Презумпции и фикции

С развитието на обществото се усложняват обществените отношения. Това

налага израстване на правото , тъй като все по-често защитата на интересите на
правните субекти и решаването на определени правни въпроси изисква прилагане на
други начини за правно регулиране. Различните юридически факти съвсем естествено
провокират различни правни последици с определени значими цели. Тези цели се
определят от законодателя , който конституира специфични юридически способи за по-
ефективно функциониране на действащата правна система. Основни такива способи са
презумпцията и фикцията. Те не са юридически факти , но са органически свързани с
тях и са част от позитивното право.
По своята същност презумпциите и фикциите се отклоняват от реалната
действителност , което е провокирано от определени цели. Законодателят ги закрепва в
правни норми и те стават част от юридическите актове. Тяхната роля е на специфични
юридически техники. За пръв път презумпциите и фикциите се използват от римските
юристи . Те прилагат презумпцията като логическа операция , чрез която от сигурното
осъществяване на един факт се извежда заключение за осъществяването на друг
юридически факт , за който не се знае със сигурност дали е осъществен или не.
Древноримската юриспруденция използва фикциите , при които по силата на законова
норма се приема за осъществен факт , за който се знае със сигурност , че не се е
осъществил , с цел да се улесни правораздаването.
Тук следва да се разгледат понятията , видовете , функциите на презумпциите и
фикциите , както и да се направи съпоставка между двете .
Съществуват различни становища по отношение на презумпциите и фикциите ,
но всички те съдържат основните белези на тези способи.
Френският учен П.Форие отнася правната презумпция и фикция към проблема за
юридическото обосноваване , т.е причислява презумпциите към теорията за
доказателствата , а фикциите към теорията за създаването и легитимирането на
правната норма.
Руският юрист И.Вроблевски смята , че текстът на правото съдържа единствено
правила за поведение , от което следва , че презумпциите и фикциите са също правила
за поведение.
Д.Милкова ги разглежда като способи на юридическата техника. Правната воля
на различните субекти на правото трябва да се конституира в юридическите актове , за
да се легитимира и да се даде възможност за възникване на правни последици. Това се
осъществява чрез технически средства и способи , които заедно с правилата за тяхното
използване се обозначават като юридическа техника .
I . Правна презумпция :
Терминът презумпция произлиза от латинската дума “praesumptio” , която в
буквален смисъл означава „предположение” . Чрез презумпциите се обявява за доказан
факт , който е само вероятен , т.е предположение , въздигнато като юридически факт.
Легална дефиниция на термина дава член 1349 от Френския граждански кодекс ,
който определя съдържанието му като : „ последиците , които законът или съдът
извлича от един познат факт за един непознат факт” . Съществуват два основни
подхода , които се разграничават сред разнообразието от определения за презумпция –
динамичен и статистичен. Според динамичния подход под презумпцията се разбира
юридическо задължение на компетентните държавни органи и държавни лица да
признаят презюмирания ( предположения ) факт за установен. Но този подход не
отразява най-важните принципи на презумпцията . Затова повечето юристи се
придържат към статистичния. Според него презумпцията е косвено или пряко
предположение , закрепено в правна норма , в съответствие с което определено
явление в областта на обществените отношения се признава за обичайно и по силата на
това – за ненуждаещо се от доказване , т. е логически и житейски оправдано
предположение , че ако едно явление от обективната действителност е налице , то е
налице и друго също логически и житейски свързано с него явление .
В основата на всяка презумпция е заложено предположение , но не всяко
предположение е презумпция . Има хипотези , които ежедневно се правят в живота на
хората от самите тях , но те са ирелевантни (неотнасящи се ) по отношение на правото .
За правната наука значение имат само презумпциите , които са вписани в определени
правни норми и в чиято основа лежи логическо съждение , от където следва изводът ,
че те имат индуктивен характер . Само законодателят може да предположи оправдано ,
че наличието или липсата на определен юридически факт налага липсата или
наличието на друг , което според Жан Луи Бержел е начин на юридическо
разсъждаване.
