ВЪПРОС 1. ПОНЯТИЕ ЗА ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО.

ОБЛИГАЦИОННОТО ПРАВО КАТО

ОБЕКТИВНО ПРАВО И КАТО НАУКА. СИСТЕМА И ИЗТОЧНИЦИ НА ОБЕКТИВНОТО
ОБЛИГАЦИОННО ПРАВО

1. Понятие и предмет на облигационното право

Облигационното право е клон на гражданското право, който урежда облигационните отношения,

техните юридически факти, съдържание, съдържание, изпълнение и неизпълнение, изменение и
погасяване респ. прекратяване.

Допълнително следва да се изясни понятието за облигационно отношение.

Терминът „облигационно право” се използва и за означаване на субективното облигационно право.
„Облигационно право” се нарича и онзи дял от науката за гражданското право, в който се изучават
обективното облигационно право и облигационните отношения, които включват в съдържанието си
субективните облигационни права.

2. Систематично място на ОП, отграничения и взаимовръзки

ОП като клон ГП е в постоянна връзка и взаимодействие с останалите клонове на ГП, както и с други
клонове на частното право и гражданското процесуално право.
Едни и същи ЮФ пораждат едновременно както вещни, така и облигационни права. Наблюдава се и
„преливане” на средствата за защита. Докато обаче вещното право се характеризира със статика на
отношенията, то ОП е динамично, наблюдава се оборот. Неговите отношения са относителни
(договорът има действие само между страните), докато вещните права са абсолютни.
Между гражданското и търговското право съществува генетична и функционална връзка. ОП
съдържа общите правила за търговските сделки и за учредяването на търговски дружества. Някои
правила на Търг.П намират приложение в ОП като например тези за стопанската непоносимост.
Семейното право съдържа специфични правила за договорите, а наследственото урежда
универсално приемство в облигационните отношения.
Гражданският процес урежда защитата на кредитора и длъжника.
Трудовото право е произлязло от ОП
Конституционното право урежда някои от принципите на ОП, административното право – някои
проблеми при смесените фактически състави, наказателното право – установява престъпленията
срещу кредитора, международното частно право урежда облигационните отношения с международен
елемент.

3. Система на ОП

Особеност на ОП като клон на ГП е, че голямата част от включените в него правни норми са

диспозитивни. Съвкупността от правни норми, които облигационното право включва, може да бъде
обособена на отделни групи, наречени институти. Те уреждат различните видове правни отношения.
Логически подредените институти образуват системата на ОП.
Системата на ОП се състои от обща и особена част. Общата част включва онези институти, които са
общи за всички облигационни отношения: нормите за източниците на облигационни отношеиния,
правилата за изпълнението и неизпълнението, прехвърлянето и погасяването на облигационните
задължения. В общата част също така се включват и правилата при множество кредитори или
длъжници, както и правилата за обезпеченията.
Особената част на ОП включва уредбата на отделните видове договори – уредените и
ненаименованите, както и отношенията произтичащи от извъндоговорни източници.

4. Източници на ОП

Източниците на обективното ОП са същите като източниците на обективното ГП – особен вид

юридически факти, които в съответствие с установения правен ред поставят в действие правни
норми, изменят, отменят, спират действието на правни норми. Основен източник на ОП са
нормативните актове.

стр. 0
 A) Конституцията е върховен закон – чл. 5, ал. 1. Редица конституционни норми имат значение за
облигационното право – чл. 6, чл. 7, чл. 17, чл. 19 гл. II; Решения на Конституционния съд;
Международни актове – напр. Виенската конвенция на ООН относно договорите за международната
продажба на стоки; Договорът за присъединяване на Р. България и Румъния към ЕС; Договор за
създаване на ЕО и вторичното право на ЕС – директиви, регламенти и пр.
Б) Кодексите и законите са следващите по юридическа сила източници на ОП.
Основновополагащ нормативен акт за ОП е Законът за задълженията и договорите (ЗЗД), който
предсатвлява кодификация на ОП. Други закони , уреждащи облигационни отношения са: ТЗ, ЗОДОВ,
ЗЗП, ЗЕДЕП, ЗЗК, ЗОП, ЗС, ЗДС, ЗОС, ЗОЗ, ЗН и СК, ЗАЗ, ЗКонц., ЗУТ и др.
Източници на ОП са са и подзаконовите нормативни актове, например постановленията на МС, с които се
иемат правилници и наредби.
Общите актове на ВКС и ВАС също са източници на ОП.
Субсидиарно приложение намират правният обичай, основните начала на правото (чл. 4 ГПК),
аведливостта (чл. 4 ГПК, чл. 52 ЗЗД) и добрите нрави (чл. 9, 26 ЗЗД)

Принципи на ОП

водоба на договорянето (чл. 19 КРБ, чл ЗЗД, чл. 59 ЗЗППТ) (Конституционен принцип) – Свободата да се
ши в рамките на императивните правила и добрите нрави: дали да се сключи договор, кога, къде, с кого, с
во съдържание, в каква форма и по каква процедура. Основният недостатък на този принцип е, че той дава
едимство на икономически и социално по­силната страна.
говорът има сила на закон и трябва да бъде изпълнен – чл. 20а ЗЗД .
не се вреди другиму – чл. 45­54 ЗЗД. Компенсация на вини – чл. 51/2 и 83 ЗЗД.
тегрално обезщетяване на вредите – чл. 51/1 и 82 ЗЗД.
одпустимост на неоснователното обогатяване – чл. 55­59 ЗЗД.

ПРОС 2. ОБЛИГАЦИОННО ОТНОШЕНИЕ. ВЗЕМАНЕТО КАТО ОТНОСИТЕЛНО СУБЕКТИВНО ПРАВО.

ЩИТА СРЕЩУ ДЕЙСТВИЯ ОТ ТРЕТИ ЛИЦА.

Облигационното отношение

1 Понятието за Облигационно отношение е теоретично – не е дефинирано в закона. Облигационното

ошение е вид гражданско правоотношение и притежава родовите особености както на правоотношението,
а и на гражданското правоотношение. Гражданското правоотношение е възникнала въз основа на правна
рма от конкретен юридически факт връзка между равнопоставени правни субекти, която се състои от
ективни граждански права и задължения. Съдържанието на тази връзка са права и задължения, които са
цифични за облигационното отношение.

блигационното правоотношение в гражданско правоотношение между две страни, по силата на което поне
ната страна (наречена кредитор) може да иска от другата (наречена длъжник) една престация.

зи дефиниция налага да се направят следните уточнения:

е винаги в облигационното отношение се формират страни. При многостранните договори, например, целта е
щия резултат. Тук говорим за участници.
ъществуват облигационни отношения, при които не се дължи престация. Такива са предварителния договор
и облигационните отношения от организационен тип, които не са престационни, но все пак са облигационни
ошения. Разликата се явява във възможността за принудително изпълнение при престационните
ошения респ. Невъзможността при непрестационните.

2 Страните по облигационното отношение са равнопоставени правни субекти, които не разкриват

цифика в сравнение със субектите на останалите граждански правоотношения. Те имат специфични
именования – „длъжник” (страната, върху която тежи задължението) и „кредитор” (страната, която е
уляр на субективното право). Често в облигационното отношение страните не са еднозначни. Всяка страна
же да се явява в качеството на кредитор и в качеството на длъжник. Но най­малко едната от тях е кредитор
ай­малко едната от тях е длъжник.
1 стр.
 1.3 Съдържанието на облигационното отношение се състои от поне едно субективно право и насрещното му
задължение. Субективното право се нарича „вземане” (легално понятие).
1.4 Видове облигационни отношения. Разграничаваме облигационно отношение в широк и тесен смисъл на
думата. Дадената по­горе дефиниция се отнася до облигационното отношение в тесен смисъл на думата. То
включва субективното право (вземането) и насрещното му задължение. Възможно е в хода на развитието да
настъпят нови юридически факти като например ненавременно плащане, откриване на скрити недостатъци.
Вследствие на това възникват нови права (респ. задължения) за страните.
Според едни автори тези права и задължения стават част от съдържанието на облигационното отношение в
широк смисъл на думата. Другата тези следва традиционното разбиране, че това са права и задължения със
санкционен характерт и следователно става дума за ново санкционно правоотношение. Не може да се отрече
обаче очевидната връзка между двете отношения.

2. Вземане
2.1 Определение
Вземането е едно субективно гражданско право, възможност, която възниква въз основа на закона
от определен юридически факт и за която законът гарантира на кредитора да получи определена
престация без съдействие на длъжника

По изключение облигационното отношение може да не включва вземане (напр. при отношенията с

организационен характер, които нямат престационен характер или при предварителните договори).
Изправната страна при един предварителен договор може да предизвика едностранна промяна.

2.2 Вземането се отличава със своите специфики от публичните вземания. Режимът на публичните
вземания не подлежи на правна регламентация в ЗЗД, а се подчинява на специални правила.
2.3 Вземанията имат относителен характер (т.е. те са относителни права). Те се отличават от вещните
права, които са винаги абсолютни. Вземането на кредитора обаче може да се противопостави на
трети лица (напр. при договора за наем)
2.3.1 Самата относителност на вземането има относителен характер. Според 21, ал. 2 ЗЗД ако едно
трето лице попречи на изпълнението, то ще отговаря пред кредитора, но това, което кредиторът
може да иска е обезщетение за вреди. Следователно, това е ново облигационно отношение между
кредитора и третото лице, а не част от основното правоотношение. 21, ал. 2 ЗЗД предоставя защита
на кредитора за вреди, причинени от всяко недобросъвестно трето лице, но това не е основание да
твърдим, че първото облигационно отношение (между кредитора и длъжника) има абсолютен
характер.
2.3.2 В дадени случаи вземането на кредитора влиза в конкуренция с вземанията на други кредитори
срещу един и същ длъжник. Тези проблеми се уреждат по принцип от правилата на изпълнителния
процес. Но и материалният закон дава предимство на определени кредитори (136 ЗЗД ). Това обаче
също не е основание да кажем, че вземанията на превилигированите кредитори имат абсолютен
характер.
2.4 Вземанията са имуществени субективни права и поначало са прехвърлими. Съществуват и
вземания, които не са прехвърлими (напр. при договор за издръжка и гледане). В други случаи
законът забранява прехвърлянето. Непрехврълимост може да се уговори (99 ЗЗД ), но в този случай
относителния характер на вземането и правилото, че договорът поначало няма сила за трети лица
(21, ал. 1 ЗЗД), са пречка уговорката да се противопостави на приобретателя на вземането.

3. Облигационни и вещни права

3.1 Вещните права са абсолютни.

3.2 Вещните права са numerus clausus, поради техния абсолютен характер.
3.3 Претенцията при облигационните права възниква от момента на изискуемост, докато при вещните
права тя е по­ограничена. Ако някой наруши вещното право, то тогава възниква претенция.

4. Други субективни права

стр. 2
 В състава на облигационното отнешение могат да влизат и други субективни права освен вземанията.
Такива са:

4.1 Преобразуващи субективни права. Едно преобразуващо субективно право може и да е

единствен елемент на облигационното отношение (напр. при предварителния договор). Такива прав
амогат да съществуват и наред с вземанията (кредиторът има правото да развали договор при
неизпълнение).
4.2 Обезпечителни субективни права. Те са с несамостоятелен, акцесорен характер. Действието им
се проявява в една санкция при неизпълнение, а не толкова като принудителни мерки (напр. 194
ЗЗД )

5. Отговорност на трети лица (21, ал. 2 ЗЗД)

5.1 Задължението за обезщетение възниква по силата на специалния деликтен състав, уреден в 21,
ал. 2 ЗЗД и се поражда при осъществяването на неговите елементи: деяние, противоправност на
деянието, вреди, причнинна връзка (усложнена) между противоправното деяние и вредите и вина.
Необходимо е наличието и на вина визирана от законодателя като „недобросъвестност”, което
определя и нейните форми – умисъл и груба небрежност.

2 Отговорността на третото лице е извъндоговорна, тъй като договорът няма действие по отношение на
ти лица. Следователно става въпрос за особен случай на деликтната отговорност (45 ЗЗД ). Параметрите
отговорността се различават от общото положение на деликта. Трябва да се поправят вредите от
изпълнения договор (не е настъпила желаната промяна), нарушен е позитивния интерес на кредитора. При
ликтът настъпва промяна в обективната действителност, но тя е забранена или нежелана – говорим за
ативен интерес.

ПРОС 3. ПРЕСТАЦИЯТА – ПОНЯТИЕ. ЗАДЪЛЖЕНИЯ ЗА РЕЗУЛТАТ И ЗАДЪЛЖЕНИЯ ЗА

ВЕДЕНИЕ. ОПРЕДЕЛЕНОСТ НА ПРЕСТАЦИЯТА. НАЧИНИ НА ОПРЕДЕЛЯНЕ.

Понятие
естацията е предметът на задължението и на вземането на облигационното отношение. Престацията е
нятие различно от понятието за съдържание на облигационното отношение, което включва вземането и
дължението. Престацията не съвпадата и с обекта на облигационно отношение – например вещта. Според
оф. А. Калайджиев самият резултат е престацията.

Задължения за резултат и задължения за поведение

Определение

3 стр.
Съществуват задължения за резултат и за средство. В повечето случаи престацията е резултат, но понякога
(при задълженията за средство е поведение).

2.2 Изключения
а. Престация може да се дължи и по претенции, които не са облигационни по същество:
­ вещноправни – при иск по 108 ЗС собственикът може да иска от владелеца или държателя предаване на
вещта (действие);
­ смейноправни – правото на издръжка (парично вземане)

б. В облигационното отношение може да има и непрестационни права – преобразуващи. Такова право може да
е основно – при предварителен договор по чл. 19 ЗЗД.

3. Определеност на престацията
Ако престацията не е определена задължението не може да възникне. Престацията трябва да е определена
или поне определяема. Определеността на престацията се отнася до предмета, качеството, количеството,
времето и мястото на изпълнение, както и до други значими според страните параметри.

4. Начини за определяне съдържанието на престацията

4.1 От юридическия факт

Принципът е, че съдържанието на престацията се определя от юридическият факт, от който възниква и

облигационното отношение. Възможно е последващ юридически факт да внесе промяна в съдържанието на
престацията.

4.2 От съдържанието на престацията

Когато източник на облигационното отношение е договор, страните могат свободно да определят

съдържанието на престацията, стига договорът да не противоречи на императивна норма или на
морално правилно – чл.9 ал.1 ЗЗД.
Страните могат да сторят това както при сключването на договора, така и по­късно. В този случай
престацията е определяема, а правото да се определи престацията може да принадлежи на едната
страна, на двете страни, на трето лице. Ако страната или третото лице не определят престацията в
съответствие с целта на договора, тя може да се поиска от съда (чл. 299 ТЗ ).

Престацията може да се определи както изрично, така и с конклудентни действия. Може да се

препрати към стандарт, обичай, чуждо законодателство и др. Съдържанието на дължимата
престация може да се определя не само от сделката, която поражда задължението, но и от друга
сделка. Така поръчителят отговаря за изпълнението на задължението на главния длъжник – чл. 138,
ал.1, изр.1 ЗЗД.

4.3 От властнически акт

Престацята на длъжника може да се определи и с властнически акт. Такъв може да бъде

инфивидуален административен акт – решение за отчуждаване, решение на регулаторен орган,
овластен да утвърждава цени – на лекарства, енергии и т.н. Юридическият факт, който определя
престацията може да бъде конститутивно съдебно решение – например решението по чл.19, ал.3
ЗЗД.

4.5 От елементите на фактическия състав

Престацията може да се определя от елементите на съответния фактически състав, установени от

нормите на обективното право. Така е при непозволеното увреждане (от размера на вредите и
релевантната причинна връзка; неоснователното обогатяване по чл. 59 (от по­малката сума от
обогатяването и обедняването); при водене на чужда работа без възлагане (от поетите задължения и
извършените разноски).

4.6 От закона
стр. 4
 Престацията би могла да се определи и от закона, който опрееля някои параметри на дължимото:
­ предмета (например плодовете по чл. 187 ЗЗД);
­ размера или количеството (даденото, респ. полученото по чл. 55 ЗЗД);
­ качеството (средно качество по чл. 64 ЗЗД).
Правилата могат да бъдат императивни (напр. чл 192 ЗЗД) или диспозитивни (напр. чл. 86 ЗЗД).

ВЪПРОС 4. ВИДОВЕ ПРЕСТАЦИИ – ЗАДЪЛЖЕНИЯ С ЕДНОКРАТНО И ПРОДЪЛЖИТЕЛНО

ИЗПЪЛНЕНИЕ; ЛИЧНИ И ПРЕДМЕТНИ, ЗАМЕСТИМИ И НЕЗАМЕСТИМИ, ПОЛОЖИТЕЛНИ И
ОТРИЦАТЕЛНИ, ИДИВИДУАЛНО И РОДОВО ОПРЕДЕЛЕНИ ПРЕСТАЦИИ.

Римските юристи са означавали действиятa, с които длъжникът изпълнява задължението си с

термините: facere (правя нещо) и dare (давам нещо/. Понякога към тези два термина са прибавяли и
трети ­ non­facere (не правя нещо) и patty (търпя/.Тези няколко глагола са били обхванати от едно по­
общо понятие ­ praestare (извършвам/. Оттук идва и терминът praestatio (престация) ­ извършването
на това, за което длъжникът се е обвързал (задължил да извърши) за да се освободи ­ т.е. да
изпълни. В римското право дори самото понятие за изпълнение се е свързвало с това, което
длъжникът е трябвало да направи. Римските юристи са определяли изпълнението като
осъществяване на това, което се дължи.
В днешния български юридически език е прието с понятието престация да се означава
съдържанието, предмета на задължението. Предметът на договора е самото задължение,
предметът на задължението е престацията. Престацията е това, което длъжникът трябва да направи
за да се освободи. За да се освободи длъжникът трябва да изпълни. Така престацията е и предметът
на изпълнението. Трябва да си даваме сметка, че по нашето право длъжникът дължи
удовлетворяване на легитимният кредиторов интерес ­ този, който е стипулиран в полза на
кредитора.

Начини за определяне на престацията

Съдържанието на дължимия резултат трябва да бъде определено, за да може задължението
да бъде изпълнено. Не може да бъде изпълнено едно неопределено задължение. За да възникне
задължението обаче не е нужно то да бъде определено до тази степен, която е необходима за
изпълнението му! Достатъчно е престацията (съдържанието на задължението) да бъде определена
по начин, който позволява по­късното и пълно конкретизиране към момента на изпълнението.
е. за да бъде изпълнено едно задължение, то трябва да бъде определено, но за да възникне е достатъчно
бъде определяемо. Да бъде едно задължение определяемо означава то да бъде "определено" с такива
лези, които допускат по­нататъшното му "доопределяне" и се знае как да бъдат добавени тези липсващи
лези, така че в един по късен момент да стане напълно "определено".
Ако се върнем към престацията, това означава че за да възникне едно задължение е достатъчно
естацията да бъде определяема, а за да е възможно престирането е необходимо престацията да бъде
ределена.
Как се определя престацията? По принцип можем да обобщим ­ чрез волеизявление.Това волеизявление
же да бъде едностранна сделка, или договор (тук вече волеизявленията са няколко/, от който се поражда
дължението. Престацията може да бъде определена и от нормативен акт, който също е волеизявление (но
властнически орган) насочено към някакви правни последици, само че в случая последиците са общи
авила за поведение, а не конкретно правоотношение. Така чл.51 от ЗЗД определя съдържанието на
ликтното обезщетение. Чл.82 определя съдържанието на обезщетението на договорно основание. Казано
аче, когато източникът на задължението е извъндоговорен, или става въпрос за някакво вторично
оворно задължение (като обезщетението за неизпълнение на един договор/, страните няма как да уговорят
а, (или е трудно да предвидят последиците) тогава законът посочва началата за определяне на
естацията.
В редица случаи престацията се определя и чрез индивидуален административен акт, когато с него се
здава облигационно отношение.
Пресатцията може да се определи и чрез волеизявление на съда, при решаване на един правен спор ­ така
дът определя обезщетение по справедливост за неимуществени вреди ­чл.52. Има един общ текст на чл.150
К, според който когато искът е установен по основание, но неустановен по размер, съдът определя този
мер по своя преценка или като вземе пред вид заключенията на трети вещи лица. Т.е. съдът не може да
5 стр.
отхвърли иска, когато не сте установили неговия размер, но безспорно е основателен от гледна точка на
фактите, които сте посочили като източник на вземането ви срещу ответника. С особено значение при
определянето на престацията е и тълкуването на договора, съгласно правилата на чл.20 ЗЗД: "При
тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия
договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността." Оказва се, че обичаите в
практиката са критерий за тълкуване на договора. Дори в много отношения те могат да се разглеждат като
нещо, инкорпорирано в договора. Обичаите в практиката са нещо различно от обичая, като източник на
правото. (Например: сключва се договор за наем в апартамента, където в едната стая живее хазяинът ви. В
договора не пише нищо друго, освен че наемате една стая. Остава открит един въпрос ­ в апартамента има
една баня. Не подлежи на съмнение, че след като има коридор, вие ще го полазвате, за да стигнете до стаята.
Също така ако има тоалетна ще ползвате нея, а не градинката пред блока. Но може ли да ползвате банят и
колко пъти в седмицата? Също така ако в къщата има телефон може ли да го ползвате и как? Ако тези
въпроси не са уредени изрично в договора, не можете да се позовете на някакви диспозитивни норми, защото
такива няма. Тогава за да си изясните отношенията с вашия наемодател трябва да се обърнете към обичаите в
практиката и да проверите дали при подобни договори в София наемателите могат да ползват банята и
телефона и как../.
В много случаи в договорът не е определена цена. Когато цената или възнаграждението не са уговорени
изрично би следвало да приемем, че се дължи обичайното за дадена работа възнаграждение. (Например:
отивате на шивач, поръчвате му да ви ушие панталон, но не определяте предварително цената, като очаквате
че накрая ще трябва да платите обичайното за този вид услуга. (Досега ЗЗД не наблягаше на този въпрос, с
което се създаваше чувството, че когато нещо е неопределено, то няма от къде да се определи, особено ако е
съществен елемент от договора. Но чл. 20 е достатъчно основание да приемем противното. В търговското
законодателство има изрични разпоредби в този смисъл. Така например в чл. 51 от ТЗ се казва, че когато в
договорът не е определено възнаграждение, се дължи обичайното. Кое е обичайното възнаграждение е
въпрос на конкретни факти.
От съществено значение за определяне на престацията е и правилото на чл.63 и 64, които уреждат
принципът на добросъвестност в ОП. Така задължението (според чл.63) следва да бъде изпълнено
добросъвестно и с грижата на добрия стопанин ­ т.е. дължи се не само това, което е изрично уговорено, но и
това, което от естеството на нещата (по принципа на добросъвестността) следва да бъде (или се очаква да
бъде) направено. Т.е. в действие е принципът bona fides, а не stricti iuris.
Да се върнем към идеята, че при възникването на задължението то трябва да бъде определяемо, а към
момента на изпълнение ­ определено. Поставя се следващият въпрос ­ а кой ще извърши това определяне?
Досега разгледаните източници довеждат престацията до степен на определяемост: дължи се
обезщетение за всички вреди пряка и непосредствена последица от увреждането; дължи се вещ поне от
средно качество и т.н.

1. Видове престации

Класическите форми са dare, facere и non facere (да се даде, да се направи, да не се направи нещо).

1.1 Първото деление на престациите, което беше вече разгледано, е на престации за резултат и престации
за средство.

1.2 Положителни и отрицателни престации.

а. Задължения за отрицателна престация са тези, при които дължимият резултат се постига чрез
въздържане от определено действие. Отрицателните престации са винаги за лична, незаместима,
неделима престация. Задължението за бездействие, което е елемент от конкретно облигационно
отношение, има винаги относителен характер. Независимо от предмета си, задълженията за
отрицателна престация нямат действие за третите лица – чл.21, ал.1 ЗЗД.

В зависимост от своя предмет задълженията за бездействие биват два вида – задължение за

въздържане от фактически действия и задължение за въздържане от правни действия.

стр. 6
 Отрицателните престации могат да бъдат самостоятелни и несамостоятелни. Вторите произтичат от
друга задължение в облигационното отношение – напр. да не се прехвърля продадената вещ. Те не
са същински, при тях няма насреща претенция.

При задълженията за бездействие се прилагат следните правила:

1) Субективната невъзможност на длъжника да изпълни задължението за бездействие има
последиците на обективна невъзможност – задължението не може да бъде изпълнено от трето лице.
Длъжникът, който извърши забраненото действие, поначало не може да изпадне в забава, да
изпълни частично или лошо. Възможно е по изключение да има и отрицателни престации, чието
изпълнение не е пълно, защото не създава окончателно състояние.

2) В случай на неизпълнение кредиторът разполага с няколко възможности: Той може да осъди

длъжника да преустанови нарушението; Друга негова възможност е да осъди длъжника да премахне
това, което е било направено в нарушение на задължението. Кредиторът може да поиска от съда да
му разреши да премахне сам за сметка на длъжника последиците от неизпълнението – чл.80, ал.2
ЗЗД (приложим само за фактически, но не и за правни действия). При упражняване на всяка една от
посочените възможности длъжникът трябва да престира на кредитора обезщетение за вредите,
които му е причинил – чл.81, ал.1 ЗЗД.

б. Положителните престации могат да бъдат:

аа. Заместими или незаместими

Задължението е за заместимо действие, когато то може да бъде извършено не само от длъжника, но
и от трето лице (вж. чл.80, ал.1 ЗЗД). Заместимите престации могат да бъдат за лична или за
предметна престация. Само задължения, чиято престация е за еднородни и заместими вещи, могат да
се прихващат (чл.103, ал.1 ЗЗД). Субективната невъзможност на длъжника не прави изпълнението
обективно невъзможно. (чл.81, ал.2 ЗЗД). Принудителното изпълнение на заместимите задължения е
пряко, защото съдебният изпълнител извършва престацията вместо длъжника Когато дължимият
резултат е заместимо поведение, той може да се изъврши от кредитора за сметка на длъжника.
Кредиторът обаче трябва да бъде овластен за това от съда (чл.80, ал.1 ЗЗД). Овластен може да
бъде и съдебният изпълнител отново за сметка на длъжника. И в двете хипотези кредиторът не е
длжен лично да извърши действието – той може да си послужи с трето лице.

Задълженията за незаместимо действие (intuitu personae) не могат да се изпълнят от трето лице.

Личността на длъжника е съществен елемент от задължението. Грешката в личността е основание за
унищожаемост (чл.28, ал.1, изр.2 ЗЗД). Субективната невъзможност на длъжника да изпълни е равна
по последиците си на обективна невъзможност. Принудителното изпълнение се осъществява чрез
глоби по реда на ГПК.

бб. Делими и неделими

Когато е възможно частичното изпълнение без да се намалява стойността на цялото престацията е
делима. Делимостта е от значение при наследяване и при солидарност. Неделемостта е уредена като
изключение (чл.128­129 ЗЗД). Дори престацията да е делима кредиторът не може да бъде принуден
да приеме изпълнение на части.

1.3 Задължения за фактически, за правни действия и смесени.

Фактическото действие може да бъде изпълнено както от дееспособно, така и от недееспособно

лице. Изпълнението на задължението за правно действие или бездействие по правило изисква
дееспособност.

авните действия може да са сделки или юридически постъпки. Смесени са например задълженията за
здържане от конкурентна дейност.

Задължения с еднократно и трайно изпълнение.

7 стр.
В зависимост от това дали длъжникът трябва да престира с едно действие, или трябва да спазва определено
поведение в продължителен период от време, задълженията са с еднократно или с трайно
изпълнение.Задълженията могат да бъдат както за действие, така и за бездействие. При задълженията за
еднократно действие извършването му погасява дълга. При делимост е възможно изпълнение на части със
съгласие на кредитора.

Задълженията с трайно изпълнение са такива за определен срок или такива за повече действия. В зависимост
от това разграничаваме престации за продължително изпълнение, за които е характерна непрекъснатост
(напр. наем) и престации за периодично изпълнение – еднакви по предмет престации, последователно
осъществявани през определен срок (плащане на цената при наема). Изискуемостта, забавата и давността
текат поотделно за всяка престация. Развалянето на договора няма обратно действие. Възможно е да се
предяви иск и преди изискуемостта на отделните части. Неизпълнението на една от престациите не е
неизпълнение на целия договор.

2. Индивидуално определена престация

2.1 Определение

Задължение, при което дължимият резултат е конкретен и означен с индивидуалните си белези, е за

индивидуално определена престация. При договори относно вещни права върху недвижими имоти престацията
винаги се индивидуализира.

2.2 Невъзможност за изпълнение

При начална невъзможност на предмета задължението с индивидуализирана престация е нищожно поради

невъзможен предмет – чл.26, ал.2 ЗЗД. В случай че се дължи престиране на бъдеща вещ обаче, задължението
не е нищожно, а във висящо състояние. При последваща невиновна невъзможност за изпълнение
задължението се погасява, но рискът е за длъжника.

Ако невъзможността е настъпила, след като индивидуално определеното задължение е трябвало да бъде
изпълнено и е налице забава, задължението не се погасявава, освен ако длъжникът докаже, че вещта би
погинала или би се повредила, дори и да беше предадена навреме – чл.85 ЗЗД.

При последваща невъзможност, за която длъжникът отговаря, задължението не се погасява. Кредиторът

може да иска обезщетение за вреди вместо изпълнение, може да търси заместваща облага, може да развали
договора или да упражни други свои права. При невиновна последваща невъзможност договорът се
прекратява автоматично, а ако е частична – по съдебен ред.

2.3 Индивидуално определена престация за dare

Когато индивидуално определеното задължение е за dare собственосста, владението и рискът преминават

автоматично – чл.24 ал.1 ЗЗД. При забава рискът се връща – чл.85 ЗЗД. Длъжникът трябва да пази вещта в
съответното състояние, както и плодовете.

3. Родово определена престация

3.1 Понятие

Задължението е родово, когато престацията е определена с по­общи признаци, без да е конкретизирана (може
да бъде заместима или не).

Степента на неопределеност може да бъде различна. Колкото повече са определящите белези, толкова по­
тесен е родът. Принципът е, че родът не погива, но понякога той може да бъде опроверган.

стр. 8
но задължение може да възникне като родово определено, но не може да бъде изпълнено, докато
естацията не бъде индивидуализирана. Инидивидуализацията (концентрация) представлява действия с
то се идентифицират необходимото количество вещи от рода.

3.2 Изпълнение

а. При предметна престация в чл. 24 ал.2 ЗЗД са предвидени два способа:

По съгласие на страните. Съгласието не представлява договор. Последиците от това съглашение са

преминаване на собствеността, владението и риска и взъникване на задължение за пазене и
предаване.

Чрез предаване на фактическата власт. Предаването е действие на длъжника – той избира вещите,
които да даде, без да е нужно съгласие. Вещите трябва да са поне със средно качество – чл.64 ЗЗД.
Може да се предаде и документ. При т.нар. дистанционни сделки се приема, че престацията е
индивидуализирана с предаването на спедитор, превозвач или на пощенско предприятие.
Предаването индивидуализира престацията, води до прехвърляне на собствеността, владението и
риска. Задължението за предаване е изпълнено.

б. При личните престации за действие по аналогия може да се признае правото на длъжника да

избере кое действие да извърши, но в интерес на кредитора. При личните престации за бездействие
щом са забранени цял род действия длъжникът трябва да се въздържа от всички.

ВЪПРОС 5. ЗАДЪЛЖЕНИЯ ЗА ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ВЕЩНО ПРАВО (ЗАДЪЛЖЕНИЯ ЗА DARE,

ЗАДЪЛЖЕНИЯ "ДА СЕ ДАДЕ").

Когато говорим за индивидуално и за родовоопределени престации обикновено имаме пред вид вещи.
В някой по­екзотични хипотези обаче може да се окаже една престация да не бъде свързана с вещ и
въпреки това да е индивидуално (или родово) определена. Това е и причината да разглеждаме
разграничение на родово и индивидуално определени при престациите, а не при вещите.

И все пак нека започнем от вещите. Дали една вещ е индивидуално или родово определена е
качество, което се предава на предмета на задължението от страните по договора. Това
разграничение има далечна (и поради това не особено необходима) връзка с делението на вещите на
заместими и незаместими. Заместими са тези вещи, които са равностойни при еднакво количество и
качество. Незаместими тогава са тези вещи, които нямат свой еквивалент в оборота ­ не могат да
бъдат заменени ­ недвижимите имоти.
Индивидуалната или родовата определеност на една вещ следователно няма нищо общо с
нейната заместимост. В този смисъл определеността на една вещ е не обективно, а субективно
качество ­ зависи от това какви белези са посочили страните по договора. Казано иначе една вещ е
индивидуално определена когато страните са посочили достатъчно нейни белези за да може тя да се
отличава от всяка подобна вещ.
Вещта ще бъде родовоопределена когато страните са посочили по­малко белези, или
посочените позволяват да бъдат отнесени към няколко вещи. (Например: една картина ­ всяка
картина е незаместима вещ ­ всяка картина е уникална, но когато уговаряме може да имаме пред вид
родово задължение: Искам една картина от еди­кой­си автор и ако този художник е нарисувал повече
от една картини, то налице е една родовоопределена престация.
Значението на определеността на престацията може да се търси в няколко насоки. На първо
място с оглед изпълнението ­ една родовоопредлена престация е по същество една неопределена, но
определяема престация. Така за да се изпълни е нужно към момента на изпълнение да се
конкретизира до индивидуално определена престация, която да може да се изпълни. (Когато
купувате един тебешир, продавачът ще избере от няколкото в кутията и ще ви го даде. Така той ще
концентрира задължението и престацията от родовоопределена ще стане индивидуално определена.
Втората особеност се свързва с правилото: рода не погива. Когато сме уговорили
родовоопределена престация докато не бъде тя конкретизирана е без значение дали вещите, с които
9 стр.
 длъжникът е смятал да изпълни са погинали или не. (И ако съм се задължил да ви дам 2 ябълки но
по пътя ги изтърва и смачкам не мога да кажа че налице е обективна невъзможност за неизпълнение.
Трябва да се върна и да взема нови 2 ябълки, а ако няма да купя и т.н/. Оттук и идеята, че този който
има родовоопределено задължение дължи до гроб... една идея, която в същност не може да остане
без коректив.
Дотук нещата бяха насочени към вещите. Родовото задължение може да бъде върху вещ
независимо дали е задължение dare или facere. По­горе разгледаните хипотези са на задължение
dare. Но родово ще бъде и задължението по един договор за наем: договорът за наем не създава
задължение за прехвърляне на собственост ­ задължението на наемодателя е за facere, но въпреки
това може да бъде сключен и договор за наем върху една родовоопределена вещ ­ наемате стая в
хотел с едно легло и изглед към морето. Освен в случая, когато в този хотел има само една стая с
едно легло и изглед към морето, това си е едно родовоопределено задължение.
И тук ще трябва задължението да се концентрира върху една от стаите в хотела и ще важи правилото че рода
не погива. Така ако в една от стаите се е спукала тръбата хотелът не изпада в невъзможност и ще трябва да
ви даде друга стая.
Отчитайки всичко до тук нека дадем и типичният пример за непредметна родовоопределна престация:
задължил съм се да кажа един виц или да изпея една мръсна песничка от моя репертоар, а аз знам няколко.
Невъзможността да престирам с един от тези вицове, (било защото жена ми присъства и ми забранява) не ме
поставя в невъзможност, защото мога да разкажа друг виц.
Задълженията за прехвърляне на собственост са предметни задължения и се означават с термина dare ­
давам нещо. Под задължение за прехвърляне на собственост разбираме задължение за доставяне на вещно
право ­ както право на собственост, така и друго ограничено вещно право. Българският законодател е
възприел облигационно­вещното действие на транслативният договор. То е изразено в чл.24 ал.1 ЗЗД: "При
договори за прехвърляне на собственост или учредяване на друго вещно право върху определена вещ
прехвърлянето или учредяването става по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта." По
римското право, а също и в някой съвременни правни системи (германската например) прехвърлянето на
собствеността става с отделен абстрактен акт, различен от договора за продажба или съответния друг
каузален договор. (Внимание!!! Това правило не може да се приложи към реалните договори, тъй като там до
предаването на вещта договор няма!) Движимите вещи са се прехвърляли чрез различни способи, като най­
ефективна се оказва традицията (предаване на вещта) а при недвижимите вещи са се използвали някой
символични действия или процедурата на in iure cessio, която като един симулативен процес много напомня на
вписването на днешните нотариални актове или дори на самото изповядване на сделката пред нотариус.
С течение на времето тъй като този способ се оказва не особено удобен, бива заменен от уговорката, че
купувачът става владелец на вещта, която е купил, макар и тя да не му е традирана. Това е т.нар. посесорна
конституция (constitutio possesorum) ­ дотогавашният владелец продавайки вещта заявява, че вече не владее
вещта и я държи не за себе си, а за купувача. Това става често срещан способ в практиката, като се стига
дотам, че клаузата на посесорната конституция е започнала да се счита за подразбираща се. Въпреки всичко
правилото за необходимостта от традиране остава в сила, но вече то е видоизменено с уговорката за промяна
на владелеца.
Наполеоновият кодекс заварвайки това изкривено разбиране за традиция приема, че не е нужен отделен
вещно­правен акт и договорът е напълно достатъчен. Така за първи път се появява текст регламентиращ
облигационно­вещният ефект на гражданският договор, макар и в една много усложнена форма. (По същият
начин не много ясен е и текста на чл.300 от стария ЗЗД/.
Може да се каже, че редакцията на чл.24 ЗЗД е една от най­добрите. По текста на ал.1 излиза, че
задължение за прехвърляне на собственост се изпълнява автоматично...но това е само за индивидуално
определените вещи. Нещата на пръв поглед изглеждат прости, но за да видим истинското значение на
задължението за dare трябва да разгледаме хипотезите, когато собствеността не преминава автоматично, а е
нужно да се направи още нещо. Нека оставим настрана случаите, когато договорът е подчинен на някакво
отлагателно условие. (Например каквото е плащането на цената при продажба на изплащане с уговорка за
запазване на собствеността ­ чл.205 ЗЗД/. Чл.24 говори за "определена вещ", т.е. индивидуално определена
вещ. Ако вещта не е индивидуално определена, тя няма да може да се прехвърли по силата на договора ­
престацията ще бъде определяема, а не определена и за да може да се изпълни е нужно още нещо ­
концентрация на престацията. Така въпросът за прехвърляне собствеността върху родовоопределени вещи
се свързва с родовите задължения въобще. На пръв поглед чл.24 не изисква нищо друго, освен договорът да
е действителен и вещта индивидуално определена и влиза в действие транслативният ефект. (Т.е. с
договорът не само се обещава собствеността, а и се дава. Не е така по немското право, където с договорът
само се обещава прехвърляне на собствеността, а след това трябва да се предаде движимата вещ или да се

стр. 10
 ползва вписването в поземлените книги, ако това е недвижим имот/. Но за чл.24 има още една важна
едпоставка, която макар и да не е записана се подразбира. Това са принципите на правоприемството ­
кой не може да прехвърли други му повече права, отколкото сам има и т.н. Затова за да се изпълни
дължението за dare ще трябва съответното право да се намира в патримониума на длъжника. Случаите
гато правото не се намира у длъжника са на пръв поглед много, но в същност са само два: 1)вещта не
ъществува ­ продажба на бъдеща вещ; 2)вещта е чужда ­ неин собственик е трето лице. При горните две
потези правилото на чл.24 не е в състояние да прехвърли собствеността, до момента в който
едпоставката не се появи налице. Но ако в един по­късен момент вещта възникне по начин, че правата
ърху нея да се придобият от длъжника, то и транслативният ефект ще може да настъпи. (Например
дължил съм се да ви продам телето от моята крава. Но теле няма ­ правата засега е само бременна и няма
к да се осъществи транслацията по чл.24. Но един ден кравата ражда и тъй като аз съм неин собственик,
авам собственик и на телето. Задължението по договора все още тежи, а пречката че аз не съм собственик
че е отпаднала, защото телето се е появило на бял свят ­ собствеността се прехвърля. Ако обаче не аз съм
анал собственик на телето, защото преди това съм продал бременната крава на някой друг, няма да мога да
пълня и задължението си при раждането на телето.
При другата хипотеза вещта е чужда. Задължението остава да тежи и договорът за
прехвърляне право на собственост, макар и върху чужда вещ, е действителен. Но той не поражда
вещно действие ­ не прехвърля собствеността. Остава само облигационната обвързаност и затова ако
пречката бъде отстранена (продавачът купи чуждата вещ или я наследи) по силата на договора и
чл.24 собственик ще стане купувачът.
И така, предпоставките по чл.24 показват, че договорът има прехвърлително действие, което
зависи от 2 неща: вещта да е определена и да е собственост на прехвърлителя. Ако някоя от тези
предпоставки не е налице договорът остава в сила и задължението за dare тежи върху длъжника
като едно неизпълнено задължение, което за да изпълни следва да направи някакви допълнителни
действия ­ да се погрижи да придобие вещта. Има обаче случаи при които не можем да сключим
валиден договор върху чужда или бъдеща вещ. Това са случаите, когато договорът се сключва по
нотариален ред, когато нотариусът служебно следва да провери дали отчуждителят е собственик.
Затова и не можете да използвате нотариалната форма за да продадете един апартамент в строеж, а
трябва да работите с една сложна система от предварителни договори. По същият начин не можете
да продадете недвижим имот, за който нямате легитимация, дори да е ваш: например реституирали са
ви къща, но още не сте получили бележките и не можете да отидете при нотариус. Тази
невъзможност е едно усложнение, въведено чрез формата за действителност при прехвърляне на
недвижими имоти. И ако договорът за продажба на недвижим имот беше прост консенсуален договор,
или нотариусът само проверяваше подписите на страните, щяхме да сме изправени пред общото
положение, че бъдеща и чужда вещ може свободно да се продава, дарява, разменя и т.н.
Ал.2 на чл.24 се занимава с неопределността на вещта. Според този текст неопределени са
както родовите задължения, така и задълженията с право на избор. Индивидуализацията на
родовоопределени вещи, които са предмет на задължения за dare (но този принцип ще важи и за
задължения facere) е дадена общо в чл.24 ал.2 и с някой доуточнения по чл.186а при продажбата.
Текстът на чл.24 ал.2 гласи: "При договори за прехвърляне собственост върху вещи,
определени по своя род, собствеността се прехвърля, щом вещите бъдат определени по съгласие на
страните, а при липса на такова когато бъдат предадени." Имаме две хипотези. Първата изглежда
субсидиарна, но в същност е най­типичният случай ­ предаване родовоопределени вещи. Втората,
която е по­рядко срещана ­ вещта бъде определена по съгласието на страните. Тук чл.24 изпълнява
една много важна функция ­ посочва начините, по които едно родово задължение ще бъде
концентрирано с оглед възможността за изпълнение, която изисква да бъде отстранена
неопределеността и да се стигне до индивидуално определена вещ след което да се използва
принципа на ал.1.
Старият ЗЗД е приемал, че собствеността при родовоопределените вещи преминава след
тяхното определяне. Но какво значи "определени" ­ въпросът е много деликатен, защото
определянето трябва да стане ясно и без съмнения, тъй като приобретателят става собственик. (А
оттам върху него преминава и риска от случайното погиване на вещта/.
Колкото до съгласието между страните, то може да означава две неща: 1)договорът да е
посочено по какъв начин ще се извърши концентрацията и от кого; 2)последващо съгласие, към
момента на изпълнение. Субсидиарната хипотеза на "предаване" ще се приложи както когато
страните не с постигнали съгласие относно концентрацията на задължението при сключването на
договора, така и ако спорът продължава към момента на изпълнение.

11 стр.
 Да се концентрира едно задължение означава да се премахне неопределеността. На практика
това означава да се прибавят толкова белези на вещите, които да позволят да отграничим предмета
на изпълнение от всички останали вещи, които имат подобни белези.
Кой ще добави липсващите белези зависи от съгласието на страните по чл.24 ал.2, когато те се
определили как ще стане концентрацията. Това може да стане от длъжника, или от кредитора, а
може и от двамата. (Примерно длъжника може да премести ­ ако се дължат 2 буркана туршия от
многото, които се намират в мазата. Изборът може да бъде на кредитора ­ той слиза в мазето и казва:
"Искам ей тия два буркана!") Концентрацията може да се извърши и без материални действия ­ т.нар.
"мислено отделяне". Под мислено отделяне трябва да се разбира такова отделяне, при което макар да
липсват материални действия е напълно ясно за страните какво ще се изпълни и на кои вещи ще се
прехвърли собствеността. (Казвам, че ще ти дам първите две бутилки ракия на третия рафт отгоре
надолу и отляво надясно. ( Веднъж концентрирано задължението, собствеността се прехвърля
автоматично по силата на чл.24 ал.1. Т.е. веднъж концентрирано родовото задължение се превръща
в индивидуално.
Последицата от концентрацията е, че задължението се превръща в задължение за
индивидуално определена престация. Съответно собствеността преминава върху приобретателя, тъй
като вещите са определени индивидуално. Също така преминава и риска от случайното им погиване ­
рискът се носи от собственика, който вече е купувачът. Преди концентрацията рискът се носи от
продавача, който при настъпването на случайно събитие и погиване на вещта не се освобождава от
задължението да престира. Всичко това следва от правилото, че родът не погива, или ако
длъжникът (продавач) се е задължил примерно с доставянето на стоки, които той е произвел, но се
окаже че складът му е изгорял, той не се освобождава от задължението да престира вещи от същия
род, тъй като концентрацията все още не е извършена. Длъжникът по едно родово задължение
може да се освободи при случайно събитие единствено ако се окаже, че всички вещи от дадения род
са погинали.
Това виждане, застъпено от проф. Кожухаров не е съвсем правилно, защото ако се окаже, че цялата стока
на длъжника по едно родово задължение е погинала, не можем да искаме от него да търси стоки от друг
производител за да престира. Това не означава, че длъжникът ще бъде освободен от задължението си за
обезщетение, но не може да искаме от него реално престиране на вещи.

ВЪПРОС 6. АЛТЕРНАТИВНИ И ФАКУЛТАТИВНИ ПРЕСТАЦИИ.

ЗЗД не съдържа легално определение на алтернативни задължения, но такова може да бъде изведено от
разпоредбите, които уреждат техния правен режим и общите разпоредби за престациите. Можем да
дефинираме алтернативните задължения като: задължения с относително неопределено съдържание, което
се конкретизира от една от страните по облигационното отношение, от трето лице или от съда, чрез
извършването на избор между две или повече престации.
Нормативните текстове, които уреждат алтернативните задължения в ЗЗД са чл.130 ­ 132 включително,
които се намират в Общата част на закона, в раздел "особени видове задължения".
Няколко примера, за да стане ясно за какво ще говорим: Длъжникът може да поеме едно задължение по
договор, като трябва да предаде или хладилник или печка. Но не само вещи могат да бъдат предмет на
алтернативни задължения. Може да се сключи договор за наем, при който трябва да се предостави ползването
на едно или на друго помещение. Дали е възможно и лични незаместими престации да бъдат предмет на едно
алтернативно задължение? В случая не е от значение дали престациите са еквивалентни с оглед някаква
потребителска стойност ­ важното е страните да ги възприемат като такива.
Алтернативните престации трябва да се разграничават от родовоопределените престации и условните
престации. Според чл.24 ал.2 при родовоопределени престации се дължат вещи определени по своя род и
длъжникът изпада в забава ако не престира вещ, която отговаря на посочените родови белези. Общото тук е,
че и двата вида задължения възникват като относително определени (определяеми/, но се нуждаят от
допълнителна концентрация, която обикновено се прави от длъжника. Основните разлики са, че
родовоопределените престации са определени по някакви родови белези на вещта, докато при алтернативните
престации всяка вещ е индивидуално определена. Също така при родовите задължения се прави избор в
рамките на престацията, докато при алтернативните изборът е между различни вещи. Това не означава, че
родовоопределени престации не могат да бъдат предмет на алтернативни задължения ­ може да се сключи
действителен договор по който длъжника трябва да предаде или 100т цимент или 50т бетон.

стр. 12
 Трябва да се прави разлика между алтернативни престации и т.нар условни задължения. Основната
лика тук е, че изпълнението на едно условно задължение зависи от сбъдването на едно бъдещо несигурно
битие ­ т.е. не е сигурно самото задължение. Докато при алтернативните задължения задължението е
урно, но не е ясно с коя вещ ще се изпълни. Естествено за да се премахне тази неопределеност в
дължението трябва да се помисли за концентрация. Това става чрез волеизявление от едната страна
ъжника или кредитора/, от външно по отношението лице, или от съда.
Във връзка с волеизявлението се поставят няколко въпроса: Каква е същността на волеизявлението? Кой
же и кой трябва да го направи? До кого трябва да бъде отправено? Кога трябва да се направи, и какво става
се пропусне срока? Какви са последиците от това волеизявление?
Трябва да имаме пред вид, че отношенията между страните по едно облигационно отношение при което е
ворено алтернативно задължение може да се развие както нормално ­ страната, имаща право да направи
центрацията я прави ­ задължението от алтернативно става задължение за индивидуално определена
естация, но може и да се стигне до усложнения ­ страната или лицата имащи право да направят
еизявлението не направят такова.
Безспорно след като това волеизявление поражда правни последици то е едностранна сделка и за него ще
жат правилата за едностранните сделки. По особен е случаят, когато концентрацията е следвало да се
прави от трето лице и то не я е направило. Тогава изборът се прави от съда и неговото "волеизявление" вече
е едностранна сделка а акт на държавен властнически орган.
От анализа на текстовете (чл.130 и сл/.може да се види, че изборът може да бъде направен както от
ъжника или кредитора, така и от трето лице и като краен случай ­ от съда. Можем да разгледаме 2
отези: 1)още при възникване на алтернативното задължение се определя кой ще направи избора; 2)когато
що не е определено ще се следва реда по чл.130 ЗЗД, където е посочено: "Ако при едно задължение с право
избор не е определено кому е предоставен изборът, той принадлежи на длъжника."
До кого трябва да бъде отправено волеизявлението ще зависи от това кой го прави. Ако изборът е на
дитора, той трябва да уведоми длъжника и обратно. Когато изборът се прави от трето лице или от съда, то
трябва да се съобщи и на длъжника и на кредитора.
Срокът зависи от обстоятелствата ­ кой, къде и как ще направи волеизявлението за избор. Ако
то се прави от длъжника има две възможности: 1)срокът да е определен при пораждането на
алтернативното задължение ­ тогава естествено изборът трябва да се направи до изтичането му
(чл.131 ал.1/; 2)ако срок не е определен, чл.131 ал.1 казва, че изборът трябва да се направи до деня, в
който задължението трябва да се изпълни ­ до падежа. Ако изборът е на кредитора също имаме две
възможности: 1)когато срокът е определен с пораждането на задължението; 2)ако срокът не е
определен законът в чл.131 ал.2 дава възможност длъжникът да определи срок на кредитора, в
който той трябва да направи своя избор.
Как стоят нещата при третото лице? Тук хипотезите не са посочени така конкретно (чл.131 ал.3)
както при предишните два варианта. Законът говори за "определеният му срок" ­ т.е. срокът може да
бъде определен по различен начин: изрично, при пораждане на алтернативното задължение; по
искане на едната от страните по договора; или по искане и на двете страни ­ кредитор и длъжник
едновременно. Трябва да обърнем внимание и на положението на третото лице ­ на него трябва да му
е съобщено, че в еди­какъв­си срок се очаква да направи някакъв избор. Сключеният договор
(въобще възникването на облигационното отношение) поражда обвързаност между страните ­
кредитор и длъжник, но това не засяга третото лице, което е външно по отношение на договора. В
случая на него му се вменява едно задължение ­ в съответния срок да направи определено
волеизявление, което означава че то трябва да приеме това задължение ­ трябва да приеме да
направи избор. Ние не можем да го задължим да прави избор, ако то не е съгласно. А какво става,
ако третото лице не направи избор? Това е хипотезата, когато третото лице се е съгласило
(задължило) в определения срок да направи волеизявлението за избор, но не го прави. Възможно е
да носи отговорност, но не и в случаят, когато му е съобщено, че се иска от него да избира, но то не се
е съгласило, или не е отговорило нищо.
Какво става, ако страните са се уговорили трето лице да направи избор, посочили са го, но то в
един по­късен момент се отметне? В този случай следва да приложим правилото на чл.131 ал.1 ­
изборът се прави от длъжника, защото третото лице не е приело, което е равносилно на хипотезата
когато не е определено кой ще прави избор.
Друг е случаят, когато изборът не се направи в срок. Тук възможностите също са различни, в
зависимост от това кой е трябвало да избира. Ако това е бил длъжникът ­ правото на избор
преминава върху кредитора (чл.131 ал.1 края/. Обратно ­ ако изборът е бил на кредитора, преминава

13 стр.
 върху длъжника (чл.131 ал.2/. И накрая ­ ако е трябвала трето лице да избира, ще се произнесе
съдът. Това последно разрешение е дадено в чл.131 ал.3.
Трябва ли третото лице да е отказало за да премине правото на избор върху съда? Не е нужно
то да е отказало изрично или мълчаливо ­ изборът може да премине върху съда и по други причини:
например ако третото лице е починало, или е поставено под запрещение.
Кой следва да се обърне към съда? ЗЗД мълчи по въпроса, но е възможно това да направи
всяка от страните по облигационното отношение ­ и длъжникът и кредиторът.
Най­важната последица от извършеният избор е, че се премахва неопределеността на
престацията ­ извършва се концентрация. Освен това изборът е неотменяем ­ веднъж направен не
може да се променя. Законът казва, че това става тогава, когато изборът бъде съобщен на другата
страна, а когато трето лице избира ­ е съобщено на двете страни (чл.130 ал.2/. Третата важна
последица е, че след като е извършена концентрацията и е налице задължение за индивидуално
определена престация, съгласно чл.24 се прехвърля собствеността и риска.
Какво става при невъзможност на престациите? Ако е налице начална невъзможност, то няма
да имаме договор, или той няма да бъде за алтернативни престации. Интересен е вариантът, когато
невъзможността засяга само една от престациите. В този случай всичко ще зависи от волята на
страните ­ ако те биха сключили договора само за възможната престация, то договор ще има. (В
противен случай началната невъзможност на една от престациите ще бъде равносилна на
недействителност на целия договор, защото страните биха се задоволи само с алтернативно
задължение ).

ФАКУЛТАТИВНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ
Наричат се още задължения с факултативна възможност за изпълнение, или задължения с
възможност за изпълнение с нещо друго.
Длъжникът се задължава да изпълни основната престация (уговорена по договора/, но по своя
воля може да изпълни и с факултативната. Кредиторът е длъжен да приеме заместващата ­
факултативната престация, като същевременно може да иска единствено основната престация ­ само
за нея е възможно принудително изпълнение. За разлика от хипотезата на datio in solutum
факултативното изпълнение може да се осъществи и без съгласието на кредитора.
В този смисъл при начална невъзможност на основната престация задължението е
недйствително. При последваща невъзможност, при причина за която длъжникът не отговаря, той се
освобождава от задължението. Кредиторът не може да иска изпълнение на задължението върху
факултативната престация, нито компенсаторно обезщетение. Остава възможността вместо
обезщетение и без съгласието на кредитора, длъжникът да изпълни с факултативната престация,
при последваща невъзможност за която той отговаря или неизпълнение с основната престация.

МАРКОВ !!!
1. Алтернативни престации
1.1 Понятие за алтернативни задължения

Задължения, които могат да се предвидят като клауза в договора, при които съдържанието на престацията
не е напълно определено, а кредиторът може да получи един от два или повече предвидени предмета – който
бъде избран. Изборът може да принадлежи кредитора, длъжника или на трето лице.

В случая са дадени възможности за избор между няколко предмета, но в крайна сметка задължението се
изпълнява с един. Престацията е една, но съдържанието й не е напълно определено (обратно проф. А.
Калайджиев).

Алтернативните задължения са уредени в чл.130­132 ЗЗД.

1.2 Отгранчиения

стр. 14
 Няма алтернативни задължения, когато законът дава възможност на кредитора да избира: например по чл.
ЗЗД (между изпълнение и обезщетение или обезщетение вместо изпълнение); по чл.16а, ал.2 ТЗ и др.
Родово определената престация е само една, но недостатъчно определена. Използвани са родови белези и
ъзможността за избор е само в рода. Една или повече от алтернативните престации може да са родово
ределени.
При даване в изпълнение по чл.65 ЗЗД се постига ново съгласие (договор), след което няма възможност за
бор, а задължението се погасява с уговореното.
При условните задължения действието на договора е отложено. При алтернативните престации има
сигурност не дали, а какво ще бъде изпълнено.

Нормална концентрация

1 Понятие за концентрация

тстраняване състоянието на неопределеност, за да може задължението да бъде изпълнено, става чрез

нцентрация, която по същността си е едностранна сделка. Тя се извършва чрез упражняване на
еобразуващото право на избор (ius variandi) с извърнсъдебно неформално едностранно волеизявление. То
оже да бъде дадено изрично или мълчаливо. Липсата на форма и изискване за вписване на изялвението за
бор е пречка алтернативната престация да бъде вещно право върху недвижим имот. Правото се упражнява
определен в срок определен в договора, определен от длъжника (ако изборът е на кредитора) или до
дежа (ако изборът принадлежи на длъжника).

2 Страни при избора

ко не е определно кому е предоставен изборът, той по право може да бъде извършен от длъжника – чл.130,
.1 ЗЗД, като при солидарност се изисква съгласие на всички, а при невъзможност такова да бъде
стигнато – от съда.

дресат на сделката е другата страна. „Изборът става неотменяем, когато бъде съобщен на другата страна, а
о е предоставен на трето лице ­ когато бъде съобщен на двете страни. В случай, че на страната, на която
борът трябва да бъде съобщен, участвуват няколко лица, той става неотменяем, когато се съобщи на едно
тях.” – чл.130, ал.2 ЗЗД.

ко правото на избор принадлежи на длъжника и той не го упражни до определения за това срок или ако
ма такъв срок ­ до времето, когато задължението трябва да се изпълни, правото на избор преминава върху
едитора. Ако правото на избор принадлежи на кредитора и той не го упражни до определения за това срок
и ако няма такъв срок ­ до срока, който длъжникът му определи, правото на избор преминава върху
ъжника. Ако изборът е предоставен на трето лице и то не го направи в определения му срок, изборът се
ави от съда.” – чл.131 ЗЗД.

3 Действие на сделката

Волеизявлението, с което се упражнява ius variandi концентрира задължението върху една престация.
йестивето на концентрацията настъпва ex nunc, тъй като обратното действие е изключение, което трябва да
ъде специално уредено. Аналогията с условните задължения е недопустима.

б. Вещният ефект настъпва след упражняване правото на избор.

в. Ако длъжникът престира, преди третото лице да е избрало, в случай че даденото не съвпада с
избраното по­късно, той дължи другата престация, а даденото се връща обратно по чл.55 ЗЗД.
Приемането на престацията от кредитора е конклудентно извършен избор на предложеното от
длъжника.

3. Анормална концентрация – чл.132 ЗЗД

3.1 Случаи, излизащи извън рамките на хипотезата на чл.132 ЗЗД
15 стр.
 При начална невъзможност на всички престации договорът е нищожен поради невъзможен предмет –
чл.26, ал.2 ЗЗД. Ако е невъзможна само една от престациите, прилага се чл.26, ал.4 ЗЗД –
„Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и
без недействителните й части”. При невъзможност за изпълнение, настъпила след упражняване
правото на избор се прилагат правилата за невъзможното изпълнение.

3.2 Последваща невъзможност на всички престации

а. Ако изпълнението на всички престации стане невъзможно по причина, за която нито една от
страните не отговаря, договорът се прекратява.

б. Ако за невъзможността е виновен кредиторът, комуто принадлежи правото на избор, длъжникът

автоматично се освобождава и може да търси обезщетение от кредитора за понесените от него
вреди. В случай че изборът принадлежи на длъжника, длъжникът ще може да търси обезщетение за
всички задължения без едно, което длъжникът ще избере.

г. Когато невъзможността се дължи на причина, за която длъжникът е виновен, кредиторът

разполага с правата при виновна невъзможност – да развали договора и да получи компенсаторно
обезщетение, чиято стойност ще се определи от една от престациите, посочена от страната с право на
избор; да развали договора и да иска обратно даденото заедно с обезщетение за вредите; да получи
заместваща облага.

3.3 Последваща невъзможност на една или повече от престациите

а. „Ако изпълнението с един от предметите на задължението стане невъзможно поради причина, за

която не отговаря страната, която няма правото на избор, задължението остава в сила само за
останалите предмети” – чл.132, ал.2 ЗЗД.

б. „Ако за невъзможността е отговорна страната, която няма правото на избор, другата страна може
да избира: кредиторът може да избере или изпълнение с някой от възможните предмети на
задължението; или обезщетение вместо невъзможния, а длъжникът може да избере или някой от
възможните предмети на задължението и да иска обезщетение за невъзможния, или да се освободи
от задължението, като се откаже от обезщетението” – чл.132, ал.2 ЗЗД.

в. Ако невъзможността е настъпила по вина на носителя на правото на избор по арг. от чл.132 ал.1
ЗЗД кредиторът може да иска изпълнение, но дължи обезщетение за погиналите престации. Ако
правото на избор е на длъжника и по негова вина настъпи невъзможност на една или повече
престации, той може да избира между останалите предмети.

4. Факултативни престации

4.1 Понятие

Факултативните задължения не са уредени в закона, но могат да възникнат от клауза в договора.

Факултативни задължения са онези, при които дължимата престация е определена при сключване на
договора (основна престация), но е предвидена възможност длъжникът да престира нещо друго
вместо дължимото.

Другите възможности на длъжника може да не са посочени, а може да са ограничени по някакъв родов,

стойностен или друг признак. В случай, че не са, трябва да се престира нещо адекватно на целта на кредитора
(да консумира, да инвестира и т.н.). Възможно е да се уговори, че изборът принадлежи на кредитора.

4.2 Отграничения

стр. 16
 За разлика от алтернативните, при факултативните престации кредиторът може да иска само основната
есация. При невъзможност за изпълнението й отношенията се уреждат по общите правила, но ако е
новен длъжникът той може да престира нещо друго и да погаси задължението си.

За разлика от datio in solutum, при факултативните престации съгласието на кредитора за изпълнение на

що различно от дължимото е дадено предварително. То е дадено общо, а изборът какво да се изпълни
инадлежи на длъжника.

ЪПРОС 7. ПАРИЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ. ПАРИ – ПОНЯТИЕ . ОСОБЕНОСТИ НА ПАРИЧНИТЕ

АДЪЛЖЕНИЯ. ЛИХВИ.

аричните задължения могат да се разглеждат в тесен смисъл ­ като задължения за стойност, или в широк
исъл ­ задължения за индивидуално определена престация ­ когато паричните знаци се разглеждат като
мизматична ценност.

начението на паричните задължения може да се търси в няколко насоки: 1)преобладаващият брой

дължения в оборота са парични; 2)повечето задължения могат да се сведат до парични ­ неустойки,
езщетения.
Първоначално в оборота е господствала натуралната размяна, но тя създава доста неудобства. Ето защо се
ърсят вещи, които се намират и разменят лесно, като по този начин служат за всеобщ еквивалент на стойност
оглед специфичните си качества и функции. Основните функции на парите са няколко: 1)те са средство
особстващо оборота; 2)те са измерител на цена за всяка друга вещ; 3)те са средство за натрупване на
гатство ­ могат да се съхраняват, без това да намалява стойността им; 4)те са средство за заплащане на
оки и услуги.
Парите имат няколко основни свойства: Приемат се от всички участници в оборота. Качеството им не е от
ачение ­ те са еднородни. Запазват покупателната си способност без да се накърнява целостта им ­ затова
първоначално оборота се е насочил към благородните метали. Парите са делими ­ макар една монета да не
делима физически (защото така ще се изгуби стойността и/, тя се равнява на определено количество монети
друг вид. Парите могат да се употребяват продължително време без да се износват. Същевременно те са
обни за използване ­ носене и съхранение.
Най­удобни се оказват металите (и по­точно благородните) и така се появяват металните пари с висока
ътрешна стойност. По­късно започват да се секат и по­малки монети и тук се намесва държавата, която
земва тази дейност и поставя знак като защита срещу фалшификация. Първоначално парите изразяват
ъдържанието на вложеният в тях благороден метал. По­късно се появяват хартиените пари, които също
разяват своето "златно покритие", докато накрая водещ се оказва единствено отбелязаният върху
нкнотите номинал. А и самите метални пари показват множество недостатъци ­ изтъркват се и така се
малява стойността им, неудобни са за носене...Книжните пари се появяват за пръв път в Англия ­ XVII век и
ървоначално се възприемат като ценни книги на заповед (бланково джиро) ­ бижутерите дават заеми, зад
ито не стоят никакви метални пари и постепенно започват да издават банкноти с кръгли стойностти.
За удобство първите банкноти са със свободен курс и не са задължително платежно средство ­
едиторът може да ги приеме ако иска. В последствие се налагат книжните пари с несвободен ­ законен
рс. Намесва се държавата, която започва да ги издава и така те стават задължително платежно средство
то възниква и задължението за сарафите да ги обменят за метални пари при поискване. Накрая се налагат
нар. книжни пари с принудителен курс, които задължително се приемат от кредитора като законно
атежно средство без да се разменят за благородни метали. Такива в България се въвеждат за първи път
ез 1919г.
Стойността при металните пари се е определяла с оглед стойността на метала от който с изработени ­
авно според тяхното тегло. По­късно се появява и курсовата стойност на парите ­ съотношението на
змяна с други валути (дори и те да са също от благородни метали/. Накрая се затвърждава т.нар.
минална стойност ­ обозначената върху тях стойност, дадена им от закона.
Днес съществуват две теории за погасяване на парични задължения. Едната е теорията на номинализма,
оред която паричният дълг се погасява с парични знаци, от чиито номинални стойности се формира сбор.
поред втората теория ­ на валоризацията, паричният дълг се преценява в зависимост от обезценяването на
рите. С приоритет се ползва теорията на номинализма. Но за да се избегнат негативните и черти в
актиката се използват различни клаузи, които намаляват риска на кредитора при обезценяване на парите:

17 стр.
1)златна клауза ­ вече без практическо приложение; 2)клауза за чужда валута ­ плаща се в чужда валута;
3)клауза за златна/валутна стойност ­ плаща се със законното платежно средство, но привързано към чужда
валута. (При тази клауза се различават валута на дълга ­ това, за което се договаря и валута на плащането/.
Чл.10 ЗЗД не допускаше договаряне в друга валута, освен лева. Съдебната практика налага
друго разбиране (виж ТР Но 2/97 на ОСГК) използват се два аргумента: свободата на договаряне и
чл.20а ЗЗД. Ако е уговорена клауза за златна/валутна стойност, задължението се преценява към
падежа.
От 1.01.2000г действа нов Валутен закон и съответно нов валутен режим. Той внесе изменения в
ЗЗД (чл.10 ал.1) като вече паричните задължения могат да се уговарят във всякаква валута. Поставя
се въпросът, ако се уговори задължение в чужда валута това парично задължение ли е?
По чл.24 и 25 ЗБНБ законното платежно средство на територията на Р.България е българският
лев. Чуждата валута се приравнява на родовоопределени вещи с които може да се погаси дадено
задължение. Но понеже това са "неистински" родови задължения, тук не важи изискването за
престиране на вещ поне от средно качество; длъжникът не може да се освободи от задължението
поради "случайно погиване на рода", защото родът на парите не погива.
Задължения за лихви
Може да се каже, че регламентацията на лихвите у нас съдържа празнини.
Лихвата е едно акцесорно право ­ съществува дотолкова, доколкото съществува и главното
право на вземане ­ т.нар. вземане за главница. Паричните задължения обикновено имат две части:
вземане за главница и право на лихва. Вземането за лихви е акцесорно право, но това не пречи то да
се погасява с по­кратка давност от главното ­ погасителната давност за лихви е 3г.
Според икономическата им функция съществуват два вида лихви: възнаградителни и
обезщетителни, още наричани мораторни ­ лихви за забава.
Възнаградителната лихва е договорна и представлява цената на капитала ­ цената на ползване
на главницата.
Когато не се изпълни едно парично задължение навреме, тъй като парите са най­
неограниченият род това, че длъжникът не разполага с пари не го освобождава. Когато едно парично
задължение не се изпълни на падежа, можем да разглеждаме факта на неизпълнение единствено
като забавено изпълнение. (Няма как да погасим паричното задължение поради невъзможност и то
рано или късно трябва да бъде изпълнено/. Ако длъжникът е платил частично (дължал е 5лв, а е
платил 2) частично ще бъде погасен паричният дълг и за останалите 3 лв. ще бъде в положение на
забава. Оттук и идеята, че единствената форма на неизпълнение на паричните задължения е
забавеното изпълнение ­ следователно се дължи обезщетение за това, че не е било платено на
време. Обезщетението обикновено се определя съразмерно доказаните от кредитора вреди. (Това
вече е проблем ­ кредиторът трябва да докаже какви вреди е претърпял, да бъдат те оценени
парично и да му де присъди обезщетение/. Но при неизпълнението на парични задължения бихме
могли да разсъждаваме по следният начин: след като не е настъпил резултат (кредиторът не е
получил своите 5 лв/. за да обезщетим кредиторовия позитивен интерес (интересът от точното
изпълнение на договора) търсейки вредите от неизпълнението по време можем да приемем следното:
кредиторът е трябвало да получи парите си и те са му трябвали; след като длъжникът не му ги
връща, кредиторът е принуден да намери пари от друго място, а за тях ще трябва да плати лихва ­
затова длъжникът ще трябва да му върне парите плюс лихвата, която се явява претърпяна вреда. В
другият случай, когато кредиторът не се е нуждаел толкова много от пари към момента на падежа и
не е вземал заем, той се е лишил от възможността да планира този капитал на друго място и да
реализира доход. Така погледнато излиза, че кредиторът винаги губи, когато не му се плати на време
и не е излишно да улесним нещата като въведем една законна закъснителна лихва по чл.86 ЗЗД,
съгласно който: "При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпените вреди в по­висок
размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила."
Законът приема, че при неизпълнение на парично задължение кредиторът няма нужда да
доказва размера на вредите си и има право да получи обезщетение за забава в размер на законната
лихва. Т.е. вместо компенсаторно (мораторно) обезщетение (по чл. 79 ЗЗД) кредиторът получава
мораторна лихва, което го освобождава от необходимостта да доказва размера на вредите.
С оглед източникът на задължението лихвата може да бъде: договорна и законна. Договорната
лихва е уговорената между страните лихва. Законна е тази лихва, около която не е нужно да е
постигнато преди това съгласие в договора ­ тя няма нужда да се уговаря. Така мораторната лихва е

стр. 18
 законна лихва и е уредена в чл.86 ЗЗД. (От гледна точка на сегашното съсътояние на правото можем
да кажем,че моратораторна лихва по чл.86 и законна мораторна лихва са синоними/.
Когато говорим за законна лихва можем да разбираме две неща. ЗЗД под законна лихва
разбира преди всичко лихвата по чл.86. На езика на стария ЗЗД обаче терминът "законна лихва"
може да се разбира по друг начин: Законни са тези лихви, които са уговорени в допустимият от закона
размер. Незаконни в този случай ще бъдат всички лихви, които са уговорени в по­голям размер от
допустимият по закон. Така от гледна точка на стария ЗЗД ще се окаже, че незаконни лихви не се
дължат, но по днешният закон не е много ясно какво е положението.
И така, лихвите са най­малко два вида ­ едните са възнаграждение за ползване на капитала, другите са
езщетение за неизпълнението на едно парично задължение. Възнаграждение за ползване на капитала ще
дължи не само при пряк заем, а и при всяка операция на стойностно кредитиране. (Например когато
увате една вещ на изплащане. (
Режим на лихвите
Съществува разлика между режимът на лихвите в ГП и ТП. Релевантни към разглежданият въпрос са чл.
ал. 2 и 3ЗД. Ал. 1 звучи така: "Лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет. Ако
вореният размер е по­голям, той се намалява по право до този размер." Ал. 3 допълва въпросът като казва:
лихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ." Следващият релевантен текст е на чл.
0 ал. 2: "Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до
нките." Чл. 240 е от материята на заема за потребление, т.е. паричният заем.
Това са текстовете, които регламентират режима на лихвите в ОП, т.е. в ГП. От тях научаваме, че лихвите
ат да се уговарят в някакви граници и че олихвяването на изтекли лихви (т.нар. анатоцизъм) е по принцип
аничено, забранено или вкарано в рамките на наредбите на БНБ и трето ­ уговорката за плащане на лихва
бва да бъде писмена, дори тогава, когато заемът не е сключен писмено. Казано иначе в ГП договорните
ви (лихвите за възнаграждение) се дължат само ако са уговорени писмено.
В ТП нещата изглеждат малко по различно. Според чл. 294 ал. 1 ТЗ между търговци се дължи лихва, освен
е уговорено друго. (Т.е. принципът в ТП е абсолютно противоположен на този от ГП. ( Чл. 294 ал. 2 ТЗ
пълва,че лихви върху лихви се дължат само ако е уговорено ­ а в ГП имаме ограничението на чл. 10
епращащо към наредбите на БНБ!
Още един текст ­ чл. 419 ТЗ урежда договора за текуща сметка ­ ситуация, при която 2 лица, поне едното от
то е търговец (по смисъла на ТЗ) водят една сметка, чрез която да уреждат паричните си задължения.
гато самите насрещни вземания на търговците са лихвоносни, се получава една сложна лихва, която се
лжи по договори за текущи сметки дори и без това да е уговорено изрично ­ т.е. излизаме извън правилото
чл. 294!
По ЗЗД изглежда, че страните в ГП могат писмено да уговарят лихви до максималният размер, определен
МС и ако те определят по­голяма лихва, размерът и се намаля по право до законния. На пръв поглед
лежда, че това правило е антистопанско. Нещата обаче не стоят така. ГП винаги е гледало с лошо око на
варството и се е стараело да ограничи лихвите и да защити онзи заемополучател, който спешно се нуждае
пари. Собствено у нас и преди 9.09.44г. са съществували ограничения и дори е приет специален Закон
отив лихварството, в който се казва, че договорната лихва не може да надвишава определен праг. Какъв е
и праг? Да не надвишава ОЛП на БНБ с повече от 3 единици. Същият закон е фиксирал и размера на
раторната лихва.
По ЗЗД МС трябва да определя максималният размер на договорната лихва и той прави това през 1951г с
но ПМС 1238. Съгласно това разпореждане максималният процент на договорната лихва е 5.5% годишно, а
мера на мораторната ­ 6%. През 1991г това положение е изменено с ПМС Но 5 от 18.01 в следната насока:
раторната лихва се определя от ОЛП с изменение до 3 пункта, но за договорната лихва нищо не се
ва../.Т.е. към днешна дата въпреки предвидената делегация в полза на МС, няма определен максимален
мер на договорната лихва. ( Съгласно същото ПМС 5/91 лихвите по влогове, кредити и депозити се
ределят на пазарна основа в зависимост от ОЛП, без да е посочена някаква граница. Т.е. фиксирана граница
ма!
Логиката подсказва, че все пак ограничение има, тъй като договорната лихва не може да бъде по­висока от
раторната, защото това би обезсмислило обезщетителният елемент при забава. Затова в повечето случаи
ес нещата стоят така: мораторната лихва се равнява на ОЛП + 10% (съгласно едно ПМС от 94г) и при
ашното ниво на ОЛП около 5­6% мораторната лихва може да достигне до 16%, което я прави значително по
ока от ОЛП. (Не така стояха нещата през 96г., когато ОЛП беше около 300% и разликата с мораторна лихва
310% беше незначителна!/
Логиката предполага законната договорна лихва да е по­ниска от лихвата за забава, защото в противен
чай се стига до парадокса длъжникът да има интерес да изпадне в забава! Така макар че няма изрична

19 стр.
нормативна уредба, можем да приемем, че съществуват някакви пазарни механизми, според които законната
мораторна лихва се явява горната граница за договорната лихва и (макар нищо да не е казано за това) ако
уговореният размер е по­голям, той се намалява по право.
Така както в областта на общите условия съвременното българско законодателство не съдържа
ефективни средства за защита на договарящият с монополния производител, така и в областта на лихвите има
какво още да се желае...
Ал.3 на чл.10 ЗЗД посочва, че олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ.
Олихвяването на изтекли лихви е известно още като анатоцизъм, лихви върху лихви, или сложна лихва. Можем
да разграничим различни видове анатоцизъм, но в случая ще се занимаем с предварителната уговорка за лихва
върху лихви. Това е ситуацията, когато аз ви давам 5 лв. на заем, при лихва 20% на месец, като уговаряме, че
тази лихва ще се капитализира всеки месец. Така в края на първият месец вие ще ми дължите 6 лв, в края на
втория 7,20 лв и дългът продължава да се натрупва... Този предварителен периодичен анатоцизъм може да се
смята за забранен. Той е забранен още от РП, защото наистина поставя длъжника на колене. Старият ЗЗД
също е забранявал предварителният анатоцизъм, но е позволявал един последващ. Това е ситуация, когато аз
имам едно лихвоносно задължение, което обаче не погасявам на падежа. Не можейки, или не искайки да
платя, ние се договаряме че капитализираме лихвите за изтеклия период ­ по този начин се получава една нова
главница, върху която лихви ще се начисляват. Този последващ договорен анатоцизъм (който не е същински
анатоцизъм) би следвало да не се разглежда като забранен, защото представлява една обективна новация на
парично задължение.
Към днешна дата наредба за олихвяване на изтекли лихви общо взето няма. Препращането по
чл.10 ал.3 обаче кара някой автори да търсят паралел между анатоцизма (който ТП позволява при
изрична уговорка) и Наредба Nо9 на БНБ от 1997г (или предишният и вариант от 1995г/. В тази
наредба има една глава IV, озаглавена "Режим на лихвите". Според нея "балансово начислените
лихви, включително капитализираните, се отчитат като приход за съответния период" и т.н. Чл.16 на
тази наредба посочва, че банките не могат да начисляват лихви върху лихви, освен в случаите на
чл.17. Именно капитализацията на лихви по чл.17 някой автори разглеждат като уредба на
анатоцизма, съгласно чл.10 ЗЗД. Но това на е анатоцизъм. Според чл.17 банките могат да договарят
със своите клиенти капитализирането на лихви само ако са изпълнени едновременно няколко условия
(дадени по­долу в текста на наредбата/, при което чл.17 фактически урежда еднократна договорна
капитализация, която има за цел да облекчи длъжника при ликвидните му затруднения и по същество
представлява една обективна новация на задължението. (Длъжникът е изтеглил кредит, който
трябва да обслужва с периодични плащания по главницата и лихвите за съответния период. Той обаче
има ликвидни затруднения и не може да посрещне плащанията си. При това положение банката­
кредитор може да избира: или да търси изпълнение на целия заем като предварително изискуем, или
да отпусне все едно нов заем, който да покрие стария. Длъжникът не може да посрещне лихвите и
изпада в забава, при което ще дължи мораторни лихви по чл.86, които са по­високи от договорните.
При това положение той има интерес да намери пари, включително и като заем от друга банка, за да
дължи по­малката, договорна лихва. Банката­кредитор му предлага този втори заем да бъде сключен
с нея и това става по условията на чл.17 т1 до 7 на Наредба Nо9/.
Законно олихвяване на изтекли лихви имаме най­малко в една хипотеза: когато сме уговорили,
че ми давате 5лв, който трябва да върна след един месец с лихва 1лв. Но ако на падежа не платя
изпадам в забава и дължа лихва по чл.86 върху цялото парично задължение, за което съм в забава, а
това е главницата и изтеклите лихви ­ 6лв. При тази ситуация имаме законно капитализиране на
изтекла лихва. И тъй като мораторната лихва в нашето право винаги е проста, не можем да кажем, че
това е непозволен анатоцизъм, още повече, че законът изрично го допуска!
Размерът на законната мораторна лихва сега е определен в ПМС 72/94г където текстът звучи
така: "Определя от 1.09.1994г годишен размер на законната лихва за просрочени задължения както
следва: 1)в левове ­ ОЛП на БНБ за периода увеличен с 10 пункта; 2)в конвертируема валута ­ три
месечният ... увеличен с 10 пункта."/Това постановление е интересно с още нещо ­ то косвено
признава, че конвертируемите валути са пари, защото лихвите се отнасят само за пари. Нещо, което
противоречи на идеята, че пари са само законното платежно средство в страната ­ местната валута/.

МАРКОВ!!!

I. ПАРИЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ
1. Понятие и характеристика

стр. 20
 Паричните задължения са задължения, които имат за предмет плащане. Това са задължения
за стойност.

Те представляват особени родови задължения. Те могат да бъдат определени по различен

начин – в каквито и да е банкноти, в такива с установена номинална стойност или във валута.. При
паричните задължения родът наистина не може да погине, поради което те не познават нито
виновна, нито невиновна трайна обективна или субективна невъзможност за изпълнение.
Обствоятелството, че длъжникът е останал без пари, не го освобождава от отговорност – чл.81, ал.2
ЗЗД. Неизпълнението на паричното задължение е винаги забавено.

Принудителното изпълнение е пряко.

Паричното задължение е задължение за dare. По естественото си паричните задължения са

заместими и делими. Задължението може да бъде както за фактически действия (плащане в брой),
така и за правни (при безкасово плащане). Те трябва да се разграничат от задължението за
предаване на определени парични знаци с нумизматична стойност.

2. Възникване на парично задължение. Особености на парите

2.1 Възникване

Едно плащане може да бъде уговорено и да се породи като плащане на „цена”,

„възнаграждение”, „разноски”. То може да е определяемо – чрез използване на някакъв стойностен
еквивалент. Свободата на ценообразуването в някои случаи се поставя под надзор на регулаторен
орган (напр. в енергетиката).

2.2 Парите като обект на облигационнто отношение

Парите са движими вещи – заместими, потребими, неделими вещи, чиято идентификация е затруднена.
Придобиването на собственост е свързано с предаването им. Пари са движимите вещи, емитирани от БНБ и
анкционирани от държавата (левове и стотинки). Те са законно платежно средство и задължително се
риемат за плащания в пълната им номинална стойност без ограничения, доколкото не е уговорено друго
чл.25, ал.2 ЗБНБ, чл. 19 ЗЗП). Те са универсална стойност, средство за натрупване на стойност, средство за
тчетност (чл.23 ЗСч.).

Според проф. М. Павлова парите са ценна книга на приносител. Според проф. А. Калайджиев те са
фициални документи, които не материализират права. В конктекста на чл.243 НК те не са документ, а
фициален удостоверителен знак.

Парите могат да бъдат налични и безналични (електронни пари). Чуждестранната валута може да изпълнява
ъщите функции и да бъде предмет на парични задължения (напр. заем). Тя може да бъде и стока (напр.
родажба, замяна).

.3 Приницп на номинализма

Като изразител на стойността паричните знаци имат номинална стойност. Номинална е стойността,
тбелязана от емитента върху паричните знаци. Във вътрешния граждански оборот у нас е установен т.нар.
ринцип на номинализма. Длъжникът плаща редовно ако изпълни в намиращите с в обращение парични
наци, сборът от номиналните стойности на които е равен на стойността на дълга. Броят на паричните знаци
ирелевантен.

Инфлацията е причина стойността на парите постоянно да намалява, а така намалява и покупателната им

ила. Принципът на номинализма възлага риска от обезценяването на кредитора, поради което съществуват
техники за защита на кредитора. Сред уредените в закона това са: законната лихва и обезщетението (чл.86
ЗЗД); стопанската непоносимост (чл.307 ТЗ). Възможно е и наличието на уговорки в договора, които да
граничават последиците от инфлацията. Такива са индексирането на размера – според инфлацията,
инималната работна заплата и т.н.; наличие на златна или валутна клауза. Меродавна е курсовата стойност
21 стр.
към момента на падежа. С отмяната на чл.10 ал.1 ЗЗД е допустимо както уговаряне, така и плащане в чужда
валута.

3. Способи за изпълнение на паричните задължения – плащане в брой и безкасово плащане

3.1 Плащане в брой

Ако страните не са договорили друго се дължи плащане в брой. Плащането в брой е едностранна сделка, с
която се прехвърля собствеността на паричните знаци. Изисква се дееспособност и намерение за плащане –
по арг. от чл.76, чл.55, ал.2 и чл.56 ЗЗД.

3.2 Безкасово плащане (по сметка)

3.2.1 Понятие за безкасово плащане

Безкасовото плащане е система от правни сделки и действия, с които една или повече банки поемат, изменят
или прекратяват парични задължения по банкови сметки на платеца и получателя на палащането.

Безкасовото плащане представлява прехвърляне на парични средства в полза на получател въз основа на
преводно нареждане, поададено от наредител и прието от изпълняващата институция.

Безналичен превод се извършва чрез задължаване сметка на наредителя и/или заверяване сметката на
получателя.

3.2.2 Извършване на безкасово плащане

а) Плащане може да се извършва само по нареждане или предварително съгласие на титуляра до размера и
при условията, поставени от титуляра на сметката или от лицето, откриващо сметката в полза на трето лице.
Изпълняваща институция е БНБ, търговска банка, клон на чуждестранна банка или друго лице, което
извършва преводи като част от своята търговска дейност, а за безналични преводи само БНБ, търговска
банка или клон на чуждестранна банка.

б) Предполага се договор с банката, преводно нареждане и вписвания по сметките. Преводното

нареждане може да бъде писмено или в електронна форма оъ наредителя до изпълняващата
институция – за кредитен превод или за директен дебит.

в) Когато участват две или повече банки се извършва сетълмент. Сетълмент представлява
прехвърлянето на средства от сметките на банките на длъжника към банката на кредитора в БНБ.
Сетълмент се извършва само в платежната система за брутен сетълмент в реално време –
прехвърляне на суми между сетълмент­сметките на участниците окончателно, индивидуално и в
реално време след получаване на нареждането за прехвърляне. Оператор на тази система е БНБ.
Други платежни системи могат да създават лица, получили лиценз.

г) „Когато плащането става чрез задължаване и заверяване на банкова сметка, задължението

се счита за погасено със заверяване сметката на кредитора” – чл.75, ал.3 ЗЗД.

3.2.3 Форми на безкасово плащане

а) Кредитен превод – по нареждане на наредител, въз основа на което банката задължава

сметката му и прехвърля сумата посочена в нареждането, по сметка на получателя.

б) Директен дебит – платецът дава предварително съгласие преводът да се извършва

незабавно от неговаъа сметка по искане на получателя.

в) Превод с електронни платежни инструменти (банкова платежна карта, електронно банково

платежно заявление, инструменти за електронни пари).
стр. 22
 I. ЗАДЪЛЖЕНИЯ ЗА ЛИХВИ
1. Понятие и видове
1.1 Определение

Лихвата представлява акцесорно задължение, еднородно с главното, като размерът му се

определя обикновено в процент от главницата за определен период като възнаграждение или
обезщетение за ползването на пари или заместими вещи.

1.2 Характеристика

Тъй като лихвата е акцесорно задължение, възникването, изменението, прехвърлянето и

погасяването на главното, както и обезпечането на задължението за лихва се обуславя от главното.
Зависимостта е еднопосочна.

Задължението за лихва се характеризира и с относителна самостоятелност. „Когато

изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най­напред
разноските, след това лихвите и най­после главницата” – чл.76, ал.2 ЗЗД. Лихвите се погасяват с
изтичане на тригодишна давност – чл.111 ЗЗД. За лихвите може да се предяви и самостоятелен иск.
Задължението за лихва е еднородно с главното. То е периодично по принцип и най­често се определя
като процент (но е възможна и лихва с абсолютно определен размер).

1.3 Видове
а) Възнаградителна и обезщетителна лихва
Възнаградителната лихва представлява възнаграждение за ползването на пари (капитал) ли
други заместими вещи.

Възнаградителната лихва следва е различна от дивидета, който е част от членствено

правоотношение и зависи от наличието и размера на печалбата. Лихвата е задължение, чийто размер
не зависи от наличието на печалба на длъжника. Лихвата се изплаща преди разпределянето на
печалбата и следтователно – преди дивидента – чл.190, ал.2 ТЗ. Лихвата не е рента, тъй като при
рентата капиталът не се връща. Лихвата следва да се отличава и от вноските, с които се връща
самият капитал. Понякога капиталът и дължимите лихви се сумират и след това се уговаря
връщането на сумата, чрез периодични вноски, наречени анюитети.
Възнаградителната лихва може да бъде договорна. „Заемателят дължи лихва само ако това е
уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките” – чл.240, ал.2 ЗЗД. Не съществува
горна граница за размера на лихвите.

Възнаградителната лихва може да бъде и законна – за извършени плащания или понесени разноски от
редитора (като гестор – чл.61, ал.1 ЗЗД; като поръчител – чл.143, ал.1 ЗЗД; като довереник – чл.285 ЗЗД;
ато съдружник – чл.364 ЗЗД).

Мораторна лихва е лихвата, която се дърлжи при обезщетение за забава при неизпълнение на парично
адължение. Нейният размер е 10 пункта над основния лихвен процент, определен от БНБ. При задължения
ъв валута базата е тримесечният LIBOR, за съответната валута. По принцип мораторната лихва е законна.
Може да бъде и договорна, тъй като правилото на чл.86 ЗЗД е диспозитивно.

) Лихавата може да бъде договорна или законна, в зависимост от източника на задължението. Договорна е
лихвата предвидена в едностранна сделка (напр. завет). Законната лихва възниква от юридически факт
ез волеизявление ня длъжника или кредитора – чл.86 ЗЗД.

) Лихвата може да бъде постоянна и променлива – например в зависимост от основния лихвен процент.

23 стр.
2. Анатоцизъм

2.1 Понятие за анатоцизъм

Анатоцизмът представлява уговорка, с която се определя лихва върху изтекли лихви. Анатоцизмът е
различно явление от капитализирането на лихви от банките. Анатоцизмът по настоящем е забранен и
забраната е императивна. Ако съществува клауза за анатоцизъм в договора, санкцията е частична
нищожност. Анатоцизмът е допустим в отношенията между търговци – чл.294, ал.2 ТЗ.

2.2 Начисляване на различни видове лихви

Начисляване на законна възнаградителна лихва е възможно върху възнаградителна (платена от поръчител

– чл.143, ал.1) и върху мораторна (платена по менителница лихва – чл.507 ТЗ).

Начисляване на мораторна върху възнаградителна лихва е възможно при забава, като това не представлява
същински анатоцизъм.

ВЪПРОС 8. ПРЕТЕНЦИЯ, ДЪЛГ, ОТГОВОРНОСТ. ИНТЕРЕСЪТ НА КРЕДИТОРА.

1. Претенцията на кредитора (притезание, право на иск в материален смисъл)

1.1 Определение

Претенцията представлява годността на вземането да бъде принудително осъществено.

1.2 Становища.
Според едни автори претенцията представлява сътояние на вземането, според други – правомощие (част от
съдържанието му), а според трети – санкционно отношение. В. Таджер и Ж. Сталев отричат тази
конструкция – възможността за принудително осъществяване на всяко субективно право е от
публичноправен характер.

Претенцията е насочена срещу длъжника т.е. тя има гражданскоправен, а не публичноправен характер. Тази
конструкция оправдава материалноправната основателност на иска и на действията по принудително
изпълнение при съдебно реализиране на правото. По това претенцията се отличава от процесуалното право
на иск. Тя е налице от момента на изискуемост до погасяването на правото с изпълнение, до изтичане на
давностния срок или друг способ за погасяване.

2. Дълг и отговорност
2.1 Определение за дълг

Дългът (задължението) е правна обвързаност на длъжника за осъещствяване на престацията.

2.2 Понятие за отговорност

Чл. 133. Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които
имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане.

стр. 24
 Отговорността е имуществена, а не лична. Понятието за отговорност може да има различни значения:
отговорност за вреди; отговорност като пораждане на секундарни задължения за неизправната
страна в облигационното отношение.

Материалноправната същност на отговорността може да се търси в обратната страна на

претенцията. Както нея, отговорността е част от задължението или негово състояние. Длъжникът
отговаря от изискуемостта до погасяването на задължението си. Отговорността е
материалноправното основание за принудително изпълнение върху имуществото на длъжника.

[ Претенция на кредитора ] ­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­­ > [ Отговорност на длъжника ]

2.3 Дълг без отговорност и отговорност без дълг

а. Дълг без отговорност – в този случай кредиторът няма претенция, но могат да се погасят чрез
изпълнение, прихващане и др. Типичен представител на това явление са естествените права и
задължения (напр. чл.70 ал.2, чл.103 ал.2 и чл.118 ЗЗД). В друг случай отговорността не може да се
реализира при изчерпване на имуществото (активите) на длъжника.

б. Отговорност без дълг има само в ограничен вид – залог и ипотека за чужд дълг.

3. Интересът на кредитора
3.1 Понятие за интерес

Интересът обосновава целта на вземането, но не непосредствената правна цел (каузата), а

субективната цел на кредитора, произтичаща от конкретните потребности, които ще задоволи благото
предмет на вземането. Значението му е свързано с границите на упражняване на правото – чл.8 ал.2
ЗЗД. Нарушаването на тези граници води до злоупотреба с право.

3.2 Видове интерес

а. Имуществен и неимуществен
Интерсът може да бъде имуществен. Според проф. А. Калайджиев той не трябва да е незначителен
тогава е изключено договарянето или правото на обезщетяване. Но иск за 1 лев е допустим. Интерсът
може да бъде и неимуществен – научен, спортен естетически и др. Такава престация е възможна
само при договорите (арг. чл. 9 ЗЗД).

Отговорността на длъжника обаче може да бъде само имуществена. Неимуществените права и

задължения следва да се отличават както от семейните, така и от личните права и задължения.
Първите имат специфичен характер, изразяващ се в тясна връзка с морала, независимо че могат да
бъдат относителни. Личните права, които също са неимуществени, са абсолютни

б. Интересът на титуляра на вземането следва да бъде разграничен от интереса при правото на иск,
който е наличие на правен спор.

3.3 Значение на интереса

Значението на изяснаване интереса на кредитора се проявява при отграничаване на правното

от неправното (моралното) обвързване при ненаименованите договори. Според проф. А. Кожухаров
може да се договаря само ако е налице интерес, заслужаващ защита от правния ред. Според проф. А.
Калайджиев щом ЗЗД не установява граница, единствени критерии остават намерението на страните
да се обвържат правно и съобразеността на договора със закона и добрите нрави. Доц. М. Марков
отбелязва, че трябва да се има предвид и намерението на законодателя, който в някои случаи
съзнателно не е пожелал да уреди отношенията.

ПРОС 9.ИЗТОЧНИЦИ НА ОБЛИГАЦИОННИТЕ ОТНОШЕНИЯ. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА. ВИДОВЕ. 9.

ВЪЗНИКВАНЕ НА ОБЛИГАЦИОННИТЕ ОТНОШЕНИЯ. КЛАСИФИКАЦИЯ НА ИЗТОЧНИЦИТЕ.

25 стр.
 Облигационни отношения ­ правоотношения между едно лице (кредитор), което може да иска от друго
лице (длъжник) една престация.

1. Източници на облигационните отношения.

1.1. Източниците на облигационните отношения като юридически факти.

1.1.1. Източник на облигационно отношение. Източник или основание на облигационното отношение е

определен юридически факт ­ пораждането на облигационното отношение се свързва с настъпването на
юридическия факт. Следва да се прави разлика между източник на облигационното отношение и източник на
облигационното право ­ закон, обичай (чл. 4 ГПК въвежда обичая): въпреки че законът предвижда всички
юридически факти, които са източници на облигационни отношения, автоматично по силата на закона
облигационно отношение не може да възникне ­ необходим е юридически факт. Източник на облигационно
отношение е факт, който е предвиден в хипотезата на правната норма и с осъществяването му настъпват
предвидените в диспозицията на правната норма правни последици, т.е. юридическият факт (основанието за
възникване на облигационното отношение) е пряко свързан с правната норма.

1.2.1. Двойствен характер.

1) Юридическият факт е случка от действителността, с която правото свързва настъпването на правни
последици (обикновено възникване на права и задължения). Юридическият факт не само се е осъществил, но
и се знае, че е станал.
2) Правото описва фактите в хипотезата и посочва в диспозицията правните последици. В хипотезата се
съдържа не юридическият факт (осъществява се в действителността), а са посочени само релевантните
белези на юридическия факт.
Следователно, терминът “юридически факт” има двойнствен характер. Под юридически факт понякога се
разбира случката от действителността, както и съставът на хипотезата. Случката трябва да се квалифицира
(да се подведе под съответната правна норма), за да се определят правните последици ­ белезите на
конкретната случка трябва да съвпаднат с обобщеното описание на белезите в хипотезата на правната норма.

1.2. Източниците на облигационните отношения са гражданскоправни юридически факти:

1.2.1. Предполага се, че източници на облигационните отношения са гражданскоправни източници.

1) Гражданскоправните юридически факти са описани в хипотезиса на гражданскоправни норми.
2) Правоотношенията са между равнопоставени лица ­ с оглед възникването на правоотношението
страните са равнопоставени (равнопоставени не по правните последици, а по встъпването в
правоотношението).
3) Гражданскоправните юридически факти водят до гражданскоправни последици, възникват между
гражданскоправни субекти в това им качество.

1.2.2. Един конкретен юридически факт може да създаде правни последици в различни отрасли. Един
отрасъл може да използва юридически факт от друг отрасъл, за да го свърже със свои правни последици ­
понякога в облигационното право се използват факти от друг правен отрасъл (чл. 19, ал. 3 ­ съдебно решение,
факт от гражданскопроцесуалното право).
Основанията за възникване на облигационните отношения се характеризират с динамизъм и
многообразие (сделки, деликти, административни актове).

1.3. Деление на юридическите факти. Възможни са различни деления.

1.3.1. Действия, събития, факти­състояния.

1) Действия, представляващи съзнателно човешко поведение (могат да бъдат правомерни и
неправомерни, действия и постъпки).
2) Събития ­ пораждат последици, които са независими от волята на човека.
3) Юридически факти­състояния ­ има разминаване между фактически съществуващото и правното
предписание. Неоснователното обогатяване според някои е неправомерно действие, но по­скоро е правно
състояние ­ настъпило е без основание разместване на имуществени блага, без да има непозволено увреждане
(същото е и с воденето на чужда работа без пълномощие).
Някои автори поставят под съмнение делението в облигационното право на юридически факти
на действия и събития ­ събитията не създават правоотношение, а поставят в действие
стр. 26
съществуващо такова; според Попов събитията са източник на облигационни отношения, макар и
рядко.

1.3.2. Според състава на юридическия факт:

1) Прости ­ когато е достатъчен един юридически факт, пораждащ действие за определено или
неопределено лице (чек): договори; непозволено увреждане; неоснователно обогатяване;
2) Сложни: а) обикновени ­ включват юридически факти само от един отрасъл; б) смесени ­
включват юридически факти и от други отрасли (характерно е наличието на един основен
гражданскоправен ЮФ и един, който няма гражданскоправен характер ­ замяна на държавни имоти с
жилище на граждани; продажба на държавно жилище на граждани).

1.3.3. Според действието на ЮФ:

1) Правопораждащи ­ водят до възникването на субективни права и задължения (договори;
непозволено увреждане; неоснователно обогатяване).
2) Правопроменящи ­ водят до промяна в облигационното отношение (даване вместо
изпълнение; цесия; заместване в дълг).
3) Правопрекратяващи ­ водят до прекратяване на облигационното отношение (изпълнение на
задължението; опрощаване; сливане).
4) Смесено действие ­ водят до прекратяване на облигационното отношение и възникване на
ново (новация).

1.3.4. Според отрасловата принадлежност на юридическия факт:

1) На гражданското право (договори; неоснователно обогатяване; непозволено увреждане).
2) На гражданското процесуално право (влязло в сила съдебно решение по предявен иск за
сключване на окончателен договор по чл. 19, ал. 3 ЗЗД; съдебно решение, с което се уважава иск за
разваляне на двустранен договор за прехвърляне на недвижим имот по чл.87, ал. 3 ЗЗД).
3) На административното право (административният акт сам по себе си не може да доведе до
пораждане на облигационно отношение ­ необходимо е да се получи смесен фактически състав).

2. Видове източници на облигационните отношения

2.1. Класификации на източниците:

1) Според Гай всяка облигация възниква от контракт (договор) или деликт (широки категории).
2) По­късно към това двойно деление добавя “и от други фигури” (variae causaram figurae). Там
се открояват “полудоговорите” ­ неща, които приличат на договор.
3) Юстиниан. Забелязва се, че някои от задълженията, които се отнасят към variae causaram
figurae, наподобяват договорните задължения и плащането на недължимо, воденето на чужда работа
и други се обособяват в категория задължения quasi ex contractu. Допълва квазиделикт (quasi ex
delicto) ­ по­скоро за симетрия. Четворното деление остава и в Средновековието.
4) ФКГ добавя още един източник: според него задълженията могат да възникнат и без договор
по силата на закона (законът е причислен към източниците). Чл. 1 ЗЗД (отм.) определя източниците
като закон, договори, полудоговори, престъпления и полупрестъпления.

2.2. Критики към четворното и петорното деление. Общата критика към тези определения
може да се изведе от правилото, че всяка дефиниция е опасна (може да е непълна).
1) Всички задължения се опират на закона, но законът не ги поражда сам, не трябва да се
поставя сред източниците на облигационните отношения. Законът е юридически факт от друг
порядък, поражда други правни последици ­ създава норми, не задължения. Посочването на закона
сред източниците във ФГК дава да се разбере, че правото вече се развива по законодателен път ­
признава ролята на закона в признаването на юридически факти, дотогава се разчита на традицията
на римското право или на глосата (благодарение на тази традиция се появяват фикционните теории ­
според нея явлението не може да съществува, но се приема за съществуващо).
2) Квазиделикт и деликт ­ не се различават по правни последици; “квазиделикт” е неясно
понятие, създадено за симетрия. С неустановено съдържание е и понятието “квазиконтракт” ­
включват се отделни незабранени действия.

27 стр.
 3) Контракт ­ Гай разбира правомерните юридически действия; днес под договор се разбира
двустранна сделка (не само договорите са източници на облигационните отношения).

2.3. Теоретични класификации:

1) Планеол: волята на човека и законът като източници.
2) Демок: Договор, едностранна сделка, непозволени действия, квазиделикт, състояния,
описани в закона.
3) Сделки и фактически състави, с които законът свързва възникването на задължения.
4) Диков: сделки, позволени действия, които създават задължения за реституция, непозволени
действия, закон.
5) Апостолов: договорни и извъндоговорни източници.
6) Кожухаров: 1) договори (отношението възниква по волята на страните), 2) едностранни сделки, 3)
непозволено увреждане (отношенията произтичат от нарушаване на задължението да не се вреди
другиму), 4) неоснователно обогатяване (не може да има неоправдано разместване на блага), 5) гестия, 6)
други (поради семейноправна връзка ­ задължение за издръжка; от наследственоправни
разпореждания).

2.4. ЗЗД не изброява източниците на облигационните отношения. В проекта за граждански кодекс има
такова изброяване: сделки, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и други факти,
предвидени или допуснати в закона. Определението обединява договорите и едностранните сделки в
понятието “сделки”, изрично посочва два извъндоговорни източника, без да ги определя като
квазидоговори, добавя и факти, посочени в закона. Без да дава изброяване, ЗЗД определя видовете
източници в наименованията на главите: 1) договори, 2) едностранни волеизявления, 3) непозволено
увреждане, 4) неоснователно обогатяване, 5) водене чужда работа без пълномощие.

3. Източници на облигационните отношения ­ Изводи ­ юридически факти, предвидени в закона като

източник на задължения: договори (чл. 44 включва и едностранните сделки) и извъндоговорни източници
на облигационни отношения.
1) Източниците са договорни и извъндоговорни, като и двете групи са юридически факти на
гражданското право.
2) Източници на облигационните отношения могат да бъдат и негражданскоправни юридически факти (чл.
19, ал. 3 ­ съдебното решение не е юридически факт на гражданското право) ­ само когато законът
изрично го посочва. Такива източници са решението за обявяване на някого за изчезнал по чл. 8 ЗЛС
(възниква представително отношение), назначаване на настойник с административен акт
(административният акт има много по­малко значение от преди, но съществува като източник).
Апостолов е най­кратък и точен при определянето на източниците ­ договорни (договор и сделка) и
извъндоговорни (частноправни източници); другите източници са публичноправни.

ВЪПРОС 10. ОСОБЕНОСТИ НА ИЗВЪНДОГОВОРНИТЕ ИЗТОЧНИЦИ НА ОБЛИГАЦИОННИ

ОТНОШЕНИЯ.

1. Извъндоговорни източници на облигационни отношения.

1) Основните извъндоговорни източници на облигационни отношения са деликтите, неоснователното

обогатяване и гестията. Може да се намерят и други фактически състави, които да пораждат
задължения, но може да се подведат под хипотезата на някой от посочените извъндоговорни източници
(чл. 12 ЗЗД). Тези три групи имат разгърната уредба.
2) Общата особеност на тези източници е, че веднъж са частноправни, но от друга страна нямат за
централен и релевантен елемент желанието да възникнат задължения, което ги отличава от сделките.
Въпреки това не можем да кажем, че няма равнопоставеност ­ субектът проявява воля, има свободен
избор на поведение (гесторът не иска да се задължи, но свободно се заема с работата).
3) Извъндоговорните източници на облигационни отношения създават отделни видове облигационни
отношения. От тази гледна точка би следвало да се разглеждат в особената част на облигационното
право, de lege lata са уредени в общата част на ЗЗД ­ има разминаване между системата на обективното
право и системата на научната дисциплина. В проекта за граждански кодекс извъндоговорните източници
са в особената част.

стр. 28
2. Непозволено увреждане:

Общата уредба е дадена в чл. 45­54 ЗЗД.

1) Непозволеното увреждане е гражданско правонарушение, което причинява вреди, и възниква
задължение за поправяне (обезщетяване) на тези вреди. Смята се, че фактическият състав на деликта
включва 5 елемента: 1) поведение; 2) противоправност; 3) вина; 4) причинна връзка; 5) вреда. Не се
свързва с неизпълнение на предшестващо облигационно отношение ­ деликтът е извъндоговорно
нарушение, извъндоговорен източник на задължения.
2) Деликтите включват не само общия деликтен състав, но и тези състави, с които законът свързва
задължение за обезщетение ­ специални деликтни състави (чл. 12, 21). Общият (генерален) деликтен
състав е в чл. 45 ЗЗД: той е общ, защото чрез него могат да бъдат обезщетени всички деликтни вреди,
независимо от това как са предизвикани (от характера на деликта).
3) Българското право излиза от принципа на генералния деликт. Съществуват обаче и деликтни
отговорности без вина (чл. 50, 49 ЗЗД) ­ вината не е иманентно присъщ белег на непозволеното
увреждане.

4) Смисълът на тази отговорност е да обезщети причинените вреди (да облекчи потърпевшия от

носене на вредите), от тук следва и отговорността без вина.
5) Като вид юридически факт деликтът е винаги действие.

3. Неоснователно обогатяване.

Уредбата е в чл. 55­58, 59 ЗЗД ­ включва два граждански фактически състава, които пораждат
два вида задължения (последици): 1) искове по чл. 55 за дадено без основание (кондикции); 2)
субсидиарен иск за неоснователно обогатяване (чл. 59), ако другите са неприложими.
1) Уредбата излиза от идеята, че едно разместване на блага е допустимо от правния ред, но
задържането влиза в противоречие с други правни принципи.
2) Като вид юридически факт неоснователното обогатяване е по­скоро юридически факт­
състояние (обогатяването по принцип е допустимо, но задържането на придобитото не е).
3) По вид този източник е квазиконтракт от гледна точка на четворното деление, приликата е с
договора за заем (“някой трябва да върне нещо” според римските юристи).

4. Водене на чужда работа без възлагане.

Уредбата е в чл. 60­62. Формулировката в закона “без пълномощие” е в смисъл на липса на

договор за поръчка.
1) Водене на чужда работа без възлагане има, когато някой предприеме чужда работа, без да е
натоварен с нея, в интерес на собственика.
2) По вид този източник е квазиконтракт, приликата е с мандатния договор (много от
отношенията между страните следват логиката на мандатния договор).

ВЪПРОС 11. ДОГОВОР – ПОНЯТИЕ. ГРАЖДАНСКИ, ТЪРГОВСКИ И ТРУДОВИ ДОГОВОРИ.

ПРОЦЕСУАЛНИ ДОГОВОРИ. АДМИНИСТРАТИВНИ ДОГОВОРИ.

1. Договор.
1.1. Правна сделка. Облигационни отношения могат да възникнат по волята на страните ­ чрез
правна сделка. Правната сделка включва във фактическия си състав едно или няколко изявления,
насочени към установяване, изменяване или погасяване на едно правоотношение. В зависимост от
броя на волеизявленията сделката е едностранна или двустранна (договор).

1.2. Договор.

29 стр.
 1.2.1. Определение. Договорът е двустранна правна сделка ­ волеизявления на две лица,
насочени към пораждане на определени правни последици. Според Улпиан договорът е съглашение,
т. е. предполага съгласие. ЗЗД съдържа легална дефиниция в чл. 8 (от 1993 г.): Договорът е
съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка
между тях.
1) Определението не е съвсем точно ­ чрез договор не се унищожава правна връзка. Договорът
се унищожава при порок. Тази неточност се дължи на факта, че в романските правни системи не се
прави съществена разлика между нищожност и унищожаемост. “Унищожаване” е използвано в смисъл
на “прекратяване”, правната връзка се прекратява.
2) Договорът е съглашение. Обикновено всеки отделен вид договор има легална дефиниция в
съответната глава (чл. 183, ал. 1). “Съглашение” е обобщаващо понятие ­ двустранна сделка: става
въпрос за съглашение между две или повече страни, а не лица. Съглашението е съвпадане по смисъл
на двете насрещни волеизавления. Залегнал в ЗЗД е принципът на свобода на договаряне (чл. 9),
според който всеки може да сключи договор ако пожелае, с когото пожелае, да определи
съдържанието, което желае, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави. Ограничения в тази насока има в ЗЗК (да се гарантира борбата срещу монополизма),
при общите условие.
Съществено за договора според Кожухаров е: 1) наличие на две страни (Кожухаров споменава
тук забраната за договаряне сам със себе си в чл. 38, ал. 1 ­ там обаче две страни са налице, но едно
лице действа за тях); 2) взаимно адресиране на волеизявленията; 3) съвпадане на насрещни
волеизявления.

1.2.2. Същност. Договорът е сделка, двустранна сделка от гледна точка на юридическите

факти. Отношението между понятията “сделка” и “договор” е като между род и вид. Сделката е
родовото понятие, а договорът като вид сделка е двустранна правна сделка и то не защото има
просто две страни, а защото и двете страни правят волеизявления, определящи неговото съдържание
(предложение и приемане).
Договорът е характерен за цялото гражданско право, но най­голямо значение има в облигационното право
­ за да се отличава, тук се нарича облигационен договор.

1.2.3. Действие на договора.

1) Според чл. 21 ЗЗД договорът поражда действие между страните, по изключение и за трети лица (в
предвидени от закона случаи). Договорът според чл.20а има силата на закон за тези, които са го сключили,
но тук има известна неточност – ако договорът е противен на подзаконов акт, това не означава, че
подзаконовият акт ще бъде отменен (по­скоро се има предвид, че страните трябва да се съобразяват с
предвиденото в договора).
2) Договорът може да има не само обригационно действие, но и вещен ефект ­ прехвърляне или
учредяване на вещно право върху определена вещ (чл. 24, ал. 1).
3) За да бъде договорът действителен, трябва да са спазени определени условия (при хипотезите на чл. 26
няма да има действие, в другите случаи последиците могат да отпаднат с обратна сила).

2. Значение на договора.
1) Договорът е основен източник на облигационното право ­ облигационните отношения възникват най­
често въз основа на договор (правно средство за възникване, изменяване и прекратяване на облигационни
отношения).
2) Помага на страните да постигнат целите си ­ страните се обвързват свободно и уговореното между тях е
задължително. Чрез договор се задоволяват имуществените и неимуществените интереси на
гражданскоправните субекти

4.1 Граждански, търговски и трудови договори

В Облигационното право договорът е средство за моделиране на правооношенията по волята на страните.
Той е основен източник на облигационни, но и на други отношения. Търговското право регламентира
учредителните договори за търговски дружества, договори за търговско представителство, договори за
обединения на търговци, търговски сделки и др. Сусбсидиарно приложение намират правилата на ЗЗД.
Трудовото право урежда индивидуалните и колективни трудови договори. Субсидиарно приложение
намира общата уредба на договора, но подробната уредба изключва празноти. В осигурителното право

стр. 30
 съществуват специфични осигурителни договори. В здравноосигурителната система Националният рамков
договор има значението на източник на право.

4.2 Административни договори

Това са една нова категория договори, различни от договорите за взаимодействие между държавни
органи. При тях едната от страните винаги има привилегировано положение (властнически правомощия). Те
задължително съдържат изключителни клаузи в полза на привилегированата страна. Особен е и редът на
тяхното сключване. Те представляват смесен фактически състав. Последиците от административните
договори се уреждат по правилата на облигационното или търговското право. Затова административните
договори са институт на частното право, а не на административното.

4.3 Процесуални договори

В гражданския процес такива са спогодбата и арбитражното споразумение.
В наказателния процес – споразумение за прекратяване на производството.
В административния процес – споразумение на административния орган и страните, което се сключва пред
органа или пред съда (чл.20, чл.178 и др. АПК).

ЪПРОС 12. ЕДНОСТРАННИ, ДВУСТРАННИ И НЕСЪВЪРШЕНО ДВУСТРАННИ ДОГОВОРИ.

ОНСЕНСУАЛНИ, РЕАЛНИ И ФОРМАЛНИ ДОГОВОРИ. АЛЕАТОРНИ ДОГОВОРИ.

ожем да говорим за общо деление на договорите на граждански и търговски (вследствие на установяването

пълен дуализъм в частното право).

Договорите въобще се делят на едностранни, двустранни, многостранни, несъвършено двустранни. Според

оя на волеизявленията договорът е двустранна сделка.

Едностранен договор. Задължения възникват само за едната страна, права възникват за другата страна ­
дната страна е само кредитор, а другата е само длъжник (заем за послужване). Може да бъде възмезден
аем с лихва). Едностранните договори не могат да се развалят ­ при тях има особени искове, които имат
ъщия ефект.

2) Двустранен договор. Създава задължения и за двете страни (продажба). Такива са

повечето договори в облигационното право. Насрещните права и задължения се намират в отношение
на взаимна зависимост, която се проявява в две направления:
а. Връзката между задълженията е генетична ­ права и задължения възникват за едната
страна, само ако едновременно възникнат и за другата: всяка от страните се е задължила, защото и
другата се е задължила спрямо нея (задължението на едната страна е основание, causa на
задължението на другата).
б. Връзката е функционална ­ съществува до окончателното осъществяване на правните
последици (изпълнението на едното задължение зависи от изпълнението на насрещното):
а) никоя страна не може да иска изпълнение, докато не изпълни или поне не е готова да
изпълни своето задължение (всеки се е задължил, за да получи) ­ ако поиска изпълнение, ще бъде
отблъсната с възражение за неизпълнен договор, стига да не трябва да изпълни първа (чл. 90);
б) при случайна невъзможност за изпълнение задължението отпада (чл. 81, ал. 1), по право се
освобождава и другата страна (чл. 89);
в) при виновно неизпълнение другата страна може да развали договора, за да се освободи,
защото не може да получи очаквания еквивалент).
За двустранните договори важат някои особени правила: 1) развалят се поради неизпълнение
на задължението на едната страна; 2) може да се прави възражение за неизпълнен договор.
Всъщност тези правила важат за повечето договори като двустранни, така че по­скоро правилата за
едностранните се явяват особени.
Според Кожухаров това показва, че двустранните договори са винаги възмездни.

31 стр.
 3) Несъвършен двустранен договор. По изключение по едностранен договор длъжникът може
да има претенция въз основа на факти, възникнали след сключването на договора (възниква от
римското право). Заради тези извънредни искове, които могат да възникнат по някои едностранни
договори, се говори за несъвършено двустранни договори. Съвременното право допуска някои
едностранни договори да преминат в двустранни, но в този случай не се превръщат в несъвършено
двустранни (мандат). При несъвършено двустранните договори важат правилата за едностранните с
изключение на обратния иск (не правилата за двустранните ­ виж Възражение за неизпълнен
договор и Разваляне). Източникът може да се търси в деликта, в неоснователното обогатяване, но
тези договори възникват от едностранните.
4) Многостранен. Типичен договор за облигационното право е договорът за дружество
(определение в чл. 357, ал. 1 ЗЗД). Многостранността идва от еднаквите волеизявления, не от броя на
волеизявленията (при договорите волеизявленията обикновено се различават). Основната разлика
между многостранните и двустранните договори е, че при двустранните договори има различни
желания и те взаимно (тъй като са противоположни) се удовлетворяват. При многостранните
договори се казва, че волеизявленията не са насрещни, а успоредни: лицата искат едно и също нещо,
последиците за лицата са едни и същи. Според Кр. Таков при многостранния договор възникват
различни права и задължения, волеизявленията са различни (при многостранните сделки има
еднакви еднопосочни волеизявления, като най­често последиците са в чуждо имущество).

2. Възмездни и безвъзмездни договори.

Няма дефиниция в закона (има в отменения ЗЗД, чл. 5).

1) Възмезден договор. Една страна се задължава за нещо срещу неговата равноценност (отм.
ЗЗД) ­ всяка от страните договаря срещу насрещна престация. Възмездните договори излизат от
идеята за еквивалентната размяна. Еквивалентността на престациите е абстрактна ­ достатъчно е
страните да разглеждат престациите като равноценни. Според Таджер възмездни договори са тези,
при които настъпват еквивалентни промени в имуществото. Възмездни договори могат да бъдат както
двустранните, така и някои едностранни договори. Безвъзмезден двустранен договор ­ дарение с
тежест (дарението по дефиниция е безвъзмездно, но може да се разглежда като двустранен
договор). Едностранен възмезден договор ­ заем с лихва.
2) Безвъзмезден договор. Едната страна дава на другата нещо даром, но това не е съвсем
точно. Безвъзмездни са тези договори, при които има animus donandi, а не да се дава нещо без
насрещна престация (поръчителството не може да се разглежда като безвъзмезден договор ­ с оглед
на чл. 135). При безвъзмездните договори намираме намерението на едната страна да прояви
щедрост.
Говори се и за смесени договори (едновременно възмездни и безвъзмездни ­ продажба, при
която цената е половината от действителната).
3) Значение на делението.
­ Правото защитава по­добре приобретателите по възмездните договори: 1) придобилият по чл.
78 ЗС; 2) по­леки предпоставки за отмяна по чл. 135 ЗЗД за безвъзмезден договор; 3) чл. 227 ЗЗД ­
договорът е безвъзмезден и дарението може да се отмени поради непризнателност; 4) чл. 18 ЗЛС; 5)
може да се намали даденото даром, когато е накърнена запазената част на наследниците на
дарителя (чл. 30 ЗН); 6) чл. 646, ал. 2, т. 1, чл. 647 ТЗ.
­ Отговорността при безвъзмездните договори е по­лека, отколкото при възмездните: 1) дарителят не отговаря
за съдебно отстранение и недостатъци; чл. 249, ал. 1 ­ заемодателят може предсрочно да поиска вещта.

3. Комутативни и алеаторни.
На това деление е обърнал внимание чл. 6 ЗЗД (отм.) ­ договорът е случаен, когато ползата зависи от
неизвестно събитие. Критерият следва от възможността страните да преценят интереса си от договора и
неговото сключване.
1) Повечето договори са комутативни. Комутативен е договорът, когато облагата, която ще извлече всяка от
страните, е известна и определена още при сключването на договора.
2) Има и договори, при които това дали едната страна ще спечели зависи от несигурно събитие (това са
договори на шанса, на хазарта) ­ алеаторни договори (от “алея” – зар).
­ Има групи съглашения, при които се спекулира с шанса ­ правото не се занимава с тях: задълженията от облог
или от игра са естествени задължения, задълженията не са искови.

стр. 32
ма договори, които създават искови задължения ­ договори, при които облогът не е единствената причина
сключването им, имат ясна икономическа цел: от сбъдването на застрахователното събитие зависи
ъдването на последиците (изплащането на застраховката), но целта на договора не е спекулация с риска.
уги алеаторни договори са: договор за издръжка и гледане срещу прехвърляне на собтвеност, продажба на
ледство (продавачът гарантира само качеството си на наследник).
Комутативен договор може да бъде уговорен като алеаторен: продажба на зелено по обща цена (продажба
единична цена е комутативен договор).
Прави се деление на двустранни алеаторни и едностранни алеаторни договори. Събитието касае и двете
ани. Трудно е да открием алеаторен договор, при който само едната страна да зависи от шанса; такава
уация е трудно предвидима ­ престацията на едната страна е определена, на другата не е.
Алеаторният договор е възмезден ­ при безвъзмездния едната страна дава на другата нещо даром; другото
ределение не върши работа, няма елемент на еквивалентност (липсва възможност да се оцени
ивалентността на престациите).

Консенсуални, формални и реални договори с оглед на начина на сключване.

Консенсуален договор: за сключването му (за пораждането на ефекта му) е достатъчно съгласието на
аните ­ за валидността му са необходими само съвпадащите волеизявления на двете страни.
Формален договор: простото съгласие не е достатъчно за сключване, трябва да се облече в някаква форма,
се извърши определена процедура, ритуал.
Реален договор: освен съгласието е необходимо извършването на едно материално действие (най­често
едаване на вещ) ­ договорът се сключва с предаване на вещта (заем).
и формалните и реалните договори, ако е налице съгласие, а липсва някой друг елемент от фактическия
став ще имаме налице предварителен договор.
звитието на нещата е следното. В по­стари времена задълженията са се поемали ритуално, част от
дълженията се придружават от предаване на вещ (заем, влог и залог), за четири договора е достатъчно
остото съгласие. Днес повечето договори са консенсуални; в романските страни се приема, че договорите по
инцип са консенсуални, но може да има и още нещо ­ принцип на консенсуалното начало. Формата е
лючение от консенсуалното начало ­ става дума за форма за действителност. Договорите, които са
сквали форма, в романското право са много малко (т. нар. тържествени договори): ипотека, поръчителство,
рение, брачен договор. У нас нещата са малко обърнати (по­важен е предметът на задължението) ­ за много
консенсуалните договори се изисква форма: продажбата е консенсуален договор с оглед типа на договора,
в някои случаи се изисква форма с оглед на неговия предмет. Когато кажем, че един договор е
сенсуален, простото съгласие обвързва, но тройното деление се е разпаднало и можем да кажем, че
оворът е консенсуален, но формален понякога ­ може да се каже, че продажбата е консенсуален договор,
понякога е формален, от което се разбира, че не е реален.
Истински формални договори са поръчителство, ипотека, дарение. Дарението е формален договор по
диция независимо от своя предмет ­ нещата се определят от типа на сделката (от общата правна уредба), не
предмета (преди и за дарение на движими вещи се е изисквал нотариален договор).
онсенсуалните договори се противопоставят не толкова на формалните, колкото на реалните (много от
сенсуалните договори могат да се сключват и формално).
еални договори са тези, които са реални и в римското право: заем, влог, залог (обикновен; особените залози
нереални). Страните биха могли да обусловят възникването на задълженията от предаването на една вещ,
това ще бъде по­скоро условен договор (не превръща договора в реален). Реалните договори са определени
акона.

ВЪПРОС 13. СВОБОДА НА ДОГОВАРЯНЕТО. НЕНАИМЕНОВАНИ ДОГОВОРИ. КАУЗАТА В

ОБЛИГАЦИОННОТО ПРАВО. АБСТРАКТНИ СДЕЛКИ.

1. Свобода на договарянето
1.1 Същност на принципа

33 стр.
 Свободата на договарянето в облигационното право е принцип, свързан с автономията на
волята на гражданскоправните субекти. Законът го урежда в чл.9 ЗЗД като свобода да се сключи
договор със свободно определено от страните съдържание, макар и неуреден в закона. Свободата
има и други измерения: преди сключването на договор лицата могат свободно да решат – дали да
сключат изобщо договор, от какъв вид да бъде той, с кого да се договаря, кога да бъде направено
предложението и приемането, в каква форма да бъде сключен (но в рамките на закона) да бъде
сключен договорът и т.н.

1.2 Ограничения на свободата на договарянето

Нараства броят на императивните ограничения на договорната свобода. Възможно е да е
нормативно установено задължение за договаряне – за предприятия с монополно или господстващо
положение (чл.18 ЗЗК ), при задължително застраховане (чл.250 КЗ) и др. Не може да се договаря
отказ от или прехвърляне на основни права на личността.

2. Ненаименовани договори
2.1 Определение
Ненаименованите договори са тези видове договори, които не са уредени легално.

2.2 Видове ненаименовани договори

Ненаименованите договори са няколко групи:

а) На първо място те могат да бъдат съчетание от уредени договори – т.нар. комбинирани
договори (наем – изработка)

б) На вторто място за договорите, които нямат аналог (с различна от типичната насрещна

престация), се прилагат правилата за подобни задължения, както и общите правила за договорите
(напр. договорът за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка).

в) На трето място са договорите, които са били уредени в ЗЗД (отм.), но по действащото право
нито са уредени, нито са забранени (рента, секвестър, антихреза, игра и обзалог). Тяхната
допустимост се преценява с оглед съответствието им с добрите нрави.

3. Каузални и абстрактни договори

Каузалността е императивен принцип при договорите, нарушението му е свързано с нищожност
– чл.26 ал.2 ЗЗД. Приема се, че каузата е характерна само за престационните договори. Някои автори
отричат делението – Кр. Цончев, Кр. Таков.

3.1 Понятие за кауза

Каузата представлява типичната и непосредствена цел на договра. Няколко са по­често

срещаните каузи – acquirendi (да се придобие едно право); credendi (да се придобие едно вземане,
частен случай на aquirendi causa);donandi (да се прехвърли безвъзмездно имущество); novandi (да се
новира право) и др. Не е възприето отъждествяване на каузата с предмета или мотива на
задължението. Според проф. А. Калайджиев всяка от страните си има своя кауза.

Според доц. Т. Конов каузата има две различни значения:

1)на типична цел, която може да отсъства при основаните на формалното начало абстрактни
сделки и
2) на конститутивен елемент, особено при ненаименованите договори
Общото между тях е, че каузата е едно житейско, икономическо отношение, чийто правен модел
се създава с поемането на права и задължения. Каузалните договори съдържат каузата в себе си, а
абстрактните я намират отвън, в друго отношение, и затова могат да обслужват различни каузи.

стр. 34
 .2 Абстрактни договори

Абстрактността е изключение и трябва да бъде предвидена като възможност в закона. Затова тя не е

опустима при ненаименованите договори. От уредените в ЗЗД договори каузата може да бъде външна за
равоотношението са при някои от тях: цесия, поемане на дълг, опрощаване, клауза в полза на трето лице.

. Договори и клаузи на общата част

Договорите и клаузите от общата част са приложими към облигационни отношения от различни източници.

акива договори са предварителния договор, обезпечителните договори (поръчителство, залог, ипотека),

есия, поемане на дълг, новация, опрощаване, спогодба.

Клаузи на общата част са уговорка в полза на трето лице, клауза за неотговорност (или намаляване на
тговорността), неустойка и задатък, арбитражна клауза (която има процесуално значение).

. Потребителски договори

Потребителските договори представляват особена категория договори, за които в Закона за защита на

отребителите (ЗЗП) се съдържат специални правила.

Отличителен признак е особеното качество на страните – потребител и търговец, по смисъла на ЗЗП. Техен
редмет са стоки или услуги, които се придобиват за нужди на потребителя или на негови близки, а не за
родажба, производство или за упражняване на професия или занаят.

. Класификации както при сделките

Главни и акцесорни (обезпечителните) договори;

Договори на управление и разпореждане;
Престационни и организационни;
Договори с облигационно­вещно действие (транслативни), договори само с облигационноправно действие (за
олзване), договори за извършане на дейност (изработка, поръчка, влог);
Фидуциарни договори;
Привидни и прикрити договори.

ВЪПРОС 14. СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОРА.

. Сключване на договора
.1. Договорът е съглашение между две или повече лица. Да има съгласие означава да има две воли (не е
оректно да се говори за договарящи се, взаимно договарящи се, защото по този начин се създава усещане
а “договаряне сам със себе си”, което е изключено от закона ­ чл. 38). Договорът е съглашение за
ъздаване на желани последици: съгласието се постига, когато едно лице желае, предлага на друго лице да
ожелае и то пожелава ­ за да има съгласие, желанието трябва да бъде споделено, следователно
еобходими са най­малко два акта.

.2. Общата правна уредба на сключването на договорите е в чл. 13 и 14 ЗЗД: 1) разгърната в сравнение
отменения ЗЗД (само един текст); 2) модерна (Виенска конвенция ­ многословна, но не добавя нещо
азлично от ЗЗД).

.3. Съгласието се постига с два акта: оферта (предложение) и акцепт (приемане).

35 стр.
1) Волеизявлението, с което се предлага сключването и условията на един бъдещ договор, е оферта.
Страната, която предлага сключването на договора, се нарича оферент, предложител.
2) Акцептът представлява приемане на офертата. Така погледнато, акцептът трябва да може да бъде “да” ­
съгласието трябва да бъде пълно.

2. Оферта.

2.1. Изисквания към офертата. Законът не казва нищо, но могат да се изведат от правната
логика, чл. 19, ал. 2:
1) Съществени елементи. Трябва да съдържа всички съществени елементи (esentialia negotia)
на предлагания договор ­ ако не ги съдържа, не може да бъде приета с просто “да”. Може да не
съдържа всички съществени елементи, но: 1) могат да бъдат определяеми (напр. “по борсови цени”);
2) може трето лице да определи липсващата клауза (цената); 3) може другото лице да определи
(количеството); 4) може да се определя от повелителни правила на закона. В тези случаи липсата на
някой съществен елемент от офертата не води до нейната непълнота.
2) Несъществени елементи. Трябва да се посочат онези несъществени елементи (accedentalia
negotia), на които оферентът държи ­ отклоненията от диспозитивните правила на закона. Ако не
съдържа такива уговорки, договорът ще бъде сключен според диспозитивните норми на закона.
Диспозитивните норми имат функция да тълкуват или допълват неясните или непълни волеизявления
на страните (чл. 64 ­ непълна воля; чл. 72 ­ неясна воля ­ среда на месеца). Диспозитивните правила
имат за цел да улеснят страните. Страните могат да се отклонят от диспозитивния режим като
определят по­конкретно елементите на договора.
Няма пречка офертата да се направи под условие ­ договорът ще може да бъде сключен, когато
се изпълни условието.

2.2. Обвързваща сила на офертата:

1) Ако офертата бъде приета, договорът ще бъде сключен, оферентът трябва да бъде готов
да поеме задълженията, които е предложил да поеме (трябва да има animus contrahenti obligationis).
2) Оттегляемост и неоттегляемост. Офертата, която не е посочена като оферта със срок,
обвързва до пристигане на отговора. Излиза се от идеята, че съгласието произтича не само от
логическото и темпорално съответствие на офертата и акцепта, но и от пространственото им
съвпадане. Модерно разбиране: една безсрочна оферта обвързва за предполагаемия срок, който е
минимално необходим за получаване на потвърждение (чл. 13, ал. 1). Докога продължава
обвързващата сила на офертата:
А) Оферентът сам е посочил срока ­ възможно е другата страна да помисли ­ оферентът е
обвързан с този срок, другата страна има право на опция (да реши да приеме или да не приеме
офертата).
Б) Офертата няма срок ­ чл. 13, ал. 3.
а. При договор между присъстващи офертата може да бъде приета само веднага.
б. Оферта на неприсъстващ ­ обвързва за обикновено необходимия според обстоятелствата
срок, за да пристигне приемането. Според Кожухаров тук се включва: 1) времето, нужно за
пристигане на предложението; 2) нужното според обстоятелствата, практиката, естеството на
офертата, добросъвестността време, за да се обсъди предложението и да се вземе решение; 3)
времето, нужно за пристигане на отговора.
Принципът се гради на правилата на връзка чрез писма или устна връзка: критерият е дали
лицата могат да говорят едновременно или не (дали се говори симултантно или сукцесивно).
Разговарящи по телефона са присъстващи; разговарящи чрез факс, телекс, писма са отсъстващи.
Задължителната сила на предложението е установена в защита на лицето, на което се прави
предложението ­ да знае, че сключването на договора зависи само от него. Затова според чл. 13, ал. 2
Ако предложението бъде оттеглено, то няма действие, когато съобщението за оттеглянето му
пристигне преди или най­късно едновременно с предложението. В интерес на това лице е и чл. 14, ал.
2. За да се изключи задължителността на офертата, трябва да има изрично изявление (виж 2.3.).

2.3. Адресат на офертата. Офертата трябва да бъде адресирана до някой, който да може
да я приеме. Предложението се счита отправено само ако предложителят е направил всичко
стр. 36
 необходимо, за да достигне изявлението му до другото лице. За да бъде налице предложение,
изявлението трябва да представлява покана за сключване на договор (а не просто информация, че
лицето има намерение да сключи някакъв договор относно нещо).
1) Възможна ли е оферта към неопределен кръг лица. Изложена стока с цена във Франция,
Швейцария се приема за оферта; в други страни това е покана да се направи предложение. Тарифите
според чл. 290 ТЗ са покана да се направи предложение; публично обещаване на награда (чл. 368
ЗЗД). ТЗ урежда и публичното предложение (чл. 291), което обвързва предложителя, но до
изчерпване на количеството в определения срок. Разграничителният критерий между офертата и
поканата да се направи оферта е наличието или отсътвието на желание да се обвърже при приемане
­ animus contrahenti obligationis (обява във вестника е покана да се направи предложение ­
велосипедът е един, може да се продаде и на всички желаещи, но само един може да го получи,
срещу останалите ще отговаря за неизпълнение; стока с цена ­ оферта на присъстващ,
неперсонифицирана оферта ­ обвързва: смисълът е продавачът да не може да избира клиентите;
извън тези хипотези става дума за предложение за оферта).
) Проблемът дали има желание за обвързване не стои така остро при адресирани оферти ­ желанието се
редполага, когато офертата е персонифицирана (при адресирано писмо с предложение трябва да се
аправи изрична уговорка за необвързване, ако няма желание за обратното).
.4. Предложението губи силата си, ако: 1) бъде отхвърлено (молбата за продължаване на срока не е
тхвърляне ­ лицето може да приеме в срока); 2) късно пристигнало приемане при определени предпоставки
чл. 13, ал. 5 ­ виж 3.2.3.); 3) при оттегляне (чл. 13, ал. 2).

. Приемане.

.1. Същност. Адресатът на офертата може: 1) да приеме; 2) да отхвърли предложението. Изявлението

рябва да изхожда от лицето (негов представител) или от неговите наследници (ако договорът не е intuito
ersonae). Трябва да бъде отправено до предрожителя (негов представител) или до неговите наследници.

.2. Начин на приемане.

.2.1. Хипотези:
) Приемането може да бъде просто “да” ­ лицето се съгласява с условията в предложението. Има приемане,
огато няма съмнение относно съгласието за сключване на договор.
) Приемането трябва да бъде безусловно ­ не трябва да съдържа нови условия. При нови несъществени
лементи имаме отхвърляне на офертата и насрещно предложение. При предложени нови условия би имало
ключване на договора, ако другата страна (първоначалният предложител) приеме тези условия.
) Има хипотези, когато акцептът съдържа нещо допълнително ­ има приемане, но и ново предложение
предложението е за 100, отговорът е “бих купил и 200”).
.2.2. Изразяване на приемането. Има приемане, когато личи несъмнената воля за сключване на договора.
) Може лицето изрично да е заявило тази воля.
) Конклудентно сключен договор. Конклудентни действия могат да бъдат и оферта, и акцепт. Може да се
риеме с конклудентни действия ­ от тях може да се съди за решението за сключване на договора
изпращане на цената за предложената вещ). Може самият предложител да се е отказал от изрично
риемане, такова не е необходимо и когато обичайно не се очаква (Кожухаров дава пример с изпращане на
ърви брой на списанието, за което лицето се е абонирало ­ изпращането обаче не е ли изпълнение на един
ече сключен договор за абонамент).
) Мълчание. Мълчанието е липса на волеизявление, а не волеизявление, направено чрез действие
конклудентно действие). Мълчанието е приравнено на съгласие в някои случаи (чл. 16 ЗЗД ­ изменяне на
бщи условия при договори с продължително изпълнение, чл. 292 ТЗ ­ при трайни търговски отношения).
ези случаи обаче са изрично посочени; не може предложителят едностранно да определи, че ще счита
ълчанието за приемане ­ ще има непозволена намеса в чужда правна сфера.

.2.3. Действие на приемането.

) Приемането има сила, когато е пристигнало навреме.
) Усложнения при получаване на акцепта ­ приемането е изпратено навреме, но пристигне по­късно. Когато
ферентът не получи в нормалния срок отговор, има основание да сключи друг договор. Когато получи
ъсното приемане, се получава конфликт: отговорилият се надява, че договорът е сключен с него. Чл. 13, ал.
решава този конфликт в полза на изпратилия приемането ­ приемането е валидно, освен ако не се извести
еднага, че офертата е отпаднала и заявлението е закъсняло. Подобно разрешение има в BGB, Виенската
37 стр.
конвенция (чл. 22 ­ не само по отношение на всяко навреме изпратено, но късно получено приемане, но и на
всяко закъсняло приемане). С оглед на този интерес е и чл. 14, ал. 2.

3.2.3. Оттегляне на приемането ­ чл. 13, ал. 4: Приемането няма сила, ако съобщението за оттеглянето му
стигне у предложителя преди или най­късно едновременно с него (аналогично на оттегляне на
предложението).

4. Сключване на договора.

4.1. Съгласието. Съгласието представлява пълно покриване на волите на двете страни, а по правило то е
пълно покриване на предложението с приемането.
1) При това за да има сключен договор, за да се постигне съгласие то трябва да обхване не само
съществените елементи от договора, но и онези несъществени елементи, които страните смятат за важни.
2) Възможно е обаче, макар и на пръв поглед да има съгласие да няма съвпадение на волите. В
тези случаи се говори за т.нар. “скрито несъгласие”. Несъгласието е явно, когато то е безспорно и
лесно установимо от съдържанието на договора. При скритото несъгласие липсва съвпадение на
волите на страните, но това не се съзнава от тях. Скритото несъгласие също може да бъде
установено по пътя на тълкуването. Най­честият пример за скрито несъгласие е използването на
термини, в които всяка от страните влага различно съдържание (плащането става във франкове,
едната страна има предвид френски франкове, а другата ­ швейцарски и това не е уточнено).
Хипотезата на скрито несъгласие трябва да се отличава от хипотезата на на порок на волята ­ има
съгласие, договорът е сключен, но волята на едната от двете страни е опорочена (грешка, измама,
заплашване, крайна нужда). При скрито несъгласие всяка от страните влага различно съдържание
в един и същ термин, докато при грешка страните влагат или поне така са изявили воля, един и
същи смисъл в термина, те говорят за едно и също нещо, но едната от страните смята погрешно, тя
е в заблуждение, че става дума за някакво друго съдържание.

4.2. Значение на времето и мястото на сключване на договора:

4.2.1. Момент. Моментът на сключването на договора се преценява от гледна точка на теорията
за съвпадане на волеизявленията ­ договорът е сключен при съвпадане на волеизявленията.
Принципно договорът е сключен, когато е пристигнало съгласието (чл. 14, ал. 1). Проблемът не стои
при договор между присъстващи.
А) За момента на сключване на договор между отсъстващи има 4 концепции:
1) Теория на изявлението ­ поставя въпрос, на който няма отговор. Наистина има съвпадане на
волеизявленията, но липсва какъвто и да е сигурен, обективен елемент, който да внесе сигурност в
отношенията между страните, защото волеизявлението за приемане може много лесно да бъде
променено.
2) Теория на емисията ­ дава предимство от гледна точка на акцепанта, защото щом изпрати
отговора си, значи договорът е сключен; но приемането може да не пристигне. Тази концепция е
възприета в Англия относно изпратено по пощата приемане (и там възникват проблеми: когато е
объркан адресът, провилото не важи).
3) Теория на получаването: има възможност оферентът да се запознае със съдържанието на
чуждото волеизявление.
4) Теория на узнаването: от значение е моментът на запознаване с волеизявлението.
От гледна точка на оферента най­удобна е четвъртата теория, от гледна точка на акцепанта
най­удобна е първата. Първата и последната теория не се възприемат като меродавни моменти.
ЗЗД (чл. 14, ал. 1) възприема теорията на получаването. Възприемат я BGB, Виенската
конвенция, отчасти и Швейцарският кодекс. “Достигне” означава волеизявлението да е достигнало по
такъв начин, че оферентът да може да се запознае с него (при писмо ­ при получаването му; при
препоръчано писмо ­ при получаване на разписката; внасяне в канцелария ­ не се предава на лицето,
но то може да се запознае с волеизявлението). Според Швейцарския кодекс ефектът е от момента на
изпращането, но при условие, че приемането пристигне. Нашият закон всъщност получава същия
ефект.

Б) Значение на момента на сключване на договора:

1) Има връзка с проблема за действащия закон (възниква сравнително рядко).

стр. 38
 2) С оглед на момента на сключване на договора започва вещното действие за индивидуално
определена вещ (чл. 24, ал. 1).
3) Може да бъде от значение за местоизпълнението при индивидуално определена вещ (чл. 68,
ал. 1, б. б).
4) Договорът поражда своето действие от момента на сключването.
5) Моментът на сключване от значение и за броенето на сроковете.

4.2.2. Местосключване:
А) Местосключване: там, където договорът е станал перфектен. Има две възможности: или при
акцепанта, или там, където е подадена офертата. Според ЗЗД, чл. 14, ал. 3: където е направено
предложението.
Б) Значение. Има значение от гледна точка на приложимото право (закон по местосключване) и
формата на съгласието, което се определя от действащия закон. Договорът е сключен от момента,
когато е постигнато съгласието. Мястото на сключването на договора според Кожухаров може да има
значение и с оглед на мястото на изпълнение на договора (чл.68, б. “в”).

4.3. Усложнения при сключване на договора.

1) Смърт и поставяне под запрещение на страна след изпращане на приемането. Акцепантът е
приел, изявил е външно волята си, дори е изпратил съобщението, след това е изпаднал в състояние, в
което не може да изяви воля: договорът се смята за сключен (чл. 14, ал. 2). Тук изпращането
придобива голямо значение за сключването на договора. Швейцарският кодекс решава този проблем с
определянето на момента (двойното уточняване при определянето); ЗЗД решава въпроса с
допълнителни разпоредби. Смъртта може да се окаже обстоятелство, което прекратява договора,
ако задължението е intuiti personae.
2) Договорът е сключен при постигане на съгласие. Това правило важи за аморфните договори
(неформалните договори) или най­много за тези формални договори, които изискват частна писмена
форма.
и формалните договори с постигане на съгласие може да се сключи най­много предварителен договор. При
алните договори трябва да се предаде вещта.
Погрешно предадена воля (напр. чрез телеграма). Трябва да се прилагат правилата за опорочено
еизявление поради грешка ­ волеизявлението е правилно, но е предадено погрешно (както е в BGB). Трябва
се прилагат правилата за унищожаемост, не за нищожност (липса на на съгласие). У нас се приема, че в този
чай е налице нищожност, тъй като липсва съгласие (чл.26 , ал. 2).

Особени случаи на сключване на договори.

Сключване на договори по етапи, по точки. При по­сложни договори тази техника позволява да се разделят
еговорите (постига се съгласие между тези, които решават) от по­детайлната страна на отношенията
дготвя се от експерти). В нашето право липсва текст, който да урежда хипотезата на сключването на
овор на етапи, но сключването на договор на етапи може да стане, ако страните сключат специално
глашение, с което да създадат отношения при тази хипотеза ­ страните трябва да уредят, какви ще бъдат
ните задължения на всеки отделен етап, с оглед на по­нататъшното сключване на договора, ще носят ли
аква отговорност при положение, че някой от тях прекъсне сключването на договора. Ако съгласието по
овните клаузи е постигнато, но експертите стигнат до затруднения, има две възможности: 1) изготвя се
отокол за разногласията, решението се взима от тези, които сключват договора; 2) чл. 299 ТЗ ­ икономически
битраж.

Търг ­ няма обща правна уредба: 1) Търг с устно наддаване. 2) Явен търг с писмено наддаване (продажба на
движими имоти по ГПК) ­ търгът е явен, защото всеки може да се запознае с наддавателните предложения
останалите. 3) Таен търг ­ прави се само по едно предложение, не се знаят останалите. Уредбата е дадена
чл. 337 и сл. ТЗ, Наредба за търговете, ГПК. Наддаването се прави по един параметър (цена) ­ наддаване
и малонаддаване (при търг за извършване на работа). В някои случаи офертите се класират по няколко
изнака ­ търгът се нарича “конкурс” (приватизация в някои случаи, обществени поръчки.

Има случаи, в които действието на един договор от вземането на решения от частноправни субекти, но
дица техни стъпки трябва да бъдат подкрепени от колективни органи. Същата логика има и при
министративните договори: един орган решава дали да има приватизация, друг орган решава как и сключва

39 стр.
договора, като дори продава нещо, което не е негово. Договорът си е частноправен, но трябва да се мине през
административна процедура (подчинява се на правилата на административното право).

ВЪПРОС 15. ТИПОВИ ДОГОВОРИ, БЛАНКИ И ДОГОВОРИ ПРИ ОБЩИ УСЛОВИЯ.

Техника на сключване на договора. Действията трябва да бъдат добре обмислени (особено ако е нетипичен
договор). Практиката създава редица улеснения за масово сключваните договори. Те биват най­малко 3 вида:
1) договори при общи условия; 2) типови договори; 3) бланки.

1. Типови договори.
Типовите договори не са това, което са били преди 15 г. ­ нормативни актове определят задължителното
съдържание на договорите, сключвани от едно предприятие, подчинено на ведомството, издало типовия
договор. Типовият договор е отнапред разработен образец от независимо лице или организация, чиято цел е
да помогне на страните в сключването на договора. Тези договори са балансирани. Възможно е типовите
договори да бъдат създадени като бланки, които препращат към правилата на асоциацията. Бланка може да
бъде и нещо друго ­ също е разработена за улеснение, може да се нарече условно типов договор ­ нещата са
типизирани.

2. Договори при общи условия (чл. 16 ЗЗД, чл. 298 ТЗ).

1) Общите условия представляват отнапред разработени от едната страна условия: 1) договорът е кратък; 2)
общите неща са в общите условия. За разлика от бланките с правилата на асоциацията, където условията са
обективни, тук правилата са определени от контрахента. Общите условия са документ, написан предварително
като по този начин се поставя “на колене” другата страна.
2) Чл. 16 е приложим при договори между граждани, както и при потребителски сделки на търговците (за тях е
изключен ТЗ).
3) При сключване на договор при общи условия приемането е действително, ако съдържа писмено
потвърждение на общите условия ­ чл. 16, ал. 1 (за да бъде страната наистина запозната с тези условия).
4) Възможно е да има отклонение от общите условия (чл. 16, ал. 2 ЗЗД; чл. 298, ал. 2 ТЗ) ­ на практика това
може да се случи твърде рядко (общи условия при сделки между търговци). От тази гледна точка договорът
при общи условия се нарича договор за присъединяване (в хипотезите, когато няма конкурентни
производители, свободата на договаряне на лицето е твърде ограничена).
Това е причината от началото на века да се приемат закони, които да забранят включването на
определени клаузи в общите условия, създават особени изисквания на общите условия, общи условия
на нетипично място са невалидни. В България такова нещо няма. При търговци общите условия важат
и да не са подписани, стига да се знае, че търговецът сключва договор по общи условия. Трябва да
може да се установи какви са точно общите условия (заверено копие при сключването на договора,
дата).
5) Общите условия могат да бъдат изменяни (чл. 16, ал. 3) ­ могат да се отхвърлят само изрично
(аналогични са правилата на ТЗ). Общите условия няма да обвържат, ако се отхвърлят или ако
другата страна не успее да докаже, че е уведомила и няма отговор.

3. Бланкетни договори
Бланка: 1) типов договор; 2) договор с общите условия на търговеца. При оферта на бланка,
когато другата страна връща своя бланка (предлага се нещо по­различно ­ контрапредложение),
въпросът е на чии общи условия се подчинява договорът. Смята се, че предимство има този, който
последен е пратил нещо различно (може да се изведе от правилата на сключване на договора:
пристигане на приемането).
Законодателството срещу общите условия е едно ограничаване на договорната свобода. Тъй
като липсва базисното равенство между страните, трябва да има още едно ограничение в полза на по­
слабата страна. Принципът е свобода на договаряне (1), има обаче ограничена свобода на договаряне
при общи условия (2), трябва да се преферира по­слабата страна (3). Баланса, който дава законът, е
абстрактен. Само в случаите, когато винаги едната страна е по­силна, може да има префериране
(изключение от договорната свобода).

стр. 40
 ВЪПРОС 16. ПРЕДДОГОВОРНИ ОТНОШЕНИЯ

1. Проблемът.
1) Задължения възникват от сключването на един перфектен договор. До сключването на
перфектния договор обаче страните са поставени в досег, докато преговарят. При водене на
преговорите има едно доверие. При оттегляне от преговорите или сключен нищожен договор
доверието в договора е неоправдано, претърпени са вреди. Вреда: последица от съставомерно
деяние. Имуществени вреди: 1) намаляването на имуществото; 2) пропуснатата полза (пропуснатото
увеличение на имуществото).
2) Когато договорът не е сключен или е нищожен поради причина, която лежи в едната страна,
може ли другата страна да претендира обезщетяване на излъганото доверие. Римското право
отговаря положително в един случай ­ договор с невъзможен предмет (вещта е погинала към момента
на сключване на договора); през миналия век проблемът е изведен теоретично от Йеринг
(обезщетение при сключване на нищожен договор); у нас през 30­те години Кожухаров (culpa in
contrahendo); Диков (1/1932 г.).
3) Въпросът е уреден легално в чл. 12 ЗЗД: при недобросъвестно поведение страните дължат
обезщетение; специални хипотези са в чл. 28 (страната, която иска унищожението на договора е
длъжна да обезщети другата страна заради това небрежно водене на преговорите), чл. 42 ЗЗД
(другата страна не е знаела, че договаря с представител без представителна власт и затова нейните
вреди трябва да бъдат обезщетени); чл. 290, ал. 2 ТЗ.

2. Съдържание на преддоговорните отношения.

Преговарящите са длъжни да спазват едно определено поведение. Чл. 12 дава общия мащаб на
това поведение: При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да
действуват добросъвестно. Обезщетение се дължи, когато са нарушени преддоговорните
задължения. Преддоговорните отношения са насочени към сключване на един перфектен договор.
Отговорността за culpa in contrahendo не се разглежда от страна на умисъла: да се провери дали
вещта съществува, дали има представителна власт. Преддоговорни задължения:
1) Даване на информация. Трябва да се уведоми другата страна за обстоятелствата, които биха
повлияли решението й да сключи договора (напр. че колата е “втора ръка” или че предлаганата стока
няма да може да се използва по желаното от страната предназначение, или че е необходимо
изявление и на друго лице).
2) Осигуряване на необходимите условия. Всяка от страните трябва да осигури валидното
сключване на договора ­ страните взаимно трябва да си обезпечат валидността на договора.
3) Да не се прекъсват (вече умишлено) преговорите.
Тази отговорност е насочена в посока на сключването на договора.
Кожухаров прибавя и задължение за вземане на мерки да не се увредят страните при водене на
преговорите (да не ритне конят).

3. Отговорностите.

еддоговорните отношения имат значение преди всичко с оглед на причиняването на вреди на някоя от
аните и заплащането на обезщетение, в този смисъл предмет на заниманията е т.нар. преддоговорна
оворност ­ това е задължението за обезщетяването на вреди, причинени през този период.

. Фактическият състав, който поражда това задължение включва няколко елемента: 1) противоправно
едение (водене на преговори по недобросъвестен начин); 2) вреди; 3) причинна връзка; 4) вина.
.1. Поведение. Става въпрос за поведение на някоя от договарящите страни, което не е съобразено с
скването за добросъвестност. Това поведение може да бъде както действие, така и бездействие (виж 2).
.2. Вреди. С поведението си недобросъвестната страна причинява на другата вреди и трябва да ги
езщети. Вредите винаги са неблагоприятни последици, които накърняват правната сфера на увреденото
це. В най­широк обем понятието включва имуществени и неимуществени вреди. Страните дължат
41 стр.
обезщетение, въпросът е за какво. Обикновено се казва, че това е негативният договорен интерес, отговорност
за излъганото доверие при сключването на договора. Противопоставя се на интереса от изпълнението на
договора ­ позитивният интерес.
1) Позитивен интерес.
а. Позитивен интерес. Страните сключват договора, за да постигнат определен интерес. Позитивният интерес
следва от изпълнението на договора. Интересът от промяната е позитивен кредиторов интерес ­ при
неизпълнение на договора е нарушен този интерес (интересът е не само за първия резултат, но и за
последващия резултат).
б. Обезщетяване. Обезщетението в този случай трябва да замести липсващато изпълнение ­ да постави
кредитора в положението, в което би бил при изпълнението. Компенсаторно задължение на кредитора ­ т.е.
обезщетява и това, което би се постигнало при изпълнено задължение.
в. Договор и неизпълнение. За да има такова обезщетяване, трябва да има неизпълнение на задължението ­
трябва да има задължение, т. е. да има сключен договор и последиците да не са отменени с обратна сила.
2) Негативен интерес.
а. Негативен интерес. При хипотезата на негоден да задоволи определен интерес договор страната, която има
договор, негоден да задоволи нейния интерес, има необходимост от обезщетяване на негативния интерес ­
разликата между положението днес и това, което щеше да бъде днес, ако вчера не беше сключен договор или
не бяха водени преговори. Вредите от нарушен негативен интерес са вредите от несключването на един
договор, т.е. преговарящите страни са имали такова поведение, което води не само до несключване на
договора, но и до вреди, взаимосвързани с него.
б. Липса на договор. Негативният договорен интерес е нарушен винаги, когато един договор е негоден да
удовлетвори позитивния интерес: 1) договорът не е сключен; 2) договорът е нищожен; 3) договорът е
унищожен или има някаква друга причина да не породи резултата.
в. Обезщетяване. Фикцията при нищожния договор или при унищожения договор (договорът все едно не е
сключван) не променя хода на времето ­ остават разходите и пропуснатите ползи: трябва да се удовлетвори
интересът. При липса на договор има две възможности: 1) ако позитивният интерес може да се задоволи по
друг начин ­ сделка на покритие (да замести договора); 2) ако позитивният интерес е толкова специфичен и
може да се задоволи само по този начин ­ изплаща се обезщетение (интересът не може да се задоволи по
никакъв друг начин). Законът не прави разграничение между вредите (съставни части на претърпяната загуба
и пропуснатата полза).

3.1.3. Причинна връзка. Между противоправното поведение и настъпилите вреди трябва да съществува
причинна връзка ­ вредите да се пряка последица от поведението.

3.1.4. Вината. Чл.12 визира недобросъвестно водене на преговори ­ не е нужно търсенето на някакви
допълнителни критерии за противоправност. Това е виновно поведение и в двете форми на вината: умисъл и
небрежност. Съществува тезата, че отговорността по чл.12 е безвиновна. Но доминира схващането, че
отговорността е виновна. Аргументи: чл.28 (3) ЗЗД ­ в този текст изрично се говори за вина. Във връзка с
вината се поставя проблемът, какво значи липса на добросъвестност по чл.12. Терминът "добросъвестност"
има значение и на етическа категория (морална) ­ чл.63. Сравнението между чл.12 и чл.28 (3) е основание за
извода, че всяка форма на вина е релевантна (както умисъл, така и небрежност).

3.2. Характер на отговорността. Има три становища по въпроса: 1) договорна отговорност; 2) деликтна; 3)
отговорност sui generis (особена).
1) Според Йеринг отговорността е договорна: има взаимно обещание за добросъвестно водене на преговорите
(предложителят едновременно с офертата прави едно допълнително предложение за добросъвестно водене
на преговорите, което акцептантът приема с факта на започването на воденето на преговорите). При
неизпълнение има неизпълнение на предварителната уговорка, а не на несключения договор (в Германия няма
общ деликт) ­ обезщетението на вредите е последица от неизпълнението на едно вече възникнало
облигационно отношение.

2) Във Франция отговорността е деликтна. Отговорността по чл. 12 ЗЗД може да се разглежда

като извъндоговорна (деликтна) ­ у нас има особена извъндоговорна отговорност: носи се не при
предпоставките на чл. 45 ЗЗД, а на чл. 12 и другите специални хипотези. Макар и деликтна
отговорност, тя е свързана с едно поведение (макар и виновно недобросъвестно), насочено към
сключване на договор, а не към причиняване на някаква вреда.

стр. 42
 3) Отговорност sui generis ­ особен, самостоятелен вид отговорност, която не може да бъде
подведена под известните вече видове (поддържана в миналото от състави на ВС). Наистина
фактическите състави на чл.12, чл.28 (3), чл.42 уреждат особени хипотези. Но това не е
доказателство, че самата отговорност е някакъв самостоятелен вид. Отговорността е договорна и
извъндоговорна ­ трето положение няма.

3.3. Обем на отговорността по чл. 12.

3.3.1. Обезщетението за т. нар. негативни вреди е различно от обезщетението за
неизпълнение на договора.
1) Обемът на отговорността зависи от формата на вината. Според Кожухаров
обезщетението включва:
­ Ако страната е действала небрежно ­ само загубата, но не и пропуснатите ползи. Разликата
между имущественото състояние преди и след сключването на договора според Кожухаров са
негативни вреди (това е всъщност претърпяната загуба). Негативните вреди според него се дължат
при:
а. унищожаване поради грешка (чл. 28, ал. 3);
б. нищожност поради невъзможен предмет (чл. 26, ал. 2) ­ само ако страната е проявила
небрежност (и не е узнала за погиването на вещта напр.), но не и ако страната е знаела и въпреки
това е сключила договора (тук вече се обезщетявал позитивният интерес);

в. прекъсване на преговорите без достатъчно основание (не може да се стигне по­далеч поради
автономията на субектите да договарят, но тази свобода все пак не може да е основание за
причиняване на вреди).
­ Пропуснатите ползи се дължат само при умисъл. Извън посочените случаи според Кожухаров
винаги се обезщетяват позитивните вреди ­ вредите не от сключването на договора, а от неточното му
изпълнение: вреди, които се заключават в разликата в имущественото състояние на увредения преди
и след евентуално точно изпълнение. Вина при договарянето има при чл. 247 и 254 ЗЗД:
заемодателят (умишлено или небрежно не е съобщил недостатъците) и влогодателят (при незнание
за недостатъците) отговарят за вредите от скрити недостатъци на вещта. Тази форма на отговорност
е всъщност преддоговорна отговорност, тъй като тези вреди се дължат на поведение на страната в
момента на сключването на договора, а не се дължат на неизпълнение на задължение на страната по
договора. В други случаи законът предпочита отговорността поради неизпълнение (непредаване на
вещ в нужното състояние), въпреки че е проявена вина при договарянето (чл. 195, ал. 2, чл. 230, ал. 2).
Тази теза няма основание в действащото ни право. Чл. 82 ЗЗД прави подобно разграничение, но
тук става дума за границите на отговорността, а не за разграничаване на вредите на претърпени
загуби и пропуснати ползи. Формата на вината има значение, но последиците от тази форма на
вината са други и затова от чл.82 не може да се вади аргумент в полза на едно такова виждане.
2) Дължи се обезщетение за всички вреди без значение на формата на вината (умисъл или
небрежност). Това е така, защото 1) липсва специално правило ­ следователно и за хипотезата на чл.
12 се прилагат чл. 82 и 51, ал. 2; 2) тази теза най­добре защитава интереса на пострадалия.
Особеността на обезщетението се състои не в деленето на вредите на претърпени загуби и
пропуснати ползи, а в това, че целта е да се върнем икономически в положението, което би
съществувало, ако договорът не бе сключен. Можем да говорим за два вида договори, които са
засегнати от тази ситуация:
а. Договори за незаместими престации. В този случай сделка на покритие е невъзможна.
б. Възможна сделка на покритие. Когато един договор се е оказал негоден да удовлетвори
позитивния интерес, можем да търсим друг начин да го удовлетворим: продажба на друг купувач,
купуване от друг продавач. В този случай има сделка на покритие, която задоволява позитивния
интерес. Има една група договори, при които е невъзможно да се сключи сделка на покритие или тя
ще бъде много далеч: недвижим имот (може да се търси друг подобен, но ако такъв няма, интересът
остава незадоволен).
Тезата на Кожухаров би могла да се окаже вярна само в този случай, когато е невъзможна
сделка на покритие: безплодно направените разноски по сключването, други разноски (напр.
боядисване преди предаване). В другите случаи интересът може изобщо да не бъде обезщетен (ако
се дължат само разноските) ­ загубата е несъизмерима с разноските: трябва да се компенсира
загубата вследствие на излъгания договорен интерес и пропуснатата сделка на покритие. Загубата е
разликата между възможната сега сделка на покритие и първата възможна след сключването на

43 стр.
 договора (разликата в цената); може да са претърпени и други вреди (наем на склад, а стоката ще
пристигне по­късно).
Имало и теза, че обезщетението обхваща само претърпените загуби, но в закона няма такова правило, а и по
този начин лицето ще се постави в по­благоприятно положение, отколкото неизправния длъжник по един
договор или делинквентът при един деликт, което определено е несправедливо.
Според Кр. Таков разлика между отговорността за позитивни и негативни вреди ­ обезщетява се претърпяна
вреда и пропусната полза.

