове:

51
2.1. Дял (основен дял) – това са частите, на които се разделя капитала (те представляват някакви
стойности). Сумата от дяловете трябва да е равна на капитала – не може да има различия. Самите
основни дялове може да са равни или неравни, но на практика в повечето случаи са сравни. По начало
делът съответства на вноската, възможно е вноската да е по-голяма от дяловете; обаче не може да е по-
малка. Това не е допустимо, защото така биха се нарушили правата на кредиторите. Минималният
размер на 1 основен дял е 10 лв., но в законът има изискване делът да е кратен на 100 – това не е ясно,
останало е така след Закона за деноминацията. Съдружникът може да запише 1 или повече дяла. Един
дял може да е записан от повече от едно лице. Самите дялове се вписват в Книгата за дяловете, която
се води от управителя на ООД. Вписването е само доказателствено.
2.2. Дружествен дял. Това понятие има 2 значения:
а) Дял от имуществото на дружеството, който съответства на дела, който съдружникът е записал
(съотношението е като основен дал към капитала).
б) По-широко значение – членствено правоотношение, което включва и неимуществени права и
задължения.
По начало дружествения дял съответства на основния дял, но може да е уговорено друго
(съдружникът може да има повече права от дела си при привилегировани дялове). Понеже има 2
начина за определяне на дела от капитала, има и 2 начина за определяне на дружествения дял –
възможно е всеки от съдружниците да има по 2 дяла (2 х 2 5000 лв.); ако в дружеството има 50 дяла по
100 лв. е възможно 1 съдружник да има 50 дружествени дяла, на които да е разделено имуществото и
членственото правоотношение. За дружествения дял може да се издава удостоверение въз основа на
Книгата за дяловете. Дружествените дялове могат да се прехвърлят, наследяват и да се делят.
Основните дялове са само числа и не могат да са предмет на сделки. Когато дружественият дял е
записан на повече от едно лице законът казва, че правата се упражняват съвместно, т.е. от всички
съдружници, те могат с изрично пълномощно да упълномощят пълномощник. Ако дружественият дял
се притежава от повече от едно лице, тези лица отговарят солидарно. Дружественият дял може да се
залага. Въпреки че в законът няма изрична забрана, тя се извежда – дружеството не може да
придобива собствени дялове.
3. Изменение на капитала – бива 2 вида: увеличаване и намаляване.
3.1. Увеличаване на капитала:
а). От гледна точка на средствата, с които се увеличава капитала се различава:
- Ефективно увеличаване – за сметка на внасяне на ново имущество в дружеството.
- Номинално увеличаване – за сметка на имущество, което е включено в дружеството, но само ако
имуществото е по-голямо от капитала. Това е уредено при АД – при неразпределена балансова
печалба, но не за сметка на фондове и резерви.
б). Има 3 правнотехнически способа за увеличаване на капитала:
- Чрез увеличаване на стойността на дяловете (напр. 100 дяла по 50 лв. стават 100 дяла по 100 лв.)
Увелич. на дяловете е съразмерно. Увеличаването става в съответствие с първонач. им стойност, ако
не е уговорено друго.
- Записв. на нови дялове (напр. има 50 дяла по 100 лв., записват се още 50 дяла и стават 100 дяла по
100 лв.)
- Приемане на нови съдружници – това е разновидност на втория способ – новите дялове се записват
от лица, които не са били съдружници. Съдружниците могат да увеличават дяловете си съразмерно
притежаваните, ако в дружествения договор или в решението на общото събрание не е предвидено
друго.
в). Фактическият състав на увеличаването на капитала е сложен и смесен.
- Изисква се най-напред решение за увеличение на капитала на ОС, което се приема с единодушие.
Ако новите дялове се записват от лица, които не са съдружници те трябва да подадат писмена молба, с
която заявяват, че приемат условията на дружествения договор. ОС трябва да приеме решение за
приемане на нови съдружници, а и за изменение на дружествения договор. Това решение се приема с
квалифицирано мнозинство – ¾ от целия капитал.
- Вписване в търговския регистър. Законът в новата ал. 3 на чл. 140 предвижда, че вписването е
конститутивно - елемент от фактическия състав. До сега се е смятало, че вписването има
оповестително действие.
г). Задължителна предпоставка за увеличаване на капитала е досегашният капитал да е изцяло внесен
преди да започне процедурата по увеличаване на капитала. Законът не казва нищо каква част от новия
52
капитал трябва да бъде внесена. Ако се прилагат по аналогия правилата за внасянето на
първоначалния капитал – внасянето на 70% от капитала трябва да е елемент от фактическия състав, но
това не е уредено изрично.
3.2. Намаляване на капитала – може да се иска от съда по различни причини, напр. ако дружеството
има загуби и имуществото падне под капитала и по други причини.
а). Видове намаляване на капитала:
- Ефективно – вади се имущество от патримониума на дружеството.
- Номинално–такава операция не се прави, имущ. на друж. е намаляло и капит. се привежда в съответ.
с него.
Капиталът не може да бъде по-малък от 5 000 лв.
б). Правнотехнически способи за намаляване на капитала:
- Намаляване на стойността на дяловете – това е обратното на увеличаването на стойността им.
* Чрез връщане на дела от капитала на прекратил участието си съдружник. Когато съдружник напусне
дружеството той има вземане срещу дружеството за дружествения си дял. На този дружествен дял,
който трябва да бъде даден на съдружника съответства число от капитала и ако някои от останалите
съдружници не направи допълн. вноска, капиталът трябва да бъде намален. Когато имуществото
намалее това се отразява и на капитала.
* Чрез освобождаване от задължение за внасяне на неизплатената част от дела в капитала – при
учредяване на друж. могат да се внесат 70% от капитала (напр. ако са внесени 7 000 от капитал 10 000,
в бъдеще може да се реши да не се внасят ост. 3 000 и тогава трябва да се намали и капит.). Това се
отнася до вноските,свър. с капитала.
в). Фактическият състав на намаляването е сложен и смесен (чл. 150-153).
-Трябва да се приеме решение за намаляване на капитала от ОС с единодушие от всички съдружници.
Като в решението трябва да се посочи целта, размера и начина, по който да бъде намален капитала.
- Това решение трябва да бъде вписано в търговския регистър и вписването е конститутивно според
чл. 140, ал. 3, т.е. то също е елемент от фактическия състав.
- За решението се обнародва съобщение в ДВ и от момента на обнародването започва да тече 3месечен
срок, в който кредиторите на дружеството могат да възразят срещу намаляването. Ако не възразят се
смята, че са съгласни. Ако възразят дружеството трябва да им даде обезпечение или да изпълни
задълженията си към съответния кредитор. Това изискване е въведено, защото намаляването на
капитала води до намаляване на имуществото и до намаляване на възможността кредиторите да се
удовлетворят от него, т.е. намаляването на капитала може да увреди кредиторите.
- Ако не се направи възражение, в търговския регистър се вписва самото намаляване на капитала, като
вписването не е конститутивно. Това вписване се прави само ако се представят доказателства: а) че
вписването е обнародвано; б) писмена декларация на управителя, че на кредиторите, който не са
съгласни с намаляването е дадено обезщетение или че задължението е изпълнено. Ако представените
от управителя данни са неверни той отговаря за вреди по чл.152, до размера до който кредиторите не
са могли да се удовлетворят от дружеството. Ако управителите са няколко те отговарят солидарно.
г). Последици от намаляването – зависят от това, по какъв начин е извършено намаляването.
- Ако намал. е с намаляване на стойността на дяловете то се променя стойността или броя на дяловете.
- Ако намаляването е ефективно, то съдружникът, изгубил дялове придобива вземане към дружеството
за стойността на дяловете, които са се намалили. Изготвя се счетоводен баланс към края на месеца,
през който е станало намаляването и се определя съотношението между капитали и имуществото и
между основния и дружествения дал и се преценява каква сума трябва да се плати. Плащане се
извършва само след вписване на намал. на капитала и след като кредиторите, изразили несъгласие с
намал., са получили обезпечение или плащане.
3.3. С новия чл. 203 става допустимо съчетаването на намаляване на капитала с увеличаване на
капитала. Намал. на капитала има значение само ако е извършено увеличаване. Идеята е капиталът да
не падне под законовия минимум (на практика първо пада, но веднага след това се увеличава). В този
случай не се прилага разпор. на чл. 202, ал. 1, т.е. цялата процедура за гарантиране на кредиторите,
защото капиталът всъщност се увеличава.

53
 24. Членство в ООД – понятие. Придобиване, прехвърляне и прекратяване на членството.

1. Понятие за членство. Терминът “членство” има няколко значения: 1) юридическият факт, въз
основа на който възниква членственото правоотн.; 2) самото членствено правоотн.;2) дружествен дял
като част от имуществото. Членството може да е удостоверено в документ – Удост. за участие, което
не е ЦК, а само доказ. документ.
2. Членственото правоотношение възниква по 2 начина:
2.1. Оригинерно – членственото правоотношение възниква или 1) едновременно с учредяване на
дружеството или 2) с приемането на нов член без правоприемство (с увеличаване на капитала).
а) Във втората хипотеза е необходимо да се подаде писмена молба с която се заявява, че лицето
приема условията на дружествения договор.
б) Необходимо е и решение на ОС трябва да се приема с квалифицирано мнозинство от ¾ от капитала.
Членството възниква от вписването, което е конститутивно според чл. 140, ал. 3.
в) В този случай се увеличава и капитала, защото няма прехвърляне на дружествен дял от съдружник
на нов съдружник, което също трябва да се впише в търговския регистър и вписването също е
конститутивно.
2.2. Деривативно – чрез прехвърляне на дружествени дялове.
а) Законът не урежда начините, т.е. дружествени дялове могат да се прехвърлят по всякакви
транслативни граждански сделки. Прехвърлянето на дружествени дялове независимо от вида сделка
трябва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Формата е за
действителност. Самото прехвърляне като обстоятелство се вписва в търговския регистър.
б) Ако се прехвърля дружествен дял не между съдружници, а на 3то лице сключването на договора не
е достатъчно. Необходимо е решение на ОС взето с мнозинство ¾ от капитала за приемане на нов
съдружник (но не и за увеличаване на капитала).Това решение поражда действие от вписването му в
ТР. Решението се приема при заявление, че бъдещия съдружник приема дружествения договор. Ако
прехвърлителят не е изпълнил задължението си за вноска изцяло прехвър. и преобр. отговарят
солидарно за невнесените вноски срещу дела от капитала.
в)Дяловете могат да се наследяват и наследникът трябва да заяви, че приема дружествения договор.
Наследяването може да е изключено от дружествения договор. Законът не казва дали е необходимо
решение на ОС и за това в този случай според Калайджиев не е необходимо решение на ОС.
г) Самото прехв. на дяловете се вписва в Книгата на дяловете, но това вписв. не е елемент от факт.
състав.
3. Прекратяване на членственото правоотношение:
3.1. Без изявяване на волята на съдружника или на съдружниците при:
а) смърт;
б) поставяне под пълно запрещение на съдружник физическо лице;
в) при прекратяване с ликвидация на съдружник юридическо лице;
г) както и при обявяване на съдружник в несъстоятелност.
3.2. По волята на самия съдружник:
а) С едностр. изявление на съдруж.–с писмено предизв., направено най-малко 3 мес. преди датата на
прекрат.
б) При прехвърляне на дружествения дял на друг съдружник или на 3то лице.
3.3. Изключване на съдружник. То изисква приемане на решение от ОС, което след последните
изменения се взима с мнозинство ¾ от капитала, като изключвания съдружник не гласува. Има
няколко категории основания, при които може да бъде изключен съдружник:
а) Когато съдружник не е изплатил или внесъл своя дял или ако не е изпълнил задължението си за
допълнителна вноска. В този случай на съдружника може да се даде допълнителен срок, а управителят
трябва да уведоми писмено съдружника за решението на ОС – това обаче не е елемент от фактическия
състав (който обхваща вземането на решение от ОС и евентуалното даване на допълнителен срок).
Поставя се въпроса с какво мнозинство следва да се вземе това решение – според Ан. Антонова с
мнозинство от 3/4, защото става дума за изключване под условие (това виждане обаче е спорно).
б) Други основания посочени в ал. 3 на чл. 126: 1) не изпълнява задълженията си за оказване
съдействие за осъществяване на дейността на дружеството; 2) не изпълнява решенията на общото
събрание; 3) действа против интересите на дружеството – напр. извършва конкурентна дейност. По

54
принцип нарушението трябва да има траен характер. В този случай трябва да се изпрати писмено
предупреждение на съдружника за изключването му.
в) С последните изменения на ТЗ писмено предупреждение се изпраща и в хипотезата, когато
съдружникът не изплатил дела, това означава, че задължителни елементи на фактическия състав на
изключването са писмено предупреждение и решение на ОС.
4. Имуществени последици от изключването на съдружник. Различни са в зависимост от основанието:
4.1. Ако съдруж. е изключен, защото не е внесъл дела си той губи пр. върху вече направените –чл.126,
ал.2.
4.2. При другите основания съдружникът има право да получи паричната равностойност на
дружествения си дял, която се определя със счетоводен баланс към края на месеца, през който е
изключен. Заедно с нея може да получи дивидент и допълнителната си вноска. Ако е уговорено
съдружникът може да получи и вещи в натура. Ако делът му не бъде поет от останалите съдружници
или от 3то лице, капиталът трябва да бъде намален.

25. Права и задължения на съдружниците в ООД.

1. Членственото правоотн. е комплексно–съдържа права и задължения.Освен това поначало правата и

задълж. са уредени от закона, но относно вътрешните отношения в друж. договор могат да се уговорят
правила, неуредени от закона (напр. привилегии – допълнителен дивидент, повече от 1 глас и т.н.).
Правата се упражняват лично или чрез пълномощник – упълномощ. е изрично с писмено пълномощно
(формата е за действителност).
2. Права:
2.1. Имуществени права:
а)Право на дивидент(на част от печалбата)–размерът на дивидента се определя от размера на дела в
капитала. Може обаче да се уговори, че дивидентът не е пропорционален на участието в капитала или
нещо друго. Правото на дивидент е иманентно за всеки един от съдружниците и съдружникът не може
да се лиши от това право дори с уговорка в дружествения договор (подобна уговорка би била
недействителна). Правото на дивидент съществува в латентна форма, но ако се осъществи определен
фактически състав то се превръща във вземане (парично): 1) да изтече съответната финансова година;
2) дружеството да реализира печалба; 3) да се вземе решение от ОС за приемане на годишен
счетоводен отчет; 4) приемане на решение от съдружниците за разпределяне на дивидент. При това
положение правото на дивидент възниква като парично вземане – може да се прехвърля, като всяко
вземане и т.н. Вземането за дивидент не е обусловено от изпълнението на задължението за вноска.
Вземането за дивидент се погасява с обща 5 годишна давност.
Какво представлява правото на гарантиран дивидент – има 2 виждания: 1) гарантиран дивидент се
разпределя само при чиста печалба; 2) всяка година съдружникът има право на определена сума от
дружеството (по скоро това не е дивидент, тъй като не се определя от печалбата, а някаква скрита
лихва).
Част от печалбата може да се разпредели преди разпределянето на дивидента, т. нар. тантием – това е
възнаграждение на управителя на дружеството и не се предпоставя от посочения по-горе фактически
състав. В закона няма правила как се заплаща тантиема.
б) Право на ликвидационен дял (квота) – това право е неотменяемо. То по начало е съразмерно на дела
от капитала, но може да се уговори и друго – гарантиран дял, допълнителен дял. Такова право имат
съдружниците, които са съдружници към момента на прекратяване на дружеството. Вземането е
парично, но може да бъде уговорено и друго. Това право е с облигационен характер, т.е. вземане. За да
възникне е необходимо: 1) дружеството да е прекратено; 2) да са удовлетворени кредиторите в
ликвидационното производство. Това вземане се погасява с 5 годишен срок. Когато напуска
съдружник има подобно вземане, но не е правилно то да се нарича ликвидационно вземане. То също е
пропорционално на дела в капитала.
в) Други права: а) право на ползване на определено имущество на дружеството; б) право на почивна
база.
2.2. Неимуществени права:
а) Управителни права:
- Участие в ОС– всеки съдружник има право да участва в ОС, да иска обяснения от управителя и т.н.

55
- Право на глас в ОС – поначало и правото на глас е функция от дела на съдружника в капитала и това
е така, защото дружествения дял съответства на дела в капитала, но може да се уговори друго. Тук не
важи правилото от персоналните дружества, че гласовете се определят по глави. Може да има
привилегировани дялове – с повече от един глас. Възникването и упражняването на това право не е
функция от изпълнение на задължението за вноска. Това право се осъществява лично или чрез
представител с изрично писмено пълномощно, при юридическите лица от техния законен
представител (който също може да назначи представител).
- Право на съдружникът да избира и да бъде избиран.
б) Контролни права. Те са индивидуални и не зависят от размера и броя на дяловете.
- Право на информация – право на съдружника да е осведомен за хода на дружествените дела, да
преглежда книжата на дружеството и годишните счетоводни отчети.
- Право на искове по чл. 71 и 74.
Дотук всичко това са индивидуални права – права част от всеки дружествен дял.
2.3. Колективни права – права на определена част от капитала:
а) Право да се иска свикване на ОС, което трябва да се упражни в писмена форма, като искането е
насочено към управителя. Това правило принадлежи на 1/10 от капитала. Ако управителят не свика
събранието до 2 седмици притежателите на 1/10 от капитала могат да го свикат.
б) 1/10 от капит. може да иска назнач. на ликвидатор от съда различен от управителя или от назнач. от
ОС.
в) 1/5 от капитала може да иска прекратяване на дружеството по съдебен ред, т.е. чрез иск.
За разлика от колективните права – колективни задължения няма.
3. Задължения:
3.1. Имуществени задължения:
а) Задължение за вноска – задължение за внасяне на номиналната стойност на дружествения
дял, задължение за внасяне на имущество, което по стойност съответства на записаните дялове.
Задължението за вноска може и да е по-голямо от записаните дялове, допълнителното отива във фонд
“Резервен”. Обратното обаче е недопустимо. Към момента на учредяване на дружеството може да се
внесе не по-малко от 1/3 от дела.
Поставя се въпроса дали може да се направи частична непарична вноска – според Калайджиев може,
но практиката е обратна (също така и чл. 24 ЗЗД). Според Ан. Антонова само паричните вноски могат
да са частични, защото са делими. Задължението за вноска е срочно и срокът трябва да е
определен в дружествения договор, а според последните изменения на ТЗ срокът не може да е по-
голям от 2 години (от учредяване на дружеството или от решението за увеличаване на капитала).
Двугодишния срок по чл. 115, т. 4 е императивен и с него е обвързано и правилото на чл. 126, ал. 1, т.е.
дружеството може да даде допълнителен срок за изпълнение на задължението за вноска само преди
изтичането на двугодишния срок.
б) Задължение за допълнителна вноска. Допълнителните вноски не са част от капитала, а по същество
заем, който съдружник прави на дружеството и са парични. Според Ан. Антонова, тъй като са заем,
допълнителните вноски подлежат на връщане. Допълнителни вноски се правят при: 1) при загуби и 2)
при временна необходимост от парични средства – на практика това означава по всяко време. Това
обаче не е съвсем така. Според проф. Таджер, за да се направи допълнителна вноска е необходимо
двете условия да са кумулативно съществуващи, а според проф. Попов те са дадени в алтернативност.
Временната необходимост освен това трябва да бъде обективна.За да се направят допълнителни
вноски трябва да се вземе решение от ОС с квалифицирано мнозинство от ¾ от капитала. Това
правило е въведено, защото в повечето дружества има мажоритарен съдружник (с повече от 50 % от
капитала) и допълнителните вноски се използват за изключване на съдружници (невнасянето на
допълнителна вноска е основание за изключване, правният режим е същия като при вноските за
капитала). Допълнителните вноски поначало трябва да са съразмерни с дела в капитала. Върху тях
може да се уговаря и лихва, защото те са заем от съдружник на дружеството.
в) Могат да се уговарят и други имуществени задължения, напр. вноски във фондове. Според Ан.
Антонова ако имущественото задължение не е предвидено в дружествения договор то не може да се
наложи с решение на съдружниците, а трябва първо да се направи промяна в дружествения договор
(няма пречка обаче и двете решения да се вземат на едно ОС).
Според проф. Таджер задълж. за лихва при забава на плащането на вноската се отнася и до непар.
вноски.
56
3.2. Неимуществени задължения (чл. 124):
а) Задължение за участие в управлението на дружеството.
б) Задължение да се оказва съдействие на дружеството за осъществяване на неговата дейност.
в) Задължение да изпълнява решенията на ОС.
г) Задължение за почтено и добросъвестно поведение към дружеството – то единствено не е посочено
в закона, но се извежда по тълкувателен път. Проф. Таджер изхожда от разбирането, че съдействието,
което трябва да се оказва на дружеството може да бъде активно и пасивно – активното е предвидено
изрично, а пасивното е заложено имплицитно. Друг аргумент за съществуването на такова задължение
е разпоредбата на чл. 126, ал. 3, т. 3 в която като основание за изключване е посочено “действа против
интересите на дружеството”. Действието срещу интересите на дружеството не се изразява само в
конкурентно действие, а и в използване на дружествената фирма в личен интерес, използване на
дружеството като цяло в личен интерес, използване на търговска тайна и т.н.
3.3. Последици от неизпълнение на задълженията на съдружниците:
а) Еднообразни при неизпълнение на задължението за вноска и за допълнителна вноска. Когато
задължението стане изискуемо върху паричната вноска се начислява мораторна лихва, а ако
дружеството ги докаже, може да търси и вреди над лихвата; при непарична вноска се дължи неустойка
ако е уговорена или обезщетение за вреди. По-сериозната последица е, че съдружникът може да бъде
изключен и губи вноската си (не е ясно какво точно губи – вноската или дела си).
б) При неизпълнение на другите задължения съдружникът също може да се изключи, но той запазва
вземане за дела си. В тази хипотеза от дружеството излиза имущество – ако дяловете не се запишат от
съдружник или от 3то лице - трябва да се намали капитала на ООД.

26. Управление на ООД. Прекратяване на дружеството.

Управлението засяга отношенията вътре в дружеството, осъществява се от органи, т.е. тук се визират
техните видове, компетенции и съотношението между тях. Според проф. Таджер ТЗ дава типизиран
модел за управлението на отделните търговски дружества, който не може да се изменя произволно с
цел защита на 3тите лица.
1. Видове органи. Управлението се осъществява от три органа: 1) Общо събрание (ОС), 2) Управител
(У) и 3) Контрольор (К). Първите два са задължителни, а третият – факултативен. Могат да се създават
и други органи, но те имат спомагателни функции. Върховен орган е ОС, което означава, че ако някои
правомощия не са включени в изключителната компетентност на друг орган, те принадлежат на ОС.
Освен това една част от правомощията, свързани с управлението са в изключ. компетентност само на
ОС и не могат да бъдат делегирани на друг орган.
1.1. Общо събрание.
а) Общи бележки. ОС не може да представлява дружеството. ОС включва всички съдружници. Ако
Управителят не е съдружник участва в ОС с право на съвещателен глас – няма право да гласува, може
само да се изказва. Когато наетите лица в дружеството са повече от 50, те могат да упълномощят
представител, но той също има право само на съвещателен глас. Чл.137, ал. 1 регламентира
компетенциите на ОС, но не всички, установени в закона, а само изключителните: 1. изменя и допълва
дружествения договор; 2. приема и изключва съдружници, дава съгласие за прехвърляне на
дружествен дял на нов член; 3. приема годишния отчет и баланса, разпределя печалбата и взема
решение на нейното изплащане; 4. взема решения за намаляване и увеличаване на капитала; 5. избира
управителя, определя възнаграждението му и го освобождава от отговорност; 6. взема решения за
откриване и закриване на клонове и участие в други дружества; 7. взема решения за придобиване и
отчуждаване на недвижими имоти и вещни права върху тях; 8. взема решения за предявяване искове
на дружеството срещу управителя или контрольора и назначава представител за водене на процеси
срещу тях; 9. взема решение за допълнителни парични вноски. Няма пречка в учредителния договор
да се предвидят и други правомощия (напр. прокуриста да се избере от ОС).
б) ОС бива два вида:
- Редовно – свиква се от управителя (длъжен е) най-малко веднъж годишно. На него се приема год.
счет. отчет.
- Извънредно – такова е всяко друго събрание. Управителят може да го свика, когато прецени за
необходимо, но има и задължение да го свика в определени случаи(чл.138,ал.2 и 3):1)по писмено
искане на съдружниците, записали 1/10 от капитала;2)веднага щом загубите надхвърлят ¼ от
57
капитала. Ако управителя не свика събранието в 2-седмичен срок, съдружниците, поискали
свикването, имат това право.
в) Общото събрание се свиква с писмена покана, която да съдържа дневния ред, датата и мястото на
провеждането на събранието. Тя трябва да бъде получена от всеки съдружник най-малко 7 дни преди
датата на заседанието. Това правило обаче е диспозитивно и в дружествения договор може да бъде
предвиден друг срок. Ако присъстват всички съдружници и се съгласят (не възразят) срещу
включването на нов въпрос в дневния ред, ОС може да приеме решение по него. Според проф. Таджер
на ОС може да се вземе решение да се включи в дневния ред и въпрос, който не е включен в поканата
ако за това гласуват всички присъстващи съдружници. Решенията на общото събрание могат да се
вземат (съдружниците могат да приемат решения) и неприсъствено, ако всички съдружници са
заявили писмено съгласието си за решението и то се приеме с единодушие.
г) Кворум за заседанията. Законът не урежда този въпрос, но в договора може да бъде предвиден
такъв. Кворумът се определя от мнозинството, което е необходимо за вземане на определено решение,
най-често база за определяне на мнозинството е капиталът, но може да се определи и “с единодушие”.
Според Кацарски изискването за кворум е безсмислено, тъй като мнозинствата се определят от целия
капитал, смисъл от кворум има само при мнозинство от присъстващи, когато е необходима
представителност, както при АД (и за тях не е предвиден кворум).
д) Видове мнозинство:
- обикновено мнозинство от капитала (от дяловете);
-единодушие – с такова се взема решение за увеличаване или намаляване на капитала (императивна
норма);
- ¾ от целия капитал (квалифицирано мнозинство): 1) изменение на дружествения договор – нормално
е в този случай да се изисква единодушие; 2) приемане/изключване на съдружник; 3); даване съгласие
на прехвърляне на дял на нов член; 4) определяне на допълнителна вноска; 5) прекратяване на ООД –
досега мнозинството е било 2/3. Логично е решението за преобразуване на дружеството да се взема с
мнозинство от 2/3, защото то може да се разглежда като промяна на дружествения договор или
прекратяване на съществуващото дружество.
Съдружниците могат да предвидят и друго мнозинство, могат да разширят решенията, за които се
изискват квалифицирано мнозинство, но за изброените в закона не могат да предвидят по-малко
мнозинство, т.е. те са императивни като минимум в защита на индивидуалните членове. Последното
изменение на ТЗ либерализира положението относно мнозинството – в много случаи се премина от
единодушие към квалифицирано мнозинство. Изискванията за единодушие на решенията доближаваха
ООД до персоналното дружество.
Ако се гласува чрез представител се изисква изрично писмено пълномощно, освен за съдружници -
юридически лица и законни представители.
Правилото “изключваният съдружник не гласува” в чл.137,ал.3 създава проблеми. До скоро за
изключване на съдружник се изискваше единодушие, като той не гласува, т.е. единодушие от
останалите съдружници, но тъй като законът не дава изискване за кворум не се забранява съдружник с
малцинство на дяловете да изключи останалите съдружници (съдружник с 1 дял може да изключи
съдружници с 99). Когато се изключват няколко съдружници на едно ОС според практиката на ВКС
въпросът може да се постави по различни начини:1) ако основанието за изключването на един
съдружник е неизпълнение на задължението за вноска, а на друг – нарушаване на задължението за
лоялност – то те се изключват поотделно; 2) ако основанието за изключване е едно и също то се
гласува на един път. Съучастие в гражданското право според Ал. Кацарски няма – членствените
правоотношения са различни и решенията за изключване трябва да са различни. Практиката е
основателна само в хипотезите на съсобств. на дял. Таджер също подкрепя позицията, че когато се
изключват няколко съдружници, за всеки един от тях решението се взима поотделно.
Решението за изключване, както и всички други решения на ОС, се вписва в протоколната книга,
което вписване има доказателствено значение, а писмената форма е за доказване.
е) Вписване на решенията. Вписването на решенията по чл. 140 ал. 3: 1) относно изменение и
допълнение на дружествения договор; 2) увеличаване и намаляване на капитала; 3) приемане и
изключване на съдружник; 4) преобразуване и прекратяване на дружеството, 5) избор и
освобождаване на управител както и 6) назначаване на ликвидатор - има конститутивно действие.
Останалите решения влизат в сила веднага. Новата ал. 3 уеднакви режима на ООД с този на АД, но

58
Калайджиев не вижда причина това да се прави, тъй като конститутивните вписвания са изключение, а
и във 2та директива на ЕС е предвидено вписване само за АД, не и за ООД.
1.2. Управител.
а) Кой може да бъде управител. Управителят е едноличен орган. Законът не казва дали юридическо
лице може да бъде управител, но в литературата се смята, че само физическо лице може да бъде. В
практиката обаче се среща и обратното. Физическото лице трябва да бъде дееспособно. В различни
закони има забрани с абсолютен характер за лица, които не могат да бъдат управители на ООД –
съдии, прокурори, адвокати, членове на управителни съвети на банки и др. Чл.142, ал.1 съдържа
забрана, която има относителен характер, защото ако съдружниците решат друго, тя може да отпадне:
Без съгласие на дружеството управителят няма право: 1. от свое или от чуждо име да извършва
търговски сделки; 2. да участвува в събирателни и командитни дружества и в дружествата с
ограничена отговорност; 3. да заема длъжност в ръководни органи на други дружества. Ако
управителят е съдружник извършването от него на конкурентна дейност е основание за изключването
му, ако не е съдружник може да бъде уволнен без предизвестие и няма право на обезщетение, той
дължи обезщетение за причинените на дружеството вреди. Няма изискване управителят да бъде
съдружник, макар често в практиката управител е този с най-голям дял. Може да има няколко
управителя, но те не формират колегиален орган, а всеки действа като еднол.
б) Избор. Управителят може да бъде избран с дружествения договор, а ОС може да избере по всяко
време управител като поначало се избира с обикновено мнозинство от дяловете, но самият факт на
избор на управител има учредително действие, т.е. изборът не е достатъчен за конституирането на
управителя като орган. Необходимо е той също да даде нотариално заверено съгласие за това. Името
на управителя се вписва в търговския регистър. Решението за избор на управителя има конститутивен
характер и поражда действие след вписването му в търговския регистър. В практиката при смяна на
управителя заявлението за вписване се подава от новия управител, което съответства на досегашния
режим (решението няма конститутивно действие). Сега не е ясно как ще продължи практиката.
Обнародването не е елемент от фактическия състав.
в) Между управителя и дружеството се сключва договор, който регламентира отношенията между тях
и най-често е мениджърски, който е особен договор – включва елементи на договора за поръчка и
договора за изработка. Може да се сключи и трудов договор.
г) Прекратяването на управ. власт е последица от различни юридически факти (прекратителни
основания):
- обективни – смърт, поставяне под запрещение;
- освобождаване, т.е. включва се волята на дружеството – става с обикновено мнозинство, ако друго не
е предвидено в дружествения договор.
д) Компетенции:
- съобразно законите и решенията на ОС води цялата оперативна дейност;
- свиква ОС и подготвя заседанията му;
- води дружествените книги:1)книга за дяловете и 2)протоколна книга за решенията на общото
събрание;
- организира счетоводната отчетност;
- сключва трудови договори;
- представлява ООД пред трети лица.
Ако в дружествения договор не е казано нищо за управителната власт,всеки управител може сам да
представлява дружеството, но може да се предвиди, че те ще го представлява само колективно – това е
единственото законово ограничение. Управителят има по-широки правомощия от прокуриста. Той
може да упълномощава прокуристи. В чл.141,ал.2 се въведе ново изречение последно: Други
ограничения на представителната власт на управителя нямат действие по отношение на трети лица,
т.е. има такава представителна власт, която съответства на предмета на дейност на дружеството,
дееспособността на дружеството се осъществява чрез дейността на У и никакви ограничения нямат
действие спрямо трети лица, без значение дали са добросъвестни или недобросъвестни, т.е. без
значение ограниченията са вписани в регистъра или не. Следователно дори ограниченията да са
вписани в търговския регистър те нямат действие, т.е. изключва се възможността да се учреди
недееспособно ООД (разрешението се прие под влияние на 1та директива).
Според проф. Таджер У може да сключва сделки с ООД и това не е договаряне сам със себе си.
е) Отговорността на управителя е договорна по чл.145. Ако са повече от един, отговарят солидарно.
59
1.3. Контрольор – факултативен орган.
а) Контрольорът също е едноличен орган, ако контрольорите са повече пак действат като еднолични.
Контрольорът трябва да бъде предвиден в друж. договор. Трябва да бъде дееспособно ФЛ, може да не
бъде съдружник. Чл.144, ал. 2 съдържа забрана за определени лица да бъдат контрольори: Не могат да
бъдат контрольори: 1. управителите, техните заместници и наетите лица в друж.; 2. съпрузите,
роднини по права линия и по съребрена линия до 3 степен на лицата по предходната точка; 3.
лишените с присъда от правото да заемат материалноотчетническа длъжност. Освен това подобно на
управителя забрани има и в други закони.
б) Правомощия:
- следи за спазване на дружествения договор;
- следи за опазване на имуществото на дружеството;
- обект на контрола е дейността на управителя и персонала.
в) Основен метод на работа е проверката, като може да проверява всички документи на дружеството.
г) Контрольорът се избира от ОС, между него и дружеството се сключва и договор, който урежда
вътрешните отношения (възнаграждение, задължение за грижа, с която да изпълнява задълженията
си). Контрольорът има някои задължения, които се уреждат в договора (да пази служебна тайна).
д) Контрольорът отговаря за причинените на друж. вреди като отговорността е договорна и солид., ако
контрольорите са повече.
1.4. Проверители.
а) Те не са органи. За проверители се назначават експерт-счетоводители. Те осъществяват външен
контрол върху годишния счетоводен отчет, като тази проверка е условие за приемането му от ОС.
б) Проверителите се избират от ОС преди края на календарната година. Между тях и дружеството се
сключва договор, който урежда задълженията им (за добросъвестна и безпристрастна проверка на
годишния отчет, за пазене на търговска тайна и др.), за неизпълнение на които носят договорна
отговорност. Ал. 4 на чл.146 определя, че: Тази проверка е условие за приемане на год. счетоводен
отчет – това правило се въведе под влияние на 1та директива.
2. Прекратяване на дружеството. Случаите на прекратяване на дружеството са уредени в чл.154, 1, но
не изчерпателно. В него не се прави разграничение на двете фази: 1) прекратяване дейността на
дружеството и 2) ликвидация на дружеството. При сливане и вливане няма прекрат. на друж., но
повечето хипотези визират прекрат:
2.1. С изтичане на срока, определен в друж. договор – в случая се прекр. по право, не е необх.
решение.
2.2. По решение на съдружниците, взето с мнозинство 3/4 от целия капитал (квалифицирано
мнозинство), ако в дружествения договор не е предвидено по-голямо мнозинство – такова решение
може да бъде взето по всяко време. Нормата е императивна, т.е. в дружествения договор може да бъде
предвидено само по-голямо мнозинство;
2.3. По решение на окръжния съд в предвидени от този закон случаи, а те са два:
а) По иск на съдружниците, като искът се завежда срещу дружеството (ответник),ако дяловете на
ищците съставляват повече от 1/5 от капитала. Компетентен съд е ОС по седалището на дружеството.
Основанията на иска са бланкетно формулирани:“ако важни причини налагат това”,без да се
конкретизират – решение на мнозинството, което уврежда малцинството, т.е. това е средство на
малцинството;
б) По иск на прокурора, ако дейността на дружеството противоречи на закона.
Последиците са ликвидация, с изключение на реорганизацията и несъстоят. Специални правила за
ООД при ликвидация:1) ликвидатор е управителят, но в друж. договор или по решение на ОС може да
се предвиди друго; 2) съдът може да назначи друг ликвидатор по искане на контрольора или на
съдруж, които имат поне 1/10 от капит.

27. Акционерно дружество – понятие, възникване и обща характеристика. Разграничение между

АД и ООД.

1. АД е уредено за пръв път в отмен. ТЗ от 1897 г. В сег. ТЗ пр. уредба на АД е доста подробна –
чл.158-252.
2. Възникване.

60
2.1.Възникването на АД се свързва с образуването на Английската(1600г.)и Холандската(1602г.)
източно индийска компания. Двеста години преди това на акционерен принцип е била учредена
банката Св. Георги в Генуа през 1407г. Според други автори предшественик на АД е арабската
“Маона” през ХІІІ–ХІVв.,чийто предмет на дейност е бил извършване съвместна дейност чрез
събиране на суми без означение за каква цел и каква е правно организационната форма. Като термин
АД произлиза от “акция” (лат. actio), което означава претенция върху част от капитала и печалбата.
2.2. До началото на ХІХ в. АД е било по-скоро изключение. АД са се създавали по системата на
октроиране (даване на привилегии за извършване на определен вид дейност). Тези привилегии са
давани с акт на монарха, а и самите АД най-често са били под държавно ръководство. С промишлената
революция се налага необходимостта от концентрация на големи капитали за реализиране на
мащабните проекти. При учредяването намесата на държавата намалява и се ограничава само до
даване на разрешение (разрешителна система), която по-късно се заменя от нормативната или
нормативно контролната система.
2.3. За първи път АД е реглам. в Code Comerce -Франция от 1807,а по-късно и в Германия в ADHGB от
1870 г.
3. Определение: АД е търговско дружество, чийто капитал е разделен на акции. Дружеството отговаря
към кредиторите с имуществото си. АД притежава родовите характеристики на ТД – то е
корпоративно ЮЛ, но има и свои видови особености, които го разграничават от ООД:
а) то е капиталово дружество, но капиталът е разделен на акции, а не на дялове;
б) основният дружествен акт е Устав, а не дружествен д-р, въпреки че разликата е терминологична;
в) не се изисква лично участие на акционерите в дейността;
г) акционерите имат право на лихва върху вноската си;
д) акционерите нямат задължение за допълнителни вноски;
е) неизпълнение на задължението за лоялност не е основание за изключване.
4.Отграничаване на ООД от АД. (Ал. Кацарски)
ООД е творение на теорията, за разл. от АД и води произх. си от немските минни друж. Разлики
между ООД и АД:
4.1. При ООД има дялове, а при АД – акции.
а).ООД е затворено дружество и прехвърлянето на дялове става по реда за приемане на нов
съдружник(решение на ОС с мнозинство 3/4). Акциите се прехвърлят свободно. Това различие обаче е
законово и договорно може да се премахне – с уговорки в учредителния договор е възможно да се
предвиди свободно прехвърляне на дялове при ООД и ограничения при прехвърлянето на акции.
4.2. Основополагащото различие е във формата на прехвърляне на дялове и акции.
а) Прехвърлянето на дялове става в писмена форма с нотариална заверка на подписите, като е
необходимо и вписване в търговския регистър.
б) При акциите има различни режими:
- акциите на приносител се прехвърлят с просто предаване;
- поименните акции се прехвърлят с джиро, което трябва да е вписано в книгата на поименните
акционери, за да има действие спрямо дружеството;
- безналичните се прехвърлят чрез вписване в Централния депозитар.
И в трите хипотези не е необходимо вписване в търговския регистър.
в) Участието в ООД не е материализиран в ЦК, това различие е най-съществено и е закрепено
императивно в чл. 128: Удостоверението, издадено на съдружниците за участието им в дружеството,
не е ценна книга. Когато ТЗ казва, че капитала при АД е разделен се разбира, че правата на
акционерите са материализирани върху акции. При ООД участието не е материализирано в ЦК – не
може да се опрости прехвърлянето на дялове, а при АД участието е материализирано в ЦК и не може
да се усложни прехв. на акции. Ако съдружниците в ООД искат да материализират участ. си в акции
трябва да преобр. ООД в АД, а в обратната хипотеза АД в ООД. Така е в конт. с-ма.
В англо-американския правен кръг има едно единствено капиталово ТД – Company. То е дружество с
ограничена отговорност. Съдружниците могат да решат да издадат акции, след това могат да
обезсилят акциите и вече да имат само дялове. Това решение в някои правни системи може да се вземе
дори от СД. Когато са имитирани акции имаме Public Company, а в обратния случай Private Company.
И у нас ако се продават акции на пазара имаме публично дружество, а ако се свалят от пазара
дружеството се затваря.

61
4.3. Отговорност – при АД размерът на отговорността на акционера е до размера на номиналната
(емисионната) стойност на акциите. При ООД се отговаря до размера на дела. При определени
обстоятелства обаче съдружникът може да отговаря и за повече – чл. 121, ал.2: Когато делът не може
да бъде изплатен или внесен от съдружника, който ги дължи, и няма възможност той да бъде продаден
на друго лице, останалите съдружници са длъжни да изплатят недостига съразмерно дяловете си или
да намалят с него дружествения капитал по съответния ред, т.е. максималната отговорност на
съдружник може да бъде до размера на капитала. Това също е императивно различие. Съдружникът
трябва да направи вноската си до 2 години + 5 години обща погасителна давност. Ако вноската не се
събере от дружеството, тя може да се търси от кредиторите по чл. 134 ЗЗД.
България е четвъртата страна в света, която въвежда ООД.

28. Учредяване на АД – системи. Учредително събрание. Устав.

1.Системи за учредяване. Понастоящем АД се учредява по нормативната система, като

разрешителната система се прилага за някои специални видове АД (банки, застрахователни и
осигурителни дружества и т.н.),разпоредителна система – ЕАД с държавно и общинско имущество.
До последните изменения на ТЗ бяха уредени две системи:
1.1. Сукцесивна (чрез подписка), която бе отменена. Въпреки това не беше отменен чл. 169, изр. 1:
Набирането на капитала може да стане и на самото учредително събрание, ако са изпълнени
необходимите други изисквания, от чието тълкуване би могло да се направи извода, че тя остава.
Разпоредбата обаче трябва да се тълкува корективно (чл. 159 вр. чл. 163), защото законът не
предвижда друг ред за учредяване, освен втората система и всички разпоредби се отнасят за нея.
Недоразумението е резултат от грешка в НС.
1.2. Симултантна – единствено възможната в момента. Въпреки че сукцесивната система исторически
възниква най-напред, повечето съвременни законодателства я изоставиха (Германия, Швейцария,
Австрия и т.н.) Тя може да се приложи само ако специален закон извън ТЗ я предвижда (в момента
само Законът за приватизационните фондове я предвижда, но той вече не действа). ЗППЦК съдържа
уредба на проспект, като в този случай има първично придобиване на акции (първичното придобиване
е когато акцията се записва при нейното емитиране, а вторично – когато се записва между
акционерите). Наличието на проспект поставя въпроса за допустимостта на подписката. При
тълкувателно на § 142 ПЗР и чл. 192, ал. 2 ТЗ се стига до извода, че подписката е недопустима при
първоначално учредяване на АД (само при увеличаване на капитала). Друга възможност предвижда
Наредбата за проспектите при публично предлагане на ценни книжа и за разкриване на информация от
публичните дружества и други емитенти на ЦК, но с/д Калайджиев тя е неприложима, тъй като е
подзаконов акт, а няма спец. закон, който да препрати към нея.
Тук възниква въпроса могат ли учредителите да решат на самото УС да учредят АД с подписка –
не могат, тъй като не съществува нормативен режим, по който да го направят. Според Анета Антонова
предложението за подписка може да е във форма на подготвителен договор по чл. 66.
2. Учредители. До изменението учредители са били лица, които изготвят предложението за подписка.
Сега учредител е лице, което записва акции на Учредителното събрание (УС).
2.1. Учредител може да бъде всяко физическо или юридическо лице, но има две забрани: 1) с оглед на
сигурността в оборота, не могат да бъдат учредители обявените в несъстоятелност и 2) самото
дружество не може да бъде учредител на себе си, т.е. да запише акции за себе си (извежда се от чл.
161, ал. 4 като целта е да се спази принципът за реално внасяне на капитала).
2.2. По принцип за учредяване на АД са необходими поне 2ма учредители. С последните изменения се
допусна и учредяването на еднолично АД. Досега можеше да се учредява ЕАД само в предвидените в
специален закон случаи (държавни и общински ЕАД), а вече може и извън тях. Логиката на тази
промяна е на първо място в хармонизацията, а на второ чисто практическа, тъй като и по стария режим
е възможно да съществуват еднол. ООД.
2.3. Учредителите имат две особени права – те могат:
а) да запазят са себе си преимуществата по т. 6 на чл.165 (да запишат привилегировани акции);
б) могат да назначат първия Надзорен съвет или Съвет на директорите за мандат не по-дълъг от 3 г.
2.4. Учредителите носят солид. отговорност към третите лица за задължения, които поемат за
дружеството на основание чл. 69. Ако се запишат акции преди учредяването, учредителите отговарят
и за задъл. за вноска.
62
3. Фактически състав на учредяването. Симултантната система включва три фази, т.е. учредяването
има сложен ФС, който включва три трупи юридически факт: 1) правни действия, които се извършват
на Учредителното събрание; 2) действия по набиране на капитала; 3) вписване в ТР.
3.1. Учредително събрание. УС не е ОС, затова за него се прилагат само някои от правилата за ОС
(решенията на УС не могат да се атакуват по чл. 74, но според Калайджиев могат по чл. 70). На УС
трябва да присъстват всички лица, които записват акции лично или чрез пълномощник с изрично
пълномощно с нотариална заверка на подписите, като формата е за действителност. Няма законова
регламентация колко лица могат да бъдат представлявани от 1 пълномощник. Според Калайджиев ако
на УС не присъстват всички учредители това ще доведе до неговата нередовност. УС трябва да реши 4
задачи, т.е. да приеме поне четири решения:
а) Решение за учредяване на дружеството, която трябва да се приеме единодушно.
б) Да приеме Устав на дружеството, който трябва да има съдържанието, посочено в чл. 165, но не
всички елементи там са реквизити (задължителни), а само т.1-4, 8 и 9 (1. фирмата, седалището и адреса
на управление на дружеството; 2. предмета на дейност и срока, ако има такъв; 3. размера на капитала,
вида и броя на акциите, правата за отделните класове акции, особените условия за тяхното
прехвърляне, ако има такива, както и номиналната стойност на отделната акция; 4. органите на
дружеството, техния мандат и броя на членовете им; 8. начина на разпределение на печалбата; 9.
начина на свикване на общото събрание. Според Калайджиев предвиждането на т. 8 и т. 9 е излишно,
защото въпросите уредени в тях са уредени достатъчно подробно на други места. Останалите
елементи имат факултативно значение (5. вида и стойността на непар. вноски, ако има такива, лицата,
които ги извършват, броя и номиналната стойност на акциите, които ще им бъдат дадени; 6.
преимуществата, които посочените учредители запазват за себе си поименно, ако такива се
предвиждат; 7. условията и реда за издаване на акции, които подлежат на обратно изкупуване, ако се
предвижда такова; 10. други условия във връзка с учред, същест. и прекратяването на дружеството).
Уставът се приема с единодушие.
в)Решение за установяване размера на разноските по учредяването–съгласно ли е АД да ги поеме.
г) Решение за избор на Надзорен съвет (при 2степенна система), съответно Съвет на директорите (при
1степенна система), но само ако учредителите не са записали за себе си правото да го направят. При
избора на органите според Кацарски не е необходимо единодушие, защото би могло да се стигне до
ситуация, в която дружеството не би могло да функционира. В Устава не може да се вземе решение за
изграждане на система на управление, различна от посочената по-горе (напр. при 2степенната система
ОС да избира и 2та органа), тъй като има законоустановен порядък на вземане на решения, който
създава гаранции за 3тите лица.
За 3тото и 4тото реш. мнозинство не е предвидено-те би следвало да се вземат с обикн. мнозинство, но
може да се вземе реш. да се вземат и с друго мнозинство. Това се обосновава и от факта, че учред.
освен решенията по чл. 163, ал. 4 могат да приемат и други решения – напр. решение свързано със
срока за внасянето на вноска.
Всички решения имат характер на многостранни сделки. По това УС се различава от ОС, на което се
приемат решения от типа “сделки-решения” – многостранни сделки се сключват, когато все още няма
правен субект, те имат за цел създаването на нов правен субект, а когато се конституират неговите
органи, те приемат решения с характер на сделки-решения. В “Новите положения...” обаче
Калайджиев твърди, че характерът на 4те решения е различен – първите 2 според него са от типа на
многостранните сделки и за това законодателят е предвидил те да се взимат с единодушие, вторите 2
решения по-скоро са от типа сделки-решения, въпреки че дружество на практика още няма, и могат да
се вземат с по-малко мнозинство.
За УС се съставя протокол – правилата са същите с тези за ОС, но се прилагат субсидиарно.
Капиталът на едно дружество трябва да бъде изцяло записан (всяка част от капитала трябва да се знае
на кого ще принадлежи при учредяването на дружеството). В момента на първоначално емитиране на
акции няма анонимност, тъй като по този начин се защитават интересите на кредиторите. Чрез
записването на акции, дори да не е внесен целия капитал – ще има задължено лице. Поставя се
въпросът дали на УС могат да се записват акции на дружеството – според Кацарски по принцип не, но
ако съдружник извърши вписване има валидно придобиване.
Множество от правилата, уредени в чл. 163 са императивни в случай, че не се проведе учредително
събрание, на учредителното събрание не присъстват всички учредители лично или чрез пълномощник,

63
не запишат всички акции, не се приемат решенията по ал. 3, наруши се изискването за мнозинство по
ал. 4 или не се състави надлежен протокол, дружеството е недействително – чл. 70, ал. 1, т. 1 и 2.
3.2. Набиране на капитал. Набирането на капитала се извършва чрез вноски, въз основа на които се
създава и имуществото. Вече поначало капиталът не може да се набира преди УС, защото на него се
записват всички акции и едва след това може да се изпълни задължението за вноска. Дотогава не е
ясно кой какви вноски следва да направи. Законът приемаше за достатъчно да бъдат внесени 25% от
целия капитал, а с последните изменения 25% от номиналната стойност на всички акции, които е
записал всеки акционер. Тези 25% се изчисляват на основа на емисионната стойност на акцията, ако в
Устава е предвидено, че акциите ще се издават по емисионна стойност. Самото набиране става по
различен начин, в зависимост от това, дали вноските са парични или непарични:
а) Парични вноски. Внасят се по банкова сметка на името на дружеството с посочване името на
вносителя – нарича се “набирателна сметка”. Тя се открива от управителния орган на дружеството –
СД или УС. Сметката се открива на името на учредяващото се дружество. Гаранция за акционерите е,
че разпореждането с вноските става по единодушно решение на съответния управителен орган. След
това средствата се разхвърлят по други сметки на дружеството. Ако в тримесечен срок управителният
орган не удостовери пред банката, че дружеството е заявено за вписване, вносителите могат да
изтеглят обратно направените вноски в пълен размер, като членовете на съответния съвет отговарят
солидарно за изплащането на вноските. Характерът на тази отговорност е договорен.
б) Непарични вноски: Става по ред, установен в чл. 72 и 73.
в) Срещу вноската лицето, записало акции получава временно удостов., което се подписва от
упълномощен член на управит. орган. То е ЦК, която материализира всички права на акционера +
правото му да получи акции.
- Временното удостоверение се издава по правило преди учредяването на дружеството, но може да се
издаде и след това, стига дружеството да даде разписки на записалите акции, с което да удостовери
тяхната вноска, или при увеличаване на капитала.
г). Законът не урежда съдържанието на временното удостоверение, но според Калайджиев то следва да
съответства на съдържанието на акцията по чл. 179 (практиката не възприема това мнение).
- Временното удостоверение се поставя под режима на поименната акция (то се прехвърля с джиро и
трябва да бъде вписано в книгата на поименните акционери, за да има действие за дружеството).
Поставя се и въпросът дали могат да се издават временни удостоверения за акции на приносител, с/д
Калайджиев могат,но временното удостов. за акции на приносител си остава ценна книга на заповед и
за него не важи режима за ЦК на приносител.
д). Може ли да се издава временно удостоверение за безналични акции–не.Документът,който се издава
за безналични акции е вносна бележка за направените парични вноски срещу безналичните акции.
Според Кацарски ако АД иска да функционира с безналични акции има интерес да емитира акции, а
ако действа с поименни акции е все едно дали ще действа с тях или ще остане с временни
удостоверения. Няма гаранция, че АД ще замени временните удостоверения на акционера с акции. В
този случай акционера може да съди АД и с решението на съда ще бъде признат за акционер, но няма
да получи акциите си.
3.3. Вписване в търговския регистър – има конститутивно действие. Новост в тази насока е, че
дружеството може да бъде вписано само ако докаже, че са внесени по 25% от стойността на акциите,
записани от всеки акционер. Това означава, че решението за частични вноски трябва да е вписано в
устава. За вписването в търговския регистър трябва да се представи учредителен протокол заедно със
списъка на учредителите. При всяко изменение и допълнение на устава в търговския регистър се
представя пълен препис, който съдържа всички изменения и допълнения и който е заверен от лицата,
представляващи дружеството.
Вписването се обнародва в ДВ, обнародва се и датата на решението на съда за вписване в ТР.

29. Капитал на АД. Увеличаване и намаляване на капитала.

1. Понятие за капитал на АД. Няма никаква разлика с понятието при ООД. Капиталът е цифрово
изразена величина, която е константна и е равна на сумата от номиналната стойност на акциите.
Капиталът трябва да бъде в левове. Минималната му стойност е 50 000 лв., а за специални видове
дружества е предвидена нормативно по-висока стойност. При учредяването капиталът трябва да бъде
изцяло записан и най-малко 25% внесен.
64
2. Увеличаване на капитала.
2.1. Видове увеличаване. Според източниците на средства увеличаването може да бъде:
а) ефективно – за сметка на внасяне на ново имущество;
б) номинално – за сметка на имущество, което дружеството притежава. То може да стане: 1) чрез
капитализиране на неразпределена печалба или 2) са сметка на някои фондове.
Особеност – нашият закон не урежда възможността за увеличаване на капитала чрез преоценка на
имуществото.
2.2. Фактическият състав на увеличаването е сложен и смесен.:
а) Старият капитал трябва да бъде изцяло внесен.
Решение за увеличаване на капитала:
б) Да се приеме решение на ОС с квалифицирано мнозинство 2/3 от гласовете от представените на
събранието акции,но в устава може да се предвиди и по-голямо.Акциите могат да имат различни
класове,тогава се взема решение за увеличаване на акциите от всеки клас(става дума за отделно
гласуване на всеки клас,което е израз на принципа на равно третиране на акционерите с еднакво
положение–чл.181, ал. 3, изр. 2. Изискване към съдържанието на решението: да се посочат видовете
акции, с които се увеличава капитала, ако са по емисионна стойност, разликата (“ажио”) между нея и
номиналната стойност също се посочва, правната техника за увеличаване на капитала, начина за
увеличаване – с парични или непарични вноски, под условие или със средства на дружеството.
Решението за увеличаване се вписва в търговския регистър, то има конститутивно действие.
Провеждане на увеличаването:
в) Акциите от новата емисия да бъдат записани. Когато записването става на самото събрание,
увеличаването може да стане и чрез подписка, тогава се изисква удостоверение от регистърния съд, че
всички акции са записани. Ако не всички са записани, тогава капиталът се увеличава само със
записаните. Има забрана за самото дружество да записва акции. Ако тази забрана се наруши,
членовете на управителния орган отговарят солидарно за задълженията по вноските.
г) 25/100 от капитала трябва да бъде внесен преди вписването в търговския регистър на увеличението
(тук съзнателно е допуснато различие от правилото за 25% от акциите, записани от всеки акционер).
д) Трябва да е внесена в пълен размер разликата между емисионната и номиналната стойност на
новите акции. Това изискване е напълно ново за нашето търговско право и е въведено с цел при
увеличаване на капитала да се получи “цена” не само за капитала на дружеството, но и за натрупаното
от дружеството имущество. По този начин се защитават интересите на старите акционери, с чиито
средства е натрупано допълнителното имущество.
Когато е предвидено увеличаването на капитала да стане чрез издаване на нови акции, решението на
ОС следва да предвижда дали увеличението ще се проведе само ако всички нови акции до размера на
решеното увеличение бъдат записани или е възможно увеличението да се извърши само до размера на
действително записаните
За да бъде вписано в търговския регистър проведеното увеличаване на капитала трябва да се
представи списък на лицата, записали нови акции.
е)Вписване в ТР на самото увеличение, което е различно от вписването на решението за увеличаване.
Текстът на чл. 491а ГПК е нов – вписва се не самото решение, а обстоятелството, че е предоставено
такова решение като документ на регистърния съд. След това се вписва ново обстоятелство, че
капиталът е бил вече увеличен, защото за да се увеличи не е достатъчно само да е прието решение.
2.3. Увеличаване чрез подписка. Това е една особеност: за разлика от учредяването, капиталът може
да се увеличи чрез подписка. Нейната правна същност не е изяснена докрай – тя е една оферта,
предложение за записване на акции, която дружеството оправя до акционерите или трети лица.
Понякога се прави разграничение между предложение и подписка – самата подписка е многостранна
сделка. Ако предложението е до повече от 50 лица се прави публично предложение по ЗППЦК.
Самото предложение за подписка трябва да се одобри от Комисията по ЦК, т.нар. “проспект” ако при
увеличаването се прави публично предлагане, т.е. изисква се още един разрешителен админ. акт.
Комисията извършва една преценка за целесъобразност, което представлява административен
контрол.
2.4. Способи за увеличаване. Има 3 правно технически способа за увеличаване:
а). Издаване на нови акции, което се прави по няколко начина:
- Всички нови акции се разпределят на ОС, на което се приема решение за увеличението. То се
извършва съразмерно на притежаваните до момента акции от акционерите. Ако има акции от различни
65
класове, правилото важи за акционерите от съответния клас, останалите акционери имат възможност
за предпочитателно изкупуване едва след упражняването на това право от тези акционери. Правото да
се запишат акции пропорционално на старите може да бъде ограничено или да отпадне по решение на
ОС, което се приема от мнозинство 2/3 от представените на събранието акции. С последните
изменения на ТЗ се предвиди едно изискване по чл.194, ал. 4 – управителният орган да представи
доклад за причините за отмяна или ограничаване на предимствата на акционерите да запишат новите
акции и за да обоснове емисионната стойност на новите акции. Решението, с което се ограничава или
отменя предимството на акционерите трябва да бъде оповестено чрез вписване в търговския регистър
и обнародване в ДВ.
- Капиталът се увеличава под условие, което може да стане в два случая:
*Ако акциите се закупят от определени лица на определена цена.По същество тук правото на всеки
акционер да запише пропорционална част от новите акции отпада или се ограничава,затова решението
също се приема с квалифиц. мнозинство от 2/3 от представените на събранието акции;
* Ако акциите се закупят срещу облигации на дружеството. Това е една много особена форма на
увеличаване за сметка на задължения на дружеството, защото облигациите са задължения на
дружеството и вземанията към дружеството се трансформират в капитал. Винаги решението се взема
от мнозинство 2/3.
- Капиталът се увеличава чрез подписка – разпред. на новите акции не се извършва от ОС. То приема
само реш., с което дава право на всеки акционер в определен от ОС срок, който е най-малко един
месец след обнародване в ДВ на поканата за записване, да запише пропорц. част от акциите. Ако не се
упражни в срока, правото се погасява;
- Капиталът се увеличава чрез непарична вноска, за която се прилага общият режим. По начало се
приема решение, с което се ограничава правото на акционерите да запишат пропорционална част от
акциите си.
- Капиталът се увеличава не от ОС, а от Съвета на директорите или Управителния съвет. Съветът на
директорите или Управителният съвет може да упражни това право само ако е овластен за това от
устава или с решение на ОС, за което, за да се спази чл.194 (4) е необходимо квалифицирано
мнозинство от 2/3. Такова овластяване не може да се даде за срок по-дълъг от 5 г. (общ срок) и може
да се упражни до определен размер наречен “разрешен” капитал. Изисква се да бъде спазено
(упражнено) правото на акционерите да запишат пропорционална част от записаните акции. В този
случай може да се даде право на СД или УС да увеличи капитала с непарична вноска или под условие.
И в тази хипотеза може да бъде взето решение да се ограничи или отпадне предимството на
акционерите, като това трябва да е предвиден изрично или в устава или в решението на ОС.
б). Увеличаване на номинала на издадените акции (ако акциите са били с номинал 100 лв., а се
превърнат в акции с номинал 200 лв. капиталът се удвоява).
в).Превръщане на облигациите в акции– тук се визират така наречените конвертируеми облигации.
В ЗСчет. има и други способи за увеличаване на капитала.
г). Чрез превръщане на задължения на дружеството в акции (капитализация) – това е способ подобен
на третия. Става дума за особен вид непарична вноска – задължения на самото дружество, които се
превръщат в капитал и кредиторите стават акционери. ТЗ не предвижда специален ред и се приема, че
трябва да се има предвид общия ред за увеличаване на капитала с непарични вноски.
д).Номинално увеличение на капитала – превръщане на част от печалбата в капитал.
Неразпределените дивиденти се капитализират, за да може да се извърши това трябва да има печалба,
освен това да се приеме решение на ОС с квалифицирано мнозинство от ¾ от представените на ОС
акции. Решението трябва да е прието в срок до 3 месеца от приемане на годишния счетоводен отчет. В
интерес на акционера е да получи дивидент във форма на пари, а не в акции и за това е предвиден
3месечен краен срок, за да не се увреждат интересите на акционерите. При вписване на увеличаване на
капитала, трябва да се представи годишния счетоводен отчет в търговския регистър. В тази хипотеза
новите акции се разпределят между акционерите съобразно участието им в досегашния капитал и
друго не може да се уговори. Решение в обратен смисъл е нищожно и се атакува по всяко време, а не
по чл.74.Решението за ограничаване може да е общо, но то няма значение, защото води до лишаване
от право на дивидент, което е иманентно присъщо на всеки акционер (новите акции на практика са
дивидент). Когато капиталът се увеличава за сметка на ново имущество може да се приеме решение
някои акционери да не запишат акции с решение на ОС с 2/3 мнозинство от представените акции. Ако