Д . Милкова определя природата на презумпцията като отклонение от основната
закономерност в правото , а именно- точно , вярно да се отразява обективната
действителност. Самите предположения поначало съдържат отрицание. Могат да се
окажат верни , но може да не са истинни . Именно за това важна особеност , на която се
обръща внимание при правните презумпции е вероятностният им характер . Понякога
те се оказват неверни не защото законодателят не е преценил правилно юридическия
факт , а защото промените в обществените отношения м/у правните субекти са много
динамични и правната система не може да обхване всички . Но в по-голямата част от
случаите предположението е истинно , от което следва , че презумпциите в правото се
отличават с висока степен на вероятност. Всяка презумпция изхожда от взаимодействие
м/у фактите в действителността и тяхната повторяемост в битието , която се възприема
като обичайно явление и придобива характер на закономерност. Руският юрист Бабаев
отбелязва , че „ ако презумпцията не съответства на конкретните жизнени факти ,
възниква необходимостта от нейното опровергаване . Така тя прекратява своето
съществуване , защото загубва една от най-важните си черти – повторяемостта на
житейските процеси . Според Бабаев , ако презумпцията продължи да съществува
въпреки това , тя се превръща във фикция.
От тезите на различните автори могат да се изведат някой най-общи белези на
правната фикция : тя е юридическо-технически способ, използван в законотворчеството
и правоприлагането ; установява определени закономерности , които регулират
обществените отношения ; винаги е вероятно предположение ; закрепва се пряко или
косвено в правните норми ; предизвиква определени правни последици , ако са
необорими по силата на закона или ако в процеса на решаване на делото не бъде
доказано противното .
Осъщественият факт се нарича презумпционна предпоставка , а фактът , чието
осъществяване се заключва – презумпционен извод .
Не е трудно да се забележат определени сходства между презумпциите и
юридическите факти и те се състоят в това , че при определени условия и двете
предизвикват правни последици , но въпреки това различията м/у тях са съществени.
Юридическият факт след конституиране не се нуждае от допълнително обосноваване и
доказване , а презумпцията поражда правни последици само при наличие на други
допълнителни факти , чрез които се съди за съществуването на презюмираните .
Юридическият факт поражда пряко реални правни отношения , а презумпцията може
да бъде оборима . Юридическият факт поражда правни последици без да регулира
обществените отношения , а презумпцията,закрепена в правна норма , става правило за
поведение.Тя предполага , че нещо се е осъществило в правната действителност така ,
както го желае законодателят . Презумпциите закрепени в правните норми улесняват
процеса на доказване не труднодоказуеми факти. Използват се , когато не е възможно
юридическият факт да се установи по друг начин .
Презумпциите се класифицират по различни критерии . Според това дали са
закрепени или не в юридически актове се делят на фактически и юридически .
Фактическите се определят още като човешки ( praesumptiones hominis ) . Те не се
съдържат в законови текстове и затова не са технико-юридически способи . Не се
закрепват в правните норми , макар че се извеждат от тях чрез тълкуването . Според
Росен Ташев те се използват при формиране на вътрешното убеждение на
правоприлагащия орган .
В.Ганев определя презумпциите като доказателствени средства в процесуалното
право , които могат да се изведат чрез експертизи и консултации . Напр. от дължината
на спирачния път и някой др. характеристики на автомобила може да се заключи за
скоростта на движение преди инцидента.Също унищожаването на материални следи на
престъплението от дадено лице е основа на предположението , че то е извършител или
е свързано с него . До същото заключение води и липсата на доказателства относно
това къде е било лицето в момента на извършване на престъплението. По правило
фактическите презумпции са обратими и намират приложение в почти всяко
юридическо разсъждение . Възможни са само в случаи , когато законът допуска
свидетелски показания , от където следва , че нямат цялостно прилагане във всички
области на правото .
