УТВЪРДЕН С РЕШЕНИЕ НА ВСС ОТ 10 ОКТОМВРИ 2013 г.

- ПРОТОКОЛ № 39

КОНСПЕКТ ЗА КОНКУРСНИ ИЗПИТИ ПРИ ПЪРВОНАЧАЛНО

НАЗНАЧАВАНЕ НА МАГИСТРАТИ ПО НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ НАУКИ

1. Наказателноотговорни лица. Субект на престъплението. Вменяемост и

невменяемост .

2. Понятие за престъплението. Престъплението като деяние. Причинна

връзка. Обективен и субективен състав на престъплението.
Обстоятелства, които изключват обществената опасност и
противоправността на деянието.

3. Вина – същност и определение. Форми на вината.

4. Умисъл – същност и определение. Видове умисъл. Непредпазливост.

Грешката и нейното значение; отграничаване на грешката от умисъла,
непредпазливостта и случайното деяние.

5. Стадии на умишленото престъпление. Приготовление към

престъпление. Опит – видове, доброволен отказ от престъпление.
Наказуемост на приготовлението и опита.

6. Съучастие в престъпление: форми на съучастие и разграничения.

7. Множество престъпления. Видове усложнени престъпления:

продължавано престъпление, съставно престъпление и др.
8. Рецидив – видове рецидив и критерии за тяхното отграничаване. Опасен
рецидив – основни хипотези и режим на наказателна отговорност.

9. Понятие за наказанието. Цели на наказанието. Отграничаване на

наказанието от другите мерки за държавна принуда и от мерките за
обществено въздействие и възпитание.

10. Система на наказанията. Обща характеристика и тенденции на

развитието.

11. Наказанието „лишаване от свобода”. Обща характеристика. Различия

от другите видове наказания. Основни особености в съдържанието и
режима на наказанието „лишаване от свобода”.

12. Наказания без лишаване от свобода. Значение, видове и съдържание на

отделните наказания без лишаване от свобода.

13. Принципи за определяне на наказанието от съда. Законност и

индивидуализация. Определяне на наказанието при алтернативни и
кумулативни санкции и при изключителни или многобройни смекчаващи
вината обстоятелства.

14. Освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание. Условно

осъждане – предпоставки, действие, значение. Предсрочно освобождаване
на пълнолетни и непълнолетни. Помилване и амнистия.

15. Освобождаване от наказателна отговорност.

16. Престъпления против личността. Убийство – видове и състави.

Особени случаи на непредпазливо убийство.
17. Кражба и грабеж. Състави.

18. Длъжностно присвояване и обсебване. – обща характеристика и

състави.

19. Измама, документна измама и вещно укривателство – обща

характеристика, отграничаване и състави.

20. Общи стопански престъпления – видове. Безстопанственост.

Използване на държавни и обществени организации за частна дейност.

21. Престъпления по служба – нарушаване на служебни задължения,

използване на служебно положение и др.

22. Престъпления против правосъдието: набедяване, лъжесвидетелстване,

лично укривателство, длъжностни престъпления против правосъдието.

23. Пасивен и активен подкуп.

24. Документни престъпления – обща характеристика и система.

Подправка на документи и лъжливо документиране.
25. Общоопасни престъпления. Престъпления против транспорта.

26. Участници, страни и субекти в наказателния процес. Наказателно-

процесуални функции.

27. Участие на съдебни заседатели в състава на съда.Право на защита.

Процесуални гаранции на правото на защита.

28.Разкриване на истината в наказателния процес.Официално

начало.Оценка на доказателствения материал и вземане на решения по
вътрешно убеждение.

29. Независимост на органите на наказателното производство.

Разглеждане и решаване на делата в разумен срок.

30. Равенство на гражданите в наказателното производство. Равни права

на страните.Състезателност.

31. Съдът – главен субект на наказателния процес. Състав на съда.Актове

на съда. Подсъдност.

32. Прокурор. Разследващи органи.

33. Обвиняем. Мерки за неотклонение и други мерки на процесуална

принуда.

34. Пострадал. Частен обвинител.Частен тъжител.

35. Правна помощ. Защитник. Повереник и особен представител.

36. Свидетел. Защита на свидетеля.

37. Доказването в наказателния процес. Предмет и тежест на доказване.

38. Доказателства и доказателствени средства.

39. Способи на доказване. Разпит. Оглед. Претърсване и изземване.

40. Експертиза.Следствен експеримент. Разпознаване на лица и предмети.

Специални разузнавателни средства.
41. Досъдебно производство – същност, стадии, органи. Образуване на
досъдебното производство и провеждане на разследване. Привличане на
обвиняемия.

42. Действия на прокурора след завършване на разследването.

43. Първоинстанционно наказателно съдопроизводство.

44. Въззивно наказателно съдопроизводство. Образуване, предмет и предели

на въззивната проверка, ред за разглеждане на делото, производство пред
въззивната инстанция за проверка на определенията.

45. Касационно производство по наказателни дела.

46. Особени правила – бързо производство, незабавно производство и

съкратено съдебно следствие в производството пред първа инстанция.

47. Производство по освобождаване от наказателна отговорност с

налагане на административно наказание.

48. Решаване на делото със споразумение.

49. Особени правила за разглеждане на дела за престъпления, извършени от

непълнолетни.

50.Особени правила за разглеждане на дела, подсъдни на специализираните

наказателни съдилища.

51. Производство за възобновяване на наказателните дела

52. Производства във връзка с международното сътрудничество по

 наказателни дела.

1.Наказателноотговорни лица. Субект на престъплението. Вменяемост и

невменяемост

Наказателно отговорни са лицата, който биха могли да понасят наказателна

отговорност и в следствие на нея да им бъдат налагани наказания за извършените
престъпни деяния. Наказателна отгонворност се поражда само вследствие на
извършено деяние обявено от закона за престъпно и обратно – всяко
престъпление поражда наказателна отговорност. Всяко наказателно отговорно
лице е субект на престъплението. Субект на престъплението и наказателно
отговорно лице може да бъде само лице, което е достигнало определена възраст и
се намира в състояние на вменяемост.
Това именно се определя от биологията и медицината. Субект на
престъплението и наказателно отговорно лице по нашето право може да бъде
само индивидуален и никога колективен правен субект – юридическо лице.
1. От една страна, за да може един човек да бъде субект на престъпление и да
се окаже наказателно отговорен, трябва той да бъде вменяем – да има
индивидуалната способност да прояви вина. Докато наказателно отговорно
лице може да бъде само онова, което и от своя гледна точка и най-вече от
обществена е пригодно за наказване. Този извод следва и от режима за
налагане на наказанията - Чл. 33 (2) “Не се налага наказание на лице, което
е извършило престъпление, когато до произнасяне на присъдата изпадне в
разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира
свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи. Такова
лице подлежи на наказание, ако оздравее.”
2. От друга страна, за да може един човек да бъде субект на престъпление и
да бъде наказателно отговорен, той трябва да е навършил такава
 минимална възраст, в която е достатъчно психически и социално зрял, че
да бъде способен да извърши престъпление и да е пригоден да понесе
следващото се да него наказание. Ако едно лице не е навършило
четиринадесет годишна възраст и следователно е малолетно, то не може
да бъде подложено на наказателна репресия – налице е необорима
презумпция за липса на зрелост. Ако лицето е между 14 и 18 години и
следователно е вече непълнолетно, то въпросът за неговата психическа и
социална зрелост подлежи на индивидуално изследване и изрично
установяване. Непълнолетно лице – навършило 14, но ненавършило 18
години – е наказателно отговорно, ако е могло да разбира свойството и
значението на деянието и да ръководи постъпките си. По отношение на
лице навършило 18 години е налице необоримата презумпция за зрелост и
оставя да се разисква само въпросът за неговата вменяемост.
Освен тези основни качества НОЛ може да има и някои допълнителни
наказателно правно релевантни качества – непълнолетието и намалената
вменяемост. Те са от значение не само за индивидуализацията, но и за
диференциацията на наказанието и се изследват след като бъде изяснено, че
проявата, привлякла наказателно правно внимание е престъпление, понеже се
имат предвид само за наказанието.
Вменяемост и невменяемост
По отношение на индивидуално зрелите непълнолетни и по отношение на
пълнолетните лица е налице оборима презумпция за вменяемост – те притежават
способността да разбират свойството и значението на своите деяния и могат да
ръководят постъпките си. Вменяемостта има същите показатели като зрелостта за
подлагане на наказателна репресия при непълнолетните. Но докато зрелостта на
непълнолетния за наказване свидетелства за едно относително по-ускорено
индивидуално развитие, то вменяемостта свидетелства за нормално психическо
състояние. Невменяемостта е налице, само когато ненормалното психическо
състояние води и до неспособност да се разбира свойството или значението на
своите деяния или да се ръководят постъпките.
Невменяемостта се очертава от два кумулативни критерия:
 I. Медицински
Според него болестните състояния, които могат да доведат да
невменяемост са систематизирани в следните три групи:
а) Умствена недоразвитост – олигофрения.
Тя е задържане на умственото развитие без възможност за подобрение.
Получава се вследствие на повреждане на плода или заради въздействие в най-
ранна детска възраст. Бива:
Идиотия – това е пълна липса на интелект и на членоразделна реч;
безпомощност и неспособност за планомерни действия;
Дебилност – това е състояние на до голяма степен развита реч и на
способност за елементарна ориентация ; неспособност за абстрактно мислене и
за оценка на по-сложни положения.
Имбецилност – това е много нисък интелект, тежко разстройство на речта,
на със способност за придобиване на известни знания за елементарен физически
труд под чуждо ръководство;
Страдащите от идиотия и имбецилност са във всички случаи невменяеми.
Докато страдащите от дебилност са поначало вменяеми, освен ако не се касае до
деяния, които налагат абстрактно мислене.
б) Продължително разстройство на съзнанието – хроническа душевна
болест. Също няма възможност да подобрение. В две групи:
шизофрения – води до разделение на личността, халюцинации и
налудничави идеи;
епилепсия – това е заболяване, изразено в конвулсивни припадъци,
придружени със загуба на съзнанието и постепенно настъпваща тежка
деградация.
в) Краткотрайни разстройства на съзнанието. По начало са преходни и
излечими. Дължат се на общи инфекциозни и други заболявания.
От значение за вменяемостта на дееца са следните:
Патологично алкохолно опиване – различно е от обикновеното напиване с
алкохол. Проявява се в две форми – патологичен ефект:съпроводено е с дълбоко
помрачаване на съзнанието и бурна двигателна възбуда, с автоматични , безцелни
движения и немотивирани постъпки; патологично състояние: такива са
хипнотичните състояния и реактивни състояния: преходни психически травми,
които могат да се изразят в параноидна или халюцинаторна форма.
Б. Юридически
Според този критерий лицето не е наказателно отговорно, когато не е могло
да разбира свойството или значението на извършеното – интелектуален момент,
или да ръководи постъпките си – волеви момент на вменяемостта.
Деецът може да се окаже невменяем най-напред заради неизпълнението на
интелектуалния момент. Лицето разбира свойството на деянието, когато е наясно
с технологичната му страна, а именно с неговите фактически закономерности и
резултат – до какво води то. А разбира значението на своето деяние, когато е
неясно с неговата социологическа страна, именно: може да му даде правилна
социална оценка – дали е добро, лошо или безразлично за обществото.
Деецът може да се окаже невменяем и заради неизпълнение на волевия –
когато не може да ръководи постъпките си . Такова е например състоянието при
прояви на наркомани в състояние на криза.
Пълна и частична невменяемост:
Вменяемостта се явява качество на субекта на престъплението и се
определя като предпоставка за вината му. Психическото разстройство след
извършване на престъплението е последващо състояние на невменяемост за
наказване, което не засяга наличността на извършено престъпление и породената
от това престъпление наказателна отговорност да дееца. Това състояние е само
пречка за провеждане на наказателен процес с цел налагане на наказание и
изпълнение на наложено наказание.
Лицето може да бъде невменяемо (за цял живот или определен период от
време)по отношение на всички свои деяния, при което се говори за неговата
пълна невменяемост или невменяемо само по отношение на определени свои
деяния, при което се говори да негова частична невменяемост.
Пълната невменяемост може да е дадена като трайно, обикновено за дееца
състояние; периодично настъпващи кризисни моменти – при хронически
болести, придружени с пристъпи или изключително и поради това временно и
преходно психическо състояние на лицето.
Частично невменяеми са страдащите от дебилност и налудничави идеи.
Тези лице са невменяеми само за своите деяния, които налагат абстрактно
мислене или по отношение на предмети и явления, които са източник на
налудничави идеи, например пироманите за палежа. В останалите случаи
частично невменяемите лица са вменяеми. Частичната невменяемост трябва да се
различава от намалената, която не е обобщение, а се отнася до определено
деяние. Освен това намалената вменяемост не е невменяемост. Тя е вид
вменяемост. НВ е състояние на отрицателни количествени изменения в
способностите на субектите да разбират свойството и значение на деянието и да
ръководят постъпките си. Те затрудняват дееца, но не препятстват способностите
му да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.
Измененията са в рамките на вменяемостта – те не водят до качествена промяна
към невменяемост на дееца.
Принудителни медицински мерки
Когато едно лице изпадне в психическо разстройство и представлява
опасност за околните и за самия себе си, могат да му бъдат наложени
принудителни мерки. ПМ по НК се вземат само по отношение на лице, което е
извършило предвидено в НК обществено опасно деяние. Те се вземат само ако и
докато деецът продължава да бъде опасен.
Особени правила относно наказателната отговорност на непълнолетните
Има три възрастови групи с оглед на това дали включените в тях субекти
могат да носят НО:
Малолетни – до 14 години, за които се смята, че никога не са достигнали
нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат
подложени на наказателна репресия;
Непълнолетни – от14 до 18 години, да които се предполага, че не са
достигнали нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява
да бъдат подложени на наказателна репресия;
Пълнолетни – след 18 години, за които се смята, че винаги са достигнали
нужната възраст за психическа и социална зрелост, която позволява да бъдат
подложени на наказателна репресия.
Малолетните са във всички случаи и безусловно наказателно неотговорни.
Разбира се дори и проявите на такива лица не оставят без последици. Чл. 32 (2)”
По отношение на малолетните лица, извършили обществено опасни деяния,
могат да бъдат приложени съответни възпитателни мерки.” – по ЗБППМН.
Непълнолетните не носят НО, ако не могат да разбират свойството или
значението на деянието или да ръководят постъпките си. В такъв случай и по
отношение на тях се налагат горепосочените възпитателни мерки. За тях важи
презумпцията, че не биха могли да разбират свойството или значението на
деянието и да ръководят постъпките си – възрастова незрелост. Наред със нея има
и втора причина за тяхната неспособност, характерна и за пълнолетните –
душевна болест, обосноваваща невменяемост.
Привилегии на непълнолетните спрямо пълнолетните .
Първата привилегия от тук нататък се заключава в по-облекчения режим за
освобождаване на вменяемия непълнолетен деец от възникналата по отношение
на него НО: Чл. 61. (1) “По отношение на непълнолетен, извършил поради
увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма
обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да
прекрати образуваното досъдебно производство, а съдът да реши да не бъде
предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат
успешно възпитателни мерки по ЗБППМН. Непълнолетните се освобождават от
наказателна отговорност при един по-благоприятен за тях режим отколкото
пълнолетните. Ако непълнолетен не бъде освободен от НО, и трябва да му се
наложи наказание, той ползва следващата се привилегия в сравнение с
пълнолетните наказателно отговорни лица.
I.на непълнолетния деец не се налага същото по размер наказание, каквото
би се наложило на пълнолетния за същото престъпление. Наказанието се
редуцира по силата на самия закон: Чл. 63.” (1) За непълнолетните предвидените
в особената част на този кодекс наказания се заменят: 1) доживотният затвор без
замяна и доживотният затвор - с лишаване от свобода от три до десет години; 2)
лишаването от свобода за повече от десет години - с лишаване от свобода до пет
години “ . Тази редукция води и до скъсяване на давностните срокове по чл. 80,
ал. 2 НК.
II. На непълнолетните не може да се наложат всички наказания, които
според чл. 37 НК се налагат на пълнолетните-чл. 62 НК на непълнолетните могат
да се наложат само следните видове наказания: лишаване от свобода, като при
това се изтърпява не в затвор, а в поправителен дом; пробация; обществено
порицание; лишаване от право да се упражнява определена професия или
дейност по чл. 37, ал. 1, т. 7. Затова, ако непълнолетният е извършил
престъпление, в чиято санкция има предвидено друг вид наказание, то или се
заменя с по-леко по вид, съгласно чл. 63 или, ако там няма предвидена замяна,
отпада изобщо.
III. По-големи са възможностите за освобождаване на непълнолетния от
изтърпяване на наложеното наказание. Така ако осъдения непълнолетен не бъде
освободен от изтърпяване на наложеното му наказание по общия текст на чл. 66
НК (условно осъждане), за него е предвидена и допълнителна възможност – чл.
64: “(1) Когато определеното наказание е лишаване от свобода по-малко от една
година и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66, непълнолетният се
освобождава от изтърпяването му и съдът го настанява в трудововъзпитателно
училище или му налага друга възпитателна мярка, предвидена в Закона за борба
срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.”
IV. Възпитателната цел притежава по-голям относителен дял отколкото при
пълнолетните: съгласно чл. 60 “Наказанието на непълнолетните се налага с цел
преди всичко да бъдат те превъзпитани и подготвени за общественополезен
труд.” Това налага при индивидуализацията на наказанието им да се държи много
повече сметка за тяхната лична превенция.
По-голяма е възможността за частично и по-специално за предсрочно
освобождаване на непълнолетния от остатъка от наложеното му наказание
лишаване от свобода – чл.71, ал. 1 За да може непълнолетния да бъде
освободен от остатъка, достатъчно е да е изтърпял само 1/3 от своето
наказание, а не 1/2 , както е за пълнолетните.
 2. Понятие за престъплението. Престъплението като деяние. Причинна
връзка. Обективен и субективен състав на престъплението. Обстоятелства,
които изключват обществената опасност и противоправността на деянието

Понятие за престъпление
Обект на престъплението
ОП е онова обществено отношение, което изпитва неблагоприятни му
последици. Това са обществените отношения, които попадат в обхвата на НК.
Общият обект се защитава от цялото НП, докато родовият – от отделна глава на
Особената част на НК, в която то е предвидено. Най-често престъпленията са
еднообектни, но има и такива, които посягат на повече обекти, например: грабеж
–основен обект: обществените отношения, които защитават личната собственост,
допълнителен елемент(задължителен): засягането на личната свобода чрез
съдържащата се в него принуда; взломна кражба – основен обект е чуждата
собственост, допълнителен (но в този случай факултативен) – засягането на
собствеността на взломената вещ, не е задължително за да има кражба.
Непосредствен обект е онзи, на който посяга едно индивидуално извършено
престъпление.
Предмет на престъплението е онази материална съставка на обекта му –
вещ, информация, човешко тяло и др., с която се оказва неблагоприятно
въздействие и върху самия обект. Самият предмет не претърпява по
необходимост неблагоприятни промени – например в случай на кражба.
Докато предметът на престъплението е част от обекта му, то средството на
престъплението е част от съставящото го деяние. То увеличава възможностите на
самото деяние, заради което позволява или изобщо извършването му (например
имотната облага при подкупа) или поне по-ефективно осъществяване на
престъплението и по-тежко или по-сигурно засягане на обекта му (напр. кражба с
използване на техническо средство). Принадлежащото на дееца средство на
извършеното умишлено престъпление подлежи на отнемане във всички случаи.
Престъплението като деяние
 Всяко престъпление е преди всичко и най-напред някакво деяние, което
обхваща действие или бездействие. Деянието за наказателното право се отличава
със своя човешки произход – това е конкретен човешки акт и представлява
външен израз на човешка воля. То има два елемента: вътрешен, който се
заключава в неговата волева основа, и външен, който го характеризира като
намеса във външния свят.У отделния човек първо се формира волята –
вътрешната страна, а след това се стига до нейната изява. Тези елементи се
констатират от останалите в обратна поредност.
Човешката проява (външната намеса) може да бъде лишена от волева
основа на собствения си субект и да не представлява поради това деяние.По своя
източник причините, които изключват волевата основа, могат да бъдат вътрешни
и външни по отношение на субекта. Към външните спадат непреодолимата сила и
физическата принуда.
Непреодолимата сила е налице, когато тялото на човек се оказва в плен на
природна стихия. Тук тялото се контролира не от волята на субекта, а само и
изцяло от природната стихия. Физическата принуда има същото въздействие, но
тя не е с природен, а с човешки произход. Физическият натиск върху обекта на
проявата е такъв, че води не само до пречупване, а до пълно елиминиране на
волята му.
Човешката проява може да бъде лишена от волева основа и по вътрешни
причини – когато са сработили такива биологични механизми в човешкото тяло,
които не се контролират от волята.Такива са инстинктивните реакции и
рефлекторните прояви.
Действие и бездействие
Действието представлява едно или няколко телодвижения по отношение на
определен предмет. Най-често води до определена промяна.
Бездействието е въздържане от телодвижения по отношение на определен
предмет. То най-често води до пропускане на промяна, до застой.
Деянието е част от обективната действителност, а изпълнителното деяние –
част от правото. Изпълнителното деяние очертава дейността (едното или повече
деяния – действия и бездействия), с която се извършва определено по вид
престъпление.
Всяко престъпление има общественоопасни последици. Има обаче
престъпления, за които техният законов състав не очертава общественоопасните
им последици и са поради това без престъпен резултат.Това може да бъде, защото
според виждането на законодателя това не е възможно- необхватни по своя
характер и съдържание, или защото това не е нужно – когато тяхното настъпване
е неизбежно, ако се осъществят залегналите в състава на престъплението
признаци.
Според наличието на престъпен резултат в своя законов състав
престъпленията биват резултатни: увреждащи и на поставяне в опасност, и
безрезултатни (формални). Въпросът за довършеността се решава различно при
резултатните и при формалните престъпления. За пълното осъществяване на РП е
нужно да се изпълни престъпния резултат – иначе престъплението няма да бъде
довършено и може да е налице само опит. Формалните престъпления ще са
довършени още след като приключи осъществяването на тяхното изпълнително
деяние.
Състав на престъплението
СП се определя като съвкупност от обективни и субективни признаци,
които очертават особеностите на определен вид престъпление и служат за
установяването му. СП се състои от обективни и субективни признаци.
Обективните отразяват обективните особености на престъплението – тези, които
са извън психическите преживявания на дееца; докато субективните отразяват
субективните му особености – тези, които са част от психическите преживявания
на дееца. Взети съвкупно, ОП формират обективната страна на престъплението в
широк смисъл, а СП – субективната му страна. Обективната страна в широк
смисъл се разделя на три: обект, обективна страна в тесен смисъл и субект. Тези
три части на състава заедно с четвъртата му част – субективната страна, се
наричат елементи на състава на престъплението. Всеки от тях се състои от един
или повече признаци. Всяко престъпление има законов и фактически състави,
който трябва да бъдат отнесени към съответното деяние. Законовият състав спада
към правото, фактическият състав – към действителността. Съставът съдържа
само типичните особености на отделния вид престъпление, а не всички възможни
негови особености. Докато общото определение по чл. 9 НК очертава онова,
което е присъщо на всички видове престъпления – “престъпление е това
обществено опасно деяние (действие или бездействие), което е извършено
виновно и е обявено от закона за наказуемо.” – пет основни свойства: деяние,
обществена опасност, противоправност, вина и наказуемост, то съставът на
престъплението очертава онова, което е присъщо само на отделния вид
престъпление – неговите типични особености, по които този вид престъпления се
различават от другите. Има престъпления, за които е предвиден само един състав.
Понякога за едно престъпление са предвидени повече състави – един основен, а
останалите са квалифицирани и (или) привилегировани. Квалифицираните са за
по-тежко наказуеми случаи, привилегированите, са по-леко наказуеми случаи на
същото престъпление.
Обектът на престъплението включва един или повече признаци, които
обозначават единственото или различните ОО, върху които то посяга, в това
число и предметът на престъплението като тяхна материално съставка.
Обективната страна на престъплението включва признаците, които
обозначават: а) евентуално описаната обстановка за неговото извършване (време,
място и други условия) - незадължително; б) самото престъпно деяние, чрез
което се извършва престъплението, в това число евентуално определения му
метод (начин или средства за извършване) – признаците за него се определят като
“изпълнително деяние” и са задължителни за всички престъпления; и в)
евентуално посочените последици на престъплението – “престъпен резултат” и
не са задължителни за всички престъпления.
Субектът на престъплението включва един или повече признаци на онзи
деец, който би могъл да го извърши. Задължителни са за онези престъпления,
които не могат да се извършат от всяко НОЛ, тоест от общ субект, а само от
особен субект (длъжностно лице, военнослужещ и др.). Тези признаци
следователно допълват основните качества на субекта – човек, необходима
възраст, вменяемост, като сами по себе си са също обективни.
Субективната страна включва поне един признак относно вината и в
частност относно нейната форма и вид, който е задължителен, както и други,
незадължителни признаци – относно цел, мотиви, и прочие.
Основният състав очертава типичните особености на всички престъпления
от този вид, докато квалифицираният състав съдържа всички признаци на ОС
заедно с един или повече други обективни или субективни признаци, които
придават по-голяма ОО или съответно обществената укоримост на
престъплението и обосновават налагане на предвидено в закона по-тежко
наказание. Привилегированият състав съдържа всички признаци на ОС заедно с
един или повече други обективни или субективни признаци, които придават по-
малка ОО или съответно обществена укоримост на престъплението и
обосновават налагане на предвидено в закона по-леко наказание.
Съставомерността означава, че определено деяние изпълва всички
признаци на някакво престъпление и при наличието и означава, че е осъществен
състав на престъпление, но не и отговор на въпроса какъв състав е осъществен.
На този въпрос отговаря наказателно правната квалификация на деянието –
убийство, измама, палеж и пр. Ползва се само понятието несъставомерност, което
означава, че деянието няма правната квалификация на нито едно престъпление
описано в НК.
Причинна връзка
ПВ е обективно съществуваща връзка между два факта, при която
настъпването на вторият факт се дължи на първия. ПВ в наказателното право
обединява престъпното деяние и общественоопасните последици.За да се приеме
наличието на такава връзка е необходимо и достатъчно да се установи, че ако
престъпното деяние не е било извършено, то няма да настъпят и
общественоопасните последици. По довод за противното онези ОО последици,
които биха се получили и без извършване на престъпното деяние, няма да са в
причинна връзка с него. Деецът се ангажира с онези ОО последици, по
отношение на които е проявил вина. Причинната връзка е обективен признак на
резултатните престъпления и е извън законовия състав на безрезултатните. Не е
достатъчно обаче самото настъпване на предвидените в престъпния резултат ОО
последици. Нужно е те да са в причинна връзка с престъпното деяние.Самата ПВ
е обективен признак на всяко резултатно престъпление, без нейното изпълване
съставът на престъплението няма да бъде осъществен в цялост и може да има
само опит.
Обратно е положението с формалните престъпления. За пълното
осъществяване на състава им не е нужно да настъпват никакви ОО последици.
Тези престъпления ще са довършени още след като приключи осъществяване на
тяхното изпълнително деяние. При това положение, щом няма признаци относно
ООП, не би могло да има и признак относно причинната връзка с тях.
Причинната връзка е от значение и за безрезултатните престъпления, но едва
след установяване на съставомерността – за да се определи наличието на
достатъчно висока степен на обществено опасност за да може то да се третира
като престъпление, в противен случай е малозначително деяние.
Противоправност на деянието
ПП е също основно свойство на престъплението.За разлика обаче от ОО,
определена като свойство на онова деяние, което се намира в противоречие с
поддържаните от държавата обществените отношения, ПП е свойство на онова
деяние, което се намира в отношение на противоречие с наказателноправните
норми. За престъпленията е свойствена само наказателната ПП – противоречие
само с НК. Тя е обективно и юридическо свойство – нейното наличие зависи от
закона.
За разлика от другите основни свойства на престъплението ПП не е
посочена изрично в общото му определение. Тя обаче може да бъде изведена от
него. Щом престъплението е “обявено от закона” за “наказуемо”, значи, че то
първо е правно регулирано и на следващо място – фигурира в него за да бъде
забранено, откъдето се извежда и неговата противоправност.
За да бъде едно деяние наказателно ПП, необходимо и достатъчно е то да
осъществява обективните признаци на състава на някакво престъпление. Затова
едно деяние ще бъде наказателно противоправно ако съответства на обективна
страна на престъпление.
Правните забрани, които се съдържат в наказателноправните норми са две
категории: които забраняват действието – противоправно е действието, и които
забраняват бездействието – противоправно е бездействието.
Противоправността бива често определяна като “юридически израз” на ОО.
По този начин се подчертава състоянието на производност между тях, а именно,
че ПП произтича от ОО. Ако едно деяние наистина е противоправно, се
проверява степента на обществената му опасност.
Обществена опасност на престъплението
ОО е основно свойство на престъплението съгласно чл. 9, ал. 1. Съгласно
чл. 10 “общественоопасно е деянието, което застрашава или уврежда личността,
правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в
Република България или други интереси, защитени от правото.” За
престъпленията е присъща не всяка, а винаги и само високата степен на ОО.
Характерът на ОО е качественото своеобразие на деянието. Той показва
върху какво и как се въздейства неблагоприятно.
Степента на ОО е нейната количествена определеност. Тя показва колко се
въздейства неблагоприятно. Зависи от ценността на обекта и дълбочината на
неблагоприятното въздействие. Степента на ОО има значение за законодателя за
да криминализира деяния с висока степен на ОО и за тежестта – колкото по-
голяма е степента на ОО, толкова по-тежка е санкцията, и определеността на
санкцията – колкото в повече варира степента на ОО, толкова в по-широки
граници се определя и санкцията. На трето място степента на ОО е основно
законодателно съображение и за начина на наказателното му преследване – дали
е престъпление от общ или от частен характер.
За органите на съдебната власт степента на ОО за да се реши най- напред
дали това деяние е престъпление или, макар и съставомерно е малозначително
деяние. На второ място дали деецът да бъде освободен от наказателна
отговорност: Чл. 61. (1) “По отношение на непълнолетен, извършил поради
увлечение или лекомислие престъпление, което не представлява голяма
обществена опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да
прекрати образуваното досъдебно производство, а съдът да реши да не бъде
предаван за съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат
успешно възпитателни мерки по ЗБППМН. На трето място степента на ОО е
основният критерии за индивидуализация на наказанието.
Малозначително деяние е предвидено в чл. 9, ал.2. Тя гласи: ” Не е
престъпно деянието, което макар формално и да осъществява признаците на
предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е
общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна”.

Обстоятелства, изключващи обществената опасност и противоправност на

деянието

Неизбежна отбрана-същност на неизбежната отбрана

Чл. 12. (1) Не е общественоопасно деянието, което е извършено при
неизбежна отбрана - за да се защитят от непосредствено противоправно
нападение държавни или обществени интереси, личността или правата на
отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките
на необходимите предели.
Неизбежната отбрана е най-типичното обстоятелство, при което извърше-
ното деяние не е общественоопасно. Нейната същност се заключава в
разрешеното от закона увреждане на едно лице - нападател, с цел пресичане на
отрицателното му поведение. По този начин, като дава възможност на гражданите
да отблъскват всяко непосредствено и противоправно нападение чрез
причиняване вреди на нападателя, неизбежната отбрана се явява своеобразно
средство за защита на съществуващите обществени отношения.
Според чл. 46 от Закона за задълженията и договорите, вредите причинени
на нападателя при неизбежна отбрана не подлежат на възстановяване.
Неизбежната отбрана се състои от два взаимно свързани елемента - напа-
дение и защита, които имат свои характерни особености.
Нападение-същност на нападението
По смисъла на чл. 12, ал. 1 НК нападение е всяка човешка проява, която
създава опасност от увреждане на правно защитени интереси. Не е необходимо
проявата да бъде осъществена по волята на своя субект. Дори неволните човешки
прояви се определят като нападение, щом като са от естество да увредят
съществуващите обществени отношения.
Най-често нападението се осъществява чрез активно човешко поведение,
изразяващо се в нахвърляне, връхлитане върху някого или върху нещо, с цел да
бъде унищожено, ограбено и пр. Макар и по изключение, пасивното човешко
поведение също може да се оцени като нападение. Това са случаите, в които
“нападателят” е бил длъжен да действа (лекар да окаже помощ на болен) и
неговото бездействие създава непосредствена опасност от отрицателни
изменения в обективната действителността. Когато обаче такава опасност
липсва, бездействието не може да се третира като нападение.
В по-голямата си част нападенията се извършват умишлено, но някои не-
предпазливи деяния също налагат използването на активна защита. Ето защо
неизбежната отбрана е допустима и срещу деяния, извършени по непред-
пазливост. Неизбежната отбрана предполага нападение, което не е позволено
от закона. Затова, когато “отбраняващият се” съзнателно провокира с активни
действия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на
определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана. От друга страна,
на деянията, извършени при неизбежна отбрана не може да се отговори с
неизбежна отбрана, тъй като нападнатият има право да се защитава и неговото
деяние не може да се третира като нападение.
Субект на нападението
Субект на нападението при неизбежна отбрана може да бъде всяко физи-
ческо лице. Не е необходимо то да е достигнало определена възраст или да
действа в състояние на вменяемост, нападателят може да бъде и наказателно
неотговорно лице.
Обект на нападението
Обект на нападението при неизбежната отбрана може да бъде не само жи-
вотът на гражданите, но и всички държавни, обществени и лични интереси -
външната и вътрешната сигурност, собствеността, здравето, свободата, честта,
половата неприкосновеност на личността, личните имуществени права,
общественият ред и спокойствие и др.
 Непосредственост на нападението
Неизбежната отбрана е допустима, само когато нападението е не-
посредствено, а то е такова от момента на започването му до момента на неговото
приключване. Това са времевите граници, в които причинените на нападателя
вреди ще са при неизбежна отбрана. Ето защо е необходимо посочените два
момента да бъдат точно определени във времето.

Противоправност на нападението
От значение за наличието на неизбежна отбрана е онова непосредствено
нападение, което е и противоправно.
Противоправно е нападението, с което се засягат правно защитени инте-
реси. Разпоредбата на чл. 12, ал. 1 НК не уточнява дали става дума за противо-
правност въобще или само за противправност. В съдебната практика се приема,
че не е необходимо нападението да осъществява и състав на престъпление. Това
означава, че като нападение може да се определи и поведение, което не е
противоправно. Така например, нападението, осъществено от малолетен или
невменяем не е престъпно, но е противоправно. Накратко - противоправно е
всяко нападение, което нападателят няма право да извърши, а нападнатият не е
длъжен да претърпи.
Защитата при неизбежна отбрана-същност на защитата
Същността на защитата при неизбежна отбрана се изразява в причиняване
вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Вредите, които
защитата причинява, трябва да засягат само личността или правата на
нападателя. Недопустимо е при неизбежна отбрана да се причиняват вреди на
трети лица.Така, чрез увреждане на самия нападател или на негови права и
интереси, се създава фактическа невъзможност той да продължи нападението или
у него се създава мотив да го преустанови. Най-често нанесените вреди имат
личен характер, като се уврежда живота или здравето на нападателя, или се
засяга свободата му. Възможно е обаче и всякакво друго увреждане на неговите
права.
 Субект на защитата
Неизбежната отбрана е упражняване право на защита, при която както на-
паднатият, така и всяко друго лице, могат да причинят вреди на нападателя с цел
отблъскване на неговото нападение. Законът предоставя това право на всеки
гражданин, без да е необходимо да се търси намесата на специализираните
държавни органи. Що се отнася до длъжностните лица, натоварени за борба с
правонарушенията, те не само морално, но и служебно са задължени да
отблъснат нападението, а бездействието им е нарушение на службата и може да
бъде престъпление.
Превишаване на пределите на неизбежната отбрана
Неизбежната отбрана изключва обществената опасност на извършеното
при условията й деяние и дава възможност за защита чрез причиняване вреди на
нападателя. Тя обаче не е право за неограниченото му увреждане. Личността и
правата на последния продължават да са обект на правна защита и след като той е
предприел непосредствено и противоправно нападение. Не може например
пазачът на овощната градина да убие крадец, когото е видял да пълни багажника
на автомобила си с ябълки. В чл. 12, ал. 2 НК е установено изискване, според
което не трябва да има явно несъответствие между характера и опасността на
нападението и тези на защитата. В противен случай е налице превишаване на
пределите на неизбежната отбрана, при което отбраняващият се носи наказателна
отговорност и е длъжен да възстанови причинените с деянието си вреди.
За превишаване на пределите на неизбежната отбрана може да става дума,
само когато са налице останалите й елементи - непосредствено и противоправно
нападение, което се отблъсква чрез причиняване вреди на нападателя. В противен
случай няма да е налице положение на неизбежна отбрана и следователно няма
как да бъдат превишени нейните предели.

Същността на превишаването на пределите на неизбежната отбрана се

състои в това, че на нападателя са нанесени ненужно големи вреди, които чув-
ствително надхвърлят необходимото за отблъскване на нападението.

Предварителното разрешаване на въпроса, относно превишаването на

пределите на неизбежната отбрана за всеки конкретен случай е невъзможно.
Поради това в чл. 12, ал. 2 НК е използвана обща формулировка - явно несъот-
ветствие между характера и опасността на нападението и на защитата.

Изискването за съответствие между нападение и защита не трябва да се

разбира в смисъл, че защитните действия не трябва да се насочват към места, уяз-
вими за живота и здравето на нападателя. Законодателят не е поставил такова
изискване, тъй като то води до намаляване ефективността на неизбежната
отбрана. Освен това, нападнатият не е длъжен да се защитава със средства и по
начин, съразмерни на средствата и начина на нападението. Това в повечето
случаи е невъзможно, също намалява ефективността на неизбежната отбрана и
затова противоречи на чл. 12, ал. 2 НК. Както вече се изтъкна, важното е да няма
явно несъответствие между защитата и нападението, а не на кое място и с какво
ще бъде засегнат нападателят.

Характерът на нападението се определя от социалната значимост на обекта,

срещу който то е насочено, а неговата опасност от това, дали съответният обект е
само застрашен или е започнало неговото увреждане, до каква степен е
достигнало последното, каква е вероятността да се стигне до окончателно
увреждане на този обект.

Превишаване на пределите на неизбежната отбрана е налице, само ако не-

съответствието между нападение и защита е явно, а то е такова, когато е ясно
изразено и не буди никакво съмнение. Това означава, че всяко колебание по
въпроса за превишаване на пределите на неизбежната отбрана следва да се
решава в полза на субекта на защитата.

Случаи, в които няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана

 Ако нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище

- чл. 12, ал. 3, НК

Понятието “взлом” включва всяко преодоляване на преграда, здраво на-
правена за защита на лица или имот.
Под “насилие” в случая следва да се разбира всяко физическо въздействие
върху нападнатия, независимо дали това е отбраняващият се или друго
присъстващо лице. Насилието може да приеме различни форми - от брутално
физическо блъскане до опит за убийство.
“Жилище” по смисъла на тази разпоредба е всеки обект, който се използва
за обитаване, независимо от това какво представлява и къде се намира . Не са
жилище по смисъла на тази разпоредба гаражът и дворът на къщата.
Това пряко нарушава неприкосновеността на жилището, която е изрично
прогласена от чл. 33, ал. 1 от Конституцията. Нещо повече, нападнатият не може
да знае с каква цел нападателят иска да проникне насилствено или с взлом в
жилището. Тази цел може да бъде убийство или жестоко изтезание, за да бъде
принуден нападнатият да посочи къде има скрити пари или други ценности. “При
тези условия отбраната на нападнатия, включително чрез убийство на
нападателя, не може да бъде окачествена като превишаване на пределите на
неизбежната отбрана.” (Р. 19/97 на КС на РБ).

Правно положение на лицата, задължени да осъществяват неизбежна

отбрана

При неизбежна отбрана е по-особено положението на лицата, които по за-

кон, правилник или разпореждане са натоварени да бдят за опазване на живота
или правата на гражданите, обществения ред, собствеността. Такива са съ-
ответните служители в МВР, МО и др. Едновременно с това обаче, посочените
категории служители следва да съобразяват поведението си и със законовите и
подзаконови нормативни актове, които уреждат правилата за тяхната дейност.
Така например, докато при отблъскване на нападението гражданите поначало са
само морално задължени да участват, служителите на МВР, по силата на своето
служебно положение, са винаги задължени да сторят това. Ако те не действат
достатъчно активно или бездействат, може да отговарят по чл. 387 НК.

Ненаказуемост на превишаването на пределите на неизбежната отбрана

Съгласно чл. 12, ал. 4 НК при превишаване пределите на неизбежната от-

брана, поради уплаха или смущение, деянието е ненаказуемо. Това е така, защото
в тези случаи деецът се намира в особено психическо състояние - уплаха (силен
страх) или смущение (дезориентиране и объркване), което ограничава в
значителна степен възможността адекватно да прецени обстановката и да се
защитава в пределите на неизбежната отбрана. Деецът обаче ще отговаря иму-
ществено за причинените вреди на нападателя, при условие, че е действал
виновно.

Не е обществено опасно причиняването на вреди на лице, извършило

престъпление при неговото задържане за предаване на органите на властта и при
предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление, ако
няма друг начин за неговото задържане и ако при това задържане не е допуснато
превишаване на необходимите и законосъобразни мерки – чл. 12 “а”, НК.
Крайна необходимост и оправдан стопански риск
Крайната необходимост е предвидена в чл. 13 НК: Чл. 13. (1) Не е
общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна
необходимост - за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или
на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не
е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-
малко значителни от предотвратените.
Крайната необходимост е най-напред едно състояние на непосредствена
опасност за някакви правноохраняеми интереси. Тя застрашава с увреждане
държавни или обществени интереси, лични или имотни блага. Тя не е ограничена
по своя произход и може да възникне по всякакви причини – обществено
бедствие с природен или социален произход; внезапни остри болестни състояния
или злополуки; нападения от страна на хора или опасност от животни и т.н.
Крайната необходимост съществува, докато трае състоянието на непосредствена
опасност и се прекратява с преминаването на опасността или с окончателното
увреждане на застрашените от нея интереси.
Второто изискване за наличие на крайна необходимост е да не съществува
друг начин за избягване на опасността – да няма друг безвреден начин за
избягването й.
Изисквания относно насоки и предели
Деянието КН трябва да има такава насоченост, че да служи за отстраняване
на неизбежната по безвреден начин непосредствена опасност.
 Намесата на дееца трябва да доведе до намаляване на съвкупния обем на
настъпващите вреди. В противен случай се стига до превишаване пределите на
деянието при крайна необходимост.
КН и НО:
И двете деяния са вредоносни, но общественополезни.
И двете са допустими само при опасност за някакъв правноохраняем
интерес. Но докато за неизбежната отбрана се изисква опасността да идва винаги
и само от противоправно нападение, то за деянието при КН няма никакви
ограничения относно произхода на опасността – тя може да е всякаква по своя
произход.
Докато за НО е достатъчно да няма явно несъответствие с нападението по
опасност и характер, то за КН се изисква причинените от деянието вреди да са
по-малки от предотвратените. Пределите на НО се определят на равнище
дейност, на КН – на равнище резултат.
За НО не се изисква да бъде непременно успешна.
Деянието при оправдан стопански риск е предвидено в чл. 13а НК: (1) Не е
общественоопасно деянието, което е извършено при оправдан стопански риск - за
да се постигне съществен общественополезен резултат или да се избягнат
значителни вреди, ако то не противоречи на изрична забрана, установена с
нормативен акт, отговаря на съвременните научно-технически постижения и
опит, не поставя в опасност живота и здравето на другиго и деецът е направил
всичко, зависещо от него, за предотвратяване на настъпилите вредни последици.
ОСР има благоприятна за обществото цел – постигане на някаква полза или
избягване на загуба, но, от друга страна, е съпроводено от възможност за неуспех
и настъпване на вредни последици. Тук следователно ползата от причинената
вреда е винаги възможна и никога действително осъществена.
За да не бъде обаче авантюра такова едно деяние, трябва да съставлява
разумен риск. Определя се от съотношението между очаквания положителен
резултат и възможните отрицателни последици, както и вероятността за тяхното
настъпване – ал. 2. Тези две съотношения се преценяват съвкупно.
 3. Вина – същност и определение. Форми на вината

Престъпление - само онова предвидено в НК обществено опасно деяние, което

е извършено виновно - под формата на умисъл или непредпазливост. Вината
следователно е едно от основните свойства на престъплението – основанието за
НО.

При това вината служи и като предел на ангажирането на дееца с онези

обществено опасни последици, които се намират в причинна връзка с
извършеното от него деяние. Той може да бъде ангажиран само с онези
последици, по отношение на които е проявил вина.
Вината е психическото отношение на дееца към обществената опасност на
своето извършвано деяние и най-вече към неговите обществено-опасни
последици. Тя е налице, когато деецът е съзнавал или поне могъл да съзнава
обществената опасност на деянието и най-вече неговите обществено опасните
последици и въпреки това е решил да го извърши. Тя се проявява от началото до
края на довършването на обществено опасното деяние.
Вината не зависи и от противоправността. За нейното наличие не се
изисква деецът да е съзнавал или да е могъл да съзнава, наред с обществената
опасност и противоправността на своето деяние. Отделен въпрос е, че в процеса
на правоприлагане установяването на противоправност е необходимо
практическо условие , за да се стигне до търсене на вина.
Както всички други особености на престъплението, така и вината подлежи
на установяване. За разлика от вината в гражданското право тя не е по презумция,
а се доказва.
Вината е субективно свойство, защото е част от психическите
преживявания на дееца. Тя е конкретен факт, но не от обективната, а от
субективната реалност.
Вината е материално правно свойство и трябва да се различава от
виновността, която е процесуалноправно понятие и означава установена връзка
на едно лице, намерено за виновно, с определено престъпление.
 Има две схващания за вината. Едното от тях, застъпено у нас, е
психологическото схващане. Според него вината има само и изцяло психическо
съдържание. Другото схващане приема, че за наличието на вина се изисква
оценка за съществуването и под формата на външен укор.
Форми на вината
За да има вина, не е достатъчно деецът да съзнава или поне да може да
съзнава ОО и най-вече ОО последици на своето деяние и въпреки това да реши
да го извърши. Нужно е още психическите преживявания на дееца да имат
изрично и изчерпателно определените от НК форми. Съгласно чл. 11, ал. 1 НК те
са две – умисъл и непредпазливост. Умисълът бива пряк и евентуален, а
непредпазливостта – самонадеяност (съзнавана непредпазливост) и небрежност .

4. Умисъл – същност и определение. Видове умисъл. Непредпазливост.

Грешката и нейното значение; отграничаване на грешката от умисъла,
непредпазливостта и случайното деяние

Умисъл – същност определение и видове

Умисълът е положително субективно отношение на дееца към ООП на своето

деяние. Умисълът се определя в чл. 11, ал. 2 НК: Деянието е умишлено, когато
деецът е съзнавал ОО му характер, предвиждал е неговите ОО последици и е
искал или допускал настъпването на тези последици.
В този текст се открояват ясно два момента на умисъла – интелектуален и
волеви. Интелектуалният момент на умисъла се изразява в това, че деецът е
наясно с ООП на своето деяние. Волевият момент може да се прояви в два
варианта – деецът или пряко да иска, или съзнателно да допуска настъпването на
съставомерните ОО последици на своето деяние.
Пряк е умисълът, когато престъплението е на просто извършване или
когато престъплението е резултатно и деецът желае (цели) настъпването на
съставомерните ООП, той е извършил деянието заради тяхното настъпване,
например стреля в някого за са причини смъртта му.
Умисълът е евентуален, когато престъплението е резултатно, но
съставомерни ОО последици не са целени от дееца, а са само възможен,
допълнителен резултат на неговото деяние, с чието настъпване той се съгласява
преследвайки някаква цел. Например кара бързо лек автомобил за да може
неговият спътник да хване влака, като пресича пешеходна пътека тип “зебра” с
минаващ пешеходец, когото прегазва.
Други видове умисъл:
Афектен умисъл – когато решението за извършване на умишленото
престъпление се е породило и е осъществено в състояние на силно душевно
вълнение;
Предумисъл – когато решението за извършване на престъплението е взето в
сравнително спокойно душевно състояние, след известно обмисляне на
съществените моменти на престъплението.
Накрая в зависимост от това, дали решението за извършване на
престъплението е взето по-рано или пък непосредствено преди неговото
изпълнение, се говори за предварителен и внезапен умисъл
С изключение на престъпленията, за които законът изрично предвижда
непредпазливост, всички останали престъпления са умишлени. Опитът и
приготовлението, като стадии на престъпната дейност, са възможни само при
умишлените престъпления. Същото важи и за съучастието.
Непредпазливост – същност, определение и видове.
Непредпазливостта представлява отрицателно отношение на дееца към
ООП. Той е против настъпването им. Деецът все пак има вина, защото ООП са
причинени от неговото деяние в такова психическо състояние, което позволява
тяхното субективно предвиждане и избягване.
Непредпазливостта чл. 11, ал. 3 НК: Деянието е непредпазливо, когато
деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е
бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на
тези последици, но е мислил да ги предотврати.
Текстът очертава последователно двата основни вида непредпазливост –
несъзнавана (наричана още небрежност) и съзнавана (наричана още
самонадеяност).
Самонадеяност е налице, когато деецът от една страна, разбира, че
извършваното от него деяние е условие за настъпването на ООП, но от друга
страна е убеден, че съществува и някаква пречка – собствените си възможности,
възможностите на пострадалия или някакъв друг блокиращ фактор, която
изключва настъпването им. Например водач на МПС предприема изпреварване
при ограничена видимост и се удря във внезапно появило се насрещно движещо
се МПС. За самонадеяността са характерни два основни момента. От една страна,
деецът лекомислено е приел, че е налице сигурна пречка за настъпване на ООП.
Но от друга той все пак е бил в състояние да разбере, че такава пречка няма.
Небрежността е налице, когато деецът изобщо не разбира, че
извършваното от него деяние е условие за настъпване на ООП. Същевременно
обаче, за да е налице небрежност, нужно е деецът все пак да е бил в състояние да
предвиди настъпването им по времето, когато е извършвал своето деяние – не
само по принцип, но и в конкретния случай.
Евентуалният умисъл и самонадеяността си приличат по това, че и при
двата вида вина деецът от интелектуална гледна точка разбира принципната
възможност за настъпване на ООП, а от волева гледна точка не иска настъпването
им.
От интелектуална гледна точка разликата е в това, че докато при
евентуалния умисъл деецът е наясно и с конкретната възможност за настъпването
на ООП, понеже няма нищо, което да го убеди в противното, то при
самонадеяността положението е обратното. Разлики от волева гледна точка –
докато при ЕУ деецът макар и наясно и с конкретната възможност за настъпване
на ООП, извършва въпреки това своето предизвикващо ги деяние, защото е
безразличен към настъпването им, то при С той не е безразличен, а е против
настъпването им – деецът извършва своето предизвикващо ги деяние само и
единствено защото е убеден, че те няма да настъпят.
Непредпазливостта и случайното деяние по чл. 15 НК си приличат по това,
че и в двата случая по времето, когато извършва своето деяние, деецът не разбира
поне конкретната възможност за настъпване на ООП. При Н обаче деецът е бил в
състояние да я разбере, докато при случайните деяния не стига никога и до
разбиране и на конкретната възможност за тяхното настъпване.
Чл. 15. Не е виновно извършено деянието, когато деецът не е бил длъжен
или не е могъл да предвиди настъпването на ОО последици (случайно деяние).
Според НК непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от
закона случаи. Непредпазливите престъпления са само резултатни, и то на реално
увреждане. Никога не се предвиждат непредпазливи престъпления на просто
извършване – тези престъпления се извършват винаги и само с пряк умисъл.
Грешка и нейното значение
За разлика от обстоятелствата , изключващи ОО и противоправност на
деянието, обстоятелствата, изключващи вината, препятстват осъществяването не
на обективната страна, а само на субективната страна на престъплението. Докато
първите го оправдават, то вторите само го извиняват.
Деянието, извършено при изключващи вината обстоятелства, осъществява
подобно на престъплението обективната страна от състава на някакво
престъпление и разкрива висока степен на ОО – то е противоправно и може да
бъде пресечено с неизбежна отбра. Това деяние обаче не осъществява и
субективната страна на съответното престъпление.
Най-типичното от обстоятелствата, изключващи вината, е грешката по чл.
14НК. Както всяка грешка, така и тази представлява несъзнаване на нещо – било
поради липса на всякакви представи за него, било поради неверни представи.
За да има обаче грешка по чл. 14 НК, то онова, за което се греши, трябва да
бъде някое от “фактическите обстоятелства” които принадлежат към състава на
престъплението. Такава грешка, независимо от причината, на която се дължи,
изключва винаги умисъла. Ако престъплението е само умишлено, извършеното
деяние не може изобщо да съставлява престъпление. Например ако онзи, който
отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с
намерение да я присвои, не съзнава, че вещта е чужда, вземайки я за своя, той ще
осъществи едно несъставомерно деяние, понеже няма непредпазлива кражба и не
може да се осъществи субективната страна.
 Грешката е извинима, изключвайки и непредпазливостта, ако тя самата не
се дължи на непредпазливост – когато деецът не би могъл да я избегне и при
най-голямо внимание и грижа за интересите на другите правни субекти. Тогава
липсва всякаква вина, заради което не може да се осъществи състава на никакво,
дори и на непредпазливо престъпление. И обратно – грешката ще е неизвинима и
няма да изключи непредпазливостта, когато деецът може да я избегне, ако прояви
по-голямо внимание и грижа към околните. Така че, неизвинимата грешка не
пречи да се осъществи субективната страна на непредпазливото престъпление.
Грешка може да има и когато деецът мисли че са налице някои от
оправдателните основания, които изключват обществената опасност и
противоправността на деянието.
За специфична грешка става дума в чл. 16 НК: Чл. 16. Не е виновно
извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна
служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца
престъпление. Тук грешката се заключава в това, че дееът не разбира
нищожността на отдадената му заповед, дължащо се на противоречието с НК
Следователно, както грешката, че липсва някой от онези обективни факти,
които се визират от състава на престъплението, така и грешката, че е налице
някое от оправдателните основания, води до несъзнаване на обществената
опасност на извършваното деяние и изключва умисъла. Ако тази грешка е била
неизбежна, тоест извинима, тя изключва и непредпазливостта.

5. Стадии на умишленото престъпление. Приготовление към престъпление.

Опит – видове, доброволен отказ от престъпление. Наказуемост на
приготовлението и опита

Нито едно престъпление не се извършва моментално – за неограничено

малко време. Осъществяването на всяко престъпление е процес с по-малка или
по-голяма продължителност във времето. За да се стигне до пълното му
осъществяване престъпната дейност минава през различни стадии.
 Наказателното право се интересува само от стадиите в осъществяване на
умишлените престъпления.
Самостоятелно значение за наказателното право имат три стадия на
умишленото престъпление – приготовление, опит и довършено престъпление.
Приготовлението е първият от тези стадии в осъществяване на умишлената
престъпна дейност. То е определено в чл. 17, ал. 1 НК: Приготовление е
подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на
условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало
неговото изпълнение.
За да има приготовление е нужно, най-напред да се изпълнят две обективни
изисквания – едно положително и едно отрицателно.
Положителното е да бъде довършено създаването на поне едно условие за
извършване на определено умишлено престъпление. Достатъчно е да се създаде
само едно условие. От друга страна е необходима то да бъде довършено.
Отрицателно обективно изискване е да не е започнало извършване на
престъплението, тоест да не се е стигнало до опит.
Наред с това за да има приготовление трябва да се изпълнят и две
субективни изисквания. Първото от тях е задължително. То се свежда до
наличието на пряк умисъл не само за извършване на престъплението, но и пряк
умисъл и за приготовлението към него. Второто е да бъдат изпълнени и
евентуално предвидените специални субективни признаци на намисленото
престъпление. Ако не са изпълнени, приготовлението няма да е към това
престъпление, а ще бъде към друго, по-леко наказуемо (към основния състав).
Приготовлението се различава от заканата с престъпление, за която не се
изисква действително да е било взето решение за извършването му.
Текстът на чл. 17, ал. 1 НК съдържа примерен списък с двете най-типични
условия за извършване на намисленото престъпление – подготвяне на средства за
извършването му или намирането на съучастник.
Първото условие е физическо по своето съдържание. Нужно е средството
да бъде направено, да се намира в готов вид. Второто е интелектуално по своето
съдържание.То представлява договор между две или повече лица за участие в
намисленото престъпление. Не е достатъчно просто търсенето, нужно е и
съучастника да бъде намерен, давайки съгласието си да участва в
престъплението.

Когато приготовлението е наказуемо, за дееца възниква наказателна

отговорност. Той обаче може да се “освободи” от нея, ако предприеме
последваща положителна дейност по чл. 17, ал. 3 НК: Деецът не се наказва,
когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението. Това
обратно поведение се нарича самоволен (доброволен) отказ от приготовление.
От обективна страна деецът трябва да прояви пасивност, като не започне
осъществяването на изпълнителното деяние. От субективна страна тази
пасивност трябва да бъде проявена по собствена подбуда – доброволно и
окончателно да се е отказал от извършване на престъплението. Отказът обаче
няма да е доброволен, ако деецът е бил възпрепятстван от такива трудности,
които не е могъл да преодолее.
Опит
Опитът е вторият стадии в осъществяването на умишлената престъпна
дейност. Той е очертана в чл. 18, ал. 1 на НК: Опитът е започнатото изпълнение
на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено
или макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от
дееца ОО последици на това престъпление. Разликата между опита и
довършеното престъпление е тази , че опитът не изпълва, а довършеното
престъпление изпълва всички признаци от състава на престъплението. Ако
престъплението е на просто извършване – необходима и достатъчно е да се
доведе докрай изпълнителното деяние. Ако престъплението е резултатно, за
довършването му е нужно настъпване и на престъпния резултат.
Той не застрашава обектът на престъплението, но е насочен обективно и
субективно към довършване на престъплението.
От обективна страна има две изисквания – положително и отрицателно.
Положителното е да започне извършване на престъплението. За това има два
критерия – материален и формален. Формалният критерии се изпълнява когато
започне изпълняването на изпълнителното деяние. Той е основният. Формалният
се заключава в застрашаване на обекта на престъплението.
Отрицателното изискване, за да има опит, е престъплението да не е
довършено.
Наред с това за да има опит, по подобие на приготовлението, трябва да се
изпълнят и две субективни изисквания. Първото е задължително и то се изразява
в наличието на пряк умисъл. Второ е да са изпълнени и евентуално предвидените
специални субективни признаци на намисленото престъпление.
Опитът се поглъща от довършеното престъпление. Затова, ако
престъплението бъде довършено, деецът отговаря само за него и никога за опит.
Чл. 18 НК предвижда два вида опит – довършен и недовършен.
Недовършеният опит е налице, когато ИД не е доведено докрай – за
недовършването му се съди по това, че не може да започне онзи причинно-
следствен процес, който води до престъпен резултат, или макар изпълнителното
деяние де е доведено докрай, деецът не е имал умисъл да довърши своето
престъпление.
Довършен опит е налице, когато ИД е доведено докрай и деецът е имал
умисъл да довърши своето престъпление, но въпреки това не се стигнало до
настъпване на престъпния резултат в причинна връзка с опита.
Докато приготовлението е наказуемо само за изрично определени в НК
престъпления, то опитът за всяко престъпление е поначало наказуем. Изключение
прави само т. н. абсолютно негоден опит. Негоден опит е налице, когато
престъплението не може да бъде довършено заради негодно средство или негоден
предмет. Ако те са такива, че не могат никога да обусловят довършване на
престъплението, ще става дума за абсолютно негодно средство или предмет, а
оттук и за абсолютно негоден опит.
Нужно е да се има предвид, че докато недовършеният опит е възможен при
всички престъпления – резултатни и на просто и завършване, то довършения
опит има място само при резултатните престъпления. Той няма място при
престъпленията на просто извършване, защото ако ИД на някое такова
престъпление бъде обективно и субективно завършено ,което се получава с
довършения опит, няма какво повече да се осъществява и ще става дума
единствено за поглъщащото всеки опит довършено престъпление.
Освен че поначало всеки опит е наказуем, той пак за разлика от
приготовлението се наказва не по самостоятелно предвидена санкция, а по
санкцията, предвидена за довършено престъпление. Чл. 18. (2) При опит деецът
се наказва с наказанието, предвидено за довършеното престъпление, като се
взема пред вид степента на осъществяване на намерението и причините, поради
които престъплението е останало недовършено.
Освен това всеки от двата вида опит има значение на изключително
смекчаващо обстоятелство: Чл. 58. Съдът може да приложи разпоредбите на чл.
55 и в следните случаи: а) при опит - поради недовършеността на
престъплението, като съобрази и обстоятелствата по чл. 18, ал. 2;
Положението със субективната страна на самоволния отказ от опит е
същото, както със субективната страна на самоволния отказ от приготовлението –
нужна е собствена подбуда.
Различна е обективната страна. Ако опитът е още недовършен и
следователно не е започнал онзи причинно-следствен процес, който води до
престъпния резултат, достатъчно е деецът да прояви пасивност по отношение на
ИД, като обаче за разлика от самоволния отказ при приготовлението се въздържи
само от довършването на недовършената част. Ако обаче опитът е довършен и
следователно е започнал онзи причинно-следствен процес, който води до
престъпния резултат, тогава пасивността (оттеглянето) на дееца няма да бъде
достатъчна. Ще е нужно той да прояви активност, като се намеси в започналия
причинно-следствен процес и успее при това да предотврати настъпването на
престъпния резултат. Ако не успее, независимо и въпреки евентуално проявеното
усърдие от страна на дееца, няма да му се зачете самоволен отказ. Неговата
наказателна отговорност няма да отпадне, а ще му се наложи само по-леко
наказание.
Както самоволния отказ от приготовление, така също и самоволният отказ
от опит обосновава отпадане на вече възникнала наказателна отговорност:
Съгласно Чл. 18 (3) При опит деецът не се наказва, когато по собствена подбуда:
а) се е отказал да довърши изпълнението на престъплението или б) е
предотвратил настъпването на престъпните последици.

6. Съучастие в престъпление: форми на съучастие и разграничения

Три са предпоставките (изискванията) за наличието на съучастие в едно

умишлено престъпление – две обективни и една субективна.

Първата обективна предпоставка е количествена. Тя е да има поне две лица,

които са НО, като поне едно от тях извършва самото престъпление. Защото ако
никой не извърши престъпление, тоест ако няма престъпление, не може да има и
съучастие в него. Ако НО лице е само едно, съучастие не може да се получи – би
могло да се стигне само до т. н. посредствено извършителство, при което едно
НО лице ползва друго, наказателно неотговорно, за да извърши престъплението.
Втората обективна предпоставка за наличие на съучастие в едно умишлено
престъпление, е качествена. Тя е да има задружност в усилията на участниците.
Задружността ще е налице, когато дейността на съучастниците се намира в
причинна връзка с осъществяване на ИД и на евентуално предвидения престъпен
резултат. Ако такава връзка липсва дейността не може да бъде съучастническа, а
може да съставлява само отделно вторично престъпление на т. нар.
“съпричастност” – допустителство, недоносителство или укривателство (лично
или вещно).
Третата предпоставка е субективна. Тя е поначало всеки един от
участниците да има умисъл не само за престъплението, но и за съучастието в
него – за това, че иска или поне допуска задружното му осъществяване.
Възможен следователно е не само пряк, но и евентуален умисъл.
Съучастието е задружно умишлено участие на две или повече лица в
осъществяването на едно умишлено престъпление. Съучастието има място само
при умишлените престъпления и никога при непредпазливите. Ако две или
повече непредпазливи престъпления имат общ престъпен резултат, казва се, че
между тези две отделни престъпления има независимо съпричиняване на този
резултат. Различаваме главни и акцесорни съучастници. Главен съучастник е
извършителят – той прави, извършва престъплението. Акцесорни съучастници са
подбудителят и помагачът - те допринасят за извършването му, без обаче да
навлизат в сферата на ИД.
Все пак акцесорните съучастници осъществяват своята дейност в рамките
на престъплението. По това дейността им се различава от тази на “причастните”
или още “вторичните” престъпления, които не само че не навлизат в сферата на
ИД, но и изобщо не се осъществяват в неговите рамки.
Съучастникът отговаря не за чужда престъпна дейност, за това, че той
лично, със своето собствено деяние способства за извършване на определено
отделно престъпление.
Чл. 20 НК определя три основни вида съучастие – извършителство,
подбудителство и помагачество. Извършител е този, който участва в самото
изпълнение на престъплението. Подбудител е този, който умишлено е склонил
другиго да извърши престъпление. Помагач е този, който умишлено е улеснил
извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде
помощ след деянието, отстраняването на спънки, набавянето на средства или по
друг начин. Посочените видове съучастие са присъщи само за обикновеното
съучастие. То не изчерпва всички форми на задружна престъпна дейност – една
от тях е намирането на съучастник като вид приготовление.
Друга особена форма на задружна престъпна дейност е т. нар. “необходимо
съучастие”. То е налице, когато от фактическа гледна точка престъпната дейност
не може да се осъществи от едно лице – опит за преврат, бунт, кръвосмешение.
По важното за необходимото съучастие е това, че тук всеки от съучастниците
върши свое отделно престъпление. Затова техните отделни престъпления могат
да имат и различни правни квалификации – приемането на подкуп: активен и
пасивен.
Все пак акцесорните съучастници осъществяват своята дейност в рамките
на престъплението. По това дейността им се различава от тази на “причастните”
или още “вторичните” престъпления, които не само че не навлизат в сферата на
ИД, но и изобщо не се осъществяват в неговите рамки.
 Подбудителство
Подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши
престъпление.
От обективна страна за наличието на подбудителство се изисква
психическо въздействие върху НОЛ, в резултат на което то бива склонено да
извърши определено умишлено престъпление. Упражненото въздействие трябва
да се окаже решаващ мотив. От субективна страна подбудителството е умишлена
дейност. Подбудителят трябва да съзнава, че въздейства психически върху
лицето. Макар и възможно и обичайно, не е задължително извършителят на свой
ред също да има умисъл за съучастие – да иска и да знае или допуска своето
склоняване от друго лице.
По начало подбудителството като вид акцесорно съучастие се наказва,
когато и защото се е стигнало до извършителска дейност. Неуспялото
подбудителство (без да има извършителска дейност по начало не обосновава
наказателна отговорност. То може да обоснове НО само в два случая:
- ако подбужданият се съгласи да извърши престъпление, което съставлява
намиране на съучастник като типичен вид приготовление по чл. 17, ал. 1 или;
- ако неуспялото подбудителство е обявено от закона за наказуемо,
например подбудителството към лъжесвидетелстването.
За да има подбудителство, нужно е най-напред склоняваният още да не е
решил да извърши престъплението, за което е подбуждан, а след това – да бъда
мотивиран да го извърши именно поради подбуждането.
Извършителство
За извършителство се говори, когато умишленото престъпление не е
осъществено еднолично, а от две или повече лица. Критериите за извършителска
дейност са два – да бъде осъществен какъвто и да е елемент на ИД (основен и
формален критерии) и втори – да бъде застрашен обекта на престъплението
(материален). Той служи за доизясняване на основния критерий в лицето на ИД,
когато то е формулирано прекалено общо и не винаги се разбира дали
предприетата дейност го изпълва.
Наред с това за да има извършителство, нужно е от субективна страна
деецът да има умисъл за участие в самото изпълнение на престъплението. В
противен случай, ако не се осъществяват както от обективна, така и от субективна
страна изискванията за извършителство, деянието може да представлява само
помагачество, но не и извършителство.
Извършителството е посредствено, когато извършителят осъществява ИД
чрез друго лице, което не отговаря за същото умишлено престъпление. Не
отговаря понеже е наказателно-неотговорно лице или понеже е в положение на
крайна нужда или грешка.
Съизвършителството се определя като просто съучастие – без
разпределение на ролите.
Помагачество
Помагачът за разлика от подбудителя допринася за осъществяването на ИД,
като улеснява онзи извършител, който вече е решил да извърши престъплението.
По подобие на приготовлението той създава условия за извършване на
престъплението, като при това не осъществява нищо от изпълнителното деяние.
За разлика от приготовлението помагачеството обслужва не предстояща
собствена дейност, а една чужда дейност и то не само до неговото започване, но и
до приключването и. Не може да има само помагачество след извършителството.
Онази дейност, която би била извършена след осъществяване на ИД и също като
него би способствала за настъпването му, ще съставлява друго умишлено
престъпление, извършено при условията на независимо съпричинителство с
първото.
От субективна страна както подбудителството, така също и помагачеството
е умишлена дейност. Умисълът може да е пряк или евентуален. Макар и
възможно и обичайно, не е задължително извършителят на свой ред също да има
умисъл за съучастие – да иска и да знае или допуска своето улесняване от друго
лице.
Както и приготовлението, така и помагачеството може да бъде по своето
съдържание физическо и интелектуално.
Физическото помагачество е промяна в материалния свят – отстраняване на
спънки, набавяне на средства, подмамване на пострадалия.
 Интелектуалното помагачество е промяна в психиката на решилия да
извърши престъплението – даване на съвети, на разяснения, или окуражаването
му, като му обещава помощ след престъплението.
Както подбудителството, така и помагачеството е вид акцесорно съучастие
и като такова се наказва, когато и защото се е стигнало до извършителска
дейност. То при липса на извършителска дейност може да обоснове наказателна
отговорност само в два случая:
- като съставящо приготовление, ако самото приготовление е обявено за
наказуемо съгласно чл. 17, ал. 2 НК; или
- ако неуспялото помагачество е обявено изрично за наказуемо , например
неуспяло помагачество към подкуп по чл. 305а НК.
Наказуемост на съучастниците
Всички съучастници се наказват, защото обективно и умишлено са
допринесли за осъществяване на определено умишлено престъпление.
На първо място, всеки съучастник се наказва с наказанието, което законът
предвижда за осъщественото престъпление. На второ място, съучастникът се
наказва за своя умишлен принос в осъществяване на престъплението.
От обективна страна приносът е определим качествено и количествено.
Това следва и от чл. 21, ал. 1 НК: Всички съучастници се наказват с наказанието,
предвидено за извършеното престъпление, като се вземат пред вид характерът и
степента на тяхното участие.
Характерът на участието е качественият определител на съучастническия
принос: той е видът на съучастническата дейност – извършителство,
подбудителство, помагачество. Степента на участие е количественият
определител на съучастническия принос. Обикновено най-тежко се наказва
извършителя, след това подбудителя и най-леко помагача. Степента на участие
обаче може до промени местата им.
От субективна страна се брои винаги и само умишленият принос и никога
непредпазливият принос в престъплението. Това положение важи както за
простото съучастие (съизвършителството), така и за сложното. Ето защо, ако
извършителят осъществи нещо повече от това, към което е бил умишлено
подбуждан или подпомаган (количествен ексцес), другите съучастници не носят
отговорност за него. Ако пък извършителят извърши някое друго престъпление, а
не това, към което е бил подбуждан или подпомаган (качествен ексцес),
останалите съучастници няма изобщо да носят отговорност.
На трето място, всеки от съучастниците отговаря съобразно личния
принцип. Това следва от чл. 21, ал. 4 НК: Особените обстоятелства, поради които
законът изключва, намалява или увеличава наказанието за някого от
съучастниците, не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение
на които тези обстоятелства не са налице. Така например, ако брат и приятел
укрият заедно едно лице, извършило престъпление, това, че чл. 294, ал. 3 НК
изключва наказателната отговорност за брата, не може да ползва и приятеля на
укривания.
Извън тези общи принципи за наказването на акцесорните съучастници
(подбудители и помагачи) важат и някои особени правила.
На първо място, тези съучастници отговарят при условие, че има
извършителство.
На второ място, те отговарят само в рамките на извършителството. Те не
могат да отговарят за нещо повече, дори умишлено да са подбуждали или
подпомагали за него.
На трето място, те отговарят винаги и изцяло за своя умишлен принос в
извършеното престъпление, независимо дали могат сами да го извършат.Според
чл. 21, ал. 3 НК “когато поради определено лично свойство или отношение на
дееца законът възвежда извършеното деяние в престъпление, за това
престъпление отговарят и подбудителят, и помагачът, за които тези обстоятелства
не са налице”.
Съгласно чл. 22, ал. 1 НК “подбудителят и помагачът не се наказват, ако по
собствена подбуда се откажат от по-нататъшно участие и попречат да се извърши
деянието или предотвратят настъпването на престъпните последици”.От
субективна страна е нужна разгледаната вече “собствена подбуда” – тоест
доброволност и окончателност на решението за отказа. Най-напред деецът трябва
да преустанови своята дейност. Нужно е още деецът да предприеме активно
поведение за противодействие на престъплението.
Когато обаче ИД е осъществено докрай и следователно е вече започнал
онзи причинно-следствен процес, който води до престъпния резултат, тогава
деецът трябва да се намеси в започналия причинно-следствен процес и да успее
при това да предотврати настъпването на престъпния резултат. Ако не успее, то
независимо и въпреки евентуално проявеното усърдие, няма да му се зачете като
самоволен отказ. Неговата наказателна отговорност няма да отпадне, а само ще
му се наложи по-леко наказание.
Самоволният отказ, както от наказуемо приготовление и от опит, така също
и от съучастие в определено умишлено престъпление води до отпадане на НО
само за него.

7. Множество престъпления. Видове усложнени престъпления:

продължавано престъпление, съставно престъпление и др.

Най-често деецът извършва едно деяние и с него осъществява едно

престъпление. Възможно е обаче с много (две или повече) деяния да се
осъществява само едно престъпление и обратно – с едно деяние да се
осъществяват много (две или повече) престъпления.
Налице е едно деяние, когато има система от телодвижения или въздържане
от тях, осъществени: първо, в изпълнение на едно общо решение; второ, за
постигане на една-единствена цел и трето, при относителна неизменност на
условията. Не се ли изпълни макар само едно от тези три изисквания, деянията
стават повече.
Видове усложнени престъпления
За да се определи, дали са налице едно или повече престъпления, нужно е
преди всичко да се изясни, кога има усложнено престъпление. Усложненото
престъпление може да създаде впечатление за множество престъпления, но
всъщност престъплението е само едно.
Възможно е най-напред да има само фактически усложнения при
извършването на иначе “прости” по своята юридическа конструкция
престъпления (например убийство с даване на отрова на няколко пъти). Тези
усложнения са нетипични за престъплението и поради това не се отразяват в
състава му.
Обратното важи за юридическите усложнения. Те са типични за
престъплението и поради това се отразяват в състава му. Юридическите
усложнения може да се отнасят до изпълнителното деяние или до престъпния
резултат.
А) Престъпленията, характеризирани с усложнения в изпълнителното
деяние, се наричат усложнена престъпна дейност. Те могат да се подразделят на
две групи:
- продължени престъпления, при които изпълнението не обхваща
задължително два или повече акта (те може да са, но може и да не са отделни
деяния);
- престъпления, при които изпълнението задължително обхваща два или
повече акта (които също може да са, но може и да не са отделни деяния).
Продължените престъпления са първата група усложнена престъпна
дейност. Те се характеризират с това, че изпълнението им представлява трайно,
непрекъснато продължаващо осъществяване на състава, докато не настъпят
някакви обстоятелства, които да го прекратят. Такова е неплащането на издръжка
по чл. 183 НК, , членуването в престъпно сдружение по чл.321 НК, завладяване
на въздухоплавателно средство по чл. 341б НК.
Към втората група усложнена престъпна дейност спадат следните видове
престъпления:
Съставните престъпления – те включват в своето ИД два или повече
разнородни акта, всеки от които осъществява сам по себе си състав на
престъпление. Осъществени обаче в определена обективна и субективна връзка,
тези актове придобиват значително по-висока степен на ОО и са обявени общо за
едно сложно престъпление. При съставните престъпления обективната връзка
между отделните актове е функционална, като се изразява най-често в това, че
единият акт (явяващ се като средство) способства за осъществяването на другия
акт (явяващ се на свой ред като цел). Пример за такова престъпление е взломната
кражба по чл. 195, ал. 1, т. 3 НК: За кражба наказанието е лишаване от свобода от
една до десет години: 3) ако е извършена чрез разрушаване, повреждане или
подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица или имот;
По начало актът-цел (улесненият акт) определя систематическото място на
цялото съставно престъпление, а актът-средство (улесняващият акт) играе роля
на квалифициращо обстоятелство.
Двуактните престъпления имат сходна характеристика със съставните,
понеже включват в своето ИД два разнородни и функционално свързани акта.
Тук също актът-цел определя систематическото място на цялото двуактно
престъпление. Неговите два акта обаче никога едновременно не осъществяват и
сами по себе си състави на отделни престъпления. При типичните двуактни
престъпления нито един от актовете не осъществява сам по себе си състав на
престъпление. Докато при нетипичните двуактни престъпления единият от
актовете осъществява, а другият не осъществява сам по себе си състав на
престъпление. Напр. двуактното престъпления изнасилване: Чл. 152. (1) Който се
съвкупи с лице от женски пол: 2. като го принуди към това със сила или
заплашване;
Престъпленията на системно извършване (системни престъпления)
включват в своето ИД поне три акта, при това от един и същи вид. В едни случаи
системността е нужна, за да има изобщо престъпление – тя е признак от
основния състав на престъплението, например предоставянето на помещение за
развратни действия по чл. 155, ал. 2 НК; просия по чл. 329, ал. 2 НК. В други
случаи системността не е нужна, за да има изобщо престъпление, а е необходима
за да има по-тежко наказуемо по закон престъпление – тя е признак от
квалифицираният му състав, например системното отнемане на чужди МПС за
ползване по чл346, ал. 2, т. 2 НК.
Престъпленията по занаят са частен случай на системните престъпления.
Те са такива системни престъпления, които са източник на доходи, например
неразрешена банкова, застрахователна или друга финансова дейност по чл. 252
НК.
 Продължавано престъпление – там, където е предвидено, представлява
множество последователни деяния от един и същи вид, които и сами по себе си
са престъпления, например серия от квартирни кражби или серия от измами. За
разлика обаче от несъщинско престъпление на системно извършване
продължаваното престъпление не следва задължително да включва поне три
престъпни деяния; достатъчни са и две. Наред с това всяко несъщинско
престъпление на системно извършване съдържа винаги в себе си и в този смисъл
поглъща продължаваното престъпление.По тези съображения престъпленията,
които имат квалифициран състав на системно извършване, могат да образуват и
продължавано престъпление, но единствено, когато са само две на брой. Иначе
станат ли три, осъществява се квалифицирания състав за системно извършване,
който поглъща продължаваното престъпление.
Б) Резултатни престъпления с усложнения в своя престъпен резултат
Първият вид усложнения в престъпния резултат е налице при т.нар.
продължителни престъпления. Това са такива престъпления, чийто престъпен
резултат е един, но продължава относително дълго време, например тежка
телесна повреда.
Вторият усложнения в престъпния резултат е налице при престъпленията,
които имат повече от един престъпен резултат. Това са такива престъпления,
чийто квалифициран състав предвижда (като квалифициращо обстоятелство)
допълнителен престъпен резултат. Например при пожар, когато освен
запалването на предмета настъпва и смърт на човек – чл. 330, ал. 3, пр. 2 НК, или
когато след изнасилване пострадалата се самоубива – чл. 152, ал. 4 , пр.2 НК
Всяко от усложнените престъпления, независимо от сложността на
изпълнителната дейност или на престъпните последици, остава едно-единствено
престъпление, за което се налага едно единствено наказание.
Съвкупност от престъпления
Множеството от престъпления, извършени от един деец, предполагат две
възможности:
- деецът да извърши две и повече престъпления, преди да е бил осъден за
някое от тях; в тези случаи е налице съвкупност от престъпления;
 - деецът да извърши ново престъпление, след като е бил осъден с влязла в
сила присъда да някое от тях; в тези случаи е налице рецидив.
Следователно съвкупност от престъпления е налице, когато деецът
извърши множество престъпления, неразделени по време с влязла в сила присъда
за някое от тях. Ако те бъдат разделени с влязла в сила присъда за някое от тях,
получава се рецидив – за това престъпление или за тези престъпления, които са
извършнени след влизане на присъдата в сила.
Текстът на чл. 23, ал. 1 очертава двата вида съвкупност: Ако с едно деяние
са извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило няколко
отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от
тях, съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага
най-тежкото от тях - в първата хипотеза, където съвкупността от престъпления е
осъществена само с едно престъпление става дума за идеална съвкупност, а във
втората, където всяко от престъпленията се осъществява с отделно деяние, става
дума за реална съвкупност.
Възможни са следните типични случаи на идеална съвкупност от
престъпления:
Когато деянието предизвиква причинно-следствени (каузални) процеси в
няколко насоки и води не до един, а до два или повече фактически резултата,
всеки от които има собствено значение и обосновава едновременно
осъществяване на съставите на две или повече престъпления – различни по обект
и наказателноправна характеристика.

Във всички случаи на идеална съвкупност деянието не само съответства,

но и осъществява две или повече състава на различни престъпления. За да бъдат
осъществени обаче, тези съответстващи на деянието състави трябва да не се
изключват помежду си. Иначе е налице привидна идеална съвкупност и само
едно престъпление, което осъществява само изключващия състав и никога
изключения състав.
Два състава могат да се изключат помежду си, когато се намират един
спрямо друг в отношение на специалност, на поглъщане или на субсидиарност.
 Два състава са в отношение на специалност, когато се отнасят до едно и
също престъпление и единият, наричан специален, има същите признаци като
другия, наричан общ, заедно с още един – квалифициран или привилегирован. В
такова съотношение са квалифицираните и привилегировани състави спрямо
основните състави на едно и също престъпление. Например взломната кражба
изключва обикновената кражба.
Два състава са в отношение на поглъщане, когото се отнасят до различни
престъпления и единият, наричан поглъщащ, съдържа в себе си всички признаци
на другия, наричан погълнат. При това положение поглъщащият състав няма как
да бъде осъществен, без да се премине през осъществяване на погълнатия
състав. Например убийството поглъща телесната повреда, а убийството опита.
Два състава са в отношение на субсидиарност, когато се отнасят да
различни престъпления и единият, наричан субсидиарен, се прилага само когато
и защото не намира приложение другия, наричан първичен. Например
вредителството по чл. 107 НК е първично спрямо умишлената безстопанственост
по чл.219, ал. 3 НК/ Ако деянието по предходните алинеи е извършено умишлено
и не съдържа признаците на по-тежко престъпление, наказанието е лишаване от
свобода от две до осем години, като съдът може да постанови лишаване от право
по чл. 37, ал. 1, точка 6от НК/.
Най-сетне идеалната съвкупност се изключва и от състава на онова
съставно престъпление,чиито актове (съставки) се осъществяват с едно деяние.
Такова например е престъплението по чл. 124 НК – причиняване смърт по
непредпазливост вследствие на умишлено нанесена телесна повреда. Тук се
осъществява изключващ, който обаче, за разлика от предходните случаи, се
отнася и до двата акта, изключва едновременно два съответни им състава – на
причиняване другиму смърт по непредпазливост (чл.122) и на умишлено
нанасяне на телесна повреда (чл. 128 – 130).
Докато при идеалната съвкупност връзката между престъпленията идва
още от единството на деянието, то при реалната съвкупност връзката между
престъпленията идва само от единството на субекта – едно лице, с няколко
отделни деяния, извършва две или повече отделни престъпления – еднородни
(напр. върши няколко измами) или разнородни (напр. краде, убива, изнасилва).
Реалната съвкупност предполага също така наличие на няколко
престъпления. Затова отделните деяния не само съответстват, но и осъществяват
два или повече състава на различни престъпления, които не се изключват
помежду си.Иначе е налице привидна реална съвкупност и едно престъпление,
което осъществява само изключващия и никога изключения състав.
Привидна реална съвкупност обаче може да е налице, когато
осъщественият изключващ състав не се отнася само до едно от деянията, а
обхваща всички тях. Това се получава при осъществимите с две деяния съставни
престъпления, каквито са повечето от тях и при несъщинските престъпления на
системно извършване .
Привидна реална съвкупност най-напред е налице и когато две отделни
деяния съответстват на два такива състава, които помежду си са в отношение на
субсидиарност. Например, ако се извърши наказуемо приготовление и самото
престъпление, той ще отговаря само за престъплението и никога за
приготовлението.
Такова значение има впрочем и продължаваното престъпление – там,
където и когато и тогава, когато то е предвидено в наказателноправната
система.То се счита за единно престъпление и изключва реалната съвкупност на
съставляващите го последователно извършени престъпления от един и същи вид.
Съгласно чл. 26 НК съвкупността от онези престъпления, всяко от които
съставлява опасен рецидив, не се наказва по специалните правила, предвидени за
съвкупността в чл. 23 – 25 НК. За тези престъпления се налагат отделни
наказания, поради което деецът търпи сбора на наложените му от съда наказания.
В останалите случаи обаче, колкото и престъпления да са извършени, на
дееца се налага само едно наказание. Това е най-тежкото от всички наказания,
определени за отделните видове престъпления – чл. 23, ал. 1. Наложеното най-
тежко наказание се допълва задължително с евентуално определените за другите
престъпления наказания обществено порицание и лишаване от права – те се
присъединяват към него. Ако обаче определените за другите престъпления
наказания са конфискация или глоба те се присъединяват към наложеното най-
тежко наказание по преценка на съда.
Когато определените наказания са от един и същ вид, възможно е, пак по
преценка на съда, наложеното най-тежко наказание да бъде увеличено. За това
увеличение обаче има три предела, всеки от който следва да бъде спазен (чл. 24
НК).
На първо място, увеличеното наказание не може да надхвърля с повече от
една втора първоначално наложеното най-тежко наказание.
На второ място, увеличеното наказание не може да надхвърля сбора от
отделните първоначално определени наказания.
На трето място, увеличеното наказание не може да надхвърля и
максималния размер, който НК предвижда за този вид наказание.
Рецидив е налице, когато деецът извърши множество престъпления,
разделени по време с влязла в сила присъда за някое от тях – това престъпление
или тези престъпления, които са извършени след влизане в сила на присъдата в
сила за предходно или предходни престъпления, представляват рецидив.

8. Рецидив – видове рецидив и критерии за тяхното отграничаване. Опасен

рецидив – основни хипотези и режим на наказателна отговорност

Съществуват различни видове рецидив:

С оглед времето на извършване на престъплението, представляващо
рецидив:
- преди да е завършило изтърпяване на наказанието по предходно
осъждане; или
- след като това наказание е било изцяло изтърпяно.
С оглед на вида престъпление, представляващо рецидив:
- еднородно с онова, за което деецът е бил вече осъден (специален
рецидив); или
- различно по вид от него (общ рецидив).
С оглед на значението на рецидива за квалификацията на извършеното
престъпление:
- квалифициращо обстоятелство, което обосновава осъществяването на по-
тежко наказуем състав; или
- такова обстоятелство, което остава да се отчете само за
индивидуализацията на наказанието.
Ако предходното наказание вече е било изтърпяно, то и новото наказание
не могат да бъдат групирани в едно общо наказание. Новото наказание се
изтърпява отделно и изцяло – чл. 27, ал. 3 НК.
Ако обаче предходното наказание още не е изтърпяно (защото
изпълнението му още не е започнало или макар и започнато, не е било изтърпяно
докрай), то от неизтърпяната част на предходното наказание – и то към момента
на извършване на престъплението, представляващо рецидив (а не към момента на
налагане на наказанието за него), от него и от това ново наказание се определя
едно общо наказание – чл. 27 ал. 1 НК: “Когато едно лице извърши
престъпление, след като е осъдено с влязла в сила присъда на лишаване от
свобода, но преди да е изтърпяло това наказание, съдът присъединява към
неизтърпяната част изцяло или отчасти наказанието по втората присъда, ако то е
лишаване от свобода. Определеното общо наказание не може да бъде по-малко от
наказанието по втората присъда”. Групирането в едно общо наказание важи само
за случаите, когато и двете наказания са лишаване от свобода. За другите видове
наказания групиране не се предвижда.
Преди да събере двете наказания лишаване от свобода , съдът може по своя
преценка да намали размера на второто наказание – за рецидивното
престъпление. От една страна, намаляването му ще се окаже дори задължително,
защото за сбора от двете наказания има един абсолютно определен максимален
предел – 30 години. От друга страна намалявайки второто наказание, съдът
трябва да държи сметка и за един относително определен минимален предел на
сбора от двете наказания. Съдът не може да намали двете наказания дотолкова,
че сборът от тях да се окаже по-малък от това второ наказание.
От общото правило, че съдът може да намали размера на второто наказание
има три изключения – чл. 27, ал. 2 НК: “Наказанието по втората присъда се
присъединява изцяло, ако е лишаване от свобода повече от пет години или ако е
наложено за престъпление, извършено повторно или представляващо опасен
рецидив”. Няма значение, че сборът от двете наказания може да надхвърли 30
години.
Тук престъпленията също трябва да бъдат умишлени. Не е нужно обаче те
да се и тежки съобразно предвидените в закона наказания за тях – достатъчно е
те да са от общ характер. Не е нужно също така наказанията да са в размер на
една година лишаване от свобода – нужно е само те да са от този вид.
Повторността е предвидена в чл. 28 НК. Тя е съчетание между специален и
квалифициран рецидив – “Предвиденото в особената част на този кодекс
наказание за престъпление, извършено повторно, се налага, ако деецът е
извършил престъпление, след като е бил осъден с влязла в сила присъда за друго
такова престъпление”. Следователно повторността е онзи специален рецидив,
който е възпроизведен в квалифициращо обстоятелство за определени
престъпления и обосновава налагането на предвидено в закона то-тежко
наказание .

Опасен рецидив
Опасният рецидив също представлява такъв рецидив, който е възведен в
квалифициращо обстоятелство за определени престъпления и обосновава
налагането на предвидено в закона по-тежко наказание. За да се изпълни
квалифициращият признак за него, нужно е не просто предишно осъждане на
дееца за същото престъпление, а такива едно или повече предишни осъждания,
които са предвидени алтернативно в чл. 29, ал. 1 НК: “Предвидените в особената
част на този кодекс по-тежки наказания за престъпления, представляващи опасен
рецидив, се налагат, когато деецът:
а) извърши престъплението, след като е бил осъждан за тежко умишлено
престъпление на лишаване от свобода не по-малко от една година, изпълнението
на което не е отложено по чл. 66;
б) извърши престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти
на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, ако поне за
едно от тях изпълнението на наказанието не е отложено по чл. 66;”
В първата хипотеза е достатъчно едно предишно осъждане. Наред с това то
трябва да е за тежко умишлено престъпление. Тежко престъпление съгласно чл.
93, ал.7 “е това, за което по закона е предвидено наказание лишаване от свобода
повече от пет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна”. Тук се
гледа максимумът.
Изисква се по-нататък определен минимум и за индивидуално наложеното
от съда наказание – то да бъде поне една година лишаване от свобода.
И накрая това наказание да бъде наложено ефективно, а не условно.
Във втората хипотеза на опасен рецидив е необходимо да има поне две
предишни осъждания за престъпления, които при това и помежду си не са в
отношение на съвкупност, а на рецидив, тоест второто от осъжданията да е за
рецидивно престъпление.
Необходимо е най-сетне поне едно от тези две предишни наказания да е
било наложено ефективно, а не условно – по чл. 66 НК.
Повторността и опасният рецидив си приличат по това, че е двете имат
значението на квалифициращи обстоятелства за определени престъпления –
обосновават налагането на предвидено в закона по-тежко наказание. Те си
приличат и по това, че изтичането на 5 години от изтърпяване на наказанието за
предишното осъждане е пречка за отчитане на това осъждане, за да се определи
дали има повторност или опасен рецидив.
За разлика на повторността обаче при опасният рецидив не се вземат
предвид престъпленията, извършени от дееца като непълнолетен. Конкуренцията
между повторността и опасния рецидив се решава в полза на опасния рецидив –
чл. 29 (3) “Когато за даденото престъпление са предвидени едновременно
състави за повторно извършване и за опасен рецидив и деянието осъществява
признаците на двата състава, прилага се разпоредбата за опасния рецидив”.
Последиците от окачествяване на извършеното престъпление като опасен
рецидив са следните:
- във всички случаи на ОР нормите на Особената част на НК
предвиждат по-висок размер наказание лишаване от свобода, при
това винаги със специален минимум;
- във всички случаи на ОР правилата за съвкупност не се прилагат –
 деецът търпи поотделно всички наказания;
- ако престъплението представляващо ОР е извършено преди да
завърши изпълнението на наказанието по предходната присъда,
наказанието за него не може да бъда намалено – това ново
наказание ще се присъедини изцяло към неизтърпяното, и то
независимо от това какъв общ размер ще се получи;
- по отношение на осъдените за опасен рецидив не може да има
условно осъждане,
- ако е изтърпяно фактически не по-малко от 2/3 от наложеното
наказание и неизтърпяната част е не повече от три години – може да
има предсрочно освобождаване.

9. Понятие за наказанието. Цели на наказанието. Отграничаване на

наказанието от другите мерки за държавна принуда и от мерките за
обществено въздействие и възпитание

Своеобразието на НП е свързано с това, че в борбата срещу Пр използва метода

на наказанието (Н). Пр е Юф, който поражда НПО, чието основно съдържание
е НО. От гл.т. на държавата НО включва няколко правомощия:
а)да осъди лицето и да му наложи Н;
б) да приведе в изпълнение това Н (при условното осъждане държавата
се отказва от това правомощие
под условие);
в)да третира лицето като осъдено след това (съдимостта е
неблагоприятна последица след Н, тя е
пречка за условно осъждане и за заемане на опр. длъжности; след време се
погасява).
НО е по-широко понятие от Н - тя включва Н, както и самото осъждане - укор. /.
Понятие за Н. Не установена от закона мярка на държавна принуда, налагана от
съда на лице, извършило Пр, която се състои в засягане на права и интереси
на това лице, изразява отрицателната оценка на държавата относно това лице
и неговото деяние и има за цел да предотврати извършването на нови Пр от
него и от другите членове на обществото. Особености - Н е специфична мярка на
държавна принуда:
а)Н е мярка на принуда - налага се независимо от волята на деца. То е най-
острата форма на принуда.
б)Н е форма на държавна принуда - налага се единствено от държавата, за
разл. от „обществените
мерки" (които се опират на общественото мнение и др. под.);
В) Н е специфична мярка на държавна принуда, която се налага само от съда -
това е гаранция за законност;
г) Н изразява отрицателна обществена оценка - особено силна укоримост,
порицание, за разлика от:
- другите санкционни мерки на държавна принуда (напр. административни,
дисциплинарни), налагани от адм. органи за правонарушения, които не са Пр и
обосновават различно по х-р обществено укоряване;
- принудителните медицински мерки, насочени към лекуване, а не към
укоряване на лицето и засягане
на неговите права;
д) Н се налага само за извършено от подсъдимия Пр,
е)Н е законоустановена,
ж)по своето съдържание Н представлява отрицателно засягане на права и
интереси на дееца (лични,имуществени, професионелни и др) - за разлика от
възпитателните мерки напр. относно малолетните и непълнолетните), които са
проява на особени грижи за правилното развитие на тези лица.
з)Н няма за цел и не представлява поправяне на причинените вреди или
обезщетение на пострадалия -то е въздействие върху личността на дееца, а
обезщетението се постига чрез граждански иск.
Отнемането на средствата и предмета на Пр и на придобитото чрез
Пр по чл.53 не е Н! //. Принципи относно Н - чл.35. НК
ЗаконоустановеностнаН:
 а)като Н могат да бъдат използвани само предвидените в закона мерки;
б) за всяко Пр - само предвиденото за него в особената част по вид и
размер Н;
в)във всеки конкретен случай съдът определя Н съобразно с
установените от НК императивни правила- индивидуализация (чл.54-58);
2.Личен характер на Н - калето е лична НО въобще (чл.35 ал. 1):
щ налага се само на лице, извършило предвидено в закона Пр (чл.35 ал.2)
б) засяга лични права на дееца;
3. Съответствие между Н и Пр (чл.35 ал.З)
а)в закона - типично определяне.
б)от съда, въз основа на закона - индивидуализация
4.Н се налага само от съда
(чл.25ал.4);
5.Целесъобразност (чл, 36,
ал.1).
6.Справедливост (спорно е - това не е специфичен принцип на Н, а на НП
въобще).
7.Равенство на гражданите (спорно е - това не е специфичен принцип Н, а
на демократичното право въобще
III Цели на Н- 5 (4 обши и 1 специална). _________ ____
1.Да се поправи и превъзпита осъденият към спазване на законите и добрите
нрави - т .е. съзнанието, мирогледа, ценностната му система да се променят така,
че да спазва законите и да не върши други Пр, да се формират вътрешни
задръжки; изразът "добрите нрави" е включен механично в НК, той няма
юридическа стойност.
2.Да се въздейства предупредително върху дееца -това е сплашващото
въздействие на Н -формиране на убеждение (страх), че ако извърши ново Пр, пак
ще бъде наказан; тази цел има значение в случаите, когато не е постигната първата
цел.
3. Да се ограничи възможността на дееца да върши нови Пр - това се отнася
главно за Н, засягащи свободата в най-силна степен за ДЗ и ДЗБЗ, чрез които
 осъденият се изолира от обществото. В НК неточно е казано „да се отнеме",
защото дори и в затвора той не е напълно лишен от възможност да върши Пр.
Да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на
обществото. I На непълнолетните Н се налага с цел преди всичко да бъдат те да
бъдат превъзпитани и подготвени за общественополезен труд" (чл.60).
Първите три цели съставляват т.нар. "специална" (индивидуална) превенция,
а четвъртата - "общата" (генерална) превенция.Първите 4 цели са общи (отнасят се
за всяко Н), а петата - особена, за непълнолетните.
В чл. 36, ал.2 законът изрично забранява да се поставя като цел на Н
причиняването на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство.

