Средновековие – лекарствознанието в арабските халифати

Най-общо времето от V в. до първата половина на XVII в. се обозначава от историческата

наука като Средновековие, хронологизирано в три периода:

 Ранно средновековие (V–XI в.),

 Същинско средновековие (XI–XV в.)
 Късно средновековие (XVI–XVII в.)

През Ранното Средновековие се оформят феодалната йерархия и рицарското съсловие.

Липсва единна държавна структура за сметка на съществуващите градове-държави с
пълновластен господар-феодал, йерархически подчинен на краля. Кралят се налага като
абсолютен владетел. Занаятите и търговията са ограничени. В Западна и Средна Европа
като всеобща идеология се налага католицизмът. Градовете стават по-многолюдни,
раздвижват се търговията и дребното занаятчийство. Духовният живот се осъществява по
строгите канони на църквата. Науката се съобразява с тях. В първите европейски
университети, възникнали в края на XI в. (в Болоня, Париж, Оксфорд, Виена, Йена, Прага и
Хайделберг), основно се изучава богословие. Наред с него църквата допуска и изучаването
на аритметика, астрономия, геометрия, граматика, реторика, диалектика, музика. Този
период от архитектурата и градоустройството е известен като Романски. Населените места
са се формирали на естествено защитени от нападение места. Най-често възвишенията са
заобиколени от естествени или изкуствени водни препятствия. На тези възвишения са се
изграждали замъците на владетелите, оградени от крепостни стени, а в подножието на
крепостните стени се разполагали жилищата в селището. Архитектурата на началото на
този период се отличава със затвореност на външния вид на сградите - малки на брой и
размер прозорци по фасадите, поради масивната конструктивна система. Крепостните
стени са завършвали по ъглите с кули с пирамидална или конична форма. Развивала се е
радиално-кръговата улична мрежа.

Създадени са богато илюстровани ръкописи, инкрустирани със злато, сребро и пигменти от

скъпоценни камъни, които пресъздават библейски сцени. Пример за това са Книгата на
Келите и францисканските ръкописи.

Същинското Средновековие се характеризира с урбанизацията в Европа, военна експанзия

и интелектуален възход, за периода между 11-ти и 13-ти век. По време на Същинското
Средновековие, населението се стича в градовете или търси територии навън, като по този
начин се завзема и нова обработваема земя за изхранване. По това време големите
градове са струпани около Средиземно море. Този период се нарича още и “Формиращ”,
поради сключеното примирие между кралете на Франция, Англия и Испания, за по-лесно
управление на страните им. По това време ислямската философия, наука и технология са
много по-напреднали отколкото същите в Европа.
Ислямските и арабските учени успяват да съхранят и да надстроят традициите на древна
Гърция и Рим, като добавят техни нововъведения. Заместването на римските числа с
десетична система наречена арабска, както и откриването на алгебрата спомага за
развитието на математиката.

До ХІ в. все още съществуват катедралните училища и манастири, като единствено средище

на науката. След това започва появата на първите университети в по-големите европейски
градове. Писмеността става широко достъпна, като същевременно се развиват и
скулптурата, музиката и архитектурата. След ХІ век започва коренна промяна във външния
вид на замъците, жилищните сгради и църковната архитектура. Тази промяна е обусловена
от замяната на масивната със скелетната конструктивна система. Периодът се нарича
Готически. Характерни архитектурни детайли на този стил са островърхите арки, кръглите
прозорци над западния вход, наречени розета, стъклописите по прозорците. Една от най-
красивите катедрали от Готическия период е Кьолнската катедрала.

Този период се характеризира и с много нововъведения като оръдието, очилата,

артезианските стени, откриването на барута, коприната, компаса, които са пренесени от
далечния изток. Настъпват много изменения и в корабостроенето; часовникът започва да
прилича на съвременния. Огромно количество гръцки и арабски трудове по медицина и
фармация са преведени и разпространени в Европа по това време.

Но Католическата църква е с разклатени основи. По време на т.нар. Папска схизма (още

Западната или Великата схизма) - разкол в католическата църква през 1378 г., Църквата е
ръководена от трима папи едновременно. Кризата е преодоляна през 1414 г., когато се
провежда църковен събор в немския град Констанц. Това води до накърняване авторитета
на Папата и до формирането на национални църкви.