66
дружеството е записало част от акциите, то също получава пропорционално нови акции – това е
изключение от забраната за придобиване на собствени акции.
По същия начин капиталът може да бъде увеличен за сметка на фондове, например фонд Резервен.
Това може да стане ако не са нарушени правилата за попълване на фондовете (фонд Резервен трябва
бъде 1/10 от капитала на дружеството – ако фонд Резервен е 1/5 от капитала на дружеството
половината от него може да се използва за увеличаване на капитала). Този случай на увеличаване не е
изрично уреден и за това 3месечния срок не важи. Би следвало да важат общите мнозинства, защото
акционерите не се лишават от право на дивидент.
2.5. В чл. 198 има правило, което предвижда при какви условия акционерите могат да получат акции,
това правило следва да важи и за временните удостоверения, ал. 1: След вписване на увеличаването на
капитала по преходния член управителния съвет, съответно съветът на директорите, трябва да покани
незабавно акционерите да получат акциите си. Ал. 2 подлежи на корективно тълкуване, според
Калайджиев тя е безсмислена и не може да бъде приложена: Неполучените от акционерите нови акции
на приносител се продават на борсата след изтичане на 1 година от обнародване в "Държавен вестник"
на решението за увеличаване на капитала. Правата на акционерите се погасяват, а получените от
продажбата суми се внасят във фонд "Резервен". На борсата се продават ЦК допуснати на борсата,
включени в съответния сегмент. Възможността на ал. 2 не може да бъде приложена от гледна точка на
специалното законодателство.
3. Намаляване на капитала – то също е номинално и ефективно.
3.1. Правнотехнически способи за намаляване:
а) Чрез намаляване на номиналната стойност, но е предвидена минимална номинална стойност – 1 лв.,
като не може да се мине под нея.
б) Обезсилване на акции (амортизация). Може да стане по 2 начина:
- Чрез придобиването им от АД – сключва се сделка, въз основа на която АД придобива собствени
акции (може да не е въз основа на сделка, а напр. на завещание) било възмездно или безвъзмездно.
Законът не урежда фактическия състав на придобиването.
- Чрез принудително обезсилване на акции, то крие рискове за накърняване на интересите на
малцинството, защото такова решение се приема от мнозинството. Затова законът създава известни
гаранции срещу приемането на произволни решения. За да могат да се обезсилят принудително акции
това трябва да е прието в Устава. Освен това акциите трябва да са записани при това условие, т.е.
акционерите трябва да са се съгласили с тази възможност (това е по-важната гаранция). Освен това в
Устава трябва да са предвидени условията и начинът (фактическият състав) на обезсилването. Иначе
съществуват различни способи за обезсилване на акции, но трябва да се държи сметка за принципа на
равното третиране на акционерите с еднакво положение и да се предвиди способ, който гарантира
равно засягане на акционерите с еднакви права.
3.2. Фактически състав на намаляването – сложен и смесен:
а) Решение на ОС, което се приема с квалифицирано мнозинство от 2/3 от представените на ОС акции.
В решението трябва да е посочена целта на намаляването и начина, по който ще се извърши. Ако има
няколко класа акции (напр. освен обикновени – привилегировани) всеки клас акции трябва да вземе
решение, като за всеки отделен клас важи правилото за мнозинство. Ако един клас не е съгласен не се
намалява капитала. С последните изменения е прието правилото, че всеки клас акции гласува на едно
и също ОС, като обаче се взема отделно решение по класове, до сега е трябвало да се свиква отделно
ОС за всеки клас акции. Във връзка с ОС възниква проблем с противоречие между отделни текстове –
ТЗ казва, че решението на ОС се вписва и има конститутивно действие (чл. 231, ал. 3), а чл. 491а, ал. 1
ГПК: Когато закон предвижда, че в търговския регистър се представя документ, съдът по седалището
на търговеца с определение допуска прилагането на документа по съответното фирмено дело и това
обстоятелство се вписва в търговския регистър.
б) В чл.202 има правила за защита на кредиторите.Фактическият състав включва определени действия
за защита на кредиторите,тъй като намаляването на капитала означава намаляване на имуществото и
на общото обезпечение на кредиторите. Гаранциите са същите като при ООД, не случайно има
препращане към чл. 150-153 (единствената разлика е,че наказателната отговорност и отговорността за
вреди се носи съответно от членовете на УС или СД).Тези правила не се прилагат в 2 хипотези:
- Когато намаляването на капитала е с цел покриване на загуби – в този случай интересът на
кредиторите не се накърнява, тъй като така или иначе патримониумът на дружеството е намален и
става дума само за една счетоводна операция. Това се счита за оздравителна мярка. Сумите получени
67
от намаляването на капитала не могат да се използват за плащания на акционерите. Нещо повече, дори
и в този случай акционерите не се освобождават от задължение за вноска за акциите, с които се е
намалил капиталът (загубите трябва да се покрият отнякъде).
- Когато капиталът се намалява със собствени акции, с акции, които дружеството притежава при
положение, че акциите са напълно изплатени и са придобити или безвъзмездно или за сметка на
свободни средства на дружеството (247, ал. 1-3). И в този случай интересът на кредиторите не може да
бъде накърнен. Ако се прилагат правилата на облигационното право, то при придобиване на собствени
акции от дружеството ще настъпи сливане. Но в тази хипотеза законът го разрешава и те са или
безвъзмездно придобити или е имало печалба, надхвърляща капитала и фондовете. Така или иначе
кредиторите не могат да се удовлетворят от тях – намаляването на капитала с акции на дружеството не
води до намаляване на имуществото на самото дружество, тъй като се придобиват акции от
дружеството, самото дружество трябва да образува резервен фонд, който да стои срещу придобитите
акции. След намаляване на капитала чрез обезсилване на собствени акции този резерв се освобождава
и може да бъде използван за покриване на загуби, увеличаване на капитала или пък може да бъде
разпределен между акционерите, но само след извършеното намаляване на капитала.
в) Задълж. за вписване на самото намаление-то не е елемент от факт. състав и има само оповест.
действие.
4. Законът предвижда т. нар. саниране на капитала на ООД или на АД (става дума за едновременно
намаляване и увеличаване на капитала). Поставя се въпроса защо това (едновременното намаляване и
увеличаване) е необходимо. Смисълът исторически е намалявайки капитала да се освободят средства,
които да се използват при нужда от дружеството (напр. да се раздаде дивидент и да се създаде
впечатление, че дружеството е добре). Днес това е трудно осъществимо, средствата могат обаче да се
използват за покриване на загуби на дружеството, тъй като средства се освобождават веднага, а
увеличаването не води по необходимост до внасяне на целия увеличен капитал. Има разлика между
взимане на решение за увеличаване на капитала и самото увеличение. Законът съдържа строги правила
във връзка с тази хипотеза, които се основават на 2та директива. Тази техника е допустима, т.е.
намаляването ще има действие само ако (първо) се извърши предвиденото увеличаване на капитала.
При тази техника е възможно да се падне под установения в закона праг на капитала, но това е
допустимо ако с увеличаването се достигне минималния размер на капитала. Ако с последващото
увеличение се достигне първоначалния размер на капитала или той бъде надминат независимо от
намаляването не се прилагат правилата за гарантиране на кредиторите.
5. При АД има един основен принцип – за запазване на капитала. Акционерното право смята капитала
за гаранция на кредиторите и за това законът предвижда редица правила, с които да не се допусне
накърняване на капитала и имуществото зад него.
5.1. Чл. 247а – ред за разпределение на дивидент и лихви. Този ред цели да бъде запазен капитала.
5.2. Режим, с който се забранява записване на собствени акции. ТЗ по принцип забранява дружеството
да записва собствени акции както при учредяването, така и при увеличаване на капитала.
Нарушаването на забраната не води до недействителност на записаните акции, а законът дава няколко
правила за защита на капитала:
а) Самото дружество не може да упражнява правата по тези акции (напр. не може да гласува с тях).
б) Тези акции трябва да се прехвърлят на 3то лице в 1годишен срок в противен случай се обезсилват.
в) Записването на собствени акции трябва да се посочи в год. счетоводен отчет, който се представя в
ТР.
4) Освен това, тъй като няма кой да направи вноска за акциите, които дружеството придобива, законът
предвижда, че за вноската солидарно отговорят или учредителите, или членовете на управителния
орган (УС или СД). Макар дружеството да е титуляр на акциите в неговият патримониум ще влезе
имущество отвън (от учредителите или членовете на УС или СД).
5.3. При записването на собствени акции дружеството е първи акционер, т.е. акциите не са били
притежание на никое лице (записване – задължение да се придобият акции и да се плати вноската по
тях). Условно това е оригинерно придобиване. Възможно е обаче друж. да придобие акции, които вече
са били записани от друг акционер.
а). Този режим също е строго уреден, защото могат да възникнат някои проблеми:
- Придобиването на собствени акции от дружеството може да увреди кредиторите, защото когато
друж. купи акции от акционери то ги плаща и имущ. намалява, акционерите са в по-благоприятно
положение от кредиторите.
68
- Придобиването на собствени акции от дружеството може да увреди и малцинството ако акциите на
малцинството се изкупуват по по-ниска цена или акциите на мнозинството се изкупуват по по-висока
цена.
- Придобиването на собствени акции от дружеството означава, че дружеството ще упражнява правата
по тях и мажоритарният пакет акции се увеличава, защото този, който гласува с акциите на
дружеството е управителния орган, а той се контролира от мнозинството. Трябва да се създадат
гаранции, че чрез управителния орган мнозинството ще упражнява лоялно правата по тези акции.
- Ако дружеството впише тези акции като актив се създава невярна представа за активите на
дружеството, защото с тези акции имуществото не се увеличава (това е собственото имущество на
дружество), но 3тите лица не могат да знаят това.
- По този начин се създава възм. средства на дружеството да се използват за цели чужди на
дружеството. За това собствени акции се придобиват само в предвидените случаи – чл. 187а
(разпоредба повлияна от 2та директива).
б). Съществуват някои общи условия за придобиване на собствени акции от дружеството, като тяхната
цел е да се избегнат посочените проблеми:
- Когато се придобиват собствени акции (хипотезите извън намаляване на капитала) номиналната
стойност на акциите не може да е повече от 10% от капитала. Това общо ограничение не се прилага за
хипотезата на специално издадени привилегировани акции, при които акционерите могат да искат от
дружеството да изкупи акциите им. Ограничението обаче се преценява в рамките на всички издадени
акции, а не по класове.
- Акциите, които дружеството придобива трябва да са изцяло изплатени от предишния собственик,
защото ако не са изплатени приобретателят става солидарен длъжник за извършване на
задължението за вноска, а това накърнява имуществото на дружеството (ще има сливане).
- Акциите могат да се придобиват или безвъзмездно или ако е за сметка на неразпределена печалба
(има печалба, разпределението на която не накърнява капитала или фондовете).
При наличието на тези 3 общи изисквания може да се извърши придобиване на собствени акции от
дружеството (изискванията не важат за всички случаи).
в). Законът в чл. 187а урежда 8 случая на придобиване на собствени акции:
- при намаляване на капитала по чл. 200, т. 2 – тук няма проблем, защото кредиторите са защитени (по
чл. 202). В тази хипотеза според Кацарски не е нужно акциите да са изплатени изцяло.
- при универсално правоприемство, освен при вливане или сливане – то може да стане основно в
случаите на преобразуване (не може да стане при наследяване по закон, рядко по завещание). Според
Кацарски основното приложно поле на тази разпоредба са завещателните разпореждания, както
универсални така и частни, а също и прехвърлителните сделки с търговско предприятие. При тази
хипотеза правата на кредиторите не се накърняват, защото всички права и задължения преминават
такива каквито са от едното на другото лице. Нашият закон обаче изключва сливането и вливането,
т.е. остават само разделяне и отделяне. Причината за това е, че сливането и вливането са уредени в
специална директива (3та), а за сега ТЗ не съдържа правила заимствани от нея. Няма друга причина за
изключване на сливането и вливането. Акциите трябва да бъдат изплатени изцяло.
- ако това става безвъзмездно – няма излизане на имущество от дружеството. Според Кацарски
систематичното тълкуване във връзка с т. 2 се прави извода, че тук става дума за безвъзмездни сделки
между живи (дарение). В тази хипотеза акциите също не е нужно да са изплатени изцяло, тъй като те
се притежават само временно и ще бъдат прехвърлени възмездно.
- ако извършва по занятие сделки с ценни книжа и придобива акциите в изпълнение на поръчка на
трето лице – тук става дума за следното: АД е инвестиционен посредник по смисъла на ЗППЦК и то
придобива акциите по поръчка на 3то лице инвеститор, като после ще му ги прехвърли (дружеството е
като комисионер, действа от свое име). Понеже придобиването е само временно не се накърняват
интересите на кредиторите или на малцинството.
- при изключване на акционер по чл. 189, ал. 2 и 3 – когато не се изпълни задължението за вноска. В
този случай не се накърняват ничии интереси, защо акционерът не изпълнява задължението си и не
внася онова, което трябва да е внесено, а друж. не прима това положение. И тук не е необходимо
акциите да се изцяло изплатени.
- в резултат на принудително изпълнение на задължение на акционер към дружеството – акционерът
едновременно е и длъжник на дружеството и не изпълнява задълженията си. Законът не поставя
никакви ограничения по отношение както характерът на задължението (то може да не е част от
69
акционерното правоотношение), така и характера на принудителното изпълнение. В такъв случай
дружеството може да се удовлетвори от цялото му имущество и избира да се удовлетвори от своите
акции. Законът изисква в тази хипотеза акциите да са изцяло изплатени, за да не се задължи
дружеството с придобиването им. По този начин не се накърняван ничии интереси. Не се допуска
придобиване на собствени акции чрез участие в принудително изпълнение за задължение на акционер
към лице различно от дружеството, защото това би означавало обратно изкупуване.
-ако те са издадени като привилегировани акции специално с тази привилегия-единственото условие е
акциите да са изплатени изцяло.Тази особена хипотеза е изрично уредена в чл.187в.
- при обратно изкупуване – обратното изкупуване е уредено в закона (става дума за обратно
изкупуване без намаляване на капитала). И в този случай акциите трябва да бъдат изцяло изплатени от
предишния акционер. Специалните правила в тази хипотеза са уредени в чл. 187б (вж. 5.4)
г). Последици от придобиването на собствени акции:
- Дружеството не може да упражнява правата по тези акции. Според Кацарски тук се имат предвид
всички възможни права по тези акции – имуществени и неимуществени, индивидуални и
малцинствени. Според него собствените акции не се смятат при определяне на представляваната от
акционерите част от капитала, необходима за упражняване на малцинствени права. Той вижда и
възможност част от правата, за които това е възможно (напр. право на дивидент) да бъдат упражнени
от приобретателя на акциите след прехвърлянето им.
- Ако друж. счетоводно отчете теза акции като активи, те не трябва се вземат предвид при определяне
на чистата (“нетната”) стойност на активите (това е понятие, което се използва при разпред. на
дивидентите и лихвите).
- Дружеството трябва да отрази това придобиване в годишния счетоводен отчет, за да са информирани
3тите лица. Чл. 187д: В год. счетоводен отчет на дружество задължително се посочват: 1. броят и
номиналната стойност на придобитите и прехвърл. през годината собствени акции; 2. основанието за
придобив., извършени през годината, както и заплатената цена; 3. броят и номиналната стойност на
притеж. собствени акции.
- Придобитите акции по т. 2-8 трябва да бъдат прехвърлени в 3 годишен срок. Изключение от това
правило според Кацарски е т. 7, тъй като последните изобщо не се отчитат в 10%. Ако се притежават
акции от различни класове редно е да се прехвърлят съразмерно акции от всички класове.
- Когато собствените акции не надвишават 10% от капитала и са придобити по предвидените в закона
способи, за дружеството не съществува задължение да ги прехвърли. Различно обаче е положението
спрямо собств. акции придобити в нарушение на чл. 187а –187в (вж. 5.2.) В тази хипотеза трябва да
бъдат прехвърлени не конкретните акции придобити в нарушение на правилата, а същия брой от
съответния клас акции. От друга страна обаче неправом. придобитите акции не се взимат предвид при
определяне съотнош. собствени акции – капитал.
- Когато задължението за прехвърляне на акции, които или надвишават 10% или са неправомерно
придобити, то следва акциите да се обезсилят па правилата на чл. 200, т.2, т.е. с тях се намалява
капитала. В този случай според Кацарски е безпредметно да се спазва фактическия състав по
намаляване на капитала и правилата за защита на кредиторите, а просто да се заяви намаляване на
капитала чрез обезсилване на акциите. Това тълкуване както и самият той отбелязва в “Новите
положения. . .” в момента е contra legem и не следва да се има предвид.
д). Случаи приравнени на придобиването на собствени акции, за които важат същите правила:
- Когато акции се придобиват от 3то лице за сметка на дружеството, т.е. 3тото лице е косвен
представител на дружеството и трябва да се отчете като прехвърли акциите.
- Когато акциите се придобиват от дружество, което се контролира от АД. Според Кацарски това е
хипотеза на “взаимно притежаване”, но не всяко “взаимно притежаване” трябва да бъде ограничено от
закона. Нашият законодател е възприел европейските стандарти, като това правило засяга случаите,
когато дъщерно дружество притежава акции на дружеството майка, но не и обратно.
- Когато дружеството приеме в залог собствени акции, защото е вероятно да се удовлетвори от тях и
да ги придобие. В този случай друж., което е кредитор ще се удовлетвори от собствените си акции,
това не е обезпечение.
- Когато дружеството дава заем на 3то лице или обезпечава 3то лице за закупуване на собствени
акции. Това ограничение не се прилага за сделки, сключвани от банки и небанкови финансови
институции при обичайната им дейност. При тях има специални правила относно този проблем.
Всички тези правила са заимствани от 2та директива.
70
5.4.Правила, уреждащи възможността за обратно изкупуване без намаляване на капитала.Те са
уредени в чл. 187б.И в тази хипотеза важат общите ограничения за придобиване на собствени акции-те
трябва да са изцяло платени и да не са повече от 10% от капитала.Съществуват и допълнителни
изисквания:
а) Обратното изкупуване трябва да се предхожда от решение на ОС на акционерите, което
задължително трябва да включва съдържанието на чл. 187б, ал.1: 1. максималния брой акции,
подлежащи на обратно изкупуване; 2. условията и реда, при които съветът на директорите или
управителният съвет извършват изкупуването в определен срок не по-дълъг от 18 месеца; 3.
минималния и максималния размер на цената на изкупуване. Тези изисквания се въвеждат, тъй като
обратното изкупуване се извършва от управителния орган на дружеството.
б) Обратното изкупуване трябва да бъде предвидено в Устава и решението се взима с обикновено
мнозинство от представените акции, а ако не е предвидено в Устава с мнозинство от 2/3. Принципът за
еднакво третиране на акционерите изисква предложението за обратно изкупуване да се отправи до
всички акционери от 1 клас. Предложението се вписва в търговския регистър и се обнародва в ДВ.
в) Според ал. 3: Изкупуването се извършва при съответно прилагане на чл. 247а, ал. 1 и 2., т.е. трябва
да е за сметка на неразпределената печалба.
5.5. Акции с привилегия за обратно изкупуване – осигуряват право на акционера да иска от
дружеството да изкупи акциите му по определена цена. За да бъде упражнена тази привилегия (по
съществото си потестативно право) уставът трябва да предвижда издаването на такива акции, както и
условията и реда за издаването им.
а) Упражняването изисква предложението за обратно изкупуване до дружеството да се представи в
търговския регистър и съобщение за това да се обнародва в ДВ (осигурява се публичност на обратното
изкупуване).
б) Законът изисква обратното изкупуване да се извърши за сметка на неразпределена печалба.
в) Освен това упражняването на правото на обратно изкупуване изисква акциите да са изцяло
изплатени от акционерите, като по този начин законът цели защита на капитала.
г)Тъй като става дума за специален клас привилегировани акции и тъй като е осигурена публичността
не важи принципа, че номиналната стойност на акциите не може да надхвърля 10% от капитала.
д) За да не се създава възможност за накърняване на интересите на кредиторите законът изисква да се
създаде специален паричен фонд (резерв), който да е равен на номиналната стойност на изкупените
акции и този резерв може да се разпредели между съдружниците само при намаляване на капитала с
изкупуване на акции. Според Кацарски той може да се използва и при увеличаване на капитала по чл.
197.
Законът урежда общо последиците от нарушаването на реда за придобиване на собствени акции – ако
дружеството придобие акции в нарушение на правилата те трябва да се прехвърлят в 1г. срок.

30. Акции – понятие, видове и сделки с тях.

1. Терминът акции има 3 значения:

1.1. От една страна акцията е част от капитала – някаква номинална сума (число), на което се дели
капитала. Сумата от акциите прави капитала, но акциите имат различна стойност и тук се има предвид
сумата от номиналната стойност на акциите. За разлика от ООД номиналът на всички акции трябва да
е еднакъв. Минималният номинал в момента е 1 лв. (до сега е бил 0.10 лв.) Когато номиналната
стойност на акциите е по-голяма от 1 лв. тя трябва да е определена в цели лева. В чужди правни
системи съществуват и акции без номинал (квотни), но у нас такива не са уредени.
1.2. Акцията е ЦК – документ, който материализира права по начин, че упражняването на правата и
прехвърлянето им е невъзможно без наличие на фактическа власт върху документа.
а).Акцията е ЦК от вида легитимиращо разпоредителни ЦК. Правата, които акциите материализират
могат да бъдат придобити и преди да са издадени документите, но веднъж издадени документите
правата могат да се упражняват само ако се упражнява фактическа власт върху документа. ЦК освен
че материализира членствените правата на акционера, тя ги и доказва, т.е. има удостоверително
значение. Разглеждани като ЦК акциите имат реквизити (задължителни елементи), посочени в чл. 183:
1. означението "акция" за единична и съответния брой "акции" за кoпюра с повече акции; 2. вида на
акциите; 3. номер на купюрата и поредни номера на включените в нея акции; 4. фирмата и седалището
на акционерното дружество; 5. размера на капитала; 6. общия брой на акциите, единичната им
71
номинална стойност и кoпюрния строеж; 7. купоните и техния падеж; 8. подписите на две лица, които
могат да задължават дружеството, и датата на емисията.
б).Това общо положение(че акциите са ЦК)търпи корекции, защото търговското право дава
възможност да се издават и безналични акции, а те не са ЦК, защото няма документ, който да
материализира правата. Безналичните акции са само права и задължения. Има документ, който ги
доказва, но той не е ЦК. Безналични ЦК са всички акции издадени в процес на масовата приватизация.
в). Като ЦК акцията има няколко вида стойности:
- Номинална стойност – тя традиционно се разглежда като означената стойност, която е записана
върху самата акция (когато акциите са ЦК са като парите). Всъщност номиналната стойност е число,
както и капитала е число и затова сумата от номинала на акциите прави капитала. Когато се каже, че
акцията е част от капитала се има предвид номиналната стойност на акцията.
- Емисионна стойност - Определението в закона не е коректно – чл. 176, ал. 1: Емисионна е
стойността, по която акциите се поемат от учредителите, съответно от подписващите при набиране на
капитала чрез подписка, защото сукцесивната система за учредяване на АД вече не съществува.
Емисионната стойност е цената (сумата), която акционерите се задължават да заплатят било при
учредяване на дружеството било при увеличаване на капитала. Емисионната стойност изразява
стойността на вноската. Тя може да бъде по-голяма или равна на номиналната, обратното означава
декапитализация на дружеството, защото така капиталът би бил по-голям от имуществото. Разликата
между номиналната и емисионната стойност се нарича ажио и отива във фонд Резервен.
- Пазарна стойност(цена)–цената, която едно лице, желаещо да закупи акцията дава на лицето,
желаещо да я продаде на т.нар. вторичен пазар. Първичният пазар обхваща хипотезите на придобиване
без да е имало предишен притежател на акцията – при учредяване на дружеството или при
увеличаване на капитала. Вторичният пазар е когато акционер прехвърля акции на 3то лице. Когато
няма вторичен пазар цената е относителна, защото е функция от информацията на 3-те лица за
състоянието на дружеството. Обикновено пазарната цена се формира на организираните пазари и
борса.
- Говори се и за балансова стойност на акциите – стойността на имуществото, което съответства на
акциите (тя е типична за квотните акции).
г). Акцията се различава от временно удостоверение, което е документ, който се издава на
акционерите срещу направените от тях вноски. Временните удостоверения също са ЦК, а не само
документ, който доказва направените вноски. Временните удостоверения имат всички права, които
имат и акциите + още 1 – правото да се получи акция срещу временното удостоверение. В закона не се
казва нищо за съдържанието на временното удостоверение и се смята, че може да се приложи режима
за акциите. За какви видове акции могат да се издават временни удостоверения? Временните
удостоверения се прехвърлят като поименни акции и следват техния режим – няма съмнение, че могат
да се издават за поименни акции. Проблемът е дали могат да се издават за акции на приносител –
изглежда могат, но това не променя обстоятелството, че и в този случай временните удостоверения са
в режима на поименните акции, т.е. не могат да се издават временни удостоверения на приносител. В
реалния живот акции не се издават, а само временни удостоверения. Това е така, тъй като се смята, че
акциите са подобни на парите, т.е. трябва да се отпечатват на специална хартия с водни знаци, със
специален проект от художник и т.н, което е свързано с много такси. Днес всички тези изисквания се
явяват ненужни.
д). Може върху една хартия да са материализирани повече от 1 акции. В този случай се прави разлика
между кoпюри и акции – 1 кoпюра матер. повече от 1 акция. Кoпюри се издават за 1, 5, 10 и кратни на
10 акции. Когато кoпюра материализира повече от 1 акция, ЦК е кoпюра, защото акцията не
съществува като ЦК сама за себе си.
е). Акциите се издават и с купони – те не са самостоятелни ЦК, а по-скоро част от акциите и не могат
да се прехвърлят извън тях. Купоните материализират правото на дивидент. В Устава се определя
продължителността им: ако нищо не е предвидено по закон 20 години. Те са или картончета с номера,
които се унищожават при плащане на дивидента или се прикрепят към временните удостоверения като
марки.
1.3. Акциите са членствените права и задължения на акционера. Особеното на членствените права е,
че те са парцелирани на малки групички според издадените акции (ако има 100 акции има 100 отделни
групи права и задължения). Чл. 177: Акциите са неделими.Това означава, че когато акцията е ЦК
(хартия, която материализира права), тази хартия е обект на право на собственост, защото е вещ и
72
принципът е, че правата върху акцията (членствените права, които акцията материализира) не могат да
се отделят от правото на собственост върху ЦК. В латентна форма правата не са отделими, когато
възникне като вземане правото на дивидент е прехвърлимо като всяко друго вземане. Самите права
също не могат да се делят – който е титуляр на правото на дивидент е титуляр и на правото на глас и
на всички останали права. Акцията може да принадлежи на повече от 1 лица, но или всички акционери
упражняват правата заедно или избират пълномощник, който да упражнява правата. Възможно е да се
издадат акции с разл. права, които формират разл. класове, всеки клас акции се състои от акции с
еднакви права.
2. Видове акции. Определя се в Устава какви акции се издават от АД.
2.1. В зависимост от това дали акциите са ЦК или не – налични и безналични.
а) Налични акции. Те биват няколко вида в зависимост от начина им на прехвърляне:
- Поименни акции – името на първия притежател е посочено върху лицевата страна на акцията. Те се
прехвърлят с джиро. При акциите джирото няма всичките функции, които има в менителничното
право (напр. джирото на акции няма гаранционна функция). Фактическият състав на джирото обхваща
изписване на името на преобретателя и поставяне на подписа на прехвърлителя на гърба на ЦК +
предаване на фактическата власт върху ЦК. Джирото обаче не е достатъчно, за да има действие
спрямо дружеството и 3тите лица прехвърлянето трябва да е записано в книгата на акционерите –
книга в която се записват само поименните акционери. Прехвърлянето на поименни акции може да е
предпоставено от други условия, предвидени в Устава (напр. акционера да не може да ги прехвърли
свободно на 3то лице, а да трябва първо да ги предложи на съдружниците – тези акции се наричат
винкулирани (могат да бъдат само поименни). Джирото не е единствения начин за прехвърляне на
поименни акции, а характерния начин. Поименните акции могат да бъдат прехвърляни по всички
познати на гражданското право начини само с договор без джиро. Но, за да има действие
прехвърлянето при всички случаи трябва да се впише в книгата на акционерите. Поименните акции
могат да се придобиват и преди да се плати номиналната или емисионната им стойност. Това е така,
защото при тях се знае кой е задължен да направи вноската. Ако поименните акции са поети с
частична вноска, частичната вноска трябва да се запиша върху самата акция, тъй като ако се
прехвърли акцията на 3то лице то трябва да е наясно, че цялата стойност на акцията не е платена. В
тази хипотеза законът предвижда солидарна отговорност между прехвърлителя и преобретателя, но
отговорността на прехвърлителя се погасява в кратък срок от 2 години от вписването на
прехвърлянето в книгата на акционерите. Временните удостоверения също се вписват в книгата на
акционерите, самото съдържание на книгата е посочено в чл. 179: В дружеството се води книга за
акционерите, в която се записват името и адресът на притежателите на поименни акции и се
отбелязват видът, номиналната и емисионната стойност, броят и номерата на акциите. Това се отнася
и за временните удостоверения.
- Акции на приносител – особеното е, че върху тях не се записва кой е техния първи притежател и се
прехвърлят с просто предаване, т.е. този който упражнява фактическата власт той е титуляр на правата
по акцията. Акциите на приносител се прехвърлят по всички познати на гражд. право способи, но те
трябва да са реални – акцията да се предаде на новия приобретател. При акциите на принос. не се знае
кой е титуляра и за това законът не допуска издаване на такива акции срещу частична вноска, защото
не се знае от кого да се търси вземането.
б) Безналични акции – те не са ЦК, а само права. ТЗ не урежда начин за издаване и разпореждане с
безналични акции. Правилата са в ЗППЦК. Разпореждането с безналични ЦК се извършва с цесия
(всъщност с прехвърлителни сделки, а терминът е “цесия”, защото става дума за права, а не за вещи.
Прехвърлянето може да е възмездно и безвъзмездно. Макар безналичните акции да не са вземане, а
съвкупност от права, задължения и управителни права, те се прехвърлят с цесия. Издаването и
разпореждането с безналични акции се вписва в специална Книга за безналичните акции, която се
води към Централния депозитар. Вписването в тази книга е елемент от фактическия състав (т.е.
конститутивно), за разлика от прехвърлянето на налични ЦК (този извод се прави на базата на
нормите, които уреждат разпореждането с безналични акции) и разумът на това решение е защитата на
правната сигурност, защото за разлика от наличните ЦК, които са вещи, безналичните са
нематериални. Само определен вид АД могат да издават безналични акции – това са т.нар. публични
АД (те са задължени да издават безналични акции), които не са уредени в ТЗ, а в ЗППЦК. При
безналичните акции има документи, но особеното за тези документи е, че те имат удостоверително
(доказателствено) значение – депозитарни разписки. Това не са ЦК и не могат да се прехвърлят. Ако
73
безналичната акция смени собственика си, старата депозитарна разписка се унищожава и се издава
нова на новия акционер.
2.2.Обикновени и привилегировани–от гледна точка на действащото право важи само за наличните
акции.
а) Обикновените акции традиционно имат 3 вида права: 1) право на глас; 2) право на дивидент; 3)
право на ликвидационен дял. Като 2 и 3 са съразмерни на съотношението между номинала на акциите
и капитала.
б) Привилегировани акции могат да се издават ако това е предвидено в устава. Привилегированите
акции могат да бъдат с повече права от обикновените, с нови прави или с по-малко задължения – по
нашето право последната възможност не съществува. Привилегиите могат да създават индивидуални
права, но не и колективни, които са законоустановени. Законът предвижда няколко привилегии:
- Право на гарантиран дивидент – дивидент се получава ако има печалба. При гарантирания дивидент
не е така. Гарантираният дивидент се дължи от дружеството дори да няма печалба. Как се определя
гарантирания дивидент – мож като твърда сума, или процент от номинала на акцията.
- Допълнителен дивидент – за да се дължи допълнителен дивидент дружеството трябва да има
печалба, но той се дължи преди плащането по обикновените акции (първо допълнителния дивидент, а
ако остане нещо се плаща дивидент по обикновените акции). Носителя на право на допълнителен
дивидент има право и на обикновен дивидент. Допълнителният дивидент се определя или като твърда
величина или като % от обикновения дивидент.
- Аналогично е положението при гарантирания и допълнителния ликвидационен дял. Ликвидационен
дял е дела от имуществото, който акционерът може да получи в ликвидационното производство след
удовлетворяването на кредиторите. Ако няма останало имущество, акционерите нямат ликвидационен
дял. Гарантирания ликвидационен дял е сума, която се дължи независимо от наличието на имущество,
привилегированите акционери имат предимство пред останалите (съществуването на гарантиран
ликвидационен сял според Анета Антонова е спорно, тъй като той превръща акционера в кредитор на
дружеството). Допъл. Ликвид. дял (квота) се получава ако е останало имущество.
- Други привилегии, предвидени в устава, напр. право на акционера да иска дружеството да изкупи
акциите му на определена цена – това право е опция близо до put опцията. По същество става дума за
потестативно право. Има 2 вида начина за определяне на момента, в който възниква това права: 1)
американски метод – в някакъв период време; 2) европейски метод – само на определена дата.
Привилегированите акции могат да имат повече от 1 право на глас. Проблемът е, че все пак АД е
капиталово дружество, в което участват инвеститори и с оглед защитата правата на малцинството не
може да се приеме, че 1 акция може да материализира повече от половината гласове, защото така се
променя волята на дружеството.
Привилегиите могат да се балансират с ограничаване на правата (най-вече правото на глас).
Философията е, че допълнителната сума, която акционерите ще получат се компенсира с липсата на
право на глас. Привилегированите акционери на практика се явяват кредитори на дружеството.
Законът забранява повече от 50% от акциите да са без право на глас. Акциите без право на глас се
включват в номиналната стойност на капитала. Освен това изискване законът предвижда и 2 други
способа за защита на акционерите без право на глас: 1) ако 2 поредни години по тези акции не се
изплати дивидент, акциите придобиват право на глас и се смятат при определяне на кворум и
мнозинство – чл. 184, ал. 2, като че ли се стига до извода, че акции без право на глас могат да се
издават само при гарантиран дивидент (въпрос на тълкуване); 2) 182, ал. 5: За вземане на решения, с
които се ограничават предимствата, произтичащи от привилегированите акции без право на глас, е
необходимо съгласието на привилегированите акционери, които се свикват на отделно събрание.
Събранието е редовно, ако са представени най-малко 50 на сто от привилегированите акции.
Решението се взема с мнозинство най-малко 3/4 от представените акции. Акциите придобиват право
на глас с отпадане на привилегиите. Тези изисквания за мнозинство гарантират привилегированите
акционери.
Могат да се уредят и винкулирани акции – в устава са предвидени допълнителни права за
прехвърлянето им, напр. акциите не могат да се прехвърлят за определен период време или е
необходимо съгласие на органите на дружеството (УС/СД) за прехвърлянето им. Винкулираните
акции могат да са само поименни, при акциите на приносител посочените ограничения са невъзможни.

74
 31. Права и задължения на акционерите.

1. Правата и задълженията на акционерите са материализирани в акции, независимо от това дали

акциите са налични или безналични. Особеното е, че тези права са установени в закона по един и същ
начин за всички акционери или за големи групи акционери. С последните изменения в ТЗ е изрично
прогласено и се засилва приложението на правилото на чл. 181, ал.3, изр.2: Не се допуска
ограничаване на правата на отделни акционери от един клас, т.е. различно правно положение е
допустимо само за акционерите от различни класове. Това е защитна мярка за акционерите, която
намира приложение в правилото за гласуване по класове. Членствените права са парцелирани на
отделни съвкупности – отделните акции са неделими и правата по тях също са неделими (не е
допустимо напр. две лица да си разпределят правата по акцията, а трето да поеме задълженията). Тези
права и задължения се прехвърлят заедно. Това обаче не винаги е така; има случаи, когато
членствените права могат да се упражняват и прехвърлят поотделно – правото на дивидент в латентно
състояние е част от акцията и не може да се прехвърля, когато обаче настъпи фактическият състав за
получаване на дивидента то се откъсва от акцията и може да се прехвърли и въобще да се борави с
него като с всяко друго вземане, същото е и с ликвидационния дял. Поставя се въпросът възможно ли
е правото на глас да се упражнява от неакционер – този проблем не е уреден в ТЗ, а в ЗППЦК. Не е
казано как, но може да се упражнява от косвен представител или от заложен кредитор. В стария закон
е било уредено учредяване на относително право подобно на представителството (представителството
е непритезателно право да се упражнява чуждо право от чуждо име, а в този случай е ставало дума за
упражняване на чуждо право от свое име).
2. Правата и задълженията биват имуществени и неимуществени, а само правата са делят на
индивидуални и колективни (както при ООД):
2.1. Имуществени права:
а) Право на дивидент - не се различава от правото на дивидент при ООД. То възниква от сложен
фактически състав, състоящ се от същите 4 елемента като при ООД (изтекла финансова година,
наличие на печалба, приет финансов отчет и решение за разпределение на печалбата). Правото на
дивидент може да се упражнява и да не е изпълнено задължението за вноска. След като възникне
дивидентът, той може да се прехвърля.
б) Право на ликвидационен дял – същото като при ООД - възниква, когато дружеството се ликвидира
и се удовлетворят кредиторите.
в) Право на лихва – трябва да е предвидено в устава и то не само основанието за възникването, но и
размера на лихвата. Това е лихва върху вноската. Защо има такава лихва – логиката е, че исторически
АД са се учредявали за грандиозни начинания, при които е имало съществено различие във времето от
момента на вноската до момента, в който дружеството е започвало да действа. В този период
акционерите са били лишени от ползване на внесените средства. Лихва може да се уговори до момента
на започване на дейността на дружеството. Съществува още една хипотеза – когато акционерите са
внесли различни по обем вноски се създава неравнопоставеност между тях и ако е уговорено
акционерите с по-голяма вноска могат да получават лихва за горницата. Лихвата не е дивидент, не е
функция от стопанската дейност на дружеството и се изплаща преди дивидента. С последните
изменения на ТЗ лихвите се изплащат при същите условия като дивидента по чл. 247а.
г) Право да се запише пропорционална част от новите акции при увеличаване на капитала. В ЗППЦК
това право е специално уредено при публичните дружества и е означено с термина “право”. При
публичните дружества то може да бъде прехвърляно.
д) Право да се запишат акции при увеличаване на капитала за сметка на неразпределената печалба.
е) Право на замяна на поименни акции с акции на приносител и обратно.
2.2. Неимуществени права:
а) Управителни права:
- Всеки акционер има право да участва в работата на ОС;
- Право на глас – принципът е, че всяка акция е равна на 1 глас. Правото на глас възниква с
изплащането на вноска, но това е диспозитивно правило и в устава може да се уговори друго. Правото
на глас може да се упражнява лично или чрез представител, който трябва да е упълномощен с изрично
писмено пълномощно. Ако акцията е съсобствена, то правото на глас се упражнява от всички
собственици заедно или от техен представител. По-особени изисквания за упълномощаване има при
някои специални дружества.
75
Правото на глас не може да се упражнява при конфликт на интереси. Изрично са предвидени 2
хипотези:1) при вземане на решение за завеждане на иск срещу акционера; 2) при вземане на решение
за ангажиране на отговорността на акционера към дружеството.
Ако има различни класове акционери те взимат решения по въпросите засягащи само тях чрез отделно
гласуване или на отделно ОС (това е по-рядката хипотеза и от практическа гледна точка)..
Елемент от правото на глас е и правото на избор, което бива активно и пасивно.
б) Контролни права. Всъщност става дума само за 1 право – пр. на информация,което се реал. в 2 гр.
случаи:
а.право на акционера да се запознае с писмените материали, свързани с дневния ред на предстоящото
ОС и право да получи безплатно материалите и то най-късно 30 дни преди датата на ОС.
б. право на акционера да получи протоколите от миналите ОС и приложенията по тях.
Акционера има ограничено право на информация, защото неговото участие в дружеството е
капиталово, а не участие с лично усилие и за това няма право да контролира дейността на
дружеството. Акционерът няма право на достъп до Книгата на акционерите и до текущото
счетоводителство. Това положение е изменено донякъде само при публичните дружества.
в) Колективни права (права на малцинството).
- Право на 1/10 от акционерите да искат свикване на ОС. Законът предвижда гаранции за
изпълнението на това право – ако до 1 месец не е свикано или не се проведе до 3 месеца от искането се
свиква от Окръжния съд или се дава право на акционерите да го свикат.
- В чл. 230а е предвидено право на иск, което принадлежи на 1/5 от акционерите. Всъщност има 2
правила – едното е същинско actio pro socio, а другото е маловажно:
* actio pro socio – иск пред Окръжния съд за ангажиране на отговорността на член на съветите за
причинени вреди на дружеството. Това е много специална хипотеза, защото акционерите предявяват
иск за вреди причинени на дружеството, а не на тях самите. Малцинството притежава собствено право
на иск, но с него се цели защита на чуждо право (право на дружеството), т.е. налице е т. нар.
процесуална субституция, при която лица имат право на иск без да са титуляри на материалното
право. Поначало исковете на дружеството се предявяват от членове на съветите, защото те имат право
да представляват дружеството за разлика от акционерите.
а. Предпоставки за иска – това е иск за вреди, които са причинени на дружеството. Вредите могат да
бъдат имуществени или неимуществени, претърпени загуби или пропуснати ползи, като не е
необходимо вредите да са значителни. Разпоредбата трябва да се тълкува разширително и да може да
се приложи и при дружествата с едностепенна система на управление, т.е. вредите може да са
причинени и от член на СД. Широката формулировка на правилото включва всякакви юридически
факти, които могат да са основание за причиняването на вредите, както сделки така и извъндоговорни
източници. Поведението на членовете на съветите трябва да е виновно – умишлено или небрежно.
Отговорността за членовете на съветите е солидарна – чл. 240, ал. 3.
б.Процесуални особености на аctio pro socio.Правото на малцинството може да се упражнява само
чрез иск,които е подсъден на ОС по седалището на дружеството.Ответници по иска са членовете на
съответния орган на дружеството. Титуляр на правото на иск е малцинството, но то не е титуляр на
материалното право, т.е. в петитум на иска трябва да се търси осъждане не в полза на малцинството, а
в полза на дружеството. Понеже не е носител на спорното право, малцинството не може да извършва
действия на разпореждане с него, напр. да сключва съдебна спогодба. Ответниците по предявения иск
ще основават защита си въз основа на материалноправните си отношения с дружеството, а не с
малцинството. Тъй като членовете на съветите са солидарно отговорни, те помежду си са обикновени
другари в процеса. Малцинството е обвързано от силата на пресъдено нещо, но то не придобива
никакви права, неговата полза е косвена, защото с подобряването на икономическото положение на
дружеството се подобрява и положението на всички акционери.
в. Нормата на чл. 230а се явява обща по отношение на специалната разпоредба на чл. 118, ал.2
ЗППЦК: Лицата по ал. 1 (притежаващи заедно или поотделно най-малко 5 на сто от капитала на
публично дружество) могат да предявят иск пред окръжния съд по седалището на дружеството за
обезщетение на значителни вреди, причинени на дружеството при умисъл или груба небрежност от
действия или бездействия на членовете на управителните органи. Искът се предявява в 14-дневен срок
от узнаването за вредите, но не по-късно от една година от извършване на действията, съответно от
началото на бездействията.

76
Кацарски поставя въпроса ако дружеството е освободило член от отговорност по чл. 221, т.9 може ли
акционерите да го съдят – според него да, защото се приема, че акционерът по чл. 230а не упражнява
право на дружеството, а собствено право. За да се упражни чуждо право то трябва да имуществено,
секвестируемо, да не е intuito personae и да може да се упражни по 134 ЗЗД.
- право на малцинството да иска от ОС или от Окръжния съд да се назначи контрольор, който да
провери годишния счетоводен отчет и да изготви доклад за констатациите си. Става дума за
допълнителна проверка на вече проверения от проверител годишен счетоводен отчет.
2.3. Задължения:
а) Най-важното и почти единственото уредено от закона задължение на акционерите е задължението
за вноска. Акционерите нямат задължение за лично участие, те трябва да внесат имущество, срещу
което им се дължи дивидент. Вноските могат да бъдат както парични така и непарични. Могат да се
правят и частични вноски в различни съотношения. Вноските не могат да се правят със средства на
дружеството, със заем от дружеството или със заем, по който дружеството е гарант (в началото на
дружествената практика със заем от дружеството се е ставало мажоритарен акционер). Вноската не
може да се прихваща нито от дружеството нито от акционера, тя не може и да се опрощава. Вноската
трябва да се направи във срок, определен в устава, но не по-дълъг от 2 години (законово изискване) от
учредяването или от увеличаването на капитала.
Последици от забавата на задължението за вноска. Ако вноската е парична се начислява лихва. Ако
вноската е непарична се търси обезщетение за вреди, които се доказват от дружеството и неустойка
ако е уговорена. Според чл. 86 ЗЗД дружеството има и иск за реално изпълнение. Най-неприятната
последица е, че акционерът може да бъде изключен от дружеството и неизпълнението на това
задължение е единственото основание за изключване. Законът предвижда, че ако акционерът е
изпаднал в забава и му се направи едномесечно писмено предизвестие той се смята за изключен.
Предупреждението следва да се обнародва в ДВ, според Калайджиев това изискване е прекалено, но
то е въведено, за да не се накърнят правата на малцинството. Ако акциите са винкулирани не е
необходимо да се прави такова предизвестие – това правило не е много ясно. Според Бузева идеята на
това правило, е че щом акциите са винкулирани, то те са поименни и следователно се знаят техните
притежатели, така че дружеството може да им изпрати писмена покана, а не е длъжно да ги им
отправи предизвестие чрез ДВ. С изключването си акционера губи акциите си и направените вноски.
Акциите се обезсилват и дружеството ако не намали капитала си има право да предложи нови акции, а
вноските се внасят във фонд “Резервен”.
б) Задължение за обезпечаване на вноската – може да се предвиди в устава.
в) Смята се, че съществува, макар и да не е уредено в закона задължение за лоялност, което не се
отличава от същото при ООД – добросъвестно отношение към дружеството. Според Бузева, за да има
задължение за лоялност то трябва да е предвидено и да е скрепено със санкция. Лоялността се свързва
с членственото правоотношение.
При неизпълнение на второто и третото задължение съдружникът не следва да бъде изключен. При
нарушаване на задължението за лоялност дружеството може да търси вреди, но това е много трудно.
В страните с развито акционерно право съществува друго задължение за лоялност–на мнозинството
към малцинството,като мнозинството не може да упражнява правата си срещу интересите на
малцинството.

32. Облигации – понятие и видове. Права на облигационерите. Конвертиране на облигациите в

акции.

1. Понятие за облигации. АД е единственото ТД, което може да издава облигации. Облигациите могат
да се разглеждат от 2 аспекта:
1.1. Като заем (паричен), който облигационерите дават на дружеството. Особеното е, че има много на
брой заеми с еднакви условия, заемодателите разполагат с равни права, но имат и колективни права.
От тази гледна точка най-ясно се разбира разликата между облигационера и акционера –
облигационера е кредитор на дружеството, не участва в стопанската дейност и не носи пряко
последиците от нея. Облигационерите се удовлетворяват преди акционерите.
1.2. Облигацията е ЦК, която се издава от АД и материализира 2 вземания – вземане за главницата и
вземане за лихви. Не винаги обаче е така – може да има облигации и без право на лихви. У нас няма
практика, но при сравнение с ДЦК (също облигации) по краткосрочни ЦК няма задължение за лихва, а
77
предимството е, че облигациите се купуват с котиране на цена по малка от номинала. Облигациите
както и акциите се издават на емисии – големи групи ЦК, които материализират парва. Облигациите
от една емисия с еднакъв номинал осигуряват еднакво право на вземане (чл. 204, ал. 4). Това правило
крие неясноти – може ли да се издават облигации от една емисия с различни номинални стойности,
изглежда може.
2. Видове облигации:
2.1. Налични и безналични – прилагат се правилата за акциите установени в този закон. ТЗ обаче
урежда само наличните акции, съответно правилата му могат да се приложат и само за наличните
облигации. Поименните облигации се прехвърлят джиро, а облигациите на приносител с предаване,
като режимът е аналогичен на акциите. Уредбата на безналичните облигации трябва да се извежда от
специални закони, напр. ЗППЦК има някои приложими правила за безналичните облигации.
2.2. От гледна точка на правата, които материализират, облигациите биват обикновени и
привилегировани. Привилегированите акции материализират допълнителни права – най-вече
допълнително право на вземане. Съществуват следните възможни привилегии: 1) индексирани
облигации – облигации, при които лихвата не е твърдо уговорена, а се определя от инфлацията;
облигации, които дават освен номинал и дивидент, който е като на акционерите; облигации, които
дават номинал, лихва и дивидент, по-малък от този на акционерите; облигации, които дават
възможност за предсрочно плащане. Според Кацарски могат да съществуват облигации, които са
обезпечени с реални обезпечения - залог по ЗОЗ. Законът урежда специален вид облигации, които
материализират преобразуващото право да се преобраз. облигациите в акции, които също могат да
бъдат определени като привилег.
2.3. Облигациите могат да бъдат обезпечени – съществува режим на ипотечните облигации, който е
уреден в Закона за ипотечните облигации. Само от банки могат да се издават такива облигации.
Особеното за тях е, че те са обезпечени с ипотеките, които банките са получили по дадените кредити.
Облигационерите обаче няма как да придобият права по ипотеките, защото титуляр е банката.
Обезпечение за облигационерите е залог върху обезпечените с ипотеки вземания (кредити) – със
залагането на обезпечените вземания се стига и до залог и на облигациите. Не се урежда правото на
залог върху всяка отделна облигация, а със залога се фингира обезпечение спрямо цялата емисия. Това
е така, защото портфейла на кредитора се мени. Понеже отделните облигационери нямат обезпечения,
а емисията е заложен кредитор, законът не допуска индивидуално принудително изпълнение –
облигационерите не могат да си извадят изпълнителен лист и да започнат принудително изпълнение.
Облигационерите могат да се удовлетворят ако банката се обяви в несъстоятелност. Това е сериозна
санкция, за да се стигне до неизплащане на облигациите.
3.Общи правила за издаване на облигации–чл. 204.Фсъстав има 3 кумулативно дадени елемента:
3.1. Облигации могат да се издават от акционерно дружество най- малко две години след вписването
му в търговския регистър;
3.2. Ако има два годишни счетоводни отчета, приети от общото събрание;
3.3.Приемане на решение от ОС на акционерите–то е единственият компетентен орган.
С измененията на ТЗ от 1999г.отпадна ограничението за максимален размер на облигационния
заем (по-рано ограничението е било облигационният заем да не е повече от 50%от капитала–такова
ограничение противоречи на икономическата логика).По изгодно за едно АД е да има заеми отколкото
да увеличава капитала си. Счита се, че дори съотношение от 9:1 заеми – капитал не е рисковано.
4. Облигациите се издават с подписка – като акциите. Предложението за подписка е предложение да
се сключи заем, а самата подписка е заем. Подписката може да бъде открита или закрита. Не е ясно
точно какво означава това. От една страна подписката е публична ако е отворена за лица, които не са
акционери и съответно е закрита в обратната хипотеза – това деление обаче не е от съществено
значение. Когато предложението за подписка е отправено до повече от 50 лица е налице публично
предлагане по ЗППЦК. В този случай има специален административен режим – трябва да има одобрен
от Комисията по ЦК проспект (разрешителен административен акт). Единствения случай според
Калайджиев е Прософт. Когато е на лице публично предлагане режимът не е уреден в ТЗ, а ЗППЦК.
Има някои правила и в ТЗ:
4.1. Откриването на подписка се обявява в ДВ – това правило не е коректно, защото ако подписката се
обяви в ДВ ще е налице публично предлагане и влизаме в приложното поле на ЗППЦК. ТЗ явно е
остарял в тази насока.

78
4.2. На лицата, които запишат облигации се предоставя решението на ОС за откриване на
облигационен заем и копия от годишните счетоводни отчети на дружеството за последните 2 години.
4.3. Вноските, които се правят се набират чрез банка или инвестиционен посредник на основание на
договор за поръчка между тях и дружеството емитент. Средствата се внасят по набирателна сметка и
не могат да се използват преди съобщение, че подписката е приключила.
4.4. Поначало подписката приключва след набирането на облигационния заем или след изтичането на
определен срок. Условията, при които заема се счита за сключен се определят от ОС и при случаи на
надвишаване или недостиг на средства ОС трябва да реши дали подписката е приключила или
напротив. Ако не са набрани предвидените средства: или се приключва докъдето се е стигнало или се
взима решение, че подписката не се е осъществила и средствата с лихва трябва да се върнат. Ако са
набрани повече средства, какво трябва да се направи с горницата – ОС трябва да овласти СД или НС
да вземат решение за този случай.
5. Права на облигационерите. Облигационерите имат 2 категории права – индивидуални и колекtивни.
5.1. Индивидуалните права на облигационерите зависят от вида на облигациите. Винаги съществува
вземане за номинала, за лихви и евентуално някакви други права.
5.2. Облигационерите имат колективни права, които се упражняват, по начин различен от
колективните права на акционерите. Тяхното упражняване става чрез ОС – облигационерите от всяка
емисия формират отделно общо събрание. ОС на облигационерите не е орган на дружеството, а
правно-организационна форма за осъществяване на колективните права на облигационерите.
а) Първото ОС на облигационерите се свиква от органите на АД чрез покана, която се обнародва в ДВ
и законът предвижда това да стане в едномесечен срок след края на подписката. Минимален кворум за
ОС на облигационерите е 1/10 от заема.
б) Следващото ОС не се свиква поначало от органите на АД, а от представители на облигационерите
или от облигационерите, които представляват 1/10 от заема или ако АД е в ликвидация от
ликвидатора. Представителите на облигационерите са длъжни да свикат ОС при уведомяване от
органите на АД при следните обстоятелства:
- предложение за изменение на предмета или вида на дейност;
- преобразуване на дружеството;
- нова емисия на привилегировани облигации.
в) Права на ОС – доста ограничени:
- избира и освобождава от длъжност представителите на облигационерите;
- дава съгласие за издаване на нова емисия привилегировани акции;
- когато се издават конвертируеми облигации, ОС на облигационерите с конвертируеми облигации
трябва да даде съгласие за издаване на нова емисия, защото това ще засегне правата им;
г) Представители на облигационерите – всяка емисия облигация се представя от представители, които
не може да са повече от 3ма. Отрицателните предпоставки за представителите са дадени в чл. 210,
ал.2, т. 1-5, не могат да бъдат представители: 1. дружеството длъжник; 2. други дружества, които
притежават повече от 1/10 от неговия капитал или в които то притежава повече от 1/10 от капитала; 3.
дружествата, които са гарантирали изцяло или отчасти поетите задължения; 4. членовете на надзорния
съвет, на управителния съвет или на съвета на директорите на дружеството, както и техни низходящи,
възходящи и съпрузи; 5. лицата, на които по закон е забранено да участвуват в органите за управление
на дружеството. Тези представители не са представ. по смисъла на ЗЗД – тяхното положение е по-
скоро като на органи, но те не са и органи, защото облигационерите не са субект на правото. Представ.
се избират и освобождават от ОС на облигационерите. Права на представ.:
- извършват действия за защита правата на облигационерите в съответствие с решенията на ОС;
- могат да участват в ОСА като имат пр. на информация (достъп до материалите за ОС) като
акционери;
- могат да изказват становище пред ОС на акционерите, когато те взимат решение свързано с
изпълнението по облигационния заем – това е единственият случай, когато могат да се изказват;
Органите на АД нямат задължение да ги канят на ОС, но ако не ги допуснат или не ги изслушат
действията им могат да се обжалват по чл. 74.
Възнаграждението на представителите:ако не е определено от АД се определя от ОС на
облигационерите.Ако дружеството не се съгласи с това решение представителите могат да поискат от
съда той да го определи.

79
6. Конвертируеми облигации – облигации, които материализират правото за обръщането на облигация
в акция. Това право по същество е преобразуващо.
6.1. Има специални правила за издаването на такъв вид облигации:
а) Решение на ОС на АД,което да предвижда издаването и реда за издаване.Реш. се приема с обикн.
мнозин..
б) Ако вече е издадена емисия конвертируеми облигации е необходимо одобрението на ОС на
облигационерите с конвертируеми облигации за издаването на нова емисия.
Това са двете общи предпоставки. Има забрана АД с държавно имущество да издават конвертируеми
облигации, защото това може да се използва за прикрита приватизация.
6.2.Издаването на конвертируеми облигации е обвързано с още няколко изисквания с различен
смисъл:
а) Емисионната стойност на конвертируемите облигации не може да е по-малка от номиналната
стойност на акциите, в който ще се превърната (целта е да не се декапитализира дружеството).
б) Понеже при упражняването на конверсията на конвертируемите облигации капиталът се увеличава
– акционерите могат да записват такива облигации с предимство по същия начин, по който се записват
акции при увеличаване на капитала, т.е. пропорционално на записаните акции.
в) Ако се намалява капитала чрез намалявана на броя акции или чрез намаляване на номиналната им
стойност–правата на облигационерите с конвертируеми облигации трябва да се намалят съразмерно.
6.3. Упражняване на конвертируемостта–законът не казва почти нищо, има 2 задължителни
изисквания:
а) Не е изрично предвидено, но ОС на акционерите трябва да приеме решение за увеличаване на
капитала. Правото на конверсия е преобразуващо, упражняването му не изисква акт на ОС, но
капиталът трябва да се увеличи. Това решение може да се вземе преди конверсията.
б) Законът предвижда краен срок за упражняване на правото на конверсия - не повече от 3 месеца.
Това изискване е въведено, за да се създаде сигурност за дружеството.

33. Управление на АД. Годишно приключване и разпределение на печалбата.

1. Общи бележки.
1.1. АД е типичен представител на капиталовите дружества, тъй като има 2 нива на управление: 1)
ниво на притежателите на капитала и 2) мениджърско ниво. При АД, в сравнение с другите ТД, в най-
голяма степен има откъсване на управлението от акционерите, участието им се ограничава до ОС.
1.2.Сравнителноправно съществуват няколко системи на конфигурация на органите от второто
ниво.Германският модел признава само 2степенната система на управление –УС+НС. Американският
модел обратно възприема само едностепенната ситема на управление–СД.У нас е възприета френската
система–съществуват 2 алтернативи на организационната структура на управление. Общото е,че и в
2те системи има ОС,но те се различават от гледна точка на управителните органи: при едностепенната
система има СД,а при двустепенната–2 органа:УС и НС.Системата на управление е въпрос на устав и
може да се променя с решение на ОС за изменение на устава. ЗППЦК предвижда,че фондовите борси
задължително трябва да са организирани по едностепенната система на управление.Възможно е други
закони също да предвидят специални правила в тази насока. Европ. стандарт в тази насока е заложен в
5тата директива - ще се изисква национ. законод. да допускат 2степенна система на управление.
1.3.Ролята на ОС обаче не е точно на върховен орган–то се произнася по най-важните въпроси,но не
може да се смята,че е орган с обща компетентност и може да взема решения и по неуредените
въпроси. Тенденцията е обратна–компетентността на ОС е определена по закон или по устав;ако
дадена компетенция не е установена като компетенция на ОС, тя принадлежи на управителния орган.
Това не означава,че в устава не могат да се предвидят функции на ОС,които не са предвидени в
закона.
2. Общо събрание включва всички акционери с право на глас. В състава му могат да участват и
пълномощници, които трябва да са упълномощени с изрично писмено пълномощно. Членовете на
съветите могат да участват в ОС, но нямат право на глас ако не са акционери. Принципът е, че се
формира едно ОС за всички акционери, но по определени въпроси, които засягат притежателите на
отделните класове акции (напр. при увеличаване и намаляване на капитала) гласуването се извършва
по класове, като е необходимо във всеки клас да се постигне необходимото мнозинство, за да се вземе
решението.
80
 Привилегированите акционери без право на глас формират свое ОС,за да решават въпроси за
ограничаване на предимствата на акциите без право на глас–събранието е редово ако присъстват поне
50%от притежателите на такива акции,а решенията се взимат с мнозинство 3/4 от присъстващите.
2.1. Правомощия на ОС – те са изключителни и не могат по принцип да се делегират. В чл. 221 са
изброени правомощията на ОС: 1. изменя и допълва устава на дружеството; 2. увеличава и намалява
капитала; 3. преобразува и прекратява дружеството; 4. избира и освобождава членовете на съвета на
директорите, съответно на надзорния съвет, и определя възнагражденията им; 5. назначава и
освобождава дипломирани експерт-счетоводители; 6. одобрява годишния счетоводен отчет след
заверка от назначения експерт-счетоводител; 7. решава издаването на облигации; 8. назначава
ликвидаторите при прекратяване на дружеството освен в случай на несъстоятелност; 9. освобождава
от отговорност членовете на надзорния съвет, на управителния съвет и на съвета на директорите; 10.
решава и други въпроси, предоставени в негова компетентност от закона и устава. Впечатление прави
т.10,която допуска и други компетенции за ОС да се предвидят в устава. ОС се занимава с онова, което
е трайно, стабилно в правното положение на дружеството. Някои от компетенциите на ОС могат да
делегират и една хипотеза е предвидена в чл. 196, ал.1, изр.1: Уставът може да овласти управителния
съвет, съответно съвета на директорите, в продължение на 5 години от възникване на дружеството да
увеличава капитала до определен номинален размер чрез издаване на нови акции. Според Бузева
решението за емитиране на облигации по т. 7 задължително принадлежи на ОС, дори когато е в сила
хипотезата на чл. 196, ал.1, тъй като обратното би било довело до сериозни злоупотреби.
2.2. Свикване на ОС – принципът е, че всяка година трябва да се провежда по едно ОС – редовно. То
трябва да приеме годишния счетоводен отчет за предходната година. За свикването на първото ОС
срокът е 18 месеца след учредяване на дружеството. Извънредно ОС може да се свика по всяко време
извън редовното ОС. Предвиден е специален срок за свикване на ОС при положение, че загубите на
дружеството надхвърлят 1/2 от капитала - 3 месеца от установяване на това.
а) Кой свиква ОС – ако системата е едностепенна от СД, ако е двустепенна от УС и НС. Освен това
акционерите с поне 1/10 от капитала могат да искат свикване на ОС по всяко време без мотиви и ако
искането им не е удовлетворено в едномесечен срок или ОС не се проведе в 3месечен срок се намесва
Окръжния съд, който свиква ОС или овластява акционерите да го свикат.
б) Начини за свикване на ОС (правилата за начина на свикване и провеждане на ОС са императивни и
тяхното нарушение е основание за отмяна на решенията по чл. 74). Свикването се извършва чрез
покана, обнародвана в ДВ, тъй като този начин е скъп и бавен, а дружеството може да има и малко на
брой акционери с последните изменения на ТЗ се предвиди и възможност (ако това е уредено в устава)
ОС да се свика само с писмена покана ако не са издадени акции на приносител (защото при тях не се
знае кой трябва да се покани). В чл. 223, ал. 4 е предвидено съдържанието на поканата (с императивни
правила): 1. фирмата и седалището на дружеството; 2. мястото, датата и часа на събранието; 3. вида на
общото събрание; 4. съобщение за формалностите, ако са предвидени в устава, които трябва да бъдат
изпълнени за участие в събранието и за упражняване на правото на глас; 5. дневен ред на въпросите,
предложени за обсъждане, както и предложенията за решения. Смисълът на тази разпоредба е да се
създадат гаранции за информираността и информираното участие на акционерите в ОС. Съдебната
практика счита, че изпускането на който и да е елемент от изрично предвидените е основание за
отмяна на решенията взети на ОС. Има и техники за заобикаляне на изискването на т. 5 – в поканата се
пише, че решението се при приема по предложение на акционерите (но не се казва какво е решението).
Някои от изискванията са прекалени според Калайджиев, напр. т. 3 дали събранието е редовно или
извънредно няма никакво значение като се знае дневния ред, не е необходимо също да се посочват и
предложенията за решения. В поканата за ОС могат да се включат и други данни освен тези по ал. 4.
Според Бузева т.5 трябва да се тълкува в смисъл, че в поканата трябва да са изброени всички решения,
които ще се вземат на ОС, в този смисъл обичаят в поканите да се посочва последна точка “Разни” не
може да бъде свързан с взимането на някакви правнорелевантни решения.
в) За да имат акционерите достатъчно време да се подготвят за ОС законът предвижда, че поканата
трябва да е обнародвана най-късно 30 дни преди датата на ОС (има се предвид 30 календарни дни). Не
е ясно дали това изискване се отнася и до писмената покана, защото в закона е казано 30 дни “от
обнародването”, каквото в тази хипотеза не съществува. Според Калайджиев в някои случай 30
дневния срок е излишен, напр. при затворените дружества, достатъчен е разумен срок. Срокът трябва
да е поне 7дневен, аргумент от чл. 139, ал. 1. Бузева подържа същото разбиране и смята, че в устава
трябва да може да се определи друг по-кратък срок.
81
г) За да са информирани акционерите, ТЗ задължава дружеството да предостави материали за ОС най-
късно в деня на обнародването или на изпращането на поканата. Всеки акционер има право да получи
безплатно документите за ОС (годишен счетоводен отчет, доклади на експерт счетоводители,
управителни органи и т.н. – материалите са в зависимост от решенията, които трябва да се вземат).
Ако това изискване не е спазено процедурата е опорочена и решенията могат да се атакуват.
2.3. Провеждане на ОС.
а) При провеждането на ОС на първо място стои въпросът за кворума – ТЗ не е предвидил кворум, но
в устава може да се предвиди. Ако не е предвиден кворум в устава това означава, че няма изискване за
кворум (ТЗ дава някои специални хипотези с изискване за кворум). Мнозинството в ОС се формира на
базата на представените на ОС акции, а на всички акции. Това се обяснява с капиталовия характер на
дружеството. Достатъчно е 1 акционер да присъства на ОС, за да са валидни решенията му. Законът се
стреми да установи такива правила, че да накара ОС да функционира, независимо от представения
капитал, тъй като за акционерите няма задължение да присъстват на ОС, а има някои решения които
трябва да се вземат например одобряване на годишния счетоводен отчет или подмяна на членовете на
съветите. Ако е предвиден кворум в устава, ТЗ възприема правилото за спадащия кворум – до 1 месец
трябва да се свика ново ОС (правилото е диспозитивно може да се предвиди новото ОС да е след 1 ден
или 1 час). За да се облекчи провеждането на второто събрание законът допуска датата на второто
събрание да е посочена в поканата за първото събрание.
б) ТЗ не допуска възможност за неприсъствени заседания. Самата организация на заседанията изисква
да се изберат председател, секретар и преброители на гласувалите (може да се изберат и други органи,
предвиден в устава). Заседанието се ръководи от председателя, като дневния ред е определен в
поканата и не се гласува на събранието. Може ли ОС да вземе решение по въпрос невключен в
поканата, не по принцип освен ако присъстват всички акционери и никой не възрази (това е
проявление на идеята за информираност на акционерите). За работата на ОС се води протокол, който
се подписва от председателя секретаря и преброителите. Освен това се съставя списък на
присъстващите акционери и се добавя към протокола. Към протокола се прилагат и документите за
свикване на събранието. АД е да пази протоколите и приложенията в срок от 5 години и всеки
акционер трябва да има достъп до тях при поискване.
в) ОС функционира като приема решения, а това става чрез гласуване. Правото на глас възниква с
изпълнение на задължението за вноска – това обаче е диспозитивно правило и в практиката е точно
обратното. Гласуването е явно защото мнозинствата се формират от броя на акциите, а не от броя на
акционерите, тъй като по принцип не се знае кой колко акции притежава. Случаите при които правото
на глас не може да се упражни са дадени в чл. 229: Акционер или негов представител не може да
участвува в гласуването за: 1. предявяване на искове срещу него; 2. предприемане на действия за
осъществяване на отговорността му към дружеството. Решенията се приема по принцип с мнозинство
от акциите, представени на ОС, освен в случаите, когато има акции с повече от 1 глас. Принципът е, че
мнозинството е обикновено от представените на ОС акции (диспозитивно правило). В някои случаи
законът предвижда квалифицирано мнозинство – в повечето случаи 2/3 за: 1) изменяне и допълване на
устава на дружеството; 2) увеличаване и намаляване капитала; 3) преобразуване и прекратяване на
дружеството.
г) Решенията се разглеждат като особен вид сделки – сделки-решения и те влизат в сила незабавно. В
самото решение може да е предвидено, че действието му ще е отложено във времето (решението може
да е условно срочно и т.н.) Най-важните решения пораждат действие след вписване в Търговския
регистър – чл. 231, ал.3: Решенията относно изменение и допълнение на устава, увеличаване и
намаляване на капитала, преобразуване и прекратяване на дружеството, избор и освобождаване на
членове на съветите, както и назначаване на ликвидатори влизат в сила след вписването им в
търговския регистър. Тези решения е необходимо да се впишат, за да знаят и третите лица за тях.
Поставя се въпроса как следва да се тълкува 231, ал. 3 във вр. с ГПК – какво се вписва документите за
тези събития или самите решения. Освен това какво е вписв. конститутивно или не.
3. Общи правила за двете системи от управителни органи – изведени са пред скоби. Всяко дружество
може да избере едностепенна или двустепенна система за управление и да промени системата си на
управл. по всяко време.
3.1. Мандат на членовете на съветите. Уставът определя срока, за който се избират членовете на
съветите, но законът предвижда краен срок от 5 години, а за първият съвет – 3 години (срокът в тази
хипотеза е по-къс, защото учредителите могат да изберат един НС или СД и да се получи конфликт
82
между него и присъединилите се акционери). Срокът на мандата няма особено практическо значение,
защото всеки член на съвет може да бъде преизбиран, а и членовете може да се освобождават по всяко
време. Законът не казва какво става ако изтече 5 годишния срок и не се изберат нови членове – нищо,
съветът ще продължи да действа в стария си състав, защото членовете са вписани в търговския
регистър, а и няма никакви санкции в закона.
3.2. Общи правила за заседанията на всички видове съвети. Актовете на колективните органи са
актове-решения, които се приемат на заседания. Законът предвижда императивно правило за кворум –
минимум 1/2 от членовете на съответния съвет (това е така, защото ОС не управлява текущата дейност
на дружеството, а цялото оперативно управление е съсредоточено в съветите). За да не се допусне
подмяна на волята на ОС, което избира съветите, член на съвета може да бъде представляван, но само
от друг член на съвета не и от 3то лице. Ако член на съвета представлява друг член то той може да
представлява не повече от 1 друг член.
3.3. Решенията на съветите се приемат с обикновено мнозинство освен ако е предвидено друго.
Законът предвижда, че съветите могат да приемат решения и неприсъствено – ако всички членове на
съвета са дали писмено съгласието си. За заседанията на съветите се изисква протокол, който да е
подписан от всички членове на съвета. Това изискване може да създаде проблеми, защото ако някои от
членовете на съвета откаже да подпише протокола той може да блокира вземането на решение.
3.4. Управителните органи са колективни, законът предвижда изисквания към членовете им – те
трябва да са дееспособни физически лица (това изискване е обяснимо, защото органите трябва да
формират волята на АД. ТЗ допуска и юридически лица да са членове на съветите – тогава те трябва
да определят свои представители дееспособни физически лица. Тази техника с юридическите лица се
използва, за да може да се подменят членовете на съветите без решение на ОС, защото всяко
юридическо лице може само да подменя представителя си. Чл. 234, ал. 2 дава отрицателните
предпоставки за членовете на съветите: Не може да бъде член на съвет лице, което: 1. е било член на
управителен или контролен орган на дружество, прекратено поради несъстоятелност през последните
две години, предхождащи датата на решението за обявяване на несъстоятелността, ако са останали
неудовлетворени кредитори; 3. не отговаря на други изисквания, предвидени в устава. С последните
изменения на ТЗ условията са либерализирани, като забраните от 3 са сведени до 2, а и текстът на т.1 е
придобил по-разумна редакция. Изборът на дадено лице за член на съвета не е достатъчен за
назначаването му, необходимо е и неговото съгласие. Задълженията и правата на членовете на
съветите се конкретизират в договорите, които те сключват с дружеството – това са мениджърски
договори (теоретично тези отношения може да се уреждат и с трудов договор, но на практика това не
се използва).
3.5. Управлението и при едностепенната и при двустепенната система е съсредоточено в един орган -
СД или УС. Границите на управителната власт обхващат всички въпроси, които не са предоставени на
ОС. Управлението се разглежда като правомощие на съветите, т.е. право и задължение. Управлението
обхваща 3 групи дейности:
а) Организация на дружеството:
- въпроси по подготовката на ОС и изпълнението на решенията му;
- въпросите на изграждането на вътрешното устройство на дружеството, производствените и
организационните структури;
- назначаване и освобождаване на персонал;
- счетоводна отчетност;
- работна заплата и т.н.
б) Ръководство – планиране и координация на цялостната дейност на дружеството;
в) Контрол – напр. контрол върху изпълнението на решенията на ОС или на самия съвет, изграждане
на система за вътрешен контрол.
3.6. Права и задължения на членовете на съветите–чл.237,ал.1:Членовете на съветите имат еднакви
права и задължения независимо от:1. вътрешното разпределение на функциите между членовете на
съвета; 2. разпоредбите, с които се предоставя право на управление и представителство на
изпълнителните членове. Те са длъжни да изпълняват задълженията си в интерес на дружеството и да
пазят неговите тайни, дори и когато престанат да са членове. За неизпълнение на задълженията си
членовете отговарят солидарно към дружеството, а понеже задълженията им са конкретни
отговорността е договорна. Ако член на съвета е юридическо лице то носи солидарна отговорност за
поведението на лицето, което го е представлявало. По въпроса за отговорността се произнася ОС и то
83
може да освободи от отговорност член на съвета, като това не означава, че от него не може да се търси
отговорност ако е причинил вреди. За да обезпечат отговорността си членовете на съветите трябва да
представят гаранция в пари или ЦК в размер поне на 3мес. им възнаграждение.Това задължение не е
сериозно,защото се контролира от самите тях.
3.7. Управлението се разграничава от представляването. По закон дружеството се представлява от
един от органите, ако системата е едностепенна това е СД, ако е двустепенна – УС и това е
единствения орган, който може да представлява дружеството. Ако друго не е предвидено
представителството е колективно – 3те члена трябва да са навсякъде заедно. Затова законът
предвижда, че СД или УС може да овласти 1 или няколко лица да представляват дружеството – тези
лица не са пълномощници, а на тях съвета делегира правото да представляват дружеството,
юридически те заместват самия орган. Тези лица, на които се делегира това право се вписват в
търговския регистър и имената им се обнародват – това е нововъведение повлияно от 1та директива. В
търговския регистър те трябва да представят нотариално заверени образци от подписа си. ТЗ не
допуска учредяването или съществуването на недееспособно АД – всички ограничения в
представителната власт било на органите или на лицата, на които е възложено представителството
нямат действие спрямо 3тите лица. Лицата които представляват дружеството могат на общо основание
да упълномощават пълномощници и дори прокурист. Овластяването може да се оттегли по всяко
време от органите стига да е вписано в търговския регистър и обнародвано.
4. Двустепенна система – управлението се осъществява от УС, който се контролира от НС. Плюсовете
на тази система са, че УС може да се сменя по всяко време от НС, без да е нужно решение на ОС.
Недостатъците са, че това е по-скъпо, а и самият плюс в определени хипотези може да се превърне в
недостатък. Едно лице не може едновременно да е член на УС и НС. Членовете на УС се избират от
НС и могат да се сменят от него по всяко време, като НС определя и възнаграждението им.
Минимален и максимален брой на членовете на УС – от 2 до 9 лица.
4.1.Компетентност на УС–управлява и представлява дружеството.Той може да извършва всички
действия на управление освен тези,които по закон или устав са предоставени на друг орган.Някои
решения на УС,за да породят действие трябва да се одобрят от НС–чл.236:УС може да взема решения
след предварително съгласие на надзорния съвет или по единодушно решение на съвета на
директорите за: 1. закриване или прехвърляне на предприятия или на значителни части от тях; 2.
съществена промяна на дейността на дружеството; 3. съществени организационни промени; 4.
дългосрочно сътрудничество от съществено значение за дружеството или прекратяване на такова
сътрудничество; 5. създаване на клон. За съжаление хипотезите на 236, ал. 1 са твърде общо
формулирани и подлежат на различно тълкуване. Според Калайджиев те се нуждаят от конкретизация.
Третите лица не могат да проверят дали решенията на УС са одобрени от НС, поради това липсата на
съгласие от страна на НС няма значение за 3тите добросъвестни лица. УС се отчита пред НС веднъж
на 3 месеца – това е инструктивно правило, нескрепено със санкция. УС има задължение да уведоми
представителите на НС за всяко важно обстоятелство, настъпило в дейността на дружеството. Според
Калайджиев това е мъртва разпоредба. УС приема правилник за дейността си, одобрен от НС, но и
това е безсмислена разпоредба.
4.2. Компетентност на НС – има основно контролни, но и управителни и представителни правомощия
в ограничен обем. Избира се от ОС. Минималният и максималният брой членове на НС е от 3 до 7. И
този орган приема правилник за работата си. Избира председател и заместник председател, но за
разлика от УС, при който това е възможно, НС не може да делегира правата си на представители. Тези
функции имат организационно значение. Заседанията на НС се свикват от председателя по негово
желание или по искане на членовете на УС или НС.
НС представлява дружеството в отношенията с УС. Това е органът, който стои между УС и
акционерите в ОС, като изразява косвено тяхната воля. НС има и известни управителни права като
правилата, които ги уреждат се тълкуват стеснително. НС избира, освобождава от длъжност и
определя възнаграждението на членовете на УС. Освен това одобрява правилника за работа на УС. НС
може да участва в управлението на АД като по всяко време може да свика ОС и да определи дневния
ред. Когато се приема годишния счетоводен отчет, НС обсъжда годишния счетоводен отчет, доклада
на експерт счетоводителя, доклада за дейността на УС и предложението за разпределение на
печалбата, направено от УС.
Контролни функции. НС осъществява различни видове контрол:
а) Предварителен контрол – като дава съгласие за приемане на решения от УС.
84
б) Последващ контрол – като обсъжда 3 месечните доклади от УС ако са му представени.
в) НС може да осъщес. и съпътстващ к-л - по всяко време може да изисква доклади от УС и да прави
проучв.
г) НС може да извършва контрол ако е сезиран от председателя на УС.
НС не участва в текущото управление на дружеството.Недаването на съгласие за решение няма да
попречи на УС да вземе решението и да го изпълни.НС взима становище по докладите на УС,но не
може да предписва на УС как да управлява АД. Има разбира се и някои спирачки в тази насока.
5. Едностепенна система. Дружеството се управлява от 1 орган – СД, който се състои от 3 до 9 члена.
СД работи по приети от него правила и избира председател и заместник председател от своите
членове. СД провежда редовни заседания на 3 месеца, а извънредни заседания могат да се свикат по
всяко време. Всеки член може да иска свикване на събрание. Управлението (не представителството)
може да бъде възложено на някои от членовете на СД – т.нар изпълнителни членове (изпълнителен
директор). Според чл. 237, ал. 3: Председателят на надзорния съвет, съответно на съвета на
директорите, сключва договорите за възлагане на управлението и представителството на
изпълнителните членове, това според Калайджиев не е много коректно, защото става дума не само за
възлагане на управлението, на и на представителството, което е едностранна сделка. За да не могат
тези изпълнителни членове да доминират (да заместват съвета на директорите) те трябва да са по-
малко от останалите членове на СД. СД може да сменя изпълнителните членове по всяко време, като
от друга страна те са задължени да докладват за дейността си на СД на всеки 3 месеца.
Изпълнителните членове не са самостоятелни органи на дружеството, на тях е делегирано
управлението. Обстоятелството, че има изпълнителни членове не освоб. другите от участие в
управлението и от отгов. за вреди. Има няколко въпроса, на които ТЗ не дава отговор:
а) Могат ли изпълнителните членове на представляват дружеството – да, управлението се съчетава с
представителство в практиката.
б) Може ли изпълнителен член да е председател на СД (член който организира ръководството на СД)?
Законът не е ясен, дори съществува правило, според което изпълнителният член трябва да докладва на
председателя на СД – това обаче е изкуствено тълкуване. Практиката допуска сливане на двете
функции.
в) Може ли да има изпълнителни членове при двустепенна система, може ли УС да възложи
управлението на някои от своите членове? Няма причина да не може, защото на практика няма
разлика между СД и УС, аргумент в тази насока е и чл. 237, ал.3.
6. Годишно приключване и разпределение на печалбата.То се извършва въз основа на годишния
счетоводен отчет.Съдържанието му не е описано в ТЗ, а в ЗСчет. Годишният счетоводен отчет има 2
основни елемента: 1)баланс и 2) отчет за приходите и разходите и много приложения, различни в
зависимост от дружеството. Годишният счетоводен отчет отразява счетоводната картина на
дружеството за изминалата година – съставя се към 31.12 на съответната година. Съставянето на
годишен счетоводен отчет не е достатъчно за придобиване на вярна представа за състоянието на
дружеството, защото той се съставя от счетоводители, които са под контрола на УС или СД. По тази
причина годишният счетоводен отчет трябва да се провери от т.нар проверители, които са
дипломирани експерт счетоводители или счетоводни дружества (уредени са в ЗСчет.) ТЗ предвижда,
че проверителя (1 или повече) трябва да е избран до края на финансовата година. Проверителите не са
органи на АД, те са независими лица, които извършват проверка за законосъобразност на годишния
счетоводен отчет и на документите, въз основа на които е съставен (всички счетоводни книги на
дружеството). Проверителите работят въз основа на договор, в които е предвидено извършването на
юридически и фактически действия. Проверителите имат 2 основни задължения:
а) Да извършат добросъвестна и безпристрастна проверка като положат дължимата грижа (на добър
търговец) и отговарят за вреди;
б) Да пазят тайните на АД.
Проверката завършва с доклад на проверителите и заверка на годишния счетоводен отчет (с
елипсовиден печат).
След проверката от дипломиран експерт счетоводител управителният орган на дружеството СД или
УС изготвя предложение за разпределение на печалбата, което ще стане на ОС. При двустепенната
система предложението за разпределение на печалба, годишния счетоводен отчет, доклада на експерт-
счетоводителите и доклада за дейността се представят на НС, който извършва контрол за
законосъобразност. ОС трябва да одобри годишния счетоводен отчет и да приеме решение за
85
разпределение на печалба. Годишния счетоводен отчет задължително се обнародва, а след последните
изменения в ТЗ задължително се прилага и по фирменото дело на дружеството. Според ЗСчет. чл. 43,
ал. 2: Предприятията по чл. 52, ал. 1 (1. акционерни дружества; 2. командитни дружества с акции; 3.
банкови, застрахователни и други финансови институции, които не са обхванати в т. 1 и 2; 5. всички
останали предприятия (включително икономическите групи, които съставят консолидирани отчети),
при условие, че превишават минимум два от следните критерии: а) сума на актива на баланса от
предходната година - 300 000 лв.; б) нетен размер на приходите от продажби и финансовите приходи
за предходната година - 600 000 лв.; в) средна численост на персонала за предходната отчетна година -
30 души) ако са направени необходимите вноски и необходимото разпределение на средства за фонд
Резервен. публикуват годишния си счетоводен баланс и годишния отчет за приходите и разходите в
ежедневник или в специализирано икономическо или финансово издание, а тези, които са банки,
клонове на чуждестранни финансови институции или застрахователни дружества - в ДВ до 31 май. Hа
публикуване по същия ред подлежат в срок до 30 юни на следв. година и консолидираните счетоводни
баланси и отчети за приходите и разходите.
АД е задължено да образува фонд ‘Резервен’ – това е единствения задължителен фонд. В закона е
определено предназначението му – да служи за покриване на загубите, и минималният му размер –
1/10 от капитала. С последните изменения е създаден нов чл. 247а, ал. 1: Дивиденти и лихви по чл.
190, ал. 2 се изплащат само ако според проверения и приет съгласно раздел XI счетоводен отчет за
съответната година нетната стойност на активите, намалена с дивидентите и лихвите, подлежащи на
изплащане, е не по-малка от сумата на капитала на дружеството, фонд "Резервен" и другите фондове,
които дружеството е длъжно да образува по закон или устав – тази разпоредба е повлияна от 2та
директива. Целта е да не се допусне разпределение на дивидент ако това ще засегне капитала или
фонд Резервен. В закона е дадено определено за “нетна стойност” – чл. 27а, ал. 2: По смисъла на ал. 1
нетната стойност на активите е разликата между стойността на правата и задълженията на
дружеството съгласно баланса му. Това определение обаче не е съобразено със счетоводните закони.
По ЗСчет. няма термин “права”, а само активи и пасиви (задълженията са част от пасивите). Терминът
се нуждае от конкретизация или тълкуване. Извън това разпределението на дивиденти и лихви е
допустимо само до: размера на печалбата за съответната година, неразпределената печалба от минали
години, частта от фонд "Резервен" и другите фондове на дружеството, надхвърляща определения от
закона или устава минимум, намален с непокритите загуби от предходни години, и отчисленията за
фонд "Резервен" и другите фондове, които дружеството е длъжно да образува по закон или устав (ал.
3). Въпреки всичко ако в нарушение на тези правила се разпредели дивидент, добросъвестните
акционери не са длъжни да го връщат.
7. Прекратяване на АД. Основанията са дадени в чл. 252, но не са изчерпателно посочени – т. 6: при
настъпване на основанията, предвидени в устава на дружеството. Отново има смесване на различни
категории основания, защото в някои случаи става дума за прекратяване на дейността по решение на
ОС (винаги с мнозинство от 2/3 от представените акции) – т. 1. Освен това с изтичане на срока, за
който е създадено; с решение на съда по регистрацията по иск на прокурора, ако дружеството
преследва забранени от закона цели (т. 2 и4). Особено основание е предвидено в т. 5: когато капиталът
спадне под законно изискуемия минимум в продължение на 1 година. Ако в този срок общото
събрание не вземе решение за прекратяване, то се извършва по реда на т. 4. Тук става дума за
изискуемия капитал, а не за внесения, нарушението на срока за внасяне на капитала не е основание за
прекратяване на дружеството, последиците са за акционера, който не е изпълнил задължението си.
Т. 3 - при обявяване в несъстоятелност няма нищо общо с останалите.

