ВИСШЕ УЧИЛИЩЕ ПО ЗАСТРАХОВАНЕ И ФИНАНСИ

УЧЕБНА ДИСЦИПЛИНА „ОСНОВИ НА ПРАВОТО“

Учебна година 2023/2024г.

КУРСОВА РАБОТА ПО „ОСНОВИ НА ПРАВОТО“

Вещно право – обща характеристика, владение и държане.

Светослав Иванов
Първи курс
m230171 Преподавател:
доц. д-р Х. Атанасова

26.11.2023г.
Вещното право е част от правната наука, която се занимава със законите и правилата,
които регулират отношенията по отношение на вещи и имуществото. То обхваща различни
аспекти на правата върху имущество, включително собствеността, ползването,
ограничаването и прехвърлянето на вещи.
Вещното право включва разнообразие от права, като например правото на собственост,
правото на ползване (например наем), правото на залог и ипотека, както и други видове
права върху недвижимо и движимо имущество.
Тази област от правото е регулирана от законодателството на дадена страна и често
включва различни принципи и институции, които определят правата и задълженията на
собствениците и ползвателите на вещи.

Терминът вещно право се използва с няколко значения. На първо място, вещното право
може да се разглежда като клон от действащото право, в частност на гражданското право.
На второ място, под вещно право се разбират особен вид субективни права като правото на
собственост, на строеж и др. На трето място, терминът се използва за означаване на
науката, изследваща нормите на вещното право и тяхното приложение в практиката. На
четвърто място, с термина вещно право се означава самостоятелната учебна дисциплина,
която се преподава в юридическите факултети на висшите училища и спада към
задължителните дисциплини.
В зависимост от предмета и метода на правно регулиране, правните норми могат да
се диференцират и групират в правни отрасли и институти. Предметът на изучаване на
вещното право като система от правни норми са всички обществени отношения, които
възникват във връзка със собствеността и владелческата власт върху вещите за
задоволяване на признати интереси. Освен че признава, урежда и гарантира отделни
вещни права, вещното право има за цел да изключи възможността на други лица за
въздействие върху същите вещи спрямо носителя на вещното право. Така възниква
пасивно задължение за всички други лица да се въздържат от въздействия, които биха
попречили упражняването на владелческа власт върху определена вещ. Съгласно чл. 1 от
ЗС нормите на вещното право уреждат собствеността и другите вещни права и тяхното
придобиване, изгубване и защита, както и владението и вписванията.
Освен по своя предмет, всеки правен отрасъл се отличава и по специфичния начин
на регулиране на обществените отношения. Вещното право поставя субектите в
отношенията на собственост един спрямо друг в условия на равнопоставеност.
Равнопоставеността се състои в еднаквото третиране на субектите от нормите на вещното
право, в еднаквите възможности, които те имат за придобиване на всички форми на
собственост, за тяхното упражняване и закрила. Вещното право се е обособило като
отделен клон на гражданското право.
Вещните субективни права се характеризират с редица особености, които ги
отличават от останалите субективни права. На първо място, вещните субективни права
имат винаги за обект вещи със самостоятелно и реално съществуване. Вещноправните
норми придават на вещите различни правни характеристики, с които свързват
притежаването, придобиването, прекратяването и защитата на отделните видове вещни
права. Така например чл. 110 ЗС разграничава вещите на недвижими и движими, с което се
свързват различни правни последици.
 Вещните субективни права се характеризират и със своето съдържание – субектите
разполагат с различни по своята същност правомощия, като възможността на собственикът
да владее, да ползва и да се разпорежда със своята вещ. В допълнение, носителят на
вещното право може да упражнява власт и да въздейства върху определена вещ, като това