10. Система на наказанията. Обща характеристика и тенденции на

развитието

I. Понятие и особености
Системата на Н е съвкупност от различни по вид наказателни мерки,
обединени в единно цяло и подредени по определен начин, насочени към
постигане на целите, които се поставят пред Н въобще. Тези мерки са различни по
съдържание и тежест, съобразени са с принципите и дават възможност за
степенувано, нюансирано въздействие върху субектите на Пр и другите членове на
обществото.

Системата на Н търпи промени при промяна на обществените отношения и

наказателната политика на държавата (напр. смъртното К наскоро беше отменено).
II Система на наказанията по НК чл.37 :
1.Доживотен затвор 1а ли6аване от свобода
2.пробация/ Чл. 42б. в сила от 01.01.2005 г.гласи,че пробационната мярка
задължителна регистрация по настоящ адрес е явяване и подписване на
осъдения пред пробационния служител или определено от него длъжностно
лице в съответствие с определената от съда периодичност, но не по-малко от
два пъти седмично.Ако осъденият не изпълнява указанията, съдът може да
замени изцяло или отчасти пробацията с лишаване от свобода като два дни
пробация се заменят с един ден лишаване от свобода; в тези случаи срокът на
лишаването от свобода може да бъде и под минимума по чл. 39, ал. 1.
3.конфискация на нали4но имущество
4.глоба
5.лишаване от П да се заема опр.държавна длъжност
6. лишаване от П да се упражнява определена професия
7. лишаване от П на получени ордени и отличия
8.лишаване от военно звание
9.Обществено порицание

През 1998 бе въведен Н доживотен затвор без замяна – като временна и

изключителна мярка за наи тежките ПР. които заплашват основите на
републиката.Смъртно наказание вече няма(чл.36 ал.3)
За непълнолетните има 4 наказания:
1. Доживотен затвор без замяна
2. Доживотен затвор по леко защото може да бъде заменено с ЛС до 30г.
3. ЛС
4. Н без лишаване от свобода
5.
Не са наказания :

-принудителните мед.мерки

-специалните възп.мерки по ЗБППМН

-отнемането на вещи по чл.53 НК

11. Наказанието „лишаване от свобода”. Обща характеристика. Различия

от другите видове наказания. Основни особености в съдържанието и
режима на наказанието „лишаване от свобода”

Съществува специален отрасъл“пенитенциарно право“, който изучава НЛС.

Правна уредба – чл.39-42НК.чл.8-127ЗИН/ч.1-изпълнение на
НЛС/.Характеристика на ЛС по НК е свързана с неговото времетраене и режим
на изтърпяване.

1.Времетраене-винаги за определен срок, в рамките на предвиденото от

съответната норма на особената част.
а/общи законови рамки-чл.39НК
-ЛС може да бъде от три месеца до 20 години.
-по изключение Н ЛС може да бъде за срок от 30год-при замяна на доживотен
затвор или при увеличаване общото най-тежко Н за съвкупност от Пр на
основание ЧЛ.24 НК
-когато се определя общо наказание при общ рецидив по 27 ал.1 НК, както и за
някои особено тежки умишлени престъпления в случаите , специално указани в
особената част на НК.
б/за отделните видове престъпления- в съответните норми на особената част
-обикновено е относително определен.
в/точният срок се определя във всеки конкретен случай от съда с присъдата.

2.Съдържание-касае се за ограничаване, но не за пълно лишаване от свобода.То

е в няколко насоки:
а/ограничаване на възможността на осъдения свободно да се придвижва в
пространството, като се изолира в специални места- затвори,поправителни
домове/за непълнолетните/ и трудово-поправителни общежития. Това е
основният елемент на НЛС.
б/ограничаване възможността на осъдения сам да определя своя жизнен
режим-той трябва да се подчинява на задължителния режим в местата, където е
изолиран принудително.
в/ограничаване на социалните контакти-стават съобразно режима;ограничения
за самите контакти няма.
 Съгласно чл.23 ЗИН лишените от свобода могат да се ползват от всички
установени в законите права с изключение на:
а/правата от които са лишени с присъда
б/правата които са им отнети с закон или друг нормативен акт.
в/правата чието упражняване е несъвместимо с изпълнението на Н.
Израз на хуманизъм е възможността да бъде отложено изпълнението на
НЛС/чл.374НПК/, както и да бъде прекъснато това изпълнение/чл.425НПК/при
съответни предпоставки.

3.Режим на изтърпяване на НЛС-чл.8-127ЗИН.

а/НЛС се изтърпява в затвори/З/, а за непълнолетните – в поправителни
домове /ПД/-чл.40 ал.1 НК. Към З и ПД се създават затворнически
общежития/ЗО/чл.8-9ЗИН.
б/пенитенциарните институти са специализирани /чл.11-14 ЗИН/
-жените в отделни З и ПД
-рецидивистите в отделни З и ЗО/по изключение могат да бъдат премествани
при другите ако са се поправили.
-осъдените за пръв път на ЛС до 5г за умишлени Пр и осъдените за
непредпазливи Пр се настаняват ЗО от открит тип.
-за млади непълнолетни затворници могат да се обособяват отделни З и ЗО.
Когато са в З и ЗО за възрастни те се настаняват в отделени помещения и се
организират в отделни производствени бригади и звена.
в З и ПД могат да се обособяват изолирани отделения за страдащи от
психически разстройства.
в/диференцирано е изтърпяването на Н-четири вида режим:лек, общ, строг и
усилено строг./чл.43 ЗИН/.Първоначалният режим се определя с присъдата.
Възможно е в последствие да се замени режимът с по-лек или по -тежък/чл.54-
56ЗИН/.-от комисията по чл.17.
Усилено строг режим не се прилага за жените./чл.49/.Тежко болните,
бременните и кърмачките се поставят на общ режим/ако са били на по-тежък/.В
затвор за рецидивисти няма лек режим.
г/изтърпяването на НЛС се съпровожда с подходящ, съответно заплатен
обществено полезен труд/чл.41,ал.1НК, подробности—чл.24-29 и 59-66ЗИН/-
това е задължително с цел превъзпитание, преквалификация, спазва се
трудовото законодателство.
д/положеният труд се зачита за намаляване на срока на Н, като 2 работни дни се
зачитат за 3дни ЛС/чл.41 ал.3 НК/, но съдът може да отмени изцяло или отчасти
зачитането на работните дни от последните 2 години при системно отклонение,
извършване на умишлено Пр, тежки нарушения-показва, че не се поправя.
е/прилагат се и други мерки за възпитание и образование/чл.41 ал.2НК/
ж/лишените от свобода си избират самодейни органи , провеждат събрания/с
разрешение/ и др./71-73ЗИН/
з/за поддържане на реда и дисциплината се използват поощрения и
дисциплинарни наказания/74-87ЗИН/
и/особени грижи се полагат при освобождаването им-уведомяване на Общ
съвет с оглед настаняването им на работа, държане на отчет и др.
С изм.ЗИН от 1997г. се създаде фонд“Затворно дело“, в който се набират
средства за подобряване на условията в местата за изтърпяване на НЛС.
С изм.ЗИН от 1998г. Се установи право на затворниците да удовлетворяват
религиозните си потребности чрез участие в служби, литература и др.
Осигурява се достъп на духовници.

4.особени правила за непълнолетните/111-127ЗИН/.

а/настаняват се в ПД само когато срокът на наложеното НЛС надвишава
1год./респ.6месеца/- иначе то се заменя с възпитателна мярка
/64НК/.
б/ при постъпването им в ПД те се настаняват в приемна до 1 мес.-под
наблюдението на възпитател, лекар и психолог. Постъпващите за пръв път се
настаняват отделно/113ЗИН/.
Към всеки ПД се създава педагогически съвет.
в/осигурява им се задължително основно образование/по общата програма/, а
на завършилите го -професионална квалификация. Трудът им се заплаща.
г/със заповед на Министъра на правосъдието групи непълнолетни със
завършено основно образование и с добро поведение могат да бъдат изпращани
на работа в държавни промишлени предприятия или строителни обекти при
полусвободни условия/122ЗИН/.

Наказание доживотен затвор

НДЗ/чл.38а и др/ бе възстановено в НК през 1995г./имало го е и по рано , но е

било премахнато преди около половин век/. През 1998г. При премахването на
смъртното наказание се въведе още един вид ДЗ , който се отличава с това че не
може да бъде заменен с ЛС за определен срок.
1.Същност на ДЗ-принудително изолиране на осъдения до края на живота му в
места за изтърпяване на НЛС. Изложеното по-горе за ограничаването на
правата при НЛС важи и за ДЗ, но има някои различия:
-при НДЗ изолацията е до края на живота му , а не за определен срок
-при НДЗ няма задължение за полагане на труд и не се зачитат работни
дни/няма и как да се зачитат,защото няма срок , който да се намалява/
-налагането на НДЗ е ограничено в зависимост от извършеното престъпление.-
то се налага за „изключително тежки Пр.“/ в закона не е изяснен критерият за
„изключителност“ на тежестта -трябва да се приеме, че се има предвид
изключително висока степен на ОО на деянието и дееца.
-НДЗ се изтърпява при специални условия за изолация-в отделни затвори или
отделения, при специален режим.

2.Видове ДЗ:

-ДЗ/чл.38/- с възможност за замяна с ЛС за срок от 30г., след като е изтърпял

20г. Налага се на лица , които все пак са поправими.
- ДЗ без замяна /чл.38НК/това Н бе въведено вместо смъртното Н при
премахването му. При него няма възможност за замяна с ЛС за определен срок.
Осъденият може да възвърне свободата си само чрез амнистия или помилване.
То е временна и изключителна мярка. В особената част винаги е предвидено
алтернативно.
Ограничения за налагането му:
-само чрез конкретно Пр е изключително тежко и посочените в чл.36 цели не
могат да бъдат постигнати чрез по-леко Н/т.е.деецът е непоправим/.
-не може на лице под 20г/на военни, както и във военно време/
-не може на бременна жена.

12. Наказания без лишаване от свобода. Значение, видове и съдържание на

отделните наказания без лишаване от свобода

1. Пробация - чл.42а, 426, 43, 43а

а)Понятие (чл.42а, ал.1) - Пробацията е съвкупност от мерки за контрол и
въздействие без ЛС, които
се налагат заедно или поотделно.
б) Пробационни мерки - ПМ (ал.2):
1-задължителна регистрация по настоящ адрес (явяване и подписване пред
пробационния служител);
1- задължителни периодични срещи с пробационен служител (в
службата по настоящия адрес на
осъдения, по изключение другаде; планирани и извънредни);
2-ограничения в свободното придвижване (забрана за посещаване на
определени места, за напускане
на населеното място за повече от 24 часа без разрешение на пробационния
служител, за напускане на
жилището за определен период от денонощието);
2-включване в курсове за професионална квалификация и/или програми за
обществено въздействие;
3-поправителен труд (по местоработата му, удържат се от 10 до 25 % от
възнаграждението му; не се
зачита за трудов стаж; ако остане без работа се заменя с безвъзмезден труд при
съотношение 1 ден: 1 час;
същото се прилага ако напусне работата си и в едномесечен срок не уведоми
пробационния служител за
новата си месторабота);
6-безвъзмезден труд в полза
на обществото.
Продължителност на ПМ:
- от 6 месеца до 3 години - за тези по т. 1-4;
- от 3 месеца до две години - за поправителния труд;
- от 100 до320 часа годишно за не повече от три поредни години - за
безвъзмездния труд в полза на
обществото.
ПМ по т. 1 и 2 се налагат задължително на всички осъдени на пробация.
ПМ по т. 5 и 6 не се налагат на лица, ненавършили 16-годишна възраст.
Ако осъденият без основателна причина не изпълнява наложената ПМ,
по предложение на пробационния съвет съдът може: да наложи друга ПМ; да
замени изцяло или отчасти пробацията с ЛС.
2.Конфискация - засягат се имуществени права на осъдения.
а) определение - чл.44: "принудително и безвъзмездно отчуждаване в
полза на държавата на
принадлежащото на виновния имущество или на част от него, на определени
имущества на виновния или на
части от такива имущества". Под "имущество" се разбират само активите
(задълженията - не).
б)предмет на конфискацията могат да бъдат само налични имущества към
момента на постановяване
на присъдата. Ако деецът няма налично имущество, конфискация не се
постановява.
Може - цялото имущество (вещи, вземания, налични пари), или идеална
част от него. Може - отделни вещи или идеални части от правото на собственост
върху тях. Може - отделни вземания, напр. спестовни влогове.
Не могат да бъдат предмет на конфискация:
- непрехвърляемите права (напр. правото на издръжка или пенсия);
- необходимите на него к семейството му за лично и домашно
потребление (включени в списък от МС.
- предметите, необходими за упражняване на занятието му;
- средствата за издръжка на семейството му за 1 год.
в)присъдата има конститутивно действие;
г)държавата отговаря до размера на конфискуваното имущество: -за
възстановяване на вредите от Пр;
- след това: за задълженията на осъдения, възникнали до възбуждането на
наказателното преследване, когато
другото му имущество не е достатъчно; това е за защита на третите лица.
3.Глоба (чл.47) - имуществено Н -създадено с присъда парично
залъджение за осъдения в полза на
държавата като установена от закона санкция за извършено Пр.
а)съобразява се с имотното състояние, с доходите и семейните задължения на
дееца; минимумът е 100лв.;
б)при несъбираемост не се заменя с друго Н;
в)изпълнява се с изплащане на паричната сума - доброволно или по реда за
събиране на държавните вземания. Събира се и след смъртта му, ако присъдата е
влязла в сила преди това. Вещите, които не подлежат на конфискация, не могат да
се продават за принудително събиране на глобата.
4.Лишаване от определени права - чл.37, т.6,7,9,10:
- да се заема определена държавна или обществена длъжност (т. 6);
- да се упражнява определена професия или длъжност (т. 7);
- на получени ордени, почетни звания и отличия (т. 9);
- от военно звание (т. 10) Особености:
- налагат се изрично с присъдата;
- главно като факултативна санкция;
- Н по т. 6,7 са за определен срок - до 3 г. (ако е заедно с ЛС - до 3 г.
 след срока на ЛС, освен ако в
особената част е предвидено друго); срокът се намалява с
толкова, с колкото е намалено ЛС поради
помилване, работа или приспадане на предварителното
задържане; Изключение - когато е заедно с ДЗБЗ -
лишаването е завинаги.
- Н по т. 6 и 7 могат да се налагат само когато упражняването им е
несъвместимо с характера на Пр
(чл. 50, ал.1 НК);
- лишаването от П на получени ордени, почетни звания и отличия
(т. 9) и от военно звание (т. 10) -
само за тежки Пр; за разлика от другите не се възстановява
автоматично, а могат да бъдат придобити отново
само по установения ред.
7. Обществено порицание (52)- най-лекото Н: публично порицаване,
което се обявява пред колектива, чрез печата или по друг начин съобразно с
указаното в присъдата.

13. Принципи за определяне на наказанието от съда. Законност и

индивидуализация. Определяне на наказанието при алтернативни и
кумулативни санкции и при изключителни или многобройни смекчаващи
вината обстоятелства

Принципите на определяне на наказанието за едно престъпление са два–

законност и индивидуализация.
Законността означава, от една страна, да се имат предвид законовите
рамки, в които наказанието може да бъде определено. Това са най-напред рамките
на санкцията за извършеното престъпление, предвидена в Особената част на НК.
Те обаче могат да бъдат допълнително коригирани от евентуално приложими
норми на Общата част на НК. Тази корекция може да се направи по силата на
чл.58 във връзка с чл. 55 НК – ако деянието е опит или помагачество, или по
силата на чл.63 НК – ако деецът е непълнолетен. Във всички тези случаи се стига
до редукция.
Извън това, когато са налице множество престъпления, имат се предвид и
онези норми на Общата част, които уреждат наказанията за тях. Ако става дума за
съвкупност от престъпления, прилагат се разпоредбите на чл.23 – 25 НК, а ако
става дума за рецидив – разпоредбите на чл. 27 НК.
От друга страна законността означава да се приложат онези правила, които
уреждат самата индивидуализация. Това са общите правила по чл. 54 и
следващите, както и евентуално приложимите особени правила за опит по чл. 18,
ал. 1 и за съучастие по чл. 21 НК или при налагане на отделни наказания като
лишаване от свобода в частта за режима, глоба в частта за размера.
Индивидуализацията следва и е подчинена на законността.
Индивидуализацията сама по себе си означава съобразяване на наказанието
с неповторимите особености на случая, които не е било възможно да се
предвидят от законодателя и да залегнат в закона.
Съгласно чл. 54, ал. 1 НК “Съдът определя наказанието в пределите,
предвидени от закона за извършеното престъпление, като се ръководи от
разпоредбите на общата част на този кодекс и като взема предвид:
степента на обществената опасност на деянието и дееца,
подбудите за извършване на деянието
и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства”.
Индивидуализацията на наказанието се осъществява от съда.
Тя се осъществява най-напред съобразно общите правила по чл. 54 и
следващите от НК. Според тях наказанието се индивидуализира съобразно т. нар.
смекчаващи и отегчаващи обстоятелства ( по чл.56 НК) и съобразно целите на
наказанието (по чл. 36 НК).
Смекчаващи и отегчаващи са поначало онези обстоятелства относно
престъплението и дееца, които, макар да имат значение за определяне на
наказанието, не фигурират в закона. Обстоятелствата, които обуславят по-малка
обществена опасност на деянието и дееца и по-малка укоримост на неговото
престъпно поведение, са наречени от закона смекчаващи, а тези, които обуславят
по-висока степен на ОО – отегчаващи.
Не са смекчаващи и отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид
от закона при определяне на съответното престъпление.
Съдът определя наказанието в пределите на относително определените в
закона размери. Същевременно, за да отрази и случаите, когато едно или друго
престъпление се отклонява съществено от типичните за своя вид характеристики,
законодателят предвижда изключителни правила като тези по чл. 55, ал.1 НК,
които осигуряват индивидуално наказание, съобразено с конкретните особености
на деянието и дееца.
Чл. 55. (1) При изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства,
когато и най-лекото, предвидено в закона наказание се окаже несъразмерно
тежко, съдът:
1) определя наказанието под най-ниския предел;
2) заменява:
а) доживотния затвор - с лишаване от свобода от петнадесет до двадесет
години;
б) лишаването от свобода, когато не е предвиден най-ниският предел - с
пробация, а за непълнолетните - с пробация или обществено порицание;
в) пробацията - с глоба от сто до петстотин лева.
Има две условия за прилагане – първото е алтернативно: наличие на
изключителни или на многобройни смекчаващи обстоятелства. Изключителното
обстоятелство може да е и едно. Смекчаващото обстоятелство е изключително,
когато, от една страна променя необичайно характеристиките на престъплението,
а, от друга, ако е обективно по своето съдържание, не придава малозначителност
на деянието, която да изключва престъпния му характер съгласно чл.9, ал.2 НК.
Докато изключителните смекчаващи обстоятелства са необичайни по своя
характер, то многобройните са необичайни само като количество и единствено в
своята съвкупност водят до съществена промяна в оценката на извършеното
престъпление.
Алтернативните и кумулативните санкции са видове санкции.
Те са посочени в чл. 57 НК:
 Чл. 57. (1) Когато в особената част на този кодекс е предвидена възможност
за извършеното престъпление да бъде наложено едно измежду две или повече
наказания, съдът определя най-подходящото по вид и размер наказание, като се
ръководи от правилата на предходните членове.
(2) Когато в особената част на този кодекс е предвидена възможност за
дадено престъпление да бъдат наложени едновременно две или повече наказания,
съдът, като се ръководи от правилата на предходните членове, определя размера
на всяко едно от тях така, че те в своята съвкупност да отговарят на целите,
посочени в чл. 36.
Сложните санкции са предвидени за случаите, когато степента на ОО на
съответния вид престъпление и особеностите на неговия деец варират значително
и се проявяват в такива граници, които не могат да бъдат обхванати само от един
вид наказание.
Алтернативните санкции дават възможност да се наложи не само различно
по размер, но и по вид наказание. Тя изисква от съда да реши два въпроса: да
определи най-напред вида на налаганото наказание, а след това и неговия
размер. Съдът при отегчаващи обстоятелства определя по-тежкото наказание, при
смекчаващи –по-лекото. Когато е налице изключително или многобройни
смекчаващи обстоятелства, съдът излиза извън пределите на санкцията, като
слиза под долния предел на по-лекото наказание, ако има минимум. Ако е без
минимум, тогава наказанието се заменя със съответно по-леко по вид наказание.
Когато степента на ОО на съответния вид престъпление и/или
особеностите на дееца разкриват такава специфика, че за постигане целите на
наказанието съдът трябва задължително или по своя преценка да наложи повече
от един вид наказание, законодателят предвижда кумулативна санкция.
Българското наказателно право познава два вида кумулативни санкции:
- такива, при които съдът е длъжен да наложи двата или повече вида
предвидени наказания – напр. по чл. 203 ;
- и такива, при които съдът ги налага по своя преценка – например по
чл. 201 НК.
Чл. 58а. (Нов - ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) (1) При
постановяване на осъдителна присъда в случаите по чл. 373, ал. 2 от
Наказателно-процесуалния кодекс съдът определя наказанието лишаване от
свобода, като се ръководи от разпоредбите на Общата част на този кодекс и
намалява така определеното наказание с една трета.
(2) В случаите по чл. 57, ал. 1, когато съдът определи като най-подходящо по вид
наказанието доживотен затвор без замяна, не го налага, а наказанието доживотен
затвор заменя с лишаване от свобода от двадесет до тридесет години.
(3) Съдът определя размера на наказанието лишаване от свобода в пределите на
най-ниския минимален размер и най-високия максимален размер на наказанието
лишаване от свобода, определено при условията на ал. 2 и наказанието лишаване
от свобода, предвидено в Особената част на този кодекс.
(4) В случаите, когато едновременно са налице условията по ал. 1 - 3 и условията
на чл. 55, съдът прилага само чл. 55, ако е по-благоприятен за дееца.
(5) Правилата по ал. 1 - 4 не се прилагат за предвидените в Особената част на
този кодекс наказания по чл. 37, ал. 1, т. 2 - 11.
До момента тази процедура се ползваше в една не малка част от делата.
Благоприятните последици за извършителя бяха очевидни. Срещу това обаче
съдебната система получаваше бързина и определено се разтоварваше от огромен
брой незначителни дела.
Сега, с този текст няма ясна причина подсъдимия да избере пътя на съкратеното
съдебно следствие. Обещанието, наказанието да му бъде намалено с 1/3 оставя
въпроса в ръцете на съдията без да дава никаква реална сигурност на подсъдимия
за това какво наказание да очаква. Реално такова е и положението, когато делото
се гледа по общия ред.
Същевременно в чл.373 ал.2 на НПК все още пише, че съдът
определя наказанието при приложението на чл.55 НК. Не виждам как ще
приложи съдът чл.58а при това положение. Да оставим настрана въпроса, че
промяната е в материалния закон и следователно за деяния, извършени до
момента важи по-благоприятния закон.
Времето, през което осъденият е бил задържан или по отношение на
него е била взета мярка за неотклонение домашен арест, се приспада при
изпълнение на наказанието лишаване от свобода или пробация, както следва -
един ден задържане се зачита за един ден лишаване от свобода или за три дни
пробация,а два дни домашен арест се зачитат за един ден лишаване от свобода
или за два дни пробация.Задържане е освен мярката за неотклонение задържане
под стража и всяко друго задържане по реда на Наказателнопроцесуалния
кодекс, Закона за Министерството на вътрешните работи или друг закон,
свързано с престъплението, за което лицето е осъдено или е било задържано за
изпълнение на наказанието.Това се прилага и когато осъденият е бил задържан по
обвинение за друго престъпление, по което производството е било прекратено
или е завършило с оправдателна присъда.При изпълнение на наказанието
лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7 се приспада времето, през което за
същото деяние осъденият е бил лишен по административен ред от възможността
да упражнява тези права.

14. Освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание. Условно

осъждане – предпоставки, действие, значение. Предсрочно освобождаване на
пълнолетни и непълнолетни. Помилване и амнистия

Освобождаване от изтърпяване на наложеното наказание – обща

характеристика и видове
Обикновеното развитие на един наказателен процес се свежда до
осъществяване на наказателната отговорност с налагане на наказание на дееца с
присъда и изтърпяване на наложеното наказание. В някои хипотези обаче законът
позволява наложеното наказание да не се изтърпява. По отношение на него се
осъществява НО, като с влязла в сила присъда му се налага наказание, деецът
също така се смята и за осъждан, но той не търпи наложеното му с присъдата
наказание. Осъденият се освобождава изцяло или частично от изтърпяването му.
Три са типичните случаи на освобождаване на осъдения от изтърпяване на
наложеното му с присъда наказание:
- условно осъждане, при което осъденият се освобождава изцяло от
 изтърпяване на наложеното наказание – за лишаване от свобода;
- предсрочно освобождаване, при което осъденият се освобождава
частично от изтърпяване на наложеното му наказание;
- помилване, при което освобождаване на осъдения от изтърпяване на
наложеното наказание може да бъде и в двата варианта – пълно и
частично.
Има и два други, нетипични случаи – първият е по чл. 64 НК и се отнася до
непълнолетен деец Чл. 64. (1) “Когато определеното наказание е лишаване от
свобода по-малко от една година и неговото изпълнение не е отложено по чл. 66,
непълнолетният се освобождава от изтърпяването му и съдът го настанява в
трудововъзпитателно училище или му налага друга възпитателна мярка,
предвидена в Закона за борба срещу противообществените прояви на
малолетните и непълнолетните”.
Другият нетипичен случай е по Чл. 42. (1) Във военно време военният съд
може да отложи до края на военните действия изпълнението на наложеното
наказание лишаване от свобода, като изпрати осъдения в действуващата армия.
Отлагането на изпълнението може да се отмени, ако осъденият извърши ново
престъпление.
Помилване
Конституцията предоставя на президента на републиката да упражнява
право на помилване – до опрощава изцяло или отчасти наложено от съда
наказание. Указът е индивидуален акт и засяга индивидуално определено лице.
Условно осъждане
Съгласно чл. 66 (1) “Когато съдът налага наказание лишаване от свобода до
три години, той може да отложи изпълнението на наложеното наказание за срок
от три до пет години, ако лицето не е осъждано на лишаване от свобода за
престъпление от общ характер и ако съдът намери, че за постигане целите на
наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително да
изтърпи наказанието”. Според (2) “Изпитателният срок не може да надминава
срока на наложеното наказание лишаване от свобода с повече от три години”.
Условното осъждане има три предпоставки – първата се отнася до вида и размера
на наложеното наказание (3 г. лишаване от свобода); втората се отнася до
съдебното минало на осъдения деец; третата визира очаквани бъдещи промени.
По своето действие условното осъждане всъщност означава “отсрочване на
присъдата” за определен период от време и всъщност представлява едно
безусловно осъждане с отлагане на изпълнението.
Новост от 2009 г.е, че когато отложеното наказание лишаване от свобода е
не по-малко от шест месеца, съдът може да постанови една от пробационните
мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 - 4 през изпитателния срок.
Ако до изтичане на определения от съда изпитателен срок осъденият
извърши друго умишлено престъпление от общ характер, за което, макар и след
този срок, му бъде наложено наказание лишаване от свобода, той изтърпява и
отложеното наказание. Ако осъденият извърши непредпазливо престъпление,
съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде
изтърпяно изцяло или отчасти. Ако условно осъденият не изпълнява без
основателна причина някоя от определените му по реда на чл. 67, ал. 3
пробационни мерки, съдът може по предложение на пробационния съвет да я
замени с друга или да постанови да изтърпи изцяло или отчасти отложеното
наказание лишаване от свобода.
По отношение на лице, осъдено условно за престъпление, което то е
извършило като непълнолетно, изпитателният срок е от една до три години.
За разлика от условното осъждане предсрочното освобождаване отговаря
на своя термин.
Съдът може да постанови условно предсрочно освобождаване от
изтърпяване на останалата част от наказанието лишаване от свобода или
пробация по отношение на осъден, който с примерно поведение и честно
отношение към труда е дал доказателства за своето поправяне и е изтърпял
фактически не по-малко от половината от наложеното наказание. Разпоредбата се
прилага и по отношение на лица, осъдени за престъпление, представляващо
опасен рецидив, ако е изтърпяно фактически не по-малко от две трети от
наложеното наказание и неизтърпяната част от наказанието не е повече от три
години. Условно предсрочно освобождаване не се допуска повторно, освен ако
деецът е бил реабилитиран за престъплението, по отношение на което е било
приложено условно предсрочно освобождаване.
В сила от 07.02.2017 г. е изменената разпоредба, според която при
условното предсрочно освобождаване за осъдения се установява изпитателен
срок в размер на неизтърпяната част от наказанието. В рамките на изпитателния
срок, но за не повече от три години, съдът може да постанови една от
пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 - 4, като взема предвид доклад от
пробационния служител.
Съдът може да постанови условно предсрочно освобождаване от
изтърпяване на останалата част от наказанието лишаване от свобода по
отношение на осъден, който с примерно поведение и честно отношение към
труда е дал доказателства за своето поправяне и е изтърпял фактически не по-
малко от половината от наложеното наказание. При условното предсрочно
освобождаване за осъдения се установява изпитателен срок в размер на
неизтърпяната част от наказанието, но не по-малко от шест месеца, за което
време съдът може да постанови една от пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т.
1 - 4 като взема предвид доклад от пробационния служител.
Освободеният предсрочно изтърпява отделно и неизтърпяната част от
наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено престъпление, за
което се предвижда наказание лишаване от свобода или не изпълнява
постановената пробация. Ако в този срок предсрочно освободеният извърши
непредпазливо престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание да
не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти.
Съдът може предсрочно да освободи осъдения на лишаване от свобода
непълнолетен, ако се е поправил, след като е изтърпял фактически не по-малко от
една трета от наложеното му наказание. Ако лицето остане непълнолетно до
своето освобождаване, то няма да бъде условно.
Освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетни
Освобождаване от НО е вид прекратяване на НО. Деецът изпада в
положение на изобщо не извършил престъпление. За разлика от другите хипотези
на прекратяване на НО – заради самоволен отказ; смърт на извършителя; изтекла
давност, освобождаването от НО съставлява правен акт на съда или
постановление на прокурора. Този акт има значение, защото внася промяна в
съществуващото правно положение.
Понастоящем НК предвижда само два случая на освобождаване от НО: на
пълнолетни – уредено в чл. 78а НК и на непълнолетни – с прилагане на
възпитателни мерки по чл.61 НК.
Чл. 78а. (1) Пълнолетно лице се освобождава от наказателна отговорност от
съда и му се налага наказание от петстотин до пет хиляди лева, когато са налице
едновременно следните условия:
а) за престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до три
години или друго по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от
свобода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо;
б) деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е
освобождаван от наказателна отговорност по реда на този раздел;
в) причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени.
Чл. 61. (1) По отношение на непълнолетен, извършил поради увлечение
или лекомислие престъпление, което не представлява голяма обществена
опасност, прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати вече
образуваното досъдебно производство, а съдът да реши да не бъде предаван за
съдене или да не бъде осъден, ако спрямо него могат да се приложат успешно
възпитателни мерки по ЗБППМН.
(2) В тези случаи съдът може сам да наложи възпитателна мярка, като
уведоми за това местната комисия за борба срещу противообществените прояви
на малолетните и непълнолетните или й изпрати преписката за налагане на
такава мярка.
(3) Когато прокурорът реши да не се образува досъдебно производство или
да прекрати образуваното досъдебно производство, той изпраща преписката на
комисията за налагане на възпитателна мярка.
Режимът за освобождаване на непълнолетните от НО е значително по-
облекчен от този за пълнолетните.
 15. Освобождаване от наказателна отговорност

I. Oбща характеристика-Основават се на чл.1 ал.2 НК.Уредбата е в гл.осма.

Особеностите са в три главни насоки:

А)касае се за деяния които са Пр за които законът предвижда Н

Б)субектът на Пр вместо да бъде осъден бива освободен от НО

В)това става само при установени от НК предпоставки

II. Oсвобождаване с налагане на адм.наказание – чл.78а

1.Предпоставки:

А)деецът да е пълнолетен

Б)да е завършило досъдебното п-во

В)за Пр се предвижда до 3г НЛС

Г)Деецът не представлява голяма ОО

Д)целите на Н могат да се постигнат по този начин

Е)деецът не е бил осъждан за Пр от ОХ и освобождаван по този ред

Ж)причинените от Пр имуществени вреди са възстановени

2.Постановяване-с решение на съда след разглеждане на делото в открито

заседание

3.Действие:

-освобождаване от НО

-съдът налага адм Н глоба от 500 до 1000лв

 -може да наложи и адм Н лишаване от право да се упражнява професия
или дейност до 3г, ако лишаването от такова право е предвидено за съответното
Пр.

Ако деецът е непълнолетен не се налага глоба , а обществено

порицание(ако е навършил 16г.) или възпитателна мярка (ако не е навършил 18г.)

Освобождаване от НО на непълнолетни-чл.61,78НК

След приетите изменения ДВ, бр. 26 от 2010 г. Чл. 78а. Гласи:

Пълнолетно лице се освобождава от наказателна отговорност от съда и му се

налага наказание от хиляда до пет хиляди лева, когато са налице едновременно
следните условия:

а) (изм. - ДВ, бр. 86 от 2005 г., в сила от 29.04.2006 г.) за престъплението се

предвижда наказание лишаване от свобода до три години или друго по-леко
наказание, когато е умишлено, или лишаване от свобода до пет години или друго
по-леко наказание, когато е непредпазливо;

б) деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от

наказателна отговорност по реда на този раздел;

в) причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени.

(4) Съдът, който налага глобата по ал. 1, може да наложи и административно

наказание лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност за
срок до три години, ако лишаване от такова право е предвидено за съответното
престъпление.

(5) Когато за извършеното престъпление е предвидено само глоба или глоба и

друго по-леко наказание, административното наказание не може да надвишава
размера на тази глоба.

(6) (Нова - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Когато са налице основанията по ал. 1 и деянието
е извършено от непълнолетно лице, съдът го освобождава от наказателна
отговорност, като му налага административно наказание обществено порицание
или възпитателна мярка. Съдът може да наложи и административно наказание
лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност за срок до
три години, ако лишаване от такова право е предвидено за съответното
престъпление.

(7) (Нова - ДВ, бр. 86 от 2005 г., в сила от 29.04.2006 г., изм. - ДВ, бр. 75 от 2006 г.,
в сила от 13.10.2006 г., доп. - ДВ, бр. 27 от 2009 г., предишна ал. 6 - ДВ, бр. 26 от
2010 г.) Алинеи 1 - 5 не се прилагат, ако причиненото увреждане е тежка телесна
повреда или смърт, или деецът е бил в пияно състояние, както и при множество
престъпления както и когато престъплението е извършено спрямо орган на власт
при или по повод изпълнение на службата му.

16. Престъпления против личността. Убийство – видове и състави.

Особени случаи на непредпазливо убийство

Обща характеристика
Непосредствено обект на престъплението против живота са ОО, които
осигуряват неприкосновеността на човешкия живот. Според чл.28 К всеки има
право на живот, посегателството с/у човешкия живот се наказва като най-тежко
престъпление.
От обективна страна:
- предмет на тези отношения е прокламираното право на живот, предмет е
винаги жив човешки организъм;
- характерът на обществената опасност се определя от обекта на
престъплението. Всички престъпления по раздел 1 са резултатни, увреждащи
престъпления.
Субект на престъплението поначало може да бъде всяко нак. отговорно
лице. Като особен субект се изисква по съставите на убийство при
професионална непредпазливост и на криминалния аборт.
 От субективна страна престъпленията могат да се осъществят при всички
разновидности на умисъл и непредпазливост.
Според характера на посегателството разграничаваме 3 вида
престъпления против живота:
а) убийство в тесен смисъл или лишаване от живот на друг жив човек. Те
се разделят на 2 групи:
- умишлени убийства, където основният състав е чл.115, квалифициран -
чл.116, привилегирован - чл.118-121; наказуемо приготовление - чл.117(1);
подбуждане към убийство - чл.117(2);
- причиняване на смърт по непредпазливост - основен състав чл.122(1),
квалифициран - чл.122(2); причиняване на смърт при професионална
непредпазливост - чл.123; причиняване на смърт по непредпазливост при
смесена вина - чл.124; ненаказуемо причиняване на смърт по непредпазливост по
чл.125;
б) криминален аборт, който е престъпление, увреждащо човешкия живот в
неговия ембрионален стадий на развитие - чл.126.
в) престъпления свързани със самоубийството - чл.127.
Умишлено убииство – основен състав
Според чл.115 за да е налице умишлено убийство, трябва да съществува
умишлено умъртвяване на другиго.
1. Обективна страна:
а) предмет на престъплението е пострадалият (жертвата), което следва от
употребения термин "другиго". Пострадалият трябва да има качествата на жив
човек. Той трябва да бъде различен от дееца. Самоубийството е
правнонерегулирано.
б) изпълнителното деяние е отразено в закона с думата "умъртви".
Умъртвяването е въздействие в/у организма на пострадалия, което е от естество
да предизвика неговата биологична смърт. То може да бъде от различно естество
- физическо химическо или биологично. Най-често тези убийства се
осъществяват чрез действие. Съществува и хипотеза на бездействие - ако
виновният е длъжен да извърши определени действия, които са били необходими
за запазване и поддържане живота на пострадалия. Убийството е едно типично
резултатно престъпление. Резултатът настъпва с биологичната смърт на жертвата.
Приема се, че смъртта настъпва в момента, в който престане да функционира
главният мозък.
Възможен е както довършен, така и недовършен опит към убийство.
Довършен опит ще има, когато умъртвителното деяние е осъществено, но не е
настъпила смъртта на жертвата поради независещи от субекта причини, а
недовършен - когато изпълнителното деяние е останало недовършено и това е
причина смъртта да не настъпи.
в) в теорията и съдебната практика се отдава съществено значение на
причинната връзка. Приема се, че смъртта може да настъпи непосредствено след
извършване на деянието или в по-късен момент.
2. Субект - всяко наказателно отговорно лице може да бъде отговорно по
чл.115. Убийството може да се осъществи и в съучастие, при това във всички
негови форми - в еднолично извършителство или в съизвършителство, в
подбудителство или помагачество.
3. Субективна страна - формата на вината при убийството по чл.115 е
умисъл,който може да бъде както пряк, така и евентуален. И в двете форми на
умисъла деецът съзнава, че деянието му е общественоопасно, предвижда
настъпването на смъртта на жертвата и иска или допуска този резултат.
Когато убийството е осъществено при косвен умисъл, субектът винаги
предвижда само възможното, евентуалното настъпване смъртта на пострадалия.
В тези случаи той преследва някаква друга цел, но съзнава, че е възможно да
причини наред с целения резултат и смъртта, като към последния резултат се
отнася безразлично, т.е. допуска го.

Квалифицирани умишлени убийства

1. Убийства, квалифицирани с оглед особеностите на пострадалия.
а) разпоредбата на чл.116(1),т.1 урежда убийство на дл. лице, на
представител на обществеността, както и на военно лице, включително и от
съюзна или приятелска държава или войска, при или по повод изпълнение на
службата или функцията му или на лице, ползващо се с международна защита
както и на магистрат или на лице от състава на МВР. Необходимо условие при
тези убийства е деецът да осъзнава ясно, че извършва убийство именно на такова
лице.
Под "при изпълнение на службата или функцията" следва да се разбира,
че убийството е извършено по време на изпълнение на задължение, включващо се
в службата или функцията на пострадалото лице, независимо дали то е
изпълнявало това свое задължение в определеното работно време или извън него.
Престъплението е извършено "по повод изпълнението на службата или
функцията", когато пострадалото лице не е изпълнявало служебно задължение,
но има пряка връзка м/у деянието и неговата служебна дейност или обществена
ф/я. В тези случаи субектът е мотивиран именно от изпълнението на функцията
или службата на жертвата.
Понятието "длъжностно лице" е определено в чл.93, т.1 - Понятието
"длъжностно лице" е определено в чл.93, т.1 - е това, на което е възложено да
изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно:
а) служба в държавно учреждение с изключение на извършващите дейност
само на материално изпълнение;
б) (изм. - ДВ, бр. 10 от 1993 г., изм. - ДВ, бр. 62 от 1997 г., доп. - ДВ, бр. 43
от 2005 г., в сила от 01.09.2005 г., изм. - ДВ, бр. 64 от 2007 г., изм. - ДВ, бр. 26 от
2010 г.) ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на чуждо
имущество в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго
юридическо лице или при едноличен търговец, както и на нотариус и помощник-
нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник-частен съдебен изпълнител.
Представител на обществеността е понятие, изяснено в чл.93, т.3.
Военно лице е лице от войнишкия, сержантския или офицерския състав
на въор. сили, което е на действителна военна служба. Такива са и запасните,
повикани на учебни сборове или мобилизирани в редовете на БА. Изложеното
важи и за случаите, когато пострадалият е военно лице от приятелска или съюзна
държава или войска.
Лице, ползващо се с международна защита е такова, за което е предвидено
в международен д/р, по който РБ е страна - чл.93, т.13.
б) убийство на баща, на майка, на рожден син или на рождена дъщеря -
чл.116(1), т.3.
- убийство на баща или на майка. Жертвата има качеството "баща" или
"майка" на извършителя, когато деецът произхожда пряко от тези лица.
- убийство на рожден син или на рождена дъщеря - тези качества имат
пострадалите, които пряко произхождат от извършителя на престъплението,
които са припознати от него като негови лица или които са признати за такива по
исков ред.
в) убийство на бременна жена, на малолетно лице или на повече от едно
лице - чл.116(1), т.4.
г) убийство на лице, което се намира в безпомощно състояние - чл.116(1),
т.5. Безпомощното състояние е обективно обстоятелство, което не позволява на
пострадалия да се отбранява и съпротивлява, нито да избегне нападението.
Такова състояние може да е налице поради старост, болест, слепота и т.н. Това
състояние възниква най-често преди престъплението, независимо от действията
на дееца. Задължително е обаче за да се квалифицира едно убийство по
гореспоменатия член, безпомощното състояние на жертвата да не се дължи на
действия на дееца.
2. Квалифицирани умишлени убийства с оглед на метода на извършване.
а) убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по
особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост - чл.116(1), т.6.
Убийството, извършено по начин или със средства, опасни за живота на
мнозина, трябва да създава реална опасност от причиняване на смъртта на поне
още едно лице, макар и тази опасност да не се е реализирала. За да бъде налице
тази квалификация, необходимо е да е настъпила смъртта на едно лице и по
време на убийството да е съществувала реална опасност за живота на мнозина .
б) при убийството по особено мъчителен начин за убития на жертвата се
причиняват изключителни физически болки и морални страдания, които
значително превишават болките и страданията, преживени от пострадалия при
едно обикновено убийство. От суб. страна е необходимо деецът да съзнава, че
умъртвявайки жертвата й причинява посочените страдания.
в) убийство, извършено с особена жестокост е налице, когато при
извършването му деецът е проявил изключителна ярост, ожесточение,
отмъстителност или садизъм, характеризиращи го като жесток човек. При тези
убийства субектът проявява коравосърдечие и безчовечност към жертвата.
3. Квалифицирани умишлени убийства с оглед особеностите на субекта.
- в чл.116(1), т.2 е уредено умишленото убийство, извършено от дл. лице,
както от представител на обществеността, от лице от състава на полицията при
или по повод изпълнение на службата или функцията му. Чл. 116. (1) За
убийство: 2) (изм. - ДВ, бр. 27 от 2009 г.) от длъжностно лице, както и от
представител на обществеността, от лице от състава на полицията при или по
повод изпълнение на службата или функцията му;
Лицата, посочени в т.2 притежават власт и често са въоръжени на правно
основание. Служебното им положение означава, че имат повече задължения, едно
от които безспорно е да не използват положението си в нарушение на тези
задължения. Именно затова ФС е квалифициран.
От субективна страна деецът трябва да съзнава, че действа в качеството
си на длъжностно лице, представител на обществеността, полицай, както и във
връзка между изпълнението на службата или функцията и извършеното убийство.
- т. 10 визира друг случай на убийство, който е квалифициран с оглед на
своя субект, когато убийството е извършено от лице, действащо по поръчение
или в изпълнение на решение на организирана престъпна група.
- т. 12 – от лице – «опасен рецидивист», и убийство от лице, което е
извършило друго умишлено убийство, за което обаче няма постановена
присъда.В тези случаи от значение е миналото на дееца.
4. Квалифицирани умишлени убийства с оглед субективната страна.
В чл.116(1) т.7-10 са уредени случаите на умишлено убийство,
квалифицирани поради особености на субективната страна на престъплението.
Квалификацията е с оглед особеностите на умисъла (т.9), с оглед особените цели,
които се преследват от дееца (т.7 и 8) и с оглед подбудите на субекта (т.10).
а) Предумишлено убийство - чл.116(1) т.9. Предварителният умисъл
разкрива всички особености на волевия и интелектуалния момент, така както е
определен в чл.11(2) НК. Но наред с тях предумисълът съдържа допълнителни
особености, които именно го характеризират като предварителен. Поради това не
точно да се разграничава умисъла от прекия умисъл, още повече, че
предварителния умисъл за убийство може да бъде и евентуален, а не само пряк.
Характеристика на предумисъла:
- решението е взето предварително - м\у момента в който субекта решава
да извърши престъпление и този на осъществяването на изпълнителното деяние
съществува известен период от време;
- който позволява на дееца да обмисли решението спокойно и
хладнокръвно. Следователно решението е взето в спокойно и хладнокръвно
състояние, когато интелектуалните способности на дееца не са били повлияни от
въздействието на външни дразнители, които да възбуждат емоционалната
дейност на мозъка;
- обсъждане на мотивите за и против извършването на престъплението - то
е налице, когато деецът действително е обмислял решението, а не само, когато
действително е имал възможност да стори това.
За наличието на предумисъл може да се съди по евентуално изработен
план, осъществяване на приготовления, засади, предварителен избор на място и
т.н.
б) Убийства, с които се преследват особени цели. Тези убийства са
уредени в чл.116(1) т.7 и 8. Убийствата от тази категория винаги се осъществяван
с пряк умисъл.
- убийството е извършено с користна цел (т.7), когато деецът желае ч\з него
да набави за себе си или за другиго имотна облага. Последната може да бъде
увеличаване имуществото на дееца или на някое трето лице.
Убийството с користна цел се различава от грабежа придружен с убийство
по чл.199(2). При убийството по чл.116(1) т.7 деецът цели да придобие известна
материална облага след извършването му и в неговите представи тя следва
направо поради смъртта на пострадалия. А при грабежа придружен с убийство
деецът извършва последното с цел да отнеме по насилствен начин чужда
движима вещ с цел да я присвои или да запази владението в\у открадната та вещ.
- убийство с цел да бъде прикрито друго престъпление (т.8) е налице,
когато е извършено друго престъпление и ч\з причиняване смъртта на едно лице
се цели то да остане неразкрито или да се затрудни неговото разкриване.
- убийство с цел да бъде улеснено друго престъпление имаме, когато
жертвата е пречка по пътя към осъществяването на друго престъпление. В
представите на субекта при този вид убийство се премахва именно такава пречка.
в) Убийство извършено по хулигански подбуди (т.11). (предишна т. 10 -
ДВ, бр. 92 от 2002 г., доп. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.)
извършено по хулигански, расистки или ксенофобски подбуди и представляващо
опасен рецидив или осъществено от лице, извършило друго умишлено убийство
по предходния или настоящия член, за което не е постановена присъда. Тази
квалификация ще е налице, когато деецът цели ч\з убийството да покаже явно
неуважение към обществото, пренебрежение към правата и морала и към
човешката личност. Това са т.н. "безмотивни престъпления" - лицата се виждат за
пръв и последен път. Изпълнителното деяние се осъществява само ч\з действие.
Хулиганските подбуди трябва реално да съществуват към момента на
извършването на убийството.

* Убийство, представляващо опасен рецидив и съвкупност от убийства

(чл.116(1) т.12). Общото при тях е, че се касае до множество престъпления,
осъществени от един субект.
Убийството, представлява опасен рецидив когато е извършено при
условията на чл.29, б.А и Б. Същественото тук е, че субектът е осъждан с влязла
в сила присъда за друго престъпление.
Съвкупност от убийства има, когато е осъществено от лице, извършило
друго умишлено убийство, за което не е постановена присъда и което се
квалифицира по чл.115 или 116. Предпоставка за това второ приложение на т.12 е
на първо място деецът да е извършил убийство или опит за убийство, които
осъществяват признаците по чл.115, 116. На второ място е необходимо субектът
да не е осъждан за първото убийство, защото в противен случай ще е налице
хипотеза на опасен рецидив.
* Убийства, квалифицирани с оглед няколко обстоятелства по чл.116.
Когато умишленото убийство осъществява 2 или повече от
квалифицираните признаци по чл.116 ще е налице едно престъпление,
осъществено при 2 или повече квалифициращи обстоятелства. Тези
обстоятелства винаги отразяват една по-висока степен на обществена опасност.
Към 2011г са приети следните изменения в сила от 27.05.2011г обнародвани ш
бр.33 ДВ:
чл.116 11. (предишна т. 10 - ДВ, бр. 92 от 2002 г., доп. - ДВ, бр. 33 от 2011 г.,
в сила от 27.05.2011 г.) извършено по хулигански, расистки или ксенофобски
подбуди и

12. (изм. - ДВ, бр. 153 от 1998 г., предишна т. 11, изм. - ДВ, бр. 92 от 2002 г.)
представляващо опасен рецидив или осъществено от лице, извършило друго
умишлено убийство по предходния или настоящия член, за което не е
постановена присъда,
(доп. - ДВ, бр. 28 от 1982 г., в сила от 01.07.1982 г., изм. - ДВ, бр. 50 от 1995
г., изм. - ДВ, бр. 153 от 1998 г., изм. - ДВ, бр. 92 от 2002 г., изм. - ДВ, бр. 103 от
2004 г., в сила от 01.01.2005 г.) наказанието е лишаване от свобода от петнадесет
до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна.
(2) (Нова - ДВ, бр. 62 от 1997 г., изм. - ДВ, бр. 153 от 1998 г., изм. и доп. -
ДВ, бр. 103 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г., доп. - ДВ, бр. 43 от 2005 г., в сила от
01.09.2005 г., изм. - ДВ, бр. 64 от 2007 г., изм. - ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. - ДВ, бр.
80 от 2009 г., изм. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.) За убийство на
съдия, прокурор, следовател, полицейски орган, разследващ полицай, държавен
съдебен изпълнител, частен съдебен изпълнител и помощник-частен съдебен
изпълнител, както и на митнически служител, на орган по приходите, на
служител от Изпълнителната агенция по горите или на служител на
Министерството на околната среда и водите, осъществяващ контролна дейност
при или по повод изпълнение на службата или функцията му наказанието е
лишаване от свобода от двадесет до тридесет години, доживотен затвор или
доживотен затвор без замяна.

Умишлени убийства – леко наказуеми състави

Основните обстоятелства са визирани в чл.118-121 и показват, че степента
на обществена опасност е значително по-малка в сравнение с тази на
престъпленията по основния състав.
1.Убийство, извършено в състояние на физиологичен афект. То е уредено в
чл.118. За този състав са характерни 2 момента - особеното състояние на дееца и
че то е предизвикано от провокиращото поведение на пострадалия.
След изменение обнародвано в ДВ, бр. 26 от 2010 г. За убийство, извършено в
състояние на силно раздразнение, което е предизвикано от пострадалия с
насилие, с тежка обида или клевета или с друго противозаконно действие, от
което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за
виновния или негови ближни, наказанието е: в случаите на чл. 115 - лишаване от
свобода от една до осем години, а в случаите на чл. 116, ал. 1, т. 1 - 6 - лишаване
от свобода от три до десет години.

а) за това убийство е характерно, че деецът действа в състояние на силно

раздразнение, т.е. когато съзнанието му е овладяно от чувства до такава степен, в
която възможността му да вземе правилно решение и да ръководи постъпките си
е в значителна степен намалена, без той да е бил лишен от нея. Поведението на
извършителя е непосредствен резултат от поведението на жертвата. Ако
състоянието на дееца не е силно раздразнение, е обикновено раздразнение, то се
взема пред вид като смекчаващо обстоятелство. При афектното убийство
субектът взема решение за извършване на престъплението внезапно. Времето,
през което афектът трае, е поначало фактически въпрос.
б) формите, които може да приеме поведението на пострадалия, са
изчерпателно посочени в закона.
- под "насилие" се разбира забраненото от закона физическо въздействие
в/у виновния или негови ближни. Степента на раздразнение на виновния зависи
от степента на засягане на личността, което пострадалият е осъществил;
- "тежка обида" - умишлено унижаване на чувството за лично достойнство
на дадено лице посредством неприлично, противоречащо на правилата на морала
отнасяне с него и се изразява в засягане на оценката, която обиденият има за себе
си;
- "клевета" - разгласяване на неистинско позорно обстоятелство или
приписване на неизвършено престъпление и с нея се засяга обществената оценка,
която се дава на наклеветения. Клеветата също трябва да бъде тежка;
- "друго противозаконно действие" - такова е всяко действие,което
противоречи на разпоредбите на действащ НА.
2. Убийство при превишаване на пределите на неизбежната отбрана -
чл.119. От обективна страна е от особено значение поведението на пострадалия.
То се изразява в непосредствено противоправно нападение, което пряко
предизвиква реакцията на отбраняващия се. Втората съществена особеност е, че
има превишаване на пределите на неизбежната отбрана, като преценката се прави
по общите критерии по чл.12(2).
Без значение е субективната страна на деянието. Субектът може да
действа умишлено, непредпазливо или при грешка. Когато се действа с умисъл е
необходимо деецът да съзнава, че превишава пределите на неизбежната отбрана.
Когато чрез убийството са превишени пределите на неизбежната отбрана,
но това се дължи на уплаха или смущение, деянието е ненаказуемо на основание
чл.12(4).
3. Убийство на рожба от майка. Наказанието, предвидено в чл.120 е по-
леко от това, предвидено за убийство на рожден син или дъщеря по чл.116(1), т.3.
Основание за подобно привилегировано третиране е особеното психическо
състояние, в което се намира родилката по време на раждането или
непосредствено след него. То се характеризира с нервно напрежение на майката,
предизвикано от раждането, което довежда до отслабване на задръжките.
4. Убийство на рожба с чудовищен вид - чл.121. Характеризира се с
особения предмет - рожба с чудовищен вид. Това е човешко същество, което по
своята физика значително се отклонява от нормалното (ясно изразени дефекти,
които са невъзстановими - липсващи или сраснали части от тялото). За да се
приложи тази разпоредба е необходимо убийството да е станало веднага след
раждането. Субект на това престъпление може да бъде само бащата или майката
на новороденото.
Причиняване на смърт по непредпазливост
Причиняване на смърт по непредпазливост
1. Причиняване на смърт по непредпазливост при обикновена
непредпазливост.
а) основен състав - чл.122(1) Който причини другиму смърт по
непредпазливост, се наказва с лишаване от свобода до пет години.

Резултатът - смъртта на жертвата е причинен пряко и непосредствено от

конкретно деяние, което може да бъде действие или бездействие. От суб. страна
формата на вината е непредпазливост. Когато деянието е извършено самонадеяно,
деецът предвижда вероятното настъпване на смъртта, но действа или бездейства
при категорична субективна увереност, че този резултат няма да настъпи. За да е
налице тази форма на непредпазливост е необходимо деецът да е бил сигурен, че
смъртта няма да настъпи, а според ВС такава увереност ще е налице, когато той е
взел ефикасни, макар и недостатъчни мерки за предотвратяване на р/тата. Когато
субектът извърши деянието по небрежност, той не предвижда смъртта на
пострадалия, но в конкретната обстановка е бил длъжен и е могъл да я предвиди.
б) квалифицирани случаи на причиняване на смърт по непредпазливост -
чл.122(2). (2) (Изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Ако смъртта е причинена с
огнестрелно оръжие или със силно действуващо отровно вещество или ако е
причинена смърт на две или повече лица, наказанието е лишаване от свобода от
една до шест години..
- класификацията е с оглед средството на престъплението - ако смъртта е
причинена с огнестрелно оръжие или със силно действащо отровно вещество;
- при непредпазливото причиняване на смъртта на 2 или повече лица е
необходимо м/у непредпазливото поведение и този резултат да има пряка и
непосредствена връзка;
 - не се наказва убийството на недородена или току що родена рожба от
майката, извършено по непредпазливост - чл.125.
2. Причиняване на смърт при професионална непредпазливост (общ
състав) - чл.123(1). (Изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който причини другиму смърт по
непредпазливост, се наказва с лишаване от свобода до пет години.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Ако смъртта е причинена с огнестрелно
оръжие или със силно действуващо отровно вещество или ако е причинена смърт
на две или повече лица, наказанието е лишаване от свобода от една до шест
години.
Разпоредбата предвижда наказание за онзи, който причини другиму смърт
поради незнание или немарливо изпълнение на занятие или друга правно
регламентирана дейност, представляващи източник на повишена опасност.
а) от обективна страна:
- изпълнителното деяние може да се осъществи чрез действие или
бездействие, но то непременно трябва да е елемент от упражняването на правно
регламентирано занятие или дейност, представляващи източник на повишена
опасност;
= дейността е съвкупност от действия и бездействия, извършени с цел да се
постигне определен резултат;
= занятието е дейност, която се характеризира с известна трайност и
системност в нейното осъществяване и има професионален характер;
- дейността или занятието трябва да представляват източник на повишена
опасност;
- необходимо е осъщественото нарушение на правилата да се намира в
причинна връзка с настъпилата смърт;
б) субект на убийството при професионална непредпазливост по основния
състав е лице, което притежава правоспособност да упражнява занятие или
дейност.
в) от субективна страна се осъществява по непредпазливост в двете й
форми.
 3. Причиняване на смърт при професионална непредпазливост -
квалифицирани случаи - чл.123 (1) (Изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който причини
другиму смърт поради незнание или немарливо изпълнение на занятие или на
друга правно регламентирана дейност, представляващи източник на повишена
опасност, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който по непредпазливост причини

другиму смърт чрез действия, които спадат към занятие или дейност по
предходната алинея, които той няма право да упражнява, се наказва с лишаване
от свобода от две до осем години.

(3) (Изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Ако в случаите по предходните алинеи
деецът е бил в пияно състояние или ако е причинена смърт на повече от едно
лице, наказанието е лишаване от свобода от три до десет години, а в особено
тежки случаи - лишаване от свобода от пет до петнадесет години.
По-тежко наказуемите убийства при професионална непредпазливост са
очертани, като законът е имал пред вид степента на засягане на обекта,
обстоятелствата, свързани със субекта и хипотезата на особено тежък случай.
а) с оглед особеностите на субекта:
- неправоспособен по смисъла на чл.123(2) е този субект, който не
притежава необходимите специални знания, умения и опитност, предвидени в
НА, проверени и удостоверени по съответен ред или който няма съответно
разрешение да упражнява занятието или дейността, макар и да е правоспособен.
Деецът няма да е правоспособен и когато е лишен от право да упражнява
съответната дейност;
- пияното състояние на субекта се изразява в неблагоприятно патологично
изменение на функциите на организма, дължащо се на проникване на алкохола в
последния. Проявява се като нарушение на психиката, здравето, координацията,
равновесие, говор, сънливост и др. Този квалифициращ признак ще е налице,
когато в момента на извършването на деянието, концентрацията на алкохол в
кръвта на дееца е най-малко 0,05 %, като законът не изисква да има причинна
връзка м/у пияното състояние и осъществените нарушения на правилата за
упражняване на дейността.
4. Привилегирован състав - чл.123(4). НК предвижда значително по-леки
наказания за случаите, когато деецът след деянието е направил всичко, зависещо
от него, за спасяване на пострадалия. Това е една т.нар. поощрителна разпоредба:
а) необходимо е пострадалият да е бил още жив в момента, в който
субектът му е оказал помощ;
б) деецът трябва да е направил всичко възможно, зависещо от него за
спасяване на пострадалия;
в) необходимо е жертвата да не пречи на дееца той да може да направи
нужното за оказване на помощ.
5. Причиняване на смърт по непредпазливост при смесена вина. За
убийствата по чл.124 е характерно, че е налице "различно субективно отношение
на дееца към различни последици на неговото деяние.
а) от субективна страна:
- изпълнителното деяние се осъществява чрез действие или бездействие, но
то разкрива обективните признаци на причиняване на телесна повреда;
- прекият резултат от престъплението е телесна повреда, като вследствие на
нея настъпва и смъртта на пострадалия. Следователно налице са 2 резултата -
телесна повреда и смърт;
- по-тежкият резултат трябва да се намира в причинна връзка с настъпилото
увреждане на здравето, то поставя началото на един негативен процес с фатален
край;
б) от субективна страна:
- по отношение на телената повреда субектът действа умишлено;
- по отношение на смъртта деецът действа по непредпазливост в двете й
форми;
в) степента на умишлено увреждане на здравето на пострадалия има
значение за наказанието, което ще се наложи на дееца. Разпоредбите на чл.124
дефинират отговорността в зависимост от вида на умишлената телесна повреда.
г) в чл.124 са предвидени няколко особени хипотези на непредпазливо
причиняване на смърт вследствие на умишлено нанесена телесна повреда:
- за случаите, когато деянието е извършено в състояние на силно
раздразнение. Състоянието на физиологичен афект предизвиква решение за
причиняване на телесна повреда на жертвата а по отношение на смъртта субектът
действа по непредпазливост (чл.124(2));
- умишлено причинена телесна повреда при превишаване на пределите на
неизбежна отбрана;
- когато тежката или средна телесна повреда, от които е последвала смъртта
представлява опасен рецидив - чл.124(3).

17. Кражба и грабеж. Състави

Непосредствен обект – обществени отношения, които осигуряват нормални

условия за упражняване на правото на собственост върху движими вещи.
Основен състав – ЧЛ.194 (1): Който отнеме чужда движима вещ от
владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я
присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.
Кражбата е най-често извършваното престъпление.
1. От обективна страна
1.1. Предмет на престъплението може да бъде само движима вещ, като
според ЗС (която не е трайно прикрепена към земята) и енергията се счита за
такава, която трябва:
1) да е чужда, а тя е такава, когато не е в изключителната собственост на
дееца;
2) да има определена парична стойност като меродавната стойност е тази
към момента на извършване на престъплението (с нея трябва да бъде
обезщетен пострадалия, а освен това служи и за критерий за определяне
на това, дали кражбата е в големи или особено големи размери). Вещта
трябва да има някаква стойност, защото престъпленията против
собствеността по гл. V са такива от имуществен характер.
 На основание чл. 194 (2) е видно, че кражба може да бъде осъществена и от
съсобственик на вещта, предмет на престъплението. Кражбата не може да има за
предмет "ничии" вещи.
1.2. Съществен елемент на състава е владението на вещта. То по смисъла на
НП включва и държането, т.е. разбира се само фактическа власт, без значение
дали по смисъла на ГП е владение или държане. Следователно под "владение" не
се има предвид това по см. на чл. 68 ЗС, а се има предвид власт за едно
фактическо разпореждане с вещта. Няма пречка да се прекъсне фактическата
власт и на държател.
1.3. Изпълнителното деяние се изразява в отнемане на вещта от владението
на другиго без неговото съгласие. Осъществява се само чрез действие и се
изразява в това, деецът да прекрати досега съществуващата фактическа власт
върху вещта, която се упражнява от собственика или друго лице и да установи
своя фактическа власт, т.е. отнемането се характеризира с два момента:
1) прекъсване на фактическата власт на досегашния владелец на вещта;
2) установяване от страна на дееца на своя фактическа власт върху вещта.
Въпреки това кражбата не е съставно или двуактно престъпление, най-
малкото защото разграничаването на тези два елемента е чисто теоретическо.
1.4. Кражбата е резултатно престъпление. Установяването на фактическа
власт същевременно визира и резултата - в момента, в който се приема, че
фактическата власт е установена от дееца, престъплението се счита довършено.
От гл.т. на стадиите на осъществяване на едно умишлено престъпление, при
кражбата довършен опит е невъзможен, възможен е само недовършен такъв,
защото логично не е възможно да се конструира хипотеза на довършено деяние
без настъпване на резултата.
Престъпен резултат – завладяване на чуждата вещ. Завладяването се смята
за юридическо довършване на престъплението. Има обаче и т. нар. фактическо
довършване. То настъпва по-късно – а именно, тогава, когато деецът успее да
избяга и пострадалият или трето лице не може вече да реагира на място за да
възстанови първоначалното владение. С фактическото довършване се
преустановява състоянието на неизбежна отбрана.
 Постановление №6 от 1971 г. на Пленума на ВС - опит за кражба е налице,
когато деецът е извършил действия за отнемане на вещи от места, където
обикновено се държат такива, но те не са се оказали налице, както и в случаите,
когато не е намерил търсената вещ. Това е хипотеза на годен опит.
1.5. Липса на съгласие за отнемане на предмета на посегателство.

2. От субективна страна.
Съставът се характеризира с два момента:
1) пряк умисъл;
2) специален субективен признак - цел, която се изразява в намерение на
дееца противозаконно да присвои вещта.
Тълкуването на целта предполага намерение на дееца да счита вещта като
своя, т.е. намерение да се разпорежда с нея като със своя. Следователно, кражбата
не е користно престъпление по определение във връзка с основния състав. СП
стига много далеч – обосновава се цел и в случаи, когато вещта се отнема, за да
се принуди трето лице да изпълни свое задължение. В едно свое решение ВКС се
произнася по следния случай: наемодател изпраща своя дъщеря във вила, която
дава под наем, за да вземе по-ценни неща на наемателя, защото не си плащал
наема, за да го принуди да плати. Съдът приема, че отнемането е с цел
присвояване, не е изнудване, тъй като се дължи една престация по действителен
договор.

3. По-тежко наказуеми случаи.

Възможно е съставите да се групират на базата на следните критерии:
1) с оглед на обстановката, в която се извършва;
2) с оглед на своя предмет;
3) с оглед на метода на извършването;
4) с оглед на нейният субект.
В лекцията те са разгледани последователно.
Точка 1: особеното е обстановката, в която е извършена кражбата – във
време на обществено бедствие. Има неизчерпателно изброяване на някои случаи:
пожар, наводнение, корабокрушение, катастрофа, война или друго обществено
бедствие. Особено значение има съставът от гл.т на факта, че не се предвижда
възможност за смекчаване на НО на основание чл.197, ако кражбата е
осъществена при посочените обстоятелства.
Точка 2: кражба на вещ, която не е под постоянен надзор. Това са случаите,
при които съответните вещи по предназначението си или поради определено
стечение на обстоятелствата, или обичайно се оставят без наблюдение (не е
възможно да се постави под надзор), поради наличието на този състав
тълкувателната практика на ВС е в смисъл, че правоимащите не са
преустановили осъществяването на своята фактическа власт върху съответните
вещи, когато са забравили тези вещи на места, за които има установен режим, с
оглед връщането на тези вещи на посочените лица. Следователно вземането на
такива вещи на общо основание се третира като кражба (ППВС 6-71, изм. с
ППВС 7-87).

Вторият квалифициран случай на кражба с оглед на нейния предмет е по

чл.195, ал.1, т.8 - кражба, извършена от гроб на покойник. Формулата е неудачна,
защото възниква въпросът, какво ще стане, ако кражбата е от гроб, но не на
покойник. Тълкуването на тази хипотеза свързваме с това, че законодателят би
искал да ни укаже на особеното място, от което се отнемат вещите. Това място
очевидно трябва да се свърже с тленните останки на човека, следователно под
тази кражба се разбират случаите, когато отнемането визира вещи, които не само
са вкопани в земята, но и се намират около такова място, независимо от тяхното
предназначение, които обичайно се поставят в или около такова място, било за
оказване на почит на починалия, било за украса на съответното място.
Точка 3: Първият от тези случаи е по чл.195, ал. 1 т.3 НК: ако е извършена
чрез разрушаване, повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за
защита на лица или имот - взломна кражба. Осъществена е чрез разрушаване,
повреждане или подкопаване на прегради, здраво направени за защита на лица
или имот. Изброяването е изчерпателно. Съществува обширна съдебна практика,
в която се уточнява необходимостта преградата да е здраво направена,
прозорецът, през който е проникнато да не е с дупка или пукнатина, ако е с
найлон, той да не е откован и др. под.
По точка 3 съществуват и следните три квалифицирани състава:
1) ако за извършване на кражбата е използвано МПС – такова използване е
налице, когато благодарение наличието на МПС деецът е успял да установи своя
фактическа власт върху вещта, предмет на кражбата. Това не е хрумване на дееца,
а предназначението на МПС е да може с него да се осъществи престъплението
2) Когато за осъществяване на кражбата е използвано техническо средство
– това е всяка вещ, която по предназначението си служи за осъществяване на една
или повече технически операции. Не става дума за използване на вещ, която по
силата на особените умения на дееца се използва в конкретния случай за
осъществяване на такива операции, т.е. не се квалифицират случаите, когато
вещта се използва инцидентно за тази операция, макар по предназначението си
да не се използва за такава. Проблеми в СП: когато не се използва МПС, а каруца,
това техническо средство ли е? След колебания се приема, че не е.
3) Когато кражбата се осъществява по специален начин – има се предвид
начин, който предполага особени умения или ловкост, проявена от страна на
дееца. Той осъществява поведение, което не е обичайно от гледна точка
възможностите на повечето хора. Разлика с т.2: според СП, когато се използва
шперц или когато деецът прави дубликат на ключ и с дубликата извършва
кражба, това е специален начин (особена хитрост). Иначе използването на
какъвто и да е ключ за влизане се третира по т.2.
От три до петнадесет години, като съдът може да постанови
конфискация до една втора от имуществото на виновния за кражба на взривни
вещества, огнестрелни оръжия или боеприпаси за огнестрелни оръжия от
структурните звена на Министерството на вътрешните работи, от
Министерството на отбраната, от Българската армия и от структурите на
подчинение на министъра на отбраната, от Държавна агенция "Държавен резерв
и военновременни запаси", от Държавна агенция "Национална сигурност", от
Главна дирекция "Охрана" и Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" при
Министерството на правосъдието, от Националната разузнавателна служба и
Националната служба за охрана
Точка 4: Първият такъв случай е предвиден в чл.195, ал.1, т. 5: ако е
извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за нейното
осъществяване, когато не представлява маловажен случай – изисква се
предварителен сговор и на следващо място извършеното да не е маловажен
случай, тоест стойността на откраднатото да не е под три минимални работни
заплати.

Втори случай - ако кражбата е извършена от длъжностно лице, което се е

възползувало от служебното си положение. Изисква се кумулативното наличие на
следните условия: Кражбата е извършена от длъжностно лице по см. на чл.93, т.1,
без ограничение какво е точно,то да се е възползвало от служебното си
положение. Длъжностното лице се е възползвало от служебното си положение,
когато длъжностното качество на дееца го е улеснило в достъпа му до вещта.

Трети - в немаловажни случаи, ако е извършена повторно; Условията за

квалификация са: кражбата е повторна, т.е. представлява случай на специален
рецидив по см. на чл. 28 НК, в немаловажни случаи – и предхождащият кражбата
случай следва да е немаловажен, и новоизвършеният случай следва да е
немаловажен.
Следващи, ако кражбата е извършена от лице което е охранител или
застраховател , лице от състава на МВР или се представя за такова.
Кражба извършена от лице, действащо по поръчение или в изпълнение на
решение на престъпна група. Особеностите са както от обективна, така и от
субективна страна. Кражбата е извършена от две или повече лица по см. на чл.93,
т.12, които са се сговорили предварително за нейното осъществяване. Този състав
предполага предварителен сговор за осъществяване на кражбата, което от своя
страна предполага постигането на съгласие за извършване на конкретната кражба
преди нейното започване и от субективна страна – предварителен общ умисъл.
Сговорът е само с оглед извършването на конкретното престъпление. Ако сме
изправени пред хипотезата, при която лицата са се разбрали за извършване на
повече от една кражба и извършат само една от тези кражби отговорността им
следва да се търси при условията на съвкупност между чл. 195 (1), т. 5 и чл. 321 –
образуване или ръководене на група, съставена с цел да се вършат престъпления
в страната или в чужбина. Иска се случаят да е немаловажен по аргумент за
противното от чл.93, т.9 НК.
Нова разпоредба приета през 2017г. ( ДВ, бр. 101 от 2017 г.) е ако кражбата
е с цел набавяне на средства за извършване на престъпление по чл. 108а, ал. 1, 2,
6 или 7.
Кражба, която представлява опасен рецидив – чл. 196 НК. За неговото
определяне като рецидив следва да се имат предвид разпоредбите на чл.29 и 30
НК.
Кражба в големи размери
За кражба в големи размери наказанието е лишаване от свобода от три до
петнадесет години, като съдът може да постанови конфискация до една втора от
имуществото на виновния.
Когато предметът на престъплението е в големи размери. "Големи размери"
е оценъчен критерий, с който се свързва стойността на предмета на
престъплението. Според СП (ТР №1 от 1988 г. на ОСНК), за да се приеме
наличието на “големи размери” и при други престъпления против собствеността
е необходимо стойността на предмета да надхвърля 70 пъти минималната работна
заплата към момента на осъществяване на деянието. Този критерий се различава
съществено от легално уредения критерий при данъци с големи размери.
Законодателят не се съобрази с установената съдебна практика в областта на
икономическите престъпления като се очакваше, че ВКС ще е институция, която
се съобразява с данъците и ще наложи този критерий и за останалите
престъпления, но не стана така.

Чл.196а – най-тежко наказуем състав.

Когато предметът на престъплението е в особено големи размери и
кражбата представлява особено тежък случай. Кумулират се изискванията
стойността на предмета на престъплението според съдебната практика да
надвишава 140 пъти минималната работна заплата, а от друга страна – случаят да
е особено тежък по см. на чл. 93, т.8 НК: "Особено тежък случай" е този, при
който извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и на
други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на
обществена опасност на деянието и дееца;
4. По-леко наказуеми състави са два. Те са следните.
Маловажни случаи на кражба – спрямо основния състав и спрямо
съставите при кражба на вещ без постоянен надзор и при кражба от длъжностно
лице. В тези случаи предметът на кражбата има ориентировъчна стойност до три
минимални работни заплати.
Леко наказуема е и кражбата при последващо репариране на открадната
вещ по чл.197 НК, стига да не е налице опасен рецидив. Тук става дума за
последващо (посткриминално) положително поведение по даване обратно на
самата вещ, която е била открадната, или възстановяването и в натура – за вещи
от същия вид, или стойностно – в пари. Особеностите, които обуславят
приложението на състава – в случаите на връщане или заместване на вещите
предмет на престъплението.
1) За “заместване” става дума, когато предмет на кражбата са заместими
вещи – тогава е възможно и тяхното възстановяване от гл.т. на
стойността им. Когато е необходимо да се платят пари за заместване
възниква въпросът, сумата да коя стойност трябва да съответства – на
тази към момента на кражбата или към момента на възстановяване? По
принцип на стойността при възстановяване, тъй като поощрителната
норма е свързана с необходимостта от механизъм за обезщетяване на
пострадалия.
2) Когато се връща вещ, която е похабена в една или друга степен, за да се
счита върната трябва да се покрие стойността на похабяване.
3) Връщането или заместването на вещта може да се осъществи от всяко
трето лице – не е необходимо то да стане от страна на дееца.
4) Няма специфичен начин да стане връщането или заместването -
съдебната практика приема, че е налице връщане или заместване на
вещите, когато те или са вече във фактическата власт на правоимащия,
или той по определен ред би могъл да установи такава.
5) Връщането или заместването може да стане до приключване на
съдебното следствие в първоинстанционния съд.
6) ВС налага практика по прилагането на чл.197 в см. че връщането или
 заместването трябва да е станало доброволно – когато връщането на
вещта е станало в резултат на изземване на същата от органите на МВР,
тази норма не може да се приложи. ВС допуска изключение когато:
 изземването на вещите от органите на МВР е станало по указание за
тяхното местонахождение от страна на дееца;
 когато е иззета една относително по-малка част от вещите, а останалата
е върната или заместена от дееца.
Такова изискване за доброволност лисва в закона и е контра леге.
Към 2011г. са приети следните изменения точка
10. ако предмет на кражбата са взривни вещества, пиротехнически изделия,
оръжия или боеприпаси за огнестрелни оръжия.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 28 от 1982 г., в сила от 01.07.1982 г., изм. - ДВ, бр. 10 от
1993 г., изм. - ДВ, бр. 92 от 2002 г., изм. - ДВ, бр. 103 от 2004 г., в сила от
01.01.2005 г.) За кражба в големи размери наказанието е лишаване от свобода от
три до петнадесет години, като съдът може да постанови конфискация до една
втора от имуществото на виновния.

(3) (Нова - ДВ, бр. 26 от 2004 г., изм. - ДВ, бр. 102 от 2006 г., изм. - ДВ, бр.
102 от 2008 г., изм. - ДВ, бр. 93 от 2009 г., в сила от 25.12.2009 г., изм. и доп. - ДВ,
бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.) Наказанието по ал. 2 се налага и за
кражба на взривни вещества, огнестрелни оръжия или боеприпаси за
огнестрелни оръжия от структурните звена на Министерството на вътрешните
работи, от Министерството на отбраната, от Българската армия и от структурите
на подчинение на министъра на отбраната, от Държавна агенция "Държавен
резерв и военновременни запаси", от Държавна агенция "Национална сигурност",
от Главна дирекция "Охрана" и Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"
при Министерството на правосъдието, от Националната разузнавателна служба и
Националната служба за охрана.
Грабеж.

І. Обща характеристика.
Грабежът се характеризира с изключително висока степен на обществена
опасност и затова има особености, свързани с неговото наказване.
Диференциацията на наказуемостта предполага:
1) липса на по-леко наказуем състав
2) приготовлението за грабеж е винаги наказуемо (чл.200), за разлика от
приготовлението за кражба, което е наказуемо само с оглед хипотезата
на чл. 195 (1), т.3 и 4.
Грабежът е съставно престъпление – съставният престъпен състав обхваща
от една страна:
1) признаците на принудата по чл.143
2) а от друга – на кражбата по чл.194 (1).
Затова и обектът на посегателство е комплексен:
1) не само чужда вещ, но и
2) пострадалото лице (непосредствения обект на престъплението принуда).
Според СП за съставомерността на деянието е без значение дали
владелецът на вещта е неин собственик, или само упражнява върху нея
фактическа власт.

ІІ. Основни състави.
Грабежът има три основни състава – един типичен и два нетипични.
Основните варианти на престъплението са уредени в чл.198 (1), (3) и (4).
1. Типичният състав на грабежа е очертан в чл.198 (1): Който отнеме чужда
движима вещ от владението на другиго с намерение противозаконно да я
присвои, като употреби за това сила или заплашване, се наказва за грабеж с
лишаване от свобода от три до десет години.
От обективна страна изпълнението на престъплението предполага
осъществяване на принуда като условие за извършване на отнемането – сила или
заплашване като метод и начин за осъществяване на отнемането на чужда
движима вещ. Принудата предхожда или съпътства извършването и
предназначението й е да се парализира една налична или евентуална съпротива
на жертвата, в следствие на което деецът да може сам да отнеме вещта. На
практика тук принудата често се явява като елемент и от други форми на
усложнена престъпна дейност. Използваната принуда може да бъде както
обикновена – пречупва волята на пострадалия и го насочва към пасивност, така и
физическа – когато изцяло елиминира волята на пострадалия и го насочва към
такава пасивност, която не е деяние.
ИД разкрива наличието на едно съставно престъпление – един улесняващ
акт, който взет отделно, съставлява принуда и втори акт, който взет отделно,
съставлява кражба.
От субективна страна съставът се характеризира с:
1) пряк умисъл;
2) намерение противозаконно да се присвои вещта (в указание вече смисъл
по чл.194 (1)).
2. Първият от двата нетипични състава на грабежа е по чл.198 (3): Грабеж е
и всяка кражба, при която завареният на мястото на престъплението употреби
сила или заплашване, за да запази владението върху откраднатата вещ.
Регламентира се т.нар. “грабежоподобна кражба”. Това са особени
хипотези, когато крадецът е заварен на мястото на престъплението и използва
принуда със специфична цел – да запази владението върху откраднатата вещ. Ако
целта на принудата е друга (напр. да не бъде заловен, да избяга) няма да имаме
грабеж, а съвкупност от опит за кражба и престъпление против личността, в
зависимост от това, в какво точно се е изразило насилието. Тълкуването на израза
“с цел да се запази владението върху откраднатата вещ” поставя въпроса, до кой
момент се счита, че ще е налице такава цел? Критерият не е формален, не е
ограничен до конкретно място на заварване на дееца. Този състав сочи последния
момент, в който, ако е използвана принуда с оглед тази цел, извършеното ще се
третира като грабеж. Трябва да се прецени, до кога продължава периода на
установяване на фактическата власт – ако е още в магазина, такава не е
установена. Поначало принудата се осъществява преди или по време на
осъществяване на отнемането.
 Тук отново са налице две съставки, които, взети поотделно съставляват
принуда и кражба, но са в обратна последователност.
3. Вторият от двата нетипични състава на грабежа е този по чл.198 (4):
Грабеж има и когато за отнемане на вещта лицето е било приведено в безсъзнание
или поставено в беззащитно състояние.
Характерно е, че вместо да използва принуда, деецът привежда в
безсъзнание или поставя в беззащитно състояние жертвата, като метод и начин за
осъществяване отнемането на вещта. Привеждането в безсъзнание е вариант на
поставянето в беззащитно състояние. Аналогия може да се направи с оглед на
чл.152 (1), т.2 и 3 – привеждането на жертвата в безпомощно състояние се
различава от принудата по това, че извън силата и заплашването се използват и
други методи за постигането на същия резултат. Трябва да има или сила или
заплашване с оглед сломяването на жертвата като по ал.1 силата не трябва да
доведе до резултат, по-тежък от причиняването на лека телесна повреда, защото в
случаите когато е причинен по-тежък резултат (средна или тежка телесна
повреда) ще сме изправени пред квалифициран случай на грабеж при условията
на чл.199. Под "заплашване" по ал.1 се има предвид само това, което е изрично
указано в чл.198 (2): "застрашаване с такова непосредствено деяние, което излага
на тежка опасност живота, здравето, честта или имота на заплашения или на
друго някое присъстващо лице". Всичко останало като метод на въздействие
извън ал.1 следва да се квалифицира по чл.198 (4).

ІІІ. По-тежко наказуеми състави на грабеж – Чл199:

Чл. 199. (1)За грабеж на вещи:
1) в големи размери;
2) извършен от две или повече лица, сговорили се предварително да вършат
кражби или грабежи;
3) придружен с тежка или със средна телесна повреда;
4) представляващ опасен рецидив;
5) извършен от лице, което действа по поръчение или в изпълнение на
решение на организирана престъпна група,
наказанието е лишаване от свобода от пет до петнадесет години, като съдът
може да постанови и конфискация до една втора от имуществото на виновния.
(2) За грабеж на движима вещ:
1. придружен с тежка или със средна телесна повреда, от които е
последвала смърт,
2. придружен с убийство или с опит за убийство,
3. в особено големи размери, ако деецът е бил въоръжен,
наказанието е лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години,
доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Съдът може да постанови и
конфискация на цялото или на част от имуществото на виновния.

1) ал.1, т.1 – ако грабежът е на вещи "в големи размери"- минималната

стойност на предметите по време на грабежа да бъде поне 70
минимални работни заплати;
2) ал.1, т.2 – когато грабежът е извършен от две или повече лица, сговорили
се предварително да вършат кражби или грабежи. Има разлика във
формулировката по чл.199 (1) и чл.195 (1), т. 5: “5) ако е извършена от
две или повече лица, сговорили се предварително за нейното
осъществяване, когато не представлява маловажен случай”; -
предварителния сговор предполага споразумение между
съизвършителите да вършат кражби или грабежи. Когато са се разбрали
да вършат кражби, а част от лицата осъществяват грабеж имаме ексцес
на съучастие – за грабеж ще отговарят само онези от съизвършителите,
които са излезли от рамките на общия умисъл. Според СП
множественото число в случая е само елемент от предварителния сговор
и не предполага извършването на повече от 1 престъпление от лицата,
действащи в съучастие, за да се приложи тази разпоредба.
3) ал.1, т.3 – грабежът е придружен с тежка или средна телесна повреда,
т.е. насилието е прераснало в причиняване на резултат по см. на чл.128 и
чл.129 НК;
4) когато грабежът представлява опасен рецидив по см. на чл.29 НК.
5) извършен от лице, което действа по поръчение или в изпълнение на
 решение на организирана престъпна група. Тя се състои от поне трима
души съгласно чл. 93, т. 20 НК

IV. ОЩЕ ПО-ТЕЖКО НАКАЗУЕМИ СЛУЧАИ НА ГРАБЕЖ:

1) придружен с тежка или със средна телесна повреда, от които е
последвала смърт, Смъртта на пострадалият е причинена по
непредпазливост;
2) придружен с убийство или с опит за убийство. За разлика от предходния
случай тук смъртта на пострадалия се причинява не по непредпазливост,
а умишлено;
3) ал.2, т.3 – ако грабежът е в особено големи размери и деецът е бил
въоръжен. Това е единственото изключение в Особената част на НК, при
което за престъпление от имуществен характер, без то да е съпроводено
със смърт на пострадалия, се предвижда в алтернатива най-тежкото
наказание (доживотен затвор без замяна). Достатъчно е деецът “да е бил
въоръжен”, т.е. да е имал вещ, която по предназначението си да може
при използване спрямо трето лице да увреди неговият живот или здраве.
Следователно трябва да има стеснително тълкуване в смисъл, че деецът
е афиширал пред пострадалия наличието на оръжие у него и така е
демонстрирал опасността от неговото използване спрямо пострадалия.
Същевременно то може да бъде използвано за преодоляване на
евентуална или налична съпротива на пострадалия.

Към гл. 5 на НК спадат още и съставите на присвоявания, измама,

изнудване, вещно укривателство, унищожаване и повреждане и злоупотреба на
доверие.
Отграничения:
1. Кражба и обсебване: съставите на 2 вида престъпления са в отношение
на алтернативност между 2-та състава, което изключва наличието на идеална
съвкупност и алтернативата е с оглед: в чия фактическа власт (ФВ) се намира
предмета на престъплението – това е разграничителният критерий (РК) между 2-
та вида престъпна дейност.
2.Кражба и грабеж: отношението между съставите е на поглъщане,
понеже признаците на грабежа (като съставно престъпление) обхващат и всички
признаци на кражбата, следователно говорим за поглъщане между 2-та вида
състави, което изключва възможността да бъдат осъществени при идеална
съвкупност.

3. Двата вида присвояване: обсебване и длъжностно присвояване.

Основен РК тук не може да бъде в чия ФВ е предмета на престъплението. Като
РК остава основанието, на което деецът има ФВ върху вещта. В съдебната
практика (СПр) поради което като критерий се възприема част от съдържанието
на 201 – дали вещите-предмет на престъплението са връчени в качеството му на
длъжностно лице или в това му качество са му поверени да ги пази/или
управлява, или не (ако не – обсебване, макар присвояването да е осъществено от
длъжностно лице).

4. Съставно длъжностно присвояване по 202/ал.1, т.1 – за улесняване на

което е осъществено документно престъпление е различно от документната
измама, независимо в кой от 2-та й варианта: по 212 ал.1 или ал.2. РК отново е в
чия ФВ е предмета на престъплението.

5. Грабеж (Г) и изнудване (И). Две са основните линии на разграничение:

по линия на предмета - предмет при Г: само движими вещи; предмет при И:
всяко имуществено благо. Основен РК е, разбира се, какво е предназначението на
принудата при 2-та вида престъпление. При Г принудата се използва, за да се
парализира една налична или евентуална съпротива на жертвата и деецът сам
отнема вещта. При изнудването принудата се използва, за да се мотивира другото
лице (пострадалият) да вземе решение и извърши акт на имуществено
разпореждане (ИР), вследствие на който се стига до причиняване на вреда. Във
връзка с тази предпоставка: грабежоподобно изнудване – в СПр сега то се
квалифицира като грабеж.

18. Длъжностно присвояване и обсебване. – обща характеристика и състави

 Длъжностните престъпления се делят на: същински и несъщински, в
зависимост от това дали техният основен състав може да бъде осъществен само
от длъжностно лице или не. В случая, защото основният състав изисква субекта
да е длъжностно лице престъплението е същинско длъжностно. Когато такова
изискване за длъжностно качество на субекта е характерно само за специалните
състави на дадения вид престъпление имаме несъщинско длъжностно
престъпление, напр. чл.195 (1), т.6.
Обща характеристика на длъжностното присвояване и обсебване
Обект на присвояванията са ОО по пазенето или управлението на чуждата
собственост.
Присвояването прилича на кражбата, тъй като и при двете престъпления
предмет на престъпното посегателство е поначало чужда движима вещ: при
кражбата той е винаги и само такава вещ, а при присвояванията – най-често
такава вещ.
Разликата между кражбата и присвояванията се състои в това, че при
кражбата предметът се намира в чуждо владение и деецът го завладява
(получава) противоправно. Докато при присвояванията никой от тези два
момента не е налице – предметът е у самия деец, без при това да го е получил
(завладял) противоправно.
С оглед на разликата в изходното положение на предмета се стига и до
следващото различие – в изпълнителното деяние. Ако при кражбата деецът
отнема намиращ се в чуждо владение предмет с присвоително намерение спрямо
него, то при присвояванията, щом предметът се намира у самия деец, не е
възможно той тепърва да се отнема, макар и с присвоително намерение. По
отношение на него се осъществява вече обективна дейност.
Има два типични вида присвоявания – длъжностно присвояване по чл. 201
– 205 НК и обсебване по чл. 206 НК. При това обсебването може да се счита за
специален случай на длъжностна присвояване. Извън тях има и няколко
специфични случая на присвояване, предвидени в чл. 207 и чл. 208 НК, които са
твърде близки до обсебването и могат да се разглеждат в този смисъл като негови
разновидности.
 НК регламентира в раздел ІІІ на глава V двата основни вида престъпни
присвоявания:
1) длъжностно присвояване (чл.201-205) и
2) обсебване (чл.206-208) изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който
противозаконно присвои чужда движима вещ, която владее или
пази, се наказва за обсебване
Длъжностно присвояване
Длъжностното присвояване има много и различни състави
І. Основен състав – чл.201: Чл. 201. (Изм., ДВ, бр. 10 от 1993 г.; доп., бр. 50
от 1995 г.; частично обявен за противоконституционен! Длъжностно лице, което
присвои чужди пари, вещи или други ценности, връчени в това му качество или
поверени му да ги пази или управлява се наказва за длъжностно присвояване с
лишаване от свобода до осем години, като съдът може да постанови конфискация
до една втора от имуществото на виновния и да го лиши от права по чл. 37, ал. 1,
точки 6 и 7.
1.Субектът се характеризира с две особености:
1)изискването да има качеството “длъжностно лице” по смисъла на чл.93,
т.1: "Длъжностно лице" е това, на което е възложено да изпълнява със заплата или
безплатно, временно или постоянно: служба в държавно учреждение, с
изключение на извършващите дейност само на материално изпълнение;
ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на чуждо
имущество в държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго
юридическо лице или при едноличен търговец, както и на частен нотариус и
помощник-нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник - частен съдебен
изпълнител”.
Интерес представлява тълкуването, където лицето осъществява работа по
пазене и управление на чуждо имущество в ЮЛ, при ЕТ или частен нотариус или
помощник-нотариус. Затрудненията са свързани с ЕТ, което доведе до следния
въпрос – щом лицето пази или управлява имущество на ЕТ, може ли да се счита,
че ЕТ с вписването си става длъжностно лице по смисъла на закона? Все още има
магистрати, които предизвикват противоречива СП. Приема се от повечето
състави на ВКС, че ЕТ е длъжностно лице, което се обосновава с факта, че когато
ЕТ не е сключил договор за управление на търговското си предприятие или не е
сключил друг договор, с който да ангажира трети лица от негово има и сметка да
осъществяват една или друга сделка, то самият той може да се окаже в
положение, че в това му качество да има фактическа власт за разпореждане с
държавно имущество. Кои са тези хипотези? Когато са опитали да заблудят фиска
относно възстановяване на данъчен кредит като попълнят данъчна декларация с
невярно съдържание или съобразно възможностите по Закона за счетоводството
по електронен път подадат невярна информация като продажбите за завишени по
отношение стойността на покупките. Излиза, че ЕТ ще бъде данъчно задължено
лице и щом е такъв и си спестява изпълнението на едно данъчно задължение, то
следователно има във своя фактическа власт възможност да се разпореди с едно
от друга гл.т. публично вземане. Излича, че когато се дължи данък, имуществото
е чуждо по смисъла на чл.93, т.1, “б” втората хипотеза.
Извод: това е меко казано “своеобразно тълкуване”. Не се държи сметка за
това, което е регламентирано в закона. Практиката е противна на закона.
2) Изискване деецът именно в качеството си на длъжностно лице да му
бъдат връчени чуждите пари, вещи или ценности или в това му качество същите
да му бъдат поверени да ги пази или управлява. Това изискване не означава,
имуществото да е връчено по брой, килограми и т.н. Напротив, колкото е по-
отговорно служебното положение на дееца, толкова повече фактическо предаване
в повече не е необходимо.

2. От обективна страна – недоразумение предизвиква изменението от 1995

г., чрез което НС се опита да формулира значението на изпълнителното деяние
при това престъпление. По принцип ИД се изразява в присвояване на чужди
вещи, допълни се “като се разпореди с тях в свой или чужд интерес”. Това
изменение беше обявено за противоконституционно с решение №19 от 1995 г. на
КС. Според КС чрез историческо тълкуване, зачитайки волята на законодателя и
изразявайки становища на първо и второ четене, законодателят е имал предвид
само случаите, когато ползата е само за ФЛ, пренебрегвайки разпореждането в
колективен интерес (в полза на ЮЛ). И тук има смесване на понятия, което не е
необходимо при наличието на новата Конституция, която дели собствеността на
публична и частна.
Присвояване = разпореждане с чужди вещи от страна на дееца като със
свои.
Престъплението се счита довършено в момента, в който започне
разпореждането като се отчете спецификата дали разпореждането e фактическо
или правно. Фактическото е в собствена полза – заключава се в лична или
производствена консумация. Юридическата се заключава в някакъв акт на
разпореждане.
Извод: длъжностното присвояване е едно от малкото престъпления, при
които не може да се осъществи опит към него.
3. Предмет на престъплението – чуждо имущество – чужди пари, вещи или
други ценности. Този предмет трябва да се намира у длъжностното лице не само
противоправно, но и по служба. Най-често това се получава, когато предметът му
бъде предоставен чрез правен акт (сделка, административен акт или съдебно
решение) в рамките на неговите служебни правомощия, или друго правно
действие – напр. длъжностното лице го намери при служебен оглед и го вземе
съгласно своите служебни задължения.
Сочат се два варианта за получаване на вещите – връчване: има
инцидентен контакт между вещта и дееца и поверяване: представлява едно по-
трайно отношение между към материалните ценности.
Изпълнителното деяние се състои в присвояването на предмета.
Престъпният резултат се заключава не само в безвъзмездното и
невъстановимо лишаване на собственика от вещите – предмет на
престъплението, но и в облагодетелстването на дееца с тях или на третото лице, в
чиято полза той се е разпоредил.
4. От субективна страна – пряк умисъл. Съдържанието му включва и
съзнаване от страна на дееца за особеното му отношение към вещите предмет на
престъплението:
1) че те са в неговата фактическа власт;
2) че те са му връчени в качеството му на длъжностно лице или са му
 поверени да ги пази или управлява.
5. Това е длъжностно престъпление от типа на същинските и специалните
длъжностни престъпления.

ІІ. По - тежко наказуеми случаи.

Особен интерес представлява
1. Съставното длъжностно присвояване – чл.202 (1), т.1. “Чл. 202. (1) За
длъжностно присвояване наказанието е лишаване от свобода от една до десет
години: 1. ако за улесняването му е извършено и друго престъпление, за което по
закон не се предвижда по-тежко наказание”; Предпоставки за приложението й:
1) за улесняване на длъжностното присвояване да е извършено и друго
престъпление. Щом става дума за улесняване, то трябва да предхожда
или съпътства самото длъжностно присвояване. На практика
улесняващо престъпление се явява престъпление против търговията
(измежду чл.232-234а) или документни престъпления (от вида на
чл.308-316). Това означава, че спецификата на съставния престъпен
състав е, че едно от престъпленията, които обхваща не е фиксирано;
2) за улесняващото престъпление да не се предвижда по-тежко наказание в
сравнение на тази хипотеза на длъжностно присвояване. Ако се
предвижда по-тежко такова, двете ще се третират в условията на
съвкупност.
Улесняващото престъпление не може да бъде също длъжностно
присвояване, защото тогава ще сме изправени пред форма на усложнена
престъпна дейност и престъплението ще е продължавано.
Трябва да се прави разграничение между:
1) документната измама и
2) длъжностно присвояване с улесняващо престъпление – документно
престъпление.
2. Втори квалифициран случай по чл. 202, ал. 1 НК: 2. ако е извършено от
две или повече лица, сговорили се предварително.
3. Длъжностното присвояване се наказва още по-тежко в други три
случая:Чл. 202. (2) За длъжностно присвояване наказанието е лишаване от
свобода от три до петнадесет години:
1. ако е в големи размери,
2. ако представлява опасен рецидив или
3.ако присвоените средства са от фондове, принадлежащи на Европейския
съюз или предоставени от Европейския съюз на българската държава.