3.3.2. Максималната граница на обезщетяване на негативния интерес. Чл. 122, 307 BGB (122 ­ въобще за
недействителен предмет; 307 ­ договор) определят максималната граница на обезщетяване на негативния
интерес. Максималната граница на обезщетяване на негативния интерес е позитивният интерес. Понеже
имаме фактора недействителен договор, можем да искаме обезщетение: разходи, разликата между
възможната днес и първата възможна сделка, но ако не надхвърля позитивния интерес. Нищожността ни
дава една претенция за обезщетение, но ако сделката е щяла да бъде и неизгодна (освен недействителна),
това ни поставя в благоприятно положение. Позитивният интерес от недействителният договор е такъв, че
по­добре е да не бъде изпълнен: недействителността в този случай ни ползва, не могат да се искат и
разноски. У нас това правило може да се изведе от правилото за компенсация на вредите с ползите (ако са
причинени вреди, се дължи обезщетение, но ако имаме някаква полза, тя се изважда от обезщетението).

3.3.3. Съдържанието на преддоговорните задължения е насочено към сключването на действителен

договор. Не става въпрос за недобросъвестност в смисъл на умисъл, трябва да бъде положена грижа.
Отговорността трябва да бъде ограничена до предвидимите вреди, чак при умисъл да се обезщетяват всички
вреди (това е идеята на Кожухаров, макар да не я е изразил точно). Ако страната, която иска обезщетение, е
знаела за трудностите около договора, не може да иска такова (BGB, може да се изведе от чл. 28, ал. 3; чл.
42 ЗЗД).

ВЪПРОС 17. ПРЕДВАРИТЕЛЕН ДОГОВОР.

1. Обща характеристика.

1.1. Правна уредба ­ чл. 19 ЗЗД.

1.2. История. Масово не се е спазвала формата, голяма трудност е сключването на договори в нотариална
форма (поради липса на транспорт и други фактори). След 20 г. (обикновено владение) купувачът е трябвало
да стане собственик. Балканската и Междусъюзническата война водят до голяма инфлация, в резултат
купувачът остава без пари. Един предявен от продавача ревандикационен иск лесно бил уважаван ­
купувачът трябвало да върне имота, а платеното да търси отделно. Създават се много валидизационни
закони, според които писмено сключените предварителни договори за продажба на недвижим имот
прехвърлят собствеността, ако купувачът е във владение на имота и по негово искане договорът се впише
(тези норми не действат за вбъдеще). През 1947 г. се създава правило, аналогично на чл. 19, ал. 3, но то се
отнася само до предварителни договори за продажба на етаж или част от етаж. Няма обаче общо правило.
Тези причини наложиха създаването на чл. 19.

1.3. Приложно поле.

1) Чл. 19 ЗЗД представлява обща уредба за всички видове договори. С предварителен договор може да се
подготви сключването на различни окончателни договори.
­ Най­чести са предварителните договори за продажба (предимно на недвижими имоти). Според Кожухаров
т. нар. частни актове за продажба на недвижими имоти не са предварителни договори. От гледна точка
обаче на нищожността на такъв договор (според чл. 18 ЗЗД Договорите за прехвърляне на собственост или
за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт,
според чл. 26, ал. 2 Нищожни са договорите ... при които липсва ... предписана от закона форма) би могло да
се мисли за конверсия ­ превръщането му в предварителен договор (трябва да се разкрие предполагаемата
воля на страните ­ чл. 26, ал. 4: може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части). Според Кожухаров също трябва да се тълкува дали страните не са
възнамерявали да сключат впоследствие договор в предписаната форма.
стр. 44
 Предварителен договор може да има и за продажба на наследство, договор за издръжка и гледане, замяна,
аем (задължение да се даде под наем апартаментът, когато се освободи), за учредяване на вещни права,
аем, влог, залог.
) Дарение. Изключение прави договорът за дарение ­ дава се нещо веднага. Според чл. 226, ал. 1 ЗЗД
Обещанието за дарение не произвежда действие.

3) Едностранни договори. Спорно е дали при едностранните договори (влог, залог, заем) може да
се сключи предварителен договор. Ако се даде възможност да се сключват по принудителен ред,
това означава според някои автори да се превърнат във формални (те са реални ­ сключват се с
предаване на вещта; формални ­ няма нужда от предаване). Чл. 241 ЗЗД (който се е задължил да
даде заем) има предвид хипотезата на предварителен договор за заем за потребление. Попов: може
да се сключва предварителен договор при едностранните договори, но не може да се иска
сключване на окончателен договор по принудителен ред. На основанието на чл. 241
предварителните договори са разрешени и при едностранните договори. Кожухаров дава примери за
предварителни договори за заем за послужване (две библиотеки се задължават да си услужват с
книги, които има само едната) и за влог (задължение за влагане на всички парични средства по
сметка, открита от банката).

1.4. Същност и определение:

1) Когато нещата не са достигнали до сключване на окончателен договор, а страните имат
интерес да обезпечат неговото сключване, бъдещият окончателен договор се предшества от друг, с
който се поема задължение за сключване на окончателния договор. От чл. 19 ЗЗД и ГПК следва, че
предварителният договор е обещание за сключване на договор.
2) Предварителният договор е съглашение, с което две страни се споразумяват относно
уговорките на един бъдещ договор и се задължават в един по­късен момент да сключат договор.

2. Предварителен договор.

2.1. Особености:
1) Неименован договор. Може да бъде сключен за всеки друг договор без дарението ­ не може
да се даде изчерпателна уредба за всеки вид предварителен договор.
2) Поражда типизирани задължения: да се сключи един нов окончателен договор.
3) Самостоятелен договор: 1) има своя кауза, специфични задължения, които поражда; 2) начин
на изпълнение.
4) Съдържа уговорките на един бъдещ договор ­ намира се във връзка с него.
5) По правило е неформален договор, по изключение е формален, когато за действителността
на окончателния договор се изисква нотариална форма или писмена с нотариална заверка ­ формата
е писмена.

2.2. Видове. Предварителните договори биват двустранни и едностранни.

1) Едностранни. Предварителният договор, който поражда задължения да бъде сключен само
за едната страна, е едностранен (продавачът се задължава да продаде един недвижим имот по
определена цена ­ цените са изгодни и винаги може да се намери купувач). В полза на другата страна
по договорен път се установява едно право на предпочитание.
2) Двустранни. Задълженията за сключване на окончателен договор са за двете страни (не
само продавачът се задължава да продаде, но и купувачът се задължава да купи).

2.3. Предмет.

2.4. Форма. Поначало не е необходима форма, но с оглед на окончателния договор понякога

такава се изисква ­ чл. 19, ал. 1: Предварителният договор за сключване на определен окончателен
договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в
писмена форма. Предварителните договори могат да бъдат формални и неформални.
1) Формални са предварителните договори за окончателния договор се изисква нотариална
форма или писмена с нотариална заверка на подписите. Писмената форма дава достатъчна гаранция
за сериозно обмисляне.
2) Неформални.
45 стр.
 В тази връзка Кожухаров се спира на въпроса за потвърждаване на действия, извършени без
представителна власт. Необходимо е писмено пълномощие за сключване на предварителен договор за
сключване на окончателен договор, чиято форма е нотариална или писмена с нотариална заверка.
Според чл. 42, ал. 2 договорът, сключен без представителна власт, може да бъде потвърден от
лицето, от чието име е сключен, в същата форма, която е предвидена за сключване на договора;
според чл. 37 упълномощаването трябва да бъде в същата форма, която е предвидена за сключване
на договора (при нотариална форма може и писмено с нотариално заверен подпис). Според
Кожухаров при потвърждаване на предварителен договор за продажба на недвижим имот не е
необходима някаква форма, а от действията на мнимо представлявания трябва да личи воля за
потвърждаване (напр. приемане на плащане по договора).

2.5. Сключване. Предварителният договор, като всеки договор, се сключва с постигане на

съгласие между страните ­ съвпадане по смисъл на техните вореизявления.

2.6. Действителност.
1) Условия за действителност ­ общи бележки.
­ Условията за действителност на един договор са условия за действителност на предварителния договор.
­ Предварителният договор обаче подготвя сключването на окончателния, затова е валиден, само ако
окончателният може да бъде валидно сключен (ако законът не позволява сключването на окончателния
договор, нищожен ще бъде и предварителният).
2) Съществени условия. Условията за действителност на договора са условия за действителност и на
предварителния договор. Изискването на чл. 19, ал. 2 Предварителният договор трябва да съдържа уговорки
относно съществените условия на окончателния договор следва от естеството на нещата ­ предварителният
договор трябва да съдържа достатъчно данни за сключване на окончателния. В портивен слручай не би могло
да има претенция за изпълнение на задължението за сключване на окончателния договор, съответно да се
издаде съдебно решение, което да замести окончателния договор (чл. 19, ал. 3).

2.7. Действие.
1) Предварителният договор поражда типизирани задължения за сключване на договор. Възниква
задължение за сключване на договор, а не се сключва самият договор, по различни причини: 1) необходими са
различни действия за сключване на окончателен договор. 2) необходимо е купувачът да намери пари (време).
2) Предварителният договор няма вещно действие. Възможно е да се уговори, че със сключването на
предварителния договор се извършва неговото антиципирано изпълнение: нормално е вещта да се предаде
при сключването на окончателния договор или при плащане на цената, но има предварително изпълнение на
несключения окончателен договор. Възможно е да е необходимо съгласие (съпружеска имуществена общност,
съсобственост).

3. Правна същност на предварителния договор.

3.1. Правилото на чл. 19, ал. 3: Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за
сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен от момента, в който
решението влезе в законна сила. Сключен е предварителен договор, но едната страна отказва да сключи
окончателен договор.
1) Кой може да иска сключването на окончателен договор. Ако изправната страна желае изпълнение, може да
предяви иск за сключване на окончателния договор. Всяка от страните по предварителния договор може да
предяви такъв иск (и обещалият да продаде, и задължилият се да купи). Необходимо е обаче страната да бъде
изправна (да е изпълнила задълженията си).
2) Ако искът бъде уважен, съдебното решение замества окончателния договор (извъндоговорен източник).
Замества се не волеизявлението на страната, която отказва да го направи, а самият договор.
3) Усложнения:
а. Обещателят по предварителен договор не е длъжен да изповяда продажбата на недвижимия имот по
нотариален ред, ако другата страна трябва да изпълни свое насрещно задължение, а не изпълнява. Той
разполага с възражение за неизпълнен договор (чл. 90 ЗЗД). Ако такова възражение бъде противопоставено
в процес, постановява решение, заместващо договора, при условие ищецът да изпълни насрещното си
задължение. Ищецът трябва да изпълни в срок 2 седмици от влизане на решението в сила, като може да
прихваща платеното за сметка на ответника при изплащане на задълженията му към държавата. Ако
поискалата страна не е изпълнила свое задължение в двуседмичен срок по искане на ответника
стр. 46
рвоинстанционният съд обезсилва постановеното решение ­ чл. 297, ал. 2 ГПК: Ако в срока ищецът не
ълни задължението си, първоинстанционният съд, по искане на ответника, обезсилва решението.
ветникът трябва да поиска, защото може да предпочете и прякото изпълнение (напр. плащане на цената).
Съдията играе ролята на нотариус. Според чл. 482, ал. 1 ГПК При извършване на нотариален акт, с който
прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право
рху недвижим имот, нотариусът трябва да провери дали праводателят е собственик на имота. Освен това
трябва да провери дали са налице особените изисквания, които законите поставят за сключване на тия
елки. С оглед на това чл. 298, ал. 1 ГПК изисква Когато се касае за прехвърляне правото на собственост
рху недвижим имот, съдът проверява и дали са налице предпоставките за прехвърляне собствеността по
ариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота. Съдията трябва да изисква да
овери 1) дали продавачът е собственик, 2) дали няма задължения към държавата. Съдът определя
носките ­ чл.298, ал. 2 ГПК: С решението си съдът осъжда ищеца да заплати на държавата следващите се
носки по прехвърлянето на имота и нарежда да се впише възбрана върху имота за тия разноски. Решението
бва да бъде вписано, за да има сила по отношение на трети лица (чл. 115, ал. 4 ЗС). Вписването става в
стмесечен срок от постановяване на решението (чл. 115, ал. 2), по представен препис от решението (чл. 115,
2). Докато не се заплатят разноските обаче, съдията не издава препис от съдебното решение: чл. 298, ал. 3
К.
Чл. 114, б. “б” ЗС предвижда вписване на исковите молби за постановяване на решение за сключване на
нчателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот. Това правило е в
ерес на купувача­ищец. Според ЗС Придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването не
ат да се противопоставят на ищеца.
Естество на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Правото да иска сключване на окончателен договор е
естативно право, което се упражнява с конститутивен иск. Ако искът бъде уважен, решението е
ститутивно; ако не ­ установително (установява се, че не са налице предпоставките).
Според Кожухаров това е едно процесуално право (аргументация от решение на ВС ­ може да се
приложи към сключени при действието на стария ЗЗД предварителни договори).

3.2. Съпоставка на предварителния договор.

1) Оферта и предварителен договор. Офертата е едностранно волеизявление, с което се предлага
сключване на договор.
2) Незавършен фактически състав. Сключен е окончателен договор, но липсва предмет,
волеизявление, основание, форма. Предварителен договор:
3) Подготвителен договор. Сключва се обикновено при създаване на юридически лица, уговарят се
задълженията на лицата, които искат да учредят юридическото лице (кой ще подготви устав и т.н.).
4) Окончателен договор и предварителен договор. Имат едни и същи страни. Съдържание на
предварителния договор: най­важните уговорки на окончателния договор (основните задължения на
страните) ­ цена, предмет. Той е самостоятелен договор: има своя, различна кауза (задължение да се
сключи окончателен договор); каузата при окончателния договор зависи от вида договор. Форма:
съвпада при окончателните договори, за които е необходима форма.

4. Може ли да се упражни правото на задържане и при предварителен договор?

В предварителния договор могат да се уговорят задължения на страните с оглед едно антиципирано

действие на окончателния договор: със сключването на предварителния договор “продавачът”
предава владението на вещта на “купувача”, който му изплаща цената. Въз основа на тази уговорка
едната страна иска изпълнение, другата страна упражнява правото на задържане, докато първата
страна не изпълни. Правото на задържане може да се упражни само при уговорено антиципирано
действие (задължения на двете страни), най­вече при транслативни сделки.

18. ДОГОВОР В ПОЛЗА НА ТРЕТО ЛИЦЕ. ОБЕЩАВАНЕ ДЕЙСТВИЕТО НА ТРЕТО ЛИЦЕ.

1. Договор в полза на трето лице.

1.1. Принципът “всеки договаря за себе си” и отношение на третите лица към сделката.

47 стр.
 1) Принципът. Облигационното отношение поражда задължения за страните. Според чл. 21, ал. 1
ЗЗД Договорът поражда действия между страните. Когато договорът се сключва от представител,
той действа от чуждоиме и за чужда сметка и правните последици са за представлявания ­ той е
страна по договора. Поставя се въпросът дали третите лица, които не участват нито пряко, нито
косвено, имат отношение към сделката. Поначало те нямат такова отношение, но може да има
изключение.
2) Изключения ­ трети лица имат отношение към сделката: 1) третото лице може да изпълнява
задължението на длъжника въпреки противопоставянето на кредитора (чл. 73) ­ замества кредитора
и по този начин става страна по договора (отношението не се погасява); 2) сключен договор може да
рефлектира в чужд правен кръг (всички сделки са свързани с целта, която се преследва, а в някои
случаи сделките пораждат конкретно право за трето лице).
Договорът може да породи действие и спрямо трети лица, но само в предвидените в закона случаи
(чл. 21, ал. 1). В тази връзка чл. 22, ал. 1, изр. 1: Може да се договаря в полза на трето лице.
Договорът има относително действие, но по изключение могат да се породят права (не и да се
уговорят задължения) в полза на трето лице.

1.2. История и правна уредба на договора в полза на трето лице.

1) Римското право познава този договор като изключение. Възможно е дарение с тежест: при
дарението се поставя модалитет, че надареният ще издържа трето лице, посочено от дарителя, за 1
г. ­ за това трето лице се поражда едно право по волята на дарителя със съгласието на дарения.
Било е възможно да се сключи и заем при подобна хипотеза.
2) ФКГ (под влияние на Потие), чл. 1121; BGB, чл. 328­339; ШвГК, чл. 18; английското право; ЗЗД
(отм.), чл. 33 предвиждат договор в полза на трето лице.
3) ЗЗД урежда договора в полза на трето лице в чл. 22. Действащата правна уредба се запазва в
проекта за граждански кодекс.

1.3. Договор в полза на трето лице:

1) Определение. Договорът в полза на трето лице е съглашение, от което се пораждат права за лице
различно от страните по договора. Кожухаров определя договора в полза на трето лице като договор,
по който страните се съгласяват, че едно трето лице, което не участва в договора нито пряко, нито
чрез представител, ще има правото да иска изпълнението на поетото от обещателя задължение.
2) Страни. Страните по договора са уговорител (стипулант) и обещател (промитент).
3) Цел. Тези две страни имат за цел този договор да породи действие за тях и за едно трето лице
(бенефициер). Основната цел на договора в полза на трето лице е да породи право за едно трето лице.

1.4. Необходимост и приложно поле на договора в полза на трето лице. Този договор опростява
отношенията и е полезен:
1) Уговорителят сключва договор с обещателя, но уговорителят дължи на третото лице, трябва ли да се
извърши двойно изпълнение (време, разноски). По­лесно е да се избегнат подробностите и да се изпълни
направо на третото лице.
2) При това ускоряване на оборота, при възможността да се използва този договор и при застраховките
(живот, гражданска отговорност) ­ застрахователната сума се получава от третото лице.
3) Възможно е да се използва при дарение ­ напр. дареният да издържа трето лице.
Договорът в полза на трето лице се урежда от правните норми на общата част на облигационното право,
защото може да бъде клауза от съдържанието на всеки специален облигационен договор: застраховка по
живот, продажба, замяна, наем.

1.5. Предпоставки за валидност. За да се сключи договор в полза на трето лице, е необходимо:

1) Договорът трябва да е валиден. Ако е нищожен, третото лице не придобива права. Ако е унищожен, правата
отпадат с обратна сила.
2) Договарящите трябва наистина да са се съгласили да облагодетелстват едно трето лице (затова третото
лице придобива права). Уговорката да е допустима от закона, да не противоречи на добрите нрави.
3) Третото лице трябва да е определено или определяемо (родените и след сключването на договора за
застраховка към момента на настъпването на застрахователното събитие; в полза на съпругата ­ напр. отнася
се до втората съпруга). Договорната клауза в полза на трето неопределено лице не може да бъде валидна ­ то
трябва да е поне определяемо.

стр. 48
. Сключване, кауза и предмет на договора.
Сключване на договора. Съгласието трябва да се постигне между обещателя и уговарящия. Договор в полза
трето лице се сключва с оглед на основното правоотношение, което се уговаря между уговорителя и
ещателя.
ко това отношение е неформално, то и относно уговорката във връзка с третото лице няма да се изисква
рма. Ако става дума за договор с изискване за форма, договорът ще е формален. Става дума за формален
овор и с третото лице, ако се налага.
оговорът може да бъде и двустранен, и едностранен. При двустранен договор обещателят изпълнява на
тото лице, но изпълнява задължение към уговорителя. При едностранен договор обещателят предоставя
ма на третото лице; обещателят решава да надари уговорителя, а той казва, че приема дарението, но иска
отиде за трето лице.
От гледна точка на каузата договорът е поликаузален ­ каузата е поливариантна. Основание (причина на
овора): пряката и непосредствена цел, към която е насочен договорът; типична за определен тип договор.
узата се определя от това каква е основната сделка.
Предметът може да бъде вещ (прехвърляне на третото лице), ценна книга, вземане, може да се учредява
ог, ипотека в полза на третото лице.

. Сключване на договора и действие.

Двете страни постигат съгласие и с това договорът е сключен. Ако договорът е формален, съгласието е в
ответната форма.
Действие относно третото лице.
Придобиване на правата от третото лице. Виндшайд счита, че със сключване на договора в полза на трето
це за третото лице възниква автоматично съответното право, което преминава в патримониума му, преди
ри да е узнало за договора. Това се поддържа и от Кожухаров. Руската доктрина поставя под съмнение тази
рия (1912): третото лице придобива правото, след като е направило волеизявление за придобиването.
жухаров извежда придобиването на правото непосредствено от договора от това, че правото не преминава
ез патримониума на уговарящия и третото лице не е правоприемник на уговарящия: претенцията за
естиране срещу обещателя не преминава от уговарящия към третото лице, а възниква направо за него. Като
умент в подкрепа на това Кожухаров използва разпоредба на ЗЗД в областта на застраховките, аналогичен
екстът на чл. 415, ал. 2 ТЗ: Ако ползващото се лице е наследник, то има право на застрахователната сума,
ри ако се откаже от наследството ­ застрахователната сума не спада към наследството на уговорителя,
тото лице ще я получи на собствено основание и оттук правото на застрахователната сума е право,
родено направо в неговото имущество. Според П. Попов със сключването на договора за третото лице
зниква правото да приеме определеното в договора за него право ­ възниква възможност да придобие
авото. Докато се произнесе третото лице, договорът е сключен (дава възможност на третото лице да
идобие), но дотогава уговорителят може да промени и правото, и третото лице (чл. 22, ал. 1, изр. 2).

б. Отмяна на уговорката. Законът дава възможност за отмяна, но страните може да са уговорили и

неотменимост.
­ Отмяна преди приемане от третото лице. Според чл. 22, ал. 1, изр. 2 Уговорката в полза на третото
лице не може да бъде отменена, след като то е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да
се ползува от нея. До приемането на уговорката от третото лице уговорителят може да я отмени ­
неговото едностранно изявление е достатъчно. Кожухаров, изхождайки от тезата за
непосредственото придобиване, казва, че до приемането придобиването не е окончателно и при
отмяна придобитите права отпадат с обратна сила ­ придобиването е пряко, но не е окончателно и до
приемането се намира във висящо състояние.
­ Отмяна след приемане. Според П. Попов след като третото лице е направило волеизявление, че
придобива правото, то трябва да бъде ненакърняемо. Законът обаче и след като третото лице е
направило волеизявление да придобие правото, предвижда възможност и тогава да се промени и
правото, и третото лице, но само ако уговорителят е запазил правото да промени третото лице ­ чл.
22, ал. 1, изр. 3: Уговарящият може да си запази правото да отмени тази уговорка или да замени
третото лице. Би трябвало такава уговорка да не се позволява, но това са частни отношения.
3) Приемане от третото лице. С приемането от третото лице в неговия патримониум възниква правото.
Приемането може да се адресира до уговарящия или обещателя, а може и до двамата. Правото на
третото лице възниква от фактическия състав, включващ договора и волеизявлението на третото

49 стр.
 лице да приеме правото. Според Кожухаров правото възниква само от договора, а приемането само
премахва висящото състояние и води до окончателно придобиване. За изявлението на третото лице
не е необходима форма за валидност, достатъчни са и конклудентни действия (напр. цесия на
застрахователната сума). Волеизявлението на третото лице е потестативно право. То консолидира
сключения договор от гледна точна на възможността да се промени третото лице, освен ако има
допълнителна уговорка.
4) Отказ от третото лице. Третото лице може да не желае да се ползва от уговорката ­ може да се
откаже с едностранно, неформално волеизявление, адресирано до двамата. В такъв случай според
Кожухаров придобитото право отпада с обратна сила. Договорът обаче не губи силата си ­ само
трябва да бъде посочено друго ползващо се лице.

1.8. Правоотношения. Заинтересованите лица са три групи ­ бенефициер, промитент и стипулант.

Правоотношенията са три групи:
1) Отношения между страните (отношение на покритие). Действието е свързано най­напред със
задължения между страните (според договора), но цялото или част от задължение се изпълнява като
се престира на третото лице. Като страна по договора уговорителят може да предяви иск срещу
обещателя за изпълнение на задължението му. Уговорителят като страна по договора, а не
бенефициерът, може едностранно да развали договора или да иска развалянето му по съдебен ред
поради неизпълнение. И двете страни могат да искат обявяване на договора за нищожен, да искат
унищожаване, да развалят договора поради неизпълнение, да упражняват право на задържане.
2) Отношения между уговарящия и третото лице (валутно отношение). Отношенията могат да
бъдат най­различни: 1) възможно е уговарящият да иска да надари третото лице (при условията на
чл. 227 ЗЗД уговорителят ще може да иска отмяна на дарението в срок 1 г. от узнаване на
основанията); 2) може да бъде изпълнение на едно задължение (causa solvendi) на уговарящия към
третото лице; 3) възможно е уговарящият да даде заем на бенефициента посредством престацията на
обещателя.
3) Отношения между обещателя и третото лице (външно отношение).
а. Претенция за изпълнение ­ може ли третото лице да иска реално изпълнение от обещателя.
Третото лице може да предяви такава претенция не като страна по договора, а като придобило право
по него ­ искът е негов. Бенефициерът може да поставя обещателя в забава, да търси обезщетение
за вреди поради неизпълнение.

б. Възражения на обещателя. Може ли обещателят да откаже изпълнение на третото лице (да

задържи дължимото на третото лице право върху една вещ) поради неизпълнение на уговарящия ­
чл. 22, ал. 2: Обещателят може да противопостави на третото лице възраженията, които произтичат
от договора, но не и възражнията от други отношения с уговарящия. Чл. 334 BGB: всички възражения
на обещателя, които възникват от договора в полза на трето лице, могат да се направят на третото
лице. Тъй като правата на третото лице произтичат от договорна връзка между уговарящия и
обещателя, ако уговарящият не изпълни задължението си, обещателят може да откаже изпълнението
на третото лице, докато уговарящият не изпълни (уговарящият и обещателят ще бъдат осъдени да
изпълнят едновременно). Обещателят може да възрази на третото лице и че договорът е унищожаем,
ако го е сключил при грешка, измама, заплашване.
в. Разваляне (бенефициерът няма задължения), унищожаване на договора (волята му не е
опорочена) от третото лице не може да се иска (не е страна по договора).

4) Отношения между третото лице и кредиторите на уговорителя. Този договор следва да бъде считан за един
от важните договори и относно кредиторите, които могат да отменят действията на длъжника ­ чл. 22, ал. 3:
Ако договорът, от който третото лице черпи правото си, бъде отменен по иск на кредиторите на уговарящия,
третото лице е длъжно да върне само това, което уговарящият е дал по договора (виж и чл. 414, ал. 8 ТЗ).
Относно правата на кредитора да отмени действията на длъжника, които увреждат възможността кредиторът
да бъде удовлетворен (чл. 135), се приема, че тези действия могат да бъдат отменени, но в рамките на това,
което уговорителят е дал по договора: застраховка (внесени 1000 лв)­смърт на лицето (синът получава 10000
лв)­кредиторите отменят договора (получават 1000 лв).

1.9. Същност на договора. Някои считат този договор за оферта към третото лице (не става ясно защо само
едната страна може да оттегли предложението, защо само за едната страна възниква задължение, в кой
момент се поражда действие). Според други това е условна сделка. Според някои при този договор трябва да

стр. 50
приеме, че е налице една гестия (страните са гестори по отношение на третото лице). Може да се приеме, че
оворът в полза на трето лице е пример за договор с рефлексно действие, което възниква по силата на
она.

Обещаване действието на трето лице.

. Страни по договора и предмет на задължението.
Страните са обещател и кредитор.
Обещателят се задължава, че едно трето лице ще поеме задължение пред кредитора или ще извърши
ределено действие в полза на кредитора. Задължението възниква за обещателя, то е пред кредитора: с
а задължение, което е поел, обещателят не ангажира третото лице, то само ще реши. Обещанието не
ързва третото лице, обвързан е само обещатлят ­ чл. 23: Този, който е общал задължението или действието
едно трето лице, е длъжен да обезщети другата страна, ако третото лице откаже да се задължи или ако не
ърши обещаното действие ­ в сила е принципът, че всеки договаря за себе си и може да обвърже само себе

. Смисъл на задължението. Обещаването на действието на трето лице е една гаранция за кредитора, че е

зможно чрез това задължение, което е поел обещателят, да се сключи една сделка. Този договор е често
щан (напр. един от собствениците поема задължение, че и останалите собственици ще се съгласят да се
ючи договор за продажба на недвижими имоти) ­ създава известна степен на увереност за кредитора.

. Действия. Задължение възниква за обещателя, няма задължения за третото лице, което не е страна по
овора.
Обещателят е изпълнил задължението си, ако третото лице извърши уговореното действие или поеме
ещаното задължение.
При неизпълнение на това задължение, което третото лице е трябвало да поеме, отговорност носи
ещателят: 1) при договор intuito personae се дължи обезщетение; 2) при друг договор обещателят трябва сам
изпълни обещаните действия или да плати обезщетение (има право на избор). В зависимост от обещаното
езщетението има различен обем: ако е обещано поемане на задължение, вредите са от нарушен негативен
ерес, ако е обещано изпълнение, обещателят ще отговаря за неизпълнение. Обещателят се освобождава от
оворност при последваща невиновна невъзможност (напр. вещта, която е трябвало да бъде продадена,
ива).

. Отличия от поръчителството. Поръчителят отговаря за чуждо задължение (отговорността му е

словена от съществуването на задължението). Обещателят не отговаря за изпълнението на чуждо
дължение, а само за поемането му.

ПРОС 19. ИЗПЪЛНЕНИЕ – ПОНЯТИЕ. ИНТЕРЕС ОТ ИЗПЪЛНЕНИЕТО. ПРАВНА СЪЩНОСТ НА

ПЪЛНЕНИЕТО. ПРИНЦИП НА ТОЧНОТО ИЗПЪЛНЕНИЕ, ПРИНЦИП НА РЕАЛНОТО ИЗПЪЛНЕНИЕ,
ИНЦИП НА ДОБРОСЪВЕСТНОТО ИЗПЪЛНЕНИЕ.

Римските юристи са определяли изпълнението като осъществяване на дължимата престация.

пълнението е осъществяване на дължимия резултат, удовлетворяване на легитимния кредиторов интерес,
тъпване на обещаната от длъжника промяна...
Изпълнението прекратява облигационното отношение, защото промяната, осъществяването на
лжимия резултат, е целта на облигационното отношение. В този смисъл облигационното отношение е едно
еменно явление ­ то се поражда, за да се прекрати чрез изпълнение. (Но временно не бива да се възприема
о краткотрайно, защото има много облигационни отношения, които се проточват дълго във времето/.
Изпълнението е най­желаният начин за прекратяване на едно облигационно отношение.
збира се съществуват и други погасителни основания, но самото отношение се създава за да се постигне
акъв положителен резултат ­ промяна, която се явява изпълнението.
• Старият ЗЗД говори за "плащане", а не за изпълнение, под което е разбирал удовлетворяването
на кредитора. (Какъвто може би е бил и първоначалният смисъл на понятието плащане ­ от facere ­
примирявам, успокоявам/. нес под "плащане" разбираме по­скоро погасяване на едно парично
задължение. (Което не е съвсем правилно ­ етимологията на думата дава да се разбере, че става

51 стр.
 въпрос за удовлетворяване. В този смисъл терминът "плащане" може да се отнесе към всяка хипотеза
на изпълнение, а не само до паричните задължения/.
• Изпълнението ­ удовлетворяването на легитимния кредиторов интерес, може да стане по два
начина: доброволно или принудително. И в двата случая интересът на кредитора е удовлетворен и
облигационното отношение се прекратява. Доброволното изпълнение е желаният вариант и с него ще
се занимаваме по­нататък. Независимо от това ще се намесват и въпроси от принудителното
изпълнение като дълг и отговорност ­ имуществена отговорност на длъжника ­ начинът по който
можем сами, против волята на длъжника да получим едно изпълнение на задължението.
• Изпълнението е осъществяване целта на облигационното отношение. Задължението не е
самоцел ­ зад неговото изпълнение стоят икономически, а и духовни интереси на кредитора.
Изпълнението стои в основата на стабилността в оборота. (Достатъчно е да си представим едно
верижно неизпълнение ­ за да изпълните вие трябва да получите нещо от ваш длъжник, а този на
когото трябва да изпълните се нуждае от престацията за да може да изпълни той на свой ред и т.н...и
когато едно от звената в тази верига се скъса ­ някой не изпълни, провалят се очакванията на всички,
разстройва се икономиката..особено ако вземе че фалира някоя банка/.
• И тъкмо защото за кредитора изпълнението е целта на облигационното отношение (то му дава
промяната, която иска да бъде осъществена, но не може или не иска да предизвика сам) правото му
дава няколко ефективни средства за защита срещу неизпълнение ­ средства, чрез които той може да
наложи и да получи изпълнение дори против волята на длъжника/.Било то реално изпълнение, или
компенсаторно обезщетение, или реално изпълнение заедно с мораторно обезщетение../.
• Не бива да се забравя и длъжника. Той също има един съществен интерес от изпълнението,
защото така се погасява дългът му. И за него изпълнението е една стопанска (и не само стопанска)
ценност. Отчитайки този момент правото създава в полза на длъжника средствата, с които може да
наложи изпълнение, ако кредиторът не желае да го приеме. На този интерес на длъжника отговаря
институтът на забавата на кредитора, уреден в ЗЗД чл.95­98.
• От изпълнението могат да имат интерес и трети лица и това е така поне в три хипотези:
Изпълнението погасява не само дълга, но и обезпеченията (лични или реални) дадени от трети лица.
Тяхното правно състояние е зависимо от съществуването на дълга и те имат интерес от
изпълнението на задължението защото така ще отпаднат и обезпеченията, които те са дали. Това е
причината законът да позволи трети лица да могат да изпълнят вместо длъжника. И не само това ­
когато третите лица имат правен интерес от изпълнението на задължението и престират вместо
длъжника, законът предвижда те да встъпят в правата на "удовлетворения кредитор" ­ т.нар.
суброгация, уредена в чл.74 ЗЗД.
• Интерес от изпълнението могат да имат не само третите лица, които са обезпечили дълга, но и
тези, които имат интерес от десезирането на кредитора. Например кредиторът е предявил иск по
чл.135 и е създал ситуация на относителна недействителност прямо него. Ако третото лице, с което
длъжникът е договарял, иска да запази за себе си престацията и да изключи недействителността на
сделката спрямо кредитора, може да "десезира" кредитора като изпълни вместо длъжника. (При това
положение кредиторът престава да бъде кредитор и сделката повече няма по отношение на кого да
бъде недействителна/. По същият начин стоят нещата, когато е запорирано едно вземане или има
обезпечителен или изпълнителен запор върху вещ ­ прехвърлянето на подобна вещ е относително
недействително спрямо взискателите и ако трето лице иска да получи вещта, трябва да плати на
взискателите ­ да ги десезира.
• Съществуват редица други по­деликатни случаи, когато има нужда от десезиране на кредитора.
Например имаме няколко ипотеки върху един имот и към днешна дата ако се продаде на търг, ще
покрие само първата ипотека, но не и втората и третата. Кредиторът по първата ипотека не се
интересува от останалите ипотекарни кредитори, но за тях е важно кога ще се изнесе имота на
публична продан. Ще ни се наложи да десезираме първия кредитор, ако искаме да не продаваме сега,
а да изчакаме по­изгодни условия, когато имотът ще струва повече. В този случай старият закон е
допускал суброгация на този кредитор, който е платил на първия.
• Наред с всички тези хипотези, при които трети лица имат интерес от изпълнението и правото им
дава някакви способи да изпълнят и дори допълнителна защита ­ суброгацията, изпълнението
докарва една икономическа ценност в патримониума на длъжника ­ кредиторите имат интерес
длъжниците на длъжника им да изпълняват. За защита на този интерес е предвиден искът по чл.134.
• Правна същност на изпълнението
• Определяне същността на едно понятие означава да го оприличим на друго, известно, към
което то може да се отнесе, като посочим специфичните видови отлики. През Средновековието

стр. 52
 знанията за правото са се опирали на РП и обичайноправните норми. От това време датира и
принципът, че това, което не е известно на глосата не е познато на съда и следователно не е право.
За да можем да "узаконим" съществуването на нещо ново (веднъж) и (на второ място) за да покажем,
какво е неговото действие, трябва да го оприличим на нещо, което глосата познава. Когато се вижда,
че нещата не стоят така, отиваме към т.нар. "фикционна теория", която казва: макар това ново нещо
да не е познато на глосата, нека приемем че е познато, защото по този начин ще узаконим
конструкцията и ще можем да покажем нейните ефекти. Чрез тези фикционни обяснения правото се
развива продължително време.
В по­ново време, когато големите кодификации са открили пътя на нормотворчеството в
ластта на частното право, търсенето на правната същност има смисъл тогава, когато законодателството не
здава достатъчно ясна регламентация на последиците от едно правно явление.
За правната същност на изпълнението съществуват поне 3 обяснения, които са представени и
ългарската правна литература. Едни автори приемат че изпълнението е договор. Други (в това число и
жухаров) отричат това, а трети (тук се включва Апостолов) изпълнението понякога има договорна същност, а
някога няма...
Класическата правна доктрина, забравена и критикувана днес, приема че изпълнението е
овор. Това било така, защото погасяването на задължението изисквало волята на страните ­ кредитор и
ъжник. Желанието да се погаси дълга е каузата на тяхното съгласие за изпълнение (т.е. solvendi causa) и
а съгласие за погасяване предполагало намерение за изпълнение от страна на длъжника (animus solvendi/.
ъкмо защото този договор, тази solvendi causa предполага съществуването на задължение и намерение то
бъде погасено чрез изпълнение, когато целта не съществува (липсва действително задължение) плащането
аправено без основание и даденото подлежи на връщане по съответната кондикция ­ чл.55 ЗЗД. Тъкмо
щото изпълнението е договор, недееспособността на кредитора ще влияе върху действителността на
ълнението, съгласно чл.75 ал.2 ЗЗД. Оттук и необходимостта длъжникът да изпълни с намерение да
аси дълга и идеята, че без animus solvendi изпълнение няма. Практически обаче намерението за изпълнение
предполага и следва да бъде изрично изключено когато се престира с друга цел. (Например когато ви
лжа 5 лв. по заем, но ви давам 5 лв за да ми купите една книга/. Същата идея можем да намерим в правилата
прихващане на изпълнението.
На класическия възглед, определящ изпълнението като договор, се противопоставят случаите,
ато едно задължение може да бъде изпълнено и без съгласието на кредитора, а понякога дори и без
нието на длъжника. (Можем да дадем за пример класическата ситуация с задължението да не се свири
жду 14 и 16 часа: ако по това време и длъжникът и кредиторът са мъртво пияни, свирене няма да има, но и
амата нито мислят, нито се интересуват от задължения, права и изпълнение...Длъжникът е толкова пиян, че
може да свири дори и да иска, а кредиторът не може да разбере свири ли се или не. Използвам този пример
да илюстрирам, че може да има изпълнение и без animus solvendi и без приемане от страна на кредитора/.
Нито animus solvendi е иманентно присъщо на изпълнението, нито то винаги е договор. Дори
жем да кажем, че то поначало няма договорна същност, но ще бъде договор или сделка, когато
дължението има за предмет извършване на едно правно действие. (Изпълнението на задълженията по един
едварителен договор е именно сключване на окончателния договор ­ едно правно действие ­ сделка/. Тази
ра теория приема, че по принцип изпълнението не е сделка и за това не е необходим animus solvendi, но
някога може да се реализира като сделка. (Това е тезата на Аспарухов/.
На този възглед се противопоставя факта, че изпълнението се състои в осъществяване на
лжимия резултат, а той никога не бил сделка, дори и при предварителните договори. (Така мисли Кожухаров
тига до извода, че изпълнението никога не е договор/. В тази линия на разсъждения обаче Кожухаров е
всем непоследователен. Пряка последица от една подобна теза е, че animus solvendi не е необходим, след
о изпълнението се състои в обещания резултат. Кожухаров обаче настоява за необходимостта от animus
vendi?! Нещо повече ­ той приема, че основанието на изпълнението е solvendi causa и обяснява липсата на
ование чрез кондикциите по чл.55 с това, че липсата на дълг правило изпълнението без основание.
нование в смисъл причина за сделката?!? Самият Кожухаров приема, че плащането на недееспособен
дитор било унищожаемо и иска принадлежал на кредитора. Какъв е този иск ­ иск по чл.27 и следващите
?/
Какво да кажем тогава за същността на изпълнението? Е със сигурност изпълнението е
идически факт, който прекратява задължението ­ т.е. правопрекратяващ юридически факт. Като оставим на
ана екзотичните задължнения non­facere е много трудно да видим в изпълнението някакво съглашение
жду кредитор и длъжник, с което те се съгласяват да прекрaтят облигационното отношение, защото
диторът бил получил това, което му се следва, удовлетворен е защото длъжникът е платил. Вярно е, че в

53 стр.
 повечето случаи такова съглашение ще се окаже конклудентно ­ даване и приемане на изпълнението. Вярно е,
че то в много случаи се предполага. Но се преполага и каузата на сделките по чл.26 ал.2!!
• В този ред на мисли към договорната теория ни навежда и възкресеният текст на чл.8 ЗЗД
(чл.2 на стария закон/: "Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или
унищожи една правна връзка между тях." А основният способ за прекратяване на облигационното отношение е
именно изпълнението. (Тук става дума за доброволно изпълнение. При принудителното и дума не може да
става за някаква договореност, защото кредиторът може чрез исковете по чл.79 да наложи изпълнение и
против волята на длъжника. От своя страна при липсата на воля за изпълнение от страна на кредитора, влизат
в действие правилата на чл.95­98 ЗЗД/.
• Вярно е, че самото изпълнение се състои в постигането на облигационния резултат. Но дали
това, което длъжникът е престирал съответства на изпълнението на задължението му или не е въпрос на
съгласие между кредитора и длъжника че задължението е погасено. В много случаи това съгласие се
материализира в документи ­ протокол за приключване на отношенията, разписки и т.н. Изведнъж се оказва, че
можем, да квалифицираме правилото на чл.133 б. "г" ГПК като форма за доказване на договора за изпълнение!
•
•
• Безспорно изпълнението е юридически факт, който погасява задължението защото кредиторът
е удовлетворен. И отново като вземем пред вид етимологията на думата "удовлетворен" ­ че
длъжникът си е платил и за това кредиторът е удовлетворен, не можем да не открием един
психологически момент и в двата термина: кредиторът приемайки изпълнението заявява, че
това е дължимото му; длъжникът предлагайки изпълнение дава да се разбере, че това той
счита за предмет на своето задължение и иска да плати по този начин.
• Можем да открием един добре изразен елемент на воля за даване и приемане на изпълнението.
Оттук и съгласие за погасяване на дълга чрез изпълнение. Така поне доброволното
изпълнение представлява сделка между кредитор и длъжник.
• Т.е. макар и архаична, теорията за договорният характер на изпълнението е вярна. Но колкото
и да е примамлива тази класическа теза не е вярна!!! По­скоро е погрешна, защото не може да
се отнесе към принудителното изпълнение, а и двата вида изпълнение от гледна точка на
материалноправния си ефект имат едно и също действие ­ погасяват дълга. Но класическата
теория не може да се приеме и от гледна точка на осъщественият облигационен резултат,
когато изпълнилият е не длъжникът, а трето лице. Да се приеме, че изпълнението
представлява договор между длъжник и кредитор означава че длъжникът се е ангажирал не
за осъществяване на облигационният реузлтат, а да накара кредитора да приеме?! Не може
също така да се съгласим с Апостолов, че понякога изпълнението е сделка ­ в случаите когато
трето лице изпълни вместо длъжника. Ако разглеждаме това изпълнение като договор,
означава че кредиторът може и да не приема изпълнение от трето лице ­ нещо, което
противоречи на чл.73 ЗЗД. В същност самият факт, че изпълнението може да бъде наложено и
от кредитор и от длъжник, изключва договорният му характер. Ето защо изпълнението се
състои в осъществяване на дължимия резултат, а не в съгласието, че престираното е това,
което е трябвало да се осъществи. В този смисъл теорията за договорния характер на
изпълнението подчертава елемента на съгласие на страните ­ отношенията им са приключили с
факта на изпълнението така желано, както ако беше доброволно. Но съгласието, че
задължението е изпълнено, е различно от факта на изпълнение. Ако разделим двете неща ще
видим, че изпълнението е обективно осъществяване на дължимия резултат, а не съгласието на
страните да приемат, че задължението е погасено чрез изпълнение. В крайна сметка ако
кажем, че изпълнението е договор, ще стигнем до абсурдната ситуация прекратяването на
задължението да зависи не от това дали длъжникът е изпълнил, или не, а дали страните са се
съгласили. (И в действащият закон могат да се намерят някой реминисценции от договорната
теория, като обясненията за исковете за връщане на дадено без основание/.
• Принципи на изпълнение
• Принципите на правото са нещо, което стои зад нормативният текст. Те са нещо от което
законодателят се "вдъхновява" създавайки позитивното право; нещо, което обяснява
позитивното право и позволява да преодолеем празнините в законодателството, но не можем да
ги сравняваме с някаква, пък била тя и особено важна,правна норма. Макар че ние нямаме друг
начин да съдим за правните принципи, освен като обобщаваме написаното в правните норми.
Така погледнато са налице две тенденции: едната естественоправната, която търси принципите

стр. 54
 на правото в естественото право; другата ­ чисто нормативистична,, която вижда източниците
на принципите на правото в обобщаването на позитивноправната регламентация.
• Можем да приемем, че и двете теории са верни. Когато търсим някакъв правен принцип. от
който да извлечем правило, приложимо за случай, за който няма конкретна разпоредба,
проверяваме и в други закони и се опитваме да извлечем общата им идея. Когато обаче липсва
правна регламентация, по­скоро се обръщаме към едно трансцедентално право (което може и
да наречем естествено право/, за да видим как е най­спаведливо да уредим отношенията в
нашия случай.
• Съществува проблем относно броя на принципите: някой автори приемат, че са само няколко, а
други изброяват множество. Технически погледнато принципите на дадена правна област,
включително и на отделен институт, са някакво обобщение на общите правни принципи. Така за
принципи на изпълнението можем да посочим 3 или 4, като според повечето автори това са:
принцип на точното изпълнение; принцип на реалното изпълнение; принцип на
добросъвестното изпълнение; и принцип на икономичното изпълнение, като този последния
можем да разглеждаме самостоятелно, или като част от останалите три.
• Принципът на точното изпълнение в същност представлява максимата: "Договорът трябва да
бъде изпълнен точно." Т.е. задължението трябва да бъде изпълнено така, както е поето ­ да
бъде изпълнено точно. От това следва, че всяко отклонение на осъществения резултат от
предварително уговореното ще представлява форма на неизпълнение. Легална опора на
принципа на точното изпълнение ни дава чл.79 ЗЗД, където е казано: "Ако длъжникът не
изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с
обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение." Основата на този принцип
е идеята, че неточното изпълнение е вид неизпълнение.
• Вторият принцип, този на реалното изпълнение, изглежда малко по­сложен. Точното
изпълнение винаги е доброволно и реално. Но не всяко реално изпълнение е точно. Реално е
изпълнението на първоначално дължимото ­ можем да го наречем още и натурално
изпълнение, за разлика от компенсаторното обезщетение, което е сурогат на реалното
изпълнение. (Например ­ дължа ви една ябълка. Ако ви дам ябълката не по­късно от падежа
имаме реално изпълнение. Ако не ви дам ябълката, а ви платя обезщетение за неизпълнение,
ще имаме не реално изпълнение, а компенсаторно обезщетение. Ако обаче не ви дам ябълката
на падежа, а по­късно пак ще имаме реално изпълнение/.
• Принципът на реалното изпълнение бе твърде фетишизиран през социализма. Макар някой
днес да твърдят, че този принцип е безсмислен и се явява резултат от остарели предрасъдъци,
той се дава отговор на два важни въпроса:
• 1)Може ли при липса на доброволно изпълнение кредиторът да иска, макар и късно, да се
наложи натурално изпълнение, дори против волята на длъжника? (Тук не влиза хипотезата на
паричен дълга, защото при паричните задължения всяко изпълнение е реално!/
• 2)Може ли неизправният длъжник да настоява за реално, макар и закъсняло изпълнение, дори
порив волята на кредитора?
• Отговорът на тези два въпроса (където водещ е първия) зависи в значителна степен от
равнището на стоково­паричните отношения и морално­етичните възгледи в обществото. Както
знаем, в класическото РП кондемнацията (осъждането) е била винаги парична ­ ако ищецът е
спечелил делото му се е присъждала стойността на дължимото в пари. Това състояние на РП
може да се обяснява от една страна с високата степен на развидност на стоково­паричните
отношения ­ в повечето случаи благата са заместими (намират се свободно на пазара) и за
кредиторът е по­лесно, а и по­изгодно, да получи обезщетение и да търси заместител ­ т.е. да
сключи сделка за покритие. Втората причина е отказът на класическото РП да въздейства
върху личността на длъжника, който престава да бъде лично обвързан (както е било в
архаичното РП/, но остава имуществено отговорен.
• Разбира се и класическото РП е допускало изключения от принципа на парично осъждане
когато действителното спазване на обещаното поведение е представлявало особен интерес за
кредитора ­ т.е. когато престацията е била незаменима. Това обаче отново е ставало чрез
силата на паричното осъждане ­ присъждала се е вещта, или нейната многократна стойност,
при което длъжникът е можел да избира: да предаде вещта, или да плати т.нар. особен
съдебен залог. (По този начин са се изпълнявали принудително дори такива задължения като
за прилично погребение!/

55 стр.
• В Юстинияновото право тази възможност е била разширена, вероятно поради упадъка на
стоково­паричните отношения. Но и в Юстинияновото право и през Средновековието идеята, че
осъждането е било само парично остава и когато са говорели за имуществен интерес на
кредитора като предпоставка за действителността на договора причината е била тъкмо тази ­
осъждането е парично и когато интересът на кредитора е неимуществен, длъжникът няма как
да бъде наказан при неизпълнение, защото няма как да се превърне неизпълнението в
обезщетение. Т.е. правото не може да стои зад тези задължения, когато не могат да бъдат
превърнати в пари и следователно това въобще не са правни задължения...
• Упадъкът на средновековните икономически отношения, особено през ранното Средновековие е
дало отражение върху мисленето относно принципа на реалното изпълнение. (Което е по­скоро
философско­риторично/. Един от болонските глосатори ­ Мартинус, се е запитал към
текстовете, в които се говори за парично осъждане: "Когато ми дължиш хляб за какво са ми
пари ако умирам от глад?" и така е поставил началото съмнение в основателността на
паричното осъждане в полза на реалното изпълнение. (В същата глоса Мартинус сам си е
отговорил на въпроса. Нещо от рода: "Ами защото с парите ще си купя хляб, а ако трябваше да
те принуждавам да произведеш сам хляба, тогава наистина ще умра от глад..."/
• В по­ново време се появява идеята, че всяко задължение за действие след неизпълнение се
погасява и не може да се търси реално изпълнение, а само обезщетение. Вече отказът от иска
за реално изпълнение и настояването за парично обезщетение се подхранва от новите морални
възгледи през Ренесанса за свобода на волята на длъжника ­ ако можем да го принудим да
извърши едно действие против волята му, той би бил роб. Съществува дори една максима:
Никой не може а бъде принуден да претърпи нещо против волята си", която стои зад парилото,
че всяко задължение за facere след неизпълнението му става парично и не може да се търси
реалното му изпълнение. Максима, която бива включена във Френският кодекс (само отчасти ­ с
оглед трудовите задължения) и в нашия чл.421 ал.2 ГПК, където се казва, че принудителното не
могат да се изпълняват задължения по трудов договор. Но идеята, че това задължение се
превръща във парично обезщетение и не може да се търси друг способ за неговото
изпълнение, се натъква на други текстове в ФК, като възможността кредиторът да иска да
бъде овластен да изпълни за сметка на длъжника и др., както и във френската практика,
подобно на римското осъждане, при задължение за действие съществува възможността
длъжникът да бъде осъден или да изпълни, или да заплати едно огромно обезщетение. Такова
едно осъждане може да се приеме за условни ­ понеже не може да се иска реално изпълнение,
длъжникът е осъден да заплати една значителна сума, като не изпълни в някакъв срок.
• В английското право нещата също стоят по подобен начин. Съгласно принципите на общото
право длъжникът може да бъде осъден единствено в пари. Но когато паричното обезщетение е
неадекватно с оглед интереса на кредитора, правото на справедливостта е дало и иск за реално
специфично изпълнение, макар и при особени условия и осъждане за забрана за извършване
на определени действия. Тези задължения и осъждания са много специфични: когато не бъде
изпълнено действието, за което съдът ви е осъдил (например да предадете недвижимия имот)
отивате в затвора (е, не за дългове) за неуважение на съда! От тази гледна точка осъждането
минава за изключително ефективно, макар да не минава за задължително...
• По по­различен начин гледа на реалното изпълнение немското право. То в същност го
фетишизира като смята, че реалното изпълнение трябва да се предпочита във всички случаи
пред паричното обезщетение и развалянето на договора поради неизпълнение. И ако BGB се
прилагаше стриктно, би се наложил извода, че се дължи реално изпълнение, ако няма такова ­
обезщетение в натура и само по изключение се дължи парично обезщетение.
• По същият начин стоят нещата и в областта на разваляне на договорите ­ преферира се
реалното изпълнение пред прекъсването на облигационната връзка, която при заместимост на
благото позволява по­лесно да се сключи сделка за покритие.
• През социализма при нас принципът на реалното изпълнение беше силно фетишизиран от
плановото начало. (Все пак при система когато едно предприятие произвежда пирончетата,
друго главичките, а трето сглобява габърчетата, ако някъде по веригата някой не изпълни ще
се наложи внос а това е ще срине плановото начало!/
• В заключение може да се каже следното: Принципът на реално изпълнение е една ценност,
която дава възможност на кредитора, когато той има действителен интерес от реалното,
натуралното, специфичното изпълнение ­ т.е. при незаместими престации да го потърси и

стр. 56
 получи. Заедно с това обаче този принцип не бива да се идеализира до степен, че да се
превърне в пречка за оборота.
• Каква е позицията на днешното българско право и ЗЗД? ЗЗД урежда принципа на реално
изпълнение като обща клауза в чл.79. Искът за реално изпълнение по чл.79 не зависи от
характера на престацията. (Т.е. у нас не съществува ограничението на фр. право, че всяко
задължение за действие се превръща в обезщетение за неизпълнение/. Освен това правилата
на ГПК, които са руско­немско по произход (чл.420­421) създават ефективна правна гаранция за
изпълнението на каквото и да е задължение, ако кредиторът търси реално изпълнение.
(Съдия­изпълнителят може да налага до 200лв. глоба неколкократно ако длъжникът не
изпълнява, а не са много хората, които ще са навити да платят много пъти по 200лв само и само
да не направят кефа на кредитора!/
• Ал.2 на чл.79 насочва принципа на реално изпълнение в полза на длъжника: "Когато се иска
обезщетение вместо изпълнение, длъжникът може да предложи първоначално дължимото
заедно с обезщетение за забава, ако кредиторът има интерес от изпълнението." Това правило е
обратната страна на общия иск за реално изпълнение, учредено в полза на кредитора с оглед
защитата на интересите и на другата страна ­ длъжника, защото престацията е силно
незаменима. (Ако той е произвел една толкова кичозна вещ, която може да се пласира само на
поръчалият я кредитор­сделка за покритие е невъзможна, не е справедливо да го караме да
плаща обезщетение и след това да се чуди какво да прави с вещта/. Подобни са били мотивите
на законодателя да уреди една допълнителна уговорка при развалянето на договорите.
• В заключение можем да кажем, че ЗЗД възприема една твърде гъвкава и модерна позиция
относно принципа за реално изпълнение веднъж избягвайки недоразуменията, които биха се
появили във френското право при твърдение, че всички задължения подлежат на иск за
реално изпълнение и втори път, избягвайки фетишизирането на реалното изпълнение за
сметка на компенсаторното обезщетение или развалянето на договора (нещо, което се
наблюдава в BGB) като е създал баланс, който може разумно да се използва от страните с
оглед техния интерес.
• Принципът на добросъвестност та е уреден като обща клауза в чл.63 ЗЗД. Този принцип идва
да ни каже, че задълженията по ЗЗД са задължения bona fides. В различните епохи на
развитие на РП има два вида задължения: stricti iuris (по­старите, с начало в архаичното право) и
bona fides (плод на класическото РП/. За сравнение, ако по някое е поел задължение по
стриктното право да предаде на друг един роб, той ще отговаря за неизпълнение само ако е
убил роба, но не и ако той е умрял от глад, защото се е задължил единствено да го предаде, не
и да го храни!.
• Обратно, при задълженията bona fides от длъжника се очаква да направи всичко, което е
необходимо за постигането на резултата, но в границите на това, което бихме могли да
изискваме от него ­ в границите на "грижата на добрия стопанин", което е общият модел на
поведение.
• При стриктните задължения няма как да правим възражения, черпени от това, което днес
бихме нарекли каузално отношение, т.е. от действителната цел на задължението. (Не можем да правим
възражение за прихващане, нито възражение за неизпълнен договор../. Обратно, задълженията bonae
fidei отчитат каузалността на отношението. Казано иначе, всички са склонни, особено при договорите, да
разглеждат облигационното отношение в широкия смисъл на думата. (Т.е. като модел на едно
действително отношение, в което размяната е средство за постигане други цели на страните, и когато
вещта е повредена бихме могли да направим възражение, а когато от вас се иска да платите една сума,
при положение че вие иматe да вземате същата сума можете да направите възражение за прихващане/.
Всички тези възражения, които се основават на факти, породени след възникване на задължението и
имащи за източник поведението на кредитора са известни като "възражения за последваща
недобросъвестност", като са позволявали на длъжника да откаже изпълнение, или по­скоро да не бъде
осъден ако се докажат фактите, на които те почиват. Така погледнато ще се окаже, че принципът на
добросъвестно изпълнение ще се окаже твърде важен. Вярно е, че модерното право е съобразило легално
най­важните възражения за последваща недобросъвестност на кредитора, които общо взето казват
следното нещо: Самото предявяване на иска от ищеца представлява една измама, защото той иска от
длъжника нещо, което не му се дължи, понеже има някакъв факт, които го засяга ­ например кредиторът
също е длъжник на длъжника. Най­съществената част от тези възражения са легално уредени в
модерното право. Например правото на задържане, възражението за неизпълнен договор, възражението

57 стр.
на длъжника, че това което не е изпълнил е незначително малко и е недобросъвестно да се разваля
договора, възражението (правото) да се иска прихващане на две насрещни вземания и т.н.
• Какво е значението на принципа bona fides днес? В днешно време принципът на
добросъвестността, а оттам и очертаването му в чл.63, е от значение поне в две насоки:
• От една страна при търсенето на справедлив изход при казуси, които поставят на изпитание
буквалното прилагане на закона. Така при ситуации, когато прилагането на буквата на закона ще доведе до
очевидно несправедлив резултат имаме два изхода. Или да приемем, че съществува празнина в закона и да
попълним празнината ad hoc по аналогия. Тук ще търсим обаче смисъла на закона, а това са принципите на
bona fides или казано иначе ще приложим някое изрично неуредено възражение за последваща
недобросъвестност (exceptio doli generalis) и така ще получим един справедлив резултат. За сравнение
доктрината, която позволява да се редактира един договор или позволява освобождаване на длъжника
поради рязко изменение в икономическата обстановка, приложена най­напред в Германия (след огромният
ръст на инфлацията след II Световна Война) се е позовала също на принципа на добросъвестността
(аналогичния на нашия чл.63 ЗЗД чл.242 BGB) като казва, че е недобросъвестно кредиторът да иска
изпълнение на едно задължение, което е поето при едни условия, а днес те са коренно различни. Оттук и
идеята, че задължението е поето при уговорката за неизменност на условията.
• От друга страна принципът на добросъвестно изпълнение може да се разглежда и като онази
основа, на която законодателя трябва да стъпи когато развива правото. В този смисъл принципът на
добросъвестността е нещото, което позволява да рзглеждаме ОП като "изкуство за доброто и
справедливото". Нещо, което ни позволява да моделираме ОП така, че да стигнем до един справедлив и
разумен икономически резултат. Заедно с това принципът на добросъвестността ни позволява да видим в
едно задължение не само това, което изрично е обещано, но и това, което следва да бъде направено от
действителната воля на страните. Оттук и едно недобросъвестно изпълнение ще бъде форма на
неизпълнение.
• Изпълнението е осъществяване на дължимия резултат, но заедно с него може да бъдат
причинени и други "резултати" които са нежелани за кредитора. Например хванали сме един бояджия да
боядиса дограмата на прозорците. Той е постигнал желания резултат ­ боядисал е дограмата, но заедно с
това е нацапал стъклата до една степен, която излиза извън рамките на нормалното. Тук
добросъвестността ще ни позволи да определим действителното съдържание на задължението. (Затова и
нашия бояджия няма да може да каже: Ами ти ми каза да боядисам дограмата, а за стъклата нищо не
спомена!/
• Четвърти е принципът на икономичното изпълнение. За тези, които поддържат, че това е отделен
принцип (включително и проф.Попов) принципът на икономичното изпълнение се състои в идеята, че едно
изпълнение не бива да бъде неадекватно на резултата. Казано иначе, трябва да съществува някакво
оптимално съотношение между разходи и резултат с оглед изпълнението. Длъжникът следва да избере не
най­дългият път за изпълнение, а най­оптималният. От друга страна не можем да искаме от длъжника
прекомерни усилия за да изпълни задължението си след като го е поел. (Така не можем да приемем
изпълнение, което по едно задължение stricti iuris ще следва при една ситуация, когато длъжникът се е
задължил да транспортира нещо по реката, но нивото на реката е спаднало и ако принципно е възможно
товара да се докара с други плавателни съдове, които длъжникът не притежава/. Принципът на
икономичното изпълнение може да се разглежда като проява на по­общия принцип на добросъвестността

ВЪПРОС 20. СУБЕКТИ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО.

Субекти на изпълнението са лицата, които осъществяват изпълнението, и този, който го приема

(акцепиент). Кой може да изпълни? Кой трябва да изпълни? Кому трябва да се изпълни? Кому може
да се изпълни?

1. Кой трябва да изпълни.

стр. 58
 Тъй като облигацията е относително правоотношение, то има точно определен длъжник (едно
задължено лице; усложнения при множество длъжници) ­ длъжникът е този, който трябва да
изпълни. Кредиторът може да иска изпълнение само от длъжника (но при някои условия
изпълнението може да бъде осъществено от трети лица). Ако не се изпълни, отговорността се носи
от длъжника.

2. Кой може да изпълни

чл. 73: Задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на
кредитора, освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. Въпросът кой може
да изпълни има смисъл единствено при заместимите престации. Когато престацията е незаместима,
само длъжникът може да изпълни. Заместими престации са всички предметни престации; лични
престации, които не зависят от личността на длъжника ­ критерият е дали кредиторът има интерес
(легитимен) изпълнението да бъде осъществено от точно определено лице (интересът да се получат
пари от определено лице не е легитимен). Чрез втората част на текста означаваме заместимостта или
незаместимостта на престациите. Достатъчно е престацията да е заместима, интерес на третото лице
не се изисква (той е от значение само при суброгацията).
Може: 1) длъжникът да е възложил на трето лице да извърши от негово име и за негова сметка
дължимите материални или правни действия; 2) третото лице да изпълни от свое име и по своя
инициатива.
1) Може да се изпълни и против волята на кредитора (принцип от Гай) ­ всеки може да освободи
длъжника от задължението, без да пита кредитора, защото всеки може да помогне на кредитора.
Всеки може да замести длъжника в дълга му, стига престацията да е заместима, и против волята на
кредитора. Потие: това лице дезинтересира кредитора, но може да предяви иск ­ кредиторът може
да се противопостави, ако сметне, че новият кредитор ще притесни длъжника. Тази идея е
изоставена, но се забелязва влияние ­ чл. 143 ЗЗД (отм.): идеята за благия кредитор. Днес, ако
кредиторът се противопостави (при заместима престация), той е в положение на забава.
2) Може ли длъжникът да се противопостави. Това не може да отклони плащането от третото
лице (в общия случай), защото кредиторът има интерес.
Според Кожухаров противопоставянето на длъжника не може да има значение при правен
интерес на третото лице да изпълни, но ако то няма такъв, при мълчание на закона на кредитора
трябвало да се признае възможността да откаже или да приеме изпълнението.
3) Едновременното противопоставяне на кредитора и длъжника обаче поставя въпроса дали
третото лице може да изпълни. Според BGB само при едновременно противопоставяне. В
българското право може да се изведе от чл. 21 ЗЗД (относителност на облигацията): договорът има
действие само за страните, не и за трето лице; трети лица не могат да пречат на изпълнението.
Противопоставянето и на двамата пречи на изпълнение от третото лице, но не и когато третото лице
има интерес (когато изпълнението вреди на трето лице, то има интерес). Това е изрично казано в
BGB. Може да се изведе от чл. 74 ЗЗД (третото лице встъпва в правата на кредитора при наличие на
правен интерес).
4) Изпълнението от трето лице трябва да бъде ефективно ­ истинско плащане, не може да се
извърши прихващане. Според Апостолов и Венедиков прихващането не е ефективно плащане, може
да се допусне само при насрещни вземания между две лица; чрез прихващане се поставят в
неблагоприятно положение останалите кредитори. Прихващането може да стане само при цедиране
на вземането от третото лице. Според някои автори прихващане може да има, само когато третото
лице има правен интерес (няма обща разпоредба) ­ оттам тръгват Диков и Фаденхехт (§268, ал. 2
BGB); могат да прихващат само поръчители, само реални поръчители.

3. Кому трябва да се изпълни (чл. 75)

1) Трябва да се изпълни на кредитора. Ако не се изпълни на него, няма изпълнение.

2) Според чл. 75 може да се плати и не лично на кредитора:
а) На представител на кредитора, когото той е посочил, на посочено от закона или съда лице.
Такова изпълнение се счита направено на самия кредитор.
­ На първо място това са доброволните представители на кредитора Но представителят трябва
да разполага със съответна представителна власт да получава изпълнение (напр. ако един

59 стр.
 представител е упълномощен да сключва договор за наем, това не означава автоматично, че той е
овластен и да получава наемната цена).
­ Изпълнението на законните представители на кредитора също освобождава длъжника от задължението.
Законни представители имат само недееспособните физически лица ­ такива са родителите и настойниците.
Законни представители на юридическите лица са техните представителни органи.
­ Посочено от съда лице може да бъде съдебният управител на вакантно наследство по чл. 59 ЗН.
б) На лице, което от обстоятелствата недвусмислено се явява овластено да получи изпълнението (истинският
кредитор трябва да иска от това лице) ­ частен израз на този принцип е чл. 493 ТЗ (плащане на потативен
кредитор: при запис на заповед и менителница се плаща на приносителя). За да бъде изпълнението на един
привиден кредитор действително трябва да са налице две предпоставки:
­ От обективна, външна страна, от позицията на един безпристрастен наблюдател не трябва да има никакво
съмнение, че лицето, което получава изпълнението е кредиторът.
­ Субективна: длъжникът да е бил добросъвестен, което означава длъжникът да не е знаел, че изпълнява на
некредитор. Длъжникът трябва да е убеден, че плаща на своя кредитор, т.е за него не трябва да има никакво
съмнение. И освен това длъжникът трябва да не е виновен за собственото си незнание. Длъжникът трябва
да е положил дължимата грижа, на добър стопанин, за да се убеди, че плаща на своя кредитор.
За да се освободи от задължението, длъжникът трябва да престира на кредитора или на негов представител;
освобождава се и при изпълнение на лице, което изглежда да е овластено да получи изпълнение. Извън тези
случаи законът допуска още две хипотези на освобождаване на длъжника от задължението:
в) Потвърждаване. Длъжникът се освобождава и когато изпълни на лице, различно от кредитора, но нито е
негов представител, нито изглежда да е овластено да получи изпълнението при условие, че кредиторът
потвърди това изпълнение. Това изпълнение е действително (чл. 75, ал. 1, изр. 2). В закона не се съдържат
някакви изисквания относно формата или начина на потвърждаване, така че то може да бъде извършено
както изрично, така и мълчаливо.
г) Изпълнението е действително и когато длъжникът престира на трето неовластено лице, но кредиторът се
е възползвал от това. Най­общо това е всяка ситуация, при която кредиторът се е обогатил от изпълнението
(напр. длъжникът е погасил дълг на кредитора). Ако кредиторът би могъл да иска второ изпълнение, би се
обогатил неоснователно, затова законът приема изпълнението за действително (чл. 75, ал. 1, изр. 2).
2) Изпълнение на недееспособен кредитор (чл. 75, ал. 2, изр. 3). Изпълнението на недееспособен кредитор
освобождава длъжника, ако е отишло в полза на кредитора (трябва да се докаже от платеца). Който плаща на
недееспособен кредитор, трябва да се погрижи да плати на който може да приеме, но и да плати на
недееспособен, може да се освободи.
Според Кожухаров изпълнението на недееспособен освобождава длъжника освен в случая, когато е отишло в
полза на кредитора, което е изрично уредено за изпълнението на недееспособен, но и при потвърждаване на
изпълнението (чл. 75, ал. 1, изр. 2 ­ освобождаване при изпълнение на некредитор). Потвърждаването може
да се извърши или от кредитора, след като е станал дееспособен, или от представителя на неспособния.
3) Запорирано вземане (чл. 346, ал. 3 ГПК). При запорирано вземане плащането на кредитора ще бъде
относително недействително по отношение на взискателя. За да се удовлетворят кредиторите на кредитора,
те могат да наложат запор върху вземането: на длъжника се изпраща запорно съобщение от съдебния
изпълнител, с което му се забранява да плаща на кредитора и му се повелява да внесе дължимото на
съдебния изпълнител. От този момент длъжникът не бива да плаща на кредитора: ако изпълни, ще погаси
дълга си към него, но задължението няма да се смята погасено по отношение на поискалите запора. Относно
тях изпълнението е недействително и длъжникът може да бъде принуден да плати и на тях (би имал иск
срещу кредитора за повторно платеното).
4) Чл. 75, ал. 3 ЗЗД: длъжникът плаща, нареждайки да се изпълни от неговата сметка на друга сметка. Кога е
извършено плащането при плащане по сметка: със заверяване на сметката на кредитора. Ако длъжникът
няма авоар, нареждането няма да доведе до заверяване на сметката на кредитора. Ако банката няма
свободни средства, няма да има плащане. Кредиторът не носи риск от действията на банката на длъжника,
защото длъжникът сам е избрал банката.

ВЪПРОС 21. ПРЕДМЕТ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО.

Предмет ­ какво трябва да се изпълни.

1. Трябва да се изпълни дължимият резултат: предметът на изпълнение съвпада с предмета на

престацията (ако престацията е алтернативна, ако е родово определена, правилата са си същите).

стр. 60
 1) Чл. 65 ЗЗД: кредиторът не може да бъде принуден да приеме нещо различно от дължимото; според
ЗД (отм.) това е така, дори да е с по­голяма или същата стойност.
2) Длъжникът също не може да бъде принуден да престира нещо различно (аliud pro alio).
3) Двамата не могат да бъдат принудени, но по договор между длъжника и кредитора е възможно
пълнение на друго вместо първоначално дължимото (datio in solutum).

2. Изпълнение на части.
Според чл. 66 Кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар
задължението да е делимо. Това правило следва да се прилага само за самостоятелни вземания.
Възможни са изключения: 1) кредиторът да приеме частично изпълнение; 2) приносителят на
менителницата не може да откаже да приеме частично плащане (чл. 492, ал. 2 ТЗ); 3) при прихващане
на изпълнението при еднакво обременителни и едновременно възникнали задължения (чл. 76); 4)
компенсация, която води до частично погасяване (прихващането обаче не е изпълнение); 5) в случая
на чл. 348, ал. 1 ГПК.

3. Datio in solutum.
Така наричаме договора между кредитор и длъжник, по който те се съгласяват за погасяване
на съществуващо задължение с даване на нещо различно вместо дължимото.

3.1. Отграничения:
1) Трябва да се различава от факултативните задължения ­ дължи се едно, но може да се
престира валидно и с друго, те са такива още от момента на възникването; datio in solutum е
допълнителна уговорка към момента на изпълнението.
2) Договор за новация. Обективна новация: съществуващото задължение се погасява, когато се
заменя с ново, но разликата не е в страните, а в друг съществен елемент (предмет) ­ погасява се
старото задължение и възниква ново задължение. При datio in solutum не възниква ново
задължение, а чрез изпълнение с нещо друго се погасява задължението; оттук някои говорят за
мигновена новация (при datio in solutum няма погасяване на старото и възникване на ново
задължение).

3.2. Изпълнението чрез datio in solutum е договор; основанието на datio in solutum е solvendi
causa: основанието на datio in solutum е solvendi causa и изпълнението във всички случаи е договор,
защото приемайки нещо различно от уговореното, не може да няма съгласие на страните.

3.3. Правна същност (спорна) ­ според това какво става, ако дадената in solutum вещ се
окаже чужда или негодна.
1) При даване на чужда вещ римското право дава възможност за запазване на исковете
(кредиторът има право на иск за старото задължение). При обременена с чужди права вещ обаче се
давали исковете на купувача ­ actio utile (все едно изначало се е дължала новата вещ). Юстиниановото
право приема, че при чужда вещ се прилагат исковете на купувача по новото задължение (отричаме
съществуването на друго задължение във всички случаи).
Оттук идва идеята, че когато има замяна на пари с вещ datio in solutum прилича на продажба;
замяна на вещ с вещ ­ на замяна; замяна на пари с вземане ­ на цесия; прилича на новация.
2) Кожухаров определя същността на datio in solutum като сложна смесена операция ­ няма
смисъл (суброгацията също е сложна смесена операция).
3) Оприличаването на други институти има смисъл, ако няма правна регламентация ­ в стария
ЗЗД и ФГК няма, но сега има. От практическа гледна точка е безсмислено да търсим по­сложна
правна същност на datio in solutum ­ достатъчно е да го определим като договор, при който
длъжникът и кредиторът се съгласяват да се престира нещо различно вместо дължимото.
а. Прилагат се правилата за продажба при уговорка за изпълнение с вещ (чл. 65, ал. 2: при
съдебно отстраняване и скрити недостатъци). Продажбата може да стане със запазване на
собствеността (чл. 205), но при datio in solutum това не е възможно ­ погасителната му цел изключва
такава възможност. При datio in solutum има възможност при липса на дълг даденото в изпълнение да

61 стр.
 се поиска да се върне като дадено без основание (чл. 55), което не е възможно при продажбата
(купувачът може да иска цената или да развали договора).
б. При прехвърляне на вземане дългът не се погасява веднага (чл. 365 BGB: длъжникът
отговаря като продавач), вземането трябва да се получи ­ цедиране с оглед изпълнението (cessio pro
solutum). Чл. 65 кореспондира с чл. 100: цедентът не отговаря за събираемостта на цедираното
вземане; това обаче ни се струва несправедливо ­ чл. 65 позволява да се избегне възкресяване на
старото задължение (корективно тълкуване), не съществуват две задължения едновременно.

ВЪПРОС 22. МЯСТО НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО. ДОКАЗВАНЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО. ПРИХВАЩАНЕ НА

ИЗПЪЛНЕНИЕТО.

1. Място на изпълнението.

Изискването за точно изпълнение (чл. 64) налага да се изпълни там където трябва, а не къде да е.

1.1. Местоизпълнение. Местоизпълнението най­общо казано е мястото, където трябва да бъде

извършено поведението, необходимо за осъществяването на облигационния резултат, мястото, където трябва
да бъде изпълнено едно задължение.
1) Длъжникът:
а. се освобождава, когато изпълни по местоизпълнението;
б. изпада в забава, ако не престира на това място.
2) Кредиторът:
а. не е длъжен да приеме изпълнението на друго място;
б. изпада в забава, ако не го приеме на това място.

1.2. Местодоставяне. Освен за местоизпълнение се говори и за "място на предаване" и "място на

доставяне" (за престацията това е местоназначението й). В тези случаи обаче местодоставянето и мястото на
предаване са места, където кредиторът непосредствено получава изпълнението, но които могат и да не
съвпадат с местоизпълнението.
1) При местни сделки, а това са сделките, при които кредиторът и длъжникът имат едно и също
местожителство или седалище, най­често местоизпълнението и местодоставянето съвпадат.
2) Дистанционни сделки (има разлика между местожителството и седалището на длъжника и кредитора):
с допълнителна уговорка, без да се засяга въпросът за местоизпълнението, се установява, че длъжникът ще
се погрижи престацията да бъде доставена на кредитора на място, различно от местоизпълнението.
­ Местоизпълнението е правно релевантно отнасяне на задължението към определено място ­
престирайки там, длъжникът се освобождава.
­ Местодоставянето е само възможно отнасяне на престацията към определено място. Длъжникът се е
освободил вече, изпълнявайки на местоизпълнението: всички рискове до местодоставянето тежат върху
кредитора.
Освен това в международния оборот се използват някои термини, които по правило нямат значение за
местоизпълнението. Те могат да имат значение за местодоставянето, за разноските, за преминването на
собствеността и риска, но те не променят местоизпълнението.

2. Определяне на местоизпълнението. Възможни са различни начини.

1) От страните. Местоизпълнението може да се уговори от страните. Определянето на

местоизпълнението може да стане в момента на сключването на договора, а може да стане и по­късно, може
да го определи и трето лице.

стр. 62
 2) От естеството на престацията. В някои случаи местоизпълнението се определя от естеството на
мата престация. Очевидно е, че когато става дума, да речем, да се ремонтира един недвижим имот, това
дължение не може да бъде изпълнено на друго място, освен там където се намира имота.
3) От специални правила. Местоизпълнението може да бъде определено със специални правила ­ чл.
2, ал. 2 (вложената вещ се връща на влогодателя в мястото, където трябва да бъде пазена); чл. 200, ал. 2
ащане на мястото на предаване на вещта ­ диспозитивно правило, което установява изключение от чл. 68, б.
и т.н.
4) Възможно е страните да не са уговорили място на изпълнението, то да не следва от естеството на
естацията и да няма специално легално правило, с което да се определя. В този случай местоизпълнението
определя от общото правило на чл. 68 ЗЗД:
а. Когато се дължи даване на индивидуално определена вещ (чл.68, б. “б”): в този случай длъжникът
бва да изпълни там, където се е намирала вещта по времето на възникването на задължението. Става дума
задължение да се даде определена вещ. Терминът "даване" в случая означава не задължение за dare, а
едаване на фактическата власт върху вещта. Това правило е установено в интерес на длъжника, тъй като
се освобождава от разноските да премества вещта на някакво друго място.
б. За парични задължения (чл. 68, б. “а”): паричните задължения трябва да бъдат изпълнени в
стожителството или седалището на кредитора в момента на изпълнението на задължението. Терминът
стожителство" или "седалище" трябва да се тълкува стеснително и точното изпълнение изисква не само
ълнение в съответното населено място, но и изпълнение на адреса на кредитора. И тъй като при паричните
дължения длъжникът трябва да изпълни по местожителството на кредитора, се казва, че паричните
дължения са "носими".

в. Във всички останали случаи длъжникът трябва да изпълни по своето местожителство или
седалище в момента на пораждането на задължението (б. “в”). И понеже кредиторът трябва да отиде
при длъжника и да поиска изпълнение, се казва, че по правило задълженията са "търсими".
Изключение от това правило с оглед функционалната зависимост на насрещните задължения по
договора за продажба е установено в чл. 200, ал. 2.
В редица случаи на двустранни облигационни отношения местоизпълненията на насрещните
престации са различни (наемателят трябва да изпълни в жилището на кредитора, наемодателят
изпълнява в местонахождението на вещта към момента на пораждане на задължението).

3. Значение на мястото на изпълнението

1) Мястото на изпълнението определя при задълженията за dare, и то тези за родово
определени вещи, и мястото, където преминава собствеността и рискът.
2) Местоизпълнението определя и това, дали длъжникът или кредиторът изпада в забава,
защото 1) ако задължението е носимо и длъжникът не предложи изпълнение на срока по
местожителството на кредитора, длъжникът ще изпадне в забава, но 2) ако задължението е
търсимо, кредиторът трябва да отиде в местожителството на длъжника на срока и ако той не
направи това, кредиторът изпада в забава.
3) Местоизпълнението определя размера и изобщо това дължими ли са или не обезщетения за
вреди.
4) По силата на правилото на чл. 78 ЗЗД всички разноски по промяната в местоизпълнението са
за сметка на страната, която ги е причинила (разноските по самото изпълнение са в тежест на
длъжника).
5) Местоизпълнението в някои случаи определя и местната подсъдност.
6) Местоизпълнението има значение и в МЧП, доколкото в някои случаи определя и приложимия
закон за уреждане на договора.

4. Разноски и доказване на изпълнението.

4.1. Разноските по изпълнението са: 1) разноски по предаването на дължимата престация; 2)

разноски по издаване на разписка (напр. нотариална заверка). Те тежат върху длъжника (чл. 78 ЗЗД,
в този смисъл и чл. 186, ал. 2 ЗЗД), но правилото е диспозитивно.

4.2. Доказване.

63 стр.
 4.2.1. Кой доказва. Длъжникът трябва да докаже, че е изпълнил точно задължението си (чл.
127 ГПК). Не съществува законна презумпция в полза на длъжника, но често се счита (обикновена
презумпция), че щом кредиторът е приел без възражения, изпълнението е точно (виж чл. 194 и чл.
264).

4.2.2. Как доказва.

1) Допустими са всички доказателствени средства.
2) Изключение в чл. 133, б. “в” ГПК: недопустимост на свидетелски показания за доказване на
погасяването на установени с писмен акт (1) парични задължения (2) ­ две предпоставки.

4.2.3. Разписка (най­често служи като доказателствено средство): писмено признание,

издадено на престиращия от получателя на престацията за нейното получаване.
1) Трябва да носи подписа на издателя (ако е неграмотен ­ отпечатък от десния палец и
подписите на двама свидетели ­ чл. 151 ГПК).
2) Трябва да сочи дълга, датата, мястото (дори и непълна, има доказателствена сила).

4.2.4. Връщане на документа за дълга.

1) Изпълнилият има право да иска връщането на документа за вземането (ако такъв е издаден).
2) Връщането на този документ има значение на необоримо предположение за погасяване на
дълга (чл. 109) ­ предположението действа, когато е установено, че връщането е станало доброволно
(без насилие, измама). Кредиторът може да върне документа и без изпълнение. Длъжникът може да
иска да установи, че е платил, а не му е опростено (регрес към съдлъжниците), затова има и право на
разписка.

4.2.5. Право на разписка (чл. 77, ал. 1) ­ хипотези:

1) Пълно плащане: длъжникът може да иска издадения за вземането особен документ (ал. 2),
освен ако документът се отнася и до други права на кредитора и в този случай трябва да даде
разписка. Няма основание да се откаже разписка и при връщане на документа ­ чл. 77 е в полза на
длъжника. Подкрепя се от чл. 508, ал. 1 ТЗ.
2) Частично плащане: длъжникът може да иска разписка и отбелязване на плащането върху
документа за дълга (чл. 77, ал. 3); подобно в чл. 509 ТЗ.
3) Загубване на документа: кредиторът трябва да отбележи това обстоятелство в разписката (ал. 4); не се
отнася за случая, когато документът е ценна книга на заповед или на приносител ­ прилага се процедурата по
обезсилването й (чл. 456­464 ГПК).
4) Длъжникът може да задържи изпълнението, докато не му се върне документът и издаде разписка.

5. Прихващане на изпълнението.
Един длъжник може да има повече еднородни задължения към един кредитор. Ако не изпълни изцяло и
изведнъж, кой дълг е погасил.

5.1. Кой може да прихваща. Прихващане може да прави само длъжникът, ако не ­ законът определя реда. По
съгласие на страните и кредиторът може да определи към кое вземане ще се прихване платеното.

5.2. Прихващане от длъжника.

1) Длъжникът има право да посочи кое задължение иска да погаси, изхождайки от интересите си, стига да не
възнамерява да увреди кредитора си. Длъжникът не трябва да се съобразява с интересите на трети лица
(може да погаси необезпечено, дори и неизискуемо задължение, докато има друго задължение, обезпечено от
трето лице или за което трето лице е поръчителствало).
2) Ограничения на свободата на избор на длъжника:
а. При уговорен срок в полза на кредитора длъжникът не може да прихваща изпълнението си към още
неизпълняем дълг.
б. При частично плащане кредиторът не е длъжен да приеме частично изпълнение. Длъжникът трябва да
предложи пълно изпълнение на поне едно от задълженията си, за да може да прихваща.
в. При лихвоносно задължение, когато изпълнението не е достатъчно да покрие всички елементи на
задължението, погасяват се първо разноските, после лихвите и най­после главницата (чл. 76, ал. 2). Според
Кожухаров това правило е с по­широк обхват: при повече лихвоносни задължения редът ще е този, но за

стр. 64
чки заедно (най­напред се погасяват разноските и лихвите на всички, а не се прихваща върху разноските,
вите и главницата на най­обременяващия дълг).

. Прихващане по силата на закона ­ когато длъжникът не е посочил срещу кой дълг ще се прихване (чл. 76,
1, изр. 2 и 3):
върху най­обременителния дълг (смята се, че длъжникът има най­голям интерес да погаси него);
върху най­старото задължение, ако всички са еднакво обременителни;
върху всички съразмерно, ако са еднакво стари и обременителни.

ПРОС 23. ИЗИСКУЕМОСТ И ИЗПЪЛНЯЕМОСТ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО

1. Време на изпълнението.
От значение е както моментът на възникване на задължението (чл. 184; чл. 192; чл. 68 ­
стоизпълнение; чл. 187 ­ от кой момент се дължат плодовете; приложим закон), така и времето на
ълнението ­ изпълнението трябва да бъде точно и по време иначе е закъсняло. Този въпрос се свързва с
облема за изискуемост, изпълняемост, забава ­ чл. 69­72; чл. 208; чл. 74; чл. 84, ал. 2 ЗЗД; ГПК.
1.1. Изискуемост.Едно вземане е изискуемо, когато кредиторът разполага вече с претенция
териалноправната годност на едно вземане да бъде принудително осъществено). До падежа задължението
е изискуемо, длъжникът има възражение за предварително предявена претенция.

1.2. Изпълняемост има, когато длъжникът може да наложи изпълнението и кредиторът е длъжен да
иеме изпълнението; ако не го приеме, изпада в забава.

2. Изискуемостта се управлява от две хипотези: 1) задължения без срок; 2) задължения със срок
деж); 3) има и задължения без падеж, при които изпълнението е предоставено на волята на длъжника
гато може).

2.1. Според чл. 69, ал. 1 при задължение, в което не е уговорен срок:
­ кредиторът има претенция веднага;
­ изпълняемо е веднага.
Кожухаров прави подвеждащо разсъждение (задължението е изискуемо, но с поканата се определя кога
бва да се изпълни; свързва със забавата ­ чл. 84, ал. 2). Изискуемостта настъпва веднага, но поставянето
длъжника в забава изисква покана да изпълни.

2.2. Задължение със срок: длъжникът трябва да изпълни на падежа.

1) Не е нужно длъжникът да бъде поставен в забава чрез покана (изтичането на срока има
характер на покана: dies interpelat pro homine).
2) Значение на срока: с оглед на това в чий интерес е установен (изискуемо и изпълняемо ли е
задължението преди срока). В субективно отношение срокът може да бъде уговорен в полза на
длъжника или в полза на кредитора.
а. В полза на длъжника. Когато срокът е уговорен в полза на длъжника:
­ задължението е неизискуемо преди изтичането но срока;
­ длъжникът може да изпълни преди срока.
Срокът се смята уговорен в полза на длъжника (в субективно отношение презумпцията е, че
срокът е в полза на длъжника) ­ чл. 70, ал. 1: задължението е изпълняемо, но неизискуемо, от което
следва: 1) ако кредиторът предяви иск преди падежа, искът трябва да бъде отхвърлен; 2)
предсрочното изпълнение не е недължимо платено (такива могат да се окажат само лихвите ­ чл. 80,
ал. 3).
Може да следва друго от уговорките между страните, от естеството на задълженията (чл. 70,
ал. 1): а) в полза на двете страни; б) може да бъде в полза на кредитора.
б. В полза на кредитора. Когато срокът е уговорен в полза на кредитора, това означава, че:
­ задължението не е изпълняемо преди срока;
65 стр.
 ­ задължението обаче е изискуемо преди падежа.
Според чл. 252 срокът се счита винаги уговорен в полза на кредитора ­ срочен влог.
в. В полза на двете страни. В този случай преди изтичане на срока задължението:
­ не е изискуемо;
­ не е изпълняемо.
Такъв е срокът в случаите на фикс сделки, периодична продажба (чл. 208).
3) Последиците от нарушаването на срока:
а. Неизпълнението на падежа е пълно неизпълнение. Когато задължението произтича от т.
нар. фикс­сделки, т.е. сделките, при които задължението не може да бъде изпълнено в друго време,
освен в уговореното (напр. договор за таксиметров превоз, при който пътникът си е купил билет за
самолет и ако не бъде изпълнен навреме договорът за таксиметров превоз, пътникът ще изпусне
самолета си), както и в случаите, когато кредиторът няма интерес от късното изпълнение,
нарушението на срока има значението на пълно неизпълнение (чл. 87, ал. 2; чл. 79).
б. В останалите случаи по правило може да бъде изпълнено и след срока, но тогава длъжникът
изпада в забава и за него настъпват известни неблагоприятни последици: кредиторът може да търси
обезщетение за забавата (чл. 79, ал. 1).

3. Особени разпоредби за изпълнението.

3.1. Изгубване на преимуществото на срока. В някои случаи може да се иска изпълнение на

неизискуемо задължение (чл. 71):
1) Длъжникът е станал неплатежоспособен. Неплатежоспособен: длъжникът е спрял
плащанията си, а това дава основание да мислим, че няма да плати и на нас.Понятието
"неплатежоспособност" означава, че длъжникът не може да посреща своите задължения. Най­често
при неплатежоспособността пасивът превишава актива, но това не винаги е така (напр. пасивът да
бъде по­голям от актива, но длъжникът да не е неплатежоспособен, защото част от неговите
задължения може да не са изискуеми и с наличното си имущество той може да погасява своите
задължения; може да има и ситуация, при която активът да е по­голям от пасива, но длъжникът да е
неплатежоспособен ­ ако елементите от актива са непродаваеми).
2) С действията си длъжникът е намалил дадените обезпечения. Когато говорим за
обезпечения, се има предвид специалните обезпечения, които дава длъжникът на своя кредитор като
залог, ипотека, поръчителство, банкова гаранция, защото цялото имущество на длъжника служи като
обезпечение на неговите кредитори, но намаляването на имуществото на длъжника не се подвежда
под тази втора хипотеза на чл. 71 (евентуално може да се подведе под първата хипотеза; не във
всички случаи обаче това е така). Какво значи намаляване на обезпеченията ­ напр. това е ситуация,
при която длъжникът уврежда, разрушава имот, който е ипотекирал, или изоставя вещ, която е
заложил, и не се грижи за нея, а като не я поддържа, тя се обезценява. Но има случаи, при които на
пръв поглед изглежда, че обезпеченията намаляват, но не е така в действителност: напр. ако
длъжникът продаде вещта, която той е заложил на трето лице, обезпечението на кредитора няма да
се намали, защото залогът следва вещта. Затова продажбата на една заложена вещ не е основание
за кредитора да може да иска предсрочно изпълнение на своето вземане. Също изпълнението на
един стар дълг или учредяването на обезпечение по един стар дълг не са намаляване на
обезпечението
3) Длъжникът не е дал обещаните обезпечения. Без значение са поначало причините за това.
Трябва да се има предвид обаче, че чл. 71 има относително действие. Той напр. при солидарни
задължения, ако един от солидарните длъжници изгуби преимуществото на срока, това не означава
автоматично, че кредиторът може да иска изпълнение и от останалите солидарни длъжници. Същото
е положението и при отношението длъжник ­ поръчител: ако за длъжника се прилага чл. 71, това не
означава, че той автоматично има сила за поръчителя.
Необходимостта да бъде защитен интересът на длъжника е основание за извода, че
кредиторът трябва да разполага с влязло в сила решение, за да може да се позове на основанията по
71, т.е. макар и те да настъпват по право, кредиторът трябва да има решение, с което да е
установено, че те наистина са настъпили.

3.2. Предсрочно плащане на лихвоносни задължения (чл. 70, ал. 3) ­ в полза на длъжника (при платени
преди изтичане на срока лихви, може да се приспаднат лихвите за времето до края на срока). Целта е да не се

стр. 66
ава с впечатление, че длъжникът не може да изпълни предсрочно, тъй като има интерес на кредитора от
но изпълнение.

Срокът в обективно отношение може да бъде.

Фиксиран: изпълнението може да се иска на определен ден или с оглед на събитие, чието настъпване е
ределено по отношение на датата му (след 10 дни, на 1 януари).
Определяем. Срокът може да бъде относително определен като период от време след настъпването на
акво бъдещо сигурно събитие ­ напр. един месец след поискването или един месец след подписването на
овора.
Подразумяем: страните предполагат, че времето на изпълнение се подразбира от естеството на
дължението (сезонна работа, поръчана изработка на шкаф). В ситуациите, в които срокът е мълчаливо
ановен, в повечето случаи е необходимо някакво допълнително конкретизиране, което може да бъде
ършено с покана или по друг начин.
Възможно е страните да установят само начина за определяне на падежа, без да го посочват ­ в този
чай падежът или срокът е определяем (неопределен срок според Кожухаров): възможно е страните да
шат, че длъжникът ще бъде този, който ще определи срока ­ чл. 69, ал. 2; възможно е да решат, че
диторът ще определи падежа; възможно е да се реши, че едно трето лице ще определи срока.
дежът може да бъде установен и в самия закон (чл .200, ал. 2); законът може да определи лицето, което да
кретизира срока (чл.71); в някои случаи законът допуска и хипотези, при които съдът да определя срока ­
69, ал. 2).

Съдебно разсрочване/отсрочване: 1) с оглед имотното състояние на страната или други обстоятелства (чл.
1 ГПК); 2) преди приключване на проданта внасяне на 20% от вземанията по предявените изпълнителни
тове и писмено задължаване за 10% всеки 3 месеца ­ спиране на принудителното изпълнение (348 ГПК).
йонният съд може да даде още време за изпълнение на задължението от длъжника.

Чл. 69, ал. 2: при договори, в които длъжникът преценява кога да изпълни (изпълнението е оставено на
ята или възможностите му), кредиторът може да поиска съдът да определи срок (няма съдебна практика,
ясна разпоредба ­ дали е част от иск или охранително производство).

Изчисляване на сроковете ­ чл. 72 ЗЗД.

Мораториум ­ отсрочки с нормативен акт по отношение на изпълнението на всички задължения поради

бено важни и непреодолими събития (земетресение, война).

ВЪПРОС 24. ВЪЗРАЖЕНИЕ ЗА НЕИЗПЪЛНЕН ДОГОВОР.

редпоставки.

90 ЗЗД не урежда правото на задържане в широк смисъл, а това, което Кожухаров нарича несъщинско
во на задържане ­ произтичащото от двустранно облигационно отношение: възражение за неизпълнен
вор.
ованието на възражението за неизпълнен договор е генетичната (двете задължения възникват
овременно) и функционална връзка (едното задължение е функция/основание на другото ­ затова трябва да
изпълнят едновременно, за да не се наруши еквивалентността, защото който плаща предварително,
номически плаща повече; може обаче да има и друга уговорка) между двете задължения.

Изискуемост на престациите. Ликвидност. Необходимо е престациите да са изискуеми, ликвидността

предпоставка.

1. Изискването за изискуемост се отнася и за двете вземания.

1) Изискуемост има, когато изпълнението може да бъде наложено принудително (съществува

претенция ­ материалноправната годност на едно вземане да бъде принудително осъществено).

67 стр.
 2) Неизискуемостта може да се дължи на:
а. ненастъпил падеж;
б. изпълнението на задължението може да е предпоставка (в някои случаи и за ликвидността)
на другото ­ напр. чл. 266 ЗЗД.
В тези случаи възражението за неизпълнен договор може да се упражни само при условията на
чл. 90, ал. 2: Когато от обстоятелствата е ясно, че има опасност една от страните да не изпълни
задължението си, другата страна може да откаже да изпълни своето задължение, освен ако й се
даде надлежно обезпечение. Тази възможност не е обвързана от предпоставките на чл. 71 ­ обхваща
и всички данни, които създават съмнение относно точното изпълнение (неизпълнението по други
договори или информацията за него трябва да следват сключването на договора, защото иначе
страната е могла да се защити чрез промяна на последователността на изпълнението).
в. няма срок или дори падежът е настъпил, но срещу претенцията за изпълнение могат да се
противопоставят други дилаторни възражения извън това за предварителен иск (такова е и
възражението по чл. 90, затова срещу страната, която го упражнява, не може да се възразява non
adimpleti contractus).

1.1.2. Ликвидност. Ликвидността като безспорна установеност по основание и по размер не е

предпоставка на възражението.
1) Оспореността на вземането от другата страна не е пречка ­ другата страна винаги може да
оспорва. Ако вземането обаче не съществува, възразяващият може да се окаже в положението на
неизправен длъжник.
2) Установеността на вземането по размер не е предпоставка ­ може да се установява от съда
(чл. 130 ГПК) или чрез спогодба между страните.
3) Оспореността на задължението, чието изпълнение се отказва чрез възражението не е
пречка ­ възражението за неизпълнен договор може да се направи евентуално при оспорване (под
условие, че се установи, че дължи).

1.2. Общ правопораждащ юридически факт (генетична връзка). Двете задължения трябва
да са от едно и също правоотношение ­ да са генетично свързани, да имат общ правопораждащ
юридически факт. Такъв общ правопораждащ юридически факт имат:
1) правоотношенията от двустранен договор;
2) всички други случаи на двустранни облигационни отношения: а) двустранна реституция на
даденото по чл. 55, ал. 1; в) чл. 34; в) двустранни облигационни отношения от един публичноправен
юридически факт (Кр. Таков дава примери с административен акт за отчуждаване по ЗОС, ЗДС;
съдебно решение за делба; упълномеряване); според Кр. Таков може да възникне претенция и от
едностранна сделка ­ завет с тежест (вещта се намира у едно лице, но то отказва да я предаде,
докато заветникът изпълни тежестта).

1.2.1. Конекситетът не е специална предпоставка. Чл. 90 определя общото основание на

възражението ­ насрещните вземания да са от едно правоотношение, затова конекситетът като
критерий за подобие, обосноваващ аналогията, е безпредметен. Наличието на общ правопораждащ
юридически факт обуславя основателността на възражението за неизпълнен договор в случаите на
насрещни претенции по двустранни договори и двустранни облигационни отношения от
публичноправен юридически факт, при двустранна реституция при разваляне ­ общият факт е фактът
на развалянето (отпаднало основание по чл. 55).

1.2.2. Аргумент, че чл. 90 отразява идеята за конекситет, чрез обосноваване на разликата

между правоотношение и правно отношение. Правното отношение се разглежда като по­широко
понятие (житейско отношение), докато правоотношение е технически термин. Законът обаче ги
използва като синоними ­ има предвид не връзката, определена от едно субективно право, а
връзката, включваща сбора от правните последици, породени от конкретен фактически състав.
Подменянето на единството на основния правопораждащ факт (на генетичната връзка между
правата) с формулата за житейско единство и противопоставянето му на юридическото може да даде
само опасна неопределеност.

1.2.3. Реституция по нищожен договор.

стр. 68
 А) Може би само в този случай ще има необходимост от конекситета. На пръв поглед той е
необходим, тъй като двете насрещни претенции имат различно основание ­ изпълнението на нищожно
задължение (даването), а не нищожността.
Б) Могат да се намерят обаче и аргументи за противното:

1) Чл. 34: в този случай възникването на претенциите е обусловено от факта на установяването

дебно) на нищожността ­ факт, който е общ и за двете претенции и категорично определя връзката между
.
2) Извън чл. 34 обаче можем да разглеждаме нищожния договор като комбинация между договор и
фект (договор+дефект): с оглед настъпването на последиците все едно договор няма, но тези последици все
са генетично обединени от този състав.
В) Това може да се приложи и при неосъществено основание ­ несключването на договора, по който е
ъществено антиципирано изпълнение, или неосъществяването на факта, с оглед на чиито последици е
естирано: 1) общ е юридическият факт, който слага началото на правоотношението ­ договор под условие
и предварително изпълнение с оглед започнали преговори за сключване на договора; 2) общ е и фактът на
бъдването на условието или несключването на договора. В този смисъл е и практиката на ВС (3816­83­I):
щ за претенциите за връщане на владението на имота и за цената е фактът на неосъществяване на
едварителния договор.

1.3. Предмет на задържане. Нееднородност на престациите.

1.3.1. Предмет на задържане. Това е дължимата престация ­ резултат, който длъжникът трябва да
ективира с оглед осъществяване на кредиторовия интерес. Това може да бъде предаване на вещ,
ършване на действие, парична престация. Може да се приложи и за недвижими имоти (напр. отказване на
едаването до изпълнение на насрещното реституционно задължение) ­ за разлика от правото на
държане, което е ограничено върху движимите вещи (чл. 91).

1.3.2. Не може двете задължения да имат предмет еднородни заместими вещи ­ възражението ще
де безпредметно, тъй като може да се приложи чл. 103 (прихващане). Според Кр. Таков може да се упражни
зражението и при еднородни насрещни вземания, стига страните да желаят.

1.3.3. Задържане на отрицателна престация. Възможно е да се задържи отрицателна престация,

ато неизпълнението на задължение не създава окончателни последици (при тях е възможна и забава) ­
ълнението не би било безпредметно. За другите отрицателни престации не може да се предявява такова
зражение.

1.4. Еквивалентност на престациите. Чл. 90 не предявява такова изискване. То не може да се изведе и

признаците на двустранното облигационно отношение, защото по дефиниция не е нито еквивалентно, нито
змездно.
1) Изискването може да се обоснове с целта на института: осигуряване на едновременното изпълнение
двете насрещни задължения, защото изпълнението на едното без изпълнението на другото разрушава
кмо еквивалентността на облигацията, разменния й характер.
­ Много от облигациите обаче включват няколко задължения за двете страни. Такъв е примерът с
одажбата: с оглед на еквивалентността купувачът плаща цената, за да получи правото върху вещта и самата
щ, но с оглед на правилото на чл. 24, ал. 1 продавачът може да упражни задържане само върху
дължението за предаване на вещта.
­ В други случаи волята на страните създава към съдържанието на двустранното облигационно
ошение допълнителна двойка задължения: сключен е договор за наем, но със задължение за несвирене в
и стая (1), а в друга, предоставена от наемодателя (2).
2) Еквивалентността на престациите може да се изведе и от други текстове. Тр. Конов разглежда
авото на задържане на комисионера, спедитора и превозвача с оглед на отменената уредба на ЗЗД (чл. 302,
6, 317 ­ отм.). Тук има двустранни договори и в трите хипотези има отказ за изпълнение на едно задължение,
не се прилага чл. 90, а има специална уредба (еквивалентни са само услугите и възнаграждението, не и
държаните вещи). Неприложимостта обаче може да се обясни и не с еквивалентността, а с трудността за
новременно изпълнение на основните престации.
Сега уредбата на тези договори е в ТЗ, но се говори вече за право на залог (чл. 357; чл. 361, ал. 2 във
ъзка с чл. 357; чл. 375).

69 стр.
 1.4.1. Ликвидация на отношенията при несключването, унищожаването, нищожността, развалянето или
прекратяването по друг начин на договори. В тези случаи трябва да се създаде положение максимално близко
до това, което щеше да бъде, ако не беше отричаният факт: 1) изисква се връщането на даденото без
основание, при неосъществено или при отпаднало основание; 2) правото обаче урежда и други претенции,
които имат и други предпоставки, т. е. самостоятелно основание (чл. 12, чл. 28, ал. 3, чл. 59, чл. 88, ал. 1, чл.
189, ал. 1). Тези две претенции заедно образуват съдържанието на реституционното правоотношение, макар
да имат различни предпоставки, и следва да се схващат като последица на един фактически състав.
Следователно, възражението за неизпълнен договор е на разположение на страните, които си дължат, не
само с оглед на едновременното връщане на даденото, но и с оглед изпълнението на допълнителните
престации:

1) при разваляне на основание чл. 88, ал. 1, изр. 2 може да се претендира и обезщетение; 2) при
неизпълнение на преддоговорни задължения може да се претендира обезщетение по чл. 12; 3) чл. 28,
ал. 3, чл. 42, ал. 1 уреждат специални хипотези на такова обезщетение; 4) може да се искат
разноските при нищожен, развален, унищожен предварителен договор на основание чл. 59 заедно с
връщане на даденото по чл. 55; 5) чл. 189 предвижда заплащането не само цената и на разноските по
договора, но и на необходимите и полезни разноски за вещта (специално правило по отношение на чл.
55 и 59, въз основа на които ще се иска възстановяване в останалите хипотези на разваляне, както и
по отношение на правилото на чл. 88, ал. 1 за вреди).
А) Ликвидация на отношенията между отчуждител и приобретател при нищожен, унищожен
или развален транслативен договор.
а. Чл. 108 ЗС и чл. 57 ЗЗД. Между тези два текста напрежение не възниква: чл. 55 позволява
кондикцията на вещи, а чл. 57 урежда не основанието на кондикцията, а какво е съдържанието на
задължението на акцепиента при кондикция (предмет на кондикция).
б. Чл. 71­74 ЗС и чл. 57 ЗЗД. Тук е по­голямото напрежение. Чл. 71­74 уреждат отношенията
между владелец и собственик. При унищожен или развален договор приобретателят не е
добросъвестен владелец, но той е нещо повече, защото е добил собствеността, но поради обратното
действие на развалянето (унищожаването) не се третира нито като собственик, нито като
добросъвестен владелец, следователно справедливо е да му признаем някои от правата на
добросъвестния владелец. Това прави и ПП 6/74. Спорно е обаче дали чл. 71­74 ЗС уреждат
отношенията при развален и унищожен договор.
­ При продажба на чужда вещ отношенията продавач­купувач са облигационни, а отношенията
купувач­собственик ­ вещни: по отношение на продавача купувачът е купувач, а по отношение на
собственика е владелец (добросъвестен или не в зависимост от знанието за правата на третото лице).
Купувачът има претенция срещу продавача по чл. 189 при разваляне. Ако купувачът се бори срещу
ревандикацията (така иска или няма право да разваля, защото е недобросъвестен), има претенция
срещу собственика по правилата на чл. 71­74 ЗС и срещу продавача по чл. 191, ал. 1 ЗЗД. При пълна
евикция продавачът има претенция срещу купувача по чл. 55 (в обема по чл. 57, ал. 1), но няма иск по
чл. 108 ЗС (не е собственик).
­ Това разрешение може да се приложи и м другите хипотези (нищожен, унищожен, развален
договор). Не можем да пренебрегнем договорните отношения, дори продавачът да е собственик:
облигационната претенция ще изключи вещната (купувачът е купувач и продавачът ­ продавач): 1)
облигационната връзка е по­силна и може да даде възражение срещу ревандикацията; 2) излишно е
да се установява дали ищецът е собственик, тъй като може да се върне на основание чл. 55 (чл. 97
ГПК), а и няма спор относно собствеността. Купувачът има правата по чл. 59, чл. 58, ал. 1, негативен
интерес, може да упражнява възражение.
Б) Ликвидация на отношенията при договори без транслативно действие ­ също трябва да
бъде предпочетена облигационната ликвидация, когато се дължи вещ.

1.4.2. Неприложимост на изискването за еквивалентност.

1) Неприложимост на изискването за еквивалентност при частично изпълнение. Изискването за
еквивалентност се отнася до стойността на престациите, но не и до стойността на неизпълнената
част при частично изпълнение, затова възражението за неизпълнен договор не може да бъде
отклонено с възражение, че е изпълнено, макар и отчасти (чл. 66), напр. купувачът е платил част от
цената.

стр. 70
 2) В други случаи изискването за еквивалентност е не в престациите, а в отношенията по
ликвидация на отношенията при безвъзмездни транслативни договори, възмездни договори без
транслативно действие, но при които се дължи връщане на вещ ­ иначе солвенсът ще получи повече
от даденото, акцепиентът ще даде повече от полученото.

1.5. Неприложимост на възражението при несъвършено двустранни договори. Според

Апостолов може да се упражни възражение за неизпълнен договор при възмезден мандат и
възмезден влог. В дадените примери обаче договорът е двустранен. По несъвършено двустранните
договори обратният иск е свързан обикновено с разноски и вреди и ще се приложи чл. 91 (право на
задържане). При мандата разноските невинаги са свързани с вещ, но при недаване на разноските
съгласно чл. 285 мандатарят може да откаже да изпълни по чл. 98 ­ няма нужда от чл. 90.

1.6. Приложно поле ­ обобщение.

1) Възражението за неизпълнен договор е приложимо при две насрещни претенции, които са
част от съдържанието на едно правоотношение, когато могат да се схващат като последица от
реализирането на общ фактически състав: 1) двустранни договори ­ сключване на договора; 2) чл. 88,
ал. 1 ­ разваляне и отпадане на последиците с обратна сила; 3) унищожен договор; 4) антиципирано
изпълнение при предварителен договор; 5) взаимни претенции от нечастноправен фактически състав
(в повечето случаи законът установява поредност ­ чл. 297, 288, ал. 6 ГПК, но при обезсилване на
решението може да се предяви възражение по чл. 90). Възражението може да се упражни за
престацията и други претенции.

2) Извън приложното поле остават специално уредените хипотези на насрещни задължения (чл. 91).
2. Упражняване и действие.
2.1. Упражняване.
1) Упражняването може да стане извънсъдебно ­ страната, отказваща изпълнението, трябва да се
ове на насрещното си вземане. Възражението е дилаторно.
2) Предявяване под условие. Предпоставка на възражението е съществуването на две насрещни
мания. Възражението по чл. 90 всъщност е едно признаване на задължението, но може страната да има и
уги възражения (вземането е неизискуемо на друго основание или изобщо не дължи), затова може да
прави възражението евентуално ­ под условие, че претендираното вземане на другата страна ще бъде
изнато от съда. По този начин избягва признаването и запазва възможността по чл. 90 (като прихващане).
3) Предявяване. За да бъде зачетен ефектът от предявяване на възражението, ответникът факта, че
е предявил извънсъдебно, или да заяви възражението пред съда ­ ответникът трябва да заяви, че правото
чл. 90 съществува, че го е упражнил и че желае да бъде съобразено при постановяване на решението.
зирането има и материално действие, подобно на материалноправните ефекти на иска. Ако съдът не бъде
иран, ще има безусловно осъждане, възражението ще бъде преклудирано от силата на пресъдено нещо.

2.2. Действие.
1) Едновременно изпълнение ­ парализираща сила. Чл. 90, ал. 1, изр. 2: В такъв случай ответникът се
ъжда да изпълни едновременно с ищеца. От материалноправна гледна точка претенцията е условно
рализирана ­ съществуването й е обусловено от изпълнение на задължението, заради което е упражнено
зражението. Затова съдът осъжда ответника условно с решение за едновременно изпълнение. Ефектът
тъпва и при извънсъдебно упражняване. Би трябвало да има сила на пресъдено нещо и изпълнителна сила
решението и по отношение на вземането ответника.
2) Други материалноправни последици. Ответникът може да се ползва от забавата на кредитора ­ не е
ълнил по причина, която лежи у кредитора (не е изпълнил поради липса на готовност на другата страна да
ълни): 1) очиства се от последиците на забавата; 2) ползва другите облекчения на забавата.
3) Прекъсване на давността. Извънсъдебното упражняване не прекъсва давността на вземането,
ади което се задържа престацията (както напр. и поканата за изпълнение). Предявеното в процеса
зражение обаче прекъсва давността на основание чл. 116, б. “б” ЗЗД ­ възражение по иск за изпълнение на
държаната престация прекъсва давността относно вземането, заради което се упражнява, но само ако
зражението е уважено. И предявяването на иска, и предявяването на възражението имат една и съща
териална последица ­ прекъсване на давността относно правото, което се релевира.

2.3. Спрямо кого се предявява възражението.

71 стр.
 1) Относително действие (като всяко облигационно право) ­ възражението е на разположение на
длъжника срещу кредитора.
а. Има изключения, когато законът позволява да се упражняват чужди възражения (чл. 142, 151 ЗЗД).
б. Възражението е противопоставимо на другата страна ­ страната, заради чието неизпълнение се
предявява възражението. Възражението не може да се противопостави на трети лица ­ такива, които не са
субект нито но вземането, чието изпълнение се иска, нито на задължението, заради чието неизпълнение се
отказва изпълнението на предявеното вземане. Има обаче трети лица, които не са длъжници по вземането,
заради чието неизпълнение се предявява възражението, но претенцията им срещу упражняващия
възражението длъжник е свързана с длъжника по вземането на този длъжник ­ спрямо тези трети лица
непротивопоставимостта на възражението ще бъде неприложима.
2) Трети лица, на които може да се противопостави възражението.
а. Универсални правоприемници на другата страна ­ естествена последица на универсалното
правоприемство (дори не е изключение от принципа за идентичност на субектите).
б. Частни правоприемници. Частният правоприемник на кредитора по задържаната престация има
качеството цесионер:
­ Договорът за цесия (или другият юридически факт, обуславящ правоприемството) не може да влоши
положението на длъжника съгласно принципа за относително действие на юридическите факти (чл. 21, ал. 1
ЗЗД).
­ От друга страна частният правоприемник не може да има повече права от своя праводател, затова
трябва да търпи противопоставимите на правото на праводателя възражения (придобива вземането с всичките
му принадлежности ­ чл. 99, ал. 2, но и с всичките му недостатъци): когато претенцията на праводателя е
условна, такава е и претенцията на правоприемника (условието е изпълнение на насрещното задължение на
праводателя към възразяващия длъжник).
Изключение може да се открие само в хипотезите на отстъпване от принципа nemo plus juris ad
alium transferre potest, quam ipse habet, но всъщност това законни оригинерни придобивни основания, а
не правоприемство.
­ Противопоставимостта на възражението срещу частните правоприемници в някои случаи (при
преминаване на вещното право у втория купувач по силата на чл. 24, ал. 1) изглежда несправедливо,
но ако припомним, че изправната страна може и да развали договора, от което и правата на частния
правоприемник ще отпаднат, ще изглежда уместно. Като се вземат предвид 1) изключенията, които
законът предвижда от този принцип (чл. 33, ал. 3; чл. 88, ал. 2; чл. 135, ал. 1; чл. 227, ал. 5 ЗЗД), 2)
изключенията от принципа nemo plus juris ad alium transferre potest, quam ipse habet (чл. 78 ЗС; чл. 17,
ал. 2 и 3; чл. 292, ал. 2 ЗЗД; чл. 113 ЗС), както и 3) общият принцип на оповестителното действие на
вписването (чл. 114, б. “а”, изр. 2 ЗС), става ясно, че правото защитава сигурността на оборота в
изключения. Претенцията по чл. 108 ЗС може да се предяви успешно само срещу лице, което няма
основание да държи или владее, а упражняващият възражението държи с основание. Освен това
като вземем предвид изискването за еквивалентност на престациите, няма оправдание
принуждаването на длъжника да изпълни, без да е получил равноценността на задължението си,
само защото неговият длъжник е прехвърлил правото си.
Възражението е противопоставимо на цесионера, суброгиралото се трето лице (чл. 74,
специално правило за поръчитела в чл. 143, ал. 2), обезпечения чрез залог върху вземане кредитор
(чл. 162), наложилия обезпечителен запор кредитор (чл. 316, ал. 1, б. “б” ГПК), насочилия
принудително изпълнение върху вземане на длъжника си кредитор (чл. 391, ал. 1, б. “а”, 393 ГПК),
взискателя, насочил принудително изпълнение срещу вещи на длъжника, които се държат от трети
лица, срещу които длъжникът има вземане за предаването им. Особена хипотеза съдържа чл. 22, ал.
2 ЗЗД ­ бенефициарът не е правоприемник, но може да му се противопостави възражение.

2.4. Предпочтително удовлетворяване по чл. 91, ал. 4.

1) Възражението по чл. 90 не дава такова право. Това следва от:
а. Систематично тълкуване: това право е дадено при правото на задържане.
б. Целта на възражението ­ да осигури едновременното реално изпълнение: това гарантира
възразяващия, че не може да бъде принуден да изпълни освен при насрещно изпълнение, не само
срещу кредитора, но и срещу неговите правоприемници. Страната, позоваваща се на чл. 90 в
хипотезата на двустранен договор, има и възможност за радикално освобождаване от облигацията,
така че тя съвсем не се нуждае от допълнителното обезпечение на предпочтителното
удовлетворение. Насрещното изпълнение е единственият факт, който може да открие пътя към

стр. 72
принудителното осъществяване на изпълнението. Освен това при фактическо лишаване от
задържаната престация (при предаване на вещ), възразяващият има и actio spoli (чл. 76 ЗС).
2) Възражението по чл. 90 не е обезпечение срещу неплатежоспособност ­ не може да бъде
отклонено чрез предоставяне на такова обезпечение. Възразяващият не може да бъде принуден да
престира срещу друго освен срещу реално изпълнение (чл. 65, ал. 1 ЗЗД). Отклонение се съдържа в
чл. 90, ал. 2, но това правило е специална хипотеза на възражение при неизискуемо вземане: Когато
от обстоятелствата е ясно, че има опасност едната от страните да не изпълни задължението си,
другата страна може да откаже да изпълни своето задължение, освен ако й се даде надлежно
обезпечение.
­ Страната по двустранен договор не може да бъде принудена да изпълни и при невиновна
невъзможност за изпълнение на другата страна (договорът се разваля по право ­ чл. 89). Единствено
при частична невиновна невъзможност ще трябва да изпълни частично срещу насрещно изпълнение
на възможната част.
­ Страната по двустранен договор може да предпочете компенсаторно обезщетение или
изпълнение за сметка на длъжника (чл. 80, ал. 1), но и тогава ще може да предяви възражението ­
кредиторът не е принуден да приеме друго, а сам го е избрал (можел е и да развали).
­ Само в хипотезите на обективна невъзможност за реално изпълнение упражняващият
възражението може да бъде принуден да престира срещу нещо различно от дължимото (чл. 57 ЗЗД,
чл. 414, ал. 2 ГПК ­ насрещното задължение се превръща в пари).
Възражението за неизпълнен договор има характера на общо средство за защита при
неизпълнение на насрещното изискуемо задължение от същото правно отношение, насочено към
осигуряване на реалното изпълнение на това задължение, наред с претенцията за реално
изпълнение или компенсаторно обезщетение по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. Този принцип почива на особената
функционална връзка между еквивалентните насрещни задължения, свързани генетично от общия
пораждащ ги юридически факт.

ВЪПРОС 25. ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ.

1. Правна уредба.
1.1. Изключение от общата противопоставимост на вещните права. Правото на задържане
представлява изключение от общата противопоставимост на вещните права, основано не на
еквивалентността и генетичната и функционална връзка между насрещните задължения (както е с
възражението за неизпълнен договор), а на връзката между неудовлетворената парична претенция
на ретинента и задържаната вещ.

1.2. Казуистичност и генерализация.

1) Връзката е посочена казуистично, но като разсъждаваме с оглед характера на паричното
вземане, може да се сведе казуистиката до няколко хипотези съобразно общите изисквания към
връзката между дълга и вещта.
2) Генерализиране на признаците в правната уредба ­ чл. 91: Който има изискуемо вземане във
връзка със запазване, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от
нея, има правото да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен.
Изключенията са общо описани, включват широк кръг хипотези, но това не е основание да се
разглеждат като принцип ­ правото на задържане може да се упражнява само в изрично изброените
случаи.
3) Предпоставка е съществуването в полза на ретинента на изискуемо вземане във връзка със
запазване, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея;
основанието и размерът на претенцията са последица на други правни норми. Конекситетът не е
специална предпоставка ­ той е предпоставка за правоприлагане по аналогия, но при наличието на
обща и изрична правна уредба такова е недопустимо.
4) Има и специални правила извън чл. 91, ал. 1: 1) чл. 72, ал. 3 ЗС (право на задържане на
добросъвестния владелец и приравнените към него по чл. 70, ал. 3 и чл. 74, ал. 2 до заплащане на
подобренията и разноските); 2) чл. 315 ТЗ; 3) преди по чл. 302, 306, 317 ­ отм. ЗЗД (сега в ТЗ са право
на залог).
73 стр.
 2. Правна същност.

2.1. Съществуват различни становища: 1) Кожухаров (залогоподобно право, но и негативно

потестативно право като всяко възражение)); 2) Диков (абсолютно възражение, противопоставимо
на всички); 3) Апостолов (лично право); 4) Василев (отделно от вземането на ретинента право,
представляващо специално обезпечение). Преобладава мнението, че правото на задържане не е
вещно право или че макар да не е истинско вещно право (няма право на следване) е противопоставимо
на трети лица.
Търсенето на правната същност на едно явление има смисъл в определяне на ефектите на
признати от закона фактически състави, когато някои от тези ефекти не са изрично уредени.

2.2. Съдържанието на правото на задържане включва възможността да се задържи чужда

вещ като обезпечение на парично вземане (чл. 91, ал. 1) ­ задържането е насочено към
доброволното удовлетворяване на претенцията на ретинента чрез косвената принуда на
задържането. Освен това обаче то има функция на обезпечаване срещу неплатежоспособността на
длъжника ­ включва и правото на ретинента да удовлетвори вземането си по предпочитание от
стойността на задържаната вещ (чл. 91, ал. 4). Това дава основание да кажем, че ретенционното
право е едно не само чисто обезпечително, но и залогоподобно право, защото дава една привилегия
на ретинента, не чисто лично, не чисто облигационно право
1) Това е едно особено и получено без съгласието на собственика обезпечение. Конов го
определя като особен законен залог върху движима вещ, даден от закона независимо или против
волята на длъжника, за обезпечаване на изискуемо парично вземане, свързано със запазване,
поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея, при условие, че
тази вещ е в държане на кредитора.
2) Редът е в чл. 136, ал. 1, т. 4: това е последната специална привилегия, но ако вземането
произтича от разноски за запазване или подобрение на вещта, изпреварва привилегията на вещните
обезпечения. Според Конов възможността правото на задържане да се противопостави и на
обезпечените с реални обезпечения кредитори дава основание да го противопоставим a fortiori и на
собственика приобретател. Следователно всеки, който иска да получи владението на вещта, макар и
да не е длъжник на ретинента, ще трябва да се съобрази с правото му на задържане и да
удовлетвори ретинента. Ретинентът е по право присъединен взискател в изпълнителния процес
според чл.354 ГПК.
3) Правото на задържане е едно обезпечително право, получено без съгласието и против
волята на лицето, което би следвало да даде своето съгласие. Това положение налага правото на
задържане, което представлява единствено облагата от обезпечението, затова собственикът ще
може да оклони правото на задържане като предостави друго обезпечение (чл. 91, ал. 4).

3. Възникване, упражняване и действие.

3.1. Възникване. Описаният в чл. 91, ал. 1 фактически състав включва кумулативното
съществуване на два юридически факта: 1) вещта фактически да се намира у ретинента, но по
причина, която не го определя като недобросъвестен; 2) ретинентът да има изискуемо вземане във
връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди,
причинени от нея.

3.1.1. Фактическа власт. Законът не поставя специални изисквания към фактическата власт,
затова е достатъчно вещта да се намира у ретинента (да има corpus).
1) Правото на задържане не възниква в полза на недобросъвестен ретинент. Според Конов
това означава фактическата власт да не е установена чрез умишлени непозволени действия (от §273,
ал. 2 BGB). На друго становище е М. Марков (Искът по чл. 108 ЗС, стр. 148), но той изхожда от
вземането на ретинента, а чл. 91 урежда само обезпечаването. Конов привежда и други аргументи в
полза на тезата си: 1) при умишлени непозволени действия ретинентът не би могъл да се защити
срещу иска по чл. 76 ЗС; 2) чл. 105 ЗЗД, който урежда умишлените непозволени действия като
отрицателна предпоставка за упражняване на ковпенсацията (изхожда се от близостта във
функциите и взаимното изключване и допълване на правото на задържане и компенсацията).
2) Фактическата власт може да бъде владение или държане.
стр. 74
 А) Според Конов обаче владелец не може да задържа по чл. 91 ЗЗД:
а. Чл. 72, ал. 3 урежда специална ретенция на добросъвестния владелец за подобренията и
разноските.
б. Добросъвестният владелец няма право на задържане за претенция за причинени от вещта
вреди, но той не може да задържи и по чл. 91. Това се дължи на правилото на чл. 50 ЗЗД, според
който солидарно отговарят владелецът и собственикът на вещта, а след като владелецът няма
претенция срещу себе си, не може да има такава и спрямо собственика.
в. Чл. 72, ал. 3 обаче защитава само добросъвестния владелец, докато за недобросъвестния
владелец няма специално правило. Поставя се въпросът след като няма специално правило за
ретенцията на недобросъвестния владелец, ще може ли той да се позове на чл. 91. Чл. 72 ЗС
ограничава приложното поле на чл. 91 като изключва добросъвестния владелец, но след като не
защитаваме добросъвестния владелец, ще има ли основание да защитим недобросъвестния ­ според
Конов не може.
Б) Отказът да се даде ретенция на владелец по чл. 91 може да се обясни с изискването
фактическата власт да не е придобита с умишлени непозволени действия.
а. Това изискване ще бъде удовлетворено при добросъвестно владение, но такова при движими
вещи е възможно в много редки случаи (в повечето случаи има придобиване) ­ на практика само при
дарение на чужда вещ.
б. Няма да придобие собствеността недобросъвестният владелец. В повечето случаи на
недобросъвестно владение има умишлени непозволени действия, а при придобита по такъв начин
фактическа власт законът не дава ретенция: приобретателят, който знае, че не придобива от
собственик (ще има обсебване по чл. 215 НК); крадецът; намерилият изгубена вещ (чл. 207 НК). Няма
да има умишлени непозволени действия само в случая на владение, получено по силата на
предварителен договор, но тогава този недобросъвестен владелец ще може да се позовава на чл. 72,
ал. 3 ЗС.
Ретинентът по чл. 91 може да бъде само държател: влогоприемател, мандатар, изработващ,
наемател, гестор, упражнилият правомерна самопомощ във връзка с упражняване на претенцията по
чл. 50 и т.н.
В) Символично държане. Детенцията като основание на правото на задържане може да
съществува и чрез упражняване на фактическата власт чрез другиго (символично държане). За
съществуване на право на задържане, основано на такова държане, е необходимо ретинентът да има
изключителната легитимация за получаване на вещта от лицето, у което тя фактически се намира
(обикновено договорът за влог дава тази легитимация).

3.1.2. Обезпечаваното вземане.

1) Може да се задържи вещ за обезпечаване на претенция може да има основание в чл. 59, чл.
50 ЗЗД, а претенцията може да има основание и в специални правила, уреждащи обратните искове.
2) Правото на задържане може да служи за обезпечаване и на претенция за възнаграждение
по двустранен договор за пазене (възмезден влог), поправяне (изработка) или подобряване на чужда
вещ ­ за тях правилото на чл. 90 обикновено е неприложимо, поради това, че вземането става
изискуемо след изпълнението.

3.1.3. Предмет на задържане.

1) Предмет на задържане са движими вещи ­ такива, които не са по естествен начин или под
действието на човека трайно прикрепени към земята или постройката (чл. 110, ал. 2 ЗС).
2) Правото на задържане обхваща и принадлежностите на вещта, ако фактическата власт
върху тях е установено едновременно с тази върху главната вещ (чл. 98 ЗС) ­ собственикът няма
отделна претенция за предаване на принадлежността, нито ретинентът е длъжен да я върне, ако не
са удовлетворени претенциите му.
3) Количество. Според чл. 91, ал. 2 Когато предмет на задържането са стоки, кредиторът може
да задържи такова количество от тях, колкото е потребно за удовлетворяване на неговото вземане.
Текстът е насочен към ограничаване на възможността за злоупотреба при упражняване на правото
на задържане, но възникват проблеми: 1) ако гледаме на правото на задържане като на залог, ще се
изправим пред неделимостта на заложното право (чл. 150, ал. 2, 157); 2) ако го разглеждаме като
самопомощ, целяща бързо и доброволно уреждане на отношенията, ще лишим ретинента от средство
за стимулиране на длъжника; 3) съществува и възможност задържането да бъде отклонено чрез
предоставяне на обезпечение (чл. 91, ал. 4). Ако се претендира обезщетение за забавено предаване,

75 стр.
ретинентът може да се позове на чл. 83, ал. 2. Според Конов ал. 2 трябва да се тълкува от гледна
точка на идеята за добросъвестност (чл. 63) ­ да се предотврати черезмерност, но не и само
нееквивалентност.
4) Несеквестируемост на задържаната вещ. Невъзможността да се реализира
удовлетворяването от стойността на задържаната вещ поради несеквестируемост или незначителна
обективна стойност, не може да попречи на ретинента да упражни правото на задържане с оглед на
другия му ефект ­ косвената принуда за удовлетворяване на претенцията на ретинента.
5) Принцип на добросъвестността. Когато задържането на вещи е противно на
добросъвестността (напр. протези и други помагала), това е основание да откажем правото на
задържане.
6) Задържане на плодове. Може да става въпрос само за естествени плодове (гражданските
са последица от сделки, а такива ретинентът няма право да сключва). Ограничаването на правото на
задържане върху вещта­майка ограничава ефикасността на задържането до степен, че в много
случаи длъжникът би предпочел да остави ретинента да се грижи за вещта, а той да плучава
плодовете.
3.1.4. Възникване на правото. Правото на задържане възниква ipso jure ­ съществува, докато
съществуват предпоставките за него, независимо от знанието или заявлението на ретинента, че
желае да се ползва от него.

3.2. Упражняване.
1) Може да се упражни пред съд. Може да се упражни и извънсъдебно, но винаги трябва да
бъде заявено пред съда, когато претенцията за предаване на вещта бъде предявена пред него, за да
може съдът да го съобрази при постановяване на решението (иначе силата на пресъдено нещо ще
преклудира правото на задържане). Води до условно осъждане.
2) Правото на удовлетворяване по предпочитание (второто правомощие) може да бъде
упражнено след издаване на изпълнителен лист, но и без него като присъединил се взискател (чл.
354, ал. 2 ГПК) може да поиска припадащата му се част от цената на вещта да бъде запазена по
сметка на съдия­изпълнителя до издаване на изпълнителен лист (чл. 354, ал. 1 ГПК).

3.3. Действие.
1) Забава. Упражняването осуетява претенцията за предаване на вещта. Основанието е, че
вземането на ретинента не е удовлетворено или поне обезпечено. Може да се говори и за забава на
кредитора, но нейните ефекти няма да имат голямо значение (вещта и без това е на кредитора).
2) Изменяне на основанието на държането. Забавата на кредитора не ограничава
отговорността на длъжника до умисъл и груба небрежност (както мисли Кожухаров). С
упражняването на правото на задържане обаче се изменя и основанието на държането ­ след като
правото на задържане е заложно право, то и задълженията на ретинента ще бъдат вее аналогични
на тези на залогоприемателя: напр. ако ретинентът е бил заемател, след упражняване на ретенцията
няма да може да ползва вещта (чл. 157, ал. 2 ЗЗД), но и няма да бъде обвързан от чл. 244, ал. 1. Така
влогоприемателят след упражняване на ретенцията ще отговаря и за обикновена небрежност и няма
да може да ползва чл. 255, ал. 2 ЗЗД.
а. Ретинентът може да се ползва от правата по чл. 158 (при опасност от разваляне ­ като
заложен кредитор) и чл. 97, ал. 3 (при големи разноски ­ кредиторът му е в забава).
б. Противопоставимост. Правото на задържане е противопоставимо на собственика,
правоприемниците и кредиторите му ­ като вещно обезпечение. За да получи друго лице вещта, то
трябва да удовлетвори или поне да обезпечи ретинента. Изключение може да има само при
оригинерно придобиване, но всички хипотези на оригинерно придобиване изискват установяване на
фактическа власт, а тя се намира у ретинента.
в. Неделимост. Частичното плащане (чл. 157) или разделянето на задължението (чл. 150) не
влияе на възможността на ретинента да задържи вещта и да се удовлетвори от стойността й. Може
да се мисли за изключение само при чл. 91, ал. 2 ­ при частично пращане да се освободи част от
стоката ­ съобрази 3.1.3.; 3).
г. Защита на правото на задържане ­ способи за възстановяване на детенцията: 1) чл. 76 ЗС
(при отнемане по насилствен и скрит начин); 2) чл. 157, ал. 3 ЗЗД (срещу всеки владелец или
държател, независимо кой е отнел фактическата власт). Защита няма, когато ретинентът доброволно
е върнал вещта.

стр. 76
 3) Прекъсване на погасителната давност. Възражението в процеса прекъсва погасилната
давност за вземането на ретинента на основание чл. 116, б. “б” ЗЗД.
4) Условно осъждане (чл. 243, ал. 1, изр. 2 ГПК). При признаване на правото на задържане и
уважаване на иска, съдът ще постанови решение за удловно осъждане.
5) Сила на пресъдено нещо. Според чл. 221, ал. 2 ГПК Решението влиза в сила и по отношение
на разрешените с него искания и възражения за подобрения и прихващане. Според Конов идеята на
текста едва ли е да създаде различен процесуалноправен режим за вземанията за подобрения и
другите случаи, в които претенциите са обезпечени с право на задържане.
6) Изпълнителна сила. Изпълнителната сила имат влезлите в сила съдебни решения ­ чл. 237,
б. “а” ГПК (само осъдителни ­ Ж. Сталев). Изпълнителната сила се признава на решения, с които се
уважава правото на задържане за подобрения (съдебна практика). Според Конов трябва да се
разшири до всяко вземане, за което по съдебен ред е признато право на задържане.
7) Правоприемство. Вземането на ретинента се разделя между наследниците, но не и
ретенционното право ­ може да се упражни от наследника, който държи вещта. Задължението за
предаване на вещта е неделимо, ако вещта е неделима, и при претенция за връщане наследникът,
който държи вещта трябва да противопостави общото възражение за задържане (чл. 129, ал. 2).
8) Удовлетворяване.
а. Удовлетворяването става по реда на чл. 136, ал. 1, т. 4. Възможно е да има пререждане на
другите вещни обезпечения при вземане за разноски за запазване и подобрения. Логиката е, че
запазването и увеличаването на стойността на вещта ползва и обезпечените кредитора и когато тази
полза е дошла за сметка на ретинента, той следва да бъде предпочетен пред тях, но само за това,
което се е отразило действително благоприятно на вещта.
б. Няколко права на задържане. При доброволно удовлетворяване при символично държане
първо ще бъде удовлетворен последният ретинент, после този, който символично е държал чрез
него. При принудително удовлетворяване и при разделяне на вземането при наследяване, би
трябвало всички да имат еднакво право на предпочитание (аргумент от чл. 136, ал. 3).
Има специален ред при несъстоятелност (чл. 722 ТЗ).

3.4. Прекратяване.
1) Прекратяване поради акцесорност.
а. Прекратяване поради акцесорността на правото: 1) изпълнение; 2) даване вместо
изпълнение; 3) опрощаване; 4) компенсация; 5) сливане (когато и то има погасителен ефект).
Погасяването чрез новация не прекратява ретенцията ­ има преминаване на обезпеченията
(преминават по съгласие само договорните обезпечения).
б. Погасяване по давност на обезпеченото вземане. С погасяването по давност се губи и
ретенцията. Според Кожухаров задържането е самостоятелно възражение, което не се погасява по
давност, защото в противен случай ретинентът ще бъде неприятно изненадан (има основание при
възможността за косвен натиск, но не и за принудително изпълнение с предпочитание). Според
Конов подобно обосноваване е излишно в хипотезата на упражнено и съдебно установено право на
задържане, защото на ищеца се издава изпълнителен лист, само ако установи, че е платил.
2) Прекратяване без погасяване на вземането.
а. Правото на задържане е едно обезпечително право, получено без съгласието и против
волята на лицето, което би следвало да даде своето съгласие. Това положение налага правото на
задържане, което представлява единствено облагата от обезпечението, затова собственикът ще
може да оклони правото на задържане като предостави друго обезпечение (чл. 91, ал. 4). Какво
трябва да разбираме под "надлежно обезпечение". Това би трябвало да бъде едно обезпечение, което
създава достатъчно покритие на претендираните вземания. Нашият закон не е казал изрично какво
трябва да бъде обезпечението. По тълкувателен път стигаме до извода, че това обезпечение трябва
да е реално, в смисъл вещно, но не и лично ­ поръчителство от трето лице (разбира се, ако не се
съгласи ретинента, който би могъл да се откаже от своето право на задържане). Ако заместим
претенцията с едно лично обезпечение ретинентът ще загуби първо правото на предпочитание и ще
конкурира като обикновен кредитор с останалите кредитори на поръчителя. Освен това по чл. 317, ал.
2 ГПК ответникът може да замени допуснатото от съда обезпечение с обезпечение по чл. 180­181
ЗЗД, а това са ипотека, депозит на парична сума, залог върху държавни ценни книги ­ според Конов
поради близостта на хипотезите тези правила са сигурна база.

77 стр.
 б. Ретинентът при определени предпоставки (чл. 158, чл. 97, ал. 2) може да иска продажба на
задържаната вещ ­ получената от продажбата сума ще замести мещта като обезпечение и вземанията
ще бъдат удовлетворени по предвидения ред.
в. При загубване на държането се губи и ретенционната претенция (освен ако държането се
възстанови чрез иск по чл. 76 ЗС чл. 157, ал. 3 ЗЗД).
г. Доброволно връщане ­ прекратява правото на задържане, но няма и опрощаване на
вземането. Предполага се връщането (чл. 159, изр. 2 ЗЗД).

4. Други права на задържане.

1) Чл. 72, ал. 3 ЗС.
2) Чл. 315 ТЗ.

ВЪПРОС 26. ИЗПЪЛНЕНИЕ С ВСТЪПВАНЕ В ПРАВАТА НА УДОВЛЕТВОРЕНИЯ КРЕДИТОР.

(SUBROGACIA)

1. Изпълнение с встъпване в правата на удовлетворения кредитор.

Един от най­трудните въпроси, свързани с третите лица, е уреден в чл. 74 ­ изпълнение на чуждо
задължение с встъпване в правата на кредитора.

1.1. Обща характеристика. Всяко задължение трябва да се изпълни, но не всяко изпълнение

освобождава длъжника спрямо всички. Такъв погасителен ефект има само изпълнение, направено от
длъжника. Изпълнението, направено от трето лице, има ограничен погасителен ефект ­ не спрямо всички, а
само по отношение на удовлетворения кредитор. Длъжникът остава обвързан, но не към досегашния си
кредитор, а към третото лице, на което дължи след изпълнението. Следователно се сменя само кредиторът ­
третото лице изпълнява и влиза в правата на удовлетворения кредитор, суброгира се в тях за да може на свой
ред да се удовлетвори. Това встъпване често се нарича суброгация: изпълнение с ограничен погасителен
ефект, изпълнение с модалитет (със заместване).
Суброгация: това преминаване на правата на кредитора върху едно трето лице, което настъпва, защото
това трето лице е удовлетворило кредитора; суброгацията е допълнително право, което се поражда за трето
лице, изпълнило чуждо задължение.

1.2. Основанието на чл. 74 е чл. 73, който дава възможност едно задължение да се изпълни от всяко
трето лице. Чрез суброгацията това лице има едно сигурно обезпечение на своето вземане.

1.3. Развитие на уредбата. В римското право този въпрос е още в зародиш. Сега той е уреден във всички
европейски законодателства; ЗЗД (отм.), чл. 156­159; ЗЗД ­ само чл. 74 се отнася до суброгацията.

1.4. Цел. Целта на този институт е да се обезпечи вземането на третото лице, което е изпълнило.
Изпълнението на третото лице е в интерес на кредитора (изпълнява му се); в интерес на длъжника (не изпада
в забава); в интерес на третото лице (има привилегии).

1.5. Видове. Суброгацията е договорна и законна. Кожухаров говори само за законна. Апостолов
(съгласно чл. 156 ЗЗД ­ отм.) разглежда 1) договорна (чл. 157 ЗЗД ­ отм.) ­ може да стане по съглашение с
кредитора (прилича на продажба на вземане, но тук кредиторът цели да се удовлетвори, както би го
удовлетворил и длъжникът, и целта е само да бъде улеснено третото лице) или по съглашение с длъжника; 2)
законна суброгация (изрично изброени случаи в чл. 158 ЗЗД ­ отм.).

2. Законна суброгация.

2.1. Може да бъде:

1) частична: третото лице изпълнява част от задълженията на длъжника, ако кредиторът е приел
частично изпълнение;
2) пълна: третото лице е изпълнило цялото задължение на длъжника.
2.2. Предпоставки, за да встъпи третото лице в правата на кредитора:
1) Да е възникнало валидно задължение за длъжника по главното правоотношение.
стр. 78
 2) Едно трето лице да е изпълнило това главно задължение.
3) Третото лице да има правен интерес от това изпълнение ­ без правен интерес не може да има
рогация. Ако третото лице е изпълнило, без да има правен интерес от това, няма да се суброгира в правата
кредитора, макар и да има обратен иск (напр. за неоснователно обогатяване). Правен интерес при
рогацията е налице, ако за третото лице възникне заплаха за накърняване на неговата имуществена сфера.
Кои лица имат правен интерес ­ две групи съобразно интереса им от изпълнението:
А) Задължените за дълга: третото лице има интерес да изпълни, защото е лично или реално
дължено за дълга.
а. Лично задължените за дълга. Те изпълняват, защото могат да бъдат принудени да изпълнят. В
ошенията си с други лица обаче те не дължат платеното (поръчители) или дължат част от него
задължени): затова имат регресен иск; затова имат и право да встъпят в правата на удовлетворения
дитор. Те са задължени заедно с други или заради други:
­ солидарните длъжници (дължат с други): изпълняват не само свой, но и чужд дълг;
­ поръчителите (дължат с други): ако кредиторът би насочил изпълнение срещу тях, биха платили и
ждия дълг, и разноските.
б. Реално задължените за дълга ­ те винаги изпълняват заради други и се суброгират в правата на
дитора:
­ чл. 155, ал. 1: трето лице придобива заложена или ипотекирана вещ и има интерес да плати, за да
ободи вещта си от отговорност; ако плати, встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу: а)
ъжника; б) поръчителите; в) лицата, които са придобили от длъжника собствеността на други заложени или
отекирани за същото задължение вещи (по отношение на б) и в) се счита за съзадължен);
­ чл. 155, ал. 2: едно лице ипотекира или залага собствена вещ за чужд дълг: има интерес да
изпълни, за да запази вещта си (би платил и разноските при изнасяне на продан); ако изпълни, се
суброгира срещу: а) длъжника; б) поръчителите (частично: доколкото биха отговаряли, ако и той би
бил поръчител);
­ чл. 178: едно лице купува недвижим имот, без да поема ипотеката; има интерес да плати дълга
с покупната цена, за да облекчи тежестите върху имота и затова встъпва в правата на
удовлетворения кредитор и придобива ипотека върху имота си спрямо другите ипотекарни кредитора:
ако покупната цена не покрива всички ипотеки, неудовлетворените кредитори ще насочат
изпълнението върху имота, но купувачът, понеже има първа ипотека, може да си получи обратно
покупната цена.
Б) Лица, имащи интерес да платят без да са задължени нито лично, нито реално ­ тук са
възможни най­различни случаи: покупка на имот, върху който има възбрана и купувачът плаща
сумата, за която имота е възбранен, което води до невъзможна атака на сделката.

4) Негативна предпоставка: третото лице да има регресен (обратен) иск спрямо главния
длъжник. Когато третото лице плаща вместо длъжника, очевидно от неговия патримониум излизат
блага, докато в патримониума на длъжника няма промяна. Как лицето може да върне това, което е
платило за длъжника. Няма принципно решение и затова се изхожда конкретно от вътрешните
отношения между страните:
А) Третото лице има обратен иск:
а) натоварено е от длъжника да извърши изпълнението вместо него ­ отношенията в този
случай са мандатни и третото лице разполага с обратен иск на доверителя (чл. 285);
б) плаща като дава тези пари все едно в заем на длъжника ­ в този случай има иск на
заемодателя;
в) при вършене на чужда работа без пълномощие има обратен иск на управляващия чужд имот
без мандат (чл. 61);
г) когато плаща без никакво правно основание, има иск за неоснователно обогатяване (ако има
плащане по погрешка например);
Б) Третото лице няма обратен иск:
а) когато е платило чуждия дълг с дарствено намерение;
б) когато е платило със средства на длъжника ­ третото лице се явява довереник (обратен иск
само за разноски).
Обратният иск има различно правно естество с оглед вътрешните отношения между длъжника и
третото лице. Ако обратният иск не доведе до нищо, например защото длъжникът е
неплатежоспособен, то за третото лице остава друга възможност ­ да предяви суброгаторен иск.

79 стр.
 При наличието на тези предпоставки третото лице встъпва в правата на кредитора: за да
улесни реалното изпълнение с оглед задоволяване на интереса на кредитора, законът дава
възможност третото лице да встъпи в правата на кредитора.

2.3. Суброгаторен иск. В правоотношението, в което третото лице става страна, обикновено
има обезпечения (може да се встъпва и в процесуалните права на кредитора ­ РВС ­ 34): 1) третото
лице може да иска сумата, която длъжникът е дължал; 2) има право да иска да се продаде
недвижимият имот (ипотека) или движимата вещ (залог) и да се удовлетвори от цената; 3) поръчители
­ отговарят солидарно с длъжника, но третото лице може да иска от някой от тях (да избере). Това е
смисълът от суброгацията. Третото лице влиза в правата на кредитора изцяло и се ползва от всички
негови привилегии, напр. залог, ипотека и други, и такава е крайната цел на суброгацията.
1) Предел на суброгацията. Тази възможност не лишава третото лице от правото му да
предяви обратен иск срещу длъжника, който произтича от вътрешните отношения между тях. Той
дори може да е по­изгоден, защото може да получи по­малко от суброгаторния иск, който е само една
допълнителна помощ за третото лице ­ едно обезпечение на личния му регресен иск. Следователно
пределите на суброгацията са дотам, докато съществува възможност за реализация на регресните
права на третото лице, и е неприложима, ако такива липсват. Затова, който е платил с дарствени
намерения няма регресни права, а оттук няма нито регресен, нито суброгаторен иск, и обратно, ако
има регресни права, ще разполага с регресен иск, а като негово обезпечение ще има и суброгаторен
иск.
2) Решават вътрешните отношения:
а) чл. 127: суброгиралият солидарен длъжник, ако е платил повече от своята част и е придобил
качеството на кредитор на цялото вземане, трябва да претърпи погасяване чрез сливане на
вземането си в размер на частта, която дължи и с която трябва да се приеме, че се намалява това,
което може да търси от другите съдлъжници;
б) чл. 146, ал. 2: поръчителят плаща и встъпва в правата на кредитора: 1) учредените от
длъжника залози и ипотеки обезпечават поръчителя; 2) учредените от трети лица залози и ипотеки
би трябвало да обезпечават поръчителя, но тези трети лица също отговарят за чуждо задължение,
както и поръчителят: поръчителят се суброгира срещу тях само до размера, в който би имал иск, ако
те бяха поръчители (виж и 155, ал. 2).

2.4. Правна същност:

1) Суброгацията като законна фикция. Вземането на кредитора е погасено, не съществува, но за да се
гарантира третото лице в регресната му претенция срещу длъжника, законът установява една фикция, че то
съществува в границите на обратния иск. Суброгацията не е фикция, защото задължението се погасява и се
получава едно ново задължение.
2) Суброгацията като законна цесия. Прехвърляне правото на кредитора върху едно трето лице, изпълнило
чужд дълг, което не става по съглашение, а по силата на закона; освен това вземането преминава, доколкото
съществува обратен иск, а не окончателно като при цесията.
А) Прилика: поставя се едно лице в правата на друго.
Б) Разлики:
а) Цесията е придобивен акт и цесионерът има право на номиналната стойност на дълга, независимо от
платеното. Суброгацията цели освобождаване на длъжника спрямо кредитора и затова суброгираният може да
търси само каквото е платил.
б) Цесията може да се противопостави на третите лица от деня на съобщението до цедирания длъжник (чл. 99,
ал. 3); при суброгацията съобщение не е необходимо.
в) Цесията предполага съгласие на титуляра на вземането, суброгацията настъпва по силата на закона.
г) Цедентът дължи обезпечение за съществуването на дълга (чл. 100, ал.1), кредиторът не.
3) Суброгацията като смесена операция (Кожухаров: елементи на новация, на цесия).
В случая третото лице е частен правоприемник на всички права (не и задължения) на кредитора ­ суброгацията
е едно частно правоприемство.

2.5. Действие на суброгацията. Суброгацията води до придобиване на правата на кредитора, което води
до странични последици.
1) Суброгиралият може да действа срещу поръчителите и съдлъжниците, но в пределите на обратния иск.

стр. 80
Суброгиралият встъпва в привилегиите и обезпеченията, които е имал кредиторът, като при ипотеката
тото лице трябва да бъде отбелязано в акта за прехвърляне ­ чл.171 ЗЗД;
Суброгиралият встъпва в исковете за разваляне на кредитора.
Ако вземането на кредитора е в изпълнима форма, третото лице може да използва тази форма и не трябва
търси нов изпълнителен лист (чл. 326, ал. 1 ГПК).

Договорна суброгация ­ чл. 156­158 ЗЗД (отм.).

Може да се сключи между третото лице и кредитора ­ налага се, защото законът поставя изискване за
авен интерес: така се избягва една от съществените предпоставки на суброгацията.
Между длъжника и третото лице: третото лице предава средства на длъжника (само теоретично значение) ­
мо в този случай.

гато третото лице частично изпълни дълга и след това се продава ипотекиран имот (общият дълг е 10000 лв;
тото лице е платило 5000; всичко получено е 8000): 1) френска система: на кредитора и на третото лице се
ват по 4000; 2) германска система: дава приоритет на платилия чуждия дълг (не е бил длъжен да плати) ­
ва му се всичко, което е платил, останалото е за кредитора.

Каква е правната същност на суброгацията? Най­старата теза е, че това е една фикция. Фикция, защото
длъжникът е удовлетворил чрез платеното от третото лице кредитора си, а се оказва че същият дълг има
а към неговият заместник ­ суброгиралото се трето лице.
може да се приеме, че суброгацията е фикция, защото наистина с изпълнението, което прави третото лице,
мането на кредитора по главният дълг се погасява и на негово място се явява едно ново лице по силата на
она или договор
орото виждане е, че това е една цесия ­ с договор се прехвърля вземането на стария кредитор (цедент) към
тото лице (цесионер). Тук става дума за заместване на кредитора във всички негови материални, но и
оцесуални права.
трето място, проф. Кожухаров счита, че това е един смесен институт, който включва елементи на новация и
ия. Може да се поддържа и това, но все пак до тук казаното не дава отговор какво е все пак суброгация.
о се вгледаме назад, знаем, че има универсално правоприемство, при което правоприемникът встъпва в
авата, придобива всички права и задължения на праводателя. Освен универсалното правоприемство има и
гуларно или частно правоприемство, при което едно лице е правоприемник на друго лице по определен
овор и само в определени правоотношения. В случая всъщност третото лице е частен правоприемник във
чки права (не и задължения ­ това е една особеност на суброгацията) на кредитора по конкретен договор с
ъжника. Затова можем да приемем, че суброгацията е частно правоприемство.

ВЪПРОС 27. НЕИЗПЪЛНЕНИЕ – ПОНЯТИЕ И ФОРМИ. ПРИЧИНИ И ПОСЛЕДИЦИ НА

НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО. СРЕДСТВА ЗА ЗАЩИТА НА КРЕДИТОРИРА ПРИ НЕИЗПЪЛНЕНИЕ.

Неизпълнението е неосъществяването на дължимия резултат, неудовлетворяването на

легитимния кредиторов интерес, неосъществяването на дължимата престация.
Като правно явление неизпълнението е юридически факт, при това нежелан, неправомерен
ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТИ .
Можем да говорим за пълно неизпълнение – нищо от това, което е трябвало да направи
длъжникът, нищо от дължимия резултат не е налице. Налице е пълно неизпълнение. Но по принцип а
на точното изпълнение, легализирано в чл.79 следва, че няма да е налице изпълнение и когато е
осъществен резултат, който не е адекватен на обещания, не е такъв, какъвто е обещан. Чл.79 казва:
“ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска…”. Т.е. и
неточното изпълнение е вид неизпълнение, форма на неизпълнението. Можем да говорим за пълно
неизпълнение и за неточно изпълнение като вид неизпълнение. В зависимост от тома с какво
реализираният резултат се отличава от дължимия (от облигационния), можем да различаваме
няколко вида неточно изпълнение и така да разширим броя на формите на неизпълнението. Пример:
неточно ще бъде забавеното изпълнение, т.е. различаване във времево отношение – кога е трябвало
и кога фактически е изпълнено. Неточно ще бъде и частичното изпълнение, защото съгласно чл.66
кредиторът не е длъжен да приеме изпълнение на части и когато му даваме 5 вместо 10 е налице
81 стр.
 неизпълнение във формата на частично изпълнение. Неточно е и изпълнение с нещо различно от
дължимото; при положение, че страните не са сключили онзи особен договор, който позволява
задължението да бъде погасено чрез даване на нещо различно от дължимото. Неизпълнение е и
изпълнението с недостатъци на вещта или работата, което специално е уредено в материята за
продажбата – чл.193­197 и 265 при изработката. Неточно може да бъде изпълнението по място – не
там, където е местоизпълнението. Неточно ще бъде и изпълнение не на кредитора или на овластено
от него или от закона лице. Можем да говорим и за недобросъвестно изпълнение, когато наред с
облигационния резултат е причинен и някакъв друг (напр. при боядисване на дограмата са боядисани
и стъклата), както и всякакви други отклонения от дължимото (напр. мандатарят трябва да изпълни
възложената му поръчка лично. Ако не я извърши лично, а преупълномощи някого другиго, ще
отговаря за неговите действия и т.н. На всичко отгоре, мандатарят трябва да изпълни поръчката
съгласно дадените му указания и не може да се отклонява от тях, освен в ситуацията, в която не е
имал възможност да получи допълнителни указания и от това биха пострадали интересите на
кредитора). Всички тези форми на неизпълнение предизвикват някакви неблагоприятни последици и
оттам пораждат различни средства за защита. В някои случаи обаче, неточното изпълнение е
приравнено по ефект на пълно неизпълнение. Напр. късното, забавено изпълнение при т.нар.
фикссделки приравняваме на пълно неизпълнение, защото късното неизпълнение на тези сделки по
дефиниция е безполезно за кредитора. Напр. таксито, което щеше да ме вземе и да ме закара на
летището в 8 часа, но не дойде, е абсолютно безполезно в 9,30 часа, когато самолетът вече е излетял
със или без мен.
Изпълнението е с недостатъци, с дефекти на работата или стоката, когато тези дефекти не
само значително намаляват стойността или годността на работата, респ. на вещта, на нейното
договорно или обикновено потребление, когато правят вещта направо негодна за въпросното
обикновено или договорно потребление. В такъв случай се смята, че е налице не изпълнение с
недостатъци, а направо пълно неизпълнение, а това ще се каже твърде важно с оглед сроковете и
въобще режима на ликвидиране на отношенията при доставка на продадена вещ с недостатъци.
Изпълнение с друго. Пример: поръчали сме влакнодайно семе, а ни се доставя маслодайно и
понеже сме уговорили какво да е семето, маслодайно семе е различно от това, което ни е обещано,
следователно сме изправени пред пълно неизпълнение, а не пред неточно или изпълнение с
недостатъци.
Формите на неизпълнение традиционно с оглед на последиците им се групират в следните 3
групи:
пълно неизпълнение, към него прибавяме и хипотезите на неточно изпълнение, което се
приравнява на пълно неизпълнение;
неточно изпълнение, в това число забавено изпълнение и частично изпълнение, защото за
забавеното изпълнение има специални последици, а при частичното изпълнение бихме били
изправени в повечето случаи, освен при невъзможност, в комбинация между забавено и частично
изпълнение;
лошо изпълнение – всяко друго отклонение на резултата в сравнение с това, което се дължи,
което е обещано. Тук ще влезе и изпълнението с недостатъци, но също така и други форми на лошо
изпълнение като по място, недобросъвестно и пр.
Последици от неизпълнението. Ако изпълнението беше една благинка (най­желаният начин
за погасяване на облигационно отношение и пр/., неизпълнението е едно зло. Зло, защото както
видяхме, кредиторът се надява на благинката изпълнение, което представляваше нещо ново за
него, един резултат, който той не може или не иска сам да причини и затова хваща друг, надявайки
се на този резултат и смятайки да го използва за други някакви свои по­далечни цели. Когато е
налице неизпълнение, включително и неточно изпълнение, в очакванията на кредитора се получава
празнина, а от тази гледна точка неизпълнението е зло. В крайна сметка, ако кредиторът е обещал
да изпълни на свой ред на трето лице с това, което му е обещано от длъжника, ще видим, че
неизпълнението създава възможност за верижно неизпълнение в други посоки. Не бива да
забравяме, че изпълнението е благинка и за длъжника – и за него неизпълнението представлява
зло, доколкото той продължава да е обвързан и задължението му не е погасено.
Неизпълнението, създавайки въпросната празнина в очакванията на кредитора, пък и на длъжника,
създава конфликт на техните интереси – конфликт, който се нуждае от правно регулиране, от правна
регламентация, която да даде отговор на въпроса какво да правим с тези неблагоприятни последици от
неизпълнението, с дупката в очакванията. Защото ако се обърнем към идеята за интереса на кредитора, ще
си спомним, че зад легитимния кредиторов интерес стоят надеждите за други промени, полезни за него,

стр. 82
които той трябва да осъществи на базата на една промяна, на изпълнение, на резултат, който му се дължи.
Сега, когато този резултат не е причинен, пропадат и тези следващи промени, което всъщност са и вредите
на кредитора, вреди от неизпълнението или от неговия нарушен позитивен интерес. Регламентацията на
неизпълнението има за цел да уреди нещата, давайки отговор на въпроса: дали да преразпределим в нечия
тежест последиците от неизпълнението или, казано иначе, дали да създадем на засегнатите от
неизпълнението лица (кредитор и длъжник) нови някакви правни възможности или пък да ги оставим да си
стоят така, както те естествено са понесени от факта на неизпълнението. ОП дава на този твърде важен
въпрос различни отговори в зависимост от причините за неизпълнението. Ако неизпълнението се дължи на
причини, за които длъжникът отговаря, той ще трябва да понесе последиците от неизпълнението, т.е. ще
влязат в сила онези възможности на кредитора, онези правни механизми, които му позволяват да
прехвърли тежестта на последиците от неизпълнението от себе си върху длъжника. Възможностите на
кредитора, насочени към защита на неговия позитивен интерес, към това да бъде той поставен в
положението, което би съществувало, ако би било изпълнено точно, са искът за реално изпълнение
съгласно чл.79 ЗЗД, овластяването на кредитора да изпълни сам за сметка на длъжника, когато то е
заместимо съгласно чл.80, договорната отговорност за вреди, която включва искането за компенсаторно
обезщетение, обезщетение вместо изпълнение, което вече е невъзможно или е станало безпредметно или
обезщетение за забавата (мораторно обезщетение), заедно с реалното, но късно изпълнение, мораторната
лихва, която представлява законно обезщетение за забава при парични задължения, договорната
неустойка. Към тази рубрика “осигуряване защитата на позитивния интерес на кредитора” с известно
приближение, с известна условност можем да поставим и възможностите на кредитора да иска
възстановяване на еквивалентността на отношенията и това ще бъдат членовете за намаляване на цената
при предадена вещ с недостатъци или извършена работа с недостатъци.
Наред с тези възможности за кредитора съществуват и други насочени вече не към неговия позитивен
интерес, а към защитата на негативния му интерес, когато договорът вследствие на неизпълнението е
станал безпредметен за кредитора и той иска да се освободи от собствената си насрещна обвързаност. При
двустранния договор съществуват възможности за защита на негативния интерес на кредитора, които имат
за цел да поставят кредитора в положение, което щеше да съществува, ако не беше сключен договорът,
който вчера бе желан, но днес заради неизпълнението вече е бреме. Това ще бъде развалянето на
двустранния договор поради неизпълнение по реда на чл.87 и сл. ЗЗД, обезщетението за вредите при
разваляне на договора съгласно чл.88 ЗЗД, задатъкът.
Ако неизпълнението се дължи не на причини, които могат да се отнесат към длъжника, не на причини, за
които длъжникът отговаря, а обратно – на поведението на кредитора, защото той неоснователно отказва да
приеме изпълнение или не дава съдействие – тогава кредиторът ще изпадне в забава на кредитора и ще се
приложат последиците на чл.95­98, които ще имат за цел да облекчат положението на длъжника, защото не
се е освободил чрез изпълнението или пък да му създадат възможност да се освободи от задължението
чрез някакъв етап на изпълнението.
Накрая, ако изпълнението стане невъзможно и нито кредиторът, нито длъжникът могат да бъдат
отговорни за това, а невъзможността се дължи на външна причина, задължението ще се погаси, без да
може да претендираме обезщетение от длъжника или ще влязат правилата за риска. Още веднъж, ако
причината за неизпълнението се дължи както на поведението на длъжника, така и на поведението на
кредитора, то последиците от неизпълнението ще бъдат модифицирани съгласно правилата за
съпричиняване или, както още са известни – compensatio culpa, и обезщетението ще бъде намалено или пък
въобще няма да се дължи обезщетение за неизпълнение, макар длъжникът да би могъл да бъде упрекнат
в нещо.
Всички тези правни последици са изградени на основата на една избистрена с векове идея за
стопанска справедливост. Това, което следва да се подчертае, е, че уредбата на неизпълнението и
на отговорността на длъжника за неизпълнение, пък и въобще последиците от неизпълнението,
осъществяват чисто стопански, утилитарни, а не морални функции. Поради тази особеност ще се
окаже, че вината на длъжника в моралния смисъл, в наказателноправния смисъл на думата, не
винаги е релевантна, както и че гражданското осъждане има за цел да възстанови или защити
интересите, позитивния или негативния интерес на страните, а не да създава морална утеха чрез
възмездие. Макар в по­ново време да могат да се намерят и наказателни обезщетения, тяхната роля
е строго специфична. Можем да твърдим по принцип, че гражданската отговорност, отговорността
за неизпълнение има ясно изразени обезщетителни (реипенсекуторни?) функции и няма смисъла да
създава морална утеха чрез възмездието – нещо, което малко или много е част от системата на
наказателното право.

