Professional Documents
Culture Documents
Pravna Logika - Lekcii Lexbg
Pravna Logika - Lekcii Lexbg
1Правен реализъм
Под името правен реализъм се подвизават няколко различни концепции. Общо за
всички тях, най-важните твърдения на правния реализъм;
-правният реализъм различава действителното право от правото в книгите. Правото
в книгите са законите, нормативните актове. Действителното право е правото в
действие. Според правния реализъм правото трябва да се оценява в термините на
неговите социални следствия. Правният реализъм отхвърля предните две теории,
отхвърля правния позитивизъм за неговото формалистично разбиране на правото,
правото като приложение на правила. Правният реализъм също е на мнение, че
правните позитивисти нямат теория за решаване на трудните дела. Отхвърлят и
теориите за естественото право, заради техните метафизични предпоставки.
Тези автори се застъпват за една описваща теория, теория, описваща
съществуването на правото и се опира на методологията на различни емпирични
науки – социология или психология.
Първата най-известна нишка в правния реализъм е неговото американско издание,
американски правен реализъм. Неговата сила е в първата половина на 20-ия век и
то в САЩ. Основни автори – Оливър Холмс, Роско Паунд, Джером Франк и т. н..
Основните идеи на тези автори, че те отричат нормативния характер на правото.
Правото е конкретната практика на органите на съда и администрацията. То не е
система от правила, които съдията механично прилага за решаването на дела,
защото общите правила не решават конкретните казуси. Един казус може да бъде
решен по много начини и решаването му е функция на други фактори –
психологически темперамент, социална класа на съдията, ценности. Тези автори
изтъкват ,че се застъпват за повече реализъм за правото. Самото писано право,
според тях, е предсказване на това, което съда би могъл да реши. Позоваването на
норма в съдебните решения, според Дж. Франк е основен правов мит, основен
юридически мит, доколкото писаното право е предсказване на това, което съда би
могъл да реши. Те казват, че правото е това, което съдиите признават за такова в
практиката. То се формира в практиката на обществените правила за поведение.
Тези автори са критикувани за това, че не изследват същността на правото, а
неговото съществуване в живота на личността и обществото.
Как правото може да ръководи поведението на взимащите юридически решения,
ако то е самото това поведение или някаква прогноза за него, поведение на
органите на съда и администрацията, тоест как може то да ги ръководи – това е
критика срещу тази концепция. Все пак съдебните решения се обосновават
рационално и американския правен реализъм не може да обясни защо това се
прави.
Тези автори застъпват едно технологическо виждане за правото. То е средство за
решаване на социални конфликти. В книгата си “Социално управление чрез право”
от 1942 год. Р. Паунд въвежда и термина социално инженерство. В книгата
“Въведение във философията на правото” той предлага една цялостна реформа на
правото, която има технологични мотиви.
Към правния реализъм най-често се отнася и психологическата школа в правото.
Леон Петражицки (1867 – 1931 год.), полски мислител, живял по време на
Октомврийската революция в Русия. Правният психологизъм е част от правния
реализъм. В България към тези позиции се присъединява и Живко Сталев в книгата
си “Нормативната сила на фактическото”. Тези автори изхождат от едно
разграничаване между правните и моралните явления. Тази разлика е според вида
субективни преживявания. Тук правото се описва с психологически термини.
Моралните явления се опират на преживявания, които са едностранно
императивни, тоест налагащи задължения.
А правните явления се опират на преживявания, които хем налагат задължения,
тоест те са императивни, но заедно с това приписват и правомощия или права,
тоест те са императивно-атрибутивни, задължаващо-приписващи. Правните
явления се опират на императивно-атрибутивни преживявания. И в двата случая
става дума за преживявания, психологически термин. Тук има една двойствена
природа на правните преживявания. И в този смисъл Петражицки смята, че правото
е по-ефективен регулатор, има по-важна роля от морала, доколкото стои в защита
правата и свободите на личността, докато моралът се отнася до сферата на лукса.