той извършва по своя воля, без да е необходимо волеизявление на друго лице.
Вещните права са с абсолютен характер, което означава, че на всяко субективно
право противостои правно задължение, което се състои в бездействие. По този начин
всички други правни субекти следва да се въздържат от въздействие върху вещта. Като
проявление на абсолютния характер на вещните права могат да се посочат правото на
следване и правото на предпочитание. Правото на следване се изразява в това, че вещните
права следват вещта, където и да се намира тя. От своя страна правото на предпочитание е
свързано с това, че вещните права могат да се противопоставят на всички лица, които са
придобили по-късно облигационни или вещни права върху същата вещ.
За разлика от облигационни права, където субектите свободно определят
договорните взаимоотношения и тяхното съдържание, вещните права са определен кръг,
те са ограничени на брой и са точно установени от закона – право на собственост и
вещните права върху чужда вещ (право на строеж, право на ползване, сервитути). В това се
изразява и принципът numerus clausus, съгласно който в системата на ВП се включват само
предвидените в закона. Това означава, че правните субекти не могат да учредяват
свободно посредством правни сделки други вещни права, нито да определят тяхното
съдържание. Вещните права и тяхното съдържание не само възникват въз основа на
закона, но и способите за тяхната защита се определят от закона.
Вещните права се признават за задоволяване на определени интереси. За разлика от
облигационните права, където интересът се задоволява чрез активно поведение на другата
страна по правоотношението, носителят на вещното право задоволява своя интерес сам,
чрез непосредствено въздействие върху вещта като я владее, ползва и се разпорежда с нея.
Както вече бе споменато, вещните отношения са отношения между равнопоставени
правни субекти. Следва обаче да се отбележи, че често вещни правоотношения възникват
и по друг начин – от административни актове, при административна защита на
собствеността, при управление на държавна собственост и редица др.
Съгласно чл. 2 от ЗС собствеността принадлежи на държавата, общините,
кооперациите и други юридически лица и граждани. С оглед качеството на носителя на
вещното право, видът и предназначението на вещите и техния правен режим, както и
интереса, който се задоволява, вещните права биват публични и частни. Публичните
вещни права се упражняват само от субекти, които притежават властнически правомощия
– държавата и общините. Публичните вещни права имат за обект вещи, които задоволяват
обществени потребности, а частните права обслужват ограничени интереси на своя
носител и се упражняват за задоволяване на лични интереси. Съгласно КРБ, държавните
имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и обществото, а общинските –
в интерес на териториалната общност. Носители на право на частна собственост са
физическите лица и юридическите лица.
 С оглед обемa на правомощията, вещните права биват два вида – пълни
(неограничени) и ограничени. Като абсолютно, неограничено вещно право се посочва
правото на собственост, защото то дава най-пълна власт върху определена вещ. Така
собственикът, независимо от други лица, владее, използва и се разпорежда с вещта си по
всякакъв начин в рамките на закона. Следва обаче да се отбележи, че понякога правото на
собственост може да се окаже ограничено вещно право – в случаите, когато се учредява
право на ползването, собственикът разполага само с голата собственост, т.е. той може само
да се разпорежда с вещта си. Поради тази причина, обемът на правомощията невинаги е
достатъчен, за да може едно вещно право да се определи като пълно или ограничено.
Затова меродавно е да се прибави като критерий и това дали вещното право има