В края на VIв. и началото на VIIв. арабските общества преживяват остра икономическа и

обществена криза. Населението нараства, което причинява недостиг на земя. В резултат на
продължителни войни е опустошен Йемен, най-плодородната и развитата част от Арабия.
Недоволството на бедната част от населението намира израз в нова религия — ислям. За
неин основател се смята Мохамед. След неговата смърт на власт идват негови роднини и
най-близки сътрудници. Те носят титлата халиф, т. е. „наместници на Аллаха”. В ръцете на
халифите се съсредоточава религиозната, военната и гражданската власт. Ислямският
Златен век, още познат като Ислямски Ренесанс, официално продължава от 8-ми до 13-ти
век, въпреки, че някои учени смятат, че продължава дори до 15-ти -16-ти век. През този
период арабският свят става център на науката, философията, медицината и
образованието, като династията на Абасидите създават т.нар. “Къща на познанието” в
Багдад, където и мюсюлмани и християни превеждат на арабски и събират знания от цял
свят. Много класически творби от античността, които по друг начин можеха да се загубят за
поколенията са съхранени благодарение на преводите им на арабски. По-късно са
преведени на турски, персийски, иврит и латински. Арабските градове са построени
хаотично, което води до наличие на тесни, виещи се улици, и сепарирането по религия и
етничност. Тези характеристики улесняват транспорта, като успоредно с това запазват
уединението на арабското семейство. Създадени са шахти за боклук извън градовете, както
и ясно определени гробища. Арабските градове имали своя водно-снабдителна система с
канали, градски бани, фонтани, от които можело да се пие вода, тръбопроводи и др.

Халиф Харун Ал-Рашид през 805 г. създал болница в столицата Багдад. От IX до XIII век други
владетели също построили и поддържали болници в целия Арабски халифат, от Испания
до Индия. В болниците не само се лекували пациенти, но се правели проучвания и се
обучавали стажанти. Според историци те били “ сред най–големите постижения на
ислямското общество през Средновековието“. Отделенията, които са били налични в
болниците, са: Вътрешна медицина, Хирургия, Офталмология, Заразни болести,
Психиатрия, Ортопедия, Фармацевти изпълнявали рецептите. Те извършвали и всички
останали дейности, които днес се изпълняват от такива кадри. Първият етичен кодекс по
медицина е Етика на лекаря от Ишак бин Али ал-Рави (854–931) роден в ал-Раха, Сирия.
Според него посещението на лекаря при пациент трябва да е документирано в два
екземпляра. При оздравяването му или при смъртта му бележките на лекуващия лекар се
разглеждат от местния Съвет на лекарите, който оценява дали терапията е била правилна
и дали отговаря на стандартите. Ако отзивите са отрицателни, лекарят можело да бъде
съден от пациента, или от негови близки. Първото рецензиране по отношение на
компетентност, значимост и оригиналност в Европа е доста късно – чак през 1731г. в
Единбург. Арабските лекари имат значими приноси към медицината, включително:
анатомия, експериментална медицина, офталмология, патология, фармация, физиология,
хирургия и др.

Ал-Кинди написва Aqrabadhin, в който за първи път демонстрира прилагането на

количественото определяне и математиката в медицината и фармакологията, особено за
определяне силата на лекарствата, както и най-критичните дни за болния пациент.

Абу Бакр Мохамед ибн ал-Рази (865-925), известен още като Разес е роден в средата на
IX век в древния град Рей, предградие на днешен Техеран. Той е наречен „най–добрият
ислямски лекар през Средновековието“. „ Баща на психологията и психотерапията“. Ал-
Рази (Разес) открил заушката и дребната шарка, описани в неговата творба Съмнения по
отношение на Гален, където опровергава теорията на Гален за хуморизма. Разес описва
своите експериментални методи, условията за тяхното провеждане и инструменти ,които е
използвал. Също така: създава 23-томна „Всеобща книга по медицина“, наречена „Ал-
Хауи“; 56 сборника по медицина, в които са описани най-добре едрата и дребната шарка;
трудове по химия, фармация, математика, философия открива, че температурата е защитна
реакция на организма.

