РАЗШИФРОВАНЕ НА ЕЗИКА НА СИМВОЛИТЕ: "РЕфОРМИТЕ" НА ЛЪВ VI

МЪДРИ В ДВОРЦОВИЯ И ПУБЛИЧНИЯ ЦЕРЕМОНИАЛ*

Лиляна Симеонова

Император Лъв,VI (886-912), наречен още от съвременниците си Премъдри

(гр.: "софотатос"), бил човек с твърде разностранни интереси. За разлика от
баща си Василий I Македонец (867-886), той Не предвождал лично имперски­
те армии, а предпочитал да си стои в двореца и да се отдава на литературните
си занимания. Затова пък изпод неговото перо е излязъл един от най-добрите
византийски трактати по военно изкуство, известен като "Тактика"1. По време
на неговото управление била завършена и ревизията на римо-византийското
право, започната от Василий I г. Освен това, той бил и химнописец*1
3, проявявал
2
голям интерес към астрологията и нумерологията, а също и към оракулите. С
течение на времето Лъв VI Мъдри се превърнал в легендарна фигура, на която
се приписвали ред пророчества за съдбините на империята4. За голямата по­
пулярност на този император обаче допринесла и политическата пропаганда
на Македонската династия, която била особено силна при първите трима им­
ператори, Василий I, Лъв VI и Константин VII Багренородни.
За да легитимира своите и на наследниците си претенции над престола,
Василий I, основател на новата династия, е представен от идеолозите на сво­

* Настоящето изследване е извършено със спонсорството на Open Society Support Foundation -

Прага.
1 Leonis Imperatoriis Tactica - PG 107.
2 H . O s t r o g o r s k y . History of the Byzantine State. Revised Edition. New Brunswick, NJ, 1969, 24 2-
250. Напоследък бе изказано мнение, че в законодателната си дейност Лъв VI се ръководел от своя
идеал в това отношение, мъдрия библейски цар Соломон. Вж. А. S с h m i n k. ‘Frömigkeit ziere das
Werk’. Zur Datierung der 60 Bücher Leons V I.- Subseciva Groningana, 3,1989, 79-114.
3 Общо за Лъв VI като химнописец вж. Н. - G. В е с k. Kirche und Theologische Literatur im byzantinischen
Reich. München, 1957, 546-547.
4 Интересът на Лъв VI към пророчествата е станал причина в по-късно време около неговата
личност да се създ ад ат множество легенди, описващи го като астролог и предсказател, както и да
му се припише авторството на множество оракули, т. е. предсказания за края на империята, някои
от които са преведени и в славянските литератури. Вж. например поемите, написани на говорим
гръцки, "предсказващи" битката при Варна в 1444 г. и превземането на Константинопол в 1453,
публикувани от Е. L е g r a n d. Le$ Oracles de Leon le Sage. Poemes en grec vulgaire. Paris, 1875. Срв.
и А . М и л т е н о в а . Към въпроса за превода на византийските пророчества с името на император
Лъв Vf Мъдри в южнославянските литератури. Общото и специфичното в балканските култури до
края на XIX в е к .-В : Сб. в чест на проф. В. Тъпкова-Заимова. С., 1997,113-118. Най-общо за леген­
дите, свързани с Лъв VI като пророк вж. С. М a n g о. The Legend of Leo the W ise.- ZRVI 6, 1950, 5 9 -
70.

Исторически преглед, кн.5-6/1999

з
ето време като "нов Константин [Велики]"5 6. Едновременно с това обаче, на
преден план в тогавашната пропаганда излизат и ред старозаветни персона­
жи (Соломон, Давид, пророк Илия, Авраам), които трябвало да послужат - на
Василий и синовете му - или като образец на мъдрост и управленски умения,
или като фамилни светци-покровители6.
Лъв, от своя страна, е представен и като наместник на Христос, и като "нов
Соломон" - известният с мъдростта си библейски цар-съдия, строител на хра­
мове, автор на поезия и притчи, владетел с енциклопедични познания за све­
та7. Нещо повече, Лъв VI гледал на себе си като на монарх, застанал начело на
една православна империя, която в скоро време щяла да обхване цялото ойку-
мене. Неговите универсалистки претенции намерили отражение и в тогаваш­
ния дворцов и публичен церемониал. По инициатива на императора в харак­
терния за средновековните церемонии език на жестовете и облеклото, на спе­
циалните числа, цветовата символика и пр. били направени някои изменения,
за да може церемониалът по-добре да изрази идеите, застъпвани от имперс­
ката пропаганда. С други думи, езикът на знаците (или символите) на церемо­
ниала от времето на Лъв Мъдри бил подложен на известни "реформи".
Преди да пристъпим към същността на тези реформи, трябва да направим
уговорката, че средновековните общества се опирали преди всичко на тради­
цията, тъй като тя била гарант за стабилност. Напротив, нововъведенията кри­
ели опасност от обществени сътресения и миришели на ерес. Затова, когато
трябвало да се направят някакви промени в една или друга област, среднове­
ковните реформатори обосновавали необходимостта от тях по два начина: те
или търсели исторически прецедент от древността, който можел да бъде "ре­
циклиран", т. е. с известно адаптиранежъм променените условия да бъде из­
ползван отново, или натоварвали съществуващите практики с нова, допълни­
телна семантика, без да отменят предишните им значения. Както ще видим,
този начин на провеждане на реформи важал и за езика на средновековните
церемонии.
И така, стигаме до дворцовите и публични церемонии (в средните векове те
често вървели ръка за ръка), които са един от основните елементи на полити­
ческата пропаганда на всеки режим. Както показва произходът на самото по­
нятие, церемониите възникнали в най-дълбока древност като погребални ри­
туали, т, е. в основата им неизменно стоял религиозен елемент, свеждащ се
най-вече до култ към предците. По-късно обсегът на церемониите се разши­
рил, за да обхване и игрите, празненствата и шествията по случай някой кул­
тов празник, а също така инаугурацията на владетеля, както и различните пуб­
лични изяви на властта. Така, в крайна сметка, церемониалът се превърнал в
едно от най-мощните пропагандни средства на държавността - пропаганда,

5 L. В r u b a k е r. To Legitimize an Emperor: Constantine and Visual Authority in the Eighth and Ninth
Centuries. - New Constantines. The Rhythm of Imperial Renewal in Byzantium, 4th—13th Centuries. Papers
from the Twenty-sixth Spring Symposium of Byzantine Studies, March 1992. Ed. by P Magdalino. Aldershot,
1994,139-158.
6 L. B r u b a k e r. Politics, Patronage, and Art in Ninth-Century Byzantium: the Homilies of Gregory of
Nazianzus in Paris (B. N. Gr. 510).- DOR 39, 1985, 1—14.
7 S. T o u g h e r. The Wisdom of Leo VI. - New Constantines. The Rhythm of Imperial Renewal in
Byzantium, 171-179.

4
която целяла да убеди както собствените поданици на владетеля, така и гос­
туващите чужденци при двора в стабилността на режима. Това обяснява и
защо античните и средновековните владетели и техните церемониалмайстори
толкова залагали на традицията и приемствеността в церемониала.
Преплитането на религиозния елемент с елементите на политическата про­
паганда определяло и сценария на церемониите: например, церемония, която
започвала в двореца с ограничен брой участници, прераствала в публична про­
цесия; с факли, благовония, песнопения и акламации, процесията преминава­
ла по определен маршрут из града като спирала на предварително набелязани
места за извършване на определени ритуални действия, влизала в храма (или
в предхрамовото пространство) за публична молитва и изпълнение на религи­
озни ритуали и обикновено завършвала там, откъдето е започнала, т. е. в дво­
реца. Византийският церемониал бележи кулминацията на смесването на ре­
лигиозния и светския елемент в едно неделимо цяло. Ако за църковния ритуал
се смята, че той още в късната античност възприел много от елементите на
античното театрално представление (или, образно казано, театърът напуснал
улицата, за да влезе в храма8), то дворцовият церемониал пък станал тясно
свързан с литургичния цикъл на църквата и съответните религиозни ритуали.
Годишният църковно-празничен цикъл, или литургичният календар, е съста­
вен от девет литургични сезона (или цикъла), всеки от които се състои от опре­
делен брой дни и има свой литургичен цвят (литургичните цветове са не девет,
а пет, защото някои от тях - например бялото - важат за повече от един сезон,
или цикъл). Не всички литургични сезони/цикли обаче имат фиксирана дата
като начало, тъй като църковните празници се делят на постоянни и подвиж­
ни9.
Византийският дворцов и публичен церемониал следвал така описания праз­
ничен цикъл на църквата и бил тясно свързан с него. Самият император и него­
вите придворни и висши военни (а и чуждестранните делегации, гостуващи по
това време на двора) участвали в празненствата, провеждани по случай цър­
ковни празници. Понякога тези празненства се провеждали само на територи­
ята на дворцовия комплекс като включвали шествия (литании) из комплекса и
църковна служба в една от намиращите се там църкви - например "Св. Бого­
родица" на фарос, църквата във Влахерните или т. нар. Неа ("Нова църква").
Друг път литургията се провеждала в значими градски църкви, каквито са ка­
тедралата "Св. София", църквата "Св. Апостоли" и др. или в дори параклиса
"Св. Йоан Предтеча" на полето Евдомон ("7 мили"), като шествията се провеж­
дали из града и дори извън градските стени.
По случай всеки църковен празник (или по-скоро група празници), след прик­
лючване на литургията, в императорския дворец се давали приеми, съпровож­

8 Въпреки, че Отците отричат античния театър като "идолопоклонничество", а вселенските събо­

ри приемат техните възгледи за театъра и като официално становище на църквата, литургичната
традиция е дълбоко повлияна от театъра, с неговите богати на фантазии драматични изразни фор­
ми. Вж. С. S c h n u s e n b e r g . Das Verhältnis von Kirche und Theater. Dargestellt an aus gewähnten
Schriften der Kirchenväter und liturgischen Texten bis auf Amalarius von Metz (a.d. 775-852). Bern-Frankfurt
a. Main-Las Vegas, 1981.
9 За богослужебния чин през X в. вж. J. М а t е о s. Le Typikon de la Grande Eglise. Ms. Sainte-Croix
No. 40, X e siede. Vols.l-Il. Roma, 1962-1963.

5
дани от пиршества. Тези приеми и пиршества можело да траят по осем дни
(например, от Велика Неделя до понеделника след Втора неделя от Възкресе­
ние) и дори по дванайсет дни (т. нар. "додекаемерон", от Коледа до вечерта
преди Богоявление), а можело да траят и само по три-четири дни (например,
честването на пророк Илия от императорите на Македонската династия). На
приемите; императорът, или по-скоро неговият отговорник по банкетите атрик-
линесът, поканвал не само патриарха, митрополитите, игумените на най-важ­
ните манастири, представители на духовенството и дори псалти и четци, но и
придворни и военни, подредени според ранга си, а също така и командирите
на императорската гвардия, демарсите на Сините и Зелените, по-нисши прид­
ворни (чак до нотариите и скиптроносците), придворните лекари, дори и пред­
ставители на градската беднота. При Лъв VI, както ще видим, протоколът за
тези приеми включвал и значително участие на чужденци, били те представи­
телите на т. нар. ethnikoi ("варвари") от императорската гвардия, "българи-при­
ятели" заедно със свитата си или пък араби-военнопленници, държани в сто­
личния затвор, наричан Големия Преториум.
Споменатите приеми и банкети, съпровождани с органна музика, песнопе­
ния, танци, акробатични номера, а също така и с раздаване на титли и различ­
ни суми пари и размяна на подаръци с чуждите делегации се състояли в раз­
лични банкетни зали (трикпинии) на двореца. Например, Коледните банкети в
основната си част се провеждали в т. нар. "Триклинос на деветнайсетте акуви-
ти" (от гр.: akkoubitoi - кушетки), където - освен кушетката, на която се обля­
гал императорът, заобиколен по подобие на Христос и неговите апостоли от
най-висшите си дванайсет сановника - имало още осемнайсет (два реда по
девет) такива кушетки, на които поканените се настанявали по дванайсет души
на кушетка. Някои от приемите (особено вечерните) от същия дванайсетдне-
вен цикъл се провеждали в друга банкетна зала, "Триклиноса на Юстиниан",
построен от император Юстиниан II (685-695; 705-711). Великденските банке­
ти пък в основната си част се провеждали в т. нар. Голям, или Златен, Трикли­
нос ("Хризотриклинос"), където хората сядали по осемнайсет на маса. Разби­
ра се, пиршества се провеждали и в други банкетни зали: например банкетът
по случай Успение Богородично се давал в т. нар. триклинос "край морето",
наричан още и touA giou Sorou (гр: "на св. Ковчег") във Влахерните, а по случай
Месопустна Неделя императорът давал обяд на семейството и най-близките
си роднини в т. нар. Абсида на триконхиона в Големия дворец. Някои от банке­
тите се провеждали и в триклиноса, наречен "Океанос" (или "Дунавиос").
След приключването на всеки цикъл религиозни празници и свързаните с
него банкети, на Хиподрома обикновено се провеждали игри (конни надбягва­
ния или борби на диви животни); след приключването на игрите следвал нов
банкет за императора и приятелите му, организиран в т. нар. triklinos ton
kathismaton, т. е. в специална банкетна зала, разположена непосредствено до
императорската ложа (kathisma ) на Хиподрома.
Няма да се спирам на византийския дворцов церемониал, така както той се
извършвал ден след ден, следвайки литургичния календар на църквата. Ще се
спра най-вече на онази част, която засяга императорските приеми и банкети. В
унисон с древните правила, банкетите представлявали ритуално съвместно
ядене на жертвена храна по случай религиозен празник. Едновременно с това
те били натоварени и с нова семантика, която отразявала представите на ви­
зантийците и на самия император - в случая Лъв VI - за ролята му на световен
християнски владетел.
Тъй като на всеки императорски прием, или по-скоро цикъл от приеми с пос­
ледващи ги банкети, през банкетните зали трябвало да преминат и да се нах­
ранят по няколко хиляди души, обикновено атриклинесът се ръководел от спе­
циален документ, съдържащ списък на длъжностите и ранговете в чиновни­
ческата и военната йерархия, а също и на реда и начина за провеждането на
всеки от банкетите. Този документ се наричал клиторологион, т. е. "банкетоо-
писание" (от гр.: "клиторион" - банкет) или тактикон, т. е. "подреждане" (от гр.:
"таксис" - подредба, йерархия). От средновизантийския период са запазени -
частично или напълно - четири такива клиторологиа, или тактика. Това са:
"Тактиконът на Успенски" (вероятно от 30-те г. на IX в.), "Клиторологионът на
филотей" (от 899 г.), "Тактиконът на Бенешевич" (датиран в 30-те -4 0 -т е г. на
X в.) и т. нар. "Тактикон от Ескуриал" (датиран от Икономидис В 970-975 г.)101 .
Сравнението между тях показва, че - въпреки поставянето на акцента върху
традицията и приемствеността в церемониала - "банкетоописанията" са били
периодично редактирани и осъвременявани, за да отразят предпочитанията и
вкусовете на съответния император и на епохата.
По принцип, този вид документи не се занимават с церемониала като цяло.
Те споменават началото или края на литургията в една или друга църква, или
пък други церемонии, протичащи по улиците и площадите на града или в дво­
реца, само в качеството им на хронологически ориентири. Затова пък те по
правило съдържат подробни ранг-листи на висшите и нисшите титли и длъж­
ности при двора и в армията, описание на реда, по който в банкетните зали
влизат църковните делегации от самия Константинопол, а също и от другите
църкви (Рим, Антиохия и т. н.), както и описание на реда, по който се просре-
щат и въвеждат в залата чуждестранни делегации (например, най-напред вли­
зат посланиците агаряни, които се приравняват по ранг на стратезите и патри-
киите при императорския двор, следвани от важните "български приятели", на
които се приписват същият ранг и почести, после делегацията от франгиа, и
накрая - пратениците от "други народи", които се приравняват към по-скром-
ния ранг на спатарокандидатите във византийската йерархия)11.
Според "Клиторологиона на филотей" йерархията на чиновете се състояла
от осемнайсет ранга. Документът подробно описва как трябва да бъде обле­
чена и декорирана с аксесоари всяка група гости според ранга и титула си, за
всеки отделен ден от дворцовите приеми и банкети, та дори и за различните
приеми, давани в един и същи ден. Висшите функционери в империята, в т. ч.
и двамата високопоставени "български приятели", обикновено били облечени
в скарамангии, върху които носели къси наметала (хламиди), закопчани с токи
отпред, а понякога те се явявали и само по скарамангии. По-ниските рангове
обикновено носели само скарамангии. Т. нар. "хора на императора" (гвардия­
та) имали правото да идват в собствените си дрехи (вероятно става дума за

10 Вж. най-новото издание на четирите документа: N . O i k o n o m i d e s . Les listes des presences

byzantines des IX® et X® siecles. Paris, 1972.
11 Пак там, 163-165.

7
униформа), т. е. за случая те не се преобличали в специално доставени от
двореца дрехи. В някои от случаите това право важало и за духовенството, но
в други случаи то трябвало да дойде проблечено в бяло (например, вечерта
преди Богоявление). Церемониалното облекло заедно с аксесоарите към него
и подреждането на гостите според ранга им играели важна роля: те показвали
на всички присъстващи кой кой е в църквата, държавната администрация и
армията, а също и сред чуждестранните гости.
На входа на банкетната зала стоял атриклинесът: той периодично извиквал
по една група гости, която бивала пускана в залата и завеждана до мястото,
което й отреждал нейният ранг. След като тази група бъдела настанена, идвал
ред на следващата по ранг група и т. н. Лицето, което отговаряло за настаня­
ването на групите по отредените им места в залата, за сервирането подред на
отделните ястия, за периодичното прекъсване на музиката и песнопенията, за
да се прочете проповед и т. н., се наричало кратизиос. Той бил на пряко подчи­
нение на атриклинеса.
Клиторологиите (или тактиконите) не са единствените списъци, от които се
ръководел главният отговорник по банкетите (атриклинесът) при разпращане­
то на официалните покани за гостуване на императорската трапеза и по време
на приемите и банкетите. Тъй като сред официалните гости имало и висши
духовници, атриклинесът се ръководел и от т. нар. notitia episcopatuum ("списъ­
ци на епископиите"), които подреждали съответните епископски катедри и тех­
ните предстоятели според ранга им в църковната йерархия. И понеже повече-
то банкетни цикли завършвали с раздаването от името на императора на раз­
лични суми пари на поканените - примерно по случай ежегодния празник, оз­
наменуващ обявяването на Лъв VI и брат му Александър за императори, се
раздавали 16 литри злато - то в тези случаи атриклинесът ползвал и т. нар.
kontakia, където в подробности се описвало на кои рангове какви суми в но-
мизми (за нисшите рангове - и във фолиси) се полагат.
"Клиторологионът на филотей" отразява промени в церемониала, направени
по времето на Лъв VI, на няколко равнища. На първо място, това са празници,
свързани с политическия възход на самия Лъв и неговия съимператор, брат му
Александър. "Клиторологионът" дава сведения за три цикъла празници, които
са част от литургичния календар, но заедно с това са натоварени и с допълни­
телна семантика, за да ознаменуват политическата кариера на двамата вла­
детели, и особено на Лъв VI.
Това са най-напред честванията по случай Илинден. Както съобщават Про­
дължителят на Теофан и Симеон Магистър12, а също и Арета Кесарийски13 и
житиеписецът на Теофано (канонизираната първа съпруга на Лъв VI)14, млади­
ят Лъв бил наклеветен пред баща си Василий I, че му готви заговор. През
август 883 г. Василий заточил сина си в манастир, където той престоял цели

12 Theophanes Continuatus, loannesCameniata, Symeon Magister, Georgius Monachus. Rec. I Bekker.

Bonn, 1838, 349-351,697-699. Срв, R. J. H. J e n k i n s. The Chronological Accuracy of the "Logothete"
for the Years A.D. 8 6 7 -9 1 3 .-DOP 19, 1965, 101-103.
13 Arethas. Scripta Minora. Rec. L. G. Westerink. V oll. Leipzig, 1972, 23-30, 43-48.
14 Zwei griechische Texte über die Hl. Theophano, die Gemahlin Kaiser Leos VI. Ed. E.Kurz.- Записки
импер. академии наук, истор.-филолог. отдел., III/2 СПб, 1898.

8
три години. През юли 886 г. Лъв бил реабилитиран, като баща му му позволил
да участва в религиозна процесия (питания) на празника на пророк Илия, 20
юли. Ако се вярва на "Житието на Теофано", което било написано още през
царуването на Лъв VI, Василий и сина му се появили заедно на голямата рели­
гиозна процесия на празника на светеца, за да демонстрират публично своето
помирение. Литанията преминала из градските улици, а събралото се множес­
тво било толкова голямо, че Василий отначало се уплашил от шумните привет­
ствия към Лъв. Императорите излезли от църквата "Асомати (Безтелесни [ан­
гели - б. а., Л.С.[") и се отправили към "една голяма църква, посветена на
пророка [Илия - б. а., Л.С.]", откъдето - след приключване на службата - те се
отправили за двореца, за да дадат прием на висшите духовници и нотабили,5.
Според един запазен схолион в ръкопис на "Книга за церемониите" на Кон­
стантин Багренородни тържественото честване на Илинден изглежда е било
въдедено от Василий I, който почитал пророк Илия като фамилен светец 1 56.
Когато станал император, Лъв превърнал честването на Илинден и в полити­
чески празник, който да ознаменува освобождаването му от манастира. Праз­
ненствата продължавали чак до 23 или 24 юли, като включвали няколко лита-
нии, литургии, банкети в различни зали и раздавания на подаръци. Те започва­
ли с вечерня на 19 юли, вечерта преди Илинден; вечернята се състояла в цър­
квата "Св. Богородица" на фарос, т. е. в дворцовия комплекс. Честването на
пророка се възобновявало още призори на следния ден, като синклитът (т. е.
сенатът) се събирал в тронната зала (Хризотрикпиное) на двореца. Оттам, син-
клитиките (сенаторите) се отправяли директно за църквата Неа, а императори­
те Лъв и Александър, заедно с патриарха, се отправяли натам като първо ми­
навали през "Св. Богородица" на фарос и през дворцовия параклис "Св. Илия".
След литургията императорите се връщали в Хризотриклиноса за банкет за­
едно с патриарха, митрополитите и избрани висши сановници17.
Прави впечатление, че по време на вечернята на 19 юли, преди тропара ("апо-
лисис"), който се изпълнява в хода на съответната, служба, било включено из­
пълнение на един аполитикион (религиозен химн), композиран от самия Лъв
VI. След този ритуал императорът раздавал сребърни кръстчета на присъства­
щите висши длъжностни лица - магистри, препозити, антипати, патрикии и
офикиалии18. Явно по този начин Лъв изразявал благодарността си към проро­
ка, който допринесъл за "чудотворното" му избавление от заточението в ма­
настира. Всъщност, химнографско нововъведение в дворцовия церемониал
откриваме и при честването на дванайстия ден от Коледните празници, вечер­

15 Пак там, 13, 23-28.

16R M a g d a l i n o . Basil I, Leo VI, and the Feast of the Prophet Elijah.- JOB 38, 1988, 193-196. B
съвременната историография съществува мнение, че Василий I толкова почитал пророк Илия, че
построената от него църква Неа отначало е била посветена на св. Илия и Архангел Гавраил. Вж.
L. В r u b a k е г. Politics, Patronage, and Art in Ninth-Century Byzantium: the Homilies of Gregory of
Nazianzus in Paris..., 1-14; P M a g d a l i n o . Observations of the Nea Ekklesia of Basil I.- JOB 37, 1987,
51-64.
17 За подробно описание на честването на четиридневните празненства по случай Илинден в
двореца вж. филотей: N . O i k o n o m i d e s . Op.cit., 215-219. Срв. и Const. Porphyr., De cerim. (ed.
Bonn.), 114-118, 171.
18 N. O i k ο η o m i d e s, Op.cit., 215.15-24. Срв. Const. Porphyr., De cerim., 115, 171.

9
та преди Богоявление, когато - преди да се запеят антифоните - също трябва­
ло да се изпее химн, композиран от императора-химнописец Лъв V I19.
Нововъведенията в церемониала на Лъв VI, ознаменуващи освобождаване­
то му от манастира обаче не свършвали дотук. Освен вечернята на 19 юли и
честването на самия ден на пророка, 20 юли, тържествата продължавали поне
още два дни. На 21 юли императорът давал прием с танци. На приема нотаби-
лите от висшите рангове заедно с "императорските хора" (гвардейците) играе­
ли хоро около масата на императора и го акламирали, а той им раздавал три
литри злато20. На 22 юли пък се организирал "оброчен поход на гражданите"
все със същата цел, а именно - отпразнуване на освобождаването на Лъв от
заточение. Походът завършвал с банкет в залата на "Деветнайсетте кушетки",
където императорът раздавал милостиня на бедните и кесии с по 1 и 1/3 но-
мизма на висшите сановници21. Два дни по-късно се организирали конни над­
бягвания на Хиподрома, следвани от обичайния банкет за императора и прия­
телите му в триклиноса до императорската лож а22.
Когато се говори за нововъденията на Лъв VI в церемониала, свързани с
честването на пророк Илия, а и с други празници, трябва де се спомене и
централната роля, която той отредил на две църкви, намиращи се в рамките на
дворцовия комплекс, които преди това не са заемали толкова важно място в
хода на церемониите. Това са църквата Неа, построена от Василий I и църква­
та "Св. Богородица" на фарос23.
Други празници, свързани с политическия възход и управленското дълголе­
тие на Лъв и брат му Александър, били честванията на 29 и 30 август, както и
брумалиите в края на ноември и началото на декември. На 29 август се чест­
вала паметта на "светия и православен" император Василий I, който бил почи­
нал на тази дата и бил погребан в църквата "Св. Апостоли"24. Не е ясно защо
основателят на Македонската династия е наречен hagios kai orthodoxos у Кон­
стантин Багренородни и филотей25. Би могло да се предположи, че той е зас­
лужил това признание на църквата заради усилията си да изглади противоре­
чията между Константинопол и Рим26. По случай двегодишнината от кончина-

19 Ibidem, р.189.1-4. За този химн вж. Н. F o i l i er i. Initia hymnorum ecclesiae Graecae V, 1966 (Studi
e Testi 215), p.290. Срв. по-горе, бел. 3.
20 N. O i k ο η o m i d e s. Op.cit., p.217.18-32.
21 Ibidem, 21 7.33-219.7.
22 Ibidem, p.219.8-11.
23 Така например, при Лъв VI Неа станала център на честването на пророк Илия (докато по време­
то на баща му празникът на св. Илия бил честван в старата църква на светеца, намираш,а се на
Петрион), а пък църквата на фарос станала и мястото, където се провеждали сватбените церемо­
нии на императорското семейство (докато преди това височайшите венчавки ставали в дворцовия
параклис "Св. Стефан"). Вж. P M a g d a l i n o . Basil I, Leo VI, and the Feast of the Prophet Elijah..., 193-
196.
24 Const. Porphyr., De cerim., p.643.
25 N. O i k ο η o m i dl e s. Op.cit., p.221.10-11.
26 По време на неговото царуване във византийската столица били проведени два църковни събо­
ра с участието на папски легати. Това са съборът от 869-870 г., лично председателстван от Василий
I и т. нар. Обединителен събор от 879-880 г., председателстван от патриарх фотий. По въпроса вж.
L S i m e o n o v a . Diplomacy of the Letter and the Cross. Photios, Bulgaria and the Papacy, 860s-880s.
Amsterdam, 1998, 263-270, 317-345. Обратно на това, Икономидис смята, че Василий I е заслужил
тези почетни епитети заради борбата си с еретиците-павликяни: вж. N . O i k o n o m i d e s . Op.cit.,
р.220, η.264.

10
та на баща си Лъв произнесъл специално написано от него надгробно слово, в
което утвърждавал, че е син и наследник на Василий. Това вероятно се нало­
жило поради упоритите слухове, че Лъв бил дете на предишния император
Михаил III (843-867), който бил любовник на майка му преди тя да се омъжи за
Василий 127. Така или иначе, Лъв превърнал честването на паметта на Василий
в празник с голямо идеологическо значение. Според филотей на този ден, 29
август, празнично облеченият император се отправял на тържествена проце­
сия до църквата "Св. Апостоли", а след края на литургията се връщал в дворе­
ца по същия тържествен начин. Следвал банкет в триклиноса на Ю стиниан28.
Споменатата процесия до "Св. Апостоли" обаче, изглежда е просъществувала
само при Лъв VI, защото синът му Константин Багренородни пише, че на този
ден паметта на дядо му се чествала с процесия не до "Св. Апостоли", а до
манастира "Св. Йоан Студийски"29.
На следващия ден, 30 август, се празнувало провъзгласяването на Лъв и
Александър за автократори, т. е. за пълноправни владетели. За първи път бра­
тята били акпамирани като автократори на 30.VIII.886 г. И така, на този ден в
двореца се давал нов прием, следван от банкет. Имало и танци "за радост на
благочестивия император". За благодарност императорът раздавал титли и
пари: по-точно, атриклинесът разпределял между присъстващите цели 16 лит­
ри злато, като на всеки ранг давал полагаемата се според тогавашните kontakiä
сум а 30. Празненствата завършвали на 31 август с конни надбягвания на Хи-
подрома и банкет в триклиноса до императорската лож а31.
Що се отнася до празнуването на т. нар. "брумалии на деспотите", сиреч на
императорите, те включвали брумалион на Александър на 24 ноември, на Зоя
(третата жена на Лъв) - на 29 ноември, и на самия Лъв - на 4 декември. По
време на тези приеми и банкети имало и танци с огън, след които пак се раз­
давали големи количества пари: за "брумалиона на христолюбивия господар
Лъв" - 20 литри злато; за "блажения август Александър" - 10 литри злато; за
"благочестивата августа Зоя" - 8 литри злато, филотей изрично отбелязва, че
на всеки брумалион парите на отделните рангове се раздавали според прави­
лата, описани в кондакиона32. Интересно е да се отбележи, че сред висшите
рангове, получаващи кесии с пари както по време на брумалиите, така и при
празненствата по случай обявяването на Лъв VI за автократор фигурира и една
жена: това е т. нар. "препасана патрикия" (гр.: patrikia zoste). Този ранг бил
въведен от император Теофил (829-842) специално за тъща му. Вероятно у
филотей става дума за тъщата на Лъв VI, която била майка на третата му
съпруга.
Тук е може би мястото да се кажат няколко думи и за честването на брума-

27 Р К а rl i η - Н a y t e r. L’enjeu d’une rumeur. Opinion et imaginaire a Byzance au IX® s ie d e .- JOB 41,

1991,85-111.
28N . O i k o n o m i d e s . Op.cit., 221.20-223.3.
29 Const. Porphyr., De cerim., 562-563.
30 Вж. по-горе, бел.28.
31 Ν. О i k ο η о m i d е s. Op.cit., 223.4-7.
32 Ibidem, 223.26-231.2. Прекалено зает c въпроса за раздаването на парите, филотей само на­
меква за танцас огън. По-подробно описание на този танц намираме у Константин Багренородни:
De cerim., р.599.

и
лиите по времето на Македонската династия. По произхода си това е езически
празник, посветен на Дионис, който отбелязвал края на винарския цикъл и чес­
твал появата на младото вино на трапезата. Затова той обикновено се празну­
вал между 24 ноември и 17 декември33. Макар църковните канони да забраня­
вали този празник, който се съпровождал с голямо народно веселие, шествия
с трагически и комически маски и известна разпуснатост на нравите, той оце­
лял поне до втората половина на VIII в., когато императорът-иконоборец Конс­
тантин V (741-775) бил критикуван от иконопочитателите за участието си в
този "ритуал, неприятен на Бога"343 .
5
Липсата на каквито и да е сведения за честването на брумалиите при импе­
раторския двор след VIII в. ни кара да смятаме, че възраждането на този праз­
ник в края на IX в. е било едно от "нововъведенията" на Лъв VI. Или както казва
П. Магдалино, възстановените брумалии са един от продуктите на "ренесанса
на класиката" при Македонските императори36. Ако филотей споменава за тях
единствено във връзка с приемите и банкетите, то Константин Багренородни
съобщава и някои подробности. Той описва обстойно честването на брумалии­
те в двореца: на специална церемония на императора се пожелавало дълго и
успешно царуване; той пък за благодарност раздавал торбички с пари36. Към
това Продължителят на Теофан добавя, че на своя брумалион августата. разп­
ределяла алено платно (символ на младото вино?) сред съпругите на висшите
сановници37. Участниците в празника пеели т. нар. idia basilika - песни в мерена
реч (анакреонт), каквитр се изпълнявали и по време на розалиите, летния екви­
валент на брумалиите38. Вероятно опитвайки се да омаловажи или унищожи
някои от ритуалите, въведени от предшественика му Лъв VI, Роман Лакапин -
под претекст, че брумалиите не отговарят на християнските представи за бла­
гочестие - забранил честването им при императорския двор; когато станал
самостоятелен владетел, обаче, Константин Багренородни побързал да възс­
танови празника39. Сред народа брумалиите продължили да се честват поне
до XII в.40

33 За брумалиите вж. J. R. С r а w f о r d. De Bruima et brumalibus festis.- BZ 23, 1920, 365-396: в

статията се разглеждат римските и византийските описания на честването на този зимен празник
(от лат: Ьгита - зима). Срв. Brumalia - The Oxford Dictionary of Byzantium. Ed. A: Kazhdan. Vol.l, 327-
328.
34 Vita S. Stephani lunioris - PG 100, coi.1169.
35P M a g d a l i n o . The Bath of Leo the Wise and the 'Macedonian Renaissance’ Revisited: Topography,
Iconography, Ceremonial, Id e o lo g y-D O P 42,1988, 97-118. '
36 Const. Porphyr., De cerim., 601.6-20, 606.4-607.14.
37Theoph. Cont., ed. Bonn., p.147.
38 Const. Porphyr., De cerim., 600-601.
39 Ibidem, p.606: "Отбележете, че този ред [за честването на] брумалиите беше променен и анули­
ран по времето на Господин Роман. Понеже той, под претекст за благочестие и намирайки за не­
приемливо ромеите да честват брумалиите според древните обичаи на авзонците, разпореди те
[т. е. брумалиите - б. а., Л.С.] да бъдат преустановени. Той даже не се замисли за онези велики и
прочути императори - нито Константин Великия и прочут, нито Марциан, нито Лъв Л еомакелос, нито
Юстиниан, нито другите христолюбиви императори - които аз бих дори нарекъл полубожествени.
Напротив, всичко, което сам той одобряваше, [Роман] приемаше за закон и канон, и благочестие и
набожност. При христолюбивия Господин Константин честването на брумалиите бе възродено".
40 J. R. С r a w f о r d. De Bruma et brumalibus festis, 395-396: списък на византийските автори, които
споменават честването на брумалиите.

12
 Дотук разгледахме основните промени в церемониала, ознаменуващи въз­
хода и политическото дълголетие на Лъв VI (а с него, и на съимператора му
Александър). Нововъведенията в церемониала по времето на Лъв Мъдри оба­
че могат да се проследят и на други, по-дълбоки семантични нива.
Вече споменах значителното участие на чужденци в императорските банке­
ти от онова време. Освен двамата важни "български приятели" и тяхната сви­
та, които поне два пъти годишно - на Коледа и Великден - навестявали визан­
тийския двор и чието присъствие на дворцовите приеми във византийската
столица вероятно било регламентирано от сключения наскоро българо-визан­
тийски мирен договор (896 г.), на някои от банкетите се поканвали и агаряни-
военнопленници от Големия Преториум. Освен това, на банкетите редовно
присъствали и известен брой "императорски хора" (basilikoi anthropoi), сиреч
гвардейци от т. нар. етерия (гр.: hetaireia - дружина). У филотей, както и в
повечето извори от онова време те често са наричани и ethnikoi ("чужденци").
филотей дава да се разбере, че - освен редовното им присъствие на банке­
тите, на които споменатите ethnikoi вероятно служели и като охранители - в
сценария на Коледните и Великденските празненства били направени и някои
промени, за да се отдаде заслуженото внимание на императорската гвардия.
Както вече бе споменато, тя се състояла предимно от чужди наемници, на
които се давали нисши офицерски чинове като спатарии, спатарокандидати и
стратори. Що се отнася до промените в церемониала заради чужденците-гвар-
дейци, то при Лъв VI на шестия ден от Коледните празници се провеждал т.
нар. "банкет на многото коси". На него - освен "българските приятели" и де-
марсите на Сините и Зелените - присъствали офицери от гвардията, за да
получат императорската рога, т. е. своята и на хората си годишна заплата41.
Промени били направени и в честването на седмия ден от Великденските праз­
ници. филотей отбелязва, че на банкета на този ден - вместо хартулариите от
"Св. София", както било преди - сега се поканвали чужденци от етерията. Те
идвали с обичайните си наметала, а императорът им раздавал по една номиз-
ма на човек42.
Участието на чужденци в дворцовия церемониал, следващ празничния ци­
къл на църквата, не се изчерпвало с гвардейците-етники или с двамата "бъл­
гарски приятели" и свитата им. Агаряните-военнопленници от Големия прето­
риум, за които вече стана дума, също били сред поканените. По принцип, при
Лъв VI отношението към пленниците-мюсюлмани коренно се променя в срав­
нение с отношението към тях от времето на Михаил III и Василий I. Това би
могло да се дължи както на големия интерес на Лъв към арабския свят и чув­
ството му на респект към силния му арабски противник43, така и на неговата
благодарност към мюсюлманите-военнопленници, държани в Константинопол,
които той уж бил въоръжил и включил в състава на малочислената армия,

41 N . O i k o n o m i d e s . Op.cit., р.177.20-28. За раздаваната от императора "рога" през X и XI в. (до

времето на Алексий I Комнин) вж. R L е m е r I е. "Roga" et rente d’Etat au X® - XI® siecles.- REB 25,
1967,77-100.
42 N. O i k ο η o m i d e s. Op.cit., p.209.13-25.
43 L. S i m e ο η o v a. In the Depths of Tenth-Century Byzantine Ceremonial: the Treatment of Arab
Prisoners-of-War at Imperial Banquets.- BMGS 22, 1998, 75-104, вж. по-специално 76-77, 80.

13
изпратена да отблъсне "славяните" (т. е. Симеоновата войска) след битката
при Вулгарофигон44.
Както и да е, араби-пленници били поканвани на християнски празници в
двореца два пъти годишно - на първия от серията Коледни банкети и на банке­
та на Първа неделя от Великден, на другия ден след Велика събота. В първия
случай се поканвали 24 (два пъти по 12) агаряни, които били настанявани в
залата на "Деветнайсетте кушетки", в съседство с дванайсетте нископоставе-
ни члена на българската делегация45. Вторият път се поканвали 18 агаряни,
които отново бивали настанени, само че в Хризотрикпиноса, в съседство с
осемнайсетте човека от свитата на важните "българи-приятели"46. За запозна­
тите с византийския език на знаците и жестовете подредбата на гостите на
приемите и банкетите имала специално значение. Затова и настаняването на
агаряните-пленници и "хората на българите-приятели" едни до други на двата
банкета едва ли е било случайно. По всяка вероятност, тази подредба е тряб­
вало да демонстрира на всички присъстващи християни - и поданици на импе­
ратора, и гости от чужбина, че след "укротяването" на предишния страшен
враг на империята - българите, чрез покръстването им във византийско хрис­
тиянство, сега иде ред и на другия заклет враг на Византия, арабите, които
също ще приемат християнството и "ще превият врат под ярема на василев-
са".
В тази връзка би трябвало да се тълкува и специалното одеяние, в което
агаряните-пленници трябвало да се явят на споменатите банкети. За разлика
от останалите гости, чиито разноцветни одежди и най-разнообразни аксесоа­
ри направо не подлежат на описание, агаряните били облечени в някакви бели
роби, не носели пояси или колани, но били обути със сандали. Явно тези одея­
ния бивали давани на пленниците от двореца. На идеологическата роля, която
се приписвала на присъствието на арабите-военнопленници на двата банкета,
съм посветила специална статия, затова тук ще се огранича само с изводите
от споменатото изследване47. И така, въпросните бели роби са, според кано­
ните на църквата, т. нар. "роби на безгрешието", носени от онези, които прие­
мат кръщение не в детска възраст, а като възрастни (т. нар. катехумени или
оглашени), след като вече са се пречистили от греховете си през подготвител­
ния период преди ритуала на самото кръщение, или непосредствено след него48.
Пак според каноните поясът се носи само от вече покръстени, тъй като той
символизира тяхното въздържание от плътски страсти и целомъдрие; още не-

44 След като успешно отблъснали "славяните", арабите-пленници били разоръжени по заповед на

"царя на Рум" и разпръснати из [затвори в - б.а., Л.С.] различни части на царството му. Това сведе­
ние се среща единствено у арабския историк от X в. ал-Табари. Неговата достоверност обаче труд­
но може да се докаже, още повече че подобно сведение - за въоръжаване на араби-военнопленни­
ци, изпратени от византийския император да се бият срещу "славяни" - намираме у по-ранни араб­
ски и сирийски автори. Те се отнасят за похода на Тома Славянина срещу византийската столица
при император Михаил II в 822-823 г. По въпроса вж. R K a r l i n - H a y t e r . ‘When Military Affairs Were
in Leo’s Hands’. A Note on Byzantine Foreign Policy (886-912).- Traditio 23,1967,15-40, по-спец. c. 27.
45 N. O i k ο η o m i d e s. Op.cit., p.169.8-14.
46 Ibidem, p.203.13-31.
47 Вж. по-горе, бел. 43.
48 Вж. рубриките baptism и catechumenate в The Oxford Dictionary of Byzantium. Ed. A. Kazhdlan. New
York-Oxford, 1991, vol.l, 252, 390-392.

14
покръстените нямат право на пояс49. При това, арабите се явявали в тези странни
одежди - бели роби, без пояси - единствено на банкетите, които се провежда­
ли на дати, свързани с катехумената за възрастни (т. е. специалните дати, на
които се извършва кръщение на възрастни) в литургичния календар на правос­
лавната църква.
С други думи, агаряните - наслаждавайки се на чудесните ястия на импера­
торската трапеза и благодарни за щедростта на императора, който накрая им
раздавал и пари - не подозирали, че в очите на християните те минавали през
един закодиран церемониал на кръщение505 . Защо ритуалът бил не явен, а за­
2
1
кодиран, и защо му било нужно на Лъв VI да покръства араби-военнопленни­
ци? В статията си, посветена на този въпрос, вече съм изяснила, че пленници­
те от Големия Преториум са били не обикновени хора, а по всяка вероятност
аристократи. За разлика от обикновените агаряни-пленници, държани в други
затвори в столицата или из темите на империята, на които се предлагало да
приемат християнството в замяна на благоприятни условия за заселване във
Византия, на тези пленници от благороднически произход християнството не
можело да им бъде натрапено насила, нито пък те щели да го приемат добро­
волно61. Практиката на размяна на пленници между арабите и византийците от
онази епоха показва, че - докато са в плен - благородниците и от едната, и от
другата страна запазвали правото си да изповядват своята вяра и не са били
насилвани да се отказват от нея. След като тяхното правителство платело
определен откуп, те се завръщали в родината си. Тогава защо въобще му е
било необходимо на императора да покръства тайно арабските благородни­
ци?
Отговорът на този въпрос се намира в универсалистките претенции на са­
мия Лъв VI. Пред собствените си поданици, а и пред присъстващите там чуж-
денци-волнонаемници или гости от християнския свят императорът се явявал
в качеството си на световен монарх, способен да разпространява православи­
ето сред всички народи. За обикновените простосмъртни той бил philanthropos,
но заедно с това и страховит войн, който "ненапразно носи меч: той е Божий
служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло" (Рим. 13:4), сиреч за­
щитава Христовата вяра с оръжие. Както вече стана дума, след "укротяване-
то" на българите чрез обръщането им в правата вяра, сега идел ред на другия
враг на империята, агаряните5г. В театрализираната дворцова церемония на
Коледния и Великденския банкет ролята на агаряните, които в близко бъдеще

49 Кой и защо може (или не може) да носи пояс е обяснено най-добре в "Отговорите" на папа
Николай I до княз Борис. Вж. Papae Nicopai I Responsa ad Consulta Bulgarorum, cap. L.V.- MGH Epistolae
VI (ed. E.Pereis), p.587.
50 Един такъв мюсюлманин-военнопленник, описал императорски банкет от края на IX или нача­
лото на X в., бил Харун ибн-Яхъя. От неговия разказ личи, че арабите са приемали поканата за
банкетите като израз на добра воля от страна на василевса и са нямали, и най-малка представа, че
по този начин византийците ги подлагат на някаква закодирана церемония. Вж. A. A. V a s i I i e v.
Harun-ibn-Yahya and His Description of Constantinople.- SK 5,1932,149-163.
51 L. S i m e ο η o v a. In the Depths Of Tenth-Century Byzantine Ceremonial, 90-91.
52 Самият Лъв VI в своя трактат "Тактика" пише, че няма да отделя внимание на бойния ред на
българите, тъй като те вече били станали "приятели" и "деца във вярата" на византийците; едновре­
менно с това обаче, той обръща голямо внимание на бойното изкуство на арабите, които смята за
най-опасния противник на ромеите. Вж. Leonis Imperatoris Tactica - PG 107, cols. 976-980.

15
щели да бъдат обърнати в християнство и да станат "подвластни" на светов­
ния монарх, василевса, се изпълнявала - макар и неволно - от нищо неподози-
ращите араби-военнопленници, докарани там от Големия преториум.
Това обаче се вписвало напълно в сценария за изпълнение на световната
"миротворческа" мисия на василевса. В унисон с Божията промисъл, той тряб­
вало да установи мир сред всички народи на ойкуменето като първо ги подчи­
ни на единствено правата вяра. Че Лъв VI гледал на себе си като на "миротво-
рец" (eirinikos ) се вижда от акростиха, образуван от първите букви на всяка от
"главите" на неговата "Тактика". Както отбелязва Ж . Гросдидие дьо Матон,
титулът на Лъв в този акростих е почти идентичен с официалното титулуване
на същия император в първата му новела; учудващо е обаче, че във военния си
трактат Лъв е предпочел да се нарече само eirinikos, но не и niketes ("победи­
тел") и tropaiouchos ("вдъхващ страх"), както в първата си новела63.
Ако значителното присъствие на чужденци на споменатите приеми и банке­
ти в двореца осигурявало необходимия разноетничен декор на Лъв VI с него­
вите универсалистки претенции, то "скритите" числа, закодирани в съответни­
те церемонии, ни насочват директно към многопластовата му роля на намест­
ник на Христа, на "нов Соломон" и на Авраам (бащата на богоизбрания народ),
приписвана му от имперската пропаганда. Така стигаме до най-дълбокото се­
мантично ниво в реформите на церемониала при Лъв Мъдри - езика на цифро­
вите криптограми.
Тази тема сама по себе си е особено интересна и предлага голям брой ин­
терпретации, основаващи се на тълкуването на числата, закодирани в дворцо­
вите церемонии. Тя заслужава да бъде разгледана в отделна статия. Тук ще
споделя само някои предварителни наблюдения, свързани с числата в някои
от "банкетоописанията" на филотей.
Така например, прави впечатление, че Коледните празници са свързани с
числото 12 и неговите производни. Както изтъква самият атриклинес, на бан­
кета императорът сядал, заобиколен от дванайсетте си най-високопоставени
"приятели", подобно на Христос и апостолите Му5 54. Нещо повече, числото 12 (и
3
неговите производни) се срещат не само сред броя на останалите поканени на
императорската трапеза по Коледните празници. Самата поредицата от бан­
кети, която продължавала дванайсет дни и се наричала "додекаемерон" ("два-
найсетдневие"), завършвала в дванайстия час на дванайстия ден; през всеки
един от тези дни приемите и банкетите траели общо по дванайсет часа на ден,
а в залата на "Деветнайсетте кушетки" хората сядали по дванайсет на маса.
филотей нееднократно подчертава, че на банкетите трябва да се поканват
толкова лица, че броят им да съответства на капацитета на трапезата (сиреч
залата). Наистина, както храмовата, така и дворцовата архитектура в средни­
те векове обикновено съдържат и определена числова символика, която се
разкрива чрез архитектурните им елементи: например, чрез броя на колоните,
стъпалата, сводовете, прозорците, капацитетът на банкетните маси и. т. н.

53 J. G r o s d i d i e r d e М a t o n s. Trois Etudes sur Leon V I.- TM 5,1973,181-242, вж. по-спец. 231-

233. В "Житието на Евтимий", гл.73 Лъв отново е наречено eirinikotatos basileus, което ни навежда на
мисълта, че този епитет наистина е бил част от официалния му титул. Срв. S. Т о u g h е r. Op.cit.,
р.173.
54 N. О i k ο η ο m i d e s. Op.cit., p.167.14-15.

16
 Към тази числова символика, заложена още при строежа на съответните сгра­
ди и помещения, с течение на времето се прибавяли нови тълкувания, без да
се елиминират предишните, като се получавало известно "натрупване" на въз­
можните интерпретации на един и същи символ. Несъмнено, този процес на
"натрупване" на нова семантика е протекъл и във връзка с числовата символи­
ка, заложена както в архитектурата и мебелировката на "Деветнайсетте Ку­
шетки" и Хризотрикпиноса, така и на ред други дворцови зали, където проти­
чал церемониалът от средновизантийския период.
Присъствието на числото 12 и производните му в Коледните празненства в
императорския дворец предлага възможни интерпретации на няколко нива.
Най-напред, това число ни насочва към Новия завет: Рождество Христово е
един от т. нар. Дванайсет празника, свързани пряко с живота, смъртта и възк­
ресението на Христос55. Числото 12 е и символъ+ на съвършената църква56 и
като такова то нерядко се среща закодирано в храмовата архитектура575 . В
8
"Откровение Йоаново" пък числото 12 се среща цели 22 пъти56: всъщност, то
често се тълкува като число на Апокалипсиса, когато Троицата ще достигне
до четирите краища на земята ( 3 x 4 = 12)59.
По всяка вероятност, в тълкуването на церемониала по време на Коледните
банкети и приеми се преплитали няколко семантични нива, свързани както с
живота на Христос, така и с второто Му пришествие. Че императорът се изжи­
вявал и като Христос по време на Страшния съд би могло да се види от това,
че поканените на банкета агаряни-военнопленници наброявали 24 човека. В
"Откровение Йоаново" тронът на Христос е заобиколен от 24 старци с бели
дрехи, т. е. праведници (Откр. Йоан. 4:4). Значи агаряните, които - както ка­
захме - били облечени в бяло, биха могли да изглеждат на присъстващите
там християни не само като подложени на някакъв закодиран церемониал на
кръщение, но и като бъдещи праведници - тъй като вече са покръстени - в
деня на Страшния съд. Още повече, че аГаряни-пленници, облечени в бяло и
вероятно схващани от християнската публика като мъчениците от т. нар. Три­
умф на Избраните (Откр. Йоан. 7:9, 14), срещаме и в една церемония от 960/

55 С. М a n g.o. The Art of the Byzantine Empire, 312-1453. Sources and Documents. Englewood Cliffs,
NJ, 1972, p.100, n.221: т. нар. Дванайсет празника са Благовещение, Рождество, Обрезание Господ-
не, Христос в храма, Богоявление, Лазаровден, Цветница, Разпети петък, Възкресение, Възнесе­
ние, Петдесетница, Преображение.
56 Д. П е т к а н о в а. Числата в средновековния литературен текст; С ъ щ а т а . Приемственост
и развитие. Студии по старобългарска литература. С., 1992, 258-278.
57 В църковната архитектура нерядко се използват 12 колони, символизиращи дванайсетте Изра-
илеви племена, което обаче е символика, произтичаща от Стария завет. Вж. например описанието
на катедралния храм на Едеса с неговите 12 колони: С. М a n g о. The Art of the Byzantine Empire, 5 7 -
59. Или описанието на църква в Константинопол (църквата Неа?), което срещаме у Харун ибн-Яхъя;
църквата имала 12 колони, на всяка от единайсетте колони стояла фигура на животно или птица, а
на дванайстата стоял ангел: A. A. V a s i I i e v. Op.cit., p.156. Сред символиката на църковната
архитектура се срещат и 12 камбани: например, според Йоан Дякон, венецианският до ж Opco I
изпратил на Василий II (976-1025) богати дйрове, сред които и 12 камбани. Вж. Fonti per la Storia
d’ltalia. Scrittori, secoli X -X I: Cronache veneziane antichissime, I. Roma, 1890,125-126.
58 Д. П е T K a η o в а. Числата в средновековния литературен текст..., с.266.
59 А. Р е с k. Number as Cosmic Language.- Essays in the Numerical Symbolism of Medieval Literature.
Ed. byC.D. Eckhard. Lewisburg-London, 1980,15-64.

2 И с т о р и ч е с к и п р е гл е д , кн.5 - 6/1999
17
961 г , - триумфът на генерал Никифор фока, бъдещия Никифор II (963-969)60. С
други думи, Лъв VI, а след него и Никифор фока церемониално се представя­
ли и като сина Божий, който ще накара неверниците да получат очищение чрез
приемане на Христовата вяра и така ще гарантира спасението на душите им в
деня на Страшния съд.
Числото 12 ни кара да обърнем поглед и към Стария Завет, с неговите два­
найсет Израилеви племена, които са богоизбраният народ. Дали по време на
Коледните банкети Лъв VI се изживявал и като един "нов Авраам", бащата на
богоизбрания народ на ромеите?
Не по-малко интересни възможности за интерпретация предлагат и числа­
та, закодирани във Великденските празненства в двореца. В основната си част
тези приеми и банкети протичали в Златния Триклинос, който бил построен
като главна зала за приеми през VI в. Там имало една централна маса, която
побирала 30 човека. На нея сядали императорът и гостите от най-високите
рангове. От двете й страни имало по две по-малки маси за по 18 човека61, или
общият капацитет на залата бил 102 човека. По думите на филотей залата
била украсена така, че да изразява любовта на Христос към човеците, а също
и да символизира небесния Сион, т. е. Христовата църква62.
Прави впечатление, че основните числа тук са 30, 18 и 72 (72 = 4 х 18). На
езика на нумерологията едно от нещата, които числото 30 символизира, е на­
чалото на проповедническата дейност на Христос63. Може би императорът е
сядал на великденската трапеза точно в качеството си на един разпространя­
ващ словото Божие Христос. Числото 18 също има множество значения в ну­
мерологията. Не на последно място то е един от символите на сина Божий: на
гръцки IH = I (10) + Н (8), като IH са и инициалите на Исус (гр: IH S O U S ). Това
изкуство да се изразяват думи с цифровите им еквиваленти се нарича гемат-
рия и води началото си от дълбока древност, като от неоплатонизма и от Ста­
рия завет преминало и в Новия завет и коментарите към него64, филотей съоб­
щава, че на първия от Великденските банкети се поканвали 18 (гр.: IH ) агаря-
ни-военнопленници и също толкова "хора на българите-приятели"; те сядали
на съседни маси. Вероятно в броя на поканените от нисшите рангове, в т. ч.
агаряните и българите от свитата на двамата високопоставени българи-прия­
тели, също бил влаган символизъм, свързан с Исус (IH): в крайна сметка, праз­
никът бил Великден.
Общият брой на седящите на четирите малки маси бил 72 (4 маси по 18
човека). 72 е едно от числата с най-голям брой символични значения в юдейс-
ката, християнската и мюсюлманската традиции65. В християнството 72 най-
често се приема като символ на Творението. Гематрията обаче го тълкува и

60 По-подробно този въпрос е разгледан в L S i m е ο η о v a. In the Depths of Tenth-Century

Byzantine Ceremonial, 101-102.
61 Theoph. Cont., ed. Bonn., p.450.
62 N. O i k ο η o m i d e s. Op.cit., p.201.5-11.
63 A. P e c k. Op.cit., p.60 сл.
64 Ibidem, 63-64.
65 Вж. цитираната литература по този въпрос у В. И з м и р л и е в а. 72 и числовият код на
Творението в предхристиянската традиция (исторически екскурс).- В: Медиевистика и културна
антропология. Сб. в чест на Д.Петканова. С., 1998, 171-178.

18
като числов еквивалент на "истината" (гр.: е aletheia )ββ, което пък отново ни
насочва към Христос: "Аз съм пътят и истината и животът" (Йоан. 14:6) са думи,
които Той произнесъл по време на Тайната вечеря. Броят на масите в залата
също предлага ред възможности за тълкуване. Например, числото 4 (четири­
те по-малки маси) би могло да символизира много нещ а6 676
6 , вкл. разпростране-
8
ниято на Добрата вест (четирите евангелия) от четиримата евангелисти по
четирите краища на света66. Числото 5, т. е. общият брой на масите, също
дава възможност за множество тълкувания, от петте сетива през петте зони
на света до Соломоновата звезда69.
Въпросът за символичната стойност на числата, закодирани в дворцовия
церемониал е безкрайно интересен и, както вече казах, заслужава да бъде
предмет на отделно проучване. Споменатите няколко примера обаче са дос­
татъчни, за да се види, че византийските церемонии били изключително наси­
тени със символика, в т. ч. и числови символи. Това били знаци-символи на
определени неща, тъй като през средните векове числата се явявали израз на
идеи. Общо взето, като източник на хрумвания за средновековните церемони-
алмайстори служели Старият и Новият завет заедно със съпътстващите ги
коментари (екзегесис), а също така и символиката на ритуалите, наследени от
гръко-римската античност.
За средновековния човек, свикнал да мисли в образи и символи, разчитане­
то на езика на церемониите не било непосилна задача. Напротив, тази му спо­
собност да извлича информация като разчита езика на символите, заложени в
церемониите, архитектурата и пр. компенсирала ниската му грамотност и не­
възможността му да набира информация чрез четене на книги. Политическата
пропаганда през средните векове - която, разбира се, включвала и елементи
на религиозна пропаганда - се разпространявала именно по този начин, чрез
езика на церемониите, архитектурата, живописта, монетите и т. н. Тренирано­
то око на византиеца-наблюдател долавяло и най-малката промяна или ново­
въведение в използваната символика.
Както видяхме от изброените по-горе "нововъведения" на Лъв VI, византийс­
ките дворцови и публични церемонии предлагали особено големи възможнос­
ти за провеждането на политико-религиозна пропаганда в полза на дадена
династия. Това можело да стане като се въведат нови празници (например,
честването на 29 и 30 август), съществуващи религиозни празници се натова­
рят с допълнителна семантика (честването на Илинден) или се възродят заб­
равени древни празници (брумалиите). Едновременно с това, претенциите на
Лъв Мъдри като световен християнски монарх намерили израз както в по-голя-
мото участие на чужденци в церемониала, така и в закодираните церемонии,
на които били подлагани тези чужденци. Не на последно място Лъв, изглеж­
да, е залагал и на символния език на числата, който допълвал езика на оста­
налите символи, използвани в церемониала на неговото време.

66 Пак там, с.175, бел.9.

67 По принцип 4 се възприема като число на универсума, на видимия свят. Вж. Д. П е т к а н о -
в а. Число и Композиция; С ъ щ а т а . Приемственост и развитие, 245-257.
68А. Р е с k. Op.cit., р.60
69 Ibidem, р.61.

19
 DECIPHERING THE LANGUAGE OF SYMBOLS: LEO THE WISE’S REFORMS
OF THE COURT AND PUBLIC CEREMONIAL

Liliana Si m e ο η o v a

To the medieval man, events functioned not just practically but also symbolically. In medieval
society, court and public ceremonial occupied an important place. Byzantine ceremonies
were loaded with signs, or symbols, which were borrowed mostly from the Roman Christian
system of cultural codes. The ceremonial closely followed the liturgical calendar of the Orthodox
church.
Contrary to the generally shared opinion that Constantine Porphyrogenitus was the greatest
reformer of the middle-Byzantine ceremonial, L. Simeonova argues that it was not Constantine
but his father, Leo the Wise (886-912), who introduced a series of innovations into the
ceremonial of his day. These innovations have found reflection in a contemporary document,
the so-called Kletorologion of Philotheos. Philctheos was an imperial atriklines, that is, the
person responsible for the organization of the banquets and receptions at the palace.
Thanks to the Kletorologion as well as other sources, Leo’s reforms of Byzantine ceremonial
could be studied at several levels. In the first place, Leo’s universalist claims found reflection
in the increased participation of foreigners in the court ceremonial: these were the so-called
"emperor’s people" (i. e., foreign minor title-holders employed in the imperial guard), guests
from other Christian nations ( e. g., "the important Bulgarian friends" and their suite), and
Muslim prisoners of war. Leo made a series of changes in the ceremonial in order to have as
many foreigners included in it as possible: this represented him as a truly universal ruler.
In the second place, under Leo, some of the religious holidays observed by the court and
the people of Constantinople were loaded with additional symbolism: the best example was
the pompous five-day celebration of the Feast of St. Elias who was seen as a patron-saint of
the Macedonian emperors and especially of Leo VI. Leo also introduced some anniversaries
into the calendar: for example, the anniversary of his father’s death (29 August) and the
anniversary of his and his brother’s ascent to power (30 August) were celebrated with'great
pomp, too.
In the third place, Leo resumed the celebration of some ancient festivals (e. g., the
celebration of the emperors’ brumalia at the court) which further promoted the imperial idea.
Finally, Leo’s innovations affected the colour-and-number symbolism vested with the court
ceremonial: they found reflection in the numbers and special clothes of the guests invited to
the imperial table, the decoration of the banquet halls, and so on.
To decode the symbolism of Byzantine ceremonial was not an impossible task for the
Byzantine observer who was highly apprehensive of the language of signs. Ceremonial was
thus seen as an efficient tool of imperial propaganda; it was periodically updated in order to
meet the ideological needs of the epoch and the ruling dynasty.

20
 ОРГАНИЗАЦИИ И ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКИ ИЗЯВИ
НА БЪЛГАРСКИТЕ СТУДЕНТИ В ЧУЖБИНА (1878-1885)

Иван Танчев

През 1885 г., след нападението на Сърбия срещу младата българска дър­
жава, почти всички наши студенти в европейските университети пренебрег­
ват съвета на министър-председателя П.Каравелов да продължат занятията
си и се завръщат да бранят отечеството. Въпреки зачисляването им в добро­
волчески легион, до реално тяхно участие в бойни действия не се стига. За
историята обаче остават проявеният патриотизъм и готовността за саможерт­
ва. В съзнанието на мнозина се запечатват и думите на тогавашния студент
Иван Д.Шишманов, изречени на импровизирано събрание на студентите след
пристигането им на родния дунавски бряг: "... С особен ораторски патос ни
напомни да не забравяме - свидетелства един от участниците, - че' "ние сме
цветето на България" и че ако е съдено, най-после, това цвете да загине, то да
стане туй в София, дето има чужди представители, за да се разгласи по света,
че цветът на българската интелигенция достойно се е пожертвала за отечест­
вото."1
Десетина години по-късно д-р К.Кръстев написва не по-малко силни думи
за призванието на младото интелигентско попълнение да допринесе за духов­
ното обновление на България. Това би бил подвиг, легитимиращ нашата уни­
верситетска младеж като достоен наследник на първите български студенти,
направили известно и уважавано българското име и увековечени от Тургенев
чрез пленителния образ на Инсаров."... С това тя би си извоювала в културна­
та история На България онова място, което имат немското и руското студент-
чества в историята на своя народ и би спасила името на българската интели­
генция от тежките обвинения в измяна на народните интереси и в продажба на
своите идеали за материални блага, обвинение, което историята ще й припи­
ше."1
2 Цитираните редове недвусмислено показват значението на проблема за
развитието на българското студентство след Освобождението. Това впрочем
е времето, когато броят на българите в чуждестранни учебни заведения рязко
нараства, като при това възходящата тенденция се запазва (през първото де­
сетилетие у нас все още няма виеше училище). Изследването на тази пробле­
матика обаче е много ограничено, особено що се отнася за периода до 1885 г.
Основание за такава преценка дава констатацията, че доколкото са засягани
отделни въпроси, това почти винаги е правено мимоходом, при решаване на

1Сливница, б р .7 5 -7 6 ,15 апр. 1928.

2 Мисъл, 1897, № 1, с.14.

Исторически преглед, кн.5-6/1999

21
по-общи изследователски задачи 3. В друг случай пък е налице драстично
омаловажаване и дори пренебрегване на фактите относно студентските орга­
низации и тяхната дейност45
.
Целта на настоящата статия е да се допринесе за запълването на очертана­
та празнина. Ограниченият обем налага вниманието да се съсредоточи само
върху най-ранните следосвобожденски години.

***

Систематизирането и осмислянето на конкретно-историческия материал по

темата изисква предварителна яснота за спецификата на средата, в която раз­
виват своята организационна и обществена дейност следващите в чужбина
българи. Тук е възможно да се маркира, разбира се, само практически най-
значимият аспект на въпроса.
Университетът като институция възниква през средновековието и има своя­
та еволюция6. Правейки типология на висшите учебни заведения в края на XIX
в., професорът в Берлинския университет фр.Паулсен пише за английския тип
университет, че при него в най-голяма степен се е запазил първоначалният
вид на тази институция. Обучаващите наравно с обучаваните живеят в коле­
жи, съставлявайки "нещо подобно на манастирска община"6. Като разглежда
пък студентските организации в германските университети, цитираният автор
посочва като стимул за създаването им своеобразната самота, в която уни­
верситетът поставя студента. И веднага добавя: "Свободните организации са
също толкова характерни за немското студентство, както животът в колежа за
английското."7
Различните немски студентски организации се представят по следния на­
чин. Съществуват т.нар. "цветни" съюзи, които в по-ранни времена са били
единствената форма на студентско сдружение. Принадлежащият към такава
организация носи нейния цвят - оттам и характерното й наименование. "Цвет­

3 В. Й о р д а н о в . Лайпциг и българите. С., 1938; А. В е к о в . Руската революционна емиграция

в Швейцария и българските студенти социалдемократи (1885-1912 г.).- ИПр, 1963, № 1, 62-73;
Н. Ж е ч е в. Болгарская ученическо-студенческая колония в Загребе в 70-х годах XIX века.- Etudes
Histriques, 8,1978, 233-253; И в. Т а н ч е в. Българските студенти, Съединението и Сръбско-българ­
ската война 1885 г .- Годишник на СУ, Център по културознание, т. 80-81,1987-1988,81-100; Г. М а р-
к о в. Чуждите възпитаници между "филството" и "фобството".- Бълг. истор. библиотека, 1998, № 1,
35-42; R К j u r k с i е V. Bulharska Sedianka ve svem vyvoji.- Ceskoslovensko-bulharska vzajemnost, 1935,
№ 1 ,7 -8 ; № 2, 21-23; T h. D i m i t r o v. L’Amitle Bulgaro-suisse. 100 ans de relations coulturelles bulgaro-
suisses. Geneve, 1982, и др.
4 P. М а н а ф о в а . Интелигенция с европейски измерения. С., 1994, 70-71.
5 Литературата в чужбина по тази голяма тема включва огромен брой монографии, сборници с
документи, материали от научни конференции и пр. От публикациите у нас вж.: И в. А. Г е о р г о в.
Развой на университетското образование.- ГСУ-Ифф, кн.19,9,1923,1-30; Измерения на универси­
тетската идея. С., 1995 (с обстойно и интересно встъпление от съставителя П.Бояджиева) и др.
6 Ф р. П а у л ь с е н . Г ерманские университета. (Пер. с нем.). СПб., 1904, с.1. В печатен отзив за
немското издание на този труд (F r. Р a u I s е n. Die deutschen Universitäten und das Universitätsstudium.
Berlin, 1902), д-р K.Кръстев подчертава, че Паулсен е изучил и осветлил темата "не от школско, а от
общокултурно гледище" и е изпълнил своята задача "с рядка широта на погледа и глъбина на
анализа" (Мисъл, 1902, № 8, 572-573). Именно затова в списанието е поместен български превод на
глава от труда.
7 ф р, П а у л ь с е н. Цит.съч, 344-345.

22
 ните" съюзи се разделят на три групи: "Corps", "Burschenschaften" и "християн­
ски съюзи". Първата група отдава много голямо значение на обстановката и
маниерите и се смята за отбрана част от студентството, за негов естествен
представител. "Буршеншафтите" пък поставят ударението върху служенето на
немското единство и немската свобода. Те са затворени съюзи и често ги има
по няколко в един университет. "Християнските съюзи" по всичко приличат на
първите две групи, но се отличават от тях по пълното отричане на дуелите
(често устройвани тогава в Германия). Организации с друг характер са дру­
жествата (Vereinen): научни дружества, дружества за упражняване в различни
изкуства, фехтоване и пр. Някои са с политическа окраска - например "Дру­
жеството на немските студенти". С различни форми и вътрешна организация
са католическите студентски дружества, в много от които има стремеж към
затвореност по подобие на старите "цветни" съюзи 8.
Подобно разнообразие на студентски организации е повече или по-малко
характерно и за другите университетски средища в Западна и Средна Европа,
привличащи за учение български младежи. Например в Женевския универси­
тет има четири швейцарски академични дружества: "Зофинг" (основано през
1823 г.), "Бел Летр" (1824 г.), "Хелвеция" (1848 г.) и "Стела" (1863 г . ) 9.
Освен организации на студенти, следващи в родните си страни, съществу­
ват и многобройни сдружения на чуждестранни (спрямо съответната страна)
студенти 101 . Техните дружества са съставени обикновено по национален приз­
нак, но има и такива със смесен състав. Сред последните е да речем Славян­
ското академическо дружество при Лайпцигския университет, основано през
май 1878 г.’
Най-благоприятни условия за сдружаване на чуждестранни студенти пре­
доставя Швейцария. Нейната либерално-републиканска политика, пълната сво­
бода на печата, на събранията, на политическата активност въобще, привли­
чат особено много руснаци и поляци, от които се формират студентски и емиг­
рантски колонии.Условията в тази страна дават възможност на студентите за
по-тясна обвързаност между следването и политическата ангажираност 11.
В драстичен контраст с казаното до тук относно студентското сдружаване и
дейност са съответните реалности в руските университети. Там през разглеж­
дания период студентските вълнения са постоянно явление и по правило са
съпроводени с налагане на различни репресивни мерки: масови изключвания
на студенти, затваряне на университети и пр. Възникналите още през 60-те
години наХ1Х в. землячески организации, имащи за цел главно материалната
взаимопомощ, водят в голяма степен конспиративна дейност. Например те
почти не практикуват свикването на общи събрания; разходните книги на тех­
ните каси за взаимопомощ се водят без вписването на фамилии, за да не пос­
традат членовете в случай на обиск. Най-голямо развитие землячествата по­

8 Пак там, 349-352.

9 Т h. D i m i t r o v. Op.cit., 54-55.
10 Сведения по този въпрос съдържа книгата: Wegenetz europäischen Geistes II. Universitäten und
Studenten. Die Bedeutung studentischer Migrationen in Mittel- und Südosteuropa vom 18. bis zum 20.
Jahrhundert. (Hrsg, von R.PIaschka und K.Mack). Wien, 1987.
11 Bild und Begegnung. Kulturelle Wechselseitigkeit zwischen der Schweiz und Osteuropa im Wandel der
Zeit. (Hrsg, von RBrang...). Basel und Frankfurt am Main, 1996.

23
лучават към средата на 80-те години. Причина за това е въвеждането през
1884 г. на новия университетски устав, в който между другото са забранени
каквито и да било студентски организации. Приблизително по същото време
възникват и започват нелегална дейност първите студентски марксически кръ­
жоци и групи 12.
Направеният бегъл преглед показва съществени различия в условията за
студентско организиране и дейност, особено при съпоставяне на западно- и
средно европейските университети, от една страна, и руските - от друга. Това
не би могло да не окаже съответно влияние и върху българското студентство в
отделните страни. Впрочем определена роля в развитието на процесите в ин­
тересуващата ни област несъмнено имат и други фактори, като броят на бъл­
гарите в дадено чуждестранно учебно средище, наличието там на други бъл­
гарски (напр. благотворителни) организации, опит от предосвобожденските
години 13.
Непосредствено след Освобождението и по-точно към началото на учебна­
та 1878-1879 г. в Швейцария е направен първият опит за сдружаване на бъл­
гарски студенти. Сведения за това черпим единствено от спомените на Стоян
Данев - тогава новопостъпил студент в Юридическия факултет на Цюрихския
университет и бивш доброволец в четата на филип Тотю по време на Сръбско-
турската война (1876 г.). В същия град следва инженерство Петко Николов;
Иван Михалов учи медицина в Женевския университет, а в университета в
Нюшател се записва Петър Марков. Тези и още едни-двама българи съста­
вят, по думите на Данев, "дружество, което, ако не друго, получаваше поне
български вестници"14. Те пристигат най-напред в Цюрих, където е седалище­
то му, а след това се разпращат "на другите участници в дружеството"15. Обс­
тоятелството, че авторът на спомените пише за "участници", а не за "членове",
подсказва, че не се е стигнало до приемане на устав и че всъщност става
дума по-скоро за наченка на някаква организация. Отсъствието на всякакви
други сведения пък сочи, че тя е била твърде краткотрайна.
Първата стабилна и дълготрайна организация на български студенти е дру­
жеството "Братство" в Женева. То е основано на 17.1.1979 г.Неговият първона­
чален устав и въобще архивата му, отнасяща се към най-ранните години, не са
достигнали до нас. Запазени са обаче по-сетнешни модификации на основни­
те му документи - устави и правилници 16. Те, както и сведенията за практи­

12П . С . Т к а ч е н к о . Московское студенчество в общественно-политической жизни России

второй половини XIX века. М., 1958, 178-179; Г. И . Щ е т и н и н а . Университети в Р оссии и устав
1884 года. М., 1976, с.76 и сл.
13 Първите сдружения на български студенти и ученици датират от 40-те години на XIX в. В края
на следващото десетилетие студенти в Московския университет (сред тях е и Любен Каравелов)съз-
дават "Българска дружина", която издава списание "Братски труд". През 70-те години опит за орга­
низиране правят българи във Военно-медицинското училище в Цариград, а в Загреб действа Бъл­
гарска дружина или кръжок "Развитие", съставена от студенти и ученици. Споменатите формирова­
ния (може да се изброят още две-три) са малочислени и кратковременни - вж.: М . К у ю м д ж и е -
в а. Интелектуалният елит на българското общество през Възраждането. С., 1995,167-175.
14 Български исторически архив при Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий" (БИА-НБКМ),
ф.15, оп.З, а.е.1939, л.56-57.
15 Пак там, л.58.
16 Т h. D i m i t r o v. Op.cit., 54-55.

24
ческата му дейност, го характеризират като националистическа (в най-добрия
смисъл на думата) организация, представляваща аналог на чуждестранните
студентски организации по онова време. "Българското националистическо
дружество "Братство", съставено от български студенти през 1879 г. - четем в
една по-късна публикация - има за цел интелектуалното и моралното разви­
тие на своите членове в духа на истинската западноевропейска цивилизация -
пренасяне на всичко, що е добро от нея на българска почва; пазене на българ­
ските идеали и жертвование за тях; запознаване с разните политически тече­
ния в България и стремеж за бъдещо сближаване."17 По-конкретна информа­
ция относно чуждестранното влияние върху облика на дружество "Братство"
се съдържа в една обзорна статия по случай 50-годишния му юбилей през
1929 г. Нейният автор П.Дамянов (тогава секретар на Женевската секция на
Съюза на Българските студентски дружества в Швейцария) пише, че към 1879
г. в Женева имало дружество на учещите там френски студенти; именно "по
подобие на него" били изработени "ръководни принципи" на българската орга­
низация 18.
Пръв председател на дружество "Братство" е Иван Михалов от Чирпан. Вече
се спомена, че той следва медицина в Женевския университет. Заслужава да
се отбележи още неговото участие в националноосвободителното движение -
до арестуването на Васил Левски през 1872 г., когато емигрира в Прага 19. В
качеството си на председател на "Братство" Михалов публикува през 1881 г.
интересна дописка за една от ранните обществени изяви на дружеството. От
нея става ясно, че след известието за убийството на руския император Алек­
сандър II дружеството решава да помоли пребиваващия в Лозана Найден Ге­
ров да поднесе пред Петербургския императорски двор, чрез посредничест­
вото на руския посланик в Берн, искрената скръб на студентите "за тъй неожи-
даното скончание живота на Великий Освободител на Българите"20. Геров
изпълнява молбата и впоследствие уведомява студентите за полученото от
него писмено уведомление, че приемникът на императорския престол - Алек­
сандър III, е разпоредил да се изкаже благодарността дружеството за съ­
болезнованията. Към края на разглеждания период в "Братство" членуват
около 30 души, а негов председател е Сава Кисьов от Елена, студент по пра­
в о 21.
Към началото на 1879 г. настъпва раздвижване и сред българските студен­
ти в Загребския университет. Става дума по-конкретно за Спас Вацов - сту­
дент последна година във физико-математическия факултет, Георги Н.Зла­
тарски - предпоследна година по естествени науки, Илия Н.Миларов - ново­
постъпил студент в Юридическия факултет и Михаил К.Сарафов - студент по
философия. Последният е бивш участник в заседанията на Българския рево­
люционен централен комитет в Букурещ, бил е изпратен като апостол в Тър­
новския революционен окръг по подготовката на Априлското въстание през

17 Зорница, б р .3 ,15 ян. 1909.

18 Студентска борба, № 9, 31 ян. 1929.
19 Българската възрожденска интелигенция. Енциклопедия. С., 1988, с.143.
20 Марица, бр.284, 12 май 1881.
21 Централен държавен исторически архив (ЦДИА), ф.249, оп.1, а.е.1, л.82; Научен архив на Бъл­
гарска академия на науките (НАБАН), ф.11-к, оп.1, а.е.4, л.14; Сливница, бр.69-71,11 февр.1928.

25
1876 г. И още нещо, което в случая е немаловажно: пак той е бил председател
на действалото през 1872-1874 г. в Загреб ученическо дружество "Развитие"22.
Споменатите студенти обмислят идея, целяща повдигане на националното
самочувствие на българите. За да й дадат подобаваща обосновка, а и за да
подготвят нейното практическо реализиране, те съставят на 25 януари едно
"Призвание" (в смисъл: призив-възвание), което изпращат за публикуване във
в. "Марица". "Миналото е подпорка, о която като се подпираме, стъпваме към
бъдъщността"23 - с тези думи започва документът. Неговите автори припом­
нят за хан Крум, за цар Борис, цар Самуил, Асеневци и, разбира се, за цар
Симеон - име славно не само за българите, а и "блестящо светило за сичкото
Славянско племе". Студентите настояват да се чества "най-бляскаво" навър­
шващата се хилядогодишнина от възцаряването на този "наш великан". Подго­
товката за честването трябва да започне незабавно и за да положат началото
й, те обявяват своето решение да издадат книга (алманах), която освен мате­
риали за личността и делото на Симеон, ще съдържа и други поучителни ста­
тии. Приходът от разпространението на книгата ще бъде даден за честването.
Инициаторите призовават и други свои сънародници, "които се намират по ви­
соките училища", да вземат участие в проекта със свои статии. Давайки място
на пълния текст на "Призванието", редакцията определя начинанието като пат­
риотично дело и изразява надежда, че и други нашенци "щът го земът на сър-
дце"242. По случай откриването на Учредителното събрание (10.11.1879 г.) бъл­
5
гарските студенти в Загреб дават концерт. Той е масово посетен от градския
елит, отразен е широко в местните вестници, а също във виенски и пеш,енски
издания. Пишейки за това в частно писмо, Ил.Миларов пояснява, че студенти­
те не пуснали платени входни билети, за да придадат на събитието "чисто
национален характер"26.
Около средата на октомври броят на учещите в Загреб българи нараства на
21 души. Само трима обаче са студенти в университета; другите са ученици в
реалката и в гимназията. Това предизвиква съмнение относно възможността
за сдружаване. "Не зная с какъв успех ще може да стане, когато повечето са
деца"26 - четем в писмо на Никола Лазаров, новопостъпил студент във физи-
ко-математическия факултет.
Идеята за организиране обаче не угасва. На 26 октомври се провежда съб­
рание, на което се основава Българската ученическа дружина "Развитие" в
Загреб. След три дни се изработва и устав27. Възприемането на наименовани­
ето, използвано за кръжока от 1872-1874 г. показва, че в известен смисъл би
могло да се говори за възстановително събрание. В устава се казва, че целта
на дружината ("умственото и нравственото развитие на членовете й") се пос­
тига с четене на научни сказки и разисквания на други въпроси. Освен чисто
научните събрания, свикват се и такива за поставяне на въпроси, пряко засяга­

22 Българската възрожденска интелигенция..., с.584;Н. Ж е ч е в . Цит.съч., 239-240.

23 Марица, бр.60, 23 февр.1879.
24 Пак там.
25 БИА-НБКМ, ф.112, а.е.90, л.40-41.
26 Пак там, а.е.84, л.1-2.
27 Пак там, ф.227, а.е.25, л.2-3.

26

(
 щи дружината, "или въобще българите". При четенето и говоренето всеки тряб­
вало да се старае "да се изразява чисто български". За председател на насто­
ятелство е избран Никола Лазаров, а за секретар - ученика Никола С.Абадж-
иев. Два месеца по-късно за почетен член е определен Спас Вацов, който
вече бил завършил следването си в Загреб и бил назначен за инспектор в
Ломското реално училище га. В дружината започва усилена просветна дей­
ност чрез лекции - например Н.Лазаров чете лекции за теорията на Дарвин и
за земетресенията гя. Обсъждат се и въпроси с общонационално звучене. Ето
един такъв случай. През май 1884 г. издаваният в Русе в. "Славянин" излиза с
редакционна статия2 30, съдържаща непремерени думи по адрес на македонс­
9
2
8
ките българи. Твърди се, че те нищо не са направили за народното ни възраж­
дане, че им липсва инициатива и чакат наготово "побуждение от нас", че "без
пари нищо не вършат" и т.н. Събрани специално по повод на статията, учещите
в Загреб българи приемат писмен протест, който публикуват в българския пе­
чат 31. В него се констатира, че редакцията на "Славяни" недопустимо е напад­
нала родолюбието и най-святите чувства на македонците, че става дума всъщ­
ност за лъжа и клевета. Изказва се съжаление, че българските вестници не
възразяват на "Славянин". Заради всичко това учещите в Загреб български
младежи остро осъждат писаното в споменатата статия "и най-енергично про-
тестуват против всяко подобно неправедно, мръсно и клеветническо нападе­
ние върху честта и характера на нашите братя - македонските българи"32.
Отдавайки превес на хронологичния принцип при представянето на органи­
зациите, сега съсредоточаваме вниманието си върху Българското ученическо
дружество в Москва. То е създадено през октомври 1880 г. Целите, задачите
и средствата за постигането им са подобни на тези на Загребската дружина.
Вътрешнопросветната дейност започва с беседа на Спиро Гулабчев - тогава
студент по право в Московския университет. Тя е посветена на "Члена в бъл­
гарския език". След две седмици Йордан Бобчев - също студент-правист, из­
нася беседа "Икономическото положение на гр. Елена и колибите й". Друг сту­
дент-юрист, Петър Пешев, популяризира създаването и началната дейност на
друж еството33. Една макар и малка част от най-ранната дружествена архива
е запазена. От нея се вижда, че към ноември 1882 г. председател на настоя­
телството е Бончо Н.Боев от Котел, а секретар - Марин Бъчеваров, студенти
съответно в Юридическия и във физико-математическия факултет на универ­
ситета. Касиерската длъжност заемат последователно студентите Кирил Рай-
нов и Иван Велков. Към юни 1885 г. председател е Кирил С.Кирилов от Пана­
гюрище, който след една година се дипломира по право 34.
С посочването на толкова имена и учебни специалности тук впрочем се цели
създаването на една по-точна представа за характера на дружеството. А имен­
но, че въпреки определението "ученическо" в наименованието, става дума всъщ­

28 Пак там, л.1.

29 БИА-НБКМ, ф.298, а:е.4, л.15.
30 Славянин, 6р.132, 26 май 1884.
31 Средец, 6р.31,3 0 юни 1884.
32 Пак там.
33 Независимост, бр.27,3 д е к.1880.
34 НАБАН, ф.88-к, Българско студентско дружество в Москва (необработен).