35. Командитно дружество с акции.

1. Командитното дружество с акции е уредено в чл. 253-260 ТЗ. То е много особено дружество, хем е
командитно дружество, хем е с акции, т.е. е хибридна форма между персонално и капиталово
търговско дружество. Законът изрично казва, че за неуредените случаи се прилага режима за АД с
едностепенна система на управление. Независимо, че в КДА има 2 вида съдружници, то е капиталово
дружество и стои много по-близо до АД отколкото до КД. Особеното при ограничено отговорните
съдружници е, че те са акционери и законът изисква при учредяването на КДА да участват най-малко
3ма акционери. Неограничено отговорните съдружници могат да притежават акции, но участват в ОС
само със съвещателен глас. Според проф. Таджер комплементарите могат да бъдат едновременно и
86
ограничено отговорни съдружници и да съчетават двете качества, но пак нямат права на глас в ОС,
аргумент от чл. 257, ал.1. Техниката, която се заимства от германското право е неограничено
отговорен съдружник да е ООД.
2. Особености:
2.1. Фирмата на дружеството трябва да включва КДА.
2.2. Учредяване – комплементарите учредяват КДА. Учредяването се извършва на 2 етапа. В първия
етап между комплементарите трябва да се сключи договор в писмена форма за доказване или по
аналогия писмена форма за действителност с нотариална заверка на подписите (като СД и КД). При
ООД и АД има писмена форма, но тя е по отношение на ограничено отговорните съдружници, а при
КДА е за неограничено отговорните. Комплементарите подготвят устава и свикват учредителното
събрание. Във втория етап се извършва набиране на акционери чрез подписка като комплементарите
избират акционерите между участниците в подписката. Поставя се въпроса дали може се промени
предложения проект за устав от акционерите, без съгласието на комплементарите – не, ако се вземе
такова решение просто няма да се учреди дружеството. Според Кацарски необходимо е решението за
учредяване на дружеството и приемането на устава да е взето с единодушие от акционерите.
2.3. Режимът на капитала и вноските е като при АД.
2.4. Приложимо право според Кацарски:
а) Отношения между командитисти и КДА, като при АД с ограничения при управлението.
б) Отношения между комплементари и КДА – липсва препращане, но се прилагат правилата за СД.
в) Отношения между кредитори и комплементари – правила за СД.
2.5. Органи – като при АД с едностепенна система на управление. КДА има 2 органа - ОС и СД, но
състава на тези органи е по-особен.
а) В ОС участват само акционерите, които са ограничено отговорни (комплементарите с акции
участват със съвещателен глас). Правомощията на ОС се определят в устава и поначало са същите
като при АД, но в някои насоки са по-ограничени:
- ОС може да изменя устава, но се изисква съгласието на комплементарите;
- ОС единствено може да вземе решение за прекратяването на дружеството, но отново е необходимо
съгласието на комплементарите.
ОС има и някои допълнителни компетенции: за разлика от АД може да вземе решение за проверка на
дейността на дружеството (може да назначи лица, които да проверят книжата на дружеството).
Поставя се въпросът какво ще стане ако в устава на КДА не е посочено нищо за компетенциите на ОС,
дали ще се приложат правилата за АД – по този въпрос според Кацарски има 2 становища: 1) ще се
приложат, но за решения за изменение на устава е необходимо съгласие на комплементарите; 2) няма
да се приложат и ОС няма да участва в решаването на никакви въпроси, тъй като неговите
компетенции се предвиждат в устава. Съгласието на комплементарите трябва да е на всеки един по
отделно, решение на СД не върши работа.
б) СД включва само комплементарите, като има строго разпределение на управлението между
ограничено и неограничено отговорните съдружници. ОС не може да сменя член на СД, нито да
включва свой представител в него, нито да ограничава правата на СД. Когато има само един
комплементар той е едноличен орган, а няма съвет на директорите (в Германия при АД може да няма
съвет на директорите, а само един директор). Оперативното управление на дружеството се извършва
изцяло от СД, той взима решения с обикновено мнозинство, а представителството е колективно.
2.6. Прекратяване – става със съгласието на комплементарите. Тъй като участието на акционерите е
капиталово, смъртта на акционер или обявяването му в несъстоятелност не прекратява дружеството,
освен ако не е уговорено друго в устава. Обратно, смъртта или обявяването в несъстоятелност на
комплементар прекратява дружеството. Всички прекратителни основания при СД, визиращи факти,
засягащи неограничено отговорни съдружници са прекратителни основания за КДА, когато засягат
комплементар. При обявяване в несъстоятелност (това е основание, което важи за всяко ТД),
дружеството не се прекратява, а с приключване на производството по несъстоятелност се решава
съдбата му като възможните положения са 2: 1) ако всички кредитори са удовлетворени се вписва
прекратяване на производството по несъстоятелност в търговския регистър и се възстановяват
функциите на отстранените органи; 2) ако не са удовлетворени всички кредитори, дружеството се
прекратява.

87
 36. Дружество със съучастие.

1. Дружеството със съучастие не е уредено в ТЗ, а е допустимо на общо основание по чл. 9 ЗЗД. То е
дружество, при което едно лице, наречено скрит или таен съдружник (съучастник) участва с вноски и
участие в печалбите или загубите в търговско предприятие, което друг, наречен открит, пълен, явен
съдружник води от свое име и под своята фирма. ДС не е търговско дружество по смисъла на ТЗ, нито
може да придобие качество търговец.
1.1. ДС е близко до КД, защото има един ограничено отговорен съдружник – тайния съдружник
отговаря до размера на вноската си, но ДС не е юридическо лице.
1.2. ДС прилича и на договор за заем – възмездно тайния съдружник е дал пари или имущество на
явния. За разлика от заема тайния съдружник получава печалба, а не лихва. Освен това за тайния
съдружник съществува заинтересованост друж. да започне да печели, като той има известна възм. за
въздействие върху дейността му.
1.3. ДС прилича на ГД – и двете не са юридически лица. Според Бузева ДС е особено гражданско
дружество. Тази особеност се обосновава с някои разлики от обикновеното гражданско дружество: 1)
явния съдружник винаги трябва да е търговец; 2) дейността, която се осъществява от ДС е извършване
на търговски сделки; 3) цялата дейност се извършва от явния съдружник.
2. Видове ДС в зависимост от обема на дейността:
а) общо дружество със съучастие – за цялата дейност;
б) специално дружество със съучастие – за отделни категории сделки;
в) дружество със съучастие за една сделка.
3. Възникване на ДС – сключване на неформален договор, който има няколко съществени елемента:
а)Предмет на дейност на дружеството–участие на скрития съдружник в търговско предприятие на
явния.
б) Задължит. трябва да се посочи вноската на тайния съдруж. и да се отбележи,че тя не става обща
собств.
в) Да се предвиди, че цялата търговска дейност ще се извършва от явния съдружник и то не като
представител на дружеството или на скрития съдружник, а като самостоятелен търговец.
г) Да се уговори, че явния съдружник отговаря пред 3тите лица със собственото си имущество.
д) Да се уговори разпределението на печалбите и загубите(не може да съществува лъвско дружество).
е) Да се изключи участието на тайния съдружник в управлението (той има само право на контрол).
4. Права и задължения на съдружниците.
4.1 Цялото управление на търговското предприятие се извършва от явния съдружник,като той има
задължение за добросъвестно управление и ако го наруши тайния съдружник може да развали
договора).Явният съдружник сключва всички договори с 3ти лица и от свое име поема всички
задължения и отговаря по тях.Тайният съдружник не участва в управлението и не влиза в
правоотношения с 3ти лица.Явният съдружник отговаря за поетите задължения със собственото си
имущество–характерът на отговор. се определя от вида търговец.Тайният съдружник за разлика от
комплементаря в КД не е задължен нито лично,нито заедно с търговеца по сделки на предпр.
4.2. Тайният съдружник има право на част от печалбата – определя се от договора (принципът е, че
дела от печалбата е пропорционален на вноската). Има контролно право, което може да се изведе от
уредбата на командитиста, трябва да получи препис от годишния счетоводен отчет и може да
проверява търговските книги. Явният съдружник трябва да прехвърли част от печалбата на тайния
съдружник с отчетна сделка и тайния съдружник има право да му иска сметка.
Тайният съдружник има задължение за вноска – тя се извършва в патримониума на явния съдружник и
няма никаква общност на имуществото. Тайният съдружник има задължение за добросъвестност и
носи припадащата се част от загубите спрямо неговото участие в предприятието.
5. Прекратяване. Смята се, че смъртта, запрещението или прекратяването на юридическото лице на
тайния съдружник не прекратяват дружеството, защото участието е капиталово и може да се наследи.
ДС може да се прекрати с предизвестие. Смъртта, запрещението или прекратяването на юридическото
лице на явния съдружник прекратяват дружеството и тайния съдружник се конституира като
хирографарен кредитор. Поставя се въпроса дали ДС може да бъде прекратено от кредиторите на
тайния съдружник по аналогия с чл. 94 ТЗ – не може, щом не е изрично предвидено. Прекратяването
на ДС не води до ликвидационно производство, защото няма юридическо лице и общност на
имуществото. Явният съдружник трябва да даде сметка на тайния, който е хирограф. кредитор.
88
 37. Еднолични търговски дружества – понятие и видове. Еднолично ЕООД.

1. Определение за еднолично търговско дружество – дружество, чиито дялове или акции принадлежат
на 1 лице. Едноличното търговско дружество не е нова организационна форма и за това в зависимост
от неговия вид субсидиарно се прилагат правилата за съответния вид дружество.
2. Класификации на ЕТД:
2.1. В зависимост от правноорганизационните форми –бива ЕООД и ЕАД, само капиталови ТД.
2.2. В зависимост от едноличния собственик на капитала (дялове или акции):
а) Публични предприятия – ТД, при които притежател на капитала е държавата или общината;
б) Частни – друг собственик на капитала.
3. Способи за възникване на ЕТД. Има 2 способа за възникване на ЕТД. Като от самото начало
дружеството се учредява като ЕТД или чрез придобиване на всички дялове или акции от едно лице.
Законът нарича притежателя на дяловете/акциите едноличен собственик на капитала. Между него и
дружеството настъпват членствени правоотношения. Законът не предвижда ограничения колко ЕТД
може да притежава 1 лице. В закона няма общ режим за ЕООД и ЕАД.
4. ЕООД. Особености:
4.1. Ако дружеството се учр. като еднолично трябва да се състави учред. акт в писмена форма за
действит.
4.2. Фирмата трябва да съдържа означението “еднолично ООД”.
4.3. Капиталът се подчинява на изискванията за капитала при ООД. Има само една особеност – той не
е необходимо да е разделен на дялове (целият капитал е 1 дял). Възможно е обаче да е разделен на
дялове и всички да са собственост на едно лице.
4.4. Органи на ООД:
а) Едноличен собственик на капитала, има функции на ОС. Той може да приема решения когато си
поиска и правилата за ОС не са необходими. Според проф. Герджиков когато управител на
дружеството е 3то лице, едноличния собственик на капитала е длъжен да спазва процедурите по
свикване на ОС, за да може управителя да упражни правото си на съвещателен глас. Според проф.
Таджер това не е необходимо, тъй като управителят може по всяко време да се обърне към едноличния
собственик на капитала и да обсъди с него интересуващите го въпроси. Законът предвижда
единствено решенията на едноличния собственик на капитала да са в писмена форма за
действителност и да са протоколирани.
б)Управител – може да е едноличния собственик на капитала. Тогава той е всичко. Ако едноличен
собственик на капитала е ЮЛ, дружеството се управлява от ръководителя на юридическото лице или
определено от него лице (напр. едноличен собственик на капитала е ООД – управител на ЕООД е
управителя на ООД). Възможно е ако едноличния собственик на капитала е физическо лице то да се
яви в 2 качество и като физическо лице и като управител на ЕООД. Законът под влияние на 12тата
директива предвижда, че договори между собственика на капитала и дружеството, което се
представлява от него се сключва в писмена форма. В кръга на тези договори влиза и договорът за
назначаване на управител, който се сключва между управителя и едноличния собственик, когато те са
едно и също лице. Може управител да е друго лице, различно от собственика на капитала.
в) В ЕООД може да има контрольори. Контрольор може да бъде и едноличния собственик на капитала
стига той да не е управител (аргумент от чл. 144 ал.2, т.1). Може да има и проверители, които не са
органи.
4.5. Специални правила за прекратяване на ЕООД. Ако едноличния собственик на капитала е
физическо лице, със смъртта му се прекратява дружество (личността на собственика е съществен
елемент от дружеството). Може в учредителния акт да е предвидено друго – наследниците могат да
продължат дружествата (ако не желаят, дружеството се прекратява). Ако едноличен собственик на
капитала е юридическо лице с неговото прекратяване се прекратява и ЕООД.
5. ЕАД – особености.
5.1. ЕАД се учредява по симултантната система. Учредяването изисква създаване на учредителен акт в
писмена форма за действителност. Учредителният акт като понятие е по-широко от устав, той включва
както устав, така и израз на волята на собственика на капитала да учреди друж. и с него трябва да се
назначи първи НС или СД.
5.2. При ЕАД собственика на капитала трябва да се впише в ТР (това е различие от режима на АД).
Това важи и за двете хипотези и ако първоначално е еднолично АД или ако всички акции се изкупят.
89
5.3. Фирмата на дружеството трябва да съдържа “ЕАД”.
5.4. Капиталът не съдържа особеност – не може целия капитал да е 1 акция.
5.5. Органи – както при ЕООД. Едноличният собственик на капитала решава всички въпроси от
компетентността на ОС и тук няма и не може да има правила за ОС. Решенията трябва да са в писмена
форма за действителност и да са удостоверени с протокол. Управителните органи са като при АД. Ако
ЕАД се представлява от едноличния собственик на капитала (като изпълнителен директор) тогава
договорите между него като физическо лице и дружеството, представлявано от него трябва да са в
писмена форма за действителност – чл. 235а (под влияние на 12тата директива).

38. Търговец – публично предприятие. Еднолични търговски дружества с държавен капитал.

1. До влизането в сила на ТЗ режимът на публичните предприятия се урежда от Указ №56 – държавни

и общински фирми. Освен това в Устав № 56 е имало и държавни и общински юридически лица, които
не са фирми. Според §7 ТЗ държавните и общинските фирми продължават да съществуват до
преобразуването в ТД. Общият правен режим на публичните предприятия е в чл. 61-62 ТЗ и ЗППДОП
и подзаконовия нормативен акт Правилник за реда за упражняване на правото на собственост на
държавата в предпр. Преди е съществувал ЗОЕТДДИ (отм.)
2.Чл.61,изр.1:Държавното и общинското предприятие може да бъде еднолично дружество с
ограничена отговорност или еднолично акционерно дружество.Това са двете общи организационни
форми за съществуване на търговците публични предприятия. Отделно тези 2 вида дружествата
публични предприятия могат да образуват други ТД или обединения на ТД, но те няма да са публични
предприятия. Освен това чл. 62, ал. 3 казва: Със закон могат да бъдат образувани държ.
предприятия,които не са търг. дружества.Такова е било БДЖ.
3.Образуване – чл. 62, ал. 1 казва: Образуването и преобразуването на държавните предприятия като
еднолични дружества с ограничена отговорност или еднолични акционерни дружества се извършва по
ред, установен със закон. Такъв закон първоначално е ЗОЕТДДИ, който е отменен със ЗППДОП.
Образуване е равнозначно на учредяване. Образуването на държавните ТД е уредено в правилника.
а) Според чл. 3 ПРУПСДП държавните дружества публични предприятия се образуват от
компетентните държавни органи – Министерски съвет, ресорни министри или други държавни органи
в съответствие с отрасловата компетентност. Най-често съответният министър е органът, който
образува ЕТД. Той приема учредителен акт и назначава органите за управление. Има спор каква е
правната същност на учредителния акт – индивидуален административен акт или юридически факт от
вида на сделките. Практиката е противоречива – този въпрос е от голямо практическо значение. Ако е
индивидуален административен акт той ще се обжалва по ЗАП и ЗВАС, ако не по обикновен исков
път. Спорен е въпросът за същността на акта, тъй като се назначават органи на дружеството,
преобладава практиката на ВАС е, че тези актове не са индивидуални административни актове и не се
атакуват по реда на ЗАП. Според порф. Таджер обратно това е индивидуален административен акт, с
който се организира стопанисването на държавното имущество.
б) ЕТД могат да възникнат не само като се учредят от държавата (оригинерно), но и като едно
държавно предприятие, което не е ТД се преобразува в ТД (деривативно). Преобладаващ способ за
възникване на търговците публични предприятия е преобразуването. ЗППДОП дава дефиниция на
термина “преобразуване” разпределение на имуществото на държавното предприятие в дялове и
акции, те обаче не са свързани с имуществото. Това определение е погрешно. Преобразуването
представлява прекратяване на държавното предприятие без ликвидация с общо правоприемство и
създаване на ново ЕТД. Правилата за преобразуването за в ЗППДОП и органът компетентен да
преобразуват държавните предприятия в ТД е Министерския съвет или определен от него орган – чл.
17, ал.1: В случай, че балансовата стойност на дълготрайните активи на предприятието е над 1 млрд.
лв., преобразуването се извършва от Министерския съвет по предложение на негов орган.
Предложението се внася след вземане на становището на Агенцията за приватизация.
в) Особеното е, че тези ТД се създават на основата на непарични вноски, но чл. 72 и 73 ТЗ не се
прилагат. Оценката си извършва по ред предвиден от Министерския съвет. Дълготрайните финансови
активи (дялове, акции, ДЦК) се оценяват по счетоводна стойност.
г) Образуването и преобразуването на общински предприятия не е общо уредено. Единствената
разпоредба е в чл. 62, ал. 2: Образуването и преобразуването на общинските предприятия като

90
еднолични дружества с ограничена отговор. или еднолични акционерни дружества се извършва с
решение на общинския народен съвет.
4. Една от най-важните последици от образуването и преобразуването е, че освен че възниква нов
правен субект и имуществото внесено в ТД престава да бъде държавна или общинска собственост.
Държавата или общината губи вещните си права върху имуществото и става притежател на
дялове/акции, а вещните права принадлежат на ТД и се подвеждат под общия режим на частна
собственост. Според чл. 17а: При преобразуваните държавни предприятия в еднолични търговски
дружества с държавно имущество имуществото, предоставено за стопанисване или управление на тези
предприятия с акта на преобразуването, се предоставя в собственост на тези дружества, освен ако в
него не е предвидено друго.
5. Органи за управление на търговци публични предприятия. И при 2та вида ЕТД има същите органи
на управление като на ЕТД по ТЗ. Едноличния собственик на капитала се нарича “принципал” при
търговците публични предприятия. Кой изпълнява правомощията на едноличния собственик зависи от
това кой е учредил дружеството публично предприятие: ако е министерския съвет – министерския
съвет, ако е министър – министъра или друг орган. При 2та вида ЕТД, които са държавни предприятия
има специални правила за компетенциите на органите включени в правилника. Общото е, че в
държавните предприятия компетенциите на едноличния собственик на капитала са по-широки
отколкото по ТЗ. Смята се, че щом има държавно имущество е необходим и по-силен контрол.
Правата за разпореждане с това имущество са силно ограничени §10, ал. 2: Юридически лица с 50 и
повече процента държавно или общинско участие не могат без съгласието на органа по чл. 3 да
сключват сделки, с които се извършва разпореждане или отстъпване право на ползване върху
дълготрайни материални и нематериални активи, чиято обща стойност за текущата година надхвърля
5 на сто от общата балансова стойност на дълготрайните активи към 31 декември на предходната
година. Сделки с дълготрайни финансови активи могат да се сключват само с разрешение на органа по
чл. 3. Установените ограничения за разпоредителни действия не се отнасят до сключваните сделки от
"Банкова консолидационна компания" - АД, София. Органът по чл. 3 е органът, който взема решение
за приватизация. Органът по чл. 3 не винаги съвпада с едноличния собственик на капитала. Всички
договори за продажба, наем или замяна на дълготрайни материални активи не се сключват свободно, а
само с търг или конкурс ако съконтрахента не е държавно предприятие. Продажба или наем могат да
се извършат без конкурс или търг само със съгласието на едноличния собственик на капитал.
5.1. ЕООД.
а) Държавните предприятия нямат ОС, неговите правомощия се осъществяват от едноличния
собственик. Правомощията му са уредени в чл. 14 от Правилника и компетентността му е като тази на
ОС и на едноличния собственик при ЕООД по ТЗ. Едноличния собственик на капитала се произнася
по следните въпроси, които по ТЗ са от компетенциите на управителя:
а. взема решения за придобиване или отчуждаване на недвижими имоти и вещни права върху тях;
- взема решения за участие на дружеството в граждански дружества;
- взема решения за придобиване или разпореждане с дялове или акции - собственост на
дружеството, в други дружества, както и за придобиване или разпореждане с дълготрайни финансови
активи на дружеството в чужбина;
- дава съгласие за обезпечения в полза на трети лица; дава съгласие за сключване на договори
за кредитиране на трети лица и договори за задължително застраховане на имущества;
- дава съгласие за учредяване на ипотека и залог на дълготрайни активи на дружеството.
б) Всяко ЕООД държавно предприятие трябва да има управител като за разлика от ТЗ тук е възможно
управителят да е както физическо така и юридически лице. В чл. 21, ал. 1 са даде отрицателните
предпоставки за управителя: Не могат да бъдат управители на държавни предприятия - еднолични
дружества с ограничена отговорност, физически или юридически лица, които: 1. от свое или от чуждо
име извършват търговски сделки; 2. участват в събирателни или командитни дружества и в дружества
с ограничена отговорност; 3. заемат длъжност в ръководни органи на други дружества; 4. са лишени с
присъда или с административно наказание от правото да заемат материалноотчетническа длъжност до
изтичане срока на наказанието; 5. са управители, контрольори и членове на изпълнителни или
контролни органи на друго държавно предприятие - еднолично търговско дружество; 6.са народни
представители, министри, заместник-министри, председатели на комитети, ръководители на
ведомства, областни управители, заместник областни управители, кметове, заместник-кметове,
кметски наместници, секретари на общини, изпълнителен директор и членове на Надзорния съвет на
91
Агенцията за приватизация. Правилникът съдържа много подробни правила за договора, който се
сключва между принципала и управителя – мениджърски договор. Мениджърските договори се
сключват за срок до 3 години и в тях се уреждат правилата и задълженията на страните. В
мениджърския договор на всеки управител се поставя т.нар. бизнес задача с определени икономически
показатели, а размера на възнаграждението се поставя в зависимост от изпълнението й. Предвижда се
отговор. за управителя при неизпълн. на съответния бизнес план и т.н.
в) С контрольора се сключва д-р за контрол – много близък до мениджърския договор, но без бизнес
задачи.
5.2. ЕАД.
а) Едноличният собственик на капитала в лицето на съответния държавен орган осъществява
функциите на ОС. Правата на едноличния собственик на капитала са по-широки от тези по ТЗ. В чл.
15 от правилника е предвидено, че той има 3 допълнителни права, които не са предвиден в ТЗ:
- взема решения за закриване или прехвърляне на предприятия или на значителни части от тях;
- определя дела на собствениците на недвиж. имоти и акциите, които получават в случ. по чл.18
ЗППДОбП;
- дава съгласие за сключване на договори за задължително застраховане на имущества.
Според чл. 16 в устава могат да се предвидят и други правомощия за едноличния собственик на
капитала: вземане на решения за участие или разпореждане с участие в други търговски или
граждански дружества в страната или в чужбина; придобиване или разпореждане с недвижими имоти
или с вещни права върху тях; даване на обезпечения в полза на трети лица; сключване на договори за
кредитиране на трети лица; учредяване на ипотека и залог върху дълготрайни активи на дружеството.
б) В чл. 24 са дадени отрицателни предпоставки за членовете на съветите в ЕАД, които са подобни на
тези при ЕООД. Между членовете на съветите и принципала се сключва мениджърски договор, който
се урежда по същите правила както мениджърския договор при ЕООД.
6. Европейско дружество – създадено е въз основа на европейски регламент, приет през 2001г, но
влиза в сила 2004г. ЕД е едно предприятие, което институционално се е разпространило в други
държави или дори на други континенти. По принцип то е АД и се регистрира като такова, но според
режима на АД за всяка държава.
Устройство. Възможност за избор м/у едностепенна или двустепенна система на управление с
минимален капитал – 120 000 евро. Към устройството му се прилагат разпоредбите за АД от ТЗ.
Предимаство на ЕД е, е седалището му може да се мести от една държава в друга без да се прекратява
самото дружество. Регистрира се към специален регистър към съответната държава, като ТР В РБ, има
и специална процедура за това.
Случаи на ЕД:
- при сливане – 2 дружества се сливат от различни държави и се регистрира новоучреденото
дружество като ЕД;
- чрез вливане – приемащото дружество поглъща имуществото на погълнатото едно дружество
от друга държава членка на ЕС;
- холдингово дружество, което придобива контрол в/у дъщерно дружество в друга страна членка
на ЕС;
- 2 дружества създават общо холдингово дружество, което да ги контролира и по своята същност
то е ЕД;
- Най-малко 2 дружества в страни членки на ЕС създават общо дъщерно дружество, което е ЕД.

39. Преобразуване на търговските дружества.

1. Общи бележки.
1.1. Преобразуването е уредено в гл. ХVІ на ТЗ. Общият режим е в чл. 261-265. Режимът е лаконичен
и недостатъчен и не съответства на режима на Европейското право – 3та и 6та директива. Въз основа
на европейския режим е уредено преобразуването по ЗППЦК.
1.2. Терминът “преобразуване” по смисълът на ТЗ има 2 значения, различни от уреденото в ЗППДОП.
Преобразуването е прекратяване на ТД без ликвидация с общо правоприемство и едновременно
образуване на ново дружество. Разликата с преобразуването по ЗППДОП е това, че се прекратяват ТД,
92
а не държавни предприятия. С термина “преобразуване” ТЗ означава 2 различни явления и съответно
има 2 вида преобразуване. В тесен смисъл преобразуването се отнася до прекратяването на едно ТД и
създаване на друг вид ТД (напр. 1 СД се прекратява и всичките му активи и пасиви преминават върху
ООД, което се учредява – това много наподобява на режима по ЗППДОП. Терминът “преобразуване”
по смисъла на ТЗ има и по-широко значение, което се свързва с 4те форми на реорганизация –
сливане, вливане, отделяне и разделяне.
а) Сливане – няколко ТД се прекратяват, а тяхното имущество преминава върху 1 ново дружество.
б) Вливане – 1 ТД се прекратява, а имуществото преминава върху друго ТД, което съществува.
Общото определение явно не съответства на вливането, тъй като при него не се създава ново ТД.
в) Разделяне– ТД се прекратява и имуществото му преминава върху 2 или повече новосъздадени ТД.
г) Отделяне–има ТД,което не се прекратява,а една част от имуществото му преминава върху
нововъзникнало ТД.Отделянето също не влиза в общото определение,защото 1то дружество не се
прекратява.
Общото определение по принцип не обхваща случаите на отделяне и разделяне, тъй като при тях не
винаги има общо правоприемство, възможно е активите да преминат в едното дружеството, а пасивите
в другото. По този начин може да се увредят кредиторите и малцинството в дружеството. Това
обуславя нуждата от защитен режим най-вече за разделянето и отделянето.
Може да има комбинация между двата вида преобразуване – напр. 2 ООД да се слеят в едно АД.
2. Фактически състав на преобразуването – сложен и смесен:
2.1. Решение за преобразуване от дружеството или дружествата, които ще се преобразуват. Ако
дружествата са персонални, при тях няма органи, а решението трябва да се приеме с единодушие от
съдружниците. При капиталовите търговски дружества решенията се взимат от ОС с квалифицирано
мнозинство – при ООД 3/4 от дяловете, а при АД 2/3 от представеният на събранието капитал. В
устава може да се предвиди и по-голямо мнозинство за вземането на това решение. При сливане и
вливане законът не изисква да се сключи договор между преобразуващите се дружества, но такъв
може да се сключи, като според теорията ще има характер на подготвителен договор, подобно на
договора по чл. 66 ТЗ.
2.2. Трябва да изтече 2месечен срок, като срокът не е преклузивен или давностен, а инструктивен.
Нарушаването на този срок не опорочава факт. състав, а в най-лошия случай може да доведе до наказ.
отговорност.
2.3. При вливане и сливане трябва да се вземе решение за увеличаване на капитала – дружеството
получава ново имущество, на което трябва да съответства нов капитал. Това е много често възможно,
защото трябва да се уреди положението на съдружниците или акционерите на вливащото се дружество
(т.е. трябва да се предвидят дялове или акции за тях). Ако се отиде към запазване на капитала, то то е
свързано или с освобождаване на съдружници/акционери от техни дялове/акции или намаляване на
стойността им, т.е. свързано с намал. на капитала.
2.4. Не е ясно, но може да се счита, че когато се създават нови дружества би трябвало да се проведе
УС в зависимост от вида на дружеството. Това обаче не е предвидено в закона, така че може и да може
да се мине и без него. Според проф. Таджер такова учредително събрание не е необходимо, защото: 1)
то ще повтаря решенията на ОС на преобразуващите се дружества и 2) неговото провеждане би се
оказало значително затруднено, защото не е ясно кой трябва да участва в него и колко гласа ще има.
2.5. Трябва да се извърши и вписване в търговския регистър в съда по седалището на преобразуващите
се и преобразуваните дружества. Трябва да има вписване както на прекратяването по партидата на
дружествата, които се прекратяват (те се заличават като юридически лица), така и вписване по
партидата на приемащото или новосъздаденото дружество. За да има разлика между прекратяването с
ликвидация и създаването на ново дружество преобразуването трябва да се отбележи в търговския
регистър. Обн. е с чисто информационно значение.
3. Тъй като преобраз. може да застраши интересите на кредиторите, законът създава някои защитни
правила:
3.1. При разделяне или отделяне опасността за кредиторите се крие в несъразмерно разпределение на
активите и пасивите или в съразмерно разпределяне на активите и пасивите, когато обаче активите не
са еднакво ликвидни. Защитата срещу тези опасности е предвиденото в чл. 261, ал. 2 правило, че 2те
дружества по закон отговарят солидарно за задълженията, възникнали до разделянето или отделянето.
Новите кредитори в тази хипотеза имат вземане към съответните дружества. За старите кредитори от
материалноправна гледна точка преобразуване все едно не се е извършило, от процесуална гледна
93
точка има известно затрудняване на правата им. Защитата на кредиторите при разделяне и отделяне е
по-добра от тази при вливане и свиване (тъй като не е ограничена във времето).
В случаите на разделяне и отделяне от гледна точка на участниците в разделянето или отделянето се
поставя въпроса как следва да се разделят членствените правоотношения – това разбира се може да се
уговори от съдружниците, но ако не е уговорено в ТЗ няма правила (правилата има в ЗППЦК).
Членствените правоотношения следва да се разпределят в съответствие с разпределянето на капитала
в новите дружества.
3.2. Решението за сливане или вливане се обнародва (според Кацарски това изискване е само за ООД и
АД) – идеята е преобразуването да не зависи от кредиторите, но те все пак да бъдат защитени. При
сливане и вливане имуществото на слелите или влелите се дружества се управлява разделно в
6месечен срок от обнародването на вписването. Това значи, че кредиторите на всяко едно дружество
имат обща привилегия пред кредиторите на новото дружество. На практика това означава, че все едно
вливане или сливане не е имало. Това положение се отнася само до старите кредитори, чиито вземания
са възникнали преди преобразуването. Правилото засяга само кредиторите, които в 6месечния срок са
поискали изпълнение (когато вземането е изискуемо) или обезпечение (когато вземането не е
изискуемо). Обезпеченията са по режима на ЗЗД. Според Кацарски при положение, че дружеството
откаже обезпечение трябва да се признае привилегия на тези кредитори, които са го поискали. При
положение, че управителите на новото дружество нарушат тази разпоредба те отговарят солидарно
пред кредиторите. Според Кацарски отговорността в този случай се носи при неудовлетвореност на
кредиторите поради смесването, ако новото дружество прецени, че всички кредитори могат да бъдат
удовлетворени и смеси имуществата и наистина стане така, няма нужда да се носи отговорност.
При вливане и сливане се поставя въпроса дали то може де се осъществи
3.3. Ако преди преобразуването е имало дружество с неограничено отговорни съдружници тези
неограничено отговорни съдружници отговарят пред кредиторите с личното си имущество и след
преобразуването (напр. СД се преобразува в ООД). И в този случай има 5 годишна давност за
задълженията им. По-интересен е въпросът, който не е уреден от закона – какво става при сливане или
вливане на капиталово в персонално дружество с ограничено отговорните съдружници. Според
Кацарски тези съдружници ще останат ограничено отговорни за старите си задължения, тъй като важи
принципът, че прекратяването на задължения субект не се отразява на отговорността на субсидиарно
отговорните. Според Антонова точно обратно в тази хипотеза ограничено отговорните съдружници се
превръщат в неограниченоотговорни, тъй като вече няма капитал, който да гарантира кредиторите.
Безспорно обаче в хипотезите на вливане ограниченоотговорните съдружници ще отговарят
неограничено за задълженията на приемащото дружество по чл. 92 ТЗ.
4. Освен общите правила по ТЗ има и някои правила в ЗЗК, които целят да ограничат възможността
сливането и вливането да увредят конкуренцията. Според чл. 21 ЗЗК при сливане и вливане може да
има концентрация на стопанска дейност. Когато сливането или вливането водят до такава
концентрация, КЗК трябва да се уведоми и ако прецени да даде разрешение. Тук обаче не става дума
за всяка възможна концентрация, а за хипотеза, при която новото дружество има над 20% от
релевантния пазар или ако общият оборот на новото или приемащото дружество за предходната
година е над 15 млрд. лв.
В ТЗ е казано, че когато специален закон предвижда това, преобразуването се извършва с
административен акт – разрешение. В ЗППЦК е предвидено за някои видове търговци с предмет
търговия с ЦК сливането и вливането да се извършва само с разрешение на КЦК. При банки се иска
разреш. от БНБ, при застрах. компании също.
5. В ТЗ се съдържат и някои специални правила за преобразуване на акционерното дружество:
5.1. Според чл. 264: Решението за преобразуване на АД в друг вид е действително, ако са изминали 2
години от възникването му и са приети счетоводните отчети за тях. То се взема с мнозинство 2/3 от
представения капитал. При пресмятане на мнозинството от капитала се приспадат акциите на
дружеството, както и тези без право на глас. Уставът може да предвиди по-голямо мнозинство на
капитала, както и други изисквания. В литературата се поставя въпроса дали изискването за 2
годишния срок може да се заобиколи, чрез възможността за “други изисквания”, според някои автори
може, но според проф. Таджер нормата е императивна и забраната не може да бъде заобиколена.
Кацарски също поддържа това разбиране.

94
5.2. Според чл. 265: Когато акционерното дружество се преобразува в дружество с ограничена
отговорност, всеки акционер заменя акциите си срещу дял, който им съответствува. Тази норма не
казва нищо, което не се подразбира.

40. Прекратяване и ликвидация на търговски дружества.

1. Общи бележки. Ликвидацията е уредена в гл. ХVІІ на ТЗ – чл. 266-274. Терминът ликвидация има
различни значения. От една страна ликвидацията се разглежда като система от действия
(производство), а от друга страна ликвидацията се означава като етап от съществуването на ТД –
всъщност това е последния етап от съществуването на ТД, когато то продължава да съществува като
юридическо лице, но е престанало да осъществява търговска дейност и да сключва търговски сделки.
Смята се, че дружеството в ликвидация не е в правно-техническия смисъл на думата, търговец, но това
е спорно (ЕТ престава да е търговец, когато спре да извършва търговска дейност, а ТД от момента на
заличаването им от търговския регистър. Ликвидацията като последен етап от съществуването на ТД
винаги се предхожда от прекратяване на търговската дейност.
Ликвидацията прилича на несъстоятелността, защото и при двете се прекратява търговската дейност и
търговското качество със запазване на юридическото лице за определено време. И при ликвидацията и
при несъстоятелността се извършват сходни действия: събират се вземания, изпълняват се
задължения, а наличното имущество се осребрява. Съществуват обаче и съществени разлики между
ликвидация и несъстоятелност:
1.1. Ликвидацията е извънсъдебно производство; съдът не я ръководи, а поначало не се и намесва в
нея (освен по изключение), докато несъстоятелността е съдебно производство, в което съдът играе
много активна роля.
1.2. Ликвидацията се различава съществено от несъстоятелността по своето предназначение.
Ликвидацията е в интерес на съдружниците или акционерите, тъй като по принцип дружеството има
достатъчно имущество да удовлетвори кредиторите. Целта на ликвидацията е имуществото да се
разпредели между съдружниците и акционерите. При несъстоятелността е обратно – няма имущество
за кредиторите и целта е да се защитят техните интереси, да се разпредели наличното имущество
справедливо между тях.
1.3. Разлика има и от гледна точка характера на производството – при ликвидацията има повече
диспозитивни норми, докато при несъстоятелността основно императивни.
2.По време на ликвидацията дружеството се управлява от т.нар. ликвидатор,който е едноличен
орган(ликвидаторите може да са повече от един,но не се формира ликвидационна комисия).
Ликвидаторът може да е физическо или юридическо лице.Според А.Антонова ликвидаторите са само
физически лица, като аргумент за това е чл. 266, ал. 3: Ликвидаторите се вписват в търговския
регистър, където се представят нотариално заверени съгласия с образци на подписите им. Той има
правата и задълженията на управителен орган в зависимост от вида на дружеството. Законът няма
специални изисквания към качествата, които притежава ликвидатора – не е необходимо той да е
съдружник/акционер или лице със специални знания. Ликвидаторът не само управлява дружеството,
но и го представлява пред 3тите лица. Ако има повече от 1 ликвидатор активното представителство за
извършване на правни действия е съвместно, а пасивното – разделно – тази норма е императивна.
Ликвидаторите имат право на възнаграждение, което се определя от различни органи или лица, ако
дружеството е капиталово (АД и ООД) от ОС и ако има неограничено отговорни съдружници (СД, КД,
КДА) от тях и то с единодушие. Ако ликвидаторът е назначен от съда – от съда. Отговор. на
ликвидатора е като управ. орган както към друже. така, и към 3тите лица.
3. Назначаване на ликвидатор. Ликвидаторът се назначава от ОС или от съдружниците, където няма
ОС. Възможно е ликвидаторите да са посочени в дружествения договор/устава. При капиталовите
търговски дружества, законът предвижда, че ликвидатор може да се назначи от съда по искане на 1/20
от капитала при уважителни причини – право на малцинството (на практика “важни причини”
означава съдружниците да не са доволни от действията на ликвидатора). Това правило на практика се
отнася до АД и КДА, защото при ООД има правило, че същото действие може да се извърши от 1/10
от капитала или от да се иска от контрольора. Това са хипотезите, когато мнозинството е
злоупотребило с правата си. При ООД има и специално правило, че ако не е предвидено друго в
дружествения договор управителят е ликвидатор.

95
 Вписването на ликвидатора в търговския регистър според Анета Антонова има декларативно
действие, тъй като правата му възникват още при назначаването му, тъй като случаите на
конститутивно вписване са изрично уредени в закона, а този не е от тях. Според Кацарски мандатното
правоотношение между ликвидатора и дружеството се поражда от акта за назначаването му, изхождащ
от съответния орган на дружеството или от съда или волеизявлението им да бъдат ликвидатори, а за
представителната им власт е необходимо и вписване в търговския регистър. Това означава, че ако
ликвидаторът извърши някакви действия от името на дружеството преди вписването си, това ще са
действия без представителна власт.
Органите, които назначават са и органите, които освобождават ликвидатори. Правомощията на
ликвидатора се прекратяват при: 1) заличаване на дружеството; 2) продължаване на дружеството; 3)
вливане; 4) назначаване на синдици; 5) назначаване на нови ликвидатори; 6) смърт на ликвидаторите;
7) при поставяне на ликвидатора под ограничено запрещение – не е изрично предвидено, но така се
прекратява представителната власт; 8) напускане на ликвидатор – отказ от договора за поръчка.
4. Етапи на ликвидацията:
4.1. За да започне ликвидацията трябва да се прекрати дейността на ТД и да се назначат ликвидатори.
По начало това става с решение на ОС или на съдружниците. В това решение се обявява, че се
прекратява дейността, назначават се ликвидатори, и се определя срок за ликвидация, който при
необходимост може да бъде продължен. Когато има неограничено отговорни съдружници срокът за
ликвидацията се определя с тяхно единодушно решение, може би поради неограничения характер на
отговорността им. Това решение може да се приеме и от съда в предвидените случаи, например ако
дружеството е прекратено от прокурора, защото дейността му противоречи на закона. Това решение и
имената на ликвидаторите се вписват в Търговския регистър. В търговския регистър се представя и
нотариално заверено съгласие на ликвидаторите с образци от подписите им, защото с назначаването
на ликвидатори правата на управ. органи на дружеството се прекратяват и то се представлява от
ликвидаторите.
Прекратяването на дейността на дружеството и започването на ликвидацията трябва да се обявят пред
публиката като до кредиторите на дружеството трябва да се отправи писмена покана чрез ДВ. Тази
покана се изпраща и до известните кредитори (частни кредитори). За прекратяването на дружеството и
започването на ликвидацията трябва да се уведоми и данъчната администрация (публичен кредитор).
4.2. Установяване на състава на имуществото на дружеството към момента на прекратяване на
дейността. Съставя се начален баланс и доклад и те се представят от ликвидаторите на ръководния
орган (съдружниците). След приключването на всяка календарна година се прави годишно
приключване – прави се годишен счетоводен отчет и доклад към него, които се представят на
ръководните органи.
4.3. Сърцевината на ликвидацията включва действия по изпълнение на задълженията, събиране на
вземанията и превръщане на имуществото в пари. Законът не ограничава способите за това – всякакви
сделки са допустими. Под “събиране на вземанията” се разбира вземания, които произтичат от друг
юридически факт, а не от сделки. Нови сделки са допустими само доколкото са свързани с
ликвидацията. Законът допуска отделни обекти от имуществото на дружеството да се прехвърлят на
кредиторите, съдружниците или акционерите ако с това не се увреждат правата на останалите. Идеята
на закона е, че вместо да се продава имуществото то може да се прехвърли директно на кредиторите
или съдружниците/акционерите, които да дадат по-висока цена от пазарната. Ако някои от
кредиторите или съдружниците/акционерите обаче възрази, прилагането на този способ ще бъде
затруднено.
За да приключи ликвидацията трябва да се удовлетворят кредиторите, но за това е необходимо да се
знаят техните претенции – всеки кредитор трябва да предяви вземането си пред ликвидаторите. Ако
кредитор не предяви вземането си то не се губи, но не се знае какво ще стане с имуществото (в този
случай съответната част от имуществото трябва да се внесе по сметка в банка). Ако има спорни
вземания имуществото се разпределя само ако се осигури обезпечение за спорните кредитори. Според
Антонова ако задължението е условно и няма данни, че е неосъществимо по аналогия трябва да се
приложи правилото за обезпечение.
След като се удовлетворят кредиторите, ръководният орган на дружеството може да отпише
несъбираемите вземания на дружеството. Това е счетоводна операция, с която дружеството се отказва
от несъбираемите си вземания. Това е необх., за де се приключи ликвидацията, но няма характера на
опрощаване според Калайджиев.
96
4.4. Накрая след като са изпълнени задълженията или е заделено имущество за обезпечения и след
като са събрани вземанията се създава окончателния баланс, въз основа на който се разпределя
имуществото между съдружниците/акционерите. Това не може да стане по-скоро от 6 месеца след
поканата към кредиторите да предявят вземанията си. Поставя се въпроса какъв е срокът – според
Антонова той е инструктивен, защото разпределението може да стане и след него. След това
ликвидаторите подават заявление до съда за прекратяване на юридическото лице и заличаването му от
търговския регистър. С последните изменения в ТЗ се въвежда правилото, че заличаването се
обнародва в ДВ ако учредяването е подлежало на обнародване (отнася се до капиталовите ТД) – това е
проявление на принципа за публичност.
Според чл. 273, ал. 2: Ако по-късно се установи, че са необходими по-нататъшни действия за
ликвидацията, съдът назначава по молба на заинтересувания досегашните или други ликвидатори. Във
връзка с тази разпоредба се поставят няколко въпроса:
- Какво означава “по-нататъшни действия за ликвидация” – не са били установени всички вземания.
- От чие име ще действат новите ликвидатори – от името на прекратеното дружество или от името на
бившите членове/съдружници. Анета Антонова приема първата възможност за по-подходяща, тъй
като ако ликвидаторите (които нямат и представителна власт) действат от името на бившите
съдружници, последните ще отговарят за техните действия, което е недопустимо. Това тълкуване на
чл. 273, ал. 2 изтъква, че тук законодателят е предвидил фикцията, че дружеството продължава да
съществува.
Според Кацарски обаче ако след ликвидацията на дружеството се открие имущество, което не е
използвано при ликвидацията то става съсобственост на бившите съдружници.
5.С измененията от 1996г.се предвиди възможност за вливане на дружество в ликвидация. За целта
трябва да се приеме решение на ОС ако дружеството е капиталово със съответното мнозинство за
преобразуване, а в дружества, в които има неограничено отговорни съдружници –с единодушие. Ако
дружеството се влее важи правилото за 6 мес. отделно управление – чл. 263. Поставя се въпроса дали
разпоредбата може да се приложи и при сливане – според Калайджиев не, според Антонова да.
6.Какво става ако в процеса на ликвидацията се окаже, че дружеството е неплатежоспособно или
свръх задължено, т.е. трябва да се открие производство по несъстоятелност. Принципът е,че
интересите на кредиторите трябва да се предпочетат пред интересите на съдружниците/ акционерите и
да се премине към несъстоятелност. С последните изменение на ТЗ това е легално закрепено -
ликвидаторите са задължени да направят искане за образуване на производство по несъстоятелност.
Ако съдът установи, че е налице неплатежоспособност или свръхзадълженост и открие производство
по несъстоятелност, ликвидационното производство се спира и от деня на вземането на решение за
обявяване в несъстоятелност производството по ликвидация се прекратява. Когато ликвидационното
производство се спира, съда по несъстоятелността трябва незабавно да уведоми съда по ликвидацията.
В случай на ликвидация, ликвидаторите са тези, които представят документите, въз основа на които
съдът открива производството по несъстоятелност – началния баланс и техния доклад.
7. Продължаване на дружеството. Съществува възможност при определени предпоставки да се излезе
от производството по ликвидация:
7.1.Продължаването е възможно ако прекратяването е извършено на 2 основания – изтичане на срок
или решение на компетентните органи,но не и на други основания. Според Герджиков
продължаването може да се извърши и на други основания – напр. осъществяване на целта, която си е
поставило дружеството.
7.2. Ликвидационното производство не трябва да е в напреднала фаза, т.е. не трябва да е започнало
разпределянето на имуществото между съдружниците/ акционерите.
7.3. Продължаването изисква решение на управ. орган на дружеството с единодушие, само при АД е
предвиден мнозинство от 3/4 от представения на събранието капитал. Законодателят счита, че това е
много сериозно решение.
7.4. Решението трябва да се впише в търговския регистър, като заявлението се внася от ликвидаторите.
За да продължи дейността си, дружеството трябва да освободи ликвидаторите и да избере управителни
органи.

97
 41. Обединения на търговски дружества – консорциум и холдинг.

1. Съществуват форми на обединения, които се означават като икономически групировки. Характерно

за тях е, че се формира общо ръководство, но ТД имат и известна самостоятелност. Обединенията
имат различни наименования – концерн, картел, пул и т.н. Има различни видове според различни
критерии – дали обединението е персонифицирано или не; дали обединението се формира на
хоризонтално или вертикално ниво и т.н. ТЗ урежда 2 икономически групировки – консорциум и
холдинг. Режимът е оскъден и несъвършен. Антимонополното право също се занимава с обединения
на ТД, като целта е да не се допусне те да ограничават конкуренцията и да упражняват натиск върху
пазара (в чл. 5-9 ЗЗК се съдържат правила за споразумения, решения и съгласувана практика, които
противоречат на конкуренцията).
2. Консорциум – уреден е в чл. 275 и 276. Консорциумът може да бъде търговско или гражданско
дружество. За разлика от останалите търговски и граждански дружества членовете на консорциума
могат да бъдат само търговци (всякакви търговци, включително публични предприятия по чл. 61).
Консорциумът може да бъде както персонифицирано гражданско дружество (което е по-честата
хипотеза), така и търговско дружество. Възможно е консорциумът да се създава с временна цел, но
това не е задължително. Консорциумът е обединяване на търговци за извършване на определена
дейност, каква може да е тази дейност? Според Антонова става дума за стопанска дейност (това
тълкуване е в съзвучие както с определението за гражданско дружество по чл. 357 ЗЗД и чл. 1, ал.1
ТЗ), в противен случай би имало ЮЛ с нестопанска цел. Консорциумът е обединение на търговци по
хоризонтал.
3. Холдинг – уреден в чл. 277-280.
3.1. Легалното определение се съдържа в чл. 277, ал.1: Холдинговото дружество е акционерно
дружество, командитно дружество с акции или дружество с ограничена отговорност, което има за цел
под каквато и да е форма да участвува в други дружества или в тяхното управление, със или без да
извършва собствена производствена или търговска дейност. От тази дефиниция могат да се извлекат
следните особености на холдинга:
а) Холдингът може да е само капиталово ТД.
б) Differentia specifica на холдинга е целта, с която той се създава (предмета му на дейност) – контрол
на други дружества. Законът казва “участие в капитала или управлението”, но се има предвид не
всякакво участие, а такова, което дава контрол. Това е и разликата между холдинга и инвестиционните
дружества (само АД), които имат за предмет на дейност инвестиране. Холдингът придобива
контролния пакет от определено дружество, а инвестиционното дружество придобива акции с цел
печалба (доход). При инвестиционното дружество се прави портфейл от акции, който се формира на
други принципи – освен, че се избират доходоносни акции, действа и принципът на минимизиране на
риска – купуват се малки пакети акции на различни дружества.
Холдингът обаче може да извършва и друга търговска дейност – 277, ал. 1 in fine. От тази гледна
точка има 2 вида холдинги: такива, които осъществяват контрол и такива които осъществяват и друга
търговска дейност. Целта на контрола е ефективно управление на дружествата и осъществяване на
обмен на средства между тях било за данъчни облекчения, било за кредитиране.
в)Чл.277,ал.2:Най-малко 25 % от капитала на холдинговото дружество трябва да бъде внесен пряко в
дъщерни дружества. Дъщерни дружества са дружествата, които се контролират от холдинга. Числото
на участие в дъщерните дружества обаче е обвързано с капитала, а той не може да се внася. Може би
става за 25% от имуществото или от активите, които са съотносими на капитала.
3.2. Предмет на дейност. Уреден е в чл. 278, ал. 1 и може да се сведе до 4 типа дейности:
а) Инвестиране в дялови участия в български и чуждестранни дружества (какво означава
чуждестранни дружества). Има се предвид инвестиране с цел контрол.
б) Инвестиране в облигации – управлението на облигации е подчинено на целта да се контролира
друго друж.
в)Управление на патенти между дъщерните дружества–инвестиране в права на интелектуална
собственост(патенти трябва да се тълкува разширително–търговски марки, промишлен дизайн и т.н.)
г) Финансиране на дъщерни дружества. Това означава 2 неща:
- Кредитиране на дъщерни дружества от страна на холдинга. В чл. 280 са дадени границите на
кредитирането: (1) Холдинговото друж. може да предоставя заеми само на друж., в които има пряко
участие или ги контролира. (2) Размерът на предостав. суми не може да надвишава 10 пъти размера на
98
капитала на холдинговото друж. Това е една от основните цели на холдинга да се разпред. капитала в
контролираните от него друж.
- Кредитиране на холдинга от дъщерните дружества – законът говори за депозити (влог), но също
става дума за кредит. Размерът на депозитите не може да е повече от 3 пъти от размера на капитала.
Целта тук е да може да се извършва банкова дейност, но тя да не е публична, а само между холдинга и
дъщерните дружества.
3.3. Ограничения на предмета на дейност – чл. 278, ал. 2. Следва да се тълкуват стриктно.
а) Холдинговото дружество не може да участвува в дружество, което не е юридическо лице – не е ясно
защо.
б) Холдинговото дружество не може да придобива лицензии, които не са предназначени за
използуване в контролираните от него дружества. Целта е да не се даде възможност на холдинга да
регистрира патенти, марки и да злоупотребява с тях. Холдингът може да инвестира само в права,
които ще се използват от групировката.
в) Холдинговото дружество не може да придобива недвижими имоти, които не са необходими за
неговото обслужване. Придобиването на акции от дружества за недвижими имоти се допуска.
Холдингът се занимава с контрол, а не с инвестиране в недвижими имоти. В световната практика са
познати дружества, които се занимават с инвестиране в недвижими имоти, но такива дружества не са
уредени по българското право.
Тези ограничения се отнасят само до финан. холдинги, не следва обаче да се отнасят и за търг.
холдинги.
3.4. Дъщерно дружество според чл. 277 ал.3 е: това, в което холдинговото дружество притежава или
контролира пряко или непряко най-малко 25 на сто от акциите или дяловете или може да определя
пряко или непряко повече от половината от членовете на управителния съвет. Учредяване на холдинг.
Има 2 начина – за да съществува холдинг е необходимо да има дъщерни дружества.
а)От горе на долу.Учредява се дружество (някакво капиталово ТД). След това или то самото учредява
дъщерно дружество или придобива акции/дялове в друго дружество. Това е обичайния начин.
б) От долу на горе. Учредява се дъщерно дружество или няколко дружества решават да образуват
холдинг. Учредяването е по-сложно, защото съдружниците или акционерите трябва да прехвърлят
най-малко 25% от акциите или дяловете на холдинга, това означава, че собствениците им трябва да ги
прехвърлят, а не дружеството, защото то не може. Прехвърлянето може да стане с апорт или по
всякакъв друг начин. Според Антонова, когато холдингът се образува от долу на горе, учредители
могат да бъдат и персонални дружества.
3.5. При холдинга ако се следват правилата за данъчното облагане се плащат 3 пъти данъци – сега
съществуват норми за намаляване на данъчната тежест. Холдингът съставя консолидиран баланс –
отбелязват се отчитанията във всички дружества.
4.ЕОИИ със седалище в РБ е ЮЛ и възниква в деня на вписването му в ТР. Членовете на обединението
отговарят за задълженията му по правилата за СД доколкото друго не е предвидено в Регламент
№2137/85. ЕОИИ носи отговорност за своите дългове с имуществото си. Солидарната и неограничена
отговорност на съдружниците е непряка. Тя може да бъде реализирана едва след като принудителното
изпълнение срещу имуществото на дружеството не е удовлетворило кредиторите му и са останали
непогасени дружествени дългове. Тази отговорност представлява гаранционна отговорност.
Солидарна и неограничена отговорност за дълговете носят не само първоначалните членове, но и
встъпващият член в съществуващо вече обединение. Това означава, че отговорността му обхваща и
задължения, които са породени преди неговото членство и не са погасени. 5-годишната погасителна
давност важи за исковете срещу члена за задължения на обединението. Началото й съвпада с деня, в
който за вписването в ТР на прекратяването на обединението, неговото преобразуване или напускане
на член е извършено обнародване в официален печатен орган на държава-членка. Членовете, които са
били в обединението по време на прекратяването се ползват от прекъсването на давността, извършено
по отношение на прекратеното обединение. Прекратяването на ЕОИИ става от съда по молба на всяко
заинтересовано лице, на държавен орган или по иск на прокурор. Основанията са в чл. 32 от
Регламента. Срещу ЕОИИ може да се открие производство по несъстоятелност. Но за членовете му не
се прилага разпоредбата на чл. 610 ТЗ, която предвижда, че едновременно с откриването на
производството по несъстоятелност за ТД се смята за открито и производство по несъстоятелност за
неограничено отговорния му съдружник.

99
 42.Търговски сделки–понятие и видове. Общи положения за търговските сделки.

1. Понятие за търговска сделка (проф. Герджиков) - търговска сделка е вид сделка, за това носи
всички нейни характерни белези – тя е юридически факт с основен елемент волеизявлението на едно
или повече лица, насочено към определени правни последици. Спецификите на търговската сделка се
разкриват при тяхната класификация.
2. Класификация на търговските сделки:
2.1. икономически критерии:
а) сделки, обслужващи непосредствено процеса на обмен, те обхващат “търговските” в икономическия
смисъл на термина сделки;
б) сделки обслужващи процеса на обръщение, търг. сделки по приращение, напр. застрах. сделки;
в) сделки, извършвани в процеса на производството.
2.2. Юридическите критерии са свързани с особеностите на самите сделки от една страна, а от друга с
качествата на лицата, които ги извършват. Континенталното право познава две системи за определяне
на сделката като търговска : 1) обективна система – особеностите на сделката правят лицето търговец;
2) субективна система – извършването на 1 сделка от търговец я прави търговска. ТЗ възприема и
двете системи. Общите правила са включени в чл. 286 ТЗ.
а) Абсолютни (обективни), основни търговски сделки – чл. 286, ал. 2. Особеността при тях е, че тези
сделки са с толкова силно изразен предприемачески характер, тяхната насоченост към печалбата е
толкова силна, че те винаги са търговски независимо кой ги извършва и независимо дали се сключват
по занятие или единично – чл. 1, ал.1. Търговските сделки се обособяват в няколко групи, като
изброяването в чл. 1, ал. 1 е изчерпателно с една особеност. Групите са:
- Търговска продажба – 4 вида:
* покупка на стоки или други вещи с цел да ги препродаде в първоначален, преработен или обработен
вид – т. нар. спекулативна покупка, тя по начало има за предмет движими вещи;
*продажба на стоки от собствено производство;
* покупка на ценни книги с цел да ги продаде – спекулативна цел;
* покупка, строеж или обзавеждане на недвижими имоти с цел продажба – тук е допусната търговска
сделка с предмет недвижими имоти.
В литературата се изтъква, че не само покупката, но и продажбата и препродажбата са търговски
сделки.
- Мандатни сделки – обхващат: комисионен и спедиционен договор, търговско представителство и
посредничество, застрахователни сделки, лизинг.
- Банкови и валутни сделки.
- Сделки по услуги – хотелиерски, складови, рекламни услуги, стоков контрол, превозните сделки
(някои автори ги включват в мандатните сделки, но това според Калайджиев не е правилно, защото те
възникват на база договора за изработка). Този списък на услуги не изчерпателен, защото самият закон
в чл. 1, ал. 1, т.13 казва “или други услуги” – следователно може да има и други услуги, които ако се
извършват по занятие водят до придобиване на качеството търговец.
- Сделки с интелектуална собственост – обхващат лицензионни и импресарски сделки.
- Запис на заповед, менителница и чекове.
Когато абсолютните търг. сделки се извършват по занятие, това предполага придобиване на търг.
качество.
б) Допълнителни (акцесорни), вторични, производни търговски сделки – те нямат силно изразен
търговски характер. Това са всички сделки, които са свързани с упражняване на занятието на
търговеца. Те са търговски сделки, защото ги извършва търговец.
в) Презумптивни търговски сделки – чл. 283, ал. 3: При съмнение се смята, че извършената от
търговеца сделка е свързана с неговото занятие. Презумпцията е оборима. Доказателствената тежест е
върху лицето, което твърди обратното. Класически примери за презумптивна търговска сделка е
закупуването на апартамент от ЕТ – презумпцията е, че този апартамент е за офис, а може да се
докаже, че е за жилищни нужди.
1.3. Друго деление на търговските сделки е в зависимост от страните:
а) Ако и 2те страни са търговци имаме двустранна търговска сделка.
б) Ако за една от страните сделката не е търговска има едностранна търговска сделка.