Според тези автори правото възниква, Ж. Сталев го обяснява добре в книгата си -
то възниква по силата на склонността на съзнанието да превръща фактическото в
нормативно, тоест фактическите отношения между хората постепенно се осъзнават
като изисквани, като редни и се осъзнават вече като задължение за определено
постъпване. Тогава правото се кодифицира, тоест записва в правни норми, когато
започва фактическите отношения да се осъзнават като нормативни.
Тези автори и специално Петражицки въвежда понятието интуитивно право – то
изразява представите на личността за справедливост, чрез които се измерва и
валидността на позитивното право, конфликта между тях позитивното, писаното
право. Представите на личността за справедливост, които се осъзнават като
универсално валидни. Интуитивното право е самата правна съвест,
правосъзнанието на личността и чрез него се измерва и валидността на
позитивното право. Конфликта между тях води до социални сътресения. Терминът
интуитивно право е една заслуга на Петражицки, той предлага да се създаде още
една дисциплина, която той нарича политика на правото. Политиката на правото
описва социалните и психологически следствия от въвеждането на нови правни
норми.
Правният психологизъм не отрича факта, че психическия живот се формира под
влияние на социални фактори.
От Калина
Психологическата школа има и едно скандинавско “издание”, което е известно под
името скандинавски правен реализъм.
До тук във варианта правен реализъм говорихме за американски реализъм, за
психологическата школа на Петражицки, към която се присъединява и нашият
известен юрист Живко Сталев и за скандинавски правен реализъм - най-близо е до
психологическата школа и може да се каже, че се обособява по чисто географски
принцип. По близо е до психологическата школа, защото разглежда правото не
като социален факт, а като психологическо явление.
Какви са различията с американския правен реализъм?
Най-общо казано, за американския реализъм правото е дейност или поведение на
определена обществена група - юристите, която професионално се занимава с
решаване на конфликти. Докато за скандинавските автори същността на правото е
в психологичните реакции, които определени правни понятия като право,
задължение, вина в техния езиков израз предизвикват в обществото. Най-
известният автор тук е А. Хагерщрьом. Според тези автори всички понятия трябва
да имат някаква опора в реалността, да се отнасят към реалността, да имат
емпирично отнасяне. И в този смислъл правните понятия - право, задължение,
валидност имат емпиричен смисъл, доколкото са отнесени към определени
психологични реакции, емоции. Според тези автори няма някакво обективно
задължение, т.е. независимо от волята на човека. Задължението е само психическо
усещане за принуда, да се постъпва по един или друг начин. Този кръг от
скандинавски автори се опитват да опишат функционирането на правния ред на
емпиричен език с оглед на влиянието на правните понятия върху човешките
емоции и поведение. Да опишат функционирането на правния ред на емпиричен
език е целта на скандинавските реалисти. Тук ще споменем и името на датският
теоретик Алф Рос, които се опитва да опише функционирането на правния ред на
емпиричен език, с оглед влиянието на правните понятия върху човешките емоции и
поведение. Рос има заслуги в изследването на ролята на правните норми и е автор
на собствена система в логиката на нормите.