27
ност за студентско дружество, чиито членове в преобладаващото мнозинство
следват в Московския университет 3 36. На какво се дължи тази особеност в
5
наименованието може само да се предполага. Най-вероятно тя има пряка връзка
с изключително трудните условия за студентско организиране в Русия, за ко­
ито вече се спомена; думата "ученическо" несъмнено звучала по-малко стряс­
кащо за блюстителите на реда.
Специално внимание заслужава едно "Писмо на българските студенти, про-
живающи в г. Москва", с дата 1.VI.1881 г. Три седмици по-късно то е публику­
вано в излизащия непродължително време в. "Свободен печат". Редактор на
изданието и същевременно адресат на "Писмото" е Стефан Стамболов - този
български политик, който впоследствие има зашеметяваща кариера, по думи­
те на G.Радев, "но никога неговото обаяние не е било тъй чисто, тъй лъчезарно,
тъй всепризнато, както в бурната 1881 година"36.
Студентите преценяват, че с княжеския преврат от 27 април е заплашена с
унищожение свободата на България. Затова всеки искрен българин трябва да
вземе участие в предстоящата защита на погазената конституция. "Ний вярва­
ме, че нашият народ, ако и провъзгласен от княза за неспособен, е родил таки­
ва отбрани синове, които неустрашимо би въстали за истината и свободата;
нашата история е дала доста такива примери"37 - подчертават студентите,
като открояват ролята и значението на Стамболов и неговите съмишленици в
борбата против превратаджиите.
Навлизайки във втората си годишнина, дружеството продължава да е при­
тегателен център за своите членове. По всичко личи, че ангажираността на
студентите с политическа проблематика през следващите месеци не преста­
ва: в дружеството се четат "твърде интересни сказки върху сегашното поло­
жение на българските работи"38. Все по същото време московските студенти
се обръщат за парична помощ към всички българи - руски възпитаници, които
вече са на служба в Княжеството и в Източна Румелия. Най-големи надежди
те възлагат на тези, които "са изпитали какво нещо е гладний студенческий
живот в чужбина"39. Отзовават се редица българи (главно военни), на които
студентите благодарят за спомоществованията 40. В спомените си П.Пешев
пише, че през последните две години от следването му в Москва (1882-1884)
той става "един малък център" на учещите там българи. Те често се събират в
квартирата му да търсят начин за подпомагане на финансово затруднени свои
другари; обсъждат и други въпроси, които "влезваха в задачата на българско­
то ученическо дружество"41. Това е всичко, което иначе многословният мемо-
арист е отбелязал по интересуващите ни въпроси - при това с едно единстве­

35 Пак там следват дружествените членове: Хараламби Карастоянов (фармация), Емануил Шиш-
манов (медицина) и др. Като учещи пък в други учебни заведения могат да се посочат: Емануил
Иванов Манолов - следващ в Московската консерватория, Антон Митров - ученик в Московската
духовна семинария и др.
36 С. Р а д е в. Строителите на съвременна България. Т.1. С., 1973, с.293.
37 Свободен печат, бр.13, 20 юни 1881.
38 Марица, бр.339, 24 ноем.1881.
39 Пак там.
40 Пак таМ, бр.444, 3 дек.1882.
41 Π. П е ш е в. Историческите събития и деятели. От навечерието на Освобождението до днес.
(3. фототип. изд.). С., 1993, с.145.

28
но изречение. Лаконичността му изглежда е основателна, защото документи­
те също сочат взаимоспомагателна дейност42, но не и изяви с някаква общес­
твена значимост43. Обяснението едва ли може да се отдаде само на липсата
на опитни и авторитетни личности (тя е очевидна). Несъмнено определящ фак­
тор са крайно неблагоприятните общи условия за организиране и дейност, за
които вече се спомена.
Несравнимо по-добри са условията в друг очертаващ се като твърде значим
за българите университетски център - Прага. Там свободно развиват усилена
дейност повече от дузина чешки, хърватски, сръбски, словенски и прочие дру­
жества. В някои от тях (напр. в д-во "Хрват") членуват и наши сънародници.
Наченки на организираност сред българските студенти в Прага има през
учебната 1879-1880 г. Те се събират веднъж седмично на "свойски срещи",
където обменят сведения за събития в родната страна или изнасят предвари­
телно подготвени сказки 44. Към края на 1880 г. българите организират среща
със свои хърватски и сръбски колеги с цел да се основе южнославянско ака­
демично дружество. Постига се съгласие по основните Доложения на устава,
но след като сърбите поставят условие председателят непременно да бъде от
тяхната среда, събранието бързо получава безрезултатен завършек 45.
Числеността на българите (освен студентите, има и ученици в местните гим­
назии) налага усилията да продължат. Влияние оказва и друго обстоятелство:
студенти-чехи възнамеряват да търсят професионална реализация у нас и
желаят предварително да учат български език. Така се явява "двояк интерес"
за създаване на организация. Ha 18.XII.1880 г. в Прага се провежда съвместно
събрание на българските студенти и техни чешки колеги, на което се учредява
дружество "Българска седянка"46. Приема се устав (проектът му е изработен
от Ян Мърквичка), според който членове могат да бъдат и чехи. Целта му е,
най-общо казано, "да сближава и запознава чехите с българите"47. Предвижда
се в редовните събрания да се преподава българска граматика, да се обзаве­
де българска библиотека. Учредителното събрание избира настоятелство с
председател Васил Атанасов (студент по химия) и подпредседател К.Лукаш

42 НАБАН, ф.88-к (необработен).- "Приходно-разходна книга на Българското Московско д-во;

разписки за отпуснати в заем суми.
43 Би могло все пак да се отбележи писмото на дружественото настоятелство до редакцията на
"Периодическо списание" на Българското книжовно дружество в София, с благодарност за безп­
латното му изпращане на дружеството. Датата на писмото - 20.11.1886 г. - подсказва, че студентс­
ката молба за получаване на списанието вероятно е отправена към края на разглеждания период.
(НАБАН, ф.1, оп.2, а.е.43, л.7).
44 А л. Т е о д о р о в - Б а л а н . Книга за мене си. С., 1988, с.62.
45 В. А т а н а с о в. Спомени из живота и дейността ми. С., 1939, с.33.
48 Български глас, бр.10,22.ЯН.1881; Марица, бр.225, 27 ян.1881; Освен цитираната вече статия на
R Kjurkciev., в която като исторически извор се използва главно чешката преса, вж. и статията на
Р. Х а в р а н к о в а . Отношенията между чешкото и българското работничество и социалдемокра­
тическите партии на двете страни през периода 1878-1917 г .- В: Чехословакия и България през
вековете. С., 1963,187-188, където е използван документален материал по интересуващия ни въп­
рос от чешките архиви.
47 Из архива на Константин Иречек. Преписка с българи. Документи за обществено-политическа­
та и културната история на България от 1871 до 1917 г. Т.2. (Подбр. и подг. за печат П.Миятев). С.,
1959, с.157. От документа се вижда и това, че К.Иречек е поканен да присъства на учредителното
събрание.

29
(асистент в Чешката политехника). Останалите длъжности се разпределят почти
поравно между българи и чехи46. През следващите мандати председателско­
то място заемат последователно: Тодор Георгиев (студент по право)495 , Анани
0
Явашев (студент по естествени науки)60, Койчо Божков (студент по филосо­
фия)51* и др. Навлизайки в петата си годишнина, дружеството има 46 члена,
библиотеката му разполага със 113 списания на български език, а "капиталът"
му е 196 фиорина 62. С течение на времето членският състав става "все по-
български", но и през 90-те години включва чехи, включително и работници 535 .
4
Първата публична изява на дружеството е тържествената вечер в памет на
Любен Каравелов, организирана през март 1881 г. Председател на организа­
ционния й комитет е Й .Б арак- редактор на местния вестник "Народни листи" и
член на "Българска седянка". Именно той осигурява привличането като участ­
ници в програмата на изявени пражки артисти, а също и отразяването на изя­
вата в местната преса64. По-късно се провеждат и други тържествени вечери,
посветени на Г. С.Раковски56, на Христо Ботев56, на Петко Р.Славейков57 и на
други именити български дейци.
Извън "Българска седянка" няколко нейни членове формират задруга "Прос­
вета". Превеждайки творби от чешки автори, за да ги публикува у нас, тя реа­
лизира двойна цел. От една страна, допринася за запознаването на българс­
ката четяща публика с чешката поезия и проза. От друга страна, отпечатване­
то на преводите в наши периодични издания, осигурява, след съответната до­
говорка, безплатното им получаване от студентите в Прага. Така задругата
фактически замества едно българско читалище. Нейни най-дейни членове са
Анани Явашев, Александър Теодоров-Балан, Васил Юруков, Лукан Хашнов 58*.
В началото на 1884 г. задруга "Просвета" анонсира издаване на свое "сборни­
че" под название "Роса". Предвижда се с приходите от него да се подпомогне
Софийското македонско дружество. Поради недостатъчния брой на записани­
те абонати, срокът за отпечатване (1 март с.г.) се оказва непосилен 69.
Третата организационна форма, използвана от български студенти в Прага,
е дружеството (дружина) "Българска майчица". Инициатор и най-деен по съз­
даването му е Анани Явашев. Той групира около себе си няколко души, които
чрез обнародването през януари 1883 г. на едно "Възвание от Пражките бъл­
гарски възпитаници1'60 обявяват създаването на дружеството, неговата идейна
обстановка, а също и подхода за първоначалното му финансово подсигурява­
не. В документа е представена емоционално-драматична, но и реалистична

49 Марица, бр.255, 27 ян.1881.

49 Български глас, б р.4 ,19 ян.1883.
50 Марица, бр.487,10 май 1883.
51 Славянин, бр.80,17 ян.1884.
и Пак там.
99 Р. X а в р а н к о в а. Цит.съч., с.188.
54 Марица, бр.276,10 апр.1881.
55 Пак там, бр.370,16 март 1882.
99 Пак там, бр.464,15 февр.1883.
57 Ю жна България, бр.62, 8 февр.1884.
“ А л. Т е о д о р о в - Б а л а н . Цит.съч., с.70.
"С лавянин, бр.105,17 март 1884.
90 Марица, бр.455,14 ян.1883.

30
картина на тежката съдба на отечеството и новите заплахи, които го грозят.
Припомня се освободителната роля на Русия и наложеното от Запада разпо­
късване на народната снага. Вниманието след това се съсредоточава към опас­
ността да бъде нанесен непоправим удар върху езика и народността на бълга­
рите: на юг Македония е станала "въртоп на гръцките фенерски силлогози", на
запад Сърбия "къса месата ни, на наш ущърб разширява земята си", а на север
Румъния затваря българските училища и иска "да излее от нашите братя доб-
ружане потомци на Ромула и Рема". Обявявайки създаването на "Българска
майчица", студентите предвиждат след завръщането им в отечеството да я
"развият и уредят както трябва"61. Тя ще бъде "страж и бдителка" на българс­
ката народност и език. А за да се осигурят средства за нейния учредителски
фонд, те предприемат издаването на литературен сборник, наименован "Ютро".
Като канят съотечествениците си да станат спомоществуватели на сборника,
членовете на редакцията му подчертават: "Уверени бъдете, че лептата ви се
слага върху олтаря за обединение на цял български народ, за запазване него­
вата народност, негова язик, и сетне, това е една крачка към многожелаемий
от всинца ни Идеал - Велика България, Целокупна България."62 Сборникът
"Ютро" излиза в края на годината. Иван Вазов се изказва ласкаво за неговите
създатели и подчертава, че те заслужават всеобщо насърчение за още по-
плодотворна д ейност63.
Не след много време дружеството престава да съществува. Ако се дове­
рим на спомените на Балан, причината е в това, че най-дейните й участници
завършват учението си и се завръщат в България, а в Прага не остават надеж­
дни приемници на делото 64. Няколко публикации в тогавашния печат65 обаче
навеждат на мисълта, че причината по-скоро се свежда до личностен конф­
ликт и наличието на сериозни организационни проблеми (цяла години дружес­
твото е без утвърден устав, управлението му е "привременно", не се водят
протоколи и пр.). Явно е, че за да се изяснят нещата са необходими по-обстой-
ни проучвания. Тук само ще добавим имената на участниците в "привременно­
то управление": председател - Койчо Божков, ревизори - Христо Дарленски и
Н.В. Ганцев, допълнителен член - Г.Ив. Гачев.
През март 1884 г., когато в Източна Румелия има многобройни публични
изяви с настояване за обединяване на областта със свободното княжество,
българските студенти в Прага също приемат резолюция. Тя е публикувана под

61 Още през 1852 г. български възрожденци изработват проект за създаване на "Българска мати-
ца" - по подобие на сръбските и чешките "матици". Реализирането му тогава се осуетява главно
поради Кримската война. (Вж В. Д. С т о я н о в. Няколко думи за пробужданието на българский
народ към просвещение и наука...- Периодическо списание на БКД в Средец, 1882, № 1,6-12). Що
се отнася конкретно до наименованието, студентите заменят думата "матица* с "майчица", понеже
звучало по-българско". (А л. Т е о д ο р о в - Б а л а н. Цит.съч., с.79).
62 Марица, бр.455,14 ян.1883.
63 Наука, 1883, № 11-12, с. 1124.
64 А л. Т е о д о р о в - Б а л а н . Цит.съч, с.79. Чистият приход от изданието надвишава 600 лв. Те
са предадени по-късно на д-во "Св.св. Кирил и Методий", основно по инициатива на Ст.Стамболов.
Както е известно, предвижданията са били това дружество да се разклони по всички български
земи - по подобие на сръбското д-во "Св. Сава". След убийството на Стамболов идеята остава
нереализирана.
65 Марица, бр.540,11 ноем.1883; Славяни, бр.60,26 ноем. 1883; бр.65,8 дек.1883; бр.68,15 дек.1883.

31
заглавие "Приглас към митингите по съединението''66. Студентите наричат
митингите "жив естествен отйек" на народното желание за обединение, "необ­
ходим плод на народното самосъзнание". Те заявяват, че се присъединяват
духом към всенародното искане.
Сега да насочим поглед към българската студентска колония в Париж. Тя
се откроява най-вече с една характерна особеност: съставът й е твърде "отб­
ран". Тук идват, за да получат авторитетна диплома, бъдещи премиери, ми­
нистри, синове на заможни люде. Париж е, по думите на Ст.Данев, "въжделе­
ното местопребиваване на тогавашната наша златна младеж"67. От по-ранни­
те изяви на следващите тук българи заслужаваща се отбележи например сре­
щата в началото на 1882 г. с генерал Скобелев - особено тачен у нас герой от
Руско-турската война 1877-1878 г. Пребиваването му във френската столица
тогава цели подготвянето на руско-френско политическо сближение. Студен­
тите изготвят писмен приветствен адрес до генерала и избират специална "де-
путация" начело със Ст.Данев. Скобелев приема младите българи и от своя
страна изказва "гореща симпатия в полза на нашето народно дело и на делото
на целия славянский мир"68.
През ноември 1882 г. българските студенти в Париж основават дружество
"Братство". Неговата цел е запознаване и сближение между членовете му пос­
редством сказки и словопрения, отнасящи се до научни въпроси. Само за по-
ловин-една година дружеството укрепва. Според отчета 69 на настоятелство­
то, от 30.VI.1883 г., то има 24 действителни и 23 почетни членове. Получават
се 15 вестници (7 издавани в Княжеството, 7 - в Източна Румелия и 1 - в
Цариград). Изнесени са 21 сказки и беседи - предимно литературни и с иконо­
мическа тематика, но също и в областта на философията, правото и пр. Ето
някои от темите: Ал.Людсканов говори за Скобелев, Ант.франгя - за поезия,
Ст.Данев - за българската конституция, Ив.Данев - за протекционизма и сво­
бодната търговия, Хар.Сърмаджиев - за парите, Ник.Селвели - философски
поглед върху истинното, доброто и красивото. Оживената дейност в това нап­
равление продължава и след първото отчетно събрание, за което свидетелст­
ва писмо на студента Хр.Бончев. То е интересно впрочем и с това, че дава
представа за подготвянето на беседите. Например Бончев, подготвяйки се за
сказката на Г.Алтънов на тема "Възпитанието", се запознава с основните авто­
ритети по въпроса (Спенсер, Бен, Джон Мил) цяла седмица предварително 70.
"При тази наглед благоприятна обстановка, бие в очи - пише по-късно в спо­
мените си Ст.Данев, - че не можахме да поддържаме както трябва българско
студентско дружество. Причината на това странно положение се крие в прена­
сянето на "уличната" българска политика от София в Париж. И наистина, голя­
ма част от студентите, преди да дойдат в Париж, бяха минали през сметта на
"модерната" българска политика и с това придобили недъзи... Но тъкмо те пре­
чеха за създаването на едно общо културно идейно сдружение."71 Доколкото

66 Славянин, бр.111,31 март 1884; Марица, бр.598,19 апр.1884.

67 БИА-НБКМ, ф.15, оп.З, а.е.1939, л.70.
68 Марица, бр.365', 26 февр.1882.
69 Пак там, бр.519, 30 авг.1883.
70 БИА-НБКМ, ф.15, оп.1, а.е.180, л А
71 Пак там, оп.З, а.е.1939, л.73.

32
се изявяват противоречия на политическа основа, те са най-силни по време на
режима на извънредните княжески пълномощия в България;след това настъп­
ва успокоение на страстите. В писмо от 25.XII.1883 г., т. е. няколко месеца
след възстановяването на конституцията, Ст.Пранчов пише до Ст.Данев: "Ка-
сателно до вървежа на дружествените дела, нищо ново; примирието в Бълга­
рия толкоз повлия върху малцината консерватори, щото сякаш че вечен мир е
възцарен."72 В негово писмо от 10.1.1884 г. пък четем: "Относно до нашата сту­
дентска колония ще ти съобща, че весело и задружно преминахме празници­
те. "Отдолу идат сеймени" ехтеше по парижките булеварди."73 На 1.VI.1885 г.
(н. ст.) българските студенти в Париж вземат участие в погребението на Вик­
тор Юго - великият френски писател, който гръмогласно се бе застъпил за
българите през кървавата 1876 г. Издействали специални за целта пари от
правителството на Източна Румелия 74, студентите закупуват и поднасят на
гроба на поета венец, върху чиято трицветна лента е изписано: "На Виктор
Юго, защитник на угнетените (1876-1877). Българските студенти". Все по слу­
чай това събитие студентите се сдобиват с копринено знаме. В средата му
блести българският лъв, а под него с големи букви е написано: "Българските
студенти в Париж". Тези любопитни подробности откриваме в дописката на
студента Евл.Пулиев, който в заключение пише, че в този ден "българите за
пръв път се представиха по един тъй блестящ начин в Париж"75.
Сред българите, които следват в Германия, най-рано се организират тези в
Мюнхен. Усилията за създаване на студентско дружество там започват, както
изглежда, още от 1879 г. Тогава обаче в Мюнхен следват само трима студен­
ти, а с такава численост могат да съществуват само наченки на организира­
ност. Условията стават достатъчно благоприятни едва през есента на 1882 г.,
когато пристигат четирима души от Чехия (там те са завършили гимназия) и
един се прехвърля от Лайпциг. Така общият брой на младите българи става
1176 и към 1.1.1883 г. вече е основано Българското студентско дружество "Шип­
ка" в Мюнхен. В края на същата година е публикуван неговият устав 77. Части
от този документ са обнародвани по-рано в дописка 78, известяваща преди
всичко, че българската учаща се младеж "основа тук недавна дружество" с 13
члена. Председател на настоятелството е Васил Юруков от Брацигово, сту­
дент по инженерство. Касиер-библиотекар е Атанас Стамболов от Търново,
приготвящ се също за техническото поприще. Деловодител е Николай Хрис­
тов, студент по фармация; той е и авторът на дописката. Според него, надеж­
дите за добро бъдеще на един народ са в тясна връзка с наличието на будна и

72 БИА-НБКМ, Ф.15.0П.1, а.е.1296, л.З.

73 Пак там, л.6.
74 ЦДИА, ф.20, оп.1, а.е.165, л.21-22; Народът, бр.20, 25 май 1885.
75 Марица, бр.722, 14 юни 1885.
76 НАБАН, ф .И -к, оп.З, а.е.1769, л.176-177.
77 Славянин, бр.65, 8 дек. 1883. В студентска публикация от 1940 г. (Студентска борба, бр.6-7, 25
авг.1940) е отбелязано, че д^во "Шипка" е основано през 1879 г. Тази година е възприета безусловно
и в публикувано неотдавна научно съобщение (К. Н a r a I а m р i е f f. Bulgarische Studenten in
München. Zur Geschichte des Bulgarischen Akademischen Vereins "Schipka", München.- In: Bulgarischen
Sprache, Literatur und Geschichte. Band 1. München, 1980, 251-260), чиито автор се позовава на друг
подобен студентски източник от 1940 г. *
78Славянин, бр.70, 12 март 1883.

3 Исторически преглед, кн.5-6/1999

33
"с народно чувство надъхана" младеж, най-важната част от която са студен­
тите. Това се отнася най-вече за славянските народи, чиито студенти през XIX
в. стават апостоли на народната идея, а историята на въздигането на тези
народи е тясно свързана с историята на студентството.
Разпръснати в чужбина, българските студенти нямат щастието да следват
на родния си език. "Но ... ако телом сме тук, то духът ни е в Отечеството" -
подчертава Христов. По-нататък той отбелязва, че една от най-големите труд­
ности, която срещат изучилите се в чужбина младежи, е слабото познаване на
българския книжовен език. Именно затова, пояснява дописникът, при опреде­
ляне целта на дружеството изрично се казва, че то ще подпомага членовете
си не само в тяхното научно развитие, но и в изучаване^ на българския език.
В края на 1883 г. дружеството оповестява, че желае да установи контакти с
други подобни организации. Те се умоляват "да му явят целта и стремленията
си"79*. Налице е следователно нова изява на стремежа за разширяване на '^бъл­
гарската връзка" на дружеството. Уместно е да се отбележи тук и едно писмо
80 на настоятелството до банкера Евлоги Георгиев от февруари 1884 г., с което
го уведомяват, че по повод на дарените от него 100 златни лева за дружество­
то, той е приет за негов "основателен" член. От този документ е видно още и
това, че председател на настоятелството вече е Васил Карагьозов - студент
по архитектура. G писмо на настоятелството от 27. IV. 1885 се благодари на
редакцията на "Периодическо списание на Българското книжовно дружество"
за безплатното му получаване от д-во "Шипка" и се оправя молба това да про­
дължи и занапред 81.
Малко, но важни са сведенията за организацията и особено за изявите на
българските студенти в Киев. Числеността им (в университета и в Духовната
академия) към средата на 1883 г. е 16 души. Българи учат още в семинарията,
във военното училище, а над<20 българки са в местни гимназии и пансиони 82.
След две години те стават 55 души - все така разпръснати в близо дузина
учебни заведения83. Налице е следователно подчертано своебразие в състава
на колонията.
Най-ранното сведение 84 за сдружаване тук датира от средата на 1884 г.
Според него, българските студенти имат организация, наречена в цитирания
материал така: народен кръжец - "Дружество". Кавичките във формулировка­
та навярно следва да се тълкуват, че дружество в истинския смисъл на дума­
та (с устав и легитимно ръководство) няма, че организацията е с по-широка
форма. Това впрочем не бива да учудва предвид общите условия в страната.
По-важното е, че членовете на тази организация активно се занимават, между
другото, с литературна дейност. Симеон Карагьозов, студент в Юридическия
факултет, вече има реализирана издателска дейност, той замисля и нови пре­
водни издания, "определени за интелигентний пласт на българский народ"85.

79 Ю жна България, бр.51.2 2 дек.1883.

90 БИА-НБКМ , ф.7, а.е.436, л.1.
91 НАБАН, ф.1, оп.2, а.е.43, л.10.
92 Балкан, бр.2 3,1 юни 1883.
93 Средец, бр.101,5 март 1885.
94 Марица, бр.643·, 24 авг.1884.
95 Пак там.

34
Специално отбелязване заслужава инициативата на българските студенти в
Киев по повод 1000-годишния юбилей на Св. Св. Кирил и Методий. Те събират
от своите скромни средства 70 рубли, които предназначават "за бъдний бъл­
гарски университет"86 и съобщават за начинанието си в телеграма до органи­
заторите на юбилея в София. Вероятно подтикнат именно от студентската ини­
циатива, княз Александър Батенберг предлага годишнината да се ознаменува
с откриване на подписка за волни пожертвувания, предназначена за съграж­
дане на българска Алма матер. Така че тогава идеята за български универси­
тет получава най-широко публично легитимиране 87.
През разглеждания период български студенти членуват и в многонацио­
нални по състав дружества. Най-напред тук трябва да се спомене Славянско­
то академично дружество при Лайпцигския университет. Неговата история и
особено българското участие в дейността му са обстойно проучени от В.Йор-
данов. Дружеството е основано на 6.V.1878 г. Целта му е "взаимно сближава­
не на славянските студенти, живущи в Лайпциг, за изучаване на живота, лите­
ратурата и историята на славянските племена". Разисквания на политически
въпроси в заседанията му не са разрешени. В края на първия семестър то брои
23 членове: 7 руснаци, 6 сърби, 5 чехи, 2 словенци, 2 венди и 1 поляк. В заседа­
нията се изнасят реферати със славянска тематика, създава се доста богата
библиотека с издания на почти всички славянски езици. През втората година
обаче започват караници и разправии, мнозина напускат, други са изключе­
ни88. В такъв тежък момент в дружеството идва Стоян Данев - единственият
тогава българин в Лайпцигския университет. Много скоро той е избран за пред­
седател на настоятелството. Несъмнено значение е изиграло обстоятелство­
то, че Данев е завършил гимназия в Прага и, както пише В.Йорданов, "бе сле­
дователно един европеец и можеше да импонира на много от новаците сту­
денти от Русия"89. След този избор редът в заседанията е въдворен "веднага,
като по едно чудо"90. Данев престоява в Лайпциг само два семестъра. Меж­
дувременно в университета се записват все повече българи, които почти
без изключение стават и членове на дружеството. През 1882-1884 г. реферати
четат: Георги Паунчев, Янко Сакъзов, Александър ТеоДоров, Стефан Кукуреш-
ков, Никола Проданов, Никола Бобчев, Пенчо Райков 91. Последните двама
през 1885, заемат съответно председателската и секретар-касиерската длъж­
ност. Впоследствие Бобчев дава писмен отчет, в който изказва съжаление, че
дружеството не е могло да отбележи голяма дейност през негово врем е92.
В началото на 1885 г. се основава Славянско дружество в Цюрих. Според
неговия устав, то има за обща цел "взаимната подкрепа в морално и матери­
ално отношение на пребиваващите в Цюрих славяни и жители на славянски

86 Марица, бр.706,16 апр.1885; Хилядогодишният юбилей на Славянските просветители Кирила и

Методия в София. 885-1885. Пловдив, 1885, с.13.
87 П. Б о я д ж и е в а. Университет и общество: два социологически случая. С., 1998, с.188.
88 В. Й о р д а н о в. Цит.съч., 73-81.
89 Пак там, с.82.
90 БИА-НБКМ, ф.15, оп.З, а.е.1939, л.61.
91 В . Й о р д а н о в . Цит.съч:,.84-85.
92 Пак там, с,90.

35
страни"93. Председателската и секретарската длъжности се заемат съответно
от Порфирий Ив.Бахметиев и А.Михайлов, руски студенти. Представител на
"българската секция" е Димитър Ив.Бакърджиев от Г.Оряховица, който от есен­
та на 1884 г. следва право в Цюрихския университет. След около месец дру­
жественото ръководство уговаря с редакцията на "Периодическо списание"
безплатното му получаване. Преписката94 включва като приложение устава и
едно възвание към славяните (то е публикувано и в периодичния печат95). Ана­
лизът на тези документи води до извода, че става дума за културно-просветно
и взаимоспомагателно дружество без определена идеологическа обвърза­
ност96. В него навярно са членували, освен Бакърджиев, още един-двама или
най-много трима българи (общият им брой в цюрихските висши учебни заведе­
ния тогава не надхвърля половин дузина979 ). Съществуването му пък не изпъл­
8
ва и една година.
Сведения за други организации, създадени само от български студенти,
или включващи тяхно участие " , не се откриват за разглеждания период. В
редица университетски градове, предимно западноевропейски, българските
студенти са по това време твърде малко на брой и това не позволява създава­
нето на организация, дори при наличието на отделни благоприятни фактори.
Подобно обяснение обаче не би било приемливо що се отнася например до
големи руски университетски средища (Одеса, Санкт Петербург), където "бъл­
гарското присъствие" е значително. Това налага следователно да се вземат
под внимание и някои допълнителни факти. Според дописка от 1883 г., студен­
тите-българи в Одеса са 32. Те организират отпразнуването на 19 февруари -
годишнината от Освобождението на България. Одеското българско настоя­
телство, пояснява дописникът, "посрещна добре инициативата на студентите
и взе живо участие в това празненство"99. Включват се също учениците-бълга­
ри в местните средни училища, около 25 български ученички в т. нар. Славян­
ски питомник в града, прикомандировани от княжеството български офицери,
български търговци в Одеса. На празненството реч произнася председателят
на Българското настоятелство Н.Палаузов, който говори за Българското въз­
раждане. След него говори студентът Т.Теодоров, който подчертава заслуги­

53 НАБАН, ф.1., оп.2, а.е.43, л.5.

94 Пак там, л.1-13.
95 Ю жна България, 6р. 168, 20 февр.1885л Също вж.: Документи за историята на Българското
книжовно дружество. Т.2. С., 1966, 94-96.
96 Според Д.Благоев, дружеството имало за цел "развитието на славяните в социалистическо
направление" (Д. Б л а г о е в. Съчинения. Т.1. С., 1967,377-378). Това пресилено и в крайна сметка
неприемливо твърдение се преповтаря и в изследователски публикации. Вж. А. В е к о в. Цит.съч.,
с.62.
97 W. G. Z i m m е r m a η η. Südslavische Studenten in Zürich.- In: Wegenetz europäischen Geistes:
Wissenschaftszentren und geistige Wechselbeziehungen swischen Mittel- und Südosteuropa vom Endo des
18. Jahrhunderts bis zum Ersten Wltkrieg. (Hrg. von R.G. Plaschka rnd K.Mack). München, 1983, S.331.
98 Безпрецедентен случай е създаването през декември 1883 г. от Д.Благоев (тогава студент в
Санкт Петербургския университет) на нелегална студентска група, известна като "Благоева група",
а след време - като "Партия на руските социалдемократи". Други българи в нея ням а.- вж. Летопис
за живота и дейността на Димитър Благоев. 1856-1903. Т.1. С.„ 1974, с.24.
99 Марица, бр.469, 4 март 1883.

36
те на Паисий, Юрий Венелин, Гесрги С. Раковски, Хаджи Димитър, Стефан
Караджа, Христо Ботев, Васил Каблешков.
Както се вижда, въпреки че българските студенти в този град до това време
не създават свое дружество, те имат възможност за обществена изява - в
голяма степен благодарение на Одеското българско настоятелство. И още
нещо, което е от първостепенна важност: при належаща нужда от парично
подпомагане студентите в Одеса имат най-благоприятната възможност да
ползват съответния фонд на Одеското настоятелство.
Принципно така стоят нещата (поне що се отнася до паричния фактор) с
отсъствието на българска студентска организация в Санкт Петербург. През
1880 г. българските офицери, специализиращи в тамошните висши военни ака­
демии, съставят дружество "Българска офицерска дружина". Членовете й се
задължават да внасят в каса месечни вноски за образуване на капитал, от
който да се дават парични помощи на учещи се в Санкт Петербург български
младежи и девойки. Решението се изпълнява, по Преценка на друж ината," по
най-блестящ начин" и "голяма част от възпитающата се тука българска мла­
деж, захвана да получава сегиз-тогаз по някоя и друга пара от капитала"100.
През октомври 1883 г., когато се провежда поредното годишно събрание, от­
ново се констатира, че "Дружината" е полезна както за самите офицери - така
и за всичката учаща се тука българска младеж"101.
Все в този дух би могло да се спомене тук за Букурещ, или пък за Виена. В
Букурещ е седалището на най-голямата българска благотворителна организа­
ция - Добродетелната дружина. Във Виена пък е организираното от търговци
Българско д-во "Напредък", имащо също пряк ангажимент към учението на
наши младежи в чужбина.
Лавинообразно нараства студентската активност във връзка със Съедине­
нието на Източна Румелия с Княжеството и най-вече след избухването на Сръб­
ско-българската война през 1885 г. Впрочем не просто активност, а вулкани­
чен изблик на патриотизъм и готовност за саможертва в името на отечеството
проявяват студентите тогава. След вестта за войната студентите в Париж из­
бират комисия по събирането на помощи за Червения кръст в София. В нея
влизат Хар.Сърмаджиев (студент по право) и Ник.Бацаров (студент по инже­
нерство), а за почетен председател е посочен френският славист Луи Леже.
За да улесни задачата си, комисията публикува в парижките вестници "Възва-
ние към французката публика". Следва резултатна среща с руския посланик
барон Моренхайм: той удовлетворява студентската молба за отслужване в
църквата при посолството на панихида за падналите на бойното поле българи.
Освен това оказва съдействие за събирането на помощи сред руската коло­
ния в Париж 102. Комисията полага усилия да привлече в акцията и българи от
други френски университетски градове. Осъществена е връзка с Асен Петров,
студент в Екс ан Прованс. Той публикува "Апела" в местните вестници и отпъ­
тува за Марсилия, за да го публикува и там. По-късно в частно писмо Петров
отбелязва: "Тук в началото на учебната година бяхме трима, но при обявяване­

100 Пак там, бр.540, 11 ноем.1883.

101 Пак там.
102 БИА-НБКМ, ф.14, оп.1, а.е.575, л.2.

37
то на войната двамата заминаха за България..."103 "Двамата" са Хр.Славейков
и Дим.Марков, които, на път за отечеството, спират при сънародниците си в
Женева. Там още през първите дни след Съединението настъпва невероятно
оживление сред студентите, организирани в д-во "Братство". Изпратени са
възторжени телеграми до княз Александър Батенберг, до премиера П.Караве-
лов, до Г.Странски - председател на Временното правителство на Южна Бъл­
гария 104. Възниква идеята да се излезе с призив към швейцарската и френска­
та преса за оказване на морална подкрепа на българското Съединение. След
обсъждане на проекта 1051 6студентите решават да отправят обръщението си
0
към цялата преса. Така се ражда "Апел към пресата", в който Между другото с
казва:
"Ние се обръщаме към вас, свободни органи на европейските народи, за да
издигнете вашия мощен глас в борбата, да водите общественото мнение към
истината и за да окажете помощ на нашата свещена кауза.
Борете се е нас за свободата; не оставяйте да отрязват насилствено члено­
вете на едно и също семейство, свързани чрез техните общи стремежи, и нап­
равете така, щото благодарение на вашия суверен глас скорошното обедине­
ние на българите на север и юг да бъде сметнато като необходимо изпълнение
на едно справедливо искане, като тържество на цивилизацията над варварст­
вото..."108
Текстът на документа е приет на 11 септември (23 септември н.с.) и е подпи­
сан от комитет в състав: Г.Юруков, Ю.Любенов, П.Саръиванов (студенти по
право), Н.Добрев (студент по естествени науки) и Ив.Шишманов (студент по
филология). Той е отпечатан на френски език и е разпространен до по-автори­
тетните европейски вестници, а също до отделни изтъкнати общественици 107.
Когато избухва войната, д-во "Братство" в Женева провежда няколко събра­
ния за обсъждане на спонтанното предложение на студентите да заминат за
България като доброволци. Именно тогава пристигат от франция Хр.Славей­
ков и Дим.Марков. При активното им участие в дискусиите дружеството пре­
небрегва нареждането от София за продължаване на занятията и се решава
всички да тръгнат "час по-скоро" за България като доброволци. Приема се и
предложението да се съобщи за това на всички български студенти в Европа
с поканата да сторят и те същото. Събранието избира комитет от трима души,
който да приеме първоначално събраните пари, да събере допълнителни сред­
ства и да уреди всички проблеми около подготовката за отпътуването 108. Той
осъществява и информирането на българите от останалите европейски уни­
верситети за взетото решение. С бързи телеграми, разменени между отдел­
ните студентски организации, се уговаря сборният пункт на студентите, отпра­
вящи се за България, да бъде Виена 109. Заминаващите студенти са тържест­

,ю БИА-НБКМ, ф.237, II Д 2613.

104 НАБАН, ф.11-к, оп.1, а.е.4, л .1 3 ,14.
105 Пак там, л.2.
106 Пак там, л.2; Из архива на К.Иречек. Т.1. С., 1953, 268-269.
107 Из дневника на К.Иречек. Т.1, с.268.
108 ЦДИА, ф.249, оп.1, а.е.1, л.81-82; Μ. П ан ч о в. Спомени заСтуденческия легион през 1885 г .-
Сливница, бр.6 9 -7 1 ,11 февр.1928.
109 Η. К ъ р д ж и е в. Спомени за Сръбско:българската война. Тръгването ни от Загреб като
доброволци.- Сливница, бр.228-230,1 юни 1935.

38
вено изпратени на Женевската гара - предимно от руснаци и поляци. Преми­
наването през Лозана и Цюрих довежда до присъединяването на още студен­
ти. Във Виена славяните радушно посрещат групата. Чехи и хървати устройват
ентусиазирани манифестации по виенските улици с развети български \л техни
знамена. При срещата на пристигналата от Женева група със студенти-бълга­
ри от австрийските, чешките и германските университети числеността й на­
раства на около стотина души 11°. От франция (Париж) пристига на сборния
пункт само един студент 111.
Маршрутът на уголемената група минава през Будапеща. От Турну-Северин
студентите продължават с параход по р. Дунав. Когато навлизат в български
води и пред погледа им се извисява снагата на Балкана, те запяват за първи
път в пределите на отечеството песента "Мила родино", написана от студента
в Прага Цветан Радославов11г. Именно този естествен и неповторим изблик на
патриотичния дух на студентите в шинели става рожден миг на една от най-
хубавите български песни, която днес е химн на България. Групата слиза на
Ломското пристанище и на 18 ноември пристига в София. Студентите-медици
са разпределени в болници, където се грижат за постъпващите ранени войни­
ци. От останалите студенти от групата се формира рота, която става част от
Ученическия доброволчески легион *113.
Следващите в Хърватско български студенти също посрещат с тревога съ­
битията около войната. Една част от тях още след обявяването на Съединени­
ето остават в България и впоследствие се записват в доброволчески чети.
Други са заварени от вестта за войната в чужбина. Те подкрепят призива на
сънародниците си в Швейцария и след кратка подготовка потеглят за Бълга­
рия през Будапеща 114*. Намерението им е да застигнат студентите от другите
европейски университети. Те не успяват да застигнат групата, идваща от Ж е ­
нева, но все пак пристигат в София в един и същи ден със студентите от други
страни и също за зачислени в Ученическия легион 116.
Българите, учещи в Русия, засвидетелстват своя патриотизъм веднага след
като научават вестта за Съединението. На 11 септември от Москва е изпрате­
на телеграма до министър-председателя П.Каравелов, в която се казва: "Чув­
ствата и надеждите, които вълнуват бащиния кът от двете страни на Балкани­
те, споделят се и от неговите синове в Москва на свещена Русия. Готови сме
да жертвуваме всичко за спасение на свободата."11® В Одеса студентската
колония се раздвижва особено много след обявяването на войната. Студенти­
те решават да прекъснат учението си и да отпътуват в помощ на отечеството.
Това става на 4 ноември с параход "Веста-Одеса". На следващият ден те са

"° Μ. Π а н ч о в. Цит.съч.- Сливница, бр.73-74, 7 март 1928.

1.1 Твърдението, че "от Париж пристигат около тридесет младежи* (Р. М а н а ф о в а . Представи­
тели на народната интелигенция в защита на Съединението 1885 г , - Военноисторически сборник
(ВИС), 1985, № 4, с .179) е погрешно.
1.2 ЦДИА, ф.249, оп.1., а.е.1, л.83-84; С. А р ш и н к о в. 'М ила родино*. Цветан Радославов
Хаджиденков. С., 1985, с.68.
" 2 Централен военен архив (ЦВА), ф.22, оп.З, а.е.85, л .1 2 ,35, 36; БИА-НБКМ, ф.237 I IД 2585.
1,4 Η. К ъ р д ж и е в. Цит.съч.- Сливница, бр.228-230,1 юни 1935.
,,s ЦВА, ф.22, оп.З, а.е.65, л.Ю, 11,23.
' '· Търновска конституция, 12 септ.1885.

39
във Варна и минавайки през Русе и Никопол, пристигат в София. Зачисляват ги
в Ученическия легион 117. Тези студенти обаче на са единствените българи -
руски възпитаници, завърнали се в отечеството заради войната. Вторият пункт,
откъдето потеглят студентите Москва. Към тази група се присъединяват сту­
денти от Санкт Петербург, Харков, Киев. Групата пристига на 30 ноември в
Лом. Настояването на нейните участници е да вземат участие във военните
действия, но нареждането от София е те да чакат допълнително разпорежда­
не. Какво разпореждане е последвало става ясно от следната телеграма на
окръжния управител в Лом до военния министър от 7 декември: "Студентите и
учениците, идущи от Русия, отказаха категорически да се завърнат по места­
та си за продължаванието на науките си под предлог, че по диктовка на неза-
висящи от тях обстоятелства при заминаването им от Русия, преди сключва­
нето на мира, те не могат да се завърнат по местата си. Студентите настояват
да вземат участие във военните действия, за което могат да се изпроводят в
някой отряд."118 Така или иначе, тази група остава в Лом до сключването на
примирието.
Що се отнася до студентската рота на Ученическия легион в София, участ­
ниците й преминават интензивна военна подготовка, но до включването им в
преки военни действия не се стига. В самото навечерие на Коледните празни­
ци студентите-доброволци са уволнени от редовете на българската войска и
поемат обратния път към европейските университети 119.

* * *

През разглеждания период се създават първите по-стабилни и трайни бъл­

гарски студентски организации в чужбина, каквито са д-во "Братство" в Жене­
ва, д-во "Братство" в Париж, д-во "Шипка" в Мюнхен, както и д-во "Българска
седянка" в Прага - с чешко участие. Възникват и четири-пет организации със
студентско-ученически състав или пък имащи друга специфика; българско
присъствие има и в две многонационални (славянски) дружества. Като техни
организатори през най-ранните години се изявяват студенти с актив от нацио-
налноосвободителните борби преди Освобождението. Численият състав на
дружествата бележи устойчива тенденция към нарастване. Тяхната организа­
ционна форма в Западна и Средна Европа е аналог на свободните студентски
организации там, а полицейските условия в Русия налагат заимстване на ха­
рактерна "земляческа" форма с акцент върху взаимоспомагателната дейност.
И едните, и другите действат в съответствие с обективните национални ин­
тереси по онова време, а именно укрепване и утвърждаване на Княжеството и
подготовка за национално обединение. Тази дейност включва по-конкретно
отдаване на дълбока почит към великаните на Българското възраждане, но и
признателност към руските освободители, както и изяви, подпомагащи изди­

117 ЦВА, ф.22, оп.З, а.е.65, л.1,2; Μ. Г а й д о в. Доброволците студенти българи от Императорския
новорусийски университет в гр. Одеса, Русия.- Сливница, бр.226-227, 25 февр.1935.
118 ЦВА, ф.22, оп.З, а.е.65, л.43, 50; Ц. Г е н о в. Доброволците в защита на Съединението 1885 г .-
ВИС, 1985, № 4,с.168.
119 Най-обстойно проследяване на събитията относно завръщането на студентите и подготовката
им като доброволци в ж в И в. Т а н ч е в. Цит.съч., 81-100.

40
гането на националното самосъзнание на българите и ролята на българския
език с оглед даване на отпор срещу чужди денационализаторски стремежи.
Изключителното внимание към езика цели преди всичко запазване и заздра­
вяване на връзката на самите студенти с родината. Връх на техния патриоти­
зъм и готовност за саможертва е масовото им завръщане като доброволци по
време на Сръбско-българската воина 1885 г. Това събитие довежда до първия
опит за връзка и координация между студентите от отделните дружества, за
"ударно" използване от тях на европейския печат в подкрепа на справедливата
българска кауза.
Не липсват разбира се и прояви на неоправдана теснопартийна ангажира­
ност, но не те дават облика на българското студентство. Общият идеал тогава
е обединена и демократична България, а идеологическо противопоставяне в
истинския смисъл на това понятие няма. То ще се яви по-късно.

ORGANIZATIONS AND SOCIO-POLITICAL ACTIVITIES OFTHE BULGARIAN UNIVERSITY

STUDENTS ABROAD (1878-1885)

Ivan T a n c h e v

The article examines the organizations and socio-political activities of the Bulgarian
university students during the first years after the resolution of the Bulgarian State. The
following conclusions and generalizations have been drawn on the basis of the abundant
source material. The first stable and lasting student organizations, such as the “ Bratstvo”
Society in Geneva, the “Bratstvo” Society in Paris, the “Shipka” Society in Munich were set up,
and there was Bulgarian participation also in multi-national societies. Their organizational form
in Western and Central Europe was analogous to the free student organizations there, while
the police conditions in Russia imposed the adoption of the “fellow country-men” form of
association with the accent on mutual aid. They both operated in compliance with the objective
national interests at the time: strengthening and consolidating the Principality of Bulgaria and
preparations for national unification. The students paid respect to the giants of the Bulgarian
National Revival and expressed recognition to the Russian liberators. Characteristic were the
actions aimed at raising the national consciousness of the Bulgarians and the role of the
Bulgarian language with a view to resisting foreign denationalization efforts. The summit of
patriotism and readiness for self-sacrifice of the students was their return en masse as
volunteers during the Serbo-Bulgarian War of 1885. The individual societies in a co-ordinated
manner used the European press in support of the just Bulgarian cause. The common ideal of
the Bulgarian students then was a united and democratic Bulgaria, and there was no ideological
confrontation in the proper sense of this concept.

41
 РУСКИТЕ ПЛАНОВЕ ЗА НЕЗАВИСИМОСТ НА БЪЛГАРИЯ (1906-1908)

Елена Дяконова

Въпросите около обявяването на независимостта на България са подробно

изучени в българската историография публикуван е голям масив от докумен­
тални материали1 2. Трябва да се отбележи, че повечето от тези изследвания и
документални публикации се основават върху извори от български и западно­
европейски (австрийски, германски, британски) архивни хранилища. Руските
дипломатически документи около обявяването на независимостта на Бълга­
рия също представляват голям интерес поради активното, макар и задкулисно
участие на Русия в тези събития. Изследователят на българо-руските отноше­
ния А.К.Мартиненко, разглеждайки някои моменти около обявяването на бъл­
гарската независимост3, обхваща известна част от документацията на МИД
(Руското външно министерство). Но тъй като неговите научни дирения са насо­
чени към определени въпроси, естествено е той да не използва всички същес­
твуващи извори.
Целите на статията са да се проследи отношението на Русия към самата
идея за българска независимост, да се покажат действията на руската дипло­
мация при всеки един конкретен опит на българските власти за обявяване на
независимост и съображенията, от които тя е водена. За това са привлечени
руски дипломатически документи главно от Архива за външна политика на
Руската империя.
Източният въпрос винаги е заемал приоритетно място във външната полити­
ка на Руската империя, като в различните периоди от съществуването му само
се видоизменят нейните конкретни цели.
Руското правителство в лицето на Министерството на външните работи в
продължение на години проявява постоянен интерес към желанието на Бълга-

1 Ц . Т о д о р о в а . Обявяване независимостта на България през 1908 г. и политиката на импери­

алистическите сили.- В: Обявяване на независимостта на България през 1908 г. С., 1989; К . К р а -
ч у н о в. Външната политика на България (кабинетът на Малинов 1908-1911). С., 1931; А л. Г е р г и-
н о в. Борбата против личния режим и неговите крепители (принос към политическия живот на
България). 4.1. Управление на демократическата партия през 1908-1911 г. С., 1922; А. П а п а н ч е в.
Едно престъпно царуване. Фердинанд I, цар на българите. С., 1923; Н. С т а н е в. История на нова
България (1878-1928). С., 1929; Г. Π. Г е н о в. Източният въпрос (политическа и дипломатическа
история). 4.2. От Парижкия конгрес до Ньойския договор. С., 1926; С. Д а н е в. Очерк на диплома­
тическата история на балканските държави. С., 1931.
. 2 Документи по обявяване на независимостта на България през 1908 г. Из тайния кабинет на княз
Фердинанд. Сборник документи. Състав. Цв.Тодорова и Ел.Стателова. С., 1968; Спомени за обявя­
ване независимостта на България. Състав. Р.Попов и Ел.Стателова. С., 1984.
3 А. К. М а р т bi н е н к о. Позиция России в связи с провозглашением независимости Болгарии в
1908 г - В: Из истории русско-болгарских отношений. М., 1958, 3-112.

Исторически преглед, кн.5-6/1999

 рия да получи окончателно независимост от Османската империя. Русия е за­
интересована от това България да стане суверенна държава, но при условие,
че това ще се осъществи под егидата на Русия. Принципно Русия симпатизира
на желанието за държавна независимост, периодично повдигано от предста­
вители на висшите български власти. От друга страна, императорското прави­
телство полага всички възможни усилия да попречи на конкретни опити, про­
тиворечащи на руските интереси, от страна на София за обявяване независи­
мостта на България.
Една от основните цели на руската външна политика е овладяването в една
или друга степен на проливите (Босфора и Дарданелите). Санкт Петербург се
стреми да получи контрол над тях, за да укрепи отбранителната си способ­
ност. Тъй като не съществува реална възможност за анексия на зоната на
проливите, Русия разчита, че балканските народи, освободили се от турско
иго с нейна помощ, ще станат нейни политически и военни съюзници и че бла­
годарение на тях тя ще успее да измени съотношението на силите в черномор­
ската зона в своя полза. За икономиката на Русия проливите също придобиват
решаваща роля. Износът на зърно в края на XIX в. и началото на XX в. състав­
лява около половината от целия експорт на Русия. През 80-те години на XIX в.
зърнопроизводството в Русия се измества в южните степи и в губерниите по
долното течение на Волга. В резултат на това значението на балтийските прис­
танища за износ на зърно отпада, а значението на Черно море нараства, за
което говори фактът, че в периода 1895-1909 г. около 70% от износа на руско
зърно минава през пристанищата на Черно и Азовско море4. Освен това през
южните морета минава и износът на каспийски петрол, украински въглища
(Донецки въглищен басейн), захар5. Не случайно в Русия наричат проливите
"ключове от собствения дом". ·
За Петербург въпросът за българската независимост е част от въпроса за
проливите. От една страна, измежду балканските страни България е разполо­
жена най-близо до проливите и в случай на военни действия с цел тяхното
овладяване от Русия България би била най-удобният плацдарм и най-краткият
път по суша за руските войски. Ето защо Русия толкова много държи на добри­
те отношения с България, въпреки че Сърбия, например, е много по-лоялна
към нея. От друга страна, обявяването на българската независимост е пряко
обвързано с анулирането на някои клаузи от Берлинския договор, и по-точно
тези, които фиксират международно-правното положение на проливите.
Обявяването на независимостта на България е нарушаване на Берлинския
договор, който на практика за един период от 30 години е основ)ата на евро­
пейската система за колективна сигурност. Началото на тази система, нари­
чана Европейски концерт, е положено от Виенския конгрес в 1815 г., чиито
решения имат за цел да предотвратят избухването на нова континентална вой­
на. Главният принцип, съгласно който действа тази система, е максималното
запазване на териториалното и политическото статукво в Европа, а основният
й инструмент са международните конференции. В случаите, когато национа­

4 3. Г. А л а в е р д о в. Внешняя торговля России через πορτω Черного и Азовского морей в конце

XIX - начале XX в. Д /κ .- Ростов н/Д: Ростовский ГУ, 1975.
5 В. К р я ж и н. Борьба за проливь!.- Новь1й Восток, 1922, № 2, 83-125.

43
лизмът се превръща в решаващ политически фактор, великите сили обединя­
ват дипломатическите си усилия и на многостранни дипломатически конфе­
ренции изработват фиксиращи измененията на статуквото решения, които уст­
ройват в една или друга степен всяка от тях. Даже когато определени клаузи
са в ущърб на интересите на някоя от страните от великите сили, солидарност­
та в рамките на този политически ред е по-силна от желанието за индивидуал­
но надмощие.· Ето защо Русия така се стреми да реши проблема с проливите
и по-точно да отмени действието на Берлинския договор и относно статута на
българската държава, не чрез едностранни политически и още по-малко чрез
военни действия, а в рамките на една специално за целта свикана междуна­
родна конференция. Постигането на независимостта на България, но само с
помощта на Русия, е цел на руската дипломация, която тя се надява да пре­
върне в средство за налагане на силно влияние върху българския политически
живот.
Още от Освобождението и особено след Съединението през 1885 г. в об­
ществото витаят настроения в полза на пълната държавна самостоятелност
на България. Необходимо е да се отбележи, че на практика България в много
отношения води самостоятелна политика в нарушение на наложените й от Бер­
линския договор ограничения. Още от 1879 г. България има свои дипломати­
чески представителства в столиците на великите сили и на съседните балкан­
ски държави. През последното десетилетие на XIX в. и до 1908 г. тя сключва
международни договори като суверенна държава6 и участва в международни
конгреси и конференции, като например Хагските конференции по разоръжа­
ването (1899, 1907), Световния пощенски конгрес в Рим (1906) и т.н.7
Трябва да се подчертае, че руската дипломация си дава сметка за мотиви­
те на Фердинанд, които го тласкат към нови и нови опити да получи независи­
мостта на България. Обвързвайки въпроса за държавната самостоятелност на
България с въпроса за царската титла на нейния монарх, княз Фердинанд дейс­
тва в тази насока единствено от честолюбие. Според Дмитрий Константино-
вич Сементовски-Курило, дипломатически агент в София по време на провъз­
гласяването на независимостта, Фердинанд гледа на България не като на цел,
а като на средство; впрочем това е добре дошло за руската дипломация: "Зна­
ейки неговите слабости, ще ни е по-лесно да намерим основа, на която ще е
възможно най-успешно да поддържаме с негово кралско височество общува­
не в полза на съществуващите взаимоотношения между България и Русия."8
Опити за обявяване на независимостта на България са предприемани някол­
ко пъти през 90-те години на XIX и началото на XX в. Така например през 1897
г. в навечерието на тържествата по случай 10-годишнината на интронизацията
на княз Фердинанд на българския престол българската дипломация започва
да сондира почвата, но колебливата позиция на Русия и липсата на подкрепа

6 Двустранни търговски договори с великите сили 1889; руско-българска военна конвенция 1902;
руско-български договор за търговията, и мореплаването 1905; договори с Германия, Великобрита­
ния и други държави; българо-сръбски митнически съюз, неосъществен не по вина ма България.
7 Н. Д ю л г е р о в а . Руски щрихи към Източния въпрос (1894-1904). Амбиции и планове на
императорската дипломация. С., 1997; А. К. М а р т w н е н к о. Цит.съч.
8 АВПРИ, ф.133 "Канцелярия МИД”, оп.470, 1907 год, ед. хр.116, лл.191-191 об.

44
за тези планове от страна на другите велики сили оставят този опит без резул­
тат 9.
По-сериозни стъпки за обявяване на българската независимост се предпри­
емат от 1906 г. Интересно е, че тези настроения се подкрепят волно или невол­
но от руската дипломация.
През февруари 1906 г. Андрей Николаевич Шчеглов е назначен за нов дип­
ломатически агент на Русия в България. По този повод руският външен минис­
тър Владимир Николаевич Ламздорф се обръща на 13.11.1906 г. към Николай II
с "всеподаническа записка"101 . В нея той посочва, че като представител във
васална държава Шчеглов, съгласно установените международни правила,
следва да бъде снабден не с "верительная грамота", а само с "министерско
кредитивно писмо". Но в случая с България би било по-добре да му се даде
"кабинетно" писмо - като на неговия предшественик Георгий Петрович Бахме-
тиев през 1905 г., когато на него му е било присвоено званието "извънреден
посланик и пълномощен министър". Това е демонстрация на желанието на Русия
да се сближи с България, повишавайки статута на своите дипломати. В текста
на самото кабинетно писмо Николай II се обръща към княз Фердинанд с при­
зив да проявява "необходимата сдържаност предвид тревожните събития на
Балканите"11.
Настроенията сред българските политици в полза на държавната независи­
мост са много,силни и това веднага прави впечатление на новия руски предста­
вител в София. В донесението си от 24.IV.1906 г., по повод посещенията в Бъл­
гария на румънска и австро-унгарска делегации, А.Н. Шчеглов отбелязва: "Всич­
ки тези посещения нямат, разбира се, пряко политическо значение, но те лас­
каят самолюбието и честолюбието на България, усилено стремяща се да зае­
ме равноправно място сред другите държави"12.
Когато през юли 1906 г. избухва дипломатически скандал, след като бъл­
гарският вестник "Вечерна поща" публикува съдържанието на писмото на
А.Н.Шчеглов до министър-председателя ген. Рачо Петров, руският външен ми­
нистър Александър Петрович Изволски праща на Шчеглов инструкции и пре­
поръчва инцидентът да бъде уреден колкото се може по-бързо, защото в усло­
вията, породени от обрата на критските дела, е много важно "да имаме особе­
но влияние в София", за да се избегне разпространението на броженията и в
България13.
В края на юли - началото на август 1906 г. в някои български градове започ­
ват вълнения е антигръцки характер. Те са предизвикани от действията на
Вселенската патриаршия в Македония и от претенциите й за намеса в църков­
ните дела на България. Във Варна, Бургас, Пловдив и други градове се свик­
ват митинги, на които звучат призиви да бъдат изселени гърците от България.
Местните общински власти национализират гръцките болници и училища, а
храмовете на гръцките енории, подчинени на Вселенската патриаршия, се из­

9 В. Н и к о л о в а . Опит за обявяване независимостта на България през 1897 г . - В: Обявяване на

независимостта на България през 1908 г., 23-32.
10 АВПРИ, ф.151 "Политархив“ , оп.482, ед.хр.73, лл.80, 81.
11 Пак там, л.81. '
12 Пак там, ф.133 "Канцелярия МИД", оп.470, 1906 год, ед.хр.127, л.54.
13 Пак там, ф.151 “Политархив", оп.482, ед.хр.75, лл.65-65 об.

45
земват и се предават на Българската православна църква. В резултат на про­
тестите на гръцкото правителство на руските посланици в Берлин, Виена, Лон­
дон, Париж и Рим е поръчано да съберат информация по този въпрос. На
2.VIII. 1906 г. на среща с Д.Станчов Изволски му обръща внимание върху необ­
ходимостта да бъдат предприети мерки за прекратяването на насилието сре­
щу гърците в България; едновременно с това руският вънщен министър ясно
заявява, "че, ръководейки се от нашето традиционно доброжелателство към
България, ние няма да правим колективни изявления, за каквито настоява пред
силите елинското правителство"141 . Изволски отклонява исканията на гръцкото
5
правителство Русия да се намеси и да поиска освобождаването от ареста на
гръцкия митрополит Василий от Анхиало, тъй като тази крачка би могла да
бъде изтълкувана в България като намеса в нейните вътрешни работи 16. По
същото време посланикът на Турция в Санкт Петербург генерал-адютант Хюс-
ни паша на србща с Изволски прави изявление във връзка с антигръцките про­
яви в България: "Турция, предвид признатите й съгласно договорите върховни
права върху Източна Румелия, не може да се отнесе безразлично към става­
щите сега в нея (Източна Румелия) преследвания на гръцкия елемент от стра­
на на българите, които представляват заплаха за запазване на спокойствието
на целия Балкански полуостров"16. Турското правителство ходатайства пред
великите сили за "съответно въздействие върху България"17. На 4.VUI.1906 г.
Изволски на нова среща със Станчов подчертава, "че за България е необходи­
мо да поддържа добросъседски отношения с Османската империя"18. При това
Русия отклонява всички претенции от страна на Турция, като отказва да пред­
приеме някакви мерки срещу България, предотвратявайки опитите за намеса
на Портата във вътрешните работи на Княжеството. По този начин тя ясно из­
разява виждането си, че България е готова да получи независимост от Осман­
ската империя.
В края на лятото на 1906 г. сред дипломатическите кръгове се носят упорити
слухове, че на предстоящите тържества по повод годишнината от Съединени­
ето, България ще бъде обявена за независима. "Моите колеги бяха ангажира­
ни с това и тревожно се осведомяваха, където можеха, за вярността на това
предположение", пише Шчеглов в донесението си от 17.IX.1906 г., добавяйки,
че "въпросът за пълната политическа самостоятелност на България напълно е
съзрял и се чакат само подобаващи условия за удовлетворителното във всич­
ки отношения решение"19.
На 7.IX. 1906. на среща с българския дипломатически агент в Санкт Петер­
бург Изволски разяснява позицията на Русия по въпроса за Крит и съветва
българските власти "да спазват по възможност сдържаност и да не се впускат
в каквито и да било рисковани стъпки"20.
През 1906 г. българското и руското правителства се договарят за новите

14 Пак там, ед.хр.76, л.З.

15 Пак там, л.15 об.
16 Пак там, л.12.
17 Пак там, л.12 об.
18 Пак там.
19 РГВИА, ф.2000 ГУГШ, оп.1, т.2, ед.хр.3707, л.183.
20 АВПРИ, ф.151 "Политархив”, оп.482, ед.хр.77, л.9.

46
правила, по които да бъдат съдени в България руски поданици. "По новия ред
намесата на руските консулски представители в тези дела съвършено се отстра­
нява, което е още едно доказателство за признаването на пълна политическа
зрялост на България"21.
Тези идеи не са единични. Ето какво пише в отчета на МИД за 1906 г.: "Чет-
въртвековната непрестанна успешна работа на България за развитието на всич­
ки отрасли на вътрешното управление, а също така и плодотворната дейност,
насочена към повишаване на благосъстоянието на страната, доведоха до на­
пълно заслуженото признание, че Княжеството е важен фактор в междуна­
родния живот на Балканския полуостров."22
На конференцията в Хага по въпросите на разоръжаването през 1907 г., сви­
кана по инициатива на Русия, България участва като самостоятелен субект на
международния политически живот и нейната делегация подписва заключи­
телните документи самостоятелно, по азбучен ред на имената на държавите,
а не като част от състава на турската делегация. Въпреки протестите на Тур­
ция, Русия успява да наложи този ред на конференцията23. Основен аргумент
на Русия е, че българските делегации вече са подписали по този начин меж­
дународните Пощенска (Рим) и Санитарна (Женева) конвенции. "Ако турците
не желаят поради това да подпишат актовете на Конференцията, то по този
начин те ще подчертаят значението на това обстоятелство и ще привлекат към
него всеобщото внимание, иначе то ще отмине незабелязано и в същност нищо
няма да се промени в международното положение на България, с което Пор­
тата би трябвало да се е примирила."24 Това е една проява на формалния ха­
рактер на българската васапност, използвана от руската дипломация за сбли­
жаване с България.
В средата на 1907 г. отново се засилват слуховете за предстоящото обявя­
ване на българската независимост, като за вероятна дата се сочи 2 август -
денят на 20-годишнината от встъпването на Фердинанд на българския прес­
тол.
На 8.VIII. 1907 г. в разговор със Сементовски-Курило австро-унгарският дип­
ломатически представител в София Турн изказва съмнение, че княз Ферди­
нанд в близко време ще се реши на подобен акт, като добавя, че силно го
учудва "наблюдаваната сред българите непопулярност на идеята, техният гла­
ва да си сложи царска корона"25.
Ha 12.VII.1907. Д.К.Сементовски-Курило изпраща в Санкт Петербург писмо
с анализ на обстановката в България във връзка с тези слухове. По негово
мнение международното положение на България е напълно независимо и в
системата на балканските държави България играе важна роля; необходимо е
само великите сили да приемат България като равноправен партньор. Но опи­
тите на България едностранно да обяви независимост той смята за наивни, и

21 Пак там, ф.137 "Отчети МИД", оп.175, ед.хр.138, л.65.

22 Пак там, л.64 об.
23 Пак там, ф.133 "Канцелярия МИД", оп.470,1907 год, ед.хр.116, л.80.
24 Пак там, ф.151 "Политархив", оп.482, ед.хр.2245, л.82.
25 Пак там, ф.133 "Канцелярия МИД", оп.470, 1907 год, ед.хр.116, л.67.

47
едва ли биха довели до положителен резултат26. Според него, главно Турция е
заинтересована от такъв развой на събитията, тъй като България "де факто,
разполагайки сега с пълна самостоятелност, използва своето васално поло­
жение само за да ползва различни предимства"27. Сементовски-Курило раз­
казва за срещата си със Станчов, който завоалирано проучва възможната ре­
акция на Русия в случай, че България "спонтанно" бъде обявена за царство по
време на юбилейните тържества. Сементовски-Курило описва ситуацията по
следния начин: "Да си призная, когато моят събеседник завърши речта си, аз
неволно се усмихнах. Кого ще измамят с подобни наивности? Възможно ли е
макар и само за минута да се допусне, че князът и преданите му хора, мислей­
ки за царство, ще предоставят всичко на случайността и че непременно в оп­
ределено време на определено място ще се появи определен генерал, който
по определен начин ще допусне грешка - и работата ще е свършена? Това е
само комедия. Тук очевидно става дума за предварително обмислен план, и
то такъв, че ако играта бъде загубена, виновен ще бъде именно този генерал,
който обърквайки думите е казал не това, което трябва."28
Няколко дни по-късно Сементовски-Курило провежда консултации с предс­
тавителите на франция и Великобритания в София, целта на които е да бъде
изпреварена една възможна инициатива на Австро-Унгария. В секретна телег­
рама до МИД той изрично подчертава своето нежелание и това на своите ко­
леги тези разговори да бъдат изтълкувани като поощрение на българските стре­
межи. Според него Великобритания е благосклонна към идеята за обявяване
на България за царство29.
След разговор с Фердинанд на 21 .VII.1907 г. Сементовски-Курило стига до
извода, че идеята за независимост е окончателно назряла в ума на българс­
кия княз. Опасенията на Фердинанд, че народът ще осъществи този акт въпре­
ки волята на княза, руският посланик оценява скептично, поради непопуляр-
ността на княза сред българите30.
Позицията на Русия е ясно формулирана от Изволски в негова телеграма до
Сементовски-Курило от 23.VII.1907 г.: "При сегашните обстоятелства планът
за обявяване на независимост не може да срещне от наша страна никаква
подкрепа."31 Ha 29.VII.1907 г. Изволски допълва своите инструкции: "Общата
политическа обстановка не дава увереност, че един такъв акт би могъл да
бъде извършен без сътресения."32 Според него нито балканските държави, нито
Австро-Унгария ще останат безучастни наблюдатели; за разлика от руския дип­
ломатически агент в София ръководителят на императорското външно минис­
терство е убеден, че Турция не би била благосклонна към един опит за изме­
нение на статута на България33.
Виждайки недоброжелателната позиция на великите сили, Фердинанд се

26 Пак там, ф.151 "Политархив", оп.482, ед.хр.2245, лл.7-7 об.

27 Пак там, л.9 об.
28 Пак там, лл.8-8 об.
29 Пак там, л.13.
30 Пак там, лл.19-20.
31 Пак там, л.27.
32 Пак там, л.36.
33 Пак там.

48
отказва от плана си и на 28.VII.1907 г. Сементовски-Курило изпраща в Санкт
Петербург поверително писмо, в което пише: "Боязливият характер на княза се
прояви отново при сегашните обстоятелства, и след като се убеди, че неговият
план никъде не среща съчувствие, той в последната минута не се реши да го
осъществи."34
Руското външно министерство провежда консултации със своя европейски
партньор франция, която заявява, че не подкрепя идеята за българската неза­
висимост 35.
В нов разговор с княз Фердинанд на 4.VIII.1907 г. Сементовски-Курило осо­
бено подчертава увереността на Русия, "че негово височество ще успее да
удържи България на пътя на умерената и разумна политика"36.
В писмото си до Сементовски-Курило от 7.VIII.1907 г. Изволски обобщава
руската позиция по този въпрос: "За Русия възникването на усложнения на
Балканския полуостров би било крайно ненавременно. При цялото съчувствие
към България и нейния стремеж за независимост, ние не можем да одобрим
твърде прибързаните нейни решения, още повече, че според нас нейното по-
нататъшно развитие и процъфтяване е в тясна връзка със съдбата на Македо­
ния. ... В'интересите на самата България е търпеливо да чака този момент,
когато ще се вземат важни решения по македонския проблем, които не могат
да се осъществят без ръководещото участие на Русия"37. По този начин Русия
пряко обвързва обявяването на българската независимост с едно по-глобално
преразглеждане на Берлинския договор в полза на балканските държави чрез
нова подялба на териториите, влизащи в Европейска Турция.
През 1908 г. слуховете за предстоящото провъзгласяване на българската
независимост се усилват още повече. Ha 20.V.1908. Сементовски-Курило пише
в МИД: "Мечтата за короната не напуска княза и той търси благоприятна мину­
та за нейното осъществяване"38.
На 3.11.1908 г. в Санкт Петербург се провежда съвещание с П.А.Столипин, на
което се обсъжда положението на Балканите. На това съвещание Изволски
защитава мнението си, че политиката на Русия в този регион трябва да бъде
активна; "консервацията" на балканския въпрос, провеждана от неговия пред­
шественик Ламздорф той нарича грешка. Всички останали министри са про­
тив тази позиция39. На 1.V.1908 г. в МИД се получава паметна записка от барон
Ерентал, в която той предлага на Русия да бъдат обсъдени двустранно някои
проблеми, свързани с Балканския полуостров. Ha 2.VII.1908 г. в отговор Из­
волски изпраща във Виена нота, в която между другото подчертава, че статук­
вото на Балканите трябва да бъде запазено толкова дълго, колкото позволя­
ват обстоятелствата. По въпроса за анексията на Босна и Херцеговина в нота­
та се казва, че това е въпрос не двустранен, а общоевропейски, какъвто е и
въпросът за проливите40. На’ последвалата среща между Изволски и барон

34 Пак там, л.32.

35 Пак там, л.44.
36 Пак там, л.52.
37 Пак там, л.62.
38 Пак там, ед.хр.1338, л.217.
39П . Н . Е ф р е м о в . Внешняя политика России (1907-1914 гг.). М., 1961,79-80.
40 Пак там, 81-82.

4 Исторически преглед, кн.5-6/1999

49
Ерентал в Карлсбад Русия и Австро-Унгария се договарят по няколко въпроса
от взаимен интерес, като Русия дава съгласието си за анексията на Босна и
Херцеговина при условие, че тя ще бъде обявена не по-рано от средата на
октомври; в замяна на това Австро-Унгария се съгласява да бъде провъзгласе­
на независимостта на България и да бъде изменен международно-правният
статут на проливите. Двамата министри са единодушни, че преразглеждане­
то на Берлинския договор трябва да се осъществи от правителствата на вели­
ките сили в рамките на една международна конференция41. След срещата в
Карлсбад Изволски предприема дипломатическа обиколка из Европа и на сре­
щите си с германския външен министър Шьон и с италианския му колега Тито-
ни получава подкрепата им в замяна на обещанието за териториални компен­
сации в полза на Германия и Италия42.
Руската дипломация се опасява, че всяка едностранна крачка към анулира­
нето на Берлинския договор ще доведе неминуемо до война на страната нару­
шител с Османската империя. Русия не може да позволи поражение на възро­
дената от нея българска държава, тъй като в този момент тя не е готова да
води война. В случай че обявяването на българската независимост подтикне
Турция да обяви война на България, Русия ще се опита по всякакъв начин да
избегне такова развитие на събитията. Поради това, а също и поради вътреш­
ните си проблеми, руското правителство насочва всичките си усилия към дип­
ломатическо решение на проблемите, породени от Берлинския договор. На
практика от всички велики сили Русия е най-миролюбиво настроена. Ето защо,
когато през есента на 1908 г. става очевидно желанието на българските влас­
ти да обявят държавна независимост, руската дипломация предприема мак­
симално активни действия във всички насоки, преговаряйки не само с Бълга­
рия и Турция, но също така с Великобритания, франция, Италия, Германия и
най-вече с Австро-Унгария.
Русия полага големи усилия при уреждането на "инцидента Гешов" и на проб­
лема с Източните железници, като желателно за нея е решение, което да не
доведе до нарушаване на статуквото. Важно за Русия е и запазването на доб­
росъседските отношения между България и Турция. На 9.IX. 1908 г. на среща с
Великия везир и с турския министър на външните работи по повод "инцидента
Гешов" руският посланик в Константинопол И.С.Зиновиев ги съветва да постъ­
пят благоразумно и "изразявайки съжаление по повод на възникналото недо­
разумение, (Портата) да покаже желание да поддържа дружески отношения с
Княжеството и да се обърне към българското правителство с молба Гешов да
бъде изпратен в Константинопол"43. Нежеланието на Турция да се помири с
България, а също така изземването на линията на Източните железници от
българското правителство предизвикват тревогата на руските дипломати, за-
щото това усложнение на положението може да доведе до преждевременно
обявяване на българската независимост44.

41 Пак там, 84-86.

42 Пак там, с.87.
43 АВПРИ, ф.133 "Канцелярия МИДН, оп.470,1908 год, ед.хр.206, л.2 об.
44 Пак там, л.З об.

50
 Междувременно Русия води тайни преговори с Австро-Унгария. В началото
на август в Карлсбад Изволски се среща с барон Ерентал. Тема на разговори­
те им е изменението на някои точки от Берлинския договор. За резултата от
тези преговори Николай II казва: "Това би било решение на вековния въпрос."45
Изволски се надява не "чакайки ликвидацията на турската империя, да изме­
ним в наша полза постановлението за проливите"46. Решено е Берлинският
договор да се замени на международна конференция с друг акт. По руска
инициатива е предложено България да бъде обявена за независима държава;
да бъдат анулирани член 23 (в частта, която не се отнася до о-в Крит) и член
6147, които са включени в Берлинския договор, за да дадат компенсации на
Турция; да бъде отменен режимът на капитулации. Австро-Унгария изразява
желанието си да анексира Босна и Херцеговина48. Първоначалната реакция на
руския император на австро-унгарското искане е отрицателна, но по-късно той
се съгласява, че взаимните отстъпки са равностойни49. В МИД смятат анекси­
ята на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария даже за изгодна за Русия: това
ще усили славянския и православния елемент в Австро-Унгария, в това число в
Райхсрата50. Чариков в писмо до Изволски предполага, че великите сили ще
са по-склонни да преразгледат Берлинския договор на международна конфе­
ренция, отколкото да се съгласят с едностранна анексия на Босна и Херцего­
вина от страна на Австро-Унгария51. Според него "слабата страна в позицията
на Ерентал се заключава ... в това, че той е принуден да бърза с Присъединя­
ването за юбилейната година на император Франц Йосиф и следователно за­
ради срочността ще се съгласи на много отстъпки"52.
По въпроса за българската независимост МИД смята, че "най-доброто, ако
не единственото средство да спасим България и нас от несвоевременно обя­
вяване на независимостта" би било Русия да обяви независимостта на Бълга­
рия на конференция при предварително уговаряне с България и с великите
сили53.
Ha 11.IX.1908 г. руският дипломатически агент в София Д.К.Сементовски-
Курило получава от МИД следните инструкции: "Необходимо е на всяка цена
да се предотврати в момента въоръженият сблъсък между България и Турция.
От това зависи по-нататъшната историческа съдба на България; Императорс­
кото правителство именно сега е подготвило за Княжеството изгодни предло­
жения"54.
Русия съветва България да се обърне към великите сили, за да обясни сво­

45 Пак там, ед.хр.204, л.З.

46 Пак там.
47 Член 23 регулира въвеждането на реформи в Европейска Турция на основата на устави отдел­
но за всяка провинция; в т. ч. той се отнася и до Македония. Член 61 задължава Портата да въведе
"без отлагане всички реформи и подобрения, които изискват местните нужди в провинциите, насе­
лени от арменци".
48 АВПРИ, ф.133 "Канцелярия МИД", оп.470,1908 год, ед.хр.204, лл.4-4 об.
49 Пак там, л.4 об.
50 Пак там, л.6.
51 Пак там, л.5.
52 Пак там, л.6 об.
53 Пак там, л.7.
54 Пак там, ед.хр.206, л.6.

51
ите позиции по двата случая ("инцидента Гешов" и изземването на линията на
Източните железници). "Подкрепата на великите сили коренно би подобрила
положението на България, както по отношение на днешните й затруднения,
така и по-отношение на следващите й успехи"65.
На 16.IX.1908 г. Сементовски-Курило телеграфира в Санкт Петербург: "Имайки
предвид бързо назряващите събития, опасявам се да не изпуснем момента...,
в плана на това въздействие, което ... бих могъл да окажа на приеманите тук
решения."5565
8Д.К. Сементовски-Курило се среща с Александър Малинов и се
7
опитва по този начин да повлияе на българското правителство, но и той самият
не вярва, че това ще има резултат: "Ние стоим лице с лице с определено при­
ети решения и ... работата върви към независимост"67. В същата телеграма
Сементовски-Курило препоръчва, в случай на едностранно обявяване на неза­
висимостта от страна на България, Русия да се отнесе доброжелателно към
този акт и да признае новия статут68. Управляващият МИД Чариков се среща с
българркия дипломатически агент в Санкт Петербург Д.Цоков и му разкрива
руско-австрийското споразумение с надеждата да повлияе на решенията в
София59. Той се обръща и към правителствата на Великобритания, франция и
Италия да окажат влияние на българското правителство60. Узнавайки подроб­
ностите за руско-австрийските преговори, Д.Цоков решава спешно да замине
за България на 15.IX. 1908 г., но от София му забраняват да пътува61. Руската
дипломация смята, че само спазвайки нейните съвети България ще може да
осъществи "заветното си желание и да защити другите си немаловажни инте­
реси"62. Планът на Русия за преразглеждането на Берлинския договор обвърз­
ва обявяването на българската независимост с решаването на проблема за
Македония в полза на България и Сърбия.
В Париж Изволски се среща с българския дипломатически агент Станчов и
му заявява, че "ако княжеското правителство провъзгласи независимостта на
България без предварителна уговорка с Русия, то не би могло да разчита нито
на морална, нито на военна подкрепа от руска страна". Изволски намеква на
Станчов за планираната от Австро-Унгария анексия на Босна и Херцеговина,
добавяйки, че в такъв случай обявяването на България за независима държа­
ва ще бъде признато от Русия за абсолютно необходима и своевременна ком­
пенсация и че за България ще бъде най-изгодно инициативата за нарушаване­
то на Берлинския договор да излезе не от София, а от Виена63. Императорско­
то правителство получава съгласието на виенския кабинет да признае незави­
симостта на България и някои други немаловажни за България компенсации64.
По плана на Русия обявяването на българската независимост не трябва да

55 Пак там, л.6 об.

56 Пак там„ л.9.
57 Пак там, л.10 об.
58 Пак там, л.11 об.
59 Пак там, л.16.
60 Пак там, лл.16-16 об.
61 Пак там, лл.17, 22, 28-28 об, 37.
62 Пак там, лл. 17-17 об.
63 Пак там, лл.18-18 об.
84 Пак там, л.18 об.

52
стане преди присъединяването на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария,
нито да съвпадне с него; това трябва да стане в ден предварително уговорен
от двете правителства, като Русия предлага 19.11.1909 г.6
66Дотогава Русия смята
5
да получи съгласието на франция, Великобритания, Италия и Германия и да
свика конференция, която да преразгледа Берлинския договор, но за успешна­
та реализация е необходимо България да възстанови добросъседските си от­
ношения с Турция66.
В стремежа си да удържа българското правителство от прибързани дейст­
вия, на 18.IX. 1908 г. от Санкт Петербург предлагат на София да бъде подготве­
на руско-българска военна конвенция, която да гарантира военната сигурност
на България след обявяването на независимостта67.
На 19.IX. 1908 г. МИД изпраща на императорския представител в София строго
секретна инструкция. Разкривайки подробности от Карлсбадската среща на
Изволски с барон Ерентал, се препоръчва на Сементовски-Курило да пристъ­
пи, запазвайки изключителна тайна, към изработването на съвместен с бъл­
гарското правителство план за по-нататъшни действия. Този план трябва да
включва отлагане на провъзгласяването на българската независимост и кол-
кото се може по-бързото възстановяване на българо-турските отношения. Спо­
ред официалното руско мнение, Турция също е заинтересована от ликвидира­
нето на това "двусмислено положение"68, когато България действа на между­
народната арена ту като васална държава, ту като реално самостоятелна в
зависимост от интересите си.
Надеждите на руската дипломация не се оправдават, поради факта, че бъл­
гарските власти решават да действат без помощта на Русия.
Въпреки това, когато обявяването на българската независимост е свършен
факт, след моментно колебание именно Русия допринася за максимално без­
болезненото за България признаване на новия държавен статут от страна на
великите сили.
Първоначално Русия отказва да признае новото положение на България,
позовавайки се на нееднократните предупреждения от нейна страна. Прие­
майки от българския дипломатически агент писменото съобщение за българс­
кия акт, временно управляващият МИД Н.В. Чариков го приема, само защото
документът е озаглавен по старому, т.е. от името· на княжеската дипломати­
ческа агенция69. Позицията на Санкт Петербург е, че двете нарушения на Бер­
линския договор - анексията на Босна и Херцеговина и Търновският акт - трябва
да бъдат признати от силите само на международна конференция70. Чариков
изразява мнение, че българската нота не заслужава отговор, с което импера­
торът се съгласява71.
Русия незабавно започва преговори както с Турция, така и с великите сили,
предимно със своите съюзнички франция и Великобритания. Още през сеп­

65 Пак там, лл.18об-19.

66 Пак там, л. 19.
67 Пак там, л.27.
68 Пак там, л.32.
69 Пак там, ед.хр.43, лл.171.
70 Пак там, лл.171-171 об.
71 Пак там, лл.171-172.

53
тември 1908 г. Санкт Петербург уговаря с Портата основата за съвместни дейс­
твия на една бъдеща конференция72. Всъщност основната активност на руска­
та дипломация е насочена към разрешаването на Босненската криза ·и към
предотвратяването на война между Австро-Унгария, от една страна, и Сърбия
и Черна гора от друга.
Постепенно под натиска на Берлин и Виена в Санкт Петербург разбират, че
надеждите за отварянето на проливите едва ли ще бъдат осъществени, ето
защо Русия приема присърце българската кауза. Османската империя издига
условието за териториални компенсации в своя полза, по-конкретно за района
на Харманли, в замяна на признаването на българската независимост, а също
така изисква количествено намаляване на войските в Южна България (Източ­
на Румелия)73. С цел да се избегне възможната война между България и Тур­
ция МИД започва активни преговори със София и Цариград, като поема иници­
ативата и посредничи при българо-турските преговори. Руското правителство
в лицето на външното и финансовото министерство разработва план за "фи­
нансова комбинация", имаща за цел да удовлетвори както Турция, така и Бъл­
гария. От една страна, България трябва да изплати на Турция парична компен­
сация, да компенсира на Дружеството на Източните железници материалните
загуби и да поеме за своя сметка тази част от дължимата на Русия турска
контрибуция, която се пада на Източна Румелия. От друга страна, Портата се
отказва от териториални претенции спрямо София. За целта Русия отпуска на
България заем, с който тя да може да поеме новите си финансови задължения
към Турция; същевременно Русия се съгласява да трансформира дълга на
Турция към себе си, за да я предразположи да се съгласи с този вариант.
След дълги и сложни преговори проблемите между София и Цариград са
уредени74. Когато в хода на българо-турските преговори в Цариград възникват
проблеми, Сементовски-Курило се среща на 4/17.IV.1909 г. с Фердинанд и го
съветва да действа енергично и да не отстъпва; "Според мен настъпи момен­
тът да осъществим без да губим време предложения в телеграмата на Ваше
превъзходителство начин на действие - именно незабавно да признаем неза­
висимостта."75
Три дена по-късно, на 7.IV.1909 г. Николай II изпраща на Фердинанд поздра­
вителна телеграма, в която се казва:"... Поздравявам Ваше величество и бъл­
гарския народ със състоялото се завършване на така близкото до моето сърце
и дб цяла Русия дело на независимостта на България."76 По този начин Русия
на практика признава Търновския акт за легитимен. След това следва призна­
ването на българската независимост и от другите велики сили, като последни
това правят Германия и Австро-Унгария.
На въпроса, защо в този сблъсък австро-унгарската дипломация побеждава
руската, сега е трудно да се даде точен отговор. Някои автори смятат, че тъй
като "царска Русия ... се стремяла да отреже България от Западна Европа" в

72 Пак там, лл. 173-173 об, 175-175 об.

73 Пак там, 1909 год, ед.хр.Т23, л.50.
74 Пак там, ед.хр.172, т.1, лл.13-13 об, 19, 23-24 об, 51,65-66, 67, 69.
75 Пак там, лл.84-84 об.
76 Пак там, 1908 год, ед.хр.88, л.2.