100
Това деление няма голямо значение, тъй като чл.287 казва: Разпоредбите за търговските сделки се
прилагат и за двете страни, когато за едната от тях сделката е търговска и не следва друго от този
закон.
1.4. Герджиков вижда деление на търговските сделки по критериите за гражданскоправните сделки –
едностранни и двустранни; формални и неформални; каузални и абстрактни и т.н. Такова деление
разбира се може да се направи, но то не е определящо за характера на сделките като търговски.
2. Източници на търговските сделки – посочени са в чл. 288.
2.1. В текста на чл. 288 има градация:
а) Поначало търг. сделки се уреждат от ТЗ (вкл. ТЗ + всички нормативни актове на търг. право).
б) Гражданският закон– субсидиарно се прилага към търговските правоотношения, при празнина в ТЗ.
в) Търговският обичай – става дума за обичаи като правни норми, а не за обичаи в практиката, които
нямат задължителен характер и не са санкционирани от правото. Ако има разлика в обичаите по
местосключването и местоизпълнението, се прилагат обичаите по местоизпълнението. Впечатление
прави, че докато в ГП обичаят е източник доколкото законът изрично препраща към него, то в ТЗ той е
признат за източник с обща клауза, т.е. не е необходимо специално препращане. Разбира се има и
хипотези на специално препращане.
2.2. Според проф. Герджиков тази разпоредба, макар и поставена в частта за сделките има по-голямо
значение, като определя източниците на търговското право. За него като източници на ТП могат да се
разглеждат освен посочените в чл. 288 така и международните актове, справедливостта (чл. 307), а
препоръчително значение имат тълкувателните решения на ВКС.
2.3. ТЗ се базира на общите правила за сделките като не създава своя собствена изчерпателна уредба, а
съществуват само тези правила, които съдържат отклонение от гражданскоправния режим. По
принцип според Кацарски отклоненията са най-вече от режима на облигационното право (ЗЗД) и на
някои правила от гражданското право обща част (злоупотреба с право и мълчаливо волеизявление).
При уредбата на отделните търговски сделки има 2 подхода: 1) за сделките, които имат аналог в ГП
(напр. продажба) също няма пълен режим, а само специални правила; 2) за сделките, които
съществуват само в търговското право има детайлна уредба.
2.4. Ал. Кацарски прави деление на източниците според вида търговски сделки:
а) При абсолютните (обективни) търговски сделки последователността на източниците е: 1) специални
правила на ТЗ; 2) общи правила на ТЗ; 3) специална част на ЗЗД (при съответно препращане); 4) обща
част на ЗЗД (при директно препращане).
б) При допълнителните (субективни) търговски сделки, тъй като за тях няма уредба в ТЗ,
последователността на източниците е: 1) общи правила на ТЗ; 2) специална част на ЗЗД; 3) обща част
на ЗЗД, т.е. общите правила на ТЗ, където са уредени търговските сделки изместват специалната част
на ЗЗД, която урежда видовете гражд. сделки.
3.Злоупотреба с право–чл.289:Упражняването на право въз основа на търговска сделка е недопустимо,
ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна.Трябва да има намерение за увреждане.
Това е немската доктрина за злоупотребата с право,която е различна от тази по гражданското право–
чл.8 ЗЗД(той урежда обективната система за злоупотерабата с право). Чл.289 застъпва субективното
начало и това стеснява силно възможността му за прилагане, защото намерението “само” за увреждане
не се предполага,а трябва да се докаже.Това доказване е доста трудно.

43. СКЛЮЧВАНЕ И ФОРМА НА ТЪРГ. СДЕЛКИ. СДЕЛКИ ПРИ ОБЩИ УСЛОВИЯ.

1.Сключване на търговски сделки(при сключването субсидиарно се прилагат правилата на чл.13 и 14

ЗЗД):
1.1. Чл.290 урежда публичната покана. Значението на публичната покана имат каталози, ценоразписи,
тарифи и др. заявления, отправени към неограничен кръг лица. Тази покана няма действие на оферта, а
е покана към неограничен кръг лица за отправяне на насрещно предложение (при условията на
поканата). Всяко изявление, което не съдържа 2та елемента на офертата – намерение за сключване на
договор (animus contrahendi) и съществените елементи на договора, и е отправено до неограничен кръг
лица е публична покана. Лицето, което е направило публичната покана, не е длъжно да сключва
договор, защото е в позицията на адресат на офертата, но така ще се стигне до нарушаване на
изискванията на чл.12 ЗЗД, затова е предвиден чл. 290, ал. 2: Ако предложението по ал. 1 не бъде
прието без основателна причина, отправилият поканата отговаря за вредите, претърпени от
101
предложителя. Според Бузева и проф. Герджиков това също е форма на преддоговорна отговорност.
Според проф. Герджиков правилото на ал.2 вменява в тежест на отправилия поканата доказването на
основателната причина.
1.2. Публично предложение за сключване на договор – отправено е до неограничен кръг лица. Ако
някой отговори на офертата договорът е сключен. Офертата, направена до неопределен кръг лица има
обвързваща сила ако съдържа 2 задължителни елемента – общо количество и срок за приемане.
Обвързващата сила на офертата е до изчерпване на количеството в определен срок. В теорията се
обсъжда дали трябва публичното предложение да включва и цена – според Ан. Антонова да, но
уредбата на търговската продажба съдържа изключение – чл. 326, ал. 2.
а) Поставя се въпроса възможно ли е публично предложение извън режима на търговското право. В
теорията на ОП се смята, че може да се извърши, въпреки че не е уредено в ЗЗД.
б) За някои търговски сделки с предмет ЦК има специални правила за публичното предложение, като
режимът е публично правен – административен по ЗППЦК. Има 4 хипотези на публично предлагане
по ЗППЦК. Защитата на обществения интерес налага уреждането на тези специални правила.
1.3. Търговска сделка може да бъде сключена и чрез мълчание, т.е. при липса на всякакво
волеизявление. Правилото в гражданското право е точно обратното, тъй като там мълчанието се смята
за липса на волеизявление. За да е валидно мълчанието: 1) предложението трябва да е направено до
търговец; 2) между оферент и получател на предложението трябва да са налице трайни търговски
отношения. Адресатът трябва да не отхвърли веднага предложението. Вероятно правилата на оборота
могат да покажат кога е налице такова отношение. Така или иначе дали става дума за трайни
търговски отношения се преценява от съда (може би трябва да става дума най-малко за 3 или повече
пъти в определен срок, но така или иначе е нужно тълкуване). Според Ан. Антонова трайните
търговски отношения се преценяват по 2 критерия: 1) еднородни търговски сделки, които 2) се
сключват при еднакви условия, като може да има малки отклонения в цената. Важно е да се отбележи,
че предложението, което може да се приеме мълчаливо трябва да се отнася до предмета на трайните
търговски отношения.
Съображение за въвеждане на това правило е ускоряването на оборота. Често самото предложение не
се прави изрично, а чрез конклудентни действия (продавачът праща стока, а купувачът я приема). За
адресата в случай, че не приеме се въвежда задължение да пази изпратената стока за сметка на
предложителя. Задължение няма, ако не е обезпечен за разноските и пазенето му създава по-големи
разноски от обичайните. Обезпечение в този случай трябва да означава някаква обезпечителна сделка.
2. Форма на сделките – чл. 293 ТЗ. и в ГП и в ТП липсата на форма за действителност е основание за
нищожност. Формата може да е както нормативно установена така и уговорена от страните. Поставя
се въпросът какво става ако страните се уговорят да сключат договор в определена форма, а по-късно
го сключат в друга – може да се приеме, че те са променили договореността си, но някои автори
считат, че последващият договор ще е нищожен поради липса на форма. Най-тежката форма в ТП е
нотариалната заверка на подписите. За разлика от ГП в ТП е възможно подписите да са в 2 различни
документа. Според Калайджиев ал. 1 и 2 са излишни, тъй като ал. 1 не казва нищо ново, а ал. 2 повтаря
чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
2.1. В ал. 2 на чл. 293 се говори не само за сделки, но и за волеизявления по изпълнение или
прекратяване, но те също са сделки. Сделката е нищожна ако не е спазена уговорената от страните
форма. В ГП е съмнително дали на това основание може да се стигне до недейст. (във всички случаи
ще има нищожност поради липса на съгласие).
2.2. Ал. 3: Страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението й може да се
заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. Тук става дума не само за изпълнение,
но и за всяко друго поведение, което дава основание да се приеме, че страните приемат сделката. С
поведението си страната си е санирала липсващата форма, в противен случай би следвало да има
злоупотреба с право.
По принцип в ГП няма саниране на нищожност, Ал. Кацарски казва че в Насл.П на някои страни
нищожното завещание се санира ако наследниците го изпълнят. Според него “поведението” може да
се изрази в: 1) потвърждаване на сделката; 2) изпълнение, като започването на изпълнението е
достатъчно и 3) приемане на изпълнението, а не простото му получаване. В ТП саниращото действие е
спрямо всички, не само между страните. Правилото на ал. 3 обаче не се прилага за всички търговски
сделки. Това е така, защото за някои сделки формата се определя от ТП, а за други е установена в
цялото частно право (тя се определя не от отрасъла, а от предмета на сделките – недвижим имот, кораб
102
и т.н.) Санирането пo ал. 3 се отнася само за формата, която произтича от ТП. Санирането със
сигурност не се прилага за: 1) менителничните ефекти (поради естеството на формата); 2) търговските
обезпечения (така се защитава интереса на 3тите лица).
2.3. Ал. 4: Писмената форма се смята за спазена, ако изявлението е записано технически по начин,
който дава възможност да бъде възпроизведено. Писмената форма означава създаване на документ.
Документ е волеизявление, изразено с писмени знаци, върху материален носител, като писмените
знаци са на човешки език на някоя от познатите писмености. По ал. 4 формата е спазена дори
волеизявлението да не е записано на човешки език, стига да има материален носител. Разликата с
документа в този случай е, че е възможно в този случай формата да не е писмена. Електронната форма
е уредена в новия Закон за електронния документ и електронния подпис. В ал. 4 обаче става дума за
форма за действителност, която е предвидена в материален закон. Проблемът е, че това правило е
твърде общо и то изисква в случай на спор да се доказва пред съда, че има технич. запис, който може
да се възпроизведе. На практика ал.4 не се прилага, тъй като ал.4 не е свързана с никакви доказат.
правила в процеса.
2.4. Ал. 5: При изявленията, направени по телефакс или телекс, писмената форма се смята за спазена,
ако от книгите и документите, които отразяват работата на тези апарати, е изключено неточно
възпроизвеждане на изявлението. Това е несполучлив текст, тъй като не е ясно какво означава “книги
или документи”. При телекса има система за сигурност, която създава сигурност. Тези системи
използват специални среди за комуникация (системата SWIFT се използва в банковата система, но тя
не е уредена в ТЗ). При факса по правило възможностите за манипулиране са големи – да се промени
дата, подател и т.н.
3. Специални правила за сключването на сделките:
3.1. Страните може да се уговорят, че дадена уговорка ще бъде определена от 3то лице – чл. 299. За да
бъде волеизявлението на 3тото лице част от самата търговска сделка е необходимо:
а) това да е уговорено от страните;
б) уговорката, определена от 3тото лице да съответства на: а) целта на договора; б) останалото му
съдържание и в) търговския обичай.
Ако 3-тото лице не определи уговорката или не спази тези изисквания всяка страна може да поиска от
съда той да определи уговорките. Тук съдът не решава правен спор, а има по-скоро административни
компетенции.
3.2. Според чл. 300 съдът трябва да спази същите 3 изисквания, предвидени за 3тото лице, при
допълване на договора. Според проф. Герджиков искът у конститутивен и се предявява срещу
насрещната страна по договора. Чл. 300 според Кацарски също може да се разглежда като отклонение
от ОП, тъй като в общото гражданско право не може да се иска намеса от съда, той се намесва само
при нормативно определени случаи. Може да се уговори икономически арбитраж, който не е
същински арбитраж, тъй като не се решава правен спор.
3.3. Не самото съдържание на сделката, а допълнителното волеизявление, което предпоставя нейното
действие трябва да бъде извършено. Този допълнителен юридически факт може да е разрешение
(преди сключването на сделката)/одобрение (след сключването на сделката) на държавен орган. В тази
хипотеза ще има смесен фактически състав. Административният акт не определя съдържанието,
обуславя необходимото действие на сделката. Страната, която се е задължила да поиска разрешение
трябва да извърши това незабавно, с обичайната грижа и да уведоми другата страна за резултата, като
поеме необходимите разноски. Неизпълнението на това задължение води до преддоговорна
отговорност.
3.4. Чл. 296 урежда допълнителното волеизявление, което се прави от 3то лице – потвърждение на
сделката от 3то лице. Не е ясно какво означава “потвърждение”. Вероятно според Калайджиев се дава
след извършване на сделката. Ан. Антонов счита, че сключването на сделката е под отлагателно
условие, и отговорността от невзимането на потвърждението от 3тото лице е преддоговорна. Според
ал. 3 насрещната страна има право да се откаже от сделката ако в срок от 3 месеца не е уведомена за
резултата и не е уговорен друг срок.
4. Пороци на волята. ТЗ въвежда специалното правило, че крайна нужда няма при търговските сделки.
Търговска сделка, сключена между търговци не може да се унищожи поради крайна нужда, т.е. става
дума за 2странна търговска сделка. В някои закони има специални правила (напр. ЗЗК). Правилото по
чл. 297 се въвежда и с оглед сигурността в оборота и особените професионални качества, които се
предполага, че имат търговците.
103
5.Сделки при общи условия–чл.298 ТЗ.Общите условия са елемент от съдържанието на сделките,
подготвен от едната страна по договора,който другата страна само приема.Общи условия обикновено
се изготвят при типизиране на оборота (едно лице търговец сключва много на брой еднообразни
сделки), от икономически по-силната страна. За приемането има алтернативни предпоставки:
5.1. другата страна трябва да заяви писмено, че приема общите условия – подобно на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
5.2. ако другата страна е търговец се смята, че тя приема общите условия ако ги е знаела или е била
длъжна да ги знае и не е ги е оспорила незабавно.
Когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма, установените от търговеца общи
условия обвързват другата страна само ако са й били предадени при сключването(298,ал.2). При
несъответствие между уговореното от страните и общите условия има сила уговореното (298,ал.3).
Правилото на чл. 298 е общо за търговските сделки, може да има и по-специални правила, напр.в ЗБ.
6. Има специални правила за мнимото представителство – мълчанието има значение на потвърждение
(чл. 301) Това право е въведено с оглед сигурността на оборота. По ЗЗД обратно трябва да има
потвърждение в същата форма, в която е трябвало да бъде упълномощаването. Според Кацарски
правилото важи и за едностранните търговски сделки. Презумпцията е необорима, тъй като е
материалноправна.

44. ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ТЪРГ. СДЕЛКИ. БЕЗКАСОВО ПЛАЩАНЕ. ТЕКУЩА СМЕТКА.

1. Изпълнениe на търговски сделки:

1.1. Чл. 302 урежда правилото за дължимата грижа на добрия търговец, което не е някакъв друг вид
грижа, но отговаря на повече изисквания от грижата на добрия стопанин, защото търговецът е
професионалист. Този абстрактен критерий се конкретизира в редица разпоредби, свързани с
отделните видове търговци. В редица хипотези се изисква по-голяма грижа и от тази на добрия
търговец – при банки, застрахователни дружества и т.н.
1.2.Чл.303 урежда диспозитивно правило: Когато договорът не определя срока за изпълнение на
задължението, ако естеството на сделката или търговският обичай не изискват друго, изпълнението
може да се иска и да се извърши по всяко време през работните часове в местоизпълнението.
Естеството на сделката или търговският обичай могат да станат причина за друг срок.
1.3. Чл. 304 – по общите правила на ЗЗД задълженията са разделни; солидарни са само ако е
предвидено в НА или е уговорено. В ТП е обратното. Презумпцията е оборима и солидарност
възниква ако не следва друго от сделката.
1.4. Чл. 294 съдържа правилото за лихви – между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено
друго. Става дума за възнаградителна лихва. Винаги когато се уговаря парично задължение, се дължи
възнаградителна законна лихва, дори и да не е уговорена. Размерът й обаче не е определен от закона,
поради което не се прилага на практика. Според проф. Герджиков, размерът на лихвата в този случай
трябва да е равен на уредения в ПМС №72/1994 г. размер на мораторната лихва.
Между търговци могат да се уговарят лихви върху лихви, т.е. анатоцизмът в отношенията между
търговци е допустим, но трябва да се уговори. На практика според Наредба №9 единствено банките
могат да уговарят капитализация на лихвите – изтеклата лихва се включва в главницата и върху нея се
начислява лихва, но това не съответства напълно на понятието анатоцизъм според Калайджиев.
2. Безкасово плащане. Правилото на чл. 305 е диспозитивно: Когато плащането се извършва чрез
задължаване и заверяване на банкови сметки, то се смята за завършено в момента на заверяването на
сметката на кредитора. Аналогично е на чл.75, ал. 3 ЗЗД: Когато плащането става със задължаване и
заверяване на банкова сметка, задължението се счита погасено със заверяване на сметката на
кредитора. Излиза, че длъжникът носи риска от забавата на банката на кредитора. Според Кацарски
идеята е била такава при ЗЗД, а в ТЗ при заверяване сметката на банката на кредитора от централната
банка при системата на клиринг. При безкасовото плащане има обективен 3 дневен срок, който е
необходим за транзакцията.
3. Текуща сметка – чл. 419 ТЗ. Договорът за текуща сметка е известен още като контокорентен
договор.
3.1. Текущата сметка е особен, самостоятелен вид договор, с който 2 лица, поне едното, от които е
търговец се задължават вземанията и задълженията породени от взаимните им отношения да се водят
по една сметка, която се приключва периодично. Това не е предварителен договор, защото няма
окончателен такъв. Не е договор за заем, защото кредитиране може да има и от двете страни по
104
сделката, а и не винаги отношенията по сделката са свързани с кредитиране. Не е и поръчка, но не е и
новация, защото ако някое от вземанията е обезпечено, обезпечението се запазва за остатъка по
салдото, не се новира. Д-рът за текуща сметка с/д. проф. Герджиков може да се сравни с д-ра за
компенсиране, без да се слага знак за равенство между, тях защото компенсацията се извършва с
едностр. сделка.
3.2. Особености:
а) Необходимо е съгласие.
б) Една от страните да е търговец. Според проф. Герджиков страната, която е търговец трябва да
открие текущата сметка в своите търговски книги, ако и двете страни са търговци (по-възможна
хипотеза) и двете страни откриват сметката.
в) Вземанията и задълженията между страните да са взаимни и еднородни.
г) Води се сметка – законът не урежда легално понятие за сметка, но в случая това е система от
записвания, които са активно-пасивни, защото и двете страни могат да имат и права и задължения.
д) Сметката се приключва периодично като салдото се установява от страните и ако е положително за
някоя от страните, то се изплаща на нея.
3.3. Действие:
а) Отделните вземания загубват самостоятелността си, не могат да са предмет на отделни сделки –
прехвърляне, прихващане, опрощаване, компенсация, залог. Според Ан. Антонова от включването на
задължения в текущата сметка се изключват обезпеченията върху тях. Може да се прави залог само
върху бъдещото салдо.
б) Изискуемостта се отсрочва до приключването на сметката. Затова давност в този срок не тече.
3.4.Приключването е двустранно,необходимо е съгласие относно салдото по сметката,което се
получава чрез изваждане на по-малкия сбор от по-големия(дебита или кредита) и резултатът се
заявява на другата страна.Извършва се писмено в края на календарната година ако не е уговорено
друго.Ако приключването е извършено при порок на волята се унищожава,но в по-кратък срок (1
год.).
3.5. Действие на установеното (признато) салдо:
а) Поражда се иск за цялото вземане, без да се установяват отделните пера.
б) Задължението се новира, защото става изискуемо от приключването, но новативният ефект не се
отнася до обезпеченията, а само до главното вземане.
в) Дава възм да се начислят лихви, дори лихви върху лихви, защото в отделните пера може да се вкл.
лихви.
3.6. Прекратяване: ако не е уговорено друго, прекратяването става с 1месечно писмено предизвестие
като страната в полза на която има остатък, може да иска плащане. Това е договор с продължително
изпълнение, затова се прекратява с предизвестие.
Този договор е включен в Счетоводните стандарти,т.е. има сметка,по която да се водят записвания по
такъв договор,но е с малко приложно поле.Най-често такъв договор би имал приложение в банковата
система,но по нашето право банковите сметки са само пасивни,банката винаги само дължи.

45. Неизпълнение на търговски сделки.

Тук също важат общите правила на ЗЗД.

1. Непреодолима сила (НС) - чл. 306.
1.1. Не е вярно твърдението, че извън ТП непреодолима сила няма, и че случайно събитие (СС) има
само в ГП, не и в ТП. Уредбата на непреодолимата сила е обща, въпреки че не всички правила по чл.
306 важат за ГП. Институтът на непреодолимата сила възниква исторически най-напред в немското
превозно право, визират се рискове, които са извън обичайни за едно търговско предприятие.
Следователно от историческа гл. т. непреодолимата сила възниква най-напред в ТП.
1.2. Разлика между непреодолима сила и случайно събитие. Господстващото виждане приема, че НС е
квалифициран случай на СС, защото е непреодолима поради нивото на техниката и стопанския живот
в определен момент. СС е непреодолимо, защото не е предвидено, ако би било предвидено чрез
наличното състояние на техниката би могло да се преодолее (НС дори и предвидена не може да се
преодолее). Приложното поле на НС е по отношение на безвиновната отговорност, защото случайното
събитие е достатъчно длъжникът да се освободи от отговорност за вреди. Има случаи, в които

105
длъжникът отговаря при СС, но не и при НС – превозно право. Изключение от това правило има при
договора за банкова касета, при който банката отговаря и при НС.
1.3. Определението за НС в ал. 2 не е много сполучливо: Непреодолима сила е непредвидено или
непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора – “или”
трябва да се чете “и”. Определението е съвкупност от 2 теории за непреодолимата сила и според
Калайджиев добавката “от извънреден характер” е излишна, тъй като няма значение дали силата е
такава или не (според Кацарски определението обединява vis major и case fortu). За да бъде релевантна
НС трябва да е причинила невъзможност за изпълнение. Това е обстоятелство, за което длъжникът
няма вина, не го е предизвикал, но не го е и предвидил.
1.4. Последици от НС:
а) Длъжникът не отговаря, т.е. не дължи обезщетение за вреди. ТЗ въвежда задължение за длъжника да
уведоми писмено кредитора в подходящ срок (ал.3). Уведомлението трябва да се отнася за характера
на непреод. сила и последиците от нея за договора. Неизпълнението на това задължение води до отгов.
за вреди.
б) По общите правила длъжникът не само се освобождава от отговорност, но и нищо не дължи, т.е.
освобождава се и от задължението. ТЗ обаче видоизменя това правило в ал. 4 – НС сама по себе си не
води до освобождаване от задължението и прекратяване на договора ако е с траен характер. Ако НС е
с временен характер то изпълнението на договора спира до края на НС. НС трябва да има траен
характер, за да освободи длъжника от договора. Това правило е общо и важи според Калайджиев и за
отношенията по ЗЗД.
в) Ал. 5: Ако непреодолимата сила трае толкова, че кредиторът вече няма интерес от изпълнението,
той има право да прекрати договора. Това право има и длъжникът. Правилото важи само за търговци.
г) Изр. 2 на ал.1 до голяма степен е повторение на чл.85 ЗЗД, но има и разлика – ако длъжникът е в
забава, той не може да се позовава на НС, отговаря за забава дори в случай на НС. Това правило е по-
тежко от чл. 85 ЗЗД.
2. Стопанска непоносимост – чл. 307. Стопанската непоносимост се различава от правилото,
установено в чл. 266, ал.2 ЗЗД, което се реализира при твърдо установени предпоставки и от което не
може да се изведе общо правило за гражданското право. Според Кацарски в ГП стоп. непоносимост е
приравнена на обективна невъзможност.
2.1. ФС, който представлява СН на престацията включва:
а) обстоятелства, настъпили след сключване на договора;
б) те да са непредвидими;
в) за настъпването им не трябва да е виновна някоя от страните по договора.
2.2. Особености:
а) Не е налице невъзможност за изпълнение, длъжникът може да изпълни, но това би довело до
разорителност или до твърде сериозни изменения на еквивалентността между престациите на
кредитор и длъжник.
б) Критерият за приложение е противоречието със справедливостта (става дума за синоним на
еквивалентност, т.е. има правен характер) и добросъвестността (честност, почтеност, лоялност, които
са установени в оборота, т.е. този критерий няма правен характер);
в) Причинна връзка между променените икономически условия и нарушението на еквивалентността.
2.3. Последиците са различни от невиновната невъзможност за изпълнение. Всяка от страните може да
иска от съда две неща: 1) да прекрати договора и 2) да го измени, така че да възстанови
икономическото равновесие, т.е. да измени една от престациите така, че да съответства на другата.
Редът, по който съдът може да се намеси в договора по исков ред, не е чрез конститутивен иск. Съдът
според Калайджиев не разрешава правен спор, а със своя акт внася изменение в съдържанието на едно
облигационно отношение и има характера на административен акт. Производството е спорно
административно производство.
СН може да засегне не само паричната престация, но и непаричната.
3. Отметнина – чл. 308.
3.1. Понятието “отметнина” има няколко значения:
а) Уговорка, по силата на която някоя от страните има право да се откаже от договора като губи онова,
което е дала или обещала.
б) Парична сума или вещ (която е предмет на уговорката), която една страна дава или се задължава да
даде при сключване на договора, за да се запази правото да се откаже от договора.
106
Отметнината има акцесорен характер, не може да същ. извън договора, по който може да се упражни
правото.
3.2. Отлика от задатъка:
а) Във функциите: Задатъкът има обезпечителна и обезщетителна функция, т.е. да осигури изправната
страна срещу неизпълнение и да я обезщети чрез предмета на задатъка. Отметнината има друга
функция – да се даде възможност на страната да прекрати договора без наличие на други изисквания
(напр. вина на другата страна).
б) Отметнината няма реален, вещен характер; задатъкът за да породи действие трябва да има
предаване (може да има и уговорка в този смисъл). Задатъкът има вещен характер, т.е. в случай на
упражняване на правото се придобиват вещни права, отметнината няма вещно действие. Ако е дадено
нещо то е задатък.
Различната функция ограничава и времето, в което може да се упражни правото при отметнината –
само до започване на изпълнението, правото което поражда отметнината може да бъде упражнено е
това, което е дадено или обещано се губи, но договорът се прекратява. В противен случай според чл.
308, ал. 2: Когато договорът се изпълни, отметнината се връща или се прихваща. Тя се връща и при
прекр.е на договора по взаимно съгласие.
4. Неустойка - чл. 309: Не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по
търговска сделка, сключена между търговци, това е изключение е от чл.92 (2) ЗЗД. Според съдебната
практика на Арбитражния съд чл. 309 не се прилага при първата хипотезата на чл. 83 ЗЗД. Когато
кредиторът е допринесъл за вредите, неустойката може да се намали, което е съмнително.
Според Кацарски правилото на чл. 309 се отнася само до двустранните търговски сделки.
Съществуват 3 системи са определяне на неустойката:
а) Англо-американска – неустойката не се намалява;
б) Френска – неустойката се намалява само при частично/ лошо изпълнение;
в) Немска – неустойката се намалява само при частично/ лошо изпълнение, а и при прекомерност.
Идеята на нашите съдилища е, че може да се обяви частична нищожност на неустойката договорната
лихва при определени обстоятелства.
Според проф. Таджер неустойката не може да се намали поради прекомерност, но може да се намали
по някои от другите посочени в чл. 92, ал. 2 ЗЗД критерии – когато задължението е изпълнено
неправилно или отчасти.

46. Търговски обезпечения.

Търговските обезпечения са два вида: 1) лични – солидарност, банкова гаранция, авал; 2) реални
(условно) – търговски залог и търговско право на задържане.
1. Търговски залог.
1.1. Общи бележки.
а) Определението е в чл. 310. Особеността е, че главното вземане е породено от търговска сделка.
Иначе търговският залог е реален и се урежда по общите правила на ЗЗД. Особеност представлява т. 2
на ал. 1: при залог на ценна книга на заповед - чрез джиро за обезпечение и предаването й на
кредитора – в тази хипотеза и джирото има реален характер. Заложният кредитор също се
удовлетворява по общия съдебен ред.
Според проф. Герджиков поименните ЦК също могат да бъдат предмет на търговски залог, като те
следва да се залагат със сключване на договор за залог и предаване на ЦК на кредитора. Предмет на
залога на ЦК са правата, които се материализират по тях. Особеност представлява залагането на
поименни акции, тъй като в специални закони се съдържат ограничения за това (напр. Законът за
приватизационните фондове, който не действа в момента). Предмет на залога на акции не са
инкорпорираните в тях права, а самата акция, която има стойност на пазара на ЦК (тази цена би
следвало да послужи за удовлетворение на заложния кредитор).
б) Търговският залог може да бъде: 1) договорен и 2) законен (ал. 2), който пък бива: при договора за
превоз, публичен склад, комисионен договор, спедиционен договор (функцията на право на задържане
и на законния залог в тези хипотези е една и съща).
Според Ал. Кацарски по принцип законният залог е отклонение от общите правила на ГП, където
залогът се учредява със сключване на договор и предаване на вещта. В областта на ГП единственият
случай на законен залог е по Закона за арендата – в полза на арендодателя за обезпечаване на
107
вземането за текущата стопанска година и има за предмет плодовете и внесените от арендатора вещи
за обработване. Възникването на право на законен залог в търговското право е елемент от
правоотношението (превозно, комисионно и т.н.), то обезпечава всички вземания освен ако няма
ограничения (ограничения има само при арендния договор). За да съществува законен залог в
търговското право трябва да се осъществява фактическа власт върху вещите, т.е. залогът има реален
характер, който се основава на разместване на фактическата власт (при арендата законният залог няма
реален характер).
в) Според ал. 3: С прехвърляне на обезпеченото вземане залогът се смята прехвърлен, когато бъде
предаден неговият предмет, освен ако прехвърлящият не се е съгласил да го държи като друго лице по
смисъла на ал. 1, точка 1. Залогът е акцесорен на главното задължение, което обезпечава и с цедиране
на главното вземане се прехвърля и заложното право. Особеното е, че става дума за “предаване на
предмета” на залог на новия кредитор,освен ако старият заложен кредитор не се е съгласил да
упражнява факт. власт за новия заложен кредитор.
1.2. Чл. 311 – търговски реален залог, при който заложният кредитор може да се удовлетвори
извънсъдебно при няколко предпоставки:
а) Договорът за залог е сключен писмено, с достоверна дата.
б) Страните да са се споразумели ако длъжникът изпадне в забава, кредиторът да се удовлетвори от
залога без съдебна намеса.
в) Предметът на залога да има пазарна или борсова цена.
Ако тези условия са налице кредиторът има право сам да продаде заложената вещ или ценна книга,
без да иска разрешение от съда. Няма значение как ще ги продаде. Задължението на заложния
кредитор е да уведоми залогодателя и да му предаде остатъкът от цената ако има такъв. Няма
ограничения и по отношение на цената, за която се продава стоката. Според проф. Герджиков никаква
уговорка не може да доведе до възможността заложния кредитор за стане собственик на залога, тази
възможност е изрично изключена от чл. 152 ЗЗД, който действа и в ТП.
Когато възниква законен залог, кредиторът може да се удовлетвори извънсъдебно винаги.
1.3. Залог на бързо разваляща се вещ – чл. 313. Особеното е, че кредиторът може да продаде вещта без
съдебна намеса (подобно на 311). Предпоставки за това са:
а) Предметът на заложното право да подлежи на бърза развала.
б) Да има пазарна или борсова цена.
Това също като по чл. 311 е реален залог, но за разлика от чл. 311 тук не е необходимо договорът да
има писмена форма и достоверна дата, а не е и необходимо залогодателят да се съгласи кредиторът да
продаде вещта. Кредиторът не може да се удовлетвори извънсъдебно, а може само да продаде вещта.
Той е длъжен да вложи цената в банка и да уведоми залогодателя. От момента на влагането на
получената сума в банката, заложният кредитор придобива заложно право върху това вземане.
1.4. Чл. 314 урежда залог, при който кредиторът има право да събира плодовете (длъжен е, защото
упражнява фактическата власт) и да се удовлетвори за сметка на своето вземане, ако това се уговори.
Тук проблемът е, че ако задължението и плодовете не са еднородни, по каква стойност да стане
прихващането. Това следва да се уговори, иначе правилото е неприложимо.
1.5.Чл.312 урежда залог,който не е реален(консенсуален) и е уреден в ЗОЗ.В ГП консенсуален е залога
на речни и езерни кораби и въздухоплавателни средства.За този залог се изисква форма за
действителност–писмена с нотариална заверка на подписите.Публичността се постига с вписване в
корабния или въздухоплавателния регистър.Ако корабът/самолетът плава/лети под български флаг, но
не е вписан в български регистър,вписването се извършва в съответното въздухоплавателно
свидетелство.
2. Търг. право на задържане – чл. 315. ТПЗ възниква при предпоставките, уредени в ТЗ и не се
включва в някаква по-обща категория пр. на задържане, т.е. не е разновидност на пр. на задържане по
чл. 91 ЗЗД или чл. 73 ЗС.
2.1. Елементите на фактическия състав:
а) Възниква за обезпечаване на вземане, което е породено от сделка, сключена между търговци, т.е.
става дума за двустранна търговска сделка.
б) Вземането (на задържащият наречен кредитор, макар че е в същото време и длъжник) в полза на
кредитора да е изискуемо (не е необходимо вземането да е ликвидно като по чл. 91).
в) Да има фактическа власт.Предмет на ТПЗ могат да бъдат само движими вещи и ЦК.Няма изискване
държането да е възникнало по силата на сделката, по която възниква правото на задържане.
108
г) Вещите или ЦК трябва да са получени със съгласието на насрещната страна (правомерно). ТЗ
допуска да възникна ТПЗ и в хипотезите на ал.2, които са по-особени:
а.кредиторът е станал собственик на вещта,но има задължение да я прехвърли обратно–става дума за
различни фидуциарни сделки. Поначало правото на задържане се поглъща от правото на собственост,
т.е. само държателят има право на задържане, не може собственикът да упражни това право;
б. собствеността на вещите е прехвърлена на трето лице за длъжника върху кредитора, но той е
трябвало да я прехвърли обратно на длъжника (има нужда от корективно тълкуване “от длъжника”, а
не “за дължника”) - става дума за различни договори за поръчка и най-вече за комисионен договор.
5) Кредиторът да е получил вещта правомерно и без тази вещ да има специално предназначение.
Според ал. 4: Правото на задържане отпада, ако длъжникът е наредил друго до предаването на вещта
или кредиторът се е задължил да постъпи с нея по определен начин (напр. ако при комисионен
договор комисионерът е поучил вещ, за да я продаде на 3то лице). Това специално предназначение
трябва да е уговорено преди предаването на вещта.
2.2. Законът познава известни изключения от тези предпоставки:
а) Има възм. за възникване на ТПЗ за неизискуеми задължения – 2 алтернативни предпоставки (ал.5,
т.1 и 2):
- Ако длъжникът е в открито производство по несъстоятелност, т.е. той е неплатежоспособен или
свръхзадължен, но не е обявен в несъстоятелност. Кредиторът с право на задържане е привилегирован
и той трябва да може да се удовлетвори.
- Ако е предприето безуспешно принудително изпълнение срещу длъжника, не е казано, че е от същия
кредитор. Когато вземането стане изискуемо кредиторът по ТПЗ може да не успее да се удовлетвори,
защото това означава, че липсват активи и няма защо да се чака да стане изискуемо.
б) Ал. 6: Правото на задържане се запазва, ако длъжникът е наредил друго до предаването на вещта
или кредиторът се е задължил да постъпи с нея по определен начин, щом обстоятелствата по ал. 5 са
узнати от кредитора след предаването на вещта. В този случай ТПЗ възниква дори и вещта да е дадена
със спец. предназначение.
2.3. Съдържанието на ТПЗ не се отличава принципно от ПЗ по ЗЗД:
а) Кредиторът може да откаже да върне вещта или ЦК до изпълнение от другата страна.
б) Кредиторът е обезпечен, привилегирован кредитор (чл.136, т.4 ЗЗД урежда особената привилегия на
кредитора върху вещта; тази разпоредба се прилага изцяло).
в) Кредиторът е привилегирован и при производство по несъстоятелност (чл.722), но тук привилегията
е втора по ред и следва залога.
2.4. Има една особеност, която не е в интерес на оборота. Доколко ТПЗ може да се упражни по
отношение на трети лица, които са нови собственици? Съществува Тълкувателно постановление №6
от 1974 г., но то се отнася до ПЗ в ГП. ТПЗ не може да се упражни по отношение на тези лица, освен
ако кредиторът може да противопостави на тях възражения, които има срещу претенцията на
длъжника за предаване на вещта. Следователно третото лице трябва да е длъжник на кредитора, т.е. да
встъпи в дълг или да замести в дълг първоначалния длъжник, но на практика това не става. Според
Калайджиев това е недостатъкът на закона в ал.3 и режимът сега е по неблагоприятен отколкото в
стария ТЗ.
2.5. Според проф. Герджиков приложение намира чл. 91, ал. 4 ЗЗД: Задържане не се допуска, ако се
представи надлежно обезпечение.

47. Особени залози.

Уредбата е в специалния Закон за особените залози.

1. Защо са особени?
1.1. ОЗ не е реален (най-важна особеност), т.е няма предаване на имущество, защото предмет на ОЗ
могат да са не само вещи. Договорът е консенсуален. Преимуществата на това са, че залогодателят
може да използва в своята стопанска дейност заложеното имущество. От друга страна заложният
кредитор се освобождава от необходимостта да се грижи за запазването на залога. Това не означава, че
ОЗ няма недостатъци: залогодателят може да обезцени вещта или да я прехвърли, т.е. обезпечението
не е така сигурно както при реалния залог, но този залог в много по-голяма степен отговаря на
нуждите на съвременния оборот.

109
1.2. Нереалния залог съответства повече на новото време. ОЗ не гарантира 100 % сигурност, а целта
му е да се разширят възможностите за обезпечаване, което разширява възможностите за кредитиране,
което пък ускорява оборота. Колкото повече обезпечения могат да се дадат, толкова повече кредити
могат да се дадат.
2. Особености:
2.1. Не попада точно под родовото понятие “търговски залог” по чл. 310, тъй като обезпечава права по
сделка, която може да не е търговска. Изискването на закона е залогодателят да е търговец или лице
по чл. 2 ТЗ. Следователно приложното поле на ОЗ е по-широко от приложното поле на търговския
залог по ТЗ. В повечето случаи ОЗ се използва за обезпечаване на търговски сделки, но това не е
задължително. Според чл. 3 ЗОЗ съдържа някои изключения: (2) Ограничението по ал. 1 не се прилага
по отношение на съпруга на едноличния търговец, съответно на лицето по чл. 2 от Търговския закон.
(3) Ограничението по ал. 1 не се прилага при залог на безналични ценни книжа, дружествени дялове
от събирателни и командитни дружества, командитни дружества с акции и дружества с ограничена
отговорност. Ограничените по ал. 2 е разбираемо, защото безналичните ЦК не са притежание само на
търговци и на лица, които извършват стопанска дейност. Законът позволява и на съдруж. в ТД да са
залогодатели, защото ОЗ може да има за предмет друж. дялове, а не е необходимо съдружниците да са
търговци.
2.2. ОЗ може да бъде само договорен, няма ОЗ, който да е законен.
2.3. Договорът не е реален, но е формален – писмената форма е за действителност. Достатъчна е
проста писмена, не квалифицирана форма (в някои хипотези е необходима квалифицирана писмена
форма – нотариална заверка на подписа при залог на дял от търговско дружество и залог на
предприятие), за да възникне заложно право между залогодателя и заложния кредитор, но за да може
да се противопостави на трети лица залогът трябва да се впише. Залози, които не са реални са
съществували и доста преди ЗОЗ, но не е съществувал регистър за тях. Липсата на регистър усложнява
отношенията между заложния кредитор и другите кредитори на залогодателя и заложния кредитор и
3ти лица, придобили вещта. Вписването има значение в следните насоки:
а) Определя поредността на удовл. - ако има повече от 1 залог, този, който е вписан най-напред има
предим.;
б) При прехвърляне на заложеното имущество, вписаният залог следа имуществото и може да се
противопостави на 3то лице приобретател. Това и така с известни уговорки. По отношение на 3ти
лица, които придобиват самостоятелно права върху вещта, заложното право трябва да се впише и по
отношение на тях, т.е. вписва се и продажбата (извършва се вторично вписване) и само заложният
кредитор може да се удовлетвори от вещта, собственост на 3тото лице.
Вписването се извършва в Централен регистър за ОЗ, но има залози, които не се вписват там, когато за
съответното имущество по принцип се води друг регистър (безналични ЦК – в Централния депозитар;
безналични ДЦК в специален регистър; дялове от ТД и търговски предприятия – продажбата им се
вписва в Търговския регистър и залогът се вписва там в специален регистър на ОЗ на дружествени
дялове и търговски предприятия, като се води по партидата на съответния търговец, а при залог на
дружествени дялове на съответното дружество – Наредба 14). Става дума поначало за движими вещи,
за които не се води регистър, системата на вписване в този случай е персонална, не е реална, т.е.
вписва се по партидата на залогодателя, а при вторично вписване се открива партида на
приобретателя. За да е реален регистъра, трябва да има регистър на всички движими вещи. При залог
на вземания или съвкупност от вземания според Кацарски вписването на ОЗ не измества съвсем
значението на уведомяването – длъжникът трябва да е уведомен, за да има залога действие спрямо
него.
3. Обекти на заложното право, предмет на залога. Законът употребява термина “заложено имущество”,
което е по-широко от “вещи”.
3.1. Движими вещи, с изключение на кораби и въздухоплавателни средства, за които има друг ред –
“имобилярна ипотека” по КТМ или реда по Закона за гражданското въздухоплаване.
3.2. Вземания.
3.3. Безналични ЦК. Наличните не могат да се залагат по ЗОЗ, а чрез заложно джиро, което е реално.
При наличните ЦК заложният кредитор обаче може да използва реда на ЗОЗ за удовлетворяване по
извънсъдебен ред.
3.4. Дружествените дялове от всякакви ТД, включително персонални, чиито дялове по дефиниция са
винкулирани – не могат да се прехвърлят, строго лични са, т.е. самият дружествен дял не може да е
110
предмет на залога, защото това би означавало, че може да се продаде и друг да стане съдружник, което
не е позволено. Следователно залага се ликвидационен дял, т.е. имущество, което би получил – това е
парично вземане, срещу което се провежда принудително изпълнение, а не дружествения дял като
членствено правоотношение.
3.5. Съвкупности като самостоятелни обекти – законът изброява изчерпателно 4 вида:
а) съвкупност от взем. (напр. 5 вземания към банка Х или вземане по труд. Правоотн. към работодател
Х);
б) съвкупност от машини и съоръжения (едно лице, което извършва стопанска дейност залага всички
машини, с които се извършва стопанска дейност или други);
в) съвкупност от стоки или материали (готова продукция или суровини);
г) безналични ЦК (всички акции от дружеството Х).
Особеността на всички съвкупности е това, че става дума за динамичен обект, в който могат да влизат
или излизат елементи. Целта е да се създадат повече обекти за залагане, което да увеличи
възможностите за обезпечаване и кредитиране. Динамичният характер не е винаги динамичен, в един
момент става статичен – при пристъпване към изпълнение, когато кредиторът започне да се
удовлетворява, от тогава насетне съвкупността “замръзва”, т.е. не могат да излизат елементи, но могат
да влизат в нея.
3.6. Търговско предприятие, което също е една съвкупност, но по особена и също динамична.
ЗОЗ допуска обект да е родово определено имущество, което не е допустимо при реален залог, защото
там има предаване, което неминуемо е свързано с индивидуализиране. Предмет могат да бъде и
бъдещо имущество. Бъдеща реколта също се допуска да бъде заложена, защото селските стопани в
повечето случаи нямат имущество, което да залагат. Но има ограничение: реколта само за една година
може да се залага, т.е. от текущата или следващата година. Целта на това ограничение е да не се
заробва селския стопанин. При вземане заложното право се разпростира и върху лихвите, за разлика
от ЗЗД.
4. Какво може да бъде главното вземане, което се обезпечава с ОЗ? Границите са много широки –
вземането може да е условно или бъдещо; родово или индивидуално определено. Изрично законът
предвижда, че се обезпечава както вземането, ката и произтичащите от него акцесорни права (лихви и
неустойки), ако друго не е уговорено и то без ограничение за разлика от ЗЗД.
5. Съдържание на заложното право.
5.1. Заложният кредитор не може да упражнява фактическа власт, следователно не разполага и с
вещните искове на заложния кредитор по ЗЗД. Може обаче да иска получаване на фактическата власт,
но едва след като пристъпи към изпълнение, към удовлетворение. Може да иска да получи държането
върху заложеното имущество и в тази насока може да иска съдействие от съдия-изпълнител по чл. 414
ГПК.
5.2. Най-важното право на заложния кредитор е да се удовлетвори от заложеното имущество, но с
известна особеност: чл. 10 и чл. 16 ЗОЗ уреждат 3 алтернативни възможности за това.
а) Първата е да се удовлетвори от самото заложено имущество и тогава ще има привилегията по
чл.136 (1), т.3 ЗЗД и чл.722 (1), т.2 ТЗ, т.е. същата особена привилегия, същия ред както и кредитора по
реалния залог.
б) Възможно е заложеното имуществото да е погинало и тогава заложният кредитор има вземане за
обезщетение ако е застраховано, което е една заместваща облага, т.е. по пътя на реалната суброгация
заложният кредитор може да се удовлетвори по същия начин от това вземане (следователно няма
разлика). Възможно е имуществото да е продадено на 3то лице. Според чл. 8, ал. 2, т. 2
залогодателят може да се разпорежда свободно със заложеното имущество, като принципът е, че
залогът следва вещта. Чл. 78 ЗС не е приложим при ОЗ и 3тите лица могат да проверят в регистъра
дали има ОЗ или не. Ако залогодателят се е разпоредил възмездно, в патримониума му ще влезе нещо
друго в резултат на насрещната престация, върху него заложният кредитор има същата привилегия
(няма разлика), защото това пак си е реална суброгация.
в) Най-често ако залогът е погинал и има заместваща облага или насрещна престация при
разпореждане, тя не може да се индивидуализира в патримониума на залогодателя. Редът на
привилегията се запазва само ако облагата може да се обособи в имуществото на залогодателя. Това
обаче в повечето случаи е невъзможно, защото се получават пари. Тогава редът на привилегията се
губи, защото няма годен обект. Ако обаче има равностойност, която не може да се обособи, законът
предвижда, че заложният кредитор придобива обща привилегия върху цялото имущество за
111
стойността на заместващата облага (насрещната престация), която е първа по ред (след особените
привилегии, но преди всички останали). Това е най-често срещаната хипотеза.
7. Удовлетв. е извънсъдебно, не е чрез съдия-изпълнител, производството е частно. Все пак може да се
търси съдействие от съдия-изпълнител за опр. действия. Изпълнението се извършва от заложния
кредитор. Той трябва:
7.1. Да впише в регистъра пристъпването си към изпълнение по партидата на залогодателя;
7.2.Да уведоми залогодателя и от момента на уведомяването,залогодателят не може да се разпорежда.
Самият кредитор продава имуществото, без да има специален ред за това - както прецени кредитора,
но трябва да полага грижата на добрия търговец. Това означава, че упражнява чуждо право от свое
име, защото не е собственик. Парите не се получават от кредитора, а от доверено лице на кредитора –
“депозитар”, който съхранява парите по сметка и разпределя съразмерно сумата, когато има повече
кредитори.
8. Погас. на заложното право. По принцип зал. право се погас. по класическите основания. Има 2
особености:
8.1. При прехвърляне на заложното право, заложният кредитор можа да противопостави заложното си
право на 3тото лице само ако залогът е вписан и спрямо него. Ако залогът не е вписан по отношение
на 3тото лице той не може да му се противопостави. Залогът не се погасява – ако прехвърлителния
способ е възмезден залогът тежи върху насрещната престация (заместващата облага) или става обща
привилегия. Залогът се погасява ако прехвърлянето е безвъзмездно.
8.2. Чл. 7 ЗОЗ е много специална хипотеза, създадена изцяло за нуждите на оборота: Залогът се
погасява, ако трето лице придобие по сделка, извършена от залогодателя в кръга на обикновената му
дейност по занятие, права върху заложеното имущество, които са несъвместими със заложеното право.

48. Търговска продажба – понятие и правен режим. Сделка за покритие.

Продажба на публичен търг.

1. Общи бележки. Правна уредба – чл. 318-341 ТЗ. Договорът е двустранен, възмезден, консенсуален,
комутативен и т.н. Съдържа всички особености на обикновената продажба, има облигационно-вещно
действие, субсидиарно се прилагат правилата на ЗЗД. Основните елементи на договора са предметът и
цената. Предметът може да е вещ или право. Безусловната продажба на бъдеща вещ emptio spei е
единственото изключение, когато продажбата е алеаторен договор.
2. Особености на търговската продажба спрямо продажбата по ЗЗД:
2.1. Според чл. 318, ал. 1: търговската продажба (ТПр) е тази, която според правилата на ТЗ е
търговска сделка, т.е. абсолютна търговска сделка или продажба, която е свързана със занятието на
търговец, който е страна по тази сделка. Тази сделка може да бъде едностранна, двустранна или
търговска сделка по общите правила. Не е търговска продажбата, която има за предмет вещ за лично
потребление и купувачът е ФЛ, независимо, че по общите правила трябва да бъде търговска (ал. 2).
2.ТПр има по правило за предмет движими вещи,т.нар.“стоки”.Това са движими вещи свързани с
търговията.Не винаги е така–изключение има,когато предмет на ТПр е недвижим имот,напр.по
чл.1,ал.1,т.14.Според Герджиков продажбата на недвижим имот,макар и търговска сделка се
подчинява до голяма степен на разпоредбите на ГП(напр.формата е нотариален акт).
Според проф. Герджиков при предаването на стоките, в изпълнение на договора има определени
особености. При търговската продажба се използват клаузите “франко”, “ФОБ” и “СИФ”. Клаузата
“франко” се използва само във вътрешно търговската продажба, тази клауза означава, че продавачът е
длъжен да осигури стоката до определеното място (напр. “франко гарата на продавача”) и да понесе
разноските за това. Клаузата не промяна момента и мястото на преминаване на собствеността и риска.
Клаузата “ФОБ” (free on board) означава, че продавачът е длъжен да достави стоката до борда на
кораба и да понесе всички разноски до този момент. Клаузата “СИФ” (cost, insurance, freight) означава,
че продавачът е длъжен да достави стоката до пристанището, да я натовари на кораба, като поема
разноските за това, да я застрахова за своя сметка и да поеме навлото до пристанището на
местоназначението на стоката.
3. Особености във връзка със съществените елементи на договора:
3.1. Цена. Цената трябва да бъде определена или поне определяема, по общите правила на ОП, но в ТП
има отклонение от това правило в чл. 326, ал. 2 – ако няма правило, чрез което да може да се определи
цената, счита се, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на
112
сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства, т.е. критерият е зависим
от правилата на оборота. По ал. 3 се изчислява нето-тегло: Когато цената се изчислява според теглото
на стоката, теглото на опаковката се приспада. Това правило се прилага и когато за запазването на
стоката се използва съхраняващо я вещество, различно от нея. Разпоредбите по ал. 2 и ал. 3 са
диспозитивни.
3.2. Срок.
а) Чл. 319 създава правило, което урежда срока за предаване на стоката: Когато не е уговорен срок за
предаване на стоката, купувачът може да поиска предаването й в разумен срок. Разумен срок означава
достатъчен според обстоятелствата.
б) Чл.320 също съдържа диспозитивно правило, което се прилага в случай, че е уговорено стоката да
се предаде и приеме в склада на продавача: Когато е уговорено стоката да се приеме в склада на
продавача, страните определят в какви срокове и по какъв начин продавачът ще уведоми купувача, че
тя е готова за предаване. Ако това не е определено, уведомяването се прави поне три дни преди деня
на предаването, а ако страните са в различни населени места - поне пет дни преди този ден.
Уведомлението , че стоката е готова за предаване се нарича авизо.
4. Допълнителни задължения за продавача, които не са познати на ЗЗД:
4.1. Чл. 321 съдържа задължение “за издаване на фактура”. На практика това е задълж. по договора, но
по Данъчното право има и админ.-правно задължение за това, когато сделката е облагаема, с
начисляване на ДДС.
4.2. Чл. 322 – задължение “за сервиз”. Става дума за задължение, което се изпълнява не безвъзмездно.
Възниква в случай, че не се уговори друго, т.е. правилото е диспозитивно.
5. Специални правила във връзка със задълженията на купувача:
5.1. Чл. 325 – задължение “за пазене на стоката”, когато тя е получена от друго населено място в
случай, че купувачът отказва да я приеме(става дума по-точно за “получаване” на стока с недостатъци
или за друго неизпълнение на договора), дотогава, докогато е необходимо продавачът да даде
нарежданията си (срокът за това се диктува от обичайните правила на оборота). Ако продавачът се
забави с нарежданията тогава купувачът може да предаде стоката на 3то лице за пазене за сметка на
продавача като го уведоми. Според ал. 2 ако стоката подлежи на бързо разваляне или съхраняването й
е свързано със значителни усилия или разноски купувача може да я продаде, но не може да се
разпорежда със сумата, която принадлежи на продавача. Според ал. 3 когато не са дадени нареждания
по ал. 1 продавачът отговаря само за умисъл или груба небрежност.
5.2. Чл. 324 – задължение “за преглед на стоката”, което не е същинско задължение. Упражняването на
това задължение е необходимо, за да може купувачът да запази правата си в случай на неточно
изпълнение със стока с недостатъци. Ако купувачът открие, че е налице неточно изпълнение, трябва
незабавно да уведоми продавача. В противен случай той губи правата си да възразява по силата на
необоримата презумпция в изр. 2, която не се прилага само при скрити недостатъци на вещта, защото
тук става дума само за външен преглед.
5.3. Чл. 327 съдържа правило, свързано със задължението “за плащане на цената”, което е доразвитие
на чл. 200 ЗЗД: Купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите,
които му дават право да я получи, освен ако е уговорено друго. Коносаментът и складовия запис
материализират право да се получи стоката, предаването на такава ЦК се счита за предаване на самата
стока. Правилото е диспозитивно. Ал. 2 урежда право да продавача да откаже изпращането на стоката
при дистанционна продажба: Ако продавачът се е задължил да изпрати стоката, той има право да иска
това да стане само срещу плащане на цената или срещу представяне на доказателства за плащането й.
6. Сделка за покритие. Чл. 323 съдържа още общо правило, уредено въз основа на едно общо правило
на Виенската конвенция за международна продажба на стоки, т. нар. “сделка за покритие”. При
разваляне на договора изправната страна може да търси обезщетение за претърпени вреди, резултат на
развалянето (според Калайджиев това са негативни вреди). Проблемът е как се определят тези
негативни вреди. Изправната страна може да сключи една заместваща сделка, която да компенсира
негативните вреди, но тази сделка може да се сключи при по-неизгодни условия от развалената.
Тогава изправната страна може да търси от неизправната страна разликата в условията между
развалената продажба и заместващата сделка. Заместващата сделка обаче трябва да бъде сключена в
подходящ срок, защото цените са динамична величина и условията могат да се изменят съществено.
Освен обезщетение за негативни вреди, изправната страна може да търси обезщетение и за други

113
вреди по общия ред, но тях трябва да докаже. С/д Калайджиев това е общо правило и се прилага и при
обикн/ продажба по ЗЗД.
7. Забава на купувача за получаване на стоки – чл. 328. Ал. 1 визира последиците и от забава на
купувача, който освен, че е кредитор по сделката е и длъжник за получаване на стоката. В този
случай продавачът има 3 възможности: 1. да я предаде за пазене; 2. да я продаде по пазарни цени или
на публичен търг, след като извести купувача за това и му съобщи времето и мястото на продажбата
или на търга; 3. при бързо развалящи се стоки да ги продаде без предизвестие. Т.2 следва да се тълкува
по смисъла на чл. 337 и следващите. Във всеки от трите случая продавача се освобождава от
задължението да предаде стоката. Предаването за пазене и продажбите са за сметка и на риск на
купувача (ал. 2).
8. Продажба на публичен търг с явно наддаване - чл. 337-341.
8.1. Основният въпрос е кой е оферент и кой е адресат на офертата. Оферент е участникът в търга, а не
организаторът. Условията се обявяват предварително от продавача, но самата оферта се прави от
купувача, който участва в търга. За да е валидна офертата трябва да отговаря на предварително
обявените условия.
8.2. Търгът се ръководи от лице, определено от продавача, действащо в негов интерес. Между тях има
договорни условия, той е мандатар, довереник.
8.3. Чл. 339 урежда диспозитивно правило: Лицето, което ръководи наддаването, възлага стоката на
предложилия най-високата цена. Продажбата се смята сключена с възлагане на стоката.
8.4. Офертата се приема от продавача чрез лицето, което ръководи търга и договорът се счита сключен
от момента на възлагане на стоката. За разлика от публичната продан на запорирана вещ, продажбата
на публичен търг е деривативно, а не оригинерно основание.
8.5.Купувачът трябва да плати цената веднага - ако не изпълни това си задължение,продавачът може
да развали договора.В този случай продавачът се насочва към лицето, предложило втората цена.
8.6. Чл. 341 урежда едно особено правило: Продажбата на търг, сключена в резултат на действия,
които противоречат на закона или на добрите нрави, може да бъде обявена за недействителна по
искане на всеки заинтересуван в 10-дневен срок от възлагането. При иск за плащане на цената
купувачът може да поиска унищожението на продажбата чрез възражение. Изр.1 се нуждае от
корективно тълкуване, тъй като по отношение на формата на недействителността се счита, че става
дума за унищожаемост. Става дума не за порок на самата продажба, а за неморалност на действия,
които са опорочили волята на страните.10-дневният срок е преклузивен и е кратък с цел да се постигне
по-бързо стабилизиране на отношенията. Срокът не лишава кредитора от правото да унищожи
продажбата по пътя на възражението, при това без ограничение във времето. Продажбата може да се
унищожи чрез иск, който може да се предяви не само от страните по продажбата, а и от всеки
заинтересован – и останалите участници в търга имат интерес от водене на такъв иск

49. Особени правила за някои продажби.

1.Транзитна продажба–чл.329 -договор,по силата на който продавачът се задължава да предаде

стоката на трето лице,посочено от купувача.Тук има две правоотношения:1)между продавач и купувач
– страни по договора за транзитна продажба и 2) между купувач и трето лице, което също е договор за
продажба, но купувачът по първото правоотношение е продавач по второто. Следователно има две
продажби. Между продавача и 3тото лице няма правоотношение. Тъй като стоката се получава
направо от третото лице и цената може да се заплати от него (ал. 3). Това е ясно и без изрично
правило, 3тото лице сигурно ще трябва да плати нещо и на продавача защото иначе не би имало
смисъл от тази конструкция. За да може продавачът да изпълни задължението си по договора, той
трябва да съобщи на купувача за изплащането на стоката на третото лице. Освен това продавачът
трябва да предаде на купувача копие от документите, които придружават стоката. Това е необходимо
и за двете правоотношения. ТЗ не урежда преминаването на собствеността и риска, затова се прилагат
общите правила на ЗЗД (чл. 24). Но когато предмет на продажба са родово определени вещи, трябва да
се извърши индивидуализация и по двете правоотношения. Тя може да се извърши и от третото лице.
С една и съща индивидуализация рискът може да премине към купувача по първото правоотношение
и към третото лице по второто. Транзитната продажба се различава от финансовия лизинг по това, че
при нея прехвърля собственост, а при договора за финансов лизинг - не.

114
2. Дистанционна продажба – чл. 330. Всъщност уредени са правилата за т.нар. “несъщинска
дистанционна продажба”, което е условно наименование. Същинската дистанционна продажба е тази,
при която купувачът и продавачът имат местожителство в различни населени места. Продавачът по
ЗЗД изпълнява задължението си за предаване по своето местоживеене. Собствеността и риска
преминават при предаването на вещта на спедитор или превозвач или на самия купувач в населеното
място на продавача. В чл. 330 става дума за превозване на стоката до място, което е различно от
мястото на предаване. Правилата са диспозитивни. Според ал. 1: Ако стока трябва да се изпрати на
място, различно от мястото на предаването, разноските по изпращането и превозването са за сметка на
купувача. По ал. 2 продавачът поема допълнително задължение за предаване на място, което е
различно от мястото на предаване ако предаването е уговорено франко определено място, като
разноските за сметка на продавача. Ал. 3 според Калайджиев е излишна, защото разноските така или
иначе винаги могат да се претендират: Разноските по изпращането и превоза, както и разпределянето
на други разноски във връзка с изпълнението на договора, могат да бъдат определяни чрез
позоваване на общи условия, изготвени от международни и други институции. Става дума за
условията на ИНКОТЕРМС. Обикновено всички разноски са за сметка на купувача.
3. Особени случаи на продажби:
3.1. Продажба с уговорка за изкупуване – чл. 333. Продажбата с уговорка да изкупуване е продажба
под прекратително условие според проф. Герджиков. Тази продажба е забранена в ГП, защото така се
придобива един залог, а заложният кредитор не може да се удовлетвори извънсъдебно според ЗЗД. В
ТП тази продажба много често се използва, особено при търговията с ЦК или валута (при т. нар репо
сделки). За да бъде действителна тази продажба са необходими 2 условия: 1) писмена форма за
действителност; 2) срок, в който правото на изкупуване може да се упражни, след което то се
погасява.
3.2. Продажба, при която предметът на договора не е конкретизиран при сключването му – чл. 331:
Страните могат да уговорят срок, в който купувачът да уточни предмета на продажбата. При забава
на купувача продавачът може да направи това или да развали договора. Тук не е употребен точно
термина “разваляне”, защото договорът още не е породил действие, по-точно е “отказ”. С/д проф.
Герджиков тук става дума за допълнителна спецификация, т.е. договорът вече има някакъв предмет,
но той трябва да се конкрет. и индивид.
3.3. Продажба с периодично изпълнение – чл. 332: При продажба с периодично изпълнение, ако
страните са уговорили, че продавачът може да изпълнява предсрочно, даденото в повече през
предходния период се приспада от дължимото. Срокът по ЗЗД се счита установен в полза и на двете
страни, задължението не може да се иска или изпълнява преди срока.Тук има изключение от общото
диспоз. правило на ЗЗД- става дума за прихв. на изпълнение.
3.4. Има 2 вида продажби, които визират отклонение от чл. 200:
а) Продажба с предварително плащане на цената – чл. 334. За да се приложи това правило уговорката
за авансово плащане трябва да е писмена, като формата е за действителност. Ако продавачът не
предаде стоката в уговорения срок, той дължи лихва от получаването на цената, която е
възнаградителна законна лихва. Според изр. 3 цената се смята за задатък и купувачът може да я иска в
двоен размер при неизпълнение.
б) Продажба на изплащане (pactum reservati dominio) – чл. 335 (обратна хипотеза на 334). В тази
хипотеза има отклонение от принципа res periit domino. Необходимо е договорът да е в писмената
форма, която е за действителност (това изискване се критикува от проф. Герджиков, защото подобно
не съществува в общото ГП). Правилото по ал. 2 буди съмнение, въпреки че е диспозитивно:
Неплащането на вноски, които не надвишават една пета част от цената на стоката, не е основание за
разваляне на договора. Ал. 3 е безсмислена, защото дублира чл. 88 на ЗЗД: Ако продажбата бъде
развалена поради неизпълнение от купувача, продавачът може да иска и обезщетение. Проф.
Герджиков вижда смисъла на разпоредбата в съюза “и”, явно освен обезщетението, което е очевидно
може да се иска нещо друго, което според него е възнаграждение за ползването на веща (по аналогия
от чл. 206, ал. 2 ЗЗД. Той поставя въпроса и дали правилото на чл. 206, ал. 3: Уговорката платените
вноски да останат за продавача като обезщетение е недействителна може да намери приложение в ТП.
Тъй като тя не присъства в текста на ТЗ следва да се счита, че е неприложима при търговската
продажба (единствената възможност е при едностранна търговска сделка).

115
Финан. лизинг и продажбата на изплащане се различават по това, че при фин. лизинг с изплащането на
последната вноска не придобива автоматично собствеността, а за това трябва да се сключи ново облиг.
отношение.
3.5. Продажба чрез прехвърляне на ЦК – чл. 336. До някъде дублира чл. 327, ал.1, макар в първият
случай да става дума за време за плащане, а в другия за задължение за предаване, т.е. от различни ъгли
се осветлява едно и също явление: При продажба на стока чрез прехвърляне на ценна книга
продавачът се освобождава от задължението да предаде стоката, като прехвърли на купувача ценната
книга. Купувачът е длъжен да плати цената в момента и на мястото, където се предават документите,
освен ако е уговорено друго. Става дума за товарителница (товарителен запис – според проф.
Герджиков), коносамент, складов запис.

50. Договор за лизинг.

1. Общи бележки. Правна уредба: чл. 342-347 ТЗ + данъчни закони, които под “лизинг” разбират нещо
по различно (напр. чл. 31 ЗКПО).
1.1. Няма специални изисквания за страните, те се наричат лизингодател и лизнгополучател.
1.2. Договорът е двустранен, възмезден, консенсуален, неформален, но в ЗОЗ е предвидена
възможност за противопоставяне на договора за лизинг на залога, т.е. лизингополучателят може да
залага полученото имущество. Тогава може да възникне конфликт в интересите на кредиторите на
лизингодателя и лизингополучателя. За да се избегне тази възможност се прави вписване на лизинга,
за да се може лизингополучателят да го противопостави на заложния кредитор на лизингодателя.
1.3.Предмет на лизинга са вещи, поначало непотребими. Няма ограничения по отношение на срока,
както при наема(до10г.).Лизингът издава известна близост с договора за наем, тъй като предмет и на
2та договора е ползването на вещ.Чл.347,ал.1 допуска прилагане на правилата за наема, но съответно.
2. Разграничения на договора за лизинг.
2.1.Различия с договора за наем.При съпоставка на легалните дефиниции на лизинг и наем разлики не
се откриват.Има обаче специални разпоредби в ТЗ и съответно препращане,което изключва
определени правила от наема.На базата на изключените разпоредби може да се направи извода за
различията:
а) Най-важната разлика не е юридическа – при лизинга срокът на ползването е съобразен с
икономически полезния живот на вещта – вещта се ползва докато се извлекат полезните й свойства.
Това се свързва счетоводно със срока на амортизацията по ЗСчет. След изтичането на този срок
счетоводната стойност на вещта е равна на нула, макар че пазар. стойност може да е по-голяма от
нула, което обосновава възможността за закупуване на вещта.
От икономическа гледна точка според Кацарски при договора за лизинг лизингополучателя, получава
нещо много близо да пр. на собственост (ползва вещта до пълната й амортизация). Амортизират се и
недвижимите имоти – сгради (според данъчното право – 2% амортизация годишно), т.е. с/д Кацарски
може да има д-р за лизинг и на сгради.
б) При лизинга е възможно собствеността на вещта да премине върху лизингополучателя, за разлика
от договора за наем. Това е само възможност, а не иманентна характеристика на договора за лизинг.
Според проф. Герджиков при д-ра за лизинг лизингопол. има потестативното право да изкупи вещта
по т. нар. остатъчна стойност.
в) При лизинга всички разноски са за лизингополучателя, което не е така при наема. При наема
текущите разноски са за наемателя, а останалите за наемодателя.
г) Рискът от случайно погиване може да е за лизингодателя, но житейски в повечето случаи е
предвиден за лизингополучателя. При наема винаги е за наемодателя.
д) При лизинга, тъй като срокът на договора е свързан икономически с полезния живот на вещта, няма
горна граница за срока на договора, изключено е едностранното прекратяване с предизвестие и не
важи правилото за мълчаливото подновяване. Това води до извода, че лизингът е винаги срочен
договор (ако договорът е безсрочен значи става дума за наем).
2.2. Лизингът много прилича на продажба със запазване на собствеността, но има различия:
а) При продажбата преминаването на собствеността е задължително, а при лизинга – не.
б)При продажбата рискът винаги е върху купувача, а при лизинга законът урежда диференцирани
хипотези.
3. Видове лизинг.
116
3.1. Според ТЗ съществуват два вида лизинг:
а) Лизинг – определението му е дадено в чл. 342, ал. 1: С договора за лизинг лизингодателят се
задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение. Това определение не се различава от
определението за наем.
б) Финансов лизинг – договор, с който лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице,
при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. Този договор има смесен характер, тъй като включва уговорки за ползване на вещта
(характерни за лизинга), но и включва уговорки от договора за поръчка – лизингодателят извършва
правни действия за придобиване на вещта. Според Кацарски при финансовия лизинг има мандатно
правоотношение и лизингово правоотношение. Мандатното правоотношение има еднократен характер
и не съпътства лизинговото. Основната разлика между оперативния и финансовия лизинг е в носенето
на риска – при финансовия лизинг лизингополучателя носи риска от случайно погиване (в ТП това е
само непреодолима сила). Според проф. Герджиков финансовият лизинг може да се разглежда като
форма на кредитиране – става дума за инвестиционен кредит, тъй като се влагат средства с
инвестиционна цел.
3.2. Разбирането на данъчния закон:
а) оперативен лизинг, който е чист наем;
б) финансово обвързан лизинг – лизинг по смисъла на ТЗ.
Данъчният закон не урежда финансовия лизинг по смисъла на ТЗ. Чл. 31 на ЗКПО разкрива
особености, които не се съдържат в ТЗ: Финансово обвързан (финансов лизинг) е този наемен договор,
при който задължително се съдържа клауза за прехвърляне на собствеността върху актива на
наемателя, както и поне две от следните три условия: 1. прехвърляне на наемателя на всички рискове и
изгоди, свързани със собствеността върху актива; 2. срокът на наемния договор, в това число
сроковете, за които се подновява, да покриват пo-голямата част от полезния срок на използване на
актива; 3. прехвърлянето на собствеността на наемателя да се извършва към края на срока на
лизинговия договор.
4. Задължения на страните при обикновения лизинг:
4.1. Задължения на лизингодателя:
а) да предаде вещта в състояние, годно за нейното ползване;
б) да монтира, въведе в действие и поддържа вещта в състояние, годно за ползване за сметка на
лизингополучателя;
в) да осигури условия за спокойното ползване на вещта. Да се въздържа от извършване на сделки или
действия, които пречат за нейното ползване;
г) да прехвърли собствеността върху вещта ако е уговорено.
4.2. Задължения на лизингополучателя:
а) да получи вещта;
б) да я ползва с грижата на добрия търговец за определено от договора ползване, а при липса на такава
уговорка, съобразно предназначението й. За разлика от наема всички разноски по това ползване (не
само текущите) се носят от лизингополучателя. Да съобщава за повредите и посегателствата върху
вещта на лизингодателя;
в) да плаща лизинговите вноски. Начинът за това се договаря. Поначало (тъй като срокът на договора
е съобразен с икономическото ползване на вещта) общият размер на вноските е съобразен с
амортизационната й стойност и не може да е по-малък от нея. В практиката лизингът се разглежда
като кредитна операция – прехвърлят се активи със забавено плащане. Затова вноските включват не
само цената на вещта, но и цената на времето до плащането на последната вноска + разноските и
печалбата на лизингодателя;
г) да върне вещта, ако не е уговорено друго.
5. Задължения на страните при финансовия лизинг :
5.1. Задължения на лизингодателя:
а) да избере и придобие вещта при условия, определени от лизингополучателя и да уведоми
продавача, че действа за лизингополучателя, макар и да действа от свое име;
Някои от задълженията (общи с тези при обикновения лизинг) може да се изпълнят и от 3то лице (и
при обикновения лизинг може), като тук тази възможност е по-приложима.
б) да предаде вещта в състояние годно за ползването й;

117
в) да монтира, въведе в действие и поддържа вещта в състояние, годно за ползване за сметка на
лизингопол.;
г) да осигури условия за спокойното ползване на вещта;
д) да прехвърли собствеността върху вещта ако е уговорено.
е) да прехвърли на лизингополучателя правата спрямо 3тото лице заедно със собствеността (това
задължение е специфично за финансовия лизинг). Това задължение не е уредено разгърнато с правила
в закона, но е необходимо, защото няма пряко облигационно отношение между 3тото лице и
лизингополучателя (при евикция лизингополучателя трябва да има преки права срещу 3тото лице).
5.2. Задължения на лизингополучателя. По принцип те са същите като при обикновения лизинг. Има
една особеност, която съществува по силата на диспозитивно правило на закона. Лизингополучателят
носи риска от погиването и повреждането на вещта. Това правило се прилага ако не е уговорено друго.
При обикновения лизинг такова правило няма, разбира се то може да се уговори. Тъй като няма
толкова голяма разлика в отношенията между лизингодател и лизингополучател при обикновения и
финансовия лизинг, Калайджиев смята, че не би следвало да има такава разлика в уредбата им.
Според Кацарски основната разлика между оперативния и финансовия лизинг е в носенето на риска –
при финансовия лизинг лизингополучателят носи риска от случайно погиване (в ТП това е само
непреодолима сила). При оперативния лизинг рискът се носи от лизингодателя, както е правилото и
при наема. Според ЗЗД при погиване на веща договорът се прекратява за в бъдеще. Тъй като обаче
според чл. 288 първо се прилага ТЗ, а после ЗЗД се поставя въпроса дали не трябва да се приложи при
оперативния лизинг разпоредбата на чл. 306 ТЗ. Чл.347, ал.2 препраща към специалните правила на
ЗЗД, т.е. изключва приложението на 306 ТЗ. При погиване на вещта при финансовия лизинг
лизинговото правоотношение продължава да съществува и лизингополучателят ще трябва да
продължи да плаща вноски. Това обяснява и кой е заинтер. да прави застраховка. Проф. Герджиков
смята обратно - лизингодателят може да упражнява правата си по договора само по отнош. на неговия
съконтрагент – лизингополучателят.
6. Сублизинг и пренаемане (Ал. Кацарски). Пренаемането е допустимо по ЗЗД, но само за част. При
сублизинга правилото е допустимост, в договора може да се изключи необходимостта от съгласие на
лизингодателя. Пренаемането има известно рефлексно действие – пряк иск на наемодателя срещу
пренаемателя. Поставя се въпросът може ли лизингодателят да има вземане срещу
сублизингополучателя. Рефлексното действие произтича от закона и след като не е изключено се
прилага чл. 234, ал. 3 ЗЗД: Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той
дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил
преждевременно. Предимството на сублизингополучателя е, че не може да бъде отстранен от вещта
след като е допустим сублизинг – той може да противопостави облигационно правоотношение.
7. Лизинг на предприятие (Ал. Кацарски) – допустим е на основание чл. 347, ал.1, като правилата на
чл. 15-17 ТЗ не важат, тъй като лизингът не е разпоредителна сделка. За какво е допустим лизинг при
предприятието: вещни права, фактически положения свързани с вещи, задължения, фактически
положения несвързани с вещи (не се знае обаче какво става с правата на интелектуална собственост).
Препращането на чл. 347, ал. 1 е крайно недостатъчно – в договора е задължително да се включат
клаузи, които уреждат отношенията за елементите от съвкупността, които нямат характера на вещни
права, както и фактически състояния, които не са по повод вещи. Може ли договорът да се допълни от
съда ако няма такива клаузи, само ако изрично е уговорено.Ако няма такива клаузи лизингът на
предпр. може да се разглежда като лизинг на съвкуп. от вещи (частична недействит.) или да има пълна
недействит.
8. Прекратяване на договора за лизинг. Няма спец. правила, но има отклон. от правилата за прекр. на
наема.
8.1. При лизинга няма максимален 10 годишен срок. Срокът може да е по-дълъг и съответно
прекратяването да настъпи в по-късен момент.
8.2. Не важи правилото за мълчаливо прекратяване на договора.
8.3. Не може да се прекрати с едностр. писмено предизвестие, защото по принцип лизингът е срочен
договор.