Юридическите или законови презумпции ( praesumptiones juris ) са изрично
предвидени в текста на закона . Те са пряко или косвено закрепени в юридическия акт
предположения , които имат правно значение . Повечето са възникнали като
фактически , но в процеса на правна еволюция показват по-висока степен на истинност
и се превръщат в юридически . Пример е презумпцията за бащинството , според която
детето , родено по време на брака или до 300 дни след прекратяването му , има за баща
съпругът (бившия) на майката . Това е подход познат още от римското частно право ,
който облекчава детето в установяване на произхода му като вместо да е
задължително да се докаже произходът на детето , е достатъчно само да се установи
раждане по време на брака .
Според Бержел презумпциите се използват предимно за преместване на тежестта
на доказване . Съществен момент е , че онзи , който твърди липса или наличие на
юридически факт , трябва да го докаже . Лицето , което се ползва от презюмираното
предположение се освобождава от задължението да го доказва . Напр. ако документът
за дълг е у длъжника , това предполага , че задължението му е погасено . Кредиторът е
този , който трябва да докаже , че документът не е върнат доброволно .
Друг пример е юридическата презумпция за невиновност на обвиняемия в
наказателния процес , според която всеки обвинен в извършването на престъпление се
счита за невинен , докато неговата вина не бъде доказана по определен от закона ред и
установена с влязла в сила присъда. Обвиняемият не е длъжен да доказва своята
невинност , а неговата вина трябва да се доказва от обвинителя . В гражданския процес
действа обратната презумпция за виновност на неизправния длъжник , който се счита
за виновен , до доказване на обратното . Тези презумпции са предимства , предоставени
от закона на една от страните . Законовите презумпции могат да бъдат закрепени в
правна норма пряко или косвено . Преките са ясно формулирани в юридическия акт и
не се нуждаят от допълнително тълкуване . Следват формулата : Ако съществува факт
А ( хипотеза) , то се предполага , че съществува факт Б (диспозитив) , докато не бъде
доказано друго (контрапрезумпция) . Пример за пряка презупмция е чл. 31 ал.3 КРБ и
чл . 14 , ал.2 от НПК .Косвените презумпции не се съдържат непосредствено в правното
предписание . За наличието им се прави извод , когато определена правна норма се
подложи на тълкуване . Напр. Чл.12 ал.1 ГПК : „Не може да участва в дело съдия ,
който е страна по делото или роднина на някоя от страните „ Тълкуването на текста
разкрива негласно предположението,че съдията не може да запази своята обективност,
което ще повлияе на решението му . По правило законовите презумпции са необорими ,
освен в предвидените от закона изключения.
Според възможността за опровергаване юридическите презумпции се делят на
оборими и необорими . Оборими са тези , за които законът допуска възможност за
опровергаване на презумпционния извод . Напр. Чл.2 ал.2 от Закона за наследството ,
според който този , който е роден жив , се смята за жизненоспособен
„ Предположението се счита за истинно , докато не се установи обратното по
предвиден от закона ред . Друг такъв пример е презумпцията за бащинство – прогресът
на генетиката позволява да се правят изследвания , които да установят недостоверност
на произхода и чрез тях да се обори презумпцията . Оборването води до обратно
действие- приема се , че презумпционният извод никога не е съществувал.
Необоримите или абсолютни презумпции са предположения в правото , които по
принцип се считат за истинни . Не могат да се оборят по правен ред . Законодателят
желае непременно да се постигнат ценностите закрепени в тях , затова не допуска
възможност за тяхното опровергаване . Пример е презумпцията заложена в принципа ,
че юридическа отговорност не може да се търси спрямо малолетни . В основата й е
предположението , че малолетният е неделиктоспособен , защото не действа със
свобода на правната воля , тъй като не съзнава свойството и значението на
извършеното действие и настъпилия неправомерен резултат .
Класически пример за такава презумпция е и това , че : „ Присъденото нещо се
смята за истина” . Установява правилото за истинност на съдържанието на влязла в
сила присъда или съдебно решение . Не се допуска оборване , за да се запази
стабилността на правната система .