54
резултат на недоволството от тази политика на намеса във вътрешните работи
в България побеждава проавстрийската ориентация 11. Възможно е също така
личните амбиции на Фердинанд да са взели връх над отговорността за пове­
рената му от великите сили страна.
Възможно е, Ерентал да е научил за измененията, внесени в руско-френска­
та военна конвенция през пролетта на 1906 г., когато франция фактически се
отказва от задължения към Русия в случай на нападение на Русия от страна на
Австро-Унгария778 и това го кара да се чувства господар на положението. Исто­
рически факт е, че обявяването на българската независимост не протича по
сценария, изработен в Санкт Петербург. Начинът, по който е осъществен този
акт, дава основание на великите сили да смятат България за едностранен на­
рушител на клаузите на Берлинския договор, което определя по-нататъшното
им отношение към нея. Тези действия на Фердинанд имат тежки последици за
съдбата на българското население в Македония и за решаването на неговите
проблеми.
За Русия това е тройна загуба. От една страна, България разкрива своите
предпочитания към Австро-Унгария и отхвърля помощта на своята освободи­
телка, чиито политически планове често се основават на една предполагаема
признателност от страна на възродената от нея държава. От друга страна,
Русия губи позициите си на Балканите в общоевропейски мащаб, след като до
този момент тя заедно с Австро-Унгария има решаващата дума по балкански­
те въпроси пред останалите велики сили. Нарушени са не само руските плано­
ве за българската независимост, но също така и относно Сърбия, Черна гора и
проливите. От трета страна, Австро-Унгария отчетливо слага край на руско-
австрийското сътрудничество на Балканите, определяло дълги години поли­
тическия ред в региона. В Европа окончателно се диференцират основните
сили в двата лагера на бъдещата континентална война, за чиято неизбежност
в дипломатическите кръгове се говори още от началото на века 79.

THE RUSSIAN PLANS FOR BULGARIA’S INDEPENDENCE (1906-1908)

Elena Dyakonova

The article is devoted to the attitude ot Russian diplomacy to the declaration of Bulgaria’s
independence from the Ottoman Empire. The first attempts at declaring the independence of
Bulgaria were made already in the late 19th century, but Prince Ferdinand and his diplomacy
began to act more energetically in this direction in 1906. The Russian Foreign Ministry tried to
impede these actions which were not co-ordinated with it. In its turn the Cabinet in St.Petersburg
worked out its plan for declaring Bulgaria’s independence, linking this act to the abolition of the

77 Б. Б o ж K o в и 4. Балкани и международни империализм. М., 1936, с.9.

7а К. Б. В и н о г р а д о в. Боснийский кризис 1908 - 1909 г. Л., 1964, с.45.
79 Изказвам благодарност на д-р на ист. науки Нина Дюлгерова за оказаната ми помощ при
написване на статията.

55
Treaty of Berlin and with the change of the regime of the Black Sea Straits in its favour. This
plan envisaged the holding of a conference with the participation of all the states that had signed
the Berlin Treat, the aim of which was to revise this international document and the abolition
of certain restrictions, Russia’s striving was to obtain also territorial compensations in favour
of Serbia and Montenegro. Bulgaria’s Diplomacy, however, decided to act on its own, as a
result of which after the declaration of independence the Sofia Cabinet fell into international
isolation. The real threat of a Turkish-Bulgarian war also emerged. The efforts of Russian
diplomacy at that moment were directed to the regulation of Bulgarian-Turkish political and
financial relations with a view to avoiding a war in the Balkans. Lending considerable financial
assistance to the Bulgarian Government, St.Petersburg did away with this threat.

56
 ДОПИТВАНЕТО ДО НАРОДА ОТ 1922 Г. ИЛИ ДОКОЛКО МОЖЕ
ДА СЕ НАРУШАВА КОНСТИТУЦИЯТА

Йорданка Гешева

В края на март 1920 г. БЗНС печели парламентарните избори и на 21 май

съставя еднопартийно правителство. Съюзът претендира, че представлява и
защитава интересите на голяма част от българското общество. Това че земе­
делците установяват надмощие в парламента и че упражняват властта самос­
тоятелно без помощта на други политически сили не успокоява обстановката в
страната, както те очакват. Наложеното през следващите три години законо­
дателство, опитите за реформи и за налагане на авторитарно управление изос­
трят до крайност отношенията между традиционните демократически партии,
от една страна, съюза и частично подкрепящите ги комунисти, от друга. Бур­
жоазните партии започват да търсят начини с разрешени от закона средства
да се противопоставят на земеделското управление и дори да го свалят от
власт.
През есента на 1921 г. е осъществено първото сериозно сплотяване на част
от опозиционните сили - образуван е “Народният сговор”, начело на който зас­
тават проф. Александър Цанков, доц. Петко Стайнов, Димитър Мишайков. Ня­
колко месеца по-късно след продължителни преговори се обединяват Демок­
ратическата, Обединената народнопрогресивна и Радикалната партия и пола­
гат началото на Конституционния блок (6 юли 1922 г ) Оглавяват го Ал.Мали­
нов, Ат.Буров, Ан.Ляпчев, Гр.Василев. Лозунгите за възстановяване независи­
мостта на правосъдието, за спазване на конституцията, за автономия на Уни­
верситета, постепенно се подменят с искане за легално сваляне на земе­
делците от власт, за отстраняване на “болшевишката” опасност.
Земеделските дружби също не остават пасивни. Ha XVII съюзен конгрес,
състоял се през май 1922 г., се взема решение за обявяване на селска дикта­
тура, в случай че буржоазните партии се опитат да извършат преврат или да
предприемат физическа разправа с членове на правителството и на земедел­
ското ръководство1.
Още през лятото на 1922 г. Конституционният блок започва кампания по
консолидиране на своите привърженици, работи по създаване на блокови ко­
митети из цялата страна, започва организирането на масови протестни прояви
срещу управлението на Земеделския съюз. Първата голяма акция е насроче­
на за 17 септември в Търново. Това трябва да бъде всенароден събор, на кой­
то блокът да провери силата и влиянието си сред масите. Трябва да послед-1

1 Победа, бр.96, 31 май 1922.

Исторически преглед, кн.5-6/1999 57

ват събори в Пловдив и в София. И както пише печатът, приготовленията се
вършат “с трескава бързина”, ангажирайки силите на всички, които са против
“народовластническия режим”2.
Вестниците на коалиралите се в Конституционния блок партии не крият, че
целта на тяхната борба е сваляне на земеделското правителство от власт по
конституционен начин и че всенародният събор е първата сериозна проява в
това направление. Широко се прокламира, че България има нужда от нова сил­
на реформаторска власт; иска “свобода да мисли”, да се труди, да се сдружа­
ва, желае “свободни градове и весели села”, но за да се постигне всичко това
трябва да бъдат “счупени оковите”3.
В кампанията срещу земеделския режим се включва и комунистическата
партия, използвайки случая да заяви и тя властническите си амбиции. “Наша­
та борба е насочена не само да смени днешния кабинет, но и да помете кърва­
вия и разбойнишки режим на буржоазията, градска и селска.Ние се борим за
власт на трудещите се маси - работници и малоимотни.”4
Позовавайки се на решението на XVII конгрес ръководството на съюза, а и
много съюзни членове смятат, че е дошло време да засилят разправата с бур­
жоазната опозиция. Съобразявайки се с активизираната подготовка на народ­
ния събор на Конституционния блок, на 6 септември 1922 г. Постоянното при­
съствие на БЗНС нарежда на своите организации да свикат в Търново също на
17 септември събор на цвеклопроизводителите 5. В това свое решение земе­
делците не са единни. Десницата в съюза настоява да не се допуска открит
сблъсък между управляващите и опозицията. На 10 септември се срещат ми­
нистрите Марко Турлаков, Александър Радолов, Константин Томов, Стоян
Омарчевски и Христо Манолов - т.нар. петорка и изработват своя линия на
поведение. Те смятат, че правителството трябва да вземе мерки и да забрани
и двете акции, за да не се изострят допълнително отношенията между двата
лагера6. При така оформилите се различни мнения относно предстоящите съ­
бори в Търново, на 11 и 12 септември правителството свиква специално засе­
дание, на което да обсъди какво да се прави. Дискутира се по двата варианта.
“Петорката” не е подкрепена от други и Министерският съвет (най-активни са
Крум Попов, Константин Муравиев, Цанко Бакалов) взема решение съборът на
цвеклопроизводителите да се проведе7. Земеделският събор трябва да се
превърне в решителна акция за разгрома на Конституционния блок. По същото
време възниква и идеята за даване под съд на министрите от бившите кабине­
ти, които са обявени за виновници за националната катастрофа.
Очаквайки противопоставяне между земеделци и блокари в дните около
съборите, министърът на вътрешните работи се опитва да предприеме някак­
ви мерки за недопускане на размирици. Търново е разделен на две части:

2 Радикал, бр.202,11 септ. 1922; Зора, бр.986, 12 септ.1922; Ден, бр.457, 458, 460, 9, 10, 12 септ.
1922.
3 Епоха, бр.70,16 септ.1922; Р. Г р и ш и н а . Народният сговор и Конституционният блок през 1922
г. С., 1986; В. Г е о р г и е в . Народният сговор. 1921-1923 г. С., 1989.
4 Работнически вестник, бр.74,14 септ.1922.
5 Земеделско знаме, бр.4, 8 септ.1922.
6 Ст. Радулов. Управлението на БЗНС и българската буржоазия. С., 1981, с.216.
7Пак там, с.216-217, 331; Ден, бр.458, 460 от 10 и 12 септ.; Радикал, бр.205, 14 септ.1922.

58
 районът на “Марино поле” е предназначен за събора на земеделците, другата
половина на града остава за блокарйте. Търновският околийски началник из­
дава заповед да не се провеждат събрания на открито;забранява събирането
на групи от повече от 10 човека; не се разрешава в хановете и в хотелите да се
приемат за нощуване хора, които не носят специална разрешителна бележка
от околийското управление. Органите на властта получават централно разпо­
реждане да претърсват всички лица, за които има сведение, че са въоръжени.
Окръжният управител Радичев привиква един по един членовете на местния
блоков комитет и ги убеждава да отложат своя събор8. В дните преди събори­
те обстановката Се нажежава и от вестникарската пропаганда. “Мир”, “Ден”,
“Радикал”, “Слово”, “Независимост”, "Епоха”, “Пряпорец” засилват атаките си
срещу правителството. Във всеки брой има поне по два-три материала, в кои­
то се настоява за възстановяване на конституционните права и свободи, за
почитане на законите, за отстраняване по легален път на земеделския каби­
нет. В първите дни на септември Централният комитет на Конституционния
блок отправя призив към своите привърженици и последователи. Разяснява
се, че целта на блока е премахване на безправието с всички законни средст­
ва. Изтъква се, че само едно ново управление, опряно на народната воля, може
да отстрани вътрешните и външните опасности, към които “развилнялата се
власт тика страната”9. Парийният орган на Радикалната партия заявява, че под­
готвеният за 17 септември всенароден събор на опозицията надминава значе­
нието на обикновената политическа борба. Въпросът е не само за смяна на
управляващите, а за обновление на обществения живот - партийно-полити­
чески, стопански, културен. Очакванията са, че на 17 септември българският
народ ще се пробуди като нация, “ще прояви национално-политическо съзна­
ние, ще започне борба за свободен политически живот, който той сам ще си
извоюва”101.
Освен призивите от страниците на вестниците опозиционните партии осъ­
ществяват и конкретна подготовка за събора. Предвижда се някъде в начало­
то на септември да се проведе среща на централните, окръжните и околийски­
те ръководства на партиите в Конституционния блок от района на Северна
България, за да се уточни как ще протече съборът. Трябвало да бъдат привле­
чени за участие около 15-20 хиляди души, за да се подчертае силата и влия­
нието на блока. Проектира се свикване на многохиляден митинг под предсе­
дателството на Найчо Цанов11. Определени са ораторите, речите им са пред­
варително напечатани. Най-напред трябва да говорят водачите на блоковите
партии - Ал.Малинов (демократ), Ат.Буров (Обединена народнопрогресивна
партия) и Ст.Костурков (радикал). Речта на Малинов е извадена в няколкохи-
ляди екземпляра. Основната теза в нея е, че е настъпило времето за сваляне
на земеделското правителство и че това може да бъде извършено само от
силите, обединени в Конституционния блок, и подкрепени от широките народ­
ни маси. Смяната на властта трябва да бъде извършена не чрез бунт, метежи ί

8 Епоха, бр.71, 17 септ.; Радикал, бр.206,15септ.; Пряпорец, бр.207,15 септ.1922.

9 Ден, бр. 460, 12 септ.1922.
10 Радикал, бр.207,16 септ. 1922.
11С т. Р а д у л о в . Цит.съч., с.332; Д. П е т р о в а. Самостоятелното управление на БЗНС.1920-
1923 г. С., 1988; Вж. и Д. \( а з а с о в. Видяно и преживяно. 1894-1944. С., 1969, 254-258 и др.

59
или въоръжени действия, а чрез широки масови протестни политически ак­
ции. На 10 септември в Търново е свикано събрание на местните комитети на
Националнолибералната партия. Говорят редакторът на партийния орган в, “Неза­
висимост” и един от лидерите - Методи Хранов. Земеделското управление е
подложено на безпощадна критика. Населението е призовано на борба за от­
стояване на своите законни права12.
Обезпокоено от активизирането на блоковите партии и от засилване недо­
волството сред населението, правителството бърза да вземе мерки. В Севли­
ево, Долни Дъбник, Търново и другаде са извършени арести. Полицията изис­
ква открити листи от всички пристигащи в Търново дни преди началото на съ­
бора, оказва се натиск върху блоковите организатори. В отговор на 14 септем­
ври централният блоков комитет изготвя протест до министъра на вътрешните
работи, връчен на следващия ден от Андрей Ляпчев. В документа открито се
заявява, че Конституционният блок е образуван, за да се бори да свали прави­
телството и да го замени с друго, което да възстанови реда и законността в
страната, да възвърне “потъпканите народни права и свободи”, да повдигне
благосъстоянието. Подготвяните за 17 септември събрание и манифестация
имат за цел да повдигнат духа на народа, да му вдъхнат вяра в успеха, да му
посочат пътя, по който трябва да се върви. Всички планирани мероприятия са
съобразени с конституцишята и законите, затова коалиралите се блокови пар­
тии призовават вътрешния министър да отмени всички подзаконови актове и
наредби, целящи осуетяване на събора на опозицията. Протестът завършва с
предупреждението, че ако произволите на централните и местните полицейс­
ки органи продължават, то министърът на вътрешните работи носи лична отго­
ворност за всичко сторено или заради умишлено бездействие13.
На 16 септември министър Марко Турлаков заявява, че правителството пра­
ви всичко възможно да не станат инциденти по време на двата събора в Тър­
ново. Царят също поискал да знае какви мерки се вземат за осигуряване реда
и сигурността на хората в старопрестолния град, като призовава и двете стра­
ни да положат усилия за избягване на открити сблъсъци14.
Въпреки предприетите мерки от страна на правителството (къде искрени,
къде проформа), екзалтацията взема връх. Създаденият в края на 1921 г. Ко­
митет за селска диктатура издава поверителна заповед№ 4, която разпраща
до всички свои секции. По същество тя представлява мобилизационен и опе­
ративен план за действие по време на съборите в Търново. Според този план
представители на всички местни секции и ядра от Търновски, Шуменски и Ру­
сенски окръг трябва да пристигнат още на 15 септември в старата столица,
където ще получат инструкции за действие. Освен това от всяко село трябва
да се определят по трима души от ядрата, които да имат готовност в случай на
нужда да поемат местната власт в свои ръце15.

12Независимост, б р.426,15 септ.; Ден, бр.461,13септ.1922. Вж.ощ е : Р. Г р и ш и н а . Народният

сговор и конституционният блок през 1922 г. С., 1986, 290-305.
13 Радикал, бр.207,16 септ.; Пряпорец, бр.208,16 септ. 1922.
14 Ден, бр. 464, 17 септ.1922. Вж. и М. Т у р л а к о в. Съдбоносни дни. С., 1930; М.Т у р л а к о в.
История, принципи и тактика на БЗНС. Ст.Загора, 1929.
15 Ден, бр.460, 12 септ.1922; Д. С а з д о в , М. Л а л к о в , Р. П о п о в , Вл. М и г е в . История на
България (681-1960). Т.2.С., 1995, 375-376.

60
 В. “Земеделско знаме" призовава своите най-активни привърженици да из­
пълняват безпрекословно заповедите на ПП на БЗНС, да не позволяват струп­
ване на големи блокарски сили в Търново и да им оказват съпротива. Актив­
ност проявява и младежкият земеделски съюз, който също приканва към от­
пор. Сблъсъците започват още на 16 септември по гарите и във влака от София
за Търново, в който пътува и самият министър на вътрешните работи Райко
Даскалов. Поведението му е твърде пасивно, което позволява на развилняли-
те се земеделци да се саморазправят с пътуващите блокари и дори да аресту­
ват още на гара Долни Дъбник лидерите им, мнозина от които бивши минист­
ри, други - настоящи народни представители. Сред арестуваните са Ал.Мали­
нов, д-р Ст.Данев, Т.Теодоров, проф. Г.Т.Данаилов Мих.Маджаров и др. Обясг
нението на министъра на вътрешните работи е, че той бил заспал във влака и
когато се събудил, “народът” бил извършил своето дело, а той само се погри­
жил да убеди правителствените привърженици да не екзекутират в момента
арестуваните, а те да бъдат затворени до свикването на специален народен
съд, който да се произнесе по въпроса за тяхната виновност за националния
погром. Министърът дори взел мерки за настаняването на арестантите в спе­
циално удобно помещение в търновските казарми, осигурил им жандарме-
рийска охрана, все с цел да запази живота им от искащия справедливо въз­
мездие народ”16. И още нещо: “помолил” задържаните да изпратят писмо до
своите съпартийци в Горна Оряховица, в което да настояват за отлагане на
акцията, за да бъдат предотвратени кръвопролитията.
На 17 септември в Търново на “Марино поле” е проведено събранието на
цвеклопроизводителите. Речите и лозунгите са изцяло в защита на земеделс­
кото правителство. Основното искане е свикване на народен съд и “справед­
ливо” възмездие за кабинетите, довели страната до национална катастрофа.
Митингът и събранието на Конституционния блок са осуетени. Отменени са и
другите два планирани събора на блока.
По Търновската конституция, за да бъде търсена отговорност от министър,
пък бил той и бивш, за извършени от него престъпления по служба, трябва да
има решение на Народното събрание. В Долни Дъбник група бивши министри
са арестувани по волята на пътници - “цвеклопроизводители”. Няма решение
на събранието, няма Постановление на съдебните власти, нито дори на Минис­
терския съвет или даже най-обикновена полицейска заповед. И пътуващият в
същия влак министър на вътрешните работи “не могъл” по никакъв начин “да
се противопостави” на внезапно избухналия народен гняв. След търновските
събития народникът Атанас Буров емигрира във франция; демократите Мол­
лов, Григор Василев, прогресивнолибералът Димитър Василев и др. се озова­
ват в Германия. Народникът Димитър Яблански е арестуван в София. Малко
по-късно са задържани Андрей Ляпчев, проф. Йосиф фаденхехт, Стефан Боб-
чев, Стоян Костурков. Общият брой на арестуваните бивши министри достига
22. Едва на 24 септември земеделското правителство, приема постановление

16 Радикал, бр.210, 20 септ.1922; Д. С а з д о в и др. Цит.съч., 375-376; А л. О б б о в. Из моите

спомени. Т.1, С., 1 9 ,8 8 -9 2 ; И в. Т у р л а к о в. Зидари и гробари. С., 1931,54-57.

61
за задържане на споменатите вече министри, считано от 15 септември 17, т.е.
актът е със задна дата.
Търновската акция на земеделците не успява да разгроми Конституционния
блок, но безспорно му нанася сериозен удар. Отложени са повечето предсто­
ящи масови прояви. Активизира се обаче печатната пропаганда. Не само бло­
ковите вестници, но и целият демократичен печат предприемат кампания сре­
щу действията на земеделския кабинет. Основният въпрос, който се поставя,
е законно ли е задържането на бившите министри. На остра атака са подложе­
ни арестуването на министрите, самбто постановление на Министерския съ­
вет от 24 септември, погазването на конституцията и законите, цялостната
политика на земеделците. Много вестници излизат със статии, в които се твър­
ди, че незаконното арестуване не е акт на търсене на правосъдие, че няма
нищо общо с членовете в конституцията за министерската отговорност, че с
това се цели да се ликвидират политическите противници на правителството,
че това е израз на партийна борба18.
Според чл.96 от Търновската конституция народните представители не мо­
гат да бъдат задържани 5 дни преди откриване на сесията на събранието и по
време, докато траят заседанията му, освен за най-тежки престъпления. В та­
кива случаи също трябва да се иска разрешението на парламента. След ня­
колко дни - на 2 октомври предстои да бъде открита извънредната сесия на
Народното събрание, а голяма част от 'задържаните 22 министри са депутати.
Никой от тях не е освободен от ареста. Това дава повод на блоковите партии
за нови атаки срещу правителството - този път конкретно заради погазване на
депутатската неприкосновеност. В деня на откриване на заседанията на На­
родното събрание задържаните депутати отправят протест до председателя
на парламента, с копие до министър-председателя, в който настояват за зачи­
тане на техните права като народни представители и за незабавно освобожда­
ване. Протестът е подписан от Ал.Малинов, Ст.Костурков, Т.Теодоров, Ан.Ляп-
чев, Й.фаденхехт, Н.Мушанов, Г.Данаилов, Г.Яблански, М.Маджаров19.
По чл.127 от Търновската конституция поредната трета редовна сесия на
XIX ОНС трябва да бъде открита на 15 октомври. “Предвид спешността на
някои мероприятия, които правителството е приготвило”20 обаче, се налага свик­
ване на извънредна сесия, четвърта по ред за този парламент. Би било инте­
ресно за читателя да узнае кои са тези спешни законопроекти, които не могат
да почакат още две седмици. На първо място е посочен законопроектът за
подпомагане на чиновниците, на второ място е този за Допитването до народа
за виновността на министрите от кабинетите на Ив.Ев.Гешов (16 март 1911 г. -
1 юни 1913 г.), на д-р Ст.Данев (1 юни 1 9 1 3 -4 юли 1913 г.) и на Ал.Малинов (21
юни 1 9 1 8 - 1 8 октомври 1918 г.) заради обявените и водените войни и за пос­
ледвалите ги катастрофи през 1911-1913 и 1918 години. На трето място е

17 Независимост, бр.435, 26 септ. 1922.

18 Радикал, бр.216, 27 септ.; Ден, бр.473 и 474, 28 и 29 септ. 1922 и др.
19 Радикал, 6р.220, 2 окт.; Епоха, бр.82, 30 септ.; бр.85, 4 окт. 1922 и др. Μ. М а д ж а р о в. Защо
ме съдят. С., 1923;Ал. М ар ин ов. Под знака на острастени и опасни политически борби. С., 1991,
15-19.
20Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв.с., 2 окт. 1922, с.1.

62
посочен законопроектът за окръжните съвети. Подпомагането на държавните
чиновници успява да мине на първо четене едва на 9 октомври, второто четене
започва на 14 октомври и е прехвърлено за довършване по време на III редов­
на сесия на събранието. До окръжните съвети въобще не се стига. Повече от
ясно е, че целта на “спешните мерки” е само законопроектът за допитването.
Според някои архивни материали, показани в книгата на Стефан Радулов, иде­
ята за това допитване възниква още през лятото на 1922 г. През август на
заседание на Постоянното присъствие на БЗНС земеделските водачи вземат
решение за провеждане на референдум. По същото време подобно искане
издига и комунистическата партия. Това става на свикани от нея партийни съ­
бори в редица големи градове на страната - Пловдив, Варна, Враца, Плевен и
другаде21.
Мотивите към внесения в извънредната сесия на XIX ОНС законопроект за
референдума са изготвени от министъра на правосъдието Петър Янев около
20-21 септември. В тях са изложени аргументите на правителството, че от
бившите министри трябва да се търси не само политическа, но и съдебна отго­
ворност. Вината на правителствата Гешов - Данев - Малинов се отнася още
към 1911 г., когато са извършени промени в конституцията (чл.17), дали въз­
можност “за замислюване Балканските войни и сключване ред пакостни и не-
дообмислени договори със съседите ни” . Обвиненията са заради “стремглаво­
то бързане на Гешовия кабинет да обяви войната от 1912 г., без да бъде доста­
тъчно добре подготвена в дипломатическо, в икономическо и във военно отно­
шение, което пък довежда до стотици хиляди жертви, инвалиди, сираци”; ка­
бинетът Данев - заради “небивалата катастрофа в 1913 г.", която освен жерт­
ви и стопанска разруха, унижения и страдания, струва на българския народ и
“изгубване на Добруджанския край с непрежалими богатства”. Отговорност
носят и министрите от кабинета на Малинов, които продължават “престъпната
политика” на вече намиращите се под съд Радославови министри. Членовете
на трите бивши кабинета са обвинени и за това, че пренебрегнали външните и
вътрешните интереси на страната; че водели борба за власт, с което докарали
още нещастия за народа; че след войните подбуждали населението в недо­
волство срещу правителството; че готвели преврат срещу кабинета на Ал.С-
тамболийски, по време, когато българските делегати били в Генуа “за защита
интересите ни”; че чрез подкупи образували и въоръжили цели групи, които да
започнат борба срещу законната власт, като началото на тия действия били в
Търново на 17 септември. “Споменът за техните минали прегрешения, войни и
катастрофи повдигна против тях гнева народен и те получиха заслуженото в
Търново на 17 този месец. Но не се свърши само с това: народът иска и то за
последен път, те да бъдат под съд за обявените от тях войни и последвалите
ги катастрофи, като заплатят причинените от тях на държавата вреди и загу­
би.”22
Мотивите все пак не дават отговор на въпроса защо след като в конституци­
ята има установена процедура за търсене на политическа и на съдебна отго­

21 Ст. Р а д у л о в. Управлението на БЗНС и българската буржоазия. С., 1981, 344-345; Вж. и

Д. П е т р о в а. Цит.съч., с.289; Земеделско знаме, бр.З от 6 септ. 1922.
22 Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв. с., с. 14.

63
ворност от министрите, се стига до това своеобразно допитване до народа за
вината на кабинетите от 1911-1913 и 1918 г. Оттук нататък сред опозицията се
пораждат безброй въпроси около необходимостта и законосъобразността на
този референдум - въпроси все основателни, на които правителството трудно
може да даде обоснован отговор.
Законопроектът за допитването е вкаран на първо четене още на второто
заседание - на 4 октомври. Какво прави впечатление: най-напред чл.4 “Гласо­
подаването е задължително и се извършва по избирателните списъци на об­
щината и с избирателни карти”; после чл.8 - “Бюлетината е бела и всеки гласо­
подавател вписва в нея “виновни” или “невиновни””. По Търновската конститу­
ция и по избирателните закони до 1919 г.23 гласуването е право, което се осъ­
ществява доброволно, а не задължение. Така земеделците за втори път пот­
върждават желанието си да накарат избирателите насила да се явят пред
урните. Косвено това е отнемане на свободата да решиш сам какво да пра­
виш. И още нещо: компетенти ли са гласоподавателите да определят винов­
ността на бившите министри или от тях се иска само морална преценка. Оста­
налите членове определят реда и начина на гласуване, преброяване и оповес­
тяване на резултатите. Всяко избирателно бюро изпраща своя протокол на
околийския мирови съдия, който съставя общ за административната околия
протокол и в петдневен срок го препраща на окръжния съд. Оттам документи­
те отиват във Върховния касационен съд, където се съставя общ за цялата
страна протокол и официално се обявяват резултатите. Те трябва да бъдат
публикувани в “Държавен вестник” и във “всички партийни и независими вест­
ници” (чл.10-13). Ако Върховният касационен съд установи, че мнозинството
от гласоподавателите е дало своя вот с бюлетина “виновни", то той препраща
протокола на председателя на Обикновеното народно събрание за по-ната­
тъшни действия (чл.14). Т.е. едва когато народът вече се е произнесъл, парла­
ментът има право да открие изискваната от конституцията процедура по съде­
не на министрите 24.
По така предложения законопроект започват дебати, които продължават до
13 октомври. Първият опозиционен представител, който се опитва да обори
направеното предложение за референдум и да покаже неговата несъстоятел­
ност, е социалистът Кръстьо Пастухов. Той обвинява правителството, че е при-
бегнало до незаконно арестуване на бившите министри и чрез референдума
се опитва да го представи като акт на народната воля; смята, че е “висш пар­
ламентарен скандал, несъобразен и с традициите на камарата в миналото, да
се задържат депутати, без да е формулирано обвинение срещу тях и без да са
дадени под съд”25. Пастухов поставя и един друг въпрос - дори Народното
събрание да реши да даде министрите под съд, то по кой, закон ще бъдат
съдени: дали по този, действащ в момента на извършване на престъпното
деяние или по новосъздадения закон за народната катастрофа от 22 ноември
1919 г.

23 На 2 декември 1919 г. XVIII ОНС гласува Закон за изменение и допълнение на някои членове
на избирателния закон. С тези поправки в България се въвежда задължително гласоподаване.
24 Стенографски дневници, IV изв.с., с.15.
25 Пак там, с.21 и сл.

64
 Органът на социалдемократите в. “Епоха” публикува не само части от изказ­
ването на Кръстьо Пастухов, но и негови статии, както и материали от други
автори, в които се поставя въпросът за подсъдността на бившите министри и
за начина, по който може да се осъществява това. Редакцията на вестника
разяснява на читателите си, че става дума за търсене не на политическа, а на
съдебна отговорност. Затова за виновността трябва да се произнася не наро­
дът, а неговите представители, както е по чл.155-157 от Търновската консти­
туция, а след това и специалният Държавен съд. Вестникът разработва и още
един казус: ако народът чрез референдума реши едно, а парламентът, разг­
леждайки събраните доказателства се убеди в противоположното, то тогава
чие решение ще бъде валидно - на народа или на камарата. И как ще се про­
цедира след това?26
Земеделецът Александър Ботев предлага по време на референдума всяка
политическа групировка да гласува с определен цвят, за да се види каква е
силата и влиянието й. Предложението е подкрепено и от друг земеделец -
Цоньо Матов. Д-р Александър Гиргинов - демократ, смята, че целта на зако­
нопроекта е “да се прикрие отговорността “ на земеделския кабинет за аресту­
ването на бившите министри, която да бъде прехвърлена върху “безотговор­
ния народ”. Населението, което не е запознато с предполагаемите престъпле­
ния, което не разполага с никакви доказателства трябва да вземе решение
виновен ли е даден министър или не. Д-р Гиргинов е убеден, че при провежда­
не на референдума правителството разчита повече на партизанските страсти
и на екзалтацията, отколкото на спокойно и трезво обмисляне на нещата27.
Вестникът на демократите “Пряпорец” също подема кампания против рефе­
рендума. Той е определен като антиконституционен, безсмислен акт. Като
закононарушение е тълкувано задържането на министри, настоящи депутати
по време на търновските събития. В броя от 11 октомври е поместена деклара­
ция на Върховния партиен съвет на Демократическата партия (ВПС на ДП),
насочена против политиката на земеделския кабинет. В нея се заявява, че чрез
произволното и насилническото арестуване на бившите министри правителст­
вото преследва “унищожение на своите политически противници”: че пътят,
който кабинетът е поел, води до “болшевизиране управлението в държавата”:
че икономическата политика на Александър Стамболийски вместо възстано­
вяване на разрушеното стопанство е донесла още по-голямо разстройство,
растяща скъпотия и ново обедняване. Затова ВПС на ДП не само не одобрява
водената политика, но я смята за предизвикателство към българския народ и
към неговите интереси. Затова Демократическата партия, като осъжда наси­
лието, призовава населението да подкрепи Конституционния блок “в борбата
против престъпните способи на земеделците за запазване държавата от ги­
бел”28.
Още в първите две заседания дебатите в парламента се изострят. От раз­
съждения по принцип върху законопроекта за реформата, темата се прехвър­
ля върху това виновен ли е кабинетът на Ал.Малинов за сключването на прими­

26 Епоха, бр.86, 87, 89, 90 от 5, 6, 9, 10 окт. 1922.

27 Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв. с., с.3 6 ,42-44.
28 Пряпорец, бр.228, 11 окт., бр.222, 223, 224, 225 от 4, 5, 6, 7 окт. 1922.

5 И с т о р и ч е с к и п р е гл е д , к н .5 -6 /1 999
65
рието едва на 29 септември 1918 г., могло ли е да се сключи сепаративен мир
още през август и защо това не е направено. В края на третото заседание (6
октомври 1922 г.) председателят на ОНС Недялко Атанасов предлага на депу­
татите да се запознаят и да гласуват предложението на Неделчо Георгиев,
Коста Илиев и Цоньр Матов (и тримата от БЗНС) за назначаване на парламен­
тарна изпитателна комисия за делата на министрите от кабинета на Алексан­
дър Малинов (21 юни - 18 октомври 1918 г.). Предложението е подкрепено от
още 60 народни представители от БЗНС и БКП. То е по чл.106 от Търновската
конституция и комисията трябва да извърши проверка и да представи доклада
си още в предстоящата редовна сесия на ОНС гя.
По време на четвъртото заседание (7 октомври) демократът Никола Пъда-
рев отново поставя въпроса за арестуването по време на Търновските събития
на група народни представители и за бездействието на Бюрото на Народното
събрание по тяхното освобождаване. Председателствуващияг заседанието
Георги Марков, като се позовава на постановлението на Министерския съвет
от 24 септември 1922 г., отговаря, че Бюрото на Народното събрание не може
да направи нищо, тъй като в момента тече обсъждането на законопроекта за
допитването, отнасящ се до споменатите министри и депутати, и трябва да се
изчака решението на народа. В специална статия в. “Земеделско знаме” също
защитава своето правителство и неговите действия, като посочва, че арестът
не е прецедент в българската история, че по подобен начин е постъпил и каби­
нетът на Теодор Теодоров през 1919 г., арестувайки Радославовите минист­
ри29
30.
След размяната в парламента на остри реплики между опозицията и управ­
ляващите, обсъждането на законопроекта на първо четене продължава с из­
казване на комунистическия депутат Васил Коларов. Той се нахвърля не само
върху буржоазните партии, управлявали България през войните, но и върху
земеделците, които цели две години “задържат негодуванието на народните
маси и ги лъжат”, вместо да потърсят отговорност от виновниците заради “300
хиляди убити”. Ораторът заявява, че неговата партия също е за провеждане на
референдум, но че иска “един действително народен съд”, а не “фалшифика­
ция на народен съд, подобен на днешния държавен съд”31. Васил Коларов се
разграничава от земеделците в някои отношения и поставя въпроса в по-раз­
лична светлина - иска народен, а не предвидения в конституцията Държавен
съд. “Работнически вестник” още по-яростно раздухва идеята за народен съд
и за възмездие.
Срещу предложението за народен съд много бързо и остро реагира в.”Мир”.
Авторът на специалната статия заявява, че това, което искат комунистите, влиза
в нарушение с чл.13 от конституцията, който не позволява създаването на из­
ключителни съдилища, какъвто фактически се явява един народен съ д 32.

29 Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв.с., с.58-59. Чл.106 от ТК гласи: "Събранието има
право да приема всякакви прошения и жалби за да ги предава на надлежните министри. Нему се
предоставя правото да назначава изпитателни комисии по управлението. Министрите, като ги запи­
та Събранието, длъжни са да дават обяснения.”
30 Земеделско знаме, бр.13, 7 окт. 1922; Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв.с., с.60-63.
31 Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв.с., с.65-73.
32 Мир, бр.6701,7 окт. 1922.

66
 И д-р Христо Мутафов (Обединена народнопрогресивна партия) не се разли­
чава съществено от говорилите преди него опозиционни депутати. Той също
дава преценка на земеделското управление и най-близкото сравнение, което
открива, е с режима в Съветска Русия: “Как започнаха болшевиците в Русия
своя начин на управление, как се разправиха със своите политически против­
ници? Те започнаха да се разправят с тях като ги обявиха вън от законите, като
се поставиха над всички закони и чрез насилия, чрез чрезвичайки, искаха да
разчистят сметките си със своите политически противници, за да няма повече
с кого да се състезават... Те разчистиха терена, освободиха се от политичес­
ките си противници и почнаха да управляват как - чрез диктатура. С вашите
дела днес вие подчертавате усвоените болшевишки методи на управление.
Целта на правителството е да сломи нашите водачи на всяка цена, да унищо­
жи своите политически противници и да няма такива.”33 Д-р Христо Мутафов
пита управляващите защо след като още преди десетина години ОНС е създа­
ло анкетна комисия за управлението на кабинета на Стоян Данев и по тази
анкета до този момент не е имало последствия, защо сега отново се повдига
този въпрос. И ако земеделците смятат, че д-р Даневото правителство носи
вина за събитията от 16 юни 1913 г,, защо досега не му е търсена отговорност,
а дори е натоварило д-р Ст.Данев с министерски функции в двата кабинета на
Теодор Теодоров през 1918-1919 г.34
Последният от изказалите се на първо четене радикалът Петко Стоянов спо­
деля многократно подчертаванато дотогава от блоковата опозиция твърде­
ние, че повод за създаването на законопроекта за референдума са събитията
от 15, 16 и 17 септември 1922 г. Той обръща внимание на нещо, което като че
ли убягва на депутатите до този момент. Това е смесването на две различни
по своя характер постановки: на първо място, политическата и углавната отго­
ворност на бившите министри и необходимостта от даването им под съд зара­
ди деяния по служба; на второ място, извършеното от тях след като са преста­
нали да бъдат министри. Т.е. смесват се въпросите за министерската с обик­
новената наказателна отговорност. Депутатът се позовава на предложените
от министър Янев мотиви към законопроекта, където от трети абзац нататък
се говори за деяния, извършвани след свалянето от власт на обвиняваните
кабинети: “след катастрофата 1918 г., вместо да признаят прегрешенията си,
не преставаха до ден днешен да се мъчат с всевъзможни средства и домогва-
ния изново да тласнат страната в нова неизвестност”35.
Петко Стоянов разглежда целия текст на мотивите и самия законопроект,
като се опитва да изложи аргументирано слабите им страни, противоречията в
тях и несъгласието на своята партия с внесените от земеделците проекти. Той
прави и конкретно предложение: ако правителството иска да се съобрази с
конституцията и със законите в страната, то би могло да се иска референдум,
но въпросът трябва да се постави по друг начин. Нека народът да си каже

33 Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв.с., с.76.

34 Става дум а за предварителната парламентарна анкета за управлението на кабинетите на Иван
Евстр. Гешов и д-р Ст.Данев, решението за която е взето на 10 май 1914 г. от I изв.с. на XVII ОНС.
Това е комисия по чл.106 от TK.
35 Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв.с., с.100, 14.
думата, но тя да бъде отговор на въпроса “да се съдят” или “да не се съдят”
бившите министри. Другото противоречие, което П.Стоянов подчертава, е, че
при търсене на съдебна отговорност инициативата трябва да принадлежи на
Народното събрание, а не на правителството, още по-малко пък на народните
м аси36. При цялата незаконосъобразност на ситуацията (референдумът не е
предвиден по Търновската конституция) по предложения от П.Стоянов начин
поне от населението би се искало да направи политическа преценка, а не да
се навлиза в периметъра на съдебната власт.
Докато вървят изказванията на първо четене на законопроекта сред земе­
делските делегати възниква идеята вместо д а се гласува с бяла бюлетина, на
която да пише “виновни” или “невиновни” да има бюлетини с два цвята - черно
и бяло. Тази идея е обобщена от министър Райко Даскалов в самия край на
петото заседание. Обратно на всякаква логика министърът предлага с бялата
бюлетина да се гласува за “виновни”, а с черната - за “невинни”. Мотивът е, че
тези, които са почернили България по време на войните, този т.нар “черен блок”
да гласува с черния цвят, който най-добре му приляга37. На същото заседание
законопроектът е приет на първо четене с мнозинство. В стенографските днев­
ници не е отбелязано с колко гласа “за” и с колко “против”. Както става обаче
ясно от по-сетнешните обсъждания освен блоковите партии против са били и
социалдемократите.
Вестниците бързат да обяват края и резултатите от първото четене на зако­
нопроекта. “Независимост” публикува обширна статия, в която разяснява отри­
цателния вот на Националлибералната партия, като се позовава главно на реч­
та на либерала д-р Тодор Гатев. След като обръща внимание на редица сла­
бости и нарушения, извършени от земеделското правителство по търновските
събития и по самия законопроект за референдума, статията завършва с думи­
те: “До сега бе застрашена личната свобода, сега е застрашена свободата на
държавата.”38 Вестникът на националлиберапите критикува не само кабинета.
Той отправя остри реплики и към работата на парламента: “Управление, при
което Народното събрание си присвоява всички атрибути и при което магист­
ратите не могат да вземат решение според законите, е управление на демаго­
гия.”39
Още по-рязък е тонът на “Пряпорец”, който недоволства и от държавния гла­
ва. В редакционна статия се заявява, че при управлението на цар Борис III
нарушаването на основния закон е станало вече система, че конституцията
“се тъпче със съгласието, а кой знае дали не и със съдействието на държавния
глава, който се е клел да я пази ненакърнима”. И още нещо: “Знаем, че модер­
ната демокрация отдавна е престанала да очаква от короната да пази консти­
туцията. Тъкмо обратното - модерната демокрация полага всичките си уси­
лия, щото приложението на конституцията да не зависи от волята и благораз­
положението на монарха.”40 Малко български вестници в този период си позво­
ляват така открито да изказват мнение против царя.

36 Пак там, с.102-103.

37 Пак там, с.113.
38 Независимост, бр.447,12окт. 1922.
39 Пак там, бр.443, 6 окт. 1922.
40 Пряпорец, бр.223, 5 окт. 1922.

68
 JHa 11 октомври извънредната сесия приема предложението на земеделски­
те депутати Неделчо Георгиев, Коста Илиев и Цоньо Матов за назначаване на
изпитателна комисия за разследване управлението на кабинета на Алексан­
дър Малинов. Комисията трябва да търси отговор на три въпроса: какво е нап­
равило правителството на Малинов за четирите месеца, през които е било на
власт, за да спре корупцията в страната и разложението на фронта; работило
ли е за повдигане духа на войската; предприело ли е някакви действия за
прекратяване на войната и за сключване на мир. Пръв по предложението се
изказва демократът от Шумен Петко Палиев. Той прави съпоставка между
конституционносъобразното съставяне на парламентарната анкетна комисия
и незаконосъобразния, според демократите, проект за референдума. Твърде
негативно ораторът е настроен по въпроса за цвета на бюлетините - черни и
бели. Той с патос заявява: “Това политика ли е, това достойно ли е? Вие искате
да отвратите народа от бюлетината, с която ще гласува за невинността. Това
е неокачествимо, това е една просташка хитрина - простете за израза.”41 След
П.Палиев думата взема представителят на Обединената Народнопрогресив-
на партия (ОНПП) Цоньо Бръшлянов. И в неговото изказване по-голяма тежест
се дава на въпроса за референдума. На анализ е подложено казаното два-три
пъти в събранието от министър Райко Даскалов: “Ние не знаем виновни ли са
бившите министри. Народът ще реши.” Ц.Бръшлянов пита: ако Народното съб­
рание не знае виновни ли са задържаните вече министри, ако министърът на
вътрешните работи не е сигурен, то как народът, който въобще не е запознат с
конкретните обвинения, който въобще не разполага с документи и доказател­
ства, да знае това?42 Отговор на неговото изказване дават министрите Р.Дас­
калов и Ал.Оббов, които защитават правителствената политика като единст­
вено правилна и отговаряща на интересите на българите и нападат блоковите
партии за техните действия по време и след търновските събития и позицията
им по законопроекта за референдума.
И на следващото заседание (12 октомври) в продължение на 4 часа се об­
съжда въпросът за назначаването на изпитателната комисия. Всички изказа­
ли се (Методи Хранов - либерал, Христо Кабакчиев - комунист, Петър ДжиД-
ров - социалдемократ, Неделчо Георгиев - земеделец и др.) защитават теза­
та за законосъобразността на искането за съставяне на анкетна комисия по
чл.106 от ТК. Някои от ораторите обаче изразяват съмнение какво ще стане,
ако резултатът от работата на комисията покаже, че министрите нямат вина.
Поставя се и въпросът, че за управлението на кабинетите Гешов - Данев вече
е имало анкета, в резултат на която събранието е приело тяхната невинност,
но въпреки това те са засегнати от проектозакона за референдума. Иначе все­
ки от изказалите се според своите партийни пристрастия се стреми да привле­
че вниманието на депутатите в посоката, в която неговата парламентарна гру­
па е в печеливша позиция.
След приключване на дебатите народните представители избират деветчлен­
на комисия в състав: Тодор Караваневски, Калчо Консулов, Цоньо Матов, Кос­
та Илиев и Неделчо Георгиев - земеделци; Иван Ангелов - националлиберал;

41 Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв.с., с.125-126.

42 Пак там, с. 127 и сл.

69
Борис Хаджисотиров, Димитър Попов и Александър Атанасов - комунисти.
Демократи, радикали, обединисти (ОНПП) и социалдемократи остават без свои
представители в комисията. Тя трябва да завърши работата си до 15 януари
1923 г., когато предстои да бъдат подновени заседанията на III редовна сесия
на XIX ОНС.
Още в следващите дни в редица опозиционни вестници се появяват първите
статии. В.”Мир” отбелязва, че съставянето на комисията е съобразено с конс­
титуцията. Според народниците въпросът опира до това, че комисията още не
е започнала работа, а министрите са вече в затвора. Какво ще стане,;ако зак­
лючението е, че задържаните не са виновни. И още един въпрос, свързан вече
с референдума: Народното събрание съставя комисия, защото още не знае
дали бившите министри имат някаква вина или не, а как народът да знае това43.
Тези проблеми са вече многократно поставяни в събранието и разсъжденията
на в. “Мир” са силно повлияни от парламентарните дебати и от речта на Цоньо
Бръшлянов. Резюме на неговата реч дава и в. “Ден” - орган на ОНПП 44„ Мате­
риалите, публикувани в другите опозицонни вестници, не се различават съ­
ществено нито по проблематика, нито по интерпретация. Всички редакции се
стараят да покажат нарушаването на законите от страна на земеделското пра­
вителство и стремежа му да решава проблемите от позицията на силата. Мно­
го често преобладава твърдението, че действията на кабинета целят самораз­
права и ликвидиране на опозицята.
На 13 октомври започва второ четене на законопроекта за допитването и
дебатите по същество. Най-напред се изказва демократът Никола Пъдарев.
Освен искане за промяна в заглавието на законопроекта, което превръща реч­
та му в политическа, друго предложение той не прави. Изказването му обаче
нажежава атмосферата в заседателната зала. И другият оратор на демокра­
тите Атанас Попов почти не говори по същество, а се опитва по принцип да
зищити позициите на своята партия. Едва третият изказал се - обединистът д-р
Кънчо Миланов се спира на конкретни текстове от мотивите на министър Янев
и от законопроекта. Той се обявява против това от народа да бъде искано да
се произнася за виновността или невинността на определени хора, при поло­
жение, че обществеността не е запозната с конкретния материал по обвинени­
ето; че дори депутатите не са запознати с резултатите от предишната анкета
по управлението на Гешов - Данев; че Дори министърът на вътрешните работи
по негово собствено изявление не ги е чел4S. Опитвайки се да оборят твърде­
нията на д-р Кънчо Миланов министърът на правосъдието П.Янев и земеделе­
цът Никола Кьосев също си служат по-скоро с политически, отколкото с прав­
ни аргументи.
Отношенията в залата отново се изострят, когато се стига да обсъждането
на чл.4 от законопроекта, където се постановява, че гласоподаването е задъл­
жително. Макар да са минали 3 години откак коалиционното правителство на
Ал.Стамболийски е въвело този принцип, опозицията реагира срещу наруша­
ване правата на избирателите при всеки удобен случай. Ето само малка част

43 Мир, бр.6705, 12окт. 1922.

44 Ден, бр.486, 14 окт. 1922 г.
45 Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв.с., с. 176-179.

70
от изказването на демократа Никола Пъдарев: “Вие искате задължително да
се явят избирателите и да гласуват. И на кои въпроси ще отговори избирате­
лят... Този въпрос поставен ли е ясно в закона? Не. Поставен ли е ясно във
вашите, в нашите, в главите на министрите? Върху какво ще гласува той? За
политическата ли отговорност на кабинетите Гешов - Данев - Малинов или за
техната углавна отговорност? Ако е за политическата отговорност, г.г. народ­
ни представители, не по такъв начин се проявява тя; ако е за углавната отго­
ворност, вие сте длъжни в закона да му кажете: искаме от теб избирателю,
като те обръщаме за един момент на съдия, да се произнесеш по тоя и тоя
факт, по това и това престъпление на еди кой си министър. А престъпленията
на министрите са ясно определени в нашата конституция и в нашите закони, и
вие трябва да му кажете за кои от тях вие искате той да се произнесе за винов­
ността на хората, които вие излагате по такъв начин да бъдат съдени.”46
Не по-леко преминава четенето на чл.7, в който се определя цветът на бю­
летините: черни - за невинни и бели - за виновни и свързаните с него чл.8, 9 и
10474
. Отново най-активни опоненти на правителството са Цоньо Бръшлянов (обе-
8
динист), Иван Симеонов (демократ), Петър Каратодоров (радикал). Последни­
те членове, предизвикали недоволството на опозицията са 20 и 2 2 46. Блокови­
те партии смятат, че с така предложената редакция на чл.20 се унищожава
основната идея на мотивите, предложени от правосъдния министър П.Янев,
игнорира се бъдещата работа на анкетната изпитателна комисия, избрана от
същата тази сесия на Народното събрание само преди няколко дни. Става
напълно ясна целта на земеделския кабинет. “Вие временно можете да уни­
щожите вашите политически противници - заявява от трибуната демократът
Паскал Паскалев, - но вие ще убиете у българския народ мисълта, идеята за
законност, за съдилища, за правораздаване.”49 Паскалев заявява, че според
неговата партия чл.20 е противоконституционен, тъй като в него се визира със­
тавянето на нов вид държавен (народен) съд, който влиза в противоречие с
чл.158 от ТК. Този нов държавен съд ще бъде пристрастен, ще бъде полити­
чески и неговата задача няма да бъде търсене на истината, а “изтребление,
унищожение на вашите политически противници, за да можете по-дълго вре­
ме да имате властта с всичките й облаги, която тя ви дава”50. Тази позиция се
поддържа и от радикала П.Каратодоров.

46 Пак там, с. 188.

47 Чл.8 гласи: С черните бюлетини, на които нищо не се пише,трябва да гласуват ония гласопода­
ватели, които смятат з а “невиновни” министрите от кабинетите, поменати в чл.1 от закона.
Чл.9: С белите бюлетини, в които се вписват имената на всички министри от кабинетите, помена­
ти в чл.1 от закона, трябва да гласуват ония гласоподаватели, които ги смятат за “виновни”.
Чл.10: В белите бюлетини гласоподавателите са свободни да зачертават имената на ония минис­
три, които смятат за “невиновни” .
48 Чл.20 от закона за референдума гласи: Ако резултатът от допитването за цялата страна е
мнозинство за “виновни”, то министрите, поменати в чл. 1 се предават за съдене от особен държа­
вен (народен) съд, на който състава ще бъде определен по особен закон. Чл.22: Министрите от
кабинетите, поменати в чл.1, начиная от 15 септември 1922 г. до обявяването окончателния резул­
тат от допитването до народа за виновността им, се държат под стража, а недвижимите им и
движими имоти се поставят под възбрана и секвестър по решение на Министерския съвет. Ако
резултатът от допитването е, че са “виновни”, то горната мерка остава в сила до произнасянето на
особения държавен (народен) съд.
49 Стенографски дневници на XIX ОНС, IV изв.с., с. 198.
50 Пак там, с.199.

71
 И комунистът Васил Мулетаров поставя въпроса за това какъв трябва да
бъде съдът за бившите министри. Неговата партия твърдо поддържа тезата
за народен съд. Само така работниците и широките народни маси мож;ели да
бъдат спокойни, да бъдат сигурни, че виновниците щели да “бъдат предадени
на подходящи съдии, за да се разправят с тях и да издадат една справедлива
и бърза присъда”51.
В края на заседанието законопроектът е приет на второ четене с гласовете
на земеделци и комунисти, а на следващото заседание (14 октомври) минава
и на трето четене с една единствена поправка - датата на допитването вместо
на 12 ноември се измества с една седмица и става 19 ноември 1922 г. Същия
ден извънредната сесия на XIX ОНС, приключила с основната задача, заради
която е свикана, се закрива. Всички започнати и недовършени поправки и про­
мени в други закони остават за третата редовна сесия, която се открива на
другия ден - 15 октомври.
Ако се направи едно сравнение между първоначално предложения от пра­
вителството законопроект за допитването и окончателния вариант, приет на
14 октомври, се вижда, че са настъпили много и то съществени промени, за
съжаление не към демократизация на закона. Изменен е цветът на бюлетини­
те: от бели, където всеки сам пише “виновни” или невиновни” стават бели и
черни (тълкувани като наказателни). Заедно с това се създават още 5 нови
члена (от 8 до 12 вкл.), с които се доуточнява начинът на гласуване и на валид­
ност на новия вид двуцветни бюлетини. Много по близък до духа и до принци­
пите на конституцията е текстът на първоначално предложения чл.14 (на второ
четене той значително се променя и става чл.19), в който се казва, че ако
“болшинството от гласоподавателите са гласували с бюлетина “виновни”, Вър­
ховният касационен съд препраща протокола на председателя на Народното
събрание за понататъшно разпореждане”. В този си вид старият чл.14 все пак
дава някаква възможност от момента на отчитане на резултатите да се тръгне
по реда, описан в конституцията. Новият чл.19 превръща изпращането на про­
токола с резултатите до председателя на събранието в чисто формална стъп­
ка, защото е последван от чл.20, който фактически унищожава неговия сми­
съл и постановява търсенето на отговорност да се извършва от специален
държавен (народен) съд. Както се вижда правителството и земеделската пар­
ламентарна група вземат всички възможни мерки резултатът от референдума
да бъде в тяхна полза и министрите на всяка цена да бъдат осъдени, като за
“по-сигурно" те продължават да стоят “под ^стража”.
Всички вестници: правителствените “Победа” и “Земеделско знаме”; опози­
ционните; лутащите се в политическото пространство - комунистическият “Ра­
ботнически вестник” и широкосоциапистическият “Епоха” - отразяват дебати­
те в парламента и правят анализ и оценка на закона за допитването. Безспор­
но официозът “Победа” и органът на съюза “Земеделско знаме” възхваляват и
превъзнасят свършената от камарата работа и определят закона като “най-
демократичната проява”. Като връх на демократизацията е посочена и въз­
можността народът сам да прецени виновността на бившите министри. Насе­
лението е призовано да гласува масово с бялата бюлетина и по този начин

51 Пак там, с.201.

72
твърдо да застане зад политиката на своето правителство. А тази подкрепа
трябва да даде сила на кабинета да продължи реформаторската си дейност.
Според земеделските вестници народът с възторг и адмирации посрещнал
закона и предоставената му възможност да се произнесе за вината на бивши­
те управници. Официозът “Победа” пише, че едва ли някога в своето същест­
вуване българинът “е отговарял на своето предназначение по-правилно и по-
високо от днес”. В същото време правителството, застанало “на висота, дос­
тойна за народните водители”, канализирало бурния поток от народно негоду­
вание и подготвило пътя, по който населението трябвало да тръгне, “за да
намери удовлетворение и възмездие”52.
Значително по-различно е становището на намиращия се в опозиция земе­
делец Драгия Драгиев и на неговата “Земледелска правда”. Редакцията на
вестника и поддръжниците на Драгиев смятат, че законът за референдума е
противоконституционен и че министерска отговорност може да се търси само
по реда и начина, определени в Търновската конституция. Според Драгиев
исканият от властващите земеделци народен съд е незаконен - такъв свое­
волно може да устройва всяка партия, която е поела управлението. Такива
народни съдилища обаче не ще спасят страната. Изход от положението, в
което се намира държавата, Драгиев вижда само в едни предсрочни, “по-ско-
рошни, свободни законодателни избори” и това се налага, тъй като вече “мнр-
зина намират, че днешният парламент не изразява повече волята на народа”535 .
4
Комунистическият “Работнически вестник” се колебае в преценките си. На
комунистите им харесва това, че бившите министри ще бъдат съдени. В съб­
ранието те дори искат и настояват процедурата да бъде извършвана от специ­
ален народен съд, съставен от излъчени от работниците и селяните съдии. От
друга страна, те не винаги са последователни в подкрепата си към Земеделс­
кия съюз, често недоволстват и хулят неговите мероприятия м. Позицията им
по закона за допитването и по самата организация на референдума е обаче
много близка до тази на управляващите. Между комунисти и земеделци в този
момент официално не се сключва споразумение, но и двете партии гласуват с
бялата бюлетина55. Затова блоковите вестници говорят по-скоро за негласен
съюз между “комунистическите водители и днешните властници”, отколкото
за противопоставяне. Единодействието е породено само от желанието и на
двете партии бившите министри да бъдат осъдени. Иначе в. “Мир” основател­
но смята, че “временният съюз” на комунисти и земеделци не може да се обясни
като някаква стъпка за бъдещо задружно управление56.
След приемането на закона позицията на блоковите партии не се променя,
само действията им стават още по-активни, имайки се предвид малкото оста­
ващо до референдума време. Мероприятията на Конституционния блок зася­
гат по-големите български градове, прояви в селата те почти нямат, а и там те

52 Земеделско знаме, бр.17, 20, 21,23 от 18, 24, 27 окт., 1 ноем. 1922; Победа, бр.219, 220, 222,
223, 225 от 18, 20, 26, 28 окт., 3 ноем. 1922; Вж. и Д. П е т р о в а . Цит.съч., с.308.
53 Земледелска правда, бр.6, 7, 8 от 23 и 31 окт., 1 ноем. 1922.
54 Работнически вестник, бр. 89, 91,94, 95 от 4, 8 ,1 3 ,1 5 окт. 1922.
55 Вж. Д. П е т р о в а. Цит.съч., 308-309; Победа, бр.225, 3 ноем. 1922.
56 Мир, бр. 6733, 16 ноем. 1922.

73
по-рядко срещат разбиране. В София, Пловдив, Варна, Плевен и в други по-
големи селища блокът получава подкрепа от Народния сговор и от неговия в.
“Слово”, който почти ежедневно помества статии и редакционни материали,
разясняващи характера и условията на референдума. По неговите страници
намират място вижданията на известния на българите руски професор емиг­
рант Павел Николаевич Милюков, на Петко Стайнов и други политици и общес­
твеници 57. Законът е наречен закон-присъда, тъй като предрешава въпроса за
виновността на бившите министри.
На 8 и 9 октомври се събира Върховният партиен съвет на Демократическа­
та партия и обмисля какво да се прави за успешно представяне на референду­
ма. Приета е декларация, която се разпространява сред населението, о г което
се търси подкрепа. Обсъждат се мерки за организационното укрепване на пар­
тията. На 21 и 22 октомври 1922 г. се провежда заседание на Висшия партиен
съвет (ВПС) на ОНПП, където се прави характеристика на положението в стра­
ната и се набелязват най-близките предстоящи задачи. В отпечатаната в бло­
ковите вестници резолюция се казва, че ролята на Конституционния блок е да
“канализира все по-засилващото се народно недоволство в рамките на легал-
ността и да съдейства за вкарване на страната в пътя на мира и на социалния
напредък”. Отново се заявява, че арестуването на блоковите водачи, както и
приетият на 14 октомври закон за допитването целят “да отвлекат вниманието
от непосилното вътрешно и външнр положение”, както и да оправдаят “злоде­
янията” на земеделците от 16 и 17 септември. Правителството е обвинено в
“суспендиране на конституцията”, в “пълно смешение на властите”, във въвеж­
дане в държавния живот на опасен прецедент - “политическите страсти да
решава! въпроса за виновността на опозиционните водачи".
Освен с резолюция ВПС на ОНПП излиза и със следното решение: протес­
тира срещу “разорителната и потисническата политика на дружбашкото пра­
вителство”; обявява се срещу незаконното арестуване на бившите министри и
срещу противоконституционния закон за референдума; апелира “към егсички
съзнателни граждани” на 19 ноември да гласуват с черната бюлетина, за да
дадат своя вот на недоверие към кабинета; да мобилизират всички свои сили
за възстановяване на конституционните права и свободи на гражданитеS8.
Сред най-добре популяризираните акции на блока е многолюдното публич­
но събрание в София, състояло се на 29 октомври в театър “Ренесанс”. Орато­
ри са Т.Г.Влайков, Ал.Христов, д-р Хр.Мутафов. Отново се поставят въпросите
за незаконното арестуване и задържане “под стража” на бившите министри;
за това по какъв начин трябва да се търси тяхната отговорност: политическата
- от Народното събрание и наказателната - само по реда на чл.155 от Търнов­
ската конституция. Протестни събрания срещу закона за допитването и срещу
начина на провеждане на референдума се свикват и в района на Захарна фаб­
рика, на ул. “Козлудуй” в близост до гарата и другаде59.

57 Слово, бр.154, 157, 160, 162, 166, от 16, 19, 23, 25, 30 окт. 1922; В. Г е о р г и е в. Народният
сговор..., 221-222.
58 Мир, бр.6716, 25 окт.; Радикал, бр.240, 26 окт. 1922; Пряпорец, бр.228, 11 окт. 1922.
59 Мир, бр.6720, 30 окт.; Слово, 6р. 168, 2 ноември; Независимост, бр.464, 31 окт.; Вж. и Ст. Р а ­
д у л о в . Цит. съч., с.346.

74
 В последните дни на октомври почти всички опозиционни партии провеждат
свои сбирки или конгреси, с което се цели стягане на партийните редици пре­
ди голямото събитие: Радикалната партия провежда своя XI конгрес; Обеди­
нената народнопрогресивна партия също събира ръководителите на местните
подразделения; социалистите начело с К.Лулчев, Я.Сакъзов, Д.Нейков и
Кр.Пастухов организират своя юбилеен XXV конгрес, на който отчитат, че раз­
полагат с 69 градски и 166 селски организации с общо 15 627 члена и с много
повече съмишленици60. ·
Централното ръководство на Националлибералната партия на свое заседа­
ние на 26 и 27 октомври взема решение на 19 ноември членовете и симпати­
зантите на партията да гласуват с лозунг със съдържание: “Национаплиберл-
ната партия признава необходимостта от министерската отговорност, но уста­
новена и дирена по предвидения в конституцията начин”. Националлиберапй-
те разбират и приемат позицията на блоковите партии, но не желаят да гласу­
ват с черната бюлетина, защото за тях това означава; че признават закона за
референдума за допустимо и възможно конституционно средство, а точно това
те не ж елаят61.
И социалдемократическата партия възприема решение за гласуване с ло­
зунг: “Под съд всички виновници за войната. Под съд и дружбашкото прави­
телство”. По този начин социалистите изразяват своята непримирима позиция
по отношение управлението на БЗНС; мнението си, че приетият на 14 октомв­
ри закон е противоконституционен и че редът за търсене на наказателна отго­
ворност от бившите министри е друг. Партийният орган в. “Епоха” предупреж­
дава своите читатели и привърженици, че гласуването с черната бюлетина
съвсем не е безопасно - черните бюлетини са така направени, че при пипане
боята остава по пръстите и след излизане от кабинката за гласуване всеки
опозиционер лесно може да бъде разпознат и срещу него да бъдат взети мер­
ки 62.
Радикалите също преценяват, че гласуването с лозунг удовлетворява поли­
тическите им интереси в този момент. Много активно се проявява редакцията
на в. “Радикал”, която публикува поредица от статии, в които разяснява пози­
цията на партията, оповестява лозунгите, с които предлагат да гласуват тех­
ните съмишленици. В дните преди референдума рязко е увеличен тиражът на
вестника, като всеки абонат получава допълнително по 5 броя, които да разп­
ространява, за да подпомогне по този начин разяснителната кампания на цен­
тралното ръководство. Голяма шумотевица предизвиква откритото писмо на
най-авторитетния член на Радикалната партия - стария Найчо Цанов до Алек­
сандър Стамболийски. В това писмо лидерът на радикалите се стреми да по­
каже някои от грешките, който той смята, че Стамболийски прави; да припом­
ни негови действия по време на войната; да подчертае неговото “германофил-
ство” в предвоенния период; призовава към публично признание от страна на
земеделския водач, че и той е виновен за националната катастрофа. Открито­

60 Мир, бр.6717, 26 окт.; Радикал, бр.240, 26 окт.; Слово, бр.160, 23 окт.; Епоха, бр.100, 21 окт.
1922.
61 Независимост, бр.470, 9 ноем. 1922.
·? Епоха, бр.114,117,119 от 9 ,1 3 ,1 5 ноем. 1922. Затова пише и А л . М а л и н о в . Цит.съч., с.20.

75
то писмо на Найчо Цанов е посрещнато с интерес от опозиционния печат. “Пря-
порец”, “Слово” го препечатват, “Мир” публикува големи части от него с комен­
тар 63.
Много сериозно за допитването се готви и управляващият Земеделски съюз.
На тази всенародна акция той очаква да получи подкрепа и признание за ця­
лостната си дейност. Затова почти няма по-голямо или дори по-малко селище,
в което земеделците да не организират агитационно събрание. Говори се за
вината на бившите министри, за глада, скъпотията, безработицата и черните
забрадки, които войната е донесла, за това, че народът е получил право сам
да определи кой трябва да отговаря за всички причинени му нещастия. На
много места селяните издигат искания за спиране вестниците на опозицията,
за подвеждане под отговорност и на местните блокови комитети, които извър­
швали предателство с народните интереси64.
Кампанията на БЗНС се засилва най-вече след 28 октомври, когато Ал.Стам-
болийски произнася в Народното събрание реч, екзалтирала до крайност голя­
ма част от селските маси. В нея земеделският водач призовава: “Не щадете
онзи народ, който гласува с черни бюлетини, за да докаже невинността на
престъпниците и за да прехвърли всичките престъпления и отговорности върху
собствения си врат. Не щадете тоя народ, не плачете после за неговото бъде­
ще и за неговото настояще. Но аз не вярвам, аз не допускам, че българският
народ е достигнал до такова нравствено и политическо падение, за да гласува
оправдаването на престъпниците и осъждане на себе си, на своето бъдеще.
Аз ви казвам: който гласува с черната бюлетина, той ще гласува за гроба на
България... Защото черната бюлетина, това значи черното минало.”65 Българс­
кият министър-председател заплашва, че след обявяване на резултатите от
допитването той ще предложи законопроект за изплащане на репарациите, в
който ще се иска: “Сумите за ежегодните вноски по репарационния дълг да се
разхвърлят върху населените места в България, съобразно процента, който
съставляват подадените при референдума на 19 ноември 1922 г. черни бюле­
тини от броя на избирателите в тях.” Стамболийски пояснява, че към черните
бюлетини ще се причислява и броят на неявилите се да гласуват, ако са се
намирали на разстояние не повече от 30 км от центъра на своята община; за
черни ще се смятат и онези бели бюлетини, в които са зачертани повече от
половината имена. Част от репарационния дълг ще бъде прехвърлен и върху
онези редакции на вестници и списания, които са съдействали за воденето на
войната или са я подкрепяли. Речта завършва с предупреждение, че тези, ко­
ито не изплатят репарационния си дълг в тримесечен срок, ще бъдат изпрате­
ни в затвор. И нещо, което взривява заседателната зала на Народното събра­
ние и от ляво, и от дясно: земеделският водач преценява тази си идея за раз­
пределяне на плащанията като “гениално изобретение”, което трябва да се
възприеме от всички66.
След така отправените предупреждения и заплахи, след изричната поста­

“ Радикал, бр.236, 236 от 13 и 14 ноем.; Пряпорец, бр.253, 14 ноем.; Вж. и Д. П е т р о в а .

Цит.съч., с.310.
64 Земеделско знаме, бр.23 и 24 от 1 и 3 ноем. 1922; Д. П е т р о в а. Цит.съч., с.310.
“ А л . С т а м б о л и й с к и . Избрани произведения. С.,1980, с.305.
66 Пак там, 306-308.

76
новка на закона, че гласоподаването е задължително, резултатите изглеждат
предрешени. Въпросът е само до колко ще стигнат силите на опозицията да се
противопостави на тези ултимативни условия.
След речта на министър-председателя в Народното събрание земеделски­
те дружби събират нови сили, активизират подготовката за допитването и раз­
ширяват пропагандната си кампания. Най-внушителната акция се подготвя за
12 ноември. Тя трябва да обхване всички градове и села и разбира се най-
масова трябва да бъде в София, където се предвижда тя да се проведе с
изваждане на бойни и на земеделски знамена, с лозунги и плакати, с демонс­
трации на конната гвардия. Ал.Стамболийски трябва да посети Бяла Слатина
и да говори на митинга там. Земеделското ръководство подготвя прерастване
на манифестациите по места във всенародни панихиди в памет на загиналите
във войните67.
Свои мероприятия по подготовката на референдума провеждат и дружбени-
те младежки организации. На младежки земеделски събор в София говори и
министър Райко Даскалов, който предупреждава младите земеделци да вни­
мават как ще гласуват техните връстници, защото от резултата зависи не само
съдбата на бившите министри, а и тази на правителството68.
След заплашителната реч на земеделския лидер от 28 октомври Централ­
ното бюро на Обединената народнопрогресивна партия изпраща окръжно до
своите организации в цялата страна, с което ги окуражава да се явят на 19
ноември и да гласуват с черната бюлетина, въпреки всички затруднения, кои­
то правителството създава. Засилена е работата и сред младежките органи­
зации на блоковите партии, които също са включени в разяснителната кампа­
ния и в разнасянето на бюлетините69.
Седмица преди допитването големият познавач на българската история и
на възрожденската ни литература проф. Павел Милюков отново взема отно­
шение по конституционосъобразността, същността, характера и причините за
референдума. Обширната статия, публикувана в “Последние новости” на 11
ноември, е препечатана в два поредни броя на в. “Мир”. Според професора
“едва ли може да се намери друг по-въпиющ пример на демагогско злоупот­
ребление на принципа на народовластието от предстоящия на 19 ноември на­
роден референдум по участта на българските министри, арестувани от прави­
телството на Стамболийски”. Като изразява пълно съгласие с реда за търсене
на министерската отговорност, указан в Търновската конституция, проф. Ми­
люков остро се противопоставя на начина, по който земеделският кабинет иска
да разреши въпроса. “В какво се обвиняват министрите, какви са доказателс­
твата за тяхната вина - не се знае, но народът трябва да се справи с това. Ще
се съдят всички вкупом, наведнъж, при това няколко кабинета, а престъплени­
ята, които им се вменяват във вина са разтегнати в 5 -6 години.”70
И д-р Петър Джидров в голяма статия във в. “Народ” търси отговор на въп­
роса защо се стигна до този референдум тъкмо сега. Ако министрите са тол­

67 Д. П е т р о в а. Цит.съч., 308-309; Слово, 6р.164, 166 от 27, 30 окт. 1922.

68 Мир, бр.6738, 22 ноем. 1922.
69 Мир, бр.6728, 10 ноем. 1922.
70 Мир, бр.6732 и 6733, 15 и 16 ноем. 1922.

77
кова виновни, колкото се говори, защо цели три години не се изпълни законна­
та процедура и не се възбуди преследване; защо някои от арестуваните бяха
министри и в коалиционните земеделски кабинети. Според д-р Джидров три-
четиригодишното бездействие показва, че досега никой не е приемал сериоз­
но, че министрите носят толкова голяма вина; но “трябваше партиите от блока
да застрашат нашите властници, за да се предприеме тяхното преследване”.
Всичко, което се прави, цели едно - не справедливо възмездие, а унищожава­
не на политическите противници717 .
2
Това, разбира се, не са единствените публикации преди допитването. Няма
брой на опозиционите вестници, в който да не е поставен въпросът за полити­
ческия характер на референдума и за целите, които се преследват. Не остава
пасивен комунистическият и земеделският печат. Те пък се стремят да дока­
жат неотложността и необходимостта от осъждането на бившите министри и
то именно по този начин - чрез даване право на народа да каже своята дума.
След така проведената разяснителна кампания, при така очертаните пози­
ции на управляващата и на опозиционните партии, при така взетите решения
за начина на гласуване на 19 ноември, референдумът е проведен при широко
участие на българския народ. По избирателни списъци гласоподавателите са
около 1 200 000 души. Въпреки задължителния характер на допитването пред
урните се явяват 926 490 души. Малко повече от две-трети от тях - 647 313
пускат бялата бюлетина. 223 584 набират смелост и гласуват с черната, а 55
593 поставят лозунги, което превръща тези бюлетини в недействителни 12. Ре­
зултатът е обявен с протокол на Върховния касационен съд от 22 декември
1922 г.
Резултатът от допитването показва, че въпреки строгите мерки, които пра­
вителството взема, за да обезпечи победата си, около 279 хиляди души (чер­
ни бюлетини плюс лозунги) все пак изразяват несъгласие с осъждането на
министрите точно по този начин и с водената от кабинета на Стамболийски
политика. Като се има предвид, че още към 275 хиляди не се явяват пред
урните, то “съкрушителната” победа на земеделци и комунисти вече не изг­
лежда чак толкова внушителна. По един или по друг начин почти половината
от българските избиратели не подкрепят действията на управляващите.
Безспорно най-добри резултати земеделците получават в селата. Там бяла­
та бюлетина подава между 80-85 % от населението. В големите градове оба­
че черните бюлетини се оказват значително повече. В София от 30 200 гласу­
вали 17 725 пускат черна бюлетина, 10 539 - бяла и 2 724 - лозунги. Съотноше­
нието за Софийски окръг е 56 760 черни срещу 47 040 бели. В Плевен напри­
мер, където земеделците претендират, че имат силно влияние, са подадени
1818 бели, 653 черни и 1165 лозунга. В Търново черните са 1468, лозунгите -
324, а белите само 769. И в Стара Загора блокът взема превес - 2453 черни
срещу 1804 бели бюлетини 73.

71 Народ, бр.138,10 ноем. 1922.

72 ЦДА, ф.300, оп.1, а.е.141, л.1; Земеделско знаме, бр.21,22 дек. 1922; Държавен вестник, бр.242,
29 ян. 1923; Д. П е т р о в а. Българският земеделски народен съюз (1899-1944). С., 1999, 99-100.
73 ЦДА, ф.300, оп.1, а.е. 141, л.1-2 ; Мир, бр.6736, 20 Ноем.; Епоха, бр.124, 21 ноем.; Д. П е т р о -
в а. Самостоятелното управление... с.312; Ст. Р а д у л о в. Цит.съч., с.347; НА-БАН, сб.4, а.е. 137,
ч.И, с.11-12.

78
 След приключване на референдума блоковите и другите опозиционни вест­
ници съобщават за бити и арестувани, за полицейски шайки, за издевателства
над известни ръководители на "местни блокови комитети. “Земеделско знаме”
и “Победа” пък пишат, че никога преди не е имало толкова мирно и свободно
гласуване и че резултатът е показал пълна подкрепа на тяхното дело. Инте­
ресно е това, че комунистите, които гласуват предимно с бяла бюлетина, вед­
нага след допитването се нахвърлят върху своите довчерашни съмишленици
като ги обвийяват, че искат да използват вота за свои “котерийни цели”; че
хвърлят в заблуждение народните маси; че ако народът е осъдил политиката
на война, то това не означава, че одобрява днешното правителство и че ако то
върви по стария път - то следващият референдум ще бъде за неговото управ­
ление 74.
Какво става след допитването? Спазена ли е указаната в закона от 14 ок­
томври 1922 г. процедура? Каква е по-нататъшната съдба на арестуваните
министри, които на 1 декември са преместени от София в Шуменския затвор.
Започва продължителна подготовка на преработка и на създаване на нови
закони, все в духа на водената от земеделското правителство политика. Пред­
стои Четвъртият държавен съ д 75.

THE 1922 REFERENDUM OR TO WHAT AN EXTENT COULD

THE CONSTITUTION BE VIOLATED

YordankaGesheva

A national referendum, the first in the country’s history, was held in Bulgaria in November
1922. The people had the obligation to say whether the ministers of the cabinets of Ivan
Evstatiev Geshov, Dr Stoyan Danev and Alexander Malinov, who were in office during the
period 1911-1913 and in 1918 were to blame for the two national catastrophes. The passing
of the act and the holding of the referendum were at variance with the spirit and principles of
the Turnovo Constitution with its strictly defined procedure for seeking the responsibility of
ministers. The aim of the Agrarian Government, however, was not so much to seek the
responsibility of the former ministers than to inflict a blow on the traditional bourgeois parties
and their be removed and destroyed as political enemies of the agrarian regime.
After long discussions in the newspapers and in Parliament, after the utmost straining of the
political situation in the country, on October 14,1922 the Act for a referendum on the culpability
of the former ministers of the three cabinets was passed with the votes of the Bulgarian Agrarian
People’s Union and the Communist Party. The referendum was held on November 19. The
result was in favour of the agrarian but that neither consolidated their administration nor calmed
the situation in the country and rather still more inflamed the political passions, in this way
proving that the observance of the Basic law was obligatory... even for those in power.

74 Земеделско знаме, бр.31, 24 ноем.; Победа, бр.240, 22 ноем.; Работнически вестник, 21 ноем.
1922; НА-БАН, сб.4, а.е.137, ч.Н, с.11-12.
75 Вж. Т. Г а л у н о в. Четвъртият държавен Ьъд.- Демократически преглед, 37, есен 1998, 288-
314.

79
 Фа ш и з м ъ т и и т а л и а н с к о т о к у л т у р н о проникване в бъ лгарин
(20-те - средата на 30-те години)

Ге рг а на Вел ич кова

Културната политика се превръща в задължителен и важен елемент на меж­

дудържавните отношения още през XIX век. Често пъти културното прониква­
не върви по стъпките на стопанското, и нерядко проправя път на политическо­
то влияние. Културата най-леко преодолява географски пространства и дър­
жавни граници, пренасяйки дискретно сътворените през вековете от различни
народи духовни ценности. Практическият усет на политиците от настоящото
столетие, в което високата динамика на международните отношения благоп­
риятства промените в традиционната политическа и икономическа ориента­
ция, ги насочва към използване на възможностите на културата като инстру­
мент на външната политика. Предпочитан и благодатен обект на културни въз­
действия се оказват малките държави със закъсняло историческо развитие и
с повишена отзивчивост към всички духовни иматериални достижения на ос­
таналия свят.
Италия сравнително късно завършва националното си обединение и постига
държавна самостоятелност. Италианската култура, обаче, по традиция свърз­
вана с Римската античност и с Ренесанса, има многобройни познавачи и пок­
лонници в Европа далеч преди края на италианското Ризорджименто (епохата
на борбите на италианския народ за освобождение и обединение на Италия).
Поради нейната естествена сила на проникване италианските държавници
дълго време намират за излишни целенасочените усилия за организиране на
офанзивна външна културна политика. Намесата на държавата за подпомага­
не на различните частни и обществени инициативи по популяризиране на ита­
лианските културни традиции в чужбина е скромна и спорадична. Едва след
Първата световна война събуденият италиански национализъм дава импулси
за създаване на институции и организации, действащи последователно в по­
лето на културната пропаганда. Някои от тях, като основаните в 1921 г. Инсти­
тут за Източна Европа и в 1923 г. - Италиански интеруниверситетски институт,
започват работа в самата Италия по запознаване на италианското общество с
чуждите култури, и на чужденци, пребиваващи в Италия, с италианската кул­
тур а 1. Основната форма на дейността им, наред с интензивните научни кон­
такти, са лекционните и езиковите курсове по италиански и чужди езици. От
средата на 20-те години Институтът за Източна Европа се включва в културна­
та експанзия на Италия на Изток като основава италиански културни институти
в Прага, Будапеща и Букурещ*2. В много случаи усилията му са координирани

' ЦДА, ф.353, оп.1, а.е.430, л.359; Мир, № 9936, 25.VIII.1933.

2 Пак там, ф.353, оп.1, а.е.390, д.87; Мир, № 8912, 20.111.1930.

80
 с тези на Опера Италиана “Про Ориенте”. Институтът поддържа връзки със
Славянското дружество в София и с отделни български учени и обществени­
ци, а през 1924 г. посвещава три броя на своето списание Europa Orientale”
на България3.
По същото време с културна пропаганда се занимават различни италиански
културни организации, сред които се открояват “Данте Алигиери” и “Леонардо
да Винчи” с централи в Рим. Има известни податки, че секция на института
“Данте Алигиери” се открива и в София през 1929 г., но дейността й не е добре
засвидетелствана45 .
6
Множеството частни и обществени сдружения, организации и институции в
Италия и в чужбина, търсещи пътища за проникване и разпространение на
италианската култура по света, често водят съществуване независимо едни
от други, изплъзват се от погледа на официалните държавни фактори в Рим и
разпиляват усилията си в нетрайни или безрезултатни инициативи. След идва­
нето на Националната фашистка партия (НфП) на власт те постепенно влизат
в полезрението на фашисткото правителство, чиято тактика е по-често да из­
ползва за поставените цели вече създадени институции, като ги направи про­
водници на политиката си, и по-рядко - да създава нови.
Културната проблематика поначало намира развитие в теоретичните разра­
ботки на фашистките идеолози едва към края на 20-те години. Към нея се
подхожда интуитивно и прагматично най-вече с оглед на решаването на опре­
делени политически задачи. Ликвидирането на антифашистката опозиция до
края на 1926 г. засяга голяма част от настроената против режима италианска
интелигенция. В културния живот на повърхността излизат и получават покро­
вителство художествени, естетически, образователни, философски и полити­
чески идеи, които в някаква степен хармонират с фашистката идеология, а за
техните носители и последователи се открива достъп до ръководните постове
на различни културни, просветни и научни институции, фашистки контрол е
установен над печата; изменения във фашистки дух са въведени в образова­
телната система8, фашизирането на културната сфера се схваща като средс­
тво за разширяване на обществената поддръжка на режима и за постигане на
политически стабилитет чрез канализиране на духовната енергия на младеж­
та и интелигенцията.
Във външнополитически план виждането за ролята на културата е по-раз­
лично. От една страна предназначението на културната пропаганда е да под­
държа духа и националното самочувствие на италианската емиграция. От друга
- да издига политическия престиж на Италия в чужбина и да предизвиква

3 Пак там, ф.353, оп.1, а.е.365, л.108-126; а.е.430, л.360-362.

4 Е. D а m i а n i. Rapporti di cultura fra Italia e Bulgaria. - In: II Giornale di Politica e di Literatura, anno
V, quad.IX, sett.1929 - VII, p.7; М . Р а д е в а . Българо-италиански културни връзки и отношения (1879-
1939). - В: Доклади пред Втория международен конгрес по българистика. София 1986 г. С., 1988,
487-488; М. Р а д е в а . Италианско културно проникване в България (1919-1944 г.). - В: Българи в
Италия и италианци в България. Приноси. (Bulgari in Italia е Italiani in Bulgaria. Contributi). C., 1997,
c.368.
5 A. L y 11 е 11 o n. The Seizure of Power. Fascism in Italy 1919-1929. London, p.364-393; E. R. T a n ­
n e n b a u m. The Fascist Experience. Italian Society and Culture. 1922-1945. New York-London, 1972,
p.211-302.

6 Исторически преглед, кн.5-6/1999 81

интерес към всички прояви на италианския обществен, стопански и полити­
чески живот. Наред с дипломатическите и консулските служби, с чуждест­
ранните фаши (организацията на италианските фашистки групи в чужбина), с
обществените и икономическите организации на италианската диаспора, кул­
турните институции са “впрегнати” в усилията на фашисткия режим по укреп­
ване на международния авторитет на Италия още в първите години на фашис­
ткото управление. “Духовната експанзия на един народ е в абсолютна връзка с
неговия политически престиж”, заявява през 1924 г. в своя реч пред Сената
Мусолини6, Тази максима впоследствие, по-дискретно или по-откровено, въз­
приемат всички дейци на италианското културно проникване по света. През
1928 г. Министерството на външните работи на Италия прави и първия си опит
да централизира тяхната дейност в полза на режима като създава Комитет за
разпространение на италианската култура в чужбина, чиято цел е да проучва и
координира инициативите на културната пропаганда7. Обсъждат се възмож­
ности за създаване на радиотелефонно сдружение за предаване на важни
политически конференции и на музикални концерти в цяла Европа, за изграж­
дане на италиански културни павилиони в европейските културни центрове, за
осигуряване на институционна основа за политико-търговската експанзия на
Балканите и в Ориента, и т.н.8
Целта на настоящото изследване е да проследи процеса на италианското
културно проникване в България в неговата връзка с пропагандата на италиан­
ския фашизъм и в качеството му на един от най-важните канали на тази пропа­
ганда. Избраният период - 20-те и първата половина на 30-те години - произ­
тича от обективни исторически обстоятелства. Това е времето, когато фашис­
ткият режим в Италия постъпателно насочва външната и пропагандната си
политика към създаване на положителен образ за себе си пред чуждото об­
ществено мнение, към разпространяване на идеите си в чужбина и към под­
държане на чужди фашистки движения. Тогава Националната фашистка пар­
тия е политически и идеен ориентир за цялата европейска десница, а до 1933
г., когато на власт в Германия идва Националсоциалистическата германска
работническа партия на Хитлер - и единствената управляваща крайнодясна
партия в Европа. От средата на 30-те години насетне, под влияние и в конку­
ренция с по-мощната пропагандна машина и с по-агресивната външна полити­
ка на Третия Райх, Мусолини се отказва от средствата на убеждението, възп­
риема войнствено външнополитическо поведение и дава превес на политика­
та на силата при износа на фашистки идеи и методи на управление.