51. Комисионен договор

Камелия Касабова

118
Комисионният договор, спедиционният договор и договорът за консигнация образуват гръбнака на
мандатните отношения в търговското право.Те са модификации на договора за поръчка по ЗЗД. При
договора за поръчка има 2 страни в правоотношението – доверител и довереник. Доверителят възлага
на довереника да извърши за негова сметка определени правни действия. Договорът за поръчка не
определя от чие име ще се извърши правното действие, а единствено, че ще е за сметка на довереника.
Договорът за поръчка може да е съчетан с упълномощителна клауза и тогава довереникът ще
извършва правните действия от името на доверителя. Договорът за поръчка може да е съчетан с
косвено представителство – довереникът ще извършва правните действия от свое име но за сметка на
доверителя със задължение да прехвърли резултата в неговата правна сфера.
1.Общи бележки.Комисионният договор беше уреден в ЗЗД,в ТЗ има някои малки отклонения.
Легалната дефиниция е в чл.348.Комисионният договор е договор,по силата на който едно лице
(довереник/комисионер)се задължава срещу възнаграждение по поръчка на друго лице
(доверител/комитент) да извърши от свое име и за сметка на доверителя една или повече сделки.
Правоотношението се развива между 2 страни-комисионер и комитент,по необходимост и едно 3-то
лице.
2. Разграничение между комисионния договор и договора за поръчка. Комисионният договор може да
се разглежда като подвид на мандата, при който не е възможно упълномощаване. Общото между тях е,
че в двата договора правното действие се извършва са сметка да довереника и правните последици
настъпват в неговата правна сфера (по опосреден начин). Разл. между двата д-ра са свързани и с
различия м/у комисионера и довереника:
2.1. Комисионният договор е двустранен, докато поръчката е едностранен договор. Комисионерът
действа винаги възмездно (ТП не познава безвъзмездните сделки), довереникът по правило действа
безвъзмездно (по изключение действа възмездно и договорът става несъвършен двустранен).
2.2. Най-съществената разлика е, че комисионният договор не може да бъде съчетан с
упълномощителна клауза. Комисионерът винаги действа от свое име, довереникът може да действа от
свое име, но може да бъде упълномощен (да действа от името на доверителя). Комисионерът действа
винаги от свое име, но за чужда сметка.
2.3. Комисионерът е търговец (по правилото на чл. 1, ал. 1 т. 5), а довереникът е субект на ГП.
2.4. Има разл. и в предмета–при поръчката става дума за пр. действия,а при комис. д-р- за извърш. на
сделки.
Всички тези различия обаче не са пречка за някои безумни законодателни определения, чл. 22, ал. 1,
б. “и” ЗДДС говори за: посреднически услуги, извършени от комисионер, действащ от името и за
сметка на друго лице по повод на услугите, изброени в тази точка, а според чл. 83: Когато комисионер
действа от чуждо име и за чужда сметка, са налице две доставки. Според Правилника за прилагане на
закона за митниците (чл. 1, ал. 1, т. 2) има косвено представителство при нотариално заверено
пълномощно. Тава налага да се изясни, че комисионният договор се различава от търговското
представителство, тъй като при него липсват трайни отношения от една страна, а от друга търговското
представителство може да е съчетано с упълномощаване.
3. Комисионерът се задължава от свое име срещу възнаграждение да сключи една или няколко сделки.
Следователно предмет на комисионния договор е сключването на тези сделки. Те се означават като
изпълнителни сделки - могат да бъдат разл. (покупко-продажба, наем, лизинг - почти всички
договори). Тези сделки комисионерът извър. от свое име и за сметка на доверителя По повод на комис.
договор съществуват поне 3 отношения:
3.1. Комисионен договор (учредителна сделка) - между доверителя и довереника. По силата на
комисионния договор доверителят поръчва/нарежда на довереника да извърши една или няколко
сделки. От тази учредителна сделка възниква т.нар. “индиректна представителна власт”. Тя няма нищо
общо с представителната власт - показва, че комисионерът действа от свое име, но за сметка на
доверителя - последиците трябва да се отразят в неговата правна сфера, но индиректно, чрез т. нар.
отчетна сделка.
3.2. Изпълнителна сделка - между комисионера и трето лице в изпълнение на комисионния договор.
Важното е, че 3тото лице се намира в правна връзка с комисионера, а не с комитента. Комисионера е
страна по сделката и от него може да се търси изпълнение. Резултатът от тази сделка настъпва в
правната сфера на комисионера (той действа от свое име) и следователно трябва да го прехвърли на
комитента.

119
3.3. Отчетна сделка – между комисионера и комитента за прехвърляне на резултата от изпълнителната
сделка. Комисионерът сключва сделката с 3тото лице не за себе си, а за комитента и за това е длъжен
да му прехвърли резултата от тази сделка. Докато не му го е прехвърлил се прилага правилото на чл.
292, ал. 2 ЗЗД: Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица
възникват за него. Hо тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по
отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за
права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за
поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на
недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договора да има
достоверна дата - според едни автори (проф. Герджиков) това е фикция, а според други (Велинов) –
необорима презумпция. Тази фикция от ЗЗД е пренесена в ТЗ в чл. 349, ал. 2: Правата, придобити от
комисионера или предоставени му от доверителя, се смятат спрямо кредиторите на комисионера за
права на доверителя и без да са му били още прехвърлени. Разликата между 2те правила е, че ТЗ
изоставя делението на кредиторите на добросъвестни и недобросъвестни, т.е. доверителят е защитен в
по-голяма степен (защото по дефиниция сделката е възмездна). От друга страна в ТЗ не е отбелязано,
че това се отнася и за вътрешните отнош. между комисионер и комитент, но този пропуск се
преодолява при съответното приложение на чл. 292, ал. 2 ЗЗД.
3.4. Възможно е да се яви едно четвърто отношение между доверителя и третото лице. По принцип
между тях правоотношение няма, но с прехвърлянето на резултатите от изпълнителната сделка
доверителят ги получава по начина, по който изпълнителят ги получава в резултат на изпълнителната
сделка - ако не всички резултати са настъпили, тогава за доверителя ще остане да упражни правата
или да изпълни задължения, които не са били осъществени по изпълнителната сделка. Според чл. 349,
ал. 4: Доверителят може да упражни правата и да бъде принуден да изпълни задълженията към трето
лице само след прехвърлянето им от комисионера. За да защити правата на комитента законът в чл.
352, ал. 1 и 2 вменява в задължение на комисионера незабавно да уведоми комитента ако 3тото лице
не изпълнява задълженията си по сделката. В този случай комитентът може да иска комисионера да му
прехвърли правата и задълженията по изпълнителната сделка. Тези разпоредби моделират
задължението за прехвърляне на резултатите от сделката в незабавно задължение за прехвърляне и
това е така, за да може комитента да защити интересите си като влезе в директно правоотношение с
3тото лице.
4. Действие на договора.
4.1. Задължения на комисионера.
а) По комисионния договор комисионерът трябва да изпълни нареждането такова, каквото
доверителят е дал, с грижата на добрия търговец. Той трябва да се съобразява и с допълнителните
нареждания на доверителя в хода на изпълнението на поръчката. Ако комисионерът сключи
изпълнителната сделка при по-изгодни условия от поръчката, по-благоприятните резултати са за
доверителя (недействителна е клаузата, че по-благоприятните резултати са за комисионера). Ако
комисионерът се отклони от дадената поръчка съществуват 2 възможности за комитента:
- Ако комисионерът не изпълни нареждането на комитента, комитентът не е обвързан от
изпълнителната сделка и следователно може да не приеме резултатите от нея. Комисионерът няма да
може да прехвърли правата и задълженията от сключената по този начин изпълнителна сделка. Това е
нещо подобно на действие от чуждо име без представителна власт, но тук няма представителна власт.
Също така при действие без представителна власт сделката не обвързва никого (нищожна е), а при
комисионния договор сключената изпълнителна сделка е действителна за страните по нея -
комисионер и трето лице.
- Комитента може да претендира обезщетение за вреди.
Има изключение от това правило - случай, когато комисионерът може да се отклони от поръчката, но
да не може да му бъде отказано прехвърлянето на резултата – чл. 351, ал.1, изр. 2. Това е така ако
отклонението от поръчката е станало обективно необходимо и в интерес на доверителя (в случаите,
когато доверителят би претърпял по-голяма вреда, ако комисионерът не беше действал по този начин)
и комисионерът не е могъл предварително да иска нови нареждания от него или не е получил навреме
отговор на запитването си.
Частен случай на хипотезата по ал. 1 е развит в ал. 2, когато комисионерът е купил на по-висока цена
от поръчаната или е продал на по-ниска. Тогава има необорима презумпция, че доверителят се е
съгласил, ако веднага не оспори сключената сделка. Доверителят не може да оспори така сключената
120
сделка, ако комисионерът предложи да покрие разликата в цените (ал. 3). Доверителят няма право да
се откаже от сделката, макар и комисионерът да не изяви готовност да плати разликата в цената, ако
комисионерът установи, че не е било възможно да се извърши сделката по установената от доверителя
цена и че с извършената сделка е предпазил доверителя от по-големи вреди (ал. 4). Подобна е
хипотезата на чл. 350, ал. 4: Ако в стоката настъпи промяна, която би я обезценила, и ако няма време
да се чака нареждане от доверителя или той се забави, комисионерът може да я продаде и по цена, по-
ниска от тази, която е установил доверителят, стига с това да го предпази от по-големи вреди.
Друга особена хипотеза в тази насока е сделка на кредит – чл. 353. Тава е хипотеза, когато по силата
на сключения договор продавачът се съгласи да получи по-късно цената на стоката (в отклонение от
общото правило, че цената се дължи с предаването на стоката). Има опасност за интересите на
продавача. По правило комисионерът няма право да сключва такава сделка освен ако е овластен.
Комисионерът обаче ще носи отговорност, ако е знаел или е бил длъжен да знае, че третото лице не е
било в състояние да плати - носи отговорност, че не е проявил грижата на добрия търговец. В този
случай недобросъвестността на комисионера трябва да се докаже от комитента, няма презумпция за
недобросъвестност. Става дума за фактическа, а не обявена неплатежоспособност.
б) Трябва да изпълни задълж. и да упражнява правата по изпълнит. сделка до прехвър. им на
комитента.
в) При изпълнение на поръчката комисионера трябва да пази интересите на доверителя с грижата на
добър търговец. Като подразделения на това задължение може да се разгледат няколко задължения:
- Особено задължение по чл. 350, ал. 3 – да прегледа стоката и да уведоми комитента, за да запази
интересите му. Задължението му е същинско и ако не го изпълни, се поражда задължение за вреди
поради изгубване на правото, което се поражда при стока с недостатъци. Комитентът също тр. да
прегледа стоката за недостатъци, но това не е същинско задъл., защото няма санкция, а комитента
само ще загуби правата по ЗЗД за стока с недостатъци.
- Задължението по чл. 352: Ако третото лице не изпълни задълженията си, както и ако бъде причинена
вреда от когото и да е на имуществото, придобито или държано от комисионера за сметка на
доверителя, комисионерът е длъжен да уведоми незабавно доверителя и да осигури необходимите
доказателства.
- Комисионерът е длъжен да застрахова стоката, която е получил от доверителя или от третото лице по
изпълнителната сделка, ако доверителят е наредил това (350, ал. 5).
г) Комисионерът е длъжен да даде отчет на комитента за сключената сделка – чл. 355: Комисионерът е
длъжен да даде сметка на доверителя и да му прехвърли резултатите от изпълнителната сделка. Как
ще стане самото прехвърляне на резултата зависи от сделката – може да има фактическо предаване,
цесия на вземания, джиро на ЦК и т.н. Какво обаче означава да се даде сметка – практически
комисионерът трябва да направи отчет за своите разходи, командировъчни и т.н.
д) Специално задължение – делкредере. Това е допълнително задължение за комисионера (при
търговския представител също може да съществува), по силата на което той отговаря, че третото лице
ще изпълни своите задължения по изпълнителната сделка. В полза на комисионера възниква правото
на допълнително възнаграждение над комисионната, което и да не бъде уговорено се дължи в обичаен
размер. Ако 3тото лице не изпълни, комисионерът отговаря солидарно с него, но това не е винаги е
така – докато не прехвърли резултата от изпълнителната сделка комисионера е единствения длъжник.
В литературата се коментира какъв е характера на тази отговорност, като има няколко виждания: 1)
отговорността е като на поръчителя и комисионера има регрес към 3тото лице (според Калайджиев
комисионера има регрес, но между комисионера делкредере и поръчителя има разлика);2)
комисионера няма регрес, защото има допълнително възнаграждение. Според Камелия Касабова и 2те
виждания не са правилни – всичко зависи от вътрешните отношения. Остава открит въпроса какво
става ако няма изрична уговорка между страните.
4.2. Задължения на доверителя (комитента):
а) Да приеме резултата от изпълнителната сделка. Той е длъжен да го приеме ако комисионера не се
отклонил от поръчката и в особените хипотези по чл. 351.
б) Да плати разноските,направени от комисионера – става дума за разумните разноски,във връзка с
договора.
в) Да плати възнаграждение, което е независимо от изпълнението на сделката от третото лице (не е
важно дали ще изпълни своето задължение). Възнаграждението се означава като комисионна и е
процент от изпълнителната сделка (най-често), може и твърда цена, но е недопустимо да се уговори
121
като разлика в цените. Според Л. Василев ако комисионната е уговорена като разлика между
покупната и продажната цена, тази клауза се счита неписана. Това ще е частична недействителност и
тази клауза ще трябва да се замени с обичайното възнаграждение. Ако изпълнението на поръчката
стане обективно невъзможно, доверителят дължи възнаграждение за извършеното до този момент.
Според Калайджиев правото на възнаграждение на комисионера възниква при сключване на договора
с 3тото лице, а става изискуемо при изпълнението на 3тото лице, според проф. Герджиков не е необх.
3тото лице да е изпълнило задълж. си, ако комисионера вече е извършил отч. сделка или е готов да я
изв.
г) Задължение да прегледа стоката – не е същинско задължение.
4.3. Права на комисионера:
а) За вземането си за възнаграждение и разноски комисионерът има право на законен залог – чл. 357.
б)Интересна хипотеза е встъпването в изпълнителната сделка–чл.358.По правило на доверителя е все
едно комисионерът с кого ще сключи изпълнителната сделка,затова няма пречка самият комисионер
да купи(продаде) съответната стока(да бъде в ролята на 3 лице).Прилича на договаряне сам със себе си
по чл. 38 ЗЗД. За разлика обаче от правилата на ЗЗД в този случай не е необходимо разрешение от
доверителя, за довереника няма пречка да сключи договора със себе си, при наличието на 2
кумулативни условия: 1) сделката да е покупка или продажба на стоки или ЦК, които 2) да имат
пазарна или борсова цена. Встъпването става по силата на едностранното преобразуващо
волеизявление на комисионера, чрез което се сменят страните по правоотношението. Последица от
встъпването в изпълнителната сделка е, че комисионното възнаграждение се намалява с 1/2.
Ал.2 въвежда една необорима презумпция:Смята се,че комисионерът е страна по продажбата, ако
е съобщил на доверителя за изпълнението на поръчката, без да посочи третото лице. Кацарски
поставя въпроса дали съобщаването за изпълнените на поръчката, без да се посочи 3то лице води до
окончателно прекратяване на комисионното правоотношение или може в един по-късен момент
комисионера да съобщи 3то лице и да върне нещата назад. Според него разпоредбата на ал. 2 съдържа
материално-правна, трансформира окончателно комисионното правоотношение в продажбено. Освен
това, тъй като се изисква стоката или ЦК да имат пазарна или борсова цена, която може да е
променлива, комисионерът трябва да я сключи по най-изгодната за комитента цена.
Относно характера на встъпването има различни теории (една от тях е посочената по-горе на
Кацарски. Другите теории са: 1) договорна – може да са уговорени алтернативни престации; уговорка
под условие; евентуална оферта; 2) встъпването е особен вид изпълнение на комисионния договор
според Кожухаров; 3) според Л. Василев и проф. Герджиков съществуват продажбени отношения, но
се запазват и комисионните.
5. Усложнения при комис. договор. Проф. Герджиков разглежда като усложнения в комис. договор: 1)
клаузата делкредере (вж. 4.1., З); 2) встъпването в изпълнителната сделка (вж. 4.2) и 3) сделката на
кредит (вж. 4.1., 1)
6. Отказ на комисионера и оттегляне от комитента.
6.1. Отказ – чл. 359, ал. 1: Ако друго не е предвидено в договора, комисионерът няма право да се
откаже от изпълнението на приетата поръчка, освен при прекратяване на договора поради
неизпълнение от доверителя. Прекратяването става писмено, като комисионният договор остава в
сила две седмици от деня, в който доверителят е получил съобщението на комисионера за отказа да
изпълни поръчката. Терминът отказ е неточен - всъщност има особен случай на разваляне на договор
поради неизпълнение от страна на доверителя – нещо подобно на чл. 87 ЗЗД. Комисионерът има право
да получи възнаграждение за всичко, което е извършил и обезщетение за направените разходи. Това е
особен случай на разваляне , защото:
а) По чл. 87 ЗЗД кредит. трябва да даде подходящ срок за разваляне, а по ТЗ има фиксиран срок 2
седмици.
б) По ЗЗД в полза на изправния кредитор се поражда право на обезщетение за претърпените
вреди, а по комисионния договор обезщетението пак е предопределено – възнагр., което му се дължи,
и направените разходи.
в) Когато в разпор. се говори за неизпълн. от страна на доверителя, се има предвид виновно неизпълн.
В тежест на доверителя е в едномесечен срок да се разпореди с вещите, които се намират при
комисионера (да му каже какво да ги прави). Ако доверителят не се разпореди в този срок с
намиращото се у комисионера имущество, комисионерът има право да даде това имущ. за пазене за

122
сметка на доверителя или с оглед покриване на своите претенции към доверителя – да продаде това
имущ. на възможно най-изгодни за доверителя цени.
6.2. Оттегляне на поръчката. Тук не се говори за виновно неизпълнение от страна на комисионера, а е
дадена възможност доверителят да реши да оттегли поръчката защото договорът се сключва в негов
интерес. Това е възможно само ако комисионерът не е изпълнил всичко по договора (не е сключил
всички изпълнителни сделки). Последици от оттеглянето - комисионерът има право на
възнаграждение за направените разходи до момента на оттеглянето. В тежест на доверителя е в
едномесечен срок да се разпореждане с вещите, които са у комисионера.

52. Договор за консигнация. Спедиционен договор

Камелия Касабова

1. Договор за консигнация. Няма изрична правна уредба, но е разпространен - разновидност на

комисионния договор. Правоотношението се развива между 2 страни – консигнант и консигнатор.
1.1. По силата на договора за консигнация консигнантът предава на консигнатора определена стока в
неговия склад или магазин, за да се продаде от името на консигнатора, но за сметка на консигнанта, в
течение на определен срок срещу възнаграждение.
1.2. Прилики с комис. договор - договорът за консигнация носи всички родови белези на комисионния
договор:
а) И двата договорът имат за предмет сключване на изпълнителна сделка.
б) Консигнаторът както комисионерът действа от свое име, но за сметка на консигнанта.
в) Между страните има 3 правоотношения. Резултатите от извършената продажба настъпват първо в
сферата на консигнатора, но той (понеже действа за чужда сметка) ще трябва да ги прехвърли чрез
отчетна сделка.
г) Консигнаторът действа срещу възнаграждение, което е процент от цената, получена от продажбата -
консигнационно (комисионно) възнаграждение.
1.3. Различия между комисионния и дистрибуторския договор. Дистрибуторският договор дава
изключително право на продажба на дистрибутора за определен район, но отношенията са
продажбени, а не мандатни – при дистрибуторският договор има 2 продажби. Дистрибуторът действа
със свои средства и се задължава само той да продава в определен район. Най-съществената разлика е
във връзка с това за кого се действа и как се образува възнаграждението – дистрибуторът за разлика от
консигнатора действа със свои средства и на собствен риск и възнаграждението му се формира като
разлика между покупната и продажната цена на стоките.
1.4. Особености на договора за консигнация:
а) Изпълнителна сделка по договора е винаги продажба и то на стоки не и на ЦК, за разлика от
комисионния договор, при който могат да се сключват всякакви сделки.
б) Тази стока (предмет на продажбата) се предава на консигнатора в неговия магазин (склад).
в) Консигнаторът има право на възнаграждение само доколкото реализира изпълнителната сделка -
само тогава в негова полза се поражда право на възнаграждение.
г) Договорът винаги е срочен и консигнаторът има задължение да върне непродадените стоки на
консигнанта, който пък е задължен да ги приеме (поради това проф. Герджиков вижда в него елементи
от договора за правилен влог). В договора задължително трябва да се посочи каква е стоката и на
каква цена се продава. Възможни са и други задължения, които са предмет на всеки конкретен
договор: задължение за консигнатора да не продава стоки от същия вид, консигнаторът може да
придобие изключителното право да продава стоките в определен район.
д) Задължително при договора за консигнация трябва да се обмисли правилото за риска, може да се
предвиди изключение от общия принцип res periit domino.
2. Спедиционен договор. Легалната уредба е в чл. 361-366 ТЗ. Страни по договора са доверител и
спедитор, като може да участва и превозвач.
2.1. По силата на спедиционния договор едно лице (спедитор) се задължава срещу
възнаграждение да сключи от свое име, но за сметка на доверителя, договор за превоз на товар.
Спедиционният договор е разновидност на комисионния договор и има препращане към него
(комисионният договор препраща към договора за поръчка). Особеност на спедиционния договор
спрямо комисионния е стесненият предмет на изпълнителната сделка - само и единствено сключване
на договор за превоз на товар. Договорът е възмезден, двустранен.
123
2.2. Поставя се въпросът дали договорът може да включва и упълномощителна клауза. Спедиторът
сключва изпълнителната сделка от свое име, възможно е обаче (често се ползва) спедиторът да бъде
упълномощен да сключи сделката от името на доверителя. Тогава спедиторът се явява като един
упълномощен довереник по договор за поръчка. Тази разновидност на договора, която се отклонява от
общия режим, се означава в теорията като несъщински спедиционен договор. В ТЗ уредбата е само на
същинския спедиционен договор. В зависимост дали спедиционният договор е същински или не са и
правните последици (отговорност и др.). При същинския спедиционен договор спедиторът,
сключвайки изпълнителната сделка (договор за превоз) се явява като страна по превозния договор -
става изпращач или товародател. Когато спедиторът действа от свое име, той придобива качеството
на товародател по превозния договор и всички евентуални рекламации се правят от името на
спедитора, защото той е страна. Ако спедиторът е бил упълномощен, товародател е доверителя и
евентуалните рекламации (за липси, повреди, забава) се правят от доверителя, защото последиците са
за него и е страна по договора. За същинския спедиционен договор важат специални правила за
давност уредени в ТЗ, за несъщинския спедиционен договор се прилагат правилата за възмезден
договор за поръчка с упълномощителна клауза, т.е. ЗЗД.
2.3. Задължения на спедитора:
а) Задължение да сключи от свое име, но за сметка на доверителя превозен договор като избере най-
подходящия превозвач и най-подходящата тарифа.
б) Да съхранява товара от момента, в който го е получил от доверителя (с грижата на добрия търговец)
и да предаде товара на превозвача, за да бъде осъществен превозът. Ако това се налага, той трябва да
направи необходимите разноски за този период.
в) Да изпълнява нарежданията на доверителя по чл. 365, ал. 1: Спедиторът е длъжен да спазва
указанията на доверителя за пътя, посоката и начина на превоз, както и за подбора на превозвачите и
на следващите спедитори. отношение на пътя и начина, по който трябва да бъде извършен превозът.
Законът предвижда сериозни санкции ако спедиторът се отклони от поръчката – той отговаря за
всички вреди освен ако докаже, че те биха настъпили и ако беше спазил указанията на доверителя
(трудно е да се докаже).
г) Длъжен е да уведоми доверителя за евентуално неподходящата опаковка на товара, за да знае дали
е годен да издържи превоза.
д) Длъжен е да застрахова товара ако това му е наредено от доверителя.
е) Дължи отчет - да прехвърли резултатите от сключения превозен договор на доверителя. Без да е
предвидено изрично се смята, че се прилагат правилата на чл. 349, ал. 2.
2.4. Задължения на доверителя.
а) Дължи възнаграждение на спедитора.
б) Да възмезди спедитора за всички направени разноски от него. Включват се: 1) основна превозна
такса (навло); 2) доп. превозни такси; 3) такси за складиране, товарене, разтоварване, опаковане,
преопаковане, застрах.
в) Дължи да уведоми спедитора за особ. на товара, за да може той да прецени опак., начина на превоз
и др.
2.5. Права на спедитора:
а) Спедиторът има възможност вместо да сключи договор за превоз (изпълнителната сделка) сам да
извърши превоза - встъпване в изпълнителната сделка. Практически това е най-честата хипотеза.
Може винаги да го направи без някакви особености – няма специалните изисквания от комисионния
договор (спедиционният договор обаче е различен от превозния договор). Последици, когато
спедиторът сам извършва превоза: придобива правата по един превозен договор, съответно и
задълженията. Според Кацарски в този случай не може се приложи правилото от комисионния
договор за намаляване на възнаграждението наполовина, защото в противния случай законодателят би
следвало да уреди тази хипотеза като встъпване.
б) Спедиторът има право без изрично овластяване да възложи сключването на превозен договор на
друг спедитор (тогава двамата си поделят възнаграждението от доверителя). При множеството
кредитори следва да се разглеждат 2 различни хипотези:
- При същинския спедиционен договор вторият спедитор действа от името на първоначалния, той не е
в облигационна връзка с доверителя.
- При несъщинския спедиционен договор имаме преупълномощаване по смисъла на ГП, т.е.
следващия спедитор действа от името и за сметка на доверителя.
124
При хипотезата на множество спедитори между тях същество солидарна отговорност – чл. 304 ТЗ.
в) Спедиторът има право на законен залог (важи и за комисионера и за консигнатора). Ако има
множество спедитори, всеки от тях може да упражни заложното право за всеки друг - случай на
активна солидарност (не е уредена в ЗЗД, а в ТЗ не е уредена общо, а за конкретни случаи).
2.6. Специална погасителна давност при спедиционния договор – чл. 366. Искът за вреди се погасява
със специална кратка погасителна давност – едногодишен давностен срок за отговорността, която
спедиторът носи, ако със своите действия причини вреди на доверителя. Специалната давност важи
само за същинския спедиционен договор, ако спедиторът е бил упълномощен и действа от името на
доверителя, важи общият петгодишен давностен срок. Този срок важи и относно претенциите на
спедитора към доверителя, както и за другите претенции на доверителя към спедитор (освен за
обезщетение за вреди).

53. Договор за превоз - понятие, видове. Сключване и форма на договора. Превозни документи -
товарителница, товарителен запис, пътен лист, коносамент
Камелия Касабова

1. Общи бележки. Договорът за превоз е в основата на транспортното право, като подотрасъл на

търговското право. Договорът има обща уредба в ТЗ (чл. 367-379) и специални уредби - в зависимост
от различния вид превоз, в различни нормативни актове от различна степен. От тях голяма част са
заварени от ТЗ, други се приемат сега (чл. 379 - специални нормативни актове). Такива актове са: КТМ
(1970 г.), Указ за търговското корабоплаване, Закон за гражданското въздухоплаване, Закон за БДЖ
(устройствен акт основно), Закон за железопътния транспорт (2000 г.) - заменя Устава на железниците,
Закон за автомобилните превози.
2. Понятие за превозен договор.
2.1. Правоотношението се развива между 2 страни – товародател (изпращач) и превозвач. Легалната
дефиниция е в чл.367: По силата на превоз. договор превозвачът се задължава срещу възнагр. да
превози до определено място лице, багаж или товар. С/д Калайджиев престац. на превозвача е за
резултат, а не за поведение.
2.2. Договорът е двустранен и възмезден. Той произлиза от изработката. Има елементи на няколко
вида договори – влог (тъй като превозвача трябва да пази товара), поръчка, наем, но е самостоятелен.
Д-рът има обслужващ х-р, защото се сключва в изпълн. на друг д-р, обикновено за покупко-продажба -
когато тя е дистанционна.
2.3. Предмет - превозване на лице, багаж, товар. Товар и стока може и да са синоними, но товар е по-
общо понятие, включва и нещо, което може да не е стока - да не е в обръщение (в гражданския
оборот). Товарът трябва да се превози (не пренесе), за да има превозен договор трябва да се ползва
превозно средство.
2.4. Страни по договора:
а) Товародател (изпращач).Не е необх. нито да е собственик на товара, нито да е търговец.
б) Превозвач –той задължително е търговец,било по правноорганизационна форма,било по
чл.1,ал.1,т.5.
в) Интересно е мястото на получателя в договора. Към момента, в който се сключва спедиционният
договор, получателят е трето лице - прилича на договор в полза на трето лица. Има обаче някои
съществени разлики:
- Правото на бенефициера възниква от момента на сключване на договора, а тук не.
- Освен това волеизявлението на третото лице има важно значение – чрез него правото се стабилизира.
При превозния договор не е така – товародателят винаги може да се разпореди освен ако не е издаден
товарителен запис, товарът да се предаде другиму.
- Превозният договор е различен от договора в полза на трето лице - за бенефициера възникват само
права, при превозния договор има задължение получателят да плати такса, ако изпращачът не е
направил това.
Към момента на сключване на превозния договор получателят е трето лице;в момента,в който получи
известие,че на негово име е получен товар,встъпва в правоотношението на мястото на изпращача.
3. Видове договори за превоз.
3.1. Според предмета на договора:
а) превоз на хора;
125
б) превоз на товар.
Превозът на багаж е акцесорен към превоза на хора.
3.2. Според вида транспорт:
а) сухоземен (сухопътен): железопътен, автомобилен, коларски;
б) воден: а) крайбрежен и речен (двата са каботажни) и б) превоз в откр. море - има разл. в режима на
двата.
в) въздушен.
4. Сключване на договора. Офертата се прави от изпращача. Поставя се въпросът дали договорът е
реален или консенсуален - зависи какъв е конкретният превозен договор. При железопътен и
крайбрежен превоз предаването на товара е елемент от фактическия състав - договорът е реален,
трябва да се предаде и приеме товарителницата. По ТЗ договорът е неформален. Според специалните
закони останалите видове (въздушен, автомобилен и морски) са консенсуални и формални (изисква се
специална форма) - предаването на товара е в изпълнение на скл. договор (през 1999 г. се изменя
режимът на автомобилния превоз и от реален става консен.).
5. Превозни документи - различни при различните видове договори, с различно правно значение.
5.1. Товарителница - при железопътен и крайбрежен превоз (има въздушна и автомобилна, но са с
различен режим). Значението на товарителницата е, че тя е условие за действителността на превозния
договор. Изготвя се в един екземпляр от изпращача и се предава на превозвача при даването на товара
(според Калайджиев се подписва и от двамата) и се предава заедно с него на получателя. Съпровожда
товара (товарителница). Реквизити: отправна гара (пристанище), получател, индивидуализация на
товара, срок и др. Товарителницата не е ценна книга. Товарителницата е документ с доказателствено
значение, които свидетелства за сключването на договора, срока, местоизпълнението. Ако
товародателят не е изпълнил всичките си задължения, това се вписва в товарителницата и получателя
ги изпълнява. Действието на товарител. се разл. по това дали е за железоп. или крайбреж. транспорт:
а) Ако товарителницата е издадена при железопътен транспорт срещу нея превозвачът издава
разписка. Значен. на разписката е за доказването, че е скл. превозен договор и, че товарът е получен.
Тази разписка не е ЦК.
б )Ако е за крайбрежен транспорт срещу нея капитанът на кораб(параходстовото) издава квитанция,
която има значение на ЦК.Тази квитанция се предава от товародателя на получателя на стоката, който
може да я прехвърли на 3ти лица с джиро(товародателят няма такава възможност).Въпреки, че
товарителницата не е ЦК,в процеса на развитието на превозните отношения квитанцията става
заповедна ЦК и легитимиран да получи товара е последния джиратар в непрекъсната верига на
джирата.
5.2. Автотранспортна товарителница (по Закона за автотранспортния превоз). Тя не е условие за
действителност на превозния договор. Нейното значение е доказателствено и се приема, че вписаните
в нея обстоятелства доказват получаването на товара и предаването на стоката до доказване на
противното. Издава се от изпращача в 3 екземпляра и се подписва от него и превозвача. Според новия
закон тя има значението на товарит. запис, т.е. тя е ценна книга, може да се прехвърли както товарит.
запис. Може да бъде на заповед или поименна.
5.3. Коносамент – издава се при договора за морски превоз (в открито море). Издава се от превозвача и
представлява едностранно волеизявление на параходството, с което то се задължава да предаде товара
на легитимирания приносител на коносамента – последният джиратар във веригата на джирата.
Коносаментът е ЦК, може да е на заповед или поименна, която материализира 2 основни права: 1) да
се получи товара – само от този, които е легитимиран по коносамента;и 2) право на разпореждане с
товара. Товародателят прехвърля коносамента на получателя срещу цената на товара. Според проф.
Герджиков не може да се издава коносамент на приносител.
5.4. Товарителен запис – чл. 371. Той се издава при железопътен транспорт и е много сходен с
коносамента. Товарителния запис се издава от превозвача по искане на изпращача и представлява
едностранно волеизявление, с което превозвачът се задължава да предаде товара на легитимирания
приносител на записа. Товарителния запис е ЦК – заповедна или поименна. Товарителният запис се
дава на товародателя и докато стоката се превозва, може да сменя своя титуляр без ограничения.
Прехвърлянето на товарителния запис сменя носителя на правото да получи товара – превозвачът
трябва да провери непрекъснатият ред на джирата и ако приносителя на товарителния запис е
последния джиратар, той му предава товара. Товарителният запис не е популярен в практиката,
защото той е факултативна възможност след товарителницата. Той се издава по искане на изпращача и
126
е в негов интерес, защото така превозвача признава задължението си и товарит. запис може да се
прехвърля. Разлики с товарителницата:
а) Товарителницата се издава от изпращача, а товарителният запис - от превозвача.
б) Товарит. не е ценна книга, а товарит. запис е ценна книга (материализира правото товарът да се
получи);
в) Товарителницата материализира отнош. изпращач-превозвач, а товарит. запис: превозвач-
получател.
г) Интересен е въпросът дали товародателят може да променя маршрута и получателя. Ако е издадена
товарителница няма проблем. Когато не е издаден товар. запис превозвачът е длъжен да спази новите
нарежд. Ако е издаден товар. запис и товародателят го върне на превозвача, отново няма проблем да
се променят указанията. 6. Различия между превозните документи, които са ЦК и менителничните
ефекти. Общото е, че и 2та типа ЦК съдържат едностранни волеизявления – поема се едностранно
задължение да се изпълни нещо. Разликата е в задължението, докато при менителничните ефекти става
дума за парична сума, при превозните ЦК се поема задължение да се предаде товар и за титуляра на
ЦК възниква право на собственост върху товара и право да се разпорежда с него. Менителничните
ефекти са извънсъд. изпълнителни способи, а превозните ЦК – не са. Джирото на товар. запис (а и на
другите превозни ЦК) няма гаранционен ефект за разлика от джирото на менит. ефекти.

54. Права и задължения на страните по договора за превоз. Отговорност на превозвача.

Правно положение на получателя

1. Задължения на изпращача.
1.1. Да предаде товара в състояние, годно да издържи превоза. Годността се преценява в 2 насоки:
1)съобразно вида на превоза и 2) съобразно вида на товара. При явно неподходяща опаковка
превозвачът може да приеме товара, ако изпращачът заяви писмено, че вредите са за негова сметка.
1.2. Да предаде товара със съпътстващите документи, необходими да достигне до получателя. В една
категория случаи е същинско задължение (автомобилен, въздушен, морски транспорт), в друга
категория случаи е елемент от сключването на договора (железопътен и крайбрежен транспорт).
Задължение за предаване на товара няма, когато договорът е с реален характер, защото предаването е
елемент от фактическия състав. Според проф. Герджиков това зад. е част от първото, тъй като без
съпътстващите го документи товарът не е годен обект на превоз.
1.3. Задължение да плати възнаграждение (превозна такса - навло). Плаща се от изпращача при
сключването на договора. Нормата е диспозитивна - страните могат да уговорят нещо различно:
отлагане на плащането изцяло или отчасти. Ако се отложи плащането, задължението ляга върху
получателя - замества изпращача в определен момент на превозното отношение.
1.4. Да плати допълнителни възнаграждения за услуги и операции, свързани с превоза.
2. Права и задължения на превозвача:
2.1. Задължения на превозвача:
а) Да провери дали опаковката на товара е подходяща, защото е професионалист. Той има и общо
задължение за съдействие при приемане на товара, защото е професионалист и преценява дали товара
е в годно състояние да издържи превоза. Според чл. 370, ал. 3: Когато опаковката е явно неподходяща,
превозвачът може да приеме товара, ако товародателят заяви писмено, че вредите, които биха
настъпили, са за негова сметка, т.е. необходимо е писмено освобождаване от отговорността, която
носи.
б) Да извърши превоза в определения срок и по определения начин.Начинът на извършването на
превоза е различен в зависимост от транспорта(камион,шлеп и т.н.)и в зависимост от стоката,която се
превозва (хладилни камиони, цистерни и т.н.).Това означава, че превозвачът трябва да избере най-
краткия път, но това не е абсолютно задължение - при бедствия трябва да избере най-сигурния път.
в) Да пази товара от приемането от изпращача до предаването му на получателя с грижата на добрия
търговец. Това означава: 1) да не допуска липси (отклонения в количествено отношение); 2) да не
допуска повреда (отклонения в качествено отношение).
г) Да изпълнява допълнителните нареждания на изпращача. Това задължение възниква при 2
предпоставки:
- Когато не е издаден товарителен запис/коносамент, защото ако е издаден, посоченото в него лице е
легитимирано да се разпорежда с това и то ще дава допълнителните нареждания, а не товародателя.
127
- При положение, че превозвача вече не е предал товара или товарителницата, която го съпровожда.
д) Да уведоми получателя за пристигането на товара. От момента на уведомяването превозвачът
встъпва в превозното правоотн. на мястото на изпращача. От този момент тече срокът за рекламации
за липси и повреди.
е) Да предаде товара на получателя в местоназначението. С предаването се прекрат. превозното
правоотн.
ж)Ако получателят не получи товара,превозвачът трябва да пази товара,да уведоми изпращача и да
чака нареждания.Тава не е задължение следващо пряко от договора,а последица от допълнителни
юридически факти.При бързо развалящи се стоки се прилагат правилата за продажба на вещ при
забава на кредитора, т.е. превозвача може да ги продаде и да задържи разноски и възнаграждение за
превоза.
2.2. Превозвачът има и едно право–на законен залог върху стоките за вземан. си по договора.
Превозвачът може не само да задържи, но и да продаде извънсъд. товара и да се удовл. от цената,
защото залогът е законен.
3. Задължения на получателя:
3.1. Да получи товара.
3.2. Да заплати сумите, незаплатени от изпращача.
4. Отговорност на превозвача. Превозвачът носи специална гражданскоправна отговорност за вредите
от неизпълнението на договорните задължения. Общите правила за това са в чл. 373, а специалните в
отделни закони.
4.1. Превозвачът отговаря преди всичко за следните случаи на неизпълнение:
а) за изгубване на товара или липса – пълно неизпълнение (пълна липса - товарът е погинал);
б) за частично неизпълнение и частична липса (част от товара е погинал/разграбен)
в) за повреди в товара или качествени изменения или други промени;
г) за забавено изпълнение - неизвършване на превоза в срок.
3.2. Превозвачът според чл.373,ал.1 носи обективна отговорност, следователно той отговаря и за
случайно събитие. Ал. 1 е взаимствана от ЗЗД, а в него - от старя унгарски закон и т.н. От тази
разпоредба се извежда разликата между случайно събитие и непреодолима сила. На базата на тази
норма се вади извода, че непреодолимата сила е квалифициран случай на случайното събитие, което е
свързано с рискове, непреодолими с нормалното ниво на техниката и чужди на нормалната търговска
дейност (напр. ако при ЖП превоз товарът пламне от искра от локомотива това е случайно събитие, а
ако причината е гръмотевица – непреодолима сила). Има 3 случая в които превозвача не отговаря: 1)
непреодолима сила; 2) ако вредата се дължи на вътрешни качества на товара; 3) ако вредата се дължи
на некачествена опаковка, а изпращачът е дал съгласие за превоза. Във връзка с императивното
правило на ал. 1 е и ал. 3, която гласи че, недействителна е клауза, поради която превозвачът може да
се освободи от отговорност. Тази разпоредба е въведена в интерес на сигурността в оборота, тъй като
става дума за обективна отговорност.
Аналогично правило на чл. 373 ТЗ има в чл. 68 от Закона за автомобилния превоз. Там дори в ал. 2
изрично е казано, че превозвачът не може да се освободи от отговорност заради повреди в самото
превозно средство или заради вина на водача. Това обаче не е ново положение, защото се включва в
общата хипотеза на чл. 373, ал. 1. В този закон то е изрично посочено, защото е заимствано от
международни договори, уреждащи автомобилния превоз. Обективната отговорност е лимитирана с
обезщетението, което трябва да заплати превозвача, като нормите за това са в специални закони.
Според чл. 71 ЗАвП обезщетението при липса не може да бъде повече от 50 лв. на килограм бруто
липсващо тегло. Това правило е диспозитивно, но ако страните не уговорят друга съществуват
граници. 500 лв. на багажна единица е границата за обезщетение при превоза на товар.
3.3. Ангажиране на отговорността на превозвача, когато има повреда. ТЗ урежда рекламационно
производство в чл. 373, ал. 5: След като е получен товарът, превозвачът отговаря само ако е бил
уведомен за повредите не по-късно от един месец от получаването. Ако няма уведомяване в този срок
превозвачът не отговаря, т.е. срокът е преклузивен. В специални закони това правило е доста по-
развито и обхваща и други случаи на неизпълнение от страна на превозвача, а не само повреда.
Според Кацарски това е единственото място в търговското право където са нормативно уредени
рекламационни срокове и производства. Едномесечният срок не е давностен (по чл. 116 ЗЗД), тъй като
става дума за извънсъдебно уведомление. Законът е предвидил специален давностен срок за превозния
договор – вж. т. 7.
128
3.4. ТЗ в чл. 373, ал. 4 регламентира хипотезата, когато изгубения товар се намери: Ако изгубен товар,
за който получателят е обезщетен, бъде намерен, превозвачът, след като вземе необходимите мерки за
запазването му, уведомява за това писмено получателя. Ако последният приеме товара, той дължи
възстановяване на полученото обезщетение. При отказ превозвачът може да продаде товара за своя
сметка.
3.5. И тук превозвачът може да ползва и други превозвачи, без да е необходимо изрично овластяване
за това (използва се най-често при комбинирани превози или при такива с международен елемент).
Когато превозвача използва други превозвачи той носи лична отговорност за техните действия (чл.
374, ал. 1). Това правило не е в отклонение от общите принципи за отговорност за чужди действия. За
разлика от деликтната отговорност, при която отговорност за чужди действия се носи само ако е
изрично предвидена в закона, то при договорната отговорност длъжникът по принцип отговаря за
поведението на 3тите лица, които е ангажирал, защото 3тите лица не са страни по договора и
кредиторът няма отношения с тях.
Всички превозвачи отговарят солидарно по отношение на изпращача, респективно на получателя (ТЗ
урежда хипотеза на активна солидарност). Това означава, че изпращачът или получателят на товара
имат пряк иск не само към превозвача, с които са в преки отношения, но и към всички превозвачи,
участвали в превоза. Това правило се извлича от изр. 1 на ал. 2 на чл. 374: Всеки следващ превозвач
встъпва в договора и трябва да упражни правата на предходните превозвачи, които са посочени в
договора за превоз. Превозвачите встъпват не само в правата, но и в задълженията, без да е
необходимо да се спазват общите правила за цесия и встъпване в дълг.
Всеки превозвач, който в момента упражнява фактическата власт върху товара може да упражнява
заложно право върху товара (законен залог) като обезпечение на правото на вземане по превозния
договор. Законният залог се упражнява до изпълнението на задължението спрямо всички превозвачи.
Последният превозвач има правото да упражнява това право от името на всички по веригата - има
активна легитимация  изпълнението на всеки един от тях погасява задължението спрямо всички
(втори случай на активна солидарност).
4. Договор за превоз на пътници.
4.1. Определение – договор между физическо лице и превозвач, с който превозвачът се задължава да
превози лицето от едно до друго място срещу заплащане на определен възнаграждение. Д-рът е
двустр., възмезден, неформ. по общите правила на ТЗ (понякога е формален). При автомоб. транспорт
д-рът също не е формален.
4.2. Билетът има доказателствено значение, а не е форма за действителност. Той легитимира пътника
като страна по превозния договор и не може да се прехвърля. Поставя се въпросът дали все пак не е
ЦК, материализираща правото на превоз – според Калайджиев не е. Когато билетът е поименен (при
въздушен превоз) той не може да се прехвърля на 3то лице. Ако обаче не е поименен, може да се
прехвърли преди започв. на превоза.
4.3. Задължения на превозвача:
а) Да превози пътника и личния му багаж със съответното превозно средство както е уговорено.
б) Да осигури удобството и сигурността на пътниците според вида превозно средство и разстоянието.
4.4. Задължения на пътника:
1) Да заплати превоза.
2) Да спазва реда, определен за съответния превоз.
5. Превоз на багаж. Според Калайджиев тук не става дума за превоз на ръчния багаж. Превозвачът се
задължава срещу възнаграждение да превози вещи на пътника с превозното средство, с което той
пътува и пътника има право да ги получи в мястото до което пътува. Договорът е акцесорен -
съпътства договора за превоз на пътници. За него субсидиарно се прилагат правилата за превоз на
товари. Особеността е, че изпращачът и получателят на това са едно и също лице, което има
багажната разписка, доказваща правото да получи багажа.
Според проф. Герджиков правото да се сключи този договор е на лице, снабдено с документ за превоз
за същото превозно средство. Има две разновидности: 1) ръчен багаж - под надзора на пътника (има
определени норми за ръчен багаж); 2) багаж в същото превозно средство, но не под надзора на
пътника - отговорността е на превозвача.
6. Правно положение на получателя на товара – вж. № 57, т. 2.4.
7.Погасителна давност. Има специална погасителна давност за вземанията на изпращача, получателя и
пътника за вреди, причинени от превозвача – 1 година. Давностния срок започва да тече:
129
7.1. От деня, в който товара е предаден на получателя или деня, в който е трябвало да му се предаде,
т.у. в рамките на срока на договора.
7.2. От настъп. или узнав. на вредата (най-често случаи на смърт или тел. повреда), но с 3 год. краен
срок

55. Договор за застраховка – понятие и видове. Застрахователни термини.

Сключване и форма на договора.

1.Общи бележки–правната уредба на договора за застраховка е в чл.380-418ТЗ (морската застраховка

е уредена в КТМ), а режимът на застрахователите е уреден в Кодекса за застраховането (КЗ).
1.1. Определение: според чл. 380, с договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме
определен риск и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования или на 3то
получаващо лице застрахователно обезщетение или застрахователна сума, а застрахования се
задължава да заплати премия.
1.2. Договорът е двустранен, възмезден, формален (сключва се във вид на застрахователна полица или
на друг писмен акт). Това е алеаторен договор, тъй като обемът на престацията на застрахователя не е
известен в момента на сключване на договора.
1.3.Договорът за застраховка не е разновидност на друг вид договор и има различни особености.
Страните не изпълняват задълженията си едновременно,а по различно време,т.е.много от общите
правила за двустранните договори не се прилагат–възражение за неизпълнен договор,разваляне и т.н.
1.4. Страни – застраховател и застрахован. Застрахован може да бъде всеки. Особено място заема
фигурата на застраховащия – той не е задължителна фигура при застраховането (става дума за
застраховане за чужда сметка). Застраховащият е страна по договора и дължи застрахователните
премии; предмет на застраховането обаче са блага (лични или имуществени) на друго лице –
застрахован, който при настъпване на застрахователното събитие ще получи застрахователната сума.
Застрахователят е търговец, тъй като застрахователният договор е абсолютна търговска сделка.
Застрахователят е търговец със специален предмет на дейност: Застрахователят не може да
осъществява друга търговска дейност, включително охранителна. Чл. определя предмета на
застрахователя като застраховане, презастраховане и комбинация между тях. Застраховането е
сключване по занятие на застрахователни договори. Ал. на чл. КЗ въвежда забрана за извършване на
имуществени и лични застраховки (живот и злополука) от един застраховател, т.е. застрахователят
може да извършва само един от тези два вида застраховки по занятие. Изисквания към застрахователя:
а) Застраховател може да бъде:
- АД (при определен размер на капитала, видове акции, активи и пасиви); При застрахователите АД
има специални изисквания за капитала – за лични застраховки минимум 2 млн. лв., за имуществени – 3
млн. за презастраховане – 4. При тях капиталът трябва да се събере само чрез парични вноски и да
бъде изцяло внесен към момента на подаване на заявление за издаване на разрешение. Такова
застрахователно дружество може да емитира само поименни акции.
- Взаимозастрахователна кооперация – това е кооперация, всички членове на която са и застраховани
лица. Минималният брой учредители е 500.
в. Клон на чуждестранен застраховател.
б)Застрахователят трябва да е лицензиран,т.е.трябва да му се издаде разрешение,което е индивидуален
адм. акт.Националният съвет по застраховане, който е административният орган, издаващ
разрешението, преценява не само законосъобразност, но и целесъобразност. Застрахователите
възникват не по нормативно-контролната, а по разрешителната система.
в)Разрешението определя правоспособността на застрахователя–могат да се извършват само такива
дейности, които са включени в разрешението. То е и част от фактическия състав на учредяването.
1.5. Задължения на страните:
а) Задължения на застрахователя. Той има едно основно задължение: да предостави застрахователното
обезщетение, т.е. при настъпване на застрахователното събитие, което засяга застрахователния риск,
който е покрит да изплати застрахователно обезщетение при имуществените и застрахователната суми
при личните застраховки. Според някои автори това задължение има 2 фази, като първата фаза е преди
възникване на застрахователното събитие. За да възникне това задължение обаче трябва да има
настъпило някакво застрахователно събитие, т.е. то е в латентно състояние до настъпване на

130
събитието.Следователно не е коректно да се говори за две фази, защото няма задължение, което да се
изпълни принудително до настъпване на застрахователното събитие.
б) Задължения на застрахования (общ преглед):
- Да заплати застрахователната премия.
- Да съобщи на застрахователя при сключването на договора и след това за обстоятелства, които имат
съществено значение за естеството и степента на риска.
- Да не причинява събитието.
- Само при имуществените застраховки – да подържа вещта в изправност като взема необходимите
предпазни мерки. Това са тези мерки, които са предписани от застрахователя или друг орган (напр.
противопожарни и други технически органи).
До тук са задълженията преди настъпване на застрахователното събитие.
- Да съобщи на застрахователя за събитието и причините, които са го породили.
- Да допусне застрахователя да направи оглед и да му даде необходимите документи и сведения,
свързани с установяването на събитието и размера на вредите.
- Да съдейства на застрахователя за ограничаване на вредите.
2. Видове застрахователни договори:
2.1. Според предмета, вида на благото, който се покрива със застрахователния договор:
а) Имуществени застраховки – обект е имуществото, което се застрахова. Обект на имуществените
застраховки могат да бъдат движими и недвижими вещи, както и вземания.
б) Застраховки живот и злополука – преди са наричани “лични” застраховки. Обект са лични блага на
физическите лица – здраве, живот и телесната цялост.
в) Застраховка гражд. отговорност – обект е не конкретно имуществено благо, а цялото имущество на
лицето.
2.2. Според това дали съществува задължение за застраховане или не:
а) Задължителни – застрахованият има задължение да сключи застрахователен договор, което
задължение произтича единствено от закона. По стария закон не е имало задължение за сключване на
застрах. договор, а такъв е възниквал с настъпването на определен юр. факт (напр. закупуване на
МПС). Сега се изисква сключване на договор.
б) Доброволни–не съществува задължение за застраховане.По принцип застраховките са доброволни.
3. Сключване и форма на застрахователния договор.
3.1. Сключване – прилагат се правилата на чл. 13 и 14 ЗЗД. Особености:
а) Офертата се прави най-често от застрахования, а не от застрахователя.
б) Офертата трябва да съдържа: а) благото, чиято закрила се търси; б) застрахователните рискове; в)
застрахователната премията; г) застрахователната сума; д) другите съществени елементи.
в) Пораждането на действ. на договора включва и плащане на първата вноска, освен ако не е уговор.
друго.
3.2. Д-рът е формален, сключва се в писмена форма за действителност (изключение от писмената
форма се прави само за морската застрах.). Чл. 381, ал. 2 посочва реквизитите на застрах. полица:
Застрахователната полица трябва да съдържа: 1. имената и адресите на страните; 2. предмета на
застраховката; 3. покрития риск; 4. срока на договора, както началото и края на застрахователното
покритие; 5. застрахователната сума или начина на изчисляването й; 6. застрахователната премия или
начина на изчисляването й, както и сроковете за нейното плащане; 7. датата и мястото на издаване; 8.
подписи на страните. Особено внимание се обръща на осмия реквизит – подписите на 2те страни, тъй
като по-рано се е считало, че само подписът на застрахователят е достатъчен, но с оглед гарантиране
на сигурността в оборота се приема това разрешение. Счита се, че застрахователният договор може да
се сключва и чрез други писмени актове, но законът не ги урежда.
Според Кацарски застрахователната полица има конститутивно действие (правоотношението възниква
от датата на полицата). Много често обаче договорът се сключва със съставянето на 2 документа, така
че първоначално не може да се изпълни изискването за съставяне на застрахователна полица. Поставя
се въпросът дали застрахователната полица е ЦК, т.е. дали тя обективира права, които могат да се
упражнят с представянето й. Поначало не е ЦК, само транспортните застрахователни полици и
морските застрахователни полици са ЦК. Това изключение съществува, защото обикновено за самия
товар се издава ЦК, за да може да се прехвърли товара с товарителен запис/коносамент, трябва да
може да се прехвърли и застраховката – за това е ЦК.

131
Чл.387,ал.1 предвижда,че първата и единствената премия се изплащат при връчване на
застрахователната полица,като това е гаранция за правата на застрахования.Това правило е
диспозитивно.
3.3. Прехвърляне на застрахователни договори (чл. КЗ) – това е договор между застрахователи, по
силата на който единият прехвърля правата и задълженията по всичките или по някои от своите
застрахователни договори на другия, т.е. постига се смяна на страните по сключените застрахователни
договори. Смяната на застрахователя става независимо от съгласието на застрахования, които обаче
имат възможност в срок от 60 дни след получаване на съобщението за прехвърлянето да прекратят
договора.
4. Застрахователни термини. Съществени елементи на застрахователното правоотношение са:
4.1. Застрахователно обезпечение – задължение на застрахователя да заплати застрахователното
обезщетение или застрахователната сума при настъпване на застрахователното събитие. Според чл.
390 обезпечението се нарича застрахователно “плащане”. То има следните особености:
а) Застрахователното обезпечение и задължението за плащане не покрива пропуснатите ползи, освен
ако това е уговорено. Това не е вярно при застраховката гражданска отговорност.
б) Застрахователното обезпечение не може да е по-високо от размера на т.нар.застрахователна сума.
4.2. Застрахователен риск – без риск няма застрахователен интерес. Според проф. Герджиков
наличието на застрахователен риск е условие за действителността на застрахователния договор.
Неговият размер е във връзка със застрахователната премия. Риск е възмож. от накърняване на
застрахованото благо от застрах. събитие.
а) Особености на риска:
- За да има риск трябва да съществува опасност от накърняване на благото, ако опасността вече е
настъпила или е отпаднала то риск няма;
- Съществува несигурност и неизвестност по отношение на настъпването на опасността–това определя
алеаторния характер на договора.Тази неизвестност може да е абсолютна (при застраховка при
кражба) или относителна (при застраховка живот – ще настъпи събитието, но не е ясно кога).
- Случайност – настъпването на риска трябва да е без проявление на съзнателната воля на
заинтересованото лице – чл. 390, ал. 4.
б) Видове рискове:
- Според източника:
* от човешко действие;
* от проявление на природни сили.
- Според броя на събитията, който се покрива:
* индивидуален , когато се покрива определен риск;
* универсален, когато се покрива повече от 1 риск.
в) Рискове, които не се покриват:
- изхабяване на вещта с оглед на нейното обикновено използване;
- увреждане на вещта с оглед на нейни недостатъци;
- военен риск.
г) Застрахованият има задължение да каже предварително за обстоятелствата, които са съществени за
настъпване на застрахователно събитие и размера и естеството на риска. За да се избегнат спорове кои
обстоятелства са съществени за настъпване на риска и кои не, законодателят е предвидил в чл. 383,
ал.2, че: За съществени се смятат обстоятелствата, за които застрахователят е поставил писмено
въпрос. Това правило е въведено, защото застрахователят е професионалист и той може най-добре да
прецени предварително кои обстоятелства биха оказали въздействие върху размера и естеството на
риска. Според ал. 3 на чл. 283: Неотговарянето на въпрос, без да има укриване на съществено за риска
обстоятелство, не е основание за недействителност или за изменение на договора. Следователно ако
са поставени въпроси, които не засягат съществени за риска обстоятелства, то неотговарянето на тях
няма да доведе до неблагоприятни последици за застрахования. Предвиден е обаче специален режим
при неизпълнение на задължението за отговаряне на въпроса за съществуването на съществени
обстоятелства (чл. 384 и 385). Режимът е диференциран в зависимост от това дали застрахования е
действал съзнателно или не:
- Ако застрахованият е действал съзнателно (обхваща се както активно, така и пасивно поведение –
обявил неточно или премълчал):

132
* И обстоятелството е толкова важно, че застрахователят не би сключил договора ако го е знаел, то
последният има преобразуващото право да прекрати договора в 1месечен срок от узнаването му. Тъй
като става дума за виновно поведение застрахователят има право да задържи платената
застрахователна премия, а ако не е платена, то има право да иска плащането й за периода до
прекратяване на договора, колкото се дължи (ако се дължи за година – за годината, ако се дължи
изцяло – за цялото).
* И обстоятелството не е толкова важно и застрахователят би сключил договор, но при други условия,
той може да иска изменение на договора в 1мес. срок от узнаване на обстоятелството. Тук няма
преобр. право сам да измени договора, а да на прави предложение за измен. Ако застрахования не
приеме в 2седм. срок от получаване на предложението, договорът се смята за прекратен с последици
като при първата хипотеза. Ако договорът е бил сключен чрез пълномощник или за сметка на 3то лице
то достатъчно е обстоят. да е било известно на застрахования или на представителя му, съответно на
3тото лице, за да може застрахователят да се възползва от правата си.
Възможно е застрахователното събитие да е настъпило преди прекратяване на договора – в този
случай застрахователя може да откаже плащане само ако премълчаното обстоятелство е оказало
въздействие върху настъпване на събитието. Ако обстоятелството не е било толкова съществено (т.е.
преди да бъде изменен договора), то би трябвало застрахователя да има право да намали обезщет.,
въпреки че това не е изрично уредено в закона.
- Ако застрахованият е действал несъзнателно (не е знаел за съществуването на обстоятелството) в 2
седмичен срок от узнаване на обстоятелството всяка от страните може да предложи изменение на
договора. Ако предложеното изменение не се приеме в 2седмичен срок от получаването, договорът се
прекратява с писмено уведомление. Застрахователят е длъжен да възстанови платеното, което
съответства на неизтеклия период. Ако застрахователното събитие настъпи преди прекратяването
застрахователя не може да откаже плащане, но може да го промени съобразно съотношението между
платените премии и тези, които би трябвало да се платят с оглед по-големия реален риск.
д) Застрахованият има второ задължение за последващо уведомяване за новонастъпили обстоятелства,
които имат съществено значение. То трябва да се изпълни веднага след узнаването им – чл. 386, ал. 2.
Обстоятелствата, които имат съществено значение са тези, за които е бил поставен писмен въпрос от
застрахователя при сключването на договора. Специфичното на това задължение е, че то е във връзка
с обстоятелства, които се появяват след сключване на договора. И при тази хипотеза последиците са
идентични с тези на неизпълнение на първото преддоговорно задължение (вж. 4)
е) Друго задължение на застрахования е да не предизвиква застрахователното събитие и да не
увеличава риска – 390, ал. 4, ако той или бенефициера причинят умишлено застрахователния риск, то
застрахователя се освобождава от задължението си за плащане.
4.3. Застрахователен интерес – чл. 391. Той има специфично значение за действителността на
застраховката. Застрахователният интерес е понятие относно имуществено или лично благо, по силата
на което възможното засягане на това благо от застрахователното събитие ще причини вреди на
застрахования. Застрахователният интерес различава застраховката от обзалога. Според Кацарски
застрахователния интерес е правната връзка между застрахования/3тото ползващо се лице и правата,
които се засягат от застрахователното събитие. При личните застраховки се допуска възникване на
застрахователното правоотношение при предварително установени правни връзки – взаимно
застраховане.
а) Застрахователният интерес може да е различен по характер – собственикът на вещи, които са
застраховани има застрахователен интерес, но такъв интерес има и ползвателя с вещно право на
ползване, наемателя, спедитора, превозвача и т.н.
б) В застрахователното право е въведено началото на субективния интерес, т.е. интересът е свързан с
определен субект, т.е. със застрахователния договор се обезпечава интереса на определено лице.
Обективният интерес покрива интереса не само на заинтересованото лице, но и на други 3ти лица – чл.
154 ЗЗД (при придобиване на застрахованата вещ, приобретателят встъпва в застрахователното
правоотношение, въпреки, че не е страна). За обективен интерес може да се говори при застраховка
гражданска отговорност, защото тя покрива отговорността на застрахования към всички 3ти лица.
в) Значение на застрахователния интерес:
- Ако липсва застрахователен интерес, то договорът е нищожен.