Абу ал-Казим ал-Захрави (Абулкасис) (936-1013) открива приготвянето на лекарства чрез

сублимация и дестилация. В неговия Liber servitoris той включва рецепти и описва
приготвянето на “прости” лекарства, от които по-нататък може да се приготвят
комбинирани лекарства. Kitab al-Tasrif – 30-томна енциклопедия, включваща трактат по
хирургия с обем от 300 страници. Абу ал-Казим (Абулкасис) поставя основите на модерната
хирургия; в неговия Kitab al-Tasrif, описва много хирургични инструменти, включително
гинекологични. Описани са използването на катгута за зашиване на рани, премахване на
камъни от пикочния мехур чрез инструмент, който се вкарва в уретрата, тиреодектомията
и премахването на катаракта. Според книгата „История на науката и исляма“ Абулкасис
използвал „сравнително нови медицински методи“ за улесняване на проблемните
раждания и за лечение на изкълчено рамо. Той въвел памучното облекло за хирурзите и
използвал гипсова отливка за наместване на кости. Също така описал техники за
реимплантиране на избити зъби, изготвяне на зъбни протези, изправяне на криви зъби и
премахване на зъбен камък.

Ибн ал-Хайтам (Алхацен) развива очната хирургия, като много точно описва процеса на
виждане в творбата си “Книга за оптиката”.

Ибн ал-Нафис поставя основите на циркулярната физиология, като за първи път описва
белодробната и сърдечната циркулация, за което е смятан за най-големият физиолог на
Средните векове. Той също така определя основната концепция на метаболизма.

Ибн ал-Лубунди също отхвърля теорията на хуморизма и открива, че кръвта е

изключително важна за правилното съществуване на човешкия организъм.

Ибн Хатима и Ибн ал-Хатиб откриват, че инфекциозните заболявания се причиняват от

микроорганизми, които навлизат в тялото.

Мансур ибн Илиас рисува подробни диаграми на човешкото тяло, включващи описание на
костната, нервната и кръвоносната системи.

Приготвянето и използването на лекарствата също са залегнали в арабската литература.

Около 500 вещества са описани още от Диосокорид през 1 в пр.Хр. в неговия трактат за
materia medica. Базирани на него много арабски и персийски автори създават свои
монографии, като едната част е посветена на медицината, а другата включва рецепти за
изготвянето на лекарства. Най-обширната медицинска монография е тази на Ибн Байтар.
Роден в Малага, по това време в рамките на кралство Гранада в края на 12 в. `Главен
Ботаник' на гр.Кайро през първата половина на 13в. Арабският му трактат “Подробна книга
по медицина и хранителни продукти (Kitab al-Jami` li-mufradat al-adwiyah wa-al-aghdhiyah),
е структурирана по азбучен ред и дава около 1400 примера взети от неговата практика,
както и от над 150 автори. Тази книга дава структурата и на по-нататъшните сборници с
лекарствени вещества.

Отровите са една от любимите теми на този период, които са отразени и в тогавашната

литература. Ухапванията от змии и кучета, както и от скорпиони и паяци, навеждат на
мисълта за отровния характер на някои минерали и растения, като самакитка, мандрагора,
черен кукуряк и др. Много арабски автори описват отровите, но най-вече териак –
противоотровата за тези отрови. Изключително важен труд за противоотровите е
учебникът на Али ибн Абдал-Хазим ал-Ансари, роден 1270г. в Сирия.

Сирийският лекар Рашид ал-Дин ал-Мансур ибн ал-Сури, починал през 1243г. създал
илюстрован хербарии на растения, включително и някои отровни. За съжаление и хербария
и учебникът за противоотровите са загубени днес.

