22.СУБЕКТИВНО ПРАВО. ПОНЯТИЕ. ПРАВОМОЩИЯ- ВИДОВЕ.

ПРЕПЯТСТВАНЕ, ОГРАНИЧАВАНЕ И ОТНЕМАНЕ НА

СУБЕКТИВНО ПРАВО. ЗАСТРАШАВАНЕ, УВРЕЖДАНЕ И
ОТНЕМАНЕ НА БЛАГОТО.

23.ВИДОВЕ СУБЕКТИВНИ ПРАВА.

1. Генезис на понятието субективни права

Терминът “субективно право” се използва едновременно със

симетричния и противоположен термин “обективно право”. И в двата случая
говорим за “право”, т. е. налице е терминологично съвпадение, което ни кара
да мислим за принципна родова близост и общ генезис на означаваните
понятия.
Конструкцията на субективното право представлява един юридически
модел на човешко поведение. Съзнателното поведение е целенасочено. Целите
се отнасят до задоволяване на интереси като осъзнати потребности. От тази
гледна точка субективното право изразява признатия интерес на своя титуляр.
Съзнателното поведение е и волево. Волята е необходимото средство, което
насочва поведение към постигането на целите. В този аспект субективното
право изразява признатата възможност на своя титуляр да упражни своята
воля. Така чрез субективното право интересът се свързва с волята, а волята се
обуславя от интереса.
Субективното право е теоретична конструкция, въведена в Новото време
от буржоазната правна наука. През XIX век учените-юристи формулират и
извеждат различни теории относно субективните права, като акцентират върху
едната или другата страна на модела. Така, според естественоправната теория
субективното право възниква и съществува, защото предписаното от него
поведение е морално оправдано и произтича от природата на човека като
биосоциално същество. За волевата теория субективното право представлява
израз на волята на правния субект. Теорията за интереса представя
субективното право като правно защитен интерес. В единия случай се
формират теоретичните обяснения на правото като признат интерес –
акцентира се върху мотивите и целите на поведението, а в другия случай се
извежда волевата същност на субективното право. В действителност това са
двете страни на едно и също явление.
 ۩

2. Същност на субективните права

Субективните права са средство за задоволяване на потребностите и

интересите на правните субекти. Потребностите и интересите са присъщи на
човешката личност. Те са еманация на нейната биологична същност. Те
произтичат от човешкия живот и човешката дейност. Потребностите и
интересите се задоволяват не чрез права, а чрез блага. Основната човешка
потребност според нас е общуването и комуникацията, взаимодействието и
взаимното обменяне. Тя обуславя начините на последващо разпределение и
обмен на блага, осъществяван чрез актовете на човешко поведение.
Субективното право следва да се разглежда като мяра на социална
свобода. Субективното право е юридически призната власт върху блага. Тази
власт представлява свобода на волята да се вземат автономно, свободно
независими решения. Поведението е свободно, властно спрямо блага като
негов обект. Субективните права са едновременно правно признато средство
за осигуряване на социални блага и възможност за избор на модел за
правомерно поведение. Субективните права са юридическото измерение на
признатата от позитивното право мяра за социална свобода. Свободата на
волеизявление и поведение, гарантирана чрез субективното право е
необходима както за автономията на субектите, така и за тяхното равностойно
взаимодействие.”
Едновременно с разрешаването на проблема за същността на
субективните права, модерната правна наука търси отговор и на въпроса за
неговото съдържание – какви са параметрите на свободно поведение.

3. Съдържание на субективните права

Субективното право е юридически призната власт. Тя е предоставена от

правния ред свобода, която се състои в определени правомощия.
Правомощието е елемент от съдържането на субективното право като форма
на позволено свободно действие. В съдържанието на субективното право може
да има едно или няколко правомощия. Тези правомощия са предоставени на
титуляра на субективното право и определят съдържанието на неговата
дискурсна правна позиция.
Първото и основно правомощие е свободата за собствено поведение,
което може да се изрази както в действие, така и в бездействие.Второто
правомощие е свободата да се иска насрещно поведение. То е насочено към
другата страна в правното отношение или правната връзка. Насрещното
поведение, което се изисква, е да се изпълни поетото задължение – да се
престира, както и да се изпълни наложен императив – насрещната страна да се
подчини на заповедта или забраната. Третото и най-ново допълнение на
триадата е приетото от съвременната правна наука правомощие за
осъществяване на защита на субективното право. То съществува, но се прилага
акцесорно – само в случай на правонарушение.

