Европейска алхимия[редактиране 

| редактиране на кода]

Алхимикът от Сър Уилям Фет Дъглас

Научните разработки на арабските алхимици постепенно проникват в Средновековна Европа

през 13 век. Техните съчинения и книги са преведени най-напред на латински, а след това и на
други европейски езици. В Европа към символиката на алхимията се прибавят много елементи
от митологията и християнската религия. В европейската алхимия има много повече мистика,
отколкото в арабската. Както църковните, така и светските власти нееднократно забраняват
заниманията с алхимия. Данте Алигиери в своето най-известно произведение, „Божествена
комедия“, поставя в осмия кръг на ада всички онези, които се занимават с алхимия. В същото
време тя процъфтява в манастирите и кралските дворове.

Сред най-големите имена на европейските алхимици могат да се отбележат Алберт

Велики, Роджър Бейкън, Арналдо де Виланова, Реймонд Лулий и Васил Валентин. Р. Бейкън
дава определение на алхимията както следва: „Алхимията е наука за това как да се
подготви състава, или еликсира, който, когато се добави към неблагородни метали, ги
прави перфектни метали“.

Към началото на 14 век европейската алхимия за първи път постига значителни успехи и по
този начин е в състояние да се съревновава и победи арабската по отношение на разбиране на
свойствата на материята. През 1270 г. италианският алхимик Бонавентура при опитите си да
получи универсален разтворител, получава разтвор на амониев хлорид в азотна киселина,
който може да разтваря златото, наричано още царя от металите (оттам произлиза и
названието на този разтвор – царска вода). Псевдо-Гебер, един от най-значимите
средновековни европейски алхимици, които работят в Испания през 14 век и който подписва
своите съчинения с името Гебер, прави подробно описание на концентрирани минерални
киселини (сярна киселина и азотна киселина). Използването на тези киселини в алхимичната
практика води до значително увеличение на знанията на алхимиците за веществата.

В средата на 13 век в Европа започва производството на барут, като първото му описание

(дадено не по-късно от 1249 г.) очевидно е направено от Р. Бейкън (често упоменаван от монах
Б. Шварц, което дава основание да бъде считан за основател на барутното дело в Германия).
Появата на огнестрелното оръжие е силен стимул за по-нататъшното развитие на алхимията и
преплитането ѝ със занаятчийската химия.