Според сферата си на действие презумпциите биват : общоправови ,
междуотраслови и отраслови . Общоправовите имат цялостно действие във всички
правни отрасли . Пример е презумпцията за непознаването на закона , позната още от
римското право . С развитието на държавата правото се налага все повече като
социален регулатор . Появяват се 12 – те таблици , които съдържат обичайното римско
право в писмен вид , които биват достъпно изложени , за да се прочетат от всички
граждани . Там е фиксирано правилото : „ Незнанието на закона , знанието на който се
предполага , не служи за извинение на лицето , нарушило закона „ В крайна сметка
правото е немислимо , ако не се познава , защото няма как да осъществи основната си
функция и да преодолее хаоса . Затова днес юридическите актове се обнародват в
Държавен вестник , което е уредено със закон . Междуотрасловите имат приложение в
няколко правни отрасли и регулират отношения със сходен характер. Отрасловите
(конкретни ) презумпции действат само в отделни правни отрасли и пораждат
специална категория правоотношения.
Презумпциите се делят и на материални и процесуални в зависимост от това
дали се отнасят до материалното или процесуалното право .
Презумпциите и фикциите „вървят” ръка за ръка в правната литература , което
предполага разглеждането и на двете понятия .
II . Фикции :
Фикцията е нещо , което не съществува реално . От латински думата fictio ,
произлиза от глагола fingere , който означава „ измислям си „ . Фикциите имат
многовековна традиция , въведена още от древноримските юристи. На преторите се е
налагало често при прилагане на норма да създават свое правило , адекватно на
обществените нужди . Така въображаемо приравнявали различни хипотези с цел
постигане на справедливи правни решения , нямащи опора в действителността.
Класическото определение за фикция е дадено от Циний в началото на XIV в.То
гласи , че : „ Фикцията е нещо , което противоречи на истината , но се приема за
истина”. Най – често под фикция се приема логически способ , допускан или пряко
предписан в правната норма , състоящ се в съзнателно признаване на определен
несъществуващ факт за съществуващ , или обратното , за да произлязат желаните от
законодателя правни последици . В тази насока е и дефиницията на Бержел :
„Юридическа фикция е юридическа техника , чрез която се смята за съществуваща
ситуация , явно противоречаща на реалността”. Всяко определение на термина винаги
съдържа и подчертава съзнателното отклонение от действителността . В тази връзка се
извеждат два основни елемента , които трябва да са налице едновременно. :
гносеологически (субективен) и телеологически (целеви) . Първият се състои в
съзнателното субективно отклонение на законодателя от фактите на обективната
действителност . Важна особеност е съзнаването , т.е не резултат от непознаване на
фактите или грешка . Телеологическият елемент се свежда до наличието на правно
значима цел , която е осмислена от законодателя като ценност , в следствие на което
добива правно значение . Въпреки привидното отклонение фикционните правни
последици много повече отговарят на логиката , отколкото ако законът се съобрази с
действителността . Разминаването с истината разбира се е допустимо само доколкото е
необходимо постигане на определена цел . Законът постановява настъпването на
определени правни последици , без да се е осъществил юридически факт , който
нормално би могъл да ги породи . В правната действителност фикциите могат да се
установяват само от законодателя с нормативен текст .
За разлика от презумпцията фикцията не е предположение,а приравняване.
Рудолф фон Йеринг характеризира фикцията като „ техническа измама” и „юридическа
лъжа” , осветена от необходимостта. За Бержел тя е „реакция на правото спрямо
фактите” и „отхвърляне на фактите от правото” – „волева промяна на реалността ,
предназначена да създаде полезни резултати” .
Според Д . Милкова фикцията е способ за установяване на правно-релевантната
воля на правните субекти . Росен Ташев отбелязва , че при симулацията и
злоупотребата с правото също е налице съзнателно отклонение от фактите , но то е
неправомерно , докато при фикциите е установено в правна норма . Необходими са не
при абстрактното регулиране на обществените отношения , а при конкретно прилагане
на правните норми към конкретни случаи.