Най-тежко наказуем състав – чл.203. Длъжностното присвояване е в

особено големи размери и представлява особено тежък случай. Както чл.196а НК,
така и чл.203 представлява два от общо трите случая в особената част, при които
се предвижда лишаване от свобода до 20 години.

ІІІ. По-леко наказуеми състави.

Са също като при кражбата:
1. По чл.204 – аналогичен на маловажния случай на кражба по смисъла на
чл.93, т.9 – когато случаят е маловажен;
2. По чл.205 (поощрителна разпоредба) – аналогичен на хипотезата на
връщане или заменяне на вещта по чл.197 НК – до приключване на съдебното
следствие в първоинстанционния съд.

Обсебване
Обсебването обхваща останалите случаи на присвояване, които не са
включени в длъжностното присвояване, защото субектът или изобщо не е
длъжностно лице, или ако е, предметът на присвоителската му дейност не се
намира у него по служба.
Така разликата между обсебването и длъжностното присвояване се състои
в това, че при ДП предметът на престъплението е връчен на дееца в качеството
му на длъжностно лице или му е поверен да го управлява в това му качество. При
обсебването е възможно деецът да е длъжностно лице, но това не е
задължително.
Що се отнася до разликата между обсебването и кражбата, тя се състои
преди всичко в това, че при кражбата предметът на престъплението не се намира
у дееца, а у друго лице, докато при обсебването той е у дееца и проблем за
неговото отнемане няма. Предвид на това кражбата представлява отнемане на
предмета със субективно присвоително намерение, а обсебването – обективна
присвоителска дейност с вече намиращия се у дееца предмет на престъплението.

І. Основен състав – ЧЛ.206 (1).

1. От обективна страна предмет на престъплението е чужда движима вещ,
т.е. идентичен с този при кражбата. Изпълнителното деяние е идентично с това
при длъжностното присвояване. И тук присвояването се тълкува идентично с
чл.201. Какви са особеностите? Правното основание, на което деецът при
обсебване има фактическа власт върху вещта. Тази особеност се отразява и върху
особеностите на субекта.
2. Субект – формално погледнато се казва “който”. След тълкуване се стига
до извода, че деецът трябва да разполага с фактическа власт на т.нар. “частно-
правно” основание (напр. заем за послужване). Изискването на закона е, деецът
да владее или пази вещта, предмет на престъплението. Можем ли да направим
различие на база на субекта? Не, защото всяко длъжностно лице може да е субект,
т.е. трябва да се акцентира при разграничението върху основанието, на което
деецът има фактическата власт върху вещта, която е предмет на престъплението.
Трябва да се използва онази част от текста, която казва, че вещите са му поверени
в качеството му на длъжностно лице, т.е. всяко длъжностно лице може да обсеби
вещи, които обаче не в това му качество са му поверени да ги пази или управлява.
3. От субективна страна – пряк умисъл.
По-леко и по-тежко наказуемите случаи са аналогични както при
длъжностното присвояване.

ІІ. Особени хипотези.
Извън обсебването по чл. 206 НК има и три други специфични случая на
присвояване:
1. Чл.207 (1) – първи основен състав: Чл. 207. (1) Който намери чужда
движима вещ и в продължение на една седмица не съобщи за нея на собственика,
на властта или на този, който я е загубил, се наказва с глоба от сто до триста лева.
1.1. От обективна страна предмет на престъплението е чужда движима вещ.
Изпълнителното деяние се изразява в едно бездействие със срок, който започва да
тече след изтичането на друг, изрично посочен в закона. Посоченият в закона
срок е едноседмичен от момента, в който предметът на престъплението бъде
намерен от дееца. Бездействието започва да тече след изтичане на този седмичен
срок – изразява се в несъобщаване за намирането на вещта. Посоченото
бездействие води до извода, че става дума за форма на продължено
престъпление.
1.2. От субективна страна – умисъл.
На практика проблемът произтича от това, къде деецът е намерил вещта.
Според СП има обществени места, на които ако вещта е намерена, не се счита, че
фактическата власт на предишния държател е прекратена. За такива места се
приемат обществения градски транспорт, защото е предвиден специален ред, по
който ако се намери вещ, тя да се предостави на когото трябва. Или на Централна
гара-София. С особен статут се ползват и някои сметища . Следователно ако
приемем, че фактическата власт на предишния не е прекратена, извършеното
трябва да се третира като кражба.
2. Чл.207 (2) – втори основен състав: Същото наказание се налага и на този,
който противозаконно присвои чужда вещ, която е попаднала у него случайно
или по погрешка.
От обективна страна има особеност – вещта, предмет на престъплението
попада у дееца случайно или по погрешка, т.е. различно е основанието или
начина, по който деецът придобива вещта.
3. Трети състав - чл.208: (1) Който открие съкровище и в продължение на
две седмици не съобщи на властта, се наказва с глоба от петстотин до хиляда
лева.
(2) Който, като търси, открие съкровище и в продължение на две седмици
не съобщи на властта, се наказва с лишаване от свобода до две години или с
глоба от хиляда до пет хиляди лева.
(3) Ако съкровището е в особено големи размери, наказанието е: по ал. 1 -
лишаване от свобода до две години или глоба от пет хиляди до десет хиляди лева,
а по ал. 2 - лишаване от свобода до пет години или глоба от пет хиляди до десет
хиляди лева.
(4) Предметът на престъплението се отнема в полза на държавата, а ако
липсва или е отчужден, се присъжда неговата равностойност.
Съставите по ал.1 и ал.2 трябва да се тълкува систематически, за да се
открие различието:
1) по ал.1 предметът се открива от дееца, без да го търси, а
2) по ал.2 след като го търси.
Иначе предметът и в двата случая е съкровище. За разлика от чл.207 (1), по
чл.208 (1) и (2) се дава по-удължен срок, след който бездействието започва да се
инкриминира.
От субективна страна съставите се характеризират с умисъл.

19. Измама, документна измама и вещно укривателство – обща

характеристика, отграничаване и състави

Има два вида измама – активна и пасивна. Техните основни състави са

очертани съответно в чл. 209, ал. 1 и 2 НК:

Чл. 209. (1) изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който с цел да набави за себе си или
за другиго имотна облага възбуди или поддържа у някого заблуждение и с това
причини нему или другиму имотна вреда, се наказва за измама с лишаване от
свобода от една до шест години.
(2) Който със същата цел използува заблуждението, неопитността или
неосведомеността на някого и с това причини нему или другиму имотна вреда, се
наказва с лишаване от свобода до три години.
Активна измама – ал. 1.
Субект – всяко НОЛ.
Нейното изпълнително деяние се изразява във възбуждане или поддържане
на заблуждение. Те се осъществяват винаги и само с действие. Възбуждането на
заблуда представлява създаване на невярна представа у адресата на измамата.
Поддържането на заблуда представлява само потвърждаване на вече оформена по
други причини заблуда у адресата на измамата.
Заблуждаване и оттук измама на машина не може да има. Дори някаква
машина да бъде “подведена” с оглед предоставяне на определена имуществена
престация, това никога няма да съставлява измама. Ако манипулираната машина
предостави на дееца пари или други движими вещи, без да ги е заплатил, няма да
е налице измама, а т. нар. кражба от автомат. Иначе ако изобщо не се стига до
завладяване на чужда движима вещ, деянието би могло да се окаже съставомерно
само в два случая:
Първия по чл. 348а НК, където манипулираната машина предоставя на
дееца или трето лице далекосъобщителна услуга. Тук следователно се извършва
една своеобразна “кражба на услуга”.
Вторият случай е на т. нар. същинска компютърна измама по чл. 212а, ал. 2
НК:”Чл. 212а. (1) Който с цел да набави за себе си или за другиго облага възбуди
или поддържа заблуждение у някого, като внесе, измени, изтрие или заличи
компютърни данни или използва чужд електронен подпис и с това причини на
него или на другиго вреда, се наказва за компютърна измама с лишаване от
свобода от една до шест години и глоба до шест хиляди лева. (2) Същото
наказание се налага и на този, който, без да има право, внесе, измени, изтрие или
заличи компютърни данни, за да получи нещо, което не му се следва”. Тук се
извършва една своеобразна “кражба на вземане”.
При измамата се очертават три причинни връзки:
Вследствие заблуждаване нейния адресат у него се формират или
затвърдяват неверни представи за гражданскоправни релевантни обстоятелства –
от значение за осъществяване на имуществени разпореждане;
Вследствие на тези свои неверни представи адресатът на измамата
предприема имуществено разпореждане – за своя или чужда сметка;
Вследствие на това негово разпореждане се стига до имотна вреда за него
самия или за трето ощетено лице, с чието имущество той има право да се
разпорежда.
Измамата е резултатно престъпление – състои се в имотната вреда на
лицето, което е било заблудено или на другиго.
 Имотната вреда може да засегне всякакъв интерес – тя не се отнася само до
движима вещ – тя може да има за приложно поле както актива на имуществото на
пострадалия, представлявайки неговото намаляване, така и пасива на
имуществото, представлявайки неговото увеличаване.
Наказателната измама винаги е свързана с имотна вреда. Без имотна вреда
може да има само гражданска измама, която поначало не е престъпление.
Формата и видът на вината са прекият умисъл.
Допълнителен субективен признак – специална користна цел, деецът да
набави за себе си или за другиго имотна облага.
Пасивна измама – ал. 2.
ИД – използване на заблуждението, неопитността или неосведомеността на
някого. То се осъществява чрез бездействие.
Квалифицирани случаи:
Различават се по два критерия – съобразно субекта и съобразно с
престъпния резултат.
Съобразно субекта:
1. ако деецът се е представил за длъжностно лице или за лице, което
действува по поръчка на властта;
2. ако е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за
нейното извършване;
3. ако измамата е извършена от длъжностно лице или от пълномощник в
кръга на неговата длъжност или пълномощие или от лице, което непосредствено
извършва по занятие сделки с валута в наличност;
4. ако е извършена повторно в немаловажни случаи;
5. ако е извършена в условията на опасен рецидив.
Според престъпния резултат:
1. ако причинената вреда е в големи размери;
2. когато измамата е в особено големи размери, представляваща особено
тежък случай .
Измамата прилича както на кражбата, така и на обсебването, тъй като и при
тези престъпления субектът засяга чуждо имущество. Измамата обаче трябва да
се разграничава от тези престъпления.
Отграничения:
Както при кражбата, така също и при обсебването деецът сам предизвиква
засягането на чуждото имущество – той отнема владението или съответно
присвоява чужда вещ. Това обаче не е налице при измамата. При нея деецът
винаги въздейства върху друго лице, което е адресат на неговото престъпно
поведение и служи , за да се осъществи престъпното увреждане на пострадалия.
Адресатът извършва правнозначима дейност, която по същество представлява
унищожаема сделка. С нея той се разпорежда със собственото си имущество или
имуществото на друго лице.
Пак за разлика от измамата, кражбата и обсебването имат за предмет
винаги и само чужда движима вещ. Това обаче не важи за измамата. Нейният
предмет е много по-широк. Той може да бъде всякакъв имуществен интерес.
Най-сетне кражбата и обсебването имат за престъпен резултат определено
имуществено облагодетелстване, и то от самия деец, който завладява или
присвоява чужда движима вещ, докато измамата има за свой престъпен резултат
само имущественото засягане на пострадалия, макар и с поставена от дееца
субективна цел за имуществено облагодетелстване на себе си или на другиго.
Стигне ли се до такова облагодетелстване, то като последица на сделка,
произвеждаща правно действие, ще е с правно значение – правото ще го признае
за придобивка на облагодетелствания до унищожаване на сделката съгласно чл.
29 ЗЗД.
Документна измама
С нея деецът набавя за себе си или за другиго имотна облага: Чл. 212. (1)
изм. и доп. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който чрез използване на документ с невярно
съдържание или на неистински или преправен документ получи без правно
основание чуждо движимо или недвижимо имущество с намерение да го
присвои, се наказва с лишаване от свобода от две до осем години.Докато по Чл.
212. “(2) Наказанието по ал. 1 се налага и на онзи, който чрез съставяне на
документ с невярно съдържание или на неистински или преправен документ
съзнателно даде възможност на друго физическо или юридическо лице да получи
без правно основание такова имущество”.Документната измама разкрива три
особености спрямо обикновената активна измама по чл. 209, ал. 1 НК.
Документната измама се характеризира, на първо място, с това, че, както
личи и от нейното наименование, тя има за свое средство някакъв опорочен
документ. Този документ пресъздава за адресата на измамата някакви
несъществуващи обстоятелства с гражданско правно значение. Предвид на тях,
убедил се в наличието им, адресатът извършва имуществено разпореждане.
На второ място, документната измама се характеризира с това, че има за
свой предмет не всякакъв имуществен интерес, а само чуждо движимо
имущество.
На трето място, ДИ се характеризира и с това, че има за свой престъпен
резултат не само имуществено засягане на пострадалия. Тя има за престъпен
резултат, подобно на кражбата и обсебването, обективно облагодетелстване на
своето собствено или на чуждо имущество. При това деецът получава сам
предмета на престъплението или дава възможност на другиго да го получи.
Документна измама в собствена полза
Чл. 212, ал. 1. Има за ИД получаване на чуждо движимо имущество чрез
използване на документ с невярно съдържание, неистински или подправен
документ. Чрез използване на такъв документ се стига до заблуждаване на
адресата. Заблудата е относно такова отразено в документа обстоятелство, което
го кара да се разпореди със свое или чуждо имущество в полза на самия деец.
Тук има два акта – един улесняващ: измамливо ползване на опорочен
документ, и втори – улеснен от него акт – получаване на предоставено чуждо
имущество.
Престъплението е резултатно. ПР се състои в придобиване на владение
върху предмета на престъплението от дееца.
Формата и видът на вината са прекият умисъл.
Допълнително се предвижда и специален субективен признак –
намерението на дееца противозаконно да присвои полученото. Субективната
страна следователно е като при кражбата.
Документна измама в полза на другиго
 Ал. 2. Има за ИД най-напред съставяне на документ по ал.1. След това
документът се използва – бива предоставен на адресата на ДИ. С това свое второ
действие деецът дава възможност на друго лице да получи чуждо движимо
имущество вследствие на разпореждането на измамения адресат. Следователно
тук също има два акта, единият от които е измамливо ползване на опорочен
документ. В случая обаче този акт не е първичен и улесняващ, а обратно, втори и
улеснен. Измамливото ползване на опорочен документ се предхожда и улеснява
от неговото изготвяне – от дееца или поне с участието на дееца.
Престъплението е резултатно. ПР и по ал.2 е пак получаване на чуждо
движимо имущество, но тук не от самия деец, а от трето лице. Не е нужно обаче
това лице да приеме имуществото.
Формата и видът на вината и тук са прекият умисъл.
Застрахователна измама е предвидена в чл. Чл. 213.”Който разруши,
повреди или унищожи с измамлива цел свое осигурено имущество, се наказва с
лишаване от свобода до три години и с глоба от сто до триста лева”.
В случая не става дума за измама на застраховател, а за специфична по
отношение на тази измама предварителна престъпна дейност. Има и специална
цел – да се измами застрахователя, че застрахователното събитие е настъпило.
Вещно укривателство.
ВУ е една производна престъпна дейност. Нейният състав е очертан в Чл.
215. (1) “ изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който с цел да набави за себе си или за
другиго имотна облага укрие, придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди
движими вещи, за които знае или предполага, че са придобити от другиго чрез
престъпление или чрез друго общественоопасно деяние, се наказва с лишаване от
свобода от една до шест години, но с наказание, не по-тежко от предвиденото за
самото престъпление.”.
Вижда се, че ВУ представлява най-напред едно вторично престъпление.
Това предходно престъпление трябва да бъде довършено, защото тъкмо
придобитото от него служи по-нататък да предмет и на вещното. ВУ е винаги
последваща престъпна дейност.
Първоначалното престъпление е най-често някакво престъпление против
собствеността – кражба, присвояване, измама, изнудване. Няма обаче пречки то
да бъде и престъпление по друга глава – контрабанда, подкуп и пр.
Нещо повече, не е нужно това първоначално извършено деяние да
съставлява непременно някакво престъпление и негов субект да бъде НОЛ.
Достатъчно е първоначалното деяние да осъществява престъпление само от
обективна страна.
Може да има вещно укривателство само на движима вещ, придобита чрез
престъпление и никога на такава, произведена чрез престъпление. Укриването на
такава произведена чрез престъпление вещ може да бъде престъпление не по
общо правило, а само по изключение – напр. укриване на незаконно добит дървен
материал по член 235 НК.
На трето място, първоначалното престъпление за едно вещно
укривателство може да бъде само такова престъпление, което го предхожда
непосредствено.
Вещното укривателство е също така и субсидиарна престъпна дейност
спрямо първоначалното престъпление. Това означава, че за ВУ може да отговаря
само онзи, който не е участвал в първоначалното престъпление, включително
обещавайки ВУ след извършването му, което всъщност би означавало
интелектуално помагачество в първоначалното престъпление.
Субект – само такова лице, което не е взело участие в първоначалното
престъпление.
ИД – може да се осъществи в някоя от следните три форми: укрие,
придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи.
Престъплението е резултатно.
Формата и видът на вината са прекият умисъл.
Специална цел – деецът да набави за себе си или другиго имотна измама.
Квалифицирани случаи.
Чл. 215. (2) Наказанието е лишаване от свобода от три до десет години и
глоба от хиляда до три хиляди лева, ако укривателството:
1. е в големи размери;
2. е с вещи, поставени под специален режим;
 3. се извършва по занаят;
4. е извършено повторно или представлява опасен рецидив.
Отграничения:

Чл. 253. (1) “Който извърши финансова операция или сделка с имущество, или
прикрива произхода, местонахождението, движението или действителните права
върху имущество, за което знае или предполага, че е придобито чрез
престъпление или друго обществено опасно деяние, се наказва за изпиране на
пари с лишаване от свобода от една до шест години и глоба от три хиляди до пет
хиляди лева”.
ВУ си прилича с така нареченото престъпление по изпиране на пари –
чл.253 НК. И за двете престъпления се изисква наличието на едно извършено
престъпление, чрез което да се получи движимата вещ – техен предмет. И двете
следователно представляват вторична, при това последваща престъпна дейност.
Освен това както ВУ, така също и прането на пари затрудняват разкриването на
първоначалното престъпление.
За разлика от ВУ обаче престъплението по чл. 253 НК не е и субсидиарна
престъпна дейност. От обективна страна не се изисква деецът по чл.253 да не е
участвал по никакъв начин в първоначалното престъпление. Друга разлика е в
тяхната субективна страна. При престъплението по чл. 253 не се изисква деецът
да набави за себе си или другиго имотна облага. Поради това нейното евентуално
поставяне от дееца не подлежи на установяване, за да се докаже, че това
престъпление е било осъществено.15. Измама, документна измама – състави,
отграничения. Вещно укривателство

Има два вида измама – активна и пасивна. Техните основни състави са

очертани съответно в чл. 209, ал. 1 и 2 НК:
Чл. 209. (1) Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага
възбуди или поддържа у някого заблуждение и с това причини нему или другиму
имотна вреда, се наказва за измама с лишаване от свобода до шест години.
(2) Който със същата цел използува заблуждението, неопитността или
неосведомеността на някого и с това причини нему или другиму имотна вреда, се
наказва с лишаване от свобода до три години.
Активна измама – ал. 1.
Субект – всяко НОЛ.
Нейното изпълнително деяние се изразява във възбуждане или поддържане
на заблуждение. Те се осъществяват винаги и само с действие. Възбуждането на
заблуда представлява създаване на невярна представа у адресата на измамата.
Поддържането на заблуда представлява само потвърждаване на вече оформена по
други причини заблуда у адресата на измамата.
Заблуждаване и оттук измама на машина не може да има. Дори някаква
машина да бъде “подведена” с оглед предоставяне на определена имуществена
престация, това никога няма да съставлява измама. Ако манипулираната машина
предостави на дееца пари или други движими вещи, без да ги е заплатил, няма да
е налице измама, а т. нар. кражба от автомат. Иначе ако изобщо не се стига до
завладяване на чужда движима вещ, деянието би могло да се окаже съставомерно
само в два случая:
Първия по чл. 348а НК, където манипулираната машина предоставя на
дееца или трето лице далеко съобщителна услуга. Тук следователно се извършва
една своеобразна “кражба на услуга”.
Вторият случай е на т. нар. същинска компютърна измама по чл. 212а, ал. 2
НК:”Чл. 212а. (1) Който с цел да набави за себе си или за другиго облага възбуди
или поддържа заблуждение у някого, като внесе, измени, изтрие или заличи
компютърни данни или използва чужд електронен подпис и с това причини на
него или на другиго вреда, се наказва за компютърна измама с лишаване от
свобода от една до шест години и глоба до шест хиляди лева. (2) Същото
наказание се налага и на този, който, без да има право, внесе, измени, изтрие или
заличи компютърни данни, за да получи нещо, което не му се следва”. Тук се
извършва една своеобразна “кражба на вземане”.
При измамата се очертават три причинни връзки:
Вследствие заблуждаване нейния адресат у него се формират или
затвърдяват неверни представи за гражданскоправни релевантни обстоятелства –
от значение за осъществяване на имуществени разпореждане;
 Вследствие на тези свои неверни представи адресатът на измамата
предприема имуществено разпореждане – за своя или чужда сметка;
Вследствие на това негово разпореждане се стига до имотна вреда за него
самия или за трето ощетено лице, с чието имущество той има право да се
разпорежда.
Измамата е резултатно престъпление – състои се в имотната вреда на
лицето, което е било заблудено или на другиго.
Имотната вреда може да засегне всякакъв интерес – тя не се отнася само до
движима вещ – тя може да има за приложно поле както актива на имуществото на
пострадалия, представлявайки неговото намаляване, така и пасива на
имуществото, представлявайки неговото увеличаване.
Наказателната измама винаги е свързана с имотна вреда. Без имотна вреда
може да има само гражданска измама, която поначало не е престъпление.
Формата и видът на вината са прекият умисъл.
Допълнителен субективен признак – специална користна цел, деецът да
набави за себе си или за другиго имотна облага.
Пасивна измама – ал. 2.
ИД – използване на заблуждението, неопитността или неосведомеността на
някого. То се осъществява чрез бездействие.
Квалифицирани случаи:
Различават се по два критерия – съобразно субекта и съобразно с
престъпния резултат.
Съобразно субекта:
1. ако деецът се е представил за длъжностно лице или за лице, което
действува по поръчка на властта;
2. ако е извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за
нейното извършване;
3. ако измамата е извършена от длъжностно лице или от пълномощник в
кръга на неговата длъжност или пълномощие или от лице, което непосредствено
извършва по занятие сделки с валута в наличност;
4. ако е извършена повторно в немаловажни случаи;
 5. ако е извършена в условията на опасен рецидив.
Според престъпния резултат:
3. ако причинената вреда е в големи размери;
4. когато измамата е в особено големи размери, представляваща особено
тежък случай .
Измамата прилича както на кражбата, така и на обсебването, тъй като и при
тези престъпления субектът засяга чуждо имущество. Измамата обаче трябва да
се разграничава от тези престъпления.
Отграничения
Както при кражбата, така също и при обсебването деецът сам предизвиква
засягането на чуждото имущество – той отнема владението или съответно
присвоява чужда вещ. Това обаче не е налице при измамата. При нея деецът
винаги въздейства върху друго лице, което е адресат на неговото престъпно
поведение и служи , за да се осъществи престъпното увреждане на пострадалия.
Адресатът извършва правнозначима дейност, която по същество представлява
унищожаема сделка. С нея той се разпорежда със собственото си имущество или
имуществото на друго лице.
Пак за разлика от измамата, кражбата и обсебването имат за предмет
винаги и само чужда движима вещ. Това обаче не важи за измамата. Нейният
предмет е много по-широк. Той може да бъде всякакъв имуществен интерес.
Най-сетне кражбата и обсебването имат за престъпен резултат определено
имуществено облагодетелстване, и то от самия деец, който завладява или
присвоява чужда движима вещ, докато измамата има за свой престъпен резултат
само имущественото засягане на пострадалия, макар и с поставена от дееца
субективна цел за имуществено облагодетелстване на себе си или на другиго.
Стигне ли се до такова облагодетелстване, то като последица на сделка,
произвеждаща правно действие, ще е с правно значение – правото ще го признае
за придобивка на облагодетелствания до унищожаване на сделката съгласно чл.
29 ЗЗД.
Документна измама
С нея деецът набавя за себе си или за другиго имотна облага: Чл. 212. (1)
“Който чрез използуване на документ с невярно съдържание или на неистински
или преправен документ получи без правно основание чуждо движимо
имущество с намерение да го присвои, се наказва с лишаване от свобода до осем
години”.Докато по Чл. 212. “(2) Наказанието по предходната алинея се налага и
на онзи, който чрез съставяне на документ с невярно съдържание или на
неистински или преправен документ съзнателно даде възможност на друго
физическо лице да получи без правно основание такова имущество”.
Документната измама разкрива три особености спрямо обикновената
активна измама по чл. 209, ал. 1 НК.
Документната измама се характеризира, на първо място, с това, че, както
личи и от нейното наименование, тя има за свое средство някакъв опорочен
документ. Този документ пресъздава за адресата на измамата някакви
несъществуващи обстоятелства с гражданско правно значение. Предвид на тях,
убедил се в наличието им, адресатът извършва имуществено разпореждане.
На второ място, документната измама се характеризира с това, че има за
свой предмет не всякакъв имуществен интерес, а само чуждо движимо
имущество.
На трето място, ДИ се характеризира и с това, че има за свой престъпен
резултат не само имуществено засягане на пострадалия. Тя има за престъпен
резултат, подобно на кражбата и обсебването, обективно облагодетелстване на
своето собствено или на чуждо имущество. При това деецът получава сам
предмета на престъплението или дава възможност на другиго да го получи.
Документна измама в собствена полза
Чл. 212, ал. 1. Има за ИД получаване на чуждо движимо имущество чрез
използване на документ с невярно съдържание, неистински или подправен
документ. Чрез използване на такъв документ се стига до заблуждаване на
адресата. Заблудата е относно такова отразено в документа обстоятелство, което
го кара да се разпореди със свое или чуждо имущество в полза на самия деец.
Тук има два акта – един улесняващ: измамливо ползване на опорочен
документ, и втори – улеснен от него акт – получаване на предоставено чуждо
имущество.
 Престъплението е резултатно. ПР се състои в придобиване на владение
върху предмета на престъплението от дееца.
Формата и видът на вината са прекият умисъл.
Допълнително се предвижда и специален субективен признак –
намерението на дееца противозаконно да присвои полученото. Субективната
страна следователно е като при кражбата.
Документна измама в полза на другиго
Ал. 2. Има за ИД най-напред съставяне на документ по ал.1. След това
документът се използва – бива предоставен на адресата на ДИ. С това свое второ
действие деецът дава възможност на друго лице да получи чуждо движимо
имущество вследствие на разпореждането на измамения адресат. Следователно
тук също има два акта, единият от които е измамливо ползване на опорочен
документ. В случая обаче този акт не е първичен и улесняващ, а обратно, втори и
улеснен. Измамливото ползване на опорочен документ се предхожда и улеснява
от неговото изготвяне – от дееца или поне с участието на дееца.
Престъплението е резултатно. ПР и по ал.2 е пак получаване на чуждо
движимо имущество, но тук не от самия деец, а от трето лице. Не е нужно обаче
това лице да приеме имуществото.
Формата и видът на вината и тук са прекият умисъл.
Застрахователна измама е предвидена в чл. Чл. 213.”Който разруши,
повреди или унищожи с измамлива цел свое осигурено имущество, се наказва с
лишаване от свобода до три години и с глоба от сто до триста лева”.
В случая не става дума за измама на застраховател, а за специфична по
отношение на тази измама предварителна престъпна дейност. Има и специална
цел – да се измами застрахователя, че застрахователното събитие е настъпило.
Вещно укривателство.
ВУ е една производна престъпна дейност. Нейният състав е очертан в Чл.
215. (1) “Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага укрие,
придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи, за които знае
или предполага, че са придобити от другиго чрез престъпление или чрез друго
обществено опасно деяние, се наказва с лишаване от свобода до пет години, но с
наказание, не по-тежко от предвиденото за самото престъпление”.
Вижда се, че ВУ представлява най-напред едно вторично престъпление.
Това предходно престъпление трябва да бъде довършено, защото тъкмо
придобитото от него служи по-нататък да предмет и на вещното. ВУ е винаги
последваща престъпна дейност.
Първоначалното престъпление е най-често някакво престъпление против
собствеността – кражба, присвояване, измама, изнудване. Няма обаче пречки то
да бъде и престъпление по друга глава – контрабанда, подкуп и пр.
Нещо повече, не е нужно това първоначално извършено деяние да
съставлява непременно някакво престъпление и негов субект да бъде НОЛ.
Достатъчно е първоначалното деяние да осъществява престъпление само от
обективна страна.
Може да има вещно укривателство само на движима вещ, придобита чрез
престъпление и никога на такава, произведена чрез престъпление. Укриването на
такава произведена чрез престъпление вещ може да бъде престъпление не по
общо правило, а само по изключение – напр. укриване на незаконно добит дървен
материал по член 235 НК.
На трето място, първоначалното престъпление за едно вещно
укривателство може да бъде само такова престъпление, което го предхожда
непосредствено.
Вещното укривателство е също така и субсидиарна престъпна дейност
спрямо първоначалното престъпление. Това означава, че за ВУ може да отговаря
само онзи, който не е участвал в първоначалното престъпление, включително
обещавайки ВУ след извършването му, което всъщност би означавало
интелектуално помагачество в първоначалното престъпление.
Субект – само такова лице, което не е взело участие в първоначалното
престъпление.
ИД – може да се осъществи в някоя от следните три форми: укрие,
придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи.
Престъплението е резултатно.
Формата и видът на вината са прекият умисъл.
 Специална цел – деецът да набави за себе си или другиго имотна измама.
Квалифицирани случаи.
Чл. 215. (2) Наказанието е лишаване от свобода от три до десет години и
глоба от хиляда до три хиляди лева, ако укривателството:
1. е в големи размери;
2. е с вещи, поставени под специален режим;
3. се извършва по занаят;
4. е извършено повторно или представлява опасен рецидив.
Отграничения:

Чл. 253. (1) “Който извърши финансова операция или сделка с имущество, или
прикрива произхода, местонахождението, движението или действителните права
върху имущество, за което знае или предполага, че е придобито чрез
престъпление или друго общественоопасно деяние, се наказва за изпиране на
пари с лишаване от свобода от една до шест години и глоба от три хиляди до пет
хиляди лева”.
ВУ си прилича с т. нар.престъпление по изпиране на пари – чл.253 НК. И за
двете престъпления се изисква наличието на едно извършено престъпление, чрез
което да се получи движимата вещ – техен предмет. И двете следователно
представляват вторична, при това последваща престъпна дейност. Освен това
както ВУ, така също и прането на пари затрудняват разкриването на
първоначалното престъпление.
За разлика от ВУ обаче престъплението по чл. 253 НК не е и субсидиарна
престъпна дейност. От обективна страна не се изисква деецът по чл.253 да не е
участвал по никакъв начин в първоначалното престъпление. Друга разлика е в
тяхната субективна страна. При престъплението по чл. 253 не се изисква деецът
да набави за себе си или другиго имотна облага. Поради това нейното евентуално
поставяне от дееца не подлежи на установяване, за да се докаже, че това
престъпление е било осъществено.

20. Общи стопански престъпления – видове. Безстопанственост.

 Използване на държавни и обществени организации за частна дейност

Глава VI НК е „Престъпление против стопанството”

Раздел I „Общи стопански престъпления”

I.Безстопанственост-първи основен състав-219 НК ал. 1 изм. - ДВ, бр. 26 от 2010

г.:” Длъжностно лице, което не положи достатъчно грижи за ръководенето,
управлението, стопанисването или запазването на повереното му имущество или
за възложената му работа и от това последва значителна повреда, унищожение
или разпиляване на имуществото или други значителни щети на предприятието
или на стопанството, се наказва с лишаване от свобода до шест години и глоба до
пет хиляди лева.

О: отношенията, свързани с функционирането на стопанската система.

С: само ДЛ (което има връзка с имуществото - подобно на 201).

ИД: неполагане на достатъчно грижи (преценява се с оглед на онова, което е

задължен да върши като ДЛ); най-често има продължавано Пр.

Пр. е типично резултатно - значителни имуществени основен състав:

ни щети (за разлика от дисциплинарните нарушения, при които може да
няма щети) = реално причинените вреди; пропуснатите ползи не се вземат
предвид, форми на засягане: унищожаване; повреждане: разпиляване;
СС: Нп (възможно е ИД да е извършено умишлено, но по отношение на
резултата - Нп) - по аргумент на противното от ал.З (това е изключение
принципа, че Нп има само когато изрично е указано, иначе - У).
2.Втори основен състав -/219 ал.2 изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който
въпреки задълженията си не е упражнил достатъчен контрол върху
работата на лица, на които е възложено управлението, разпореждането или
отчитането на обществено имущество, и от това са последвали значителни
щети на предприятието или на стопанството, се наказва с лишаване от
свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева. (същото Н):
 ИД: неупражняванена достатъчен контрол върху работата на лице, на
което е възложено управлението, разпореждането и отчитането на обществено
имущество.
С: само ДЛ, което е задолжено упражнява такъв контрол.
От ОС: значителни щети - пряко причинени от дейността на под
контролното лице; важна е причинната връзка между недостатъчния контрол и
щетите.
СС: Нп (по отношение на щетите).
3.Квалифицирани състави:
- ал.З: умишлено (ЛС до8г);
-Ал. 4Особено големи размери, особено тежък случай (1-10г)
Втори основен състав член 226 ал. 1
Който като използва държавна, кооперативна или друга обществена
организация, развива частна стопанска дейност в нарушение на установените
разпоредби и по този начин получи значителни неправомерни доходи, ЛС до
5г + глоба до 10 000 лв. Пр е резултатно (резултатно)
Ал.2: развива частна стопанска дейност, като я прикрива под форма на
държавна... (не е резултатно).
Ал 3: ДЛ от тази организация, което допусне това Пр.
Ал.4,5: квалифицирани - повторно; големи размери; особено големи размери.

III.

Сключване на неизгодна сделка - чл/220 Длъжностно лице, което съзнателно

сключи неизгодна сделка и от това произлезе значителна вреда за стопанството
или за учреждението, предприятието или организацията, които то
представлява, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години, като
съдът може да постанови лишаване от право по чл. 37, ал. 1, точка 6.
С: ДЛ, оправомощено да сключи сделката; ОС:
а) ИД -ото сключване;
б) сделката да е неизгодна;
в) да са произлезли значителни щети от нея: Престъплението е резултатно.
СС: У (ако е Нп - 219).
Квалифицирани състави - ал.2: в особено тежки случай. Ал.3 длъжнстно
лице, което е разрешило отпускането на кредит без надлежно обезпечение
и кредитът е останал неиздължен.

IV.

Чл. 224 който получи дар или друга имотна облага, за да даде или загдето е
дал на чужда държава,
Организация , дружество или на чужд гражданин, сведения от които са
произлезли или могат да произлязат значителни вреди за стопанството” - ЛС до
5г + глоба .
Сведенията са стопански не са държавна тайна (ако са - шпионство).
ИД: получаването на облагата (а не издаването)? - редакцията е лоша: ако е
получил, но не е издал - ще има ДПР , а ако е издал без да получи – няма Пр!
С: всяко НОЛ (не ДЛ, защото тогава - квалифициран пасивен подкуп по 301
ал.З, в съвкупност с издаване на служебна тайна по 284 ал. 1).
Същото наказание се налага и на този, който е дал облагата.

V.

Чл.227 ”Който без съгласието на притежателя използва в търговската дейност

марка, промишлен дизайн или топология на интегрални схеми".
Чл.227а: незаконно разпореждане с
изобретения;

VI.

Престъпления против кредиторите

- раздел 1а
 Подродов обект- интересите на кредиторите в търговската дейност.
С - търговец или управител или представител на търговец.

Чл. 227 Б) „Търговец, който изпадне в неплатежоспособност и в 15-дневен

срок от спиране на плащаният заяви това пред съда. Също –лицата,
които управляват и представляват търговско дружество или кооперация
и прокуристът. Също - за банка - лицата, които са били длъжни да
уведомят БНБ. Субект - търговец, изпаднал в неплатежоспособност ИД -
бездействие, неуведомявне в срока .ПР е резултатно (несъзиране на съда)
СС: Пряк умисъл (не относно изпадането в неплатежоспособност, което е предходно
събитие и е извън ИД а само относно несъзирането на съда.

Ал. 2 същото за управляващите и представляващите търговец ЮЛ

Чл.227в) умишлен банкрут - търговец, който след откриване на
производство по несъстоятелност извърши действия, застрашаващи
удовлетворяването на кредиторите (изброени в т. 1-8, напр. скрие 1ши
отчужди пари или вещи, опрости вземане и др.), ако са настъпили
значителни щети. С - търговец. ИД -изброените действия Пр е
резултатно значителни щети СС - пряк умисъл,
Квалиф. - щети в особено големи размери* особено тежък
случай Чл.227г - същото за лицата, които управляват и
представляват кооперация

Чл.227д - непредпазлив банкрут {формата на вината е

непредпазливост).

Престъпления в отделни стопански отрасли

Това е раздел II от глава VI на НК.
Подродов обект - специфичните за отделните стопански отрасли интереси.
I. Престъпления против промишлеността - 228 ал.1: "Който като
ръководител или контролен
орган нареди или допусне да се произведат недоброка чествени,
нестандартни или некомплектни
промишлени произведения"
С: ръководител или контролен орган.
ИД: нарежда (действие); допуска (бездействие) - да се произвеждат
недоброкачествени произведения.
- недоброкачествени: които не отговарят на установените
изисквания за качество, макар и да могат да
задоволят известни потребности.
- нестандартни: неотговарят на установените държавни стандарти.
- некомплектни: с липсващи части.
Не е необходимо тези произведения да са излезли от предприятието -
достатъчно е да са произведени. СС: У (П или Е)
Ал.2: маркиране на нестандартни стоки
като стандартни. С:ДЛ
Ал.З - привилегирован: когато не са в значителни количества или на
значителна стойност -административно наказание глоба.
II. Пр в областта на търговията:
Чл.229: който, като приема селскостопански произведения за сметка на
изкупвателна или търговска организация и измами доставчика относно качеството
или количеството на тези произведения".
Чл.230: нарушение на наредба, издадена против разпространяването или
появяването на заразна болест по домашни животни". Квалифицирани: а) ако е
последвала зараза; б) ако заразната болест бъде широко разпространена.
Чл.231: пускане в продажба стоки в значителни количества или със
значителна стойност, неотговарящи на изискванията по чл. 228 (за качество,
стандартност и комплектност), без да е обявил тези недостатъци. Разликата с
чл.228 е в ИД: пускане в продажба (там -производство). При маловажни случаи
-административно наказание глоба.
Чл.232: Продавач, който измами купувач при тегленето или меренето на
стоки или който си служи с неверни мерки и теглилки;
 Също - който измами купувач чрез примесване на чужди вещества и
влошаване на качеството по друг начин. Също - който измами клиент относно
качеството на стоките, материалите или услугите (по-общо е: може да не са
продавач - купувач, а други отношения, напр. за изработка);
Чл.233: извършване без съответно разрешение или лиценз.на
външнотърговска дейност с оръжие или със стоки и технологии с възможна
двойна }тютреба, или с посредническа дейност за такива сделки, както и в
нарушение на международни забрани.
Чл.234: продажба или държане на склад на акцизни стоки без бандерол, ако
такъв се изисква по закон -в немаловажни случаи.
Към 2011г. Чл.234 изм. - ДВ, бр. 26 от 2010 г.) Който продава или държи
акцизни стоки без бандерол, когато такъв се изисква по закон, в немаловажни
случаи, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и глоба до 10-
кратния размер на пазарната цена на продаваните стоки, както и с лишаване от
права по чл. 37, ал. 1, т. 7., когато деянието:
1. е извършено повторно;
2. е извършено от две или повече лица, сговорили се предварително;
3. ако предметът на престъплението е в големи размери.
(3) Предметът на престъплението се отнема в полза на държавата.
Чл.234а: Който извършва външнотърговска дейност без разрешение, което
се изисква по закон или по постановление на Министерския съвет или в
нарушение на издадено такова разрешение, се наказва с лишаване от свобода до
пет години, глоба от пет до десет хиляди лева и лишаване от права по чл. 37, ал. 1,
точки 6 и 7..
Чл.234б: Който изкупува или извършва търговска дейност с отпадъци от
черни или цветни метали без лиценз, който се изисква по нормативен акт, или
в негово нарушение, се наказва с лишаване от свобода до пет години и глоба
от две хиляди до петдесет хиляди лева, както и с лишаване от право по чл. 37,
ал. 1, т. 7.
Чл.234в: Който сам или чрез другиго осъществи неправомерно
присъединяване към електропреносна или електроразпределителна мрежа, или
към газотранспортна, топлопреносна, водоснабдителна или канализационна
система, система за пренос на течни горива, или неправомерно въздействие върху
уредите за търговско измерване на електрическа енергия, природен газ, течно
гориво, топлинна енергия или вода, или отведена отпадъчна вода, с което създаде
условия за непълно отчитане на потребените електрическа енергия, природен газ,
течно гориво, топлинна енергия или вода, или на отведена отпадъчна вода, се
наказва с лишаване от свобода до пет години и глоба до петнадесет хиляди лева.
(2)/ в сила от 27.05.2011 г./ Ако деянието по ал. 1 е извършено повторно,
наказанието е лишаване от свобода от една до осем години и глоба до двадесет
хиляди лева.III. Пр против горското стопанство
Чл.235 ал.1: сечене, вземане или извозване на дърва от горския фонд без
редовно позволително или със такова, но извън оказаните места, срокове,
количества, дървета - когато са причинени немаловажни вреди;
ал.2: укриване, продаване, извозване на незаконно добит от другиго дървен
материал - с немаловажни вреди.
Чл.236: унищожаване или повреждане на горски дървета и др.
растителност - немаловажни вреди; IV. Пр против ловното и рибното
стопанство
Чл.237: убиване или улавяне на дивеч без билет или без разрешение (за
едър), или с билет, но в забранено време, място, средства. Чл.238: улавяне на
риба:
- в рибостопански води с взривни или отровни в-ва или в големи
количества;
- в запазени места или при маловодие;
- през размножителния период;
- застрашени видове;
Чл.239: Ръководител или друго ДЛ, наруши или допусне нарушение
на правилата - за рибата. Чл.240: Чужд гражданин - промишлен
риболов без разрешение. Други раздели в Глава VI на НК:
Раздел III: „Пр против митническия режим" - контрабанда (чл.242)
Раздел IV: „Пр против паричната и кредитната с-ма" - подправка на
 парични знаци, прокарване в обръщение, внасяне в страната, държане в големи
количества на подправени парични знаци и др.(чл.243 и сл.)

21. Престъпления по служба – нарушаване на служебни задължения,

използване на служебно положение и др.

Престъпленията по служба, също като престъпленията против реда на

управление могат а се извършат във всички сфери на държавното управление. Те
имат място и в законодателната, и изпълнителната, и в съдебната власт.
За разлика от престъпленията против реда на управление, престъпленията
по служба засягат управлението не отвън, а отвътре. Те имат особени субекти –
лица, ангажирани с осъществяване на социалното управление. -Субектите им
най-често са длъжностни лица. Чл. 93. 1) "Длъжностно лице" е това, на което е
възложено да изпълнява със заплата или безплатно, временно или постоянно:
а) служба в държавно учреждение, с изключение на извършващите дейност
само на материално изпълнение;
б) ръководна работа или работа, свързана с пазене или управление на
чуждо имущество в държавно предприятие, кооперация, обществена
организация, друго юридическо лице или при едноличен търговец, както и на
частен нотариус и помощник-нотариус, частен съдебен изпълнител и помощник -
частен съдебен изпълнител;
Субект на тези престъпления е лице, което работи в системата на
държавните и обществените органи. Само при издаването на служебна тайна
може да не е длъжностно лице, работещо в държавно учреждение, предприятие
или обществена организация, вещо лице, преводач или тълковник. Те винаги
съставляват и дисциплинарни нарушения.
Тук трябва да се разграничават два елемента:
1. длъжностното лице винаги изпълнява определена функция в системата
на една обособена в организационно отношение единица. Неговата
 работа включва някаква съвкупност от права и задължения, които са
определени с нормативен акт или следват от естеството на работата.
2. особените права и задължения на длъжностното лице в тяхната
съвкупност са му възложени. Това възлагане произтича от нормативен
акт или от властническо разпореждане на висшестоящ орган; може да
произтича от трудов или граждански договор.
Престъплениата по служба са такива, че засягат нормалното
функциониране на държавния апарат. Непосредствен обект на тези престъпление
са обществените отношения, в рамките на които се осъществява правилното
функциониране на държавните и обществените органи, както и доверието на
гражданите към тях.
Прест-ята по служба се делят на:
- общи – засягат общоважащи изисквания за дейността на държавните
органи. Те посягат винаги и само на присъщи за всички сфери на
управлението вътрешно-служебни отношения. Нормите относно тези
престъпления се прилагат само тогава, когато не е осъществен състав на
специално престъпление; и специални – засягат се и други обществени
отношения, които са обект на други видове престъпления. Така
например безстопанствеността и сключването на сделка засягат
задължително освен служебни и стопански интереси. Техните състави
включват винаги съставите на общите престъпления по служба и затова
ги поглъщат.
- същински – субект по основния състав може да бъде само длъжностно
лице и винаги се засягат отношенията, в които длъжностното лице
участва в това си качество – например длъжностно присвояване по
чл.201 НК, и несъщински (например убийство или кражба от
длъжностно лице)– по основния състав субект може да бъде и всяко
наказателноотговорно лице, но ако са извършени от длъжностно лице,
разкриват по-висока степен на обществена опасност и това е основание
за въздигането му в квалифициращо обстоятелство.
Престъпна злоупотреба със служба. Чл.282 урежда престъпното
нарушаване или неизпълнение на служебните задължения, превишаване на права
или власт. Ал. (1) Длъжностно лице, което наруши или не изпълни служебните си
задължения, или превиши властта или правата си с цел да набави за себе си или
за другиго облага или да причини другиму вреда и от това могат да настъпят
немаловажни вредни последици, се наказва с лишаване от свобода до пет години,
като съдът може да постанови и лишаване от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6, или
с пробация.
Формите на изпълнителното деяние са:
1. нарушаване на служебните задължения – когато в пределите на своята
компетентност или в кръга на своите задължения и функции
длъжностното лице не се съобразява със установените изисквания –
деецът извършва действие, с което се пренебрегва някаква забрана по
служба;
2. неизпълнение на служебни задължения – непредприемане на действия,
установени в нормативен акт – деецът бездейства по служба;
3. превишаване на власт – извършване на действия, излизащи извън
рамките на неговата компетентност. Тези действия спадат към службата
на други длъжностни лица или колегиален орган, т.е. субектът
изпълнява чужди функции – осъщесвява дейност, която само частично
съответства на неговата компетентност;
4. превишаване на права – действия по отношение на чужди
властнически пълномощия, които са предвидени в нормативен акт.
Субект на престъплението е само длъжностно лице, което изпълнява
функция в държавно учреждение или такова, което изпълнява ръководна работа;
много рядко – лице, което пази или управлява чуждо имущество. В случаите,
когато превишава своята власт, лицето е орган на властта.
Престъплението е резултатно. Като следствие от деянието необходимо
е да е възникнала реална опасност да настъпят немаловажни вредни последици.
Следователно престъпният резултат на престъплението е на поставяне в
опасност. Вредите могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени,
като създаване на съществени смущения в правилното функциониране на
държавните органи или сериозно разколебаване на авторитета на тези органи и
доверието на гражданите в тях. При преценката дали вредните последици са
немаловажни се взема предвид възможният общественоопасен резултат.
Формата и видът на вината е прекият умисъл.
Допълнително е предвидена и специална цел – набавяне на себе си или за
другиго каквато и да е облага (имотна или не), или причиняване другиму вреда.
По създадената реална опасност това престъпление се разграничава от
административните и дисциплинарните нарушения.

Квалифициращите обстоятелства са – чл.282(2),(3): (2) Ако от деянието са

настъпили значителни вредни последици или е извършено от лице, което заема
отговорно служебно положение, наказанието е лишаване от свобода от една до
осем години, като съдът може да постанови и ……(3) За особено тежки случаи по
предходната алинея наказанието е лишаване от свобода от три до десет години,
като съдът постановява и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, точка 6.

Деянието по чл.282 следва да се разграничава от това по чл.201.

“Длъжностно лице, което присвои чужди пари, вещи или други ценности,
връчени в това му качество или поверени му да ги пази или управлява , се наказва
за длъжностно присвояване с лишаване от свобода до осем години, като съдът
може да постанови конфискация до една втора от имуществото на виновния и да
го лиши от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7”. Когато нарушаването на правата
или неизпълнението на задълженията или превишаването на власт или права се
изразява в самото присвояване на чуждо имущество, прилага се чл.201. Ако
деянието по чл.282 улеснява присвояването, цялата престъпна дейност се
квалифицира по чл.202(1),т.1. Ако деянието по чл.282 е извършено след
присвояването, имаме съвкупност.
Чл.283 урежда престъпно използване на служебното положение. Съгласно
ал.1 длъжностно лице, което използува своето служебно положение, за да набави
за себе си или за другиго противозаконна облага, се наказва с лишаване от
свобода до три години.
Субект на престъплението може да бъде само длъжностно лице.
Изпълнителното деяние се осъществява чрез действие или бездействие или
съчетание от тях и е насочено към експлоатация на службата му в една
извънслужебна дейност.
От субективна страна налице е пряк умисъл – субектът цели да набави за
себе си или за другиго имуществена или неимуществена облага. Като
допълнителен субективен признак е предвидена и специална цел – набавяне на
противозаконна облага.
Издаването на служебната тайна е уредено в чл.284. (1) Длъжностно лице,
което във вреда на държавата, на предприятие, организация или на частно лице
съобщи другиму или обнародва информация, която му е поверена или достъпна
по служба и за която знае, че представлява служебна тайна, се наказва с лишаване
от свобода до две години или с пробация. (2) Наказанието за деяние по ал. 1 се
налага и на недлъжностно лице, работещо в държавно учреждение, предприятие
или обществена организация, на което във връзка с работата му е станала
известна информация, представляваща служебна тайна”.
Тайната е информация относно определени факти и обстоятелства, чието
узнаване е ограничено от гледна точка на защитата на определен държавен или
обществен интерес.
Изпълнителното деяние се осъществява чрез действия, които са очертани
с формите „съобщи другиму“ или „обнародва“. При съобщаването
престъплението ще е довършено, когато сведенията станат известни на лица,
които нямат право да ги знаят и в този смисъл то е формално. При обнародването
престъплението ще е довършено, когато сведенията станат достояние на
неограничен кръг хора. Тук престъплението е резултатно.
Разпоредбата изисква съобщаването или обнародването да са станали във
вреда на държавата, на предприятие, организация или на частно лице, т.е да
имаме неблагоприятно засягане на правната сфера на посочените субекти.
Субект по ал.1 е длъжностно лице; по ал.2 (за разлика от другите
престъпления по служба) - недлъжностно лице, работещо в държавно
учреждение, предприятие или обществена организация, на което във връзка с
работата му е станала известна информация, представляваща служебна тайна; а
по ал.3 - вещо лице, преводач или тълковник по отношение на информация,
станала му известна във връзка с възложената му задача, която то е длъжно да
пази в тайна.
От субективна страна имаме умисъл, включващ съзнание, че сведенията
са тайна.
Чл.285 урежда допустителството: длъжностно лице, което съзнателно
допусне подчинено нему лице да извърши престъпление, свързано със службата
или работата му, се наказва с наказанието, предвидено за извършеното
престъпление. Субект е длъжностно лице, на което е подчинено лицето,
извършващо престъплението, като последното може и да не е длъжностно лице.
Изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие и се изразява в
непопречване да се извърши престъпление, свързано със службата или работата
на лицето. Нарушени са, следователно, специални контролни задължения.
Прест-ето е резултатно. Той се свежда до липса на възможно възпиращо
действие.
От субективна страна се касае за умисъл. За разлика от помагачеството тук
липсва общ умисъл м/у извършителя и допустителя. Ако такъв възникне,
допустителството прераства в помагачество. Има субсидиарен характер.
Престъплението е вторично – за наличието му е нужно някакво друго
първоначално престъпление.
Допустителството трябва да се разграничава от престъпното
недоносителство. И двете престъпления са вторични и представляват умишлена
търпимост, спрямо друго, първично престъпление. Недоносителството включва
само несъобщаване на властта, докато допустителството включва по
необходимост и непротивопоставяне на самото му извършване.

22. Престъпления против правосъдието: набедяване, лъжесвидетелстване,

лично укривателство, длъжностни престъпления против правосъдието

Правната им уредба е в гл.8,р.III Ос.Ч на НК. Докато престъпленията против

реда на управлението и общите престъпления по служба се отнасят до всички
 сфери на управлението, то престъпленията против правосъдието засягат само
една сфера от тях – правосъдието. Непосредствен обект са обществените
отношения, свързани с осъществяването или управлението на
правораздавателната дейност и авторитета на тези органи, както и доверието на
гражданите към тях. Системата им включва:
1. сп/д мястото на субектите в системата на отношенията – обект на
престъпленията: недлъжностни престъпления – от лица извън системата
на правораздаването, и длъжностни – лицето е вътре в системата;
2. сп/д сферата на правораздавателната дейност, в която е извършено
престъплението: правораздавателна дейност по наказателни дела –
набедяване, и правораздавателна дейност по всякакъв вид дела -
лъжесвидетелстване.
Набедяването е уредено в чл.286 НК. “Който пред надлежен орган на
властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи
неистински доказателства срещу него, се наказва за набедяване с лишаване от
свобода от една до шест години и с обществено порицание”.
Обектът на това престъпление е комплексен – обществените отношения, в
рамките на които се осъществява правораздавателната дейност по наказателни
дела, както и честта на пострадалия.
Формите на изпълнителното деяние са:
1. набеди някого в престъпление– уличи, писмено или устно, пострадалия
в извършване на престъпление, каквото последният не е извършил;
2. представи неистински доказателства – предоставяне във фактическата
власт на компетентния орган доказателства, които не отговарят на
действителното правно положение.
Престъплението е резултатно – надлежният орган да узнае за неверните
твърдения или уличаващите материали.
От обективна страна се изисква те да се представят на „надлежен орган на
властта“. Става въпрос за два вида органи: а) държавен орган, който е
компетентен да образува наказателно произв-во // б) органите, по отношение на
които в законите е предвидено юридическо задължение при наличие на данни за
извършено престъпление да сезират органите, компетентни да образуват
наказателно произв-во. В този случай изпълнителното деяние ще прилича на
посредствено извършителство, но няма да е такова, защото органът е длъжен да
упражни правата си.
Престъплението е умишлено, като умисълът е пряк – деецът знае, че
набеденият не е извършил престъплението или че доказателствата са неистински.
Субект е всяко наказателноотговорно лице с изключение на лицата, които
участват в процеса. Ако някое от тези лица извърши разглежданата дейност, то
ще извърши лъжесвидетелство, лъжлив превод или тълкуване, лъжливо
заключение, които са предвидени като самостоятелни състави.
Ал.2 урежда квалифициран случай: „ако набеденият бъде привлечен към
наказателна отговорност, наказанието е лишаване от свобода от една до десет
години“. Набеденият ще бъде привлечен, когато въз основа на данните бъде
образувано наказателно произв-во и внесен обвинителен акт в съда.
Набедяването следва да се разграничава от клеветата във формата на
приписване на неизвършено престъпление:
- по непосредствения обект – при клеветата се засягат само честта и
достойнството на пострадалия, а при набедяването – и правосъдната
дейност;
- по обективната страна – клеветата се извършва пред трето лице, а
набедяването – пред надлежен орган на властта.
Лъжесвидетелството е уредено в чл.290-293. Класическата хипотеза
на този вид престъпление е уредена в чл.290. Предвиден е особен субект:
1. свидетел – лице, призовано пред съд или друг надлежен орган да дава
показания относно факти и обстоятелства, предмет на определено дело.
Лицето получава това качество от момента на призоваване.
2. преводач – лице, което владее български език и поне още един чужд
език и се назначава, когато в процеса участва лице, което не владее
български език или има писмени доказателства, които не са на
български език.
3. тълковник – говорящо лице, което владее жестомимични способи за
 изразяване, които владеят глухонямите;
4. вещо лице – лице, което притежава особени знания, необходими за
изясняване от съда на определени факти и обстоятелства.
Изпълнителното деяние може да се осъществи алтернативно в някоя от
следните форми:
- потвърди неистина – съобщи факти и обстоятелства, които не са
съществували в обективната действителност;
- затаи истина – несъобщаване на факти и обстоятелства, които
съществуват в действителността и лицето знае за тях;
- даване на неверен превод или тълкуване – изопачаване на
информацията, която първично се излага, като съответното лице
съзнателно прави това и дава неверен превод или тълкуване;
- даване на невярно заключение – изводите му не съответстват на
установените факти.
Престъплението е резултатно (проф. Гиргинов) – разследващият орган да
научи за неверните твърдения.
От субективна страна се касае за умисъл, който може да бъде: а) пряк –
съзнателно изопачаване на истината и цели това, б) евентуален – не е сигурен, че
фактите съответстват на действителността, но въпреки това ги представя като
такива. Само в хипотезата на чл.291(2) става въпрос за непредпазливост.
В този случай съществува опасност у правораздавателния орган да
възникне неправилна представа за ЮФ от значение за делото. Така се създават
предпоставки за неправилно приложение на закона.
Чл.292(1) урежда две хипотези, когато отпада наказуемостта: 1. когато
лицето, ако каже истината, би обвинило себе си в престъпление, 2. когато лицето
се отрече пред надлежния орган от своето лъжливо свидетелствуване, превод,
тълкуване или заключение до влизане на присъдата или решението в сила и
преди да е възбудено срещу него наказателно преследване за това.
Чл.293(1) урежда подбуждането другиго към престъпление по 290-291,
като са предвидени и квалифицирани състави - ако се подбуждат две или повече
лица и случаят е особено тежък, наказанието е лишаване от свобода до три
години.
Субект – всяко НОЛ.
ИД – в мотивиране на другиго да лъжесвидетелства, да даде неверен
превод или тълкуване, или невярно заключение.
Формално – не се изисква адресатът да бъде склонен.
Винаги пряк умисъл.
Склоняване към нарушаване на длъжностни задължения, чл. 289 НК.
“Който склонява длъжностно лице от разследващите органи или от
прокурорските или съдебните органи да наруши свое служебно задължение във
връзка с правораздаването, се наказва с лишаване от свобода до пет години или с
пробация, или с обществено порицание”.
Субект – всяко НОЛ.
ИД – мотивиране на длъжностно лице от системата на съдебната власт да
наруши свое служебно задължение във връзка с правораздавателната си дейност.
Формално, на просто извършване - не се изисква лицето да бъде
склонено.
Форма на вина – винаги пряк умисъл.
Личното укривателство е уредено в чл.294.
Престъплението е субсидиарно спрямо укриваното първично
престъпление, защото неговият състав може да намери приложение, единствено
ако субектът му не е участвал в първичното престъпление.
Субект може да е всяко наказателноотговорно лице, което не е участвало в
първичното престъпление, което не е съпруг, низходящ, възходящ, брат или
сестра на укриваното лице и техните съпрузи – ал.3.
Изпълнителното деяние е очертано в три форми, като общото м/у тях е
спомагането на лице, извършило престъпление:
да избегне – наказателното производство въобще да не се образува;
да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване – когато
наказателното преследване е започнало, но деецът способства то да не
може да бъде осъществено докрай;
да остане ненаказано – с/у укривания има влязла в сила осъдителна
 присъда и деецът способства или наказанието да не започне да се
изпълнява, или ако е започнало изпълнението,то да бъде прекъснато и
съответно да не бъде довършено.
От субективна страна се касае за умисъл, който може да бъде пряк или
евентуален – деецът съзнава, че укрива лице, което е извършило престъпление и
иска или се съгласява с това.
Престъплението е резултатно - създадена е пречка за съдебната власт
извършителят на първичното престъпление успява за някакъв период от време да
избегне правосъдие.
Квалифициращи обстоятелства са: а) с оглед субективната страна – ако
деянието е извършено с цел за имотна облага, наказанието е лишаване от свобода
до пет години, но не по-тежко от предвиденото за укривания // б) с оглед субекта
- ако деецът е съдия, прокурор, следовател или лице от състава на МВР – чл.294,
(4).
Длъжностните престъпления против правосъдието са уредени в чл.288;
чл.295 и чл.299. По първите два състава субектът е орган на власт, а по третия –
длъжностно лице, т.е. касае се за престъпление с особен субект.

Чл. 288. Орган на властта, който пропусне да изпълни своевременно

длъжностите, които му налага службата относно наказателно преследване, или по
друг начин осуети такова преследване с цел да избави другиго от наказание,
което му се следва по закон, се наказва с лишаване от свобода от една до шест
години и с лишаване от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6.

Чл. 295. Орган на властта, който с цел да избави другиго от наказание или да
забави изпълнението на наказанието пропусне да изпълни влязла в сила присъда,
ако по служба е бил длъжен да направи потребното за привеждане на присъдата в
изпълнение, се наказва с лишаване от свобода до шест години, като съдът може
да го лиши от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6, или с пробация.
Чл. 296. (Изм. - ДВ, бр. 92 от 2002 г.) (1) (Доп. - ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. - ДВ,
бр. 102 от 2009 г., в сила от 22.12.2009 г.) Който попречи или осуети по какъвто
и да е начин изпълнението на съдебно решение или не изпълни заповед за
 защита от домашното насилие, се наказва с лишаване от свобода до три години
или глоба до пет хиляди лева.
(3) (Нова - ДВ, бр. 60 от 2011 г.) Който наруши забрана за посещение на
спортни мероприятия в страната или в чужбина, в срока на забраната, наложена
по реда на Закона за опазване на обществения ред при провеждането на спортни
мероприятия, след като е наказан за същото деяние по административен ред, се
наказва с лишаване от свобода до три години или с пробация.

Чл. 299. Длъжностно лице, което самоволно освободи или пусне затворник да
избяга, се наказва с лишаване от свобода до пет години, като съдът може да лиши
виновния от правото по чл. 37, ал. 1, точка 6.
Изпълнителните деяния се осъществяват както чрез действие, така и
чрез бездействие, което има различни проявни форми:
1. пропусне да изпълни своевременно длъжностите, които му налага
службата относно наказателното преследване – чл.288;
2. по друг начин осуети такова преследване – чл.288;
3. пропусне да изпълни влязла в сила присъда, ако по служба е бил
задължен да направи потребното за привеждането ú в изпълнение –
чл.295;
4. самоволно освободи – чл.299;
5. самоволно пусне затворник да избяга – чл.299.
От субективна страна:
1. в хипотезата на чл.288 - особена цел: с цел да избави другиго от
наказателно преследване, което му се следва по закон 1) – пряк или
косвен умисъл; при чл.295 - умисъл – пряк и евентуален; и
при чл.299 - 1) пряк умисъл;

23. Пасивен и активен подкуп

Подкупът е едно от най-тежките престъпления против дейността на

държавните органи и обществени организации. Той свидетелства за наличие на
необходимо съучастие. Той е престъпление, което не може да се извърши
еднолично – нужни са две лица, всяко от което върши не само различно деяние,
но и за разлика от обикновеното съучастие – свое отделно престъпление: вземане
на подкуп (пасивен подкуп) и даване на подкуп (активен подкуп).

Пасивният подкуп е свързан с получаване на облага от субект, която облага

не му се следва. Активният подкуп може да бъде извършен от всяко
наказателноотговорно лице, независимо дали е в или извън системата на
съответния държавен орган.
Обект и на двата вида подкуп са обществените отношения по
законосъобразно, безкористно и авторитетно осъществяване на различните
служебни дейности.
Средството на подкупа е някаква облага. Тя може да бъде най-напред и
преди всичко материална. Подкупът може да се извърши и посредством
нематериална облага – услуга. Не са средство на подкуп обаче незначителните
материални облаги – цветя, бонбони или други подобни, където доминира
емоционалният елемент.
Облагата при подкупа е винаги и само противозаконна. Тя не се полага – за
нейното вземане няма законно основание.
Пасивният подкуп е уреден в чл.301. Съгласно ал.1 длъжностно лице, което
поиска или приеме дар или каквато и да е облага, която не му се следва, или
приеме предложение или обещание за дар или облага, за да извърши или да не
извърши действие по служба или задето е извършило или не е извършило такова
действие, се наказва за подкуп с лишаване от свобода до шест години и глоба до
пет хиляди лева.
От обективна страна изпълнителното деяние се осъществява само чрез
действие, което може да се изрази в следните форми:
1. приеме дар или облага – най-често се изразява в установяване на
фактическа власт или даване на съгласие за получаване;
2. поиска дар или облага – волеизявление, насочено към потенциалния
даващ, с което му се съобщава, че би приел дар или облага. Може да има
различна форма;
 3. приемане на предложение или обещание – волеизявление, насочено
към съгласие за получаване, ако потенциалният даващ е волеизявил, че е
готов да даде подкуп;
Предмет на деянието е дар или облага. Най-често предметът има
имуществен характер и може да се отнеме в полза на държавата, а когато липсва,
се присъжда неговата равностойност - чл.307а. Дарът има веществен характер, а
облагата е всяко благоприятно изменение в правния статус на субекта.
За разлика от използването на служебното положение по чл.283 НК, тук
длъжностното лице постига лично облагодетелстване не защото е началник, а
защото е свършил или ще свърши нещо, някаква работа в рамките на службата.
Относно субекта това е лице с особено качество – длъжностно лице, а по
ал.5 - чуждо длъжностно лице. Те носят наказателна отговорност и когато с тяхно
съгласие дарът или облагата са предложени, обещани или дадени другиму –
чл.303. Особен субект се изисква и в хипотезата на чл.305:
а) арбитър или вещо лице, назначено от съд, учреждение,
предприятие или организация, когато те извършат такива деяния във връзка с
тяхната дейност, както и на този, който предложи, обещае или даде такъв подкуп;
б) защитник или повереник, когато те извършат такива деяния, за
да помогнат да се реши в полза на противната страна или във вреда на
доверителя наказателно или гражданско дело, както и на този, който предложи,
обещае или даде такъв подкуп.
Посочените субекти извършват деянието във връзка с правомерно
поведение по служба, което може да е осъществено или да предстои. Подкупът се
дава най-често за бъдещо поведение. Облагата или дарът не се следват и няма
правно основание да бъдат получени.
От субективна страна се касае за умишлено престъпление– субектът
съзнава, че няма правно основание за получаване на облага и че тя му се дава,
обещава, предлага във връзка със службата му.
Престъплението може да бъде резултатно – при установяване на
фактическата власт в/у дара или облагата, или формално - чрез даване на
волеизявление.
Квалифициращите обстоятелства са:
1. с оглед размера на предоставения подкуп имаме два квалифицирани
състава: в големи размери – чл.302,т.4, и в особено големи размери,
представляващ особено тежък случай – чл.302а.
2. с оглед желаното поведение от длъжностното лице имаме отново два
състава:
ако длъжностното лице е извършило дянието, за да наруши или задето е
нарушило службата си, когато това нарушение не съставлява престъпление,
наказанието е лишаване от свобода до осем години и глоба до десет хиляди лева
– чл.301(2).
ако длъжностното лице е извършило деянието, за да извърши или задето е
извършило друго престъпление във връзка със службата, наказанието е лишаване
от свобода до десет години и глоба до петнадесет хиляди лева – чл.301(3).
3. с оглед субекта подкупът е квалифициран, когато е извършен от лице,
което заема отговорно служебно положение, включително съдия, съдебен
заседател, прокурор или следовател – чл.302,т.1 от лице, което заема отговорно
служебно положение, включително съдия, съдебен заседател, прокурор или
следовател, или от полицейски орган, или от разследващ полицай;
4. с оглед особености от обективна страна - чрез изнудване посредством
злоупотреба със служебното положение и когато е извършено повторно –
чл.302,т.2-3
Активният подкуп е уреден в чл.304. Съгласно ал.1 който предложи,
обещае или даде дар или каквато и да е облага на длъжностно лице, за да
извърши или да не извърши действие по служба или задето е извършило или не е
извършило такова действие, се наказва с лишаване от свобода до шест години и
глоба до пет хиляди лева.
Активният подкуп е насрещното престъпление на разгледания пасивен
подкуп.
Субект може да бъде всяко НОЛ.
ИД – в даване на облага на длъжностно лице заради (срещу) негово деяние
по служба.
 Престъпният резултат е същият като при пасивния подкуп.
От обективна страна връзката е същата както при пасивния подкуп – дава
се или се обещава нещо във връзка с правомерно поведение по служба.
Квалифициращи обстоятелства са предвидени в:
1. чл.304(2) - ако във връзка с подкупа българско или чуждестранно
длъжностно лице (ал.3) е нарушило служебните си задължения;
2. чл.304а – Който предложи, обещае или даде подкуп на длъжностно
лице, което заема отговорно служебно положение, включително съдия,
съдебен заседател, прокурор или следовател, или на полицейски
орган, или на разследващ полицай, се наказва с лишаване от свобода
до десет години и глоба до петнадесет хиляди лева.
3. Чл.305а урежда посредничеството към подкупа - който посредничи да
се извърши било активен, било пасивен, ако това не представлява по-
тежко Прест-е, се наказва с лишаване от свобода до три години и глоба
до пет хиляди лева. Касае се за дейност по съгласуване на волята на
даващия и получаващия подкупа, която се осъществява от лице, което
не участва в тази дейност. Прест-ето е на просто извършване.
Съставът е субсидиарен. За разлика от съучастието субектът цели да
съгласува волята, без сам да участва. От обективна страна не трябва да
е даден или получен подкупът – в този случай то прераства в
помагачество, а може и в подбудителство.
Предвидена е и поощрителна разпоредба - чл.306: „не се наказва онзи,
който е предложил, обещал или дал подкуп, ако е бил изнуден от длъжностното
лице, арбитъра или вещото лице да стори това и ако незабавно и доброволно е
съобщил на властта“.
Чл.307 урежда провокацията към подкуп – „който преднамерено създава
обстановка или условия, за да предизвика предлагане, даване или получаване на
подкуп с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа, се наказва за
провокация към подкуп с лишаване от свобода до три години“. От обективна
страна деецът цели да промени действителността, така че да я направи
благоприятна за извършване на подкупа като престъпление. За разлика от опита
тук имаме особена цел - да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа.
Нито у този, който дава, нито у този, който получава, е възникнал умисъл.
Следователно провокацията е насочена към лица, които все още не са формирали
умисъл. Провокацията следва да се разграничава от оперативната разработка да
се установи даващият или получаващият подкупа – тук вече е формиран
умисълът или е довършено престъплението. Целта е да се докаже извършено
престъпление или да не се допусне неговото извършване.
Към 2011г. е приет нов Чл. 307б. инкриминиращ престъпления срещу
спорта:Който чрез насилие, измама, заплашване или по друг незаконен начин
склони другиго да повлияе на развитието или резултата от спортно състезание,
администрирано от спортна организация, ако извършеното не представлява по-
тежко престъпление, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и
глоба от хиляда до десет хиляди лева.

Чл. 307в. (Нов - ДВ, бр. 60 от 2011 г.) (1) Който обещае, предложи или
даде на другиго облага, която не му се следва, за да повлияе или загдето е
повлиял на развитието или резултата от спортно състезание,
администрирано от спортна организация, се наказва с лишаване от свобода
от една до шест години и глоба от пет хиляди до петнадесет хиляди лева.

(2) Наказанието по ал. 1 се налага и на онзи, който поиска или приеме

каквато и да е облага, която не му се следва, или приеме предложение или
обещание за облага с цел да повлияе или загдето е повлиял върху развитието
или резултата от спортно състезание, както и когато с негово съгласие
облагата е предложена, обещана или дадена другиму.

(3) Който посредничи да се извърши някое от деянията по ал. 1 и 2, ако

извършеното не представлява по-тежко престъпление, се наказва с
лишаване от свобода до три години и глоба до пет хиляди лева.

(4) Наказанието по ал. 1 се налага и на лице, което осигурява или

организира предлагането или даването на облагата.
 (5) Деецът се наказва при условията на чл. 55, ако доброволно съобщи на
надлежен орган на властта за извършено престъпление по ал. 1 - 4.

24. Документни престъпления – обща характеристика и система.

Подправка на документи и лъжливо документиране

Документните престъпления са противоправни и умишлени посегателства

спрямо документите. Тези престъпления имат за свой предмет някакъв
документ.
Всеки документ представлява изрично писмено изявление, което има
правно значение. Изявлението може да бъде или за волята или за знанието на
автора. Документът има относително трайна писмена форма.
Той се различава от удостоверителните знаци по изричната си писмена
форма, а не условна каквато може да има един жетон за гардероб например.
Документът сочи и изрично определен свой автор. Разграничаване на документа
от удостоверителният знак.
1) Документът е изрично изявление, УЗ – мълчаливо.

2) Документът е конкретно изявление, УЗ е общо и абстрактно.

3) Документът е в писмена форма, УЗ е в клиширана форма.
В наказателното право документите се делят основно на официални и
частни, както и на диспозитивни (разпоредителни) и свидетелстващи
(удостоверителни).
"Официален документ" е този, който е издаден по установения ред и форма
от длъжностно лице в кръга на службата му или от представител на
обществеността в кръга на възложената му функция – чл. 93, т. 5 НК.
Частни са всички други документи, които не са официални. Те се издават
между отделните граждани за доказване на различни техни права и задължения.
Диспозитивните документи са волеизявления с правно значение. Това са
правните актове: сделки, административни актове, правораздавателни решения.
Тези документи не служат за нищо друго и за нищо повече освен да изразят
правнозначима воля на своя издател. Те не се отнасят до други, стоящи извън тях
юридически факти.
Свидетелстващите документи са изявления за знания с правно значение.
Тези факти се намират извън волята на издаващия свидетелстващите документи.
Такива документи са свидетелстващи удостоверения, констативни протоколи и
пр.Свидетелските документи служат за отражение на юридически факт.
Всички документи (и диспозитивни, и свидетелстващи), в зависимост от
това, дали се издадени от посоченото за техен автор лице, биват истински и
неистински.
Истински е този документ, в който се сочи, че представлява конкретно
писмено изявление на онова лице, което действително го е съставило.
Неистински е този, на който е придаден вид, че представлява конкретно
писмено изявление на друго лице, а не на това, което действително го е съставило
- чл. 93, т. 6 НК.
Освен това документите могат да са с вярно или невярно съдържание – в
зависимост от това дали отразяват правилно фактите от действителността. Това
деление е от значение само за свидетелстващите документи. За документ с
невярно събрание се счита онзи, при който удостоверените обстоятелства не
отговарят на обективната действителност.
ДП по глава 9: родов обект на посегателство са обществени отношения,
свързани със създаване и съхранение на документите, както и с
документооборота. В системата по глава 9 се обособяват 3 основни групи
престъпления:
1. Първа основна група: престъпно създаване на документи –
съставите от 308 до 315 вкл., като в рамките на 1 група – 3 подгрупи:
1) Престъпно създаване на неистински документ: от 308
до 310 (тази група се обозначава и като материална подправка на д-ти);
2) Престъпно създаване на истински документи с
невярно съдържание: от 311 до 314 вкл. (известна като интелектуална подправка
на документи и лъжливо документиране);

3) Други престъпления по 315: злоупотреба с бланкет и

измамливо склоняване на другиго да подпише документ.

2.  Втора основна група: престъпно ползване от документи: от 316

до 318 вкл.
3. Трета основна група: престъпно премахване на документи в
случаите по 319.
Видове документни престъпления
Състави:
1. Първа група престъпно създаване на документи: /Подправка на
документ/ . Нарича се още материална подправка на документ и има място, както
по отношение на свидетелстващите, така и на диспозитивните документи. ПД
представлява такова документиране, при което се крие, преиначава авторството.
Тя има различни състави, в зависимост от своя предмет – дали е официален или
частен документ.
1.1. Престъпно създаване на официални документи - 308: Който
състави неистински официален документ или преправи съдържанието на
официален документ с цел да бъде използуван, се наказва за подправка на
документ с лишаване от свобода до три години.
1) ИД. От обективна страна има два варианта на изпълнение на
престъплението: 1) съставяне на неистински официален документ; 2) преправяне
на съдържанието на официален документ. По аналогия от чл. 243 – преправеният
документ е вид неистински документ, понеже като се променя един или повече от
елементите на съдържанието му отново обозначеният автор няма да отговаря на
действителния.
2) От субективна страна: пряк умисъл и специфична цел да бъде
използван д-та. Субект може да бъде всяко НОЛ.
Чл.308 ал 2 изм. - ДВ, бр. 27 от 2009 г. Когато предмет на деянието по ал. 1
са удостоверения за наследници или актове за гражданско състояние, нотариални
актове или нотариални удостоверявания, български или чуждестранни документи
за самоличност, документи за завършено образование или за придобита
квалификация, свидетелства за управление на превозни средства, за регистрация
на превозни средства, визови стикери, други документи, удостоверяващи
прехвърляне или учредяване на право на собственост или на други вещни права,
правоспособност, лични или регистрационни данни, наказанието е лишаване от
свобода до осем години.

1.2. Престъпно създаване на частни документи – основен състав 309, ал.1:

Който сам или чрез другиго състави неистински частен документ или преправи
съдържанието на частен документ и го употреби, за да докаже, че съществува или
не съществува или че е прекратено или изменено някое право или задължение,
или някое правно отношение, се наказва за подправка на документ с лишаване от
свобода до две години.
1) От обективна страна - характерното тук е, че престъплението е
двуактно – това предполага:
а. първи акт на поведението:
- деецът сам или чрез другиго да състави неистински частен
документ;
- или в алтернатива – да преправи съдържанието на такъв
документ.
б. втори акт на поведението: употреба на така съставения
документ.
Неистински частни д-ти могат да се съставят на воля, стига да не се
използват. Трудностите в практиката са с оглед тълкуването на първия акт, ако
чрез другиго се съставя или преправя възможни хипотези:
а. когато другото лице, което се използва – не знае, че този
документ ще бъде употребен – опосредствено извършителство – отговорността се
съсредоточава върху този, който с помощта на другото лице извършва деянието.
б. ако другото лице знае, че документът ще бъде употребен –
ще се отговаря при условията на съучастие.
2) От субективна страна: пряк умисъл и специфична цел –
документът се употребява, за да се докаже съществуването или
несъществуването, респ.изменението на дадено право. Субект – всяко НОЛ.
1.3. Чл. 309, ал. 2 – по-тежко наказуемият състав: материална
подправка на документи, ако предметът на престъплението са ценни книжа.
 1.4. По-тежко наказуеми случаи има и по чл.310, ал.1 – във връзка
със случаите, когато документите са създадени от длъжностно лице в кръга на
службата.
1.5. Привилегировани случаи по чл.93 т.9 са регламентирани по 309 (3) и
310(2).

Чл. 308. (1) Който състави неистински официален документ или преправи
съдържанието на официален документ с цел да бъде използуван, се наказва за
подправка на документ с лишаване от свобода до три години.
(2) Когато предмет на деянието по ал. 1 са български или чуждестранни
документи за самоличност, за завършено образование или за придобита
квалификация, свидетелства за управление на превозни средства, свидетелства за
регистрация на превозни средства, визови стикери или други документи,
удостоверяващи правоспособност, лични или регистрационни данни, наказанието
е лишаване от свобода до осем години.
Чл. 309. (1) Който сам или чрез другиго състави неистински частен
документ или преправи съдържанието на частен документ и го употреби, за да
докаже, че съществува или не съществува или че е прекратено или изменено
някое право или задължение, или някое правно отношение, се наказва за
подправка на документ с лишаване от свобода до две години.
(2) Ако престъплението има за предмет ценни книжа, наказанието е
лишаване от свобода до три години.
(3) В маловажни случаи по предходните алинеи наказанието е пробация
или глоба от сто до триста лева.
Чл. 310. Ако престъплението по чл. 308, ал. 1, и 309, ал. 1 и 2 е извършено
от длъжностно лице в кръга на службата му, наказанието е лишаване от свобода
до пет години, а в случаите по чл. 308, ал. 2 и 3 - лишаване от свобода до
дванадесет години, като съдът може да постанови и лишаване от право по чл. 37,
ал. 1, точка 6.
(2) В маловажни случаи наказанието е лишаване от свобода до една година
или пробация
В сила от 01.01.2005 г., изм. - ДВ, бр. 101 от 2017 г., когато деянието по ал. 1 е
извършено, за да се докаже, че съществуват или не съществуват или че са
прекратени или изменени права върху акции, дялове от търговско дружество или
част, или цяло търговско предприятие като съвкупност от права, задължения и
фактически отношения, наказанието е лишаване от свобода от една до шест
години.
(4) (Нова - ДВ, бр. 101 от 2017 г.) Когато с деяние по ал. 3 са причинени щети в
особено големи размери, представляващо особено тежък случай, наказанието е
лишаване от свобода от една до десет години. Съдът може да постанови
конфискация на част или на цялото имущество на виновния и да го лиши от
права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и 7.
(5) (Нова - ДВ, бр. 101 от 2017 г.) В маловажни случаи по ал. 1 и 2 наказанието е
пробация или глоба от сто до триста лева, а по ал. 3 - лишаване от свобода до
една година или пробация, или глоба от сто до триста лева.

1.6. Лъжливо документиране.
1.6.1. Чл.311: Длъжностно лице, което в кръга на службата си състави
официален документ, в който удостовери неверни обстоятелства или изявления, с
цел да бъде използуван тоя документ като доказателство за тия обстоятелства или
изявления, се наказва с лишаване от свобода до пет години, като съдът може да
постанови и лишаване от право по чл. 37, ал. 1, точка 6.
Субект на престъплението е само длъжностно лице и то,
когато действа в кръга на своята служба.
От обективна страна изпълнителното деяние се изразява в
съставяне на истински удостоверителен официален документ, в чието
съдържание се отразяват неверни факти. Неверни са онези факти, които не
отговарят на обективната действителност. Престъпният резултат се изчерпва със
създаване на опорочения документ – не е нужно неговото използване.
От субективна страна: пряк умисъл и цел да бъде използван
така съставения документ.
1.6.2. Чл.312, ал.1 визира лъжливо документиране, което е поначало
в чужда полза: Лекар, който снабди някого с лъжливо свидетелство за
състоянието на здравето му, когато не действува като длъжностно лице, се
наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация.
1) Субект на престъплението – само лице с качеството
“лекар”, т.е. с висше медицинско образование. В НК изрично се прави уговорка,
че макар и да има качеството на длъжностно лице – този лекар не би трябвало в
това си качество да действа.
2) От обективна страна изпълнителното деяние се съдържа в
израза “снабдяване на някого с лъжливо свидетелство за състоянието на здравето
му”(този израз обхваща и резултата). Деянието е изготвяне на съответен
болничен лист, а резултата – предаването му на заинтересованото лице.
3) От субективна страна пряк умисъл.
Уговорката, че не действа в качеството на длъжностно лице е с оглед 312,
ал.1 или случаите по 311: ако лекар би действал като длъжностно лице – би
извършил престъпление по 311, не по 312, ал.1.
1.6.3. Чл.312, ал.2:
1) Субект на престъплението е само ветеринарен лекар – по
аналогия с ал.1 може да се направи тълкуване за случаите, когато се издава д-т с
невярно съдържание за животни. Това престъпление се явява условие за
извършването на престъпления против народното здраве по 349 и сл.

1.7. Чл .313 Криминализира лъжливото документиране в своя полза. Чл. 313. (1)

Който потвърди неистина или затаи истина в писмена декларация или
съобщение, изпратено по електронен път, които по силата на закон, указ или
постановление на Министерския съвет се дават пред орган на властта за
удостоверяване истинността на някои обстоятелства, се наказва с лишаване от
свобода до три години или с глоба от сто до триста лева.
1.7.1.Основен състав по ал.1:
1) От обективна страна изпълнителното деяние е дадено в 2
варианта: 1) изготвяне на документ с невярно съдържание във варианта
потвърждаване на неистина и 2) изготвяне на документ с невярно съдържание във
варианта на затаяване на истина. Предмет на престъплението е документ,
декларация, за която по силата на закон или постановление на МС има
задължение за декларатора да удостовери истинността на определени
обстоятелства и тази декларация се дава пред орган на властта по смисъла на чл.
93, т. 2.
2) От субективна страна умисъл.
1.7.1. Чл.313, ал. 3 Наказанието по ал. 1 се налага и на онзи, който
потвърди неистина или затаи истина в частен документ или съобщение,
изпратено по електронен път, в които по изрична разпоредба на закон, указ или
постановление на Министерския съвет е специално задължен да удостовери
истината, и употреби този документ като доказателство за невярно
удостоверените обстоятелства или изявления : отново двуактно престъпление
(подобно на 309).
1) От обективна страна:
а. като първи акт на поведение – създаване на документ
с невярно съдържание;
б. употребата на този документ като доказателство за
невярно удостоверените обстоятелства.
2) От субективна страна има умисъл.
И в двата случая – и по ал. 1 и по ал. 3 – става въпрос за частни
документи, но по ал.1 има специфика на частния документ като обхвата му се
свежда до декларация. Чл. 313 – всички останали частни документи, за които по
силата на закон или ПМС има задължение за създаващия ги да удостоверява
истина.
Като известна комбинация на лъжливото документиране в частен и
официален документ се явява престъплението “посредствено лъжливо
документиране” - Чл. 314. Който умишлено стане причина да се внесат неверни
обстоятелства или изявления в официален документ, съставен съгласно
установения ред въз основа на заявление на частно лице, се наказва с лишаване
от свобода до две години или с пробация.
Тук е налице едно необходимо посредствено извършителство. Това
престъпление е субсидиарно спрямо обикновеното лъжливо документиране в
официален документ по чл311 и се осъществява само, когато съставляващото го
длъжностно лице действа без умисъл.
1.8. Чл.315, (1) Който състави документ, като попълни лист, носещ
подписа на издателя, със съдържание, което не съответствува на волята на
подписалия, се наказва съобразно с различията в чл. 308 и 309.
1) Ал.1: злоупотреба с бланкета:
1) От обективна страна по ал.1 изпълнителното деяние се
изразява в попълване на лист, предварително подписан от издателя със
съдържание, което не съответства на волята.
2) От субективна страна пряк умисъл.
2) Чл.315, ал.2:
1) От обективна страна изпълнителното деяние се изразява
склоняване на друго лице да подпише документа със съдържание, което не
съответства на волята. Специфичен е начинът на осъществяване на
посегателството – чрез измама.
2) От субективна страна умисъл.
2.Втора основна група ПРЕСТЪПНО ПОЛЗВАНЕ НА ДОКУМЕНТИ –
316 до 318 вкл.
2.1. Чл. 316: Наказанието, предвидено по предходните членове на
настоящата глава, се налага и на онзи, който съзнателно се ползува от неистински
или преправен документ, от документ с невярно съдържание или от такъв по
предходния член, когато от него за самото съставяне не може да се търси
наказателна отговорност.
1) От обективна страна предмет са неистински или
преправени или документи с невярно съдържание или документи по смисъла на
чл. 315. Изпълнителното деяние и ползването на такива документи. Престъпният
резултат е узнаването на документа от лицето, на което се представя.
2) Субект на престъплението(особеност по 316) – само лице,
на което за съставянето на този документ не може да се търси наказателна
отговорност. Тази специфика води до извод, че тук предхождащата ползването на
документа престъпна дейност изключва възможността да се търси наказателна
отговорност за последващата такава.Следователно настоящият състав е
субсидиарен спрямо предходните състави на документни престъпления. Може да
се направи аналогия с някои от формите на последваща престъпна дейност, при
които е посочено че наказателна отговорност може да си търси, доколкото лицето
не е съучастник в предходното престъпление. За последваща престъпна дейност
наказателна отговорност се носи доколкото деецът не е участник в предходната.
3) От субективна страна умисъл.
2.2. Чл. 318 визира престъпно ползване на такъв един документ,
който сам по себе си не е порочен. Който противозаконно си служи с официален
документ, издаден за друго лице, с цел да заблуди орган на властта или
представител на обществеността, се наказва с лишаване от свобода до две години
или с пробация, или с глоба от сто до триста лева.
Субект – всяко НОЛ.
ИД – състои се в противозаконно служене с редовен официален документ,
който удостоверява самоличност.
Престъпен резултат – запознаване на орган на власт или на представител на
обществеността с предявения документ.
Специална цел – да се заблуди органът на властта или представителя на
обществеността.
3. Трета основна група - престъпно елиминиране на документ. Предвижда
се само в чл. 319 НК.
 Чл.319: Който унищожи, скрие или повреди чужд или не изключително
нему принадлежащ документ с цел да причини другиму вреда или да набави за
себе си или за другиго облага, се наказва с лишаване от свобода до три години
или с пробация.
1) От обективна страна предмет на това престъпление е чужд или
не- принадлежащ на дееца документ, т.е. документ от който деецът не черпи
права – нито изключително, нито частично, т.е. не авторството на документа е
критерий, за да се реши дали е чужд за дееца или не, а това кой именно черпи
права от документа.
Изпълнителното деяние в 3 варианта:
 а. унищожаване на такъв документ – да бъде засегнат д-та по
начин, че въобще да не може да бъде използван за целите, за които е
предназначен;
б. повреждане на документа – засягането е от естество, че
документът частично не може да бъде използван за посочените цели;
в. скриване на такъв документ – да бъде поставен н такова
място, че оставането за него обективно да затруднява правоимащите лица и
органите на властта.
2) От СС пряк умисъл и цел, която е дадена в 3 варианта
а. да се причини другиму вреда – под вреда се разбира такава
от имуществен и неимуществен характер ;
б. да набави деецът за себе си или
в. за другиго облага

25. Общоопасни престъпления. Престъпления против транспорта

Родов обект на тези престъпления е нормалното протичане на живота на

гражданите. Престъпленията против реда и общественото спокойствие
накърняват интересите, както на обществото като цяло, така и на отделните
негови членове. В някои случаи може да се стигне до засягане и на личността,
собствеността или социалното управление – нормалната дейност на държавните
органи и обществените организации.
Разглежданите престъпления могат да се обособят в четири групи:
- създаване на предпоставки за престъпна дейност (чл. 320 – 322 НК);
- неспазване на правилата за осъществяване на определени дейности (чл.
323 – 324 НК);
- нарушаване на общественото спокойствие (чл. 324 – 325);
- получаване на материални облаги без полагане на труд (чл. 327 – 329).
Чл. 320. (1) Който явно подбужда към извършване на престъпление чрез
проповед пред множество хора, чрез разпространяване на печатни произведения
или по друг подобен начин, се наказва с лишаване от свобода до три години, но
не с по-тежко наказание от това, предвидено за самото престъпление.
(2) в сила от 27.05.2011 г.) Наказанието за явно подбуждане към
извършване на престъпление по чл. 108а, ал. 1 е лишаване от свобода от две до
десет години.
Чл. 321. 1Който образува или ръководи организирана престъпна група, се
наказва с лишаване от свобода от три до десет години.
(2)Който участвува в такава група, се наказва с лишаване от свобода от
една до шест години.
(3) Когато групата е въоръжена или създадена с цел да върши престъпления
по чл. 243, 244, 253, 280, 337, чл. 339, ал.1 - 4, чл. 354а, ал. 1 и 2, чл. 354б, ал. 1 - 4
и чл. 354в, ал. 1 или в нея участва длъжностно лице, наказанието е:
1. по ал. 1 - лишаване от свобода от пет до петнадесет години;
2. по ал. 2 - лишаване от свобода от три до десет години.
(4) Не се наказва участник в групата, ако доброволно се предаде на
органите на властта и разкрие всичко, което му е известно за групата, преди да е
извършено от него или от нея престъпление.
(5) Участник в групата, който доброволно се предаде на органите на
властта, разкрие всичко, което му е известно за групата и по този начин
съществено улесни разкриването и доказването на извършени от нея
престъпления, се наказва при условията на чл. 55.
(6) Който се сговори с едно или повече лица да върши в страната или
чужбина престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода
повече от три години и чрез които се цели да се набави имотна облага или да се
упражни противозаконно влияние върху дейността на орган на властта или
местното самоуправление, се наказва с лишаване от свобода до шест години.
Чл. 321а. (1) Който участва в ръководството на организация или група,
която чрез използване сила или внушаване на страх сключва сделки или извлича
облаги, се наказва с лишаване от свобода от три до осем години.
(2) Който участва в такава организация или група, се наказва с лишаване от
свобода до пет години.
 (3) Придобитото от организацията, от групата или от участниците в тях
имущество от тази дейност се отнема в полза на държавата, ако лицата, от които
е придобито, или техните наследници са неизвестни.
(4) В случаите по предходните алинеи се прилага разпоредбата на чл. 321,
ал. 4 и 5.
Чл. 322. Който не попречи на извършването на очевидно тежко
престъпление, ако е могъл да стори това без значително затруднение и без
опасност за себе си или за другиго, се наказва с лишаване от свобода до една
година или с пробация.
Чл. 323. (1)Който самоволно, не по установения от закона ред, осъществи
едно оспорвано от другиго свое или чуждо действително или предполагаемо
право, се наказва в немаловажни случаи с лишаване от свобода до пет години или
с глоба до хиляда лева.
(2) Който самоволно заеме недвижим имот, от чието владение е отстранен
по надлежен ред, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба до
петстотин лева.
(3) Деецът не се наказва, ако след предупреждение от съответния държавен
орган незабавно възстанови първоначалното фактическо положение.
(4) Разпоредбата на предходната алинея не се прилага, ако деецът след
възстановяването извърши отново същото деяние.
(5) Когато деянието по ал. 1 е осъществено чрез сила или заплаха,
наказанието е лишаване от свобода до 6 години.
Чл. 323а. (1) Който построи сграда върху обработваема земя, земеделска
земя или пасище, без да има право на това, се наказва с лишаване от свобода до
две години и с глоба от хиляда до три хиляди лева.
(2) При повторно извършване на престъплението по ал. 1, както и при
продължаване на строежа, след като е бил спрян от надлежните органи,
наказанието е лишаване от свобода от една до три години и глоба от две до пет
хиляди лева, както и обществено порицание.
Чл. 324. (1) Който упражнява професия или занаят, без да има съответна
правоспособност, се наказва с лишаване от свобода до една година или с глоба от
сто до триста лева.
(2Когато професията или занаятът са свързани със здравеопазването на
населението, наказанието е лишаване от свобода до три години или глоба от сто
до триста лева. Същото наказание се налага на лекар, стоматолог или магистър-
фармацевт, които упражняват професията си в нарушение на установения за това
ред.
(3) Ако деянието по предходната алинея е извършено повторно,
наказанието е лишаване от свобода от една до пет години и глоба от сто до триста
лева, като съдът може да постанови и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, точки 6
и 7.
Чл. 325. (1) Който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи
обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за
хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с
обществено порицание.
(2) Когато деянието е съпроводено със съпротива срещу орган на властта
или представител на обществеността, изпълняващ задължения по опазване на
обществения ред, или когато то по своето съдържание се отличава с
изключителен цинизъм или дързост, наказанието е лишаване от свобода до пет
години.
(3) Когато деянието по предходните алинеи е извършено повторно,
наказанието е: по ал. 1 - лишаване от свобода до три години; по ал. 2 - лишаване
от свобода от една до пет години.
(4) Когато деянието по ал. 1 и 2 представлява опасен рецидив, наказанието
е лишаване от свобода от една до шест години.
Чл. 326. Който предава по радио, телефон или по друг начин неверни
повиквания или заблуждаващи знаци за помощ, злополука или тревога, се
наказва с лишаване от свобода до две години.
Чл. 327 (1) Който без съответно разрешение устройва хазартна игра, се
наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба от сто до триста лева.
(2) Същото наказание се налага и на онзи, който устройва хазартна игра със
съответното разрешение, но не на определените за това места.
 (3) Когато деянието по предходните алинеи е извършено повторно,
наказанието е лишаване от свобода от една до три години и глоба от сто до сто и
петдесет лева, а в особено тежки случаи - лишаване от свобода от една до пет
години и глоба от сто до петстотин лева.
(4) Който системно участва в хазартни игри, като знае, че са организирани
без разрешение, се наказва с лишаване от свобода до една година или с глоба от
от сто до триста лева.
(5) Парите и вещите, предмет на хазартната игра, се отнемат в полза на
държавата, а ако липсват, се присъжда тяхната равностойност.
Чл. 328. (1) Който води живот в скитническа група, се наказва с пробация
до две години или с глоба от сто до триста лева.
(2) Който организира или ръководи такава група, се наказва с лишаване от
свобода до една година или с пробация.
(3) Който води скитнически живот, като не се установява на постоянно
място за живеене и не упражнява общественополезен труд, се наказва с пробация
до две години.
Чл. 329. (1) Пълнолетно работоспособно лице, което продължително време
не се занимава с общественополезен труд, като получава нетрудови доходи по
непозволен или неморален начин, се наказва с лишаване от свобода до две години
или пробация.
(2) Който системно се занимава с просия, се наказва с пробация за срок до
две години.

Участието в общото престъпно сдружение е предвидено в чл. 321 НК.