83 стр.
 1. Понятие и същност.
1.1 Понятие
Неизпълнението е неосъществяването на престацията съобразно с дължимото.

В зависимост от формите разграничаме неизпълнение в широк смисъл, което обхваща всички

форми на неизпълнение и неизпълнение в тесен смисъл – само пълното неизпълнение. В зависимост
от причините за неизпълнение в тесетн смисъл се влага съдържанието на виновно неизпълнение, а в
широк смисъл и безвиновното неизпълнение (причинено от трето лице или от кредитора).

1.2 Същност
Неизпълнението представлява неправомерен юридически факт, което няма погасително
действие – не променя претенцията на кредитора. Вследствие от неизпълнението настъпват
различни последици, предвидени в закона или уговорени между страните – най­често то има
правопораждащ ефект, но може да има и правопроменящо или правопогасяващо действие.

2. Форми на неизпълнение
Основен критерий е видът на отклонението от изискванията за точно изпълнение.

2.1 Пълно неизпълнение

Пълното неизпълнение е най­тежката форма на неизпълнение, при която е налице липса на
престация или престиране на нещо друго, различно от дължимотп. Толкова късно, лошо или малко, че
е незначително с оглдед интереса на кредитора.

2.2 Неточно изпълнение

а. Забавено изпълнение – задължението е изпълнено след падежа (срока или поканата).
Длъжникът вече е в забава, но изпълнява точно във всяко друго отношение. Това основната форма
на неточно изпълнение, защото по принцип останалите отклонения са поправими в един по­късен
момент. При „фикс­сделките” забавата е равносилна на пълно неизпълнение.
б. Частично изпълнение – ако кредиторът е приел частично изпълнение, за останалата част е
налице неизпълнение.
в. Лошо изпълнение. В тесен смисъл лошото изпълнение е некачествено. В широк смисъл се
има предвид всяко друго отклонение (от асортимент, опаковка и др.), както и всяко отклонение от
общото изискване за добросъвестност – чл.63 ЗЗД.

2.3 Възможно или невъзможно изпълнение

В зависимост от обективната възможност за реално изпълнение то може да бъде възможно и
невъзможно.

3. Причини и последици от неизпълнението

3.1 Общи положения
Последиците от неизпълнението се определят от две групи обстоятелства – формата на
неизпълнението и причините, които са довели до него. Принципите, от които се ръководи
законодателят, са приницпът на вината и приницпът на икономическата целесъобразност. Водещ е
този на вината, а в останалите случаи основният проблем е как да се разпределят неблагоприятните
последици между страните. Те могат да бъдат уредени в договора.

3.2 Неизпълнение по вина на длъжника и неговите последици

а. Типичната причина за неизпълнението е по вина на длъжника. Неговата вина се предполага.

Законът познава и случаи на безвиновна отговорност на длъжника, както и на отговорност за
поведението на трети лица, които е използвал при изпълнението.

Длъжникът трябва да понесе неблагоприятните последици. Това за него представлява

гражданскоправната санкция. Последиците от неизпълнението се изразяват преди всичко в нови

стр. 84
 възможности (права) за кредитора, които да му послужат за неутрализиране на неблагоприятните
последици от неизпълнението. Те могат да му бъдат дадени кумулативно или алтернативно.

б. Последиците от виновното неизпълнение на длъжника са няколко.

аа. На първо място кредиторът разполага и може да предяви иск за изпълнение по чл.79 ЗЗД.
Това е упражняване на претенцията на кредитора, а не негово процесуално право. Претенцията не
възниква като последица от неизпълнението. Тя е функция само на изискуемостта. Смисъл от искането има
само ако изпълнението е още възможно.

бб. При неизпълнение претенцията на кредитора може да се трансформира в парична. Той може да поиска
да бъде овластен от съда или съдебния изпълнител (чл.80 ЗЗД и чл.419 ГПК (отм.)) да си достави сам за
сметка на длъжника дължимото или да премахне за сметка на длъжника направеното в нарушение на
задължение за бездействие. Длъжникът може да бъде осъден да внсе предварително необходимата сума.
Кредиторът може да иска също така компенсаторно обезщетение по чл.79 ЗЗД.

вв. Резонна последица на виновното неизпълнение, доколкото то уврежда кредитора, е и възникването на

отговорност за вреди, които могат да се търсят от длъжника.

гг. Съществуват и други последици, които се разглеждат във връзка с виновното неизпълнение (разваляне
на двустранен договор, неустойка, капаро и др.)

3.3 Невиновна невъзможност за изпълнение

При невиновна невъзможност за изпълнение отношенията се уреждат съобразно принципа за

справедливост и икономическа целесъобразност при поемането на риска. Ако невъзможността е временна,
след отпадането й кредиторът отново може да предяви претенцията си, без да търси вреди от забавата.
Ако невъзможността е окончателна, облигационното отношение се прекратява по право или по съдебен ред
(чл.89 ЗЗД).

3.4 Неизпълнение по вина на трето лице

Виновното за неизпълнението трето лице носи особена деликтна отговорност пред кредитора за вредите от
неизпълнението, което е причинило – чл.21, ал.2 ЗЗД. Причинната връзка трябва да е налице между
поведението на третото лице и неизпълнението, а на следващо място и между неизпълнението и вредите.

Последицата от неизпълнение по вина на трето лице е освбождаване на длъжника от задължението му,

освен ако сам не е ангажирал третото лице да му съдейства.

3.5 Неизпълнение врезултат от поведението на кредитора

Кредиторът може да пречи на длъжника в изпълнението, да не му съдейства или просто да не приема

предложеното му изпълнение. Тогава той изпада в забава, чиито последици се разглеждат самостоятелно.
Длъжникът се освобождава от отговорност.

Въпрос 28. НЕВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ. ПОСЛЕДИЦИ. НЕВЪЗМОЖНОСТ, ЗА КОЯТО

ДЛЪЖНИКЪТ НЕ ОТГОВАРЯ. СЛУЧАЙНО СЪБИТИЕ И НЕПРЕОДОЛИМА СИЛА. ПОСЛЕДИЦИ ОТ
НЕВИНОВНАТА НЕВЪЗМОЖНОСТ, ПРОБЛЕМА ЗА РИСКА. СТОПАНСКА НЕПОНОСИМОСТ.

Понятие за невъзможност. За да се изпълни задължението, осъществяването на дължимия резултат,

престацията трябва да е възможна. Не може да съществува задължение за невъзможна престация, защото
невъзможното не се дължи. Невъзможността представлява фактическа или правна пречка за изпълнение.
Напр. кучето Шаро, което ви е продадено, е умряло. Продавачът не може да предаде кучето, следователно

85 стр.
е налице фактическа пречка за изпълнение. Вещта – предмет на сделката, е извадена от граждански
оборот – тук е налице правна пречка.
По­актуалният пример е за вземане на някакви публични мерки. Износът за някъде е забранен
поради ембарго и е невъзможно да се изпълни задължението по външнотърговски договор. Или пък
вносът на нещо е забранен поради карантина – отново е налице правна пречка, която прави
изпълнението на задължението невъзможно. За да е налице невъзможност трябва действително да
няма възможност да се осъществи резултатът, а не просто да е застрашено или оскъпено
изпълнението. Осъществяването на престацията трябва да е доведено до невъзможност, бихме
добавили – с дължимите средства. Това последното понякога е малко спорно, особено за някои
автори, които смятат, че невъзможността трябва да е абсолютна. Доколкото първоначално идеята за
невъзможността се е оформила на базата на погиналата индивидуално определена вещ (на умрялото
куче Шаро/, действително може да се твърди, че невъзможността трябва да е абсолютна. Излиза
обаче, че тъй като длъжникът трябва да изпълни с дължимите средства, т.е. с грижата на добрия
стопанин, полагайки усилията, които изисква правото за изпълнение на задълженията, можем да
стигнем до извода, че грижата на добрия стопанин е не само границата, до която можем да изискваме
от длъжника, и обратно – нещо, заради което го държим виновен, а и границата, до която
изпълнението е възможно.
Не само невъзможното не се дължи, но и недължимото може да направи изпълнението невъзможно,
защото не би следвало да мислим, че ако нивото на Дунава е спаднало твърде много и превозът
с шлепове е невъзможен, принципиално обаче е възможно да се осъществи със салове
например. Това очевидно излиза извън рамките на усилията, които можем да очакваме или
изискваме от длъжника и оттук идеята, че дължимата грижа би се оказала и граница, в която
можем да настояваме длъжникът да преодолява пречките, които затрудняват изпълнението. В
този смисъл невъзможността в правото е едно относително понятие. Невъзможното днес може
да се окаже възможно утре. Още повече невъзможното вчера е възможно днес. За да
разбираме обаче за какво говорим, нека си представим невъзможността абсолютна на
предаването на индивидуално определена вещ. Невъзможността бива с оглед това кога
настъпва, начална и последваща. Начална е невъзможността, когато фактическата или правна
пречка съществуват към момента на сключване на договора или на сделката. Тогава принципът
ще направи сделката нищожна по чл.26, ал.2 поради невъзможен предмет. Тъкмо поради
невъзможен предмет, а не поради липсващ предмет. Законът не е объркал, когато е казал:
“нищожни са договори, които имат невъзможен предмет” и не е искал да каже “нищожни са
договорите, които нямат предмет”, защото предметът на договора са неговите последици, казано
иначе, задължението, което той иска да създаде и когато изпълнението на това задължение е
изначално невъзможно, принципът, че невъзможното не задължава, дава да се разбере, че
това задължение не възниква, макар ще предмет си има. Понеже задължението не възниква, а
то е предметът на договора, то е и последицата на договора, а когато последицата на договора
не възниква, казваме, че договорът е нищожен. Следователно когато невъзможността е
начална, съществува към момента на сключване на договора (кучето Шаро е умряло, преди ние
да сключим договора, макар и да не знаем това/, е налице нищожност поради невъзможен
предмет.
Когато престацията е била възможна към момента на възникването на задължението,
към момента на сключване на сделката, сделката е формирала едно валидно задължение,
създала е правните си последици и като така е действителна. Но впоследствие настъпва
фактическата или правна пречка, която прави невъзможно изпълнението (кучето Шаро умира,
след като сме сключили договора, но преди да е предадено/. Ако за началната невъзможност
последицата беше нищожност, невъзникване на задължение въобще, то при последващата
невъзможност принципът, че не се дължи, има друго действие – той отрича претенцията, иска
за реално изпълнение на задължението. След като задължението е засегнато от
невъзможност (последваща/, принципът 1 прави щото да нямаме иск за реално изпълнение, да не
можем да настояваме да получим невъзможното. И това е универсална последица на
невъзможността, независимо от нейните причини. Дори длъжникът умишлено да е причинил
невъзможността, пак няма как да претендираме срещу него реално изпълнение. Универсалната
последица на невъзможността е погасяването на задължението за реално изпълнение,
респективно погасяване на иска, на претенцията на кредитора за реално изпълнение. Дали
1
Принципът, че невъзможното не задължава.

стр. 86
 тази претенция ще бъде заместена с нещо или не – това е друг въпрос. Последващата
невъзможност може да бъде различни видове:
пълна – тази, за която някак си вече говорихме (кучето умряло и толкова/;
частична – когато само част от дължимия резултат, от дължимата престация е засегната
от фактическата или правна пречка. Пример: дължа три златни рибки и едната от тях е умряла.
Останалите две могат да бъдат престирани;
временна, когато пречката за изпълнението има временен характер. Пример: спадането
на водите на река Дунав все някой ден ще престане и нивото ще се вдигне. Ембаргото също все
някой ден ще бъде отменено.
Доколкото класическото понятие за невъзможност идва на примера на погиналата
индивидуално определена вещ, идеята за временна невъзможност е била дълго време
оспорвана. Една интересна интерпретация на разликата между временната и пълната
невъзможност е, че само продължаващата невъзможност да се изпълни действието
освобождава длъжника от реалното изпълнение. Преходната (временната) невъзможност само
го оправдава за забава. И наистина модерното право излиза от идеята за временната
невъзможност и даже дава регламентация на тази временна невъзможност в чл.306, ал. 4 и 5
ТЗ. Но временната невъзможност би могла да прерасне в окончателна, когато
продължителността й във времето се проточи толкова, че обезсмисли интереса на страната от
изпълнението. Дали е налице невъзможност или само затрудняване на изпълнението зависи от
предмета на задължението.
Обективна и субективна невъзможност. Невъзможността засяга осъществяването на дължимия
резултат, а не личността на длъжника или на кредитора. От тази гледна точка казваме, че
невъзможността е обективна, а не субективна. Идеята е, че действителната невъзможност е винаги
обективна, доколкото засяга изпълнението, а не личността на длъжника и едно заместимо задължение,
обикновено няма да бъде засегнато от невъзможност, когато е засегнат длъжника. При незаместимите
задължения обаче при задължение intоito personae, нещата не стоя така. Тези задължения по
дефиниция могат да бъдат изпълнени само от длъжника и ако длъжникът не може да ги изпълни, е
налице невъзможност, макар и субективна, която има ефекта на обективната невъзможност. Тази игра
на думи, че при незаместимите задължения субективната невъзможност всъщност имала ефекта на
обективната невъзможност, понякога е малко опасна, защото в крайна сметка при незаместимите
задължения просто няма как да има субективна невъзможност, защото невъзможността да изпълни
именно длъжникът (да пее именно Лили Иванова) прави щото задължението да е обективно
неизпълнимо.
С оглед вида на престациите обективна невъзможност има в следните хипотези: при задължение за
dare и др. Предметни престации, когато индивидуално определената вещ е погинала, при родово
определени вещи, когато родът е изчерпан, т.е. е погинал изцяло. (Когато говорихме за родово
определени вещи, стана дума за това, че родът не погива, но в зависимост от това как сме уговорили
рода в крайна сметка всеки ред е в нещо ограничен и ние бихме могли да уговорим рода повече или по­
малко ограничен/. Смята се например, че и без друго когато уговаряте с производител, родът на вещите,
които се дължат, е ограничен до тези вещи, които той произвежда. За разлика от хипотезата, когато
договарящият е търговец ­ от него може да се очаква, че трябва да достави вещите от кой да е
производител, стига той да не е изрично посочен. Затова например, ако бъде компрометирана реколтата
на един производител, макар в съседни места да съществуват продуктите, които са обещани, този
производител ще бъде засегнат от невъзможност, вероятно частична, защото сме договорили ограничен
род, рода на тези вещи, които той произвежда. При парични задължения съгласно чл.81 се смята, че
невъзможност няма. Фактът, че длъжникът не разполага с парични средства, за да изпълни
задължението, не го освобождава от отговорност, защото той пари би могъл да намери, включително и
на кредит. Това правило се отнася преди всичко за вътрешното право, а в международен план си
пробива път схващането, че когато плащането не може да бъде извършено поради мерки, които са взети
в синхрон с разбирането на международната общност за финансови мерки, може да се стигне до
положение едно международно плащане да се окаже невъзможно, поне временно.
При задълженията за facere, както и за non facere, които по принцип са незаместими, субективната
невъзможност се приравнява на обективна. Има обаче задължения за facere, които са заместими, т.е. не
са с оглед личността на длъжника. Пример: задължението на дограмаджията да направи една дограма.
Личността на дограмаджията, понеже той не е артист, не е художник, е без значение и ако нашият
дограмаджия си е прещипал пръстите, всеки друг дограмаджия би могъл еднакво да произведе
дължимата дограма и следователно задължението е заместимо. От тук идеята, че ако дограмаджията си

87 стр.
е прещипал пръстите, сме изправени пред субективна невъзможност, която не се превръща в обективна
невъзможност. Ние можем да настояваме пред този дограмаджия да си ни даде реалното изпълнение
или пък да искаме по чл.80 да ни се възложи ние да изпълним вместо него и за негова сметка, т.е. да
намерим друг дограмаджия, който да свърши работата. Така изглежда логично. Има обаче един текст на
чл.269 ЗЗД (при договора за изработка/, който обикновено е договорът, който би се сключил, за да
възникне заместима лична престация, който казва нещо друго: “Ако изпълнителят умре или стане
неспособен да извърши работата, договорът се прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед на
личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат изпълнението. Ал.2 – При
прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно вложените
материали съобразно уговореното възнаграждение.” Тази двойна обвързаност дава да се разбере, че
при договора за изработка, който е замислен като занаятчийски договор, когато занаятчията не е в
състояние да изпълни лично, то договорът се прекратява и може да бъде продължен само ако
наследниците иска да продължат работата, респективно дограмаджията да се замести с друг
дограмаджия. Казано иначе, клиентът на майстора не може да настоява, че е налице субективна
невъзможност, която не е никаква невъзможност, и да настоява дограмаджията да се замести с друг
дограмаджия. Защо? Ами защото този дограмаджия може да се е ангажирал да направи дограма за 5
лв., което е доста по­малко от това, което вземат другите дограмаджии. И ако ние настояваме, че след
като той си е прещипал пръстите, трябва да превъзложи работата на друг дограмаджия, тъй като тя е
принципно изпълнима, ще се получи така, че той ще трябва да плати на заместника си 6 лв., а да вземе от
нас 5 лв. За да не стане това, законът вече вкарва едно особено правило, което трябва да имаме
предвид, когато казваме, че при заместимите задължения за лична престация е налице само субективна
невъзможност, която не води до обективна невъзможност.
Общата последица от невъзможността е погасяването на задължението за реално изпълнение,
респ. изключване на иска за реално изпълнение. В зависимост от причините на невъзможността
обаче тя ще ангажира отговорността на длъжника, когато невъзможността се дължи на
причини, за които той отговаря. В такъв случай кредиторът ще може да иска обезщетение
вместо изпълнение или ще може да развали договора поради неизпълнение. Когато обаче
причината за невъзможността е такава, дето не може да се вмени на длъжника, т.е. това, което
наричаме невиновна невъзможност, погасената претенция за реално изпълнение не се замества
с нищо и кредиторът не може да претендира последиците от неизпълнението. Следователно
задължението се погасява и дупката не се преразпределя, не се носи отговорност за тази
невъзможност. Тази освобождаваща невъзможност, при която задължението за реално
изпълнение се погасява, но не се замества със задължение за обезщетение, наричаме
невиновна невъзможност.
Невиновна е тази невъзможност, за която длъжникът не отговаря и която, както казва чл.81
ал.1 “длъжникът не отговаря, ако невъзможността за изпълнение се дължи на причина, която не
може да му се вмени във вина”. Тази невъзможност, дето се дължи на причина, която не може да
се вмени във вина, е всъщност невъзможност, причинена от една външна за длъжника причина, от
един случаен фактор, който длъжникът не е могъл да предвиди и сега вече не е в състояние да
преодолее. Не е в състояние да преодолее с дължимите усилия. Тази външна причина, дето
длъжникът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди, а веднъж възникнала, не е бил в
състояние да я преодолее, трябва да е възникнала след сключването на договора, след
възникването на задължението, иначе бихме отишли към нищожност, но преди изпадането на
длъжника в забава, защото съгласно чл.85 “когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение
дори ако изпълнението стане невъзможно поради причина, за която преди това не би отговарял,
освен ако се докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение”.
Казано иначе, ако длъжникът е засегнат от случайно събитие, след като е изпаднал в забава, той
носи отговорността, независимо от това, че не може да се смени в негова вина това събитие.
Например откраднали костюма от шивача, след като той бил вече в забава. Предполагаме, че ако
си бях взел костюма навреме, а аз не го взех, защото шивачът не беше готов, когато отидох на
срока, от мене нямаше да го откраднат, но ако длъжникът успее да установи, че същият ефект би
настъпил и ако би изпълнил навреме (аз живея под шивача, а цялата кооперация е изгоряла/, то в
такъв случай би могъл да се освободи от отговорност. Тази външна причина, дето не може да
бъде предвидена, непредвидима и непреодолима, наричаме случайно събитие. По принцип няма
нещо, което да не е абстрактно предвидимо. Абстрактно можем да предвидим и второто
пришествие, абстрактно може да се предвиди, че земята може да се сблъска с астероид, може да
се предвиди, че на 200 години веднъж Дунав пресъхва напълно. Обаче, ние не сме длъжни да

стр. 88
 предвиждаме всички тези неща и да съобразяваме дейността си с тях, защото тогава не бихме
извършвали никаква дейност. Предвиждането нещо да стане трябва да е достатъчно конкретно, за
да ни задължава да го вземем предвид. Например, може да се предвиди, че би могла да се
извърши кражба. В днешно време се извършват доста кражби. Мерките, които можем да вземам
срещу такова абстрактно предвиждане, което значи да си направим по­здрава врата, брава и пр.,
са такива, че с оглед разходите за тях да се оправдават от тази доста абстрактна степен на
предвиждане, защото не се знае дали днес или утре ще ни оберат. Но когато трябва да се
съобразяваме с друго събитие, което по­рядко стана, макар принципиално да е възможно и за
чието преодоляване трябва да се вземат много по­скъпи мерки, то балансът между стойността на
мерките и предвидимостта на събитието ни дава сечението между тези две неща, границата, до
която ние сме длъжни да се съобразяваме с предвиждането. И ще се окаже непредвидима една
причина, макар тя абстрактно да може да се предвиди, защото все някога ще се случи. Обратно, тя
ще бъде предвидима, ако имаме достатъчно степен на увереност, че тя при тези условия, при
които ние действаме и по тома време, по което действаме, наистина настъпва. Пример: има едно
решение на Търговската палата, че не е непредвидимо обстоятелство грипната епидемия в
Будапеща през януари месец, защото от 1918 г. насетне всеки януари в Будапеща е имало грипна
епидемия и следователно това е нещо, което се знае и изпълнителят по договора не може да се
позовава на тази грипна епидемия, която го била оставила без работници.
Външната причина, която е непредвидима и непредотвратима, когато вече е настъпила,
наричаме случайно събитие или само случай. Наред с термина случайно събитие обаче
съществуват и други термини, които се отнасят до нещо подобно, да не кажем почти същото, а
може би и същото. Например casus major или vis major (висша сила или форсмажор). Всички тези
работи на български дават непреодолима сила.
Спорно е съотношението между непреодолимата сила и случайното събитие. Когато
отговорността на длъжника е основана на вина, понятията casus и vis major могат да се
разглеждат като едно, а термините като синоними, защото което и да е от двете събития да
посочим, ефектът е един и същ. Налице е невиновна освобождаваща невъзможност. В по­тесен
смисъл обаче, понятието казус означава само такава външна причина, която може да освободи
длъжника от отговорността в случаите, когато тази отговорност е основана на вина. Казано иначе,
казусът, случайното събитие, може да освободи длъжника от отговорността му, когато е основана
на вина. В случаите, в които отговорността на длъжника не е основана на вина или е без значение
дали е той виновният за неизпълнението, казусът няма да бъде достатъчен за освобождаването
на длъжника. Разбира се, и в двата случая предполагаме, че става въпрос за казус, който
причинява невъзможността. Случайното събитие, казусът е технически термин, който изключва
вината, представлява липса на вина. С вина на длъжника кучето е умряло, изпълнението е
невъзможно поради причина, за която длъжникът отговаря, може да му се вмени във вина. Казус
ще рече: без вина на длъжника е причинена невъзможността и за това той не отговаря за тази
невъзможност, стига обаче неговата отговорност да е ограничена от вината.
Тук възниква следният проблем: а има ли безвиновна отговорност? Собствено, винаги е имало. Има
ги и днес. Още в римското право такава е била отговорността за custodia. Пример: ханджията – внесените в
хана вещи на пътниците са откраднати от някого; кражбата по принцип е външен фактор, който
представлява случайно събитие и би следвало да се оправдае ханджията, но изглежда нецелесъобразно и
несправедливо да се остави ханджията да вдигне рамене и да каже “ми не бях аз”, защото могат да се
породят маса подозрения: 1) че той е в сговор с крадеца и после делят плячката, 2) че му е все тая дали
някой краде, т.е. не си гледа добре работата. Ето защо изглежда разумно да попречим на ханджията, който
на всичкото отгоре сам си върти предприятието и си го познава най­добре, да каже “ами за мен това е
случайно събитие и аз не съм виновен, нали има ключалки, аз какво да направя”, по­скоро трябва да го
държим отговорен за загубите, които са понесли посетителите на хана.
Същият принцип се е прилагал и по отношение на корабопритежателя, капитана на кораба и
т.е., защото най­лесното е да кажем “ми той корабът потъна барабар с товара ти”. Задава се обаче
следният въпрос: ако ще държим отговорен ханджията за кражбата или за някакъв друг мизерлък, станал
в неговия хан, защото го подозираме или поне не сме сигурни, че и той няма пръст в тази работа, ще го
държим ли отговорен, когато вредата е причинена или вещите са унищожени или откраднати при такова
събитие като земетресение, пожар, който е изгорил целия хан, вражеско нападение или някакви
граждански размирици, при които е унищожен целият хан, съответно и нашият багаж. Очевидно е, че ако
можем да го подозираме в сговор или съучастие в едни причини, които са близко около него, попадат, тъй
да се каже, в рисковите фактори на неговия бизнес, то нямаме никакво основание да го подозираме в

89 стр.
престъпен сговор с чуждата държава или пък с Бога, който предизвика земетресението, дето отнася хана,
а с него и багажа. Тези други причини, тази голяма или запомняща се изключителна сила, т.е. запомняща се
поради своята изключителност, която лесно се доказва, защото е толкова голяма и изключителна, а и
трудно се инсценира, представлява онази голяма причина, онази голяма сила, онова vis major, което ще
освободи ханджията от неговата иначе не основана на вина отговорност. Така както бурята, предизвикала
корабокрушението ще освободи капитана и т.н. Дотук можем да кажем следното: понятието непреодолима
сила, vis major, force major, представлява един квалифициран случай, за който има нужда да се питаме,
който има нужда да изследваме, когато отговорността на длъжника не е основана на вина и когато
доказването от негова страна на простия случай, на казуса няма да го освободи от отговорност.
Трудно е да се посочат позитивните белези, с които различаваме тези две неща. Обикновено се
използват следните съотношения: 1) непреодолимата сила е непреодолима, дори и да беше предвидима за
разлика от казуса, който е непреодолим, защото е непредвидим. Ако бяхме го предвидили, щяхме и да го
предотвратим. Казано иначе, кой хвърли камъка? – Аз го хвърлих! Ако знаех, че ще го хвърляш, щях да се
предпазя! – Ако знаех, че ще се предпазиш, нямаше да го хвърля! Но това всъщност не е достатъчно вярно,
защото ако се замислим, всяка причина може абстрактно да бъде предвидена и ако бъде абстрактно
предвидена, може да бъде преодоляна. В какъв смисъл? Ако знам, че ще има вражеско нападение, мога да
си изнеса хана. Ако знам, че ще има буря, мога да не предприемам пътуването. Собствено, ако знам, че
бизнесът ми може да бъде засегнат от всякакви неща, може да нямам бизнес. Така че погледнато от
гледна точка на преодолимостта, болшинството от причините могат да бъдат преодолени, особено в
областта на договорите, защото е достатъчно ние да не сключим договора, който ни задължава да
извършим действието, което се оказва засегнато от невъзможността. Така че едва ли можем да кажем, че
разликата между казуса и непреодолимата сила е това, че едната била непреодолима, дори и да се
предвиди, а другата била непредотвратима, защото е непредвидима. Твърди се, че едните били външни
причини, а другите били още по­външни. И в тази работа има нещо гнило. Можем да кажем, че в
непреодолимата сила не се включват онези фактори, които влизат в стандартните рискови фактори на
една дейност. Говори се също и за разлика в интензивността, че непреодолимата сила била по­интензивна
и като такава била по­непреодолима от случайното събитие. На мен ми се струва, че надежден критерий за
разликата може да ни даде функцията на двете неща. Функцията на казуса беше да изключи вината на
длъжника, да изключи съмнението, че неизпълнението се дължи на неполагане на дължимата грижа.
Затова тук ще се гледат различни фактори, включително и тези, които могат да се разглеждат като негови
рискове, освен тези, които той е бил длъжен да предвиди и да вземе мерки. Пример: оставил си вратата
отворена и пр. Докато функцията на непреодолимата сила е да изключи отговорността на длъжника,
когато ние не се питаме за неговата вина. Функцията на непреодолимата сила е по­скоро доказателствена,
защото когато стане беля, длъжникът е този, който най­добре си знае спатиите, той е специалист в тази
област.
Като падне самолет, като стане корабокрушение, като се обърне влак, като стане някаква
производствена авария, длъжникът най­лесно може да докаже колко много се е грижил тези неща да не
станат, а вие, които стоите отвън, нямате почти никаква възможност да доказвате, че длъжникът е
действал виновно, т.е. не е полагал дължимата грижа, защото налягането на парата в локомотива не е
било каквото трябва, и т.н. За да се изключи този доказателствен проблем, както в римското право, така и
в модерното право е създадено понятието за непреодолимата сила. То излиза извън рамките на рисковете,
които са присъщи на един бизнес и водещото в него е неговата изключителност: една голяма случка, която
лесно се запомня и установява, защото е достатъчно голяма, та са я видели много хора, и която трудно се
инсценира, за да се изключи проблемът с доказването на вината на длъжника.
В ГП, в чисто гражданските отношения, до голяма степен се излиза от принципа на
вината, в смисъл че и простият казус е в състояние да изключи отговорността. Обратно, в
търговското право (а оттук и не само търговецът, но и всеки професионалист) той отговаря до
непреодолимата сила като обща клауза. Това ни казва и чл.306 ТЗ. Той всъщност съдържа
легална дефиниция за непреодолима сила: “…”. Текстът на алинея 2 обикновено се критикува,
защото доктринерното разбиране за непреодолимата сила, както и за казуса, беше едно
непредвидимо събитие и непредотвратимо, а чл.306 ТЗ казва, че непреодолимата сила е
непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер. При все че традицията е
да разглеждаме терминологично нещата непредвидимо и непредотвратимо и от тази гледна
точка формулировката на ТЗ да би могла да бъде критикувана, на мен ми се струва, че тя
съдържа някаква доза истина. Защото всяко нещо, абстрактно е предвидимо. И когато законът
изразява едно непредвидено събитие от извънреден характер, има предвид тъкмо такова,
което не е могло и не сме били длъжни да предвидим, то не е било взето предвид при

стр. 90
 сключването на договора и е настъпило след това. Защото иначе ние можем да предвидим
абстрактно редица неща (войната, която зрее в съседна страна и ще ни попречи да извършим
превоза/, но значи ли това, че не бива да започнем сега? Казано иначе, от гледна точка на
непредвидимостта, терминът непредвиденост като че ли вкарва идеята за конкретната
предвидимост, тази предвидимост, която е достатъчно конкретна и ясна, когато ще се случи
това нещо, че може да се случи със значителна степен на вероятност и да вземем адекватни
мерки срещу него.
Доктринерната дефиниция обикновено продължава – непредвидимост и
непредотвратимост на събитието. Но законът ги поставя в положение на алтернативност. Аз не
съм много склонен да взема категорично становище по въпроса. Може би е въпрос на грешка –
законодателна, печатна, редакционна или кой знае каква. Но ако се върнем към идеята за
предвидимостта, може да се окаже, че има събития, които са били предвидени, че може да се
случат и въпреки това ще се окажат непреодолима сила, ако са изключително непредотвратими.
Пример: войната – тя може да зрее с някаква яснота, че ще стане, и въпреки това ние
сключваме договор, защото той е в интерес на страните. Когато обаче войната вече е избухнала
преди започването на изпълнението на договора или по време на изпълнението му, тя очевидно
прави невъзможно изпълнението, макар страните да са имали предвид тази причина и да са се
надявали, че тя няма да се случи. Така че може да се подчертае следното нещо: доктринерната
страна, класиката на непреодолимата сила е непредвидимо и непредотвратимо събитие от
изключителен характер. При все това можем да се замислим върху текста на закона дали той е
грешен или пък се старае да внесе нюанс, който може да ни позволи разширяването на това
понятие. Или непреодолимата сила ни интересува при безвиновната отговорност на длъжника,
което е принцип в ТЗ, а казусът е нещото, което може да освободи длъжника от отговорност,
когато тази отговорност е основана на вина.
Правната пречка е разновидност на непреодолимата сила. Това обаче не е природно,
стихийно или някакво стечение на обстоятелствата, а разпореждане на държавата. Ембаргото
например ще се окаже такава пречка. По принцип техният ефект е един и същ – невъзможност
за изпълнение и при правна, и при фактическа пречка. Има случаи, обаче, когато правната
пречка, когато представлява разпореждане на държавата, ще се окаже неефективно за
освобождаване от отговорност на някои длъжници. Само заради тази възможност има смисъл
да разглеждаме двете понятия отделно. Сигурно ще се намерят хипотези, при които едната
страна по договора ще се окаже по такъв начин обвързана с публичната власт, че да не може
да се позовава на нейните разпореждания. Пример: общината сключва договор, а след това
общинският съвет взема решение, което противоречи на изпълнението на договора. В областта
на тези случаи, при които договаряме по някакъв начин с администрацията, нейните актове,
макар и публични, не би следвало да засегнат в смисъл на невъзможност, която освобождава,
изпълнението на договора, сключен с нея.
Последствия от невиновната невъзможност. Задължението се погасява. Това ни казва
чл.89. Не може да се иска изпълнение, не може да се иска и задължение, защото длъжникът
не отговаря за тази външна причина. Неблагоприятните последици от неизпълнение не се
преразпределят. Те остават да тежат върху този, който носи риска. Тези правила за носенето
на риска от невиновна невъзможност ще влязат в сила в зависимост от това дали е налице
непреодолима сила или случайно събитие в случаите, когато е релевантно само едното.
Правилата са различни при различните типове договори. При едностранния договор важи
правилото, че рискът се носи от кредитора. Това е така, защото кредиторът няма насрещна
престация по едностранния договор. И ако аз съм ви дал една вещ в заем за послужване,
например една книга, и тази книга изгори или я откраднат, аз няма как да настоявам да ми
върнете книгата, но и нямам някакво насрещно задължение, от което да се освободя. Казано
иначе, кредиторът остава с една книга по­малко. При двустранните договори важи обратното –
рискът се носи от длъжника. Това е така, защото двустранният договор се разваля по право,
ако престацията на едната страна се погаси поради невъзможност.
Това ни казва чл.89. На практика това означава следното нещо: ако аз не мога да си изпея песничката на
концерта, за който съм се ангажирал, защото съм прегракнал или пък не мога да изработя дограмата,
защото съм си прещипал пръстите, самият факт, че съм прегракнал или съм си прещипал пръстите е
нещо лошо за мен, защото губя част от способностите си. Но понеже договорът се разваля по право, вие
няма да ми дадете петте лева, които ми обещахте за пеенето или за дограмата. А ако случайно вече сте
ми ги дали, ще може да си ги искате обратно. Развалянето на договора, което освобождава кредитора от

91 стр.
неговото насрещно задължение за цената, за еквивалента на невъзможната престация, прави щото
рискът и тежестта от неизпълнението да отиде у длъжника, който остава хем без глас, хем без петте
лева.
При двустранните транслативни договори обаче важи едно изключение от принципа, че при
двустранните договори длъжникът носи риска. Тук рискът е у кредитора. Това е така в ситуацията, в
която транслативната част на договора е вече изпълнена поради облигаторно­вещното действие.
Понеже при нас собствеността се прехвърля в предшестващ предаването момент (така е и в повечето
правни системи/, ако вещта погине или изпълнението стане невъзможно в периода от прехвърлянето на
собствеността до ефективното предаване, то няма да се стигне до разваляне на договора поради
невиновна невъзможност и задължението за предаване на вещта ще се погаси, но тъй като рискът вече
е преминал върху кредитора, фактически ще погине неговата вещ. Оттук идеята, че рискът се носи от
собственика, от кредитора.
Извън тази хипотеза, правилото, че рискът е за собственика е банално – очевидно е, че загубата на
моя портфейл си е моя загуба.
Правилото, че рискът се носи от кредитора, като изключение от общото правило в областта на
двустранните договори, не е изрично уредено в ЗЗД. То обаче може да се извлече както от логиката на
нещата, така и от някои текстове, които уреждат изключение от това правило. Когато продадената вещ е
погинала поради недостатъците си – чл.196 – въпреки това продавачът отговаря. Рискът се носи от
купувача, от предаването на вещта, когато продавачът си е запазил правото на собственост. Според
чл.263 рискът за материала се носи от този, който го е дал. От тези текстове, пък и от други, ако не
вярваме на правната логика или на принципа, бихме могли да се опрем, за да видим, че наистина
правилото, че вещта погива за собственика, като изключение от идеята, че длъжникът носи риска при
двустранните договори.
Случайно събитие би могло да бъде действие на трето лице. В такъв случай засегнатият от
събитието длъжник ще има претенция (в повечето случаи) срещу третото лице за деликтно обезщетение.
Също така, събитието, което причинява невъзможността, било то случай или непреодолима сила, може
да представлява и застрахователен риск или пък ефектът от невъзможността (погиването на вещта) да
е застрахован. В тези случаи се смята, че претенцията за обезщетение спрямо третото лице, респ.
претенцията срещу застрахователя или задължението на застрахователя представлява заместваща
облага. Тя по принцип се дължи на страната, която носи риска. Това до голяма степен е така, но в
нашето право няма изричен текст в тази насока и принципът, че заместващата облага следва на този,
който носи риска, може да се изведе само логически.
Вън от това, ще има хипотези, при които тази заместваща облага няма да покрива изцяло вредите,
нещо повече, ако я вземем от длъжника и я дадем на кредитора, когато той носи риска, би се стигнало до
някакъв несправедлив резултат. Така че принципът е, че заместващата облага се пада на този, който
носи риска, но въпреки това в редица случаи ще има усложнения, особено когато се предвиждат в
различни правила – напр. ако наетата вещ погине. Питаме се: ами ако тя е застрахована, кой ще получи
обезщетение? Или пък ако за тази работа е виновно трето лице, кому дължи обезщетение? Има логика,
която ще ни покаже, че застрахователят няма да покрие всички вреди, защото ако застраховката е за
вещта, тя ще бъде в полза на собственика. Но от загубата на вещта ще се прекрати наемният договор или
най­малкото той няма да може да се изпълнява до подмяна на вещта, от което ще претърпи вреда и
наемателят. Ако третото лице повреди наетата вещ, ще се стигне до същата неприятна хипотеза, че
стойността на вещта ще представлява вреда за нейния собственик (наемодателят/, но невъзможността
да се ползва пред този период ще е пък вреда за наемателя. Така че идеята за заместващата облага,
макар и принципно вярна, трябва внимателно да се прилага във всеки конкретен случай – може да се
стигне до разделяне на обезщетението от страна на третото лице или страните по договора да имат
самостоятелно нарушени интереси от невъзможността и т.н. при все, че тя действа като причина по
отношение, да кажем, просто на една вещ.

Частична невъзможност. Длъжникът се освобождава от невъзможната част от престацията съгласно

принципа, че невъзможното не се дължи и остава да дължи възможната част. Понеже сме в рубриката
“невиновна невъзможност” (невъзможност, за която длъжникът не отговаря/, кредиторът няма да може
да претендира обезщетение. Но при двустранния договор какво ще стане с договорното отношение? Ако
невъзможността е пълна, договорът се разваля по право и всички пият по една студена вода. Когато
двустранният договор е засегнат от частична невъзможност, чл.89 дава едни усложнени правила – чл.89,
изр.2 (забележете, “по съдебен ред”/. Казано иначе, при частичната невиновна невъзможност законът
стои на страната на длъжника и на принципа на реалното изпълнение, че това, което е останало

стр. 92
възможно, длъжникът ще трябва да се освободи от него и съответно да получи съответната част от
надлежната престация, но допуска развалянето на договора, ако кредиторът установи, че той няма
никакъв интерес от частичното изпълнение.
Временна, преходна невъзможност. В днешно време тя има твърде голямо и нарастващо
значение. Тя не освобождава длъжника от изпълнение, но го оправдава за отговорността за
забавеното изпълнение. Ако пречката обаче продължи твърди дълго, казахме, че отношенията
стават безпредметни и за двете страни и най­малкото за кредитора, който предпочита да
задоволи интереса си чрез сделка за покритие. Затова е полезно страните да уговарят в
клаузата за форсмажор срок, след който, ако задължението продължава да бъде невъзможно,
всяка от страните да може да прекрати договора едностранно или пък направо, че ако
невъзможността продължи определено време, ще се счита, че е окончателна.
Клауза за форсмажор. Видяхме, че в ТП по принцип от значение е непреодолимата сила,
онова изключително събитие, дето лесно се установява и трудно се инсценира, което стои вън
от рисковата дейност на длъжника, една действително съвсем външна и изключителна
причина. Подвеждането под подобна формулировка на фактите обаче винаги създава известна
трудност. Защото, както е известно, законът е абстрактен, а особено ако за квалификациите на
фактите трябва да прилагаме чуждо право, съществува голям риск страните да спорят и да не
се разберат какво точно би следвало да се има предвид като освобождаваща невъзможност. От
тази гледна точа е полезно във всеки един търговски договор, особено пък международен,
страните да уговорят причините, фактите, които представляват непреодолима сила или
форсмажор. По принцип при правилно конструирана такава клауза тя няма значението да
квалифицира законните причини за форсмажор. Има по­скоро значението да ги допълни и
конкретизира, защото в една страна например стачка и затваряне на предприятия поради
стачка е форсмажор, а в друга не е, защото това влиза в рисковата дейност на работодателя.
Ето защо бихме могли да създадем клауза, съгласно която страната се освобождава от
отговорност, когато изпълнението е засегнато от непреодолима сила, която между другото, но
не само, не изключва и стачка.
Страните от гледна точка и на закона са длъжни, когато някоя от тях е засегната от
обстоятелства, които правят изпълнението невъзможно или пък тя си мисли, че го прави
невъзможно, да уведомят веднага другата страна, за да вземе тя подходящи мерки за
локализирането на вредата от неизпълнението.
В много случаи самото състояние на непреодолима сила се доказва и от документи,
издадени от разни удостоверителни организации – напр. Търговско­промишлената палата
издава сертификати за форсмажор. Тя всъщност признава едно събитие за форсмажор и ви
дава една бележка, че наистина е имало форсмажор, защото дошли скакалците в еди­коя си
нива или паднала градушка. Друг е въпросът дали тези събития биха могли да бъдат
прекратени от някакви мерки.
Според ал.2 чл.306 ТЗ “…”, следователно засегната от пречки при изпълнението страна
ще действа добросъвестно, ако веднага извести другата и ще отговаря, поне в търговските
отношения, ако не направи това по подходящ начин в подходящо време.
Стопанска непоносимост. Стопанската непоносимост не е невъзможност, защото
видяхме как невъзможността препятства самото изпълнение. Тя е само едно усложнение, което
налага на длъжника значително по­големи разходи. Длъжникът може да изпълни, но ако
изпълни съгласно договора, ще бъде в положение да се разори. Казано иначе, изпълнението не
е невъзможно, но е стопански непоносимо за длъжника. Стопанската непоносимост е
изключение от принципа, че задължението трябва да бъде изпълнено. Класическото разбиране
(някъде до 20­те години на 20­ти век) е, че задължението трябва да бъде изпълнено. Но
стопанската разруха от Първата световна война, особено в Германия, е подложила на
изпитание този принцип поради рязкото обезценяване на парите. Договорите, които са били
сключени преди или през войната, но преди разгрома, биха могли да бъдат изпълними и днес,
т.е. след войната, но промяната на цените води до това, че да кажем една бира, за която сме
сключили договор за доставка по 3 марки за бира, което е достатъчно към момента, в който сме
сключили договора, след войната при разрухата покрива една малка част от разходите за
производството. Принципно, задължението може да бъде изпълнено, защото производствени
мощности за бира има, суровината за бирата я има и т.н. Но при тази цена изпълнението би било
разорително за длъжника и твърде евтино, нееквивалентно за кредитора. В тези случаи, които
са се повторили и след Втората световна война, немският съд е стигнал до извода, че е

93 стр.
 недобросъвестно от страна на кредитора да иска изпълнение съгласно договора, при
положение че условията са се изменили значително, катастрофално и непредвидимо. Така на
базата на принципа на добросъвестността се е стъпило и юристите са се върнали към една по
стара теория, която някак се дефинира за условията такива, каквито са, и са казали следното
нещо: когато е сключен договорът, той е бил сключен при едни условия и страните са имали
предвид тези условия; сега, когато тези условия драстично са се изменили, а от договора едва
ли е останало нещо, което да може да бъде изпълнено при предишните условия, макар да не е
налице невъзможност, аз или ще освободя длъжника от изпълнението, или ще ревизирам
договора. Това е теорията във вида си от 20­те години.
У нас в началото на 90­те като че ли съществуваше подобна ситуация. В началото на 90­те години рязко
се смени стойността на парите и би се стигнало до следното положение: наемодатели, които са дали под
наем тристайно жилище за 150 лева тогавашни пари, през 1991 г. тази цена вече е нищо; наемът обаче е
сключен за дълъг период, цената е фиксирана, защото никой не е предполагал, колкото и да се е
надявал, че ще дойде второто пришествие или 10 ноември, но все пак, надявайки се, не е вярвал, че това
ще стане тези дни, а още по­малко си е представял неговите стопански ефекти. Вероятно низовите
съдилища биха действали по примера на немските съдилища и биха казали, че един лев си е винаги един
лев и т.н. Но когато би се натрупало напрежение, може би Върховният съд би излязъл с по­свободно
тълкуване и би ревизирал тези договори.
Другият път за излизане от това положение е законодателната ревизия на договора – нещо, което
става с лихвите по влоговете на гражданите и фирмите. Това беше направено с един закон, в който се
каза, че който си плати младоженския заем до 01.04.1990 г., си го плаща по старите лихви, а който не си
го плати дотогава, почва да плаща с новите лихви. Едно доста разумно решение, като се има предвид, че
ви се дава възможност да излезете икономически от положението, като платите главницата и старите
лихви до една приемливо далечна дата. Това са идеите около стопанската непоносимост. Днес тя е
легално уредена само в областта на Търговското право, в чл.307 ТЗ. Според този текст … В чисто
гражданските отношения, извън търговските отношения, ще остава да важи доктрината, че
задължението трябва да бъде изпълнено и при днешната система на правораздаване е малко спорно
дали съдът би могъл да измени договора; по­скоро той би могъл да освободи длъжника, но само в
изключителната хипотеза на действително катастрофална промяна на икономическата действителност.
Чл.307 ТЗ пък не говори за някаква изключителност или катастрофалност. Той някак си е по­мек.
Това кара някои юристи да смятат, че 307 стои твърде далеч от идеята за стопанска непоносимост,
макар това да е заглавието. Вярно е, че изглежда доста мек, т.е. доста либерален, но затова пък поставя
в компетентността на съда да реши дали изменението или прекратяването на договора се налага с оглед
разбиранията за добросъвестност и почтеност. И трябва да си дадем сметка, че този по­мек подход в
стопанските, в търговските отношения, би могъл да се окаже и по­подходящ. Защото в модерния оборот
еквивалентността на една сделка зависи от множество фактори, които стоят извън страните и ако
държим небето да се срути, за да освободим страните от този договор, който вече трудно може да бъде
изпълнен при изменените условия, изглежда ще бъдем твърде ретроградни, защото небето се срутва
веднъж, два пъти, до три пъти в столетието. По­често небето не се срутва, но затова пък стопанската
основа на един договор може лесно да бъде минирана от такива външни за страните фактори, като
промяна в митническия режим, промяна в данъчното облагане или някакви други промени, които те не са
имали предвид. На всичко отгоре, макар че тези промени не представляват някаква икономическа
катастрофа, те правят достатъчно неизпълним договора, защото нещата в стопанския оборот са така
обвързани, че смисълът на договора предполага да бъде реализирана продукцията и т.н. по някакъв
начин. Ето защо може да се приеме, че тенденцията в света е намаляването на изискванията за ревизия
на договора, възприемането, че договорът може да бъде много по­лесно ревизиран, отколкото в
началото на века и ако през 20­те години е била необходима значителна стопанска криза, породена от
една световна война, то днес критериите за справедливост и добросъвестност ще ни покажат кога
изменението е такова, че трябва да се измени и договорът или да се освободи едната страна, което на
практика пак означава, че подтикваме страните да ревизират договора, защото при изменение на
условията договорът може би могъл пак да бъде изпълним, но с изменен еквивалент.
По същия начин, съгласно чл.300 ТЗ, е възможно самите страни да предвидят изменение на договора
при изменени обстоятелства и ако не могат да постигнат съгласие за измененията, да се обърнат към
съда.
В областта на ОП има един текст, който също може да се разглежда в контекста на стопанската
непоносимост, но също така и твърде далеч от класическото разбиране за стопанска непоносимост,
защото отново дефинитивно му липсва катастрофалният елемент. Това е текстът на чл.266 ЗЗД. Ако по

стр. 94
време на изпълнението на договора за изработка надлежно определената цена на материала или на
работната ръка бъде изменена, възнаграждението се изменя съответно, макар и да е било уговорено
изцяло. В днешно време едва ли можем да разбираме под “надлежно определена цена” това, което се е
разбирало при създаването на този текст от ЗЗД, но все пак текстът идва да ни покаже, че изменението
на стопанските условия, каквото и да е, без да е нужно да е катастрофално, дава повод за съответно
ревизиране на цената по договора за изработка.

1. Невъзможност за изпълнение
1.1 Определение

Невъзможността за изпълнение се дефинира като невъзможност поради наличието на

обективно непреодолими пречки. Престацията е неосъществима с оглед възможностите само на
длъжника и на ония лица, към чието съдействие би могъл да прибегне. Трябва да се имат предвид
достъпните практикувани способи за изпълнение

1.2 Видове невъзможност

а. Начална и последваща невъзможност. Началната е основание за нищожност.

б. Обективна и субективна невъзможност. Само обективната невъзможнос е релевантна.

Втората е налице, когато пречките се отнасят само за длтжника. Тя има значение при личните
незаместими престации, при които се приравнява на обективна невъзможност.
в. Фактическа и правна невъзможност. Правната невъзможност е обусловена от
законодателството или от властнически актове. И двете форми са релевантни.
г. Временна и окончателна невъзможност. Окончателна е тази невъзможност при която
състоянието на невъзможност е необратимо или е продължило толкова, че изпълнението губи
смисъл с оглед интереса на кредитора.
д. Пълна и частична невъзможност. Те пораждат различни последици.

1.3 Последици на невъзможността

Пълната и окончателна невъзможност води до отпадане на претенцията на кредитора за

реално изпълнение. Временната невъзможност парализира претенцията, докато съществува
пречката. Може да доведе до отпадане интереса на кредитора. Частичната невъзможност
парализира отчасти претенцията на кредитора. Ако няма интерес от частично изпълнение се поражда
възможносността да развали договора. При виновна невъзможност той може да го прекрати
едностранно и без предизвестие, а при невиновна невъзможност – по съдебен ред (чл.89 ЗЗД).

2. Невиновна невъзможност
2.1 Понятие

Невиновната невъзможност е резултат от случайно събитие или непреодолима сила.

Доказването на фактическия състав е в тежест на длъжника.

2.2 Случайно събитие

Фактическият състав на случайното събитие включва не само събития, но и властнически акт
или невиновни действия на трето лице. „Събитието” следва да е непредвидимо от длъжника преди
настъпването, така че да може да вземе контрамерки. Събитието трябва да е непреодолимо и
непредотвратимо. Трябва да е налице и невъзможност за изпълнение, която е причинена от
събитието. Поведението на длъжника не е част от причинно­следствения процес. Това изключва
вината му.

2.2 Непреодолима сила

а. Легалната дефиниция на непреодолимата сила се съдържа в чл.306, ал.2 ТЗ: „Непреодолима
сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след
сключването на договора”. Непредведимостта в текста е дадена като алтернативност на
95 стр.
 непредотвратимостта. По­точен е изразът в Закона за обществените поръчки (ЗОП) – „обстоятелства
от извънреден характер, които длъжникът при полагане на дължимата грижа не е могъл или не е
бил длъжен да предвиди или предотврати”.

б. Непреодолимата сила е квалифициран случай на случайно събитие. Причинната връзка е

случайна. Непреодолимата сила и извънредно, външно за дейността събитие, извън нормалния риск
при осъществяването й. Случайното събитие е непреодолимо, защото е непредвидимо, а
непреодолимата сила е непреодолима, дори и да е била предвидена. Понятието може да бъде
дефинирано по собен начин и от страните по договора.

3. Последици на невиновната невъзможност

3.1 Принцип
Принципът е че длъжникът е освободен от отговорност за вредите от неизпълнението (чл.81,
ал.1 ЗЗД). Възможно е в закона или в договора да се предвиди обратното.

3.2 Окончателна невъзможност

а. Ако е налице пълна невъзможност задължението и облигационното отношение се прекратява
по право. Кредиторът може да иска заместваща облага. В чл.306 ТЗ е установено задължение за
длъжника своевременно да извести писмено кредитора за невъзможността, за да не отговаря за
вредите.

Що се отнася до разпределението на риска – при едностранните договори той е за кредитора,

който единствен има вземане. При двустранните договори рискът е за длъжника (чл.89 ЗЗД). Израз
на функционалната връзка между задълженията. При задълженията за dare рискът следва
собствеността, т.е. той е за собственика – арг. чл.186а, 263, 196, ал.1 и 205, ал.1 ЗЗД.

б. При частична невъзможност при едностранните договори кредиторът получава само възможната част
и евентуално заместваща облага от невъзможната. При двустранните договори кредиторът може да получи и
даде съответно частично изпълнение, да иска разваляне на договора по съдебен ред (ако няма интерес от
частично изпълнение – чл.89, ал.2 ЗЗД). Ако рискът е за собственика и кредиторът е придобил собствеността
рискът е за него и той трябва да изпълни насрещното си задължение, като има право на заместващата облага.

3.2 Временна невъзможност

При наличие на временна невъзможност изпълнението не може да се иска, а ако е започнало, то се

спира до отпадане на пречката, като длъжникът не изпада в забава. При двустранните договори кредиторът
може да спре изпълнението на насрещното си задължение, ако рискът е за него.

Ако с времето изпълнението стане безполезно кредиторът може да иска прекратяване на договора по
съдебен ред, за да докаже отпадналия си интерес.

4. Стопанска непоносимост

4.1 Понятие за стопанска непоносимост

Уредбата на стопанската непоносимост се урежда в чл.307 ТЗ и се приема че действа и в облигационното

право: „Съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти,
когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и
запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността”.

4.2 Фактически състав

а. Трайна промяна на обстоятелствата (икономическите условия), от които страните са се ръководели при

уреждане на отношенията си, която е настъпила след възникване на задължението и преди изпълнението му
да е завършило.
стр. 96
 б. Обективно настъпила и непредвидима при сключването.

в. Поради очевидното несъответствие между променената стойност на задълженията на страните

азването на първоначално предвидения еквивалент в облигационното отношение е противно едновременно
справедливостта и добросъвестността (разбирана като честност и почтеност). Не е справедливо длъжникът
бъде прекомерно обременен с оглед на това, което получава насреща. Става дума не просто за ощетяване, а
чувствително разминаване в стойностите на насрещните престации.

4.3 Последици от стопанската непоносимост

а. Последиците от стопанската непоносимост може да са били уредени от страните със специална

ворка (clausula rebus sic stantibus).

б. По чл.307 ТЗ възниква потестативно право за заинтересуваната страна, което се упражнява по

дебен ред. От съда може да се иска да прекрати договора като при невиновна невъзможност или да го
мени (ревизира), възстановявайки еквивалентността по своя преценкаи съобразно справедливостта. Съдът
бвързан от искането. Прекратяването на договора е окончателно и занапред. Изменението му обвързва
аните и те трябва да изпълнят промените задължения. Според проф. Ж. Сталев и проф. А. Калайджиев
дът осъществява администриране на гражданските отношения. Решението не се ползва със сила на
исъдено нещо и изпълнителна сила.

в. По чл.16 от Закона за арендата и земеделието (ЗАЗ) всяка от страните може да поиска изменение на
овора, което не може да засяга уговорения срок. Срокът на действие на изменението на договора е най­
лко до края на стопанската година.

ВЪПРОС 29. ПРИЧИНИ ЗА НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО, ЗА КОИТО ДЛЪЖНИКЪТ НЕ ОТГОВАРЯ.

ВИНАТА В ОБЛИГАЦИОННОТО ПРАВО. ДЪЛЖИМАТА ГРИЖА. ОТГОВОРНОСТ НА ДЛЪЖНИКА
БЕЗ ВИНА.ОТГОВОРНОСТ ЗА ДЕЙСТВИЯТА НА ПРИВЛЕЧЕНИ ЛИЦА. КЛАУЗИ ЗА
ОГРАНИЧАВАНЕ НА ОТГОВОРНОСТТА.

Четейки чл.79 ЗЗД, бихме разбрали, че длъжникът отговаря винаги за неизпълнението си. Щом
не е изпълнил точно – дължи обезщетение, било то компенсаторно (вместо изпълнение/, било то
мораторно (заедно с реалното изпълнение/. Обаче има и хипотези на невиновна невъзможност за
изпълнение.
Ако продължим надолу, ще стигнем до чл.81 – длъжникът не винаги отговаря. Той отговаря за
нещо, но не за всичко. Не отговаря за невъзможността, която се дължи на причина, която не може да
му се вмени във вина, за причина, за която той не отговаря и когато е засегнат от едно случайно
събитие или пък отговаря за случайното събитие, ако задължението му не е обусловено от вина, но
не отговаря за непреодолимата сила. Така че длъжникът не отговаря, когато невъзможността се
дължи на причини, които не могат да му се вменят във вина, и a contrario отговаря, когато не е налице
невъзможност, защото невиновната невъзможност все пак си е невъзможност. Ако нямаме
невъзможност, не можем да кажем, че длъжникът е освободен, задължението му е погасено или пък
забавата му е оправдана, и второто нещо, причината за невъзможността да не може да му се вмени
във вина. Оттук идеята, че длъжникът отговаря a contrario от чл.81 за вина. Следователно една
причина за неизпълнението, за която длъжникът отговаря, е неговата вина. Но има случаи, когато
длъжникът отговаря и без вина и тогава е от значение непреодолимата сила. Понякога длъжникът
отговаря и за случайно събитие. Отговаря, независимо от това, че не е виновен, било защото
невъзможността се дължи на едно случайно събитие, от което той носи риска, било защото такава е
отговорността, било защото ТЗ казва, че се отговаря до непреодолимата сила, било защото това
97 стр.
 случайно събитие не причинява невъзможност. Например според чл. 81(2) обстоятелството, че
длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение не го освобождава от отговорност.
Защо? Защото няма да имаме невъзможност за изпълнение на едно парично задължение, защото
пари винаги могат да бъдат намерени и следователно при все, че не можем да упрекнем длъжника за
това, че са му откраднали парите, той не може да се позове на този факт, за да се оневини. Така че
длъжникът понякога отговаря и за случайно събитие, носи риска за случайно събитие.
Накрая има хипотеза, в която длъжникът отговаря за действията на трети лица. Кои трети
лица? Тези, с които си е послужил при изпълнението, или тези, на които е превъзложил
изпълнението.
Ако резюмираме нещата дотук, длъжникът отговаря за три групи неща: 1. За вината си; 2.
Понякога и без вина той отговаря за случайно събитие; 3. Причини, които лежат в сферата на лицата,
с които той си е послужил при изпълнението.
Отговорност за вина. Вината е институт не само на НП. Тя е елемент от редица фактически
състави от други правни области ­ например Адм. нак. право. Елемент е и на редица фактически
състави, представляващи правонарушение и ангажиращи гражданска отговорност, следователно на
редица фактически състави на ОП, при това не само отговорност в тесен смисъл на думата
(задължение за обезщетение), но и други неблагоприятни последици ­ например разваляне на
договор. Тя е институт и на семейното право.
Оттук идеята, че вината е единен институт на правото въобще. Вината е най­добре изследвана в
НП, защото там тя е централен елемент. Виновен е този, който е извършил от обективна страна
деянието и има виновно психическо отношение. Защото имането на психическо отношение без да е
извършил престъпление не е вина в правния смисъл на думата.
Вината е психическо отношение на дееца към неговото противоправно поведение и неговите (на
противоправното поведение) противоправни резултати. От тази гледна точка, в този смисъл на вината
като психическо отношение тя е достъпна само за хората ­ тези, които имат психика. ЮЛ нямат
психика. При тях процесът на вземане на решение не е психологически, а организационен.
Вината е психическото отношение към собственото ни противоправно поведение и неговите
резултати, следователно няма да е вина отношението ни към чуждото противоправно поведение. И на
всичко отгоре, вината е това психическо отношение към собственото ни противоправно поведение и
неговите протовоправни резултати, което е обусловило следването на това противоправно поведение.
В този смисъл последващото одобрение на това лошо нещо, което сме направили, не е вина.
Психологическото отношение трябва да предхожда и да съпътства извършването на
противоправните действия, а не да бъде последващо одобрение. И не бихме могли да кажем, че някой
е действал умишлено или виновно, когато при изключващи вината обстоятелства е блъснал бабичка на
Цариградско шосе ­ нещо, което не е могъл да предотврати и не е бил длъжен да се съобразява. Ако
приемем, че е познавал бабичката и я е мразел, не може да се каже, че има положително отношение
към противоправния резултат, което е обусловило поведението, дори и шофьорът да се радва на
него.
От друга страна, ние можем да имаме положително отношение към някакъв резултат, но ако нямаме
противоправно действие, настъпването на този резултат не би могло да се окачестви като последица от
нашата вина. Отново защото вината е психическо отношение, което обуславя следването на едно
противоправно поведение с оглед получаването на резултата. Пример: някой иска да остане вдовец и се бори
за тази кауза с напълно правомерни средства. Например купува кола на жена си с надеждата, че тя все някой
ден ще катастрофира. Или пък дори не й купува кола, а често я вози на своята, карайки изключително
правомерно, но бидейки убеден, че все ще се намери някой идиот, бил той трамвай или джип, да го удари от
дясната страна, където стои жена му. Когато това нещо стане, ние не можем да кажем, че е налице вина в
правния смисъл на думата. Казано иначе, вината в правния смисъл на думата дефинитивно предполага както
противоправен резултат, така и противоправно поведение. Или ­ без противоправно поведение не може да
има вина, колкото и морално осъдителни да са резултатите или пък даже психическото ни отношение към тях.
Елементите и формите на вината се образуват от следното нещо: вината обикновено има поне два елемента ­
интелектуален и волеви, и в зависимост от съдържанието на тези елементи определяме формите на вината,
които са: умисъл и непредпазливост, която обикновено се разделя в две форми ­ осъзнавана непредпазливост
(самонадеяност) и несъзнавана (небрежност).
За да влезем обаче във вината в ОП, трябва да имаме представа за противоправния резултат и за
противоправното поведение, защото вината, поне от гледна точка на идеята за единството, е
психологическото отношение към тия две неща.

стр. 98
 областта на договорното неизпълнение е очевидно какво представлява противоправния резултат. Това ще
ъде фактът на неизпълнението. Според Кожухаров вината трябвало да обхваща причиняването на вреди на
едитора от неизпълнението, но това едва ли е така, защото за разлика от НП, където психологическото
ношение трябва да обхваща всички съставомерни последици, вредите са съставомерни последици на
ажданската отговорност, защото те се обезщетяват, но не е нужно да бъдат обхващани от вината. Така че в
ластта на договорните отношение противоправният резултат е фактът на неизпълнението.
ие бихме могли, поне теоретично, да откъснем неизпълнението от длъжника, за да узнаем какво
едставлява въобще противоправността в областта на договорната отговорност, а пък може би и изобщо в
П. За някои автори, включително легалисти, противоправността съществува на две нива: като субективна и
ективна противоправност. Фактът на неизпълнението на задължението можем да разгледаме и като
ективна противоправност. Нещо повече, да го наречем едно противоправно състояние. Вярно е, че
икновено се казва, че противоправността може да бъде само човешко поведение. Вярно е, че се казва, че
авонарушението може да бъде свързано само с човешко поведение и извън човешко поведение не може да
ма правонарушение. Вярно е, че се намират и автори, които смятат, че правонарушението е винаги виновно и
о не можем да намерим вина, то няма правонарушение. В ГП обаче съществува хипотеза на безвиновна
бективна) отговорност и за да обясним тази хипотеза, може би едно подобно по­тясно разбиране за
авонарушението би било недостатъчно.
огато говорим за противоправно състояние, ние имаме предвид разминаването между действителността и
авото, право не като императив, а като оценъчна категория. Защото преди да стане императив, правото
ябва да даде оценка на нещата в света и да каже кое намира за добро и желано и кое ­ за лошо и нежелано.
т гледна точка на договорните задължения правилото, че задължението трябва да бъде изпълнено, е освен
дин императив и една оценъчна норма ­ казва кое е хубаво. Когато задължението остане неизпълнено,
лице е едно противоречие между тази норма, между диспозитива на оценъчната норма и фактическата
йствителност. Правото е искало да има изпълнение ­ изпълнение няма.
о същия начин могат да стоят нещата и в областта на абсолютните субективни права. Правото казва, че
бственикът има абсолютна власт да прави каквото си иска с вещта, и когато тази вещ е повредена, е налице
дно разминаване между действителността и правото, в смисъл, че собственикът вече не може да прави с
щта каквото иска.
ази накърненост на правните предписания, тази (да я наречем) обективна противоправност съществува
зависимо и в еднакъв вид, независимо от своята причина, без значение дали вещта е погинала от гръм или е
ла счупена от някой ­ все правото, като оценъчна категория, като критерий за добро и лошо, като критерий
това, което трябва да бъде сравнено с това, което е, се оказва, нарушено (собственикът не може да ползва
щта, няма свобода или тя е ограничена). Противоправното състояние е разминаване между предписанията
правото и фактическата действителност, без да търсим причината за това разминаване. Налице е един
добен на понятието юридически факт ­ събитие, абстракция. Ако се върнем към видовете юридически
акти, ще видим, че събитие е например раждане или смърт.
ма обаче и относителни събития, при които волята на човека има някакво значение. Например убийството
и пък убийството на наследодател.

ия разсъждения са всъщност в известна степен неправилни. Истинският факт­събитие е събитие затова,

щото ние не се интересуваме от неговата причина. Раждането е събитие с оглед тези последици, които са
зависими от неговата причина. Ражда се дете и последиците от това са: възниква субект на правото, някой
ава на този субект майка и т.н. С оглед на тези последици ние не се интересуваме дали детето е заченато с
елание или пък е някаква странична последица от друго желание.

Смъртта е юридическо събитие само с оглед тези нейни последици, които не зависят от причината и
са еднакви, независимо от причината ­ човек умира и се прекратяват субект на правото; открива се
неговото наследство. С оглед на тези две последици смъртта е винаги юридическо събитие, защото
ние се абстрахираме, не се интересуваме от причините за смъртта. И без значение на тия причини,
винаги се е прекратил субект, винаги се открива наследство.
Онези разсъждения, че имало относителни събития, са неверни, защото когато говорим за
причинена от човек смърт, за убийство, тогава сме изправени пред юридически факт­действие,
действително причиняващ резултата смърт, който има други последици. Освен последиците на
смъртта, като такава, може да възникне отговорност ­ наказателна или каквато и да е. Когато сме
изправени пред убийство на наследодател, специалната последица на това действие, че се убива
тъкмо наследодател, рефлектира върху наследяването. При все това обаче смъртта проявява своите
последици.

99 стр.
 Така погледнато, хванато като противоправно състояние, разминаването между действителното
и правното състояние има тази ценност, че ни посочва какви интереси защитава правото, в какво
всъщност трябва да се изрази съставомерният (да го наречем) резултат на едно гражданско
правонарушение. А самото гражданско правонарушение ще бъде причинено от човешко поведение, от
субект на правото. Казано иначе, тръгвайки от противоправното състояние, ние търсим на кого да го
вменим и ако намерим да го вменим на едно лице, бихме казали, че това лице е правонарушителят, че
то е извършило правонарушението. Казано иначе, правонарушението е единство между човешко
поведение и противоправен резултат, противоправно състояние, което можем да отнесем като
резултат от действията на отговарящото лице. Тоест, минималното съдържание е противоправно
състояние, човешко поведение и причинна връзка между тях.
В областта на договорната отговорност този противоправен резултат е неизпълнението. Между
човешкото поведение и този противоправен резултат трябва да съществува причинна връзка.
Известни са различни обяснения на причинността в правото. Тези, които се смятаха за меродавни
доскоро, т.нар. марксистко­ленинско учение за причинността в правото, не че са неверни като
философска теория, не че в областта на правото не се вместват и елементи на философската теория,
но прилагането им в правото има един твърде голям недостатък. Те всъщност никога не са прилагани
практически, а внасянето им в правото и в правната теория изглежда да е плод на някои учени, които
са искали да се изкарат по­марксисти от Ленин. Защото философското обяснение на причината търси
действителната причина за едно явление, търси обективната закономерност или необходимата
причина. Правото, за сметка на това, действа в обратния ред. То не търси тенденцията, то търси,
бихме казали, случайната причинна връзка. Защо случайната? Защото знаем какво е станало, че е
налице например неизпълнение, че някой е блъснат на светофара и му е счупен крак, че някой е убит
при дадена катастрофа, и не се питаме коя е действителната причина за катастрофата като
тенденция, а отговаряме на по­прости въпроси. Причина ли е поведението на шофьора? При това,
причина ли е от гледна точка на правните разбирания? Налице ли е релевантна причинна връзка от
гледна точка на правото? Разбира се, ако бихме търсили материалистическото обяснение на
причината в този случай, би следвало да стигнем не до извода за този конкретен и случаен случай, а
до една тенденция и да обвиним нещо друго. Защото, така както обществено­икономическата
тенденция е водила неминуемо към социалистическа революция, по същия начин започва да се
използва автомобилът и днес или утре в България на това кръстовище или на някое друго ще стане
катастрофа, при която някой ще загине. Така погледнато, причината за катастрофата не е в
поведението на шофьора, а в това, че съществуват автомобили, а съществуването на автомобили е
последица от икономическото развитие, от индустриалната революция в Англия, при която е открита
парната машина. Ето защо всяко подобно философско обяснение на причинността, което търси
глобалната тенденция, е неприложимо в правото. В правото ние си задаваме по­прости въпроси: като
знаем, че нещо е станало и знаем кой участва ­ има ли между него и това участие причинна връзка.
Теориите за причинността в правото обикновено се разделят на две: обобщаващи и
индивидуализиращи. Всички те обаче имат в основата си прочутата теория за равноценността на
условията, за условието, без което не може. Същността на тази теория се свежда до това, че всеки
резултат едновременно е обусловен от множество фактори и който и от факторите да не присъства,
резултатът не настъпва значи всички фактори са равноценни и представляват поотделно причина
само тогава, когато са взети заедно, всеки от тях е условие, без което резултатът не настъпва. Само
че правото не се интересува от всички условия, а само от някои, които е склонно да разглежда като
ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТИ . Оттам насетне индивидуализиращите теории мислят за някаква фактическа
разлика между условията, като казват, че надмощно било това условие, което повече съдейства,
отколкото пречи, или пък надмощно било онова условие, което по някакъв начин по­интензивно
причинява резултата и т.н.
Обобщаващите теории имат за своя най­виден представител т.нар адекватна теория, която пък
почива на идеята, че малкото камъче не обръща голямата кола. Казано иначе, че посл. е вината,
адекватна на причината.
В ГП, с оглед гражданската отговорност, причинната връзка ни интересува в две направления:
веднъж тя трябва да съществува между поведението и противоправния резултат, за да можем да
конструираме гражданско правонарушение, и втори път, тя трябва да съществува между
противоправния резултат и вредите, за да можем да дадем обезщетение за тези вреди. В първата си
част причинната връзка обосновава отговорността на лицето, от което претендираме обезщетение,
обосновава наличието на правонарушение, а във втората си част просто определя размера на това
обезщетение чрез каузалните вреди.

стр. 100
 Теорията за необходимото условие можем да приложим и в двете части, само че тя не ни дава
пълния отговор дали е налице правнорелевантна причина. Тя ни отговаря само на въпроса:
съществува ли фактическа каузалност между поведението на едно лице и противоправния резултат,
от една страна, и между противоправния резултат и вредите, от друга. Тази фактическа каузалност
ние можем да открием като мислено елиминираме това, което сочим като причина. Например махнем
длъжника и се питаме ще има ли неизпълнение. Очевидно не, защото длъжникът е този, който трябва
да изпълни, който е поел задължение, и ако го няма, няма да има и задължение, а оттам не може да
става дума и за неизпълнение. Ето фактическата каузалност между поведението на длъжника и
факта на неизпълнението. Но тази фактическа каузалност не винаги е достатъчна, напротив,
обикновено не е достатъчна да обосновем от обективна страна отговорността на длъжника. Тя е
ограничена по някакъв начин от правни критерии, които правят релевантна не цялата фактическа
каузалност, а една малка част от нея, което ни позволява в някои случаи да освободим длъжника,
макар че фактическата каузалност между него и неизпълнението винаги има. В областта на връзката
между неизпълнението и вредите, респективно противоправния резултат на вредите, също търсим
такава фактическа каузалност, която обаче отново не е достатъчна. Защото се обезщетяват не всички
последици от правонарушението, а само някои. Отново сме изправени пред едно правно ограничаване
на фактическия причинен процес. Не може да се отрече, че законът се е погрижил повече за тази
втора част от причинния процес, за него е казал повече, отколкото за първата.
Ако се върнем на изходното положение, правонарушението е причинено от човешко поведение
противоправно състояние, противоправен резултат, който можем да отнесем към човешкото
поведение. Фактът, че този резултат е настъпил, не винаги означава, че поведението, което е
сложило началото на причинния процес, е противоправно. Субективната противоправност,
погрешното поведение е нещо различно от противоправния резултат. Противоправният резултат може
да следва и от правомерно поведение, поне в ГП, защото в ГП обезщетителната функция на
отговорността познала редица хипотези на безвиновна отговорност значи от тази гледна точка едно
правонарушение може да бъде извършено и без да можем да упрекнем в противоправно поведение
или във вина този, който е извършил или комуто вменяваме резултата.
Значи правонарушението в областта на договорната отговорност се състои в причинено от
длъжника неизпълнение. Но тъй като между длъжника и факта на неизпълнението винаги има
фактическа каузалност, ще трябва да търсим и други критерии, които да отграничат тази фактическа
каузалност в рамките на някаква правнорелевантна каузалност. В НП е известно, че такъв критерий е
вината. Собствено може да се окаже, че нещо подобно има и в ГП. Още повече, че за да стигнем до
конституирането на вина, ни трябва не само противоправен резултат, но и критерий за
противоправността на поведението, критерий за субективната противоправност. Трябва да можем да
преценяваме поведението, независимо от резултата ­ дали е правомерно или противоправно. Такъв
критерий в ГП е грижата на добрия стопанин, общо посочена и уредена в чл 163(2)ЗЗД.
Необходимостта от въвеждането на една такава категория може да се схваща исторически веднъж
като последица от изоставянето на стриктните задължения, тоест преминаването към
задължителния bonа fidei, а също така и от очевидната необходимост да търсим критерий за това
какво трябва да се прави и какво не бива да се прави в дадена ситуация. Защото нито обективното
право, нито договорите са в състояние да опишат напълно какво трябва да направи длъжника, за да
изпълни. Достатъчен е примерът с един­единствен договор ­ за изработка. Очевидно е, че
съвършено различно е това, което трябва да направи обущарят, за да изпълни задължението си за
поправка на обувки, от това, което трябва да направи автомонтьорът или часовникарят, и е
безпредметно в закона или договора да се описва. Ние описваме неговите задачи чрез резултата, но
как той трябва да го постигне, нито договорът, нито правото описват, а ако би било описано, то тогава
ще се окаже, че ние нямаме задължение за резултат, а имаме едно стриктно задължение за
поредица от някакви действия. Затова още римската традиция е създала критерия дължима грижа и
степените на нейното неполагане, които е разглеждала като вина. Тези степени са: абстрактна лека
небрежност; конкретна лека небрежност (culpa levis in concretum), при която прилагаме като критерий
поведението на длъжника, на същото лице, но в друга ситуация ­ грижата, която полага за
собствените си работи; една по­голяма небрежност, защото и най­небрежният не би постъпил така; и
друга категория, въведена от Юстиниан както за симетрия, така и за да се въведе принципат без
вина няма отговорност, възможно най­леката небрежност. Тези термини всъщност се отнасят до
грижата на добрия стопанин, до дължимата грижа, и чрез тях ние обясняваме какво трябва и какво
не трябва да се прави. Грижата на добрия стопанин, съгласно действащото право, е общ, абстрактен,
относителен и обективен критерий за правомерно поведение, за дължимо поведение, за дължимо

101 стр.
предвиждане и оттам обратно ­ критерий за неправомерно поведение и неосъществено дължимо
предвиждане. Казано иначе, причина за субективната противоправност на гражданското
правонарушение, критерий за правилното и погрешно поведение. Грижата на добрия стопанин е общ
критерий, защото съгласно чл. 63(2) ЗЗД задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на
добрия стопанин освен случаите, в които се изисква друга грижа. Този текст на ЗЗД, както и редица
аналогични текстове на чуждестранни източници, включително и ФГК, дават да се разбере, че
модерното право е изоставило класическата теория за трите вини. Теорията за трите вини беше
следната: средновековното право, търсейки да разбере кога длъжникът отговаря за culpa levis, culpa
lata и кога за culpa levessima, е излязло от следното положение ­ когато договорът е в интерес и на
двете страни, отговаря се за неполагане на грижата на добрия стопанин (culpa levis in abstractum).
Когато само кредиторът има интерес от договора, тогава длъжникът отговаря само за culpa lata, а
когато само длъжникът има интерес от договора, той отговаря за culpa levissima. Това трайно
деление на вината и идеята, че определянето каква да бъде формата на неполагане на дължимата
грижа и каква да бъде вината на длъжника, за да е релевантна, зависи от интереса от договора, е
отречено от чл. 63. Той казва, че длъжникът е длъжен да положи грижата на добрия стопанин, освен
ако законът, а не някаква теория за интереса от договора, предписват това да се направи с друга
грижа. При все това трайното деление на вината, или казано иначе, теорията за трите вини, има
доста реминисценции в мисленето на юристите. Например у нас и Кожухаров, и Гоцев приемат, че тя е
жива, и се позовават на чл. 244(1)ЗЗД, в който се казва, че заемателят за послужване трябва да
предпочете запазването на чуждата вещ пред своята и ако не направи така, очевидно отговаря за
погиването на заетата вещ. Понеже нормално човек предпочита своите вещи, а не на другите, те
стигат до извода, че това е един конкретен случай, в който се отговаря и за най­лека небрежност.
Всъщност законът е казал нещо друго ­ че заемателят е длъжен да се грижи за вещта с грижата на
добрия стопанин и поради конфликта на интереси, който би се получил в този случай, създава едно
конкретно правило как трябва да се действа, когато трябва да се спаси чуждата вещ.
Затова други автори, например Апостолов и Л. Попов, не приемат този аргумент за
съществуването в действащия закон на culpa levissima и също така отхвърлят идеята за тройното
деление на вината.
Грижата на добрия стопанин е общ критерий не само заради това, че законът не излиза от
теорията за трите вини, но и защото тя е критерий за поведението не само на длъжника, но и на
кредитора (чл.83(2)ЗЗД). Макар в областта на деликтната отговорност да не се споменава легално
грижата на добрия стопанин, теорията и практиката са единодушни, че грижата на добрия стопанин
ще бъде критерий и за поведението на деликтното причиняване на вредите, критерий за
противоправността на поведението на делинквента. Ако сумираме тези три хипотези, ще се види, че
грижата на добрия стопанин е общ критерий, защото е критерий за оценка на поведението на всеки в
гражданския обмен ­ на длъжника, на кредитора, на делинквента, на пострадалия и т.н. Тя значи ни
дава съдържанието на дължимото поведение, а оттам и критерий за противоправно и правомерно
поведение на всички лица в гражданския оборот.
Грижата на добрия стопанин е абстрактен критерий, защото сравнява поведението на
отговорното лице, на длъжника, с общия случай, а не с поведението на някакво реално съществуващо
друго лице, с измислен събирателен образ на добрия стопанин. Оттук и неполагането на грижата на
добър стопанин се нарича абстрактна лека вина (culpa levis in abstractum).
За сравнение, съществуват и случаи, в които е от значение конкретната лека небрежност и
тогава използваме не грижата на добрия стопанин, не събирателния образ, а сравняваме
поведението на отговорното лице с поведението на същото лице, но в друга обстановка ­ това е
полагането или неполагането на грижата, която полагаме към собствените си работи, а легално тя е
уредена в чл. 65(1)ЗН с оглед отговорността на наследника по запазването на имуществото на
наследодателя. Неполагането на тази грижа наричаме culpa levis in comcretum.
Според Кожухаров едно било това, което можем да очакваме от спедитора и да изискваме от
него, друго било това, което можем да очакваме или изискваме от превозвача, отговарящ за превоза.
Същото можем да кажем и за други ситуации ­ едно можем да очакваме и да изискваме да дължи
като грижа и като знание лекарят с две специалности, например хирургия и кардиология, друго
можем да очакваме и да изискваме от фелдшера или от медицинската сестра, макар че и двамата
действат в такава обстановка.
Така че относителността на критерия предполага неговата конкретизация с оглед качествата на
лицата, мястото и времето, където се реализира поведението, където трябва да преценяваме модела
на грижата на добрия стопанин. Тази конкретизация, тази относителност на модела обаче не отнема

стр. 102
неговата абстрактност. Това е така, защото отново сравняваме поведението на конкретното лице с
един събирателен образ, но този път той не е добрия стопанин въобще, а е малко по­конкретизиран ­
добрия хирург, добрия шофьор, добрия търговец значи грижата на добрия търговец е общия модел за
правомерно и противоправно поведение в областта на търговския обмен. Тя е някак си по­висока
степен, изисква повече неща, които можем да свържем с професионалното качество на търговеца.
Грижата на добрия стопанин е обективен модел, обективен критерий за дължимо поведение,
правомерно и противоправно поведение, дължимо предвиждане. Критерият е обективен, защото не
взимаме под внимание индивидуалните способности на лицето, чието поведение преценяваме. Ние го
сравняваме с измисления тип на добрия стопанин без да отчитаме дали това конкретно лице може по­
малко, дали знае по­малко, дали е по­тъпо и затова не може да разбере тази или онази фактическа
зависимост в окръжаващия го свят. Казано иначе, това, което прави добрия стопанин, е длъжен да го
прави и конкретният длъжник и ако той не може да го прави, това води до разминаване между
неговото поведение и модела на дължимото поведение.
Поради тия разсъждения, казваме, че грижата на добрия стопанин е общ, абстрактен,
относителен и обективен модел, обективен критерий за дължимо поведение, а оттам и за правомерно
и противоправно поведение.
Съдържание на грижата на добрия стопанин. Съдържанието исторически се е определяло от
практиката. От това, което разумните и грижливи хора и без това правят, тоест това е дало живот на
събирателния образ на добрия стопанин. Усложнението на живота обаче в последните десетилетия е
извикало на живот една обилна правна регламентация за дължимо действие и дължимо
предвиждане в редица правни области. Целта на тази правна регламентация, която в този случай не е
гражданскоправна, а може да се окаже от някакво друго отраслово естество, е да изравни
възможностите за предвиждане на различните хора, да създаде един ясен модел за действие в
типични ситуации и да няма спор от тази гледна точка как трябва да се действа, когато възникне
въпросната типична ситуация. Пример: някога в правилника за движение по пътищата имаше член,
който казваше, че когато водачът излезе от МПС, той трябва да си вземе ключовете и да заключи
същото (МПС­то). Защо? Логиката на този текст би могла да бъде следната: защото ако той остави
ключовете на таблото или пък не заключи МПС­то, докато го няма, някой друг може да влезе в МПС и
да го подкара. И ако този друг е дете, неправоспособен шофьор или пиян, той би могъл да премине
през детска градина или да направи кой знае какъв друг золум. За да не стане това, ние
задължаваме шофьорът да действа по този начин, независимо от обстановката, в която той оставя
МПС, и времето, за което ще го остави без надзор. Законът се стреми да изравни възможностите за
предвиждане като наложи поведение, което му се струва разумно. И ако някой си е оставил колата
незаключена, той ще е действал противоправно и ще може да бъде упрекнат в неполагането на
дължимата грижа.
По същия начин действат редица правила, регламентиращи днешните доста усложнени
дейности. Общо взето има правила за почти всичко. Но тези правила отново не са напълно
достатъчни, за да се реши въпросът какво трябва да се прави в дадена конкретна ситуация, и те
биват тълкувани, детайлизирани от създадените в практиката правила. Като се блъснат два кораба,
безспорно ще се прилагат правилата за предпазване от блъскане в море или конкретните правила за
акваторията, ако има такива (например Суецкия канал, някой залив, пристанище и т.н.). Но заедно с
това при оценката на действията на участващите в катастрофата капитани ще бъде взето мнението
на няколко други капитани, които да обяснят съгласно правилата на добрата морска практика как се
действа в този случай, защото нормативните правила никога не стигат до просто обяснение на
правилното действие в дадена ситуация.
Като умре някой на операционната маса и се прави оценка или разследване на положението,
отново ще се викнат специалисти, които да оценят, според добрата медицинска практика, как се
прави това или онова и след това да се приеме, че е било погрешно, тоест противоправно, неправилно,
поведението на участниците в даденото нещо. Така че, тръгвайки от практиката, ние определяме
съдържанието на дължимата грижа, на това какво е трябвало да се прави и как е трябвало да се
прави в един конкретен момент.
Какво включва, от съдържателна страна, дължимата грижа?
По този въпрос са известни две теории ­ обективна теория за съдържанието на дължимата
грижа и субективна.
Според субективната теория съдържанието на дължимата грижа се ограничава до усилията,
до напъните, до вниманието, до грижата, която лицата трябва да осъществяват в дадената ситуация,
но не включва и физическите сили на самото лице и неговите умения.

103 стр.
 Според обективния възглед за съдържанието на дължимата грижа тя включва не само
напрежение, но и някакъв стандартизиран минимум от физическо възможности и интелектуални
способности, някакъв минимум от квалификации.
У нас субективната теория е поддържал Апостолов. Повечето други автори, в това число и
Кожухаров и Л.Попов, предпочитат обективната теория.
Спорът между двете направления се е водил главно върху термина грижа. Различията между
двете теории са смекчени от теорията за вина при договарянето, съгласно която този, който се е
ангажирал да свърши една работа, дето му е непосилна, всъщност е виновен при поемането на
задължение и на това основание ще отговаря.
На мен ми се струва, че в съвременния свят, обективната теория за съдържанието на
дължимата грижа е във всеки случай за предпочитане и по­правилна. Най­малкото, защото критерият
дължима грижа не би могъл да изпълнява ефективно предназначението си да посочва погрешното
поведение, ако в него, особено при днешния твърде усложнен живот, не се включи минимум от знания
и умения, минимум квалификации. Още повече, че в същия усложнен днешен живот до много дейности
се допускат само лица, които имат някаква тапия за тяхната квалификация. Ето защо, особено в
професионалните отношения, когато имаме предвид търговските и всички други професионални
дейности, не можем да смятаме, че грижата на добрия стопанин, респективно търговец, не включва
минимум от квалификации.
Ако използваме разбирането за вината като психическо отношение, разбирането за вината в НП
и идеята, че вината и в НП, и в други области на правото, в това число и ГП, е единно понятие, би
следвало да кажем следното нещо: умишлено действа този длъжник, който съзнава, че не полага
дължимата грижа, схваща, че неговото противоправно поведение, изразено в неполагането на
дължима грижа, може да доведе до противоправния резултат ­ неизпълнение или пък до
противоправния резултат при деликтна отговорност, но понеже иска да настъпи този резултат или
пък допуска, продължава да следва противоправното си поведение. Нещата са абсолютно аналогични
на тези в НП с тази разлика, че вредите няма нужда да ги пращаме(?) в ГП. Достатъчно е аз да
съзнавам, че действам неправилно и че това мое неправилно действие може да доведе до
неизпълнение, но и без да съзнавам какви точно вреди може да настъпят от това неизпълнение, в
този случай ще действам умишлено. Пример: пазачът трябва да пази нещото, което сме му дали да
пази, но вместо това той играе карти или се е напил. Съзнава, че някой може да обере склада през
това време, но понеже много му се играят карти (евентуален умисъл), продължава да ги играе или
пък, защото точно това иска (да оберат склада), продължава да играе карти.
При неумишлената вина, ако прилагаме критериите на НП, бихме казали, че с несъзнавана или
съзнавана непредпазливост ще действа този длъжник, който съзнава, че не полага дължимата грижа
и това може да доведе до неизпълнение, но е убеден, че въпреки това все някак ще успее да
изпълни.
При несъзнавана непредпазливост би действал този длъжник, който не съзнава, че не полага
дължимата грижа и оттам не се сеща, че може да не изпълни или да причини друг противоправен
резултат (при деликт). Той е бил длъжен от гледна точка на модела на дължимата грижа да схваща,
че действа неправилно. Това може да се окаже малко сложно, защото какво трябва да се прави
обикновено ни показват фактите или казано иначе, той е трябвало да вземе предвид някакви факти,
които са му били обективно достъпни, и да се съобрази с тях, но не ги е взел впредвид при все, че е
бил длъжен и субективно е могъл да осуети нещата. Така биха стояли нещата, ако прилагаме НП­
критерии.
В ОП обаче, още от времето на РП, нещата се разглеждат по малко по­различен начин. РП дели
вината (culpa) на зъл умисъл, измама и culpa в тесен смисъл на думата. И ако за измама можем да
приложим днешното разбиране за умишлена вина в НП, ако свързваме злата умисъл на длъжника с
желанието му да действа противоправно и да причини или пък да неглижира неизпълнението си, то
неумишлената вина в традиционното разбиране на ГП и в РП, а и по­сетне, се е разглеждала без да
търсим какъвто и да е психически елемент. В разбирането на РП, в разбирането на традиционното ГП
culpa е простото противоправно поведение. Не се питаме дали длъжникът е съзнавал, че действа
притовоправно или пък дали е могъл да съзнава и т.н. След като не е положил грижата на добрия
стопанин, го упрекваме в culpa значи може да се окаже, че между традиционното разбиране за вината
и НП­разбиране има съществени различия: по отношение на умисъла нещата са еднакви и можем да
кажем, че умишлената гражданска вина представлява психическото отношение към разните неща и то
със съдържанието на умисъла. По отношение на неумишлената вина обаче, която в ГП се изчерпва с
едно общо понятие ­ небрежност, без да го делим на несъзнавана или съзнавана непредпазливост,

стр. 104
нещата изглежда се разминават. НП търси психическото отношение и дори е длъжно да търси,
докато традиционното ГП се задоволява само с обективното разминаване между дължимото
поведение и поведението, което длъжникът или отговорното лице фактически е имал. Това
положение може да се обясни с няколко неща: от една страна, с функциите на ГП да обезщетява, а не
да наказва, и от друга страна, с обстоятелството, че вината в НП е нещо, което е придобило
съвременния си вид относително скоро, и че още повече пък неумишлената вина в НП е станала
релевантна още по­скоро ­ тогава, когато в действителността вече са станали онези опасности и онези
усложнени действия, при които може да се причини резултат с висока обществена опасност и без да
имаме зъл умисъл, без да се прави нарочно.
Така погледнато, от гледна точка на традицията, имаме две възможности ­ ако приемем, че
съществува единство на вината, което отразява схващането, и кажем, че неумишлената вина в НП и
небрежността в ГП не съвпадат, ами са различни явления, че неумишлената вина в ГП не е
неумишлената вина в НП, не е вина в психическия смисъл на думата или пък, с което бихме нарушили
идеята за единство на вината и единството да си остане по отношение на умисъла или пък да
модернизираме в ГП в посока на менталистичните(?) разбирания за неумишлена вина, и кажем, че
трябва всеки път да изследваме дали длъжникът субективно е бил в състояние да действа по друг
начин, да разбере и т.н., или казано иначе, дали е имал онова необходимо психическо отношение към
поведението си и резултата, което е наказателноправната вина, пък била тя и неумишлена. На този
въпрос е твърде сложно да се отговори, защото, ако прилагаме и към неумишлената вина идеята за
психическо отношение, в областта на ГП бихме достигнали до доста сложни от гледна точка на
справедливостта резултати.
Позициите на българската теория по този въпрос. Теоретично можем да разделим тия позиции
на три групи. В първата са авторите, които тръгват от идеята за единство на вината, приемат, че
вината, във всички нейни форми, включително и в ГП, представлява психическо отношение на дееца и
т.н, но по отношение на неумишлената вина твърде бързо забравят това и започват да я разглеждат
така обективно, както и традиционното понятие за неумишлена вина в ГП (схващат я като небрежност,
като неглигенция, като простото неполагане на необходимата грижа). Така постъпва например
Кожухаров, както и Д. Андонов, Чудомир Големинов. Тази теза съдържа едно вътрешно
противоречие ­ тръгвайки от едно, постепенно се забравя конструираното в началото и се опира до
традиционното понятие ­ неполагане на дължимата грижа.
Втората група автори са склонни открито да заявят, че неумишлената вина в ГП, небрежността
в ГП не е вина в смисъла на психическото отношение, а е простото противоправно деяние, обяснимото
противоправно поведение, неполагането на дължимата грижа. От това разбиране излизат тъй
наречените соц. автори. От същите позиции, понеже това е традиционното, класическото разбиране,
излизат и всички по­стари автори ­ Апостолов, Цончев и всички, които са коментирали стария ЗЗД.
Третата група автори, по­скоро един автор ­ професор Любомир Попов, който във “Вина и
договорна отговорност” стои последователно на позицията, че вината в ГП, включително
неумишлената, е психическото отношение на дееца, и настоява на това да се прилагат субективни
критерии при оценката на поведението на длъжника, да се види дали той наистина лично е могъл да
предвиди и да разбере противоправното си поведение и е могъл да съзнава или не противоправните
му резултати. Ако излизаме от идеята за единство на вината, ако искаме да бъдем теоретично
последователни на тази идея ­ нямаме друг избор, освен да се съгласим с професор Попов. Само че
неговата теза е така практически неудържима, че в момента, в който е издадена неговата книга, е
имало много негативни отзиви (особено една рецензия на Бойчев). Изглежда самият Попов е схващал
крайностите на оригиналността на своя възглед, в резултат на което на много места е внесъл
смекчения, настоявайки, че длъжникът се освобождава от отговорността не когато не е виновен, а
когато е налице невъзможност, което е вярно и значи ако задължението е възможно, няма нужда да
се питаме дали длъжникът е виновен или не ­ той и без това отговарял, защото социалистическият
длъжник изпълнявал възложените задачи.
Практически, никой не излиза от консеквентната теория на професор Попов. Практиката се
движи между първите две като в крайна сметка експресивно или не се стига до обективния модел, до
неполагането на дължимата грижа, когато трябва да отговорим на въпроса дали длъжникът
отговаря за неумишлена вина или не.
Ако трябва да избираме, според мен, за предпочитане е класиката и дори странно защо десет
години след края на тоталитарната идеологизация на науката продължават хората да настояват за
това компромисно и дори особено виждане на Кожухаров, Апостолов и т.н., според което вината хем е
психическо отношение, хем в крайна сметка две страници по­нататък боравим с критерия за

105 стр.
дължимата грижа. Аз сум склонен да избера класиката и открито да представя, че всъщност
неумишлената вина в ГП не е непредпазливостта по НП ­ тя няма за релевантен елемент психическото
отношение на длъжника или възможността той да разбере какво и как, ние не се интересуваме от
укора срещу неговото недостатъчно психическо отношение, недостатъчно разбиране, а от простото
разминаване между дължимо и свършено. Казано иначе, небрежността в ГП не е вина в истинския
смисъл на думата, а е неполагане на дължимата грижа. От тази гледна точка за предпочитане са
тези, които рискуват упрека в ретроградност, в това, че не познават отношенията на НП, но затова
пък поставят теорията си ясна и последователна, а не изпадат в противоречието на по­
модернизираните автори.
Имаме ли право обаче да направим такъв извод след като законът говори изрично за вина (чл.
45, 80)? Още повече, че законът никъде не определя съдържанието на вината или небрежността в
ГП. Всъщност той не определя легално и вината въобще (става въпрос за гражданските закони). За
разлика например от параграф 276 БГБ, който простичко си казва: “Небрежно действа този, който не
полага изискваната в обмена грижа”. Ние такова правило нямаме. И ако това е така, откъде да
изведем правилото, че вината в ГП е нещо различно от вината в НП, при положение, че единствените
легални дефиниции за вина, и то за нейните форми, а не общо за вината, са дадени в НК? За да
решим този въпрос, можем да разсъждаваме по следния начин: вярно е, че ЗЗД не е дефинирал
вината като неполагане на дължима грижа, не е дефинирал и вината въобще. Но липсата на
дефиниция не се дължи на обстоятелството, че ЗЗД препраща към НК, или казано иначе, абдикира
пред разбиранията за вина в НП, а защото е смятал, че понятието за вина в ГП е ноторно на всеки
юрист, че то е осветено от традицията по начин, че е ясно и не поставяйки си за цел да преобяснява
нещата, е пропуснал да даде отговор на въпроса какво разбира той под вина, защото е смятал, че
това е ясно на всеки, и като си дадем сметка, че днешния ЗЗД използва и в други текстове термита
вина по същия начин, със същото съдържание (поне нямаме някакво основание да мислим иначе), с
което стария ЗЗД е използвал понятието вина (той също не е имал легална дефиниция), но с термина
вина той е превел това, което във френския закон е било означено с faute (а това е едновременно и
грешка, и вина), имаме всички основания да повярваме, че днешния ЗЗД под вина разбира това, което
е осветено от традицията ­ culpa, простото неполагане на дължимата грижа. Изчистването на
психическия момент като релевантен за определяне на неумишлената вина, на небрежността в ГП,
има и своето обяснение в различните функции на условността в ГП и в НП. Защото, ако репресивната
функция на НП ни заставя да не третираме като престъпник неволният причинител на един иначе
съставомерен наказателноправен резултат, който не само не е искал, но и няма необходимото
психическо отношение, същата тази справедливост не може да ни остави безучастни пред
засегнатите блага на кредитора и на увредения (при деликт), когато тези блага са засегнати от едно
обективно неправомерно поведение. И понеже моралният момент е различен, нямаме никаква причина
да се съмняваме в обективността на небрежността в ГП.
Ако трябва да резюмираме, нещата стоят така: умисълът (умишлената форма на вина) е общо
понятие. Тя представлява злата воля на длъжника, респективно на субекта, да не изпълни или да
причини деликтно­противоправния резултат. Небрежността в ГП, основната форма на вината в ГП, е
нещо много по­обективно от това в НП, особено в областта на договорната отговорност. И това може
да се обясни не само с различните функции на тези правни области, но и с още нещо ­ вината, като
психическо отношение, е достъпна само за хората. В областта на ГП действат и юридически лица, за
които вината, като психическо отношение е недостъпна, но те биха могли да имат сумарно неправилно
поведение на техните агенти, на лицата, които извършват действия от името и за сметка на ЮЛ.
Форми и степени на вината в ГП. Термините, които използва законът, са вина, умисъл (чл. 94
ЗЗД и чл. 155), недобросъвестност (82 и 21(2)), груба небрежност (чл. 94 и 255(2)) значи термините, с
които законът нарича разните форми на вина, са вина, умисъл, недобросъвестност, груба
небрежност, а след като говорим за недобросъвестност, всъщност бихме могли да обърнем нещата и
да говорим за добросъвестност, каквато тенденция има в стария закон.
Какви форми на вината се крият зад посочените термини?
С термина вина, като общо понятие, ЗЗД, а и въобще гражданските закони, означават
небрежността, неполагането на дължимата грижа, culpa levis in abstractum. Това е така, защото
терминът се употребява там, където неполагането на дължимата грижа е достатъчно, за да
възникне отговорността. Оттук можем да кажем, че вина е синоним на небрежност, на неполагане на
дължимата грижа. Когато законът иска да обвърже някои последици под друга форма на вина или
други степени на небрежност, кой заявява това изрично и вече не употребява общия термин.

стр. 106
 Какво пък означава недобросъвестността? Причините, поради които може да бъде следвано
едно противоправно поведение, причините, поради които нашето поведение се различава от
дължимото, могат да бъдат различни. С оглед интелектуалния момент те биха могли да бъдат
следните: длъжникът не знае съдържанието на дължимата грижа, не знае какво трябва да се прави
в такива случаи, включително и защото му липсват качества (включително защото е малолетен или
невменяем). В областта на договорната отговорност това незнание, дори и да се дължи на физически
недостатъци, е ирелевантно, освен в ситуацията, в която може да се разглежда като причиняващо
невъзможност за изпълнение. Например, когато майсторът след сключване на договора е полудял, е
същото, като да си прещипе пръста ­ не може да извърши възложената работа и не можем да искаме
изпълнение, а оттук задължението се погасява поради тази причина. Това, че длъжникът бил дете и
не платил навреме ­ дължи ли лихва? Дължи. Кой трябва да плати? Баща му, законния му
представител и т.н. Но всъщност грешките на законния представител са грешки на длъжника, защото
неговото задължение не е изпълнено и лихвата, неустойката, отговорността, обезщетението ги
претендираме от длъжника. В областта на деликтната отговорност нещата стоят малко по­различно ­
обикновено тук се намира друг, който да отговаря за вредите, причинени от този, който не разбира
свойството и значението на постъпките си.
Втора причина за неполагане на дължимата грижа може да е незнанието на фактите, които
налагат да се вземат тези или онези мерки. А това незнание на фактите пък от свой страна може да
се дължи на невъзможност те да бъдат разбрани, в който случай няма да имаме въобще отговорност,
защото ще е налице едно случайно събитие или път неполагане на дължимата грижа. Във втория
случай ще е налице небрежност като причина за неизпълнението. Всички тези хипотези можем да
обединим от гледна точка на това, че длъжникът в тях не знае, че действа противоправно.
Обединявайки ги съгласно този общ признак, можем да ги наречем добросъвестно неполагане на
дължимата грижа, съгласно общото разбиране за добросъвестността в ГП ­ незнанието на факти с
определено значение. Добросъвестността в ГП обаче не означава липса на вина. В повечето случаи
се оказва, че тя няма да бъде извинителна причина. В други случаи длъжникът не полага дължимата
грижа, знаейки, че не я полага, знаейки, че поведението му е противоправно, било защото не иска да
изпълни, било защото му се играят карти, независимо от това дали ще настъпи противоправния
резултат или не. Ситуацията, в която длъжникът знае и въпреки това не полага, можем да наречем
недобросъвестност, изразена в знанието на факти с определено правно значение. Така погледнато,
можем да кажем, че недобросъвестността е синоним на умисъла. Недобросъвестен е този длъжник,
който знае, но не иска да изпълнява задълженията си, респективно да следва противоправното
поведение, водещо до противоправния резултат.
Обратно, добросъвестен е този, който действа неумишлено, действа противоправно, но без да
знае, че е действал противоправно.
Груба небрежност. Грубата небрежност е небрежност, при която е сменен критерият за
дължима грижа. Това е разминаването между фактическото поведение на длъжника и това, което и
най­негрижливите биха направили, биха взели впредвид, биха се погрижили. Грубата небрежност не
е приравнена на умисъла нито легално, нито като конструкция. Едно старо правило, че грубата
небрежност по последици е изравнена на умисъла, правило общо взето от ранга на теорията за трите
вини, не е легално възприето в модерния български закон. Той ги разглежда отделно. Има обаче и
друга логика. Неполагането на грижата, която и най­негрижливият би положил, някак си е индикация
за това, че този, който не полага дължимата грижа, схваща, че действа противоправно, че е
недобросъвестен, защото е очевидно, че неговата немарливост е така очебийна, че само слепият няма
да разбере, че той действа неправилно. Казано иначе, когато ние установим груба небрежност, сме на
крачка от това да установим умисъл. И така погледнато, тези две форми на вината, макар като
класификация да са различни, с оглед установяването на фактите могат да се окажат близки.
Основната форма на вина беше небрежността ­ неполагането на дължимата грижа. В случаите,
в които законът създава специалното действие и обвързва възникването на последиците от друга
форма на вина, той го казва изрично (чл. 82). Случаите, в които отговорността е ограничена до умисъл
или до груба небрежност, представляват едно облекчаване на длъжника. Несъзнаваната
непредпазливост по НП няма аналог в ГП. Просто няма текст, няма положение, в което да е от
значение тази особена форма на вина.
Чл. 94 ЗЗД ­ в този текст разбираме две неща: 1) че не можем да освободим длъжника от
отговорност за умисъл или груба небрежност по предварително съглашение. Логиката е много проста
­ ако при сключването на договора се съгласим, че длъжникът няма да отговаря дори и тогава, когато
не изпълни умишлено или пък поради груба небрежност, това на практика означава да не сме

107 стр.
сключили договор, защото длъжникът ще изпълни ако иска и ако не изпълни, макар да иска да не
изпълни, ние не бихме могли да претендираме последиците от неговото неизпълнение, негативната
отговорност. Така погледнато, излиза, че ние не сме сключили никакъв договор, защото не поражда
защитимо по принудителен път задължение, доколкото това задължение от гледна точка на тази
уговорка, дали ще бъде изпълнено или не, зависи изцяло от настроението на длъжника. И за да
запази договора, който ни се струва по­ценен от тази уговорка, законът казва “тази уговорка не
произвежда действие”. Договорът остава и въпреки уговорката, длъжникът ще бъде отговорен, ако
не изпълни умишлено или поради груба небрежност.
От същия текст, a contrariо, разбираме, че е допустимо да уговорим предварително
освобождаване от отговорност за обикновена, лека небрежност (culpa levis in abstractum) или казано
иначе, за неполагането на грижата на добрия стопанин. От което става ясно, че не само законът, но и
договорът могат да облекчат положението на длъжника.
Сега, ако се замислим за ролята на неполагането на дължимата грижа при обосноваването на
отговорността ­ казахме, че длъжникът отговаря за това, че е причинил вреди чрез едно
правонарушение, което е причинено от неговото поведение, противоправно състояние и
противоправен резултат в областта на договорната отговорност, причинено от поведението на
длъжника неизпълнение на задължението. Казахме също, че самият факт, че длъжникът е този,
който трябва да изпълни, този, който е поел задължението, споделя фактическата каузалност между
неизпълнението и личността на длъжника, поведението на длъжника. Тази фактическа каузалност
обаче е правно ограничена в някакви рамки. От какво? От изискването неизпълнението да се дължи
на причина, за която длъжникът отговаря, в случай на виновно неизпълнение, неизпълнението да се
дължи на вината на длъжника, или иначе казано, да се дължи на това, че той не е положил грижата
на добрия стопанин или друга там някаква дължима грижа, каквато в случая се изисква от закон или с
уговорка. Казано иначе, вината, небрежността, грижата на добрия стопанин е общото ограничаване
на правната релевантност за фактическия причинен процес между личността на длъжника и
поведението на длъжника и неизпълнението. Релевантно е само това поведение на длъжника, което
причинява неизпълнението, което се състои в неполагането на дължимата грижа. Така е в общия
случай, когато длъжникът отговаря за вина, когато длъжниковата отговорност е виновна или (което е
все същото) когато отговаря за това, че не е положил дължимата грижа.
Режим на вината.
Казва се, че вината в ГП се предполага. Това до голяма степен може да се окаже така, особено
ако под вина разбираме небрежност, неполагането на дължимата грижа. В областта на договорната
отговорност можем да се съмняваме, че е налице действителна презумпция ­ там просто нещата са
обърнати по друг начин. Съгласно чл. 79 ЗЗД, когато длъжникът не изпълни задължението си
точно, кредиторът може да иска изпълнение заедно с обезщетение за забавата или компенсаторно
обезщетение. Чл. 79, който въвежда задължението за обезщетение, не свързва обезщетението с вина
( кредиторът трябва да докаже само факта на неизпълнението и да претендира последиците от това
неизпълнение. А като си дадем сметка, че в общия случай на длъжника при изпълнение се дава
разписка, кредиторът трябва да докаже единствено факта на съществуването на задължението, а
длъжникът е този, който трябва да установи, че е изпълнил, представяйки разписката. Погледнато
така, отговорността на длъжника за неизпълнение се обосновава със самото неизпълнение. Но чл. 81
позволяваше на длъжника да се освободи от отговорност, когато е налице невъзможност, която не се
дължи на причина, за която той отговаря ( не кредиторът трябва да докаже какво длъжникът не е
направил и как е неизправен по друг начин освен с факта на неизпълнението, а длъжникът е този,
който би могъл да възразява, че не отговаря за неизпълнението, защото то се дължи на причина, за
която той не отговаря, която не може да му се вмени във вина. Казано иначе, липсата на вина на
длъжника се установява от длъжника чрез възражение (ексцепция), а не е момент, който кредиторът
трябва да установи, за да обоснове отговорността. Това на практика е аналогично на презюмиране.
Дали ще кажем практически, че вината на длъжника се презюмира, поради което длъжникът няма
нужда да я доказва, или ще я търсим в закона, който казва, че се дължи обезщетение, но длъжникът
може да докаже, че не дължи обезщетение, защото не е виновен, е общо взето едно и също. Тъй или
иначе оневиняването е работа на длъжника.
Вината на длъжника се предполага, макар че исторически, ако тръгнем в прехода от стриктни
задължения към тези bonae fidei, ще видим, че този преход е родил тъкмо ексцепцията за липса на
вина. Като си дадем сметка за ролята на вината, на небрежността като критерий за правна
релевантност на фактическия причинен процес между длъжника и неизпълнението, ще видим, че
всъщност презумпцията за вина се простира до положението, че длъжникът не е положил

стр. 108
дължимата грижа след като е налице фактът на неизпълнение. Или, казано иначе, че изпълнението
е било възможно, ако длъжникът беше положил дължимата грижа. Така че предпоставката на
презумпцията е самото неизпълнение, а презюмираният факт ­ вината като критерий за правна
релевантност на причинния процес, или казано иначе, презюмира се правната релевантност на
фактическата причинна връзка между длъжника и неизпълнението.
Доказването на факта на неизпълнението. В общия случай кредиторът доказва факта на
съществуване на неговото вземане. Има хипотеза обаче, когато от естеството на задължението не се
очаква да се дава. В този случай кредиторът ще трябва да установи факта на неизпълнението. Така
ще бъде при множеството задължения и продължителното изпълнение. Например: задачата на
наемодателя е да осигури спокойно ползване на имота, така че вие ще трябва да установите, че в
даден момент той или някой друг ви е пречил, че вие сте били лишени от имота. Трябва да се докаже
факта на неизпълнението, а не причината за неизпълнението (така е при договор за издръжка и
гледане и при други подобни случаи ­ когато има задължение за поведение, а не за определен
резултат).
Оборване на презумпцията за вина. Под експлозиране(?) разбираме всички неща, които
освобождават длъжника от отговорност, включително и липсата на неизпълнение или на
предпоставките за презумпцията, включително и хипотезата, при която длъжникът може да бъде
освободен от отговорност, която не е основана на вина. Но терминът оневиняване, свързван с вината,
всъщност ни дава освобождение в тесен смисъл, освобождаване от отговорност на длъжника, която
е основана на вина. Понеже законът предполага, че длъжникът не е положил дължимата грижа и
това е довело до неизпълнение, излича, че той трябва да обори тъкмо това предположение и да
доказва, че е положил дължимата грижа. Това обаче е едно безсмислено доказване, което ще бъде и
твърде трудно, защото е безсмислено длъжникът да доказва какво е правил при положение, че
винаги ще може да се появи съмнението, че то не е било достатъчно, защото е могъл да направи още
малко и тогава нещата биха били различни. За да изключи този момент, това безсмислено доказване,
а и с оглед традицията, генезиса на виновната отговорност, на отговорността за задълженията bonae
fidei, законът от доста отдавна е стигнал до друго положение. Ако си дадем сметка, че всъщност
презумпцията за вина е презумпция, че резултатът не би настъпил, че изпълнението би било
осъществено, ако би била положена грижата на добрия стопанин, длъжникът съгласно чл. 81 не
доказва какво е направил, а посочва едно външно събитие, което е причинило неизпълнението. И
така се връщаме към предшестващия въпрос ­ виновна невъзможност за изпълнение. Длъжникът ще
се освободи от отговорност като докаже случайното събитие.
Ако отговорността на длъжника не е основана на вина, той ще трябва да докаже нещо друго ­
било непреодолима сила, било конкретно посочено в договора или в закона обстоятелство, което
изключва неговата отговорност. И така всъщност главно стигаме до две хипотези на причини, за които
длъжникът отговаря ­ случаите, в които той отговаря и без вина.
Безвиновните отговорности, наричани още обективно, по­ясно се разбират на базата на термина
стриктна отговорност. Защото не е сигурно, че длъжникът отговаря и без вина, не е сигурно, че
длъжникът не е виновен, но ние сме изключили въпроса за неговата вина и проблемите, които се
изследват в процеса по установяване на неговата отговорност, и сме казали, че посочването на едно
случайно събитие не е достатъчно, за да се освободи от отговорност, а дали има или няма вина е друг
въпрос.
Ако отново се върнем към идеята за правната релевантност на фактическия причинен процес,
ще видим, че посочването на случайното събитие, на непреодолимата сила и на другия, предвиден в
закона или договора факт, който освобождава длъжника от отговорност, всъщност може да се
интерпретира като прекъсване от правна гледна точка на фактическия причинен процес. Смесването
на един с друг фактор, различен от поведението на длъжника, фактор, който правото разглежда
като релевантен и така вижда в него една много по­интензивна причина за неизпълнението,
отколкото поведението на длъжника и за това отнасяме резултатът на неизпълнение към тази
външна причина и оневиняваме длъжника, независимо от това, че длъжника може да не е положил
някъде в процеса на изпълнението, дължимата грижа, но резултатът се дължи не на това, а на
външната причина, на случайното събитие или на непреодолимата сила.
Презумпцията за вина се отнася само за небрежността. Така погледнато, от една страна, тя
ползва кредитора, защото той трябва да установи само факта на неизпълнението, което в общия
случай беше, че има вземане, и длъжникът да не възразява, че е изпълнил, но не и другите форми на
вина. Когато дадена последица възниква само при по­особена форма на вина ­ да кажем при груба
небрежност или при умисъл, кредиторът е този, който ще трябва да установи наличността на тази по­

109 стр.
особена степен или форма на вина. Така погледнато, презумпцията за вина освобождава кредиторът
от доказване на небрежността, но заедно с това спасява и длъжника да му бъде лесно възложена
отговорност тогава, когато законът или договорът я ограничават само до по­тежките форми. Това
двойно действие на презумпцията не бива да се пропуска.
В областта на деликтните отговорности вината не се предполага. В нашето право обаче тя се
предполага, съгласно чл. 45(2).
Извън случаите, в които длъжникът не се освобождава от отговорност, когато докаже
случайното събитие, тоест когато дължимата грижа не е достатъчен критерий за ограничаване на
правната релевантност на фактическия причинен процес, а причинната връзка между поведението на
длъжника и неизпълнението се простира по­далеч ­ казано иначе, изключени са само
непреодолимата сила и други изрично посочени в закона факти, в който случай можем да говорим, че
длъжникът отговаря и без своя вина.
Един особен случай, трета хипотеза на причина, за която длъжникът отговаря, е отговорността
за трети лица, за лица извън него. Кои са тия трети лица? Това са лицата, които длъжникът е
привлякъл за съдействие при изпълнението или им е превъзложил изцяло или отчасти
изпълнението. В много случаи дори и задълженията за лично действие, за лично материално
действие, не изключват възможността длъжникът да бъде подпомаган. Когато някой сключи с мен
договор за правна помощ, той смята задължението за заместимо и очаква, че аз ще свърша всичката
работа по неговата защита. Всъщност, може би не го и очаква и си дава сметка, че аз едва ли ще
работя сам, че аз си имам помощници, които ще ми правят някаква справка или нещо друго, но за
техните действия, както и за тяхната грешка, всъщност отговарям аз. Когато някой отива при
художник, за да му нарисува портрет, той също не може да му забрани да използва помощници. Така
че в много случаи личната незаместима престация не изключва напълно съдействието на други лица
при нейното осъществяване.
В ЗЗД няма общ текст, който да урежда отговорността на длъжника за неизпълнение, което се
дължи на действието на лицата, с които той си е послужил в процеса на изпълнение, или казано
иначе, за действията на подизпълнителите на длъжника. Такъв текст обаче, както би могло да се
очаква, съдържа параграф 278 БГБ. Според него длъжникът отговаря за вината на представителите
си и на лицата, с които си е послужил при изпълнение на задължението си в същия обем, в който той
би отговарял за собствената си вина.
Някога имаше закон за договорите между социалистическите организации, който очевидно сега
го няма, чийто текст съдържаше същата мисъл.
Въпреки пълната липса на текст сега, никой не се съмнява, че длъжникът отговаря за
действията на тези лица. Характера на тази отговорност някога е бил разглеждан като виновна
отговорност и се е смятало, че длъжникът отговаря за лошия избор на личности, с които си е
послужил, т.е за culpa inteligendum, или пък за лошия надзор над тия лица. Днес, отговорността
правилно се схваща като обективна, в смисъл, че длъжникът не може да установява колко хубаво ги е
избирал или колко добре ги е надзиравал тези хора ­ това се смята за обективна отговорност дори и
от Кожухаров, който е един от противниците на обективната отговорност.
Обстоятелството, че тази отговорност се разглежда като безвиновна, не ни обяснява всъщност
откъде следва тя. Защото, ако не се интересуваме и не правим критерий от вината на длъжника за
неизпълнението, което се дължи на тия лица, по какъв начин обосноваваме въобще тази отговорност,
че да я смятаме и за принцип?! Повечето автори се опитват да изведат принципа, че длъжникът
отговаря за тия лица, с които си е послужил, тоест за подизпълнителите, чрез обобщение на различни
частни случаи в закона. Пример: съгласно чл. 233 ЗЗД наемателят отговаря за вредите, причинени на
наетата вещ от лицата в неговото домакинство, от неговите близки. Или пък чл. 43(3) или 283 ­
случаите, в които представителят, респективно мандатарят по договора за поръчка, отговарят за
действията на лицата, с които са се заместили, за преупълномощените лица.
Старият закон е съдържал един по­приемлив специален и достатъчно общ текст в областта на
договора за изработка, наричан тогава наем на работа или наем на предприятие, в който се е казвало,
че предприемачът отговаря за неизпълнение, което се дължи на хората, чрез които той изпълнява,
тоест предприемачът отговаря за работниците си.
Днешният ЗЗД обаче не съдържа такъв текст. Опитът липсващото правило да бъде изведено
на базата на обобщаване на тези текстове, опит, който е правен и от Апостолов, е до голяма степен
погрешен, да не каже несъстоятелен. Защото няма как от тези частни случаи, които еднакво добре се
съчетават, и с наличието на общ принцип, че длъжникът отговаря за действието на лица, с които си е
послужил, и с липсата на такъв принцип. Наемателят не изпълнява задължението си чрез своите

стр. 110
близки. Той отговаря за тях, защото ги е допуснал да ползват вещта, а той не изпълнява някакво свое
особено задължение, ползвайки вещта. Всъщност никой не ви пречи да наемете вещ и да не я
ползвате ­ например да наемете фрак и да не го облечете. Тогава на фрака няма да му стане нищо. Но
когато някаква жена ви го изгори, ще отговаряте пред наемодателя, а не тя, и няма как да приемем, че
вие сте я привлекли за съдействие при изпълнението на задължението ви за запазване на фрака.
По същия начин стоят нещата и в особената хипотеза на заместване при представителство и при
договор за поръчка. Отговорността в тези случаи е обратната страна на задължението за лично
изпълнение на поръчката, респективно за представителната власт, но заедно с това и за
неизпълнението на едно конкретно задължение на заместващия се представител или мандатар, да
съобщи на упълномощителя лицето, с което се е заместило и да му даде сведения за извършеното
заместване. И ако не направи това, той ще отговаря за собственото си несъобщаване, което лишава от
възможността за защита представлявания, респективно мандатаря. Така че тази отговорност за
действията на тези трети лица много трудно може да бъде изведена от тия частни случаи. При все
това тя може да се разглежда като принцип в ОП и нейното извеждане твърде лесно може да бъде
направено от друга гледна точка ­ от идеята, че длъжникът е този, който трябва да изпълни, а всяко
трето лице може да изпълни едно заместимо задължение и при положение, че длъжникът е този,
който трябва, между него и факта на неизпълнението очевидно съществува една фактическа
каузалност. Тя никак не се прекъсва от това, че едно трето лице се е готвило да изпълни, но не е
изпълнило. Например: аз дължа три лева и не плащам. По някое време жена ми разсъждава върху
въпроса без да е говорила с мен, дали да не плати вместо мен, но не е платила. Можем да кажем, че
желанието на жена ми или на което и да е трето лице да изпълни вместо длъжника по някакъв начин
прекъсва връзката между неизпълнението и длъжника ­ връзка, която така ясно е отбелязана от
съществуването на задължението. И това ще бъде така дори тогава, когато третото лице не по своя
инициатива, а по натоварване на длъжника е тръгнало да изпълнява или пък е започнало да
извършва действия по изпълнението. Така че от принципа, че длъжникът трябва, а всяко трето лице
може да изпълни, следва, че задължението следва, че когато задължението остане неизпълнено,
отговорен за това ще бъде длъжника, дори едно трето лице да има пръст в подготовката на
изпълнението, дори тава трето лице всъщност да е провалило нещата, защото бидейки му възложено
да свърши част от работата, то е причинило невъзможност, който рефлектира върху цялата работа.
Например бабичката,която трябва да изглади скроените от дизайнера сака, взела че изгорила моето
сако. Значи отговорността на длъжника за тези лица се обяснява с това, че той е длъжник и че тези
лица, тяхното поведение за него не може да се разглежда като едно случайно събитие, което
изключва неговата връзка с факта на неизпълнението.
Кога обаче, ще отговаря длъжника за тия неща ?
Неизпълнението от тяхна страна би могло да бъде засегнато от невъзможност. Ще се окаже ли
тази невъзможност оправдаваща и длъжника ? Като си дадем сметка, че длъжника е в облигационна
връзка с кредитора, без кредитора да е в подобна облигационна връзка с подизпълнителите и че
цялата отговорност от неизпълнението се носи от длъжника, на този въпрос можем да дадем
следния отговор: за да се освободи от отговорност длъжника, той трябва да установи, че за
неизпълнение не могат да отговарят и лицата, с които той си е послужил, но съобразно тези
критерий, които важат за самия длъжник. Ако длъжника отговаря по отношение на кредиторите без
вина, липсата на вина на тези подизпълнители също няма да го оневини. Ако длъжника, с оглед на
своите качества, би могло да се очаква от него една по­голяма грижа, то за него относителния
критерий дължима грижа е по­висок, отколкото за лицата, с които той си е послужил, той ще може да
се освободи от отговорност, ако установи, че по отношение на тия лица е налице такова случайно
събитие, което и за него би било случайно. Казано иначе, ще прилагаме критериите, които са в
състояние да освободят от отговорност длъжника, дори те да са много по­високи от критериите,
които можем да приложим съобразно качествата и характера на този изпълнител. И логиката на това
разсъждение е съвсем ясна в светлината на обстоятелството, че кредитора се е доверил на
длъжника, че той има предвид неговите качества. Така, с тези няколко конструкции всъщност
заместваме и то в неговата пълнота липсващото в ЗЗД правило, че длъжника отговаря за своите
представители – лицата, с които си е послужил, в същия обем, в който отговаря за собствената си
вина.
Дали тази отговорност впоследствие ще бъде преразпределена между длъжника и лицата,
които той е използвал, подизпълнителите, е въпрос на техните отношения. Кредиторът няма иск
срещу подизпълнителите, той може да преследва само длъжника, но и не може да слуша

111 стр.
 възражения, които са черпени от отношенията между длъжника и подизпълнителите, освен ако
длъжника не установи, че самият той е засегнат от невъзможност.
Ако резюмираме: длъжникът отговаря за вина, под което разбираме неполагането на
дължимата грижа, отговаря за небрежност, в някои случаи отговорността на длъжника е занижена и
той отговаря само при определени форми на вина. Небрежността се предполага, но не се
предполагат тези по­тежки форми и степени на вина. Длъжникът също така отговаря и без вина в
редица хипотези. В този случай отговорността му можем да наречем обективна и тя се изключва от
непреодолима сила или други изрично посочени факти.
На трето място длъжникът отговаря за действието на лицата, с които си е послужил, при това
без да търсим негова вина, но може да се освободи ако установи, че с оглед мащаба на неговата
отговорност, тези лица биха били оневинени, че събитието, което е засегнало тях, представлява и за
него случайно събитие, респективно непреодолима сила, когато неговата отговорност е безвиновна.

МАРКОВ !!!
1. Обективно основание на договорната отговорност
Гражданската отговорност се основава на извършен гражданско правонарушение, чийто фактически
състав включва: поведение, противоправност на поведението, вреда, усложненапричинна връзка.

1.1 Поведение на длъжника или трето лице, което той използва

Обикновено става въпрос за бездействие освен при отрицателните престации

1.2 Противоправност

а. Противоправността се състои в несъобразеносста на дължимото поведение с модела на дължимата

грижа. Дължимата грижа е установена с общо правило в чл.63, ал.2 ЗЗД „грижата на добър стопанин” –
тази грижа, нормална за гражданите, които изпълняват задълженията си винаги точно и добросъвестно. Тя
е един общ модел, който подлежи на конкретизация с оглед на престацията, лицата и обстановката.
Отговорността е за culpa levis in abstracto.Тя обхваща не само изисквания за определено старание и усилия,
но и за определена степен на подготвеност, знания и умения. Личните качества на длъжника, които са били
известни на кредитора следва да се имат предвид като негово съгласие за различната степен на грижата.

б. Специални правила относно дължимата грижа предижда чл.65 ЗН – наследникът, приел по опис
наследството трябва да полага грижа, каквато полага и за своите собствени работи. Той отговаря за culpa
levis in concerto. Тази грижа не е непременно по­малка. До намаляване на степента на грижата на гестора
води правилото на чл.60, ал.3 ЗЗД. Отговорността на заемателя според чл.244 ЗЗД изисква той да
предпочете запазването на чуждата вещ пред своите, но не и да положи по­големи усилия.

в. В някои случай отговорност се носи само при груба небрежност – за culpa lata (напр. по чл.255, ал.2 ЗЗД
при влога или по чл.94 ЗЗД с клауза в договора).

1.3 Вреда
Вредата е предпоставка за обезщетението – от нея зависи неговият размер. (разглежда се отделно)

1.4 Причинна връзка

Причинната връзка следва да е установена в две посоки:
•Между поведението на длъжника (или лицето, което той е ангажирал) и противоправния резултат за
кредиторът – неосъществяването на престацията.
• Между неизпълнението и вредите, които е понесъл кредитора.

2. Субективно основание – вината

2.1 Определение

Вината в правото е психическото отношение на физическото лице към обусловеното от него противоправно
поведение и последиците му.

стр. 112
2.2 Вината при неизпълнение на договора

Основната форма на вина в гражданското право и при договорното неизпълнение е небрежността. Тя бива
съзнателна (самонадеяност) и несъзнавана (несъзнателна непредпазливост). За целите на гражданската
отговорност не се прави разлика. Небрежността представлява постъпка, разминаваща се с дължимото –
неполагане на дължимата грижа. Длъжникът трябва да докаже пробив в причинната връзка,
невъзможност за неизпълнение, т.е. понятието за вината се обективизира.

2.3 Добросъвестност, недобросъвестност, груба небрежност

В основата на разграничението е психическото отношение на длъжника към неговото поведение:

а. Длъжникикът е добросъвестен, когато:

1)При сключване на договора е бил в невъзможност да разбира и ръководи постъпките си, освен ако
кредиторът е знаел, или невъзможността е настъпила след сключване на договора.
2)Не е познавал достатъчно добре работата и не е съзнавал какво точно трябва да извърши, за да
положи дължимата грижа.
3)Изпаднал е в грешка относно необходимостта от определено действие, освен ако не е извинителна.

б. Длъжникът е недобросъвестен когато е знаел какво трябва да се направи, за да положи

дължимата грижа, но не е имал достатъчно воля или желание да го направи. В случая е налице
умишлено поведение.

в. Грубата небрежност се отличава от обикновената по модела на дължимата грижа – в случая

критерият е занижен и се свръзва с грижите, които не биха положили и най­небрежните при
конкретни условия. Разликата с небрежността е количествена.

2.3 Презумпция за вина

а. Презумпцията за вината при неизпълнение не е изрично установена както при деликта, но се

извежда от чл79 ЗЗД във връзка с чл.81 ЗЗД. Тя се отнася само до небрежността – неполагане на
грижата на добър стопанин. Остава да се докаже връзката между неизпълнението и вредите.
Презупмционна предпоставка е неизпълнението. Доказването на изпълнението също е в тежест на
длъжника.

б. Оборването на презумпцията става като длъжникът докаже полагане на дължимата грижа.

Това обаче трудно ще бъде доказано пряко. Длъжникът може да посочи, че друга е причината за
неизпълнението – виновното поведение на кредитора или на трето лице, случайно събитие или
непреодолима сила.

2.4 Отговорност за чужди действия

Това са действия на лица, които длъжникът е привлякъл в изпълнението. Отговорността има

обективен характер – тя е „стриктна отговорност”. Основанието на отговорността е в наличието на
причинна връзка между поведението на длъжника и неизпълнението. Длъжникът е поел риска от
поведението на третото лице.

2.5 Отговорност без вина (стриктна отговорност)

Принципът, че без вина няма отговорност, е установен в чл.81, ал.1 ЗЗД. Да се отговаря без
вина означава, че длъжникът не би могтл да се освободи, дори ако докаже, че неизпълнението и
вредите се дължат на случайно събитие. Освобождава се при непреодолима сила или при
прекъсване на причинната връзка от поведението на кредитора или трето лице (напр.
превозвач).Едно от изключенията е при паричните задължения, където важи принципът „родът не
погива”.

113 стр.
 3. Изменение на отговорността
3.1 Клаузи за неотговорност

а. Общата възможност да се предвидят клаузи за неотговорност се съдържа в чл.94 ЗЗД.

Максималната граница на ограничението на отговорността е грубата небрежност и умисъла – т.е. че
ще дължи грижа, каквато полага за собствените си работи, ако тя е в рамките „добрия – небрежния
стопанин”.

б. Специални ограничения, които забраняват ограничаването на отговорността са предвидени в

чл.192, ал.2, чл. 193, ал.3 и др. ЗЗД.

3.2 Разширяване границите на отговорността

Разширяване границите на отговорността е допустимо ако е в съответствие със

справедливостта. Длъжникът може да поеме рисковете от случайно събитие или непреодолима сила,
да отговаря за по­далечни вреди.

4. Последици при невиновна невъзможност за изпълнение

4.1 Доказателствена тежест

Доказателствената тежес е за длъжника, който трябва да обори презумпцията по чл.81, ал.1

ЗЗД. Кредиторът доказва задължението. Длъжникът трябва да докаже, че е изпълнено или да
установи причините, поради които не може да му се вмени вина за неизпълнението.

4.2 Възможности за кредитора

а. При пълна невъзможност за изпълнение кредиторът може да иска компенсаторно обезщетение

или заместващата облага и евентуално разликата до пълния размер на обезщетението. При двустранните
договори може да развали договора по чл.87, ал.2 ЗЗД без предизвестие.

б. При частична невъзможност кредиторът може да иска компенсаторно обезщетение или частично
изпълнение и обезщетение (или заместващата облага). При двустранните договори той може да направи
възражение за неизпълнен договор, да иска редукция на насрещната си престация или да развали
договора.

ВЪПРОС 30 – ЗАБАВА НА ДЛЪЖНИКА. ЛОШО ИЗПЪЛНЕНИЕ. ЧАСТИЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ.

ЗАБАВЕНО ИЗПЪЛНЕНИЕ
1. Забава на длъжника
1.1 Определение

Когато задължението не е изпълнено до падежа по причини, за които отговаря длъжника, а

изпълнението е още възможно. Ако длъжникът изпълни ще е налице забавено изпълнение.

Забавата на длъжника (mora debitoris) е неизпълнението на едно възможно, изискуемо

задължение. Неосъществяване на падежа, във времето, когато е трябвало да се осъществи резултата,
неизпълнението на едно все още възможно, но във всички случаи изискуемо задължение.
Забавата е винаги виновна. Можем да говорим за забава само в хипотезите, в които длъжникът
отговаря за тази забава, т.е. когато неизпълнението по време се дължи на причини, за които той отговаря.
В този смисъл забавата е един технически термин, защото не всяко забавено изпълнение се разглежда като

стр. 114
забава на длъжника, а само това забавено изпълнение, което се дължи на причини, за които длъжникът
отговаря.
Общо взето тези причини се презюмират: предполага се, че след като е налице неизпълнение, то се
дължи на причини, за които длъжникът отговаря и работа на длъжника е да оборва това предположение.
Но все пак, в случаите, в които забавеното неизпълнение (неизпълнението по време) се дължи на причини,
които не могат да се вменят във вина на длъжника (налице е временна, преходна невъзможност, дължаща
се на външна причина: случайно събитие или непреодолима сила) то тогава не бихме казали, че сме
изправени пред забава на длъжника, макар изпълнение да няма и то да е забавено, защото няма да
настъпят нейните последици (които са по­специални допълнителни възможности на кредитора). Ако
длъжникът не е виновен и ако забавата се дължи на временна невъзможност, която не може да му се
вмени във вина ще имаме забавено изпълнение, но няма да имаме забава на длъжника и няма да настъпят
съответните последици.
За да е налице забава задължението трябва да е изискуемо. Няма да е изискуемо задължението и
няма да изпадне в забава длъжника, не само когато не е настъпил още падежа, но и когато той се позовава
на нещо, за да не изпълнява ­ напр. длъжникът се позовава на възражение за неизпълнен договор и ако
това позоваване е основателно, той няма да изпадне във забава (въпреки, че не изпълнява), нещо повече
твърде вероятно е кредиторът да изпадне в забава. Няма да изпадне в забава длъжникът и когато се
позовава на право на задържане. Това ще бъде в хипотезата, когато задържането е дадено за
обезпечаване на обратния иск от един несъвършен двустранен договор ­ напр. задържането на
влогоприемателя за разноски по вещта, вкл. и особената хипотеза (вече по двустранен договор) на
комисионера или пък на спедитора.
Няма да има забава на длъжника и ако кредитора е в положение на забава на кредитора.
Забавеното изпълнение е това неизпълнение на едно възможно, изискуемо задължение, по причина,
за която длъжника отговаря.

Предпоставки

1. Задължението трябва да е възможно ­ ако е налице вече окончателната невъзможност не

ожем да говорим за забава, защото е ясно, че макар и забавено, задължението ще остане неизпълнено, тъй
то е вече невъзможно.
2. Изискуемост на задължението ­ чл.69 ЗЗД:
Ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага.
Ако изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника, кредиторът може да
иска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок.
До изискуемостта кредиторът не разполага с претенция или пък тя е парирана от едно насрещно
ъзражение за предварително предявена претенция и длъжникът, макар и върху него да тежи
дължението,
все още не е длъжен да изпълнява, не може да бъде принуден да изпълни и следователно на
изпълнението от негова страна не е противоправно.
3. Поканата от страна на кредитора ­ чл.84/2 ЗЗД: Когато няма определен ден за изпълнение,
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора.
При "Време на изпълнение" проф. Кожухаров казва: когато няма уговорен срок задължението
става изискуемо веднага, но веднага не означава мигновено ­ т.е. длъжникът трябва да бъде
поканен. Това е така, но то не засяга изискуемостта на задължението. Задължението си е изискуемо
в момента на възникването му, след като не е уговорен срок или такъв срок не следва от закона
(както е при заема: ако не е уговорен друг срок трябва да се върне в месечен срок и това е срокът
преди изтичането, на който не могат да ви го искат). Но за да изпадне длъжникът в забава, трябва да
бъде поканен. А поканата може смислено да се направи тогава, когато вземането е вече изискуемо,
иначе е безмислено да се кани длъжника да изпълни едно свое неизискуемо задължение.
Нещата, отнасящи се за поканата при проф. Кожухаров обуславят не възникването на
изискуемостта, а изпадането на длъжника в забава.
Следователно след като едно задължение е изискуемо, защото не е обусловено със срок и то
става изискуемо със самото си възникване, за да можем да поставим длъжника в забава, трябва да го
поканим. При това в поканата трябва да посочим един срок, в който желаем задължението да бъде
изпълнено и едва безрезултатното изтичане на този срок поставя длъжника в забава. Размерът на
този срок не е необходимо да е особено голям, защото длъжникът в крайна сметка знае, че
задължението му е изискуемо и очаква да бъде поканен, но все пак трябва да е съобразен с

115 стр.
характера на задължението и на действията, които трябва да извърши длъжника с оглед на
изпълнението. За тази покана не е необходима никаква форма ­ отникъде не следва да има изискване
за форма, с оглед нейната действителност (в крайна сметка това си е едно едностранно
волеизявление на кредитора). За действителността на поканата не е необходим и някакъв особен
текст ­ дори поканата би могла да се съдържа и в една искова молба. Тази искова молба би могла да
се разглежда за длъжника като покана и ако не изпълни ще изпадне в забава. Проблемът обаче е в
това, че като получи исковата молба, без да е канен предварително, т.е. без да е поставен вече в
забава, длъжникът би могъл в процеса да потвърди, че ще изпълни задължението си, че не го
оспорва, да заяви, че сам той с нищо не е дал повод да се предявява този иск и понеже признавам
дълга в първото заседание и на практика аз не съм неизпълнил, защото не съм бил поставян във
забава, моля, разноските по делото да не ми бъдат присъдени и да бъдат възложени на ищеца. За да
не стане това кредиторът трябва да постави длъжника предварително в забава, като го покани не с
исковата молба, а с нещо друго.
С какво да го покани? Законът не изисква форма за действителността на поканата, но трябва
да е ясно, че длъжникът е получил тази покана, за да бъде валидно поканен. Оттук на практика се
използват различни усложнени форми, напр. като нотариална покана (носи се при нотариуса в 3
екземпляра, той ви връща един, втория слага в специална книга, а третия ­ праща с призовкар на
длъжника. И когато призовкарът му го връчи след седмица, две, месец и като се върне обратното
листче на призовката, че е връчена, нотариусът прави отбелязване в книгата, в която е вписана
поканата, а на кредитора дава също така една разписка, че тази покана е връчена. По този начин се
удостоверява, че длъжникът е получил изявлението на кредитора лично на определена дата и текста
на това изявление). Всичко това е доста сложно и скъпо и действа бавно.
Няма пречка кредиторът да отиде при длъжника и да го покани устно или пък да му представи
поканата писмено, като го помоли той да се подпише, че я е получил ­ вече има доказателството, че
поканата е връчена и откога започва да тече срока, след който длъжникът ще изпадне в забава. Но
ако отношенията са ви такива, че това е невъзможно да стане, по­добре е да се използва телеграма с
известие за доставяне (не телеграма с платен отговор, не писмо с обратна разписка). Телеграмата с
известие за доставяне е телеграма, която се връща при вас също телеграфически, с пълния текст, с
който сте я пратили, а освен това и отбелязване на пощата, кога и на кого е връчена ­ т.е. получавате
пълния текст на нотариална покана.
Ако пращате писма с обратна разписка, или препоръчани може да се окаже, че длъжникът ги е
получил, върнала се е обратната разписка, но не е ясно какво всъщност е получил: би могъл да
твърди, че е получил от вас писмо, което съдържа не вашата покана, а картичка за нова година. Така
че с оглед усложненията, които биха настъпили, ако длъжникът оспорва това, че е в забава поради
неполучаването на поканата е добре да се даде такава форма на поканата, че кредиторът да има
доказателство.
Принципът е, че длъжникът изпада в забава след покана. Изключенията:
1. Когато е определен падеж, т.е. когато задължението е уговорено с някакъв срок, преди
изтичането на който то не е изискуемо, не е нужно да каним длъжника на падежа ­ чл.84/1/изр.1 ЗЗД:
Когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след
изтичането му. Не се говори въобще за покана ­ т.е. прилага се правилото: dies interpellat pro homine
(срокът кани вместо човека). Изискуемото в някакъв срок вземане, няма нужда да бъде придружено
от покана за длъжника, за да изпадне той в забава.
2. Случая, в който длъжникът е умрял ­ чл.84/1/изр.2 ЗЗД: Но ако този ден е изтекъл след
смъртта на длъжника, неговите наследници изпадат в забава след изтичане на 7 дни от поканата. За
да изпаднат в забава неговите наследници трябва да бъдат поканени по разгледания начин.
3. Забавата на деликвента ­ деликвента е извършителят на деликт. По отношение на
задължението му да поправи вредите, да плати обезщетение деликвента се смята винаги в забава ­
не е нужно да го каним, няма как да уговаряме и срок ­ "крадецът е винаги в забава" ­ чл.84/3 ЗЗД:
При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана.
Това правило защитава интересите на увредения, на кредитора по обезщетението с оглед на
мораторните лихви, които за деликвента ще текат от деня на извършването на деликта (от
възникването на вредите), независимо от това кога кредиторът го е открил, или успял да го покани,
или да му предяви иск. Давността е 5 годишна. Като предявим иска можем да поискаме и лихвите
върху неговото задължение.

стр. 116
 Последици от забавата на длъжника

1. Когато длъжникът е в забава той носи риска от освобождаващата невъзможност ­ чл.85

ЗЗД:
Когато длъжникът е в забава, той дължи обезщетение дори ако изпълнението стане
невъзможно поради причина, за която преди това не би отговарял, освен ако докаже, че
кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение
Така прибавяме още едно изискване към фактите, които причиняват невъзможност и тази
невъзможност не се дължи на причина, за която длъжникът отговаря (невиновна невъзможност) ­
невъзможността да е настъпила преди длъжникът да е бил в забава (след възникване на
задължението, защото иначе ще имаме нищожен договор, но и преди да е изпаднал в забава).
Логиката е: ако ние бяхме изпълнили навреме и предметът на престацията беше получен от
кредитора, може би тя нямаше да бъде засегната от факторите, които вече я правят невъзможна,
защото кредиторът по­добре би се грижил за интересите си. Напр. продал съм ви кучето си в
четвъртък и трябваше да ви го дам в петък, но не го направих, с което изпаднах в забава по
отношение на предаването. Ако в събота или в неделя кучето погине, тъй като аз съм в забава ще
отговарям за това, че не мога ви го предам, рискът ще легне върху мен и аз ще нося отговорност за
това случайно погиване и то няма да се разглежда спрямо мен като случайно, защото, ако ви го бях
дал може би вие щяхте да го опазите по­добре. Този принцип действа независимо от това, дали
вината на длъжника е предпоставка за неговата отговорност или длъжникът отговаря и за случайно
събитие. В същност ще се окаже, че в областта на обективната отговорност дори една непреодолима
сила да е причинила невъзможността, ако това е станало след като длъжникът е изпаднал в забава,
той няма да може да се освободи от отговорност и ще го разглеждаме като неизправен длъжник по
причини, за които той отговаря.
Все пак текстът съдържа едно смекчение, което е пряка последица от логиката, върху която
той почива: освен ако докаже, че кредиторът би претърпял вредите и при своевременно изпълнение.
Ако причините, които правят престацията невъзможна са такива, че престацията би погинала и би
станала невъзможна и у кредитора явно е, че тя не се дължи на забавата на длъжника.
Налице е отново едно предположение: когато длъжникът е в забава предполагаме, че и
случайната невъзможност за него не е случайна, а се дължи на забавата. За да се освободя от
отговорността в хипотезата, която разгледахме трябва да установя, че всички кучета са измрели.
2. Искане за мораторно обезщетение ­ кредиторът може да настоява за реално
изпълнение и заедно с реалното изпълнение, получено обаче късно може, да поиска и обезщетение
за вредите от забавата (мораторно обезщетение).
Ако става въпрос за парично обезщетение ще се дължи мораторна лихва и без да се доказват
тези вреди.
Мораторното обезщетение на кредитора ще защити неговия позитивен интерес ­ той ще иска да
бъде поставен в такова положение, което би съществувало, ако беше изпълнено навреме от
длъжника: ще получи реално изпълнение и обезщетение за това, че го е получил по­късно.
3. Но ако кредиторът е загубил интерес от късното изпълнение би могъл да иска
компенсаторно обезщетение (обезщетение вместо изпълнение), при което положение ще е длъжен да
изпълни своето насрещно задължение, ако такова има. Обезщетението вместо изпълнението
изключва реалното изпълнение ­ чл.79 ЗЗД:
Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението
заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение.
Когато се иска обезщетение вместо изпълнение, длъжникът може да предложи първоначално
дължимото заедно с обезщетение за забавата, ако кредиторът има още интерес от изпълнението.
4. Ако договорът обаче е едностранен за кредитора остава възможността да избира само
между искането за реално изпълнение и компенсаторното обезщетение (в случай, че е загубил
интерес от реалното изпълнение, както и в случай, че реалното изпълнение трудно се постига
принудително ­ напр. при родово определените престации: вещите, които длъжника ги няма и трябва
тепърва да ги купува или произвежда и по­добре е да поискаме компенсаторно обезщетение или да
развалим договора).
Ако договорът е двустранен, кредиторът ще може да го развали, с което би се освободил от
своето насрещно задължение и ще има възможност да търси обезщетение за разваления договор.
Също така кредиторът има и следните възможности:
­ да иска реално изпълнение с обезщетение за забава;
117 стр.
 ­ в случай, че няма интерес от реалното изпълнение (късното изпълнение за него вече е
безполезно) той може да предпочете: компенсаторно обезщетение по 79/2 или разваляне на договора.
Двете възможности са еднакво достъпни.
Оказва се, ако работим с числа:
­ компенсаторното обезщетение е 7 млн.
­ насрещното задължение на кредитора по двустранния договор е 5 млн.
За да получи 7 млн. трябва да плати 5 ­ разликата е 2. Ако развали договора ще може да получи
обезщетение по чл.88 ЗЗД за разваления договор, което е напр. 2 млн., но ще се освободи от
насрещното си задължение и ще си спести 5­те млн.
Чл. 88. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или
периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на
договора.
Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети
лица преди вписване на исковата молба.
Вижда се, че икономически нещата си приличат. Когато престацията на кредитора е непарична
и нейното реализиране по отношение на друг договор не е много лесно, защото тя е специфична,
тогава кредиторът, ако е загубил интерес от реалното изпълнение би предпочел да не разваля
договора, за да може по този начин да реализира собствената си престация, която представлява за
него интерес само с оглед на този договор и вместо изпълнението на престацията, която поради
забавата вече е безполезна за него да получи компенсаторно обезщетение. Напр. сключвам с вас
договор, по силата на който аз ще ви дам специалната част на учебника по ОП, а вие ще ми направите
торта за рождения ден.Понеже вашето задължение можем да го разглеждаме като фиксирано,
защото тортата ви е безполезна, като мине рождения ми ден, вие сте се забавили и аз нямам вече
интерес от нея. Ако бих развалил договора, каквото право имам, защото явно е безполезно за мен
изпълнение след срока, ще си спестя даването на книгата и бих претендирал от вас само някаква
малка разлика за вредите, които съм претърпял от това, че договора е развален (вредите,
обезщетяващи негативния ми интерес/. Но какво ще правя с книгата, която не ми трябва, а ми беше
необходима само като разменна монета по отношение на вашата торта. Затова аз ще предпочета да
искам компенсаторно обезщетение, без да развалям договора ­ да ми платите стойността на тортата
(на вашата престация в пари, доколкото като торта тя вече не ми трябва) срещу което да ви дам
книгата, която ми е излишна.

Прекратяване на забавата

Състоянието на забава не може да продължава вечно ­ то се прекратява с някакви юридически

факти:
1. Изпълнението ­ когато длъжникът изпълни, макар и късно. Дори и да е изпълнил само с
първоначално дължимото и да не е платил обезщетението за забава, това обезщетение ще се
разглежда вече отнесено към крайния момент, в който той е бил в забава ­ към момента на късното му
изпълнение. Това не е без значение, защото размерът на това обезщетение е пропорционален на
времето, през което длъжникът е бил в забава. Ако е уговорена неустойка, обикновено тя се уговаря
за забава в някакъв процент на ден забава. Ако задължението е парично мораторната лихва се
начислява за всеки ден забава, т.е. от това колко време продължава забавата зависи размерът на
отговорността на длъжника ­ в едни случаи пряко, в други ­ косвено.
2. Даването вместо изпълнение ­ то ще уреди по принцип задължението такова, каквото е в
момента и дори ще го погаси, заедно с мораторното обезщетение
3. Новацията ­ тя ще уреди отношенията по стария дълг изцяло, а новото отношение ще
замести, без да има място за мораторно обезщетение.
4. Заплащането на компенсаторно обезщетение ­ също прекратява забавата, но всъщност
понеже вие искате други последици (не реално изпълнение плюс обезщетението за забава, а
обезщетение вместо изпълнение) времето, през което длъжникът е бил в забава само косвено ще
влияе на размера на това обезщетение.
5. Развалянето на договора поради забавата на длъжника ­ освен че прекратява забавата
развалянето на договора връща нещата в началната им позиция, то има обратно действие и би
следвало да стигнем до извода, че длъжникът никога не е бил в забава ­ затова е и твърде деликатен
въпросът за това, дължи ли се неустойка за забава при хипотезата на развален договор.

стр. 118
 6. Поставянето на кредитора в забава ­ освен че прекратява забавата на длъжника
поставянето на кредитора в забава освобождава длъжника от нейните последици.
С оглед на дължимото от длъжника обезщетение изборът на кредитора как да ликвидира
последиците от неизпълнението, какво да иска:
­ реално изпълнение с мораторно обезщетение;
­ компенсаторно обезщетение;
­ разваляне на договора. Оказва се, че в известна степен това не може да продължава
безкрайно т.е. поради това, че кредиторът не е избрал пътя да трупа последиците от забава на
длъжника. Длъжникът има пълното право да поиска да разбере какво става. Така при
родовите задължения, където за да имаме невъзможност трябва да изчерпим рода и
следователно върху длъжника задължението тежи едва ли не до гроб ­ икономически, а оттам
и правно погледнато кредиторът има интерес сравнително бързо да уреди отношенията си с
длъжника, да може да получи евентуално задоволяване на интереса си чрез друг договор (чрез
сделка за покритие), а не да чака да се трупат последиците от забавата. Защото в един момент
длъжникът би му направил възражението, че всъщност той не дължи всички последици,
защото част от тях се дължат на факта, че кредиторът сам не е положил спрямо нещата си
грижата на добрия стопанин.

ЛОШО ИЗПЪЛНЕНИЕ

Неизпълнението бива:
1. Пълно
2. Забавено
3. Лошо ­ изпълнение с недостатъци – имат се предвид недостатъци на предаваната вещ или
на свършената работа.
При лошото изпълнение кредиторът има по­различни възможности в сравнение с възможностите,
които има при неизпълнение с недостатъци.
Специалните последици ­ уредени са при съответните договори, а не общо (както при забавата):
1. Редхибиторна претенция ­ тя дава възможност на купувача да откаже да приеме
предадената му вещ с недостатъци и да иска възстановяване на цената, ако тя е платена. По аналогичен
начин, когато изработващия изработи работата с недостатъци поръчващия може да откаже да приеме
работата и да откаже да плати цената. На практика е едно разваляне на договора. Дори може да се каже,
че правилата за разваляне на двустранните договори в голяма степен са тръгнали оттам.
По съвременните правила обаче отговорността за недостатъци не е обвързана от вината, от
дължимата грижа и от каквото и да е друго. Възможността купувачът да върне продадената вещ и да си
иска обратно цената, поради това, че вещта е имала недостатъци е абсолютно независима от това дали
продавачът е знаел за тези недостатъци, дали той ги е причинил или вещта е била със скрити
недостатъци, когато той на свой ред я е купил и т.н. В този смисъл тази отговорност е напълно обективна,
а и тя е отговорност в широкия смисъл на думата, защото не става въпрос за обезщетяване на вредите от
недостатъците, а просто за ликвидиране на отношенията, по повод на това, че ви е предадена една вещ,
която има недостатъци, правещи я значително по­малко годна за употреба или намаляват значително
нейната стойност.
2. Квантиминорна претенция ­ възможност да се иска намаляване на цената. Целта на тази
претенция е при запазване на договора (приемате вещта, работата) да се получи отбив от цената в
съответствие със стойността на недостатъците (със стойността на вещта, работата с недостатъци).

ЧАСТИЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ

Принципът на точното изпълнение изисква длъжникът да изпълни цялото количество, което дължи.
Когато престацията е неделима обективно е невъзможно изпълнение на части.
Частичното изпълнение е невъзможно и когато престацията е делима със специалното правило на
чл.66 ЗЗД: Кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да
е делимо. Смисълът на това правилото, че частичното изпълнение е неизгодно икономически за кредитора
или поне може да бъде неизгодно. То се прилага и когато задължението е лихвоносно, т.е. ако длъжникът
предложи напр. да изпълни само главницата, без да изпълни лихвите ­ тогава кредиторът може да откаже
да приеме изпълнение; или обратното: ако длъжникът предложи само лихвите без главницата. Но
правилото на чл.66 се прилага само за случаите, при които става дума за едно задължение. Ако

119 стр.
кредиторът има няколко вземания и длъжникът предложи изпълнение на едно от тях, кредиторът не
може да откаже да получи изпълнение под предлог, че не му се престират всичките задължения. Нормата
на чл.66 е диспозитивна и кредиторът може, ако поиска да приеме частичното изпълнение. В такъв случай
задължението на длъжника се погасява в рамките на изпълнената част, а за неизпълнената част
длъжникът изпада в забава. Интерес представлява и една особена хипотеза на частично изпълнение:
става дума за изпълнение на частично обезпечен дълг. Тази хипотеза има предвид напр. залог, с който е
обезпечен половината от дълга. Какви ще бъдат последиците, ако длъжникът изпълни половината от
дълга? Коя половина е обезпечавало обезпечението: изпълнената или неизпълнената? В закона липсва
отговор на този въпрос и няма общо правило, а трябва да се тълкува конкретно волята на страните и да се
види какво те са желали. Вероятно в повечето случаи третото лице, обезпечило дълга ще бъде
освободено, но не винаги.
Изпълнението на части обаче е допустимо в някои случаи:
1. Ако страните са го предвидили в техния договор.
2. Ако съответства на естеството на престацията ­ така по правило едно задължение за
изплащане на наемна цена се изпълнява периодически и на части и по правило кредиторът не може
да отказва изпълнение.
3. Ако неизпълнената част е незначителна с оглед интереса на кредитора.
4. В някои случаи законодателят забранява на кредитора да отказва частично изпълнение:

ПРЕСТИРАНЕ НА ПОВЕЧЕ ОТ ДЪЛЖИМОТО

В тази ситуация кредиторът не е длъжен да приеме горницата, но ако той пожелае страните
могат да сключат едно ново съглашение (то може да се сключи и мълчаливо, разбира се) за
разликата.
В случаите обаче на частично изпълнение и на изпълнение на повече от дължимото трябва да
се различават от случаите, при които е уговорена възможност за отклонение от дължимото
количество в определени граници. Напр. може да се уговори, че се дължат 5 тона ябълки плюс минус
5%. В такъв случай се говори за "толеранс" и ако длъжникът изпълни в границите на толеранса, той
изпълнява точно своето задължение. Ако договорът е двустранен и кредиторът има някаква
насрещна престация, той трябва да съобрази своята престация с изпълненото количество ­ напр. ако
се дължат 5 тона, но длъжникът е изпълнил 2% по­малко, тогава и насрещната престация на
кредитора ще бъде с 2% по­малко.

ВЪПРОС 31 ­ ЗАБАВА НА КРЕДИТОРА. MORA CREDITORIS. ЗАБАВА ЗА ПРИЕМАНЕ. MORA

ACCIPIENTI.

1. Понятие за mora creditoris

1.1 Същност

Забавата на кредитора представлява юридически факт, една от възможните причини, довели

до неосъществяване на дължимата престация.

Правната уредба на забавата на кредитора се намира в чл.95 ЗЗД.

Принципът за сътрудничество между страните изисква общи условия за изпълнението.

Кредиторът трябва да приеме изпълнението, ако е точно (поне да получи вещта). Има и задължения,
които не могат да бъдат изпълнени без известно съдействие от страна на кредитора преди
престирането. Когато упражняването на правата или оказването на съдействие от страна на
кредитора е уредено в закона или в договора и като неговор задължение, то е в двойна забава (напр.
чл.200, 260, 264 ЗЗД).
Когато говорихме за неизпълнението, казахме, че изпълнението е благо за всички, включително
и за длъжника, и че с оглед благото на длъжника е създаден института на забавата на кредитора.

стр. 120
 Правна уредба:
Чл.95 ­ 98 ЗЗД.

Чл.95 Кредиторът е в забава, когато неоправдано не приема предложеното му от длъжника

изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни
задължението си.
Наистина редица задължения не могат да бъдат изпълнени едностранно ­ трябва
изпълнението да бъде прието (да се създадат приемо­предавателен протокол, разписка и т.н.) или
пък за да се стигне до изпълнението кредиторът трябва да даде някакво съдействие, да направи
нещо (да посочи дестинация, да посочи разтоварно място, склад, да отиде на проба за костюм и т.н.).
Всичко това се оказва предпоставка на изпълнението, което ще освободи длъжника и когато те не
бъдат осъществени длъжникът ще изпадне в едно по­неблагоприятно положение.
Целта на забавата на кредитора като институт е да облекчи положението на длъжника и да му
върне възможностите, които той би имал, ако кредиторът беше приел изпълнението (разбира се в
рамките на правните възможности). Част от тези неща (неоснователното неприемане на
изпълнението, респ. недаването на съдействие от страна на кредитора) са уредени като насрещни,
допълнителни задължения по един двустранен договор. Напр. в чл.200 ЗЗД:
Купувачът е длъжен да плати цента и да получи вещта.
Плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се
извършва.
Ако продадената вещ дава плодове или други доходи, купувачът дължи лихви върху цената от деня
на предаването на вещта, макар цената да не е още изискуема.
Физическото получаване, приемането на вещта е задължение на купувача.
Чл.264 Поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа.
При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно
изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин
на приемане или се появят по­късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя
веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е знаел недостатъците.
Ако не направи такива възражения, работата се счита приета.
От това следва, че нещата, които чл.95 общо предписва като предпоставки за забавата на кредитора,
неоснователно да не приеме и да не даде нужното съдействие (в много случаи необходимото съдействие
се уговаря и в самия договор като задължение, а пък при договора за изработка също става ясно, че
клиентът трябва да окаже съдействие). Излиза, че в редица случаи законът, а понякога и договорът
въздига приемането на изпълнението и даването на съдействие в задължение на другата страна. Ако
това е така към последиците от забавата на кредитора ще се прибавят и последиците на длъжникова
забава. Когато един кредитор, който сам е длъжник за даване на съдействие или за получаване на вещта
откаже съдействие той изпада в двойна забава ­ забавата на кредитора и заедно с това в забава на
длъжник. Тези две забави имат различни предпоставки, но и различни последици.
Когато говорим за забавата на кредитора в собствения и смисъл ние имаме предвид нейните
последици и предпоставки, но не и тези, които се натрупват върху тях когато кредиторът е изпаднал в
двойна забава, защото приемането, респ. е негово съвършено задължение, задължение определено в
закона или в договора. Оттук можем да си отговорим на въпроса дали сред предпоставките на
кредиторовата забава е и неговата вина. Конов: самото поставяне на този въпрос и разсъжденията около
него е излишно, след като си даваме сметка, че в някои ситуации едно и също поведение на кредитора води
до двойна забава, до забава за приемане и до забава на длъжника. Защото вината е предпоставка само за
длъжниковата забава и за да получим последиците на длъжниковата забава, а именно отговорността за
вреди, развалянето на договора поради неизпълнение, ако той е двустранен, тогава трябва да се
интересуваме от вината на кредитора, в качеството му на длъжник за същите задължения. Когато се
интересуваме обаче само от последиците на забавата на кредитора, които бяха насочени към облекчаване
на длъжника, но не представляват отговорност за неизпълнение на насрещни задължения на кредитора,
тогава вината на кредитора няма никакво значение. За да получим последиците на забавата на кредитора
неговата вина, неговата възможност или невъзможност, обективна или субективна, не е основание, от
което възникват последиците на забавата на кредитора, защото те нямат характера на отговорност, те
само облекчават длъжника, т.е. гледат да не допуснат едно негово утежняване и увреждане. Вината на
кредитора с оглед някакви последици ще бъдат от значение само когато претендираме последиците от
неговата забава в качеството му на длъжник, когато това, което той не е направил (приемането, респ.
Съдействието) е едно негово задължение по договора, било уговорено, било следващо от закона.
121 стр.
Всъщност до същия извод стига и Кожухаров, когато разсъждава за малолетния кредитор, но той
всъщност смесва последиците на двете забави. Като ги разделим не би трябвало да имаме проблем.

