Тема 13

Взаимоотношения между МО и държавите членки.

Тези взаимоотношения могат да бъдат разгледани на различни плоскости. Първото, което трябва да
отбележим при разглеждането им, е че решенията на международните конференции и организации
по правило могат да бъдат задължителни само за държавите, които ги приемат. В Лигата на нациите
е могло да се приемат решения само при единогласие на всички членове. В днешно време като
общоприет се явява принципът на задължителност на решенията, приети с мнозинство поради това,
че в различни организации, както и в отделни органи на тези организации могат да бъдат възприети
най-различни правила за гласуване. Така напр. в МВФ е въведен принципът за превишаващите
гласове, а в Съвета за безопасност на ООН постоянните членове имат право на вето върху взетите
решения. Тенденцията за отстъпване от принципа на единогласието поражда сериозни проблеми във
връзка с контрола над пълномощията на организациите, както и във връзка с
конституционноправните проблеми, които могат да възникнат по повод изпълнението на такива
решения, особено когато дадена държава членка е гласувала против взетото решение и въпреки това
то трябва да бъде изпълнено от нея. В тази посока особено важен е и въпросът за отделянето на
разходите от държавите членки и какво трябва да бъде участието в извършването на тези разходи от
държавите членки, гласували против.
Следващата плоскост, на която могат да се разгледат тези взаимоотношение, е вътрешната
компетентност в рамките на организацията. Международното сътрудничество, осъществявано чрез
МО в съответствие и в изпълнение с техните учредителни договори обикновено не засяга онези
сфери, които представляват изключителна компетентност на отделни държави. Дейността на
организациите, насочена преди всичко към поставените в учредителните актове цели, придобива
своя правен облик под формата на съглашения, както и под формата на мерки или препоръки – с
административен или изпълнителен характер, които макар и да засяга в някаква степен националната
компетентност на отделните държави, като цяло не оказват влияние върху националните органи на
тези държави членки. Доколкото в учредителните актове на организациите всички права и цели са
стриктно формулирани, не се налага наличието на изрична уговорка относно вътрешната
компетентност на отделните държави. Когато организацията, както напр. ООН притежава широки
пълномощия, за тази цел се извършва специална уговорка, както е направено в чл. 7, т. 2 от УООН.
От др. страна, в Глава VII от същия устав е предвидено, че посочената разпоредба не се прилага при
предприемането на принудителни мерки против държавата = изключение. Намесата във вътрешната
компетентност личи най-силно, когато за постигането на едни или други цели опредени
правителствени функции се предават на МО. Така напр. в ЕС на определени органи е предоставена
законодателна компетентност, поради което актовете им са задължителни за всички държави членки
в съюза. При това прилагането им се извършва с приоритет над националното законодателство. Дори
е направен една крачка по-напред, като е прието в първичното законодателство на ЕС, че актовете от
производното му законодателство не попадат в кръга на МД или актове, които подлежат на
ратификация по реда на чл. 5 от КРБ. Тези НА се считат за наднационални и те оказват пряко
влияние върху вътрешнодържавните дела и се прилагат с предимство пред вътрешното
законодателство. Въпреки това обаче, органите на ЕС не разполагат с необходимата компетентност
да отменят вътрешнодържавни нормативни актове, ако те са приети в противоречие с действащото
право на ЕС. Тази отмяна може да бъде извършена само от съответните компетентни органи на
държавата членка. Единствената форма на „принуда“, която ЕС може да окаже, е свързана с
налагането на санкции или ограничаване на възможността да бъдат ползвани средства от
европейските фондове. Това въздействие е косвено, защото с него се преследва да се осигури
необходимото действие на държавата членка , насочено към отмяната на евентуално създадени или
съществуващи такива актове.
Третата форма на взаимоотношение между МО и държавите членки може да бъде открита при
представителството и това взаимоотношение проличава най-силно, когато между заинтересованите
държави членки и организацията е постигнато съгласие, по силата на което организацията може да
влезе в ролята на представител на своите държави членки, а и не само – вкл. и на други държави, по
въпроси, излизащи извън нейната обичайна компетентност. Обратното също е възможно, когато
дадена държава стане представител на организацията за изпълнение на конкретни задачи или
постигане на конкретни цели.
Четвъртата форма на взаимоотношение може да бъде открита във връзка с подготовката на правни
норми, които подлежат на утвърждаване и приемане. МО могат самостоятелно да встъпват в най-
разнообразни правоотношения както на международно равнище, така и със субекти на частното
право в рамките на конкретни системи на вътрешнодържавното право. По принцип отношенията
между организацията с други субекти на МП се регулират от самото МП и от неговите общи
принципи и то въпреки че правоотношенията, които възникват между организациите и държавите
членки са предмет на правно регулиране от техните учредителни актове. Когато възникне спорен
въпрос, свързан с отношенията между организацията и субекти на частното право, той може да бъде
разрешен по пътя на избора на приложимо право според договора, който е сключен между
организацията и този субект на частното право.
Този договор може да предвижда препращане към вътрешното национално право на съответната
държава, към която принадлежи субекта на частното право (ЧП), а това означава, че за
разрешаването на възникналия правен спор ще се приложи изцяло националната правна уредба, като
спорът ще бъде разрешен от изградената в съответната държава съдебна система по процесуалния
ред, по който тази съдебна система работи. Другият ред за уреждане на този спор е по-отекаем,
защото той може да предвижда прилагане на общите принципи на правото, при въвеждането в
приложение на които може да се стигне до прилагане на различен правен ред. Този различен правен
ред може да бъде както редът, предвиден в държавата, която има връзка със субекта на ЧП, така и
правен ред, действащ в друга държава членка или трета държава, която изобщо не е страна по
възникналия правен спор.
Прилагането на материалното право не винаги означава прилагане на процесуалното право в рамките
на съответната държава, която е компетентна да разгледа правния спор. Това процесуално право
може да бъде съвкупност от правила, които сезираната институция прилага при разглеждането на
такива спорове. При отсъствието на препращане или споразумение относно приложимото право
всичко ще зависи от това кой съд ще бъде компетентен да се произнесе по спорния въпрос, което
означава да се изследва и темата за това кои норми на колизионното право подлежат на прилагане в
конкретния случай. Отговор на въпроса за това кои норми на колизионното право ще намерят
приложение в конкретния случай у нас дава Кодексът по МЧП. На базата на тези разпоредби ще бъде
определено както приложимото материално право, така и институцията, която е компетентна да
разгледа възникналия правен спор, което пък ще обуслови и процесуалния ред, който ще бъде
следван в едно такова производство. В рамките на ЕС тези взаимоотношения имат сериозна
нормативна уредба и в нашия Граждански процесуален кодекс, а и в идентичните НА в другите
държави членки има изрична уредба, предвиждаща по какъв ред подлежат на изпълнение актове на
институции на ЕС, в това число и актове на др. държави членки.