“1Който образува или ръководи организирана престъпна група, се наказва с
лишаване от свобода от три до десет години”. Съгласно ал. (2) “Който участвува в
такава група, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години”. За да е
налице такава група, а не намиране на съучастник, каквато е една от типичните
форми на съучастие, трябва да се постигне съгласие между поне три лица за
вършене на повече от едно престъпления. Няма нужда престъпленията да бъдат
конкретизирани.
 Престъпната група и участието в нея имат характер на престъпно
сдружение и е особена форма на предварителна престъпна дейност, която не е
субсидиарна, а съставлява самостоятелно завършено престъпление. Ако един или
повече участници в престъпното сдружение извършат впоследствие и някакво
престъпление, заради което сдружението е създадено, те, за разлика от
наказуемото приготовление (чл. 17 НК), ще отговарят в реална съвкупност не
само за своето участие в последващото престъпление, но и за участието си в
самото престъпно сдружение.
Предвижда се наред със самоволен отказ от довършено престъпление и
втора форма на последващо положително поведение - (4) “Не се наказва
участник в групата, ако доброволно се предаде на органите на властта и разкрие
всичко, което му е известно за групата, преди да е извършено от него или от нея
престъпление”. Докато по (5) “Участник в групата, който доброволно се предаде
на органите на властта, разкрие всичко, което му е известно за групата и по този
начин съществено улесни разкриването и доказването на извършени от нея
престъпления, се наказва при условията на чл. 55”.
Хулиганството е уредено в чл.325. Съгласно ал.1 който извърши
непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно
неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до
две години или с пробация, както и с обществено порицание.
Обект на това престъпление са обществените отношения, свързани с реда,
установен в страната и с общественото спокойствие. Общественият ред е
установената в държавата система от обществени отношения относно
нравствеността и определящи поведението на хората в обществения живот.
Изпълнителното деяние се осъществява само чрез действия, които законът
нарича „непристойни“. Непристойни са тези действия, които се изразяват в
ругатни, буйство и други прояви, скандализиращи обществото. Те трябва да са
обективно годни да станат достояние на обществеността – на неограничен кръг
хора.
Форми на хулиганско поведение са извършването на непристойни действия
на обществени места – заведения, учреждения; свързани са с посегателство с/у
личността; действия, насочени пряко с/у морала; както и действия, които създават
смут в обществото.
Прест-ето е резултатно. Резултатът се изразява в нарушаване на
обществения ред.
Субект – всяко НОЛ.
От субективна страна се касае за умисъл – деецът съзнава, че грубо
нарушава обществения ред и се съгласява с това.
Специален субективен признак – хулиганския мотив – стремеж към
пренебрегване отношението към обществения ред, без смислена причина.
Хулиганството е различно от т.н. дребно хулиганство, което може да
съставлява само административно нарушение. То се отличава с едновременно и
задължително наличие на грубо нарушаване на обществения ред като престъпен
резултат и на явно неуважение към обществото.
Ал.2 урежда квалифициран състав - когато деянието е съпроводено със
съпротива с/у орган на властта или представител на обществеността, изпълняващ
задължения по опазване на обществения ред, или когато то по своето съдържание
се отличава с изключителен цинизъм или дързост, наказанието е лишаване от
свобода до пет години. Съпротивата се осъществява само с действие.
„Изключителен цинизъм и дързост“ е налице, когато действията са особено
нагли.
Като квалифициращи обстоятелства са предвидени и повторността – ал.3, и
опасният рецидив – ал.4.
Към 2011г. са изменени членовете на НК инкриминиращи престъпления
срещу животни:
Чл. 325а.
(1) Който организира или участва в провеждането на боеве с животни,
отглежда, тренира или предоставя животни за боеве, се наказва с лишаване от
свобода до пет години и с глоба от хиляда до десет хиляди лева.
(2) Наказанието е лишаване от свобода от една до пет години и глоба от пет
хиляди до петдесет хиляди лева, когато:
1. деянието е извършено повторно;
 2. деянието е извършено от ветеринарен лекар или техник, от лице,
осъществяващо дейност или професия, свързана с отглеждане на животни или
полагане на грижи за тях;
3. на боевете присъства малолетно или непълнолетно лице;
4. боевете се заснемат с цел разпространение.
(3) Наказанието по ал. 2 се налага и на онзи, който организира или участва
в залагания при боеве с животни.
(4) Деецът не се наказва, ако доброволно съобщи на надлежен орган на
властта за извършено престъпление по ал. 1 и 3., както и
Чл. 325б. (Нов - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.07.2011 г.) (1) Който, като
прояви жестокост към гръбначно животно, му причини противозаконно смърт,
тежко или трайно увреждане, се наказва с лишаване от свобода до три години и с
глоба от хиляда до пет хиляди лева.
(2) Наказанието е от една до три години и глоба от две хиляди до пет
хиляди лева, когато деянието по ал. 1 е извършено:
1. от лице, което осъществява дейност или професия, свързана с
отглеждане на животни или полагане на грижи за тях;

2. по начин или със средства, опасни за живота на хора или животни, по

особено мъчителен начин за животното или с особена жестокост;
3. на публично място или в присъствието на малолетно или непълнолетно
лице;
4. повторно.
Чл. 325в. (Нов - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.07.2011 г.) (1) Който не
положи достатъчно грижи за гръбначно животно, което се намира под негов
надзор, в резултат на което то причини средна или тежка телесна повреда на
човек, се наказва с лишаване от свобода до три години или с пробация и с глоба
до пет хиляди лева.
(2) В случаите по ал. 1, ако е последвала смърт, наказанието е лишаване от
свобода до пет години и глоба до десет хиляди лева.
 Престъплението самоуправството е уредено в чл.323. То е типично
престъпление против законно установения ред на взаимоотношения между
отделни граждани, държавата или обществените организации. То има два състава
– общо самоуправство (ал. 1) и специално самоуправство (ал. 2)
Съгласно ал.1, който самоволно, не по установения от закона ред,
осъществи едно оспорвано от другиго свое или чуждо действително или
предполагаемо право, се наказва в немаловажни случаи с лишаване от свобода до
пет години и глоба до 1000 лева.
Субект на това престъпление може да бъде само страна по някакво
имуществено правоотношение или неин представител.
Обект са обществените отношения, в рамките на които гражданите
упражняват свои субективни права. Характеризира се с: а) да съществува
действително или предполагаемо право на дееца или трето лице // б) оспорване
от страна на друг субект на правото – представлява несъгласие на другия субект
относно правото или неговото упражняване // в) да има формално установен ред,
щом има оспорване на правото // г) самоуправството да не е маловажен случай –
чл.93,т.9 НК.
Изпълнителното деяние се изразява в осъществяване на едно оспорено от
другиго действително или предполагаемо право. Деецът като претендиращ
кредитор по притезателното право, “поема компетенциите” на властта.
Прест-ето е резултатно. ПР се заключава в завземане на спорната
престация.
Форма и вид на вината – прекият умисъл.
Ал.2 урежда квалифициращо обстоятелство при две предпоставки: а)
самоволно заемане на недвижим имот // б) деецът да е отстранен от владението
по надлежния ред. Друго квалифициращо обстоятелство е методът на
извършване, предвиден в ал.5 – деянието да е осъществено чрез сила или
заплаха.
Предвидена е и поощрителна разпоредба - деецът не се наказва, ако след
предупреждение от съответния държавен орган незабавно възстанови
първоначалното фактическо положение. Тази разпоредба не се прилага, ако
деецът след възстановяването извърши отново същото деяние – ал.3-4.

26. Участници, страни и субекти в наказателния процес . Наказателно-

процесуални функции

1. Участници
а) в широк смисъл - всички органи и лица, които вземат участие в процеса в
едно или друго
процесуално качество.
б) в тесен смисъл - всички субекти на процеса, без държавните органи (и
без лицата, кокто
осъществяват определена процесуална функция, но не са субекти на процеса)
2. Субекти на НПс
а) Това са всички органи и лица, които осъществяват поне една от
основните процесуални
функции (ФО, ФЗ, фРР). Следователно не са субекти на процеса
свидетелите, експертите,
преводачите и тълковниците, техническите помощници, поемките лица,
секретарят на съда или ка
следователя.
б) Държавните органи - субекти са различни в различните стадии и фази (в
досъдебното производство - прокурор и разследващи органи (следователи,
дознатели); в съдебната фаза - съд, прокурор; а гражданите са едни и същи
(частен тъжител, частен обвинител, граждански ищец, обвиняем, граждански
ответник). Само обвиняемият е абсолютно незаместим - при смърт делото се
прекратява.
в) Субектите са:
-безусловно необходими - в досъдебното производство: обвиняемият,
прокурорът, РО (разследващият орган); в Сф: обвиняемият, съдът, прокурорът
(ако е от частен характер - ЧТ, освен ако прокурорът образува делото по чл.46);
- небезусловно необходими (акцесорни) - ЧО, ГИ, ГО, защитникът
(освен когато е
задължително участието му), поверениците;
д) Субектите на НПс трябва да се различават:
- от субектите на материалното ПО:
в материалното ПО: държавата - престъпникът;
в НПс: органи (а не държавата); ГИ, ГО, защитници и повереници - те са
субекти на процеса, но н е са субекти на материалното ПО;
- от субектите на наказателнопроцесуалното ПО: свидетелите,
експертите са субекти на
НПсПО, защото имат процесуални права и задължения, но не са субекти
на НПс, защото не
осъществяват основна функция, а само съдействат.
3. Страни (само *в съдебната фаза!) - това са субектите на процеса, които
поддържат или отговарят по обвинението или по гражданския иск - чл.253 НПК:
а) прокурорът;
б)подсъдимият и защитникът;
в)частният тъжител и частният обвинител;
г) гражданският ищец и
гражданският ответник;
П. Съдът - главен субект на НПс
Съдът осъществява ФРР в съдебната фаза, която е основна в НПс. С
реформата на НПК от 1999г. на съда бяха предоставени редица котято помощ
върху досъдебното производство -във в ръзка със задържането под стража (чл.
64,65), другите мерки за неотклонение и другите посегателства над основни
права на гражданите (претърсване, изземване, обиск, освидетелстване,
отстранява не на обвиняаемия от длъжност; разпити пред съдия; съдебен
контрол върху прекратяването и спирането на НПс от прокурора.
Ш. Състав на съда
1. Състав на съда като първа инстанция (чл. 28):
а) 1 съдия - когато за Пр се предвижда Н до 5 год. ЛС или по-леко;
б)1 съдия + 2 СЗли -... от 5 г. до 15 г. ЛС;
 в) 2 съдии + 3 СЗли -...не по-малко от 15 г. ЛС или по-тежко;
Към 2011г. са приети следните разпоредби:

(4) (Нова - ДВ, бр. 93 от 2011 г.) В производството по глава тридесет и трета
Върховният касационен съд заседава в състав от трима съдии, а при проверка
на решенията по чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5 - в състав от петима съдии.

(5) (Предишна ал. 4 - ДВ, бр. 93 от 2011 г.) Председателят на съда, съдията-
докладчик и председателят на състава се произнасят еднолично в случаите,
предвидени в този кодекс.

2. Като въззивна и касационна инстанция - 3 съдии. Членовете на състава

трябва:
- да са назначени по съответния ред.
- всички да са участвали в постановяването на присъдата,
- да не подлежат на отводи и самоотводи.
3. Отводи и самоотводи - основания - чл.29:
„Не може да участва в състава на съда съдия или съдебен заседател:
1. който е участвал в състава на съда, постановил:
- присъда или решение в първата, въззивната или касационната инстанция,
при възобновяване
на
наказателното дело;
-определение, с което се одобрява споразумение или се прекратява
производството или се произнася по МН задържане под стража в досъдебното
производство;

2. който е извършвал разследване по делото;

3. който е бил прокурор по делото;
който е бил обвиняем, настойник или попечител на обвиняемия, защитник или
довереник по де лото;
5. който е бил или може да встъпи в наказателното производство като
ЧО, ЧТ, ГИ или ГО;
5. който е бил свидетел, поемно лице, вещо лице, преводач,
 тьлковник или специалист-
технически помощник по делото;
6. който е съпруг или близък роднина на лицата по т. 1-6;
7. който е съпруг или близък роднина на друг член от състава на съда;
6. който поради други обстоятелства може да се счита предубеден
или заинтересован пряко
или косвено от изхода на делото."
Забраната по чл. 29 се отнася за лица, които
а) са си съставили предварително убеждение по съществото на делото (т. 1-4
и 6);
б)са заинтересовани (материално или морално) от изхода на делото
(т.4,5,7,8);
в) поради други обстоятелства могат да се считат за предубедени или
заинтересовани (напр.
писал
статия) (т.9).
За отвеждане на секретаря основанията са същите. 4. Предявяване (чл.31):
а) самоотвод - при наличие на тези обстоятелства съдиите, СЗли и
секретарят са длъжни сами
да с и направят отвод;
б) от страните - до началото на съдебното следствие, освен ако
основанията са възникнали
или са им станали известни по-късно;
Самоотводите и отводите трябва да бъдат мотивирани. Съдът се
произнася в тайно съвещание.
5. Нарушенията на разпоредбите относно състава на съда са абсолютни
основания за отмяна.
IV. Актове на съда - чл.32:
1. Присъда: когато решава като първа и въззивна инстанция
въпросите за виновността и
отговорността на подсъдимия.
2. Решение: когато се произнася по основателността на жалба и протест
или на искане за възобновяване на делото (т. е. решението е контролен акт);
3. Определение: в останалите случаи;
4. Разпореждане: председателят на съда, съдията-докладчик и
председателят на състава.
Ред за постановяване - чл.ЗЗ: в пълен състав след тайно съвещание;
съдебните заседатели се изказ ват и гласуват преди съдиите, а председателят -
последен; обикновено мнозинство. Членовете на състава имат равен глас. Всеки
член на състава има право да заяви особено мнение - мотивирано.
Съдържание на актовете - чл.34:
- данни за времето и мястото на издаването му;
- наименованието на съда
- номера на делото;
- имената на членовете на състава, на прокурора и секретаря;
- мотиви;
- диспозитив;
- подписи на членовете на състава;
V. Подсъдност
1. Принципи:
а) да е определена предварително;
б)за категории дела, а не ай Ьос;
в) да е определена със закон, а не с друг акт.
2. Предметна подсъдност - определя кои от различните по степен съдилища
са компетентни да
разглеждат като първа инстанция дадени категории дела (чл.ЗЗ):
а) Окръжният съд: Пр против републиката; убийство; квалифицирано
изнасилване; кражба
опасен
рецидив; грабеж; присвояване в особено големи размери и др. (чл. 35, ал.2).
б) Районният съд: всички останали;
 3. Местна подсъдност - разпределя делата между еднаквите по степен
съдилища (чл.36):
- съдът, в чийто район е довършено престъплението;
- ако не може да се определи, или делото е за няколко Пр в
различни райони - съдът, в чийто
район е завършило досъдебното производство.
4. Подсъдност по връзка между делата - подсъдността на едно дело
(придатъчно) се определя
от подсъдността на друго (главно) - двете се разглеждат заедно (напр. при
гражд. иск, съвкупност и
ДР-)
Чл.35 е изменен както следва:

Чл. 35. (1) На районния съд са подсъдни всички наказателни дела освен
подсъдните на окръжния съд.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 27 от 2009 г., в сила от 10.04.2009 г., изм. и доп. - ДВ, бр. 13
от 2011 г., в сила от 01.01.2012 г., изм. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от
27.05.2011 г., изм. - ДВ, бр. 61 от 2011 г.) На окръжния съд като първа
инстанция са подсъдни делата за престъпления по чл. 95 - 110, 115, 116, 118,
119, 123, 124, чл. 131, ал. 2, т. 1 и 2, чл. 142, чл. 149, ал. 5, чл. 152, ал. 4, чл.
196а, 199, 203, чл. 206, ал. 4, чл. 212, ал. 5, чл. 213а, ал. 3 и 4, чл. 214, ал. 2, чл.
219, 224, 225б, 225в, 242, 243 – 246, 248 - 250, 252 - 260, 277а - 278д, 282 - 283б,
287а, 301 - 307а, 319а - 319е, чл. 330, ал. 2 и 3, чл. 333, 334, 340 - 342, чл. 343,
ал. 1, буква "в", ал. 3, буква "б" и ал. 4, чл. 349, ал. 2 и 3, чл. 350, ал. 2, чл. 354а,
ал. 1 и 2, чл. 354б, чл. 356е - 356и, чл. 357 - 360 и чл. 407 - 419а от Наказателния
кодекс, освен подсъдните на специализирания наказателен съд по чл. 411а.

чл.38: За няколко Пр, подсъдни на различни по степен съдилища - по-

горния съд; ако са еднакви -където е най-тежкото Пр;
чл.39: Когато се определя общо наказание за няколко Пр, за които има
влезли в сила присъди от различни съдилища - компетентен е съдът, който е
 постановил присъдата, която последна е влязла в сила.
В сила от 05.11.2017 г. В съдът определя и първоначалния режим за
изтърпяване на наказанието.
5. Функционална подсъдност - чл.45:
Когато делото е решено като първа инстанция от районния съд - въззивна
инстанция е съответният окръжен съд; когато е решено като първа инстанция
от окръжния съд - въззивна инстанция е съответният апелативен съд.
Касационна инстанция е ВКС.
6. Обща (горните правила) и особена подсъдност (отклонение за
определени категории дела).
Всеки съд сам решава въпроса за подсъдността, а споровете за подсъдност
се решават от РС.
(чл.44).
Пренасяне на делото в друг, еднакъв по степен съд (местна Пс) - решава се от
ВКС - чл. 43: когато много обвиняеми или свидетели живеят в района на
другия съд подсъдимият е съдия, прокурор или следовател от района на съда,
на който е подсъдно делото; съдът, на който е подсъдно може да образува състав.

Наказателно процесуални функции.

Нак.процесуалната дейност се развива от 3 основни направления.

1.По линия на ръководно решаващата ф-ция т.е в процеса има субекти които
създават цялостната организация по движението на процеса, решават всички
въпроси възникващи в хода на процеса, вкл. вземат съответни процесуални
решения. Това са д-вните субекти на процеса или д-вните органи / казано по
др.начин / на които Конституцията и законите възлагат тази ф-ция . В до
съдебното производство това са органите за разследване и прокурора ; В съдебна
фаза единствено и само СЪДА. Тези органи именно са притежаващите
властнически правомощия в процеса. Те са движещата сила на процеса
.Упражняват тази ръководно решаваща ф-ция. В до съдебното производство само
прокурора може да образува наказателния процес , само той може да упражнява
ръководство и надзор за законност на разследването. Само той може да изготви
обвинителен акт ,когато намери че са налице предпоставките за това. Само той
може да внесе обв. Акт в компетентния съд .- Само той може да вземе решение за
прекратяване на до съдебното производство.
В съдебната фаза тези правомощия притежава само Съда . За това тази ф-ция се
нарича ръководно – решаваща , защото само тези субекти вземат процесуални
решения.
2. Повдигане, предевяване и отстояване на обвинение . тази ф-ция се нарича
обвинителна .В сравнение с ръководно решаващата ф-ция /която се упражнява
единствено от д-вните субекти на процеса / то по отношение на обвинителната ф-
ция , тя е притежание не само на д-вни субекти на процеса , но и на граждани. /
пример - НЧХД - обвинителната ф-ция по принцип е право единствено на
пострадалия от престъпление , което се преследва по реда на частното обвинение
- частен тъжител.- / ; по делата от общ характер - обвинението е прерогатив на д-
вни органи субекти на процеса - прокурор , ..... ;
В до съдебното производство има съвпадение на субекта които едновременно
упражнява ръководно решаваща ф-ция и обвинителна ф-ция. / пример - органа за
разследване и опръжнява 2 ф-ции ;
В съдебната фаза на процеса - такова съчетание на правомощия да се упражнява
и ръководна и обвинителна ф-ция е НЕВЪЗМОЖНО . Ръководно решаващата ф-
ция е отделена от обвинителната ф-ция. За това в съд. Фаза СЪДА упражнява
ръководно решаваща ф-ция , обвинителна ф-ция упражнява прокурора по дела от
общ характер , а по НЧХД- частния тъжител.
Обвинителната ф-ция всякога означава дейност по разобличаване на виновния,
т.е предприемат се фактически и юридически действия в резултат на които едно
лице придобива качество на обвиняем . А дали това лице ще бъде действително
признато за виновно или не е въпрос ,който се решава с окончателен акт на съда /
присъда / .
3. По всяко едно конкретно дело е защитната ф-ция ,която както обвинителната е
конституционно регламентирана. “Всеки има право на защита във всички стадии
на процеса.” Защитната ф-ция може да се упражнява от гражданина както лично ,
така и от упълномощено , назначено лице – защитник, повереник – гр. ищец, гр.
обвинител,;
Така разгледани 3-те процесуални ф-нкции , по принцип те не са раздалечени
помежду си защото закона съдържа редица норми чрез които създава
процесуални задължения за някои субекти в процеса и по точно за д-вните органи
да предприемат действия не само в подкрепа на обвинителната теза , а в полза и
на защитната теза / ф-ция _
/пример - прокурора и органите за разследване са длъжни по закон да събират не
само обвинителни доказателства , а и доказателства които водят до смекчаване
отговорността на обвиняемия /респ. Подсъдимия / . , което пък е пример точно за
това че м/у обвинителната и защитна ф-ция няма не преодолима пропаст , а има
взаимно проникване /

27. Участие на съдебни заседатели в състава на съда. Право на защита.

Процесуални гаранции на правото на защита

 Участие на съдебните заседатели в наказателното производство.

Не по всички наказателни дела , закона предвижда участие на съдебни
заседатели. НПК предвижда че съд.заседатели участват когато закона
предвижда това - чл. 8
По определена категория дела за престъпления с по ниска степен на обществена
опасност - съд.заседания протичат без участие на съд. Заседатели. Изключение
от принципа има в м хипотезата когато делото е за престъпление наказуемо с
мах. до 5 год. лишаване от свобода като тежест на санкцията - в тази хипотеза
не участвата съд.- заседатели, а делата се разглежда еднолично от съдия.
Във всички останали случай на първоинстанционно разглеждани дела участвата
и трябва да участват съдебни заседатели задължително за да е налице законен
състав.
Броя на съд.- заседатели и бр- на съдии е от зависимост от тежестта ....
1. хипотеза -Състав на съда : 1 съдия и 2 съд.—заседатели ,когато
престъплението е наказуемо с наказание лишаване от свобода от 5 до 15 год.
2 хипотеза Състав на съда - разширен 2 съдии и 3 съд. Заседатели когато
 престъплението е наказуемо с повече от 15 год. лишаване от свобода ,
доживотен затвор.
Тези правила чл. 28 НПК .-
Закона не изисква участие на съд. Заседатели когато се разглеждат при
въззивен и касационен ред . Тогава участват само 3 съдии.
Съдебните заседатели имат равни права със съдиите , те при вземане на
решение гласуват преди съдиите. С годините участието на съдебни заседатели
се стеснява.
Статут на съдебен заседател : урежда се в закона за съдебната власт ЗСВ –
1.изискване към личността на кандидата за съдебен заседател – пълнолетен,
бълг. Гражданин; да не е осъждан. Да се ползва с добро име в обществото.
2.Процедура за назначаване : - Само първоинстанциини дела допускат участие
на съдебни заседатели – РС , ; ОС на Окръжен съд избираа съд.заседатели за
участие в РС . ОС на апелативен съд избира съд;заседатели за участие в
Окръжен съд - когато е първоинстанционен . Предложението за кандидат за
съд. Заседател се прави от Общински съвет.

 Право на защита.
Правото на защита е основен принцип от с/мата на началата в/у които се
изгражда наказателно процесуалната с/ма. Конституционен източник на този
източник е разпоредбата на чл. 122 от Конституцията . –“гражданите и ЮЛ имат
право на защита във всички стадии на процеса. “ .НПК чл. 15 в няколко алинеи не
само възприема цитираната конституционна норма , а и доразвива този принцип.
Тълкуването и на Конституционния и процесуалния текст дава основание за
категоричен извод ,че този принцип се отнася за гражданите които участват в
наказателното производство и които защитават свои права и законни интереси.
Става дума за всички субекти в процеса .
Със правото на защита не се ползва само обвиняемия или подсъдимия .
Без значение е факта че в чл.ц 15 най напред законодателя е казал че право на
защита има обвиняемия. , но след това законодателя е акцентирал че и другите
граждани имат право на защита / пострадалия от престъплението/ .
Правото на защита може да се упражнява лично – то е едно субективно публично
право .
Ал.2 чл. 122 от Конституцията - реда на упражняване на правото на защита се
урежда със закон - НПК / наказателно процесуален кодекс.
Правото на защита може да се упражни и чрез назначаване на защитник,
повереник
Обвиняемия има право на защитник
Частен тъжител, гр. ответник могат да участват в процеса с повереник.
Правото на защита е субективно право , следва извода че това не е задължение , а
е правна възможност за активно участие в наказателния процеса. От това пък
следва че когато законодателя и конституционния и в НПК се казва че съда и
органите на до съдебното производство са длъжни да осигурят всички
необходими средства за правна защита - това е корелативното .....
Правото на защита – неговото упражняване е скрепено със създаване на
задължение на държавните ръководни субекти които са длъжни да осигурят на
гражданина да се ползва от правото на защита в процеса .
От гражданина участник в производството зависи с какъв интензитет ще
упражнява това свое право , до колко ще участва активно или пасивно . Никой не
може да задължи гражданина дали да упражни това свое право.
По отношения на обвиняемия - закона казва ,че обвиняемия има право да дава
обяснения , но не длъжен. Ако обвиняемия прецени че най удачната негова
защита е да мълчи .
Частния обвинител може да прояви в различна степен активност в процеса – това
зависи от него .Той може активно да подкрепя обвинителната теза на прокурора,
може да надхвърли интензивността на държавния обвинител, но може и да има
пасивна позиция от д-вния обвинител, но от това не следва че той не участва в
процеса . Това не означава че не участва в процеса. Всеки преценява до каква
степен ще упражни процесуалните си права.
Подсъдимия може да реши да не обжалва присъдата на първоинстанционния съд
пред въззивния съд .
Прокурора обаче е длъжен да протестира един съдебен акт, когато прецени че той
е незаконосъобразен, необоснован. Това негово правомощие е негово служебно
задължение.
Гражданите са субекти на процеса и имат право да преценят интенцитета на
упражняването на правото си на защита.
Правото на защита е комплексно право , то включва редица права в себе си като
съдържание т.е като съдържание дава различни възможности за участие в
процеса , в различни форми. За всички граждани правото на защита вкл. правото
да се проучат материалите по делото , след като проучи материалите може да
направи искане, бележки , възражения , може да атакуват актовете които
накърняват техните права и интереси / както в до съдебното , така и в съдебното
производство/ . Това са общи права които са в съдържанието на правото на
защита.
По отношение на отделните субекти има и някои специфични права - права
относими само към конкретен субект / участник в производството / .
Обвиняемия / подсъдимия имат специфични права - например - обвиняемия има
право да научи в какво е обвинен ; за да може да упражни правото си на защита
има право да научи в какво е обвинен и въз основа на какви
доказателства.Обвиняемия има право да се изказва последен , а подсъдимия има
право на последна дума .

Според чл. 15 НПК, на обвиняемия и на другите граждани, които участват

в наказателното производство, се предоставят всички процесуални средства,
необходими за защита на техните права и законни интереси.

ПЗ е сложно, комплексно право, включващо в съдържанието си различни

права. НПК е уредил изрично тези права според осъществяваната процесуална
функция и процесуалното качество. Реализира се посредством използване на
законоуредени процесуални средства.
Законът изисква на гражданите да се предоставят всички необходими
процесуални средства. Това е абсолютно задължително процесуална
предпоставка, за да може да се приеме за валидно осъществяването на всяко
процесуално действие.
Този императив е насочен към държавните процесуални органи, които
водят процеса. Държавният процесуален органа няма правомощие по своя
преценка да лишава гражданин в определено процесуално качество от
процесуални права и процесуални средства, например като санкция да
неправомерно поведение в процеса. Ръководно-решаващият орган трябва да
предостави на гражданите всички средства, уредени н процесуалния закон – те са
винаги “необходими”.Ограничаване правата на гражданите се третира като
съществено нарушение на процесуалните правила.
В производството по делото могат да участват множество граждани, по
линия на различни процесуални функции. Всички участващи в процеса граждани
притежават някои еднотипни процесуални права: да правят искания, бележки,
възражения; да представят доказателства; да се запознават с делото и да правят
необходимите извлечения; да участват в наказателното производство; да
обжалват процесуалните актове на съда и органите на досъдебното производство.
От друго страна законът е уредил специфични права, в зависимост от
процесуалното им качество.
В най-пълна степен е разработено правото на защита на обвиняемия, което
може да се осъществи в три основни насоки:
Право на лична защита. Обвиняемият лично и непосредствено реализира
своите права и с това ангажира пряко своите усилия при осъществяване на
защитата.
Служебна защита. Тя се изразява в задължението на държавния
процесуален орган, осъществяващ функциите по ръководство и решаване и/или
обвинение да събира както обвинителни, така и оправдателни доказателства, да
разкрива не само отегчаващите, но и смекчаващите отговорността обстоятелства,
да осигурява цялостно осъществяване правото на защита на обвиняемия.
Право на защита от защитник. Формите са три:
1. Доброволна защита. Защитникът като процесуален представител на
обвиняемия встъпва в процеса по упълномощаване от обвиняемия или поне с
негово съгласие;
 2. Задължителна защита (необходима защита). Защитник се включва в
наказателното производство по упълномощаване или по назначаване. Ръководно-
решаващият орган е длъжен да назначи защитник винаги, когато обвиняемият не
е упълномощил такъв; държавният процесуален орган служебно следи за
реализиране на това законово положение. Хипотезите на задължително защита
са: когато обвиняемият е непълнолетен, когато обвиняемият страда от физически
или психически недостатъци, които му пречат да се защитава сам, когато делото е
за престъпление, да което се предвижда доживотен затвор или лишаване от
свобода не по-малко от десет години, когато делото се разглежда в отсъствието на
обвиняемия, когато обвиняемият не е н състояние да заплати адвокатско
възнаграждение, желае да има защитник и интересите на правосъдието налагат
това.
3. Условно необходима защита. Участието на защитник не е задължително,
ако обвиняемият заяви, че не желае да има защитник. Ръководно-решаващият
орган е длъжен да назначи защитник, ако обвиняемият не си е упълномощил
такъв и не е направил заявление, че не желае защитник в конкретното
наказателно производство. Хипотезите са две – когато обвиняемият не владее
български език и когато интересите на обвиняемите са противоречиви и един от
тях има защитник. Обвиняемият може във всяко положение на делото да заяви
отказ от включилия се в процеса негов защитник, освен когато обвиняемият е
непълнолетен (в този случай отказ могат да направят неговите родители или
попечителят), когато страда от физически или психически недостатъци, пречещи
му да се защитава сам и когато делото е за престъпление, за което НК предвижда
доживотен затвор или лишаване от свобода не по-малко от десет години.

 Основни процесуални гаранции за правото на защита на гражданите.

Презумпция за невиновност на обвиняемия .Той се счита за невинен до
завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда. Обвиняемият
не е длъжен да доказва своята невиновност и ако не е дал обяснения това не може
да вреди на неговата процесуално позиция. Обратно, главният обвинител по
делото носи тежестта да докаже обвинението. Осъдитената присъда и
обвинителният акт на прокурора не могат да почиват на предположения, а следва
да съдържат извод за еднозначно, категорично и безсъмнено установена
виновност на обвиняемия за извършване на престъпление. Така в “процесуалното
състезание” презумпцията за невиновност води известна процесуална
“преднина” на субектите в процеса, осъществяващи функцията на защита. Това
модифицира класическия принцип на състезателност, какъвто го познава
гражданското право.
Когато обвинението няма изискуемите от закона качества да залегне в
основата на осъдителната присъда или в обвинителния акт на прокурор и буди
съмнения, то тези съмнения не следва да се тълкуват в чиято и да било полза.
Презумцията за невиновност се отнася до всички участници на процеса.
Разбира се, най-пряка е връзката и с правото на защита на обвиняемия. Ако след
влизане в сила на осъдителна присъда делото се възобнови, то във възобновения
процес осъденият отново се третира като невиновен, тъй като с възстановяването
висящността на производството презумпцията за невиновност проявява
незабавно своето нормено действие.
Неприкосновеност на личността. Спрямо гражданите,които участват в
наказателното производство не могат да се вземат мерки за принуда, освен в
случаите и по реда на НПК.
Мерките за процесуална принуда са изрично уредени и посочени и могат да
се осъществяват само в уредените стриктни процесуални форми.
В случаите, когато чрез прилагане на процесуална принуда се ограничава в
най-голяма степен неприкосновеността на личността, законът е въвел
компетентност на съда да определя вземане на такива мерки – задържане под
стража, домашен арест, освидетелстване, претърсване и изземване, обиск,
настаняване на изследване в психиатрично заведение.
Никой гражданин не може да бъде задържан повече от 24 часа без
разрешение на съд.
Съдът и органите на досъдебното производство са длъжни да освободят
всеки гражданин, който незаконно е бил лишен от свобода. Те са длъжни да
осъществяват задължението си и без да бъдат сезирани от заинтересованите
лица.
Задължение на органите на досъдебното производство е да разясняват на
гражданите техните процесуални права и да им осигуряват възможност да ги
упражняват.
Затова законът изисква от държавния процесуален орган, който ръководи
производството по делото, да предостави благоприятни възможности откъм
време, място и условия за безпрепятствено реализиране на правата.

28. Разкриване на истината в наказателния процес. Официално начало.

Оценка на доказателствения материал и вземане на решения по вътрешно
убеждение

 Разкриване на истината в наказателния процес.

Разкриване на истината в наказателния процес - / принцип , основно начала /
Всеки конкретен нак. процес, нак. Производство не биха постигнати нито
основната нито непосредствената зад.по чл. 1 НПК , АКО В ХОДА НА
производството не се разкрие обективната истина. Конституц.основа на този
принцип е чл. 121 ал. 1 от Конституцията - производството по делата осигурява
разкриването на истината.
Чл. 13 НПК - Съда и органите на до съдебното производство / съд , прокурор и
орган на разследване / са длъжни да вземат всички мерки за разкриване на
обективната истина.
Ал. 2 - обективната истина се разкрива по реда и средствата предвидени в закона
НПК
Обективна истина – се разкрива в теорията / в закона няма дефиниция /
От цитираните текстове могат да се направят няколко извода :
1.От конституционния текст следва че обективната истина може да се разкрие
само ако се предвидят такива правила в закон които да позволяват , гарантират
разкриването на истинат.
2.От процесуалния закон – следва че за разкриване на истината може да става
дума само когато се използват средства , способи предвидени в закона.
От казаното може да се направят изводите : Че истината която се търси в
нак.процес безспорно се различава от истината като дефиниция например във
философията, в науката и т.н.
Разликата : 1 .Обективната истина в нак.процес интересува само наказателния
процес, в смисъл ,че веднъж разкрита / затворена папката на наказателното дело
което е приключило / тя повече не интересува никого . Тя се различава от
истината в науката за която е известно че е безкрайна . Истината в науката може
да се търси безкрайно , никога не може да се изчерпи.
2.В науката истината се търси с различни средства - те не са лимитирани , има
принципно изискване само те да не са забранени . В наказателния процес
истината се търси със строго определени лимитирани в закон средства и способи.
Извън посочените в закона - са недопустими. Ако въпреки категоричността на
закона се използват др- способи се приема че не е разкрита обективната истина. /
това са негодни средства / дори тя да е действително разкрита.
/ изтръгване на самопризнания чрез физическо, психическо насилие - не се
приема че е разкрита обективната истина в правния смисъл на думата . Това е
престъпно поведение – наказуемо по чл. 287 НК - лишаване от свобода./
3.Обективната истина има определени в закона параметри , и когато то се
установи се приема че
Рамките , пределите на доказване .
/извършено ли е престъпление или не , извършено ли е от обвиняемия или не ,
има ли причинени вреди или не , имуществено състояние на обвиняемия - това са
обстоятелства
Истината в процеса се доближава ...
Интересуват ни преди всичко минали факти , “замръзнали “ във времето на зад.
По принцип то няма развитие , и трябва да установим това което се е случило.
В процеса - Обективната истина е разкрита тогава , когато е установено
действително станалото в живота .

 Официално начало.
Официално начало като принцип и като понятие е тъждествено с понятието
служебно начало. Официалното начало като принцип в нашето право е отнасящ
се в най голяма степен до д-вните органи .т.е той е ориентиран към тях. Самото
понятие служебно начало не е ориентирано към д-вен орган.
Официалното начало - Този принцип създава задължения , за субектите които са
д-вни органи – съда , прокурора , органите за разследване .
Гражданите които участват в процеса не могат да бъдат принуждавани да
предприемат някакви действия.
Д-вните органи имат задължения и те се изразяват в това : Закона задължава
когато се получи информация за извършено престъпление при прокурора , закона
го задължава той да предприе съответните действия които закона изисква .
Ако в жалбата и др. материал се съдържат данни от общ характер - трябва да се
предприемат действия по чл. 136 НПК.
Ако не го извърши - служебно нарушение
Чл. 23 НПК - компетентния д-вен орган е длъжен да образува производство. Д-
вните органи движат процеса .

Оценка на доказателствения материал по вътрешно убеждение.

1. Важна предпоставка за реализиране задачите на наказателния процес по чл. 1

НПК е оценката на доказателствените материали и вземането на решения от
държавния процесуален орган. В тази насока съвременният наказателен процес е
утвърдил метода на вътрешното убеждение.

2. Вътрешното убеждение е елемент на вътрешния свят на човека и се разглежда

от философията, психологията и др. отрасли на научното познание. В
наказателно-процесуалната теория и практика то се дефинира с оглед особености
в субективен и извънсубек-тивен план.
ВЪТРЕШНО УБЕЖДЕНИЕ: 1. СУБЕКТИВНА СТРАНА - Психологическо
отношение: увереност или неувереност в качествата на доказателствените
материали; - Психическо състояние: наличие или липса на съмнения, колебания;
Емоционално-волева готовност за действие. 2. ОБЕКТИВНА СТРАНА
(Обективни ограничители на вътрешното убеждение) - Доказателства; Закон -
прилаган точно и съответно, пряко, а в случай на нужда - тълкуван и прилаган по
аналогия; Практиката - следва да бъде съблюдавана при формиране убеждението
на съда, прокурора и разследващия орган; Правила (на здравия разум) на
логиката – несъблюдаването им води до необоснованост в изводите на органа.

3. Мотивираност на вътрешното убеждение. Това задължение се отнася до всички

процесуални органи, във всички стадии на производството по наказателни дела
(чл. 34, чл. 199, ал. 2 НПК и др.). Отделно от това КРБ изисква съдебните актове
да бъдат мотивирани (чл. 121, ал. 4). Мотивите афишират постигнатото от
ръководно-решаващият орган вътрешно убеждение досежно стойността на
доказателствените материали (кои доказателства кредитира с доверие и кои не),
установяването на релевантни по делото фактически обстоятелства и
прилагането на наказателния закон. Предназначението на мотивите е в две
насоки: - възможност на контролните процесуални инстанции да извършат
проверка за обоснованост и законосъобразност на постановения процесуален акт,
състоятелността и правилността на направените в акта заключения; -
самоконтрол.

4. Основното начало на оценка на доказателствените материали по вътрешно

убеждение е в неразривна връзка с независимостта на съда и органите на
досъдебното производство и подчинението им само на закона.В това отношение
са важни вътрешно-ведомствените взаимоотношения, в които влизат съдиите,
прокурорите и разследващите органи съгласно тяхната ведомствена организация

Някой наричат този принцип - свободно съдийско убеждение - не много точно ,

защото д-вните органи / съд , прокурор, .органи за разследване / .са независими.
Когато се говори за оценка на док.материал се има в предвид не само оценка на
събран такъв , а и вътрешно убеждение което ни тласка за събиране на още
доказателствен материал.Този принцип има за основа чл. 14 НПК – съда
прокурора , органите за разследване вземат своите решения въз основа на
вътрешното си убеждение , основано на доказателствен материал, които те са
събрали и проверили лично., като се ръководят от закона
От тази дефиниция следва принципа че принципа на вътрешно убеждение има 2
страни :
1.Субективна страна - субективна увереност ,че определени факти и
обстоятелства са възникнали /например и субективната нагласа да се
предприемат действия за тяхното установяване.Готовност за тяхното всестранно
изследване на тези обстоятелства. Субектв. Страна на вътрешно убеждение
тласка д-вния орган да предприеме определени процесуални действия. Но само
тази субективна страна не е достатъчна .
2.Обективна страна - съдържа се в самия текст на закона - да се изследват всички
обстоятелства релевантни за самия процес - обективно ,всестранно и пълно .
Трябва да се разполага с конкретни факти за да се правят правни изводи . Да са
събрани необходимите доказателства относно предмета на доказване. Тогава се
правят изводи .
обективно, всестранно и пълно : - безпристрастно ще бъдат изследвани всички
обстоятелства, ще се изследват всички възможни версии / относно деянието,
дееца , и т.н.

29. Независимост на органите на наказателното производство. Разглеждане

и решаване на делата в разумен срок

 Независимост на държавните органи. Назначаемост и несменяемост

на съдии , прокурори и следователи.
чл.118 Конституцията
Цялата съд.с/ма като част от д-вната власт е независима от другите две власти .Тя
се самоконтролира, самовъзпроизвежда , че другите две власти не могат да я
контролират. Съдържа се гаранция за тази независимост - съд. Власт има
собствен самостоятелен бюджет . Тази норма на конституцията е почти изцяло
инкорпорирана в закона за съдебната власт , и в чл. 10 НПК .
Принципа произтича от чл. 8 от Конституцията .
Властите : съдебна , изпълнителна и законодателна .
Другите власти не могат да се наместват в решаването на делата .Съдията
разпределил дело не може да разпореди на колегата си да реши делото както на
него му харесва.
1. Дейността на инспектората на министерство на правосъдието / част от
изпълнителната власт / Министъра на правосъдието е председател на висшия съд.
Съвет без право на глас , уредено в ЗСВ . Инспектората може да проверява
всякакви дела , но само относно движението на делата / срочност, дали е
образувано своевременно , приключило ли е в срок , съдия докладчика свършил
ли си работата в 1 м.срок и т.н / Инспектора не може да дава указания какви
процесуални решения да се вземат. Могат да правят анализ на свършени дела .
Инспектората може при констатиране на нарушение при срочността да докладват
на министъра на правосъдието , той да внесе предложение до висшия съдебен
съвет за вземане на мерки. Това предложение не се отнасят до функционалните
задължения на магистратите.
Съда може да върне делото на прокурора, както и прокурора може да върне
делото на органа за разследване . Съда дава указания на прокурора. ; Прокурора
дава указания какво още трябва да се извърши. Това са процесуални указания , а
не вмешателство в дейността на прокурора / органа за разследване /

Назаначаемост , несменяемост
Назначаемост : чл. 9 НПК
Процедурата е в ЗСВ , закона за МВР ,
/пример : съдия -разглежда се дело , но през това време е уволнен - незаконен
състав / несъответствие в броя на съдии , действителен съдия /
1.Завършено юридическо образование , ; Преминал съответен стаж ; положен
успешен изпит ; да не осъждан – лишаване от свобода, да се ползва с добро име ,
да е издържал съответния конкурс ;
Висшия съдебен съвет назначава след предложение на съответния орган - по чл.
30
Съдии , прокурори , следователи - несменяеми , но след изтичане на 5 год. работа
се придобива този статут. / Преди да навърши 5 год. съответния ръководител
прави атестация , която се внася във висшия съдебен съвет , който взема решение
за сменяемост или несменяемост /
Несменяемостта - за онези които съвестно си вършат работа е защита за тях като
професионалисти.
Дознателите в МВР чл. 9 НПК - трябва да се назначат по установения ред / по
закона за МВР/ Не важат принципите на власт и подчинение / субординация / в
съдебната власт .
МВР – няма несменяемост . Те се подчиняват на закона и на никой друг.
Ръководителите на МВР нямат право да се наместват в работата на дознателите.

 Разглеждане и решаване на делото в разумен срок

Уредба: Този принцип също е нов и е въведен с новия НПК. Регламентът му е в
чл.22, НПК. Този принцип е директно заимстван от Европейската конвенция за
защита правата на човека и основните свободи- чл.6, ал.1. В практиката на
Европейския съд най-много осъдителни решения има по чл.6. Той се отнася до
всички производства; урежда правото на справедлив процес, независим и
безпристрастен съд. Ал. 2 и ал. 3 на чл.6 са само за наказателния процес , а ал. 1
– за всички производства.
Разумният срок : Разумният срок е поставен като едно от изискванията за
справедлив процес в чл.6, ал.1.
1) Кой срок от кога започва да тече и кога приключва? –
Началото на срока: Практиката на Европейския съд възприема два подхода:
чл.219 НПК. Първият подход: Счита се, че е налице обвинение, когато лицето е
официално уведомено, че е извършено престъпление – постановление на
прокурора – чл.219, ал.1.
Вторият подход: Европейският съд смята, че има и друг подход, при който е
повдигнато обвинението – приложението на мерки, които съдържат в себе си
насоченост към лицето като обвиняем, третират го така- чл.219, ал.2 (напр. при
обиск протоколът да конституира лицето като обвиняем)
Докога тече срока: Крайният момент е когато според националния законодател
актът, който се произнася по обвинението, става окончателен – влизане в сила
на присъда / постановяване на постановление. В някои правни системи този
срок приключва в първа инстанция - претовареност на производството + там,
където има жури - неприемливо е тяхното решение да се отменя от
професионалисти. В България има различен подход в зависимост от
престъплението.
2) Как да се тълкува разумният срок?
Поначало всеки е склонен да преценява нарушаването на разумния срок от
позицията на прекомерна продължителност.Но на практика може да има
нарушаване на разумния срок и при прекалено прибързано
производство.Разумният срок трябва да се преценява конкретно по всяко
дело.Европейският съд по правата на човека няма стандартизиран подход,т.к.
всяко дело е уникално.Има изградени критерии обаче:1)преценява се х-ра на
делото и 2)поведението на страните.
1)Характера на делото: преценява се конкретно сложността на фактическата
обстановка и дали то поставя сложни правни проблеми.
2)Поведението на страните: държавният обвинител и обвиняемият (най-често
жалбоподател).
Ако органите не са проявили усърдие по време на производството, страда не
само обвиняемият, но и принципът за разкриване на обективната истина.
Укорително е и поведението на обвиняемия, когато той с действията си е
забавил делото - бави го нарочно, иска експертизи за едно с също нещо и т.н.
Как ще реши съдът конкретна жалба, когато е имало неусърдие на държавен
орган, а и укорително поведение на обвиняемия - ще се преценят и двете.
В европейската практика често държавите възразяват, че се намират в преход.
Това няма значение за съда - държавите са длъжни така да организират
законодателството и практиката си, че да не нарушават принципите на
Конвенцията. България поне в законодателството възприема правилните
решения, а практиката – постарому, по инерция от времето на комунизма.
В НПК разумният срок се заложи в чл.22 : три хипотези:
1) Отнася се до съда - ал.1
2) Отнася се до прокурора и разследващите органи -ал.2
3) Отнася се до приоритетното разглеждане на делата, по които обвиняемият е
задържан под стража- ал.3
Прави впечатление, че законодателят разграничава изискванията към съда и
органите на досъдебното производство в ал.1 и ал.2.
1. За органите на досъдебното производство: Да организират производството
така, че да спазят сроковете в НПК- това е дейност, която започва на тъмно и
постепенно се формира единна позиция. Но осигуряване на разкриваемостта
има при бързо и своевременно разследване. Затова - разумен срок в
досъдебното производство- чл.234, НПК: ал.1- обичайно това е 2 месеца ;
ал.2 - прокурорът може да определи по-кратък срок. Има възможност и срокът
да бъде удължен с 4 месеца. Но новият НПК поставя ново изискване за това :
1) кумулативно да е налице фактическа и правна сложност ; 2) искане до
прокурора 15 дни преди изтичане на 2-месечния срок; 3) искането да не е
голословно,а да съдържа причините,какви действия са извършени и какво
трябва да се извърши,което обуславя необходимостта за удължаване.
ал.3, изр. 2 - безсрочно удължаване в изключителни случаи само от главния
прокурор.
Законът предвижда и две други решения :
-Преклузивен срок - 2 години при тежко престъпление и 1г. в останалите
случаи, от момента на привличане на лицето като обвиняем.
- Ако разследващият орган не поиска удължаване на срока и продължи
разследването, извършените след изтичане на срока действия няма да могат да
се ползват в съда.
По отношение на досъдебната фаза има редица други решения, целящи
ускоряване на процеса:
 правомощия на прокурора по отношение на разследващите органи -
интензивно взаимодействие между тях;
 забрана да възразяват срещу разпорежданията на прокурора;
 задължение да го информират за хода на разследването;
 задължение да му докладват преди да привлекат към обвинение;
 невъзможност прокурорът да връща делото за доразследване;
  ако констатира нарушения трябва или сам да ги отстрани, или да укаже това
на разследващите органи;
2. За съда : чл.252, ал.1 и чл.271, ал.10
В новия НПК се ограничиха още повече възможностите да се връщат делата: от
прокурора на разследващите органи, от съда - само,когато е нарушено правото
на защита и от ВКС- само когато не може да реши въпроса.
- Бързи производства-приети са решения в посока на ускоряване на процеса.
- От 2003г. - Разглеждане на делото от съда по искане на обвиняемия - отговаря
на чл.31, ал.1, КРБ. Възможност за обвиняемия 2 години, за тежки постъпления,
и 1 година, за останалите, след повдигане на обвинението да поиска делото да
се разгледа от съда.
- Във връзка с разумния срок и чл. 5 от Конвенцията (право на лична свобода и
неприкосновеност) задържането под стража и проверката на основанието за
това - в най- кратък срок. => то също е подчинено на разумния срок и чл.5 от
Конвенцията.

30. Равенство на гражданите в наказателното производство. Равни права

на страните. Състезателност

 Равенство на гражданите в процеса

Равенството е принцип които означава че по отношение на гражданите

участващи в процеса действат едни и същи закони , прилагат се едни и същи
закони , едни и същи органи за разследване, прокурор и съд .
Всички граждани са равни в процеса , никой не може да се ползва с привилегии.
Не може пострадалия и обвиняемия да имат еднакви права. Те имат равни
възможности за участие в процеса./ да защити своите интереси в процеса/
Подсъдимият има право да мълчи, да не дава обяснения, а пострадалия е длъжен
да отговаря, ако го питат.
Подсъдимият има право на последна дума. Пострадалият няма право на последна
дума.
  Състезателност на наказателното производство. Равни права на
страните (чл.12 НПК)
1. Състезателността е белег на правораздаването като висша правна дейност.

2. В най-чист вид състезателността е организирана в исковия граждански процес,

където според нормата на чл. 127, ал. 1, изречение първо ГПК: "Всяка страна е
длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или
възражения."
Презумпцията за невиновност и нейният доказателствен ефект -тежестта на
доказване, значително модифицират условията на състезателност в наказателното
производство.

3. Същността в проявата на състезателността на наказателния процес се разкрива

в различни насоки.
а) Основните процесуални функции по обвинение и защита са разделени и се
осъществяват от различни субекти, които в същото време не ръководят процеса и
не решават неговите въпроси.
б) Действието на състезателността се развива в съдебното наказателно
производство, при което защитата и обвинението се реализират от страни, а
съдът не е страна.
в) Ръководно-решаващият съд не се ангажира по същество с процесуалните
позиции на страните. Той е орган, пред когото се повдига обвинение и се
извършва дейността по обосноваване виновността на обвиняемия, респ.
дейността по оспорване на обвинението.
г) Макар да заема единствено и само позиция на арбитър, трето лице за страните
в съдопроизводството, съдът по линия на служебното начало и началото на
разкриване на обективната истина е задължен да бъде активен в процеса.
д) Реализирането на процесуално състезание е възможно при равнопоставеност
на страните и равенство на участващите в процеса граждани. В резултат на това
участващите в производството по делото органи и лица разгръщат в пълен обем
смисъла на осъществяваната от тях процесуална функция.
е) Равноправието на страните и състезателността на съдебното производство не
водят до еднаквост на тяхната правосубектност, а обезпечават равна възможност
за страните в съдебния процес за достигане на определен процесуален резултат.
ж) Привлеченото към наказателна отговорност лице е активен субект на процеса
и страна, притежава най-широк диапазон процесуални права в своето право на
защита.

Състезателността е присъща на съдебната фаза на процеса. В дейността на

органите на досъдебно производство няма състезателност. Затова извършваното
от тях производство се обозначава като "едностранно".

Състезателност на наказателното производство

1. Състезателността е белег на правораздаването като висша правна дейност. Във
всеки юридически процес се повдига спор, чието развитие в процесуален план е
резултат от действията на различни органи и лица, насочени към постигане на
различен непосредствен процесуален интерес. За производството по наказателни
дела основното начало на
състезателност осигурява противоборство на противостоящите си "позиции на
защита и обвинение, при което и с участието на ръководно-решаващия орган се
достига до разкриване на обективната истина и даване на съответстваща
наказателно-правна оценка на процесното деяние.
2. В най-чист вид състезателността е организирана в исковия граждански процес,
където според нормата на чл, 127, ал. 1, изрече¬ние първо ГПК: "Всяка страна е
длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или
възражения." Презумпцията за невиновност и нейният доказателствен ефект
-тежестта на доказване, значително модифицират условията на състезателност в
наказателното производство. Докато на главния обвинител (по дела от общ
характер прокурор, следовател и дознател, а по дела от частен характер - частен
тъжител) е възложена цялата тежест да докаже всички обстоятелства в рамките
на повдигнатото от него обвинение и преди всичко - виновността на обвиняемия
за на престъпното деяние, то обвиняемият не е длъжен да доказва невиновността
си и в негова вреда не може да се правят изводи поради недаване на обяснения
или недоказване на възраженията. С оглед на това, в "процесуалното състезание"
на наказателното дело защитата има известна процесуална преднина пред
обвинението.
3. Същността в проявата на състезателността на наказателнип процес се разкрива
в различни насоки.
а) Основните процесуални функции по обвинение и защита са разделени и се
осъществяват от различни субекти, които в същото време не ръководят процеса и
не решават неговите въпроси.
б) Действието на състезателността се развива в съдебното на¬казателно
производство, при което защитата и обвинението се реализират от страни, а
съдът не е страна.
в) Ръководно-решаващият съд не се ангажира по същество с процесуалните
позиции на страните. Той е орган, пред когото се "повдига обвинение и се
извършва дейността по обосноваване винов¬ността на обвиняемия, респ.
дейността по оспорване на обвинението.
г) Макар да заема единствено и само позиция на арбитър, трето лице за страните
в съдопроизводството, съдът по линия на служебно¬то начало и началото на
разкриване на обективната истина е задъл¬жен да бъде активен в процеса.
Правораздавателният орган носи в пълна степен задължението за доказване, за
постигане на истинно фактическо установяване, за даване на правилна
квалификация на деянието и определяне на наказание според системата на чл. 37
НК.
д) Реализирането на процесуално състезание е възможно при равнопоставеност
на страните и равенство на участващите в процеса граждани (чл. 10и19НПК).
е) Равноправието на страните и състезателността на съдебното производство не
водят до еднаквост на тяхната правосубектност, а обезпечават равна възможност
за страните в съдебния процес за достигане на определен процесуален резултат.
ж) Привлеченото към наказателна отговорност лице е активен субект на процеса
и страна, притежава най-широк диапазон процесуални права в своето право на
защита.
Състезателността е присъща на съдебната фаза на процеса. В дейността на
органите на досъдебно производство няма състезателност. Затова извършваното
от тях производство се обозначава като едностранно. Следва обаче да се има
предвид, че когато със извършва действия в рамките на досъдебното
производство с провеждане на открито съдебно заседание (при вземане на мярка
за неоткло¬нение "задържане под стража" или "домашен арест" и тяхното
контро¬лиране впоследствие, при отстраняване на обвиняемия от длъжност, при
настаняване в психиатрично заведение) също се разкрива елемент на
състезателност: съдебното заседание се провежда с участието на "прокурора,
обвиняемия и неговия защитник.

31. Съдът – главен субект на наказателния процес. Състав на съда. Актове

на съда. Подсъдност

 Съдът - главен субект на наказателния процес.

Съдът упражнява ръководно решаваща ф-ция в процеса в съдебната му фаза
преди всичко. Съд. производство заема централно място в процеса.

Мярка за неотклонение “ задържане под стража”, “домашен арест “ - тези

въпроси се решават от съда по искане на прокурора и в тези случай съда има
ръководно решаваща ф-ция.
Освидетелстване на едно лице - когато липса съгласие , въпроса се отнася до
съда и съда дава разрешение .
Прокурора каквото и да прави в до съдебното производство , той не може да
реши най важните въпроси .
Съдът е главен субект на нак. процес –защото само той може да се произнесе за
вината, отговорността и наказанието което ще се наложи .

Състав на съда
Делата се разглеждат еднолично от съдия когато делото е за престъпление
лишаване от свобода до 5
Разглеждане на делата от състав - ще има и съдебни заседатели , или пък че
състава на съда ще бъде само от съдии. т.е когато делото за престъпление
лишаване от свобода от 5 до 15 г. състава е от съдия и двама съдии .
за повече от 15 г. – разширен състав на съда 2 съдии и 3 съдебни заседатели
Това е само за първоинстанционното разглеждане на наказателни дела .
РС и ОС са съдилища които могат да разгледат нак.дела като първа инстанция .
Когато делата се разглеждат от въззивен или от касационен съд , състава е само
от 3 съдии.
Значение на тези правила е огромно , неспазването им означава че състава на
съда е незаконен , което е основание за отмяна на присъдата произнесена от
такъв състав.
/ дори и присъдата да е абсолютно точна /
Състава на съда които разглежда престъпления от непълнолетни е съдия и 2
съдебни заседатели / колегиален /.
Закона изисква съдията и членовете на състава на съда да са безпристрастни ,
да са непредубедени , тогава ще е законен състава на съда .
Ако съдията или член то състава на съда е заинтересован от изхода на делото
сме изправени пред незаконен състав

Основания за отвод:
Всички основания за отвод може да се групират на частите :
1група – тогава когато закона презюмира че съдия , или съдебен заседател е
предубеден тъй като се е занимавал по някой въпроси по същото дело.
/пример : съдията разгледал е делото , присъда , протестира се или се обжалвала
присъдата, ако въззивния съд отмени присъдата и връща делото на друг състав ,
този съдия които е решил веднъж делото не може да разгледа повторно делото ,
тъй като вече е формирано вътрешното убеждение че подсъдимия е виновен и
извършил престъпление . Не може да се очаква че този съдия няма да
предубеденост.

2 група Участие на член от състава на съда в друго процесуално качество по

същото дело.
/пример : до днес е бил прокурор и е упражнявал надзор за законност, давал е
указания на разследващите органи да извършват действия , изготвя обв. акт и го
внася в компетентния съд ; Но в това време прокурора става съдия , отива в
съда и му дават пак това дело - НЕМОЖЕ , той е с формирано вътрешно
убеждение по това дело /
Ако има близки отношения / родствени ,семейни / м/у съдията и някой
участник в производството./ защитник- съпругата , а съпруга – съдия / .

3 група - Когато по други причини се счита че съдия или член от състава на

съда е предубеден и заинтересован от изхода на делото.
/пример – изразява становище по делото ,като гражданин / той е съдия/ но дава
мнение в статия , медии - публично обявява своята предубеденост . Какво
трябва да стане : Съдията /съд. заседател / трябва да си направи самоотвод . Ако
той не направи това - може да се иска отвеждането му от страните в процеса.
Въпроса за отвода и искането на отвода се решава от състава на съда в тайно
заседание.
Акта на незаконен състав е атакуем .
 Процесуални актове на съда.
Наказателно-процесуалният закон урежда четири вида съдебни актове.
а) Присъда - когато първата и въззивната инстанции решават въпросите за
виновността и отговорността на подсъдимия. Присъдата е основен
правораздаветелен акт в производството по наказателни дела. Само с присъда
могат да бъдат решени с материална законна сила в положителен смисъл
въпросите за виновност и отговорност на привлеченото към наказателна
отговорност лице (да бъде приз¬нато за виновно и да му се наложи наказание за
извършено престъп¬ление).
б) Решение - когато се произнася по основателността на жалба и протест или на
предложение за възобновяване на наказателното дело. Решението е акт, типичен
за редовните и извънредни способи за контрол от по-горна съдебна инстанция.
в) Определение - във всички останали случаи, когато съдът се произнася по
въпроси в първоинстанционното, въззивното, каса¬ционното и
възобновителното производство, при привеждане в изпълнение на влязла в сила
присъда и в други случаи. Опреде-
ленията са най-многобройните съдебни актове. Някоиот тях са окончателни
процесуални актове за съответния съдебен стадий (за прекратяване на
наказателното производство, за прекратяване на съдеоното производство, за
прекратяване на наказателното преслед¬ване на определен подсъдим) и по това
приличат на присъдите и решенията. Повечето от определенията са междинни
процесуални актове, с които се допускат доказателствени материали,
конституират се страни, предприемат се мерки за процесуална принуда, взема
се отношение по направени отводи и самоотводи в съдебно заседание и т.н.
г) Разпореждания - когато се произнася председателят на съдебния състав,
председателят на съда или съдията-докладчик. Разно¬видност на
разпорежданията е разрешението, което председателят на окръжен, военен или
апелативен съд или упълномощен от него заместник дава с оглед използване на
специални разузнавателни средства с цел изготвяне на веществени
доказателствени средства.
Разпорежданията се постановяват само от едноличен съд (отде¬лен съдия
действа еднолично). Обратно, решенията са винаги акт на колективен съд, в
състав от трима съдии. Присъдите и определенията, от тази гледна точка, се
постановяват в условията на смесен режим - както от колективен съдебен орган
(в състав от съдии и съдебни заседатели в първа инстанция и трима съдии във
въззивното производство), така и от едноличен съд (едноличен съдия при първ-
оинстанционно гледане на делото).
Колективният съд постановява своите актове по метода на колегиалността, при
което:
- фактическите и правните въпроси на делото се обсъждат, анализират от
членовете на съдебния състав на съвещание, на което съдебните заседатели се
изказват преди съдиите;
- съвещанието е тайно;
- съдиите и съдебните заседатели са процесуално задължени да пазят тайната на
съвещанието. Тайната може да бъде разкрита, само ако член на състава е
извършил престъпление при участието си в работата на съда; тогава други
членове на състава могат да бъдат привлечени като свидетели по образуваното
за това престъп¬ление дело и да дадат показания, включително отнасящи се до
обстоятелства на тайното съвещание;
- процесуалният акт се приема чрез явно гласуване на съдиите и съдебните
заседатели;
- актът се постановява при наличието на обикновено мнозинство от членовете
на състава, определили еднозначно окончателно свое убеждение по въпросите
на делото;
- членовете на състава имат равен глас, в равна степен всеки един съдия и
съдебен заседател може да участва или да не участва при образуване на
мнозинството;
-всеки член на състава може да заяви особено мнение, което трябва да
мотивира. Когато докладчикът е на особено мнение, мотивите се изготвят от
друг член на състава.
В съдебното заседание определенията на съда и разпорежда¬нията на
председателя на състава се произнасят устно и се вписват в протокола от
заседанието.
В съвещанието на съдебния състав водеща е ролята на председателя на състава:
той ръководи съдебното заседание, както и самото съвещание, изказва се и
гласува последен, следи за спазване на наказателно-процесуалната форма. Израз
на тази форма са реквизи¬тите на съдебните процесуални актове. Съдебните
актове трябва да бъдат мотивирани. Моти¬вите представляват пространно
изложение на анализа на доказа¬телствените материали, фактическото
установяване на обстоятел¬ствата от предмета на доказване и прилагането на
нормите на ма¬териалния наказателен закон (НК). Диспозитивът съдържа в
ек¬зистенциален вид същността на убеждението на съда по факти¬ческите и
правни въпроси на делото. Съдебният акт трябва да бъде подписан от всички
членове на състава; това не се отнася до про¬токолните определения, доколкото
те се отразяват в протокола от съдебното заседание, който се подписва само от
председателя на съдебния състав и съдебния секретар.

 Подсъдност на наказателните дела.

Що е то подсъдност ? Под подсъдност се разбира обем на власт или
компетентност ., разбираме кои е органа /съда / които е оправомощен има право
да разгледа и реши едно дело. НПК съдържа такива правила, те са императивни
/ не може всеки съд да разглежда дела които иска , ще разглежда дела които
закона му позволява /

Има няколко вида подсъдност :

1.местна подсъдност / от думата място / - свързана е с мястото където е
извършено престъплението ./пример - кражба в гр. Варна ,
По закона на съд.власт , страната е районирана на съдебни райони . Тези
съд.райони не е задължително да съвпадат с адм. териториално деление на
страната.
Кой орган определя съд. райони - по закона за съд.власт това е висшия съдебен
съвет. – той районира страната на районно и окръжно ниво , а също и на
апелативните съдебни райони.
В един окръжен съдебен район може да има 2 и повече районни съдилища със
собствена територия . /пример - РС – Варна , РС – Девня , РС –Провадия ,/
Апелативния съдебен район / София, Пловдив , Варна , Бургас , В.Търново /
вкл. няколко окръжни съдебни райони. Това са повече устройствени правила.
един - Военно апелативен съд - София ;. и само един касационен съд - София .
Структурата е изградена по силата на чл. 119 Конституцията - Б-я е три
инстанционно производство .
Компетентен да разгледа едно дело е онзи съд в чиито съдебен район е
извършено престъплението чл. 36 ал. 1 НПК .
Хипотези :
1. Ако престъплението е започнало в района на един съд и довършено в района
на друг съд - компетентен ще бъде съда в който район е довършено
престъпление.
2. Ако не може да се определи къде е извършено престъплението, компетентен
е онзи съд в чиито район е завършило до съдебното производство./
предварителното разследване /
Особеност :
Ако престъплението е извършено от лице с имунитет или от лице на МС /
министерски съвет / - компетентен да разгледа делото е Софийски съд.

2.родова подсъдност / предметна / - разпределя делата м/у различните нива

съдилища които могат да разгледат едно наказателно дело като първа
инстанция.
/Районни и окръжни съдилища - само те могат да бъдат първоинстанциини /
РС – винаги е първоинстанционен , ОС - може да бъде първо инстанционен ако
закона казва това.
/пример : кражба в Варна , Варненски районен съд ще е компетентен да
разгледа това дело за кражба ; убийство в Варна - компетентен е ВОС –
престъпление със такава степен на опасност е компетентен окръжен съд. /
РС и по силата на броя си и по силата на ЗСВ/ закон за съдебна власт / е
определен като основен съд ./ работно магаре на съдилищата / .
На ОС са подсъдни дела по престъпления по : глава 1 престъпления извършени
 с/у републиката ; глава 2 – убийства ; квалифицирани убийства .;
В ОС са по тежките дела , представляващи дела с по висока обществена
опасност.

3.функционална подсъдност – те определят кой съд е компетентен да разгледа

едно дело като въззивна или като касационна инстанция.
Ако едно дело е разгледано от даден съд като първа инстанция , кой съд може
да го разгледа като въззивна инстанция.
Дела разгледани от РС като първа инстанция се разглеждат от ОС като
въззивна.
Дела разгледани от ОС като първа инстанция се разглеждат от Апелативен съд
като въззивна инстанция.
Ако се наложи делото да се разгледа по касационен ред – делото отива в София.

4.особена подсъдност – правилата които уреждат някои особени хипотези :

Ако престъплението е извършено от лице с имунитет или от лице на МС /
министерски съвет / - компетентен да разгледа делото е Софийски съд.
Престъпления извършени с въздухоплавателно средство / без значение къде над
Германия или Франция / компетентен да разгледа делото е Софийски съд.
/същото се отнася и за корабите - компетентен е да разгледа делото Варненския
съд/
пример : кражба в Девня , кражба в Бургас от ниво РС , престъпление във Варна
от компетентността на ОС - делата ще се разгледат от ОС Варна.

32. Прокурор. Разследващи органи

 Прокурор.
Прокуратура – конституционно установен д-вен орган .Тя е ерархично
изградена.На върха на пирамидата е главен прокурор, които се подпомага от
заместници. В структурата й на най високо ниво са Върховна касационна и
административна прокуратура , апелативна , окръжна и районна прокуратура. По
такъв начин структурата на прокуратурата съответства на структурата на
съдилищата. чл. 126 ал. 1 Конституцията. Ерархичността на прокуратурата вкл.
надзор за законност и в/у дейността на по ниско стоящия прокурор. Главния
прокурор осъществява надзор за законност и методическо ръководство в/у
дейността на всички прокурори чл. 126 ал. 2 К.
От своя страна самата прокуратура има правомощието да упражнява надзор за
законност в страната чрез - упражняване ръководство и надзор в/у
разследването ; - като сама прокуратурата може да извърше разследване ;-
повдига и поддържа обвинения по дела от общ характер.; - отменя
незаконосъобразни актове ; - упражнява надзор при изпълнение на принудителни
мерки ; - участва в предвидените от закона случай в граждански и адм.дела. Това
са конституционно установените правомощия на прокуратурата и на отделния
прокурор.

От гл.точка на НПП в теорията е прието да се казва че прокурора е блюстител

Прокурора е господар на до съдебното производство , единствен той може да
образува с постановление до съдебно производство.
Прокурора ръководи разследването ,може да отменя незаконосъобразните актове
на органите за разследване .; може да дава указания на органите за разследване да
извършат едно или друго действие по разследването..; може да изисква
информация от органите за разследване по конкретното дело.; има право да
извърши лично отделни действия по разследването. ; , както и да извърши
цялостно разследване ако намери това за необходимо.
Има право да дава оценка за работата на органите на дознание, която оценка
изпраща на съответния ръководител на дознателя.
Единствен прокурора е компетентен да направи искане пред съда за вземане
мярка за неотклонение «задържане под стража» или « домашен арест «, а също
искане пред съда за разрешение за претърстване, изземване , освидетелстване , а
също и някой от така наречените др. мерки за процесуална принуда :
отстраняване на обвиняемия от длъжност
В до съдебното производство прокурора усъществява ръководно решаваща
функция - една от трите основни процесуални ф-ции.
Осъществява ли прокурора и може ли да осъщестеви и функция на обвинение в
до съдебното производство ? - Да , особено в хипотезата когато прокурора
прецени че сам трябва да извърши цялостно разследване. В тази хипотеза той се
превръща в разследващ орган.
Ръководната ф-ция на прокурора в до съдебното производство се изразява и в
указанията които той има право да дава на .....разследващите , указания които по
принцип са задължителни. Прокурора има право да отстрани разследващия,
които не може да осигури законосъобразно провеждане на разследването. След
като приключи до съдебното разследване и разследващия орган изпрати делото
на прокурора ,той е длъжен да се запознае с материалите в него и да вземе
съотвестващо на фактите процесуално решение . Той има няколко възможности в
тази връзка :
1.Да изготви обвинителен акт
2-Да прекрати досъдебното производство
3.Да спре досъдебното производство
4.Да върне делото на разследващия орган , когато са налице основания за това.
Тези правомощия на прокурора са израз на неговата ръководно решаваща ф-ция в
първата фаза на наказателния процес.
Едно от правомощията е да изготви обвинителен акт и с внасянето му заедно с
делото в компетентния първоинстанционен съд , като субект в процеса ,
прокурора предвижва процеса от досъдебната в съдебната му фаза. Но от този
момент прокурора губи ръководно решаваща си ф-ция. Ръководно рещаваща ф-
ция се поема от съда . От този момент съда е властен да решава всчики въпроси с
конкретното наказателно дело.
В Съдебната фаза , прокурора по тази причина не носейки тази ръководно
решаваща ф-ция е вече страна по обвинението в процеса. Прокурора се явява
като д-вен обвинител по наказателни дела от общ характер , и по тези дела
участието му е задължително.
Прокурора може да участва в граждански и адм. дела. , наказателни дела от
частен характер. /основно хипотеза - извършено престъплени спрямо лице в
безпомощно състояние – не може само да защити своите законни права и
интереси , ако пострадалия е подал частна тъжба до компетентен съд и е
образуванон нак..производство от частен характер , прокурора има право да
встъпи в образувания съдебен процес - където поема омбвинението . Делото
започва да протича по общия ред . В този случай пострадалия продължава да
участва в процеса като частен обвинител , не като частен тъжител .В тази
хипотеза делото протича само в съдебна фаза .
2 хипотеза - ................... прокурора има право да образува до съдебно
производство т.е въпреки че престъплението се преследва по реда на частното
обвинение . В тази хипотеза има стадии разследване . Делото се възлага на
разследващ орган и процеса протича като наказателно дело от общ характер.
И в двете хипотези, ако дееца бъде осъден , то той няма да бъде осъден по
наказателно общ характер / няма да се впише в бюрото за съдимост / поради
причината че престъплението не е от общ характер.
Може ли в нак.процес прокурора да предяви граждански иск в полза на
пострадали от престъплението лица ?- ДА МОЖЕ . Закона позволява прокурора
да предяви гр. иск в полза на непълнолетни лица , физически и психически болни
които не могат ...........чл. 48 – 49 , 51 НПК .
Общи правомощия на прокурора чл. 46 НПК
Ръководни и надзорни правомощия на прокурора - чл. 196 НПК

 Разследващи органи.
Тези органи са субекти на процеса .Техните правомощия са свързани главно с
осъществяване на до съдебното разследване . За разлика от прокурора ,които
участва както в до съдебното производство – като ръководно решаващ субект , а в
съдебна фаза като - страна по обвинението , разследващите органи са субекти
характерни само за до съдебната фаза на процеса .
Разследващите органи в нито един момент не могат да бъдат страна в процеса.
Разследващите органи са от категорията на необходимите субекти в до съдебната
фаза на процеса. Разследващите органи съчетават 2 ф.ции едновременно :
ръководна и обвинителна .Разследващите органи са онези ,които фактически
осъществяват дейността по разследване у нас.
Кои са разследващите органи: следователи и дознатели .
Следователите са към национална следствена служба или към военно окръжните
прокуратури . Следователите се назначават от Висшия съдебен съвет ,както съдии
и прокурори;
Дознателите са служители от министерството на вътрешните работи МВР
назначават се от министъра на вътр. работи , или са служители на
министерството на отбраната., когато са военни., назначават се от министъра на
отбраната.
Кандидати трябва да имат завършено висше юридическо образование и стаж.
Органите за разследване като субекти в процеса осъществяват чисто процесуална
дейност .Органите за разследване са длъжни да предприемат незабавно всички
необходими действия във връзка с разследването и носят отговорност за тяхното
своевременно и законно съобразно качествено провеждане т.е тази дейност е
многообразна и включва извършване на предвидените в НПК действия като :
оглед, разпит, назначаване на експертизи , претърсване, изземване , следствен
експеримент , разпознаване на лица и предмети. т.е използване на пълната гама
способи за доказване , както и др. процесуални действия.
Органите за разследване действат на териториален принцип . Разследването се
извършва от онзи орган за разследване ,където е района на съда компетентен да
разгледа делото.
Органа за разследване може да извърши действия и извън района където му е
седалището.
/ Ако се наложи разпит на човек от Смолян , органа за разследване ще отиде дио
Смолян и ще проведе разпита/
Органите за разследване действат под ръководството на прокурора . Прокурора е
длъжен да упражнява постоянен надзор над органите за разследване. По
действащия НПК , когато дойде момента определено лице да бъде привлечен като
обвиняем , органите за разследване са длъжни да уведомят прокурора по повод
привличане на обвиняем.
Когато разследващия орган прецени че е извършил всички действия , предяви
материалите на обвиняемия и защитника му , на пострадалия и повереника му . /
ако имат да направят бележки, запитвания/ Органа на разследване прави
мотивирано заключение и изразява своето мнение по случая и становище за
съдбата на наказателното производство и е длъжен незабавно да изпрати делото
на прокурора.

33. Обвиняем. Мерки за неотклонение и други мерки на процесуална

принуда
 Обвиняем.

Кой може да бъде обвиняем в процеса ? Обвиняем е онзи спрямо / срещу / когото
е повдигнато обвинение по реда предвиден в НПК .
Фигурата на обвиняемия възниква още в до съдебното производство със
съответен акт който се нарича постановление. Постановлението е акт на органа
за разследване или на прокурора.
Фигурата на обвиняемия в съдебното производство вече се нарича подсъдим .Тя
възниква в момента в които на лицето се връчи обвинителен акт.
От гл. точка на факта че без обвиняем не може да има съдебно производство , то
той / обвиняемия / се нарича централна фигура в съдебното производство . Не
може да има съдебно производство без да има подсъдим.
До съдебното производство може да протече и без да възникне фигурата
обвиняем – защото задачата на до съдебното производство е да открие кои е
извършил престъплението.
Обвиняемия има множество права вкл. повече от някой други субекти.Той
притежава както общите права като елементи от правото на защита на др. субекти
, така и някой специфични права които не са притежание на другите субекти.
Общи права
1. Да участва в наказателното производство
2.Да представя доказателства
3.Има право Искане и бележки
4. Има право да обжалва присъдата;
5.Да се запознава с всички доказателствени материали съдържащи се в делото
,вкл. и материалите събрани с специални разузнавателни средства
Специфични права :
1.Има право да научи в какво е обвинен / чл. 55 НПК / /чрез задължението д-вния
субект / разследващия орган / да му предяви обвинението – постановление с
което се обвинява да му бъде представено . Ако се пропусне това - последиците
могат да бъдат отмяна на присъдата .
2. Да научи въз основа на какви доказателствени материали е обвинен
3.Има право Да дава обяснения , и не е длъжен да дава обяснения – въпрос на
преценка на обвиняемия с оглед правото му на защита. Д-вните субекти на
процеса не могат и нямат право да го принудят да дава обяснения , ако той не
желае. / ако го направят - това е престъпление / .
Обвиняемия има право да дава каквито желае обяснения . Обвиняемия може и да
лъже - но никой не му защитава това право ,за това не може да се каже че има
право да лъже тъй като на всяко право съответства задължение / правна
гаранция / , а такава в този случай няма.
4.Има право да се изказва последен . / право на последна дума / се обезпечава с
един самостоятелен етап от съдебното заседание . Последния етап е
постановяване на присъдата в съдебно заседание.
 Мерки за неотклонение.
Мерки за процесуална принуда са: мерките за неотклонение, забраната за
напускане пределите на страната, отстраняването от длъжност, настаняването за
изследване в психиатрично заведение, мерките за обезпечаване на гражданския
иск, глобата и конфискацията, принудителното довеждане и забраната за
доближаване до пострадалия.
а) Мерки за неотклонение - вземат се спрямо обвиняемия по дело от общ
характер. Целта им е да се попречи на обвиняемия да се укрие
Мерките за неотклонение са: подписка, домашен арест, гаранция и задържане
под стража (чл. 60-63 НПК): - подписка - представлява поемане на задължение
от обвиняемия, че няма да напуска местоживеенето си без разрешение на
съответния орган; - гаранция - състои се в представяне на сума пари или ценни
книжа. - домашен арест - състои се в забрана обвиняемият да напуска
жилището си без разрешение на съответния орган. - задържане под стража -
това е най-тежката форма на проце-суална принуда в производството по
наказателни дела. Тя се взема за престъпления, за които НК предвижда
лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, когато данните по делото
сочат, че съществува реална опасност обвиняемият да се укрие или да извърши
престъпление.
Срок на задържането под стража в досъдебното производство: не повече от два
месеца (в общия случай); не повече от една година, ако обвинението е за тежко
умишлено престъпление; не повече от две години, когато обвинението е за
престъпление, за което НК предвижда наказание не по-малко от петнадесет
години лишаване от свобода или доживотен затвор.
б) В хода на делото и в зависимост от обстоятелствената част на обвинението,
мярката за неотклонение може да бъде изменена или отменена.
в) Други мерки за процесуална принуда: - отстраняване на обвиняемия от
длъжност: - настаняване на обвиняемия в психиатрично заведение: - мерки за
обезпечаване на гражданския иск, глобата и конфискацията и отнемането на
вещи в полза на държавата по чл. 53 НК: постановяване на запор върху
движима вещ или възбрана върху недвижим имот. - принудително довеждане
(довеждане под конвой). - забрана за напускане пределите на Р България; -
 забрана за доближаване до пострадалия.

Цялостното процесуално битие на обвиняемия, като лице, което отговаря на

повдигнато срещу него обвинение за виновно извършване на престъпление, се
съпровожда от обективно-правното нормено действие на презумпцията за
невиновност и нейния доказателствен ефект - тежестта на доказване.

 Други мерки за процесуална принуда.

Това са определени от процесуалния закон ограничения, налагани на обвиняем,
за да може да бъде обезпечено правилното протичане на наказателното
производство.
Те са включени в първата част на НПК, вероятно предвид отнасянето им към
процесуалната фигура на обвиняемото лице. Мерките за процесуална принуда са
изброително посочени в НПК и поначало са свързани с посягане върху
конституционно определени права на гражданите - на свобода, на труд, на
свободно придвижване. Затова е предвидена и съдебна намеса при определянето
им още на досъдебното производство предвид произнасяне на независим от
обвинението орган - съда. Мерките за процесуална принуда могат да бъдат
прилагани и по време на съдебното производство.
Те ще бъдат изброени, като по-особено внимание ще се обърне на мерките за
неотклонение.
- ЗАБРАНА ЗА ДОБЛИЖАВАНЕ ДО ПОСТРАДАЛИЯ - чл.67 НПК. Това е нова
за нашия закон мярка, която изисква по искане на пострадалото лице или с негово
съгласие прокурорът да направи предложение до съответния първоинстанционен
съд да се забрани на обвиняемия да доближава непосредствено пострадалия.
Като не третираме общата неяснота на тази норма, съдът следва да се произнасе
по нея незабавно с определение. Забраната отпада след влизане на присъдата в
сила или при прекратяване на производството на някакво основание, както и
когато самия пострадал поиска отпадане. Не е ясно каква е санкцията за
обвиняемия при неспазване на така наложената му ограничителна мярка и
следователно в какво се състои силата на нейната превенция. Решението на
разпоредбата на чл.66 НПК не може да бъде пренесено механично в този случай,
тъй като в нея са отразени последици, свързани с неизпълнение на задълженията
по мерките за неотклонение, а не по мерките за процесуална принуда въобще.
Същевременно тази норма дава възможност тепърва да се вземе мярка за
неотклонение на обвиняем, когато той в това си качество не се яви пред
съответния орган без уважителни причини или промени местоживеенето си без
уведомяване, или наруши взетата мярка ,без да се уточнява дали нарушената е
всяка мярка за процесуална принуда. Но предвид възможността за взимане на
мярка за неотклонение оттук нататък, в случая не може да се говори за последици
от неизпълнение на задължения, свързани с мярка за неотклонение, тъй като
анализът води до извод, че до момента никаква такава не е била определена. Все
тази разпоредба предвижда изменение на взетата мярка в по-тежка такава по
реда, предвиден в НПК. А такъв ред е прогласен за мерките за неотклонение.
Очевидно е объркването, резултат от неперфектно боравене на законодателя с
различните понятия - мерки за процесуална принуда и мерки за неотклонение,
като вторите се включват в първите. Практиката ще трябва да разреши този
въпрос.
- ЗАБРАНА ЗА НАПУСКАНЕ ПРЕДЕЛИТЕ НА СТРАНАТА /чл.68 НПК/ - при
тежко умишлено престъпление и опасност да се укрие (арг. ал. 1 и 5). Взема се от
прокурора; той дава разрешение за напускане на пределите. съдът на
досъдебното производство се произнася при отказ на прокурора да уважи
направено искане в такава насока. Ако не съществува опасност обвиняемият да
се укрие извън страната, тази мярка може да бъде отменена. Еднолично в
закрито, без въззив.
-ОТСТРАНЯВАНЕ ОБВИНЯЕМИЯ ОТ ДЛЪЖНОСТ /чл.69 НПК/ - изцяло по
съдебен ред. Еднолично в открито, с въззив. Може да се отмени от
прокурора.Умишлено п/ие от ОХ, ако служебното положение ще създаде пречки
за изясняване на обстоятелствата.
-НАСТАНЯВАНЕ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ В ПСИХИАТРИЧНО ЗАВЕДЕНИЕ /чл.70
НПК/ - изцяло по съдебен ред, в досъдебното – с двама с.з.. Става дума за
изследване по време на производството.
-МЕРКИ ЗА ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ГРАЖДАНСКИЯ ИСК И НА ГЛОБАТА,
КОНФИСКАЦИЯТА И ОТНЕМАНЕТО НА ВЕЩИ В ПОЛЗА НА
ДЪРЖАВАТА /чл.73 и 72 НПК/. В първия случай се стига до засилена охрана на
правата на пострадалото лице. НПК препраща към ГПК.
-ПРИНУДИТЕЛНО ДОВЕЖДАНЕ /чл.71 НПК/ на обвиняем - - или с
призоваване и неявяване без посочване на уважителни причини, като явяването
му е задължително или съответният орган реши, че е необходимо; или без
призоваване, защото се е укрил или няма постоянно местоживеене. Актът, с който
се взима ограничителната мярка- постановление на орган на досъдебното
производство или определение на съд, винаги се предявяват на лицето, по
отношение на което се постановява съответното ограничение. Принудителното
довеждане на незадържано лице се извършва от службите на Министерство на
правосъдието /съдебна полиция/, когато е постановено от съд или прокурор, а
когато е постановено от разследващ орган - от службите на МВР.

Презумцията за невиновност не означава, че считайки обвиняемия за не

виновен спрямо него не могат да се предприемат съответни процесуални
действия . Именно презумцията обезпечава активността на д-вните субекти ,
активност - обвиняемия да бъде разобличен Основанието за това че въпреки
презумцията за невиновност има данни , доказателства че обвиняемия е
извършил престъпление т.е въз основа на личните данни, доказателствата може
да се направи основателно предположение че той е извършил престъпление от
общ характер. След като има даднни че едно лице е извършило престъпление то
следва с/у него да се вземат ограничителни мерки , за да не извърши друго
престъпление, или да не попречи за укриване на обективната истина / укрие
доказателства./
За това закона предвижда възможност спрямо обвиняемия да се вземат мерки за
процесуална принуда и то незабавно след като възникне фигурата обвиняем ,
т.е когато дадено лице бъде привлечено в качеството на обвиняем / чрез
съставяне на постановление / След това се взема решение дали с/у лицето ще се
взема или не мярка за процесуална принуда.
Мерки за процесуална принуда - 2 големи групи
1.Мерки за неотклонение – / не е задължително , закона използва “Може “
Подписка , гаранция , домашен арест, задържане под стража.
Подписка : - поемане на задължение на обвиняемия че няма да напуска
местоживеенето си без разрешение на съответния орган. / ако не изпълни това
си задължение - мярката ще бъде променена в по тежка /
Гаранция : може да бъде в пари, и ценни книжа. Когато се определя размера се
взема в предвид имущественото състояние на обвиняемия. / ако гаранцията не
се внесе мярката може да бъде променена в по тежка , ; ако обвиняемия
прецени че гаранцията е висока и не е по неговите възможности , той може да
обжалва пред първоинстанцияния съд в срок ; Срок за внасяне на гаранцията е
от 3 до 15 дни.
Подписката и гаранцията се определят от разследващия орган когато
производството е в до съдебната фаза., може да се определят и от съда ако
делото е в тази фаза. ;
Гаранцията се внася по определена с/ка , и на ръководно решаващия субект се
представя бордеро че е внесена сумата . Тази сума обвиняемият би могъл да
получи обратно , когато потребността от мярка за принуда е отпаднала , / ако се
прекрати производството ,; ако е освободен от наказателна отговорност с
налагане на административно наказание ; когато бъде осъден и му бъде
наложено наказание например без лишаване от свобода или когато процеса е
приключил - осъден е на лишаване от свобода и изтърпява наказанието си ,
гаранцията в този случай губи смисъл / .
Съгласно изменение в сила от 05.11.2017 г., гаранцията, взета от органи на
досъдебното производство, може да се обжалва от обвиняемия или неговия
защитник пред съответния първоинстанционен съд в тридневен срок от
предявяване на акта за определянето и. Съдът разглежда незабавно делото в
закрито заседание и се произнася с определение, което е окончателно.
домашен арест - обвиняемия не може да напуска жилището без разрешение на
разследващия орган / съд , прокурор , / Тази мярка за неотклонение се взема
само от съда.
задържане под стража - най тежката мярка за неотклонение , изпълнява се в
съответни места / следствени арести или местата за лишаване от свобода /
Принудително ограничаване правото на предвижване . Мак. срок за които може
да се вземе тази мярка не може да надхвърли 2 години. В масовите случай
мярката не може да продължи повече от 2 м. , когато престъплението не е
тежко, при престъпление от 5 до 15 г. мярката е до 1 година.

За да се постанови от съда единствен компетентен да я вземе по искане на

прокурора , и съда решава .Решението се взема в заседание, с призоваване на
прокурор, защитник, обвиняем .
!!!!!!! Предпоставки за вземане на тази мярка “задържане под стража “ /
а/ да е извършено престъпление от общ характер да е наказуемо с лишаване от
свобода или по тежко наказание
б/ да има реална опасност обвиняемия да се укрие или да извърши др.
престъпление.
в/ по делото да има доказателства да се направи основателно предположение
,че тези предпоставки са налице.
Ако няма такива доказателства съда ще отхвърли искането на прокурора и ще
наложи по ниска мярка за неотклонение .
Реална опасност да се укрие е налице презумира закона в няколко хипотези :
ако деянието е извършено в условията на опасен рецидив , ако е извършено при
условията на повторност , ако деянието е наказуемо с лишаване от свобода
повече от 10 г. или по тежко наказание / доживотен затвор със или без замяна / ;
ако обвиняемия е привлечен за тежко престъпление – наказуемо с повече от 5 г.
лишаване от свобода /
чл. 93 НК - определение за тежко престъпление
г/ когато обвинението е за тежко умишлено престъпление – обвиняемия е бил
осъждан за тежко умишлено престъпление с влязла в сила присъда - 1 год.
лишаване от свобода , и не е условно .
Когато изтекат сроковете 2г. ; , 2 мес. ;, 1 година - прокурора е органа които
следи дали сроковете са изтекли , трябва да следи да не надхвърлят сроковете.
Щом срока изтече обвиняемия трябва да бъде освободен незабавно. В противен
случай се получава незаконно лишаване от свобода , искове с/у държавата.
Възможно ли е преди изтичането на сроковете мярката задържане под стража
да бъде изменена в по лека ? – да що отпадне реалната опасност обвиняемия да
извърши друго престъпление , дори може да се отмени мярката за отклонение.
Контролира ли се мярката за неотклонение задържане под стража ? - Да ,
контролиращия орган е главно съда.. , т.е обвиняемия и защитника му могат да
обжалват мярката за неотклонение задържане под стража пред въззивния съд.
Съда насрочва делото в 3 дн. срок и взема съответно решение. / потвърждава ,
отменя , изменя в по ниска мярката / . Съда може да определи срок в който
обвиняемия не може да подава друга молба за изменение на мярката
“задържане под стража “ . Срока е не по малко от 2 м. , освен ако не са се
влошили здравословните качества на обвиняемия.
По отношение на непълнолетни мярка задържане под стража се прилага само в
изключителни случай. При задържане задължително се уведомяват близки на
обвиняемия , които той посочи, ако обвиняемия е чужденец се уведомява
Министерство на външните работи, а те уведомяват посолството му.

2.Други мерки за принуда - могат да се вземат , не са задължителни :

а/отстраняване на обвиняемия от длъжност . Обвиняемия може да бъде
отстранен от длъжност когато е извършил престъпление във връзка с службата
му и оставането му е опасно за разкриване на обективната истина / може да
укрие доказателствен материал, да въздейства на своите служители - кмета
Софиянски /
Кой може да отстрани и по чие предложение ? - Съда е органа който може да
отстрани някого от длъжност .Ако делото е в до съдебната фаза , предложени
/мотивирано искане / до съда прави прокурора . Когато производството е в
съдебна фаза съда сам взема това решение . /прокурора може да направи това
искане и в съдебното производство /
Решението на съда за отстраняване от длъжност подлежи на въззивен контрол .
Обвиняемия може да обжалва това решение . Въпроса се решава в заседание .
б/ настаняване на обвиняемия в психиатрично заведени за изследване.. – когато
възникне съмнение относно вменяемостта на обвиняемия. Настаняването става
с решение на съда . Ако производството е в до съдебна фаза прокурора сезира
съда . Въпроса се разглежда в съдебно заседание в състав съдия и 2 съдебни
заседатели / това са мини малки процеси , решаващи въпроси в до съдебната
фаза / ,прокурор , обвиняемия и неговия защитник и психиатър които да даде
становище за състоянието на обвиняемия .
Решението на първоинстанцинния съд е атакуемо пред въззивния съд / с жалба
на обвиняемия или протест на прокурора / Въззивния съд в състав 3 съдии
решава окончателно въпроса . Ако се потвърди мярката - обвиняемия се
настанява в психиатрично заведение . Времето прекарано там се зачита за
задържане под стража. Мак. срок за настаняване в психиатрично заведение е 30
дн. , ако срока е недостатъчен съда може да го продължи с не повече от 30 дн.
в/ Забрана за напускане пределите на страната : - Кога може да се вземе тази
мярка ? – обвинението трябва да е за тежко умишлено престъпление , което е
наказуемо с лишаване от свобода или др.по тежко наказание .
Кой налага тази мярка ? В до съдебното производство компетентен е
наблюдаващия прокурор , които се произнася с постановление и да уведоми
граничните пунктове за това .
Въпреки наложената мярка обвиняемия може да напусне страната , ако
прокурора му разреши.
Тази забрана също се контролира от съда. Обвиняемия / защитника му има
право да я атакува пред съда , както и отказа на прокурора да разреши пътуване
зад граница.
г/ мярка принудително довеждане - обвиняемия може да бъде доведен
принудително ,когато е необходимо да се яви на разпит ,и не се е явил без
уважителни причини .Възможно е да се е укрил, особено когато е с мярка
“подписка , гаранция , домашен арест “ Това се осъществява от органите на
министерство на правосъдието когато става дума за съдебни дела , когато става
дума за дознание - принудителното довеждане се осъществява от органите на
МВР .
д/ забрана за доближаване на пострадалия - на обвиняемия е забранено да
доближава пострадалия. В до съдебното производство компетентен да
инициирането на тази мярка е прокурора със съгласието на пострадалия , прави
искане до компетентния първоинстанционен съд за налагането на тази мярката
по отношение на обвиняемия.. Първоинстанц съд призовава прокурора,
обвиняемия , защитник , пострадалия - изслушва ги и взема решение .
Решението е окончателно .

Мерки които са в пряка връзка с гр. искове в наказателния процес

1.Мерки за обезпечаване на глобата и конфискацията могат да се вземат по

искане на прокурора което той отправя към пръвоинстанционния съд . В
закрито заседание съда взема решение
а/ запор и възбрана
2.Мерки за обезпечаване на гражданския иск - касае се за интереса на
пострадалия от престъплението.-
До протичане на съдеб. разследване пострадалия не може да предяви гр- иск .
Има основна процесуална гаранция № 2 - д-вните органи да разяснят на
пострадалия неговите граждански права / пострадалия може да вземе мерки за
обезпечаване на гражданския му иск / Пострадалия може да поиска лично от
първоинстанционния съд налагане на обезпечаване на бъдещ иск / запор в/у
сметки и възбрана – недв. имот /.

34. Пострадал. Частен обвинител.Частен тъжител

 Пострадал
Правната уредба е поместена предимно в Глава осма „Пострадал", в която след
Раздел I „Общи положения" са уредени в отделни раздели последователно
правилата за частния обвинител, частния тъжител, гражданския ищец и
гражданския ответник. Обвиняемият не може да упражнява правата на
пострадал в същото производство. След отпадане на това процесуално качество
той ще може да упражнява такива права, стига да е претърпял имуществени или
неимуществени вреди от процесното деяние.
Самостоятелно като субект пострадалия е въведен в новия НПК , сравнително
нова самостоятелна фигура в наказателния процес.
Пострадалия от престъплението може да избере както какъв субект да участва в
процеса./ в съдебна фаза / като частен тъжител, частен обвинител , граждански
ищец /
Има се предвид възможността на пострадалия да вземе участие в до съдебното
производство.
Пострадал - онова лице което е претърпяло имуществени или не имуществени
вреди в резултат на престъпното деяние.. Наследника на пострадалия / ако
почине / може да се конституира в до съдебното производство.
Права на пострадалия в до съдебното производство :
1.Правото да бъде уведомен / да му бъде разяснено какви права има изобщо в
наказателното производство /
“задължение на д-вните органи / органи за разследване и прокурор/ за
разясняване правата на гражданите които участват в производство и
възможност да участват в производството “
Пострадалия има право на защита , ако има опасност за живота му и близките
му., ако това е реално , д-вните органи са длъжни да вземат мерки за защита на
лица в наказателното производство./ може да бъде скрита самоличността му –
това трябва да му се разясни / .
2. Да му се разясни на пострадалия че има право да обжалва постановленията /
актовете / на органите на до съдебното производство /прокурор, следовател,
дознател / за прекратяване или спиране на производството.
3. Пострадалия има право да се запознае с всички събрани доказателствени
материали при разследването в етапа предявяване на до съдебното
производство. / когато си работил 4 м. и са събрани доказ. материали ,длъжни
сме да уведомим обвиняемия и защитника му , пострадалия и повереника му да
им се даде достатъчно време за да се запознаят с материалите./ мое да има
искане за допълнителни действия , възражение . / След тези действия отново се
предявяват материалите и се дава възможност отново да се запознаят с тях .