* * *

Италианската културна политика след Първата световна война е в тясна

зависимост от външнополитическите цели на Италия и в частност - от нейните
амбиции за влияние в Югоизточна Европа. Българо-италианските културни
отношения се вписват в цялостната италианска експанзионистична стратегия

6 L’ Impero, № 2 9 5 ,12-13.XII.1924; ЦДА, ф.353, оп.1, а.е.390, л.87.

7 ЦДА, ф.176, оп.5, а.е.768, л.ЗЗ.
• Voce d’ Italia, № 20,1 .IV.1924 .

82
в Балканския регион. Добра тяхна основа са активните стопански връзки меж­
ду България и Италия в следвоенния период и възможностите на италианско­
то икономическо присъствие да подкрепя културното проникване на Италия в
страната.
Първата проява на официалното българо-италианско културно общение е
основаното на 19 януари 1919 г. по инициатива на Константин Вакаро Итало-
българско общество (ИБО). Негов действащ председател става Иван Т.Бала-
банов от фирмата “Тодор Балабанов”, която по традиция поддържа интензив­
ни връзки с италианските стопански дейци в България9. През 1922 г. мястото
му заема проф. Венелин Ганев. Скоро след като оповестява съществуването
си, ИБО замира. Общият застой в българо-италианските политически отноше­
ния при управлението на БЗНС и демонстрираната сдържаност към Италия
фактически замразяват дейността на Обществото, още повече, че Министерс­
твото на вътрешните работи и народното здраве отказва да утвърди устава
му10*.
Едва след преврата от 9 юни 1923 г. правителственият курс към търсене на
италианската поддръжка по важни за България аспекти от прилагането на
Ньойския договор насърчава възобновяването на Итало-българското общест­
во. На 30 юли 1923 г., по инициатива на италианския пълномощен министър
Сабино Ринела, в Италианската легация е свикано общо събрание на Общест­
вото. Присъстващите (около 40 души) са италианци - представители на Ита­
лианската колония, на софийското фашо, на Италианската легация, на Итало-
българската търговска банка, на Италианската търговска камара и на Итали­
анското училище в София, накратко - на всички италиански институции и орга­
низации в столицата, и българи - приятели на Италия и привърженици на бъл­
гаро-италианското сближение като генералите Бобчев и Пападопов, арх.
Тр.Трендафилов, Н.Илиев, К. Йосифов, д-р Хр.Мутафов, Д.Ризов, ръководите­
лите на Тракийския емигрантски комитет Тончев и Такев, и др. В новоизбрания
управителен съвет влизат ген.Пападопов като председател, Р.Падовани като
заместник-председател и М.Монтано, Ж.Нурижан, В.Ганев, К.Вакаро, фр.Бо-
джети и Такев11.
Според изменения през август 1923 г. устав “Итало-българското общество,
сдружение с културни и благотворителни цели, се стреми да закрепи приятел­
ството между италианския и българския народи, като благоприятства за едно
по-широко взаимно опознаване на двете нации в полето на литературата, из­
куствата и икономическите и социалните науки; също така да създаде здрави
и трайни отношения между двата народа и да разпространява италианския
език и култура в България”12. Основните форми, в които ИБО възнамерява да
вмести своята дейност, са: организиране на събрания и взаимни посещения на
италиански и български учени, артисти, търговци, индустриалци и др.; улесня­
ване на участието на всяка от двете държави в международни изложения,
организирани от тях; покровителстване на различни културни инициативи; ори­

• La Bulgarie, № 27 75 ,12.XI.1932.
'» ЦДА, ф.264, оп.2, а.е.8240, л.32,4.05.1925 г.
" Voce d’ Italia, № 1 0 ,18.VIII.1923.
12 Ibidem, № 1 3 ,2 8 X 1 9 2 3 .

83
ентиране на български младежи в италианските учебни институти и откриване
на курсове по италиански и български език и литература13.
Ръководството на ИБО се осъществява от 8-членен управителен съвет, в
който в равно съотношение са представени българската и италианската стра­
на. Изборът на УС се извършва всяка година на общо събрание на всички чле­
нове; Един от членовете на УС, винаги българин, е избиран за негов председа­
тел. По право почетен председател е италианският пълномощен министър в
България. По-късно, през 1932 г., в устава са внесени изменения, които разши­
ряват състава на УС на 12 души и дават право на пълномощния министър на
Италия да уволнява целия УС при разногласия, като назначава комисари до
провеждането на нов избор14. В ИБО се приемат българи и италианци, живее­
щи в България или Италия, и препоръчани от двама негови членове.
Веднага след възстановяването си ИБО започва да набира членове сред
италианците в България като за целта помества съобщения във в. ‘Voce сГ
Italia”, който е постоянна трибуна на неговите инициативи. Оживление в дей­
ността на Обществото настъпва през следващата 1924 г., когато за председа­
тел на УС е избран проф. Вл.Моллов, а почетен член на ИБО става министърът
на външните работи Хр.Калфов - сам завършил военната академия в Торино.
В речта, която произнася пред общото събрание на организацията послучай
избирането му за неин председател, Моллов посочва Италия и нейния режим
като пример, който България трябва да следва в усилията си да преодолее
следвоенните политически и стопански смущения15.
Не без авторитетната намеса на Хр.Калфов през 1925 г. Министерството на
вътрешните работи и народното здраве утвърждава устава на ИБО16. Благос­
клонното отношение на българските власти към Обществото му позволява да
използва сравнително пълно възможностите си като културен посредник меж­
ду Италия и България. Скоро след официалното му признаване се открива не­
гова секция в Пловдив с председател М.Коен - италиански консул в града и
пълномощник за италианската фашистка група в Пловдив17. Последователно
клонове на ИБО се създават и в Бургас, Русе и Ш умен18.
Първоначално ИБО се настанява в старата сграда на Италианската лега­
ция, където се помещават и повечето италиански дружества и организации в
София. По-късно заедно с тях се премества в “Casa Italiana” на бул. “Дондуков”
№ 44.19 Постепенно към Обществото се изгражда библиотека с научна, худо­
жествена и политическа литература предимно на италиански език. В нея се
получават редовно най-големите италиански ежедневници и списания, преми­
нали през въведената в началото на 1925 г. фашистка цензура20. Така ИБО
формира канал, през който в България, макар и недотам целенасочено, се

13 Ibidem, Устав на Итало-българското общество, чл.5.

14 ЦДА, ф.264, оп.2, а.е.8240, л.4-5.
15Voce d’ Italia, № 2 0 ,1.IV.1924.
18 ЦДА, ф.264, оп.2, а.е.8240, л.32,4.IV.1925.
17Voce d’ Italia, № 1 0 -1 1 ,2 9 .VI. 1925.
18 Е. К ю л ю м о в а - Б о я д ж и е в а . Г ерманската културна политика и България 1919-1944. С.,
1991,с.158.
19 Voce d' Italia, № 12, 27.IX.1923.
20 Ibidem, №2,14.11.1925.

84
внасят изданията на фашисткия режим и проникват идеите на фашизма. И това
не е единствената услуга, която сдружението оказва на италианската фашис­
тка пропаганда.
Още при повторната си поява ИБО установява връзки със софийското фашо,
чийто тогавашен водач Р.Падовани е избран за заместник-председател на
обществото21. През следващите години в управата влизат и други дейни фа­
шисти като ф.Константини (1924 г.), К.Йосифов (1926 г.), С.Руберти (1926 г.),
У.Марка (1933 г.). С фашистката група в София ИБО поддържа отношения на
сътрудничество. През 1925 г. по нейно предложение ИБО се включва заедно с
Делегацията за фашите в България и с редакцията на нейния вестник “Voce d’
Italia” в създаването на “Италиански кръжок", който да обедини италианците,
живеещи в България, и да ги превърне в компактно общество - цел, преслед­
вана и от чуждестранните фаши. На учредителното събрание на кръжока, пред­
седателствано и от Падовани, присъстват повече от 100 души, доста от които
членуват в местното фашо22. Близките отношения между ИБО и “софийските”
фашисти се запазват и при наследника на Падовани Андреа Бориджани 23.
фашистката доминация над поредната италианска организация е очевидна,
но в този случай е постигната за сметка на авторитета на ИБО.
Приносът на ИБО в пропагандата на фашизма може да се търси и в ежегод­
ните колективни пътувания в Италия, уреждани специално за българи при из­
годни условия24.
Често пъти в общата рамка на съвременна Италия са поставяни провежда­
ните от ИБО конференции и лекторати върху италианска история, литература и
изкуство. Тук от значение е ролята на водещия или на лектора, които опреде­
лят звученето на темата. Така на конференциите, организирани от ИБО в нача­
лото на 1926 г., водещите Р.Падовани и граф ди Вилафалето сръчно вмъкват
разглежданите културни теми за произхода на италианците и за Леонардо да
Винчи в контекста на духовното обновление на италианската нация, пропаган­
дирано от фашисткия режим25.
Разбира се, пропагандната тежест на ИБО в областта на фашистката идео­
логия и политика не е голяма сама по себе сила представлява по-скоро пример
за това как фашистката пропаганда търси ниши в културната, макар и без на­
рочни диригенти. Като смесено българо-италианско дружество обаче ИБО
разполага с ограничени възможности да провежда интензивна, едностранчи­
ва и идеологизирана културна политика в полза на Италия. Това не е и задача­
та му. Обществото предпочита да плува във водите на по-свободните и широ­
ки културни контакти между образованите среди в България и Италия.

* * *

Италианското културно присъствие, както своите френски и немски конку­

21 За италианските фашистки групи в България вж. G . V e l i c h k o v a . Italian Fascist Groups in

Bulgaria (1922-1928). - Bulgarian Historical Review, 1998, № 1-2 , p.218-243.
22 Voce d’ Italia, №3,9.111.1925.
23 La Bulgarie, № 27 75 ,12.XI.1932.
24 Е . К ю л ю м о в а - Б о я д ж и е в а . Цит.съч., c.160.
25 Voce d’ Italia, № 2 -3 , 10.111.1926; № 12-13.VIII.1925.

85
ренти, намира най-надеждна опора в образователните институции. Принципът
на взаимната зависимост между чуждоезичното обучение и формиращото се
предпочитание към съответната национална култура превръща училищата в
най-значителен фактор на културната пропаганда. Първи осъзнават това фран­
цузите, чиито колежи най-рано започват да сеят семената на чуждото култур­
но влияние сред българите. След тях идват немците, италианците, американ­
ците.
След Първата световна война временното отстраняване на Германия от за­
воюваните дотогава позиции в България открива пътя на насърчаваното от
победителите културно проникване на страните от Антантата. Особено актив­
но от създаденото положение се възползва франция. Не закъснява и Италия.
През 1920 г. е открито смесено италианско основно училище в София по ини­
циатива на софийската италианска колония и с подкрепата на италианското
правителство. Средствата за него идват предимно по линия на правителстве­
ната субсидия от Италия, както и чрез дарителска и благотворителна дейност
на колонията и на италианските търговски и стопански сдружения в Бълга­
рия26. От 1923 г. делата му се направляват от 6-членно училищно настоятелст­
во, начело с директора на училището. Трима души в настоятелството се наз­
начават от италианското правителство по предложение на легацията в София
и трима са избирани от италианската колония. Сред назначените са обикнове­
но директорът на Итало-българска търговска банка (ИБТБ) и някои от по-вид-
ните представители на италианската икономическа инициатива в страната като
К.Вакаро, фр.Боджети и др.27
Обучението в училището се провежда в осемгодишен курс: една подготви­
телна година за шестгодишни деца, четири отделения на началното училище
и три прогимназиални класа. Занятията в началното училище се водят по ита­
лианската учебна програма; в прогимназията се спазва задължителната за
българските училища програма с изучаване на български език, история, геог­
рафия, аритметика, геометрия, естествена история, физика, химия, рисуване,
краснопис, италиански, немски и френски език, като cö преподават и предме­
ти от програмата на техническите училища в България. Целта е учениците да
получат образование с техническа насоченост и подготовка за нуждите на
българския обществен живот и администрация. Първоначално училището въ­
вежда ниска месечна такса от 20 лв. за своите ученици, но към средата на 20-
те години обучението става безплатно с безплатни учебници. Получените сви­
детелства са валидни в България и в Италия. Училището е инспектирано от
български и италиански държавни инспектори28.
След откриването му в него постъпват главно италианчета, родени в Бълга­
рия, но постепенно са привлечени и деца от по-образованите местни столични
среди29. Така училището се оформя като фактор "от жизнена важност за про­
пагандата на италианския език и култура в чужбина”30. Неслучайно откриване­

26 Ibidem, № 18,1 .III.1924; № 1 0 -1 1 ,29.V1.1925; № 19-20, 30.XI.25.

27 Ibidem, № 1,17.11.1923.
26 Ibidem, № 3, 17.111.1923; № 18, 1.111.1924; № 13-14,' 10.VIII.1926.
29 Ibidem, №18,1.111.1924.
30 Ibidem, № 1,17.11.1923.

86
то на новата, по-голяма училищна сграда през 1924 г. се превръща в тържест­
вено събитие, удостоено с присъствието на министър-председателя Ал.Цан-
ков и на представители на софийския обществен елит31.
Значението на училището в София за италианското културно проникване го
прави обект на особени грижи от страна на официалните и обществените фак­
тори, представляващи Италия. Към него скоро протяга ръка и софийското фашо,
един от чиито основатели е училищният директор Е.фаторе. Членове на фашо-
то са и следващите директори, както и някои от учителите. През 1924 г. в учи­
лището се създава младежка фашистка група “Бапила”. фашото участва в
подготвянето и набирането на курсисти за вечерните курсове по италиански
език, провеждани ежегодно в училището. По време на курса, впрочем, обуча­
ваните са запознавани добросъвестно с настъпилите след 1922 г. “положител­
ни” промени в италианското общество.
Поради своята финансова и, в известна степен, институционна зависимост
от италианското правителство, училището провежда образователна и култур­
на политика, съобразена с официалната. Доколко преподавателското тяло се
чувства свързано с Италия свидетелства неговото решение през 1925 г. да се
запише в създадената от фашисткото правителство Корпорация на училищата
в Италия32. Същевременно училището се намира под непосредствения надзор
на Генералната дирекция на италианските училища в чужбина към италианс­
кото Министерство на външните работи, която е натоварена със задачата да
насочва дейността на подопечните си в руслото на правителствената култур­
на политика33
Намесата на италианските фашисти в България в сферата на културната
пропаганда не се прикрива, още повече, че тя укрепва представата за тяхната
незаменимост в поддържането на италианската кауза. В Пловдив по инициа­
тива на пълномощника на фашистката делегация М.Коен през 1925 г. се орга­
низира вечерно италианско основно училище. От есента на следващата 1926
г. е открито и редовно начално училище, което доста време е в конфликт с
пловдивската училищна инспекция поради несъобразяване с българската нор­
мативна уредба на просветното дело и подчиняване единствено на Италианс­
ката легация в София34. Неговият директор А.форези е командирован в Бълга­
рия от Генерапната дирекция на италианските училища в чужбина. Той органи­
зира и ръководи вечерните курсове по италианска култура към училището, в
рамките на които се отделя немалко внимание на съвременния обществено-
политически живот в Италия35. В края на 20-те години се открива и прогимна­
зиален курс36.
Въпреки усилията на италианските политически и обществени институции
да разширят терена на италианското културно присъствие в България и съот­
ветно, на пропагандните възможности за издигане на политическия и култу­

31 Ibidem, № 2 1 -2 2 ,10.V.1924.
32 Ibidem, № 19-20, 30.XI.1925.
33 ЦДА, ф.176, оп.5, а.е.768, л.33.
34 Voce d’ltalia, № 1,21.1.1925; № 2 0 -2 1 ,25.XI.1926; ЦДА, ф.176, оп.5, а.е.773, л.1,6.
35 Voce d’ltalia, № 2 0 -2 1 ,25.XI. 1926.
36 La Bulgarie, № 27 75 ,12.XI.1932.

87
рен Престиж на Италия, резултатите не изглеждат твърде насърчителни. В
началото на 1927 г. Министерството на външните работи на Италия прави про­
учване при всички италиански дипломатически представителства за устано­
вяване на степента на разпространение на италианската култура. Проучването
завършва с нерадостната констатация, че след 1922 г. пропагандната актив­
ност на режима е доста вяла, вследствие на което изоставало популяризира­
нето на фашизма като факти и идеи. Като пример за недобро пропагандно
обхващане е посочена и България наред със страни като Латвия и дори Алба­
ния. По-големи успехи са отчетени в централноевропейските държави37.
Въпросното проучване е първият по-сериозен поглед на фашисткото прави­
телство към проблема за пропагандата в чужбина. Дотогава тежестта на вът­
решнополитическите трансформации не му позволява отклоняване на сили в
тази посока. С укрепването на режима, с разширяването и фашизирането на
дипломатическия апарат се разраства пропагандата на италианската култура,
разглеждана като удобен и тактичен носител на идеите на фашизма, а прави­
телството засилва материалната и кадровата поддръжка за италианските кул­
турни институции, действащи в чужбина38.
През първата половина на 20-те години италианският културен натиск в Бъл­
гария довежда до отварянето на италианско основно училище в Бургас със
съдействието на италианския консул Дж.Такела и на фашисткия пълномощ­
ник Р.Андзилути, а в началото на следващото десетилетие - и в Русе39. Най-
големия пропаганден товар, обаче, поема Опера Итапиана“Про Ориенте”. Съз­
дадена през 1922 г. като клон на едноименния католически институт с центра­
ла в гр. Монтана - Италия, тя здраво се “загнездва” в страната и последова­
телно развива позициите си в различните сфери на културната пропаганда40.
Предназначението й е да съживи “името и духа на Италия” в пределите на
някогашното влияние на древния Рим и на италианските морски републики; да
подпомага сънародниците си; да даде “на народите - жертви на международ­
ния егоизъм, италианското чувство за свобода и милосърдие”; “да разширява
и гарантира пътищата на италианската обществена, интелектуална и духовна
дейност”41.
Директор на института “Про Ориенте” в България е капеланът дон франчес-
ко Галони, който пристига след войната начело на мисия за събиране на кости­
те на загиналите италиански войници и за полагането им в обща гробница42.
След приключването на мисията той остава в страната и се заема с организи­

37 J. В о r е i j s z a. II fascismo е Г Europa Orientale (Dalla propaganda all’ aggressione). Bari, 1981,

p.104-105.
38 Documenti Diplomatici Italiani, Serie 7, Vol.V. Roma, 1967, p.254-255; ЦДА, ф.176, on.5, a.e.768,
л.35-36.
39 Е. D a m i a n i. Rapporti di culture fra Italia e Bulgaria, p.6; Ж . Н у р и ж а н . Придобивките на едно
културно сътрудничество. - Нови хоризонти, 1932,№ 4-5,с.219; Учебния комитет при МНП за състо­
янието на основните народни и частни училища в България през учебната 1928/1929 година. Д о к­
лад. - Училищен преглед, r.XXIX, октомврий 1930, № 9, с.355.
40 ДАС, ф.Зк, оп.1, а.е.271, л.21.
41 Voce d’ Italia, № 1, 21.1.1925; Родна защита, № 96, 20.111.1927.
42 С т. К а р а д ж о в. Дон франческо Галони. - Нови хоризонти, 1932, № 4-5 , 226-229; За
дейността на фр.Галони в България вж. по-подробно Г. Е л д ъ р о в. Монсин£>ор франческо Γалони
в България (1921-1948). - В: Българи в Италия и италианци в България, 399-418.

88
рането на Опера Италиана “Про Ориенте”. Установява контакти не само с Ита­
лианската легация, но и с обществените и стопанските сдружения на италиан­
ците в София. С особеното му благоразположение се ползува новосъздадено­
то софийско фашо, в което е един от най-авторитетните членове.
Общителен и енергичен, фр.Галони бе налага като най-дейната фигура на
италианското културно проникване в България. Лекциите пред българска и
италианска публика за задачите на “Про Ориенте”, честите пропагандно-орга­
низационни обиколки из България и Италия, работата по вербуване на хора в
услуга на института са само част от всекидневието на неговия директор. През
цялата 1925 г. дон Галони пътува из България, организира събрания в София,
Пловдив, Ст.Загора, Сливен, Варна, Бургас, Станимака (Асеновград), прави
посещения с благотворителна и милосърдна цел в католическите села в Плов­
дивско и около устието на р. Осъм, във Варненския затвор и др.43 В споменати­
те градове са сформирани комитети на “Про Ориенте” с изцяло женски състав,
(предимно италианки) и с християнско-благотворителни функции. Дейността
на института се осъществява под почетния патронаж на съпругата на пълно­
мощния министър Ринела, на директора на ИБТБ Марколини и на италианския
представител в Междусъюзническата комисия граф ди Каробио44.
Успешна е обиколката на дон Галони и в богатите северноиталиански градо­
ве Милано, Флоренция, Торино, Генуа, Бреша, Тренто, Бергамо, Кремона, Ви-
ченца, Павия и др. през 1925-1926 г., където се провеждат дарителски сказки
в полза на Опера Италиана “Про Ориенте” и са основани комитети на институ­
та като част от организма за осигуряване на средства за дейността му. Обик­
новено в подкрепа на Опера Италиана се явява местната фашистка организа­
ция. А близките отношения на института с НфП са демонстрирани на конфе­
ренцията на “Про Ориенте” във Флоренция, организирана с дейната помощ на
Р.Падовани45.
Към средата на 20-те години Опера Италиана “Про Ориенте” вече се ползва
с името на най-стабилната италианска културна институция в България с трай­
ни позиции и с потенциал за развитие. Силата й идва както от добрите матери­
ални възможности (включително финансова поддръжка от страна на италиан­
ското правителство), така и от разполагането на пропагандните задачи в по-
широкия контекст на християнско-благотворителната активност. На нея глав­
но възлага и надеждите си за по-мащабно италианско културно присъствие в
България фашисткият режим. Израз на тази тенденция е разпространението
на влиянието на “Про Ориенте” в културно-просветната сфера в България.
През 1928 г. с разрешение на МНП институтът открива четвърти клас на
софийското италианско основно училище, като впоследствие го разширява в
пълна гимназия с класически и търговски отдел. Учебната програма на гимна­
зията отговаря на българските държавни образователни изисквания, но обуче­
нието се извършва изключително на италиански език от учители-италианци и
от българи, завършили италиански учебни заведения46. Оповестеното намере­

43 Voce d’ Italia, № 1 7 -1 8 ,15.Х.1925; № 1,21.1.1925; ЦДА, ф.353, оп.1, а.е.ЗЗЗ, л.198.

44 Voce d' Italia, № 1,21.1.1925; № 3, 9.111.1925; № 4 - 5 , 4.IV.1925.
45 Ibidem, № 1 3 -1 4 ,1 0.VIII.1926; № 2 1 ,15.Xtl.1925.
48 ЦДА, ф.177, оп.2, а.е.128, л.35-38; а.е.388, л.49-51.

89
ние гласи, че “организацията “Про Ориенте” желае да даде възможност на
възпитаниците в него (в учебното заведение - б.а., Г.В.) да бъдат в съприкос­
новение с културното и интелектуалното богатство на Италия и с най-доброто
из социалния опит на по-щастливите народи”47. Покрай другото се обещава
учениците да бъдат “надъхани чрез изучаваните предмети и материали с на­
ционален български дух”48, но практиката показва доста умело въвличане на
обучаваните българчета (около 80 % от близо 550-те ученици в основното учи­
лище и гимназията през 1931 г. например) в италианската културна орбита495 .
4
3
2
1
0
Гимназията се настанява в специално построената с италиански средства
сграда на ул. “Оборище” № 5, където се подслонява и самата Опера Италиана
“Про Ориенте”. За учениците от провинцията е открит интернат към гимназия­
та, в който се приемат и бедни българчета, учещи в София80. Грижата за тези
две заведения е възложена на нарочно образуваното благотворително дру­
жество Опера Италиана “Про Ориенте” с цели “културно-просветителни, които
ще се постигнат чрез създаването на гимназия-лицей “Леонардо да Винчи” и
на една универсална библиотека за българските младежи” и “благотворител­
ни, като дава парични помощи на българските студенти, които следват в Ита­
лия и като създаде в София един пансион за бедни български младежи, които
следват в някое училище или университет”81. Уставът на дружеството е утвър­
ден от Министерството на вътрешните работи и народното здраве на 21 април
1929 г. В него поименно функциите по управлението му се предоставят на дон
фр.Галони при сътрудничеството на 14-членен комитет, който фактически не
действа82.
През есента на 1929 г. официално е открит новият дом на Опера Италиана
“Про Ориенте”. От Италия за освещаването му пристига делегация от видни
фашисти начело с депутата Гарели. След завръщането си в Рим Гарели и прид­
ружаващият го дон Галони са приети от Мусолини, за да докладват лично за
събитието83.
От края на 20-те години започва нов етап в развитието на Опера Италиана.
Макар и все още да придава облик на института, християнско-корпоративният
дух постепенно отстъпва пред културно-пропагандния размах. Сключените през
1929 г. Латерански споразумения между Ватикана и правителството на Мусо­
лини, които укрепват международния престиж на фашизма и създават пред­
поставки за съединяването на католическата с фашистката пропаганда, им-
пулсират активността на “Про Ориенте”84. Времето до средата на 30-те години
е изпълнено с интензивна дейност, в която се вмества целият спектър от позна­

47 Пак там, л.39.

48 Пак там.
49 Учебния комитет за задължителното образование и за състоянието на основните народни и
частни училища в България през учебната 1929/1930 година. Доклад. - В: Училищен преглед, г.ХХХ,
ноемврий 1931 ,№ 9—10, с.327.
50 Пак там, л.45.
51 ДАС,ф .Зк,оп.1,а.е.271,л.З.
52 Адвокатът Георги П. Киселов, например, член на комитета, по-късно признава, че след като е
подписал устава, повече не е имал връзка с дружеството. - ДАС, ф.Зк, оп.1, а.е.271, л.32.
53 Мир, № 8780, 9.Х. 1929; Знаме, № 2 3 1 ,10.Х.1929.
54 A. R h о d е s. The Vatican in the Age of the Dictators 1922-1945. London, 1973, p.45-47.

90
тите форми на културно въздействие: курсове по италиански език и литера­
тура; лекторати по история, “художество” (изкуствознание), социология, ре­
лигия и др.; екскурзии в Италия; поддържане на библиотека и книжарница;
собствени периодични издания; благотворителност в България и подпома­
гане на български студенти в Италия; организиране на музикални концерти
и популярни сказки; привличане на български културни дейци с италофилс-
ки чувства за съвместни прояви и пр.
Домът на “Про Ориенте” се превръща в център на италианизма в Бълга­
рия, където със съчувствие посрещат всяка инициатива за българо-италиан­
ско културно общение. Институтът разполага с много сътрудници - италиан­
ци и българи, за различните си дейности, но главните помощници на дон
Галони са дон Кандидо Бономели - през 1931-1932 г. директор на италианс­
ката гимназия, и д-р Стефан Караджов - италиански възпитаник, получил
икономическо образование в Италия, сам женен за италианка, директор на
италианската книжарница в София и редактор на издаваните от “Про Ориен­
те” списания “Giovane Bulgaria” и “Нови хоризонти".
“Мисията” на Опера Италиана “Про Ориенте” да проправя пътя на итали­
анския език и културно влияние на Изток с неофициалното поощрение на
Официалните италиански фактори не е лишена от идеологическа натоваре­
ност. Наистина, “износът” на фашизъм, дори в периода на неговата “универ-
сализация” от началото на 30-те години, се извършва предимно по полити­
чески канали и не разчита много на организации от типа на Опера Италиа­
на, но въпреки това и на тях се възлага един задължителен минимум от
пропагандни задачи за издигане на политическия престиж на Италия в чуж­
бина и за разпространяване на фашистките идеи за управление и преуст­
ройство на държавата. Изборът на формите и средствата за пропаганда е
свободен, симпатиите към фашизма - повече от желателни. В случая с “Про
Ориенте” инфилтрацията на идейната в културната пропаганда е улеснена
от принадлежността на неговия директор фр.Галони към НфП и от близки­
те му връзки с режима. Но. дори и тук е трудно да се каже доколко, и дали
изобщо, пропагандистите на Опера Италиана правят разграничение между
фашизма като държавно устройство и мащабно обществено-политическо
явление, и съвременна Италия. А може би това и не е било необходимо,
щом като в Европа влиза в обръщение словосъчетанието “Италия на Мусо­
лини”.
Пропагандните приноси на “Про Ориенте” в полза на фашизма се откри­
ват в почти всички посочени аспекти на неговата дейност. Най-традиционна­
та форма на културна пропаганда - езиковата, по начало не разполага с го­
леми възможности като носител на идеологически послания, но затова пък
успешно създава положителни представи за страната, от която изхожда. Така
ежегодно организираните от “Про Ориенте” от 1929 г. тригодишни курсове по
италиански език, чиито курсисти през 1931 г. наброяват 265, а през 1933 г. -
над 300 души с различни занятия - учители, университетски преподаватели,
военни, чиновници, студенти и др., събуждат интерес и влечение към итали­
анската култура и към Италия изобщо. Посетителите на курсовете не само
научават езика, но са и усърдно запознавани с официалните фашистки тези
за цветущото състояние на икономиката, културата и обществения живот в

91
Италия, като крайната цел на това въздействие е да събуди симпатии към
фашисткото управление66.
Пропагандни акценти съдържат част от лекциите в Курса за висша култура,
открити от Опера Италиана през 1932 г. за свободно посещение. Тематиката
на някои от лекторатите, ориентирани към различни историко-философски проб­
леми, позволява по-свободни прескачания от миналото в съвременността, и
съответно по-непринудено представяне на иначе подозрително тенденциозна
материя. В лекционни цикли като “Социални учители и учения” и “Социална
солидарност” Ст.Караджов поставя политиката на фашисткия режим в линия­
та на големите реформаторски движения от средновековието до най-ново вре­
ме, а в лекциите “Един смел опит за социални реформи, фашизмът и Хартата
на труда”, “Социалното законодателство на Италия. Проблемът за земята”,
“Един пример за подражание - майчинство и детство”, “Мусолини” и др., разг­
лежда някои от най-експлоатираните от официалната фашистка пропаганда
аспекти на фашистките преобразувания66. В пропагандния актив на Ст.Кара-
джов влизат и няколко радио-сказки за социалните грижи за майката и детето
в Италия, за перспективите на сближението на България с политически и ико­
номически развити страни като Италия и т.н.67
Интересът на “Про Ориенте” към сказките като резултатно средство за про­
пагандно въздействие се потвърждава от обстоятелството, че списанието на
института “Нови хоризонти” помества редовно съобщения за онези от тях, кои­
то засягат Италия и фашизма, макар инициативата за изнасянето им да не
идва от самия институт.
Широки врати към “пригладената” панорама на “фашистка” Италия отварят
италианската книжарница в центъра на София и богатата библиотека на Опера
Италиана, открита през есента на 1932 г. Книжарницата, ръководена от Ст.Ка­
раджов, доставя повечето италиански вестници, списания и новоизлязла ли­
тература, преминали, то се знае, през задължителната цензура, която е особе­
но бдителна по отношение на обществено-политическата книжнина. Същият
поток от подбрани според официалните изисквания италиански издания влиза
и в библиотеката, но те представляват само част от общо 12-те хиляди тома
на италиански, френски, английски и български език68. Италиански библиоте­
ки се откриват и в Русе, Варна, Пловдив и Бургас.
Немалък пропаганден ефект постигат урежданите от “Про Ориенте” от 1930
г. насетне екскурзии в Италия. Едната категория участници в тези екскурзии
са учениците от италианското училище в София, които в началото на 30-те
години наброяват около 300 души. По правило те са по-лесен и по-благодатен
пропаганден обект, пък и са подложени на постоянно пропагандно въздейст­
вие, така че въвличането им в сферата на италианското културно-политическо
влияние е почти безпроблемно. През лятото на 1930 г. голяма група ученици - 5
8
7
6

55 Нови хоризонти, 1932, № 1, с.64; 1933, № 3-4, с. 120. .

56 Курс за висша култура. Програма за 1932/1933 г. - Нови хоризонти, 1932, № 8-9, с.373; Откри­
ване на Академичната 1933/1934 г. на института Опера Италиана “Про Ориенте” . - Нови хоризонти,
1933, № 7-1 0, с.255.
57 Нови хоризонти, 1932, № 8-9, с.375; 1933, № 1-2 , с.64.
58 Пак там, 1932, № 1, с.64.

92
главно българчета, посещават Италия, обикалят десетина от най-известните
италиански градове и се срещат с Б.Мусолини и със секретаря на НфП А.Тура-
т и 59*. Впечатленията от видяното са неизгладими.
През лятото на 1933 г. пък друга група българчета, подбрани измежду уче­
ниците на италианската гимназия от директора фр.Капнело и одобрени от тър­
говския аташе при Италианската легация и фашистки делегат за България А.Бо­
ри джани, заминава на екскурзия в Италия и после участва в лагера за авангу-
ардисти в Рим, където се среща с Мусолини, Г.Чано и други фашистки ръково­
дители ео.
За културно-пропагандната мисия на Операта обаче по-полезни са т.нар.
“научни екскурзии” за български общественици, интелектуалци, търговци, ин­
дустриалци, чиито симпатии към Италия биха могли да допринесат за укреп­
ването на позициите на италианската политика в България. В периода 1931—
1934 г. институтът организира четири подобни екскурзии. Сред участниците в
тях се забелязват ген. Велизар Лазаров, проф. Парашкев Стоянов, Петко Стай-
нов, Иван Буреш, Иван Люлински, Минко Шипковенски, Стефан Караджов, проф.
Любен Диков, Богдан филов, проф. Светозар Георгиев и др.61 Най-силен отз­
вук има екскурзията от септември 1933 г., когато 84 екскурзианти от образова­
ните столични среди начело с дон Галони посещават Венеция, Флоренция,
Неапол, Помпей, Падуа, Рим и други градове, за да разгледат историческите
и съвременните им забележителности, и са приети от папа Пий XI и от Мусоли­
ни. Трудно е да се каже каква точно мотивация е изпратила тези българи в
Италия, пък и тя едва ли е еднаква за всички. Вероятно традиционната слава
на Италия като туристическа страна също е оказала влияние, наред с интере­
са към конкретни културни и обществено-политически аспекти на съвременна­
та италианска действителност. По-важно е обаче, че внушенията и впечатле­
нията, добити от екскурзията, свързват в обща представа историко-културно-
то наследство на Италия и режима на Мусолини. След завръщането си в Бъл­
гария някои от участниците в пътуването му посвещават статии в сп. “Нови
хоризонти”, в. “Мир” и други издания, като не забравят да кажат добри думи за
Дучето и неговото управление62.
Подобни екскурзии в Италйя изглежда са много популярни от края на 20-те
години насетне. Често пъти инициативата за тях идва от българска страна, но
се посреща с отзивчивост от италианците и им дава възможност да проявяват
пропагандна активност. Така през април 1928 г. група от около 60 души уче­
нички и учители от Първа софийска девическа гимназия с посредничеството
на фр.Галони посещава Италия, навсякъде установява връзки с местните мла­
дежки фашистки поделения, среща се с Мусолини и с папата, и вкусва от обил­
ното “пропагандно меню” на фашисткия режим63. В началото на 1929 г. с доста
по-богата програма в Италия пътува група български депутати, а малко по-

59 ЦДА, ф.353, оп.1, а.е.459, л.166; Мир, № 9174,7.11.1931; К р. 3 л а т а р с к а. Италия през погледа
на нашата младеж.
"М и р , №9963, 27.IX.1933.
91 ЦДА, ф.370, оп.1, а.'е.392, л.13; Нови хоризонти, 1933, № 7-10.
62 Д-р К. Б е р 6 е р о в а. Италия. - Мир, № 9974,11 .Х.1933; № 9975,12.Х.1933; № 99 76 ,13.Х.1933;
№ 9977,14.Х. 1933; Нови хоризонти, 1933, № 7-10.
м ЦДА, ф.353, оп.1, а.е.429,л. 128-140; а.е.430, л.7; Независимост, № 20 92 ,10.V.1928.

93
късно - представителна група членове на Българското инженерно-архитектур­
но дружество в София м. Списъкът на екскурзиантите, привлечени от Италия и
подложени на целенасочено пропагандно въздействие, може да бъде продъл­
жен с групите на Пловдивския окръжен читалищен съюз (1930 г.), на водещи
журналисти от най-големите български вестници (1932 г.) и специално на ог­
ромната маса участници от Съюза на българските гимнастически дружества
“Юнак” (около 350 души) в международния гимнастически събор през 1931 г.,
след който водачите му са приети от краля, Мусолини и секретаря на НфП
Д журати*656.
Споменатите дотук средства за културна пропаганда, чрез които се разп­
ространяват в позитивна светлина идеи и факти за фашизма,не изчерпват въз­
можностите на Опера Италиана “Про Ориенте”. Съществен аспект на дейност­
та на Операта е печатната пропаганда. След спирането на в."Voce d’ Italia” през
1927 г. в продължение на четири години няма официално издание, което да се
занимава с въпроси на италианската политика и култура. През 1931 г. в пет
броя излиза сп. “Giovane Bulgaria” на италианската гимназия в София, редакти­
рано от Ст.Караджов и Дж.Креманте, но краткият му живот и малък обем не
позволяват разгръщането на каквато и да е редакционна стратегия. Все пак,
показателно е, че сред оскъдните материали с неучилищна тематика се прок­
радва обширната статия на Креманте “Младежките фашистки организации”,
която анализира култа на фашизма към младежта и разглежда структурата на
всички младежки фашистки поделенияев.
“Giovane Bulgaria” всъщност е прелюдия към едно по-сериозно печатно при­
съствие на “Про Ориенте” - месечното списание “за обществени проблеми,
литература и изкуство” “Нови хоризонти”. Негов редактор отново е Стефан Ка­
раджов. Списанието излиза през 1932-1933 г. и е трибуната, от която институ­
тът пропагандира своите идеи за итало-българско културно сближение. Ос­
новната насока в пропагандистките усилия на редакцията е изграждането на
привлекателен образ на Италия чрез изтъкването на нейните културни прино­
си, историческа роля, икономически и политически достижения. В контекста
на такава задача се откроява и широкият кръг от проблеми, свързан с италиан­
ското общество от 30-те години на века. И напълно в духа на времето, когато
стане дума за съвременна Италия, неизменно се стига до фашизма.
Интересът към фашистката идеология и практика е постоянна линия в поли­
тиката на сп. “Нови хоризонти”. Във всяка книжка влиза поне един, а понякога
- и два материала по темата. Тъй като списанието се издава изцяло на бъл­
гарски език, очевидно пропагандните публикации са адресирани към българс­
ката читателска аудитория. Това са предимно статии от автори, известни с
личните си симпатии към фашисткия режим, които с неуморно перо ги защита­
ват и в българския периодичен печат - Ст.Караджов, фр.Галони, Др.Люлинов,
К.Йосифов.
Тематичният обхват на пропагандните материали за фашизма е сравнител-

84 ЦДА, ф.353, оп.1, а.е.429, л.136-142; а.е.445, л .7 -1 1.

65 Пак там, ф.353, оп.1, а.е.459, л.155-157; а.е.468, л.26-32; ф.176, оп.5, а.е.1339, л.32; ф.262, оп.1,
а.е.13, л.51-72.
66 Giovane Bulgaria, 1931, № 4 -5 , 1931, 10-12.

94
но ограничен. Стремежът на редакцията е да формира общи представи за
фашисткия режим и неговата политика като постави тежестта върху решава­
нето на социално-икономическите проблеми. Подобен подход има своите ос­
нования в периода на икономическата криза 1929-1933 г., синхронизира се с
налагащите се във фашистката пропаганда нови тенденции, свързани с търсе­
нията на универсалните елементи във фашистката доктрина. Така в статиите
“Световна панорама - преход към ново и мъртви точки” и “Десетгодишнината
на фашизма. Административно-политическо устройство на фашисткия режим”
на Ст.Караджов се резюмират заслугите на фашисткото управление за уми-
ротворяването на Италия, разгрома на левите движения, стабилизирането на
държавата и провеждането на мащабни реформи в името на националните
интересие7. Пропагандната нишка обаче е изтеглена в посока на социалната и
икономическа тематика - тук в рамките на цялостната характеристика на ре­
жима, и отделно - в публикации, посветени на конкретни проблеми.
Статиите на Ст.Караджов “Организацията на труда в Италия”, на К.Йосифов
“Икономическата организация на земледелието в Италия", на Др.Люлинов
“Държавата и черквата”, рубриката на списанието “Социална хроника” поста­
вят въпросите за фашисткия синдикализъм и. за неговата ефективност в
справедливото разрешение на социалните противоречия и в организацията на
производството, за връзката между фашизма и християнския синдикализъм,
за мерките срещу безработицата в Италия и т.н.6 68 От гледна точка на всеобщи­
7
те икономически затруднения, които не отминават и България, взирането във
фашисткия синдикално-производствен модел и изобщо в икономическата по­
литика на режима е закономерно. По това време много правителства обръщат
поглед към Италия, а в търсенето на средства за изход от кризата ефикасният
чужд опит е винаги добре дошъл. За сп. “Нови хоризонти” обаче интересът към
тези проблеми иМа и добре откроен пропаганден аспект, тъй като се вплита в
теми, чието присъствие и подходът към които надхвърлят информационно-поз­
навателните цели на списанието.
Редакцията не подценява значението на теорията в системата на фашистка­
та държава въпреки принципната прагматична ориентация на режима. Обшир­
ната статия на проф. Е.Бодреро - подпредседател на Камарата на депутатите
в Италия, изразително озаглавена “Теоретичните победи на фашизма”, сякаш
изчерпва пропагандната задача в това направление. Нейната пълнота по отно­
шение на утвърдилите се в началото на 30-те години теоретични постулати на
фашистката доктрина прави излишно публикуването на отделни разяснителни
материали. Тя следва плътно аргументацията и формулировките на първия
официален опит за системно изложение на фашистките принципи - статията
на Б.Мусолини в “Enciclopedia italiana” от 1932 г. Опорните й точки са тезите за
фашизма като италианско откритие със световна стойност и като доктрината
на XX век; за превъзходството му над либерализма, демокрацията и материа­
лизма; за новите ценности на отговорността, йерархията и дисциплината, за­
менили онези на свободата, равенството и братството; за възстановения авто­
ритет на държавата; за решаващата роля на личността в историята и по-конк­

67 Нови хоризонти, 1932, № 8-9, 366-368; 368-371.

88 Пак там, 1932, № 1,42^44; 1932, № 2, 108-115; 1932, № 7, 304-310.

95
ретно - тази на Мусолини; за класовата хармония, олицетворена от корпора­
тивната уредба на фашистката държава69.
Повечето от посочените идеи са използвани от фашистката пропаганда още
през 20-те години. Новото, което се появява като съществен елемент на теори­
ята и влиза незабавно в пропагандна употреба, е идеята за универсалността
на фашизма, официално провъзгласена от Мусолини на 27 октомври 1930 г.
Преди да се превърне в знаме на режима през 30-те години и да бъде развита
в концепция с вътрешно и външнополитическо значение, тази идея живее ин­
тензивен живот в средите на младите интелектуалци-фашисти около списани­
ята “La Sapienza”, “L’ Universale”, “N Saggiatore”, “Antieuropa” и от движ;ението
“Новизмо” на Виторио Мусолини70. Статията на Е.Бодреро в “Нови хоризонти”
има висока пропагандна стойност именно заради актуалното послание за уни­
версалността на фашизма с неговите най-важни аргументи за промяна в съз­
нанието и за създаване на нов фашистки човек, за духовното водачество на
фашисткото движение и цивилизационната сила на възродения от него импер­
ски дух и за това, че фашизмът е “въпрос на вътрешна политика за всяка една
европейска държава”71.
Сп. “Нови хоризонти” проявява пропагандна отзивчивост към един елемент
на фашистката идеология, познат още от времето на нейното начално оформя­
не— култа към Мусолини. В началото на 30-те години авторитетът на Дучето е
най-висок. Установен е пълен контрол над НфП, а т.нар. “смяна на гвардията”
през 1932 г., когато от партийния апарат и правителството е отдалечено първо­
то поколение фашисти с А.Роко, Д.Гранди, Дж.Ботай, Джулиано и др., озна­
менува курса към “интегрален корпоративизъм" и събужда надежди за про­
дължаване на фашистката революция във вътрешен план и за универсализа-
ция на фашизма като модел за бъдещото устройство на целия свят72. Култът
към Мусолини се налага като отличителна черта на режима след 1932 г. А
обстоятелството, че това може да се долови чрез сп. “Нови хоризонти”, показ­
ва колко съвестно списанието изпълнява пропагандните си функции.
Във всички публикувани статии за фашизма авторите се спират на ролята и
качествата на Дучето. “Човекът, когото провидението е дало на Италия”, “пръв,
най-велик, най-сигурен, най-италианец между италианците”, “баща на Отечес­
твото”, един от “най-щедрите, най-големи и най-добри синове на Италия” -
това е модусът, в който се движи представата за Мусолини73. На него е посве­
тен дори отделен материал - “Страници за Бенито Мусолини” с биографични
сведения и подбрани славословия, подготвени от дон фр.Галони74.
Пропагандният отзвук на водаческата тема се открива в интереса на списа­
нието към брата на Дучето - Арналдо Мусолини, главен редактор на фашист­

69 Пак там, 1931, № 8-9 , 1931,329-338.

70 М. А. Le d е е n. Universal Fascism. The Theory and Practice of the Fascist International, 1928-1936.
New York, 1972, p.37-81.
71 Е. Б o д p e p o. Теоретичните победи на фашизма. - Нови хоризонти, 1932, № 8-9, с.329.
72 Е. R. Т а η η е n b a u m. Op.cit., p.65; ЦДА, ф.176, оп.6, a.e.2095, л.6-13.
73 Е. Б o д p e p o. Цит.съч., c.338; С т. К а р а д ж о в . Десетгодишнината на фашизма. Админис­
тративно-политическото устройство на фашисткия режим. - Нови хоризонти, 1932, № 8-9, с.367;
ф р. Г а л о н и. Страници за Бенито Мусолини. - Нови хоризонти, 1932, № 3, с.143.
74 Нови хоризонти, 1932, Ш 3, 143-145; 1932, № 4 -5 , с.207.

96
кия партиен орган “II Ророю сГ Italia”, основател и директор до смъртта си през
1931 г. на един от най-авторитетните центрове за пропаганда на фашизма в
Италия - Училището за фашистка мистика. Като признание за заслугите му
към фашизма сп. “Нови хоризонти” помества спомена на неговия личен познат
Ст.Караджов “Арналдо Мусолини”, негов портрет и отзив за книгата на Б.Му­
солини “Животът на Арналдо”*76.
Очевидно редакцията на сп. “Нови хоризонти” е тежко “заразена” от прист­
растия към фашисткия режим. Дори в кръга на културната проблематика се
прокрадват пропагандни акценти, щом разглежданата личност има някакво
отношение към фашизма. Така статиите за поетите ф.Маринети и К.Делкроа и
за младия писател В.фоскини подчертават връзката между техните естети­
чески възгледи, творчество и участие в съвременния културен и политически
живот на страната на официалната фашистка власт76.
Сп. “Нови хоризонти” не е замислено като пропагандна трибуна на фашистка
Италия в чужбина, а като издание на един италиански културен институт, чии-
то първостепенни задачи са да разширява полето на италианското културно
присъствие в България. Политическият неутралитет обаче се оказва трудно
удържима позиция, особено в период, когато фашизмът търси пътища да пос­
тави италианския опит в съответствие с този на останалия свят и да докаже
своята приложимост извън родината си. Разбира се, за внезапни обрати не
може да става и дума. Списанието просто следва тенденцията в развитието
на самата Опера Италиана “Про Ориенте” към натоварване с пропагандни ан­
гажименти към режима на Мусолини. Може би затова дори името му “Нови
хоризонти”, освен че има културно-просветен смисъл, навява асоциации за
обещаваните от фашизма промени на човека и обществото, тъй като друг “хо­
ризонт”, към който да отвеждат публикациите в списанието, не се вижда. Пък
и общият позитивен тон на материалите с фашистка тематика не оставя съм­
нение в идейно-политическите предпочитания на изданието.
Стилът на тези материали е достъпен и четивен. фактологическата олеко-
теност и стандартизираната терминология при характеризирането на фашиз­
ма като политическо явление улесняват разпространяването на пропагандно­
то послание, още повече, че това послание е сръчно вплетено в канавата на
културната и обществената проблематика.
Трудно е да се каже какъв пропаганден резултат е постигнало сп. “Нови
хоризонти”. Вероятното му въздействие се простира предимно върху средите,
които проявяват интерес към Италия и към дейността на “Про Ориенте”, т.е.
хората, участващи и в другите инициативи на Опера Италиана. А значението
на печатната пропаганда на института, чрез която се формират симпатии към
фашизма, трябва да се търси в съвкупния ефект от цялостната му активност.

* * *

От началото на 30-те години италианското културно проникване в България

79 Пак там, 1932, № 2, 106-107; 1933, № 5-6 ,1 61 -16 2.

76 Ч. Г а с п а р о т о. Маринети и футуризма. - Нови хоризонти, 1932, № 2, 92-95; С т. К. Виторио
фоскини. - Нови хоризонти, 1932, № 7, с.ЗЗО; И в. В. М и с а н а. Карло Делкроа. - Нови хоризонти,
1932, № 8 -9 , 358-365.

7 Исторически преглед, кн.5-6/1999

97
се сдобива с още един канал - “Итало-българското списание за литература,
история и изкуство”, излизащо от 1931 до 1936 г. с материали на италиански и
на български език първоначално в 12, а после - в 5 книжки годишно. Основа­
ването на списанието се вписва в общата активизация на културната пропа­
ганда на Италия в чужбина след официалното провъзгласяване на фашизма за
универсално явление през 1930 г. В пропагандирането му са мобилизирани
всички италиански културни институции, всички верни на режима и способни
интелектуалци, журналисти, пропагандисти. Във фашистката идейна експан­
зия са включени дори чисто научни звена като Института за римски изследва­
ния, който пропагандира древноримското наследство и идеята за Рим като
център на новата европейска цивилизация77. Важно място в доктрината за
универсалността на фашизма е отредено на тезата за духовните перспективи,
които той разкрива пред човечеството, и за ролята на италианския народ като
пионер в полето на новата духовност. Подобна постановка естествено пред­
поставя обвързаността на културната политика с фашистката пропаганда. В
България по тази линия действа Опера Италиана “Про Ориенте”, но самотното
й присъствие в българското културно пространство не може да осигури в дос­
татъчна степен необходимия на Италия културен натиск. Пък и Опера Италиа­
на покрива твърде широк културно-пропаганден периметър, за да може да
развие задоволителна дейност във всички желани направления.
С уплътняването на италианското културно влияние в традиционната област
на литературата и изкуството се заема “Итало-българското списание”. Негов
директор е доцентът по славянска и българска литература в университета в
Рим и директор на библиотеката при италианския парламент Енрико Дамяни.
Той председателства и основаното през април 1931 г. в Рим Итало-българско
дружество, което поддържа тесни връзки със славянската секция на Институ­
та за Източна Европа78. Още в средата на 20-те години Дамяни проявява дейс­
твен интерес към италианската културна експанзия в България, която изоста­
ва значително от френската и немската, и препоръчва мерки за засилване на
италианските културни позиции79. През есента на 1930 г. той поема курс по
факултативен италиански език в Софийския университет. От следващата го­
дина започва да издава “Итало-българско списание” и въпреки отдадеността
си на занимания със славянска и българска литература, енергично се труди за
каузата на италианската културна политика в България.
“Итало-българско списание” е създадено с авторитетната подкрепа на Ари-
го Солми - професор по право и ректор на университета в Павия, депутат на
НфП от 1924 г., от 1932 г. - подсекретар на Министерството на образованието
в Италия, а от 1935 до 1939 г. - министър на правосъдието80. Неговата намеса
означава, че списанието получава одобрението, а вероятно и материалната
поддръжка от страна на режима. Част от средствата осигурява ИБТБ.
Главен редактор на “Итало-българско списание” през първата годишнина е

77 М. A. L е d е е n. O p.cit, р.92-98.
79 ЦДА, ф.353, оп.1, а.е.487, л.82; а.е.468, л.50.
79 Е. D a m i a n i. L’ Italia in Bulgaria. Roma, 1927, p.10-12; Свободна реч, № 1159, 22.1.1998.
90 ЦДА, ф.176, on.6, а.е.2095, л.11.

98
българинът Милко Ралчев, но лични неразбирателтва с Е.Дамяни стават при­
чина последният сам да заеме редакторското място.
Списанието огласява чисто културни цели: “Разпространяването на итали­
анската култура и история в България: засилването на приятелските връзки
между България и Италия; опознаването на българската култура, литература,
история и български език сред италианците, които, особено от няколко години,
все по-живо се интересуват от българския духовен живот.”81 Както се вижда -
цели, близки до тези на ИБО в София и на Итало-българското дружество в
Рим. При това придружени с обещанието, че списанието няма да се занимава
с политически въпроси. И като повечето обещания - само наполовина изпъл­
нено, защото фашистката тема се промъква дори тук.
“Итало-българско списание” предлага на читателите си статии за истори­
ческите и културните връзки между Италия и България, за историята и култу­
рата на Италия, за съвременните културни явления там, за италиански писате­
ли и философи от ново и най-ново време. Публикуват се разкази и откъси от по-
обширни съчинения на италиански автори, отзиви и рецензии за новоизлезли
италиански и български книги. И - неизбежните материали за идеологията и
политиката на фашисткия режим, чието предназначение е да задоволят инте­
реса към обществено-политическите промени в Италия през 20-те и 30-те го­
дини, като ги представят в подобаващия позитивен смисъл.
Че списанието не е напълно безразлично към политическите и социално-
икономическите проблеми на съвременността показват материалите, посве­
тени на отделни страни от фашистките реформи в Италия. Още в първия брой
се появява статията “Напредъкът на италианското земеделие” на Артуро Ма-
рескалки - подсекретар на Министерството на земеделието и горите, която
разглежда “успехите” на фашисткото управление в бонификациите в земедел­
ското производство, труд, бит и образование82. Със същите въпроси се зани­
мават публикуваните в “Итало-българско списание” сказка на италианския
министър на земеделието и горите Дж.Ачербо, изнесена на 25 май 1932 г.
пред БАН по време на посещението му в България83, както и статията на Н.Ни­
колова “Литория” (град, издигнат върху отвоювани от блатата земи И превър­
нат в показен обект от фашистката пропаганда)84. Присъствието на материали
от такова естество в едно списание за литература и изкуство веднага прави
впечатление със своята неуместност и демонстративно откроява някои страни
от пропагандните му задължения.
Не тъй натрапчиво, но в духа на посочената пропагандистка тенденция са
поднесени две теми, които поне съответстват донякъде на предназначението
на списанието. Статиите “Печатът в днешна Италия” на Н.Балабанов и “Опера
национале Дополаворо” в областта на изкуството” на Е.Бонев дават предста­
ва за системата на държавен контрол над печата при фашисткия режим, чийто
най-важен ефект е “новото съдържание”, изчезването на партийните полемики

81 Итало-българско списание, 1931, № 1-2, с.4.

02 Пак там, с.50-54.
83 Д ж. А ч е р б о. Земеделието и бонификациите в Италия. - Итало-българско списание, 1932,
№ 4,177-190; ЦДА, ф.З, оп.12, а.е.110, л.2.
84 Итало-българско списание, 1934, № 2, 11 -113.

99
и подобряването на качеството на печатните издания, и за организацията и
контрола на извънработната дейност на трудещите се от държавата85. Тонът,
ако и не откровено хвалебствен, съдържа множество акценти на одобрение,
поради което и статиите са намерили място в списанието. А принципът на “Ита-
ло-българско списание” е да не публикува нищо против Италия и да избягва
всичко, което не отговаря на проиталианската му насоченост.
Съществен пропаганден принос в областта на историята и идеологията на
фашизма представляват трите поредни статии на А.Солми от 1934 г. “Поява и
развой на фашизма”, “История на фашисткото движение” и “Подготовката на
революцията и походът към Рим”. С множество цитати от Мусолини е предста­
вена фашистката идеология до превръщането й в държавна доктрина. Инте­
ресни в случая са не толкова преразказаните общи положения за появата на
фашизма като продукт на Първата световна война и като противодействие на
либерализма, индивидуализма и болшевизма, колкото приобщаването на
А.Солми към усилията на фашистките историци, философи и социолози от на­
чалото на 30-те години да свържат възникването на фашисткото движение с
културната и политическата история и с националните традиции на италианс­
кия народ. Неговата теза, че “фашизмът е краен израз на италианското Ризор-
джименто и е осъществяван? на етическия и социалния идеал на най-големи-
те мислители на Ризорджименто”, а произходът му се корени в “системата на
градовете” в Италия от древния Рим през средновековието до края на XVIII в.,
отразява общите търсения на спецификите и духа на италианския фашизъм
след обявяването му за универсално явление, за да се запазят водаческите
му позиции сред останалите фашистки движения86. Обоснована е, разбира се,
и балансиращата пропагандна теза - за световната приложимост на фашизма
като “политически строй, който осигури на Италия една здрава структура, на
която вече много от най-големите европейски сили гледат със завист и все­
кидневно почти подражават; като политически строй, най-сетне, който сега
вече се струва необходим, за да попречи на разрушителното действие на от­
ровите, що дебнат демократичния тип държави”87.
Статиите на А.Солми дават пълна ретроспектива на развитието на фашизма
от 1914 до 1934 г. с борбите му за власт, укрепването му като управляващ
фактор до превръщането му в държавна система88. Ако замисълът на автора
им е бил да създаде обективно научно четиво, то той доста се е отклонил от
него, сливайки подхода на учения с този на пропагандиста. Но, тъй или иначе,
това не е изненадващо предвид следваната от списанието пропагандна стра­
тегия.
Ограниченията, които задължителната активна преданост към фашисткия
режим налага на “Итало-българско списание” даже по отношение на културна­
та пропаганда, се откриват в подбора на представените в списанието италиан­
ски поети и писатели измежду онези, които с духа и идеите на творчеството си

85 Пак .там, 1933, № 2,114-124; 1934, № 3,163-173; 1934, №4, 215-227; ЦДА, ф.176, оп.6, а.е.2721,
л.17. '
88 А. С о л м и. Поява и развой на фашизма. - Итало-българско списание, 1934, № 1 ,5 -1 3 .
87 Пак там, с.З.
88 Итало-българско списание, 1934, № 1,3-14; 1934, № 2, 89-97; 1934, № 3, 131-141.

100
допадат на фашизма или му оказват поддръжка. Освен класическите автори
като Ариосто, Манцони, фосколо, Леопарди, Алфиери, Кардучи, това са Н.Ма­
киавели със своята политическа теория и идея за държавата като “най-висш
земен институт”, ф.Маринети - символът на футуризма, поетът-националист
Д ’Анунцио, авторите на тиражираните биографии на Мусолини Дж.Прецолини,
М.Сарфати и А.Белтрамели и др.
Доколко е трудно, пък и нежелателно, да се изолира фашистката тема от
италианската пропаганда изобщо, говори усърдието на редакцията в просле­
дяването на различните прояви на българо-италианските културни отношения.
Наред с другите събития от културната хроника се отбелязват всички по-инте­
ресни сказки и лекции върху фашизма, изнасяни в страната, като тези на проф.
Карло Костаманя в Свободния университет, Н.Илиев, Ст.Караджов, Ив.Хари-
занов, Ив.Кинкел, К.Манчев, ген. К.Небиоло и др. Списанието следи и препо­
ръчва излязлата на български език литература за фашизма, с което насочва и
улеснява българските си читатели в търсенето и подбора на пропагандна книж­
нина. Публикуваната в брой 1 от 1934 г: библиография върху проблеми от кръга
на италианската култура съдържа раздел “фашизъм” със заглавия на издаде­
ните до 1934 г. на български език книги за фашизма.
Списанието има и собствен издателски актив в това отношение. В неговата
поредица “Малка италианска библиотека”, от която до 1934 г. излизат 17 книж­
ки, се забелязват споменатите статии на Дж.Ачербо, А.Солми, Н.Балабанов,
разпространявани вече като брошури.
Количеството на пропагандните материали за фашизма в “Итало-българско
списание", съотнесено към общия масив от публикации, е сравнително скром­
но, недостатъчно, за да се очертаят идейно-политическите му предпочитания
и да се подадат ориентири на читателската аудитория. Достатъчно също, за
да потвърди неизбежното сплитане на културната с фашистката пропаганда в
условията на фашистка държавна опека над културната сфера и за превръща­
нето на културата в пропагандно оръжие. В този смисъл не може да се подце­
нява и значението на списанието като организатор на културно-пропагандна
дейност, още повече, че то се утвърждава като авторитетен проводник на ита­
лианското културно влияние в образованите български среди.

* * *

Като инструмент на фашистката пропаганда италианското културно присъс­

твие в България играе немаловажна роля и поради непосредствените си кон­
такти с българското общество разполага с повече възможности за пропаганд­
но въздействие, отколкото откритата и наситена, но ограничена предимно сред
италианците в страната, пропагандна дейност на фашистките групи. Самите
организатори на пропагандата в Италия схващат предимствата на културното
проникване като дългосрочен, дискретен и ефективен носител на пропагандни
послания, и му отдават предпочитания пред зле възприеманата в чужбина
директност на пропагандния натиск на фашите. Не случайно от края на 20-те
години същите тези фаши са поставени в услуга на италианските културни
институции.
Най-напред културната пропаганда използва не само италиански, но и бъл­

101
гарски език, което значително разширява кръга на нейните обекти. Тя е адре­
сирана към различни по възраст и социална принадлежност слоеве на българ­
ското общество, като се обляга на онези българи, които се чувстват свързани
или са привлечени от италианската култура. Често пъти симпатиите към Ита­
лия повличат след себе си симпатии към фашизма, само защото режимът го
превръща в национална емблема.
Пропагандните средства са разнообразни - от формиране на цялостна кул­
турна ориентация чрез образователната подготовка в италианските училища,
през езиковите курсове, лекторатите, сказките, радиопредаванията, екскурзии­
те, до печатните произведения. Италианското влияние ползва каналите на обра­
зователните институции, поддържани от Италия, на християнско-благотворителни
учреждения като “Опера Италиана Про Ориенте” с широки културно-пропаганд­
ни функции, на италианските библиотеки и на книжарницата в София, на изда­
телската дейност, финансирана от правителството на Мусолини, на смесени
сдружения от типа на ИБО и след 1934 г. - на Итало-българското дружество за
култура, на личните контакти и пропагандни инициативи. Както вече неколкок-
ратно се спомена, всички тези канали и средства за културна експанзия служат
и на фашистката пропаганда, чието вплитане в културната пропаганда се оправ­
дава с това, че фашизмът е един от италианските приноси в цивилизацията,
често пъти отъждествяван със самата Италия.
По правило целта на културната пропаганда е да създава културни, а после -
стопански и политически приятели на страната, от която изхожда. Политически­
ят аспект на италианската културна пропаганда е с цвета на фашизма.
Характерно за фашисткото пропагандно послание, разпространявано от аген­
тите на културното проникване, е отдалечаването от някои тези и аргументи,
които се откриват в пропагандата на фашите. Това изместване, добре забеле­
жимо от края на 20-те години насетне, е свързано с общия напредък в разра­
ботването на фашистката теория и по-специално с отделянето на нейните уни­
версални елементи. Така политическата аргументация избледнява и се свеж­
да до очертаването на общата картина на фашистките “успехи” в управлението
на Италия.
Увеличава се тежестта на икономическите аргументи и на съпътстващата ги
официална проблематика от една страна поради интереса към тях от чужбина в
периода на световната икономическа криза, и от друга - поради налагащата се
официална пропагандна теза, че корпоративната идея е основополагаща за фа­
шистката доктрина и че е приложима извън Италия. Пропагандистите се позо­
вават на ефективността на фашистките стопански реформи, чрез които са избег­
нати ударите на кризата, и на социално-икономическите резултати от въвежда­
нето на корпоративната система.
Идеологическите аргументи, макар и недотам изобилни, са издържани в духа
на фашисткия универсализъм. Освен поизносената вече теза за превъзходство­
то на фашизма над всички останали обществени строеве и социални доктрини,
се изтъква неговото родство с християнството и хуманизма, определят го като
“доктрината на XX век”, развиват се имперските аспекти на фашизма. В смисло­
ва последователност тук се прилагат и историко-културни аргументи за ролята
на италианската историческа традиция при възникването на фашизма, за връз­
ката на фашисткото движение с италианското Ризорджименто и т.н.

102
 Това е само малка част от пропагандното послание, засвидетелствана чрез
писмени източници. Вероятно съдържанието му е доста по-богато, като се имат
предвид възможностите за пропаганда, които дават такива свободни форми
на общуване и разпространяване на идеи като личните разговори, пътувания-
та, училищното обучение, курсистките занимания. Понякога това послание се
промъква ненатрапчиво в привидно неутрален материал, но по-често открито
се отправя към аудиторията, за да не остави съмнение в идейно-политическа­
та ангажираност на своите носители.
Дали то постига някакъв пропаганден ефект може само да се предполага.
Сред сътрудниците и участниците от български произход в дейността на ита­
лианските и смесените културни институции се срещат имена на почитатели
на фашизма, но те обикновено имат вече формирани предпочитания и не са
обект на пропаганда. Остават другите - ученици, курсисти, екскурзианти, слу­
шатели на лекции и сказки, читатели, които вероятно в някаква степен са въз­
приели фашисткото пропагандно послание, облечено в одеждите на итало-
филството.
Ако италианските фаши в България са пионер на пряката фашистка пропа­
ганда на Италия в страната през първата половина на 20-те години и практи­
чески не разчитат на помощта на италианските културни институции, то итали­
анската културна експанзия от края на 20-те години осигурява “разпространи-
телската' мрежа” за фашистките идеи. Чрез нея фашистката пропаганда нав­
лиза в друг етап, когато изоставя демонстративния политически тон и търси
по-ненатрапчиви начини за убеждаване и вербуване, задължително обвърза­
ни с поддържането на политическия и културния престиж на Италия.
Разбира се, фашистките пропагандисти не се заблуждават относно мащаб-
ността на пропагандните резултати, постигнати по този път, и не се отказват
от откритата фашистка пропаганда. Задачите за нейното провеждане, обаче,
се предоставят на българските десни и крайнодесни формации, проявяващи
привързаност или симпатии към фашизма. Такава е изобщо принципната ори­
ентация на политиката на Мусолини през 30-те години, насочена не просто към
разпространяване на идеите на фашизма, а към контакти с чужди фашистки
движения и към насърчаване на процесите на създаване на такива движения,
имащи не само и не толкова организационно и институционно родство с НфП,
колкото идейна близост и желание за сътрудничество с италианските фашис­
ти по универсализирането на фашистката доктрина89.

89 М. A. L e d e e n . Op. e it, р.94-95, 122; J. W. В о r е j s z a. O p.cit, p.21.

103
 F A S C IS M A N D T H E IT A L IA N C U L T U R A L P E N E T R A T IO N IN B U L G A R IA ( 2 0 s - M id -3 0 s )

GerganaVelichkova

This article examines the Italian cultural penetration in Bulgaria in the 20s and the first half
of the 30s as one of the channels of the spread of fascist ideas in Bulgarias society, and follows
up the precesses of laying fascist propaganda messages over those of cultural propaganda.
The various institutions active in the field pf Bulgarian-ltalian cultural links enjoyed the backing
of Mussolini’s regime and ensured opportunities for discreet persuasion and recruiting,
compulsorily linked to the maintenance of Italy’s political and cultural prestige.
The Italian cultural presence found most dependable support in the educational institutions
but did not give up other forms of cultural influence. Its direct contracts with Bulgarian society
turned it into a favourite and convenient tool of fascist propaganda, although its actions were
more the upshot of individual initiative than of a propaganda strategy formed in advance. Its
importance for Italian foreign policy increased in the late 20s with the consolidation of the
fascist regime and the development of the idea of the universality of fascism.

104
 БЪЛГАРИЯ 1947 Г. - ИЗВЪН АМЕРИКАНСКИТЕ- ИНТЕРЕСИ
И ИНИЦИАТИВИ

Стоян Пинтев

На 21.11.1947 г. от Лондон изпращат две пространни ноти до Държавния де­

партамент. В тях се казва, че поради трудното положение, в което се намира
Англия след 31.111.1947 г. английското правителство не може да гарантира
финансова подкрепа на заплашената от политически и икономически колапс
Гърция. Към Вашингтон е отправена молба да окаже помощ на правителство­
то в Атина, с която да бъдат посрещнати неговите граждански и военни нуж­
ди1. Няколко месеца по-рано, през лятото на 1946 г., Съединените щати де­
монстрират интерес по отношение на Турция, която е подложена на съветски
натиск за ревизия на конвенцията от Монтрьо, подписана през 1936 г., и за
изграждането на съвместна съветско-турска система за отбрана на проливи­
те. Американците настояват Турция да се противопостави на съветските пре­
тенции и изпращат бойни кораби в района. На Анкара е обещана доставка на
модерни оръжия и изпращането на американски военни специалисти 1 2.
Във връзка с искането на Великобритания и търканията между Съветския
съюз и Турция, след обсъждането на най-високо ниво и подготовка на общес­
твено мнение, президентът Труман, в адрес до Конгреса от 12.111.1947 г., изла­
га целите на американската политика по отношение на Гърция и Турция. Той
изтъква, че двете страни се намират под пряка комунистическа заплаха, като
с особена сила това се отнася за Гърция. Икономическата дезинтеграция в
тези страни, според американския държавен глава, се дължи на терористи-
ческата активност на няколко хиляди души, ръководени от комунистите. В слу­
чай, че Гърция попадне под властта на комунистите, целият район на Близкия
и Средния изток ще бъде обхванат от смутове и безредици. Подчертавайки,
че борбата на тези две държави е част от борбата между свободния и несво-
бодния начин на живот в глобален мащаб, президентът на Съединените щати
поставя въпроса за отпускането на помощ от 400 млн. долара на Анкара и
Атина. В крайна сметка помощта е отпусната и отправена по предназначение3.
Но успоредно с това в широки сектори на американското обществено мнение
се формират схващания, които не са благоприятни за американската админис­
трация. Няколко месеца по-късно Дж.Кенън, по това време вече шеф на Отде­
ла за политическо планиране към Държавния департамент и един от хората,

1American intervention in Greece, 1943-1949. № 4.1982, p.67.

2 Ibidem, p.55.
3 Department of State Bulletin, March 23, 1947. p.534.

Исторически преглед, кн.5-6/1999 105

провеждащи американската външна политика, отчита някои нежелани после­
дици, свързани с инициативата на американския президент, известна най-вече
като "Доктрината Труман". Това са оценки като:
"а) Подходът на Съединените щати към световните проблеми е защитна
реакция срещу комунистическия натиск и усилията да бъдат възстановени някои
икономически условия в други страни са само страничен продукт на тази реак­
ция, а не нещо, което бихме били заинтересовани да направим, ако нямаше
комунистическа заплаха.
б) Доктрината Труман е непопълнен чек за оказване на икономическа и во­
енна помощ във всеки регион на света, където комунистите показват признаци
на успешно действие. Трябва да стане ясно, че отпускането на американска
помощ е главно въпрос на политическа икономия в буквалния смисъл на това
понятие и подобна помощ ще се обсъжда само в случай, когато резултатите в
перспектива са в задоволително съотношение с разходите на американски
усилия и ресурси. Очевидно е, че в случая с Гърция и Турция имаме работа с
критична зона, където неуспешните действия биха имали особено сериозни
последици, и обратно, успешните мерки обещават значими и далекостигащи
резултати, а цялостните разходи са относително малки; в други области също
ще трябва да прилагаме подобни критерии"4.
Съдържанието на тези редове, поражда и един въпрос - оказва ли новата
доктрина съществено влияние върху американската политика към България?
Още повече, че макар и страната да не е сред тези, които трябва да получат
помощ, инициативата на американския президент по същество внушава идея­
та за борба между комунизма и демокрацията в световен мащаб.
В историята на международните отношения в края на Втората световна вой­
на е изучен и обяснен фактът, че именно в този период България попада в
съветската сфера на влияние. След 9.IX.1944 г. това има за последица господ­
стващата роля на българските комунисти в политическия живот на държавата
и всеобхватен съветски контрол върху нея, независимо че за известен период
в България е допуснато съществуването на опозиция. Когато обаче е решено
да се ликвидира опозицията, мерките срещу нея стават още по-сурови и без­
компромисни.
Съединените щати пледират за демократични промени в България още от
края на 1944 и началото на 1945 г. Това става главно на базата на "Деклараци­
ята на освободена Европа", документ, приет по време на ЯлтенсКата конфе­
ренция на ръководителите на САЩ, СССР и Великобритания, проведена в на­
чалото на февруари 1945 г.5 В декларацията се предвижда трите държави
да съдействат за установяване на демократични политически порядки в осво­
бодените от хитлеризма европейски страни. На тази основа американците об­
вързват, поне публично, подписването на договора за мир и установяването на
дипломатически отношения с България със съблюдаването на принципите на
демокрация в българското общество 6. Вашингтон има политически предста-

4 Foreign Relation of the United States. Diplomatic Papers (FRUS), 1947, V.lll, p.229.
5 FRUS, 1945. The Conference at Malta an Yalta; Кримская конференция руководителей трех съ-
юзннх держав СССР, США и Великобритании 4—11 февр.1945. М., 1978.
6 С т. П и н т е в. САЩ и режимът на народна демокрация в България.- Известия на БИ Д, 37,1985.

106
вител в София още от края на 1944 г. (Мейнард Барне), но в началото на 1947 г.
дипломатическите отношения между София и Вашингтон едва ли биха могли
да бъдат наречени нормални 7.
Линията на непризнаване продължава твърде дълго. Една от причините е,
че в Държавния департамент не са решили дилемата подписване на договора
- признаване на кабинета в София. Дипломатическото ведомство смята за
нежелателно обсъждането на перспективата за влизането на мирния договор
в сила без официалното признаване на българското правителство 8.
Ha 27.Х. 1946 г. в България са проведени избори за Велико народно събра­
ние. За разлика от действията си по време на изборите от 1945 г., американци­
те не изразяват публично недоволството си от начина на тяхното провеждане9.
Държавният департамент таи надеждата, че "... 101 опозиционни депутати
във Великото народно събрание ще допринесат за създаването на ситуация,
при която Отечественият фронт може евентуално да намери за по-лесно, от-
колкото досега, да отстъпи на опозицията известно участие в правителство­
то."101А на предложението на Барне, българският въпрос да бъде дискутиран с
Молотов или Вишински по време на Нюйоркската сесия на Съвета на външни­
те министри е отговорено, че "... поради положението на Съвета на външните
министри изглежда нецелесъобразно държавният секретар или Коен (съвет­
ник на държавния секретар - б.а., Ст.П.) да обсъждат положението в България
с Молотов или Вишински, но може би по-късно това ще бъде възможно"11.
По време на тази сесия, проведена в края на 1946 г., се изготвят окончател­
ните текстове на мирните договори с бившите сателити на Германия и е насро­
чена датата за тяхното подписване - 10.11.1947 г.12
През януари 1947 г. Държавният департамент в общи линии е очертал схе­
мата на подписването на мирния договор и признаването на българското пра­
вителство. Във Вашингтон вече са на мнение, че не е нужно да се търси връзка
между тези два акта. Договорът за мир ще прекрати състоянието на война, но
той не включва задължения за признаване и установяване на дипломатически
отношения. Относно последното вариантите са два: да се установят диплома­
тически отношения преди ратификацията на договора или това да стане в пе­
риода между ратифицирането от Сената и размяната на ратификационни гра­
моти при положение, че междувременно политическото положение в Бълга­
рия не се е влошило. Обмисля се възможността за назначаването на М.Барне
за шарже д ’афер, като временна мярка преди изпращането на пълномощен
министър, но след неговото възражение тази идея е изоставено. Малко по-
късно е взето и окончателно решение, че по въпроса за възстановяване на
дипломатическите отношения с България ще бъде приложен вторият вариант,
отбелязан по-горе 13.

7 FRUS, 1944, V.III (вж. октомври до декември).

8 С т. П и н т е в. Цит.съч., с.305.
9 Пак там.
10 FRUS, 1946, V.IV, р.172.
11 Пак там.
12 С т. П и н т е в. Цит.съч., с.305.
13 FRUS, 1947. V.IV, р.140-144; В * и С h. Μ о s е r. Dimitrov of Bulgaria. 1979, USA.

107
 В началото на 1947 г. Барне продължава да информира Държавния депар­
тамент за влошаване на политическата обстановка в страната. Американски­
ят политически представител подчертава, че "всеки ден носи нови доказател­
ства, показващи решимостта на доминираното от комунистите правителство
да изгони опозиционните лидери от Великото народно събрание и да наложи
полицейски санкции, правещи невъзможна каквато и да е ефективна полити­
ческа опозиция срещу Комунистическата партия"14. Барне се среща на 4 януа­
ри с «.Георгиев, вече външен министър и с В.Коларов на 5 февруари. В разго­
ворите си с тях той подчертава, че провежданата политика по отношение на
опозицията и нападките срещу Съединените щати могат да имат отрицателни
последици върху въпроса за признаването. За разговора с Коларов е инфор­
миран Н.Петков, който, както пише Барне, споделя, че всички опозиционни
лидери ще се чувстват по-сигурни, докато Съединените щати продължават да
демонстриран реален интерес към участието на различните демократични
елементи в правителството. Барне обаче завършва телеграмата си до Дър­
жавния департамент за срещата си с Коларов със следното изречение: "Раз­
говорът вероятно не направи нищо повече от това да регистрира продължава­
щото желание на Съединените щати да направят всичко възможно и подходя­
що при съществуващите обстоятелства, за да видят, че на различните демок­
ратични елементи е позволено да участват в политическия живот на страна­
та."15
През пролетта на 1947 г. мерките на българското правителство срещу опо­
зицията стават все по-строги. Спирането на вестник "Свободен народ", орган
на опозиционните социалдемократи, и отказът на печатарските работници да
печатат "Народно земеделско знаме" показват, че внушенията на Барне не са
оказали влияние върху българските правителствени ръководители. Забраната
на вестниците предизвиква изпращането на протестни ноти и от новоназначе­
ните по това време американски и английски политически представители, съ­
ответно Хорнър и Бенет. По време на среща между тях и съветския пълно­
мощен министър Кирсанов той заявява, че въпросът за опозиционната преса е
от компетенцията на българското правителство.16 Г.Димитров е също така ка­
тегоричен, заявявайки на Хорнър на 10.V.1947 г., че излизането или спирането
на вестници на опозицията е чисто вътрешна работа 17.
След подписването на мирните договори с Италия, България, Румъния и
Унгария на преден план излиза тяхното ратифициране и влизане в сила. Проце­
дурата по отношение на българския договор е предвидена в чл.38 "Настоящи­
ят договор, чийто руски и английски текст е меродавен, ще бъде ратифициран
от съюзните и сдружените сили. Договорът трябва да бъде ратифициран и от
България. Договорът ще влезе в сила незабавно след депозирането на рати­
фикационните актове от страна на Съюза на съветските социалистически ре­
публики, Обединеното кралство на Великобритания и Северна Ирландия и Съ­
единените американски щати. Ратификационните актове ще бъдат депозира­

14 FRUS, 1947, V.IV, р.148.

15 Ibidem, р. 149.
16 Ibidem, р.155, 157.
17 Ibidem.

108
ни в най-кратък срок за съхранение от правителството на Съюза на съветските
социалистически републики. По отношение на всяка от съюзните или сдруже­
ните сили, чиито ратификационни актове бъдат ратифицирани по-късно, дого­
ворът ще влезе в сила от деня на депозирането. Настоящият договор ще бъде
депозиран в архивите на правителството на Съюза на съветските социалисти­
чески републики, който ще изпрати заверен препис на всяка държава, подпи­
сала този договор..."181
9
Ha 4.111.1947 г в Комитета за външна политика към Американския сенат за­
почват слушания по мирните договори с Италия, България, Румъния и Унгария.
Те продължават още няколко дни, на 30 април, 1 ,2 и 6 май. Пред членовете на
комитета застават и двама държавни секретари - вече бившия Джеймс БЪрнс
и настоящия Джордж Маршал. По време на дебатите по италианския договор
възниква опасност да се стигне до сериозни усложнения по него, а от там и с
договорите с останалите три държави 18 На 17 април временно изпълняващи­
ят длъжността държавен секретар Дийн Ачесън информира своя шеф Дж.Мар­
шал, който се намира в Москва за участие в работата на Съвета на външните
министри: "Вчера Ванденберг ме информира, че значителен брой от изказали­
те се са говорили срещу италианския договор... Ванденберг посочва, че глав­
ният аргумент, който ще бъде изтъкнат срещу италианския договор е, че той е
вече остарял, т.е. бил е сключен по време, когато политиката на американско­
то правителство е била да "успокоява" Москва, докато "доктрината Труман" е
променила изцяло тази политика"20. По време на слушанията често се чува
твърдението, че договорът ще ускори падането на Италия в ръцете на кому­
нистите 21. Но в телеграмата от Москва с не малка доза твърдост Дж.Маршап
подчертава: "Ще бъда дълбоко загрижен, ако разтакаването на слушания по
мирните договори бъде тълкувано като решение от наша страна да направим
отделен мирен договор с Италия, а може би и с другите сателитни държави.
Ако договорите бъдат изоставени или отхвърлени не вярвам, че могат да бъ­
дат обезпечени по-добри договори на базата на общо съгласие. Изоставянето
или отхвърлянето на италианския договор ще ни наложи продължителни воен­
ни ангажименти във Венеция - Джулия и с оглед на тяхното икономическо
положение, англичаните вероятно ще поискат от нас да поемем и техния дял.
Средствата за натиск (това е, което има стойност) дадени ни от балканските и
унгарския договори, които можем да използваме срещу прекалената концент­
рация на съветски войски в тези страни, повече няма да съществуват. При
това ефектът от изоставянето на предложените договор върху германската
ситуация не може да бъде игнориран. Доколкото неуспехът да постигнем до­
говорености със съветското правителство на тази конференция не трябва да
отлага постигането на нужните резултати в съответствие с бизоналните спо­
разумения мисля, че не трябва да правим нищо, с което да затворим вратата
за съветското сътрудничество. Поради тази причина трябва да се пазим от

18 Советско-болгарские отношения 1944-1948. М., 1969, с.297.

19 FRUS, 1947, V.III, р.529.
20 Ibidem, р.541; Артър Ванденберг - сенатор от Мичиган, председател на Комисията по външна
политика към Американския сенат.
21 FRUS, 1947, V.III, р.544.

109
действия, които могат да бъдат тълкувани като категорично затваряне на вра­
тата."22
Тези съображения надделяват и след нови дебати на 3 ,4 и 5 юни Американ­
ският сенат препоръчва ратифициране на мирния договор с Италия. Без диску­
сии на 5.VI.1947 г. се приемат подобни резолюции и по отношение на мирните
договори с България, Румъния и Унгария. Договорите за Италия и балканските
страни (в случая към тях прибавяме и Унгария) са ратифицирани от президента
Труман на 14 юни. Ратификацията е последвана от президентски изявления,
различни по дух, за договора с Италия, от една страна, и за останалите три
държави, от друга 23. По същото време, когато се ратифицират мирните дого­
вори с бившите германски сателити, на 5.V I.1947 г. държавният секретар
Дж.Маршал, в реч пред асоциацията на бившите студенти от Харвард, оглася­
ва изключително широкообхватна инициатива за икономическо възстановява­
не на Европа. Тази инициатива, влязла в историята под името "План Маршал",
представлява програма за американска икономическа и техническа помощ за
европейските страни, намиращи се в критично състояние след края на война­
та24.
Идеята за подобен подход към европейските проблеми се заражда във во­
енното ведомство на Съединените щати. Ha 22.VII.1945 г. военният министър
Стимсън изпраща до президента Труман меморандум, в който настоява да се
приеме координиран план за икономическо възстановяване на Европа, като
всички налични средства бъдат концентрирани в един орган 252 . За изработва­
6
нето на "План Маршал" и неговото приложение важна роля изиграват немалко
на брой висши правителствени структури, но специално трябва да бъде отбе­
лязана дейността на Службата за политическо планиране към Държавния де­
партамент, ръководена от Джордж Кенън - дипломат, политик и съветолог от
най-голям калибър2е. Към тези общи щрихи на плана трябва да бъде прибавен
още един, защото той засяга пряко и България. Без да е подчертано изрично,
планът е насочен към възстановяване единствено на Западна Европа, Гърция
и Турция и е замислен и осъществен по начин, който да го направи неприемлив
за Съветския съюз и страните от неговата орбита най-вече поради тяхната
силна зависимост от Москва 27.