ПРЕДПОСТАВКИТЕ НА ЗАБАВАТА НА КРЕДИТОРА:

1. Да не е приел неоснователно:
1.1. задължението да е изпълнимо;
1.2. предложеното му изпълнение да е адекватно ­ това, което се предлага като престация да
отговаря на уговореното;
1.3. ако евентуално вече сме в забава предлагането на престацията трябва да стане с
предлагане и на допълнително обезщетение за вредите от забавата.
2. Втората предпоставка е алтернативна: кредиторът да не окаже нужното съдействие
И двете предпоставки няма да са налице, ако кредиторът не е бил поканен да окаже съдействие, ако
предложеното изпълнение не е адекватно, ако задължението все още не е изпълнимо, ако се предлага не
на надлежното място, ако се предлага не в надлежното количество и т.н, въобще всички неща, които дават
на кредитора основание да не приеме едно изпълнение, позовавайки се на дефект.
Когато кредиторът не приеме, защото не е готов да изпълни друго свое насрещно задължение, напр.
не отива да си вземе вещта, защото няма пари да плати или е отишъл да приеме вещта, но вещта не му се
дава, защото той не я плаща ­ той също изпада в забава. С други думи упражненото възражение за
неизпълнен договор ­ аз не изпълнявам, защото кредиторът не е готов да изпълни насрещното си
задължение, а иначе е готов да приеме моето изпълнение ­ също го поставя в забава, макар това изрично
да не следва от чл.95.
3. Поставяне в забава на кредитора чрез упражняване на възражение за неизпълнен договор
­ защото отново поведението на кредитора осуетява изпълнението: длъжникът не изпълнява, защото
се страхува, че изпълнява срещу нищо, задържа престацията си. При това в този случай кредиторът
ще изпадне отново в двойна забава, защото не е осъществено изпълнението на задължението на
длъжника поради причина, която лежи у кредитора и в забава на собственото си насрещно
задължение за заплащането на цената, на насрещната му престация (не за задължението му, което
не представлява точно престация, но му е вменено от закона с оглед изпълнение на задължението на
длъжника: да получи вещта, да приеме работата и т.н.). Към тези предпоставки не бива да прибавяме
вината ­ вината на кредитора ще бъде от значение само когато твърдим, че той е в забава, в забава
на длъжник.

ПОСЛЕДИЦИ ОТ ЗАБАВАТА НА КРЕДИТОРА:

Понеже целта на института е да облекчи длъжника, да не допусне влошаване на неговото

положение от това, че той не е изпълнил, последиците могат да се разделят на две групи:
1. По­лека последица, насочена към невлошаване на неговото положение ­ последица,
насочена към това длъжникът да не бъде поставен в по­тежко положение поради неизпълнението,
което се дължи на поведението на кредитора, тези, които облекчават длъжника. Тези последици
обаче облекчават длъжника временно защото нямаме радикален изход: длъжникът си остава
длъжник.
Чл.96 Когато кредиторът е в забава, рискът преминава върху него; ако и длъжникът е бил в
забава, той се освобождава от нейните последици.
В тежест на кредитора са необходимите разноски, направени поради неговата забава.
Когато кредиторът е в забава, рискът преминава върху него. Това е така, когато иначе рискът е
бил за длъжника. Когато рискът си тежи и без това върху кредитора няма да има какво да
преминава. Но освен това забавата на кредитора освобождава длъжника от последиците на
собствената му забава. Ако успеете да поставите кредитора в забава, след като вие вече сте в забава
ще получите двоен ефект, не само ще имате един кредитор в забава, но последиците на вашата
собствена забава ще бъдат погасени. От това всъщност следва, че дори рискът да е преминал върху
длъжника поради това, че той е изпаднал в забава на основание чл.85 сега поради изчистването на
длъжниковата забава, поради това, че кредиторът е в забава ще отпадне и тази последица. С други
думи рискът, независимо от това дали се носи от длъжника по силата на договора или като
последица от собствената му забава, при забава на кредитора ще премине върху същия.

стр. 122
 Излиза, че кредиторът след като не приема няма никакви вреди и изпълнението е забавено от
него. Както пък ако заради недаване на съдействие длъжник не е изпълнил навреме, той въобще не
би бил тогава в забава, защото причината не лежи у него: забавата на длъжника е винаги виновна.
В тежест на кредитора са необходимите разноски, направени поради неговата забава,
разноските напр. да пазите и храните коня повече време, отколкото е трябвало, разноски, свързани с
преместването на вещите, с идването ви у кредитора да му предложите изпълнение, при което той ви
заявява, че не го иска и т.н.
2. Радикална последица, насочена към възможността длъжникът да се освободи от
задължението си, въпреки че то не се приема от кредитора или въпреки, че кредиторът не му дава
нужното съдействие, т.е. да се получи един максимално адекватен за длъжника резултат (погасяване
на задължението чрез изпълнение). Тази втора група последици са насочени към освобождаването
на длъжника от изпълнението и тежащото върху него задължение, т.е. да постигнат един адекватен
на изпълнението резултат:
Чл.97 Ако задължението е да се предаде нещо и кредиторът е в забава, длъжникът може да се
освободи, като предаде дължимото за пазене в подходящо място, определено от районния съд по
местоизпълнението. Пари, ценни книжа и ценности могат да се оставят за пазене в банка по
местоизпълнението и без разрешение от съда.
Когато дължимото подлежи на бърза развала или предаването му за пазене е съпроводено със
значителни разноски или неудобства, а също и когато то по естеството си не може да се вложи,
длъжникът, след като предизвести кредитора, може да поиска от районния съд да му разреши да
продаде дължимото и получената сума да внесе в банка на името на кредитора.
Предаването за пазене не произвежда действие, ако длъжникът изтегли вложеното, преди да е
прието от кредитора.
Предаването на дължимото за пазене в подходящо място наричаме още "влагане на хранение" и
е способът, с който длъжникът ще преодолее неприемането от страна на кредитора. Но за да
постигне този резултат той се нуждае от едно охранително решение ­ районният съд да му посочи
мястото, където той да остави за сметка на кредитора вещите. На практика районният съд няма да
посочи такова място, а вие трябва да си го намерите и да го посочите на районния съд, но независимо
от това решението ви е необходимо, за да можете да постигнете ефекта на забавата. След влагането
на хранение постигаме ефекта на изпълнението, все едно, че сме изпълнили и можем да си търсим
цената и всеки, който твърди, че вие не сте изпълнили това задължение ще бъде принуден да слуша
възражението, че по разпореждане на съда вие сте вложили предмета някъде. Ако става въпрос за
пари, можете да ги вложите, дори да откриете сметка на името на кредитора и да ги вложите там .
Другата възможност е да му намерите някаква сметка и да платите по нея, но това вече ще бъде
нормално изпълнение без негово съдействие.
Когато дължимото подлежи на бързо разваляне и влагането му в склад е безпредметно или
това влагане е свързано със значителни разноски и неудобства ("публично влагалище" =
"антрепозитен склад" = търговски склад), длъжникът, след като предизвести кредитора може да
поиска от районния съд да му се разреши да продаде дължимото и получената сума да внесе в банка
на името на кредитора. С това задължението на длъжника е погасено. Чл.97 ни дава един ерзац на
изпълнението, когато неизпълнението се дължи на забавата на кредитора. До този извод стигаме и a
contrario последната алинея на чл.97.
Във всички останали случаи, ако длъжникът го остави там и не го изтегли, смята се, че той е
изпълнил, при това с датата на първоначалното влагане.
Има обаче задължения, които не се състоят в предаване на вещи или пари. Длъжникът не
може да бъде обвързан до гроб (бояджията и ненавитите килими). Той би могъл да се откаже от
договора понеже няма как да изпълни при условия на забава на кредитора, не може да боядиса пряко
волята ми, нещо което можеше да направи с влагане на вещта ­ тогава той ще действа по чл.98:
Ако задължението няма за предмет да се предаде нещо и кредиторът откаже да приеме
изпълнението или да даде необходимото съдействие, длъжникът може да се откаже от договора и да
иска обезщетение за необходимите разноски, направени поради забавата на кредитора.
На практика това прилича твърде на разваляне на договора от страна на длъжника, но то не се
подчинява на общите предпоставки на чл.87: разваляне поради неизпълнение на противната страна.
Това е един изход на длъжника да се освободи от задължението и да претендира само необходимите
разноски направени поради забавата и нищо друго.
В хипотезата обаче, в която кредиторът е изпаднал в двойна забава, защото има не само
правото да получи вещта, но е и длъжен да я получи и затова неполучавайки я изпадаше в двойна

123 стр.
забава (и в забава на кредитора и в забава на длъжника) тогава развалянето би могло да отиде по
чл.87 и длъжникът да претендира и обезщетение за негативния си интерес, поради това, че
договорът е развален.
Според Кожухаров към тези последици се прибавят и още две:
3. Отговорността на длъжника се намалявала, т.е. че при забава на кредитора по отношение
на длъжника действало едно favor debitoris и той отговаря само за умисъл и груба небрежност. Но в
чл.95 до 98 такова правило не намираме ­ такова правило има при влога: чл.255/2:
Ако не е бил уговорен друг срок за пазене на вещта, влогоприемателят може да се освободи от
задълженията си по влога, като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе
вещта.
Ако до изтичане на определения в договора или в предизвестието срок влогодателят не вземе
вещта, влогоприемателят отговаря след изтичане на срока само при умисъл и груба небрежност и може
да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената
цена се заплащат вземанията на влогоприемателя, а остатъкът се влага в банка на името на
влогодателя.
Този член урежда специални последици на забавата на кредитора, когато той е влогодател.
Проф. Кожухаров стига до извода, че това е универсална последица на забавата на кредитора. Дали
този извод е верен? Той е верен с оглед на чл.300 BGB, който казва, че при забава на кредитора
освен всичко друго отговорността на длъжника се намалявала съответно легално предвижда една
хипотеза на favor debitoris. Той е верен и с оглед пандектното право. Но с оглед легалната уредба на
ЗЗД такова обобщение няма легално основание. Трудно можем да обобщим изключението за влога и
да го въздигнем до обща последица на забавата на кредитора. Подобна е и тезата по стария ЗЗД на
проф. Апостолов. Въпреки това не би следвало да ограничаваме действието на чл.255 само при
договора за влог, защото наистина римската традиция и тълкуването на пандектистите има и някакъв
по­общ смисъл. Затова за Конов компромисният вариант е, когато като последица от забавата на
кредитора, от неприемането на вещта, на изпълнението можем да видим между длъжник и кредитор
отношения, наподобяващи договор за влог, макар той да не е сключен (напр. трябвало е да си взема
костюма днес, но не съм го взел и той продължава да стои у изработващия, длъжника и той нито го е
вложил на хранение, нито е отишъл да иска съдебно решение, за да му разрешат да го вложи на
хранение ­ на какво основание стои след като трябваше да си го взема ­ всъщност тази ситуация е
твърде близка до ситуацията при взаимоотношенията, които съществуват между влогоприемател и
влогодател след забавата на влогодателя. Затова в нея Конов е склонен да приеме, че длъжникът ще
бъде облекчен и по отношение на отговорността си, т.е., че това favor debitoris, което урежда чл.255
относно влогоприемателя, ще го приложим и тук, макар да нямаме договор за влог, но имаме налице
отношения, които поради забавата на кредитора наподобяват влога. В другите случаи обаче, в които
не можем да видим такива отношения, а те няма да се окажат толкова много и оттук обобщението на
Кожухаров няма да е толкова статистически неправилно няма как да не прилагаме смекчението на
чл.255. Така че правилото на този член можем да отнесем към забавата на кредитора въобще когато
тя ни дава основание да видим между кредитора и длъжника наподобяващи влога отношения. А това
ще бъде така при вещите до влагането им в хранение, защото като сме ги вложили в хранение, ако не
сме ги изтеглили все едно сме изпълнили.
4. Не се дължели лихви ­ това и без да го пише закона, въпреки че BGB го сочи изрично, е така
и то е очевидно. Защото длъжникът дължи лихви за забава когато е в забава, а забавата на
кредитора го изчистваше от последиците на собствената му забава, а пък договорни лихви той дължи
до момента на изпълнението, дори може да изпълни предсрочно и да прихване лихвите (чл.70)
дължими до падежа. И тъй като забавата на кредитора му е попречила той да изпълни предсрочно, а
е могъл, юридически е видно, че той няма да дължи и тези лихви. Така че наистина, след като е
поставен кредиторът в забава нему не се дължат никакви лихви за този период (било договорни,
защото забавата е адекватна на изпълнението за длъжника, влагането на хранение, било мораторни,
защото очевидно е, че длъжника не е в забава).

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ЗАБАВАТА НА КРЕДИТОРА

1. С ликвидиране на отношенията с погасяване на задълженията, с изпълнение или по някакво

съглашение между кредитора и длъжника (datio in solutum и т.н.).
2. Когато длъжникът на свой ред изпадне повторно в забава ­ напр. кредиторът е в забава,
защото не е склонен да изпълни насрещното си задължение (да плати цената) и срещу него се

стр. 124
 упражнява възражение за неизпълнен договор. Но един ден той отива при длъжника с парите и
казва: ето ти парите, дай си ми вещта и се оказва, че длъжникът не е в състояние да изпълни поради
някаква друга причина, той вече е поставен в забава, втори път е поставен в забава на длъжника,
защото кредиторът си иска изпълнението. На всичкото отгоре, ако длъжникът не може да изпълни
той ще изпадне в този случай също така в двойна забава: в забава по отношение на изпълнението на
собственото си задължение и също така в забава по отношение на приемането на насрещната
престация на кредитора, която той му предлага. Обстоятелството, че кредиторовата забава изчиства
забавата на длъжника е вярно докато съществува забавата на кредитора, но нещата повторно могат
да се обърнат когато кредиторът даде нужното съдействие, приеме вещта и т.н., но срещу него не
последва изпълнение. Разбира се това нещо е възможно, ако длъжникът до този момент не е
упражнил някоя от възможностите за ликвидиране на отношенията (да вложи вещта на хранение,
респ. да се откаже от договора, ако той няма за предмет вещ, а една друга престация).
3. Според Кожухаров и погасяването на задължението по давност прекратява забавата. Конов
смята, че всъщност възражението за давност може да направи само длъжника и той може и да не го
направи, държейки на положението на забава на кредитора. Все пак ситуацията на забава на
кредитора не би следвало да се държи, да продължава толкова дълго, че да изтече и давността.

ВЪПРОС 32 ­ РАЗВАЛЯНЕ НА ДВУСТРАННИ ДОГОВОРИ ПОРАДИ НЕИЗПЪЛНЕНИЕ.

Защо е необходимо уреждането на този институт: неизпълнението на един двустранен договор

не прекратява съществуващото облигационно отношение. Колкото и време длъжникът да не
изпълнява облигационното отношение остава. Страните обаче могат да имат интерес да прекъснат
облигационната връзка и този е смисълът на развалянето.
Развалянето е институт, който намира приложение само при двустранните договори. Това не
означава, че едностранните договори не могат също да бъдат прекратявани, но за тяхното
прекратяване има специални правила.
Възможно е страните да уговорят начин за едностранно прекратяване на двустранния договор,
различен от установения в закона, в повечето случай, но не винаги. Напр. при договори, които се
отнасят до вещни права върху недвижими имоти законодателят е предвидил специален ред, съдебен.
Проф. Кожухаров смята, че може да се избегне този съдебен ред, но това мнение може би не е
съвсем точно ­ това не може да става по всякакъв начин, то може да стане, ако напр. се уговори
отметнина, но не с каква да е уговорка. разбира се страните винаги могат да се уговорят, че всяка
една от тях може да прекрати двустранния договор, напр. като не дава срок. Но не всички уговорки са
по принцип допустими.
Нормативната база на уреждането на развалянето се съдържа в ЗЗД:
Чл.87. Когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради
причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника
подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за
развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена
форма.
Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е
нало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако
дължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време.
Развалянето на договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права
рху недвижими имоти, става по съдебен ред. Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса,
дът може да даде според обстоятелствата срок за това.
Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед
интереса на кредитора.
Правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност.
Чл.88. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично
ълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора.

125 стр.
 Развалянето на договори, които подлежат на вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди
вписване на исковата молба.
Относно основните начала на развалянето вж. проф. Кожухаров.

ПРЕДПОСТАВКИТЕ НА РАЗВАЛЯНЕТО

Кои са елементите на юридическия факт, който поражда правото да се развали договора?

1. Наличие на неизпълнение, което трябва да представлява едно съществено нарушение.
Това следва от чл.87/4 ЗЗД: Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението
е незначителна с оглед интереса на кредитора.
2. Наличие на вина ­ неизпълнението трябва да бъде виновно
3. Страната, която разваля двустранния договор трябва да бъде изправна ­ тя трябва или
да е изпълнила, или да е готова да изпълни. Ако страната е изпаднала в забава като кредитор, тя не може да
развали двустранния договор. Тя не може да го развали и, ако може да и се противопостави възражение за
неизпълнен договор. Възможно е обаче и двете страни да са неизправни ­ това само по себе си не прекратява
облигационното отношение. Може ли да се развали такъв договор?
Доминира виждането, че е възможно разваляне в този случай и смисълът от това е да се прекрати една
облигационна връзка, която така или иначе няма никакво значение.
Самото разваляне може да се извърши по два начина:
І. Правилото: развалянето става с едностранно изявление. Според практиката на ВС страната, която
може да развали договора с едностранно изявление няма интерес да го разваля по съдебен ред, следователно
не може да предявява иск, такъв иск е недопустим. Самото едностранно изявление от гледна точка на
неговото съдържание е обикновено изявление, в което се посочва, че страната смята или ще смята след
изтичането на определен период от време договора за развален. Едностранното изявление за разваляне
трябва да се различава от "предизвестието". Предизвестието има действие за в бъдеще, с предизвестие се
прекратяват някои договори, напр. за наем, влог, дружество.
Едностранното изявление за разваляне трябва да се различава и от т.нар. "отмяна" или "оттегляне" ­ в тези
хипотези няма все още сключен договор.
Правната същност на едностранното изявление: упражняване на едно преобразуващо право.
Самото право да се развали договора е неоттеглимо, но е неоттеглимо от момента, в който бъде
получено, т.е. преди това може да се оттегли.
Трябва да достигне до насрещната страна, за да породи действие.
Наследимо е. Ако има обаче няколко наследници всеки от тях може да разваля само такава част от
договора, каквато съответства на неговия дял в наследствената маса.
Ако обаче задължението, което не се изпълнява е неделимо и ако длъжници по такова неделимо
задължение са две лица, достатъчно е само единият от длъжниците да не го изпълни, за да може кредиторът
да развали целия договор ­ в този смисъл е неделимо право.
По принцип изявлението е неформално, но ако договорът е бил сключен в писмена форма, то трябва да
бъде направено писмено. Съществува спор за значението на тази писмена форма:
­ проф. Кожухаров: форма та е за доказване;
­ проф. Сталев (Калайджиев): формата е за действителност, тъй като формата за
действителност се установява в материалния закон (ЗЗД).
Изявлението се погасява по давност, самото право се погасява по давност, тъй като то е преобразуващо
право. Началният момент на давността е завършването на фактическия състав, който го поражда. Правото се
погасява с общата пет годишна давност.
По принцип изявлението за разваляне може да бъде условно или безусловно:
1. по правило е условно: законодателят нарича условното изявление за разваляне
предупреждение. Условното изявление за разваляне съдържа една покана за изпълнение под краен
срок, т.е. дава се срок на длъжника за изпълнение и развалянето настъпва в случай, че длъжникът не
изпълни в рамките на този срок, който се дава от кредитора. Самото изявление, тази покана, която се
съдържа в него трябва да се различава от поканата, която поставя длъжника в забава. На практика
обаче ВС смята, че ако длъжникът е бил поканен да изпълни и той е изпаднал в забава, в изявлението
за разваляне не е нужно да се определя нов срок ­ такова решение има практическата си стойност,
макар че едно буквално тълкуване на ЗЗД е неправилно. Самият срок трябва да бъде ясно определен
и подходящ за съответния вид задължение;
2. безусловно: може да бъде такова в няколко случая, които са посочени в чл.87/2 ЗЗД:

стр. 126
 ­ Виновна невъзможност за изпълнение, която може да бъде пълна или частична. Когато тя е
налице не е нужно кредиторът да дава срок за изпълнение и може направо да развали договора;
­ При фикс ­ сделките, при които срокът е съществен елемент от съдържанието, т.е те не
могат да бъдат изпълнени в друго време, освен в установеното;
­ Ако длъжникът е изпаднал в забава и кредиторът няма интерес от късното изпълнение
също може да развали договора без да дава срок.

II. Принципът ­ извънсъдебно разваляне

а. Извънсъдебното разваляне се осъществява с едностранно изявление до длъжника, в

писмена форма ако договорът е бил сключен в такава. Разваляне може да се предяви и чрез иск за
връщане на даденото.

б. Извънсъдебното разваляне може да бъде условно и безусловно. Общото правило е в защита

на длъжника – развалянето е условно, тъй като то е крайно средство. Извършва се с покана за
изпълнение – едностранно изявление на кредитора до длъжника. Съдържанието на изявлението
съдържа искане за изпълнение, подходящ срок, изявление, че договорът се счита за развален при
неизпълнение. В случай че срок не е определен или определеният срок не е подходящ, такъв се
определя от съда.

Бзусловното разваляне е уредено в интерес на кредитора в чл.87, ал.2 ЗЗД.

§ Такава е хипотезата на пълна или частична невъзможност. Кредиторът може да
претендира обезщетение за невъзможната част, да развали договора само за нея или да иска
съответно намаляване на своята престация.
§ Договорът може да бъде развален и когато кредиторът е загубил интерес от забавеното
изпълнение, но доказателствата тежест е за него. При фикс­сделките забавата е приравнена на
пълно неизпълнение. Не е необходимо да се доказва отпадналият интерес.
§ Договорът подлежи на разваляне и в хипотезите, уредени от специални правила или в
самия договор.

ІIІ. По съдебен ред. Когато договорът има действие за вещни права върху недвижими
имоти може да бъде развален само по съдебен ред.
Ако е по­голяма по големина неустойката е компенсаторна. Мораторната лихва се установява за
всеки просрочен ден, т.е. тя се установява ежедневно.
В зависимост от съотношението между неустойката и обезщетението за вреди:
1. Зачетна неустойка ­ уредена единствено в чл.92 :
Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение и за по­
големи вреди.
(Ал. 2, 3, 4, отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
(2) (Нова ­ ДВ, бр. 83 от 1996 г.) Ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с
претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да
намали нейния размер.
При зачетната неустойка страните могат да търсят обезщетение за вреди, само за по­големите
си вреди над неустойката, само за горницата. Това е най­често срещаният вид неустойка.
2. Алтернативна неустойка ­ кредиторът може да избира между неустойката и обезщетението
за вреди: или ­ или, но не и двете заедно, или двете в някакво съотношение.
3. Кумулативна неустойка ­ има санкционен характер, дължи се едновременно неустойката и
обезщетението за претърпени вреди; неустойката се заплаща допълнително.
4. Изключителна неустойка ­ кредиторът може да търси само неустойката и нищо друго.
5. Евентуална неустойка ­ може да се търси само, ако вредите са до определен размер. Ако
са по­големи от определения размер се търси само обезщетение за вреди.
В момента по нашето право е уредена само зачетната неустойка.

127 стр.
 4. Последици на развалянето
4.1 Последици за страните

а. Автоматична последица от развалянето е отпадането на облигационната връзка. То има обратно

действие, с изключение на договорите за продължително или периодично изпълнение. При договор за
гледане и издръжка обратното действие е възможно.

б. Като последица от развалянето възниква задължение за връщане на даденото и от двете страни.

Дължи се връщане в натура, а при невъзможност – въстановяване на стойността. Необходимо е искане.
Всяка от страните доказва какво е дала. Когато и двете страни си дължат връщане справедливостта изисква
едновременност. Възможно е обаче възражение за неизпълнен договор.

в. Дължи се обезщетение за нарушен негативен интерес – за по­голямата стойност, която насрещната

престация има за кредитора в сравнение със собствената му. Обратното действие освобождава страните от
задълженията им и прави ирелевантно неизпълнението. Отговорността е деликтна, защото възниква поради
отпадане на задължението, а не за неизпълнението му.

г. Може да се дължи и неустойка, която е форма на договорна отговорност. При обратно действие
отпада като акцесорна клауза. Може обаче да се уговори и друго – неустойка за случай на разваляне.

4.2 Действие на развалянето по отношение на трети лица

При обратното действие на договора въниква сериозен проблем с правата на трети лица. Принципът при
правоприемството, че с отпадане правата на праводателя отпадат и тези на приобретателя, застрашава
сигурността на оборота.

Защитата на добсъвестния владелец на движими вещи, който придобил правото възмездно, е уредена в
чл.78 ЗС. При недвижими вещи се прилага чл.88, ал.2 ЗЗД: „Развалянето на договори, които подлежат на
вписване, не засяга правата, придобити от трети лица преди вписване на исковата молба.” За да се запази
предимството ан вписаната искова молба, решението с което се уважава иска трябва да се впише в
шестмесечен срок от влизането му в сила. Ако третото лице е придобило преди вписването сделката може да
се атакува по чл.135 ЗЗД. Ако третото лице запази придобитите права, кредирът може да иска от длъжника
полученото насреща.

ВЪПРОС 33. ВРЕДАТА – ПОНЯТИЕ. ИМУЩЕСТВЕНИ И НЕИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ. ПРЕТЪРПЯНА

ЗАГУБА И ПРОПУСНАТА ПОЛЗА. ПОПРАВЯНЕ НА ВРЕДИТЕ. ОСОБЕНОСТИ ПРИ ПОПРАВЯНЕ НА
ВРЕДИТЕ ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ПАРИЧНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ.
Тези възможности, които разгледахме не са насочени само към обезщетяване на кредитора, а и към
това той да получи реално, макар и късно изпълнение, да му се намали цената, да му се поправи вещта и т.н.
Отговорността за вреди е свързана с обезщетяването, с поправянето на вредите, които са причинени от
неизпълнението (деликт).

ВРЕДАТА ­ ПОНЯТИЕ

Вредата най­общо казано е това зло, което неизпълнението оставя в очакванията на кредитора.
Изпълнението на задължението, престацията беше една полезна за кредитора промяна, която му е
обещана от длъжника. тази промяна е полезна за кредитора и затова той е сключил договора, по силата на
който длъжникът се ангажира да причини тази промяна, доколкото кредиторът не може сам да я причини или
не иска. Дължимата промяна обхваща легитимният кредиторов интерес. Той е задоволен когато тази промяна
настъпи и обещаният резултат се реализира. Легитимният кредиторов интерес не е самоцел, той слага
началото на нови промени, които са полезни за кредитора и който той желае да осъществи (пълният интерес
на желаещия да му се поправи пишещата машина е той да стане велик писател).

стр. 128
 Когато дължимият резултат не настъпи, не е настъпила една желана от кредитора промяна,
задоволен е легитимният кредиторов интерес, но заедно с това липсата на тази промяна пречи да настъпят
по­далечните промени, които обуславят целия интерес на кредитора ­ състоянието, с оглед на което той е
кал да се изпълни спрямо него. Интерес ­ inter res ­ разстоянието, разликата между положението на
едитора, такова каквото е сега и такова, каквото би било, ако беше изпълнено задължението. До тук стига
зитивния интерес.
Нещата, които причинява неизпълнението са вредите на кредитора.
Свързването на понятието "вреда" с "неизпълнение", с деликта, с противоправния резултат
понякога ни пречи да видим вредата в нейния истински смисъл. Оттук и маса заблуждаващи
формулировки: "нарушените права", "нарушени лични права" и т.н. Но вреди може да се претърпят и
без да има правонарушение, и без да има неизпълнение или деликт. Вредите не се състоят в самите
нарушени права, а в последицата на едно правонарушение, което може да се състои в нарушаване на
права. При неизпълнение на договора всъщност остава неудовлетворена претенцията на кредитора и
това е едно нарушаване на неговото вземане. От нарушеното вземане (право) на кредитора следват
останалите вреди. При деликта също обикновено се нарушава субективно право, при това в повечето
случаи абсолютно право: някой, блъскайки ме на светофара е нарушил моето право на телесна
неприкосновеност, счупил ми е крака, аз страдам, лежа в болница, не мога да работя и получавам
пари и т.н., танцувам, карам ски. Така че вредата е някаква негативна последица, а не самото
нарушаване на права. Това ясно се вижда в хипотезите, в които имаме нарушаване на права, но
нямаме вреда: напр. някой ми е откраднал велосипеда, който аз и без това не ползвам през ноември и
полицията го е намерила и върнала през януари. На велосипеда нищо му няма, но моето право е
нарушено и вещта ми е била отнета, правото ми на собственост е нарушено, но аз не съм претърпял
никакви вреди ­ няма ги последиците от това.
От друга страна се вижда, че вреди могат да се претърпят и без да е налице правонарушение ­
напр. съседът ми има къща, която аз почиствам за пари. Ако някой ме блъсне с кола и аз не съм в
състояние да почиствам къщата и получавам парите ­ това е вреда, която се дължи на
правонарушението. но аз бих могъл да не получавам тези пари и защото напр. е умрял съседа или е
заминал, като е заключил къщата. В този случай това ще създаде за мен една неблагоприятна
последица, но тя няма да се дължи на някакво правонарушение. В този смисъл вредите са някакво
зло, което ни сполетява, но връзката му с правонарушението е доколкото се обезщетяват тези вреди,
които са последица от едно правонарушение.
Вредите, настъпили случайно (напр. от земетресение) могат да се обезщетяват, но от
застрахователя, както и болките и страданията, психическите неудобства, които наричаме
неимуществени вреди. Ако някой умре ние страдаме и бихме казали, че претърпяваме вреди, които не
отнасяме обаче в ничия тежест, защото е умрял от естествена смърт. Когато близкият ни е умрял при
злополука смъртта представлява противоправен резултат, а не състояние и ние ще можем да искаме
обезщетение на тези вреди.
Вредите сами за себе си не се определят с нарушението на права. Самото понятие за вреда не
включва по необходимост правонарушението. Но тъй като се занимаваме с вредите, които се
обезщетяват по гражданското право, вредите, за които се носи отговорност, за да се носи
отговорност те трябва да бъдат свързани с нарушение на права и с противоправни действия и
резултати.
Вредата е всяка неблагоприятна последица на едно правонарушение, на едно договорно
неизпълнение или на един деликт, това зло, което кредитора респективно. увреденият от деликта,
пострадалия претърпява. Целта на отговорността за вреди е да освободи кредитора от тези вреди и
те да бъдат поправени по някакъв начин. Вреди ще се окажат и тези, които не са последица от едно
правонарушение, но тях няма да обезщетяваме и затова те не ни интересуват.

Поведение. Противоправен резултат (деликвент, неизпълнил, длъжник)

Вредите (последицата)
Правонарушение. Неизпълнение на договор. Деликт

И от закона ясно се вижда, че не неизпълнението, а вредата е последицата:

Чл.82 Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка
и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на
задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и
непосредствени вреди.

129 стр.
 Чл.51 Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или
увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.
Получава се просто смешение (езиково), защото казваме, че вредите са последица на
увреждането.
Деликтът всъщност е причината на деликта, а самият той е едно правонарушение, така както
неизпълнението е причина на вредите.

ВИДОВЕ ВРЕДИ

1. Имуществени ­ разликата в имущественото състояние на кредитора (увредения), такова

каквото е сега и такова, каквото би било, ако не беше непозволеното увреждане, неизпълнението.
Всъщност това е една загуба на имуществени ценности (при блъскането с кола, ми е скъсан
панталонът, трябва да се лекувам, получавам обезщетение, което е по­малко по размер от трудовото
ми възнаграждение, не мога да работя частно и губя нов приход, разходите, които трябва да направя
са по­големи).
2. Неимуществени ­ дълго оспорвани и отричани. ГК на РСФСР приема, че не може да се
дължи обезщетение за неимуществени вреди, защото това е неморално, защото това, което
представляват неимуществените вреди всъщност не може да се възмезди в пари. Донякъде това е
така. Някои автори казват, че неимуществените вреди са последица от засягане на неимуществени
блага, напр. от засягане на честта и достойнството. От друга страна честта и достойнството се смятат
за права и се оказва, че неимуществените вреди са последица от засягане на неимуществени права.
Постулирането е до голяма степен неточно, защото и засягането на едни имуществени права би могло
да доведе до неимуществени вреди, макар и рядко. Неимуществената вреда се състои в болките и
страданията, в психическите неудобства, в отрицателните емоции, които ние преживяваме по
повод на едно правонарушение (обида, боли ни след като сме наранени, някой е умрял и ни е
близък). За да можем да говорим за неимуществени вреди трябва да сме изправени пред нещо, в
което има психика ­ оттук като че ли ЮЛ няма как да претъпят неимуществени вреди (дори когато
става дума за търговци, чието добро име е пострадало). От това търговците ще претърпят
имуществени вреди (намаляване на клиентелата) и ще търсим обезщетяването на тези имуществени
вреди, а не на психическото страдание на търговското дружество, каквото то няма да претърпи. На
практика само хората от една известна зрялост могат да претърпяват психически страдания.
Обезщетяване на неимуществените вреди ­ това са неща, които не могат да бъдат оценени в
пари и не могат да бъдат върнати. Но все пак парите са един универсален изразител на стойност и
оттам универсален източник на блага. И единственият начин, по който можем да тушираме едни
отрицателни емоции е да създадем положителни емоции с даването на пари, които като се имат или
харчат, според човешките разбирания ще тушират отрицателните емоции. Ако не можем да дадем
нещо повече все пак справедливо е да се даде поне това (парите), другото е оставяне на
необезщетени последици и психически страдания без никаква помощ. Към това се прибавя и
моралната утеха на възмездието, което ще сполети правонарушителя по линия на наказателното
преследване. Гражданското право обаче поправя вредите с потребителната стойност на
обезщетението ­ парите. В областта на някои обезщетения, напр. за обида или клевета наистина
размерът на обезщетението би трябвало да е символичен.
3. Предвидими
4. Непредвидими
Това деление касае един конкретен случай на договорна отговорност.
5. Преки
6. Косвени
7. Позитивни
8. Негативни
По­точно е да се говори за позитивен и негативен интерес. Така че можем да говорим за вреди,
които са последица от нарушаването на негативния интерес и съответно между тях би се явила
някаква, макар и не много ясна разлика. Но насочеността на обезщетението ще бъде действително
различна.
Негативни вреди ­ вредите, последица от нарушен негативен интерес.

стр. 130
 СЪСТАВНИ ЧАСТИ НА ВРЕДАТА

Смята се, че вредите (главно имуществените) могат да се разделят на:

1. Претърпяна загуба (damnum emergens)
2. Пропусната полза (lucrum cessans)
Претърпяната загуба ­ това, което пряко е сполетяло кредитора (скъсан панталон, счупена
вещ, съборената ми къща).
Пропуснатата полза ­ неполучаването на едно ново състояние, което щеше да се получи в
имуществото ми, ако не беше неизпълнението, деликта. Защото вещта, която вие ми продавате не е
предназначена винаги да я ползвам аз и ако я препродам ще получа един нов приход, който не съм
получил, защото вие не сте ми я доставили и това за мен е една пропусната полза. Поради деликта по
същия начин не съм успял да сключа сделка, да изпълня концерт също ще е пропусната полза.
Разликите:
­ претърпяната загуба подлежи на едно пряко изчисление, защото се вижда какво се е
счупило ­ то може да бъде оценено, с експертиза и т.н.;
­ пропусната полза ­ винаги се работи с една вероятност. Това, което искаме да ни се
обезщети не е станало поради неизпълнението или деликта ­ за да се стигне до обезщетяването на
тези вреди трябва да се установи техния размер с една значителна степен на вероятност до
получаването на евентуален приход, който се явява сега в качеството на пропусната полза.
Традицията свързва двете съставни части на вредата само с имуществените вреди. Смята се, че
има само претърпяна имуществена вреда и пропусната печалба.
Законът никъде не е казал, че именно имуществените вреди се делят на претърпяна загуба и
пропусната полза, а се говори в чл.82 ЗЗД за обезщетението. Ползата е нещо по­широко от печалбата,
а загубата от нищо не следва да е само имуществена. Следователно е възможно да мислим, че и
неимуществената вреда би могла да се разгледа в тези две части: в смисъл на претърпени вече
психически страдания и негативни емоции (претърпяна неимуществена загуба), както биха могли да се
конструират и неосъществени удоволствия (пропуснати положителни емоции) ­ пропусната полза.
Логически това е възможно. Факт е, че традицията не го прави. Пропуснатото удоволствие логически
обаче може да се разглежда като една релевантна вреда, защото между другото пропуснатото
удоволствие, освен че ни помага да имаме едно ново психическо състояние, а оттам и нова
работоспособност и т.н. може да се окаже и една налична отрицателна емоция (ядосвам се от това, че
съм пропуснал нещо и след известно време ми става лошо).
Вл. Петров. "Обезщетение за неимуществени вреди..."
В Америка не се притесняват от това да дават обезщетение за неосъществено удоволствие ­ а
това ще бъде от съществено значение при договорите, чийто смисъл за клиента е именно
получаването на удоволствие. У нас тъй като обезщетението се определя по справедливост (а и няма
как иначе да се определи) прагът на тази справедливост е доста нисък поради стандарта ни и
мисленото ни.

ПОПРАВЯНЕ НА ВРЕДИТЕ.

Вредите се поправят чрез обезщетение или чрез обезщетяването им, което общо взето означава
обезвредяване. Целта на обезщетението е да постави кредитора, респ. увреденото лице в
състоянието, в което то би било, ако не беше неизпълнението, деликта.
Би могло да се твърди, че обезщетяването може да стане по два начина:
1. Чрез натурално обезщетение (поправяне в натура) ­ счупената кола да бъде поправена и т.н.
2. Чрез парично обезщетение
Класическата тенденция е да се обезщетява в пари. Видяхме при претенцията за реално
изпълнение, че когато тя е невъзможна задължението се превръща в задължение за вреди и загуби.
А класическият възглед е: просто когато длъжникът не изпълни задължението му се превръща в
задължение за вреди и загуби, т.е. в задължение за обезщетение, в задължение за пари.
Оказва се, че обаче желанието ни да държим непременно на реалното изпълнение е довело и в
областта на обезщетението до някакви нови възгледи. Нашият ЗЗД решава въпроса в полза на
паричното обезщетение:

131 стр.
 Чл.51 Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или
увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.
Ясно е, че ще се плащат пари.
Що се отнася до договорната отговорност за Конов е очевидно, че обезщетението не може да
бъде натурално, тъй като натуралното обезщетение е всъщност реалното изпълнение. Ако се дължи
някаква работа и не е свършена, когато става въпрос за компенсаторно обезщетение (вместо тази
работа) или за мораторно обезщетение то може да бъде само в пари. Въпреки това изглежда под
влияние на BGB в $249 казва, че който дължи обезщетение е длъжен да върне нещата в предишното
им състояние и едва, ако това е невъзможно или много трудно, да се плати обезщетение в пари.
Проф. Кожухаров стига до извода, че и у нас паричното обезщетение не е единствената форма и
може да се мисли, че е по­справедливо да се допусне и натурално обезщетение, т.е. да се поправят
нещата фактически, а не да се платят пари. Конов не отрича една такава принципиална възможност,
но:
­ тя трудно може да се извлече от закона;
­ за договорната отговорност тя е абсолютно безпредметна, защото това е самото реално
изпълнение;
­ това не винаги е удобно за страните ­ няма да ми е по­удобно, ако вместо ми платите пари, с
които аз да си поправя вредите, както намеря за добре, да ви оставя вие да ми търсите майстор да ми
изчуква колата. Но от друга страна пък в някои случаи може да ми се окаже по­удобно, вместо да се
разправям вие да ми поправите колата. По същия начин стоят нещата и за този, който дължи
обезщетението, нему в едни случаи може да е по­удобно да поправи сам вредите, защото напр. той
самият е майстор и това ще му струва по­малко, или пък защото има приятел майстор, а в други случаи
ще му е по­лесно да плати обезщетение. И тъй като нашият закон излиза от идеята за парично
обезщетение и доколкото казаното в BGB е малко пресилена тенденция и в някаква степен
фетишизиране на принципа на реалното изпълнение, Конов е склонен да приеме принципът: от
закона следва, че вредите се обезщетяват като се плащат пари. Но всяко едно задължение може да
бъде изпълнено по съгласие между кредитора и длъжника datio in solutum, по друг начин. И ако
страните се съгласят на това налице е една конвенция между тях и по никакъв начин не следва от
закона.

СТОЙНОСТ НА ВРЕДАТА.

Паричното обезщетение предполага определяне на стойността на вредите. Стойността на

вредите би могла да бъде определена съгласно три възгледа, или бихме могли да говорим за три
вида стойности:
1. Афектационна стойност
2. Обективна стойност
3. Относителна стойност
Афектационна стойност ­ една силно субективна стойност на вредите. Единствената останала
снимка на покойния син. Снимката като предмет струва много малко, но за мен струва много. По
принцип тази стойност не е релевантна за определяне на размера на обезщетението, защото говорим
за обезщетяване на имуществени вреди и особената връзка между вещта и личността на увредения е
чисто субективна, защото за целия свят тази ваза струва колкото струва една ваза, а за мен има
особената стойност. Но част от случаите на афектационен интерес, ако не могат да бъдат обезщетени
като имуществени вреди могат да бъдат съобразени при определяне на едно допълнително
обезщетение за неимуществени вреди по правилата на неимуществените вреди. Напр. ако загубата на
въпросната снимка е невъстановима и ми причинява душевно терзание, което можем да определим
като онези отрицателни емоции, наречени неимуществени вреди и ако това се случва и стигнем до
извода, че е справедливо да обезщетим тези вреди, тогава афектационният интерес по отношение на
вещта ще можем да го съобразим като неимуществена вреда.
Има и още едно изключение, при което работим с нещо подобно на афектационна стойност.
Апостолов: в някои случаи една вещ може да е засегната по такъв начин, че в действителност на нея

стр. 132
нищо да и няма, но от гледна точка на нейния собственик (а тази гледна точка се оказва обективна,
защото и според утвърдените в обществото навици и разбирания това е така) тази вещ вече била
негодна за употреба, макар че нищо и нямало. В тази ситуация този особен, граничещ с афектационен
интерес трябвало да бъде съобразен като една имуществена вреда. Напр. четката за зъби и
стандартните разбирания за употреба на подобни вещи от съседа. Следователно аз ще съм
претърпял вреда в размера на стойността на една четка, при все че тя е в отлично състояние.
Обективна стойност ­ това е пазарната стойност на вредите: сумата, която би струвало
възстановяването на една повредена вещ, ако тя е възстановима, сумата, която би струвало
закупуването на една такава вещ, ако характерът на увреждането е такъв, че говори повече в посока
на замяната на вещта, сумата, която би се получила от продажбата на тази вещ, ако става дума за
стоки и т.н. Тази пазарна стойност е по принцип меродавна за изчисляване на размера на
обезщетението.
Понякога се поставя въпросът коя пазарна стойност да се има предвид, защото на различните
места различните неща струват различно.
Доматите, натоварени в Шумен и тръгнали за Ниш, ако погинат ще ми бъдат платени по
стойността, която имат по борсовите или по продажните цени в мястото на назначението (Ниш). И
това действително е справедливо, както от гледна точка на търговската им стойност, защото яз там
щях да ги продам и реализирам, така и от гледна точка на това, което бихме нарекли багаж ­ ако ми
загубят куфара и аз пристигна някъде без него, там ще трябва да си набавя нещата, които са ми
необходими и откраднати.
В международните конвенции обаче има изключение, съгласно които вредите се изчисляват
съгласно стойността на вещта по време на натоварването й.
Относителна стойност ­ това е всъщност обективната стойност, но във връзка с имуществото
на засегнатия от вредата. Търси се една обективна връзка между останалите компоненти на това
имущество и нещото, което е увредено.
Някога формулата на кондемнацията е гласяла: присъжда се толкова, колкото струва вещта.
След това е станало ясно, че това не напълно обезщетява вредите, защото ако например сте ми
повредили панталона от това е пострадал целия костюм и аз няма да мога да нося целия костюм без
панталон по същия начин; ако сме счупили две чаши от един сервиз за 12 души, останалите 10 не са
сервиз, въпреки че могат да се използват; класическият пример е за един кон от тройка коне ­
заместването му с друг кон във всички случаи разстройва тройката.
Относителната стойност е тази, която имат вредите в имуществото на конкретния длъжник, но
тя е обективна в смисъл, че връзката между нещата не е случайна и субективна (афектационната
стойност).
По същия начин можем да разсъждаваме относно стойността на някои неща в имуществото на
увредения (на кредитора), когато те имат известна доза на изхабяване. В някои случаи изхабяването
ще го преценим, но в други случаи няма да обезщетим кредитора, ако го оставим без възможност със
силата на обезщетението да замести липсващата вещ. Напр. когато унищожите старото си палто от
преди 3 години, вие унищожавате една вещ, чиято обективна, пазарна стойност е сравнително ниска ­
аз не мога да го продам и с получената цена да си купя чисто ново такова. Но ако ние изчислим
обезщетението на базата на стойността на едно такова вехто палто, аз с това обезщетение няма да
мога да заместя старото палто ­ него го няма ­ и аз би следвало да ходя в такъв случай или гол или да
си купя на едно старо палто. Затова в такива случаи понеже за мен, а и обективно това палто, макар и
леко износено има стойността на нормално палто, а не на палто, купено втора ръка от някой боклучар,
би било справедливо да разглеждаме относителната стойност на вредата в размера, който е
необходим, за да се възстанови същото нещо, макар то да е било малко по­овехтяло от това, което
сега трябва да купя. Но ако става въпрос за автомобил това няма да вреди ­ разликата ще се усети.

МОМЕНТ НА ИЗЧИСЛЯВАНЕ НА СТОЙНОСТТА.

И тук са възможни три теории:

1. Момента на настъпването на вредата (Кожухаров)
2. Момента на предявяването на иска
3. Момента на съдебното решение
Като че ли най­адекватно обезщетение ни дава третата теория. Но трябва да си дадем сметка
(защото съдът е длъжен да съобразява всички промени, които са станали през време на процеса), че
този момент на практика не е момента на постановяване на решението, а момента на края на

133 стр.
откритите заседания, моментът в края на устните състезания, на пледоариите на страните. След това
съдът се оттегля да мисли и казва, че ще се произнесе в срок. Но смята се, че нещата са застинали в
момента на устните състезания.
За да получим обаче такова обезщетение трябва да сме го поискали по адекватен начин. Ако се
окаже, че съдът е склонен да присъди повече, защото му се вижда, че вредите имат по­голяма
стойност, но ние не сме изменили иска си и не сме поискали повече, той не може да ни присъди
повече, отколкото сме поискали, защото с това би постановил едно недопустимо решение и би
допуснал plus petitum, което противоречи на диспозитивното начало. Така че, в рамките на предявения
иск бихме могли да съобразим изменението на стойността на вредите. Вижда се, че стойността на
вредите е нещо, което подлежи на доуточняване и на доказване в процеса.
ГПК Чл.130 Когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия
размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо
лице.
На практика по този начин ще бъде определена стойността на вредите.
Що се отнася до неимуществените вреди съдът ще ги определи по справедливост,
съобразявайки се с някои от принципите, за които стана дума.

КОМПЕНСАЦИЯ НА ВРЕДИТЕ

Понякога едно и също деяние причинява различни последици. Заедно с вредите, със загубата,
която нанася, деянието води и до спестяване на някакви разходи и до придобиване на нещо
странично. И понеже се присъжда не вещта (колкото струва), а интереса, разликата между нещата ще
трябва да съобразим, определяйки обезщетението това, което кредиторът на отговорността
(увредения; неудовлетворения от договора кредитор) е спестил или придобил като странична
последица. Трябва обаче между тази последица и вредите да има пряка причинна връзка. Напр. този,
чиито кон сме убили, вече няма кон, който ние трябва да платим, но му е останала една конска кожа и,
ако тя може да се използва за нещо, ще трябва да приспаднем от обезщетението тази облага, която
кредиторът е получил. Оттук се препраща към компенсация на вредите с ползите (compensatio lucri
cum damino).

ОСОБЕНОСТИ ПРИ ПОПРАВЯНЕТО НА ВРЕДИТЕ ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНО

ЗАДЪЛЖЕНИЕ

Когато не се изпълни едно парично задължение, единствената форма на неизпълнение е

забавата, защото изпълнението е винаги възможно, защото пари винаги ще има. Дори и при частично
плащане, ако кредиторът го приеме: дължа ви 10 лв. и ви престирам само 5 лв., аз оставам в забава за
останалите 5 лв..
Как да определим обезщетението за забава, след като тя е единствената мислима логически
форма при неизпълнение на паричните задължения?
Ако кредиторът не е получил дължимата сума в момента, защото е налице забавата той би
могъл да претърпи две групи вреди:
­ загуба, защото му трябват пари и недостигът поради неплащането на неговия длъжник ще
трябва да компенсира като вземе пари назаем, взимайки назаем ще трябва да плати лихва. Т.е.
неговата пряка загуба ще бъде лихвата, която плаща, за да си набави липсващата му поради
неизпълнението сума. Ако такава сума не му липсва, т.е. няма недостиг на пари, а сумата, която би
получил от длъжника би инвестирал някъде. Когато човек инвестира, го прави, за да получи пари и
най­сигурно инвестира в депозити, защото всички останали инвестиции могат и да дадат, но могат и
да не дадат дивиденти ­ парите, които не сте получили и затова не сте сложили в банка, за да
получите оттам лихва, за това, че стоят там. Лихвата, която бихте получили, ако бяхте вложили парите
на влог ще се яви като една пропусната полза. Оттук и идеята, че неизпълнението на едно парично
задължение винаги дава вреди, които можем донякъде предварително (текущо) да определим като
процент от самата сума. При това вероятността от настъпване на тези или онези вреди е толкова
сигурна, че не е нужно да ги доказваме. Оттук и положението, че при неизпълнение на парични
задължения:
Чл.86 При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по­висок размер
кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила.

стр. 134
 Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет.
"...от деня на забавата..." без да е необходимо кредиторът да доказва каквито и да било вреди.
Основният лихвен процент е плаващ, увеличаваме го с 10 пункта. Идеята е, че около основния
лихвен процент въобще се върти цената на парите. Когато теглите кредит, за да попълните
недостига, причинен от неизпълнението на вашия длъжник, ще платите лихва, която е във някаква
връзка с този основен лихвен процент. Когато инвестирате парите си също ще получите лихва, която
е в някаква връзка с този лихвен процент. Днес фиксирането на лихвата не е удачно.
"За действително претърпени вреди в по­висок размер кредиторът може да иска обезщетение
съобразно общите правила." т.е. кредиторът доказвайки размерът на вредите, търсейки
обезщетение, все едно, че задължението не е парично. това ще бъдат някакви много специални
вреди, които са различни от общоприетите и предполагаемите. За съжаление в повечето случаи ще се
окаже, че това са косвени вреди. Така че те едва ли ще подлежат на обезщетение. Така или иначе
обаче възможността да се претендира това е открита и, ако вие успеете да установите, че сте
претърпели такива вреди и те са в причинна връзка с неизпълнението, а не са косвени, ще получите
осъждане за разликата: ако в абсолютна стойност законната мораторна лихва е напр. 10 единици
(лева), изчислена за това време на забавата и вие претендирате, че сте претърпели специални вреди
в размер на 15 лева, ще ви бъдат присъдени плюс лихвата само 5 лв., т.е. повечето вреди, които сте
претърпели над размера на законната лихва. Но съществуването на това обезщетение ни показва, че
ние бихме могли да го заместим с една предварително уговорена неустойка, която ще ни освободи от
необходимостта да доказваме тези специални вреди, а за времето, за което сме уговорили
неустойката (напр. по 1% на ден, но не повече от 20%) ще се начислява тази неустойка без лихвата, а
когато изтече този срок главницата плюс неустойката ще ни дадат сумата, за която длъжника и в
забава и върху тази сума ще започне да се начислява до окончателното изпълнение ­ законната
мораторна лихва.

Марков!!!

I. ВРЕДИ
1. Понятие и отганичения
а. Вредите са неблагоприятните последици за правата и интересите на кредитора от
неизпълнението на задължение по облигационно отношение или по общото правило „да не се вреди”.
Вредите представляват всяко отрицателно изменение в материална или духовната сфера на едно
лице, при което състоянието й се влошава. Вредите са основание и граница при определяне на
отговорността, но не са предпоставка за неустойката и задатъка. Неустойка се дължи независимо от
вредите.

в. Вредите в облигационното право представляват нещо различно от щетата в екологичното

право, наказателното и финансовто право. В морското и застрахователното право, в ЗДвП, ЗУТ, ЗОП
и др понятията щета и вреда са еднозначни. Вредите, като нежелано засягане на имуществото, се
различават от разноските, които са доброволно жертване.

2. Имуществени вреди
2.1 Понятие
Имуществените вреди представляват разликата между имуществото на кредитора след
увреждането и това, което би имал, ако вредносното действие не е настъпило. Имуществените вреди
са оценими в пари, като видът на засегнатото благо не е определящ. Без значение е евентуалното
увеличение на имуществото на причинителя на вредата.

2.2 Претърпени загуби и пропуснати ползи

а. Претърпени загуби – damnum emergens. Загубите са последици от засягане на налични

блага. Влошаването на имущественото състояние може да се изразява и в изпълнението на
задължения към трети лица.

б. Пропуснати ползи – lucrum cessans. Пропусната полза е неосъществено увеличаване на

имуществото, което не е настъпило, единствено поради неизпълнението. Само в чл.82 ЗЗД при
договорната отговорност се говори за пропуснати ползи, но те се дължат и при деликта. Доказването
135 стр.
им е трудно, защото се основава на прогноза. Необходима е сигурност, достоверност на очакваното
увеличаване, както и правомерност на придобивното основание.

3. Неимуществени вреди
3.1 Понятие

Размерът на вредата в душевната сфера на кредитора не може да бъде определен, но

обезщетението – да, по справедливост. Засегнатото благо може да бъде защите като нимуществено
право на личността или незащитено като предмет на субективно право. Няма общоприето изискване за
продължителност и интензивност на увреждането. Не е нужно страданията да бъдат осъзнати (напр.
дете губи родител), при ЮЛ невъзможността за преживяване се сочи като пречка. Обезщетението
има компенсаторна функция. Вредата не може да бъде остранена в натура.

3.2 Обезщетяване при договорна отговорност

а. Съдебната практика е последователна в отричането на възможността за обезщетяване,

докато доктрината категорично е за обезщетяването. Аргументите, изтъквани в съдебната практика
са систематичното място на чл.52 ЗЗД в нормативната уредба и липса на текст в раздела за
неизпълнението. В чл.82 ЗЗД се говори само за претърпени загуби и пропуснати ползи т.е. само за
имуществени вреди. Член 52 ЗЗД е изключение и не може да си приложи разширително или по
аналогия.

б. Според съдебната практика юридическите лица не могат да претърпят неимуществени вреди.

Но юридически лица могат да търсят неимуществени вреди от кредитора, подал неоснователна молба
за откриване на производство по несъстоятелност – чл.631а ТЗ.

4. Вреди от нарушен позитивен и негативен интерес

При договорната отговорност различаваме вреди от нарушен позитивен и от нарушен негативен
интерес. При деликтите нарушеният интерес е винаги негативен. Позитивният интерес е интересът от
неосъществяването на очакваната и дължима промяна в обективната действителност, чиято липса се
компенсира от отговорността – от неизпълнението на договора. Негативният интерес е този,
предизвикан от нежелана промяна в действителността (напр. отпадането на договора поради
недействителност).

5. Косвено увреждане
Съдебната практика приема, че при смърт на физическо лице страдат неговите близки (а защо
не и при телесно увреждане). Не е нужно вината на дееца да обхваща и косвените вреди. Съдебната
практика ограничава кръга от косвено засегнати лица, които да бъдат обезщетени – наличие на
семейноправна връзка, право на издръжка.

6. Прихващане на вредите с ползите

Неизпълнението причинява на кредитора както вреди, така и ползи (напр. застраховка,
останали части от унищожена вещ). Стойността на ползата се приспада. Обезщетение се дължи само
ако вредите надхвърлят ползите. Ползата трябва да отговаря на целта на обезщетението (напр. да не
се приспада сума, получена по лична застраховка). Компенсирането на вредите с ползите не трябва
да противоречи на добрите нрави. Длъжникът трябва да поиска приспадането и да докаже ползите.

II. ПОПРАВЯНЕ НА ВРЕДИТЕ

1. Понятие
а. Поправянето на вредите означава отстраняване на неблагоприятните последици, тяхното
компенсиране. Поправянето на вредите е основната цел на гражданската отговорност. Поправянето
може да бъде натурално и парично.
стр. 136
 б. Принципите, които намират приложение при поправянето на вредите са:
§ Принципът на интегралното обезщетение (покрива всички релевантни вреди);
§ Поправянето е независимо от това, дали причинителят на вредите е извлякал полза;
§ Недопустимост на неоснователното обогатяване на увредения от обезщетението.

2. Натурално поправяне
2.1 Същност
Натуралното поправяне представлява възстановяване на положението чрез предоставяне на
идентични със засегнатите блага или ефективно отстраняване на повредите (ако е възможно.

2.2 При договорната отговорност

Поправянето при договорната отговорност има значение при неизпълнение на задължение за

бездействие и се състои в премахване на резултата от извършеното в нарушение на договора. Когато
задължението е да не се върши нещо, кредиторът може да иска да му се разреши да премахне за
сметка на длъжника това, което е било направено в нарушение на задължението – чл.80, ал.2 ЗЗД.
Кредиторът има възможност да избира начина на поправяне – в натура или парично; от длъжника
или сам, за сметка на длъжника. В последната хипотеза се доближаваме до паричното обезщетение,
но всъщност се плащат разноските за натурално поправяне, а не оценената стойност на вредата.

2.2 При деликтната отговорност

Поправянето при деликтна отговорност не е предвидено изрично. Уредбата предвижда само
паричното поправяне – чл.51, ал.1 ЗЗД. Правилото има диспозитивен характер. Извън случаите, в
които паричното поправяне е единствената възможност, кредиторът може да прецени, че
поправянето в натура съответства на интереса му и да го наложи на длъжника. Но съдът може да
откаже тази защита, ако за поправянето в натура са нужни несъразмерни разноски.

3. Парично обезщетение

3.1 Същност
Паричното обезщетение представлява задължение за плащане на определена сума, с която
увреденото лице да може да възстанови или замести засегнатото благо с друго. При имуществените
вреди паричното обезщетяване се изразява в разликата в стойността на имуществото (реалната и
тази, която би имало без увреждането), след като се компенсират вредите с ползите.

3.2 Определяне на обезщетението

Паричното обезщетение се оценява по пазарната цена (обща и абстрактна) само в предвидени в
закона случаи. Преобладаващото мнение в доктрината е, че размерът на обезщетение се определя от
конкретното значение на засегнатото благо – с оглед на специфичните нужди, предназначение и
функции, които е имало за стопанската сфера на увредения – т.нар. обща имуществена вреда.
Моментът към който се определя стойността е постановяването на съдебното решение.

Когато увреждането е свръзано с установеното трайно състояние и е очевидно, че размерът на

вредата ще расте занапред във времето (напр. от пропуснато трудово възнаграждение) се определят
периодични плащания.

3.3 Обезщетение за неимуществени вреди

Неимуществените вреди не се поправят, а сумата може да послужи на увредения, за да си
набави други блага. Критерии за определяне на размера „по справедливост” са характера и
интензивността на увреждането; продължителност (включително и очакваната), застрахователните
обезщетения.

4. Мораторна лихва (чл.86 ЗЗД)

137 стр.
 Чл. 86. (1) При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер
на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпени вреди в по­висок размер
кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила.
(2) Размерът на законната лихва се определя от Министерския съвет.

4.1 Понятие
а. Мораторната лихва представлява особено обезщетение, което се дължи при всички парични
задължения, независимо от основанието и валутата. Неизпълнението е винаги забавено. За разлика
от неустойката размерът на мораторната лихва се определя от закона и не може да се намалява
поради незначителност на вредите. Размерът на законната лихва върху просрочени задължения в
левове и във валута е 10 пункта над основния лихвен процент за задълженията в лева, а за
задълженията във валута – тримесечния LIBOR.

б. Мораторната лихва се начислява от деня на забавата. Тя трябва да бъде поискана – не се

присъжда служебно. Прибавянето на изтекли след предявяване на иска лихви не се счита за
увеличение на иска.

в. Според съдебната практика правилото на чл.86 ЗЗД е императивно, установено в защита на

длъжника. Според проф. А. Калайджиев и част от практиката правилото е диспозитивно. Интересът
на длъжника е частен. При негово съгласие правилото може да се дерогира. След като размерът на
възнаградителната договорна лихва се определя свободно, не е логично да се запази ограничеността
на мораторната. Разликата до по­големите вреди може да се търси според чл.86 ЗЗД, значи може да
се уговори и неустойка за тях, а граници на неустойката няма (освен да не противоречи на добрите
нрави). При потребителския кредит законната лихва е максималното обезщетение – чл.19 ЗПК.

ВЪПРОС 34. ДОГОВОРНА И ДЕЛИКТНА ОТГОВОРНОСТ. КУМУЛАЦИЯ И КОНКУРЕНЦИЯ.

1. Отговорност за вреди (гражданска отговорност)
1.1 Понятие и характеристика

Отговорността в гражданското право се изразява в пораждане на задължение за отговорното

лице да поправи причинените другиму вреди. Фунцкиите на гражданската отговорност са
обезщетителна, стимулираща, наказателна (по изключение). Отговорността има санкционен характер
– задължението възниква въпреки волята на отговорното лице.

1.2 Фактически състав на правонарушението в ГП

а. Поведение – действие или бездействие (доц. Тр. Конов различава противоправно поведение
и противоправно състояние – напр. по чл.50 ЗЗД);

б. Противоправност – основният елемент на фактическия състав. Като изходна позиция може

да приемем, че противоправността е състояние на нарушеност на диспозицията на гражданскоправна
норма. Противоправността представлява, по­конкретно, нарушаване на субективни граждански права
и задължения или на блага, които са техен обект. При деликтната отговорност се засягат блага, обект
на абсолютни права, при договорната – неудовлетворяване на относително право, вземане. Може да
бъде засегнато и незащитено като право благо (напр. владението).

в. Вреда – според доц. Тр. Конов не е елемент на правонарушението, а негова последица.

г. Причинна връзка – съществуват две връзки, които се установяват кумулативно; между

поведението и резултата (предпоставка на отговорността) и между резултата и вредата (граница на
отговорността).

д. Вина – субективното основание на отговорността. Вината е единно понятие в правото. Тя е

юридически факт – душевно състояние и представлява психическото отношение на човека към
неговото противоправно поведение. Формите на вина са същите като в наказателното право – пряк и

стр. 138
евентуален умисъл, съзнавана и несъзнавана непредпразливост. Вината се презумира в
гражданското право – чл.45, ал.2 и чл.81 ЗЗД.

Способността да се носи отговорност за собствените постъпки е различна от наказателното

право. При договорите е без оглед на възрастта и дееспособността, а при деликтите се основава на
конкретна преценка. При юридическите лица липсва собствена воля, но те отговарят за вината на
работниците и служителите си.

1.3 Видове и форми на гражданската отговорност

а. Договорна и деликтна (извъндоговорна). Договорната отговорност е за вреди, причинени от
неизпълнение на предшестващо облигационно отношение, а втората от друг фактически състав.

б. Отговорността може да бъде виновна и безвиновна, за собствени и чужди действия, за

нарушен позитивен и негативен интерес, за действия и бездействия. Формите се свръзват с
различните последици. Различават се обща отговорност (за обезщетение) и специални форми, които
може да са установени в закона или договора.

2. Договорна и деликтна отговорност

2.1 Фактически състав
­ Поведението при договорната отговорност е по често за бездействия, а при деликтната за
действие.
­ Вредата не е задължителен елемент при договорната, а неимуществените вреди на
договорно основание не се обезщетяват според ВКС.
­ Причинната връзка при договорната отговорност е усложнена (деяние – неизпълнение –
вреда). Като граница при договорната отговорност вредата се съчетава с предвидимостта. При
съпричиняване от кредитора отговорността може да отпадне.
­ При деликтната отговорност се засягат блага – обект на абсолютни права, а при
договорната на относителни.
­ Във връзка с вината при договорната отговорност невменяемият по принцип отговаря,
умисълът се санкционира по­тежко (чл.82 ЗЗД). Според ВКС отговорността на ЮЛ се свежда до
неизпълнение на договор.
­ Договорната отговорност може да бъде ограничавана, като се договарят различни
предпоставки и последици. При деликтната отговорност едностранното съгласие на пострадалия
изключва противоправността.

2.2 Последици при договорната и деликтната отговорност

Деликтната отговорност е по­тежка за длъжника.

а. В материалноправния режим при деликтната отговорност има предвидена отговорност без

вина и за чужди действия, солидарността е установена в закона (чл.53 ЗЗД). Деликвентът изпада в
забава веднага, щим е установен. Давността при деликта е винаги пет години. Задължението от
деликт обикновено е парично и не е с оглед на личността. Вземането от деликт не е обезпечено
поначало. За прихващане с вземане от деликт е необходимо съгласие на кредитора.

в. В процесуалния режим при договорната отговорност е възможно рекламационно

производство. Иск за вреди от деликт може да се предяви в наказателното производство. Местната
подсъдност при деликт е по избор на кредитора. За вземания от деликт несеквестируемостта е
ограничена.

2.3 Кумулация и конкуренция

Според проф. А. Калайджиев и доц. Тр. Конов фактическите състави на договорната и
деликтната отговорност се изключват и не се конкурират. Това следва от засягането на различен
интерес – позитивен и негативен. Деликтната отговорност възниква само ако между страните няма
облигационно отношение.

139 стр.
ВЪПРОС 35 – ГРАНИЦИ НА ГРАЖДАНСКАТА ОТГОВОРНОСТ. КАУЗАЛНОСТ НА ВРЕДИТЕ.
ПРЕКИ И КОСВЕНИ ВРЕДИ. ПРЕДВИДИМИ И НЕПРЕДВИДИМИ ВРЕДИ. КОМПЕНСАЦИЯ НА
ВИНИ.

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ГРАЖДАНСКАТА ОТГОВОРНОСТ?

Това е едно задължение, едно правоотношение. Гражданската отговорност е

правоотношението, чието съдържание е задължението да се поправят вредите, причинени от едно
правонарушение.
Съответно гражданската отговорност е правото на увреденото лице да иска поправянето на
тези вреди ­ това, което разгледахме като поправяне на вредите, като обезщетение е съдържанието
на гражданската отговорност: правните последици, които настъпват, когато е налице един
противоправен резултат, едно противоправно състояние, причинено от поведението на едно лице
(правонарушение) и това правонарушение причинява вредите. Когато това е налице за извършилия
нарушението, за отговорния за противоправния резултат възниква задължението да поправи тези
вреди, да плати обезщетение и в това обезщетение, схванато като правоотношение се състои
гражданската отговорност.
Можем да говорим за гражданската отговорност като институт: нормите, които уреждат
гражданската отговорност като правоотношение.

ОСНОВАНИЕ

Основанието на гражданската отговорност е извършеното правонарушение. Фактическият

състав на правонарушението е източникът на гражданската отговорност, самото правонарушение е
източник на гражданската отговорност като задължение за обезщетяване на вредите.
Можем обаче да говорим за:
1. Обективно основание на отговорността ­ то извършеното правонарушение
2. Субективното основание на отговорността ­ то е вината, психическото отношение към
резултата, а в ГП ­ следването на някакво противоправно поведение.
Когато обаче стигнем до невиновната невъзможност, до отговорността при случайно събитие,
ако се питаме за основанието от субективна страна ще се окаже, че това е единствено поемането на
риска, свободния избор на поведение: решил съм, че мога да имам кола и да карам същата и макар да
съм причинил катастрофата без да съм нарушил правилата ще нося отговорност по правилата за
вреди от вещи. В този смисъл аз съм поел риска въз основа на една свободна преценка, на една
съзнателна дейност ­ собственото си поведение.
С други думи вината тук ще бъде следната граница: има неща, които са опасни и затова са
забранени или са поставени в някакви рамки (да се кара с ограничена скорост, да се спазват
правилата за движението) ­ когато действаме в тези рамки, без да сме ги превишили ние действаме
правомерно, но все пак причинявайки един нежелан резултат (увреждането, блъскането на
пешеходеца) ще трябва да обезщетим неговите последици: вредите, т.е. ще носим гражданска
отговорност. При това: без вина. Когато караме извън правилата и причиним същия този резултат ние
пак ще носим същата тази отговорност, само че заради неправилното ни поведение, заради това, че
сме нарушили правилата (виновна отговорност).
В зависимост от фактическия състав на отговорността традиционно отговорността се разделя
на два вида:
1. Договорна
2. Деликтна
И в д вата случая съдържанието на отговорността е все поправянето на вредите, но договорна
ще бъде тази отговорност, по силата на която сме длъжни да поправим вредите, причинени от
неизпълнението на едно предшестващо облигационно отношение, от неосъществяването на един
резултат, който се дължи. И обезщетението ще трябва да замести липсващата промяна, да постави
кредитора в положението, което би съществувало, ако задължението беше изпълнено. Така е и при
някои извъндоговорни източници, които създават относително задължение ­ гестията.
В този смисъл делението договорна ­ деликтна е относително.

стр. 140
 Определящ е момента, че в единия случай съществува една правна връзка, по силата на която
някой дължи един резултат и когато този резултат не настъпи е налице неизпълнение и оттам
отговорността за това неизпълнение ще бъде договорна.
Деликтна или извъндоговорна е отговорността за поправяне на вредите причинени от едно
правонарушение, което не се състои в неизпълнението на едно относително задължение.
В какво точно се състои основанието е малко спорно. Смята се, че основанието на деликтната
отговорност включва елементите: действие, противоправност, вина, причинна връзка и вреда.
Правени са опити това двойно деление на отговорността да бъде обогатено с някаква sui generis
отговорност ­ в областта на отговорността за преддоговорна вина най­вече. Оказва се, че такава
особена отговорност няма как точно да се дефинира. Вярно е, че тя не е деликтна по чл.45 и сл. ЗЗД,
но е вярно също така, че е извъндоговорна. Отсъствието на трети вид бихме могли да си обясним по
друг начин: може да се окаже, че различието между договорната и деликтната отговорност е по
някакъв начин обусловено от интереса, който се засяга, а не само от това, че в единия случай има, а в
другия ­ няма договор. При договорната отговорност всъщност не е налице едно положително
събитие, което беше интересно за кредитора, липсва дължимата промяна и този интерес на
кредитора определихме като позитивен: да го поставим в положението, което би съществувало, ако
промяната беше причинена и настъпила ­ това е целта на договорната отговорност, това е целта на
обезщетението на договорно основание. При деликта виждаме, че самото правонарушение има като
елемент един резултат, който е нещо ново, една промяна, която е нежелана за увредения. Тъй като
той е претърпял увреждането не са настъпили нови хубави неща, а напротив: от деликта са
възникнали нови, лоши неща. Този интерес от липсата на промяната можем да определим като
негативен. Оказва се, че деликтната отговорност ще е насочена към обезщетяване на негативния
интерес (в смисъл, че отрича съществуването на тези нежелани промени ­ искам да ме поставите в
положение такова, каквото щеше да бъде, ако не беше промяната, деликта). И понеже двете неща се
оказват по някакъв начин противоположни и можем в тях да видим насочеността на отговорността
допълнително можем да ги използваме като критерий за определяне на вида на гражданската
отговорност.
Деликтната отговорност е призвана да обезщетява вредите от една нежелана промяна, докато
договорната отговорност замества неосъщественото ново, което е било желано.
Извод: деликтът се състои в нежеланата промяна. Това може да се оспорва, но разликата
между двете отговорности в смисъл на това, какво обезщетение по размер се заплаща, кои вреди се
обезщетяват е съществена с оглед интереса на кредитора, на увредения. Оттук и големият проблем
за кумулацията и конкуренцията между тези две отговорности.
Има някои гранични случаи все пак, в които като че се колебаем дали това е така. Така напр.
има деликти чрез бездействие: учителят по физкултура не си гледа достатъчно добре работата при
изпълнението на скок през две медицински топки ­ ученикът получава някакви увреждания ­ деликтно
е отговорен учителя за това, че бил бездействал. Може ли бездействието да е тази промяна, която
обявяваме за деликт. Обратно: имаме и договорни задължения за бездействие и можем да се
запитаме може ли да разглеждаме несвиренето на длъжника като едно ново нещо, като промяна,
която задоволява позитивния ни интерес. Комисивен деликт е възможен само тогава, когато имаме
извъндоговорно задължение за действие ­ едно задължение за действие, което не е между страните
по едни договор, защото учителят и ученикът не са помежду кредитор и длъжник по един договор ­
учителят е длъжен да действа по някакъв начин от гледна точка на трудовата си функция, от гледна
точка на това, че му е възложено да върши това, но не е длъжен към ученика по договор. И въпреки
това неговото бездействие е правно релевантно, то е противоправно само при наличие на
задължение за действие. В този смисъл можем да очакваме и е нормално учителят да действа в този
случай, нормално е спасителят на плажа да спасява удавниците, регулировчикът да регулира
движението защото тези неща се дължат не на тясно правно, договорно основание ­ затова и
очакваме, че те ще ги извършат. И когато това, което очакваме да стане, което е нормалният фон на
действителността (стрелочникът вдига стрелките) не стане, неговата липса е една промяна, която
обърква нещата и причинява увреждането. В този смисъл може да се окаже, че и отсъствието на
една очаквана и дължима промяна е промяната, която обърква нещата. Така че при този деликт,
макар и чрез бездействие ще е налице една промяна, която ние искаме да отречем. Обратно: при
договорните задължения за бездействие е вярно, че длъжникът трябва да бездейства, но той трябва
да бездейства в една обстановка, в която е нормално да се очаква, че той може и да действа. Иначе
би било излишно да убеждаваме някого да не свири, да не продава или да не прави нещо, при
положение, че това нещо и без това не се прави. Така че нашият интерес от договора е също един

141 стр.
специален интерес, с който искаме да вкараме някаква промяна в общия фон на действителността (да
не се свири) ­ в този смисъл липсата на поведение (свирня) е за нас едно ново положение ­ наличие на
тишина­и оттам: една промяна, която ние желаем да постигнем чрез договора (отново е налице
позитивен интерес).
Всичко това е от значение с оглед съществуващата разлика в начина, по който се обезщетяват
вредите на деликтно или на договорно основание. Тази разлика съществува веднъж благодарение на
практиката, която отричаше неимуществените вреди при договорна отговорност, втори път: с оглед
границите на гражданската отговорност, вредите, които се обезщетяват.
Налице е проблемът може ли някой, след като има иск на договорно основание да претендира и
деликтно обезщетение, защото то ще му даде повече. Ясно е, че той може би не може да претендира и
двете и оттук въпросът за конкуренцията. Но някои автори казват, че той имал правото на избор в
някои случаи и, че можел да кумулира тези две възможности. Поради разликите в отговорността
въпросът става твърде съществен. Напр. ако ще отговаряме само на договорно основание, тогава
според практиката няма да можем да искаме неимуществени вреди, но ако можем да видим в това
отношение деликт ще можем да претендираме тези неимуществени вреди, плюс разликата в обема на
отговорността, плюс и една разлика в несеквестируемостта на имота, който по отношение на
договорната отговорност на длъжника е несеквестируем, а по отношение на деликтната се оказва, че
е секвестируем.
Доц. Гоцев "Договорна и деликтна отговорност. Сравнение, конкуренция и кумулация"
Доц. Васил Берон
Един от съществуващите възгледи е, че договорната отговорност изключва деликтната, че
деликтната може да съществува само между юридически чужди лица и когато имаме договор между
тях ще важи договора. Все пак стои въпросът не можем ли да претендираме нещо повече на деликтно
основание с оглед на интересите: неимуществените вреди и разликата в размера на обезщетението,
разликата въобще в правилата относно обезщетението.
Ако тръгнем от разликата позитивен ­ негативен интерес и идеята, че деликтната отговорност
обезщетява негативния, а договорната ­ позитивния ще видим, че и при наличие на договор е
възможно едновременното засягане на двата интереса. Напр. при договор за превоз на пътници ­
влакът катастрофира и не пристига във Варна. Нарушен е позитивният интерес на всички пътници,
защото те вместо да бъдат в 6 часа във Варна, от 3 до 12 са в Плевен. Те не са пристигнали във
Варна, което е дължимата им промяна, в резултат на чието неосъществяване са пропуснали ред други
полезни неща. Това положение безспорно ще бъде обезщетено като договорна вреда и ще искаме
пътниците да бъдат поставени в положението, което би съществувало, ако бяха пристигнали
навреме. Но същата тази катастрофа в Плевен част от пътниците е убила, а друга е наранила. Оказва
се, че това не само че не е дължимата промяна, но е едно ново положение, една промяна, която на
свой ред поставя началото на нов причинен ред от промени, на нови вреди, които се състоят в нови
негативно неща (близките на роднините страдат, ранените ги боли и т.н.). Оказва се, че при все, че
имаме договор за превоз имаме и деликт по отношение на вредите, от който ще трябва да приложим
принципите на деликтната отговорност и никой не се съмнява, че на увредените пътници ще им се
плати обезщетение за неимуществени вреди (счупените крака и ръце), докато по силата на
договорната отговорност ще им се платят само имуществените. Така се оказва, че едно и също
основание, една и съща случка едновременно може да увреди и двата интереса, така както би могло
да се получи само едното. Това положение се приема и от практиката, но то е ключ да видим как, за
да решим каква отговорност можем да претендираме е важно да разберем кой интерес е нарушен.
Защото и в други случаи ще се получи такова съчетание и принципът ще можем да приложим спрямо
тях, при все че практиката се колебае или го отрича. Напр. купил съм си вещ с недостатъци, поради
които не мога да я ползвам по начина, по който бих ползвал една изправна вещ. Нарушен е
позитивният ми интерес доколкото не е налице дължимата промяна ­ вещта да функционира
правилно. Това са договорни вреди. Но когато поради тези недостатъци тази вещ причини вреди на
други мои вещи, несвързани с тази вещ, а странични или ме увреди мен лично, тогава тези факти се
оказват една нежелана промяна. Ослепялата жена ­ ВС казва: след като е купила препарата от ЦУМ е
в договорни отношения с ЦУМ. ЦУМ не е виновен за това, че е имало недостатък ­ можете да върнете
дефектната тубичка и да искате нова или да я върнете и да искате да ви върнат парите, или да
искате отбив от цената. Жената не е в други договорни отношения с никой и понеже вредата се
дължи на недостатъка не можем да и платим обезщетение за неимуществени вреди, защото те не се
дължат при договорна отговорност. По­късно ВС застана на друга позиция и каза: ЦУМ може да не
отговаря за това, защото не е виновен за недостатъка и отговаря само в смисъл, че може да се върне

стр. 142
тубичката и т.н., но производителят на тази тубичка е допуснал небрежност, като е пуснал на пазара
опасно нещо и затова отговаря деликтно и директно пред увреденото лице ­ потребителя. С това бе
възприета световно признатата концепция за отговорност за продукцията.
Затова ще се окаже, че от една известна гледна точка идеята, че договорната отговорност не
обезщетява неимуществени вреди може да намери някакво основание ­ защото в повечето случаи
релевантните неимуществени вреди ги възприемаме като последица от нещо лошо станало, от
деликта, който може да се свързан с договора. Това ще бъдат болките и страданията, които
изживяваме заради телесното увреждане, заради опозоряването и т.н. По отношение на позитивния
интерес, чистия интерес от договора, като неимуществени вреди ще се явят само: пропуснатото
удоволствие.

ГРАНИЦИ НА ГРАЖДАНСКАТА ОТГОВОРНОСТ. КОМПЕНСАЦИИ НА ВИНИ

Гражданската отговорност се състоеше в задължението да поправим вредите. Целта на тази

отговорност е единствено да поправи вредите, да върне на увредения засегнатите блага, свободата,
която му е отнета от това, че е станало нещо, което не е трябвало да стане (деликт) или, че не е
станало нещо, което е трябвало да стане ­ едно договорно неизпълнение.
Тази отговорност, която няма никакви наказателни функции и в това отношение не се влия
много от моралния упрек, няма го степенуването от НП на смекчаващи и утежняващи вината
обстоятелства, целта е да се плати това, което ще замести липсващото благо.
От тази гледна точка обезщетението се дължи за вреди. Вредите са граница на обезщетението,
на гражданската отговорност и, ако нямаме вреди, дори да имаме една нежелана промяна (някой е
умрял, но никой не страда за него) ясно е, че няма да се плати обезщетение и няма да има гражданска
отговорност за вреди, доколкото ги няма. Но ние видяхме, че вредите са последица, която се
навързва като верига от факти на неизпълнението, респ. от деликта. И тази верига може да бъде
много дълга. Въпросът за границите на гражданската отговорност е не само това, че тя се простира
само до вредите, всъщност тя по линия на някаква абстрактна икономическа справедливост и
целесъобразност ограничава обезщетението не до всички вреди, които имат по­случайна връзка с
увреждането или неизпълнението, а до някои вреди.

Преките вреди

Чл.51. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от

увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или
увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.
Чл.82. Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са
пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при
пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички
преки и непосредствени вреди.

Кои вреди са преки (непосредствени) и кои косвени?

Понятието "косвени вреди" легално може де се изведе у нас от факта, че говорим за "преки"
такива. Но други законодателства не говорят за преки вреди, а както BGB излизат от идеята, че
нещата трябва да се върнат в предишното им състояние. В този случаи тези правни системи си
помагат с адекватната теория: тези вреди не са адекватни, между тях и увреждането няма причинна
връзка и затова няма да ги обезщетяваме. Там където имаме критерият "преки вреди" работим с този
критерий, който всъщност допълва теорията за необходимото условие (condicio sine qua non). Смята
се, че макар заченки на идеята, че се обезщетяват не всички, а само преките вреди да има още в
римско време във френското право, а оттам и в целия романски правен кръг идеята за преки и
косвени вреди е обоснована от Потие. Примерът на Потие във Франция е касаел договорната
отговорност и затова легално ограничението е залегнало в договорната отговорност, но доктринерно,
чрез тълкуване се прилага и към деликтната ­ следователно, както и при нас отново имаме общата

143 стр.
максимална граница: преките вреди. Един търговец продал на друг болна крава. Тя умира,
заразявайки останалия добитък, който също умира. Търговецът не могъл да изоре нивите си и не
получил реколта. Не можейки да я продаде не си платил дълговете, кредиторите му изнесли на
публична продан имота му в неблагоприятен момент и го продали много евтино. Ако прилагаме
теорията condicio sine qua non е очевидно, че отрицателната проверка ще ни даде резултат за всички
вреди. Навсякъде съществува фактическа връзка, която да отнесе резултатите към продажбата на
болната крава, към неизпълнението на договорното задължение. Стойността на умрялата болна
крава във всички случаи можем да отнесем като причинена от неизпълнението на договора.
Стойността на останалия добитък също ще подлежи на обезщетяване ­ пряка последица на
неизпълнението. Неизораните ниви не може да се привърже пряко към продажбата на болната крава
­ защото неизораването им се дължи веднъж на това, че са му умрели кравите, но втори път на това,
че той не си е купил други крави, защото нямал пари , а тогава пък е можел да наеме от друго място
крави или да отдаде под аренда имота си, с което той щеше да бъде изоран. Неполучаването на
реколта се дължи на факта повече, че не е изорал, а можеше да изоре по начина, по който посочихме.
Неплащането на дълговете се дължи както на смъртта на кравите, така и на това, че той е имал
дългове, а не е имал друго имущество, с което да ги гарантира. Оказва се, че тези вреди са косвени
защото зависят от цял комплекс неща, безспорен елемент на който комплекс е и продажбата на
болната крава, но останалите елементи, необходими условия: липса на пари, наличие на дългове,
недаване на имота под аренда, ненаемане на крави ни се виждат достатъчно интензивно действащи
житейски. Това са неща, които лежат в сферата на кредитора и той е можел да ги избегне. Тези
вреди следователно се дължат едновременно и на действието на длъжника, но и на действието на
кредитора ­ това са всъщност косвените вреди.
От гледна точка на адекватната теория това се некаузални вреди, защото не са причинени
адекватно.
От гледна точка на теорията condicio sine qua non това са каузални вреди, за които действието,
чиято отговорност претендираме е каузално, то е едно необходимо условие, но за настъпването им са
необходими и други условия, които ни се виждат правно релевантни. В този смисъл причинната
връзка с първоначалното условие започва да се прекъсва, защото, за да настъпи този резултат е
необходимо да настъпи още един, разглеждан от нас като правно релевантен факт.
Косвени са тези вреди, които се дължат както на поведението, на противоправния резултат,
така и на други неща, които са правно релевантни ­ чл.83/2 ЗЗД: Длъжникът не дължи обезщетение
за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижа на добър стопанин.
Това са всъщност косвените вреди. Налице е неизпълнение, което слага началото на един
вредоносен процес, но част от вредите се дължат повече на нещо друго, а не толкова на
неизпълнението.
При деликтната отговорност се дължи обезщетение за всички преки вреди.
При договорната отговорност: чл.82 вж.
Вкарва се едно допълнително изискване: за да се дължат всички преки и непосредствени вреди
трябва да установим умисъла и недобросъвстността на длъжника. Когато длъжникът е действал без
умисъл, т.е. действал е небрежно и тази негова вина ние предполагаме, тогава той отговаря само за
тези преки и непосредствени вреди, които са могли да бъдат предвидени при пораждане на
задължението, т.е. отговаря само за предвидимите вреди.
И за предвидимите вреди Потие казва: ако съм сключил договор за наем на една къща с едно
лице за 15 години, смятайки, че тази къща е моя, а впоследствие на 6­тата година се установява, че тя
не е моя и лицето е евинцирано от къщата. Аз трябва да му платя вредите: той трябва да се пренася,
налице е неудобството, че ще трябва да наеме къща по­скъпа, отколкото е наел при мене, защото са
се сменили цените, на 3 ­тата година е открил адвокатска кантора и преместването му ще доведе до
загуба на клиентела. Предвидими при поемането на задължението ще се окажат вредите от
местенето, евентуално разликата в цените, но ние не сме имали предвид, че той ще използва
жилището за кантора и затова при пораждането на задължението тези вреди са били непредвидими
за мен и тъй като аз не съм действал умишлено, няма да нося отговорност за тях. От тук излиза, че
това ограничение е една стопански оправдана гаранция за смекчение на отговорността, защото ако
бихме отговаряли за всякакви преки и непосредствени вреди договорно, бихме се въздържали да
сключваме договори. А от друга страна това изисква кредитора да сподели с длъжника своя
специален интерес от договора, което щеше да се отрази на цената. Така че, за да можем да получим
по­адекватно обезщетение за вредите от договора, трябва целите, за които престацията ще бъде

стр. 144
използвана от кредитора да бъдат споделени с длъжника, за да могат да бъдат предвидени вредите
при пораждане на задължението.
Когато длъжникът обаче действа умишлено ние приравняваме по обем отговорността на
деликтната, защото нямаме основание да го щадим доколкото той е действал умишлено.
Тук възниква проблем: кое да е предвидимо:
­ стойността на вредата;
­ причината на вредата.
Класическата теория изисква да е предвидима причината, независимо от стойността.
В по­ново време редица нормативни актове ограничават до някакъв размер вредите, за които се
отговаря по линия на предвидимостта ­ напр. за багажа ви Балкан отговаря в рамките на 50 долара на
кг., ако вие не сте обявили истинската му стойност, за което бихте платили допълнително нещо. Това
кара някои автори да смятат, че съвременното право върви по линия на предвидимост както на
причината за вредите, така и на нейния размер. Конов смята, че от тези специални актове не може да
се направи подобен извод, защото ако такава бе и общата тенденция на тълкуване тези актове биха
били излишни. Извод: при липсата на такива ограничения, които се явяват главно при превозите и
влоговете би следвало да смятаме, че е достатъчна предвидимостта на естеството на вредата, на
нейната причина, а не и нейния размер. Размерът ще трябва да бъде предвидим когато нормативната
уредба или договорът посочва този размер, с цел да не се шикани.

Компенсация на вини

Условно понятие ­ по­скоро би трябвало да говорим за съпричиняване. Защото не винаги се

питаме за наличието на вина, особено като психическо отношение у увредения. Това е ситуацията, в
която поведението на две лица ­ на длъжник и кредитор (респ. на деликвент и увреден) ­
едновременно и неразделно е довело до причиняването на резултата (не на вредите). Неделим трябва
да бъде резултатът (деликт, неизпълнение). Пешеходецът пресича на червено, колата се движи с
непозволена скорост: и двамата действат противоправно и тяхното поведение е релевантно за
съпричиняването.
Чл.51/2 ЗЗД: Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да
се намали. Но се има предвид увреденият да е допринесъл за първия вредоносен резултат. Защото,
ако е избягал със счупен крак от болницата и в резултат на получената гангрена са му го отрязали
това е една изцяло нерелевантна вреда ­ тя се дължи изцяло или в много голяма степен на
поведението на увредения и тя може да се отдели. Неделимият резултат е счупването на крака. В
областта на деликтната отговорност последицата е, че обезщетението може да бъде намалено, но
никога изключено защото има деликвент.
В областта на договорната отговорност едновременно поведението на длъжника и кредитора
съпричинява резултата неизпълнение или късно изпълнение:
Чл.83/1 ЗЗД: Ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен,
съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност.
При деликтната отговорност съпричиняването води само до намаляване на обезщетението по
преценка на съда, при договорната отговорност съдът има по­широка възможност: въпреки, че и
длъжникът е виновен за неизпълнението той може да бъде изцяло освободен от отговорност заради
приноса от страна на кредитора. Това разбира се касае за неделимия резултат, но не и за косвените
вреди.

Марков!!!
1. Теории за причинната връзка

а. Като философско понятие причинната връзка се определя като генетична последователност

на две групи факти, едната от които (причината) поражда другата (последицата).

б. Теория на равноценността (conditio sine qua non) – представлява основа на останалите

теории. При нея се извършва преценка относно това дали вредите биха настъпили без поведението в
конкретната обстановка. По тази теория обаче не може да се определи докъде по веригата е
релевантна връзката.

145 стр.
 в. Теория на решаващото условие. Между всички условия, причинили вредата, има такива
условия, които са с решаваща роля за настъпването на вредата, както и други – които само
допринасят. Не е налице обаче ясен критерий за разграничаване.

г. Теория за най­близката причина (causa proxima). Според нея причина е последното звено от
веригата. Но непосредствеността на увреждането не винаги се изключва от последващи фактори.

д. Адекватни теории. Според тези теории, само онези условия, които причиняват резултата
редовно, нормално, типично, а не по изключение, са причина за вредата. Варианти на тези теории са
субективната – с оглед преценката на дееца (доближава се до вината) и обективната – закономерно и
необходимо причиняване. Доказано е научно и от опит. Адекватните теории са преобладаващи.

2. Преки и непосредствени вреди. Предвидимост на вредите

а. Преки или непосредствени са вредите, когато причинната връзка е пряка. Поведението
трябва да е необходимо условие за настъпването на вредите. Вредите трябва да са закономерна
последица, необходим резултат от поведението при дадените условия. Случайните вреди са косвени.

б. Предвидимостта на вредите е допълнителен ограничител при договорната отговорност, но

само за добросъвестния длъжник. Предмет на предвиждането е вероятността вредите да настъпят,
но не и техния размер. Вредите следва да бъдат предвидими от страна на длъжника, тъй като
тойотговаря. Кредиторът може да предвиди повече вреди, защото има повече информация, но ако тя
не е споределена с длъжника, тя остава ирелевантна.

3. Компенсация на вини

а. Компенсацията на вини се свежда до отчитане на приноса на кредитора или пострадалия за

настъпване на вредите.

б. Фактическият състав на компенсацията на вини обхваща неизпълнение или деликт, причинна

връзка между вредите и поведението на кредитора респ. увредения. Вредата трябва да е неделима.
Що се отнася до вината в практиката се приема, че кредитора или лицето, което отговаря за него,
трябва да не са положили грижа за собствените си работи.

в. Компенсацията на вини води до намаляване размера на отговорността въз основа на

комплексен критерий: степен на съпричиняване, тежест на правонарушението, форми и степени на
вината, справедливостта. При договорната отговорност компенсацията на вини може да доведе до
освобождаване на длъжника, само ако е изключителна причина за вредите.

4. Отговорност при бездействие на кредитора (чл.83, ал.2 ЗЗД)

а. Член 83, ал.2 ЗЗД се прилага само при договорната отговорност, но има принципно значение.
Поведението на кредитора е единствена причина за настъпването на вредоносния резултат.

“83. Ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може
да намали обезщетението или да освободи длъжника от отговорност.
• Длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като
положи грижи на добър стопанин.”

б. Фактическият състав на бездействието обхваща три елемента: бездействие, причинна

връзка, вина (изразяваща се в неполагане на дължимата грижа към собствените си работи).
Кредиторът трябва да действа в съответствие с принципа на добросъвестността. Не бива да се

стр. 146
 изпада в друга крайност и от него да се изисква прекалено скъпи предохранителни мерски.
Отговорност не възниква.

ЪПРОС 36 – НЕУСТОЙКА. СЪЩНОСТ. ФУНКЦИИ. ВИДОВЕ.

Неустойката е класически институт на облигационното право. Нормативната уредба на неустойката днес

съдържа в два текста на чл.92 ЗЗД и чл.309 ТЗ. Според чл.92 ал.1 :"Неустойката обезпечава изпълнението
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
редиторът може да иска обезщетение и за по­големи вреди. Това едва ли е най­точната дефиниция, но все
к показва основните функции на неустойката, които според този текст са две: 1)обезпечителна ­ обезпечава
пълнението на задължението; 2)обезщетителна ­ обезщетява вредите от неизпълнението, без да е
обходимо да се доказват.
По този начин неустойката може да се разглежда като проявна форма на гражданската отговорност,
то форма най­вече на договорната отговорност, само че вместо обезщетение се дължи една предварително
оворена сума. Това е и основната характеристика на неустойката ­ тя е една предварително уговорено
езщетение за неизпълнение на задължението по договора. И защото обезщетението за вредите от
изпълнението е уговорено предварително, за да се търси не е необходимо да се доказва размера на
йствителните вреди.

Ако се върнем към общата хипотеза на договорна отговорност ­ кредиторът можеше да

претендира обезщетение за претърпяна загуба и пропуснати полза като последица от
неизпълнението на задължението. Само че тази претърпяна загуба и пропусната полза трябваше да
бъде установена не само по основание (като причина в какво се състои) но и по размер. А
доказването на тези две неща не винаги е лесно. Съществуват хипотези при които е почти
невъзможно да се докаже действителният размер на вредите. (А понякога кредиторът може и да не
желае да доказва ­ например поради данъчни съображения/. Същевременно неустойката действа и
като обезпечение на изпълнението на задължението. Ако нямаше неустойка, длъжникът би могъл да
си каже: "Ами аз ще позакъснея малко с изпълнението...Вярно, че отговарям за вредите от
неизпълнението, но кредиторът ще трябва да ги докаже..."
Как ще изглеждат нещата, ако е уговорена неустойка? Например договорено е че ще се
отговаря с 1% на ден от стойността на престацията, но не повече от 20%. След изтичането на 20 дни,
кредиторът ще си поиска не само основната престация, но и тези допълнителни проценти и съдът
лесно ще ги присъди. Тази възможност за лесно присъждане е основната ценност на неустойката ­
може да се получи обезщетение без да се доказва размера на вредите, при това обезщетение, което
предварително сме уговорили и което косвено ще стимулира длъжника да изпълни.

ОСОБЕНОСТИ НА НЕУСТОЙКАТА КАТО СЪГЛАШЕНИЕ.

1. Съгласие на страните относно неустойката ­ не е необходимо да се използват някакви

соленелни формулировки, дори може да не се използва терминът "неустойка" и въпреки това да се
уговори такава. Съдът не може да пререшава въпроса за неустойката, не може да казва на страните
да си уговорят неустойка , а ако са уговорили такава съдът не може да я отрече (това разбира се
отнася до договорната неустойка). Законната неустойка е естествен елемент от съдържанието на
договора, т.нар. naturalia negotii.
2. Уговорката за неустойка трябва да бъде в същата форма, в която е главния договор, когато
това е форма за действителност ­ т.е. ако главният договор изисква писмена форма за
действителност неустойката също трябва да бъде с такава форма за да е действителна.
3. Неустойката изисква наличието на някакъв главен дълг ­ няма никакви ограничения относно
това, какви задължения могат да бъдат обезпечавани с неустойка ­ всякакви, без значение на техния
произход. С неустойка могат да се обезпечават и задължения, които не възникват от договори, а от
др. юридически факти. Неустойка може да се уговаря както при едностранни, така и при двустранни

147 стр.
договори. Но по принцип, за да може да се търси неустойка трябва да има уговорка за нея, която да е
била сключена преди неизпълнението.

ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА НЕУСТОЙКА И КОГА ТО СТАВА ИЗИСКУЕМО

1. Кредиторът трябва да е изпълнил задължението си или да е готов да изпълни, т.е. трябва

да е изправен по принцип.
2. Длъжникът трябва виновно да не е изпълнил задължението си.
3. Не е необходимо кредиторът да е претърпял вреди.
4. Не е нужно кредиторът да доказва, че е претърпял вреди, както и техния размер.
5. Дори кредиторът да е извлякъл полза от неизпълнението, той пак може да търси
неустойка.
Основното преимущество и изгода за кредитора от неустойката е това, че е достатъчно за него
да докаже наличието на виновно неизпълнение, за да може да търси неустойката (не е нужно да
доказва вреди).
По принцип обаче кредиторът може, ако не е уговорено обратното или ако нищо не е уговорено
и се прилага чл.92, да търси вредите над неустойката. Но разбира се може да се уговори и някакъв
друг вид неустойка освен зачетната, при която да не могат да се търсят вредите над неустойката.
Може неустойката да се намалява поради прекомерност. Може ли неустойката да се намалява,
ако кредиторът не е претърпял вреди или ако неговите вреди са несъизмеримо малки с размера на
неустойката?.Отговорът на този въпрос се съдържа в чл.92/2 ЗЗД: Ако неустойката е прекомерно
голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти,
съдът може да намали нейния размер. Какво значи "прекомерност" ­ прекомерността е един
фактически въпрос, при който неустойката се съпоставя с действително причинените вреди, като е
без значение абсолютният размер на неустойката и имущественото състояние на длъжника. За да
има прекомерност неустойката трябва да бъде много голяма в сравнение с вредите. Това е
фактически въпрос, който съдът преценява с оглед всички доказателства по делото. Няма значение
степента и формата на вината на длъжника. Тъй като целта на една такава уговорка е не да бъде
наказан длъжника, а да се отстрани неоснователното обогатяване на кредитора. Самата
прекомерност се доказва от длъжника и той трябва да поиска от съда намаляването на неустойката,
т.е. съдът не следи служебно за наличието на такива несправедливости. В трайната си практика ВС
допускаше намаляване на неустойката само до момента, в който тя е била заплатена, а не след това.
Законната неустойка не може да бъде намалявана поради прекомерност.

Видове неустойки

Тук могат да се посочат различни критерии за класификация. Ако вземем като критерий
източника на задължението за неустойка, можем да говорим за договорни и законни (или
нормативни) неустойки. Договорна ще е тази неустойка, която е уговорена като клауза в съответният
договор. Законна ще е тази, която следва от нормативен акт и дори да не е уговорена в договор ще
обвързва страните.
Като друг критерий може да се приеме съотношението между неустойката и претенцията
за обезщетение на общо основание. (Т.е. съотношението между договорната отговорност на
длъжника при обезщетение за вреди и неустойката като специално обезщетение, уговорено в
договора/. Според изр.2 ал.1чл.92 : "Кредиторът може да иска обезщетение и за по­големите вреди."
Т.е. макар уговарянето на неустойка да представлява едно предварително определяне на вредите
(съответно и размера на обезщетението) не лишава кредиторът от възможността да търси
обезщетение за по­големият размер вреди ­ той не е ограничен само до размера на неустойката.

>> при пълно неизпълнение

>> за неточно, респективно забавено изпълнение
Взависимост от вредите, причинени от неизпълнението, неустойката бива алтернативна –
неустойка за забава; или кумулативна – за неизпълнение.

Неустойка за пълно неизпълнение и за забавено изпълнение

Длъжникът може да е задължен да престира на кредитора нещо допълнително заедно с
дължимото, ако не изпълни, както трябва, или ако забави изпълнението на задължението си. В

стр. 148
такъв случай неустойката е за неточно, респективно за забавено изпълнение. Ило може да е длъжен
да престира нещо вместо дължимото, ако въобще не изпълни задължението си. В такъв случай
неустойката е за неизпълнение – вместо изпълнение.

Алтернативна неустойка
Договарящите могат да се съгласят, че неустойката ще служи за определяне размера на
вредите, които едната страна вероятно ще претърпи, ако другата страна не изпълни задължението
си. В тази форма неустойката представлява едно договорно предварително изчисление и оценяване
на възможните вреди. Затова и тази неустойка се нарича оценителна. На кредитора се дължи
алтернативно по негов избор: или неустойката, или действителните му вреди.
>> алтернативна неустойка за забава – когато неустойката е уговорена за неточно изпълнение,
главно за забавено изпълнение, кредиторът може да претендира самото изпълнение и по свой избор
– или уговорената мораторна неустойка; или действителните си по­големи вреди от закъснението,
стига да ги докаже.
>> алтернативна неустойка за неизпълнение (кумулативна). Неустойката за неизпълнение е
алтернативна, защото изправният кредитор може при неизпълнение да иска от неизправния длъжник
или неустойката; или доказаните си действителни вреди. От тези две алтернативи той може да
избира. Кредиторът естествено може да предпочете прякото изпълнение на самото задължение, ако
това е възможно.

Неустойката може да се иска с изпълнението, само ако е уговорена за забава, защото тогава тя
покрива мораторните вреди на изправната страна – тези, които тя претърпява от закъснението.

СЪОТНОШЕНИЕ МЕЖДУ НЕУСТОЙКАТА И РЕАЛНОТО ИЗПЪЛНЕНИЕ

Кредиторът може да избира между неустойката и реалното изпълнение.

Длъжникът не може да принуди кредитора да получи само неустойка.
За разлика от отметнината, неустойката не дава право на страните да се откажат от договора и
да я запазят.
Кредиторът има право на избор: ако той не може да се удовлетвори от реалното изпълнение,
тъй като длъжникът не дава такова, той може да се обърне към неустойката.

Когато договорът има действие за вещни права върху недвижими имоти може да бъде
развален само по съдебен ред.
Ако е по­голяма по големина неустойката е компенсаторна. Мораторната лихва се установява за
всеки просрочен ден, т.е. тя се установява ежедневно.
В зависимост от съотношението между неустойката и обезщетението за вреди:
6. Зачетна неустойка ­ уредена единствено в чл.92 :
Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение и за по­
големи вреди.
(Ал. 2, 3, 4, отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
(2) (Нова ­ ДВ, бр. 83 от 1996 г.) Ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с
претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да
намали нейния размер.
При зачетната неустойка страните могат да търсят обезщетение за вреди, само за по­големите
си вреди над неустойката, само за горницата. Това е най­често срещаният вид неустойка.
7. Алтернативна неустойка ­ кредиторът може да избира между неустойката и обезщетението
за вреди: или ­ или, но не и двете заедно, или двете в някакво съотношение.
8. Кумулативна неустойка ­ има санкционен характер, дължи се едновременно неустойката и
обезщетението за претърпени вреди; неустойката се заплаща допълнително.
9. Изключителна неустойка ­ кредиторът може да търси само неустойката и нищо друго.
10. Евентуална неустойка ­ може да се търси само, ако вредите са до определен размер. Ако
са по­големи от определения размер се търси само обезщетение за вреди.
В момента по нашето право е уредена само зачетната неустойка.

149 стр.
ВЪПРОС 37 – ЗАДАТЪК. ОТМЕТНИНА.

ЗЗД урежда задатъка в чл.93, където в ал.1 се казва: "Задатъкът служи за доказателство, че е
сключен договорът и обезпечава неговото изпълнение." Посочени са функциите на задатъкът, но от
това не става ясно какво точно представлява. Малко яснота внася ал.2 на чл.93: "Ако страната, която
е дала задатъка, не изпълни задължението си, другата страна може да се откаже от договора и да
задържи задатъка. Ако задължението не е изпълнено от страната, която е получила задатъка,
другата страна при отказ от договора може да иска задатъка в двоен размер." Изглежда задатъкът е
нещо, което се дава при сключването на договора.
Ако търсим дефиниция, то задатъкът е една имуществена ценност, която се дава при
сключване на договора и има няколко функции: 1)доказателствена и конфирмативна ­ потвърждава
сключването на договора и 2)обезпечителна.
По своята обезпечителна функция задатъкът прилича на неустойката ­ служи за
обезщетение на вредите от евентуалното неизпълнение на договора. Но за разлика от неустойката,
където задължението за заплащане на неустойка се поема със сключването на договора, но се
изпълнява при неизпълнение, задатъкът се дава при сключване на договора. Задатъкът може да
бъде част от обещаната по договора престация (капаро/, но може да бъде и различна ценност.
Същевременно даването на нещо при сключване на договор може да има различно действие. Това
може да бъде задатък, може да бъде авансово плащане (едно антиципирано изпълнение на
задължението, без обезпечителни функции) или отметина.
Уредбата на чл.93 ЗЗД е позитивна, в смисъл че предполага, че ако при сключването на
договора е дадено нещо, то има функциите на задатък и действие на задатък. (Затова е добре при
сключването на един договор, ако давате нещо на ответната страна, изрично да уговорите какво е
неговото значение/. Действието на задатъкът е уредено в ал.2 и 3 на чл.93: "Ако страната, която е
дала задатъка, не изпълни задължението си, другата страна, може да се откаже от договора и да
задържи задатъка. Ако задължението не е изпълнено от страната, която е получила задатъка,
другата страна при отказ от договора може да иска задатъка в двоен размер." И ал.3: "Ако
изправната страна предпочита да иска изпълнение на договора, обезщетението за вредите се
определя от общите правила."
С оглед задържането на задатъка, респективно плащането му в двоен размер, може да се
стигне до извода, че задатъкът действа като обезщетение за вреди. Оттук и неговата обезщетителна
функция, която косвено обезпечава изпълнението на задължението.

Кога ще се прояви посоченото в чл.93 ал.2 действие на задатъка? В един единствен случай ­
когато изправната страна се отказва от договора ­ не търси реално изпълнение, не търси и
обезщетение, а поради неизпълнение разваля договора. ЗЗД не говори за разваляне, а за отказ,
защото развалянето е възможно по обща клауза само при двустранните договори. (А макар и рядко се
срещат и едностранни договори, при които може да се уговори задатък/. Задатъкът действа като
обезщетение ­ той или се задържа (или може да се търси в двоен размер) от изправната страна,
която е развалила договор поради неизпълнение.
Във всички останали случаи, в които договорът остава в сила, задатъкът няма
обезщетителна функция и подлежи на връщане. Ако изправната страна държи на изпълнението на
договора, обезщетението за вреди ще се определи съобразно общите правила ­ чл.93 ал.3. Т.е.
задатъкът не изключва претенцията за реално изпълнение, а и всички други претенции за
ликвидиране на отношенията между страните, основаващи се на запазване на договора.
Тук може да се постави въпросът: може ли задатък да бъде намален поради
прекомерност? Съдебната практика твърдо приема, че макар задатъкът да прилича на неустойка,
той не е такава и не може да се намалява поради прекомерност. А могат ли да се претендират по­
големи вреди от размера на капарото, т.е. можем ли а говорим за "зачетен" задатък? Кожухаров
отговаря положително на този въпрос в хипотезата на виновна невъзможност за изпълнение. Според
мен, задатъкът не само не е неустойка, но и няма как да бъде "зачетен". Правилата за зачетната
неустойка, която ЗЗД разглежда като основният вид неустойка, не могат да се приложат и за
задатъка. При все това разсъжденията на Кожухаров ще се окажат основателни в една хипотеза:
задатъкът от гледна точка на обезщетение при развалян на договор поради неизпълнение, има
функции на една изключителна неустойка за разваляне. Ако изправната страна предпочита да се
откаже от договора, тя трябва да се задоволи със задатъка ­ било като го задържи, или като го

стр. 150
претендира в двоен размер. Оттук и същественото значение на това кой дава капарото. Този, който го
е дал, наистина може да го иска в двоен размер, но се оказва "висящ" ­ на него му се дължи, но не е
ясно кога ще му се даде! От друга страна този, който е получил капаро, макар и в единичен размер,
вече го "държи в ръце" и няма да му е толкова трудно да го задържи.
Все пак, ако е налице невъзможност за изпълнение, може би може да се разсъждава в
същата насока, както при изключителната неустойка ­ т.е. чрез правилото на чл.94 ЗЗД. Доколкото
във всяка хипотеза задатъкът ще действа като предварително ограничаване отговорността на
длъжника, то може би Кожухаров е прав и може да се търси и допълнително обезщетение.

Терминът "задатък" има няколко значения:

1. Вещ или парична сума, която се дава като доказателство за сключване на договора и като
обезпечение на кредитора.
2. Акцесорното и реално (по правило) съглашение, с което страните уговарят предаването на
вещта или на паричната сума

ФУНКЦИИ НА ЗАДАТЪКА

1. Потвърдителна или доказателствена функция ­ даването на задатък е доказателство, че е

бил сключен някакъв договор ­ такава функция неустойката няма.
2. Обезщетителна функция ­ може да служи за едно предварително и общо определяне на
обезщетението на кредитора в случай на неизпълнение.
3. Наказателна функция ­ ако се уговори, че страните могат да търсят обезщетение над
задатъка, т.е. и обезщетение за вреди и задатък.
4. Авансово значение ­ на едно частично предварително изпълнение
5. Обезпечителна функция ­ както при неустойката, ако длъжникът не изпълни загубва
задатъка

Значение на отметнина

Сравнение между задатък и неустойка

СЪГЛАШЕНИЕ (УГОВОРКА) ЗА ЗАДАТЪК

Както и при неустойката не е необходимо да се използват някакви особени формулировки,

термини, но обикновено се говори или за задатък или за капаро. Уговорката за задатък най­често се
сключва едновременно с главния договор, тъй като той (задатъка) е акцесорно съглашение, както и
неустойката. Но задатъкът може да се уговори (сключи) и след главния договор.
Когато задатъкът има за предмет предаването на вещи, сключването му е съпроводено с
предаването на тези вещи и затова уговорката за задатък има реален характер (за разлика от
неустойката). Самото предаване може и да не бъде лично, може да бъде извършено по установените
в оборота начини, чрез влагане на сумата в банка и т.н. Съглашението е неформално.
Законът не съдържа ограничения относно предмета на задатъка:
­ заместими и незаместими вещи;
­ движими вещи, но по изключение и недвижими имоти;
­ прехвърлени вземания;
­ частично предварително изпълнение.
Главни договори, които могат да бъдат обезпечавани със задатък:
­ едностранни и двустранни ­ няма ограничения, но понеже по правило със задатък се
обезпечават двустранните договори режимът на задатъка в чл.93 ЗЗД е създаден с оглед на
двустранните договори;

Действие на съглашението за задатък

Когато задатъкът има за предмет вещи по правило има вещно действие. Ако предмет на
задатъка са пари или заместими вещи те се предават в момента на сключването на съглашението за
задатъка и в този момент кредиторът или страната, която ги получава става техен собственик, тъй
като тя не дължи връщане на същите вещи, а на вещи от същия вид, количество, качество и т.н.

151 стр.
(заместими вещи). Следователно когато задатъкът има за предмет заместими вещи, той винаги има
вещно действие, прехвърля вещни права.
Възможно е обаче задатъкът да има за предмет индивидуално определени вещи. В този случай
вещното действие не настъпва в момента на предаването на вещта, а в по­късен момент: на
неизпълнението, тъй като право на собственост се прехвърля при неизпълнение и то при определени
предпоставки.
В хипотезите на точно изпълнение:
1. Ако престацията на длъжника е еднородна със задатъка длъжника я прихваща ­ т.е. той
намалява своето задължение в зависимост от размера на задатъка, който е дал.
2. Ако престацията на страната, която е дала задатъка е разнородна със задатъка, задатъкът
се връща.
В хипотезите на пълна невиновна невъзможност:
1. Договорът се разваля по право и задатъкът се връща
В хипотезите на частична невиновна невъзможност:
1. Кредиторът може да развали договора ­ тогава задатъкът се връща.
2. Кредиторът може да предпочете да запази договора и да изпълни част от своята
престация. Тогава задатъкът:
1) или се връща;
2) или се прихваща, в зависимост от това дали е еднороден или разнороден с предмета
на престацията на страната, която го е дала.
В хипотезите на пълна виновна невъзможност:
1. Изправната страна (кредиторът) алтернативно трябва да упражни правото си на избор,
което може да направи по различен начин или като го съобщи по някакъв доказуем начин, или ако
предяви иск. Но веднъж избрал, този избор става неотменим. И тъй като уговорката за задатък е в
интерес на кредитора, на изправната страна само той може да упражни правото си на избор и
длъжникът не може да осуети този избор, като предложи напр. другата възможност.
2. Изправната страна може да се откаже от договора (разваляне) и да задържи задатъка. Но
това е така, ако изправна страна е онази, която е получила задатъка (чл.93/2). Ако изправна страна е
онази, която го е дала тя може да иска задатъка в двоен размер от неизправната (чл93/2). Самото
разваляне може да стане както изрично, така и мълчаливо ­ напр. чрез задържането на вещта или
чрез искането на двойния и размер. Ако задатъкът е за заместима вещ се връща вещ от същия вид,
количество и качество в двоен размер. Ако обаче задатъкът е незаместима вещ се връща самата вещ
и нейната равностойност. Изправната страна разполага с това право независимо от това, дали е
претърпяла вреди и тя няма задължение да доказва вредите, които е претърпяла, достатъчно е да
докаже неизпълнението, за да задържи задатъка или да поиска двойния му размер.
Под влияние на италианското право някои автори у нас приемат, че ако неизправната страна е
действала умишлено кредиторът може да търси обезщетение за вреди над задатъка (като задържи и
задатъка). Според Калайджиев това мнение не може да бъде споделено, защото то няма легална
опора у нас. Следователно, ако страната предпочете да задържи задатъка или да иска двойния му
размер тя не може да търси други вреди, т.е.правилото е или задатъка или нищо.
Дискусионен е и въпросът може ли задатъкът да се намалява поради прекомерност. Може да
се намалява поради прекомерност само, ако има такава уговорка между страните.
3. Алтернативната възможност на страната е да търси компенсаторно обезщетение. Но в този
случай задатъкът трябва да бъде върнат.
В хипотезите на забавено изпълнение:
1. Изправната страна може да задържи задатъка или да иска двойния му размер, като се
откаже от договора (аналогична на хипотезата при пълно неизпълнение).
2. Изправната страна може да иска изпълнение, заедно с мораторно обезщетение ­ задатъкът
се връща.
3. Изправната страна може да иска компенсаторно обезщетение ­ задатъкът се връща
В останалите хипотези на неточно изпълнение:
Изправната страна разполага със същите възможности, както в хипотезите на забавено
изпълнение.

ОТМЕТНИНА (ПРАВО НА ОТМЕНЯНЕ)

стр. 152
 Отметнината не е уредена в ЗЗД, а в проекта за Търговски закон. Била е уредена и в стария
Търговски закон. Ако страните нищо не са уговорили е налице задатък с режима, даден в чл.93.
Отметнината може да се уговори ­ тя е една уговорка, едно акцесорно съглашение, което дава
право на неизправната страна да се откаже от договора, като загуби вещ или парична сума.
Отметнината е подобна на задатъка, но се отличава от него в няколко насоки:
1. Отметнината може и да няма реален характер, т.е. може и да не се даде в момента на
сключването на договора
2. Отметнината дава възможност на неизправната страна, докато задатъкът дава
възможност на изправната страна да се откаже от договора
3. Отметнината не може да се упражнява след като е започнало изпълнението ­ така се смята.
4. По своите функции отметнината е коренно противоположна на задатъка: тя не засилва, а
условно отслабва задължението на страната, доколкото дава възможност за разваляне на договора,
която е специална и допълнителна.

ЪПРОС 38 – ПРИХВАЩАНЕ НА НАСРЕЩНИ ДЪЛГОВЕ (КОМПЕНСАЦИЯ).

Прихващането на насрещни вземания е нещо различно от прихващане на изпълнение. Прихващането на

пълнение е проблем, който съществува в следната ситуация: един длъжник има към един кредитор няколко
днородни и заместими задължения и изпълнява по­малко, отколкото е нужно за да покрие всички
дължения. Тогава той може да заяви към кое от своите задължения прихваща изпълнението и ако не
прави това, законът посочва реда, вместо него.
Ситуацията при компенсацията е различна. Тук две лица взаимно си дължат например по 5лв и в този
учай никой нищо не дължи, защото двете вземания се компенсират ­ прихващат се.
Компенсацията е легално уредена в чл.103­106 ЗЗД. Същността на компенсацията може да се търси
различни гледни точки. От една страна тя е погасителен способ ­ способ за погасяване на двете
дължения, при което се избягва двойното плащане ­ изпълнение. Избягвайки двойното плащане,
мпенсацията гарантира и неплатежоспособността на някоя от страните, а и другите рискове по отношение
ъбираемостта на вземанията. (Все пак ако аз ви дължа 5 лв, а вие ми дължите 4 лв, и аз взема че ви платя
я 5 лв, никак не е сигурно дали вашите 4 ще си ги платите. И ако се окаже, че сте изпаднали в
платежоспособност и аз не мога да намеря имущество, на което да посегна, ще се окажа в едно много
изгодно положение/. При компенсацията рискът от неплатежоспособност не съществува, защото
мпенсиращият получава "пълно плащане" срещу съответното насрещно вземане. Пълно, ако двете насрещни
емания са еднакви по размер.
Както казва чл.103 ЗЗД: "Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи,
яко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си."

Освен гаранция срещу неплатежоспособността на едната от страните, компенсацията може да се

зглежда и като средство за принудително изпълнение. Това е един от редките случаи на принудително
пълнение без каквато и да е официална съдебна намеса.
Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори и те могат да
сегнат на всяка негова секвестируема част. Кредиторът в изпълнителният процес може да насочи
искването си срещу всяко вземане на длъжника към трето лице и да го запорира, като иска да се
овлетвори от това вземане. В случаите на компенсиране кредиторът точно това и прави, само че запорира,
сяга, иска да получи принудително изпълнение не върху вземане на длъжника към трето лице, а към самия
бе си. Фактически той иска от себе си да плати това, което има да дава на длъжника. Така погледнато
ихващането е способ за принудително изпълнения срещи вземания на длъжника, които са насочени към
едитора.
Прихващането може да бъде разгледано и обратно ­ като способ за изпълнение на едно задължение,
алогичен на datio in solutum. При datio in solutum длъжникът може да предложи на кредитора вместо
ащане по задължението си да му цедира едно свое вземане срещу трето лице. В хипотезата на компенсация
ъжникът прави точно това, само че не предлага на кредитора свое вземане срещу трето лице, а предлага
плати чрез собственото си вземане към него. Поради тази причина прихващането не става чрез договор ­
не е формално. Макар да не попада към фигурата на даване вместо изпълнение, компенсацията може да
ъде разгледана и по този начин.

153 стр.
 Съгласно чл.104 ал.2 ЗЗД, прихващането има обратно действие: "Двете насрещни вземания се смятат
за погасени до размера на по­малкото от тях от деня, в който прихващането е могло да се извърши."

ПРИХВАЩАНЕ НА НАСРЕЩНИ ВЗЕМАНИЯ.

Компенсацията (прихващането на насрещни вземания) трябва да се отличава от прихващането

на плащанията. Прихващането на плащането предполага един длъжник и няколко еднородни
задължения и изпълнение, което не покрива всичките и длъжникът трябва да каже кое погасява.
Компенсацията е ситуацията на две компенсирани вземания.

СЪЩНОСТ НА КОМПЕНСАЦИЯТА

Компенсацията е способ за изпълнение или по­точно способ за погасяване на задълженията. Тя

е още средство, начин на изпълнение на едно задължение, което избягва двойното плащане. Това
избягване на двойното плащане ни показва компенсацията и като средство за двустранно гарантиране
по отношение на платежоспособността на другата страна, защото ако аз ви дам 5 лева, без да
компенсирам, ще бъда принуден да се надявам, че вие ще ми дадете 4 лева и ако се окажете
неплатежоспособни и дори да имам съдебно решение, няма да има върху какво да го изпълня.
Обратно, ако вие ми дадете 4 лева, няма да сте сигурни, че ще получите от мен 5 лв., защото отново
ще сте поставени под риска на моята неплатежоспособност. Така компенсацията гарантира страните
срещу неплатежоспособността на другата страна, като страните по този начин получават пълно
изпълнение, без да се конкурира с останалите кредитори на длъжника. Ако ви дам 5 лв., а вие не ми
дадете 4 лв., за тези 4 лв., които имате да ми давате аз ще конкурирам с всички останали ваши
кредитори, които имат по силата на чл.133 ЗЗД равно право да се удовлетворят съразмерно с
имуществото ви и така ще получа по­малко или нищо. В този смисъл компенсацията гарантира срещу
неплатежоспособност.
Компенсацията е един особен начин на изпълнение, подобен на даване вместо изпълнение.
Длъжникът дължи на кредитора 5 лева. Това задължение може да бъде погасено datio in solutum,
като длъжникът предложи вместо да му даде 5 лева, да му цедира едно друго свое вземане към едно
трето лице. В този случай обаче длъжникът предлага вместо плащане не едно свое вземане към
трето лице, а своето вземане към същия кредитор, в качеството му на длъжник. Предлагам да ви
платя 5­те лева, които ви дължа с тези 5 лева, които имам да вземам от вас. Поради това можем да
кажем, че компенсацията е особен способ за изпълнение на собственото ми задължение, но няма да
минем през правилата на datio in solutum, няма да имаме нужда от съгласие на кредитора.
Компенсацията може да се разгледа и като особен способ за принудително удовлетворение, за
принудително изпълнение, при това без намесата на съдия­изпълнител, на съд. Всеки кредитор,
снабден с изпълнителен лист би могъл да посегне за принудително изпълнение на което и да е
имуществено благо, имуществено право на длъжника, на всеки елемент от неговото имущество, стига
той да не е секвестируем (единственото жилище, заплатата до някакъв размер, стипендията за
всичко друго, освен за издръжка и т.н.), включително и върху вземанията на своя длъжник. Напр.
кредиторът може да иска принудителното изпълнение да се насочи срещу вземането на длъжника му
към неговата банка, от която той има да получава нещо, би могъл да се насочи принудителното
изпълнение към вземането на длъжника към неговия работодател, който му дължи трудово
възнаграждение или към което и да е друго вземане на длъжника си. Това следователно е един
особен способ за изпълнение чрез обръщане на принудителното изпълнение върху вземанията на
длъжника ­ не върху неговите вещи. Същото става и при компенсацията ­ кредиторът казва: аз искам
да получа плащане принудително и ще посегна на едно твое вземане. Става въпрос не за вземане на
длъжника към трето лице, а за вземане, което длъжникът има към кредитора (по друго
облигационно правоотношение длъжникът се явява кредитор на кредитора). Т.е. кредиторът иска да
получи принудително изпълнение за 5 лв., които има да взема от длъжника върху вземане за 5 лв.,
което длъжника има към кредитора (искам сам да си платя с тези 5 лв., които имам да ви давам и с
тях да погася собственото си вземане към вас за 5 лева). Така погледнато налице е едно особено,
извънсъдебно принудително изпълнение върху вземането на длъжника по отношение на същия
кредитор.
Следователно претенцията не е процесуално явление, както и отговорността, защото, макар и в
един случай, могат да бъдат реализирани извън намесата на съдебноизпълнителните органи. Може

стр. 154
 да се разгледа всъщност и като самопомощ, един особен вид принудително изпълнение в рамките на
някаква самопомощ.
От същността на компенсацията зависят и някои от нейните режими.

ПРЕДПОСТАВКИ НА КОМПЕНСАЦИЯТА

Чл. 103. Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно
от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде
извършено преди изтичането на давността.
Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване
задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
От ал.1 Кожухаров извежда шест предпоставки:
1. Два дълга – основанието на тези задължения е без значение (едното може да е договорно,
другото извъндоговорно, деликтно; едното може да е по един договор, другото по друг договор).
Няма никаква разлика от това дали задълженията са част от едно правоотношение или от различни
правоотношения.
2. Еднородност и заместимост на престациите ­ на практика това са преди всичко паричните
задължения (основният случай), но прихващане може да стане и между тези 5 яйца, които аз ви дадох
миналата седмица, а също така и между тези 3 яйца, които вие ми дадохте тази седмица ­ оказва се, че
можем да прихванем яйцата, защото те са еднородни и заместими вещи и в крайна сметка се оказва, че вие
имате да ми давате само 2 яйца (няма аз да ви връщам първо трите, а вие да ми върнете после петте, с
което избягването на това двойно връщане ще помогне да се предпазим от счупването им).
Ако вещите (престациите) не са пари, еднородни и заместими няма как да стане прихващането им с
оглед правилата на чл.103, но може да стане при други условия.
3. Идентичност на субектите ­ две лица да си дължат взаимно еднородни, заместими вещи. От
това изискване има редица изключения:
 поръчителят може да прихваща с права, не свои, а на длъжника и по този начин да
погаси задължението на длъжника, защото той има правен интерес от това ­ изрично установено от чл.142:
Поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника,
както и да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Той не губи тия права и когато
длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение.
По същия начин могат да постъпят и реалните поръчители, тези, които са дали залог или ипотека.
 цедираният длъжник ­ при наличието на един кредитор и един длъжник, кредиторът си е
продал вземането. Въпреки това длъжникът може да направи компенсация с насрещно свое вземане по
отношение на стария кредитор, при все че негов кредитор е вече новият такъв (цесионерът);
 при запорирано вземане ­ запорът забранява на длъжника да плаща на кредитора си, а
му разрешава да плати само на съдия­изпълнителя (чрез него на взискателя). Въпреки това запорът не
може да влоши положението на длъжника и той ще може да погаси с това свое задължение вземането си
към стария си кредитор.
Всичките тези изключения се свързват с обратното действие на компенсацията.
4. Изискуемост ­ четейки чл.103 можем да останем с впечатление, че може би и двете вземания
трябва да бъдат изискуеми, макар текстът коректно да казва, "ако вземането му", т.е. на този, който прави
компенсацията е изискуемо. Следователно изискуемостта е предпоставка, която засяга активното вземане,
вземането на този, който компенсира. Другото вземане трябва да бъде само изпълняемо, то може и да не е
изискуемо.
5. Ликвидност на вземанията ­ всъщност тази предпоставка засяга активното вземане, но ако
то се оспори, компенсацията би настъпила чрез предявяването на съдебно възражение за компенсация и с
това ликвидността ще настъпи ­ с други думи ликвидно е това вземане, което е безспорно по основание и
размер, а неликвидно е това вземане, което е оспорено било по основание, било по размер. Нормалната
ситуация е аз да компенсирам с моето изискуемо ликвидно вземане по отношение на вас за 5 лв. собственото
си задължение към вас, но ако вие оспорите моето вземане, компенсацията няма да стане сега, а когато
вземането ми престане да бъде оспорено, т.е. когато съдът го признае.
6. Действителност на двете вземания ­ Конов: като че ли тази предпоставка е излишна, защото
ако на вземанията могат да се противопоставят перемпторни, окончателни,погасяващи възражения ­ оказва
се, че те не съществуват, значи нямаме две, а едно вземане, а ако може да им се противопостави
отлагателно, дилаторно възражение ­ оказва се, че те не са изискуеми, че не е изискуемо активното
155 стр.
вземане и отново няма да може да стане компенсация. За всеки случай обаче Кожухаров вкарва тази
предпоставка, за да обясни допълнително, че според чл.103/2 прихващане се допуска и след като вземането
е погасено по давност, ако е могло то да бъде извършено преди изтичането на давността. Следователно
когато останалите предпоставки са били налице към един момент (всичките, включително и вземането да не
е погасено по давност) последващото погасяване на вземането по давност, изтичането на давностния срок
няма да ни пречи да направим компенсацията още веднъж поради нейното обратно действие. Заради това
единствено изключение Кожухаров разглежда ситуацията с възраженията, които могат да се правят и
казва, че в крайна сметка вземането трябва да е действително, но също така може да стане и с погасено по
давност вземане.

КОМПЕНСАЦИОННО ИЗЯВЛЕНИЕ

Според действащите текстове компенсацията не настъпва по право ­ тя трябва да бъде

поискана. Следователно състоянието на компенсируемост (наличието на разгледаните предпоставки)
не води автоматично до погасяване на двете вземания, а трябва едната от двете страни или тази, за
която всички предпоставки са налице да каже "компенсирам". Това е системата на BGB ­ вж.
Апостолов ­ правилната теза на ВGB ­ грешката на Code civil и на стария ЗЗД ­ оттам правилната теза
на новия ЗЗД, който Апостолов не е разгледал, защото не е бил създаден по това време.
Компенсаторното изявление не може да бъде направено според чл.104 под срок или под
условие освен под условието, че предявеното в съд вземане ще бъде уважено. Аз не бих могъл да
компенсирам с вас като ви кажа, че компенсирам след 10 дни или, че компенсирам при условие, че
получа заплата, а ако не получа такава не компенсирам и т.н. Изявлението за компенсация, това
извънсъдебно и неформално (няма нужда от никаква форма) упражняване на едно потестативно
право може да бъде само безусловно, но законът допуска едно единствено условие, ако предявеното
пред съд вземане бъде уважено. Тази т.нар. условна компенсация ни хвърля в недоумение при
прочита на проф. Кожухаров, чието тълкуване е следното:
Кое вземане да бъде уважено пред съд?. Според него активното, моето. Той си представя
нещата така: отивам при вас и ви казвам: имаш да ми даваш 5 лева ­ вие казвате: ще видя. Аз също
имам да ти давам 5 лева и вие казвате: имаш. Аз компенсирам, в случай, че моето вземане си го
предявя пред съда и то бъде признато, понеже сега е неликвидно и аз ще компенсирам с него ­
активното вземане било оспорено, то трябвало да бъде признато от съд.
Това обаче е безмислено, защото с него нищо не печелим и защото не това е целта на института
"условно прихващане" ­ за да можем да разберем условното прихващане трябва добре да познаваме
евентуалните, условните процесуални действия. Защо всъщност нещата стоят така, че не активното, а
пасивното вземане е оспорено. Това е така, защото когато аз правя едно безусловно изявление за
компенсация всъщност искам да погася двете вземания до размера на по­малкото. За да мога да
направя компенсация аз предпоставям, че имам да давам нещо и с това аз косвено признавам
задължението си към вас. И ако направя една безусловна компенсация ефектът ще настъпи (двете
вземания ще бъдат погасени), а аз ще жертвам и своето вземане, което никой не е оспорил до този
момент. Затова ролите всъщност са обърнати и това е особено важно, когато се прави възражение за
компенсация в един процес като ответник. Там не бива да пропуснете да направите тъкмо условно
(под условието, че съдът установи насрещното вземане) възражение за компенсация. Ситуацията е
следната: вие ме съдите за тези 5 лв., които аз имам да ви давам и аз искам да се спася от този иск,
този иск, вашата претенция да бъде отхвърлена. Мога разбира се да кажа: да, аз компенсирам с тези
5 лв., които вие имате да получавате от мен, но в такъв случай аз съм признал своето задължение
към вас (да ви дам 5 лева), което е предметът на вашата претенция. Съдът веднага ще уважи
искането за компенсация, особено ако вие не оспорите моето вземане и ще постанови решение, че
никой никому няма да дава нищо. Но ако аз оспорвам иска по същество, ще твърдя нещо друго, че аз
нямам да ви давам 5 лв., защото съм ви ги върнал, защото договорът между нас и нищожен, защото
вие никога не сте ми давали 5 лв., защото изобщо вашето вземане не съществува, аз го оспорвам. Но
ако съдът намери, че това вземане съществува аз правя условно, евентуално възражение за
прихващане, изявление за прихващане, че само ако съдът признае съществуването на вашето
вземане, едва тогава искам да съобрази моето насрещно вземане и да отхвърли иска поради
компенсация. В другия случай, ако съдът признае, че вашето вземане не съществува на друго някакво
основание, напр. че договорът е нищожен, за това че вие въобще не сте ми давали пари, в такъв
случай моля искът да бъде отхвърлен на това основание и аз запазвам моето си вземане срещу вас за
5 лв. По същия начин ще се разиграят нещата извънсъдебно. Вие идвате при мен и казвате да ви

стр. 156
върна 5 лв., аз ви отговарям, че не ви дължа никакви 5 лв., но не заради компенсацията. Вие ми
казвате ви ги дължа, защото... Тогава аз ви отговарям, че не ви дължа никакви 5 лв., но ако случайно
вие вземете, че предявите срещу мен за 5 лв. и спечелите това дело (съдът признае, че вашето
вземане съществува), аз сега правя компенсация под условието, че вашето (пасивното) вземане, а не
моето (активното) бъде признато от съда. Тогава ще настъпи компенсацията под това условие с моето
вземане за 5 лв. срещу вас. Но ако вие не предявите този иск, ако съдът не ви признае това вземане,
условието на компенсацията не е настъпило и вие ще имате да ми давате 5 лв.
Чл.105 урежда една недопустимост, невъзможност на компенсацията без съгласието на
кредитора:
Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска
принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за
данъци.
Нормално компенсацията я правя едностранно, без да питам никого. Казвам "компенсирам"
(включително "компенсирам условно", ако искам да оспоря другото вземане, да не го призная, защото
ако компенсирам безусловно всъщност признавам другото вземане, т.е. на практика няма да оспорвам
иска на друго основание, освен компенсацията и признавате вземането, което се претендира и молите
съда да отхвърли иска само благодарение на компенсирането му с ваше насрещно вземане).
В случаите изброени в чл.105 се оказва, че компенсацията може да настъпи само, ако
кредиторът се съгласи, при все че са налице останалите изисквания. Този текст е една особена
закрила на кредиторите на някои вземания:
1. Вземания, върху които не се допуска принудително изпълнение ­ това се несеквестируемите
вземания. И понеже гледахме на компенсацията като на способ за принудително изпълнение,
насочено към вземането на длъжника ни към нас, ако това вземане на длъжника ни към нас е
несеквестируемо, напр. за издръжка, ние няма да можем да извършим тази компенсация. Текстът е
изричен, но той следва и от логиката на компенсацията като способ за принудително изпълнение.
2. Вземания за данъци ­ те се прихващат, но при условията на Закона за събиране на
държавните вземания. Това е така, защото държавата се храни от данъците и ако всеки започне
едностранно и безразборно да прихваща задълженията си към държавата за данъци с нейни
задължения към него, тя би останала без приходи в бюджета. Това е особеният интерес, който
налага да не се прихващат без съгласието на насрещната страна вземанията, породени от данъци.
3. Вземанията, породени от умишлени, непозволени деяния ­ не става въпрос за какъв да е
деликт, а само за умишлено извършен деликт. Ако не беше тази защита на увредения от деликта ще се
получи следната ситуация: вие имате да ми давате 5 лв., но не ми ги давате Аз ядосан, ви подпалвам
умишлено висящия на закачалката шлифер. Вие придобивате срещу мен като деликвент вземане от
непозволено увреждане, но този деликт е извършен умишлено, и ако на мен ми се разреши да погася,
да компенсирам и да кажа: имахте да ми давате 5 лв., но аз ви изгорих шлифера и така компенсирам
двете задължения, тогава насрещната страна ще остане необезщетена за едни вреди, причинени
умишлено. Остава съмнението, че аз нарочно съм ви подпалил шлифера, за да мога по този начин да
реализирам своето вземане към вас (като не мога да получа пари, поне да ви подпаля шлифера и да
не ви плащам обезщетение). На това основание законът изрично казва, че тези задължения няма да
могат да се компенсират. Но те не могат да се компенсират без съгласието на кредитора, но с
неговото съгласие, ако вие се откажете от преференцията на този текст, ако вие като кредитор на
едно несеквестируемо вземане се съгласите то да бъде дадено вместо изпълнение, ако данъчният
орган се съгласи да се компенсират тези данъци с други, надплатени от моя страна и т.н.
компенсацията ще стане. Затова казваме, че тя е не едностранна, а факултативна компенсация (по
желание на другата страна).
Освен уредените в чл.105 хипотези, при които прихващането е забранено има поне още една
хипотеза, при която прихващането е не допустимо. Тя е уредена в чл.90 от СК: забранено е да се
прихваща задължение за издръжка с насрещно вземане. За разлика от хипотезите на чл.105 ЗЗД,
забраната в чл.90 СК е уредена в императивна норма и тя не може да бъде отменена по съгласие на
страните. Това положение е установено в интерес на лицата, които се нуждаят от издръжка.

ВИДОВЕ ПРИХВАЩАНЕ

1. Обикновено прихващане ­ което може да се извърши, при наличие на уредените в чл.103

условия:

157 стр.
 Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях,
ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде
извършено преди изтичането на давността.
Ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване
задължението си срещу свое вземане към предишния кредитор.
В зависимост от начина на извършването си обикновеното прихващане може да бъде:
1.1. извънсъдебно ­ неформално;
1.2. съдебно ­ може да се извърши само по два, установени в ГПК начина:
1.2.1. чрез насрещен иск;
1.2.2. чрез възражение за прихващане.
Една особеност на съдебното прихващане (разлика с учебника): практиката на ВС приема, че е
възможно съдебно прихващане да се извърши по пътя на възражението дори и вземането на
прихващащия да е неликвидно.
2. Факултативно прихващане ­ което е допустимо при условията, в хипотезите на чл.105. То
се нарича така, тъй като то е допустимо, само ако кредиторът даде съгласието си:
Не могат да се прихващат без съгласието на кредитора вземания, върху които не се допуска
принудително изпълнение, вземания, породени от умишлени непозволени деяния, и вземания за
данъци.
3. Договорно прихващане ­ допустимо е в два случая:
3.1. ако страните се уговорят да се извърши прихващане, независимо че не е налице някоя от
предпоставките по чл.103. Това прихващане е допустимо единствено по силата на съглашение
на страните;
3.2. ако страните със съглашение променят действието на прихващането ­ напр. страните
могат да решат, че прихващането няма да има обратно действие.
Договорното прихващане разбира се няма сила за третите лица ­ относително действие на
договорите.

ВЪПРОС 39 – ПОДНОВЯВАНЕ (НОВАЦИЯ).

Материята на новацията на пръв поглед е уредена само в чл.107 ЗЗД. Там се казва: "Задължението
се подновява, когато се замени с друго по съглашение с кредитора. В такъв случай обезпеченията на старото
задължение се запазват за новото, ако лицата, които са ги дали, се съгласят за това." От този текст могат да
се направят няколко извода: Новацията е способ един стар дълг да се замени с нов. Това става по съглашение
с кредитора ­ т.е. необходими са волеизявленията най­малко на две лица ­ т.е. новацията е договор. Модерното
право не познава недоговорни, законни новации.
Новацията е догвор, по силата на който един стар дълг са заменя с нов. От тази гледна точка
новацията е способ за погасяване на цялото задължение, чрез заместването му с друго. Налице е не
опрощаване или друго окончателно погасяване на облигационната връзка, а просто едно задължение
са замества с друго. Погасяването на стария дълг е основанието на новацията. Оттук и възникването
на новия дълг е последица от погасяването на стария. Всичко това днес става чрез един единствен
акт ­ договор за новиране. Новацията би могла да се оформи и като анекс към съществуващ договор ­
този, от който възниква оригиналното, първоначалното задължение.
Новацията погасява един дълг, замествайки го с друг, от което не следва, че новацията
погасява един договор, замествайки го с друг договор. Един договор създава множество задължения
и може да се новира само едно от тях. Това ще бъде обичайната хипотеза на анекса, чрез който се
променя нещо в предшестващият договор.
Предпоставки за новиране
1)Наличието на валиден стар дълг. Нищожен дълг не може да се новира ­ от нищо, нищо
не става.
Унищожаемият дълг обаче, би могъл да се новира, но ще се окаже, че и новото
задължение е унищожаемо. Може да се разсъждава по въпроса дали страните не са искали да
преодолеят, чрез потвърждаване, унищожаемостта на оригиналното задължение. Както е известно,
това става чрез писмен акт.
Има автори, които приемат, че след като новацията погасява старото задължение, а
погасяването е "нещо като изпълнение" (доброволно) и понеже доброволното изпълнение, при знание
стр. 158
за дефекта, потвърждава унищожаемата сделка и я прави неатакуема, то и новацията сама по себе
си ще потвърди унищожаемостта на сделката, от която възниква оригиналното задължение.
Но между плащането ­ доброволното изпълнение и новацията съществува много голяма
разлика. Затова според мен, ефектите на доброволното изпълнение не могат безрезервно да се
пренесат като ефекти на новацията. Това се отнася както за унищожаемите задължения, така и за
естествените задължения. Редица автори, особено немски, смятат, че новирането на естествено
задължение създава ново, действително задължение, стига самата новация да не е засегната от
дефект. Според Фаденхехт и Апостолов "от нищо не става" ­ ако се новира едно естествено
задължение няма да се получи съвършено исково задължение, а ново естествено задължение.
Логиката на другите е същата, както при унищожаемите задължения: така както
изпълнението на естествено задължение изключва възможността да се иска връщане, така и
новирането на естествено задължение създавало перфектно задължение. Вече бе споменато, че
новацията, колкото и да прилича на доброволно изпълнение не е такова и ефектите на доброволното
изпълнение не могат да се пренесат към новацията.
2)Възникване на нов дълг. Новацията е погасителен способ, но погасяването на старото
задължение става за сметка на заместване с ново. Ако нов дълг не възниква, няма да има новация, а
може би опрощаване. Не винаги е било така ­ идеята за обвързаност на двата ефекта на новацията е
прокарана от Юстинияновото законодателство. По­рано се е допускало погасяването на едно
задължение с новация, без да бъде заместено от нов дълг. Смятало се е, че новацията извършена от
недееспособен погасява стария дълг, но (понеже не може да му вреди) не създава ново задължение.
3)Разлика между двете задължения. Това може да бъде разлика в страните по двете
задължения ­ субективна новация. Може да бъде разлика в обективните елементи ­ когато новото
задължение възниква между същите лица, но съществува някаква промяна в предмета, тежестите и
т.н. В този случай говорим за обективна новация.
4)Способността на страните да се разпореждат с правата си ­ новацията е погасително
основание ­ страните трябва да имат пълна разпоредителна дееспособност.
5)Намерението за новиране (animus novandi) ­ за което също се смята, че е въведено от
юстиниановото право. Намерението за новиране не се предполага, но това не означава, че трябва да
бъде изразено чрез някаква сакраментална форма. Нужно е от волята на страните да стане ясно, че
те целят да заместят едно задължение с ново ­ да погасят стар дълг, като поемат нов. Ако в
поемането на ново задължение не може да бъде открито това намерение, няма да има и новация, а
просто задължаване.

Традиционно новацията се определя като договор по силата на който едно облигационно

отношение се прекратява, а на негово място възниква ново, което се отличава от старото.
Общи правила:
Чл. 107. Задължението се подновява, когато се замени с друго по съглашение с кредитора. В
такъв случай обезпеченията на старото задължение се запазват за новото, ако лицата, които са ги
дали, се съгласят за това.
(Ал. 2, отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
Страните по новацията трябва да отговарят на определени изисквания.
1. Кредиторът трябва да е дееспособен.
2. Представителят на кредитора (ако новацията се извършва от представител)) трябва да
разполага с разпоредителна власт. Това е така, защото новацията прекратява старото
правоотношение и следователно представлява акт на разпореждане.
3. Длъжникът трябва да е способен да поема задължение ­ дееспособен.
4. Представителят на длъжника също трябва да е в състояние да поема задължение ­
дееспособен.

ОСОБЕНИ ЕЛЕМЕНТИ НА НОВАЦИЯТА

1. Действителен стар дълг или действително старо правоотношение. Ако такова

правоотношение липсва или то е нищожно новационното съглашение също ще бъде нищожно, защото
и предметът и основанието му ще бъдат невъзможни. Унищожаемите сделки могат обаче да се
новират, но в този случай новото правоотношение (новата сделка) също ще бъде унищожаема, тъй
като новацията не е саниране на унищожаемостта по смисъла на чл.35 ЗЗД:

159 стр.
 Унищожаемият договор може да бъде потвърден от страната, която има право да иска
унищожението му, чрез писмен акт, в който трябва да се посочи и основанието за унищожаемостта.
Договорът се потвърждава и когато страната, която има право да иска унищожението му, го
изпълни доброволно изцяло или частично, като знае основанието за унищожаемостта му.
Договор, унищожаем поради крайна нужда, не може да се потвърждава.
Възможно е старото задължение да е условно. Ако старото задължение е било условно, не е
задължително новото съглашение, новата сделка да е условна. Дали новото задължение ще бъде
условно зависи от волята на страните.
Спорен е въпросът дали може да се новира естествено задължение. Положителен отговор ни
дава чл.118 ЗЗД:
Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска
обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла.
2. Наличие на действителен нов дълг. Новата сделка, която възниква, новото
правоотношение трябва да отговаря на всички изисквания за действителност, които са установени в
закона ­ чл.26 :
Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите,
които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.
Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва
съгласие, предписана от законна форма, основание, както и привидните договори. Основанието се
предполага до доказване на противното.
(Ал. 3, отм. ­ ДВ, бр. 30 от 1990 г.).
Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право
от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и
без недействителните й части.
Ако самото новационно съглашение е нищожно или е с незавършен фактически състав старото
задължение не се прекратява ­ то продължава да съществува. Аналогично е положението и в случай
на унищожаване. Ако новата сделка, новото съглашение е унищожаемо и сделката бъде унищожена, в
такъв случай старото задължение (тъй като по правило унищожаването има обратно действие) се
възстановява.
Възможно е новацията да е под условие. Но настъпването или ненастъпването на условието има сила
за старото задължение само, ако страните решат така. Новото задължение е условно (под
отлагателно или под прекратително условие). Ако в хипотезата на прекратителното условие то
настъпи договорът се прекратява с обратна сила. При новацията обаче има особеност, такава, че
настъпването или ненастъпването на условието не води автоматично до възстановяването на стария
дълг, а това възстановяване е функция на волята на страните, т.е. страните могат да решат, че
независимо, че е настъпило прекратителното условие старият дълг не се възстанови.
3. Наличие на разлика между стария и новия дълг ­ aliquid novi. Тази разлика може да се отнася
както до някои от съществените елементи на сделката (основание, предмет), така и до субектите на
правоотношението.
4. Намерението на страните. Новацията е съвършена, което изисква специално основание,
наречено animus novandi. Страните трябва да желаят както прекратяването на старото
правоотношение, така и възникването на новото на негово място и то точно по начина и с връзката,
която съществува при новацията, а не въобще, т.е. новото задължение възниква именно защото се
прекратява старото.

ВИДОВЕ НОВАЦИИ

1. Обективна новация ­ когато новацията засяга съществените елементи на договора (на старото
правоотношение). Напр. купувачът може да уговори с продавача вместо да дължи цена, да дължи
издръжка и гледане до края на живота на продавача. Възможно е да има и промяна в основанието,
напр. вложена парична сума може да остане като заем. Традиционно се смята, че само промяната на
съществените елементи на правоотношението води до новация и затова се приема, че промяна в
срокове, условия, място на изпълнение не е новация. Това не винаги е така и зависи от това какво
страните желаят и какво е тяхното намерение.
2. Субективна новация ­ настъпва смяна на някоя от страните по правоотношението. Тя може да
бъде:

стр. 160
 2.1. пасивна – сменя се длъжникът. Пасивната новация може да се осъществи по следните
начина:
2.1.1. при т.нар. експромисия ­ договор между новия длъжник и кредитора ­ при нея
старият длъжник не е страна (чл.73);
2.1.2. чрез система от сделки – 1. между стария и новия длъжник (овластява едно трито
лице да изпълни неговия дълг); 2. между кредитора и стария и новия длъжник (не може без
съгласието на кредитора да се смени длъжника по първата сделка. Кредиторът трябва да я
потвърди)
2.1.3. чрез пасивна съвършена делегация – длъжникът нарежда на своя длъжник да
плати на кредитора му.
2.2. активна – сменя се кредитора.

ДЕЙСТВИЕ, ПОСЛЕДИЦИ НА НОВАЦИЯТА

Две главни групи последици:

1. Засягаща старото правоотношение, което се прекратява, като заедно с това правоотношение и
задължение се прекратяват и всички акцесорни права и задължения, включително и всички
обезпечения по стария дълг, без значение кой ги е дал. И тъй като се прекратява старото
правоотношение, прекратяват се и възраженията на длъжника, които той е имал по това старо
правоотношение.
Когато се новира задължението на един от солидарните длъжници останалите се освобождават от
задълженията си, освен ако кредиторът е запазил правата си срещу тях.
Новацията на задължението на поръчителя няма действие за главното задължение.
2. Отнасяща се до възникването на новото правоотношение. Съдържанието на това ново
правоотношение се определя от волята на страните. За да бъде кредиторът обезпечен това трябва
да се уговори, т.е. кредиторът по принцип е хирографарен, дори и по старото задължение той да е
бил обезпечен. Ако кредиторът иска при новото задължение той да бъде обезпечен това трябва да
се уговори.
Същото важи и за солидарността ­ ако кредиторът новира едно от солидарните задължения,
солидарността по отношение на това задължение се прекратява и новото задължение не е
солидарно, освен ако не се уговори противното. Длъжникът вече разполага само с възраженията по
новия дълг, по новото правоотношение. Започва да тече и нова давност.

ВЪПРОС 40 ­ ДЕЛЕГАЦИЯ

Делегация има, когато едно лице ­ делегант, нареди на друго лице ­ делегат, да плати или да се
задължи към трето лице ­ делегатар.
От тази гледна точка можем да говорим за два вида делегации ­ делегация за плащане (delegatio
solvendi) и делегация за задължаване (delegatio obligandi/. Самата делегация не е сделка, не е
договор, не е даже правоотношение. Делегацията е правна фигура, която включва горепосочените
елементи. Самото делегиране ­ нареждането за плащане и задължаване, не е още делегация.
Правна уредба на делегацията в ЗЗД няма. Това е правна фигура, която "живее" в други
конкретни правни институти. Делегацията е абстрактна правна фигура, изведена от конкретно
съществуващи институти. Например чекът е делегация за плащане: издателят на чека нарежда на
платеца по чека (банката, в която има авоар) да изплати сумата по чека на неговият приносител ­
делегатар. Или менителницата ­ делегация за задължаване: издателят на менителницата (делегант)
нарежда на платеца по менителницата (делегат) да акцептира тази менителница ­ да се задължи към
приносителя и (делегатар/.
Делегация можем да открием и в редица други способи за банково разплащане. С
платежното нареждане делеганта нарежда на собствената си банка­делегат да извърши плащане,
чрез заверка на сметката на делегатаря.

Терминът "делегация" се използва с няколко значения:

1. Означава система от сделки

161 стр.
 2. Означава договор между две лица, наречени делегант и делегат, които се съгласяват
делегантът да престира нещо да делегатаря посредством едно трето лице, наречено делегат. Това е
традиционното разбиране за делегацията по френското право, но у нас то не може да се поддържа,
тъй като няма правна уредба, от която то да може да бъде изведено.
3. Според общоприетото в нашата литература виждане делегацията представлява нареждане
на едно лице (делегант) до друго лице (делегат) да се задължи или да престира от свое име на трето
лице (делегатар). Няма значение за чия сметка се извършва това задължаване или плащане.
Делегацията не е уредена с общи правила у нас в момента. Тя е била уредена в стария ЗЗД.
Фигура, подобна на делегацията, известна на немското право е асигнацията. Асигнацията е много
подобна на делегацията ­ при нея страните се наричат съответно асигнант, асигнат и асигнатар, но
асигнацията представлява нещо малко по­сложно от делегацията, тъй като тя е съвкупност от две
сделки, едната сделка е това, което съответства на делегацията (овластяване на асигната от
асигнанта да се задължи или да престира нещо), но при асигнацията има двойно овластяване.
Асигнантът овластява и асигнатаря да получи плащане или да упражни право срещу асигната.
Делегацията и асигнацията намират приложение в редица сделки на търговското право и по­
специално в менителничното право. Менителниците и чековете са делегации и асигнации.

Отношенията между страните – по Конов:

Можем да разглеждаме три отношения при делегацията. (Отношения, а не правоотношения/.

Външно е отношението, между делегата и делегатаря. Поемането на задължението от делегата към
делегатаря в изпълнение на делегацията, или плащането от делегата към делегатаря при делегация
за плащане.
Отношението между делеганта и делегата се нарича провизия, или отношение на
покритие. То дава отговор на въпроса, защо делегатът изпълнява нареждането на делеганта и плаща
или се задължава към делегатаря.
Отношението между делегант и делегатар се нарича вътрешно, или валутно отношение.
То дава отговор на въпроса, защо делегантът дава нареждане на делегата да се задължи или да
изпълни на делегатаря.
Делегацията е възможна и без нито едно от тези отношения да съществува като
правоотношение преди изпълнението и ­ т.е. да поражда външното отношение. В такъв случай можем
да говорим за делегация, непредшествана от облигационни отношения. Обратното ще бъде
делегация, предшествана от облигационни отношения.
Пример за делегация, непредшествана от облигационни отношения, дава Кожухаров в
учебника си: Имал той един приятел в Бургас и един в София, който щял да ходи в Бургас. Той идва
при него и му казва: "Аз ще ходя в Бургас. Там може спешно да ми притрябват пари. Би ли писал на
някой твой познат в Бургас ако ми потрябват да ми даде 5лв, пък ние после ще се оправяме."
Делеганта се обажда на своя приятел в Бургас и му казва: "Нали знаеш ония Гошо. Той може да дойде
при теб и ако ти иска пари, дай му до 5лв, а после с теб ще се разберем." В същност това е схемата, по
която е възникнала менителницата. А това е станало по следния начин: Един търговец, който иска да
отиде до Божи гроб, но го е страх да пътува с парите си, отива при един венециански търговец­
сараф и му казва: "Аз отивам в Йерусалим. Ето ти тук една торбичка злато. Дай ми писмо до някой
твой колега там той да ми даде торбичка злато." И това става постоянна практика. Ако се запитаме
защо търговецът­делегат в Йерусалим ще изпълни едно такова нареждане, то отговорът е прост:
Защото друг някой търговец ще дойде при него и ще иска обратната операция. Така е възникнала не
само менителницата, но и днешните кореспондентски отношения в банките.
В горния случай с бургаския приятел ще възникнат следните отношения: По външното
отношение все едно е отпуснат заем, като същевременно и по едно мандатно отношение (защото
човекът в Бургас действа по поръчка) трябва да се възстановят разноските – actio mandati contraria.
Възможно е делегация, която е предшествана от други отношения, да бъде абстрактна по
отношение на тях ­ т.е. да няма за цел да ги уреди и да не могат да се черпят възражения. Една
такава делегация се нарича абстрактна или чиста.

КАКВИ СА СДЕЛКИТЕ И ПРАВООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ЛИЦАТА В ДЕЛЕГАЦИЯТА?

стр. 162
 Самата делегация представлява една едностранна сделка, с която делегантът нарежда на
делегата да се задължи или да престира на делегатаря. Тази сделка поражда за делегата едно
непритезателно, овластително право да се задължи или да престира от свое име. Всъщност
делегацията прилича много на упълномощаването. Но за разлика от него делегатът действа от свое
име, той е страна по сделката и затова последиците са различни. Това е сделка, която има
овластителен характер и чиято единствена последица е създаването на това овластително право
делегатът да се задължи или да престира на делегатаря. В теорията има спор дали делегацията е
абстрактна или каузална сделка, който спор като че ли е излишен, тъй като дали една сделка е
абстрактна или каузална зависи от това дали има еквивалентно или нееквивалентно имуществено
разместване ­ при всички положения трябва да има имуществено разместване, трябва сделката да е
престационна, за да може да има основание. При делегацията обаче, както при упълномощаването
няма разместване на имущество и затова при нея като че ли е по­правилно да не се говори въобще за
основание. Очевидно обаче е, че самата делегация не е достатъчна за уреждане на отношенията
между страните, защото по силата на делегацията делегатът има само правото да престира или да се
задължи към делегатаря, но той няма задължение към делеганта да направи това. Необходимостта
от възникването на такова задължение е причина между делеганта и делегата да възникне още едно
правоотношение, което се нарича отношение на покритие. Именно по силата на това правоотношение
за покритие делегатът поема задължение към делеганта да изпълни това, за което той е овластен.
Най­често това правоотношение възниква от договор за поръчка. Между делеганта и делегатаря
обикновено съществува също правоотношение, което се нарича "валутно отношение" или "отношение
за валута". Това отношение винаги е валутно, без значение дали има плащане или каква е валутата по
него. Това валутно отношение може да бъде породено от най­различни сделки (възмездни или
безвъзмездни ­ продажба, наем, дарение, заем и т.н.). Всъщност това валутно отношение мотивира
делегантът да нареди на делегата да направи нещо. Но валутното отношение има ролята само на
мотив за делеганта, а не на основание за него. Най­често по принцип делегантът е длъжник на
делегатаря и затова той нарежда на делегата да изпълни или да се задължи към делегатаря. Но
възможни са всякакви комбинации. Отношението между делегата и делегатаря се нарича външно
правоотношение. Такова правоотношение обаче възниква само в случай, че делегатът поема
задължение към делегатаря. Ако той направо престира, плаща някаква сума, правоотношение в
случая не възниква. Възможно е да има и други правоотношения между делегата и делегатаря освен
валутното.

ВИДОВЕ ДЕЛЕГАЦИИ

В зависимост от това дали нареждането на делеганта се предхожда от негово задължение към

делегатаря или не:
1. На основата на поведението, което е предмет на овластителното право, т.е. делегацията
може да бъде за:
1.1. за задължаване;
1.1.1. тя може да бъде съпроводена от новация ­ "съвършена делегация". Тя може да
бъде:
1.1.1.1. активна съвършена делегация ­ сменя се кредитора. Тя е налице в случай, при
който делегантът, който е кредитор на делегата му нарежда да се задължи към трето
лице (делегатар). Едновременно с това той новира отношението за покритие като
освобождава делегата от задължението му към себе си, т.е. става смяна на кредитора ­
новият кредитор е делегатаря. Разбира се това освобождаване, тази новация е условна и
тя поражда действие едва след като делегатът се задължи към делегатаря, защото
самата делегация сама по себе си не може да задължи делегата към делегатаря. Трябва
делегатът сам да се задължи към делегатаря и едва след като той се задължи настъпва
действието на новацията.
1.1.1.2. пасивна съвършена делегация ­ сменя се длъжника. Делегантът е длъжник на
делегатаря, а делегатът е трето лице. В този случай с поемането на задължение от
страна на делегата към делегатаря, делегантът се освобождава от задължението си към
делегатаря, т.е. става смяна на длъжника. Делегантът е бил длъжник на делегатаря. Той
нарежда на делегата да се задължи към делегатаря. Налице е новационен договор,
който се сключва между делеганта и делегатаря. Разбира се тази новация поражда
действие в момента, в който делегатът се задължи към делегатаря.

163 стр.
 1.1.1.3. активно­пасивна делегация ­ ако делегантът е длъжник на делегатаря, а
делегатът е длъжник на делеганта. В този случай с поемането на задължение на
делегата към делегатаря едновременно се прекратяват двете предишни задължения, на
делегата към делеганта и на делегантът към делегатаря.
1.1.2. Делегацията за задължаване може да няма новиращ ефект ­ такава делегация се
нарича "несъвършена делегация". Тук отношенията са същите без новация. Тази делегация
може да бъде активна и пасивна несъвършена делегация:
1.1.2.1. активна несъвършена делегация ­ делегантът нарежда на делегата да се
задължи към делегатаря и възниква ново задължение, но старото си остава;
1.1.2.2. пасивна несъвършена делегация ­ делегатът поема задължение към
делегатаря, но старото задължение си остава.
1.1.3. Делегацията за задължаване може да води до подмяна на субектите по
правоотношението без обаче да има новация ­ такава делегация се нарича "привативна
делегация" и тя по своето действие е подобна на цесията или заместването в дълг.

ВЪПРОС 41 – ОПРОЩАВАНЕ. СЛИВАНЕ.

ОПРОЩАВАНЕ. СЪЩНОСТ.

Опрощаването е уредено в чл.108 ЗЗД: Задължението се опрощава, ако кредиторът се откаже

от вземането си чрез договор с длъжника.
Опрощаването е договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказва от
вземането си. Трябва да се има предвид, че опрощаването е договор, а не едностранна сделка. То е
уредено като договор в резултат на разбирането, че кредиторът не може да освобождава длъжника
от задължението му против неговата воля. По традиционни съображения опрощаването е договор.
Няма никакви особености относно постигането на съгласие. Волята може да бъде изразена
както изрично, така и мълчаливо. Законодателят не изисква някаква форма за действителност.
Предмет на опрощаването може да бъде всякакво задължение, стига да няма някаква нормативна
забрана или страните не са изключили някакво вземане помежду си. Така например не могат да се
опрощават задължения върху неоткрито наследство, тъй като това е забранено по силата на чл.26/1
ЗЗД: Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите,
които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.
Не могат да се опрощават задължения за издръжка за бъдещо време ­ това е забранено от
чл.88 СК.
По принцип могат да се опрощават:
­ условни вземания;
­ срочни вземания;
­ неликвидни вземания;
­ части от вземания.
Опрощаването е каузален договор и то изисква основание за своята действителност. Най­често
опрощаването се извършва с дарствено намерение и има безвъзмезден характер. Възможно е обаче,
особено, ако опрощаването е част от някаква система от сделки, то да има възмезден характер и да
се извърша с цел напр. да се придобие едно право или да се изпълни едно задължение. Така при
една спогодба може да се уговори, че едната страна ще опрости впоследствие някакво задължение
на другата страна и когато това стане основанието ще бъде solvendi causa (изпълнението на едно
задължение).
Способност на страните да извършват опрощаване ­ в зависимост от това, дали договорът има
възмезден или безвъзмезден характер:
­ опрощаване, което се извършва с дарствена цел изисква кредиторът да има способност да
дарява.Тъй като опрощаването може да се разглежда като разпореждане с право за кредитора,
кредиторът трябва да бъде дееспособен, ако е физическо лице ­ чл.73/3 СК.