133
- Ако застрахователния интерес отпадне при вече сключен договор, то този договор се прекратява по
право за в бъдеще. Застрахованият може да иска връщане на платените премии, освен ако е знаел или
по собствената си небрежност не е знаел за липсата на интерес.
- Застрахователния интерес определя лицето, което ще получи застрахователното обезщетение.
4.4. Застрахователна премия. Тя е основен елемент на застраховката – тя е толкова важна, че докато не
е заплатена, договорът не поражда действие по отношение на застрахователя, т.е. не възниква
задължение за плащане на застрахователно обезщетение – чл. 382 ТЗ.
а) Застрахователната премия се състои от различни елементи, които не са уредени в закона. Тези
елементи са с различно предназначение:
- Част от премията е предназначена за покриване на риска и се нарича чиста или рискова премия.
- Личен резерв. Съществува само при личните застраховки и представлява втора специална спестовна
част. Спестовният елемент е силно изразен в случай, когато застрахования може едностранно да
прекрати договора и да поиска част или всичко платено по него.
-Надбавки–покриват разноските по управление на застраховките и формират печалбата на
застрахователя.
б) Застрахователната премия е неделима, т.е. ако застрахователното събитие настъпи в период,
определен от застрахователя, той може да иска цялата текуща премия, а не само частта, която се
дължи до този момент (напр. при застраховка каско, премията се плаща на няколко части през
годината, колата е открадната и застрахования е длъжен да плати всичко, което се дължи през
годината, а не само това, което се дължи до момента). Това правило обаче е диспозитивно и може да
се уговори друго.
в) Размерът на премията се определя от специални лица – актюери (колкото е по-голям риска, толкова
е по-голяма и застрахователната премия).
г) Премията се подвежда изцяло под режима на пар. задължения. Последици от неплащ. на застрах.
премия:
- Ако става дума за първата и единствена премия договорът не поражда действие.
- При неплащане на текуща премия застрахователя може да намали застрахователната сума, да измени
договора или да го прекрати. Тези права са алтернативни. Уредена е и гаранция за застрахования,
защото застрахователят може да упражни, което и да е от тези права само след изтичане на 15дневен
срок от получаването на писмено предупреждението от застрахования. Ако е уговорено договорът да
породи действие преди плащането на първата премия, застрахователят може да иска лихва за забава.
4.5. Застрах. събитие (случай). То е юридически факт, при настъпването на който застрахователят
трябва да извърши плащане на застрах. сума/обезщетение. Застрахователното събитие е обективен
факт, който не се влияе от субективни преживявания. Застрахователят се освобождава от
задължението си по правилото на чл. 390, ал. 4.
а) При имуществените застраховки застрахования е длъжен да вземе мерки за предпазване на
имуществото си от вреди. Той изпълнява задължението си като спазва предписанията на
застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност от вреди.
Трябва освен това да се допуска застрахователя да прави проверки дали тези изисквания се спазват.
б) При настъпване на застрахователното събитие застрахованият е длъжен да уведоми застрахователя
в 7дневен срок от узнаване на събитието (чл. 389). Правилото за срока е диспозитивно, защото в
самата ал. 1 на 389 се казва , че може да се уговори и друг подходящ срок ако е включен в общите
условия.
в) Застрахованият има задължение да допусне застрахователя за извършване на оглед и да му
предостави поисканите документи, свързани с установяване на настъпването на събитието и характера
на вредите. При неизпълнение на това задължение застрахователят може да откаже плащане, дори да
иска обезщетение за вреди. Задълж. на застрахователя за плащане става изискуемо след изпълнение на
задълж. за съобщаване на събитието.
г) Застрахованият е длъжен да се погрижи за ограничаване на вредите, които вече са настъпили. При
неизпълнение на това задължение се намалява застрахователната сума. Чл. 83, изр. 2 ЗЗД е частен
случай на неизпълнение на това задължение. Това задължение е балансирано с насрещното
задължение на застрахователя да обезщети застрахования за разходите, които е направил за
ограничаване на вредите, стига да е действал с дължимата грижа, дори и усилията да са били
безрезултатни. Това обезщ. е извън дължимото застрах. обезщетение.
4.6.Застрахователна сума – при личните и при имуществените застраховки, тя е с различно значение:
134
а) При личните застраховки тя е предметът на задължението на застрахователя и няма обезщетителен
характер – тя е точно определена към момента на сключването на договора.
б) При имуществените застраховки тя е сумата на която се застрахова веща, според пазарната й
стойност. Тя е максимума, горната граница на застрахователното обезщетение.
4.7. Застрахователно обезщетение – използва се само при имуществените застраховки, като това е
предмета на задължението на застрахователя. Сумата, която се плаща е функция от застрахователната
сума, от стойността на веща и от размера на вредите към настъпване на събитието. При
имуществените застраховки се компенсират само претърпените вреди.
5. Договорът за застраховка и правата по него се погасяват със специална давност – 3 години. Общата
5 годишна давност е валидна само при застраховката гражданска отговорност. Давността започва да
тече от настъпване на застрахователното събитие. Целта на по-кратката давност е по-бързото
установяване на безспорност, трайност и стабилност в оборота.
60. Имуществено застраховане
1. Общи бележки. Предмет на имуществените застраховки винаги е имуществено благо, оценяемо в
пари. Съществуват различни видове имуществени застраховки в зависимост: 1) вида на
застрахованото благо; 2) рисковете; 3) юридическият факт, който поражда застрахователното
правоотношение – в момента няма задължително имуществено застраховане.
2.Застрахованият е лицето, което има правен интерес от застраховката – той може да е носител на
вещното право на собственост, но и лице, което отговаря за вещта – наемател, превозвач, спедитор,
комисионер, влогоприемател и т.н. При сключването на договора от представител без представителна
власт са предвидени специални правила в чл. 395 ТЗ, различни от общия режим на 42 ЗЗД. ТЗ в ал. 1
на чл. 359 предвижда лична отговорност на мнимия представител за плащането на застрахователната
премия. Езикът на разпоредбата не е много точен, защото този, който от свое име застрахова чуждо
имущество не е пълномощник, но правилото се тълкува корективно спрямо заглавието на
разпоредбата. Ако премията е платена мнимопредставлявания може да санира договора и след
настъпване на застрахователното събитие – ал. 2. Ал. 1 е в интерес на застрахователя, а ал. 2 в интерес
на застрахования.
3. Едно от основните понятия при имущественото застраховане е застрахователната стойност. Тя е
горната граница, до която може да достигне застрахователната сума и застрахователното обезщетение.
Застрахователна стойност обаче не е легален, а доктринален термин, в чл. 396, ал.1 се говори за
действителна стойност: Сумата, срещу която се застрахова имуществото, не може да надвишава
действителната му стойност.За действителна се смята стойността,срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго от същото качество.Във връзка с действителната стойност се
поставя един въпрос, който не е изяснен, към кой момент се определя тази стойност:1)към момента на
сключване на договора;2)към момента на настъпване на вредите.Според Калайджиев действителната
стойност се определя към момента на настъпване на вредите като се изчисляват амортизациите и
направените разноски за подобрения. За установяване на действителната стойност застрахователя
може да прегледа имущ. и към 2та момента.Застрах. стойност е неделимо свързана с други 2 понят:
3.1. Надзастраховане – когато застрахователната сума е по-голяма от застрахователната стойност.
Застрахователната сума е поначало сумата, която застрахователя трябва да заплати при настъпване на
застрахователното събитие. В случай на надзастраховане застрахователят има право да намали
застрахователната сума до размера на застрахователната стойност, като договорът остава валиден
(според проф. Герджиков това е хипотеза на частична недействителност). Ако застрахователното
събитие не е настъпило, но има надзастраховане – намаляването на застрахователната сума става с
намаляване на бъдещите премии. Ако застрахователното събитие настъпи и има надзастраховане
застрахователя не е длъжен да върне разликата между застрахователната сума и застрахователната
стойност, освен ако застрахования е добросъвестен (не е знаел за надзастраховането), като
добросъвестността се предполага.
Според Кацарски регламентирането на надзастраховането е с цел да се покрие пазарната разлика
между сключването на договора (тогава се определя обезщетението) и погиването на вещта (тогава се
определя какво ще се плати). Застрахователното обезщетение се изчислява спрямо пазарната стойност
не на погиналата, а на една нова вещ, тъй като застрахованият не продава вещта, а я застрахова, т.е.
има интерес да може да я купи нова.
Проф. Герджиков вижда един по-особен случай на надзастрах., когато застрахования сключи за една
вещ срещу едно ш също застрах. събитие застрахователен договор с повече от един застраховател.
135
Според него обаче макар и тази хипотеза да не е уредена в закона и в този случай трябва да се
приложи правилото на чл.396, ал.1.
3.2. Подзастраховане – обратно съотношение: застрахователната сума е по-малка от застрахователната
стойност. Ако има подзастраховане договорът е действителен. Ако цялото застраховано имущество
погине застрахователя плаща пълния размер на застрахователната сума. Въпросът е какво трябва да се
плати при повреда или частично погиване. Има 2 правила:
1) Основно правило – пропорционално. Застрахователното обезщетение се определя от
съотношението между застрахователната сума и застрахователната стойност към момента на
застрахователното събитие. Според Кацарски в този случай се плаща съответната част от
определеното обезщетение и застрахователното правоотношение продължава да съществува.
2) Правило на обезщетение срещу първи риск (то трябва да се уговори изрично) – застрахователното
обезщетение трябва да покрие цялата вреда до размера на застрахователната сума. Идеята при
застраховка срещу първи риск според Кацарски е да се получи при първият риск максималното
възможно обезщетение – плаща се пълният размер на вредата, но не повече от застрахователната сума
и правоотношението се прекратява.
Според Кацарски при “обикновените застраховки” се покриват всички рискове за определен период,
при застраховките срещу първи риск се покрива само първият риск. При плащане не се възстановява
покритието до първоначалния размер, но това може да се уговори (става дума за револвираща
застраховка; подобно на револвиране са абонаментните застраховки -напр.покритието се подновява за
всеки отделен превоз, но в рамките на отделните застраховки няма револвиране).
4.При имуществените застраховки има някои особени задължения на застрахования и на
застрахователя.
4.1.Задължение на застрахования по чл.388ТЗ за предприемане на мерки за предпазване на
застрахованото имущество от вреди. Застрахованият е длъжен да има не само пасивно поведение - да
не предизвиква тези вреди, но и активно поведение – да предприема мерки, като е длъжен да спазва
указанията на застрахователя и на компет. органи за отстран. на източници опасни за предизвикване
на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки.
4.2.Основно задължение на застрахователя е да плаща застрахователно обезщетение,чиито размер
зависи:
а) от застрахователната сума, която е посочена в договора и то не може да е по-голямо от нея;
б) от застрах. стойност – действителната стойност на вещта към момента на застрахователното
събитие;
в) от размера на вредите към момента на застрахователното събитие,като не може да е по-голямо от
техния размер.Вредите трябва да са пряка последица от застрахователното събитие.При
имуществените застраховки застрахователя не дължи обезщетение за пропуснати ползи,а само за
претърпени загуби – чл. 390, ал. 3. Това правило е диспозитивно и страните могат да уговорят друго.
4.3. Застрахователят трябва да заплати на застрахования обезщетение за разходите, които е направил
за ограничаване на вредите ако е действал с необходимата грижа (по принцип на добрия стопанин),
дори усилията му да са останали напразни. Става дума за разходи, направени след настъпването на
застрахователното събитие.
4.4. Застрахователят се освобождава от задължението си за застрахователно обезщетение, ако
застрахователното събитие е предизвикано умишлено от бенефициера или застрахования.
4.5. В закона не е уговорен срок за плащане на застрахователното обезщетение, като по начало този
срок се урежда в договора. В защита на застрахования съществува императивното правило на чл. 399,
ал. 1, изр. 2: Срокът не може да бъде по-дълъг от петнадесет дни и започва да тече от деня, в който
застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 389. Това правило не е достатъчно, защото, за да се
изпълни задължението по чл. 389, ал.1 да представи поисканите от застрахователя документи, е
необходимо доста време, тъй като практиката показва, че застрахователите изискват представяне на
доста документи, техническото подготвяне на които отнема време.
5. Прехвърляне на застрахователното правоотношение при имуществените застраховки става по
силата на чл. 401, ал. 1: Ако застрахованото имущество бъде прехвърлено, правоприемникът встъпва в
правата по договора, освен ако е уговорено друго. Поначало застрахователното правоотношение
включва права и задължения така че прехвърлянето му трябва да е съвкупност от цесии и замествания
в дълг, но такива договори не се сключват, а последиците настъпват директно. Правилото разбира се е
диспозитивно и страните могат да уговорят и друго. Независимо, че има прехвърляне на задължения
136
от стария на новия собственик на имуществото не е необходимо да се иска съгласие от застрахователя,
което би било необходимо в хипотезите на чл. 101 и 102 ЗЗД. До нотификацията застрахователя може
да търси застрахователните премии само от праводателя. За да се гарантира застрахователя при
прехвърлянето, законът въвежда правилото, че за вноските, изискуеми преди прехвърлянето има
солидарна отговорност между прехвърлителя и приобретателя. Застрахователя може да
противопостави всички възражения, които е имал към стария на новия собственик. Законът дава
възможност (за разлика от ЗЗД) на застрахователя и на правоприемника да се откажат от
застрахователния договор с предизвестие направено не по-късно от 30 дни след узнаване на
прехвърлянето.
6. При имуществените застраховки законът урежда и законната суброгация на застрахователя в
правата на застрахования по отношение на вреди причинени от 3то лице (достатъчно е вредите да са
причинени небрежно). Тази суброгация се извършва по ред подобен на чл. 74 ЗЗД. Правният интерес –
застрахователят трябва да изплати обезщетението, за да встъпи в правата на в правата на
застрахования. Според проф. Герджиков функцията на регресното право на застрахователя е да
преразпредели гражданската отговорност. Щом застрахователят упражни своя регресен иск към
делинквента, то застрахования губи своето право на такъв иск. Застрахования запазва правото си на
иск единствено ако има разлика между застрахователната сума и действителната стойност на вещта.
Особености:
6.1. Чл. 402, ал. 2: Ако лицето, причинило вредата, е съпруг, възходящ или низходящ или негов
съпруг, както и ако принадлежи към домакинството на застрахования, застрахователят има правата по
ал. 1, ако то е действало умишлено. Тежестта на доказване е върху застрахователя.
6.2.Чл.402,ал.3:Застрахованият е длъжен да съдейства на застрахователя при упражняване на правата
му срещу причинителя на вредата.Изрично е предвидено задължение за съдействие след суброгацията.
6.3. Чл. 402, ал. 4 урежда частичната суброгация: Ако имуществото на причинителя на вредата е
недостатъчно, застрахователят се удовлетворява след застрахования. В ЗЗД няма правила за
частичната суброгация. Има се предвид хипотезите, когато застрахователя плаща, но застрахования
има иск, защото обезщетението е по-малко от вредите (освен по ал. 4 това е възможно и при
подзастраховане и при частично погиване на вещта). В тези случаи от имуществото на 3тото лице
първо се удовлетворява застрахования, а после застрахователя. Това решение е справедливо, защото:
1) застрахователят е по-силен икономически, 2) той е професионалист, 3) той може да предвиди този
риск. Това е единствената хипотеза на частична суброгация в нашето право. От това конкретно
правило обаче не може да се изведе общо правило за частичната суброгация.
7.Законът въвежда в материята на имущественото застраховане и т.нар. транспортно застраховане–
чл.403.
7.1. Общи бележки. Транспортните застраховки са само договорни. Режимът в ТЗ се отнася до всички
видове договори за превоз с изключение на договора за морски превоз. Във всички случаи
задължението за заинтересованост важи и при тях.
7.2. Страни. Застрахованият може да е страна по превозния договор (превозвач, изпращач, получател,
товародател), но може да бъде и в други отношения (напр. спедитор).
7.3. Рискове. Всякакви рискове, на които е изложен превозвания товар могат да бъдат покрити,
включително частично погиване и дори отговорността на самия превозвач. Рискове свързани с
недостатъци на опаковката не се покриват, въпреки че това не е изрично предвидено.
7.4. Застрах. стойност е пазарната стойност на товара в мястото на получаване. Премията е
еднократна.
7.5. Срок на договора – договорът влиза в сила с предаване на товара за превоз и продължава да
действа до предаване на товара на получателя (т.е. докато товарът е под контрола на превозвача).
Застраховката е в сила както при претоварване, така и при пазене в склад след пристигането.
Застрахователят не отговаря за вреди при прекъсване на превоза или отклонение от пътя – това са
диспозитивни правила.
7.6. Плащането на застрахователното обезщетение изисква рекламация от получателя до превозвача.
Вредите, които се виждат външно трябва да се установят от получателя преди получаването в
противен случай застрахователят не отговаря. За вредите, които се установят по-късно, срокът за
рекламация е 15 дни (срокът е краен). При различните видове превоз срокът може да е и по-къс. Ако
не се направи рекламация при тези условия се смята, че получателят приема това и застрахователят не

137
отговаря. Ако застрахователят плати застрахователното обезщетение той има регресен иск към
превозвача.
8. Абонаментна застраховка – чл. 404. Това е договор, с който се предвижда покриване на цялото
имущество на застрахования за определен срок. В такъв случай застрахованият трябва предварително
да уведоми застрахователя за елементите на имуществото. Тъй като става дума за договор с
периодично изпълнение, законът установява диспозитивното правило, че всяка от страните може да
прекрати договора с 1мечно предизвестие.

56. Застраховка гражданска отговорност. Застраховки “живот” и “злополука”.

1. Застраховка гражданска отговорност.

1.1. Общи бележки. Застраховката гражданска отговорност (ЗГО) е уредена в чл. 405 – 409 ТЗ. Тя
може да бъде договорна и задължителна. Най-честият пример е задължителна ЗГО за собствениците
на МПС.
а) Предмет на закрила е имуществото на застрахования като цяло, а рискът, който се покрива е
опасността от възникване на задължение за обезщетение в тежест на застрахования при непозволено
увреждане.
б) За разлика от имуществените застраховки ЗГО покрива всякакви вреди – претърпени загуби и
пропуснати ползи (става дума за вреди причинени на 3тото лице).
в) Застрахователното събитие е извършването на деликт от застрахования – чл. 45 ЗЗД, но и 49 и 50
(Според Кацарски ЗГО покрива всички състави на деликтна отговорност).
г) При ЗГО не се говори и не съществува понятие застрах. стойност и не е възможно под и надзастрах.
д) Задължението на застрахователя е за плащане на застрахователната сума. Особеност е, че вземането
на застрахования за застрахователната сума не подлежи на принудително изпълнение (то е
несеквестируемо).
е) Давността при тази застраховка е 5 години (при всички останали застраховки – 3 г.)
1.2. Действие на договора за ЗГО – съществуват 3 типа отношения:
а)Отношения между застрахования и 3тото увредено лице.За да възникне задължението на
застрахователя за плащане на застрахователната сума трябва да има деликт и да е възникнало вземане
на 3тото лице за вреди,причинени от деликт.Тъй като отношенията между застрахования и 3тото лице
рефлектират и в отношенията между застрахования и застрахователя(тъй като 3тото лице има пряк иск
срещу застрахователя), законът изисква ако се постигне спогодба между застрахования и 3тото лице
или застрахования признае задължението, тези действия да имат значение за застрахователя само ако
той ги одобри (тъй като съществуват възможности за симулация).
б) Отношения между застрахования и застрахователя. Застрахования има задължение за уведомяване в
7дневен срок от настъпване на застрахователното събитие. В същият срок е длъжен да уведоми
застрахователя ако срещу него е предявен иск, както и за плащания, които е извършил на 3тото
увредено лице. Ако срещу застрахования се предяви иск от 3тото лице, застрахованият е длъжен да
привлече застрахователя в процеса, за да може последния да направи своите възражения или да
одобри спогодбата или признаването на задължението от страна на застрахования. Ако застрахования
е платил на 3тото лице той има право да иска плащане от застрахователя.
в) Отношения между 3тото лице и застрахователя. Характерно е, че увредения има пряк иск към
застрахователя, т.е. може, без да е предявил претенция към делинквента да се обърне към
застрахователя. На свой ред застрахователя може да противопостави на 3тото лице възражения, които
произтичат от застрахователния договор, както и възражения на застрахования към 3тото лице.
Единственото възражение, което не може да прави е това по чл. 389, защото в противен случай
застрахователят ще може да бави необосновано плащането като изисква нови и нови документи.
Застрахователят отговаря пряко към 3тото лице дори когато застрахования е действал умишлено. В
тази хипотеза той има регресно вземане към застрахования. Това е така защото застрахователя
покрива само вреди причинени при небрежен деликт.
Това е хипотеза на неистинска солидарност – 3тото лице има пряк иск не само към делинквента, но и
към застрахователя. Ако застрахователят плати обаче той няма регрес към застрахования, защото
последният си е плащал застрахователните вноски. Застрахованият обаче има регрес към
застрахователя, защото идеята на застраховката е да не плаща той. Застрахователят има регрес към
застрахования само когато последният е действал умишлено.
138
2. Застраховки “живот” и “злополука”.
2.1. Предмет на застраховката – живота, здравето, телесната цялост, трудоспособността на
застрахования. Тези застраховки са поначало договорни, но има и някои изключения. Застраховките
“живот” и “злополука”, които превозвачите в обществения транспорт сключват са задължителни.
2.2. Особености на личните застраховки:
а) Страните по застрахователния договор са само физически лица. Допустимо е обаче, макар и
неуредено в ТЗ, и юридически лица да са страни по застрахователния договор, когато договорът е в
полза на 3то лице (бенефициерът е физическо лице). Това е възможно при т.нар. групови застраховки
– работодател юридическо лице сключва договор в полза на своите работници и служители.
Застрахователите изискват застрахованите да са над 16, но не повече от 65 години.
б) Личните застраховки са винаги срочни.
в) Предмет на задължението на застрахователя е застрахователната сума, която няма обезщетителен
характер, т.е. не е обезщетение за претърпени вреди. Вземането за застрахователната сума не може да
е предмет на принудително изпълнение от кредиторите на застрахования, а и самият застраховател
няма иск за реално изпълнение на задължението за изплащане на застрахователната премия.
г) Тези застраховки имат до голяма степен спестовен характер (според проф. Герджиков спестовният
характер е ясно изразен при застраховките “живот”, а при застраховките “злополука” е по-силен
рисковият характер). Поради факта, че застрахователна сума не е обезщетение, застрахования може на
общо основание да търси обезщетение за претърпените вреди от деликт. Едно лице може да сключи
няколко застрах. и да получи няколко застрах. суми. Застрахователя няма регрес с/у делинквента и не
може да се суброгира в правата на застрахования с/у 3тото лице.
д) Рискове – характерно е, че при личните застраховки важи правилото за универсалния риск –
покриват се най-различни рискове, които могат да доведат до смърт или до злополука. Има рискове,
които застрахователят не покрива, те са предвидени в чл. 416, ал.1 с диспозитивни правила:
Застрахователят се освобождава от задълженията си по договора, ако: 1. преди да е изтекла една
година от сключването на договора, застрахованият умишлено се самоубие; 2. нараняването,
увреждането на телесната цялост, изгубването на работоспособността или смъртта последва при
извършване на престъпление от общ характер от застрахования; 3. смъртта е настъпила при
изпълнение на смъртна присъда; 4. смъртта е настъпила при война или военни действия, освен ако е
уговорено друго. Т. 3 няма правно значение в момента.
е)Тъй като застраховките“живот” и “злополука” са със спестовен характер ако премиите са платени
поне за 2 пълни години, застрахователят дължи на наследниците или на 3тото ползващо се лице
премийния резерв. Премиен резерв е част от застрахователната сума, която има спестовен характер.
2.3. Видове лични застраховки – основно 2 вида:
а) Застраховка “живот”. В зависимост от вида на риска има няколко вида застраховка “живот” – при
смърт, доживяване или смесени между тях. При застраховката при смърт, рискът който се покрива е
смъртта, застрахователната сума се плаща, когато застрахования почине. При застраховката
доживяване идеята е лицето да доживее до определена възраст, ако не я доживее то не получава
застрахователната сума. Застраховките “живот” най-често са със смесен характер и за двата риска.
При застраховката живот има особеност със застрахователните премии (по принцип размерът на
премиите се определя от размера и характера на риска), тъй като при тях с рискът се увеличава с
увеличаване на възрастта, а премиите трябва да са еднакви. Премията се определя сложно от
специалисти актюери.
Личният характер на застраховката е основание за забрана на принудително изпълнение от страна на
застрахователя за застрахователната премия. В такъв случай застрахователя трябва да покани писмено
застрахования да плати премията в срок, който не може да е по-малък от 1месец от получаване на
поканата. Ако пак застрахования не плати застрахователя може да развали договора. Ако премията не
е платена за срок от 2 години, застрахователя може да намали застрахователното обезщетение до
откупната стойност (премийната резерва).
В полза на застрахования възниква преобразуващото право да иска от застрахователя да плати
откупната стойност, ако е плащал редовно 2 години премии, т.е. той може да прекрати договора и да
иска плащане. Размерът на откупната стойност, условията, при които ще се формира и начина на
изплащане следва да се определят в договора – чл. 418, ал. 2. Според ал. 3: Ако застраховката е
сключена в полза на трето лице и то е заявило, че приема уговорката в негова полза, право на
откупната стойност има третото лице.
139
б) Застраховка срещу злополука. Предмет е здравето, телесната неприкосновеност и
трудоспособността на лицето. Тази застраховка може да се комбинира със застраховките “живот”.
Страните са като при застраховката “живот”, като важи същата уговорка за юридическите лица.
Срокът на застраховката се уговаря свободно между страните. Най-често застрахователната премия се
изплаща еднократно. С тази застраховка се покриват различни рискове, които се уговарят в договора.
И при тези застраховки не се покриват някои рискове – т. 2 и 4 на чл. 416. Тази застраховка също няма
обезщетителен характер.
в) Застраховка “живот” и “злополука” в полза на 3то лице – уредена е при личните застраховки. Това е
типичен договор в полза на 3то лице – застрахователната сума и откупната стойност се получава не от
застрахования, а от 3то лице бенифициер. Застрахователния договор се сключва по общите правила за
договор в полза на 3то лице. Страните са застрахования и застрахователя. Особена хипотеза е
предвидена в чл. 414, ал. 2: Ползващото се лице трябва да даде своето писмено съгласие, ако
застраховката е върху живота на трето лице. Тук става дума за договор в полза на 3то лице върху
живота на лице, различно от застрахования и бенифициера – при смърт на Х обезщетението се
получава от Y. Действието на договора се определя от общите правила за договор в полза на 3то лице
– бенефициерът получава правата си със сключването на договора, но той трябва да приеме
уговорката в негова полза, за да се ограничи възможността на застрахования да промени бенифициера.
Бенефициерът може да е определен или определяем. Има няколко диспозитивни правила в закона:
- Застраховка в полза на децата–отнася се за всички деца и за родените след сключване на договора.
- Застраховка в полза на съпругата – правото принадлежи на лицето, което е в брак към момента на
настъпване на застрахователното събитие.
- Ако има повече от 1 бенифициер и ако не е уговорено друго те имат равни права.
- Придобиването на права от бенифициера е с деривативен характер, поради което застрахователната
сума не е елемент от наследствената маса на застрахования. Ако наследникът е бенифициер и се е
отказал от наследството има право да получи застрахователната сума.
- Законът урежда и конкуренцията между правата на наследниците на застрахования и наследниците
на бенифициера. Конкуренцията по правило е в полза на наследниците на застрахования, освен ако
бенефициерът не го е надживял. Ал. 6: Ако третото ползващо се лице почине преди застрахования,
застрахователната сума се изплаща на застрахования (правилото е диспозитивно).
- Ал. 8 урежда конкуренцията между кредиторите на застрахования и на бенифециера. Когато
кредиторите на застрахования с павлов иск отменят застрахователния договор, те могат да търсят от
бенифициера само застрахователните премии, но не и застрахователната сума (иначе би имало
неоснователно обогатяване).
- Ал. 7 предвижда специална хипотеза за изгубване на правата на бенифециера: Третото ползващо се
лице губи правата си по договора, ако умишлено е причинило застрахователното събитие. Това е
израз на общото за застрахователното право правило.
г) Застраховка върху чужд живот или чужда телесна цялост–чл.412.Предмет на този договор е живота
или телесната цялост на лице,различно от застрахования.Тъй като се смята,че това в известна степен е
неморално,законът изисква писмено съгласие на 3тото лице за действие на договора.Съгласие не е
необходимо,когато става дума за съпруг,възходящ или низходящ.Поради неморалност,рискът смърт
на малолетен или на недееспособно лице не може да се покрива с такава застраховка и ако се сключи
тя е нищожна.При настъпването на такова събитие застрахованият е длъжен да получи премията.Ако
застрахованият почине преди 3тото лице договорът се прекратява,а наследниците на застрахования
могат да получат премийния резерв ако премии са плащани поне 2 г.(диспозитивно правило). Ако след
сключв. на договора 3тото лице се противопостави писмено, застрахователя е длъжен да прекрати
договора (независимо от първонач. съгласие на лицето).
д) Взаимнозастраховане – чл. 413: Договор за взаимно застраховане могат да сключат съпрузи, лица в
родствена връзка и съдружници в дружество по чл. 357 от Закона за задълженията и договорите, както
и съдружници в събирателно дружество. Идеята е, че при настъпване на застрахователното събитие
спрямо едното лице другото получава сумата. Може да става дума за застраховки “живот”,
“злополука” или смесени. Те приличат както на застраховките в полза на 3то лице, така и на
застраховката “живот” по чужд живот. За разлика от тях лицата, които сключват взаимните
застраховки са страни по застрахователното правоотношение. С този тип застраховки могат да се
покриват различни рискове. Страни по такъв договор могат да бъдат съпрузи, лица в роднински
връзки и съдружници в ГД и СД. Особеното при тези застраховки, е че възниква едно общо
140
 застрахователно правоотношение, по което правата възникват за всички лица и затова се смята, че
задълженията са неделими (това не е уредено изрично). Ако 1 от лицата не плати премията
застрахователя може да прекрати целия договор. Ако някои от застрахованите укрие важно
обстоятелство или не уведоми застрахователя за настъпило събитие последиците са за всички. Законът
предвижда разделяне на взаимните застраховки при развод (единното застрахователно
правоотношение се превръща в 2 отделни), това правило не се прилага ако застраховката е сключена в
полза на дете от прекратения брак. Интересно е дали това правило намира приложение при останалите
хипотези на взаимни застраховки. При прекратяване на дружество според Кацарски няма разделяне на
правоотношенията, тъй като няма достатъчно сходство с отношенията между съпрузи. Родството се
прекратява при пълно осиновяване (с изключение на някои връзки като забраната за брак), а при
родство от осиновяване то се прекратява с прекратяване на осиновяването. И в този случай според
Кацарски прекратяването на връзката следва да води до прекратяване на застраховката, тъй като
отпада причината за създаването й.

57. Банкови сделки

1. Понятие и видове банкови сделки

Банковите сделки са вид търговски сделки от категорията на абсолютните (обективни) търговски
сделки. Определящо за предмета на им е, че той по правило е парична сума. Затова при тях е налице
парично задължение.
Основно деление на банковите сделки е делението им на:
- пасивни –тези банкови сделки, чрез които банката кумулира чужди парични средства, за да може
впоследствие да ги предоставя на клиентите си. Чрез тези сделки банката финансира дейността си и
става длъжник на парична сума. Типични пасивни банкови сделки са договорът за банков влог и
договорът за разплащателна сметка.
- активни - банковите сделки, при които банката става кредитор. При тях банката предоставя на
клиентите си суми, които черпи по правило от предоставените й чрез пасивните банкови сделки
парични средства. Активна банкова сделка е договорът за кредит.
-посреднически (неутрални)/ комисионни или доверителни. При тях банката не влага средства за
тяхното извършване. Такива са договорите за банков превод и банково инкасо, акредитивът и др.
Друго деление на банковите сделки:
- изключителни банкови сделки - могат да бъдат извършвани само от лице, което има качеството на
търговска банка. Такива са банковия влог и банковия кредит, безналичният банков превод, акредитивът,
инкасото, пътническият чек.
- неизключителни банкови сделки - могат да се извършват и от небанкови финансови институции.
Такива са: финансовият лизинг, сделките с финансови фючърси и опции и др.

2. Договор за банков влог

Договорът за банков влог е уреден в две основни разновидности:
-обикновен (правилен) влог (depositum regulare) и
-паричен (неправилен) влог (depositum irregulare).
а) Обикновен влог. С договора за банков влог банката се задължава да пази предадените й определени
парични знаци, ценни книги или други движими вещи срещу възнаграждение (чл. 420, ал. 1).
Предмет на договор за обикновен влог могат да бъдат само индивидуално определени движими вещи -
определени парични знаци, а не пари, ценни книги или други движими вещи. Влогоприемателят дължи
връщане на същите, а не на други такива вещи.
Страни по договора са влогодателят, който може да бъде или да не бъде търговец, и влогоприемателят,
който задължително е банка.
Договорът е реален. За да се смята договорът за сключен, трябва да е налице предаване на вещите, които
са негов предмет, въз основа на постигнатото съгласие между страните. Разликата м/у този договор за
банков влог и обикновения влог по чл.250 ЗЗД е ,че влогът по ЗЗД е едностранен и безвъзмезден, докато
банковият влог е двустранен и възмезден.
Срещу задължението на банката да пази предаденото й и да го върне след изтичане на срока или при
поискване, в тежест на влогодателя се поражда задължението да плати възнаграждение за пазенето.

141
Основното задължение на банката е да пази вложеното. Тя се е задължила да пази чужди вещи - те
остават собственост на влогодателя. Затова банката не може да ги ползва.
Договорът за обикновен банков влог, както и за обикновения влог по ЗЗД, е неформален. За
сключването му не се изисква особена форма.
Влогодателят може всякога да поиска връщането на вложената вещ, даже и да е уговорено, че влагането
ще трае определено време. В този случай влогодателят дължи възнаграждение само за времето, през
което вещта е била пазена, обаче той трябва да заплати на банката разноските, които тя е направила с
оглед на уговореното времетраене на влога (чл. 420, ал. 2).
Договорът се сключва в интерес на влогодателя. Задължението на банката е изискуемо и преди срока.
Предсрочното връщане на вложеното има за последица намаляване на договореното възнаграждение,
което се редуцира с оглед на времето, през което вещта е била пазена.
б) Паричен влог. Договорът за паричен (неправилен) влог е от най-масово сключваните банкови сделки.
Той е типична пасивна банкова сделка.
„Договор, по силата на който влогодателят влага пари, а банката е длъжна да върне паричната сума в
същата валута и размер, както и уговорена лихва (чл. 421 ал. 1).
Предмет на този договор е винаги и само парична сума. Основната отлика от обикновения влог е, че
банката става собственик на вложената парична сума. Затова тя не дължи съхраняването й, а дължи
връщане на сумата в същата валута и размер. Влогодателят сменя качеството си на собственик с това на
кредитор. Междувременно в качеството си на титуляр на вложените пари банката има право на
разпореждане с тях. Банката дължи възнаграждение, което е във формата на лихва, която страните
уговарят при сключване на договора. Банката е длъжна да приема парични влогове, което я представя
като публичен паричен влогонабирател.
Паричният влог има някои от характеристиките на обикновения влог. Той също е реален и възмезден, но
за разлика от обикновения влог паричният е едностранен и формален. Той е едностранен, понеже
задълженията са само за едната страна по договора - банката. Тя дължи връщане на паричната сума и
плащане на лихвата. Влогодателят има само права - да иска връщането на сумата с дължимата лихва.
При паричен влог банката издава на влогодателя документ за всички вноски и плащания по влога (чл.
422, ал. 1). Документът, който банката издава, може да има различна форма - влогова книжка,
удостоверение, вносна бележка, сертификат и др. При загубване, унищожаване или открадване на
издадения влогов документ влогодателят е длъжен незабавно писмено да уведоми банката. Банката НЕ
носи отговорност, ако преди получаване на уведомлението добросъвестно е платила на лице, което въз
основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи сумата (чл. 422, ал. 3). В основата
на разпоредбата лежи правилото на чл. 75, ал. 2 ЗЗД. За да се освободи от отговорност, банката трябва, в
лицето на съответния неин служител, добросъвестно да е платила на мнимия кредитор.
Добросъвестността предполага да е направена проверка на самоличността на лицето, което тегли
сумите, с дължимата за това грижа.
Договорът за паричен влог може да се представи в две разновидности -срочен и безсрочен. Безсрочният
влог се означава в практиката като „обикновен, а срочният влог се обозначава като „депозит". В
практиката са се наложили термините „депозити до поискване" или „депозити на виждане". Срочният
влог се свързва с предвиждането на по-висок лихвен процент. При предсрочно изтегляне на суми от
срочен паричен влог се дължи лихва както при безсрочен влог, освен ако е уговорено друго (чл. 421, ал.
1).
За теглене на суми от паричен влог чл. 423 изисква пълномощно с нотариално заверен подпис.
в) Влог за управление. Съгласно чл. 424 банката може да се задължи да управлява вложените ценни
книги, като упражнява правата по тях, освен ако е уговорено друго. Уредбата на този договор в ТЗ е
пределно оскъдна. Такива действия на управление могат да се извършват с ценни книги. Управление на
ценни книги включва инкасиране на купоните на акции, следенето на падежите на облигации или
държавни ценни книги и получаване на сумите по тях и пр. Управлението на ценни книги (акции) може
да бъде съчетано с упълномощаване чрез тях да се упражнява правото на глас в Общо събрание на АД.
Банката-влогоприемател обаче по правило НЕ може да се разпорежда с приетите на влог ценни книги.
г) Влог под условие и в полза на трето лице. Съгласно чл. 425 при банков влог под условие или в полза
на трето лице, ако условието не се сбъдне или третото лице почине, вложените пари, ценни книги или
други движими вещи се връщат на влогодателя.
Истинският смисъл на разпоредбата на чл. 425 би трябвало да има предвид сключване на договор в
полза на трето лице под отлагателно условие. „При банков влог под условие в полза на трето лице (а не
142
„или" в полза на трето лице), ако условието не се сбъдне и третото лице почине (а не „или" третото лице
почине), вложеното се връща на влогодателя. В този случай бенефициерът НЕ придобива правото,
предмет на договора, ако условието не настъпи. Затова при неговата смърт вложеното не може да
премине у наследниците, а следва да се върне на влогодателя, който е запазил собствеността върху него
(при правилния влог) или е останал титуляр на вземането (при неправилен влог).

3. Договор за банков кредит

а) Такъв договор може да се сключва само от банка, което го причислява към изключителните банкови
сделки. Кредитът е активна банкова сделка.
Според чл. 430, ал. 1 „С договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя
парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва
сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока”.
Страни по договора за банков кредит са кредитодателят (банка) и заемателят (кредитополучател), който
по правило е търговец или лице, което осъществява стопанска дейност. Различно е при договора за
потребителски кредит. Страни по него са потребителят и кредиторът, които имат различни правни
характеристики, в сравнение със страните по банковия кредит. „Потребител е всяко физическо лице,
което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята професионална или
търговска дейност". Кредиторът, по договора за потребителски кредит, не е непременно банка. Той е
„всяко физическо или юридическо лице или обединения от такива лица, което предоставя
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност" .
При договора за банков кредит кредитодателят-банка задължително предоставя безплатно и в писмена
форма условията по кредитите. Те трябва да съдържат данни за общите разходи по кредита, лихвения
процент и методите на изчисляването му, условията за предсрочно прекратяване на договора и др.
Заемателят (кредитополучател) е инициаторът за сключване на договора. Той прави предложението
(офертата). Приемането на предложението обаче задължително се предшества от проверка от страна на
банката, която има право да иска необходимите й сведения, с оглед да прецени платежоспособността на
потенциалния заемател.
Договорът се смята за консенсуален. Отпускането на паричната сума ще бъде в изпълнение на
сключения договор.
За валидността на договора се изисква спазването на писмена форма (чл. 430, ал. 3). Формата е за
действителност.
За банката-кредитодател няма друго договорно задължение, освен да отпусне уговорената парична сума.
Срещу това задължение заемателят поема няколко насрещни задължения. Това прави договора
двустранен.
Първото задължение на заемателя е да върне главницата заедно с уговорената лихва по кредита,
Акцесорното задължение - лихвата - е цената на кредита. Тя прави договора възмезден. Да използва
кредита по предназначение. (Целта е конститутивен елемент на този договор) Той се отпуска с
определена цел и неспазването й довежда до възможност за предсрочна изискуемост (чл. 432, ал. 1, т. 1).
В тежест на заемателя възниква и едно преддоговорно задължение - да даде на банката необходимите
сведения във връзка със сключването и изпълнението на договора (чл. 431). Заемателят има още едно
преддоговорно задължение. Това е задължението да даде обезпечение. Банката има право на законна
ипотека върху недвижимите имоти и вещните права върху тях, които се придобиват изцяло или
частично чрез ползване на банков кредит . Ако обезпечението стане недостатъчно, банката може да иска
предсрочно връщане на сумата по кредита.
Договорът за банков кредит е винаги срочен. Банковата практика е наложила страните да уговарят
междинни срокове, предмет на т. нар. погасителен план. В него се предвиждат размерът и падежът на
анюитетите вноски. Задължението на заемателя е изпълняемо, но не и изискуемо преди неговия падеж,
освен в хипотезите на чл. 432, ал. 1.
Видове. :
А)Според срока, за който се отпуска кредитът, той бива:
- краткосрочен - със срок до една година и служи за оборотни нужди;
- средносрочен - със срок от една до три години и е предназначен по правило за ефективни инвестиции,
и
- дългосрочен - със срок над три години, наричан още инвестиционен, понеже е предназначен за
инвестиционни цели.
143
Б)Според обезпечението банковите кредити основно биват:
- ломбардни и
-ипотекарни (ипотечни).
Ломбарден е този кредит, при който задължението на заемателя се обезпечава със залог. Ломбардният
кредит се обезпечава с ценни книги, но обезпечаването му с други движими вещи и вземания също се
обхваща от този вид кредит. Предмет на залог върху ценни книги са най-често инвестиционни ценни
книги, емитирани от БНБ, каквито са държавните ценни книги (ДЦК) или емитираните от акционерни
дружества акции и облигации. Когато се залагат движими вещи, машини и съоръжения, стоки или
материали, не е необходимо те да се предадат на кредитодателя. Те могат да останат в държане у
заемателя, в който случай е налице особен залог. Когато залогът е върху стоки, които се намират в
публичен склад, кредитът се означава като варантен. Наименованието идва от означението на
документа, който материализира заложното право върху стоката - варант.
Когато кредитът не бъде издължен на падежа, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл. 418 ГПК , въз основа на извлечение от счетоводните си книги. В договора
може да се предвиди, че банката има право да продаде на търг заложената вещ по ред, установен с
наредба.
Ипотекарният кредит- ипотекарният кредит е обезпечен с ипотека, а ипотеката може да бъде върху
недвижим имот или кораб. Въвежда се и понятието „ипотечен” Единствената разлика е, че „ипотечния”
изключва ипотеката върху кораби. Освен учредена с договор, ипотеката може да бъде и законна. Такава
ипотека се учредява, в случай че кредитополучателят е придобил недвижим имот или вещни права
върху такъв имот.
Кредитът може да бъде обезпечен и чрез поръчителство (чл. 138 и сл. ЗЗД).
В)Според начина, по който се отпуска кредитът, се различават следните негови видове:
- сконтов;
- акцептен;
-овърдрафт (овърдрафт);
-револверен или револвиращ (револвинг) и др.
Сконтовият кредит се означава по този начин, понеже е свързан със сконтиране (дисконт).
Сконтирането (дисконтът), или сконтовата сделка, е покупка на менителнични ефекти (менителници и
заповеди на заповед) преди настъпване на техния падеж. При сконтовия кредит банката купува такива
менителнични ефекти, с което осигурява на продавачите им парични средства за времето от покупката
до деня на падежа на ефекта. Тъй като банката ще получи инкорпорираното в менителничния ефект
вземане едва на неговия падеж, тя го купува на стойност, по-ниска от номиналната. Разликата между
двете стойности -стойността на менителничния ефект в деня на покупко-продажбата и в деня на падежа
- е лихвата по сконтовия кредит. Тази лихва се означава като „сконто", „дисконт" или „сконтов
процент". Сконтовият процент включва лихвата върху главницата за времето между покупката на
ценната книга и падежа й, сконтовата комисиона и разноските по сконтирането. Сконтовият кредит по
правило е краткосрочен. Особеност на сконтовия кредит е, че той не се изплаща от заемателя, както е
при всички други видове кредит, а от платеца и евентуално другите задължени по менителницата лица.
Това е така, понеже заемателят, който предлага ценната книга за продажба на банката, е носител на
вземането по нея. Длъжници са платецът, който е акцептирал менителницата, нейният издател,
джирантите, ако менителницата е джиросвана, евентуалните посредници и поръчители на посочените
лица. В случай че се сконтира запис на заповед (при него няма платец), основен длъжник по него е
издателят. Банката може да ресконтира менителничния ефект, което означава неговото вторично
сконтиране при централната банка.
Акцептният кредит, по подобие на сконтовия, е краткосрочен. При него банката акцентира теглена
срещу нея менителница от заемателя, при условие че той ще плати сумата по менителницата преди
нейния падеж, т.е. преди да се ангажира отговорността на банката. Акцептният кредит е особен вид
кредит, тъй като играе роля на гаранция от страна на банката по отношение на кредиторите на
„заемателя". При този кредит банката може да поиска допълнителни гаранции за себе си. Такива могат
да бъдат стоково разпоредителни документи (коносаменти, товарителни записи и др.), върху които може
да бъде учредено заложно джиро в нейна полза.
Като овърдрафт се означава кредитът, при който банката и заемателят постигат споразумение
последният да може да дава нареждания на банката над размера на покритието (авоара), което има по
разплащателната си сметка. Този кредит се свързва най-често с оборота на чековете. Страните по
144
овърдрафт кредита трябва да се споразумеят какви са сумите, с които заемателят ще може да превишава
наличния по сметката авоар. Този вид кредит е рисков, поради което се отпуска при по-високи лихвени
проценти.
Револверният кредит представлява автоматично възобновяем банков кредит в рамките на предварително
уговорена кредитна линия. Кредитната линия е уговорената максимална сума, която банката отпуска на
заемателя. Понякога този кредит се означава като открит. При него сумата се отпуска на траншове и
погасяването става на части, периодично.
в) Предсрочна изискуемост. Като всеки двустранен договор договорът за банков кредит може да бъде
развалян поради неизпълнение. Освен това ТЗ предвижда възможност за предсрочна изискуемост на
задължението на заемателя (чл. 432). В чл. 432, ал. 1 се казва, че банката може да иска предсрочно
връщане на сумата по кредита, когато:
- той не се ползва за целта, за която е получен - ако заемателят отклонява средства за други цели и
използва кредита не по предназначение, той нарушава договорното си задължение, което дава
основание на банката да поиска предсрочното му връщане;
-заемателят предоставя неверни сведения- той е длъжен да уведомява банката и за промените в
обстоятелствата, които засягат изпълнението на задължението му за връщане на кредита. Това не е
изрично казано в закона, но следва от общата идея.
-обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок;
- заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си
състояние. – според чл.71 ЗЗД „изпълнението на срочно задължение може да бъде искано от кредитора и
преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен. Длъжникът дължи веднага. Тук банката
трябва да даде достатъчен срок, преди да упражни правото си за предсрочно връщане на сумата (чл. 432,
ал. 2). Правото за предсрочно връщане на сумата се упражнява с едностранно волеизявление на банката,
което има преобразуващ ефект. То е допълнителна правна възможност да бъде удовлетворен кредиторът
преди настъпване падежа на главното задължение Упражняването му довежда до погасяване на
облигационното отношение между банката-кредитодател и заемателя. Предсрочната изискуемост
дава възможност на банката да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418
ГПК.
4. Акредитив
а) Понятие и обща характеристика.
Хронологически първо възниква отношение по каузална сделка между бъдещите наредител и
бенефициер по акредитива. Това отношение се означава като валутно отношение. По него наредителят
дължи парична престация на бенефициера. Източник на такова задължение могат да бъдат комисионен
или спедиционен договор, договор за превоз, за изработка, лизинг и пр. Сделката, която най-често
поражда такова валутно отношение обаче, е покупко-продажбата. Наредител може да бъде всяко
физическо или юридическо лице, но най-често наредителят е търговец. Издател на акредитива е винаги
банка. Ако банката приеме предложението, между страните се сключва договор за откриване на
акредитив. Този договор е разновидност на договора за поръчка (чл. 280 и сл. ЗЗД). В това отношение
чл. 440 е категоричен: „...за отношенията между наредителя и банката, открила акредитива... се прилагат
разпоредбите на договора за поръчка". При сключването на този договор купувачът-наредител трябва да
осигури необходимата сума, която да формира акредитивна сметка. Предназначението й е
предоставените пари да служат за разплащане на клиента с трето лице, което има право да ги получи
при изпълнение на условията, поставени при откриването на акредитива.
В изпълнение на акредитивния договор банката издава акредитив в полза на бенефициера. В това му
значение акредитивът е едностранна сделка, по силата на която банката-издател поставя на
разположение на бенефициера определена парична сума и му я плаща, ако той изпълни посочените в
него условия.
Акредитивът е формална сделка. Той влиза в сила след уведомяване на бенефициера (чл. 435, ал. 1).
Банката, която има задължението да уведоми бенефициера за акредитива, се нарича авизираща банка.
По правило това е банката на бенефициера - междинната банка (банката-платец). Тя обикновено е и
потвърждаваща банка. Потвърждаваща означава, че тази банка поема задължението освен да авизира
(уведоми) бенефициера, но и самата тя да плати сумата по акредитива, ако са спазени условията по него.
Тази банка има предвид чл. 435, ал. 2, когато казва: „...банката може да възложи на друга банка
получаването на документите, тяхната проверка, изпълнението на другите условия по акредитива и
плащането на сумата". Възможно е обаче да няма съвпадение между потвърждаващата и авизиращата
145
банка. Авизираща може да бъде и банката-издател. Възможно е също в акредитивната операция да
участва и т.нар. рамбурсираща банка. Участието на такава банка се налага, когато банката-издател и
междинната банка нямат открити сметки помежду си или сметките им не са във валутата по акредитива,
или е налице друга причина да се потърси посредничеството на трета банка.
СХЕМА!!! Да се види!!! – страница 270 от Герджиков!!!
Акредитивът е абстрактна сделка. Той е независим от отношението, заради което се издава. В случай на
недействителност на валутното отношение или когато сделката, от която произтича това отношение,
бъде развалена или прекратена, банката-издател може да откаже изпълнение. Може, но не е длъжна.
б) Видове. От гледна точка на възможността откритият акредитив да се отмени без съгласието на
бенефициера акредитивът бива:
- отменяем и
- неотменяем.
Ако от акредитива не следва друго, той се смята за неотменяем и може да бъде отменян или изменян
само със съгласието на третото лице (бенефициер) - така разпорежда чл. 436. Възможно е обаче
акредитивът да съдържа възможност за неговото отменяне или изменяне. Тази възможност е предвидена
в чл. 437. Според него „отменяемият акредитив може да се отмени едностранно от банката, докато не
бъде изпълнен". Следователно, преди да бъде изпълнен, акредитивът може да бъде отменен или по
аргумент за по-силното основание - изменен, без да се иска съгласието на бенефициера. Такъв
акредитив не дава гаранция, че по него ще се плати при условията, при които той е открит. Това не
означава обаче, че банката-издател може своеволно да отменя или изменя издадения акредитив. Ако го
направи без основателна причина, това ангажира отговорността й спрямо наредителя.
В зависимост от обстоятелството дали акредитивното плащане трябва да бъде извършено изцяло, или
това може да стане на части, законът различава:
-делим и
-неделим акредитив.
Правилото е, че акредитивът е делим. То е изразено в чл. 438: „...акредитивът е делим... освен ако от
него следва друго".
Следващото законоустановено деление на акредитива е на:
- прехвърляем и
- непрехвьрляем.
При прехвърляемия акредитив бенефициерът може да прехвърли правата си по акредитива върху трето
лице - втори бенефициер. Презумпцията е, че всеки акредитив е прехвърляем, освен ако от него не
следва друго (чл. 438). Непрехвърляемият акредитив може да се усвои само лично от бенефициера,
посочен в него. В този смисъл той е издаден intuitu personae.
Когато неотменяем акредитив е потвърден от друга банка,, тя се задължава самостоятелно и пряко да
плати сумата по акредитива - така разпорежда чл. 439.
- потвърден и
- непотвърден.
Потвърден може да бъде само неотменяемият акредитив. При него банката на бенефициера поема
самостоятелно задължение за плащане, независимо от това на банката-издател. За да се поеме такова
задължение от страна на банката на бенефициера, между нея и банката-издател се сключва договор.
Самото потвърждаване на акредитива обаче е едностранна сделка на потвърждаващата банка, макар по
правило инициирана от банката-издател. Това означава, че потвърждаването на акредитива може да
стане и без съгласието на издателя или наредителя, но в този случай потвърждаващата банка действа на
свой риск. В нормалния случай потвърждаването става със съгласието на наредителя. При потвърдения
акредитив интересите на бенефициера са максимално защитени. Той може да разчита, че ще получи
плащане ако не от издателя на акредитива, то от банката, която го е потвърдила. Освен посочените
видове, намерили място в ТЗ, банковата практика познава още акредитив с отсрочено плащане,
акредитив за приемане на менителница, револверен (револвиращ) акредитив и др.
При акредитива с отсрочено плащане, както личи от наименованието, задължението на банката е
изпълнимо не при предявяването на документите, а в определен срок след това.
При акредитива за приемане на менителница издателят се задължава към бенефициера, вместо да плати
определената парична сума, да акцептира менителница, издадена от бенефициера, в която менителница
банката - издател на акредитива, е посочена като платец. При този акредитив бенефициерът става
титуляр на менителнично вземане.
146
Револверният (револвиращ) акредитив наподобява делимия. Той се използва при плащане на
периодично повтарящи се престации. При него през определени срокове бенефициерът представя на
банката документи с идентично съдържание. По този начин откритият акредитив се усвоява на части.
5. Банкова гаранция
С банковата гаранция банката писмено се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице
определена сума пари съобразно условията, предвидени в нея
Изводи:
> Банкова е тази гаранция, която е банкова сделка. Това означава, че гарант по нея може да бъде само
банка.
> Банковата гаранция е търговска сделка от категорията на абсолютните търговски сделки (чл. 286, ал.
2, във вр. с чл. 1, ал. 1, във вр. с чл. 442). Следователно банковата гаранция се подчинява на общите
правила за търговските сделки (чл. 286 и сл.).
> Банковата гаранция е виц, лично обезпечение.
> По повод на банковата гаранция се формират отношения между три страни -наредител, гарант и
бенефициер.
Първото отношение, което възниква, е между наредителя и гаранта (банката). Наредителят е този, по
чиято инициатива банката издава банкова гаранция по същия начин, както при акредитива. Между
наредителя и банката се сключва договор за поръчка. По силата на породеното мандатно отношение
банката се задължава да издаде банкова гаранция според условията на договора. Този договор е
възмезден. Наредителят (доверител) плаща възнаграждение на банката (довереник) за извършване на
действието - издаване на банкова гаранция. При изпълнение на този договор гарантът може да направи
разходи, които доверителят-наредител трябва да възстанови.
Второто отношение е отношението по издадената банкова гаранция. То се развива между гаранта и
бенефициера по гаранцията. Източникът на това гаранционно отношение, според чл. 442, е едностранна
сделка. Тя е формална. За нейната действителност се изисква писмена форма.
Банковата гаранция е акцесорна сделка. Първично е задължението на наредителя към третото лице-
бенефициер. Източник на това задължение може да бъде всеки възмезден договор, по силата на който в
тежест на наредителя е възникнало задължение. Това е третото отношение между страните по
гаранцията, което може да се означи като валутно отношение. С банковата гаранция банката се
задължава по отношение на бенефициера да плати чуждо задължение - задължението на наредителя,
което последният има към бенефициера по силата на валутното отношение между тях. Това
означава, че банката обещава резултат, а именно изпълнение на задължението по валутното отношение.
Този резултат е предмет на задължението на банката-гарант.
В банковата практика гаранцията се издава срещу обезпечение, което обикновено е залог или ипотека,
учредени от наредителя в полза на банката.
По силата на банковата гаранция в полза на бенефициера се поражда правото да иска плащане на
сумата, посочена в гаранцията Пораждането на това право е обусловено от неизпълнение на
гарантираното задължение от страна на наредителя по отношение на третото лице-бенефициер. Това
показва, че поначало задължението на банката-гарант е субсидиарно. То идва на второ място, след
неизпълнение от страна на главния длъжник -наредителя. Следователно в полза на банката съществува
ехсерtio ordinis (възражение за поредност). Има принципна разлика между банковата гаранция и
договора за поръчителство. Той също като банковата гаранция е вид лично обезпечение. При него обаче
поръчителят дължи наред с главния длъжник. Това означава, че съдържанието на поръчителевото
задължение е идентично със съдържанието на главното задължение. Каквото и колкото дължи главният
длъжник, това и толкова дължи поръчителят. Различно е при гаранцията. При нея върху гаранта тежи
отговорност само при евентуално неизпълнение от страна на главния длъжник (наредителя).
Следователно банката-гарант може да се освободи от задължението си, стига да плати паричния
еквивалент на дължимия, но неосъществен от главния длъжник резултат. Оттук следва, че предмет на
задължението на гаранта е парично, независимо от естеството на задължението на длъжника - парично
или непарично. Затова изпълнението на банковата гаранция винаги се изразява в плащането на парична
сума на бенефициера.
Банката-гарант се задължава да плати съобразно условията, предвидени в гаранцията. Това означава, че
банката може да се задължи да отговаря в различен обем в сравнение с главното задължение. Това
обстоятелство, наред със субсидиарния характер на отговорността, води до извода, че задълженията на
главния длъжник - наредителят, и банката-гарант са разделни, а не солидарни.
147
б) Видове.
- банкова гаранция - едностранна сделка, и
- банкова гаранция - договор.
Принципът е, че поемането на гаранция е резултат на едностранна сделка на банката. Това следва от
текста на чл. 442. В случаите, когато гаранционното задължение се поражда в резултат на договор, за да
можем да го квалифицираме като договор за банкова гаранция, той трябва да се отклонява от правилата
на поръчителството в насоките, които важат за банковата гаранция - едностранна сделка. Това означава
субсидиарност на задължението на гаранта, което може да бъде в различен обем от обема на главното
задължение и освен това задължението на гаранта трябва да бъде винаги парично, независимо от
предмета на главното задължение.
При всички случаи, за да бъде една гаранция банкова, била тя едностранна сделка или договор - трябва
да е дадена от банка.
Следващо деление на банковата гаранция е на:
- условна и
- безусловна.
Условните гаранции по правило са каузални. Това означава, че валидното им възникване е обусловено
от задължението по валутното отношение. Затова гарантът, респ. наредителят, могат да се позоват на
възражения по повод на това отношение.
Различно е при безусловните гаранции. Те поначало са абстрактни. Затова възраженията по тях могат да
се основават само: на недействителността на самата гаранция, на неизпълнението на изискването да се
представят необходимите документи или на отлагателните или прекратителните модалитети,
инкорпорирани в гаранцията. Възраженията могат да се предявяват до момента на плащането. След това
гарантът би могъл да търси обратно платеното само по пътя на неоснователното обогатяване.
Според предвиденото в гаранцията тя може да бъде:
- с право на регрес и
- без право на регрес.
В случай че друго не е предвидено, при плащане на гаранционното задължение в полза на банката се
поражда право на регресен иск срещу наредителя, чието задължение тя е изпълнила. Освен това банката
може да встъпи в правата на удовлетворения кредитор - бенефициера, т.е. в нейна полза ще възникне и
суброгаторен иск.
Наред с посочените разновидности на банкови гаранции, те могат да се класифицират още според
предмета на задължението, чието изпълнение обезпечават. От тази гледна точка те могат да бъдат:
гаранция за плащане, гаранция за добро изпълнение, гаранция за участие в публичен търг (тръжна
гаранция), гаранция за връщане на аванс, гаранция за правилно функциониране на машините и
съоръженията и т.н.
6. Банково инкасо.
Банковото инкасо е форма на безкасово плащане. С договор за банково инкасо банката се задължава
срещу възнаграждение по поръчка на наредителя да събере негово парично вземане или да извърши
друго инкасово действие".
Това определение на банковото инкасо показва, че по съществото си то е договор за поръчка (мандат).
По силата на поръчката банката трябва да извърши определено правно действие - да събере парично
вземане на доверителя - наредител по банковото инкасо, или да извърши друго инкасово действие.
Банката ще събере парично вземане, като отправи искане за това - платежно искане, адресирано до
длъжника на паричната престация чрез неговата обслужваща банка. Предмет на договора за банково
инкасо може да бъде не събиране на вземане, а извършване на друго инкасово действие. Такова
действие може да бъде предявяване на менителничен ефект на посочения в него платец (при
менителницата) или на издателя му (при записа на заповед).
Втората специфика на банковото инкасо се състои във възмездния характер на поръчката. Срещу
задължението на банката - да събере вземането или да извърши друго инкасово действие - тя има право
на предвиденото в договора възнаграждение. Това характеризира договора като възмезден. Отделно от
възнаграждението наредителят трябва да плати на банката уговорените разноски, които тя прави при
извършване на инкасовата операция (чл. 445, ал. 1).
Друга особеност на договора за банково инкасо се съдържа в разпоредбата на чл. 447. Там е предвидено,
че договорът за банково инкасо не се прекратява със смъртта на наредителя. В това отношение е налице
отклонение от общия режим на мандатните отношения, установен в чл. 287 ЗЗД. Отклонението е
148
оправдано, тъй като по този начин по-добре се гарантират интересите на правоприемниците на
починалия наредител.
При изпълнение на договора за банковото инкасо банката отговаря само за неточно изпълнение на
дадените нареждания. Тя не е длъжна да проверява формата и редовността на документите (чл. 445, ал.
2).
Поначало банката трябва да извърши инкасовото действие лично. Възможно е обаче банката да изпълни
задължението си с помощта на друга банка, като използва услугите й. Тази възможност трябва да бъде
изрично посочена в договора за банково инкасо. Това следва от правилото на чл. 445, ал. 3, Според него,
ако банката използва услугите на друга банка, за да изпълни поръчката на наредителя, това го прави за
негова сметка. Наредителят не може да бъде заставен да плаща извън това, което се следва на банката по
договора с нея.
Договорът за банково инкасо, така както е уреден в ТЗ, се различава от незабавното инкасо. Незабавното
инкасо (директният дебит) е превод въз основа на преводно нареждане, подадено от наредите -ля, който
едновременно е и получател, за задължаване сметката на трето лице, което предварително се е
съгласило писмено със задължаването пред своята изпълняваща институция. От това определение на
незабавното инкасо става ясно, че то е уредено като едностранна сделка. За да бъде извършено
незабавното инкасо, трябва да е налице договор, но не между банката и наредителя, както е по ТЗ, а
между платеца и получателя на плащането. Незабавното инкасо като едностранното волеизявление на
получателя на плащането (бенефициера) се извършва в строго определена писмена форма. С това
волеизявление получателят нарежда на обслужващата го банка да инкасира от банката на платеца
посочената сума (платежно искане). Инициативата за плащането следователно е у неговия получател,
който е продавач или друг длъжник на непарична престация и кредитор на паричната престация.
Сключването на договор с клауза за незабавно инкасо е възможен само ако платецът предварително е
дал съгласие плащането да става незабавно от неговата сметка по искане на получателя.
Банката на платеца е длъжна да инкасира платежното искане в рамките на средствата по неговата
разплащателна или друга сметка. Това нейно задължение произтича от договора за разплащателна
сметка. В случай че по сметката на платеца няма исканата сума, тя се плаща в момента, когато по
сметката постъпят нужните за това средства. Договорът за банково инкасо, уреден в ТЗ, и незабавното
инкасо по Закона за паричните преводи, електронните платежни документи и платежните системи имат
една и съща цел. И двете са форми на плащане, при които инициативата е у кредитора на вземането.
Тази цел се постига обаче чрез използването на различни правни механизми.
7. Банково документарно инкасо
С договор за банково документарно инкасо банката по поръчка на наредителя се задължава срещу
възнаграждение да предаде на друго лице документи, даващи право на разпореждане със стоки или
други документи срещу заплащане на сума, която банката се задължава да събере, или срещу
извършване на други инкасови действия "
Договор за поръчка с предмет извършване на инкасови действия, означавани като инкасо на документи.
Всъщност банката-довереник се задължава не да инкасира документи, а да ги предаде на друго (трето)
лице, по правило с посредничеството на неговата банка. Третото лице има интерес да получи
документите, понеже те дават право на разпореждане със стока, затова се означават като стоково-
разпоредителни документи. Такива стоково-разпоредителни документи могат да бъдат товарителен или
складов запис, коносамент и съпътстващите ги документи. Вместо стоково-разпоредителни документи
банката може да се задължи да предаде други документи, които също материализират права (ценни
книги). Такива могат да бъдат менителнични ефекти. Тези стоково-разпоредителни документи или
други ценни книги банката ще предаде срещу плащане на парична сума. Всичко това банката върши
срещу възнаграждение, което представя този договор като възмезден. Освен това наредителят трябва да
плати на банката уговорените разноски за осъществяване на операцията (чл. 445, ал. 1).
Банковото документарно инкасо, както и обикновеното инкасо, е форма на плащане по каузална сделка,
най-често покупко-продажба. Банката обаче не е длъжна да проверява формата и редовността на
документите (чл. 445, ал. 2). Затова банката не следи за валидността и изпълнението на валутното
отношение. При изпълнение на договора банката отговаря само за неточно изпълнение на дадените
нареждания.
Договорът за банково документарно инкасо не се прекратява със смъртта на наредителя (чл. 447). Това е
правило, което важи и за двата вида инкасо - обикновеното и документарното.

149
ПРИМЕР:След сключване на договора за продажба продавачът експедира стоката на адрес на купувача,
като я предава на спедитор или на превозвач. Срещу предаване на стоката продавачът получава от
спедитора или превозвача товарителен запис или коносамент и другите съпътстващи стоката документи.
Това са стоково-разпоредителните документи, които продавачът комплектова и предава на
обслужващата го банка, с която междувременно е сключила договор за документарно банково инкасо.
По силата на този договор по поръчка на наредителя (нареждане за инкасо) банката трябва да предаде
документите на банката на купувача (платеца). Банката на купувача го известява, че на негово име е
пристигнала стока, която той може да освободи, ако плати или акцептира менителница за
равностойността на стоката.
СХЕМА – ДА СЕ ВИДИ!!! – страница 285 Герджиков
За разлика от документарния акредитив документарното инкасо като форма на плащане е свързано с
определени рискове за продавача. При изпращане на стоката той няма гаранция, че купувачът ще плати.
Наистина, ако не плати, купувачът не може да освободи стоката. Но междувременно той може да е
изгубил интерес от нея или да му е станало неизгодно да получи стоката срещу уговорената цена. За
продавача връщането на вече изпратената стока ще бъде свързано с разноски и рискове от повреждане
на стоката. Затова документарното инкасо се прилага основно в следните случаи:
- когато купувачът е надежден партньор и добър платец;
- когато изпратената стока би могла да се реализира лесно в мястото на доставянето й или
- когато цената на стоката е относително малка и не се котира използването на акредитивната форма на
плащане, която е по-скъпа.

58. Ценни книги – понятие и видове.

1. Общи бележки.
1.1.Определение:Терминът ЦК е легален,но в ТЗ не се съдържа общо определение–има някои неща, но
те не се отнасят за всички ЦК. Може да се приеме, че ЦК е частен документ с установена от закона
форма и съдържание, който материализира права и задължения по такъв начин, че за упражняването и
разпореждането с правата се изисква фактическата власт и предаването на документа.
1.2. Функции на ЦК.
а) От една страна правата, които ЦК материализират се прехвърлят по-лесно, защото това става с
прехвърлянето на ЦК, която ги материализира, а режимът за прехвърляне на ЦК е облекчен.
б) ЦК имат и легитимационна функция – лицето, което е притежател на ЦК е и титуляр на правата по
нея (това е общото правило).
в) ЦК улесняват добросъвестните лица, тъй като могат да се придобиват по оригинерен начин.
г) Някои ЦК са извънсъдебни изпълнителни основания.
1.3. ЦК като документ.
а)Традиционно се смята,че ЦК е документ. В гражданското право документът е: 1) вещ, 2) върху която
с писмени знаци 3) е материализирано изявление (това са 3те елемента на понятието). Вещта най-често
е лист хартия, но може да бъде и друга. Тя трябва да съдържа изявление, а не волеизявление. ЦК могат
да са само писмени документи. Класическите ЦК не могат да са електронни документи, тъй като това
би обезсмислило изисквания като фактическа власт, материален носител и т.н. Има обаче ЦК, които не
са документи – безналичните ЦК. Те не са ЦК в точния смисъл на думата.
б) Теорията за документа в гражданския процес различава 2 вида документи:
- Диспозитивни – материализират правни сделки и произтичащите от тях права. б. Удостоверителни –
материализират нещо, което е извън документа (напр. нотариално удостоверение за съдържанието на
документа).
ЦК са диспозитивни документи.
в) ЦК са само частни документи,защото не се издават от държавни органи или длъжностни лица в това
им качество.При ДЦК държавата действа като емитент,а не упражнява властнически правомощия.
г) ЦК е документ, който материализира правни сделки и правата, които тези сделки пораждат. Има
обаче различни документи, които материализират сделки и права: напр. нотариалният акт, но той не е
ЦК. Характерно за ЦК е, че между документа и правата, които са материализирани на него е налице
150
такава зависимост, че правата не могат да се упражняват и прехвърлят без упражняване на фактическа
власт и предаване на документа (с изгубването на нотариалният акт не се губи собствеността на имота,
но с изгубването на ЦК се губят правата по нея). В този смисъл се казва, че правата, които ЦК
материализира имат формален характер, тъй като са облечени в някаква форма.
1.4. Традиционно се смята, че сделките въз основа на които ЦК се прехвърля и издава са абстрактни,
но не винаги е така (със сигурност не е при ЦК на заповед).
1.5.Правата по ЦК са имуществени.Между материалния носител и правата,които са материализирани
има известна зависимост.Тази зависимост може условно да се нарече на акцесорност:
а) веднъж съставен документа, правата които той обективира са неотделими от него;
б) упражняването на правата по ЦК се обосновава на упражняването на фактическата власт върху
документа;
в) прехвърлянето на документа означава прехвърляне на правата по него.
Това обаче не означава, че няма известна самостоятелност. Правата могат да възникнат и да се
прекратят преди издаването или прехвърлянето на документа. По принцип ЦК са прехвърлими.
2. Видове ЦК:
2.1. Според това, кога възникват правата, материализирани върху ЦК:
а) Конститутивни – издаването на документа е условие за възникване на субективното право. Ако
няма документ няма право (менителница, запис на заповед, чек).
д) Легитимационно-разпоредителни – правата могат да възникнат преди издаването на документа, но
веднъж издаден документа те не могат да се упражняват без него (акции, облигации, коносамент).
2.2. С оглед на това дали на ЦК е посочен титуляра и с оглед начина на прехвърляне (начина на
прехвърляне е основния критерий):
а) ЦК на заповед – прехвърлят се с джиро;
б) ЦК на приносител – прехвърлят се с просто предаване. Това обаче не е точно така. Прехвърлянето
става чрез различни сделки, които имат реален характер, защото изискват предаването на ЦК.
в) Поименни ЦК – прехвърлят се с цесия. Поименните ЦК имат още една особеност – върху самата ЦК
е записано името или фирмата на първия титуляр. Но този критерий е спомагателен, защото има ЦК,
които се наричат поименни, но не са поименни – поименните акции са ЦК на заповед.
Какво е съотношението между различните ЦК се определя по исторически, иконом. и т.н. начин.
Коносамент и чек могат да бъдат и 3те вида ЦК, акции и облигации могат да са на приносител и
поименни, които са ЦК на заповед.
Особеност на нашето право е, че основния прехвърлителен способ, които е установен от издателя не
може да се променя в последствие: ЦК на заповед не може да стане ЦК на приносител–от този
принцип има изключ. при друж.
2.3. Според това с какво са свързани ЦК:
а) Инвестиционни ЦК. Инвестирането не е легално уредено, но може да се приеме, че е влагане на
средства в активи за създаване на доход. Влагането на средства изисква наличието на най-малко 2
лица между които да има имуществено преливане – инвеститор и лице, което управлява инвестициите.
Средствата, които се влагат са парични най-често. Влагане не означава договор за влог. Участието на
инвеститора е само капиталово: цялата дейност, от която се получава доход се извършва от лицето,
което управлява инвестициите. Доходът е твърд (фиксиран) или променлив. Твърдият доход е някаква
лихва – типичен пример са облигациите. Променливият доход е обвързан със стопанската дейност –
акции. Обикновено инвестирането е с траен характер. Особеност при инвестирането и
инвестиционните ЦК е, че рискът е висок (изключение са ДЦК). Този повишен риск налага
разпределяне между широк кръг лица и за това инвестиционните ЦК се издават не поединично, а в
големи еднородни групи, които формират еднакви права (емисии и класове). Това че инвестиционните
ЦК се издават на големи групи облекчава търговията на специализирани пазари – фондови борси.
Инвестиционни ЦК са акциите и облигациите.
б) Търговски ЦК – всички ЦК, които не са инвестиционни. Търговските ЦК са свързани с търговски
сделки извън инвестиционните. Те имат краткосрочен характер. Рискът по тях е по-малък и се издават
поединично. Типични търговски ЦК – запис на заповед и менителница.
2.4. От гледна точка на това какви права материализират:
а) Членствени – акции, които материализират членството в ТД.
б) Парични – менителници или облигации, които материализират парични вземания.
в)Стокови – коносамент и стоков запис, които материализират правото да се получи определена вещ.
151
3. Безналични ЦК.
3.1. Предимства:
а) Те са по-евтини, а от друга страна чрез тях се намалява документооброта.
б) Безналичният характер на ЦК улеснява доказването на нейното съществуване. Документите, които
се издават за безналичните ЦК са удостоверителни, а не материализират права, т.е. изгубването на
документ не означава изгубване на правото, тъй като може да се издаде нов документ.
3.2. Безналичните ЦК са уредени с общ режим през 1995 г. ТЗ познава безналичните акции – чл. 187б
(в старата му редакция) и споменава безналични облигации в чл. 204, ал. 5. Законодателят познава и
безналични ДЦК – уредени в подзаконови нормативни актове. Общите правила днес са в ЗППЦК и
съдържат следните особености:
а)Терминът безналични ЦК е условен.Безналичната ЦК не е документ.Възможно е да се издадат
документи,които да доказват съществуването на ЦК,но те са удостоверителни,а не диспозитивни и не
са ЦК.Безналичните ЦК не са документи,а права(според Ан.Антонова безналичните ЦК са право,
съвкупност от права или съвкупност от права и задължения).Какви права могат да са безналичните
ЦК,каквито се материализират от инвестиционните ЦК,тъй като само те могат да са
безналични(членствени и парични вземания).Това е следствие от няколко фактора–инвестиционните
ЦК се издават на емисии и класове и се търгуват на регулирани пазари,което облекчава тяхното
регулиране.
б) Разпоредителните сделки с безналични ЦК (издаване, прехвърляне, залагане) се отбелязват в
специален регистър – по ЗППЦК е предвиден Централен депозитар, а сделките с безналичните ДЦК се
отразяват в друг регистър към централната банка. Вписването в този регистър има конститутивно
значение за сделка – ако няма вписване на сделката няма сделка, ако няма вписване на издаването -
няма издаване на ЦК.
в) Безналичните ЦК са numerus clausus.
Като извод може да се каже, че безналичните ЦК са инвестиционни права, които не са
материализирани в документ, разпоредителните сделки с които се вписват в специален регистър и
чиито безналичен характер е предвиден в закона.
Не са известни безналични търговски ЦК и основната причина за това е, че не се издават единично и в
момента е твърде скъпо да се прави регистър за тях.
3.3. Прилики и разлики между налични и безналични ЦК:
а) Има и налични и безналични ЦК с инвест. характер. И наличните и безналичните са numerus
clausus.
б) Особеното при безналичните ЦК е, че те не са материализирани на материален носител и не могат
да се придобиват по чл. 78 ЗС. Но ЗППЦК в чл. 138, ал. 1 урежда фактически състав, които има за
последица оригинерно придобиване на безналични ЦК: Придобиването на ценни книжа на регулиран
пазар от добросъвестно лице е действително, независимо дали прехвърлителят е техен притежател.
Елементи на фактическият състав:
- Правилото се прилага само за безналични ЦК, уредени в ЗППЦК.
- Прилагането на нормата изисква извършване на прехвърлителна сделка и тази сделка за разлика от
чл. 78 ЗС може да е както възмездна така и безвъзмездна.
- Сделката трябва да е извършена на регулиран фондов пазар – за сега съществува само фондова борса.
Иначе е възможно както на първичен така и на вторичен пазар.
- Сделката трябва да е действителна и да е вписана в Централния депозитар.
- Приобретателят трябва да е добросъвестен.
63. Сделки с ценни книги. Търговска асигнация.
1. Сделки с ценни книги. Според вида ЦК има и различни сделки.
1.1. Инвестиционни ЦК – типични сделки:
а) Поемане на емисия ЦК. Това е договор между 1 лице емитент и един или повече инвестиционни
посредници, които се наричат поематели, по силата на който поемателят се задължава да продаде или
да предложи за продажба на първичния капиталов пазар емисия или част от емисия за своя или за
сметка на емитента срещу възнаграждение. Това е двустранен консенсуален договор разновидност на
договора за поръчка. Поемането може да се извърши по няколко начина:
- Поемателят може да действа от името и за сметка на емитента.
- Поемателят може да действа от свое име, но за сметка на емитента.

