“

„Но, какво в края на краищата,

е законът? [...] Когато казвам,
че обектът на законите винаги
е общ, искам да кажа, че
Философия на
правото разглежда субектите
правото[редактиране | редактиране на кода]
вкупом и действията
Основна статия  Философия на правото. абстрактно, и никога
конкретно лице или действие.
Философията на правото е обикновено позната [...] Погледнато от тази
като юриспруденция. Нормативната страна, ние веднага разбираме,
юриспруденция е по същество политическа че вече не може да задаваме
философия и задава въпроса: „Какъв трябва да е въпроса, кой трябва да създава
закона?“, докато въпросът на аналитичната законите, тъй като те са
юриспруденция е: „Какво е актове на общата воля; нито
закон?“. Утилитарният отговор на Джон Остин е, дали господарят е над закона,
че законът е „заповеди, подкрепени от тъй като той е част от
заплахата от санкции, на суверен, на когото Държавата; нито дали
хората имат навика да се подчиняват.“.[36] От законът може да бъде
другата страна, поддръжниците на естественото несправедлив, тъй като никой
право като Жан-Жак Русо, твърдят, че законът не е несправедлив към себе си;
отразява по същество моралните и нито как можем да бъдем и
непроменими закони на природата. свободни, и да се подчиняваме
Концепцията за естественото право възниква на законите, тъй като те са
в античната гръцка философия едновременно с само свидетелства на волята
понятието за справедливост, и след известен ни...“ ”
период, влиза обратно в руслото на западната
култура чрез творбите на Тома Аквински. —Жан-Жак Русо, За обществения
договор, II, 6.[35]
Хуго Гроций, основателят на чисто рационалната
система на естественото право, твърди, че
правото възниква както от социален импулс
(както посочва Аристотел), така и от причина.[37] Имануел Кант вярва, че морален императив
изисква законите „да бъдат създавани така, сякаш трябва да се спазват като универсални
закони на природата“.[38] Джереми Бентъм и ученика му Остин, следвайки Дейвид Хюм, смятат,
че това слива въпросите какво  е  и какво  трябва да бъде. Те отстояват правния позитивизъм;
че истинското право е напълно отделно от морала.[39] Кант също така е критикуван от Фридрих
Ницше, който отхвърля принципа на равенството, и вярва, че правото произлиза от волята за
власт, и не може да бъде определяно като „морално“ или „неморално“.[40][41][42]

През 1934 г., австрийският философ Ханс Келзен продължава позитивистката традиция в

книгата си Чиста теория на правото.[43] Келзен вярва, че макар и правото да е отделно от
морала, то притежава „нормативност“, което означава, че трябва да му се подчиняваме.
Докато законът е позитивно изявление „е“ (например глобата за заден ход на магистрала „е“
500 евро), то правото ни казва онова, което „трябва“ да правим. По този начин, за всяка правна
система може да бъде предположено, че има основна норма (Grundnorm), която ни указва да
се подчиняваме.

Основният опонент на Келзен, Карл Шмит, отхвърля позитивизма, както и идеята

за върховенството на закона, защото не приема върховенството на абстрактните нормативни
принципи над конкретни политически позиции и решения.[44] Шмит се застъпва за
юриспруденция на изключенията (извънредно положение), която отрича, че правните норми
биха могли да обхванат целия политически опит.[45]