ДОКАЗВАНЕ НА ОПРОЩАВАНЕТО

стр. 164
 По правило страната, която твърди, че извършва опрощаване трябва да докаже твърдението си
и това следва от чл. 127 ГПК.
Доказването на изпълнението и изобщо на прекратяването на облигационните отношения е
улеснено от наличието на две презумпции, които съдържа чл.109 ЗЗД:
Задължението се смята погасено, ако частният документ за него се намира у длъжника, освен
ако се докаже, че не му е върнат доброволно.
Първата презумпция е оборима и според нея, ако частният документ за дълга се намира у
длъжника, предполага се, че му е върнат доброволно от кредитора. Кредиторът може да доказва
обратното.
Втората презумпция е необорима и според нея, ако частният документ за дълга е върнат
доброволно задължението е прекратено, без значение дали кредиторът е искал да прекрати това
правоотношение или не. Но връщането на документа за дълга предполага прекратяване на
правоотношението, но не означава опрощаване, нито плащане (само прекратяване на дълга). Ако
длъжникът има интерес да докаже, че е платил, а не, че е бил опростен, той трябва да докаже
твърдението си.

ДЕЙСТВИЕ НА ОПРОЩАВАНЕТО

Опрощаването прекратява вземането на кредитора заедно с всички акцесорни права (лихви,

неустойки, поръчителства, ипотеки).
Опрощаването на поръчителя обаче не освобождава главния длъжник.
Опрощаването на един от солидарните длъжници освобождава не само опростения, но и
останалите, освен ако кредиторът е запазил правата си срещу тях. В такъв случай задължението на
останалите се намалява с частта на опростения.

СЛИВАНЕ. СЪЩНОСТ.

Сливането е юридически факт, при който качествата длъжник и кредитор се съединяват в едно
лице. Тъй като никой не може да бъде кредитор и длъжник на самия себе си сливането прекратява
облигационното отношение.
Сливане може да настъпи при универсално правоприемство:
­ длъжникът наследява кредитора;
­ трето лице наследява едновременно длъжника и кредитора;
­ наследникът на кредитора продава наследството на длъжника.
Сливане може да настъпи при частно правоприемство:
­ кредиторът цедира вземането на длъжника по цесията (наемателят купува имота(;
Сливането може да настъпи в резултат на различни юридически факти:
­ договор;
­ няма ограничения.

ДЙСТВИЕ НА СЛИВАНЕТО

1. Погасява се вземането и съответното на него задължение. Няма значение дали това

вземане е ликвидно или не, условно, срочно.
2. Заедно с вземането и задължението се погасяват и всички акцесорни права и задължения
(лихви, неустойки, обезпечения). Това обаче невинаги е така. Има някои особени хипотези, при които
сливането няма такъв погасителен ефект:
­ сливането на поръчителя и кредитора няма действие за главния длъжник;
­ сливането на длъжника и поръчителя не погасява нито главното задължение, нито
обезпечението, а кредиторът разполага с две права срещу едно и също лице.
Сливането може да бъде частично: напр. ако длъжникът наследи кредитора и активът на
наследствения дял е по­малък от размера на задължението, длъжникът отговаря за горницата
спрямо останалите сънаследници.
Отпадането на факта на сливането с обратна сила възстановява първоначалното положение.
В определени от закона случаи сливането няма погасително действие:

165 стр.
 1. В случаите, при които вземането и задължението, макар че са част от правната сфера на
едно и също лице попадат в различни имуществени маси по силата на специални правила­ напр. не
настъпва сливане при приемане на наследството по опис.
­ не настъпва в (чл.67 ЗН) хипотеза, при която кредиторите на наследството поискат
отделяне на наследството от имуществото на наследника. Тези правила са създадени в интерес на
трети лица, или на наследника или на кредиторите;
­ не настъпва сливане и в хипотезата на чл.178 ЗЗД: Който купи ипотекиран имот от длъжника
по обезпеченото вземане, ако не е поел задължението, може да плати на ипотекарния кредитор до
размера на цената, която дължи. В такъв случай по отношение на кредиторите, чиито ипотеки са
учредени, преди той да е купил имота, се смята, че той е встъпил в правата на удовлетворения
кредитор. Това е суброгацията в ипотека върху собствен имот.
­ не настъпва сливане и в хипотезата, при така нар. обратно джиро: джирантът на една
менителница може да я придобие отново, тя може да му бъде джиросана отново. При менителницата
прехвърлителят и е длъжник по нея. Възможно е тази менителница да му бъде джиросана отново, в
този случай, преди той да я прехвърли отново (а той може и да не я прехвърли) той става кредитор по
менителницата. Понеже преди това той е бил длъжник и сега, след второто джиросване той става
кредитор настъпва сливане и той не може да иска изпълнение от лицата, които се намират между
първото и второто придобиване на менителницата, защото настъпва сливане. Но ако джирантът
джироса отново менителницата на някое трето лице сливането.

ВЪПРОС 42 ­ ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ВЗЕМАНЕ (ЦЕСИЯ)

Правен режим:
Чл.99. Кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или
естеството на вземането не допускат това.
Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия
кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди
писмено станалото прехвърляне.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор.
Чл.100. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането
по време на прехвърлянето.
Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то
само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Цесията е договор, с който кредиторът на едно вземане го прехвърля на трето лице.

СТРАНИ

Страните по договора са:

1. Цедент ­ прехвърлителят на вземането
2. Цесионер ­ приобретателят на вземането
Длъжникът по вземането не е страна и неговото съгласие не е необходимо. Цесията е договор
и тя изисква съгласието на цедента и цесионера.
Съгласието може да бъде:
­ чисто;
­ с модалитети.
Цесията по правило е каузален договор, като основанието на страните може да бъде всякакво
(дарствено, да се придобие едно право). Нещо повече, цесията може да бъде сключена вместо
изпълнение на един дълг ­ чл.65/3 ЗЗД:
Кредиторът не може да бъде принуден да приеме в изпълнение нещо, различно от дължимото.

стр. 166
 Ако кредиторът се съгласи да получи в собственост нещо друго вместо дължимото, то при
съдебно отстранение или при скрити недостатъци на полученото се прилагат съответно правилата за
продажбата.
Когато на кредитора е прехвърлено едно вземане вместо дължимото, задължението се
погасява, след като бъде събрано вземането, ако не е уговорено друго.
Длъжникът вместо да изпълни задължението си прехвърля на кредитора свое вземане към
трето лице. Но такава цесия има погасителен ефект само при наличието на специална уговорка. В
противен случай старото задължение се погасява, след като бъде събрано вземането. При това, ако
решат страните могат да уредят цесията и като абстрактен договор.
Законодателят не изисква форма за действителност на цесията по общо правило. В някои
случаи обаче, по силата на специални правила, спазването на някаква форма е изискване за
действителност:
­ дарствената цесия на права върху движими вещи трябва да бъде извършена в писмена
форма с нотариална заверка на подписите ­ чл.225/2 ЗЗД: Дарението на движими имущества трябва
да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи или чрез предаване, а на ценни книжа ­ по
надлежния начин за прехвърлянето им.
­ цесията на обезпечено с ипотека вземане трябва да бъде вписана, за да има действие за
ипотеката.
Изискванията за доказване, уредени в ГПК важат и за цесията.

ПРЕДМЕТ

Предмет на цесията:
­ вземания;
­ други права
Те трябва да бъдат действителни, в противен случай цесията ще е с невъзможен предмет и ще е
нищожна:
­ допустимо е прехвърлянето на бъдещо право, но една такава цесия е във висящо
състояние.
­ може да се цедира естествено вземане, но една такава цесия не осигурява на цесионера
право на защита;
­ може да се цедира и спорно право, право, което е предмет на висящо дело, но за да стане
това е необходимо да бъдат спазени не само изискванията на ЗЗД, но и условията на чл.121/2 ГПК;
­ допустимо е да се прехвърлят и части от вземания.
Предмет на цесията могат да бъдат само прехвърлими права.
Има права, които са непрехвърлими по своето естество и те не могат да се цедират, напр.
акцесорните права, които не могат да се прехвърлят отделно от вземането, което следват: напр.
вземането за лихва не може да се цедира отделно от главното вземане.
Не могат да се цедират и права, които са свързани с личността на цедента, напр. вземане за
издръжка.
Непрехвърлимостта може да следва не само от естеството на правото, но и по силата на закона.
Напр. вещното право на ползване е непрехвърлимо.
Несеквестируемостта на едно вземане не означава, че то е непрехвърлимо. Несеквестируеми
вземания могат да се прехвърлят.
Страните могат да забранят прехвърлянето на едно вземане, но подобна забрана ще има
действие само между тях, без да обвързва третите лица.

ДЕЙСТВИЕ НА ЦЕСИЯТА МЕЖДУ СТРАНИТЕ (ЦЕДЕНТ И ЦЕСИОНЕР)

Цесията прехвърля вземането или правото от стария на новия кредитор. То се придобива в

състоянието, в което се е намирало в момента на сключването на договора. Обаче, ако във вземането
са настъпили изменения в периода между постигането на съгласието и уведомяването на длъжника
тези изменения са противопоставими на цесионера.
Заедно с вземането към цесионера преминават по право и акцесорните права, напр. цесионерът
придобива всички лихви, които стават изискуеми след прехвърлянето. А ако не е уговорено
противното, цесионерът става титуляр и на изтеклите вече лихви, по силата на правилото на чл.99/2

167 стр.
ЗЗД: Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Цесията прехвърля върху цесионера общите и особените привилегии на вземането.
Когато вземането е обезпечено със залог цесията прехвърля върху цесионера и заложното
право, като вещта може да остане в държание на цедента, а може да бъде предадена и на
цесионера. Но тъй като при залога залогоприемателят (цедентът) има не само права, но и
задължения по договора за залог, затова се смята, че цедирането на заложното право изисква
съгласие на залогодателя.
Цесията прехвърля и ипотеката, но за да има действие цесията за ипотеката тя трябва да бъде
отбелязана в нотариалните книги.
Цесията прехвърля и правото на задържане, но за да стане цесионерът титуляр на това право
той трябва да установи фактическа власт върху вещта.
Цесията прехвърля и поръчителствата, които обезпечават вземането, но цедирането на
вземането на кредитора спрямо един солидарен длъжник няма действие спрямо останалите
солидарни длъжници.
Има и някои акцесорни права, които не преминават по право:
­ тъй като правото да се унищожи един договор (сделка)) има строго личен характер смята се,
че то не може да се цедира;
­ смята се, че правото да се развали един двустранен договор, както и правата, които
купувачът има в случаи на вещ с недостатъци не се прехвърлят по право, а за тези права е
необходимо специално съглашение за тяхното цедиране.

ДЕЙСТВИЕ НА ЦЕСИЯТА ЗА ВЪЗРАЖЕНИЯТА

Тъй като съдържанието на правоотношението се запазва, длъжникът не губи възраженията си

и може да ги противопостави на цесионера, стига те да се основават на отношенията му с цедента
преди съобщението за цесията. Този извод може да се направи от текста на чл.103/3: Ако длъжникът
се е съгласил с прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое
вземане към предишния кредитор.
Ако прихващането е било допустимо преди уведомяването на длъжника, длъжникът може да
прихване задължението си, което е цедирано и спрямо цесионера, независимо, че вече титуляр на
вземането става цедента.
Тази възможност за предявяване на възраженията по аргумент на по­силното основание би
следвало да остане и да се прилага и за отлагателните, а не само за прекратителните възражения.
Разбира се длъжникът може да се откаже от възраженията си, което е предвидено при
прихващането: ако длъжникът приеме цесията, “той не може да прихваща задължението си срещу
свое вземане към” цедента.
Цесионерът има две помощни права:
1. Може да иска цедентът да му предаде документите, които установяват вземането
2. Цесионерът може да иска от цедента да потвърди писмено извършеното прехвърляне.

ДЕЙСТВИЕ НА ЦЕСИЯТА ЗА ДЛЪЖНИКА

Длъжникът по цесията трябва да бъде уведомен за нея. Съобщението е едностранно

изявление за прехвърлянето. То е неформално и със свободно установено съдържание, но то трябва
да бъде направено от цедента, а не от цесионера. Това ясно личи от чл.99/3 и 4:
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия
кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди
писмено станалото прехвърляне.
Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор.
Цесията поражда действие за длъжника от момента на уведомяването му, т.е. до момента на
уведомяването на длъжника негов кредитор остава цедента, независимо, че вече е извършена
цесията и длъжникът не само може, но е длъжен да изпълни на стария кредитор (до момента на
уведомяването). Това положение важи не само за изпълнението, но и за останалите погасителни
способи, напр. новация, опрощаване. До момента на получаване на уведомлението длъжникът не
може да отказва на стария кредитор под предлог, че вземането вече не му принадлежи. След

стр. 168
 уведомлението обаче длъжникът трябва да изпълни на цесионера, т.е. цедентът престава да бъде
кредитор.

ДЕЙСТВИЕ НА ЦЕСИЯТА ЗА ТРЕТИТЕ ЛИЦА

По силата на специалното правило на чл.99/4 цесията има действие за третите лица от деня на
уведомлението на длъжника, а не от деня на сключването й. Ако напр. цедентът прехвърли
вземането няколко пъти, титуляр на вземането ще бъде не първият по време, а онзи, за когото най­
напред е съобщено на длъжника. По същата причина цесията не може да бъде противопоставена и
на онези кредитори на цедента, които са наложили запор върху вземането и запорното съобщение е
било получено от длъжника преди съобщението за цесията.

ОТГОВОРНОСТ НА ЦЕДЕНТА

Чл. 100. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането

по време на прехвърлянето.
Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то
само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото вземане.
За отговорност на цедента може да се говори само, ако цесията е възмездна. Според чл.100/1
цедентът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето, но не и за
платежоспособността на длъжника. Терминът "съществуване на вземането" трябва да се тълкува
разширително и трябва да се приеме, че чл.100 намира приложение не само, ако вземането не
съществува, но и ако то е нищожно или ако сделката, от която то произлиза е била унищожена преди
цесията, или ако това вземане е прехвърлено няколко пъти на други лица и т.н.
Освен за вземането цедентът отговаря и за съществуването на акцесорните права (привилегии,
обезпечения, лихви). Обемът на отговорността на цедента не е установена легално. той може обаче
да се изведе по аналогия от отговорността за евикция при продажбата ­ чл.189 и 191 ЗЗД и
следователно, ако е прехвърлено несъществуващо, или нищожно, или прекратено вече вземане
цесионерът може да търси от цедента:
­ платената цена;
­ разноските по цесията;
­ необходимите и полезни разноски;
­ обезщетение за вреди.
Това е така по правило, но формата на чл.100/1 е диспозитивна и легално установената
отговорност на цедента може да бъде изменена от страните. Възможно е следователно цедентът да
се задължи за отговаря за събирането на вземането, т.е. за платежоспособността на длъжника. Тази
отговорност обаче не може да бъде поначало по­голяма по размер от онова, което цедентът е
получил срещу прехвърленото вземане ­ чл.100/2. Смята се обаче, че правилото на чл.100/2 е
диспозитивно и със специална уговорка страните могат да го отменят, т.е. могат да уговорят, че
цедентът ще отговаря и ще трябва да върне не само полученото, но и да заплати допълнителни суми.
Възможно е също цедентът и цесионерът да ограничат отговорността на цедента и дори да се
съгласят цедентът да не отговаря за съществуването на вземането. Тогава цедентът няма да дължи
обезщетение за вреди, възстановяване на разноските по договора и процеса, необходимите разноски
и т.н., но той не може да се освободи от задължението за връщане на платената цена (на цената,
която е получил). Това е минималният размер на неговата отговорност.

ПРОС 43 ­ ПОЕМАНЕ НА ДЪЛГ

Способи за заместване на длъжника: активна и пасивна новация. Гражданският оборот е наложил да се

здаде възможност, при която да се запази съществуващото облигационно правоотношение, когато се сменя
ивната страна по него.

Правна уредба:
Чл. 101. Трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с
дитора или с длъжника. Ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде

169 стр.
отменено или изменено без негово съгласие. Първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към
кредитора като солидарни длъжници.
Чл. 102. Трето лице може да замести длъжника само с изрично съгласие на кредитора.
Заместеният длъжник се освобождава от отговорност към кредитора.
Обезпеченията, дадени от трети лица, се погасяват, ако те не се съгласят тези обезпечения да
служат за новия длъжник. Залогът и ипотеката, дадени от първоначалния длъжник, остават в сила.
Новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, които е имал старият
длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение.

ПРИЕМАНЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО

Приемането на изпълнението е договор, с който едно трето лице се задължава към длъжника
да изпълни вместо него или да поеме задължението му към кредитора. Това е договор, който не е
уреден по нашето право, но сключването му е допустимо, съгласно чл.9 ЗЗД. Този договор не дава
възможност на кредитора да иска изпълнение от лицето, което се е задължило към длъжника.
Поемането на дълг познава две хипотези:
1. Встъпване в дълг ­ чл.101 ЗЗД. Договор, по силата на който трето лице се съгласява да
поеме едно съществуващо задължение като солидарен длъжник. Законодателството познава две
разновидности на встъпването в дълг с оглед на страните:
1.1. договор, между третото лице (нов длъжник) и кредиторът ­ този договор е неформален и
със свободно установено от страните съдържание. Съгласието на стария длъжник не е
необходимо, тъй като появата на един нов длъжник е в негов интерес. Този договор обаче
изисква една предпоставка за действителност ­ наличието на действителен стар дълг.
Отсъствието на такъв дълг прави договора за встъпване в чужд дълг нищожен поради липса
на предмет и основание. Встъпването в дълг като договор между кредитора И третото лице
прилича на поръчителството, но се отличава от него в две насоки:
1.1.1. задължението на новия длъжник при встъпването в дълг е самостоятелно, а не
акцесорно;
1.1.2. новото задължение е идентично по правило по обем и съдържание на старото,
докато при поръчителството законът познава и допуска възможност поръчителят да се
задължи за по­малко и при по­леки условия от главния длъжник.
1.2. договор между стария и новия длъжник ­ този договор е неформален и със свободно
установено от страните съдържание. Също така изисква за своята действителност наличието
на действителен стар дълг. Особеното е, че договорът се сключва като такъв между стария и
новия длъжник, а не между новия длъжник и кредитора. Очевидно е, че един такъв договор
няма действие за кредитора, който не е страна по него. За да породи действие за кредитора
този договор трябва да бъде одобрен от него. Всъщност встъпването в дълг при тази хипотеза
е договор в полза на трето лице, договор между стария и новия длъжник в полза на кредитора
и се подчинява изцяло на правилата на договора в полза на трето лице. Съглашението между
стария и новия длъжник може да бъде изменено и уговорката в полза на кредитора може да
бъде дори отменена до одобряването, а след това вече няма да бъде възможно.
И в двете хипотези обаче встъпването в дълг поражда едни и същи правни последици ­
кредиторът получава още един длъжник. Обемът и условието на двете задължения по правило е
едно и също. Отношенията между стария и новия длъжник и кредитора от една страна и вътрешното
отношение между стария и новия длъжник от друга страна, се подчиняват изцяло на правилата за
солидарността.
2. Заместване в дълг ­ чл.102 ЗЗД. Договор, по силата на който едно задължение се поема от
трето лице, а старият длъжник се освобождава от него. Този договор, също както и встъпването в
дълг може да бъде сключен по два начина:
2.1. договор между новия длъжник и кредитора ­ този договор е неформален и
съдържанието му се определя свободно от страните. Законът обаче изисква изявлението на
кредитора да бъде изрично, а не с конклудентни действия. Одобрение или разрешение от
страна на длъжника не е необходимо, тъй като длъжникът се освобождава от задължението
си. Предпоставка за действителността на договора и в този случай е наличието на действителен
стар дълг. Този договор прилича на експромисията (на пасивната субективна новация, със
страни третото лице и кредитора). Но за разлика от експромисията при заместването в дълг се
запазва старото правоотношение (при експромисията има, а тук няма новация).

стр. 170
 2.2. договор между стария и новия длъжник (третото лице) ­ този договор също е
неформален, със свободно установено от страните съдържание. Изисква като предпоставка за
своята действителност наличието на действителен стар дълг, но тъй като кредиторът не е
страна по това съглашение той не може да има сила за него. Затова е необходимо кредиторът
да даде изричното си съгласие. Разбира се кредиторът може и да се откаже и да не приеме, да
откаже заместването в дълг и то няма да породи действие.

ДЕЙСТВИЕ НА ИЗЯВЛЕНИЕТО НА КРЕДИТОРА.

Традиционно се приема, че изявлението на кредитора, с което той се съгласява за заместването

в дълг има обратно действие, т.е. не от момента, от който то е получено от страните, а от момента, в
който страните са постигнали съгласие. Калайджиев смята, че това мнение не би могло да бъде
споделено, защото липсва норма, която да урежда обратното действие, а обратното действие като
такова е изключение.
Според Кожухаров ако кредиторът не даде съгласието си, ако откаже заместването в дълг
между стария и новия длъжник, възниквало съглашението "поемане на изпълнението" няма наличие
на правна норма за това ­ в случая става дума за конверсия, а тази конверсия може да не отговаря на
волята на стария и новия длъжник. Така че конвертирането на заместването в дълг в поемане на
изпълнението е допустимо само, ако съответства на волята на страните, а не ex lege. Това означава,
че трябва да се изследва волята на страните.

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ОСНОВАНИЕТО

Кожухаров приема, че заместването в дълг е абстрактна сделка и основание за това се открива

в правилото на чл.102/3: Новият длъжник може да противопостави на кредитора възраженията, които
е имал старият длъжник, произтичащи от прехвърленото правоотношение.
Следователно argumentum a contrario новият длъжник не може да противопостави на кредитора
личните възражения на стария длъжник от една страна (което е безспорно) и от друга страна новият
длъжник не може да противопостави на кредитора и възраженията от вътрешните отношения между
стария и новия длъжник. Това е така, но проблемът дали заместването в дълг е абстрактна сделка не
може да бъде решен еднозначно в двете конструкции: когато заместването в дълг е договор между
стария и новия длъжник, в такъв случай забраната на законодателя новият длъжник да
противопоставя на кредитора означава, че новият длъжник не може да противопостави на кредитора
и възражението за липса на основание по този договор. И понеже всъщност заместването в дълг е
договор между стария и новия длъжник (кредиторът не е страна) и след като не може да се
противопоставя такова възражение това означава, че договорът е абстрактен, защото по този начин
на практика основанието се елиминира ex lege. Но когато заместването в дълг е договор между новия
длъжник и кредитора тогава основанието трябва да се разглежда на плоскостта кредитор­нов
длъжник, а не на плоскостта стар­нов длъжник или стар длъжник­кредитор. Затова в този случай
заместването в дълг може да бъде каузален, а може да бъде и абстрактен договор, в зависимост от
това как страните са уредили своите отношения. Но по презумпция този договор не е абстрактен,
напротив по силата на правилото на чл.26/2 по презумпция в тази хипотеза договорът е каузален.

ДЕЙСТВИЕ НА ЗАМЕСТВАНЕТО В ДЪЛГ

Най­важната последица е, че задължението преминава върху нов длъжник. Правоотношението

се запазва, но става смяна на длъжниците. Правоотношението се запазва такова, каквото то е било
към момента на сключването на договора за заместване в дълг. Затова новият длъжник може да
противопостави на кредитора всички възражения, освен тези, които имат строго личен характер, по
самото правоотношение. Новият длъжник не може да противопостави на кредитора онези
възражения на стария длъжник, от които той се е отказал преди заместването в дълг. Новият
длъжник поема задължението такова, каквото то е в момента на сключването на договора. Ако в това
задължение са настъпили някакви изменения преди заместването в дълг, те няма да имат значение
за новия длъжник. Освен това новият длъжник не може да прихваща задължението си с насрещно
вземане на стария длъжник, защото липсва идентичност на страните. Такова възражение може да се
прави при цесията, т.е. там изискването за идентичност на субектите, за насрещност на
задълженията познава изключение и цедираният длъжник може да прихваща с вземане, което има

171 стр.
към цедента задължението си към цесионера. Има специално правило в закона, което допуска това ­
чл.103/3. Може да бъде нарушено изискването за насрещност: Ако длъжникът се е съгласил с
прехвърлянето на вземането, той не може да прихване задължението си срещу свое вземане към
предишния кредитор.
При заместването в дълг обаче няма такова специално правило и затова новият длъжник не
може да прихваща задължението си с вземане на стария длъжник.
Давността продължава да тече, тя не се променя от заместването в дълг, тъй като самото
правоотношение се запазва.
Запазват се и някои акцесорни правоотношения, които не засягат интереса на третите лица.
Напр. запазват се залогът и ипотеката, дадени от самия длъжник (за разлика от новацията, където
нищо не се запазва и възниква ново правоотношение). Когато залогът и ипотеката, дадени от старият
длъжник се запазват той вече продължава да дължи, но не в качеството си на длъжник, а на трето
лице. Запазват се и други акцесорни права, които не засягат интереса на трети лица: лихви,
неустойки и т.н.
Обезпеченията, дадени от трети лица обаче се прекратяват по право. Това правило е
създадено, за да бъде защитен интересът на тези трети лица. Ако пожелаят разбира се те могат да
запазят тези обезпечения (поръчителства, залози и ипотеки, гаранции и т.н. от трети лица).
Особените привилегии, ако са свързани с вещи на стария длъжник се запазват. Ако са
свързани с вещи на трети лица се прекратяват. Проблемът дали се запазват или не общите
привилегии е спорен: Калайджиев е по­склонен да смята, че те се запазват.

ПОЕМАНЕ НА ИПОТЕЧНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ

Правна уредба:
Чл. 175. С извършването на публична продан на имота всички ипотеки върху него, както и всички
вещни права, учредени след първата ипотека, се погасяват. Ипотекарните кредитори имат право на
предпочтително удовлетворение от цената по реда на ипотеките си.
(Ал. 2, доп. ­ ДВ, бр. 34 от 2000 г., в сила от 1.01.2001 г.) Ипотеката може да се запази при
публичната продан на имота, ако купувачът, по съгласие с ипотекарния кредитор, поеме обезпеченото
задължение. В такъв случай протоколът, с който съдебният изпълнител констатира това съгласие, се
отбелязва към вписването в имотния регистър.
На публична продан се продава ипотекиран имот. Публичната продан погасява всички ипотеки,
защото никой не би си купил имот на публична продан, който е ипотекиран. Възможно е купувачът на
имота по съглашение с ипотекарния кредитор да се съгласи да поеме ипотеката, т.е. да се съгласи
тази ипотека да остане върху този имот. Това е едно съглашение, което много прилича на
заместването в дълг, но страните са евентуално трето лице и кредитора. Тук има специални
изисквания, на които трябва да отговаря това съглашение ­ то трябва да бъде удостоверено в
протокола на съдия­изпълнителя, а това, което се отнася до поемането на задължението трябва да
се впише в нотариата, за да има действие за ипотеката. Проблемът е: ако се тълкува буквално закона
(чл.175) може да се достигне до извода, че третото лице­купувач поема не само ипотеката, но и
задължението, което тя обезпечава. Калайджиев, Кожухаров и Венедиков ­ ако не се уговори това
специално третото лице­купувач на имота не замества длъжника в дълга, а поема само ипотечната
тежест.

ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ПРАВООТНОШЕНИЕ

Възможно е правоотношението да бъде двустранно и двете страни по него да бъдат

едновременно и длъжници и кредитори. Допустимо ли е страната по такова правоотношение да
прехвърли както задълженията си, така и правата си по правоотношението? Отговорът е "да". Това
не е изрично уредено в закона, но следва от чл.9 ЗЗД. Разбира се едно такова съглашение ще
представлява и трябва да отговаря едновременно на изискванията и за цесия, и за заместване в дълг.
Т.е. това ще бъде един смесен договор, който в своето съдържание ще включва и уговорки за цесия и
за заместване в дълг. Допустимостта на такова съглашение се извежда и от чл.15 ТЗ, който допуска
прехвърлянето на търговско предприятие. А търговското предприятие е една съвкупност от права,
задължения и фактически отношения. След като може по­голямото допустимо е и по­малкото: да
бъдат прехвърлени правата и задълженията на едно лице само по едно правоотношение.

стр. 172
ВЪПРОС 44 – СОЛИДАРНОСТ И НЕДЕЛИМОСТ

Какво е С? Принципът в ГП е разделността на задълженията. Това, простичко казано, означава

следното: ако взема от двама души по пет лева назаем, то ще трябва да върна на всеки от тях двамата
по пет лева или казано иначе, имаме две независими задължения за по пет лева, респективно и две
независими вземания на кредиторите, всеки от които може да си иска само неговите 5 лв. Обратно,
ако дам по пет лева на двама, принципът на разделността предполага, че ще имам да вземам от
единия длъжник пет лева, а от другия, други пет лева; отново има две независими облигационни
отношения.
Възможно е обаче да сключим сделката така: взимам от двама души по пет лева, общо десет, и
се задължавам да ги дължа изцяло. Изцяло значи солидарно. Мога да се задължа да върна тези 2х5
лева като 10, тоест задължението ми към единия и към другия да бъде някак си обединено, да стане
цялостно и аз да съм длъжен да върна и на единия, и на другия, но алтернативно (или на единия, или
на другия) цялата сума от 10 лева, но само веднъж. Това би било едно цялостно, едно солидарно
задължение, но тази С се оказва множествена от гледна точка на кредиторите, тоест имаме двама
кредитори, всеки от които може да иска цялото, но веднъж един от тях получил цялото, се погасява
задължението на единствения длъжник. Тази С бихме нарекли С между кредитори или активна С.
Обратно, възможно е да дам на двама души по 5 лева и да уговорим, че те ще ми бъдат върнато,
ще бъдат дължими изцяло от всеки от двамата длъжници, но самоведнъж. Казано иначе, бих могъл
като кредитор да имам двама длъжници за общия дълг от 10 лева като могат да искам този дълг от
всеки от длъжниците, но с получаването му от единия длъжник, се погасява и задължението на
другия. Тази С се нарича пасивна или С между длъжници.
По принцип при солидарността става дума за хипотеза, при която има повече от един длъжник
или кредитор. Но когато има такава солидарност за едно правоотношение ли става дума, при което
като една страна ще бъдат конституирани повече от едно лице или става дума за ново
правоотношение, за повече от едно, за отделно правоотношение с всеки един отделен длъжник или
кредитор.
Господстващото виждане у нас е, че при солидарността има отделни правоотношения с всеки
длъжник или кредитор, за разлика от римското право.

1. Солидарност
1.1. Активна солидарност
1.1.1. Понятие
Активна солидарност е налице, когато един длъжник дължи една и съща престация на няколко
кредитори по такъв начин, че всеки от тях може да иска изпълнение от длъжника, а точното
изпълнение от длъжника на един от кредитори, го освобождава и по отношение на останалите.
1.1.2. Разлика между активната солидарност и неделимостта
При неделимостта няколко кредитори притежават общо право и длъжникът ще се освободи,
само ако престира на всички заедно и общо.
1.1.3. Действие на активната солидарност
► Не е уредена легално, но може да се уговори или да възникне от друг юридически факт
► Активната солидарност трябва да се докаже от лицето, което иска да се ползва от
последиците й.
► Ако един от кредиторите постави длъжника в забава, това има действите и за останалите
► Кредиторът може да избере на кой от кредиторите да престира и така да се освободи от
задължението. Това право той може да упражнява, докато някой от кредиторите не го постави в
забава.
► Юридическите факти, които имат неблагоприятен ефект върху вземанията на останалите
кредитори, са ирелевантни за тях.
► Вътрешните отношения между кредиторите могат да бъдат уредени на принципа на
разделността, активната или пасиваната солидарност.
1.1.4. Приложимост
Приложимостта на института е малка, тъй като той е неизгоден за правата на кредиторите.
Успешно мястото му се заема от упълномощаването, което може да бъде оттеглено във всеки момент.

1.2. Пасивна солидарност

1.2.1. Понятие и отграничения
173 стр.
 а/ Понятие и характеристикa
Няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да
иска изпълнението й от всеки съдлъжник , но точното изпълнение на един съдлъжник освобождава
не само него, но и останалите. Солидарността на длъжниците не се предполага, а се доказва от
страната, която има интерес от това. По своята същност солидарността е вид лично обезпечение.
Чрез нея за кредитора се налаява риска от неплатежоспособността на някой от длъжниците и се
гарантира в по­голяма степен,ч е интересът му ше бъде удоволетворен.

б/ Нормативна уредба ­ ЗЗД

121. Освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници
възниква само когато е уговорена.
122. Кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от
длъжниците.
Предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо
останалите съдлъжници.
Солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на своите
съдлъжници
123. Изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава всички съдлъжници.
Получаването на нещо вместо изпълнение от страна на един солидарен длъжник, прихващането с един
солидарен длъжник, както и изпадането на кредитора в забава по отношение на един солидарен
длъжник също имат действие срещу всички солидарни длъжници.
Солидарният длъжник не може да прихваща задължението с вземания на своите съдлъжници
към кредитора.
124. Подновяване на задължението на един солидарен длъжник освобождава останалите
съдлъжници, освен ако кредиторът е запазил своите права срещу тях.
Опрощаването в полза на един солидарен длъжник освобождава и останалите съдлъжници,
освен ако кредиторът е запазил своите права срещу тях. В последния случай задължението на
останалите се намалява с частта на длъжника, комуто задължението е опростено.
Сливането в едно и също лице на качествата на кредитор и солидарен длъжник погасява
задължението на останалите за частта на този съдлъжник.
125. Прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда
действие спрямо останалите съдлъжници, но ако тоя, спрямо когото давността не е изтекла, е
изпълнил задължението, той има иск срещу освободените вследствие на давността.
Отказването на един солидарен длъжник от давността не произвежда действие спрямо
останалите съдлъжници; този, който се е отказал, няма иск срещу освободените вследствие на
давността.
126. Ако изпълнението стане невъзможно и само някой от длъжниците е отговорен за това,
кредиторът може да иска от него пълно обезщетение за вредите. Останалите длъжници отговарят
солидарно само за стойността на първоначално дължимото.
Забавата на един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници.
127. Доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е
платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно.
Всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите
съдлъжници за разликата. Ако някой от последните се окаже неплатежоспособен, загубата се
разпределя съразмерно между другите съдлъжници, включително и този, който е изпълнил.
В случай, че изпълнилият солидарен длъжник не е противопоставил на кредитора някое общо
възражение или не е уведомил своите съдлъжници за изпълнението, той отговаря спрямо тях за
причинените вреди.

в/ Характеристика на пасивната солидарност[/b]

► Юридически факти на възникване
• Основания, при които солидарността възниква ex lege (без изявена воля на никоя от
страните)
­ собственик на вещ и лицето, под чиито надзор се намира вещта
­ съпричинители на увреждане
­ поръчител и главен длъжник и др.
• Солидарност възниква от правна сделка
стр. 174
 ­ солидарните задължения възникват едновременно от един и същи юридически факт ( две
лица се задължават да изработят една и съща вещ)
­ солидарните задължения възникват от различни юридически факти и последователно –
съгласието на вече задължените длъжници не е необходимо.
► Наличие на няколко правоотношения, по които кредитор е едно и също лице, а длъжниците са
различни
► Предмет на различните правоотношение е едно и също задължение
► Не е необходимо целта на задълженията да е една и съща.

г/ Разграничения на пасивната солидарност от други правни явления

► Неделимост – При неделимостта има само едно правоотношение с неделим предмет.
Неделимостта се запазва и по отношение на наследниците на длъжника.
► Неистинска солидарност – солидарността възниква по волята на страните или при
императивно правило на закона. Във всички останали случаи възниква неистинска солидарност.

д/ Прекратяване на солидарността
­ опрощаване на солидарността – разделност на задълженията
­ смърт на един от съдлъжниците – разделност на задължениието между наследните на
съдлъжника

1.2.2.Абсолютно действие на солидарността

а/ Кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от един от съдлъжниците. От
кой е избор, който принадлежи на кредитора.
б/ Съдлъжникът, от който е поискано изпълнение, е длъжен нда противопостави на кредитора
всички общи възражения. Неизпълнението на това задължение влече неблагоприятни последици за
длъжника ( чл. 127 ал. 3 ЗЗД )
в/ Изпълнение на задължението от един или от няколкото от съдлъжниците погасява
задължението и за останалите длъжници. Същото важи и за даването вместо изпълнение и
прихващането с вземане на един от солидарните длъжници. Когато е прехвърлено вземане –
задължението на съдлъжниците се погасява едва след събирането на вземането.
г/ Когато кредиторът е в забава спрямо един от длъжниците, последиците от забавата му се
разпростират и върху останалите съдлъжници.

1.2.3. Относително действие на солидарността

а/ Изискуемостта на всяко задължение настъпва самостоятелно
б/ Ако изпълнението на задължението стане невъзможно поради вина на един от
съдлъжниците само той има задължение за обезщетение. Останалите отговоарят до стойността на
първоначално дължимото.
в/ В случай на неточно изпълнение от един от длъжниците, останалите не отговарят, ако не са
допринесли.
г/ Давността за всеки длъжник тече отделно. Прекъсването, спирането и отказът от давност на
единия от длъжниците не важи за останалите. Изпълнилият съдлъжник има регресни права и срещу
тези съдлъжници, чиято давност е изтекла. Това не важи, ако изпълнилият съдлъжник се е отказал
от изтеклата за него давност.
д/ Солидарните длъжници са обикновени, а не необходими другари в процеса. Предявяването
на иск срещу един от тях, не засяга правата на останалите. Влязлото в сила решение по отношение на
един от съдлъжниците няма сила за останалите.
е/ Солидарният длъжник не може да противоспоставя на кредитора личните възражения на
останалите длъжници.
ж/ Новацията, заместването в дълг и опрощаването на един от сдълъжниците може да има
относително действие, ако кредиторът изрично е запазил правата си срещу останалите съдлъжници.
з/ Сливането на един от съдлъжниците с кредитора погасява дълга само до частта му.

1.2.4. Вътрешни отношения между солиданрите длъжници

► Солидарният длъжник, който удоволетвореи кредитора придобива регресни права срещу
останалите съдлъжници равни на горницата над неговия дял:

175 стр.
 ­ Регресните права са до размера на реално изразходваното, дори и то да е по­малко от
действителния дълг, независимо, че правата на кредитора са удоволетворени изцяло.
­ Регресните права се проидобиват дори и давността да е изтекла за някои от друите
съдлъжници;
­ Регресни права се придобиват и при даването сместо изпълнение или прихващането от един
от съдлъжниците, но не и при опрощаване на дълга.
► Ако кредиторът бъде удоволетворен от съдлъжник, чието вземане е прекратено, кредиторът
дължи връщането му като получено без основание и съдлъжника не придобива регресни права срещу
съдлъжниците. Изключение е правилото на чл. 56 ЗЗД, според което кредиторът добросъвестно се
лишава от частния документ за дълга.
► В отношенията помежду си и ако не е уговорено друго солидарните длъжници отоговарят
разделно и с равни дялове.
­ Делът на всеки длъжник обхваща в съответен дял главницата и ранзоски.
­ Обезщетението, което съдлъжника е заплатил на кредитора поради виновно причинените
от него вреди, си остават за негова сметка.
­ Частичната или пълната неплатежоспособност на един или няколко от съдлъжниците се
разпределя в съответствие с приспадащите им се части между платежоспособните длъжници.
► Длъжникът, който се готви да изпълни, трябва да уведоми другите длъжници и да използва
всички общи възражения. В противен случай дължи обезщетение за вреди.
► Изпълнилият длъжник може да избира дали да се суброгира в правата на кредитора или да
се позлва от регресните си права.
► Длъжникът, който изпълни, се суброгира в правата на кредитора в частта над неговия дял.
­ Суброгацията настъпва по право
­ Суброгацията има сила за главницата, разноските и изпълнителния лист, ако има изваден
такъв от кредитора.
­ Суброгацията няма действие срещу поръчителите и лицата учредили залог или ипотека в
полза на другите длъжници. Той става само привилегирован кредитор.
­ Съдлъжниците могат да противопоставят на суброгиралия се всички възражения, които
са имали срещу другия кредитор. Той може да упражни частично регресните си права и частично да
се суброгира в правата на кредитора.

2. Неделимост
2.1. Понятие
Предметът на престацията не може да бъде разделен и изпълнението на части е невъзможно
или би намалило значително неговата стойност.
Делимостта е правило, а неделимостта – изключение.
2.2. Характеристика
Съгласно чл. 66 от ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части
дори и задължението да е делимо. Неделимостта е качество на задължението. Принципът намира
приложение в случаите на пасивна или активна солидарност, но не може да се прилага, когато
задълженията са поето разделно.
2.3. Приложение
а/ Задължения за лично действие или бездействие
б/ Задължения за dare
в/ Задължения, уредени в закона като неделими
г/ Задължения, уговорени от страните като неделими
2.4. Действие
а/ Неделимостта на задължението се запазва по отношение на правоприемниците на длъжника
б/ Ако кредитори на неделимото задължение са повече от едно лице – длъжникът е длъжен да
предаде дължимата престация на всички заедно.
в/ Горното правило не важи, ако длъжниците са повече от един – всеки може да престира по
отделно.

СОЛИДАРНОСТ НА КРЕДИТОРИТЕ (АКТИВНА СОЛИДАРНОСТ)

стр. 176
 Активна солидарност е налице когато един длъжник дължи една и съща престация на няколко
кредитори по такъв начин, че всеки от тях може да иска изпълнението и от длъжника. Но точното
изпълнение извършено в полза на един от кредиторите освобождава длъжника спрямо всички
кредитори. Активната солидарност не е уредена, но може да възникне по съглашение, от друг
юридически факт (напр. едностранна сделка, завет в полза на повече от едно лице). Активната
солидарност може да възникне от един юридически факт, но тя може да възникне и от
последователното осъществяване на юридически факти, напр. присъединява се още един кредитор.
Когато има повече от един кредитор по принцип активната солидарност не се предполага, тя трябва
да бъде уговорена. Ако има повече от един кредитори, това което е нормално и с човешка презумпция
се предполага, е че има раздел, т.е. че длъжникът отговаря само за отделна част от дълга към всеки
един кредитор. А за да има активна солидарност трябва да има специална уговорка за това. Така
напр. ако има няколко кредитора и един длъжник и нищо не е уговорено налице е разделност, а не
активна солидарност. Някакви правила за активната солидарност могат да бъдат изведени по
аналогия от правилата за пасивната солидарност ­ принципът е: всеки кредитор може да прави това,
което е в интерес на всички. Когато той извършва действия, които са в интерес на останалите
кредитори, то има сила за тях. Напротив, когато кредиторът върши нещо, което не е в интерес на
останалите кредитори то не ги обвързва. Би могло по аналогия да се изведат следните положения, в
зависимост от различните юридически факти:
1. Всеки солидарен кредитор може да иска изпълнение на цялото вземане от длъжника.
Длъжникът не може да прави възражение за разделяне на дълга или за последователност, ако
такова нещо не е уговорено.
2. Длъжникът се освобождава, ако плати на който и да е от кредиторите
3. Общо действие за всички кредитори имат и следните юридически факти:
3.1. един от кредиторите поставя длъжника в забава ­ това ползва всички;
3.2. един от кредиторите прекъсва давността;
3.3. един от кредиторите предявява иск;
3.4. един от кредиторите получава изпълнителен лист.
Но действията на кредитора, които са във вреда на останалите няма да имат сила за тях ­ напр.
ако един от кредиторите изпадне в забава това няма да има действие за останалите кредитори. Ако
един от кредиторите прихване вземането си със свое насрещно задължение към длъжника това няма
да има сила за останалите. Ако се спогоди с длъжника, няма да има сила. Ако го новира също.
Някои юридически факти (опрощаването и сливането) ако кредиторът опрости длъжника или се
слее с него по аналогия от режима на пасивната солидарност би трябвало да се приеме, че частта на
останалите се намалява с частта на този, който е опростил или се е слял.
Що се отнася до разпределянето на престацията между кредиторите това е въпрос на техните
вътрешни отношения. Няма специални правила. Т.е. от вътрешните отношения на кредиторите ще
зависи кой колко ще получи. Ако нищо не е уговорено всеки трябва да получи равна част и ако нищо
друго не следва от техните вътрешни отношения.
Практическото приложение на активната солидарност е минимално, тъй като изпълнението,
което длъжникът прави на един от кредиторите излага останалите на опасността, че този кредитор
ще се окаже неплатежоспособен и те няма да могат да получат нищо от него. От друга страна на
практика тези отношения и този резултат се постига по­лесно чрез упълномощаването и ако
съществува опасност кредиторът, който получава изпълнението да е неплатежоспособен, останалите
могат да оттеглят едностранно пълномощното. При активната солидарност би следвало да се сключи
някакво съглашение, следователно ще бъде нужно и съгласието на неплатежоспособния. Активната
солидарност освен това поражда доста сложни вътрешни взаимоотношения между кредиторите и за
това на практика тя не се прилага. Все пак съществува и може да се уговаря.

СОЛИДАРНОСТ НА ДЛЪЖНИЦИТЕ (ПАСИВНА СОЛИДАРНОСТ).

Солидарност, при която има множество длъжници и един кредитор. Важи поначало
положението в ГП, както и при активната солидарност: когато има повече от един длъжник
предполага се разделност, а не солидарност. В ТП е обратното ­ пасивната солидарност се
предполага. По принцип пасивната солидарност в ГП не се предполага, а трябва да възникне или ex
lege или по силата на някакво съглашение.

177 стр.
 Определение ­ това е фигура, при която няколко длъжници дължат една и съща престация на
един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки съдлъжник, но точното
изпълнение на един съдлъжник освобождава всички.

Правен режим:
Чл.121­127 ЗЗД

Чл.121. Освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници
възниква само когато е уговорена.
(Ал. 2, отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
Чл.122. Кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от
длъжниците
Предявяването на иск срещу един солидарен длъжник не засяга правата на кредитора спрямо
останалите съдлъжници.
Солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните възражения на своите
съдлъжници.
Чл.123. Изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава всички съдлъжници.
Получаването на нещо вместо изпълнение от страна на един солидарен длъжник, прихващането с един
солидарен длъжник, както и изпадането на кредитора в забава по отношение на един солидарен
длъжник също имат действие срещу всички солидарни длъжници.
Солидарният длъжник не може да прихваща задължението си с вземания на своите
съдлъжници към кредитора.
Чл.124. Подновяването на задължението на един солидарен длъжник освобождава останалите
съдлъжници, освен ако кредиторът е запазил своите права срещу тях.
Опрощаването в полза на един солидарен длъжник освобождава и останалите съдлъжници,
освен ако кредиторът е запазил своите права срещу тях. В последния случай задължението на
останалите се намалява с частта на длъжника, комуто задължението е опростено.
Сливането в едно и също лице на качествата на кредитор и солидарен длъжник погасява
задължението на останалите за частта на този съдлъжник.
Чл.125. Прекъсването и спирането на давността срещу един солидарен длъжник не произвежда
действие спрямо останалите съдлъжници, но ако тоя, спрямо когото давността не е изтекла, е
изпълнил задължението, той има иск срещу освободените вследствие на давността.
Отказването на един солидарен длъжник от давността не произвежда действие спрямо
останалите съдлъжници; този, който се е отказал, няма иск срещу освободените вследствие на
давността.
Чл.126. Ако изпълнението стане невъзможно и само някой от длъжниците е отговорен за това,
кредиторът може да иска от него пълно обезщетение за вредите. Останалите длъжници отговарят
солидарно само за стойността на първоначално дължимото.
Забавата на един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо останалите съдлъжници.
Чл.127. Доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е
платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно.
Всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите
съдлъжници за разликата. Ако някой от последните се окаже неплатежоспособен, загубата се
разпределя съразмерно между другите съдлъжници, включително и този, който е изпълнил.
В случай, че изпълнилият солидарен длъжник не е противопоставил на кредитора някое общо
възражение или не е уведомил своите съдлъжници за изпълнението, той отговаря спрямо тях за
причинените вреди.

ВЪПРОС 45 – ОБЕЗПЕЧЕНИЯ. ЛИЧНИ И РЕАЛНИ ОБЕЗПЕЧЕНИЯ. ПРИВИЛЕГИИ.

стр. 178
1. Обезпечаване на вземанията са правни средства, които осигуряват кредитора срещу
неизпълнението и подготвят удовлетворяването на вземането му.
Най­ общото обезпечение е отговорността на Длъжника с целото му имущество по чл. 133 ЗЗД,
Изпълнението на всяко задължение може да бъде гарантирано с множество обезпечения –
еднородни или от различби видове.
Самите обезпечения са акцесорни права на Кредитора срещъ Длъжника или ТЛ, които са
насочени към предотвратяване на неизпълнението или осигуряване ефективността на
принудителното изпълнение.

2. Видовте обезпечения са следните:

­ С оглед целта ­ обезпечения срещу неплатежоспособността на Длъжника , които от своя
страна биват:
 превантивни: косвен иск, отменителен иск, съдебни обезпечения.
 С последващ ефект – 1) обезпечения, които не дават право на предпочително
удовлетворение: поръчителство, банкова гаранция и солидарност; 2) обезпечения, които
да ват право на предпочитано удовлетворяване: залози, ипотеки, право на задържане
 Средства за косвен натиск върху Длъжника: отговорност за вреди, неустойка, задатък.

­ С оглед предмета:
 Лични – наред с Длъжника отговорност за задължението поема и друго лице. Което
отговаря с цялото си имущество: поръчителство, стъпване в дълг, банкова гаранция и
солидарност
 Реални ­ когато Кредитора има възможност да насосочи принудителното изпълнение
върху определено имущество, независимо на кого принадлежи и независимо
несеквестируемостта му, като се удовлетвори по предпочитание от получената сума:
залог на движими вещи/ ипотека за недвижим имот и кораби.



3. ПРИВИЛЕГИИ
За привилегии се говори към края на чл.133: "Цялото имущество на длъжника служи за общо
обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако нямат
законни основания за предпочитане." "Законните основания за предпочитане" са някакво право, което
превръща обикновеният хирографарен кредитор в привилегирован.
Б чл.136 са изредени привилегиите по ЗЗД ­ реда, в който се удовлетворяват вземанията.
Самата привилегия представлява една облага, призната от закона за едно вземане, по силата на
която това вземане се удовлетворява преди други. По силата на привилегията едно вземане се
удовлетворява преди друго ­ кредиторът му има законно право на предпочитане.
Привилегиите са два вида: 1)общи и 2)специални. Специалните привилегии представляват
договаряне на едно вземане при удовлетворяването му от конкретен актив на длъжника. Така
кредиторът ще има привилегия при конкуренцията с останалите кредитори, когато се удовлетворява
от стойността на недвижим имот, който е ипотекиран. Ако цената на имота е недостатъчна,
остатъкът от вземането вече не е привилигирован по отношение останалото имущество на длъжника.
Специалната привилегия е правото на определен кредитор да се удовлетвори с предпочитание от
един конкретен актив на длъжника. (Например: заложният кредитор, който има в залог едно вземане,
има право на предпочитане при удовлетворяването от събраното вземане/.
Общи са привилегиите, които дават право на предпочитание върху цялото имущество на
длъжника.

Ред на привилегиите
Редът на привилегиите е уреден на две места: в чл.136 ЗЗД и чл.722 ТЗ. Б ТЗ са подредени
вземанията на различните кредитори на несъстоятелният длъжник, в какъв ред ще се
удовлетворяват те от постъпленията при осребряване масата на несъсъстоятелността. Б ЗЗД са
дадени привилегиите при общият случай ­ при т.нар. индивидуално принудително изпълнение.
(Защото несъстоятелността пък е способ за универсално принудително изпълнение/. Редът на
привилегиите по ТЗ общо взето съвпада с този в ЗЗД, но съществуват и някой различия.

179 стр.
 Чл.136 ЗЗД гласи: "/1/Ползват се с право на предпочитано удовлетворение в реда, по който са
изброени, следните вземания:
1.вземания за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете
по чл.134 и 135 ­ от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват
от тези разноски;
2.вземанията на държавата за данъци върху определен имот ­ от стойността на този имот;
3.вземанията, обезпечени със залог или ипотека ­ от стойността на заложените или
ипотекирани имоти;
4.вземанията, заради които се упражнява право на задържане ­ от стойността на
задържаните имоти; ако това вземане произтича от разноски за запазване или подобряване на
задържания имот, то се удовлетворява преди вземанията по т.3;
5.вземанията на работници и служители, произтичащи от трудови отношения, и вземания за
издръжка;
6.вземанията на държавата, освен тия за глоби;
/2/Вземанията по т.5 и 6 се удовлетворяват предпочтително от цялото имущество на длъжника.
/3/Вземанията с еднакъв ред се удовлетворяват съразмерно.
/4/Освен присъдените лихви правото на предпочтително удовлетворение обхваща лихвите,
изтекли след започване на принудителното изпълнение, както и лихвите за годината, която го
предхожда."
Първо са специалните привилегии ­ не може един хирографарен кредитор, който има право да
се удовлетвори от цялото имущество на длъжника, да конкурира ипотекарен или заложен кредитор.
Такава е логиката, следвана от закона.
Привилегиите са изброени в 6 точки. Точка трета са вземанията, обезпечени със залог или
ипотека. На четвърто място са посочени вземания, върху които се упражнява право на задържане, с
тази малка разлика, че когато вземането произтича от разноски за запазване или подобрения на
задържания имот, то се удовлетворява преди обезпечените със залог или ипотека кредитори. Б тези
4 точки са изброени специалните привилегии, като в 5 и 6 точки следват двете общи. Всички останали
кредитори се конкурират на общо основание.
Може да се говори за фактическа привилегия от една относителна несеквестируемост.
Единственото жилище на длъжника е несеквестируемо. То обаче може да бъде обект на
принудително изпълнение при задължения за непозволено увреждане и други, описани в ГПК.
Следователно кредиторът, който има вземане по отношение на което относителната
несеквестируемост на единственото жилище на длъжника не важи, ще има една фактическа
привилегия, защото от този имот ще се удовлетвори единствено той.

ВЪПРОС 46 ­ УПРАЖНЯВАНЕ НА ПРАВАТА НА ДЛЪЖНИКА ОТ КРЕДИТОРИТЕ МУ.

Правна уредба:
Чл.134. Кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото
бездействие заплашва удовлетворението на кредитора, освен ако се касае за такива права,
упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника.
Когато кредиторът предяви иск по предходната алинея, призовава се като страна и длъжникът.
Ако упражнението на правото не се състои в предявяване на иск, кредиторът, за да извърши
действието, трябва да бъде овластен от съда по реда за обезпечаване на исковете.

Това е т.нар. иск по чл.134 ЗЗД, известен като сурогаторен иск. Този иск не е бил много познат на
Римското право, а чак в старото френско право са се оформили идеите за този сурогаторен иск. В чл.
134 (1) пише: кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото
бездействие заплашва удовлетворяването на кредитора, освен ако се касае за такива права,
упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника. Значи правата на длъжника
са си негови. В най­простия случай можем да кажем, че имаме предвид ситуацията, в която
длъжникът е кредитор – кредитор, но на някое друго лице. Ако длъжникът има например да взема 10
лева от своя си длъжник, това е негово право. Но с неполучаването на плащане, съответно с
неупражняването на правото на вземане срещу неговия длъжник, той може да увреди своя кредитор,

стр. 180
защото няма достатъчно имущество, което да удовлетвори техните взаимоотношения. Поради тази
причина законът дава на кредитора един непряк иск. Защо непряк? Защото те всъщност упражняват
материалните права на длъжника, предявяват материално право на длъжника срещу трето лице, но
от свое процесуално име. В ЗЗД има една хипотеза, в която кредиторът може да предяви пряк иск.

Чл. 234 (3) ЗЗД казва следното: пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема,
който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е
направил преждевременно. Хипотезата е следната: имаме наемодател, който е отдал нещо под наем
на един наемател. Същото нещо обаче наемателят е дал под наем на друг наемател, който ще се
окаже пренаемател, а първият – пренаемодател. Пренаемателят дължи на наемателя
(пренаемодателя) някаква сума (5 лв/.. Наемателят дължи на наемодателя си 10 лв. Наемодателят е
кредитор на наемателя, а наемателят, в качеството си на пренаемодател, е кредитор на
пренаемателя. Законът обаче казва, че пренаемателят е задължен към наемодателя за наема, който
той дължи за текущия месец, без да може да се позове на направени предварително плащания. Тия 5
лв., които наемателят на наемателя дължи, всъщност за тях е задължен и към първия наемодател.
Кредиторът има собствено материално основание по чл.234 (3), има собствен пряк иск срещу
длъжника на длъжника.

В общата хипотеза по чл.134 понеже нямаме това собствено материално основание да

претендираме за себе си това, което се дължи на длъжника, защото то се дължи и на нас, казваме,
че този иск е непряк, т.е. сурогаторен иск.

С непрекия иск кредиторът упражнява право на длъжника, но процесуално погледнато, от

собствено име, т.е. упражнява от свое име чужди права.

Кои права би могъл да упражнява кредиторът по тоя ред? Законът казва “имуществени права
на длъжника”, като изважда от тях “тия, чието упражняване зависи от чисто личната преценка”.
Имуществените права на длъжника включват всички негови вземания, освен чисто личните вземания,
напр. вземане за гледане по договор за издръжка и гледане (те са непрехвърлими и нямат
имуществено съдържание или пък дори и да имат имуществено съдържание, кредиторът няма как да
се възползва от тях/.

Освен всички вземания с имуществено съдържание и всички вещни права на длъжника, както и
правата върху нематериални обекти с имуществено съдържание. Пример: някой, отпечатал на
длъжника книга и я разпространява – печели от това, следователно ще могат да бъдат упражнени.

Както и всички възможности за защита на вземания и абсолютни имуществени права (така,

както бяха посочени/.

Иск за изпълнение на относителните права (на вземанията/, иск за компенсаторно обезщетение

при неизпълнение, иск за разваляне на двустранен договор или други искове, които биха освободили
длъжника от едно вземане или биха направили щото той да може да иска да се върне нещо в неговия
патримониум, както и разни процесуални възможности (напр. да иска издаване на изпълнителен лист
въз основа на решение, което е постановено в полза на длъжника, да иска да встъпи като помагач в
един процес, по който длъжникът е страна и т.н/.. От всички тези възможности и права, следва да
извадим тези имуществени права, които са несеквестируеми. Несеквестируеми права са тези, върху
които кредиторът не може да насочи принудително изпълнение и следователно, когато казваме по
133, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечаване на кредитора, имаме предвид
цялото секвестируемо имущество. (Несеквестируемите са изброени в един списък на МС/. Тъй като
тези права, които са несеквестируеми, не могат да служат за общо обезпечаване на кредитора, то
искът по 134 не може да бъде предявен с оглед защитата на тези права и предявяването на тези
права от длъжника, понеже той е бездействал, тъй като дори и да ги вкараме в имуществото на
длъжника, няма да можем да се възползваме от тях (напр. длъжникът няма гардероб, но на него му
се дължи един двукрилен гардероб и той не ходи да си го прибира, няма смисъл да предявяваме
косвен иск за гардероба срещу третото лице, защото длъжникът дори и да го получи, понеже е
единствен и е само двукрилен, ние няма да можем да се удовлетворим от него/.

Законът легално е изключил от имуществените права, които могат да се упражняват от

кредитора, тези имуществени права, които зависят от чисто личната преценка на длъжника: “освен
181 стр.
ако се касае за такива права, чието упражняване зависи от чисто личната преценка на длъжника”.
Такива обикновено се смята, че са например обезщетение за неимуществени вреди, но ако длъжникът
е умрял и тази претенция е наследена от друго лице, може би (поне към това се ориентира
практиката/, понеже става дума за наследници на длъжника, тази оценка няма да бъде от такова
значение и там можем да се замислим дали техните кредитори не могат да упражнят правата им,
произтичащи от наследяването на правото на обезщетение. Не става обаче въпрос за този иск за
обезщетение, който наследникът би имал на собствено основание (напр. иска на вдовицата за това, че
е останала вдовица/.

Такива също ще бъдат и възможностите за прекратяване на едно отношение или за изменение

на някакви правоотношения – потестативните права на длъжника, които са му дадени за защита на
имуществени права, но също така минават през строго личната му оценка, през моралната му оценка.
Напр. искането за намаляване на даренията и завещанията, с които се накърнява запазената част на
наследниците със запазената част, да речем, на съпругата и децата, доколкото искането за
намаляване на завещателните разпореждания съдържа едно незачитане на волята на
наследодателя.

По същия начин биха могли да се интерпретират нещата и при исковете за по­голям дял от
съпружеската имуществена общност, претенции за дял от личното имущество на длъжника съпруг
или съпруга. Всички тези минават през личната преценка на длъжника.

Предпоставки на иска. Ищец по този иск или правото да се упражняват права на длъжника има
кредиторът. Трябва да сме изправени пред един кредитор, той да има вземане, за да е кредитор.
Това вземане не е казано какво следва да бъде – дали да е парично или непарично. Класиката на
нещата обаче отива към паричния кредитор, защото за него цялото имущество на длъжника служи за
общо обезпечаване на креанса му. Не е легално уреден и въпросът дали вземането трябва да бъде
изискуемо или не (и Кожухаров не дава отговор на този въпрос/. Би могло да се мисли на базата на
това, че искът по 134 всъщност подготвя едно някогашно бъдещо изпълнение срещу имуществото на
длъжника от една страна, а от друга страна, ползва и останалите кредитори, би могло да се мисли, че
след като се упражнява право на длъжника и следователно не се посяга кой знае колко на свободата
на неговите права, че не е необходимо за предявяването на този иск кредиторът да разполага с
изискуемо вземане. Всъщност, с оглед процеса той само твърди, че е кредитор и не се проверява
това положение – то е въпрос на процесуална предпоставка, но разбира се, би могло да се оспорва от
ответниците.

Кредиторът да има интерес от предявяването на иска – това изискване ще бъде съобразено

при следната хипотеза: ако длъжникът не упражнява някакви свои права (ако ги упражнява, няма
нужда кредиторът да ги упражнява) и второ, ако наличното имущество на длъжника е такова, че
съществува разумен риск кредиторът да не може да се удовлетвори от него. Защото
платежоспособният длъжник не трябва да го пресилваме да си упражнява правата.

Въпросът, който се поставя, е: дали искът по 134 може да бъде отклонен в хипотезата, в
която длъжникът има достатъчно имущество – кой обаче ще доказва наличието или липсата на
тази предпоставка? Според Апостолов, кредиторът трябва да установи, че длъжникът няма
достатъчно имущество, с което ще обоснове собствения си интерес от предявяването на неговите
права от свое процесуално име. Според мен, това ще бъде едно доказване на отрицателен факт,
което винаги е затруднено. И в крайна сметка упражняваме права, които твърдим да съществуват и
за да ги упражним, трябва да установим в процеса, че съществуват, според мен, трябва да разрешим
на ответника да оспорва легитимацията на кредитора, като твърди, че длъжникът има достатъчно
имущество и като посочи това имущество. Искът, вече процесуално погледнато, се предявява от
кредитора. Той е ищецът. Искът се предявява срещу длъжника на длъжника, който е ответник. Обаче
кредиторът предявява не своите материални права и не иска осъждане в своя полза – нему да
присъдят нещото, по отношение на което предявява иск, а предявява иск, с който упражнява
средствата за защита, правата на длъжника. Поради тази причина длъжникът ще трябва да бъде
конституиран като някакъв в делото, защото иначе няма да получи сила на съдебно решение между
длъжника и неговите длъжници, където всъщност се намират правата, които упражняваме. Според
ал. 2 чл.134 “когато кредиторът предяви иск по предходната алинея, призовава се като страна и
длъжникът” – не се казва като каква страна. От процесуална гледна точка ситуацията, при която се

стр. 182
предявяват чужди права, ищецът предявява права, които не твърди да са негови, а да са на друг (на
длъжника му/, се нарича процесуална субституция, която бива два вида: процесуално застъпничество
и процесуално заместване. Тъй като и материалният закон посочва, че в делото участва и длъжникът,
а и процесуалният закон го повтаря, тази субституция се оказва от вида на процесуалното
застъпничество, защото не се замества действителната страна в процеса, тя участва в делото, но
инициативата за образуване на делото е на някого другиго, на процесуалния субституент, на
кредитора. Длъжникът ще бъде даже конституиран служебно (така следва от ГПК/, призовава се и
титулярът на тези права и има редица решения, при които възниква въпросът за служебното
конституиране на длъжника. Защо пък служебно? Защото всъщност ищецът може са конституира
ответника, а длъжникът на кредитора в този случай няма да има качеството на ответник, той ще бъде
съищец с процесуалния субституент. Кредиторът упражнява правата на длъжника си, а длъжникът
става съищец по отношение на ответника – длъжникът на длъжника.

Процесуалният субституент – кредиторът, би могъл да извършва всички процесуални

действия, защото то има самостоятелно право на иск – от гледна точка на материалното право на
него му е позволено да предявява чуждите права. Но не може да се разпорежда с правата на
длъжника, а оттам и с процесуалното право на длъжника, не може да сключва спогодба, да се
отказва от иска на длъжника и т.н.

Длъжникът участва в делото, призовава се, за да може да осигури действието на решението по

материалното право на длъжника – между длъжника на длъжника и кредитора на ответника –
самият длъжник. Той може да заеме обаче и една пасивна позиция. Дори и да не заеме пасивна
позиция, той може да извършва, също така, всички процесуални действия, включително и да се
разпорежда с правото си в процеса, включително да сключва спогодба, но тази спогодба или друго
разпореждане могат да се атакуват от кредитора по следващия иск (Павловия – този по 135/.

Ефект – от решението – докарва нещата изцяло в длъжниковото имущество – каквото се

присъжда, се присъжда на длъжника. Ако тук имаме разваляне на един договор и се претендира
реституцията на даденото – даденото се присъжда на длъжника; ако имаме иск за вземане –
вземането се присъжда на длъжника и т.н.

Какво е действието на решението? По отношение на длъжника – нему се присъждат нещата,

неговите права се признават. По отношение на останалите кредитори: можем да се питаме дали те ще
се ползват от докарването на тази ценност в длъжниковото имущество? Искът по 134 има
универсално действие – всички кредитори на длъжника, не само ищецът по 134 могат да се
облагодетелстват от запазването, респ. увеличаването на длъжниковото имущество, чрез
упражняването на тези длъжникови права, които длъжникът не е упражнил, но за това пък
кредиторът му ги е упражнил. Тези кредитори ще се конкурират на общо основание, без някакво
право на предпочитание, изхождащо от воденето на иска само от един кредитор, съгласно 134. Нещо
повече, може да се окаже, че д9лугите кредитори имат някакви други права на предпочитание и в
такъв случай нашият кредитор може да се окаже, че е водил процеса изцяло в чужда полза. За д не
стане това, чл.136 (1) предвижда една привилегия на този кредитор, според която за вземанията за
разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете по 134 и 135 от
стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски.
И понеже в този случай по дефиниция всички кредитори се ползват от докарването на нещото в
длъжниковото имущество (искът има универсално действие в полза на кредиторите/, кредиторът,
който е водил процеса има една единствена привилегия, но не за вземането си, а за разноските по
воденето на процеса, по отношение на събиране на собственото си вземане, заради което той е
упражнил правата на длъжника си – ще важат общите правила по 133 или евентуално, ако някой от
кредиторите има някакво право на предпочитание.

Вземането на кредитора, който води процеса, не се установява и не е предмет на делото по тоя

процес. От факта, че е уважено правото на длъжника срещу неговия длъжник че искът е заведен от
един кредитор по никакъв начин не следва, че длъжникът не може да оспорва в друг процес
вземането, което кредиторът претендира да има срещу него. Така стоят нещата, когато правото по
134, сурогаторния иск в материалния смисъл на думата, се упражнява не по съдебен ред. Има редица
такива възможности. Например длъжникът не прави рекламация, че ябълката била червива, а
кредиторът я прави, за да докара нещо в длъжниковото имущество. Кредиторът иска да упражни

183 стр.
право на длъжника, което е потестативно и не се упражнява по съдебен ред. Кредиторът иска да
получи изпълнителния лист въз основа на съдебно решение в полза на длъжника.

За тези хипотези ал.3 на 134 казва следното нещо: “ако упражнението на правото не се състои в
предявяване на иск, кредиторът, за да извърши действието, трябва да бъде овластен от съда по
реда за обезпечаване на исковете”. Има се предвид обезпечителното производство по ГПК. Това е
редът, по който може да се наложи предварителен запор, преди още да сте предявили иска, за да
обезпечите вземане, което ще ви бъде признато с иска, защото ако не го направите, като осъдите
длъжника, може да се окаже, че той си е разпилял имуществото и няма да имате откъде да го
съберете.

Наред със сурогаторния иск, съществуват и други възможности, уредени в други правила,
главно в ГПК, съгласно което кредиторът може да упражнява правата на длъжника си. Така е
например съгласно чл.320 ГПК, който урежда следната хипотеза: обезпечителен запор, с който се
дава право на обезпечения кредитор (изр.2, чл.320). Втори път такава възможност съществува в 293
ГПК, когато изпълнението на претенцията е насочена към вземане на длъжника – отново със запор,
само че вече изпълнителен. Тогава вземането може да бъде вече предадено з събиране на
кредитора, което значи той да осъди трето лице, защото срещу третото лице тук нямаме
изпълнителен лист (имаме изпълнителен лист само срещу длъжника/.

На базата на тези по­леки възможности, което обаче съществуват на една по­напреднала фаза
в отношенията между кредитора и длъжника, проф. Кожухаров прави една обща констатация, че този
иск по 134 бил с много малка ефективност, той не бил интересен за кредитора и затова кредиторът
рядко предявявал този иск, предпочитал да работи с по­леките способи – 320 и 293 ГПК.
Вярно е, че тези способи, там където са приложими и когато са приложими, са по­удобни
за кредитора. Ние не бива да оценяваме смисъла и значението на една важна правна възможност,
каквато ни дава 134, на базата на други, които са били по­добри или по­лесни. Като видим там, където
тези способи са неприложими, с какво може да си помогне кредиторът, ще видим, че искът по 134 в
много случаи ще се окаже единственото средство на кредитора за защита. Например срещу длъжника
му тече придобивна давност и започва да изтича. Един хубав имот на длъжника ще бъде придобит по
давност от трето лице, а пък длъжникът няма пари да предяви иск за собственост. Единственият
начин да се спаси кредитора от това положение е да предяви иска по 134.

Възможно е длъжникът да бездейства и да не упражнява правата си. В такъв случай

кредиторът разполага с едно средство, което е уредено в чл.134 ЗДД, т.нар. косвен иск или
суругационен иск, който се нарича още и actio obliqua. Това средство за защита на кредитора е
алтернативно на две други възможности, които са уредени в чл.320 и чл.393 ГПК. Но тези
процесуални средства за защита, които пак са предявяване на искове са като че ли по­благоприятни
за кредиторите от косвения иск по следните причини:
1. Не е необходимо кредиторът да доказва наличието на правен интерес. Искът по 320 ГПК се
предпоставя от налагането на обезпечителен запор, а действията по чл.393 ГПК от акт на съдия­
изпълнителя за възлагане.
2. Средството по чл.393 ГПК е по­удобно за кредитора, защото вземането може да бъде
възложено на кредитора и вместо плащане, т.е. кредиторът става негов титуляр, а това не може да
стане при косвения иск.
Би могло да се приеме, че по чл.134 ЗЗД кредиторът разполага с едно непритезателно,
овластително, материално право да упражнява правата на длъжника. Това материално право
възниква ex lege, при наличието на посочените в закона предпоставки. Но това право, за разлика от
представителната власт дава възможност на кредитора да упражнява правата от свое име.

ПРЕДМЕТ НА ПРАВОТО ПО ЧЛ.134

1. Кредиторът може да упражнява само действителни права, които принадлежат на

длъжника. Ако длъжникът е прехвърлил правото си на трето лице кредиторът не може да го
упражнява, освен ако не отмени прехвърлителния акт с иска по чл.135 ЗЗД.
2. Кредиторът може да упражнява само имуществени материални права:
2.1. вземания;

стр. 184
 2.2. вещни права;
2.3. преобразуващи права (чл.87, чл.19).
3. Кредиторът не може да упражнява неимуществените права на длъжника, защото това
няма да увеличи шансовете му да се удовлетвори (право на име, семейни права, авторски права).
4. Изключено е упражнението на имуществените права, които имат чисто личен характер.
Тези права поначало са непрехвърлими и несеквестируеми, макар че са имуществени и затова
кредиторът няма интерес да ги упражнява (възможностите му да получи изпълнение няма да се
увеличат):
4.1. правото да се отмени дарение;
4.2. вземането за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД: Обезщетение за неимуществени вреди
се определя от съда по справедливост.;
4.3. правото на издръжка и т.н.
5. Няма отношение към несеквестируемите права, независимо, че са прехвърлими и може да
нямат строго личен характер. Това е така, защото кредиторът не може да насочи изпълнението към
тези права и затова няма интерес да ги упражнява вместо длъжника:
5.1. чл.339 и 341 ГПК ­ ограничения относно секвестируемостта на трудовото
възнаграждение и пенсията ­ кредиторът няма право да упражнява вземането по чл.134, т.е. да
събира заплата или пенсия в тези размери.

ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ НА ПРАВОТО ПО ЧЛ.134

Той е сложен, но не смесен.

1. Само лице, което е кредитор на длъжника може да го упражни. Без значение дали е
хирографарен (необезпечен) и обезпечен.
2. Правото на длъжника да е валидно възникнало и фактическият състав на това право да е
завършен. В противен случай липсва право.
3. Кредиторът трябва да има интерес да изпълни правото на длъжника (останалото
имущество на длъжника не е достатъчно за удовлетворяване).

ВЪПРОС 47 – ОТМЕНИТЕЛЕН ИСК (ПАВЛОВ ИСК – ACTIO PAULIANA).

Правна уредба:
Чл.135. Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията,
с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато
действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за
увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили
възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността.
Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ,
възходящ, брат или сестра на длъжника.
Когато действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е
било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора.
Кредиторите, в чиято полза е обявена недействителността, се удовлетворяват от сумата,
получена от публичната продан преди третото лице, тогава когато то участвува в разпределението с
вземане, произтичащо от обявяване на недействителността.

Длъжникът действа във вина на своите кредитори ­ начинът, по който кредиторите мога да се
защитят в такава ситуация е Павловият иск (отменителен иск, Actio pauliana).

Под отменителен иск или също така ревукаторен иск или Павлов иск, се разбира иска по 135.
Този член в ал.1 гласи: “кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него
действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за
увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също
да знае за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са
придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността.”
Собствено, в римското право е имало няколко иска за различни хипотези на увреждане на
кредиторите, които по Юстинианово време вече са били обобщени и общото име на вече обобщения
иск към днешна дата е actio Pauliana, в стария ЗЗД е уреден в чл. 140. Като го сравним с иска по 134,
185 стр.
това, което се вижда на пръв поглед е следното: чл.134 е даден на кредитора, за да се бори срещу
бездействието на длъжника, с което той всъщност пропуска да запази имуществото си, затова 134
дава право на кредитора да упражнява правата на длъжника; а 135 дава защита на кредитора от
обратното – от действия на длъжника, които увреждат кредитора. Тези действия кредиторът може
да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него, спрямо кредитора (оттук идеята за
относителна недействителност/. Пример: имаме един кредитора, чийто длъжник е извършил някакво
действие, с което го уврежда (продал е автомобила си на трето лице/. С иска по 135 кредиторът иска
да се направи продажбата недействителна, но само спрямо него, спрямо кредитора. По отношение на
всички други лица, с изключение на кредитора, сделката е действителна. И ефектът от тази
недействителност е, че третото лице, купувачът на автомобила, е собственик по отношение на всички,
включително и на длъжника. Сделката между страните и за всички трети лица, с изключение на
кредитора, е действителна. Само че както тази кола е собственост на третото лице, защото сделката
е действителна между страните, по отношение на кредитора тя се смята да е собственост на
длъжника и кредиторът би могъл да я използва за принудително изпълнение. с ревукаторния иск се
отменят, обявяват се за относително недействителни действията на длъжника, които увреждат
кредитора. Обикновено се казва: само правните действия. Това е така, но защо? Всъщност аз не съм
сигурен има ли неправни действия. Неправни действия ще се окажат тези, които нямат никакво
правно значение, например усмихването.
Иначе всички други действия, които могат да бъдат разглеждани като юридически факти,
са правни действия от гледна точка на видовете юридически факти. Едно фактическо действие
(например изяждане на ябълка) също ще се окаже правно от гледна точка на това, че е юридически
факти , който е прекратил правото ми на собственост върху ябълката. Така че когато говорим, че се
отменят правните действия, имаме предвид това, което някак си се нарича правно действие в тесния
смисъл на думата. Отменими действия, действия, които могат да бъдат направени недействително
спрямо кредитора, са правни действия в тесния смисъл на думата, преди всичко сделките на
длъжника и други негови волеизявления с правно значение. Но не можем да отменяме с този иск
т.нар. фактически действия, които в много случаи също се оказват правни, но правни по последиците
си, а иначе не представляват волеизявления, ами някакво материално действие (няма как да направим
ябълката все едно не е изядена/. На практика най­често се отменят разпореждания на длъжника с
някакво право.
Целта е отново да се улесни принудителното осъществяване на правата или въобще да
стане възможно осъществяването на вземането на кредитора.

Кои действия могат да бъдат обявени за относително недействителни спрямо кредитора по

135? Логиката е, че подобно на 134 и тук целта е да се запази имуществото като обща гаранция на
кредитора. Тази логика ни позволява да видим, че кредиторът, който може да си служи с павловия
иск е преди всичко паричният кредитор, защото за него имуществото на длъжника служи за общо
обезпечение на задълженията му.

Пленума на ВС, който с постановление №1 от 1965 г. е решил въпроса правилно, според мен,
като е казал: в чл. 135 се казва: “кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействително
прямо него действията на длъжника, с които той го уврежда” – не е казано паричния кредитор. И в
този случай е очевидно, че този непаричен кредитор, а кредиторът на задължението да се каже “да”
пред нотариуса, е силно увреден от действието на длъжника – прехвърляне. Ето защо аз не се
съгласявам с предхождащото мнение на гражданската колегия, че само паричният кредитор може да
предяви иск по 135 и уважавайки иска по 135, ще уважа и иска по предварителния договор.

Които действия за отменими? Тези, с които се уврежда кредиторът. Кои действия могат да
увредят кредитора? За паричния кредитор ще бъдат увреждащи и следователно той ще може да иска
относителната им недействителност тези действия, с които длъжникът намалява имуществото си, с
което намалява общото обезпечение по 133. Например отказът от права, опрощаване на вземания

Също така отменими ще бъдат и другите разпореждания с права. Разпоредителните сделки, с

които длъжникът губи някакви свои права, включително и такива разпоредителни сделки, с които той
трансформира едно имущество в друго имущество, т.е. преобразува един актив с друг. Например

стр. 186
длъжникът си продава къщата. Продавайки къщата за 120 000 лв., той остава с една къща по­малко,
но на мястото на къщата идват 120 000 лв. Обаче тази трансформация на актива уврежда кредитора,
защото 120 000 лв. могат да бъдат разпилени, да бъдат дадени на любовницата, да бъдат закопани в
бурканбанк. Докато къщата има ясна легитимация, лесно може да се разбере чия е и да се насочи
принудително изпълнение към нея. А пък ако впоследствие след като се наложи възбрана, запор и
т.н., бъде прехвърлена, това прехвърляне ще бъде непротивопоставимо. По същия начин стоят
нещата и с колата и с други активи на длъжника, които ако бъдат обърнати в пари, лесно ще бъдат
укрити от неговия кредитор.
Няма да могат да се обявяват за относително недействителни с иска по 135 такива
разпореждания с активи, които засягат несеквестируемото имущество. Това, че длъжникът е продал
единственото си жилище или друга несеквестируема вещ, понеже тя изобщо не служи за общо
обезпечение на кредиторите, те няма да могат да посегнат на нея, дори и длъжникът да не беше я
отчуждил.
Деликатен е въпросът, когато длъжникът е отчуждил един от двата си имота, с което е
направил оставащия несеквестируем.
Отменими ще бъдат и действията, с които длъжникът увеличава пасива си, т.е. поеме
нови задължения, включително и поръчителства за чужди задължения.
Що се отнася до учредяването на реални обезпечения – доколкото те могат да се
разглеждат като разпореждане с правата, които се дават в обезпечение, ще минат в зоната на
непротивопоставимите.
За непаричните права изискването за секвестируемост на правото, с което длъжникът се
е разпоредил, няма да важи. Защото, ако кредиторът има интерес от това длъжникът да притежава
конкретна вещ, та била тя и несеквестируем (приемаме в случая с предварителния договор, че
единственото жилище на длъжника е била предмет на предварителния договор/. То е
несеквестируемо, но ние имаме право да искаме само това, а не се интересуваме от общото имущество
на длъжника, което да може да бъде определено. Така че в този случай несеквестируемостта на
жилището няма да бъде от значение.
Общият принцип, че действието, което ще отменяме или ще правим относително
недействителност, с иска по 135, трябва да бъде действително. Безпредметен би бил искът по 135 за
да обявим за относително недействителна спрямо нас сделка, която и без това е недействителна.
Например една симулативна сделка. И практиката на ВС е твърда в тази посока, че симулативните
сделки на длъжника се оспорват чрез разкриване на симулацията от кредитора, а не чрез
предявяване на иска по 135. Искът по 135 е конститутивен – той иска да се направи една относителна
правна промяна само спрямо кредитора, което предполага действието да е действително. Ако
действието е нищожно, ще трябва да се борим със способите за установяване на нищожност,
включително разкриването на симулацията.
Има обаче една хипотеза, в която искът по 135 може да бъде използван за разкриване на
симулативността на някакви действия. Това са едни такива действия, по отношение на които страните
не могат да релевират симулативност. Практиката на ВС в едно решение от 1967 г. на ОСГК правилно
стига до извода, че искът по 135 може да бъде използван от кредитора за оспорване или по­скоро за
обявяване на недействителност спрямо него на един симулативен процес. Процесите не могат да
бъдат симулативни, в смисъл че страните не могат да се позовават на тази симулация; иначе
логически те биха могли да са симулативни, но заради доверието в тези актове законът наказва
симулантите като им забранява да разкриват симулацията.
Обратно, в областта на другите действия законът обявява симулативните сделки за
нищожни, защото зачита желанието на страната да симулира и понеже не им забранява това казва
точно това, което те са искали – той всъщност уважава тяхното искане да симулират сделка и
нищожността на симулативната сделка от тази гледна точка не е санкция, а напротив. Съгласно ал.3
чл.220 ГПК “…”. Но длъжникът може да увреди кредитора си и точно чрез симулативен процес,
заведен срещу или от едно трето лице, чийто правен изход ще бъде, че третото лице е собственик на
колата, на къщата на длъжник или пък ще има да взема от кредитора някаква голяма сума пари и т.н.
По принцип кредиторът с оглед удовлетворяването си от длъжниковото имущество има качеството на
негов частен правоприемник или поне положението на негов частен правоприемник и е обвързан от
силата на присъдена нещо съгласно 220 ГПК. Но когато страните са водили някакъв симулативен
процес, той трябва да бъде въоръжен с някакви средства, за да се бори срещу неговата
симулативност и увреждащия го симулативен процес. Това средство ще се окаже искът по 135. Това е

187 стр.
и единственото или поне в порядъка на изключенията, един от редките случаи, при които правото по
135 ни служи да се борим срещу симулативни действия, в случая процес.
Изискуемост на вземането. Кожухаров не разглежда въобще изискуемостта на
вземането на кредитора като предпоставка за предявяването на иска по 135. Подобно на иска по 134
кредиторовото вземане не е предмет на делото, макар че тук процесуалната конструкция, която се
получава, би ни позволила повече да разглеждаме нещата в смисъл, че ако се окаже, че кредиторът
не е кредитор – това нещо ще има сила на присъдено нещо по отношение на него и длъжника, защото
те вече не са, както първия път съищци, ами ищец и ответник.
Според Апостолов искът по 135 е едно изпълнително средство, което радикално посяга
на свободата на длъжник, отменяйки и правейки недействителни някакви негови действия. И това
екзекутивно средство би следвало да бъде на разположение само на кредитора с изискуемо вземане.
Разбира се, не е нужно изискуемото вземане вече да е присъдено, не е нужно вече да е облечено в
изпълнителна форма или преди това да е произлязло от съдебно решение, но според Апостолов едно
неизискуемо още вземане, едно условно или срочно вземане няма да даде право на кредитора да се
ползва от иска по 135. Този възглед, според мен, е коректен в общата хипотеза на паричен кредитор –
този, който се бори да върне нещо в длъжниковото имущество, за да може да получи удовлетворение
чрез неговото осребряване­ и тогава наистина да отменим действията на длъжника, които той е
извършил днес, с оглед на това, че след три годни нашето вземане ще стане изискуемо и ние се
притесняваме, че длъжникът няма да има имущество тогава би било доста прекалено. За непаричния
кредитор обаче е очевидно, че поради неговия специален интерес изискуемостта на вземането ще
бъде без значение. Защото излизайки от патримониума на длъжника на онова право, което той има
право да получи – било доброволно, било чрез иска по чл.19 (3) (примерно за предварителния договор,
който бе посочен/, неговият интерес е окончателно провален.
Ето защо за непаричния кредитор, който и без това ще бъде едно по­екзотично
изключение в хипотезата на 135, според мен, няма да е от значение изискуемостта на неговото
вземане.
Обща предпоставка на иска или поне предпоставка в половината случаи е т.нар. consilium
fraudis. Класиката на иска е разглеждала действията на длъжника като измамливи и в повечето
случаи е изисквала участие на трето лице, спрямо което са извършени действията (съконтрагента на
длъжника) в измама на кредитора, което участие наричаме consilium fraudis (споделена измама/. Това
законът е описал в ал.1 на 135 изр.2 по следния начин: “когато действието е възмездно, лицето, с
което длъжникът се е договарял, трябва също да е знаело за увреждането”. Този кратък текст ни
дава да разберем следното нещо: длъжникът трябва да съзнава, че действието, което върши, го
върши във вреда на кредитора си. Но когато действието е възмездно, тази измама трябва да я
съзнава и третото лице и да е налице въпросното consilium fraudis. A contrario, когато действието е
безвъзмездно, то третото лице не е нужно да съзнава измамата и искът по 135 може да бъде уважен
и без да установим този факт. Когато атакуваме едно възмездно действие, от кредитора зависи да
установи, че третото лице е съзнавало измамата или съзнавало, че действието на длъжника,
извършено по отношение на него (продажбата на колата) уврежда кредитора и чак тогава искът по
135 може да бъде уважен.
При безвъзмездните актове тази споделена измама не се иска и третото лице би
отстъпило по­лесно правата си, тъй като кредиторът няма нужда да установява участието на
съконтрагента на длъжника в измамата. По общо правило, тази недобросъвестност не се предполага
и за това кредиторът в случая на възмездна сделка ще трябва да я докаже специално. Има за тази
работа едно улеснение в алинея 2: “знанието се предполага до доказване на противното, ако третото
лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника”. Тази алинея въвежда презумпция
за измама, която позволява на кредитора да не доказва специално, че съпругата след като е получила
нещо от длъжника, е знаела за измамата.
Ако резюмираме дотук, нещата стоят така: възмездни действия, за да бъдат обявени за
относително недействителни спрямо кредитора, страната по тях (третото лице съконтрагент на
длъжника) трябва да съзнава, че действието уврежда кредитора. Оттук се прави общият извод, че
правото защитава повече възмездно придобитите права и по­малко безвъзмездно придобитите
права.
Безвъзмездно ли е например учредяването на залог и ипотека за чужд дълг?
Безвъзмездно ли е поемането на поръчителство по отношение на един длъжник? Това са спорни
хипотези. Относно обезпеченията болшинството от авторите твърдят, че обезпечителните сделки са
безвъзмездни, защото няма насрещна престация (поръчителят не получава нищо от кредитора/. Този,

стр. 188
който учреди в полза на кредитор, бидейки трето лице, а не лично задължен, вещно обезпечение,
също не получава нищо от кредитора. За повечето автори, в това число и Кожухаров, и Калайджиев,
относно поръчителството приемат, че тези сделки са безвъзмездни. Приемат го, но говорейки за
обезпечителните сделки. Самият Кожухаров не разглежда този въпрос при иска по 135. Но ако
приемем, че учредяването на ипотека или залог за чуждо задължение, респ. на поръчителство е
безвъзмездна сделка – то кредиторът на поръчителя би могъл лесно да каже: ами аз искам да се
направи щото той все едно да не е поръчител, тъй като то поръчителството е безвъзмездно, а
поемайки задължението си за поръчителство, той обременява имуществото си с едно право, поради
което аз сега ще трябва да конкурирам не само с останалите кредитори на моя длъжник, но и с
кредиторите на този, за който той е поръчителствал”. За да не стане това, ще се окаже, че е по­добре
да гледаме на тези сделки като възмездни, така както всъщност правят по­голямата част от старите
автори.
Според Диков тези сделки били небезвъзмездни, защото платилият, респ. претърпелият
принудително изпълнение поръчител или залогодател, имал суброгация срещу оригиналния длъжник
по вземането, т.е. той учредявал обезпечение или пък поемал поръчителство срещу иска по
суброгацията. Би могло може би да се мисли така. Но все пак, аз предпочитам общата теза на
Апостолов, според която безвъзмездни са само тези сделки, които имат за цел да проявят щедростта
на страната – имат animus donandi, правят се с цел да бъде някой облагодетелстван като проява на
щедрост. Понеже не можем да видим в обезпечителните сделки някаква щедрост от страна на
поръчителя по отношение на кредитора например, макар да нямаме насрещна престация, аз
предпочитам да разглеждам тези сделки като възмездни.
Една подкрепа на това разбиране можем да намерим в новелата от 1904 г. към ал.4 към
чл.140 от стария ЗЗД. Четейки този текст, научаваме две неща: 1) кой е прототипът на презумпцията
по чл.135 (2) за роднините и 2) че този текст би бил излишен, ако би се гледало на обезпечителните
сделки, които са споменати, като на безвъзмездни, защото тогава consilium fraudis не би била
необходима.
Въпросът за давността. Очевидно е, че този иск не ще да е точно осъдителен. кредиторът
няма вземане по 135, той има някакво длъжниково право по 135, което може би можем да
разглеждаме като потестативно, което вкарва някаква промяна в чужда правна сфера, засягаща и
самия него. От тази гледна точка доколкото днешният ЗЗД говори, че чрез давност се изсрочват
вземанията, а не исковете (както е казвал старият ЗЗД/, според мен, въпросът за давността не би
следвало да се поставя. Потестативните права едва ли се изсрочват по давност. Но понеже
кредиторът е кредитор, защото има вземане, то било то и непарично, то погасяването по давност на
вземането би довело до невъзможност да се предяви Павловият иск.
Правото по чл.135 е преобразуващо, което се упражнява по съдебен ред, то е вид обезпечение.
Искът по чл.135 е конститутивен.

ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ, ОТ КОЙТО ПРОИЗТИЧА ПРАВОТО ПО ЧЛ.135

Елементите му са установени в закона, т.е. когато са налице тези елементи правото възниква ex
lege:
1. Необходимо е да е налице вземане ­ т.е. само кредиторът на длъжника мое да атакува
действията му по чл.135. Но кредиторът може да има както парично, така и непарично вземане.
Според практиката на ВС дори и купувачът по предварителен договор може да се ползва от чл.135
(това е съмнително, защото правото по чл.19,3 е може би преобразуващо право). Правото на
кредитора трябва да е действително и да не е прекратено или погасено по давност.
Има спорове по отношение на това дали правото на кредитора трябва да е изискуемо и
ликвидно. Според ВС това не е необходимо, тъй като законът не посочва такива изисквания. Проф.
Апостолов смята, че е необходимо: тъй като, за разлика от чл.134 намесата на кредитора по чл.135 е
по­интензивна (Калайджиев).
­ Упражняването на правото по чл.135 не се предпоставя от наличието на влязло в сила
решение или на изпълнителен лист.
­ Кредиторът може да бъде както хирографарен, така и обезпечен.
­ Искът по 135 може да се предявява и по отношение на длъжник, който е обявен в
несъстоятелност.
­ Вземането на кредитора трябва да е възникнало преди извършването на действието, което
се атакува, защото кредиторът е разчитал на онова имущество, което длъжникът е имал в момента на

189 стр.
възникването на вземането на кредитора. Затова и интересите на третите лица трябва да бъдат
предпочетени пред интереса на кредитора ­ кредиторът не би следвало да може да отменя действия,
които са извършени много време преди той да стане кредитор ­ това би било намеса в чужда правна
сфера. Но това правило познава едно изключения, уредено в чл.135/3: ако длъжникът и лицето, с
което той е договарял са действали с цел да увредят кредитора кредиторът може да атакува това
действие, дори и то да е извършено преди възникването на вземането на кредитора (достатъчно е
наличието на намерение за увреждане, а не е необходимо наличието на измама). Кога има такова
намерение трябва да се докаже от кредитора с всички допустими от закона доказателствени
средства.
2. Наличието на действие, което уврежда кредитора. Действието може да бъде всякакъв
гражданскоправен акт:
­ едностранна сделка;
­ договор;
­ юридическа постъпка (плащането на чужд дълг).
Действието може да бъде възмездно и безвъзмездно.
Допустимо е дори да се атакуват и съдебни решения ­ ВС: ТР 106/64 г. ОСГК.
Действието, което се атакува обаче, трябва да е действително. Ако това действие е нищожно за
кредитора има друг ред за защита, той ще води иск за установяване на нищожността.
Действието трябва да има и увреждащ характер: увреждането е обективен факт, който не
зависи от субективните отношения на длъжника или на кредитора. Увреждане е налице, когато
възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника намалява. Най­често
това са хипотези, при които длъжникът обеднява: напр. намаляват се неговите права или се
увеличават неговите задължения.
Възможно е обаче да има увреждане и в случаите, при които се затруднява удовлетворяването
на кредитора: напр. длъжникът има недвижим имот и го продава. Това действие уврежда кредитора,
защото той много по­трудно може да се удовлетвори от паричната сума, отколкото от недвижимия
имот ­ паричната сума може да бъде заровена и скрита. Наличието на увреждане се установява с
оглед на останалото имущество на длъжника. но в редица случаи няма увреждане и кредиторът не
може да атакува напр. действията, които засягат неимуществени, несеквестируеми права или строго
лични права.
Кредиторът не може да засяга и действие, при които в полза на трето лице възниква право,
което не е принадлежало на длъжника: уредена в чл.324/5 ЗЗД (отм.): Ако кредиторите на
застрахования отменят договора за застраховка, те могат да искат от третото лице само връщане на
платените от застрахования премии, но най­много до размера на получената от него сума.
Сключен договор в полза на трето лице може да уврежда кредиторите на уговарящия и той
може да бъде отменен, но уговарящият е дал на застрахователя напр. 5000 лв. Третото лице е
получило застрахователна сума 100 000 лв. ­ кредиторите могат да искат само 5000.
Кредиторът не може да атакува и действията, които осуетяват увеличаването на имуществото
на длъжника. Може да атакува само действията, с които се намалява имуществото или се намаляват
шансовете му да се удовлетвори.
Нямат увреждат характер изпълнението и обезпечаването на задължение, което е възникнало
преди вземането на кредитора (по правило).

3. Субективен характер на предпоставката: когато действието е било безвъзмездно

кредиторът може да го атакува, ако длъжникът е знаел за увреждането. Не е необходимо да се
съзнава увреждането на точно този кредитор, който води иска по чл.135. Достатъчно е длъжникът
да е знаел, че има задължения и че действието му може да увреди неговите кредитори. Не е
необходимо наличието на намерение за увреждане, нито на измама ­ достатъчно е знание. От друга
страна трябва да е налице знание. Небрежността, поради която длъжникът не е узнал не дава право
на кредитора да атакува действията: т.е. макар че длъжник е бил длъжен и е могъл да узнае, че
уврежда кредиторите, ако той не е знаел, искът по 135 не може да се води.
Когато действието е възмездно (такива могат да бъдат само договорите) насрещната страна
трябва да е знаела за увреждането. Знанието, че длъжникът има дългове не е достатъчно, трябва да
се съзнава увреждане. Небрежността на третото лица да узнае увреждането не е основание да се
води иска по чл.135.

стр. 190
 Знанието се доказва от кредитора с едно изключение: чл.135/2 урежда оборима презумпция за
знанието за увреждане в тежест на съпруга, низходящите, възходящите, братята и сестрите на
длъжника. Тези лица могат да доказват, че не са знаели.

УПРАЖНЯВАНЕ НА ПРАВОТО

1. Чрез иск. Искът се предявява срещу длъжника и лицето, което е придобило права от него.
Решението трябва да бъде еднакво за длъжника и за третото лице и те са необходими другари в
процеса.Правото се погасява с 5 годишна давност. Действие на решението:
Ако бъде уважен искът атакуваното действие се обявява за недействително, но тази
недействителност е относителна ­ тя ползва само кредитора­ищец и то само до размера на неговото
право (смята се че тази недействителност има обратно действие от деня на извършването на
действието, а не на влизането на решението в сила и основанието за това виждане е да се защити
кредитора). Но кредиторът не може да се разпорежда с правата по силата на решението ­ той трябва
по общия ред да насочи изпълнението към тези права. Решението по чл.135 ползва само кредитора­
ищец, а не и останалите кредитори. За тях действието е действително. Действителността се запазва и
по отношение на третото лице, с което длъжникът е договарял, но действието не може да прехвърли
на това трето лице права (то остава действително, но третото лице не може да стане носител на
правата, които е трябвало да му бъдат прехвърлени от длъжника). В този случай длъжникът
отговаря за неизпълнение. Разбира се това действие (непрехвърляне на правата) се отнася само да
размера на вземането на кредитора: ако напр. атакуваното действие има за предмет по­голямо по
стойност право, отколкото е вземането на кредитора, за горницата това действие ще породи действие
за третото лице. Тъй като третото лице също е кредитор на длъжника и също може да насочи
принудителното изпълнение срещу имотите на длъжника то се удовлетворява обаче след кредитора,
защото то или е получило нещо безвъзмездно или е знаело, че се уврежда кредитора. Така че когато
се насочи принудителното изпълнение по отношение на атакуваното по 135 право, ако то е
недостатъчно да се удовлетворят и кредитора и третото лице третото лице ще понесе риска от тази
недостатъчност на имуществото. Възможно е обаче правата, предмет на отмененото действие да
бъдат прехвърлени (условно казано) на четвърто лице от третото лице. Какво става с тези права? ­
след отмяната засягат ли се те или не? Ако предмет на атакуваното действие са движими вещи,
прилага се чл.78 ЗС ­ ако са налице предпоставките на чл.78 четвъртото лице (трето лице ­
контрахент на третото лице) запазва правата си. Но при недвижимите имоти, за да може това
четвърто, пето или шесто лице да запази правата върху недвижимите имоти трябва да е било от една
страна добросъвестно, т.е. да не е знаело, че купува имот, който е предмет на увреждащо
кредиторите действие и от друга страна, сделката, по която то придобива права трябва да е вписана
преди вписването на исковата молба по чл.135, т.е. това е една от хипотезите, при които има
изключение от правилото nemo dat plus, quod habet.
2. Чрез възражение.

ВЪПРОС 48 – ПОРЪЧИТЕЛСТВО. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА. СКЛЮЧВАНЕ.

Целта на едно обезпечение е да спаси кредитора от конкуренцията на другите кредитори, той

да има някакво предимство пред другите кредитори. Предимство, което да представлява законно
основание за предпочитание, съгласно 135. Тази работа може да стане по два начина: или като едно
отделно имуществено благо се предназначи – било от длъжника, било от трето лице, което
обезпечава чуждия дълг, да служи за обезпечаване на кредитора .

Правен режим:
Чл.138­148 ЗЗД
Специални правила:
Чл.22, 23, 24, 26 от Закона за ДСК.

191 стр.
 ОПРЕДЕЛЕНИЕ.

Поръчителството е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредиторът на третото

лице да отговаря за изпълнението на задължението на третото лице.

СТРАНИ

1. Поръчител ­ поръчител може да бъде само дееспособно лице (физическо лице, юридическо
лице), но малолетни и непълнолетни лица не могат да дават поръчителство, нито законните
представители на малолетните могат да поръчителстват от тяхно име, нито непълнолетният може да
поръчителства със съгласието на неговия родител или попечител. Тази забрана е установена в
чл.73/3 СК. Еманципираният непълнолетен съпруг обаче може да поръчителства.
В специалните нормативни актове (ЗДСК) се съдържат и някои допълнителни изисквания към
поръчителите:
­ трябва да бъдат платежоспособни;
­ трябва да имат постоянни и достатъчни доходи;
­ трябва да имат местожителство или седалище в района на клона на ДСК, която отпуска
заема.
2. Кредитор ­ няма ограничение за това дали кредитор може да бъде физическо лице или
юридическо лице. Когато кредиторът е физическо лице той трябва да бъде дееспособен ­ чл.73/3 СК.
Само дееспособни физически лица могат да отдават заеми, а този, който отдава заем, той е и
кредитор по договора за поръчителство, следователно само дееспособни лица могат да бъдат
кредитори. Най­често кредитори са банки, ДСК, ВСК.

ЕЛЕМЕНТИ НА ДОГОВОРА

1. Съгласие ­ съгласието трябва да бъде между кредитора и поръчителя. Съгласието трябва

да бъде изрично (с думи).
2. Писмена форма като условие за действителност (ad solemnitatem).
3. Поръчителството е каузален договор по правило и основанието е обезпечително: желание
да се обезпечи или да бъдеш обезпечен.

ПРЕДМЕТ НА ДОГОВОРА

Спорове. Поначало предметът на договора съвпада с предмета на главния дълг, тъй като
поръчителят е солидарен длъжник. Следователно, ако главният длъжник дължи круши и
поръчителят ще дължи круши, но това е така по правило. Ако задължението е intuito personae, както и
ако задължението е за индивидуално определена вещ (главният дълг) очевидно е, чепоръчителят не
може да дължи същото. Това, което той може да дължи е сума пари. Всякаква друга възможност е
изключена.

ДЕЙСТВИЕ НА ДОГОВОРА

Предпоставки:
Особена предпоставка за действието на договора е наличието на главен дълг. Главният дълг не
е елемент от договора. той е condicio iuris на договора за поръчителство.
Законодателят не е установил поредност между главния дълг и поръчителството. Могат да се
сключват и едновременно. Ако обаче поръчителството се сключва преди наличието на главен дълг ще
става дума за поръчителство на бъдещ дълг ­ това е възможно, но това поръчителство ще поражда
действие от момента на възникването на главния дълг.
Главният дълг поначало трябва да съществува и да е действителен. Естествени задължения не
могат да се обезпечават с поръчителство, тъй като поръчителят ще бъде поставен в по­тежко
положение от главния длъжник.
Възможно е да се обезпечават условни и срочни главни задължения.

ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

стр. 192
 1. Акцесорен договор ­ това означава, че поръчителството е функция на друг главен дълг.
Тази зависимост се изразява в следното:
1.1. задължението на поръчителя не може да възникне, ако няма действителен главен дълг;
1.2. предметът и обемът на главния дълг определят предмета и обема на задължението на
поръчителя;
1.3. поръчителят може да предявява срещу кредитора всички възражения на главния
длъжник;
1.4. цедирането, прекратяването, погасяването по давност на главния дълг имат аналогично
действие и за поръчителството;
1.5. наличие на еднопосочна зависимост между главния дълг и поръчителството, т.е.
поръчителството е функция на главния дълг, но не и обратно ­ главният дълг е самостоятелен и
може да съществува независимо от наличието или липсата на поръчителство;
1.6. Поръчителството разкрива и известна самостоятелност:
1.6.1. задължението на поръчителя може да бъде по­леко или в по­малък обем от
главното задължение;
1.6.2. поръчителството може да се прекрати или да се погаси по давност, без това да
води до прекратяване или погасяване по давност на главния дълг и т.н.
2. Едностранен и безвъзмезден (по правило) характер ­ това означава, че по договора за
поръчителство задължения възникват само за поръчителя и доколкото настъпва имуществено
разместване, то е само в посока от поръчителя към кредитора. Не е невъзможно обаче договорът да
има двустранен и възмезден характер. Това може да стане, ако кредиторът се задължи да заплаща
възнаграждение на поръчителя ­ в този случай поръчителството е близко до договора за
застраховка. Такова поръчителство на практика не се среща, тъй като е неизгодно за кредитора.
3. Поръчителството е престационен договор. Тъй като при поръчителството има разместване
на имущество, възниква едно вземане в полза на кредитора, то е и комутативен, а не алеаторен
договор. Друг е въпросът, че вземането на кредитора не е изискуемо, но облагата е известна.
4. Поръчителството е вид лично обезпечение (не вещно). Поръчителят отговаря с цялото си
имущество, а не с отделни вещи. Кредиторът е хирографарен, а не привилегирован.

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ПОРЪЧИТЕЛСТВОТО

Практическа особеност, която не се отнася до правния режим: поначало кредиторите­банки и

ДСК изготвят общи условия и предварително отпечатани формуляри, които се попълват от
поръчителите, на практика общо взето ограничават правото на поръчителите да уговарят условията
на договора.
Прекратяване:
1. Прекратяването на главния дълг прекратява винаги поръчителството.
2. Задължението на поръчителя може да се прекрати на всички общи основания за
прекратяване на оигационното отношение:
2.1. изпълнение;
2.2. даване в изпълнение (datio in solutum);
2.3. новация;
2.4. опрощаване;
2.5. сливане ­ сливането между кредитора и поръчителя прекратява поръчителството, но не и
главния дълг, а сливането между длъжника и поръчителя не прекратява нито
поръчителството , нито главния дълг, а кредиторът разполага с две алтернативни вземания.
3. ЗЗД познава и три специални основания за прекратяване на поръчителството:
3.1. Чл.147/1 ­ поръчителството се прекратява, ако кредиторът не предяви иск срещу
длъжника в 6 месечен срок от падежа:
3.1.1. кредиторът трябва да предяви иск не срещу поръчителя, а срещу длъжника. При
това главният дълг трябва да е срочен ­ за поръчителството това няма значение. За да е
налице основанието по чл.147/1 трябва да са налице два елемента:
3.1.1.1. изтичане на този шестмесечен срок;
3.1.1.2. бездействие на кредитора.
Срокът е краен и преклузивен, а не давностен. Този срок обвързва поръчителя, дори
когато последният е ограничил срока на собственото си задължение до падежа на главния
дълг.

193 стр.
 Правилото на чл.147/1) не се прилага спрямо ДСК ­ има специално правило в чл.26 ЗДСК,
така че дори и ДСК да не предяви иск в шестмесечен срок от падежа, тя няма да загуби
вземането си срещу поръчителя.
3.2. Чл.147/2: ако кредиторът и длъжникът продължат срока на главния дълг това
продължение няма сила за поръчителя, който не се е съгласил с него ­ следователно след
изтичане на първоначално установения срок поръчителят се освобождава. Правилото е израз
на общия принцип, че уговорки между длъжника и кредитора, които са постигнати след
сключване на поръчителството не могат да влошават положението на поръчителя. Но чл.26
ЗДСК отменя и това правило по отношение на ДСК.
3.3. Чл.146/3 – юридическия факт се състои от два елемента:
3.3.1. виновно поведение на кредитора;
3.3.2. невъзможност за суброгация на поръчителя в правата на кредитора ­ тази
невъзможност трябва да е окончателна, а не временна.
Правилото на чл.146/3 има сила само в случай, че поръчителят е можел ефективно да извлече
някаква полза от правата на кредитора, т.е. ако кредиторът е имал действително някакви права,
които биха облекчили положението на поръчителя. Напр. ако кредиторът има трета по ред ипотека
върху някакъв имот на незначителна стойност поръчителят и така и така не би могъл да се
удовлетвори поради малката вероятност. И ако кредиторът не поднови такава ипотека не би
следвало поръчителят да се освободи от отговорност.
4. Давност ­ давността за поръчителя и за главния длъжник тече отделно. Прекъсването на
давността и отказът от давност с оглед на главния дълг нямат действие за поръчителя и обратно ­
чл.148 ЗЗД.
Възможно е поръчителят да се е отказал от давност или спрямо него давността да е била
прекъсната ­ в такъв случай давността по главния дълг не се прекъсва и там няма отказ от давност,
т.е. давността за главния длъжник може да изтече преди давността за поръчителя. В този случай
като че ли интересите на поръчителя биха могли да бъдат засегнати. Това обаче не е така, защото по
силата на правилото на чл.142 ЗЗД поръчителят може да откаже изпълнение, като се позове на
изтеклата спрямо длъжника давност.

ВЪПРОС 49 ­ ОТГОВОРНОСТ НА ПОРЪЧИТЕЛЯ. ПРАВА НА ПОРЪЧИТЕЛЯ.

Терминът отговорност има различни значения, но по отношение на поръчителството

отговорността означава задължението на поръчителя към кредитора. Това задължение става
изискуемо, в случай, че главният длъжник не изпълни задължението си.
По правило трябва да се приеме, че поръчителят дължи същото, каквото дължи главния
длъжник и затова неговото задължение е за реално изпълнение, а не за обезщетение. Тъй като
поръчителят ex lege е солидарен длъжник, той не може да прави възражения за предварителен иск,
т.е. възражение кредиторът да се насочи най­напред към главния длъжник и едва след това към
поръчителя, нито пък може поръчителят да прави възражение за разделяне на дълга (ако има
няколко съпоръчителя/. Но това е така ex lege. Но може да се уговори разделност и субсидиарност на
задължението на поръчителя, тъй като правилото на чл.141/1 е диспозитивно.

ГРАНИЦИ НА ОТГОВОРНОСТТА НА ПОРЪЧИТЕЛЯ

1. По правило предметът на задължението на поръчителя е идентичен с този на главния дълг.

2. Обемът на главния дълг е горна граница за обема на задължението на поръчителя.
Поръчителят не може да отговаря за повече от длъжника, но може да отговаря за по­малко. Главният
дълг е рамка за поръчителството, такъв какъвто е в момента на сключването на договора за
поръчителство. Последващи промени в главния дълг имат сила за поръчителя или ако се дължат на
неизпълнение на главния дълг, или ако облекчават положението на поръчителя (чл.139 ЗЗД). Ако
главният дълг се увеличи по съглашение на длъжника и кредитора това съглашение няма сила за
поръчителя. Поръчителят отговаря за последиците от неизпълнението на главния дълг, но той не
отговаря за извъндоговорните вреди, които длъжникът е причинил на кредитора. Следователно, ако
кредиторът развали главния договор поръчителят няма да отговаря за вредите от развалянето, тъй
като това са негативни вреди и те имат извъндоговорен характер по чл.88 ЗЗД.

стр. 194
 3. Поръчителството може да бъде ограничено, може да се гарантира част от дълга, може
напр. да се гарантира само главницата, без лихвите. Ако поръчителят е гарантирал част от дълга и
длъжникът е изпълнил такава част, при липса на противна уговорка трябва да се приеме, че
поръчителят се ползва от изпълнението. Поръчителство при по­тежки условия е частично
недействително за горницата по силата на правилото на чл.139 ЗЗД. Следователно, ако поръчителят
поеме дълг за повече от главния длъжник неговото задължение ex lege се намалява до размера на
главния дълг.
4. Поръчителството може да бъде неограничено. Онова, при което поръчителят отговаря за
главницата и за всички последици от неизпълнението на главния дълг и за разноските по събирането
на вземането. Такъв поръчител трябва да заплати главницата, лихвите, обезщетения за вреди над
лихвите и всички разноски (съдебни, извънсъдебни), всички неустойки, ако има такива и т.н.

ИЗИСКУЕМОСТ

Акцесорният характер на поръчителството не допуска задължението на поръчителя да стане

изискуемо преди главното. Но изискуемостта на главния дълг не означава, че автоматично и
задължението на поръчителя става изискуемо. То е предпоставка, за да стане задължението на
поръчителя изискуемо, но е необходимо да са спазени изискванията на чл.69 ЗЗД, за да може и
задължението на поръчителя да стане изискуемо:
Чл. 69. Ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага.
Ако изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника, кредиторът
може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок.
Т.е. ако задължението е срочно трябва да изтече и срока за поръчителя, ако е безсрочно ­
евентуално може да се прати или не покана.
Проблеми: за разлика от проф. Кожухаров доминиращото виждане сега е, че поръчителят и
главният длъжник са обикновени, а не необходими другари, защото са солидарни длъжници и има
разлика в материалноправното положение на длъжника и поръчителя. Освен това силата на
присъдено нещо по делото между длъжника и кредитора ползва поръчителя, но не може да му вреди,
т.е. ако кредиторът е осъдил длъжника това решение не може да се противопостави на поръчителя,
ако той не е участвал в делото, т.е. кредиторът трябва отделно да осъди длъжника. Ако обаче
кредиторът е съдил длъжника и искът му е бил отхвърлен, тогава, ако кредиторът се насочи към
поръчителя, поръчителят може по силата на чл.142 да направи възражение и да отхвърли иска
срещу себе си.

РЕГРЕСНИ ПРАВА

Изпълнилият поръчител придобива вземания както срещу длъжника, така и срещу

съпоръчителите. тези вземания се наричат регресни. Те са проявление на общия принцип за забрана
на неоснователното обогатяване. Те са правата, които обеднилият се поръчител има срещу
обогатилия се длъжник или обогатилите се съпоръчители.
Фактически състав на регресните права на поръчителя срещу длъжника

1. Трябва да има точно изпълнение

2. Трябва да има вътрешни отношения между длъжника и поръчителя, които да водят до
неоснователно обогатяване. Вътрешните отношения между длъжника и поръчителя могат да
възникнат от три групи юридически факти:
2.1. поръчителят може да стане поръчител по силата на договор с главния длъжник (договор
за поръчка) ­ възможно е да се сключи и договор за дарение. Ако е налице договор за дарение
поръчителят няма да има регресно вземане срещу длъжника.
2.2. възможно е поръчителството да се поеме без знанието на главния длъжник ­ в такъв
случай е налице gestia (водене на чужда работа без натоварване);
2.3. възможно е поръчителят да е поръчителствал против волята на главния длъжник ­ в
този случай отношенията между поръчител и длъжник се пораждат по правилата на
неоснователното обогатяване.
Във всички тези случаи обаче, когато е налице неоснователно обогатяване поръчителят има
регресно вземане срещу главния длъжник.

195 стр.
 3. Възникването на регресно вземане се предпоставя от още един ЮФ: поръчителят трябва да
уведоми длъжника за изпълнението. Уведомлението е неформално. Поръчителят трябва да уведоми
длъжника преди да изпълни. Ако поръчителят не уведоми длъжника за него следват неблагоприятни
последици, които са уредени в чл.143/2:
3.1. ако поръчителят е изпълнил без да уведоми длъжника и главният длъжник също е
изпълнил на свой ред, като не е знаел, тогава поръчителят губи регресното си вземане;
3.2. ако обаче поръчителят е изпълнил, не е уведомил, но длъжникът не е изпълнил още, в
този случай длъжникът може да противопостави на поръчителя всички възражения, които има
срещу кредитора. Поръчителят има обаче иск срещу кредитора за връщане на даденото, ако той
не може да получи нищо от длъжника.
Длъжникът на свой ред също има задължение за уведомление по силата на чл.144 ЗЗД.
Възможни са няколко хипотези:
­ възможно е длъжникът да е уведомил поръчителя, а поръчителят да не е уведомил
длъжника. В такъв случай настъпват последиците по чл.143;
­ възможно е на свой ред поръчителят да е уведомил, а длъжникът да не е уведомил: в
такъв случай трябва да се приеме, че поръчителят придобива регресно вземане и може да иска това,
което е дал от длъжника;
­ възможно е нито единият, нито другият да уведоми: в този случай законодателят не е дал
разрешение. Според Калайджиев, тъй като и двамата са неизправни би следвало изпълнението,
направено от главния длъжник да остане действително, а поръчителят да може да търси даденото
от обогатилия се кредитор.
Регресното вземане на поръчителя възниква в момента на обективирането на всички елементи
на ФС, но най­често в момента на плащането.

Групи регресни права

1. Според чл.143/1 поръчителят може да иска от длъжника главницата, лихвите по главния

дълг (които могат да бъдат договорни и законни) и разноските, заплатени от поръчителя. Освен това
поръчителят има право на законните лихви върху всички заплатени суми от деня на плащането, а тези
законни лихви, които поръчителят може да търси от длъжника не са мораторни, тъй като не е
необходимо главният длъжник да е изпаднал в забава (това е една особена хипотеза на законни
лихви, уредена в закона). Поръчителят на общо основание може да търси от длъжника и всички
останали вреди.
2. Втората група регресни права се отнася за отношенията между съпоръчителите. При
няколко съпоръчители, ако друго не е уговорено те отговарят солидарно. Тази солидарна
отговорност обаче съществува само в плоскостта поръчители­кредитор. Но поначало във вътрешните
отношения между поръчителите няма солидарност. Фактическият състав на регресното вземане на
изпълнилият поръчител към останалите солидарни поръчители:
2.1. трябва да има точно изпълнение;
2.2. трябва да има превишаване на личния дял на изпълнилия поръчител, т.е. във вътрешните
отношения всеки от поръчителите отговаря за някакъв дял от вземането и ако изпълнилият
поръчител е изпълнил повече, отколкото е неговия дял той има право да търси горницата от
останалите съпоръчители и то пропорционално на техните дялове, а не цялата горница от един.
Дяловете на съпоръчителите са определят по правилата на които се спряхме при
солидарността, без никаква разлика и ако друго не следва от вътрешните отношения дяловете
са равни. Понеже съпоръчителите са солидарни длъжници поръчителят, който изпълнява има
две задължения, които имат всички солидарни длъжници (чл.127/3 ЗЗД):
2.2.1. трябва да уведоми останалите за изпълнението;
2.2.2. трябва да противопостави общите възражения по дълга.
За разлика от отношенията длъжник­поръчител в отношенията между съпоръчителите,
ако изпълнилият съпоръчител не е спазил тези изисквания, той не губи регресните си права,
тъй като изобщо солидарният длъжник, който не спази тези изисквания не губи тези права. Но
останалите съпоръчители имат вземане за вредите, които са претърпели.
3. Още една категория регресни права: възможно е главният дълг да е обезпечен освен с
поръчителство и с още някакво реално обезпечение (залог, ипотека). Изпълнилият поръчител има
регресно вземане срещу третото лице, което е гарантирало дълга, пропорционално на припадащата

стр. 196
му се част по същия начин, както спрямо съпоръчителите, независимо че тези трети лица не са
солидарни длъжници.
4. Изпълнилият съпоръчител се суброгира в правата на кредитора. той е винаги лице с правен
интерес (т.е. първото изискване на чл.74 е спазено), но той се суброгира само когато има регресно
вземане. Ако няма регресно вземане не може да се суброгира в правата на кредитора. Срещу
длъжника поръчителят се суброгира изцяло, във всички права на кредитора. срещу съпоръчителите
той се суброгира само съобразно припадащите им се части според вътрешните им отношения.
Проф. Кожухаров прави паралели с други правни фигури.

ПОРЪЧИТЕЛСТВО И БАНКОВА ГАРАНЦИЯ

1. Прилики:
1.1. Гаранциите са също вид лично обезпечение, т.е. гарантът по принцип поема
облигационно задължение и отговаря с цялото си имущество, ако не изпълни това задължение.
2. Разлики:
2.1. От гледна точка на действащата уредба и вероятно от гледна точка на проекта за ТЗ
гаранцията може да бъде не само договор, но и едностранна сделка. Отделен въпрос е дали
това е правилно или не, но поръчителството е винаги договор.
2.2. Макар че гаранцията е акцесорна на главен дълг зависимостта между главен дълг и
гаранцията е много по­малка, ( или поне може да бъде много по­малка) отколкото между
главния дълг и поръчителството. Така напр. често се уговаря гарантът да не може да
предявява на кредитора възраженията по главния дълг ­ нещо което поръчителят може да
прави. Може да се уговори освен това гаранцията да е за по­дълъг срок от главния дълг, което
е недопустимо при поръчителството, защото правилото на чл.139 е императивно.
2.3. Гаранцията може да бъде абстрактна сделка и в много по­голям брой случаи се сключва
като такава, докато поръчителството по правило е каузален договор.
2.4. Предметът на гаранцията е сума пари, докато поръчителят по принцип дължи същото,
каквото дължи главния длъжник и по правило не е сума пари, т.е поръчителят се задължава не
за обезщетение, а за реално изпълнение на главния дълг.
2.5. Гарантът по правило не е солидарен длъжник.

ВЪПРОС 50. ЗАЛОГ. ВИДОВЕ ЗАЛОЗИ. ОСОБЕНИ ЗАЛОЗИ.

Терминът "залог" има няколко значения:

1. ЮФ, най­често договор.
2. Право
3. Предмет на право.
В зависимост от вида на ЮФ, който го поражда, залогът може да бъде:
1. Договорен – възниква по взаимно съгласие между страните.
2. Законен – възниква по определен ЮФ предвиден в закон, без съгласието на страните.
3. Съдебен – предвиден е в закон, но се прави от залогодателя пред съда, за да обезпечи
едно вземане.
Залогът може да има за предмет:
1. Вещи
2. Вземания
Освен общия режим на залога в ЗЗД, съществува уредба и в специални закони, т.нар. "особени
залози".

ЗАЛОГ ВЪРХУ ВЕЩИ. ДОГОВОР ЗА ЗАЛОГ

Договорът за залог е договор, с който залогодателят предава на залогоприемателя една

движима вещ като обезпечение на едно вземане на залогоприемателя. Това е общо определение.
Страните по този договор се наричат:
­ залогодател;
­ залогоприемател.
197 стр.
 Тези термини са условни, тъй като залогоприемателят може и да не приеме вещта, в смисъл, че
той може да не я държи лично. Някои автори използват термина "заложен кредитор" ­ за краткост ще
говорим за залогоприемател.

Изисквания към залогодателя

1. Ако е физическо лице трябва да е дееспособен. Когато със залог се обезпечава свой дълг
възможно е да се дава залог и от малолетен и от непълнолетен, ако изявлението се извършва от
законен представител или ако се извършва със съгласието на родителя или попечителя. Но когато
залогът се дава за чужд дълг, такъв залог не може да бъде учреден от недееспособно лице дори да
са спазени тези изисквания, които СК предвижда (такъв залог е нищожен по силата на
императивното правило на чл.73/3 СК). Ако залогът се дава за свой дълг, тъй като това е
разпоредително действие е необходимо и разрешение на съда, а не само изявление на законния
представител или съгласие на родителя или попечителя. Освен това по силата на чл.14 и чл.16 от
Правилник на МС (ДВ бр.10/1994г.) когато се учредява залог от ЕООД, при които държавата е
едноличен собственик е необходимо съгласие на съответния министър (това съгласие е необходимо
когато залогът се учредява върху т.нар. "дълготрайни активи", т.е. това са по принцип вещи, които не
са оборотни средства).
2. Залогодателят поначало трябва да бъде и собственик на вещта, но чл.78 ЗС намира
приложение и по отношение на залога и, че това е така може да се аргументира със специалното
правило на чл.202 ЗЗД:
Когато не е даден срок за плащането на цената и купувачът получи вещта, без да плати,
продавачът може да иска да му се върне вещта в 15­дневен срок от предаването, ако тя се намира още
у купувача и е в състоянието, в което е била предадена.
Това право не може да се упражни във вреда на кредиторите на купувача, наложили запор
върху вещта или получили същата в залог, без да знаят, че цената не е платена.
Следователно е възможно е залогодателят и да не бъде собственик на заложената вещ, но в
такъв случай залогоприемателят няма да придобие заложно право по силата на договора, а ще
придобие заложно право по силата на закона, ако е бил добросъвестен и са спазени изискванията на
чл.78 ЗС.

Изисквания към залогоприемателя

Особени изисквания към залогоприемателя законодателството не съдържа. Но ако главният

дълг произтича от заем и кредиторът е физическо лице този кредитор трябва да бъде дееспособен
(нищожност) ­ чл.73/3 СК забранява на неспособни лица да дават заеми.

Елементи на фактическия състав

1. Съгласие ­ съществените уговорки, по които трябва да се постигне съгласието между

залогодателя и залогоприемателя са: главният дълг и вещта.Съгласието може да бъде:
1.1. чисто;
1.2. с модалитети.
Залогът е неформален договор, когато се отнася и що се отнася до действието му между
страните. Но за да има залогът действие спрямо третите лица договорът, в случай, че главното
вземане е на стойност над 5 лв. трябва да бъде сключен в писмена форма и да има достоверна дата
(чл.56/2 ЗЗД). ГПК определя какво означава "достоверна дата", но най­често това е нотариално
заверена дата. Това не е форма за действителност, но е много важна за да може залогът да се
противопостави на третите лица.
Освен това важи общото изискване на чл.133 буква "в" на ГПК за форма за доказване: договори
на стойност над 5 лв. не могат да се доказват със свидетели и това поначало става с писмен документ
­ това е форма за доказване, а не за действителност.
2. Договорът за залог е реален договор и изисква освен постигането на съгласие и
предаването на вещта. Докато не се предаде вещта договорът е с незавършен фактически състав и
евентуално съгласието може да има ролята на предварителен договор за залог.
Предаването е действие, при което едно лице губи фактическата власт върху вещта, докато в
същото време друго лице установява такава върху същата вещ. Но с оглед на важните последици,

стр. 198
които поражда залогът се смята, че при залога предаването трябва да има публичен характер, т.е.
третите лица да се информират за предаването на вещта. Затова се смята, че фигурата constitutum
possessorium не намира приложение при залога. Иначе обаче предаването може да се извърши по
различен начин:
2.1. чрез фактическо връчване на вещта;
2.2. чрез традицията на къса ръка ­ traditio brevi manu ­ чрез предаване на ключовете от
помещението, където се държи вещта.
2.3. ако вземането за получаване на вещта е материализирано в някакъв документ (в ценна
книга) предаването може да се извърши чрез предаването на този документ, без да е нужно да
се предава самата вещ;
2.4. Кожухаров смята, че е възможно да има предаване на вещта при положение, че достъп
до нея имат както залогодателя, така и залогоприемателя, т.е. без да е необходимо
залогоприемателят да се превърне в единствен държател на вещта.
Калайджиев: съмнително е с оглед на приемането, че constitutum possessorium няма сила при
залога. Защото всъщност няма да има публичност за третите лица, които не могат да бъдат
сигурни , че действително залогоприемателят е държател на вещта щом и залогодателят има
достъп до тази вещ. Този въпрос е спорен ­ Калайджиев се присъединява към Венедиков.
2.5. Предаването може да се извърши не само от залогодателя на залогоприемателя, но и на
трето лице. Две възможности:
2.5.1. ако това трето лице държи вещта само за залогоприемателя ­ между него и
залогоприемателя има някакъв договор (за поръчка или за влог);
2.5.2. третото лице може да бъде определено не само от залогоприемателя, но
едновременно и от залогодателя ­ то сключва договор за поръчка или за влог и с двамата.
Смята се, че това трето лице държи вещта и за собственика (залогодател) и за
залогоприемателя.
3. Залогът е каузален договор и поначало основанието на залогоприемателя е да бъде
обезпечен, а основанието на залогодателя е да обезпечи залогоприемателя, ако договорът е
безвъзмезден или, ако е възмезден ­ да се придобие едно вземане.

Предмет на договора за залог

Само движими вещи. Те могат да бъдат:

­ заместими;
­ незаместими;
­ потребими;
­ непотребими;
­ идеални части от вещи
­ бъдещи вещи, като договорът ще породи действие от възникването на вещта).
­ обстоятелството, че е нужно предаване означава, че само индивидуално определени вещи
могат да се залагат.
­ пари и ценни книги също могат да се залагат. При парите е възможно да се уговори, че
залогоприемателят няма да върне същите купюри, а същата стойност. В този случай залогът е
"неправилен", той има вещно действие, защото залогоприемателят става собственик на тези банкноти.
Този вид залог не е уреден, но се допуска.
­ относително несеквестируеми вещи, тъй като със залагането отпада несеквестируемостта;
­ несобствени вещи.
Заложното право обезпечава и обхваща както прираста на вещта, така и нейните плодове.

Действие.

Залогът поражда действие само при наличието на главно вземане. Това вземане трябва:
1. да съществува;
2. да е действително.
Вземането може да бъде и бъдещо, но залогът ще възникне едва от момента на възникване на
вземането.
Може да бъде и непарично.
Главното вземане не е елемент от фактическия състав. То има значението на condicio iuris.

199 стр.
 Учредяване на залог върху заложена вещ

Възможно е върху една и съща вещ да се учредят няколко залога. Затова е необходимо обаче
съгласието не само на залогодателя и залогоприемателя, но тъй като е необходимо предаване на
вещта и съгласието на стария залогоприемател. той трябва или да предаде вещта, или да се съгласи
да я държи за новия залогоприемател, освен за себе си.
Ако заложената вещ се държи от трето лице, тогава то поначало също трябва да даде
съгласието си да държи вещта и за новия залогоприемател.

Конкуренция между няколко заложни права

Ако главното вземане е под 5 лв. важи правилото, че първият по време е по­силен по право.
Когато главното вземане е на стойност над 5 лв., по­силни права ще има онзи залогоприемател,
на който достоверната дата върху договора е най­ранна, тъй като дори и някой от останалите да има
учреден преди това договор за залог, няма да може да го противопостави на третите лица.

ДЕЙСТВИЕ НА ДОГОВОР ЗА ЗАЛОГ

1. Договорът за залог не поражда право на собственост. Уговорка, че залогоприемателят ще

стане собственик е нищожна по силата на императивното правило на чл.152 ЗЗД:
Съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено,
кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря
предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона,
е недействително.
Такава уговорка обаче може да се заобиколи, но тя няма приложение в търговското право.
2. Съдържанието на заложното право ­ заложното право включва две правомощия:
2.1. Залогоприемателят може да държи вещта.Той е държател (не е владелец) ­ проф.
Кожухаров пише, че залогоприемателят може да владее заложното си право, което според
Калайджиев не е вярно, защото той може да владее, ако няма залог, но той е само един
държател по отношение на самата вещ и нищо повече;
2.2. Залогоприемателят може да упражнява това свое право както лично, така и чрез трето
лице;
2.3. Залогоприемателят може да държи вещта докато получи изпълнение на цялото си
вземане, тъй като залогът е неделим ­ той има право да държи вещта докато бъде изплатена
не само главницата, но и акцесорните вземания, които са посочени в чл.136/4 ЗЗД:
Ползуват се с право на предпочтително удовлетворение в реда, по който са изброени,
следните вземания:
1. вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за
исковете по чл. 134 и 135 ­ от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите,
които се ползуват от тези разноски;
2. (Изм. ­ ДВ, бр. 103 от 1999 г., в сила от 1.01.2000 г.) вземанията на държавата за данъци
върху определен имот или за моторно превозно средство ­ от стойността на този имот или на
моторното превозно средство;
3. вземанията, обезпечени със залог или ипотека ­ от стойността на заложените или
ипотекирани имоти;
4. вземанията, заради които се упражнява право на задържане ­ от стойността на
задържаните имоти; ако това вземане произтича от разноски за запазване или подобрение на
задържания имот, то се удовлетворява преди вземанията по т. 3;
5. вземанията на работници и служащи, произтичащи от трудови отношения и вземанията за
издръжка;
6. вземанията на държавата, освен тия за глоби;
7. (зал. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
8. (зал. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
(Ал. 2, изм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Вземанията по т. 5 и 6 се удовлетворяват предпочтително
от цялото имущество на длъжника.
Вземанията с еднакъв ред се удовлетворяват съразмерно.
стр. 200
 Освен присъдените лихви, правото на предпочтително удовлетворение обхваща лихвите,
изтекли след започване на принудителното изпълнение, както и лихвите за годината, която го
предхожда
2.4. правомощието да се държи вещта има абсолютен характер ­ то може да се
противопостави на всяко трето лице ­ това правомощие се защитава с два иска:
2.4.1. с иска по чл.76 ЗС, но това е иск на държателя, а не на владелеца ­
залогоприемателя разполага с този иск като държател: Владелецът или държателят, на
когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в
шестмесечен срок да иска връщането и от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото
на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по предходния член.
2.4.2. с вещен иск (петиторен) по 157/3 ЗЗД, който иск може да бъде сравнен с
ревандикационния иск: Ако бъде лишен от държането на вещта, той може да иска на
основание на своя залог връщането й от лицето, у което тя се намира. Залогоприемателят
може да иска вещта от всяко трето лице, което му я е отнело в рамките на този иск. Този иск
се нарича actio quasi serviale. Залогоприемателят може да предяви този иск срещу всяко
трето лице, включително и срещу залогодателя, но в този случай той трябва да обори
установената в чл.159 презумпция, че щом вещта се намира в залогодателя, тя му е върната
доброволно и следователно залогът е погасен:
Кредиторът има право да се удовлетвори предпочтително от цената на заложената вещ
чрез принудително изпълнение върху нея ,само ако не я е върнал на длъжника. Предполага
се, че вещта е върната, ако се намира у длъжника.
Трябва да се има предвид, че практическото приложение на правилото на чл.157/3 е
ограничено от действието на чл.78 ЗС:
Който придобие по възмезден начин владението на движима вещ или на ценна книга на
приносител на правно основание макар и от несобственика, но без да знае това, придобива
собствеността. Това правило се прилага и за придобиване на други вещни права върху
движима вещ.
Собственикът на открадната или загубена вещ може да я иска от добросъвестния
владелец в тригодишен срок от кражбата или изгубването. Това правило не се прилага, когато
владелецът е придобил вещта от държавно или общинско предприятие.
2.5. Залогоприемателят може да се удовлетвори предпочтително от цената на вещта. Това
правомощие обаче изисква като предпоставка да се държи вещта. Ако вещта не се държи то не
може да бъде упражнено.
2.5.1. това правомощие също има абсолютен характер, тъй като залогоприемателят
може да го противопостави на всяко трето лице, дори и то да е купило вещта от
залогодателя. Начините за упражняване на това правомощие са няколко:
2.5.1.1. възможно е кредиторът да осъди длъжника по главното вземане, да се снабди
с изпълнителен лист срещу него и по силата на едно специално правило на чл.326/3 ГПК:
изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице ­ залогодател.
следователно, ако залогоприемателят се снабди с изпълнителен лист срещу главния
длъжник не е нужно да съди залогодателя ­ трето лице, а може направо да използва
изпълнителния лист, който е получил срещу главния длъжник;
2.5.1.2. възможно е обаче залогоприемателят да не желае да съди главния длъжник ­
тогава може с осъдителен иск да осъди третото лице (залогодател), ако има разлика
между главния длъжник и залогодателя);
2.5.1.3. когато главното вземане е парично или за него е уговорена парична неустойка,
ако залогът е учреден с писмен договор или е даден от закона за обезпечение на вземане,
което произтича от писмен договор, залогоприемателят може да извади изпълнителен
лист без да съди длъжника или залогодателя направо въз основа на договора за залог,
тъй като договорът за залог в този случай е несъдебно изпълнително основание, което е
много удобно за залогоприемателя.
2.6. заложният кредитор е привилегирован кредитор ­ неговата привилегия върху
заложената вещ е или трета или четвърта по ред ­ чл.136 ЗЗД. Това означава, че той се
удовлетворява преди хирографарните кредитори и преди кредиторите с по­заден ред на
привилегии.
2.7. заложният кредитор е и присъединен по право взискател ­ това означава, че съдия­
изпълнителят е длъжен служебно да отдели сума за удовлетворяването му до снабдяването на
201 стр.
 заложния кредитор с изпълнителен лист, т.е. на него му се пази онова, което му се полага при
разпределението и преди и без да се е присъединил в изпълнителното производство (разбира
се, ако той изобщо не се присъедини до разпределянето на сумата нищо няма да му се даде, но
на него му се пази сумата до окончателното изплащане на всички кредитори).
Когато заложената вещ погине, повреди се или бъде отчуждена кредиторът може да иска
удовлетворение от застрахователната сума или от дължимото обезщетение, като запазва реда на
привилегията си. Но ако плащането е направено на собственика на погиналата, повредена или
отчуждена вещ е действително, ако заложният кредитор е бил предупреден за него от
застрахователя или от лицето, което дължи обезщетението й, ако в тримесечен срок не се е
противопоставил.
Не е допустимо уговарянето на друг ред, освен този за удовлетворяване на заложния кредитор
от вещта. Това означава, че поначало заложният кредитор не може да стане собственик на вещта
напр. в случай, че залогодателят не изпълни задължението си или главният длъжник не изпълни. Но
такава уговорка е нищожна само, ако е част от договора за залог ­ тя може да се сключи по­късно. В
този случай ще има действително datio in solutum. Така че уговаряне на ред на удовлетворяване,
различен от този в закона е допустим, стига това да не става в момента на сключване на договора за
залог.
Има някои специални закони и някои специални категории кредитори, за които е допустимо
удовлетворяване и не по съдебен ред: напр. БНБ може да продава заложените в нейна полза вещи
без да спазва съдебен ред.
Заложното право обаче не дава право на залогоприемателя да иска от залогодателя да му
плати главното вземане, ако залогодателят е трето лице.

ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ЗАЛОЖНОТО ПРАВО

Заложното право се прехвърля с цесия. Поначало вещта или трябва да бъде предадена на
цесионера и при всички положения залогодателят трябва да се съгласи с цесията, защото залогът
създава задължения за залогоприемателя и по отношение на заложното право прехвърлянето има
значението и на заместване в дълг.

ПОГАСЯВАНЕТО НА ЗАЛОЖНОТО ПРАВО

1. важат всички общи способи;

2. специално правило на чл.159 ЗЗД: доброволното връщане на заложената вещ погасява
залога.

ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ДОГОВОРА ЗА ЗАЛОГ

1. Договорът е поначало едностранен, тъй като поражда облигационни задължения само за

заложния кредитор. Но ако този заложен кредитор понесе разноски тогава той придобива вземане за
тях и договорът се превръща в несъвършен двустранен.
2. Поначало договорът е безвъзмезден, но ако залогодателят получава насрещна престация
става възмезден.
3. Реален договор ­ смята се, че е акт на разпореждане, т.е. това не е действие на обикновено
управление.
4. Каузален
5. Обезпечителен
6. Акцесорен договор със същите особености, които има поръчителството (вж.) ­ също както и
поръчителя и третото лице, което е дало своя вещ в залог може да противопостави на кредитора
всички възражения, които има главния длъжник ­ чл.151 ЗЗД:
Ако залогът или ипотеката обезпечават чуждо задължение, собственикът на заложената вещ или
на ипотекирания имот може да противопостави на кредитора всички възражения, с които разполага
длъжникът, както и да иска прихващания с вземания, които длъжникът има срещу кредитора.
Виж всичко за поръчителството.
7. Заложното право е неделимо. Това означава, че залогоприемателят може да държи вещта,
дори и залогодателят да е изпълнил част от вземането ­ той не дължи връщане на част от вещта,
пропорционално на изпълнената част от вземането, а може да държи цялата вещ до изпълнението на

стр. 202
целия дълг. това положение важи и при наследяване, когато се разделят задълженията. Но страните
могат да уговорят делимост на залога.
8. Спорно е дали заложното право е вещно или преобразуващо. Калайджиев: споровете са
до голяма степен излишни, защото има установен режим, който се прилага. Правото да се държи
вещта, правомощието да се държи вещта има вещен характер, защото то е абсолютно. Правомощието
на залогоприемателя да се удовлетвори с предпочитание от вещта това правомощие също има
абсолютен характер, тъй като то може да се противопостави на всяко трето лице. Особеното е, че то
има като че ли и процесуален характер, тъй като това правомощие може да се упражнява само в
изпълнителния процес. Калайджиев: това е едно особено право с вещни и процесуални елементи.
Калайджиев: залогът не може да се разглежда като преобразуващо право, защото всеки кредитор
може да иска продаване на вещта, а не само заложният.
9. Заложното право е обезпечително право.

Права и задължения на залогоприемателя

1. Заложният кредитор не може да си служи със заложената вещ, освен при противна
уговорка.
2. Трябва да пази вещта с грижата на добрия стопанин.
3. Ако съществува опасност вещта да се развали кредиторът може да иска от съда
разрешение вещта да бъде продадена и сумата да бъде вложена в банка като обезпечение на
кредитора ­ в този случай залогът се пренася върху сумата.
4. Когато заложното право се погаси заложният кредитор трябва да върне вещта, заедно с
нейните плодове. Но ако заложният кредитор е понесъл разноски по запазването на вещта, той има
вземане за тези разноски срещу влогодателя.
5. Залогоприемателят има обезщетение и за вредите и разноските, причинени от скритите
недостатъци на вещта, ако не ги е знаел: това правило се извежда от правилата на влога.
6. Залогоприемателят има изобщо вземане за обезщетение за причинените му вреди.

Хипотеза на залогодател, който не е длъжник

За разлика от длъжника­залогодател, залогодателят трето лице отговаря ограничено само до

размера на стойността на вещта. Ако вещта погине той се освобождава от задължението си.
Третото лице разполага с всички възражения на длъжника срещу кредитора и може и да
прихваща с вземане на длъжника срещу кредитора ­ чл.151 ЗЗД.
Едно трето лице, което не е длъжник, ако изпълни дълга се суброгира в правата на кредитора ­
чл.155/1,2) ЗЗД. Третото лице, което е дало своя вещ в залог като обезпечение на чужд дълг не се
суброгира в правата на кредитора срещу други трети лица ­ заложни длъжници. Това следва от
правилото на чл.155/2, то се суброгира:
­ срещу поръчителите;
­ срещу главния длъжник,
­ но не срещу трети лица, които са дали залог.
Вж. П. Венедиков.

ЗАКОНЕН ЗАЛОГ

При законния залог заложното право възниква без договор, а по силата на юридически факти
посочени в закона. Няма изявление на страните. Такъв залог напр. възниква в полза на ДСК при
наличието на два елемента:
1. договор за заем;
2. придобиване на движими вещи с заетите от заемателя суми ­ чл.24, ал.6 ЗДСК./сб. "Банково
право"/

СЪДЕБЕН ЗАЛОГ

Правна уредба: чл.180­182 на ЗЗД.

Това е залог, който служи като обезпечение пред съд или друго държавно учреждение. Този
залог възниква чрез едностранен акт на залогодателя.
203 стр.
 ВЛАГАНЕ НА ПРЕДМЕТА НА ЗАЛОГА В БАНКА

Предмет на залога може да бъде парична сума или държавни ценни книги. Стойността на
държавните ценни книги се пресмята 20% под пазарната им цена.

ОСОБЕНИ ЗАЛОЗИ

Повечето особени закони са банкови залози: те се учредяват в полза на търговски банки.

Характерна особеност на тези залози се свежда в това, че те възникват по силата на закона и, че
предаването на заложените вещи не е условие за пораждане на заложно право.
Когато залогодателят не е търговец и обезпеченото взенаме не произтича от търговска сделка,
особеният залог не е търговски, а субсидиарно се прилагат правилата на ЗЗД.
Обезпеченото вземане може да бъде индивидуално или родово определено.

Предмет : ­ движими веещи , вземания и безналични ценни книги, дялове в ООД, като може да се
учреди върху бъдещо или родово определено имущество – чл.4/2 ЗОЗ.

Особените залози по силата на правилото на чл.161 ЗЗД могат да се уреждат само със закон:
Правилата на тази глава не отменяват особените разпореждания на други закони за
учредяването и действието на залога.

От гледна точка на сегашното законодателство особени залози могат да се учредяват:

­ в полза на ДСК;
­ в полза на банките.
Видове:
1. Законни ­ в полза на ДСК (той е и особен/
2. Договорни ­ възникват по силата на чл.36/2,3 ЗБКД в полза на банките ­ по силата на
договор

ОЗ се учредяват без предаване на имуществото на кредитора; с формален договор в писмена

форма, противопоставимостта на трети лица е свързана с вписване в регистър.

Отлики между общите и особените залози

1. Залогодателят не губи фактическата власт върху вещта, следователно няма реален

характер, както при залога в полза на ДСК, така и при залозите, които се учредяват в полза на
банките, като при последните е допустимо да се залагат стоки и материали в обработка или в оборот.
Т.е.:
1.1. залог на стоки и материали в обработка ­ заложените вещи могат да се преработват от
залогодателя, той може и да ги продава, но в такъв случай трябва или със сумата, която е
получил да погаси част от дълга или да замести стоки и материалите равностойни на тях;
1.2. залог на стоки в оборот ­ залогодателят може да ги продава, но също трябва или със
сумата да погаси дълга или да учреди залог върху равноценна вещ.
2. При особения законен залог в полза на ДСК ­ залогодателят не може да отчуждава или да
залага повторно заложените вещи.
3. Заложният кредитор може да се удовлетвори като продаде заложената вещ без съдебна
намеса. За ДСК нищо не е казано.

ЗАЛОГ ВЪРХУ КОРАБИ

Правна уредба: чл.15 до 21 на Указа за търговско корабоплаване.

Този залог върху кораби се отнася само до речните и езерните кораби.
Този залог може да бъде само договорен. Съглашението трябва да бъде в писмена форма с
нотариална заверка на подписите и това е форма за валидност.
Договорът има сила за третите лица от вписването му в пристанищния корабен регистър.

стр. 204
 Този залог не е реален ­ корабът не се предава.

ЗАЛОГ НА ТЪРГОВСКО ПРЕДПРИЯТИЕ

Търговското предприятие е съвкупността от всички права, задължения и фактически

отношения на един търговец. Търговското предприятие може да се продава и да се залага.
За да се заложи е необходима писмена форма с нотариална заверка на подписите.
Този договор изисква вписване в Търговския регистър по партидата на залогодателя и
залогоприемателя. Ако в предприятието има недвижим имот договорът се вписва и в нотариата.
Този договор не е реален.
Залогодателят трябва да уведоми кредиторите и длъжниците за залога (своите).

ВЪПРОС 52. ЗАЛОГ ВЪРХУ ВЗЕМАНИЯ.ЗАЛОГ ВЪРХУ ЦЕННИ КНИГИ.

Договор, който много прилича на цесията, но вместо да се прехвърля вземането се залага.

Страните по договора:
­ залогодателят;
­ заложният кредитор.
Длъжникът по заложеното вземане не е страна по този договор.
Необходимо е съгласие между заложния кредитор и залогодателя. Съгласие на длъжника не е
необходимо.
Договорът не изисква форма за действителност, но за да може да бъде противопоставен на
третите лица, когато вземането е по­голямо от 5000 лв. той трябва да има достоверна дата.
Трябва да бъде означено в договора заложеното вземане и главното вземане.
Предаване на вземането не е възможно.
Залогът поражда действие между страните от момента на сключването си. Но поражда
действие за длъжника по вземането от момента, в който залогодателя го уведоми за залога (както
при цесията/. Залогът поражда действие и за третите лица от момента на уведомлението, което
уведомление е неформално, със свободно избрано съдържание. и без особености.
Предмет на залога могат да бъдат само прехвърляеми вземания, както и бъдещи, условни и
срочни вземания.
Длъжникът по едно вземане може да заложи на кредитора друго свое вземане към кредитора,
напр. лице, което взима банков кредит може да заложи на банката вземането си по влог (тъй като по
влога то е кредитор, а взимайки кредит от банката той става длъжник).
Не могат да се залагат непрехвърляеми, запорирани вземания.
Заложното право се отнася до всички привилегии, обезпечения и принадлежности на
заложеното вземане (както при цесията) ­ залогът има действие не само за вземането, но и за всички
акцесорни права на това вземане.

Действие на договора

1. Правоотношението между залогодателя и заложния длъжник: залогът не променя

качеството на кредитора (залогодателя), който си остава кредитор по вземането. Затова той може да
го цедира, да го залага повторно, но всички тези действия не могат да се противопоставят на
заложния кредитор.
Възможно ли е залогодателят едностранно или по уговорка с длъжника да го освободи от
неговото задължение, напр. може ли залогодателят да опрости длъжника. Това не е уредено, но се
смята, че ако длъжникът бъде освободен от задължението си от залогодателя това действие не
може да се противопостави на заложния кредитор, т.е., че то е относително недействително спрямо
него, тъй като той ще остане без обезпечение. Аргумент в полза на това виждане се извежда по
аналогия от правилата на чл.157/1,3 ЗЗД.

205 стр.
 2. Правоотношението между залогодателя и заложния кредитор: тези отношения приличат
много на отношенията между цедента и цесионера, тъй като залогът възниква по силата на едно
учредително правоприемство. Залогодателят е длъжен да предаде на заложния кредитор
документите, с които се доказва заложеното вземане. Залогоприемателят в отношенията между
двамата разбира се продължава да е кредитор, но заложният кредитор има задължение да се грижи
за запазване на вземането ­ чл.164/1 ЗЗД: Кредиторът, който има залог върху вземане, е длъжен да
извършва всички действия, които са нужни, за да се запази то. Той е длъжен:
2.1. да следи кога вземането става изискуемо;
2.2. да изпраща покана за забава;
2.3. да прекъсва давността и т.н.
2.4. да събира вземането, заедно с лихвите, когато те станат изискуеми;
2.5. само заложният кредитор е активно легитимиран да предяви иск за заложеното вземане ­
при такъв случай обаче той води иск за чуждо право и е процесуален субституент, положението
му прилича на това на кредитора по чл.134;
2.6. заложният кредитор не е титуляр на вземането, а само титуляр на заложно право ­
затова той не може:
2.6.1. да се разпорежда с вземането;
2.6.2. да го прихваща със свое задължение към заложния длъжник.
Това, което той събере остава у него като залог, а ако е парична сума той трябва да я вложи в
банка и въобще да се грижи за това вземане с грижата на добрия стопанин.
Понеже той е заложен кредитор и има заложно право той може да се удовлетвори от
заложеното вземане, обаче това ще стане поначало по съдебен ред: той трябва да си извади
изпълнителен лист и тогава става присъединен по право взискател, привилегирован кредитор и като
насочи изпълнението ще се удовлетвори по общите правила на изпълнителния процес.
Но той не може да се удовлетворява от това вземане, преди да има изпълнителен лист.
3. Правоотношението между заложния кредитор и длъжника: заложният кредитор не е
кредитор на заложния длъжник (негов кредитор е залогодателят), но той може да събира това
вземане, да предявява искове и т.н. Затова длъжникът може да противопостави на заложния
кредитор всички възражения, които има срещу залогодателя към момента на получаването на
съобщението за залога, освен ако не се е отказал от тези свои възражения и не е приел закона.

Прехвърляне и погасяване на залога върху вземания:

Прехвърлянето на заложното право е възможно само заедно с обезпеченото вземане. Ако

цесията на главното вземане е частична, тогава не възникват две самостоятелни заложни права, а
един общ залог, който принадлежи на стария и на новия заложен кредитор, защото залогът е
неделим.
Заложното право се погасява:
­ в случай, че се погаси главния дълг;
­ на самостоятелно основание:
­ новация;
­ опрощаване;
Връщането на документа за вземането предполага погасяване на залога.

СЛИВАНЕ МЕЖДУ ТРИТЕ ЛИЦА:

При сливането на заложния кредитор и заложния длъжник залогът не се погасява по право.

Предмет на залога става задължението на заложния кредитор към залогодателя, т.е. в хипотезата
когато се залага влог като обезпечение на кредит в полза на банка.
При сливане на залогодателя и заложния длъжник се смята, че залогът не се погасява защото е
налице хипотеза, която прилича на опрощаване на длъжника от залогодателя, нещо което не може да
се противопостави на заложния кредитор.
При сливане на заложния кредитор и залогодателя се погасява главното вземане и залога ­ вж.
проф. Венедиков.

ЗАЛАГАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ПО ЦЕННИ КНИГИ

стр. 206
 Ценните книги могат да бъдат различни: менителници, записи на заповеди, коносаменти и т.н.
Този договор е реален и изисква предаване на вещта.
Ако главното вземане е на стойност над 5000 лв. залогът трябва да бъде с достоверна дата.
Задължения и права на залогоприемателя:
­ има право да държи книгата ­ това негово право е защитено с петиторен иск по
чл.157/3 ЗЗД;
­ има право да се удовлетвори с право на предпочитание от вземането, което ценната
книга материализира;
­ има задълженията, които има заложния кредитор по залог върху вземане, защото
това са книги, които материализират вземане:
­ да пази вземането;
­ да го събира;
­ ако събере сума, да я вложи в банка и т.н.

ЗАЛОГ ВЪРХУ ДЯЛ В ООД

Този договор трябва да бъде писмен с нотариална заверка на подписите и да бъде вписан в
Търговския регистър.
Допустим е свободно между съдружниците, т.е. изисква се само съгласие и вписване.
Когато обаче се залага дял в ООД на трето лице, което не е съдружник необходимо е
единодушно решение на ОС на ООД.
Казахме че може да се залага търговско предприятие, както и дял в ООД. Проблемът е, че това
заложно право и в двата случая не може да се реализира принудително, защото няма ред в ГПК.

ВЪПРОС 53. ИПОТЕКА – ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА. ВИДОВЕ ИПОТЕКИ.

Ипотеката е реално обезпечение. Ипотеката е и вещно обезпечение, защото активът, който

служи за обезпечаване на вземането винаги е вещно право върху недвижим имот. (Докато при залога
съществуваха и хипотези, които не могат да се разглеждат като вещно право ­ например залогът
върху вземане/.
Предмет на ипотеката са вещни права върху недвижими вещи ­ преди всичко право на
собственост; право на ползване не може да бъде предмет на ипотека, но право на стоеж, след като е
било упражнено и се е превърнало в право на собственост върху част от вещта може.
Предмет на ипотеката, съгласно чл.166 ЗЗД, е недвижим имот. Ипотеката е вещно
обезпечение, при което ипотекарният кредитор получава правото да се удовлетвори по предпочитане
от един недвижим имот (от вещното право върху недвижим имот/. Само недвижим имот!
Съществува и едно изключение ­ ипотека върху морски кораби. Тази ипотека се нарича
мобилярна ипотека, защото корабът е движима вещ, макар и голяма, а нормално ипотеки се учредяват
върху недвижими вещи.
Ипотеката е неделимо обезпечение, както и залога. Това следва от чл.150 ал.2: "Ако
задължението се раздели между наследниците на длъжника, залогът и ипотеката продължават да
тежат за цялото задължение върху цялата вещ или върху всички вещи дори когато те са поделени
между наследниците."
Също както залога и ипотеката е неделеима и следва обезпеченото вземане ­ чл.150 ал.1:
"Залогът и ипотеката следват обезпеченото вземане при прехвърлянето му и се погасяват, ако то се
погаси."
Ипотеката е неделима и в още един смисъл ­ тя не се намалява с намаляването на
вземането: ипотекиран е имот за вземане от 20000лв; длъжникът плаща 10000 и остава да дължи
10000 ­ ипотеката обаче продължава да тежи върху целия имот.
Б тези две насоки ­ ненамаляване на обезпечението и неразделянето му, при разделяне на
дълга, се проявява неделимостта на реалните обезпечения.
Ипотеката обезпечава преди всичко парични задължения. Съгласно чл.167 ал.2 в
договорът за ипотека се вписва и "...обезпеченото вземане, падежът му и размерът на лихвите, ако
такива са уговорени, както и сумата, за която се учредява ипотеката, ако вземането не е парично."
При изпълнение върху ипотекираният имот кредиторът може да получи само пари, но не и реално
207 стр.
изпълнение, ако вземането му не е парично. Ако вземането не е парично, в ипотеката трябва да се
посочи за каква сума е учредена ипотека и тази сума (чрез ипотеката) ще бъде обезпечение на
вземането. Ако се установи, че вземането съществува в по­малък размер ипотеката остава, но след
публичната продан на имота кредиторът ще се удовлетвори само до реалният размер на вземането си.
Ипотеката се смята за едно от най­добрите, най­сигурните обезпечения, особено за
дългосрочни вземания. Предмет на ипотеката, това, от което при неизпълнение ще се удовлетвори
кредиторът, е стойността на един недвижим имот. Стойността на недвижимите имота по принцип е
стабилна и дори с времето нараства ­ земята е ограничена, населението нараства и т.н. Идеята е, че
един недвижим имот трудно се обезценява чрез изхабяване. (Наистина, ако разбираме под недвижим
имот земя с постройка, стойността на имота няма да се влияе особено от изхабяването на сградата/.
Когато се ипотекира собственост само върху постройка, очевидно е, че с течение на
времето стойността на постройката ще спадне. Но обикновено и този спад в стойността на
постройката е по­малък от покачването на цената на имота на пазара.
Ипотеката няма как да се изгуби при прехвърляне на имота. Заложената вещ може да
бъде загубена и придобита оригинерно от трето лице, като така обезпечението ще отпадне. Но при
недвижимият имот това е невъзможно.
Ипотека може да се учреди както за собствено, така и за чуждо вземане. Но това може да
бъде само недвижим имот, собственост на лицето, което я учредява. Съществува едно особено
изключение при законните ипотеки, но докато залогът върху чужда вещ е действителен
(залогодателят предава в залог една вещ, която не е негова) това при ипотеките е невъзможно.
Съгласно чл.167 ал.3: "Ипотека може да се учреди само върху имоти, които при сключването на
договора принадлежат на лицето, което я учредява." Ако имотът не е собственост на учредителя на
ипотеката, тя ще бъде недействителна.
Ипотеката е относително скъпо обезпечение, защото учредяването изисква вписване,
нотариални такси, нотариален акт и т.н. Поради тези причини тя не е ефективна за по­краткосрочни
вземания.
И за ипотеката, както и за залогът важи с пълна сила чл.152 ЗЗД: "Съглашение, с което
се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане
собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за
удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително."
Поради тази причина, ако бъде сключен предварителен договор за продажба на имот, вместо да бъде
вписана ипотека (каквато е опасната практика в някой банки) може да се направи възражение, че
този предварителен договор тъй като е даден като обезпечение, противоречи на чл.152, а също и на
чл.209.
Обстоятелството, че чл.152 забранява предварителните съглашения, не дава да се
разбере че е забранено и предварителното обезпечение. Към момента на изпълнение на едно
задължение може да се приложи datio in solutum и вместо да бъде изпълнено задължението, да се
прехвърли собствеността върху един недвижим имот, с което да се погаси и вземането на кредитора.
Но това е възможно не предварително, а към момента на изпълнение.
Ипотеката е вещно обезпечение, с което едно вземане се обезпечава по такъв начин, че
кредиторът може да се удовлетвори от стойността на ипотекирания недвижим имот, като изключи
конкуренцията на всички други кредитори, съгласно чл.136.
Отграничения от антихрезата
Антихрезата е архаичен договор, някога уреден в чл.629 до 634 на стария ЗЗД. Договорът
за антихреза касае недвижим имот и също може да се разглежда като обезпечение. С договор за
антихреза длъжникът (само длъжникът, не и трето лице за разлика от ипотеката) отстъпва на
кредитора един недвижим имот, който кредиторът може да държи и управлява, като се
удовлетворява от доходите му. Длъжникът не може да си възвърне владението върху имота преди
кредиторът да се е удовлетворил. Кредиторът не може да придобие имота при неплащане.
Кредиторът е можел да изнесе имота на публична продан само по общият ред ­ договорът
за антихреза не дава право на продажба на имота. Имотът може да бъде изнесен на публична
продан, по силата на правилото за длъжниковата отговорност ­ имотът е на длъжника, а той
отговаря за задълженията си с цялото си секвестируемо имущество.
От тази гледна точка антихрезата се оказва нещо средно между обезпечение чрез
недвижим имот и способ за събиране на вземане. Имотът е даден в държание на кредиторът, който
може да го управлява с цел да извлече някакви доходи от него ­ ще обработва земята, ще събира
подовете и т.н. като по този начин се намалява задължението на длъжника. Антихрезата има

стр. 208
относително действие ­ между длъжника и кредитора и евентуалните им наследници. Но тя не дава
никаква привилегия на кредитора по отношение останалите кредитори на длъжника.
При ипотеката имотът се намира у длъжника, той има фактическата власт. Кредиторът
обаче има обезпечително право, с което избягва конкуренцията с останалите кредитори и може да
изнесе имота на публична продан за да удовлетвори вземането си, независимо кой е собственик на
ипотекирания имот.
При антихрезата е обратно ­ имота е във владение на кредитора, който го стопанисва и
събира плодовете от него за да погаси вземането си, но няма привилегия. Въпреки че днес
антихрезата няма легална уредба, тъй като тя се оказва един чисто облигационен договор, който не
създава никакви особени вещни права, би могла да се уговори на базата на чл.9 ­ свободата на
договаряне. Това ще бъде особено полезно на онзи собственик на недвижим имот, който има дългове,
или е склонен да вземе заем, но няма с какво друго да ги обезпечи. Длъжникът не е гарантиран, тъй
като кредиторът не носи риска от събирането на вземането си от имота. Ако имотът не дава плодове
(и за това не може да бъде упрекнат кредитора) кредиторът ще може да се насочи към цялото
имущество на длъжника.
Видове ипотеки
Както оставим настрана казаното за мобилярната ипотека, която също може да се
разглежда като отделен вид, ипотеката върху недвижим имот може да бъде 3 вида според начина
на учредяване:
1)Договорна ипотека, при която собственикът на недвижим имот и кредиторът на едно
вземане (срещу собственика на имота, или срещу трето лице) сключват договор, по силата на който се
учредява ипотека за обезпечаване на вземането. Страни при договорната ипотека са собственикът на
имота и кредитора.
2)Едностранна ипотека ­ учредява се с едностранен акт (волеизявление/, а не чрез
договор. Тази ипотека се има пред вид в правилата на чл.180­181 под общото заглавие "Обезпечения
пред съд". Чл.180 ал.1 казва: "Когато законът постановява да се представи обезпечение пред съд,
обезпечението може да бъде залог на парична сума или на държавни ценни книжа или ипотека."
Хипотезата включва случаите, когато трябва да се представи обезпечение пред съд или друг
държавен орган. Например ако искате да наложите обезпечителен запор: в повечето случаи съдът,
който допуска обезпечението (това е РС) ще поиска насрещно обезпечение за вреди, които би
претърпял процесуалният ответник, чийто вземане се запорира. Тази насрещна гаранция може да се
даде в пари, но може да бъде направена и ипотека.
От друга страна, когато някой е наложил спрямо вас такава обезпечителна мярка (съди ви
за 500000лв и ви е блокирал сметките като обезпечение/. Тъй като на вас тези сметки ви трябват за
да оперирате с тях, бихте могли да замените обезпечителният запор с нещо друго, което по­малко ще
ви пречи и това би могла да бъде една ипотека. По същият начин може да бъде внесена гаранция
като мярка за неотклонение на обвиняемия в предварителното производство ­ като се учреди ипотека.
Според ал.2 на чл.181: "Ипотеката се учредява чрез вписване на нотариално заверено
съгласие на собственика на недвижимия имот за учредяването и." Б случая не се сключва договор
между учредителя и съда. Затова ипотеката се нарича едностранна ­ учредява се чрез едностранно
волеизявление от собственика на имота.
3)Законна ипотека ­ на нея е посветен следващият въпрос...