4. Ограничаване и отнемане на субективни права

Субективното право е възложено в позицията на субекта, който е страна

в диалога и в този смисъл е ограничено. То не представлява неограничена
свобода, свобода над закона или извън закона, а винаги в закона. В тази връзка
се поставя въпроса възможно ли е тази свобода, наречена субективно право,
да бъде ограничена или отнета. Отговорът е положителен. Ограничаването и
отнемането са относими към субективното право като власт върху благо имат
за обект властта и благата. Ограничаването на властта върху блага
представлява ограничаване на свободата на действие. Тук са възможни три
хипотези:
1. Прекратяване на властта. То се изразява в извършване на действия,
които засягат свободното осъществяване на субективното право. С това не се
ограничава, не се отнема, но се пречи на упражняването на правото. Най-често
това са различни вещни права – право на ползване, право на преминаване.
2. Ограничаване на властта. То се изразява в намаляване на обема на
съдържанието на субективното право на правомощията, на свободата,
например ограничаване на родителски права
3. Отнемане на властта. В този случай правния субект се лишава от
свободата да упражнява власт върху благо, например лишаване от родителски
права.
Ограничаването и отнемането на субективни права може да има за обект
и благата, върху която се реализира властта. Отново може да се очертаят три
хипотези:
1. Застрашаване на благата – поставяне в опасност на чужди блага.
2. Увреждане на благата – реално накърняване на благата.
 3. Отнемане или лишаване от блага. То се реализира в два аспекта –
негативен при правонарушение и позитивен, когато с правомерни действия
това отнемане се извършва от държавни органи.
Ограничаването и отнемането на субективни права е възможно в два
аспекта – негативен и позитивен. В негативен план, ограничаването и
отнемането на субективни права в посочените различни хипотези е
правонарушение: деликт- в гражданското право; административно нарушение;
дисциплинарно нарушение – в трудовото право; престъпление – в
наказателното право. Правонарушението е основание да се иска защита, да се
упражни правото на защита. В позитивен план, ограничаването и отнемането
на субективни права е правно установено като правомерно действие, което не
поражда право да се иска защита. То се осъществява само от държавен орган.
Основно, но не единствено лишаването от права е положено в наказателното
право за извършено престъпление. Така чл. 37 ал.1 от НК предвижда:
конфискация на лично имущество /отнемане на правото на собственост/;
лишаване от право да се заема определена държавна или обществена
длъжност; лишаване от право да се упражнява определена професия или
дейност.
Специфична хипотеза за ограничаване и отнемане на субективни права
е условието за несъвместимост на тяхното осъществяване В тези случаи е
налице фактическо съвместяване на различни правни качества от субекта, при
което той получава субективни права, които според правото не може да
упражнява едновременно. Субектът е поставен пред избор и трябва да излезе
от единия дискурс. Например, едно лице не може да бъде едновременно и
депутат и министър; не може едно лице да е кмет и търговец едновременно;
Висшият адвокатски съвет с едно решение прие, че не може едно лице да е
едновременно и свещеник и адвокат.
Съществува разлика между ограничаването и отнемането на субективни
права и ограничаването на упражняването на субективни права. Последното
може да стане в следните случаи:
1. При недопустимост или липса на основание – когато правния
субект има право, но не може да го упражни в конкретен случай или няма
съответното качество, за да получи правото.
2. Втората хипотеза се основава на чл. 57 ал. 2 от Конституцията и се
отнася до злоупотребата с права, когато правото се упражнява в нарушение на
чужда свобода. Злоупотреба с правото е налице и когато духа и буквата на
закона се противопоставят; когато едно право, една правна позиция се
упражняват, за да се изключи или да не се осъществи диалог; когато едно право
се използва, за да се влезе в привиден дискурс. Когато субективните права се
упражняват, за да се увредят чужди права, също е налице злоупотреба с права.
 Когато злоупотребата с права се осъществява от държавен или
административен орган на практика има злоупотреба с власт, защото
властническите правомощия се използват за постигането на цели, различни от
тези, за които са предоставени. Злоупотреба с власт има винаги, когато
решенията на административните органи целят не публичен, обществен
интерес, а се отнасят до личен или текущ политически интерес.
Близко до злоупотребата с права стои и заобикалянето на закона. Тук
логическата връзка е обратна. При заобикалянето на закона се следва духа, за
да се заобиколи буквата чрез използване на близки правни разпоредби.
3. Последната хипотеза на ограничаване на упражняването на
субективни права е заложена в чл. 57 ал. 3 от Конституцията. Касае се до
основни субективни права, общи за всички правни субекти, които могат да се
ограничат само със закон и само в специални хипотези, например при война.