самостоятелно съществуване или то е производно от друго вещно право. Така правото на
собственост се явява пълно вещно право, а останалите вещни права са с ограничено
съдържание и носителят им има ограничена власт върху вещта. Такива са правото на
строеж, правото на ползване и сервитутите, които произтичат от правото на собственост.
Правото на строеж дава възможност на едно лице (суперфициар) да застрои чуждо
място и да стане собственик на построеното. По този начин се елиминира правото на
приращение, съгласно което собственикът на земята е собственик на всичко построено и
посадено на нея. До 1990 г. държавата е обезщетявала за отчуждени имоти само с право на
строеж. Понастоящем правото на строеж намира широко приложение в
предприемаческото строителство. Собствениците на УПИ учредяват право на строеж на
строителна фирма, която обезщетява собственик на земята с жилища, гаражи, магазини и
др, извършва строежа и продава останалите жилища, магазини, гаражи и пр. Тоест тя е
реализирала право на строеж, собствеността на терена остава върху собствениците на
земята, а строителят е реализирал правото на строеж.
Правото на ползване дава възможност на едно лице да се ползва от определена вещ
и да получава доходите от нея. В известна степен то също елиминира правото на
приращение, според което собственикът на вещ е собственик на плодовете й.
Сервитутните вещни права дават право на собственика на един недвижим имот да
се ползва от съседния имот с оглед използването на своя имот. Най-разпространено е
правото на преминаване. В миналото сервитутните права са били с изключително широко
приложение, поради липсващата регулация на населените места. Необходимостта от
преминаване през чужд имот води до възникването на тези права. След като се появява
“урегулиран поземлен имот” отпада необходимостта от тези права.
Посочените три вида ограничени вещни права спадат към старите вещни права.
Към тях нашето законодателство прибавя и едно ново комплексно право – правото на
надстрояване и пристрояване. С него се дава право на неговия носител да надстрои или
пристрои една съществуваща сграда и да придобие право върху нововъзникналия обект.
То винаги предполага наличието на съществуваща постройка и може да се реализира както
в хоризонтален (пристрояване), така и във вертикален план (надстрояване), или и в двата.
Вещното право урежда вещни субективни права и задължения. В тази връзка е
според въпроса дали ипотеката и залогът се включват в предмета на вещното право или не.
Според едни автори ипотеката е вещно, недвижимо, акцесорно право. Тя е вещно право,
което обременява един недвижим имот. Привържениците на това мнение изтъкват, че
ипотеката е абсолютно право, което следва недвижимия имот и че това право е
противопоставимо на всяко лице. Титулярът обаче не владее ипотекирания имот и поради
тази причина ипотеката се приема за едно вещно обезпечително право. Според други
автори ипотеката не представлява вещно право, а е вид облигационно обезпечение. В
миналото ипотеката е била изрично определяна като вещно право - възприето от Френския
граждански кодекс. Нашето законодателство (в частност ЗЗД) възприема ипотеката като
вещно обезпечение. Това е така, защото след като върху един недвижим имот бъде
наложена ипотека, ипотекарният кредитор може да се удовлетвори от имота без значение в
чии ръце се намира той в момента. Следва обаче да се отбележи, че ипотеката не дава на
кредитора власт да извършва нещо с ипотекирания имот, а само възможността да се
разпореди със собствеността върху него. Вещните права дават непосредствена фактическа
власт върху вещта. Ето защо, поради факта, че в състава на ипотеката и залога липсва
правомощието владение, следва да се приеме, че те не се причисляват към вещните
субективни права.
В системата на вещното право се очертават шест подсистеми:

1. общи разпоредби относно вещите;

2. право на собственост;
3. вещни права върху чужда вещ;
4. придобиване, прекратяване и защита на вещните права;
5. владение;
6. вписване.

Източниците на вещното право могат да се класифицират като законови и

подзаконови. След Конституцията, най-важен и основен източник е Законът за
собствеността, който урежда основните институти на вещното право. Други важни
източници са Законът за държавната собственост, Законът за общинската собствено, ЗУТ,
ЗКИР, ЗВ, ЗГ, ЗСИЗЗ, СК, ЗЖСК и др. Подзаконовите източници са многобройни, като
най-важни от тях са Правилника за прилагане на ЗДС, Правилника за вписванията,
Правилника за прилагане на ЗГ и др.

Видове владение и държане

Владението е познато в правната доктрина още от римското право, което дава
закрила на владението като факт. При владението не се поставя въпрос за субективно
право, то е фактическа власт. В нашето законодателство е установена легална дефиниция
на владението – то е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи
лично или чрез другиго като своя (чл. 68, ал. 1 ЗС). Така, без да е собственик, владелецът
фактически упражнява съдържанието на едно вещно право.
Ал. 2 на чл. 68 ЗС определя държането като упражняване на фактическа власт върху
вещ, която лицето не държи като своя. Общото между владението и държането е, че и при
двете се упражнява фактическа власт върху вещта. Разликата се свежда до намерението за
своене на вещта – при държането такова намерение липсва, тъй като държателят държи
вещта за друг (за собственика или владелеца). Характерно за държането е това, че
държателят е получил фактическата власт върху вещта на правно основание, докато при
владението фактическата власт не е на правно основание, а в някои случаи може да се
установи и неправомерно. Налице е възможност държането да прерасне във владение със
съгласието на предшестващия владелец, възможна е и обратната хипотеза – владението да
се превърне в държане, след промяна на намерението.
От определението на владението могат да се извлекат неговите два основни
признака, които трябва да съществуват едновременно, за да е налице владение. Първият
признак е обективен и е свързан с упражняването на фактическа власт върху вещта. Това е
корпусът на владението. Действията, съставляващи фактическата власт на владелеца могат
да бъдат най-различни – техният обем зависи от обема на вещното право, което се
упражнява. Упражнявайки фактическа власт върху вещта, владелецът изключва
възможността други лица да въздействат върху същата вещ. Фактическа власт може да се
упражнява от самия владелец, но може и от друго лице, което държи вещта за владелеца. В
този случай е необходимо както владелецът да има намерение да държи вещта чрез
другото лице, така и другото лице да има намерение да държи вещта не за себе си, а за
владелеца. В случай че това лице няма намерение да държи вещта като своя, той е просто
държател. Освен това е възможно фактическата власт да се упражнява от няколко
владелци, при което ще е налице съвладение.
Вторият признак на владението е субективен и е свързан с намерението.
Намерението се изразява в това, че владелецът държи вещта като своя. Намерението е част
от душевния мир на човека и като такъв, той трудно се доказва. Поради тази причина ЗС
въвежда оборимата презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се
докаже, че я държи за друг. Тежестта на доказване пада върху заинтересованите лица.
Докато обективният може да се упражнява както от владелеца, така и от друго лице,
субективният елемент е присъщ само на владелеца, само той трябва да държи вещта като
своя. Следва да се отбележи, че с тълкувателно решение от 2012 г. се прие, че тази
презумпция не се прилага, когато вещта е в съсобственост, придобита по наследяване.
Владението се характеризира и с други признаци. Един от тях е свързан с това, че
владението трябва да е постоянно. Този признак се изразява в трайната воля на владелеца
да държи вещта за себе си, като се противопоставя и търси защита срещу действие на лица,
които искат да установят фактическа власт върху завладяната вещ. Затова, ако друго лице
установи фактическа власт или владелецът изостави владението, владението се прекъсва.