152
- Поемателят действа от свое име и за своя сметка. Това вече не е разновидност на договора за
поръчка, а договор за покупка на ЦК.
При по-развитите икономики най-характерен е вариантът, при който поемателите действат за своя
сметка и носят риска от продажбата на 3тите лица. Дори когато поемателят действа за своя сметка, а
ЦК са акции, той не става акционер, защото придобиването от поемателя е преходно и се извършва с
оглед продажбата на 3ти лица.
б) Съществуват и други договори–продажба,замяна и т.н.Особеното за инвестиционните ЦК е, че те се
продават на регулирани пазари – фондови борси и др. (по ЗППЦК съществува само фондова борса).
в) Специална сделка е замяната на акции при търгово предлагане–едно лице акционер предлага да
изкупи всички акции на останалите акционери.Това е особена сделка със сложен фактически състав.
Възможно е акциите да се изкупят срещу пари или да се заменят срещу други ЦК.Замяна може да има
и при реорганизация на ТД–акционерите от едно дружество могат да получат акции от другото
дружество.
г) Възможни са също така дарение, апорт, залог на ЦК.
д)Особеност е заемът.Понеже инвестиционните ЦК може да са родово определени права,те могат да се
заемат за определено време след,което да се върнат инвестиционни ЦК от същия вид и количество.
е) Продажбата с уговорка за обратно изкупуване е много широко разпространена.
ж) Фючърс–договор,който се сключва на регулирани пазари и поражда права и задължения за
закупуване или продажба на определен брой ЦК по предварително определена цена на определена
дата.
з) Договор за разлика–договор,който поражда права за получаване и задължения за плащане на
разликата между пазарната цена на определен брой ЦК и предварително определена договорна цена.
1.2. Сделки с търговски ЦК – възможни са най-различни сделки – продажба, замяна, дарение, залог.
Възможни са и сконтови сделки.
2. Търговска асигнация.
2.1.Търговската асигнация е уредена в чл. 316, ал. 1, изр. 1: Нареждане, издадено на заповед, което е
отправено до търговец за плащане на пари, предаване на ценни книги или други заместими вещи, без в
него изпълнението да е поставено в зависимост от насрещно изпълнение, може да се прехвърля чрез
джиро; изречение 2 повтаря изречение 1: Това важи и за документите за задължения, издадени от
търговец на заповед за вещи от посочения вид, без в тях изпълнението да е обусловено от насрещно
изпълнение. Търговската асигнация е нареждане до търговец за плащане на пари, предаване на ЦК или
на други заместими вещи. При търговската асигнация има повече от 1 правоотношение, при които
участват 3 страни:
а) Асигнант (наредител) – лице, което извършва търговската асигнация, издател на асигнацията.
б) Асигнат (приемател) – законът изисква това лице да е търговец, до него се отправя нареждането.
в)Асигнатар(поемател)–лице,овластено да получи престацията от асигната,кредитор по нареждането.
2.2. Извън самата търговска асигнация, която е едностранна търговска сделка между тези 3 лица
възникват няколко правоотношения:
а) По самата асигнация между асигнанта и асигната.
б) Отношение на покритие между същите страни – по него асигната поема или може да поеме
задължение да извърши търговска асигнация.
в) Валутно правоотношение между асигнанта и асигнатаря – то стои в основата на търговската
асигнация. Обикновено това е каузално правоотношение, по което асигнанта е длъжник на асигнатаря
и вместо да изпълни директно нарежда на асигната да извърши престацията.
г) Между асигнатаря и асигната не съществува правоотношение поначало.Такова правоотношение
може да възникне ако асигната поеме задължение към асигнатаря,т.е. приеме търговската асигнация.
Асигнацията се нарича гражданска менителница, тъй като като цяло отношенията са същите.
2.3. Характеристика на търговската асигнация. Търговската асигнация е едностранна търговска сделка
– нареждане от асигнант до асигнат. Тя е формална сделка, защото законът казва, че може да се
прехвърли чрез джиро, т.е. трябва да е в писмена форма. По същината си търговската асигнация е
двойно овластяване. От една страна асигнанта овластява асигната да извърши престацията на
асигнатаря (това е същността на асигнацията), според проф. Герджиков в тази си част асигнацията се
родее с делегацията. За това търговската асигнация не поражда задължение за асигната да направи
асигнацията. За да съществува такова задължение трябва да има отношение на покритие.

153
Овластявянето е двустранно, защото срещу нея асигнанта овластява асигнатаря да получи
престацията–това на практика е друга овластителна сделка. Овластяването е свързано с особености:
а) Изпълнението, което асигната е овластен да направи на асигнатаря не трябва да е поставено в
зависимост от насрещно изпълнение на асигнатаря.
б) Престацията може да има за предмет пари или предаване на ЦК (според проф. Герджиков
единствено ЦК на приносител са заместими вещи) или други заместими вещи. Може да се приеме, че
търговската асигнация е ЦК, защото тя материализира правото на асигнатаря да получи престацията.
Търговската асигнация не създава задължение за асигната само право да изпълни престацията. Според
проф. Герджиков до приемането на асигнацията асигнантът може да отмени нареждането. Асигнатът
може да се задължи ако приеме асигнацията като менителница (да напише “приета” или само да се
подпише). Ако асигнатът не приеме асигнацията, той остава длъжник на асигнанта по отношението на
покритие.
2.4.Търговската асигнация не се прилага в оборота,защото има по-ефикасни средства като
менителница.
2.5. Ал. Кацарски дава друго тълкуване на чл. 316. Според него циркулирането на ЦК в оборота засяга
правата на 3ти лица и за това ЦК трябва да са numerus clausus. Това е безспорно в гражданското право.
Подходът на ТЗ обаче е двояк – в него са уредени изрично някои ЦК, но в ал. 1 на чл. 316 се дава по
общо понятие за заповедна ЦК и ако има фигура, която попада под изрично изброените белези, дори
да не е изрично уредена е заповедна ЦК. Чл. 316 не важи за ЦК на търговските дружества - акции и
облигации, както и за ЦК уредени в специалния ЗППЦК.

59.Менителнични ефекти и видове. Менителница – форма и съдържание.

1. С термина “менителнични ефекти” се означават 3 типа ЦК – менителница, запис на заповед, чек.

Синоним на менителница са “трата” и “полица”. “Полица” обаче може да се схваща и като запис на
заповед. Според проф. Герджиков “трата” се означава акцептираната менителница в отношенията
между издателя и платеца, а в отношенията издател – ремитент менителницата се означава като
“римеса”. С последното понятие по правило се означават местните менителници докато
чуждестранните са известни като девизи (това понятие може да се използва и за записи на заповед и
чекове, издадени в чужда валута и платими извън страната на издателя).
1.1. Особеното е, че те са конститутивни и търговски ЦК. И при 3те ЦК предмета на
престациите, които материализират е винаги парична сума. Обстоятелството, че са ЦК е основание да
се направи извода, че те материализират формални сделки, които са различни – нареждане или
обещание за плащане. По принцип менителничните ефекти са ЦК на заповед, но при включването на
клауза “не на заповед” те стават поименни ЦК.
1.2. Менителничните ефекти са едностранни сделки. Значението на формата е изключително голямо –
недостатък на формата е основание за недействителност или пречка за осъществяване на фактическия
състав на сделката, материализирана в ЦК. Веднъж спазена формата това облекчава кредитора по
менителничния ефект, защото на него могат да се противопост. много малко възражения. Това е основ.
за извода, че менителничните сделки са абстрактни, който не е съвсем правилен, тъй като по-скоро
има много малко възраж. за длъжника.
1.3. Менителничните ефекти имат и 3ти аспект, освен че са ЦК и формални едностранни сделки, те са
и извънсъдебни изпълнителни основания. Менителничният кредитор може да си изводи изпълнителен
лист направо въз основа на менителничния ефект, без исков процес.
1.4. От икономическа гледна точка менителничните ефекти могат да се разглеждат като:а) средство за
плащане – най-вече чека; б) средство за кредитиране – менителница и запис на заповед; 3)
гаранционно средство – поради факта, че обикновено се издава по повод каузални правоотношения.
2. Менителница.
2.1. Общи бележки. Правната уредба на менителницата е в чл. 455-534 ТЗ. Законодателят е изменил
правният режим за разлика от ЗЗД, където целият режим е бил уреден върху записа на заповед, като
съображението е било, че той е по-често използван. Подходът на ТЗ се основава на факта, че записът
на заповед е вид менителница. Целият режим на менителничните ефекти е подчинен на разпоредбите
за менителницата – правилата за менителницата се прилагат субсидиарно за другите видове
менителнични ефекти.
2.2. Характеристика.
154
а) Менителницата е търговска, конститутивна ЦК, която материализира парично вземане.
б) Тя е едностранна, формална сделка, с която издателят нарежда платецът да заплати определена сума
пари на поемателя. Страните по менителницата са същите като при търговската асигнация – издател,
поемател и платец. Тези лица трябва да се дееспособни (лицата, които са задължени по
менителницата). Не е необходимо те да са търговци или да имат друго специално качество. Издателят
на менителницата може да е платец или поемател.
Поставя се въпроса могат ли непълнолетните или ограничено дееспособните да издават менителници
– според Ан. Антонова е възможно ако може да се реализира хипотезата на чл. 73, ал. 2 СК (напр. ако
по този начин се отложи плащането от непълнолетния). Друг въпрос, който стои е дали може
менителницата да бъде подписана от недъгав или неграмотен по правилата на ГПК – според Ан.
Антонова по-скоро не.
По менителницата се развиват 3 правоотношения, подобни на тези при търговската асигнация: 1)
външно отношение между платеца и поемателя; 2) валутно правоотношение между издателя и
поемателя и 3)отношение на покритие между издател и платец.
в) Менителницата е извънсъдебно изпълнително основание.
2.3. Видове менителници (обща характеристика):
а) Обикновена и ректа менителница (поименна ЦК);
б) Пълна и бланкова менителница;
в) Домицилирана менителница и менителница с домицилиат;
г) Менителница издадена срещу издателя и менителница, при която издателят е поемател.
2.4. Реквизити – менителницата следва да съдържа 8 реквизита. Проф. Павлова дели съдържанието на
менителницата на текст т.1 и т. 3-8, и контекст т. 2. Липсата на някои от тях е пречка менител. да
породи действие:
а) Наименованието "менителница" в текста на документа на езика, на който е написан – думата
менителница трябва да е написана в текста, а не като заглавие. Текстът следва да изглежда като:
“Платете по тази менителница 50 лв. на Иван на 1 май”. Ако менит. е на китайски, то “менителница”
трябва да е изписано на китайски. Изискв. е в текста на документа да присъства думата „менит.”, а не
сходно на нея понятие “трата” или “полица”.
б) Безусловно нареждане да се плати определена сума пари – това е най-важното изискване, което
разкрива характера на сделката, нареждане от издателя до платеца. Никакви условия не следва да
бъдат включени в менителницата. Нареждането за плащането трябва де се отнася за определена сума
пари, може и в чужда валута. Сумата трябва да е определена, а не определяема. Поставя се въпросът
ако сумата е във валута, а се иска равностойността в левове към кой момент се определя тази сума – по
принцип към денят на издаването, а според проф. Павлова ако е уговорено може и на падежа (това
виждане противоречи с изискването сумата да е определена). Трябва да има само една сума. Възможно
е сумата да е написана с думи или с цифри, между които да има разлика, в този случай се дължи на
сумата изписана с думи. Ако сумата е написана няколко различни пъти по различен начин – важи най-
малката сума.
в) Името на лицето, което трябва да плати (платец) – поначало всяко дееспособно лице, като може да
бъде и издателят. По принцип достатъчно е лично и бащино или лично и фамилно име, като е
възможно да се използва и псевдоним ако е легално закрепен. С/д Антонова може да са посочени
повече лица платци. Те може да са посочени само кумулативно, но не и алтернативно, защото няма да
се знае кой какво дължи. Платецът обаче може да акцептира за част от сумата,защото солидар. следва
акцептирането. Ако платецът не същ., то платец е издателят.
г) Падеж – особеното е, че законът допуска той да бъде определен по 4 начина: 1) календарна дата; 2)
срок след предявяването; 3) срок след издаването; 4) на предявяване. Менителница с падеж, определен
по друг начин не поражда правно действие. Падежът трябва да е само 1 – не се допуска издаване на
менителница с последователни падежи. Ако не е посочен падеж менителницата се смята издадена на
предявяване.
Ан.Антонова разглежда и следните проблеми–когато падежът е календарна дата,достатъчно е да се
посочи ден и месец(разбира се,че става дума за годината на издаването).Не може да се посочи дата,
която не е календарна–например Великден.Ако е посочен ден,който не съществува,напр.30 февруари
или 31 от месец,който има 30 дни,според проф.Павлова се има предвид последния ден на месеца.

155
д) Място на плащане – не е определено какво точно значи, населено място с конкретен адрес. Ако
липсва мястото на плащането тогава менителницата поражда действие ако има място означено до
името на платеца.
е) Името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати (поемател) – за ремитента
има същите изисквания както за платеца. Може да има повече от 1 поематели или повече от 1 платци.
Смята се, че в този случай те са неделими кредитори или длъжници. Според Антонова поемателите
може да са посочени алтернативно и между тях съществува актива солидарност. Ако поемателят не
съществува менителницата е валидна но не поражда правно действие.
ж) Дата и място на издаването – място може да липсва и менителницата ще породи действие ако до
името на издателя е посочено място. Под място се разбира населено място и адрес. Според Антонова
задължително тук трябва да е посочена и година. Ако не същ. съответния ден от годината
менителницата не поражда правно действие.
з) Подпис на издателя – не е необходимо менителницата да съдържа име, но е необходимо да има
подпис. Ако менителницата е подписана от пълномощник това трябва да е указано. Нашето право не
допуска подписа да се замени с друг елемент, но подписът на лицето може да не отговаря на
поставения. Според Антонова препоръчително е да не е само подпис, но и име на лицето, както и
индивидуализиращи белези (л.к., ЕГН и т.н.)
Не е необходимо реквизитите да са верни, трябва да ги има. Ако те не са верни това само по себе си не
опорочава менителницата.Има практика на ВКС,че менителница, платима в несъществуващо място не
е недействит..
5. Менителницата може да съдържа освен посочените 8 елемента и други, които са факултативни:
а) Уговорка за лихва, като трябва да се посочи началния момент и размерът на лихвата. Ако не е
посочен друг ден тя започва да тече от деня на издаването на менителницата, става дума за
възнаградителна лихва. Лихвата е допустима само при менителниците, които са платими на
предявяване или в срок след предявяването. Мораторна лихва тече винаги след падежа, независимо от
включването й в текста на менителницата.
б) Друга факултативна уговорка е уговорката за домицилиране. Уговорка за домицилиране е налице
тогава, когато в менителницата е посочено място на плащане, различно от местожителството или
седалището на платеца. Ако не е угов. друго смята се, че платецът се е задължил да плати
менителницата лично в това място на плащане.
в) Менителницата може да съдържа и домицилиат. Домицилиатът е 3то лице, различно от платеца,
което е посочено като лице, което да извърши плащането. Това лице може да се посочи от издателя
или от платеца. Домицилиатът не е задължен по менителницата, а е представител на платеца.
Менителницата може да съдържа и клаузи изрично предвидени от закона като “не на заповед”, “без
протест” и т.н. Вън от това може да има и други уговорки, но те не пораждат правно действие. Тези
допълнителни уговорки, могат да се приемат като условия и цялата менителница да не породи правно
действие. Според Антонова може да има и допълнително съдържание, което да обвързва
менителницата с каузална сделка, но за да не изглежда като условие трябва да са описани неща, които
вече са станали. Според Касабова не е добре менителницата да съдържа и каузална сделка.
2.6. Менителница, която не съдържа някои от посочените 8 задължителни реквизита е непълна. Има 3
изрично уредени случая, когато няма непълнота, това са т. нар. презумирани реквизити: 1) няма падеж
- значи е на предявяване; 2) няма място на издаване – мястото на издаване е мястото, посочено до
името на издателя; 3) няма място на плащане – мястото на плащане е мястото посочено до името на
платеца. Непълната менителница не поражда правно действие.
2.7. Бланкова менителница – това е менителница, в която липсват реквизити, но попълването на тези
реквизити е прехвърлено от издателя на поемателя, който може да го прехвърли на последващите
приобретатели. Разликата между непълната менителница и бланковата менителница е, че правото да
се попълнят липсващите реквизити е прехвърлено при бланковата менителница. За бланкови
реквизити се приемат: 1) падеж; 2) място на плащане; 3) ремитент; 4) сума (по принцип за бланкови
реквизити се приемат тези извън презумирани). Бланковата менителница поражда действие не от
попълване на липсващите реквизити, а от издаването си. Възможно е обаче реквизитите да се
попълнят по начин различен от уговорения с издателя на менителницата. Законодателят е предвидил
правило, което да гарантира менителничния длъжник – попълването несъобразено с волята на
издателя не може да се противопостави на кредитора освен ако приносителят е придобил
менителницата недобросъвестно или при груба небрежност. Недобросъвестно означава при знание за
156
уговорката между издател и поемател, а при груба небрежност, когато не е положена елементарната
грижа. Попълването на менителницата, несъобразено с волята на издателя винаги може да се
противопостави на поемателя, защото той винаги е недобросъвестен.
2.8. Чл. 457 предвижда възможност за издаване на 2 по-особени менителници: Менителницата може да
се издаде на заповедта на самия издател, както и срещу самия издател.
а) Менителница, издадена срещу издателя – има смисъл при клонове на търговско дружество.
б) Менителница, на която издателят е и поемател – целта е чрез менителницата да се обвърже платеца,
бе издателят да знае кой ще е титуляр на вземането.
2.9. Възможно е менителницата да е издадена от представител без представителна власт. В тази
хипотеза се прилага чл. 462: Който подпише менителница като представител, без да има
представителна власт, или като превиши властта си, се задължава лично по менителницата и ако
плати, има същите права, каквито би имал представляваният. Това правило се различава от общото
правило за действия без представит. власт по чл. 42 ЗЗД.
2.10. При менителницата е възможно да има подправяне на подпис или на съдържание. В този случай
ако менителницата изглежда валидна тя поражда действие. Подправянето се урежда със специални
правила, целящи защита на менителничните правоотношения – чл. 461: Ако менителницата носи
подписите на лица, които не могат да се задължават по менителница, неистински подписи, подписи
на несъществуващи лица или подписи, които по друга причина не могат да задължат лицата, които са
подписали или от името на които менителницата е подписана, задълженията на останалите подписали
лица са действителни. Върху една менителница може да има много подписи – джира, авали, подпис на
платеца, дори някои от подписите да е подправен всички останали са валидни и те са менителнични
длъжници. Може да има и подправено съдържание, най-често добавяне на цифри към сумата. В този
случай съществува правилото, че лицата подписали след изменението са задължени по текста след
изменението, а лицата подписали преди изменението – по текста преди изменението.
65. Издаване и прехвърляне на менителница. Джиро.
1. Съществуват 3 теории за същността на сделките по издаване и прехвърляне на менителница:
1.1. Договорна теория – сделките по издаването и прехвърлянето на менителница са договори. Тази
теория не дава възможност за обосноваване на оригинерното придобиване на менителница поради
принципа nemo plus iuris transfere potest quam ipse habeo. Има още един проблем – смята се, че
сделките по менителницата са едностранни, тъй като липсва волеизявление от страна на кредитора.
1.2. Теория за едностр. акт – за да се придобият правата по менителницата е достатъчна едностр.
сделка, било издаване на менител., било джиро. Тук възниква въпросът какво става ако 3то лице
намери менителницата – то би следвало да я придобие ако е поемателят или менителницата е
бланкова, а това застрашава пр. сигурност.
1.3. Теория за едностранния акт, съчетан с добросъвестност на държателя - за да се придобият правата
по менителницата не е достатъчно само извършването на едностранна сделка (издаване, джиро, авал),
а трябва да се предаде и фактическата власт и кредиторът да е добросъвестен. Всички сделки изискват
писмена форма, предаване на фактическата власт и добросъвестност.
2. Издаване на менителницата. Сделка, при която менителницата се прехвърля от издателя на
поемателя (първият кредитор по менителницата). Тази сделка изисква освен създаване на
менителничния документ, предаването му и добросъвестност на поемателя. Издаването може да е
оригинерен начин за придобиване на права. Една менителница може да бъде издадена в няколко
еднакви екземпляра (дубликати). Всички те удостоверяват едно вземане и за това плащането по един
от тях освобождава всички задължени лица. Дубликатите трябва да бъдат номерирани, първа, втора и
т.н. менителници в противен случай всеки екземпляр се смята за отделна менителница.
3. Менителницата се прехвърля с джиро.Джирото е основният способ за прехвърляне.затова
менителничните ефекти са ЦК на заповед.Джирото обаче не е единствения прехвърлителен
способ,всички способи са възможни–договори,суброгация,наследяване,може да се използва при
изпълнително производство.Отличителната черта на джирото е,че то е оригинерен прехвърлителен
способ–джиратаря придобива правата по менителницата дори джиранта да не ги е имал.Според
Кацарски в ЦК са материализирани 2 вида права:1)правата в самата ЦК и 2)правата срещу длъжника.
Джирото прехвърля самата ЦК,т.е. правата каквито са,а не каквито ги има джиранта,т.е.джиратаря не е
правоприемник на джиранта.При цесията цесионера придобива правата каквито ги е имал цесионера.
4. Особености на джирото (разграничение с цесията):
4.1. Джирото се смята за едностранна сделка, която се извършва от джиранта (цесията е договор).
157
4.2. За джирото се изисква писмена форма. То трябва да се запише на гърба на менителницата. Ако
гърбът е малък то се записва на лист неподвижно закрепен за менителницата наречен алонж. Другото
название на джирото индосамент, указва, че то трябва да е на гърба, но според Калайджиев може да е
и на лицевата част. Според проф. Герджиков бланковото джиро винаги трябва да е на гърба или на
алонжа.
4.3. Единственият реквизит на джирото е подписът на джиранта. Не е необходимо то да е датирано и
да се посочва името на джиратаря. Може обаче да се съдържа името на приобретателя, ако го има
джирото е пълно, ако не – бланково. Бланковото джиро поражда всички права на пълното джиро.
4.4. Текстът на джирото може да е свободен, но има задължителни изисквания за съдържанието.
Джирото трябва да е безусловно, но ако има условие то джирото е действително, а условието не
поражда действие. Джирото трябва да е за цялата сума, частичното джиро е нищожно.
4.5. За да породи действие джирото ЦК трябва да е придобита с реална сделка и джиратаря да е
добросъв.
4.6. Джирото е акцесорна сделка на менителницата, за да породи действие джирото трябва да има
формално валидна менителница. При продължително прехвърляне на менителницата се образува
верига от джира, за да може поредното джиро да породи действие трябва веригата на джирата да е
непрекъсната, т.е. всеки следващ джирант трябва да е джиратар по предходното джиро. Ако веригата
на джирата е прекъсната джирото не е оригинерно придобивно основание, но менителницата може да
се придобие на деривативно основание.
4.7. На последния джиратар могат да се противопоставят само възражения по менителницата (а на
цесионера освен възражения по цесията могат да му се правят и лични възражения).
5. Действие на джирото:
5.1. Транспортно действие – прехвърля правата по менителницата. Ако джирото е бланково,
бланковият джиратар има няколко възможности:
а) Той може да напише името си или името на 3то лице и джирото да стане пълно.
б) Той може да джироса менителницата бланково – без да пише нищо да се подпише.
в) Той може да предаде менителницата на 3то лице. Това е най-бързата и най-важната възможност.
Междините приобретатели до попълването не са се подписали никъде и гаранционното действие на
джирото се ограничава за тях. Няма ограничение на кого може да се джиросва менителницата – на 3то
лице или на лице, което има някакво отношение към нея.
Транспортно действие липсва при заложното джиро и джирото за събиране. Според Ан. Антонова
джиранта може да прехвърли менителницата на няколко джиратари, които са посочени кумулативно.
5.2. Гаранционно действие – всеки джирант е солидарен длъжник за заплащане на сумата по
менителницата. Колкото повече е дижросвана менителницата толкова повече длъжници има. Тази
последица обаче може да се ограничи по няколко начина:
а) Джирото включва израза “не на заповед”, т. нар. ректаджиро. Това означава, че джирото няма
гаранционно действие, а е по-скоро цесия. Гаранционното действие отпада само по отношение на
конкретното джиро. Ако самата менителница е издадена с клауза “не на заповед”, то имаме
ректаменителница. Това означава, че тя не е ЦК на заповед, а поименна ЦК. Условието “не на
заповед” въведено от издателя се отнася до всички приобретатели.
б) Джирото включва израза “без отговорност” – това означава, че джиранта не отговаря по
менителницата. Джирото има всички други действия по отношение на джиратаря. За разлика от
ректаменителницата, менителницата не може да бъде издадена, като менителница без отгов, защото до
поемането й издателят е единствения длъжник.
Джирото няма гаранционно действие при джиросване на поименни акции. Бланковото джиро също
няма гаранционно действие, както и джирото за събиране.
5.3. Легитимационно действие – ако има валидна менителница и непрекъсната верига от джира,
последният джиратар се смята за собственик на менителницата и за титуляр на правата по нея. Това
има значение в 2 насоки:
а) Ако такъв джиратар джироса менителницата на 3то лице то става собственик.
б) Има значение и за плащането, защото ако при платеца се яви лице, което е кредитор въз осн. на
веригата от джира, той е легитимиран да получи плащането и платецът не може да проверява
действител на менител.
6. Специални видове джира:

158
6.1.Следпротестно джиро–джиро след протест поради неплащане или след изтичане на срока за такъв
протест.Това джиро има действието на цесия–извършва се като джиро,но не е оригинерен придобивен
способ.След протеста джиратаря придобива правата,които след протеста е имал джиранта.Това
правило е въведено,защото не е обичайно менителницата да се джиросва след протест.
6.2.Заложно джиро–чрез него се залага менителницата.Заложното джиро трябва да съдържа
уговорка“за гарантиране”,“за залог”,“за обезпечение” или друг равнозначен израз.Последиците,които
заложното джиро поражда е,че с него се осъществява правото на залог върху вземането,което
менителницата материализира.Заложното джиро няма гаранционно действие.Заложният джиратар е
заложен кредитор и в случай на неизпълнение на обезпеченото задължение той може да насочи
изпълнение към правото по менителницата.Заложният кредитор обаче не е титуляр на правото по
менителницата.Заложният кредитор може да упражни заложното си право,освен това може да
упълномощи 3ти лица да упражнят заложното му право с джиро за събиране(упълномощително
джиро).Независимо от това заложното джиро също е оригинерен способ за възникване на заложно
право.Заложният джиратар става кредитор дори заложният джирант да е имал проблеми с правата си
по менителницата.Чл.473, ал. 2 казва: Длъжниците не могат да противопоставят на приносителя
възражения, основани на личните им отношения с джиранта, освен ако приносителят е бил
недобросъвестен при получаването на менителницата. Менителничните сделки са абстрактни във
връзка с това, че по тях не могат да се черпят възражения от други правоотношения освен от
менителницата. Това обаче не е така ако заложният джиратар не е добросъвестен.
6.3. Джиро за събиране (пълномощно джиро) – то съдържа уговорка "за събиране", "за инкасо", "по
пълномощие" или друг израз, който означава упълномощаване. Това джиро всъщност е
упълномощителна сделка, която поражда само представителна власт и нищо друго. Пълномощният
джиратар е пълномощник на джиранта. Менителничните длъжници могат да правят на пълномощния
джиратар всички възражения, които могат да правят на пълномощния джирант. Понеже все пак това е
джиро законът е предвидил още едно отклонение от общия режим на упълномощаването – чл. 472, ал.
2: Упълномощаването, което се съдържа в джиро по пълномощие, не се прекратява със смъртта или с
поставянето под запрещение на упълномощителя. Това правило важи и за аналогични хипотези
например при прекратяване на юридически лице.
Менителница със заложно джиро или с джиро за събиране, може да се прехвърли само с друго джиро
за събиране.
Особена е хипотезата, като заложният джиратар има по малко права от правата по менителницата –
тогава възниква скрито джиро за събиране на остатъка. Когато се стигне до упражняване на правата се
действа като заложен джиратар.
6.4. Следпадежно джиро – извършва се в 1 от двата работни дни след падежа на менителницата има
същото действие като обикновеното джиро.

60. Предявяване и приемане на менителница. Плащане. Протест.

1. Има 2 вида предявяване, свързани с 2 различни действия – платецът може да приеме менителницата,
а може и да я плати. Съществуват 2 вида предявяване за приемане и за плащане. Менителницата е
необходимо да се предяви, защото тя е документ в обръщение и платецът не знае в кой се намира тя.
1.1. Предявяване за приемане. Всеки държател на менителницата без значение дали е легитимния
приносител или 3то лице може да я предяви за приемане. Това е така, защото приемането ползва всеки
кредитор по менителницата, тъй като платецът става длъжник по менителницата. Платецът е пряк
длъжник за разлика от всички останали, които са регресни длъжници. По принцип предявяването за
приемане се прави по адреса или седалището на платеца. Ако менителницата е домицилирана
предявяването за приемане трябва да стане по мястото на плащане. Предявяването за приемане е право
на приносителя на менителницата.
а) В някои случаи обаче менителницата трябва да бъде предявена за приемане:
- Ако падежът на менит. е определен срок след предявяването, защото ако такава менит. не бъде
предявена за приемане не може да се определи падежа. Ако не се предяви менит., тя няма падеж и не
произвежда действие.
- Домицилирана менителница.
Менителницата с домицилиат също трябва да предяви за приемане.

159
б) Възможно е издателят или джирантът да предпишат задължение за предявяване и да предвидят срок
за предявяването. Ако няма срок за предявяване – менителницата може да се предяви до последния
ден преди падежа. Ако срокът на плащането се определя от предявяването, предявяването трябва да
стане в едногодишен срок от издаването. Издателят може да намалява или намалява този срок, а
джиранта може само да го намали.
в) Издателят може да забрани предявяването за приемането освен в посочените 3 хипотези, а джиранта
може да ограничи възможността за това.
г) Какво става ако менителницата трябва да бъде предявена за приемане, а не бъде приета.
- Ако менителницата е с падеж срок след приемането й, ако няма предявяване - няма падеж.
- Възможно е издателят или джиратаря да са предписали менителницата да бъде предявена, ако тя не
бъде предявена се губи регресната отговорност.
в. Възможно е обратното: в менителницата да е забранено предявяването за приемане (или определен
срок) и тя да бъде предявена – тогава не възниква регресна отговорност преди падежа. Според Ан.
Антонова в тази хипотеза разноските за протеста са за нарушителя на забраната.
д) Предявяването се смята,че включва 2 действия–показване на оригинала и покана да се приеме
менителницата.Приемането(акцепта) е едностранна сделка,формална,на платеца,която също като
джирото и менителницата трябва да е безусловна–ако приемането включва някакво условие то самото
приемане е недействително,но платецът остава задължен според поставеното условие.Няма формални
изисквания за приемането,достатъчно е да се напише“приета” и да се подпише платеца,ако е поставен
само подпис на лицевата част на менителницата това означаване приемане.Приемането обаче може да
е за част от сумата.Приемането има реален характер и ако менителницата не се върне на приносителя
приемането няма действие.Не е необходимо приемането да е датирано по принцип,това е необходимо
само когато падежът е обусловен от приемането или ако има задължителен срок за приемането.
е) Приемането има една основна цел и последица – то прави платецът пряк менителничен длъжник
спрямо всички кредитори. Възможно е платецът да откаже приемането, като отказът трябва да се
извърши чрез протест. Ако не се извърши протест се губи регресната отговорност.
1.2. Предявяване за плащане.
а) Подобно на предявяването за приемане то включва 2 действия: 1) представяне на документа; 2)
покана за плащане. Това положение установено в теорията на практика търпи корекции. В живота
менителничните длъжници не обичат да плащат и се укриват–може да се приеме, че предяв. за
плащане може да се извърши с копие от менит.
б) Предявяването за плащане трябва да се извърши от легитимен приносител на менителницата –
последният във веригата на джиратар. Само на него може да се плати валидно.
в) Срокове за предявяване за плащане:
- Ако менителницата е на предявяване, тя трябва да се предяви в срок от 1 година от издаването й.
- Във всички останали случаи тя трябва да се предяви на падежа или в един от следващи 2
присъствени дни.
От предявяването започват да текат законни мораторни лихви. Ако менителницата не бъде предявена
в тези срокове и не се извърши протест се губят регресните права (в някои случаи и само
непредявяването е достатъчно).
2. Плащане. Плащането трябва да се извърши на падежа. Ако платецът плати преди падежа, той носи
риска от повторно предявяване на менителницата на падежа. За да се плати валидно са необходими
проверки – дали има външно валидна менителница, дали от външна страна веригата на джирата е
непрекъсната. Платецът трябва да е добросъвестен, т.е. да не знае, че има проблем с правата на
приносителя или да не действа при груба небрежност. Законът допуска частично плащане и
кредиторът не може да откаже това частично плащане. Това правило е в интерес на всички кредитори,
а не само на този, които предявява менителницата. За да се гарантира срещу повторно предявяване на
менителницата платецът трябва да извърши 2 действия, за да ограничи възможността за придобиване
на менителницата от добросъвестни лица. Ако плаща всичко той може: 1) да изиска менителницата и
2) да отбележи плащането (в тази хипотеза не може да има добросъвестни 3ти лица). При частично
плащане освен тези две възможности може да се иска и разписка от менителничния кредитор.
3. Протест. Както има 2 вида предявяване, така има и 2 вида протест: 1) поради неприемане (отказ за
приемане) и 2) поради неплащане.

160
3.1. Протестът е официален свидетелстващ документ, издаден от нотариус, доказващ редовното
предявяване и отказът да се приеме или плати менителницата. Протестът замества предявяването. За
протеста има сериозна нотариална такса от 1 или 0.5% върху сумата по менителницата.
3.2. Самото създаване на този документ се предхожда от охранително производство с компетентен
орган нотариус, като местокомпетентен е нотариусът по мястото на плащане или приемане.
Протестът може да стане извън работното място и работното време на нотариуса. Протестът се прави
от лицето, което има право да предяви менителницата за приемане или за плащане.
3.3. Нотариусът извършва следните действия:
а) Проверка за пречки за предявяване.
б)Нотариусът трябва да представи самата менителница на платеца и да поиска приемане или плащане.
в) Ако получи отказ нотариусът трябва да създаде протестен документ, който се вписва в
нотариалните книги. Протестът трябва да има съдържанието по чл. 502 ТЗ: 1. пълен препис на
документа с всички джира и отбелязвания; 2. имената на лицата, в полза на които и против които се
извършва протестът; 3. запитването към лицето, срещу което се извършва протестът, дадения отговор
или забележката, че лицето не е отговорило или не е било намерено; 4. в случай на приемане или на
плащане чрез посредничество - означение от кого, за кого и как е било дадено то; 5. място и дата на
извършването на протеста; 6. подпис и печат на нотариуса. Протестът се отбелязва и върху
менителницата.
3.4. За извършването на протеста има преклузивни срокове – ако е поради неприемане в предвидения
за приемане, ако е за неплащане в един от 2 та присъствени дни след падежа.
3.5.Протестното производство е скъпо и затруднява менителничните кредитори.Затова законодателят
предвижда,че при специална уговорка в менителницата–“без протест” или без разноски” приносителят
се освобождава от необходимостта да извърши протеста,но не и от необходимостта да извърши
предявяване за приемане или плащане.Ако уговорката е въведена от издателя не е нужен протест
спрямо който и да е от менителничните длъжници,уговорката може да се въведе и от всеки отделен
джирант или авалист и в тази хипотеза засяга само неговата отговорност.
3.6. Последици от протеста. Ако не бъде извършен протеста, без да има уговорка за това, се губят
регресните права. Те също биват 2 вида: 1) регресни права поради неприемане и 2) регресни права
поради неплащане. Регресните права поради неприемане се изразяват във възможност приносителят
да иска от всички останали длъжници по менителницата обезпечение, което да е достатъчно да покрие
сумата по менителницата. Регресните права поради неплащане се изразяват във възможност
приносителят да иска плащане от всеки един от менителничните длъжници. Основен принцип относно
действието на протеста е, че без протест няма регрес.

61. Посредничество и поръчителство при менителницата.

Посредничество (интервенция) по менителницата.

1. Общи бележки. Терминът “посредничество” е технически, става дума за особена хипотеза на
встъпване в менителничен дълг. Има 2 вида посредничество: 1) при нужда – 3то лице се посочва от
длъжник по менителницата; 2) за чест – 3тото лице встъпва само, по своя воля.
1.1. Посредничество при нужда.
а) Посредник може да бъде посочен от издателя, джиранта, авалиста. Посочването се изразява във
включване на уговорка “в случай на нужда”. Всяко лице може да бъде (3то лице или длъжник по
менителницата) поръчител, с изключение на приелия платец. Самото посочване на посредник при
нужда не поражда задължение за него. Посредникът може ако желае да акцептира менителницата.
Това приемане е допустимо във всички случаи, освен ако предявяването на менителницата за
приемане е било забранено. Ако има посочен посредник, приносителят на менителницата е задължен
да му я предяви за приемане, защото в противен случай губи регресните си права преди падежа срещу
лицето, в полза на което се посредничи (хонорат) и длъжниците, които са по веригата след него
(междинните джиранти).
б) Ако посредника откаже да приеме, това се констатира с протест. Приемането се извършва без
тържествени формули, отбелязва се приемането и посредникът се подписва. Необходимо е при
приемането да се уточни личността на хонората, ако хонорат не е посочен, смята се че се посредничи в
полза на издателя.

161
в) Ако посредникът приеме менителницата той поема менителничното задължение спрямо
приносителя и междинните джиранти. Той отговаря както хонората. Тази отговорност е субсидиарна
по отношение акцептанта платец и солидарна с отговорността на хонората. Приносителят губи
регресните си права (и възможността да иска обезпечение) преди падежа по отношение на
междинните джиранти и хонората.
г) Ако менителницата е приета от посредника, тя трябва да му се предяви и за плащане – в деня след
възможността за протест (в деня преди изтичане на срока за плащане). Ако той откаже да плати трябва
да се направи протест Ако не се предяви и не се протестира приносителят губи регресните си права
поради неплащане срещу хонората и междинните длъжници. Самото плащане може да бъде само за
цялата сума. Платилият посредник има регресни вземания спрямо хонората, менителничните
длъжници преди него и издателя. Плащането на поръчителя освобождава от отговорност длъжниците,
които са по веригата след него.
1.2. Посредничество за чест. В тази хипотеза посредникът встъпва по своя воля, без да е определен от
менителничен длъжник. Той може да приеме и да плати менителницата. Ако откаже да приеме
менителницата последиците са като при посредничеството при нужда (вж. 1.1, 2). Ако посредникът
приеме менителницата тя трябва да му бъде предявена и за плащане също последиците са идентични
като посредничеството при нужда (вж. 1.1, 4).
2. Менителнично поръчителство (авал) – чл. 483-485.
2.1. Характеристика. Подобно на всички останали менителнични сделки и авалът е едностранна,
формална (изисква се писмена форма за действителност) сделка, която трябва да е материализирана
върху ЦК или алонжа. Изявлението на менителничния поръчител трябва да съдържа формулировката
“като поръчител”, “per aval” “гаранция”, “гарант за ...” или друго подобно. Но и без никакви
допълнителни уговорки подпис върху лицевата страна на менителницата, който не е на издателя или
на платеца, има значение на авал (това е необорима презумпция). Авалистът трябва да посочи и за
кого гарантира, ако не е посочено се приема, че поръчителството е в полза на издателя на
менителницата. Изявлението на авалиста трябва да е безусловно, но може да е за част от сумата.
2.2. Последици:
а) Авалистът отговаря, както лицето, за което се е задължил, т.е. това е фигура която прилича на
посредничеството. Авалът има повече действия за запазване на правата на менителничния кредитор и
за това се използва по-често от посредничеството. Авалистът е солидарен длъжник, но не е поръчител
(терминът е условен).
б) Различия между авал и поръчителство. Авалът е много по-самостоятелна сделка от
поръчителството.Задължението на авалиста е действително,дори ако задължението,за което е даден
авалът да е недействително (единственото изключение от това правило е при порок във формата).
в) Авалистът отговаря като хонората (лицето, в чиято полза е поръчителството). Кредиторът трябва да
извърши същите действия срещу авалиста каквито и срещу хонората.
г) Ако авалистът плати има регресни права срещу хонората и срещу всички предходни (преди
хонората) длъжници по менителницата.
д) Ако има няколко авала - счита се, че помежду си авалистите не отговарят менителнично, а като
обикновени солидарни длъжници (всеки за частта си).
3. Прилики и разлики между посредничество и поръчителство по менителница (по Ан. Антонова):
3.1. Прилики:
а) И при двата института едно 3то лице различно от издателя,джирантите и платеца поема задъл. по
менител.
б) Двата института имат една и съща цел – обезпечаване на длъжник по менителницата.
в) И при двата института се предвижда солидарна отговорност.
3.2. Разлики:
а) Издателят не може да бъде авалист (чл. 484, ал. 2), но може да бъде посредник.
б) За да се ангажира отговорността на авалиста не е необходим протест срещу длъжника, за да се
ангажира отговорността на посредника е необходимо да се извърши протест, най-късно в деня за
извършване на протест поради неплащане (чл. 521).
в) Поръчителят може да се задължи за част от сумата, посредникът трябва да плати цялата сума.
г) Ако приносителят откаже да получи плащане от авалиста,той не носи отговорност,а ако откаже да
получи задължението си чрез посредничество губи исковете си срещу последващите на посредника
джиранти.
162
 62. Менителнични искове. Възражения. Неоснователно обогатяване.

1. Менителнични искове – имат се предвид искове в материалноправен смисъл, т.е. права и

задължения по менителницата. Тъй като има 2 вида менителнични длъжници има и 2 вида
менителнични искове.
1.1. Приелият платец е пряк менителничен длъжник, т.е. на падежа менителничният кредитор трябва
да поиска плащане най-напред от него – това е т.нар. пряк менителничен иск. За да се ангажира
отговорността му е нужно само да му се поиска плащане. Сроковете, предвидени за предявяване в ТЗ
са спрямо регресните длъжници, а не срещу прекия – той отговаря, докато вземането се погаси по
давност. Обема на отговорността на прекия менителничен длъжник е същия, както на останалите
менителнични длъжници – чл. 506, ал. 1: Приносителят може да иска от лицата, срещу които
предявява обратния си иск: 1. сумата по менителницата, която не е приета или не е платена, заедно с
лихвата, ако е уговорена (става дума за възнаградителна лихва); 2. законната лихва от деня на падежа;
3. разноските за протеста, за направените уведомления и другите разноски (но не всички разноски); 4.
комисионна, която, ако не е уговорено друго, възлиза на една трета от едно на сто от сумата на
менителницата и не може да превишава този размер. Изброяването на вземанията е изчерпателно.
Прекият длъжник също е солидарно задължен по менителницата, както и останалите длъжници, но
неговата отговорност е по-тежка, тъй като е пряк длъжник. Ако има авалист за прекия длъжник, той
отговаря като него.
1.2. Джирантите, авалистите им и издателя са регресни длъжници. Те отговарят солидарно. Обемът на
тяхната отговорност е същият по чл. 506, ал. 1. Тази солидарност е особена, защото е обусловена от
веригата на джирата. Колкото по-надолу е длъжникът по тази верига, пред толкова по-малко
кредитори отговаря, т.е. първият отговаря към всички след него. Джиратарят не отговаря
менителнично към тези преди него, а към тези след него. Менителничният кредитор обаче може да
поиска плащане от когото си поиска от тези длъжници (не е задължен от прехвърлянията).
Предявяването на иск към един от длъжниците не погасява правата на кредитора спрямо останалите.
Кредиторът може да поиска част или цялата сума от когото и да е от длъжниците.
а) За да се ангажира отговорността на регресните длъжници трябва да се извърши протест при
неплащане от прекия длъжник. Протест не се извършва ако менителницата съдържа клауза “без
протест” или “без разноски”. Тогава обаче трябва да се извърши предявяване за плащане в сроковете
по ТЗ – падежа или един от следващите 2 работни дни. Ако се пропусне този срок регресните
длъжници не отговарят.
б) Възможно е менителницата да се предяви за плащане на регресния длъжник преди падежа и това да
не доведе до неблагоприятни последици ако:
- платецът е отказал да приеме менителницата;
- срещу платеца е открито производство по несъстоятелност;
- платецът е прекратил плащанията си;
- е имало принудително изпълнение срещу платеца, но то не е удовлетворило кредиторите;
- е поискано плащане от издателя и той е отказал;
- приемането е отказано, а срещу издателя е открито производство по несъстоятелност;
Ако регресният иск се предяви преди падежа от сумата се приспада лихвата до падежа.
в) Регресна отговорност срещу менителничните длъжници може да се ангажира без предявяване и
протест поради неплащане ако менителницата е предявена, а платецът е отказал да я приеме и е
извършен протест поради неприемане, защото явн платецът няма да плати.
1.3. Съществуват 2 вида регресни искове – свързани с особения характер на регресната отговорност:
а) Регресен иск на приносителя (законния приносител) – вземането на последния джиратар по
веригата. Това е иск на приносителя към издателя и към предходните джиранти, при неплащане от
платеца. Обемът на този иск е по чл. 506, ал. 1, т.е. като на прекия иск. Този иск е известен в
литературата като обратен иск за разлика от втория, които е регресен иск в тесен смисъл.
б) Ако някой от регресните длъжници плати, той има на свой ред регресен иск към всички длъжници,
които са се задължили преди него по веригата от джирата, към издателя и към приелия платец. Обемът
на този иск е определен изчерпателно в чл. 507 ТЗ: Този, който е платил менителницата, може да иска
от задължените преди него лица: 1. сумата, която е платил; 2. законната лихва върху платената сума от
деня на плащането; 3. направените разноски; 4. комисионна по чл. 506, ал. 1, т. 4. Според чл. 513 във
веригата на солидарната отговорност се включва и платецът.
163
1.4. Платецът (който е пряк длъжник) не може да иска плащане от никого. Ако плати издателя той
може да иска плащане от прекия длъжник. Ако плати поемателят той може да предяви иск срещу
издателя и прекия длъжник. Същото се отнася и за авалиста на всеки длъжник. За гаранция срещу
лошо плащане кредиторите могат да искат предаване на ЦК. Ако плаща регресен длъжник той има
право да иска разписка и протестния документ, за да може да иска плащане от предходния длъжник.
1.6. Ан. Антонова извежда следното разграничение:
а) Ако менителницата е приета приносителят има:
- пряк иск срещу акцептиралия приемател и срещу авалиста му.
- обратен иск срещу издателя и предходните джиранти.
б) Ако менителницата не е приета приносителят има пряк иск към издателя и авалистите му.
1.7. Обратна менителница (чл. 512) – съдържа особеност, свързана с регресната отговорност. Когато
по менителницата има много длъжници и започне плащане, всеки пише, че е платил и зачерква
джирото си. Законът дава възможност на менителничен кредитор с регресен иск по първоначалната
менителница да издаде обратна менителница срещу някои от задължените към него лица Това е нова
ЦК. Тя се издава на предявяване и е за дължимата по регресното вземане сума (чл. 506 и 507) и
разноските по издаването й. По обратната менителница издател е платилият платец, някои от
регресните длъжници, а поемател всяко 3то лице. Тази менителница може да има падеж само при
предявяване, иначе няма други особености. По тази менит. няма предявяване за приемане, платецът е
длъжен да плати само ако му бъде представена и първата менит. (по която е регресен длъжник).
1.8. Искове в процесуален смисъл – менителницата е извънсъдебно изпълнително основание, т.е.
кредиторът може да си извади изпълнителен лист без съдебно производство. За да се издаде
изпълнителен лист е необходимо да се представи протест поради неплащане. След това в 7дневен срок
длъжникът може да възрази срещу принудителното изпълнение. Уважаването на молбата за
обжалване на принудителното изпълнение не спира изпълнението. Изпълнението се спира ако
длъжникът представи убедителни писмени доказателства че не дължи или ако обезпечи кредитора.
Ако съдът спре производството кредиторът трябва да заведе пряк менителничен иск в 1месечен срок
от определението за спиране.
2. Възражения. Има ограничен брой възражения които менителничните длъжници могат да правят на
менителничния кредитор. Най-общо съществуват 2 групи възражения: 1) абсолютни възражения,
противопоставят се на всяко лице и 2) относителни, могат да се противопоставят само на определени
кредитори.
2.1. Абсолютни възражения – също се делят на 2 групи:
а) Възражения, които всеки длъжник може да направи срещу всеки приносител:
- възражение поради липса на форма;
- възражение за нищожност на менит. по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – напр. Противор. със закона. Ал. 2 е
неприложима.
Възражения, които ползва регресния длъжник:
- възражение за липса на задължение поради неизвършване на протест (преюдициран менителничен
ефект) или непредявяване (прескрибиран менителничен ефект);
- възражение за плащане или погасяване на менителничното задължение.Зависи кой е платил:ако е
платеца–ползва всички;ако е регресния длъжник – ползва него самия и регресните длъжници между
него и приносителя на менителницата, регресните длъжници преди него обаче са длъжни да плащат.
- възражение на основание клауза “не на заповед” – издадената така менителница не може да се
джиросва и лицата, които са се подписали по нея отговарят като цеденти, а не като джиранти. Ако
клаузата е въведена от някои менителничен длъжник, тя ползва само него.
б) Възражения, които само определени длъжници могат да направят спрямо всеки кредитор:
- възражение поради липса на дееспособност или друга форма на опорочено волеизявление (грешка,
измама, липса на представителна власт);
- възражение поради подправяне на подпис;
- възражение поради изтекла давност по отношение на съответния длъжник (давността за отделните
длъжници тече по отделно);
2.2. Относителни възраж. – могат да се противопоставят от определен длъжник спрямо определен
кредитор:
а). възражение, с което се твърди, че лицето не е кредитор, примери:
- кредитор след прекъсване на веригата на джирата;
164
- нелегитимен кредитор, приносител (крадец)
б). възражения за симулация (привидност) – менителничната сделка може да е симулативна, но това
може да се релевира само по отношение на страната по сделката (недобросъвестното лице).
в. възражения по каузалните правоотношения. Менителници могат да се издават по всички каузални
отношения или по други абсолютни отношения. По принцип възраженията от каузалните отношения
не могат да се правят. ТЗ обаче допуска в определени случаи да се черпят възражения от каузални
отношения (няма абсолютни сделки).
- Ако кредиторът по менителницата е страна по каузалните отношения винаги могат да му се правят
възражения от каузалните отношения (напр. че договорът не е изпълнен, че е развален и т.н.)
- Ако кредиторът не е страна по каузалните отношения – такива възражения могат да му се правят
само ако е бил недобросъвестен в момента на придобиването на правата по менителницата (тогава е
знаел, че има проблем във връзка с каузалните отношения и, че на него се основава възражението).
Доказването на недобросъвестността е в тежест на менителничния длъжник. Проблемът обаче е
докъде трябва да стига знанието – до предходния кредитор или до някой по-предходен. Не е ясно
какво става ако кредиторът е добросъвестен по отношение с оглед на предходния кредитор, но не е по
отношение на по-предходния.
г). възражение за попълване на бланкова менителница несъобразно волята на издателя.
д). Според Ан. Антонова относително възражение е и възражението за пролонгация – хипотеза, когато
платецът промени падежа на менителницата. Какво действие има това спрямо 3тите лица: 1)
джирантите, авалистите, посредниците ако не са съгласни с нея тя няма действие; 2) ако е въведена от
издателя тя обвързва всички, а от джирант – последващите джиранти.
3. Неоснователно обогатяване – чл. 534, ал. 1: Когато приносителят на менителница, запис на заповед
или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за
запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се
обогатили в негова вреда. Това е специален случай на менителнично неоснователно обогатяване, а не
става дума са субсидиарно приложение като при чл. 59 ЗЗД. Чл. 534 урежда едно вземане за определен
менителничен длъжник при настъпване на определен фактически състав. Това обаче не е
менителнично вземане (за него не може да се вади изпълнителен лист). Фактическият състав се състои
от следните елементи:
3.1. Трябва да има изгубване на правата по менителницата поради давност или преклудиране
(възможно е само по отношение на регресните длъжници при непротестиране или непредявяване), т.е.
когато няма задължени лица по менителницата.
3.2. Да има обогатяване.
3.3. Да има обедняване.
3.4. Да има причинна връзка между обогат. и обедняването и изгубването на правата по
менителницата.
В тази хипотеза е силно стеснен кръга на кредиторите–само последният джиратар (законния
приносител).Това правило не се отнася до регресният длъжник, които е платил, той може да си търси
правата по 59 ЗЗД. Пасивно легитимирани по иска са сами издателят и приелият платец (не и
регресния длъжник). Вземането по чл. 534 се погасява с 3 годишна давност.
4. Погасителна давност. Тя е по-кратка за менителничните вземания.
4.1.За прекият длъжник(приелият платец)давността е 3 год, като тече от падежа на менителницата.
4.2. За регресния длъжник – 1 год., като тече от протеста или от падежа ако менит. е с клауза “без
разноски”.
4.3. За регресните искове на платилия регресен длъжник давността е 6 месеца от плащането.
Срокът е по-кратък от обикновените 5 год., защото отговор. на менит. длъжник е по-тежка от тази на
обикн. длъжник.
69. Запис на заповед
1.Общи бележки.Записът на заповед е по-широко приложим от менителницата.Той исторически
произлиза от менителницата,по която издателят и платецът съвпадат.Правната уредба е в чл.535-
538.Разликата с менителницата е,че записът на заповед е обещание за плащане,а не нареждане за
плащане.
2.Характеристика–едностранна,формална сделка,с която издателят обещава да заплати на поемателя
на падежа определена сума пари.Това означава,че по записа на заповед има само 2 лица – издател и
поемател (без платец). Прекият длъжник е издател, той отговаря като приелия платец.
165
3. Реквизитите на записа на заповед са посочени в чл. 535: Записът на заповед съдържа: 1.
наименованието "запис на заповед" в текста на документа на езика, на който е написан; 2. безусловно
обещание да се плати определена сума пари; 3. падеж; 4. място на плащането; 5. името на лицето, на
което или на заповедта на което трябва да се плати; 6. дата и място на издаването; 7. подпис на
издателя. За разлика от менителницата липсва платец, но такъв не участва в правоотношението. По
необорима презумпция на закона (чл. 536) липсата на реквизит се замества: (2) Запис на заповед, в
който не е посочен падежът, се смята платим на предявяване.(3) Ако не е уговорено друго, мястото на
издаването се смята за място на плащането и за местожителство на издателя. (4) Запис на заповед, в
който не е посочено мястото на издаването, се смята издаден в мястото, посочено до името на
издателя.
4. За записа на заповед субсидиарно се прилага режимът на менителницата – чл. 537. Записът на
заповед не се приема, тъй като няма платец. Издателят е пряк длъжник, а регресни длъжници са
джирантите, които отговарят ако издателят не плати.
5. Различия между запис на заповед и менителница (Камелия Касабова):
5.1.При менителницата има мандат,нареждане за плащане,а при записът на заповед обещание за
плащане.
5.2. При записа на заповед няма платец. Това налага да се направи разлика между него и
менителницата, издадена срещу издателя – разликата е в броя на страните по правоотношението иначе
положението е същото. На практика обаче такива менителници не се издават, а се предпочита запис на
заповед.
5.3. Няма предявяване за приемане, тъй като издателят е приел записът на заповед като го е издал.
Нужно е предявяване за плащане, защото издателят не може да знае, в кой е ЦК.
5.4. Издателят е пряк длъжник и ако плати няма регрес.

63. Чек

1. Общи бележки. Правната уредба е в чл. 539-562 ТЗ. Чекът е произлязъл от менителницата, а и
законът предвижда субсидиарно приложение на правилата за менителницата – чл. 562.
2. Характеристика.
2.1.Чекът е ЦК.
а) Той може да бъде на заповед, поименен или на приносител.
- Ако чекът е издаден в полза на определено лице – значи е на заповед.
- Ако е издаден в полза на определено лице и включва клауза “не на заповед” значи е на поименен.
- Ако в чекът липсва името на поемателя, значи е на приносител.
Видът на чека като ЦК се определя от издателя и не може да се променя. В зависимост от уговорките
съществуват още 2 вида чек:
б) Пресечен чек – съдържа 2 успоредни линии върху лицевата на ЦК (пресичането може да бъде по
вертикал, диагонал или хоризонтал). Пресичането може да бъде:
- Общо – плаща се само на банка.
- Специално – ако между линиите е посочено име на банка, плаща се само на тази банка.
Може да се премине от общо към специално пресичане, но не и обратно. Ако се плати в нарушение на
изискванията, плащането е валидно, но се отговаря за вреди в рамките на сумата.
в) Чек с уговорка “за минаване по сметка”. Тази уговорка трябва да е на лицевата страна на ЦК и
означава, че по чека може да се плати само безкасово. В тази хипотеза може да е посочена и сметка.
Ако в тази хипотеза се плати в брой плащането е действително, но платецът отговаря за вреди.
г) Според проф. Герджиков Наредба № 3 урежда още 2 вида чек:
- Обикновен – издава се с/у банкова сметка (най-често разплащ.), от която могат да се правят и др.
плащания.
- Лимитиран – издава се срещу банкова сметка (по правило акредитивна), по която се извършват само
плащания по чекове.
2.2. Чекът като сделка (разлика от менителницата). Чекът е едностранна, формална сделка, с която
издателят нарежда на платеца да се плати определена сума. В тази насока се очертават следните
разлики от менителницата (особености на чека):
а) Чекът е платежно средство и се плаща в много кратки срокове от издаването му. За чекът е
неприсъща кредитната функция на другите менителнични ефекти.
166
б) По чекът не се уговаря лихва, тъй като се плаща веднага.
в) Чекът не се приема (акцептирането е забранено).
г) Платец по чека е само банка, тъй като той е платежно средство.
3.Страни по чека – издател, поемател и платец. Всеки може да бъде издател, стига да е дееспособен.
Платецът е само банка. Не може издателят да е платец, освен ако един клон на банка не издаде чек
срещу друг клон. Може поемателят да е издател в случай, че се “тегли” чек в собствена полза.
4. Реквизити на чека.
4.1. Съдържат се в чл. 539: Чекът съдържа: 1. наименованието "чек" в текста на документа на езика, на
който е написан; 2. безусловно нареждане да се плати определена парична сума; 3. името на лицето,
което трябва да плати (платеца); 4. дата и място на издаването; 5. място на плащането; 6. подпис на
издателя. Реквизитите са 6 на брой с 2 по-малко от тези на менителницата и с 1 по-малко от записа на
заповед. Реквизитите, които отсъстват са: 1) падеж – тъй като чекът е на предявяване винаги; 2)
поемател - който предяви той е поемател.
4.2. При чекът трябва да има уговорка за домицилиране, като домицилиатът също трябва да е банка.
4.3. Законът в чл. 540 съдържа правила за попълване на лисващите реквизити: (2) Чек, в който не е
посочено мястото на плащане, се смята платим в мястото, посочено до името на платеца. Ако
посочените места са повече, чекът е платим в първото посочено място. (3) Ако не е посочено друго
място, чекът е платим в мястото, където е главното седалище на платеца. (4) Чек, в който не е
посочено мястото на издаването, се смята издаден в мястото, което е посочено до името на издателя.
5. Чекът е нареждане за плащане (както менителницата). За разлика от менителницата той обаче може
да бъде оттеглен (само след срока на предявяване). Оттеглянето е едностранна сделка с която
издателят нарежда платецът да не заплати действителен чек. Банка платец няма задължение да плати
чека. За тоВа между издателят и банката платец се сключва чеков договор – чл. 541, ал. 3: Платецът е
длъжен да плати чека до размера на покритието, ако има изрично или мълчаливо споразумение с
издателя. С чековия договор банката се задължава да заплаща издадените срещу нея чекове, а
издателят да осигури пар. средства, достатъчни за плащане по чековете.
5.1. Задължения на банката по чековия договор:
а) да предаде на издателя бланки за чекове;
б) да плаща издадените срещу нея чекове, ако издателят е осигурил покритие;
в) да отказва плащане ако чекът е оттеглен.
5.2. Задължения на издателя по чековия договор:
а) да поддържа покритието;
б) да вземе мерки срещу изгубване, открадване, подправяне на чекове;
в) да уведоми банката за събития по т. 2.
5.3. Договорът е консенсуален, неформален, двустранен, с продължително изпълнение, intuitu personae
с оглед на двете страни, разновидност на договора за поръчка. Чековият договор може да се съчетае с
договор за овърдрафт. Чекът е действителен дори да няма чеков договор или той да е недействителен,
като целта е сигурността в оборота (все пак чекът е ЦК). Чековият договор урежда отношението на
покритие – издателят трябва да осигури покритие (пари) към момента на плащане. Дори обаче да
няма покритие чекът е действителен, защото издателят поема задължението да плати ако банката не
плати, т.е. винаги има поне 1 длъжник – издателя.
6. Издаване, прехвърляне и авалиране на чек.
6.1. Ако чекът е на заповед важат правилата за менителницата. Съществуват обаче и определени
особености, тъй като чекът е платежно средство:
а) Ако чекът е джиросан на банка, джирото има действие на разписка за плащане.
б) Ако банката на свой ред джироса чека това джиро е недействително.
в) Банката платец не може да е авалист по чека.
6.2. Ако чекът е на приносител се прехвърля с предаване – транслативна сделка с реален елемент.
Чекът на приносител може да се джиросва като джирантът отговаря за задълженията (в тази хипотеза
джирото не е оригинерен прехвърлителен способ).
6.3. Ако чекът е поименен се прехвърля с цесия.
7. Предявяване. Чекът се предявява в кратки срокове – чл. 552: Чекът трябва да бъде предявен за
плащане в срок от осем дни от датата на издаването му. От предявяването за плащане тече законна
лихва за забава. Предявяването за плащане е предпоставка за регресна отговорност ако има регресни
длъжници. За приносителят обаче може да е неудобно да ходи при банката платец . За това е
167
възприето чекът да се предявява пред банката на приносителя. Системата е: приносителят представя
чека на собствената си банка, тя прави платежно искане до банката платец, която плаща ако има
покритие. Банката не може да прати частично по чека. Тя обаче може да плати и след срока за
предявяване ако чекът не е оттеглен. Ако банката платец откаже да плати (най-често поради липса на
покритие) отказът не може да се атакува от приносителя. Ако отказът е неоснователен той може да се
атакува от издателя по чековия договор, но не и от приносителя, защото той няма пряк менителничен
иск. Отказът на банката трябва да се удостовери чрез протест. Понеже това е бавна и сравнително
скъпа процедура има още 2 начина са констатиране на отказа: 1) декларация на банката платец върху
чека с посочване на датата на предявяване; 2) датирана декларация на Уравнителната камара (такава
няма в България). Ч/з протеста приносителят може да ангажира регресната отговор. на издателя.Ако
не се констатира протест, приносителят се лишава от регрес. си права.
8. Давност – уредена е в чл. 561: (1) Обратните искове на приносителя срещу джирантите, издателя и
поръчителите по чека се погасяват с шестмесечна давност от деня на предявяването или от деня на
изтичане на срока за предявяване. (2) Обратните искове на джиранта срещу всички отговорни към
него лице се погасяват с шестмесечна давност от деня, в който е платил чека, или от деня, когато
срещу него е предявен иск.

64. Договор за влог в публичен склад. Складови сделки.