1. Особено право на кредитора да се удовлетвори от цената на недвижим имот по

предпочитание за свое вземане.
2. Юридически факт, който поражда това право най­често е договор/.
3. Правният институт (съвкупността от правни норми от 168 до чл.179 ЗЗД ­ общите правила).

ВИДОВЕ ИПОТЕКА

1. Според вида на юридическия факт:

1.1. Договорна ­ договор, който е съставен във формата на нотариален акт. Две групи условия
за действителност:
1.1.1. материални условия за действителност:
1.1.1.1. лицето, което учредява ипотеката, ако е ФЛ трябва да бъде дееспособно (вж.
всичко за залог) ­ ипотека от неспособно лице в полза на чужд дълг е нищожна (чл.73,3
СК). Ипотека от неспособно лице като обезпечение за свой дълг може да се учредява при

209 стр.
 спазване на изискванията за участие на неспособни лица в оборота, като е необходимо и
разрешение на районния съд. Юридически лица могат да учредяват ипотеки, но има едно
ограничение, което се отнася до ЕООД, по силата на правилник от ДВ бр.10/94: когато се
учредява ипотека върху дълготрайни активи на ЕООД за държавно имущество е
необходимо съгласие на ведомствения ръководител.
1.1.1.2. лицето, което учредява ипотеката трябва да е собственик на имота ­ поначало
ипотека, учредена от несобственик е нищожна, тъй като при недвижимите имоти няма
правило, подобно на чл.78 ЗС (има и изключения: по силата на чл.24/2 ЗДСК е допустимо
учредяване на ипотека върху бъдещ имот, който още не е станал собственост на
учредителя на ипотеката).
1.1.2. формални изисквания за действителност:
1.1.2.1. ипотеката трябва да бъде сключена във формата на нотариален акт от
нотариуса по местонахождението на имота
1.1.2.2. ипотеката не може да бъде извършена в друга форма: това е форма за
действителност;
1.1.2.3. нотариалният акт, за да бъде действителен, трябва да съдържа определени
елементи:
1.1.2.3.1. данни, относно името на: кредитора, длъжника, собственика на имота;
1.1.2.3.2. данни относно самия имот;
1.1.2.3.3. данни относно вземането;
1.1.2.3.4. размера на сумата, за която се учредява ипотеката;
1.1.2.4. изискване за "специалност", т.е. ипотеката може да бъде учредена само върху
конкретно определени недвижими имоти, които са индивидуализирани. Изискването за
специалност има още една характеристика: ипотеката може да се учредява само за
определено вземане, т.е главното вземане трябва да бъде индивидуализирано в
нотариалния акт по размер, трябва да бъдат посочени и лихвите. Ако вземането не е
парично при вписването на ипотеката, трябва да бъде определена сумата, за която тя се
вписва.
1.1.3. ипотеката трябва да бъде вписана. За разлика от всички останали нотариални
актове вписването на ипотеката е елемент от фактическия състав ­при останалите
нотариални актове вписването има значение, за да могат те да се противопоставят на
третите лица, при ипотеката е налице изключение от това положение и вписването е елемент
от фактически състав ­ това важи не само за учредяването, но и за другите юридически
факти, които засягат ипотечното право.
1.2. Законна ипотека ­ законната ипотека възниква след проявлението на някакъв юридически
факт, който е определен нормативно и след представяне на молба на кредитора, придружена с
правното основание (документ, който установява осъществяването на такъв юридически факт).
Макар че тя е законна ипотека, все пак е необходимо и изявление на кредитора, но няма договор.
Законната ипотека няма да възникне, ако кредиторът не подаде тази молба. Законна ипотека
възниква в редица случаи:
1.2.1. Чл.168 ЗЗД:
Законна ипотека се учредява:
1. в полза на отчуждителя на недвижим имот ­ върху отчуждения имот, за обезпечаване
на вземанията му по договора, и
2. в полза на съделителя, комуто се дължи допълване на дела ­ върху недвижимите
имоти, оставени в дела на онзи съделител, който дължи допълване.
Това общо положение на чл.168 ЗЗД е конкретизирано от правилото на чл.288/2 и 4
ГПК, където е предвидено, че такава законна ипотека възниква не във всички случаи на
делба, а когато се дели неподеляемо жилище.
1.2.2. Законна ипотека възниква в полза на ДСК за кредити, които тя отпуска по силата
на чл.24 ЗДСК.
1.2.3. Законна ипотека възниква в полза на банките върху недвижимите имоти, които са
построени с кредити от банките по силата на чл.43 ЗБ.
1.2.4. Законна ипотека възниква в полза на общината за общински жилища, ако цената
не е изплатена по реда на чл.117/4 ЗТСУ и т.н.

стр. 210
 1.3. Ипотека, която се дава като обезпечение пред съд. ­ уредена е в чл.181­182 ЗЗД.
Възниква по силата на нотариално заверено съгласие, едностранно изявление на собственика на
имота, което се вписва в ипотечната книга.
1.4. Мобилиарна ипотека ­ ипотека върху морски кораби. Уредена е в чл.46­52 на Кодекса за
търговското мореплаване.
1.4.1. Особености и отлики от ипотеката в ЗЗД върху недвижими имоти:
1.4.1.1. Предмет на тази ипотека са движими вещи ­ морски кораби.
1.4.1.2. Мобилиарната ипотека може да има за предмет само цели морски кораби, а не
идеални части от тях.
1.4.1.3. Мобилиарната ипотека може да бъде само договорна.
1.4.1.4. Формата не е нотариален акт, а писмена форма с нотариална заверка на
подписите.
1.4.1.5. Тя се вписва не в нотариата, а в Пристанищния корабен регистър.
1.4.1.6. Срокът и за действие не е 10 години, а 5.
1.4.2. Каква е разликата между мобилиарната ипотека и залога върху кораби? С оглед
значението на вписването:
1.4.2.1. при залога върху кораби вписването има действие спрямо третите лица, а при
мобилиарната ипотека вписването е елемент от фактическия състав. Има и други, не
толкова важни различия в режима, но по принцип наличието на един такъв двойнствен
режим не е оправдан ­ необходима е унификация.

ВЪПРОС 54. УЧРЕДЯВАНЕ НА ИПОТЕКА. ВПИСВАНИЯ, ОТБЕЛЯЗВАНИЯ И ЗАЛИЧАВАНЕ НА

ИПОТЕКАТА.

1. Учредяване на договорна ипотека

Съгласно чл.166 ал.1: "Ипотеката се учредява чрез вписване, което се извършва въз
основа на договор или на закона." Текстът е подвеждащ, защото не държи сметка за едностранната
ипотека по чл.181.
Договорната ипотека се учредява чрез вписване на договора за ипотека. Съгласно чл.167
ал.1 договорът за ипотека трябва да бъде във формата на нотариален акт. (Има нотариални актове
за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот; нотариални актове за признаване на
вещни права върху недвижим имот и нотариални актове за учредяване на ипотека върху недвижим
имот/. За договорната ипотека, както и за всички останали ипотеки, съществува изискване за
специализация. Това се вижда от текста на чл.167 ал.2 и 3, които се отнасят до съдържанието на
ипотечния договор, до съдържанието на нотариалният акт за учредяване на ипотека, но ще се
приложат и в случаите на законна и едностранна ипотека. Изискването за специализация на
ипотеката означава следното нещо: Ипотека може да се учреди само върху един конкретен недвижим
имот, описан по начина, използван при нотариалният акт за прехвърляне право на собственост ­ не
може да се учреди една ипотека върху всички имоти на едно лице, нито върху имот, който не е
достатъчно добре идентифициран. Съгласно чл.170: "Учредяването на ипотека е недействително, ако
било в ипотечния договор, било в молбата за учредяване на законна ипотека или в акта, въз основа на
който се продава тя, съществува неизвестност за личността на кредитора, на собственика или на
длъжника, на тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се
учредява ипотеката." Т.е. специализацията се отнася до конкретния имот, конкретното вземане,
индивидуализирано по страни, размер и т.н.
Недвижимият имот може да бъде парцел, както и всичко друго, върху което може да
съществува отделно право на собственост ­ постройка, част от постройка, апартамент, гараж и т.н. Би
могло да се приеме, че може да бъде ипотекирана и идеална част от недвижим имот.
Договорната ипотека може да бъде учредена както за собствено, така и за чуждо
задължение. Когато се учредява ипотека за чуждо задължение, за ипотекиралият имота си
собственик съществуват допълнителни възможности за възражения по чл.151 и 177 ал.2. (Чл.177
ал.2: "Той отговаря към ипотекарните кредитори за повредите, причинени на имота от неговата груба
небрежност."/

211 стр.
 ЗАКОННА ИПОТЕКА. СЪЩНОСТ И ВИДОВЕ

Известни са 3 вида законни ипотеки ­ два по ЗЗД, а третият по чл.43 ЗБ.

Същността на законната ипотека може да се търси в разликата и с договорната ­ тя не се
учредява по договорен път. Може да се каже, че законната ипотека се учредява едностранно, само че
за разлика от едностранната ипотека, която се учредява от собственика на имота, при законната
ипотека учредяването става по искане на кредитора.
Правото да се иска учредяване на законната ипотека е признато на някой видове
кредитори за определени вземания и в определени случаи. Законната ипотека се учредява без
съгласието на собственика на недвижимия имот.
Чл.168 ал.1 урежда законната ипотека по ЗЗД: "Законна ипотека се учредява:
1.в полза на отчуждителя на недвижим имот ­ върху отчуждения имот, за обезпечение на
вземанията му по договора;
2.в полза на съделителя, комуто се дължи допълване на дела ­ върху недвижимите
имоти, оставени в дела на онзи съделител, който дължи допълване." Например: продава се недвижим
имот; купувачът може да плати при продажбата цялата цена, но може и да не плати; може в договор ­
нотариалния акт, да е посочено, че вземането е разсрочено...важно е какво точно е записано в
нотариалният акт ­ ако е направена декларация, че вземането е платено, няма как да се впише
ипотека!! Но ако е посочена цената, но не е казано, че е платена ­ т.е. продавачът има вземане срещу
купувача (цената на продадения имот) ще може да се приложи т.1 ал.1 чл.168. Тъй като договорът за
продажба има транслативно действие, продавачът вече не е собственик и може с молба да иска да се
впише ипотека върху имота, който е продал.
Хипотезата на съделителя на имот е идентична, само че тук не става дума за продажба на
имот. При делба единият съделител е получил неподеляемия имот, като дължи уравняване на дела на
другия съделител. Върху имота на този, който дължи уравняването, може да се впише законна
ипотека от кредитора на уравняването ­ другият съделител.
Третата законна ипотека е по чл.43 ЗБ. Б него се казва: "Върху недвижимите имоти и
вещни права върху тях, придобити изцяло или отчасти чрез ползването на банков кредит, банката има
право на законна ипотека." Т.е. когато някой вземе кредит от банка и купи недвижим имот, банката в
качеството си на кредитор може да иска учредяване на законна ипотека (без съгласието на
кредитополучателя) по същият начин както продавача и съделителя по ЗЗД.

ВПИСВАНЕ НА ИПОТЕКАТА

Вписването на ипотеката е особено производство. То има следните функции:

1. Елемент от фактическия състав, за разлика от всички останали вписвания.
2. Осигурява публичност на ипотеката, третите лица са информирани за ипотеката
3. Определя реда на ипотеката ­ кредиторът, чиято ипотека е вписана по­рано има по­силни
права от другите кредитори.

Процедурата по вписването

1. Вписването на договорната ипотека се извършва служебно от нотариуса, в чиито район се

намира недвижимия имот. Процедурата е следната:
1.1. изповядва се (извършва се) самият нотариален акт:
1.1.1. представя се един писмен договор;
1.1.2. нотариусът прочита договора;
1.1.3. нотариусът пита страните дали са съгласни;
1.1.4. страните подписват;
1.1.5. нотариусът подписва.
1.2. нотариусът вписва акта във входящия регистър и отбелязва върху самия акт номера, под
който той е вписан във входящия регистър и тома и страницата на партидната книга;
1.3. нотариусът подрежда акта в самата ипотечна книга ­ тази книга всъщност се състои от
нотариалните актове, тя е съставена от тях;

стр. 212
 Самият нотариален акт, който е още проект за нотариален акт се представя в два еднакви
първообраза и единият от тях остава в ипотечната книга, а другия ­ се връща на страните и върху
него се отбелязва номера във входящия регистър и тома и страницата в книгата. Но обикновено
когато се говори за "вписване на ипотеката" се има предвид понякога самото подреждане на
нотариалния акт в нотариалната книга, а не извършваните предварителни действия.
Законната ипотека се вписва по молба на кредитора, като тази молба също трябва да бъде
представена в два първообраза и тя трябва да съдържа всички данни, които съдържа договорната
ипотека. Към тази молба се прилага и документ, който представлява правното основание за законната
ипотека. Този документ удостоверява наличието на юридическия факт, който поражда правото на
законна ипотека. Тази молба се подрежда в ипотечната книга при законните ипотеки.
Когато се учредява законна ипотека в полза на ДСК това става само на базата на специално
писмо, което се изпраща от ДСК, а не на молба.

Подновяване

Ипотеката има действие 10 години от деня на вписването. Ако тя бъде подновена преди да
изтече този 10 годишен срок тя продължава за още един 10 годишен период от време. Тя може да
бъде вписана и след изтичането на първия 10 годишен срок, но в този случай е налице не
подновяване, а ново вписване на ипотеката придобива нов ред, следователно тя не може да се
противопостави на актовете, които са били вписани през изтеклия 10 годишен период.

Процедурата по подновяването

1. Представя се молба в два екземпляра, която молба трябва да съдържа данните на

първоначалното вписване.
2. Молбата трябва да бъде придружена с препис от договора или от молбата за учредяване на
ипотеката.
3. Самото подновяване се осъществява чрез подреждане на молбата в ипотечната книга.
Някои ипотеки не се нуждаят от подновяване, такава е напр. ипотеката в полза на ДСК и на
държавата.
По същия начин се внасят и поправки.
По същия начин се извършват и отбелязвания към вписванията и такова отбелязване напр.
трябва да бъде направено:
­ при цесия;
­ при залог на вземане;
­ при суброгация;
­ при запор;
­ при новация;
­ при встъпване в дълг и др. ЮФ, които имат значение за главното вземане. За да имат
значение тези ЮФ и за ипотеката те трябва да бъдат отбелязани по горния ред.

Заличаване на вписването

Представлява отбелязване встрани на ипотечния акт, че станалото вписване трябва да се смята

за несъществуващо. То се подписва от нотариуса и се посочва акта, въз основа на който се извършва.
Заличаването на вписването прекратява ипотеката.
Искането за заличаване може да се прави:
1. От кредитора с молба в нотариално заверена форма, напр. ако на кредитора е изплатено
вземането той трябва да подаде такава молба с нотариално заверена форма. Такава форма обаче не
е нужна, ако ипотеката е учредена в полза на държавата или на ДСК.
2. Искане за заличаване може да се прави въз основа на влязло в сила съдебно решение от
ползващите се от това решение.
3. От купувача на имота на публична продан, която погасява всички ипотеки. Но купувачът
трябва да удостовери пред нотариуса, че той не е дал съгласие пред съдия­изпълнителя ипотеката
да остане.
4. Ако ипотеката не е подновена всеки заинтересуван може да иска заличаване на вписването.

213 стр.
ВЪПРОС 55 – СЪДЪРЖАНИЕ И СЪЩНОСТ НА ИПОТЕЧНОТО ПРАВО.

Съдържание на ипотечното право са правата на ипотекарния кредитор. А същността на

ипотечното право по традиция се търси в спора е ли ипотеката вещно право, или не...
Основата на ипотечното право е възможността на ипотекарния кредитор да изнесе имота
на публична продан и да се удовлетвори по предпочитание.
За разлика от залога, ипотеката не дава на ипотекарният кредитор правото да държи
имота ­ той остава във владение на собственика. За да бъде изнесен на публична продан имота,
трябва да се образува изпълнително производство. А за да се образува изпълнително производство е
нужен изпълнителен лист. Изпълнителен лист може да се получи по два начина: единият е като се
получи изпълнителен лист за вземането ­ например като бъде осъден длъжника по пътя на исков
процес. Съгласно чл.326 ал.3 ГПК изпълнителният лист срещу длъжника има действие и срещу трето
лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на дълга, когато взискателят е насочил
изпълнението срещу тази вещ. Така изпълнителният лист, издаден срещу длъжника, ще позволи на
ипотекарния кредитор да извади на публична продан имот, ипотекиран от трето лице като
обезпечение на дълга на длъжника. Няма нужда да се съди третото лице още веднъж.

Ипотекарният кредитор има две правомощия:

1. Правото да иска запазване на целостта на ипотекирания имот.(чл.177/2). Това право се
упражнява срещу фактически въздействия. Ипотекарният кредитор е защитен срещу разпоредителни
сделки с имота ­ ипотеката продължава да тежи. Но неговата възможност за удовлетворяване се
намалява, ако имота по някакъв начин се нарушава, разрушава, уврежда и т.н. По принцип
следователно такъв иск може да се предявява когато има фактическо въздействие върху имота и
действието трябва да не е завършило. Това право на ипотекарния кредитор се нарича
девастационен иск и по същество това е един квазинегаторен иск. Той може да бъде предявен както
срещу всяко трето лица, така и срещу собственика на имота. Решението се изпълнява принудително
по реда на чл.124 ГПК.
Вземане за обезщетение за вреди, които са му причинени.
Ако лицето, което е причинило вредите, увреждайки имота е трето лице ­ държател, което не е
главен длъжник ­ то отговаря само за вредите, причинени от груба небрежност и разбира се за
умисъл по аргумент за по­силното основание.
Ако обаче вредите се причиняват от трето лице, включително и от главния длъжник (дори и той
да е собственик на имота) тогава тези лица отговарят за всяка небрежност.
Причиняването на вреди, засягането на целостта на имота има още една последица, която е
уредена в чл.71 ЗЗД: кредиторът може да смята вземането си за изискуемо, тъй като се намалява
даденото обезпечение.

2. Право на ипотекарния кредитор да се удовлетвори предпочтително от цената на

недвижимия имот. Той може да направи това само по съдебен ред. Уговарянето на някакъв друг
начин е забранено с императивното правило на чл.152 ЗЗД (както при залога). Но също както при
залога и тук може да се направи уговорката, че последващи клаузи, които последват възникването на
ипотечното право не са недопустими, тъй като те могат да се разглеждат като даване вместо
изпълнение.
Това право има абсолютен характер, тъй като то може да бъде противопоставяно на всяко
трето лице, колкото и пъти да се прехвърли имота.
Това право е неделимо, тъй като ипотекарният кредитор може да изнесе имота на публична
продан дори и някаква малка част от вземането му да не е само изпълнена.
Това правомощие се упражнява по същия начин, както се упражнява то и при залога: има
няколко възможности и има различие в това, дали собственик на имота е главният длъжник или е
трето лице:
­ кредиторът може да осъди главния длъжник по общия исков ред ­ той се снабдява с
изпълнителен лист и след това този изпълнителен лист може да се противопостави не само на

стр. 214
главния длъжник, но и по силата на правилото на чл.326/3 ЗЗД и на третото лице ­ собственик на
имота (ако има такова);
­ ако главното вземане е парично или ако за него е уговорена парична неустойка
ипотекарният кредитор може да се снабди с изпълнителен лист направо въз основа на ипотечния акт
­ той е несъдебно изпълнително основание. Прескача целия исков процес (както при залога/: направо
с ипотечния акт се подава една молба до съда и съдът вади изпълнителен лист, ако прецени че са
налице предпоставките за това. Този изпълнителен лист също може да бъде противопоставен на
общо основание на третото лице­държател.
В случаите когато кредиторът се насочи към главния длъжник няма отделен ипотечен иск.
Проф. Кожухаров и проф. П.Венедиков говорят за ипотечен иск, но всъщност когато се съди главния
длъжник или се вади изпълнителен лист срещу него, някакъв отделен иск за упражняване на
ипотечното право не се води ­ затова не е точно да се говори за ипотечен иск в този случай. Но ако
кредиторът предпочете да се обърне директно към третото лице­държател, собственик на имота ­ в
този случай според проф. Сталев той може да води самостоятелен осъдителен иск, с който да
упражни ипотечното си право и това е неговия ипотечен иск. Той може и да прескочи исковия процес
и ако са спазени условията, той може да извади направо изпълнителен лист въз основа на ипотечния
акт. В тези случаи е по­правилно да се говори за отделен ипотечен иск, и то при съмнение.

ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА ПРАВОТО НА ПРЕДПОЧТИТЕЛНО УДОВЛЕТВОРЕНИЕ

1. Съдия­изпълнителят трябва да изпрати призовка за доброволно изпълнение. В този случай

от получаването на такава призовка собственикът на имота не може да се разпорежда с този имот.
Той трябва да събира доходите от имота и да се грижи за него като добър стопанин. Той все пак
може да се разпорежда с имота, но разпоредителните му действия няма да може да се
противопоставят на онези кредитори, които са наложили възбрана върху този имот. Ако собственик
на имота е самият длъжник, той може да погаси ипотеката като изплати целия дълг с всички
последици от неговото неизпълнение. Възможно е обаче собственик на имота да е трето лице­
държател. В този случай третото лице държател може по силата на чл.151 ЗЗД да противопостави
на ипотекарния кредитор всички възражения, с които разполага главния длъжник (както
поръчителят може да противопоставя възраженията на главния длъжник). Освен това третото лице­
държател може също да плати чуждия дълг, но то ще се освободи при по­леки условия, отколкото
главния длъжник. То трябва да плати по­малко: онази сума, която е вписана в ипотечния акт, заедно с
някои разноски и лихви, които са посочени в чл.174 ЗЗД. Ако третото лице­държател плати то се
суброгира в правата на кредитора ­ чл.155/1,2 ЗЗД вж. П.Венедиков. Трябва да се има предвид и
суброгацията, която настъпва по силата на специалното правило на чл.178 ЗЗД.
Също както и при залога ипотекарният кредитор е привилегирован. Неговата привилегия е
трета или четвърта по ред и той се предпочита пред хирографарните кредитори, както и пред тези
привилегировани с по­заден ред.
Също както и заложния кредитор ипотекарният кредитор е присъединен по право взискател и
на него съдия­изпълнителят му пази по своята сметка сумата, която му се дължи до приключване на
принудителното изпълнение.
Публичната продан е извършена. Тя има и някои други действия, освен удовлетворяването на
ипотекарния кредитор:
Публичната продан погасява всички ипотеки и вещни права, освен ако купувачът не се е
съгласил те да бъдат запазени ­ това може да стане по реда на чл.175 ЗЗД. Това съгласие трябва да
бъде констатирано в протокола на съдия­изпълнителя, отбелязва се на самия ипотечен акт и т.н.
Възможно е едно трето лице, което не е длъжник да е притежавало някакви вещни права върху
имота. Ако то придобие този имот тези вещни права се погасяват поради сливане. Но ако този имот е
ипотекиран и бъде продаден на публична продан в такъв случай по силата на специалното правило на
чл.176 ЗЗД вещните му права се възстановяват, но без ипотеките. Ако е имало ипотека третото лице
се удовлетворява от цената на имота.
Възможно е собственикът на имота да не е длъжник. В този случай, ако той е извършил
необходими разноски и подобрения в имота, той получава тези необходими разноски и има вземане за
увеличената стойност на имота при разпределението на сумата. Той се удовлетворява преди
ипотекарните кредитори ­ чл.177 ЗЗД.
Договорите за наем в случаите на чл.237/1,2 ЗЗД могат да бъдат противопоставени на купувача
на имота.

215 стр.
 Правото на предпочтително удовлетворение на ипотекарния кредитор се простира и върху
застрахователното обезщетение по силата на чл.154 ЗЗД. Трябва да се има предвид, че ипотекарния
кредитор не може да иска изпълнение на главния дълг от третото лице ­ държател, собственик на
имота.

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ИПОТЕКАТА

Прекратяването на главното вземане прекратява ипотеката.

Специални основания:
1. Погиване на имота
2. Отчуждаване на имота ­ по силата на правилото на чл.104 т.1 ЗТСУ държавата придобива
имота чист от всякакви тежести
3. Кредиторът може да направи отказ от ипотека по реда за отказ от вещни права
4. При принудителна продан на имота
5. След заличаване на вписване на ипотеката

СЪЩНОСТ НА ИПОТЕКАТА

Когато се говори за същност на ипотеката се има предвид същността на ипотечното право.

1. Ипотеката е акцесорно право (както залога) ­ никакви отличия.
2. Ипотеката е неделимо право, напр. разделянето на дълга между няколко длъжници не
раздробява ипотеката и продажбата на част от ипотекирания имот не го освобождава от ипотеката.
3. Ипотеката, освен в случаите на мобилиарна ипотека може да има за предмет само недвижим
имот. това може да бъде всякакъв недвижим имот. Може да бъде и вещно право на строеж, идеална
част от недвижим имот. Освен това ипотеката обхваща и доходите от имота от деня на възбраната. Не
може да се ипотекират:
­ вещи, които са вън от гражданския оборот;
­ сервитути, отделно от господстващия имот;
­ вещно право на ползване, тъй като то е непредставляемо.

Теории за същността

Няколко са теориите:
1. Господстващото виждане: ипотеката е вещно право. към това виждане се е присъединил
проф. Кожухаров, Калайджиев. Аргументи:
1.1. абсолютен характер както за вастационния иск, така и правото да се изнесе имота на
публична продан;
1.2. ипотеката и всички юридически факти, които имат значение за нея се вписват, както се
вписват вещните права върху недвижимите имоти;
1.3. искът, с който се упражнява ипотеката е осъдителен.
2. ОП с обезпечителен характер, заради акцесорността на обезпеченото вземане.
Тъй като ипотечното право се упражнява само в изпълнителния процес, по­специално правото
на предпочтително удовлетворение, то има и някаква процесуална характеристика. Така че
виждането на проф. Сталев, че ипотеката е договор с процесуални последици също не може да се
пренебрегне и то също е правилно. Но според Калайджиев виждането на проф. Венедиков, че
ипотеката е преобразуващо право не би могло да бъде споделено, защото:
­ преобразуващите права се упражняват с конститутивни искове, а ипотечният иск е
осъдителен;
­ според тази теория преобразуващият момент се изразява във възможността да се продаде
имота и така да се осъществи правна промяна, но с такава възможност разполагат и всички останали
кредитори, без те да имат някакво особено право и това право има като че ли процесуален характер ­
всеки може да иска имотът да бъде продаден. Всъщност разликата между това право на ипотекарния
кредитор и на останалите кредитори е привилегията, но Калайджиев смята, че привилегията не е
достатъчно доказателство за твърдението, че правото е преобразуващо. Тези теоретични спорове са
без особено значение.

стр. 216
 Ако трябва да определим същността на ипотеката: проф. П. Венедиков счита че е
преобразувателно право; проф. Кожухаров смята, че е вещно право (поддържа класическата теория/;
проф. П.Попов е склонен да се съгласи с Венедиков; Русчев, Драгиев и други общо възприемат
тезата на Венедиков като господстваща.

СПЕЦИАЛНА ЧАСТ

ВЪПРОС 56 – ДОГОВОР ЗА ПРОДАЖБА. ХАРАКТЕРИСТИКА. ОПРЕДЕЛЕНИЕ. ВИДОВЕ.

В икономически план под продажба разбираме осребряване на даден актив  например

продавам си имота и получавам пари. В Особената част на ЗЗД, правилата на продажбата са
насочени към продажбата на вещни права върху вещи, т..е. продажба на вещи.

Според чл.183 ЗЗД продажбата е договор, с който „продавача се задължава да прехвърли на

купувача собствеността на една вещ или друго право и да му предаде вещта, а купувачът ­ да плати
цена и да получи вещта”.
Т.е. той е съглашение между две или повече лица, по силата на което продавача се
задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или др.вещно право срещу
определена цена, а купувача се задължава да му плати.

ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

1. Двустранен, защото създава задължение и за двете страни;

2. Възмезден, защото страните си разменят еквивалентни в техните очи неща.
3. Комутативен, т.е. са известни престациите на страните, но може да бъде и алеаторен:
т.нар. emptio spei (продажба на шанс): напр. на рибата, която ще се улови, продажба на зелено( при
която купуваме цялата реколта от една обща площ; казината;
4. Консенсуален, защото за сключването му е достатъчно простото съгласие на двете
страни(никога не е реален), а това от своя страна значи, че е 
5. Неформален – в повечето случаи; В определени случаи и формален;
6. При индивидуално определените вещи има облигаторно­вещно действие;
7. Транслативен договор, защото прехвърля правата върху вещта

Източници на продажбата

1. Общи правила за продажбата: чл.183 ­ 213 ЗЗД.

2. Източници могат да бъдат и други нормативни актове – ТЗ, ЗЗППТ и др.
3. Съдебни решения могат да бъдат източници на продажбени правоотношения, напр.
решението по чл.19/3 ЗЗД, решението след упражняване на правото на изкупуване по чл.33/1 ЗС и т.н.
4. Източник на международната продажба ­ Конвенцията на ООН относно договорите за
международна продажба на стоки ­ ратифицирана от РБ и е част от вътрешното ни право.

ВИДОВЕ ПРОДАЖБА

1. Продажбата, определена в ЗЗД – обикновена продажба; Какво урежда ЗЗД, при

положение, че ТЗ урежда търговската продажба, ЗЗППТ – потребителскта ? – ЗЗД урежда
продажбите между ФЛ, при които нито една от страните не е търговец. Другите закони нюансират
различни положения на продажбата , в зависимост от качествата на лицата.

2. Търговска продажба, уредена в ТЗ и се отличава със следните особености:

2.1. търговската продажба или е абсолютна търговска сделка (абсолютни търговски сделки
са онези, които винаги са търговски сделки, а винаги са търговски сделките, посочени в чл.1/1

217 стр.
 ТЗ или търговската продажба е сключена от търговец по занятие или поне едната от страните
е търговец);
„Една вещ се продава, респ. Купува с цел да бъде препродадена в първоначалния или
преработен вид или да бъде използвана в производството на купувача”
2.2. търговската сделка най­често има за предмет движими вещи, но това, което е било
безспорно по стария ТЗ сега познава изключение: ТЗ в чл.1 като търговска посочва в някои
случаи продажбата на недвижими имоти;
2.3. субективна особеност на търговската продажба е това, че поначало тя се извършва със
спекулативна цел (получаване на печалби) и това е нещо извън самата сделка и по­скоро мотив
на страните.
3. Потребителкста продажба – чл.318, ал. 2 ТЗ: „Не е търговска продажбата, която има за
предмет вещ за лично потребление и купувачът е ФЛ”. Уредбата е в Закона за защита на потребителя и
правилата за търговия (ЗЗППТ)
 Едната страна е потребител, а другата – търговец.
 Налице са особени видове потр.продажби – продажба извън търговския обект, продажба на
разстояние, принудителна продажба и др.

4. С оглед предмета на договора – продажба движими вещи и на недвижими; Правилата на

ЗЗД( Особени правила за някои видове продажби) могат да се разглеждат като различни видове
продажби ­

5. Международна търговска продажба ­ тя се отличава с международния си елемент. Най­

важните хипотези според Виенската конвенцията на ООН ­ изисквания:
5.1. продавачът и купувачът трябва да имат места на дейност в различни държави (може да
не е местожителство или седалище);
5.2. това трябва да се осъзнава от страните по международната продажба.
5.3. Може да бъде отклонена с изрично съгласие на страните, които имат седалището си в
различни страни, при положение, че тя иначе е обективно приложима.

6. Особени видове продажби – договорите за продажба, които се сключват като

административни договори....доставка на стоки по ЗОП например.

ВЪПРОС 57 ­ СТРАНИ ПО ДОГОВОРА ЗА ПРОДАЖБА. ПРЕДМЕТ И ФОРМА.

Страните по договора за продажба са продавач и купувач. По принцип, продавач може да

бъде всеки. И макар да има лица, които не са били продавачи, едва ли би се намерило такова, което
да не е било купувач. Все пак, трябва да отчитаме и особените правила за разпореждане с права на
непълнолетни (чл.73 СК), както и да си дадем сметка, че продажбата е разпоредително действие и в
случаите, в които то се извършва от представител и също така, когато става въпрос за продажба от
търговец, търговско дружество, има различни правила.
Не е нужно продавача да е собственик на вещта, която продава, както не е и необходимо
купувача да има нужда от вещта, която купува.
Централната част на въпроса за страните по договора за продажба е свързан с
ограниченията или по­скоро със забраните за покупки. Някога имаше доста ограничения за
продажбите, особено на недвижими имоти по ЗСГ, който вече го няма.
Има обаче, и в действащото право редица забрани за определени лица да бъдат купувачи в
определени случаи. Най­известните от тях са дадени в чл.185 ЗЗД, частично повторени в чл. 379
ГПК.

Според чл.185 ЗЗД: ” Не могат да бъдат купувачи, даже на публична продан, нито пряко, нито
чрез подставено лице:
а) лицата, които по закон или по назначение от властта управляват или пазят чужди имущества ­
относно същите тия имущества, както и длъжностните лица относно имотите, които по служба им е
възложено да продават, и

стр. 218
 б) (изм. ­ ДВ, бр. 104 от 1996 г.) съдиите, прокурорите, съдебните изпълнители, съдиите по
вписванията и адвокатите ­ относно спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят
или във ведомството на който действуват, освен ако купувачът е съсобственик на спорното право”.

Това са абсолютни забрани. Идеята е че този, който управлява едно имущество или който е
адвокат по делото или пък който е съдия по това дело – всички тези забрани имат едно
положение, с оглед на което се смята за не до там морално да им се разреши да участват в
продажбата като купувачи на тези права, защото сме изправени пред потенциален конфликт на
интереси – че те ще предпочетат себе си пред интереса, който било на публично основание, било на
основание договора за адвокатска помощ, са задължени да осъществяват.

Поначало всички ФЛ и ЮЛ могат да бъдат страни по договора за продажба.

Ограничения:
1. Юридически лица с държавно участие над 50 % не могат да продават свои дълготрайни
активи на стойност над 5% от балансовата стойност без съгласие на административните органи,
които са посочени в чл.3 от Закона за приватизацията: §10 ПЗР на Закона за преобразуване и
приватизация на държавни и общински предприятия ­ ДВ бр.38/1992 г.
2. По силата на Правилника за упражняване на правото на собствеността на държавата в
предприятията, обнародван в ДВ бр.10 от 1994 г. по силата на чл.18 продажбата на дълготрайни
активи на ЕООД или от ЕООД се извършва само чрез търг или конкурс по съответните наредби, но
това не са отнася за случаите когато тези активи се продават на друго държавно предприятие или
учреждение.
3. Общи забрани, които се отнасят до страните за купуване, уредени в чл.185 ЗЗД:
3.1. лица, които по закон или по назначение управляват или пазят чуждо имущество не могат
да го купуват;
3.2. длъжностните лица, на които по служба е възложено да продават имущество не могат да
го купуват;
3.3. на съдии, прокурори, съдии­изпълнители, нотариуси и адвокати е забранено да купуват
спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който
действат.
4. Допълнителни забрани за купуване в ГПК.
(1)Длъжникът,неговият законен представител, длъжностните лица от канцеларията на
съдия­изпълнителя, както и лицата, посочен в чл.185 ЗЗД, нямат право да вземат участие в
наддаването.
(2)Когато имотът е купен от лице, което е нямало право да наддава, проданта е
недействителна.
(3)В този случай внесените от купувача пари се задържат за удовлетворение вземанията
по изпълнителното дело, а имотът по искане на който и да е от взискателите може отново да се
изнесе на продан.
5. Забрани при т.нар. договаряне сам със себе си ­ чл.38/1 ЗЗД: Представителят не може да
договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също
представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това.

ПРЕДМЕТ НА ДОГОВОРА ЗА ПРОДАЖБА. ЦЕНА. ФОРМА.

Предмет

1. Вещи – движими и недвижими, потребими и непотребими, заместими и незаместими,

настоящи и бъдещи, собствени и чужди, индивидуално и родово определени.
2. По общо виждане предмет на договора могат да бъдат и облигационни права, но в този
случай се прилагат правилата за цесия.

Предмет на продажбата са разни неща. Както вече беше казано, в икономически план
продажбата е осребряване на някакъв актив, а от гледна точка на правната уредба се продават
права. Тия права са обикновено вещни права, но заедно с това могат да се продават и права, които не
са вещни (напр. вземанията, или пък права на участие и т.н).
219 стр.
 Следователно предмет на продажбата са вещи или по­скоро правата върху вещи. Могат да
се продават всички вещни права. В крайна сметка можем да говорим и за продажба на правото на
ползване, когато учредяваме право на ползване по отношение на някое лице. Ние можем да го
отчуждим възмездно и това ще бъде продажба на правото на ползване, при все, че правото на
ползване е непрехвърлимо вещно право. То е непрехвърлимо от приобретателя като право на
ползване, а този, който с конститутивна сукцесия го учредява на основание собственото си право на
собственост, той спокойно може да го продаде.
Продават се както права върху движими вещи, така и права върху недвижими имоти.
Предмет на договора за продажба могат да бъдат както индивидуално, така и родово
определени вещи, така и бъдещи вещи, вещи които днес ги няма, но утре могат да се появят, така в
крайна сметка и чужди вещи.
Не могат да бъдат обаче, предмет на продажба вещите, които са извън гражданския оборот –
например имотите ­ публична държавна собственост, както и такива неща, които не се смятат по
закон за възможни за продаване (напр. реална част от парцел).

Когато обаче, започнем да се питаме каква вещ е бравата?, която според проф.Таджер
става недвижима вещ, когато е монтирана във вратата, защото според чл.110 ЗС: “Недвижими вещи
са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или
от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката”, а бравата е
прикрепена трайно към тарабата на вратата, тарабата на вратата е прикрепена трайно към касата,
касата – към стената, стената ­ към сградата. Следователно бравата е недвижим имот.
Правилния извод, обаче е обратния: бравата не е вещ. Бравата не е така обособена, че да
можем да я разглеждаме от правна гледна точка като вещ, защото е немислимо един да е собственик
на къщата, а друг да е собственик на бравата. Значи бравата, докато е във вратата не е вещ въобще,
а е част от недвижимия имот, част от съставната вещ – сграда.

Цена
Цената трябва да бъде определена, и поне определяема.
Трябва да бъде в пари. Не може да бъде в индивидуално определени вещи, тъй като в този
случай ще има налице замяна или някакъв друг договор.

Форма на договора

Договорът е неформален. Изискването за форма на доказване, установено в чл.133/б."в" на

ГПК важи и при продажбата, но това общо положение има някои изключения:
­ недвижимите имоти се продават като се сключват нотариални актове ­ чл.18 ЗЗД ;
­ нотариална форма е необходима и за продажбата на ограничени вещни права върху
недвижими имоти(напр.учредяване право на строеж);
­ продажбата на наследство трябва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка
на подписите ­ това е форма за действителност ­ чл.212 ЗЗД;
­ леки автомобили, кораби, самолети се прехвърлят с писмена форма с нотариална заверка
на подписите;
­ когато се прехвърля вземане, обезпечено с ипотека тази продажба има значение за
ипотеката, само ако бъде отбелязана в ипотечния акт.
Дяловете в дружества с ограничена отговорност, също се продават в такава форма.
Дял от предприятие, съгласно чл. 15 също се продава в писмена форма – нотариална
заверка на подписа

ВЪПРОС 58 ­ ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ПРОДАВАЧА.

Продавача, съгласно регламентацията на ЗЗД, има две основни задължения:

1) да прехвърли (да достави) правата на купувача – разбираме правата върху нещото, което той
продава, вещните права върху вещта, която житейски казваме, че се продава (житейски, защото закона е

стр. 220
твърде коректен и ясен: “С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача
собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати”);
2) и второто основно задължение на продавача е да предаде вещта на купувача, да я транслира, да
достави фактическата власт върху вещта.

1. Продавачът най­напред трябва да прехвърли собствеността върху вещта.

1.1. при индивидуално определените вещи прехвърлянето става в момента на сключване на
договора ­ чл.24/1 ЗЗД. Но продажбата на индивидуално определени вещи може и да няма вещно действие
и това е възможно в редица случаи:
1.1.1. ако продавачът не е собственик ­ продажбата на несобствена вещ е действителна,
но тя не прехвърля права. Но дори и в този случай купувачът може да стане собственик в следните две
хипотези:
1.1.1.1. при движими вещи вторият купувач на продадена вече веднъж вещ може да
стане собственик, ако придобие вещта при условията на чл.78 ЗС;
1.1.1.2. при недвижимите имоти вторият по време купувач може да стане собственик,
ако впише преди първия по време купувач нотариалния акт.
1.1.2. при продажба на бъдещи вещи ­ вещното действие настъпва в момента на
възникването на вещта;
1.1.3. при алтернативни задължения ­ вещното действие възниква от концентрацията, от
упражняването на правото на избор;
1.1.4. при родово определени вещи правото на собственост се прехвърля не от момента
на сключването на договора, а от момента на индивидуализацията, която може да бъде извършена по два
начина, чрез съгласие и чрез предаване на вещите. Когато сделката е дистанционна по силата на
специалното правило на чл.186а ЗЗД предаването може да бъде извършено и на превозвач или спедитор и
по този начин може да се изпълни задължението за прехвърляне на собствеността;
1.1.5. когато договорът е под отлагателно условие, напр. продажбата може да бъде
сключена с уговорка за опитване или преглеждане ­ в такъв случай тя се смята сключена под отлагателно
условие, че купувачът ще одобри вещта ­ тогава собствеността се прехвърля в момента на одобрението ­
чл.204 ЗЗД;
1.1.6. когато продажбата е със запазване на собствеността, а такива хипотези са
уредени в чл.205 и 206 от ЗЗД; ЗЗД забранява продажба с право на изкупуване, това е една продажба под
прекратително условие (чл.209)
2. Да предаде вещта. Предаването може да бъде извършено по всички онези начини, за
които стана дума при залога, включително и чрез предаване на документ, който материализира вземането
за получаване на вещта. За разлика от залога, тук предаването може да се извърши чрез constitutum
possessorium, т.е собственикът може да държи вещта за купувача ­ публичност, каквато е необходима при
залога при продажбата не се изисква.
2.1. Какво се предава:
2.1.1. ако вещта е родово определена се предава вещ от уговореното качество или от
установеното в нормативните актове и държавните стандарти. Ако нищо не е уговорено и няма такива
стандарти се прилага чл.64 ЗЗД за средното качество. Ако се продава вещ по мостра се прилага чл.203
ЗЗД.
2.1.2. ако вещта е индивидуално определена, тя трябва да се предаде с всичките и
принадлежности и в състоянието, в което се е намирала по времето на сключването на продажбата. Освен
това трябва да се предадат и всички плодове на вещта от този момент насетне. От момента на сключването
на договора до момента на предаването продавачът има задължението да пази индивидуално
определената вещ с грижата на добрия стопанин. Когато се продава недвижим имот и е уговорена някаква
площ се прилага чл.210 ЗЗД.
2.2. Разноските по предаването са за сметка на продавача, а разноските по получаването ­ за
купувача. Това общо правило е диспозитивно.
2.3. Къде се извършва предаването?
2.3.1. ако нищо не е уговорено се прилага правилото на чл.68 ЗЗД и индивидуално
определената вещ се предава на мястото, където се намирала в момента на сключването на
договора.
2.3.2. родово определените вещи се предават в местожителството на продавача в
момента на сключването на договора, тъй като продавачът е длъжник. Там, където се

221 стр.
 предава вещта там поначало трябва да се плати и цената ­ чл.200 ЗЗД (диспозитивно
правило).
2.3.3. при дистанционните продажби може да има разлика между мястото на
предаването и мястото на доставянето.
2.4. Кога трябва да се предаде вещта?
2.4.1. прилагат се общите правила за срочно и безсрочно задължение, уредени в чл.69
ЗЗД.
2.4.2. особеност по отношение на периодичните доставки се съдържа в чл.208/2 ЗЗД:
При продажби с периодично изпълнение срокът се предполага за уговорен в полза на двете
страни. По правило купувачът и продавачът трябва да изпълнят едновременно
задълженията си, за това поначало продавачът може да откаже да предаде вещта, ако не му
се заплати цената с възражение за неизпълнен договор и дори и да е уговорено, че
продавачът първи ще предаде вещта той пак може да откаже предаването и в хипотезата,
уредена в чл.90/2 ЗЗД, ако има опасност купувачът да е неплатежоспособен, освен ако не му
се даде обезпечение. При неизпълнение на задължението за предаване купувачът може да
иска реално изпълнение с обезщетение за вреди, а може и да развали договора.
2.4.3. възможно е да е уговорен срок ­ тогава се прилагат правилата за срочните
задължения;
2.4.4. ако не е уговорен срок продавачът може да иска вещта да бъде получена веднага.
Ако купувачът не изпълни своето задължение за получаване на вещта, в случай че до този
момент рискът е бил носен от продавача, когато купувачът изпадне в забава рискът
преминава върху него, но това е само в случая, в който продажбата не е имала вещно
действие в момента на своето сключване;
2.4.5. купувачът има иск за реално изпълнение;
2.4.6. купувачът би могъл, ако иска и да развали договора, включително и по по­
опростеният начин на чл.201, буква "б" ЗЗД.
2.5. Разноските:
2.5.1. по правило тежат върху купувача и разноските по сключването на договора,
включително и по прехвърлянето на собствеността са върху него,
2.5.2. но според специалното правило на чл.186/1 ЗЗД, ако става дума за недвижими
имоти разноските се понасят по равно (това правило е диспозитивно). Разноските по
вписването на нотариалния акт и тези по получаването са за сметка на купувача.
2.5.3. обичайно продавачът понася само разноските по предаването на вещта.

Кому да се предаде вещта?

От гледна точка на чл.75, е очевидно, че тя трябва да бъде предадена на кредитора, т.е. на
купувача или на овластено от него или от съда лице. Всъщност, като съобразим и правилото на чл.73
за забавата на кредитора, ако купувача не дойде да си я вземе от където трябва или не я получи,
където му я носите, ако така сте уговорили, ще видим, че предаването може да бъде извършено и
чрез влагане на съхранение.
Възможно е обаче, страните да са уговорили дистанционната продажба – случая, в който
местоизпълнението на задължението, освобождаването на продавача от задължението за
предаване на вещта не съвпада с мястото, където ще я получи купувача. В такъв случай влиза в
действие чл.186а: ”Рискът от случайното погиване или повреждане на родово определени стоки
преминава върху купувача от момента, в който стоката бъде определена по съгласие между страните
или му бъде предадена, а при доставка за купувачи в други населени места ­ от момента, в който тя
бъде предадена на спедитор или на превозвач…”. Значи спедитора и превозвача, съгласно този
текст, могат да се смятат овластени от закона лица, да получат стоката за сметка на купувача. Идеята
е, че по този начин продавача рязко се лишава от възможността да въздейства повече на стоката (не
може да я подмени и т.н.), което достатъчно явно отразява интереса от стабилност между двете
страни.
Текста обаче, продължава: ”освен ако между страните е уговорено друго”. Това друго може да
бъде всичко – може да бъде например уговорка, че продавача ще носи прасето на гръб до мястото на
купувача и че предаването ще се осъществи там ­ от ръка на ръка.

стр. 222
 Разноски. Съгласно чл.186 ал.1 и ал.2: “Разноските за договора и другите разходи във връзка
с прехвърляне на собствеността са за сметка на купувача освен при продажбата на недвижими имоти,
при които разноските се заплащат от страните по равно.
Разноските по предаването, включително по меренето и тегленето, са за сметка на продавача, а
зноските по приемането ­ за сметка на купувача”. При неизпълнение на това задължение (за предаването
вещта), купувача разполага с иск срещу продавача – иск за реално изпълнение на неговото задължение да
едаде вещта. Този иск е договорен, не е ревандикационен и няма нужда да бъде ревандикациенен, защото
о собствеността не е прехвърлена, било защото вещта не е индивидуализирана, било защото продавача не е
бственик, било защото сме в онези по­архаични системи, които не познават облигаторно­вещния ефект, ще
лезе, че купувача няма никакво право да си търси вещта. Иска е договорен, също така, както е договорен и
ка за връщане на наетата вещ след изтичане на наемния срок и от никъде не следва, че това е
вандикационен иск. Друг е въпроса, че в практиката повечето адвокати са склонни да предявяват във
ички тези случаи вместо иск за реално изпълнение на едно договорно задължение, ревандикационен иск.
При недвижимите имоти, съгласно чл.237 б. е от ГПК, самия нотариален акт е извънсъдебно
пълнително основание за задължението за предаване на владението на имота, на фактическата власт
ърху имота (както и за плащане на цената, поради което нямаме нужда да водим осъдителен процес срещу
одавача).
С изменението на ГПК от 1997г, извънсъдебно изпълнително основание, съгласно новата б. ж,
анаха и спогодбите и другите договори с нотариална заверка на подписа, относно съдържащите се в тях
дължения за плащане на парични суми или други заместими вещи, задълженията за предаване на
ределени вещи.
Излиза,че ако договора за продажба е с нотариална заверка на подписа, съгласно това правило, въз
нова на договора ще можете да си извадите изпълнителен лист за предаването на индивидуално
ределени вещи, които са предмет на този договор.
В останалите случаи, в които не можете извънсъдебно да си предявите претенцията за да получите
пълнителен лист, ще трябва да водите осъдителен процес.
Разбира се, разполагате и с други възможности – да развалите договора например. Какво ще
едпочетете – зависи от вас.

ЪПРОС 59 ­ ОТГОВОРНОСТ НА ПРОДАВАЧА ПРИ ЕВИКЦИЯ.

Правен режим:
Чл.187­192 ЗЗД

Вещта, която е продадена може да се окаже обременена с права на трети лица или пък даже да не е
бствена на продавача. В такъв случай казваме, че продавача не е изпълнил задължението си да предаде
обезпокояваното владение, т.е продавача не е изпълнил задължението си за прехвърляне на
бствеността, респ. на другото вещно право, което е предмет на продажбата или пък, че е прехвърлил право
дефекти (правни дефекти). Казано иначе, отговорността за евикция възниква, поради неизпълнението на
ървото задължение на продавача – да направи купувача собственик.

Хипотези (а от тук бихме могли да говорим и за видове евикция):

1) Вещта е изцяло на трето лице;
2) Третото лице е отчасти собственик на вещта, т.е. продавача е съсобственик, а е обещал да направи
пувача единствен собственик на вещта – прехвърля не идеални части, а цялото право върху вещта;
3) Трето лице има вещни права върху вещта – напр. суперфиция, право на ползване и др.;
4) Трето лице има противопоставими на купувача облигационни права – противопоставим договор за
ем на вещта (който е вписан и е за повече от една година);
5) Трето лице кредитор, който обявява сделката за непротивопоставима спрямо него по чл.135 – и в този
учай купувача ще се окаже евинциран от вещта; 6) Или въобще всяко право, което може да се
отивопостави на купувача от трето лице и въз основа на това право купувача да бъде лишен от вещта.

От това обаче, не следва, че евикцията е налице само когато вещта е вече предадена на купувача и
някой дойде че му я вземе с право – изгони го от имота или му вземе движимата вещ. Евинциран ще бъде
всеки купувач, който не може да влезе във владение на вещта, поради правата на трети лица, включително
223 стр.
и права, които произтичат, да кажем, от чл.78 ЗС или от поредността на вписванията по чл.113 ЗЗД и т.н.
Казано иначе, първият купувач ще се окаже евинциран от втория, когато предпочитаме втория, поради тия
изключения от правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото има.
Не може да се отрече, че отговорността за евикция има по­голямо значение в областта на
недвижимите имоти, но от никъде не следва, че проблема е изключен при движимите вещи. Чл.78 би ни
помогнал в редица случаи, но както видяхме, тъкмо заради чл. 78 първия купувач ще се окаже, че не може
да получи вещта и е евинциран от следващия купувач, който е получил вещта и е станал собственик. На
всичкото отгоре, не бива да забравяме, че чл.78 ЗС от известно време има едно ограничение – движими
вещи, които са прехвърлени с нотариална заверка на подписа или с нотариален акт, за които чл.78 не важи.
На всичкото отгоре, собственика на откраднатата или загубена вещ (ал.2 чл.78) може да си я
търси в тригодишен срок. Така че отново може да се стигне до евикция на купувача на една
движима вещ.
Следователно проблема за евикцията не е ограничен до недвижимите имоти или в случая с
движими вещи не е само тази рядка хипотеза, в която разсъждаваме: да де, ама едно право не
може да се натрапи на купувача, купувача бил много морален, той можел да каже, че не иска да
се скрие зад чл. 78 и затова ще търси последиците от една евикция. Вярно е, че и така може да се
разсъждава, но самия чл. 78 си казва, че не е всеобхватна защита на купувача от несобственик и
следователно проблема за евикцията е общ – както за недвижимите имоти, така и за движимите
вещи, независимо от туй, че по­голямо е значението му при недвижимите имоти.
Правилата за отговорността на продавача за евикция са от чл. 188 до чл. 192 ЗЗД.
Последиците от това, че продавача е продал вещта, върху която трети лица имат
противопоставими на купувача права са различни в зависимост от няколко критерия:
Дали купувача е добросъвестен или е недобросъвестен, т.е. дали при сключване на
договора за продажба е знаел за правата на третите лица или обратно – не е знаел. В единия
случай, той е недобросъвестен – купил е на риск, знаейки, че трети лица имат права, а в другия
случай е добросъвестен. Има една тенденция добросъвестността да се предполага и това
предположение ще трябва да го използваме и тук. Още повече, че недобросъвестността на
купувача облекчава положението на продавача или казано иначе, намалява неговата отговорност
и ако схващаме нещата така, че продавача може да прави възражения срещу иска на купувача за
това, че той е знаел за правата на третите лица, той ще трябва да докаже това свое възражение.
Така, че до предположението за добросъвестност може да се стигне и по този път – чрез
възражението, което трябва да направи продавача. Значи, съгласно този критерий имаме
евинциран добросъвестен купувач, респ. евинциран недобросъвестен купувач.
Дали третите лица вече са евинцирали купувача, в който случай говорим за една
настъпила, за една ефективна евикция или пък купувача само е разбрал, че третите лица имат
някакви права и могат да го отстранят от вещта, когато говорим за една бъдеща или евентуална
евикция.
На края, в зависимост от това дали вещта принадлежи изцяло на трето лице или само
отчасти (значи третото лице е съсобственик, какъвто е и продавача) или пък тя е обременена с
противопоставими права на трето лице. Съгласно тоя критерий различаваме пълна евикция и
частична евикция.
Ако се върнем към въпроса, така както е описан (“видове евикция”), значи имаме
добросъвестен/недобросъвестен купувач, настояща/бъдеща евикция и пълна/частична евикция.
Ако се случи така, щото да са налице противопоставими права спрямо купувача, права на
трето лице, продавача отговаря за евикция съгласно правилата и принципите, които ще бъдат
разгледани по­долу. Всъщност, последиците от евикцията са различни в зависимост от тези три
критерия, които посочихме по­горе.
Хипотезата на добросъвестен купувач. При евентуална пълна евикция, съгласно чл.189:
”Ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът може да развали
продажбата по реда на чл. 87. В този случай продавачът е длъжен да върне на купувача
платената цена (тя ще се окаже платена без основание) и да му заплати разноските по договора,
както и необходимите и полезни разноски за вещта. За другите вреди продавачът отговаря
съгласно общите правила за неизпълнение на задължението”.

При евентуална частична евикция, съгласно чл.190: “Ако само част от продадената вещ
принадлежи на трето лице или вещта е обременена с права на трето лице, купувачът може да

стр. 224
 поиска разваляне на продажбата по съдебен ред и обезщетение според предходния член,
когато според обстоятелствата трябва да се приеме, че той не би сключил договора, ако знаеше
това”.
Значи, в първия случай по правилата на чл.87, което значи по съдебен ред, ако вещта е
недвижима, респ. по извънсъдебен ред, ако вещта е движима.
При частична евикция развалянето е винаги по съдебен ред и се дължи “обезщетение според
предходния член, когато според обстоятелствата трябва да се приеме, че той не би сключил
договора, ако знаеше това”. Значи ролята на съда в този случай за всички видове договори за
продажба е да провери дали изпълнението на договора е така засегнато от правата на третите
лица, които не са върху цялата вещ (значи не третото лице е собственик на вещта, а то има само
противопоставими права), че купувача да не би сключил договора, ако знаеше това. В противен
случай, ако не може да се установи това, че купувача не би сключил договора, ако знаеше за
правата на трети лица, съгласно ал.2 на чл.190, купувача може да иска само намаляване на
цената и обезщетение за вредите.
При развалянето на договора, било поради пълната евикция, било в хипотезата на чл. 190,
наред с прекратяването на договорната връзка, купувача има още редица права:
1) Връщане на цялата платена цена, дори и вещта да е погинала (както казва чл. 189 ал.2: “Продавачът
дължи връщане на цялата цена дори и когато вещта е била обезценена или повредена, но ако купувачът е
извлякъл полза от поврежданията, които сам е направил, стойността на тази полза се приспада от сумата,
която продавачът му дължи” – напр. изяли сте половината от ябълката и не можете да искате да ви се
възстанови цялата).
2) Заплатените разноски по договора, т.е. част от негативния интерес, вкл. и безполезно направените
разноски, както и заплащането на необходимите разноски за запазване на вещта и подобренията.
Всички тези последици настъпват без вина на купувача. Те са нещо, свързано с еквивалентността на
отношенията, една особена отговорност, за която вината не е необходима. До изпълнението на всички тези
неща, купувача може да задържа вещта, упражнявайки възражение за неизпълнен договор.
Извън тези неща, купувача може да иска обезщетение за всички други вреди, съгласно общите
правила. Тези общи правила ще бъдат правилата както за размера на вредите (претърпяната загуба,
пропуснатата полза и т.н.), така и общото изискване за вината като предпоставка на отговорността за
неизпълнение. Казано иначе, до обезщетение за други вреди, продавача ще отговаря тогава, когато
правата на третите лица се дължат на неизвестно нему нему нещастно стечение на обстоятелствата –
напр. той продал наследствения си имот след като го наследил, но се оказва, че той е обезнаследен,
защото има завещание в полза на трето лице или пък нещо друго. За останалите вреди, той ще отговаря
съгласно общите правила. Тия останали вреди биха били целия негативен интерес, защото чл.189 настоява
за разноските по договора, но не и за обезщетение на другите вреди. Би могло да се мисли, че когато е
невъзможна сделка за покритие, това обезщетение би обхванало и част от позитивния интерес на
купувача.
До тук, отношенията се развиват единствено между купувача и продавача – те са значи, изцяло
облигационни. Купувача обаче, може да не развали договора, като научи, че трето лице имало права, а би
могъл да изчака третото лице да осъществи евикция (що се отнася до недобросъвестния купувач, то той и
без това не може да прави нищо, освен да чака). С появата на действителния собственик, възникват още
една група отношения – това ще бъдат изцяло вещни отношения, ако става въпрос за трето лице, което е
собственик. Ако става въпрос за други противопоставими права, ще прилагаме правилата за другите
противопоставими права (напр. чл.135).
Значи, третото лице ще изгони купувача с ревандикационен иск. Ако се питаме сега как се развиват
отношенията – между купувача и продавача, те си остават облигационни, а между купувача и третото лице,
те са вещни. По отношение на продавача, купувача си е купувач. По отношение на собственика, той ще се
окаже владелец (добросъвестен или недобросъвестен, в зависимост от фактите и основанията между
купувача и продавача).
След като се е появил вече действителния собственик (третото лице), за да защити ефективно
правата си по отношение на продавача, купувача трябва да го привлече в процеса като помагач, съгласно
чл.175 ГПК. Това ни казва чл. 191 ал.2: “Продавачът не отговаря за съдебното отстранение, ако не е бил
привлечен в делото и ако докаже, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска”. Позицията на
продавача, след привличането му, ще бъде помагач на ответника – ответника вика своя праводател да му
помага. Целта е, веднъж между продавача и третото лице да има установено какво е положението, и втори
път, обвързващата сила не мотивите между купувача и продавача. Ако купувача не привлече продавача,
тогава остава следното съмнение: ами продавача може да е имал някакви средства да докаже

225 стр.
несъстоятелността на претенцията на третото лице, защото продавача е бил собственик, когато е
прехвърлил на купувача и е изпълнил задължението си да му достави обещаното с договора право.
Купувачът, обаче не разполага с данни за тези защитни средства на продавача и ако продавача не бъде
привлечен по иска, с който собственика реализира отговорността на купувача за евикция, продавача ще
може да предяви тези свои възражения и да каже: “Ами не! Тоя някой е самозванец и това, че той те е
осъдил, за мен не представлява сила на присъдено нещо, нито пък между нас, от силата на мотивите на
решението е установено нещо в моя вреда!”. Така, че привличането на продавача от купувача в процеса ще
мобилизира не само продавача да се бори и да защитава купувача, но ще обезпечи и възможността за
реализирането на отговорността на продавача към купувача за осъществената евикция.
Ако третото лице спечели делото, купувача освен нещата, които до сега можеше да иска (отново сме
в хипотезата на добросъвестен купувач), може да иска и разноските по делото, както и стойността на
плодовете, които е осъден да върне на третото лице. Това са плодовете по чл. 71 ЗС, които платеца –
ответник по един ревандикационен иск е длъжен да даде на собственика­ищец по ревандикацията.

Според Кожухаров, с влизане в сила на съдебното решение, с което се уважава иска на ищеца
(третото лице), договора между продавача и купувача се развалял по право. Това нещо приема и
Божидар Василев. Законът обаче, не е казал подобно нещо и имаме известни основания да
приемем, че Кожухаров малко го е попрекалил. Една от причините за тази нищожност може да
се окаже онова недоразумение за недействителността на продажбата на чужда вещ, за което
говорихме вече по­нагоре. Оттам се получава следното нещо: че тази продажба е по принцип
недействителна, но тази недействителност не може да се ревукира от продавача и в крайна
сметка, след като вече е евинциран купувача, тази недействителност някак си е очевидна.
Понеже е очевидно, че става въпрос не за недействителност, а за възможност да се прекрати
чрез разваляне неизпълнения договор за продажба – в тази хипотеза Кожухаров стига до
извода, че съдебното решение между купувача и третото лице прекратява договора за
продажба по право.
В по­ново време доц. Русчев приема, че разпадането на договора не настъпва по
право, дори и след решението в полза на третото лице. Към изложените там аргументи, би
могло да се добави и следното: че вещта може да бъде освободена от продавача от правата на
третите лица. Законът разглежда една обратна хипотеза в ал. 3 на чл.191, когато купувача
освобождава вещта от правата на третото лице. Но тази хипотеза би могла да се разглежда
като едно изпълнение на задължението на продавача по чл.80 ал.1, когато кредитора
(купувача) иска да бъде овластен да изпълни вместо продавача. Продавача, видяхме, че е
длъжен от гледна точка на договора, който си е действителен, само няма вещно действие да
достави вещното право и един от способите да направи това е да го придобие или пък да
освободи вещта от правата, които са в полза на третото лице. Тези действия на продавача
всъщност биха били реално изпълнение на договора за продажба, защото придобивайки вещта
или освобождавайки я от правата на третите лица, ако договора за продажба не е прекратен,
няма да имаме пречка за вещното действие и купувача ще придобие правата.
Обаче, ако мислим за връщането на цената, което е едно от правата на купувача при
евикция, не може да отречем, че за да подлежи на връщане цената, договорът трябва да е
прекратен, защото докато не е прекратен договора чрез разваляне, цената е платена в
изпълнение на договора. Развалянето на договорите, особено за недвижими имоти, за които
Кожухаров смята, че са единственото приложно поле отговорността за евикция, става по
съдебен ред и това е някак си малко скъпо. В този смисъл тезата на Кожухаров има някаква
практическа стойност да облекчи уреждането на отношенията между продавача и купувача при
хипотеза на евикция, като казва: развалянето настъпва по право и следователно няма нужда да
се харчат пари за съдебно разваляне и т.н.
Въпреки това, според мен, развалянето не бива да се мисли, че може да се натрапи на
купувача, защото купувача може да има интерес от това да не разваля договора. Така ще бъде
във всички случаи, в които има някаква надежда, въз основа на този договор да се сдобие със
собствеността, т.е договора да бъде изпълнен.
Как ще бъде изпълнен договора?
Ами например, ако продавача е наследник на третото лице, след смъртта на третото
лице, продавачът ще стане собственик и ако договорът е в сила, собственик ще стане купувача;

стр. 226
 ако напр. между продавача и третото лице има предварителен договор – в такъв случай
купувачът би могъл по чл.134 да упражни правото на продавача по предварителния договор и
да направи този договор окончателен, да направи продавача собственик и така и себе си
собственик; продавачът би могъл да бъде наследник на частния праводател, на продавача на
третото лице и тук тази продажба да има някакъв дефект – напр. малоумната ми баба продала
на трето лице и ако умре достатъчно бързо, аз бих могъл да предявя иска по чл.32 като
наследник на малоумната си баба и ако съда го уважи, ще се унищожи договора; би могло
третото лице да е кредитор на продавача и да евинцира купувача на основание чл. 135 – в такъв
случай, ако третото лице бъде дезинтересирано (бъде удовлетворено), ще падне относителната
недействителност; продавача може да е продал, преди това, на трето лице, но тук да има
някакъв дефект или прекратително условие или пък правата на третото лице върху вещта да са
срочни или под прекратително условие (например, право на ползване – третото лице е
ползувател на вещта, предявява иска си, евинцира купувача, но е видно, че то още година – две
най­много ще ползва вещта, защото правото на ползване трае в най­лошия случай до живот).
Фактически, в тези случаи, както и в други подобни, купувача ще има интерес от запазване на
договора за продажба и точно за този интерес не държи сметка тезата, че договора се
прекратява по право.
Съгласно чл. 191 ал.3: “Когато купувачът е избягнал съдебното отстранение или е
освободил вещта от правата, които трети лица са имали върху нея, чрез заплащане на парична
сума, продавачът може да се освободи от отговорност, като заплати на купувача тази сума,
лихвите върху нея от деня на плащането и разноските”. Има се в предвид следното нещо:
купувачът се е спогодил с ищеца, платил му е нещо (напр. втори път платил цената на вещта),
след което той се е отказал от иска си – въпроса вече е непререшаем между тях двамата или
пък направо взел, че му продал още веднъж вещта. Правилото е замислено като ограничаване
отговорността на продавача. Продавача може да се освободи от отговорност като плати това,
което е платено от купувача на третото лице (напр.50), но ще направи това при положение, че
цената е да кажем 75 и т.н. Продавача може да се освободи от отговорност, но не е длъжен да
плати на купувача всичко, което той е платил на третото лице за да освободи вещта – неговата
отговорност е в рамките на това, което разгледахме, защото купувачът може много да държи на
тази вещ и да е готов да плати много голяма сума, а продавача не може да бъде поставен в
положението да плаща това, което купувача плаща на третото лице. Може да се облекчи, ако
пожелае да плати това, което е платено, като се предполага, че това, което е платено е по­
малко.
Недобросъвестен купувач. Всички тези неща се отнасяха до добросъвестния купувач. Когато
купувачът е знаел за правата на третите лица, той е купил на риск и за това не може да разваля
при евентуална евикция – не може да каже: “Аз научих, че ти не си собственик на тоя имот, а
Пешо е собственик и сега искам да разваля договора и да ми платиш разноските по договора, да
ми върнеш цената и т.н.”. Това, което може да иска недобросъвестния купувач е едва след като
е бил евинциран, да му се върне платената цена. Това ни казва чл.192 ал.2: “Съглашението, с
което продавачът се освобождава от отговорност няма действие, ако той е премълчал известни
нему права на трети лица”. Това правило обаче, се отнася и за случаите, когато продавача
изрично е уговорил, че няма да отговаря въобще. От него научаваме, че продавача не може да
се освободи от задължението да върне цената на купената вещ. Но пък при недобросъвестния
купувач, това е максимума.
Клаузи за неотговорност или за ограничаване на отговорността. Невъзможно е да се уговори,
че няма да се връща цената (чл.192 ал.2). Може обаче, страните да уговорят, че няма да се
дължат другите последици на евикцията. Другите последици на евикцията, обаче и без това
предполагат добросъвестност на купувача. Но съгласието, с което продавача се освобождава
от отговорност няма действие, ако той е премълчал известни нему права на трети лица. В такъв
случай ограничението на отговорността няма да важи и той си отговаря съгласно общите
правила в хипотезата на добросъвестен купувач.

ВЪПРОС 60 ­ ОТГОВОРНОСТ НА ПРОДАВАЧА ПРИ НЕДОСТАТЪЦИ.

Правен режим:
193 ­ 199 ЗЗД.

227 стр.
 Интереса на купувача по договора за продажба е да придобие собствеността и да получи
фактическата власт върху една вещ, която може да ползва – да я ползва сам като я употребява или да
получи нейната цена като я продаде в същия, преработения и т.н вид. Оттук цената, която той плаща е
еквивалентна с това положение, че вещта може да бъде ползвана адекватно.
Според чл. 193: “Продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено
намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора
употребление”. Както е известно, от известно време има един закон (ЗЗППТ), който в допълнителните си
разпоредби, т.9 казва какво е дефект. Според т.9 ЗЗППТ: “ "Дефект" е недостатък, който не осигурява
безопасността на стоката или годността и да служи за договореното или обикновеното и
предназначение”. От гледна точка на това ще трябва да допълним идеята за недостатък, като добавим, че
недостатък би било не само това, което намалява стойността или годността на вещта, но и това което
прави вещта опасна за ползване.
Коя стока е опасна ни казва т.8 ЗЗППТ : “ "Опасна стока" е всяка стока, която не е безопасна по
смисъла на т. 7”. Значи недостатъка е такова отрицателно качество (свойство), което съществено
намалява нейната стойност или годността и за обикновеното или предвиденото в договора употребление
или пък я правят опасна. Всъщност, може би и без допълнението на ЗЗППТ, опасността на стоката би се
разглеждала като дефект, доколкото ограничава годността и за ползване или пък обикновеното и
предназначение. Например, книгата има бели страници. Тези бели страници ви пречат да получите
представа за съдържанието и и намаляват годността на нейната употреба. Всъщност, в много случаи
намаляването на годността има за последица и намаляването на стойността, но те са дадени
алтернативно, за да се избегне всяко съмнение, че и нещо, което без да влияе на годността все пак
намалява цената на вещта, е също така дефект.
Друг пример: ризата има дупка – някои поуплисти казват: “Ами дупката е отзад, ако си я носиш със
сако, тя не се вижда ”. Тя не се вижда, но във всички случаи намалява стойността.
Недостатък е алиус. Алиус е друго нещо, различно от дължимото и алиус не е недостатък на
вещта. Правилата за продажбата на вещ с недостатъци не се прилагат към престирането на друга вещ.
Например, алиус би било, ако сме поръчали маслодайно семе, пък са ни докарали влакнодайно. То си е
много хубаво като влакнодайно, но не е онова маслодайно, което ние сме поръчали. Туй не е недостатък,
а просто друга стока и се прилагат правилата за пълно неизпълнение.
Предаването на вещ, която е не само с намалена годност, ами направо негодна за употреба също така се
разглежда от практиката и теорията като пълно неизпълнение или неизпълнение с недостатъци и по този
повод може да се цитира р. 246/62г. I ГО.
Скрити и явни недостатъци. Някои законодателства делят недостатъците на скрити и на явни. Така
например, според чл.269 от стария ЗЗД, продавачът не отговаря за явните недостатъци, които купувачът
би могъл да съгледа сам. Значи недостатък, който може да го види купувача е явен. Следователно,
отговаря се само за скритите недостатъци, според стария ЗЗД.
Днешния ЗЗД не възприема тази мисъл. Той не говори за явни и за скрити недостатъци и
поради тази причина проф. Кожухаров, като разглежда въпроса за недостатъците казва, че в
модерното право се излиза от онази буржоазна доктрина – да си отваря очите купувача, кой му е
виновен като не гледа.
Но все пак има останало нещо и в днешния ЗЗД. Продавача, според чл.193 ал.2, не отговаря за
недостатъците, които са били известни на купувача при продажбата. На практика това би се
отнасяло общо взето към индивидуално определени вещи, защото те се предават във вида им, в
който са били при сключване на договора, съгласно чл.189, но е възможно да се приложи и при
родовоопределени вещи, когато представителите на един род имат типичен недостатък – напимер,
всички костюми са ушити от плат, който има някакъв дефект на нишката и този дефект се повтаря
навсякъде или всички вещи са мръсни, защото са стояли десетки години в магазина и въпреки това
не са били обезценени. Значи, продавача не отговаря за недостатъци, които са били известни на
купувача. Оттук може да извадим едно житейско предположение, че това, което е очевидно, вижда
се, няма как да не е било известно на купувача. Едно такова предположение, не само житейско, но и
легално съдържа чл.460 БГБ: “Продавача не отговаря, ако купувача е знаел за недостатъците или
поради груба небрежност не го е узнал, освен ако продавача не е изрично обещал липсата ”.
Например, ако купувате нещо и казвате: “Абе, тук май има дефект”, а продавача ви отвръща: “А­а,
нищо му няма, то това си е така, това не е дефект”
Така, че с известна доза понижение и ЗЗД може да се приеме, че разглежда недостатъците
като скрити и явни, без обаче дефинитивно да изключва отговорността за явни недостатъци, а

стр. 228
казвайки, че не се отговаря само за тези недостатъци, които са били известни на купувача по време
на сключването на договора.
Чл.25 ЗЗППТ, в рубриката “Право на рекламация” дели недостатъците на скрити и на явни,
защото рекламацията за явни дефекти се предявява до три работни дни след закупуването на
стоката, а рекламацията за скрити дефекти се предявява при откриването им, но не по­късно от
срока на гаранцията, ако такава е предоставена. Скрит ще бъде значи този недостатък, който не
може да се открие при нормален преглед, който се проявява едва при използването на вещта, макар
неговата причина да е съществувала при предаването на вещта, при преминаването на риска, макар
и в латентен вид.
Принципите, от които излиза уредбата на отговорността за недостатъци на продавача са
следните:
Недостатъка следва да е съществувал, поне в този латентен вид като причина при
преминаването на собствеността и риска. Например, факта, че ви е продал един сироп, който
изглеждаше добре, когато ви го продаде, а на следващия ден, като нищо не му е правено взе, че се
захароса или вкисна – значи бактериите или другото нещо, което го разваля си е било в него и е
представлявало недостатък. Кожухаров дава пример с кожа, инфектирана от молци. Значи, имало
молци в латентен вид (още неизлюпени), не се виждали, но причината да се излюпят молците и да
изядат кожата си е била в кожата към момента на предаването.
Недостатъка следва да е рекламиран своевременно. Реакцията на купувача е ограничена във
времето, както в интерес на сигурността, така и с оглед необходимостта да може да се провери
състоянието на вещта, а не тя да е твърде употребявана, преработена и т.н.
И последния принцип е че продавачът носи отговорност за недостатъците и когато не ги е
знаел. Това ни казва чл.193 ал.3: “Продавачът отговаря и когато не е знаел недостатъка.
Съглашението за освобождаване от отговорност е недействително”. Следователно, отговорността за
недостатъци е обективна, не зависи от това дали продавача го е причинил, дали продавача го е
знаел, дали се дължи на причина, за която той отговаря (така, както се оказва, че продавача
отговаря и за евикция, без да е виновен за това, че трето лице има права върху вещта). В този
смисъл отговорността за недостатъци е насочена по­скоро към запазване на еквивалентността на
отношенията, отколкото към репариране на някакви други вреди, макар че се дължи обезщетение за
вреди, но то е съгласно общите правила, когато ще може да се възразява за липсата на вина.

Когато се продава вещ с недостатъци може да има грешка, а може да има и измама. Възможно
ли е купувачът, вместо да се насочи към правилата за продажба на вещ с недостатъци да унищожи
договора поради грешка или измама. Калайджиев: няма принципна пречка той да може да приложи
избран от него способ. Кожухаров: приема, че само в случай на измама договорът би могъл да бъде
унищожен. Но няма правило, което да забранява унищожаването на договора и поради грешка.
Проблемът за измамата и грешката стои и при евикцията: няма пречка договорът да бъде
унищожен и поради измама.

НЕДОСТАТЪКЪТ.

Недостатък е всяко отклонение от изискванията за качество, което намалява цената или

годността на вещта за обикновеното или предвиденото в договора употребление. Изискванията за
качество могат да бъдат уговорени от страните, могат да бъдат установени нормативно, а ако нищо
не е уговорено, няма стандарт или някаква друга норма се прилага чл.64 за родово определените
вещи.
Тези изисквания или условия (за се намалява цената или годността на вещта) са алтернативни ­
достатъчно е едно от тях да бъде налице, за да могат да се упражнят правата в този случай.
Недостатъкът трябва да отговаря на три изисквания, за да бъде релевантен:
1. Трябва да е съществувал по времето на сключването на договора при индивидуално
определените вещи или в момента на преминаването на собствеността и риска при родово
определените. Ако той се е появил по­късно продавачът няма да отговаря за него.
2. Трябва да е съществен ­ това е фактически въпрос. Недостатъкът е съществен когато
чувствително намалява цената или годността, или и двете.
3. Правата при недостатъци могат да бъдат упражнени, само ако купувачът не е знаел за тях.

229 стр.
 Няма значение какъв е недостатъкът ­ явен или скрит, отстраним или не (в някои случаи има).
Недостатъкът трябва да се различава от хипотезата, при която се престира друга вещ ­т.нар.
aliud. Той може да се дължи на недостатък. Но той е налице, когато недостатъкът е толкова
съществен, че вещта не може да бъде използвана по нейното предназначение, не може въобще да го
изпълни. В случай на aliud е налице пълно неизпълнение, докато при продажба на вещ на
недостатъци е налице лошо изпълнение, което е вид на неточното изпълнение. Общо взето в случай
на продажба на aliud положението на продавача е по­тежко.
За да може купувачът да упражни правата в случай на вещ с недостатъци трябва да извърши
две действия:
1. Трябва да прегледа вещта веднага или в течение на времето, което е обикновено нужно за
това (чл.194/1), т.е. поначало при явните недостатъци прегледът трябва да се извърши веднага, но
когато вещта е голяма или се състои от множество части прегледът се извършва във времето, което е
необходимо според изискванията на обмена. Крайният срок за извършване на тази проверка е
давностният срок.
2. Незабавно купувачът трябва да уведоми продавача. Ако не го направи по силата на
установена в чл.194 ЗЗД фикция се смята, че е одобрил вещта. Не е необходимо обаче продавачът да
бъде уведомяван в две хипотези:
2.1. в случаите, когато продавачът е знаел за недостатъка;
2.2. когато вещта е aliud.
Целта на уведомяването е извършването на една съвместна проверка на твърденията на
купувача.
3. Когато прави възражение за недостатъци купувачът трябва да пази вещта (това
задължение поначало е при дистанционна продажба). Той трябва да държи вещта на разположение
на продавача и да се грижи за нея с грижата на добър стопанин. Ако има опасност вещта де се
развали или ако пазенето е свързано със значителни разноски или неудобства купувачът трябва да
уведоми продавача и след това да поиска разрешение от районния съд да я продаде.

ПРАВАТА НА КУПУВАЧА.

Ако е бил налице недостатък, отговарящ на посочените изисквания, ако купувачът е извършил
проверката, уведомил е навреме и не е знаел за наличието на недостатъци може да направи
следното:
1. Да развали договора ­ чл.195 ЗЗД ­ редхибиторен иск (actio redhibitoria). Това е право, което
прилича на правото, уредено в чл.87, но то има известна специфика:
1.1. по чл.87 се изисква вина ­ тук не, защото отговорността на продавача е обективна и това
се отнася не само за правото на разваляне, но и за останалите възможности;
1.2. не е нужно купувачът да дава срок преди да развали договора;
1.3. разлика във фактическия състав;
1.4. правото по чл.87 се упражнява с едностранно изявление по начало, докато това по 195 ­
по съдебен ред.
2. Да иска намаляване на цената ­ това не е обезщетение за вреди. Тази претенция цели
изравняване на имуществения дисбаланс между купувача и продавача.
3. Да иска поправяне на вещта или има възможност да отстрани сам недостатъците за сметка
на продавача (чл.195 ЗЗД)­ израз на общото правило на чл.80/1 ЗЗД.
4. Когато предмет на договора са родово определени вещи, купувачът може да иска замяна на
дефектната с доброкачествена вещ. Тази възможност може да намери приложение и при
индивидуално определени вещи, ако е уговорено (по правило). Купувачът може свободно да избира
между тези две права, без да спазва някаква последователност.
5. Купувачът може да иска и обезщетение за вреди по общия ред, но в този случай продавачът
трябва да е виновен.
Възможно е вещта да е погинала поради своите недостатъци. В такъв случай купувачът може:
1. Да развали договора или
2. Да иска замяна при родово определените вещи ­ запазва правата си по 195 ЗЗД.
Купувачът запазва правата си и в случай на случайно събитие, т.е. рискът от случайното
погиване или повреждане на вещта е за продавача, независимо от това, че той не е собственик и това
е така, защото вещта е с недостатъци (чл.196 ­ специално правило) ­ в този случай купувачът може
също:

стр. 230
 1. Да развали договора или
2. Да иска замяна.
Ако погиването или повреждането на вещта се дължи на поведението на самия купувач или на
лицата, на които той е отчуждил вещта купувачът не може да разваля договора, а само намаляване на
цената и обезщетение за вреди.
Същите възможности има купувачът и в случай на преработване на вещта.
Трябва да се има предвид, че продавачът не може да се освободи от отговорност за
недостатъци ­ такава уговорка е нищожна, тъй като е забранена от закона (чл193 ЗЗД).
Давността по отношение на тези възможности:
1. Когато предмет на договора е недвижим имот давността е 1 година.
2. Ако предмет на договора са движими вещи е 6 месеца.
3. Ако продавачът съзнателно е премълчал недостатъците давността е 3 години.
Началният момент на давностния срок е различен, особен ­ това е моментът на предаването на
вещта, а не момента, в който вземането е станало изискуемо.
Правилата за давността при недостатъци са диспозитивни и страните могат да уговарят и друга
давност.

Правата на купувача, когато му е предадена вещ с недостатъци и той е рекламирал

своевременно, в сроковете (3 дни, респ. срока на гаранцията, а по общите правила на ЗЗД, тези, които
се виждат при първоначалния преглед – веднага, а останалите – когато бъдат забелязани, в крайна
сметка не повече от 6м при движими вещи, но пък уведомяването, според чл.194 ал.2, не е
необходимо, когато продавачът е знаел за недостатъка, от което пък и разбираме и смисълът на
уведомлението – продавачът да може да се ориентира, да види основателна ли е рекламацията,
наистина ли е дефектна вещта или просто купувачът не знае как да я използва) са уредени в чл.195
ЗЗД. Първата възможност на купувача е т.нар. редхибиторен иск – да върне вещта и да иска обратно
цената, заедно с разноските. На практика това е едно разваляне на договора, поради недостатъците
на вещта. То обаче, не се подчинява на правилата на чл.87, в смисъл, че е безпредметно да правите
предупреждение, че ще развалите договора, ако недостатъка не изчезне в допълнително дадения от
вас срок – няма как да изчезне.
По същата причина и когато разсъждаваме по максимата, че само изправната страна можела
да разваля срещу неизправната, според мен, не би трябвало да се мисли, че правата на купувача да
разваля договора, поради недостатъци се губят, ако той не е платил още цената. Идеята, че
изправната страна разваля срещу неизправната се свързваше с обстоятелството, че ако кредитора,
който иска да развали договора е в неизпълнение, което дава насрещно възражение за длъжника, то
тогава длъжника няма да бъде в неизпълнение и следователно няма да отговаря за неизпълнението
си, няма да може да развали договора. При недостатъци обаче, е очевидно обратното: от това, че ние
не сме платили цената, никак не е обусловен недостатъка на вещта и тя няма сама да се поправи като
платим цената. Продавача не може да каже, че упражнява възражение за неизпълнен договор –
вещта ще има недостатъци, докато не му се плати цената.
Втората възможност е т.нар. квантиминорен иск – да задържи вещта и да иска намаляване на
цената, да редуцира цената, така че тя да отговаря на действителната стойност на вещта, заедно с
недостатъците.
Третата възможност на купувача е да отстрани недостатъците за сметка на продавача.
Обикновено се казва следното нещо: да иска поправяне на вещта. По ЗЗД обаче, такава възможност
директно не е предвидена – купувача може само да поправи вещта за сметка на продавача или пък да
я даде на поправка за сметка на продавача. Той няма директна претенция срещу продавача да му
поправи вещта и това следва най­малкото от обстоятелството, че ЗЗД съдържа общите правила за
продажбата, общите правила за всякакви продажби, а не за търговски продажби, не за
потребителски продажби. Съгласно чл.26 ЗЗППТ, купувача, освен да върне вещта и да иска отбив от
цената, може да иска и безплатно извършване на ремонта. Разбира се, тези възможности са
алтернативни. При продажбата на родовоопределени вещи, съгласно чл.195 ал.3: “…купувачът може
или да упражни правата по първата алинея, или да иска предаване на вещи без недостатъци, както и
обезщетение за вредите и в двата случая”. Тези последици, всъщност представляват особената
отговорност на продавача за недостатъци, особената гаранция (не в смисъл на гаранционна
отговорност), неговата безвиновна отговорност за недостатъци. Тези последици са независими от

231 стр.
вината, те не могат да бъдат ограничени със съглашение между страните, за тях продавача отговаря
и без да е знаел за недостатъците и е нищожно освобождаването му от отговорност.

ГАРАНЦИОННА ОТГОВОРНОСТ

Не е уредена с общи правила. Най­често се уговаря от страните.

Особеното:
­ източник най­често е договор, а няма общи правила за тази отговорност;
­ в много случаи се отнася само до отделни, определени недостатъци, а не до всички (чл.193);
­ тя е по­благоприятна за купувача в една насока: обикновено е без значение момента, в който
се проявява недостатъка. При общата отговорност за недостатъци, за да може да се упражни тя е
необходимо недостатъкът да е съществувал или преди сключването на договора или да е
съществувал в момента, в който преминава собствеността, или ако се прояви по­късно ­ продавачът
не носи отговорност за тези недостатъци ­ при гаранционната отговорност не е така: поначало се
носи отговорност без значение в кой момент се е проявил този недостатък, дори и след сключването
на договора, но в рамките на гаранционния срок. Тези срокове могат да бъдат различни, т.е. страните
ги уговарят.

СЪОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ ГАРАНЦИОННА И ОБЩА ОТГОВОРНОСТ ПО 193

Може ли да се избира между двете или гаранционната е специална на общата отговорност.

Смята се, че това са две алтернативни средства за защита. Колебание в съдебната практика: в
някои случаи се смята, че ако се упражни гаранционната отговорност не може да се упражняват
правата по чл.193, но това не винаги е така. Калайджиев: в някои случаи е допустимо да се
упражняват и двата вида отговорност, стига да няма неоснователно обогатяване, дотолкова,
доколкото става дума за различни фактически състави и за различни права.

ВЪПРОС 61. ЗАЩИТА НА КУПУВАЧА – ПОТРЕБИТЕЛ.

МОЖЕ ДА СЕ СМЕНИ!!!

ВЪПРОС 62 ­ ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА КУПУВАЧА.

1. Купувачът трябва да плати цената. Ако друго не е уговорено той трябва да я плати
едновременно с предаването на вещта и на мястото, където това предаване става (по
местонахождението на вещта) ­ чл.200/2. Това правило има сила и когато предаването се извършва
чрез предаване на документ ­ тогава цената се плаща на мястото на предаването на документа.
Страните могат да уговорят друго. Освен това се плащат и договорните лихви, ако има такива от деня
на сключването на договора. Купувачът дължи и мораторните лихви от деня на забавата.
При продажба на кредит по силата на правилото на чл.200/3 ЗЗД, тъй като купувачът може да
събира плодовете преди да е платил цената, той дължи лихви върху цената от деня на предаването
на вещта, макар че вземането на продавача може все още да не е изискуемо.
1.1. Ако цената не бъде платена (неизпълнение на купувача) продавачът може:
1.1.1. да развали договора по общия ред (чл.87) и да иска обезщетение за вреди;
1.1.2. да развали договора по чл.201:
При продажбата на движима вещ продавачът може да развали договора без спазване
изискванията на чл. 87:
а) ако купувачът не заплати на срока цената, когато съгласно договора предаването на
вещта трябва да стане едновременно с плащането или след плащането на цената;
б) ако купувачът, спрямо когото срокът за плащане цената още не е изтекъл, не се яви
да получи или не приеме на срока предложената му съгласно договора вещ.
И в двата случая той трябва да съобщи на купувача в течение на 7 дни от изтичане на
срока, че е развалил договора.
По този член договорът се разваля с едностранно волеизявления на продавача.
1.1.3. може да иска реално изпълнение на договора заедно с лихвите и всички вреди
(ако надхвърлят лихвите)

стр. 232
 2. Купувачът трябва да получи вещта (право да я получи и задължение да я получи).
Трябва да се прави разлика между приемане и получаване. Приемането означава да се прегледа
вещта от купувача и при недостатъци да се върне. Получаване означава придобиване на фактическа
власт от купувача върху вещта, владение на вещта.
2.1. Ако вещта не бъде получена (купувачът не се яви) продавачът може:
2.1.1. да развали договора по общия ред (чл.87) и да иска обезщетение за вреди;
2.1.2. да развали договора по чл.201.
3. Купувачът трябва да заплати разноските по предвидени в чл.186:
Разноските за договора и другите разходи във връзка с прехвърляне на собствеността са за
сметка на купувача освен при продажбата на недвижими имоти, при които разноските се заплащат от
страните по равно.
Разноските по предаването, включително по меренето и тегленето, са за сметка на продавача, а
разноските по приемането ­ за сметка на купувача.

Средства за защита на продавача при неплащане на цената. Продавача разполага с различни

средства, едно от тях във всички случаи е възражението за неизпълнен договор. При движимите
вещи, чл.202 дава на продавача едно особено право – когато не е даден срок за плащане на цената и
купувача е получил вещта без да плати, от което пък следва, че е трябвало да плати (значи нему не е
било противопоставено възражение за неизпълнен договор), вземането на продавача е изискуемо
защото не е уговорен срок, продавача може да иска да му се върне в 15­дневен срок вещта от
купувача, ако тя се намира още у купувача и е в състоянието, в което е предадена.
Кожухаров разглежда това нещо като възстановяване на правото на задържане.
Ако си дадем сметка, че продавача не задържа вещта с право на задържане, а прави
възражение за неизпълнен договор, малко трудно бихме се съгласили с тази теза. Всъщност, това е
по­скоро едно особено разваляне на договора, което може да се упражни във въпросния 15­дневен
срок.
Текста продължава, че: “Това право не може да се упражни във вреда на кредиторите на
купувача, наложили запор върху вещта или получили същата в залог, без да знаят, че цената не е
платена”.
Втората възможност на продавача е иска за реализиране на задължението за плащане на
цената. Такъв иск би имал правно основание в чл.200 във връзка с чл.79. Цената очевидно ще може
да се иска заедно с лихвите за забава и с обезщетение, ако може да се докажат вреди над законната
лихва.
Третата възможност, която съществува само при недвижимите имоти е законната ипотека по
чл.168 т.1.
При неплащане на цената, продавача има право да развали договора, съгласно общите
правила на чл.87.
При движими вещи обаче, е създадено едно допълнително улеснение. По чл.87 трябва да се
направи покана за плащане и ако не се плати в този срок, тогава се счита договора за развален.
Развалянето, ако е за недвижим имот, ще върви по ал.3 на чл.87. Но за движими вещи, чл.201
съдържа едно облекчение: “При продажбата на движима вещ продавачът може да развали договора
без спазване изискванията на чл. 87:
а) ако купувачът не заплати на срока цената, когато съгласно договора предаването на вещта
трябва да стане едновременно с плащането или след плащането на цената;
б) ако купувачът, спрямо когото срокът за плащане цената още не е изтекъл, не се яви да
получи или не приеме на срока предложената му съгласно договора вещ.
И в двата случая той трябва да съобщи на купувача в течение на 7 дни от изтичане на срока, че
е развалил договора”, т.е. без да дава допълнителен срок. Като си дадем сметка, че задължението е
парично, то за паричните задължения винаги се отговаря. Така, че едва ли бихме могли да виждаме
някаква особеност по отношение на евентуална вина на купувача. “Ако купувачът не заплати на срока
цената, когато съгласно договора предаването на вещта трябва да стане едновременно с плащането
или след плащането на цената”. Значи това е облекчената възможност да развалите договора, защото
купувачът не носи парите, а иска да си вземе вещта. Имате възможност да направите и възражение
за неизпълнен договор, но също така и може да развалите договора.

ВЪПРОС 63. ОСОБЕНИ ПРАВИЛА ЗА НЯКОИ ПРОДАЖБИ ПО ЗЗД. ДОГОВОР ЗА ЗАМЯНА.

233 стр.
 Т.4 от раздела за продажбата гласи: “Особени правила за някои продажби”. В нея са
включени няколко особени видове продажби, в смисъл, че имат нещо специфично.
Продажба с уговорка за изпитване. Тя е уредена в чл.204: “Продажбата под уговорка за
опитване или преглеждане се предполага сключена под отлагателното условие, че купувачът ще
одобри вещта”. Действието, така, както е посочено в ЗЗД е уредено в ал.2 и ал.3: “Продавачът се
освобождава от договора, ако вещта се намира у него и купувачът не я одобри до изтичането на
уговорения срок или ако няма такъв ­ веднага след като бъде поканен за това от продавача.
Вещта се счита одобрена, ако е била предадена на купувача и той не се произнесе до
изтичането на уговорения срок или ако няма такъв ­ веднага след като бъде поканен за това от
продавача”. Например, купувате автомобилна част и казвате: “Абе, тя ще стане ли на моята кола?”.
Понеже има всякакви стандарти, се уговаряте с продавача, че ще отидете да видите дали тя става
там и ако става, я купувате, ако не става, ще я върнете. Понеже сте получили вещта, от никъде не
следва, че след като видите, че става, трябва да отидете при продавача и да му кажете.
Обратната хипотеза: когато вещта не е дадена на купувача, значи вие я купувате и искате да я
одобрите като помислите дали да я купите. Разликата между това дали е предадена или не идва от
действието на договора. Той и в двата случая се смята за сключен под отлагателно условие, но това
условие се смята несбъднато, ако вещта не е предадена и вие не се върнете да кажете: “Харесва ми”,
обратно – смята се сбъднато, ако вещта ви е предадена и вие не се върнете да кажете, че не я
одобрявате.
Продажба със запазване на собствеността (чл.205). При тази продажба, движимата вещ (тя се
отнася само за движими вещи) се продава без да се плаща цената веднага – плащането на цената е
отложено или разсрочено, но собствеността се прехвърля не в момента на предаването на вещта (ако
става въпрос за родово определени вещи), а след пълното плащане на цената. Интереса от такава
една продажба е обстоятелството, че оставайки собственик на продадената вещ до заплащането на
цената, продавача няма да конкурира с останалите кредитори на длъжника. Те не могат да насочат
принудителното изпълнение към тази вещ, защото тя не е на длъжника, а на продавача. За да може
да се противопостави условието за запазване на собствеността, на трети лица е необходимо да има
писмен документ с достоверна дата (ал.2 чл.205).
Чл. 206 съдържа правила, които изключват действието на някои уговорки в хипотезата на
такава продажба: “Макар и да има противно съглашение, неплащането на вноски, които не
надвишават 1/5 част от цената на вещта, не дава основание за разваляне на договора.
Ако договорът бъде развален поради неизпълнение от страна на купувача, продавачът може
да иска възнаграждение за ползуването от вещта независимо от правата му на обезщетение.
Уговорката, платените вноски да останат за продавача като обезщетение, е недействителна”.
Казано иначе, при една продажба със запазване на собствеността, до пълното плащане на цената не
можете да уговорите, че неплащането на една вноска е основание да се развали договора –
неплатените вноски трябва да са повече от 1/5 от общата стойност на вещта.
И второто нещо, ако развалите договора, поради неплащане на цената в срок, поради
нарушение на графика за изплащане, вие не можете да кажете, че платените до този момент вноски
ги задържате като обезщетение на вредите от разваления договор.
Периодични продажби. Те са уредени в чл.208: “При договорите за периодични доставки
цената се плаща при отделните доставки съразмерно с тях.
Срокът, определен за отделните доставки, се предполага уговорен в интереса на двете страни”.
Потребителската продажба, макар едната страна по нея да е търговец, не е търговска продажба, а
има редица потребителски продажби, които са периодични – например, доставянето на газ по
домовете на определени периоди от време.
Продажба с уговорка за изкупуване. От чл.209 научаваме, че тази продажба е
недействителна. Това е продажбата, при която аз сега продавам часовника си (получавам 5 лв.) и се
уговаряме с купувача, че аз в рамките на един месец или друг посочен срок, мога да го купя срещу
друга, афиширана цена или даже, може би, по текущи цени. Като изтече този срок, без аз да съм го
купил обратно, аз вече губя правото си да го купувам. Смисълът на тази продажба, в повечето случаи,
е един особен залог, едно особено обезпечение или по­скоро един особен заем, при който като
обезпечение на взетата сума се дава една вещ. По такъв начин, че ако не бъде върната вещта, ще
стане собственик кредитора. И понеже това нещо в гражданския оборот е доста опасно, защото
часовника ми не струва 5лв, а струва 6 лв. и ако аз бих го заложил за заем от 5 лв., неплащайки 5лв,
той трябваше да бъде продаден на публична продан, продавача да вземе 5 лв. и 1 лв. ще ми върне на
мен. Ако обаче, съм при условията на продажбата с уговорка за обратно изкупуване като не дам тези

стр. 234
5лв, които дължа, часовника ми ще остане изцяло при този, на когото съм го дал. Поради тази
причина, защото продажбата с уговорка за изкупуване може да се разглежда като способ за
заобикаляне на чл.142, тя е уредена в ЗЗД като недействителна.
В ТЗ, обаче тя се урежда в чл.333: “Продажбата с уговорка за изкупуване трябва да бъде в
писмена форма и да определя срока, в който правото на изкупуване може да бъде упражнено. След
изтичането на срока правото на изкупуване се погасява”. На основата на този текст, може би биха
могли да се обосноват отношенията с т.нар. заложни къщи. От гледна точка на ГП, една подобна
дейност би била забранена. От гледна точка на ТП обаче, тя съществува.
Продажбата с уговорка за изкупуване би могла да се разглежда и от друг ъгъл. Тя е не само
способ да обезпечим едно вземане, да получим пари срещу една вещ, все едно в заем и след това
връщайки заема да получим и вещта, но тя е възможност и за даване в заем на други заместими вещи.
В този си вид, тя е известна в областта на инвестиционните ценни книжа и сделките с тях. Това ще
бъде заем на някакви инвестиционни ценни книжа. Тук става въпрос за това, че вие в момента се
нуждаете от известно количество акции за да изпълните свое задължение за доставка на акции,
сключено с някой друг и аз съм склонен да ви услужа с тези акции, но без да ви ги продавам изцяло.
Аз все едно ви ги давам в заем и вие сега ги купувате от мен по днешната им цена, но аз имам право да
си ги върна обратно и вие сте длъжен да ми ги продадете при някаква бъдеща цена към момента, в
който трябва да върнете заема.
Продажба по мостра. Тя е уредена в чл.203. И тази продажба може да се окаже да не е само
между търговци и да не се прилага ТЗ за нея, където също има правила по този въпрос. Чл.203 гласи
следното: “Ако продажбата е сключена по мостра и купувачът не я представи, предполага се, че
вещта притежава качествата на мострата”. Следователно, когато сключвате един договор за
продажба и качествата на вещта са описани в договора съгласно мостра, вие трябва да получите тази
мостра, надлежно удостоверена от продавача за да можете един ден, когато той ви изпрати нещо
друго, с по­ниско качество, да запазите правата си, рекламирайки го не заради недостатъци, а заради
това, че качеството му не отговаря на мострата.
Особени правила, свързани с продажбата на недвижими имоти и разминаването в площта. Те
са уредени в чл.210. При продажбата на недвижим имот връзката между площта и цената може да
бъде отчетена по различни начини – веднъж като цената е уговорена на единица площ, втори път
като вие продавате този имот за Х сума, твърдейки, че той има У площ. И в двата случая
разминаването между фактическата площ и това, което е уговорено по договора ще даде едно
неравновесие. Това неравновесие подлежи на компенсиране при някакви условия: “При продажба на
недвижим имот с посочване на пространството и на цената за всяка единица мярка, когато
действителното пространство се окаже по­голямо или по­малко от посоченото в договора, цената на
имота се увеличава или намалява съответно.”(чл.210 ал.1 изр.1). Обаче, ако се окаже, че
пространството е с 1/10 по­малко или по­голямо, това механично преизчисляване на цената може да
се окаже неблагоприятно за страните. Например, аз купувам един имот, който продавача твърди, че е
100 кв.м по цена 1лв. за кв.м. и си мисля, че за него ще платя 100 лв. Оказва се, че той е 105 кв.м и аз
трябва да платя 105 лв. Но, ако се окаже, че имота е 145 кв.м, аз ще трябва да платя 145лв, което вече
може да не ми хареса. За това текста продължава и казва: “Купувачът обаче може да се откаже от
договора, ако пространството е с 1/10 по­голямо или по­малко от показаното в договора”.
В обратния случай, когато цената е определена общо, също съществува възможност за
отказване от страна на купувача: “Когато цената е определена общо за целия имот, ако
пространството на имота е посочено в договора и то се окаже с повече от 1/10 по­малко от
действителното пространство, купувачът има право да иска разваляне на договора или намаление на
цената; но ако то се окаже по­голямо с повече от 1/10, продавачът има право да иска увеличение на
цената, но в такъв случай купувачът може да се откаже от договора” (чл.210 ал.2). Казано иначе,
отклонение по­малко от 1/10 се оказва ирелевантно, но повече от 1/10 води до изравняване или до
отказ от договора.
Към особените правила за продажбата можем да отнесем и продажбата на вземане (тя е
разгледана във въпроса за цесията). Няма специални правила за продажбата на спорно вземане и
днешния закон не вади от тази възможност никакви други последици, в частност, осъдения длъжник
да заплати продажната цена на цесионера и да се освободи от задължението да не плаща номинала
на вземането.
Също така като особена продажба, бихме могли да разгледаме и продажбата на ценни книги.
Когато тези ценни книги са на заповед, собствеността се прехвърля не чрез предаването, не по

235 стр.
 силата на самия договор, ами чрез джиро. Ще се окаже, че договора за продажба тук има чисто
облигаторно действие, а прехвърлянето на правата става с един допълнителен абстрактен акт.

ЗАМЯНА. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА И ОТГРАНИЧЕНИЯ. ЗАМЯНА НА ДЪРЖАВНИ ИМОТИ.

Правна уредба:
чл.222 и 223 ЗЗД.

Чл.222. С договора за замяна страните се задължават да си прехвърлят взаимно собствеността

върху вещи или други права.
Чл.223. Правилата за продажбата се прилагат съответно и при замяната, като всеки от
заменителите се смята за продавач на това, което дава, и за купувач на това, което получава.
Чл.224. (Отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.)

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Договор, с който едната страна се задължава да прехвърли на другата страна собственост

върху една вещ или друго право срещу задължението на другата страна да прехвърли собственост
или друго право.

ПРАВНА ХАРАКТИРИСТИКА

Този договор е:
1. Възмезден.
2. Двустранен.
3. Консенсуален.
4. Комутативен.
5. Каузален – прехвърляне право на собственост върху вещ, но срещу придобиване на
собственост върху друга вещ.
Това е комбинация от две продажби, като и двете страни са продавачи и вместо да престират
пари е достатъчно всеки един от тях да престира някаква вещ. Възможно е обаче да има смесени
договори за замяна (смесена замяна) ­ комбинирана с продажба или с дарение, ако престациите са
неравностойни.

ОТГРАНИЧЕНИЯ

Замяна и продажба

1. Прилики ­ възмездни и двустранни.

2. Разлики ­ в характера на едната престация
2.1. продажба ­ вещ  цена
2.2. замяна ­ вещ вещ
3. Поначало при замяната субсидиарно се прилагат правилата за продажбата относно:
3.1. формата ­ чл.18 ЗЗД;
3.2. преминаването на собствеността и риска ­ чл.24 и чл.196 ЗЗД;
3.3. едновременното изпълнение ­ чл.90 ЗЗД;
3.4. евикцията ­ чл.189 ЗЗД;
3.5. недостатъците ­ чл.193 ЗЗД.

ВЪПРОС 64 ­ ПРОДАЖБА НА НАСЛЕДСТВО

Правен режим:
чл.212 ­ 213 ЗЗД.
стр. 236
 ОПРЕДЕЛЕНИЕ И ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

Продажбата на наследство е договор, с който наследникът­продавач прехвърля на купувача

ъвкупността от правата и задълженията, които е наследил срещу определена цена.
Този договор е:
двустранен;
възмезден;
формален (за разлика от продажбата);
престационен;
алеаторен (съществува неяснота относно обема на престацията на продавача) ­ възможно е
а има права и задължения, които да не са известни на страните.

ЕЛЕМЕНТИ НА ДОГОВОРА

Договорът е алеаторен. Това следва както от самата конструкция на договора и предмета, така и от
сния текст на чл.212 ал.1: “Този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети е
лъжен да обезпечи само качеството си на наследник”. Казано иначе, той не обезпечава състава на
аследството. Когато продавате един отделен предмет и се окаже, че този предмет не е ваш или е обременен
права на трето лице, купувача може да реализира вашата отговорност за евикция, защото вие не сте му
оставили обещаното, не сте му доставили правото такова, каквото то е трябвало да бъде – необременено с
ужди права, по начин че купувача да може да стане собственик. При продажбата на наследство тази
аранция не се носи – вие не гарантирате състава на наследството, а гарантирате единствено качеството си
а наследник, което означава, че ще отговаряте за евикция в една­единствена хипотеза – ако се окаже, че
аследството, което сте продали не е ваше. Например, продавам наследството на баща си. Аз съм наследник
а баща си и го продавам изцяло на едно трето лице, с всички неща, които влизат в това наследство. Ще
тговарям за неизпълнение на задължението си, единствено ако се окаже, че аз не съм наследник на баща
и.
Това, което не се гарантира значи, е състава на наследството. Страните може да си мислят, че в
аследството влизат хубави имоти. Оказва се обаче, че баща ми никога не е имал тези имоти, че те са били
егови, но той отдавна ги е изял и изпил, при все че е останал да живее още в тях или пък, че тези имоти са
потекирани и сега вече ги изнасят на публична продан и т.н. Ние значи, не продаваме имотите, а продаваме
аследството. И понеже не се носи гаранция за състава на наследството, договора е алеаторен, тъй като
ито цената, нито което и да е друго условие на договора може да бъде редуцирано и да се рекламира това,
е наследството имало повече задължения, отколкото права, това че в наследството не влизали имоти, които
траните са си мислели, че влизат в туй наследство.
Договора е транслативен, възмезден.
Форма. Договора се сключва в писмена форма с нотариална заверка на подписа. И това е
форма за действителност, съгласно чл.212 ал.2. Когато си мислим, че в наследството влизат
недвижими имоти, за да осигурим противопоставимостта на прехвърлянето на наследството, а това
значи и на тези недвижими имоти по отношение на трети лица, трябва да бъде вписан договора за
прехвърляне на наследството, при съдията по вписванията на всяко място, където ние си мислим, че
има недвижим имот в състава на наследството. Значи, недвижимите имоти се продават с нотариален
акт. Нотариуса проверява дали продавача е собственик. Наследството, в което влиза недвижим имот
се продава в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Нотариуса въобще не разсъждава по
въпроса влиза си или не недвижимия имот в това наследство, но за да се осигури
противопоствимостта на прехвърлянето на недвижими по отношение на трети лица, трябва да се
впише договора за прехвърляне на наследството и ще го впишем не на едно място, а навсякъде,
където си мислим, че са недвижимите имоти – част от наследството.
Действие на договора. Купувача придобива съвкупността от наследствените имуществени
права и задължения (както правата, така и задълженията). За задълженията обаче, за да бъде
освободен оригиналния наследник, ще трябва да имаме съгласието на кредиторите му по чл.102.
Разбира се, във вътрешните отношения между купувача и продавача, длъжник по задълженията за
наследството е купувача, но без съгласието на кредиторите, продавача не може да се освободи от
отговорност към тях.
Продава се наследството, а не качеството наследник – предмет на продажбата е
наследственото имущество или тази част от наследственото имущество, което представлява

237 стр.
наследствения дял на продавача. Например, аз мога да ви продам моята наследствена част от
наследството на баща ми, която представлява ½ от наследството, защото имам и брат и т.н. Но
продавам това наследствено имущество, а не качеството си на наследник. Това изрично не е казано в
закона, но всички го поддържат еднозначно. Изглежда тази формула следва различието, което се е
правило в римското право при продажбата на наследство. Там е можело да се разпродаде едно
наследство преди приемането му и след приемането му, като е имало някаква разлика в последиците.
Модерното право, в това число и българското, продавайки едно наследство се приема, че вие
сте го приели (значи наследника приема наследството и тогава продава цялото наследствено
имущество). Поради тази причина той продава само имуществото, но не и качеството наследник.
От това, че се продава наследството, а не качеството на наследник следват няколко
положения:
1) Купувача е титуляр на имуществените права и задължения, но той не е наследник и вече
не може да продава тази съвкупност като наследство. Значи, наследство може да се продава само
веднъж.
2) Ако последва отказ от наследство от другите сънаследници, увеличението се пада на
продавача, на наследника, който е запазил качеството си на наследник, а не на купувача.
3) Наследника, а не купувача на наследството има право на наследяване по заместване,
съгласно чл.10 ЗН: “Низходящите на наследодателя, които са починали преди него или са недостойни,
се заместват в наследяването по закон от своите низходящи без ограничение на степените”. Значи,
умрял баща ми. Аз продавам неговото наследство. Дядо ми, обаче е жив. Като умре и дядо ми, негов
пряк наследник е баща ми. Но понеже баща ми не е жив към момента на откриване на наследството на
дядо ми, аз ще заместя по силата на чл.10, баща си и ще получа пряко наследството на дядо ми, който
не ми е пряк наследодател.
Когато аз съм продал наследството на баща си след неговата смърт и преди смъртта на дядо
ми, аз съм продал наследството, а не качеството ми на наследник и за това аз, а не купувача, ще
наследя по право на заместване дядо си.
Купувача на едно наследство не може да изкупува по чл.288 ал.3 ГПК неподеляемия жилищен
имот, понеже тук закона е създал изискване при откриване на наследството да е живял в него.
Съгласно чл.213: “Ако преди продажбата на наследство продавачът е събрал някое вземане
или е отчуждил някои предмети, той е длъжен да върне на купувача полученото.
Купувачът е длъжен да върне на продавача това, което последният е платил за
задълженията и тежестите на наследството”.Тези два текста регулират последиците от идеята, че се
продава изцяло наследството и какво би станало, ако междувременно аз съм платил някое
задължение, респ. съм продал (унищожил съм) някой от елементите на наследството – за тях се
дължи обезщетение.
От тях може да се изведе и положението, че страните могат все пак да се отклонят от идеята,
че се продава цялото наследство, в смисъл да изключат от него конкретни вещи. Продавам
наследството на баща си, обаче искам да запазя за себе си неговата пишеща машина. Според мен, е
допустимо да се уговори, че продавам цялото наследство по реда за продажба на наследство, но да
се извади от наследството пишещата машина и това ще бъде съобразено при цената. Закона
формално не го допуска, но от тези правила на чл.213 можем да стигнем до този извод.
Чл.90а ЗН: “Завещание и продажба на наследство, съставено и извършена след
одържавяване или включване в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани
въз основа на тях селскостопански организации на имоти, собствеността върху които се
възстановява, нямат действие за тези имоти”. Доста неясен текст. Хипотезата е следната: дядо ми
умрял през 1965г. Баща ми продал неговото наследство. Защо продал неговото наследство? – Защото
през 1965г той би могъл да бъде до голяма степен сигурен, че всъщност никакво наследство не е
получил, защото имотите на дядо ми са били одържавени. Баща ми, значи продава това наследство,
като смята, че на практика продава пишещата машина на дядо ми, дълговете му и още нещо. Идва
реституцията. Оказва се, че наследството на дядо ми вече включва и тия неща на дядо ми, които
някога са били одържавени, а сега се реституират. Това увеличаване на наследството няма да се
падне, поради изричния текст на чл. 90, на купувача на наследството, а на наследника на дядо ми,
респ. на неговите наследници, т.е реституцията ще могат да я искат оригиналните наследници, а не
този, който е купил по времето, когато много хора се надяваха, че тази работа не е вечна, но не бяха
много склонни да го разглеждат като една фактически очаквана промяна в скоро време.
Ако обаче, вече е възстановена собствеността на тия имоти, тогава този текст няма да се
отнесе към тях.

стр. 238
ВЪПРОС 65 ­ ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ИМОТ СРЕЩУ ЗАДЪЛЖЕНИЕ ЗА ИЗДРЪЖКА И ГЛЕДАНЕ.
АЛЕАТОРНОСТ.

Определение: С договора за издръжка и гледане едно лице прехвърля или обещава да

прехвърли на друго лице някакво имущество, срещу което приобретателят поема задължението да
гледа и издържа прехвърлителя и/или друго лице до края на живота му.
Значи, договора за издръжка и гледане може да бъде сключен и като договор в полза на
трето лице. Аз да ви прехвърля моя апартамент за да гледате баба ми (мен няма да гледате). Но бих
могъл аз да ви прехвърля моя апартамент за да ме гледате мене и съпругата ми. В този случай,
договора ще бъде едновременно и в полза на стипуланта, и в полза на съпругата му, която не е страна
по договора.
Договора за издръжка и гледане има две разновидности с оглед задълженията на
прехвърлителя, с което можем да обогатим определението като кажем, че договора за издръжка и
гледане е този, по който едно лице (прехвърлител) прехвърля или обещава да прехвърли… Значи
договора за издръжка и гледане може да бъде предварителен договор за издръжка и гледане, при
който грижите започват веднага, но имота ще се прехвърли след малко. Кога? – Когато назреят
условията за това.
И вторият случай, без предварителен договор (директно) прехвърляне на имота и да започват
грижите от този момент.
И в двата случая обаче, имота се прехвърля, респ. придобива от приобретателя, от длъжника
на гледането и издръжката приживе на прехвърлителя. Договора за издръжка и гледане не е
договор mortis causa, които договори mortis causa, както знаем са нищожни (чл.26 ал.1). Договора за
издръжка и гледане не е договор върху неоткрито наследство – имота се прехвърля сега, към
момента на сключване на договора или в по­късния момент къмто момента на изпълнение на
предварителния договор за издръжка и гледане от страна на прехвърлителя.
Характеристика на договора. Договора за издръжка и гледане е ненаименован – няма развита
легална уредба.
При липсата на правна уредба в специалната част на ЗЗД, извличането на приложими към
този договор правила ще се окаже доста относително. Той черпи силата си от принципа на свободата
на договаряне (чл.9, респ. чл.20а). При липсата на легална уредба, значи към него ще бъдат
приложими общите правила на ЗЗД. Само, че тези общи правила малко са насочени към това
екзотично задължение за гледане и издръжка. В такъв случай, от съществено значение ще бъде
тълкуването на самия договор, съгласно чл.20. Би могло да се смята, че при тълкуването на договора,
както е казано в чл.20, ще бъде от значение и юзанса (правилата в практиката). Тези правила не е
много лесно да ги издирим, че да ги смятаме включени в договора, но все пак, обилната съдебна
практика по този договор би могла да се разглежда и като такава, която отразява юзанса.
На всичкото отгоре, както е известно, от 1993г. насетне обичая, обичайното право, правния
обичай, а не юзанса, беше най­после посочен като източник на правото.
От 1997г, с изменението на чл.4 ГПК, отношението на действащото законодателство към
обичая като източник на правото е променено: “Съдът е длъжен да решава делата според точния
смисъл на действащите закони, а когато те са непълни, неясни или противоречиви ­ според общия им
разум. При липса на закон съдът основава решенията си върху обичая и основните начала на правото
и справедливостта”. Така, че обичая вече е санкциониран от писаното право като източник на правото.
Във всички случаи, при липсата на писано право, ще бъдат от изключително значение тълкуванията,
дадени от съдебната практика.
Има значи, няколко общи съдебни акта – тълкувателни решения, които третират тази материя.
Има и множество решения по конкретни казуси. Всички тези решения, според мен, имат една обща
слабост. В много случаи, включително и общите актове, излизат от конкретния интерес, от конкретния
казус в една, иначе деликатна откъм морални съображения, област и не е много ясно дали отчитат
идеите за справедливост и за морал. Така, че те малко трудно заместват липсващата обща абстрактна
уредба на договора. Това обстоятелство, както и това, че този договор е силно конфликтен, са дали
възможност съдебната практика да излиза преди всичко от интереса на наследниците и до голяма
степен да отчита само тези казуси, които са свързани с това малко нетипично или нежелано развитие
на отношенията.

239 стр.
 А договора е конфликтен от още една гледна точка – той винаги е носил един доста голям
потенциал за заобикаляне на закона и за увреждане на чужди интереси.
Произход на договора. В съвременния си вид, договора за издръжка и гледане може да се
разглежда като комбинация на две, съществували някога, правни явления – на един легален институт
и на един обичаен институт. Легалния институт е договора за пожизнена рента, а обичайния е
договора за храненичеството. Договора за пожизнена рента, въобще договора за рента, е бил уреден
в стария ЗЗД, съгласно модела на ФГК. Рентата е бивала два вида: 1) вечна рента, при която се
отстъпва една парична сума или един имот срещу вечното задължение (значи преминаващо и по
отношение на наследниците) за периодично плащане. Значи тази рента е наследима от наследниците
на този, който е получил имота или парите. Тази рента обаче, е можела да се изкупува от длъжника,
длъжника да плати на рентиера, да откупи рентата и да се освободи от периодичното задължение.
2) Пожизнена рента е тази, при която се прехвърля един имот или се плаща една сума пари,
отново срещу периодично плащане на рентиера, но тази рента е обвързана с живота на рентиера и се
прекратява след неговата смърт.
Престацията на длъжника е пари, но стария ЗЗД, отчитайки обичаите в България, е приел, че
рентата може да се състои в пари, но може и да се състои в припаси, което е било наречено в
практиката натурална рента.
Храненичеството е бил един обичаен институт в българските села и в по­малките градове. При
него заможни бездетни лица са приемали храненици. По принцип, една от идеите на храненичеството
е да замести опцията осиновяване, да даде на една бездетна двойка радостта от чужди деца, които
да разглеждат като свои. В този смисъл обичайното осиновяване е било храненичеството. Но
храненичеството е преследвало и други цели. Имало е редица случаи, в които се вземат като
храненици не малки деца, които ги взимаме с цел да получим тръпката от това, че имаме все пак деца,
но пълнолетни и дори семейни вече храненици. В този случай, идеята е била следната: бездетната
двойка или този от тях, който е останал, да получи все едно вече пораснали деца, които да го гледат в
старините му дето вече са настъпили, да поемат бизнеса му и след неговата смърт да го наследят.
Приживе, храненика не получава нищо, но след смъртта наследява благодетеля си.
От комбинацията на тези две неща можем да видим договора за издръжка и гледане. От
рентата – незабавното прехвърляне на правото срещу което се получава издръжката и гледането, а
от храненичеството, престацията на този, който гледа и издържа.
Приложно поле на договора. Действителните цели, които договора преследва имат за
последица да удовлетворят следните два насрещни интереса: на стареца – желанието той да бъде
гарантиран в битово и имуществено отношение, включително и емоционално до края на дните си (да
не бъде сам и да не бъде принуден да продава на части имуществото си, че да плаща на части да му
помагат и т.н). Защо стареца има такава нужда, можем да си отговорим твърде лесно – това днес,
освен проблем на бездетието, е типично за България и поради емиграцията на младите хора. За това
има много стари хора, които нямат друг изход, освен да търсят такъв ерзац на подкрепата, която би
трябвало да очакват от собствените си деца.
Обратното, за този, който поема задължението за гледане и издръжка, това е един способ,
един шанс да се сдобие с имущество, с което той по друг начин не може да се сдобие сега, да получи
сега един приличен имот, който той каквото и да прави, в близко бъдеще няма как да си позволи.
Наред с това, този договор има възможност да удоволетворява и много други цели,
включително и симулативни.
Наред с това, договора за издръжка и гледане е един от елегантните начини да се
обезнаследят необходимите наследници (тези със запазена част), защото прехвърлянето е
възмездно.
В много случаи този договор се сключва като смесен – за бъдещи и за минали грижи, което
още повече обърква нещата и създава конфликт както между бабичката и наследниците и, в частност
и този, който е сключил договора, така и след смъртта на бабичката – между наследниците и
приобретателя.
Следователно, това е един конфликтен договор.
Характеристика на договора. Договора е двустранен, транслативен (освен в хипотезата на
предварителен договор за издръжка и гледане). Има едно изолирано решение (146 от 1983г на III ГО),
което хвърля известно съмнение върху възможността да се сключи предварителен договор за
издръжка и гледане, защото приема, че той не може да бъде обявен за окончателен срещу
възражението на стареца, дето сме обещали да го гледаме. Когато човек, обаче, прочете решението,
си дава сметка, че ВС се е пообъркал и той е искал да постанови резултат, който е можел да

стр. 240
постанови, ако каже, че тъй като стареца не е бил гледан след сключването на предварителния
договор, когато е трябвало да бъде започнато да бъде гледан – то той разполага с възражение по
чл.90, че няма да изпълни своята престация, защото срещу него не се изпълнява или че даже, че
може да развали предварителния договор, защото не е изпълнявано задължението.
Болшинството от другите решения приемат, че е валиден такъв предварителен договор.
Договора е алеаторен. Той е договор на шанса. Алеята идва от това, че е известна
престацията, която получаваме (апартамента), но е неизвестно колко време ще гледаме бабичката и
колко усилия и средства ще ни коства това. Ако бабичката умре сравнително бързо, тристайния
апартамент, който получаваме срещу нейното гледане, ще ни излезе евтино, т.е ще бъдем на печалба
и обратното.
Освен това, ние поемаме един значителен риск, сключвайки договора, защото трябва да
гледаме бабичката каквото и да става с нея. А състоянието на бабичката може да се влоши
значително.
Значи, алеаторността идва от неизвестността колко време ще продължи гледането и какви
усилия, включително и финансови ще ни коства.
Договора е възмезден. Макар алеаторността да ни пречи да оценим престациите на двете
страни като еквивалентни, трябва да си спомним, че при все че някои казват, че възмездни са тези
договори, при които двете насрещни престации са еквивалентни, поне в очите на страните, други пък
казват, че безвъзмездни са тия договори, с които едната страна иска да даде на другата една облага
даром, да прояви щедрост. И тъй като в този договор не е съществен елемент щедростта – нито една
от страните няма намерение да прояви щедрост, да направи дарение, той е възмезден, въпреки
невъзможността да оценим еквивалентността на престациите поради неговия алеаторен характер.
Договора е intoito personae с оглед бабичката. Аз съм сключил договора върху нейния живот и
съм се ангажирал тази бабичка да гледам или евентуално бабичката заедно с стареца и, но не съм се
задължил да гледам някоя друга бабичка, на която тази бабичка би и хрумнало да цедира вземането
си. В този смисъл договора за издръжка и гледане е intoito personae, спрямо кредитора на
задължението за издръжка и гледане.
Той би могло да се разсъждава дали не е intoito personae и с спрямо длъжника, защото
създава някакви особени емоционални отношения. Но по­практично е да приемем, че задължението
на гледащия е заместимо, което е направила и съдебната практика, а не така тясно свързан с
личността му.
Форма на договора. С оглед типичното задължение за издръжка и гледане, някаква форма
не е необходима, още повече, че договора не е наименован и оттам няма откъде да дойде изискване
за форма, защото закона няма как да го предяви. С оглед обаче, отчуждаването на предмета, което
представлява насрещната престация срещу която гледащия се ангажира да гледа бабичката – ще
важи формата за този предмет. Доколкото обикновения предмет на договора за издръжка и гледане
е недвижим имот, значи трябва да сключим договора във формата на нотариален акт, съгласно чл.18
ЗЗД. Ако може да се сключи договор и върху други имуществени права – ще важи формата за тяхното
прехвърляне.
Специални изисквания за валидност на договора. Лицето, което трябва да бъде гледано по
договора, трябвало да има нужда от това. На практика това означавало да е възрастно, да не може
да се гледа само или да е предстоящ риска да не може вече да се гледа само или пък да е болен или
инвалид, макар да не е много възрастен. В противен случай, практиката приема, че договора нямал
основание и като така е нищожен. Защо няма основание? – Защото този кредитор нямал нужда от
гледане.
Не може да се отрече, че в тази работа има нещо, на пръв поглед съмнително и
социалистическо – да е имал нужда, значи да бъде гледан, значи да е нетрудоспособен.
Като се обърнем обаче, към произхода на договора, към храненичеството, не можем да не
забележим следното нещо: че възрастта на гледания някак си се връзва с нормалното положение, че
той ще умре преди гледащия. И когато сключваме договор за издръжка и гледане върху едно младо
лице, точно този елемент липсва, поради което може да се каже, че има някаква логика в тези
решения, макар трудно квалификацията да би могла да бъде липса на основание. Обаче, нека си
помислим и нещо друго – ако това е така и като се има предвид, че задължението за гледане може да
се окаже наследимо, прехвърлимо и във всички случаи заместимо, дали не би могло да се
разсъждава и по следния начин: вярно е че аз със своите 40г съм по­възрастен от този 30г певец,
дето го гледам за да ми прехвърли там нещото, от което се нуждая. Но при положение, че това е
наследимо задължение, може би аз да умра преди него, но децата ми ще продължават да го гледат и

241 стр.
така интереса и на двете страни е осигурен. Така, че идеята, че единия трябва да умре, по­скоро би
могла да бъде заобиколена с тези разсъждения. И като си дадем сметка, че практиката не
ограничава възрастта тогава, когато става въпрос за инвалиди, а има и млади инвалиди, ще се види,
че разсъжденията че трябва да е в особено състояние, че да бъде гледан не винаги издържа.
По­старата практика приемаше също така, че договора за издръжка и гледане е недопустим,
защото няма основание, когато се сключва между лица, които и без това си дължат издръжка.
Например, между съпрузи, между възходящи и низходящи. Аргументацията е много ясна – те,
съпрузите си дължат, може би не само издръжка, но и взаимност. Обаче сега стареца, дето имал
удоволствието като е бил на 60г да се ожени за някоя своя студентка, сега, след като е станал на 70г,
хем не може да се гледа, хем студентката не му е особено вярна. Ако тя не го издържа и не го
подпомага, санкцията на семейното право е развод. Като се разведе обаче, той пак няма да има кой
да го гледа. Защо тогава да му пречим да сключи този договор със съпругата си и така ще бъде
гледан, при това не от кой да е. И този някой ще бъде вързан наистина да го гледа, защото ако не го
гледа ще бъде развален договора за издръжка и гледане.
За да бъде действителен договора, трябва лицето, което ще бъде гледано и издържано да е
живо към момента на сключване на договора, защото ако не е живо, договора има невъзможен
предмет, защото няма как вие да гледате баба ми, която не е жива.
Собствено, и договора за пожизнена рента е нищожен, ако е сключен върху живота на лице,
което към момента на сключване на договора е умряло, по същата причина.
Българската практика приема, че договора няма да бъде действителен и ако страната
(стареца) умре скоропостижно след сключване на договора, защото договора отново бил без
основание – стареца умрял една седмица след сключване на договора.
Трябва да се признае, че ФГК продължава идеята за нищожност на договора за пожизнена
рента, сключен при положение, че рентиера е умрял и в хипотезата, в която рентиера умре в един
кратък срок от болест, от която е бил болен към момента на сключване на рентата.
Също така обаче, е добре да се отбележи и следното нещо: там практиката не приема, че това
се отнася за ненаименования договор за издръжка и гледане, а също така стария ЗЗД не е възприел
това правило на ФГК. Ето защо, въпроса дали договора за издръжка и гледане е нищожен или е без
основание, ако бързичко умре стареца е един деликатен въпрос. Той подозира една измама, а тази
измама не винаги е основателно да подозираме. Причините, които могат да доведат до това стечение
на обстоятелствата (да се сключи договора и стареца бързичко да умре) могат да бъдат различни и
ние не можем да им даваме еднаква оценка. Никак не е известно дали стареца е разбирал, че ще умре
скоро и дали този, който сключва договора наистина вярва, че ще умре скоро. Ако той е бил убеден,
можем да кажем, че договора, някак си, е нарушена неговата алеаторност, защото той все едно играе
с белязани карти. Но може и да не му е било известно. Може тази смърт да е била случайна. С оглед
морално­етичната страна, стареца може би е схващал, че няма голям шанс да живее дълго време –
стареца току що е преживял третия си инфаркт в болницата и все още е в реанимация. Шансовете му
да живее не са много големи. Той самият си дава сметка за това. Обаче, въпреки това иска да сключи
договор за издръжка и гледане, защото ако оживее, какво ще прави. И можем ли ние да приемем, че е
неморално да сключи той този договор и да разглеждаме този договор за нищожен и да го караме да
се моли да умре, а не да преживее третия си инфаркт.
В крайна сметка, подобна теза е развита и в едно решение от 1999 на II ГО, от което излиза, че
модерната практика вече започва да отчита тези неща.
Към момента на сключване на договора, стареца може наистина да знае, че не му остава
много време и приобретателя може да си дава сметка за това., но той може вече да е започнал да
гледа, да го е гледал за минало време, договора за издръжка да се изповяда като едно задължение
за минали грижи и като насрещна престация за бъдещи грижи. Тоя смесен характер на договора на
може да изключи неговата валидност само от това, че стареца е позакъснял да изпълни
задължението си да прехвърли. В крайна сметка, това прехвърляне може да е било обещано устно
или с предварителен договор. Ако предварителния договор е сключен преди години и вие сте гледали
стареца, сега, когато стареца е тръгнал да умира, той най­сетне е се е решил да подпише и да сключи
окончателния договор, да приемем, че такъв договор е нищожен защото стареца умрял скоро е вече
прекалено. Нещо повече, практиката приема, че предварителния договор за прехвърляне на имот
срещу издръжка и гледане би могъл да бъде изпълнен принудително и след смъртта на стареца.
Така, че ако вие разполагате с предварителен договор и стареца умре преди да е прехвърлил имота,
вие можете да искате да ви се прехвърли имота, защото облигационната страна (гледането докато
стареца е жив) не е последица от нотариалния акт, а е последица от уговорката между вас. Срещу

стр. 242
това ваше задължение стареца ви е обещал прехвърлянето на имота и сега, когато е умраял
всъщност е изчерпана облигационната част на договора с оглед грижите, но остава да се изпълни
задължението за прехвърляне, което ще може да бъде изпълнено и срещу наследниците, т.е да
предявите иска по чл.19 ал.3 срещу тях.
В крайна сметка обаче, договора за издръжка и гледане би могъл да бъде сключен след като
стареца знае, че умира и другата страна знае това, обаче стареца иска да обезнаследи своите
наследници. В този случай, според мен, не може да се каже, че договора е нищожен, поради липса на
основание. По­скоро, той е симулативен и наследниците ще могат да се борят срещу него, разкривайки
тази симулация, ако успеят да докажат, че това е била целта на страните и че всъщност се прави едно
дарение, а не a priori да се твърди, че ако стареца умре скоро, договорът е лишен от основание.
Накрая, може стареца да не знае, че ще умира скоро, а приобретателя да знае. И точно,
знаейки го, да търси този старец, че да сключи с него договор за издръжка и гледане. В този случай,
очевидно, че дефекта на договора ще бъде някаква измама, а не липсата на основание.
Следователно, хипотезите са много различни и ако съдебните актове са изхождали от някои
от тях, то е трудно да бъдат отнесени към всички.
Предмет на договора за издръжка и гледане. Класическият предмет на този договор е
недвижим имот. По­рано се случваше стареца да дава и автомобил. Това обаче, е рядкост.
Можем да се запитаме, само недвижим имот ли може да бъде предмет на този договор?
Преди години, недвижимите имоти бяха най­ценното нещо. Сега обаче, едва ли е така. Може ли сума
пари да бъде предмет на договора или ценни книжа? Някои казват не, защото това щяло да бъде
рента, а като е рента, рентата била забранена.
Първо, няма да е рента и второ, рентата едва ли е забранена. Трето, няма как да приемем, че
е налице рента, защото престацията, която се дължи от гледащия не е парична сума, а нещо друго.
Така, че, според мен, предмет на договора за издръжка и гледане може да бъде всяка
ценност, която приобретателя желае да получи чрез договора за издръжка и гледане, а отчуждителя
има и желае да жертва срещу спокойните си старини. Особено днес развитието на отношенията, на
нещата, които са в оборот и на ценностите, създава много по­разнообразни ценности от недвижимите
имоти. Няма никаква причина приобретателя да наследи например бизнеса на стареца, който
последния не може вече сам да върти – бизнес, който по никакъв начин не е нужно да е свързан с
недвижим имот – нещо, което съответства на традицията на храненичеството.

ВЪПРОС 66. СЪДЪРЖАНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА ПРИОБРЕТАТЕЛЯ. СЪДЕЙСТВИЕ НА

КРЕДИТОРА. НЕИЗПЪЛНЕНИЕ. ПОСЛЕДИЦИ ОТ НЕИЗПЪЛНЕНИЕТО.

При договора за издръжка и гледане имаме типични задължения, които тежат върху
гледащия и разбира се задължения за прехвърлянето на имота.
Вторите задължения са по­прости. Те могат да са свързани с вещното право (а именно с
продажбата) или до обещаването за бъдещ договор за съответно прехвърляне (предварителен
договор). В зависимост от това как е сключен договора за издръжка и гледане, като такъв, с който се
обещава в бъдеще да се прехвърли един имот или веднага се прехвърля недвижимия имот, ще имаме
значи техническите задължения за прехвърляне на един имот от предварителен договор, респ.
задължение на продавача, като типичен случай на прехвърляне при възмездните договори. Тъй като
прехвърлянето е възмездно, при недостатъци, било то правни или фактически, на прехвърленото
право, ще прилагаме правилата за евикция или отговорността за недостатъци.
Мислимо е, също така, да се прехвърли не едно право, а съвкупност от права и задължения
(например наследство).
Типични задължения: те би следвало да бъдат посочени в договора. И при липсата на
диспозитивна правна уредба, договора е този, който трябва да определи какво трябва да разбираме
под полагане на грижи, какъв стандарт и т.н. Оттук огромното значение на текста на договора. Само,
че в много случаи този текст е доста пестелив.
От съществено значение е в тези случаи както тълкуването на договора спрямо юзанса, така и
съдебната практика. Но тези случаи, тези решения излизат от конкретната хипотеза.
Общата насоченост на задължението на гледащия е дадена в т. р. 96/66г. Там е казано, че
договорите за издръжка и гледане имат социално предназначение и цел – да обезпечат на кредитора
по това задължение по­добри социални условия на преживяване. Задълженията по тях и
отношенията на двете страни са наситени с нравствено­етични и социално­битови изисквания. Това
243 стр.
тълкувателно решение дава да се разбере, че идеята е стареца да бъде гледан и обслужван като
собствен старец.
Макар да не се основава на традицията на храненичеството, имплицитно като че ли това
решение включва неговата идея. Тук е първия парадокс на този договор – очакваме стареца да
заживее с приобретателя в едно семейство, в едно домакинство. В България обаче, примера на
естественото семейство е доста плачевен. В повечето случаи млади и стари, които живеят в един
апартамент не се разбират много добре. Модела на средното естествено домакинство се оказва
значи, доста подвеждащ.
Трябва да си дадем сметка обаче, че семейната среда, в която трябва да потопим стареца, не
е неговата естествена среда – това не са неговите деца. Това е една купена семейна среда и
следователно ние не можем да караме стареца да се съобразява с този среден модел, който
всъщност е естествен. Трябва да приемем, че стареца има правото на една добра семейна среда,
която за съжаление няма да се окаже типичната семейна среда.
Значи, основните задължения са задължението за гледане и издръжка. Гледане означава
подсигуряване на подслон, храна, обслужване, дрехи, лекарства и в крайна сметка и джобни пари,
плюс топлотата и потапянето в семейна среда.
Задължението за издръжка е доставянето на горното (гледането) за сметка на гледащия.
Може да се каже, че съчетанието “издръжка и гледане” е диспозитивно. Възможно е
страните да се уговорят (ако такава е била идеята и желанието им) и да посочат в договора, че
приобретателя ще дължи само гледане, няма да дължи издръжка. Това ще рече, че той трябва да
върши тези работи, но без да влага средства за доставянето на неща отвън – стареца дава парите.
Възможно е нещата да бъдат смесени – дължи се гледане, дължи се и издръжка, но отчасти.
Казано иначе, стареца да дава някакви пари за издръжката си.
Не може обаче, да се предвиди, че по този договор ще се доставя само издръжка, т.е само
пари, без никакви лични грижи.
Някои смятат, че това е недопустимо, защото това би било рента. Това може и да е така. Но
трябва да се каже, че договора за издръжка и гледане не би могъл да бъде ограничен само до
издръжката, защото в такъв случай не би бил договор за издръжка и гледане – тогава по­скоро
наистина би бил договор за рента, който макар и да не е забранен е договор, различен от договора за
издръжка и гледане.
Първото задължение е да му осигурим подслон на стареца, т.е. някъде, където да живее и
където всъщност да изпълняваме останалите неща. Това е втория парадокс на договора за издръжка
и гледане, защото обикновено стареца има жилище – жилището, което прехвърля срещу
задължението за издръжка и гледане, а приобретателя е този, който трябва да му осигури жилище.
Излиза, че всъщност стареца се лишава от жилището си, което прехвърля на приобретателя,
който пък трябва да му осигури жилище ­ доста деликатна ситуация. От тази гледна точка, се оказва,
че е за предпочитане стареца да се осигури като, прехвърляйки имота, учреди за себе се право на
ползване върху имота, което би позволило той да бъде сигурен, че няма да остане без подслон.
Защото, прехвърляйки собствеността върху приобретателя, не се знае утре какво ще стане с тази
собственост – приобретателя може да го отчужди, а може и в крайна сметка да бъде принуден да се
раздали с имота (принудително изпълнение). Ако обаче, приобретателя е получил само голата
собственост, при подобни ситуации, прехвърлянето на имота си върви със стареца.
Обикновено, значи, се приема, че стареца ще живее в това жилище, в което до сега е живял и
което е прехвърлил. Но би могло да се уговори и нещо друго.
Не е невъзможно и страните да живеят в известна степен разделени – стареца да си живее
там, където до сега си е живял, а пък гледащия – също да си живее там където си е живял. Значи,
географската отдалеченост ще трябва да бъде обаче, избягвана – могат да се гледат по този начин
съседи или ако са в рамките на един квартал и т.н. Няма как да гледате стареца от САЩ.
Определянето на това къде ще живее стареца, включително и в договора, ще се окаже доста
съществено, защото от общите правила на изпълнението на задълженията, ако друго не е посочено,
следва, че: “във всички други случаи ­ в местожителството на длъжника по време на пораждане на
задължението” (чл.68 б.в). Излиза, че ако нищо не е казано, длъжника е този, който ще трябва да
приеме стареца да живее при него – там, където длъжника живее и там да оказва гледането и
издръжката.
Стандарт на гледането. Стареца трябва да бъде потопен в семейна среда и да бъде гледан
като член от семейството. Какъв обаче, трябва да бъде стандарта на стареца – стандарта на
семейството на длъжника или някакъв друг стандарт?

стр. 244
 От идеята, че те образуват нещо като едно семейство, би следвало да се стигне до извода, че
стареца като член на семейството, приема досегашния стандарт на семейството на гледащия. Това е
общо взето, твърдата практика (защото стареца си избира този, който го гледа).
Като си дадем обаче, сметка, че стареца си купува семейство, a priori да приемем, че той
приема стандарта на чуждото семейство, може да се окаже малко подвеждащо. Не би следвало да
приемем, че стареца се примирява със стандарта на гледащото семейство, особено ако той е по­нисък
от досегашния му стандарт. Напротив, той жертва имота си за да продължи да живее общо взето,
така охолно и според собствените си разбирания, както е живял до сега.
Изменение в материалното положение на гледащия. Тези изменения са също така едно
относително ново нещо. Какво става, когато гледащия обеднее – ще се отрази ли това на стандарта,
по който трябва да бъде гледан стареца? Логиката на семейното право ни показва, че може би да,
защото по СК издръжката се дава до колкото може да се дава и в рамките на това, което може да се
дава.
Като се сетим, че това е купеното семейство на стареца, на което той е платил да бъде гледан
и обграден от грижи – вижда се, че от тази гледна точка, чл.81 ал.2, дето казва, че липсата на
парични средства за изпълнението не извинява длъжника, ще трябва да ни покаже, че след като сме
се обвързали с този договор ще трябва да поддържаме поне онзи стандарт, който е бил налице при
сключването на този договор и заради който стареца е сключил този договор. От тази гледна точка,
значи обедняването на гледащия не би следвало да носи риск за стареца. И ако гледащия не изпълни
задължението си, поради това, че е обеднял, ще се окаже, че той е в неизпълнение и ще прилагаме
последиците на неизпълнение на задължението си за издръжка и гледане.
Ако гледащия забогатее? Ако гледаме към предната хипотеза, ще излезе, че стареца не би
трябвало да му се вдигне стандарта. Но стареца трябва да е потопен в семейната среда. Потапяйки го
в семейната среда, ние не можем да го дискриминираме. Следователно, стареца ще се
облагодетелства от вдигането на стандарта на гледащия.
Тази недискриминация ще трябва да ни покаже и още нещо – от съществено значение е и това
къде се гледа стареца. Защото, ако според договора стареца е трябвало да бъде гледан в едно
определено жилище и това гледане може да продължава дистанционно, ако стареца не живее заедно
с него, то от никъде не следва, че трябва да обзаведем жилището му по съответния начин. Все пак, в
някакви рамки ще е нормално да подпомагаме стареца повече отколкото сме го подпомагали до сега.
Промени в състоянието на стареца. Всички промени са в тежест на гледащия. Той носи риска
от тези промени и не може да твърди, че неговите задължения не стигат до там да обслужва
парализирания старец и т.н.
Изпълнение на задължението за гледане. Тези задължения са лични, в смисъл, че
задължението за издръжка и гледане не би следвало да се разглежда като такова, което би
следвало да може да се изпълни чрез трето лице (поне в общия случай). В този смисъл се очаква
лично изпълнение на тези задължения.
Те, обаче не са, според практиката, незаместими. Те биха могли да бъдат изпълнени както от
близките, така и в крайна сметка от трето лице. Нещо повече, приема се, че когато стареца сключва
договора, той има предвид, че бидейки потопен в семейната среда, макар да сключва договор с
единия съпруг, то и неговата съпруга ще участва в гледането.
Задълженията за гледане имат и една много важна характеристика – те са някак си
незаменими. Можем да ги разглеждаме като заместими, в смисъл, че могат да бъдат изпълнени не
само лично от длъжника, но и да бъде той подпомаган от други лица, но те са незаменими в смисъл,
че тяхното късно изпълнение се оказва някак си безполезно. Ако сте оставили стареца некъпан една
седмица, не може да компенсирате това като на другата седмица го къпете по четири пъти на ден.
Наред със задължението за гледане и издръжка, върху приобретателя тежи и едно
задължение за съответно отношение. Гледането и издръжката биха могли да доведат до нормалното
задоволяване на потребностите на стареца. Той обаче, трябва да бъде потопен в семейната среда и
т.н., от което следва, че би било недобросъвестно изпълнение, ако вие се ограничите само в това или
извършвайки действията, които се предполага, че трябва да извършвате, се отнасяте зле към него.
По същия начин, ще бъде нарушение на договора и липсата на съответно отношение у близките на
длъжника.
На всичкото отгоре и стареца има задължение за съответно отношение. Бидейки потопен в
семейната среда, той дължи съдействие като кредитор за да могат да се изпълняват задълженията
правилно. Стареца не би действал съгласно договора, не би бил изправен, ако би имал едно грозно
отношение към гледащите го. Тук обаче, има един деликатен момент – можем да упрекнем стареца,

245 стр.
ако сме сигурни, че той ментално е добре и сме сигурни, че той нарочно се държи така. А при
развитието на неговата възраст, той малко или много е съвсем естествено да склерозира и да става
все по­досаден. И когато липсата на съответно отношение се дължи на неговото ментално състояние,
ние не можем да го упрекнем, че той няма съответно поведение, защото риска от влошаване на
неговото състояние също така тежи върху нас.
Смята се, че задълженията за гледане и издръжка са и неделими, т.е когато са поети по
отношение на няколко лица, те трябва да бъдат престирани на тези лица общо и неизпълнението по
отношение на едното лице е неизпълнение на целия договор.
Неизпълнение на задълженията. Може да се дължи на различни причини. Една от причините
е поведението на кредитора. Кредитора би могъл да не оказва съдействие, да не допуска да бъде
гледан по две причини: едната причина е че обективно не може да бъде гледан така, както до сега е
гледан за известно време – постъпил в болница например. В такъв случай, възниква въпроса, как ще
изпълним задължението си? В съдебната практика се говори за трансформиране на непаричните
задължения за гледане в парични, т.е да се плаща паричната сума, която е еквивалент на гледането и
издръжката на гледания. Тази трансформация може да се окаже доста неудобна за гледащите,
защото в крайна сметка едно е да полагате вие или подпомагани от останалите членове на
семейството, лични грижи за стареца, друго е да отделите колкото би струвало полагането на тези
грижи от трето лице и да плащате на това лице.
Ако стареца е постъпил в болница, според мен, никакъв проблем не възниква – той ще бъде
гледан в болницата, така както се гледа собствения старец в болницата. Следователно, аз не виждам
причина да се трансформира задължението в пари в тази ситуация.
Възможно е обаче, стареца да отказва получаването на грижите не по обективна причина –
например, отива с гадже на море. Според ВС, нещата стоят по следния начин: ако стареца не дава
съдействие, по каквато и да е причина, ние трябва да плащаме за да изпълним своето задължение.
Защо да му плащаме? Ами, защото забавата на кредитора не прекратявала задължението. Според
мен, когато сте поставили кредитора в забава, вие самите не сте в забава. И следователно, една
такава трансформация не само няма да ни се наложи, ами тя е излишна и немислима. След като
стареца не е там, където сме се разбрали, че ще го гледаме, а е заминал с гадже на море, ние няма
как да го гледаме. Следователно, идеята че когато стареца не дава съдействие по каквато и да е
причина, ние трябва да трансформираме гледането в пари е твърде опасна и тя изхожда от казуси,
при които съда е сметнал, че трябва да даде възможност на стареца да прекрати договора и да
сключи договор с някой друг.
Независимо от това, според мен, правилното решение е прилагането на института на забава на
кредитора във всички случаи и забавата на кредитора не прекратява задължението, но тя във всички
случаи, докато кредитора е в забава, не позволява длъжника да бъде поставен в забава.
Следователно, когато стареца излезе от нашия контрол и не дава съдействие да бъде гледан, нищо
няма да трансформираме – трябва да изчакаме и да продължим да го гледаме след като се върне.
Временна невъзможност за изпълнение на задължението от страна на гледащия. Проблем не
възниква, когато гледането се осъществява в действителна многолюдна семейна среда и някой друг
помага на гледащия.
Но проблем би възникнал в ситуацията, в която няма кой да гледа стареца. В този случай,
може би, действително можем да твърдим, че задължението може да бъде трансформирано в пари и
то при положение, че стареца е съгласен. По­правилното решение е да се замести с някой, защото
няма откъде стареца да бъде осигурен при неполагане на грижата за него.
Дори невъзможността да е обективна (гледащия постъпил в болница), в такъв случай е
налице една временна невъзможност, която винаги ще бъде частична и за стареца ще възникне
правото да развали договора, поради частична невъзможност за изпълнение като установи, че няма
интерес от запазването му.
Ако стареца е бил гледан, всяка последваща невъзможност ще се окаже частична и ще трябва
да разваля договора по съдебен ред.
Разбира се, стареца би могъл да иска и изпълнение по чл.80. Всъщност, трансформацията в
пари, би могла да се разгледа като приложение на чл.80, според който кредитора би могъл да иска
изпълнение за сметка на длъжника.
Така се стига до извода, че дори временната невъзможност лично да го гледаме, която се
дължи на външна причина, не ни оневинява, защото изпълнението на задължението е възможно чрез
трето лице и обстоятелството, че ние не сме наели трето лице да гледа стареца, вместо нас може да
се обясни единствено с това, че нямаме пари, а липсата на пари не извинява.

стр. 246
 Така погледнато, ще достигнем до хипотезата, че единственото положение на оправдано
неизпълнение на задължението е забавата на кредитора от страна на стареца.
Средства за защита на стареца. Във всички случаи, той разполага с иска за реално
изпълнение на задължението. Но като си представим характера на задължението и това колко време
ще се точи делото, а и психологическия момент, ще видим, че иска за реално изпълнение е някак си
безпрдметен.
Това, с което стареца може най­много да плаши насрещната страна е развалянето на
договора. В тази хипотеза на неизпълнение, която както се видя в повечето случаи ще се окаже
виновна, стареца би могъл да развали договора. Развалянето, в повечето случаи, ще бъде по съдебен
ред, защото предполагаме, че е прехвърлен недвижим имот. Действието на развалянето, според
Кожухаров, ставало за в бъдеще, защото задължението за гледане и издръжка е едно перманентно
задължение, т.е при него сме в хипотезата на чл.88.
Кожухаров, обаче е единствения, който поддържа това. Всички останали автори и съдебната
практика е твърда, че развалянето на договора за издръжка и гледане има обратно действие,
независимо от това, че едната престация е продължителна. За да има развалянето действие само за
в бъдеще е необходимо двете насрещни престации да бъдат продължителни (както е например при
договора за наем). При договора за издръжка и гледане, само едната престация е продължителна.
Това поставя въпроса за реституцията при развалянето на договора. Приобретателя трябва да върне
имота. Той ще върне имота изцяло. Обаче пък, ако се допусне това без нищо друго, ще е налице
неоснователно обогатяване. Следователно, стареца ще трябва да даде на гледащия паричната сума,
която представлява равностойността на грижите, които той е положил за него. Нещо повече,
практиката приема (основателно), че в този случай длъжника ще може да каже на стареца, че той ще
върне имота, но срещу даването на равностойността на грижите. Когато се предяви иска за разваляне
на договора, той може да направи възражение за неизпълнен договор.
Този въпрос практически намира изход и следната ситуация: понеже в повечето случаи
развалянето на договора за издръжка и гледане се основава на претендираното лошо гледане, с цел
да си върнем имота и да го дадем на някой друг, който обещава, че ще ни гледа по­добре, то нещата
обикновено се развиват като този новия, който ще гледа стареца дава тези пари.
В такъв случай може да се окаже, че един от разумните ходове е да иска изпълнение в пари,
т.е. трансформация на гледането в пари.
Според П. Венедиков, можело да се вписва ипотека върху прехвърления имот, която ипотека
да може да обезпечи реституирането на имота след развалянето на договора. И той се основава на
чл.168 б.а. Само, че вземането за реституиране на апартамента не е вземане по договор, а е вземане
поради разваляне на договора. Следователно, според мен, вписването на тази ипотека е по­скоро
едно пожелание от страна на П. Венедиков. По­скоро такава ипотека може да се впише не заради
реституцията, а за обезпечаване на паричното задължение (да се трансформира в парично
задължение).
Прекратяване не договора извън развалянето. Смъртта на гледания прекратява договора.
Ако те са двама, остава единия, който трябва да бъде продължено да бъде гледан и негледането му,
поради неделимостта на задължението, може да доведе до прекратяване чрез разваляне на целия
договор.
По­деликатен е въпроса, когато длъжника умре преди стареца. Тъкмо с оглед тази хипотеза е
възникнал проблема дали задължението на гледащия са intoito personae. Ако приемем, че
задълженията на гледащия са intoito personae, то с неговата смърт ще настъпи една невъзможност за
изпълнение на договора. Ако настъпи тази невъзможност за изпълнение на договора, тя винаги ще
бъде частична, защото до сега е бил гледан. Следователно, ще излезе, че договора трябва да се
развали по съдебен ред, поради частична невъзможност за изпълнение на насрещната престация.
Тази ситуация създава голямо неудобство и за двете страни. Поради тази причина едно тълкувателно
решение на ОСГК развива тезата, че при сключване на договора страните са имали предвид, че
стареца ще бъде подпомаган от семейството на длъжника. Това е едно изключително разумно
решение. То обаче, се оказва уязвимо от гледна точка на това, което всъщност става, защото как
можем да приемем, че стареца се е съгласил да бъде гледан от жена ми, като аз все още на съм бил
женен, когато съм сключил договора. Все пак това решение на ВС може да бъде подкрепено и с
някои легални аргументи чрез аналогия на закона, защото има един текст (чл.269), който гласи: “Ако
изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се прекратява, освен ако
не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се съгласят да продължат
изпълнението.

247 стр.
 При прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно
вложените материали съобразно уговореното възнаграждение”. Този текст би могъл да бъде легално
обяснение и да даде конструкцията на преминаването на договора в ръцете на неговите наследници.
И прилагайки този текст, стигаме до следните две алтернативи: смъртта не прекратява сама по себе
си договора – договора може да бъде продължен, ако наследниците пожелаят да го продължат
(стареца, понеже договора не е intoito personae не може да се противопостави на това гледане).
Наследниците, обаче не са длъжни да го приемат – тогава ще бъде налице частична невиновна
невъзможност и договорът ще бъде развален.

ВЪПРОС 67 – ДАРЕНИЕ

Правен режим:
чл.225 – 227

Чл.225. С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения,

който го приема.
Дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени
подписи или чрез предаване, а на ценни книжа ­ по надлежния начин за прехвърлянето им.
Чл.226. Обещанието за дарение не произвежда действие.
Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно.
(Ал. 3, изм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено
поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато
условията или тежестта са невъзможни.
Чл.227. Дарението може да бъде отменено, когато дареният:
а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е
съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които
изключват наказуемостта;
б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по­малко от три години,
освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и
в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.
Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове.
Искът може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни
основанията за отменяване на дарението. До изтичането на този срок искът може да бъде предявен и
от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това.
Предварителният отказ от този иск е нищожен.
Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените
имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за онова,
с което се е обогатил.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ.

Дарението е договор, по силата на който дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на

надарения, който го приема.
Сравнение между дарението и заема за послужване:
4. безвъзмездни договори;
5. намерението;
6. действието ­ дарението може да има и най­често има вещно действие, докато заемът за
послужване няма вещно действие;
7. договорът за заем за послужване е винаги срочен;
Договора за дарение е уреден в чл.225­227 ЗЗД. Легална дефиниция на договора за дарение
ни дава чл.225: “С договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения,
който го приема”. С израза “веднага” се подчертава, че дарението е договор между живи, а не mortis
causa, че ефекта на дарението настъпва сега, а не както е при завещанието, след откриването на
наследството. Дарението е безвъзвратно в смисъл, че веднъж извършено, то обвързва и не може да
бъде произволно прекратено (към него се прилага чл.20а ал.2).

стр. 248
 Типична характеристика на дарението е, че то е безвъзмездно разпореждане, едно
безвъзмездно облагодетелстване.
Има два възгледа за безвъзмездно и възмездно: според единия, безвъзмездно е нещото без
насрещна престация; според другия, безвъзмездно е нещото без еквивалент; според трети, който
може да се разглежда като вариант на първите, безвъзмездно е даването на една облага даром, т.е
безвъзмездността предполага намерението да се прояви щедрост (animus donandi).
Има обаче, дарение (т.нар. дарение с тежест), което според различните възгледи създава
или не задължения за надарения. Има и други хипотези, в които се смята, че надарения е задължен.
Идеята е, че безвъзмездно е това разпореждане, което е проява на една щедрост. И при
дарението тази щедрост се споделя от двете страни. Например, аз искам да ви подаря нещо и вие
приемате това нещо тъкмо като знак на щедрост. В този смисъл насрещно някакво задължение и
други ангажименти, които възникват за надарения не се разглеждат като еквивалент, дори и
всъщност да се стигне до положението да са на практика еквивалентни.
Страни. Дарител и дарен (надарен). Дарителя трябва да бъде дееспособен, защото той е
този, който проявява щедростта и се лишава от една облага в полза на надарения. Той се нуждае от
пълна дееспособност и има един чл.73 СК, който въобще забранява даренията от недееспособни.
Излиза, че непълнолетния изобщо не може да направи дарение. Това е един текст, който в много
случаи е прекален.
Надарения е пасивния субект, който бива надарен, поради което при него не става въпрос за
дееспособността му, от което не следва, че той може да участва в дарението като недееспособен – ще
трябва да бъде представляван, а ако дарението е с тежест, ще трябва да има и попечителско
съдействие.
Надарения трябва във всички случаи да е субект на правото. Не може да се подарява нещо
на нероден например. Българския закон не работи с обща фикция за правоспособност на ситуруса,
когато това е в негова полза. Но могат да бъдат надарявани косвено. Например, подарявам нещо на
майката на бъдещото дете с тежест тя да използва 2/3 за от подареното за самото дете. По същия
начин можем да облагодетелстваме и неща, които не са правни субекти (животни например).
Дарението значи, предполага съгласието на двете страни. Трябва да си дадем сметка, че и
приемането на дарението е също , както и самото дарение, акт на свободна воля, защото не всеки от
всекиго е склонен да приеме дарение.
С оглед възможността да се извършват косвени дарения е създаден института на
едностранното подставяне. Например, искам да надаря съпругата си с един телевизор. За това
казвам за фактурата, гаранцията и т.н нейното име. С това аз само съм започнал дарението. Имам
едно проектирано дарение и съм подставил себе си в сделката с продавача, макар че искам да
изглежда все едно, че сделката е сключена с надарения. Но той ще придобие правото, ако приеме
дарението. Значи, дарението може да бъде извършено чрез действието на други лица, но то трябва
да бъде прието.
Предмет на договора за дарение. Закона казва “нещо”. Това “нещо” може да бъде много
неща. Оттук и аморфността на дарението. Може да бъде вещ (движима или недвижима), могат да
бъдат вземания, дарение бихме могли да имаме при поемането на чуждо задължение и т.н.
Допълнителни изисквания към предмета. Предмета на дарението се отстъпва веднага. От
тази гледна точка, за да имаме валиден договор за дарение, предмета трябва да бъде в гражданския
оборот. Според Кожухаров, не можело да се подарява нещо, което не принадлежи на дарителя.
Казано иначе, дарението на чужда вещ е нищожна. Неговата аргументация излиза от следното нещо:
след като трябва веднага да се отстъпи нещото, ако то не може веднага да стане собственост на
надарения, значи дарението няма никакво действие, а след като няма действие, значи то е нищожно.
Има няколко решения, които са решили този въпрос в обратния смисъл – дарението не е
нищожно. Смисъла да се приеме това е свързан със следното нещо: подарен е един недвижим имот,
който към датата на дарението не е бил собственост на дарителя, поради разни други вещноправни
отношения, например съсобственост. И тази част от съсобствениците го претендират от надарената.
Ако се приеме, че договора за дарение е нищожен, поради това, че дарителя не е собственик на този
апартамент, дъщерята (надарената) би била недобросъвестен владелец, защото нищожното дарение
не е годно правно основание. Ако се приеме обаче, че макар да не е прехвърлена собствеността,
защото дарителя не е бил собственик на имота, който подарява, но самото дарение не е нищожно,
макар да няма вещно действие, дъщерята би била добросъвестен владелец. В областта на
недвижимте имоти това дали е добросъвестен или не е от голямо значение, защото давността в
единия случай е 5г, а в другия – 10г. Следователно, чл.226 ал2 : “Дарението, доколкото се отнася до

249 стр.
бъдещо имущество, е нищожно”. Това изискване е доста характерно. То е съществувало и в стария
закон. Едно от обясненията за смисъла на това ограничение е, че то както продажбата на чужда вещ,
трябва да бъде нищожно.
Другото обяснение е, че дарението е акт на свободна воля и дарителя на бива да бъде
обременен с това, че трябва да жертва едно право, което още няма.
Има обаче, още една логика – че дарението на бъдещо имущество е нищожно, защото
дарението трябва да стане веднага от гледна точка на чл.225, а от това веднага го свързваме с
разликата със завещанието. Дарението е сделка между живи и то обхваща налично сега имущество за
разлика от завещанието, което по необходимост ще остане това имущество, което е налично не сега, а
към момента на умиране на наследодателя. И ако основната причина да се обяви дарението на
бъдещо имущество за нищожно е тъкмо това (да го отделим от завещанието) като прибавим и идеята,
че дарителя трябва да бъде свободен, да не му се налагат някакви особени действия за изпълнение
на дарението по отношение на някакво бъдещо имущество, можем да кажем следното нещо: не всяка
бъдеща вещ е бъдещо имущество по смисъла на чл.26 ал.2. Бъдещи са само онези права, за които
дарителя няма никакво правно очакване, които той трябва да положи усилия за да придобие. Но няма
да бъдат бъдещо имущество тези имущества, които по силата на една физическа и да някъде правна
закономерност ще станат част от имуществото на дарителя и един бъдещ момент.