Чл.75, ал. 1 НПК предвижда, че освен правата, които придобива в съдебното

производство като частен обвинител, частен тъжител или граждански ищец,
пострадалият има и следните права: -да бъде уведомен за правата си в
наказателното производство; -да получи защита за своята сигурност и тази на
близките си; -да бъде информиран за хода на наказателното производство, ако
изрично е поискал това и е посочил адрес за призоваване в страната; -да участва
в производството съгласно установеното в този кодекс; -да обжалва актовете,
които водят до прекратяване или спиране на наказателното производство; -да
има повереник.
НПК регламентира защита за сигурността на пострадалия и за близките му в
института „Защита на свидетел" /чл.123 НПК/, а Законът за защита на лица,
застрашени във връзка с наказателно производство предвижда специална
защита за свидетели, частни обвинители и граждански ищци, както и за техни
съпруг, роднини и близки /чл.З от закона/. Правото на пострадалия да обжалва
актовете за прекратяване или спиране вероятно е предвидено преди всичко за
досъдебното производство /чл.243, ал.З и чл.244, ал.З и 5 НПК/; в съдебното
производство пострадалият, който няма процесуално качество /частен тъжител,
частен обвинител, граждански ищец/ не е предвиден сред лицата, активно
легитимирани да подават жалби пред въззивна или касационна инстанция
/чл.318 във връзка с чл.345, ал.З, както и чл.349 във вр. с чл.253 НПК/.
Съществено е правото на пострадалия да има повереник и по този начин да
получи правна помощ от страна на лице с юридическа квалификация,
правоспособност и специализация в областта на процесуална защита на права и
законни интереси на граждани. Пострадалият може да поиска от съответния
орган да бъде информиран за хода на делото чрез своя повереник, да участва в
произ-водството не лично, а чрез повереник и повереник да подава валидни
жалби от името и за сметка на пострадалия.
Прието изменение, влязло в сила от 05.11.2017 г., гласи, че в досъдебното
производство пострадалият има следните права: да бъде уведомен за правата си
в наказателното производство; да получи защита за своята сигурност и тази на
близките си; да бъде информиран за хода на наказателното производство; да
участва в производството съгласно установеното в този кодекс; да прави
искания, бележки и възражения; да обжалва актовете, които водят до
прекратяване или спиране на наказателното производство; да има повереник; да
получи писмен превод на постановлението за прекратяване или спиране на
наказателното производство, ако не владее български език.
(2) (Нова - ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) Органът, който образува
досъдебното производство, уведомява незабавно пострадалия за това, ако той е
посочил адрес за призоваване в страната.
(3) (Предишна ал. 2, доп. - ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) Правата
на пострадалия възникват, ако той изрично поиска да участва в досъдебното
производство и посочи адрес за призоваване в страната.

 Частен обвинител
Частния обвинител е пострадал от престъпление, което се преследва по общия
ред т.е това е субект характерен за наказателните дела от общ характер. След
неговата смърт / ако настъпи / правото да бъдат частен обвинител имат неговите
наследници. Като частен обвинител може да се конституира пострадалия
независимо дали е претърпял имуществени или не имуществени вреди.
Като субект частния обвинител може да встъпи само в съдебното производство.,
респ. не може да встъпи в до съдебното производство. За да се конституира в
това качество пострадалия трябва да подаде молба , / да направи устно искане
за това / . Ако подаде молба – трябва да е писмена, да съдържа данни за
личността / имена , адрес , и изрично искане за встъпване в процеса в това
качество / .
Като всеки друг субект и частния обвинител трябва да встъпи в процеса в
определен период и ако пропусне момента губи тази възможност .
Кои е най ранния момент и кои е пределно късния момент за да може
пострадалия да встъпи като частен обвинител в съдебното производство.?
най ранния момент е стадия , подготвителни действия на съдия докладчика за
разглеждане делото в съдебно заседание, и то след като съдия докладчика
прецени че са налице всички предпоставки за разглеждане делото в съд.
заседание и изпрати съобщение наред с другите и на пострадалия с което го
уведомява за датата на заседанието и може да встъпи в процеса с определено
качество.
В сила от 05.11.2017 г., молбата се прави най-късно до започване на
разпоредителното заседание пред първоинстанционния съд.

Частния обвинител е субект в процеса - той е субект по обвинение . Той е от

категорията на акцесорните / не задължителните / субекти / Процеса може да
протече и приключи без неговото участие . С възможността пострадалия да се
включи в процеса на страната на обвинението се дават по големи възможности
за обективно изследване на обстоятелствата в процеса.
От гл. точка на частния обвинител : - упражнявайки обвинителна ф-ция , той
прилича на прокурора / д-вния обвинител / , развива обвинителна теза
успоредно с обвинителната теза на прокурора. Но частния обвинител не е
ангажиран с обвинителната позиция на прокурора. / прокурора може да заяви че
не поддържа обвинението , но частния обвинител може да заяви че поддържа
тази теза . Ч.обвинител като гражданин отстоява обвинителните си ф-ции до
колкото желае и с интензитет който той прецени /
Права на частния обвинител .
1.Да участва в производството;
2.Да представи доказателства
3.Да прави искания , бележки възражения.
4.Да обжалва актовете на съда които накърняват неговите права и законни
интереси.
5.Да има повереник.
1. Правоспособност. Като частен обвинител по дела от общ характер може да
участва пострадалият от престъпление (претърпял имуществени или
неимуществени вреди), което се преследва по общия ред. След смъртта на
лицето това право преминава върху неговите наследници (чл. 76 НПК).

2. Процесуална форма за конституиране на частен обвинител:а) Висящо

наказателно дело от общ характер в съдебна фаза -това означава, че вече е
образувано съдебно производство по обвинителен акт на прокурор.б) Подаване
на молба до съда, който разглежда делото. в) Постановяване на съдебен акт за
конституиране на частен обвинител. Съдът се произнася с определение.
Отказът следва да се мотивира и подлежи на атакуване с частна жалба.

3. Процесуално положение на частния обвинител. Частният обвинител е

пострадало от престъплението лице, гражданин, който действа в процеса при
осъществяване на своето право на защита. а) Частният обвинител е субект на
процеса и страна в неговата съдебна фаза. б) Включването на частен обвинител
в сферата на един наказателен процес е свързано с обстоятелството, че съдебно
производство от общ характер вече е образувано по обвинителен акт на
прокурор, с което е повдигнато главното обвинение. в) Като активен участник в
процеса, частният обвинител съсредоточава своята дейност в поддържане и
обосноваване на обви-нението, доказване отговорността на привлечените като
подсъдими лица; г) Качеството на частен обвинител е съвместимо с
процесуалното качество на граждански ищец и свидетел. д) Като обвинител,
частният обвинител трябва да бъде обективен и това произтича като
характеристика на основната процесуална функция по обвинение по
наказателни дела. е) Частният обвинител е второстепенен обвинител в
съдебните производства от общ характер: - той не повдига главно обвинение; -
не е главен обвинител и не определя рамките на обвинението и обема на
предмета на доказване в производството; - не носи тежест на доказване; -
действа паралелно (наред с) прокурора, който е главен обвинител и носи
тежестта на доказване; - подпомага държавното обвинение при обосноваване на
повдигнатото обвинение (не само като обвинител, но и с оглед възможността да
даде свидетелски показания). ж) Макар и с второстепенна процесуална роля на
обвинител, частният обвинител е самостоятелен субект на процеса и обвинител:
- не е обвързан от позицията на прокурора; - взема становище по фактически и
правни въпроси на делото по свое, вътрешно убеждение, основано на
доказателствата по делото; - не е процесуално подчинен на прокурора (както са
процесуално подчинени разследващите органи); - не е процесуален помощник
на прокурора в условията на задължителен за пострадалия режим; - автономен е
с оглед на прокурора - държавен обвинител. з) Правото на защита на частния
обвинител (чл. 79 НПК) съдържа множество процесуални права и процесуални
средства. Частният обвинител може да упълномощава повереник за извършване
на процесуално представителство пред съда. За пострадал - задължително
представителство от особен представител - адвокат, когато интересите на
малолетния или непълнолетния пострадал и неговия родител, настойник или
попечител са противоречиви.

 Частен тъжител
Наказателните дела се делят на 2 групи : Наказателни дела от общ и частен
характер-.
По отношение на делата от частен характер - особената част на НК /
Наказателен кодекс / в особени разпоредби се указва че даден вид престъпление
се разследва и разглежда по реда на частното обвинение, за разлика от
публичното обвинение , което повдига и подържа прокурора по дела от общ
характер .
Лека телесна повреда чл. 131 НК , обида , някой средни телесни повреди
причинени от низходящ на възходящ / сина набил баща си / - дела от частен
характер
Законодателя дава възможност на пострадалия дали да потърси отговорност
или не . Пострадалия трябва да подаде - частна тъжба.По дела от частен
характер пострадалия трябва да изрази явно воля за търсене на отговорност от
дееца .
Пострадалия които подава тази частна тъжба се нарича - частен тъжител.
Под тази категория дела по принцип не се провежда до съдебно производство.
Процеса има само съдебна фаза , частния тъжител е главния обвинител по тази
категория дела. Частната тъжба играе роля на обвинение. За да придобие
качеството частен тъжител , пострадалия трябва да изготви тъжбата си в
съответствие с изискванията на закона. Тъжбата трябва да има съответни
реквизита за да сезира съда.
Реквизити : да е видно от кого е / име , адрес : ; до кой съд ; да има
обстоятелствена част – опис на престъпното събитие което се е случило ,но
закона не изисква деянието да се квалифицира , изисква се да има петитум -
изрично искане да се започне наказателно производство от частен характер от
комепетентния съд ; дата и подпис на лицето . /
В сила от 05.11.2017 г., тъжбата трябва да бъде подадена в шестмесечен срок от
деня, когато пострадалият е узнал за извършване на престъплението, или в
едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за
прекратяване на досъдебното производство, на основание че престъплението се
преследва по тъжба на пострадалия.
Права на частния тъжител : - той е единствения обвинител ,; повереник /
адвокат / когато защитава интересите на частен тъжител. Частния тъжител има
статут на субект в процеса защото има обвинителна ф-ция ., страна в процеса
защото е главен обвинител ;
Частната тъжба се прави в толкова екземпляра колкото са тъжителите +
екземпляр за съда + за подсъдимия .
Частния тъжител има право да се конституира и като граждански ищец в
процеса . Може да подаде и искова молба. Става дума за гражданин които
сезира съда , до колкото желае това, закона позволява на частния тъжител да
оттегли тъжбата си .
При оттегляне на тъжбата - се прекратява наказателното производство. Приема
се че оттеглянето на тъжбата може да стане по два начина : - изрично / явява се
в съда и заявява че не желае да се продължи производството / ; - мълчаливо
оттегляне - / не се явява в съд.заседание и не изпраща повереника си / ; -
Частния тъжител може да се споразумее с подсъдимия и това води до
прекратяване на производството.
Хипотеза : Делото приключва с осъдителна присада / лишаване от свобода / ,
Частния тъжител може да направи искане до съда , наказанието с влязла в сила
присъда да не бъде изтърпяно от осъдения. По това искане съда провежда
заседание и се произнася т.е частния тъжител се явява като д-вен глава/
помилва подсъдимия / .
Ако го сравним с прокурора и частния тъжител.
Прокурора сам е изготвил обвинителния акт , с неговата вътрешна убеденост ,
тезата му се разбива . Виждайки че нещата отиват на провал , заявява пред съда
че не поддържа обвинителния си акт . Съда оставя това заявление с мълчание,
тъй като съда е длъжен да си свърши работа. Прокурора е длъжен да се яви в
съда.
Ако частния тъжител си оттегли частната тъжба - съда прекратява
делото.Частния тъжител може да не се яви в съда .
Повечето права са в ръцете и възможностите на частния тъжител.

1. Правоспособност. Активно легитимирани да участват като частни тъжители

в наказателния процес са пострадалите от престъпление, което се преследва по
тъжба на увредените лица.
Дееспособност. За да подаде тъжба, включително обща тъжба, пострадалият
или неговият наследник трябва да бъде процесуално дееспособен като
предпоставка за лично извършване на валидни правни действия.

2. Процесуална форма за конституиране на частен тъжител.

а) Подаване на тъжба. б) Внасяне на тъжбата в компетентния съд — според
правилата за предметна подсъдност. в) Произнасяне на съда по чл. 247, ал. 1, т.
2 НПК. Председателят на сезирания съд се произнася с разпореждане; г)
Правото на тъжба е обусловено от срок: 6 месеца от деня, в който пострадалият
е узнал за извършване на престъплението или от деня, в който пострадалият е
получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство, на
основание, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия. д)
Множеството пострадали могат да подават обща тъжба. е) По делото за
престъпления от частен характер, в общия случай, не се предвижда
предварително проверка и досъдебно производство.

3. Процесуално положение на частния тъжител.а) Частният тъжител е

гражданин, пострадал от престъплението, комуто е дадено правото да сезира
съда за образуване на съдебно производство. б) Пострадалият предизвиква
образуване на съдебно производство от частен характер. То се започва и води за
престъпление от частен характер и няма досъдебна фаза. в) Частният тъжител е
гражданин, който участва в производството по делото по линия на своето право
на защита. Той е субект на процеса, осъществява основната процесуална
функция по обвинение и действа като страна в съдебното производство. В
наказателните дела от частен характер частният тъжител е главен обвинител и
носи тежестта да докаже обвинението по чл. 103, ал. 1 НПК. Частният тъжител
може да предяви граждански иск, да упълномощи повереник, но не може да
бъде разпитван като свидетел - свидетелското качество е несъвместимо с
положението па главен обвинител на едно лице. Макар да е страна на частното
обвинение (обвинението по частна инициатива), частният тъжител трябва да
бъде обективен -това не е изискване по отношение на него в качеството му на
длъжностно лице, както е при прокурора, а с оглед особеностите на
обвинението в наказателния процес;
В сила от 05.11.2017 г., гражданският иск се предявява най-късно до
започването на разпоредителното заседание пред първоинстанционния съд.
ВИДОВЕ ОТТЕГЛЯНЕ НА ТЪЖБАТА: 1.ЕДНОСТРАННО – изрично (устно
или писмено); - мълчаливо (ЧТ не е намерен на посочения от него адрес; ЧТ не
се яви в съдебно заседание без уважителни причини, освен ако се яви валидно
упълномощен негов повереник; Тъжбата не отговаря на законоустановените
условия и в дадения от съда срок пострадалият не отстрани недостатъците); 2.
ПО ПОМИРЕНИЕ.
д) При създаване на правната уредба на наказателните дела от частен характер,
държавата е взела отношение за баланса между публичния и частния интерес и
инициатива.
 35. Правна помощ. Защитник. Повереник и особен представител

 Правна помощ. Участието на защитник в наказателния процес

I. Право на защитник

1. Обща характеристика и съдържание

Правото на защитник на обвиняемия е негово основно право в наказателния

процес съгласно чл. 55, ал. 1 НПК. Осигуряването на реална възможност то да
бъде упражнено действително и ефективно е един от аспектите на правото му на
справедлив процес по чл. 6, т. 3 (с) от ЕКЗПЧОС (вж. решение по дело Артико
срещу Италия,1980г.). С други думи, правото на защитник означава право на
ефективно насочена към пълноценно постигане на предназначението си дейност
на защитника. Изхождайки от тази принципна позиция, Върховният съд в Р. 1122-
58-II е дефинирал задълженията на защитника с оглед на тяхната
целесъобразност, като е посочил, че защитникът е длъжен да даде
«необходимата» и «действителна» защита на обвиняемия.

Това положение е недвусмислено и последователно изведено в разпоредбата на

чл. 55, ал. 1 НПК с указанието, че, когато обвиняемият има защитник, той има
право да участва с него във всички действия по разследването и в други
процесуални действия с негово участие, освен когато изрично се откаже от
правото си. В практически план следва, че, когато в досъдебното и съдебното
производство обвиняемият участва в процесуални действия без защитник,
въпреки че има такъв, в протокола за съответното действие, за да се счита то за
валидно извършено, е необходимо изрично да бъде вписано изявление на
обвиняемия, че не държи на участието на защитника си. При подобно
нормативно разрешение не може да се поддържа тезата, че липсата на изразено
желание на обвиняемия да участва със защитник, е достатъчно, за да се приеме,
че, неявяването на защитника не е ограничило правото му на защита. Вярно е
тъкмо обратното – мълчанието на обвиняемия е недостатъчно, изисква се той да
заяви, че не държи да участва в конкретното действие със защитник – само тогава
компетентният орган в съответната фаза на наказателния процес няма да е
допуснал съществено процесуално нарушение, ограничило правото му на
защита. Вложената законодателна целесъобразност е ясна и изхожда от
разбирането, че комплексното право на защита е единно и неделимо, отделните
му елементи (в случая на правата на лична защита и на защитник) са взаимно
обусловени, и упражняването им във всеки стадий не зависи от съгласието на
органа по ръководство.

2. Възникване на правото на защитник. Съгласно чл. 30, ал. 4 от Конституцията

на Република България всеки има право на адвокатска защита от момента на
задържането му или на привличането му като обвиняем. Разпоредбите на чл. 97,
ал. 1 и чл. 219 НПК изцяло са съобразени с изискването на Конституцията. В ал.
3 на чл. 219 НПК е предвидено, независимо дали привличането става с
постановление за привличане или със съставянето на първото действие по
разследването срещу него, разследващият орган да разясни правата на лицето,
което се привлича като обвиняем, по чл. 55 НПК. Макар правото на защитник да
се съдържа в чл. 55 НПК, законодателят е подчертал значението му чрез
словесното му изрично записване. На следващо място, чл. 219, ал. 4-6 НПК
задължава разследващият орган да осигури възможност на обвиняемия да
организира защитата си, като си упълномощи защитник за предявяване на
постановлението за привличането му.

Правото на защитник на обвиняемия възвиква от момента на привличането му в

това процесуално качество, независимо дали участва в производството или то се
води в негово отсъствие. Правото на защита не може да търпи ограничения, които
не са предвидени в НПК, и, както Върховният съд е имал повод да заяви, в
задочното производство обвиняемият продължава да има право да упълномощи
избран от него защитник (Р. 8-72-I на ВС).

II. Процесуално легитимирани лица, които могат да бъдат защитници

В чл. 91, ал. 1 и ал. 2 НПК е определен кръгът от лицата, които могат да бъдат
защитници. Такива са лицата, упражняващи адвокатска професия и лица,
принадлежащи към семейството на обвиняемия - съпругът, възходящ или
низходящ роднина на обвиняемия. Тази разпоредба, тъй като съдържа
изброяване, следва да се тълкува стриктно – други лица освен изрично
посочените не могат да бъдат защитници. Така например, не могат да бъдат
защитници лица с юридическо образование и правоспособност, които не са
адвокати, нито пък други близки роднини извън отразените в процесуалния
закон. В Опр. 54-76-II Върховният съд подчертава, че братята и сестрите на
подсъдимия не могат да бъдат негови защитници.

В същото време, ограничителното граматическо тълкуване на разпоредбите

може да доведе до неправилния извод, че изброяването сочи на задължителна
алтернативност – защитник може да бъде адвокат или съпруг или възходящ или
низходящ. Подобен прочит на закона обаче влиза в сериозен конфликт с целта на
института на правото на защита – обвиняемият да има възможност да организира
защитата си по свое усмотрение, като привлече като защитници няколко лица от
кръга на процесуално легитимираните да имат това процесуално качество, тъй
като им има доверие и счита, че всеки от тях ще има ефективен принос към
успешното извеждане на различни аспекти от защитната позиция.

Именно идеята за гарантиране на пълноценна защита на обвиняемия е залегнала

в забраната по чл. 91, ал. 3 НПК лица, които формално попадат в кръга на
допустимите защитници, при определени предпоставки да бъдат такива.

Не могат да бъдат защитници нито по упълномощаване, нито по назначаване,

всички лица, които по някакъв начин вече са могли да формират позиция по
предмета на делото, тъй като това би възпрепятствало осъществяването на
ефективната непредубедена защита. Затова са изключени лицата :

- които са били защитници на друг обвиняем и защитата на единия противоречи

на защитата на другия;

- които са представлявали или давали съвети на друг обвиняем, ако защитата,

която им се възлага, противоречи на защитата на другия обвиняем;

- които са представлявали или са давали съвети на противната страна;

- които са участвали в друго процесуално качество в производството;

- които са съпрузи или близки роднини на държавните органи в процеса.

Видно е, че процесуалният закон предвижда ограничения на диспозитивното

право на защита, като респектът пред волята на обвиняемия отстъпва пред
интереса на правосъдието, който включва и изискването защитата да е отнапред
гарантирано ефективна.

Ето защо, не може да бъде защитник лице, което е оказвало каквато и да е правна
помощ на друг обвиняем по делото или по други поводи (л. 91, ал. 3, т. т.1 и 2
НПК) при противоречиви интереси на обвиняемите. Съгласно Постановление
6/78 на ВС, дали е налице противоречие в обвинението се, решава в зависимост
от конкретните обстоятелства по делото във всеки един случай, като при
решаването на този въпрос следва да се изхожда от позицията на всеки обвиняем
да бъде предоставена пълна възможност за осъществяване правото му на защита.

Интересите на обвиняемите са противоречиви не само, когато съществува

противоречие в обясненията им, а така също при противоречие, съществуващо и
извлечено от самия характер на обвинението на всеки от тях. В съдебната
практика на ВС и ВКС последователно се поддържа, че различието на
процесуалните позиции между обвиняемите е съществено, когато са налице
такива несъотстветствия, които ги правят несъвместими и уважаването на едната
позиция неизбежно води до накърняването на правата на другия подсъдим. А за
противоречие, заложено в обвинението, става въпрос в случаите, когато
оправдаването на единия подсъдим или осъждането му на по-леко наказание,
означава накърняване на правата на другия подсъдим. Такива хипотези са налице,
например, когато, съгласно обстоятелствената част на обвинителния акт,
престъплението е извършено в съучастие, като единият обвиняем е подбудил
другия или е имал особено активна и водеща роля, насочваща съизвършителя му
при осъществяване на деянието. В Р №590-75-І на ВС конкретно се посочва, че
противоречие в интересите на обвиняемия има не само когато един от тях се
признава за виновен, а друг – не, но и тогава, когато от обясненията им се
установява различно участие в извършеното престъпление, което може да има
значение за степента на тяхната вина и за размера на евентуалното наказание,
което следва да им се наложи. Подобен детайлизиран подход по изследване на
конкретните факти по обвинението се открива и в Р. №716-91-І на ВС.

Изхождайки от преследвата в закона цел, следва да се сподели поддържаната в

доктрината теза, че понятието «противна страна» в чл. 91, ал. 3, т. 3 НПК има не
само процесуален аспект и не обхваща само страните по обвинението и
обосноваването на гражданския иск, но включва изобщо пострадалия, неговите
наследници, ощетеното юридическо лице, въпреки че не са били конституирани
(«Защитникът в наказателния процес на Република България», Екатерина
Трендафилова). Това е така, защото при оказването на подобна правна помощ
защитникът би могъл да се повлияе от създадените вече психологически връзки и
отношения с посочените лица, което поставя в опасност ефективната защита. Тук
отново е без правно значение естеството на правните съвети, които не се изисква
да бъдат насочени конкретно към делото. Същевременно същата правна норма
гарантира правата и на самата противникова страна, защото изключва и обратния
ефект – възползване от отношенията или от получената информация от
защитника в нейна вреда.

Избягването на съмнение за предубеденост е заложено и в чл. 91, ал. 3, т. 4 НПК с

изискването защитник да не бъде лице с процесуално качество, което вече е
формирало становище по въпроси от предмета на делото.

Последното основание за отвод по чл. 91, ал. 3, т. 5 НПК – забраната да бъдат

защитници лица, които са съпрузи, роднини по права линия или по съребрена
линия до трета степен на съдия, съдебен заседател, прокурор или разследващ
орган, има двойствена цел. Охранява правото на защита, но в същото време
гарантира и правилния ход на процеса, който следва да доведе до постигане на
задачите му по чл. 1 НПК.

Ако лицата, които не могат да бъдат защитници, не си направят самоотвод,

ръководният орган е длъжен да ги отведе служебно или по искане на някоя от
другите страни. Но, дори при самоотвод, не е достатъчна за защитника
субективната му преценка, за да напусне процеса. Самоотводът не означава
едностранно напускане, тъй като възникналото процесуално отношение със съда,
се преустановява, когато съдът се произнесе по основателността на изтъкнатите
причини. Така се предотвратява необосновано бягство от отговорност от страна
на защитника, противно на волята на обвиняемия. Освен това съгласно чл. 27, ал.
1 НПК всички въпроси по делото в съдебна фаза се решат от съда, което
означава, че съдът следва изрично да се произнесе с определение, като отведе
защитника или остави без уважение искането му за отвод.

Следва да се обърне внимание на усложнената працесуална ситуация, когато в

хода на процеса защитникът на двама обвиняеми се окаже в положението на
противопоставени помежду си линии на защита на двамата. В този случай той
вече не може да бъде защитник на нито един от тях, тъй като и по отношение на
двамата ще е налице основание по чл. 91, ал. 3, т. 1 НПК.

III. Видове защита

Съгласно чл. 93 НПК и чл. 94, ал. 3 НПК защитата може да бъде доброволна – по
избор на обвиняемия, или служебна – по назначаване от съответния орган.

1. Доброволна защита.

Упълвомощаването на защитник има характер на договор, то може да бъде

извършено в писмена или в устна форма, като компетентният орган трябва да се
увери, че са налице предпоставките за допускане на упълномощеното лице до
участие. От принципа, въведен в чл. 93, ал. 2 НПК, обвиняемият и защитникът да
представят писмено пълномощно по делото е предвидено изключение в чл. 93,
ал. 4 НПК, което позволява 6
само в съдебна фаза упълномощаването да бъде извършено устно в съдебното
заседание. Изявлението на обвиняемия обаче се закрепва отново писмено, тъй
като се отразява в протокола, а съгласието за възникване на договорната връзка се
скрепява с поставяне на подписа на обвиняемия в протокола.

Защитници по упълномощаване могат да бъдат и двете групи лица по чл. 91, ал. 1
и ал. 2 НПК. Компетентният съгласно фазата на процеса орган, който допуска до
участие конкретното лице, преценява служебно дали не са налице основанията за
отвод на защитника. Ако защитникът не бъде допуснат на основание, което не е
предвидено в закона, ще е налице съществено процесуално нарушение. Защото
накърняването на процесуалните права на защитника, означава накърняване на
правото на обвиняемия да има защитник във всеки случай, а не само, когато
защитата е задължителна.

Упълномощаването на защитник в наказателния процес е предпоставка за

възникването на специфично процесуално представителство, което, както е
посочено в Р. 8-72-I на ВС, съществено се различава от договора за мандат. Това е
така, защото защитникът не само е представител на подсъдимия, чиито права и
законни интереси защитава, но е и самостоятелна страна в процеса със свои
права и задължения. Освен това наличието на упълномощаване не може само по
себе си да породи желаните правни последици. То следва да породи процесуални
правоотношения между него и органът, който ръководи процеса. Затова сложният
фактически състав, в резултат на който възниква процесуалното
представителство, завършва, когато органът допусне защитника до участие. Ето
защо, съдебната практика от недалечното минало е приемала, че е необходимо
съдът да постанови нарочно определение за допускане на защитника в процеса.
Но, дори и да не се постановява такъв акт, винаги е налице произнасяне от съда в
същия смисъл, защото след откриване на съдебното заседание, при проверка на
страните, ако са налице законните предпоставки за възникване на процесуално
представителство, съдът установява и заявява за протокола, че подсъдимият се
явява със защитник, т. е. че упълномощеното лице отговаря на изискванията на
чл. 91, ал. 1 и ал. 2 НПК и по отношение на него не са налице предпоставките за
отвод.

На следващо място, разликата с гражданския договор за упълномощаване е, че

при процесуалната защита правата и задълженията на страните се определят не
съобразно волята им, а произтичат от закона – съответстват на конкретния
стадий, в който е станало упълномощаването, а по-нататък следват развитието на
процеса.

Договорът с лица, които не могат да бъдат защитници, не може да породи

процесуално представителство. Ако се допусне участието на такъв защитник и
бъде постановена присъда, ще бъде допуснато съществено процесуално
нарушение, тъй като съдът служебно е бил длъжен да следи за спазване на
изискванията относно участието на защитника. Защитникът, в съответствие с
процесуалната си функция, е длъжен, ако е налице основание за самоотвод,
незабавно да го посочи пред обвиняемия и съответния орган и веднага да
преустанови дейността си.

Лицето, приело защитата, не може да се откаже от нея. Изключенията се

допускат само при невъзможност да се изпълняват задълженията по независещи
от защитника причини – заболяване, отсъствие и т. н. Тогава защитникът
съгласно чл. 95 НПК следва да уведоми своевременно обвиняемия, за да може
той да организира наново защитата си и да си упълномощи друг защитник.

За разлика от защитника, обвиняемият може да оттегли пълномощията си и да се

откаже от защитата си винаги, когато реши (чл. 96 НПК). Отказът от защитника
трябва да е изричен и доброволен. Не е необходимо обвиняемият да излага
конкретни основания, поради което и органите на досъдебното производство или
съда не могат да изискват от него такова поведение. Правото на обвиняемия да се
откаже от защитника си не е обвързано със срок, което означава, че то може да
бъде упражнено във всеки момент при необходимост и не се контролира от
решаващия орган. Възможността на обвиняемия да шиканира за отлагане на
делото не следва да се предполага, тъй като обвиняемият има право на защитник
по негов избор, на когото има доверие, че ще го защитава адекватно. В този
смисъл, не трябва да се забравя, че договорът за правна защита е договор,
сключен с оглед личността, както се подчертава в Р. 29-93г.- І на ВС.

Действително отказът от защитник може да доведе до еднократно отлагане на

делото, което обаче е в интерес на правосъдната дейност, тъй като иначе би се
ограничило правото на обвиняемия свободно да организира защитата си и да е
принуден да търпи защитник, който е загубил доверието му и не проявява
нужната активност и компетентност. Приоритетността на правото на подсъдимия
да има защитник по свой избор не се поставя под съмнение в практиката на ВКС
(В този смисъл е и Р. № 289-95-І). Същевременно замяната на защитника с друг
по избор не може да доведе до сериозно забавяне, доколкото не връща процеса
назад и процесуалните действия до момента не следва да се извършват отново.
Казаното до тук не означава, че съответният орган на процеса ще толерира
злоупотреба с правото на 8

защита, което ще забави хода на процеса в нарушение на чл. 22 НПК. Ако отказът
от защитник се превърне в механизъм за системно отлагане на делото,
компетентният орган следва да разясни на обвиняемия, че счита процесуалното
му поведение за недобросъвестно, да обясни мотивите си, да му разясни, че, ако
не организира своевременно и окончателно защитата си по свой избор, ще
продължи разглеждането на делото, а в случаите на необходима защита – ще
предприеме действия за назначаване на служебен защитник.

2. Защита по назначаване

Процесуалното представителство, включително по наказателни дела, е вид

правна помощ, чийто ред за предоставяне са регламентира от Закона за правната
помощ (чл. 21, т. 3 ЗПП).

Системата за правна помощ по чл. 21, т. 3 ЗПП обхваща случаите на необходима

(задължителна) защита в наказателния процес. Като самостоятелно основание за
такъв вид защита в чл. 23, ал. 3 ЗПП е изведена хипотезата, когато обвиняемият
не разполага със средства сам да си упълномощи адвокат, а желае да има такъв и
интересите на правосъдието изискват това. Тази възможност обаче съгласно чл.
94, ал. 1, т. 9 НПК е едно от изричните основания за необходима защита в
наказателния процес, поради което не следва да се приема като специално
основание за назначаване на защитник, предвидено в ЗПП.

Решението за предоставяне на правната помощ се взема от ръководния орган в

процеса по молба на обвиняемия или по негова инициатива, ако необходимостта
на защитата не е обвързана с волята на обвиняемия. Неуважаването на искането
(отказът) за предоставяне на правна помощ изисква от съда да се мотивира.
Липсата на мотиви следва да се приеме като съществено процесуално нарушение,
ограничило правото на защита на обвиняемия, в което се включва възможността
му да получи мотивиран отговор на всички свои искания, за да се съобрази с него
и да организира ефективно защитата си.

Процедурата за предоставяне на правна помощ започва с постановяване на акт,

който трябва да отговаря на изискванията на чл. 25, ал. 3 ЗПП. В съдебна фаза
това е определение, в което се обосновава фактически и правно необходимостта
от правната помощ по конкретното дело. След това определението се изпраща на
съответния адвокатски съвет за определяне на адвокат от Националния регистър
за правна помощ.

Разпоредбата на чл. 25, ал. 5 ЗПП е съобразена с практиката на Европейския съд

по правата на човека, че при възможност адвокатският 9

съвет определя адвокат, посочен от обвиняемия. В практиката си Европейският

съд поддържа, че при избора на служебно назначен защитник правото на
обвиняемия да посочи личността е подложено на известни ограничения по
необходимост, но, доколкото е възможно, желанието на обвиняемия трябва да се
вземе предвид, като може да бъде отхвърлено, когато са налице достатъчни и
съответни основания с оглед интереса на правосъдието (Решението по делото
Кроасан срещу Германия 1992г). Такива основания биха могли да бъдат, ако
посоченият защитник работи в отдалечен съдебен регион, ако графикът му е
натоварен и това ще доведе до отлагане на делото и т.н. При всички положения
обаче Европейският съд подчертава, че назначаване на защитник, което не
съответства на желанията на обвиняемия, е несъвместимо със справедливия
съдебен процес, дори като се вземат предвид широките възможности за преценка
на държавата, ако липсва съответно или достатъчно оправдание за незачитане на
избора по сериозни и действителни съображения за прекъсване или забавяне на
процеса.

Съгласно предвидената процедура по ЗПП съответният адвокатски съвет има

задължение да уведоми компетентния орган за определения адвокат. Посочването
на адвокат не е обвързващо от органа, тъй като с нарочен акт съгласно чл. 26, ал.
2 НПК и чл. 94, ал. 3 НПК той се произнася по наличието на предпоставките за
назначаването на защитника, като взема предвид становищата и възраженията на
страните и преценява дали са налице основанията за отвод.

Назначеният адвокат има същите права и задължения като упълномощения (Р.

476-99-ІІ на ВКС). Единственото различие е свързано с това, че назначеният
защитник не може да преупълномощава друг адвокат, тъй като това би довело до
заобикаляне на задължителния формален ред по определяне и назначаване на
защитник. Основното задължение на назначеният адвокат е да даде пълноценна
действителна защита. Той също, както и упълномощеният защитник, не може да
се откаже от поетата защита освен по уважителни причини. Встъпването му
изисква, макар не винаги да е по волята на обвиняемия, съгласието на последния,
доколкото не го лишава от правото сам да си упълномощи защитник. Това
означава, че участието на назначения защитник е възможно само ако
обвиняемият мълчаливо го е приел.

В решението по делото Артико срещу Италия 1980г. Европейският съд е

изтъкнал, че формалното назначаване на служебен защитник не осигурява
ефективна правна помощ, тъй като защитникът може по различни причини да
бъде възпрепятстван да изпълнява задълженията 10

си или просто да не върши работата си. В тези случаи съдът казва, че съответното
на ЕКПЧОС поведение изисква властите да го заменят или да вземат мерки да
изпълни задълженията си.

В решението по делото Камазински срещу Австрия, 1989г, е формулиран

стандартът за дължимите от държавните власти действия по предоставяне на
служебна защита. Посочено е, че държавата не може да бъде отговорна за всички
недостатъци на назначения служебен защитник. От независимостта на
адвокатската професия от държавните власти произтича основното положение, че
воденето на защитата е предмет на уреждане главно между защитника и
обвиняемия, поради което компетентните органи са длъжни да се намесят,
единствено когато е налице «явно или достатъчно добре сведено до знанието им»
неизпълнение на задълженията на служебния защитник да предоставя ефективно
представителство.

По същото дело съдът заявява, че при възникнали проблеми между обвиняемия и

неговия защитник невинаги, когато защитникът не е бил заменен от съда, е
допуснато нарушение на изискването за спреведлив процес. Изведен е
принципът, че няма да бъде установено нарушение, когато съответният орган е
обърнал внимание на оплакването, проучил е по задоволителен начин въпроса и е
взел обосновано решение да не заменя адвоката.

Възможностите за контрол върху качеството на предоставената защита от

компетентните органи са били предмет на задълбочено обсъждане и в
българската съдебна практика и доктрина. ВС приема, че поддържаната линия на
защита във вреда на обвиняемия следва да се преценява като изричен отказ от
защита (Р. 1122-58-II). А в доктрината се подчертава, че още по-опасен може да
бъде «мълчаливият отказ от защита, прикрит зад формално отношение към
поверената задача» (Ст. Павлов «Осигуряване на гражданите на право на защита
в наказателния процес»). Следователно допустимата намеса се извършва при
радикално неизпълнение на задълженията на защитника, което може да се
приравни на липса на защита, защото не бива да бъде игнориран принципът, че
съдът или органите на досъдебното производство нямат правна възможност да
заменят вътрешното убеждение на защитника, основано на доказателствата и
закона, за провеждане на защитата със собствената си представа за това как тя би
се осъществила по най-добрия начин.

Ако в хода на процеса обвиняемият упълномощи по свой избор защитник,

съгласно чл. 94, ал. 4 НПК назначеният защитник се отвежда от компетентния
орган. ВС е имал повод в Р. 576-80-І да се произнесе, че лишаването на
подсъдимия от правото да си осигури договорна защита под предлог, че по
делото участва служебен защитник, е грубо нарушение на правото му на защита.

3. Необходима защита.

Необходимата (задължителна) защита е изключение от правилото, че защитникът

участва само по волята на обвиняемия. Изключителният й характер налага
основанията й да се приемат за изчерпателно уредени в закона. В случаите на
необходима защита участието на защитника трябва да бъде документирано по
несъмнен начин, тъй като в противен случай ще се приеме липса на участие,
представляващо съществено процесуално нарушение, ограничило правото на
обвиняемия на защита.

Хипотезите на необходима защита са посочени в основната си част в чл. 94, ал. 1

НПК. Освен тях, когато е налице такова основание, процесуалният закон изрично
го предвижда в съответната процедура. Извън обхвата на чл. 94, ал. 1 НПК е
останало основанията за задължителна защита по чл. 70, ал. 1 НПК - при
настаняване на обвиняемия за изследване в психиатрично заведение, по
диференцираните процедури по сключване на споразумение по гл. ХХIХ НПК и
на съкратено съдебно следствие по гл. ХХVII НПК.

Съгласно чл. 94, ал. 1, т. 1 НПК участието на защитник е задължително, когато

обвиняемият е непълнолетен. Постоянната съдебна практика на ВС и на ВКС
поддържа, че участието на родителя на обвиняемия в наказателния процес не
освобождава компетентните органи от изискването да осигурят на обвиняемия
задължителна защита, включително чрез назначамане на адвокат съгласно чл. 94,
ал. 3 НПК. Ако в хода на процеса обвиняемият навърши пълнолетие,
специалното основание за необходима защита отпада и ако не е налице друго и
той не изрази желание да има защитник, назначеният защитник следва да се
отведе. В Тълкувателно решение 2/2002г. на ВКС изтъква, че неучастието на
защитник на непълнолетен обвиняем, навършил междувременно пълнолетие, е
неотстранимо процесуално нарушение, поради което не може да бъде основание
за връщане на делото за отстраняването му в стадия, в който е било допуснато.

Следващото основание по чл. 94, ал. 1, т. 2 НПК за задължителна защита е

налице, когато обвиняемият страда от психически или физически недостатъци,
които му пречат да се защитава сам. Психическите недостатъци не е необходимо
да са такива, че да изключват изобщо осъществяването на личната защита.
Достатъчно е те да възпрепятстват осъществяването й в пълен обем.

В никой случай обаче под “психически недостатъци” не трябва да се разбират

такива, които изключват вменяемостта, тъй като в хода на процеса това би било
основание по чл. 24, ал. 1, т. 5 НПК за прекратяване на наказателното
производство. ( В този смисъл е Р. 99-77-I на ВС).

Наличието на разглежданото основание за необходима защита изисква

приложеното по делото заключение на съдебнопсихиатрична експертиза за
установено психическо заболяване винаги да се обсъди от съда, за да се даде
отговор дали подсъдимият преди съдебната фаза е могъл да се защитава сам. Ако
липсва такова произнасяне от съда, присъдата ще бъде постановена при
съществено процесуално нарушение (Р. 215-78-I, 51-73-ОСНК на ВС). ВКС в
друго свое решение № 234-95-І подчертава, че, когато в съдебно заседание се
установи, че подсъдимият поначало страда от психически недостатък, който му
пречи да се защитава сам, е длъжен да прекрати съдебното производство и да
върне делото от стадия на предварителното разследване.

В тази връзка е необходимо да се отчита, че няма тъждественост между

психическия недостатък и психическото заболяване. Заболяването поставя под
съмнение вменяемостта, а недостатъкът – ефективната защита. Освен това не
всички психически недостатъци са заболявания. Те представляват психическа
непълноценност, която пречи на обвиняемия да има нормална психическа
устойчивост и способност за правилна ориентация и адекватна реакция. Затова в
много случаи наркозависимите обвиняеми, предвид степента на зависимост и ако
не са в ремисия, страдат от такива психически недостатъци и правото им на
справедлив процес изисква задължителна защита.

Когато подсъдимият има затруднения със слуха и говора, безпротиворечиво

константната практика приема, че е налице физически недостатък, който
възпрепятства личната му защита и изисква задължителна (напр. Р 543-79-І).
Възможно е обвиняемият да страда от няколко физически и/или психически
недостатъци, които, сами по себе си, да не са достатъчни, но съвкупно да пречат
на личната защита. Ето защо, винаги следва да се преценява не броя, а естеството
им.

Следващото основание за задължителна защита по чл. 94, ал. 1, т. 3 НПК е

формулирано с оглед тежестта на наказанието и понастоящем не поражда
сериозни проблеми при търкуването му в съдебната практика. Изисква се
предвиденото наказание да е не по-малко от 10 години лишаване от свобода или
друго по-тежко наказание. Тази разпоредба касае минимума на определената в
закона санкция (ППВС 6/78 на ВС), от една страна, а, от друга – предвиденото, а
не наложеното от съда наказание. При няколко престъпления достатъчно е за
едното да е предвидено наказание с такъв минимум, за да се приеме, че е налице
основание за задължителна защита на обвиняемия по цялото обвинение. А в
случай на допуснато от съда изменение на обвинението по реда на чл. 287 НПК,
меродавно оттук нататък за правото на защита, включително за задължителната,
ще бъде новото обвинение, тъй съдът ще се произнесе само по него, доколкото
първоначално внесеното вече е отпаднало.

Съгласно чл. 94, ал. 1, т. 5 НПК, когато интересите на обвиняемите са

противоречиви и единият от тях има защита е налице основание за т. нар.
условно необходимата защита – защитата е задължителна освен ако обвиняемият
не е заявил, че се отказва от защитник. Заложеният принцип в тази разпоредба е,
че на всеки обвиняем трябва да бъде осигурена пълна възможност за защита, за
да не бъде поставен в неравнопоставено положение спрямо другите обвиняеми.
По отношение на противоречивите интереси тук е приложимо всичко, което беше
казано при основанието за отвод на защитника ро чл. 91, ал. 3, т. 1 НПК и е
безпредметно да бъде повтаряно.

Още една хипотеза на условно необходима защита е предвидена, когато

обвиняемият не владее български език (чл. 94, ал. 1, т. 4 НПК). Основанието е
разбираемо и то се изразява в поддържане на принципната позиция, че за да се
осигури защита в пълен обем е необходимо пълноценно разбиране и ползване на
официалния език на съдопроизводството. Практиката не среща проблеми при
приложението на тази разпоредба по отношение на чужденци. Проблемът
възниква по отношение на представители на малцинствата, които в много случаи
не разбират в достатъчна степен български език и не могат да се ориентират
правилно в хода на процеса. В този аспект критиките на правозащитните
организации към органите на съдебната система често са основателни (В този
смисъл има препоръка в статията “Достъпът до адвокатска защита и правото на
справедлив процес”, с автор Георги Митрев, сп. “Правата на човека” 2/2002г).
Разумното тълкуване и приложение на разглежданата разпоредба следва да
изхожда от целта на института на правната помощ и да преценява във всеки
конкретен случай дали лицето, макар и български гражданин, има необходимата
степен на грамотност, която да му позволява да се ориентира адекватно по
отношение на процедурата, и дали разполага със съответния езиков ресурс да се
защити ефективно чрез поддържане на активна позиция. В този аспект ВКС в Р.
№301-2001-ІІІ подчертава правилната отправна позиция за преценка – когато от
обстоятелствата по делото възникват сериозни съмнения относно степента на
грамотност на подсъдимия, винаги ще е налице основание за назначаване на
защитник. Като в същото решение ВКС стига по-далеч при извеждане на
гаранциите за ефективна защита, като сочи, че в някои случаи неграмотността
може да се счита за психически недостатък, възпрепятстващ личната защита.

Императивно основание за задължителна защита по чл. 94, ал. 1, т. 8 НПК е

отсъствието на обвиняемия, т.е. задочното производство. Спорният въпрос, който
възниква в този аспект, е дали под “отсъствие на обвииняемия” следва да се има
предвид отсъствието само по дела, по които е задължително участието му, т.е.
при условията на чл. 269, ал. 1 НПК за обвинения за тежки престъпления или
винаги когато обвиняемият не се явява, независимо от обвинението. Към
настоящия момент няма задължителна тълкувателна практика, а в текущата
практика на ВКС се срещат решения и в двете насоки. Вярно е, че в тесен
правораздавателен смисъл от систематичното и езиково тълкуване на
разпоредбата на чл. 269, ал. 3 НПК, в която е регламентирана възможността да се
даде ход на делото в отсъствие на обвиняемия, следва извода за нейната
обвързаност с чл. 269, ал. 1 НПК, касаеща хипотезите на задължително участие
на обвиняемия. В същото време разглеждането на наказателно обвинение, по
което обвиняемият не се защитава лично или чрез представител, поставя в
сериозна опасност правото му на защита и може да бъде свързано с тежки
последици при евентуално осъждане – включително налагане на наказание
лишаване от свобода. Поради това считам, че разумното приложение на закона е
това, което не създава никакви ограничения на правата, поради което “отсъствие”
по смисъла на чл. 94, ал. 1, т. 8 НПК следва да се разбира в буквален фактически
смисъл – основанието е налице винаги, когато обвиняемият не участва в
производството, независимо от това дали обвинението е за тежко или леко
престъпление.

Настоящият наказателнопроцесуален закон съобразява основанията за

необходима защита с изискванията на чл. 6, т. 3 (с) ЕКПЧОС и относно
предоставянето на безплатна правна помощ по наказателни дела. Предвидена е
възможността, когато лицето не разполага с достатъчно средства и интересите на
правосъдието изискват това, по искане на обвиняемия да му бъде назначен
служебен защитник.

Липсата на средства се констатира въз основа на представените по делото

доказателства за имущественото състояние на обвиняемия. От практиката на
Европейския съд е видно, че изискванията към доказването на тази предпоставка
не са високи. В повечето случаи държавата не спори и съдът приема липсата на
спор за достатъчна да обоснове затруднено финансово състояние. В решението
по делото Пакели срещу ФРГ, 1983г, съдът отхвърля като неоснователни доводите
на правителството за липса на необходимост от назначаване на защитник, защото
самият обвиняем е твърдял пред националния съд наличие на добър доход в
страната, на фирма в Турция, като приема за несъстоятелни и твърденията, че
нелегалната търговия с наркотици е била източник на достатъчни доходи за
обвиняемия. Европейският съд преценява като меродавни за липсата на средства
обстоятелството, че обвиняемият дълго време е бил задържан (две години), през
които не е извършвал никоя от сочените дейности и не е реализирал доход, както
и че в касационната инстанция защитникът му е искал да представи
удостоверение за бедност, което не е било допуснато.

Същият подход на разглеждане на въпроса Европейският съд прилага и в

решението Биба срещу Гърция, 2000г, в което взема предвид, че жалбоподателят
е нелегален имигрант в страната, че до ареста си е бил на временна
неквалифицирана работа, че у него е била намерена малка сума пари, която е
била конфискувана.

Подобен начин на преценка е напълно допустим и приложим и за българския съд,

доколкото все още липса утвърдена национална съдебна практика.

По отношение на втората предпоставка, засягаща интересите на правосъдието,

отново поради липса на дефинитивна национална практика, следва да потърсим
отправните точки за правилното приложение на закона в практиката на ЕСПЧ. В
решенията на Европейския съд са изведени последователно критерии за
извеждане на интереса и те са в няколко насоки:

- тежестта на престъплението и на предвиденото наказание;

- сложността на делото;

- личността на подсъдимия.
Изясняването на всеки от тези признаци изисква конкретна преценка на фактите
и обстоятелствата по делото.

Относно първия критерий Европейският съд приема, че предвидено наказание

лишаване от свобода за престъплението по обвинението е достатъчно строга
санкция, обуславяща необходимост от процесуално представителство (Р. Бенам
срещу Обединеното кралство)

При дефиниране на втория критерий Европейският съд изхожда най-вече от

сложността на съдопроизводствените правила, поради което приема, че
въззивното и касационното обжалване демонстрират достатъчна сложност и
създават реални затруднения за неквалифицирания обвиняем (в този смисъл са
изложени съображения в Р. Биба срещу Гърция и Р. Фам Хоанг срещу Франция,
1992г.) От разбиране се е ръководил и българският законодател, като е предвидил
ново основание за необходима защита в касационното производство съгласно чл.
94, ал. 1, т. 7 НПК.

По отношение на личността на подсъдимия Европейският съд в решението си по

делото Каранта срещу Швейцария, 1991г, отчита обстоятелства, които поставят
молителя в неравностойно социално положение. Взети са под внимание
чуждестранният произход на младежа и неблагоприятната му ситуация в
швейцарското общество, липсата на квалификация и предходните му
многобройни осъждания.

На следващо място, съгласно чл. 94, ал. 1, т. 6 НПК, когато е направено искане по
чл. 64 НПК или обвиняемият е задържан под стража защитата му е
задължителна. Така формулирана разпоредбата поражда проблеми при
прилагането й, тъй като допуска разнопосочни тълкувания :

– че се отнася само в производствата по чл. 64 и чл. 65 НПК

– че се отнася до цялото наказателно производство, по което обвиняемият е

задържан;
– че се отнася до всички наказателни производства, по които има задържан
обвиняем, без значение по кое дело е била взета мярката му за неотклонение
“задържане под стража”.

След като допуска разнопосочни тълкувания разумният подход отново изисква да

бъде избран най-широкия прочит на нормата, тъй като със сигурност, той не би
довел до накърняване на правото на защита. Още повече, че гарантирането на
защита на обвиняем, чието право на свободно придвижване е сериозно
ограничено, по всички водени срещу него дела, има дълбок резон в
предназначението на защитника да съдейства на хора, поставени в неравностойно
положение по отношение на реалните им възможности да организират сами
пълноценно защитата си, а понякога и да упълномощят адвокат по избор, както и
да въздейства с правни средства върху по-бързото протичане на процеса. Такова
нормативно разрешение се среща и в някои други правни системи. Проф.
Трендафилова в монографията си “Защитникът в наказателния процес” изтъква,
че според чл. 140, ал. 1 НПК на ФРГ участието на защитник е задължително,
когато обвиняемият по това или по друго дело е задържан не по-малко от три
месеца и няма да бъде освободен поне две седмици до началото на съдебното
заседание. Очевидно законодателната целесъобразност е била да охранява
интересите на обвиняем, който среща обективни трудности при организиране на
личната си защита в условията на арест.

Във всички случаи на необходима защита, за да се постигне целта на закона,

защитникът може да бъде само адвокат. Това е така, тъй като за пълноценното
представителство и за компенсацията на различните фактори, възпрепятстващи
личната защита, се изисква квалифицирана 17

правна помощ, каквато може да се окаже само от адвокат. В този смисъл трябва
да се тълкува разпоредбата на чл. 94, ал. 3 НПК.

В хипотезите на безусловно необходима защита заявлението на обвиняемия, че

не желае защитник, е без правно значение.
IV. Процесуална функция на защитника

Основното предназначение на защитника е с дейността си да съдейства за

изясняване на всички фактически и правни положения, които са в полза на
обвиняемия. По същество това означава да изгражда и поддържа обосновано
тези, които оборват частично или изцяло обвинението. Защитникът няма законно
право да изнася факти, които подкрепят обвинението.

Въпросът, който е стоял преди време в доктрината и съдебната практика, дали

при осъществяване на дейността си, защитникът се ръководи от своето вътрешно
убеждение или от принципа за солидаризиране с позицията на обвиняемия, вече
еднозначно е решен в чл. 98, ал. 1 НПК.

Състезателното начало изисква признаване на равни процесуални права в

съдебното следствие, за да се разгърне максимална активност от всички страни.
Ако защитникът се съобразява винаги с позицията на подсъдимия, то това
неминуемо би се отразило негативно върху качеството на защитата и би я
превърнало във вариация на личната защита, т. е. би я лишило от
предназначението й.

Както беше изтъкнато, защитникът не може да се откаже от поетата вече защита,

когато не споделя избраната от обвиняемия линия. Но може да не я приеме,
защото очевидно се поставя под съмнение ефективността й, ако изначално е било
налице противоречие. Когато обаче защитата е приета, има два възможни
варианта – защитникът да продължи да отстоява съгласуваната с подзащитния му
позиция, макар да счита, че тя не е ефективна или да уведоми обвиняемия, че
линията на защита трябва да бъде изменена и че обвиняемият разполага с
гарантирана възможност да организира защитата си, както счита за правилно.
Първият вариант е несъстоятелен, защото липсата на убеждение за убедителност
и перспективност у защитника противоречи на естеството на защитата.

Второто становище намира опора в чл. 98, ал. 2 НПК, която отчита, че
защитникът, който смята да промени основните линии на защитата, като
процесуален представител няма право да продължи защитата в избрания от него
смисъл само по свое усмотрение. Изисква се, първо, защитникът да уведоми
обвиняемия и да му даде възможност да го отстрани или да го остави да
продължи защитата, както смята за подходящо. Обвиняемият може да се
възползва от правото си да осигури ефективно функциониране и на едната
(личната) и на другата си защита (чрез защитник).

Във всички случаи замяната на защитника не може да се тълкува във вреда на

подсъдимия. Защитникът излага само това, което мисли, но въз основа на
фактите в полза на обвиняемия. Тази специфика на процесуалната му дейност не
може да се тълкува като дискредитиране на позицията му, защото добрата защита
не означава изопачаване на доказателствата, нито фабрикуване или манипулиране
на доказателства. Ефективната защита изгражда, въз основа на допустим
логически анализ на всички доказателства или само на част от доказателствата,
версия в интерес на обвиняемия, която опровергава или внася съмнение в
обвинителната теза. Оттук следва и принципното положение, че след като
защитникът е длъжен да посочи и да изведе пред съда всички обстоятелства,
които са в полза на обвиняемия, то тогава той не би могъл да бъде ограничаван
само в рамките на обстоятелствената част на обвинението. Поради това, ако
защитникът иска в съдебното следствие да бъдат допуснати доказателства, които
не съответстват на изложените от прокурора фактология и правни изводи, съдът
няма правна възможност да ги приеме за неотносими, ако защитникът твърди, че
те са насочени срещу опровергаване на обвинението от всичките му възможни
страни чрез установяване на несъстоятелността и на други възможни изводи във
вреда на обвиняемия. Правният интерес на защитника и обвиняемия се извежда
от възможностите на прокурора и съда при определени предпоставки и в
определени предели да излизат извън рамките на повдигнатото с обвинителния
акт обвинение. Става въпрос за компетентността на прокурора да измени
обвинението по реда на чл. 287 НПК при установяване на нови факти –
основание за съществено изменение на обстоятелствената му част или за
прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, и правомощията на съда
по чл. 301, ал. 1, т. 2 НПК да приеме фактическа обстановка, която представлява
несъществено измение на обстоятелствената част на обвинителния акт или да
преквалифицира деянието в по-леко, еднакво или същото наказуемо
престъпление. Но задължението на защитника по чл. 98, ал. 1 НПК с цялата си
дейност да съдейства за изясняване на всички фактически и правни положения,
които са в полза на обвиняемия, видно от текста на самата разпоредба, трябва да
бъде изпълнено със законни средства. Това несъмнено означава, че
процесуалният закон не дава възможност да се толерира използването на
незаконни похвати за събиране на доказателства, нито необоснованото отлагане
на делото, водещо до забавяне на приключването му.

Същевременно, тъй като защитникът встъпва в процеса по волята или със

съгласието на обвиняемия и е негов процесуален представител, той може да
упълновощава друго лице за защитник само със съгласието на обвиняемия – чл.
93, ал. 3 НПК, длъжен е да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата
– чл. 98, ал. 2 НПК, не може да се откаже от приетата защита, освен ако стане
невъзможно да изпълнява задълженията си по независещи от него причини – чл.
95 НПК.

Диференцирането на защитника от обвиняемия като самостойна страна е

изведено последователно в закона чрез регламентиране на правата му, които са
различни по обхват и естество от тези на обвиняемия, чрез предвидената
възможност обвиняемия, независимо от защитника си, да упражнява лично
останалите си права.

Процесуалните права на защитника са и негови задължения, посочени са в чл. 99

НПК в общ, абстрактен вид, но конкретното им съдържание се определя от
спицифичните задачи на съответния стадий. В досъдебното производство
защитникът взема участие във всички процесуални действия с обвиняемия –
винаги при привличане на обвиняемия, при разпита му, при вземане на мярка
задържане под стража и домашен арест, при осъществяване на някоя от формите
на съдебен контрол в открито съдебно заседание в досъдебното производство
върху други мерки за процесуална принуда, при разпит пред съдия на обвиняем
или свидетел, при предявяването на разследването. В случай че не е била
осигурена пълноценна възможност за участие на обвиняемия със защитник, това
ще представлява съществено процесуално нарушение, чието отстраняване в
съответния стадий следва да бъде разпоредено от съдията-докладчик или при
негов пропуск – по-късно от съда. Ако органите на досъдебното производство,
допуснат извършването на процесуалноследствени действия с обвиняемия
съгласно чл. 97, ал. 2, изр. 2 НПК могат да пристъпят към извършването им само
след като осигурят на обвиняемия възможност да се свърже със защитника си и
да организира защитата си с негово участие. Ролята на предоставената защита на
досъдебното производство не трябва да се подценява от съда, защото понякога
предпоставките за успеха й в съдебната фаза се създават в предходните стадии.
Така например в делото Аверил срещу Обединеното кралство Европейският съд
по правата на човека приема, че е обвиняемият е бил лишен от справедлив
процес, като подчертава значението на сериозните и необратими последици,
които отказът за достъп до адвокат в разпита пред разследващ орган в първите
стадии, е имал за конкретния изход по делото.

В съдебната фаза при условията на състезателно производство защитата се

разгръща в пълен обем. Защитникът е вече страна в процеса, с права, равни на
правата на останалите страни, и дейността му се осъществява пред орган,
необвързан с обвинението и при пълно разгръщане на всички основни принципи
на наказателния процес.

Некомпетентното осъществяване на защитата от упълномощения защитник не

може да се преценява от горните инстанции като процесуално нарушение.
Обвиняемият е избрал защитника си и, в случай че не е бил доволен от
професионализма и добросъвестността му, е могъл да оттегли пълномощията си
и да го замени с друг. Съдът няма правна възможност да отстрани защитника, ако
счита, че не изпълнява компетентно защитата си. Както ВС е посочил в Р. 236-82-
I на ВС, недобросъвестното изпълнение на поетото задължение от защитника не
е основание за отмяна на присъдата, а е основание за дисциплинарна отговорност
на адвоката. Съдът обаче следи защитникът да има съответно на процесуалните
изисквания поведение и ако то не е такова, следва да вземе мерки в кръга на
компетентността си, като например тези по чл. 267, ал. 3 НПК при наличие на
предпоставките за това.

Осигуряването на ефективна защита обаче означава, че, ако защитникът

напрактика оставя подсъдимия без защитник, като не се явява, това му
недобросъвестно поведение трябва да бъде взето предвид от съда, който е длъжен
да вземе своевременни мерки за коригирането му. Съдът следва да разясни
задълженията на защитника и ако е адвокат, да му съобщи, че ще уведоми
адвокатския съвет за ангажиране на дисциплинарната му отговорност. Ако тези
мерки не дадат резултат, съдът следва да разясни на обвиняемия, че може да
упълномощи друг защитник и да му даде възможност да стори това. В случай че
обвиняемият бездейства, а защитата му е задължителна, то тогава съдът трябва да
предприеме действия за стартиране на процедурата по назначаване на защитник.

Мерки за защита на пострадалия

По предложение на прокурора със съгласие на пострадалия или по искане на

пострадалия съответният първоинстанционен съд може да забрани на
обвиняемия:
1. да доближава непосредствено пострадалия;
2. да осъществява контакт с пострадалия под каквато и да е форма, включително
по телефон, чрез електронна или обикновена поща и факс;
3. да посещава определени населени места, райони или обекти, в които
пострадалият пребивава или посещава.
В сила от 06.07.2015 г.) Съдът уведомява пострадалия за възможността да бъде
издадена Европейска заповед за защита.
Съгласно изменение, в сила от 05.11.2017 г., съдът разглежда незабавно
предложението или молбата еднолично в открито заседание с изслушване на
прокурора, обвиняемия и пострадалия. Определението на съда е окончателно.
Забраната отпада след приключване на делото с влязла в сила присъда или когато
производството бъде прекратено на друго основание. В съдебното производство
тези правомощията се осъществяват от съда, който разглежда делото.

Защитник, повереник

Защитника и повереника са субекти на процеса . В зависимост от това кои субект

ги е упълномощил или на кого са назначени да представлява интересите му - това
е критерия в единия случай да говорим за защитник и повереник. Обвиняемия и
подсъдимия в съд. производство - защитник Частен обвинител, частен тъжител ,
граждански ищец - повереник . Защитника и повереника може да бъде адвокат.
В тази роля може да влезе низходящ , възходящ на обвиняемия. Повереникът
може да упражнява и обвинителни ф-ции , ако частния тъжител си ангажира
повереник - той ще упражнява правата на частния тъжител.
Защитника не винаги може да участва в процеса. Закона съдържа основания за
отвеждане на защитници . : Основания за отвод - ако защитника е давал съвети на
противната страна и особено когато защитата на единия противоречи на защитата
на другия.
/ пример : единия обвиняем хвърля вината в/у другия обвиняем, втория прави
същото . интересите са противоречиви /
Когато защитника е имал едно процесуално качество / следовател / и след това се
явява по същото делото като защитник . Сам трябва да си направи отвод .
Защитника може да встъпи в процеса по 2 начина : упълномощен от подсъдимия ;
веднъж поел ангажимент да защитава някой ,не може току така да се откаже от
защитаване. упълномощаването е свързано с доверие към защитника. ; Защитник
може и да се назначи –решение за назначаване на защитник взема ръководно
решаващия субект / орган за разследване , съд / . Към министерството на
правосъдието се създаде национално бюро което финансира служебната защита,
а в съответния адв. колектив има списък на адв. на които се възлага защитата .
За служебна защита има място тогава , когато обвиняемия лично не
упълномощава защитник по различни причини :
1. Сам ще се защитава - но закона може да изисква изрично да има защита ./ в
противен случай ще се допусне нарушение - изразяващо се в ограничаване
правото на защита /
Задължително участие на защита :
- лишаване от свобода повече от 10 год . ; или по тежка присъда
- когато обвиняемия е непълнолетен / 14 до 18 г/ , или страда от физически и
психически недостатъци които пречат да се защитава сам .
-обвиняемия не владее български език , интересите на обвиняемите са
противоречиви и единия от тях има защитник. / само по изрично изявление че не
желае защитник не може да му се натрапи /
- когато прокурора - мярка за неотклонение “задържане под стража “
- когато производството е пред Върховен касационен съд
-когато производството се разглежда в отсъствието на подсъдимия / обвиняемия /
-когато обвиняемия / подсъдимия иска да има защитник , но няма средства да
заплати адв. хонорар , но интересите на правосъдието налага да има защитник.
Назначения защитник е натрапване на доверие ,той се освобождава ако
подсъдимия си избере адв. който да го представлява
!!!!!! Приоритет има упълномощаването .
Защитника е субект и страна на производството , има право да участва , да се
запознава с доказателствения материал по делото, право на искане , бележки по
делото .Той е правен консултант на обвиняемия и длъжен да съгласува линията на
защита с обвиняемия
Ако се създаде конфликтна ситуация м/у защитник и подсъдим , той е длъжен да
действа с уважение към д-вните субекти в процеса / прокурори, съдии / , да
упражни професията си съобразно закона . / подсъдимия - вземи куфара с парите
и ми оправи делото със следователя ,съдията - конфликта / .
Защитника е длъжен да изтъква онези факти които са от полза на обвиняемия ,
смекчават отговорността му , биха намалили наказанието му . Защитника няма
право да изтъква факти в полза на обвинението.
Може ли защитника да обжалва актове на компетентните органи? - Да няма
ограничения в този смисъл.
1. Правоспособност.а) Лице, упражняващо адвокатска професия, което отговаря
на изискванията на Закона за адвокатурата и е вписано в списъка на
адвокатската колегия, съобразно следните условията указани в ЗАдв. б) Съпруг,
възходящ или низходящ роднина на обвиняемия. Тези лица се определят според
правилата на семейното право и гражданското състояние на лицата.

2. Процесуална форма на конституиране на защитник. Правоспособните да

бъдат защитници по делото лица встъпват съобразно ред и условия, предвидени
в наказателно-процесуалния закон.
ЗАДЪЛЖИТЕЛНО УЧАСТИЕ НА ЗАЩИТНИК: 1. Обвиняемият е
непълнолетен; 2. Обвиняемият страда от физически или психически
недостатъци, които му пречат да се защитава сам; 3. Обвиняемият е задържан
под стража или е направено искане за това до съда на досъдебно производство;
4. Делото е за престъпление. за което се предвижда доживотен затвор или
лишаване от свобода не по-малко от 10 години; 5. Обвииняемият не владее
български език; 6. Интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях
има защитник (при 5 и 6 участието на защитник е задължително, освен ако
обвиняемият заяви, че не желае защитник); 7. Делото се разглежда в
отсъствието на обвиняемия; 8. Обвииняемият не е в състояние да заплати
адвокатско възнаграждение, желае да има защитник и интересите на право-
съдието изискват това; 9. Производството е пред ВКС
а) Защитникът може да участва в наказателното производство най-рано от
момента на задържането на лицето или на привличането му в качеството на
обвиняем. б) От началния момент и насетне всеки обвиняем има правото да се
ползва от защитата на защитник и това е съществен съдържателен елемент в
правото му на защита на гражданин. в) НПК е уредил два способа за встъпване
на защитник - по упълномощаване и по назначаване:

3. Процесуално положение на защитника. а) защитникът е субект на

наказателния процес и страна в неговата съдебна фаза. б) Защитникът е
процесуален представител на обвиняемия и като такъв отстоява представлявани
права и законни интереси. в) Процесуални задължения на защитника (чл. 98
НПК): - да оказва правна помощ на обвиняемия; - с цялата си дейност да
съдейства за изясняване на всички фактически и правни положения в полза на
обвиняемия. - да съгласува с обвиняемия основните линии на защитата; - да си
направи самоотвод, при наличие на законните основания; - не може да се
откаже от приетата защита, освен ако стане невъзможно да изпълнява
задълженията си по независещи от него причини. г) Процесуални права (чл. 99
НПК): - да се среща насаме с обвиняемия; - да се запознава с делото и да прави
необходимите извлечения; - да представя доказателства;- да участва в
наказателното производство, включително да присъства при извършване на
действия по разследване и други процесуални действия с участие на
обвиняемия; - да прави искания, бележки и възражения; - да обжалва актовете
на държавните процесуални органи, които накърняват правата и законните
интереси на обвиняемия; - да преупълномощава други лица като защитници.
д) Процесуалният статут на защитника в наказателния процес се различава
значително от класическата формула на гражданско-правния пълномощник по
ГПК. В този смисъл защитникът: - е самостоятелен субект на процеса; - има
права и задължения на собствено основание; - се ръководи от своето вътрешно
убеждение; - не е длъжен безпрекословно да се съобразява с вижданията на
подзащитния му по въпросите на защитата; - участието на защитника е
паралелно и напълно самостоятелно от участието на обвиняемия по делото.

4. Повереник (чл. 100 НПК). Повереникът е процесуален представител на

пострадалия, на частния обвинител, частния тъжител, гражданския ищец и
гражданския ответник и като такъв встъпва в производството по делото
предимно като пълномощник, т.е. при условията на упълномощаване
(сключване на договор за мандат между съответния гражданин и адвоката -
повереник и оформяне на писмено пълномощно). Законът не е предвидил
основни хипотези за задължително участие на повереник. Особеният
представител участва като повереник в наказателното производство".
Ограничителните белези са ориентирани в няколко насоки: - хипотезата се
отнася до отстояване процесуалните права само на малолетни и непълнолетни
пострадали; - предвижда се само за случаи на възможност пострадалият да се
конституира като частен обвинител и граждански ищец; - предполага висящо
дело; - особеният представител е винаги назначен. Повереникът в
производството по наказателни дела е субект на процеса и страна в съдебното
производство. Той винаги отстоява представлявани права и законни интереси,
макар, че за разлика от защитника невинаги осъществява основна процесуална
функция -така при упълномощаване на повереник от гражданския ищец или
гражданския ответник. Той може да бъде привлечен по делото във всеки
момент след конституиране на частен обвинител, частен тъжител, граждански
ищец и граждански ответник.

36. Свидетел. Защита на свидетеля

 Свидетел.
Лица, които могат да откажат да свидетелстват
Чл.119. Съпругът, възходящите, низходящите, братята и сестрите на
обвиняемия и лицето, с което той се намира във фактическо съжителство, могат
да откажат да свидетелстват.

Задължения на свидетеля
Чл.120. (1) Свидетелят е длъжен: да се яви пред съответния орган, когато бъде
призован; да изложи всичко, което знае по делото, и да отговаря на поставените
му въпроси, както и да остане на разположение на органа, който го е призовал,
докато това е необходимо.
(2) Свидетел, който не може да се яви поради болест или инвалидност, може да
бъде разпитан там, където се намира.
(3) Свидетел, който не се яви на определеното място и време да даде показания,
се наказва с глоба до сто лева и се довежда принудително за разпит по реда на
чл.71. Ако свидетелят посочи уважителни причини за неявяването си, глобата и
принудителното довеждане се отменят.
(4) Свидетел, който извън случаите по чл.119 и чл.121 откаже да свидетелства,
се наказва с глоба до петстотин лева.
(5) (Нова - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) Когато глобата по ал. 3
и 4 е наложена от орган на досъдебното производство, постановлението се
обжалва пред съответния първоинстанционен съд в тридневен срок от
съобщението за налагането и. Съдът се произнася незабавно в закрито
заседание с определение, което е окончателно.
(6) (Нова - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) Определението на съда,
с което той отказва да отмени глобата по ал. 3 и 4, подлежи на обжалване по
реда на глава двадесет и втора.

Обстоятелства, по които свидетелят не е длъжен да дава показания

Чл.121. (1) Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите
на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите
възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се
намира във фактическо съжителство.
(2) Свидетелят не може да бъде разпитван относно обстоятелствата, които са му
били поверени като защитник или повереник.
Права на свидетеля
Чл.122. (1) Свидетелят има следните права: да си служи с бележки за цифри,
дати и други, които се намират у него и се отнасят до неговите показания; да
получи възнаграждение за загубения работен ден и да му бъдат заплатени
разноските, които е направил, както и да иска отмяна на актовете, които
накърняват правата и законните му интереси.
(2) Свидетелят има право да се консултира с адвокат, ако смята, че с отговора
на поставения въпрос се засягат правата му по чл.121. При направено искане
разследващият орган или съдът осигуряват тази възможност.

Защита на свидетеля
Чл.123. (1) Прокурорът, съдията-докладчик или съдът по искане на свидетеля
или с неговото съгласие вземат мерки за неговата незабавна защита, когато са
налице достатъчно основания да се предполага, че в резултат на
свидетелстването е възникнала или може да възникне реална опасност за
живота или здравето на свидетеля, на неговите възходящи, низходящи, братя,
сестри, съпруг или лица, с които се намира в особено близки отношения.
(2) Защитата на свидетеля е временна и се осъществява чрез:
1. осигуряване на лична физическа охрана от органите на Министерството на
вътрешните работи;
2. запазване в тайна на неговата самоличност.
(3) Лична физическа охрана може да се осигури и по отношение на възходящи,
низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които свидетелят се намира в
особено близки отношения, с тяхно съгласие или със съгласие на законните им
представители.
(4) В акта на съответния орган за осигуряване защита на свидетеля се посочват:
1. органът, който го издава;
2. датата, часът и мястото на издаване;
3. обстоятелствата, които налагат осигуряването на защита;
4. видът на взетата мярка;
5. данните за самоличността на лицето, чиято защита се осигурява;
6. идентификационният номер, който се дава на лицето, чиято самоличност се
запазва в тайна;
7. подписите на органа и на лицето.
(5) Непосредствен достъп до защитения свидетел имат съответните органи на
досъдебното производство и съдът, а защитникът и повереникът - ако
свидетелят е посочен от тях.
(6) Мерките за защита по ал.2 се отменят по молба на лицето, по отношение на
което са взети, или при отпадане на необходимостта от прилагането им с акт на
органа по ал.1.
(7) За опазване на живота, здравето или имуществото на лицата по ал.1, които
са дали писмено съгласие за това, могат да се използват и специални
разузнавателни средства.
(8) В срок до тридесет дни от вземането на мярка по ал.2 прокурорът или
съдията-докладчик може да предложи включването на свидетеля или на
неговите възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се
намира в особено близки отношения, в програмата за защита при условията и
по реда на Закона за защита на лица, застрашени във връзка с наказателно
производство.

Доказателствена сила на показанията на свидетеля с тайна самоличност

Чл.124. Обвинението и присъдата не могат да се основават само на показанията
на свидетели, дадени по реда на чл.141.

 Защита на свидетеля

Наказателно-процесуалният институт на защита на свидетеля бе правно

регламентиран за първи път в Република България (РБ) през 1997 г. с
въвеждането на новата разпоредба на чл.97 а от Закона за изменение и
допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс (ЗИДНПК, обнародван в ДВ,
бр. 64/97 г.). Последващите изменения и допълнения на Наказателно-
процесуалния кодекс (НПК) през 1999 г. положиха основите на процесуалното
развитие и усъвършенстване в областта на свидетелската защита.
С приемането на специалния Закон за защита на лица, застрашени във връзка с
наказателно производство (ЗЗЛЗВНП), през 2005 г. наказателно-
процесуалната ни система установи два правни режима за защита на свидетеля
и други участници в наказателния процес, както и на гражданите, намиращи се
в пряка връзка с тях. Първият правен режим за защита е постановен в отделна
част на новоприетия НПК, действащ от 29 април 2006 г., който доразвива
разпоредбите на предхождащия го процесуален закон и въвежда нови
принципни положения относно института на защитения свидетел. Така
например, нормата на чл.123, ал.8 от новия НПК визира възможността за
включване на лицето, защитено чрез осигуряване на неговата анонимност
и/или персоналната му охрана в програмата за защита при условията и по реда
на ЗЗЛЗВНП.
Основни принципи, определящи наказателно-правната политика на Република
България в областта на защитата на свидетеля и правата на обвиняемия

1. Създаване на подходящо законодателство и практически мерки, за да се

гарантира, че свидетелят може свободно да изложи показанията си без реална
заплаха за него.

2. Защитата на свидетеля, неговите роднини и други близки трябва да бъде

организирана така, че да защитава техния живот и лична сигурност през цялото
време на провеждане на наказателното производство, когато това е необходимо.
Предприетите защитни мерки трябва да бъдат реализирани като се зачитат и
правата на обвиняемия в процеса.

3. Дeйствията на заплаха срещу свидетеля трябва да бъдат наказуеми -

самостоятелно криминализирани като престъпен състав от Наказателния кодекс
или като част от престъплението, елемент от което е незаконното заплашване.

4. Наказателно-процесуалното право трябва да предвиди и преценката на

компетентните правораздавателни органи относно въздействието на заплахата
върху депозираните показания. Тази предпоставка за допускане на свидетелска
защита следва да се основава на принципа на свободната оценка на
доказателствения материал от съответния държавен орган при вземане на
решенията си по вътрешно убеждение.

5. В качеството си на субекти на процесуално-правна защита, свидетелите трябва

да се поощряват да дават всяка относима към престъплението информация на
компетентните наказателно-процесуални органи.

6. Като се зачитат правата на обвиняемия, за свидетеля трябва да има установени

алтернативни методи за даване на показания, които го предпазват от заплахи,
резултат от конфронтацията лице в лице с обвиняемия. Например чрез допускане
на разпит на свидетеля в самостоятелно помещение.

7. Съставът на компетентните наказателно-процесуални органи трябва да бъде

специализиран и конкретно обучен да се занимава със случаи, в които за
свидетеля съществува риск от заплаха.

8. Създаване на специални програми за защита на свидетелите и други

застрашени лица във връзка с наказателното производство, които трябва да бъдат
достъпни и ефективни за тях. Основният предмет на тези програми трябва да
бъде опазването на живота и личната им сигурност, предлагайки разнообразни
методи за защита. Те могат да включват: промяна на самоличността, релоциране
(промяна на местоживеенето), лична физическа охрана, промяна на
местоработата или учебното заведение, временно настаняване на безопасно
място, охрана на имуществото и т.н.

9. Предоставянето на възможност и за сътрудниците на правосъдието да се

ползват от същите методи за свидетелска защита, с оглед значителната им роля в
борбата срещу организираната престъпност. По възможност защитните програми
трябва да включват и специални мерки, например облекчен пенитенциарен
режим за сътрудниците на правосъдието, които са осъдени на лишаване от
свобода.

10. Създаване на правна рамка от конкретни мерки за борба с тежките умишлени

престъпления (тероризъм, наркотрафик, корупция, трафик на хора и др.) и с
организираната престъпност.

За целта е необходимо приемането на специални наказателно-процесуални

правила срещу заплахите на жертвите на престъпленията. Задължителният
резултат от тези правила е гарантирането на необходимия баланс в
демократичното общество между предотвратяването на престъпността и
защитата на правата на обвиняемия в един справедлив наказателен процес.
Националното ни законодателство следва да предоставя на страната по защитата
адекватна възможност за оспорване на показанията, дадени от защитения
свидетел. С оглед на това, трябва да бъдат приложени и следните процедурни
мерки:
• Допускане на аудио - визуален запис на разпита на защитения свидетел и в
досъдебното производство, а не само когато същият се намира извън страната;

• Закрепване на свидетелските показания от досъдебното производство, дадени

пред съдия от съответния първоинстанционен съд като доказателство. Тази
възможност следва да бъде използвана не само в случаите, когато е невъзможно
явяването на свидетеля пред съда, но и когато появяването му ще доведе до
сериозна и непосредствена опасност за живота и личната сигурност на свидетеля,
неговите роднини или други близки. Така ще бъдат осигурени доказателства,
които са от изключително значение за разкриване на обективната истина в
наказателния процес;

• Разкриване самоличността на свидетеля в последния възможен етап на процеса

и/или разкриване само на отделни детайли от нея;

• Отстраняване на медиите от цялото или от отделни етапи на наказателното

производство;

• Разглеждане на делото или извършване на отделни съдопроизводствени

действия при закрити врати, като във всички случаи присъдата се обявява
публично.

• Възможност за прилагане на анонимността на свидетеля като изключителна

мярка и в съответствие с българското законодателство. Предоставянето на
анонимността е допустимо по молба на застрашеното лице или е временно
наложено от компетентния орган със съгласието на свидетеля. В този случай
наказателно-процесуалната система трябва да обезпечи поддържането на
справедлив баланс между нуждите на наказателното правораздаване и правата на
защитата чрез процесуални правила за проверка на показанията. В наказателния
процес на защитата трябва да бъде предоставяна възможността да оспорва
основанията за допускане анонимността на свидетеля, тяхната достоверност,
както и произхода на сведенията.

• Анонимността следва да бъде допускана само когато компетентният орган

установи, че животът, здравето или имотът на свидетеля е сериозно застрашен
и/или когато опасността засяга неговите роднини или други близки лица.
Допълнителните мерки трябва да се предвидят, за да бъдат приложени в
случаите, когато се оказват ефективни за закрилата на свидетеля. Такива мерки,
свързани с предотвратяването на идентифициране на свидетеля от страната по
защитата са например: използване на параван, закриване на лицето или
техническа промяна на гласа по време на разпита.

Когато анонимността е съхранена, обвинението и присъдата не могат да се

основават само на показанията на анонимен свидетел.

Наказателно-процесуални предпоставки за предоставяне защита на

свидетеля

1. Българският Наказателно-процесуален кодекс визира искането на свидетеля

или неговото съгласие като безусловно необходима предпоставка за
предприемане на правната му защита(чл.123,ал.1 от НПК).

Искането може да бъде изразено устно или писмено от свидетеля,който посочва

основанията за възникналата опасност или за нейното предстоящо
възникване.При устното искане за защита се съставя протокол,който се подписва
от компетентния орган и от свидетеля.

Възможно е инициативата за вземане на защитни мерки да произтича и от

прокурора,съдията-докладчик или от съда,когато по време на предварителното
или съдебното производство се получат данни,даващи основание да се
предполага,че е възникнала или може да възникне реална опасност за свидетеля в
резултат на свидетелстването.В този случай съответният орган уведомява лицето
за потенциалната опасност и иска съгласието му за осъществяване на неговата
защита.При получаване на положителен отговор или отказ на свидетеля от
предлаганата му защита се съставя протокол,в който се отразяват
обстоятелствата,налагащи защитата или мотивите за отказ от нея.

Със същия аргумент от чл.123,ал.1-НПК се осигурява лична физическа охрана и

на определена категория субекти,застрашени в резултат на свидетелстването.
Тези лица са: възходящите, низходящите, братята, сестрите, съпругът на
свидетеля или лицата, които се намират в особено близки отношения с него. В
случаите, когато са подложени на реална или потенциална опасност за здравето
или живота им, се изисква тяхното съгласие, респ. това на законните им
представители, съобразно горепосочената процедура. При желание за приемане
на защита, спрямо съответните лица се назначава лична физическа охрана с акта
на компетентния орган по чл.123, ал.4 на НПК.

В РБ е задължително доброволното приемане на държавна закрила,още повече,че

е свързана с ограничаване на редица лични права и свободи,предоставени от
Конституцията.Ето защо съгласието се удостоверява задължително чрез подписа
на застрашеното лице в акта на съответния процесуален орган за постановяване
на защитна мярка.

Свидетелят, респ. неговите роднини и близки лица се считат за защитени от

момента на доброволното подписване на надлежния процесуален акт.

В някои чужди законодателства се допускат изключения от принципа за

задължителното предоставяне на съгласието на защитеното лице при определени
предпоставки.

Така например, според действащият „Закон за специална защита на свидетеля и

други лица във връзка с наказателното производство” на Република Чехия е
възможно временното осигуряване на закрила и помощ без изричното съгласие
на застрашеното лице.Тази хипотеза е приложима единствено в случаите,когато
субекта на специална защита не може да даде съгласието си поради влошено
здравословно състояние.

С приемането на статута на защитено лице,свидетелят или неговият роднина,

респективно близък, се задължават да спазват определено процесуално
поведение.Едно от основните им задължения е да не разпространяват
информацията, която им е известна във връзка с провеждането на съответното
наказателно производство.

На основание чл.198,ал.2 от българския НПК, придобилият качеството на

защитено лице се предупреждава срещу подпис да не разгласява това
обстоятелство,както и всякакви други материали по наказателното дело.При
неизпълнение на горепосоченото задължение конкретното лице ще носи
наказателна отговорност по чл.360 от НК.

2. Другата основна процесуална предпоставка за налагане на защитна мярка

според чл.123,ал.1 от НПК е основателното предположение на ръководно-
решаващия орган за наличието на възникнала или предстояща реална опасност.
Обекти на тази опасност са висши ценности,като здравето или живота на
свидетеля,на неговите възходящи,низходящи,братя,сестри,съпруг или лица,с
които се намира в особено близки отношения.

Реалната опасност е обусловена от показанията на свидетеля,защото съобразно

разпоредбата на закона тя трябва да бъде проявена като пряк и непосредствен
резултат от свидетелстването. Следователно, необходимо е наличието на
причинна връзка между свидетелските показания и възникването или
вероятността за възникване на опасността.

Съобразно чл.123, ал.4, т.3 от НПК, обстоятелствата, налагащи осигуряването на

правна защита се посочват като задължителен реквизит в акта на съответния
орган,компетентен да постанови защитната мярка.

Законодателят обаче не конкретизира фактическите основания, които биха

предизвикали реалната опасност и са от значение за нейната степен и
тежест.Физическите и психологически посегателства върху личността и
телесната цялост на застрашения са многообразни по своята форма и начин на
изразяване.

Като главен елемент за противоправно въздействие върху свидетеля се явява

заплашването.То може да бъде съпроводено с физическо нараняване,
приготовление или опит за убийство и т.н. Заплахата като способ за психически
натиск е характерен аспект на организираната престъпност и е отдавна проявено
в много държави. Поради липса на опит и практически данни в тази област,
заплашването все още представлява недостатъчно изследвано социално явление.
Проблемът придобива сериозни измерения от 90-те години на миналия век в
резултат на високия ръст на груповата престъпност, при която най-често се
проявява репресивното въздействие върху свидетелите с помощта на заплахата.
Именно поради този факт опасността от заплашване се разраства успоредно с
разширяване обхвата на организираната престъпност, наркотрафика, корупцията
и други специфични видове престъпна дейност.

Съветът на Европа в своята законодателна дейност отделя специално внимание

на този проблем,приемайки Препоръка R (1997) 13 относно заплашването на
свидетелите и правата на защитата. В нея международният орган установява и
следната дефиниция: „Заплашване” представлява всяка пряка, непряка или
потенциална заплаха спрямо свидетел, която може да възпрепятства
изпълнението на задължението му да даде безпристрастни показания или да е
последица от самото предоставяне на показанията му. Това заплашване може да
произхожда от факта на съществуването на дадена престъпна организация,чиято
известност е свързана с отмъстителност,насилие и репресии. Сплашването може
да бъде и в резултат на принадлежността на свидетеля към затворена група от
обществото, което го поставя в неблагоприятна за него позиция.

Затова предизвиканият основателен страх на свидетеля препятства

добросъвестното изпълнение на основното му процесуално задължение за даване
на показания. Под въздействие на заплахата, той може да даде непълни,неточни и
съответно недостоверни показания за факти и обстоятелства, които е възприел по
повод разследваното престъпление. В тази връзка свидетелят може да реши дори
да промени или да оттегли депозираните си показания.Всичко това би опорочило
достоверността и надеждността на предоставените или очаквани доказателства,а
от там и разкриването на обективната истина.

Ето защо в интерес на справедливото и ефективно наказателно правосъдие е

предоставянето на реална защита спрямо изложените на опасност свидетели. По
този повод ръководно-решаващият процесуален орган е длъжен да подложи на
проверка всички твърдения на застрашеното лице относно наличието на заплаха.
Те трябва да бъдат подкрепени и потвърдени от данни,събрани чрез други
доказателствени средства. Наложителна е и прецизна съпоставка между
различните свидетелски показания,обясненията на обвиняемия, респ.
подсъдимия, документите и други писмени и веществени доказателства.
Осъществяването на горепосочените процесуално-следствени действия би
подпомогнало компетентния държавен орган в изграждането на обоснован извод
относно необходимостта от постановяване на защитна мярка.

Следователно, предмет на задълбочена преценка би следвало да бъдат редица

фактори,които са от значение за степента, тежестта и реалността на възникналата
или предстояща опасност. Това са критериите, определящи крайното решение на
оправомощения процесуален орган за предоставяне на специална защита на
застрашеното лице. В тази връзка най-важните факти и обстоятелства са
следните:

⇒ Вида и тежестта на разследваното престъпление (включително степента на

обществена опасност на самото деяние и съответно на неговия извършител);

⇒ Възможностите за кумулативно приложение на съответните защитни мерки;

⇒ Значимостта на доказателствата за разследването - достоверност и надеждност

на информацията, предоставяна от свидетеля;

⇒ Съотношението между очакваните или депозирани свидетелски показания с

останалите събрани доказателства по делото;

⇒ Вероятността за промяна или оттегляне на вече дадени показания;

⇒ Възможността за отказ от свидетелстване, респ. непълнота или недостоверност

на показанията, в резултат на страха от противоправно въздействие;
⇒ Естеството, същността и степента на риска за сигурността на застрашеното
лице (различните начини,форми и обхват на застрашаване и произтичащата от
него обществена опасност);

⇒ Връзката на обвинението с престъпна организация,известна с методите си на

насилие и отмъстителност;

⇒ Поведението на обвиняемия,респ.подсъдимия и това неговите

съучастници,насочено срещу свидетеля;

⇒ Способността на свидетеля да се адаптира към защитата с оглед степента на

неговата зрялост, възможностите му за правилно възприемане на
правнорелевантни факти, здравословното състояние и други негови личностни
характеристики;

⇒ Принадлежността на застрашеното лице към определена обществена

група;неговият граждански,социален и семеен статус;

⇒ Съдебното минало, полът, възрастта,е тническият произход на застрашеното

лице, както и неговите родствени и семейни връзки с други лица, подложени на
опасност и участващи в същото наказателно производство в друго процесуално
качество;

⇒ Служебното положение, степента на образованост, религиозна принадлежност

на застрашеното лице;

⇒ Финансовата стойност на специалните разходи, свързани с осъществяването на

защитата;

Всякакви други фактори, които биха били релевантни за формирането на

обоснован извод от компетентния процесуален орган относно необходимостта от
предприемане на конкретна защитна мярка.

Разпоредбата на чл. 3 от Закона за защита на лица, застрашени във връзка с

наказателно производство (ЗЗЛЗВНП) обособява кръга от лица, на които може да
се осигури специална закрила от страна на държавата, в случаите, когато същите
не могат да бъдат защитени със средствата, предвидени в Наказателно-
процесуалния кодекс.

За разлика от разпоредбата на чл. 123, ал. 1 на НПК, която предвижда

осигуряване на незабавна защита спрямо свидетеля и неговите възходящи,
низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намира в особено близки
отношения, специалния ЗЗЛЗВНП значително разширява кръга на застрашените
субекти. Освен свидетеля, тук са включени и редица други участници в
наказателното производство, а именно: частният обвинител, гражданският ищец,
заподозреният, уличеният, обвиняемият, респективно подсъдимият, експертът,
поемното лице. От специалния закон може дори да се ползва осъденият т.е.
лицето, спрямо което наказателното производство е завършено с влязла в сила
присъда. Закрилата по ЗЗЛЗВНП може да обхване и всички лица, които са пряко
свързани с горепосочените участници в наказателното производство, както и със
застрашения осъден. Това отново са техните възходящи, низходящи, братя,
сестри, съпруг или лица, с които се намират в особено близки отношения.

При така регламентираната широка категория лица, които могат да се окажат в

състояние на правнорелевантна опасност, компетентният процесуален орган
следва да преценява целесъобразността на защитните мерки за всеки конкретен
случай (ad hoc).

37. Доказването в наказателния процес. Предмет и тежест на доказване

Процесуално доказване.

Доказването е процесуална дейност, реализираща се главно чрез действия по

разследване и съдебни следствени действия в едно наказателно дело. При нея се
изясняват фактически въпроси на производството, отнасящи се до основанията за
предприемане на процесуални действия и постановяване на процесуални актове.
Основните категории на доказването като отрасъл в общата част на учебната
дисциплина "Наказателен процес" са: доказателства, доказателствени средства,
предмет и тежест на доказване, способи на доказване.

Действията по доказване са ядро на процесуалната дейност и заемат

преобладаваща част от всяко производство по наказателни дела. Доказването е
строго формално и императивно регламентирана дейност. Основните категории
на доказването са доказателства, доказателствени средства, предмет и тежест на
доказването, способи за събиране и проверка на доказателствени материали.

Същност на доказването по наказателни дела

Доказването е сърцевината на наказателния процес.Доказването представлява

дейност на определени държавни органи, в която участват и граждани,
посрдеством която дейност се възстановява картината на миналото събитие. Чрез
процеса на доказване обективната истина трябва да стане логически очевидна. А
за да стане това трябва да се оценят фактите, които се отнасят до основният факт,
до главният факт. Тази оценка се прави с всички средства и методи на логиката.
Доказването в НП се прави само посредством реда и средствата, предвидени в
НПК. Установяването на миналото събитие е нужно за да се реши възникналото
материално правоотношение между извършителят на престъплението и
държавата.

Доказването по правило е сложна дейност. Доказването се състои от редица

действия:

- Разкриване на доказателството

- Тяхното фиксиране

- Тяхното запазване
- Събирането им по предвиденият в НПК ред

- Проверка

- Оценка

Чрез доказването се осъществяват задачците на НП, разкрива се истината,

разобличава се виновния и съответно се прилага правилно закона. Доказването се
осъществява на базата на основните принципи на процеса. Лицата , участващи в
процеса на доказването са всички участници в НП. Но с оглед процесуалната
роля, те имат и различна степен на участие в този процес. Естествено прокурорът
е лицето, което най-активно следва да участва в доказването, тъй като той е
инициаторът на образуването на наказателното производство, на привличането на
обвиняемия и на внасянето на обвинителният акт в съда, с който той сезира съда
да се произнесе по съществото на делото. Затова и прокурорът има най-активна
роля в процеса на доказването. Останалите участници, в зависимост от това в
какво процесуално качество са конституирани, действат по различен начин,
например – обвиняемият, или подсъдимият , преценява с оглед на стратегията,
която е предприел в своя защита, до колко активен да бъде той. По правило
относно обвиняемия, той не е длъжен да доказва, че е невинен, т.е. не следва да
се правят изводи в негова вреда, ако не е успял да докаже твърденията си или пък
отказва да даде обяснения по повдигнатото му обвинение. Свидетелите,
например ще вземат участие в процеса, за да дадат показания в него, като
изложат своите възприятия относно миналото събитие, предмет на доказване в
процеса. По правило те имат епизодична роля, но в същото време изключително
важна, тъй като в НП свидетелските показания са от съществено значение при
разкриването на обективната истина. Когато говорим за участниц.и в процеса и
тяхната роля в доказването, не може да не споменем съда, Съдът също взема
участие в този процес, в качеството си на орган, който решава в съдебната фаза
на процеса, той е процесуалният субект, който събира доказателствата, който
прави тяхната проверка и естествено, чиято оценка на доказателствата се явява
най-важната в НП. Този субект носи задължение на доказване, тъй като по силата
на един от принципите на процеса, трябва да бъде разкрита истината. По правило
той няма активна роля в процеса на доказването и единствено, когато се изчерпат
исканията на страните, може по свой почин да събере доказателства, когато
установи, че от събраните до този момент такива не може да бъде разкрита
обективната истина, търсена в процеса.

Възстановяването на минало събитие става чрез извършване на действия по

разследването и съделни следствия действия, чрез които се откриват, фиксират,
запазват, събират, проверяват и оценяват събраните доказателства или останалите
от престъплението следи, в широк смисъл.

Доказването е дейност, която по правило не е хаотична!!!

Тя винаги има конкретна насоченост, която се дава от предмета на доказването.

Предметът на доказването по своята същност представлява установяване на

онези факти и обстоятелства, които имат значение, за да се реши делото
правилно, т.е. да се решат задачите на НП.

Ако се разгледа процеса от гледна точка на доказването, може да се каже, че

доказването или НП като цяло съществува за да даде правната рамка на
доказването, тъй като доказването представлява сърцевината на НП.

В процеса на доказването следва да се спазват правирата, които са предвидени в

закона, тъй като в противен случай събратите доказателства, в противоречие с
порцесуалните правила, не могат да бъдат ползвани, при постановяване на
актовете в процеса. Процесуалните норми, касаещи доказването са
ИМПЕРАТИВНИ и съответно тяхното неспазване от страна на органите в
ръководството и останалите участници в процеса, неминуемо води до
изключване на доказателствения материал, събран в противоречие с НПК.
 Предмет на доказване
Предметът на доказване е съвкупност от фактически обстоятелства, които
следва да бъдат установени по всяко едно дело от, общ или частен характер. Те са
елементи на събитието на престъплението и са факти от миналото. Включването
на определени обстоятелства в предмета на доказването ги характеризира като
релевантни фактически обстоятелства.
В наказателното производство подлежат на доказване:
1. извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него;
2. характерът и размерът на вредите, причинени с деянието;
3. другите обстоятелства, които имат значение за отговорността на
обвиняемия, включително и относно семейното и имущественото му положение.
Предметът на доказване се развива и разширява в хода на процесуалната
дейност. В началото на образуване на наказателното производство фактическите
обстоятелства са с някаква степен на определеност: предварителното
производство се образува с предположение за извършване на престъпление и за
виновността на привличаното към наказателна отговорност НОЛ, докато при
съставяне на обвинителния акт и постановяване на осъдителната присъда
изводът трябва да е безсъмнен и еднозначен.
Не влизат в предмета на доказване:
Общоизвестни обстоятелства
Съдебно известни обстоятелства;
Норми на действащото и отменено позитивно право – Judеx novit curia.
Като подразделения на доказването се открояват допускане, събиране,
проверка и оценка на доказателствените материали.
Доказателства в наказателното производство могат да бъдат фактическите
данни, които са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното
изясняване и са установени по реда, предвиден в НПК.
Органите на досъдебното производство събират доказателствата служебно
или по искане на заинтересованите лица. Съдът събира доказателствата по
направените от страните искания, а по свой почин - когато това се налага за
разкриване на обективната истина. Съдът и органите на досъдебното
производство събират и проверяват както доказателствата, които разобличават
обвиняемия или отегчават неговата отговорност, така и доказателствата, които
оправдават обвиняемия или смекчават отговорността му.