22 Ibidem, р.542. Ha 9.V.1947 г. Комитетът за външна политика към Американския сенат едино­
душно препоръчва ратифицирането на мирния договор с Италия, Румъния, Унгария и България.
23 FRUS, 1947, V.Ill, р. 548-550.
24 Основният документален масив за "План Маршал" се намира във FRUS, 1947, V.III. Много на
брой са изследванията по прилагането на плана в различните страни в Европа (16 от тях го приемат,
включително Западна Германия). Към тях трябва де се добавят работите, излезли през 1985-1987
г., във връзка с 40-годишнината от приемането на плана. Поради специфичния ъгъл на настоящата
статия, тази литература не е цитирана. В най-общ план трябва да се посочи, че от 1948 до 1952 г. 16
страни получават над 13 млрд. долара, като за отделните страни варира от 3 млрд. и 100 млн.
долара за Великобритания до 32 млн. долара за Исландия. От икономическа гледна точка планът е
забележително постижение. Страните, получили помощта, увеличават националния си продукт с
25%, индустриалната продукция с 35% и селско-стопанската продукция с 10%. Антикомунистичес­
ките цели на плана също така са постигнати със силното ограничаване на позициите на комунистите
в Италия и франция и разгрома на ръководеното от Компартията партизанското движение в Гърция.
Вж. J. G i m b е I. The Origin of the Matchal Plan. Stanford, 1976.
25 История дипломатии. T.5. Μ., 1974, c.252-253.
26 G. K e η n a n. Memoires 1925-1950. Boston, 1967.
27 FRUS, 1947, V.III, p.258, 291,294.

110
 Съветски представители участват само в началото на работата по претво­
ряването на американския план на практика. Съветският съюз отказва да учас­
тва в конференцията на 16-те западноевропейски държави, насрочена за 1 2-
15.VII.1947 г. в Париж, на която по същество са приети постановките на "Плана
Маршал".
По-голямата част от страните на оформената в следвоенните години социа­
листическа общност се консултират със съветското правителство преди да
вземат решение за участие в конференцията в Париж, имаща отношение към
"Плана Маршал"28. И с България нещата протичат по същия начин. След като
изпращат информация за юлската конференция във френската столица, от
Кремъл предлагат; "Някои дружествени на Съветския съюз страни, както изг­
лежда, мислят да се откажат от участие в това съвещание със същите моти­
ви, с които СССР няма да вземе участие в съвещанието. Смятаме, че ще бъде
по-добре да не се отказва участие в това съвещание, а да се изпратят наши
делегации с цел на самото съвещание те да покажат неприемливостта на ан­
гло-френския план, да не допускат единодушно приемане на този план и след
това да напуснат съвещанието, повеждайки със себе си възможно повече де­
легации от други страни"29. Но три дни по-късно, на 8 юли, в София получават
нови инструкции:."Получените от съветското правителство последни данни за
характера на Парижкото съвещание от 12 юли откроиха две нови обстоятелс­
тва. Първо, инициаторите на съвещанието, англичани и французи, нямат наме­
рение да внасят каквито и да е изменения в своя план за стопанско възстано­
вяване на Европа, направени без да се отчитат интересите, суверенитета и
икономическата самостоятелност на малките страни. Второ, под привидност-
та за изработване на план за възстановяване на Европа, инициаторите на съ­
вещанието на практика искат да създадат западен блок с включване на За­
падна Германия в него. Предвид тези обстоятелства ЦК на ВКП (б) отменя
своята телеграма от 5 юли и предлага отказ от участие в съвещанието, т.е. да
не се изпраща делегация на съвещанието. Всяка страна може да представи
мотиви за отказа по свое усмотрение."30
По-сложно протичат нещата с Чехословакия. Тя се съгласява да участва в
конференцията в Париж. До участие не се стига, тъй като събитията се обръ­
щат в диаметрално противоположна посока, когато Кл.Готвалд, Ян Масарик и
други правителствени дейци отиват в Москва. Сталин и Молотов изразяват
пред тях изненада от действията на Прага.
"Бяхме удивени, че сте решили да участвате в това съвещание. За нас този
въпрос е въпрос за дружбата на Съветския съюз с Чехословакия. Вие обектив­
но помагате, искате или не, да се изолира Съветският съюз. Погледнете какво
се получава. Всички страни, които имат с нас дружествени отношения, не учас­
тват на това съвещание, а Чехословакия, която също се намира в приятелски
отношения с нас, участва... Това ще бъде преценено като загуба за Съветския
съюз... Необходимо е да отмените своето решение, трябва да се откажете от

28 Ibidem, р.319; Восточная Европа в документах российских архивов 1944-1953. Т.1,1944-1948.

М., 1998,0.673.
29 Централен партиен архив, ф.146, оп.4, а.е.639.
зЬ Пак там.

111
участие в това съвещание и колкото по-скоро направите това, толкова по-доб­
ре." В заключение Сталин напомня на Готвалд и останалите членове на чехос­
ловашката делегация, че е необходимо да се окажат от участие не по-късно
от 10 юли. "Делегацията благодари на др. Сталин и др. Молотов за приема и ...
обеща да направи всичко така, както е договорено" - са последните думи от
записа на срещата 31.
След като въпросът с ратифицирането на договора е решен, Съединените
щати и България трябва да намерят отговор на задачата за признаването на
българското правителство. И въпреки, че след арестуването на Н.Петков аме­
риканската страна демонстрира изключителна активност в протестите си до
София и Москва, тази активност е само привидна. Показателен за това, че в
действителност нещата се развиват по-различно, а и хвърлящ по-ярка светли­
на върху действията на Вашингтон към България, е протоколът на заседание,
проведено на 9 юни в Държавния департамент. В него взимат участие замес­
тниците и сътрудниците на държавния секретар и е разгледано политическото
положение на Балканите.
По отношение на нашата страна взетите решения са две: Мейнард Барне
няма да се върне в България, както самият той желае, за да се помъчи да
потърси пътища за освобождаването на Петков; а САЩ няма да променят се­
гашния си план да признаят българското правителство след влизането в сила
на мирния договор. Особено интересна във въпросния протокол е следната
констатация: "Публичните протести при всеки случай на недемократичен акт,
нарушаващ международните споразумения, са полезни не толкова с надеж­
дата да бъде поправено положението или само да бъдат регистрирани, но
поради ефекта, който те могат да имат върху лидери от двете страни (на поли­
тическата барикада - б.а., С.П.) в други държави в подобно положение и като
част от нашата "война на нерви"32.
През юли и август "войната на нерви" от американска страна е в пълен ход.
Протести и ноти се изпращат и до Българското външно министерство, и до
Съюзната контролна комисия, и до Съветското външно министерство. В нота­
та на американския шарже д ’афер в Москва от 23 август се подчертава, че
Държавният департамент не възприема позицията на временно изпълняващия
длъжността председател на Съюзната контролна комисия ген. Черепанов, който
отказва да проведе консултации с американските и английските представите­
ли за постигане на съгласуваност по случая Петков. По-нататък се настоява
да се проведат незабавни консултации на правителствено равнище между
Съединените щати, Англия и Съветския съюз, за да се достигне до уеднаквя­
ване на политиката по въпроса за задълженията, които трите правителства
имат според Ялтенската декларация 33. Съветските ръководители отхвърлят
тези искания, като подобна участ има и нотата от 30 август, връчена от амери­
канския посланик в Москва Бедел Смит по повод произнесената смъртна при­
съда на Н.Петков.

31 FRUS, 1947, V.III, р.319-320; Восточная Европа..., 673-675; Клемент Готвалд - министър-пред­
седател на Чехословакия, Ян Масарик - министър на външните работи.
32 FRUS, 1947, V.IV, р.163; Вж. и D. D е s a n t i. L’anee ou le monde a tremble, 1947. Paris 1976;
Водачът на опозиционните земеделци Никола Петков е арестуван на 5.VI. 1947.
33 FRUS, 1947, V.IV, р.173.

112
 Наред с тези действия се предприемат и други, но от по-различно естество.
На 16 септември Хорнър е информиран, въпреки обстановката в България, ко­
ято според американците е силно влошена, той да поиска агреман за бъдещия
пълномощен министър Доналд Хиит, като подчертае пред българския минис­
тър на външните работи, че установяването на дипломатически отношения не
означава, че САЩ са съгласни с провежданата до този момент политика на
българското правителство. Предвижда се след като Хиит встъпи в длъжност,
да се публикува изявление в пресата, чрез което да се осветли американската
позиция и още веднъж публично да бъде изразено неодобрението на Вашинг­
тон към много от действията на администрацията в София 343 .
5
Хорнър от своя страна на 19.IX. 1947 г. прави следната преценка, която зас­
лужава да бъде цитирана като се има предвид фактът, че близо две и полови­
на години от американска страна се твърди и демонстрира, че Съединените
щати полагат сериозни усилия за установяване на демократични свободи и
нормални политически условия в България.
"Ние показахме вече достатъчно ясно неодобрението, с което правителст­
вото на Съединените щати и общественото мнение гледат на екзекуцията на
Петков.
Вероятно българското правителство е взело решение за съдбата на Петков
и изглежда съмнително, че продължаващото отказване на признаването ще
упражни някакво влияние в негова полза.
Предвид това, че 22 септември е последният срок, понататъшното отлагане
може да ни изправи пред неприятната ситуация да бъдем принудени да приз­
наем българското правителство веднага след екзекуцията на Петков".36
Във връзка с това Хорнър още след обяд на 19 септември прави визита в
Министерството на външните работи и връчва официална нота, в която е изра­
зена готовността на Съединените щати за установяване на дипломатически
отношения и размяна на пълномощни министри 36.
Какви са мотивите, които стоят зад този ход от американска страна? Чрез
него Вашингтон се надява да се почувства влиянието му в България, да бъдат
закриляни американските интереси и да бъде събрана информация за тази
стратегически важна област. Освен това признаването ще даде възможност
за участие в изпълнението на някои задължения, които според договора за
мир, са от компетентността на дипломатическите мисии на СССР, САЩ и Ан­
глия 37. Тези съображения, формулирани в Държавния департамент, едва ли
могат да дадат пълна картина за причините, накарали Съединените щати да
признаят нашата страна и да установят дипломатически отношения с нея. Не е
нужен и допълнителен коментар, за да се разбере, че от горните пунктове
реален и осъществим е само този, предвиждащ събирането на информация.
Не на последно място прави впечатление и фактът, че повече не се говори за
изпълнение на Ялтенската декларация, за реализация и на други решения, т.е.

34 Ibidem, р.180; Вж. и С h. Μ о s е r. Op.cit.; Ha 22.IV.1947 г. политическият представител на САЩ

М.Барне напуска България и е заменен от Джон Хорнър.
35 FRUS, 1947, V.IV, р.183.
36 Ibidem.
37 Ibidem, р.181.

8 И с т о р и ч е с к и п р е гл е д , кн.5 -6 /1 9 9 9
113
за неща, които до този момент са имали връзка с признаването и установява­
нето на дипломатически отношения. Впрочем и сега може би има една, макар
и не така пряко изразена причина - американците бързат да установят дипло­
матически отношения преди да бъде изпълнена смъртната присъда над Пет­
ков, за да избегнат известно неудобство, ако тези две събития се подредят
хронологически обратно.
Около влизането в сила на мирните договори отново се създава известно
напрежение. Ha 14.VII.1947 г. американският посланик в Италия Джеймс Дън
излага своите съображения по италианския договор. "Де Гаспери ни каза, че
неотдавна съветският посланик е заявил, че неговото правителство засега няма
да ратифицира договора, като не даде обяснение за причините... Не съм за­
познат с други страни на въпроса, но погледнато от Рим, за нас изглежда ще
бъде сериозен риск да настояваме пред италианското правителство за гласу­
ване особено след като италианското ратифициране, без съответно действие
от руска страна, не е особено важно. Може би най-мъдрият курс е да информи­
раме Де Гаспери, че искаме възможно най-ранната ратификация, но ще оста­
вим на него да прецени дали сега е точният момент да се настоява за нея.
Ако възприемем този курс, предлагам Бевин да бъде информиран и да се
настоява той да заеме подобна позиция.
Ако правителството се препъне във връзка с ратификацията, това осезаемо
ще усили позицията на комунистите и ще налее вода във воденицата на Съве­
тите, защото дава на компартията възможност да свали кабинета по спорен
въпрос от национално значение, което ще я постави преди изборите в позиция
на защитаваща италианската независимост от Съединените щати и Великоб­
ритания."38
Официалната съветска позиция е изразена в нота от 11 август до Американ­
ското посолство в Москва. "Съветското правителство заявява, че смята за важно
влизането в сила на мирните договори с Италия, Унгария, Румъния, България и
Финландия, които бяха очертани и обсъдени едновременно на Парижката мирна
конференция, да бъде насрочено за определен момент, един за всички упоме­
нати договори. В тази насока съветското правителство смята, че би било неко­
ректно да се отложи влизането в сила само на мирния договор за Италия,
докато се извърши ратификация на този договор от самата Италия, каквато е
идеята на британското правителство. От своя страна съветското правителство
предлага да бъде възприета същата процедура и по отношение на Румъния,
България, Унгария и Финландия"39.
Тази позиция на Москва е повод американският посланик в съветската сто­
лица У.Б. Смит да изкаже някои предположения за целите, които се крият зад
този ход. "Важните текущи приготовления за предстоящите унгарски избори и
преходният характер на правителството, а също така и непълната ликвидация
на опозиционните елементи в България и Румъния са превъзходни причини за
нежеланието на Кремъл да се откаже от правата и директния контрол на ня­
колко комисии по примирията, докато антисъветските сили не бъдат оконча­

38 FRUS, 1947, V.III, р.553-554; Алчиде Де Гаспери е министър-председател на Италия, Ернест

Бевин е английски външен министър.
39 FRUS, 1947, V.III, р.558-559.

114
телно елиминирани и здраво базираните сталинистки режими вземат стабил­
но властта. Въпреки продължаващото присъствие на съветски окупационни
сили в Унгария и Румъния след влизането в сила на договорите, контактите на
Кремъл с бившите неприятелски сателити вероятно ще бъдат главно чрез дип­
ломатическите и партийните канали и ще изискват изцяло формирана сате­
литна администрация, ако трябва да се запази приблизителната ефективност
на сегашния военен контрол по силата на примирието.
Гърция продължава да бъде главна цел в плановете на Кремъл и желанието
за поддържане на съветски бойни единици в България е явна от само себе си,
въпреки че договорът (румънският - б.а., Ст.П.) обезпечава присъствието на
съветски войски в Румъния, които лесно могат да стигнат до всяка точка на
Балканите.
Присъствието на съветски войски в България е по-ефективна подкрепа за
всяка българска агресия срещу Западна Тракия, а в същото време осигурява
вътрешна стабилност и поддържане на съветския натиск върху Турция. А ако
американците решат да приемат възможна гръцка покана за изпращане на
войски в Гърция, за да помогнат при прочистването на местни "партизани",
Кремъл без съмнение ще предпочете да има бойни съединения вече разгъна­
ти в България, готови да посрещнат всякакви събития, отколкото да трябва да
изпраща нови войски в страната след "покана" от българското правителст­
во."40
Така поднесени, обстоятелствата и тълкуванията около забавянето на рати­
фикацията и депозита на ратификационните грамоти звучат до голяма степен
тревожно и драматично. На практика обаче, вероятността от реализирането
на горните предположения е била нищожна. На първо място, около седмица
след като посланик Смит изпраща своите виждания до Държавния департа­
мент, България и Румъния, след нареждане на съветското правителство, рати­
фицират мирните преговори, а на 15 септември ратификационните грамоти
заедно с тази за Унгария са депозирани в Москва. Съответният документ за
Италия е предаден за съхранение във френското външно министерство 41.
Както се вижда краткият срок, през който се развиват посочените събития,
не дава каквито и да е предимства за Москва. Колкото до опасенията от бъл­
гарско нападение в Гърция (Западна Тракия) и натиск върху Турция, през 1947
г. вероятността от реализирането на подобни перспективи е също така мини­
мална. Три години преди разглежданите събития българските войски се из­
теглят от Западна Тракия. Да се мисли, че през 1947 г., въпреки сериозните
промени в отношенията между Съветския съюз, от една страна, и САЩ и Ве­
ликобритания от друга, българи и руснаци ще се опитат да осъществят
пропуснати възможности, би било най-малкото белег за липса на реализъм.
Друго важно събитие, развило се точно през дните, когато американският дип­
ломат прави своите предположения, показва колко неоснователни са неговите
опасения. Ha 12.VIII.1947 г. лидерът на българските комунисти Г.Димитров
отбелязва в своя дневник:
"Изпратих три писма до Дружков по наши стопански въпроси. Вечерта при

40 Ibidem, р.560.
41 Ibidem, р.567.

115
Дружков. Запозна ме със следното решение на съветското правителство:
Москва, Кремъл. До др.Димитров. Съветското правителство смята за свой
дълг да уведоми братските републики - Югославия и България - за своето
отношение към безсрочния пакт между Югославия и България.
Съветското правителство смята, че двете правителства са допуснали греш­
ка, сключвайки пакт, при това безсрочен, преди влизането в сила на мирния
договор, независимо от предупреждението на съветското правителство. Съ­
ветското правителство смята, че със своята прибързаност двете правителст­
ва са облекчили работата на реакционните англо-американски елементи, да­
вайки им излишен повод да засилят военната намеса в гръцките и турските
работи против Югославия и България.
Разбира се, Съветския съюз е свързан със съюз с Югославия и България,
тъй като той има с Югославия формален договор за съюз, а с България - фак­
тически съюз, което е равносилно на формален съюзен договор. Обаче съвет­
ското правителство е длъжно да предупреди, че то не може да поеме отговор­
ност за пактове с голяма важност в областта на външната политика, които се
сключват без консултация със съветското правителство.
Председател на Министерския съвет на СССР
Й.Сталин
Военните допълнителни въпроси оставихме да разглеждаме утре."42
Тези редове показват, че в основата на връчения от Сталин на Димитров
текст не стои само гръцкият фактор. Но те са ясно доказателство, въпреки
прикритата помощ за ЕАМ-ЕЛАС от някои комунистически държави, колко
чувствителен е съветският ръководител към ходове, които биха могли да се
оценят като открита и директна заплаха към Гърция. Естествено Димитров не
би и помислял да се противопостави на съветския натиск и на 13 август запис­
ва в дневника си: "Изпратих в Белград следната шифровка:
"До Валтер. Във връзка със съобщението на нашия голям приятел трябва да
се признае, че ние се увлякохме по въпроса за договора. С цел да се поправи
двустранната грешка от нас е необходимо, според мен, да се анулира този
акт, а когато настъпи благоприятно време, след съответните консултации със
съветските приятели, договорът да се подпише и да се обяви публично."43
Краят на войната в Европа доведе до разделянето на стария континент на
сфери на интереси. Това разделение е резултат от хода на военните действия,
стратегическите интереси на главните съюзници от антихитлеристката коали­
ция и някои договорености мбжду тях от зимата 1943 г. и лятото и есента на
1944 г. Добре известен е фактът, че България, след като е била сателит на
Германия, попада в орбитата на Съветския съюз заедно с още два-германски
съюзника - Румъния и Унгария и две държави, жертви на хитлеристката агре­
сия - Полша и Чехословакия. Съединените щати и Великобритания насочват
усилията си към Западна Европа и Средиземноморието (Италия, Турция, Гър-
ция).
След като установява контрол над България Съветският съюз не афишира

аг Γ. Д и м и т р о в. Дневник. 9 март 1933 - 6 февруари 1949 г. С., 1997, с.556, (Дружков е Й.В.
Сталин).
43 Пак там, (Валтер е Й.Б. Тито).

116
нито всестранната си подкрепа към българските комунисти, нито перспекти­
вата за формиране на социалистическия строй в нея. Допуснато е съществу­
ването на опозиция, некомунистически партии участват в управлението на стра­
ната, лансира се идеята за т.нар. "народна демокрация". С всичко това се тър­
си създаването на впечатления у всеки, който следи тези процеси, че пблити-
ческите порядки в България са близки до демократическите, че в страната не
се налагат принципите и методите на съветската политическа система.
От друга страна Съединените щати като участващи, макар и скромно, в при­
веждането в сила на Съглашението за примирие с България, месеци след 9
септември започват да застъпват гледището за отсъствие на демокрация в
страната. Обвиненията и действията на Вашингтон постепенно стават все по-
остри и намират широка публичност. Но по силата на договореностите между
Москва, Лондон и Вашингтон не се предприемат сериозни действия за промя­
на на положението в България към демократизация и се те съобразяват с ин­
тересите и целите на Съветския съюз в нея. Тази линия може да се проследи
съвсем ясно при подготовката и подписването на мирния договор, чиито клау­
зи почти сто процента са съобразени с вижданията на съветската диплома­
ция.
Приели в края на войната доминацията на Съветския съюз в Източна Европа
Съединените щати и Великобритания, с водеща роля на първите, укрепват сво­
ите позиции в държавите, посочени по-горе.
Ако се сравнят позициите на "големите" в държавите на бившите съюзници
на Германия, Съветският съюз играе в Италия точно такава роля на статист,
каквато изпълняват атлантическите съюзници в България, Румъния и Унгария.
Когато се говори за укрепването на влиянието и за защита на интересите на
Москва, от една страна, и Вашингтон и Лондон от друга, в двете зони на Евро­
па, задължително трябва да се посочи, че средствата, с които си служат вели­
ките сили не могат да бъдат поставяни под общ знаменател. С изключение на
Гърция, където с по-висок или по-нисък интензитет се води гражданска война,
в Западна Европа американци и англичани по ред причини са далеч от без-
компромистността и контрола, упражняван от руснаците в Източна Европа.
В динамичното развитие на събитията на европейския континент след Вто­
рата световна война 1947 г. заема особено място. Москва премахва полити­
ческата опозиция, съществувала до този момент в страните от нейната орби­
та. Вече директно и еднозначно се пропагандира изграждането на социализ­
ма. На свой ред американците обявяват открито противопоставянето н$ кому­
низма в глобален мащаб и обезпечават тази линия с мерки от естеството на
"Доктрината Труман", "План Маршал", намерили своето важно място в общата
"доктрина на сдържането", термин, видял бял свят през 1947 г. В съответствие
с тези действия от правителствата на франция и Италия са изгонени минист­
рите-комунисти.
Тези процеси не поставят прегради пред Москва и Вашингтон по отношение
на взаимното съобразяване и уважаване на интересите на другия в съответни­
те части на Европа. А негативните реакции и действия по един или друг повод
си оставят предимно в кръга на пропагандата и са лишени от сериозност и
твърдост.
В най-общ план през 1947 г. бившите съюзници приключват сметките си от

117
годините на войната. Същевременно, изправени пред новите следвоенни ре­
алности, и Москва, и Вашингтон предприемат мерки за защита на собствените
си интереси в Европа и в света. И трябва да се каже още веднъж, в съответс­
твие с изповяданите от тях политически, икономически и обществени възгле­
ди. В тези широкомащабни тенденции трябва да се търси отговор на въпроса
защо България, заедно с останалите страни в Източна Европа - остава наст­
рана от големите американски инициативи, прокламирани през 1947 г. Но не­
зависимо от обстоятелство, че Чехословакия, Полша и Унгария са извън тех­
ния обсег, и Прага, и Варшава, и Будапеща са по-близо до центъра на полезре­
нието на американските политици, отколкото София. Това ще проличи особено
ясно през следващите години на остро противопоставяне между Съветския
съюз и Съединените щати, когато България е смятана за една от страните,
влизащи в съветския блок, в която вероятността от социални и политически
промени с демократична насоченост е незначителна.

BULGARIA 1947 - OUTSIDE THE AMERICAN INTERESTS AND INITIATIVES

StoyanPintev

The year 1947 occupies a special place in the dynamic events in Europe after the end of the
Second World War. Moscow did away with its political opposition that had existed to that
moment in the states of its orbit. During that same year the former Allies settles their wartime
accounts, and in the countries of Eastern Europe that fell in the orbit of Moscow was
propagandized the building of socialism. Washington openly opposed communism and
secured this line with such measures as the Marshall Plan and the Truman Doctrine. Eiulgaria,
like the other East European countries, remained outside the big American initiatives, launched
in 1947, and since then has been regarded as one of the countries included in the Soviet bloc
in which the likelihood of social and political changes with democratic orientation was minimal.

118
 Съобщения

АРМЕНСКОТО ПРИСЪСТВИЕ В ПЛОВДИВ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

(VIII-XIII В.)

Ани Д а н ч е в а - В а с и л е в а

Една от най-устойчивите ^отличителни характеристики на средновековния

Пловдив е неговата голяма етническа пъстрота. Можем да изкажем мнение­
то, че малко са тракийските градове, в които така отчетливо въз основа на
достоверни източници се очертава тази картина. Няколко са по-големите гру­
пи от населението със свой етнически облйк през разглежданата епоха в гра­
да. Разбира се, не трябва да се пренебрегва и проникването на представители
на множество варварски племена и народи, имали по някакъв повод допир с
този централен град на Балканския полуостров. Но техните единични предста­
вители все пак не били в състояние да сформират общност или община или
поне няма данни за такива. Големите групи са следните: представители на
гръцкия етнос, на българския, на арменския и западноевропейски представи­
тели, назовавани в изворите най-общо като латинци. В Пловдив е имало голя­
ма еврейска община, която за съжаление се представя само в периода на
ранна Византия (V-VI в.) с голямата синагога в града, но при всички случаи тя
е съществувала и преди V в. Положително еврейска етническа група живее
тук и през цялото средновековие. Въпросът за гръцкото етническо присъствие
се нуждае от известно уточнение, тъй като според мнението на някои изследо­
ватели трябва да се говори за византийци, а не за гърци, а за поданици визан­
тийци във Византийската империя. В това понятие се включват всички онези
представители, независимо от техния етнически произход, които са приели
гръцкия език, християнската религия в нейния ортодоксален вариант и Халке-
донския символ на вярата - позицията на Константинополската патриаршия.
Тази гледна точка, разбира се, е правилна и оправдана, но все пак преоблада­
ващият народностен елемент всред византийските поданици, особено в за­
падните провинции, по-специално Тракия, остават гърците, което най-добре
се разкрива по именния и фамилен регистър на лицата, известни от богатата
все пак в това отношение изворова база за империята като цяло и в частност
за филипопол.
Всред представителите на столичната или провинциалната знат, сред вис-
шето чиновничество и най-вече сред военната аристокрация се откриват мно­
го фамилии, които категорично говорят за малоазийския произход на техните
носители и конкретно за тяхната етническа принадлежност. Поради това въп­
росът за дадено конкретно етническо присъствие във Византия не е еднозна­
чен и ,не може да има само едни параметри. Той е сложен и би трябвало да

Исторически преглед, кн.5-6/1999 119

бъде разгледан в неговите различни профили. С пълна мяра това се отнася до
присъствието на арменската народност в Пловдив.
Първото пряко съобщение за арменци в Пловдив се открива в "Алексиада"
на Ана Комнина. То се отнася за началото на управлението на император Йоан
Цимисхи (969-976) - 971 г., когато от Азия, земите на Халива и Армения, били
преселени еретици, последователи на Манес, които всъщност изследователи­
те определят като павликяни. Те били заселени в Тракия и околностите на
филипопол \ В текста се посочва, че част от тях са от Армения и естествено е
да приемем, че става въпрос за арменци. За същата преселническа кампания
на Йоан Цимисхи съобщава и Йоан Скилица, но посочва, че става въпрос за
манихеи, които се ширили по целия Изток и били преселени във филипопол2.
Свързвайки двете съобщения с основание можем да предположим, че отново
става въпрос и за преселени арменци наред с други етнически групи еретици
във филипопол и околностите му. Това обаче не означава, че арменци са се
появили в града за първи път през 70-те години на X в. Има податки да се
предполага, че това е ставало и по-рано. През 746 г. император Константин V
Копроним (741-775) заселил пленени монофизити-сирийци в Тракия след ус­
пешни действия в Германикия, а през 752 г. след победоносен поход в Арме­
ния заселил в Тракия арменци, доведени от Теодосиопол и Мелитена3. Нова
заселническа вълна последвала през 778 г. когато император Леон IV (775-
780) преселил голям брой сирийци яковити (в религиозно отношение монофи-
зити) в Тракия4. Утвърдено е мнението, че арменците, дошли от Мала Азия в
Тракия през втората половина на VIII в., са заселени във и около Пловдив сре­
щу евентуална заплаха от българската държава. Така империята е целяла да
създаде по северната си граница здрави военни бариери5. Сред преселените
монофизити определено имало включени и групи арменско етническо населе­
ние.
Следващото споменаване за арменци ло хронологически ред отново е на
Ана Комнина. То е по повод на пристигането *и във филипопол заедно с баща
*и император Алексий I Комнин (1081-1118) вероятно през 1114 г. Тук вече
пряко се съобщава за присъствието на арменци, причислени към множеството
еретици в града6. С особено ожесточение тя напада "най-безбожните павликя­
ни"7, като клон от манихейството и не пести суперлативи за своя баща, водил
спорове с тях и постигнал, според нея, подчинението им.
Както добре се знае, павликянството е дуалистична религиозна ерес, тясно
обвързана с арменското население в източните провинции на империята, тъй
като се появява в Армения през средата на VII в. в селцето Мананалис в окол­

’ A n n e C o m n a n e . Alexiade. Texte *etabli et traduit par B.Leib. v. 3, XIV, p.179 (ГИБИ. T.8. C., 1971,
c.136).
M o a n n i s S c y l i z e s Synopsis Historiarum Rec. I.Thurn. Berolini et Novi Eboratci, 1973, p.287
(ГИБИ.Т.6. C „ 1965, c.260).
3T h e o p h a n i s C h r ο n r g r a p h i a. Ed. C. de Boor, I, Lipsiae, p. 422, 429 (ГИБИ. Т З. C., 1960,
c.26'9). ■
4 l o a n n e s S c y l i t z e s - G e o r g i u s C e d r e n u s . Historia. 2: Ed. I.Bekker, ed. Bonn, 1839, p.19
(ГИБИ.Т.6, c.220).
5 Д. А η г е л o в. Образуване на българската народност. С., 1971, с.229.
8 А η η е С о m η е η е, V. 3, I. XIV, р.179-180 (ГИБИ. Т.8, 136-137).
7 Ibidem.

120
ностите на гр. Арсамосата в среда "par excellence" арменска. Разрастването
на това учение предизвикало големи гонения от страна на официалната власт,
но независимо от това то спечелило много адепти и през втората половина на
VIII в. излязло на историческата сцена във Византийската империя, като проя­
вило мощно и постоянно присъствие. През VIII в. пак в арменска среда, имен­
но в отправната точка на павликянството, селището Мананалис, Генезиос съз­
дал нова силна павликянска община. Едно столетие по-късно, през 50-те годи­
ни на IX в., тази идея отново се завръща във византийските същински терито­
рии като се превръща в изключително силно движение, покрило цялата тери­
тория на империята8. Тук няма да се спираме на богатата история·на павликян­
ството, тъй като това не е наша цел, а само ще подчертаем, че то се характе­
ризира с ярко арменско етническо присъствие в неговия ранен период на раз­
витие. До появяването на павликянския проповедник Сергий (Тихик) през IX в.
водачите на тази ерес били изключително арменци9. В източните провинции
на империята в етнически смисъл павликяните били арменци.
Павликянската община10 в Пловдив, сформирана през втората половина на
VIII в., през XI—ХП в. се оказва силна и независима общност на войнствени
хора, владеещи, бойното изкуство и пренебрегващи в не редки случаи цент­
ралната власт и императорския авторитет. Техни прояви в града са бунтът на
Лека през 1079 г., дезертирането от византийската армия при обсадения Драч
през 1081 г., бунтът на Травъл през 1084 г. в отговор на жестокото отношение
на император Алексий I Комнин спрямо пловдивските павликяни, отказали да
се бият при Драч. Големи са били пренията между Алексий I Комнин и павли-
кянските водачи през 1114-1115 г. в Пловдив за спечелването им в лоното на
Константинополската църква. В тази силна и влиятелна пловдивска павликян­
ска община влизали хора с различен социален статут и от различен народнос­
тен произход. В началото на XII в. вече били изминали повече от три века от
времето, когато носителите на това еретическо учение били преобладаващо
арменци. Безспорно те продължавали да бъдат най-ревностните негови под­
дръжници, но при всички случаи тази ерес привлякла и много други жители на
града от друг етнически произход. Не бихме могли да установим някакво съ­
отношение, тъй като липсват данни за убедителна анкета. Всъщност обаче,
част от арменците в Пловдив са били членове на павликянската община, като
техният брой в по-ранния период бил по-голям, а през XI—XII в. относително е
намалял поради увеличаването на състава на привържениците на това ерети­
ческо учение от други народности.
За съжаление присъствието на арменците в Пловдив през всички периоди в
средновековната епоха не е еднакво осветлено в изворите. И така следващо­
то документално сведение, което разкрива положението на пловдивските ар­
менци, се отнася към края на 1185 и началото на 1186 г. То се съдържа в едно
послание, изпратено вероятно през 1186 г. в Киликия от император Исак II Ан­
гел (1185-1195) до арменския католикос, главата на арменската църква. То е в

8 М. L ο о s. Le mouvement paulicien a Byzance.- Byzantinoslavica, I, T.24, 2,1963, p.277.

8 K. А. Ю 3 б а ш a H . Арменские государства зпохи Багратидов и Византия IX—XI вв. М., 1988,
с.256.
10 Тук употребявам термина "община" не в неговия съвременен смисъл. Тази община няма функ­
ции от административен и управленчески характер, но е институционализирана благодарение на
един достатъчно важен фактор - религиозният.

121 '
отговор на писмо от католикоса до императора, но самото писмо от арменския
архиерей не е запазено и за неговото съдържание се съди по текста на импе­
раторското послание, написано на арменски и арабски11. Издателят датира
посланието в самото начало на управлението на Исак II Ангел, 1186 г., изхож­
дайки от поздравленията, които е изпратил католикоса на възкачилия се на
престола император, и за които той благодари на духовния арменски глава. От
друга страна по този начин се идентифицира и личността на католикоса, изп­
ратил незапазеното писмо, а именно това е Григор IV Дега (или Отрок) (1173-
1193)112.
1
В посланието на император Исак II Ангел става въпрос за сближението меж­
ду двете църкви, което било подготвяно с преговори още при предишния като-
ликос Нарсес Благодатни (1166-1173) и император Мануил I Комнин (1143—
1180). Преговорите били продължени от Григор IV и император Исак II Ангел,
което се съди от самото послание. Текстът в посланието относно филипополс-
ките арменци гласи: "...Твое светейшество (Григор IV Дега - б.а., А.Д.-В.) пи­
сал така също, че филипополският епископ по заповед на моето царско дос­
тойнство (Исак II Ангел - б.а., А.Д.-В.) насилствено покръствал там живеещи­
те арменци в друга вяра. Но това не е така и на твоето свещеническо светей­
шество не му е съобщено за действителното". ... "Но как наричаш ти нашата
вяра друга, към която ние насилствено привличаме живеещите при нас армен­
ци, когато нашата вяра, както свидетелстваш и ти, се явява единна, а ние ро­
меи и арменци вярваме в един и същ Христос и Троица"13. Последното твърде­
ние на императора обаче не е вярно, тъй като арменците предимно са монофи-
зити и не приемат Халкедонския символ. Също така колкото и да са преслед­
вали императорите единение между двете християнски църкви, византийска­
та и арменската, такова не е било осъществено напълно никога. Имало е мо­
менти, в които това е изглеждало постигнато, но е било само привидно14.
Потвърждение за гореспоменатите гонения на арменци от филипополски
епископ се открива в осемнадесетата реч на Никита Хониат в чест на филипо-
полския епископ Константин Пантехни15. Този духовник, чието присъствие на
епископската катедра в Пловдив започва от 1186 г., е възхваляван затова, че
се противопоставил енергично с проповеди и гонения на "групи арменски ере­
тици", които се възгордели, отишли толкова далеч в безумието си, че си пос­
вещавали епископи и възвестявали чрез проповед поквареното си учение16.
Като представител на Константинополската патриаршия той изпълнява висо­

11 А. P a p a d o p o u l o s - K e r a m e u s . ’Ανέκδοτα έλλενικά. Μαυποκοπδατεΐος Βιβλιοθήκη.

Konstantinopel, 1884-1888, 59-63; Ρ. Б а ρ т и κ я н. Κ истории взаимоотношений между Византией и
киликийским армянским государсгвом в концеХН в .- Византийский временник, 17,1960, с.52-56.
12 Р. Б а р т и к я н. Роль игумена филипопольского армянского монасть 1ря Йоанна Атмана в
армяно-византийских церковнь1х переговорах при католикосе Нарсесе IV Благодатном (1166-1173).-
Вестник общественнх наук. АН Арм.ССР, 1984, № 6, с.85.
13 Р. Б а р т и к я н. К истории..., с.55. (Преводът е според руския превод на Р. Бартикян).
14 Р. Б а р т и к я н. Роль игумена..., с.78, 83-84.
15 N i с е t а е C h o n i a t a e Orationes et Epistulae: Rec. I.-A van Dieten. Berolini et Novi Eboraci, 1972
(- CFHB. V.3), 185-200; А. Д а н ч е в а - В а с и л е в а , И. И л и е в . Реч на Никита Хониат, адресирана
до Константин Пантехни, митрополит на филипопол.- ИПр, 1996, № 5, 108-142.
16 N i с е t а е C h o n i a t a e Orationes, р.192; А. Д а н ч е в а - В а с и л е в а, И. И л и е в. Реч...,
с.133.

122
ката държавническа мисия да приобщи арменците във филипопол към офици­
алната източноправославна доктрина,
Голямото противоречие между византийската и арменската църква се изра­
зява във възприемането на Христовата същност. Арменската църква отхвърля
постановленията на Четвъртия вселенски събор в Халкедон от 451 г., който
приема двете природи на Христа - човешката и божествената, но една същ­
ност, една ипостаса, докато противниците на Халкедонския събор са монофи-
зити и приемат само една природа на Христос - божествената. След Двинс-
кия събор в 554 г. арменската църква отхвърля Халкедонските постановления,
но това не означава, че абсолютно всички арменски религиозни общини са
монофизитски. Имало и такива, които приели Халкедонския символ на вярата,
но като цяло арменската църква стои на антихалкедонистки позиции, т.е. на
принципите на монофизитизма17. За константинополското правителство този
разрив бил напълно неприемлив и през периода VII—XII в. императорският инс­
титут и Константинополската патриаршия правили всичко възможно да ликви­
дират различията между двете църкви, като разбира се арменската трябва да
приеме официално халкедонистките постановления и да се откаже от монофи­
зитизма. За арменските антихапкедонисти в създалата се през XI в. самосто­
ятелна арменска държава на Багратидите със своя църква, начело с католи­
кос, както и за арменските общини извън Армения, но също признаващи като-
ликоса, било въпрос на устояване на верската и народностната идентичност.
За арменската държава това означавало и политическа независимост. Имен­
но към заличаването на тази независимост и идентичност на арменците Ви­
зантия се стремяла най-целенасочено18. Важно е да се подчертае, че арменс­
ката църква на монофизитски позиции, била възприемана като еретическа и
подходът към нейните почитатели бил като към еретици. Друг важен момент е
да се прави разлика между павликянската ерес и арменското вероизповеда­
ние, независимо от това че и то се окачествявало като ерес от официалната
византийска църква. Самата Ана Комнина още в началото на XII в. разгранича­
ва павликянството от арменците-монофизити.
Тези възможно най-кратки указния са необходими, за да се погледне сега
конкретно на положението във филипопол в края на XII в., в който живеели
значителни маси арменско население, които изповядвали монофизитизма, били
против Халкедонския събор, против Константинополската патриаршия и съот­
ветно били врагове на филипополския епископ Константин Пантехни, който
всячески се стремял да ги въведе в лоното на официалното вероизповедание,
филипополската религиозна арменска община приемала за свой върховен глава
арменския католикос, за което съдим от посланието на Исак II Ангел към като-
ликоса Григор IV Дега. Самият католикос не случайно проявил загриженост за
филипополските арменци.
Действително през средата на 80-те години на XII в. арменците антихалке-
донисти в Пловдив относително свободно практикували своето вероизповеда­

17 Г. О с т р о г о р с к и . История Византии. Београд, 1959, с.79, 83; Η. М а р р. Аркаун, монгольс-

кое название християн в связи с вопрось! об армянах-халкедонитах.- Византийский временник, 12,
B bin.1-4,1906,1-68; К. Н. Ю з б а ш а н. Цит.съч., с.263.
18 К. Н. Ю з б а ш а н. Цит.съч., 261-267; Р. Б а р т и к я н . Роль игумена..., с.78.

,123
ние. От речта на Никита Хониат в чест на Константин Пантехни се разбира, че
поради отсъствие на "светлоносен" пастир (епископ, назначен от Константи-
нополската патриаршия) във филипопол "Христовото дело", т.е. утвърждава­
нето на официалната християнска вяра в града, било занемарено и именно
арменската ерес свободно шествала сред православните граждани19. Армен­
ската църква имала дори свой епископ в града на име Григор, за което свиде­
телства писмо на папа Луций III (1181-1185) с дата декември 1184 г.20 Писмото
се отнася към управлението на император Андроник Комнин (1183-1185), т.е.
може би година преди появата на посланието на император Исак II Ангел и 2 г.
преди дейността на епископ Константин против арменската ерес. Поради двой­
ната загуба на империята в Киликия при император Андроник отношението
към арменците не било доброжелателно. Ето защо арменският католикос Гри­
гор IV Дега решил да се обърне за защита и подкрепа на каузата на арменска­
та църква към тогавашния папа Луций III. С тази важна конфесионална и кон­
фиденциална мисия той натоварил филипополския арменски епископ Григор.
Писмото на папата от Верона било отговор на посланията на католикоса. В
него се изразявало одобрение на арменското вероизповедание и подкрепа в
негова полза. В любезния си отговор папата обещал своята помощ и предал
подарък по филипополския епископ Григор за главата на арменската църква
Григор IV Дега. През октомври 1185 г. епископ Григор пристигнал в Киликия21,
т.е. арменската държава.
Присъствието на арменския епископ Григор във филипопол в годините 1184—
1185 и неговата мисия показват, че филипополската арменска църква и съот­
ветно арменската община22 били едни от силните и авторитетни в империята,
държали на своята народностна и конфесионална идентичност. Тази арменс­
ка община освен йерей положително имала и свой храм, където се извършва­
ло богослужението, за съжаление обаче не можем да посочим мястото и пат­
рона на този култов център. Обръщението на католикоса към папата засягало
интересите и позициите на византийската църква, още повече че един канони­
зиран духовник от арменската филипополска антихалкедонистката църква бил
посредник в тези преговори. В тази дипломатическа дейност се криела и зап­
лахата арменската църква да получи покровителството на Рим, което отдале­
чавало значително стремленията на Константинопол да осъществи своя план
по отношение на арменците антихалкедонисти.

19 N i с e t а е С h ο η i a t a e Orationes, p.185,192; А. Д а н ч е в a - В а с и л е в а, И. И л и е в. Реч...,

126-127, 133.Свидетелство за по-ранно силно арменско присъствие в града е писмото на филипо­
полския митрополит Михаил ИтаЛик (1146-1156) до секелария на църквата "Св. София", в което
изобличава арменците, честващи Рождество Христово на 6 януари, а не на 25 декември според
ортодоксалния календар. Вж. R G a u t i е s. Michel Italikos. Lettres er discours.- Archives de I’Orient
Chretien. Paris, 14,1972, p.296-298.
20W. H e c h t. Byzanz und die Armenier nach dem Tode Kaiser Manuels I (1180-1190).- Byzantion, t.37,
1967, Bruxelles (1968), 66-74.
21 Ibidem, 68-69; За арменския епископ Григорий в Пловдив през 80-те години на XII в. се среща
сведение в хрониката "Конетабълът Симбат". Вж: G. D е d е у а n. La chronique attribuee au Connetable
Smbat.- Documents relatifs a l’histoire des Croisades. Publ. par l’Academie des Inscriptions et Belles-Lettres,
13, p.75
22 За тази общност от хора с еднакъв народностен произход и еднаква религия и своя църква
също употребявам термина "община", тъй като отново е налице важният консолидиращ елемент -
вярата и църква, която ги обединява.

124
 За привличането към Константинополската патриаршия на изповядващите
"арменската ерес" по инициатива и с дейното участие на епископ Константин
във филипопол бил издигнат през годините 1186-1189 красив и богат храм на
"Божията майка, закрилницата на града"23. Той бил построен в близост до ар­
менския квартал. Съвременната катедрална църква с патрон - покровителка­
та на Пловдив св. Богородица - се намира в западните поли на Трихълмието -
цитаделата на града. Като се има предвид, че най-консервативният елемент в
християнската църковна практика е запазването на мястото и името на даден
храм, независимо от неговото събаряне, реконструиране или повторно изграж­
дане, с основание можем да допуснем, че съвременният храм "Св. Богороди­
ца" е на мястото на построения красив божи дом през 80-те гоДини на XII в. в
някогашния филипопол. Що се отнася до квартала на арменците в Пловдив
през същата епоха, то той положително се е намирал също в полите на Три-
монциум, обхващащ неговите северни, североизточни и източни склонове. Към
този извод насочва обстоятелството, че до към средата на XX в. точно тези
части на централното ядро на Пловдив се заемаха от квартала на компактното
арменско население в града. Зоната е в близост до съвременната черква "Св.
Богородица", което респективно се отнася и до черквата "Св. Богородица",
построена между 1186 и 1189 г. с цел да привлече арменските еретици. Всъщ­
ност чрез сведенията за борбата на ортодоксалната халкедонистка византийска
църква срещу арменското вероизповедание в средновековния филипопол, мо­
жахме да разкрием приемствеността в съществуването на един от най-важни­
те християнски храмове от средновековието до наши дни в Пловдив.
Независимо от големите усилия на византийския император и на Константи­
нополската църква арменската община в Пловдив продължила да съществува
и да практикува монофизитското вероизповедание, запазвайки народностната
и конфесионалната идентичност на своите членове. За епохата на среднове­
ковието не се знае кой е бил молитвеният дом на арменците антихалкедонис-
ти и къде се е намирал. Традиционно кварталът на арменците е бил разполо­
жен в полите на източните, северните и западните склонове на Небеттепе,
както вече споменах. До средата на XX в. тук устойчиво живееха пловдивски­
те арменци. По западния склон на това тепе се намира и съвременната армен­
ска църква "Сурп Кеворк" (т.е. св.Георги). Този светец се почита с особен пие­
тет в арменското вероизповедание също както през средновековието във ви­
зантийската и българската православна църква, а днес в гръцката и нашата
църква. Над входната врата на този храм и днес се намира надпис на арменс­
ки език, който съобщава за предаването на църквата на арменците в Пловдив
през 1675 г. и обновлението й през 1828 г."24 Църквата е придобита и възобно­
вена, а не е построена на място, на което не е имало друга църква. Възобнове­
ният храм става молитвен дом на арменците антихалкедонисти, като патронът

23 N i с е t а е C h o n i a t a e Orationes, p.194-196; А. Д а н ч е в а - В а с и л е в а , И . И л и е в . Реч...,

135-138.
24 В. И в. П а н д у p c к и. Преглед върху строежа и разкрасяването на пловдивските старинни
храмове.- Духовна култура, r.XXXVIll, септември-октомври, 1958, № 9-10, с.ЗО. За пловдивската
арменска църква "Сурп Кеворк" през втората половина на XVII в. и след това в ж : А г о п Г и л и г я т .
Арменската колония в Пловдив и нейната църква "Сурп Кеворк".- В: Д. Ч е ш м е д ж и е в и др.
Пловдивският модел (сборник статии). Пловдив, 1997, с.21-24.

125
е запазен - "Сурп Кеворк". В дневника си Стефан Герлах, немски пътешестве­
ник, който в 1578 г. минал през Пловдив, споменава между осемте църкви в
града и църквата "Св. Георги"25. Друга църква, посветена на св. Георги, същес­
твува в Пловдив в кв. Мараша, но тя е построена през периода 1847-1848 г., и
не би могла да се свърже с горните сведения.
В хрониката на Одон от Дьои, френски хронист, предаващ сведения за Вто­
рия кръстоносен поход (1147-1148), става въпрос за църквата "Св. Георги",
намираща се извън града, в която е погребан френският духовник епископ
Алвиз Атрибатийски. Освен това този хронист говори за "прочут латински квар­
тал" също извън стените на града26. Напълно правдоподобно в латинския квар­
тал, за който говори Одон дьо Дьои да се е намирала църквата "Св. Георги", в
която е погребан висшият френски духовник. Добре известна е традицията да
се запазва местоположението на храмовете от различните епохи и техните
патрони, която може да се потвърди с редица примери. Например с катедрал­
ния храм "Св. Богородица", за който стана реч по-горе. Очевидно е съвпадени­
ето на светеца патрон св. Георги на църквата в латинския квартал от XII в. в
сведенията на Одон от Дьои, църквата "Св. Георги" от дневника на Стефан
Герлах и надписа на арменски език над вратата на църквата "Сурп Кеворк"
(св. Георги), всичките, намиращи се в Пловдив. Поради това няма съмнение,
че става въпрос за една и съща църква. Това е същият храм "Св. Георги",
извън стените на града, намиращ се в латинския квартал, за който има сигур­
ни сведения от 1147 г., който храм Стефан Герлах отбелязал през 1578 г. и
който в 1675 г. бил предаден или продаден на арменската община в Пловдив,
а през 1828 г. възобновен27.
Напълно е допустимо църквата "Св. Георги" да е съществувала като дейст­
ващ храм в латинския квартал през средновековната епоха преди падането на
града под турска власт, а може би и известно време след това, като е обслуж­
вала навярно население от западен произход с католическо вероизповедание.
След 1675 г. църквата била предадена или продадена на арменската община
и превърната в храм на тази етническа група християни от Пловдив, но все пак
разграничаващи се от Константинополската патриаршия, като се запазил и
патронът на църквата Сурп Кеворк, отговарящ на св. Георги. Но защо именно
тази църква, която е била свързана с религиозната практика на население от
западен произход, т.нар. латинци, е подарена или продадена в един макар и
по-късен период на арменската община в Пловдив?
В историографията е възприета годината 301 за приемане на християнство­
то като официална религия в Армения при цар Тирдат III (298-330)28. Както се
каза по-горе след Двинския събор арменската църква отхвърлила решенията
на Четвъртия вселенски събор в Халкедон и приела монофизитизма за своя
официална догма. От друга страна след схизмата, настъпила в 1054 г. между

25 С т. Г е р л а х. Дневник на едно пътуване до османската порта в Цариград. Подбор, превод,

увод и коментар М.Киселинчева. С., 1976, 258-259.
26O d o n i s d e D e o g i l o Liber de via sancti sepulchri. Ed. G.Waitz. MGH SS, Nova Series, v.5, p.64,
65 (ЛИБИ. T.3, c.122, 124).
27 А. Д а н ч е в а - В а с и л е в а . Локализирането на Латинския квартал в Пловдив през
средновековието.- ИПр, 1998, № 5-6,164-165.
28 История армянского народа с древнейших времен до наших дней. Под ред. Проф. М.Т.Нарчи-
сяна. Ереван, 1980, с.80.

126
Рим и Константинопол, взаимно били произнесени анатеми над византийската
и западната църква и всяка една от тях смятала другата за еретическа. Еднак­
востта в ловенето случаи в канонично отношение и разграничаването им от
вселенската Византийска патриаршия правили близки арменската църква, на­
чело с католикос, и западната, начело с римския папа.
Сведения за каноничната близост между Рим и арменската църква се отк­
риват в арменските средновековни хроники на Мовсес Каланкатуаци и на Ки-
ракос Гандзакеци. Те свидетелстват за конкретни пратеничества, пренасяне
на книги от Рим, приобщаване на арменския католикос към римокатолическа-
та църква, както и подчинение на арменците на нейния глава - римския папа.
Такива опити са правени още през IV в. при католикоса Григор Просветител,
по-късно през 773 г. придворният йерей Степанос донесъл в Армения от Рим
книги, а цар Левон.11 (1189-1219) изпратил пратеничество в Рим и поискал от
папата царски укази и корона29. Тези данни обясняват преценката на Никита
Хониат30 и сведенията в западноевропеските хроники за благосклонното отно­
шение на пловдивските арменци към рицарите на император Фридрих Барба-
роса31 по време на Третия кръстоносен поход. Арменците не се изтеглили от
Пловдив при идването на кръстоносците, помагали им, снабдявали ги с прови­
зии. В лицето на кръстоносците арменците виждали едва ли не свои едновер-
ци, чиято църква имала същите канони и догми с арменската. Ето защо логич­
но е църквата в латинския квартал в средновековния Пловдив да бъде преда­
дена на арменската община на антихалкедонистите. Макар и да не знаем къде
е съществувал техният молитвен дом през средновековието много е вероятно
и през тази епоха, именно в тази зона, в полите на Небеттепе да се е намирала
част от квартала на арменците във филипопол, тъй като именно тук се появява
вече с датиран надпис през XVII в. тяхна църква. По всяка вероятност някъде
всред арменския средновековен квартал се е намирал и молитвеният дом на
тази арменска община за епохата.
Не случайно за арменците антихалкедонисти приемам, че са принадлежали
към една община в Пловдив и то арменска, тъй като са налице предпоставки­
те, които характеризират през средновековието едно такова обединение на
дадена група от хора. Те са имали преди всичко едно вероизповедание, живе­
ели са компактно на една територия, носели са традициите на своя произход,
пренесени от арменската им прародина, поддържали са традициите на своята
религиозна принадлежност в една друга среда и са принадлежали към армен­
ския етнос. През средновековието най-важният белег за консолидиране в една
група с характерни белези е религията - основната форма на обществено съзна­
ние през този епоха. В случая народностната принадлежност съвпада с верс­
кия избор.

29 М о в с е с К а л а н к а т у а ц и . История Алуанк. Перевод с древнеармянского, предисловие

и коментар Ш.С.Смбатяна. Ереван, 1984,161-162; К и р а к о с Г а н д з а к е ц и . История Армении.
Перевод с древнеармянского, предисловие и коментар Л.А.Ханларян. М., 1976, с.46, 74-75, 85-86,
116.
30N i c e t a e C h o n i a t a e Historia. Ree. J.-A van Dieten. I. Berolini et Novi Eboraci. 1975, p.403 (-
CFHB, t.5, XI) (ГИБИ.Т.11.С ., 1983, c.37).
31 Historia de expeditione Friderici imperatoris. Ed. A.Chroust, MGH SS, Nona Series, t.5, p.48; Chronico
Magni Presbyteri, ed. W.Wattenbach, MGH, SS, t.17, p.510; Annales Colonenses Maximi. Ed. K.Pertz, MGHS,
t.17, 798 (ЛИБИ. T.3, C., 1965, c.270, 213, 382).

127
 Поради същите обстоятелства например говорим за павликянска община в
Пловдив, която има много осезаемо присъствие особено през XI—XII в. дори в
началото на XIII в. (popelican, павликяни, наречени така от Жофроа дьо Вилар-
дуен по повод на събитията през 1205 г. и бягството на рицаря Рение дьо Три
от града32). В общината на павликяните, които също живеели компактно, има­
ли са свои молитвени домове и свои традиции, имало и арменци. Но тези ар­
менци принадлежат към общото арменско присъствие в града изобщо, но не и
към т.нар. арменска община. Много здрава е традицията на приемственост и в
павликянската община в Пловдив. Павликяните населявали една територия в
равнинната част на града в полите на Трихълмието в южна посока. През лято­
то на 1205 г. Рение дьо Три излиза от крепостта на Трихълмието с останалите
рицари и пристига в предградието на павликяните, опожарява го и се оттегля
към Станимака. Тази крепост се намира точно в южна посока от града. След
началото на XIII в. за тях вече в изворите няма сведения. Това разбира се не
означава, че павликяните отсъстват от града през останалите години до па­
дането на Пловдив под турска власт33.
Арменското етническо присъствие в Пловдив през средновековието не се
изчерпва с участието на арменци в павликянската община и арменската общи­
на. В този важен севернотракийски град имало и арменци, принадлежащи към
византийската провинциална поземлена и военна знат, а също и към управля­
ващата военна аристокрация. Персонално данните са твърде оскъдни, но все
пак могат да се привлекат няколко известни личности, арменци по народност,
които едва ли са били единствените през цялото средновековие в Пловдив, но
за съжаление няма други данни за повече арменци от господстващата арис­
тократическа върхушка.
През 1205 г. след първото завладяване на Пловдив от цар Калоян34 и оттег­
лянето му към българската столица се появява фигурата на Алексий Аспиет,
на когото филипополските граждани се подчинили "като на свой господар".
Патронимът Аспиет произхожда от арменската дума "аспиет" - конник и по-
късно рицар. Аспиет бил приет не само за управител на града, но бил издигнат
"до висотата на царската власт". А. П. Каждан в труда си върху арменците в
състава на византийската господстваща класа определя фамилията Аспиет
като принадлежаща към безспорно арменските семейства35. Поради това и

32 V i 11е h а r d о u i n. La conquete de Constantinople. Ed. Edmond Faral, t.2 ,1973, 399-400, 210-211.
33 Присъствието на павликяните по българските земи и по-конкретно в Пловдив и областта му
след турското завоевание и по-специално през периода XV—XV111 в. е проследено и проучено в
няколко научни изследвания. По-важните са следните: Д. Т а к е л а. Някогашните павликяни и
сегашните католици в Пловдив.- СбНУНК, 11, 1894, 103-134; Л. М и л е т и ч. Из историята на
българската католишка пропаганда в XVII в .- БПР, 1894, № 10, 62082; Η. М и л е в. Католишката
пропаганда в България през 17 век. С., 1914. Последната обобщаваща студия по тези въпроси е на
М. Й о в к о в. Павликяни и павликянски селища в българските зем иX V —XVIII век. С., 1991.
34 N i с е t a s С h ο n i a t e s. Historia, p.623 (ГИБИ. T.11,84-85); А. Д а н ч е в а - В а с и л е в а .
Пловдив в пределите на средновековната българска държава (IX в. - първото десетилетие на XIII
в.).- ИПр, № 1, 1996, 28-29.
35 А. Π. К а ж д а н. Армяне в составе господствующего класса Византийской империи в X -XII в.
Ереван, 1975,14.9, с.43. В друго свое изследване А. Каждан отбелязва, че през XI—XII в. Аспиетите
принадлежат към 30-40 фамилии от армено-грузински произход и съставлявали част от чуждозем­
ната, както военна, така също и земевладелска знат от царски или княжески произход. Вж: А. П.
К а ж д а н . Социальнь!й состав господствующего класса Византии XI—XII вв. М., 1974, с.212.

128
посочвам този представител на първо място, макар и нарушавайки хронологи­
ята на известните арменски представители в Пловдив. Претенциите на този
представител на византийската провинциална знат предизвикали гнева на цар
Калоян, който най-жестоко наказал Аспиет и разорил града. Алексий Аспиет
бил военачалник при император Алексий ill (1195-1203), споменат от Никита
Хониат към годината 1195, във връзка с устремния поход на Петър и Асен в
българските области около Сер. Лагеруващите там ромеи били победени, а
Алексий Аспиет бил пленен от българите36. В "Алексиада" Ана Комнина споме­
нава около 1104 г. за приближен на император Алексий I Комнин на име Аспи­
ет. Благодарение на своето изключително мъжество и смелост той бил назна­
чен от императора за пълководец и стратопедарх в Киликия и на целия Изток
за борба с Танкред, владетелят на Антиохия37. Очевидно той бил доместик на
Изтока38. За него Ана Комнина изрично подчертава, че е арменец и произлиза
от знатния род на Арсакидите и че в жилите му тече царска кръв39. Властта на
този род в Армения паднала още в началото на V в. и той едва ли се е запазил
до ΧΙ-ΧΓΙ в. във Византия40, но важното е че Ана Комнина свързва фамилията
Аспиет с царски арменски род. Изборът на Алексий I Комнин паднал именно
на Аспиет, по всяка вероятност именно поради това, че Аспиет произлизал от
царски арменски род. Това лице в Алексиадата не е свързано конкретно с
Пловдив. В начало на XIII в. тази фамилия обаче присъства в града, има утвър­
дено място, като една от най-знатните и най-богатите, и нейният представител
Алексий Аспиет е издигнат до висотата на царската власт. Това показва, че
Аспиетите имали представители във филипопол преди началото на XIII в. и
първенците на града спрели своя избор върху един от нейните членове неслу-
чайно и не само за личните му достойнства, но и заради неговия (на фамилия­
та му) царски произход.
В случая не може да не направим връзка между Аспиет, като доместик на
Изтока по времето на Алексий I Комнин, арменец и произлязъл от царски ар­
менски род, и Алексий Аспиет, въздигнат до царската власт през 1205 г. във
филипопол. Положително и филипополският Алексий Аспиет произлизал от
същата арменска фамилия. Арменската народностна идентичност на този висш
представител на военната провинциална знат вече не е била на преден план и
той фигурирал, както и много други представители, арменци по род, като част
от денационализираната византийска аристокрация, сляла се вече с гръцкия
етнически елемент и с представителите на други народностни групи, но вече в
привилегированата класа на висшата византийска аристокрация.
Към фамилиите с безспорно арменски произход учените причисляват и фа­
милията Куркуа41. В надпис от с. Баткун, отнасян към 1090-1091 г., се чете

36N i c e t a s С h o n i a t e s . Historia, р.465 (ГИБИ. Т.11, с.47); А. П. К а ж д а н. Армяне..., 14.9, с.43.

37 A n n e C o m n e n e . Op.cit., v.lll, I. XII, 2.
38 B. L e i b. Alexiade, v. I, p.LIII; А н н а К о м н и н а . Алексиада, c.586.
39A n n e C o m n e n e . Op.cit., v.lll, I. XII, 2.
40 А н н а К о м н и н а . Алексиада, c.586.
41 R С h a r a n i s. The Armeniams rm the Byzantin Empire. Lisboa. 1963, p.40; N. A d ο n t z. Etudes
armenio-byzantines. Lisbonne. 1965, p.160; А. Π. К а ж д а н . Армяне..., 4, 14-14.

9 Исторически преглед, кн. 5-6/1999 129

името Григорий Куркуа, дук на филипопол и протоспатарий42. В нумизматич­
ната сбирка на Пловдивския археологически музей се намират четири печата
на дук Куркуа. Издателят им ги датира в 80-90 г. на XI в. и макар да липсва
собствено име върху тези печати, той предполага, че те също принадлежат на
Григорий Куркуа43.
Друг пример, който показва присъствие на арменски представители във
филипопол, е от времето на Алексий I Комнин в лицето на великия доместик
на Запада Григорий Бакуриан и неговия брат Абазий444. Тази фамилия се посоч­
5
ва от А, Каждан като арменско-грузинска46. От друга страна, според сведени­
ето на самата Ана Комнина, Григорий Бакуриан произхождал от знатен род от
Армения46 и бил от най-приближените хора на императора, ползващ се с него­
вото голямо доверие и достигнал до най-високите върхове на властта, принад­
лежащ както към военната, така и към земевладелската аристокрация47. Това

42 V. В е s е V I i е V. Spatgreiechische und spatlateinische Inschriften aus Bulgarien. Berlin, 1964, № 229,

161-162; I. J o r d a η o v. Scaux et inscription de Gregoire Kourkouas, due de Philippoupolis - Etudes
Balkaniques, 1983, № 1,103-107.
^ I . J o r d a n o v . Medieval Plovdiv According to the Sphragistic Data.- Studies in Byzantine Sigilography,
4, 1995, № 9-11, 119-121.
44 P G a u t i e r. Le Typikon du sebaste Gregoire Pakourianos.- REB, t. 42, 1984, p 20-21. (ГИБИ. T.7.
C., 1968, c.40). Върху произхода на фамилията Бакуриан има обилна литература. Някои автори смя­
тат, че тя е безспорно грузинска: Я. Н Любарски е категоричен, че Ана Комнина греши като го
определя като арменец, т.е. произхождащ от знатен род от Армения. Вж: А н н а К о м н и н а .
Алексиада, бел.202, с.465; Грузинският учен А.Шанидзе твърди, че Бакуриан е името на бащата на
Григорий и поради това поставят към него окончанието "дзен, характерно за грузинските фамилии,
обозначавойки по този начин връзка между бащата и сина. Никъде обаче в изворите тази лчност не
се появява с фамилното име Бакурианисдзе. Вж: А. Ш а н и д з е. Великий доместик Запада Григо­
рий Бакурианисдзе и грузинский монастирь, основаннь1й им в Болгарии. Тбилиси, 1970,17-23. Г.Ос-
трогорски също смята тази фамилия за грузинска. Вж: G. O s t r o g o r s k y . Observations on the
Aristocracy in Byzantium. Dumbarton Oaks Pepers, 25,1971, р.ЗО. Ив. Дуйчев безусловно приема него­
вия грузенски произход, като настоява името му да бъде изписано като Григорий Пакуриан, а не
Бакуриан. Според него в името Бакуриан се "отразяват предвзети схващания за неговия етнически
произход". В същност И. Дуйчев, приемайки, че той е грузинец, отхвърля формата "Бакуриан", която
пък е арменското звучене на това име. От друга страна големият изследовател подчертава, че този
напие изглежда оправдан, но точното фонетично изписване според гръцката форма е Пакуриан. Вж:
И в. Д у й ч е в. Бачковският манастир през първите векове на своята история.- ИПр, 1996, № 5,144.
Други авгори виждат в представителите на тази фамилия погрузинчени арменци: Н. Я. М а р р.
Цит.съч., с.17, 67; В. А. А р т ю н о в а. Типик Григория Пакуриана и некоторью вопрось! истории
Византийской империи. Ереван, 1968, с.11 и сл.; Р. Б а р т и к я н . Роль игумена..., с.87-88. Въз
основа на сведението за пратеничеството в Ромкла в състав: магистър Теориан и игумена на ар­
менския манастир във филипопол Йоан Атман Р.Бартикян убедително посочва арменския произ­
ход на ктитора на манастира, който не може да бъде друг отевен Бачковския манастир.
45 А. П. К а ж д а н. Армяне..., 16.8,60-63.
46 A n n e C o m n e n e . Op.cit., v.l, II, 4, p.73; В цитиранато по-горе статия относно ролята на
игумена на Бачковския манастир Йоан Атман в армено-византийските църковни преговори (1166-
1173) Р.Бартикян прави един сбит, но съдържателен преглед на мненията на арменоведите и грузи-
новедите с техните аргументи относно произхода на Григорий Бакуриан и характера на манастира,
на когото той е ктитор. Както се подразбира тези мнения са напълно противоположни. Аргументите
на Р.Бартикян, както и тези на Н.Марр убеждават в арменския произход на Григорий Бакуриан. Вж.
Р. Б а р т и к я н . Роль игумена..., 87-88. Смятам, че с тази публикация спорът по въпроса би
трябватзда баде в полза на арменския произход на Григорий Бакуриан. Що се отнася до написа на
името, то той у различните преводачи на гръцкия текст е различен, но не винаги се използва като
аргумент за грузинския произход на лицето, което носи това име. Такъв е случая с Р.Бартикян,
който изписва името Пакуриан, но държи на неговия арменски произход.
47 А. П. К а ж д а н. Социальньм состав господсвующего класса Византии XI—XII вв. М., 1974,
с.210,216.

130
че Григорий Бакуриан се определя като "ивериец", т.е. като грузинец, може да
се приеме, че е повече израз на приобщаване към грузинската културна общ­
ност. Както ще видим Григорий Бакуриан, макар и от арменски произход, бил
християнин-халкедонист, и приобщаването му, както и на други негови съна­
родници към грузинската, гръцката и сирийската знат, показва тенденцията
към денационализирането на арменските халкедонисти48. (Типикът на основа­
ния от него Бачковски манастир е написан на гръцки, арменски и грузински49.
Би трябвало да се разбира, че е написан в три отделни екземпляра - всеки на
съответния споменат език. Също така Григорий Бакуриан изрично споменава,
че той подписал саморъчно Типика с "арменски писмена"). Тази стъпка веро­
ятно е предприета от тях с цел да се разграничат от своите сънародници, изпо­
вядващи християнското учение, но без да признават постановленията на Хал-
кедонския събор. С това те са демонстрирали особена преданост и лоял­
ност както към императорската институция, която им е осигурила високите
държавни постове и ги е направила едри поземлени собственици, така и към
византийската официална църква.
Григорий Бакуриан след смъртта на баща си останал безимотен и странст­
вал из Армения, Иверия и Сирия като накрая отишъл в Романия, където добил
земя, имущество и чинове. Постъпвайки на византийска служба, той действал
на източните граници и през 1064 г. бил изпратен да организира обсадата на
Ани срещу селДжуците. В "Историята на Давид строител" се съобщава, че
грузинският цар Георги I (1072-1089) водил преговори със "зоравара" (пълко-
водец, стратег) на Изтока Григорий син на Бакуриан, владетел на Олтис, Тео-
досиопол и Карса. В лицето на този пълководец напълно е логично да се види
интересуващият ни Григорий Бакуриан. Вече при император Михаил VII Дука
(1071-1078) той получил като награда за службата си обширни поземлени вла­
дения. Едни от тях били разположени в района на Ани и в тема Армениак, но
били изгубени в резултат на селджукските нахлувания. Други получил в об­
ластта на Мосинопол и филипопол. Новите земи, може би тези при Мосинопол
и филипопол, той получил при следващия император Никифор III Вотаниат
(1078-1081). Като активен участник в преврата на Алексий I Комнин Григорий
Бакуриан получил като награда поста велик дом естик505 . Бакуриан участвал
1
през 1081 г. срещу норманите, обсадили Драч. Той загинал през 1086 г. при
сражение срещу печенезите при крепостта Белятово и причинил голяма скръб
на император Алексий I Комнин61.
Григорий Бакуриан основал в 1083 г. манастира "Св. Богородица Петрицони-
тиса" в северната част на "тема филипопол" близо до Станимахос (дн. Асенов­
град), който станал ставропигиален, т.е. бил напълно независим от Константи-
нополската патриаршия, имал пълен имунитет върху всичкото си движимо и

48 Н. Я. М а р р. Цит.съч., с.17.
49 Р G a u t i е г. Op.cit., р. 130.
50 В. А. А р у т ю н о в а. К истории падения А ни.- Вестник общественнь1Х наук АН Арменской
СССР, 1967, 9,101-103. R. G u i 11 a n d. Recherches sur institutions byzantins. T.35, part. 1, Akadem ice-
Verlag—Berlin, 1967, p.308, 407, 454-455; А . П . К а ж д а н . Армяне..., 16.8, 60-63.
51 A η n е С о m ne n, v.tl, V, 3, p.14; v.ll, VI,14, p.82; Сравнително изчерпателно жизненият път на
Григорий Бакуриан е разгледан в цитираната публикация на И.Дуйчев. Вж: И. Д у й ч е в. Бачковс-
кият манастир..., 143-151.

'131
 недвижимо имущество, а то възлизало на много села, ниви, пасища, гори, имоти
и богати къщи в самия филипопол5г. В едно послание на император Мануил I
Комнин от 1165 г. до арменския католикос Нарсес Благородни (1166-1173)
манастирът е споменат като намиращ се във филипопол5 535
2 . В литературата
4
отдавна е поставен въпросът защо именно в непосредствена близост до фи­
липопол е основан такъв богат и привилегирован манастир. Тази необикновена
независимост се обеснява с конфесионални и политически причини. Няма съм­
нение, че манастирът е на арменци и грузинци халкедонисти, признаващи ре­
шенията на Четвъртия вселенски събор през 452 г. Той неслучайно е създа­
ден именно в близост до филипопол, където е съществувала от десетилетия
преди създаването му, а може би и столетие, арменска община със своя цър­
ква, подчиняваща се на арменския католикос. Манастирът "Св. Богородица" в
близост до Пловдив, с ктитор благородник от арменски или армено-грузински
произход, от висшите византийски дворцови среди, с изключителни права, с
арменски и грузински монаси, е имал за цел по всяка вероятност да привлича
арменци и да ги приобщава към официалната византийска църква.
Любопитно сведение свързва игумена на този манастир с преговори между
император Мануил I Комнин и арменския католикос Нарсес IV Благодатни
(1166-1173). Византийският василевс изпратил през май 1170 г., а също и през
1172 г. в Ромкла философът и магистър Теориан заедно с Йоан Атман, игумен
на "арменския манастир" ( Ά π μ ε ν ι κ η μ ο ν ή ) във филипопол, при католикоса Нар­
сес, предоставяйки им големи пълномощия64. Целта на пратеничествата била
да се сключи уния между двете църкви, но въпреки първоначалното привидно
съгласие на католикоса не се стигнало до желаното от византийския импера­
тор. Провалът се дължал до голяма степен на игумена Йоан Атман. След под­
робен анализ на кореспонденцията по време на тези преговори се установява,
че Йоан Атман е играел двойнствена роля по отношение на католикоса Нарсес
IV Благодатни. Документите разкриват, че Йоан Атман всъщност е принадле­
жал към арменците-халкедонисти, но е прикривал своята позиция пред като­
ликоса, за да не бъде уличен в измяна на верските принципи на монофизитиз-
м а 65. За това че той е халкедонист по религиозна ориентация показва голямо­
то доверие, оказано му от императора.
Изследователят на посланията, Р.Бартикян, свързани с тези дипломатичес­
ки преговори, идва до извода, че арменският манастир, начело на който стои
Йоан Атман не може да бъде друг освен основаният от Григорий Бакуриан
през 1083 г. манастир "Св. Богородица Петрицонитиса" в Бачково56. Самият
католикос Нарсес говори за Йоан Атман като "съплеменник", т.е. игуменът е
арменец, манастирът е назован арменски, а от друга страна Атман е висш
‘ представител в конфесионални преговори на Константинополската патриар­
шия. Всичко това насочва към манастира в Бачково, който определено бил на

52 RG a u t i е r. Op.cit., 34-37, 126-129.

^ Р . Б а р т и к я н . Роль игумена..., с.79.
54 R D ö I g е г. Regesten der Kaiserurkunden der Oströmischen Reiches von 565-1453. V.2, № 1489;
А. П. K а ж д а H . Армяне..., 62, 2, c.134; Р . Б а р т и к я н . Роль игумена..., 79-80.
55 Пак там, с.87-88.
56 Пак там, с. 86; W. Н е с h t. Byzanz, 68-69. Този автор приема, че става въпрос за арменски
манастир във филипопол на монофизити и че Йоан Атман е негов игумен.

132
арменци и грузинци халкедонисти. От друга страна привеждайки сведенията
във връзка с отношението на арменците в Пловдив към участниците в Третия
кръстоносен поход Р. Бартикян много логично заключава, че това не са армен­
ци халкедонисти, а арменци противници на официалната византийска патриар­
шия. И в този смисъл той определено подчертава, че арменци халкедонисти в
Пловдив и областта му почти е нямало или са били твърде малко. Също така
ако се предположи, че арменците имали манастир (или манастири в Пловдив
или в областта), то той би трябвало да бъде монофизитски, но по принцип мо-
тофизитите отричат монашеството и манастирите. Арменският манастир, чий-
то игумен бил ангажиран в такива отговорни преговори, би трябвало да бъде
от особена значимост и с подобаващ авторитет. Такъв манастир би могъл да
бъде именно Бачковският. Игуменът на този манастир е "съплеменник" на ка-
толикоса, в чийто арменски произход никой не би трябвало да се съмнява.
В изследователската литература върху арменците във Византия е посочена
фамилията Теодорокан, за която някои учени приемат, че е безспорно арменс­
ка, а други предполагат, че има арменски произход57. Етимологията на името
се обяснява така: към гръцкото име Теодор се прибавен арменският суфикс
-акан 58. През 1000 г. император Василий II оставил начело на гарнизона във
филипопол патриция Теодорокан, като стратег, който напуснал града поради
старост вероятно в 1003 г.59 Известен е също така печат на Теодорокан като
патриций и дук на Адрианопол. Издателят на печата смята, че след напуска­
нето на филипопол Теодорокан станал дук на Адрианопол60.
Личността на Никифор, писател, учител и богослов, от средата на XII в.,
също е свързана с филипопол. Той произхождал от фамилията Василаки, за
която се предполага, че е арменска61. Никифор принадлежал към интелекту­
алния елит по това време в империята и естествено имал отношение към бо­
гословските проблеми (бил преподавател в Патриаршията в Константинопол).
Той заедно с Михаил Ретор е родоначалник на теоложка контраверсия върху
литургичните формули, представящи свещените елементи като предложени
на Господ от самия него, докато триединството било разглеждано като общ­
ност на природата, разделена в три лица. Учените определят Никифор като
рационалист. Той гледал на Христос като на жертва, като на свещенослужи­
тел и на приемник62. Обвинен в ерес той бил осъден на събора в 1156-1157 г.
Скоро след това бил заточен във филипопол. Починал навярно в 1182 г.63

57 П.Каранис безспорно приема Теодороканите за арменци. Вж: R С h a r a n is . The armenians in

the Byzantine Empire. Lisboa. 1963. Н.Адонц също ги определя като арменци. Вж: N. A d ο n t z. Etude
агтйпо-byzantines. Lisbonne, 1965, p.160; П.Каждан приема, че фамилията "Теодорокан" има армен­
ски произход. Вж: А. Π. К а ж д а н. Армяне..., 26.1, с.97.
58 А. Π. К а ж д а н. Армяне..., 26.1, с.97.
591о а η η е s S c y l i t z e s (Thurn), 242-343 (ГИБИ. Т.6, с.280); В. Н. 3 л а т а р с к и. История. Т.1.
4.2. 678-679.
60 И. Й о р д а н о в . Управители, с.166; Печати, № 194, 108-109.
61 А. П, К а ж д а н . Армяне..., 29.9, с.105.
62 A. P K a z h d a n and A n n W h a r t o n E p s t e i n . Change in Byzantine Culture in the Eleventh
and Twelfeth Centuries. University of California Press. Berkeley, Los Angeles, London, 1985, p.128.
63 A. G a r z y a. Precisazioni sul processo di Niceforo Basilace.- Byzantion, 40,1970, 309-316; I d e m .
Quatro epistole di Niceforo Basilace.- Byzantinische Zeitchrift, 56, 1963, S.233; I d e m . Fin quando visse
Niceforo Basilace.- Byzantinische Zeitchrift, 64,1971, S.301; P W i r t h. Wohin Ward Nikephoros Basilakes
Verbaunt?- Byzantinische Forschungen, 1, 1966, S.391; А . П . К а ж д а н . Армяне..., 29.9, с.105.

133
 Става ясно, че сред арменските жители на града и прилежащите околности
на филипопол е имало и такива, които напълно се придържали към Константи-
нополската църква и естествено приемали халкедонския символ на вярата.
Това били предимно представители на богатата арменска знат, която се полз­
вала с привилегии и получавала високи дворцови служби и титли. Разбира се,
тези представители съставлявали малка група, която постепенно загубвала
своята национална идентичност, от която бягала съвсем съзнателно. След на­
чалото на XIII в. тази група все повече се сливала с гръцката аристократич­
на върхушка, денационализирала се и се включвала в състава на византийска­
та поземлена или военна знат.
От казаното по-горе се оказва, че съществували три категории етнически
арменци във филипопол през периода VIII—XIII в., за които имаме убедителни
сведения. (Те може би са съществували и след XIII в., но няма сведения в
изворите за това) Това били: 1) арменци, влизащи в състава на голямата пав-
ликянска община в града; 2) арменци антихалкедонисти със своя църква на
монофизитски позиции и почитащи католикоса в същинска Армения; 3) армен­
ци халкедонисти, признаващи константинополския патриарх и обикновено при­
надлежащи към аристократичните византийски среди - както светски, така и
духовни. Именно поради това можем да говорим за присъствието на арменци
в Пловдив през средновековието, но не и за една единна арменска етническа,
религиозна и социална общност. След края на XII в. павликянската община
вече има затихващи функции в рамките на разглежданата епоха и не се сре­
щат повече извори за нейното съществуване в града през средновековието.
Също така през XIII в. и до края на Византийската империя не се откриват
знатни, които да държат на своята арменска етническа идентичност. Те се
слели с останалите представители на византийската поземлена и военна арис­
токрация. Така в Пловдив останала да съществува арменската община с етни­
чески арменци, обединени в своя арменска антихалкедонистка църква. Така е
било до края на средновековието, било е и през османското владичество и
през целия XX век. И до днес в Пловдив има голяма група граждани етнически
арменци.

THE ARMENIAN PRESENCE IN PLOVDIV DURING THE MIDDLE AGES (8TH - 13TH C.)

Ani D a n c he v a - V a s s i Ie v a

In the multi-ethnic pattern of Plovdiv during the Middle Ages the Armenian had a constant
and marked presence, testified in the sources mostly for the period 8th-13th c. They appeared
in the town already in the middle of the 8th c. as a result of the resettlement policy of the
Byzantine emperors who moved large masses of Anatolian heretics, including many Armenians.
The emigration campaigns went on until the 10th c., and· afterwards the sources report an
Armenian population traditionally living in the town. Speaking about the Armenian present in
medieval Plovdiv, one should bear in mind that this population, although of the same ethnic
origin, was not united in a compact and homogeneous fashion as a community. In the large
Bulgarian catholic community there was a considerably big group of Armenians who were the

134
chief and original exponents of this teaching in the total mass of Anatolian immigrants. These
Armenians lived in the community of the Bulgarian catholics who had their own quarter. In
Plovdiv existed also a strong monophysite community of anti-Chalcedonian Armenians who
obeyed the Catholicos in Cilicia and did not recognize the Chalcedonian decrees. They also
lived in a quarter of their own with their own place of worship. These Armenians should not be
identified with the Armenians among the Plovdiv catholics although in Constantinople they
were also regarded as heretics, and the Orthodox Church made great efforts, in the same way
as with respect to the Bulgarian catholics, to bring them in the bosom of the Patriarchate of
Constantinople. The ethnic Armenians in Plovdiv also comprised a small group of their
representatives, but confessionally they were bound to the Church of Constantinople, i.e. to
the Chalcedonian decrees. These representatives were included in the imperial high dignitaries
and the church elite and were gradually denationalized, becoming representatives of the
Byzantine aristocracy.

135
 Историография

ЗА НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЧЕСКА НАУКА

Николай Проданов

1. XIX век е време на съществени трансформационни процеси в българската

историопис. Вън от съмнение е, че основният им смисъл е зададен от повсе­
местната модернизация, обхванала цялото българско общество. Съвременна­
та социология в опитите си да дефинира Модерното общество акцентува на
няколко основни характеристики.
Първо, то е сложна вътрешно диференцирана система от качествено разно­
родни и сравнително обособени сфери на професионализирана публична дей­
ност. За разлика от традиционните общества, в които социалният живот е в
много по-голяма степен едно синкретично цяло, в модерното време придоби­
ващите относителна автономност сфери на публична активност като законот-
ворчество, политика, масови комуникации, задължително публично образова­
ние, наука и др. се “разбягват” , т.е. подчиняват се на силни центробежни наля­
гания, които ги раздалечават и оразличават.
Второ, тази промяна води и до новости на равнището на микроорганизация
на социалния живот. Докато в традиционното общество, животът на човека е
същностно зависим от неговата приобщеност към един или друг колектив, в
модерните общества възникват полетата за личностна себеизява на индиви­
дите.
Трето, на преден план излиза рационалността до степен, че модерният чо­
век започва да мисли рационалността за differentia specifica на човека въобще.
Оттук се появява и вярата, че именно разумът, под формата на наука ще оси­
гури вековечното и всеобщо щ астие1.
Може да се обобщи, че модернизацията като частен резултат води до изди­
гането на науката в основен институт и белег на съвременното общество. Това
обстоятелство има две съществени последици - едната от обективно, другата
от субективно естество. Обективното сле д ств и е е, че всяка обособена по ня­
какъв начин съвкупност от знания започва, като че ли от само себе си да се
стреми да придобие обществения статут на наука. Амбицията е да се еволюи­
ра до степен, която ще й позволи да облече генералския мундир на научното,
за да може да обоснове собствената си значимост и себедостатъчност. В1

1 Характеристиката на Модерното общество е по: Г. Д и м и т р о в. Модернизацията - основание

за съществуването на социологията. - Социологически проблеми, 1995, № 2, 25-27.