ВЪПРОС 68. КАУЗА НА ДАРЕНИЕТО. НЕЗАИНТЕРЕСОВАНО, ОБИЧАЙНО И

ВЪЗНАГРАДИТЕЛНО ДАРЕНИЕ. ДАРЕНИЕ С ТЕЖЕСТИ. ДЕЙСТВИЕ И ОТМЯНА НА
ДАРЕНИЕТО.

1. Основание на дарението. Основанието на дарението е мотива му. Дарението няма друго

основание, освен мотива си. Това смятат едната група автори.
Втората група автори смятат, че основанието на дарението е donandi causa – желанието да се
прояви щедрост, а не самия мотив.
Тези две схващания не са диаметрално противоположни. Кожухаров казва, че дарението е
особен договор, при който мотива съвпада с основанието, а Попов казва, че основанието на
дарението е да се прояви щедрост. Известна подкрепа възгледа на Кожухаров може да намери в
чл.226 ал.3: “Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е
направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта
са невъзможни”. Значи, самия закон казва, че дарението е нищожно, когато мотивът му е противен на
закона или на морала. Оттук излиза, че може би мотива наистина се разглежда като кауза на
дарението.
Трябва да си дадем сметка обаче, че закона не е казал кой да е мотив, а мотива, единствено
поради който то е направено (има се предвид централния мотив), а в общия случай на дарението този
мотив е желанието да се прояви щедрост. Ние значи, не можем да изследваме и да правим
релевантни по­задните мотиви на дарителя. Каузата е нещо, което се схваща от двете страни при
сключване на договора – желанието да се прояви щедрост се схваща от двете страни и това е
централния мотив на дарението.
С оглед желанието да се прояви щедрост и основният мотив, който мотивира това желание
можем да различаваме разните видове дарения.
2. Видове дарения. С оглед мотивите, които мотивират желанието да се прояви щедрост:
1) Незаинтересовано (обикновено) дарение – когато желанието да проявите щедрост е
единствения споделен мотив. Значи, простото желание да проявим една щедрост. Подобно дарение
не винаги се приема – аз не съм склонен да приема на всекиго щедростта.
2) Обичайно дарение – ние желаем да проявим щедрост за да се съобразим с една традиция
и несъобразявайки се с тази традиция, си даваме сметка, че ще се изложим в очите на обществото.
Например, рожден ден – трябва да се подари нещо. Вие като домакин нямате право да си искате
подаръка, но е ясно, че аз след като съм решил да отида, трябва да ви взема някакъв подарък, дори и
да нямам пари. Този, който получава обичайното дарение и той си дава сметка, че получавайки го,
зачита една традиция. И ако едно незаинтересовано дарение не всеки ще приеме, то едно обичайно
дарение всеки ще приеме, защото ако не го приеме ще се изложи. Правното значение на обичайното
дарение е че то не може да бъде отменено поради непризнателност и не се привнася в наследството.
3) Възнаградително дарение – при възнаградителното дарение също проявяваме една
щедрост, но тя е мотивирана с чувството ни на задълженост към надарения. Например, спасил сина

стр. 250
ми от удавяне. Възнаградителното дарение има значи, за цел да неглижира чувството ни на
задълженост, което произтича от предишни отношения и заслуги на надарения. При това заслуги, по
отношение на които благодарността ни не може да бъде измерена в пари. От това следва, че
възнаградителното дарение е невъзможно по отношение на лица, чийто услуги вие сте плащали.
Има и случаи, при които възнаградителното дарение и обичайното дарение се доближават.
Например: когато се пенсионирате, ви се дава нещо за вярна служба.
Възнаградителното дарение не подлежи на отмяна, поради непризнателност, но се привнася
към наследството. То не е изключено от чл.31 ЗН.
4) Дарение с тежести – дарение, при което надарения е обременен с това да изпълни
някакви изисквания. Тези изисквания могат да бъдат най­различни. Тежестта би могла да бъде в
полза на дарителя, на трети лица, но може и на трети неперсонифицирани лица. Например, дарявам
една къща на СУ, с тежест в нея да живеят десетте най­добри студенти. Тежестта би могла да бъде и
такава, която предполага смъртта на дарителя, с което договора няма да стане mortis causa.
Тежестта не създава възмездност, защото не изключва желанието да се прояви щедрост.
Напротив, тя е характерна единствено за безвъзмездните разпореждания – дарението и
завещанието. Тежестта е уредена в чл.18 ЗН (“Всеки заинтересуван може да иска изпълнение на
наложените със завещанието тежести. Неизпълнението на същите не влече след себе си
унищожаването на завещателното разпореждане”) и в чл.226 ЗЗД (“Нищожно е и дарението, когато то
или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а
така също и когато условията или тежестта са невъзможни”). Не може да се отрече, че тези два
текста, ако въобще са уредба, са твърде пестеливи.
Някогашната уредба на тежестта е различна в романската и в немската система. За
романската система е характерно, че нямаме ясна податка, от която да се вижда, че тежестта
създава изискуемо задължение, т.е че може да се иска принудително изпълнение. Според стария ЗН,
неизпълнението на тежестта е била причина за отмяна на дарението. ФГК е разпростирал това нещо
и по отношение на завещанието. Трябва да си дадем сметка, че в много случаи няма въобще как да
искаме принудително изпълнение (например на задължението ви да учите право).
Немската система изрично посочва, че тежестта създава задължение, което може да бъде
искано от дарителя или от този, в чиято полза е тази тежест. Неизпълнението на тежестта при
дарението води до възможност да се иска отмяна на дарението.
Ако сравним тези текстове с безкрайно лаконичната уредба на чл.18 ЗН, можем да стигнем до
следните изводи: всеки заинтересован може да иска изпълнение на наложеното завещание. Как да го
иска? – По принудителен път. Но с неизпълнението на същата (тежестта) не се унищожава
завещателното разпореждане.
Отпадането на тежестта като първооснование за отмяна на дарението от днешния закон,
може да се обясни със следното нещо: след като не са признали, че тежестта създава задължение,
което може да бъде исково, значи това задължение е съвършено и следователно тежестта
представлява едно насрещно задължение за надарения по договора за дарение, задължението което
прави договора двустранен, макар и не възмезден – тежестта не е цената на това, което дава
дарителя. И тъй като имаме общото правило да разваляме двустранните договори поради
неизпълнение, ако видим в дарението един двустранен договор, можем да си послужим с чл.87 и да
развалим договора, поради неизпълнение на тежестта.
Условие и срок на дарението. Невъзможното при сключване на договора условие, според
чл.26 ал.3, прави дарението нищожно, както и невъзможността на тежестта. Смята се, че условие
може да се тълкува в материята на чл.226 не само като conditio (бъдещо сигурно събитие), но и като
клаузи, удобни на всички страни. Това наистина е така, но все пак тежестта трябва да се различава от
условието, по това, че тя представлява едно задължение, а не придава условност на договора.
Неизпълнението на тежестта не води до това договорът въобще да не е проявил действие. Условието
отлага, прекратява действието на договора. Има обаче, няколко условия, които могат да се окажат
близки до тежестите, но ще си останат условия – например, подарявам ви нещо, при условие,че учите
право. Това е едно както несигурно събитие, така и нещо, което зависи донякъде от вашата воля.
Според Кожухаров, условието можело да бъде само отлагателно, но не и прекратително.
Според мен, едно прекратително условие е напълно възможно.
Дарение и спонсорство. Има едно правило, чл.226 ал.1: “Обещанието за дарение не
произвежда действие”. А също така, дарението е формален договор. Това са двете причини, поради
които се питаме спонсорството отделен договор ли е или е договор за дарение.

251 стр.
 Договора за спонсорство е ненаименован договор, по силата на който спонсора обещава
подкрепа някаква на спонсорирания, който извършва някаква друга дейност. Например,
спонсорираният е спортист. Спонсорът му обещава, за този сезон да му изплати дадена сума, срещу
което спортиста ще му носи на фланелката си рекламата.
Значи, характерно е че имаме две насрещни задължения – едното за обикновено финансово
подпомагане, а другото – за някаква дейност, която би се оказала от полза на спонсора.
Бихме могли да разсъждаваме дали не сме изправени пред дарение с тежести. Но обещанието
за дарение не произвежда действие, дарението е формален договор. И ще се окаже, че нямаме
ефективна защита на подобно обещание за дарение, дори и да го разглеждаме като дарение с
тежести, защото то няма да бъде завършено дарение, а само обещание за дарение, защото аз не ви
давам цялата сума.
Друго неудобство е че ако гледаме на спонсорството като на безвъзмезден договор, като на
вид дарение, то малко трудно би могло да бъде обяснено защо търговците правят дарение.
Поради тези причини, договора за спонсорство се разглежда като отделен от дарението вид
договор. Той ще се окаже един консенсуален, възмезден договор, по силата на който са поети
съответни задължения. В частта му обаче, в която спонсорираният ще извършва дейност, различна от
реклама (например ще стажува при мен) се натъкваме на следното нещо: от правилото, че никой не
може да бъде принуден да търпи нещо против волята си, което правило е ограничено до реалното
изпълнение на трудови задължения, от свободата на личността следва, че малко трудно бихме имали
иск за реално изпълнение на задължение да се работи някому. Така, че последиците от
неизпълнение на това задължение, може би, би била връщането на изразходваната от спонсора сума.
Почти всички български автори приемат, че спонсорството е договор, различен от договора за
дарение.
Сключване и форма на договора за дарение. Обещанието за дарение не произвежда
действие. Този принцип идва още от римското право. Всяко обвързване, по силата на което ние се
ангажираме в бъдеще да направим едно дарение е недействително и не ни обвързва. Казано иначе,
предварителния договор за дарение е невъзможен, той е нищожен. Обещанието за дарение е
нищожно, от което не бива да се разбира, че то не може да се изпълни, но не можем да настояваме за
изпълнение на обещанието за дарение.
С оглед начина си на сключване, са известни два вида дарение: формално и ръчно. Съгласно
чл.225 ал.2: “Дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално
заверени подписи или чрез предаване, а на ценни книжа ­ по надлежния начин за прехвърлянето им”.
За недвижимите имоти закона не говори, защото те и без това са формални договори. Прехвърлянето
на недвижими имоти става с нотариален акт.
Дарението на движими вещи става с нотариална заверка на подписа и това е едно изискване
за действителност на договора.
Всъщност, дарението е по принцип формален договор, тържествен договор и изискването за
форма идва от идеята веднъж да се даде на дарителя още една възможност да размисли дали да
прояви щедростта, втори път, от това да се даде яснота на сключения договор за дарение,
включително и да останат документи от този факт.
Днешния закон е въвел едно смекчение – той не изисква нотариален акт, а само нотариална
заверка на подписа за движими вещи. Очевидно е че има доста неудобства в това изискване за
форма, поради което то е смекчено.
Обичая, от много отдавна е признал валидността на т.нар. ръчно дарение. Българският
законодател е уредил тази възможност във чл.225 ал.2. Оттук излиза, че при движими вещи имаме
два вида дарение – тържествено дарение и неформално (ръчно) дарение. Ръчното дарение е
сключено с предаването на вещта и докато не е предадена вещта, не е налице договор за дарение, а
би имало само едно обещание за дарение.
Така погледнато, излиза че договора за дарение за движими вещи, с една условност на
изказа, бива консенсуален, но формален (ако въобще е възможна тази категория). Ако приемем, че
консенсуалния се противопоставя само на реалния договор, бихме казали, че дарението е формален
договор, който не изисква материални действия (в този смисъл консенсуален), сключва се по
съгласие, което е облечено в особена форма. А ако не е спазена формата или не желаем да спазим
формата, можем да го сключим като неформален, но реален договор, който ще бъде завършен с
предаването на вещта. До изповядването в нужната форма, респ. до предаването на вещта – ще
имаме едно неангажиращо обещание за дарение.

стр. 252
 Цената на подареното няма значение относно възможността то да бъде предмет на ръчно
дарение или не. Има обаче, вещи, които няма как да бъдат подарени чрез ръчно дарение, защото за
тяхното прехвърляне въобще се изисква нотариална форма.
Дарение на ценни книжа. Дарението е договор, а прехвърлянето на ценни книжа се извършва
чрез джиро или чрез простото връчване. От тази гледна точка дарението ще се окаже каузалния
договор, въз основа на който се изпълнява задължението за прехвърляне на правата. Самото джиро
не е договор за дарение, защото то е едностранна сделка, но джирото, респ. предаването на
документа, би заместило онзи реален елемент при ръчното дарение на вещи и се оказва, че договора
може да е неформален, но няма да бъде довършен фактическия състав на дарението, докато ние не
сме се разпоредили с ценната книга по онзи начин, който е валиден за нея.
Прехвърляне на вземания (дарствена цесия). Според Кожухаров, цесията е формален договор
в случаите на дарствено цедиране, защото за дарението на движимо имущество се изисква
нотариална заверка на подписа. Тази форма обаче, на се спазва и последиците на това, че не се
спазва е изработването на конструкция, която е приета и в практиката, съгласно която съобщението
на длъжника за извършената цесия замества предаването на вещта при реалното дарение. Така, че
неформално сключения договор за цесия, дори и безвъзмездна, сам по себе си отново би бил едно
недействително обещание за прехвърляне, но когато съобщим на длъжника за станалото
прехвърляне, с което се консолидира цесията, можем да видим елемента предаване на движима вещ.
Тази конструкция е критикувана от К. Цончев, защото ЗЗД е уредил цесията като общ способ
за прехвърляне на относителни права, независимо от това дали те се подаряват, продават и т.н,
независимо от каузата. И тъй като при този общ способ, той не е казал, че при donandi causa се
изисква особена форма, няма защо да съобразяваме изискването за форма при дарение на движими
вещи (аз съм съгласен напълно с тези аргументи).
Според практиката, ако се дарява наследство, в което влиза недвижим имот, респ.
прехвърлянето му срещу издръжка и гледане не може да стане с нотариална заверка на подписа, по
облекчената форма на чл.225, което от своя страна означава, че то въобще не може да стане, защото
изповядването на сделката чрез нотариален акт, доколкото ние вече нямаме отделен нотариален акт
за дарение, различен от актовете за прехвърляне на недвижим имот, няма как да стане с нотариален
акт. Защото, ако искате да сключите пред нотариус нотариален акт за прехвърляне на наследство,
нотариуса ще трябва да провери дали прехвърлителя е собственик на недвижимия имот, който е част
от наследството, което се прехвърля и в този случай бихме имали прехвърляне на конкретния
недвижим имот, а не прехвърляне на наследство като наследствена съвкупност, не алеаторния
договор за прехвърляне на наследство. Поради тази причина, много по­сериозен е въпроса дали
формата по чл.212 не може да бъде използвана при други каузи – дарение, респ. договор за
издръжка и гледане. Практиката не го приема. Следователно, от практическа гледна точка,
практиката е твърда, че чл.212 не се прилага при дарението, а не се прилага и при договора за
издръжка и гледане и тезата на Цончев за неформалността на дарствената цесия, макар да е
коректна и оригинална, е съмнително до колко се прилага.

Действие на договора за дарение

Договора за дарение има различни действия, в зависимост от това как е сключен. При
формалният договор за дарение за дарителя възниква задължение да предаде подареното
имущество. Като сключа договор да ви подаря хладилника си, той става ваш, защото дарението е
извършено по силата на чл.225 (вещното действие), а за мен възниква задължението да ви предам
подарената вещ.
Когато дарението се сключва като ръчно дарение, тъй като предаването е елемент на
фактическия състав на сключването на договора и до предаването на вещта имаме само едно
нищожно обещание за дарение, което ще се валидизира с изпълнение, задължение за дарителя не
възниква.
По същия начин ще стоят нещата и при дарение на услуга. Например, ако аз ви обещая да
дойда да ви поправя мивката – това ще бъде едно нищожно обещание за дарение.
Дарителя, за разлика от възмездния отчуждител на някакви права, не отговаря за
недостатъци.
Задължения на надарения. Според Кожухаров, по дефиниция, надарения няма никакви
задължения. Обаче, при дарението с тежест, ние приехме, че тежестта обвързва надарения да я
изпълни. Значи, има задължения за надарения. В общия случай на дарение, надарения дължи

253 стр.
признателност на дарителя. Задължението за признателност легално произтича от правилата за
отмяна на дарението поради непризнателност, т.е. чл.227. Вярно, че санкцията за неизпълнение на
това задължение е отмяната на дарението, а не иск за реално изпълнение. Трябва да се знае, че
това, колкото и да са морални задължения, са скрепени с едно особено действие, което е отмяна на
дарението.
Има обаче, дарения, които не подлежат на отмяна.
Проф.П. Попов е склонен да види задължение за надарения, както свързани с изпълнение на
тежестта, ако има такава, както свързани с признателност, така и при формалните договори, според
него надарения има задължението да си вземе вещта (този ефект може да се види и при ръчното
дарение).
Всички тези неща ни пречат да квалифицираме договора еднозначно. Защото, ако се
замислим, в едни случаи излиза, че договора е едностранен, като създава задължения само за
надарения, когато със сключването му вещта е предадена. Във втори случаи, ако дарението е
сключено с формален договор без предаване на вещта, освен задължение да се предаде вещта от
дарителя, отново ще можем да видим задължение за вдигане на вещта от надарения и задължение
за признателност. Има обаче, едни дарения, които обикновено се сключват като ръчни (обичайните
дарения) и не създават задължение за признателност. При тях ще се окаже, че задължения въобще
не възникват. Защото задължението на дарителя да предаде подарената вещ се изпълнява в
момента на сключване на договора, задължение за признателност не възниква. В тази хипотеза
излиза, че дарението ще бъде безстранно.
Характеристика на договора. Договора е безвъзмезден, транслативен, формален, но при
движими вещи може да се развие и като неформален, но реален, комутативен и според страността му
си е “много странен”, в смисъл, че класическото разбиране за дарението е, че то е едностранен
договор, който създава задължения само за дарителя, но такова задължение не възниква при
ръчното дарение, защото то се изпълнява със сключването на договора, можем да виждаме при
някои дарения задължение за признателност, дарението с тежест създава задължение за
надарения.

Отмяна на дарението. Основание, същност, последици.

Отмяната на дарението може да стане в различни хипотези. Дарението е безвъзвратно, в

смисъл, че не може да бъде отменено произволно, но на посочените в закона основания, то е
възможно.
Чл.227 урежда отмяната на дарението, поради непризнателност: “Дарението може да бъде
отменено, когато дареният:
а) умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е
съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които
изключват наказуемостта;
б) набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по­малко от три
години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена, и
в) отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.
Тия разпоредби не се отнасят до обичайните и възнаградителните дарове.
Искът може да се предяви в едногодишен срок откакто на дарителя са станали известни
основанията за отменяване на дарението. До изтичането на този срок искът може да бъде предявен
и от наследниците на дарителя, ако той е починал преди това.
Предварителният отказ от този иск е нищожен.
Отменението на дарението не засяга правата, които трети лица са придобили върху подарените
имоти преди отбелязването на исковата молба, но дареният дължи на дарителя обезщетение за
онова, с което се е обогатил”.
Иска се предявява в едногодишен срок, откакто дарителя е узнал обстоятелствата и в рамките
на този едногодишен срок може да бъде предявен и от неговите наследници, ако дарителя е починал.
Отмяната на дарението става по исков път, независимо от това какъв е предмета.
Последицата е връщане на подареното имущество, но ал.5 дава да се разбере, че отмяната на
дарението не може да се противопостави на трети лица, които са придобили от надарения

стр. 254
подареното имущество и тогава надарения дължи само това, което е получил от третите лица,
обезщетение за онова, с което се е обогатил.
Според ал.2 чл.227, отмяната на обичайното и възнаградителното дарение поради
непризнателност е невъзможна.
Предварителен отказ от правото за отмяна на дарението е нищожен.
Освен отмяна, поради непризнателност, едно дарение може да бъде прекратено и при
неизпълнение на тежестта, по реда на развалянето поради неизпълнение (чл.87).
Също така, дарението може да бъде отменено и съгласно чл.105 СК, с прекратяването на
брака.
Цончев разглежда една малко особена хипотеза – прекратяване на осиновяването. Ако можем
да влезем в хипотезата на чл.227, ще прилагаме този текст – тогава ще може да се развали.
Цончев обаче, отива по­нататък и казва, че според него е възможно и основание за това ни
дава чл.273 ГПК.
Ако се опрем на това правило, ще разберем следното нещо: не е изключено прекратяването на
осиновяването като основание за отмяна на дарението, но само еднопосочно. Осиновения, който е
надарил осиновителя си и след това се прекрати поради вина на осиновителя, осиновяването, той
може по силата на чл.273 да иска да се съедини с иска за отмяна на осиновяването и своя иск за
обезщетение на осиновения, който е допринесъл за увеличаване на имуществото на осиновителя.
Обратната връзка, закона не допуска.

ВЪПРОС 69 – ИЗРАБОТКА. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА. ОТГРАНИЧЕНИЯ. СТРАНИ. СКЛЮЧВАНЕ.

Правна уредба:
Гл.VІІІ ЗЗД

VIII. ДОГОВОР ЗА ИЗРАБОТКА

Чл.258. С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо,

съгласно поръчката на другата страна, а последната ­ да заплати възнаграждение.
Чл. 259. Ако не е уговорено друго, изпълнителят е длъжен да изработи поръчаното със свои
средства.
Чл.260. Изпълнителят е длъжен да предупреди веднага другата страна, ако даденият му проект
или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, и да иска
извършване на нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако другата страна
не стори това, изпълнителят може да се откаже от договора.
Ако изпълнителят не направи това предупреждение, той отговаря пред другата страна за
причинените й вреди.
Чл. 261. Изпълнителят е длъжен да изпълни работата така, че тя да бъде годна за обикновеното
или предвиденото в договора предназначение.
Изпълнителят, който извършва работата със свой материал, отговаря за доброто качество.
Когато няколко лица са се задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно,
ако не е уговорено противното.
Чл.262. Поръчващият може да проверява изпълнението на договора във всяко време, стига само
да не пречи на изпълнителя.
(Ал. 2, изм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Ако стане явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в
срок работата или че няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин, поръчващият може да
развали договора, като има право на обезщетение по общите правила.
Чл.263. Рискът от случайно погиване или повреда на материала се понася от страната, която го е
дала, ако другата страна не е в забава.
Чл.264. Поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора работа.
При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за
неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при
обикновения начин на приемане или се появят по­късно. За такива недостатъци поръчващият трябва
да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е
знаел недостатъците.
Ако не направи такива възражения, работата се счита приета.

255 стр.
 Чл.265. Ако при извършване на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката или ако
изпълнената работа има недостатъци, поръчващият може да иска:
поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане;
заплащане на разходите, необходими за поправката, или съответно намаление на
възнаграждението.
Ако отклонението от поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна
за нейното договорно или обикновено предназначение, поръчващият може да развали договора.
Тия права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи ­ в пет години.
Чл.266. Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа. Ако
възнаграждението е уговорено по единични цени, размерът му се установява при приемането на
работата.
Ако през време на изпълнението на договора надлежно определената цена на материала или на
работната ръка бъде изменена, възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено
изцяло.
(Ал. 3, отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
Чл.267. Ако изпълнението на работата стане невъзможно вследствие причина, за която никоя от
страните не отговаря, изпълнителят няма право на възнаграждение. Ако една част от работата е била
изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия, изпълнителят има право на съответната част от
уговореното възнаграждение.
Изпълнителят има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало
невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или на проекта, дадени от
поръчващия, и изпълнителят своевременно го е предупредил.
Чл.268. Ако има основателни причини, поръчващият може да се откаже от договора, макар
изпълнението и да е започнало, като заплати на изпълнителя направените разходи, извършената
работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата.
(Ал. 2, отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
Чл.269. Ако изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се
прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се
съгласят да продължат изпълнението.
При прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и полезно
вложените материали съобразно уговореното възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Изработката е договор, с който изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо,

съгласно поръчката на възложителя, а последният ­ да заплати възнаграждение.
Проф. Попов: Съглашение, с което едната страна (наречена изпълнител) се задължава да
извърши или изработи нещо на свой риск съгласно задачата на другата страна (наречена
възложител), която на свой ред е длъжна да приеме изработеното и да го заплати.

СТРАНИ ПО ДОГОВОРА

7.1.1.1.1.1.1. Възложител (поръчващ/

7.1.1.1.1.1.2. Изпълнител

ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

4. Консенсуален – “страните по него са обвързани, щом постигнат съгласие” (Кожухаров)

5. Двустранен (и престационен) – “създава задължения и за двете страни: за едната ­ да
изработи нещо; за другата ­ да приеме изработеното и да плати.” (Кожухаров)
6. Възмезден – “срещу това, което изпълнителят ще изработи, другата страна дължи
възнаграждение.” (Кожухаров); “всяка страна получава обляга” (Попов)
7. Комутативен – облагата е предварително известна и определена
8. Каузален – “извършване на нещо срещу заплащане на определено възнаграждение” (Попов)
9. Неформален

стр. 256
 ОСОБЕНОСТИ С ОГЛЕД ПРЕДМЕТА НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО НА ИЗПЪЛНИТЕЛЯ:

Изработката или т.нар. граждански договор е уредена в чл.258 – 269 ЗЗД. Легална
дефиниция има в чл.258: “С договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да
изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната ­ да заплати възнаграждение”.
Римското право е познавало договора за наем в три разновидности: наем на вещи, наем на
труд, наем на резултат от труд. Днешния договор за изработка има източника си в третия вид (наем на
резултат от труд). Този договор е бил договора, по силата на който един занаятчия се е наемал да
извърши в полза на клиента една определена работа. По този договор не са могли да се наемат т.нар.
свободни професии. Те са сключвали мандатен договор.
От тази римска традиция договора за изработка в редица правни системи, включително и в
стария ЗЗД е разглеждан като вид договор за наем. Самият договор за изработка би могъл да бъде
разделен вътрешно на различни видове. Можем да говорим за договор за изработка или поправяне на
отделна вещ, за извършване на строеж, дори за пренасяне по суша и море.
Съвременната българска уредба е уредила договора отделно от наемите. Договора за
изработка може да се разглежда като самостоятелен договор, който вътрешно има предвид различни
елементи.
Характеристика на договора за изработка. Договора е двустранен – създава задължения за
двете страни. Договора е възмезден по дефиниция и е винаги възмезден. Ако сключим безвъзмезден
договор, той няма да бъде за изработка. Договора е консенсуален, което значи неформален, но ще
трябва да съобразим ограниченията на свидетелските показания. Договора е комутативен.
В някои случаи ще се окаже, че има вещно действие.
Страни. Този дето се наема – легалното му наименование е изпълнител, а другата страна се
оказва “другата страна” (използва се понякога поръчващ). В практиката е придобил ггражданственост
термина “изпълнител” и “възложител на работата”. Тук ще се използват термините “изпълнител” и
“възложител” (майстор и клиент). Поръчващ е винаги различно от поръчител!
Съществена характеристика на договора е че работата се извършва на риск и за сметка на
изпълнителя. Той дължи резултата от работата, а не самата работа. Поради тази причина се дължи
завършения труд, а не самия труд, както е при трудовия договор.
Предмет. Предмет на договора е работата или “нещото”, както се изразява ЗЗД. Това нещо
може да бъде много неща и оттук договора за изработка се оказва, че може да има различни
варианти.
Отграничения на договора за изработка от трудовия договор. По трудов договор се престира
не резултатът от труда, а самия труд – работодателя ви става началник и той ви определя какво да
работите. Работника не носи риска от извършването на работата.
Днешната действителност е дала доста примери, при които трудовото законодателство се
заобикаля с граждански договор. Това е наложило реакция на трудовото законодателство, която в
много случаи ще се окаже превишена.
При трудовия договор, в процеса на работа възникват определени отношения между страните
– работник – работодател, докато при гражданския договор такова отношение няма.
Характерно за гражданския договор е самостоятелността на изработващия.
Отграничение от договора за услуга (ненаименования договор). От договора за услуга,
договора за изработка се отличава по това, че не се дължи резултатът от труда, а самите действия,
които представляват услугата.
Отграничение от договора за продажба. Близостта на договора за изработка с договора за
продажба ще се наблюдава само в хипотезата, в която изработката е за нова вещ, която ще се
изработва с материали на изработващия. Тогава ще трябва да отличаваме дали сме изправени пред
продажба на бъдеща вещ, която продавача ще произведе или пред договор за изработка. Разликата
ще дойде от специфичността на предмета. Продажбата на бъдеща вещ е продажба на конфекция.
Договора за изработка предполага изработване на нещо уникално, съгласно вашите изисквания за
това нещо. Колкото по­малко са специфичните изисквания към предмета, толкова повече се
доближаваме до продажба.
Разграничение от мандатния договор. Обикновено се казва, че при изработката се дължи
фактическо действие, докато при мандатния договор се дължали правни действия. Това до голяма
степен може да се окаже, че е вярно и у нас то едва ли не е канонизирано. При все това, съм склонен
да се усъмня в тази формулировка, защото в римското право договора за мандат не е бил ограничен
до правни действия в смисъл на сделки, а и днешния закон не урежда мандата като твърди, че негов

257 стр.
предмет са възложените правни действия. За това, аз съм по­склонен да приема и една
допълнителна разлика между двата договора. Мандатара действа за сметка на манданта. При
договора за поръчка действията, които извършва довереника са за сметка на доверителя. И ако
поръчката стане невъзможна, а е уговорено възнаграждение, това възнаграждение се дължи.
Обратно, при договора за изработка, предприемача действа за собствен риск и за собствена сметка.
Ние сме уговорили едно възнаграждение, което е за свършената работа и ако не си свърши работата,
възнаграждение не се дължи.
Видове договори за изработка. Можем да ги разграничим според различни критерии –
например, обикновен договор за изработка и договор за изработка в строителството; договор за
изработка с оглед личността на майстора и договор за заместимо действие; договор за изработка на
нова вещ с материали на клиента (ишлеме) и договор за изработка с материали на изработващия.

Изработка и поръчка

1. Договорът за изработка е двустранен и възмезден, докато поръчката поначало е

едностранен и безвъзмезден.
2. При поръчката поначало довереникът действа за сметка на доверителя и рискът е за
доверителя, докато при изработката е обратното: там поначало изпълнителят действа за своя сметка
и на свой риск.
3. Изработката не е така тясно свързана с личността на изпълнителя ­ възможно е да се
уговори личността на изпълнителя да бъде съществен елемент от съдържанието на договора, но
поначало това не е така.
4. Изработката има за предмет материални действия, докато поръчката има за предмет ­
правни действия.

ВЪПРОС 70 – ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА (СТРАНИТЕ) ВЪЗЛОЖИТЕЛЯ И ИЗПЪЛНИТЕЛЯ. ОСОБЕНОСТИ

ПРИ ПРЕКРАТЯВАНЕТО.

Задължения на изпълнителя. За тези неща има доста разгърната уредба. Задължението на

изпълнителя е да свърши работата със свои средства, съгласно чл.259 (“Ако не е уговорено друго,
изпълнителят е длъжен да изработи поръчаното със свои средства”). Под “свои средства” в случая
нямаме в предвид материалите, а инструментите и други съоражения, с които се извършва работата.
Правилото е диспозитивно и страните могат да се освободят от него като уговорят друго.
Да свърши работата, съгласно поръчката на другата страна. Под това разбираме, че проекта,
заданието се дава от клиента. Този проект не бива да се схваща в смисъл, че е един разгърнат
проект. Той е по­скоро идейния проект – формулировката на това какво искам. Значи проекта, който
дава клиента е по­скоро идеен проект.
Чл.260 във връзка с проекта и материала на клиента, създава за изпълнителя едно много
важно задължение: “Изпълнителят е длъжен да предупреди веднага другата страна, ако даденият
му проект или доставеният му материал е неподходящ за правилното изпълнение на работата, и да
иска извършване на нужните промени в проекта или доставяне на подходящ материал. Ако другата
страна не стори това, изпълнителят може да се откаже от договора.
Ако изпълнителят не направи това предупреждение, той отговаря пред другата страна за
причинените й вреди”. Логиката на това задължение е следната: вие сте клиент, вие имате мечти,
които искате да бъдат реализирани от майстора. Само, че майсторът е този, който може да прецени
дали вашите мечти са осъществими или ако могат да бъдат осъществени, дали няма да доведат до
карикатурност на работата.
Втората възможност е да предупреди клиента и да приеме работата. Но ако не предупреди
за негодността на проекта или на материала, понеже той е майстора и ги разбира тези работи, няма
да сме изправени пред обективна невъзможност за изпълнение на поръчката, а ще сме изправени
пред неизпълнение, за което той отговаря и той ще отговаря и за похабяване на материала.
Качество на работата. Съгласно чл.261: “Изпълнителят е длъжен да изпълни работата така,
че тя да бъде годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение.
Изпълнителят, който извършва работата със свой материал, отговаря за доброто качество.
Когато няколко лица са се задължили да извършат общо една работа, те отговарят солидарно,
ако не е уговорено противното”. Той всъщност отговаря както за недостатъците на работата, така и

стр. 258
за едно особено положение, което не е точно недостатък на работата, а е отклонение от поръчката.
Защото той трябва да свърши работата, така, както ние сме я искали, освен в хипотезата, в която ние
искаме нещо явно неудачно и той се опита да ни напъти в правия път, но не е станало.
Самостоятелност на изпълнителя. Изпълнителя е самостоятелен в изпълнение на работата
си. Съгласно чл.262 ал.1: “Поръчващият може да проверява изпълнението на договора във всяко
време, стига само да не пречи на изпълнителя”. Значи, той може да се информира как върви
работата, но не може да досажда на изпълнителя. Това право на поръчващия има и обратна страна.
Закона не го е казал изрично, но това се подразбира, че изпълнителя, бидейки самостоятелен
в работата си може да викне помощници, да я превъзлага изцяло или отчасти на други лица,
включително и договора да е сключен intoito personae.
От гледна точка на действащото право, между подизпълнителите и клиента няма никаква
облигационна връзка. За действията на подизпълнителя отговаря майстора. Но тези подизпълнители
нямат претенция срещу клиента за плащане на възнаграждението. Майстора е техния кредитор и
длъжник по плащане на възнаграждението. Той ги е наел, а самия той се е наел пред клиента.
Отговорност на изпълнителя. Изпълнителя отговаря за извършване на работата в срок (значи
носи отговорност за забава); отговаря за качеството на работата, както и за качеството на материала,
съгласно чл.261 ал.2, когато той го е дал. Когато неколцина са сключили договор за изработка на
страната на изпълнителя, съгласно чл.261 ал.3: “Когато няколко лица са се задължили да извършат
общо една работа, те отговарят солидарно, ако не е уговорено противното”.
Задължения на поръчващия. Основните задължения са да плати цената, съгласно чл.266 и да
получи (приеме) работата – да я приеме, да си вземе вещта, ако става въпрос за вещ. Наред с това,
той има и допълнителни задължения. Такова едно задължение е да представи материала, респ.
проекта, ако материала е негов. Казано иначе, при сключването на договора да даде необходимото
съдействие. Има дори хипотези на изработка, при които не може въобще да се пристъпи към
изпълнение на задължението, ако не сте оказали необходимото съдействие. Например,
подстригването – трябва да отидете при фризьора.
Цената по договора. Цената би могла да бъде уговорена по два начина: 1) за цялата работа –
общо една или 2) за отделните операции, които ще се извършват. Цената е съществен елемент на
договора, т.е няма как изработката да е безвъзмездна, но се случва тя да не се уговаря
предварително. Отивате на шивач и очаквате, че той ще ви поиска обичайното възнаграждение.
Дори и да не е уговорено предварително възнаграждение, можем да приемем, че договора е
валидно сключен и че се дължи обичайното възнаграждение. Това би следвало както от правилата на
практиката, така и от правния обичай.
Изменение на условията. Съгласно чл.266 ал.2: “Ако през време на изпълнението на договора
надлежно определената цена на материала или на работната ръка бъде изменена,
възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено изцяло”. По никакъв начин не
сме изправени пред търговска непоносимост, нито пред онова правило на чл.300 ТЗ, за редуциране на
договора при изменение на условията. За договора за изработка, това се смята нормално положение,
при това без значение дали цената е определена на части или за цялата работа. В това отношение
днешната регламентация, която повече е насочена към занаятчийските услуги, чл.266 ал.2 се
различава от регламентацията на стария ЗЗД.
Ако обаче, изпълнителят е в забава, тогава бихме могли да разсъждаваме дали той ще може
да се ползва от този текст, защото ако би си свършил работата на време, той би използвал една по­
евтина работна ръка и би вложил материалите по съответни цени.
Вярно е че закона говори за надлежно определената цена. Днес надлежно се не определят
цените, но това не значи, че при отпадането на нормирани цени, под надлежните цени ще трябва да
разбираме текущи пазарни цени.
Плащане на възнаграждението. Съгласно чл.266 ал.1: “Поръчващият трябва да заплати
възнаграждението за приетата работа. Ако възнаграждението е уговорено по единични цени,
размерът му се установява при приемането на работата”. От този текст разбираме, че нормалното
положение е първо работата, после цената. Принципа следователно, е че задължението за плащане
на цената става изискуемо, а по някога и ликвидно към момента на приемането на работата. Това,
разбира се може да бъде изменено. Но в общия случай, когато не се плаща цената предварително, е
очевидно, че изпълнителя не разполага с възражение за неизпълнен договор и следователно не
може да каже, че няма да свърши работата, ако не му платите.
Тава обаче, той би могъл да направи в особената хипотеза на чл.90 ал.2. Във всички случаи
обаче, когато предметът на договора е поправка или нещо друго на движими вещи, той ще разполага с

259 стр.
право на задържане върху вещта за заплащане на вземанията по договора, доколкото чл.91 не
ограничава правото на задържане до вземанията за разноски, а говори за вземанията във връзка със
запазване, поправяне или подобряване на движима вещ и вреди, причинени от нея.
Рискове. Риска от случайното погиване на материала се носи от този, който го е дал. А риска
от невъзможността да се свърши работата се носи от изработващия. Съгласно чл.267: “Ако
изпълнението на работата стане невъзможно вследствие причина, за която никоя от страните не
отговаря, изпълнителят няма право на възнаграждение. Ако една част от работата е била изпълнена
и може да бъде полезна за поръчващия, изпълнителят има право на съответната част от уговореното
възнаграждение.
Изпълнителят има право на възнаграждение, ако изпълнението на работата е станало
невъзможно изцяло или отчасти вследствие негодността на материала или на проекта, дадени от
поръчващия, и изпълнителят своевременно го е предупредил”. Може да се приеме,че чл.267 е
специален по отношение на чл.89, който урежда въпросите при частична невиновна невъзможност в
смисъл, че договора за изработка няма да се прекрати по съдебен ред в случай че изпълнителят е
свършил отчасти работата и след това не може да я продължи поради обективна невъзможност.
Преминаване на собствеността. Този въпрос е от значение единствено в тази хипотеза на
договора за изработка, при която се изработва нова вещ с материали на изпълнителя. В тази
хипотеза се оказва, че изпълнителя, освен да свърши работата има и задължение да достави
собствеността на клиента. У нас договорите имат облигаторно­вещно действие, което създава едно
недоумение в кой момент преминава собствеността.
Според Асен Николов, тази работа ставала със завършването на вещта, без да е било
необходимо предаването.
Като си дадем сметка, че според чл.263 риска от случайното погиване на материала се носи от
страната, която го е дала, освен ако другата страна не е в забава, би следвало, че всъщност този риск
ще премине едва чрез предаването. И доколкото разликата между материала и готовата вещ от
вещноправна гледна точка не бива да ни пречи и не можем да кажем кога материалът е престанал да
бъде материал и кога е станал нова вещ, след като тя още не е приета, според мен, общото правило би
трябвало да бъде, че собствеността преминава заедно с риска, при предаването на изработената вещ,
освен ако другата страна не е в забава на кредитора.
Неизпълнение на задълженията. Що се отнася до неплащане на цената или до недаването на
съдействие – имаме иск за изпълнение на задължението за плащане на цената, забавянето на даване
на съдействие ще постави клиента в забава.
По­интересни са въпросите, свързани с неизпълнението от страна на изработващия. Той
отговаря за забавеното изпълнение. Има обаче, едно специално правило на чл.262 ал.2: “Ако стане
явно, че изпълнителят няма да може да изпълни в срок работата или че няма да я изпълни по
уговорения или надлежен начин, поръчващият може да развали договора, като има право на
обезщетение по общите правила”. Това е една особена хипотеза на предварително, антиципирано
разваляне на договора – клиента не е длъжен да чака да изтече срока и тогава да се разбере, че
работата няма да бъде свършена. Ако от действията на изпълнителя е видно, че той няма да може да
изпълни в срок, той може да развали договора още преди да е изтекъл срока за изпълнение.
Втората хипотеза на неизпълнение е свързана с дефектите на работата. Работата трябва да
бъде приета от поръчващия. Той е длъжен да приеме работата, извършена съгласно договора
(чл.264 ал.1).
“При приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за
неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при
обикновения начин на приемане или се появят по­късно. За такива недостатъци поръчващият трябва
да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят е
знаел недостатъците” (чл.264 ал.2). Ако не направи такива възражения работата се счита приета
(чл.264 ал.3). Общо взето това, което важи за договора за продажба и прегледа, можем да го
пренесем тук.
Възможностите при ненадлежно изпълнение на работата са уредени в чл.265. Ненадлежното
изпълнение на работата е свързано не само с недостатъци. Понеже поръчката се дава за някакъв
специфичен резултат, е от значение съобразността на поръчката с дадения проект: “Ако при
извършване на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката или ако изпълнената работа има
недостатъци, поръчващият може да иска:
поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане;

стр. 260
 заплащане на разходите, необходими за поправката, или съответно намаление на
възнаграждението”. Отклонението от поръчката е различно от недостатъци.
Възможности на клиента. Съгласно чл.265, те са основно две – да иска поправяне на работата
в даден от него подходящ срок без заплащане и да иска заплащане на разноските, необходими за
поправянето или съответно намаляване на възнаграждението.
Но съществува и още една възможност – да развалите договора: “Ако отклонението от
поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно
или обикновено предназначение, поръчващият може да развали договора.
Тия права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи ­ в пет години” (чл.265 ал.2). В
този случай, ако материала е даден от поръчващия, ще възникне въпроса от загубата на материала.
Според Кожухаров, развалянето на договора и неприемането на работата при недостатъци и
отклонения е една много крайна мярка – той държи на реалното изпълнение, което реално
изпълнение да стане, макар и чрез поправянето на вече омърляната вещ.
Според мен, подобна теза е очевидно прекалена и е свързана с принизяването на значението
на това, което сме поръчали.
Тези права, подобно на правата при продажбата, се погасяват в специални срокове, които се
дадени в чл.265 ал.3: “Тия права се погасяват в шест месеца, а при строителни работи ­ в пет години”.

Особености при прекратяване на договора за изработка. Разваляне.

Развалянето на договора по чл.262 ал.2 и развалянето на договора, поради отклонение от

поръчката или недостатъци вече бяха разгледани.
Съгласно чл.266: “Поръчващият трябва да заплати възнаграждението за приетата работа.
Ако възнаграждението е уговорено по единични цени, размерът му се установява при приемането на
работата.
Ако през време на изпълнението на договора надлежно определената цена на материала или на
работната ръка бъде изменена, възнаграждението се съответно изменя, макар и да е било уговорено
изцяло”. Ето значението на предупрежденията по чл.260, които трябваше да направи изпълнителя –
ако той се е съгласил да работи съгласно проекта или с материалът, който той е обявил за
недостатъчно подходящ, пропадането на работата не е за негов риск, ами е възложено на клиента.
Има още две специални правила за прекратяването на договора за изработка, типични само за
него. Едното е чл.269, който вече бе разгледан по аналогия при продължаването на договора за
издръжка и гледане, след смъртта на длъжника­приобретател.
“Ако изпълнителят умре или стане неспособен да извърши работата, договорът се
прекратява, освен ако не е бил сключен с оглед личността на изпълнителя и ако наследниците му се
съгласят да продължат изпълнението”. Наследниците не са длъжни да продължат изпълнението, но
ако не го продължат, понеже риска от случайната невъзможност се носи от изпълнителя, те няма да
получат възнаграждение. За да запазят пълното възнаграждение, те трябва да довършат работата,
но срещу тях това не може да се претендира.
“При прекратяване на договора поръчващият трябва да заплати извършената работа и
полезно вложените материали съобразно уговореното възнаграждение” (чл.269 ал.2).
Отказ от страна на клиента. Той е уреден в чл.268: “Ако има основателни причини,
поръчващият може да се откаже от договора, макар изпълнението и да е започнало, като заплати на
изпълнителя направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от
изпълнението на работата” Значи, ако има основателни причини. Основателни причини, според мен,
това изискване за основателни причини е само за очи. Истината е че клиента може произволно да
прекрати договора за изработка като се откаже от услугите на изработващия и никой не може да го
спре. Само, че при този произволен отказ, той ще трябва да плати това, което е посочено в чл.268, а
именно: “…направените разходи, извършената работа и печалбата, която той би получил от
изпълнението на работата”. Казано иначе, той трябва да му плати пълно възнаграждение, с
изключение на това, което спестява изпълнителя от това, че не довършва работата. Това правило
дава една изключителна свобода на клиента и това е оправдано.
Това правило ще ни помогне да не водим спорове по отношение на работата на изработващия,
когато при проверката се установи, че той не работи както трябва.

261 стр.
ВЪПРОС 71. НАЕМНИ ОТНОШЕНИЯ. ДОГОВОРИ ЗА НАЕМ, АРЕНДА И ЛИЗИНГ.
ОТГРАНИЧЕНИЯ НА ДОГОВОРА ЗА НАЕМ ОТ ДРУГИ ДОГОВОРИ ПО ЗЗД.

Днес под „наемни отношения“ разбираме само тези, свързани с временно присъединяване на
вещи към чуждо имущество, т.е. имуществения наем. Уредбата на ЗЗД е относително кратка и е
насочена основно към жилищния наем. Водещото съчинение по въпроса е един тритомник Йордан
Борисов Гелков. Смисълът на този първи въпрос е като че ли да даде някаква представа въобще за
наемните отношения на имущество.
Договорът за наем се смята, че няма вещен ефект. По отношение на наетата вещ, това е
очевидно. Но какво става, ако наетата вещ дава плодове и има ли спрямо тези плодове наемът вещен
ефект, остава един на пръв поглед нерешен въпрос. Старият ЗЗД го е решавал, защото там наемът
на исполица, на производствени площи и т.н., е имал очевидно вещен ефект. Но чл. 60 ЗС използва
категорията „наем на полски имоти“­ понеже този наем очевидно има този вещен ефект, да прави
наемателя собственик на плодовете от полските имоти, се оказва, че и уредбата по ЗЗД като че ли
допуска това. С което възниква въпросът за т.нар. договори за аренда.
Договорите за аренда се раждат като проблем в края на 80­те и началото на 90­те, когато
започва частната предприемаческа дейност, и ако уредбата на наема по ЗЗД е насочена към
потребителския наем, то идеята за такова временно присъединяване, при което се извличат бизнес­
ползите от наетата вещ, ражда термина аренда. Тогава под аренда се разбираше да взема под аренда
хижа, която да превърна в хотелче или нещо друго; стол за хранене, който да експлоатирам като
ресторант; най­печеливши бяха кенефните договори за аренда, съгласно които се отдава това ценно
помещение под аренда на съответна мургава предприемачка, която да събира стотинките. Тези
договори спокойно бихме могли да наричаме арендни. Всъщност, в някои законодателства
съществуват два термина­ наем и аренда (BGB), който отчита проблема вещно действие. През 1996г.
се приема Законът за арендата в земеделието. Идеята беше да се създадат специални арендни
отношения, в т.ч. аренден съд. Договорът за аренда в земеделието бихме могли да определем като
наем, който има за предмет земеделски инвентар и площи. С което обаче не отговаряме директно на
въпроса изключена ли е възможността за наем на земеделски земи?­ Предвид чл.60 ЗС, вратата стои
открехната. Като научим, че минималният срок за аренда е 5 г., бихме могли да сключим договор за
наем за 4 г., който не би бил аренден, с което обаче бихме пропуснали разните европейски помощи, но
ако искаме да го сключим за една или за 2 стопански години, той очевидно няма как да бъде
окачествен като договор за аренда.
Договорите за лизинг имат две разновидности: Договор за експлоатационен лизинг и договор за
финансов лизинг. Оперативният лизинг е един наем на някакви неща с производствено
предназначение, които временно присъединяваме към нашия бизнес. Правилата на договора за
лизинг препращат към договора за наем, като казват, че не се прилагат ред правила на ЗЗД.
Договорът за финансов лизинг е една операция, която търговският закон директно взема от
Конвенцията за международния финансов лизинг от 1988г. (Отавска конвенция)­ това е ед
мъртвородено конвенционално международно право, което има множество слабости, които са пренесе
в ТЗ. Лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение. Има
лизингодател и лизингополучател, като лизингодателят сключва договор с трето лице, от кой
придобива вещ, и я предоставя на лизингополучателя за временно ползване срещу възнагражден
Една от основните слабости на Отавската конвенция е, че тя плътно доближи лизинга до банков
кредит, като предвиди дори и предварителна изискуемост на лизинговите вноски до края на срока
схемата е полезна, защото много от нещата са скъпи, а за да функционира даден бизнес са нуж
Пример: Паркът трябва да бъде подменен. За да бъде подменен ни трябват едни огромни средст
Няма как да авансираме тази сума от спестявания, или дори да можем, това е неефективно. Ще ни бъ
неефективно и банковото кредитиране, по ред съображения. По средата на тази нужда ид
лизинговата компания, която откупувайки от производителя, реализира продукцията му с плаща
веднага, и ги продава на този, който има интерес да ги изплати благодарение на тяхната експлоатац
(те сами ще се изплащат). Всички рискове са за лизингополучателя, и това разпределение на рисковете
разликата между оперативния и финансовия лизинг­ при оперативния, имаме временно присъединява
за определен период и цели, и част от рисковете, свързани не само с повредите и престоя, но и
конюнктурни въпроси, могат да се окажат да са разпределени по друг начин. Докато при финансов
лизинг, лизингополучателят гледа икономически вещта като своя, разглеждайки я като собствен акт
който е обременен със задължение за заплащане. Това е довело до това една значителна част
производителите да имат собствени лизингови компании, които да финансират лизингополучатели

стр. 262
 готови да закупят продукцията. Лизингодателят може да отдаде повторно под лизинг това, което някога
е дал като лизинг на друго лице, но договорът е бил прекратен. Възможен е и т.нар. обратен лизинг­
прехвърляме нещо на някой, който става наш лизингодател за това, което до преди това е било наше.
Можем да говорим и за наем на сейф (чл.605 и сл.) ТЗ. Създават се проблеми когато наемодателят не е
успял да осигури дължимата неприкосновеност­ в някои случаи, това няма да е непреодолима сила,
защото неприкосновеността предполага сериозна охрана.
Накрая, концесиите. Концесията се урежда като концесия заради особения режим на вещите или
експлоатацията, а концесията за услуга се състои в правото на концесионера да е експлоатира услугата;
концесията за добив има за предмет експлоатацията на природни богатства дейностите, които се
концедират. Концесията за строителство и експлоатация включва чрез добив. Терминът „експлоатация“
създаде голям шум, тъй като КРБ говори за право на ползване. Има обаче известна разлика между
ползването и експлоатацията­ ако имам право на ползване върху магистралата, аз мога да я затворя и
сам да си я използвам. Но експлоатирайки я, аз няма да мога да я затворя, защото трябва да я ползвам в
обществен интерес. концесионерът се е задължил да извършва експлоатацията при някакви публични
условия, които когато доведат до загуба, ще бъде за сметка на концедента и трябва да бъде обезщетен
концесионерът, защото за него тази концесия е въпрос на бизнес.

Правен режим:
чл.228 ­ 239 ЗЗД.

Чл.228. С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за

временно ползуване, а наемателят ­ да му плати определена цена.
Чл.229. Договорът за наем не може да бъде сключен за повече от десет години.
Лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват
договор за наем за повече от три години.
Ако договорът бъде сключен за по­дълъг срок, той има сила за десет, съответно за три години.
Чл.230. Ако не е уговорено друго, наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което
отговаря на ползуването, за което е наета.
Ако вещта не е предадена в надлежно състояние, наемателят може да иска поправянето й или
съразмерно намаление на наемната цена или да развали договора, както и да иска обезщетение във
всички случаи.
Наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които наемателят е знаел или при
обикновено внимание е могъл да узнае при сключването на договора, освен ако недостатъците са опасни
за неговото здраве или за здравето на лицата от неговото домакинство.
Чл.231. Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление,
като замърсяване на стени в помещенията, разяждане на кранове, на брави, запушване на комини и други
такива, са за сметка на наемателя.
Поправките на всички други повреди, ако не са причинени виновно от наемателя, са за сметка на
наемодателя. Ако наемодателят не извърши тия поправки, наемателят има правата по ал. 2 на
предходния член, но той може да иска обезщетение само когато повредата се дължи на причина, за която
наемодателят отговаря. Ако наемателят извърши сам поправката с грижата на добър стопанин, той може
да прихване стойността й срещу наема.
Когато вещта погине изцяло или отчасти, прилага се чл. 89
Чл.232. Наемателят е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползуване, а при
липса на такова ­ съгласно предназначението й.
Той е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползуването на вещта.
Чл.233. Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени
през време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не
отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от
неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро
състояние.
Наемателят е длъжен да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата,
извършени върху наетата вещ.
Чл.234. Ако не е уговорено противното, наемателят може да пренаеме части от наетата вещ без
съгласието на наемодателя. Но и в този случай той не се освобождава от задълженията си по
договора за наем.
263 стр.
 Относно ползуването от имота пренаемателят не може да има повече права от наемателя.
Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане
на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно.
Чл.235. Наемателят на помещение в етажна собственост е длъжен да изпълнява наредбите по
реда и управлението на етажната собственост. В противен случай той може да бъде изваден от
наетото помещение и по искане на управата на етажната собственост.
Чл.236. Ако след изтичане на наемния срок използуването на вещта продължи със знанието и
без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.
Ако наемателят продължи ползуването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи
обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.
Чл.237. (Ал. 1, доп. ­ ДВ, бр. 34 от 2000 г., в сила от 1.01.2001 г.) При прехвърляне на недвижим
имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако е бил вписан в имотния регистър.
Договорът за наем,сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е
задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от
прехвърлянето. Ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е
задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок.
Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде лишен от ползуването на
наетия имот преди изтичане на наемния срок поради прехвърляне на имота.
Чл.238. Ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от
него, като предизвести другата един месец по­рано. Но ако наемът е уговорен на ден ­ достатъчно е
предупреждение от един ден.
Чл.239. Когато наемът се създава чрез акт на надлежен държавен орган, отношенията между
страните се уреждат по горните правила, доколкото специален закон не постановява друго.

ВЪПРОС 72 ДОГОВОР ЗА НАЕМ НА ВЕЩИ. СКЛЮЧВАНЕ. ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА СТРАНИТЕ.

Легална дефиниция на договора за наем съдържа чл.228: “С договора за наем

наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а
наемателят ­ да му плати определена цена”.
Характеристика на договора за наем. Договора е двустранен и възмезден (по
дефиниция). Договора е консенсуален, което значи неформален. Има хипотези, в които е добре
договора да бъде сключен в някаква форма, но това са хипотези на дългосрочен наем на
недвижим имот, с оглед възможността да се противопостави това наемно отношение на
последващия приобретател на недвижим имот.
Договора е комутативен и има само облигационно действие.
Предмет на договора е ползването на вещта – вещта, която наемаме и съответно наемната цена
от гледна точка на правото на наемодателя срещу задължението на наемателя. Тази вещ може да е
всякаква – движима или недвижима, включително родово определена. Понеже договора се сключва
с постигането на съгласие, а предаването на вещта е въпрос на изпълнението на договора (както е
при договора за продажба), той би могъл да бъде сключен и върху родово определени вещи и това,
на практика в много случаи става. Например, наемам автомобил от “Херц”. Искам да наема
“Мерцедес”. “Херц” има няколко “Мерцедес”­а, не само на летището, но и на много други места. И ако
се окаже, че “Мерцедес”­а, с който фирмата е искала да престира, че е нещо дефектен, тази липса
не води до невъзможност, защото “Херц” има и други “Мерцедес”­и и аз не съм наел този
“Мерцедес”, който е на летището, а съм наел един “Мерцедес”.
Нормално е тази вещ да не е потребима, защото вие трябва да я ползвате без тя да се изхаби от
това – няма как да наемете една бутилка уиски. Но бихте могли да наемете и потребими вещи в
екзотичната хипотеза, когато те ви трябват за нещо друго.
Наемодателят не е необходимо да бъде собственик на вещта. Както може да се продава чужда
вещ, така още повече може да се наема чужда вещ, от което не страда действителността на
договора. Друг е въпроса дали той ще може да бъде изпълнен.
Отграничения. От договора за продажба, отграничението ще дойде от това, че не се прехвърлят
права върху вещта (вещни права), а отграничението от заема за послужване – от това, че наема е
възмезден. Заема за послужване е безвъзмезден и реален.
стр. 264
 При сключването на договора за наем се наблюдават следните особености: договора за наем
може да бъде два вида – срочен и безсрочен. Безсрочния договор за наем е този, по който не е
уговорен срок на ползването и може да бъде прекратен с предизвестие от която и да е от страните.
Срочният договор за наем не може да бъде прекратяван с предизвестие от страните. Той дава
сигурността, че наемателя ще ползва имота през уговорения срок, а дава и обратната сигурност на
наемодателя – че ще получава наема през този срок.
Договора за наем може да бъде сключен, според ЗЗД, за най­много 10г. От това не следва, че
един наем не може да продължи вечно – той може да продължи вечно като безсрочен договор.
Съгласно чл.229 ал.2: “Лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не
могат да сключват договор за наем за повече от три години”. И така, с оглед времето, за което се
сключва договора за наем, получаваме две групи, едната разделена на още две: безсрочен договор
за наем, който може да се прекрати с предизвестие и срочен договор за наем, който може да бъде
най­много за 10г, но ако лицето, което сключва договора като наемодател може да извършва само
действия на обикновено управление, то договора може да бъде сключен само за 3г. Чл.229 ал.3
казва: “Ако договорът бъде сключен за по­дълъг срок, той има сила за десет, съответно за три
години”. Друг е въпроса кои са тези лица, които имат право само на обикновено управление.
Първото нещо, което трябва да кажем е че изискването не отразява връзката между наемодателя
и имота, който той отдава под наем. Не можем да кажем, че само собственика може да сключва
договор за наем за 10г. Напротив, измамника и той може да сключи договор за наем за 10г, обаче
няма да може да го изпълни. Ограничението лицата, които имат управителни (само) правомощия се
отнася за случаите, когато договора за наем се сключва чрез представител има ограничена власт,
било със закон, било от волята на упълномощителя, както и за хипотезите, когато самия собственик
не може да се разпорежда свободно с вещта си.
Значи, в хипотезите на лица, които могат да сключат договор за наем само за 3г ще се окаже, че всички
представители, лишени от разпоредителна власт, например представителя на отсъстващ, наследника във
връзка с обявеното продължително отсъствие, разните управители, назначени на открито наследство и т.н.
Както и самия непълнолетен, който както е известно, сключва сделки на разпореждане само с разрешение на
РС. Значи, представителите на непълнолетния не могат да сключват договор за наем за повече от 3г, без
разрешението на РС. Самия непълнолетен също трябва да има разрешение от РС да сключи договор за наем
за повече от 3г по отношение на собствения си имот.
В тази категория обаче, не би следвало да включим т.нар. органни представители на юридическите лица.
От една страна не можем да кажем, че договора за наем над 10г е сделка на разпореждане – закона не е
казал, че договора за наем за над 10г е сделка на разпореждане. Той е казал само, че който не може да се
разпорежда, не може да сключва договор за наем за повече от 10г, от което не следва, че наема е
разпоредителна сделка. Той си остава управителна сделка, но ограничена в първите 3г, без да става
разпоредителна сделка. Управителите, представителите на юридическите лица ­ те не са ограничени
относно сделките с разпореждане. Така, че дори и да гледаме на договора за наем като на сделка на
разпореждане, управителя на ООД ще може да сключва такъв договор, доколкото той е ограничен в друго –
в прехвърляне, ипотекиране и т.н на недвижими имоти. Казано иначе, когато търсим лица с управителна
власт, трябва да видим до какво се отнасят ограниченията на представителната им власт – дали до
разпореждане въобще или до отчуждаване на недвижими имоти, респ. обременяването им с вещни права и
т.н. и ако са ограничени за отчуждаване, не бихме могли да кажем (според мен), че те не биха могли да
сключат договор за наем за повече от три години.
С оглед уговарянето на срока, обикновено се случва вече в срочни договори изрично да се казва, че
договора може да бъде прекратен с предизвестие. Ако препишем текста на чл.238 (“Ако договорът за наем е
без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по­
рано. Но ако наемът е уговорен на ден ­ достатъчно е предупреждение от един ден”), ще получим едно много
странно смешение. Защото прекратяването на договора по чл.238 е възможно само при безсрочен договор.
Като впишем, че отдаваме един имот под наем за 5г, но всяка от страните може да го прекрати с
предизвестие, ние всъщност смесваме две несмесяеми неща и при тълкуването на договора въобще няма да е
ясно той срочен ли е или не. Защото смисъла на срочния договор е точно да изключи възможността за
неговото предсрочно прекратяване чрез предизвестие.
За да се избегне това, ако държите да има някаква възможност за прекратяване на договора преди срока,
не бива да преписвате правилата на чл.238. Би бил валиден като срочен един договор за наем, в който е
сключена клауза, че в първата една година, наемателя би могъл да се откаже от договора с предизвестие, в
който случай дължи някакво обезщетение и обратно. В този случай, ние отчитаме един специален интерес на
страните, който не е свързан с произволното прекратяване на срочния договор за наем.

265 стр.
ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА НАЕМОДАТЕЛЯ

1. Да предаде наетата вещ. За да може вещта да се ползва от наемателя тя трябва да му бъде

предадена, наемателя да стане държател на вещта.
1.1. Какво се предава ­ наетата вещ (не друга) заедно с всичките й принадлежности
1.2. Как се предава ­ в състоянието, което отговаря на ползването, за което вещта е наета –
чл.230/1 ­ (за разлика от продажбата ­ при която вещта трябва да бъде предадена в състоянието, в
което тя се е намирала в момента на сключването на договора или на преминаването на собствеността
и риска). При наема задължението на наемодателя е по­тежко: вещта трябва да отговаря или на
уговореното или на съответното ползване, за което се наема. Често се прави опис при предаването на
вещта. При липса на опис се счита, че вещта е предадена в добро състояние по силата на
презумпцията, установена в чл.233/ал.1/изр.4: До доказване на противното се предполага, че вещта е
била приета в добро състояние. Но тази презумпция е оборима и наемателят може да доказва
противното.
1.3. Мястото на предаването ­ определя се по правилата на чл.68 ЗЗД:
Ако местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от естеството на задължението,
изпълнението трябва да се извърши:
а) при паричните задължения ­ в местожителството на кредитора по време на изпълнение на
задължението;
б) при задължение да се даде определена вещ ­ в местонахождението на вещта по време на
пораждане на задължението й;
в) във всички други случаи ­ в местожителството на длъжника по време на пораждане на
задължението.
1.4. Време на предаването ­ важи общото положение, че най­напред се предава вещта, а
после се плаща цената. Но това е едно общо положение, което може да бъде отменено от страните.
1.5. Разноските по предаването ­ в тежест на наемодателя поначало с разноските по
предаването. Кожухаров: наемът е в известен случай продажба на ползването от веща. Затова
наемодателят ще трябва да понесе напр. Разноските по описа (чл.233/1), а наемателят – разноските
по съставянето на договора (чл.186/1).
1.6. Опис ­ съставяне на опис при предаването на вещта. И двете страни имат интерес от
това. Той е доказателство за състоянието, в което е предадена и приета наетата вещ (виж 1.2.).
1.7. Неизпълнение ­ наемодателят може да има и вина или на няма вина:
1.7.1. невиновна невъзможност:
1.7.1.1. пълно неизпълнение ­ не може да предаде на наетата вещ наемателя
(наемодателят няма вина) ­ договорът се разваля по право.
1.7.1.2. частично неизпълнение ­ не е предадена на време или в надлежно състояние ­
отношенията между страните се уреждат по общите правила чл.89 ЗЗД:
При двустранните договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за
изпълнение, договорът се разваля по право. Когато невъзможността е само частична, другата страна
може да иска съответно намаляване на своето задължение или разваляне на договора по съдебен
ред, ако няма достатъчен интерес от частичното изпълнение.
1.7.2. виновна невъзможност:
1.7.2.1. не предал наетата вещ на наемателя В този случай наемателят има следните
възможности:
­ да иска реално изпълнение, заедно с обезщетение за вреди
­ да развали договора по реда на чл.87
1.7.2.2. да не е предал веща в надлежно състояние, вещта да има недостатъци или
вещта да няма качествата, които наемодателят е гарантирал на наемателя. В този случай наемателят
има следните възможности:
­ да иска отстраняване на недостатъците и обезщетение за вреди на общо основание
­ да ги отстрани сам (чл.80/1 и чл.231/2).
­ да иска да бъде освободен от наемната цена до отстраняване на дедостатъците
или да иска да бъде намалена цената съобразно годността на вещта.
­ да развали договора по реда на чл.87, като остава и възможността на претендира
за вредите по чл.230/2.

стр. 266
1.8. Неотговорност – за наемодателят не възниква отговорност ако:
1.8.1. недостатъците са били известни на наемателя по време на договарянето
1.8.2. наемателят е могъл да узнае за тях при обикновено внимание. Виж 1.2. Но и в този
случай наемодателят отговаря, ако изрично е уверявал наемателя, че даден недостатъ не
съществува.
1.9. Нездравословни жилища – чл.230/3 ЗЗД. Наемодателят носи пълна отговорност, ако
недостатъцине на веща могат да увредят наемателя или членовете на неговото домакинство. Според
проф. Кожехаров целта на тази норма е да се даде на наемателя възможност да прекрати договора,
когато пожелае и без страх от отговорност с едностранно изявление (въпреки че договорът, който е
сключел е срочен), не да се санкционира наемодателя.
2. Да поддържа наетата вещ. Това задължение тежи върху наемодателя през цялото време на
действие на договора, през целия наемен период ­ задължение за продължително изпълнение.
Трябва да се направят някои разграничения:
2.1. Не всичко необходимо за поддържането на веще тежи върху наемодатиля:
2.1.1. дребните поправки, които се дължат на обикновеното потребление на вещта са за
сметка на наемателя чл.231/1 ЗЗД
2.1.2. всички останали разходи по поддържането на вещта са за сметка на наемодателя,
освен ако наемателят виновно е причинил повредите на вещта; поначало задължението на
наемодателя се ограничава до поддържането на вещта ­ той няма задължение да прави подобрения
във вещта, освен ако това не е уговорено. Нито пък поначало наемодателят има задължение да
извършва преустройства във вещта, освен ако той не се е задължил за това.
2.2. Последиците от неизпълнението на това задължение:
2.2.1. Наемателят може да иска от наемодателя да поправи вещта.
2.2.2. Може сам да поправи вещта и да прихване стойността на поправката срещу наема
2.2.3. Наемателят може да иска намаляване на цената
2.2.4. Наемателят може да развали договора
2.2.5. Това са алтернативни възможности, но наемателят може заедно със всяка една от
тях да иска и обезщетение за вреди, ако е претърпял такива.
3. Да обезпечи спокойно ползване на вещта. Това означава:
3.1. Лични действия ­ да се въздържа от всичко, което би осуетило, затруднило или
попречило на наемателя да ползва спокойно вещта.
3.1.1. не може да си възвръща фактическата власт докато договора е в сила. Срещу
него наемателят разполага с иска по чл.76 ЗС. В този случай, ако наемодателят отнеме фактическата
власт, той отговаря за вреди, а наемателят не дължи естествено и наем.
3.1.2. не може да влиза в помещенията без съгласието на наемателя.
3.1.3. не може да извършва основен ремонт или да прави подобрения (освен ако не е
било уговорено) и по този начин да пречи на наемателя да ползва вещта ­ разбира се той може да
извършва необходимите поправки (за запазването и поддържането на вещта).
3.1.4. не може да отдава същата вещ на трето лице повторно под наем.
3.1.5. не може да продава вещта, без да се погрижи за правата на наемателя. Може да
продаде вещта, но в този случай би трябвало да сключи уговорка с новия собственик, по силата на
която правата на наемателя да бъдат запазени.
3.2. Фактически действия на трети лица. Наемодателят не отговаря за посегателства върху
вещта, извършени от трето лице – в такъв случай наемателят трябва сам да се защитава, евентуално
с иска по чл.76 ЗС, при това наемателят има задължение да съобщава на наемодателя за всяко
посегателство върху вещта, извършено от трето лице (чл.233/3).
3.3. Отстранение. Наемодателят може и да не е собственик на вещта. Но той отговаря за
обстоятелството, че някое трето лице има права върху отдадената в наем вещ, защото в следстие на
това, че трето лице предяви правата си, позването на наетата вещ от наемателя може да бъде изцяла
или отчасти отнето. В следствие на това наематиля може:
3.4. да бъде освободен от плащането на наема за времето, през което е бил лишен от
ползването;
3.5. да развали договора;
3.6. да иска обезщетение за претърпени вреди.

ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА НАЕМАТЕЛЯ

267 стр.
1. Да плаща наемната цена. Ако няколко лица са наели една вещ те не отговарят солидарно, а
разделно. Изключение от това правило е уредено само, когато вещта е наета от единия съпруг и
задължението е поето за задоволяване на семейни нужди ­ по силата на чл.25/2 СК двамата съпрузи
отговарят солидарно за заплащането на наемната цена. Естествено става въпрос за солидарна
отговорност на двамата съпрузи, ако това е семейно жилище, но ако това е жилище или някакъв имот,
който само единия съпруг ползва сам за някакви негови нужди ­ тогава те не отговарят солидарно.
1.1. Да понася т.нар. консумативни разноски (съпровождащи наема престации). Плаща освен
наемната цена: ток, парно, вода и т.н. Поначало тези разноски са в тежест на наемателя. Понася
дребните поправки на вещта, които се дължат на обикновеното износване.
1.2. Цена. Поначало наемателят престира наемна цена, след като му бъде предадена вещта,
но това е правило, което е диспозитивно и дори обичайно. Масовата практика в момента е да се
предплащат аванси.
1.3. Място на плащането. Това е едно парично задължение и за него важат общите правила
на чл.68 ЗЗД
1.4. Време на изпълнение. Възможни са различни уговорки.Най­често наемната цена се
плаща периодично (месечно) ­ възможно е да се уговорят и други интервали от време. Възможно е да
се предвиди също така, че наемателят ще плати една глобална сума за целия срок на договора.
1.5. Последици от неплащане.
1.5.1. дължи лихви от деня на забавата
1.5.2. наемодателят може да развали договора по чл.87.
1.5.3. Давностният срок за вземането на наемната цена е 3 години.
2. Да пази вещта и да си служи с нея като добър стопанин. Поначало той трябва да използва
вещта с оглед на онова предназначение, с оглед на което е сключен договора за наем ­ напр. ако е
отдадено помещение за жилище то не би следвало да се използва за офис или обратното. С оглед на
това задължение наемателят е длъжен да понася дребните поправки за поддържането и
запазването на вещта, длъжен е да съобщава на наемодателя за всяко посегателство върху вещта и
при неизпълнение на това задължение наемодателят може да развали договора, като потърси и
обезщетение за вреди.
3. Да върне вещта.
3.1. Кога се връща ­ Поначало вещта трябва да се върне в деня, когато се прекратява
наемното правоотношение.
3.2. Какво се връща ­ Наетата вещ, заедно с всички нейни принадлежности, а не друга вещ.
Вещта трябва да бъде върната в състоянието, в което и била получена. А ако не е бил направен опис
се предполага, че тя е била получена в добро състояние (което е една оборима презумпция). Ако на
вещта са нанесени вреди съществува оборима презумпция, че наемателят е причинил виновно тези
вреди, поради което той отговаря за тях. Той може да се освободи от тази отговорност, ако докаже
липсата на вина. Нещо повече: по силата на правилото на чл.233, ал.1: Наемателят е длъжен да върне
вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако
се докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Той дължи обезщетение и за
вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на
противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние
3.3. Подобренията. Възможно е наемателят да е извършил подобрения във вещта. В такъв
случай, той като наемателят е държател и не разполага с правата на владелеца, а още по­малко с
правата на добросъвестния владелец той може да търси стойността на тези подобрения в зависимост
от основанието на което ги е направил. Ако е бил сключил договор за изработка с наемодателя той
може да ги търси на базата на договора за изработка. В противен случай той може да прибегне или
до правилата за гесцията или до правилата за неоснователното обогатяване. Но той няма право на
задържане, тъй като не е добросъвестен владелец. Ако наемателят не върне вещта навреме
наемодателят може да търси от него наемната цена за времето, през което наемателят е продължил
ползването и вредите от произволното ползване. В този случай ­иск за опразване на имота, т.е. това е
един иск за връщане на имота. Разбира се, ако наемодателят е собственик и ако желае може да води
и ревандикационен иск, но това за него е доста по­трудно, тъй като той трябва да докаже активната
си легитимация.

стр. 268
ВЪПРОС 73 ­ ПРЕНАЕМАНЕ

Пренаемането е съглашение, с което наемателят отстъпва цялата или част от вещта на

пренаемателя срещу заплащане на някаква наемна цена.
Това е договор, с който наемателят сключва на свой ред договор за наем с трето лице­
пренаемател.
Наемателят по ЗЗД може да пренаема части от вещта, без да е нужно съгласието на
наемодателя, освен ако е уговорено друго.
При пренаемането традиционно се изследват три групи отношения:
1. Между наемател и пренаемател ­ това са отношенията по един договор за наем с
особеността, че пренаемателят не може да има повече права от наемателя. Така че договорът за
пренаемане не може да бъде сключен за по­дълъг срок от договора за наем, нито пък този договор
за пренаемане може да има сила, в случай, че договорът за наем бъде прекратен на някакво
основание: правата на пренаемателя отпадат с отпадането на правата на наемателя.
2. Между наемодател и пренаемател ­ те не са страни по облигационно правоотношение и
затова пренаемателят няма никакви права спрямо наемодателя. Но наемодателят по силата на
специалното правило на чл.234/3 ЗЗД има пряк иск за цената: Пренаемателят е задължен спрямо
наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави
плащанията, които е направил преждевременно. Той може да търси цената, която пренаемателят
дължи на наемателят (пренаемодател) направо от него (пренаемателя). Всъщност това е едно
рефлексно действие на договора за пренаемане. Освен това пренаемателят не може да
противопостави на наемодателя преждевременно направените плащания, т.е. ако той, преди
задължението му да е станало изискуемо е платил наемната цена на наемателя, той ще плаща втори
път, ако наемодателят поиска от него тази цена. Напр. ако е казано, че наемната цена по договора по
пренаемане се плаща на първо число на месеца и ако пренаемателят е платил на наемателя на
тридесето число на предходния месец, той ще плати втори път, ако от него е поиска такова плащане
от наемодателя. Но пренаемателят може да противопостави на наемодателя редовните плащания,
които вече е извършил и които са били извършени в срок. Това се отнася не само до плащането, но и
до останалите погасителни способи: напр. ако на падежа наемателят е опростил за съответното
време наемната цена и до този момент наемодателят не е предявил претенции, той не може след
падежа да иска тази цена от пренаемателя.
Проф. Кожухаров приема, че това пряко задължение на пренаемателя към наемодателя за
цената било случай на солидарна отговорност, тъй като наемодателят може да търси цената както от
наемателя, така и от пренаемателя. Калайджиев: в случая като че ли се касае за неистинска
солидарност, защото в закона не е уредена солидарност.
3. Между наемодател и наемател ­ Пренаемането не променя това отношение по никакъв
начин. Но ако пренаемането е било забранено от наемодателя, то може да бъде основание за
разваляне на договора за наем ­ важат всички последици от неизпълнението на едно задължение.

Стопански функции на пренаемането. Те могат да бъдат най­различни. Например, спекула –

наемам един апартамент за 5лв, след това го отдавам под наем за 10лв; сключен е продължителен
договор за наем със срок, обаче наемателя не иска да ползва повече имота. Формално обаче, това не
е условие за прекратяването на договора за наем. В този случай, той би имал интерес да изпълни
задължението си по първоначалния договор за наем; пригаждане на помещение за отдаване под
наем чрез фирма; наемателя си пуска другарче, съквартирант.
Легалната уредба е дадена в чл.234: “Ако не е уговорено противното, наемателят може да
пренаеме части от наетата вещ без съгласието на наемодателя. Но и в този случай той не се
освобождава от задълженията си по договора за наем.
Относно ползуването от имота пренаемателят не може да има повече права от наемателя.
Пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при
завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно”.
Значи, допустимо е само частично пренаемане, т.е пускането на съквартирант. За всяко по­голямо
пренаемане, т.е някой да ползва цялата вещ без вас, е необходимо съгласието на наемодателя.
Проф. Кожухаров казва следното нещо: безспорно е че той може да преотдаде отчасти имота
без съгласието на наемодателя. Обаче, какво значи отчасти? Той е наел една стая. Като е наел една

269 стр.
стая, значи да я отдаде отчасти е да живеят в стаята двама души, които не са женени. Това е
недопустимо. Той се опира и на още две архаични наредби и казва, че текста е безсмислен.
Какво става, когато не е уговорено нищо в наемния договор?
Законът казва: може да пренаема отчасти, Кожухаров казва, че има там една наредба и след
като може отчасти, значи може и изцяло и се създава объркването.
Ако трябва да бъдем стриктни в тълкуването и исторически и сравнителноправно, би следвало
да решим, че наистина би следвало да може да отдаде само отчасти под наем.
Пренаемане и цесия на правата. Тази цесия ще ни помогне в действителния случай, в които
искаме да заместим един наемател с друг. Това нещо би могло да стане единствено със съгласие на
наемодателя по две причини: първо, защото бидейки ограничено пренаемането, става ясно, че е
ограничена и прехвърлимостта на правата на наемателя, защото в противен случай ограничението на
пренаемането би могло да бъде преодоляно чрез цесия. И второ, защото наемодателя е този, който
трябва да приеме заместването на стария длъжник от новия за да имаме пълен ефект от
прехвърлянето.
Пренаемане и цедиране без съгласие на наемодателя. Втория наемен договор би могъл да
бъде действителен, независимо от това дали е сключен правомерно или не. Както и цесията ще е
действителна. Тук наемодателя ще може да направи възражение.

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА НАЕМНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Договорът за наем може да бъде прекратен , ако е срочен с изтичането на срока.

Специално правило на чл.236, ал.1 ЗЗД: Ако след изтичане на наемния срок използуването на
вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен
за неопределен срок.
Тази норма урежда т.нар. фигура на мълчаливото подновяване на срочния договор за наем
(tacita reconductio). Тук има спорове дали това е същият договор за наем или е налице някаква
новация. Разбира се обаче това мълчаливо подновяване е възможно само в случай, че наемодателят
не се противопостави. Ако той се противопостави на ползването, настъпват последиците от
неизпълнението на задължението за връщането на вещта: дължи се обезщетение за вреди, цена на
ползването и т.н.
Ако договорът за наем е безсрочен, той може да бъде прекратен с едномесечно
предизвестие.Ако е уговорен на ден, т.е. по дни ­ това предизвестие може да бъде едноднево. Тези
правила са диспозитивни и се прилагат, ако страните не са уговорили друго.
­ Договорът за наем може да бъде и развален от изправната страна. Особеното при
развалянето е, че тъй като задълженията са с трайно изпълнение, развалянето има действие за в
бъдеще.
­ Договорът се прекратява и в случай, че вещта погине.
­ Договорът може да бъде прекратен и в хипотезите на чл.237 ЗЗД:
При прехвърляне на недвижим имот договорът за наем остава в сила спрямо приобретателя, ако
е бил вписан в имотния регистър.
Договорът за наем,сключен преди прехвърлянето на имота, ако има достоверна дата, е
задължителен за приобретателя до предвидения в него срок, но не за повече от една година от
прехвърлянето. Ако няма достоверна дата и наемателят е във владение на имота, договорът е
задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок.
Наемодателят дължи обезщетение на наемателя, ако последният бъде лишен от ползуването на
наетия имот преди изтичане на наемния срок поради прехвърляне на имота.
­ Третото лице, което не е страна по договора за наем може с ревандикационен иск да си
получи вещта.
­ Особена хипотеза за прекратяване на договора в чл.235 ЗЗД:
Наемателят на помещение в етажна собственост е длъжен да изпълнява наредбите по реда и
управлението на етажната собственост. В противен случай той може да бъде изваден от наетото
помещение и по искане на управата на етажната собственост.

стр. 270
ВЪПРОС 74 ­ ЗАЕМ ЗА ПОСЛУЖВАНЕ

Правна уредба:
Чл.243. С договора за заем за послужване наемодателят предоставя безвъзмездно на
заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължава да я върне.
Чл.244. Заемателят е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, като предпочита
нейното запазване пред запазването на своите вещи.
Той може да използува заетата вещ само съобразно договора, а когато ползуването не е
уговорено ­ съобразно нейното предназначение, и не може да отстъпва другиму ползуването от вещта.
При неизпълнение на тези задължения заемателят дължи обезщетение и за вредите, настъпили
поради причини, за които той не отговаря, освен ако докаже, че те биха засегнали вещта и при
неговата изправност.
Ако вещта е дадена в заем на няколко лица ­ те отговарят солидарно.
Чл.245. Заемателят понася обикновените разноски за поддържането, запазването и
използуването на вещта. Той има право да иска от заемодателя да му заплати извънредните разноски,
ако те са били необходими и неотложни.
Чл.246. Когато заетата вещ е дала плодове, заемателят трябва да ги върне, освен ако е
уговорено друго.
Чл.247. Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите
недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е съобщил на заемателя.
Чл.248. При заема за послужване намира съответно приложение чл. 233.
Чл.249. С изтичане на уговорения срок или след ползуването заемателят е длъжен да върне
вещта. Но заемодателят може да иска връщането на вещта и преди това, ако сам неотложно се нуждае
от нея, поради непредвиден случай или ако заемателят умре или не изпълнява задълженията си по чл.
244.
Ако времето или целта на ползуването не са определени с договора, заемодателят може всякога
да поиска връщането на вещта.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Заемът за послужване е договор, с който заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя

определена вещ за временно ползване, която заемателят се задължава да върне.

ОТГРАНИЧЕНИЯ
Заем за послужване и влог

Договорът за влог се сключва в интерес на влогодателя ­ кредитор, а заемът за послужване се

сключва в интерес на заемателя ­ длъжник.
Разлики в целия режим.
Близостта:
­ безвъзмездни;
­ реални;
­ едностранни и т.н.

Заем за послужване и дарение

1. Заемът за послужване винаги е срочен договор.

2. Дарението има вещен ефект, а заемът за послужване не.

Заем за послужване и наем

1. Наемът е двустранен, възмезден и консенсуален договор, докато заемът за послужване е

едностранен, безвъзмезден и реален.
2. И двата договора учредяват ползване върху вещи, което право на ползване има
облигационен, а не вещен характер.

271 стр.
 ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

1. Реален договор ­ липсата на предаване е пречка да се породи действие. Обаче, в случай, че

няма предаване е възможно да се сключи предварителен договор за заем за послужване.
Калайджиев: такъв договор може да се сключи, тъй като той не е забранен. Някои автори смятат, че
режимът за дарението трябва да се прилага и за заема за послужване, а предварителен договор за
дарение е забранен с императивно правило. Тук обаче законът изрично урежда предварителен
договор за заем за потребление, който също може да бъде безвъзмезден и едностранен, а някаква
принципна разлика от икономическа гледна точка между безвъзмездния едностранен заем за
потребление или заем за послужване не се открива.
2. Едностранен ­ възникват задължения само за заемателя. В някои случаи могат да
възникнат задължения от нови юридически факти за заемодателя. В този случай договорът за заем
за послужване става несъвършено двустранен договор, но не може да стане двустранен.
3. Безвъзмезден ­ по дефиниция. Ако отношенията са възмездни е налице наем.
4. Облигационен ­ в смисъл, че няма вещен ефект.
5. Договор, при който личността на заемателя е съществен елемент от съдържанието на
договора и затова презаемането е забранено и смъртта на заемателя е основание за прекратяване на
договора.

СТРАНИ

1. Заемател ­ може да бъде всяко лице

2. Заемодател ­ може да бъде само дееспособно физическо лице. Тук важи ограничението на
чл.73/3 СК (както и при дарението):
Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за
правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес.
Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които
подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на
разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с
разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза.
Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог,
ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за
сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл.12, ал.3
Разбира се еманципираният непълнолетен може да заема.

ПРЕДМЕТ

Могат да бъдат: само индивидуално определени вещи ­ това следва от реалния характер на
договора (предаване):
1. Движими вещи;
2. Недвижими вещи;
3. Собствени вещи;
4. Несобствени (чужди) вещи
Заемът за послужване поначало има за предмет непотребими вещи защото се връща същата
вещ. Но договорът за заем за послужване може да има за предмет и потребима вещ, ако тя се върне,
ако тя не се потребява: напр. бутилката вино, която един търговец на вина заема и я излага на своята
витрина, след което я връща, вече осигурил си клиентела.

ЕЛЕМЕНТИ

1. Съгласие
2. Форма ­ неформален
3. Основание ­ проблемът се поставя и при заемът за потребление и при влога. Има известни
спорове за основанието на заемодателя в случая. Според господстващото виждане в по­старата
френска теория основанието при всички тези реални договори е самият реален момент, т.е. самото
предаване на вещта. Според други автори основанието би следвало да бъде същото, как то при
дарението: animus donandi. Но може би все пак трябва да се приеме виждането, че основанието на

стр. 272
заемодателя е близко до това на дарителя, но не е съвсем същото, защото има известна разлика в
действието на договорите: целта отново е да се направи безвъзмездна услуга, но има и разлика,
защото заемът за послужване няма вещен ефект, той е срочен договор и т.н.
4. Срок ­ съществен елемент от договора. Договорът е винаги срочен ­ временно ползване.
Срокът може да бъде установен, посочен в самия договор. Ако не е посочен, срокът се определя от
ползването на вещта.

ДЕЙСТВИЕ НА ДОГОВОРА

Задължения за заемателя

1. Да си служи с вещта съобразно с уговореното, а ако нищо не е уговорено ­ съобразно с

нейното предназначение.
2. Не може да събира плодовете от вещта, освен ако друго е уговорено
3. Длъжен е да пази вещта, като трябва да я пази с грижа, която е по­голяма от онази на
добрия стопанин ­ трябва да предпочете запазването на заетата вещ пред запазването на
собствените си вещи. Тази по­голяма грижа е следствие от едностранния и безвъзмезден характер на
договора. Няма никакво значение дали заемателят е предвидил или е могъл да предвиди опасността
от погиването на вещта, нито има значение дали заемателят е скрил от заемодателя, че има
аналогична собствена вещ ­ при всички положения той отговаря по установения в закона начин.
4. Длъжен е да посреща обикновените разноски по поддържането, запазването и
използването на вещта.
5. Да съобщава на заемодателя за посегателствата върху вещта и вредите, причинени от
трети лица
6. За разлика от наема, заемателят не може да предава другиму заетата вещ.
В случай, че заемателят наруши някое от тези несамостоятелни задължения той отговаря. От
една страна той отговаря по реда на чл.233 ЗЗД:
Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през
време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не
отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от
неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро
състояние.
Наемателят е длъжен да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата,
извършени върху наетата вещ.
Заемателят отговаря следователно:
­ за виновното поведение на членовете на неговото домакинство.
­ ако е нарушил задължението си за пазене и служене с вещта, заемателят отговаря и за
случайно събитие, но може да се освободи от тази отговорност, ако докаже, че вещта би погинала или
би била засегната и при неговата изправност, но тежестта е върху него.
­ ако вещта е дадена в заем на няколко лица ­ те отговарят солидарно.
7. Да върне вещта в състоянието, в което я е взел ­ ако не е бил направен опис се предполага,
че е получил вещта в добро състояние.
8. Трябва да върне и плодовете на вещта, ако не е уговорено друго.

Задължения за заемодателя

Заемодателят няма задължения, които да произтичат от самия договор. В негова тежест обаче
могат да възникнат задължения от допълнително проявили се ЮФ. Уредени са два такива случая:
1. Заемодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазването на вещта, ако са
били необходими и неотложни. При това заемателят има право на задържане по ч.91 до заплащането
на тези разноски:
Който има изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или
подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея, има право да я задържи, докато
бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен.

273 стр.
 Когато предмет на задържането са стоки, кредиторът може да задържи такова количество от
тях, колкото е потребно за удовлетворяване неговото вземане.
(Ал. 3, отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
Задържане не се допуска, ако се представи надлежно обезпечение.
Кредиторът, който упражнява задържането, има право на предпочтително удовлетворение от
стойността на задържаната вещ.
(Ал. 6, отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
Не е уреден въпросът за полезните разноски, но вземането за полезните разноски трябва да се
определи в зависимост от ЮФ, при който те са били положени. Възможно е да има договор между
заемателя и заемодателя и тогава заемателят може да търси полезните разноски на базата на този
договор (напр. договор за изработка). Може заемателят да е действал като гестор, може да ги търси
на база ­ неоснователно обогатяване. Но тъй като заемателят е държател той няма право на
задържане за полезните разноски поне според Калайджиев, тъй като за извънредните разноски той
има право на задържане, защото това е предвидено в закона, но поначало право на задържане като
че ли извън случаите, постановени в закона и чл.91 ЗЗД не биха могли да се търсят. Спорен въпрос.
2. Ако вещта е имала скрити недостатъци, ако заемодателят виновно не е съобщил на
заемателя за тези недостатъци и ако от тях заемателят е претърпял вреди.

Договора за заем за послужване може да се развие и като несъвършен двустранен,

заради обратните искове на длъжника­заемател срещу заемодателя. Заемателя по заема за
послужване има два обратни иска.
Единия следва от чл.245 (“Заемателят понася обикновените разноски за поддържането,
запазването и използуването на вещта. Той има право да иска от заемодателя да му заплати
извънредните разноски, ако те са били необходими и неотложни.”). Значи, първата претенция на
заемателя срещу заемодателя е претенцията за възстановяване на необходимите разноски. Когато
колата, която съм ви дал в заем за послужване се повреди на пътя, вие ще трябва да я поправите.
Тези необходими разноски са станали неотложни и те са свръх обикновените разноски и за тях вие ще
имате претенция срещу заемодателя.
Вторият иск е по чл.247: “Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на
заемателя от скритите недостатъци на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е
съобщил на заемателя”. Отговорността за вреди, в случая, не е отговорността по чл.50 (деликтната
отговорност), защото самия заемател ще има положението на лице, което има надзор върху вещта и
ще отговаря спрямо третите лица. Отговорността за тези вреди не е свързана и с общите правила за
отговорността за недостатъци при възмездните договори. Тя е обособена от недобросъвестността на
заемодателя и скритостта на недостатъка. Заемодателят знае, че ютията е повредена, но въпреки че
знае, че е повредена, той нарочно не ви казва за това за да си изгорите панталона или пък небрежно
забравя да ви предупреди (т.е без да има намерение да ви постави в това неловко положение). Само
при тези предпоставки заемателя отговаря за вреди, причинени от недостатъци на вещта.
Тези два обратни иска са обезпечени с правото на задържане на заемателя. Той има
изискуемо искане за извънредни разноски за поддържането или пък вредите има изискуемо вземане
свързано с вреди, причинени от вещта, която задържа.

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДОГОВОРА

Договорът по принцип е срочен. Срокът се смята уговорен в полза на заемателя (на длъжника)
това означава, че заемодателят­кредитор не може да иска вещта преди изтичането на срока. Но все
пак са предвидени три изключения от това положение:
1. Ако заемателят неотложно се нуждае от вещта поради непредвиден случай ­ той ще трябва
да доказва, че е неотложно и че случаят е непредвиден.
2. Заемодателят може да иска вещта преди срока, ако заемателят си служи с вещта по начин,
различен от уговореното, т.е. ако той нарушава своето задължение за служене и пазене.
3. В случай на смърт на заемателя ­ чиято личност е съществен елемент от съдържанието на
договора.
Ако срок не е уговорен или срокът на ползването не може да се установи заемодателят може да
иска вещта веднага.

стр. 274
ВЪПРОС 75 ­ ЗАЕМ ЗА ПОТРЕБЛЕНИЕ

Правна уредба:
Чл.240. С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество
и качество.
Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася
до банките.
При заема се прилага чл. 247.
Ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един
месец от поканата.
Чл.241. Който се е задължил да даде заем, може да откаже да изпълни това задължение, ако
другият съдоговарящ е станал неплатежоспособен.
Чл.242. (Отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.)

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими
вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество.

ОТГРАНИЧЕНИЯ

Заем за потребление и заем за послужване

1. Консумативна цел на договора за заем за потребление

2. Договорът за заем за потребление, за разлика от заема за послужване може да бъде
уговорен като възмезден договор.
3. Заемът за потребление има и вещно действие

Заем за потребление и неправилен влог

Заемът за потребление се сключва в интерес на длъжника­заемател, а влогът се сключва в

интерес на кредитора­влогодател, което и определя и режима на срока. Затова и при влога
влогодателя винаги може да иска вещта преди изтичането на срока, което е недопустимо при заема.

Заем за потребление и наем

1. Заемът за потребление има за предмет заместими вещи, а наемът поначало ­ незаместими и

непотребими вещи.
2. Заемът за потребление има вещно действие и прехвърля вещни права, по­специално ­ право
на собственост.

СТРАНИ

Същите като при заема за послужване. Ограничението на чл.73/3 СК намира приложение за

личността на заемодателя и при заема за потребление:

ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

1. Реален ­ Ако вещта не е предадена няма договор, но може да има предварителен договор за
заем. Възможността да се сключва такъв предварителен договор е установена в чл.241. Този текст
установява едно специално положение, различно от общите правила на чл.19 ЗЗД.
Неплатежоспособността трябва да се докаже в случай на спор от заемодателя.
2. Едностранен­ Винаги е такъв. Може да се превърне в несъвършен двустранен, но не може
да стане двустранен договор. Дори когато се уговори лихва, той остава едностранен. Възникват две
задължения за заемателя:
275 стр.
 ­ да върне вещ от същия вид, количество и качество;
­ да плати лихвата.
Ако се уговори лихва това всъщност е договорна лихва. За да има сила такава уговорка, тя
трябва да бъде в писмена форма (правило, което не важи за банките). Но когато заемът е с лихва,
тогава той е възмезден договор, но не престава да бъде едностранен. Защо това е така?
Обяснението е в реалния характер на договора ­ насрещното имуществено разместване, предаването
на вещите е елемент от ФС на договора, а ако договорът би бил консенсуален ­ тогава той, ако е
възмезден би бил и двустранен. Но той е едностранен, защото е реален.
3. Безвъзмезден по начало, но може да стане и възмезден, когато се уговори лихва (цена на
ползването).
4. Вещен договор ­ има вещно действие.

ПРЕДМЕТ

Пари или други заместими вещи.

Това е така по ЗЗД. Но заемите, които сключват банките са заеми, различни от този заем за
потребление и той е поначало: консенсуален, двустранен, възмезден, който се сключва в писмена
форма за действителност, защото този реален характер на договора е доста неудобен в търговския
оборот (т.нар. банков кредит).

ДЕЙСТВИЕ НА ДОГОВОРА

1. Договорът поначало създава задължения за заемателя да върне вещи от същия вид,

количество и качество. Ако се уговори да се върне същата вещ договорът е или наем, или продажба.
2. Заемателят трябва да върне вещта в уговорения срок. Ако не е уговорен срок – един месец
след поканата. Това правило е диспозитивно. Но тъй като това е договор, който е в интерес на
длъжника и срокът е в интерес на длъжника длъжникът­заемател може да върне вещта предсрочно.
Ако е била уговорена лихва той може да приспадне лихвата, която е предплатил, т.е. прилага се
общото правило на чл.70/3 ЗЗД: При лихвоносно парично задължение длъжникът може да плати
преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока.
3. Заемодателят поначало няма задължения, но в резултат на нова юридически факт за него
могат да възникнат някакви задължения:
­ при недостатъци на вещите, които са предадени от които са причинени вреди на заемателя и
то при положение, че заемодателят виновно ги е премълчал ­ намира приложение чл.247 ЗЗД:
Заемодателят дължи обезщетение за вредите, причинени на заемателя от скритите недостатъци
на заетата вещ, ако умишлено или поради небрежност не ги е съобщил на заемателя.

Задължения на заемателя. Негово задължение е да върне заетата сума, респ. заетата вещ.
По отношение на връщането на заема е от значение чл.240 ал.4. Тя въвежда едно сериозно
изключение от правилата, които са за изискуемост и забава на задълженията, които са без срок.
Заема може да бъде уговорен със срок. Ако обаче, не се уговори срок, не се прилага общото правило,
а чл.240 ал.4 казва друго: “Ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или
вещи в течение на един месец от поканата”. Значи, имате един месец, откакто съм ви поканил да ми
върнете заема, освен ако в договора не сме уговорили друго. Можем да уговорим срок, но можем да
уговорим и друго. Но опростимия срок е месечен, с което се цели избягването на следното положение:
ако приемем общото правило, че заемателят ще изпадне в забава, ако не изпълни задължението си за
връщане на заема в посочения в поканата разумен срок, ще се получи следното нещо – сега ви давам
10 лв. на заем. След два часа ви казвам: “Давам ви срок до утре да ми върнете завема”. Всъщност, аз
не съм ви отпуснал никакъв заем, защото вие не сте могли да ползвате парите.
Обратен иск на заемателя срещу заемодателя. Съгласно чл. 240 ал.3, при заема се прилага
чл.247. Очевидно е че при заема за потребление не можем да имаме обратна претенция, свързана с
разноски, защото вие ставате собственик. Така, че каквито и разноски да правите за тези вещи, те са
си ваши. Например, яйцата, които ви дава съседката са развалени. Тя знае, че са развалени, но
въпреки това ви ги дава в заем, в резултат на което след като вие ги счупвате в супата, не само
оставате без яйца, но и без супа. Това е екзотичната хипотеза, в която премълчаването на

стр. 276
недостатъците би ви поставило в това по­лошо положение, в сравнение с това, което щяхте да имате,
ако не бяхте ползвали заема.
“Който се е задължил да даде заем, може да откаже да изпълни това задължение, ако
другият съдоговарящ е станал неплатежоспособен” (чл.241). Тази хипотеза е известна като обещание
за даване на заем. Това е хипотезата, в която вие днес ме питате: “Абе утре ще ми дадеш ли 5 лв. на
заем?”. Понеже на вас утре ви трябват парите, а аз не нося толкова много пари в себе си, но за вас е
от значение утре да ви дам 5лв, сключвайки реален договор за заем, защото ако не ви обещая и ако не
сте сигурен, че ще ги получите утре от мен, ще търсите някой друг да ви ги даде. Така, че
обвързващата сила на обещанието за договор за заем за потребление се оказва от едно голямо
значение. И тъй като заема може да бъде както възмезден, така и безвъзмезден, законодателя е
счел за необходимо да уреди изрично обещаването на даването в заем като отделен консенсуален
договор, който не може да се разглежда като предварителен договор за даване на заем, защото вие
няма да водите иск за обявяване на този предварителен договор за окончателен, а евентуално ще
искате реално изпълнение на задължението за даване на заем, т.е даването на 5­те лв.

ВЪПРОС 76 ­ ВЛОГ. ПОНЯТИЕ. ВИДОВЕ.

Правна уредба:

Чл.250. С договора за влог влогодателят предава движима вещ на влогоприемателя, който я

получава със задължение да я пази и върне.
Влогоприемателят няма право на възнаграждение, освен ако то е уговорено.
Чл.251. Ограниченията за доказване със свидетелски показания не важат, когато влогът е
наложен от някое бедствие, като пожар, наводнение или друго изключително събитие, а също и когато
вещта се предава на служител при посещение в театър, клуб, ресторант или други такива места.
Чл.252. Влогодателят може всякога да поиска връщането на вложената вещ и на получените от
нея плодове, даже и да е уговорено, че влагането ще трае определено време. В тоя случай
влогодателят дължи възнаграждение само за времето, през което вещта е била пазена, обаче той
трябва да заплати на влогоприемателя разноските, които той е направил с оглед на уговореното
времетраене на влога.
Вложената вещ се връща на разноски на влогодателя в мястото, където е трябвало да се пази.
Чл.253. Влогоприемателят не може да използува вещта без съгласието на влогодателя. В
противен случай той дължи възнаграждение за ползуването и отговаря съгласно ал.3 на чл.244.
Влогоприемателят е длъжен да пази поверените му вещи с грижата на добър стопанин.
Чл.254. Влогодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазване на вещта, ако
те са били необходими и неотложни, а когато влогът е безвъзмезден ­ и обикновените разноски.
Той отговаря за вредите и особените разноски, причинени от скритите недостатъци на вложената
вещ, ако влогоприемателят не ги е знаел.
Чл.255. Ако не е бил уговорен срок за пазене на вещта, влогоприемателят може да се освободи
от задълженията си по влога, като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе
вещта.
Ако до изтичане на определения в договора или в предизвестието срок влогодателят не вземе
вещта, влогоприемателят отговаря след изтичане на срока само при умисъл и груба небрежност и може
да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената
цена се заплащат вземанията на влогоприемателя, а остатъкът се влага в банка на името на
влогодателя.
Чл.256. (Отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.)
Чл.257. Дори когато дадените за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се
разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя.
В този случай важат правилата за заема.
Разпореждането на ал.1 не се прилага по отношение на банките и на Спестовната каса.

Това са общите правила.

277 стр.
 ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Влогът е договор, с който влогоприемателят поема задължение да пази предадената му от

влогодателя движима вещ и да му я върне.

ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

1. Реален.
2. Едностранен поначало.
3. Безвъзмезден (поначало).
4. Неформален (вж. заем за послужване).
5. Основание (вж. заем за послужване).
За влогодателя могат да възникнат задължения от нови юридически факти и тогава договорът
се превръща в несъвършен двустранен договор. Възможно е освен това да се уговори
възнаграждение в полза на влогоприемателя и тогава договорът става възмезден и двустранен.

ПРЕДМЕТ

Само индивидуално определени вещи, вследствие от реалния му характер.

Могат да се влагат:
1. Заместими.
2. Незаместими вещи.
3. Собствени вещи.
4. Чужди вещи.
5. Само движими вещи ­ ако се поеме задължение за пазене на недвижим имот това е договор
за наемане на пазач, който може да бъде или трудов договор или договор за изработка, но не е влог.

ДЕЙСТВИЕ НА ДОГОВОРА

Задължения за влогоприемателя

1. Да пази вложената вещ с грижата на добрия стопанин. По правило влогоприемателят

изпълнява това задължение лично, а не чрез друг. Може обаче да се уговори влогоприемателят да
полага по­голяма грижа от средната.
2. Да не си служи с вещта. Не може да си служи с вещта, освен ако влогодателят се е
съгласил. Ако е налице такова съгласие, тогава влогът прилича на заема за послужване, но
разграничението между двата договора трябва да се установи с оглед на това, в чий интерес е
сключен съответния договор. Ако липсва съгласие и влогоприемателят си служи с вещта, той
отговаря за вредите, причинени от случайно събитие, а освен това дължи и възнаграждение за
ползването.
3. Да пази вещта до изтичането на уговорения срок. Ако няма срок влогоприемателят може да
се освободи от задължението си като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си
вземе вещта.Изтичането на уговорения срок или изтичането на срока от предизвестието не
прекратява задължението за пазене. В този случай влогодателят изпада в забава като кредитор и
след срока влогодателят отговаря само за умисъл и груба небрежност. За да се освободи от
задължението си за пазене влогоприемателят трябва да поиска от районния съд разрешение да
продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена той може да прихване разноските и
другите вземания, които има, а остатъка влага в банка на името на влогодателя. Едва когато са
налице тези изисквания тогава се прекратява задължението за пазене. Това са правила, много
подобни на онези от чл.97 в общия режим за забавата на кредитора.
4. Да върне вещта. Той трябва да я върне заедно с плодовете. Трябва да я върне щом е
поискана от влогодателя, дори и преди срока, който се смята уговорен в полза на кредитора. В този
случай влогодателят дължи възнаграждение само за времето на действителното пазене и разноски
също само за този период, а не за онова, което е уговорено.
Влогоприемателят е длъжен да върне вещта на разноски на влогодателя там където тя е
трябвало да бъде пазена – чл.252/2. Идеята е, че ако вещта трябва да бъде пазена на място, което е
различно от онова, на което тя се е намирала в момента на сключването на договора, тогава тя трябва

стр. 278
да бъде пренесена на това място, но на разноски на влогодателя. В основата на това правило отново
лежи разбирането, че влогът се сключва в интерес на влогодателя.
5. Влогодателят може да търси вещта с два алтернативни иска:
5.1. може да упражни вземането си по самия договор за влог;
5.2. може да иска връщане на вещта и с ревандикационен иск, което е по­трудно (активна
легитимация).
6. Влогоприемателят от своя страна има и право на задържане за разноските, вредите от
скритите недостатъци. Ако става дума за неплатеното възнаграждение влогоприемателят ще има
възражение за неизпълнен договор.

Задължения на влогодателя

Ако договорът е едностранен влогодателят няма задължения, които да произтичат от самия

договор. В резултат на нови юридически факти за влогодателя могат да възникнат задължения, а
договорът става несъвършено двустранен ­ хипотези, подобни на заема за послужване, но и
различаващи се от тях:
1. Влогодателят е длъжен да заплати извънредните разноски за запазването на вещта, ако са
били необходими и неотложни. Но ако влогът е бил безвъзмезден, тогава влогодателят дължи и
обикновените разноски ­ което го няма при заема за послужване.
2. Дължи обезщетение за вреди от скритите недостатъци на вложената вещ, ако
влогоприемателят не ги е знаел ­ разликата от положението при заема за послужване е следната: при
влога законодателят не е посочил, че влогодателят дължи обезщетение само, ако е бил виновен. Това
обстоятелство е причина да се направи изводът, че отговорността за обезщетение за вреди е
обективна. Това е спорно, но Калайджиев, изхождайки от буквалното тълкуване на ЗЗД смята, че е
така.
3. Влогодателят е длъжен да изплати задълженията, които влогоприемателят е поел с оглед
запазването на вещта ­ задължения, които има доминуса към гестора, т.е. ако са налице
юридическите факти, които пораждат една гесция влогодателят има задълженията на доминуса.
Това е задължение, което възниква като последица от нов юридически факт и ако е уговорено
възнаграждение, тогава влогодателят трябва да го заплати. В този случай вече договорът е
двустранен, това е задължение, което възниква от самия договор.

Обратни искове на влогоприемателя (тези, заради които договора е несъвършен двустранен).

Те са свързани с разноските по пазенето и с вредите. Съгласно чл.254: “Влогодателят е длъжен да
заплати извънредните разноски за запазване на вещта, ако те са били необходими и неотложни, а
когато влогът е безвъзмезден ­ и обикновените разноски.
Той отговаря за вредите и особените разноски, причинени от скритите недостатъци на
вложената вещ, ако влогоприемателят не ги е знаел”. Значи, при възмездния влог, се смята, че
нормалните разноски за пазенето на вещта са включени в цената. При безвъзмездния влог обаче, ако
пазенето на вещта е свързано с разноски, тези разноски се плащат винаги. Но и когато влога е
възмезден не се дължат отделно само обикновените разноски. Извънредните разноски (кучето се
разболяло) се плащат отделно.
Втората хипотеза на обратен иск е свързана с вредите (чл.254 ал.2).
И двата обратни иска са обезпечени с право на задържане по чл.91. Всъщност, със същото
право на задържане е обезпечено и възнаграждението, ако такова е уговорено. Това е, от гледна
точка на видовете влог по ЗЗД, т.нар. обикновен (правилен) влог.

НЕПРАВИЛЕН ВЛОГ

Неправилният влог е онзи, при който собствеността върху парите или заместимите вещи
преминава върху влогоприемателя. Всъщност това е един договор, който има вещно действие, но това
вещно действие не се предполага ­ то трябва ада бъде уговорено ­ следователно неправилният влог е
онзи, при който влогоприемателят става собственик на вещите и той има за предмет пари или
заместими вещи.

Неправилен влог и заем за потребление

279 стр.
 Разлика в това, в чий интерес е сключен договора, което поражда разлика в режима на срока.

Действие

1. Влогоприемателят се задължава да върне вещи от същия вид, количество и качество.

2. Влогодателят става кредитор.
3. За неправилния влог се прилагат правилата на заема, но те се прилагат съответно.

Режим на срока

Влогодателят винаги може да иска вещите или парите ­ предмет на този неправилен влог преди
срока (за разлика от договора за заем за потребление). Неправилният влог е уреден в чл.257 ЗЗД:
Дори когато дадените за пазене вещи са заместими, влогоприемателят няма право да се
разпорежда с тях, освен ако това му е било разрешено от влогодателя.
В този случай важат правилата за заема.
Разпореждането на ал. 1 не се прилага по отношение на банките и на Спестовната каса.
Неправилният влог всъщност е банковият влог.

НЕОБХОДИМ ВЛОГ

Правната му уредба е в чл.251 ЗЗД. Необходим влог има в два случая и особеностите са с оглед
на обстоятелствата, при които се сключва договора.
1. В случай на природни бедствия или някакви изключителни събития.
2. В случай, когато се влагат вещи при посещения на театър и др. подобни.

Особености

Особената обстановка на сключването на договора освобождава страните от ограниченията при

доказване, които съществуват в ГПК. Този договор може да бъде доказван със свидетели,
независимо от стойността на вложените вещи ­ не е необходимо да бъде доказван с писмени
доказателства. Необходимият влог по установеният днес в ЗЗД режим не създава за
влогоприемателя някаква обективна отговорност (за разлика от други правни системи).

ВЪПРОС 77. ДОГОВОР ЗА ГРАЖДАНСКО ДРУЖЕСТВО. ХАРАКТЕРИСТИКА.

ОТГРАНИЧЕНИЯ. ФИНГИРАНА ПРАВОСУБЕКТНОСТ.

Правна уредба:

Чл.357. С договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята
дейност за постигане на една обща стопанска цел.
(Ал. 2, отм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
Чл.358. За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и вноски в пари или в други
имоти.
Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща
собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползуване, ако не е
уговорено друго.
Относно отговорността на съдружника за недостатъци на внесената вещ и за съдебното
отстранение се прилагат съответно правилата на договора за наем на вещи, когато е внесена вещта за
ползуване, и правилата на договора за продажба, когато е внесена вещта в собственост.
Чл.359. Всичко, което е придобито за дружеството, е обща собственост на съдружниците.
Ако не е уговорено друго, дяловете на съдружниците са равни.
Съдружникът може да иска своя дял от общата собственост само при излизане от дружеството
или при прекратяването му.
Чл.360. Решенията относно работите на дружеството се вземат със съгласието на всички
съдружници, освен ако дружественият договор предвижда това да стане с мнозинство на гласовете.
Всеки съдружник има право на един глас.
стр. 280
 Ако не е уговорено друго, всеки съдружник има право да управлява. Но в този случай всеки от
останалите съдружници може да се противопостави на действието на съдружника, преди то да бъде
извършено. По разногласието решава мнозинството от съдружниците.
Чл.361. Ако не е уговорено друго, печалбите и загубите се разпределят между съдружниците
съразмерно с техния дял.
Недействителна е уговорката за изключване на някои от съдружниците от участие в загубите или
в печалбите.
Чл.362. Съдружникът не може да прехвърли своето право на участие в дружеството без
съгласието на другите съдружници.
Чл.363. Дружеството се прекратява:
а) с постигане целта на дружеството или ако постигането й е станало невъзможно;
б) с изтичането на времето, за което дружеството е било образувано;
в) със смъртта или запрещението на един от съдружниците, ако не е уговорено друго;
г) с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно и в подходящо време,
когато дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено дружеството да
продължи с останалите съдружници, и
д) по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е образувано
за определен срок.
Чл.364. Съдружникът има право да иска разноските, които е направил, заедно с лихви върху тях,
и вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Дружеството е сделка, с която две или повече лица се съгласяват да обединят дейността си за
постигане на една обща стопанска цел.

ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

Днешния закон урежда частните дружества, в смисъл частично сдружаване, сдружаване за

една определена дейност или група от дейности.
Някога римското право е познавало частни и общи дружества. Такива дружества е познавал и
стария закон. Днешния закон работи само с частното дружество.
Легална дефиниция на договора за дружество се вижда в чл.357: “С договора за дружество
две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска
цел”. Значи, договора за дружество по ЗЗД е обединение на две или повече лица, с оглед
постигането на една обща цел. Квалификацията на целта като стопанска създава известни
недоразумения и усложнения. Какво да разбираме под обща стопанска цел? – Стопанска цел,
безспорно, е целта придобиване и разпределение на печалби. Но не е печалбата единственото нещо,
което може да бъде цел на дружеството. Целта ще бъде стопанска и тогава, когато обединението е
създадено за създаване на материална основа, необходима за осъществяване на една задружна
идея. Целта е стопанска, защото ако не би имало стопанска цел, понеже не е задължително да имаме
и материални апорти, ще се получи така, че нямаме никаква материална, стопанска и имуществена
основа, на която да изградим договора за дружество. Следователно, дружеството може да бъде
както за съвместно осъществяване на някаква професия или на някаква придобивна дейност, така и
за съвместна полза, която стопанска полза може да се състои, дори и само в създаването на
материалната основа на една дружествена дейност. Например, дружество за кафето в канцеларията;
организиране на купон и т.н.
Характеристика на договра. Договора е многостранен, което значи , че не са насрещни
волеизявленията на страните, а били успоредни. Това означава, че ние имаме еднакви желания,
искаме едно и също нещо и правим еднакви волеизявления. Резултатът от това е че постигаме
желанието си – получаваме едно и също качество.
Целта, за която се сключва този договор трябва да е позволена от закона.
Договора е възмезден – не защото аз влагам нещо за да вложите и вие. Всъщност, договора
за дружество може да мине и без имуществени апорти в икономическия смисъл на думата. Например,
сдружаване за правна помощ.
Договорът е възмезден, защото той не е безвъзмезден. Договорът е възмезден, защото в
него не можем да намерим основанието едната страна да надари другата.
281 стр.
 Договорът е консенсуален, което значи и неформален, но ще трябва да се съобрази с
ограничението на свидетелските показания, ако хипотезата е такава, че да предполага след това
вземане над определена стойност.
Макар и да е неформален с оглед действотелността си, сегашната данъчна система изисква
данъчна регистрация на гражданските дружества, която данъчна регистрация се осъществява срещу
нотариално заверен договор.
Договорът е intoito personae, т.е свързан е с личността на съдружниците.
На пръв поглед, изглежда че договорът е алеаторен, защото към момента на сключването му
не се знае колко ще е необходимо да влагаме докато съществува дружеството. При все това, обаче
правилния извод е обратния – договорът е комутативен, дори и като отчитаме риска работата да
пропадне. При все тази неизвестност, договорът е комутативен, защото алеаторни бяха онези
договори, при които едно бъдещо събитие, един шанс може да направи щото едната страна да
спечели на гърба на другата. При договора за дружество съдружниците или печелят или губят, но те
правят това заедно – печелят или губят в тази пропорция, в която са уговорили да разпределят
приходите и загубите. Няма механизъм, по който единия съдружник може да спечели на гърба на
другите съдружници.
Отграничения от юридическите лица. Гражданското дружество е неперсонифицирано
дружество. То не е отделна личност, различна от съдружниците си. Бидейки неотделна личност,
гражданското дружество няма собствено имущество. Дружественото имущество се оказва част от
имуществото на съдружниците. По нашето право всички търговски дружества са персонифицирани и
това ще бъде един формален белег за отличаването на гражданското дружество от търговското. При
все че гражданското дружество не е юридическо лице, законодателството е фингирало неговата
правосубектност по отношение на някои области на правото. Гражданското дружество е фингиран
данъчен субект. По същия начин то има и трудовоправна правоспособност и осигурителна
правоспособност.
Отграничение от груповия строеж. Според проф.М. Павлова, груповият строеж не бил
гражданско дружество, защото целта му била много ограничена, много по­конкретна и временна,
отколкото е целта на гражданското дружество.
Според мен, това не са големи разлики.
Отграничение от съсобствеността. Съсобствеността не е средство за постигане на някакви
цели, каквото е дружеството. Съсобствеността е едно вещноправно състояние, което може да има
причината си в различни неща – в наследяване и т.н. При все това тези разлики са ясни. При
съсобствеността има някакъв дружествен елемент, който е отчетен от чл.31 и чл.32 ЗС. Той създава
тежести на съсобствениците, пропорционални на участието им в общата вещ и създаването на
механизъм за управление на общата вещ.
Има хипотези, в които вещта се купува общо, тъкмо като дружествена.
Ами, ако имаме съсобственост и имаме дружествен договор между съсобствениците, какви
правила за управление на съсобствената вещ ще трябва да се прилагат?
Отговорът е: правилата на облигационното право, защото правилата за управлението и
участието в тежестите на съсобствената вещ по вещното право са всъщност онези субсидиарни
правила, които ще важат по отношение на общата вещ когато тази вещ не е дружествен имот. Ако ние
сме създали дружество с оглед общата експлоатация на общата вещ, организацията и решенията ни
ще бъдат съгласно правилата за гражданско дружество.
Отграничение от семейната имуществена общност. Гражданското дружество е възникнало по
волята на страните и с оглед на това те да постигнат някакви свои цели.
Съпружеската имуществена общност е натрапена на съпрузите със СК. Тя е императивна и
безалтернативна .
Генетически обаче, римското дружество на всички имоти има произхода си във фамилната
собственост. От друга страна, правилата, които ги има в гражданското дружество могат да се окажат
доста приложими в отношенията между съпрузите при една доброволна съпружеска имуществена
общност.
В крайна сметка, не е невъзможно и фактическото съпружеско съжителство. И ако се
запитаме тези фактически съпрузи дали не създават помежду си някаква имуществена общност, то
тази имуществена общност отново може да се развие по правилата на гражданското дружество.
Така че , макар de lege lata, да има достатъчно аргументи, които ни дават повод да ги
разграничим категорично, то сравнителноправно, исторически и по идея, може да се окаже, че двете
неща не са така противопоставими.

стр. 282
 Страни. Страните са съдружниците. Общите правила за сключване на договора и за
изисквания към страните биха важали и за договора за дружество. Биха се намерили, обаче и
дружества, в които могат да участват само определен тип лица, като например адвокатско дружество.

ВЪПРОС 78. ВНОСКИ. ДРУЖЕСТВЕН ИМОТ. РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ПЕЧАЛБИ И ЗАГУБИ.

УПРАВЛЕНИЕ НА ДРУЖЕСТВЕНИТЕ РАБОТИ. ОТНОШЕНИЯ НА СЪДРУЖНИЦИТЕ С ТРЕТИ
ЛИЦА.

Дружествен имот. Имуществените отношения между съдружниците са уредени на принципа:

свързаност, реципрочност, общност на печалбите и на загубите. Дружествения имот се образува от
два източника – от вноските на съдружниците и от придобивната дейност на дружеството, т.е от
упражняването на съответната дейност. Режима на апортите (вноските) е даден в чл.358. Ал. 1 гласи:
“За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и вноски в пари или в други имоти”.
Българския закон се е ограничил до имуществените вноски, с което не отрича възможността за
участие в дружеството и с неимущесвени вноски (труд и др.).
Според ал.2: “Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са
обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползуване, ако не е
уговорено друго”. Оттук се оказва, че апортите имат два режима – такива, които прехвърлят
собственост върху всички съдружници (създават съсобственост) или такива, които дават само
облигационно право на ползване (не вещно) на съдружниците върху внесената вещ. Закона
предполага, че когато една вещ е потребима, тя е внесена само за обща собственост на
съдружниците, но не пречи съдружниците да внесат за обща собственост и една непотребима вещ.
Но ако не е уговорено друго, заместимите вещи стават общи, а останалите са внесени за общо
ползване.
Ал.3 урежда отговорността за недостатъци и лихвите в двете хипотези – препраща ги към
продажбата и наема.
Всичко, което е придобито за дружеството става общо на съдружниците, т.е влиза в
дружествения имот. Придобито, но за сметка и във връзка с общата дейност. Оттук, тъй като все пак
дружеството е частно, трябва да посочим, че обединението може да има различна степен на общност
– може да се обединим за една или няколко операции, може да се обединим трайно, можем да се
обединим по начин, че да не може да извършваме самостоятелно търговска и др. икономическа
дейност, но бихме могли да уговорим, ако не е изрично обхваната една дейност от едно дружество, тя
ще остане свободна.
Дружествения имот, значи се състои от активите и пасивите на дружеството. В актива ще
влязат вещните права, придобити от дружеството, както и тези, които са станали общи вещи, поради
внасянето им от съдружниците, както и всички вземания, налични пари и т.н. Този актив принадлежи
общо и неделимо на съдружниците и в този смисъл, във вещноправната си част, са изключени
правилата за собствеността. Изправени сме, вещноправно, пред една особена съсобственост, подобна
на тази от семейната имуществена общност, която не може да бъде разделяна преди прекратяването
на дружеството и излизане на съдружник. Аз не бих казал, обаче, че тя е бездялова, макар че
дяловете не могат да се вадят от там.
Дялове на съдружниците в дружествения имот. Това е частта от общото имущество, която се
пада на всеки съдружник. И става въпрос за нещо като идеална част, а не за разпределяне на вещи.
Делът на всеки съдружник съгласно чл.359 е равен, ако не е уговорено друго. От което следва, че
дела не е пропорционален на стойността на вноските. За да бъдат дяловете от общото имущество
неравни, трябва изрично да е уговорено друго.
Пасив на дружеството. Пасива на дружеството са разните му задължения. Закона по­скоро
говори за загуби, но всъщност тази загуба не бива да се разбира директно в този смисъл. Пасив е
всяко задължение с оглед на дружествената дейност.
Печалбата е тази част от дружествения имот, която подлежи на разпределяне след
свършване на някаква операция или на някакъв период и покриване на задълженията.
283 стр.
 Съгласно чл.361: “Ако не е уговорено друго, печалбите и загубите се разпределят между
съдружниците съразмерно с техния дял.
Недействителна е уговорката за изключване на някои от съдружниците от участие в загубите
или в печалбите”. Това е забраната за т.нар лъвско дружество – или всички печелят или всички губят.
Значи, печалбата се разпределя пропорционално на дяловете, освен ако не е уговорено друго.
В същата пропорция се делят и загубите. Пропорционалността на дяловете, на практика, означава по
равно тогава, когато са равни дяловете. Значи, равенството в участието в печалбите и загубите се
опира на презумпцията за равенство на дяловете. Ако дяловете са различни, ще имаме и различна
пропорция на разпределянето на печалбите и загубите, но всъщност в закона е казано: “освен ако не
е уговорено друго”, в резултат на което можем да получим още едно разминаване. Дяловете се смятат
за равни, но ние можем да уговорим, че са различни – моя е 2/3, на другите 1/3. Разпределението на
печалбите обаче, по закон, диспозитивно следва разпределението на дяловете. Ние обаче, можем да
уговорим различно разпределение – дяловете са различни, но печалбата ще делим по равно или пък
приходите ще ги делим в друга някаква пропорция. Допустимо е също така, да се уговори, че при
различни операции, разпределението на приходите и на загубите ще бъде различно. Забранено е
обаче, да изключим някой от печалбите или от загубите, което от своя страна означава, че не можем
да уговаряме гарантиран доход на един от съдружниците.
Управление на дружеството. Решенията на съдружниците относно дружествените работи се
вземат с консенсус. Това ще рече със съгласието на всички съдружници. Това ни казва чл.360:
“Решенията относно работите на дружеството се вземат със съгласието на всички съдружници, освен
ако дружественият договор предвижда това да стане с мнозинство на гласовете. Всеки съдружник
има право на един глас”. Значи, ако дружествения договор предвижда решения – всички или някои от
тях, да се вземат с мнозинство, това е мнозинство не от стойността на дяловете, а от главите ­ всеки
съдружник има един глас, независимо от дела, независимо от това, каква вноска е направил. И това
правило е императивно.
Отношения на дружеството с трети лица. “Ако не е уговорено друго, всеки съдружник има
право да управлява. Но в този случай всеки от останалите съдружници може да се противопостави на
действието на съдружника, преди то да бъде извършено. По разногласието решава мнозинството от
съдружниците” (чл.360 ал.2). Единственият орган на дружеството са съдружниците. “Всеки
съдружник има право да управлява” следва да се разбира в смисъл, че има право да сключва сделки
за сметка на дружеството, т.е за сметка на общата дейност, за сметка на останалите съдружници.
Казано иначе, чрез косвено представителство. Съдружниците в дружеството нямат законна или от
договора за дружество представителна власт.
От сделката, сключена с трети лица, права и задължения възникват за съдружника, който
сключва сделката. Тези права и задължения обаче, са за сметка на дружеството във вътрешните
отношения. Казано иначе, длъжник на третите лица е само действащия съдружник. Кредитор е също
така само действащия съдружник. Но с оглед отчитането на операцията за дружеството, резултатът
ще трябва да бъде преразпределен между останалите съдружници.
Длъжник на вън се оказва, значи, че не са останалите съдружници. Дружествения договор не
създава пряко представителство. Може да се преследва единствено съдружника, който е сключил
сделката. Всички съдружници могат да станат страна и да отговарят за тази сделка, ако са сключили
сделката съвместно. Или пък ако съдружниците са упълномощили някой от тях да ги представлява
пред третите лица. Тогава дружеството излиза по­напред и страна по сделката ще са всички
съдружници. На практика е разумно, при трайно дружество, да се посочи управляващ на
дружеството, който да бъде упълномощен от останалите да действа от тяхно име и за тяхна сметка в
рамките на съвместната дейност. При данъчната регистрация задължително трябва да се посочи
такъв управляващ на дружеството.
Каква ще бъде отговорността на съдружниците по отношение на общо поетите задължения
към третите лица?
На пръв поглед ни се иска те да отговарят солидарно. Това обаче, е само на пръв поглед.
Солидарна отговорност гражданското дружество не създава. Съдружниците биха могли да се
окажат солидарни длъжници навън, ако са участвали пряко или чрез представител в сключването на
сделката, т.е ако са страни по сделката с третите лица и изрично е уговорена в сделката солидарна
отговорност или пък от типа сделка следва тази солидарност. Например, трима майстори сте се
главили да свършите тази работа и сте сключили договор за изработка общо – майсторите ще
отговарят солидарно.

стр. 284
 Вън от тези хипотези обаче, солидарна отговорност за съдружниците не възниква и дори
кредитора да има претенция спрямо всички, защото всички те са участвали в сключването на сделката
или са били представлявани – тяхната отговорност е разделна. Това нещо е относително твърдо
прието в съдебната практика.
Иска на съдружника срещу останалите съдружници, чрез който се осъществява
преразпределението на загубите, които първоначално са легнали върху единия съдружник, е уреден
в чл.364: “Съдружникът има право да иска разноските, които е направил, заедно с лихви върху тях, и
вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи”. Следователно, когато
единия съдружник е сключил сделката чрез косвено представителство и само той е длъжник на
третите лица, това, което той плати на третите лица, чрез actio pro socio ще бъде прехвърлено по
отношение на останалите съдружници. Ответна, пасивна страна по този иск са всички съдружници за
техните части от участието в загубите на дружеството. Ако сравним с това, което съдържа actio
mandati contrario, ще видим, че actio pro socio е напълно аналогичен на actio mandati contrario, т.е на
иска на мандатаря срещу манданта, на иска на косвения представител по договора за поръчка по
отношение на косвено представлявания. От което още веднъж се вижда, че начина, по който
функционира дружеството навън, освен хипотезата, в която имаме пряко представителство чрез
пълномощно, е косвено представителство на всички съдружници чрез действащия съдружник по
отношение на третите лица. И съдружника, който действа, както е длъжен да отчете приходите за
дружеството, така има право и да получи припадащите се на останалите съдружници части от
изразходваното, включително лихвите и вредите, които е претърпял от воденето на процес и
вършенето на работата. Значи actio pro socio е нещото, чрез което ние ще получим онова
професионално разпределение на тежестта, която се е получила при воденето на общите работи..

ВЪПРОС 79. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДРУЖЕСТВОТО. ПОСЛЕДИЦИ.

Основанията чл.363/2:
Дружеството се прекратява:
а) с постигане целта на дружеството или ако постигането й е станало невъзможно;
б) с изтичането на времето, за което дружеството е било образувано;
в) със смъртта или запрещението на един от съдружниците, ако не е уговорено друго;
г) с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно и в подходящо време,
когат о дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено дружеството да
продължи с останалите съдружници, и
д) по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е образувано
за определен срок.
Прекратяване на дружеството. Основания и последици.

Прекратяването на дружеството става на различни основания. Те са посочени в чл.363. Чл.

363 б.а гласи: “с постигане целта на дружеството или ако постигането й е станало невъзможно”. Това
ще се окаже приложимо към дружеството с една конкретноопределена цел – дружеството за купона
(ако се окаже, че мама и тати са се върнали, работата пропада).
При други, по­перманентни цели, които не могат да бъдат постигнати еднократно –
постигането или невъзможността да се постигне целта, няма това прекратително значение.
Чл.363 б.б гласи: “с изтичането на времето, за което дружеството е било образувано”. Сега
изведнъж установяваме, че има два вида дружества – срочно и безсрочно (плюс трети вид –
дружеството за осъществяване на една конкретна операция).
Чл.363 б.в: “със смъртта или запрещението на един от съдружниците, ако не е уговорено
друго”. Оттук виждаме характеристиката intoito personae. В договора за дружество би могло да се
уговори, че смъртта на един съдружник или излизането на един съдружник не води до прекратяване
на дружеството, т.е. дружеството се запазва между останалите съдружници. За тази цел обаче,
трябва да имаме поне трима съдружници, та като умре или излезе един от тях, да останат двама.
Чл.363 б.г: “с предизвестие на един от съдружниците, направено добросъвестно и в
подходящо време, когато дружеството е било образувано за неопределен срок, ако не е уговорено
дружеството да продължи с останалите съдружници”
Чл.363 б.д: “по решение на съда, ако за това има основателни причини, когато дружеството е
образувано за определен срок”. С оглед, значи срочността, можем да видим двете алтернативи –
285 стр.
безсрочното дружество може да бъде прекратено по искане на който и да е от съдружниците. То би
могло да бъде запазено при излизането на този съдружник, ако така е уговорено. При срочното
дружество е невъзможно произволното излизане на съдружник. Дружеството може да бъде
прекратено преди срока само по решение на съда, когато има основателни причини. Тези основателни
причини всъщност биха били неправомерно поведение на останалите съдружници или на този
съдружник, който иска да излезе. От това излиза, че от гледна точка на закона, прекратяването на
участието на един съдружник, изключването на един съдружник от дружеството, като че ли не може
да става извънсъдебно, като че ли даже не може да се говори за изключване на съдружник, а само
за прекратяване на дружеството по искане на един от съдружниците, ако са налице важни причини.
Иска се предявява, както actio pro socio , от единия съдружник по отношение на останалите
съдружници.
Материята за това прекратяване не е достатъчно развита. В областта на събирателното
дружество, тя е по­добре уредена в чл.95 ТЗ, където се допуска съдът, вместо да прекрати
дружеството спрямо всички, да изключи виновния съдружник.
Можем да мислим или за аналогично прилагане на тази хипотеза или за смекчение, което да
допусне запазването на дружеството между останалите съдружници и тази хипотеза.
Може ли да бъде изключен съдружник?
Някаква аналогия с чл.87, за някои автори е допустима. Все пак обаче, не се разваля
двустранен договор, поради неизправност, а искаме да изгоним един съдружник от дружеството,
поради неговото неправомерно, според нас поведение. При сегашното действие на закона излиза, че
това може да стане само чрез прекратяване на дружеството и във всички случаи по съдебен ред.
Понеже за някои дружества, които са с крайно действие това може да се окаже неудобно, можем да
разсъждаваме не може ли да се създаде друг механизъм в договора. Този механизъм се натъква на
виждането, че по договорен път не могат да се учредяват потестативни права.
Има обаче, една конструкция, която може да се учреди по договорен път. Договорът може да
бъде условен, както и напускането на съдружниците може да бъде условно. А едно условие би могло
да бъде потестативно. Така, че една система от едно случайно и едно потестативно условие, би ни
доближила до ефекта на потестативното право. Например, ако някой от съдружниците направи нещо,
неговото участие в дружеството се прекратява, ако останалите съдружници пожелаят това.
Така плавно преминаваме от хипотезата на прекратяване на дружеството към хипотезата на
напускане на съдружник без прекратяване на дружеството. Това са : 1) хипотезата на смърт и
поставяне под запрещение (при запазване на дружеството); 2) предизвестието (при запазване на
дружеството), както и 3) прехвърляне на участието в дружеството. Съгласно чл.362, участието в
дружеството може да бъде прехвърлено само със съгласие на всички съдружници. Това ще бъде
една комбинация между цесия и поемане на задължение и прехвърлянето може да бъде както по
отношение на трети лица, така и в крайна сметка и по отношение на съществуващ съдружник и чрез
това прехвърляне доброволно ще се осъществи ефекта на напускане на виновния съдружник и т.н.
Значи, както може той да направи предизвестие, така бихме могли и ние да го накараме да прехвърли
участието си върху един друг съдружник и пропорционално върху оставащите съдружници.
Последици от прекратяването на дружеството. Тъй като дружеството не представлява
юридическо лице, то не е правен субект, прекратяването на дружеството няма да внесе какъвто и да
е шум навън. То обаче, ще разкъса връзката между съдружниците, ще прекрати съвместната им
дейност и ще превърне особената неделима част на съдружниците, което представлява дружествен
имот, в обикновена съсобствена маса, която е делима. Казано иначе, актива на дружеството, след
прекратяването на последното, подлежи на делба. Към него се прилагат правилата за делба на
наследствено имущество.
Прекратяването на дружеството не означава прекратяване на задълженията между страните.
Прекратява се само общата дейност ,но между страните ще има още доста изравнявания, с оглед
ликвидирането на отношенията между тях.
При напускане на съдружник, без прекратяване на дружеството, нему ще трябва да бъде
изплатен дела. Закона казва, че съдружника може да си иска дела само след прекратяването на
дружеството или при напускане (тук става въпрос само за вещите, които са съсобствени на
дружеството, защото делба не може да има на вещите, които съдружниците са внесли за общо
ползване).
Примери за дружество са: консорциум, адвокатско дружество и т.н.
Гражданското дружество трябва да се отличава от т.нар. тайно дружество, което е институт
на търговското право, макар и да не е уредено. Това е дружеството, при което един търговец

стр. 286
(трактатор) получава една инвестиция от едно трето лице (комендатор), като срещу получаването на
тази инвестиция му обещава част от печалбата на собственото си предприятие.
Правилата за гражданското дружество са неприложими в този случай, защото: 1) комендатора
не участва в управлението на предприятието на трактатора; 2) комендатора по никакъв начин не
получава права върху имуществото на трактатора. Комендатора всъщност е един кредитор, който
обаче, заедно с това е и съдружник. Налице е значи, една компилация между заем и дружество в
смисъл, че аз давам тези 1000 лв. и ще получавам от тях печалба. След излизането ми от
дружеството, те ще ми се върнат, ако обаче ги има, защото загубата на предприятието може да изяде
тези 1000 лв.

ВЪПРОС 80 ­ СПОГОДБА
Договора спогодба е уреден в чл.365 – 367 ЗЗД. Определение може да се извлече от чл.365:
“С договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен
спор, като си правят взаимни отстъпки”. От тази гледна точка съществуват два вида спогодби с оглед
предмета – спогодба по отношение на един съществуващ, настоящ спор, която има за цел да го
прекрати и спогодба, по отношение на един евентуален спор, който още не е възникнал, но може и да
възникне и в този случай ние искаме да го прекратим.
Вън от това е известна извънсъдебна и съдебна спогодба. Това, което нас ни интересува в
настоящето изложение е договора за спогодба, извънсъдебната спогодба.
Значи, спогодбата е договора, чрез който страните преодоляват един спор, прекратяват го или
го избягват като си правят взаимни отстъпки. Целта на спогодбата е прекратяване на спора,
респ. избягване на евентуален спор.
Предмета на спогодбата е самия спор. А средството, с което страните избягват, респ.
прекратяват бъдещия спор са взаимни отстъпки.
Правна уредба:

Чл.365. С договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един
възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.
С взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят или да се погасят и правоотношения,
които не са били предмет на спора. В такъв случай прехвърлянето на тия права се извършва в
определената за това форма.
Чл.366. Спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори ако страните са се спогодили
относно неговата нищожност.
Чл.367. Унищожаема е спогодбата, сключена въз основа на документи, които по­късно са били
признати за лъжовни.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Спогодбата е договор, с който страните си правят взаимни отстъпки и прекратяват
съществуващ или избягват възможен правен спор.
Освен обикновената спогодба (договорът за спогодба, който е уреден в ЗЗД) има и още един
вид спогодба ­ съдебна спогодба.

ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА
1. Двустранен
2. Възмезден
3. Комутативен ­ обемът на престациите на двете страни е известен в момента на сключването
на договора.
4. Консенсуален ­ по начало.
5. Неформален ­ по начало.

ОТГРАНИЧЕНИЕ НА СПОГОДБАТА ОТ:

Дарение и опрощаване

1. Спогодбата има двустранен характер, докато дарението и опрощаването поначало имат

едностранен характер
287 стр.
 2. При дарението и опрощаването няма спор, защото при дарението всъщност отказът от
права може да бъде дарен или опрощаването може да бъде прехвърляне на права.

Новация
1. При новацията няма правен спор и няма взаимни отстъпки.
2. Новацията, за разлика от спогодбата няма обратно действие.

СТРАНИ ПО ДОГОВОРА ЗА СПОГОДБА

При спогодбата се извършват взаимни отстъпки, които могат да се изразяват в отказ от права и
в поемане на задължения. Страните е необходимо да притежават разпоредителна способност и
затова те поначало трябва да бъдат дееспособни. Но това не е достатъчно: напр. не всички
пълномощници или представители могат да извършват и сключват спогодба, а само изрично
упълномощените за това. Кредиторите не могат, ако упражняват правата на своя длъжник с косвен
иск, да сключват спогодба относно тези права, защото те нямат разпоредителна способност.
Предпоставка на спогодбата е наличието на правен спор. Този правен спор не е необходимо да
е обективно сериозен. От друга страна не е необходимо да има заведено дело, за да може да се
сключва спогодба.
Съгласието относно съдържанието му ­ взаимните отстъпки, на които страните се съгласяват ­
представляват отказ от първоначално правно твърдение и е възможно тези отстъпки да
представляват отказ от съществуващо право или поемане на несъществуващо задължение. Това не
винаги е така, но много често. Взаимните отстъпки са средство за постигане на една цел, която
страните желаят, а именно ­ установяване на безспорност в техните отношения и към това е насочено
съгласието им.
Няма значение дали взаимните отстъпки са еднакви по стойност.
Съгласието при спогодбата може да страда от пороци (чл.366).Така че, ако правата, относно
които се постига спогодба произтичат от договор, който е нищожен поради противоречие със закона
спогодбата също е нищожна. Това правило е реминисценция от миналото: и да го нямаше щеше да е
безспорно, че е така. щом самите права, които са предмет на спогодбата произтичат от нищожен
юридически факт очевидно е, че и спогодбата ще е нищожна.
В чл.367 е уредено и едно основание за унищожаемост. Текстът е архаичен, но става дума за
това: спогодбата е сключена въз основа на някакви документи, които по­късно са били признати,
очевидно от съд и то вероятно от наказателен съд, за неистински. Основанието на практика е едно
приложение на общите основания за унищожаемост на сделката поради измама или грешка, тъй като
именно в тези два случая, когато има неистински документи, страната, чиято воля е била опорочена
може да иска унищожаването на договора.

ПРЕДМЕТ НА СПОГОДБАТА
1. Движими вещи
2. Недвижими вещи
3. Вземания
4. Бъдещи вещи
5. Чужди вещи
6. Пари
7. Предмет на спогодбата не могат да бъдат лични права ­ напр. спогодбата не може да има за
предмет гражданското състояние на едно лице; семейните права също не могат да бъдат предмет на
спогодба.
Поначало спогодбата има за предмет правата, които са предмет на спора. Възможно е обаче,
страните, когато постигат спогодбата да постигнат и съгласие относно някакви права, които не са
били предмет на спора с цел да уредят своите отношения:
1. Напр. едно лице е собственик на недвижим имот и това от фактическа и правна гледна
точка да е така. Възможно е обаче някакво друго лице да претендира права върху същия имот. И
тогава, макар че собственика е първото лице, то за да запази имота (може би, защото няма
достатъчно доказателства или защото иска да избегне скъпия процес) прехвърля на лицето, което
оспорва неговите права върху имота някакъв друг имот. В този случай е възможно, макар че другия
имот не е предмет на спора, самата спогодба да породи, прекрати или измени права, които не са били

стр. 288
предмет на спора (чл.365/2). Разбира се това първо лице може и да не е със съвсем сигурни права ­
това е въпрос, който ще се установява.
2. Напр. друго ­ прието в съдебната практика: едно наследство ­ и двама наследници.
Наследството може да се подели реално, т.е. има вила и кола. Възможно е страните да се спогодят
така, че единият от наследниците да вземе и вилата и колата, а другият ­ сума пари или някаква друга
вещ, която не е била предмет на спора. В тези случаи спогодбата засяга права, които не са били
предмет на спора и по своята същност много прилича на някаква продажба, защото не само че се
установява безспорност, но се прехвърлят и някакви други права, които не са били предмет на спора,
за да се постигне това състояние на безспорност.
Именно в такива случаи законът изисква спогодбата да бъде извършена в съответната форма
за прехвърлянето на онова право, което не е било предмет на спора. Напр. ако има недвижим имот и
кола и се спори за тях, тъй като всеки един от сънаследниците би могъл да вземе някаква вещ
(възможна е някаква реална подялба), но тъй като едната от страните взема и двете вещи, а другата
получава сума пари това по същество е не само спогодба, но и някаква продажба или някаква друга
сделка. Затова в такъв случай няма да бъде достатъчно да се сключи една спогодба, но трябва
правата да се прехвърлят с нотариална форма (ако има кола ­ с писмена форма с нотариална заверка
на подписите. Това следва от чл.365/2 ЗЗД.
Иначе спогодбата поначало е неформален договор, но ако засяга вещни права върху
недвижими имоти, тя трябва да бъде вписана в нотариалните книги (извън разгледаните случаи, в
които тя има и транслативен ефект). Преди да се спази тази форма, която е необходима за
прехвърлянето на права, за които законът изисква специална форма и които не са били предмет на
спора спогодбата може да има за тях значението на предварителен договор. Това предвижда ВС в ТП
7 от 1993 г. на Пленума.

ДЕЙСТВИЕ НА СПОГОДБАТА
Множество спорове и колебания в съдебната практика.
1. Декларативно действие ­ това означава, че двете страни се задължават да считат правното
положение, което са уредили със спогодбата за безспорно и то обикновено от момента на
възникването на правата, а не от момента на сключването на спогодбата (с обратна сила).
2. Регулиращо действие ­ страните се задължават да спазват занапред поведение, което
отговаря на установеното със спогодбата положение, т.е. те се задължават да не оспорват за в
бъдеще установеното положение и да не вършат каквито и да било други действия, които са в
противоречие с това установено положение.
3. Преобразуващо действие ­ то е налице тогава и дотолкова, доколкото договорно
установеното положение се отклонява от действителното положение. Това преобразуващо действие е
обратно, т.е. отказът от права и поемането на задължения поражда действие от възникването на
тези права и задължения, а не от момента на сключването на спогодбата.
4. Транслативно действие ­ често го има, когато спогодбата засяга правоотношения, които не
са били предмет на спора., т.е. могат да се прехвърлят права, които не са били предмет на спора (вж.
по­горе). Въпросът за това дали спогодбата трябва да има транслативно действие или не е спорен.

СЪДЕБНА СПОГОДБА

Вж. Сталев.

Потвърден от съда договор между страните по висящо дело, с който те чрез взаимни отстъпки
уреждат със сила на присъдено нещо изцяло или отчасти правния спор, като десезират съда и слагат
край на делото в рамките на постигнатото съглашение.
Съдебната спогодба е смесен фактически състав. Тя включва три елемента:
1. Договор за спогодба ­ вж. всичко по­горе. Особеността е, че този договор изисква особена
форма за действителност и тя е протокол от съдебното заседание, т.е. тази спогодба трябва да бъде
вписана, включена в протокола за съдебното заседание.
Два акта на съда:
2. Определение за потвърждаване на спогодбата ­ това определение по своята същност е
охранителен акт, с него не се разрешава правен спор, а съдът само потвърждава спогодбата,
извършвайки една проверка за законосъобразност и ако спогодбата отговаря на изискванията на

289 стр.
 закона съдът я потвърждава с определение. Но той не може да се произнася по същество, той не
може да отказва сключването на спогодба, напр. защото тя е неизгодна за една от страните;
3. Определение за слагане край на делото. ­ съдебната спогодба се ползва със сила на
присъдено нещо или с действие, което прилича на тази сила (спор). Общо взето, ако спорът се
разреши със съдебна спогодба въпросът не може да бъде вече пререшаван от съда по правило.

УСТАНОВИТЕЛЕН ДОГОВОР

Установителният договор не е уреден. Той прилича на спогодбата, но за разлика от нея при него
липсва воля за взаимни отстъпки. Този договор е насочен към установяване единствено на
действителното правно положение. Затова той има декларативно и регулиращо, но не и
преобразуващо действие.

ВЪПРОС 81 ­ ДОГОВОР ЗА ПОРЪЧКА

Действие на договора. Отношенията между манданта и мандатаря традициотнно са формирани в две

групи претенции – actio mandati directa, на която съответстват задълженията на мандатаря и обратния иск
на мандатаря съм манданта ­ actio mandati contrario. Договорът се смята за едностранен, заради това, че
типичната му последица е задължението на мандатаря по actio mandati directa – задължението му да
извърши възложените му правни действия. Това извършване на правни действия може да стане по два
начина – от името на мандатаря, но за сметка на манданта, т.е с косвено представителство и от името и за
сметка на манданта (пряко представителство). В последния случай, мандатаря е пряк представител,
пълномощник на манданта и прилагаме във външните отношения, по отношение на третите лица, както и с
оглед правата и задълженията от сделката, която сключва и действията, които извършва мандатаря,
правилата за прякото представителство. Откак пълномощното в действащото право е уредено като
едностранна сделка, различна от мандатния договор, в повечето случаи, при даване на представителна
власт между представител и представляван съществува и мандатно отношение, което ще играе ролята на
основно отношение при представителството, така, както сме сключили договора.
Но упълномощаването ще се разглежда, като отделна в мандата, сделка – то ще бъде нещо , което се
дава с оглед мандата и даже в изпълнение на мандатния договор и ще си остане едностранна сделка.
В случай, че се действа без упълномощаване ­ за сметка на манданта, но от името на мандатаря, с
появяват три групи отношения: 1) учредително, което представлява самия мандатен договор; 2) изпълнителн
сделка, която създава отношения между мандатаря и третото лице по отношение на което той извършв
правните действия; 3) отчетна операция, по която мандатаря отчита, прехвърля резултатите о
изпълнението на сделката на манданта. Към тази група могат да се прибавят и отношенията с третите лица
кредитори на мандатаря, съответно връзката между мандант и трето лице – страна по изпълнителнат
сделка, ако такава връзка възникне

Правна уредба:

Чл.280. С договор за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя

възложените му от последния действия.
Чл.281. Довереникът е длъжен да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази
имуществото, което получи във връзка с нея.
Чл.282. Довереникът може да се отклони от поръчката, ако това е станало необходимо за
запазване интересите на доверителя и не е било възможно да се вземе неговото съгласие.
Чл.283. Довереникът трябва да извърши възложеното му действие лично.
Той може да възложи това на друго лице, ако е овластен от доверителя или ако това е станало
необходимо за запазване неговите интереси и ако от неизвършването му доверителят би претърпял
вреди.
Довереникът трябва да извести незабавно доверителя за заместването.
Довереник, който не е имал право да се замести, отговаря за действията на заместника като за
свои, а ако е имал това право, отговаря за вредите, причинени от лошия избор на заместника си.
Чл.284. Довереникът е длъжен да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката.

стр. 290
 Довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в
изпълнение на поръчката.
Чл.285. Доверителят е длъжен при поискване да достави на довереника средствата, които са
необходими за изпълнение на поръчката, и да му заплати направените разноски заедно с лихвите и
вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката.
Чл.286. (Изм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Доверителят е длъжен да заплати на довереника
възнаграждение само ако е уговорено.
Чл.287. Договорът за поръчка се прекратява, освен по други причини, посочени в закона, още и с
оттегляне на поръчката от доверителя, с отказ от довереника и със смъртта или с поставянето под
запрещение на някой от тях, а така също и с прекратяването на юридическото лице, ако то е било
доверител или довереник.
Чл.288. Оттеглянето на поръчката не лишава довереника от правото да иска заплащане на
разноските и на уговореното възнаграждение.
Ако изпълнението на поръчката стане невъзможно, доверителят трябва да заплати на
довереника направените от него разноски и възнаграждение съответно на извършената работа.
Чл.289. Довереникът, който се откаже от поръчката, без да има за това достатъчно основание, и
не съобщи своевременно на доверителя, дължи обезщетение за причинените от отказа вреди.
Чл.290. Действията, които довереникът е извършил в изпълнение на поръчката, като не е знаел и
не е могъл да узнае за нейното прекратяване, задължават доверителя.
Чл.291. При прекратяването на поръчката поради смърт, поставяне под запрещение или поради
прекратяване на юридическо лице, наследниците, настойникът, попечителят или ликвидационният
орган трябва да уведомят незабавно другата страна и да вземат надлежните мерки за запазването на
интересите й.
Чл.292. Ако довереникът действува от името на доверителя като негов пълномощник, правата и
задълженията по сделките, които той сключва с трети лица, възникват направо за доверителя.
Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица
възникват за него. Но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по
отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за
права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за
поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на
недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има
достоверна дата.
Когато поръчката е дадена за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на
довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Договор, по силата на който доверителят (мандант) възлага, а довереникът (мандатар) се

задължава да извърши за сметка на доверителя определени правни действия.

ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

1. Едностранен ­ възникват задължения само да довереника. Договорът може да стане

несъвършено двустранен договор, ако в хода на изпълнението на поръчката довереникът претърпи
вреди или понесе разноски.
2. Безвъзмезден – доверителят не дължи на довереника възнаграждение. Това правило има
диспозитивен характер. Страните могат да уговорят възнаграждение ­ договорът става възмезден и
двустранен.
3. Консенсуален .
4. Неформален. Но чл.292/3: Когато поръчката е дадена за придобиване на вещни права върху
недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална
заверка на подписите.
При така уредената хипотеза договорът е формален.
5. Договорът е свързан с личността на довереника, която е съществен елемент от
съдържанието на договора. Поначало довереникът не може да възлага другиму изпълнението на
поръчката (смъртта на довереника прекратява договора).

291 стр.
 ПРЕДМЕТ НА ДОГОВОРА

Извършване на правни действия (не е изрично посочено в закона, но е безспорно в практиката и

в теорията). Тези правни действия могат да бъдат:
1. Сделки
2. Юридически постъпки ­ напр. извършване на плащане

ВЪПРИС 82 ­ ДЕЙСТВИЕ НА ДОГОВОРА ЗА ПОРЪЧКА. ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ДОВЕРЕНИКА

1. Да изпълни поръчката като добър стопанин. Той е длъжен да я изпълни лично. Той може
да се замести само в две хипотези:
1.1. ако е налице съгласие на доверителя;
1.2. ако заместването е станало необходимо за запазване интересите на доверителя и от
неизвършването му доверителят би претърпял вреди. В този случай довереникът е длъжен да
уведоми незабавно доверителя. Той отговаря лично и тази отговорност има две различни
основания в двете различни хипотези:
­ ако на довереника не е било позволено да се замества, той отговаря за действията на своя
заместник като за свои действия;
­ ако му е било позволено да се замества, той отговаря за лошия избор, т.нар. culpa in eligendo.
И в двата случая тази отговорност е виновна и почива на собственото виновно поведение
на довереника.
2. Довереникът поначало не може да се отклонява от поръчката. Може да се отклони от
поръчката винаги, когато условията при отклонението са по­благоприятни за доверителя, т.е.
поначало поръчката винаги се смята сключена, уговорена при възможно най­благоприятните условия
за доверителя.
Когато условията не са по­благоприятни от уговорените също е възможно отклонение, ако това
е необходимо за запазване на интересите на доверителя и не може да бъде взето неговото съгласие.
3. Довереникът е длъжен и да се съобразява с всички допълнителни нареждания на
доверителя.
4. Да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката.
5. Да пази повереното му имущество и имуществото, което е придобил в изпълнение на
поръчката.
6. Длъжен е да се отчете и да предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката
или да даде сметка.

ЕЛЕМЕНТИ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО:

1. Да се отчете, да даде сметка ­ т.е. трябва да изложи пред доверителя всички приходи и
разходи, цялата сметка. Трябва да отчете:
1.1. Актив:
1.1.1. приходите от изпълнението на поръчката. В тези приходи се включва всичко,
което довереникът е получил от третите лица в изпълнение на поръчката. Но в актива не се
включва онова, което довереникът е придобил на някакво лично основание: напр. ако
довереникът е получил някаква комисионна или някакъв бакшиш, той не е длъжен да отчита
тези суми на доверителя, той може да отговаря за неизпълнение на своето задължение, но
не е длъжен да отчита тези суми. Ако обаче довереникът е получил нещо в повече от
уговореното, но във връзка с изпълнението на поръчката, той е длъжен да го отчете. Това
не се отнася обаче до случая, в който са заплатени в повече суми в грешка ­ налице е
неоснователно обогатяване и тогава се минава по общия ред;
1.1.2. всичко онова, което е получил от доверителя в изпълнение на поръчката;
1.1.3. в приходите довереникът трябва да отчете и всички вреди и всички насъбрани
приходи, които всъщност са в тежест на доверителя.
1.2. Пасив:
1.2.1. всички разноски;
1.2.2. всички лихви върху разноските;
1.2.3. всички вреди, които довереникът е понесъл в изпълнение на поръчката;

стр. 292
 1.2.4. онова, което той вече е върнал на доверителя.
2. Да върне, да предаде онова, което е получил в изпълнение на поръчката ­ документите,
които са издадени във връзка с изпълнението на поръчката;
3. Да прехвърли правата и задълженията по поръчката, но това задължение е налице само в
случай, че довереникът е действал от свое име, защото ако е действал от името на доверителя всички
права и задължения се пораждат директно в неговия (на доверителя) патримониум и не е нужно да
има отчетна сделка. Тази отчетна сделка се урежда по общите правила: напр. ако довереникът е
придобил недвижим имот, той трябва да го прехвърли на доверителя с нотариален акт, ако е
действал от свое име (ако е придобил вземане ­ чрез цесия; ценна книга ­ по съответния ред; лек
автомобил ­ чрез писмен договор с нотариална заверка на подписите).

КОНКУРЕНЦИЯ НА ПРАВА ТА НА ДОВЕРЕНИК И ДОВЕРИТЕЛ С ОГЛЕД НА ТРЕТИТЕ ЛИЦА

Тази конкуренция възниква в случай, че довереникът действа от свое име.

Правилото е чл.292/2 ЗЗД:
Ако довереникът действува от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица
възникват за него. Но тези права, в отношенията между довереника и доверителя, както и по
отношение на трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тия права се смятат за
права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за
поръчка има достоверна дата, която предхожда налагането на запора. По отношение на
недобросъвестните кредитори на довереника това правило се прилага и без договорът да има
достоверна дата.
Тази разпоредба поставя една фикция, тъй като преди прехвърлянето, преди отчетната сделка,
правата, които довереникът е придобил се смятат за права на доверителя за определени лица и в
определени случаи.
Независимо че няма извършена отчетна сделка, правата, които довереникът е придобил от
третите лица по изпълнителната сделка се смятат за права на доверителя във вътрешните отношения
довереник­доверител спрямо недобросъвестните трети лица и спрямо недобросъвестните кредитори
на довереника. А недобросъвестни са онези лица и кредитори, които знаят, че довереникът действа
за друг. Нещо повече: правата, които довереникът е придобил се смятат за права на доверителя и по
отношение на добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна
дата, предхождаща налагането на запор. Това правило е създадено за защита интереса на
доверителя пред този на кредиторите на довереника.
1. Без значение е момента, в който възниква недобросъвестността, защото по принцип има
едно общо правило, което казва, че последваща недобросъвестност не вреди, т.е. ако едно лице е
било добросъвестно напр. в момента на установяването на владението, то дори да стане
недобросъвестно по­късно: не губи от това. Обаче това правило няма действие в хипотезата на
чл.292/2: ако третите лица станат недобросъвестни по­късно, след сключването на изпълнителната
сделка за тях ще важи това правило.
2. Третото изречения на ал.2: Тия права се смятат за права на доверителя и по отношение на
добросъвестните кредитори на довереника, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която
предхожда налагането на запора. Това изречение има значение само относно движимите вещи. При
недвижимите имоти важи конкуренцията между вписването на нотариалния акт по отчетната сделка и
възбраната от кредиторите.
3. Правилото на чл.292/2/изр.2, 3 и 4 се отнасят само за придобитите права, но не и за
задълженията.
4. Смята се, че в случаите когато правата се смятат за права на доверителя третите лица имат
пряк иск срещу него.

ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ДОВЕРИТЕЛЯ

1. Ако довереникът е понесъл някакви разноски доверителят е длъжен да му ги заплати.

Вземането за разноски става изискуемо поначало след понасянето на разноските, но е възможно да
се уговори авансиране. Освен това се дължат и лихви върху разноските по силата на правилото на
чл.285 (става дума за законна лихва): Доверителят е длъжен при поискване да достави на довереника
средствата, които са необходими за изпълнение на поръчката, и да му заплати направените разноски
заедно с лихвите и вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката.

293 стр.
 Законната лихва не е мораторна по своята същност, тъй като доверителят не е изпаднал в
забава. Това е един от случаите, в които се дължи законна лихва "в изрично посочените в закона
случаи".
2. Доверителят е длъжен да заплати обезщетение за понесените от довереника вреди.
Разграничаването между вредите и разноските: за разлика от разноските се смята, че вредите имат
случаен характер, т.е. това са разноските, които са понесени от довереника, но имат извънреден и
случаен характер. Те може и да не са така тясно свързани с изпълнението на самата поръчка, но при
всички положения трябва да има пряка причинна връзка между вредите и изпълнението на
поръчката.
Смята се, че доверителят дължи обезщетение само за претърпените загуби, а не за
пропуснатите ползи. Това виждане е основателно: идеята е, че в основата на всички тези вземания,
които има довереника спрямо доверителя (вкл. и вземането за обезщетение за вреди) стои не
принципа за непозволено увреждане, а принципа за забрана на неоснователното обогатяване. Това
изрично не е посочено, но така се приема в литературата, а такъв е бил и текста на стария ЗЗД,
откъдето е заимствано това правило (там се говори само за загуби). Има специални правила за
посочените вземания ­ чл.288

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ПОРЪЧКАТА.

Специални способи за прекратяване:

1. Смъртта на довереника или доверителя ­ договорът за поръчка е свързан с личността на
страните.
2. Поставянето под запрещение на довереника или доверителя. В закона не е казано
поставянето под какво запрещение прекратява поръчката по право, но като че ли доминира
виждането, че само поставянето под пълно запрещение прекратява договора по право, но въпросът е
спорен.
3. Прекратяването на личността на юридическо лице. Когато довереникът или доверителят е
юридическо лице, с прекратяването му също се прекратява договора за поръчка.
В тези случаи, когато договорът се прекратява по право се прекратява правоотношението,
прекратяват се правата и задълженията занапред, и съответно не се дължи тяхното изпълнение
занапред, за в бъдеще. Но задълженията, които са възникнали до този момент остават и тяхното
изпълнение може да се иска на общо основание, вкл. то може да се наследява (напр. вземането за
разноски, за вреди и т.н.).
С цел да бъдат защитени страните при тези основания за прекратяване чл.291 ЗЗД създава
едно специално правило, което предвижда, че в тези случаи наследниците или правоприемниците или
настойника и попечителя или ликвидатора “трябва да уведомят незабавно другата страна и да вземат
надлежните мерки за запазването на интересите й.". Ако те не направят това вероятно ще възникне
едно вземане за вреди, ако такива са претърпени по общия ред.
4. Оттегляне и отказ. Оттеглянето се извършва с едностранно изявление на доверителя, а
отказът с едностранно изявление на довереника. Това са едностранни, неформални изявления, които
произвеждат действие за в бъдеще. Тези изявления трябва да се различават от изявленията за
разваляне. Тъй като оттеглянето или отказът от поръчката могат да застрашат интересите на
насрещната страна законодателят е създал няколко специални правила, които да гарантират този
интерес:
4.1. Чл.289 ЗЗД: Довереникът, който се откаже от поръчката, без да има за това достатъчно
основание, и не съобщи своевременно на доверителя, дължи обезщетение за причинените от
отказа вреди.
Отказ може да се прави доколкото е основателен. А кога е основателен е фактически
въпрос ­ напр. ще е основателен, ако не се заплащат навреме разноските, или ако трябва да се
авансират; разноски, тъй като самият довереник няма средства, за да ги покрие.
Изисква се и довереникът своевременно да уведоми доверителя за своя отказ.
Ако тези две предпоставки не са налице довереникът дължи обезщетение за вреди.
4.2. Чл.290 ЗЗД: Действията, които довереникът е извършил в изпълнение на поръчката, като
не е знаел и не е могъл да узнае за нейното прекратяване, задължават доверителя.
Ако довереникът продължава да изпълнява поръчката без да знае и без да е могъл да
узнае за оттеглянето и доверителят е обвързан от действията му. Поначало оттеглянето на
стр. 294
 поръчката произвежда действие не от момента на извършването си, а от момента на узнаването
от довереника или от момента, в който той е могъл да узнае.