1. Договор за влог в публичен склад–чл.573-596-договор, с който влогоприемателя приема срещу

възнаграждение стоки,със задължение да ги пази и върне на влогодателя или на друго овластено
от него лице.
1.1.Страните по договора са влогодател и влогоприемател.За влогоприемателя има изисквания в
специални закони–той трябва да има качество публичен склад,като различните търговци се
лицензират,за да извършват такава дейност,от различни органи.В някои случаи тези публични
складове са под специален митнически режим–антрепозитни складове(територията на склада не се
смята за територия на страната).
1.2. Договорът за публичен склад е двустранен, възмезден и формален договор. ТЗ предвижда, че
този договор трябва да се впише в складов регистър, който се води от влогоприемателя. ТЗ не е уредил
значението на това вписване. Според Калайджиев то дава противопоставимост на 3ти лица.
Вписването се извършва по ред определен от министъра на правосъдието. В законът не е ясно казано,
но е по-правилно да се приеме, че договорът е реален. В повечето случаи това е вид неправилен
влог, тъй като трябва да се върнат вещи от същото количество и качество. Обикновено става
дума за вещи които се сместват – жито, нефт и др. Ако е уговорено договорът за публичен склад е
правилен.
2. Действие на договора:
2.1. Задължения на влогоприемателя:
а) Да пази стоката с грижата на добрия търговец, като “пазене” означава да се извършват
фактически и правни действия (вещите трябва да се пазят и срещу искове на 3ти лица).
б) Да допуска влогодателя до стоката през работното време на склада, за да я проверява, да взима
проби от нея, да предприема мерки за нейното подържане и т.н.
в) Ако в стоката настъпят забележителни изменения,съставляващи опасност за нейното
подържане влогоприемателят е длъжен да уведоми лицето,лицето което ще я приеме,а ако то не
е ясно- влогодателя.
г) Да застрахова стоката на името и за сметка на влогодателя, по застрахователна цена, обявена от
него. С диспозативно правило са дадени 3 възможни риска, срещу които трябва да се застрахова
стоката: пожар, наводнение и земетресение. Той няма това задължение, ако стоката е вече
застрахована. Ако влогодателят поиска застраховане срещу други рискове влогоприемателят е длъжен
да го направи.
д) Да издаде складов запис по искане на влогодателя. Складовият запис се състои от 2 части: 1)
заложен запис и 2) стоков запис. По искане на влогодателя и всеки легитимен получател на стоката
влогоприемателят е длъжен да издаде отделен стоков запис за части от стоката срещу
първоначалния. Последващите стокови записи трябва да носят датата на първоначалния.
Влогоприемателят може да откаже да издаде стоков запис ако: 1) влогодателят не е платил
възнаграждение или разноски; 2) при основателни причини – това е фактически въпрос.
168
е) Да върне вложената стока. Какво се връща зависи дали договорът е правилен или неправилен. Ако
има фири те се приспадат до договорения или законоустановения размер.
Поставя се въпросът на кого трябва да се върне стоката – на влогодателя. Ако е издаден складов
запис (и 2те му части са заповедни ЦК) стоката трябва да се предаде на легитимираното лице –
последният по непрекъснатата верига на джира държател. В този случай връщането на стоката се
отбелязва върху складовия запис и легитимирания приносител. Стоката се връща там, където е била
пазена.
Възможно е да има спор и няколко лица да претендират цялата стока или части от нея. В такъв случай
влогоприемателя има право след изтичане на срока на договора да продаде стоката и да вложи сумата
на името на легитимираните лица, които да решат спора си по съдебен ред.
Възможно е складовият запис да е разделен–стоковият запис материализира право да се получи
стоката, заложния запис материализира право на залог върху стоката. В такъв случай заложният
кредитор има по-силни права и стоката трябва да му се предаде. За да може държателят на стоковия
запис да получи стоката, той трябва да плати дълга. Законът обаче прави разграничение с оглед на
времето – преди и след падежа. Ако плащането е след падежа държателят на стоковия запис трябва да
заплати на заложния кредитор, а преди падежа трябва да се плати на влогоприемателя. Трябва да се
плати и лихва - ако е уговорена такава, лихвата се определя в стоковия регистър.
2.2. Влогоприемателят има и едно право – на законен залог върху вложената стока, за
удовлетворяване на вземането за възнаграждение. Законният залог има по-преден ред от залога на
държателите на заложния запис. Принципът е, че винаги вземането за разноски и възнагр. има
привилегия пред останалите привилег. вземания.
2.3. Задължения на влогодателя:
а) Да даде сведения, необходими за пазенето на стоката.
б) Да заплати възнаграждение – обикновено размерът и начинът на плащане е уговорен в договора,
ако не е се прилага чл. 576, ал. 2: Ако не е уговорено друго, възнаграждението се плаща в края на
всяко календарно тримесечие или при връщане на стоката.
3. Прекратяване на договора.
3.1. Ако договорът е срочен той се прекратява с изтичането на срока.
3.2. Ако срокът не уговорен – 3 месеца след влагане на стоката.
3.3. Договорът може да се прекрати и преди срока от влогоприемателя при 3 алтернативни
условия:
а) ако стоката е застрашена от повреждане;
б) ако тя може да повреди други стоки;
в) при други важни причини.
Влогоприемателят може да иска получаване на стоката от последния легитимиран приносител на
стоковия или заложния запис, ако такива не са издадени от влогодателя. Ако стоката не бъде получена
влогоприемателят има право да я продаде като уведоми писмено легитимираният получател или
влогодателя. Понеже влогоприемателят има право на законен залог той има право да се удовлетвори
извънсъдебно от получената сума. Остатъкът следва да се вложи в банка по сметка на легитимираният
получател или влогодателя. Ако стоката е бързоразваляща се може да се продаде и без
предупреждение.
4. Уредена е специална давност в чл.586:(1)Искът за вреди срещу влогоприемателя се погасява с
едногодишна давност.Давностният срок започва да тече от деня на връщане на вложената вещ. Когато
вложената вещ не е върната,давностният срок започва да тече от деня,в който е следвало да бъде
върната,а при погиването й-от деня на узнаването.(2)Когато липсата,повредата,погиването или
късното връщане на вещта са причинени умишлено от влогоприемателя,давността е 3-год.
5. Складов запис.
5.1. Складовият запис е ЦК на заповед, която се състои от 2 части:1)стоков запис – цедула; и 2)
заложен запис – варант. Цедулата материализира правото да се получи стоката, а варанта –
заложно право върху стоката. Смисълът на варанта е, че влогодателят или последният титуляр може
да полза стоката като залог, срещу който да получи кредит от 3то лице. Заложното право се
материализира в заповедна ЦК, което улеснява прехвърлянето му. По принцип залогът не може да се
прехвърля отделно от вземането, тъй като е акцесорен. Тези 2 части на складовия запис трябва да
съдържат реквизити, посочени в чл. 577, ал. 2: Двете части на складовия запис трябва да съдържат: 1.
посочване на публичния склад и поредния номер по складовия регистър; 2. име и адрес на
169
влогодателя; 3. вид и количество на стоката и дали е допустимо смесването й; 4. срок за пазене на
стоката; 5. заявление от влогоприемателя, че ще предаде стоката според уговореното; 6. действията,
които влогоприемателят е задължен да извършва за запазване на стоката; 7. данни дали стоката е
застрахована, пред кого, за каква сума, срещу какви рискове и при каква премия; 8. дължимото
възнаграждение и неплатените разноски до издаването на записа; 9. размера на фирите, освен ако
стоката е била приета по брой; 10. място и дата на издаването на записа; 11. подпис на влогодателя и
влогоприемателя.
5.2. Възможно е 2те части на складовия запис да се прехвърлят заедно, което означава, че
влогодателят може да прехвърли на 3то лице правото да получи стоката. Смисълът от издаването
на ЦК е, че стоката стои на едно място, а се прехвърля само ЦК – това създава бързина и улеснява
оборота. Възможно е варанта и цедулата да се разделят – това става, като се учреди заложно право
върху стоката. Влогодателят или последният собственик на стоката може да я използва като залог за
получаване на кредит. За да се учреди залогът е достатъчно да се джироса варанта. Има обаче
особености около това джиро и действията, с които се извършва:
а) Първото джиро,с което складовият запис се разделя трябва да съдържа следните реквизити:1)
размер на обезпечения заем; 2) лихва; 3) падеж; 4) име и адрес на кредитора по първото джиро на
заложния запис. Независимо дали 2те части са заедно или поотделно джирото трябва да е датирано, за
да се знае в кой момент кой какви права притежава. Освен това самият залог трябва да се впише в
складовия регистър. Това вписване е необходимо, за да се противопостави залога на джирантите по
стоковия запис. Първият джиратар по заложния запис трябва да поиска вписването на тези данни в
складовия регистър. Той може да поиска и данните вписани върху първото джира да се впишат и в
стоковия запис. Това е необходимо, защото при последващото джиро вземането се прехвърля както е
вписано в складовия регистър.
б) На падежа на обезпеченото със заложен запис вземане, заложният запис се предявява от последния
джиратар по него. Предявяването трябва да се направи на длъжника по заложния запис – първият
джирант, при които складовият запис се е разделил, тъй като той е получил кредита. Ако той е
неизвестен предявяването се прави влогодателя. Предявяването се извършва в публичния склад.
Предявяването е само за плащане. При неплащане трябва да се извърши протест срещу първият
джирант,a ако той е неизвестен срещу влогодателя.
в) Извършването на протеста е предпоставка за заложния кредитор да възникнат следните права:
- да продаде стоката и да се удовлетвори от цената, но това не е сигурно, че ще стане защото
влогоприемателят има привилегия пред него.
- ако сумата не е достатъчна заложният джиратар има регресни права до пълният размер на сумата
срещу джирантите по заложния запис и срещу джирантите по стоковия запис след разделянето, т.е.
към онези държатели на стоковия запис, на които залогът е противопоставим. Всички длъжници по
стоковия и заложния запис отговарят солидарно. С цел по-бързо уреждане на отношенията законът
предвижда, че ако заложният кредитор не извърши протеста в срок или не продаде стоката в 20 дневен
срок от протеста губи правата си против джирантите по заложния запис. В тази хипотеза му остава
регреса срещу длъжника и джирантите по стоковия запис.
Ако джирант по заложния запис плати той има регресно вземане срещу длъжника, предходните
джиранти по заложния запис и към онези джиранти по стоковия запис, на които залогът е
противопоставим. Ако джирант по стоковия запис плати, той има регрес само срещу предходните
джиранти по стоковия запис и срещу длъжника. Искът срещу джирантите се погасява в 6месечен срок,
а срещу длъжника в 3годишен.
5.3. Складовият запис може да се обезсилва по реда за обезсилване на заповедна ЦК – чл. 456 и сл.
ГПК. Притежателят му може да иска от влогоприемателя издаване на дубликат.

65. Факторинг. Форфетинг

1.Факторинг.Не е уреден от нашето законодателство.Отделните държави по принцип не го уреждат

във вътрешното си законодателство.Има конвенция за международния факторинг,по която България
не е член.
1.1. Факторингът е договор между продавач и фактор, с които продавачът прехвърля вземането си за
цената на фактора, който се задължава да я събере. Най-общо факторингът е цесия на вземане за

170
цената по договор за продажба, която се сключва с цел за събиране на вземането и покриване на риска
от неплатежоспособността на купувача от фактора.
1.2.Страните по договора са продавач и фактор.Икономически този договор се разглежда като заем,
особен вид финансова операция и ЗБ определя факторинга за банкова сделка,когато се извършва по
занятие.Поначало лицата,които купуват вземания(факторите)са банки или небанкови фин.институции.
1.3. Характеристика. Факторингът е двустранен възмезден договор. Той е акцесорен договор на
договора за продажба, вземането за цената по който е предмет на факторинга. Всякакви парични
вземания могат да са предмет на договора – условни, бъдещи и т.н.
1.4. Задължения на продавача:
а). Да прехвърли вземането.
б). Да заплати възнаграждение на фактора. Това възнаграждение се определя като % от цената, която
ще се събере или е малко под основния лихвен процент.
в). Да плати комисионна на фактора за някои действия – осчетоводяване, събиране на вземането,
поемане на риска от неплатежоспособността на купувача.
1.5. Задължения на фактора:
а). Да плати цената – обикновен става дума за авансово плащане на част от вземането (между 40 и
90%). Има различни възможности с оглед целта да се събере вземането – или факторът ще поема риска
от неплатежоспособността или няма. Ако не поеме риска, цената е заем, които може да се търси
обратно. Същинският факторинг е свързан е свързан с поемане на риска от неплатежоспособността, а
при несъщинския цената се плаща само ако купувачът е платежоспособен.
б). Да води сметка.
в). Да се осигури срещу неплатежоспособността на длъжника, като поиска обезпечение от купувача
или сключи договор за застраховка срещу неплатежоспособността на купувача.
г). С оглед уговорките факторът може да се задължи да уведоми купувача за договора. Ако факторът
уведомява длъжника, това може да е само от името на продавача (според Калайджиев има много старо
решение на ВС, което казва, че цесионера не може да уведоми длъжника).
д). Задължение да събере вземането – зависи от това какво е пратил на продавача.
е) Може да поеме задължение да упражни и други права на продавача.
ж). Може да се уговори, че факторът ще носи и валутния риск (при международни отношение).
1.6. Видове факторинг:
а) В зависимост от това дали купувачът се уведомява за договора и факторът действа като
пълномощник:
- Скрит, при който факторът е пълномощник;
- Открит, при който продавачът уведомява купувача.
б) В зависимост от риска, които поема фактора:
- Същински–факторът поема риска от неплатежоспособността на длъжника и самото събиране не
вземането.
- Несъщински – факторът не поема риска.
в) В зависимост от това кога праща фактора:
- Стандартен – при сключване на договора;
- Падежен – при падежа на вземането.
2.Форфетинг–сделка, която ако се извършва по занятие е банкова и може да се извършва само от
банки.
2.1. Форфетингът е сконтова сделка с предмет парично вземане материализирано в менителница или
запис на заповед, по която 1 лице форфетьор се задължава да закупи менителницата или записа на
заповед.
2.2. Форфетингът има няколко особености:
а)Тъй като това е финан. сделка, форфетингът може да е само банка или небанкова финансова
институция.
б) Менителницата или записът на заповед са менителнични ефекти, които материализират вземане за
цена по договор за продажба. Купувачът вместо да плати цената издава менителница срещу продавача
или запис на заповед. Практиката е при форфетинга менителницата или записът на заповед да бъдат
авалирани от друга банка, а не от форфетьора – той е поемател. Ако става дума за менителница тя
моме да е приета от банка.

171
в) Това също е особена форма на кредитиране. У нас не се среща, но по света е широко
разпространена при външнотърговските продажби, когато, купувачът не може да плати цената.
г) Форфетингът е сделка между форфетьора и продавача.
66. Франчайзинг. Договор за спонсорство

1. Франчайзинг. С договорът за франчайзинг франчайзингодателя предоставя право на ползване на

търговска мрака или марка за услуга едновременно с други права върху вещи или нематериални блага
на франчайзингополучателя, за осъществяване на стопанска дейност насочена към утвърждаване и
повишаване на престижа на търговската марка или марката за услуга срещу възнаграждение. Това
определение е условно, защото има различни видове франчайзинг и то не покрива всичките.
1.1. Вiдове:
а) Прост лицензионен договор за прехвърляне на права върху търговска марка или марка за услуга.
Това е несъщински франчайзинг.
б) Сложен договор, който включва елементи от лицензионен договор по първата хипотеза, но освен
това той е съчетан с дистрибуторски или комисионен договор. По начало се смята, че франчайзингът е
по-скоро лицензионен и дистрибуторски договор, отколкото лицензионен договори и договор за
търговско представителство или комисионен договор, защото рискът се носи от
франчайзингополучателя.
в) Най-често срещаният договор за франчайзинг е сложен смесен договор, който включва в
съдържанието си не само уговорки от на лиценз. и дистрибуторския договор, но и на други договори –
продажба, наем, изработка.
1.2. При този най разпространен вид франчайзинг страните имат следните права и задължения:
а) Задължения и права на франчайзингодателя:
- Франчайзингодателят е длъжен да прехвърли правото на ползване върху търговска марка, но и други
права върху нематериални блага – ноухау, патенти и т.н.
- Франчайзингодателят се задължава да оказва техническа помощ и да консултира
франчазингополучателя при извършването на дейността, включително да му оказва съдействие за
установяването и подобряването на външния вид на и качеството на стоките и услугите, които
франчайзингополучателя продава на 3тите лица.
-Франчайзингодателят има право да управлява дейността на франчайзингополучателя,защото
франчайзингодателя обикновено сключва договори с много франчайзингополучатели и иска да
уеднакви дейността.
б) Задължения на:
- Да заплати цената за търговската марка, за ноу хау за помощта. Цената най-често се състои от
първоначална вноска и % от оборота.
- Франчайзингополучателят е длъжен да организира и да ръководи предприятието като прилага
административни и търговски методи на дейност определени от франчайзингодателя.
в. може да се задължи (и обикновено го прави) да купува резервни части и стоки от
франчайзингодателя.
- Когато франчайзингът е изключителен,франчайзингополучателя не може да сключва договор с друг.
1.3. Франчайзингът по начало е дългосрочен договор и има особености при прекратяването му
(практиката при франчайзинга не е свързана с договорното право, а с нелоялната конкуренция, защото
2те страни по договора не са равностойни). Целта е да се ограничи възм. от едностранно прекратяване
на договора от страна на фран-дателя.
2.Договор за спонсорство. Договор, с които спонсорът се задължава с рекламна цел да подпомогне
имуществено дейността на спонсорирания, който се задължава да извърши лично определени
действия, като извърши реклама на спонсора.
2.1. Страните по договора са спонсор и спонсориран.
2.2. Характеристика. Договорът е двустр. Поставя се въпросът дали е възмезден – смята се, че целта
характер. Д-ра по-скоро като безвъзм. Особеността е, че характерът на действието на спонсорирания
не е стопански.
2.3. Спонсорът има 1 задължение – да осигури имущественото подпомагане.
2.4. Задължения на спонсорирания:
а) да участва в проява, която няма стопански характер (състезание, конкурс);
б) да извърши действията, които образуват съдържанието на рекламата на спонсора;
172
в) да се въздържа от увреждане на интересите на спонсора.

67. Договор за стоков контрол-

Уредба чл. 600 – чл.604 включително ТЗ. „ С договора за стоков контрол контрольорът се
задължава с/у възнаграждение, като използва специални знания, да направи безпристрастно
сравнение м/у изискваното и действителното състояние или само да установи състоянието на
стока или услуга. За установеното контрольорът издава удостоверение”.
Страни по договора за стоков контрол са контрольор и възложител. Договорът е консенсуален,
двустранен, възмезден и неформален.
Задължения на контрольора:
- контролът трябва да бъде извършен в обем и по начин, предвидени в закон или в договора, а когато
нищо не е предвидено – в обичайния обем и начин в местонахождението на предмета на контрола.
- задължава се да съхранява и мостри, когато е предвидено в договора, не по-малко от 6 месеца.
Контрольорът може и да бъде и свидетел в съда, ако се наложи.
Нищожна е уговорката за задължения на контрольора, които биха могли да влияят в/у неговата
безпристрастност. (ограничение на чл.9 ЗЗД)
Задължения на възложителя:
- да осигури достъп до предмета на контрола;
- да окаже съдействие при изпълнение на задълженията на контрольора;
- да плати възнаграждение и направените разноски, а когато не е уговорено, дължи обичайното
възнаграждение.
Давност – исковете за вземания по договора за стоков контрол се погасяват с по-кратна давност – 1
година. На тази давност се подчинява и вземането за възнаграждение на контрольора.

68. Търговска неплатежоспособност и несъстоятелност – понятие и същност

1. Идеята за несъстоятелността възниква в Италия. Във феодална Франция се създава първата

кодификация на материята през ХVІІ в. В по нови времена първата съвременна кодификация е във
френския Code Commerce – несъстоятелността, регламентирана там отдавна вече не съществува. В
България първият режим исторически се създава със създаването на стария ТЗ и съществува в периода
на неговото действие от 1989-1951 г. В по-нови времена с Указ 56 от 1989 г. се създава уредба на
несъстоятелността, която е много несъвършена и просъществува до 1994, когато е приета част V на ТЗ
“Несъстоятелност”. От тогава до сега режимът е в тази част V, като е претърпял 2 много сериозни
изменения – уредбата не е съвършена, а и практиката е противоречива. В момента уредбата на
несъстоятелността е уредена в чл. 607-760 ТЗ.
2. Терминът “несъстоятелност” има няколко значения:
2.1. Правен институт съвкупност от правни норми, които уреждат отношенията в случай, че търговец
не може да плаща търговските си и някои други задължения. Този институт съдържа норми както на
материалното така и на процесуалното право (като преобладава процесуалната материя).
2.2. Състояние, при което търговецът е загубил търговското си качество, търговската дейност е
прекратена и той не може да се разпорежда с търговското си предприятие.
2.3. Производство – динамичен фактически състав. Това е фактически състав, при който съществува
поредица от юридически факти като последица на всеки предходен юридически факт са тези след
него, т.е. всеки предхождащ юридически факт поражда следващия . Като производство
несъстоятелността има следните особености:
а) Тя е съдебно производство – производство, в което съдът има много важно място.
б) Производство на универсално принудително изпълнение, насочено към съразмерно
удовлетворяване на кредиторите на търговеца, които е неплатежоспособен или свръхзадължен. Щом
става дума за принудително изпълнение, явно имаме изпълнително производство. Съдебните
производства най-общо биват 3 вида: 1) искови производства (решава се правен спор), 2)
изпълнителни производства и 3) обезпечителни производства (свързано с гарантиране на права).
Несъстоятелността е изпълнително производство, но в неговите рамки има искови производства,
173
квазиискови производства, обезпечителни производства и охранителни производства (при които съдът
оказва съдействие, а не решава правен спор). Независимо, че несъстоятелността е изпълнително
производство, тя е и двустранно спорно производство. Несъстоятелността е способ за универсално
принудително изпълнение, защото кредиторите действат колективно, а не по пътя на индивидуалното
преследване на длъжника. Съдебно производство, тъй като в него участва съд. То е производство
насочено към търговци и по това нашето право прилича на френското (най-несъвършено спрямо
немското и англо-американското, където е насочено не само срещу търговци).
3. Разграничение между несъстоятелността и индивидуалното принудително изпълнение по ГПК:
3.1.Индивидуалното принудително изпълнение по ГПК започва по иск само на кредитор и се движи от
него.Производството по несъстоятелност се образува по инициатива на кредитор,но може и от
длъжника.
3.2. Образуването на производството по ГПК изисква особен акт – изпълнителен лист. При
несъстоятелността изпълнителен лист не се издава.
3.3. Индивидуалното принудително изпълнение по ГПК е насочено към удовлетворяване на 1
кредитор (не винаги е така). Несъстоятелността е производство насочено към удовлетворяване на
всички кредитори със съразмерно и справедливо разпределение на имуществото на длъжника.
4. Несъстоятелността може да се сравни и с ликвидацията, защото и при двете се прекратява
търговското качество и се разпределя имуществото на длъжника:
4.1. Ликвидацията е доброволно производство за разлика от несъстоятелността.
4.2. При ликвидацията няма спор.
4.3. Тя е произ., което се провежда в интерес на съдруж./акционерите, а несъст. в интерес на
кредиторите.
4.4.Ликвидация се извършва само,когато има достатъчно средства за погасяване на всички задължения
на търговеца,а несъстоятелността, когато търговеца е неплатежоспособен или свръхзадължен.
5. Несъстоятелността като производство има 2 големи фази: 1) откриване на производството по
несъстоятелност и 2) същинско производство по несъстоятелност.

69. Откриване на производството по несъстоятелност. Действие на решението за откриване на

производството. Маса на несъстоятелността

1. Традиционно се смята, че откриването на произв. по несъст. изисква наличието на 2 типа

предпоставки:
1.1. Материално-правни предпоставки:
а) Производство по несъстоятелност може да се открие само по отношение на търговец по смисъла на
ТЗ. ТЗ урежда 3 изключения от това правило:
- Не може да се открие производство по несъстоятелност за търговец публично предприятие, което
упражнява държавен монопол или е създадено със специален закон – за тази категория търговци
несъстоят. се урежда отделно.
- Не може да се открие производство по несъстоятелност по отношение на банка или на
застрахователно дружество,защото за тях има ред по специални закони–ЗБ и КЗ,които се прилагат
субсидиарно.
- Не може да се открие производство по несъстоятелност по отношение и на други търговци, за които
е предвидено изключение в специален закон – Фондова борса, Централен депозитар и т.н.
б) Законът допуска обаче и обратната хипотеза–нетърговци, за които може да се открие произв. по
несъстоят:
- тайният съдружник в дружество със съучастие, при откриване на производство по несъст. срещу
явния;
- неограничено отгов. съдружници в персонални друж., при откриване на производство срещу
дружеството;
- откриване на производство по несъстоятелност срещу несъществуващо лице - за починал или за
заличен в търговския регистър едноличен търговец, ако преди смъртта, съответно преди заличаването,
той е бил неплатежоспособен; за починал или заличен в търговския регистър неограничено отговорен
съдружник; и за неплатежоспособно търговско дружество в ликвидация – в едногодишен срок от
настъпване на събитието.

174
- правилата за несъстоятелността на търговците субсидиарно се прилагат и спрямо юридическите лица
с нестопанска цел по ЗЮЛНЦ.
в) Неплатежоспособност – правно-технически термин, определен в ТЗ. Чл. 608: Неплатежоспособен е
търговец, който не е в състояние да изпълни изискуемо и установено по основание във фазата по
разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност парично задължение по
търговска сделка или публичноправно задължение към държавата и общините, свързано с търговската
му дейност. Задължението трябва да е парично и изискуемо. То трябва да е установено по основание
(старият текст е изисквал то да е ликвидно, т.е. безспорно), проблемът при старият текст е бил, че едно
вземане е безспорно, когато е признато с влязло в сила решение и когато длъжникът го оспорва
оспорването може да е недобросъвестно. С последното изменение достатъчно е да се установи
съществуването на такова задължение (юридически факт). Не е необходимо задължението да е
установено по размер – това е много спорно. Задължението трябва да е по търговска сделка. С
измененията от 98 г. се дава възможност и да бъде публично вземане, свързано с търговската дейност.
От други правила на ТЗ се вади изводът, че невъзможността да се изпълни парично задължение трябва
да е трайна, а не временна. В чл. 608, ал. 2 е уредена необорима презумпция за неплатежоспособност
при спиране на плащанията. Терминът “спиране на плащанията” не е уреден в закона - ясно е, че става
дума за обективна и трайна невъзможност за плащане. Самата неплатежоспособност е същото нещо.
Разликата между ал. 1 и ал. 2 е само количествена - по ал. 2 става дума за повече от едно плащане.
Следователно, няма разлика между двете - това произтича от стария ТЗ (уредено е само спиране на
плащанията), сега в ТЗ има по-модерно разбиране (дори и едно да не се плати), т. е. има ново и старо
основание. За съда е по-лесно да установи едно плащане, а не повече.
г) Второто основание за откриване на производството е свръхзадълженост-само за капиталови ТД.
Свръхзадълженост е налице, когато имуществото на длъжника не е достатъчно да покрие паричните
вземания(имуществените задължения).Това основание самостоятелно е достатъчно за откриване на
производството.
1.2. Формална предпоставка е съдебно решение за откриване на производство по несъстоятелност. То
се постановява от компетентния съд (ОС) по седалището на търговеца. Решението е акт, с който
завършва цялата поредица от процесуални действия.
2. Начало (откриване) на производството.
2.1. Активно легитимираните лица са изброени изчерпателно:
а) Длъжник - има и задължение по чл. 626, ал. 1.
б) Наследник, ликвидатор, управителен орган, неограничено отговорен съдружник.
Прокуристът има задължение не да иска откриване на производството, а да уведоми принципала в 7-
дневен срок, защото е с по-ограничени правомощия.
в) Кредитор по търговска сделка, който има парично вземане (най-честа хипотеза).
г) Държавата или общината, ако е налице публичнопр. парично задължение, свързано с търговската
дейност.
2.2. Началото на производството се поставя с писмена молба на едно от лицата. Към молбата се
представят и писмени доказателства, с които лицето разполага. Чл. 628, ал. 1 посочва и допълнителни
документи, които трябва да представи длъжникът или ликвидаторът.
2.3.С цел бързина законът предв., че съдът образува делото (дава му номер) в деня на подав. на
молбата.
а) Ако молбата е подадена от длъжника или ликвидатора, съдът трябва да я разгледа незаб. в закрито
засед.
б) Ако молбата е подадена от кредитор, трябва да я разгледа в открито заседание при закрити врата с
призоваване на молител и длъжник най-късно 14 дни след подаване на молбата.
2.4. Съдът трябва да разгледа делото по същество в 3-месечен срок - в този срок се събират
доказателства и после се преминава към гледане на делото по същество. Целта е ускоряване на
производството. Както са предвидени, сроковете са императивни, но съдът гледа на тях като на
инструктивни.
2.5. До приключване на първото заседание по делото, образувано от кредитор, в производството да се
присъединят и други кредитори. Срокът е преклузивен. Вече изрично е предвидено, че на този етап
могат да участват повече от един кредитори - досега практиката беше противоречива. Проблемът е на
тази първа фаза да се установи едно изискуемо вземане, определено по размер, и затова не е нужно да
има много кредитори на тази фаза (участието на повече ще забави производството).
175
3. Съдът трябва да постанови решение:
3.1. Ако има доказателства за неплатежоспособност или свръхзадълженост и наличното имущество е
достатъчно да покрие разноските по производството, съдът открива производството по
несъстоятелност.
а). Това става с решение:
- Съдът обявява неплатежоспособност, свръхзадълженост или и двете и определя началната й дата.
Началната дата е много важна, защото между нея и постановяването на решението се намира т.нар.
подозрителен период - ако през него са извършени определени сделки, те се смятат за недейств.
(нищожни) спрямо кредиторите.
- Открива производството по несъстоятелност.
- Назначава временен синдик.
- Налага обезпечителни мерки - да се попречи на длъжника да разхищава имущество.
- Да се обяви датата на първото събрание на кредит. - не по-късно от 1 м. от постановяване на
решението.
- Може да има и други незадължителни елементи: спиране на дейността на търговеца, забрана
търговецът да се разпорежда с имущ.
б). Решението се вписва в търговския регистър, обнародва се в ДВ и се обявява в съда. То има
значение erga omnes - спрямо всички, а не спрямо определен кредитор. Решението има незабавно
действие - обжалването му не спира изпълнението на действията по него (в гражданския процес
единствено решението на въззивната инстанция подлежи на незабавно изпълнение). Целта е да не се
даде възможност на длъжника да уврежда кредиторите.
в). Характерът на решението е спорен - комбинация от няколко акта:
- Налагат се обезпечителни мерки - решението е акт за допускане и постановяване на обезпечителни
мерки.
- Назначава се временен синдик - акт на безспорна администрация (административен акт).
- Декларативно-конститутивно действие - декларативно е, защото се установяват факти по делото
(материалноправните условия за откриването, длъжник, неплатежоспособност), конститутивно е,
защото поставя началото на същинското производство по несъстоятелност.
г) Материално-правно конститутивно действие,защото известна категория сделки след решениет са
недейств.
Решението не се ползва със сила на пресъдено нещо.
3.2.Ако е видно,че продължаването на дейността е опасно(би увредило масата на
несъстоятелността),съдът може да обяви длъжника в несъстоятелност и да прекрати дейността му-
заедно с откриване на производството или по-късно.Искане в тази насока могат да правят всички. Има
разлика между обявяване на несъстоятелността и откриване на производството(по стария ТЗ разлика
няма)-в производството има оздравителен план(оздравително производство),т.е. кредиторите да се
удовл. от печалбата (приходите от дейността),а не от имуществото (активите).
3.3. Съдът може да пропусне тези стъпки - прекратява се производството, ако длъжникът няма
достатъчно имущество за покриване на разноските. Това може да се избегне, ако кредитор предплати
необходимата сума (определя се сума от съда).
3.4. Съдът може да отхвърли молбата - две алтернативни причини:
а) ако затрудненията са временни;
б) ако длъжникът има достатъчно имущество и интересите на кредиторите не са застрашени
Всяко едно решение може да се обжалва пред АС и ВКС - триинстанционно производство за тези 4
вида решения.
4. Последици от решението:
4.1. За длъжника:
а) Длъжникът може да е лишен от право да управлява и да се разпорежда с имуществото си -
десезиране.
- Десезирането може да е частично - длъжникът може да се разпорежда с имущ. си (продължава
дейността си),но под надзора на синдика.Частичното десезиране е честа хипотеза. Сделките на длъж.
се одобряват от синдика.
- Пълно десезиране-предприятието се дава на синдика. Пълно десезиране се постановява, когато се
установи, че с действията си длъжникът застрашава кредиторите.
Началният момент на десезирането е датата на решението. Обсег е цялата маса на несъстоятелността.
176
б) Прекратяване на търговската дейност - не е задължително.
в) Задължение за съдействие (чл. 640), което да предоставя на съда и на синдика.
4.2. За третите лица:
а) Непаричните задължения на длъжника по силата на закона се превръщат в парични задължения по
пазарната им стойност към датата на решението за откриване на производството. Превръщат се,
защото изпълнението ще е с осребряване на имущество и трябва да се задели вземането им.
б) Задълженията на третите лица стават изискуеми от деня на обнародване на решението в ДВ -
длъжниците на длъжника са задължени да изпълняват на синдика независимо дали има десезиране.
в) Съдебното и арбитражното производство по граждански и търговски дела, по които длъжникът е
ответник, се спират от датата на решението - кредиторите предявяват своите вземания в
производството по несъстостоятелността и затова всички спорове се гледат от един и същи съд и
кредиторите по-лесно могат да оспорват своите вземания. След решението не могат да се образуват
нови искови производства. Има и изключения.
г) Изпълнителните производства се спират. След датата на решението не могат да се образуват
индивидуални изпълнителни производства по същата причина, както и при исковите производства.
Има специален ред по ДПК, където производствата могат и да не се спират.
- Ако между деня на решението и деня на обнародването се извърши плащане на взискател, то
платеното трябва да се върне в масата на несъстоятелността.
- По-особено е уредено положението на заложните и ипотекарните кредитори. Те винаги имат първа
по ред привилегия в производството по несъстоятелност(по чл.136 ЗЗД се допуска правото на
задържане да ги предхожда). Ако е започнало удовлетворяване на такъв кредитор, съдът може да
разреши удовлетворяването да се извърши и извън производството по несъстоятелност, защото той би
получил същото и в производството по несъстоятелност.
5. Маса на несъстоятелността.
5.1.Масата на несъстоятелността включва всички имуществени права-както настоящи,така и
бъдещи.Тя включва само имущ. секвестируеми права.Масата на несъстоятелността служи за
удовлетворяване на кредиторите.
5.2. Особени хипотези:
а) В масата се включват и особени права,които засягат физически лица (ЕТ)-вещи, права върху вещи и
парични влогове, които са СИО,но са част от търговското предприятие(определят се конкретно).
Включва се и 1/2 от вещи,права върху вещи и парични влогове,които са СИО,но не са включени в
търговското предприятие.
б) С откриването на производството спрямо персонално дружество се открива несъстоятелност и на
съдружниците - ако съдружник е физическо лице, в неговото имущество се включва и и 1/2 от вещи,
права върху вещи и парични влогове, които са СИО.
5.3. Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на кредиторите - кои са тези кредитори.
а) Масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори по търговски и
нетърговски вземания. Това са т.нар. стари кредитори - вземанията им са възникнали до датата на
откриване на несъстоят.
- Кредиторите по чл. 616, ал. 2 (за лихви, безвъзмездни сделки, отпуснат на длъжника кредит от
съдружник) се удовлетворяват след удовлетворяване на всички останали кредитори.
- Местните и чуждите кредитори имат равни права.
б) Нови кредитори - вземанията им са възникнали след датата на откриване на производството по
несъстоятелност до обявяване на решението за несъстоятелността. Те стават кредитори в хода на
производството и подпомагат длъжника да извършва своята дейност.
- Затова имат привилегирован режим - удовлетворяват се на падежа, ако длъжникът няма средства за
удовлетворяване, удовлетворяването става по общия ред.
- Новите кредитори могат да получават и обезпечение от масата.

70. Запазване и попълване на масата на несъстоят. – нищожни действия и сделки, отменителни

искове

1. Запазването на масата на несъстоятелността може да се извърши с обезпечителни мерки. Те могат

да се налагат от съда по несъстоятелността, но не винаги. Тези мерки могат да се налагат преди

177
откриване на производството по несъстоятелност, с решението за откриване на производството и след
това. Чл. 650-654 уреждат специални обезпечителни мерки:
1.1. Запечатване (движими и недвижими вещи) - прави се от съдия-изпълнител.
1.2. Опис - от съдия-изпълнител и синдика.
2. Запазването и попълването на масата на несъстоятелността е свързано не само с мерки с
процесуален характер, но и с материалноправни последици от решението за откриване на
производството по несъстоятелност:
2.1. ТЗ урежда 3 вида недействителност на сделки и действия, които се извършват от длъжника.
Първите два вида са недействителност по право - относителна недействителност, защото настъпва
само по отношение на кредиторите на несъстоятелността (ал. 1 и 2 на чл. 646).
а) Сделки и действия, извършени 1) след датата на решението за откриване на производството и 2) не
по установения ред - напр. без съгласие на синдика. Това са 3 типа сделки:
- Изпълнение на задължение, възникнало преди откриване на производството - един кредитор ще бъде
предпочетен пред другите (нарушение на принципа на универсалност).
- Учредяване на залог или ипотека - за един кредитор ще се създаде привилегия, която е нямал към
откриването на производството.
- Сделка с право или вещ от масата на несъстоятелността. Целта е да не се уврежда масата.
б) Сделки и действия, извършени в подозрителния период - между датата на
неплатежоспособност/свръхзадълженост и датата на решението за откриване на производството. Това
са главно сделки с безвъзмезден характер, при които е нарушена еквивалентността.
- Изпълнението на парично задължение е забранено, защото парите са най-ликвидни и не трябва да
напускат масата на несъстоятелността.
- Безвъзмездни сделки.
- Учредяване на залог, ипотека или друго обезпечение.
- Възмездни сделки, при които даденото надхвърля значително полученото.
в) Чл.647-недействителни не по право сделки,а недействителността се прогласява с особени павлови
искове.
- Възникването на преобраз. право за кредиторите е при определени предпоставки,разл. от тези в
чл.135 ЗЗД.
- Освен това исковете могат да се предявяват от синдика и то поначало от него,а при бездействие-от
кредит.
- Срокът за предявяване е 1 г. (по чл. 135 ЗЗД - 5 г.) - за да има възможно най-бързо решаване.
Увредените кредитори могат на общо основание да водят иск по чл.135, но той ще се води пред
съда по несъст.
2.2. Право на синдика да събира невнесените или неизпълнените (неизплатените) вноски (дял не се
събира) от съдружниците - чл. 643. Това право е по отношение на ООД. Спорно е дали може и при АД
- законът нищо не казва, но според Калайджиев е възможно.
2.3. Право на синдика да прекрати всеки договор със страна длъжника, по който задълж. не са
изпълнени изцяло или отчасти - чл. 644. Това са обикновено договори с продълж. действие - типичен
пример е д-рът за наем.
а) Прекратяването става с 15-дневно предизвестие. Инициативата може да е у насрещната страна - по
нейно искане синдикът в 15-дневен срок трябва да се произнесе за прекратяването на договора. Ако в
този срок не се получи отговор, договорът се смята за прекратен. Вината няма значение.
б) Насрещната страна има право на обезщ., което ще се определи съобразно вредите, които е
претърпяла.
в) Възможно е договорът да бъде запазен, ако длъжникът не е изпълнил свое старо задължение (преди
откриване на производството), но синдикът не е длъжен да го изпълни (новите ще ги изпълни).
2.4. Особено право на прихващане - чл. 645.
а) Правото на прихващане принадлежи на кредитора.
- Всеки кредитор, ако е имал изискуемо вземане преди датата на откриване на производството.
Предпоставките са като по чл. 103 ЗЗД, но тук не се изисква ликвидност.
- Ако вземането е станало изискуемо след откриване на производството или в резултат от обявяването
в несъстоятелност, пак може да се прихваща, но в размера към този момент.
Пасивното задължение не е нужно да е изискуемо.

178
Това разрешение не е възприето навсякъде, защото прихващането променя реда на удовлетворяване и
така хирографарен кредитор може да изпревари обезпечен.
б) Прихващането е относително недействително, ако кредиторът към момента на възникване на
неговото вземане и задължение е знаел, че длъжникът е свръхзадължен/неплатежоспособен или има
искане за откриване на производство по несъстоятелност. Тази относителна недействителност се
установява с иск.
в) Чл. 645, ал. 4 урежда особено правило за прихващането, което длъжникът прави - извършеното след
датата на неплатежоспособността/свръхзадължеността прихващане е относително недействително (по
отношение на кредиторите) по право освен за частта, която съответния кредитор, срещу когото се
прави прихващането, би получил при осребряване на имуществото. Такова правило в някои чужди
законодателства има и за кредиторите.
Възможно е при всички тези недействителни сделки да е дадено нещо в масата от третото лице. Ако
това може да се индивидуализира, се връща. Ако не може - третото лице става кредитор за вземането
си.
2.5. Чл. 615 определя за недействително прекрат. на СИО, делбата, определянето на по-голям дял до 6
мес. преди началната дата на неплатеж. Отнася се само за длъжник-физическо лице, което е било
встъпило в брак.

71. Управление на масата на несъстоятелността. Органи.

Задължителни органи:
1. Съд - изпълнява различни функции в производството.
1.1. Той е инстанция по същество по всички спорове в това производство - правораздавателен орган.
1.2. Съдът действа като административен орган, било на спорна или безспорна администрация -
назначаване на синдик, потвърждаване на оздравителен план, утвърждаване на списък на приетите
вземания (административни актове). Ако допуска обезпечителни мерки, това пак не са съдебни
решения. Обжалват се актове по общия ред - пред АС и ВКС. Най-важните решения, които са
изчерпателно изброени, се вписват в ТР и се обнародват (чл. 622).
2. Синдик. Не е ясно какъв е точно - държавен орган или представител на длъжника. По-правилно е
държавен орган, а не частноправен пълномощник. Той е самостоятелна страна в процеса.
2.1. Синдик е само физическо лице, но може и повече от едно лице, като решенията се приемат с
единодушие. Синдик е дееспособно лице с подходяща квалификация. Трябва да е включен в списък,
утвърден от министъра на правосъдието. Има изискване да няма конфликт на интереси между него и
длъжника, защото ако има, той ще действа в свой интерес. Изискванията са в чл. 655, ал. 2.
2.2. Синдикът се назначава от съда по несъстоятелността, но предложение прави първото събрание на
кредиторите. Синдикът трябва да даде писмено съгласие с нотариална заверка на подписа.
2.3. Чл. 657 дава основания за освобож. на синдика по всяко време на произв. Синдикът може да бъде
освободен служебно, по искане на кредитори, на събранието на кред., на длъжника. Винаги, когато
синдикът не изпълнява задъл. си или застрашава интересите на кредитора или длъжника, съдът може
служебно да го освободи.
2.4. Правомощия на синдика - подробно описани в чл. 658.
1)Най-общо синдикът управлява търг.предприятие и представлява длъжника относно това
предприятие. Не може да упълномощава други лица със своите права освен с изричното разрешение
на съда.
2) Синдикът има две задължения: 1) да води дневник - записва всички свои действия по масата; 2)
отчита се веднъж мес. и при поискване от съда; при прекр. на дейността си представя оконч. отчет,
който може да се оспорва.
2.5. Ограничения (легално установени): 1) не може да договаря сам със себе си, дори със съгласието на
длъжника; 2) не може да придобива имущество от масата на несъстоятелността (и свързаните с него
лица); 3) синдикът трябва да пази тайните на длъжника.
2.6. Синдикът е длъжен да полага грижата на добрия търговец.
1)Ако не полага дълж. грижа, дължи обезщ. за вреди.Ако синдиците са повече от 1,отговарят
солидарно.
2)Ако синдикът не е внесъл дадена сума навреме,дължи законната лихва от получаването до
внасянето.
179
3) Съдът може да му налага глоби.
2.7. Синдикът има право на възнаграждение - периодично или окончателно.
3. Във времето между откриване на производството и събранието на кредиторите съдът назначава
временен синдик - има същите правом. и задъл., но има и специфични задълж., които трябва да се
изпълнят в 14-дневен срок:
1)Да изготви списък на кредиторите с данни от търговските книги на длъжника като посочи
вземанията им.Списъкът е от значение кои кредитори ще участват в 1-вото събрание на кредиторите.
2) Да изготви извлечение от търговските книги на длъжника.
3) Да изготви писмен доклад за причините на неплатежоспособността, за състоянието на имуществото,
взетите мерки за запазването му, възможностите за оздравяване.
Тези документи се представят на първото събрание на кредиторите.
4. Първо събрание на кредиторите.
4.1.То се провежда не по-късно от 1 м. от решението за откриване на производството - посочва се в
решението. Ръководи се от съдията, който разглежда молбата за откриване на производството.
4.2. В това събрание участват кредиторите от списъка на временния синдик.
1) Минималният кворум е двама кредитори, освен ако в списъка е един кредитор.
2)Кредиторите трябва да участват лично.Представител може да участва с изрично писмено
пълномощно. Ако кредиторът е ФЛ, пълномощното трябва да е с нотариална заверка на подписа.
3) Длъжникът може и да не участва.
4.3. Първото събрание на кредиторите:
1) Изслушва доклада на временния синдик.
2) Избира синдик. Може да избере няколко синдици, които са класирани по някакъв начин. Съдът не
може да назначи синдик, ако не му е предложен.
3) Избира комитет на кредиторите - факултативен орган.
5. Събрание на кредиторите - по-широки функции.
5.1. Провежда се след одобряване на списъка на приетите вземания.
1) Свиква се от съда по искане на длъжника, синдика, комитета на кредиторите или кредиторите с 1/5
от размера на приетите вземания.
2) Съдът може да го свика служебно, когато е необходимо да се определи методът за оценка на
имуществото на длъжника и да се определи възнаграждение на оценителите.
3) Свиква се чрез покана, която се обнародва в ДВ.
5.2. Участие и кворум:
1)Участват кредиторите,които имат приети вземания.Може дадено вземане да не е прието,а да е
оспорено- ако има убедителни писмени доказателства, съдът може да допусне участие в събранието.
2) Кредиторите по чл. 616, ал. 2 не участват.
3) Събранието на кредиторите се провежда независимо от броя на кредиторите, които присъстват.
Ръководи се от съда по несъстоятелността.
5.3. Актовете на събранието са решения, които се приемат с обикновено мнозинство. Гласовете се
определят съобразно размера на вземанията (не по глави).
5.4. Правом. на събранието на кредиторите - чл. 677. Според Калайджиев то няма кой знае какви
правомощия.
5.5. Решението обвързва всички кредитори, дори да не са присъствали. Решението има характер на
сделка-решение, а не на многостранна сделка..
5.6. Решенията могат да се отменят, ако са незаконосъобразни или увреждат част от кредиторите.
Отмяна може да иска длъжник или кредитор.
6. Комитет на кредиторите - факултативен орган.
6.1. Членовете са от 3 до 9. Те са довереници на кредиторите. Всички обезпечени и необезпечени
кредитори с изключение на тези по чл. 616, ал. 2 могат да включват свои представители.
6.2. Правомощия:
1) Спомагателни правомощия - подпомага синдика при управление на имуществото от масата.
2) Контролни правомощия-може да проверява търговските книги и да уведомява съда за
нарушения,които са основание за освобождаване на синдика.Проверява касата минимум веднъж мес.
6.3. Възнаграждението е за сметка на кредиторите.
6.4. Членовете не могат да придобиват имущество от масата.

180
 72. Предявяване на вземанията. Извънсъдебно споразумение

1. Предявяването на вземания е фаза в същинското производство по несъстоятелност. Самото

производство по несъстоятелност се дели на две големи фази: 1) производство по откриване на
несъстоятелността; 2) същинско производство по несъстоятелността.
1.1.Предявяването на вземанията е необходимо,защото целта на производството по несъстоятелност е
да участват всички кредитори-за да участват,трябва да предявят вземанията си:
а) Участието им поначало е функция от тяхната воля (някои се конституират и служебно).
б) Синдикът не може да установи размера на вземанията на всички кредитори – поради това, че
търговските книги на длъжника може да не са пълни или по други причини.
1.2. Предявяването на вземанията се извършва пред съда.
а) Преди (по по-стария режим) се смяташе, че има характер на искова молба. Сега не е точно така,
защото решението на съда няма сила на пресъдено нещо - става дума за квази искова молба.
б) Вземанията се предявяват с писмена молба, към която се прилагат доказателства за вземането, с
които кредиторът разполага. На тази фаза доказването е непълно: синдикът може да приеме
доказателствата и да няма спор - доказването е непълно (няма исков процес).
1.3. Срок за предявяване:
а) Кредиторът трябва да предяви вземането си в едномесечен срок след датата на обнародване на
решението за образуване на производството.
б) Кредиторът може да го направи и по-късно в срок от 5 м. Предявяването след първия месец (от 2 до
5) има неблагоприятни последици:
- Кредиторът не може да оспори прието вземане.
- Ако е извършено разпределение, кредиторът не може да го оспори и се удовлетворява от остатъка.
- Всички допълнителни разноски за приемане на вземането му са за негова сметка.
в) Ако кредиторът изпусне 5-мес. срок, той не може да предяви вземането си в това производство.
Тези ограничения са за старите кредитори. Има едно изключение за кредитори, за които има висящи
дела (предявен е иск преди откриване на производството по несъстоятелност) - това производство се
спира, но ако вземането не бъде прието, исковото производство се възобновява.
г) За новите кредитори не важат всички тези срокове –предявяват вземанията си по общия ред, ако не
се удовлетворят на падежа. За тях синдикът съставя допълнителен списък.
1.4. В 14-дневен срок от изтичане на срока за предявяване (1 м.) синдикът съставя списъци на
предявените взем. Оставят се за запознаване в канцеларията на съда и се прави съобщ. за това в ДВ.
Синдикът изготвя 3 списъка:
а) Списък на предявените и приети вземания. Изготвя се по реда на постъпване. Отбелязва се
кредитор, основание, размер, привилегии, дата на предявяване.
б) Списък на вземанията по чл. 687 - на работници и служители, произтичащи от трудови
правоотношения с длъжника, възникнали до 1 г. преди датата на решението за откриване на
производството по несъстоятелност. Изготвянето на този списък служебно без предявяване е
облекчение за тези кредитори. Синдикът е длъжен да включи в този списък и установените с влязъл в
сила акт публични вземания (на ДОО, държавата).
в) Списък на предявените и неприети вземания. Ако дадено задължение е признато от синдика и
длъжника, включването му не може да се откаже.
г) Може да се съставят и допълнителни списъци за допълнителни вземания по първата и третата
категория.
1.5. Оспорване.
а) Възможно е един кредитор да не е съгласен с вземане на друг кредитор или длъжникът да не е
съгласен, че е длъжник на определен кредитор. Оспорването се прави пред синдика в 14-дневен срок
от обнародване на съобщението за списъците.
б) Не могат да се оспорват вземания, установени с влязло в сила решение, постановено след датата на
откриване на производството по несъстоятелност, в което е участвал и синдикът - има иск за
предявено вземане или кредитор с неприето вземане може да предяви иск за вземането си и тогава е
възможно по отношение на този кредитор да се постанови решение от съда и ако в производството е
участвал и синдикът, вземането е неоспоримо.
181
в) Възражението,направено пред синдика,се гледа в 14-дн.срок съвместно от синдик,длъжник и
кредиторите,между които е оспорено.В 3-дн.срок от обсъждането синдикът се произнася окончателно.
1.6. Когато синдикът реши кои взем. ще приеме, той представя оконч. списък на приетите взем. и на
оспорените неприети взем. заедно с мотиви за неприем. Списъкът се пред. в срок 1 м.от изтичане на
срока за възраж.
1.7. Съдът одобрява или не списъците.
а). Актът на съда не е правораздавателен, а акт на спорна администрация.
б). Съдът се произнася в закрито или открито заседание в зависимост от това дали има спор или не.
- Ако няма възражения,съдът се произнася незабавно след представяне на списъка в закрито
заседание.
- Ако има възражения,съдът се произнася в 14-дн.срок в открито заседание.По принцип всички
възражения се обсъждат в едно заседание, но понякога това е обективно невъзможно.Ако намери
възраженията за основателни,съдът прави съответните промени в списъка.Ако не-оставя ги без
уважение.
в). Определението на съда се обнародва в ДВ. Това определение не е със сила на пресъдено нещо -
може да се допълва с допълнителни, приети по установения ред вземания.
г). Значение на предявеното вземане да е прието:
- Кредиторът има право на глас в събранието на кредиторите.
- Може да гласува оздравителен план.
- Може да участва в разпределението.
1.8. Иск от кредитор за установяване на неговото вземане по исков път.
а). Абсолютна предпост. за воденето на иска е кред. да е възразил първо пред синдика, а после и пред
съда.
б). Това е нормален иск, но има особености:
- Компетентен да гледа спора е съдът по несъстоятелността.
- Особени процесуални предпоставки.
в). Решението на съда е със сила на пресъдено нещо по отношение на длъжника,синдика и всички
кредитори.
Има колебание дали да съществува този иск. По чл. 694 първо имаше, после се счете, че много забавя
производството, защото решението по него засяга производството по несъст. (при разпределението
има задължение да се заделят средства за оспорени вземания). Полож. страна на иска е, че осигурява
по-голяма възм. за защита.
1.9. Предявяването на списъка на приетите вземания (предявяването и приемането на вземанията)
засяга и спрените искови производства.
а) Ако синдикът приеме вземанията на кредит. по тези производства, исковите производства се
прекратяват.
б) Ако синдикът откаже да включи такова вземане, спряното исково производство се възобновява.
в)Производството се възобновява и за прието вземане,срещу което има възражение от друг кредитор.
2. Извънсъд. спораз.- трети способ за прекратяване на производството по несъстоят. Без практическо
прилож.
а) Това е многостранна сделка, по която трябва да се съгласят всички кредитори с приети вземания.
Страни по това споразумение са длъжникът и всички кредитори.
б) Може да се сключи по всяко време в писмена форма.
в) В това спораз. може да има всякакви клаузи. Осн. значение е,че прекратява произв. по
несъстоятелност.
г) Ако длъжникът не изпълни задълженията по споразумението, кредитори с вземания 15% от общия
размер на вземанията могат да искат възобновяване на производството по несъстоятелност. Ако
производството се възобнови, не може да има оздравително производство.

73. Оздравяване на предприятието. Обявяване в несъстоятелност.

1. Оздравяване.
1.1. Общи бележки. Производството по оздравяване е част от производството по несъстоятелност. То е
включено в производството по несъстоятелност и това е основната разлика между сегашния режим на

182
несъстоятелността и режима по стария ТЗ. Тогава предпазният конкордат не е бил част от
производството по несъстоятелност и не е било задължително да се премине през него.
1.2.Основното предназначение на оздравителното производство е кредиторите да се удовлетворят не
от осребреното имущество на длъжника, а от приходите от неговата дейност. Това е идея съвършено
различна от осребряването. За да се оздрави предприятието трябва да се изпълнява оздравителен план.
Не е ясно каква е същността на оздравителния план, може да се приеме, че от една страна планът има
характер на спогодба - многостранна сделка), а от друга страна планът е свързан и с решение на съда, с
което той се потвърждава. Затова може да се приеме, че оздрав. план наподобява съдебна спогодба –
уговорено от съда спораз. между кредиторите.
1.3. Лица, които могат да предложат оздравителен план:
а) длъжникът;
б) синдикът;
в) кредиторите, които притежават най-малко 1/3 от обезпечените вземания и кредиторите, които
притежават най-малко 1/3 от необезпечените вземания;
г) съдружниците, съответно акционерите, които притежават най-малко 1/3 от капит. на дружеството
длъжник;
д) неограничено отговорен съдружник;
е) двадесет на сто от общия брой на работниците и служителите на длъжника.
Кредиторите по чл. 616, ал. 2 не могат да предложат оздравителен план, тъй като нямат интерес.
1.4. Може да се предложи повече от един план или един план да се предложи съвместно от няколко
лица, които имат право да предлагат планове. Законът обаче урежда преклузивен срок за предлагане
на плана – най-късно 1 месец от датата на обнародване на определението на съда, с което се приема
списъкът на приетите вземания.Целта на това правило е да се мотивират заинтересованите лица да
предложат план.
1.5. Съдържание на плана – реквизити според чл. 700:
а) степента на удовлетворяване на вземанията, начина и времето за плащане на кредиторите от всеки
клас, както и гаранции за изпълнение на оспорените неприети вземания - предмет на висящи съдебни
производства към датата на предлагането на плана. Това е разпоредба, изменена с последните
изменения на ТЗ като е добавена гаранция за оспорените вземания.
б) условията, при които съдружниците в събирателно или командитно дружество се освобождават
напълно или частично от поетите задължения – тази разпоредба има приложение само за СД и КД;
в) степента на удовлетворяване, което получава всеки клас кредитори в сравнение с това, което би
получил при разпределение на имуществото по предвидения от закона ред. Това е вторият важен
елемент от оздравителния план (след този по т.1). От плана ясно трябва да се види как ще бъдат
удовлетворени кредиторите в сравнение с осребряване на имуществото. Само със съгласие на
кредиторите те могат да получат по-малко с оздравителния план отколкото при осребряване.
г) гаранциите, които се дават на всеки клас кредитори във връзка с изпълнението на плана – става
дума за механизми, по които кредиторите ще бъдат удовлетворявани, а не за банкови гаранции, залози
или ипотеки.
д) управленските, организационните, правните, финансовите, техническите и другите действия за
осъществяването на плана – трябва да се каже ако се предвижда продажба на активи как ще стане това,
как ще се провежда мениджмънта, какви сделки ще се сключват и т.н.
е) влиянието на плана върху заетостта на работниците и служителите на длъжника – обикновено при
всяко оздравително производство броят на работниците и служителите намалява.
Планът може да съдържа и фактически елементи – може да се предвиди продажба на цялото
предприятие или на част от него. В този случай оздравителното производство ще тангира с
осребряването. Възможно е да се предвиди, че кредиторите ще станат съдружници или акционери като
апортират вземанията си. Може да се уговорят и други способи за погасяване на задълженията –
новация, опрощаване, даване вместо изпълнение. Планът трябва да се придружава и от пазарна оценка
на имуществото. Ако се предвижда продажба на предприятието или част от него към оздравителния
план трябва да има проекто-договор (предварителен договор, с подпис на купувача).
1.6. Съдът проверява плана за законосъобразност. Ако оздравителният план отговаря на изискванията
на закона. съдът го допуска до разглеждане от събранието на кредиторите. Събранието на кредит.
трябва да се проведе не по-късно от 45 дни след датата на обнар. на определението на съда за

183
допускане на плана. Това определение подлежи на обнар. в ДВ. Ако планът не е законосъобр. съдът
дава 7дневен срок за отстраняване на нередностите.
1.7. Събранието на кредиторите може да одобри плана. При одобряването на плана гласуват само
кредиторите с одобрени вземания и такива, чиито вземания са спорни, но подкрепени с писмени
доказателства. Гласуването става по класове,които са определени от закона:
а) кредитори с обезпечени вземания и кредитори с право на задържане;
б) кред. по чл.722, ал.1, т.4,т.е. кред. на разноските по несъст., в закона е определено кои вземан. са
разноски;
в) кредитори по чл. 722, ал. 1, т. 6, т.е. кредитори с публично-право
г) кредитори с необезпечени вземания;
д) кредитори по чл. 616, ал. 2.
Гласуването може да се извърши и неприсъствено, чрез писмено пълномощно с нотариална заверка на
подписите. Всеки клас гласува и, за да бъде приет плана трябва да гласува обикновено мнозинство от
размера на вземанията. Едновременно с плана от събранието на кредиторите се приема и оценката на
имуществото, която трябва да го придружава. Ако тази оценка не бъде приета планът не се разглежда.
Това е ново изискване до сега в самият план се е давала оценка, но тя се е представяла от този, които
изготвя плана.
1.8. За да бъде прието оздравителния план той трябва да отговаря на следните изисквания:
а) Всички класове кредитори да са гласували. Новото изискване е, че за да бъде приет плана е
необходимо за него да са гласували кредитори с повече от половината вземания. Ако планът
предвижда непълно плащане, то поне един клас с непълно плащане трябва да го е одобрил.
б) Всички кредитори от съответния клас трябва да са поставени при равни условия, различия може да
има само по писмено съгласие на ощетените кредитори. Когато има привилегировани кредитори редът
за удовлетворяването им се определя от датата на вписване. Това изискване се отнася за
хирогарфарните кредитори.
в) Ако има несъгласен с плана кредитор на него трябва да се осигури плащане като при осребр. на
имущ.
г) Планът не може да предвижда кредитор да получи повече от дължимото му.
д) Планът трябва да отговаря на още 2 условия, които Калайджиев не разглежда: 1) да не се предвижда
получаване на доход от съдружник или акционер до окончателното изплащане на задълженията към
класа кредитори, чиито интереси са засегнати от плана; 2) да. не се предвижда издръжка на едноличен
търговец, неограничено отговорен съдружник и на семействата им, по-голяма от определената от съда
до окончателното изпълнение на задълженията към класа кредитори, чиито интереси са засегнати от
плана.
Ако всички тези условия са на лице съдът утвърждава оздравителния план с решение. Това решение
по съществото си не е правораздавателен акт, защото съдът не се произнася по правен спор и не може
да измени вече приетия план. Съдът извършва проверка единствено за законосъобразност. Решението
на съда подлежи на двуинстанционно обжалване – пред апелативен съд и пред ВКС.
Възможно е както вече беше казано да има няколко плана. За тяхното утвърждаване от съда в закона
има специални правила – чл. 704, ал. 2: Ако са приети няколко плана, утвърждава се планът, за който
са гласували кредитори с повече от половината от общия размер на приетите вземания. Ако той не
може да бъде утвърден, се утвърждава планът, приет от класовете кредитори, чиито интереси са
увредени в най-голяма степен. С/д Калайджиев тук законодателят се е объркал, защото за втория план
не може да са гласували повече от 1/2 вземания.
1.9. Действие на плана:
а) Утвърденият от съда оздравителен план е задължителен както за длъжника, така и за всички
кредитори, чиито вземания са възникнали преди дата на решението за откриване на производството по
несъстоятелност. Той е задължителен и за онези кредитори, които са гласували срещу него и за онези,
които не са присъствали на събранието на кредиторите.
б) Утвърдения план има преобразуващо действие при частично опрощаване, новация и т.н.
в) Поръчителите и лицата, които са учредили залог или ипотека за обезпечаване на задължение на
длъжника, както и солидарно задължените с него лица, с изключение на тези по чл. 610, не могат да се
ползват от предвидените с плана облекчения, тъй като те са 3ти за плана лица.
г) С последните изменения законът предвижда към плана да се представи предварителен договор с
подпис от купувача. Ако планът е утвърден от съда окончателния договор трябва да се сключи в
184
1месечен срок от влизане в сила не решението за одобряване на плана. Ако не се сключи договор в нов
1месечен срок и продавачът и купувачът имат право на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като компетентен съд
е съдът по несъстоятелността. Ако договорът все пак не се сключи съдът възобновява производството
по несъстоятелност и обявява длъжника в несъстоятелност. В случай, че се продава цялото
предприятие или част от него извършените от купувача действия на разпореждане преди
окончателното плащане на цената са недействителни по отношение на кредиторите на
несъстоятелността.
д) Ако оздравителният план е одобрен от съда, то се прекратява и производството по несъстоятелност,
но ако решението на съда бъде отменено от по-горна инстанция не може да има ново оздравително
производство.
1.10. Ако длъжникът не изпълни плана производството по несъстоятелност следва да се възобнови.
Легитимирани да искат възобновяване са:
а) кред., чиито вземания са преобразувани с него и представляват не по-малко от 15% от общия р-р на
взем.;
б) синдикът при несключване на договора за продажба.
Ако производството бъде възобновено, това няма обратно действие към опрощаването, новацията или
частичната продажба. Възобнов. води до тежки последици за длъжника – не може да има ново
оздравително производство.
2. Обявяване в несъстоятелност.
2.1. Законът урежда хипотезите, в които длъжникът да се обяви в несъстоятелност – чл. 710:
а) ако в предвидения от закона срок не е бил предложен оздравителен план;
б) ако предложеният план не е бил приет или утвърден;
в) когато е очевидно, че продължаването на дейността уврежда масата;
г) когато имуществото не е достатъчно за покриване на разноските;
д) когато длъжникът не изпълни оздравителния план.
2.2. Съдът обявява несъстоятелността с решение по чл. 711:
а) обявява длъжника в несъстоятелност и постановява прекратяване дейността на предприятието;
б) постановява обща възбрана и запор върху имуществото на длъжника – всякакви разпоредителни
действия с имуществото са относително недействителни;
в) прекратява правомощията на органите на длъжника -юридическо лице – до този момент органите са
действали под надзора на синдика.
г) лишава длъжника от правото да управлява и да се разпорежда с имущ., включено в масата на
несъстоят.;
д) постановява започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността и
разпределение на осребреното имущество.
2.3. Решението за обявяване на несъстоятелността има действие erga omnes. То подлежи на незабавно
изпълнение, вписва се в Търговския регистър и съобщение за приемането му се обнародва в ДВ.
Общата забрана и запор също се вписват. Всички парични и непарични задължения на длъжника
стават изискуеми от датата на решението, тъй като ако задължението е неизискуемо кредиторът по
него няма да може да участва в изпълнението.

74. Осребряване и разпределение на осребреното имущество. Приключване и възобновяване на

производството по несъстоятелност. Възстановяване правата на длъжника

1. Осребряване. Това е етап от производството по несъстоятелност. То по същината си е система от

действия, чрез които масата на несъстоятелността се превръща в пари.
1.1. Това осребряване се извършва чрез публична продан.
а) За разлика от изпълнителното производство по ГПК публичната продан се извършва от синдика, но
той има правомощията на съдия-изпълнител.
б) По предложение на синдика и разрешение на съда публичната продан може да се отнася до отделни
права,части или цялата маса.Когато осребряването има за предмет цялата маса или обособени части,то
кредиторите не могат да са в по-неблагоприятно положение отколкото при продажба на отделни
активи.
в) Самата публична продан се провежда по реда на ГПК.

185
1.2. Възможно е публичната продан да не се реализира поради липса на купувач или наддавачът, който
е спечелил, да се откаже. В този случай по предложение на синдика съдът може да разреши
продажбата да се извърши чрез пряко договаряне или да се проведе продажба чрез посредник.
1.3.При осребряването има още едно изискване относно дяловете,собственост на длъжника,в други
дружества.Тези дялове се продават на 3-ти лица,след като бъдат предложени за изкупуване на
останалите съдружници и предложението не бъде прието в 30-дн.срок.Това се прилага за дялове,но не
и за акции.
1.4. И тук, ако се продава цялата маса или обособени части, купувачът не може да се разпорежда,
докато не плати цената. Ако има продажба, тя е частично недействителна спрямо кредиторите.
2. Разпределение. Получените средства от осребряването се разпределят между кредиторите.
2.1. Разпределението се извършва само когато няма достатъчно средства за удовлетворяване на всички
кредитори. Законът не казва кога се прави разпред. - когато има достатъчно средства. Това се
преценява от синдика.
2.2. Сметка за разпределение.
а). Самото разпределение се извършва въз основа на сметка, която се изготвя от синдика. Сметката е
частична, докато не бъдат изплатени изцяло задълженията или е осребрена цялата маса с изключение
на непродаваемите вещи.
б). Сметката се изготвя според привилегиите по чл. 722 (различно от чл. 136 ЗЗД):
Специална привилегия:
- Обезпечени със залог или ипотека вземания.
- Право на задържане.
Общи привилегии:
- Разноски по несъстоятелността.
- Вземания по трудови правоотношения.
- Издръжка.
- Публичноправни вземания.
- Вземания след датата на откриване на производството и неплатени на падежа. Това не е правилно -
това означава, че възможността длъжникът да получи пари е минимална.
- Други необезпечени вземания.
- Вземания за лихви.
- Вземания на съдружник по отпуснат кредит.
- Вземания по безвъзмездни сделки.
2.3. Удовлетворяването става по редове.
а) Кредиторите от един ред се удовлетворяват съразмерно (с изключение на ред 1).
б) Има правила за обезпечените кредитори-ако цената,получена от обекта на специална привилегия, не
покрива изцяло вземането,за останалото се удовлетворява като хирографарен кредитор.Ако цената е
по-висока,удовлетворяването е пълно, като остатъкът се включва в масата на несъстоятелността.
в) Кредитор с отлагателно условие се удовлетворява като кредитор с оспорено вземане.
г) Кредитор с прекратително условие се удовлетворява като кредитор с безусловно вземане.
д) Кредитор с оспорено вземане-заделя се съответната сума.Ако е оспорено само обезпечението,
вземането се включва като необезпечено до разрешаване на спора,като се заделя сума като за
обезпечено вземане.
2.4.Публичност на сметката.Самата сметка стои на разположение на длъжника и кредиторите в съда 14
дни.
2.5. Възражения. В 14-дневен срок след срока, в който сметката е на разположение, могат да се правят
възражения от длъжника, някой кредитор и комитета на кредиторите.
2.6.Сметката не е окончателна,освен ако са се изчерпали активите или има средства за всички
кредитори.
3. Приключване на производството по несъстоятелност.
3.1. Предпоставки: Ако са изплатени всички вземания или масата е изчерпана, производството по
несъстоятелност следва да се приключи.
3.2. Ако една от тези предпоставки е налице, синдикът трябва да направи окончателна сметка и да
направи окончателен отчет в срок 1 месец от изчерпване на масата на несъстоятелността.
3.3. Сметката и отчетът се представят на съда и той свиква в 14-дневен срок заключително събрание на
кред.
186
3.4. Събранието на кред. трябва да приеме оконч. сметка и да вземе решение за непродаваемите вещи.
3.5.Приключване на производството.Съдът с решение постановява приключването на производството
по несъстоятелност и заличаване на търговеца от ТР.Това решение се обнародва в ДВ. Последици:
а) Прекратява производството по несъстоятелност.
б) Прекратява правата на синдика.
в) Прекратява се общата възбрана и запор върху търговеца.
г) Приключването на производството води до прекратяване на всички непредявени в производството
вземания, както и на всички неупражнени права.
д) Погасяват се правата на неудовлетворените кредитори.
4. Възможно е производството да се възобнови, като условията са много ограничени:
4.1. Възобновяването е възможно само в срок 1г. от прекратяването.2) Ако се освободят суми за
оспорените вземания или ако се открие имущество - алтернативни хипотези. Имущ. да е достатъчно за
покриване на разноските.
4.2. Производ. се възобновява по писмена молба на длъжника или кредитор с прието или устан.
вземане.
4.3. При възстановяване производството започва от окончателната сметка (която вече е частична).
4.4. Възобновяват се правата на синдика и комитета на кредиторите.
5. Реабилитация. Обявяването в несъстоятелност води до неблагоприятни последици за длъжника.
Законът допуска търговец, обявен в несъстоятелност, да бъде реабилитиран.
5.1. Действие на реабилитацията:
а) Възстанов. е заличаване и отменяне занапред на последиците, които законът свързва с обяв. в
несъст..
б) Реабилитацията засяга както ЕТ, така и неограничено отговорен съдружник.
5.2. Предпоставки за възстановяването. Възможни са 2 алтернативи:
а) Да са изплатени напълно всички вземания.
б) Несъстоятелността се дължи на неблагоприятно изменили се икономически условия.
5.3. Законът забранява да се възстановява длъжник, осъден за банкрут.
5.4. Производ. започва по молба на длъжн., прилагат се доказателства.Може и от наслед.(починал
длъжник).
5.5. Възстановяването е спорно производство, в което кредиторите могат да възразяват.
5.6. Нова молба за възстановяване може да се подаде не по-рано от 1 год. след влизане в сила на
решението за отхвърляне на първата.

187