Последната школа от правния реализъм е т.нар. школа на свободното право. Тук
става дума за работи предимно на немски и австрийски автори. Най-известният от
тях е Х. Канторович. Програмната му творбата се казва “Борбата за правна
наука”(1906 г.). Ще споменем тук и творбата на австрийския автор Е. Ерлих –
“Основи на социологията на правото “ (1913г.). Тези автори се застъпват за
социологическа ориентация на общата наука за правото. Според Ерлих правото е
вътрешен порядък на човешките общности или човешките съюзи, а именно
държава, семейство, корпоративни организации. Те също противопоставят живото
право на установеното право, установеното чрез закони право. Живото право са
фактическите отношения в стопанския, политическия и семейния живот, които се
превръщат във фактически правила за постъпване или правни норми в собствен
смисъл. В този смисъл установените от държавата норми се различават от тези,
които действително регулират човешките отношения, човешкото поведение. Това
означава, че една норма може да е установена в закона, но ако тя не действа, не е
част от правото, според тези автори. Това е свободното право. Различават се
установените от държавата норми от тези, които действително регулират
поведението на човешките общности. В този смисъл писаното право е само един от
компонентите на съществуващото право според тези автори, то е по-широко
понятие, съществуващото право като правилата, които регулират въобще
човешките отношения. Според тях правото на съдиите съществува преди
установеното, писаното право като практика. Съдиите разполагат със свобода
подобна на тази на законодателите. Школата на свободното право с нейната
социологическа ориентация понякога се нарича и социологическа юриспруденция,
но тук става дума по-скоро за методологична ориентация, а именно свързана с
описание на правото чрез средствата на социологията, на емпиричната социология.
Социологическата юриспруденция е методологична ориентация в правния
реализъм. Тя е свързана с надеждата, че именно социологията, като сравнително
нова социална наука, може да опише обществото и неговите закономерности.
Социологичното описание на правото предполага то да се разглежда като факт на
опита, на социалния опит във взаимоотношенията му с другите социални явления.
Правото се разглежда като инструмент за постигането на определени социални
цели. Предполага правото да се разглежда емпирично като факт на опита, в него са
замесени други социални явления. И правото да се схваща като инструмент за
постигането на определени социални цели. С други думи, за тези автори правото е
действителните обществените отношения, действителните обществени дела.
Американският автор Роско Паунд е автор и на програма, в която социологичната
юриспруденция се разглежда като технология за ефективна организация на
обществения живот. Това разбира се е една утопична програма. Тази програма той
издига през 1911 г. Тя /програмата/ предполага правото да се създава след пълното
социологично изследване на неговите възможни въздействия на правните
институции върху обществото. По този начин могат да се открият и факторите,
които затрудняват неговата ефективност. Според този автор с подобна програма
трябва да се занимава специално Министерство на справедливостта. Не случайно
има и критици, които казват, че тези тези американски юристи са израз на
отслабването на правото в Съединените щати във времето на мафията, на
фамилиите, на Ал Капоне и т.н. /те работят по това време/. Но така или иначе, те
смятат, че първо трябва социологически да се изследва обществото, за да се
установят възможните въздействия на правото върху него.
Правният реализъм не оказва кой знае какво въздействие върху правните системи,
но можем да кажем, че той е в някакъв смисъл една програма за реформа на тези
системи, доколкото разкрива, че правото зависи от личната перспектива на
юристите на неговото прилагане, той зависи от социалния и психологически
фактори. Правният реализъм е по същество критика на съществуващите правни
системи, критика от тази позиция.
Сега и няколко думи за т.нар. херменевтична философия на правото /това е
финалът на този въпрос/. Най-общо херменевтика означава теория за тълкуването.
В този смисъл правната херменевтика може да се разбира по два начина: като
теория за тълкуването – и тя формулира правила за тълкуване на правните текстове
като част от правната догматика, т.е. представлява една интерпретаивна
дисциплина /съвкупност от правила за тълкуване/, но заедно с това тя е и
направление в съвременната философия на правото, което издига на преден план
като главна цел на изследването на правото разбирането на правните текстове.
Херменевтичната философия на правото е приложение на общата философска
херменевтика към изследването на правото. Общата философска херменевтика е
школа в съвременната философия.Основни представители тук са немският
философ от края на 19 век Вилхелм Дилтай, ще споменем като по-съвременен нейн
представител немският философ Ханс Г. Гадамер. Книгата на Гадамер се казва
“Истина и метод” е издадена на български през 1997г.