ВЪПРОС 83 ­ ОТГРАНИЧЕНИЯ НА ДОГОВОРА ЗА ПОРЪЧКА ОТ УПЪЛНОМОЩАВАНЕТО,

КОМИСИОННИЯ И СПЕДИЦИОННИЯ ДОГОВОР И ПЕРСОНАЛНАТА СИМУЛАЦИЯ.
ОТГРАНИЧЕНИЯ ОТ ДОГОВОРА ЗА ИЗРАБОТКА.

Отграничение от пълномощното. Макар някога пълномощното да се е разглеждало като

ефект на договора за поръчка и самия договор за поръчка да се е наричал пълномощно, то към
днешна дата упълномощаването е отделна едностранна сделка. Пълномощното е нещото, което
създава представителна власт, докато договора за поръчка урежда отношенията с оглед
изпълнението на тази представителна власт, с оглед упражняването на тази представителна власт,
включително и задължението ви да изпълните тази представителна власт.
Вън от това, договора за поръчка може да не е съчетан с пълномощно, когато мандатаря ще
действа с косвено представителство.

УПЪЛНОМОЩАВАНЕ

1. Упълномощаването е едностранна сделка, а поръчката е договор (двустранна сделка).

2. Поръчката урежда вътрешните отношения между упълномощителя и пълномощника, докато
упълномощаването урежда отношенията между третите лица и упълномощителя (поначало).
3. При упълномощаването пълномощникът няма никакви задължения, той има само право да
извърши дадено действие, а именно онзи юридически факт, който създава задължение е договорът
за поръчка.
Възможно е поръчката да бъде съчетана с упълномощаване. В такъв случай е налице пряко
представителство и всички правни действия, които довереникът и едновременно с това
пълномощникът извършва настъпват директно в патримониума на доверителя/упълномощител. Но е
възможно поръчката да не е съчетана с упълномощаване, т.е възможно е довереникът да действа от
свое име. В този случай се говори за косвено представителство.

КОМИСИОНЕН И СПЕДИЦИОНЕН ДОГОВОР

Комисионния имат за предмет сключването на една или няколко сделки, а спедиционния на

договор за превоз и свързаните с него договори за услуги (натоварване, разтоварване и др.)

ИЗРАБОТКА

1. Договорът за изработка е двустранен и възмезден, докато поръчката поначало е

едностранен и безвъзмезден.
2. При поръчката поначало довереникът действа за сметка на доверителя и рискът е за
доверителя, докато при изработката е обратното: там поначало изпълнителят действа за своя сметка
и на свой риск.
3. Изработката не е така тясно свързана с личността на изпълнителя ­ възможно е да се
уговори личността на изпълнителя да бъде съществен елемент от съдържанието на договора, но
поначало това не е така.
4. Изработката има за предмет материални действия, докато поръчката има за предмет –
правни действия.

ТРУДОВ ДОГОВОР

1. Трудовият договор има за предмет работна сила, докато поръчката им за предмет

извършването на някакви определени, обособени правни действия.
2. Трудовият договор може да има за предмет извършването на материални действия, а при
поръчката това не е допустимо.

295 стр.
 3. При трудовият договор работникът или служителят е в зависимост, той извършва
престацията по договора под ръководството на работодателя и поначало не разполага със
самостоятелност. При договора за поръчка тази зависимост е много по­малка.
Тези разграничения са важни с оглед практическото поставяне на въпроса с оглед на данъчното
облагане ­ дали е налице от една страна поръчка или изработка (граждански договори) или е налице
трудов договор.

Разграничение от персоналната симулация. Персоналната симулация от типа “сламен човек”, дето

го подставяме и той участва в симулацията трябва да бъде разграничена от договора за поръчка,
защото в много случаи ще се окаже, че те имат близко действие. При персоналната симулация имаме
едно лице А, което иска да сключи сделка с лицето Б. То не иска да участва пряко в тази сделка и за
това използва С, при което се сключват следните сделки: между сламения човек и Б се сключва една
симулативна сделка, която е нищожна на основание чл.26 ал.2. Тази симулативна сделка прикрива
действителните отношения, които са между истинските заинтересовани, които действителни
отношения, ако са изпълнени останалите изисквания, са оформени като една парична сделка
(симулираната) и съгласно чл.17 ал.1 прикритата сделка е валидна, освен ако не нарушава някоя
разпоредба.
Между С и Б има нищожна продажба като привидна сделка.
Между С и А – не е ясно какво има. Проф. Таджер казва, че има пълномощно. Всъщност тук имаме
мандатно отношение и това мандатно отношение не е симулативно, а е мандатен договор – поръчка за
извършване на едно симулативно действие. Аз пращам някой да извърши от свое име, но за моя
сметка едно симулативно правно действие. Ако сравним двете неща, ще видим следното нещо – след
като между А и С имаме мандатен договор и при общия случай на поръчка имаме мандатен договор,
значи разликата между двете ще дойде в положението на мандатаря и на сламения човек. Мандатаря
е страна по действителна сделка. Сламения човек не е страна по действителна сделка – той не е нито
длъжник, нито кредитор на симуланта (третото лице, което сключва симулативната сделка).
Така, че разликата ще дойде в исковете: мандатаря е ответник и ищец (длъжник и кредитор) по
отношението му с третото лице, сламеният човек не е нито длъжник, нито кредитор.

ВЪПРОС 84. ОБЕЩАВАНЕ НА НАГРАДА.

368. Публичното обещание за награда за извършване на определена работа, дадено в писмена форма
или обявено чрез печата или по друг начин, задължава обещателя да заплати наградата.
• Когато работата се извърши от две или повече лица, наградата се разделя между тях
съобразно участието им в извършената работа, а ако това не може да се определи, тя се разделя
между тях по равно.
• Когато по този въпрос не се постигне съгласие между лицата, наградата се дава, след
като спорът се реши по съдебен ред.
• Когато работата бъде извършена от две или повече лица, независимо едно от друго,
наградата се дава на лицето, което първо представи работата, а когато тя се представи от тях
едновременно, наградата се разделя по равно.

369. (Ал. 1, изм. ­ ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Публичното обещание за награда за най­добро извършване на
определена работа (конкурс) задължава да се изплати обещаната награда на лицето, чиято работа е
спечелила конкурса.
• Решението на въпроса, дали представените работи отговарят на посочените в конкурса
условия, както и сравнителното оценяване на работата, се извършва по определения в обявлението
начин.
• Когато бъде признато, че участвуващите в работата лица еднакво заслужават наградата,
тя се разделя по равно между

стр. 296
1. Публичното обещаване за награда е изявление на обещателя, отправено до неограничен кръг
лица, с което се поема задължение, че при извършването на определена работа ще престира на един
или на всички от изпълнителеите определена награда.

Съществените елементи са наградата и работата.

1.1. Същност – то може да бъде оферта за сключване на договор(изоставена); по ЗЗД е

едностранна сделка(Зл.Сукарева) с адресат публиката. Ако изявлението е до определено
лице, следва да се определи действителната воля на автора – дали прави оферта или се
задължава едностранно; Каузална сделка да бъде извършена определена работа.
1.2. Видове – за извършена работа – обещава се награда на първия извършил и представи –
368/4. ; за най­добре извършена награда – конкурс – чл. 369.

2. Страни;
2.1. обещателят поналачао – сделката е едностранна. ФЛ/ ЮЛ, може и да не е дееспособен.
2.2. изпълнител – става страна по ОО при изпълнение . Ако работата е за извършване на правни
действия ФЛ/ ЮЛ трябва да е дееспособно.

3. Предмет:
3.1. Наградата – имуществено благо – не е възнаграждение, защптп няма изискване за
еквивалентност.
3.2. работата – индивидуално или родово определена; за материални или правни действия. ВАЖНОТО
е да е възможна и да не противоречи на закона и на добрите нрави.

4. Форма – писмена и по начин, че да е възможно разгласяването.

5. Срок – задължително има при конкурса. Оттегляне на обещанието не е уредено.

6. Действие – под условие. Възниква с обратна сила едностранно ОО, ако работата е извършена
съобразно изискванията и представена на обещателя. Ако условието не се сбъдне – не възникват
задължения.

7. Права на адресатите – да представят работата(за обещателя съществува задължението да

приеме, прегледа и оцени работата; Да получат обещаната награда.

8. Задължения за обещателя – да приеме представената му работа ако отговаря на на

изискванията ; да даде(заплати) наградата. Ако няколко лица са извършили работата – съобразно
участието му.

9. Прехвърляне на собственост и отговорности:

­ прехвърлянето може да бъде предвидено като условие от обещателя. Ако не е предвидено,
представянето на работата няма транслативно действие.
­ прехвърлянето на собствеността върху наградата настъпва обикновено чрез предаването. Когато
вещта е индивидуално определена – с обявяването на спечелилия той придобива собствеността.
­ ако изработеното и наградата принадлежат на трето лице – намират приложение правилата за
евикция.

10. Отграничения:
­ от ОФЕРТА за сключване на договор за извършване на работа: за изработка – двустранен и
възмезден договор; за поръчка – договор, по принцип едностранен и безвъзмезден. Офертата се
отправя до определен кръг лица, но може и да е публична( чл. 291 ТЗ). Трябва да бъде приета за да
бъде сключен договор.

­ от публичната покана – също не поражда ОО, а само задължение да се приемат отправени от ТЛ

оферти.

297 стр.
ВЪПРОС 85. НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА. ПОНЯТИЕ ЗА
ОСНОВАНИЕ.

Правната уредба на неоснователното обогатяване се намира в чл.55 – 58 ЗЗД.

Съвременната уредба има наченките си в римските кондикции. Те първоначално са били
абстрактни искове, с които се е искало да бъде осъден ответника да плати една сума пари или да
даде нещо, без във формулата на иска да се сочи основанието, на което иска туй нещо. Днес те общо
се наричат condictio indebiti.
Целта на уредбата се състои в следното: има случаи, когато от формалноправна гледна точка
едно придобиване е законно. Придобилия има легитимация да получи правата на нещото, което е било
у него. Например, плащането по една унищожаема сделка. В тези случаи придобиването, станалото
имуществено разместване е допустимо от правото, то се признава някак си от правото, иначе не бихме
придобили нещото, което ни се дава. Но това придобиване, въпреки формалната си правомерност и
допустимост, е недопустимо от гледна точка на други правни принципи и правила. Следователно,
макар самото придобиване да е правомерно, да е разрешено то правото, то не може да бъде
задържано за винаги, то трябва да бъде върнато на този, който го е дал. Правилата на
неоснователното обогатяване имат за цел да уредят условията, фактическия състав, при който може
да се иска изравняване на едно неоснователно обогатяване, както и предмета на претенцията на
полученото без основание. Защото, ако не подлежи на връщане ще се получи неоснователно
обогатяване.
При неоснователното обогатяване нямаме правонарушение с оглед придобиването, но е
противоправно, нежелано състоянието, което следва след придобиването и за това правото създава
средството, с което това придобиване ще бъде иззето отново. А тази цел са създадени кондикциите
(исковете за връщане на даденото без основание, при отпаднало или неосъществено основание, т.е
по чл.55 и 56 и субсидиарния иск по чл.59).
Под заглавието “Неоснователно обогатяване” в ЗЗД са уредени две групи претенции –
исковете за връщане на даденото без основание (кондикциите) и субсидиарния иск по чл.59.
Строго погледнато, термина иск за неоснователно обогатяване трябва да се отнесе само към
чл. 59 – това е иска за неоснователно обогатяване. Останалите искове (кондикциите) са претенциите
за връщане на даденото без основание, при отпаднало или неосъществено основание.
Разлика между кондикциите и иска по чл.59: различни са хипотезите на тези претенции и е
различно съдържанието на тези претенции (различни са нещата, които можем да искаме с чл.55 и
чл.56 респ. с чл.59) – в единия случай се иска това, което е дадено, а в другия случай се търси едно
икономическо изравняване на базата на това, с което се е обеднил до размера на обогатяването.
Понятие за основание в областта на неоснователното обогатяване. Съществен елемент на
фактическия състав, както на кондикциите, така и на иска по чл.59, е липсата на основание.
Кога сме изправени пред липса на основание?
1)Кожухаров смята, че основанието в областта на неоснователното обогатяване е същото нещо,
което е основанието в областта на договорите. Казано иначе, каузата, по смисъла на чл.26 ал.2 (дето
ако я няма договора е нищожен) е равна на основанието при чл.55, а може би и по чл.59.
2)Според акад. Василев, основанието е различно от каузата и под основание в областта на
неоснователното обогатяване разбираме съществуването на валидно правоотношение, което
оправдава престацията, разместването на имуществените блага.
3)Според акад. Ч. Големинов, основанието в областта на неоснователното обогатяване е
юридически факт – законов, договор и пр. Значи той приема, че основанието е равно на титулус, не на
кауза, а на титулус (юридически факт, създаващ правоотношение).
4)Аз съм склонен да подкрепя теорията на акад. Василев. Тя е и най­общата от трите теории.
Освен това, тя еднакво добре обяснява липсата на основание като елемент от фактическия състав,
пораждащ както кондикциите, така и в областта на субсидиарния иск за неоснователно обогатяване.
Съществъването на задължението като част от валидното правоотношение, ще обясни защо ние
плащаме нещо и не можем да си го искаме обратно, а липсата на това задължение ще бъде липса на
основание за плащането, за престацията и ще можем да кондицираме тази престация. В областта на
иска по чл.59, наличието на валидно правоотношение ще обясни защо разместването, което се е
получило е окончателно и няма нужда да бъде изравнявано за в бъдеще със субсидиарния иск за
неоснователно обогатяване.

стр. 298
 Тезата на Кожухаров. Това е класическото обяснение на липсата на основание в областта на
кондикциите. Тази теза излиза от теорията за договорния характер на изпълнението, от идеята, че
всяко плащане представлява сделка, която се прави solvendi causa и когато не съществува
задължение, което да бъде погасено чрез плащането – плащането няма как да е направено solvendi
causa, защото няма какво да се изпълнява, няма задължение, плащането виси. Всяко плащане
предполага задължение и за това всяко плащане се прави с оглед погасяването на това задължение
(solvendi causa). Като няма задължение, плащането е направено без тъкмо тази solvendi causa и
схванато като сделка е недействително, поради липса на основание.
Тази идея ще се окаже безпредметна в областта на субсидиарния иск по чл.59.

ВЪПРОС 86. ВРЪЩАНЕ НА ДАДЕНОТО БЕЗ ОСНОВАНИЕ, ПРИ ОТПАДНАЛО ОСНОВАНИЕ И

НЕОСЪЩЕСТВЕНО ОСНОВАНИЕ

Искове за такова неоснователно обогатяване, което е настъпило чрез престация, пряко от

солвенса на акципиента, но тази престация се е оказала без основание и затова ще трябва да бъде
върната, да бъде репетирана, реституирана на солвенса.

Правна уредба:
Чл.55 ­ 58 ЗЗД.

Тези текстове уреждат веднъж хипотезата, фактическият състав, от който възниква

кондикционната претенция и втори път съдържанието на тази претенция, на правоотношението, на
задължението на акципиента да върне нещото, какво да върне, да даде на солвенса.

Фактическият състав е уреден в чл.55 и 56 ЗЗД. Специални правила относно съдържанието на

задължението на обогатилия се съдържа чл.57 и 58 ЗЗД.

ВРЪЩАНЕ НА ДАДЕНОТО БЕЗ ОСНОВАНИЕ, ПРИ ОТПАДНАЛО И НЕОСЪЩЕСТВЕНО

ОСНОВАНИЕ

Чл.55. Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало
основание, е длъжен да го върне.
Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.

Хипотезата на чл.55 съдържа три фактически състава, пораждащи кондикционни вземания,

кондикционни претенции.
1. Престирано и получено от акципиента без основание (condictio sine causa). Понеже
основанието е валидното правоотношение ще се изправим пред тази хипотеза, когато въобще няма
валидно правоотношение между солвенса и акципиента, което оправдава престацията на солвенса и
задържането и от страна на акципиента:
1.1. когато сме престирали нещо по един нищожен договор;
1.2. когато сме престирали нещо въобще без договор;
2. Неосъществено основание (condictio causa data non secuta) ­ една неосъществена кауза:
2.1. престиране по един договор под отлагателно условие, което не се е сбъднало;
2.2. предварително престиране с оглед сключването на един договор, който се оказва
несключен;
2.3. дарение с оглед бъдещия брак между две лица, който брак не се осъществява.
3. Престиране с оглед отпаднало основание (condictio ad casam finitam) ­ искане за връщането
на това, което сме дали с оглед на основание, което вече го няма. Задължението, основанието като
задължение и правоотношение е съществувало към момента на даването, но впоследствие то е било
прекратено с обратна сила, така че се оказва, че когато сме платили всъщност сме платили нещо,
което не съществува:
3.1. платили сме по една унищожаема сделка и тя е била унищожена;
3.2. при сбъднато прекратително условие по отношение на задължението, което сме
изпълнили;
При разваляне на договора с обратна сила ­ всъщност ние нямаме друго правило, по силата на
което ще уредим реституцията при развален договор, освен чл.55 ЗЗД ­ фактически състав на тази
299 стр.
хипотеза е отпадането с обратна сила на задължението на валидното правоотношение, което иначе
крепи разместването и позволява на акципиента да запази полученото от солвенса. Трябва да се
подчертае обаче, че реституциите при недействителни договори у нас са легално изведени в чл.34
ЗЗД. Навремето това бе направено с оглед конкуренцията между конфискация и реституция, за това
да не се прилага общия текст на чл.55, а да се прилага чл.34 ­ сега е махната конфискацията, но
текстът си звучи: Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните
трябва да върне на другата всичко, което е получила от нея. Този текст е специален по отношение на
чл.55 ЗЗД, защото текстът на чл.55 се отнася не само до недействителни, но и до други, разгледани
вече случаи. Така че реституцията, кондикцията във връзка с нищожен или унищожен договор ще се
урежда от чл.34, а не от чл.55 ЗЗД. С признаването на договора за нищожен едва тогава възниква
кондикцията, което значи че възникват едновременно две насрещни кондикции и може да се приложи
възражението за неизпълнен договор в по­тесния му обем.Чл.55/2: Не може да иска връщане онзи,
който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг. Тази алинея създава едно отрицателно
условие или по­скоро една хипотеза, при която кондикцията при условие на чл.55/1 е изключена.
Когато имаме плащане без правно задължение, без тази правна обвързаност, която схващаме като
основание за плащането и която изключва неоснователното обогатяване, но въпреки това не можем
да искаме връщането, въпреки това кондикцията е изключена. Изпълнилият нравствения си дълг
съзнателно няма кондикцията.
Какво е нравствен дълг ? Нравствен дълг е част от голямата група на естествените задължения,
пример за тях. Естествените задължения са изродените, несъвършените задължения: напр. погасено
по давност вземане ­ с погасена претенция и длъжникова отговорност; задълженията, погасени
поради несъстоятелност и конкордат ­ когато е обявена една несъстоятелност и тя приключи с
осребряване на цялото имущество на длъжника­търговец всички негови кредитори участват в тази
несъстоятелност и се удовлетворяват съразмерно с това, което се е получило от осребряване на
имуществото. На практика те пият за част от вземането си една студена вода. Тази част обаче се
погасява правно и те вече няма как да я претендират, защото длъжника (дружеството) е ликвидирано
или обявеният в несъстоятелност и ликвидация търговец е загубил търговското си качество, ако е
бил едноличен търговец. Но тази останала част тежи като един естествен дълг върху търговеца. По
същият начин, когато несъстоятелността е била предотвратена чрез един конкордат, който е един
договор между кредиторите и лицето, чиято несъстоятелност се търси или което може да бъде
обявено в несъстоятелност, там също се правят някакви отстъпки и се намаляват при някакви условия
вземанията, които се претендират и се разсрочват. Частта, с която са намалени се оказва в същото
положение на естествени задължения. Извън тези задължения, които излиза, че някога са били
съвършени, истински правни задължения, снабдени с претенция и отговорност има и задължения,
които се смятат въобще естествени и никога не са имали претенция или отговорност, т.е. били са един
дълг на чест. Такива са задълженията от игра на карти и залог. Изглежда обаче модерното право
към категорията на тези изброени естествени задължения, които по някакъв начин са уредени,
прибавя и нравствените задължения ­ такива, които не съществуват като правни задължения
въобще. Според Анри Капитан естествено задължение има всякога, когато някой е задължен да
плати не под принудата на правото, и не за да прояви щедрост и направи дарение, а за да изпълни
повелята на един дълг на съвест и чест. Апостолов: в модерното право естествените задължения не
са нищо друго освен нравствени задължения и тяхното единствено правно действие е soluti retentio,
възможността да бъде задържано това, което е дадено като изпълнение на едно естествено
задължение, или отказът на закона да даде кондикция за връщане на това, което е дадено в
изпълнение на едно естествено задължение. Чл.142/2 от стария ЗЗД е имал следният текст:
Повръщане не се допуска за естествени задължения, които са доброволно платени. Оказва се обаче,
че съществува една значителна разлика между този отменен вече текст и днешният текст на чл.55/2
ЗЗД. Единият говор за естествени задължения въобще, при това за доброволно, а не за
недоброволно платени задължения, макар тълкуването му понякога да се доближавало до онова,
което днес ще трябва да схващаме по чл.55, а днешният текст говори за съзнателно изпълнен
нравствен дълг. В този смисъл днешният текст е по­близък до §814 BGB, който също въвежда
понятието за нравствен дълг и говори за естествено задължение.
Разликата между двата текста на ЗЗД може да се разбере като се има предвид правилото на
чл.118 ЗЗД: Ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право
да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла.
Оказва се, че за тези естествени задължения, които са погасени по давност ние имаме специален
текст и режим. Разликата в отношението на законодателя е очевидна: погасеното по давност

стр. 300
задължение, ако е изпълнено доброволно, независимо от това ­ съзнателно или не, независимо от
това дали се знае, че можете да се позовете на давността, но не сте се позовали, защото това е
обидно, искате да го платите като дълг на чест, или просто не сте знаели, че можете да се позовете
на тази давност нещата са безразлични: този който плаща доброволно погасения по давност дълг
плаща валидно. Обратно ­ за да е изключена кондикцията по отношение на други естествени
задължения, и в частност на моралните, на нравствените задължения, ще трябва по чл.55/2 другата
страна да установи, че ние съзнателно сме изпълнили един нравствен дълг. Ако по погрешка сме
изпълнили един нравствен дълг, смятайки го за валиден, за правен дълг, тогава ще можем да имаме
кондикция. Нравственият дълг ­ това ще е даването на нещо, което правим съзнателно знаейки, че не
сме длъжни правно да го дадем, съзнавайки освен това, че не правим дарение, проявявайки щедрост,
а единствено, за да изпълним една повеля на чест и нравствен дълг и съвест. Класически пример за
такива задължения на чест и съвест е задължението на родителите да грижат за децата си, да им
подсигурят възможности за просперитет, независимо от това на колко години са децата. Издръжката
се дължи до 18 години, но родителите имат морален дълг да се грижат да тях докато могат. Така не
могат да искат парите, дадени на децата напр. за да учат като дадени без основание. Друг пример за
нравствен дълг е платената на контрольора глоба.

ВРЪЩАНЕ НА ДАДЕНОТО ПОРАДИ ГРЕШКА. ОСОБЕНОСТИ ПРИ ВРЪЩАНЕ НА ВЕЩ.

ВРЪЩАНЕ НА ДАДЕНОТО НА НЕДЕЕСПОСОБЕН.

Грешка

Чл.56. Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от
кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на
задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на
кредитора.

Този иск може да се нарече condictio indebiti в тесния смисъл на думата. По какво той се
различава от плащането без основание, или с оглед на отпаднало основание, от исковете по чл.55.
По чл.55 солвенсът дава нещо на акципиента, но той не е негов длъжник, а акципиентът
въобще не е кредитор, той не е ничий кредитор, между тях не съществува облигационна връзка. По
чл.56 солвенсът плаща един дълг, който действително съществува по отношение на акципиента, който
е кредитор, но той е кредитор не на солвенса. Всъщност солвенсът плаща едно съществуващо
задължение, което не е негово, а на трето лице. Плаща го обаче поради грешка, мислейки, че то е
негово ­ напр. наследникът плаща дълговете на наследството и се оказва, че не е наследник, защото
нямал запазена част и е открито завещание, с което наследник е някой друг. Така той е платил
дълговете на този друг наследник, погрешно смятайки, че те са негови. Тълкуването на текста стига
дотам, че разглежда като релевантна не само т.нар. извинителна грешка, т.е. грешката във фактите,
но понякога и грешката в правото.
Нужно е да съществува грешка, защото ако солвенсът не смята, че този дълг е негов той
всъщност ще плати по чл.73 чуждия дълг, защото иска да погаси тъкмо чуждия дълг. Когато по
погрешка смятаме един чужд дълг за свой и плащаме, за да погасим своя дълг сме в хипотезата на
чл.56 ЗЗД. Последицата: солвенсът може да иска, има кондикция по отношение на акципиента, който
се е обогатил неоснователно може би, но по­скоро защото солвенсът е неоснователно обеднял, т.е.
дал е нещо, което той не дължи. Тази кондикция ще се окаже парирана тогава, когато в следствие на
плащането кредиторът също така добросъвестно е приел, че получава плащане от длъжника си и е
унищожил документа (или му го дава) и в другата хипотеза ­ е освободил обезпеченията на дълга. В
такъв случай е несправедливо да искаме от кредитора да ни върне това, което сме му дали, защото
всъщност ние погасяваме едно негово право, което обаче не е към нас, а към някое друго лице, което
е длъжника и ние сме в грешка. Тогава кондикцията е изключена, но за да не остане солвенсът
неоснователно обеднил се законът казва: кондикцията е изключена, но солвенсът встъпва в правата
на кредитора, защото той го е удовлетворил, но е дал нещо, което не е трябвало да дава. Дали е
налице суброгация в случая? Може би да, ако гледаме на суброгацията като на една законна цесия.
Всъщност излиза, че кредиторът го поставя в собствените си права, все едно му цедира правата си
срещу истинския длъжник. Като оставим настрана обезпеченията, които в едната хипотеза се оказват
погасени или поне някои от тях са паднали истинският смисъл на правилото е, че при липсата на
уреден иск по 59 ЗЗД може да се окаже, че солвенсът няма някакъв пряк иск по отношение на

301 стр.
обогатилия се посредством това плащане истински длъжник. Затова законът предвижда, че
солвенсът получава претенцията, иска на кредитора, встъпва в неговите права.

Вещ.

Чл.57. Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на
поканването.
Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или
изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или
получената цена за нея, когато последната е по­висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я
е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с
изключение на плодовете.

Този текст е силно оспорван теоритически. Според Василев този текст следва да се считал
мълчаливо отменен от чл.108 ЗС, който е по­нов. И понеже урежда същото чл.57 е излишен, всъщност
защото чл.57 уреждал не кондикция, а ревандикационен иск. Тази теза е критикувана правилно от
Големинов: чл.57 не е излишен, защото може да не са налице предпоставките за петиторния, за
ревандикационния иск, в частност възможно е солвенсът да не е собственик на вещта, която е дал и
тогава той няма да може да си я иска по чл.108 ЗС. Това е вярно, но не е решителен аргумент срещу
тезата за мълчаливото отменяне на този текст ­ тезата, че 57 урежда всъщност някакъв
ревандикационен иск е инспирирана от състоянието на старото европейско обичайно право. То не е
признавало ревандикация на движимости. Впоследствие то я е признало, т.е. иск на собственика на
движимата вещ срещу лицето, което я държи, само когато тя му е отнета чрез кражба. Оттук и
правилото на днешния чл.78 ЗС. От същия принцип да се въведе ревандикация за движими вещи в по­
ограничени от недвижимите имоти размери е инспириран и actio spoli, владелческият иск по чл.76 ЗС:
владелецът на движима вещ може да я иска от този, който му е отнел владението само, ако това е
станало с насилие, или по скрит начин. Така че тезата, че чл.57 урежда всъщност ревандикационен
иск се оказва неоригинална. Всъщност обаче модерното право познава ревандикация на движимости
и въпреки това са се намерили доста французи, които са виждали в това едно повторение и са го
разглеждали като ревандикационен иск. Тезата на Василев е едно заблуждение, което не е и негово.
Но чл.57 е необходим, само защото за него не са необходими предпоставките на ревандикацията.
Разглеждайки го като ревандикационен иск ние всъщност го разглеждаме като основание за една
кондикция, като основание на претенцията за връщане на вещта, а чл.57 няма тази функция, той не
урежда основанието на една кондикция, той не ни казва, че могат да се връщат и вещи (нещо, което е
очевидно когато четем чл.55, който пък не ни казва, че не могат да се връщат вещи, не казва този,
който е дал нещо). Така че основанието на кондикцията за връщане на вещи е в чл.55, но чл.57 ни дава
правилото, което урежда съдържанието на тази кондикционна претенция, съдържанието на
задължението за връщане, какво се връща, когато се дължи една вещ: вещта в натура, ако я има, че
не се връщат плодовете, ако акципиента не е в забава, какво става когато вещта е отчуждена, когато
тя е изразходвана. Всъщност се оказва, че става въпрос за съдържанието на претенцията, а не за
нейното основание. Ревандикационният иск е искът на собственика срещу владеещия несобственик,
докато правилото на чл.57 във връзка с 55 може да бъде приложено успешно и ако лицето срещу
което вие предявявате иска не е вече във владение, не е в държане на тази вещ. Тогава ще искате
нейната равностойност и то по правилата, а именно, ако подлежащата на връщане вещ погине след
поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без
основание, той дължи действителната и стойност или получената за нея цена, когато тя е по­висока.
Но ако вещта е погинала, или вещта е изразходвана преди поканата, т.е преди акципиентът да е в
забава той дължи само онова, от което се е възползвал с изключение на плодовете. От тази гледна
точка става ясно, че чл.57 няма нищо общо нито с ревандикационния иск, нито ни дава ключ към
въпроса могат ли да се искат вещи с кондикция ­ той просто ни казва какво е съдържанието на
правото, когато вещта е изразходвана и кога можем и кога не можем да искаме плодовете. Вярно е
обаче, че чл.73 ЗС урежда подобни отношения: отношенията между владелец и собственик и тези два
текста не напълно съвпадат по разрешения: би било добре, ако биха съвпадали, защото макар
хипотезата на чл.73 да е по различна и да урежда възраженията по един ревандикационен иск, то все
пак поради разликата, която се чувства би могло да се получи така, че от това как е заведен иска да
зависи последицата по отношение на акципиента (дали срещу него се води вещен или кондикционен

стр. 302
иск). Това напрежение трябва да бъде преодоляно, а то е минимално по законодателен или
тълкувателен път, а не чрез твърдението, че чл.57 е излишен.
Чл. 57 ЗЗД не урежда основанието на кондикцията, а урежда съдържанието на задължението
за плащане, тогава когато неоснователно е получена една вещ.

Недееспособен.

Чл.58. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е
отишло в негова полза.

Чл.58 ЗЗД ­ той също не урежда основание на кондикция, а казва какво може да се иска чрез
една кондикция, отправена срещу недееспособен. Когато се дължи връщане от недееспособен, от
него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Никой не се пита излишен ли е
текстът и не се пита може ли да се кондицира срещу недееспособен. Очевидно е, че може, защото
искът за връщане на даденото без основание не е нито деликтен, не е проява на някаква отговорност,
поради което във фактическия му състав няма проява на такива факти като вина, противоправност и
т.н. Следователно двата текста уреждат не основание на кондикциите, а съдържанието на това,
което може да се иска чрез нея в някакви специални хипотези: на неоснователно дадена вещ и на
недееспособен акципиент.
Имаме правила относно това, какво се връща когато искаме връщане от недееспособен и какво
се връща, когато искаме връщане на вещ и тази вещ я няма вече или какво става с плодовете. Липсва
общо правило за размера на кондикцията по чл.55 в общия случай напр. на парични задължения,
когато някой е дал другиму пари без основание или с оглед на отпаднало основание и т.н. Какво ще се
връща ­ капиталът, лихвите, откога ще се дължат лихви. ЗЗД не дава отговор.В стария чл.52 е бил
уреден: когато акципиенсът е недобросъвестен той дължи капитала на това, което е получил и
лихвите от деня на плащането. На практика това е едно конкретно приложение на принципа, че
крадецът е винаги в забава ­ не е нужно да поканваме акципиенса, не е било нужно да го поставяме
допълнително в забава, ако той е недобросъвестен при получаването (знае, че получава нещо без
основание) той си е в забава и дължи лихвите върху капитала независимо от поканата. A contrario:
когато е добросъвестен той ще дължи лихвите от момента, в който ние сме го поканили, т.е. сме го
поставили в забава. Такъв текст днес липсва. От гледна точка на по­общо положение и от гледна
точка на принципа, че крадецът, делинквентът е винаги в забава, макар че не сме изправени пред
деликт може би можем да прилагаме това правило и към акципиента, когато е добросъвестен.
Проблемът е в това, че въпросното правило за забавата без покана при извъндоговорно задължение
е отнесено от чл.54/3 единствено към непозволеното увреждане. При задължения за непозволено
увреждане длъжникът изпада в забава и без покана. Това не ни дава основание да разширяваме този
изричен текст и към други случаи. Следователно няма да можем да приложим и за акципиента
правилото за крадеца. Следва на практика, че акципиентът, когато е получил неоснователно пари ще
дължи лихви върху тях от деня, в който ние сме го поканили и е изпаднал в забава, т.е. откогато сме
го поканили да ни върне онова, което неоснователно е получил, откакто сме предявили
кондикционната претенция извънсъдебно, чрез покана, или ако не е имало покана ­ откогато сме
предявили иска. Липсата на специални правила относно паричните задължения създават празнота,
която няма как да се преодолее във вреда на акципиента.

ВЪПРОС 87 ­ НЕОСНОВАТЕЛНО ОБОГАТЯВАНЕ ПО ЧЛ. 59

Субсидиарният иск actio de in rem versa (правото по чл.59 или искът в материалния смисъл на
думата).

Чл. 59. Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.

Правилото е субсидиарно. Текстът на чл.59 легално узаконява actio de in rem verso и заедно с
това легално възприема неоснователното обогатяване като принцип. Като принцип правилото на
чл.59 обаче е субсидиарно и се изключва от всички останали хипотези на връщане на едно
303 стр.
неоснователно обогатяване ­ в този смисъл то има остатъчна компетентност, запълва дупките, които
са останали в законодателството и не са покрити от специални текстове.

ПРЕДПОСТАВКИ

1. Трябва да е налице обогатяване

2. Трябва да е налице обедняване
3. Да има връзка между тях ­ текстът не говори изрично за връзка, но от самия факт, че всеки
който се е обогатил лично за сметка на другиго или някой е обеднял за сметка на обогатяването на
другиго говори, че между обедняването и обогатяването трябва да има някаква връзка: за сметка на
обедняването на друг.
Тези предпоставки обаче са твърде общи ­ тях можем да открием на практика в редица други
текстове (в специалните, които изключват приложението на чл.59), както бихме могли да ги открием и
в кондикциите, макар нещата там да са насочени по­скоро към формалното разместване, към
престирането, а не към резултата единият да е станал по­богат, другият ­ по­беден.
Реален фактически състав на чл.59: от общият принцип трябва да извадим хипотезите, които
законът изрично е уредил. Те са много. Тези хипотези всъщност биха ни показали, че съществува
принципа на actio de in rem verso, дори и да го нямаше чл.59 в ЗЗД. Те ни помагат да възприемем този
иск като едно обичайно правило тогава, когато не го е имало като легално закрепен текст.

НЯКОИ ПРИМЕРИ НА СПЕЦИАЛНИ ИСКОВЕ:

1. Чл.55 ЗЗД;
2. Чл.56 ЗЗД;
3. Чл.73 ЗС ­ ликвидацията между отношенията между владелеца и собственика –
подобренията. Който има иск по чл.73 ЗС няма иск по чл.59 ЗЗД;
4. Чл.534 ТЗ ­ менителнично неоснователно обогатяване;
5. Чл.127/2 ЗЗД ­ регрес на платилия солидарен длъжник към останалите солидарни
длъжници;
6. Чл.155/2 ЗЗД ­ регрес на реалните поръчители, суброгацията на реалните поръчители;
7. Чл.143 ЗЗД ­ регрес на личния, нормалния поръчител;
8. Чл.402 КЗ ­ регрес на застрахователя срещу деликвента, който е причинил
застрахователното събитие като трето лице;
9. Чл.54 ЗЗД ­ регрес на платилия обезщетение за чуждото виновно поведение;
10. Чл.49 ЗЗД ­ регрес на този, който е платил обезщетение на увредения от лицето, за което
той отговаря (работодателят и работниците при или по повод на извършваната работа).
11. Обратните искове при несъвършено двустранните договори в тази им част, в която те
разглеждат връщането на разноски:
11.1. чл.245 ЗЗД при заема;
11.2. чл.254 ЗЗД при влога;
11.3. чл.285 ЗЗД при поръчката.
12. Чл.364 ЗЗД ­ претенцията на съдружника в гражданско дружество за разноските, които е
направил за сметка на дружеството;
13. Може би забраната за лъвско дружество в материята за гражданското дружество;
14. Чл.28 СК ­ правилата за определяне на по­голям дял от съпружеската имуществена общност;
15. Чл.29 СК ­ претенцията за дял от личното имущество на другия съпруг при развод;
16. Чл.12/2 ЗН ­ приносът на наследника, който е увеличил приживе на наследодателя
стойността на наследственото имущество;
17. В някои случаи ще трябва да съобразим и някои от правилата на гестията, която макар да не
е неоснователно обогатяване съдържа специални правила, които касаят тази материя.
Всички тези правила се изключват, т.е. взимат нещо от приложното поле на чл.59 ЗЗД и като
специални дерогират неговата хипотеза, защото имат повече признаци и в тези случаи ще можем да
искаме изравняване и връщане на основание на тези специални текстове, а не на основание на чл.59
ЗЗД.
Този отрицателен подход за очертаване на приложното поле на чл.59 ЗЗД е невъзможно да се
направи изчерпателно и не ни обяснява какво точно представлява основанието на чл.59 ЗЗД. В
известна степен все пак той веднъж ни показва реалното му приложно поле и на второ място от

стр. 304
многото конкретни случаи бихме могли да схванем принципа и евентуално да го тълкуваме не толкова
в светлината на изключенията. Обедняването, имущественото разместване не се дължи на пряка
престация от страна на солвенс към акципиент, нямаме даване без основание. Механизмът на
неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД е по­усложнен, той може би ни прилича на това, което
става при скачените съдове. Тук нещо е станало, не е дадено пряко, не е изпълнено едно
несъществуващо или отпаднало задължение или нещо подобно (нравствен дълг) както е при
кондикциите.

КАКВО ОЗНАЧАВА "ОБОГАТЯВАНЕ"?

Обогатяване е налице:
1. При увеличаване на актива ­ обогатилият се е придобил нови права или е увеличена
стойността на досегашните му права (върху парцела е построена къща, тя е боядисана, в банята са
сложени мраморни плочи).
2. При намаляване на пасива ­ някои е платил моите задължения и с това аз съм се обогатил,
макар да не съм придобил един нов актив, но имуществото ми е нараснало, защото е намален пасивът
ми.
3. Спестяване на разходи ­ спестил съм разходите, които иначе трябваше да направя, за да
постигна това състояние, но за сметка на разходи, които е направил някой друг.
Обогатяването трябва да бъде имуществено. Ако за първите две хипотези това очевидно е така,
защото имуществено се състои от оценими в пари права, то за третата хипотеза (спестяване на
разходите) изискването обогатяването да е имуществено придобива едно по­самостоятелно значение.
Може сериозно да спорим и дори да стигнем до изводи, че не е налице имуществено обогатяване
когато са спестени разходи за получаването на нещо, което ние иначе никога не бихме си позволили:
нямаше да направя тези разходи, за получаване на това удоволствие, което сега получавам на базата
на чужди разходи. Ако е така излиза, че аз не съм се обогатил, защото не съм спестил реални
разходи, които щях да направя ­ нямаше да ги направя тези разходи. В такъв случай се оказва, че
обогатяването ми не е толкова имуществено, колкото емоционално (изпитал съм някакво удоволствие,
без да правя разходи, но ако трябваше да правя разходи, никога нямаше да си позволя да изпитам
това удоволствие). Пример на Йеринг: казус 127: Филип Надлер от Нюрмберг поискал да зарадва брат
си Петер Надлер от Манхайм като му изпрати неочаквано едно голямо буре бира, произведена в
пивоварната Таугер. Поради непълен адрес бурето било изпратено на името на Петер Надлер в
Нюрмберг, но се оказало, че там под това име има няколко лица и в крайна сметка бурето стигнало до
Надлер, който обаче не е брата. Последният, като получил бурето и платил дори 4 марки за превоза,
много се зарадвал и го изпил. Като разбрал какво е станало Филип предявил иск за неоснователно
обогатяване срещу него. Между многото възражения, които е направил Петър решителното било: аз
не съм се обогатил имуществено, аз не съм спестил разходи, защото аз никога не бих си позволил 21
литра такава бира и още повече да черпя с него приятелите си. Аналогичен пример, приписван на
съветската практика (стр.145 – Големинов): един театър организира чрез гастроном разпращането на
скъпи новогодишни подаръци, фини питиета на някои от най­известните артисти в този театър. По
погрешка обаче едно от тези питиета попаднало в лице със същото име и също така работило в
театъра, но било осветител, а не артист. Според Големинов, без да цитира съдебно решение
съветският съд е възприел възражението на осветителя, че не е спестил никакви разноски, защото
никога не би си позволил да си купи такова питие и това, с което се е обогатил е удоволствието от
изпиването на питието, а не разноските, които би направил, и които никога не е смятал да прави.
Излиза, че съветският съд е приел тезата на Йеринг (разумно), че не е налице обогатяване, макар
някой може би да се е обеднил и е изключил иска за неоснователно обогатяване.
Конов: не е сигурно, че това е реално решение, възможно е и да е едно модернизиране на
примера на Йеринг.

КАКВО ОЗНАЧАВА "ОБЕДНЯВАНЕ"?

1. Във всички случаи обедняване е налице, когато имаме намаляване на актива на имуществото
на обеднилия се (на условно наречения "солвенс", тъй като тук нямаме пряка престация). Нещо излиза
от актива на обеднилия се ­ той губи една вещ, тя се поврежда, изхабява, плаща нещо, с което
намалява наличните си авоари.

305 стр.
 2. Мислимо е дали пропуснатото увеличение на актива не представлява също едно релевантно
обедняване. Спорна хипотеза: дали е релевантно за неоснователното обогатяване пропускането за
увеличение на актива. Идеята, че е основателното обогатяване ще трябва да покрие и тази хипотеза
на обедняване, защото икономически безспорно е налице обедняване до известна степен се
инспирира от смешението между гражданската отговорност за вреди и неоснователното обогатяване.
Пропуснатата полза, пропуснатото увеличение на актива (lucrum cesans) е елемент от подлежащите
на обезщетяване вреди, той е релевантен с оглед отговорността, с оглед непозволеното увреждане
или договорното неизпълнение, а неоснователното обогатяване не е отговорност, а нещо друго. Все
пак е налице икономическо обедняване и понеже някои специални текстове, напр. чл.28 СК или
чл.12/2 ЗН изглежда да намекват тъкмо за такова пропускане на увеличението на актива може би при
тълкуването на чл.59 ЗЗД би следвало да съобразяваме тази възможност. Обаче това трябва да
става твърде внимателно ­ не може просто поради тази причина, a priori да кажем, пропуснатото
увеличение на актива е релевантно за чл.59 обедняване, но ако се замислим, може би случаите, в
които това би било налице са доста спорни. Големинов като такъв случай представя хипотезата за
безвъзмездно дадени услуги, за които иначе трябва да се заплаща, т.е. да се направят разходи и тези
разходи общо взето за по силите на обогатилия се. Конов: скептицизъм относно това, че ако само са
спестени разходи, а някой е направил услуга, без да получи тези пари ще е налице неоснователно
обогатяване или поне релевантно обедняване, което да даде основание на иска. Но примерът би
могъл да бъде представен и в по­друга светлина: мой колега ме хваща в кафенето и захващаме спор
по правен въпрос. На мен ми е приятно, в хода на дискусията аз правя един анализ на зададената от
него ситуация, тълкувам релевантните, приложимите към него правни норми, намирам неговите
последици, т.е. решавам го и заедно с това намирам и начинът по който, като се извършат други
правни действия тези последици биха могли да бъдат променени, където намирам конструкцията, в
която можем да достигнем до един резултат, който е различен от първия и който се оказва, че е в
полза на някое от хипотетично посочените лица в казуса. Свършва пиенето на кафе, но се оказва, че
колегата ми ме е изпитал в този спор, аз съм му дал акъл и с този акъл той решава казуса на своя
клиент и получавайки хонорар в размер на 100 000 лв. увеличава имуществото си. Мога ли да предявя
иска по чл.59 ЗЗД? Възможността е съмнителна, защото откакто юридическите знания могат да се
продават или поне да хранят всички се пазят да говорят по правни въпроси. Но обогатяване
безспорно има, но дали то е за моя сметка, дали аз обеднях с това, щях ли да взема тези пари ­ не,
защото задалият казуса не е мой клиент. Вярно е, че моя колега би могъл да получи парите, но аз в
конкретния случай нямам никакво основание да очаквам, че ще получа пари за спора, който водя. Така
че може да се окаже, че нямаме релевантно обедняване в случая, макар че е налице обогатяване и
претенцията по 59 ЗЗД би била изключена. Друг пример ни дава акад. Василев: храненикът, този,
който го гледат без да е осиновен, защото е сирак увеличава имуществото на неговия благодетел, в
чиято къща живее, защото му работи на частните ниви. Срещу това той получава само подслон и
храна, а принаденият продукт в стопанството на благодетеля му изглежда да е доста по­голям.­
налице е обогатяване. От друга страна обаче, ако храненикът не беше храненик и не полагаше труд в
частното стопанство на благодетеля си, а би отишъл да работи някъде щеше да получава заплата или
дял, което би било повече. Този пример изглежда е на границата на релевантността, защото
възможността да се получи повече, ако се живее не при благодетеля, а работи в другаде изглежда
много по­реална и по­сигурна. Така че в този случай може би едно такова обедняване, изразено в
пропускане на увеличаването на актива ще се окаже релевантно.
В заключение пропуснатото увеличение на актива дали е релевантно или не се оказва твърде
деликатен въпрос. Конов не предлага окончателно решение, което не е и необходимо, защото
обедняването не е достатъчно, за да удовлетвори изискванията на фактическия състав, трябва да
съществува и обогатяване и връзка между тях. А и в тези гранични хипотези, това което е
окончателно за конкретния случай ще реши въпроса е всъщност здравото за право и справедливост,
за здрав смисъл, което юристите ще проявят в конкретния случай. Вярно е, че това не се култивира
лесно.
Материята при извъндоговорните задължения е хлъзгава по няколко причини:
­ нямаме договор, който да ни покаже каква е волята на страните и който да тълкуваме
съгласно правилата на чл.20;
­ уредбата е винаги доста обща, принципна, гъвкава и разтеглива;
­ нерядко в конкретните казуси са намесени значителни интереси и се намесват и други
усложняващи фактори.
Няма приложима винаги истина.

стр. 306
 3. Мислимо е увеличаване на пасива, като форма на обедняване. Тази форма на обедняване
също е спорна в релевантността си за чл.59 ЗЗД. В повечето случаи релевантно е незадължаването
на пасива, което може да доведе до погасяване на чуждо задължение, както е да кажем при
иновацията и така до обогатяване на другия субект, а ефективното плащане, излизането на нещо от
патримониума на обеднилия се:
3.1. няма регрес този, който не е платил чуждия дълг, а само се е задължил;
3.2. няма регрес поръчителят за това, че е поръчител, ако не платил дълга вместо длъжника;
3.3. няма регрес (суброгация) реалният поръчител, ако не са му продали имота или не е
платил вместо длъжника, за да освободи този имот;
3.4. няма регрес солидарният длъжник към останалите солидарни длъжници, само защото е
солидарен длъжник ­ ще има регрес само ако е платил дълга в повече от собствената си част
във вътрешните отношения.
Все пак има и гранични хипотези, за които можем да се замислим: ако увеличаването на пасива
на обеднилото се лице, т.е. обедняването като увеличаване на пасива пряко освобождава от някакви
задължения обогатилото се лице и то по такъв начин, че изпълнението на задължението, което е
легнало върху увеличения пасив, върху обеднилия се (за когото се питаме дали реално се е обеднил)
е от такова естество, че ще се изплаща дълго време и ще ангажира, ще блокира средства от този
актив, ще ни направи по­предпазливи в харченето, значи ще ограничи възможностите да придобиваме
други блага: тогава можем да се замислим и кажем ­ някой си е купил апартамент, а ние му изплащаме
заема и поради изплащането на този заем, който още не сме платили изцяло, но и не сме в състояние
ние на свой ред да си купим апартамент, теглейки втори заем, вече за наша сметка или спестявайки
тези пари. Тогава хипотезата ще е така гранична, както в случай с храненика и отново здравият
смисъл и чувството за право и справедливост трябва да ни помогнат да решим въпроса.
Така или иначе безспорно релевантното обогатяване може да бъде и в трите форми:
­ увеличаване на актива;
­ намаляване на пасива;
­ спестяване на разходи, които биха били (можем да очакваме, че ще бъдат) направени. Но
обедняването като релевантни форми не е огледално на обогатяването.
Безспорно релевантната форма на обедняването е:
­ намаляване на актива;
­ пропуснатото увеличаване на актива и увеличаването на пасива са спорни като ралевентни
форми. При съмнение по­скоро трябва да ги откажем, отколкото да им дадем правно значение.

ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ОБОГАТЯВАНЕ И ОБЕДНЯВАНЕ

Тази връзка дава основание на претенцията de in rem vеrso. Тази връзка идва от изискването
обогатяването да е станало за сметка на обедняването, но каква е по характер тя: болшинството
автори, вкл. по­старите български такива (Берон), както и по­старата практика (Анри Капитан),
приема, че връзката между обедняването и обогатяването е каузална. Тази теза се дължи до голяма
степен на смешението на actio de in rem verso с реализирането на една отговорност (договорна или
деликтна). Там връзката между неизпълнението, респ. непозволеното увреждане и подлежащите на
обезщетяване вреди е каузална. Вредите, неблагоприятните последици за увредения, за кредитора
възникват като последица на увреждането, на неизпълнението и там деликтът, респ.
неизпълнението е причината на тези вреди. В областта на неоснователното обогатяване нещата не
стоят така. Неоснователното обогатяване не е правонарушение, за което се носи отговорност.
Претенцията de in rem verso не е реализиране на една отговорност, не е поправяне на вреди, за да
търсим тъкмо причинна връзка.
От друга страна твърдението, че връзката е причинна може да се обясни не само със
смешението на институтите на неоснователното обогатяване и гражданската отговорност. Дори
автори, които отричат това смешение по някакъв начин допускат инерция по отношение на каузалната
връзка. Тази инерция може да се обясни с обстоятелството, че каузалната връзка между вредите и
неизпълнението, респ. деликта е много повече изследвана в теорията и съдебната практика.
Достатъчно е да си припомним делението на вредите на преки и косвени, различните теории за
причинната връзка. Тъй като създалите се разсъждения ни харесват и ни се струват дълбоки без да
искаме се опитваме да ги пренесем към друга област ­ на неоснователното обогатяване.
Истината е, че релевантната връзка при чл.59 между обогатяването и обедняването не би могла
да бъде причинна. Не можем да кажем, че обогатяването е причина за обедняването или обратното.

307 стр.
Доказателство за това е, че обогатяването и обедняването не са ни дадени в една необходима
последователност, а е известно, че най­простото обяснение на връзката причина  следствие е
темпоралната подреденост: причината винаги предхожда следствието. Докато при неоснователното
обогатяване може да се окаже, или поне няма изискване на закона първо да е обогатяването, за да
можем да кажем, че то е причина на обедняването или обратно. От друга страна самият факт, че
нещата могат да бъдат разместени във времевото си проявяване ни дава основание да мислим, че ако
връзката е причинна ще се окаже, че те са взаимно обусловени. Вярно е, че за да имаме
неоснователно обогатяване трябва да има налице и обогатяване и обедняване. Това обаче не
означава, че обогатяването е необходимо условие на обедняването или обратно. Те са нормативно
свързани в основанието на чл.59, но ако кажем, че едното е причина на другото, ще излезе, че
обогатяването е необходима предпоставка на обедняването, но и обедняването е необходима
предпоставка на обогатяването или с други думи, че те взаимно са каузални едно спрямо другото, че
едното е причина на другото, но другото предизвиква първото, което е невъзможно да си го
представим. От това става ясно, че тезата за причинния характер на тази връзка е във всички случаи
една инерция на тълкувателите.
Самият текст на чл.59, аналогичните му текстове, обичайният фактически състав на actio de in
rem verso там, където не е легално запретен, не изискват причинна, а някаква друга връзка.
Оспорването на тезата е заслуга на акад. Василев. Ч. Големинов подробно разглежда въпроса.
Каква е връзката? Може да се определи като "особена непричинна връзка". Това обаче нищо не
ни дава. В какво се състои тази връзка? Обикновено един и същи факт причинява и двете явления.
При скачените съдове това,че водата в единия от тях се е понижила не се дължи на това, че водата в
другия съд се е повишила ­ едното не е последица на другото, макар от някаква гледна точка да ни
изглежда така. И двете размествания всъщност имат една обща причина: това че сме скачили двата
съда, това че сме врътнали кранчето. Оказва се, че тази връзка можем да наречем по някакъв начин
"генетична". Обогатяването и обедняването имат общ факт, който ги "отпушва". Тази връзка не е "по
права линия", не синът произхожда от бащата, не увеличаването на едното място произхожда от
намаляването на другото, те по някакъв начин са в "съребрена връзка" и имат общ праводател, общ
родоначалник ­ "врътването на кранчето". Връзката не е причинна, тя не се изисква и от закона като
причинна.
Друго, претендирано от теорията и практиката изискване към връзката между обогатяването и
обедняването е: обедняването трябва да е пряка последица на обогатяването и обратно, т.е. те да са
непосредствено свързани. Какво значи "непосредствено" не е много ясно. В областта на
отговорността не се прави някаква особена разлика между преки и непосредствени вреди, макар
някога да са се опитвали да я правят. Идеята за непосредственост би означавала имущественото
преливане да не минава през трето казанче ­ това би било непосредственото обогатяване. Наистина
това е така в областта на кондикционните искове, защото там става въпрос за една пряка престация,
направена от солвенса към акципиенса, без тази престация да има основание. В областта на иска по
чл.59 ЗЗД обаче тази непосредственост не е изискване на закона, тя отново е нещо притурено в
повече, може би по аналогия с отговорността за неизпълнение или за деликт. Чл.59 не предявява
такова изискване. Напротив: в много случаи се твърди, че можем да имаме и посредствено
обогатяване, което ще бъде релевантно: напр. бабата дава издръжка на внучето, при жива майка. По
този начин майката спестява някакви разходи, но това, което влиза и излиза директно е между
бабата и внучето. Бабата обаче няма кондикция по отношение на внучето, защото изпълнява
съзнателно един свой нравствен дълг. Този, който се е обогатил е всъщност майката и това е станало
не непосредствено, а чрез детето и. Въпреки това този случай е безспорен за прилагането на иска по
чл.59 ЗЗД: Р 30­47/74 I ГО признава иска на бабата по отношение на майката, която не изглежда да
се обогатила пряко.
Ако се замислим обаче можем да обърнем нещата и да кажем, че всъщност имаме налице пряко
обогатяване, защото майката спестява разходи, издръжката, защото тази издръжка е дадена от
бабата. Фактът "даване на издръжка", "поддържане на внучето" е този, който отваря кранчето и на
бабата изпада пенсията, а на майката се качва фонда "и аз съм човек". Налице е всъщност едно
пряко обогатяване. Друг пример схематично сочи Големинов: X плаща на А един несъществуващ дълг,
но не със свои пари, а с парите на Y. Х няма иск срещу А, защото наистина А се е обогатил, но Х не е
обеднял (защото не е дал нищо от себе си). От друга страна Y нямал иск към Х, защото Х не се е
обогатил. Тогава оставало да конструираме пряк иск, пряк actio de in rem verto между Y и А, при които
наистина е настъпило някакво изменение: имуществото на А се е увеличило от недължимото плащане,

стр. 308
а парите на Y са се намалили, защото с тях е платен несъществуващия дълг. Това според Големинов
било пример за посредствено обогатяване. Конов смята, че този пример съдържа грешки:
­ едва ли ще търсим за кондикцията на отношение на А обедняване на Х, защото кондикцията
е подчинена повече на даването на престацията, която е без основание, отколкото на идеята за това
имуществено разместване;
­ да не говорим за това, че в крайна сметка плащането с чуждите пари може би дава
основание да търсим обогатяване в смисъл, че съм се разпоредил с тези пари като със свои и ако бях
се разпоредил със свои, щях да обеднея, а сега, понеже съм използвал чужди ­ съм спестил този
разход и съм се обогатил. Така или иначе, при всички тези условности безспорно е, че Y ще има срещу
А иск за неоснователно обогатяване. Но компликацията, която се получава от спора трябва или не
трябва обогатяването да е непосредствено за сметка на обедняването или обратно, или може да има
и едно междинно звено е доста усложнена дори в учебникарските примери. В крайна сметка обаче
цялата работа се изчиства, като приемем, че не съществува такова изискване за непосредственост
(тръбите може да бъдат навити няколко пъти, дори да бъде прикачен още един съд, както и да се
сложат множество кранчета, чието спиране или пускане да се окаже причината за разместването). В
крайна сметка при липсата на други правила, а искът по чл.59 е субсидиарен, които да ни дадат
някакво обратно преместване между отделните кранчета, ще се окаже в крайна сметка от значение и
изменението на общото ниво в двата големи скачени съда.
Изискването за непосредственост следователно също се оказва изкуствено и заслугата за
оборването му принадлежи на Василев и Големинов.
Твърди се също, че в т.нар. буржоазна доктрина все още господствала идеята за
непосредственост ­ но в Германия не е така.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ВРЪЩАНЕ

"Основанието" ­ това широко понятие, което въвежда акад. Василев като липса на валидно
правоотношение, което оправдава имотното преливане е приложимо тук.
Когато обогатяването на един е станало без основание, "по друг начин", вън от горните случаи,
вън от престациите, за които ни дават кондикции, за сметка на другиго, длъжен е да му върне онова,
с което се е обогатил до размера на обедняването.
Съдържанието на престацията следователно е обогатяването до размера на обедняването или
обедняването, но не повече от обогатяването.
Всъщност двете неща са граници и ако искаме да се изразим по­ясно можем да кажем: "по­
малката сума измежду стойността на обогатяването и обедняването".
От гледна точка на ищеца, на кредитора, на обеднилия се той иска възстановяването на своето
обедняване, но това възстановяване не може да надхвърли това, с което обогатилия се е обогатил.
От гледна точка на ответника, той всъщност е склонен да даде само това, с което се е обогатил,
но в никакъв случай ­ не повече от онова, с което ищеца е обеднял.
Така претенцията коректно погледнато я ограничаваме до по­малката от двете стойности.

Към кой момент да преценяваме обогатяването като граница на иска?

Възможни са две теории:

1. Актуалното обогатяване ­ състоянието на имуществото, на обогатяването към момента на
ликвидация на отношенията, т.е. към момента на предявяване на претенцията за неоснователно
обогатяване.
2. Историческото обогатяване ­ стойността, която е получена в имуществото на обогатилия се
към момента на получаването и или в друг един момент, когато тя е била по­голяма.
Буржоазните кодификации и тяхната съдебна практика излизат от идеята за актуалното
обогатяване: §818/3 BGB – “обогатилият се не дължи, ако към датата на иска той вече не е обогатен”,
но текстът продължава и казва, "но отговаря, ако изчезването на имуществената стойност,
изчезването на обогатяването е станало след като той е бил вече поставен в забава, след като е
настъпила висящността и това изчезване се дължи на неговите действия”. Напр. изял ябълката, след
като сме си я поискали или съборил къщата, когато вече сме тръгнали да ревиндицираме имота и т.н.
У нас до този извод може да се стигне чрез правилото на чл.57 ЗЗД:
Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на
поканването.

309 стр.
 Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или
изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или
получената цена за нея, когато последната е по­висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят
я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с
изключение на плодовете.
От него се изважда аргумент в полза на теорията за актуалното обогатяване. Всъщност текстът
на чл.57 се отнася до кондикциите, но поради липсата на специално правило по чл.59 и настояването,
че искът не може да надмине обогатяването, би следвало да го имаме предвид. Но въпреки всичко,
при наличието на такъв светъл пример от чуждото право и при
наличието на чл.57, който може да ни даде опора, въпреки и стария ЗЗД у нас Големинов, а и някои
съдебни решения приемат обратния възглед: че релевантно е историческото обогатяване, т.е.
стойността на обогатяването към момента на настъпване на разместването.
Конов: принципът трябва да бъде актуалното обогатяване, защото иначе бихме взели нещо,
което не съществува към момента у акципиенса. Все пак, тълкувайки и в светлината на чл.57, ако
намаляването на обогатяването, изчезването на ползата е станало при недобросъвестен акципиент,
след като е бил поканен за връщане, след като знае, че държи нещо, което не му се следва и това е
станало с неговите действия ­ в такъв случай бихме могли да се върнем към един по­раншен момент.
Разбира се ще се върнем към този раншен момент при наличието на всички останали предпоставки.
Във всеки случай идеята за актуалното обогатяване прозира и в примера с бирата. Към момента, в
който аз съм получил бирата, аз наистина имам един увеличен актив със стойността на това буре. Но
в по­късния момент, когато се предявява претенцията аз съм изпил това буре и видно е, че
имуществото ми не е увеличено с неговата стойност, с неговата цена. И понеже съм направил това,
без да съм знаел и без да мога да бъда упрекнат, аз не виждам основание да се иска от мене да
платя бурето. Оказва се, че аз съм спестил само един разход да придобия бурето, но никога иначе не
бих си го купил.
Така че изглежда компромисът между двете теории е превесът на първата (на актуалното
обогатяване) с някакви концесии по отношение на втората, когато можем да упрекнем в някаква
измама или недобросъвестност акципиенса.
Но можем да се запитаме: заплащането на тази по­голяма стойност дали по някакъв начин
наистина не се свързва с една отговорност, т.е. с един деликт или продължава да бъде
неоснователно обогатяване. Във всеки случай поне в областта на подобренията ВС като че ли се
ориентира към теорията за актуалното обогатяване.

БЕЗСПОРНИ ПРИМЕРИ ЗА ПРИЛОЖНОТО ПОЛЕ НА ИСКА ПО ЧЛ.59

Искът по чл.59 е субсидиарен, той възниква само когато няма друг път, а това нямане на друг
иск не означава, че такъв е имало, но вече е погасен по давност (конкуренция на давността). Идеята е
просто да няма друг начин. Така че с иска по чл.59 не можем да преразпределим нещо, което сме
можели да направим с иска по чл.28 или 29 от СК напр., но не го правим, защото е изтекъл
преклузивният срок, с който тези претенции са ограничени. Като извадим всички специални случай,
без да ограничаваме приложното поле на иска по чл.59 (посочените примери са само типични)
безспорно приложение на члена са например:
1. Подобрения, извършени от наемател. Тогава, когато те не могат да бъдат оправдани с
договора за наем и неговата продължителност.
2. Плащането на чужд дълг не поради грешка. Обратните искове на третото лице по
отношение на истинския длъжник, когато той изпълнява дълга като чужд, по чл.73 биха могли да
дойдат, ако нямаме да речем възлагане на някакъв мандат тъкмо от иска по чл.59.
3. Съзнателното изпълнение на нравствен дълг, който нравствен дълг обаче, отговаря на
едно правно задължение на друго лице. При положение, че майката е жива и има възможност да
дава издръжка на детето си, задължението за издръжка тежи върху нея. Едва когато тя няма тази
възможност или не е жива, то преминава върху бабата. Сега, издържайки детето при жива майка
бабата изпълнява един свой нравствен дълг, но заедно с това погасява и чужд правен дълг, с което
можем да кажем, че майката се е обогатила.

ВЪПРОС 88 ­ ДОБРОВОЛНО ВОДЕНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ НАТОВАРВАНЕ.

NEGOTIORUM GESTIO. ВОДЕНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА БЕЗ ПЪЛНОМОЩИЕ

стр. 310
 Правна уредба:
Чл.60­62 ЗЗД

Чл.60. Който предприеме управлението на работа, за която знае, че е чужда, без да е натоварен,
длъжен е да се грижи за нея, докато заинтересуваният може да я поеме.
Той е длъжен да се грижи за работата, както ако би бил упълномощен.
Неговата отговорност може да бъде намалена с оглед на особените обстоятелства, при които той
е поел грижата за чужда работа.
Чл.61. Ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес,
заинтересуваният е длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име, да обезщети
управителя на работата за личните задължения, които той е поел, и да му върне необходимите и
полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им.
Ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря само до
размера на обогатяването му.
Ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересувания, последният отговаря
по правилата за неоснователното обогатяване.
Чл.62. Ако заинтересуваният е одобрил управлението на работата, важат правилата за
пълномощието.

Заглавието на раздела в ЗЗД е неточно.

Лицата са:
1. Gestor ­ управителят на чужда работа без възлагане
2. Dominus – заинтересованият, собственикът на работата
Това е хипотезата, в която сте открил, че тече вода в къщата на съседа, който е на море и сте
решили да прекратите наводнението, поправяйки тръбата.
Гесцията урежда вътрешните отношения между гестора и доминуса. Тя е различна от
хипотезата на чл.42 ЗЗД, който урежда отношенията между мнимия представител и третото лице
(дължимостта на обезщетението) или отношенията между третото лице и мнимо представлявания,
когато сделката, сключена без представителна власт е била потвърдена:
Чл. 42. Лицето, което е действувало като представител, без да има представителна власт, дължи
обезщетение на другата страна, ако тя е била добросъвестна.
Лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди. За
потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключване
на договора.
Гесцията, отнесена към представителството без представителна власт ще бъде всъщност това,
което урежда отношенията между мнимия представител и мнимо представлявания. От това не бива да
се направи погрешния извод, че гесцията е мнимо представителство. Само в някои хипотези те биха
могли да се съчетаят. По принцип гесцията е нещо различно ­ тя няма да урежда отношенията на
гестора с трети лица или отношенията на доминуса с трети лица ­ тя урежда отношенията единствено
между гестор и доминус.
Гесцията не е и неоснователно обогатяване, макар много от по­архаичните теории за
неоснователно обогатяване по някакъв начин да виждат в него и нещо от гесцията. Фактът е
обратното: за гесцията в някои хипотези и то само като препратка, като рамка за задълженията на
доминуса се прилагат правилата за неоснователното обогатяване (чл.59). Но тук не е налице
неоснователно обогатяване, защото задълженията са двустранни: от гесцията възникват
задължения, както за гестора, така и за доминуса.
Гесцията е квазиконтракт (actio quasi ex contracto) и ако се запитаме кой е този договор, на
който оприличаваме гесцията, то той е мандатът. Гесторът действа като мандатар, без всъщност да е
мандатар, без да сте му възложили работата. От тази гледна точка заглавието в ЗЗД към днешна
дата "без пълномощие" е неточно, защото не става дума за липса на упълномощаване в смисъла на
чл.36 или чл.43 ЗЗД, в смисъла на прякото представителство, а става дума за липса на възлагане и
оттам по­верния термин би бил: "водене на чужда работа без възлагане, без натоварване".
Изразът "пълномощие": старият ЗЗД, подобно на френския граждански кодекс не разглежда
отделно упълномощаването ­ напротив, той разглежда упълномощаването като един вариант на
мандатния договор, който договор старият ЗЗД нарича "пълномощие". И когато в режима на стария
ЗЗД изразът е бил "водене на чужда работа без пълномощие", той правилно е можел да се схваща в
смисъла на "водене на чужда работа без мандат", защото мандатът се е наричал пълномощие. Тази
311 стр.
разлика не е била отчетена при съставяне на новия ЗЗД. От това терминологично смешение са
последвали известно количество капитални грешки в литературата ­ акад. Василев. Александър
Кацарски сп."Държава и право" кн.8­9 1988 "Предприемане на чужда работа без пълномощие"
В чл.60­62. са уредени са фактическите състави на гесцията и правните последици на тези
фактически състави. Тази правна уредба урежда две групи фактически състави и оттам две групи
правни последици:
1. Предприемането на чужда работа, от което предприемане възникват задължения само за
гестора.
2. Воденето на чуждата работа (чл.61), който е разделен на три отделни фактически състава,
които имат три различни по обем последици. Общата последица на воденето на чужда работа е
възникването на насрещни задължения за доминуса към гестора. Обемът на тези насрещни
задължения зависи от трите варианта на фактическия състав на воденето на чуждата работа.
Воденето на чуждата работа при различните условия, част от които се свързват с предприемането
(дали изцяло в чужд или и в свой интерес или е предприета при противопоставеност на доминуса)
гесцията дават различни задължения на доминуса.

ПРЕДПРИЕМАНЕ НА ЧУЖДА РАБОТА

Предпоставки

1. Да се предприеме някаква дейност, за която си даваме сметка, че е в чужд интерес и, че

нямаме натоварване както по договор (напр. за мандат), така и че не сме длъжни, с оглед на някакви
други задължения да извършваме тази работа (пожарникарят няма да върши гесция, когато гаси
пожар, защото това му е възложено от качеството му на пожарникар и от съответните разпоредби,
които регулират отношенията по гасене на пожари). Напр. наводнение в съседния апартамент. Ще
извършим гесция, ще предприемем чужда работа без възлагане, когато влезем в този апартамент,
вкл. разбивайки вратата с цел да защитим интереса на доминуса, напр. да прекратим наводнението,
било като завъртим крана, ако е бил отворен, било като поправим тръбата, викайки тръбопроводчика.
2. Не трябва да сме натоварени с тази работа. Напр. съседът казва да наглеждам имота,
докато го няма. Като гестор ще действаме и когото платим сметката за електричество на съседа,
който липсва в момента. Ако той ви е поръчал да платите, когато дойде инкасаторката между вас ще
има договор за поръчка (мандат) и работата, която предприемате ще е чужда, но възложена по
мандатен договор.

ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА

Би следвало да приемем, че сме изправени пред една юридическа постъпка. Гесторът не

предприема чуждата работа с цел ­ за него да възникнат някакви задължения, както и да възникнат
задължения за доминуса, а я предприема с оглед желанието си да помогне, да свърши нещо в чужда
полза (а може и да не е изцяло в чужда полза), но в никакъв случай и не единствено с оглед
възникването на тези задължения. Така и авторът написва едно стихотворение, но законът не се
интересува дали той е написал това само и само да стане автор, или го е написал дори без да знае, че
ще стане автор. Законът не се интересува от това дали гесторът е искал да упражни възможностите
на гестора и да създаде последиците на една гесция, или не ­ просто е достатъчно да е поел тази
работа. Той може и да цели тези последици, но дали това е така, или не е ирелевантно.
Последицата ­ Възниква задължение за гестора да се грижи за работата, докато
заинтересования може да я поеме ­ чл.60/2
Терминът "пълномощно" не бива да се разбира в сегашното му значение, а в по­стария му
смисъл (мандат) ­ излиза, че предприелият чуждата работа без възлагане е длъжен да се грижи за
нея докато собственикът може да си я поеме, така както ако между тях двамата бе имало не
пълномощно, а мандатен договор, така както ако всъщност той би бил натоварен с нея ­ чл.281 ЗЗД:
Довереникът е длъжен да изпълни поръчката като добър стопанин и да пази имуществото, което
получи във връзка с нея.
След като чл.60/2 препраща всъщност към мандатния договор (не към пълномощното) това,
което иска да ни каже е, че гесторът трябва да продължи извършването на работата, докато
доминусът може да я поеме, полагайки грижата на добрия стопанин.

стр. 312
 Чл.60/3 създава едно особено облекчение на отговорността на гестора: Неговата отговорност
може да бъде намалена с оглед на особените обстоятелства, при които той е поел грижата за чужда
работа. Налице е едно favor debitoris, едно намаляване на степента на дължимата грижа.

ОТГОВОРНОСТ НА ГЕСТОРА

Според Ал. Кацарски отговорността на гестора е договорна, макар гесцията да е един

извъндоговорен източник. Конов приема безрезервно тази теза. От гесцията възниква едно
относително задължение на гестора към доминуса (да се грижи за работата, докато той може да я
поеме с грижата на добрия стопанин) и от ако от неизпълнението на това задължение последват
вреди, тяхното обезщетяване ще стане със средствата на договорната отговорност, защото причината
за вредите е неосъществяването на един дължим по едно облигационно отношение резултат,
неосъществяването на една престация ­ престацията на гестора, която в крайна сметка е такава,
каквато би била престацията му, ако той беше натоварен да свърши тази работа, т.е. ако беше
мандатар.
Освен това грижата на добрия стопанин, или дължимата грижа, включва не само някакви рамки
на изискуеми напрежения и напъни, но и някакви рамки на дължимо знание, умение и опит. С оглед
на този опит, знания, умения, пък и физически сили е създадено това смекчение на закона: гесторът
може би не е специалист­водопроводчик, или някакъв друг специалист, макар да се е нагърбил да
влиза в апартамента ви и да поправя наводняващата ви тръба. Тъй като се е нагърбил в една особена
ситуация, в която не е могъл, за да ограничи вредите ви, да защити интереса ви, като търси веднага
специалисти, затова законът казва, че с оглед на особените обстоятелства, при които е поета
работата неговата отговорност може да бъде намалена, т.е. да приложим по­скоро субективния
критерий, да не търсим от него отговорност за това, че той не е имал дължимите знания и умения,
така както бихме ги търсили от този, който е сключил договор за вършене на тази работа. Ако не
позволим на гестора да се позовава на липсата на някои свои знания, ще го натоварим с една твърде
висока отговорност и бихме ограничили ентусиазма на хората да действат като гестори.

ОТГОВОРНОСТ НА ДОМИНУСА

Следващият фактически състав е този, от който възникват задължения за доминуса ­ чл.61.

Фактическият състав отново се свързва с предприемането на работата ­ тя трябва да е била
предприета уместно и при това:
1. Изцяло в чужд интерес. Ако работата е водена добре, т.е. ако гесторът е изпълнил
задълженията си по чл.60 и се е грижил за работата с грижата на добрия стопанин, то тогава
доминусът е длъжен:
1.1. Да изпълни задълженията, сключени от негово име ­ това задължение ни дава един
нюанс, според който ще излезе, че действащия закон е възприел теорията за представителната,
за репрезентативната гесция ­ тази гесция, която създава законна (не от упълномощаване)
представителна власт на гестора по отношение на доминуса. Излиза, че гесторът, с
предприемането на работата сключва от името на доминуса някакви задължения по отношение
на едно трето лице, напр. на водопроводчика, който той вика да смени тръбата. Гесторът
действа без представителна власт, но въпреки това доминусът е задължен по отношение на
третото лице. Т.е. от една страна няма представителна власт, а от друга задължения възникват
за доминуса, следователно представителна власт има, следователно гесцията създава
представителна власт. Това обяснение обаче би могло да се изостави, като си дадем сметка, че
гесцията урежда само бъдещите отношения между гестор и доминус. Отношенията между
гестора и третото лице биха се уреждали в този случай от чл.42 ЗЗД: гесторът действа без
представителна власт:
Лицето, което е действувало като представител, без да има представителна власт, дължи
обезщетение на другата страна, ако тя е била добросъвестна.
Лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го
потвърди. За потвърждаването се изисква същата форма, която е предвидена за
упълномощаването за сключване на договора.
Но тъй като той би се легитимирал като гестор и би казал: аз съм съсед, ти си
водопроводчик ­ оправи я, аз сключвам договора с теб от името на съседа ­ третото лице ще
бъде предупредено за липсата на представителна власт и отговорност за гестора към него няма

313 стр.
 да възникне. Ако работата е добре водена обаче, доминусът ще трябва както казва закона да
изпълни поетите от нетово име задължения. И понеже ограничаваме действието на гесцията
между гестора и доминуса, и за да не създаваме теорията за репрезентативната гесция, която
може да ни се стори опасна в някои ситуации, по­разумно е да приемем следното: нека да
виждаме в текста едно задължение на доминуса да изпълни поетите от негово име
задължения, които иначе не го задължават. И това задължение за изпълнение на поетите без
представителна власт задължения се оказва задължение към гестора, а не към третото лице.
Това изпълнение би могло да стане или директно, като платим или като се задължим пред
третото лице. От тази гледна точка ще се окаже, че когато гесторът отива пред третото лице и
казва, че е гестор ­ то няма представителна власт, което е очевидно, след като е гестор, но все
едно обещава, че доминуса ще се задължи, че той ще плати, обещавам действието на едно трето
лице по чл.23 и с тази конструкция бихме могли да конструираме веднъж отговорността на
гестора по отношение на третото лице на основание на това, че доминуса не е изпълнил
обещанието да се задължи или да плати и втори път можем да видим, че в такъв случай
задължението на доминуса да изпълни поетите от негово име задължения са задължения към
гестора, а не към третото лице.
1.2. Да обезщети управителя на работата за личните задължения, които той е поел. Става
въпрос за задълженията, които той е поел в лично качество, така както ги поема мандатаря с
косвена представителна власт ­ от свое име, но за сметка на доминуса. Аз ще ти платя колкото
струва смяната на тръбата, но от гледна точка на гесцията в ситуацията, когато тя е предприета
изцяло в чужд интерес тази сума трябва да дойде от доминуса, чиято работа всъщност е
свършена. Поетите лично от гестора задължения може би биха могли да бъдат не само
договорни, защото когато гесторът действа той може би изпада и в положението на крайна
необходимост, с което би могъл да си навлече и деликтна отговорност за вреди. Въпреки едно
решение на ВС за това, кой отговарял за вредите, причинени от крайна необходимост текстът
на чл.46 ЗЗД според Конов е ясен и е очевидно, че този, който е причинил вредите ще отговаря,
при все, че той би могъл да има регресен иск по отношение на други лица. Ако гесторът напр. е
счупил вратата или прозореца на съседа, в който има наводнение, защото вратата на
наводнения е бронирана и единствен начин да се стигне до наводнения апартамент е да се мине
през остъклената тераса на съседа, която трябва да се счупи ­ това ще бъде едно действие при
крайна необходимост, за което ще се дължи обезщетение. Това обезщетение пред съседа
собственик на счупената тераса ще трябва да плати гестора, но във вътрешните отношения то
ще премине към доминуса и ще спадне към рубриката "да обезщети гестора за лично поетите от
него задължения", ergo (следователно) тези задължения могат да бъдат както договорни, така
и от едно непозволено увреждане, стига гесторът да е действал в рамките на крайна
необходимост.
1.3. Да върне на гестора необходимите и полезните разноски, заедно с лихвите от деня на
изразходването им. Когато доминусът обезщетява гестора за поетите задължения, по­мислим
за това, че вместо него ще изпълни тези задължения. Когато обаче гесторът вече ги е
изпълнил (платил е на водопроводчика или на собственика на терасата) това ще се окажат
негови разноски и ще легнат върху доминуса. Но в това трето задължение има и още един
смисъл: то ни показва, че рамките на задължението на доминуса са всичко това, което гесторът
е изразходвал, похарчил във връзка с предприетата работа, вкл. и лихвите от деня на
похарчването на сумите. Т.е. отношенията наистина се развиват като при договор за поръчка ­
когато мандатарят има обратен иск към манданта за всичко онова, което е изразходвал като
разноски за извършване на възложената му работа. Това, което доминусът няма да плаща в
ситуацията на ал.1 е единствено едно възнаграждение за гестора. Доминусът ще му върне
всичко това, което гесторът е изразходвал заедно с лихвите, без възнаграждение, защото
между тях няма договор за поръчка и защото договорът за поръчка по принцип е безвъзмезден
(на мандатаря се дължи възнаграждение единствено, ако то изрично е уговорено). Затова в
ситуацията, в която гесторът е предприел работата изцяло в чужд интерес и я е водил добре,
това, с което той ще бъде обезщетен е всичко, което е изразходвал без възнаграждение за
личните му действия и труд.
2. И в свой интерес ­ чл.61/2 Ако работата е била предприета и в собствен интерес,
заинтересуваният отговаря само до размера на обогатяването му.
До размера на обогатяването на доминуса (му). При предприемането на чуждата работа
предполагахме, че това предприемане включва тя да бъде предприета изцяло в чужд интерес.

стр. 314
Гесцията обаче е възможна и когато гесторът действа не само в чужд, но и в свой интерес. В случая с
тръбата когато гесторът е на третия, а доминусът е на втория етаж очевидно е, че действията на
гестора по прекратяване на наводнението са изцяло в интерес на доминуса. Когато гесторът е
отдолу, а доминусът ­ отгоре става ясно, че прекратявайки наводнението гесторът осъществява не
само интересът на доминуса неговият апартамент да не е наводнен, но и своя.
Гесторът напр. си прекарва телефон, като за целта прокарва сравнително дълга жица и
докарва тази жица до собствената си къща. Заедно с това прокарва ток и на съседа си. Всъщност той
се наема да извърши една работа, която не е изцяло негова, но не е и изцяло чужда ­ ползата от това
ще бъде за двамата (водопровод, канал, път).
Ограничението на задълженията на доминуса в този случай е както законът казва "същото
това, което би му се платило по ал.1", само че не изцяло, а до размера на обогатяването му (на
доминуса), на това, което той е спестил като разходи, за да получи резултата, който гесторът му е
докарал в свой и в негов интерес. Така че задълженията ще бъдат по структура същите, както са по
ал.1, но ще бъдат ограничени от това, с което доминусът се е обогатил.
3. Против волята на доминуса ­ чл.61/3 ЗЗД: Ако някой е предприел чужда работа въпреки
волята на заинтересувания, последният отговаря по правилата за неоснователното обогатяване.
На пръв поглед ни се струва странно как някой може да предприеме гесция, въпреки
противопоставянето на доминуса. Т.е. заминавам за море и казвам на съседа си: да не си посмял да
пипаш тръбите у нас в случай, че стане наводнение; моята приятелка напр. ми е забранила да
освобождавам заложената в заложна къща нейна вещ, плащайки дълговете и.
Наистина гесцията излиза от това, че предполагаемата воля на доминуса съвпада сдействията
на гестора. Изричното противопоставяне на доминуса в хипотезата на чл.61/3 обаче не е в състояние
да превърне гесцията в непозволено увреждане, нито да забрани на гестора да действа по две
причини (основания за съществуването на гесция въпреки противопоставянето на доминуса).
Поради морални съображения ­ никой не може да ми забрани да откупя бижутата на жена си от
заложната къща, да платя чуждия дълг, да поправя тръбите. Това че някой изрично ми е казал да не
се заемам с тази работа не ме лишава от възможността аз да я започна, да я предприема при
условията на една гесция. Ако гесторът схваща, че не върши нещо в интерес на доминуса, той не би
вършил гесция. За да схваща обаче, че не върши нещо в интерес на доминуса е необходимо фактите
да са такива, че да е очевидно, че доминусът не само няма интерес от предприемането на гесцията,
но напротив ­ тази гесция му е вредна, т.е. за гестора да е очевидно, че ситуацията, която се е
създала е една изцяло мнима ситуация. В повечето случаи обаче гесторът няма да възприема тази
ситуация като мнима и грешката му относно съществуването или не на действителния интерес на
доминуса ще се окаже извинителна и той ще действа като гестор.
Не само в интерес на доминуса, но и в собствен, на гестора интерес. Не мога да вярвам, че не
мога да предприема една гесция по отношение на ставащото над мене наводнение, защото
собственикът отивайки на море ми е казал: да не си посмял да пипаш тръбите. Не мога да приема, че
съседът ми може да ми забрани да прокарам една тръба, респ. електропровод, телефон, от който и
той ще може да се ползва, но аз също и не по­малко искам да се ползвам. Затова гесцията в тази
хипотеза е възможна, но рамките на задълженията на доминуса е още веднъж ограничена. Гесторът
отговаря по правилата за неоснователно обогатяване, т.е. по правилата на чл.59 (по правилата на
actio de in rem verso):
Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да
му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.
Разликата по отношение на 61/2 ще дойде в размера на задълженията на доминуса. По 61/2 те
са до размера на това, с което той се е обогатил, докато при гесция, на която доминусът се е
противопоставил ще влязат в игра правилата за неоснователното обогатяване, т.е. ще се плати по­
малката измежду сумите на обогатяването и обедняването.
Чл. 62 и тук няма да има предвид "пълномощието" като упълномощаване, като създаване на
пряка представителна власт, ­ а договорът за поръчка. Въпреки това Василев стига до извода, че
това всъщност било потвърждаване на извършените без представителна власт действия по чл.42 и с
това нещата се консолидират. Всъщност потвърждаването, одобряването на работата създава
ефектът на един договор за поръчка и отношенията между страните ще могат да се уредят с него.
Все едно, че гесторът, предприемайки чуждата работа се е надявал тя да бъде одобрена и между
него и доминуса отношенията да се осъществят с един мандат, един мандат, който тъй като се
сключва в момента би могъл да включва и клауза за възнаграждение.

315 стр.
 Все пак обаче при едно такова едностранно създаване на мандатни отношения (едностранно,
защото не сме сигурни, че гесторът е искал създаването точно на този мандат) излиза че,
одобрението на работата би могло да се окаже опасно. Защото ако се разгледат просто нещата ще се
получи следното:
­ гесторът е предприел една работа, почнал е да поправя тръбата, поправя я, сега поправя и
вратата, защото той трябва да се грижи за работата, докато доминусът може да я поеме и в този
момент доминусът си идва и одобрява всичко това, което е направил, но вземи да боядисаш после.
Излиза, че ако приемем, че одобрението ще създаде един мандат можем да мислим, че то ще натовари
гестора с допълнителни задължения, защото неговите задължения по закон са да се грижи за
работата, докато доминусът може да я поеме. От това очевидно следва, че одобрението може да се
отнася и ще създаде мандатни отношения единствено в рамките, в които законът задължава гестора,
т.е. до връщането, до създаването на възможност доминусът да си поеме работата сам. За някакви
нови задължения ще трябва да се сключи нов мандатен договор, а не този, който ние казваме, че все
едно е сключен с одобряването на работата.

ВЪПРОС 89 ­ НЕПОЗВОЛЕНО УВРЕЖДАНЕ. ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА

Отговорността за вреди бива договорна и деликтна. Договорната отговорност е призвана да

защитава преди всичко позитивния кредиторов интерес, т.е. да замести липсващата полезна за
кредитора промяна, неосъществената престация.
Деликтната отговорност е призвана да обезщетява най­вече негативния кредиторов интерес,
свързан с това да няма нови, пречещи им неща, да има неизменност и сигурност в една обстановка,
т.е. тя влиза в действие, когато нещо ново, нещо нежелано за кредитора на отговорността е станало,
напр. блъснат е като пешеходец и му е счупен крака, като последиците на тази нежелана промяна са
нови промени, които са също така негативни, нежелани. Отговорността има за цел да постави
увредения, кредитора на отговорността в положение, максимално близко до това, което би
съществувало, ако не беше отреченото с отговорността положение (счупеният крак и т.н.).
Гражданската отговорност за вреди бе правоотношението, чието съдържание е задължението да се
поправят причинените от едно правонарушение вреди. Правонарушението е договорното
неизпълнение, неосъществяването на престацията ­ това е противоправният резултат; вредите са
последица на този резултат. Договорната отговорност е задължението за обезщетяване на тези
вреди, които са последица от това правонарушение.
Деликтната отговорност е задължението или правоотношението между деликвента
(отговорния субект) и пострадалия, по силата на което делинквентът трябва да поправи причинените
от деликта вреди.
Гражданската отговорност (и договорната и деликтната) има за цел да поправя вредите,
репарационна цел, при това да ги поправи с потребителната стойност на обезщетението, да освободи
от вредните последици имуществено увреденото лице, дори когато вредите му са неимуществени
(чрез удоволствието от имане на пари да се притъпи болката и страданието), но не и да поправя
вредите чрез емоционалната стойност на възмездието. В този смисъл гражданската отговорност, за
разлика от наказателната няма репресивни функции ­ тя има за цел да поправя вредите, да се
облекчи увредения имуществено, а не да наказва отговорното лице, не да го порицава морално, не да
иска нему да е по­зле. Наказателното право има за цел да репресира, като по този начин въздава
възмездие. Гражданската отговорност се съразмерява не с укоримостта на поведението, а с размера
на вредите. Оттук и гражданската отговорност излиза много повече от разбиранията за
икономическа целесъобразност и социална справедливост, отколкото от разбиранията за една
етична справедливост (НП). Трябва да бъдат поправени причинените вреди, а не да бъде наказан
виновния. Ако гражданската отговорност създава тежести за увреденото лице, това, че ще ви
бръкнат в джоба, за да обезщетите е само обратната страна на обстоятелството, че тези пари ще
трябва да отидат като обезщетение на увредения, т.е. целта не е вашият джоб да стане по­празен и
оттам вие емоционално да се чувствате по­зле, напротив ­ целта е да не остане празен джоба на
увредения. Т.е. отговорността следва вредите, а не дълбочината на вашия джоб или укоримостта на
постъпката ви. Това създава възможност (в НП е невъзможно) да може да възникват задължения
за обезщетение и без вина, почиващи на принципа на социалната справедливост и икономическата
целесъобразност, а не на репресията, на възмездието, което цели НП.
В почти всички правни системи гражданската отговорност е разделена на:

стр. 316
 ­ договорна;
­ деликтна.
Разликите:
­ в интереса;
­ в това дали съществува предшестващо отношение или тепърва ще възникват
правоотношения.

ДЕЛИКТИТЕ

Когато правонарушението, което е източник на отговорността, което причинява вреди се

състои в неизпълнението на едно предшестващо отношение говорим за договорна отговорност,
макар това предшестващо задължение да има извъндоговорен източник (гесцията напр.).
Когато правонарушението не се състои в неизпълнение на предшестващо облигационно
отношение, в неосъществяването на една дължима престация говорим за деликтна отговорност,
отговорност за непозволено увреждане.
Деликтът е източникът, фактическият състав, правонарушението, от което възниква
извъндоговорната, деликтната гражданска отговорност, отговорността за непозволено увреждане.
Delictum – от глаголно съществително от delinquere (греша, провинявам се, върша нещо
непозволено). Torqueo ­ "нарушавам".
Лицето, което е отговорно за деликта, което е извършило забраненото нещо, авторът на
правонарушението е деликвент (delinquentus) или "увреждащ", "отговорен субект" и т.н.
"Увреден", "пострадал" е кредиторът на обезщетението.
Деликтът е онова причиняващо вреди извъндоговорно гражданско правонарушение, с което
законът свързва задължението да бъдат обезщетени тези вреди.
Законът определя фактическите състави, от които следват извъндоговорните задължения,
вкл. и деликтната отговорност за вреди.

ОТГРАНИЧЕНИЯ

Сделки.
Гесция.
Договорна отговорност.
Административен акт.
Недействителни сделки.
Неоснователно обогатяване.
Престъпление.

ПРАВНА УРЕДБА

Обща правна уредба ЗЗД:

4. НЕПОЗВОЛЕНО УВРЕЖДАНЕ

Чл.45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното.
Чл.46. При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди.
При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.
Чл.47. Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е
причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.
За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор
над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им.
Чл.48. Родителите и осиновителите, които упражняват родителски права, отговарят за вредите,
причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие и живеят при тях.
Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово
настойничество и живее при него.
Тия лица не отговарят , ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите.
317 стр.
 Чл.49. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от
него при или по повод изпълнението на тази работа.
Чл.50. За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и
лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и
когато животното е избягало или се е изгубило.
Чл.51. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.
Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.
Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или
увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.
Чл.52. Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Чл.53. Ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно.
Чл.54. Лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за
това, което е платил.

Специална уредба:

Множество хипотези, при които се създава задължение за обезщетяване на вреди, причинени

не от неизпълнение на предшестващо облигационно правоотношение, не поради неосъществяване на
някаква престация.
Тези отговорности също може да бъдат наречени извъндоговорни, т.е. деликтни, защото както
договорната отговорност не възниква само при договори, така и деликтната отговорност няма
източника си единствено в това, което римската традиция е наричала деликти. Тези специални
състави на извъндоговорна отговорност ще наречем "специални деликтни състави", използвайки
термина "деликт", за да означим всяка една извъндоговорна отговорност.
1. Чл.12 ЗЗД: При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да
действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.
2. Чл.21/2 ЗЗД: Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора,
дължат обезщетение.
3. Чл.28/3 ЗЗД: Страната, която иска унищожението, е длъжна да обезщети другата страна за
вредите, които й са причинени от сключването на унищожения договор, освен ако докаже, че няма
вина за изпадането си в грешка или че другата страна е знаела за грешката.
4. Чл.42/1 ЗЗД: Лицето, което е действувало като представител, без да има представителна
власт, дължи обезщетение на другата страна, ако тя е била добросъвестна.
5. Чл.88/1 ЗЗД (Калайджиев и Конов): Развалянето има обратно действие освен при
договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за
вредите от неизпълнението на договора.
6. Чл.3 ГПК: Участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх
на отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината. Такъв
деликт не е измислен при злоупотребата с материални права.
7. Чл.76 ЗС (actio spoli): Владелецът или държателят, на когото е отнета чрез насилие или по
скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен срок да иска връщането и от лицето,
което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е отнело вещта, да предяви иска по
предходния член.
8. КТ ­ отговорността на предприятието при трудова злополука.
9. Законът за използване на атомната енергия за мирни цели.
10. Законът за опазване на околната среда.
11. Законът за опазване от замърсяване на въздуха, водите и почвите.
12. Законът за защита на конкуренцията.
Всички тези закони пряко или косвено уреждат специални състави на извъндоговорна
отговорност.
Основното правило е чл.45:
Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното.
В редица случаи обаче отговорността може да възникне и без вина.
стр. 318
 ЕЛЕМЕНТИ НА ДЕЛИКТА ПО ЧЛ.45

1. Поведение (някои автори го ограничават до деяние)

2. Противоправност (специално за чл.45 – вина)
3. Вина
4. Причинна връзка
5. Вреди
Обезщетяването на тези вреди ­ цел и смисъл на отговорността
От гл. точка на чл.45 деликтът е противоправно и виновно действие, причиняващо вреди,
поради което възниква задължението те да бъдат поправени. Наистина чл.45 не говори за
противоправност, но от факта, че споменава за вина ­ знаем, че без противоправност вина не може
да има. От друга страна очевидно е, че обективната страна на всеки деликт е противоправността
(iniuria) ­ ако увреждането не е противоправно то няма как да се окаже по­нататък виновно или
въобще релевантно (освен ако не сме конструирали някой много специален състав, какъвто ще се
окаже, че е полезен, подобен на този по чл.3 ГПК).

Поведение
Съзнателна, целенасочена човешка дейност.
Вина
Вреда
Причинна връзка
Противоправност

Обективна предпоставка на деликтната отговорност. Вж. Конов: том 79 от 1986 г. кн. I изд. 1989
г.
Чл.45 ЗЗД изразява веднъж принципа neminem laedere и втори път е израз на принципа на
общия, генералния деликт на българското право, който е познат на повечето съвременни правни
системи (най­вече на френския ГК и на старото ни право).

ПРИНЦИПЪТ НА ГЕНЕРАЛНИЯ ДЕЛИКТ

Смята се, че съвременната уредба на деликтната отговорност има далечните си корени в

римското право и най­вече в Lex Aquilia от 286 г.пр.н.е. От 12­те таблици, пък и след това системата
на римските деликти е била изключително казуистична. За нея може да се каже, че е изградена на
принципа nulla poena sine lege, на който принцип е изградено и наказателното право. Отговорността е
възниквала тогава, когато се извърши едно точно, подробно описано в обективното право деяние. За
всяко такова деяние е имало отделен деликт, отделен иск, отделна actio ex delicto или с други думи ­
отделен фактически състав. На основание на една норма, една претенция, един иск имате когато
някой ви е откраднал вещта, друг имате, когато някой ви е повредил вещта, трети ­ когато някой е
убил ваш близък, четвърти ­ когато някой ви е убил роба, пети ­ когато някой ви е обидил, шести ­
когато някой ви е измамил като кредитор, и седми ­ когато някой ви е наплюл.
Lex Aquilia е опит да се генерализира основанието на деликтната отговорност, т.е. да се намали
броят на релевантните признаци за всеки отделен състав или житейските казуси, които могат да се
подведат под различни състави да се подвеждат под един общ състав: да е все едно дали са ви
откраднали вещ или са я счупили и т.н. Този опит е далеч от принципа на генералния деликт, познат
днес, но показва тенденцията на развитие на деликтната отговорност: намаляване на броя на
съставите така, че всяко увреждане или определен тип увреждане да може да се обезщетява на
основание на един състав, независимо от разликата между вещ, човек и т.н. Това генерализиране е
все още от идеята на едно единствено основание да се обезщетява всяка противоправно и виновно
причинена вреда.
Принципът на генералния деликт е формулиран през XVII в. Идеята за него се свързва
обикновено с името на Жан Дома (/1625 – 1696): "Гражданските закони, представени в техния
естествен ред". Дома на базата на идеите на Аквилиевия закон е формулирал следния принцип:
"Всички загуби и всички вреди, които могат да произлязат от действията на едно лице, било поради
неговата непредпазливост, невнимание, лекомислие, незнание на това, което трябва да се направи
или друга подобна вина трябва да се поправя от този, чиято непредпазливост или вина е

319 стр.
предизвикала вината, защото той има вина, дори и да не е искал да причини вредата.". Класически
пример: ако някой играе на игра на топки на място, където има и минувачи и нарани някой ще
отговаря и ще дължи обезщетение за нараняването, макар да не е имал намерение да причини
вредата. Този пасаж успява да събере отделните хипотези на деликти в едно общо правило ­ това е
генералния деликт.
Тази идея, повторена от Потие е намерила легален израз в артикул 1382 и 1383 на Code civil.
Оттам принципът е влязъл във всички законодателства, които го следват, вкл. в стария ЗЗД ­ чл.56 и
57.
56: Всяко действие на человека, което причинява вреди другиму задължава тогова, по вина на
когото е последвало то да поправи вредата.
57: Всякой е отговорен за вредата, която е причинил не само със своето действие, но още и със
своята небрежност или непредпазливост.
Разликата между двата текста е малко неясна: някои автори смятат, че вторият текст е
уреждал квазиделиктите. Новият ЗЗД се е изразил по­просто. Този общ принцип създава проблемът
за понятието "противоправност" в областта на деликтната отговорност. При казуистично уредените
деликти, фактът, че едно поведение, подробно описано ангажира с отговорност дава да се разбере,
че то е забранено и противоправно. Когато обаче стигнем до възможно най­общия принцип
започваме да се питаме в какво може да се състои противоправността: дали се нарушава принципът
neminem laedere или се нарушават някакви други норми, които стоят не в правилото на чл.45, а около
него, дали се нарушава субективно или обективно право. Във всички страни, които излизат от идеята
за генералния деликт този проблем се поставя и е източник на множество спорове и теории:
1. Нарушава се нормата neminem laedere
2. Противоправността се състои в нарушаването на някакви общи задължения на членовете в
обществото.
3. Третата теория се свързва с нарушаването на субективни права на пострадалия
В немското право макар то да не излиза от римската казуистика, все пак не стига и до
прекомерното обобщение, което следва традицията на Дома. Общите хипотези на деликта по BGB са
дадени в три отделни направления:
­ §823/1: деликт е виновното засягане на чуждо субективно право; (става въпрос за
абсолютно субективно право)
­ §823/2: отговорност също така носи и този, който нарушава закон, създаващ особена
закрила на дадени лица; Т.е. нямаме субективно право, но имаме закон, който създава особена
защита, особена гаранция за някакви интереси, без да ги признава за субективни права и този закон
се оказва нарушен;
­ §826: деликтна отговорност за умишлено противонравствено, умишлено неморално
увреждане; Вината трябва да е умисъл, а противоправността идва от нарушаването на тези правила,
които макар да не представляват правни правила са въздигнати в някакъв критерий за нормално и
почтено поведение, т.е правилата на морала и приличието.
Ако четем само чл.45 ЗЗД бихме направили извода, че нашето право познава генералния
деликт точно така, както той е формулиран и в старото ни право и във френското такова ­ с
възможно най­широкия принцип и възможно най­аморфното понятие за противоправност. Конов не
отрича, че нашето право познава принципа на генералния деликт.
Различия от стария ЗЗД:
­ вината по действащия ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане се предполага.
Класическият принцип не предполага вината ­ предполага се вината при договорната отговорност на
длъжника, но кредиторът ще трябва да установи, че поведението на деликвента е било погрешно,
виновно и му е причинило вреди. Така погледнато общият принцип е могъл да граничи с идеята за
нарушаването на правилото neminem laedere. Но когато нашият закон презюмира вината, а това може
би ще се окаже и неполагането на дължимата грижа, излиза, че кредиторът ще каже: получих тези
вреди, претендирам, че ги е причинил еди кой си, установявам фактическата причинна връзка между
него и моите вреди и с това едва ли не отговорността е обоснована. Така че смяната на режима,
презюмирането на вина се оказва, че следват някакви различия и в понятието за противоправност,
макар в много случаи и в чуждите законодателства, при липсата на изрична презумпция за вина се
стига фактически до нещо подобно на презумпция;
­ в новия ЗЗД се създават специални деликтни състави ­ тези състави ги няма както в
стария ЗЗД, така и във френския кодекс. При тях подобни хипотези, чрез едно разширително
тълкуване на общото основание на деликтната отговорност са или били по някакъв начин обхващани

стр. 320
от принципа. При наличието на специални състави тук обаче трябва да приемем, че законодателят е
създал тези състави, защото е виждал, че чл.45 не е много приложим в тези хипотези и дори е
спорно дали може да се ангажира отговорността на деликвента въз основа на чл.45 когато е
сключен един нищожен договор, или когато са прекъснати преговорите или когато трето лице се е
месило в чужда правна сфера. Един от опитите е на Кръстьо Цончев. Налице е едно легално
изясняване на истинския смисъл на чл.45 ЗЗД.

ТРИТЕ ТЕОРИИ ЗА ПРОТИВОПРАВНОСТТА

И трите имат някакви слаби страни.

1. Теорията, че се нарушава правилото neminem laedere(“не вреди другиму”) всъщност
отъждествява противоправността с вредите и по този начин стига до затворен логически кръг:
противоправно е това поведение, което причинява вреди, а вредите подлежат на обезщетяване,
когато са противоправно причинени. Вън от това тази теория прилага един пеналистичен подход:
вижда в нормата, която урежда санкцията отговорността и нормата, която забранява поведението
(както е в наказателното право).
2. Теорията за основните задължения в обществото, задължителни само заради факта, че
сме членове на едно общество или мерило за неговия културен растеж е избавена от тази
непоследователност. Тя вижда в правилото на чл. 45 само източника на отговорността, а забраната,
която се нарушава, противоправността извежда от някакви други правила, от общия дълг, който
обаче се оказва неписан. Тази теория има своето място в областта на законодателствата, които
излизат изцяло от идеята за генералния деликт. Ако чл.45 бе единственото правило, уреждащо
отговорност на извъндоговорно основание у нас, ако го нямаше чл.12, 21 и т.н. бихме могли да кажем,
че тази теория има своето място, защото нещата биха стояли така: някой прекъсва преговорите,
някой причинява вреди, пречейки на чуждо облигационно отношение и т.н. ­ ще кажем, че той не е
изпълнил общия си дълг и затова ще го държим отговорен. Тази теория обаче прекалено много
разширява понятието "противоправност" и създава една аморфна представа за него, твърде много
зависи от съда да открие този общ дълг и да прецени дали той съществува или не, за да може да се
стигне до извода дали е нарушен или не. А самите общи задължения показват, че са в непрекъснато
движение и установяването им е трудно.
3. Теорията за това, че противоправността се състои в нарушаване на субективни права
(Бъров) ­ става дума за абсолютни субективни права, доколкото неизпълнението на относителни
права, неосъществяването на престацията ангажира договорната отговорност.
Тази теория изглежда е най­близко до истината. Тя обаче не е в състояние да обясни
противоправността при деликтите чрез бездействие, защото с оглед на абсолютните субективни
права противоправно е само действието, с което вие по някакъв начин нарушавате целостта на
чуждата вещ, убивате някой нарушавайки по този начин правото му на живот и т.н. А безспорно е, че
съществуват и деликти чрез бездействие ­ напр. Р 12/1982 г. на ОСГК. Учителят по физкултура е
отговорен, понеже е допуснал едно дете, правейки скок с две медицински топки да си счупва врата.
Съществува ли задължение на учителя за някакво действие, за вземане на мерки. Безспорно
съществува но това задължение нито е гражданско, нито е към детето, то произтича от трудовата
му функция, от някакви други негови задължения, но в никакъв случай не е една гражданска връзка
между ученик и учител, не е неизпълнение на едно относително гражданско задължение. Но дори и
да беше такова тогава бихме отишли по­скоро към договорната отговорност, доколкото налице е
неизпълнение на едно относително задължение, неосъществяване на една престация за
съдействие. Въпреки това е правилна тезата, че могат да съществуват и деликти чрез бездействие.
Тогава как абсолютните субективни права могат да бъдат нарушавани чрез бездействие. Това е
невъзможно.
Обща непоследователност или неточност на тези теории е това, че те търсят
противоправността повече в поведението на деликвента.
ПоведениеПротивоправен резултатВредиНепозволеното увреждане
Някак противоправността се отнася повече към поведението. Казваме: "това поведение, което
причинява противоправния резултат и чрез него вредите". Това обаче ще се окаже неточно в
случаите, когато се отговаря без вина, напр. в случая на отговорност за вреди от вещи. Няма как да
приемем, че поведението на собственика на вещта е противоправно, напротив ­ нему е напълно
позволено да има вещ и въпреки това конструираме отговорността. Не можем също така да кажем
(както приема Антонов), че причиняването на вреди, понеже било противоправно, дори и когато е

321 стр.
резултат на едно иначе позволено поведение, обратно се връщало назад към поведението и му
придавало качеството противоправност. Всички това кара Конов да мисли, че тръгвайки от теорията
за нарушаването на абсолютното субективно право трябва да се внесе някакъв нюанс, който да ни
позволи да видим веднъж обективността на тази категория "противоправност" и втори път да видим
как би могъл все пак да е противоправен резултата, без да имаме действие, което да е насочено
срещу правото, при положение, че всяко бездействие по отношение на едно абсолютно субективно
право е правомерно.
Нарушена е не нормата като императив и затова не бива да търсим противоправността на
поведението. За да конструираме деликта като правонарушение ни е необходима противоправността
на резултата, да видим в това, което е станало едно противоправно състояние. Ако е така можем да
се замислим какво защитават нормите, уреждащи абсолютните субективни права, каква е целта им,
защо всички останали лица са длъжни да спазват едно пасивно поведение. В центъра на тези норми
стои благото, т.е. обектът на абсолютното право, те имат за цел една свобода и гаранция за
свободното ползване на тези блага и точно тази цел ни задължава да не ползваме вещта. Така че
нормата, която урежда съдържанието на абсолютните субективни права съдържа не само
императив, но представлява и една оценъчна категория, че собственикът има свободата за
ползването на тази вещ. Титулярът на абсолютното субективно право има свободата и възможността
да го прави. Отричането на чуждото вмешателство е свързано единствено с тази гаранция на
свободата на титуляра. Тогава ще се окаже, че всички неща, които довеждат до ограничаване на
тази свобода влизат в противоречие с нормата, уреждаща съдържанието на абсолютното право не
толкова като императивна такава, колкото като оценъчна категория. Тези неща създават едно
противоправно състояние, което всъщност представлява деликта като противоправност. Бихме
могли да приемем, че противоправността в областта на деликтната отговорност се състои в
накърнеността на благата, обект на абсолютно субективно право, а не във формалната нарушеност
на самото субективно право, което може да стане само с действие. Тогава какво се нарушава:
обективно или субективно право ­ нарушава се обективно право, но не коя да е правна норма и не
някое аморфно задължение да не се вреди другиму, нито пък някакви неписани задължения,
произтичащи от устройството на обществото, от социалните връзки в организацията му, а
конкретните правила, които уреждат съдържанието на абсолютните субективни права.
Оказва се, е бездействието на учителя стой в причинна връзка с резултата на накърненост на
благото ­ обект на абсолютно субективно право (телесна цялост на ученика). И понеже можем да
отнесем този резултат към действията или бездействията на учителя, а тези бездействия са
противоправни, защото той на друго основание е длъжен да върши това (т.е. не на основание
абсолютното субективно право е длъжен да спасява ученика или давещия се, а на основание
функцията си на учител, на спасител, пожарникар и т.н) и ще можем по този начин да конструираме
деликтната отговорност и за бездействие. В крайна сметка става ясно, че целта не е да се отрекат
формалните нарушения на абсолютните субективни права, действията ­ срещу които се браним чрез
исковете за преустановяване на нарушението (негаторен или ревандикационен), а и всяко абсолютно
право дава една такава претенция, но тази претенция не е отговорността. Отговорността следва от
това, че е било накърнено благото и ограничаването на свободата ми от накърняването на това
благо са последвали други неблагоприятни последици, които са вредите и те ще се обезщетяват.
При това положение дори можем да приеме, че противоправността е юридическият факт, който
се състои в накърнеността на благото ­ обект на абсолютно субективно право. А връзката с
абсолютното субективно право ни е необходима дотолкова, доколкото тя ни дава възможност да
конструираме редица други елементи на състава, да видим по някакъв начин, че става въпрос за
защита на интереси, които предварително са защитени от правото. Когато от ограничаването на
свободата на собственика на едно абсолютно право са възникнали вреди, те ще бъдат обезщетени от
този, който е причинил ограничаването, независимо от това ­ дали със своето действие или
бездействие формално е нарушил субективното право или поведението му по друг начин стои в
причинна връзка с накърняването на благото.
Можем да се запитаме и за съдържанието на принципа за генералния деликт в българското
право. Безспорно е, че чл.45 отразява този принцип. Но давайки си сметка, че това понятие за
противоправност можем да използваме във всички състави на непозволеното увреждане, неуредени
в чл.45 до чл.50 (следващите текстове уреждат размера на обезщетението, съпричиняването и т.н.)
бихме могли да кажем следното: обобщението се състои в това, че засягането на обектите на каквито
и да са субективни абсолютни права поражда задължение за обезщетение на основание на един
единствен състав. Отново нямаме римската казуистика. Така че генералният деликт съществува, но е

стр. 322
ограничен в рамките на причиняване на вреди чрез засягане на обекта на чуждо абсолютно
субективно право.
Вън от този генерален деликт остават т.нар. "специални извъндоговорни отговорности" ­
според Конов: "специални деликти".
Съществуването на тези текстове е една индикация за легално ограничаване на понятието
"противоправност" в областта на чл.45. Безспорно е, че тези правила създават извъндоговорна
отговорност няма причина да се използва и за тях израза "деликтна". Така излиза, че системата на
основанията на деликтна отговорност по българското право с оглед съдържанието на понятието
"противоправност" включва общи и специални деликти: общ ­ генералния по чл.45 до 50; специални
доколкото боравят с друго понятие за противоправност. Какво е то?

Чл.12 ЗЗД: При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действат
добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.
В случая е създаден един специален деликтен състав, в който понятието противоправност е с
различно съдържание: не нарушаване на целостта на чуждо абсолютно право, а едно конкретно
описано в закона поведение, което е източника на отговорността. Т.е. налице е един казуистичен
деликт създаден на принципа nulla poena sine lege ­ законът казва какво е забранено, как трябва да
се действа.

Чл.21/2 ЗЗД: Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора,

дължат обезщетение.
Безспорно е, че третото лице може да попречи така, че да се ангажира отговорността му и по
чл.45 ­ напр. да убие длъжника, да изяде ябълката, която се продава и т.н. Бихме конструирали една
отговорност по чл.45 за косвено увреждане, защото той увреждайки пряко длъжника, косвено
уврежда и кредитора. Типичен пример за косвено увреждане са болките и страданията по повод
смъртта на друго лице. Когато се конструира тази отговорност ВС се опитва да види нарушени
някакви права и казва, че брачните или наследствените ми права са нарушени, иска да види целия
фактически състав на деликта между деликвента и косвено увреденото лице (което страда или е
изгубило издръжка, подкрепа и т.н). Но ако се замислим ще видим, че стриктно посочените на
практика случаи на страдащи са всъщност едно ограничаване на действителната мисъл на
законодателя. Защото чл.45 предварително не е ограничил страните: достатъчно е да сте извършили
един деликт и ако от него последват и вреди, които не се състоят в нарушаването на други права, а
просто в някакви неблагоприятни последици отговорност ще се носи и по отношение на това косвено
увредено лице. Този спорен въпрос, извън ограниченията, които е въвел ВС за някои случаи на
страдащи и лишени от издръжка е разгледан от Конов в сп. "Правна мисъл" кн.4 от 1987 г.
Така че може да се стигне до нарушаване на чужда облигационна връзка и чрез отговорността
на чл.45, но биха могли да се извършат и такива действия, които не влизат в неговото приложно
поле. Тогава те ще се обезщетяват на основание чл.21 и ще имаме една допълнителна предпоставка:
лицето да е действало умишлено и да е имало за цел да увреди кредитора или длъжника чрез
попречване на изпълнението на облигационното отношение.

Чл.3 ГПК: Участващите в съдебните производства лица и техните представители, под страх на
отговорност за вреди, са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.
Този текст също представлява един специален деликт, казва какво трябва да се прави, описва
поведение, макар и сравнително общо и когато това поведение не се реализира или се реализира
обратното, злоупотребата с процесуални права се ангажира с отговорност.

Тези примери можем да обобщим като една група специални деликтни основания, които
боравят със специално понятие за противоправност и заедно с това описват и останалите елементи,
които пораждат отговорността и казват дори, че е налице такава отговорност. Тези текстове
допълват принципа на генералния деликт в областите, в които той се оказва спорно приложим или
неприложим, създавайки специални основания за извъндоговорна отговорност.

Има обаче и други правила, които имат някаква връзка с понятието "противоправност" и с
основанието на деликтната отговорност. Напр. Чл.76 ЗС (actio spoli): Владелецът или държателят, на
когото е отнета чрез насилие или по скрит начин движима или недвижима вещ, може в шестмесечен

323 стр.
срок да иска връщането и от лицето, което я е отнело. Това не изключва правото на лицето, което е
отнело вещта, да предяви иска по предходния член.
Няма спор, че владелческият иск може да бъде съединен с иск за непозволено увреждане, при
това по чл.45 ЗЗД. Но след като приехме, че противоправността в чл.45 се състои в накърнеността
на благото, предмет на абсолютното право, при владението, след като нямаме абсолютно субективно
право откъде ще конструираме отговорността? Оказва се, че чл.76 ЗС създава един фактически
състав на едно конкретно противоправно поведение (насилствено или по скрит начин отнемане на
владението или държането на чужда вещ) и това конкретно противоправно поведение е основание
за възникване на деликтна отговорност само че по по­особен начин. Чл.76 ЗС не казва: "който отнеме
дължи обезщетение", но създадения състав на противоправно поведение, а не на противоправен
резултат ще го приложим към чл.45 и използвайки неговата формулировка като добавим "които
виновно и противоправно е причинил другиму" и ще кажем, че този, който отнеме по скрит начин или
чрез насилие чуждата вещ действа противоправно и виновно и макар чл.45 в общия си вид да се
отнася за абсолютните субективни права, като съединим двата текста, получаваме една норма, която
дава отговорността.
Така че втората група специални деликтни основания ползват формулата на чл.45 ЗЗД. Освен
45 взимат последиците и другите елементи на хипотезата, но присъединяват към хипотезата на
чл.45 в рубриката "противоправност" това специално обявено от закона за противоправно поведение.
По същия начин действат и правилата, уредени в Закона за защита на конкуренцията. Нелоялната
конкуренция не винаги накърнява чужди блага ­ обект на чужди субективни права. Тя не винаги
нарушава права. Тя нарушава някакви интереси, дори не правната сфера, а сферата на бизнес
интереси на лицата. И въпреки това можем да конструираме отговорност по чл.45, ползвайки чл.12
от Закона за защита на конкуренцията. "Нелоялна конкуренция е всяко действие или поведение при
осъществяването на стопанската дейност, което е в противоречие с добросъвестната търговска
практика и уврежда или може да увреди интересите на конкурентите или отношенията им с техните
потребители."
Това е общото понятие. Изброени са и конкретни случаи на такава. Оказва се, че действието
"нелоялна конкуренция" е обявено за противоправно от закона без да накърнява благата ­ обекти на
абсолютни права. И това противоправно действие, в съчетание с чл.45 ще ни даде деликтната
отговорност, ако са налице ефективни вреди. Така тези допълващи състави, макар да не
предвиждат изрично отговорност могат да ползват последиците по чл.45, защото са уредили някакво
противоправно поведение. Тяхното съществуване би могло да се обясни и с това, че чл.45 е
неприложим сам по себе си към тези случаи.
Съществуват и други специални деликтни състави напр. чл.29 от Закона за опазване на
околната среда ­ деликтната отговорност за екологична вреда:Който виновно причини вреди другиму
от замърсяване или увреждане на околната среда е длъжен да ги обезщети. Тези вреди може да не
са последица от замърсяването на обекти на абсолютни субективни права, но законът е създал един
конкретен случай на противоправно състояние: екологично увреждане. Когато това състояние може
да се свърже, да се отнесе като причинено от действията на едно лице, били те противоправни или
не сами по себе си или не, то ще даде основание, лицата, които са претърпели някакви неизгодни за
тях промени, вреди във връзка с променената екологична обстановка да претендират обезщетение.
По същия начин стоят нещата при отговорността в някои случаи на повишена опасност, която
нашият закон не познава като принцип, защото отговорността за вещи е достатъчно широка. В чл.33
на Закона за използване на атомната енергия за мирни цели се казва, че собственикът или този,
който държи, работи и превозва ядрен материал отговаря за вредите от облъчване или ядрена
катастрофа. Тук отговорността не се изключва дори и от непреодолима сила, дори и от умишлено
действие на трето лице. Противоправният резултат тук е ядрената авария, а не накърняването на
обекта на чужди, абсолютни субективни права. В много случаи ще имаме и накърняване на обекта, но
ще има случаи, в които ще излезем извън него и пак ще причиним вреди и поради специалния текст
на чл.33 ще се дължи обезщетение.

ВЪПРОС 90. СУБЕКТИВНО ОСНОВАНИЕ НА ОТГОВОРНОСТТА. ПРИНЦИПЪТ БЕЗ ВИНА НЯМА

ОТГОВОРНОСТ. ПРОБЛЕМЪТ ЗА ОБЕКТИВНАТА ДЕЛИКТНА ОТГОВОРНОСТ.

ВИНАТА

стр. 324
 Има и безвиновна отговорност и въпросът за нейното съществуване е най­спорен в областта на
деликтната отговорност. В тази област правилото без вина, няма отговорност, което безспорно
трябва да подкрепим в областта на наказателното право ни се струва значимо.
Принципът "без вина няма отговорност" има източника си в няколко посоки:
1. В морала
2. Идеологически съображения
3. Отказът да се види противоправното състояние като дефиниция за противоправния
резултат и отнасянето на това противоправно състояние като последица от нечие човешко
поведение да ни конструира правонарушението прави да се мисли по следния начин: могат да
действат противоправно, а това значи и виновно само хората, не и природата, не и неодушевените
предмети и следователно не можем да имаме отговорност без вина, а ако все пак се дължи някакво
обезщетение, когато нещо се е случило без вината на човека, то няма да бъде обезщетение, а нещо
друго ­ не отговорност, а гаранция, застраховка или нещо подобно.
Принципът "без вина няма отговорност" излиза в правото като догма на три пъти и то по
необщоважими съображения:
­ римското право не се е занимавало, както и по­късното, особено настоятелно и са
неглижирали изискването за вина, когато се е смятало, че се получават едни целесъобразен
икономически и справедлив резултат. Но Юстиниановата кодификация се е опитала за пръв път да
наложи принципа, търсейки във всяка една хипотеза някаква вина. Това изглежда е станало по
повод утвърдената вече християнска религия, чийто морални ценности са изисквали един такъв
морален компромис на правото.
­ втори път този принцип е бил поставен като основно изискване през XIX в. също така от
морални съображения. Най­ярък негов привърженик е бил Йеринг, който в книгата си "Вината в
римското право" е казал, че в крайна сметка от уважаването на този принцип може да се съди за
културното развитие на един народ. Ако този принцип би следвало да се поддържа във всички
случаи в областта на наказателното право, поради неговата репресивна функция, обезщетителната
функция в областта на гражданската отговорност е изиграла шега на Йеринг. Тогава в
действителността вече са били вкарани онези опасни и неконтролируеми фактори, които са били в
състояние да направят изключително големи поразии, без да можем да упрекнем някой във вина и се
оказва, че спазването именно на принципа на вината ще доведе до един несправедлив, а дори и до
един неморален резултат. Иначе бихме казали: известно е, че парните котли във фабриките от време
на време гърмят дори и добре да са поддържани. Не бихме могли да упрекнем фабриканта в никаква
вина и не може да се претендира обезщетение.
­ трети път от зле разбрани идеологически съображения принципът за вината се е
поддържал и в социалистическото право. Ленин е казал, че от буржоазното право трябва да се
вземе всичко, което е морално, прогресивно и в защита на трудещите се. Не е казал обаче какво
точно може да се вземе. Йеринг е буржоазен учен от либералния период, от времето на възхода на
буржоазната теоретична мисъл и е по­правилна от наложилата се концепция от времето на
загниващия капитализъм.
Принципът "без вина няма отговорност" би могъл да се разглежда като една изкуствена догма.
Поддържане на този принцип идва и по инерция от наказателното право. Различни теории в НП са
подменили въпроса кой е виновен, кой е извършил престъплението да бъде наказан с другия
въпрос: кой е потенциално опасен, за да го накажем, като по този начин спасим обществото от него.
Безспорно е, че и законът и съдебната практика предвиждат хипотези на обезщетение, които
не почиват на вина. Напр. чл.50 ЗЗД: За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят
солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от
животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило. Този текст във всички
случаи не почива на вината на собственика или на този, който надзирава вещта (те отговарят
солидарно), защото, ако някой от тях може да бъде упрекнат във вина, няма да може да се носи
отговорност по чл.50 за вреди от вещи, а по чл.45 ­ за лично виновно действие. Така собственикът на
чука, с който съм ви ударил по главата няма да отговаря за това, че главата ви е счупена. Но когато
едно устройство гръмне само или поради скритите си вътрешни енергии или просто така, без някой
погрешно да е манипулирал тогава ще се носи отговорността по чл.50. Т.е. оказва се, че
отговорността по чл.50 е изключена когато някой е извършил нещо погрешно и е бил виновен,
следователно тя самата е безвиновна. А и искът ще бъде насочен към различни лица: веднъж към
собственика, респ. този, който упражнява надзор, втори път ­ към лицето, което е действало
неправилно. Но отговорът дали това са отговорности или не до голяма степен зависи от нашето

325 стр.
желание. Стоейки твърдо на принципа "без вина няма отговорност" ние можем да си позволим лукса
чрез някакви логически еквилибристики да защитим този принцип.
Единият начин е да се взираме така настойчиво в състава на отговорността, във фактическия
състав, който поражда задължението за обезщетение, че от взиране да ни се привиди вина: да
кажем, че собственикът отговарял за вината си при манипулиране с вещта и тази негова вина се
презюмирала необоримо (Кожухаров). Как да установя, че не съм виновен за това, че моето куче
изяде съседските цветя след като фактите са против мен ­ то ги изяде. Това е всъщност по­старата
теза на практиката и на доктрината, която изглежда се опитва да възкреси конструкцията на
Юстиниан ­ когато трябва да носим отговорност трябва да конструираме вина, та ако ще и тази вина
да е така фингирана, че да е очевидно, че не е никаква вина.
Вторият, по­модерен подход, дошъл у нас до голяма степен от съветските автори е следният:
когато гражданското право свързва с някакви състави, сред които няма вина задължение за
обезщетение това не е гражданска отговорност, защото отговорност без вина няма, а е нещо друго,
някаква гаранция, застраховка. Много е трудно да се оборят тези теории с доводи, черпени от
самите тях. Палмар "Три принципа на отговорността без вина" ­ статия, публикувана в Международно
ревю за сравнително право, кн.4 1987г. При оспоримостта на понятията "вина", "причина" можем да
си отговорим на въпроса налице ли е в даден случай отговорност без вина или не на базата на три
принципа:
1. Забраненост на резултата ­ противоправност на състоянието, което причинява вреди
2. Наличие на фактическа причинна връзка, на фактическа каузалност между този забранен
резултат и поведението на лицето, чиято отговорност обосноваваме ­ защото вината се оказа
критерий за правна релевантност на тази фактическа причинна връзка. Тук този критерий се оказва
да е отказан като приложим.
3. Ограниченост на възможностите за екскулпиране.
Прилагайки тези критерии към различните състави, за които се претендира от едни автори, че
представляват безвиновна отговорност, а от други (поддръжници на принципа "без вина няма
отговорност") се поддържа, че това не са отговорности, бихме могли да стигнем до следните изводи:
­ забранеността на резултата е очевидна и при вредите от вещи и при отговорността за
действия на работници и служители и при отговорността при ядрена катастрофа и при
отговорността по чл.200/2 КТ ­ предприятието отговаря за трудовата злополука, дори тя да е
причинена от непреодолима сила;
­ очевидно е стесняването на възможностите за екскулпиране ­ няма как да се освободя от
отговорност след като кучето ми е изяло цветята;
­ дали има фактическа каузалност между поведението на отговорните лица и този
противоправен резултат, защото при отговорностите такава каузалност има, а при гаранциите ­ няма.
Ако не беше моята вещ, която аз съм вкарал в оборота, от която извличам ползите нямаше да
настъпи този резултат.
Деликтна отговорност без вина. Чл.45 ал.1 гласи: “Всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму”. А според ал.2: “Във всички случаи на непозволено увреждане вината се
предполага до доказване на противното”. Идеята на това правило е че отговорността за лично
действие в общия случай се вменява не само заради резултата, но и заради субективното отношение
на дееца, схванато като противоправно поведение, погрешно поведение, което той е можел да
избегне, полагайки грижата на добрия стопанин. Оттук и принципа, че без вина няма отговорност.
Винаги обаче, е имало отговорности без вина, без погрешно поведение, както в областта на
договорната отговорност, така и при деликтите.
Един от днешните опити да се оправим в бъркотията на днешната безвиновна отговорност,
принадлежи на Бауман. Според него, за да разберем дали сме изправени пред една безвиновна
отговорност или пред нещо , което не е отговорност, трябва да приложим три критерия: 1)
забраненост на резултата; 2) фактическа каузалност между поведението на отговорното лице и
вредите, които се обезщетяват; 3) ограничени възможности за освобождаване от отговорността. И
ако забранеността на резултата може да е налице и при една гаранция (защото вие можете да
дадете поръчителство срещу неизпълнението на задължението от главния длъжник), то втория
критерий показва, че по никакъв начин не можем да видим фактическата каузалност между
поведението на гаранта и възникването на противоправния резултат, а оттам на вредите.
Обратно, при съставите на безвиновна отговорност, тази каузалност съществува и просто
фактическия каузален процес е релевантен в по­големи или в абсолютни граници. Можем ли да
кажем, че длъжника би изпълнил по­добре, ако го нямаше поръчителя?! – Абсурд! Но можем ли да си

стр. 326
зададем въпроса: щеше ли да има увреждане от моя автомобил, ако аз нямах автомобил? Ако не беше
моето поведение да имам автомобил, нямаше да се стигне до това положение. Така, че идеята за
фактическата каузалност е нещото, което се съчетава с ограничените възможности за
освобождаване от отговорност и показва хипотезите на безвиновна отговорност.
Ако се питаме защо се носи тази отговорност, можем да намерим няколко обяснения:
1) Теорията на риска
2) Теорията на стимулирането
3) Теорията на разпределянето на последиците на широк кръг лица
Измежду тези три теории, най­точно обяснява основанието теорията на риска. Отговорността
се носи не само заради погрешното поведение, ами и заради доброволно поетия, от някой риск при
избора на поведение, по принципа “комуто ползите, нему и неблагоприятните последици”. И самия
факт, че аз съм предпочел да имам автомобил, възлага, от гледна точка на закона, отговорността за
риска, който аз съм поел да причиня вреди, макар моето поведение да не е противоправно.
Ако се върнем към принципа “без вина няма отговорност”, можем да го съобразим по два
начина – или ако кажем, че той има ограничено действие, или ако забраним всички потенциално
опасни дейности. Никъде обаче не се забраняват всички потенциално опасни дейности. На повечето
места има ограничение на скоростта, с която се движат автомобилите, емпирично установена. На
базата на някакви идеи е казано, че е правомерно да се движат със скорост 90 км/ч. От 90 км/ч на
горе започва зоната на противоправното действие, на погрешното действие. И когато вие причините
вреди от катастрофа с превишена скорост, ще отговаряте за личното си виновно поведение, защото
сте вършили нещо забранено. Но не можем да махнем автомобилите въобще.
Извън забраната, остава зоната на риска, в която зона поведението е правомерно, но
въпреки това, ако се причинят вреди, ще се носи отговорност. И ако се запитаме за субективното
основание на тази отговорност, това е свободата на избора на поведението.
Теорията на стимулирането. Безвиновната отговорност има за цел да стимулира към
повишаване на безопасността.
Третата теория, идва от това, че много от дейностите, които са опасни са не само
индивидуално, но и обществено полезни. В този случай риска трябва да бъде разпределен между
всички които се ползват от тези дейности – нещо, което става чрез застраховките или разни бонове.

ВЪПРОС 91 ­ ОТГОВОРНОСТ ЗА ЛИЧНИ ВИНОВНИ ДЕЙСТВИЯ(ЧЛ.45 ЗЗД)

Началото на причинния процес, който причинява противоправното състояние е поставено от

едно поведение, което е противоправно, погрешно, не се полага дължимата грижа и като такова
виновно ­ тук ще се окаже, че вината (небрежността) не е така силно обективирана, както е в
договорната отговорност, но също се предполага.

ОТГОВОРНИЯТ СУБЕКТ

Вменяемо физическо лице. Деликтоспособността е различна от дееспособността. Така че тук

не е налице формалният критерий на възраст, а по­скоро се интересуваме от фактическата
възможност на конкретното лице да разбира свойствата и значението на своите действия.
Чл.47/1 ЗЗД:
Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е
причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.
За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява
надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им.
Неспособният е действал при actio libera in causa, т.е. ако се е напил сам и дори да не го е
направил с цел да не отговаря, дори и да няма едно действие с цел да се освободи от причината,
отговорността, той ще се носи отговорност.
В практиката правилно се приема, че няма да се носи отговорност когато сме си причинили
една трайна невъзможност да разбираме значението на постъпките си (това не е actio libera in
causa).
Някои чужди права за всеки случай (§829 BGB), както и в някогашните социалистически права
има подобни текстове, които предвиждат отговорност и за невменяемия, когато няма друго лице,
което да отговаря за това, че не е упражнявало надзора, и когато състоянието, имуществото на
увредения и на увреждащия е такова, че делинквентът, макар и невменяем би могъл да има
327 стр.
имущество и има такова, което би могло да покрие обезщетението без особена последица за него.
Тогава справедливостта изисква това. Нашето право не съдържа такова правило.
Юридическите лица не могат да отговарят по чл.45 ­ тезата на ВС по Р 44/1956 г. на IV ГО;
ППВС 7/1959 г. Юридическите лица отговарят не по чл.45 за собствено виновни действия, а могат да
отговарят само по чл.49 като възложители на работата за чуждата вина, за вината на своите
работници и служители, на своите органи и разбира се като собственици по чл.50.
Чл.49 Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от
него при или по повод изпълнението на тази работа.
Чл.50 За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и
лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и
когато животното е избягало или се е изгубило.
Това е и тезата на акад. Василев.
Срещу тази теза възразяват Гоцев, Любомир Попов, а донякъде и Антонов.
Класическата теория за юридическите лица ги разглежда като невменяеми. Те са
недееспособни според класическата теория и вместо тях воля изразяват и сделки сключват техните
органи, законните им представители. У нас се приема, че юридическото лице са ex lege и
дееспособни и правоспособни и не можем да правим тази разлика ­ това е опора на тезата на
Василев и на ВС.
Вината е психическо отношение на дееца и виновни могат да бъдат само хората, които имат
психика. Волеобразуването при юридическото лице не е психически, а организационен процес ­
допълнителен аргумент за тезата на ВС.
Вярно е, че небрежността може да се схваща като неправилно поведение, като противоправно
поведение, което може би може да се припише и на юридическо лице, защото не търсим психическия
момент. Но и в двата случая за юридическото лице е характерно нещо друго, нещо на което отговор
дава ППВС 7/1959. То приема, че юридическите лица отговарят за вината на своите органи,
представители, служители, работници и т.н., дори когато не можем конкретно да посочим лицето,
което се е провинило, не можем да посочим лицето, което би отговаряло по чл.45. Но е достатъчно да
стигнем до извода,че то е работник, служител и т.н. на юридическото лице. Тази формулировка вече
води като че ли до нещо много близко до фикцията, че вината на персоналния субстрат на едно
юридическо лице е вина на юридическото лице. Ще се окаже, че тази фикция е полезна, защото
можем да не можем да упрекнем никого в една конкретна вина, защото волята и действията на
юридическото лице не са един прост механичен сбор от волеизявленията, от психиката и действията
на лицата, които стоят във и зад юридическото лице.
Възможно е да се получи следното: причинен е противоправния резултат (състоянието на
накърненост на благото). Налице са и решенията и действията на конкретните лица в юридическото
лице. Едни от тях мислят и действат в непротивоправна и невиновна посока. Други действат по друг
начин, в друга посока, която също е чиста, невиновна, непротивоправна. Но ефектът от тези
действия не е механичният им сбор, а е нещо подобно на събирането на вектори ­ и ще създаде
противоправния резултат. От идеята, че няма да търсим конкретния виновник, а ще се уверим, че
работата е свършена от лицата в юридическото лице, за да ангажираме отговорността му е
всъщност много правилна. Тя почива на фикцията, че сборът от отделните воли някак си ни дава
едно ново нещо. И това ново нещо е общото противоправно действие на юридическото лице, макар
поотделно всеки си е свършил работата, но организацията е била лоша и е с общ ефект ­
причиняване на някакви вреди.
При вземането на решения е същото: един е взел някакво решение, другият ­ друго.
Конов: тезата на ВС. Във всички случаи ВС не стига до тезата, че ЮЛ няма да отговарят по
чл.12 или по чл.21. Въпреки това можем да кажем: вярно е, че представителят на ЮЛ прекъсна
преговорите, не каза причините за недействителността, сключи една нищожна сделка, която можеше
да бъде избегната, ако бе направил проверката, дал сведения и т.н., но кой ще отговаря: директорът
или ЮЛ. Имаме две възможности:
­ да водим направо иска срещу ЮЛ, защото то е страна;
­ да кажем: дори и директорът да е този, който е действал субективно недобросъвестно,
който е проявил вина като психическо отношение, който е действал неправилно в крайна сметка ЮЛ
отговаря за неговите действия по чл.49, ако те бяха извършени в рамките на чл.45. Сега са
извършени в рамките на чл.12, но защо да не отговаря пак ЮЛ.

стр. 328
 ИЗКЛЮЧВАНЕ НА ОТГОВОРНОСТТА ЗА ЛИЧНО ДЕЙСТВИЕ

Чл. 46. При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди.

При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.
Очевидно е, че при неизбежна отбрана не може да възникне отговорност, защото самото
действие е провокирано и защитата с насилие срещу насилието е позволено от всички закони и
права.
Повечето автори приемат, че крайната необходимост не е противоправна като действие и че
при крайна необходимост нямало противоправност в смисъла на деликтната отговорност. Това
наистина ще се окаже така, ако разглеждаме противоправността на действие. Въпреки това обаче, в
резултат на действието при крайна необходимост, макар то да е полезно се засягат чужди блага,
налице е противоправният резултат, заради който се носи отговорността и всъщност не можем да
кажем, че липсва противоправността като предпоставка на деликтната отговорност.
Проблемът е кой да плати обезщетението.
ППВС 4/1975 приема, че обезщетението трябва да бъде платено, не от този, който действа в
условията на крайна необходимост, а от този, който е причинил опасността или от този, чиито по­
ценни блага са спасени, приемайки че е налице празнина в закона.
Конов: резерва. Законът казва кой да прати и това е по логиката на причината: този който
действа и непосредствено причинява вреди. Но вярно е, че този, който действа в условията на
крайна необходимост ще може, заплащайки обезщетението да предяви някакви регресни искове
срещу този, който е създал опасността от увреждането, защото той всъщност причинява един
деликт, който не се е развил като такъв единствено заради действията на това лице. Регресен иск
срещу лицето, чиито по­големи блага са спасени, а това ще се окаже този, който е щял да бъде
увреден, ако не се бе намесил действащия при крайна необходимост; или дори лицето, което е
причинило опасността, защото нему е спестено по­голямото обезщетение, което би дължал, ако се бе
реализирала опасността. Тези искове обаче са регресни, тях можем да ги търсим наистина и в
правилата на гесцията, но ако приемем тезата на ВС ще се окаже, че ще поставим в неглижирано
положение увредения, а той е целта на отговорността. Защото в крайна сметка този, който действа
при крайна необходимост избира дали да го прави или не. И макар действието да е невиновно то
води до един противоправен резултат и по правилата на риска ние можем да му го възложим. Ако
приемем тезата на ВС в казуса за шофьора, който за да не блъсне детето влязъл в аптеката и
счупил витрината ще се окаже: собственикът иска да плати стъклото, а детето го няма. Всъщност би
могло да няма истинска, а да има мнима крайна необходимост. Действително можем да хванем дееца,
който е деликвент, а преразпределянето на нещата ще дойде по други принципи.

СЪГЛАСИЕ НА ПОСТРАДАЛИЯ ЗА УВРЕЖДАНЕ

Спорен въпрос. Някои автори казват, че противоправността отпадала, защото имало и отказ от
права. Но отказът от абсолютни права, извън вещните права е твърде спорен. Един от начините да
си обясним невъзникването на отговорността е не толкова, че липсва противоправен резултат, не
толкова, че липсва вина или погрешно поведение (очевидно е, че такова поведение може да се окаже
налице, защото то е обективно погрешно, макар да съм ви разрешил да следвате точно това
поведение). Не става въпрос за едно пълно отпадане на предпоставките на отговорността, напр.
когато подпишете декларация да ви направят операция, от това не следва, че лекарят няма да носи
отговорност когато причини допълнителни поразии или когато се окаже, че тя е била излишна.
Вашето съгласие в случая има по­скоро стойността на едно доброволно подлагане на едно иначе
непринудително лечение, доброволно подлагане на една манипулация, която не сте длъжни да
приемете да се извърши спрямо вас или което е все същото не сте длъжни да стоите на лекцията и
да ме чакате да говоря в междучасието, но все пак го правите, а аз мисля, че не отговарям деликтно.
Но ефектът, който настъпва е свързан с отпадане на обезщетение, а то е вече едно относително
право, едно вземане, с което вие може да се разпореждате, дори още да не е възникнало. Така че
можем да гледаме на тези на неща като на едно предварително опрощаване на едно бъдещо
вземане, на едно бъдещо вземане за обезщетение на вреди, които ние сега сме предположили, че
съществуват, имаме ги предвид. Но това няма да се отнася до други вреди, които биха възникнали от
същото или от друго подобно действие. Ако съм разрешил на зъболекаря да ми вади зъба, това не
значи, че всеки друг може да ми вади зъба (в частност да ми го избива) без да плаща обезщетение,
защото аз съм се бил отказал от абсолютното си право на усмивка.

329 стр.
 Възможно е също да ценим съгласието на пострадалия като едно съпричиняващо резултата
поведение и тогава да приложим правилата за съпричиняване (/Поля Голева ­ "Правна мисъл" кн.4,
1985) При съпричиняване на резултата от няколко деликвента по силата на чл.53 те отговарят
солидарно: вътрешно, помежду, по правилата за солидарността ще си преразпределят в повече
платеното обезщетение съгласно приноса им.
Чл.53 Ако увреждането е причинено от неколцина те отговарят солидарно

ВЪПРОС 92. ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ, ПРИЧИНЕНИ ОТ НЕСПОСОБНИ. ОТГОВОРНОСТ НА

РОДИТЕЛИТЕ, ОСИНОВИТЕЛИТЕ И НАСТОЙНИЦИТЕ.

1. Нормативна уредба – императивни и изключителни правила. Същност на отговорността

А. Две групи случаи на отговорност за чужди действия, основани на принципа за социално­

икономически най­справедливото разпределение на вредоносните последици:
• 47 ЗЗД – Лицата, които не разбират свойството и значението на постъпките си, не
отговарят поради липса на вина. Отговорността се възлага на тези, които са задължени да
упражняват надзор над поведението на неспособния.
• 48 ЗЗД – Непълнолетни. Обезщетението се дължи от техните родители и настойници,
които са задължени да упражняват надзор и да възпитават децата си.

Б. По своята същност това е деликтна отговорност за лични, а не за чужди действия

(преобладаващо мнение).

2. Отговорност на родителите и настойниците

А.1) Фактически състав – общият ФС на 45 ЗЗД (по отношение на детето), семейноправна

връзка (родители, осиновители, настойници, но не и попечители – по 47/1), към момента на
причиняването родителите да упражняват родителски права и децата да живеят при тях. Настойник
на малолетен с неизвестни родители управителят на съответната институция, в която е настанен.

А.2) Допълнителни предпоставки – собствено поведение на отговорното лице (обикновено

бездействие), противоправност и на поведението на родителя (неизпълнение на задължение),
причинна връзка, бездействието може да е както виновно, така и невиновно.

Б. Последици – възниква солидарна отговорност на родителите, а и на непълнолетния (ако е

отговорен); ако е увредено някое от отговорните лица, обезщетение не се дължи; освобождаване от
отговорност ако докажат, че не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите (48/3
ЗЗД); регресни права не възникват.

3. Отговорност за вреди, причинени от неспособни – 47/2 ЗЗД

А.1) Фактически състав – общият ФС по 45 ЗЗД, вина задължително липсва, задължение за

надзор за отговорното лице (от трудов, граждански договор или друг ФС).

А.2) Допълнителни предпоставки – противоправно поведение на отговорното лице, виновно или

не; причинната връзка е усложнена.

Б. Последици – без право на регрес; освобождаване от отговорност – ако не е бил в състояние

да предотврати настъпването на вредите; съвместяване с отговорността по 49 ЗЗД – в случаите,
когато надзорът се упражнява от персонала в медицинско, образователно или друго заведение, то
като възложител също носи отговорност

СЪСТАВИ

Съставите са два:
1. касае тези, които имат надзора върху неспособни ­ чл.47/1

стр. 330
 2. касае родителите, осиновителите и настойниците.
С оглед вината тези два състава правилно се схващат от почти всички автори като един плавен
преход от отговорността за лично виновно действие към безвиновната отговорност по чл.49­50.
Намесват се обаче и двата мотива:
­ от една страна имаме някаква вина, но в нея можем да упрекнем главно невменяемия и
детето;
­ търсим също така вина в дължащия надзор или в родителя, защото той може да се
освободи от отговорност, като докаже, че не е могъл да предотврати вредите.
Съставът на тази вина постепенно става все по­обективен и по­обективен от посока на този,
който дължи надзора в посока на родителя.
Кой дължи надзора?
1.Учителите; 2.Персоналът в лудниците; 3.Лелките в детската градина; 4.Частният учител;
5.Гувернантката
Нужно е да има задължение за надзор, а не просто да сте хванали дете от улицата или да сте
го оставили на съседката за десетина минути.
Във втория текст отговорността вече се свързва с правното качество на лицата родители,
осиновители или настойници. Екскулпирането на тези лица е много трудно, защото те трябва да
установят, че вредата не се дължи на тяхното погрешно възпитание. В този смисъл можем да
намерим конкуренцията между двете отговорности. Защото в училище може да бъде причинена една
вреда от един ученик и да се питаме кой отговаря: учителят или родителят. Отговорът на този
въпрос ще зависи от това, как е причинена вредата: дали е причинена от причина, която можем
да вменим в отговорност на родителя заради грешното възпитание, заради лошия пример и т.н.
или поради грешката на учителя, дължащ надзор. Двата полярни примера ще бъдат следните:
едното момченце ударило другото в часа по трудово обучение с чука по главата. Учителят не е могъл
да предотврати това, защото не е могъл да очаква, че децата на 15 години могат да си правят такива
неща ­ явно грешката е в родителите. Обратно: ако манипулирайки с дървения струг или с нещо друго
детето причини вреда на другиго ще отговаря учителят, който е трябвало да осигури надзора и
безопасността на тази дейност, защото децата в къщи не биват възпитавани относно това, как се
работи със струг. Но от елемента "вина" в отговорността на дължащия надзор следва и една много
важна последица: отговорността на лицето, което му е възложило надзора, на училището, на наелия
гувернантката да го замества при възпитанието и надзираването на децата и т.н. ­ т.е. отговорността
по чл.49, която отговорност не бихме могли да конструираме, ако гледаме на отговорността на
родителите, респ. на дължащия надзор по отношение на невменяеми като на отговорност без вина.
Когато лицето, причинило вредите е фактически вменяемо, т.е. разбира свойството и
значението на извършеното от него, то ще се окаже деликтоспособно. Ще отговаря ли то наред с
родителя? Изглежда практиката и теорията е склонна да каже, че е налице едно съпричиняване:
единият е действал виновно, но и другия е обусловил това действие с неправилното възпитание,
липсата на надзор и т.н. В такъв случай ще се окаже, че те могат да отговарят и солидарно.
Мислимо е да има и регрес от родителя, респ. настойника към детето, респ. поднастойния
(когато и детето може да бъде конституирано като деликвент, т.е. когато отговаря за собствената си
вина). На практика този регрес рядко се предявява, а срещу него могат да се направят и
възраженията за значително по­големия принос, т.е. за вътрешните отношения между двамата
солидарни длъжници да бъде отнесен на този, на чието неправилно възпитание или недостатъчен
надзор се дължат вредите.

ВЪПРОС 93. ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ, ПРИЧИНЕНИ ПРИ ИЛИ ПО ПОВОД ВЪЗЛОЖЕНАТА

РАБОТА.

1. Фактически състав ­ 49 ЗЗД

А. Общите предпоставки на 45 ЗЗД – по отношение на изпълнителя на работата

Б. Възлагане на работа – наличие на правно или фактическо отношение, едната страна по

което (възложител – ФЛ или ЮЛ) възлага работа на изпълнителя (ФЛ), като използва помощта му за
постигането на определен резултат. При превъзлагане на работа, когато изпълнителят се явява
възложител спрямо подизпълнителя, носи отговорност този от тях, който организира и ръководи
изпълнението. Няма възлагане при договора за изработка и упълномощаване.
331 стр.
 В. Вредоносно действие, извършено при или по повод изпълнението на работата – усложнена
причинна връзка. При изпълнение – дори и да е в извънработно време, но не и ако се е отклонил
съществено от работата. По повод изпълнението – всяка конкретна връзка между вредоносното
действие и изпълнението, съпътстващи работата действия, които са й присъщи и адекватни.

Г. Става дума за безвиновна, гаранционно­обезпечителна отговорност.

2. Последици
А. Кредитор е увреденото лице – може и да е работник на същия възложител. Трябва да
не е в договорни отношения с възложителя, при изпълнението на задълженията по които е
причинена вредата.

Б. Солидарна отговорност – отговорността на възложителя е акцесорна, но не и

субсидиарна спрямо тази на изпълнителя. Солидарността се обяснява със съпричиняване – 53 ЗЗД.
В. Право на регрес срещу изпълнителя по 54 ЗЗД – предпоставка е плащането на
обезщетението от възложителя. Ако няколко лица­изпълнители са отговорни те отговарят пред
увредения солидарно, но пред възложителя – разделно. Специални правила за регрес в КТ, ЗДСл,
ЗМВР. Възложителят може да се възползва от изпълнителния лист, издаден в полза на увредения.

49. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от
него при или по повод изпълнението на тази работа.

ПРЕДПОСТАВКИ.

Общият критерий, който трябва да ни води в този случай е фактическата каузалност между
отговорното по чл.50 лице, неговото поведение и вредата, която е причинил работника. Защото няма
как да кажем, че шофьорът, който е тръгнал лично да си ползва служебния автомобил при
пренасяне на мебелите си и е направил катастрофа, за него няма как да отговаря възложителя,
защото не му е възложил да си носи мебелите. Ако той не беше шофьор в това предприятие нямаше
да може да вземе служебната кола. Това е достатъчно, за да видим, че фактическа каузалност има
и, че е добре, в интерес на увредения да разширяваме понятието "при и по повод работата".
Твърди се също, че отговорността по чл.49 била солидарна заедно с отговорността по чл.45 на
прекия извършител. Това приема практиката. Гоцев не е съгласен с него (Конов също).
Аргументите на Гоцев:
1. Солидарността не се предполага. Тя произтича от закона или от договора, а законът не е
казал те да са солидарни длъжници.
2. Ако законът ги разглежда като солидарни длъжници, тогава чл.54 за регреса би бил
излишен, защото за солидарни длъжници регресът е уреден в чл.127 ЗЗД.
Въпреки практиката може би е по­разумно да приемем, че в този случай солидарност няма.
Това в известна степен би ни помогнало да разберем и рамките на регресния иск по чл.54.
Практиката общо приема, че това е в пълния размер на щетата на това, което се плаща от страна на
работодателя, защото той отговарял пряко по 45. Но в КТ има правило (чл.202): За изплатеното на
пострадалия или неговите наследници обезщетения работодателят има право на иск срещу виновните
работници или служители съобразно правилата на раздел ІІ от тази глава. Този раздел включва и
ограничената имуществена отговорност. Вярно е, че чл.202 се отнася главно за хипотезата на чл.200,
в която работодателят отговаря пред друг свой работник. Но Конов не вижда причина да не
ограничим регреса на работодателя срещу виновния работник и тогава, когато увреденият е трето
лице­неработник на същия работодател (макар практиката да не приема това). Това е справедливо
според Конов, защото функцията на тази отговорност е веднъж да гарантира увредения за това, че
ще има от кого да получи обезщетение (защото работникът е беден, а възложителят е богат), но и
още нещо: тъкмо защото работникът е беден и защото неговата грешка се дължи на това, че се е
подчинил на това да извършва една дейност в полза на възложителя, той би следвало да бъде
облекчен по някакъв начин в имуществените последици на своята грешка, когато не можем да го
упрекнем в умисъл или в извършено престъпление.

стр. 332
ВЪПРОС 94 ­ ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ ПРИЧИНЕНИ ОТ ВЕЩИ

Тя е солидарна между собственика и този, който има надзора.

Кой има надзора? Според практиката на ВС, Антонов, Бъров надзор има не този, който само
фактически надзирава вещта, но този който я надзирава по начин такъв, че извлича нейните полезни
свойства. Защото отговорността се крепи на идеята за риска, на идеята "комуто ползите, нему и
тежестите" и затова практиката основателно приема, че говедарят няма надзор върху говедата,
защото тези говеда са на ТКЗС­то, а той само ги пасе и не извлича полезните свойства от тях. Оказва
се, че надзорът върху една вещ има наемателя, ползвателя, този, който в свой интерес, наред със
собственика или вместо него използва тази вещ, но не и лицето, на което е възложено в чужд
интерес да я надзирава или управлява (в частност ­ шофьорът на автобуса. Той няма надзор над
автобуса, надзор над автобуса има предприятието, което го експлоатира и ако случайно автобусът не
е негов, а е нает и причини вреди без ничия вина, тогава предприятието, което го експлоатира и
предприятието, което е собственик на автобуса ще отговарят солидарно по чл.50).
Отговорността по чл.50 се изключва:
1. При изключителна вина на пострадалия ­ трудно е да се каже какво е "изключителна вина",
след като другия няма вина ­ т.е. тя е такава, която да ни покаже, че умишлено или при груба
небрежност пострадалият е преодолял пречките за увреждане. Има едно куче, което е вързано.
Когато минавам покрай него и то ме ухапе, очевидно е, че аз не съпричинявам. Ако започна да го
дразня, очевидно е, че ухапването се дължи на моята изключителна вина, а не на качествата на
кучето.
2. Отговорността се изключва от нечие (на трето лице) виновно действие. Собственикът на
чука няма да отговаря, когато аз съм го взел и съм ви ударил по главата.

50. За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето,

под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и
когато животното е избягало или се е изгубило.

1. Фактически състав
А.1) Вреда – имуществена или не.

А.2) Липса на деяние – наличието на предпоставките по 45­49 ЗЗД изключват приложението

на 50 ЗЗД. Вредата произлиза от вещ или животно, от техните свойства и качества. Вещи –
каквито и да са (движими, недвижими, енергии). Животни – домашни и диви, както и
безстопанствени. Отговорност се носи и ако вещта е изгубена, а животното е избягало.
А.3) Противоправност на вредата.
А.4) Връзка между вещта и вредата.

Б. Отговорността е обективна и се обосновава с теориите за поемане на риска, гаранционната

отговорност, справедливостта, стимулиращата функция.

2. Последици на отговорността

А. Отговорни лица могат да бъдат собственик, съсобственик, съпрузи, надзираващият

вещта (ФЛ, ЮЛ), но не и носители на ограничени вещни права – ползвател, суперфициар.
Налице е солидарност, с изключение при съсобствениците.

Б. Регресни отношения – разпределение на тежестта от обезщетението поравно (127 ЗЗД),

освен ако е уговорено друго. Ако надзираващият е виновен, собственикът не отговаря по 50
ЗЗД.
В. Освобождаване от отговорност – при непреодолима сила, самоувреждане, изключителна
вина на ТЛ, ако вещта е била отнета противоправно от собственика или надзираващия, ако
вредата е причинена от дефект на стока (отговорност по специалния ЗЗППТ).

333 стр.
 3. Съотношение с отговорността по 49 ЗЗД – ако работникът не е допуснал нарушение
отговорността е по 50 ЗЗД без право на регрес, в противен случай по 49 ЗЗД и с регресно
право на възложителя. При възможност за обезопасяване по 49 ЗЗД, при невъзможност – по
50 ЗЗД. Ако вредата е резултата едновременно от поведението на изпълнителя и на
свойствата на вещта, отговорността се основава на 49 и 50 ЗЗД. Но виновната отговорност
изключва безвиновната.

49. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от
него при или по повод изпълнението на тази работа.

ВЪПРОС 95. ОТГОВОРНОСТ НА ДЪРЖАВАТА ЗА ВРЕДИ, ПРИЧИНЕНИ ОТ ГРАЖДАНИ. ПРАВНА

УРЕДБА. ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВИ. РЕГРЕСНИ ПРЕТЕНЦИИ НА ДЪРЖАВАТА

В Kонституцията има общ текст ­ чл.7.

Чл. 7. Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни
органи и длъжностни лица.

Държавата отговаря за две групи действия:

1. За незаконните актове, действия или бездействия на нейните органи или длъжностни лица
при или по повод изпълнение на административна дейност. Т.е. за незаконните административни
актове. Тази отговорност настъпва, когато актът бъде отменен като незаконен. Обезщетяват се
вредите, които са последица от съществуването на този незаконен акт.
2. За вредите, причинени на гражданите от органите за правна защита по наказателни дела,
от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и особените юрисдикции от незаконно:
­ задържане под стража;
­ обвинение;
­ осъждане и т.н.
Общият принцип е, че държавата отговаря независимо от вината на длъжностните лица ­ тя
отговаря обективно. Но в редица от тези случаи, особено по чл.2 може да няма не само вина, но и да
няма никакво погрешно противоправно поведение. Защото процесуалните действия на следователя,
който ви е привлякъл под отговорност, който ви е наложил мярка за неотклонение "задържане под
стража" са правилни от процесуално гледище и обусловени с оглед фактите, с които той разполага.
Той е длъжен да предприеме тези действия. Но след това се оказва, че вие сте увреден, защото напр.
куфарът не бил ваш и вие нямате нищо общо със случая ­ съдът ви е оправдал или пък поради
съдебна грешка първият съд ви е осъдил, а една втора инстанция ви е оправдала.

МАРКОВ!!!

1. Незаконна дейност на администрацията – фактически състав (чл.1 ЗОДОВ)

Чл. 1. (Доп. ­ ДВ, бр. 105 от 2005 г., изм., бр. 30 от 2006 г.) (1) Държавата и общините отговарят
за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или
бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна
дейност.

А. Субект на отговорността – може да бъде длъжностно лице или орган на изпълнителната

власт, натоварени с административни функции.
Б Деяния представляват актове, действия или бездействия при или по повод изпълнение на
административна дейност. Дейността обхваща издаване или неиздаване на АА­ве: индивидуални,
общи и нормативни.
В. Вреди – имуществени и неимуществени.
Г. Причинна връзка между деянието и вредите.
Д. Незаконосъобразност на актовете, следствие от нарушение на материалния или
процесуалния закон. Последици при актовете – нищожност или отменимост. Когато незаконно
действие или акт на администрацията се осъществява по нареждане на органите на следствието или
прокуратурата, административният орган не носи отговорност.

стр. 334
 Е. Отмяна на акта по съответния ред или обявяването му за нищожен.

2. Отговорност за вреди от дейността на правозащитните органи (чл.2 ЗОДОВ)

Чл. 2. (1) (Предишен текст на чл. 2, изм. ­ ДВ, бр. 43 от 2008 г., доп., бр. 17 от 2009 г., изм., бр. 98
от 2012 г.) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи,
прокуратурата или съда, при:
1. задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са
били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни
медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода
в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи,
съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон ­ ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (обн., ДВ, бр. 80
от 1992 г.; изм., бр. 137 от 1998 г.; попр., бр. 97 от 1999 г. и бр. 38 от 2010 г.), наричана по­нататък
"Конвенцията";
2. нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 ­ 4 на Конвенцията;
3. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че
извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е
образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано;
4. налагане на наказание по Наказателния кодекс или на административно наказание, когато
лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено;
5. прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като
незаконосъобразно;
6. изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер;
7. незаконосъобразно използване на специални разузнавателни средства.
(2) (Нова ­ ДВ, бр. 38 от 2012 г., в сила от 19.11.2012 г.) Държавата отговаря за вредите,
причинени на граждани от съдебни актове по Закона за отнемане в полза на държавата на незаконно
придобито имущество.
(3) (Нова ­ ДВ, бр. 43 от 2008 г., предишна ал. 2, бр. 38 от 2012 г., в сила от 19.11.2012 г., доп., бр.
98 от 2012 г.)Исковете по ал. 1 и 2 се разглеждат по реда, установен в Гражданския процесуален
кодекс.

A. Субектът на отговорността е орган на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и

особените юрисдикции. Не са обхванати гражданският съд, съдебните изпълнители, съдиите по
вписванията, арбитража, нотариата и адвокатурата.

Б. Вреда, настъпила в причинна връзка с дейността.

В. Актовете и действията са изчерпателно изброени в закона: задържане под стража,

обвинение в извършване на престъпление, осъждане на наказание по НК или налагане на
административно наказание, прилагане от съда на административна мярка на принудително лечение
или принудителни медицински мерски, изпълнение на наложено наказание над определения срок или
размер.

Г. Противоправността се изразява в липса на законно основание.

Д. Отмяна на акта: прекратяване на наказателното производство или постановяване на

оправдателна присъда. По аналогия следва да се обхваната хипотезите на преквалифициране на
деянието като по­леко и намаляване на наказанието.

3. Особености на отговорността

А.1) Активна легитимация – пострадалият; наследниците му. По чл.1 ЗОДОВ – ФЛ и ЮЛ, а по

чл.2 – само ФЛ.

335 стр.
 А.2) Пасивна легитимация – държавата и общините; органът, от чийто незаконен акт са
причинени вредите, ЮЛ, представлявано от органа, причинил вредите.

Б. Право на регрес се поражда: 1) срещу виновното длъжностно лице. Пълна е отговорността

само за умишлени деяния, а за небрежни е ограничена. 2) срещу други органи – при съпричиняване.

Г. Освободаване от отговорност се предвижда само при изключителна вина на

пострадалия.

Д. Особености в процеса: особени задължения на органа по чл.2 (да разясни на гражданина

правата му , да съобщи това чрез средствата за масова информация, разгласили случая);
подсъдността се определя по мястото на увреждането или по местожителството на ищеца;
задължително участие на прокурор; държавна такса не се внася предварително; възможно
споразумение по чл.207 АПК. Исковете по чл.1 ЗОДОВ се разглеждат от административните
съдилища по реда на АПК.

4. Същност на отговорността – гражданскоправна (имуществена), а не публичноправна.

Става дума за особен вид деликтна отговорност – но не е обоснована от вината на прекия

причинител, а на поемането на риска (така М. Марков).

стр. 336