Исторически преглед, кн.5-6/1999

резултат се нарояват хиляди науки и съвсем не е случаен фактът, че един от
сериозните, нерешени и до днес проблеми е за адекватната им класифика­
ция2.
Субективното с ле д с тв и е , йерархически свързано с обективното е, че хора­
та, свързани с производството и разпространението на знания, започват да
полагат усилия активността им да придобие общественото признание на науч­
на дейност. Това осигурява авторитет и особен статут в обществените йерар­
хии - мястото на своеобразен гарант за обществения прогрес.
Вътрешната логика на тези процеси, наложена върху еволюцията на българ­
ската историопис, разглеждана и като творчески механизъм, и като система
от знания за миналото, води до аналогични резултати. Сравнително бавно из
традиционната българска историопис се ражда структурата, която наричаме
българска национална историческа наука.
Разсъжденията в тази статия имат за предмет един частен проблем, свър­
зан със споменатия процес. Можем ли да достигнем до адекватно (макар и
относително) посочване на времето, в което трансформацията дава ясно след­
ствие, и ако сме в състояние да го направим, кога е то? Казано с други думи -
откога можем да говорим за българска национална историческа наука?
2. Предварително се налагат някои понятийни и терм инологични уточнения.
Необходимо е да се разграничат същностно и хронологически два процеса -
развитието на европейската българистика като едно по-общо, по-обемно и по-
старо обществено явление и свързаният и произтичащ донякъде от него, но
все пак автономен процес на развитие на българската историопис. Традиция­
та да се смесват двата процеса датира още от някои разсъждения на смята­
ния с основание за основоположник на българската историография Васил Зла­
тарски.
През зимния семестър на учебната 1896-1897 г., започвайки своя курс лек­
ции, В.Златарски прави опит да въведе студентите в публикуваните дотогава
изследвания по средновековна българска история. Това въведение има по-
скоро библиографски, отколкото историографски характер (лекцията е озагла­
вена “Пособия”). Интересен, макар и дребен на пръв поглед, е следният де­
тайл. В черновата на своята лекция в изречението “Нашата историография <...>
почва своето начало заедно с възраждането на нашия народ и като неин осно­
вател трябва да считаме...” първоначално В.Златарски е вписал “известният
на всеки българин карпато-рус Юрий Ив. Венелин”, но по-късно последното е
задраскано и на негово място четем “отца Паисия"3. От контекста е видно, че
поправката е направена не поради желанието на пишещия да разграничи чуж­
ди от собствено български историци, а просто защото творческото дело на
Паисий Хилендарски далеч предхожда във времето историческите занимания
на Ю.Венелин.
Малко по-късно - през зимния семестър на учебната 1899-1900 г. - В.Зла­
тарски започва да чете обстоен курс лекции върху еволюцията на българската
историопис. По същото време излиза и неговата юбилейна статия по случай
тридесетгодишната научна дейност на Марин Дринов, в която той засяга и
проблема за развитието на българската историопис. Тук отново е намесен Юрий
Венелин. Според В.Златарски Венелин стои в началото на втория период от
развитието на българската историопис - от началото на 20-те години до 60-те

2 Г. Г и н е в. Модели на научното развитие. Проблеми на историческата методология в пост-

позитивизма. С., 1986, с.121 и сл.
3 НА-БАН, ф.9к, оп.1, а.е.ЗЗЗ, л.7.
137
 години на XIX в. Той е определен като “пръв български историк в истинския
смисъл на думата”45 . В лекциите си В.Златарски прави следния по-обширен
коментар. По негово мнение Юрий Венелин “първи въведе в нашата историог­
рафия едно от най-първите и важни условия в историческите трудове -- крити­
ката, но за жал критика без научна основа. Разбира се, в тоя недостатък ние
не можем да обвиняваме самого Венелина, тъй като несъмнено неговите ис­
торически трудове представят отпечатъка на съвременното състояние на ис­
торическата наука в Русия.”6 Като оставяме настрани твърдението по същест­
во, което в момента не ни интересува, е ясно, че В.Златарски смесва развити­
ето на руската историческа наука от началото на XIX в. с развитието на “наша­
та (т.е. българската) историография”, смятайки Ю.Венелин за деец на българ­
ската.
Поради редица причини - най-вече заради обстоятелството, че с проблеми­
те на българската историография се занимават много малко изследователи -
някои от тезите на В.Златарски, формулирани в края на миналия век, продъл­
жават да бъдат актуални. Актуални са и някои от неговите грешки. Разбира се,
конкретното му становище по отношение на Ю.Венелин отдавна е преодоляно
и възприетото за него мнение в съвременната литература е като за основопо­
ложник на ново направление в руската българистика от началото на XIX в.6
Тенденцията за неразграничаване на основни понятия, имащи отношение към
историческите знания на българите от XIX в., обаче не е преодоляна.
Излишно е да изброяваме случаите, в които развитието на руската истори­
ческа наука през XIX в. и еволюцията на българската историопис по същото
време се разглеждат без достатъчно диференциация, като в отделни моменти
и по отношение на определени автори двете се отъж дествяват. Тази особе­
ност в българската историография е отдавна забелязана и поставена като проб­
лем. Още през 1972 г. Мария Велева пише: “За какво става дума - за българ­
ска историография или за историография на българската история. И двата тер­
мина имат своето научно основание, своето място в научните интереси, но
докато първият обозначава развитието на историческата наука в п ре д е ли те на
българското общ ество (подч. на а., Н.П.) <...> вторият предполага изучаване­
то и преценяването на цялата световна историческа литература, посветена на
историята на България <...> Интересен е отзвукът, който едни или други съби­
тия в нашата страна намират в трудовете на чужди историци <...> но въпреки
тези и още много други аспекти на разглеждане на цялостната литература
върху историята на България само трудовете на българските историци състав­
ляват фонда на българската историческа литература, изучаването на която
може да ни даде представа за развитието на българската историческа нау­
ка”7.
Необходимо е да се разграничават следните историографски понятия, отна­

4 В. З л а т а р с к и . Преглед на 30-годишната научно-книжовна деятелност на проф. М.С.Дринов.

- В: Сборниче за юбилея на проф. М.С.Дринов. С., 1900, с.68.
5 HA-BÄH, ф.9к, оп.1, а.е.352, с.189.
6 Е. Д р о с н е в а. За мястото на Юрий Иванович Венелин в руската българистика. - В: Първи
международен конгрес по българистика История и съвременно състояние на българистиката. Т.1,
' С., 1982, с.259.
7 М. В е л е в а. Състоянието на изследванията по българска историография. -- В: Проблеми на
българската истопиография след Втората световна война. С., 1973, с.116.

138
сящи се до XIX в. - европейска историческа наука ; европейска славистика и
българистика·, чешка и словаш ка славистика и българистика·, руска истори­
ческа наука·, руска славистика и българистика·, българска историопис. Разби­
ра се, между тях съществуват сложни връзки на взаимодействие. Основна
историографска задача е именно изучаването на тези взаимодействия. Но за
да реализираме тази задача, трябва предварително да постигнем определено
равнище на диференциация между отделните понятия. Това е необходимо за
постигането на онази степен на “историческа стерилност”, без която рискува­
ме да си съставим грешна представа за взаимоотношенията в рамките на об­
мена на историческа (фактическа, методическа и теоретическа) информация.
Освен това, христоматийна истина е, че когато в една държава започне по-
усилено изучаване на историята на чужда страна или регион, това почти нико­
га не става от чисто научни подбуди, а заради външнополитически амбиции,
които в повечето случаи не кореспондират с националните интереси на съот­
ветната страна. Или - както се отбелязва в едно от малкото родни изследва­
ния върху чуждата българистика - “историческата българистика, извикана на
живот от политическите интереси, никога не е била напълно свободна от поли­
тически пристрастия”8.
3. Преобладаващото в момента мнение е, че българската историопис се
превръща в наука през годините на Българското възраждане9. Основните аргу­
менти в подкрепа на такова твърдение са два. Единият може да бъде наречен
ли чн осте н , а другият - институционален. Ще ги анализираме последователно.
3.1. Същността на първия аргумент е, че около средата на XIX в. и малко по-
късно се появяват първите български историци-учени. Пръв подобна идея про­
карва В.Златарски. Той формулира понятието “научно-критическо направле­
ние”, което се било реализирало като отделен клон в еволюцията на историо-
писта ни от Възраждането10.
В.Златарски създава понятието, опитвайки се да дефинира съществени кри­
терии за периодизиране развитието на родната историопис през годините на
Възраждането. Той достига до идеята, че такъв критерий би могъл да бъде
конкретният изследователски метод, използван от историците. За него исто-
риописците от първия период на развитие на нашата историопис (втората по­
ловина на XVIII - първата четвърт на XIX в.) стоят ниско в йерархията на исто­
рическото познание, защото все още не са си поставили целта да работят за
“историко-критическо изложение на отечествената история”. Историците от
втория период (първата четвърт - 60-те години на XIX в.) бележат известно
развитие, защото в техните съчинения може да се намери “критика без научна
основа”, т.е. елементарно критично отношение към изворите, което не им поз­
волява да приемат на вяра всички факти, донесени от източниците. Те извърш­
ват първично пресяване на фактите, което все още не е в рамките на оформен

8 А. П а н т е в. Историческата българистика в Англия и САЩ 1856-1919. Научни и политически

аспекти. С., 1986, с.259.
9 М. В е л е в а. Романтизмът в българската историография през Възраждането. - В: Университет­
ски изследвания и преподавания по българската история у нас и чужбина. Т.2. 4.4, Смолян, 1988,
с.16; Д. Ц а н е в. Българската историческа книжнина през Възраждането (XVIII-първата половина
на XIX в.). С., 1989, с.5.
10 В. 3 л а т а р с к и. Преглед..., с.69.

139
исторически метод. И вече историците от третия период (след 60-те години на
XIX в.) заслужават уважение и доверие, защото са: специално подготвени;
усвоили са надлежния исторически метод; принадлежат към определена ис­
торическа школа.
Без да се спираме върху основателността на теоретичния модел на В.Зла­
тарски 11, ще отбележим, че въведеното от него понятие се оказа много жиз­
неспособно. В последните няколко десетилетия то се запази, но претърпя ево­
люция по отношение на своя обем. Докато първоначално В.Златарски и някои
други изследователи на българската историопис1 12 поставят в началото му твор­
чеството на Марин Дринов, а по-късно други 13 се колебаят между Спиридон
Палаузов и Васил Априлов, в момента за пръв представител на научно-крити­
ческото направление се смята Спиридон Палаузов14. Ето това са тримата ис­
торици - Васил Априлов, Спиридон Палаузов, Марин Дринов - чието историо-
писно творчество в общи линии дава основание началото на българската исто­
рическа наука да се поставя условно в средата на XIX в. Налага се да се нап­
рави кратък преглед на историописната. им дейност. Преди това обаче е необ­
ходимо да се охарактеризира накратко научната среда, която ги обединява -
тази на руската славистика и българистика.
3.1.1. Започнала своето развитие като модерна научна дисциплина около
средата на XVIII в.15, след 30-те години на XIX в. славистиката в Руската импе­
рия бележи забележим възход.
През 1834 г. в Петербургския университет се прави опит за откриване на
катедра по славянски езици. По съвет на М.Погодин за неин ръководител се
кандидатира Юрий Венелин. С мотив, че той няма защитен докгорат, предло­
жението е отклонено. Всъщност в основата на отказа стои неприемането от
страна на академичната руска славистика на Венелиновите исторически кон­
цепции и създадените във връзка с това обтегнати лични отношения. За за­
веждащ катедрата е назначен тогавашният ректор М.Т.Каченовски. Той обаче
не проявява почти никаква инициативност и скоро катедрата преустановява
работата с и 16.
През следващата 1835 г. в Русия е приет нов университетски устав. Според
него в четири университета - Московския, Петербургския, Харковския и Ка­
занския се учредяват самостоятелни катедри по славистика. Този правителс­
твен акт е мотивиран от стремеж да се ангажират по-широки обществени и
административни структури с амбицията за решително придвижване на Из­
точния въпрос по посока на руските имперски интереси. Катедрите първона­
чално са оглавени от Осип Бодянски, Пьотр Прейс, Измаил Срезневски и Вик­
тор Григорович. През 1846 г. П.Прейс умира и на неговото място в Петербург е

11 Той предизвиква множество несъгласия. Например, т.нар. от него критика без научна основа
можем да открием още в съчиненията на античната и средновековната историопис.
12 Π. Н и к о в. Задачата на българската историография. - ГСУ-Ифф, 1»7,'1921, с.300.
13 А. Б у р м о в. Марин Дринов като историк на България. - В: Изследвания в чест на Марин
Дринов. С., 1960, с.109; А. Б у р м о в. Избрани съчинения в три тома. Т.1. С., 1968, с.318.
14 В. Г ю з е л е в, Хр. К о л а р о в . Спиридон Николаев Палаузов (1818-1872). - В: С π. П а л а у-
з с^в. Избрани трудове. Т.1, С., 1974, с.73.
15 Славяноведение в дореволюционной России. М., 1979, с.7.
16 Д. Р а й к о в. Юрий Венелин и Българското възраждане. С., 1994, 87-90.

140
прехвърлен И.Срезневски17. Новоназначените ръководители на катедрите са
изпратени в продължителни командировки в Европа и по специално в славян­
ските страни, където се подготвят за бъдещата си работа. Интересен е фак­
тът, че всички те преминават и през Прага, където специализират при Павел
Шафарик. Затова не е случайно обстоятелството, че споменатите учени спо­
делят неговите идеи и ги предават и на учениците си.
Естествено е при такова скокообразно развитие на руската славистика след
1835 г., с р е д нейните кадри да се окажат и етнически българи - както из бъл­
гарските емигрантски среди, постоянно живеещи в Русия, така и такива, които
идват в Русия, за да завършат виеше образование.
Сред студентите, изучаващи славистика, българите са най-многобройни в
Московския университет. Георги Бусилин, Николай Михайловски, Николай Кат-
ранов, Сава филаретов, Райко Жинзифов, Нешо Бончев, Любен Каравелов,
Константин Геров, Марин Дринов - всички те са слушали лекциите на Осип
Бодянски.
И тримата българи, които ни интересуват - Априлов, Палаузов, Дринов -
имат своето място в този.процес на активно развитие на руската славистика,
доминиран от ръководителите на катедрите по славистика. Тази доминация е
добре осъзната. В края на XIX в. М.Дринов пише “През последните шест-се-
дем години се пренесоха един след друг във вечността най-старите руски сла­
висти О.М.Бодянски, В.И.Григорович, И.И.Срезневски, които немалко нещо са
направили за привдигането на славянската наука, на която они бяха първите
учители в руските университети”18.
3.1.2. Васил Априлов (1789-1847)19 е роден в Габрово, но почти целия си
съзнателен живот прекарва в Русия. Руски поданик. Без специално истори­
ческо образование, той е търговец и фабрикант. В.Априлов ще остане в наша­
та история като инициатор и основен дарител за създаването на светското
българско училище в Габрово през 1835 г. Автор на няколко съчинения с исто­
рическа тематика, най-известните сред които са “Денница Новоболгарского
образования” и “Болгарские грамотьГ, публикувани на руски език в Одеса в
началото на 40-те години на XIX в.
Оценката за качествата на историческите му съчинения е нееднозначна.
Александър Бурмов, без да прави анализ на творчеството му, е склонен да
приеме работите му като осъществени на нивото на критичната историопис от
XIX в.20 Мария Велева категорично не е съгласна с това заключение и смята,
че макар и да се различава от творчеството на историците романтици, създа­
деното от В.Априлов не излиза с някои свои основни страни от техния кръг21.
Последната по време оценка е компромисна. Димитър Цанев пише: “Първите
научно-критични трудове по българска история се отпечатват в 40-те години
на XIX в. Тяхното създаване е дело на Спиридон Палаузов, предхождани от

17С . С м и р н о в . Петр Иванович Прейс. - Старобългаристика, 1985, № 2, 41-55.

18 М. Д р и н о в. Съчинения. Т.З, С., 1915, с.418.
19 Най-пълен очерк за него като историк в: Д. Ц а н е в. Цит.съч., 110-163.,
20 А. Б у р м о в. Цит.съч., с.109.
21 М. В е л е в а. Александър Бурмов като историограф. - В: Сборник в памет на професор
Александър Бурмов. С., 1973, с.70.

141
трудовете с историческа тематика на В.Априлов.”22 фактически с тази форму­
лировка е избягната категоричната оценка - съчиненията на В.Априлов имат
ли научен характер?
Васил Априлов навлиза в историописта, запленен от пробългарския дух на
трудовете на Юрий Венелин. Въпреки, че познава съчиненията му още от 1831
г. той успява да влезе в писмена връзка с него едва от есента на 1837 г. В
периода от година и половина - до смъртта на Ю.Венелин на 26 март 1839 г. -
В.Априлов разбира своята съпричасност към писането на българската история
само като осигуряване на необходимите извори от България и като съдейст­
вие за разпространението на вече отпечатаните съчинения23 След смъртта на
Ю.Венелин Васил Априлов е сред най-активните българи, опитващи се да му
намерят приемник. Погледите им са насочени най-вече към Николай Савели-
ев-Ростиславич — най-дейният последовател на Ю.Венелин242 . Надеждите им
5
обаче не се оправдават, те не успяват да привлекат за ефективно сътрудни­
чество руски историк, споделящ техните (всъщност на Венелин) крайни исто-
риописни идеи.
В такава обстановка, обзет от патриотично въодушевление, осланяйки се на
добрата си обща и езикова култура и на завидното си материално състояние,
концентрирал у себе си някои важни извори за българската история (първона­
чално предназначени за Венелин), В.Априлов поема практически върху себе
си част от функциите на “български историограф". Трудовете му излизат в рам­
ките на един сравнително къс период от време - 1841-1845 г. - и доколкото
ми е известно, не предизвикват никакъв отзвук в средите на съвременната му
руска славистика. Сред българските книжовници, привлечени от историческа­
та тематика, на съчиненията му се позовава Константин фотинов 26. Едва в
началото на XX в., Г.Илински - авторът на “най-уникалното критично издание
от началото на века”2®на българските царски грамоти - обръща внимание вър­
ху обстоятелството, че В.Априлов е първият издател на Рилската грамота на
цар Иван Шишман. Същият автор обаче определя книгата на В.Априлов като
лю б и те лск а 27.
Естествената среда, с която би трябвало да сравняваме качествата на Ап-
риловите историописни съчинения, е тази на руската българистика. Резулта­
тът от това сравнение не може да бъде особено висок. Страстен апологет на
историческите концепции на Юрий Венелин, които не се ползват с авторитет и
според руските слависти нямат научен статут, Васил Априлов си остава пре­
димно книжовник, подчинил историческото знание на актуапните политически
задачи. Оценката на руската славистика, че “трудовете му носят по-скоро пуб­
лицистичен, отколкото научен характер”28 не може да бъде сериозно оспоре­

22 Д. Ц а н е в. Цит.съч., с.110.
23 Д. Р а й к о в. Цит.съч., 121-146.
24 Славяноведение в дореволюционной Росии, с.299.
25 Н. Д а н о в а. Константин Георгиев фотинов в културното и идейно-политическото развитие на
Балканите през XIX в. С., 1994, с.315.
28 В. С т о я н о в . Дипломатика на средновековните извори. (Владетелски документи). С., 1991,
с.69.
27 Г. А. И л и н с к и й. Грамоть! болгарских царей. Имп. Моск. Археолог. Общества. М., 1911.
28 Славяноведение в дореволюционной Росии, с.54.

142
на. Поради това, причисляването на Васил Априлов към т.нар. “научно-критич­
но направление” в развитието на българската историопис през Възраждането
е плод по-скоро на увлечение и прекомерно съобразяване с инцидентно мне­
ние на Александър Бурмов.
Спорът за това, доколко историческите съчинения на В.Априлов имат нау­
чен характер, се появява и развива най-вече поради обстоятелството, че те
обединяват в себе си разнородни тенденции.
A) В някаква макар и малка степен, той се явява п р о д ъ л ж и те л на Паисиева-
та традиция, макар че отношението му към “История славянобългарска” е не-
еднозначно и еволюира. В писмо до Ю.Венелин от 7 юни 1838 г., в което се
съдържа и първата му оценка за историята, той смята, че тя заслужава д о в е ­
рие, защото може би е писана по народни предания. В същото време В.Апри-
лов веднага забелязва многото грешки и анахронизми29. След десетина годи­
ни мнението му вече е избистрено. През 1847 г. той пише следното: “Той Цар-
ственик преди няколко години ни ся прати от браиловските българе, които
желаеха да го напечатат, като редка летопис. Като ги пригледахме, намерих­
ме го почти равен с другите три ръкописи, щото имахме от други лица. Върнах­
ме го в Браилов с отговор, чи по нашето мнение, защото е пълен с много не-
правилности, погрешки и анахронизми, не считаме за добро да даваме лъжли­
ви понятия за нашето битописание.”30
В същото време, В.Априлов е човекът, направил най-много за запознаване­
то на руските слависти с Паисиевата история. По негово настояване се прави
копие на историята и се изпраща на Ю.Венелин. По-късно, В.Априлов става
собственик на известния Жеравненски препис. Той преминава в ръцете на
Николай Мурзакевич и по-късно следите му се губят. Именно чрез този препис
представа за Паисиевата история получават руските историци Александър
Чертков, Осип Бодянски, Виктор Григорович. По този препис е осъществено и
първото същинско издание на Паисиевата история от А.В.Лонгинов31.
Критичното отношение на В.Априлов към Паисиевата история е диференци­
рано. Той не е съгласен с някои конкретни, фактологически подробности. По
отношение на общия етноцентричен дух и смисъл на историята той няма забе­
лежки и в своите произведения фактически го възприема.
Б) По големите проблеми на българската средновековна история В.Априлов
напълно възприема тезите на Ю.Венелин. Неговият конкретен подход към тях
е компилативен. По същество такъв смисъл носи и следната оценка на Д.Ца­
нев: “Представите на В.Априлов за средновековната българска история са на
равнището на известното в момента, благодарение на по-малко или повече
обширните материали, разпространени в руската книжнина.”32
B) В.Априлов внася свой конкретен оригинален принос за издирването, съ х­
раняването и обнародването на историческите свидетелства за българската
история. В този смисъл трябва да се интерпретира неговата книга “Български

29 Ц в. У н д ж и е в а. Документи по Българското възраждане в съветски архиви. - Известия на

Института за литература. Т .12,1962,144-145.
30 В. А п р и л о в. Мисли за сегашното българско учение. Одеса, 1847, с.29.
31 Б. Р а й к о в, Л. Д р а г о.л о в а. Васил Априлов и Паисиевата история. - Във: Васил Априлов
и българската възрожденска история. Γаброво, 1990,85-91.
3i Д. Ц а н е в. Историческите възгледи на Васил Априлов. - Във: Васил Априлов и ..., с.99.

143
грамоти”. Очевидна е обаче неговата неподготвеност и невъзможност за на­
учна историческа интепретация на тези свидетелства.
Г) Като елемент от този му принос трябва да се разбират и историческите
очерци за новобългарското образование, в книгите му посветени на този проб­
лем. Стойността им е висока, най-вече поради позицията му на участник и
съвременник на събитията. Поради това те имат м ем оарно-докум ентален х а ­
рактер.
В порядъка на краен извод може да се каже, че В.Априлов не е уч е н -и с то р и к
нито по съвременните критерии, нито по критериите от първата половина на
XIX в.
3.1.3. Спиридон Палаузов (1818-1872)33 е роден в Одеса, син е на Николай
Палаузов - един от най-близките съратници на В.Априлов. С изключение годи­
ните на следването си в чужбина, целия си живот прекарва в Русия. Руски
поданик, висш чиновник в различни институции на Руската империя.
Обществено-политически деец, свързал името си с борбата на българите за
национална‘еманципация. Деен участник в начинанията на българската емиг­
рантска общност в Русия. За най-актуален съвременен проблем, стоящ пред
българите, Сп.Палаузов смята въпроса за независимостта на българската цър­
ква. Посветил на този въпрос редица книжовни материали, повечето с публи­
цистичен характер. Намерението му да напише “История на българската цър­
ква” остава неосъществено.
Следва икономически науки в Германия, доктор по политико-икономически-
те науки на Мюнхенския университет. След завръщането си от чужбина реша­
ва да се посвети на академичните славистични проучвания. Но според пра­
вилника за научните степени в Руската империя от 1844 г., степените, получе­
ни в чужбина не се признават. Затова Сп.Палаузов последователно се квали­
фицира при Осип Бодянски в Московския университет и при Измаил Срезнев-
ски в Петербургския университет. Получава кандидатска степен с разработка­
та си “Йоан Хус и неговите последователи”34, магистър по славянска филоло­
гия с труда “Векът на българския цар Симеон”. Съществувала е възможност
да му бъде поверено ръководството на катедра в столичния университет. Ж е ­
ланието му да се посвети само на научни изследвания не се реализира никога.
В последните години от живота си той дейно сътрудничи на Археографската
комисия, но това не е заплатен професионален ангажимент.
Основните научни интереси на Сп.Палаузов са съсредоточени в изучаване­
то на средновековната българска и балканска история. Най-значимият му труд
в това направление е “Векът на българския цар Симеон”, в който е дадена
характеристика на политическата история на България в периода VII—X в. и на
българската литература от времето на “Златния век” . Другата негова голяма
група съчинения е посветена на положението на славяните в Австрийската
империя около средата на XIX в.

33 Най-пълен анализ за живота и творчеството му в: В. Г ю з е л е в, X р. К о л а р о в. Цит.съч., 7 -

84; 100 години от смъртта на Спиридон Н. Палаузов (1818-1872). Научна конференция. - ИБИД, 29,
1974.
34 Кадидатската степен е приблизително равна на квалификация “завършено виеше образование
със защита на дипломна работа”.

144
 Чрез тези свои трудове Спиридон Палаузов убедително търси и намира свое
м ясто в р уската славистика от средата на XIX в. Той живее и се осъществява
като изследовател именно в средите на руските слависти, съизмерва своите
постижения с техните успехи, възприема ги като свои най-близки колеги. За­
пазил своето българско етническо съзнание, възприел стремежите на бълга­
рите от XIX в. и за свои, готов в името на това да влезе в конфликт дори с
всесилния Руски синод, като историк-изследовател Сп.Палаузов се намира на
забележ им а ди ста н ц и я от характерните представители на съвременната му
българска историопис. Тази дистанция има изцяло обективен характер и при­
чините й трябва да се търсят в разликите в образователното равнище и в несъ-
поставимите условия за историческо творчество.
Интересен в това отношение е един спор - една от малкото, макар и плахо
афиширани дискусии по чисто историографски проблеми в съвременността
ни. В обстойния си предговор към изданието на избраните трудове на Сп.Па­
лаузов от 1974 г., В.Гюзелев и Хр.Коларов пишат: “Сп.Палаузов не е генети-
чески свързан с развитието на българската историография от втората полови­
на на XVIII до средата на XIX в. Неговото научно творчество (подч. на а., Н.П.)
не може да бъде разглеждано като непосредствено и пряко продължение на
делото на Паисий Хилендарски и неговите преписвани, на йеросхимонах Спи­
ридон, Ю.И.Венелин35 и В.Е.Априлов; то е качествено ново явление”36. С това
мнение не е съгласен Димитър Цанев. Според него принадлежността на Сп.Па­
лаузов към българската възрожденска историография е безспорна. “Той е един
от върховете й, подготвен от предходното развитие, появата му е закономер­
на, определена от условията на идейното му и научно формиране.”37 Всъщност
В.Гюзелев и Хр.Коларов никъде не отричат принадлежността на Сп.Палаузов
към българската възрожденска историопис, те по-скоро констатират концеп­
туални я и м е тодологи чески вакуум, появил се между творчеството на посоче­
ните от тях автори и съчиненията на Сп.Палаузов. А такъв е безспорно налице
и си проличава най-вече от конкретното отношение на Сп.Палаузов към твор­
бите на предходниците му.
Не е съвсем ясно доколко Сп.Палаузов познава “История славянобългарс­
ка” на Паисий Хилендарски. В едно от запазените писма на Георги С. Раковски
до Сп.Палаузов от 29 май 1858 г. е цитирана част38 от Паисиевата история по
Жеравненския препис39. Вероятно това не е първият канал, по който Сп.Пала­
узов научава за нейното съществуване, като знаем широката й известност сред
одеските българи. В свой труд, публикуван за пръв път през 1857 г.40, той пре­
разказва “едно предание, което памятта народна е свързала с възрождението
на българското царство в XII в.” Става дума за известния разказ, според който
търновският патриарх Йоан вика из Влашко братята Асен и Петър, които били

35 Тук отново срещаме неоснователно определяне на Ю.Венелин като български историописец.

36 В. Г ю з е л е в , Хр . К о л а р о в . Цит.съч., 32-33.
37 Д. Ц а н е в. Цит.съч., с.174.
38 Неясно точно коя, тъй като е запазено само препис от писмото, в който Г.С.Раковски не е
възпроизвел Паисиевия текст.
39 Архив на Г.С.Раковски. Т.1. С., 1952, с .170.
40 С π. П а л а у з о в. Уния в царуването на Йоана I Асеня. - В: С п. П а л а у з о в . Избрани трудове.
Т.1.С.,, 1974.С.209.

10 Исторически преглед, кн. 5-6/1999 145

от царски род. След това Асен е възцарен за български владетел. Този разказ
ни е познат засега единствено от Паисиевата история41 и е предизвикал не­
малко научни спорове42. Обстоятелството, че Сп.Палаузов го познава, е косве­
но доказателство за възможността той да е имал достъп до текста на Паиси­
евата история. Същественото в случая е, че Сп.Палаузов не прави дори и опит
да я използва в историческите си дирения.
Сред другите познати му съчинения на български историописци са трудове
на Васил Априлов, Христо Даскалов, Георги С. Раковски, Марин Дринов. От
тях той ползва емпирични дан н и за средновековната българска история - Рил­
ската грамота на Иван Шишман от труда на В.Априлов, каменните надписи от
черквата “Св. 40 мъченици” от труда на Хр.Даскалов; търси и актуални сведе­
ния за българската църковна борба от съчиненията на Г.С.Раковски, нужни му
за публицистичните работи.
В кореспонденцията му е видим стремежа да се добере чрез Г.С.Раковски
до оригинални български ръкописи. Последният го снабдява с някаква “пе-
сенька Пипируна” - вероятно един от образците на “митотворчеството” на не­
уморимия котленец. В същото време Сп.Палаузов се противопоставя на някои
от концептуалните идеи на Г.С.Раковски - не е съгласен с тезата за българс­
кия произход на Законника на цар Душан43. Единствено по отношение първите
трудове на Марин Дринов той проявява целенасочен интерес като към сериоз­
ни изследвания444 .
5
Независимо че познава в общи линии творчеството на предходните и съвре­
менните му български историописци, Сп.Палаузов се държи на разстояние от
тях. Без да има преки изказвания в този смисъл, той явно осъзнава себе си
като стоящ по-високо в йерархията на славистичните проучвания. В предгово­
ра към “Векът на българския цар Симеон” Палаузов ясно посочва своята науч­
на среда - а тя категорично не е българска. Там той подлага на остра критика
съчиненията по българска история на Стритер, Тунман, Раич, Гебхарди, Ен-
гел, Венелин46. Авторите, за които е посочил изрично, че цени научните им
заслуги и се ползва от тях са Павел Шафарик, Йосиф Добровски и двама руски
слависти-филолози - Константин Калайдович и Александър Востоков46.
Тези наблюдения ни позволяват да заключим, че Спиридон Палаузов който
като обществено-политическо поведение е безспорно част от Българското
национално възраждане, като изследовател принадлежи на руската слави с­
тика и българистика.
3.1.4. Марин Дринов (1838-1906 г.)47- роден е в Панагюрище, но почти цели­

41 П а и с и й Х и л е н д а р с к и . История славянобългарска Зографска чернова 1762. факсимил­

но издание. С ., 1998, 199-200.
42 Вж. подробно в : Н . Д р а г о в а . Домашни извори на “История славянобългарска”. - В: Паисий
Хилендарски и неговата епоха. С., 1962, с.294 и сл.
“ Сп . П а л а у з о в . Избрани трудове. Т.1. С., 1974, 554-557.
44 Пак там, т.2. С „ 1977, с.772.
45 За тези и следващите историци и филолози Вж.: Д. Ц а н е в. За българите. С., 1981.
46 С π. П а л а у з о в. Избрани трудове. Т.1,88 -8 9.
47 Литературата за Марин Дринов е огромна. Съществува дори мнение, че в рамките на славис­
тиката постепенно се оформя специфично изследователско направление - дриновознание. Подоб­
но становище е неприемливо. Библиография на написаното - Марин Дринов (1838-1906). Бир-биб-
лиографски указател и документално наследство. С., 1990. Единствена монография - Л. Г о р и н а.
В. Марин Дринов - историк и обществений деятель. М., 1986.

146
ят му живот след 1858 г. преминава в Русия. От 1873 г. до смъртта си е препо­
давател в Харковския университет. Руски поданик.
Учи в Киевската духовна семинария, завършва Историко-филологическия
факултет на Московския университет с кандидатска степен. Магистър по сла­
вянска словестност (1873 г.), доктор по славянска словестност (1876 г.). До­
цент (1873 г.), професор (1876 г.), член-кореспондент на Руската академия на
науките (1898 г.).
Без съмнение е вярно заключението, че М.Дринов е най-заслужилият бълга­
рист в руската славистика от втората половина на XIX и началото на XX в.48
Доколко обаче той е “вь1дающимся представителем болгарской исторической
науки”495
?
0
Основните доводи, за да се причислява ученият М.Дринов към българската
историческа наука са българският му етнически произход и активната му дей­
ност в основаното през 1869 г. в Браила Българско книжовно дружество (БКД).
Явно е, че първото е съвсем н е достатъ чен довод. Дори обстоятелството, че
той до края на живота си остава с българско етническо самосъзнание и актив­
но се интересува от българската обществено-политическа реалност едва ли
ни дава правото да стигаме до прибързани изводи. Що се отнася до съпричас­
тността на М.Дринов с доосвобожденската дейност на БКД, налага се по-
обстоятелствен анализ.
Българското книжовно дружество се създава в момент, когато амбициозни­
ят Марин Дринов все още не е определил категорично насоките на жизнения
си път. Завършил през 1865 г. Московския университет, пред него се изправя
необходимостта да си намери постоянна работа. Перспективата да се върне в
България, където може да се надява най-много на учителско място не го задо­
волява60. Успява да си намери място като домашен учител в семейството на
княгиня Е.М.Голицина, какъвто остава чак до постъпването си в Харковския
университет. Още същата година М.Дринов заминава с княжеското семейст­
во в чужбина, където остава до 1870 г. През тези години той последователно
живее във Виена, Женева, Прага и в Италия.
Женевският период от живота му (1866 и по голямата част от 1867 г.) не се
отличава с нищо особено. Той все още не показва с нищо интерес към научна
кариера в областта на славистиката. От този период единствени негови кни­
жовни трудове са публицистичната статия “Страшни ли са за нашата народ­
ност фанариотите и йезуитите?” и една кратка информация за всемирното из­
ложение в Париж, публикувани в българския цариградски печат. М.Дринов е
все още неуверен като автор, публикува или без подпис или с псевдонима
Божков.
Пражкият период от живота му (септември 1867 г. - ноември 1869 г.) е най-
важният за ориентирането му към научни занимания. В това време едновре­
менно се натрупват няколко благоприятни фактора. От една страна, Марин
Дринов е сериозно обезпокоен за бъдещето си, все още не виждайки ясни
перспективи, които да го задоволяват. От друга страна, в Прага той разширява

48 Л. Г о р и н а. Цит.съч., с.183.
48 Пак там, с.179.
50 Той е канен да стане учител в българската гимназия в Болград.

147
контактите си както с българи, така и с чужденци. Сред тях преобладават
чешки учени - ф.Палацки, ф.Ригер, ф.Браунер, А.Патера. Връзките му с тях го
убеждават, че и той ще бъде в състояние да се занимава с изследователска
работа. Познанствата му с българи отведнъж го поставят в центъра на работа­
та по създаването на Българско книжовно дружество. През есента на 1868 г.
по поръчение на Григор Начович той съставя проект за устройството на бъде­
щата организация. По-сетнешният Устав на БКД възпроизвежда основния за­
мисъл на М.Дринов. Според него дружеството има формата на пирамида - на
върха стоят неколцина платени професионални и зслед ов а тели на българската
история и език, наречени действителни членове61. Цялата останала част от
дружеството всъщност има обслужващи функции - грижата за печатането на
дружествените издания, финансовите въпроси и др. Значително по-късно Ва­
сил Друмев в писмо до един от главните меценати на дружеството Николай
Тошков описва как основателите са си представяли фигурата на действителен
член на Книжовното дружество - “Аз помня твърде добре, когато вие в Киев5 525
1 6
4
3
ме склонявахте да стана действителен член на Дружеството, как ми опису-
вахте това звание. Вие ми казвахте тогава, че на всеки действителен член ще
се дава хубаво жалование; всеки действителен член ще си живее дето обича
и само ще се занимава с науката; други никакви грижи не ще да има”63.
Едва ли ще дбпуснем грешка, ако предположим, че още през 1868 г. М.Дри­
нов е виждал себе си като един от бъдещите действителни членове на Кни­
жовното дружество. В това ни убеждава твърде неочакваната му активност в
края на 1868 г. и през цялата 1869 г. През ноември 1868 г. той и Васил Стоянов
- все още студент в Пражкия университет - посещават Букурещ по дела, свър­
зани със създаването на дружеството. През декември същата година в буку­
рещката българска преса се появява написаното от М.Дринов “Писмо до бъл­
гарската интелигенция”64 - призив за изучаване народния живот, бит и култу­
ра. В обръщението има нюанси на странно високо самочувствие, като имаме
предвид, че авторът е все още неизвестен в България и продължава да се
подписва с псевдоним.
През 1869 г. са отпечатани още две обръщения с подобно съдържание -
“Покана за основаване на Българско литературно дружество”66 и “Писмо до
българските читалища”66. Но същ инската заявка за действително членство в
дружеството са написаните и публикуваните изненадващо бързо две моногра­
фии - “Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до
днес” (Виена, 1869 г.) и “Поглед връх происхожданьето на българский народ и
началото на блъгарската история” (Виена, 1869 г.). Книгите не са ориентирани
Към академичните представители на европейската българистика, а към бъл­
гарския народ - самият М.Дринов пише в свое писмо по този повод “Нашият

51 Документи за историята на Българското книжовно дружество в Браила 1868-1876. С., 1958,

с.541.
52 Васил Друмев завършва през 1869 г. Киевската духовна академия със степен кандидат на
богословието.
53 Документи..., с.280.
54 Народност (Букурещ), бр.4, 15 дек. 1868.
55 Дунавска зора (Браила), бр.35, 3 авг. 1869.
56 Македония (Цариград), бр.42 и 44, 3 и 11 окт. 1869.

148
народ трябва да има църковна история, а също едно ясно съчинение за своя
род и корен. Затова аз написах тези книги”67. Характеристиката “ясно съчине­
ние”, употребена по отношение на книгата “Поглед връх происхожданьето...”
говори красноречиво за нейния популярен характер. И през XIX в., а и сега е
много трудно да се напише “ясно съчинение” по тоя въпрос. Едва ли М.Дринов
не го е осъзнавал.
Затова, че самият той не е оценявал много високо научните достойнства на
тези две свои съчинения, има и други аргументи. Започнал през пролетта на
1871 г. работа над магистърската си дисертация, М.Дринов като че ли избира
най-трудния път. Ако е бил уверен в сериозните научни качества на вече из­
лезлите си съчинения, най-лесното би било да преведе на руски език някое от
тях, например “Поглед връх происхожданьето...” и да го представи като дисер­
тация. Вместо това той взима един частен въпрос от кръга на проблемите,
вече разглеждани от него - заселването на славяните на Балканите - и работи
две години върху него. Това показва, че М.Дринов много ясно осъзнава и се
съобразява с разликите между най-високото равнищ е в българската историо-
пис (каквото той заема отведнъж с двете си книги) и ср ед н ото равнищ е в р ус ­
ката славистика (на каквото можем да предположим, че би трябвало да бъде
една магистърска дисертация).
След тези две публикувани книги е естествено, че на учредителното събра­
ние на Българското книжовно дружество в Браила през септември 1869 г. Марин
Дринов е избран за действителен член заедно с Васил Друмев и Васил Стоя­
нов. Тук е необходимо да се внесе едно съществено уточнение. Почти нався­
къде в публикациите за Марин Дринов пише, че на това събрание той е избран
и за председател на дружеството. В приетия устав обаче липсва постът “Пред­
седател на Българското книжовно дружество”. В него има двама председате­
ли - на Настоятелството (какъвто до Освобождението е Николай Ценов) и на
действителните членове. За председател на действителните членове - един в
много голяма степен символичен пост - е избран Марин Дринов. Именно това
обяснява ситуацията, как М.Дринов го заема, без да живее в Браила - посе­
щава я в годините до Освобождението само три пъти.
Марин Дринов посреща с възторг учредяването на дружеството. Вероятно в
този възторг трябва да видим проявление и на усещането за житейска сигур­
ност, появило се у него, след като от декември 1869 г. дружеството започва
да му изплаща месечно възнаграждение в размер на 235 франка5 585
7 . С това се
9
поставя началото на краткия период, през който имаме право да мислим за
М.Дринов като за български професионален и с тор и к -и зсле дов а тел. Той ж и­
вее в Западна Европа, занимава се предимно69 с издирвателска работа из
архивите и библиотеките и за тази си дейност получава възнаграждение от
една българска обществена организация. Задълженията си към БКД Дринов
схваща почти единствено в изследователската работа. Въпреки настойчивите
молби, той категорично отказва да присъства на общото събрание на дружес­
твото през лятото на 1870 г. На това събрание се поставя по много остър начин

57 Л. Г о р и н а. Цит.съч., с.25.
58 Документи..., с.48, 79.
59 Грижите около мързеливия му ученик са му отнемали само малка част от времето.

149
въпросът за финансовото състояние на дружеството. Най-значителният му
разход е за заплатите на действителните членове. Проектобюджетът за 1870/
1871 г. е балансиран само защото Николай Ценов и Стефан Берон обещават
да покрият дефицита60. През септември 1870 г. Марин Дринов на път от Ита­
лия за Русия (семейството на княгиня Голицина се прибирало окончателно в
Русия) се отбива в Браила, където се запознава с истинското положение в
дружеството.
Вероятно тогава у М.Дринов се появяват първите сериозни съмнения за бъ­
дещето на Българското книжовно дружество и въпроса разумно ли е да се
надява само на него за устройването на собственото си бъдеще. Още със
завръщането си в Русия през есента на 1870 г. той се ориентира към написва­
не и защита на магистърска дисертация, която може да му открие път към
щатно място в някой от руските университети. През следващата - 1871 г. - се
появява и конкретна възможност. Мястото на ръководител на катедрата по
славянска филология в Харковския университет е вакантно още от 1869 г. След
отиването на Измаил Срезневски в Петербургския университет тя се възглавя­
ва от Пьотр Лавровски, който обаче през 1869 г, става ректор на Варшавския
университет61. От Харков демонстрират желание да вземат на работа М.Дри­
нов още от академичната 1872 г.62 Затова е необходимо кандидатът да има
защитена магистърска дисертация. Странно на пръв поглед - той бави своята
защита. Зад това забавяне може би има основания да търсим неговото очак­
ване ситуацията в Българското книжовно дружество да се проясни и стабили­
зира финансово. Безспорно за М.Дринов вариантът да бъде платен изследо­
вател към дружеството е бил по-обещаващ. Този вариант му е давал възмож­
ност да живее там, където са големите архиви и библиотеки и му е осигурявал
максимална независимост. Катедрата в Харков е останала толкова дълго вре­
ме незаета най-вече поради невъзможността в онези години там да се осъ­
ществява сериозна изследователска работа. Не е случайно, че още през но­
ември 1973 г. (два месеца след назначаването му в Харков) М.Дринов иска
година и половина командировка в чужбина63 заради написването на своята
докторска дисертация.
Положението в БКД обаче не се променя към добро, а става още по-критич­
но. През лятото на 1871 г. Марин Дринов отлага работата по магистърската си
дисертация и пътува до Браила за редовното годишно събрание на дружест­
вото. Събранието не успява да събере кворум и е отложено за есента. ЕЗсе пак
от проведените разисквания става ясно, че Марин Дринов доброволно не е
получил 800 франка от полагащото му се годишно възнаграждение за 1870-
1871 г. (т.е. повече от три заплати). Положението около финансите на дружес­
твото е така плачевно, че М.Дринов заявява, че за в бъдеще се отказва от
всякакво възнаграждение64.

60 Документи..., с.118.
61 Г. Π ο π о в. Болгаристика в Харьковском университете (1805-1981 гг.). - В: Първи междунаро­
ден конгрес по българистика. История и съвременно състояние на българистиката. Т.2, С., 1982, 3 7 -
38.
62 Л. Г о р и н а. Цит.съч., с.113.
63 Пак там, с.ЗЗ.
64 Документи..., с.187 и сл.

150
 От този момент насетне настъпва забележимо отдръпване на М.Дринов от
работата на дружеството. Съпричастността му се изразява във все по-редки
писма, изпращаните от него материали за “Периодичното списание” намаля­
ват. За общото годишно събрание на дружеството през 1872 г. той заедно с
Нешо Бончев и Райко Жинзифов пишат писмо, в което съветват дружеството
да се откаже от досегашния устав и програма и да се одобри “привременна
програма”, с която да се приведе дейността му в съответствие с наличните
средства6 66. Това е фактически предложение за разформироване на организа­
5
цията.
Междувременно, от есента на 1872 г. М.Дринов е стипендиант на Харковс­
кия университет, а от август 1873 г. след защитата на магистърската дисерта­
ция е назначен за доцент в същия университет. С това М.Дринов окончателно
поема пътя на научната и преподавателската кариера в системата на руската
академична славистика. Връзките с Българското книжовно дружество се прев­
ръщат в негова второстепенна грижа. През 1873 г. в писмо до новия деловоди­
тел на БКД Тодор Пейов той споделя впечатлението си, че дружеството “оти­
ва на развала и поради това намерихме за непотребно да готвим отрано ста­
тии за Периодичното списание”66.
Охладняването на М.Дринов към делата на дружеството предизвиква от­
ветна реакция у замонашилия се вече Васил Друмев (епископ Климент Бра-
ницки) и у Васил Стоянов. Принципно толерантният епископ Климент на два
пъти в кореспонденцията си нарича председателя на действителните членове
“аристократ”676 , влагайки в определението си язвителна оценка за държанието
8
му след 1872 г. Далеч по-прям е В.Стоянов. В обширно писмо до епископ Кли­
мент от 17 септември 1875 г. той директно обвинява М.Дринов, че в цялата
история около БКД харковският учен основно е гледал собствения си инте­
рес66. Знае се, че в много случаи изказванията на Васил Стоянов са били не-
премерени и дори несправедливи. В този случай обаче думите му звучат убе­
дително. Ситуацията е схваната точно и от Михаил Арнаудов, който дава след­
ната оценка за М.Дринов в пространното си изложение за браилския период
от историята на БКД - “човек без воля за понасяне на по-тежко бреме при
изграждането на дружеството и без желание да работи край действителните
членове в дружеството <...> Ревнив да запази независимостта и спокойствие­
то си, той е предпочитал да дава напътствия от кабинета си в Русия и само
рядко-рядко е навестявал другарите си в Браила <...> Странно наистина, но
това ненормално положение бива запазено и по-късно, в София <...> Такова
постоянно отсъствие <...> се е отразявало особено отначало, в браилския пе­
риод, твърде неблагоприятно върху вървежа на дружеството, парализирайки
вътрешния му надзор и редовността на изданията му.”69
Основният исторически материал за единственото издание на дружеството
- “Периодичното списание” - изпраща Марин Дринов. Общото впечатление е,

65 Пак там, с.260.

66 Пак там, с.360.
67 Пак там, с.455, 492.
68 Пак там, 488-489.
69 М. А р н а у д о в. Българското книжовно дружество в Браила 1869-1876. С., 1966, 274-275.

151
че това са работй, които не са на изследователското ниво на най-добрите му
постижения - например докторската му дисертация “Южните славяни и Ви­
зантия в X в.”. В излезлите до Освобождението 12 книжки, той има общо 18
материала. От тях филологически характер имат три текста, два са предвари­
телни съобщения за новооткрити или непознати извори за българската исто­
рия, единадесет са кратички отзиви и рецензии и едва три материала имат
характер на статии. Измежду тях единствено се откроява “Отец Паисий, него­
вото време, неговата история и учениците му.”7СТова е материал, с който за­
почва същинското научно изучаване на Паисиевата история.
Един от материалите на Марин Дринов в “Периодично списание...” предиз­
виква повече отзвук и от статията за Паисий Хилендарски. Това е рецензията
за “История блъгарска” на Гаврил Кръстевич 7 01. В рецензията М.Дринов “при­
вежда обилни исторически свидетелства, поставящи под съмнение схваща­
нето на Кръстевич за етническата идентичност (макар и условна) между хуни
и българи до края на V в. от н.е., както и тезата за тяхната колективна принад­
лежност към групата на славянските народи.”72 Всъщност спорът между два­
мата има и по-общ смисъл. През 1871 г. в своя рецензия по повод излизането
на “Поглед върху происхожданьето...” Г.Кръстевич изразява несъгласие с без­
критичната заемка на М.Дринов из съчиненията на Шафарик на тезата, че
[пра]българите били от фино-чудски произход. Същевременно той подчертава
принципното си несъгласие с схващането на М.Дринов, че “ний сме днес чис­
ти славени, нямаме никакво отношение с Аспаруховите татарски или чудски
българи, и че с всичкото им смешение с нашите истинни и изключителни пред-
ци славяните, те не са могли да влеят ни една капчица кръв в нашите славен-
ски жили.” Непоколебимата еднопосочност на това становище е израз на сил­
но пристрастие към идеологията на руското славянофилство и тя, по думите
на Ив.Дуйчев, до голяма степен е попречила на М.Дринов “да стигне до пра­
вилно и убедително разрешение” на поставения проблем”73. От един съвреме­
нен историк рецензията на М.Дринов е наречена “високопарна, славянофилс-
ко-доктринерска”747. С оглед на интересуващия ни въпрос, може да се заключи,
5
че в този спор М.Дринов стои на позицията на едно силно политизирано исто­
рическо мнение, превърнато по онова време в норма на руската българистика.
М.Дринов познава съчиненията на съвременните му български книжовници,
които пишат на исторически теми. В неговото отношение към тях има опреде­
лена еволюция, съответстваща на развитието на историописните му критерии.
Докато във времето, когато е още ученик в Киевската духовна семинария, той,
заедно със съучениците си поздравява "Показалеца...” на Г.С.Раковски от 1859
г. като “първокласическа книга”, която обогатявала значително знанието ни за
миналото76, по-късно той гледа с значителен скептицизъм на творбите на “еди-
нородните” му историописци. В съчиненията си той цитира или по друг начин

70 Периодическо списание на БКД, 1871, № 4, 3-26.

71 М. Д р и н о в. Хуни ли сме? - Периодическо списание на БКД, 1872, № 5-6, 210-238.
72 В. Б о н е в а. Историкът Γаврил Кръстевич. - ИПр, 1993, № 4 -5 , с.188.
73 Пак там, с .189.
74 Ц. Т о д ο р о в а. Исторически науки. - В: Из историята на Българското книжовно дружество
1869-1911 г .С ., 1994, с.37.
75 М. А р н а у д о в. Г.С.Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1922, с.279.

152
показва, че познава творби на В.Априлов, Ст.Захариев, Л.Каравелов, Неофит
Рилски, Г.С.Раковски, сборника “Български народни песни” на братя Милади­
нови, Г.Кръстевич, Сп.Папаузов. Вече отбелязахме по какъв повод споменава
Г.Кръстевич. По отношение на трудовете на останалите автори отношението
му е аналогично на онова, което открихме у Сп.Палаузов - ползването им като
източник на ем пиричен материал.
Всичко казано дотук свидетелства, че М.Дринов, без да изгуби българското
си етническо съзнание, след 1870 г. амбициозно се стреми да си извоюва
свое място в р ус к а та славистика, успява да осъществи целта си и с акта на
самото си себеосъщ ествяване се разграничава от българската историопис по
същото време. Връзката му с Българското книжовно дружество, макар фор­
мално да не престава през целия период до Освобождението, е с различна
интензивност. Времето, през което самият М.Дринов осъзнава себе си като
български изследовател - на служба в една българска организация към която
има поети ангажименти - е съвсем кратко.
3.1.5. От направения анализ, става ясно, че ли чн о стн и ят а ргум ен т в n o m a на
идеята за съществуване на българска историческа наука преди Освобожде­
нието е една фикция. Трудовете с историческа тематика на Васил Априлов не
успяват да надхвърлят публицистичното и любителското равнище.
Спиридон Палаузов и Марин Дринов са преди всичко и нтегрална ч а с т от
руската славистика. По-голямата част от трудовете им са на руски език. Вът­
решната им убеденост е, че са част от руската славистика. К ато историци
дв а м ата съ щ е ствув ат в те к с туале н и и н тертекстуален универсум, който не е
български. В този смисъл Сп.Палаузов и М.Дринов не са вътрешноприсъща
част на българската историопис през XIX в. Техните съчинения не са следст­
вие от естествената еволюция на българската историопис и не могат да слу­
жат за прокарването на периодизационни граници в нейното развитие.
Необходимо е да се направи едно важно уточнение. Поради специфичност­
та на културното развитие на българския народ през XIX в., основните му кул­
турни средища са в чужбина - в Румъния и Русия. Обособени български кул­
турни центрове са Брашовският, Букурещкият, Браилският, Болградският,
Одеският, Московският. Към тях може да бъде причислен и Цариградският.
Тези културни средища, макар и в чужбина, са интегрална част от българска­
та култура.
Спиридон Палаузов и Марин Дринов имат определено участие в дейността
на тези центрове. Например като студент Марин Дринов участва в дейността
на Московската българска дружина76. Необходимо е обаче да се отбележи, че
тези центрове като общ облик са културно-просветни и ли тературн и . Те не си
поставят за задача развитието на българската историческа наука. Единстве­
ното изключение е създаването на БКД в Браила. Както вече отбелязахме,
намерението му да развива изследователска работа в областта на българска­
та история фактически се проваля.
Въпреки активните връзки на Сп.Палаузов и М.Дринов с дейността на тези
български културни центрове в чужбина, те не са естествената им среда за

76 Д. Л е к о в. Български възрожденски литературни и културни средища в чужбина. С., 1999,

86-107.

153
исторически занимания. Такава роля играят за Сп.Папаузов - Московският уни­
верситет, Петербургският университет, Археографската комисия, а за М.Дри­
нов - Московският и Харковският университет. Това е тяхната среда, вън о т
която не биха м о гли д а съ щ ествуват като историци.
На основание на тези разсъждения, смятам, че може да се говори за специ­
фично бъ лгаро-руско направление в развитието на руската историопис през
X IX в. Съставката “българско" .в термина обозначава българския етнически
произход на неговите представители и тематичните им предпочитания. Със­
тавката “руско” има двустранен смисъл - като изрично напомняне, че тези
историци са част от руската историческа наука и като оценка за качествата на
трудовете им. В своята цялост те имат приносен научен характер, защото през
XIX в. руската историческа наука стои на равнището на европейската истори­
ческа мисъл. Освен споменатите двама историци, и някои други етнически
българи могат да бъдат причислени към това направление - напр. Константин
Петкович (неиз. - 1898 г.), проучил славянските ръкописи в светогорските ма­
настири 77.
Понятието българи-историци не е тъждествено с понятието български исто­
рици. Докато първото е етническа категория, второто изисква принадлежност
към общността на историците, които се осъществяват като такива в п р ед ели ­
те на българското общество. Спиридон Палаузов и Марин Дринов се осъщес­
твяват като изследователи-слависти в рамките на руското общество. Тяхното
естествено място е в специфичната група от етнически чужденци, образувала
се в академичните среди на Русия още от XVIII в.78 Само през XIX в. и само в
руската славистика такива са прибалтийците Николай Берг, Едуард Волтер и
Леонгард Мазинг, поляците Иван Бодуен де Куртене и Иван Лос, нем ците Ро­
ман Брандт, Владимир Гере, Александър Гилфердинг, Яков Грот и Арист Ку-
ник, че хъ т франтишек Иезбера, словакът Ян Квачала и др.79
Извеждането на преден план на тази гледна точка не означава загърбване­
то и подценяването на заслугите на Сп.Папаузов и М.Дринов за развитието на
българската историопис. Те обаче трябва да бъдат разположени предимно в
контактната зона на взаим одействието м е ж д у д в е културни явления от XIX в.
- от една страна, руската славистика от друга, българската историопис. Тру­
довете на двамата историци се появяват и в българския периодичен печат,
много бързо достигат и се възприемат и от българските книжовници, изкуше­
ни от историописа, и от масовия читател. Личности като Спиридон Палаузов и
Марин Дринов са живата, емоционална, човешка връзка между руската исто­
рическа наука и българската историопис през Възраждането. Те з а д а в а т твор­
ческия м о де л, който се превръща в образец за българските историци, р аб о те­
щ и в п р е д е ли те на Осм анската империя. Именно затова този модел (в твор­
чески и организационен смисъл) дублира в голяма степен руския, който пък от
своя страна е силно повлиян от немския.
3.2. Поради това, че в изложението за М.Дринов се спряхме твърде подроб-

77 Българската възрожденска интелигенция. С., 1988, с.519.

78 А. Е. И в а н о в. Профессорско-преподавательский корпус вьюшей школи России конце XIX -
начало XX века; общественно-политический облик. - История СССР, 1990, № 5, с.60.
79 Славяноведение в дореволюционной России.

154
но на дооосвобожденския период в живота на Българското книжовно дружес­
тво, анализът на институционалния аргум ент в полза на тезата за съществува­
не на българска историческа наука през Възраждането ще бъде кратък. Същ­
ността на този аргумент (макар никъде да не е изложен в явна форма) е -
историческите институти на Българската академия на науките са основни инс­
титуции на историческата наука днес, нейният пряк предходник (Българското
книжовно дружество в Браила) съществува още от 1869 г., следователно до
Освобождението има поне една институция на историческата наука. Когато
обаче се привежда този аргумент, се нарушава основен изследователски прин­
цип - този на историзма. Българското книжовно дружество в Браила е органи­
зация, която се различава много съществено от сегашната Академия.
Състоянието на литературата за браилския период в историята на БКД е
твърде специфично. Подробно и критично, написано с присъщото на автора
позитивистко вглеждане в подробностите е най-старото проучване - моногра­
фията на Михаил Арнаудов80. По-новите съчинения81 са юбилейни и популярни
като характер. В тях се прокрадват елементи на идеализация за извършеното
от БКД в браилския му период. Особено силни те са в последния колективен
труд, в който частта за историописните търсения в рамките на БКД е написана
от Цветана Тодорова. Нейните размишления са поставени в рамките на твър­
де спорното общо твърдение: “Българските интелектуалци още от началото на
XX в. синхронно са следвали идеологията и метода на европейската истори­
ческа наука.”82 Следването на подобни заключения, пречупени през факта на
съществуването на БКД, водят и до твърдения за наличие на “академично
направление” в някои частни подразделения на историописта - например по
отношение на етнографията83.
Българското книжовно дружество е замислено твърде мащабно, по подо­
бие на други аналогични европейски организации. Планирани са най-общо две
негови функции -и з с л е д о в а т е л с к а и популяризаторска. От самото начало оба­
че, дружеството става средоточие на яростни политически, финансови и лич­
ностни конфликти. Особено неблагоприятно върху развитието му се отразява
отдръпването на основните меценати - одеските българи. Под предлог, че
дружеството не е признато формално от румънските власти (каквато процеду­
ра не е задължителна според румънските закони) те отказват фактически да
финансират работата му. Опитите дружеството да бъде регистрирано пропа­
дат, въпреки че Т.Пейов дори прибягва до подкупване на длъжностни лица84.
От общото събрание на дружеството през август 1872 г. се изплаща минимал­
на заплата само на един от действителните членове - Васил Друмев - и то не
за определената според устава научна работа, а за ангажимента му като де­
ловодител. По този начин п латен ата и зсле д о в а те лск а работа на дружеството,

80 М . А р н а у д о в . Българското книжовно дружество в Браила 1869-1876. С., 1966.

81 С т. Б о ж к о в, В. В а с и л е в , В. П а с к а л е в а , Ц в. Т о д о р о в а . История на Българската
академия на науките 1969-1969. С., 1971,5-27; К. Г ъ р д е в. Историческото развитие на Българс­
кото книжовно дружество (1869-1878). - ИДА, 34, 1977, 103-119; Из историята на Българското
книжовно дружество 1869-1911. С., 1994.
82 Ц в. Т о д о р о в а. Исторически науки. - В: Из историята..., с.27.
83 Д. Т о д о р о в. Българската етнография през Възраждането. С., 1989, с.155.
84Документи..., с.397.

155
с която е трябвало да се занимават действителните членове, е ликвидирана.
Пред тях се изправя житейският проблем да осигурят прехраната си. Основа­
телна е общата оценка на М.Арнаудов: “Книжовното дружество се оказва не­
способно да се справи със своите сложни задачи и да постигне някакви по-
осезателни резултати”858.
6
Планирано е дружеството да печата две издания - сборник с предимно на­
учно съдържание и периодично ежемесечно списание, което по-скоро да има
характер на бюлетин. В годините до Освобождението не е подготвен нито един
сборник, а от периодичното списание излизат само 12 броя. Кръгът на сътруд­
ничещите му българи-историци е крайно ограничен. Споменахме вече публи­
кациите на М.Дринов. Единствената друга публикация, заслужаваща внима­
ние, е работата на Райчо Каролев “За богомилството”88. Няма основание обаче
за хвалебствената оценка “Изследователски труд в строго издържан доку­
ментален стил”87. Да не забравяме, че всъщност става дума за дипломната
работа на автора и то не от специализиран исторически факултет, а от Киевс­
ката духовна академия. Завършилият същото училище Васил Друмев никога
не се е възприемал като специалист-историк. Въпреки това той подлага на
сериозна и аргументирана критика публикацията на своя по-млад състудент.
В.Друмев директно пише, че ученият не трябва “да си играе със законите на
науката и да гледа да обяснява много исторически работи по кефа си.”88 Дими­
тър Ангелов акцентува върху компилативното заемане от Р.Каролев на убеж­
дението на руските изследвани, че важна причина за създаването на богомил­
ската ерес били езическите вярвания на славяните8? - явна славянофилска
забежка.
В заключение можем да изкажем съгласие с оценката на М.Арнаудов “нито
дружеството става мечтаното авторитетно средище за научна и образовател­
на дейност, нито списанието му успява да обедини повече сътрудници, за да
се наложи като ръководен орган на просветата у нас. Колко рано за българс­
ките обществени и културни условия е било откриването на едно учреждение,
което е трябвало да бъде ядка на бъдещата академия на науките”90. И нсти ту­
ционалният аргум ент също се оказва не реалност, а по-скоро заблуждение.
3.3. В заключение към анализа на мнението, че българската историческа
наука се появява през Възраждането можем да се върнем на последния ци­
тат. Все ощ е е било рано, липсвали са съществени обективни предпоставки,
за да се трансформират историческите знания на българите в научна система.
Мнението се оказва недоказана хипотеза.
4. Историческата наука в модерното общество е сложна, сравнително авто­
номна обществена система. Съществуват различни възможности за декомпо-
зиция на цялостната система на отделни подсистеми. Те поемат върху себе си
различни функции по обслужването на изследователската спирала: проблем -

85 М. А р н а у д о в. Българското..., с.276.
86 Р. К а р о л е в. За богомилството. - Периодическо списание на БКД, 1871, № 3, 55-83; № 4, 52 -
73; № 5-6, 103-153; № 7-8, 75-106.
87 Ц в. Т о д о р о в а. Цит.съч., с.35.
88 Вж. “За богомилството” от Райча Каролева. - Периодическо списание на БКД, 1873, № 9-10.
89 Д. А н г е л о в. Богомилството в България. С., 1980, 13-14.
90 М. А р н а у д о в. Българското..., с.274.

156
проучване - публикация - оценка от страна на общността от историци - поява
на нов проблем и т.н. Една от възможностите за структуриране на подсисте­
мите е:
A) В ъзпроизводствена подсистем а. Това е подсистемата, която осигурява
кадрово субекта на историческата наука - професионалният историк. Тук се
включват: базовото специализирано образование (университетско); специали­
зациите в страна и чужбина; структурите за вътрешнонаучно израстване на
кадрите.
Б) Информационна подсистем а. Тук се включват специализираните учреж­
дения, в които се съхранява първичната информация, необходима за работата
на историка - библиотеки, архиви и музеи.
B) И нституционална подсистем а. Модерният историк е професионален ис­
торик. Той получава заплащане за труда си и в повечето случаи разчита само
на него за осигуряване на социалното си битие. Затова е необходима мрежа
от институции, в които той да реализира своя труд. Те могат да бъдат чисто
изследователски или смесени. Първите са различните видове изследователс­
ки институти и дружества. Вторите може да съвместяват функции или с въз­
произвеждащата подсистема (университети) или с информационната подсис­
тема (архиви и музеи).
Г) Публикаторска подсистем а. Тя осигурява разпространението на историо-
писната продукция чрез книги, периодичен печат, а в последно време и по
електронен път. Освен чисто информационния аспект, тя, чрез тиражирането
на отзиви и рецензии, изпълнява много важни функции по признаването на
съответното авторско мнение на различни статути - общоприето, възможно,
некомпетентно или др. Чрез даването на този статут общността от историци
кооптира и издига в собствената си йерархия съответния автор или го подлага
на “остаркизъм”. _ t
Подсистемите се обединяват от наличието на национална професионална
общност от историци, която е активният фактор в различните дейности.
В Б ългария ефективно същ ествуване на спом енатите подси стем и м ож ем д а
отб еле ж и м о т края на X IX и на чало то на X X в. През 1890 г. Народното събра­
ние гласува “Закон за издирване старини и за спомагание научни и книжовни
предприятия”, нормативно защитаващ три идеи:
A) необходимостта от държавна подкрепа на тази обществена сфера;
Б) възприемане на линията за пряко финансово подпомагане на определена
книжовна (в това число и историописна) дейност;
B) необходимостта да бъдат материално заинтересовани в издирването на
исторически паметници и частни лица.
Законът е първа стъпка във формирането на държ авна политика в тази об­
ласт. .
Към края на XIX в. се поставя началото на националната възпроизводствена
подсистем а в развитието на българската историческа наука. На 1 октомври
1888 г. е открит Висш педагогически курс в София. На следната година той се
преименува във Виеше училище, а след още 15 години - през 1904 г. - в Уни­
верситет. В рамките му още при неговото създаване започват да се препода­
ват исторически дисциплини, които обединени в т.нар. “Исторически клон” са

157
първите стъпки в изграждането на виеше историческо образование в Бълга­
рия91. ·
В края на XIX и началото на XX в. в България се полагат сериозните основи
на информационната подсистем а в развитието на историческата наука. Укреп­
ват народните библиотеки в София и Пловдив. Законът за депозита от 1897 г.
им осигурява пълно комплектуване на цялата българска печатна продукция.
Поставя се началото на първите български музейни и архивни сбирки с непос­
редствено значение за рагзвитието на историческата наука.
Началото на изграждането на Исторически факултет в София е фрагмент и
от първите стъпки във формирането на институционалната подсистем а. От 90-
те години на миналия век Българското книжовно дружество значително стаби­
лизира и обновява дейността си и чрез своя Историко-филологически клон се
превръща в основен център за изследователска работа. В самото начало на
XX в. се създава Софийското историческо дружество. Пак тогава започва ма­
сов процес на формиране в страната на археологически дружества, най-мощ­
ните от които са Софийското и Варненското.
По същото време се оформя и публикаторската подсистем а. Около обнове­
ното “Периодично списание...” се концентрират изданията на Висшето учили­
ще, Историческото дружество, както и широк кръг от по-общи издания с хума­
нитарен профил.
Естествена последица от формирането на подсистемите на историческата
наука е създаването на национална професионална общност от историци. В
началните години от съществуването й в нея се открояват имената на Васил
Златарски и Гаврил Кацаров.
5. В духа на подчертаната необходимост за разграничаване на основни ис­
ториографски понятия, можем да заключим следното. Същинското начало на
европейската научна българистика е в края на XVIII и началото на XIX в.92,
първите ясно оформени българисти в рам ките на руската историческа наука
започват да творят към средата на XIX в.93, действеното начало на българска­
та историческа наука е в края на XIX и началото на XX в.

ABOUT THE BEGINNINGS OF BULGARIAN HISTORICAL SCIENCE

Nikolai Prodanov

The article defines and tries to give an answer to a fundamental question which refers to the
evolution of Bulgarian historiography. In the development of historiography there conditional
“interruptions” - border zones where it rises into higher hierarchical transformations. One of
the most essential transformations in the evolution of Bulgarian historiography was the
appearance of the phenomenon we call Bulgarian national historical science.

” Р . Д о н к о в . Сто години специалност история в Софийският университет “Св. Климент Охрид­

ски". - ГСУ - ифф, 8, 1987, с. 5.
92 Д. Ц а н е в. За българите, с.54 и сл.
93 Е. Д р о с н е в а. Българите в руската историопис от XVIII в. - ИПр, 1984, № 2; с.102.

158
 The article supports the thesis that historical science constitutes a complex, relatively
differentiated public system. It may be considered as a unity of reproductive, informative,
institutional and publicizing subsystems. The first true elements of these subsystems appeared
in Bulgaria’s social reality in the late 19th and early 20th c. Precisely that time can be regarded
also as the start of Bulgarian historical science.
The thesis defended in the article is at variance with the view predominant at present that
about the middle of the 19th c. historical science was already a reality in Bulgarian society. Two
are the basic arguments in favour of this view.
The first is the personal one: it is believed that historians like Vassil Aprilov, Spiridon
Palaouzov and Marin Drinov with their writings marked the beginnings of Bulgarian historical
science. The specific analysis made in the article proves that V.Aprilov could not be regarded
as a research historian. Spiridon Palaouzov and Marin Drinov, notwithstanding their indubitable
Bulgarian ethnic consciousness, as learned historians were part of a non-Bulgarian social
reality - Russian Slavonic studies.
The second argument is the institutional one. The Bulgarian Learned Society, founded in
Braila in 1869, is considered as a scientific society which also promoted historical research.
In actual fact, in its statute there was such a wish but it was nor realized. Up to the end of the
19th c. the society was predominantly of an enlightening and not of an academic character.

159
 РАЗМИСЛИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИЧЕСКА МИСЪЛ
(1915-1944)

Стойчо Грънчаров

Преди време публикувах свои размисли върху българската стопанска ми­

съл през 1878-1915 г.1 От гледна точка на българската история големите раз­
граничителни линии във времето логично минават през 1912, 1918 или 1919 г.
Наистина стопанската и политическата история тясно се преплитат, но хроно­
логическите им рамки не винаги съвпадат. Затова задържах разсъжденията и
изводите си до 1915 г. До това време страната бе водила двете балкански
войни и бе претърпяла една национална катастрофа. При все това обаче наци­
оналната икономика не бе ударено жестоко в механизмите на своето функци­
ониране и се движеше по изпитаните стари коловози.
Първата световна война беше и първата тотална война. Животът на воюва­
щите народи беше подчинен на военнополитическите цели в невиждана до
тогава всеобхватност. Стопанските дейности - също. Координиращата и ръ­
ководната роля на държавната власт бързо стана необходимост и в непредпо-
лагаеми до тогава области във всички участващи във войната страни. Този
стил на управление не беше разработван предварително или поне не в степен­
та, в която се прояви на практика. Всъщност него го наложиха условията на
войната. И както навсякъде така и в България.
През 1915 г. българската икономика беше поставена изцяло на военни рел­
си при едни коренно различни от войните на XIX в. условия. Съвсем наскоро
отминалите балкански войни по някои показатели само бегло бяха загатнали
за прелома във воденето на модерната война, но типологически те принадле­
жаха към тези от XIX в.
Горната хронологическа граница е очевидна и не се нуждае от специална
обосновка. Ако 1915 г. бележи фактическия край на едно почти непрекъснато
постъпателно развитие на българската буржоазна икономика, то 1944 г. сложи
край на буржоазната държавност, а с нея практически и на буржоазната ико­
номика.
Непълните три десетилетия от 1915 до 1944 г. бяха сгъстено и напрегнато за
стопанската мисъл време. Нейните носители от време на време се критикува­
ха или оценяваха един друг, но по онова време не се появи труд, който да

1 С т. Г р ъ н ч а р о в . Размисли за българската икономическа мисъл ( 1 8 7 8 - 1 9 1 5 ) И П р, 1998, №

3-4 ,1 40 -16 6.

160
обхване и представи разнообразното й съдържание. Това сториха враждебни­
те ней служебни икономически мислители на комунистическата държава 2.
Техните похвати на излагане и оценка не се различават в основните си харак­
теристики от описаните от мен за предходния период3. Порочността на мето­
дите им обаче придоби пълната си мощ по отношение на времето от Първата
световна война насетне.
Класификацията, която авторите след 9 септември правят в областта на ико­
номическата мисъл между двете световни войни, е досущ класова. Бидейки
заедно с това и партийна тази класификация от класификация се превръща в
бъркотия. Според тези автори икономическата мисъл била буржоазна, дреб-
нобуржоазна и марксистко-ленинска4. Хубаво, обаче никъде не са посочени
критериите, разграничаващи буржоазната от дребнобуржоазната мисъл. На
помощ донякъде са дошли партийната принадлежност или предпочитание на
тогавашните автори. Всеки член или симпатизант на БЗНС или на БРСДП е
обявен за “дребнобуржоазен”. Проявилите симпатии към марксизма са “прог­
ресивни”. Безпартийните се блъскат в книгата като свободни електрони в “Бра-
уново движение” и безразборно се обявяват за такива или онакива според нас­
троението на онези, които ги класифицират.
Авторите марксисти след 9 септември, разглеждащи българската икономи­
ческа мисъл в междувоенния период, се оказват и небрежни и то именно като
марксисти. Вторачили се в класовата партийност на подхода, те са забравили,
че той според предписанията на класиците им трябва да е и историчен. Анти-
историчността им особено личи за времето от Първата световна война ната­
тък. Не се разглеждат накуп и човек по човек представителите на икономичес­
ката мисъл. Вътрешна периодизация на цялото време от 1878 до 1944 г. липс­
ва. Така в една и съща глава се разглеждат и автори, които работят през XIX и
началото на XX век като Иван Евстратиев Гешов (род. 1849 г.), и такива, които
могат да бъдат негови деца и чиято дейност се отнася към периода от 20-те
години нататък като Асен Чолаков (род. 1899 г.), Жельо Бурилков и Иван Хари-
занов (родени през 1882 г.)56
. По този начин не се създава ясна представа за
развитието на икономическата мисъл във времето и за нейната динамика.
Същата неразбория се наблюдава и в някои очерци за отделни автори, факти­
ческото изложение за развитието дори на такива светила (не и за марксистките
им изследвани обаче!) като Георги Данаилов и Кирил Попов завършва с прег­
лед на техни идеи от самото начало на века ®, когато те все още не са създали
най-значителните си трудове.
Ако си послужим с популярния сред археолозите израз, марксистките исто­
рици на икономическата мисъл откриха бъчвата, но не съзряха в нея Диоген.
Това пък, което им се привидя там, те го обругаха. Каталогът на презрителни­
те и обидни квалификации е богат. Буржоазните икономисти са епигони, ком­

2 Ж. Н а т а н , К. Г р и г о р о в , Л. Б е р о в, Ст . М е ч е в, Т. Т р е н д а ф и л о в . История на
икономическата мисъл в България. Икономическата мисъл в България от края на XIX век до 9.IX.1944
Г.Т.2.С., 1973.
3 С т. Г р ъ н ч а р о в . Цит.съч.
4 История на икономическата мисъл..., с.6.
5 Пак там. Раздел I. Гл.З, с.56 и сл.
6 Пак там, 90-91, 171-172.

11 Исторически преглед, кн.5-6/1999 161

пилатори, еклектици, вулгарни емпирици, уродливи еволюционисти, а безс­
мислиците са едва ли не общи за всички.
Кривата на враждебността спрямо представителите на българската иконо­
мическа мисъл от 1915-1944 г. растеше с хода на времето. Оценъчният крите­
рий бе прост - отношението към съветската държава и нейната икономика.
Критичното отношение към тях или към марксизма служеше като неопровер­
жимо доказателство за идейна реакционност и научна некадърност. Другият
критерий е отношението към икономическите доктрини на италианския фаши­
зъм и на германския националсоциализъм. Оценка се правеше по същия на­
чин, но в обратния смисъл. Стигаше се до долнопробни клевети. Така през
1936 г. Данаилов пише в ученическото(!) списание “Просвета” статия от 6 стр.(!)
“Организацията на работата в Германия според Хитлеровите закони”7. Заради
нея той на три места е заклеймен в “История на икономическата мисъл”, като
пропагандатор на фашистките теории на Хитлеровия стопански ред и като при­
върженик на фашистката власт в България8. Всъщност става дума за инфор­
мационно изложение на два закона, без да се взима отношение към тях. Ста­
тията завършва така: “Както се вижда, настоящето изложение, направено не­
посредствено върху самия закон, има повече догматически характер; един
критически поглед днес, още поради краткия срок за прилагане постановлени­
ята на закона, е невъзможен.”
Свръхполитизирана е и частта, отредена на Александър Цанков. В нея се
отделят няколко изречения само за неговия труд “Последствията от войната”,
издаден през 1919 г. фашистът Цанков (а такъв той е чак от началото на 30-те
години) служи обаче, като повод на авторите да се разпрострат върху особе­
ностите на “буржоазната фашистка икономическа мисъл”. Но го правят на сля­
по и напълно произволно, без да се позовават на нито един автор9. Явно не са
намерили типичен случай!

* * *

Най-общата характеристика в организирането на стопанския живот в стра­

ната за разглеждания период беше начупената, но нарастваща роля на дър­
жавата. Започна се с поставянето на националната икономика на военновре­
менни основи от 1915 г. нататък. През 1919 г., като обобщава военновремен­
ния опит, Александър Цанков пише: “Едно можем да кажем с абсолютна си­
гурност: старите форми загиват, основите на господствующата до войната
стопанска система са разклатени, те се рушат и ще бъдат разрушени... Наме­
сата на държавата като контрольор и регулатор в стопанския живот е факт, за
който трябва да се държи сметка. Държавата надали вече ще напусне тая
извоювана позиция.”10 Двадесет години по-късно тази уверена прогноза се е
превърнала в твърда констатация. Изследвачът на проблема за ръководната
роля на държавата в икономиката Тодор Владигеров я формулира така: “Ръко-

7 Просвета, март 1936, № 7, 819-824.

8 История на икономическата мисъл..., с.43 и особено с.77, 87.
9 Пак там, 119-120.
'° А л. Ц а н к о в. Последствията от войната. С., 1919, 98-99.

162
водното стопанство по една вътрешна необходимост се налага днес все пове­
че и заема, в една или друга форма, централно място в народостопанската
политика на държавата.”11
Цитираните две становища очертават чистите смислови рамки на една главна
тенденция, която се прокарваше, може да се каже, в световен мащаб. В тези
рамки в България обаче, казаната тенденция се разви с трудности, с проти­
воречиви перипетии при различни вътрешни и външни политически, стопански
и обществени условия. Разни неща се случиха през това време в страната.
Любопитно беше състоянието на българския държавен суверенитет в поли­
тическо и в икономическо отношение. До 1908 г. България беше васална на
Османската империя държава, но тъкмо по отношение на Турция това положе­
ние практически беше формално. От него се възползваха повече други държа­
ви, за да упражняват политически и стопански натиск за свои цели112. Въпреки
това България имаше самочувствието на суверенна държава, беше фактичес­
ки такава и действията й бяха такива.
През времето на Първата световна война нещата се промениха в неблагоп­
риятен смисъл. Съюзът с две мощни империи и особено с Германия поставя­
ше страната в неравноправно положение. Нейната свобода на действие беше
силно ограничена и във военната, и в политическата, и в стопанската област.
След войната положението се влоши още повече. България фактически не
присъстваше на Парижката мирна конференция през 1919 г. Наложено й беше
да подпише Ньойския диктат безпрекословно. След това в страната за дълго
време се настаниха различни контролни органи на Съглашението, чиито дей­
ности поставяха под силно съмнение суверенитета на страната. В последст­
вие обръчът се поразхлаби, но в стопанско отношение продължаваше да тегне
чуждото вмешателство. Сключените през 1926 (Бежански) и през 1928 г. (Ста­
билизационен) заеми от чужбина имаха оздравително въздействие върху фи­
нансите на страната, но засилиха чуждия надзор в тях и чрез специални
органи.
През 30-те години постепенно, но неотстъпно се засилваше стопанската
зависимост от страна на Германия. Това беше предмостие за насаждане на
политическо влияние. На 1 март 1941 г. България влезе в Тристранния пакт.
Страната опази своя суверенитет и даде доказателства за това, но този суве­
ренитет все пак се проявяваше в доста стеснени рамки.
Ньойският договор извън териториалните загуби и унизителните политичес­
ки и военни постановления натовари страната и с наистина непосилни репара-
ционни задължения, които тя по никакъв начин не можеше да изпълни. Надой­
доха и продължаваха да прииждат с хиляди бежанци откъм всички съседни
на България държави. Страната с мъка понесе две изтощителни кризи - след­
военната и световната от 1929-1934 г., че и разрушителното земетресение
през 1928 г. В междувоенния период се случиха и различни политически сът­
ресения, понякога близки по характера си до гражданска война. След 22 юни

11 Т. В л а д и г е р о в . Ръководено стопанство. Теория и практика. Принос за проучване тенден­

циите на съвременното стопанство и на стопанската политика. С., 1939, с.З.
12 Ц в. Т о д о р о в а. Обявяване независимостта на България 1908 г. и политиката на империалис­
тическите сили. С., 1960.

163
1941 г. се появи и въоръжена комунистическа съпротива. И въпреки това сто­
панското състояние на страната не стана толкова лошо, колкото би се очаква­
ло да бъде. Тя изнесе два забележителни стопански подема - през 1926-1929
г. и през 1934-1939 г.
Преди Втората световна война беше уреден и беше под почти пълен конт­
рол външният дълг на страната. За разцвет едва ли може да става дума, ма­
кар в някои стопански отрасли да се наблюдаваше и това. Общ упадък обаче
също нямаше. Войната се отрази съсипително, но България не участваше пря­
ко във военните действия. Благодарение на това и на своевременно взетите
мерки след войната България не беше с напълно разбито стопанство, както
повечето от европейските страни.
Да се предотвратят провали често е по-трудна и по-неблагодарна работа,
отколкото да се предизвика подем. Несъстоялият се провал почти не се забе­
лязва и значи няма кому да се приписват заслуги. Българската икономическа
действителност в предкомунистическо време беше сложна, наситена със съ­
бития и процеси и почти винаги объркана. Важно е тогава да се знае, каква
роля играеха хората на икономическата мисъл в нея. Обобщаваха ли те само
теоретически изминатия вече път или прогнозираха бъдещи развития? Каби­
нетно ли решаваха проблемите или се втурваха с пряка дейност във врящата
действителност? С отделни стопански области, дисциплини и дейности ли се
занимаваха или обхващаха цялостното стопанско развитие на страната? Оче­
видно тук става въпрос не за роля, а за роли и техният списък може многократ­
но да се продължи.
Естествено, че едни икономисти изпълняваха една или няколко.роли, а ня­
кои - всичките. И едните, и другите можеха да допринесат както за успехи,
така и за провали.
Тогавашните представители на икономическата мисъл общо взето не се
отзоваваха ласкаво за собствената си дейност. През 1938 г. Константин Боб-
чев писа, че стопанската наука е в застой в сравнение с динамичната действи­
телност13. На следващата година Ж.Бурилков в подобен стил твърди, че “ико­
номическата мисъл в България е оскъдна в количествено и качествено отно­
шение”14. Специализираният печат изобилства с подобни оценки, които обаче
не винаги бяха справедливи.
Добри или лоши, икономистите в страната бяха на лице. Просветната поли­
тика на държавата допринасяше за това. И през разглеждания период Минис­
терството на просвещението получаваше традиционните 5-10 % от бюджета.
От 1878 до 1944 г. интелигенцията нарасна 10 пъти. Към края на периода тя
броеше около 100 хил. души и обхващаше 3.5 % от активното население. От
тях около 3 хил. бяха икономисти15. Мнозинството им продължаваше да полу­
чава висшето си образование в чужбина, но растеше броят на икономистите
висшисти, възпитаници на български висши учебни заведения в София, Варна
и Свищов. Водеща роля в научния живот на икономистите продължаваше да

13 К. Б о б ч е в. Стопанска действителност и стопанска наука - Списание на Българското иконо­

мическо дружество (СБИД), 1938, с.595.
14 СБИД, 1939, № 8, с.482.
15 3. Д а ф и н о в. Интелигенцията.- Един завет, 1996, № 1, с.13.