В тази връзка, необходимо е владението да е непрекъснато. Владението се прекъсва с
неупражняването му в продължение на 6 месеца. Значението на непрекъснатостта на
владението е свързано с придобиването на право на собственост върху недвижим имот по
давност – тя се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако
владението е добросъвестно – 5 години. Освен това, за да се ползва от владелческа защита
срещу всяко нарушение на владението на недвижим имот, също е необходимо
непрекъснато владение повече от 6 месеца. Друг съществен признак е спокойното
владение, т.е. владение, което не е установено по насилствен начин. Владелецът и
държателят могат да искат връщането на вещта, когато същата е отнета чрез насилие или
по скрит начин. По отношение на всички други лица, насилственото владение също се
ползва със защита, но ако загубеното чрез насилие владение се възвърне, то
недобросъвестният владелец не може да се ползва от защита срещу владелеца, спряко
когото е упражнил насилие. В допълнение, владението трябва да е явно, да не е установено
по скрит начин и когато всеки може да разбере, че се упражнява фактическа власт с
намерение да се свои вещта, в противен случай скритото владение няма да има действие
спрямо предишния владелец.
С оглед на предмета се разграничават две групи – владение и квазивладение.
Предмет на владение могат да бъдат както движими, така и недвижими вещи, като
разликите се състоят в последиците и защитата на владението. Владението е налице,
когато владелецът упражнява такава фактическа власт и такива въздействия върху вещта,
каквито може да извършва собственикът, т.е. владее правото на собственост. Вещните
права също могат да бъдат предмет на владение. Така владелецът владее, ползва и се
разпорежда с владяната от него вещ в пълен обем. В сравнение с владението,
квазивладението е ограничено в количествено отношение. Това означава, че когато едно
лице упражнява ограничена фактическа власт, която съответства на съдържанието на едно
ограничено вещно право върху чужда вещ, е налице владение на това вещно право. Така
например, ако лице, което е направило подобрения в чужд имот, започне да ползва тези
подобрения само за себе си, то то ще стане носител на вещното право на ползване. По
същия начин в случаите, когато несобственик учреди право на строеж върху УПИ, то
“суперфициарът” става единствено владелец на правото на строеж, той не може да бъде
носител на право на строеж. Правните последици на владението на вещно право са същите
като тези на обикновеното владение – може да се придобива по давност и да се ползва със
същата владелческа защита.
С оглед наличието на правно основание за възникването на владението, ЗС
разграничава два вида – добросъвестно и обикновено, наричано още недобросъвестно
владение. Според ЗС добросъвестно е владението, при което вещта се владее на правно
основание, което е годно да направи владелецът собственик, без той да знае, че
праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма не е спазена.
Недобросъвестно владение е налице, когато не са спазени изискванията за
добросъвестното владение, установени в чл. 70 от ЗС. Значението на тази класификация се
изразява в по-благоприятните последици за добросъвестния владелец – той придобива
право на собственост върху недвижим имот с давност 5 години (докато за
недобросъвестния владелец е 10 години), придобива плодовете от вещта, става собственик
на движимата вещ, ако я е придобил възмездно и др.
Владението като юридически факт поражда правни последици. Затова този факт
следва да се докаже от онзи, които ще се ползва от последиците. Във връзка с доказването
е въведена презумпция, че който е владял в различни времена, е владял и в промеждутъка
от време, ако не се докаже противното. Последиците от владението могат да се разделят на
материалноправни и процесуалноправни. Към материалноправните последици се отнасят
придобиването на право на собственост по давност, право на обезщетение за вреди при
нарушено или отнето владение, право на задържане, право на обезщетение за
необходимите и полезни разноски и редица други. Към процесуалноправните последици се
отнасят правото на защита и тежестта на доказване.