Какво е значението на правните функции ? Те внасят яснота и стабилност в
правната система .Бержел анализира две основни функции на правната фикция –
историческа и догматична. Историческата той свързва с въвеждането на нови правила ,
като едновременно се запази статизмът на правната система , т.е да се промени
значението на понятията , за да не се променя системата.Догматичната функция е
постоянна , защото фикциите служат като юридически решения в системата на
позитивното право .
Типичен пример за фикция е за пълното осиновяване , чл.61 , ал.1 от Семейния
кодекс . В правоотношенията м/у родители и деца правата и задълженията възникват
въз основа на кръвната връзка . В правоотношенията м/у осиновители и осиновени тази
връзка в повечето случаи липсва , но за да се постигне справедливо правно регулиране
на отношенията , с този закон законодателят ги приравнява с тези м/у родители-
деца.Друга известна фикция е от наследственото право , която визира момента на
зачеването като момент за конституиране на нов субект на правото . Попринцип този
момент се свързва с наличието на жив и жизненоспособен човешки индивид и настъпва
с раждането . Фикцията гарантира наследствени права на бъдещото дете . Това също е
идея от римското право . В българското право тази фикция е закрепена в чл.2 , ал 1 от
Закона за наследството . При призоваване по граждански дела се прилага фикцията по
чл.51 от ГПК , който гласи , че ако страната промени адреса си и не съобщи на съда и
връчителят на призовката не може да го узнае , призовката се прилага към делото и се
счита за връчена ; в българското гражданско право за дата на смъртта на гражданин ,
обявен за починал , се счита денят на встъпване в сила на съдебното решение , с което
се обявява смъртта .
Росен Ташев систематизира фикциите според : целта – позитивноправни и
догматични , като позитивноправните се делят на законодателни и юриспруденциални ;
според юридическите факти и правните последици . Делят се още и на терминологични
- чл.110 от Закона за собствеността и на нормативни – чл.240 ЗЗД .
Съвсем естествено възниква нуждата от съпоставка м/у двете понятия –
презумпция и фикция . Общото м/у тях е , че са изкуствени явления , създадени в
процеса на нормотворчество с определена цел – ефективно правно регулиране . Като
способ на юридическата техника те се приемат условно и се закрепят в юридическите
актове, пораждайки правни последици .
 Но съществуват съществени разлики м/у тях . Най-съществената е в степента на
вероятност . Презумпцията е по-близо до истината . Правната фикция закрепва
положение, което по дефиниция е невярно. Различават се и по следните предпоставки :
по характер на образуване -правната презумпция закрепва предположение, което по
принцип се признава и приема за обичайно, естествено и нормално,а правната фикция
закрепва положение, формирано от законодателя като своеобразен резултат от неговата
конструктивна мисъл. ; по възможност за опровергаване -правните презумпции по
принцип са вероятни предположения, които могат да бъдат оборени, освен ако законът
изрично не го допуска , а правните фикции поначало са неистински положения, които
никога не могат да бъдат опровергани, защото законодателят съзнателно ги е закрепил
по този начин в правната норма ; по предназначение -правните презумпции се отнасят
до доказване на определени юридически факти и условното предположение за
съществуването или липсата на даден факт, основано на нормалната причинно-
следствена връзка с друг факт, улеснява процеса на доказване на определени
труднодоказуеми юридически факти, докато правните фикции безусловно приравняват
различни юридически факти, в резултат на което възникват еднакви правни последици ;
по характера на нормата, в която се съдържат -правните презумпции са закрепени
предимно в процесуални правни норми, тъй като са свързани с процеса на доказването
и прехвърлят тежестта на доказването, а правните фикции се съдържат в материално-
правни норми, от които се пораждат материално-правни последици – субективни права
и юридически задължения.
Правните презумпции и фикции са прийоми в правото , имащи своето значение
в законодателството . Те са израз на творческата роля в правото и отразяват
ефективността на правната система , която е издържала и до днес на натиска , който й
налагата бързо променящите се обществени отношения.