16. Субективно право и правно задължение. Същност на субективното право. Право на иск.

Субективните права са онези права, които правната норма дава на правните субекти. Те са основно
понятие в гражданското право. Субективните права са творба на последните няколко века. Има няколко
школи, които дават различно определение за субективното право: Школата на естественото право –
според нея субективните права са неотменими, те са присъщи качества на всяка човешка личност,
дадени от Бога по рождение, като правото само ги признава и отразява. Историческа школа – базира
се главно на волята. Според нея субективното право е законно защитена и ограничена власт на човека.
Тя е власт на желанието, която е лимитирана и определена от закона. Рудолф Йеринг изгражда и
развива теорията на интереса. Според него държавата признава на гражданите определени интереси,
като им дава защита и възможност за удовлетворение. Субективните права се признават от закона, за
да може правото да служи на интересите и целите на отделния индивид. Те са правно защитени
интереси. Тази теория отрича волевата, тъй като има случаи, в които гражданите не могат да
проявяват правно валидна воля /напр. малкото дете/. Еклептична теория – според която субективното
право е съчетание на власт и интерес. Субективното право е признатата и дадена на индивида власт
за задоволяване на признатите от закона интереси. Отрицателни теории – отричат субективните
права. Преобладаващото становище днес приема за субективно право признатата от правния ред на
отделния субект власт на волята или пр.сила за удовлетворяване на неговите нужди или за
задоволяване на неговите интереси. Налице е едно правно оправомощаване, едно право да се
действа, едно правно можене. Субективно право без обективно право няма. Обективното право
определя субективното право, неговото съдържание, вид и съответно на това неговата защита.
Правната норма не определя конкретното субективно право. Тя го дава общо, абстрактно. За разлика
от абстрактната правна норма субективното право е нещо конкретно, изразено в конкретни права и
задължения с определено съдържание и между определени правни субекти. Съдържание на
субективното право: Нито справедливостта, нито моралът, нито религията могат да създават
субективни права. Само законът създава субективното право, определя съдържанието му, признава го
и гарантира неговата защита. За да имаме субективно право, то трябва да има определен носител.
Субективните права на починалия се погасяват. Субективното право е правна възможност. Законът
определя обема, съдържанието, границите на субективното право. Разрешено е определено
поведение, определено волево поведение, ограничено от закона. Субективното право има за цел да
задоволи човешки интереси, и то не само на носителя на субективното право, но и на други лица.
Субективното право е едната страна на правоотношението. На него съответства правно задължение.
Задълженията, които са породени от правната норма, се наричат правни задължения. На субективното
право на едно лице отговаря правното задължение на друго лице, а при абсолютните субективни права
– правните задължения на всички останали. Знае е се кой е задължен, следователно правното
задължение е конкретно. Но има и правни задължения, които са самостоятелни, т.е. правни
задължения, предвидени от НА, които задължават правните субекти към определено поведение. Те не
са насочени към конкретни лица. Същност на правното задължение: Правно задължение е само това
задължение, което се установява от закона. То е предвидено и гарантирано от правната норма.
Правното задължение е насочено към правене или неправене на нещо /действие или бездействие/. То
не създава свобода на носителя му по отношение на това дали да го изпълни или не. Налице е
задължение, а там, където има правно задължение, има отговорност и възможност за принудителното
му осъществяване. Съществува гарантирана от закона възможност да се предяви иск пред държавна
институция, за да се постави в действие организираната държавна принуда, чрез която носителят на
задължението да бъде заставен да изпълни задължението си заедно с произтичащите от
неизпълнението или забавата правни последици /обезщетение, лихва/. Санкцията не е елемент от
гражданското правоотношение или от правното задължение. Тя е потенциална и самостоятелна
възможност. Съдържанието на правното задължение - дължимото поведение е свързано с интереса,
който трябва да бъде задоволен. Това е целта на правното задължение. Правното задължение е
свързано с конкретно лице. Има случаи, в които задълженото лице лично трябва да изпълни
задължението. Но когато задължението не е свързано с личността, тогава то може да се изпълни и от
трето лице. От това следва, че правното задължение е предписаното и гарантирано от закона
поведение на един правен субект за задоволяване на признати от гражданскоправната норма интереси
на друг правен субект.