Предмет на доказване (чл. 102 НПК) – а) съвкупност от фактически

обстоятелства, които следва да бъдат установени, доказани по всяко
наказателно дело, от общ или от частен характер.
б) В производството по наказателни дела подлежат на доказване: - извършеното
престъпление и участието на обвиняемия в него;- характерът и размерът на
вредите, причинени с деянието;- другите обстоятелства, които имат значение за
отговорността на обвиняемия, включително и относно семейното му и
материално положение. Посочените категории обстоятелства от предмета на
доказване може най-общо да се класифицират така:- относно главния факт —
състав на престъпление от особената част на НК, предвид правилата на общата
част на закона; - относно гражданския иск — фактически състав на деликт
според Закона за задълженията и договорите.
г) Предметът на доказване е процесуално задължение за ръководно-решаващия
в съответния стадий процесуален орган да предприеме служебно всички
налагащи се действия за постигане на истинно фактическо установяване на
обстоятелствата (чл. 13 НПК). Това е задължение за доказване, произтичащо от
служебното начало и основното начало на разкриване на обективната истина в
наказателния процес.
д) Понятието "предмет на доказване" следва да се има предвид при
взаимодействието му с понятията "предели на доказване", "предели на
изследване" и "предмет на изследване", с които се борави в наказателно-
процесуалната наука: - "предели на доказване" е въпрос за достатъчност на
доказателствените материали за формиране основанието на определен
процесуален акт — междинен или окончателен за съответния стадий на
процеса. - "предели на изследване" е нивото на практическа точност на
човешкото познание при изследване в дълбочина свойствата и белезите на
интересуващите процеса обстоятелства. - "предмет на изследване" и "предмет
на доказване" съвпадат по съдържание, доколкото в производството по
наказателни дела се изследват обстоятелствата, подлежащи на доказване.
е) От конкретно-съдържателна гледна точка, във всяко отделно наказателно
дело предметът на доказване се развива, разширява в хода на процесуалната
дейност.
ж) В предмета на доказване може да се включват всякакви обстоятелства,
имащи отношение към главния факт, гражданско-правната отговорност. -
общоизвестните обстоятелства (facta notoria); - съдебно известните
обстоятелства; - норми на действащото и отмененото позитивно право у нас.

Тежест на доказване (чл. 103 НПК)

а) Тежестта на доказване е най-значителния доказателствен ефект от
действието на презумпцията за невиновност като обективно-правно положение.

б) "Тежестта да се докаже обвинението по дела от общ характер лежи върху

прокурора и разследващите органи, а по дела, образувани по тъжба на
пострадалия — върху частния тъжител" (чл. 103, ал. 1 НПК).
в) Тежестта на доказване е правило, което не се проявява в конкретен случай, в
особена процесуална ситуация, а съпровожда целокупната процесуална дейност
на държавните процесуални органи.
г) Правилото "тежест на доказване" е процесуално задължение за органите на
досъдебното производство, което се реализира като процесуален ангажимент на
прокурора, следователя и дознателя, който те осъществяват по линия на
служебното начало в процеса.
д) Главният обвинител носи тежестта да докаже обвинението, т.е.
обстоятелствата, отнасящи се до основанието на наказателната отговорност.
е) Тежестта на доказване пада върху прокурора и разследващите органи,
включително когато процесуалният орган не поддържа обвинението, извършва
действия в полза на обвиняемия, включително пледира за оправдаването му.
ж) Тежестта на доказване трябва да се различава от задължението за доказване.
Задължение за доказване носи органът, който ръководи процеса и решава
 неговите въпроси в съответния процесуален стадий.
з) Тежестта на доказване се отнася само до обвинението, а не до гражданския
иск, макар че материално-правното основание за наказателната и за
гражданската отговорност (като набор осъществени фактически обстоятелства)
могат да съвпадат напълно или поне в основното — относно деянието, дееца,
виновността, вредата.
и) Съдът е единственият държавен процесуален орган, върху който никога не
пада тежестта на доказване;
к) Специфично правило въвежда чл. 147, ал. 2 във връзка с чл. 147, ал. 1 и чл.
148 НК. Ако лице разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише
престъпление, то не се наказва за клевета, при положение, че се докаже
истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления.

38. Доказателства и доказателствени средства

 Доказателствените средства

служат за възпроизвеждане в наказателното производство на доказателства или

на други доказателствени средства. Не се допускат доказателствени средства,
които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в ГПК.
Доказателствените средства са процесуално-технически способи за внасяне в
процеса на доказателства по делото. Те са носители, източници на доказателства.

 Видове доказателства
Преки и косвени. Преки са доказателствата, които непосредствено
установяват релевантни по делото обстоятелства. Такива се съдържат в
показанията на свидетели-очевидци.Връзката на косвените със събитието е
опосредствана.
Обвинителни и оправдателни. Обвинителните обосновават повдигане и
поддържане на обвинението срещу лице за извършено от него престъпление.
Оправдателните обслужват интересите на защитата.
Първични и производни. Първични – от първоизточник, производни чрез
препредаване – косвени.
Веществени и невеществени.Поначало невеществените не може да се
внесат по делото самостоятелно, без помощта на съответните доказателствени
средства.
Тежестта да се докаже обвинението по дела от общ характер лежи върху
прокурора и разследващите органи, а по дела, образувани по тъжба на
пострадалия - върху частния тъжител. Тежестта на доказване винаги носи
главния обвинител по делото. На досъдебното производство се носи в равна
степен от наблюдаващия прокурор, действащия следовател или разследващ
полицай.
Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. Не може да се правят
изводи в негова вреда, когато не е дал обяснения, не е доказал възраженията си.

Видове доказателствени средства
Доказателствата се установяват чрез гласни, веществени и писмени
доказателствени средства.
Гласни доказателствени средства
Обяснения на обвиняемия-дава обясненията си устно и непосредствено
пред съответния орган. Обвиняемият не може да бъде разпитван по делегация
или чрез видео-конференция, освен в случаите, когато се намира извън пределите
на страната и това няма да попречи за разкриване на обективната истина.
Обвиняемият може да дава обяснения във всеки момент на разследването и на
съдебното следствие. Обвиняемият има право да откаже да дава обяснения.
Обвинението и присъдата не могат да се основават само на
самопризнанието на обвиняемия. Самопризнанието на обвиняемия не
освобождава съответните органи от задължението им да събират и други
доказателства по делото.
От съдържателно гледна точка, обясненията на обвиняемия могат да бъдат
самопризнания и отговор. Отговорът се отнася до престъпна дейност на други
лица.
Свидетелските показания могат да се установят всички факти, които свидетелят
е възприел и които допринасят за разкриване на обективната истина.
Съпругът, възходящите, низходящите, братята и сестрите на обвиняемия и
лицето, с което той се намира във фактическо съжителство, могат да откажат да
свидетелстват.
Свидетелят е длъжен: да се яви пред съответния орган, когато бъде
призован; да изложи всичко, което знае по делото, и да отговаря на поставените
му въпроси, както и да остане на разположение на органа, който го е призовал,
докато това е необходимо.
Обстоятелства, по които свидетелят не е длъжен да дава показания
Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които
биха уличили в извършване на престъпление него, неговите възходящи,
низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във
фактическо съжителство. Свидетелят не може да бъде разпитван относно
обстоятелствата, които са му били поверени като защитник или повереник.
Свидетелят има следните права: да си служи с бележки за цифри, дати и
други, които се намират у него и се отнасят до неговите показания; да получи
възнаграждение за загубения работен ден и да му бъдат заплатени разноските,
които е направил, както и да иска отмяна на актовете, които накърняват правата и
законните му интереси. Свидетелят има право да се консултира с адвокат, ако
смята, че с отговора на поставения въпрос се засягат правата му по чл. 121. При
направено искане разследващият орган или съдът осигуряват тази възможност.
Прокурорът, съдията-докладчик или съдът по искане на свидетеля или с
неговото съгласие вземат мерки за неговата незабавна защита, когато са налице
достатъчно основания да се предполага, че в резултат на свидетелстването е
възникнала или може да възникне реална опасност за живота или здравето на
свидетеля, на неговите възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с
които се намира в особено близки отношения.
Защитата на свидетеля е временна и се осъществява чрез:
1. осигуряване на лична физическа охрана от органите на Министерството
на вътрешните работи;
2. запазване в тайна на неговата самоличност.
В акта на съответния орган за осигуряване защита на свидетеля се
посочват:
1. органът, който го издава;
2. датата, часът и мястото на издаване;
3. обстоятелствата, които налагат осигуряването на защита;
4. видът на взетата мярка;
5. данните за самоличността на лицето, чиято защита се осигурява;
6. идентификационният номер, който се дава на лицето, чиято самоличност
се запазва в тайна;
7. подписите на органа и на лицето.
Обвинението и присъдата не могат да се основават само на показанията на
свидетели, дадени по реда на чл. 141 - (свидетеля с тайна самоличност).

Веществени доказателствени средства

Когато веществените доказателства не могат да се отделят от мястото,
където са намерени, както и в други предвидени в този кодекс случаи, се изготвят
фотоснимки, диапозитиви, видеозаписи, звукозаписи, записи върху носител на
компютърни информационни данни, планове, схеми, отливки или отпечатъци.
Видове: фотоснимки, диапозитиви, видеозаписи, звукозаписи, планове,
схеми, отливки, отпечатъци.
При изготвяне на веществените доказателствени средства се съставя
протокол.
Материалите се прилагат към делото.
Веществените доказателствени средства се изготвят по възможност от
лицата, които извършват действията по разследване и съдебните следствени
действия. Когато за това са необходими специални знания и подготовка,
назначава се специалист - технически помощник.

Писмени доказателствени средства

Съгласно разпоредба влезла в сила от 05.11.2017 г., писмени
доказателствени средства са протоколите за действията по разследване,
съдебните следствени и другите процесуални действия, протоколите за изготвяне
на веществени доказателствени средства и други документи, включително
докладите и приложените към тях документи относно разследванията на
Европейската служба за борба с измамите, ревизионните актове, с които са
установени данъчни задължения и задължения за задължителни осигурителни
вноски и приложените към тях ревизионни доклади, както и докладите по чл. 19
от Закона за държавната финансова инспекция от извършени финансови
инспекции и одитните доклади по чл. 56 от Закона за Сметната палата и
приложените към тях документи.

Обвинението и присъдата не могат да се основават само на данните от

ревизионните актове, докладите по чл. 19 от Закона за държавната финансова
инспекция, одитните доклади по чл. 56За всяко действие по разследване и
съдебно следствено действие се съставя протокол на мястото, където то е
извършено.
Съдържание на протокола
В протокола се посочват: датата и мястото на действията по разследване и
съдебните следствени действия; времето, когато са започнали и завършили;
лицата, които са участвали; направените искания, бележки и възражения;
извършените действия в тяхната последователност и събраните доказателства.
Протоколът се подписва от органа, извършил действието, както и от други
участници в наказателното производство в случаите, предвидени в този кодекс.
Поправки, изменения и допълнения в протокола
Всички поправки, изменения и допълнения в протокола трябва да бъдат
удостоверени с подписа на лицата, които са го подписали.
Протоколите като доказателствено средство
Протоколите, съставени при условията и по реда, предвидени в този кодекс,
са доказателствени средства за извършване на съответните действия, за реда, по
който са извършени, и за събраните доказателства.
Протокол за изготвяне на веществени доказателствени средства
 Изготвянето на веществени доказателствени средства се отразява в
протокола за съответното действие или в отделен протокол, който се подписва от
органа, извършил действията, и от специалиста - технически помощник.
Изготвянето на веществени доказателствени средства, получени при използване
на специални разузнавателни средства, се отразява в протокол, подписан от
ръководителя на службата, изготвила вещественото доказателствено средство, в
който се посочват:
1. времето и мястото на прилагане на специалното разузнавателно средство
и изготвянето на съответните веществени доказателствени средства;
2. самоличността на контролираното лице;
3. използваните оперативни способи и технически средства;
4. текстово възпроизвеждане на съдържанието на вещественото
доказателствено средство.
По искане на заинтересованото лице съдът или органът на досъдебното
производство му издава удостоверение, по силата на което държавните и
общинските органи, юридическите лица и едноличните търговци са длъжни да го
снабдят с необходимите документи в рамките на тяхната компетентност. Когато е
съставен на чужд език, документът се придружава с превод на български език,
заверен по надлежния ред, или се назначава преводач.

Протоколи за действия по разследването – форма и съдържание.

Органът на досъдебното производство представя протокола за действията
по разследване на лицата, които са взели участие в извършването им, за да се
запознаят с него, или по тяхно искане го прочита. На всяко лице органът на
досъдебното производство разяснява правото му да иска поправки, изменения и
допълнения на протокола. Направените искания се вписват в протокола. Когато
някое от лицата, участвало в действията по разследване, откаже или няма
възможност да подпише протокола, органът на досъдебното производство
отбелязва това, като посочва и причините. Препис от протокола за обиск,
претърсване, изземване и освидетелстване се връчва на лицето, спрямо което са
извършени тези действия по разследването.
Протокол за разпит
 В протокола за разпит се посочват следните данни за разпитания: трите
имена, дата и място на раждане, гражданство, националност, образование,
семейно положение, занятие, месторабота и длъжност, съдимост и други, които
могат да имат значение за делото. В случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2 – свидетел със
скрита самоличност, данните за самоличността не се вписват в протокола.
Обясненията и показанията се записват в първо лице, по възможност дословно.
Когато е необходимо, въпросите и отговорите се записват отделно. Разпитаният
удостоверява с подписа си, че неговите обяснения или показания са записани
правилно. Ако протоколът е написан на няколко страници, разпитаният се
подписва на всяка страница. Разпитаният може, ако поиска, да изложи
собственоръчно обясненията или показанията, които е дал устно. В този случай
органът на досъдебното производство може да задава допълнителни въпроси.
Звукозапис
По искане на разпитания или по почин на органа на досъдебното
производство може да се изготви звукозапис, за което разпитаният се уведомява
до започване на разпита. След завършване на разпита звукозаписът се
възпроизвежда изцяло на разпитания. Допълнителните обяснения и показания
също се отразяват в звукозаписа. Звукозаписът завършва със заявление на
разпитания, че той правилно отразява дадените обяснения и показания. Органът
на досъдебното производство съставя протокол за разпит и когато има
звукозапис. Протоколът съдържа: основните обстоятелства на разпита, решението
да се изготви звукозапис; уведомяването на разпитания за звукозаписа; бележки
на разпитания във връзка със звукозаписа; възпроизвеждането на звукозаписа
пред разпитания и заявлението на органа на досъдебното производство и
разпитания за правилността на звукозаписа. Звукозаписът се прилага към
протокола, след като се запечата с бележка, в която се посочват: органът,
извършил разпита, делото, името на разпитания и датата на разпита. Бележката се
подписва от органа на досъдебното производство и от разпитания.
Видеозапис – прилагат се разпоредбите за звукозапис.

39. Способи на доказване. Разпит. Оглед. Претърсване и изземване

  Видове способи за доказване

НПК е регламентирал наказателно-процесуалната форма за събиране и

проверка на доказателствени материали. Не са доказателства фактически данни,
които не са установени по реда на НПК. Те са регламентирани в закона са
надлежно изброени.
Нарушенията в провеждането на способите за събиране и проверка , и
оформянето на резултатите от съответните действия в множество случаи са
съществени нарушения на процесуалните правила и правят съответните
доказателствени материали непълноценни.
Способи на доказване в наказателното производство са разпит, експертиза,
оглед, претърсване, изземване, следствен експеримент, разпознаване на лица и
предмети и специални разузнавателни средства.
В досъдебното производство огледът, претърсването, изземването,
следственият експеримент и разпознаването на лица и предмети се извършват в
присъствието на поемни лица. Поемните лица се избират от органа, извършващ
съответното действие по разследването, между лица, които нямат друго
процесуално качество и не са заинтересовани от изхода на делото.
 Разпит
Разпит на обвиняемия
Разпитът е способ за събиране и проверка на гласни доказателствени
средства. Разпитът на обвиняемия се извършва през деня, освен когато не търпи
отлагане.Преди разпита съответният орган установява самоличността на
обвиняемия. Разпитът на обвиняемия започва със запитване разбира ли
обвинението, след което се поканва да изложи, ако желае, във форма на свободен
разказ всичко, което знае по делото.На обвиняемия могат да се поставят въпроси
за допълване на неговите обяснения или за отстраняване на непълноти, неясноти
или противоречия. Въпросите трябва да бъдат ясни, конкретни и свързани с
обстоятелствата по делото. Те не трябва да подсказват отговори или да подвеждат
към определен отговор. Когато са привлечени няколко обвиняеми, разследващият
орган ги разпитва поотделно. Обвиняемият не може да бъде разпитан по
делегация или чрез видеоконференция, освен в случаите, когато се намира извън
пределите на страната и това няма да попречи за разкриване на обективната
истина.
Разпит на свидетел
Преди разпита се установява самоличността на свидетеля и в какви
отношения се намира с обвиняемия и с другите участници в производството. В
случаите на свидетел със скрита самоличност в протокола се вписва
идентификационният номер на свидетеля вместо данните за самоличността.
Органът, който извършва разпита, поканва свидетеля да даде добросъвестно
показания и го предупреждава за отговорността, която носи пред закона, ако
откаже да направи това, даде неистински показания или премълчи някои
обстоятелства, като му разяснява правото по чл. 121.
Чл. 121. (1) Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси,
отговорите на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите
възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира
във фактическо съжителство.
(2) Свидетелят не може да бъде разпитван относно обстоятелствата, които
са му били поверени като защитник или повереник.
Свидетелят излага във форма на свободен разказ всичко, което му е
известно по делото.

Съгласно разпоредба на чл.139 ал.10 в сила от 05.11.2017 г., разпит на свидетел

със специфични нужди от защита се провежда при вземане на мерки за избягване
на контакт с обвиняемия, включително чрез видеоконференция или телефонна
конференция, в съответствие с разпоредбите на този кодекс.

Разпит на свидетел с тайна самоличност

Органите на досъдебното производство и съдът разпитват свидетеля с
тайна самоличност и вземат всички възможни мерки за запазване в тайна на
неговата самоличност.Преписи от протоколите за разпит на свидетеля без
неговия подпис се предявяват незабавно на обвиняемия и на неговия защитник, а
в съдебното производство - на страните, които писмено могат да поставят
въпроси на свидетеля.
Разпит с преводач и тълковник
Когато обвиняемият или свидетелят не владее български език, назначава се
преводач.
Когато обвиняемият или свидетелят е глух или ням, назначава се
тълковник.
Очна ставка
При съществено противоречие между обясненията на обвиняемите или
между обясненията на обвиняемия и свидетелските показания може да се
направи очна ставка, освен в случаите по чл. 123, ал. 2, т. 2. Лицата, между които
се прави очна ставка, преди разпита се запитват познават ли се и в какви
отношения се намират помежду си.С разрешение на съответния орган лицата,
между които се прави очна ставка, могат да си задават въпроси.
Разпит на малолетен и непълнолетен свидетел
Малолетният свидетел се разпитва в присъствието на педагог или психолог,
а когато е необходимо, и в присъствието на родителя или настойника.
Непълнолетният свидетел се разпитва в присъствието на горните лица, ако
съответният орган намери това за необходимо.
В сила от края на 2017г. е разпоредбата, която гласи, че разпит на
малолетен и непълнолетен свидетел в страната може да се извърши при вземане
на мерки за избягване на контакт с обвиняемия, включително в специално
оборудвани помещения или чрез видеоконференция.
Експертиза
Случаи, в които се назначава експертиза:Когато за изясняване на някои
обстоятелства по делото са необходими специални знания из областта на науката,
изкуството или техниката, съдът или органът на досъдебното производство
назначава експертиза.
Експертизата е задължителна, когато съществува съмнение относно:
1. причината на смъртта;
 2. характера на телесната повреда;
3. вменяемостта на обвиняемия;
4. способността на обвиняемия с оглед на неговото физическо и психическо
състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да
дава достоверни обяснения за тях;
5. способността на свидетеля с оглед на неговото физическо и психическо
състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да
дава достоверни показания за тях.
Съдържание на акта за назначаване на експертиза
В акта, с който се назначава експертиза, се посочват: основанията, поради
които се налага да се извърши експертизата; обектът и задачата на експертизата;
материалите, представени на вещото лице; трите имена, образованието,
специалността, научната степен, научното звание и длъжността на вещото лице
или наименование на учреждението, в което работи, наименованието на
медицинското учреждение, в което ще се правят стационарните наблюдения.
В сила от 05.11.2017 г., експертиза може да се назначи и за установяване на
специфични нужди от защита на свидетел във връзка с участието му в
наказателното производство.
Вземане на образци за сравнително изследване
Органът, който назначава експертизата, може да изисква от обвиняемия
и/или от свидетелите образци за сравнително изследване, когато не е възможно да
се набавят по друг начин, а при отказ те се изземват принудително с разрешение
на съответния първоинстанционен съд. Когато образците за сравнително
изследване са свързани с вземане на кръвна проба или с други подобни
интервенции с проникване в човешкото тяло, вземането на образците се
извършва от лице с медицинска правоспособност под наблюдението на лекар по
правилата на медицинската практика и без да се застрашава здравето на лицето.
Лица, на които се възлага експертиза
Експертизата се възлага на специалисти от съответната област на науката,
изкуството или техниката.
Органът, който е назначил експертизата, призовава вещите лица, проверява
тяхната самоличност, специалност и компетентност, отношенията им с
обвиняемия и пострадалия, както и наличността на основание за отвод.
Назначената експертизата/актът за нея/ се връчва на вещото лице, след което му
се разясняват правата и задълженията, както и отговорността, която носи, ако
даде невярно заключение.
Експертно заключение
След като извърши необходимите изследвания, вещото лице съставя
писмено заключение, в което посочва: името си и на какво основание е
извършена експертизата; къде е извършена; задачата, която е поставена;
материалите, които са били използвани; изследванията, които са извършени и с
какви научни и технически средства; резултатите, които са получени, и изводите
от експертизата. Заключението се подписва от вещото лице.
Допълнителна и повторна експертиза
Допълнителна експертиза се назначава, когато експертното заключението
не е достатъчно пълно и ясно, а повторна - когато не е обосновано и възниква
съмнение за неговата правилност.
Доказателствена сила на експертното заключение
Експертното заключение не е задължително за съда и за органите на
досъдебното производство. Когато не е съгласен със заключението на вещото
лице, съответният орган е длъжен да се мотивира.

Оглед
Цел на огледа
Съдът и органите на досъдебното производство извършват оглед на
местности, помещения, предмети и лица с цел да разкрият, непосредствено да
изследват и да запазят по реда, установен в НПК, следи от престъплението и
други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото. Огледът се
извършва в присъствието на поемни лица, освен в случаите, когато се провежда в
съдебно заседание.Когато е необходимо, огледът се извършва в присъствието на
вещо лице или на специалист - технически помощник.При извършване на огледа
всичко се изследва, както е заварено, а след това се правят и необходимите
размествания.
 Огледът се извършва през деня, освен когато случаят не търпи отлагане.
Оглед на труп
Оглед на труп се извършва по възможност на мястото, където той е открит,
в присъствието на вещо лице - съдебномедицински експерт, а когато няма такъв -
в присъствието на друг лекар. Погребението на трупа - предмет на огледа, се
извършва с разрешение на прокурора. Изравяне на труп се допуска по нареждане
на съда или на прокурора в присъствието на вещо лице - съдебномедицински
експерт. Заравянето на трупа се допуска с разрешение на органа, който е наредил
изравянето.
Освидетелстване
При оглед на лице не се допускат действия, които унижават неговото
достойнство или са опасни за здравето му. Когато се налага освидетелстваното
лице да бъде съблечено, поемните лица трябва да бъдат от същия пол. Ако
длъжностното лице, което следва да извърши освидетелстването, е от друг пол,
същото се извършва от лекар. Оглед на лице в досъдебното производство се
извършва с писменото му съгласие, а без такова съгласие - с разрешение на съдия
от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района
на който се извършва действието, по искане на прокурора.В неотложни случаи,
ако това е единствената възможност за събиране и запазване на доказателствата,
органите на досъдебното производство могат да извършат оглед без
предварително разрешение, като протоколът се представя от прокурора за
одобрение от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа.

Претърсване и изземване
Основание и цел на претърсването
Когато има достатъчно основание да се предполага, че в някое помещение
или лице се намират предмети, книжа или компютърни информационни системи,
съдържащи информационни данни, които могат да имат значение за делото, се
извършва претърсване за откриването и изземването им. Претърсване може да се
извърши и с цел да се издири лице или труп.
Органи, които вземат решение за претърсването и изземването
В досъдебното производство претърсване и изземване се извършват с
разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от съда, в района
на който се извършва действието, по искане на прокурора. В неотложни случаи,
когато това е единствена възможност за събиране и запазване на доказателствата,
органите на досъдебното производство могат да извършат претърсване и
изземване и без разрешение, като протоколът за извършеното действие по
разследването се представя от наблюдаващия прокурор за одобряване от съдията
незабавно, но не по-късно от 24 часа. В съдебното производство претърсване и
изземване се извършват по решение на съда, който разглежда делото.
Лица, в присъствието на които се извършват претърсването и изземването
Претърсването и изземването се извършват в присъствието на поемни лица
и на лицето, което използва помещението, или на пълнолетен член на
семейството му. Когато лицето, което използва помещението, или член на
семейството му не може да присъства, претърсването и изземването се извършват
в присъствието на домоуправителя или на представител на общината или
кметството. Претърсването и изземването в помещение, което се ползва от
държавни или общински служби, се извършват в присъствието на представител
на службата. Претърсването и изземването в помещение, което се ползва от
юридическо лице, се извършват в присъствието на негов представител. Когато не
може да присъства представител на юридическото лице, претърсването и
изземването се извършват в присъствието на представител на общината или
кметството. Претърсване и изземване в помещения на чуждестранни
представителства на международни организации и в жилища на техни
служители, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната
юрисдикция на Република България, се извършва със съгласието на ръководителя
на представителството и в присъствието на прокурор и представител на
Министерството на външните работи. Когато претърсването и изземването са
свързани с компютърни информационни системи и програмни продукти,
действията се извършват в присъствието на специалист - технически помощник.
Претърсването и изземването се извършват през деня, освен ако не търпят
отлагане. Преди претърсването , съответният орган представя разрешението за
това и предлага да му се посочат търсените предмети, книжа и компютърни
информационни системи, в които се съдържат компютърни информационни
данни или други данни от значение по случая. Органът, който извършва
претърсването, има право да забрани на присъстващите да влизат във връзка с
други лица или помежду си, както и да напускат помещението, докато завърши
претърсването.При претърсването и изземването не могат да се извършват
действия, които не се налагат от тяхната цел. Помещения и хранилища се отварят
принудително само при отказ да бъдат отворени, като се избягват ненужни
повреди.
Разпечатването на носителя, изготвен при претърсване и изземване, се
допуска за нуждите на разследването само с разрешение на прокурора и се
извършва в присъствието на поемни лица и специалист - технически помощник.
В съдебното производство разпечатването се извършва по решение на съда от
специалист - технически помощник.
Обиск
Претърсване на лице в досъдебното производство без разрешение на съдия
от съответния първоинстанционен съд или от същия съд, в района на който се
извършва действието, се допуска:
1. при задържане;
2. когато има достатъчно основание да се счита, че лицата, които
присъстват при претърсването, са укрили предмети или книжа от значение за
делото.
Обискът се извършва от лице от същия пол в присъствието на поемни лица
от същия пол. Протоколът за извършеното действие по разследването се
представя за одобряване от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа.
Задържане и изземване на кореспонденция
Задържането и изземването на кореспонденция се допускат само когато
това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления.
Задържането и изземването на кореспонденция в досъдебното производство се
извършват по искане на прокурора с разрешение на съдия от съответния
първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се
извършва действието. Задържането и изземването на кореспонденция в
съдебното производство се извършват по решение на съда, който разглежда
делото.

Следствен експеримент
Цел на следствения експеримент
Съдът и органите на досъдебното производство могат да направят
следствен експеримент, за да проверят и уточнят данни, получени от разпита на
обвиняемия и свидетелите или от друго действие по разследването или съдебно
следствено действие.
Условия за допускане на следствен експеримент
Следственият експеримент се допуска, при условие че не се унижава
достойнството на лицата, които участват в него, и не се създава опасност за
здравето им.
Ред за извършване на следствения експеримент
Следственият експеримент се извършва в присъствието на поемни лица,
освен ако се прави в съдебното заседание .Когато е необходимо, при
извършването на следствения експеримент присъства вещо лице или специалист
- технически помощник.

Разпознаване на лица и предмети

Основание и цел на разпознаването
Разпознаване се извършва, когато за изясняване на обстоятелствата по
делото е необходимо да се потвърди идентичността на лица и предмети.
Органите на досъдебното производство, а в съдебното производство - съдът,
който разглежда делото, предлагат на обвиняемия или свидетеля да разпознае
лица или предмети.
Разпит преди разпознаването
Непосредствено преди да се извърши разпознаването, обвиняемият и
свидетелите се разпитват дали познават лицето или предмета, които предстои да
разпознаят; за особеностите, по които могат да ги разпознаят; за обстоятелствата,
при които са наблюдавали лицата или предметите; както и за състоянието, в което
са се намирали при възприемането на лицето или предмета, подлежащи на
разпознаване.
Ред за извършване на разпознаването
Разпознаването се извършва в присъствието на поемни лица, освен когато
се прави в съдебно заседание. Лицето се представя за разпознаване заедно с три
или повече лица, сходни с него по външност, като се вземат мерки да не се
осъществят предварително пряк контакт с разпознаващия .По преценка на
органа, извършващ разпознаването, то може да се проведе така, че
разпознаващото лице да не се срещне непосредствено с разпознаваното лице.
Когато не е възможно да се покаже самото лице, показва се негова снимка заедно
със снимките на три или повече лица, сходни с него по външност. Предметите се
представят за разпознаване заедно с три или повече еднородни предмети.
На обвиняемия или свидетеля се предлага да посочи лицето или предмета,
до който се отнасят дадените от него обяснения или показания, и да обясни по
какво ги е разпознал. 

Специални разузнавателни средства

Веществени доказателствени средства, изготвени при използване на
специални разузнавателни средства
Органите на досъдебното производство могат да използват специални
разузнавателни средства: технически средства - електронни и механични
съоръжения и вещества, които служат за документиране на дейността на
контролираните лица и обекти, и оперативни способи - наблюдение,
подслушване, проследяване, проникване и проверка на кореспонденция и
компютърна информация, контролирана доставка, доверителна сделка и
разследване чрез служител под прикритие. Специалните разузнавателни средства
се използват, когато това се налага при разследването на тежки умишлени
престъпления, както и на изрично посочени в НПК престъпления ако съответните
обстоятелства не могат да бъдат установени по друг начин или установяването
им е свързано с изключителни трудности.
Специалните разузнавателни средства - контролирана доставка и
доверителна сделка, могат да служат за събиране на веществени доказателства, а
служителят под прикритие се разпитва като свидетел.
 Искане за използване на специални разузнавателни средства
За използване на специални разузнавателни средства по конкретно
досъдебно производство се подава писмено мотивирано искане от прокурора,
който наблюдава разследването, до съда.
Искането трябва да съдържа:
1. информация за престъплението, за разследването на което се налага
използването на специални разузнавателни средства;
2. описание на извършените до момента действия и резултатите от тях;
3. данни за лицата или обектите, спрямо които ще се прилагат специалните
разузнавателни средства;
4. оперативните способи, които следва да се приложат;
5. срока на използването.
Когато искането е за разследване чрез служител под прикритие,
ръководителят на структурата, която го осигурява и прилага, или оправомощено
от него лице представя на органа по чл. 174, ал. 1 - 3 писмена декларация от
служителя, че е запознат със задълженията си и задачите по конкретното
разследване. Декларацията се съхранява от органа по чл. 174, ал. 1 - 3 и в нея
вместо данни за самоличността на служителя се посочва личният му
идентификационен номер, определен от структурата, която осигурява и прилага
разследването чрез служител под прикритие.В неотложни случаи, когато това е
единствената възможност за осъществяване на разследването, служител под
прикритие може да се използва и по разпореждане на прокурора, наблюдаващ
разследването. Дейността на служителя под прикритие се прекратява, ако в срок
до 24 часа не бъде дадено разрешение от съответния съд, който се произнася и по
съхраняването или унищожаването на събраната информация.
Разрешението за използване на специални разузнавателни средства се дава
предварително от председателя на окръжния съд или от изрично упълномощен от
него заместник-председател. Разрешението за използване на специални
разузнавателни средства по отношение на военнослужещите се дава
предварително от председателя на съответния военен съд или от изрично
упълномощен от него заместник-председател, които се произнасят незабавно
след получаване на искането с писмено мотивирано разпореждане.
Разрешението за използване на специални разузнавателни средства по дела,
подсъдни на специализирания наказателен съд, се дава предварително от неговия
председател или от изрично оправомощен от него заместник-председател. Той се
произнася незабавно след получаване на искането с писмено мотивирано
разпореждане. По реда на ал. 1 и 2 разрешение за използване на специални
разузнавателни средства дава председателят на съответния апелативен съд или
изрично оправомощен от него заместник-председател, когато се иска прилагане
на специални разузнавателни средства спрямо съдия или административния
ръководител или неговите заместници от съответния окръжен съд.
Разпореждането за разследване чрез служител под прикритие съдържа
престъплението, за което се разрешава разследването, и идентификационния
номер на служителя, определен от органа. За направените искания и издадените
разрешения в съответния съд се води специален регистър, който не е публичен.
Ред и срок за прилагане на специални разузнавателни средства за нуждите
на наказателното производство.
Специалните разузнавателни средства се използват, когато това се налага
при разследването на тежки умишлени престъпления по глава първа, глава втора,
раздели I, II, IV, V, VIII и IX, глава пета, раздели I - VII, глава шеста, раздели II -
IV, глава осма, глава осма "а", глава девета "а", глава единадесета, раздели I - IV,
глава дванадесета, глава тринадесета и глава четиринадесета, както и за
престъпления по чл. 219, ал. 4, предложение второ, чл. 220, ал. 2, чл. 253, чл. 308,
ал. 2, 3 и 5, изречение второ, чл. 321, чл. 321а, чл. 356к и 393 от особената част на
Наказателния кодекс, ако съответните обстоятелства не могат да бъдат
установени по друг начин или установяването им е свързано с изключителни
трудности.
Специалните разузнавателни средства се прилагат по реда на ЗСРС от
съответните служби на Министерството на вътрешните работи. Министърът на
вътрешните работи дава писмено разпореждане за прилагане на специални
разузнавателни средства въз основа на разрешението от съда.
Срокът за прилагане на специални разузнавателни средства не може да
бъде по-дълъг от два месеца и може да бъде продължен, но с не повече от четири
месеца.
Прилагането на специални разузнавателни средства се преустановява,
когато:
1. е постигната предвидената цел;
2. прилагането им не дава резултати;
3. срокът за разрешението е изтекъл.

40. Експертиза. Следствен експеримент. Разпознаване на лица и предмети.

Специални разузнавателни средства

 Експертизата като способ на доказване

1. Експертизата е способ, характерен за проверката на доказателствените
материали (чл. 144-154 НПК). Когато задължително съпровожда извършването
на оглед на труп, експертизата има пряко отношение към събирането на нови
доказателства по делото. Извън хипотезата на задължителна експертиза (чл.
144, ал. 2 НПК), експертизата не е типично първоначално следствено действие.

2. Значение на експертизата. Като специализирано изследване в рамките и за

нуждите на един висящ наказателен процес, експертизата има особено
съществено значение.

3. Назначаване
а) Експертиза се назначава на досъдебното производство с постановление на
орган на досъдебното производство, а в съдебната фаза на процеса — със
съдебно определение. б) За извършване на експертиза трябва да бъдат налице
достатъчно сравнителни материали ; в) извършването на експертиза се възлага
на вещи лица ; - вещото лице не е субект на процеса.; - вещото лице следва да
бъде непредубеден и незаинтересуван,; - задължения на вещото лице: редовно
призован да се яви пред съответния орган за възлагане на експертизата; да
извърши експертното изследване в определеното учреждение или организация;
да представи в срок експертно заключение; да си направи самоотвод при
наличие на основания; да участва при оглед на труп в случаите на НПК. - права
на вещото лице: да се запознае с материалите по делото, отнасящи се до
въпросите на експертизата; да изисква сравнителни материали; да изисква
допълнителни материали и да иска да участва при извършване на определени
следствени действия; да получи възнаграждение за положения труд; да му
бъдат заплатени разноските, които е направил; да иска отмяна на актовете,
които накърняват негови права и законни интереси; - лична среща на
държавния процесуален орган и определеното да извърши експертиза лице ; -
участието на вещото лице по едно наказателно дело е с оглед на неговите
специални знания и по линия на правото му на защита.
г) Всяко вещо лице действа като едноличен субект.
д) Представяне на експертно заключение. След извършване на предписаните с
акта за назначаване на експертиза изследвания, вещото лице съставя писмено
заключение, в което посочва: своето име, основанията за извършената
експертиза, местоизвършване, поставената задача, използваните материали,
извършените изслед-вания, използваните научни и технически средства,
получените резултати и изводите на експертизата. Заключението се подписва от
вещото лице. Той представя експертното заключение пред органа, определил
експертизата. Впоследствие той се призовава за разпит в съдебно заседание (чл.
282 НПК).

4. Видове експертиза.
а) В досъдебното производство и в съдебната фаза на процеса — според
процесуалната фаза, в която се предприема.
б) Първоначална и последваща — според поредността на експертното
изследване, което се предприема по въпроси, сходни с друго такова изследване.
в) Допълнителна експертиза — когато заключението на вещото лице не е
достатъчно пълно и ясно.
г) Повторна експертиза: когато експертното заключение е необосновано и
възниква съмнение за неговата правилност. Обикновено по вина на вещото
лице. За разлика от допълнителната експертиза, при повторната рядко се
назначава същото вещо лице.
д) Колективна експертиза: когато вещите лица са повече от едно и следва да
дадат заключение по въпросите на експертизата. Те не образуват колективен
орган, не вземат решение по колегиалния метод, но могат да се съвещават и да
съгласуват своите позиции. В практиката е твърде разпространена тройната
експертиза.
е) Комплексна експертиза: това е колективна експертиза, при която се налага
извършване на експертно изследване от областта на няколко отрасъла на
науката, изкуството и техниката. Твърде рядко е възможно комплексна
експертиза да бъде извършена от едно вещо лице, тъй като това е свързано с
притежаване на разнопосочни специализирани знания.
ж) Задължителна експертиза (чл. 144, ал. 2 НПК): когато съществуват съмнения
относно:
- причините на смъртта;
- характера на телесната повреда;
- вменяемостта на обвиняемия или заподозрения;
- способността на обвиняемия, с оглед на неговото физическо и психическо
състояние, правилно да възприема фактите от значение за делото и да дава
достоверни обяснения по тях;
- способността на свидетеля, с оглед на неговото физическо и психическо
състояние, правилно да възприема фактите от значение за делото и да дава
достоверни показания за тях.

 Следствен експеримент. Общи изисквания към подготовката,

извършването и закрепването на резултатите от следствения
експеримент. Видове следствен експеримент. Разграничаване от
другите следствени действия.

1. Същност, основания за изъвршване и отграничения. Видове следствен

експеримент.
1.1. Понятие и същност на следствения експеримент.
1.1.1 Същност. Същността на слествения експеримент (СЕ) като процесуален
способ се изразява в опитно осъществяване на отделни действия свързани със
събитието на престъплението с цел да се провеят и уточнят данни, получени от
разпита на обвиняемия и свидетелите или от друго действие по разследването
или съдебно следствено действие.
1.1.2. Характеристика. СЕ представлява сложен по характера си процесуален
способ явяващ се типично последващо следствено действие. Той изисква
детайлна подготовка, която се извършва на два етапа: преди отиване и след
пристигане на мястото на извършване. Възможно е да се извърши и в
лабораторни условия. Особено приложение намира методът на моделирането,
материалната реконструкция, компютърното моделиране и симулация.
Използва се преди всичко емпиричният метод на познание. Обект на
експериментиране са обстоятелства, визирани в предмета на доказване по чл.
102 НПК.
1.1.3. Граници на експеримента. Не бива да се допуска настъпването на
престъпен резултат или вредни последици, както и накърняване честта,
достойнството и здравето на участниците. Не бива да се допуска повреждане
или унищожаване на доказателства.

1.2. Основания за извършване.

Основание за извършване на СЕ е необходимостта да се проверят вече събрани
доказателства
(чл. 166 НПК). Проверяват се гласни доказателствени средства, както и
доказателства и доказателствени средства, събрани с други способи на
доказване. За да се реализира СЕ, е необходимо да съществуват две
обстоятелства: [1] експериментът да се провежда при условия, които са
максимално сходни и близки до реалните; [2] максимално сходство в
извършването на опитните действия.
СЕ решава три основни задачи: да се проверяват вече събрани доказателства, да
се съберат нови доказателства и да се проверят изградени следствени версии.
1.3. Отграничения.
1.3.1. От експертизата. Различията са по отношение на:
Основанието за извършване При СЕ – необходимостта от проверка на вече
извършени следствени действия;
При експертизата – необходимостта от използване на специални знания
Субекта на извършване При СЕ – това е органът осъществяващ ръководство и
контрол на съответната фаза на процеса;
При експертизата – това е вещото лице.
Непосредствения обект При СЕ – това са отделни обстоятелства, факти,
процеси, явления;
При експертизата – това са непосредствените обекти на експертизата;
Процесуалните задачи При СЕ – проверката и уточняването на данн, получени
при разпит или друг процесуален способ.
При експертизата – това са конкретните задачи на експертизата;
Познавателните методи При СЕ – експерименталният метод е с доминираща
роля;
При експертизата – експерименталният метод няма доминираща роля.
Представянето на резултатите СЕ – протокол за СЕ;
Експетизата – с изрично определен в НПК акт;
1.3.2. От разпознаването. Разпознаването решава предимно идентификационни
задачи. При извършването им се използва различна система от способи. При СЕ
основно значение има материалната реконструкция.

1.4. Видове следствен експеримент.

1.4.1. Според фазата на наказателния процес. СЕ в досъдебното производство и
в съдебното следствие.
1.4.2. Според темпоралните му характеристики. Първоначален и повторен СЕ.
1.4.3. Според непосредствените задачи и предмето им съдържание. В
практиката се извършват пет вида СЕ: за установяване процеса на
следообразуване, за проверка възможността да се наблюдава/възприема
определен факт, процес или явление, за установяване възможността да се
извърши определено действие, за установяване на отделни моменти от
събитието на престъплението, за установяване възможността за съществуване
на определено явление.

2. Подготовка и извършване на следствен експеримент.

2.1. Подготовка – особености.

След като се определят обстоятелствата, които ще се проверяват с
експеримента, се набелязва вида, характера и продължителността на опитните
действия. Извършва се материална реконструкция. Определя се времето на
извършване на СЕ като част от денонощието, като атмосферни условия, като
продължителност и като място на СЕ в системата от следствени действия.
Определяне и осигуряване на участниците в СЕ – задължителни (поемни лица)
и факултативни (специалисти-технически помощници и вещи лица).
Осигуряват се технически и технико-криминалистични средства за
извършването на СЕ и фиксиране на резултатите от него. Осигуряват се
условия за безопасно извършване на експеримента. Запознават се участниците в
експеримента с характера на опитите, тяхната последователност и условията за
безпасно извършване на опитите.

2.2. Извършване на следствения експеримент.

2.2.1. Тактика на извършването. Фактическото извършване на СЕ се изразява в
провеждането на набелязаните опитни действия. Извършват се всички
набелязани опити, като някои от тях могат да се повторят при изменени
условия и темп. Опитите се извършват на отделни етапи, като се отделя
самостоятелно внимание на всяко отделно действие. Детайлизират се отделните
стадии на опитните действия. Удачно е да се използват събраните в хода на
разследването веществени доказателства, като се вземат мерки да не се увреди
вещественото доказателство или да не настъпят такива промени, които биха
осуетили възможностите за по-нататъшно изследване и използване.
2.2.2. Кой извършва опитните действия? Когато проверяваните обстоятелства
са с оглед на личността на конкретно лице, опитните действия трябва да се
извършват от лицето, което твърди че е извършило действията, възприело е
фактите и обстоятелствата. Ако се касае за проверка на възможността за
настъпване или протичане на обективни процеси и явления, опитните действия
могат да се извършват от специалисти-технически помощници. Решението за
приключване на СЕ се взема от разследващия орган.
2.2.3. Фискиране на резултатите. Използва се процесуална и криминалистична
фиксация.

[Протокол за следствен експеримент]

В уводната част на протокола се съдържат данните, предвиде-ни в чл. 129, ал. 1
НПК. В същинската част се описват следните обстоятелства от съществено
значение за по-нататъшния ход на разследването: състоянието на обстановката
преди извършване на СЕ, извършената матери-ална реконструкция,
използваните веществени доказателства и доказателствени средства, опитните
действия, които са извършени и резултатите от тях. Заключителната част
съдържа направените искания, бележки и възражения на участниците и се
отбелязва, че всеки от тях е запознат с правата и задълженията си във връзка с
провеждането на СЕ и съдържанието на протокола. Ако по време на СЕ са
използвани схеми, скици, чертежи, те трябва да бъдат приложени към
протокола.

[Криминалистична фиксация]
Удачно е изготвянето на възлови и детайлни снимки на отделните обекти,
свързани с опитните действия, както и на получените резултати. Когато се
изготвя звуко- и видеозапис също се изготвя протокол, чието съдържание е
определено в чл. 239 НПК.

3. Следствен ескперимент в съдебното следствие.

 3.1. Основания за провеждане.
Основания за провеждане на СЕ в съдебното следствие са няколко
обстоятелства: [1] когато не е извършен СЕ в досъдебното производство; [2]
при неблагоприятни условия на провеждане, неправилна организация и оценка
на резултатите от СЕ на досъдебното производство; [3] при обективна
невъзможност за провеждане на СЕ в досъдебното производство; [4] при
съмнение относно обективността на резултатите от проведения в досъдебното
производство СЕ; [5] при нововъзникнали обстоятелства в хода на съдебното
следствие, налагщи да се проверят и уточнят гласни доказателствени средства.

3.2. Различия.
СЕ във фазата на съдебното следствие разкрва различия, които имат
организационно-методически характер. Той се извършва непосредствено от
съда в условия на времева отдалеченост, което налага задълбочена преценка на
основателността на извършването му. Поради обективни причини е затруднена
материалната реконструкция на обстановката на извършването му. Необходимо
е да се вземат под внимание вероятните форми на противодействие от страна на
вероятните участници в СЕ.
Резултатите от извършеното се закрепват в протокола за съдебното заседание.

Следствения експеримент е следствено действие в които приложение намира

експерименталния метод на познание и се изразява в извършването на опитни
действия за проверка и уточняване на наличните и за събиране на нови данни по
делото. Според чл.140 от НПК „ съдът и органите на досъдебното производство
могат да извършат следствен експеримент за да проверят и уточнят данни,
получени от разпита на обвиняем, заподозрян и свидетелите или от друго
следствено действие”.Подготовката се извършва на два различни по време и
място етапа: 1.Преди отиване на мястото, където ще се проведе експеримента и
включва:-определяне на задачите на експеримента - определят се след
обоснована преценка на фактите и обстоятелствата по делото, които могат да
бъдат установени, проверени и доказани с помощта на експеримента;-определяне
на опитните действия и набелязване продължителността и поредността на
извършването им. За целта се разработват практически варианти с целенасочени
различия помежду им, като се спазват изискванията за законност, максимално
сходство и безопасност;- реконструиране на обстановката, когато това е
необходимо- целта е да се осигури максимално сходство на опитните действия с
проверяваните. Реконструирането също има два етапа: 1. преди отиване на място
– набелязват се съдържанието и характера на реконструирането и се осигуряват
необходимите за целта материали и технически средства; 2. след пристигането на
място – практическо възстановяване на обстановката, като се създават обективни
гаранции за безопасно извършване на експеримента;- осигуряване на технически
средства и материали за извършване на опитните действия- за целта могат да се
използват веществените доказателства по делото, ако са изследвани и
възпроизведени във вещеествени доказателствени средства и няма опасност от
тяхното повреждане и унищожаване. Осигуряват се също така резервни
материали и технически средства; - определяне на мястото и времето на
извършване на експеримента- обикновенно мястото на извършване на
престъплението. В това отношение се срещат трудности поради сезонно
отдалечаване, различия в метеорологичната обстановка и др.;- определяне на
лицата, които ще участват- чл.142, ал.1 от НПК- задължително присъстват
поемни лица, освен ако експеримента се прави в съдебно заседание. По преценка
на компетентния орган участва и екперт или специалист-технически помощник.
По някои дела е необходимо и участието на обвиняемия и свидетелите, ако
опитните действия са свързани с техните лични качества. Ако експеримента
уличава обвиняемия или свидетеля в престъпление, те не могат да бъдат
задължени да участват.- осигуряване на условия за безопасно извършване на
следствения експеримент- мерките предполагат преценка на съществуването на
опасност, произтичаща от провеждането на екперимента.- запознаване на
участващите в следствения експеримент лица с характера на предстоящото
следствено действие и с правата и задълженията които те имат;- осигуряване на
необходимите средства и материали за фотографско и кинофиксиране на
опитните действия и резултатите от следствения експеримент;2. След
пристигането на място- непосредствено преди започване на следствения
експеримент- извършва се допълнително уточняване на характера на настъпилите
от престъплението изменения, реконструиране на обстановката, уточняване на
правата и задълженията на участващите с конкретни указания за мястото, където
ще се намират и действията които ще се извършват, поставяне на охрана когато
това се налага, проверяване годността на техническите материали и
средства.Извършване на следствения експеримент - изразява се в провеждане на
опитни действия, които да са максимално сходни на проверяваните, като се
извършват няколкократно с целенасочени изменения в съдържанието и
условията, при които протичат. С това се избягва влиянието на случайните
фактори и се осигурява по-голяма обективност и сигурност на изводите. Колкото
опитните действия са по-близки до същността на изследваното явление, толкова
по-малко повторения и изменения се налагат. Главен субект на експеримента е
следователя - той ръководи опитните действия и участващите в експеримента
лица, той преценява колко пъти и с какви изменения да се повторят. Следователят
решава кога да приключи следствения експеримент. Той е отговорен за спазване
на процесуалните и тактическите изисквания, на законността и тактическата
ефективност на експеримента.Фиксиране- подробно се фиксира обстановката
преди и след реконструирането и, при изменение на условията и поредността на
опитните действия. В протокола се посочват задачите на следствения
експеримент, участващите лица, условията при които е извършено следственото
деиствие. Отбелязва се използвани ли са веществени доказателства за
извършване на опитните действия, колко опита и в каква последователност са
направени, какви са резултатите от тях. Протоколът се подписва от всички лица
участвали в експеримента. Фиксират се с фото, кино и видеоснимки опитните
действия и резулатите от тях, като по този начин се осигурява нагледност,
обективност и максимална изчерпателност. Видове следствен експеримент :В
зависимост от задачите могат да се планират следните видове СЕ:1. За
установяване на възможността за възприемане на определени обекти процеси и
явления /най- разпросранения/;2. За установяване на възможността за
извършване на посочените в обясненията /показанията/ действия;3.За
установяване на механизма за образуване на следите;4.За установяване на
възможността за съществуването на определени факти, процеси и явления5. За
установяване на механизма на протичане на събитието като цяло или на отделни
негови моменти;Разграничаване от други следствени действия- следствения
експеримент в сравнение с останалите следствени действия съдейства по-ясно и
по-точно да се установи природата и закономерностите на развитие на
интересуващите разследването процеси и явления и особеностите на
изменението на обективната действителност от извършеното престъпление.

 Разпознаване –

обща характеристика, основания за извършване, особености на

подготовката, извършва-нето и закрепването на резултатите. Повторно
разпознаване – възможности и хипотези. Същност и отграничения.

1.1. Понятие за разпознаване.

Разпознаването е често срещано процесуално-следствено действие, което се
извършва обикновено в системата на последващите следствени действия. То е
една от процесуално закрепените форми на съдебна идентификация.
Разпознаването е особена форма на процесуално отъждествяване, състояща се в
предявяване на разпознаващото лице на не по-малко от три сходни (еднородни)
обекта с цел установяване тъждеството на обекта, имащ отношение към
изследваното в съдопроизводството събитие – събитието на престъплението.
Основната процесуална и познавателна цел на разпознаването е да се установи
тъждеството (индивидуалната идентификация) или груповата принадлежност
на обекти от съществено значение за разследването.
Разпознаване се извършва, когато за изясняване на обстоятелствата по делото е
необходимо да се потвърди идентичността на лица и предмети – чл. 169 НПК.
Необходимостта от извършване на разпознаването възниква в три случая: когато
възникне необходимост от идентификация на лица и предмети във връзка с
получени преди това гласни доказателствени средства; когато трябва да се
установи връзката на един предмет или лице с разследваното престъпление;
когато трябва да се установи връзката между определен предмет и определено
лице. Предявени за разпознаване могат да бъдат обекти, които по някакъв начин
са свързани с извършеното престъпление и съдействат за изясняването му.
Обектите трябва да са получени по реда и със средствата, предвидени в
процесуалния закон. Разпознаването е насочено към две типични задачи:
установяване на индивидуална идентификация или групова принадлежност на
обекта и проверка на събрани преди това гласни доказателствени средства.
Разпознаване може да се извърши и въз основа на веществени доказателствени
средства каквито са фотоснимките.

1.2. Отграничения.
1.2.1. От експертизата. При разпознаването познавателният процес протича без
използването на специални знания, као се основава на предварително известни,
възприети признаци на обекта. При експертизата чрез използването на
специални знания се цели изследването, не само на външно проявените, но и на
„скритите” свойства и взаимовръзки на обекта й.
1.2.2. От разпита. Общият разпит предхожда разпознаването и се осъществява
при различни психологически условия на подготовката и извършването му.
Докато при разпознаването се извършва отъждествяване, при разпита е
възможно да се получи идентификационна информация, но не и да се извърши
идентификация. Различни са и участниците в двете процесуално-следствени
действия. Предварителния разпит при разпознаването е с по-тесен предмет в
сравнение с общия разпит.
1.2.3. От очната ставка. Очната ставка не решава идетификационни задачи.
Съществени са различията по отношение основанията за извършване,
типичните задачи, психологическите особености на подготовката и
извършването им.

2. Подготовка на разпознаването.

2.1. Разпит преди разпознаването.

Предварителният разпит по чл. 170 НПК няма характер на самостоятелен
разпит, а е елемент от процесуалната организация на разпознаването.
Предметът му е ограничен до пет групи обстоятелства: [1] дали разпознаващият
познава предмета, който предстои да разпознае; [2] особеностите, по които
може да бъде разпознат обекта; [3] обстоятелствата, при които се е намирал
разпознаващият при възприемането на обекта;
[4] състоянието, в което се е намирал разпознаващият при възприемането на
предмета, подлежащ на разпознаване; [5] дали след първоначалното
възприемане на признаците на обекта, подлежащ на разпознаване е извършено
повторно наблюдение.
Задължително след свободния разказ трябва да се зададат въпроси от
компетентния орган, които да изяснят признаците на разпознавания обект.
Първо се задават въпросите относно общите признаци, а след това относно
частните. Извършва се и проверка на познавателната годност на разпознаващия
да участва в разпознаването.

2.2. Определяне обекта на разпознаване.

Кои обекти могат да бъдат обект на разпознаване зависи от конкретната
следствена ситуация и от значението на отделния обект за по-нататъшния ход на
разследването. Общите изисквания към обектите на разпознаване са: обектите
да са във връзка с разследваното престъпление; данни за обекта на разпознаване
да се съдържат в депозирани преди това годни доказателствени средства;
обектите да имат материален характер; да притежават съвкупност от общи и
частни идентификационни признаци; да са относително устойчиви във времето;
да подлежат на възприемане със сетивните органи на човека.
Когато се касае за разпознаане на живи лица се поставя въпросът за съгласието
на разпознаваното лице. Обикновено това е обвиняемият. В случаите, когато той
отказва да участва в разпознаването и то може да се извърши по анатомични,
съпътстващи признаци или по особени белези е удачно да се предприеме
разпознаване по фотоснимки.
2.3. Осигуряване на сходни обекти.
2.3.1. Сходни предмети. При осигуряване на сходни предмети се осигуряват
предмети със същата групова принадлежност, както предявеният за
разпознаване обект. Еднородността се отнася само до външните, достъпни за
наблюдение признаци. Когато поради уникалността на отделни предмеи не
могат да се осигурят други сходни на тях, разпознаване би могло да стане и без
сходни обекти, но при предварителния разпит трябва да се съберат данни
относно максимално широк кръг от общи и най-вече частни идентификационни
признаци, за да се избегнат всякакви злоупотреби влседствие неправилно
разпознаване.
2.3.2. Сходни лица. Необходимо е да се изхожда от коя група признаци на
личността ще се извърши разпознаването: анатомични, функционално-
динамични, социално-професионални, особени белези или всички белези в
тяхната съвкупност. При определяне степента на сходство следва да се изхожда
главно от общите признаци на отделната група признаци.
Сходните лица следва да бъдат предупредени за отрицателните последици при
неправилно разпознаване. За тях по силата на чл. 356, ал. 1 НПК съществува
възможността да бъдат третирани като обвиняеми.

2.4. Определяне на времето и мястото на разпознаването.

2.4.1. Определяне на времето. Времето на извършване на разпознаването има
значение в няколко насоки. Като време на извършване в системата на
останалите действия по разследването тактически е оправдано то да се
извършва в най-кратък срок след общия разпит, при който е установена
възможността за идентификация на определени обекти, които са от значение за
разследването. Що се отнася до частта от денонощието, в която да се извърши
разпознаването, има две хипотези: разпознаването да се извърши само в
светлата част от денонощието или в онази част от денонощието, при която е
формирано възприятието у разпознаващия (по рядко поради опасността
разпознаването да прерастне в следствен експеримент). От гледна точка на
продължителността на разпознаването преценката за формиране на
идентификационния извод принадлежи изключително и само на разпознаващия
и не е ограничена като продължителност.
2.4.2. Място на извършване на разпознаването. Възможно е разпознаването да
се проведе както в кабинета на разследващия орган, така и в отделно, специално
пригодено за целта, помещение при спазване на изискванията на чл. 171, ал. 2 и
3 НПК за липсата на пряк контакт между разпознаван и разпознаващ. Когато
вънщните условия, при които може да се проявят признаците на обекта на
разпознаване, са от съществено значение, се извършва материална
реконтрукция на обстановката.

2.5. Определяне на субекта, способите за предявяване на обекта на

разпознаване.
2.5.1. Определяне на субекта. Субект на разпознаването като познавателен
процес може да бъде лице, което има процесуално качество свидетел или
обвиняем. Необходимо е да се преценят възможностите, свързани с
познавателната годност на разпознаващия, както и неговия процесуален статут.
Свидетел с тайна самоличност може да участва само като разпознаващо лице.
2.5.2. Определяне на способите на предявяване. Относно броя на обектите
следва да се има предвид, че не е удачно да се предявяват за разпознаване два
или повече обекта, освен когато няколко предмета са били възприети
едновременно в съвкупност и когато единият от предметите обуславя
проявлението на признаците на другия предмет – обект на разпознаването.
Относно броя на разпознаващите лица тактически неправилно и процесуално
недопустимо е да се извърши едновременно разпознаване на един обект от
няколко лица. Възможно е да се извърши разпознаване на обекти, които са
имали характер на съпътстващи признаци на личността. В този случай
разпознаването трябва да се извърши като се даде възможност
„демонстрацията” на тези обекти да бъде във връзка с човешката личност.

2.6. Осигуряване на процесуални условия за провеждане на разпознаването.

2.6.1. Осигуряване на поемни лица. Разпознаването се извършва в присъствието
на поемни лица, освен когато се прави в съдебно заседание. Поемните лица
изпълняват удостоверителна функция. Те имат право да правят бележки и
възраения, да искат поправки, изменения и допълнения в протокола и т.н.
2.6.2. Участие на други лица. Такива лица са: защитник (на общо основание,
когато разпознаването се извършва с участието на обвиняемия съгласно
разпоредбата на чл. 224 НПК); вещи лица (по преценка на компетентния орган);
педагог/психолог или родител/настойник (по арг, от чл. 140 НПК когато
разпознаването се извършва от малолетен/непълнолетен.
2.6.3. Предотвратяване на пряк контакт. Осигуряването на условия за
предотвратяване на пряк контакт между разпознавания и разпознаващия се
състои в предотвратяване на обратния поток на информация от разпознаващия
към разпознавания.
2.6.4. Разясняване на процесуалните права и задължения. То се извършва преди
започване на разпозна-ването. Разяснява се и отговорността на участниците във
връзка с извършеното разпознаване.

3. Извършване на разпознаването.

3.1. Тактика на извършване.

На разпознаващия се разяснява опознавателната задача на разпознаването.
Разпознаваният обект трябва да бъде разположен производлно сред сходните
обекти. При разпознаване на живи лица, трябва да се предостави възможност на
разпознаваното лице да избере самосоятелно място сред сходните лица.
Създават се възможности за обективно проявлене на признаците, по които ще
бъде разпознат обекта. На разпознаващия следва да се даде достатъчно време и
възможност да наблюдава всички проявени признаци на обекта на разпознаване
без да бъде насочван към някой от тях. При формиран извод от страна на
разпознаващия той следва да посочи признаците, по които е разпознал обекта и
каква е връзката на обекта с обстоятелствата, посочени в неговите показания
(обяснения). Възможно е задаването на допълващи, уточняващи и
конкретизиращи въпроси, свързани с идентификационния извод на
разпознаващия.

3.2. Фиксиране на хода и резултатите от разпознаването.

Хода и резултатите от разпознаването се фиксират в протокол по реда на чл. 129
във връзка с чл. 236 НПК. В уводната част се посочват общите процеуални
условия при извършване на разпознаването (основание, участници и т.н.). В
същинската част се фиксира извършения предварителен разпит по чл. 170 НПК,
изразеният идентификационен извод и признаците по които е формиран, както и
зададените въпроси. В заключителната част се посочват направените искания,
бележки и възражения на участниците в разпознаването и техните подписи.зи.

 Специални разузнавателни средства

Последният способ за събиране и проверка на доказателствата са технически

средства и оперативни способи,известни като специални разузнавателни
средства. Веществените доказателствени средства, получени при тяхното
използване, се изготвят по правилата на НПК и Закона за специалните
разузнавателни средства /ЗСРС/. Принципът е, че специалните разузнавателни
средства /СРС-та/ се прилагат при разследване на тежки умишлени
престъпления с уточнение на главите от особената част на НК и конкретни
деяния - чл.172,ал.2 НПК. Изключение прави глава 9 А от особената част на
НК, доколкото тя е свързана с компютърните престъпления, които с оглед
предвидените за тях наказания, не са тежки такива. СРС-тата се използуват, ако
съответните обстоятелства не могат да бъдат установени по друг начин или
установяването им е свързано с изключителни трудности. (Друго основание - за
защита на свидетели с тяхно съгласие – чл. 123 ал. 7; по ЗСРС – и за
националната сигурност.)
Техническите средства са примерно описани – служат за документиране.
Оперативните способи са 9: наблюдение, подслушване, проследяване,
проникване, белязване, проверка на кореспонденция и компютърна
информация. Новост представляват оперативните способи “контролирана
доставка”, “доверителна сделка” и “разследване чрез служител под прикритие”.
Те са уредени в чл.10А, 10Б и 10В ЗСРС.
В сила от 05.11.2017 г., чл. 174, ал.5 НПК гласи, че разрешението за използване
на специални разузнавателни средства за престъпления, осъществени от съдии,
прокурори и следователи се дава предварително по отношение на всички
участници, включително и лица и свидетели по чл. 12, ал. 2 и 3 от Закона за
специалните разузнавателни средства от председателя на Софийския
апелативен съд или от изрично оправомощен от него заместник-председател,
ако делото е подсъдно на Софийския градски съд, по искане на
административния ръководител на Софийската апелативна прокуратура или на
оправомощен от него заместник. В останалите случаи разрешението се дава от
председателя на Военно-апелативния съд или от председателя на апелативния
специализиран наказателен съд или от оправомощен техен заместник, по
искане на административния ръководител на военно-апелативната прокуратура,
съответно на апелативната специализирана прокуратура или на оправомощен
техен заместник.
Разрешението за използване на специални разузнавателни средства за
престъпления, осъществени от председател на Софийския апелативен съд,
Военно-апелативния съд и апелативния специализиран наказателен съд и негов
заместник се дава предварително по отношение на всички участници,
включително и лица и свидетели по чл. 12, ал. 2 и 3 от Закона за специалните
разузнавателни средства от заместник-председателя на Върховния касационен
съд, ръководещ Наказателната колегия, по искане на заместник на главния
прокурор при Върховната касационна прокуратура.

“Контролираната доставка” се прилага от разузнавателния орган и се използува

от разследващия орган в кръга на компетентността му при непрекъснат контрол
в рамките на РБ и извън нея с оглед международно сътрудничество. Изразява се
във внасяне, изнасяне, пренасяне или транзитно превозване през територията на
РБ от контролираното лице на вещ-предмет на престъпление, за да се разкрият
участниците в трансгранично престъпление.
“Доверителната сделка” се използува от служителя под прикритие и се изразява
в сключването на привидна продажба или друг вид сделка с вещ с цел да се
спечели доверието на другата страна, която участвува в сделката.
“Служителят под прикритие” е служител на компетентните служби по ЗМВР,
ЗОВС /закон за отбраната и въоръжените сили/ или от НРС,оправомощен да
установи или поддържа контакти с контролирано лице,за да получи или разкрие
информация за извършването на тежко умишлено престъпление и за
организацията по престъпната дейност. 12б НК.
Чл.173 и следващите НПК уреждат правилата за реда на искане за използване,
разрешение и т.н. на специалните разузнавателни средства. Характерно е, че
активна роля в случая играе прокурорът, който прави мотивирано искане пред
съда, а разрешение се дава или се отказва с разпореждане от председателя на
окръжния съд (военния; апелативен за съдия от окръжен; СНС за подсъдни
нему) или на изрично упълномощен от него заместник-председател. В
неотложни случаи, когато това е единствената възможност за осъществяване на
разследването, служител под прикритие може да се използува и по
разпореждане на наблюдаващия прокурор. Но ако в срок до 24 часа не се
получи съдебно разрешение, дейността на служителя под прикритие се
преустановява. Въз основа на разрешението министърът на ВР или
председателят на ДАНС издава разпореждане за прилагане. Поначало
прилагането е 2 мес. ,у но може да се продължи или прекрати предсрочно.
„използване” – в нак. производство; „прилагане” – от МВР, ДАНС.
Съгласно разпоредбата на чл.172,ал.4 НПК контролираната доставка и
доверителната сделка могат да служат за събиране на веществени
доказателства, а служителят под прикритие може да се разпитва като свидетел
(с ограниченията по-горе). В повечето други случаи (напр. при подслушване) се
изготвят веществени доказателствени средства – 125 НПК, 2,3 ЗСРС.
Съгласно чл.177, ал.1 и 2 НПК обвинението и присъдата не могат да се
основават единствено на данните, събрани със специални разузнавателни
средства. От 2010 г. може при съвкупно СРС и свидетели с тайна самоличност.
В наказателното производство информацията по СРС-тата не може да бъде
ползвана извън направеното искане, освен ако не се съдържат данни за друго
тежко умишлено престъпление по чл.172, ал.2 НПК. За такова могат да се
ползват и събраните по друго производство.
Народното събрание чрез комисия осъществява наблюдение над дейностите по
СРС и уведомява гражданите при неправомерно прилагане, но случаите са
доста ограничени.

Измененията в уредбата на специалните разузнавателни средства

През юни 2013 Народното събрание прие изменения в Закона за специалните

разузнавателни средства (ЗСРС). След като новата редакция на Закона беше
върната за повторно обсъждане от Президента с мотиви, че част от
съдържащите се в нея разрешения са противоконституционни, мнозинството
прегласува приетите изменения без да внесе каквито и да е промени в новия
текст на ЗСРС. От страна на Президента съответно беше заявено намерение да
поиска обявяването за противоконституционни на някои от новите
законодателни разрешения. 

Както полемиката около последните изменения в законодателната уредба на

използването на специални разузнавателни средства (СРС), така и разразилият
се през пролетта скандал около осъществяването на предполагаемо незаконно
подслушване от звеното в МВР, натоварено да осигурява оперативното
приложение на СРС, поставят отново на вниманието на обществото един
особено значим за функционирането на демократичната държава проблем – как
функционира апаратът за прилагане на СРС у нас и какви гаранции за правата
на гражданите и устоите на демократичната държава съществуват с оглед на
неговите недостатъци? Използването на СРС води до засягане на едно от
основоположните права на човека, право с изключително значение за
съществуването на демократичната държава и правен ред – неприкосновеността
на личността и сферата на личните отношения на гражданите. Без ефективната
защита на това право, няма свобода на личността. Без свобода на личността не
може да има свобода на обществото. Без свобода на обществото, няма
демокрация. Поради тази особена връзка между прилагането на СРС и
свободата на личността и обществото, въпросът за реда и условията на
прилагане на СРС е въпрос от особена чувствителност във всяка демократична
държава.

Какви са основните недостатъци, които разкриват уредбата и практиката на

прилагане на СРС у нас?

1. Поставя се въпросът, доколко предвиденият ред на оперативно прилагане на

СРС съдържа необходимите гаранции за законно и обективно използване на
тези средства и съответно изключва възможността за произволна намеса в
личната сфера на гражданите или за използването на тези средства за
политически цели? Особено значение в тази връзка има конкретният механизъм
на администриране на такива средства, ролята, която имат в него звена на
изпълнителната власт, в частност структурите на Министерство на вътрешните
работи и самият министър?

2. Открит проблем остава гарантирането на ефективен съдебен контрол над

използването на СРС. Правомерната употреба на този доказателствен способ в
една правова държава предполага осъществяването на реален и задълбочен
контрол от страна на съда, а не формалното произнасяне на съдебните органи
без възможност за преглед на конкретните елементи, обуславящи използването
на СРС. 

3. Съществена слабост на приложимия досега ред на използване на СРС е

липсата на работещ механизъм за достъп на гражданите до информация за
прилагането на СРС спрямо тях, в случаи, когато това не е дало резултат или е
налице незаконно приложение на СРС. 

4. Значителното нарастване случаите на прилагане на СРС – от около 5 хил.

годишно през 2001 до 14 хил. годишно през 2011 г., предполага да се запитаме,
доколко използването на СРС у нас съответства на основното положение, тези
средства да бъда използвани като последна и най-крайна мярка на интервенция
в частната сфера в хода на разследването, когато други способи на разкриване и
доказване на престъпления не позволяват постигане на целите на наказателното
правораздаване? Иначе казано, главоломното нарастване на случаите на
използване на СРС, налага да се отговори, не сме ли изправени пред практика
на произволно приложение на този краен способ и не се ли наблюдава
тенденция на полицейщина във функционирането на наказателния апарат на
държавата? За да се прецени реалната тежест на проблема е достатъчно да
сравним статистиката за прилагане на СРС у нас с цифрите за някои други
държави, които разкриват например, че броят на приложените СРС в България
надхвърля значително броя за редица други държави от ЕС и се приближа до
този на държави с население 10 пъти по-голямо от нашето като Франция
например.

5. Особено внимание заслужава изключително ниският процент случаи, в които

събраните чрез СРС доказателства се използват реално в съдебна фаза – в
порядъка на 5 до 6% за последните години. Този твърде нисък дял „усвоени“
резултати от прилагането на СРС от една страна поставя въпроса за
ефективността в използването на този способ на доказване, особено предвид на
финансовите разходи затова, а от друга прави още по-основателно питането,
дали не е налице тенденция на произволно използване на такива средства, което
създава условия за системно нарушаване на неприкосновеността на личността и
подкопава устоите на демократичната държава у нас?

6. В анализа на проблемите на прилагането на СРС за целите на

противодействие на престъпността, определено значение има и въпросът за
използването на трафични данни за телекомуникационните връзки за
разкриването и доказването на престъпления. Използването на трафични данни
за телекомуникационни връзки следва да бъде приравнено на използването на
СРС, защото по своето естестество то представлява намеса на наказателния
апарат на държавата в сферата на неприкосновеност на личността, съпоставима
с използването на СРС. Нарочен акцент следва да бъде поставен върху
съществуващата възможност за достъп до такива данни без разрешение на съда
при образувано наказателно производство от прокурор, особено взимайки
предвид това, че в практиката в основния кръг от случаи се прилага именно
такъв ред на достъп. Висок е и броят на случаи на използване на такива данни - 
близо 75 хил. случая годишно през последните години. 

Решения и пропуски - Прегледът на измененията в уредбата на прилагане на

СРС, внесени от 42 Народно събрание, налага изводът, че законодателят за
съжаление не е успял да даде адекватни решения на проблемите, които
разкрива системата на използване на тези средства у нас. Нещо повече, приети
са нормативни разрешения, които могат да доведат да задълбочаване на някои
от вече съществуващите проблеми. 

1.Обособяването на оперативното прилагане на СРС в нова структура, изведена

извън системата на МВР, е решение оправдано с оглед необходимостта да се
гарантира обективно и независимо от политическо вмешателство събиране на
доказателства за целите на наказателното правораздаване. Тази мярка  е от
естеството да позволи да бъдат преодолени някои системни слабости на режима
на СРС у нас, откроени и в решенията на ЕСПЧ. Същевременно в измененията,
осъществени от 42 НС, това принципно издържано решение е проведено по
противоречив начин, като законовата рамка оставя открити рисковете за
политическо вмешателство и произвол при прилагането на СРС. Новата,
предвидена в ЗСРС структура – Държавна агенция „Технически операции“
(ДАТО), остава зависима от политическите власти  -  агенцията, която ще
прилага СРС, ще се ръководи от лице, назначено от Министерски съвет по
предложение на Министър председателя. Контрол над работата й съответно ще
осъществява друга политически зависима структура – Бюро за контрол на
специалните разузнавателни средства, чиито членове ще се избират от
парламента. По този начин оперативното приложение на СРС оставя изцяло в
ръцете на звена, зависими от мнозинството, което контролира двете
политически власти. Наред с това, в новата редакция на Закона няма
достатъчно гаранции за необходимата степен на на професионална подготовка
на ръководството на ДАТО. Стои въпросът, защо извън новата агенция за
оперативно осигуряване прилагането на СРС остава да съществува механизмът
за прилагане на СРС в рамките на Държавната агенция „Национална сигурност“
(ДАНС)? Ако целим установяване на ред на прилагнане на СРС, подчинен на
строги изисквания на закона, извън зависимости и вмешателство от
политическо естество, не представлява ли по-удачно решение оперативното
осигуряване на СРС да бъде поверено на специализирана служба, максимално
отдалечена от политическите власти? Защо например ръководството на една
такава служба да не се назначава от Президента, по предложение на Висшия
съдебен съвет?

2. Налага се заключението, че в новата редакция на ЗСРС не е направено

необходимото за гарантиране на ефективен съдебен контрол над прилагането
на СРС. Такъв не може да бъде постигнат без поставяне на абсолютно условие
за нарочно мотивиране наложителността на използването на СРС с оглед
липсата на други способи, с оглед на конкретни доказателствени елементи по
всеки отделен случай. Абсолютно условие за осъществяването на ефективен
съдебен контрол е и това, в закона да бъде предвидено изискване за
предоставяне на оперативното дело, по което се иска СРС, на съда с оглед
запознаването му със случая и преценка наложителността на използване на
СРС.

3. Не е предвидено надеждно решение относно гарантиране достъпа на

гражданите до информация за незаконно прилагани спрямо тях СРС, както и за
безрезултатно прилагане на такива средства, което разкрива риск от произвол и
недопустима намеса в личната им сфера. 

4. В последните изменения на законодателната уредба не беше даден адекватен

отговор и на проблема с използване на трафични данни за
телекомуникационните връзки без разрешение на съда. 

5. Не могат да не бъдат споделени и някои основателни притеснения относно 

конституционносъобразността на част от новите законодателни разрешения.
Някои от правомощията, предоставени на новото Бюро за контрол над СРС
влизат в разрез с конституционно закрепения принцип на независимост на
съдебната власт. Не може да се приеме за съвместимо с независимостта на
правоприлагащите и правораздавателните органи в осъществяване на
наказателното производство Бюрото да издава обвързващи искания за
информация и указания по отношение прокурорите, следователите или
разследващите полицаи и агенти. Не съответства на установения в
Конституцията модел на разделение на властите и осъществяването на
парламентарен контрол над длъжностни лица, които са част от системата на
съдебната власт. В частност, несъобразено с Конституцията е обвързването на
съдии, прокурори и следователи със задължението да се явяват и да дават
обяснения пред парламентарна комисия. В Конституцията е предвиден друг
ред, по който може и следва да бъде осъществяван контрол над работата на тези
длъжностни лица по прилагане на уредбата за използване на СРС. 

В заключение, предвид значението, което проблемът с прилагането на СРС има

в една демократична държава, намирането на адекватни решения на слабостите
в законодателната уредба и практиката по прилагане на СРС предполага един
съвсем различен подход, от този, на който сме свидетели при последните
изменения. Осъществяването на законодателни промени в разглежданата
материя следва да се реализира след цялостен анализ на слабостите, които
системата разкрива и намиране на съотношението между тях.

41. Досъдебно производство – същност, стадии, органи. Образуване на

досъдебното производство и провеждане на разследване. Привличане на
обвиняемия
 Досъдебно разследване. Общи положения

1. Досъдебното разследване е основна форма на разследване. Неговата задача се

състои в подготовка, от фактическа и правна гледна точка, на определен казус с
оглед произнасянето на прокурора за повдигане на държавно обвинение пред
съд, а също организиране предпоставките за съдебно разглеждане на делото.

2. НПК е посочил изрично случаите на задължително разследване от

следовател, като във всички останали хипотези се извършва разследване от
дознател (чл. 194 НПК).
Задължително се извършва разследване от следовател за престъпления от общ
характер по чл. 95-100, чл. 357-360 и чл. 407-419 НК (против републиката,
против държавната тайна и класифицираната информация и против мира и
човечеството); за престъпления, извършени от лица с имунитет, членове на
Министерския съвет или от държавни служители в МВР; за престъпления,
извършени в чужбина.
Разследването се извършва в двумесечен срок от образуването му, до внасянето
на следственото дело в канцеларията на съответната прокуратура.
Разследването може да се проведе в отсъствие на обвиняемия, ако това няма да
попречи на разкриване на обективната истина и когато: -лицето не е намерено
на посочения от него адрес или е променило същия, без да уведоми съответния
орган; -местоживеенето на лицето в страната не е известно и след щателно
издирване не е установено; -лицето се намира извън пределите на страната,
когато местоживеенето му не е известно или не може да бъде призовано по
други причини, или е редовно призовано и не е посочило уважителни причини
за неявяването си.

3. Държавни процесуални органи, ангажирани с компетентност при извършване

на досъдебно производство. а) Органи на разследване са следователите и
дознателите. б) Прокурорът: -наблюдаващ предварителното производство
държавен орган, който осъществява ръководство и надзор върху дейността на
следователите и дознателите и върху разследването въобще; в) Съдът: -когато
предприема мерки за неотклонение "задържане под стража" и "домашен арест";
-при извършване на контрол върху мерките за неотклонение "задържане под
стража", "домашен арест" и "гаранция" и преобразуване на гаранцията в
задържане под стража или домашен арест;

4. Особено съществен елемент за предварителното производство е

ръководството и надзора на прокурора, които той осъществявакато държавен
 обвинител на основание чл. 46, ал. 2, т. 1ичл. 196 НПК, по отношение на
разследването и върху дейността на следователите и дознателите.

5. Актове на прокурора и следователя в досъдебното производство. Всички

актове на прокурора и следователя в досъдебната фаза на процеса се наричат
постановления; единственото изключение в тази насока е обвинителният акт,
който носи това наимено вание по традиционни съображения.
Постановленията на следователя и дознателя се обжалват пред прокурора, а
постановленията на прокурора — пред по-горния прокурор.

В сила от 05.11.2017 г., нова разпоредба гласи, че в акта за образуване на

досъдебно производство по ал. не се посочват имената на лицето, за което има
данни, че е извършило престъплението.

 Образуване на досъдебно производство

1. Анализът на чл. 213, ал. 2 и чл. 209, ал. 2 НПК разкрива специфична
формула на началото на производството в досъдебна фаза за престъпления от
общ характер — "образуване на досъдебното производство и започване на
разследване".
Образуването на досъдебно производство поставя началото на наказателен
процес, формира процесуални условия и процесуална среда за възникване и
развитие на наказателно-процесуални отношения.

2. Предпоставки за образуване на предварително производство. Наличие на

законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление: 1. НАЛИЧИЕ НА
ДОСТАТЪЧНО ДАННИ; 2. ЗАКОНЕН ПОВОД - съобщение; - материали в
печата; - лично явяване на дееца; - непосредствено разкриване от следователя,
дознателя; или прокурора на признаци за извършено престъпление;
-ЗАКОНЕН ПОВОД представлява наличието, проявата на определени
обстоятелства, указващи на извършено престъпление, за което е задължително
предварителното производство като досъдебно процесуално разследване.
Законните поводи са обобщени в четири категории (чл. 208 НПК):
- ДОСТАТЪЧНО ДАННИ за извършено престъпление (чл. 211 НПК): ♦ законът
говори за "данни", а не за "доказателства". ♦ данните трябва да са достатъчни за
обосноваване на основателно предположение, че е извършено престъпление. ♦
данните трябва да се отнасят до извършено престъпление; ♦ данните въз основа
на които се образува предварително производство, не следва да водят до
категорично заключение относно приложимия наказателен закон.

3. Орган, компетентен да образува предварително производство е прокурорът,

съобразно положението му на ръководител на досъдебното производство и на
разследващия орган (чл. 46, ал. 2, т. 1 НПК).

4. Отказ от образуване на производство се постановява от прокурор, при

отсъствие на законоуредените предпоставки. Заинтересуваните лица могат да
обжалват. а) Заинтересувани са преди всичко пострадалите от престъплението
лица, които биха били активно легитимирани да предявят граждански иск и/или
да се конституират като частни обвинители в съдебното производство на дела от
общ характер. б) Във всеки по-сетнешен момент прокурорът постановил отказ,
може да образува досъдебно производство - предвид на жалба или
самоинициативно. в) По жалба на заинтересуваното лице или самоинициативно
(по свой почин) по-горестоящ прокурор може да извърши интервенция.
Постановлението за образуване на производство също подлежи на обжалване. По
жалба или самоинициативно, то може да бъде отменено или изменено от по-
горен прокурор.

Чл. 207. (1) Досъдебно производство се образува, когато са налице

законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление.
(2) В предвидените в НК случаи производство от общ характер се образува
по тъжба на пострадалия до прокурора и не може да се прекрати на основание
чл. 24, ал. 1, т. 9.
Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се
прекратява, когато:
1. деянието не съставлява престъпление;
2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в
закона давност;
4. деецът е починал;
5. след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително
разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта;
6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено
наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в
сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
7. в предвидените в НК/особена част/ случаи по дела от общ характер
липсва тъжба от пострадалия до прокурора;
8. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на
възпитателни мерки;
9. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи
пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното
следствие пред първоинстанционният съд направи искане за прекратяване на
наказателното производство;
10. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно
производство в друга държава;
11. деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на
правомощията му по закон.

(3) Тъжбата трябва да съдържа данни за подателя и да е подписана от него.

(4) При подаването на тъжбата не се дължи държавна такса.
Законни поводи
Чл. 208. Законни поводи за започване на разследване са:
1. съобщение до органите на досъдебното производство за извършено
престъпление;
2. информация за извършено престъпление, разпространена чрез
средствата за масово осведомяване;
3. лично явяване на дееца пред органите на досъдебното производство с
признание за извършено престъпление;
4. непосредствено разкриване от органите на досъдебното производство на
признаци за извършено престъпление.
Достатъчно данни са налице, когато може да се направи основателно
предположение, че е извършено престъпление – чл. 211, ал. 1.
Ако липсват достатъчно данни прокурорът има две възможности,
позовавайки се на чл.145 ЗСВ :
І. Сам да извърши проверката: да изисква документи, обяснения, сведения,
експертни мнения, други материали, да призовава граждани, като при
неявяването им без уважителни причини, разпорежда принудителното им
довеждане, да извършва лични проверки.
ІІ. Да възложи на други съответни органи да извършат проверката (най-
често органите на МВР) както и ревизии в определения от него срок, като му
представят заключения.
Ако сигналът е получен в полицията:
І. Сигналът се изпраща в съответната прокуратура и прокурорът решава
(горните положения).
ІІ. Ръководителят на съответната полицейска служба на основание ЗМВР
разпорежда извършване на предварителна проверка, след което преписката се
изпраща на съответната прокуратура за да се образува или не досъдебно
производство.
Проблеми:
 За да се използва събраната информация като доказателствен материал в
образуваното досъдебно производство тя трябва отново да се събере и
провери чрез способите на доказване, предвидени в НПК;
 Първа инстанция отново събира и проверява;
 Въззивна също може да повтори някои следствени действия.
По време на самата проверка няма гаранции за правата на гражданите, нито
съдебен контрол. Проверката може да продължи и години, за което време, лицето,
срещу което е подаден сигналът търпи редица негативни последици, без да има
съответните средства за защита.
На практика продължава да се преувеличава значението на
предварителната проверка, като гаранция срещу неоснователно образуване на
наказателни дела. В същото време се премълчава, че тази гаранция се плаща с
правата и свободите на гражданите. Важно е и това, че с така установените
сравнително кратки срокове за разследване логично е прокурорът да забавя
образуването на досъдебното производство, докато не се “докаже” извършеното
престъпление.
Гражданите не разполагат с пълноценна защита и по повод
постановлението за отказ да се образува досъдебно производство, защото то не
подлежи на съдебен контрол. Всеки горестоящ прокурор, до изтичане на
давностният срок на престъпното деяние може да го отмени и проверката да
продължи или да образува досъдебно производство.
Образуване на досъдебното производство
Чл. 212. (1) Досъдебното производство се образува с постановление на
прокурора.
(2) Досъдебното производство се счита за образувано със съставянето на
акта за първото действие по разследването, когато се извършва оглед на
местопроизшествието и свързаните с него претърсване и изземване и разпит на
очевидци, ако незабавното им извършване е единствената възможност за
събиране и запазване на доказателства.
(3) Разследващият орган, извършил действието по ал. 2, уведомява
прокурора незабавно, но не по-късно от 24 часа.
По ал. 2 не се изискват нито постановление на прокурора, нито достатъчно
данни. Има изискване за данни, но не и затова да са достатъчни.
В тази хипотеза законът си служи с необоримата презумция, че
“досъдебното производство се счита за образувано” със съставянето на протокола
по първото действие по разследването, когато то е оглед на местопроизшествие и
свързаните с него претърсване, изземване и разпит на очевидци.
Разпределение на делата в досъдебното производство между разследващите
органи
Чл. 194. (1) Разследването се провежда от следователи по дела:

1. (изм. - ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.) за престъпления от

общ характер по чл. 95 - 110, чл. 357 - 360 и чл. 407 - 419а от Наказателния
кодекс;

2. (доп. - ДВ, бр. 109 от 2007 г., в сила от 01.01.2008 г., доп. - ДВ, бр. 93 от
2011 г., в сила от 01.01.2012 г.) за престъпления, извършени от лица с имунитет,
членове на Министерския съвет, съдии, прокурори и следователи или от
държавни служители в Министерството на вътрешните работи или в Държавна
агенция "Национална сигурност", както и от служители на Агенция "Митници" в
качеството им на разследващи органи;

3. за престъпления, извършени в чужбина;

4. (нова - ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) с фактическа и

правна сложност, възложени им от административния ръководител на
съответната окръжна прокуратура.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 69 от 2008 г., доп. - ДВ, бр. 93 от 2011 г., в сила от
01.01.2012 г.) Извън случаите по ал. 1 разследването се извършва от разследващи
полицаи, а за престъпления по чл. 234, 242, 242а и 251 от Наказателния кодекс - и
от разследващи митнически инспектори, освен когато в извършване на
престъплението е участвал служител от Агенция "Митници".

(3) (Нова - ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) Полицейските
органи в Министерството на вътрешните работи могат да извършват действията
по чл. 212, ал. 2, както и действия по разследването, възложени им от прокурор,
следовател или от разследващ полицай.
 (4) (Нова - ДВ, бр. 93 от 2011 г., в сила от 01.01.2012 г.) Митническите
органи могат да извършват действията по чл. 212, ал. 2 в случаите на
престъпления по чл. 234, 242, 242а и 251 от Наказателния кодекс, както и
действия по разследването, възложени им от прокурор, следовател или от
разследващ митнически инспектор..
Разграничаване на приложното поле на образуване на досъдебно
производство при общата процедура – чл. 212, ал. 2, и при бързото и незабавно
производство по чл. 356, ал.3 и 362, ал.3 НПК.
Дела, по които се провежда бързо производство
Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:
1. лицето е заловено при или непосредствено след извършване на
престъплението;
2. върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението;
3. лицето се е явило лично пред съответните органи на Министерството на
вътрешните работи, разследващия орган или прокурора с признание за
извършеното престъпление;
4. очевидец посочи лицето, извършило престъплението.
(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.
(3) Бързото производство се счита образувано със съставянето на акта за
първото действие по разследването.
(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило
престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за
първото действие по разследването срещу него.
(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до седем дни от
установяване на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на
разследването не се призовава пострадалият.

Изменение обнародвано в ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.

гласи, че когато обвиняемият се яви без упълномощен защитник, разследващият
орган му предявява разследването, като в случаите по чл. 94, ал. 1 му назначава
резервен защитник, независимо от упълномощаването на защитник.
НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО
Чл. 362
(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило
престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за
първото действие по разследването срещу него.
Същото като в чл. 219, ал. 2
Разлики:
1.
- БНП – лицето се счита за обвиняем – презумция от момента на
съставяне на протокола за първото действие.
- По чл. 219, 2 – задължение на разследващият орган да привлече
обвиняем със съставяне на първото действие.
2.
- БНП – “ наличие на обосновано предположение”, че лицето е
извършило престъпление;
- По чл. 219, ал. 2 – не е изрично посочено обосновано предположение –
субективна страна .
Само по чл. 219, ал. 1 – достатъчно доказателства – обективна страна.
Реквизитите на постановлението и протокола са едни и същи – чл. 219, ал.
3: В постановлението за привличане на обвиняем и в протокола за действието по
ал. 2 се посочват:
1. датата и мястото на издаването му;
2. органът, който го издава;
3. трите имена на лицето, което се привлича като обвиняем, деянието, за
което се привлича, и правната му квалификация;
4. доказателствата, на които се основава привличането, ако това няма да
затрудни разследването;
5. мярката за неотклонение, ако такава се взема;
6. правата му по чл. 55, включително и правото му да откаже да даде
обяснения, както и правото му да има защитник по пълномощие или по
назначение.
 Връчва се препис от тези актове срещу подпис.
Ако обвиняемият не се яви без уважителни причини - Принудително
довеждане
Чл. 71. (1) Когато не се яви на разпит без уважителни причини,
обвиняемият се довежда принудително, ако явяването му е задължително или
съответният орган намери, че то е необходимо. – Допуска принудително
довеждане, но само за разпит. Този текст може да се тълкува разширително,
защото съгласно чл. 221 НПК, такъв се провежда незабавно след предявяване на
обвинението. От друга страна, недопустимо е норми, които установяват принуда
да се тълкуват разширително.
Ако обвиняемият се яви, но не е упълномощил защитник и иска да
организира защитата си, разследващият орган отлага предявяването на
постановлението за привличане и разпита на обвиняемия за срок до 72 часа с
ново призоваване.
Ако обвиняемият отново се яви без защитник, разследващият орган му
предявява постановлението за привличане, като в случаите на чл. 94, ал. 1 – в
случаите на задължителна защита, му назначава защитник. Разследващият орган
предявява постановлението за привличане на обвиняемия и неговия защитник,
като им дава възможност да се запознаят с пълното му съдържание, а при нужда
дава допълнителни разяснения, но не е задължен да предоставя възможност за
запознаване с приложените доказателства.
Към 2012г. е в сила изменената алинея 4:
(4) (в сила от 01.01.2012 г.) Принудителното довеждане се извършва от
службите на Министерството на правосъдието, а в случаите, когато е
постановено от разследващ полицай или от разследващ митнически инспектор -
от службите на Министерството на вътрешните работи.
След предявяване на постановлението за привличане на обвиняем органът
на досъдебното производство незабавно пристъпва към разпит на обвиняемия.
Ново привличане – в стария НПК – изменение на обвинението.
Основания:
1. Когато се разкрият основания за прилагането на закон за по-тежко
наказуемо престъпление – когато е необходимо да се измени правната
квалификация на деянието в по-тежко наказуемо престъпление: критерият е
предвидената в закона санкция.
Когато наказанията са от различен вид, се има пред вид тежестта, когато са
от един и същи вид – определящо е по-високото по размер:
При еднакъв минимум и различен максимум – сравнява се максимума, при
различен минимум и еднакъв максимум – сравнява се минимума, при различен
минимум и различен максимум – ако ще се прилага наказание при превес на
отегчаващи вината обстоятелства ще се сравнява максимума, при смекчаващи –
минимума.
2. Когато при разследването съществено се изменят фактическите
обстоятелства – време, място, начин, пострадал, вреди.
3. Когато се налага да се включат нови престъпления.
4. Когато се налага да се привлекат нови лица, разследващият орган
докладва на прокурора и извършва ново привличане на обвиняемия:
- При съучастие;
- При различни престъпления, между които има връзка и общото им
разглеждане е необходимо за да се разкрие обективната истина.
Изключение има, когато трябва да се приложи закон за еднаквото или по-
леко наказуемо престъпление без да се изменя съществено обстоятелствената
част на обвинението:
- На досъдебна фаза не се извършва ново привличане;
- В съдебна не се повдига ново обвинение.
Прокурорът повдига ново обвинение, когато на съдебното следствие
установи основания за съществено изменение на обстоятелствената част на
обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление.
Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния
прокурор, когато новото обвинение е за престъпление, подсъдно на по-горен съд,
на специализирания наказателен съд или на военен съд.
Отказ за образуване и обжалване.
Отказ на прокурора да образува досъдебно производство
 Чл. 213. (1) Прокурорът може да откаже да образува досъдебно
производство, за което уведомява пострадалия или неговите наследници,
ощетеното юридическо лице и лицето, направило съобщението – легитимирани
да обжалват постановлението за отказ.
(2) По свой почин или по жалба на лицата по ал. 1 прокурор от по-
горестоящата прокуратура може да отмени постановлението по ал. 1 и да
разпореди образуването на досъдебно производство и започване на разследване.
Форма и съдържание на актовете за образуване на производството,
привличането и определяне на мерки за процесуална принуда.
Образуване:
С постановление на прокурора.Съдържа:датата и мястото на съставянето
му; органът, който го съставя; законният повод и данните, въз основа на които се
образува досъдебното производство, и органът, който го е съставил.
Съдържание на протокола
Чл. 129. (1) В протокола се посочват: датата и мястото на действията по
разследване и съдебните следствени действия; времето, когато са започнали и
завършили; лицата, които са участвали; направените искания, бележки и
възражения; извършените действия в тяхната последователност и събраните
доказателства.
(2) Протоколът се подписва от органа, извършил действието, както и от
други участници в наказателното производство в случаите, предвидени в този
кодекс.
Привличане се прави посредством постановление или протокол.
Определяне на мерки за процесуална принуда се осъществява с
постановление, протокол, определение от съд.
Провеждане на разследване. Протоколи за действия по разследването –
форма и съдържание. Предявяване на разследването. Заключително
постановление на разследващия орган – форма и съдържание.
Разследването се извършва от разследващите органи.

Разследващи органи са следователите и разследващите полицаи.