164
играе Българското икономическо дружество, но се появиха и други научни
дружества. Трибуна за тяхна изява бяха около двадесетина списания. Те бяха
с ограничен тираж, но плащаха прилични хонорари. Освен това големите вес­
тници имаха свои стопански отдели16.
Българската стопанска мисъл не можеше да учуди света със значителни
теоретически прозрения, нито пък имаше претенцията за това. Пък и по обек­
тивни причини България не беше мястото, откъдето своевременно можеха да
се открият и осмислят промените в дълбоките процеси и механизми, движещи
развитието на световната икономика. Българските учени обаче, отблизо сле­
дяха и критично усвояваха новите идеи и методи на задграничната икономи­
ческа мисъл.
Българската статистика беше на едно от челните места по успешно прило­
жение на новия през 20-те години репрезентативен метод. У нас той беше въ­
веден от Оскар Андерсон - руски белоемигрант17. През втората половина на
20-те години на страниците на наше икономическо научно списание той остро­
умно разкритикува метода на харвардския професор Пърсънс за статистичес­
ко прогнозиране на стопанския цикъл18. Работите му бяха високо оценени в
чужбина. Друг пропагандатор на новите математически методи в икономика­
та беше Славчо Загоров19.
Важно е да се отбележи, че икономическото образование, давано в българ­
ските висши учебни заведения, беше на добро равнище. Общите курсове по
политическа икономия бяха издържани в теоретическо отношение20. Авторите
им бяха привърженици на различни западни и руски предреволюционни шко­
ли. Техните учебници обаче бяха пригодени за българските студенти със спо­
лучливо, стройно и логично подреждане и разделение на материала. Често в
тях се излагаха и критично се обсъждаха сравнително нови идеи в науката.
При това те се освежаваха и с творчески приносни виждания на авторите. Това
особено се отнася до осмислянето на различните стопански системи и новата
роля на държавата в тях, направено от Димитър Мишайков21. Нови плодотвор­
ни и перспективни виждания разви Г.Данаилов за възможностите за самооб-
новление и саморазвитие на капиталистическата икономическа система, на­
ричани тогава “трансформация на капитализма”. При това той успешно излезе
вън от чисто икономическата сфера и разработи темата за капитала и като
творчески фактор на духовния прогрес на човечеството22.

16 История на икономическата мисъл..., с.44 и сл.

17 О. А н д е р с о н. За репрезентативната метода в статистиката.- СБИД, 1928, №3.
18О. А н д е р с о н. Някои теоретически въпроси във връзка р конюнктурните движения в югоизточ­
ните европейски държави.-Трудове на Статистическия институт за стопански проучвания, 1936, № 1.
19Сл . З а г о р о в . Междудържавната скъпотия от статистично и стопанско гледище. С., 1925;
Нови методи и нови идеи в политическата икономия.- СБИД, 1937, № 10.
20 Г. Д а н а и л о в. Основни начала на политическата икономия. 2-ро прераб. изд. Пловдив, 1934;
Д. М и ш а й к о в . Основни начала на политическата икономия. С., 1933; Н . Д а л и н с к и . Курс по
политическа икономия. Варна, 1937.
21 Д. М и ш а й к о в. Цит.съч., с.368 и сл.
22 Г. Д а н а и л о в. Капиталът и духовният прогрес на човечеството.- Годишник на Висшето
търговско училище “Д.Ценов”. Свищов. Т.1,1936.

165
 * * *

Първият опит за по-решителна и по-широка намеса на държавата в икономи­

ката беше направен в годините на Първата световна война. Той беше изслед­
ван още навремето от Ал.Цанков, Г.Данаилов и Илия Янулов23. Първите двама
бяха взели и пряко участие в механизмите на държавната намеса.
Заслужава да се кажат няколко думи за книгата на Г. Данаилов. Това е един
прекрасен труд, в който подробно са изследвани всички аспекти на българс­
кото стопанство от времето непосредствено преди балканските войни до към
края на 20-те години. Книгата е писана без научен апарат и без посочване на
автори. В нея обаче очевидно са взети под внимание всички важни постиже­
ния на икономическата наука у нас, а авторството на Г.Данаилов обаче е из­
вън всяко Съмнение. Прецизността в организацията и изложението на огром­
ния материал е впечатляваща, а изводите са дълбоки и богато аргументирани.
Произходът на този труд също е интересен. Обяснява го сам Данаилов в
своя доклад пред членовете на Българската академия на науките. След съби­
тията от 1914-1918 г. Карнегиевата фондация замисля грандиозно начинание
за изследване последствията от войната, като за всяка участвала в нея страна
са поръчани определен брой монографии. За България са отредени три такива
труда. За съжаление излиза само един - този на Данаилов. В своя доклад
пред членовете на БАН Данаилов прави и задълбочена критика на антибъл-
гарските тези в излезли вече по проекта монографии в съседните страни24.
Действията на държавата в стопанската област вървяха на импулси, при
липса на всякакъв опит, и затова не бяха особено ефективни. Главният проб­
лем беше в създаването на орган, провеждащ държавната политика - негово­
то организационно устройство, точното определяне на конкретните му цели и
задачи, същността и границите на неговите компетенции и мястото му в йе­
рархията на държавния апарат. Работата по организирането му започна още
преди включването на България във войната.
На 17 март 1915 г. бе създаден Комитет за обществена предвидливост (КОП).
Задачата му бе да осигурява прехраната на населението при извънредни обс­
тоятелства. КОП работеше хаотично и беше без достатъчно възможности да
наложи властта си. На 1 август 1915 г, спря дейността си. Месец след това той
отново бе възстановен. Полагаха се усилия да се усвои чуждият опит. През
1915-1916 г. и Г.Данаилов бе изпратен в Германия, страната с най-добре орга­
низирана стопанска военновременна политика на държавата. Дейността на
КОП обаче продължаваше да върви зле. В парламента работата му бе подло­
жена на сурова критика. Двете крайни позиции се поддържаха от тесните со­
циалисти и от БЗНС. Тесняците настояваха за пълна конфискация На зърнени­
те храни и за предоставянето им на държавата. Земеделците бяха за разхлаб-

23 А л. Ц а н к о в. Цит.съч.; G. D a n a i I о w. Les effets de la guerre en Bulgarie. Publications de la

Dotation Carnegie pour Paix internationale. Section d’economie et d’histoire. Histoire economique et sociale
de la Guerre Mondiale (Serie Bulgare). Paris. New Haven, 1932; Ил. Я н у л о в . Социалната политика на
България през 1915-1918. С., 1941.
24 Г. Д а н а и л о в. Социални и икономически последствия от Голямата война (Издание на
Карнегиевата дотация за международен мир, засягащ балканските държави). С., 1934.

166
ване на държавния контрол. Буржоазната опозиция искаше създаването на
малък парламент по стопанските въпроси като “еманация на Народното съб­
рание”.
Изненадващо правителството прие почти всички тези искания. През август
1916 г. се създаде нов Централен комитет за стопански грижи и обществена
предвидливост с изключително широки права за намеса във всички стопански
клонове и дейности. Подпредседател на комисията бе проф. Г.Данаилов, член
на опозиционната Демократическа партия, а в една от комисиите членуваше
видният представител на Народната партия (също опозиционна) и стопански
деец Атанас Буров.
Тоталната война изисква бързи реакции и безпрекословно изпълнение на
заповедите на висшестоящите органи. От тази гледна точка “парламентарно­
то” нехомогенно устройство на един орган с почти диктаторски стопански пра­
вомощия и с неговия муден начин на взимане на решения е възможно най-
несполучливият способ за държавно ръководство във време на война. Естес­
твено по този начин правителството възлага част от собствените си отговор­
ности за икономическите неблагополучия и върху неправителствените партии,
но от това стопанската бъркотия само се увеличава.
На 6 април 1917 г. към Министерството на войната се създаде Дирекция за
стопански грижи и обществена предвидливост (ДСГОП) начело с ген. Алек­
сандър Протогеров и под надзора на Министерския съвет. Между членовете
на ДСГОП бяха проф. Ал.Цанков и Ат.Буров. Дирекцията разполагаше с цяла­
та широта на пълномощията на предишния Централен комитет за стопански
грижи и обществена предвидливост, но новата реорганизация даваше добри
перспективи за тяхното реално упражняване. Наредбите й бяха задължителни
за всички военни и граждански власти в страната. ДСГОП назначаваше свои
делегати във всички районни комитети. Те поемаха ръководството им и пред­
ставяха в “миниатюр диктатура" (израз на Ал.Цанков). В големите градове се
създадоха специални комисии по прехраната. Работата донякъде потръгна.
За това допринесоха принудителните и наказателните мерки, поради което
отношението на населението съм Дирекцията бе враждебно.
Неблагоприятният ход на военните действия не даваше възможност за пъл­
но разгръщане на рационална и целесъобразна държавна стопански политика.
Освен това от времето на КОП насетне дейността на държавния орган за сто­
панска политика имаше срещу себе си постоянно противодействащи фактори.
На първо място стоеше липсата на съгласуваност между отделните съставки
на държавната машина. Непрекъснато възникваха спорове, че и конфликти,
особено с военните власти, като се започне от Главното командване, Минис­
терството на войната, Тиловото управление и надолу. Дори при ДСГОП, наче­
ло на която стояха генерали (първо Ал.Протогеров и после Хр.Попов), това
положение не се промени. Под директорството на Протогеров, който беше
опозиционно настроен, възникнаха силни търкания и между ДСГОП и Минис­
терския съвет. На 1 април 1918 г. с ново изменение на закона тя беше поставе­
на под прякото подчинение на правителството.
Особено остри бяха отношенията с германските военни власти и с герман­
ските експортни организации. Българският държавен стопански орган като
правило губеше единоборството. По този повод ген.Протогеров горчиво οπο­

ί 67
деля: “В България се е установила нова власт - не вече наша, а чужда, която
засега доминира над всичко в страната, срещу която никой от нас няма авто­
ритет да се противопостави и никой не може да се наложи, защото е безсилен
при общото безволие на власти и фактори.”25 Тези думи са показателни и за
нездравословното състояние на българския държавен суверенитет. А в това
отношение предстоеше още по-голямо влошаване.
След безогледността на съюзниците дойде ред на диктата на противници­
те. След излизането на България от войната те имаха пълен контрол върху
българското стопанство. Дирекцията прекрати съществуването си през де­
кември 1919 г.
Тримата автори, изследвали военновременната стопанска политика на дър­
жавата, са икономисти, но техните повествования доста наподобяват истори­
чески съчинения. Това не е за учудване, защото и тримата са запознати и в
различна степен са привърженици на германската историческа школа в поли­
тическата икономия. Различни са и подтиците, както и конкретните им цели,
които са от извъннаучен характер.
Ил.Янулов, в миналото си широк социалист, беше привърженик на реформи­
рането на капитализма по посока на установяване на справедливи обществе­
ни отношения. Книгата си за Първата световна война той пише, когато Втората
е вече в разгара си. Той изследва стопанската политика на държавата по вре­
ме на войната с оглед на нейните социални последствия. Неговите силно кри­
тични, но справедливи анализи в това отношение бяха актуално насочени. Раз­
криването на недъзите в държавната социална политика по време на Първата
световна война имаше за цел предотвратяването им през Втората. За управ­
ляващите трудът на Янулов едва ли беше настолно четиво. Във всеки случай
обаче тяхната политика беше много повече промислена, отколкото тази на
колегите им от предишната война, вкл. и в социалната област.
Най-издържана в научно отношение е книгата на Г.Данаилов. Стана вече
дума за повода за нейното написване. Като част от един авторитетен между­
народен проект, тя без съмнение беше предназначена и за световния елит от
влиятелни действащи специалисти, че и държавници. Това обстоятелство си­
гурно силно бе повлияло върху автора. Данаилов, без друго учен от висока
класа, в конкретния случай е особено внимателен, педантично точен и обекти­
вен. Изложението му е безпристрастно и без проява на всякакъв стремеж да
защитава действията на собствената си страна или да прикрива грешки и сла­
бости на нейните ръководители. Като разкрива губителните последствия от
Ньойския договор той не изпада в хленч, а го върши суховато констативно. При
това в труда няма и намек за ревизионистични настроения. Няма и нито една
дума на порицание по отношение противниците от изминалата война, вкл. и
към балканските съседи. Тук разликата с писанията на техните учени е впе­
чатляваща и сигурно съзнателно търсена. Така наред с голямата си научна
стойност книгата на Данаилов е и еталонен пример за въздействие на науката
сред влиятелни международни кръгове в полза на собствената държава, а и

25 Цит. по Т. В л а х о в. Отношенията между България и Централните сили по време на войните

1912-1918 г.С ., 1957, С.258.

168
за изграждане на положителна представа за качествата на собствения народ.
Последното изречение на книгата вероятно доказва, че е именно тъй. То е и
единственият емоционален и призивен изблик в нея: “Дайте на България два­
десет и пет години мир и трудът на нейния народ ще я преобрази в една от
най-цветущите градини на Балканския полуостров!”26 Трябва да се отбележи
още, че оптимизмът в това изявление е само донякъде преднамерен. За раз­
лика от други, вкл. негови колеги, Данаилов искрено вярва в творческата при­
рода на българския народ и в заложените в българското стопанство възмож­
ности за усъвършенстване.
Другояче стоят нещата с труда на Ал.Цанков. Той е създаван не само по
парещите следи на събитията, а дори когато събитията още догарят. Книжка­
та е публикувана през 1919 г., а ДСГОП е закрит през декември с.г. Освен
това материята на труда е изнасяна като университетски лекции и после е
оформена като отделна издание. А то, за разлика от работите на Янулов и
Данаилов, често придобива характер на политическа публицистика. Това оба­
че не убива научната обективност на автора. Тъкмо по време на войната Цан­
ков стана убеден привърженик на идеята за ръководната роля на държавата в
икономическия живот, което не намали, а засили неговата основателна кри­
тичност към действията на нейните органи. Ясно защо. Той имаше предвид
нова стопанска система с нова роля на държавата в нея. Поради това Цанков
осъждаше и дори с ярост тогавашната държава и нейните порядки. Той пише и
за “фаталната ръка на невежеството, покварата и партизанството”, причинява­
щи “хаос и безредие”27. Прозират тук и враждебност към тогавашните партии,
и към съществуващия политически ред. С времето враждебността щеше да
се развие в отрицание и щеше да отведе твърде далеч Цанков, който тогава
вече щеше да е бивш учен.
Така налице имаме трима автори с три труда по приблизително една и съща
тема. Те ползват общо взето една и съща фактология и изводите им по конк­
ретния проблем не се различават особено. Обща е и ролята им на изследвани
икономисти. Тя обаче влиза в съчетание с различни други роли. При Янулов -
да подскаже решения в собственото му време; при Данаилов - да окаже про­
дължително въздействие в международен план чрез наука; при Цанков - да
прогнозира бъдещо развитие със стремеж към все още неизбистрено систе-
мостроителство, но вече с намерени някои основни начала.

* * *

При проф. Ал.Цанков някои неща ставаха много бързо. ДСГОП все още беше
жива, а той беше написал вече труд за нея. През същата 1919 г. и в същия труд
той предрече, че държавата ще командва икономиката, а предсказанието му
вече беше на път да се осъществи. Министър-председател беше вече водачът
на БЗНС Александър Стамболийски, а през пролетта на 1920 г. Земеделският
съюз състави и свое самостоятелно правителство.
Ал.Стамболийски беше и главният мислител на'своята политическа сила.

26 G. D a n a i I о w. Op.cit., р.723.
27А л. Ц а н к о в. Цит.съч., с.1-3.

169
За разлика от марксизма той пропагандираше, че обществото се дели не на
класи, а на съсловия. Тъй като най-голямото съсловие в България е селското и
тъй като държавата съществува и се развива благодарение на неговия труд,
то и политическата власт според Стамболийски следва да бъде в негови ръце.
Това щяло да осигури истинско народовластие. В интерес главно на земедел­
ското съсловие било необходимо да се проведат коренни реформи за разви­
тие на дребната собственост и производство.
Стамболийски смяташе, че теорията за ненамеса на държавата в стопанс­
кия живот е неприложима за изостанали страни. Държавата трябва да насър­
чава индустриализирането на дребното земеделско производство. Всяка про­
мишленост, която не е свързана и не е в услуга на земеделието, според него,
е безцелна и непотребна. Необходимо е също държавата да подкрепя коопе­
ративното (потребително, кредитно и производително) сдружаване, което да
се основава също върху съсловен принцип. Чрез такива мерки Стамболийски
препоръчва да се отхвърли експлоатацията на селото от града. В политичес­
ката област с това щяло да се достигне до отмирането на традиционните бур­
жоазни партии. Те със своето слабо влияние способствали за налагането на
личен режим от страна на монарха га.
Идеята за намеса на държавата в стопанския живот и враждебността към
партиите присъстваха във възгледите и на Цанков, и на Стамболийски. Изход­
ните икономически позиции на това съвпадение обаче бяха диаметрално про­
тивоположни. Цанков тръгваше с намерението да модернизира капиталисти­
ческата система в България. Стамболийски изхождаше от противоположната
ретроградна предпоставка за увековечаване на дребнособственическия, пре­
димно земеделски характер на българското стопанство.
Премахването на експлоатацията на селото от града по начина, по който си
го представяха земеделците, можеше и да не направи селата така цветущи,
както ги описваше Стамболийски в мечтателните си речи. Затова пък разсип­
ването и опустошаването на градовете би било сигурно. Противопоставянето
на селячеството на другите съсловия означаваше изостряне на противоречия­
та с градската буржоазия, включително и с най-предприемчивата й част, с
наемните работници, а в политически план - с традиционните и със социалис­
тическите партии. Най-накрая земеделската идеология изправяше селяните и
срещу преобладаващата част от интелектуалците, защото каквото и да е, но
културата в сърцевината си е градска.
Самоизолацията на БЗНС в обществото беше и съзнателно търсена, и агре­
сивна. Самият Стамболийски нападателно откровенничеше пред привържени­
ците си: “Да не ви е чудно - казваше той, - ако ви кажа, че нашето управление
не е управление, а една война, една същинска вътрешна и външна война; вой­
на с железничари, война с разбойници из горите, с разбойници из градовете,
война с учители, война с партии, война с Военна лига, Еюйна с омраза и недо­
верие вън от нас, война с благонравния Свети синод. Кажете ми с кого в Бъл­
гария не сме се скарали, кажете ми на кого не сме отворили война, за да
отворим по-скоро.”2 29
8

28 А л. С т а м б о л и й с к и . Политически партии или съсловни организации. С., 1909.

29 Цит. по К. К а ц а р о в. 60 години живяна история. С., б.г., с.213.

170
 Стопанската политика на земеделското правителство беше в съгласие с
прокламираните от Стамболийски идеи и беше насочена към подчинение на
икономическия живот на държавна регламентация. Гласуваха се серия зако­
ни, някои от които Стамболийски нарече “велики”. Първият от тях бе този за
трудовата повинност. За извършване на големи държавни строежи мъжете
при навършване на 20 г., а девойките - на 16 г. задължително се мобилизира­
ха в трудова армия. Вторият по “величие” закон бе за трудовата поземлена
собственост, който въвеждаше принципа земята да е на тези, които я обработ­
ват. Законът всъщност бе аграрна реформа, предназначена да изземе земята
на земевладелците от градовете. Против интересите на градската буржоазия
бе и законът за отчуждаване на сгради и дворни места с постановление на
Министерския съвет. В големите градове се учредяваха жилищни комисии с
големи, почти извънредни правомощия да изселват спекуланти и морално раз­
ложени лица, да закриват заведения и др. подобни. Гласуван бе и закон, който
въвеждаше държавно-кооперативна организация - Консорциум за търговия и
износ на зърнени храни.
Подробно и критично изложение на стопанската политика на БЗНС прави
Г.Данаилов. Общата му оценка за нейните отражения в националната иконо­
мика бе, че те в по-голямата си част са поражения30.
Правителството последователно насърчаваше и кооперативното движение.
Улесненията обаче бяха предназначени главно «за кооперации, съставени от
привърженици на режима. Имаше и много случаи на принудително кооперира­
не. Сам поддръжник на кооперативната идея Данаилов обобщаваше, че сто­
панската политика на БЗНС в цялост намали производителните сили на стра­
ната, а специално в кооперативния сектор не се достигна до неговото укрепва­
не, а беше подкопана вярата на народа в резултатността на задружните дейс­
твия31.
Характерно за стопанските мероприятия на Земеделския съюз беше, че по-
вечето от тях бяха противоконституционни и всичките се провеждаха некомпе­
тентно. Отношението си към Търновската конституция Стамболийски обясня­
ваше в прословутата си 15-часова реч пред XVI конгрес на БЗНС през 1921 г.
В речта той изтъкна, че конституцията е нарушавана от буржоазните партии
хиляди пъти, и че Земеделският съюз също има право да не я спазва. “Няма
да нарушим конституцията - заявява той, - защото не сме я още създали.”32
От това излиза, че БЗНС просто не признаваше Търновската конституция и че
ще е верен само на своята бъдеща конституция.
На този конгрес на Земеделския съюз пролича и тоталитарният стремеж за
сливане на партия и държава. За пръв път на него (а после и през май 1922 г.)
правителството отчете дейността си пред конгреса. Впрочем и в това отноше­
ние земеделците действаха нескопосано. Сливането на партията и държавата
имаше плебейски характер, който достигаше до опростачване на държавни­
ческата и на законодателната дейност. Според Стамболийски Народното съб­

30 G. D a n a i I о w. Op.cit., р.552 sq.

31 Ibidem, р.601.
32 Цит. по Д. П е т р о в а. Самостоятелното управление на БЗНС 1920-1923. С., 1980, с.186.

171
рание трябваше да е ковачница на закони. Той съветваше още законите да се
подготвят на селски събрания на земеделските друж би33.
На 12 май 1923 г., малко преди насилственото сваляне на БЗНС от власт,
Стамболийски произнесе голяма програмна реч. В нея той предвиждаше, че
земеделците ще властват още 20 години, след което ще повикат наемното
работничество и занаятчиите, та и те да поуправляват със Земеделския съюз.
Министър-председателят чертаеше мрачно бъдеще за буржоазията. Той каза,
че предстои “ликвидиране на икономическата база на политически битата бур­
жоазия в три етапа. До края на 1923 г. ще се национализират държавните
банки, а останалите частни ще са под държавен контрол. Ще се национализи­
ра и застрахователното дело и ще се въведе държавен монопол върху изсуша­
ването и износа на тютюна. Вторият етап ще протече след изборите за Велико
народно събрание през 1924 г. Тогава ще се национализира едрият земеделс­
ки инвентар и той ще се разпредели между селските кооперации. При третия
етап капиталистите ще предадат капиталите и предприятията си на “коопера­
циите и синдикатите, ако не доброволно, насилствено”. Държавата ще упраж­
нява контрол и ще участва в печалбите.
Беше време, когато всичко това и управлението на БЗНС, вкл. стопанската
му политика, се оценяваше като връхна точка на буржоазната демокрация.
Трябва наистина извънредно остро научно зрение или марксистко въображе­
ние, за да се види нещо буржоазно или демократично там, където ги няма.
На земеделското управление с неговите ясно изразени антиинтелектуални
и тоталитаристични тенденции се противопоставяше мнозинството от интели­
генцията, вкл. хората на икономическата мисъл. Нейни видни представители
се включиха пряко в политическата борба на буржоазната опозиция против
земеделския режим. В хода на тази борба се избистряха и нови политико-
икономически виждания.
Още в зората на земеделското управление Ал.Цанков писа: “Социализмът
ще трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията малко
социалистическа. Едно взаимопроникване на новите противоположни сили не
е само желателно, но и наложително. Разумни концесии са необходими и от
двете страни, за да се спестят жертви и сили за обществения прогрес.” Цан­
ков набелязваше и редица конкретни мерки, които “да поограничат свободата
на капиталиста”, като се накърнят някои материални интереси на градската и
на селската буржоазия в полза на работниците и на селяните34.
От своя страна, Ат.Буров слагаше ударение върху идеята, че икономически­
те и обществените нововъведения не бива да нарушават приемствеността. На
19 април 1922 г. той публикува в органа на новосъздадената политическа фор­
мация Народен сговор - вестник “Слово”, статия под наслов “Задачите на бъл­
гарската буржоазия”. В нея той настоява, че в България е необходимо непок­
латими да останат принципите на буржоазния строй - частната собственост и
политическата демокрация. Буржоазията трябва да гарантира политическите
свободи и демократичния строй на народа си и онзи минимум от обществена
справедливост, без който няма съзнание за обществена солидарност. Буржо­

33 А л. С т а м б о л и й с к и . Земеделско управление. С., 1921, с.106.

34 А л. Ц а н к о в. Цит.съч., с.101 и сл.

172
азията трябва “да има вяра в своята историческа мисия... да бъде готова на
жертви - лични и класови, когато те са нужни за задоволяване на широки об­
ществени интереси. Да се сплоти и организира в общ фронт, за да няма пиле­
ене на сила, като обединителен лозунг бъде не техният класов интерес, а ши­
роките обществени задачи...”
Споделяйки тези идеи, Петко Стайнов насочи погледа си към държавното
устройство и към необходимостта от неговото реформиране. Като има пред­
вид земеделското управление той пише: “Демокрацията не е нито слободия,
нито анархия, обаче тя може лесно да се изроди в тирания, защото демокра­
ция и свобода не са едно и също нещо. Демокрацията е управление от бол­
шинството, но това болшинство може да си послужи с тирания над малцинст­
вото, като погази всички принципи и тържествено обявени права и свободи на
личността.”35 Освен това такава демокрация непременно носи със себе си и
некомпетентност. П.Стайнов привежда и думите на французина Шарл Бенуа,
които точно прилягат на управленската практика на БЗНС: “Който и д а е, годен
за каквото и да е, може да бъде поставен, когато и да е, където и да е.”36
На мнението на Стамболийски, че Народното събрание трябва да е ковачни­
ца на закони, П.Стайнов противопоставяше своето. Според него парламентът
трябва да е лаборатория, в която законите да се творят от компетентни хора.
Анализът му за тогавашното положение бе следният: “Преди всичко целият
наш народ е недозрял политически, той не е имал още време да се възпита в
здрави политически традиции и чувства за държавност, поради което леко
изпада в прекаленост било на личния дворцов режим, било на личния партиен
и дори диктаторски режим. Това е вярно за цялата българска маса.”37 Съветът
на юриста бе управленската система да се реформира, да се организира, да
стане по-просветена и по-компетентна38.
Подобни идеи имаха пряко отношение към стопанските виждания на много
тогавашни икономисти. Привържениците на ръководната роля на държавата в
стопанския живот тогава и още повече през 30-те години не рядко пропаганди­
раха идеята за необходимост от реформиране, организиране, дисциплиниране
на управлението и предоставянето му в ръцете на просветен и компетентен
елит.

***

След преврата от 9 юни 1923 г. властта бе завзета от Народния сговор и

Военния съюз, наричан още Военна лига. Народният сговор беше буржоазно
политическо обединение без амбиции за власт в държавата. Той имаше по-
скоро претенцията да бъде идеен и пропаганден център, нещо като мозъчен
тръст за сплотяване, идеологическо обновяване и реорганизиране на буржо­

35 П . С т а й н о в. Компетентност и народовластие. (Политически изучавания върху кризата на

парламентаризма и демокрацията.) 2-ро изд. С., 1994, с.16.
36 Пак там.
37 Пак там, с. 157.
38 Пак там, с. 158.

173
азните политически сили39. Военната л и га 40 пък се смяташе само като изпъл­
нителско звено за насилствено отстраняване на БЗНС от власт. Обстоятелст­
вата изтласкаха и двете формации на върха. От там те не желаеха за слязат, а
освен това лигарите проявяваха склонност да диктуват и действията на Сгово­
ра. Министър-председател стана Ал.Цанков, а в правителството трите най-
важни министерства бяха поверени на членове на Военния съюз. На 10 август
1923 г. след много сложни преговори се създаде Демократическият сговор41.
Той всъщност беше коалиция от партии, поради което вътрешното му единст­
во бе слабо и причиняваше разделения на крила и групи.
Превратът беше последван от сурово време, в което връх взеха безумията
на политическите крайности. През 1923-1925 г. страната беше в състояние
близко до гражданска война. Противоборствата между власт и комунисти за­
едно с леви земеделци имаха въоръжен и кървав характер и се водеха без
всякакви цивилизовани правила. Насилническата картина в страната се до­
пълваше от неблагополучията в македонското националноосвободително дви­
жение, които избиваха в многобройни убийства42. Тъкмо по това време обаче,
белезите на преодоляване на следвоенната стопанска криза добиваха ясни
очертания, обстоятелство което говори, че кървавата анархия в страната бе
лишена от икономически основания и имаше чисто политически и до голяма
степен изкуствен характер. Последното се отнася най-вече до безотговорните
действия на Българската комунистическа партия, които освен това бяха и ръ­
ководени от външна сила. БКП тогава беше секция на Комунистическия интер­
национал и се намираше под пълно негово подчинение. Коминтернът пък се
подчиняваше на ръководителите на Съветска Русия, чиято политика обслуж­
ваше.
По това време в Демократическия сговор членуваха видни представители
на икономическата мисъл със или без академически и университетски про­
фил. Проф. Ал.Цанков оглавяваше правителството. В Сговора членуваха още
професорите Г.Данаилов, Д.Мишайков, П.Стайнов, също А.Ляпчев, Ат.Буров и
др. Те принадлежаха към различни групи в Сговора. Различията им бяха не
само политически, но се отнасяха и до важни аспекти на стопанската Полити­
ка, някои от които имаха за основа и теоретични несъгласия. Особеност на
периода беше, че техните практически дела в икономиката доста превишава­
ха по значимост книжните им занимания с нея. Наличието на подобно явление
съдействаше и за подобряването на стопанското положение на страната.
По това време се увеличиха посевните площи. Наличието на многобройно
самозадоволяващо се селско население не даваше възможност инфлацията
да се развихри с темповете на модерни държави като Германия например.
Това пък доведе до разцвет на банковото дело.

39 Подр. вж. у В . Г е о р г и е в . Народният сговор 1921 -1923 (Към началната история на фашизма
в България). С., 1989.
40 За нея подр. вж. у Г. М а р к о в. Парола “Сабя". Заговорите и превратите на Военния съюз
1919-1936. С., 1992, с.18 и сл.
41 Подр. вж. В. Г е о р г и е в . Цит.съч., с.177 и сл.
42 За положението в страната през този период вж. И в. Б о ж и л о в, В. М у т а ф ч и е в а, К. К о-
с е в, А. П а н т е в , С т. Г р ъ н ч а р о в . История на България. 2-ро поправено и доп. изд. С., 1998,
с.401 и сл.

174
 Чрез данъчната и митническата политика на държавата и чрез други нейни
насърчителни мероприятия се съживи индустрията, която се модернизираше
и разкриваше нови отрасли. Независимо от тежките репарационни задълже­
ния и другите стопански клаузи на Ньойския договор, независимо и от трудния
бежански проблем България се изравняваше по икономическо развитие със
своите съседи.
За развитието на тези процеси определен принос имаше и държавната власт.
Програмата на управляващия Демократически сговор бе приета на 28 октомв­
ри 1924 г. В нея е записано, че “върховна цел” е “да се запази, стабилизира и
въздигне българската държава” и да се насочи нейното развитие “върху осно­
вата на легналите в Конституцията принципи на демокрацията и съвременните
начала на обществена солидарност и социална правда”43. Компетентното мне­
ние на един от изследователите на Сговора гласи: “Чрез “обществената соли­
дарност” се популяризираше идеята за сътрудничество между класите, а “со­
циалната правда” допускаше намесата на държавата за регулиране на общес­
твените противоречия и тяхното смекчаване44. Освен това в програмата изрич­
но се изтъкваше необходимостта от “установяване на държавна и обществена
дисциплина, защото няма демокрация без силна държава.” Тук прозира тен­
денцията за издигане суверенитета на държавата над суверенитета на народа
и за засилване функциите на изпълнителната власт над законодателната45.
Програмата обещаваше мерки за “повдигане на професионалното съзнание”
на земеделците чрез създаването на земеделски камари и развитието на коо­
перативната идея. Предвиждаше се също обновена закрилническа политика
по отношение на индустрията и националния капитал, без да се изключват
грижи за занаятчийското производство и за подобряване положението на ра-
ботничеството46.
Програмните цели в областта на стопанската и на социалната политика бяха
формулирани доста общо. Причината се коренеше в някои разногласия между
партийните среди на Сговора, възглавявани от Ляпчев и Буров и свързани с
едрия капитал, и “професорската” група, поддържана от Военния съюз. Несъг­
ласията не засягаха толкова принципа за засилване ролята на държавата, кол-
кото степента на неговото приложение. Грулата Ляпчев - Буров беше за по-
ограничена намеса на държавата при запазване на някои черти на стопанския
либерализъм. В началото на сговористкото управление обаче Ал.Цанков и хо­
рата му имаха изразителен превес. Идейната сърцевина на програмата оче­
бийно пресъздаваше вече принципните виждания на Ал.Цанков. Енергичен и
настъпателен, той впрочем започна да провежда начинанията си много преди
да е приета официалната програма.
Още на 8 юли 1923 г. министър-председателят публично заяви, че капита­
лът ще бъде принуден “да работи за обществото” под контрола и ръководство­

43 Цит. по Р. П ъ р в а н о в а. Програмата на Демократическия сговор.- ИПр, 1987, № 6, с.ЗЗ.

44 Пак там.
45 Пак там.
46 Пак там, с.34.

175
то на държавата”47. Това не бяха празни думи48. Преди те да бъдат произнесе­
ни, в ход вече беше правителствена акция срещу спекулативния капитал, кой­
то чрез произволна игра с разликите в курса на чуждите валути трупаше ог­
ромни печалби, причинявайки големй финансови и стопански затруднения на
страната. Въпреки правителствените мерки в началото на декември 1923 г.
частните банки и големите търговски централи предизвикаха катастрофално
спадане курса на лева. Тогава кабинетът предприе драстична мярка. Софийс­
ката борса, на която се вършеха валутните игри, бе закрита. Деловите кръгове
се задължаваха да извършват операции с чужди платежни средства само с
разрешението и под контрола на БНБ, и то при доказана стопанска нужда и по
курс, определен от БНБ.
Държавата се намеси като регулатор на част от външната и от вътрешната
търговия. Ограничаването на вноса целеше спестяване на валутни постъпле­
ния и подобряване на търговския баланс на страната. През 1923 г. България бе
длъжна да направи и първата си репарационна вноска. Гласуван беше закон
за борба със скъпотията, който ограничаваше спекулантския нагон на търгов­
ската буржоазия. Данъчната политика беше насочена към стимулиране на
промишленото производство, което действително нарастваше. През май 1924
г. бе въведен режим, близък до този на ДСГОП. Образуваха се комисарства
по прехраната. През 1925 г., отличаваща се с добра реколта, те бяха закрити,
но преди това свършиха добра работа.
Не всички усилия за налагане на държавната власт в областта на икономи­
ката бяха успешни и особено когато бяха насочени срещу чуждия, предимно
съглашенски капитал. Пример за това бе неуспехът на правителството да се
ограничат печалбите на захарния картел, а с това и да се намали цената на
захарта. Петте захарни фабрики бяха най-големите промишлени предприятия
у нас и още през Първата световна война се бяха обединили в картел. Конт­
ролният му пакет акции беше в ръцете на чешки, френски и белгийски акцио­
нери. Борбата между властта и картела протичаше през цялото управление на
първия сговористки кабинет и завърши с победа за картела.
Може да се вметне тук, че и между икономистите, и между държавниците
съществуваха различни възгледи по отношение ролята на чуждия капитал. Едни
намираха, че тя е рушителна за националното стопанство, други - напротив -
горещо я препоръчваха. Едно крайно положително мнение напр. има за пред­
поставка, че “капиталът е толкова необходим за модерния културен живот на
човека, колкото необходими са водата и слънцето за живота на земята”49 (фор­
мулата е почти същата, с която Георги Димитров по-късно дефинира българо-
съветската дружба). Вдъхновяващият извод, малко странно за научна иконо­
мическа публикация, бе изведен в стихове: “Без интерес няма прогрес и само

47 Цит. по В. С т о я н о в , В. Т е п а в и ч а р о в . Политическата алтернатива юни 1923 - 4 януари

1926. С „ 1992,0.330.
44 Изложението от тук нататък за икономическата и социалната политика на първото сговористко
правителство се основава главно на цитираното задълбочено проучване на В.Стоянов и В.Тепавича-
ров, с.ЗЗО и сл.
49 И в. Π. Π ο π о в. Значението на чуждите капитали за икономическия подем на България.-
СБИД, 1924, № 1 -3 , с.71.

176
с чужди капитали могат да се постигнат българските икономически идеали.”50
Повечето икономисти и държавници обаче поддържаха средна позиция, като
с уговорки в различна степен се доближаваха до едната или до другата край­
на позиция.
През 1924 г. приетият от Народното събрание закон за трудовите земеделс­
ки стопанства ревизира аграрната реформа на БЗНС и почти половината от
отнетите земи бяха върнати на бившите им собственици. И в новия поземлен
закон обаче се запазваше принципът земята да принадлежи на тези, които я
обработват. Правителството провеждаше и изразителна политика за закрила
на местната селскостопанска продукция от външна конкуренция. Пак с дейст­
вената подкрепа на държавата настъпиха качествени изменения в номенкла­
турата на селскостопанското производство по посока на увеличаване добиви­
те на технически култури - тютюн, захарно цвекло, маслодайни растения, па­
мук.
Поради естествени биологични причини и поради невъзможността промиш­
леното производство да поеме излишната работна ръка от селото, в ход след
войната бе процес на непрекъснато одребняване на едноличните земеделски
стопанства. Класически начин за разрешаване на този въпрос бяха коопера­
тивните обединения и деветоюнците дойдоха на власт с готова програма в
това отношение. Правителството обяви намерението си да вземе под своя за­
щита кооперациите. Държавният контрол в тази област се осъществяваше
главно чрез механизмите на кредита. Кредитите за кооперативното дело на­
раснаха значително. При това обаче властта не бе политически безпристраст­
на. Огромните кредитни суми се отпускаха на кооперации със състав, лоялен
към правителството, и това бе начин за борба с влиянието на БЗНС сред селя­
ните.
Сходни бяха мотивите и принципите на провежданата от режима коопера­
тивна политика и по отношение на дребната буржоазия в градовете. Тя също
бе тласкана в улея на кооперативното движение. Чрез лишаване от кредити и
чрез данъчната политика останалите извън кооперациите занаятчии и търгов­
ци стояха на прага на разорението. Съчетанието на социалните отстъпки с
ограничаването на стопанската самостоятелност и тук имаше своя предупре­
дителен знак за политическа благонадеждност.
От Стамболийски нататък нямаше българско правителство, което да не под­
държа кооперирането в разните му форми. Това се правеше обаче с различни
политически намерения и цели, като се закриляха различни видове коопера­
тивни сдружения (потребителни, кредитни, производителни) и в различни сто­
пански отрасли. А.Ляпчев, сменил през 1926 г. Ал.Цанков на минисгьр-пред-
седателския пост, в реч пред конгреса на кооперациите на 30 май 1926 г.,
афишира най-благосклонното отношение на държавата към кооперативното
движение. Изявата му на кооперативния конгрес даде и повод той да развие
любимата си тема за сдружаването “на труда и капитала”. Целта на сдружа­

50 Пак там, с J8 .

12 Исторически преглед, кн.5-6/1999 177

ването, според Ляпчев, бе да се избегне “както диктатурата на капитала, така
и диктатурата на пролетариата”. “От диктатури - заключава той - никой няма
да види добро на той свят.”51
В Народното събрание Ляпчев се обявяваше против политизираното отно­
шение към кооперативното движение. Без да ги споменава, той явно е имал
предвид предишните две правителства на Стамболийски и на Цанков, като
заявяваше: “Партийната политика ще опропасти кооперациите. Щом смесите
кооперацията с политиката, тя е изгубена.”52
При провеждането на какъвто и да е тип политика по отношение на коопера­
циите държавата неизменно ползваше два мощни лоста, които бяха на нейно
разположение: данъчната политика и кредитните облекчения.
И сред учените икономисти огромно мнозинство бяха привърженици на коо­
перативната идея. Имаше и такива, за които тя беше централна в научното им
творчество53. Илия Палазов беше може би единствен обаче, който поставяше
кооперативизма като желан и перспективен водещ принцип за организация на
националното стопанство и на международния икономически порядък. “Об­
ществото - пише той - днес се нуждае от една стопанска организация, която
ще ни даде до известна степен икономическия социализъм, без същевремен­
но да отхвърля ценната и необходима помощ на капиталистическата стопанс­
ка организация. Една от формите, които ще играят най-голяма роля в стопанс­
кото възстановяване на народите на тази база, е и кооперацията, защото тя
стои между капитализма и колективизма и има значение малко или много за
синтез между индивидуалната и социалната стопанска организация.”54
Малцина бяха и отрицателите на кооперативната идея като Ж.Бурилков нап­
ример. Той намираше, че кооперациите са с ограничено поле на действие, и то
именно в областите, в които не е стъпил частният капитал55.
В трудовете на много други икономисти кооперативната идея се осветява­
ше и влизаше в различен тип връзки с цялостния икономически процес и с
неговите съставки в зависимост от специфичните икономически възгледи на
всеки отделен автор.
Деветоюнският режим предприе специални мерки по отношение на чинов-'
ничеството. От една страна, държавният апарат непрекъснато се прочиства­
ше политически. От друга страна, се отделяха значителни средства за увели­
чаване заплатите на държавните служители, за снабдяването им с жилища и
ДР· .
Сериозни нововъведения режимът проведе в областта на работническото
законодателство. Облагите за работничеството бяха значителни, но те полз­
ваха преди всичко заетите в държавния сектор.
От всичко до тук изложено е видно, че министър-председателят Ал.Цанков
положи доста конкретни усилия, за да претвори в практиката идеите на учения
проф. Ал.Цанков. Последователност в действията не може да му се отрече.

51 А. Л я п ч е в. Държавата и кооперацията. Две речи на министър-председателя. С., 1926, с.З.

52 Пак там, с.11.
93 Библиографска информация за тях вж. в История на икономическата мисъл..., с.295 и сл.
94 И л. Π. П а л а з о в. Теория и практика на кооперацията. Основни начала. С., 1935, с.2.
99 Ж. Б у р и л к ов . Монетната реформа и кооперацията.- СБИД, 1928, № 5, с.221 и сл.

178
 Съпоставката между стопанската политика на Ал.Стамболийски и тази на
Ал.Цанков не е .от трудно осъществимите. Винаги е по-лесно да се съпоставят
противоположности.
Ал.Цанков и Ал.Стамболийски принадлежаха към два противни политичес­
ки лагера. Единият беше възпитан в системно научно мислене; другият кове­
ше политико-икономически доктрини в хода на политическата борба. Както
обикновено става обаче между антиподите, изпъква преди всичко тяхната бли­
зост. В икономическото мислене и на двамата държавата се определяше като
ръководеща по отношение на стопанския живот. И двамата си представяха
държавата нетрадиционно, поне не във вида на предвоенна България. Ал.Ста-
моблийски я виждаше като процъфтяващо тоталитарно-селско “народовлас­
тие”. Той беше заел много от болшевишките принципи на Ленин и ги бе приго­
дил към българските условия, като на мястото на пролетариата поставяше
дребното селячество56. Ал.Цанков мислеше държавата за добре организиран
и дисциплиниран съюз между труда и капитала, ръководен от образован и
отговорен елит, в името на благоденствието на цялото общество.
Целенасочени и дейни и Ал.Стамболийски, и Ал.Цанков, веднага след като
поеха властта, се втурнаха да осъществяват своите предначертания. Имаше
нещо общо и в ползваните от двамата похвати. И единият, и другият например
свръхполитизираха закрилническото си отношение към кооперациите.
След падането си от власт Ал.Цанков почти престана да пише научни тру­
дове. Той се устреми да стане това, което Ал.Стамболийски беше през по-
голямата част от живота си - обществен трибун. Не го постигна.
За Ал.Стамболийски от една гледна точка беше много по-лесно да провеж­
да своята политика. Той имаше почти абсолютна, почти диктаторска власт
сред своите привърженици. Ал.Цанков също се стремеше към подобна пози­
ция, но беше невъзможно да я постигне. В собствените му партийни редици
имаше авторитетни групи и лица, които не одобряваха важни съставки от него­
вата политика, вкл. икономическата. Отвън на Цанковия политически стил също
се гледаше с недоверие. Между причините за падането на Цанков имаше и
икономическа. На страната спешно беше нужен външен заем. Най-възможно
беше той да се отпусне от британски банки. Английската дипломация обаче не
допусна това поради антицанковистките си настроения. Към силните вътреш­
ни недоволства се прибави и значителният натиск на британската дипломация
за смяна на воденото от Ал.Цанков правителство57. На 3 януари 1926 г. то
подаде оставка.

***

На 4 януари 1926 г. беше сформирано Второто сговористко правителство.

Водещите личности в него бяха министър-председателят А.Ляпчев (бивш де­
мократ) и външният министър Ат.Буров (бивш народняк). Държавници с остър

56 История на България..., с.385, 397.

57 Подр. вж. у В. В а с и л е в. Българо-британските отношения гтри Второто правителство на
Демократическия сговор (1926-1931).- В: Юбилеен сборник в чест на акад. Димитър Косев С.,
1985, с.368.

179
поглед върху стопанските проблеми, те бяха оформили своето политическо
мислене в годините преди Първата световна война. За тях ценностите на пар­
ламентаризма в управлението и на либерализма в стопанския живот не бяха
загубили значението си. Още с поемането на властта Ляпчев прочете в Народ­
ното събрание декларация, която ясно сочеше промяна на управленския стил
към демократизиране на вътрешните порядки и разхлабване на държавния
контрол в стопанството58. Правителствената политика бързо даде доказател­
ства за искреността на тези намерения.
Още през същата година се промени отношението към кооперациите в духа
на класическия либерализъм. На 1 април със закон беше създаден Върховен
кооперативен съвет като "самостоятелно и независимо учреждение” , което
контактуваше директно с министерствата по въпроси от неговата компетент­
ност. Негов пръв председател стана Кирил Попов, а след смъртта му през
1927 г. го замести А.Ляпчев59.
Най-неотложните проблеми обаче бяха за уреждането на бежанците и ук­
репването на държавните финанси, което пряко беше свързано с намаляване­
то на репарационното бреме. К.Попов обясняваше, че “стопанските и финансо­
вите клаузи на Ньойския договор са неприложими и непоносими за България”.
Тя единствена от победените страни бе започнала да изплаща още от 1919 г.
старите си дългове и само по отношение на нея репарационният въпрос се
прилагаше с “пълна суровост и жестокост”. Неговите изчисления сочат, че
България дължеше глобалната сума от 2,250 млн. лв., което съставляваше
22.5 % от цялото национално богатство. Това К.Попов наричаше “небивала и
нечувана в историята финансова и стопанска инквизиция”. Страната е пред
финансово сгромолясване, “защото изтощението е пълно. Изтощи се всичко,
което можеше да се изтощава”. Изходът според него бе да се търси отсрочва­
не на плащанията и намалението на репарациите с доводи да не се съсипва
един длъжник, който “трябва да живее, да работи, за да бъде поне в бъдеще
платимоспособен”60. Към това мнение се присъединиха и други икономисти61.
Правителството действаше в тази насока, но проблемът въвличаше много
заинтересовани страни и бавно се придвижваше. Затова то се насочи към по­
лучаване на заеми с посредничеството на Обществото на народите (ОН). След
продължителни и трудни преговори през 1926 г. България получи т. нар. Бе­
жански заем, а през 1928 г. т. нар. Стабилизационен заем 62.

58 Дневници на XXI Обикновено народно събрание. Ill Редовна сесия. Кн.2, с.623-624.
59 Р. С т о я н о в а. Държавната политика към земеделските) кооперации в България (края на XIX
век - 1944 г.).-И П р , 1993, № 6, с.44.
60 К. Π ο π о в. финансовите тежести на България по изпълнение на Ньойския договор,- СБИД,
1925, № 6 -7 , с.211 и сл.
61 А. Ч а к а л о в. Разрешаването на репарационната проблема другаде и у н а с.- СБИД, 1927, №
6. Вж. и G. D а η a i I о w. Op.cit., р.699 sq. Срв. И. Я н у л о в. Стопанска България и репарациите. С.,
1929.
62 Подр. вж. А т. Л е о н и д о в . Репарационната политика на Второто сговористко правителство
и грабителските домогвания на международния империализъм.- ИПр, 1966, № 2; Р. П ъ р в а н о -
в а. Бежанският заем и националната независимост на България.- Тракия, № 14, 23 юли 1992;
Р. П.ъ р в а н о в а. Как националната банка не стана частно акционерно друж ество.- Неделен
стандарт - 14 март 1993; и особено Д. В а ч к о в. Българският Стабилизационен заем от 1928 г .-
ИПр, 1994-1995, №4.

180
 Заемите се посрещнаха със смесени чувства. От една страна, нуждата от
пари беше вопиюща, но от друга условията им бяха много тежки, поради което
в Народното събрание бяха прокарани със затруднения. Против тях се обяви
не само опозицията, но и привържениците на Сговора. Между тях бяха профе­
сорите икономисти Г.Данаилов, Д.Мишайков, Ал.Цанков. Депутатите бяха осо­
бено уязвени в националните си чувства от условията на Стабилизационния
заем. Международните финансови кръгове още по време на Бежанския заем
настояваха Българската народна банка да се трансформира в частно акцио­
нерно дружество. През 1928 г. обаче това искане стана задължително условие
за получаване на заема. Друго подобно условие беше назначаването от ОН на
технически съветник към БНБ, който да следи за изпълнението на разпоред­
бите по заема. Правителството беше принудено да отстъпи и да приеме по
принцип превръщането на БНБ в акционерно дружество. Негово постижение
беше, че не беше уточнен определен срок за изпълнение на това положение63.
В Народното събрание се разгоряха бурни дебати по ратификацията на зае­
ма. Г.Данаилов и Д.Мишайков произнесоха дълги, издържани с убедителни
доводи речи, с които отхвърляха условията на Протокола за заема. Ляпчев на
няколко пъти уверяваше, че гласуването на текста за БНБ въобще не означа­
ва, че той ще бъде приложен някой д е н 646
. То всъщност така и стана. На заеми­
5
те, според техния съвременен изследван, е трудно да се даде еднозначна
оценка. Те обаче бяха употребени общо взето по предназначение и оказаха
оздравително въздействие върху българското стопанство66.
Правят при този случай впечатление противоположните позиции, заети от
учените Данаилов и Мишайков и държавниците Ляпчев и Буров. Освен всички
други мотиви (напр. политически) личат и типични различия в подходите. За
държавниците практици бе важно да вземат парите в момента с надеждата,
че с протакане ще елиминират неприятните условия в бъдеще. Професорите
разглеждаха текстовете строго научно, без да се съобразяват с възможности­
те за хитруване в практиката. При това обаче Г.Данаилов беше убеден, че
макар почти всички европейски централни банки да са акционерни, бъдещето
принадлежи на държавните66.
По времето на Второто сговористко правителство отново взе да набира сила
дискусията за насърчаване на индустрията от страна на държавата, като това
все повече и повече се свързваше с въпроса за ролята на държавата в иконо­
мическия живот въобще, формалният повод беше изтичането на срока на за­
кона за насърчение на индустрията от 1909 г. Христо Хинков написа статия за
това през 1926 г.676
8Хинков доброволно лобираше за развитието на занаятчийс­
твото. Той твърдеше, че то играе у нас по-голяма роля, отколкото едрата фаб­
рична индустрия и се отнасяше неприязнено към нейното преобладаващо зна­
чение в държавната стопанска политика. Смяташе, че занаятчийството в Бъл­
гария е жизнеспособно и с£ нуждае от повече грижи и подкрепа88.

63 Подр. вж. Д. В а ч к о в. Цит.съч., с.39 и сл.

64 Пак там, с.41 и сл.
65 Пак там, 50-52.
66 Пак там, с.42.
67 X р. X и н к о в. Покровителството на едрата индустрия у нас.- СБИД, 1926, № 9-10.
68 X р. X и н к о в. Занаятчийството в България (Минало, настояще и средства за подпомагането
м у ).- СБИД. Отделен отпечатък. С., 1926.

181
 Подобни идеи Хинков развиваше и по-късно69. В работата си за покровител­
ството на едрата индустрия обаче той заемаше съвсем кротка и ненападател-
на позиция в стила на предвоенния икономически либерализъм. Насърчението
според него трябваше да се прави в насока за премахване на чуждата конку­
ренция, а не като се злепоставя неиндустриалното население. Той се позова­
ваше на Фридрих Лист в отстояване на идеята, че индустриалното покрови­
телство трябва да има възпитателно въздействие; да не е постоянно действа­
що и като премине младенческия период на индустриално развитие протекци­
онизмът да се преустанови. Хинков препоръчваше да не се разширява кръгът
на насърчаваните индустрии. Смяташе, че нов закон е необходим и че може
законът от 1909 г. да се продължи с няколко години, като постепенно се пре­
минава само към общите защитни средства - митническата тарифа и търгов­
ските договори70.
Тогава и твърде навреме излезе книгата на Р.Берохов за индустриалния
протекционизъм у нас. В нея въпросът е разгледан обстойно от самото му
възникване нататък. Като общ недостатък се изтъкваше, че през цялото това
време индустриалното законодателство и митническата протекция не са били
в съотношение 71. Изводите не бяха много утешителни. Авторът обосновано
твърди, че “до сега държавната протекция за индустрията е била в много отно­
шения прекалена: насърчавани и окриляни с високи протекционни мита са били
клонове на индустрията, които или не са се нуждаели от държавни протекции,
или пък за които са липсвали всякакви условия за развитие”. По такъв начин
държавната политика се е изродила в средство за обогатяване на шепа индус­
триални предприемачи за сметка на консуматорите и предимно на земеделс­
кото население. Все пак тя допринесла за капиталистическото развитие на
страната; набелязала се известна тенденция за експорт на произведения на
индустрията. Тя обаче не е овладяла още дори нашия пазар. Износът почти
изключително е насочен към съседни също изостанали страни. Те обаче също
провеждат подобна протекционистична политика. Авторът заключава, че при
такива обстоятелства България ще си остане най-вече земеделска страна72.
В част от научните и политическите среди все по-определено се налагаше
мнението да се изостави прякото покровителство на индустрията чрез предос­
тавяне на облаги на промишлените предприятия отстрана на държавата, като
закрилата се осъществява само чрез митническата политика. Според образ­
ното определение на проф. Константин Бобчев пряката протекция вместо да
“възпита” индустрията, я “приспива"73. В характерна статия във в. “Слово” от 10
април 1928 г. за националното свръхиндустриализиране същият автор писа за
“преситеност” на някои клонове от промишлеността. Употребеното понятие скоро
щеше да се официализира и около него възникнаха оживени обсъждания, във­
личащи цялата стопанска политика на държавата.

69 X р. X и н к о в. Индустриално-занаятчийски кооперации. С., 1932.

70 X р. X и н к о в. Покровителството на едрата индустрия..., с.374 и сл.
71 Р. Б е р о х о в. Индустриалният протекционизъм у нас. С., 1927, с.103.
72 Пак там, 194-195.
73 К. Б о б ч е в. Покровителство и насърчение на индустрията в България.- СБИ Д, r.XXVIll, № 7 -
8, С.347.

182
 Подаваните от научни кръгове сигнали за несъвършенствата на съществу­
ващото законодателно насърчаване на промишлеността не бяха взети доста­
тъчно под внимание от страна на правителството. Законът за покровителства­
не на националната индустрия възпроизвеждаше принципите на закона от 1909
г. Наблюдаваше се тенденция за ограничаване на прякото насърчаване, но тя
бе слаба. В мотивите на закона се настояваше закрилата да продължи още 15
г. В този закон личи привързаността на управляващите към предвоенните ли­
берални принципи на държавната стопанска политика. Познавачът на пробле­
ма Динко Тошев обосновава добре оценката си, че предоставяните от закона
облаги за промишлеността ощетяват всички други стопански съсловия. Отри­
цателният ефект обаче все още не се изразява видимо. Всички стопански от­
расли са във възход, а 1928 г. е най-добрата стопанска година след Първата
световна война74.
Много по-остро, макар с късна дата, се отзова за закона К.Бобчев, имайки
предвид, че като негово следствие през 1928 г. се повишиха вносните мита и
митническият коефициент на старите специфични мита. Това увеличение “при
рязко очертаващото се намаление на покупателната сила и на вноса от фис­
кално гледище, да не говорим от стопанско, е едно недомислие. То докара
свръхпротекцията на местното производство до върха й, като заедно с това
създаде едно крайно нежелателно от гледна точка на фиска превишаване на
фискалния оптимум на вносните стоки”75.
Освен това още на следващата година се разрази световната стопанска
криза и тя бързо достигна и границите на България. През 1930 г. беше обявено
състояние на “преситеност” за редица браншове, което им отнемаше протек-
ционистичните облаги. Министър на търговията, промишлеността и труда то­
гава беше Д.Мишайков, доказал вече различията си по стопанската политика
на държавата с министър-председателя Ляпчев.
Режимът на “преситеност” получи по-нататъшно развитие след приключва­
не на стопанската криза. През 1935-1936 г. в състояние на “преситеност” бяха
обявени повечето от старите браншове на индустрията, които даваха общо 2/3
от промишлената продукция. Забраняваше се да се създават нови предприя­
тия, както и да се увеличава капацитетът на наличните предприятия в тези
браншове. Новият закон за индустрията от 1936 г. официално отмени облагите
за насърчаваното промишлено производство.
Законът от 1936 г. се посрещна по нееднакъв начин от българските стопано-
веди. К.Бобчев го нарече “конституция на българската индустрия”76. Отправи­
ха се обаче и силни критики. За Д.Тошев законът бе “продължение на прякото
насърчение на местната индустрия чрез нови методи”77. Забраната за основа­
ване на нови предприятия в дадени браншове, според него, целеше да осигури
по-благоприятни условия за работа на старите, като ги подсеща да сключват

74 Д. Т о ш е в. Индустриалната политика на България след Първата световна война. Варна, 1943,

8-9.
75 К. Б о б ч е в. Външната търговска политика на България след войната. С., 1937, с.27;
76 СБИД, r.XXV, с.449.
77 Д. Т о ш е в. Цит.съч., с.43.

183
монополни съглашения. По този начин обаче не се постигна капитализъм, а
капиталистически паразитизъм78.
През 1931 г. голямата криза навсякъде по света даде тласък за засилване
ролята на държавата във всички области на живота и най-вече в стопанската.
В България през юни 1931 г. на власт дойде правителството на партийната
коалиция Народен блок, в която водещо място имаше Демократическата пар­
тия. Интересно е, че тъкмо в тежките времена на кризата у нас се осъществя­
ваше една от най-трудните управленски разновидности на демокрацията -
коалиционната. Почти подвиг беше, че при твърде разнородния характер на
блока, при ширещото се партизанство, службогонство и корупция правителст­
вото общо взето успешно и не без далновидност се справяше с проблемите на
страната79.
През 30-те години българската икономическа мисъл реагираше бързо на
измененията в националното стопанство. Заедно с това тя следеше отблизо
за развитието на всички значими явления в западната научна книжнина със
стремеж да пригоди някои от тях към българските условия, а ги освежаваше и
с хрумвания, почерпени и от нашата действителност. Продължаваха и старите
дискусии (напр. за протекционизма), но вече съобразени с конкретните усло­
вия на налагаща се, а по-късно и установена, командна роля на държавата в
стопанския живот.
В разгара на кризата през 1931 г. излезе от печат курсът лекции на Д.Ми-
шайков по политическа икономия. В него най-значително място в теоретичес­
ки план е отделено на ролята на държавата в националното стопанство при
тогавашните условия. В зависимост от доминиращата форма на собственост и
от отношението на държавата към икономическата действителност, авторът
определяше три вида стопански системи: индивидуалистична, социалистическа
и интегралистична. Индивидуалистичната система всъщност е капиталисти­
ческата, но според Мишайков това наименование е неточно, защото капита­
лът е характерен белег и за трите системи. При индивидуалистичната система
собствеността е частна и държавата не се меси в стопанския живот. При со-
циалстическата система нещата стоят обратно. Собствеността е обществена
и държавата ръководи изцяло икономическия ж ивот80.
Авторът определя положителните и отрицателните страни на първите две
системи. При индивидуалистичната система преимущества са: свобода на
стопанската инициатива; стимулът на частната полза за разгръщане на мак­
симална енергия за развитие на стопанството; чувството за индивидуална от­
говорност и пр. Основният недостатък на тази система се свежда до икономи­
ческото неравенство в обществото. То води до фактическа зависимост на сла­
би от силни и до грубо нарушаване на справедливостта81.
Главната положителна черта на социалистическата система, според него,
се състои в това, че съсредоточаването на всички стопански инициативи в

78 Пак там, с .188.

79 Вж. Р. С т о я н о в а . Демократическата партия и началото на блоковото управление.- ИПр,
1979, № 4; История на България... с.425 и сл.
80 Д. М и ш а й к о в. Основни начала..., с.69 и сл.
81 Пак там, с.368 и сл.

184
ръцете на държавата дава възможност за въвеждане на икономическа плано-
мерност в широк мащаб в полза на цялото общество. Главната отрицателна
черта е липсата на стопанска свобода на личността, което може лесно да
доведе до премахването на всички индивидуални свободи. Бюрократизацията
на стопанството води до безинициативност. Такава система неминуемо се
изражда в диктатура, защото само чрез нея могат да действат икономически­
те й механизми82. J
Заключението на автора е, че постигането на икономическо и социално ра­
венство е невъзможно; че и двете системи са неприложими в своите абсолют­
ни и крайни форми. “Стопанският живот - пише Мишайков - почива върху ед­
новременното и преплетено значение на двете основни идеи ма човешката
обществена действителност, а именно върху идеята на индивида и оная на
колектива.”83 Хармоничното съчетаване на тези две идеи съставлява сърцеви­
ната на интегралистичната система. В нея намесата на държавата е неизбеж­
на, за да не могат едни индивиди да онеправдават други. Тя ръководи и на­
сочва стопанския живот, но не поглъща цялата дейност на гражданите. Запаз­
ването на частната собственост стимулира развитието на индивидуалната
инициатива и на чувството за отговорност, най-верен израз на което е коопера­
цията84.
Темата за отношението на държавата към стопанската действителност се
развиваше в много публикации, които засягаха най-различни нейни аспекти
през 30-те и началото на 40-те години. През това време българската икономи­
ческа мисъл като цяло категорично подкрепяше водещата роля на държавата
в стопанския живот. Нейни представители обосноваваха тази роля, даваха
препоръки за ефективното й приложение и сами участваха в този процес като
държавни служители на всякакви равнища. От тази констатация естествено
се изключват икономистите марксисти, които отричаха и капиталистическото
стопанство, и капиталистическата държава във всичките им разновидности.
Всички сериозно занимаващи се с въпроса учени отбелязваха, че намеса на
държавата в икономиката винаги е имало. Едни от тях, като напр. К.Бобчев,
бяха срещу противопоставянето между либералното и ръководеното стопанс­
тво 85. Други от тях обаче наблягаха върху качествените различия между двата
типа стопанство. Такъв беше Т.Владигеров. Той търсеше корените на идеята
за ръководеното стопанство дълбоко в миналото и ги намираше още в епохата
на меркантилизма86. Като се позоваваше и на чужди автори, той бе склонен да
отхвърли възгледа, че ръководеното стопанство е новият аспект на една стара
стопанска политика. Владигеров предпочиташе другото мнение,, според което
протекционизмът не е все още ръководено стопанство, защото държавата по
този начин сама бива ръководена87. Според него зачатъци на ръководеното

82 Пак там, с.373 и сл.

83 Пак там, с.380.
84 Пак там, 382-383.
85 К. Б о 6 ч е в. Идеята за планово стопанство и задачите на дирижираната стопанска политика. -
Отделен отпечатък от СБИД, № 4, С., 1933, с.2 и сл.; К. Б о б ч е в. Проблеми на ръководеното
стопанство.- Отделен отпечатък от СБИД. С., 1942, с.4.
86 Т. В л а д и г е р о в . Цит.съч., с.50.
87 Пак там, с.52.

185
стопанство се намират през Първата световна война, но истинското му изход­
но начало се корени в условията, създадени от световната икономическа кри­
з а 88.
Гледищата за намесата на държавата в стопанския живот сред икономис­
тите не само че се различаваха по отделни важни проблеми, но липсваше и
терминологична уеднаквеност. Стопанството, подчинено на държавна регла­
ментация, носеше различни названия: дирижирано, регулирано, ръководено,
направлявано, организирано, дори планово. Това разнообразие отчасти се дъл­
жеше на лингвистични причини, защото понятието се вземаше от различни
западни езици и в превод на български различните автори предпочитаха раз­
лични синоними. Въпросът за терминологията обаче, засягаше и същностни
характеристики. Много и от езиковите, и от същностните проблеми в термино­
логията обаче отпаднаха след публикуването на задълбоченото изследване
на Т.Владигеров през 1939 г.
Авторът доказва, че понятието “ръководено стопанство” е обобщаващо. Пла­
нуването, регулирането, организирането, контролирането и пр. са негови еле­
менти и методи89. Владигеров обръща внимание върху важното обстоятелст­
во, че ръководено и планово стопанство не могат да се употребяват синоним-
но, че в двата вида стопанство се наблюдават дълбоки същностни различия.
Плановото стопанство е позитивно ориентирано. То е насочено към цялост­
но преустройство на държавната стопанска система и към налагане на нов
стопански ред. При ръководеното стопанство ориентацията е негативна и на­
сочена към предотвратяването на кризи или техните последици. Чрез него
държавата се стреми да разреши редица актуални въпроси от икономически и
респективно от политически характер. Характерно за ръководеното стопанст­
во е запазването и усъвършенстването на съществуващия стопански ред 90.
В практиката се наблюдава авторитарно (Италия, Германия) и либерално
(САЩ, франция, Белгия и пр.) ръководено стопанство. Определящ в случая е
политическият режим91.
Владигеров отбелязва, че планиране може да има и в ръководеното стопан­
ство, но то е конюнктурно ориентирано към решаване на отделни стопански
проблеми. В това отношение по-скоро става дума не за план, а за програма.
При авторитарната икономика с нейния изразен стремеж към самозадоволя­
ване обаче, може да има конюнктурен военно-стопански план92.
Владигеров не пропуска да отбележи, че държавната намеса засилва при-
нуждението. В либералното стопанство тя е по-слаба. Принудата в авторитар­
ното стопанство е постоянна и икономическите насилствени мерки имат поли­
тически характер93.
В България ръководеното стопанство от либерален тип започна постепенно
да се налага от 1930 г. при Второто сговористко и при управлението на Народ­
ния блок. Пълният си облик, но вече в авторитарната си разновидност, то доби

88 Пак там, с.5, 48-49

89 Пак там, с.52, 64.
90 Пак там, с.54 и сл.
91 Пак там, с.58 и сл.
92 Пак там, с.65 и сл.
93 Пак там, с.68 и сл.

186
след преврата от 19 май 1934 г. и особено след налагането на царския режим
след 1936 г.
При царските правителства до началото на Втората световна война българ­
ското стопанство преживя разцвет. Той до голяма степен се дължеше на об­
щия световен икономически климат. Конюнктурният стопански цикъл беше в
най-благоприятната си следкризисна фаза. Авторитарният политически режим
наистина получаваше дивиденти от това обстоятелство. Той обаче не само се
ползваше от успехите на националното стопанство, но и допринасяше за тях.
Безпристрастните сравнителни изследвания на чужди специалисти ясно со­
чат, че българските режими действаха в стопанската област по-компетентно
и по-резултатно от тези в другите страни с подобна политическа и стопанска
структура. Джон Ротшилд напр. пише: “В края на краищата докато български­
ят междувоенен политически опит се съгласуваше с общата тенденция в Из­
точна и Централна Европа на дегенериране от парламентарни към авторитар­
ни решения, нейните социални институции бяха по-егалитарни и отворени, не­
йният де м ограф ски профил - по-хомогенен и стегнат и нейните икономически
усилия - по-рационални и успешни, отколкото в повечето от другите страни в
района (курс. авт. - Дж.Р.).”94
Успехите на авторитарно ръководеното стопанство в последния период от
съществуването на буржоазна България не дават необходимите и достатъч­
ните логични основания, за да може с научна сигурност да се твърди, че авто­
ритарният политически модел на управление е най-благоприятният за развити­
ето на националното стопанство. Българският преход от примитивно към мо­
дерно пазарно стопанство след Освобождението се осъществи във вид на
икономически подем, особено през първото десетилетие на нашия отиващ си
вече век, в условията на парламентарно-демократичен режим. При промене­
ни, но в основата си подобни обществени характеристики на държавното уст­
ройство протече и стопанският подем през 1926-1929 г. Управлението на На­
родния блок през 1931-1934 г. не допусна пораженията от световната криза
да доведат до разруха на националната икономика. При блоковото правителс­
тво се появиха и първите белези на обнадеждаващо преодоляване на кризата.
А тогава ръководеното стопанство, макар и да не беше придобило всичките си
необходими черти, беше безусловно от либералната разновидност. Така че
при българските условия успешно справяне с икономическите проблеми исто­
рически се наблюдават и при демократически, и при авторитарни политически
режими.
Тясно свързан с въпроса за резултатността на политическата власт е и този
за компетентността на управлението, вкл. в стопанската област. Проблемът с
цялата си сериозност непрекъснато стоеше от началото на третата българска
държава. Липсата на държавнически опит, невежеството и административна­
та некадърност, проявени по време на земеделското управление през 1920-
1923 г., особено остро провокираха дискусиите по тази тема. В специално пос­
ветената на нея книга П.Стайнов обръща внимание на необходимостта От здрава

94 J. R о t s с h i I d. East Central Europe between the Two World Wars. University to Washington Press.
Seatle-London, 1992, p.355.

187
и компетентна държавна администрация95. Практиката в напредналите страни
отдавна беше решила въпроса чрез въвеждане принципа за несменяемост на
администрацията. В България този принцип отдавна беше познат, но никога не
беше прилаган. П.Стайнов отново и настоятелно го припомни. Той насочваше
вниманието особено към главните секретари и към началниците на отделения
в министерствата. Очевидно те би следвало да бъдат главните носители и
двигатели на професионализъм в администрацията. Според него техните кан­
целарии са “последното убежище на техническата компетентност”. Поради това
П.Стайнов препоръчваше освен несменяемост на посочените високопоставе­
ни бюрократи на тях да се даде известна самостоятелност, отговорност и пуб­
личност96. Този научно обоснован призив беше посрещнат с аплодисменти,
без да бъде приложен в практиката. Сменящите се след земеделското управ­
ление правителства продължаваха да следват порочната предвоенна практи­
ка за прочистване на чиновническия състав и за назначаване на свои партиза­
ни в различните ведомства. Компетентността не беше сред задължителните
критерии при тези промени. Така се нарушаваше приемствеността в админис­
тративния стил на работа и не можеше да се натрупа полезна рутина.
Положението коренно се промени при царския режим. България най-сетне
получи постоянна и компетентна бюрокрация. Тя беше просветена и запозната
с постиженията на българската икономическа мисъл, което личеше от про­
вежданите мероприятия. Пък и не малко пишещи икономисти работеха в дър­
жавния апарат. Така например Сл.Загоров през 1938 г. очерта широк кръг от
необходими за военновременната икономика мерки от страна на държавата979 .
8
По време на войната като министър на търговията, промишлеността и труда
той имаше възможност да прилага собствените си предначертания " .
Приближаването на войната задължително тласна режима към приложение
на принципите на принудително ръководена стопанска политика и към устано­
вяване на пълен икономически контрол в страната. Проф. К.Бобчев изтъква, че
в България, както и в повечето от европейските страни, се е мислило по въпро­
са за поставяне на икономиката във военновременен режим дълго преди са­
мото избухване на врйната. Въпреки ограничените възможности на страната
промените в стопанството не се въвеждат импровизирано, както през Първата
световна война. Той посочва и редица конкретни мерки, предприети в навече­
рието на войната, чиито темп и обхватност непрекъснато се засилваха по вре­
ме на нейния х о д 99. Те естествено не можеха да предотвратят отрицателните
последствия за жизнения стандарт на населението, но ги ограничаваха до въз­
можния минимум.
Редица стопановеди по време на войната се опитаха да прогнозират бъде­
щото следвоенно устройство на света и в частност на европейския континент.

95 П . С т а й н о в. Цит.съч., с.151 и сл.

96 Пак там, с. 154.
97С л. 3 а г о р о в. финансиране на войните.- СБИД, 1938, !№ 4.
98 С л . З а г о р о в . Стопанската политика на българското правителство. Проблемите на снабдя­
ването и на цените. Нови задачи на българската политика.- Парламентарни речи, № 2, С., 1941.
99 К. Б о 6 ч е в. Войната, мирът и стопанските интереси на държавите.- СБИД, 1940, № 1; К. Б о б-
ч е в. Стопанството и стопанската политика на България под знака на войната.- СБИД, 1940, № 10;
К.' Б о б ч е в. Проблеми на ръководеното стопанство..., с.19 и сл.

188
Преобладаващото мнение, изразено с думите на Георги Свраков, изглежда
така: “Стопанството на бъдещето няма да бъде стопанството на либерализ­
ма.”100 К.Бобчев добавяше, че Европа ще съставлява голямо стопанство, в ко­
ето отделните народи ще имат определени функции в условията на планомер­
но сътрудничество. Съгласуването и методите на ръководено стопанство ще
се прилагат на международна основа101.
Сбъдна се нещо от тези предсказания, макар и не така, както си го предста­
вяха тогавашните икономисти.
И нещо още по-важно! Буржоазна България в своето време беше слабораз­
вита страна. Никому тогава обаче не му минаваше и през ум да отрича нейна­
та европейска принадлежност. На никого не можеше да му хрумне също, че за
половин столетие след 9 септември 1944 г. България ще изпадне в незавидно­
то положение да търси път към Европа, за да се зачисли в семейството на
европейските държави...

REFLECTIONS ON BULGARIAN ECONOMIC THOUGHT (1915-1944)

Stoicho Gruncharov

The upper chronological boundary of 1915 marked the actual end of an almost uninterrupted
development of the Bulgarian bourgeois economy, and the lower - 1944, indicated the end of
the bourgeois state system, and with it practically of the bourgeois economy. The contents of
economic thought at that time up to the present have been represented and assessed by official
economic thinkers on the basis of the non-scientific class-and-party approach.
The broken bit rising role of the State in organizing the economic life in the country was the
most general characteristic in the period under review. It began with the putting of the national
economy on war-time foundations in 1915. Towards the end of the period a researcher gave
an apt assessment: “The command economy by an inner necessity becomes prevalent ever
more today and in one or other form occupies a central place in the national economic policy
of the State”. Such was also the world tendency.
The role of economic thought in this process was considerable because it was necessary to
solve numerous complex contradictory problems. The Bulgarian economic thinkers coped well
with their tasks. In the text are assessed the views of such authors as Kiril Popov, Georgi
Danailov, Alexander Tsankov, Dimitur Mishaikov, Todor Vladigerov and many others.

100 T. C в p a K o в. Либерализъм и преустройство на международното стопанството в Европа.-

Отделен отпечатък от Годишник на държавното виеше училище за финансови и административни
науки. Т.1. 1940-1941. С .( 1941, с.З.
101 K. Б о б ч е в. Проблеми на ръководеното стопанство..., с.30.

189
 Рецензии и отзиви

БЪЛГАРИЯ В ЕПОХАТА НА ЦАР САМУИЛ

С.ПИРИВАТРИТ. САМУИЛОВА ДРЖАВА. ОБИМ И ХАРАКТЕР.

Београд, 1997. 227 с.
С. ПИРИВАТРИЧ. САМУИЛОВАТА ДЪРЖАВА. ОБХВАТ И ХАРАКТЕР.
Белград, 1997. 227 с.

Едва ли трябва да се обосновава специално и обстойно значимостта на историята

на България, а и на цяла Югоизточна Европа - колкото и да е неясно това понятие от
историко-географска гледна точка - през последната четвърт на X и първите две де­
сетилетия на XI в. Тъкмо тогава срещу България, а и не само срещу нея, се изправила
една вече обновена Византийска империя, чиито външнополитически действия били
обвеяни от нова политическа идеология. Обликът на тази външна политика може да
бъде очертан само с едно изречение: възраждане на византийския универсализъм
(pax Byzantina или дори византийски “империализъм”, както си позволи да го характе­
ризира Е.Арвайлер, използвайки понятие от речника на съвременните философски и
политически учения), възстановяване на някогашната византийска мощ - първо вътре
в страната, а сетне и извън нейните граници. Рожба на политическите идеи в импери­
ята през втората половина на IX в., тази програма намерила своето успешно осъщес­
твяване преди всичко във времето на императорите воини (и в същото време узурпа­
тори!) Никифор II фока и Йоан I Цимиски, и особено при най-изявения василевс от
Македонската династия Василий II (976-1025). Ромейските войски печелели победа
след победа в Армения, Грузия, на територията на Халифата, в Източното Средизем­
номорие (Крит), в Южна Италия. Но най-ярка и внушителна изява византийската
reconquista получила на Балканския полуостров, срещу единственото царство, израс­
нало край Византия - българското. Византийската непримиримост към България има­
ла дълбоки корени и била експлицитно изразена през 925 г. от Роман I Лакапин 1. Това
припомняне - то не впечатлило особено личност като цар Симеон - получило своето
практическо осъществяване едва петдесетина години nö-късно, в 971 г.
От другата страна била България, чийто държавен живот, вече четиридесет годи­
ни, се определял до голяма степен от “дълбокия мир” с Византия. Дали тя била обхва­
ната от силна криза и разкъсвана от вътрешни противоречия (рожба на “напредналия
процес на феодализма” и на “класовата борба на богомилите”!); дали проявявала из­
ненадващо (или очаквано?) безсилие, принудителна пасивност или неспособност за
сериозно участие в международния живот и междудържавните конфликти (безгюмощ-

1 T h e o d o r e D a p h n o p a t e s . Correspondance. Editee et traduite par J.Darrouzes et L.G.Westerink.

Paris, 1978, № 5, p.65.1 £2-124; И . Б о ж и л о в . Раждането на средновековна България.- В: И. Б о ­
ж и л о в. Седем етюда по средновековна история. С., 1995, с.72, бел.80.

Исторически преглед, кн.5-6/1999

ността срещу унгарците или, ако трябва да бъде казано по друг начин, нежеланието
да бъдат възпрени унгарските грабителски походи); или пък вече десетилетия била в
състояние на пълна демобилизация след показното могъщество и превъзходство на
цар Симеон? Трудно е да се предпочете един отговор. Но фактите са на лице. Бълга­
рия с непозната дотогава лекота се провалила в двете кратки военни кампании срещу
почти неизвестните на Балканите руси на Светослав, тръгнали да търсят лесна и бога­
та плячка, а защо не и земи за овладяване и трайно заселване! Тези несполуки, които
оказали силно въздействие върху вътрешното състояние на България и нейната меж­
дународна позиция, били последвани от още по-голям провал. Йоан Цимиски, без
сериозна съпротива от страна на българите (русите също не били в състояние да въз­
прат ромеите), овладял значителна част от българските земи със столицата Велики
Преслав. Само след три години военен конфликт България теоретически престанала
да съществува: нейният владетел бил лишен от всички знаци на царското достойнст­
во, патриархът - низложен, а източните й области били включени във византийската
провинциално-административна и военна система.
За щастие твърде скоро кривата в българската история, която определяла стреми­
телните възходи и бързите спадове през цялото Средновековие, рязко променила сво­
ята посока и тръгнала устремно нагоре. Необходими били само няколко години, за да
се стигне до нова вътрешна консолидация и някои външни обстоятелства - смъртта
на Йоан Цимиски през януари 976 г., последвалите опити за узурпация, безгрижието
на Василий II, характерно за ранната му младост 2, за да бъде възобновена затихна­
лата временно война за независимост. България, формално лишена от своя суверени­
тет с акта от 971 г., имала достатъчно сили за това: земи, стопанска база, човешки
ресурси и не на последно място трайни и силни исторически традиции. Така започна­
ла една непозната дотогава война, която с малки прекъсвания и краткотраен отдих
продължила четиридесет и две години и сякаш била естествена опозиция на “дълбо­
кия мир” през царуването на Петър; война, родила може би неочаквано мъжество и
твърдост, които след дълго изхабяване се преобразили в примирение, и, от друга
страна, неподозирани жестокости, които били прецедент в двустранните отношения;
война, която според някои учени е същността на “византийската епопея” (Г.Шлюмбер-
же), а според други може да бъде характеризирана като “ българска епопея” (В.Гюзе-
лев), но бих добавил, с трагичен край; война, която, както и да я назовем, довела този
път до истинска гибел на българското царство.
Това е обективното лице на една мъчителна и важна епоха от българското минало.
Но едва възстановено това лице на нацията и държавата, сякаш то бе недостатъчно
за някои изследвани и те не закъсняха да започнат градежа и на друга представа за
българската история от епохата на цар Самуил и двамата му нещастни приемници;
представа, чиито първи кълнове се появиха в зората на XX в., а нейната кулминация
бяха десетилетията след Втората световна война. Печалният резултат от тези усилия
е известен: един от малкото случаи в съвременната историопис, когато “историци”
положиха немалко труд да изградят паралелен образ на България и на нейната исто­
рия; образ, постоянно подхранван от политиката - “национална”, европейска, а и све­
товна. Новото време, което донесе толкова много политически промени на Балканите,
донесе и един нов поглед върху българското минало, една нова книга за Самуилова
България.

В основата на книгата на С.Пириватрич (по-нататък С.П.), асистент във философс­

2 Μ. Р s е I I о s. Chronographie ou histoire d’un siede de Byzance. Vol.l. Texte etabli et traduit par
E.Renauld. Paris, 1926 (deuxieme tirage: 1967), p.4, §IV.

191
кия факултет на Белградския университет, е неговата магистърска теза, онасловена
“Обхват и характер на Самуиловата държава според византийските автори”, защите­
на през 1995 г. Внесените промени, превърнали успешно една дисертация в книга, са
очевидни, за да бъдат специално отбелязани. Достатъчно е да посоча, че амбицията
на автора е да представи епохата на цар Самуил и двамата му приемници във въз­
можната й пълнота. Книгата е разделена на три части (пропускам традиционния прег­
лед на изворите и литературата, както и обстойното заключение). Първата част (с.31-
71) е озаглавена “Българското царство и българските земи спрямо Византия” . В на­
чалния абзац “Двама царе и две царства” (с.32-40) С.П. разглежда царската титла и
коронацията на Симеон, вървейки по стъпките на Г.Острогорски, и политиката -на бъл­
гарския цар към Византийската империя. Следващите страници (40-44) са заделени
за “Никифор фока и България”, като в тях се набляга на промяната на българо-визан­
тийските отношения, настъпила след смъртта на Роман II (15.111.963) и особено след
узурпацията на Никифор II фока (16.VIII.963). В този кратък абзац известни уточнения
и бих казал възражение поражда проблемът за унгарските нападения на Балканите и
отношението на България към тях 3.
Веднага след това - за мен малко неочаквано, но за С.П. на място според следва­
ната от него схема - идва проблемът “Появата на комитопулите” (с.44-48). След обс­
тоен анализ на съответните пасажи в Скилица - 255.73-256.81 и 328.57-63 (вж. тук №
4) авторът отнася това събитие към края на 969 - началото на 970 г. Следва абзац
“Край на Българското царство и обхват на византийската власт” (с.48-57). Изучавайки
подробно събитията през 969-971 г. С.П. стига до извода, че след 971 г. няма Българ­
ско царство (разбира се в теоретичен план и то от позицията на византийската полити­
ческа идеология) и че в същото време властта на империята не се е разпростряла
върху цялата територия на България. Що се отнася до византийската провинциална и
военна администрация, установена в покорените български земи, биха могли да се
направят много бележки и добавки (вж. № 2). Накрая на тази първа част С.П. отново
се връща към четиримата братя в текст, онасловен “За потеклото на комитопулите и
отправната точка на тяхното движение в 969 г.” (с.57-71). Както се вижда, тук пробле­
мите са два. Първият, след обстоен преглед на изворите, С.П. решава по следния
начин: от една страна, високо положение на семейството, заради поста на бащата
(комит Никола); от друга страна, името на майката (Рипсимия - 'Ριψίμη) подсказват
далечно арменско потекло на потомците, “родени без съмнение в България” , които са
се “чувствали българи” (свидетелство: Елкгаршк родожк от надписа на цар Иван Владис­
лав). В този контекст - далечен, и то частичен арменски произход на комитопулите,
но иначе без никакво съмнение българи, действащи в.духа на “българските държавни
традиции” - е приемливо твърдението, че “Етьпросът за етническия произход на чети­
римата братя трябва да се отдели· от въпроса за етническата характеристика на дър­
жавата”. Но само в този контекст4 (подробно № 8)! Задоволително е и становището на
С.П. по началните действия на комитопулите: той справедливо отрича твърдението за

3 Подобна идея, която не издържа сериозна критика, е развита у Х р . Д и м и т р о в . Българо-

унгарски отношения през средновековието. С., 1998, 71-77 (този текст възпроизвежда статия, пуб­
ликувана през 1994-1995 г.).
4 Не мога да приема, че изразът на Йоан Скилица “ενός δντος παΐδες των μέγα δυναύέντων εν
Βουλγαρία κομητών” е “веома штур” (с.57), т.е. “безсъдържателен”! Кое е неясното в случая? Може
би к о м и т . Защото другият въпрос - дали с това понятие е назован “български” или “славянски”
в е л и к а ш . е абсолютно неоснователен. Ако изразът “εν Βουλγαρία” (“в България”) не е достатъчен
да придаде етническа характеристика на съответното лице (и на неговите потомци, разбира се), то
Битолският надпис (наред със “самодържец български” там стои и “родом българин”!) решава на­
пълно задоволително проблема. Дори и при наличието на някакъв отглас (арменско име във фами­
лията!) за евентуално далечно и частично арменско потекло.