5. Видове субективни права

5.1. Субективното право е власт върху благо. На първо място, вида и

характер на благото определят и властта върху него, съответно и вида на
субективното право.
5.1.1. Според това дали благото се предоставя на индивида
самостоятелно или е колективно достояние субективните права биват
индивидуални и колективни. Индивидуални са правата върху индивидуални
блага, които принадлежат на отделните индивиди. Колективни са правата
върху блага, които поради своята специфика се ползват общо от всички правни
субекти. Такива общи блага са околната среда, обществената сигурност.
5.1.2. Признаването на благото, а оттам и придобиването на
субективното право може да произтича пряко от закона, ex lege, или да се
породи в резултат на определени действия. В първия случай говорим за
признати субективни права, каквито са например правото на живот, правото
на защита. Във втория случай става дума за придобити права като право на
собственост, право на пенсия или стипендия, различни облигационни права.
5.1.3. Благата могат да имат частен или публичен характер и това
обуславя разграничението на субективните права на частни и публични. В
частното право благата биват два вида – имуществени и неимуществени или
лични. Оттам и частните субективни права биват имуществени и лични.
Имуществени са вещните права, а лични – авторските права.
5.1.4. Според вида на благото правата биват обменни и необменни, в
зависимост от това дали благата подлежат на разпределение или на обмен.
Тази класификация не се покрива с предишната. Личните субективни права по
принцип са необменни, но работната сила е лично благо, което се обменя.
5.1.5. С оглед на благата има едно особено субективно право – право на
неподчинение или право на съпротива. То намира проявление при колизия
между две различни ценностни системи и два различни вида блага. Правото на
неподчинение е в свободата да се наруши, да не се изпълни забрана или
заповед, за да се запази едно по-висша ценност или благо. Благото при
издаване на забраната е по-маловажно от благото при нарушаване на
заповедта. Работникът има право да не изпълни неправомерна заповед, която
създава заплаха за неговото здраве или неговия живот.
5.2. Според насрещната страна, спрямо която се упражнява властта на
субектите, субективните права биват абсолютни и относителни. При
абсолютните субективни права е налице една забрана спрямо ползването на
благото, насочена към всички останали правни субекти. Такива права са
правото на име, правото на чест, правото на собственост. При относителните
права насрещния субект е винаги точно определен и затова те винаги изразяват
обмен между две точно определени страни. Това са облигационните права.
5.3. Според времето за своето притежаване субективните права биват
срочни и безсрочни. Срочните права се получават или се упражняват за
определен срок, след чието изтичане се прекратяват. Примери за такива права
са правото да се получава обезщетение поради общо заболяване, правото на
концесия. Безсрочните права не са ограничени във времето. Основните
конституционни права се неотменими и безсрочни. Безсрочните обменни
права се прекратяват, отчуждават, прехвърлят. В този случай времето не
ограничава субективните права, а техният титуляр сам решава срока на
тяхното използване.
5.4 Субективните права се подразделят още на материални и
процесуални в зависимост от това дали се реализират в сферата на
материалното или процесуалното право. Материалните права представляват
свобода за постигане на определено благо. При процесуалните права
свободата е насочена към правно значим резултат.
5.5. Субективните права биват още притезателни и потестативни. При
притезателните права свободата е в това да се иска нещо, да се защити правна
позиция. Потестативните права са тези, чрез които се променя своя или чужда
позиция чрез погасяване, възражение за изтекла давност, отказ.
Видове субективни права според благото
Критерий Вид
1. Предоставяне на благото като самостоятелно индивидуални и колективни
или колективно достояние

2. Признаването на благото пряко от закона, ex признати и придобити

lege, или в резултат на определени действия

3. Частен или публичен характер на благото частни и публични

4. Вид на благото обменни и необменни

Видове субективни права

Критерий Вид
1. Насрещната страна, спрямо която се упражнява абсолютни и относителни
властта на субектите

2. Време/срок за притежаване срочни и безсрочни

3. Реализиране пряко или чрез съдействие/контрол самостоятелни и несамостоятелни

на държавен орган

4. Сфера на материалното/процесуалното право материални и процесуални

5. Защита или промяна на правна позиция притезателни и потестативни

Видове юридически задължения

Критерий Вид
1. Характер на задължения да се даде нещо/dare, задължения да се направи
престацията нещо/facere и задължения да не се прави нищо/non facere

2. Характер на действията задължения за физическо действие и задължения за

юридическо действие
3. Цели на престацията задължения в частен интерес и задължения в публичен
интерес
4. Вид на престацията лични и имуществени

4. Вид на правния субект задължения на физически лица, задължения на юридически

лица, задължения на колективни субекти, задължения на
държавни органи

5. Източници договорни и законови

6. Насрещна страна абсолютни и относителни