Владението може да се придобива по няколко начина, които не са изрично уредени

в законодателството, тъй като владението е факт, а не право. Владението може да се
придобива чрез едностранни действия, без съгласието на предишния владелец
(завладяване). Чрез едностранни действия лицето установява фактическа власт върху
вещта, като я държи като своя. Вещи могат да се завладеят и чрез действия, които са
неправомерни – например кражба, при която крадецът установява фактическа власт и
държи открадната вещ като своя. Но такива деяние се санкционират от законодателството,
като освен наказателна и административна отговорност, ЗС не допуска да се придобие чрез
давност собствеността върху вещ, в случаите когато владението е установено чрез
престъпление.
Друг способ за придобиване на владението е със съгласието на досегашния
владелец. В този случай, когато вещта е във владение на някого и с негово съгласие
владението се предаде на друго лице, това друго лице придобива владението като започне
да си служи с вещта като своя. Най-често владението се предава въз основа на сключена
сделка. Но в случая става въпрос за квазисделки, тъй като при предаване на владението по
съгласие не възникват права и задължения, защото владението е фактичесно състояние.
Тук става въпрос за прехвърляне на фактическа власт, а не на право на собственост. Освен
това, чл. 82 ЗС дава възможност владелецът да присъедини към своето владение и това на
своя праводател. Това е възможно в случаите на общо правоприемство при наследяване. И
въпреки че владението не е част от имуществените права на наследодателя, то може да се
придобие от неговите наследници. Частен случай на придобиване на владение чрез
другиго е чрез превръщането на досегашния владелец в държател. В този случаи, лицето,
което владее вещта, се отказва от намерението да свои вещта и се съгласява да я държи за
друго лице. Тук не се извършва предаване на фактическата власт върху вещта. Например,
когато отчуждената вещ не се предава веднага на приобретателя, тогава между страните се
презюмира съгласие за предаването на владението чрез превръщане на досегашния
владелец в държател.
По смисъла на закона, владението може да се придобие и чрез трето лице, което
установява фактическа власт върху дадена вещ, но то не я държи за себе си, държи я за
владелеца. В този случай е необходимо както владелецът да има намерение да държи
вещта чрез другото лице, така и другото лице да има намерение да държи вещта не за себе
си, а за владелеца. В случай че това лице няма намерение да държи вещта като своя, той е
просто държател. Така например наемателят е държател, той държи вещта за наемодателят
и показва това чрез заплащане на уговорения наем. Налице е възможност държането да
прерасне във владение със съгласието на предшестващия владелец.
По отношение на държането то се придобива като се установи фактическа власт
върху вещта без намерение тя да се държи като своя, и се изгубва с отпадане на правното
основание, с изгубване на фактическата власт или с превръщане на държането във
владение.
 Владението е налице, когато съществуват кумулатирно двата негови основни
признака – упражняването на фактическа власт върху вещта и намерението тя да се държи
като своя. Владението е съвкупност от тези два юридически факта, затова то се загубва с
отпадането на един от двата.
Характерна особеност за владението е, че то трябва да е постоянно, т.е. да е налице
трайната воля на владелеца да държи вещта за себе си, като се противопоставя и търси
защита срещу действие на лица, които искат да установят фактическа власт върху
завладяната вещ. В тази връзка, следва да се прави разлика между изгубване на владение и
прекъсване на давностния срок. Това прекъсване е уредено в ЗС и то предвижда изгубване
на владението за срок, по-дълъг от 6 месеца. Изгубване на владението ще е налице, само
когато владелецът бъде трайно лишен от фактическата власт по своя воля или поради това,
че властта му е отнета от друго лице. В случаите, когато властта е отнета от друго лице,
владелецът разполага с възможност да предяви иск за възстановяване на отнето или
нарушено владение.
Изгубването на владението може да стане и с отпадане на субективния елемент от
фактическия му състав – намерението вещта да се държи като своя. Тъй като намерението
е част от душевния мир на човека и като такъв, той трудно се доказва, владението ще се
изгуби, само ако владелецът изяви воля, само ако обективира своето намерение вече да не
държи вещта като своя. След отпадане на намерението, владението ще се превърне в
държане.
Частен случай на изгубване на владение е чрез превръщане на държането във
владение със съгласието на предишния владелец. Например, когато наемодателят се
съгласи да продаде вещта на наемателят. Тогава наемателят, който е бил в качеството си
на държател за наемодателя, се превръща във владелец. Но държането би могло да се
превърне във владение и с едностранни действия от страна на държателя, като е
необходима промяна в намерението. Държателят извършва такива действия, с които
показва намерение да държи вещта за себе си и тези действия следва да се известни на
владелеца.
Владението може да се изгуби и с изтичане на давностния срок, с което владелецът
придобива правото на собственост върху вещта – тя се придобива с непрекъснато владение
в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно – 5 години.
По отношение на държането то се придобива като се установи фактическа власт
върху вещта без намерение тя да се държи като своя, и се изгубва с отпадане на правното
основание, с изгубване на фактическата власт или с превръщане на държането във
владение.

Владението е фактическо отношение между хората по повод на вещи. В правната

теория съществуват спорове относно необходимостта от защита на владението. В подкрепа
на тезата, че владението не заслужава защита, е мнението, че то е фактическа власт. По-
голямата част обаче счита, че владението има значение в социалния оборот и заслужава
защита. С оглед избягване на саморазправата законодателството възприема втория подход
и му дава правна защита. Освен искове за защита на владението, владелческата защита се
изразява и в самозащитата, която може да се прояви в превантивни мерки срещу
евентуално отнемане на владението (бронирани врати, поставяне на решетки и др.).
Самозащитата на владението не е изрично уредена, но нейната допустимост следва от
приложението на института на неизбежната отбрана, установен в НК, изразяваща се
например в отнемане на вещта от крадец в момента на престъплението, отблъскване на
нападател със средства, позволени при неизбежната отбрана и т.н.