Херменевтичната философия акцентира на особения характер на социалните и
хуманитарните науки. Според Дилтай имаме едно разграничение по предмет и
метод между природните науки и социалните, хуманитарните науки. Правото,
правните науки се отнасят към социалните науки. Природните науки изследват
природата и основен техен метод е научното обяснение, при което явленията се
обясняват, се подвеждат под общ природен закон. Основен метод на социалните и
хуманитарните науки е разбирането, което има за цел да обхване смисъла,
ценността заложена в съответния текст. Смята се,че продуктът на социалните, на
хуманитарните науки е някакъв текст. В този текст са заложени определени
ценности и определени смисли или значения. Разбирането представлява обхващане
на заложените ценности и смисли в текста. Природните науки изключват
ценностите от тяхното разглеждане, докато социалните и хуманитарните науки не
могат да ги избегнат. В този смисъл основният проблем е как се извършва
разбирането и интерпретацията на текста. Разбиране и интерпретация в случая
имат еднакво съдържание.
Можем да кажем, че в правната херменевтика като направление се различават две
линии. Едната е хуманитаристка, другата е аналитична. Хуманитаристката линия
набляга на традицията на тези немски философи- Гадамер и Дилтай.Тя набляга на
разкриването на заложените в правото ценности, докато аналитичната линия
(традиция) набляга повече на анализа на езика или на анализа на значенията в
текста. Тя често се нарича аналитична философия на правото.
Един виден представител на хуманитаристкото направление е австрийският
философ Артур Кауфман. Основно негово съчинение е “Основни проблеми на
философията на правото “ от 1994г. Той смята, че текста на закона и правото се
отнасят както възможност и действителност. Правото се конструира, създава в
херменевтичния акт на разбирането. В разбирането интерпретаторът на текста
неизбежно изразява своето отношение към света.То започва от едно начално
разбиране, което е последвано от редица приближения, разкриващи смисъла на
текста с оглед на конкретната ситуация и на заложените в текста ценности.
Един друг автор също представител на това направление, т. е. на хуманитаристката
херменевтика е италианският теоретик Емилио Бети. Той разглежда три вида
интерпретация.
1.диагностична / или още разпознаваща/ интерпретация,
2.репродуктивна интерпретация – такава е театралната, художествената,
поетичната интерпретация /,когато се интерпретира някакво художествено
произведение/,
3.нормативна репродукция /,която я има при правото/ - такава е правната
интерпретация, което представлява разкриване на значението на заложените норми
в текста. Юридическата интерпретация следва някои канони /или принципи/.
I канон - автономия на текста (или автономия на предмета на интерпретацията).
Това означава, че се отричат някакви външни цели по отношение на правото, като
например воля на законодателя или полит. воля.
II канон – цялостност, т.е. всяка част от текста се разбира само в светлината на
цялото. Цялостност, което в правото означава една хармония, хармонизация на
законодателството.
III канон – актуалност – в разбирането на текста интерпретаторът изхожда от
собствен опит и от историческата конкретна актуалност.
IV канон – адекватност – приспособяване на правото към изискванията на живота.
Това са каноните, които този италиански мислител извежда и се отнасят до
интерпретацията.
Тези автори съсредоточават част от своя интерес само към един аспект от правното
познание – към интерпретацията на нормите, като пропускат други, затова можем
да кажем,че те са в някаква степен едностранчиви.
Може би по-близко до реалността е аналитичната херменевтика, която набляга
върху езика на правото и езика на правните нормативни системи. Нейната цел е
разкриването на конкретните значения, не толкова на заложените ценности в
правните текстове.
До тук можем да кажем, че говорихме за водещите школи, които можем да наречем
класически в съвременната философия на правото. Тук главният проблем беше
отношението между право и морал, как може да бъде разбирано правото в
светлината на морала и тук естествено влизаше и психологическата проблематика.
През последните години на 20 век много по-актуален стана проблемът за ролята и
мястото на правото в обществото като цяло от политическа, икономическа и други
гледни точки. Основният акцент е вече изместен и затова следващият въпрос е
посветен на ролята на правото в обществото, където имаме две линии на неговото
разглеждане. Едната е наречена модернистка, а другата постмодернистка.
ПРАВНА ЛОГИКА 2