Разследващи полицаи са служителите на Министерството на вътрешните работи,
назначени на длъжност “разследващ полицай”. Разследващите органи действат
под ръководството и надзора на прокурор.
Прокурорът може да извърши разследване или отделни действия по
разследването. Следователите са органи на съдебната власт и разследват
престъпления против републиката, против мира и човечеството, против
държавната тайна, престъпления, извършени в чужбина. За престъпления,
извършени от лица с имунитет, членове на Министерския съвет, съдии,
прокурори и следователи или от държавни служители в Министерството на
вътрешните работи или в Държавна агенция “Национална сигурност”
разследването се извършва също от следователи. Разследването по материали,
получени от Държавна агенция “Национална сигурност”, се провежда от
прокурор, като прокурорът може да възложи разследването или отделни
следствени действия и на следовател.
Целта на разследването е събиране и проверка на достатъчен
доказателствен материал.
Действия по разследването и съдебни следствени действия по делегация се
допускат, когато трябва да бъдат извършени вън от района на органа, който
разглежда делото, и извършването им от този орган е свързано с особени
затруднения. Когато е постановена от съд, делегацията се изпълнява от
съответния районен съдия, а когато е постановена от орган на досъдебното
производство - от съответния орган на досъдебното производство.
Чл. 52. (Изм. - ДВ, бр. 109 от 2008 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 69 от 2008 г., изм. -
ДВ, бр. 109 от 2008 г.) Разследващи органи са:
1. следователите;
2. (доп. - ДВ, бр. 93 от 2011 г., в сила от 01.01.2012 г.) служителите от
Министерството на вътрешните работи, назначени на длъжност "разследващ
полицай", и служителите от Агенция "Митници", назначени на длъжност
"разследващ митнически инспектор";
3. (нова - ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г., доп. - ДВ, бр. 93 от
2011 г., в сила от 01.01.2012 г.) полицейските органи в Министерството на
вътрешните работи и митническите органи в Агенция "Митници" - в случаите,
предвидени в този кодекс.
(2) (Нова - ДВ, бр. 33 от 2009 г.) При извършване на разследването
разследващите органи по ал. 1, т. 1 имат правата по чл. 46, ал. 2, т. 2.
(3) (Изм. - ДВ, бр. 69 от 2008 г., изм. - ДВ, бр. 109 от 2008 г., предишна ал. 2
- ДВ, бр. 33 от 2009 г.) Разследващите органи действат под ръководството и
надзора на прокурор.

Протоколи за действия по разследването – форма и съдържание.

Органът на досъдебното производство представя протокола за действията
по разследване на лицата, които са взели участие в извършването им, за да се
запознаят с него, или по тяхно искане го прочита. На всяко лице органът на
досъдебното производство разяснява правото му да иска поправки, изменения и
допълнения на протокола. Направените искания се вписват в протокола. Когато
някое от лицата, участвало в действията по разследване, откаже или няма
възможност да подпише протокола, органът на досъдебното производство
отбелязва това, като посочва и причините. Препис от протокола за обиск,
претърсване, изземване и освидетелстване се връчва на лицето, спрямо което са
извършени тези действия по разследването.
Протокол за разпит
В протокола за разпит се посочват следните данни за разпитания: трите
имена, дата и място на раждане, гражданство, националност, образование,
семейно положение, занятие, месторабота и длъжност, местоживеене, съдимост и
други, които могат да имат значение за делото. В случаите на чл. 123, ал. 2, т. 2 –
свидетел със скрита самоличност, данните за самоличността не се вписват в
протокола. Обясненията и показанията се записват в първо лице, по възможност
дословно. Когато е необходимо, въпросите и отговорите се записват отделно.
Разпитаният удостоверява с подписа си, че неговите обяснения или показания са
записани правилно. Ако протоколът е написан на няколко страници, разпитаният
се подписва на всяка страница. Разпитаният може, ако поиска, да изложи
собственоръчно обясненията или показанията, които е дал устно. В този случай
органът на досъдебното производство може да задава допълнителни въпроси.
 Звукозапис
По искане на разпитания или по почин на органа на досъдебното
производство може да се изготви звукозапис, за което разпитаният се уведомява
до започване на разпита. След завършване на разпита звукозаписът се
възпроизвежда изцяло на разпитания. Допълнителните обяснения и показания
също се отразяват в звукозаписа. Звукозаписът завършва със заявление на
разпитания, че той правилно отразява дадените обяснения и показания.
Протокол за разпит при изготвяне на звукозапис
Органът на досъдебното производство съставя протокол за разпит и когато
има звукозапис. Протоколът съдържа: основните обстоятелства на разпита,
решението да се изготви звукозапис; уведомяването на разпитания за
звукозаписа; бележки на разпитания във връзка със звукозаписа;
възпроизвеждането на звукозаписа пред разпитания и заявлението на органа на
досъдебното производство и разпитания за правилността на звукозаписа.
Звукозаписът се прилага към протокола, след като се запечата с бележка, в която
се посочват: органът, извършил разпита, делото, името на разпитания и датата на
разпита. Бележката се подписва от органа на досъдебното производство и от
разпитания.
Видеозапис – прилагат се разпоредбите за звукозапис.

Предявяване на разследването. Заключително постановление на

разследващия орган – форма и съдържание.
Действия преди предявяване на разследването
Когато намери, че са извършени всички действия по разследването,
необходими за разкриване на обективната истина, разследващият орган докладва
делото на прокурора. Прокурорът проверява дали разследването е проведено
законосъобразно, обективно, всестранно и пълно. Когато прокурорът установи,
че при разследването е допуснато съществено нарушение на процесуалните
правила или че не са събрани доказателствата, необходими за разкриване на
обективната истина, или че се налага ново привличане, той сам извършва
необходимите действия или указва на разследващия орган да ги извърши.
 Предявяване на разследването
След извършване на гореописаните действия разследващият орган
предявява разследването.За предявяването на разследването се призовават
обвиняемият и неговият защитник.За предявяването на разследването се
призовава пострадалият и неговият повереник, ако е направил искане за
това.Когато не се яви обвиняемият или неговият защитник, ако участие на
защитник е задължително, или обвиняемият не е могъл своевременно да
упълномощи защитник и поиска да организира защитата си, ново предявяване на
разследването се насрочва в срок до 72 часа. Ако обвиняемият отново се яви без
упълномощен от него защитник, разследващият орган му предявява
разследването, като в случаите на чл. 94, ал. 1 му назначава защитник.
Чл. 94. (1) Участието на защитник в наказателното производство е
задължително, когато:
1. обвиняемият е непълнолетен;
2. обвиняемият страда от физически или психически недостатъци, които му
пречат да се защитава сам;
3. делото е за престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода не
по-малко от десет години или друго по-тежко наказание;
4. обвиняемият не владее български език;
5. интересите на обвиняемите са противоречиви и един от тях има
защитник;
6. когато е направено искане по чл. 64 или обвиняемият е задържан под
стража;
7. производството е пред Върховния касационен съд;
8. делото се разглежда в отсъствието на обвиняемия;
9. обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение,
желае да има защитник и интересите на правосъдието изискват това.
Неявяването на пострадалия или на неговия повереник, когато е редовно
призован, не е основание за насрочване на ново предявяване. Разследването не се
предявява на пострадалия, ако не е намерен на посочения от него адрес за
призоваване в страната.Преди предявяването разследващият орган разяснява на
явилите се лица техните права.Разследването се предявява, като разследващият
орган предоставя на явилите се лица всички материали по него за
проучване.Прокурорът може да предяви разследването, когато сам е извършил
действията по чл. 226, ал. 3. В този случай прокурорът не изготвя заключение.
Чл. 226 (3) Когато прокурорът установи, че при разследването е допуснато
съществено нарушение на процесуалните правила или че не са събрани
доказателствата, необходими за разкриване на обективната истина, или че се
налага ново привличане, той сам извършва необходимите действия или указва на
разследващия орган да ги извърши.
Запознаване с материалите
Разследващият орган определя срок за проучване на материалите в
зависимост от фактическата и правната сложност на делото, от неговия обем и от
други обстоятелства, които могат да имат значение за времетраенето на
проучването.Когато някое от явилите се лица не е в състояние да проучи
материалите, разследващият орган е длъжен да му ги разясни, а при нужда да му
ги прочете.Когато някой откаже да проучи материалите, отказът и причините за
това се отбелязват в протокола за предявяване на разследването.
Искания, бележки и възражения
След като проучат материалите, съответните лица могат да правят искания,
бележки и възражения. Писмените искания, бележки и възражения се прилагат
към делото, а устните се вписват в протокола за предявяване на разследването.По
исканията, бележките и възраженията се произнася наблюдаващият прокурор.
Допълнителни действия по разследването
При извършване на допълнителни действия по разследването могат да
присъстват и лицата, по искане на които те са предприети. След извършване на
допълнителните действия разследващият орган повторно предявява
разследването.
Заключение на разследващия орган
След окончателното приключване на разследването разследващият орган
съставя заключение.
Обвинително заключение
 Разследващият орган съставя обвинително заключение, когато установи, че
извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него е доказано по
несъмнен начин. В обстоятелствената част на обвинителното заключение се
посочват накратко: извършеното от обвиняемия престъпление; времето, мястото
и начинът на извършването му; пострадалото лице и размерът на вредите;
данните за личността на обвиняемия; доказателствата, от които се установяват
посочените обстоятелства, и правната квалификация на деянието. В
заключителната част на обвинителното заключение се посочват: прокуратурата,
на която се изпраща делото, датата и мястото на съставянето на заключението и
името и длъжността на съставителя. Към обвинителното заключение се прилагат:
списък на лицата, които трябва да бъдат призовани в съдебното заседание;
справка за взетата мярка за неотклонение, в която се посочва датата на
задържането на обвиняемия, ако мярката е задържане под стража или домашен
арест; справка за документите и веществените доказателствени материали;
справка за направените разноски и справка за взетите мерки за обезпечение,
както и справка за настаняването на децата в случаите по чл. 63, ал. 8.
Заключение за прекратяване или спиране на наказателното производство
Когато установи, че са налице основанията за това, разследващият орган
съставя заключение за прекратяване или спиране на наказателното производство.
В заключението се посочват: престъплението, за което лицето е привлечено като
обвиняем; основанията, поради които наказателното производство трябва да се
прекрати или спре; датата и мястото на съставянето на заключението и името и
длъжността на съставителя.
Срок за извършване на разследването. Срок за мерките за процесуална
принуда
Разследването се извършва и делото се изпраща на прокурора най-късно в
двумесечен срок от деня на образуването му. Прокурорът може да определи по-
кратък срок. По искане на прокурора, когато делото представлява фактическа и
правна сложност, прокурор от по-горестоящата прокуратура може да удължи
срока с не повече от четири месеца. В изключителни случаи този срок може да
бъде удължаван от главния прокурор. В сила от 05.11.2017 г., при фактическа и
правна сложност на делото прокурорът може да удължи срока по ал. 1 до 4
месеца. Ако и този срок се окаже недостатъчен, административният ръководител
на съответната прокуратура или оправомощен от него прокурор може да го
удължава по искане на наблюдаващия прокурор. Срокът на всяко удължаване не
може да бъде повече от два месеца. Мотивираното искане за удължаване на срока
се изпраща преди изтичането на сроковете по ал. 1 - 3.
Искането за удължаване на срока се изпраща не по-късно от петнадесет дни
преди изтичане на горните срокове. В него се посочват причините, поради които
разследването не може да приключи в срок, извършените действия по
разследването, както и тези, които трябва да бъдат извършени. Прокурорът, който
удължава срока за извършване на разследването, се произнася и по мерките за
процесуална принуда.Действия по разследването, извършени извън сроковете, не
пораждат правни последици, а събраните доказателства не могат да се ползват
пред съда при постановяване на присъдата. Взетите по отношение на обвиняемия
мерки за процесуална принуда се отменят от прокурора след изтичане на повече
от две години от привличането в случаите на тежко престъпление и повече от
една година - в останалите случаи. Ако прокурорът не ги отмени, мерките за
процесуална принуда се отменят по искане на обвиняемия или на неговия
защитник от съответния първоинстанционен съд.Съдът се произнася еднолично в
закрито заседание с определение, което подлежи на обжалване в тридневен срок
пред въззивния съд.Въззивният съд се произнася в състав от трима съдии в
закрито заседание с определение, което е окончателно.
След като състави заключението, разследващият орган незабавно изпраща
делото на прокурора.
Изменение обнародвано в ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.,
гласи, че след окончателното приключване на разследването разследващият орган
незабавно изпраща с писмено мнение делото на прокурора и прилага: списък на
лицата, които трябва да бъдат призовани в съдебното заседание; справка за
взетата мярка за неотклонение, в която се посочва датата на задържането на
обвиняемия, ако мярката е задържане под стража или домашен арест; справка за
документите и веществените доказателствени материали; справка за направените
разноски и справка за взетите мерки за обезпечение, както и справка за
настаняването на децата в случаите по чл. 63, ал. 9.

Действия на прокурора след завършване на разследването. Правомощия на

прокурора. Съдебен контрол.
Действия на прокурора след завършване на разследването – самостоятелен
стадии на досъдебното производство.
Правомощия, специфични задачи:
7) Да се реши въпросът за по-нататъшния ход на делото чрез внасянето
му в съда след изготвяне на обвинителния акт;
8) Предложение за – решаване на делото със споразумение;
- или за освобождаване от наказателна отговорност с
налагане на административно наказание.
9) Да се прекрати досъдебното производство;
10) Да се спре досъдебното производство.
Когато констатира непълнота на доказателства, съществени процесуални
нарушения, или необходимост от ново привличане на обвиняем, не може да
върне делото и да определи нов срок за допълнително разследване, а трябва сам
да предприеме необходимите действия или указвайки на разследващия орган да
отстрани допуснатите пропуски и нарушения.
Прокурорът съставя обвинителния акт, когато е убеден, че са събрани
необходимите доказателства за разкриване на обективната истина, не е допуснато
нарушение на процесуалните правила, няма основание за прекратяване или
спиране на делото.
Делото продължава в съдебната му фаза, само когато прокурорът е
изготвил обвинителния акт или предложение 1) за решение на делото със
споразумение, 2) за освобождаване от наказателна отговорност.
Обвинителният акт е конституционно правомощие на прокурора за
привличане към наказателна отговорност на лица, извършили престъпления от
общ характер.
Той има сезираща функция и определя пределите, в които протича
доказването в съдебното производство.
ОА съдържа обстоятелствена, заключителна част и приложение.
Обстоятелствената част съдържа описание на извършеното от обвиняемия
престъпление, време, място, начина на извършване, пострадало лице и размер на
вредите, пълни данни за личността на обвиняемия.
Заключителната част съдържа данни за самоличността на обвиняемия,
правна квалификация на деянието, има ли основание за прилагането на чл. 53
НК – отнемане на дещи в полза на държавата, има ли основание за трансфер на
наказателното производство и по кой международен договор, дата и място на
съставяне на обвинителния акт, име и длъжност на съставителя.
За освобождаване от наказателна отговорност е необходимо изготвянето на
мотивирано постановление с предложение.
Връщане на делото за доразследване: единствено при бързото – до 7 дни и
незабавно производство – до 5 дни.Прокурорът постановява допълнително
разследване за събиране на нови доказателства или за отстраняване на
съществени нарушения на процесуалните правила като определя срок.Може и
сам да извърши посочените действия.
Прекратяване на наказателното производство:
Когато липсват предпоставки за повдигане на обвинение пред съд, в общия
случай, прокурорът прекратява наказателното производство. Той може да се
позове на две категорий основания:
а) Общо- прекратителните основания по чл. 24. (1), които се отнасят до
липса на наказателно правно отношение (  деянието не съставлява престъпление;
деецът е починал), невъзможност да се проведе наказателно преследване и
реализиране на наказателна отговорност по отношениеопределени лица ( деецът
не носи наказателна отговорност поради амнистия; наказателната отговорност е
погасена поради изтичане на предвидената в закона давност; след извършване на
престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието,
което изключва вменяемостта), компетентност на други органи и структури да
разгледат случая ( местна комисия за борба с противообществените прояви на
малолетни и непълнолетни) и неточности от процесуален характер ( спрямо
същото лице за същото престъпление има незавършено наказателно
производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила
определение или разпореждане за прекратяване на делото);  в предвидените в НК
случаи по дела от общ характер липсва тъжба от пострадалия до прокурора;  в
предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи пострадалият или
ощетеното юридическо лице до започване на съдебното следствие пред
първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на наказателното
производство;  по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно
производство в друга държава;  деецът е лице, действало като служител под
прикритие в рамките на правомощията му по закон.
Съгласно изменения приети в края на 2017г. Когато прекратява
наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 поради това, че
деянието съставлява административно нарушение, прокурорът изпраща
материалите заедно с веществените доказателства по компетентност на
съответния административнонаказващ орган. Препис от постановлението за
прекратяване на наказателното производство се изпраща на обвиняемия, на
пострадалия или неговите наследници, или на ощетеното юридическо лице,
които могат да обжалват постановлението пред съответния първоинстанционен
съд в седемдневен срок от получаването на преписа.

Съдът разглежда делото еднолично в закрито заседание не по-късно от

един месец от постъпване на делото, като се произнася по обосноваността и
законосъобразността на постановлението за прекратяване на наказателното
производство.

С определението съдът може да:

1. потвърди постановлението;

2. измени постановлението относно основанията за прекратяване на

наказателното производство и разпореждането с веществените доказателства;
 3. отмени постановлението и да върне делото на прокурора със
задължителни указания относно прилагането на закона.

Определението може да се протестира от прокурора и да се обжалва от

обвиняемия, от неговия защитник, от пострадалия или от неговите наследници,
или от ощетеното юридическо лице пред съответния въззивен съд в седемдневен
срок от съобщаването му.
Въззивният съд се произнася в състав от трима съдии в закрито заседание с
определение, което е окончателно. Не се съставя постановление за частично
прекратяване на наказателното производство в случаите на ново привличане на
същото лице за същото деяние.
Когато не са били налице основанията по ал. 1, постановлението за
прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от
обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното
юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-
горестоящата прокуратура. Отмяната може да се извърши в срок до две години,
когато производството е образувано за тежко престъпление, и в срок до една
година - в останалите случаи, от издаването на постановлението за прекратяване
на наказателното производство. В изключителни случаи главният прокурор може
да отмени постановлението за прекратяване на наказателното производство и
след изтичането на този срок.

При отмяна на постановлението за прекратяване на наказателното

производство започва да тече нов срок по чл. 234 за извършване на
разследването.

б) Не е доказано участието на обвиняемия в престъплението.

Съдебен контрол
Препис от постановлението за прекратяване на наказателното производство
се изпраща на обвиняемия, на пострадалия или неговите наследници, или на
ощетеното юридическо лице, които могат да обжалват постановлението пред
съответния първоинстанционен съд в седемдневен срок от получаването на
преписа. Съдът разглежда делото еднолично в закрито заседание не по-късно от
седем дни от постъпване на делото, като се произнася по обосноваността и
законосъобразността на постановлението за прекратяване на наказателното
производство.
С определението съдът може да:
1. потвърди постановлението;
2. измени постановлението относно основанията за прекратяване на
наказателното производство и разпореждането с веществените доказателства;
3. отмени постановлението и да върне делото на прокурора със
задължителни указания относно прилагането на закона.
Определението може да се протестира от прокурора и да се обжалва от
обвиняемия, от неговия защитник, от пострадалия или от неговите наследници,
или от ощетеното юридическо лице пред съответния въззивен съд в седемдневен
срок от съобщаването му. Въззивният съд се произнася в състав от трима съдии в
закрито заседание с определение, което е окончателно.
Последици – преустановява се висенето на процеса.
Когато не са били налице основанията за прекратяване на наказателното
производство и постановлението на прокурора не е били обжалвано пред съда, то
може “служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестояща прокуратура” –
институционален надзор.
Когато заинтересованото лице не е обжалвало постановлението пред
съответния първоинстанционен съд, то не може да го обжалва пред прокурор от
по-горестояща прокуратура по реда на чл.200 НПК, защото по този ред се
обжалват само актовете, които не подлежат на съдебен контрол, а
постановлението за прекратяване подлежи на такъв. Това лице, обаче, може да
поиска чрез сигнал, молба и т.н. от прокурор от по-горестояща прокуратура, на
основание чл.243, ал.9 НПК, служебно да отмени постановлението за
прекратяване.
Чл. 200. Постановленията на разследващия орган се обжалват пред
прокурора. Постановленията на прокурора, които не подлежат на съдебен
контрол, се обжалват пред прокурор от по-горестоящата прокуратура, чието
постановление не подлежи на обжалване.
Чл. 243. (1) Прокурорът прекратява наказателното производство:
1. в случаите на чл. 24, ал. 1;
2. когато намери, че не е доказано участие на обвиняемия в
престъплението.
(9) Когато не са били налице основанията по ал. 1, постановлението за
прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от
обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното
юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-
горестоящата прокуратура.
Това постановление, обаче, на по-горестоящият прокурор, не подлежи на
съдебен контрол, защото отмяната на постановления е компетентност по
осъществяване на контрол и надзор за законност по прекратени дела. Друг е
въпросът, че тези постановления подлежат, първо на институционален служебен
контрол по чл.46, ал.3 НПК, и второ, на контрол по жалба на заинтересованите
лица по чл. 200 НПК.
Чл. 46. (3) По-горестоящият по длъжност прокурор и прокурорът от по-
горестоящата прокуратура може писмено да отмени или измени постановленията
на непосредствено подчинените му прокурори. Неговите писмени указания са
задължителни за тях. В тези случаи той може и сам да извърши необходимите
действия по разследването и други процесуални действия.
Когато постановлението на прокурора не е било обжалвано пред съдебен
орган, то няма материална законна сила, защото не се ползва от последиците на
неотменимостта. Освен това, постановлението, именно защото не притежава
МЗС, не е задължително за гражданския съд, когато разглежда иска за
непозволено увреждане по повод на същото деяние. “Преценката в
постановлението на прокурора не е задължително за съда, защото актът на
прокурора не влиза в сила…в конкретния случай той не е бил проверяван по
съдебен ред”. Р-842-2005-І Н.О.
 Определението на съда, с което е потвърдено или изменено
постановлението на прокурора, също поражда правните действия на “non bis in
idem”, но в същото време е и неотменимо и единствено не се ползва от
последиците на непререшаемост но спора, така, както влезлите в сила присъди и
решения на съда.

Чл. 413. (1) Влезлите в сила присъди, решения, определения и

разпореждания са задължителни за всички учреждения, юридически лица,
длъжностни лица и граждани.
(2) Влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския
съд по въпросите:
1. извършено ли е деянието;
2. виновен ли е деецът;
3. наказуемо ли е деянието.
(3) Разпоредбите на ал. 2 се прилагат и за актовете на районния съд по
глави двадесет и осма и двадесет и девета.
Само присъди и решения са задължителни за гражданския съд.
Правомощието на първоинстанционният съд е да провери обосноваността
и законосъобразността на постановлението за прекратяване на наказателното
производство. Съдът действа като контролно-отменителна инстанция – не
може да се събират и проверяват нови доказателства.
Обоснованост – налице е, когато установените фактическите положения
обективно съответстват на събрания и проверен по делото доказателствен
материал.
Необоснованост – разследването е извършено обективно, но прокурорът е
допуснал логически грешки при анализа или има непълнота на доказателствен
материал.
Законосъобразност – съответствие със закона – материален или
процесуален.
Материален:
Дали е допусната грешка при прилагането на предпоставките за
прекратяване на производството, предвидени в материалния закон – давност,
амнистия, освобождаване от наказателна отговорност по чл. 61 НК, трансфер на
НП …
Процесуален закон:
Да е допуснато съществено процесуално нарушение – конкретна
разпоредба на НПК или не е приложена, или е приложена неправилно и това е
ограничило правата на обвиняемия или неговия защитник, пострадалия или
неговите наследници.
Определението подлежи на въззивна проверка – окончателно. Обжалването
може да се извърши и от защитника на обвиняемия – самостоятелно право.
Спиране на наказателното производство от прокурора
Прокурорът спира наказателното производство при наличие на
процесуални пречки.До тяхното отпадане процесът остава висящ, запазват се
процесуалните отношения, но не се извършват действия по хода на делото. НПК
урежда три категории основания:
- общите основания за спиране на наказателен процес по случаите на
чл. 25 и 26 - след извършване на престъплението обвиняемият е изпаднал в
краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има
друго тежко заболяване, което пречи на провеждането на производството;
разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие
обективната истина; деецът е лице с имунитет; при престъпления, извършени в
съучастие, когато не са налице условията за разделяне, наказателното
производство може да бъде спряно по отношение на един или няколко
обвиняеми, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина;
- когато извършителят на престъплението не е разкрит;
- при продължително отсъствие на единствен свидетел - очевидец, извън
пределите на страната, когато неговият разпит е от изключително значение за
разкриване на истината, освен ако може да бъде разпитан по делегация, чрез
телефонна или видеоконференция.
С постановлението за спиране прокурорът извършва действия в няколко
насоки:Ако в случаите на неразкрит извършител е било повдигнато обвинение на
предварителното производство, прокурорът прекратява наказателното
производство спрямо него;При спиране на наказателното производство
прокурорът изпраща препис от постановлението на обвиняемия, както и на
пострадалия или неговите наследници;Изпраща делото на разследващия орган за
продължаването на издирването. Разследващият орган съобщава на прокурора за
резултатите от издирването и му предоставя събраните материали.
Прокурорът възобновява спряното наказателно производство след като
отпадне основанието за спиране или е възникнала необходимост от
допълнителни действия по разследването. При възобновяването на спряно
наказателно производство разследването се извършва в сроковете по чл. 234 –
нормативно установените.
Съдебен контрол
Постановлението за спиране може да се обжалва от обвиняемия,
пострадалия или неговите наследници пред съответния първоинстанционен съд в
седемдневен срок от получаването на преписа. Съдът се произнася еднолично в
закрито заседание не по-късно от седем дни от постъпване на делото в съда с
определение, което е окончателно. Последваща жалба срещу спирането на
наказателното производство може да се подава не по-рано от шест месеца от
постановяването на определението на съда.

 Привличане на обвиняем. Предпоставки

1. Веднага след образуване на досъдебно производство или приемане
образуваното от прокурор производство, органът на досъдебното производство
е длъжен да предприеме необходимите следствени действия.

2. Непосредствено след образуване на производство се осъществяват система от

действия с цел изясняване на обективната истина относно деянието и дееца и
правилно решаване на делото. При това органът на досъдебно производство
извършва: -действия по хода на делото; -действия по разследване; -други
процесуални действия.
3. Привличане на обвиняем (чл. 219 НПК): а) Това е проява на обвинителната
функция, извършвана от следователя или от прокурора. б) Извършва се при
наличие на достатъчно доказателства за виновността на определено лице в
извършване на престъпление от общ характер и при отсъствие на основания за
прекратяване на наказателното производство. в) Отразява се в постановление
на прокурор, следовател или дознател за привличане на обвиняем; г)
Привличането на обвиняем формира своето основание на базата на
предположение (версия, хипотеза), че едно лице е извършило виновно
процесното деяние. д) Новият НПК предвижда привличането да бъде
осъществено не само с постановление, но и по силата на правна фикция - по
силата на извършено от следовател или дознател действие по разследване.

4. След повдигане на обвинение, незабавно се предявява обвинението. а)

Предявяването на обвинението е проява на ръководно-решаващата функция. б)
Когато обвиняемият не се яви без уважителни причини на предявяването,
разследващият насрочва ново предявяване и взема мерки за принудително
довеждане на обвиняемия. в) Разследващият предявява цялото обвинение (в
пълния му обем). г) Ако обвиняемият се яви без защитник, насрочва се ново
предявяване на обвинението, ако обвиняемият не е могъл своевременно да си
упълномощи защитник и поиска да организира защитата си. д) При предявяване
на обвинението се предоставя на обвиняемия възможността да се запознае с
пълния текст на постановлението за привличане на обвиняем и при нужда да
дава допълнителни разяснения. Не се предявяват всички материали по делото.
е) Като задължителна наказателно-процесуална форма, веднага след
предявяване на обвинението на предварителното производство се извършва
разпит на обвиняемия. ж) Между повдигането и предявяването на обвинение не
се извършват действия по хода на делото, нито действия по разследване, освен
неотложните следствени действия. з) Макар да не е изрично посочено в
кодекса, подлежи на предявяване и протокола от следственото действие, по
силата на което е привлечен обвиняем при действието на фикцията по чл. 219,
ал. 2 НПК.
 42. Действия на прокурора след завършване на разследването

1. С изпращане на следственото дело, ведно със заключителното

постановление, на прокурора, започва вторият след предварителното
производство процесуален стадий по дела от общ характер, наречен "Глава
осемнадесета НПК. Действията на прокурора са организирани в две основни
насоки: извършване на проверка относно качеството на работата на разследващия
орган и вземане на решение по вътрешно убеждение какъв процесуален акт да се
постанови с оглед приключване на досъдебното производство. В този смисъл
прокурорът извършва процесуална работа, от една страна, в ретроспективен и от
друга — в перспективен план.

2. В стадия "Действия на прокурора след завършване на разследването": а)

Проверката и всички налагащи се действия, включително изготвяне на
обвинителен акт, респ. постановление за прекратяване или спиране на
наказателното производство, трябва да бъдат осъществени в едномесечен срок,
считано от получаване на делото от конкретния прокурор. Този срок не може да
бъде удължаван. б) Прокурорът може да раздели делото и с новообразуваните
дела да постъпи по различен начин за всяко едно от тях: да внесе с обвинителен
акт в съда, да прекрати наказателното производство или да го спре. в)
Прокурорът е оправомощен сам да извърши налагащите се действия по
разследване и по този начин да преодолее очерталата се недостатъчност на
доказателствените материали или необоснованост на обвинението. г) Изводите
на следователя, отразени в неговото заключително постановление, имат за
прокурора значението на предложение. Те не ограничават неговата процесуална
автономия и процесуална независимост.

3. Съставяне и внасяне в съд на обвинителен акт (чл. 246 НПК): а) Съставянето

на обвинителен акт е израз на основната процесуална функция по обвинение —
по този начин се предпоставя повдигането на държавно обвинение пред съд. б)
Прокурорът съставя обвинителен акт, когато намери, че:-обвинението е доказано
(напълно обосновано);-няма основания за прекратяване или спиране на
наказателното производство;-събрани са доказателствата, необходими за
разкриване на обективната истина. -на разследването не е допуснато съществено
процесуално нарушение.в) Формирането на обвинителните изводи на прокурора
се обуславя от вземане на решение по вътрешно убеждение, процесуално
самостоятелно и независимо от каквито и да било органи и лица. При това
обвинителният акт: -не подлежи на обжалване; -не влиза в сила; -ако по-горен
прокурор не е съгласен със съставения вече обвинителен акт, то той не може да го
отмени, нито да задължи прокурора да го промени; по-горният прокурор може да
състави свой обвинителен акт и него да внесе в съда; г) Внасянето на
обвинителен акт в съда: -сезира правораздавателния орган с оглед образуване на
съдебно производство;-повдига обвинение пред съд, с което се определят
рамките на съдебното гледане на делото и предмета на доказване в съдебното
производство. -представлява израз на ръководно-решаващата функция. То е
действие по хода на делото, чрез което процесът преминава от един стадий в
друг, от една фаза в друга; - осъществява се преминаване от право-прилагане в
досъдебната фаза към праворазд авателно производство, каквото е съдебното
разглеждане на делото; -прокурорът афишира вътрешното си убеждение във
виновността на обвиняемия за извършване на процесното деяние и предлага на
съда да се произнесе в този смисъл с присъда, която да добие материална законна
сила;

В сила от 05.11.2017 г.,към обвинителния акт се прилагат: списък на

лицата, които трябва да бъдат призовани за съдебното заседание; справка за
взетата мярка за неотклонение, в която се посочва датата на задържането на
обвиняемия, ако мярката е задържане под стража или домашен арест; справка за
документите и веществените материали; справка за направените разноски;
справка за взетите мерки за обезпечение; както и справка за настаняването на
децата в случаите на чл. 63, ал. 9.
 43. Първоинстанционно наказателно съдопроизводство

Образуване на производството пред първата инстанция

Съгласно влезли в сила изменения през 2017г. Производството пред

първата инстанция се образува по обвинителен акт и по тъжба на пострадалия от
престъплението.
Обвинителният акт и тъжбата се представят в съда с толкова преписи,
колкото са обвиняемите.
Действията преди разглеждане на делото в съдебно заседание са първият
обособен стадий в съдебната фаза на процеса. Дейността на съда в този
процесуален момент все още не е правораздавателна. Взема се становище
относно наличието на предпоставки за извършване на съдебното производство.
Съдебното производство се образува след като съдът бъде валидно сезиран.
Процесуалните средства за това са обвинителен акт на прокурора и тъжба на
пострадалия от престъплението.
С постъпването на обвинителния акт или тъжбата в канцеларията на съда
се създава задължение за председателя на съда да се произнесе. По факта на
обвинителния акт той образува съдебно производство от общ характер и
определя съдия-докладчик. С оглед на тъжбата на пострадалия, председателят на
районния съд с разпореждане приема или отхвърля тъжбата, което означава
образуване на наказателно дело от частен характер или отказ от образуване.
Разпореждането на председателя на съда, с което се отказва образуването на
производството, подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и втора – с
частна жалба. Когато председателят на съда приеме тъжбата, той определя
първоначалната квалификация на престъплението.
С оглед внесения от прокурора обвинителен акт или тъжбата,
председателят определя съдия-докладчик, който обсъжда определени въпроси:
подсъдно ли е делото на съда; има ли основание за прекратяване или спиране на
наказателното производство; допуснато ли е на досъдебното производство
отстранимо съществено нарушение на процесуални правила, довело до
ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на неговия защитник,
на пострадалия или на неговите наследници; налице ли са основания за
разглеждане на делото по реда на глава двадесет и четвърта - БЪРЗО
ПРОИЗВОДСТВО, двадесет и пета - НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО, двадесет и
седма - СЪКРАТЕНО СЪДЕБНО СЛЕДСТВИЕ В ПРОИЗВОДСТВОТО ПРЕД
ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ, двадесет и осма - ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ
НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ С НАЛАГАНЕ НА АДМИНИСТРАТИВНО
НАКАЗАНИЕ и глава двадесет и девета - РЕШАВАНЕ НА ДЕЛОТО СЪС
СПОРАЗУМЕНИЕ.
След извършване на проверката съдия-докладчика:
Прекратява съдебното производство. Прекратяване на производството
означава, че не се прекратява наказателното производство, делото остава висящо,
но се пренася за разглеждане и решаване пред друг държавен процесуален орган.
Разгледано е подробно към края на въпроса.
Прекратява наказателното производство. Основания за прекратяване са
общите прекратителни основания по 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10;

Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се

прекратява, когато:
1. (изм. - ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) деянието не е
извършено или не съставлява престъпление;
2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в
закона давност;
4. деецът е починал;
6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено
наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в
сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
7. в предвидените в НК случаи по дела от общ характер липсва тъжба от
пострадалия до прокурора;
 8. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на
възпитателни мерки;
9. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи
пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното
следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на
наказателното производство;
10. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно
производство в друга държава;
и на следващо място, когато деянието, описано в обвинителния акт, не
съставлява престъпление.
Когато прекратява наказателното производство, съдията-докладчик се
произнася по въпроса за веществените доказателства и отменя наложените на
обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на
гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.
Препис от разпореждането за прекратяване на наказателното производство
се връчва на прокурора и на обвиняемия, както и на пострадалия, дори да не е
всъпил в производството като ищец или частен обвинител ако е намерен на
посочения от него адрес.
Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на
обжалване на присъдите.
Спиране на наказателното производство от съдията-докладчик
Съдията-докладчик спира наказателното производство в случаите по чл. 25
и 26: след извършване на престъплението обвиняемият е изпаднал в
краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има
друго тежко заболяване, което пречи на провеждането на производството;
разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие
обективната истина; деецът е лице с имунитет. при престъпления, извършени в
съучастие, когато не са налице условията за разделяне, наказателното
производство може да бъде спряно по отношение на един или няколко
обвиняеми, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина.
Съдията-докладчик се произнася относно мярката за неотклонение,
забраната за напускане на пределите на Република България и отстраняването на
обвиняемия от длъжност.
Съдията-докладчик отменя и мярката за обезпечаване на гражданския иск,
ако основанието за нейното налагане е отпаднало.
Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава
двадесет и втора – с ЧЖ.
След като отпаднат процесуалните пречки, обусловили спирането,
производството се възобновява и се насрочва заседание на първа инстанция.

Във всички останали случаи съдията-докладчик насрочва съдебно

заседание.
Когато са налице основанията за разглеждане на делото в съдебно
заседание, съдията-докладчик насрочва делото в двумесечен срок от
постъпването му.
Когато делото представлява фактическа или правна сложност, както и в
други изключителни случаи, председателят на съда може писмено да разреши
съдебното заседание да бъде насрочено в определен от него по-дълъг срок, но не
повече от три месеца.
НПК е уредил страните в съдебното производство: прокурорът;
подсъдимият и защитникът; частният тъжител и частният обвинител;
гражданският ищец и гражданският ответник. Съдът не е страна – той реализира
единствено и само ръководно-решаваща функция.
По направените искания относно мярката за неотклонение съдията-
докладчик се произнася в открито заседание с участието на прокурора,
подсъдимия и неговия защитник. При постановяване на определението съдът
обсъжда налице ли са основанията за изменение или отмяна на мярката за
неотклонение, без да разглежда въпроса за наличието на обосновано
предположение за извършено престъпление. Определението подлежи на
обжалване по реда на глава двадесет и втора.
Разглеждане на делото в съдебно заседание. Подготвителни действия. Действия
по даване ход на делото. Отлагане на делото
Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание.

Те са част от действията на съда преди разглеждане на делото в съдебно

заседание. В сила от 05.11.2017 г. чл.247б НПК по разпореждане на съдията-
докладчик препис от обвинителния акт се връчва на подсъдимия. С връчването
на обвинителния акт на подсъдимия се съобщава за насрочването на
разпоредителното заседание и за въпросите по чл. 248, ал.1, за правото му да се
яви със защитник и за възможността да му бъде назначен защитник в случаите по
чл. 94, ал. 1, както и че делото може да бъде разгледано и решено в негово
отсъствие при условията на чл. 269. За разпоредителното заседание и за
въпросите по чл. 248, ал. 1 се уведомяват прокурорът и защитникът, както и
пострадалият или неговите наследници и ощетеното юридическо лице, на които
се съобщава за правото да упълномощят повереник. В 7-дневен срок от
връчването на съобщението прокурорът и лицата по ал. 1 и 2 могат да дадат
отговор по въпросите, които се обсъждат в разпоредителното заседание, и да
направят своите искания.
В 7-дневен срок от връчването на съобщението пострадалият или неговите
наследници могат да направят искания за конституиране като частен обвинител и
граждански ищец, а ощетеното юридическо лице - като граждански ищец.
Съдията-докладчик осигурява възможност на лицата, които могат да
участват в разпоредителното заседание да се запознаят с материалите по делото и
да направят необходимите извлечения.
Разпоредителното заседание се отлага, когато не се яви:
1. прокурорът;
2. подсъдимият, ако явяването му е задължително, освен в случаите по чл. 269,
ал. 3;
3. защитникът - в случаите по чл. 94, ал. 1.
Неявяването на пострадалия или неговите наследници и ощетеното юридическо
лице без уважителна причина не е пречка за провеждане на разпоредителното
заседание. Разпоредителното заседание не се отлага, ако пострадалият или
неговите наследници, както и ощетеното юридическо лице не са намерени на
посочен от тях адрес за призоваване в страната.
За насрочването на съдебното заседание се съобщава на пострадалия или
неговите наследници, както и на ощетеното юридическо лице. Освен в случаите
на бързо производство, незабавно производство, освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание, в седемдневен срок от
връчването на съобщението пострадалият или неговите наследници могат да
правят искания за конституиране като частен обвинител и граждански ищец, а
ощетеното юридическо лице - като граждански ищец.
За подготовката на съдебното заседание съдията-докладчик се произнася
по всички искания относно: разглеждането на делото при закрити врати,
привличането на запасен съдия или съдебен заседател, назначаването на
защитник, вещо лице, преводач или тълковник и извършването на действия по
разследването по делегация; мярката за неотклонение, без да разглежда въпроса
за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление; мярката
за обезпечаване на гражданския иск, конфискацията, глобата и отнемането на
вещи в полза на държавата; реда, по който следва да се разгледа делото; лицата,
които следва да се призоват.
Разпореждането на съдията-докладчик за мярката за неотклонение, мярката
за обезпечаване на гражданския иск, конфискацията, глобата и отнемането на
вещи в полза на държавата подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и
втора.
По искания относно мярка за неотклонение задържане под стража съдията-
докладчик внася делото в открито заседание с участие на прокурора, подсъдимия
и неговия защитник. При постановяване на определението съдът обсъжда налице
ли са основанията за изменение или отмяна на мярката за неотклонение, без да
разглежда въпроса за наличието на обосновано предположение за извършено
престъпление. Определението подлежи на обжалване по реда на глава двадесет и
втора.
В сила от 2017г. въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се
поставя по всяко време на съдебното производство. Ново искане по мярката за
неотклонение в съответната инстанция може да се прави при промяна на
обстоятелствата. Съдът се произнася с определение в открито заседание.

Съдията-докладчик разпорежда да се призоват за съдебното заседание

лицата, посочени в списъка, и взема необходимите мерки, за да осигури на
подсъдимия и неговия защитник, на пострадалия или неговите наследници и
ощетеното юридическо лице възможност да се запознаят с материалите по делото
и да направят необходимите извлечения.

Разглеждане на делото в съдебно заседание. Действия по даване ход на делото.

Заседанието се открива от председателя на състава, който проверява дали
са се явили всички призовани лица и ако някои от тях не са се явили - по какви
причини.
Съдебното заседание е втори по ред стадий в съдебната фаза на процеса. То
се подразделя на 5 етапа: даване ход на делото , съдебно следствие, съдебни
прения, последна дума на подсъдимия и постановяване на присъдата. В него
разгръщат действието си основните начала наказателния процес:
- неизменност на състава. Делото се разглежда от един и същ състав на
съда от започването до завършването на съдебното заседание. Когато някой член
от състава на съда не може да продължи да участва в разглеждането на делото и
се налага да бъде заменен, съдебното заседание започва отначало.
- непрекъснатост на съдебното заседание. След изслушване на съдебните
прения и последната дума на подсъдимия членовете от състава на съда не могат
преди постановяване на присъдата да разглеждат друго дело.
- запасни съдии и съдебни заседатели. Когато разглеждането на делото
изисква продължително време, може да се привлече запасен съдия или съдебен
заседател. Запасният съдия или съдебен заседател присъства при разглеждането
на делото от началото на съдебното заседание с права на член от състава, освен
правото да взема участие в съвещанията и в решаването на въпросите по делото.
Когато някой член от състава на съда не може да продължи участието си в
разглеждането на делото, запасният го замества с всички права на член от състава
и разглеждането на делото продължава.
- разглеждането на делото или извършването на отделни действия става
при закрити врати, когато това се налага за запазване на държавната тайна или на
нравствеността, както и в случаите на запазване в тайна самоличността на
свидетел. Разпоредбата може да се приложи и когато това е необходимо, за да се
предотврати разгласяването на факти от интимния живот на гражданите. Във
всички случаи присъдата се обявява публично. На съдебно заседание,
провеждано при закрити врати, могат да присъстват лицата, на които
председателят разреши това, и по едно лице, посочено от всеки подсъдим.
Разпоредбата не се прилага, когато има опасност да се разгласи държавна или
друга защитена от закон тайна, както и в случаите на свидетел със запазена
самоличност.
На съдебно заседание не могат да присъстват:
1. лица, които не са навършили осемнадесетгодишна възраст, ако не са
страни по делото или свидетели;
2. въоръжени лица, освен охраната.
Председателят на състава ръководи съдебното заседание така, че да се
осигури обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото,
както и точно спазване на закона. Председателят на състава поддържа реда в
съдебната зала, като за груби нарушения може да налага глоба на всеки
присъстващ. Разпорежданията на председателя са задължителни за всички, които
се намират в съдебната зала. Разпорежданията на председателя могат да бъдат
отменени от състава на съда.
Когато подсъдимият, частният обвинител, частният тъжител, гражданският
ищец или гражданският ответник не спазва реда на съдебното заседание,
председателят го предупреждава, че при повторно нарушение ще бъде отстранен
от съдебната зала. Ако той продължава да нарушава реда, съдът може да го
отстрани от съдебната зала за определено време. След като отстраненият се
завърне в съдебната зала, председателят му съобщава действията, които са били
извършени в негово отсъствие, чрез прочитане на съдебния протокол. Когато
прокурорът, защитникът или повереникът и след предупреждението на
председателя продължава да нарушава реда в съдебната зала, съдът може да
отложи разглеждането на делото, ако не е възможно да бъде заменен по
съответния ред с друго лице без вреда за делото. За нарушаването председателят
съобщава на съответния орган. Когато други лица нарушават реда, председателят
може да ги отстрани от съдебната зала.
Участието на прокурора в съдебното заседание по дела от общ характер е
задължително.
По дела с обвинение за тежко престъпление присъствието на подсъдимия в
съдебно заседание е задължително. Съдът може да разпореди подсъдимият да се
яви и по дела, по които присъствието му не е задължително, когато това е
необходимо за разкриване на обективната истина. Когато това няма да попречи за
разкриване на обективната истина, делото може да бъде разгледано в отсъствие
на подсъдимия, ако: не е намерен на посочения от него адрес или е променил
същия, без да уведоми съответния орган; местоживеенето му в страната не е
известно и след щателно издирване не е установено; се намира извън пределите
на Република България.
Въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по
всяко време на съдебното производство. Ново искане по мярката за неотклонение
в съответната инстанция може да се прави при промяна на обстоятелствата.
Съдът се произнася с определение в открито заседание, без да разглежда въпроса
за наличието на обосновано предположение за извършено престъпление. По
същия ред съдът се произнася и по исканията относно забраната на подсъдимия
за напускане на пределите на Република България и отстраняването на
подсъдимия от длъжност.Определението подлежи на обжалване и протестиране
по реда на глава двадесет и втора.
Отводи. Председателят разяснява на страните правото им на отводи срещу
членовете на състава, прокурора, защитниците, секретаря, експертите, преводача
и тълковника, както и правото да възразят срещу разпита на някои свидетели.
Председателят проверява самоличността на явилите се лиця и отстранява
свидетелите от залата.
Страните могат да правят нови искания по доказателствата и по реда на
съдебното следствие. Съдът се произнася по направените искания, след като
изслуша страните.
Съдебното заседание се отлага, когато не се яви:
1. прокурорът;
2. подсъдимият, ако явяването му е задължително;
3. защитникът, ако не е възможно да бъде заменен с друг, без да се
накърни правото на защита на подсъдимия. Ако защитниците са повече от един,
неявяването на някой от тях не е основание за отлагане на делото.
Когато не се яви без уважителни причини частният тъжител, съдът
прекратява делото. Отлагането на съдебното заседание поради неявяване на други
редовно призовани субекти на наказателния процес или на наказателно-
процесуалните отношения се извършва в зависимост от наличието на уважителни
причини и с оглед изискването за разкриване на обективната истина.
В сила от 05.11.2017 г., когато делото се отлага поради неявяване без
уважителна причина на страна, свидетел или вещо лице, съдът им налага глоба
до хиляда лева. Определението на съда, с което той отказва да отмени глобата,
може да се обжалва и протестира по реда на глава двадесет и втора.

Съдебно следствие
След даване ход на делото и произнасяне по исканията на страните,
първоинстанционният съд преминава към втория етап на съдебното заседание -
съдебно следствие. Следствието е процесуална територия на доказването. При
него се осъществяват способи за събиране на доказателдствен материал под
формата на съдебни следствени действия. Ако в следващите етапи на съдебното
заседание се очертае необходимост от използване на способи за доказване се
възобновява етапа на съдебното следствие.
Съдебното следствие се ръководи от председателя на състава и започва с
прочитане на обвинителния акт от прокурора при дела от общ характер или с
прочитане на тъжбата от частния тъжител при дела от частен характер.
Когато е предявен граждански иск, той се прочита от гражданския ищец.
Провеждането на съдебното следствие се реализира като последователност
на множество съдебни следствени действия:
Разпит на подсъдимия. Подобно на предварителното производство, веднага
след предявяване на обвинението се преминава към разпит на
обвиняемия.Председателят подканва подсъдимия да даде обяснения по
обвинението. Подсъдимият може да дава обяснения във всеки момент на
съдебното следствие. На подсъдимия се поставят въпроси най-напред от
прокурора или частния тъжител, частния обвинител и неговия повереник,
гражданския ищец и неговия повереник, гражданския ответник и неговия
повереник, другите подсъдими и техните защитници и защитника на подсъдимия.
Председателят и другите членове на съдебния състав могат да поставят въпроси
на подсъдимия след изчерпване на въпросите на страните.
Разпит на подсъдимия в отсъствие на други подсъдими се допуска, когато
това се налага за разкриване на обективната истина. След завръщането в
съдебната зала на подсъдимия председателят го запознава с обясненията, дадени
в негово отсъствие, чрез прочитане на съдебния протокол.
Обясненията на обвиняем или подсъдим, дадени по същото дело на
досъдебното производство пред съдия или пред друг състав на съда, се прочитат,
когато: лицето е починало и на делото е даден ход по отношение на другите
подсъдими; делото се разглежда в отсъствие на подсъдимия; между обясненията,
дадени в досъдебното производство и на съдебното следствие, има съществено
противоречие; подсъдимият отказва да даде обяснения или твърди, че не си
спомня нещо.

Разпит на свидетели. Най-напред се разпитват свидетелите, посочени от

обвинението, а след това другите свидетели. Когато е необходимо, съдът може да
промени този ред. Страната, която е посочила свидетеля, задава въпросите си
преди другите страни.На свидетеля се поставят въпроси най-напред от прокурора
или частния тъжител, частния обвинител и неговия повереник, гражданския
ищец и неговия повереник, гражданския ответник и неговия повереник, другите
подсъдими и техните защитници и защитника на подсъдимия.
В случаите по чл. 123, ал. 2, т. 2 разпитът на свидетелите се провежда по
начин, недопускащ разкриване на самоличността им.

Чл. 141а.(1) Разпит на служител под прикритие като свидетел се извършва по

реда на чл. 139, ал. 8, като се променя гласът, а при видеоконференция - и
образът, на разпитвания служител под прикритие.

(2) в сила от 01.01.2012 г., изм. - ДВ, бр. 61 от 2011 г.) Преди началото на
разпита ръководителят на структурата, която осигурява и прилага
разследването чрез служител под прикритие, или оправомощено от него лице
свидетелства, че разпитваното лице е същото, на което е даден
идентификационният номер по чл. 174, ал. 6.

(3) (в сила от 01.01.2012 г., изм. - ДВ, бр. 61 от 2011 г.) Към протокола за разпит
се прилагат искането за използване на служителя под прикритие и
разпорежданията по чл. 174, ал. 6 и чл. 175, ал. 2.

Прочитане на показанията на свидетел. Показанията на свидетел, дадени по

същото дело пред съдия в досъдебното производство или пред друг състав на
съда, се прочитат, когато: между тях и показанията, дадени на съдебното
следствие, има съществено противоречие; свидетелят отказва да даде показания
или твърди, че не си спомня нещо; свидетелят, редовно призован, не може да се
яви пред съда за продължително или неопределено време и не се налага или не
може да бъде разпитан по делегация; свидетелят не може да бъде намерен, за да
бъде призован, или е починал; свидетелят не се явява и страните са съгласни с
това.
Показанията на свидетел, дадени пред орган на досъдебното производство,
могат да се прочетат със съгласието на подсъдимия и неговия защитник,
гражданския ищец, частния обвинител и техните повереници. За това съдебно
следствено действие по искане на подсъдимия съдът му назначава защитник, ако
няма такъв, и му разяснява, че прочетените показания могат да се ползват при
постановяване на присъдата.
Оглед, разпит на експерти и други следствени действия.По общо правило
съдът може да прилага всички способи за събиране и проверка на
доказателствени материали.Съдът събира доказателства по направените от
страните искания, а по свой почин – когато това се налага за разкриване на
обективната истина. Огледът се извършва от целия състав на съда в присъствието
на страните, а когато е необходимо - и в присъствието на вещото лице и
свидетели.
Приключване на съдебното следствие
Когато са извършени всички съдебни следствени действия, председателят
на съдебния състав запитва страните имат ли искания за извършване на нови
съдебни следствени действия, необходими за обективно, всестранно и пълно
изясняване на обстоятелствата по делото.Ако страните не направят искания или
направените са неоснователни, председателят обявява съдебното следствие за
приключено.
Изменение на обвинението
Когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които не са
били известни на органите на досъдебното производство, прокурорът повдига
ново обвинение, ако тези обстоятелства са основания за съществено изменение
на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко
наказуемо престъпление. Съдът прекратява съдебното производство и изпраща
делото на съответния прокурор, когато новото обвинение е за престъпление,
подсъдно на по-горен или военен съд. Извън случаите на прекратяване на
съдебното производство и изпращането на делото на съответният прокурор,
когато новото обвинение е за престъпление, подсъдно на по-горен или военен
съд, съдът отлага съдебното заседание, когато страните поискат да се подготвят
по новото обвинение. Когато на съдебното следствие прокурорът или частният
обвинител установи, че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, и
наказателното производство е образувано преди изтичане на шестмесечния срок
по чл. 81, ал. 3, прокурорът на основание чл. 48 (в сила от 05.11.2017 г.) Когато
пострадалият поради безпомощно състояние или зависимост от извършителя на
престъплението не може да защити своите права и законни интереси, прокурорът
може да встъпи в производството, образувано по тъжба на пострадалия, във всяко
положение на делото и да поеме обвинението. В тези случаи наказателното
производство не може да се прекрати на основание чл. 24, ал. 5, т. 3 - 5, но
пострадалият може да поддържа обвинението наред с прокурора като частен
обвинител. Ако прокурорът се оттегли от участие в производството,
пострадалият може да продължи да поддържа обвинението като частен тъжител.

Когато наказателното производство е образувано по тъжба на пострадалия

и на съдебното следствие се установи съществено изменение на
обстоятелствената част на обвинението, частният тъжител може да повдигне ново
обвинение, ако не е изтекъл срокът по чл. 81, ал. 3. В този случай съдът отлага
съдебното заседание, ако подсъдимият или неговият защитник поискат да се
подготвят по новото обвинение.
В сила от 28.05.2010 г., изм. - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.
изключителни случаи, когато пострадалият от престъпление, което се преследва
по тъжба на пострадалия, не може да защити своите права и законни интереси
поради безпомощно състояние или зависимост от извършителя на
престъплението, прокурорът може служебно да образува наказателно
производство, ако не е изтекъл срокът по чл. 81, ал. 3 и не са налице някои от
пречките за образуване на наказателното производство, посочени в чл. 24, ал. 1, т.
1 - 8а и 10.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) Образуваното
наказателно производство се движи по общия ред и не може да се прекрати на
основанията, посочени в чл. 24, ал. 5.

(3) Пострадалият може да участва в наказателното производство като

частен обвинител и граждански ищец.

(4) Ако прокурорът се оттегли от участие в производството, пострадалият

може да продължи да поддържа обвинението като частен тъжител.Съдът
прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния
прокурор, когато:
 1. е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните
правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на
неговия защитник;
2. на съдебното следствие се установи, че престъплението подлежи на
разглеждане от по-горен съд или от военен съд.
В сила от 05.11.2017 г., когато на досъдебното производство се установи, че
престъплението се преследва по тъжба на пострадалия, наказателното
производство не се прекратява, като прокурорът уведомява пострадалия за
правото му в едномесечен срок да подаде тъжба по реда на чл. 81.

Прекратяване на наказателното производство в съдебно заседание

Чл. 288. Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на

съответния прокурор, когато:
1. е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните
правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на
неговия защитник;
2. (изм. - ДВ, бр. 13 от 2011 г., в сила от 01.01.2012 г., изм. - ДВ, бр. 61 от
2011 г.) на съдебното следствие се установи, че престъплението подлежи на
разглеждане от по-горен съд, от специализирания наказателен съд или от военен
съд.
Когато прекратява наказателното производство, съдът се произнася по
веществените доказателства, отменя наложените на подсъдимия мерки за
процесуална принуда, а мярката за обезпечаване на гражданския иск - ако
основанието за нейното вземане е отпаднало. Определението подлежи на
обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа.
Спиране на наказателното производство в съдебно заседание
Съдът спира наказателното производство в случаите на чл. 25 и 26 – при
същите основания, при които се спира от съдия-докладчика.Определението
подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора – с ЧЖ.
В сила от 05.11.2017 г. Съдът прекратява наказателното производство:
1. в случаите по чл. 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 8а, 9 и 10, а когато производството е
образувано по тъжба на пострадалия - и в случаите по чл. 24, ал. 5;
2. когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, съставлява
административно нарушение.
Когато прекратява наказателното производство, съдът се произнася по въпроса
за веществените доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за
процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако
основанието за нейното налагане е отпаднало. В случаите по ал. 1, т. 3 съдът
изпраща делото заедно с веществените доказателства по компетентност на
съответния административнонаказващ орган.
Препис от разпореждането за прекратяване на наказателното производство за
престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, се връчва на частния
тъжител и на обвиняемия.
Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет
и първа.
Решаване на делото. Заседание за произнасяне, актове на съда – форма и
съдържание

Извършеното съдебно следствие предоставя на процеса доказателствената основа

за изграждане на изводи, заключения, версии. Оттам насетне субектите на
процеса трябва да изложат пред ръководно-решаващия орган анализ на
стойността на доказателствата и доказателствените средства и своите изводи
относно установяването на правно-релевантните по делото фактически
обстоятелства и приложението на закона. Съдът пристъпва към изслушване на
съдебните прения. Пренията (речите на страните) започват с реч на прокурора,
съответно на частният тъжител. След това се дава последователно думата на
частния обвинител и неговия повереник, на гражданския ищец и неговия
повереник, на гражданския ответник и неговия повереник, на защитника и на
подсъдимия. Редът на съдебните речи е конструиран съобразно общата
философия на наказателния процес: обвинението се повдига и формулира
предмета на спора пред наказателния съд, обосновава наказателната отговорност
на определени лица за извършени престъпни деяния и настоява за съдене и
наказване на привлечените към отговорност лица. Подсъдимият се изказва
последен, с което се подпомага неговото право на защита – може да съобрази
процесуалната си позиция с тази на всички останали и от друга страна –
разполага с повече процесуално време в съдебната зала.
В обвинителната си реч прокурорът следва да изрази окончателно
формиралото се у него вътрешно убеждение по въпросите от фактическо и
правно естество. Той трябва да бъде обективен и да обърне внимание както на
обвинителните, така и на оправдателните доказателства, да способства за
изясняване както на отегчаващите, така и на смекчаващите отговорността на
подсъдимия обстоятелства. Изявлението на прокурора, че не поддържа
обвинението не освобождава съдът да се произнесе по вътрешно убеждение и не
прави частният обвинител главен.
Страните, които участват в съдебните прения, могат да се позовават само
на доказателства, които са били събрани и проверени на съдебното следствие по
реда, установен в НПК.
Страните могат да искат извършването на нови съдебни следствени
действия. Когато намери, че искането е основателно, съдът прекратява съдебните
прения, възобновява съдебното следствие и след извършване на новите съдебни
следствени действия отново пристъпва към изслушване на съдебните прения.
Всяка страна има право да направи реплика по повод на твърденията и
доводите на другите страни. Защитникът и подсъдимият имат право на последна
реплика.
Съдът не може да ограничи по време съдебните прения. Председателят на
състава може да прекъсне страните само, когато те явно се отклоняват по
въпроси, които не се отнасят до делото.
След завършване на съдебните прения, председателят на съдебният състав
дава на подсъдимия последна дума. Това е четвъртият предпоследен етап на
съдебното заседание. Подсъдимият изразява цялостното си отношение към
обвинението. Изявленията на подсъдимия в този момент не са обяснения –
доказателствено средство. Ако в тях той посочи нови данни, от значение за
делото, съдът възобновява съдебното следствие, отново изслушва съдебните
прения и последната дума на подсъдимия.
Съдът не може да ограничава времето за последната дума на подсъдимия.
Председателят може да прекъсне подсъдимия само когато той явно се отклонява
по въпроси, които не се отнасят до делото.
Постановяване на присъдата
Присъдата е основен правораздавателен акт, постановяван от съда като
окончателен за съдебното заседание на първата (и на въззивната) инстанция. С
нея е възможно да бъдат решени въпросите на виновността и отговорността на
обвиняемия в положителен смисъл.Съдът постановява присъдата като пети и
последен етап на съдебното заседание, след като изсужа пренията и последната
дума на подсъдимия.
Дейността на съда при постановяване на присъдата, в хода на съвещанието
на съдебния състав, се разделя на две основни части: обсъждане и вземане
отношение по всички въпроси на делото, от една страна и от друга –
постановяване на присъдата като процесуален акт.
При постановяване на присъдата съдът обсъжда и решава следните
въпроси:
1. има ли извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимия и
извършено ли е виновно;
2. съставлява ли деянието престъпление и правната му квалификация;
3. подлежи ли подсъдимият на наказание, какво наказание да се определи,
какво общо наказание да му се наложи при множество престъпления;
4. налице ли са основанията за освобождаване от наказателна отговорност
при рецидив – освобождаване от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание;
5. да се освободи ли подсъдимият от изтърпяване на наказанието, какъв да
бъде изпитателният срок при условно осъждане.
6. какъв първоначален режим за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода да се определи;
7. на кого да се възложи възпитателната работа с подсъдимия в случаите на
условно осъждане;
8. налице ли са условията по определяне условно осъдения да изтърпи
наложеното му с предходна присъда наказание и какво наказание подсъдимият да
изтърпи;
9. налице ли са условията на отнемане в полза на държавата;
10. да се уважи ли гражданският иск и в какъв размер;
11. какво да стане с веществените доказателства;
12. на кого да се възложат разноските по делото.
Когато е пропуснал да се произнесе по гражданския иск, съдът се
произнася по него с допълнителна присъда в срока за обжалването.
Когато при съвещанието съдът намери, че обстоятелствата по делото не са
достатъчно изяснени, той възобновява съдебното следствие.
Когато правораздавателният орган признава подсъдимия за виновен в
извършване на престъпление той му налага осъдителна присъда. Това означава,
че съдът е формирал вътрешно убеждение във виновността на привлеченото към
наказателна отговорност лице и необходимостта спрямо него да се реализира
наказателна отговорност. Съдът признава подсъдимия за виновен, когато
обвинението е доказано по несъмнен начин.
Оправдателна присъда Съдът признава подсъдимия за невинен, когато не се
установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е
извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление.
Актове на съда – форма и съдържание.
Реквизити на присъдата. Най-важни компоненти на правораздавателния акт
са мотивите и диспозитива. В мотивите се посоча какви обстоятелства се считат
за установени, въз основа на какви доказателствени материали и какви са
правните съображения за взетото решение. При противоречие на
доказателствените материали се излагат съображения, защо едни от тях се
приемат, а други се отхвърлят. Диспозитивът съдържа данни за самоличността на
подсъдимия и решението на съда . В него се посочва и съдът, пред който
присъдата може да бъде обжалвана и в какъв срок.
Наред с мотивите и диспозитивът присъдата съдържа и уводна част.В нея
се посочват: датата на издаването й; съдът, имената на членовете на състава, на
съдебния секретар и на прокурора; делото, по което се издава присъдата; името
на подсъдимия и престъплението, за което е повдигнато обвинението.
Присъдата се обявява от председателя на състава, след като бъде подписана
от всички членове.Когато изготвянето на мотивите е отложено, председателят
обявява само диспозитива.
Въпроси, по които съдът може да се произнесе и с определение
Съдът може да се произнесе и с определение по въпросите относно:
1. определяне на общо наказание на основание чл. 25, 27 и прилагането на
мярката отнемане в полза на държавата;
2. първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода, когато е пропуснал да направи това с присъдата;
3. налице ли са условията по постановяване условно осъденият да изтърпи
цялостно или частично отложеното наказание, а предсрочно освободеният да
изтърпи неизтърпяната част от наказанието и какво наказание следва да изтърпи
подсъдимият;
4. веществените доказателства и разноските по делото.
В случаите по т. 1 - 3 съдът се произнася в съдебно заседание с призоваване
на осъдения.
Определението по т. 1 - 3 може да се обжалва и протестира по реда на глава
двадесет и първа, а по т. 4 - по реда на глава двадесет и втора.
Съдът се произнася по гражданския иск и когато признае, че подсъдимият е
невинен, наказателната отговорност е погасена или подсъдимият следва да бъде
освободен от наказателна отговорност.
Мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяване на присъдата, но не
по-късно от петнадесет дни. По дела, които представляват фактическа или правна
сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на присъдата,
но не по-късно от тридесет дни.
В сила от 05.11.2017 г., по дела, които представляват фактическа или
правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след обявяването на
присъдата, но не по-късно от шестдесет дни.
Произнасяне по мярката за неотклонение и по мярката за обезпечаване на
гражданския иск, на глобата и на конфискацията. Когато подсъдимият е
освободен от наказателна отговорност, осъден е условно, осъден е на наказание,
по-леко от лишаване от свобода, или е оправдан, мярката за неотклонение се
отменя или се заменя с най-леката, предвидена в закона. В този случай
задържаният подсъдим се освобождава още в съдебната зала. Когато
подсъдимият е оправдан, съдът се произнася и по мярката за обезпечаване на
гражданския иск, на глобата и на конфискацията. Определението подлежи на
обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и втора.
Протокол за съдебното заседание
В протокола за съдебното заседание, освен данните (датата и мястото на
действията по разследване и съдебните следствени действия; времето, когато са
започнали и завършили; лицата, които са участвали; направените искания,
бележки и възражения; извършените действия в тяхната последователност и
събраните доказателства) , се посочват:
 1. неявилите се лица и причините за неявяването;
2. данни за личността на подсъдимия; датата, на която му е връчен препис
от обвинителния акт или от тъжбата с разпореждането;
3. обясненията на подсъдимия, показанията на свидетелите и отговорите
на вещите лица;
4. всички разпореждания на председателя и определения на съда;
5. прочетените документи и протоколи, както и използваните звукозаписи
или видеозаписи;
6. кратко съдържание на съдебните прения и на последната дума на
подсъдимия;
7. обявяването на присъдата по съответния ред и разясненията на
председателя относно реда и срока за нейното обжалване.
Протоколът за съдебното заседание се подписва от председателя и от
съдебния секретар. Съдът може да разпореди изготвянето и на звукозапис и
видеозапис на съдебното заседание при спазване разпоредбите за това.
Страните имат право в тридневен срок от датата на изготвянето на
протокола да направят писмени искания за поправки и допълнения. Исканията се
разглеждат от председателя, а при отказ на председателя да ги уважи - от състава
на съда в закрито заседание.

Прекратяване на съдебното производство от съдията-докладчик и от съда.

Прекратяване на наказателното производство.
С оглед внесения от прокурор обвинителен акт или тъжбата на
пострадалото лице, председателят на съда определя съдия-докладчик, който
обсъжда определени въпроси: подсъдно ли е делото на съда; има ли основание за
спиране или прекратяване на наказателното производство; допуснато ли е на
досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуални
правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или на
неговия защитник, на пострадалия или на неговите наследници;
Прекратяване на съдебното производство от съдията-докладчик.
След извършване на проверката, когато делото не е подсъдно на този съд,
съдия-докладчика прекратява съдебното производство и изпраща делото в
съответния съд (ако по правилата на местната компетентност е компетентен
еднакъв по степен съд) или в прокуратурата към по-горния съд, военния съд
(когато според нормите на родовата подсъдност производството е от
компетентност на по горен съд или военен съд – съобразно особената
подсъдност). Изпращането на производството към по-горен или военен съд се
извършва, тъй като сезирането на по-горния съд може да се реализира единствено
чрез внасяне на обвинителен акт от прокурор към съответната прокуратура.
Когато прекратява съдебното производство поради извършено на
предварителното производство съществено процесуално нарушение, съдията-
докладчик връща делото на прокурор, като посочва в разпореждането си
допуснатите нарушения.
Прекратяването на съдебното производство означава, че не се прекратява
наказателното производство, делото остава висящо, но се пренася за разглеждане
и решаване пред друг държавен процесуален орган.
Прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик
Основанията за прекратяване на наказателното производство са общите
основания за прекратяване. Докладчикът не може да прекрати на основанието на
т. 5, доколкото въпросите на трайно разстройство на съзнанието могат да бъдат
задълбочено изследвани по-късно (в съдебното следствие на първа инстанция).
Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се
прекратява, когато:
1. деянието не съставлява престъпление;
2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в
закона давност;
4. деецът е починал;
5. след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително
разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта;
6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено
наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в
сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
7. в предвидените в НК случаи по дела от общ характер липсва тъжба от
пострадалия до прокурора;
8. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на
възпитателни мерки;
9. в предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи
пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното
следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на
наказателното производство;
10. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно
производство в друга държава;
11. деецът е лице, действало като служител под прикритие в рамките на
правомощията му по закон.
При прекратяването съдията се произнася по въпроса за веществените
доказателства и отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална
принуда, както и мярката за обезпечаване на гражданския иск, ако основанието за
нейното налагане е отпаднало.
Препис от разпореждането за прекратяване на наказателното производство
се връчва на прокурора и на обвиняемия, както и на пострадалия, дори да не е
всъпил като граждански ищец или частен обвинител. Това е с оглед предоставяне
на възможност на участващите в процеса граждани да упражнят своето право на
защита. Уведомява се също така и прокурора, който следва да прецени
законосъобразността и обосноваността на процесуалния акт на съдия-докладчика
– той е в правото си да протестира и да образува въззивна проверка.
Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава двадесет
и първа.
Прекратяване на съдебното производство от съда
Когато на съдебното следствие се установят обстоятелства, които не са
били известни на органите на досъдебното производство, прокурорът повдига
ново обвинение, ако тези обстоятелства са основания за съществено изменение
на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко
наказуемо престъпление. Съдът прекратява съдебното производство и изпраща
делото на съответния прокурор, когато новото обвинение е за престъпление,
подсъдно на по-горен или военен съд.
Когато наказателното производство е образувано по тъжба на пострадалия
и на съдебното следствие се установи, че престъплението е от общ характер,
съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на прокурора.
Съдът прекратява съдебното производство и изпраща делото на съответния
прокурор, когато: е допуснато отстранимо съществено нарушение на
процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на
обвиняемия или на неговия защитник; на съдебното следствие се установи, че
престъплението подлежи на разглеждане от по-горен съд или от военен съд. В
такъв случай първоинстанционният съд постъпва по същия начин, както и
съдията-докладчик при подготовката на съдебното производство. При
доразвиване на производството в неговата досъдебна фаза от прокурор,
следовател или разследващ полицай се използват на общо основание
доказателствените материали, събрани и проверени на съдебното следствие.
Прекратяване на наказателното производство в съдебно заседание
След извършване на съдебното следствие, обаче, прекратяването на
наказателното производство поради изтичане на давностния срок и влизане в
сила на закон за амнистия (чл. 24, ал. 1, т. 2 и 3) може да бъде осъществено под
условие: ако подсъдимият не заяви искане производството да продължи; в
противен случай съдът продължава разглеждане на делото и постановяване на
присъда. Нормата е продиктувана от съображения по посока на правото на
защита на обвиняемия в процеса. Обвиняемият се счита за невиновен до
доказване на противното, съобразно действието на презумцията за невиновност.
Прекратяване на процеса поради давност или амнистия не установява
невиновността на обвиняемия и в този смисъл не е реабилитиращо основание;
винаги остава съмнение в евентуалната виновност на привлеченото към
наказателна отговорност лице, тоест че то е избягнало държавната репресия
поради обективни причини: изтичани на определен срок от време или влизане в
сила на закон. С оглед на това законодателят е признал възможността на
обвиняемият да заяви, че иска делото да продължи и съдът да постанови присъда.
Разбира се това действие на подсъдимият е на “риск” . Няма сигурност, че съдът
ще го оправдае. Съдът е длъжен да се съобрази с волята на подсъдимия до
оттегляне на процесуалният орган за постановяване на присъдата.
Съдът прекратява наказателното производство в случаите на чл. 24, ал. 1,
т. 2 - 10 и ал. 4. Както и в случаите на прекратяване на производството от
съдията-докладчик, така и след извършване на следствието в съдебното
заседание на първата инстанция, от общите прекратителни основания е изведено
положението на т. 1 от същия член – когато деянието не съставлява престъпление
според нормите на особената част на НК и предвид правилата на общата част на
същия закон. Непрестъпния характер на конкретното деяние, по силата на
презумцията за невиновност, води процеса към оправдателна присъда, като най-
пълно реабилитиращо основание.
Когато прекратява наказателното производство, съдът се произнася по
веществените доказателства, отменя наложените на подсъдимия мерки за
процесуална принуда, а мярката за обезпечаване на гражданския иск - ако
основанието за нейното вземане е отпаднало. Определението подлежи на
обжалване и протестиране по реда на глава двадесет и първа.

44. Въззивно наказателно съдопроизводство. Образуване, предмет и

предели на въззивната проверка, ред за разглеждане на делото,
производство пред въззивната инстанция за проверка на определенията

Контролните съдебни производства, въззивното и касационното, са

предназначени да осигурят проверка на невлязла в сила присъда от гледна
точка на законосъобразност, обоснованост и справедливост.

Особености на въззивното производство

Валидно подадената жалба или протест имат суспензивно – препятства
влизането на присъдатата в сила и деволутивно действие – пренася делото
висящо пред по-горен съд.
Превес на апелативния принцип, което означава въззивния съд да разгледа
делото по същество.
Предели на въззивната проверка. Въззивната инстанция проверява изцяло
правилността на присъдата, независимо от основанията, посочени от страните.
Въззивната инстанция отменя или изменя присъдата и в необжалваната част, а
също и по отношение на лицата, които не са подали жалба, ако има основания за
това.
Във въззивната инстанция се допускат всички доказателства, които могат
да бъдат събрани по предвидения в НПК ред. Въззивният съд извършва
процесуално доказване в пълен обем.
Въззивният съд може да установява нови фактически положения.
Доколкото в главата за въззивно производство няма особени правила,
прилагат се правилата за производството пред първата инстанция.

Образуване на производство пред въззивната инстанция

Производството пред въззивната инстанция се образува по валиден протест
на прокурора или по валидна жалба на страните.
Процесуални предпоставки
Прокурорът подава протест, когато намери, че постановената присъда е
неправилна. Той не може да подава протест срещу присъдата, ако тя е
постановена в съгласие с направените от него искания. Подсъдимият може да
обжалва присъдата във всичките й части. Той може да я обжалва и само относно
мотивите и основанията за оправдаването му. Частният тъжител и частният
обвинител могат да обжалват присъдата, ако са накърнени техните права и
законни интереси. Те не могат да обжалват присъдата, ако тя е постановена в
съгласие с направените от тях искания. Гражданският ищец и гражданският
ответник могат да обжалват присъдата само относно гражданския иск, ако са
накърнени техните права и законни интереси. Жалби могат да подават и
защитниците и поверениците.
Активна процесуална легитимация Активно легитимирани са страните в
първоинстанционното производство.
 Срок Жалбата и протестът се подават в петнадесетдневен срок от
обявяването на присъдата.
Компетентен съд Жалбата и протестът се подават чрез съда, който е
постановил присъдата. До даване ход на делото в съдебно заседание страните
могат да правят допълнителни писмени изложения за допълване на доводите,
посочени в жалбата и протеста. Към жалбата и протеста се прилагат преписи
според броя на заинтересованите страни. Когато по делото са привлечени да
отговарят няколко подсъдими като съучастници, всеки от тях може да се
присъедини към вече подадената жалба, като направи устно или писмено искане
за това до даване ход на делото.
Форма на жалбата и протеста. Писмени и се подписват от подателя.
Страните могат да подават писмени възражения срещу подадената жалба или
протест до даване ход на делото пред въззивната инстанция.
Постановилият атакуваната присъда първоинстанционен съд, чрез който се
обжалва жалбата или протеста взема отношение относно тяхната валидност.
Съдия от първоинстанционния съд връща жалбата и протеста, когато:
1. не отговарят на изискванията по чл. 320, ал. 1 и 2, ако в седемдневен
срок от поканата пропускът или несъответствието не бъде отстранено;
2. не са подадени в петнадесетдневния срок от обявяването на присъдата.
3. не са подадени от лице, което има право на жалба или протест.
Връщането на жалбата и протеста подлежи на обжалване по реда за
въззивното обжалване на присъдите.
Жалбата и протестът могат да бъдат оттеглени от жалбоподателя и от
прокурора, който участва в заседанието на въззивната инстанция, до започване на
съдебното следствие, а ако такова не се провежда - до започване на съдебните
прения. Протестът може да бъде оттеглен и от прокурора, който го е подал, до
образуване на производството пред въззивната инстанция. Защитникът не може
да оттегли жалбата си без съгласието на подсъдимия, а поверениците - без
съгласието на техните доверители.
Ред за разглеждане на въззивното дело.
Когато жалбата и протестът са валидно подадени, първоинстанционния съд
следва да предприеме определени действия. Съдът, чрез който е подадена
жалбата или протестът, незабавно съобщава за това на заинтересованите страни,
като им изпраща преписи от тях. Делото, заедно с постъпилите жалби, протести и
възражения, се изпраща на въззивната инстанция, след като изтече
петнадесетдневния срок за обжалване.
Определеният от председателят на съответния (окръжен, апелативен) съд
съдия-докладчик внася делото в разпоредително заседание на въззивната
инстанция. Допускането на исканите доказателства се решава в закрито
заседание, а когато съдът намери за необходимо - в разпоредително заседание с
призоваване на страните.Свидетелите и вещите лица, разпитани в
първоинстанционния съд, се допускат във въззивната инстанция, ако съдът
приеме, че е необходим техният повторен разпит, или когато техните показания
или заключения ще се отнасят до новооткрити обстоятелства. Нови свидетели и
вещи лица се допускат, когато съдът счете, че техните показания или заключения
ще имат значение за правилното решаване на делото. Страните могат да
представят нови писмени и веществени доказателства до даване ход на делото.
Страните и другите лица се призовават за съдебно заседание по общия ред.
Участието на прокурора в съдебното заседание по делата от общ характер е
задължително. Неявяването на другите страни без уважителни причини не е
пречка за разглеждане на делото.
В производството пред въззивния съд участват субектите на процеса,
конституирани в първоинстанционното разглеждане на делото като страни.
След откриване на съдебното заседание съдът изслушва страните за даване
ход на делото и се произнася по направените искания, бележки и възражения.
Жалбата и протестът се разглеждат в съдебно заседание. Разглеждането на
делото започва с доклад на съдията-докладчик. В доклада се излага същността на
присъдата и съдържанието на жалбите, протестите и възраженията, както и
допуснатите доказателства.
При провеждане на съдебно следствие съдът може да използва всички
способи за събиране и проверка на доказателствата.
Правомощия на въззивния съд
 Правомощията на въззивната инстанция може да бъдат обособени в две
групи. Едни от тях са свързани с отмяна на атакуваното решение и последващо
действия на съда, другата група правомощия не предполагат отмяна (изменение
на присъдата, спиране на наказателното производство, потвърждение на
присъдата).
Отменяване на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане.
Отменяване на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на
прокурора.
Основания за това са:
- на досъдебното производство е допуснато отстранимо съществено
нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните
права на обвиняемия и неговия защитник;
- се установи, че престъплението, за което е образувано производството
по тъжба на частния тъжител, е от общ характер.
Отменяване на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане на
първата инстанция. Първата инстанция е длъжна да изпълни дадените указания и
да проведе отново разглеждане на делото по същество. Въззивният съд не може
да отмени присъдата по или да отмени оправдателната присъда, ако няма
съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или
частния обвинител – принципа не към по-тежко.
Органите на досъдебното производство са длъжни да изпълнят указанията
на съдебния орган. Отмяната на първоинстанционната присъда и връщане на
делото на прокурора има за държавния обвинител значението на законен повод
“съобщение” за образуване на предварително производство.

Въззивният съд отменя присъдата и връща делото за ново разглеждане на

прокурора, когато:

1. на досъдебното производство е допуснато отстранимо съществено

нарушение на процесуални правила, довело до ограничаване на процесуалните
права на обвиняемия и неговия защитник;
 2. се установи, че престъплението, за което е образувано производството по
тъжба на частния тъжител, е от общ характер.

(2) Въззивният съд отменя присъдата и връща делото на първата инстанция в

случаите по чл. 348, ал. 3, освен ако сам може да отстрани допуснатите
нарушения или те са неотстраними при новото разглеждане на делото.

(3) (Нова - ДВ, бр. 93 от 2011 г.) Когато са налице повторно условията на ал. 2,
въззивният съд не връща делото за ново разглеждане, а го решава по същество.

(4) (Предишна ал. 3 - ДВ, бр. 93 от 2011 г.) Въззивният съд не може да отмени
присъдата по ал. 1, т. 2 или да отмени оправдателната присъда по ал. 1 и 2, ако
няма съответен протест от прокурора, съответна жалба от частния тъжител или
частния обвинител.

Отмяна на присъдата и постановяване на нова присъда

Въззивният съд отменя присъдата и постановява нова присъда, когато се
налага да:
1. приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, ако е имало
обвинение за това престъпление в първата инстанция;
2. осъди оправдан подсъдим, ако е имало съответно обвинение в първата
инстанция;
3. оправдае подсъдим, осъден от първоинстанционния съд.
Правомощията по т. 1 и 2 се упражняват, ако има съответен протест от
прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител.
Изменение на първоинстанционната присъда
Изменяване на присъдата с оглед смекчаване положението на подсъдимия:
1. намаляване на наказанието (да намали размера на наказанието, както и
да отмени кумулативно наложено наказание);
2. прилагане закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо
престъпление;
3. освобождаване подсъдимия от изтърпяване на наказанието съгласно
чл.64 ал.1 и чл.66 от НК освобождаване на непълнолетен, отлагане на
изпълнението наказание лишаване от свобода до три години;
4. освободи подсъдимия от наказателна отговорност съгласно чл.78 и
чл.78а от НК – за непълнолетен с прилагане на съответната възпитателна мярка,
за пълнолетно лице с налагане на административно наказание.
Изменяване на присъдата с оглед утежняване положението на подсъдимия,
при съблюдаване на забраната не към по-тежко. Когато има съответен протест от
прокурора, съответна жалба от частния тъжител или частния обвинител,
въззивният съд може да:
1. увеличи наказанието;
2. отмени освобождаването от изтърпяване на наказанието по чл.64 ал.1 и
чл.66 от НК.
Въззивната инстанция може да се измени първоинстанционната присъда и
само относно мотивите и основанията за оправдаването на подсъдимия или по
гражданския иск.
Потвърждаване на присъдата
Въззивният съд потвърждава присъдата, когато намери, че не са налице
основания за нейната отмяна или изменение.
Отменяване на присъдата и прекратяване, както и спиране на наказателното
производство.При наличие на общите прекратителни основания – прекратява. За
производства от частен характер са приложими и допълнителни прекратителни
основания – оттегляне на тъжбата от пострадалия едностранно или по
помирение.
Спирането се извършва на основание чл. 25 – общите основания.
Съдържание на решението на въззивната инстанция
В решението си въззивната инстанция посочва: по чия жалба или протест
се е произнесла, основното съдържание на присъдата, жалбата и протеста, кратко
съдържание на доводите, изложени от страните в съдебното заседание, и
решението си по жалбата или протеста.
Когато въззивната инстанция решава въпросите за виновността и
отговорността на подсъдимия тя се произнася с присъда.
Решението на въззивната инстанция заедно с мотивите се изготвя не по-
късно от тридесет дни от съдебното заседание, в което делото е обявено за
решаване. Решението заедно с мотивите се обявява в съдебно заседание с
призоваване на страните или им се съобщава писмено, че е изготвено.

ПРОИЗВОДСТВО ПРЕД ВЪЗЗИВНАТА ИНСТАНЦИЯ ЗА ПРОВЕРКА НА

ОПРЕДЕЛЕНИЯТА И НА РАЗПОРЕЖДАНИЯТА
Определенията са най-многобройните процесуални актове, които
постановяват първоинстанционните съдилища. Процесуалният режим за тяхното
атакуване е разнообразен.
Определенията и разпорежданията, с които се прекратява наказателното
преследване, както и следните определения постановени:
3) при множество престъпления и отнемане на вещи в полза на
държавата;
4) за първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода , когато съдът е пропуснал да направи това с присъдата;
5) за случаите на последващо изтърпяване на отложено наказание;
6) при освобождаване от изтърпяване на отложено наказание на
лице, извършило престъпление като непълнолетно;
7) когато освободеният предсрочно изтърпява и неизтърпяната част
от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено
престъпление;
8) при налагане на принудителни административни мерки;
9) по молба за реабилитация;
10) при произнасяне за изпълнение на присъда при трансфер на
осъдени лица.
се проверяват по реда на глава двадесет и първа – по реда за проверка на
присъди. Тези актове са подчинени на общия режим за атакуване на присъдите и
за тях е предвиден съдебен контрол в двете редовни проверочни инстанции, а
също и посредством извънредния способ за проверка на влезли в сила съдебни
актове (възобновяване на наказателни дела).
По реда на глава двадесет и втора се проверяват определенията и
разпорежданията, за които това е изрично предвидено в НПК.
 Обобщено казано проверката е приложима за актове, които: чрез мерки за
процесуална принуда засягат правната сфера на подсъдимия и гражданския
ответник; възпрепятстват конституирането на пострадалия в съдебния процес в
качеството на частен обвинител или частен тъжител; задържат развитието на
съдебния процес чрез спиране на наказателното производство; отказът на
председателя на съда да образува първоинстанционно производство. За тяхна
проверка е предвидена само една съдебна контролна инстанция в редовното
производство.
Всички останали определения и разпореждания не подлежат на проверка от
въззивната инстанция отделно от присъдата.
Сезирането на въззивният съд се осъществява посредством частна жалба
или частен протест. Те се подават в седемдневен срок от постановяването на
акта, а когато е постановен в закрито заседание - в седемдневен срок от
връчването на преписа. За постъпилия частен протест се съобщава на
подсъдимия, който в седемдневен срок от съобщението може да направи
възражение.
Частната жалба и частният протест не спират производството по делото и
изпълнението на определението, освен ако първата или въззивната инстанция
постанови друго.
Съдът, който е постановил определението, може сам да го отмени или
измени в закрито заседание.Това е типично за административния тип дейности и
категорично не е присъщо за правораздаването. В противен случай съдът
изпраща на въззивната инстанция делото заедно с постъпилата частна жалба или
частен протест.
Въззивната инстанция разглежда частната жалба и частния протест в
закрито заседание в седемдневен срок, а когато намери за необходимо - в съдебно
заседание с призоваване на страните, което се насрочва в разумен срок, но не
повече от един месец. Когато отмени определението, въззивната инстанция
решава въпросите по частната жалба и частния протест.
Доколкото в главата за проверка на определения и разпорежданията от
въззивната инстанция, няма особени правила, прилагат се правилата на
производството по глава двадесет и първа.

45. Касационно производство по наказателни дела

Касационното производство е четвърти поред стадий в съдебната фаза на

процеса, трета редовна инстанция при съдебното гледане на делото и втори, след
въззивното производство редовен ред за проверка от по-горен съд на невлезли в
сила съдебни актове в производството по наказателни дела.

Характерни белези на касационното производство.

Касационният процес е редовен способ за проверка на съдебни
процесуални актове, които не са влезли в материална законна сила.
Извършва се от ВКС в състав от трима съдии. Това е един от способите,
чрез които висшата съдебна инстанция у нас уеднаквява процесуалната практика.
Участието на защитник в касационното производство е задължително.Това
се отнася и за делото по възобновяване на наказателни дела.
Предмет на касационното обжалване.По касационен ред могат да бъдат
обжалвани:
1. решенията и новите присъди на апелативния съд, освен тези, с които
деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание на основание и тези по чл. 334, т. 1 – когато
въззивният съд върне делото на прокурора или на първоинстанционния съд за
ново разглеждане.
2. новите присъди, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция,
освен тези, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане
на административно наказание. Въззивните решения и присъдите, които са
потвърдени от окръжен съд стават окончателни и подлежат на изпълнение.
3. определенията на окръжния и на апелативния съд по чл. 306, ал 1,
постановени в случаите на нова присъда:
11) при множество престъпления и отнемане на вещи в полза на
 държавата;
12) за първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода , когато съдът е пропуснал да направи това с присъдата;
13) за случаите на последващо изтърпяване на отложено наказание;
14) при освобождаване от изтърпяване на отложено наказание на
лице, извършило престъпление като непълнолетно;
15) когато освободеният предсрочно изтърпява и неизтърпяната част
от наказанието, ако в изпитателния срок извърши ново умишлено
престъпление;
16) при налагане на принудителни административни мерки;
17) по молба за реабилитация;
18) при произнасяне за изпълнение на присъда при трансфер на
осъдени лица.
4. решенията и определенията на окръжния или апелативния съд,
постановени за първи път във въззивното производство, с които се прекратява,
спира или прегражда пътят на наказателното производство.
Предели на касационната проверка. Касационната инстанция проверява
присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на
обжалвалите лица, като се произнася в двумесечен срок. Касационната инстанция
отменя или изменя присъдата или решението и по отношение на необжалвалите
подсъдими, ако основанията за това са в тяхна полза.
Образуване на касационното производство – по касационна жалба или
касационен протест.
Касационни основания
Касационните основания представляват дефекти, пороци в съдебния
процесуален акт, които законът установява като юридически факти за
отменяването или изменяването на акта.
1. Нарушение на закона. Има се предвид материалния наказателен закон.
Нарушение има когато той е приложен неправилно или не е приложен закон,
който е трябвало да бъде приложен. Неправилно е приложен, когато не са
съобразени изрични разпоредби.При втория случай има грешка в
квалификацията – например деянието е определено като квалифицирана кражба
вместо грабеж.
2. Когато е допуснато съществено нарушение на процесуални правила.
Законът поставя изрично изискване процесуалното процесуално нарушение да
може да бъде отстранено при ново гледане на делото. Съществените процесуални
нарушения се класифицират основно в две групи – абсолютни: опорочават
особено съществено наказателно-процесуалната форма и са лесно “видими” за
по-горния съд – чл. 348, ал. 3, т. 2, 3 и 4, и относителни: напр. ограничаването на
правата на обвиняемия ако своевременно не е било отстранено – т. 1 на същия
член и алинея. Те изискват преценка от страна на съда – доколко нарушението на
процесуалния закон е съществено.
3. Когато наложеното наказание е явно несправедливо. Това наказание се
отнася до наказателната мярка. Предполага се, че НК е правилно приложен, но
има порок в определянето на санкцията по чл. 37 НК.НПК говори за явно
несправедливо наказание като има предвид практиката по аналогични случаи.
Наказанието е явно несправедливо, когато:
1. очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца,
на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите
по чл.36 от НК 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и
добрите нрави, 2) да се въздействува предупредително върху него и да му се
отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздействува
възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.
2. неправилно е приложено или неправилно е отказано прилагането на
условното осъждане.
Право на касационна жалба и протест
Производството пред касационната инстанция се образува по протест на
прокурора или по жалба на другите страни. Прокурорът може да подава
касационен протест както в интерес на обвинението, така и в интерес на
подсъдимия. Останалите страни могат да подават касационна жалба, когато са
нарушени техните права и законни интереси.
Администриране на жалбите
 Срок и ред за подаване на касационната жалба и протеста
Жалбата и протестът срещу присъдата на въззивния съд се подават в
сроковете по чл. 319, ал. 1 - в петнадесетдневен срок от обявяването на
присъдата.
Жалбата и протестът се подават чрез съда, който е постановил
обжалваната присъда или решение. Към жалбата и протеста се прилагат преписи
според броя на заинтересованите страни.

Съдържание на касационната жалба и протеста

Съгласно чл. 351. (1) В касационната жалба и в протеста се посочват: от
кого се подава; присъдата, решението и частта, която се обжалва; в какво се
състои касационното основание и данните, които го подкрепят; искането, което
се прави.
В сила от 05.11.2017 г., с касационната жалба и протест не могат да се
правят възражения за съществени нарушения на процесуалните правила в
досъдебното производство. Жалбата и протестът се подписват от подателя.
Възражение срещу подадена жалба и протест, както и допълнение към тях,
може да се направи писмено до даване ход на делото. Жалбата и протестът се
връщат от съдия от въззивния съд, чрез който са подадени, когато:

1. (изм. - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) не отговарят на

изискванията по ал. 1 и 3, ако в дадения от съдия от въззивния съд седемдневен
срок пропускът или несъответствието не е отстранено;
2. не са подадени в срок или от лице, което има право на жалба или
протест;
3. не подлежат на разглеждане по касационен ред.

Връщането на жалбата и протеста подлежи на обжалване в седемдневен

срок от съобщението пред Върховния касационен съд, който се произнася в
закрито заседание.
Ред за разглеждане на касационната жалба и протеста
 Касационната жалба и протестът се разглеждат в съдебно заседание с
призоваване на страните. Участието на прокурор е задължително. Неявяването на
другите страни без уважителни причини не е пречка за разглеждане на делото.
Делото се разглежда в отсъствие на страната, когато не е намерена на посочения
от нея адрес. В доклада на съдията-докладчик се излагат обстоятелствата по
делото, съдържанието на обжалваната присъда или решение и оплакванията
срещу тях. Съдебно следствие не се провежда. Страните се изслушват по ред,
установен от съда.
Правомощия на касационната инстанция при постановяване на решение
След разглеждане на подадената жалба и протест касационната инстанция
може да:
1. остави в сила присъдата или решението. По този начин ВКС изразява
своето вътрешно убеждение, че в обжалваната част от присъдата касационната
жалба и протест са са неоснователни.
2. отмени присъдата или решението и да прекрати или спре наказателното
производство. В случаите на давност или амнистия, съдът установява
виновността на лицето и прилага закон за амнистията или давността. В частност,
когато въз основа на установените в предходните процесуални инстанции
фактически обстоятелства касационният съд приеме, че процесното деяние не е
престъпно, той оправдава подсъдимия.
Разпоредба влязла в сила от 05.11.2017 г. гласи, че може да отмени
присъдата или решението, да оправдае подсъдимия и да му наложи
административно наказание, когато извършеното деяние се наказва по
административен ред в предвидените в особената част на Наказателния кодекс
случаи или когато деянието съставлява административно нарушение, предвидено
в закон или указ, както и може да измени присъдата или решението, като също
така и да отмени присъдата или решението изцяло или отчасти и да върне делото
за ново разглеждане.
3. измени присъдата или решението. Касационната инстанция изменя
присъдата, когато се налага да се:
- намали наказанието;
 - приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление;
- приложи – условно осъждане:
- приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, което не изисква
увеличаване на наказанието, ако е имало обвинение за това престъпление в
първата инстанция;
- уважи или отхвърли гражданският иск, когато е нарушен законът, или да
се увеличи или намали присъденото обезщетение за неимуществени вреди или да
се прекрати производството по гражданския иск.
4. отмени присъдата или решението изцяло или отчасти и да върне делото
за ново разглеждане с цел:
- да се увеличи наказанието (включително да се добави кумулативно
наказание от системата на чл. 37 НК);
- да се отстранят допуснати съществени процесуални нарушения, ;
- да се отстранят нарушения на материалния закон, допуснати при
постановяване на оправдателната присъда.
През 2011г. е приета алинея (5) която гласи:
Ако отмени повторно обжалваната или протестирана присъда или
решение, касационната инстанция връща делото за окончателното му решаване
по същество само на въззивната инстанция. При жалба или протест срещу
присъдата или решението на въззивната инстанция Върховният касационен съд
решава делото, без да го връща за ново разглеждане, като има и правомощията на
въззивната инстанция.
Като отменява присъдата и връща делото за ново разглеждане ВКС дава
задължителни указания – това на практика е изискване пред по-долния съд да
реши делото по начин, по който ВКС би се произнесъл, ако беше компетентен.
При новото разглеждане на делото указанията на касационната инстанция са
задължителни относно: 1. стадия, от който трябва да започне новото разглеждане
на делото; 2. прилагането на закона, освен в случаите, когато се установят други
фактически положения; 3. отстраняване на допуснатите съществени нарушения
на процесуални правила.
Съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане, може да наложи по-
тежко наказание или да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление,
когато присъдата е била отменена по протест на прокурора, жалба на частния
тъжител или на частния обвинител поради искане за утежняване положението на
подсъдимия.
Съдът, на когото делото е върнато за ново разглеждане, може да осъди
оправдания подсъдим, ако присъдата е била отменена по протест на прокурора,
жалба на частния тъжител или на частния обвинител поради искане за осъждане.
Решението на касационната инстанция се изготвя по правилата на чл. 339,
ал. 1 и 2 и се обявява не по-късно от тридесет дни от съдебното заседание, в
което делото е обявено за решаване. Това решение не подлежи на обжалване.
Решението на касационната инстанция се изготвя по правилата на чл. 339,
ал. 1 и 2 и се обявява не по-късно от тридесет дни от съдебното заседание, в
което делото е обявено за решаване, а по дела, които представляват фактическа и
правна сложност - не по-късно от шестдесет дни. Това решение не подлежи на
обжалване. Ако отмени повторно обжалваната или протестирана присъда или
решение, касационната инстанция връща делото за окончателното му решаване
по същество само на въззивната инстанция. При жалба или протест срещу
присъдата или решението на въззивната инстанция Върховният касационен съд
решава делото, без да го връща за ново разглеждане, като има и правомощията на
въззивната инстанция. Касационният съд изпраща незабавно препис от
решението на прокурора, участвал в съдебното заседание, когато с решението е
определено наказание лишаване от свобода, което не е отложено по реда на чл. 66
от Наказателния кодекс, или друго по-тежко наказание.