Владението в България се защитава както по процесуален ред, така и в

материалноправен аспект. В ГПК защитата на владението е уредена като особено исково
производство. Разпоредбата на чл. 356 ГПК посочва, че защитата на владението,
независимо дали за възстановяване или за нарушено владение, е подсъдна на районния
съд. Това прави защитата достъпна. При делата за защита на владението съдът проверява
само факта на владението и факта на нарушението, което изключва необходимостта от
представяне на много доказателства. Чл. 360 от ГПК постановява, че когато владението
или държането е отнето чрез насилие или по скрит начин, съдът може да наложи глоба на
нарушителя в размер до 1000 лв. Решението относно предаването на имота подлежи на
предварително изпълнение и не може да бъде спряно. Този аргумент на чл.361 обяснява
защо не може да се предявява едновременно и иск за собственост, особено ако той е
предявен и след това иск за владение, защото иска за владението ще бъде по-бързо
разгледан, евентуално по-бързо уважен и фактическата власт ще бъде възстановена.

Основният вид защита на владението са владелческите искове, които се наричат още

посесорни искове. При тях се защитава само владението като факт, за разлика от
петиторните искове, с които се защитават правото на собственост и другите вещни права.
Българското вещно законодателство възприема два отделни иска за защита на владението
(чл. 75-76 ЗС) – иск за защита на нарушено владение и иск за защита на отнето владение,
като разграничаването им е свързано с начина на извършване на нарушението, а също и
според вида на вещта и условията на предявяване.

Съгласно чл. 75 ЗС владението на недвижим имот или на вещно право върху такъв
имот, вкл. и върху сервитут, което е продължило непрекъснато повече от шест месеца,
може да бъде защитавано срещу всяко нарушение. Искът може да се предяви в
шестмесечен срок.

С иска по чл. 75 ЗС не може да се защитава владение върху движима вещ – то се

защитава с иска по чл. 75 или с петиторен иск, ако владението е добросъвестно, с което
владелецът става собственик. Държателят също не може да се ползва от защитата по чл. 75
ЗС, за тази цел той трябва да потърси съдействието на владелеца/собственикът, за когото
държи вещта. Без значение е дали владението е правомерно или неправомерно. Иск по чл.
75 може да се предяви от владелеца и то само ако владението му е нарушено. Липсва
правен интерес от предявяване на иск по чл. 75 от взискател, въведен във владение, ако
изваденото от владение лице по какъвто и да е начин отново самоволно възвърне
владението върху имота. В този случай по искане на взискателя съдебният изпълнител ще
изведе лицето, без да се снабдява с нов изпълнителен лист. Освен това, се счита, че
кредиторът на владелеца също има правен интерес от предявяване на иска по чл. 75 с оглед
запазване възможността на владелеца да придобие собствеността по давност и по този
начин имотът да стане част от имуществото на длъжника, с което да се обезпечат
вземанията на кредитора. Възможност за предявяване на този иск има и съсобственик на
имот в съсобственост срещу друг съсобственик, който му пречи да упражнява владението
в съответния обем.

Необходимо е владението да е продължило непрекъснато повече от 6 месеца. В този

период владението не трябва да е било прекъсвано. Затова ако едно владение е отнето,
прекъснато и след това възстановено, иск по чл. 75 не може да се предяви, ако не са
изминали 6 месеца в непрекъснато владение. С оглед улесняване на доказването е
въведена и презумпцията, че който е владял в различни времена, е владял и в
промеждутъка от време, ако не се докаже противното.

Искът по чл. 75 може да се предяви само при нарушено владение, т.е. с което се
възпрепятства напълно или отчасти фактическата власт на владелеца върху вещта. Освен
чрез преки действия, нарушението може да се изразява и в заплашване. Ответник по този
иск може да бъде всяко лице, което нарушава владението. Характерно за този иск за
защита на владението е, че ответник може да бъде и последващия владелец, получил
владението от нарушителя, тъй като с действията си той пречи за упражняване
фактическата власт върху вещта на първоначалния владелец. Поради тази причина следва
да се приеме, че искът не е личен (нарича се квази-петиторен иск, тъй като може да се
каже, че има абсолютен характер).

Предмет на иска е прекратяване на нарушението или възстановяване на владението.

В случаите, когато в имота са извършени промени, искът ще има за предмет връщане на
имота в състоянието, в което се е намирал преди нарушението. Ако с нарушението са
причинени вреди, ищецът може да съедини този иск с иск за вреди по чл. 45 ЗЗД.