Фармацията става самостоятелна наука редом с алхимията и медицината. Заедно с

разкриването на много аптечни магазини се налага взимането на мерки за техния контрол.
Фармацевтите били подлагани на изпити за правоспособност, за да получат лиценз и за да
могат да работят с рецепти от лекари. Със закон се определят рестриктивни мерки ако се
практикува без такъв лиценз. Първата аптека е отворена в Багдад през 754г. Методите за
екстракция и приготвяне на лекарства са на много високо ниво, като са били известни и
методите на дестилация, кристализация, разтваряне, сублимиране, редукция, и
обезводняване. С помощта на тези методи в Сайадаланите (аптеките) в аптеките започват
да се продават нови лекарства като камфор, сенна, сандалово дърво, ревен, мускус, мирта,
канела, индийско орехче, алое, стипца и др. Благодарение на арабските фармацевти и до
днес в специфичната фармацевтична терминология се използват такива термини като
лекарство, алкали, алдехиди, алкохол, еликсир, както и сироп и медицински сироп.
Усвояването на екстракцията води до поставянето на основите на съвременната козметика
– ароматни води от роза, портокал, лимон, трагакант и др.

Абу Рейхан Мохамад ибн Ахмад ал-Бируни е един от известните учени към двора на шейх
Махмуд Газнави през 11в. Той бил всестранен учен, с познания по физика, метафизика,
математика, география и история. Написва Kitab-al-Saidana (Книга за лекарствата), която
включва и елементи от индийската медицина. Книгата му Kitab-al-Jamahir разглежда
свойствата на различни скъпоценни камъни.

Абу ибн Сина – Авицена е арабски лекар, философ, учен, поет и музикант. Той е автор на
450 книги върху широк кръг от теми, най-вече философия и медицина. Смятан е от мнозина
за баща на съвременната медицина. Най-известните му произведения са Книга на
лечението и Канон на медицината. Съчинението му „Канон на медицината“ (5 части,
преведено на латински език през 12 век) в продължение на няколко века е основно
ръководство на лекарите в Близкия изток и в Европа. Обяснява причините за поява на
болестта. Авицена вярвал, че човекът не може да оздравее ако не се изяснят както
причините за болестта, така и за изцелението. Той постулира че медицината (tibb) е наука,
чрез която ние можем да научим за различните състояния на човешкото тяло, и какви са
евентуалните причини за разболяването и по какъв начин здравето може да се възстанови.
С други думи, медицината е наука за съхраняването и възстановяването на човешкото
здраве. Описва 700 рецепти на лекарства, техните качества, действие и индикации.
Посвещава цяла глава в Канона на моно – и комбинираните лекарства. Той посочва, че
болестите, като туберкулозата могат да се разпространяват чрез водата и почвата,
емоциите влияят на психическото здраве и нервите пренасят импулси до мускулите. В
произведението са описани свойствата, действията и показанията на 760 лекарствени
форми. Дават се напътствия за тестване на лекарства. Авицена има заслуга за разделянето
на медицината от фармакологията. За ислямската медицина са били познати повече от
2000 медицински и химични субстанции. Авицена смятал, че за да може човек да оздравее:
“Лекарството трябва да е качествено." “Трябва да се прилага при единично заболяване."
“Лекарството трябва да е пробвано при два противоположни типа заболявания, защото
понякога лекарството лекува основното заболяване, но може да помогне със странично
действие на друго коренно различно заболяване." “Качеството на лекарството трябва да
съответства на силата на заболяването.” “Времето на действие трябва да се наблюдава,
така че да не се обърка лечение с проблем при лечението” “Ефектът на лекарството трябва
да бъде многократно потвърден, а не инцидентен." “Действието на лекарството трябва да
се изпитва върху човешкото тяло, защото действието при лъв или кон няма да докаже дали
ще действа при човека.”

Сабур ибн Захл Първият лекар, който създава фармакопея, като описва голямо
разнообразие от лекарства за лечение на различни заболявания.

Абу Муса-Джабир ибн Гайан (Гебер) (721-815г.) Ражда се в семейството на аптекар – Хайана
ал-Азди. Автор е на алхимични трактати и може да се приеме за основоположник на
средновековната алхимия. В тези трактати се следва идеята за четирите елементи стихии,
носители на качествата топлина, студ, влажност и сухост. Съчинения, написани от Гебер, са:
„Книга на осемдесетте“, „Книга за отровите“, „Сума от съвършенства или наука или учение
за висшето изкуство за облагородяване на благородни метали“, „Книга с изследвания за
облагородяване на благородни метали“ и др. Най-позната е първата, която представлява
енциклопедия от 70 тома, посветена на различни теологически, политически и
естественонаучни въпроси. В последната глава Гебер представя сведения за благородни
метали и минерали.