Получилият препис от касационното решение прокурор може да разпореди

привеждането на осъдения в съответния или в най-близкия затвор, за което
уведомява прокурора от първоинстанционната прокуратура, който предприема
действията по изпълнение на присъдата след получаването и от съда.
 46. Особени правила – бързо производство, незабавно производство и
съкратено съдебно следствие в производството пред първа инстанция

Основанията за провеждане на бързото производство са:

Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:

1. лицето е заловено при или непосредствено след извършване на
престъплението;
2. върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението;
3. лицето се е явило лично пред съответните органи на Министерството на
вътрешните работи, разследващия орган или прокурора с признание за
извършеното престъпление;
4. очевидец посочи лицето, извършило престъплението.
В сила от 05.11.2017 г., прокурорът може да разпореди провеждането на
бързо производство за престъпление, за което се предвижда наказание до три
години лишаване от свобода или друго по-леко наказание, с изключение на
такива, от които е настъпила смърт или тежка телесна повреда.
Бързото производство се счита образувано със съставянето на акта за
първото действие по разследването, за което разследващият орган незабавно
уведомява прокурора. Лицето, за което има обосновано предположение, че е
извършило престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на
акта за първото действие по разследването срещу него.
Разследващият орган приключва разследването в срок до седем дни от
установяване на съответното основание по ал. 1, а в случаите по ал. 2 - в срок до
четиринадесет дни.
Нова разпоредба обнародвана в ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.,
гласи, че в случаите по ал. 2 при фактическа и правна сложност на делото
прокурорът може да продължи срока за разследване с още четиринадесет дни.
При предявяване на разследването не се призовава пострадалият.

За образуване на производството и привличане на обвиняем се прилагат две

фикции, познати от предишното бързо полицейско производство: бързото
производство се счита за образувано със съставяне на акта за първото действие
по разследване, лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило
престъпление, се счита за обвиняем от момента на съставяне на акта за първото
действие по разследването срещу него. За образуваното разследване
разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора. При
предявяване на разследването не се призовава пострадалия, което се явява
законоустановеното изключение от общото право на пострадалия да участва в
производството съгласно установеното в чл. 227 :”Предявяване на разследването
установява задължение на разследващия орган да призове за предявяването
пострадалия и неговия повереник, ако е направил искане за това.”
Прокурорът осъществява след приключване на разследването по принцип
същите правомощия, както в стадия “ Действия на прокурора след завършване на
разследването” по общите правила.
Особеност в правомощията на прокурора при бързото производство е, че за
разлика от общия ред, той може да постанови допълнително разследване за
събиране на нови доказателства или за отстраняване на допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. С оглед изискването за бързина,
прокурорът може и сам да извърши налагащите се допълнителни следствени
действия, без да изпраща делото на разследващия орган. Когато случаят
представлява фактическа и правна сложност, наблюдаващият прокурор може да
постанови разследването да се извърши по общия ред. В съответствие с
наименованието на производството са предвидени твърде кратки срокове за
прокурора и за разследващите органи – 7 дни за разследване, 3 дни за
произнасяне на прокурора и 7 дни за допълнително разследване от прокурора или
от разследващите органи.
Ускоряване при бързото производство се забелязва и в действията на съда.
Съдията – докладчик насрочва делото за разглеждане в 7 дневен срок от
постъпването му с обвинителен акт или с предложение за освобождаване от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание, или за
споразумение за решаване на делото, като наблюдаващият прокурор незабавно
връчва преписа от обвинителния акт и осигурява явяването на подсъдими,
свидетелите и вещите лица в съдебното заседание. В първоинстанционното
производство не се допуска граждански иск и участие на частен обвинител.
Съдът в първа инстанция произнася присъдата заедно с мотивите, а при
фактическа и правна сложност , мотивите могат да бъдат изготвени и след
обявяването на присъдата, но не по-късно от 7 дни. Въззивната жалба и протест
се подават в 7 – дневен срок от обявяване на присъдата, а когато изготвянето на
мотивите е отложено – в 15-дневен срок.

НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО

То е еднотипно на бързото и казаното по-горе важи като се имат предвид

следните разлики:
- незабавното производство се извършва, когато кумулативно са налице
две от отделно уредените предпоставки за бързото производство: лицето
е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението
и е посочено от очевидец като извършител на престъплението;
- сроковете в досъдебното производство са още по-кратки: 3 дни за
разследване, незабавно произнасяне на прокурора още същия ден или на
следващия пореден работен ден и 5 дни за допълнително разследване от
прокурор или от разследващ орган;
- ако прокурорът след извършване на досъдебното разследване прецени,
че следва да повдигне държавно обвинение пред съд, той трябва
незабавно да състави обвинителния акт, да го връчи на обвиняемия и да
внесе делото в съда;
- в уредбата на незабавното производство не са предвидени правила за
действията на съдия-докладчик;
- първоинстанционният съд разглежда делото в деня на постъпването му.
И при двете производства не се допуска граждански иск и участие на
частен обвинител.
Чл. 356. (1) Бързо производство се провежда, когато:
 1. лицето е заловено при или непосредствено след извършване на
престъплението;
2. върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението;
3. лицето се е явило лично пред съответните органи на Министерството на
вътрешните работи, разследващия орган или прокурора с признание за
извършеното престъпление;
4. очевидец посочи лицето, извършило престъплението.
(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.
(3) Бързото производство се счита образувано със съставянето на акта за
първото действие по разследването.
(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило
престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за
първото действие по разследването срещу него.
(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до седем дни от
установяване на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на
разследването не се призовава пострадалият.
Действия на прокурора
Чл. 357. (1) в сила от 05.11.2017 г.) Наблюдаващият прокурор се произнася
в тридневен срок от приключване на разследването по чл. 356, като:
1. прекратява наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1;
2. спира наказателното производство при условията на чл. 25 и 26;

Основания, които изключват образуване на наказателно производство, и

основания за прекратяването му
Чл. 24. (1) Не се образува наказателно производство, а образуваното се
прекратява, когато:
1. деянието не съставлява престъпление;
2. деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия;
3. наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в
закона давност;
4. деецът е починал;
 5. след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително
разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта;
6. спрямо същото лице за същото престъпление има незавършено
наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в
сила определение или разпореждане за прекратяване на делото;
7. в предвидените в НК случаи по дела от общ характер липсва тъжба от
пострадалия до прокурора;
8. деецът се освобождава от наказателна отговорност с прилагане на
възпитателни мерки;
Съгласно влезло в сила изменение на нормативната уредба в края на 2017г.
(ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) извършеното деяние съставлява
административно нарушение, за което е приключило
административнонаказателно производство.
В предвидените в особената част на Наказателния кодекс случаи
пострадалият или ощетеното юридическо лице до започване на съдебното
следствие пред първоинстанционния съд направи искане за прекратяване на
наказателното производство;
10. по отношение на лицето е допуснат трансфер на наказателно
производство в друга държава;
В случаите по ал. 1, т. 2, 3 и 9 наказателното производство не се прекратява,
ако обвиняемият или подсъдимият направи искане то да продължи. Амнистията
или давността не са пречка за възобновяване на наказателното дело, ако
осъденият направи искане за това или прокурорът внесе предложение за
оправдателна присъда.
Производството по дела от общ характер се прекратява и когато съдът
одобри споразумение за решаване на делото.
Нова разпоредба обнародвана в ДВ, бр. 63 от 2017 г., гласи, че наказателното
производство се прекратява на основание ал. 1, т. 8а, ако в случаите по чл. 25, т. 5
в едномесечен срок от спирането не е направено предложение за възобновяване
на административнонаказателното производство или предложението не е
уважено. Освен в случаите по ал. 1, не се образува наказателно производство за
престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, а образуваното се
прекратява и когато:
1. липсва тъжба;
2. тъжбата не отговаря на условията, посочени в чл. 81;
3. пострадалият и деецът са се помирили, освен ако деецът не е изпълнил
условията на помирението без уважителни причини;
4. частният тъжител оттегли тъжбата си;
5. частният тъжител не е намерен на посочения от него адрес или не се яви
в съдебното заседание на първоинстанционния съд без уважителни причини; тази
разпоредба не се прилага, ако вместо частния тъжител се яви негов повереник.

Спиране на наказателното производство

Чл25. (1) в сила от 05.11.2017 г. гласи, че наказателното производство се спира,

в случайте когато:
1. след извършване на престъплението обвиняемият е изпаднал в краткотрайно
разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта, или има друго
тежко заболяване, което пречи на провеждането на производството;
2. разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се
разкрие обективната истина;
3. деецът е лице с имунитет;
4. (нова - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) съдът отправи
преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз;
5. (нова - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) за същото деяние, което е
престъпление, е приключило административнонаказателно производство.
(2) (Нова - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) Наказателното
производство може да бъде спряно, когато се чака отговор на изпратена молба
за международна правна помощ.

Спиране на наказателното производство за престъпления, извършени в

съучастие
Чл. 26. При престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице
условията за разделяне, наказателното производство може да бъде спряно по
отношение на един или няколко обвиняеми, ако това няма да затрудни
разкриването на обективната истина.

3. повдига обвинение с обвинителен акт и внася делото за разглеждане в

съда;
4. внася делото с постановление за освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание или с предложение за
споразумение за решаване на делото;
5. постановява допълнително разследване за събиране на нови
доказателства или за отстраняване на допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, като определя срок не по-дълъг от седем дни.
(2) Когато случаят представлява фактическа и правна сложност,
наблюдаващият прокурор постановява разследването да се извърши по общия
ред.
(3) В случаите на ал. 1, т. 5 наблюдаващият прокурор може и сам да
извърши допълнителните действия по разследването в най-кратък срок, но не по-
късно от седем дни.
Действия на съдията-докладчик
Чл. 358. (1) В случаите по чл. 357, ал. 1, т. 3 съдията-докладчик:
1. прекратява наказателното производство в случаите и по реда на чл. 250;
2. спира наказателното производство в случаите и по реда на чл. 251;

Прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик

Чл. 250. (1) Съдията-докладчик прекратява наказателното производство:
1. в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10;
2. когато деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява
престъпление.
(2) Когато прекратява наказателното производство, съдията-докладчик се
произнася по въпроса за веществените доказателства и отменя наложените на
обвиняемия мерки за процесуална принуда, както и мярката за обезпечаване на
гражданския иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.
(3) Препис от разпореждането за прекратяване на наказателното
производство се връчва на прокурора и на обвиняемия, както и на пострадалия,
ако е намерен на посочения от него адрес.
(4) Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава
двадесет и първа.
Спиране на наказателното производство от съдията-докладчик
Чл. 251. (1) Съдията-докладчик спира наказателното производство в
случаите по чл. 25 и 26.
(2) Съдията-докладчик се произнася относно мярката за неотклонение,
забраната за напускане на пределите на Република България и отстраняването на
обвиняемия от длъжност.
(3) Съдията-докладчик отменя и мярката за обезпечаване на гражданския
иск, ако основанието за нейното налагане е отпаднало.
(4) Разпореждането подлежи на обжалване и протестиране по реда на глава
двадесет и втора.

3. прекратява съдебното производство и връща делото на наблюдаващия

прокурор, когато е допуснато отстранимо съществено нарушение на
процесуалните правила;
4. насрочва делото за разглеждане в седемдневен срок от постъпването му.
(2) В случаите на ал. 1, т. 4 съдията-докладчик разпорежда на
наблюдаващия прокурор да връчи незабавно препис от обвинителния акт на
подсъдимия и да осигури явяването му, както и явяването на свидетелите и
вещите лица в съдебно заседание.
(3) В тридневен срок от връчването на преписа от обвинителния акт
подсъдимият има право да даде отговор, в който да изложи възраженията си и да
направи нови искания.
Разглеждане на делото в първата инстанция
 Чл. 359. (1) Когато не са налице основанията по чл. 358, ал. 1, т. 1 - 3, съдът
разглежда делото и произнася присъдата заедно с мотивите, а когато делото
представлява правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени и след
обявяването на присъдата, но не по-късно от седем дни.
(2) В това производство не се допуска граждански иск.
(3) По тези дела не участва частен обвинител.
Срок за подаване на жалбата и протеста
Чл. 360. В случаите по чл. 359, ал. 1 жалбата и протестът се подават в
седемдневен срок от обявяването на присъдата, а когато изготвянето на мотивите
е отложено - в петнадесетдневен срок.
Прилагане на общите правила
Чл. 361. Доколкото за производството по тази глава няма особени правила,
прилагат се общите правила.

НЕЗАБАВНО ПРОИЗВОДСТВО
Действия на разследващия орган
Чл. 362. (1) Незабавно производство се провежда, когато лицето е заловено
при или непосредствено след извършване на престъплението и е посочено от
очевидец като извършител на престъплението.
(2) Разследващият орган е длъжен незабавно да уведоми прокурора.
(3) Незабавното производство се счита образувано със съставянето на акта
за първото действие по разследването.
(4) Лицето, за което има обосновано предположение, че е извършило
престъплението, се счита за обвиняем от момента на съставянето на акта за
първото действие по разследването срещу него.
(5) Разследващият орган приключва разследването в срок до три дни от
установяването на съответното основание по ал. 1, като при предявяване на
разследването не се призовава пострадалият.
Действия на прокурора
Чл. 363. (1) Наблюдаващият прокурор се произнася незабавно, като:
1. прекратява наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1;
2. спира наказателното производство при условията на чл. 25 и 26;
 3. повдига обвинение с обвинителен акт и внася делото за разглеждане в
съда;
4. внася делото с постановление за освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание или с предложение за
споразумение за решаване на делото;
5. постановява допълнително разследване за събиране на нови
доказателства или за отстраняване на допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, като определя срок не по-късно от пет дни.
(2) Когато случаят представлява фактическа и правна сложност, прокурорът
постановява разследването да се извърши по общия ред.
(3) В случаите на ал. 1, т. 5 прокурорът може и сам да извърши
допълнителните действия по разследването в най-кратък срок, но не повече от
пет дни.
Внасяне на делото в съда
Чл. 364. В случаите на чл. 363, ал. 1, т. 3 прокурорът незабавно съставя
обвинителен акт, връчва го на обвиняемия и внася делото за разглеждане в съда.
Разглеждане на делото в първата инстанция
Чл. 365. (1) Когато не са налице основанията по чл. 358, ал. 1, т. 1 - 3, съдът
разглежда делото в деня на постъпването му. Наблюдаващият прокурор
осигурява явяването на подсъдимия, на свидетелите и вещите лица.
(2) Съдът разглежда делото и постановява присъдата заедно с мотивите, а
когато делото представлява правна сложност, мотивите могат да бъдат изготвени
и след обявяването на присъдата, но не по-късно от седем дни.
(3) В това производство не се допуска граждански иск.
(4) По тези дела не участва частен обвинител.
Срок за подаване на жалбата и протеста
Чл. 366. В случаите по чл. 365 жалбата и протестът се подават в
седемдневен срок от обявяването на присъдата, а когато изготвянето на мотивите
е отложено - в петнадесетдневен срок.

Вследствие на законодателните промени като израз на особен вид съдебно

производство бе приет Чл. 411а.
 На специализирания наказателен съд са подсъдни делата за престъпления
по чл. 321 и чл. 321а от Наказателния кодекс.На специализирания наказателен
съд са подсъдни и делата за престъпления по чл. 116, ал. 1, т. 10, чл. 131, ал. 1, т.
8, чл. 142, ал. 2, т. 6 и 8, чл. 142а, ал. 2, предложение второ, чл. 143, ал. 2, чл.
143а, ал. 3, чл. 144, ал. 3, предложение второ, чл. 155, ал. 5, т. 1, чл. 156, ал. 3, т. 1,
чл. 159, ал. 5, чл. 159г, предложение второ, чл. 162, ал. 3, предложение първо и
ал. 4, чл. 195, ал. 1, т. 9, чл. 199, ал. 1, т. 5, чл. 208, ал. 5, предложение първо, чл.
213а, ал. 2, т. 5 и ал. 3, т. 3, чл. 214, ал. 2, т. 1 и 2, чл. 216, ал. 5, предложение
трето, чл. 235, ал. 4, предложение първо, чл. 242, ал. 1, буква "ж", чл. 253, ал. 3, т.
1, предложение второ, чл. 256, ал. 2, предложение второ, чл. 278а, ал. 3,
предложение трето, чл. 280, ал. 2, т. 5, чл. 282, ал. 4, чл. 330, ал. 2, т. 4, чл. 337, ал.
2 и 3, чл. 339, ал. 2 и 3, чл. 346, ал. 6, предложение първо и второ, чл. 354а, ал. 2,
т. 1, чл. 354б, ал. 2 - 4, чл. 354в, ал. 2 - 4 и чл. 356б от Наказателния кодекс. На
специализирания наказателен съд са подсъдни и делата за престъпленията по ал.
1 и 2, извършени в чужбина.Когато срещу едно и също лице е повдигнато
обвинение за няколко престъпления, едно от които е подсъдно на
специализирания наказателен съд, делото за всички престъпления е подсъдно на
този съд. Когато две или повече дела за различни престъпления срещу различни
лица имат връзка помежду си, те се обединяват, ако правилното им изясняване
налага това. Когато някое от делата е подсъдно на специализирания наказателен
съд, обединеното дело се разглежда от него. Когато едно дело е подсъдно на
специализирания наказателен съд и на военения съд, то се гледа от военния съд.
Делата, решени от специализирания наказателен съд, се разглеждат като въззивна
инстанция от апелативния специализиран наказателен съд, а като касационна
инстанция - от Върховния касационен съд, който разглежда и исканията за
възобновяване на делата на специализирания наказателен съд. Участниците в
процеса са длъжни да се явяват в съдебното заседание независимо от
призоваването им пред други съдилища или органи на досъдебното
производство. При неявяване на свидетел или вещо лице по неуважителна
причина същият се довежда принудително за следващия заседателен ден,
определен от съда.
 47. Производство по освобождаване от наказателна отговорност с налагане
на административно наказание

Действащите наказателни закони – материален и процесуален, предвиждат

правна уредба относно възможността за “отклоняване” от общата наказателно-
процесуална форма. Така при институтите на освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание и на прекратяване на
наказателното производство със споразумение, се допуска, когато прокурорът е
убеден във виновността на обвиняемия, да не състави и да внесе с съда
обвинителен акт, да не отстоява обвинението в съдебно заседание, а съдът да не
разгледа делото по правилата на редовното съдебно производство и да не наложи
на виновния подсъдим наказание от системата на чл. 37 НК.

Предпоставки за прилагане
Материално-правни
Обвиняемият да е пълнолетно лице. За непълнолетните е предвиден
режимът на чл. 78 във връзка с чл. 61 НК – освобождаване от наказателна
отговорност с прилагане на съответната възпитателна мярка.
За престъплението се предвижда наказание лишаване от свобода до три
години или друго по-леко наказание, когато е умишлено, или лишаване от
свобода до пет години или друго по-леко наказание, когато е непредпазливо;
Деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е
освобождаван от наказателна отговорност по чл. 78а НК за предходно престъпно
деяние;
Причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени.
Процесуални
Внесено в съответния първоинстанционен съд предложение на прокурора
за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание. Прокурорът извършва това действие,когато след
приключване на предварителното производство намери, че обвиняемия е
виновен за извършване на процесното деяние, следва да бъде съден и наказан, но
и в същото време преценява ,че са налице предпоставките на чл. 78а НК. За
отбелязване е, че дори в случаите, когато прокурорът внася в съда обвинителен
акт, съдията-докладчик може да установи да базата на прокурорския процесуален
акт, че са налице основанията по чл.78а и да насрочи и реши делото по реда за
решаване на делото със споразумение..
Когато прокурорът установи, че са налице основанията на чл.78аНК , той
внася делото в съответния първоинстанционен съд с мотивирано постановление,
с което прави предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание.
Форма на процесуалния акт – мотивирано прокурорско постановление,
както и разпореждане на съдия-докладчик.
Компетентен съд: предложението на прокурора се внася в съответния
първоинстанционен съд, на който делото е подсъдно по правилата на
предметната (родовата) подсъдност.
Съдебно производство
Подготвителни действия. След като получи предложението на прокурора,
съдът извършва проверка относно наличието на установените предпоставки за
реализиране на съдебно производство по освобождаване от отговорност. Когато
установи, че са налице условията за разглеждане на делото, съдът го насрочва в
едномесечен срок. Препис от постановлението се изпраща на обвиняемия, който
може в седемдневен срок от връчването му да даде отговор, като изложи
възраженията си и направи нови искания. Ако не са налице основанията по чл.
78а НК, съдът прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора.
След като получи отново делото, прокурорът следва да прецени: дали да внесе
обвинителен акт в съда или да прекрати наказателното производство.
Правомощия на съда. Когато не са налице основанията на чл.78аНК съдът
прекратява съдебното производство и връща делото на прокурора, когато
установи нови фактически положения. Освобождава обвиняемия от наказателна
отговорност и му налага административно наказание глоба, лишаване от право да
се упражнява определена професия или дейност, ако такова лишаване е
предвидено за съответното престъпление. Да оправдае обвиняемия – ако намери,
че лицето е невиновно, деянието не е престъпно или не се доказва по безпорен
начин. Да прекрати наказателното производство в предвидените от закона случаи.
Разглеждане на делото от първоинстанционния съд
Съдът разглежда делото еднолично в открито съдебно заседание, за което
се призовават прокурорът и обвиняемият. Неявяването на страните, които са
редовно призовани, не е пречка за разглеждане на делото. При разглеждане на
делото могат да се преценяват събраните в наказателното производство
доказателства и да се събират нови доказателства. Съдът разглежда делото в
рамките на фактическите положения, посочени в постановлението. Когато
установи нови фактически положения, съдът прекратява съдебното производство
и връща делото на прокурора.
Решението на съда подлежи на обжалване и протест по реда на глава
двадесет и първа.
Особени условия
Чл. 17. Никой не може да бъде наказан повторно за административно
нарушение, за което е бил наказан с влязло в сила наказателно постановление или
решение на съда.
Чл. 18. Когато с едно деяние са извършени няколко административни
нарушения или едно и също лице е извършило няколко отделни нарушения,
наложените наказания се изтърпяват поотделно за всяко едно от тях.
Чл. 19. За административните нарушения, наказуеми по реда на този закон,
не се допуска условно наказание.
Чл. 20. (1) Наред с предвидените в чл. 13 административни наказания
наказващият орган постановява отнемане в полза на държавата на вещите,
принадлежащи на нарушителя, които са послужили за извършване на умишлено
административно нарушение, ако това е предвидено в съответния закон или указ.
(2) Отнемат се в полза на държавата и вещите, предмет на нарушението,
притежаването на които е забранено, независимо от тяхното количество и
стойност, където и да се намират.
(3) Освен вещите по предходната алинея в предвидените в съответния
закон или указ случаи се отнемат в полза на държавата и вещите, принадлежащи
на нарушителя, които са били предмет на нарушението.
(4) Отнемане по алинеи 1 и 3 не се допуска, когато стойността на вещите
явно не съответствува на характера и тежестта на административното нарушение,
освен ако в съответния закон или указ е предвидено друго.
Чл. 21. Придобитите от нарушителя вещи в резултат на нарушението се
отнемат в полза на държавата независимо от тяхното количество и стойност.
В това производство не се допуска граждански иск. Увредените от
престъплението лица могат да претендират обезвреда по общия исков ред пред
граждански съд.
По тези дела не участва частен обвинител.
Предложението за възобновяване на делото се прави от апелативния,
съответно военно-апелативния прокурор и се разглежда от апелативния,
съответно военно-апелативния съд по реда и в сроковете, определени вЗАНН .
Когато предложението е основателно, съдът се произнася и по същество, като
събира доказателства, ако това е необходимо.

48. Решаване на делото със споразумение

Действащите наказателни закони – материален и процесуален,

предвиждат правна уредба относно възможността за “отклоняване” от общата
наказателно-процесуална форма. Така при институтите на освобождаване от
наказателна отговорност с налагане на административно наказание и на
прекратяване на наказателното производство със споразумение, се допуска,
когато прокурорът е убеден във виновността на обвиняемия, да не състави и да
внесе с съда обвинителен акт, да не отстоява обвинението в съдебно заседание, а
съдът да не разгледа делото по правилата на редовното съдебно производство и
да не наложи на виновния подсъдим наказание от системата на чл. 37 НК.
След приключване на разследването по предложение на прокурора или на
защитника може да бъде изготвено споразумение между тях за решаване на
делото. Когато обвиняемият не е упълномощил защитник, по искане на
прокурора съдия от съответния първоинстанционен съд му назначава защитник, с
когото прокурорът обсъжда споразумението. Последиците от споразумението са
същите, както и при прекратяване на наказателното производство в съдебното
заседание при наличието на общите общо-прекратителните основания –
прекратяват се процесуалните отношения и се слага край на наказателното
производство. То наподобява до голяма степен прекратяването на наказателното
производство от частен характер при постигане на помирение между
пострадалия – частен тъжител и подсъдимия: ако всички тъжители оттеглят
изцяло своята тъжба – за всички подсъдими и по отношение на всички
престъпления, то съдът следва да прекрати наказателното дело. Забелязват се
много сходни елементи с института на споразумението: съдът се произнася по
съответствието на постигната спогодба със закона и морала, причинените от
престъплението вреди трябва да бъдат репарирани, следва да има изрично
съгласие от страна на главния обвинител и съответно негово волеизявление и т. н.
Голямата разлика се отнася до това, че споразумението е отнесено до
престъпления от общ характер, за които инициативата за наказателно
преследване е публична.
Предпоставки за прекратяване със споразумение..
Материално-правни
Споразумение не се допуска за тежки умишлени
престъпления/Престъпления против РБ,убииство, разврат, Подкуп и
престъпления при използването на атомната енергия за мирни
цели,Престъпления против отбранителната способност на РБ,престъпления във
връзка с военни действия.
Законодателят е извадил от обема престъпни състави от особената част на
НК деянията с по-висока степен на обществена опасност; за тях се следва
наказателно преследване по общия ред.
Когато с престъплението са причинени имуществени вреди,
споразумението се допуска след тяхното възстановяване или обезпечаване.
Процесуални
 Изготвено споразумение. Споразумението се изготвя в писмена форма и
съдържа съгласие по следните въпроси: има ли извършено деяние, извършено ли
е то от обвиняемия и извършено ли е виновно, съставлява ли деянието
престъпление и правната му квалификация; какъв да бъде видът и размерът на
наказанието; какъв да бъде първоначалният режим на изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода, когато не се прилага чл.66НК– отлагане на
наказанието лишаване от свобода; на кого да се възложи възпитателната работа в
случаите на условно осъждане; каква възпитателна мярка да се наложи на
непълнолетния обвиняем в случаите по чл64 ал1 НК какво да стане с
веществените доказателства, когато не са необходими за нуждите на
наказателното производство по отношение на други лица или други
престъпления, и на кого да се възложат разноските по делото. Споразумението се
подписва от прокурора и защитника. Обвиняемият подписва споразумението, ако
е съгласен с него, след като декларира, че се отказва от съдебно разглеждане на
делото по общия ред. Когато производството е срещу няколко лица или за
няколко престъпления, споразумение може да бъде постигнато за някои от лицата
или за някои от престъпленията.
Предложение от прокурора до съответния първоинстанционен
съд.Споразумението се внася от прокурора незабавно след изготвянето му заедно
с делото.
Производство пред съда
Споразумението се внася от прокурора в съответния първоинстанционен
съд незабавно след изготвянето му заедно с делото. Съдът насрочва делото в
седемдневен срок от постъпването му и го разглежда еднолично. В съдебното
заседание участват прокурорът, защитникът и обвиняемият. Съдът запитва
обвиняемия разбира ли обвинението, признава ли се за виновен, разбира ли
последиците от споразумението, съгласен ли е с тях и доброволно ли е подписал
споразумението. Съдът може да предлага промени в споразумението, които се
обсъждат с прокурора и защитника. Последен се изслушва обвиняемият. В
съдебния протокол се вписва съдържанието на окончателното споразумение,
което се подписва от прокурора, защитника и обвиняемия.
 Съдът се произнася с определение в два варианта:
Съдът одобрява споразумението, когато не противоречи на закона и
морала.
Когато съдът не одобри споразумението, той връща делото на прокурора.
В този случай самопризнанието на обвиняемия, няма доказателствена стойност.
Определението на съда е окончателно. То има особена процесуална
стойност – утвърждава постигнатото споразумение и в този смисъл консолидира
действието на постигната между обвинението и защитата сделка. То е и
окончателно.
За определението се съобщава на пострадалия или неговите наследници с
указание, че могат да предявят граждански иск за неимуществени вреди пред
гражданския съд.
Последици от решаване на делото със споразумение
Одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците
на влязла в сила присъда.
Въпроси, по които съдът може да се произнесе и с определение
Чл. 306. (1) Съдът може да се произнесе и с определение по въпросите
относно:
3. налице ли са условията по чл.68,69,69а и чл.70 НК и какво наказание
следва да изтърпи подсъдимият;
Чл. 68. (1) Ако до изтичане на определения от съда изпитателен срок
осъденият извърши друго умишлено престъпление от общ характер, за което,
макар и след този срок, му бъде наложено наказание лишаване от свобода, той
изтърпява и отложеното наказание.
(2) Ако при условията на ал. 1 осъденият извърши непредпазливо
престъпление, съдът може да постанови отложеното наказание да не бъде
изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или отчасти.
Чл. 69. (1) По отношение на лице, осъдено условно за престъпление, което
то е извършило като непълнолетно, изпитателният срок е от една до три години.
(2) По отношение на такова лице в случаите на ал. 1 на предходния член
съдът може да постанови то да бъде освободено отчасти или изцяло от
изтърпяване на наказанието, чието изпълнение е било отложено.
Чл. 69а. (Нов, ДВ, бр. 28 от 1982 г.; изм., бр. 103 от 2004 г., бр. 75 от 2006 г.)
В случаите по чл. 68, ал. 2, 3 и 5 и чл. 69, ал. 2, ако осъденият в изпитателния
срок извърши ново престъпление от общ характер, за което му е наложено
наказание лишаване от свобода, или продължава да не изпълнява без основателна
причина някоя от определените му по реда на чл.  67, ал. 3 пробационни мерки,
той изтърпява останалата част от наказанието.
Чл. 70. (7) (Доп., ДВ, бр. 92 от 2002 г.) Освободеният предсрочно изтърпява
отделно и неизтърпяната част от наказанието, ако в изпитателния срок извърши
ново умишлено престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от
свобода или не изпълнява постановената пробация. Ако в този срок предсрочно
освободеният извърши непредпазливо престъпление, съдът може да постанови
отложеното наказание да не бъде изтърпяно или да бъде изтърпяно изцяло или
отчасти.
Споразумение за решаване на делото в съдебното производство
При същите условия и по ред първоинстанционният съд може да одобри
споразумение за решаване на делото, постигнато след образуване на съдебното
производство, но преди приключване на съдебното следствие. Съдът назначава
защитник на подсъдимия, когато той сам не е упълномощил. В този случай
споразумението се одобрява само след съгласието на всички страни.

1. В изпълнение на възложената от КРБ компетентност, прокурорът

привлича извършителите на престъпления към наказателна отговорност и
поддържа обвинение за престъпления от общ характер, а съдът правораздава -
разглежда и решава наказателни дела (чл. 127, т. 1 и чл. 119, ал. 1 НПК).
Действащите наказателни закони, материален и процесуален, обаче, предвиждат
правна уредба относно възможността за "отклоняване" от общата наказателно-
процесуална форма. Така, при институтите на освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание и на прекратяване на
наказателното производство със споразумение, се допуска, когато прокурорът е
убеден във виновността на обвиняемия, да не състави и да не внесе в съда
обвинителен акт, да не отстоява обвинението в съдебно заседание, а съдът да не
разгледа делото по правилата на редовно съдебно производство и да не наложи на
виновния подсъдим наказание от системата на чл. 37 НК.

2. Решаване на наказателното производство със споразумение (Глава двадесет и

девета НПК). Когато одобри постигнатото от прокурора и защитника
споразумение, с което подсъдимият е съгласен, съдебният орган решава
наказателното производство.

3. Законоустановени предпоставки за прекратяване със споразумение. а)

Материално-правни: - процесното деяние, за което се постига споразумение, да
не е тежко умишлено престъпление (наказуемо по закон с повече от 5 години
лишаване от свобода, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна - чл. 93,
т. 7 НК) - обезщетяване в пълен размер на нанесените с престъплението, за което
се оформя споразумение, вреди. Размерът на вредите се определя към момента на
произнасяне на съда с определението. б) Процесуални: - изготвено споразумение
за прекратяване на наказателното производство. - искане на прокурора до
съответния първоинстанционен съд; - срок. Споразумението се внася от
прокурора в съответния първоинстанционен съд незабавно след изготвянето му,
заедно с делото.

4. Производство пред съда. а) Съдът, валидно сезиран с предложение на

прокурора, след приключване на разследването, насрочва делото в 7-дневен срок
и го разглежда еднолично. б) При гореуказания ред и условия,
първоинстанционният съд може да одобри споразумение за прекратяване на
наказателното производство, постигнато след образуване на съдебно
производство, но преди приключване на съдебното следствие. в) След като
проведе производството по особените правила (когато прокурорът внася искане
след приключване на досъдебното производство) или инцидентно разгледа
въпроса за прекратяване на наказателното производство, съдът се произнася с
определение в два варианта:- одобрява споразумението. При това
правораздавателният орган решава наказателното производство, цялостно или
частично, в зависимост от това - по отношение на всички или само на някои от
деянията в повдигнатото обвинение се одобрява валидно постигнатото
споразумение;- не одобрява цялостно или частично споразумението: когато
противоречи на закона или морала, формирано е чрез упражнено по отношение
на обвиняемия насилие и т.н. В този смисъл следва да се имат предвид правилата
за недействителност на сделката като юридически факт, съобразно действащото
гражданско право.

5. Основни особености на прекратяване на наказателното производство със

споразумение като наказателно-процесуален институт.
а) Действието на ръководно-решаващия орган се обуславя от волята на органи и
лица, които нормално са страни в съдебното производство от общ характер и не
могат да въздействат по какъвто и да било начин върху служебното водене и
решаване изхода на делото от съда. Споразумението, с оглед на което съдът
прекратява наказателното производство, се изготвя по взаимно съгласие на
прокурора и защитника и се одобрява от обвиняемия или уличеното в
извършване на престъпление лице.
б) Съставянето на споразумение е въпрос на съгласуване на волеизявления на
страни по сделката.
в) Производството предвижда задължително участие на защитник, извън общата
хипотеза на задължителна защита от защитник по чл. 94, ал. 1 НПК. Така, ако
обвиняемият няма защитник и не си упълномощи такъв, прокурорът може да
иска от съда да му назначи. Законодателната идея е била споразумението да се
обсъди и оформи писмено от юристи-професионалисти, които са субекти на
наказателния процес и отстояват противоположни процесуални позиции.
Защитникът има особеното процесуално право да предложи на прокурора
споразумение (да се състави споразумение или да се съгласува изготвен вече
проект).
г) Когато прокурорът предлага за одобрение от съда едно споразумение,
изготвено след приключване на досъдебното производство,образуваното с оглед
на това съдебно производство е особено, неправораздавателно, различно от
съдебното заседание на първоинстанционния съд. Това производство е сходно по
характер със заседанието на съда по повод на прокурорското постановление за
прекратяване на наказателното производство по чл. 243 НПК. Съдебното
производство е с определено изразен контролен характер: негов предмет е
проверката на изготвеното споразумение, предлагане на изменения и реализиране
на цялостен съдебен контрол; по никакъв начин това производство не може да
бъде третирано като дейност по разглеждане и решаване на наказателни дела.
Ако споразумението се предлага в съдебно заседание на редовната първа
инстанция, то прекратяването на процеса със споразумение може да се разглежда
като допълнително основание за прекратяване на наказателното производство.
д) Когато споразумението е за деяние, извършено при условията на чл. 68, ал. 2
НК (извършено в изпитателния срок по чл. 66 НК непредпазливо престъпление),
отложеното наказание не се изтърпява - това е правило ех legi, за разлика от
общото правило на чл. 68, ал. 2 НК, според което съдът преценява дали да не се
изтърпи отложеното наказание, цялостно или частично. От друга страна,
процесуалната активност на обвиняемия е ориентирана главно около даване на
самопризнания за собствената престъпна дейност, отказ от общия ред за
разглеждане на съдебното дело, одобряване на постигнато от други страни в
процеса (защитника и прокурора) споразумение. Правото му на защита е изцяло
видоизменено; той няма основното процесуално право да обжалва определението
на съда, а като страна по сделката - да предлага и да договаря изменения в
клаузите на споразумението (процесуалната сделка).
е) Одобреното от съда споразумение за прекратяване на наказателното
производство има последици на влязла в сила присъда. Това е правна фикция -
произнасянето на съда с одобрение на представеното му споразумение замества
равностойно в процесуален смисъл постановяването на присъда. Затова,
въпросите, по които трябва да бъде постигнато съгласие в споразумението, са
същите, които съдът обсъжда и разрешава при постановяване на присъдата (чл.
301 ал. 1 НПК) и допълващото определение по чл. 306, ал. 1 НПК. Освен по
законосъобразността на постигнатата процесуална сделка, съдът се произнася и
за изтърпяване на отложено преди това наказание, по друго наказателно дело.
ж) Предвид горното се очертава особената процесуална стойност на съдебното
определение като процесуален акт: - то утвърждава постигнатото споразумение и
в този смисъл консолидира действието на оформената между обвинението и
защитата сделка. - то е окончателно.
з) Когато съдът не одобри споразумението, той връща делото на прокурора. В
този случай самопризнанието на обвиняемия или уличения, направено пред съда,
няма доказателствена стойност. - със споразумението може да се определи
наказание при условията на чл. 5 5 НК и без да са налице изключителни или
многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства.

49. Особени правила за разглеждане на дела за престъпления,

извършени от непълнолетни

Съобразно психофизическото развитие на непълнолетните извършители на

престъпления, законодателят е предвидил особени правила, които трябва да
бъдат съблюдавани при реализирането на наказателната отговорност.

Те могат да бъдат групирани в три области:

Особени правила с общо значение. Те се отнасят до необходимата по-
висока грижа на държавата спрямо непълнолетните извършители на престъпни
деяния.
- по делата за престъпления, извършени от непълнолетни досъдебното
производство се провежда от определени разследващи органи със специална
подготовка.
- участие на родители или попечители .При разглеждането на дела срещу
непълнолетни задължително се призовават техните родители или попечители. Те
имат право да участват в събирането и проверката на доказателствените
материали и да правят искания, бележки и възражения. Неявяването на
родителите или попечителя не е пречка за разглеждане на делото, освен ако съдът
намери участието им за необходимо.
Правила с по-конкретно значение.
 - спрямо непълнолетните лица, привлечени към наказателна отговорност,
се прилагат различни мерки за неотклонение.
Спрямо непълнолетни могат да се вземат следните мерки за неотклонение:
1. надзор на родителите или на попечителя;
2. надзор на администрацията на възпитателното заведение, в което
непълнолетният е настанен;
3. надзор на инспектора при детска педагогическа стая или на член на
местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетните и
непълнолетните;
4. задържане под стража. Мярката за неотклонение задържане под стража
се взема в изключителни случаи.
- по отношение на непълнолетните обвиняеми е въведена задължителна
защита от защитник. Обвиняемият не може да се откаже от защитник. Може да го
отстрани като си упълномощи друг такъв.
- с оглед привличане към отговорност на непълнолетен обвиняем,
задължително се ангажира активността на определени структури с
компетентност в борбата с престъпността на непълнолетните: когато отложи
изпълнението на наказанието спрямо непълнолетния, съдът уведомява
съответната местна комисия за борба срещу противообществените прояви на
малолетните и непълнолетните за организиране на необходимите възпитателни
грижи;в случаите на задържане непълнолетните се настаняват в подходящи
помещения отделно от пълнолетните, като незабавно се съобщава на техните
родители или попечители и на директора на учебното заведение, когато
задържаният е ученик; Предаването на непълнолетни под надзор става срещу
подписка, с която те се задължават да упражняват възпитателен надзор върху
непълнолетния, да следят за поведението му и да осигурят явяването му пред
разследващия орган и съда
- участие на педагог или психолог при разпита на непълнолетните. Когато е
необходимо, при разпита на непълнолетния обвиняем участва педагог или
психолог, който с разрешение на разследващия орган може да му поставя
въпроси. Педагогът или психологът има право да се запознае с протокола за
разпит и да направи бележки по точността и пълнотата на записаното в него.
- при разследването и съдебното следствие се събират доказателства за
деня, месеца и годината на раждането на непълнолетния, за образованието, за
средата и условията, при които е живял, и доказателства дали престъплението не
се дължи на влияние на пълнолетни лица. Тези данни може да имат значение при
определяне на субективната страна на състав на престъпление, както и що се
отнася до индивидуализацията на наказателната мярка, освобождаване от
наказателна отговорност и т. н.;
- делата срещу непълнолетни като първа инстанция се разглеждат в състав
от един съдия и двама съдебни заседатели, а в случаите като втора - от двама
съдии и трима съдебни заседатели. Съдебните заседатели трябва да бъдат
учители или възпитатели.
- съдебното заседание по дела срещу непълнолетни се води при закрити
врати, освен ако съдът намери, че е в обществен интерес делото да се разгледа в
публично заседание;
- когато е необходимо да се изяснят факти, които могат да повлияят
отрицателно върху непълнолетния подсъдим, съдът може да го отстрани
временно от съдебната зала, след като изслуша защитата, родителите или
попечителя и прокурора;
Други условия:
За предявяване на разследването задължително се уведомяват и родителите
или попечителите на непълнолетния обвиняем. Родителите или попечителят на
непълнолетния обвиняем присъстват на предявяването, ако поискат това.
По преценка на съда в съдебното заседание могат да бъдат поканени
инспектори при детска педагогическа стая и представители на учебното
заведение, в което учи непълнолетният.
По дела срещу непълнолетни участието на прокурор е задължително.
По тези дела не участва частен обвинител.
Когато пълнолетният е привлечен като обвиняем за престъпление,
извършено от него, преди да навърши пълнолетие, делото се разглежда по общия
ред.
 Когато непълнолетният е привлечен като обвиняем за деяние, извършено в
съучастие с пълнолетен, делата не се разделят и производството се разглежда по
общия ред.
Когато съдът определи възпитателна мярка, изпраща препис от присъдата
на съответната местна комисия.
Предложението на прокурора или на местната комисия за борба срещу
противообществените прояви на малолетните и непълнолетните за замяна на
настаняването във възпитателно училище-интернат с друга възпитателна мярка
след постановяване на присъдата се разглежда в съдебно заседание с призоваване
на непълнолетния и неговия защитник.

50. Особени правила за разглеждане на дела, подсъдни на

специализираните наказателни съдилища

ЗАКОН ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАТЕЛНО - ПРОЦЕСУАЛНИЯ

КОДЕКС (Обн. ДВ.зм. ДВ бр.109 от. 23 Декември 2008г., изм. ДВ. бр.12, от 13 Февруари
2009г., изм. ДВ. бр.27 от 10 Април 2009г., изм. ДВ. бр.32 от 28 Април 2009г., изм. ДВ. бр.33
от 30 Април 2009г., изм. ДВ. бр.15 от 23 Февруари 2010г.)

ОСОБЕНИ ПРАВИЛА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛА, ПОДСЪДНИ НА

СПЕЦИАЛИЗИРАНИТЕ НАКАЗАТЕЛНИ СЪДИЛИЩА

Дела, подсъдни на специализиран наказателен съд

Чл. 411а. (1) На специализирания наказателен съд са подсъдни дела за
престъпления по:
Глава I от НК; по чл.142; чл.142а; чл.159а-чл.159в; чл. 202, ал.2, т.З; чл. 212, ал.
3; чл.253, чл.253а - чл.253б; чл.321, чл.321а от Наказателния кодекс, както и
престъпления, извършени по поръчение или в изпълнение на решение на
организирана престъпна група.
(2) На специализирания наказателен съд са подсъдни и дела за престъпления по
глава пета, раздел трети, раздел четвърти и раздел пети; глава шеста, раздел
първи; глава осма, раздел втори и раздел четвърти, глава девета от Наказателния
кодекс, извършени от лица с имунитет, съдии, прокурори, следователи, лица по
чл.19, ал. 2, т. 2 - 4, ал. 3 и ал. 4 от Закона за администрацията, както и
заместник – министрите и главните секретари на министерствата.
(3) На специализирания наказателен съд са подсъдни и престъпленията по ал. 1
и 2, извършени в чужбина.
(4) Когато срещу едно и също лице е повдигнато обвинение за няколко
престъпления, едно от които е подсъдно на специализиран наказателен съд,
делото за всички престъпления е подсъдно на този съд.
(5) Когато трябва да се определя общо наказание за няколко престъпления, за
които има влезли в сила присъди, една от които е постановена от специализиран
наказателен съд, общото наказание се определя от този съд.
(6) Когато няколко лица са обвинени, че са извършили в съучастие едно или
няколко престъпления и един от съучастниците подлежи на съдене от
специализиран наказателен съд, делото е подсъдно на този съд.
(7) Когато две или повече дела за различни престъпления срещу различни лица
имат връзка помежду си, те се обединяват, ако правилното им изясняване налага
това. Когато някое от делата е подсъдно на специализиран наказателен съд,
обединеното дело се разглежда от него.

Подсъдност пред въззивната и касационната инстанция

чл.4116. Делата, разгледани от специализирания наказателен съд като първа
инстанция, се разглеждат като въззивна инстанция от апелативния
специализиран наказателен съд, а като касационна инстанция – от Върховния
касационен съд, който разглежда и предложенията за възобновяване на делата
на специализирания наказателен съд.

Спорове за подсъдност
чл.411в. Спорове за подсъдност между специализирания наказателен съд и
останалите окръжни съдилища се решават от Върховния касационен съд.
Органи на досъдебното производство по дела, подсъдни на
специализирания наказателен съд
чл.411г. (1) Органи на досъдебното производство по дела, подсъдни на
специализирания наказателен съд, са прокурорът от специализираната
прокуратура и разследващите органи.
(2) Разследващи органи по дела, подсъдни на специализирания наказателен съд
са следователи от следствения отдел към специализираната прокуратура и
разследващи полицаи, определени със заповед на министъра на вътрешните
работи.

Особени правила за провеждане на разпит на свидетел пред съдия

чл.411д. (1) Когато по делото са налице обосновани данни за съществуваща
опасност за живота и здравето на свидетел, неговият разпит пред съдия се
провежда по правилата за разпит на свидетел с тайна самоличност.
(2) Препис от протокола за разпит на свидетеля се предоставя на обвиняемия и
неговия защитник, които писмено могат да поставят въпроси на свидетеля.

Разкриване на банкова и кредитна тайна

чл.411е. За нуждите на разследването по дела, подсъдни на специализирания
наказателен съд, банковата тайна по Закона за кредитните институции и
данъчната тайна по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, се
разкриват по искане на административния ръководител на специализираната
апелативна прокуратура.

Действия на прокурора след завършване на разследването

чл.411ж. (1) След приключване на разследването прокурорът прекратява, спира
наказателното производство, внася предложение за сключване на споразумение
за решаване на делото или повдига обвинение с обвинителен акт, ако са налице
основанията за това.
(2) Прокурорът осъществява правомощията си по ал.1 в срок до 15 дни.
Особени правила в съдебното производство по дела, подсъдни на
специализирания наказателен съд
чл.411з. (1) Делата подсъдни на специализирания наказателен съд се разглеждат
в състав на съда, формиран по правилата на чл. 28 от този кодекс.
(2) След образуване на делото председателят на съда определя съдия
-докладчик, който насрочва делото за разглеждане в открито съдебно заседание
или упражнява правомощията си по чл. 249 в срок не по-дълъг от 15 дни.
(3) По дела, подсъдни на специализирания наказателен съд не се конституират
частни обвинители и граждански ищци.
(4) Съдебното заседание за разглеждане на делото е непрекъснато, освен в
случаи на обективна невъзможност за явяване на някоя от страните по делото.
(5) При неявяване на свидетел или вещо лице по неуважителна причина, същият
се довежда принудително за следващият заседателен ден, определен от съда.
(6) Участниците в процеса са длъжни да се явяват в съдебното заседание
независимо от призоваването им пред други съдилища или органи на
досъдебното производство.
(7) След изслушване на последната дума на подсъдимия съдът се оттегля на
тайно съвещание и в срок, не по-дълъг от 10 дни обявява присъдата ведно с
мотивите си.

Производство пред въззивната инстанция

чл.411и. (1) Производството пред въззивния съд се образува по протест на
прокурора и жалба на обвиняемия или неговия защитник.
(2) Делото се разглежда от въззивния съд по реда на глава двадесет и първа от
този кодекс.
(3) Въззивният съд обявява решението или присъдата си в срока по чл. 411и,
ал.6.

Прилагане на общите правила

чл.411й. Доколкото в тази глава няма особени правила, прилагат се общите
правила.
 ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ:
§ 3. Образуваните съдебни производства по дела, подсъдни на специализирания
наказателен съд, по които не е даден ход на съдебното следствие, се прекратяват
от съдията докладчик и се изпращат по подсъдност на специализирания
наказателен съд.

51. Производство за възобновяване на наказателните дела

След разглеждане на делото съобразно възможностите на три редовни

съдебни инстанции, постановеният окончателен процесуален акт влиза в
законна сила.

Възобновяването на наказателни дела е процесуален механизъм, който

позволява корекции във влезлия в сила процесуален акта на съда, постановен по
приключено наказателно дело. Това е извънреден способ на проверка, при който
по-горен съд контролира актове в законна сила, извън редовните съдебни
производства.
Институтът на възобновяването е аналогичен на отмяната по чл.303 ГПК и
разкрива своята същност в няколко насоки.
Приключеното с влязла в сила присъда, решение, определение или
разпореждане, наказателно дали трябва отново да бъде приведено в състояние на
висящност.
С действието по отмяна се разкрива пътя за ново разглеждане на делото, за
преосмисляне на фактическите и правни въпроси на производството.
Възобновяването е способ за неутрализирането на материалната законна
сила на атакуваната присъда.
Процесуални предпоставки
Процесуален интерес. Както в контролните съдебни производства, така и
при възстановяването, сезиращият съда прокурор има универсален процесуален
интерес. Възобновяването по “Чл. 422. (1) Наказателното дело се възобновява,
когато:
 1. някои от доказателствата, върху които се основава присъдата, решението,
определението или разпореждането, се окажат неистински;
2. съдия, съдебен заседател, прокурор или разследващ орган е извършил
престъпление във връзка с участието си в наказателното производство;
3. чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства, които не
са били известни на съда, постановил присъдата, решението, определението или
разпореждането, и имат съществено значение за делото”;
става по искане на окръжния, съответно военния прокурор (в тези случаи
осъденият следва да изложи исканията си пред съответния административен
ръководител на прокуратурата),
а по ал. 4 и 5:
“4. с решение на Европейския съд по правата на човека е установено
нарушение на ЕКЗПЧОС което има съществено значение за делото;
5. са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 по съдебни
актове по чл. 354, ал. 2, т. 2 и ал. 5, както и по присъди, решения и определения,
непроверени по касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто
интерес се предлага отмяната;
6. е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при дадена
гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело - за
престъплението, за което екстрадицията е допусната”
– по искане на главния прокурор. Искането за възобновяване не спира
изпълнението на присъдата, освен ако прокурорът или Върховният касационен
съд постанови друго.
В два от случаите на сезиране за възобновяване е предоставена
възможност и на осъдения: 1.В шестмесечен срок от узнаване на влязлата в сила
присъда задочно осъденият може да направи искане за възобновяване на
наказателното дело, ако не е знаел за наказателното преследване срещу него,
включително и за постановената осъдителна присъда. 2.Осъденият за
престъпление от общ характер, който не е бил освободен от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание на основаниечл.78а НК ,
може сам да направи искане за възобновяване на наказателното дело в случаите
на чл. 422, ал. 1, т. 5 ( по присъди, решения и определения, непроверени по
касационен ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага
отмяната, са допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3:
“Присъдата и решението подлежат на отмяна или изменение по касационен ред:
1. когато е нарушен законът;
2. когато е допуснато съществено нарушение на процесуални правила;
3. когато наложеното наказание е явно несправедливо”. )
Активна легитимация. НПК е възложил изключителна компетентност на
лица, заемащи определени прокурорски длъжности – окръжен, военно-окръжен и
Главен прокурор. Ако лице намери основание да иска възобновяване на
наказателен процес, то трябва да се обърне към съответния прокурор с
волеизявление в тази насока. Прокурорът изпълнява спрямо ВКС ролята на
филтър..
Срок.
Не по-късно от шест месеца от влизането в сила на съответния акт или от
разкриването на новите обстоятелства за възобновяване на наказателни дела
- по присъди, решения и определения, непроверени по касационен ред по
жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, когато са
допуснати съществени нарушения;
- когато присъдата, решението, определението или разпореждането, се
окажат основани върху неистински доказателства;
- когато съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ
полицай е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното
производство;
- от подсъдим, когато има право на самостоятелно искане.
Едномесечен за искането на Главния прокурор за възобновяване поради
решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на
ЕКЗПЧОС , което има съществено значение за делото;
Едноседмичен за искането на Главния прокурор за възобновяване по
допусната екстрадиция.
Компетентен съд. Възобновяването на наказателни дела е дейност, която е
отнесена в компетентност единствено и само до ВКС, който се произнася в
състав от трима съдии в открито заседание.
Форма. Процесуалното средство за сезиране на ВКС по реда на
възобновяването се нарича искане.
Ред за подаване на исканията до ВКС – чрез съответния
първоинстанционен съд, който незабавно изпраща препис от него на прокурора,
осъдения или оправдания, а делото – на ВКС.
При разглеждане на делото от ВКС по реда на възобновителното
производство се прилагат субсидиарно правилата за касационно производство.
Основания за възобновяване. Типично за основанията е техният
изключителен характер. В преобладаващия брой случаи законодателят е имал
предвид действия, твърде тежко засегнали държавните правосъдни интереси в
областта с престъпността. В този смисъл наказателното производство може да
бъде възобновено и след смъртта на осъдения. НПК визира следните
възобновителни основания:
1. Когато някои от доказателствата, върху които се основава присъдата,
решението, определението или разпореждането, се окажат неистински – Има се
предвид използване на доказателствени средства, които са недостоверни, и
неистинни веществени доказателства.
2. Когато съдия, съдебен заседател, прокурор, следовател или разследващ
полицай е извършил престъпление във връзка с участието си в наказателното
производство – съществено е, че престъпното деяние е извършено във връзка с
участието им по делото.
3. Когато чрез разследване се разкрият обстоятелства или доказателства,
които не са били известни на съда, постановил присъдата, решението,
определението или разпореждането, и имат съществено значение за делото. Това
възобновително основание съответства напълно но отмяната по чл.303 ГПК и се
състои в следното:
- разкриват се нови обстоятелства, което означава, че се установява друга
фактическа картина на престъпното деяние;
- при постановяване на присъдата ръководно-решаващият орган не е знаел
новите обстоятелства и следователно вътрешното убеждение е формирано с
недостатък;
- обстоятелствата имат съществено значение за делото – водят до значима
промяна на предмета на доказване.
4. Когато с решение на Европейския съд по правата на човека е установено
нарушение на ЕКЗПЧОС което има съществено значение за делото. Зачита се
преюдициалното действие на една международна юрисдикция. Приема се, че
актът на Европейския съюз и неговия авторитет са безспорни и установяването
на човешките права и свободи е установено по категоричен начин.
5. Когато по присъди, решения и определения, непроверени по касационен
ред по жалба или протест на страната, в чийто интерес се предлага отмяната, са
допуснати съществени нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 тоест делото не е било
на вниманието на ВКС.
6. Когато е допусната екстрадиция в случай на задочно осъждане при
дадена гаранция от българската държава за възобновяване на наказателното дело
- за престъплението, за което екстрадицията е допусната.
За да бъде възобновено едно наказателно производство съответните
основания трябва да бъдат установени по съответния ред. За точки 1 и 2 това е
влязла в сила присъда. Когато не е възможно да се установи вследствие
наказателно производство и присъда (напр. давност, амнистия), релевантните
фактически обстоятелства се разкриват чрез разследване.
Правомощия на съда. Спецификата на процесуалната дейност по
възобновяване налага касационния принцип на процесуалното действие на
възобновяващия го съд: отменя и връща делото за ново гледане, щом има
основание за това, като посочи стадия, от който трябва да започне новото
разглеждане на делото. Напълно немислимо е възобновяващия го съд да разгледа
делото по същество. Съдът може да отмени проверявания акт и да отмени
проверявания съдебен акт и да прекрати или спре делото и да оправдае осъдения,
когато деянието не представлява престъпление. Възобновяващата инстанция
може да изменя присъдата, решение или новата присъда в случаите, когато това е
в полза на подсъдимия – става дума да се поправи присъдата в полза на осъдения,
когато допуснатата грешка е в прилагането на правото. По този начин да се
избегне ново разглеждане на делото само с определяне на нова наказателно-
правна преценка.

52. Производства във връзка с международното сътрудничество по

наказателни дела

 Производство във връзка с международното сътрудничество по

наказателни дела. Трансфер на осъдени лица.

Чл. 453. (1) Трансферът на лица, осъдени от съд на Република България, за

изтърпяване на наказанието в държавата, чиито граждани са, и трансферът на
български граждани, осъдени от чуждестранен съд за изтърпяване на
наказанието в Република България, се решава от главния прокурор по
споразумение с компетентния орган на другата държава, при наличие на
писмено съгласие на осъденото лице.
(2) Решението за трансфера на осъдения може да се вземе и след като
изпълнението на наказанието е започнало.
Трансфер без съгласие на лицето
Чл. 454. (1) За трансфер не се изисква съгласието на осъден от чуждестранен
съд български гражданин или на осъден от български съд чужд гражданин,
когато:
1. присъдата или последващото административно решение на осъдилата
държава включва заповед за експулсиране (депортиране) или друг акт, по
силата на който лицето след освобождаването му от мястото за лишаване от
свобода не може да остане на територията на осъдилата го държава;
2. преди да изтърпи присъдата, осъденото лице е избягало от осъдилата го
държава на територията на държавата, чийто гражданин е.
(2) В случаите по ал. 1, т. 1, преди постановяване на решението за трансфер, се
взема предвид мнението на осъденото лице.
Определяне на мястото, времето и реда за предаване и приемане на осъдения
Чл. 455. Мястото, времето и редът за предаването и приемането на осъдения се
определят по споразумение между главния прокурор и компетентния орган на
другата държава.
Искане за задържане
Чл. 456. (1) Когато има сведения, че осъденото от български съд лице се намира
на територията на държавата, чийто гражданин е, главният прокурор може да
направи искане пред чуждестранните органи за задържане на лицето, за което
ще бъде направено искане за приемане изпълнението на присъдата, като
уведоми, че спрямо това лице има влязла в сила присъда.
(2) При постъпило искане за задържане на български гражданин от друга
държава се прилагат съответно чл. 64 и 68.
Решаване от съда на въпросите във връзка с изпълнение на присъдата
Чл. 457. (1) След като осъденият пристигне в Република България или се
установи, че се намира на нейна територия, главният прокурор изпраща
присъдата, приета за изпълнение, и приложените към нея материали на
Софийския градски съд с предложение за решаване на въпросите, свързани с
изпълнението й.
(2) Съдът се произнася по предложението с определение в съдебно заседание с
участието на прокурор и с призоваване на осъдения.
(3) В определението се посочват номерът и датата на приетата за изпълнение
присъда, делото, по което е постановена, текстът от закона на Република
България, предвиждащ отговорност за извършеното престъпление, срокът на
наложеното от чуждестранния съд наказание лишаване от свобода и се
определя първоначалният режим на изтърпяване на наказанието.
(4) Когато по закона на Република България максималният срок на лишаване от
свобода за извършеното престъпление е по-малък от определения с присъдата,
съдът намалява наложеното наказание до този срок. Когато по закона на
Република България за извършеното престъпление не се предвижда лишаване
от свобода, съдът определя наказание, което най-пълно съответства на
наложеното с присъдата.
(5) Предварителното задържане и изтърпяното наказание в държавата, в която е
постановена присъдата, се приспада, а когато наказанията са различни, се взема
предвид при определяне срока на наказанието.
(6) Допълнителните наказания, наложени с присъдата, подлежат на изпълнение,
ако такива са предвидени в съответния текст от законодателството на
Република България и не са изпълнени в държавата, в която е постановена
присъдата.
(7) Определението на съда подлежи на обжалване пред Софийския апелативен
съд.
Изпълнение на решение на чуждестранен съд за отмяна или изменение на
присъдата
Чл. 458. (1) Решението за изменение на присъдата, постановено от съда на
другата държава след трансфера на осъдения, се приема за изпълнение по реда
на чл. 457.
(2) Решението за отмяна на присъдата, постановено от съда на другата държава
след трансфера на осъдения, се изпълнява незабавно по нареждане на главния
прокурор.
(3) Когато присъдата на чуждестранния съд е отменена и е постановено ново
разследване или разглеждане на делото, въпросът за образуване на наказателно
производство по отношение на лицето, предадено за изтърпяване на
наказанието, се решава от главния прокурор в съответствие със законите на
Република България.
Проверка на присъдата
Чл. 459. (1) Присъдата по отношение на лице, предадено или прието по реда на
този раздел за изтърпяване на наказанието, подлежи на проверка само от
компетентните органи на държавата, в която е постановена.
(2) Когато присъдата по отношение на лице, предадено за изтърпяване на
наказанието в друга държава, бъде отменена или изменена, Върховната
касационна прокуратура изпраща препис от съдебното решение на
компетентния орган на тази държава. Ако е постановено ново разследване или
разглеждане на делото, изпращат се и необходимите за това материали.
Прекратяване изпълнението на наказанието при амнистия
Чл. 460. (1) При амнистия в Република България изпълнението на наказанието
по приета за изпълнение чуждестранна присъда се прекратява по общия ред.
(2) При амнистия в държавата, в която е постановена приетата за изпълнение
присъда, изпълнението на наказанието се прекратява незабавно по нареждане
на главния прокурор.
(3) При амнистия в Република България главният прокурор уведомява
незабавно компетентния орган на държавата, на която лицето е предадено за
изтърпяване на наказанието.
Сила и действие на присъдата
Чл. 461. Присъдата, както и решенията за нейното изменение или отмяна,
приети за изпълнение по реда на този раздел, имат сила и действие на присъда
и решения, постановени от съд на Република България.
Прилагане разпоредбите на раздела
Чл. 462. Разпоредбите на този раздел се прилагат доколкото с международен
договор, в който участва Република България, не е уговорено друго.

 ИЗМЕНЕНИЯ В НПК ВЪВ ВРЪЗКА С МЕЖДУНАРОДНИ АКТОВЕ

НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА В ОБЛАСТТА НА ПРАВНОТО
СЪТРУДНИЧЕСТВО ПО НАКАЗАТЕЛНИ ДЕЛА

В хода на преговорния процес по глава 24 „Сътрудничество в областта на

правосъдието и вътрешните работи” България е поела ангажимент за
присъединяване към Европейската конвенция за международно признаване на
присъдите, Европейската конвенция за трансфер на производства по
наказателни дела, Допълнителния протокол към Конвенцията за трансфер на
осъдени лица и Втория допълнителен протокол към Европейската конвенция за
взаимопомощ по наказателноправни въпроси . Конвенциите и Допълнителният
протокол към Конвенцията за трансфер на осъдени лица бяха ратифицирани от
Народното събрание на 28 януари 2004 г., а Вторият допълнителен протокол
към Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателноправни въпроси –
на 18 февруари 2004 г.
 Тези международни актове уреждат нови форми на международноправно
сътрудничество по наказателни дела. Присъединяването на Република България
към конвенциите и протоколите на Съвета на Европа и приемането на
релевантно законодателство дават възможност на страната ни да прилага
инструментите на Европейския съюз в същата област. Съответните правни
институти следва да бъдат въведени във вътрешното ни право преди датата на
присъединяването на България към ЕС.

I. Eвропейската конвенция за международно признаване на присъди

е подготвена от Експертен комитет на Съвета на Европа и е открита за
подписване на 28 май 1970 г.

Идеята за разработването на унифицирани европейски разпоредби за

признаване и изпълнение на съдебни актове по наказателни дела, издадени от
съдебни органи на чужди държави, е възникнала вследствие отчитане на новите
реалности, свързани с нарастващия международен характер на извършваните
престъпни деяния. Необходимостта, от една страна, националните
законодателства на държавите-членки да отговорят адекватно на тези нови
тенденции и, от друга страна, все по-нарастващото значение, което се отдава на
хуманното третиране на извършителите и тяхната ресоциализация в
наказателноправните доктрини на европейските държави, са довели до
разработването на международен правен акт, който създава изключения от
класическата концепция за националния суверенитет в наказателноправната
област и води до разширяване на обхвата на валидност на чуждестранните
присъди. По този начин общопризнатите форми на международно съдебно
сътрудничество в наказателно-правната област – екстрадиция и правна помощ
по наказателни дела, са доразвити чрез признаване и изпълнение в една
държава на присъда, постановена в друга държава, като е почерпен
съществуващият опит в някои европейски държави.
Конвенцията урежда условията за признаване, изпълнение и
международните последици на чужди присъди. Правата и задълженията на
осъждащата и изпълняващата държави при изпращането и приемането на
искане за изпълнение са също детайлно уредени. Конвенцията регламентира и
формалните изисквания, на които трябва да отговарят молбите за изпълнение.
Централен орган по приемането и изпращането на молби за изпълнение
на присъда е Министерството на правосъдието.

II. Европейската конвенция за трансфер на производства по

наказателни дела е изработена от Експертен комитет в рамките на Съвета на
Европа паралелно с Eвропейската конвенция за международно признаване на
присъди по наказателни дела. Тя е открита за подписване от държавите-членки
на Съвета на Европа на 15 май 1972 г.
До изработването и приемането на тази конвенция се е стигнало след
задълбочен анализ на практическите проблеми, свързани с признаването на
чужди присъди и тяхното изпълнение, които не могат да бъдат адекватно
адресирани, без да се обърне внимание на етапите на наказателното
производство, предшестващи издаването на съдебното решение.
В случаите на престъпления с международен елемент често възниква
конфликт на юрисдикциите по отношение на едно и също престъпление, тъй
като в повечето национални системи съществуват идентични доктрини за
териториална, персонална и универсална юрисдикция. Ето защо основната цел
на конвенцията е да разреши ефективно въпроса с приложимото национално
наказателно законодателство, като даде възможност при определени условия и
съобразно всеки конкретен случай договарящите държави да могат да
прехвърлят започнато в една от тях наказателно производство на юрисдикцията
на друга.
Конвенцията урежда основните принципи, условия и формални критерии
за прехвърлянето на наказателно производство от юрисдикцията на една
договаряща страна към юрисдикцията на друга.
Замолената държава може да приеме молба за прехвърляне на наказателно
производство, само когато националните наказателни съдилища са компетентни
да разгледат престъплението и ако държавата може да приложи или вътрешното
си право, или това на молещата държава (разширена/субсидиарна
компетентност). Извършването на трансфер на наказателно производство е
възможно, когато са спазени принципите на двойната наказуемост и на
справедливото правораздаване.
Процедурата по осъществяване на този вид международна правна помощ,
регламентирана в конвенцията, е ясна и бърза. Тя не се отличава по същество от
процедурите по другите европейски конвенции за взаимопомощ по
наказателноправни въпроси.
От особено значение за приложението на конвенцията е на проведеното в
молещата държава наказателно производство да се придаде същата правна сила,
както ако то е било проведено в замолената държава.
Централни органи по приемането и изпращането на искания за
прехвърляне на наказателни производства по смисъла на конвенцията са
Върховната касационна прокуратура за фазата на досъдебното производство и
Министерството на правосъдието – за съдебната фаза.

III. Допълнителният протокол към Конвенцията за трансфер на

осъдени лица е открит за подписване в Страсбург на 18 декември 1997 г. и е
влязъл в сила на 1 юни 2000 г. Протоколът допълва Конвенцията за трансфер на
осъдени лица, в сила за Република България от 1994 г.
Основната цел на Допълнителния протокол е да уреди правилата,
приложими към трансфера на изпълнението на присъди, без съгласието на
осъденото лице, в два случая:
Първо, когато осъденото лице е избягало от осъдилата го държава в
държавата, на която е гражданин. Конвенцията, която Протоколът допълва, не
може да бъде приложена в този случай, защото осъденото лице не се намира в
осъдилата го държава и не подлежи на трансфер. Конвенцията изисква
съгласието на осъденото лице, за да може то да бъде предадено на държавата, на
която е гражданин. Философията на Допълнителния протокол е, че щом лицето
съзнателно възпрепятства правосъдието чрез бягство от страната, то се е
поставило извън приложното поле на конвенцията. Следователно
необходимостта да бъде взето неговото съгласие вече не е налице.
 Второ, ако присъдата или постановено въз основа на нея административн
решение предвиждат осъденото лице да бъде експулсирано или депортирано о
осъдилата го държава след изтърпяване на наказанието. Съгласно Протокола целит
на ресоциализацията на осъденото лице няма да бъдат изпълнени, ако то изтърп
наказанието си в осъдилата го държава, когато е ясно, че след това ще му бъд
забранено да остане там.
Тук отново не се изисква съгласието на осъденото лице, а само съгласие
на държавите, тъй като в наказанието на лицето се включва забрана да остане на
територията на осъдилата го държава.

IV. Вторият допълнителен протокол към Европейската конвенция за

взаимопомощ по наказателноправни въпроси, открит за подписване в
Страсбург на 8 ноември 2001 г., създава нови форми и институти за
осъществяване на международната правна помощ. Някои от тях са напълно
непознати на българското наказателнопроцесуално право, като например разпит
чрез видеоконференция и разпит чрез телефонна конференция. Други форми за
осъществяване на правна помощ – трансгранично наблюдение, контролирани
доставки, разследване под прикритие, съвместни екипи за разследване, до
момента са се прилагали само при полицейското сътрудничество и сега за
първи път се уреждат законодателно и за целите на международното правно
сътрудничество по наказателни дела.

За да могат тези международни актове да действат ефективно, беше

необходимо в българското законодателство да се създадат необходимите за
прилагането им механизми, чрез изменение и допълнение на
Наказателнопроцесуалния кодекс. Поради това Народното събрание прие Закон
за изменение и допълнение на НПК, включващ текстове по прилагането на
конвенциите и протоколите.

Законът за изменение и допълнение на НПК, приет на 30 септември 2004 г.

І. Международно признаване на присъди

 За приложението на разпоредбите на Европейската конвенция за
международно признаване на присъдите не съществуват пречки във вътрешното
ни законодателство. Разпоредбите на чл. 4, ал. 3 НПК и чл. 8 НК дават
възможност на българските органи да вземат предвид и да изпълняват влезлите
в сила присъди на чужд съд при ратифициран, обнародван и влязъл в сила за
Република България договор за правна помощ с друга държава.

С цел съобразяване с изискванията на конвенцията, се предвиди

създаването на нов раздел ІІІа “Признаване и изпълнение на присъди на
чужд съд” (чл.чл. 449а-449е) в глава 22 на НПК. Новите текстове съдържат
условията, при които компетентният български съд признава и изпълнява
присъда на чуждестранен съд (чл.449а), както и условията за отказ за
признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд (чл. 449б). Тези
текстове съответстват на предвидените в чл. 6 и чл. 7 от конвенцията условия.

За да бъде призната и приета за изпълнение в Република България

присъда, постановена от чуждестранен съд, компетентният български съд
трябва да установи кумулативната даденост на следните шест условия,
предвидени в чл. 449а от НПК: деянието, за което е постановена присъдата и за
което се иска тя да бъде призната от българския съд, да съставлява
престъпление и по българския наказателен закон; осъденото от чуждия съд лице
да е наказателноотговорно съгласно българското право; присъдата да е
постановена при пълно съблюдаване на принципите на Европейската конвенция
за правата на човека (ЕКПЧ) и допълнителните протоколи към нея, по които
България и страна; деецът да не е бил осъден за престъпление, което се счита за
политическо или за свързано с политическо престъпление или за военно такова;
по отношение на него за същото престъпление България вече да не е признала
присъда на друг чуждестранен съд (правилото за non bis in idem);
чуждестранната присъда да не противоречи на основните начала на българското
наказателно и наказателнопроцесуално право.

При констатиране на което и да е от обстоятелствата, изброени в

разпоредбата на чл. 449б НПК, българският съд е длъжен да откаже
признаването и приемането за изпълнение на присъдата, постановена от
чуждестранен съд. Това са хипотези, при които българският съд също не би
имал компетентност да осъществи наказателно преследване спрямо едно лице
(поради изтичане на предвидената в закона давност; поради невъзможност да се
започне наказателно производство в България за това престъпление към
момента на извършването му; когато за същото деяние спрямо осъденото в
чужбина лице има незавършено наказателно производство или е постановена
вече присъда, която е влязла в сила, или наказателното производство е било
прекратено с постановление или определение). Съдът е длъжен да откаже и
когато с осъждането на лицето правата му са били сериозно засегнати или то е
било осъдено заради расови, религиозни, национални или политически
съображения. Последните две посочени в чл. 449б основания предвиждат, че
България като замолена държава следва да откаже да приеме и изпълни чужда
присъда, ако изпълнението би противоречало на поети от нея международни
задължения, както и ако чуждата държава е признала едно лице за виновно и го
е осъдила за деяние, което не е било извършено на нейна територия.

Разпоредбата на чл. 449в НПК посочва компетентните органи по

приемане на искането и разглеждането на делата за признаване и изпълнение на
чужди присъди. Централен орган в тази процедура е Министерството на
правосъдието на Република България, до което компетентният орган на чуждата
държава е длъжен да изпрати искането си за признаване и приемане за
изпълнение на присъдата. Самото искане, окомплектовано от молещата държава
с цялата необходима информация, се препраща на компетентния съд в
Република България – окръжният съд по местоживеенето на осъдения. Ако
лицето не живее в страната, компетентен да се произнесе е Софийският градски
съд. Производството е в открито съдебно заседание с призоваване на осъдения
(ако се намира на територията на България), неговия защитник и прокурор.
Защитата е задължителна. Когато осъденото лице не е упълномощило свой
адвокат-защитник, съдът е длъжен да му назначи.

Производството се развива в кратки срокове. След изслушване на

страните съдът е длъжен да постанови решението си в 10-дневен срок. Той
може да признае чуждата присъда и да я приеме за изпълнение или да откаже
поради липса на някоя от предпоставките по чл. 449а НПК или наличие на
което и да е от основанията по чл. 449б НПК. Производството е
двуинстанционно, като постановеният съдебен акт подлежи на обжалване или
протестиране в 7-дневен срок пред съответния апелативен съд. Разпоредбата на
чл. 449в, ал. 6 НПК не уточнява характера на производството – открито или
закрито. Пред вид останалите производства по НПК, касаещи международно
сътрудничество (екстрадиция и трансфер), при които безспорно въззивното
производство се провежда в открито съдебно заседание, следва да се приеме, че
и в този случай производството пред апелативните съдилища е в открито
съдебно заседание. Постановеното въззивно решение е окончателно и се
изпраща на централния орган – Министерството на правосъдието за
предприемане на действия по уведомяване на молещата чужда държава.

Характерът на решението, постановено от българския съд, е уреден в

разпоредбата на чл. 449г НПК. То има силата на присъда, постановена от
български съд, но само спрямо това лице, за което е било изрично поискано
признаване и приемане за изпълнение на присъдата. Когато с постановената от
чуждестранния съд присъда друго лице е било признато за виновно, но чуждата
държава не е направила искане присъдата да се признае и приведе в изпълнение
и по отношение на него, българският съд не е компетентен да се самосезира,
дори и да намира, че са налице предпоставките за признаване и приемане за
изпълнение на присъдата и в тази й част.

В случай, че деянието, за което лицето е било признато за виновно и

осъдено от чуждестранния съд, е част от продължавано престъпление,
останалите деяния от което са извършени на територията на Република
България, признаването и приемането за изпълнение на чуждестранната
присъда не е пречка в България да се извърши наказателно преследване за тези
деяния.

Чл. 449д НПК регламентира възможност за налагане на мярка за

неотклонение “задържане под стража” за обезпечаване изпълнението на
наложеното с чужда присъда наказание “лишаване от свобода”. Тази разпоредба
не конфронтира целите на мерките за неотклонение, визирани в чл. 147, ал. 1
НПК, в частност – на лицето да се попречи да осуети изпълнението на влязлата
в сила присъда. Компетентен е съдът, пред който е било образувано
производството за признаване и приемане за изпълнение на чуждестранната
присъда. В производството по вземане и контрол на мярката за неотклонение се
прилагат общите правила по глава ХVІ от НПК.

Новите текстове на чл. 449е НПК уреждат и специфични въпроси,

свързани с изпълнението от компетентните български органи на признати
чужди присъди. Компетентен да се произнесе по въпроси за реабилитация на
осъденото в чужбина лице, по зачитане на времето, през което то е било
задържано под стража в чуждата държава или е изтърпяло там част от
наложеното му наказание “лишаване от свобода”, е съдът. Той е оправомощен
да се произнесе и по всички въпроси, свързани с изпълнението на решението
му, като в случая се прилагат правилата на глава ХХІ от НПК (“Производства
във връзка с изпълнение на наказанията”).

Новата разпоредба на чл. 449ж НПК дава възможност на компетентните

съдебни органи да признават и изпълняват и други съдебни актове на
чуждестранен съд, с които се постановява отнемане или конфискация на
средствата на престъплението и на имущество, придобито чрез престъпление.
Другите съдебни актове (извън присъдите) се признават и приемат за
изпълнение по реда за признаване и изпълнение на чуждите присъди. Тази
разпоредба е въведена с оглед изпълнение на задълженията, които България е
поела като страна по Конвенцията на Съвета на Европа относно изпиране,
издирване, изземване и конфискация на придобитото от престъпление1.

Възможностите български съд да поиска постановена от него присъда да

бъде призната и приета за изпълнение в чужда държава са уредени в чл. 449з
НПК. Съгласно този текст компетентен да направи искане е съдът, който е
постановил присъдата. За целта искането, заедно с документацията, се изпраща

1
Ратифицирана със закон, приет от НС на 01.04.1993 г.- ДВ бр.31/1993 г., в сила за Република България от
01.10.1993г.
на централния орган – Министерството на правосъдието, който осъществява по-
нататъшната комуникация с чуждия изпълняващ компетентен орган. В тези
случаи България се явява молеща страна и тя може да упражни тази си
компетентност в изрично изброени алтернативни случаи – осъденото от
българския съд лице да пребивава в другата (замолената) държава;
изпълнението на българската присъда в чуждата държава да може да съдейства
за ресоциализацията на лицето; това лице вече да търпи или да предстои да
търпи в чуждата държава наказание “лишаване от свобода”; замолената
държава да е държавата по произход на лицето и тя изрично да е изразила
желание да приеме изпълнението по българската присъда или в случаите, когато
постановеното наказание не би могло да се изтърпи у нас дори и чрез
екстрадиция на осъденото лице.

ІI. Трансфер на наказателно производство

Предвиждането на законодателна възможност за предаване и приемане

на наказателно производство от и на Република България произтича от
задължението на държавите-страни по Европейската конвенция за трансфер на
наказателни производства да предоставят чрез националното си
законодателство правомощие на своите компетентни органи да провеждат
наказателно разследване за престъпления, при които е приложимо чуждо право.
Това наложи предвиждането на тази възможност в НПК с оглед обезпечаване
ефективното приложение на конвенцията.

Създаденият нов раздел VІ на глава 22 от НПК (чл.чл. 466а-466в)

урежда възможността и процедурата за трансфер на наказателно производство.
Предвиждат се две хипотези – трансфер на чуждо наказателно производство на
територията на Република България (чл. 466а НПК) и трансфер на започнало в
България наказателно производство в чужда държава (чл. 466б НПК). И в двата
текста (чл. 466а, ал. 1 и чл. 466б, ал. 2 НПК) се посочват компетентните органи
по получаването и изпращането на искания за трансфер на наказателно
производство. В случаите на искане за трансфер на досъдебно производство
молбата се отправя от и до Върховната касационна прокуратура. При трансфер
на съдебно производство компетентно да направи искане пред чужда държава е
Министерството на правосъдието, до което и чужда държава, желаеща трансфер
на нейно съдебно производство, е длъжна да отправи своето искане, когато е
молеща страна.

Условията за приемане от българските компетентни органи на искане за

трансфер, отправено от чужда държава, са уредени в чл. 466а, ал. 2 НПК и са в
пълно съответствие с предвидените в чл. 8 от конвенцията.

За да допусне трансфер на чуждо наказателно производство, органът по

чл. 466 ал. 1 НПК трябва да констатира, че: деянието, за което се иска трансфер,
съставлява престъпление и по български НК; деецът е български гражданин или
е постоянно пребиваващ в Република България; престъплението, за което е
започнато наказателно производство в чуждата държава, не е политическо,
свързано с политическо или военно престъпление; искането за трансфер няма за
прикрита цел да се преследва или наказва лицето с оглед неговата расова или
етническа принадлежност, религията, която изповядва, гражданството му или
политическите му убеждения; спрямо същото лице вече има започнало
наказателно производство (независимо дали за същото или за друго
престъпление); трансферът на наказателното производство ще способства за
разкриването на обективната истина или ще позволи ползването на най-важни
доказателства, които се намират на територията на Република България; ако
бъде постановена присъда, нейното изпълнение в България ще способства за
ресоциализацията на лицето; личното явяване на лицето би могло да се осигури
на територията на България; присъдата, ако бъде постановена, ще може да се
изпълни в България; искането за трансфер не противоречи на поети от България
международни задължения и на основните начала на наказателното и
наказателнопроцесуалното право. При констатиране на наличието на тези
предпоставки компетентният орган уважава молбата на чуждия и изпраща
материалите на компетентните органи на наказателното производство в
зависимост от неговата фаза и стадий – разследващ полицай, прокурор или съд.
Всички извършени до момента процесуални и следствени действия от орган на
чуждата държава имат същата стойност и доказателствена сила, както ако биха
били извършени от български орган, при единственото условие те да са били
извършени от чуждия орган в съответствие с националното му законодателство.

Чл. 466б от НПК регламентира условията, при които се отправят искания

от българските компетентни органи за прехвърляне на наказателно
производство в чужда държава. Необходима начална предпоставка за това е
лицето, срещу което в Република България е било образувано наказателно
производство, да е гражданин на друга държава или постоянно да пребивава в
друга държава. В тези случаи молба за трансфер на производството, започнало
срещу такова лице, се прави, когато не е възможна неговата екстрадиция от
замолената страна, не е била разрешена такава или не е била поискана по друга
причина; когато с оглед на установяване на фактите, налагане на наказанието
или изпълнение на присъдата е целесъобразно производството да се проведе в
чуждата държава; когато лицето е вече екстрадирано в чуждата държава или ще
бъде екстрадирано там, или по някаква друга причина е възможно да се осигури
личното му явяване пред компетентните органи на наказателното производство
в тази държава. Последната хипотеза предвижда случаите, когато български съд
е постановил осъдителна присъда спрямо лице по чл. 466б, ал. 1 от НК, но
екстрадицията му с оглед на нейното изпълнение не е била разрешена, не е
възможна или по някаква друга причина изпълнението на българската присъда
на чуждата територия не е възможно. В този случай, ако чуждата държава
допусне трансфер на наказателното производство, постановената на
територията на нашата страна присъда не се изпълнява. Във всички останали
хипотези при получаване на положителен отговор на искането за трансфер на
наказателно производство българските компетентни органи преустановяват
извършването на всякакви процесуалноследствени действия.

Разпоредбата на чл. 466б, ал. 5 НПК предвижда хипотезите, при които

българските компетентни органи възобновяват прекратеното и прехвърлено в
чужда държава производство или привеждат в изпълнение постановената
присъда в съответствие с чл. 12 от конвенцията. Това са хипотези на
предвидено недобросъвестно поведение на органите на замолената държава,
които след като са приели трансфера, не са образували наказателно
производство или впоследствие са отменили решението си за трансфер, или не
са продължили производството.

Чл. 466в НПК предоставя на Върховна касационна прокуратура като

централен орган по конвенцията право на преценка дали българските съдебни
органи да образуват наказателно производство в случаите на чл. 4 НПК, когато е
получена информация от друга държава за започнато наказателно производство
срещу същото лице за същото деяние, извършено на територията на другата
държава (т.нар. решение по субсидиарната компетентност).

ІII. Трансфер на осъдени лица

Конвенцията за трансфер на осъдени лица, която България прилага от

1994 г., предвижда осъденото на лишаване от свобода лице да бъде предадено за
изтърпяване на наказанието на държавата, на която е гражданин, след като е
дало изрично съгласието си за това. В този смисъл беше и уредбата на
трансфера на осъдени лица в НПК – чл. 442, ал. 1 предвижда предаване на
осъдено лице за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в държавата, на
която е гражданин, само при наличие на неговото писмено съгласие.
Изменението на Наказателно-процесуалния кодекс уреди възможността за
предаване на лицето и без неговото съгласие, за да може Република България
ефективно да изпълнява задълженията си, поети с ратифициране на
Допълнителния протокол към Конвенцията за трансфер на осъдени лица. За
тази цел се създаде нов член 442а НПК, който обхваща трансфера на
изпълнението на присъди, без да е необходимо съгласието на осъденото лице, а
именно:

- когато присъдата или последващо административно решение на

осъдилата държава включва заповед за експулсиране (депортиране) или друг
акт, по силата на който лицето, след освобождаването му от мястото за
лишаване от свобода, не може да остане на територията на осъдилата го
държава и

- когато преди да изтърпи присъдата, осъденото лице е избягало от

осъдилата го държава на територията на държавата, на която е гражданин.
 В първия случай се взема предвид мнението на осъденото лице. Тази
хипотеза се предвижда с оглед обстоятелството, че депортирането
(експулсирането) лишават осъдения от правото на пребиваване на територията
на осъдилата го държава. От това не следва, че осъденият при всички случаи
трябва да се върне на територията на Република България, след като изтърпи
наказанието си в осъдилата го държава. Възможно е лицето да не желае да се
завърне в България и да има други виждания за своето бъдещо
местопребиваване, поради което и неговото мнение за трансфера следва да
бъде взето.

При втората хипотеза вземането на мнението на лицето не е необходимо,

доколкото то само и доброволно се е завърнало на територията на страната .

Изменено бе и заглавието на раздела, уреждащ предаването на осъдени

лица за изтърпяване на наказание лишаване от свобода в държавата, на която са
граждани. Освен това изразите “предаване и приемане” в чл. 442 и чл. 445 НПК
бяха заменени с термина “трансфер”. Тази терминологична промяна се наложи
с оглед привеждане на вътрешното ни законодателство в съответствие с
възприетата терминология през годините, в които Република България се
присъедини към международните правни актове, уреждащи тази материя.
Законите за ратифициране както на Европейската конвенция за трансфер на
осъдени лица, така и на Допълнителния протокол към нея въведоха в правния
език термина “трансфер на осъдени лица”. Необходимо беше основният
законодателен акт, който съдържа нормативната уредба на тази материя, да бъде
приведен в съответствие с наложилата се терминология и с цел избягване на
смесване между институтите на предаване на осъдени лица за изтърпяване на
наказание (трансфер) и предаване на лица, отклонили се от наказателното
производство, за изправяне пред съд (екстрадиция).

ІV. Международна правна помощ по наказателни дела

Направените изменения и допълнения на чл. 87, чл. 95, чл. 97а, чл. 98 и
чл. 122 НПК предвиждат възможност за извършване на разпити на обвиняеми,
свидетели и експерти чрез видеоконференция и/или телефонна конференция.
Това са съвременни способи за разпит, които са въведени законодателно в
голяма част от държавите-членки на Европейския съюз и в някои други
европейски държави. Те улесняват извършването на разпити, когато личното
явяване на лицето, което трябва да бъде разпитано, е невъзможно или
нежелателно. Съвременното развитие на технологиите направи възможно
извършването на разпитите чрез новите способи и в посочените случаи.

В раздел V - “Правна помощ по наказателни дела” на Глава XXII от

НПК се направиха изменения и допълнения, насочени към създаване на
вътрешноправен механизъм за прилагане на нови форми за международна
правна помощ и сътрудничество, както и за да се отразят промените в досега
прилаганите, съгласно изискванията на Втория допълнителен протокол към
Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателноправни въпроси.

Новата редакция на чл. 461, ал. 2 НПК не изброява изчерпателно всички

възможни форми на международна правна помощ, а примерно посочва някои от
тях: връчване на документи, действия по разследване, събиране на
доказателства, предоставяне на информация. Независимо от това, тази норма (в
т. 5) отразява в пълнота всички други форми на международна правна помощ,
които е възможно да са предвидени в международните договори, по които
Република България е страна, или при условията на взаимност. Така
формулирана, нормата е отворена с оглед бъдещите договори, които България
би сключвала в областта на международната правна помощ. При тази редакция
не се налага непрекъснатото допълване и промяната на текста в бъдеще,
доколкото формите на правна помощ по други международни договори биха
могли да бъдат многообразни.

Новият чл. 463а от същата глава на НПК урежда използването на

специалните способи – видеоконференция и телефонна конференция при
разпит на лица в качеството им на свидетели, експерти и обвиняеми
(заподозрени). В регламентираните случаи способите се прилагат, ако
обвиняемият, респ. свидетелят или експертът се намират извън страната, където
се води наказателното производство.
 Органът, който прави искане за такъв вид правна помощ, трябва да
представи молба и в нея да посочи причините, поради които се иска разпит на
лицата по този начин, наименованието на органа в замолената страна, от който
иска правна помощ, данни на лицата от молещата страна, които ще провеждат
разпита, съгласието на свидетеля или експерта да участват в разпит чрез
телефонна конференция или на обвиняемия за участие в разпит чрез
видеоконференция.

Органът, компетентен да изпълни молбата в Република България, е

различен в зависимост от фазата, на която се намира производството в чуждата
държава. Ако наказателното производство е в досъдебната фаза, молбата за
разпит чрез телефонна или видеоконференция се изпълнява от Националната
следствена служба. Ако се касае за съдебно производство, компетентен е
българският съд, равен по степен на молещия съд, а в случаите на
видеоконференция – апелативният съд. С оглед на местната компетентност и в
двата случая това ще е съдът по местоживеенето на лицето, чийто разпит ще се
извършва.

Разпитът се провежда пряко от органа на молещата държава или под

неговото пряко ръководство, по реда, предвиден в законодателството на тази
държава.

Когато Република България е молеща държава, разпитът чрез

видеоконференция или телефонна конференция се извършва от неин
компетентен орган – следовател от Националната следствена служба (ако
наказателното производство е в досъдебна фаза) или съд (ако производството е
в съдебна фаза). При провеждането на разпита в тези случаи е приложимо
българското наказателнопроцесуално право.

Предвидени са и специални правила по отношение на протоколирането

на разпитите, както те са указани във Втория допълнителен протокол към
Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателноправни въпроси.

Доколкото разпоредбите на НПК се прилагат и при изпълнението на

съдебни поръчки на чужда държава (чл. 2, ал. 2 НПК), със ЗИД на НПК се
създаде разпоредбата на чл. 465, ал. 2 НПК, съобразно която българските
органи, осъществяващи наказателното производство (разследващи органи,
прокуратура, съд), могат да приемат за изпълнение молби за правна помощ и
приложенията към тях, получени чрез факс и по електронен път. Така тези
молби имат същия процесуален режим както молбите, изпратени по
стандартната процедура. Разпоредбата цели ускоряване на международната
правна помощ чрез използване и на съвременните далекосъобщителни средства,
като същевременно създава възможност за извършване на проверка на
автентичността на материалите и за получаването им в оригинал.

Вторият допълнителен протокол към Европейската конвенция за

взаимопомощ по наказателни въпроси (чл. 17) урежда “трансграничното
наблюдение” на лица за целите на международната правна помощ между
органите, които събират доказателствата в наказателния процес. Ето защо беше
необходимо този институт да се въведе в НПК.

Разпоредбите на чл. 18 и чл. 19 от Протокола уреждат съответно

“контролирани доставки” и “разследване под прикритие” като способи за
събиране на доказателства, които да послужат на наказателното производство в
молещата държава. Предвид нуждите на сътрудничеството в областта на
противодействие на международната организирана престъпност, тези способи
бяха въведени във вътрешното ни законодателство за целите на международната
правна помощ.

Създадените нови ал. 4, ал. 5, ал. 6 и ал. 7 на чл. 465 НПК – глава XXII,
раздел V “Международна правна помощ по наказателни дела” посочват
Върховната касационна прокуратура като орган, компетентен да подава молби и
да се произнася по молби на други държави за извършване на трансгранично
наблюдение, контролирани доставки и разследване чрез агент под прикритие.
Регламентирани са някои специфични условия за отделните способи, като е
посочено, че изпълнението на молбите се извършва от компетентния
разследващ орган със съдействието на полицейски, митнически и други
административни органи.
 Разпоредбата на чл. 20 от Втория допълнителен протокол към
Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателни въпроси урежда
дейността на “съвместни екипи за разследване”, която също не беше
регламентирана в българското законодателство. Аргументите, наложили
допълването на НПК с новата уредба в националното ни законодателство на
дейността им, са идентични с тези за “трансграничното наблюдение”,
“контролираните доставки” и “разследването под прикритие”. Особеност при
формирането на “съвместните екипи за разследване” е, че те се създават ad hoc
чрез сключването на споразумение между участващите страни. Приетият текст
на чл. 465, ал. 3 НПК урежда създаването и действието на “съвместните екипи
за разследване”. Върховната касационна прокуратура е компетентният орган от
българска страна за взимане на решения във връзка с формирането на екипите.
Работещите на българска територия “съвместни екипи за разследване” са
длъжни да спазват международните договори, споразумението, с което са
създадени, и българското законодателство.

Рамковото решение относно европейската заповед за задържане

Решението и процедурата за предаване между държавите-членки са

приети на 13 юни 2002 г. от Съвета на Европейския съюз. Решението влезе в
сила за държавите-членки на ЕС на 1 януари 2004 г., като предварително – до 31
декември 2003 г. те трябваше да приведат своите национални правни норми в
съответствие с него.
За държавите-кандидатки Решението има действие от момента на влизане
в сила на договора за присъединяване към ЕС, като и при тях е задължително
предварително въвеждане на съответните разпоредби на Решението във
вътрешното им законодателство.
Рамковото решение създава изцяло нова концепция за предаване на лица
за съдене или за изтърпяване на наказание по постановена присъда между
държавите-членки на ЕС, която заменя досега съществуващите процедури за
екстрадиция. Европейката заповед за задържане представлява акт (присъда,
решение, определение, постановление), издаден от съдебен орган на една
държава (съд, прокуратура), който се изпълнява от съответните съдебни органи
в друга държава на основата на взаимното признаване и изпълнение на чужди
съдебни решения по наказателни дела. Целта е максимално да се опрости и
ускори предаването на извършители на престъпления, и най-вече да се
противодейства на транснационалната организирана престъпна дейност.
Решението отменя съответните разпоредби на европейските актове за
екстрадиция между държавите-членки на ЕС.
Рамковото решение ревизира приложението на досега действащите при
екстрадиционна процедура принципи на двойната наказуемост, на
специалността, на непредаване на собствени граждани, както и основанията за
отказ от екстрадиция. Това налага и подготовка на Република България по
отношение на промяната на института на екстрадицията чрез предприемане на
съответните промени във вътрешното й законодателство. С още по-голяма сила
това е необходимо, тъй като Рамковото решение за приемане на европейската
заповед за задържане ще стане част от действащото право, с което България ще
е длъжна да се съобразява от датата, на която стане член на Европейския съюз.
За определен брой тежки умишлени престъпления, изрично изброени в чл. 2 на
Рамковото решение, не се прилага изискването за наличие на двойна
наказуемост. Исканото за предаване лице може да декларира отказ от
приложението на принципа на специалност при задържането му за предаване
или в момента на вземането на решение за предаването му от съответния
съдебен орган на изпълняващата държава (чл. 13, чл. 27). Основанията за отказ
са разделени в три категории – абсолютни (чл. 3), относителни (чл. 4) и условни
(чл. 5). Гражданството на лицето на изпълняващата държава вече не се
разглежда като абсолютно основание за отказ.
Рамковото решение поставя кратки императивни срокове за изпълнение
на европейската заповед за задържане: 10 дни, когато лицето е дало съгласие за
предаването му, и 60 дни при липса на съгласие, които могат да бъдат удължени
с още 30 дни в специфични случаи (чл. 17).
Всички тези нови изисквания доведоха до необходимост от сериозни
промени в екстрадиционното законодателство на повечето от държавите-членки
и кандидатки, а предаването на собствени граждани предполага за
болшинството от държавите, в това число и за България, конституционни
промени.
Рамковото решение относно европейската заповед за задържане е
документ на Европейския съюз, който не е непознат на българските юристи.
Хармонизирането на българските национални правни разпоредби със
стандартите на това рамково решение е в ход. То обхваща предложения за
законодателни изменения, включително за промени в Конституцията.
Конституционните промени, свързани с присъединяването на България към
Европейския съюз, в това число и предложението за предаване на български
граждани на чужда държава или международен съд за целите на наказателното
преследване, се разглеждат в момента в ad hoc Комисия на парламента, която
има задача да подготви проект за изменение на Конституцията.
Нормите на Рамковото решение ще бъдат въведени с проекта на Закон за
екстрадицията, изработен в Министерството на правосъдието.

Прилагането на конвенциите и протоколите на Съвета на Европа в

наказателноправната област, както и подготовката по прилагането на Рамковото
решение относно европейската заповед за задържане, ще допринесат за
реализиране на един от важните приоритети на Република България за активно
участие в международното сътрудничество за борба с организираната
трансгранична престъпност. Въвеждането на разпоредбите на тези
международни актове във вътрешното ни законодателство значително
подобрява възможностите на България за съдебно сътрудничество в
наказателната област с европейските държави.