Както бе посочено искът по чл. 75 може да се предяви в шестмесечен срок, като

срокът започва да тече от деня на нарушението, а в случаите когато нарушението се състои
в повтаряши се действия – от последното действие. С изтичането на шестмесечния срок
правото на иск се прекратява.

Вторият иск е за възстановяване на владението е уреден в чл. 76 ЗС. С него се

защитава както владението, така и държането. Чл. 76 предвижда защита на движими и
недвижими вещи и, макар да не са изрично посочени, вещните права. При защитата по чл.
76 от ЗС не е необходимо владението да е продължило в определен период от време,
каквото изискване беше посочено за иска по чл. 75. Нарушението ве квалифициран случай,
тъй като трябва да е извършено по насилствен или по скрит начин. Насилие е налице,
когато владелецът не може да упражнява фактическата власт върху вещта поради
физическо насилие или заплашване. Необходимо е да се отбележи, че насилието може да е
насочено не само срещу владелеца или държателя – ще е налице насилие и когато е
употребена физическа сила от нарушителя върху имота, за да установи фактическа власт
върху имота. Другата форма е, когато нарушението е извършено по скрит начин. Това
означава, че нарушението е извършено във време, по начин и със средства, които не
позволяват да се узнае за нарушението в момента на неговото извършване. Ищец по този
иск може да бъде както владелец, така и държател, а ответник – всяко лице, което е отнело
вещта по насилствен или скрит начин. Този иск е личен, тъй като не е допустим за лица,
които не са участвали в отнемането, т.е. срещу трето лице, придобило вещта от
нарушителя. Същевременно обаче, лицето, което е отнело вещта може да търси защита с
иска по чл. 75, само ако са минали шест месеца от владението.

Защитата по чл. 75 и чл. 76 ЗС се извършва по реда на общия исков процес. В чл.

310 от ГПК е уредено бързо производство на владение и държане върху помещения – за
опразване на наети и заети за послужване помещения. Нарушение ще е налице, в случаите
когато наемателят/заемателят продължава да владее или държи имота след разваляне или
прекратяване на договора. Поради това, че в това производство не се разглеждат спорове
за собственост, ищецът следва да докаже само, че е бил владелец или държател на имота
към момента на допускане на ответника в него. Освен това, е необходимо да се докаже и
наличието на облигационно отношение с ответника, което е вече прекратено, а също и че
ответникът продължава да упражнява фактическа власт за себе си.

Особен вид владелческа защита е защитата по чл. 38а ЗЖСК, която има за обект
обекти, построени чрез ЖСК – жилища, ателиета и гаражи. С нея се дава възможност на
член на ЖСК да предяви иск за изваждане на всяко лице (външно или вътрешно за ЖСК),
което се е настанило и се намира без правно основание в определеното му с
разпределителния протокол от ОС жилище. Защитата не е след придобиване на
собствеността, а към момента на разпределение на обекта и важи само за жилищата. Тоест
член-кооператорът не трябва да разполага с нотариален акт, защото в противен случай той
ще разполага с възможността да защити правото си на собственост с петиторен иск.
Необходимо е също така, сградата да е изградена в груб строеж, от който момент тя става
собственост на ЖСК. С иска по чл. 38а ЗЖСК третото лице, което ползва жилището на
член-кооператор, да бъде бъде осъдено да го освободи и да върне владението. Решението
има осъдителен характер и подлежи на принудително изпълнение чрез въвод във владение.
Защитата на владението върху нежилищни помещения – ателиете и гаражи в ЖСК, се
осъществява единствено с чл. 75 или чл. 76, тъй като защитата по чл. 38а ЗЖСК не се
простира върху тях.

Защитата на владението може да се извършва и извънсъдебно. Такава е защитата за

имот държавна (чл. 80 ЗДС) или общинска собственост (чл. 65 ЗОС), който се владее или
държи без основание. Такива имоти се изземват въз основа на заповед на областния
управител, респективно на кмета, която се изпълнява със съдействието на полицията.

Използвана литература:
Боянов, Г. Вещно право. С.: Авалон, 2014 г.

Джеров, А. Вещно право. Осмо преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2010 г.

Стоянов, В. Вещно право. С.: БАН, 2004 г.