192
участие във войната и особено за въображаема победа на братята над патриций Пе­
тър (970 г.), и още по-справедливо отхвърля идеята за създаването на "Западна бъл­
гарска държава” (с.70, бел. 130).
Основната част на книгата, както би трябвало да се очаква, е втората: "Самуилова-
та държава” (с.73-132). Тя е разделена на четири по-малки самостоятелни текста,
първите три от които са за Самуиловото властване - “Въстанието на българите и съз­
даване на държавата (976-986)” (с.73-92), “От битката при Траянови врата до битката
при Сперхей (986-996)” (с.93-104) и “От битката при Сперхей до битката при Беласица
(996-1014)” (с. 104-120). Четвъртият абзац е посветен на последните четири години от
тази епоха, свързани с властването на Гаврил Радомир и Иван Владислав (1014-1018)
(с. 120-132). Това е историята на България за половин столетие; история славна и тъж­
на; история на блестящи победи и на тежки поражения. Едва ли трябва да преразказ­
вам написаното от С.П. Достатъчно ще бъде да отбележа, че авторът е проявил ум е­
нието да обхване този сравнително голям по своята продължителност и в същ ото
време твърде сложен по своите същностни измерения период; да не пропусне важно
събитие от българо-византийската война. Много от обясненията и твърденията му са
задоволителни, приемливи, като нерядко се различават от наложени досега схващ а­
ния или пък предизвикват спорове; но такива спорове, които не надскачат изворите и
не нарушават добрата историческа дедукция. Тук бих отбелязал само някои пропуски
в специалната литература. Наистина в отделни случаи те не биха променили значи­
телно възгледите на С.П., но в други внасят съществени различия с предлагания текст.
Това са онези места от изложението, в които С.П. се занимава със смъртта на Аарон5,
с проблема за Североизточна България като начална територия на движението (“ въс­
танието на Петър и Боян” - П.Петров) (вж. № 5), българите в областта на Гомату -
Иерисо и особено българските нападения срещу Солун (вж. № 6), с границите н а С а -
муилова България и преди всичко северната граница, която в никакъв случай не буди
сериозни съмнения 6, както и някои други проблеми 7.
Последната трета част от труда е онасловена “За характера на Самуиловата дър­
жава” (с.133-186). При едно първо разлистване на книгата тази част, почти равна по
обем на втората (а тя е основната!), сякаш предизвиква недоумение. Но спокойното
размисляне вече приема нейното присъствие. И то не само заради необходимостта по
научен път да бъдат отхвърлени натрупаните измислици, фалшификации и извраще­
ния. А защото тя ни поднася един нов поглед върху Самуилова България - поглед към
вътрешността и допълва тематично традиционния поглед навън, към отношенията с
империята. И то в много отношения сполучлив поглед. Началните два раздела са
онасловени “Царството” и “Проблеми на хронологията на коронацията [на Самуил] и
царската титла на Роман” (с. 133-144, 144-148). В първия са събрани всички сведения
за титлата на Самуил, византийската позиция към българския владетел (’αποστάτιις, а
действията му: ’αποστασία)8, българската гледна точка (царк-цФсарк), 992/993 г. (над­
писът от с.Герман) като terminus post quem и възможната коронация на Самуил около
997 г. (подробно вж. № 7). С тези страници е свързан и проблемът за произхода на
короната, използвана от българския цар, въпреки че той е поставен на четвърто място
(с. 161 — 168) след текста, посветен на църквата. Разсъжденията на С.П. са интересни,
но едва ли вече трябва сериозно да се разисква въпросът за “римския" произход на

5 За смъртта на Аарон: И. Б о ж и л о в . Битолският надпис на цар Иван В ладислав'и някои

въпроси от българската средновековна история.-И Пр, 1971, № 1,94-100.
6 За северната граница на България в края на X в. вж. тук по-долу.
7 За сведенията в житието на св.Атанасий: И. Б о ж и л о в. Българите във Византийската импе­
рия. С., 1995, с.22.
8 За αποστασία: И . Б о ж и л о в . Асеневци: Renovatio Imperii Bulgarorum et G raecorum .- В: И. Б о ­
ж и л o в. Седем етюда... 139-148.

13 И с т о р и ч е с к и п р е гл е д , кн.5-6/1999
193
Самуиловата корона, като се използва кореспонденцията на цар Калоян с папа Ино-
кентий III 9.
Третият раздел от тази част, както вече отбелязах, е посветен на “Църквата” (с.148-
160). И той е написан по същия начин, с търпеливо проследяване на проблемите от
самото начало (в случая от низложението на патриарх Дамян) и обстойно проучване
на изворите, което довежда С.П. до правилното твърдение, че върховният български
архиерей е имал сан патриарх. Бих напомнил тук, че пренасянето на мощите на св.А-
хил свидетелства не толкова “за създаването на нова църковна организация” (с.159),
колкото за осигуряване на така необходимата святост на новото държавно и църковно
средище. Същото се отнася и за мощите на св.Трифон, покровителя на Катаро (С.П. за
първи път използва “Легенда за месир свети Трифон, знаме и защитник на град Ката­
ро”101
), които Самуил отнел по време на своя поход из Далмация в края на хилядолети­
ето и донесъл в Охрид. Съпоставяне с действията на първите Асеневци за изгражда­
не на Търново като столица на царството и средище на българския архиепископ, от
1235 г. отново патриарх, просто е задължително 11. И накрая един проблем, който бе
обект на неверни твърдения, дори спекулации (Д.Ангелов, Д.Драгойлович):. търпи­
мостта на цар Самуил към богомилите и масовото участие на еретиците във войските
на българския цар. С.П. съвсем правилно отбелязва, че извори за подобни твърдения
няма; те са произволни и трябва да бъдат изоставени (с.160).
Особено внимание заслужават последните два раздела от тази част. Преди всичко
заради това, че проблемите, разглеждани в тях, или се поставят за първи път, или се
разглеждат за първи път в такава пълнота. В “Обществена структура” (с.168-180) С.П.
е събрал всички термини, които обозначават длъжности в държавната и военната
администрация: τόπαρχος, κατάρχων, φυλάτων, κρατών, φύλαξ, αρχών (του κάστρου), κεφα­
λή, обърнал е внимание на понятия от друг порядък като δυνάσύαι и μεγιστάνες =
βοιλάδες, и най-сетне е разгледал институциите кавхан и ичиргу-боила (чъргубиля).
По-внимателни трябва да бъдат разсъжденията му за феодалните отношения в Саму-
илова България, тъй като сериозни доказателства липсват (зависимите селяни, спо­
менавани в грамотите на Василий II, са едва ли не единственото, и то съвсем недоста­
тъчно свидетелство за своеобразни обществени отношения, които при добро желание
биха могли да бъдат характеризирани като “феодални”) и класическият феодализъм -
връзката на човек с човек, васалитета, фиефа, “двете феодални епохи” на М.Ехпок - е
твърде далеч не само от България, но и от Балканите. Последният пети раздел, с
който завършва тази част от книгата, е “Етническа структура” (с. 180-186) - проблем,
който има тук своето място само поради една причина: изгражданата в продължение
на десетилетия от “македонската” историография фалшива представа за етническия
облик на Самуилова България. С.П. е събрал и изучил познатите извори, анализирал е
известните имена във владетелската фамилия и на базата на някои теоретични схва­
щания прави определени заключения, които общо взето имат приемливо звучене (под­
робно вж. № 8).

* * *

Книгата на С.Пириватрич, посветена на такава важна епоха от историята на сред­

9 И. Б о ж и л о в. фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография. С., 1985 (2-

ро фот. изд. - 1994), с.47.
10 С.Пириватрич за първи път използва този извор. Аз притежавам копие от тази ценна книга
(G. G е I с i с h. Storiadocumentatadella marinerezza Bocchese. Ragusa, 1889) и използвам въпросното
сведение благодарение на любезността на д-р Й.Барбарич (Загреб) и д-р И.Мусташ, директор на
Държавния архив в Дубровник, за което съм им много благодарен.
11 И. Б о ж и л о в . Седем етюда..., 201-203.

194
 новековна България, каквато е Самуиловата, изучавана с особено внимание вече по­
вече от 125 години (от времето на фр.Рачки и М.Дринов до наши дни), съвсем логич­
но предизвиква не само интерес със своите сполучливи решения, но и някои разногла­
сия и спорове. Ще обобщя основните проблеми и ще ги разгледам последователно,
така както са представени в самата книга.
1. Извори. Следвайки една традиционна схема, особено за дисертационен труд,
С.П. започва своята книга с преглед на изворите. Искам да обърна внимание на две
неща: едно неприемливо, неоснователно твърдение и един пропуск. След като изпол­
зва приетата и в България схема на изворите - “домашни” или български и чужди,
авторът отбелязва, че смисълът на израза “български извори” няма необходимото етни­
ческо съдържание (с.17, бел.1). Защо? Но преди да разгледам този немаловажен проб­
лем, ще напомня за пропуска. Той е много основен, когато се говори з а ' б ъ л г а р с к и
и з в о р и, от една страна, и се разискват етническата структура и характерът на
Самуилова България, от друга. Този извор е българският Константин Манаси. Три са
текстовете, които тъкмо тук не могат да бъдат пренебрегвани (навсякъде подчерта­
ното е от а., И.Б.):
“То*зи цар Василие разби Самуила, ц а р я н а б ъ л г а р и т е два пъти и превзе
Бъдин и Плиска и Велики и Мали Преслав и много други градове, и Скопие му бе
предаден от Роман, сина на цар Петър. Там прочее му бе дал да владее Самуил,
защото б ъ л г а р и т е и до Охрид и до Драч и по-далече царуваха.” 12
‘Този цар Василие заграби големи и безчислени плячки от б ъ л г а р и т е и извърши
жестоки нападения, защото като разби цар Самуил, ослепи 15 х и л я д и б ъ л г а р и и
на всеки сто остави един с едно око и ги изпрати на цар Самуил. Той като видя това от
мъка умря.” 13
“От този цар Василий б ъ л г а р с к о т о ц а р с т в о попадна под гръцка власт чак
до Асен, ц а р н а б ъ л г а р и т е.”14 г
Като добавя и легендата към една от миниатюрите във Ватиканския ръкопис
(Cod.Vat.Slavo 2, fol.183 v_4*) - впрочем тя е клиширана на корицата на книгата - карти­
ната би била пълна: “Цар Василий разби Самуил, ц а р н а б ъ л г а р и т е и ослепи
1 5 х и л я д и б ъ л г а р и.” 15
По какво се различават тези текстове от Битолския надпис, един от двата “домаш­
ни” извори 16 (другият е надписът от Герман), отбелязани от С.П.? Какво им липсва на
всичките, за да бъдат квалифицирани като “лишени от етническо съдържание”? Ос­
новният знак, основният код в тях е Б ъ л г а р и я (български, българска, българско):
“самодържец български”, “за живота на българите”, “българин родом” (Битолски над­
пис, редове 1, 4 и 6); “цар на българите”, “защото българите... и по-далече царуваха”,
“българите” , “ 15 хиляди българи” , “българското царство” (Летописът на Константин
Манаси). Отношението към владетелите на Първото и Второто царство не се различа­
ва: “Самуил самодържец”, “Самуил царя на българите”, “Иван [Владислав] самодър­
жец български” - “Асен, цар на българите”. Иван Владислав е не само “ българин ро-

12Среднеболгарский перевод хроники Константина Манасий в славянских литературах. С., 1988,

с.234; Хрониката на Константин Манаси. Предговор, превод и коментарии И.Буюклиев; исторически
бележки И.Божилов. С., 1992, с.195.
13 Среднеболгарский перевод..., с.234; Хрониката..., 195-196.
14Среднеболгарский перевод..., с.234; Хрониката..., с.198.
15 И. Д у й ч е в. Миниатюрите на Манасиевата летопис. С., 1962 (19642), № 66. За новия ред на
миниатюрите: И. Б о ж и л о в . Ватиканският Манасий (Cod.Vat.Slavo 2 ).- Проблеми на изкуството,
1996, № 2, с.6(№ 75).
16 Писмата на цар Калоян до папа Инокентий III едва ли трябва да бъдат поставени в групата
“чужди извори”. Вярно, ние ги познаваме в латински превод и то благодарение на текста, запазен
във Ватиканските регистри, но това не променя произхода им.

195
домГ, но и изгражда вертикална структура на своята фамилия и династия: Иван Вла­
дислав — Аарон (й Самуил) - Никола и Рипсимия. Идеята за границите на б ъ л г а р с ­
к о т о царство също е добре изразена: Бдин, Плиска, Велики и Мали Преслав -
Скопие, Охрид и Драч, че и “по-далече царуваха”. Но като че ли няма по-добро дока­
зателство от начина, по който анонимният книжовник е осмислил Самуилова Бълга­
рия и категорично подчертаната приемственост с нея в последната добавка в българ­
ския Манаси: Ό τ този цар Василий българското царство [= Самуиловото царство] по­
падна под гръцка власт чак до [Иван I] Асен, ц а р н а б ъ л г а р и т е ” (Самуил е
предшественик на Асеневци, както ще подчертае цар Калоян). Заключението се нала­
га само: двата извора - един епиграфски паметник и един книжовен текст - ги разде­
лят повече от триста години; единият е създаден в Битоля, другият в Търново; едини­
ят по волята на цар Иван Владислав, другият - по повелята на цар Иван Александър.
Но сякаш те са възникнали по едно и също време, в едно и също място, по нареждане­
то на едно и също лице (това място е царската канцелария, а лицето е българският
цар). Тъкмо защото ги обединява идеята за България и българите, за българските
царе и българското царство.
Ζ Българските земи - византийски провинции след 971 г. С.П. е отделил немалко
място на тази твърде важна страна от историята на източнобългарските земи, покоре­
ни от Йоан Цимиски. За съжаление част от изследванията, появили се през последни­
те две-три десетилетия, е останала непозната 17 за автора и това не му е позволило да
обхване всички проблеми, да изгради една цялостна картина на византийската адми­
нистрация, максимално отговаряща на изворите и на съвременните представи за нея.
Бих искал да направя две бележки, и то възможно най-кратки. Първо, схващанията на
С.П. търпят някои поправки или позволяват други тълкувания и оттук - други вижда­
ния. И така, идеята, че Доростол-Дръстър в 971 г. е получил името Теодоропол вече
не може да бъде поддържана. Очевидно това име е било дадено на град Евхаития
(Евханея)18*. Усилията да се заобиколи това отъждествяване, като името Теодоропол
бъде свързано с Малък Преслав, също не почиват на сериозни доказателства, почер­
пени от изворите 19 Натрапваната, локализация на М е с о п о т а м и я - З а п а д н а
М е с о п о т а м и я в дунавските устия трудно може да бъде приета, още повече, че
тя се основава на неправилното схващане, че в 971 г. България не е включвала земи,
разположени на североизток от Долен Дунав 20. А онези случаи, когато Месопотамия
ое търсеше в други части на Балканския полуостров, бяха окончателно отхвърлени с
откриването на двата печата на антипата и патриция Дамян Добромир, дук на Т р а ­
к и я и М е с о п о т а м и я 21. Аз лично трудно бих възприел схващането, че в 971 г. е
била създадена византийска тема М о р а в а , чийто стратег е бил Адралест Диоген22.
От една страна липсват каквито и да било сведения, че войските на Цимиски в 971 г.

1,7Вж. И. Б о ж и л о в. Печатът на Леон Сарацинопул - стратег на Йоанопол и Д о р о сто л - ИПр,

1970, № 5,9 8 -1 0 9 ; С ъ щ и я т . Към въпроса за византийското господство на Долния Дунав в края на
Х в е к.—Studia Ваюапгса, 2 ,1970, 75-96; С ъ щ и я т . Анонимът наХазе. България и Византия на Долни
Д унав в края н аX век. С м 1979; С ъ щ и я т . Бележки върху византийската администрация в Северо­
източна България (971-1000 г.).- В: Сборник в чест на академик Христо Христов. Изследвания по
случай 70-чгодишнината от рождението му. С., 1988, 18-27. Подробно у С ъ щ и я т . Българските
земи в системата на византийската провинциална уредба. Гл.1 от дял III.- В : И . Б о ж и л о в , В.Г га­
з е л е в. История на България. Т.1. Средновековна България. С., 1999.
1.9 З а Теодоропол: вж. лит., пое. в бел.17, особено “Бележки върху византийската администра-
|цияГ„ 25 -26 .
1.9 П ак там.
29 З а българските земи на север от Долни Дунав подробно уИ . Б о ж и л о в . Анонимът...
** З а него: И . Б о ж и л о в . Българите - Просопографски каталог, № 334.
а Тази идея е развита подробно у С . П и р и в а т р и Ь . Византирка тема Морава и “MopaBnje”
К о н с та н тн а V II Порфирогенита.- ЗРВИ, 36 (1997), 173-199, специално 173-174.

196
са достигнали толкова на запад (цялата информация от изворите се отнася до източ-
нобългарските земи). От друга страна споменаваният от Йоан Скилица Адралест Ди-
оген през лятото на 970 г. е бил привърженик на Варда фока и се е намирал в Кападо-
кия, и едва ли би могъл още на следната година да се озове начело на една тема по
долината на Морава. Присъствието на този византийски функционер там с по-голяма
вероятност може да се свърже с похода и завладяването на Видин (около 1003 г.) от
Василий II, който след това потеглил на юг към Скопие. Втората ми бележка засяга
историята на византийската администрация в източнобългарските земи. С.П. се е за­
доволил да представи нейното организиране в 971 г., но до 1000 г., т.е. до окончател­
ното настаняване на ромеите там, тя е претърпяла една реорганизация (вероятно към
976 г.), чиято същност е била преобразуването на голямата и нефункционална тема
Тракия и Йоанопол в темата Йоанопол и Доростол, и ликвидирането на византийското
господство към 990-991 г.23 (вж. и № 5).
3. “ Въстание” - “ нова [Самуилова] държава” или възстановяване на царството” .
“Интересите на държавата, която е израснала от въстанието в 976 г., са били опреде­
лени от нейното положение. Въпреки че следвала традициите на унищоженото царст­
во, Самуилова България е била н о в о т в о р е н и е , с други, всъщност р а з л и ч н о
политическо средище и тежнение, пък и държавни интереси” (с.192). Тези две изрече­
ния - не мога да не отбележа, че те следват отблизо Г.Острогорски - обобщават
схващанията на С.П. за същността на България от времето на цар Самуил и неговите
преки приемници. Струва ми се, че те заслужават особено внимание и малко по-обс-
тойно разглеждане.
3.1. За мен е неприемливо да се говори за “устанак и стваранье државе (976-986)”
(с.73), “почетак бугарског устанка против визант^ске власти” (пак там), “устанак Буга-
ра” (с.75) и т.н. Това е византийската гледна точка, изразявана преди всичко чрез
понятието άποστασία - понятие, на което С.П. не е.пропуснал да обърне внимание, и
което би могло да бъде намерено и в речника на Никита Хониат, когато описва дейс­
твията на първите Асеневци 24. Българската гледна точка е различна: война за незави­
симост, продължение на войната от 971 г., война за възстановяване на нарушеното
териториално, политическо и национално единство. Още повече, че на Запад е няма­
ло реална византийска власт.
3.2. С.П. справедливо отхвърля понятието “Западна българска държава”. Отхвърля
го, защото такава държава няма. Има България. Но в същото време трябва да бъде
изоставено и наименованието “Самуилова държава”, овехтяло и добило изкривен ет­
нически смисъл от десетилетна употреба в Скопие. Легендата към миниатюрата в
Cod.Vat.Slavo 2, f.183v_a подсказва за какво става дума: “Самуил цар на българите”,
т.е. “Самуилова България”.
3.3. Дали изграждане на ново държавно средище подкрепя идеята на С.П., че Са­
муилова България е н о в о т в о р е н и е (подобен упрек навремето отправя Й.Радо-
нич към ф.Рачки 25). Да, вярно. След 976 г. България имала нова столица. Но в това
няма нищо необичайно. В 976 г. западните области на България били свободни, дока-
то източнобългарските били включени във византийската провинциална администра­
тивна и военна система. Войната започнала от запада, докато изтокът-североизто­
кът, със Симеоновата столица Велики Преслав, останали във византийска власт още
десетилетие и половина. Но държавата не можела без столица. Вековната българска
традиция и отдавна изградената държавна структура, първо на ханството, сетне на

23 Вж. лит., пое. в бел.17. >

24 Вж. тук бел.8.
25 F R а с k i. Borba Juznic.h Slovene za drzavnu neodvisnost u XI vijeku, str. 1-333; Bogumili i patareni,
str.337-599. Dugo izdanje u spornen stogodisnice od rodenja Franje Rackoga. Uvod Jovana Radonica.
Beograd, 1931, VII—VIII.

197
царството, не го позволявали 26. При това положение столнината - временна или пос­
тоянна - трябвало да бъде там, където българите, свободни и решителни, се готвели
да възобновят войната за независимост (да не забравяме, че преди да бъде избран
за престолен град Охрид, средище на държавната власт били последователно Воден
и Преспа). Ако за миг отидем напред в Българското средновековие ще видим, че
нещо подобно се е случило в 1186 г., при първите стъпки на Асеневци: Велики Прес­
лав (отново Симеоновата рожба!) не могъл да бъде освободен през голямата пролет
на българите и така Търново, едва ли не по принуда, станал столица на възобновено­
то царство 27. Но не само заради това. Военните действия този път започнали от “ Ми­
зия” (севернобългарските земи или византийската тема Паристрион - Парадунавон),
докато тема България (българският югозапад, в чийто център била Македония), със
силно византийско присъствие и власт, била освободена напълно и приобщена към
отечеството в 1230 г.
3.4. Дали “политическите тежнения и държавните интереси” на Самуилова Бълга­
рия са били различни от тези на Симеонова България? Основната цел на Самуил е
била да възстанови целостта на царство България. И това той е успял да стори окон­
чателно след голямата си победа в 986 г., по-точно към 990-991 г. Ранната загуба на
североизточните български земи (1000 г.)28, което създава впечатлението, че Самуи­
лова България обхващала само западните области на някогашната българска държа­
ва, има своето обяснение. И това е тяхната отдалеченост от държавния център и раз­
положението на основните сили на държавата. Така както в средата на XIII в. Македо­
ния, която е твърде отдалечена от Търново, сравнително лесно била овладяна от Ни-
кейската империя и за известно време (до Михаил III Шишман Асен) българите забра­
вили за нея или поне изворите създават такова впечатление.
Нека сега огледаме посоките на българската външна политика при цар Самуил. И
на военните му кампании, разбира се. Както и през цялото Средновековие, погледите
били отправени преди всичко към Византия. Първо на юг - към Тесалия, Беотия, Атика
и Пелопонес; сетне на югоизток, към Солун (два последователни похода през 995 и
996 г. - вж. № 6) и изток - Тракия с Адрианопол (1002 г.); византийските области в
крайния запад и най-вече Драчката тема също не били пропуснати. Но действията на
Самуил отишли още по на запад и север: Далмация (византийска и хърватска), Дукля,
Зета и Босна. И за неспециалиста е ясно, че тези действия повтарят - разбира се в
друго време и особено в други условия - победоносните кампании на цар Симеон:
срещу Драч (900-901 г.) и Солун (904 г.), Атика и Пелопонес (918 г.), Сърбия и Хърва-
тия (между 917 и 927 г.)! Следователно и в двата случая сме изправени пред традици­
онната българска външна политика (поне от средата на IX в. нататък). За каква разли­
ка тогава би могло да се говори?
4. Scylitzes, 255.73-256.81. Това е пасажът от Йоан Скилица, на който се придава
решително значение, когато се търси началото на движението на комитопулите, а и
обяснението на редица други събития. Както би трябвало да се очаква, този текст и
още един пасаж у същия автор (с.328.57-63) не са убягнали от вниманието на С.П.
(с.41-48). Тук ще отбележа само заключението от един сравнително пространен ана­
лиз: “Появата на Самуил не е дословно едновременна на смъртта на Никифор II фока
(9-10 декември 969 г.), но по време във всеки случай е близка” (с.48). Няма да влизам
в спор, а ще набележа само проблемите, свързани с тълкуването на този пасаж, и
доколко от неговия анализ може да се изведе някаква сигурна дата за началните
действия на четиримата братя. И така: 1) Той съдържа шест много важни събития, а
именно: смъртта на българската царица Мария-Ирина, сключването на нов българо-

26 И . Б о ж и л о в . Седем етюда..., 52-55.

27 Пак там, 157-158.
28 Вж. лит., пое. в бел.17.

198
византийски договор, изпращането на Борис и Роман като заложници (“όμηρους”) в
Константинопол, смъртта на цар Петър, завръщането на Борис и Роман във Велики
Преслав и най-сетне “появата” на комитопулите (от тези събития точно може да се
датира, и то след много усилия, само смъртта на българския цар - 30 януари 969 г.29);
2) Нито едно от тези шест събития не се намира на своето място в анализирания текст
и те би трябвало да бъдат разместени, ако искаме да получим сравнително приемли­
ва хронология (Скилица не говори повече за заложничеството на Борис и Роман и
сякаш забравя за действията на комитопулите преди да повтори някои сведения за
тях - с.328.57-63 и т.н.); 3) Странна е липсата на каквато и да била хронология за тези
шест много важни събития; нещо почти необичайно за Скилица. Ще си позволя само
няколко примера със събития от това време - 276.23-277.37: четвърта година от цару­
ването на Никифор, 10 индикт, юни - византийският василевс потеглил към България
и написал писмо на цар Петър; пета година, 11 индикт, август - първи поход на Све­
тослав срещу България; шеста година - втори поход на киевския княз. Веднага след
това, т.е. с.273.37-40: 2 ноември, 12 часа през нощта, 11 индикт - голямо земетресе­
ние; същият индикт, месец май - големи бури. Единственото хронологическо указа­
ние на Скилица в разглеждания пасаж е, че той е “поставил” въпросните шест събития
в главата, посветена на краткото царуване на “Василий и Константин”, между 15.III.963
- 16.VIII.963 г., т.е. преди узурпацията на Никифор II фока; 4) Скилица обикновено е
доста осведомен и точен. Ето защо казаното от него в този пасаж буди подозрение,
особено твърдението, че Борис и Роман били изпратени в Константинопол като за­
ложници. ЕДва ли трябва да се спори дали това заложничество е било унизително за
българското царство или пък да се твърди, че “подобно на Симеон двамата младежи
отивали да се изучат в Константинопол” , както писа някога Ст.Рънсиман. В случая по-
важно е, че в 963 г. (?) България не е била в такова положение, че българският цар да
е бил принуден да прати и д в а м а т а си сина (между тях е и престолонаследникът!)
като з а л о ж н и ц и (“ όμηρους”) във византийската столица! Не може да не направи
впечатление, че те д в а пъти са пребивавали в Константинопол - 963-969 (?) и 971 —
976/7 г. и д в а пъти са бягали оттам; че д в а пъти се говори за комитопулите, като
между двата пасажа няма текстуална връзка (сякаш Скилица е забравил, че вече е
писал за техните начални действия); 5) Ако се приеме, че първите събития от този
пасаж са станали през 963 г. (смъртта на царица Мария), то как бихме могли да се
съгласим, че кончината на цар Петър е настъпила “след малко” (“μετά μικρόν”), т'е.
шест години по-късно (30.1.969 г.); 6) Най-сетне не би могло да не ни впечатли почти
пълната близост между 255.78-256.81 и 328.58-61, т.е. текстът за комитопулите (един­
ствено различие: “Νικολάου όνομαζομένου, μητρός 'Ρ^ψίμης” след “όντες παιδες”, което е
добавка във Vind.Hist.gr.74, дело на Михаил Деволски): едни и същи факти, една и
съща лексика! Това ме кара да мисля за своеобразна авторова интерполация на 255.73-
256.81 и да отдам предпочитание на 328.57-63, т.е. да отнеса появата на комитопули­
те по-скоро към 976, отколкото към 969 г.30
5. Самуил и Източна България. Един от големите въпроси, който историческата
наука отправя към времето на Самуилова България, е съдбата на източнобългарските
земи, покорени от Йоан Цимиски в 971 г. Голям, защото положението на тези земи
определя до голяма степен интереса към миналото, приемствеността и устойчивост­

29 Подробно за датата у С. П и р и в а т р и Ь . Два хронолошка прилога о Kpajy Првог бугарског

царства.- ЗРВИ, 34 (1995), 55-62.
30 Близо до това схващане, т.е. действията на комитопулите са започнали в 976 г., е J. V. А.
F i n e , Jr. The Early Medieval Balkans. A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century. Ann
Arbor - The University of Michigan Press, 1983, p.189. Американският учен пише, че между 969 и 976 г.
четиримата братя са господствали само над областта, управлявана от техния баща. Едва в 976 г. те
започнали “въстание” срещу Византия.

199
та на българските държавни традиции, статута на царство (цар и патриарх, символи­
зиращи двете власти - временната, земната и вечната, небесната), в крайна сметка
възстановяването на политическото, религиозното, културното и етническото единст­
во на българите, т.е. възстановяване на Симеонова България. Не може да се каже, че
С.П. е отделил много място на фактологическата страна на този проблем (на няколко
места отбелязва, че държавните традиции и царският статут на България в края на X
и началото на XI в. са идентични с българските традиции, формирани вече от столетия
и със статута на царството от Симеон насетне). Той набелязва накратко основните
измерения на проблема, като справедливо отхвърля неприемливата идея на П.Петров
за въстанието на Петър и Боян (с.91, бел.58) и отбелязва пестеливо, че след 986 г.
Самуил разширил своята власт към Източна България, включително върху Велики
Преслав, Плиска и Малък Преслав. Но не пропуска да посочи, че не се знае дали по
същото време той е освободил Доростол - Дръстър (с.95). За съжаление на С.П. са
му останали неизвестни моите усилия (от 1970 г. насам) за възстановяване на цялос­
тната картина на събитията: освобождаването на Източна България (на юг и на север
от Дунав), организацията на тамошната власт и повторното завладяване на тези бъл­
гарски земи от ромеите в 1000 г.3132
6. Българските военни кампании срещу Солун и Халкидическия полуостров. С.П.
съвсем епизодично разглежда добре познатия поход на цар Самуил към Солун, отна­
сян по традиция към 996 г., по време на който бил пленен Ашот Таронит и бил убит
неговият баща Григорий Таронит, дук на Солун (с. 101 — 102). Един новооткрит доку­
мент (Actes d’lviron, I, № 10), изплъзнал се от вниманието на С.П., позволява да се
изгради много по-пълна представа за българските военни действия срещу втория по
големина град на империята 33 Съвсем накратко тя изглежда така: П ъ р в а к а м п а
н и я на българския цар срещу Солун, тогава когато бил заловен Ашот и убит неговият
баща дук Григорий Таронит (между flBefe събития едва ли има значително време,
както е склонен да приеме С.П.); terminus ante quem: септември 995 г. (тогава за дук
на Солун вече е бил назначен Йоан Халдос). В т о р а к а м п а н и я на Самуил
(събитията, отразенй в док. № 10 от Ивирон): българите отново пленили солунския
управител, вече Йоан Халдос, но без да могат и сега да сторят нещо на самия град.
Този път обаче те продължили своето настъпление към Халкидическия полуостров,
като достигнали до селата Решетник, Ватонея, Мусдолока и Кранеа, разположени в
централната част на полуострова, между планините Хортаитис и Холомон; terminus
ante quem: ноември 996 г. (Actes d’lviron, № 10). Нахлуването на Самуил в Тесалия,
Беотия, Атика и Пелопонес, завършило с поражението при Сперхей, трябва да се от­
несе към времето след пленяването на Йоан Халдос и назначаването на Никифор
Уран за дук на Солун. Тук е мястото да отбележа, че идеята на И.Дуйчев за нападе­
ния на българите в района на Иерисо (април 989 г.), подхваната и от С.П., е неоснова­
телна. Документът от архива на Великата лавра “Св. Атанасий” (№ 8), на който се
основава твърдението на И.Дуйчев, както и други извори, свидетелстват за б ъ л г а
р и, живеещи на територията на Византия (не за българи, дошли “отвън”), в областта
на Иерисо, от които към 995-996 г. била формирана турма на българите, командвана
от българина Василий, турмарх на българите 33.
7. Царството. Към тези интересни страници имам няколко важни добавки. Като
разглежда проблема за титлата на Самуил, С.П. започва своето изложение с предс­

31 И. Б о ж и л о в. Анонимът..., 125-131.
32 Actes d’lviron. Des origines au milieu du ΧΙΘsiede. Edition diplomatique par J.Lefort, N.Oikonimides,
D.Papachryssanthou av6c la collaboration d’H.Metreveli. Paris, 1985, № 10. Подробно във все още непуб­
ликуваната ми статия Actes d’lviron I, № 10 et les Bulgares en Chalcidique (995-996)”.
33 Вж. предходната бележка, както и И . Б о ж и л о в . Българите..., 16-18, 44-45,112-113, № 227
(просопографски каталог).

200
тавяне на византийската гледна точка и правилно набляга на понятието αποστασία, с
което ромейските автори назовават действията на българите, а самия Самуил нари­
чат άποστάτης. Тази позиция на византийските хронисти и историци е пряк резултат от
въздействието на византийската политическа идеология и е традиционна по отноше­
ние на отделни важни периоди от българското минало: Симеон е τύραννος (понятие,
почти равностойно на “апостатис”), когато се стреми към титлата василевс на българи
и ромеи; Самуил е άποστάτης (46 пъти в Скилица) и τύραννος (в Кекевмен); άποστάτης
е Иван I Асен, а и неговият брат Петър Тази гледна точка сякаш се “размива” в
творбите на автори като Михаил Пеел и Анна Комнина. Особено интересно е твърде­
нието на византийската принцеса, което аз не бих нарекъл н е я с н о м я с т о , както
прави това С.П. (с.137) и бих припомнил писаното от нейния издател Б.Лейб: “единст­
веният чуждестранен монарх в “Алексияда’та”, наречен василевс, е българският” (II,
с.96, бел.2). И това си има своето обяснение: Анна, чрез майка си Ирина и фамилията
Дука, е потомка на цар Иван Владислав и се гордее с произхода си ^.П о -ва ж н а ,
разбира се, е българската гледна точка, която С.П. не е пропуснал да разгледа. Като
тръгва от възгласа “βεζεΐτε, ό τζέσαρ” (S с у I i t z е s, p.356.46), сръбският изследовател
твърди, че българското наименование на титлата на българския владетел е било щксарк
(sic!). Нещо повече, той набляга на идеята, че титлата цдрк се е появила в писмения
език на българи, руси и сърби в края на XII и началото на XIII в. (с.142 и бел.33). Тук
едва ли трябва да припомним Битолския надпис, където двама български владетели
(Самуил и Иван Владислав) са титулувани ц(л)рк, така както и византийският василевс
Василий II, и ще отбележа друго. Българският владетел, който първи е получил титла­
та “цар” е Симеон. Легендите на всичките му печати след 913 г., както би трябвало да
се очаква, са на гръцки език и там е изписана титлата Βασιλεύς. Едва ли бихме могли да
допуснем, че тъкмо константинополският възпитаник Симеон не би направил разлика
между βασιλεύς и καΐσαρ и би допуснал на български титлата му да звучи щЬслрь, а не
царь. И накрая няколко думи за годината, когато Самуил взел титлата цар. Аз не прие­
мам, че 997 г. е termiqus post quem за това важно събитие, тъй като не свързвам Саму-
иловата титла със съдбата на Роман. С голяма вероятност може да се твърди, че това
е станало веднага след смъртта на Аарон (987 г.) - времето, когато според Скилица
Самуил вече е бил μόναρχος Βυλγαρίας άπάσης (с.330.92) и вероятно βασιλεύς.
8. Етническа структура на Самуилова България. Безспорно етническият облик на
България в края на X и началото на XI в. е много важен въпрос. И за неговото изучава­
не е направено немалко. Но причината да му бъде отделено специално място в книга­
та на С.П. е очевидна. А тя е: превратната представа, създадена в продължение на
десетилетия и преди всичко фалшивата теза за “македонския” етнически, характер на
Самуилова България (някои посочвания в труда на С.П.: в по-старо време статиите на
Б.Прокич, а в по-ново, книгата на Ст.Антоляк - с.180, бел. 159). Ето защо към принуден
да му отделя малко повече място.
С.П. съвсем основателно отбелязва, че на територията на България, според извори­
те, живеели б ъ л г а р и . И изброява тези извори. А това са всичките извори за
епохата, в основни линии византийски по произход. Но това не го задоволява (?) и той
прави още две крачки. Първият въпрос, който си задава, е: кои са българите, които
споменават византийските писатели? И веднага си отговаря: това име те дължали на
държавата, чиито поданици били, която пък го е получила от тюркобългарите, които
са я основали в 681 г. (с.181). И тук следва логичният (според приетата схема) втори
въпрос: кои са поданиците на цар Самуил? За да отговори на това питане, С.П.
тръгва отдалече, от универсалистичния характер на Византия, впрочем присъщ на3 5
4

34 Вж. бел.8.
35 И. Б о ж и л о в . Българите..., с.75 и пое. там лит.

201
всяка империя. И отбелязва, че в “ българското царство на Самуил не е съществу­
вала универсалност по отношение на народността, в истинския идеологически сми­
съл на понятието, но все пак тя е била налице, като следствие от смесване на
обстоятелствата”. В резултат на което се изгражда особена етническа картина. И
така, “ Българи” в Самуиловото царство са: б ъ л г а р и т е (славянизирани), с л а ­
в я н и (? - към тях принадлежали многобройни неназовани племена подобно на
другувитите), както и н е с л а в я н с к и (илирийски) обитатели на албанските
планини, с ъ р б и (тези, които били под властта на Самуил), р о м е и и а р м е н -
ц и (преселени в централните части на държавата). Тази “универсалност” е била
последица от завоеванията и практическите нужди и не е резултат от никакви иде­
ологически амбиции” (с.185).
Излишно е да критикувам обстойно това становище, което независимо от напра­
вените уговорки, приравнява България по отношение на етническия състав на не­
йните поданици и по начина, избран за тяхното наименование, към Византия; пос­
тавя едва ли не знак за равенство в идеологическо отношение между б ъ л г а р и
и р о м е и (ромеите в България, а и всички останали чужденци са българи, а
българите в империята и всички останали народи са ромеи!). Независимо от им­
перските амбиции, проявили се за първи път при цар Симеон, България и Византия не
могат да бъдат съпоставяни в този план, и то по такъв начин. Ако продължим да се
движим в областта на идеологията, имперските претенции (не универсалистични или
поне не пряко!) на България, и то тъкмо в националните измерения и характеристики
били изразявани най-убедително чрез титулатурата на българските владетели: “цар
на българи и ромеи” (Симеон) - “цар и самодържец на в с и ч к и българи и гърци”
(XIII-XIV в.), т.е. и на онези българи, които не живеели в пределите на царството, и на
гърците ( - ромеите), които пък обитавали земи, подвластни на българския цар. От
друга страна, трудно е днес да “внушим” на Йоан Скилица да обозначи с понятието б
ъ л г а р и всички поданици на българския цар (в случая Самуил), така както с ромеи
обозначавал всички поданици на византийските василевси. И то тъкмо защото Скили­
ца, а и всички останали византийски писатели, са следвали принципите на византийс­
ката идеология и не биха си позволили да пренесат тези принципи в чужда среда.
Без да навлизам в подробности относно развитието на процеса, довел до формира­
не на единна народност - по-ускорен в североизточните предели на страната и по­
забавен (?) в югозападните й области (това твърдение на С.П. почива на неправилно­
то схващане, че българите на Аспарух са останали да живеят там, където са се наста­
нили в края на VII в.), трябва да отбележа, че опитът да се надникне отвъд ясното
понятие б ъ л г а р и в изворите, би било насилие над самите тях. С риск да се повторя,
още веднъж ще напомня легендата към миниатюрата от Cod.Vat.Slavo 2, f.183v"a: “Цар
Василий разби Самуил, цар на б ъ л г а р и т е и ослепи 15 хиляди б ъ л г а р и " -
легенда, в която е отразен както идеологическият принцип - Самуил е цар на своите
поданици, които са б ъ л г а р и , така и фактологическата страна на проблема - тъкмо
от тези поданици е набрана неговата войска, от която 15 хиляди б ъ л г а р и са
станали жертва на ромейската жестокост!36

★ * *

Книгата на С.Пириватрич затваря един труден и бих казал мъчителен цикъл, про­

36 Едва ли трябва да посочвам всички онези съчинения, чиито автори приемат без колебание или
съмнение сведенията на изворите. Може би е достатъчен само Δ. Z α к υ $ η ν ο ΰ. Ή Βυζαντινή
αυτοκρατορία, 324-1071. Έν Ά ύήναις, 1969, (19762): “Българските войни на Василий II и присъединя­
ването на България” (с.345), “царят на българите Самуил” (с.345, 346), “българските войни” (с.351,
353...), “ослепяването на петнадесет или четиринадесет хиляди българи” (с.354), “българският вла­
детел Иван Владислав" (с.355), “царската фамилия на България” (с.357)...

202
дължил почти едно столетие; цикъл, по бремето на който бяха нанесени несправедли­
во много рани върху снагата на българската средновековна държава, а и на по-късни­
те столетия от българската история; рани, които за нещастие все още са отворени и
чието лечение е труден процес. Книгата на сръбския изследовател е част от този
лечебен оздравителен процес. Тя дава добро лекарство, което лекува, ако не изцяло,
то поне до голяма степен раната, наречена Самуилова България. Това е първата кни­
га на млад, но обещаващ изследовател; книга, пропита отначало докрай с професио­
нализъм, рожба на лични качества и на школата, която го е изградила. Една книга,
без която оттук нататък не може.

Иван Божилов

203
 STUDIA THRACICA.7: КИРИЛ ЙОРДАНОВ. ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ОТНОШЕНИЯТА
МЕЖДУ МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЙСКИТЕ ДЪРЖАВИ (359 - 281 Г. ПР. ХР.)

След доста дълго прекъсване, наскоро Институтът по тракология при Българската

академия на науките възстанрви своята монографична поредица "Studia Thracica" с
почти едновременното излизане на две нови книги: Калин Порожанов. Общество и
държавност у траките, средата на II - началото на I хил. пр. Хр. (в контекста на пале-
обалкано-западномалоазийската общност) (№ 6) и Кирил Йорданов. Политическите
отношения между Македония и тракийските държави (359-281 г. пр. Хр.) (№ 7). Втора­
та монография, която е обект на настоящата рецензия4 представлява публикуван ва­
риант на успешно защитена през 1998 г. дисертация за научната степен "доктор на
историческите науки". Името на автора, Кирил Йорданов, е отдавна познато и утвър­
дено в българската и международна тракология. Многобройните му публикации и про­
учвания върху историята на гетите и ред други проблеми от политическата история на
древна Тракия в предримската епоха, участието му в значителен брой научни форуми
и изяви, не на последно място и дългогодишната му дейност като научен секретар, а
в последните години и като директор на Института по тракология към БАН са наложи­
ли по един безспорен начин неговия научен авторитет. Значителен брой (над 15) пуб­
ликации на Йорданов у нас и в чужбина през последните години засягат различни
аспекти на темата, чието обобщено изложение сега е пред нас.
Изследването е посветено на трако-македонските политически взаимоотношения
в близо осемдесетгодишния период от възцаряването на филип II до смъртта на Ли-
зимах в битката при Корупедион. Става дума за период, наситен с изключително ди­
намични събития, засегнали огромни територии на древния свят и повлияли върху по-
сетнешното му развитие; за период, изворовата традиция за който е достатъчно бога­
та, за да позволява детайлното разглеждане на различни страни и аспекти на истори­
ческия процес, и в същото време достатъчно несигурна и непълна, за да остават огро­
мен брой дискусйонни и неясни проблеми. От гледна точка на историята на древна
Македония това е периодът на нейния несъмнен апогей по времето на филип II и Алек­
сандър III, превърнали скромното дотогава царство в балкански хегемон, а впоследс­
твие и в световна империя, с чието разпадане в епохата на Диадохите възниква поли­
тическата система на елинистическия свят. От гледна точка на тракийската история
това е период, в който част от тракийските земи попадат (в различна степен и форми)
под македонска власт, докато други отстояват и запазват (също в различна степен и
форми) своята политическа самостоятелност; точните измерения на събитията и тях­
ното отражение върху по-нататъшното развитие на древна Тракия са недостатъчно
задълбочено изследвани и осмислени в съществуващата историческа литература и
оставят много открити и дискусионни проблеми. Именно в кръга на тази открита проб­
лематика е насочено и изследването на Кирил Йорданов.
Литературата, която по един или друг начин разглежда или засяга проучваните в
труда на Кирил Йорданов проблеми, е огромна и една от съществените заслуги на
автора е нейното великолепно познаване, особено с оглед на недостъпността на не­
малка част от използваните съчинения в българските библиотеки. По моя преценка в
книгата няма съществени библиографски пропуски; авторът дори е спестил извежда­
нето в списъка на използваната литература (над 550 заглавия) на част от по-инциден-
тно цитираните в бележките заглавия. Честите прегледи на мненията по спорни проб-

Исторически преглед, кн.5-6/1999

леми и прецизното цитиране показват, че с литературата е работено директно и за­
дълбочено. Добро е и познаването на античните писмени извори, анализът на които е
поставен а основата на авторовото изложение. Все пак може да се отбележи, че в
някои случаи стремежът към по-пълно представяне и съпоставяне на мненията в мо­
дерната историография е оставил прекия анализ на античните текстове на заден план.
Основните писмени извори за разглеждания исторически период не са специално пред­
ставени и анализирани от гледна точка на тяхната автентичност и достоверност, кое­
то пък оставя някои оценки и твърдения в конкретния анализ на отделни сведения без
обосновка. Сравнително слабо е използването на археологически и нумизматически
извори, ограничено най-често до привеждането на мнения в съответната специализи­
рана литература.
Първата глава (с.11-50) е посветена според заглавието й на "Одриските царства,
Филип II и елинските колонии между 359 и 348 г. пр. Хр.", тоест на ранния период от
управлението на филип-И в Македония. Всъщност в събитията, свързани с македоно-
тракийските отношения и в този, а и в следващия хронологически период, много по-
голяма роля от колониите играе Атина, и това естествено е намерило място на страни­
ците на книгата. В тази глава подробно са разгледани и разпадането на Одриското
царство на три части след смъртта на Котис I, и ранните етапи на филиповата експан­
зия на изток (в Пангейската област и Халкидическия полуостров, както и първият по­
ход срещу Керсеблепт в 352 г. пр, Хр.). Разделянето на първата глава от втората,
която е озаглавена "Войните на филип II в Тракия (347-339 г. пр. Хр.)" (с.51-97), е
доста изкуствено и практически ненужно. Обединени, двете глави биха обхванали
епохата на управлението на Филип в Македония и на Керсеблепт в източната част на
Одриското царство; общият обем не би надхвърлил съществено този на посветената
на Лизимах четвърта глава, а разглежданият хронологически отрязък би останал два
пъти по-кратък.
Сравнително малка част от текста на втората глава е посветена на войните на Фи­
лип II срещу одрисите в 346 и 342-341 г. пр. Хр. (с.51-61). В стремежа си да обори
съществуващото в част от литературата максималистично и необосновано мнение за
попадането на цяла Тракия до реката Дунав под македонска власт, Йорданов изпада
в обратната крайност и неоснователно омаловажава резултатите от филиповите кам­
пании; така на с.56 се твърди, че "т.нар. Филипова колонизация в Тракия... не е дока­
зателство за стабилна македонска военно-административна власт между Хемус, Егея
и Пропонтида"; на с.57: "Керсеблепт у\ Терес са били принудени да подпишат своята
капитулация, което едва ли означава, че "одриското царство престанало да същест­
вува и влязло в състава на македонската монархия", както смята Я. Тодоров"; на с.58:
"Филип не можал да реализира стремежа си за стабилен военно-административен
контрол в Югоизточна Тракия"; на с.59: "останали само някои центрове на филиповата
власт, около и след 342/341 г. пр. Хр." и пр. Едва на с.78 и вече в друг контекст авто­
рът признава, че "през 341 г. пр. Хр. филип II установява макар и несигурен военен
контрол над ядрото на одриската държава". Всъщност именно тук, в основната част
от одриската политическа територия в егейско-пропонтийската крайбрежна зона и в
земите по долното и средното течение на Хеброс до филипополис и по долното тече­
ние на Тонзос до Кабиле македонската власт е изрично и ясно засвидетелствана в
изворите и не може да бъде оспорвана; тя е била и сигурна, и стабилна, и е предадена
безпроблемно на Александър, който я е упражнявал чрез своите стратези. Друг е
въпросът за ролята и мястото на местната тракийска аристокрация, на която македон­
ските царе естествено са се опирали, както впрочем и одриските преди тях; този проб­
лем засяга характера на македонската власт в завладените райони на Тракия, а не
самото й съществуване (с.58-59). Не е направен опит за ясна диференциация на ста­
тута на различните тракийски територии, попаднали в една или друга форма или сте­
пен под македонска власт - старите, завладени още преди идването на филип II на

205
власт тракийски земи в Пиерия, Халкидика и Долнострумската област; новоприсъе-
динените от филип и трайно интегрирани към македонската държава след реколони-
зацията на Амфиполис и филиди територии в междуречието на Струма и Места; хора­
та на гръцките градове в Егейската област, 32 от които, според Демостен, били уни­
щожени от македонския цар; одриските територии, лишени от царете си, подложени
на колонизация и обложени с данък от филип; запазилите номиналната си автономия
Филипови съюзници, например агрианите. Що се отнася до ограничеността на фили-
повите постижения в Южна Тракия, Йорданов с право е обърнал внимание на важните
нови археологически находки в района на Казанлък (с.60-61, 89), които безспорно
очертават значението на този останал извън обхвата на македонските завоевания
династически център; убедително е и посочването на други райони в Южна Тракия, за
които не е изрично засвидетелствано установяването на "македонски политико-адми-
нистративен контрол" (с.59).
Повече място е отделено на събитията на север от Хемус; във връзка с похода на
филип срещу скитския цар Атей в 339 г. (с.7 8 -8 8 ) подробно са изложени и многоброй-
ните и противоречиви мнения около по-периферните за темата на изследването проб­
леми, свързани с присъствието на трибали и скити в гетските земи в навечерието на
филиповата кампания (с .6 3 -7 6 ). Възражения буди представеното на С.62--63 полити­
ческо райониране на гетските земи: говори се за "центрове" на държавно-политичес­
ки живот, а се представят обширни зони; при това Свещари (Сборяново), на 30 км. от
Дунава при Тутракан и на повече от 50 км. от Шумен, би трябвало да се включи по-
скоро в крайдунавския район (Русе - Силистра), отколкото в Шуменско-Преславския,
а пръснатите отвъддунавски находки, сред които наред с тези от Влашката равнина
са посочени и такива от Западна Олтения (Крайова, Поройна) до Северна Молдова
(Бъйчени-Кукутени), отдалечени на повече от 400 км. едни от други, изобщо не биха
могли да очертават една единствена и единна зона, още по-малко "център".
Между периодите, фиксирани в заглавията на втората и третата глава, е оставена
една хронологическа лакуна, обхващаща последните години от управлението на фи­
лип и първата от това на неговия син Александър (от 339 до 335 г.). В текста събитията
от тези години са разгледани съвсем накратко в първите страници на трета глава;
логически по оправдано би било тези от времето на филип да останат в края на пре­
дишната глава, а третата да започне с 336 г. и идването на власт на Александър.
Третата глава впрочем е посветена на епохата на Александър Велики; тук последо­
вателно са разгледани неговият поход срещу трибалите в 335 г. пр. Хр. (с. 105— 128),
тракийските контингенти в армията му по време на източната кампания (с. 129-130),
както и дейността на Александровите стратези в Тракия - Александър Линкестийски
(с.130-134), Мемнон (с.135-142) и Зопирион (с.143-150). В изворите за тези проблеми
съществуват многобройни неясни и дискусионни моменти, и голяма част от изложени­
ето е посветена на преглед на мненията в съществуващата литература. Впрочем, това
не е попречило на автора да заяви и собствените си позиции; в споровете за маршрута
на Александровия поход до Дунава той се изказва в полза на източното трасе (по
долината на Хеброс) в началната фаза и за вероятна идентификация на остров Певка
с остров Белене; в спора за датирането на похода на Зопирион пък предпочита късния
вариант (325 г. пр. Хр.).
Четвъртата глава (с. 161-240) е озаглавена "Тракия и Македония в епохата на Диа-
дохите (323/322 - 281 г. пр. Хр.)". Съдържанието на тази глава е организирано около
биографията на Лизимах, а това не отговаря напълно на формулировките в нейното и
на целия труд заглавие. Например дългият раздел, посветен на произхода, детството
и ранната.кариера на Лизимах преди идването му в Тракия (с.161-171), остава извън
границите на основната тема; подобни отклонения не са правени за протагонистите в
другите глави, филип и Александър, макар сведенията за тяхната младост в изворите
да са и по-подробни, и по-достоверни. Подробно са проследени събитията, свързани

206
с управлението на Лизимах като македонски сатрап, а от 305/304 г. пр. Хр. и като
самостоятелен цар в част от тракийските земи; те са проектирани върху фона на бур­
ните и динамични международни събития в епохата на Диадохите. По-ограничено е
вниманието, отделено на самата Македония при управлението на Антипатър, Поли-
перхонт, Касандър и синовете му и Деметрий Полиоркет; изобщо не е поставен на
разглеждане например въпросът за тракийските земи под тяхна власт (освен терито­
риите по долна Струма и Места в изворите например се споменават и земите на агри-
ани и трибали). Непропорционално малко е и мястото, посветено на самостоятелните
тракийски държавни формирования, например тези на Севт III (с. 175— 176, 200), на
Спарток (с.201); малко повече (но главно във връзка с войните с Лизимах) е казаното
за гетското Царство на Дромихет (с.181-183, 202-203, 205-213), за сметка на това
пък получилото впоследствие най-значително развитие тракийско политическо фор­
мирование от ранноелинистическата епоха, Витинското царство в Мала Азия, е само
бегло споменато в два пасажа (с. 195-196, 199). Аналогично е и положението с гръц­
ките колонии по тракийските крайбрежия, от които известно внимание е отделено само
на тези по понтийското крайбрежие, и то единствено във връзка със събитията около
313 г.; съществено е пренебрегването на Бизантион с неговата самостоятелна полити­
ческа роля в периода. Позоваването на археологически извори е по-скоро инцидентно
и не са представени по-цялостно дори обекти със съществено значение за темата
като Севтополис, Кабиле и Свещари; по-често в текста се споменават монетни наход­
ки, главно във връзка със съществуващите в нумизматическата литература опити за
тяхното свързване с конкретни исторически събития.
Направените частични бележки в критичен дух не променят съществено общото
добро впечатление от новата монография на Кирил Йорданов. Това е едно значител­
но (не само по обем) изследване, в което на базата на отбелязаното вече много добро
познаване и на писмените извори, и на модерната историография са анализирани мно-
гобройни и често спорни и заплетени проблеми, проследено е сложното преплитане
на политическите взаимоотношения в един обширен географски ареал и в рамките на
една не особено дълга, но изключително динамична историческа епоха. Изследване­
то има своите приноси както в изясняването на ред частни моменти, превратно или
противоречиво интерпретирани в съществуващата литература, така и преди всичко в
общата постановка на темата, която досега не е поставяна на разглеждане в подобна
перспектива и мащаби. Трябва специално да се отбележат също убедителността на
авторовия анализ, яснотата и прецизността на изложението, чиято стегнатост се нару­
шава само от прекалено дългите на някои места прегледи на съществуващите проти­
воречиви мнения в литературата, очевидно наложени от стремеж за пълнота и експ-
лицитност.

Петър Делев

207
 Н О В И А В Т Е Н Т И Ч Н И С Т Р А Н И Ц И К Ъ М О Т Е Ч Е С Т В Е Н А Т А И С Т О Р И Я

РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1877-1878). ДНЕВНИЦИ, СПОМЕНИ, ЗАПИСКИ,

КОРЕСПОНДЕНЦИИ. Изд. ГУА при МС. "Архивите говорят". Т.2. Състав. Н.В.
Илина, Л.Я. Сает, Г.Пиндикова, И.Георгиева. С., 1998. 287 с.

Всеки документален сборник за българското минало прибавя частица крепкост към

убеждението, че отечествената история далече не е изчерпана като градивна основа
- и във вътрешен, и във външнополитически план. А едва ли професионалният исто­
рик, та дори и любителят на миналото трябва да бъдат убеждавани в неподправената
сила на документа. В значителна степен към това основно историческо градиво мо­
жем да отнесем всички онези източници, които по същество имат мемоарен характер
(дневници, спомени, записки и лична кореспонденция). Именно те носят баграта и
аромата на историческия делник, на непосредствено преживяното, промисленото,
проучваното.
Такъв тип документален сборник ни поднася Главно управление на архивите при
Министерския съвет в том 2 на вече утвърдилата се поредица "Архивите говорят".
Този път, съвместно с федералната архивна служба на Русия и Руския държавен во­
енно-исторически архив, българското ведомство насочва издирвателската си работа
към Руско-турската война от 1877-1878 г. В един великолепно оформен том - като
полиграфия и археография - от руските и българските архиви са извлечени, обработе­
ни и обнародвани в оригиналния си руски вариант материали, групирани в два разде­
ла.
Първият раздел съдържа записките на генералите Йосиф Владимирович Гурко и
Павел Димитриевич Зотов, дневника на анонимен участник във войната, част от спо­
мените на ген. Алексей Николаевич Куропаткин, откъс от спомените на ген. Алексан­
дър фьодорович Редигер и едни пространен документ, отразяващ отношението на
руското обществено мнение към Берлинския договор.
Вторият раздел обхваща военната кореспонденция на част от генералитета и отго­
ворните политически личности, пряко свързани със събитията от 1877-1878 г. Томът е
обнародван с прецизно изработени бележки, именен и географски показалец. В едно
интересно приложение са обединени снимки на руски военачалници, чието докумен­
тално наследство е поместено в сборника, карти, гравюри, факсимилета, портрети на
водачите на делегациите на Берлинския конгрес и др. Документите са публикувани в
оригиналния си руски вариант, а малка част се представят за пръв път на българския
читател.
Казват, че истината е кредото на историческото дирене. Ала тази истина не се
постига, ако не се обърнем към автентичните свидетелства на времето. В тази макси­
ма ни убеждава чл.кор., проф., д.и.н. Константин Косев в предговора си към докумен­
талното издание, имащ за предмет един есенциален същностен анализ на Освободи­
телната война. Изказваните от него мисли рамкират историческата панорама, която
се допълва от публикуваните в сборника материали. Що се отнася до техния подбор и
тематично структуриране, то съставителите едва ли могат да бъдат прицелна точка
на критични бележки. Те са подбрали онези лични и документални свидетелства, ко­
ито в предложената подредба действително илюстрират ярки моменти от войната.
"Големи успехи в своето движение на юг постигнал отрядът на ген.Гурко - четем в

208
една монография, посветена на българското освобождение 1. Същностната страна на
тази традиционна представа за бързото придвижване на т.нар. Преден отряд след
дебаркирането на руските войски при Свищов през юни 1877 г. ни разкриват записки­
те на неговия доказано способен командир - генерал-фелдмаршал И.В. Гурко. Те,
както и другите лични документи, сполучливо са снабдени с кратки биографични бе­
лежки, със справка за същността на документа и неговото съхраняване. В тях читате­
лят ще намери и емоционален разказ за бойните действия и любопитна информация
за различия в мненията между Гурко и командващия Източния отряд престолонас­
ледник Александър Александрович, и дискретни упреци към бездарното и инерцион­
но виеше командване. Със силата на гневно обвинение прозвучават думите на Гурко,
когато описва поведението на великия княз Николай Николаевич при тежкия разговор
с монарха Александър II в руската главна квартира при с.Горна студена от 13 септем­
ври 1877 г.: "Господарят постоянно говореше за плевенските загуби, за това, че ране­
ните и гладните са достигнали Свищов, а великият княз... само кимаше и се интересу­
ваше повече от това, което става зад прозореца, т.е. кой влизаше и кой преминаваше"
(с.31-42).
Записките на генерала от инфантерията П.Д. Зотов, оформени като дневник, са от
противоположния на Гурко като кариера военачалник - генерал, провалил се като
пръв командващ на обсадата на Плевен. Една част от записките-дневник вече са
обнародвани, а сега на българския читател се предлага непубликуваният дял от тях.
Те са интересни преди всичко с това, че съдържат субективен опит за обяснение на
неуспехите и за оневиняване при първия етап на обсадата, т.е. преди нейното коман­
дване да се поеме от успешно справилия се със задачата ген. Тотлебен. Зотов повди­
га завесата на противоречията с ген. Скобелев, щрихирайки по този начин някои нели-
цеприятни черти от характера на известния с личната си храброст генерал и поставяй­
ки под съмнение отделни негови победи. А ето и саркастичното отношение на автора
към съюзническите румънски войски след една шумно разгласена, но оказала се мнима
тяхна победа при редут № 2 от плевенските позиции: "Разбира се, това е било фарс,
напълно достоен за храбрите витязи-румънците"(с.47). Макар и пристрастни, макар и
твърде лични записките хвърлят определена светлина върху дезорганизацията, която
често спохожда руското командване при обсадата на Плевен. Следвайки хрониката
на отделните боеве, Зотов ни разкрива не толкова блясъка на победителите, колкото
страданията, жертвите и кървавите нечовешки усилия. И независимо от верноподани­
ческия стил, от пристъпите на уязвено самолюбие при сблъсъците с не по-малко чес­
толюбивия Скобелев, авторът рисува правдоподобна и емоционална картина на от­
делните фрагменти при обсадата, в това число и пленяването на Осман паша.
От фонд 3 К "Монархически институт" на Централния държавен архив на България
е извлечен дневникът на неидентифициран досега руски участник в преговорите по
подписването на Одринското примирие в Санстефанския договор от 1878 г. Очевидно
спорът за авторството ще продължи, но заслугата на съставителите остава безспор­
на: да ни представят един личен, интригуващ с детайлите и тънките психологически
скици поглед към дипломатическите перипетии във финалната фаза на войната. Авто­
рът прави любопитни характеристики на участниците в преговорите от руска и турска
страна; пресъздава точно задкулисната треска, която съпровожда подобни решава­
щи дипломатически стъпки. Читателят се потопява в атмосферата на едно военно,
дипломатическо и политическо напрежение, родило съдбовни за третата българска
държава документи. Нещо повече - в тези спомени, публикувани за пръв път в Бълга­
рия, остава доловима следа за трудния път, който трябва да извървят руските дипло­
мати и държавници, за да поставят окончателно на колене Османската империя.

1Хр. Х р и с т о в . Освобождението на България и политиката на западните държави 1876—1878.

С., 1968, с.106.

14 Исторически преглед, кн. 5-6/1999 209

 Генералът от инфантерията А.ф. Редигер е представен в сборника с част от за­
писките си. Той представлява интересна историческа личност: младши офицер от
лейбгвардейския Семьоновски полк по време на войната, полковник от българската
армия и помощник на военния министър през 1882-1883 г., руски военен министър
през 1905-1909 г. Частта, посветена на войната, е всъщност кратка, талантливо пре­
създадена скица на фронтовото присъствие на Редигер в състава на командваната от
генерал-майор Раух гвардейска дивизия. Несъмнено по-ценни данни за следосвобож­
денската българска история се съдържат в страниците, посветени на пребиваването
му в Княжеството през 1881-1883 г. Редовете, а и междуредието разкриват един
внимателен руски поглед към обстановката в България през напрегнатото време на
"режима на пълномощията". Благосклонен към известните исторически персонажи на
тясно свързаните с българската история генерали Л.Н. Соболев и А.В. Каулбарс, кри­
тичен към княз Александър I Български и някои български политици, Редигер все пак
запазва историческото чувство за мяра, сочейки и някои отрицателни елементи от
руското присъствие в България.
В сборника намират място и спомените на генерала от инфантерията А.Н. Куропат-
кин, предшественик на Редигер като руски военен министър. Началник-щаб на коман­
двания от М.Д. Скобелев отряд и най-близък негов съратник, Куропаткин участва в
сраженията при Ловеч и Плевен по време на Освободителната война. Всъш,ност за
сборника е избрана онази част от спомените "70 години от моя живот", съхранявани в
Руския държавен военноисторически архив, която съдържа биографичен очерк за по­
пулярния в българската историческа памет "бял генерал". В общи линии това е една
положителна скица на житейския път и кариера на Скобелев - от ранните му години,
през службата в Средна Азия до неговото участие в Руско-турската война с няколко
реда за действията на генерала по време на Ахал-текинската експедиция от 1880—
1881 г. И все пак читателят ще остане доволен от някои критични оценки на Куропат­
кин за себелюбието на Скобелев, което го кара да бъде жесток спрямо подчинените в
боя заради кариерата; за излишната фамилиарност, преминаваща дори в цинизъм
при общението с по-низшите чинове: за люшканията на генерала в личния живот, при
който той демонстрира открита невъздържаност спрямо жените и т.н.
Първият раздел от сборника завършва с една докладна записка без установен ав­
тор до император Александър II. Документът съдържа сбит анализ на различните
пластове в руското обществено мнение при оценката на резултатите от Берлинския
конгрес. Тези пластове са нееднозначни. Записката показва, че има антивоенни нас­
троения още преди първия залп, които сега намират частично удовлетворение с пос­
тигнатия мир. Други, заели по-крайна антитурска позиция, остават недоволни от воен­
ния финал, който не позволява на Русия да изконсумира в пълна мяра резултатите от
постигнатата победа. Като обобщение читателят ще срещне констатацията, че "в ма­
сата от руското общество договорът беше приет по-скоро като поражение, отколкьто
като тържество" (с.173). Тези няколко страници провокират интереса и с разсъждени­
ята за различните тези, които изповядва руското общество за ролята на голямата
славянска империя при решаването на прословутия Източен въпрос. И професионал­
ният историк, и лаикът в науката за миналото от различна гледна точка ще приемат,
но за себе си по-достойнство ще оценят мнението на все още анонимния автор: "Ис­
тинската политика на Русия в Източния въпрос преди, както и сега, се състои не в
неговата ускорена развръзка, а във внимателното изчакване" (с.182).
Вторият, значително по-малък раздел обхваща кореспонденцията на известни рус­
ки личности, взели по един или друг начин участие във войната. Имената на А.К. Имер-
тински, П.Д. Зотов, А.А. Непокойчицки, великия княз Николай Николаевич, Д.А. Милю-
тин, А.М. Дондуков-Корсаков, Е.И. Тотлебен, М.Д. Скобелев, Н.Н. Обручев, П.П. Па-
ренсов, А.А. Шепелев, М.А. Домонтович, И.А. Зиновиев и А.Головин са достатъчно
преплетени с българската история, за да намерят място като основни епистоларни

210
автори в този раздел. Тук има не само писма - лични и служебни. Сред документите
са още бележки, заповеди, отчети, телеграми, съобщения, донесения, протоколи. Тех­
ният подбор е направен така, че текстовете им логично и проблемно допълват инфор­
мацията, която съдържат материалите в първия раздел. Документите от втората част
прибавят непознати щрихи към действията, възгледите, характерите и намеренията
на личностите, които срещаме в първия раздел.
"Повечето от документите налагат ново тълкуване на известните събития" - заклю­
чават съставителите. Ние сме съгласни с тях, защото Руско-турската война е интерес­
на и с това, че отивайки в миналото, ни е оставали своите последици. И пътят към
тяхното осмисляне е най-кратък чрез документите.

БКП, КОМИНТЕРНЪТ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС (1917-1946). Т.1.

Изд. ГУА при МС. "Архивите говорят". Т.4. Състав. Ц.Билярски и
И.Бурилкова. С., 1998. 688 с.

Една навременна и необходима поредица, тази на Главно управление на архивите

при Министерския съвет (ГУА приМС), ни поднася сега том 4. Той е посветен на мно­
гообещаващата тема: "БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946)." При
това официалният издател и съставителите, архивните специалисти Цочо Билярски и
Ива Бурилкова, предлагат първия том от документите на своята изследователска ра­
бота, обхващащ материалите в хронологическите граници от ноември 1917 г. до сеп­
тември 1929 г.
Хронологическите граници не са избрани случайно. Долната е фиксирана с Октом­
врийската революция в Русия, т.е. отмерва се началото на поведението на БРСДП
(т.с.), по-късно БКП (т.с.), към съветската власт и в пряка връзка с него - възникването
на македонския проблем като тема в отношенията между българските комунисти·,
управляващите в Москва болшевики и зараждащия се като идея Комунистически ин­
тернационал. Горната граница е избрана обосновано с една резолюция на II разширен
пленум на ЦК на БКП от есента на 1929 г. Тя определя задачите на българското кому­
нистическо ръководство при решаването на македонския, тракийския, добруджанс­
кия и западнопокрайнския въпрос.
Подбраните документи в сборника са от различно естество и от разнообразен про­
изход. Повечето материали произхождат от българските архиви и се обнародват за
пръв път. Ала не само в това обстоятелство се крие неоспоримото приносно достойн­
ство на сборника. В него са използвани публикувани документи, дневници и спомени,
събрани съчинения на комунистически лидери и обилна литература. Този подход по­
казва, че съставителите се ръководят не само от стриктния професионален принцип
да оЬтанат верни единствено на автентичното документално начало. Ц.Билярски и
И.Бурилкова преследват по-мащабна цел: да представят една комплексна докумен­
тална картина на "идейния и практически път на БКП и нейните водачи от пролетарс­
кия интернационализъм, до националния нихилизъм" (с.Ю). По такъв начин най-релеф-
но изпъква историческото развитие на една комунистическа доктрина, която не утвър­
ждава българщината в останалите под чужда власт съотечественици в изконни бъл­
гарски земи, а напротив - следвайки линията на Коминтерна, постепенно допринася
за т;яхното денационализиране.
Оригинално професионално и идейно предизвикателство съдържат избраните от
съставителите думи на Васил Коларов от 1923 г., които представляват своеобразно

211
мото: "Има документи, които ще бъдат публикувани само след световната револю­
ция, в случай че се извърши и победи, дотогава те не бива да се печатат" (с.5). Све­
товната революция така не се извърши и не победи. Ала коренно променените истори­
чески и политически условия превръщат "табу"-то на Коларов в отдавна изживяна
идеологическа догма, почиваща върху традиционната болшевишка мания за доку­
ментална свръхсекретност. Сега тя се оказва преодоляна - най-малкото, защото ис­
торията е полезна не защото четем в нея миналото, а защото четем в нея бъдещето. В
името на това бъдеще съставителите изваждат от патината на миналото документи,
които са обвинение и предупреждение срещу всяко отстъпление от българските наци­
онални интереси.
Първият том съдържа 244 документа, в преобладаващата си част извлечени от
бившия Централен партиен архив, днес съхраняващи се вече в Централния държавен
архив. Предговорът, както и поместените списъци на изворите, кратката биография и
съкращенията в това книжно тяло са общи за двата тома. Ето защо те представляват
едно документално цяло от хронологически подредени материали, които проблемно
"обгръщат" линията на БКП по македонския въпрос - линия, налагана и моделирана в
Ровенето случаи от Москва.
Първата група документи разкриват еволюцията на БРСДП (т.с.), от май 1919 г.
БКП (т.с.), по македонския въпрос от болшевишката революция до създаването на
Вътрешната македонска революционна организация (обединена) през 1925 г. С исто­
рически усет и несъмнени познания върху същината на проблематиката съставители­
те подбират онези материали, които свидетелстват за налагането на коминтерновс-
ките постановки по националния въпрос в стратегията и тактиката на БКП през първи­
те години от съществуването на международната комунистическа централа. Дали
това ще бъде декларация на комунистическата парламентарна група в XVIII Обикно­
вено народно събрание по повод Ньойския договор, резолюция на III конгрес на Кому­
нистическия интернационал за Балканска комунистическа федерация или пък писмо
на Георги Димитров до Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал
(ИККИ), всички те следват една ръководна нишка: да впишат българския национален
въпрос и неговата най-деликатна македонска съставка в контекста на една генерална
линия за износ на революция.
А каква е конкретната "македонска проекция" на тази линия? Резолюцията на V
конференция на Балканската комунистическа федерация (БКф) от декември 1922 г.
разкрива христоматийно поучително нейната интернационална, антибългарска същ­
ност: "Балканските комунистически партии, като демаскират истинските завоевател­
ни цели на националистическата политика на сръбската, българската и гръцката бур­
жоазия спрямо народите, които населяват Македония, заявяват, че ще поддържат с
всички сили борбата на тия народи за национална независимост и автономия. Те ще
работят, за да освободят националното движение в Македония от влиянието на бур­
жоазията в съседните страни и да го насочват в пътя на революционната борба за
създаването на Македонска република като съставна част от Балканската социалис­
тическа федеративна съветска република" (с. 121— 122).
Разбира се, материалите сочат и нюанси в тази постановка. Писма, доклади, до­
писки, статии, резолюции, речи, позиви и др. разкриват мнения на ръководни българ­
ски комунисти (Георги Димитров, Васил Коларов, Владимир Поптомов, Димитър Бла­
гоев, Станке Димитров), които сами предлагат на комунистическата централа идеи
за "интернационализирането" на македонския проблем. След като БКП още на първия
си конгрес през пролетта на 1919 г. става секция на Коминтерна, нейните постановки
по националния въпрос бързо се приспособяват към московските директиви. В сбор­
ника удачно намират място и такива документи, които показват как тезата на Ю гос­
лавската комунистическа партия (ЮКП) по македонския въпрос постепенно взема връх
в БКф като структура на Коминтерна, а оттам - и във възгледите на БКП. А югослав­
ската теза гласи, че "само със създаването на автономна Македония и Тракия и тяхно­

212
то обединяване c останалите балкански страни в една федеративна република ще се
установи завинаги мир между балканските народи"1.
Много от материалите са посветени на ролята, която ИККИ играе през първата по­
ловина на 20-те години в македонското освободително движение и неговите отделни
формации. Контактите между ВМРО и Коминтерна всъщност са документирани в сбор­
ника като низ от сондажи, които ускорено прерастват в постоянни взаимоотношения с
определени политически и идейни цели. Изследователят, а и обикновеният читател
ще се запознаят отблизо с посредническата роля на БКП в тези взаимоотношения.
Всъщност ценността на тази част от документите се състои най-вече в тяхната неос­
порима доказателствена стойност за усилията, които полага българското комунисти­
ческо ръководство, за да спечели ВМРО като съюзник в хипотетичната борба за побе­
дата на социалистическата революция. За пръв път така документално пълно се изяс­
няват подстъпите към подписването на Майския манифест от 6 май 1924 г. във Виена,
с който Централния комитет на ВМРО се поставя в услуга на световното комунисти­
ческо движение, т.е. влиза в ролята на деен политически и въоръжен фактор срещу
режимите на балканските страни. Всъщност заслугата на авторите в тази част от сбор­
ника има и друга приносна страна, защото те оставят дълбока документална следа за
настъпващата криза във ВМРО, довела до нейното разцепление, до дискредитиране­
то на легалното македонско движение.
Една значителна част от документите в този том от сборника се отнасят до създа­
ването и дейността на ВМРЬ (об), до нейните връзки с БКП и Коминтерна до есента на
1929 г. "Да живее самостоятелната революционна борба! Да живее единният маке­
донски революционен фронт! Да живее свободна и независима Македония! Да живее
Балканската федерация!" - гласят заключителните лозунги в една декларация на но­
вата организация от октомври 1925 г., публикувана за пръв път от съставителите (с.491).
Те са ключ към разбиране на същността на ВМРО (об) като една безотечествена,
подчинена на партийни директиви и мотивирана с абстрактни идеологеми структура.
Именно политическата парола на тази организация, непосредствено ръководена от
БКф, БКП и Балканския революционен център, прозира от документите, издирени и
-публикувани по този проблем.
Документите недвусмислено доказват, че българските комунисти доминират във
ВМРО (об), въпреки прокламираната амбиция тя да бъде изградена като суверенна
националноосвободителна организация. В един доклад на Вл.Поптомов, също досега
архивно достояние, този факт убедително се доказва със заключението: "ВМРО (обед.)
в лицето на Комунист, парти на Балканите, в революцион. борба за събаряне на гос-
подствующите режими на национално и политическо потисничество, намира своите
мощни и искрени съюзници. Тя ще влезе в тесни връзки с тези партии за установяване
на единство в революцион. борба" (с.506). Така организацията подменя българската
линия за решаване на македонския въпрос с общобалканска теза, обвързваща бъде­
щето на този невралгичен район от Европейския югоизток и неговото население с
безпрекословното подчинение на нареждания или идеологически постулати, идващи
от Коминтерна.
Археографската обработка на събраните и обнародвани в този том материали труд­
но може да бъде уязвима за критически забележки. Те са снабдени с обяснителни
бележки, а заглавията им достатъчно ясно и точно акцентират върху същността на
документа. Внимателната редакционна обработка и чувството за проблемен баланс
не изневеряват на съставителите в случаите, когато се налага да направят необходи­
мите съкращения. Преводите от руски език също не будят възражения, като същевре­
менно при българските документи са запазени оригиналните съкращения и пунктуа-
цията.

1 К.П а л е ш у т с к и . Югославската комунистическа партия и македонският въпрос 1919-1945.

С., 1985, с.125.

213
 БКП, КОМИНТЕРНЪТ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС (1917-1946). Т.2.
Изд. ГУА при МС. "Архивите говорят". Т.5. Състав. Ц.Билярски и
И.Бурилкова. С., 1999. 683 с.

Само няколко месеца делят том втори от том първи на "БКП, Коминтернът и маке­
донският въпрос (1917-1946)", който излиза под № 5 от поредицата "Архивите гово­
рят", издавана от Главно управление на архивите при Министерския съвет. Бързината
на издаването, а и качествата на самото издание правят отрадно впечатление и са
похвален опит за последователна издателска амбиция и активност. И в този том със­
тавителите Цочо Билярски и Ива Бурилкова са възприели проблемно-хронологичес­
кия принцип на структуриране, като материалите също принадлежат към различни
категории (непубликувани досега архивни документи, обнародвани документални сви­
детелства, дневници, мемоари, вестникарски статии, откъси от събрани политически
съчинения, многобройни историографски заглавия и т.н.) По този начин и във втория
том се постига уплътняване на темата за взаимоотношенията между партията на бъл­
гарските комунисти, Комунистическия интернационал и различните формации на ма­
кедонското освободително движение.
И понеже предлаганото издание е двутомно, то сега като добавка към съдържащи­
те се в първия том предговор, списъци на изворите, на използваната литература и на
съкращенията, то логично последните страници на втория том съдържат необходими­
те географски и именен показалци. Интересно и аргументирано хрумване представля­
ват двете приложения: изказването на Тодор Живков пред пленума на ЦК на БКП от
11-12 март 1963 г. за отменянето на дотогавашната линия на партията по македонския
въпрос като погрешна и таблица със статистически данни за населението в Македо­
ния.
Поредицата от материали в този том започва с указанията на Балканския секрета­
риат на ИККИ до БКф, датирана от 10 септември 1929 г. т.е. там, където завършва
първият том. Горната хронологическа граница е отмерена с радиограмата на Г.Ди­
митров до Йосип-Броз Тито с приетите решения на X разширен пленум на ЦК на БКП
(к) по македонския въпрос - един пленум, който регистрира компромисната, несъоб­
разена с тогавашните национални интереси линия на българското комунистическо
ръководство по македонския въпрос. Цялото това богатство е групирано в 274 мате­
риала с най-разнообразно съдържание.
Първата.група документи във втория том се отнасят до дейността на т.нар. Цариг­
радска група на ВМРО (об), изградена предимно от некомунисти. С тях се продължа­
ва нишката за съдбата на същата група, начената в края на първото книжно тяло.
Подборът на тези документи има в определена степен символичен смисъл. Те показ­
ват как дейците от същата група, истинските ратници за освобождението на Македо­
ния и Одринско Михаил Герджиков, д-р Филип Атанасов, Георги Занков, Мишо Шкар-
тов и др., се стремят да скъсат нишките на зависимостта от ИККИ и БКП, за да прида-
дат политическа и идейна самостоятелност на организацията. "Казах: няма нищо по-
ценно от това - независимостта от едно политико-обществено движение... фактичес­
ки ВМРО (об) не е била самостоятелна и може би точно това е една от големите
причини за нейната инертност и за недоразуменията в нея" - твърди М.Герджиков в
едно изложение от април 1930 г. (с.754). Именно срещу такова становище се борят
световната комунистическа централа, БКП и Г.Димитров. В последна смета Цариг­
радската група трябва да отстъпи. В перипетиите около това отстъпление документи­
те убедително разкриват как Москва използва македонската организация за изграж­
дане и разпространение на съветската разузнавателна мрежа.
Проблемен център, около който се формира другата група документи в предлага­
ния втори том, е резолюцията на Коминтерна по македонския въпрос и ВМРО (об) от

214
11 януари 1934 г. Тя е публикувана в издание на българската историческа периодика,
но с определени неточности и сега се обнародва в автентичния си вид. "Централен
лозунг на ВМРО (об.) трябва да бъде лозунгът за правото на нацията на самоопреде­
ление до отделяне и завоюване на независима, обединена македонска република на
трудещите се" - гласи възловото положение в нея (с.884). Така с официалното провъз­
гласяване на македонска нация се забива важен стожер в трактовката на македонския
въпрос - една трактовка, която обезсилва дейността на БКП в полза на българските
национални интереси.
В онзи исторически момент декларацията няма конкретни практически резултати,
но дава повод за лансирането на различни идеи като създаването на македонски
език и разработването на македонска история и литература. Поразява с абсурдността
си например замисълът за създаване на "съветска" Петричка република, която преди
това в документите е разгледана като "българска колония".
Следващата група документи, обхващащи втората половина на 30-те години, са
важни преди всичко с възможността да се констатират непоследователността, коле­
банията и противоречията в партийните среди при разглеждането на македонския
въпрос като стратегия и тактика. В едно кълбо се вплитат нихилистични постановки и
патриотични оценки, лични амбиции и коминтерновски нареждания, безплодни опити
за теоретизиране и реалистични предложения. От страниците читателят ще се запоз­
нае с новите виждания на Коминтерна по националните въпроси след неговия просло­
вут VII конгрес (1935 г.). Те отразяват и разместванията в пластовете на световната
комунистическа централа, и идейния смут, който преживяват българските комунисти
след новите постановки по националната проблематика. Всъщност подборът на доку­
ментите драстично и убедително показва, че коминтерновската теоретична канава по
националния въпрос, доколкото има научни претенции, се подчинява на догматичес­
ките реални задачи на "световната революция". Събраните от Билярски и Бурилкова
свидетелства документират и намесата на Задграничното бюро на БКП в македонс­
ките дела, и личностните партийни интриги в пряка връзка с македонския проблем, и
организациите, търсещи неговото решение.
Вниманието грабват и документите, подбрани за периода на Втората световна вой­
на По-малко от месец след първия залп В.Коларов изготвя проектодиректива на ИККИ
"Империалистическата война и Балканите", намерила място в сборника. Нейната обща
фразеология говори за обърканост и липса на ясна линия, които се допълват от думи­
те на Димитър Влахов в едно писмо до ЦК на БКП и до Г.Димитров, писано два месе­
ца след началото на войната: "Какво е нашето влияние в Македония сега ние не зна­
ем, или по-право много малко знаем. Но това, което ние знаем, и което македонските
маси сигурно знаят вече, от "Народна воля", то е, че ВМРО (об) не съществува вече. И
това ще ги обезкуражи, разбира се" (с.1035). Това показва, че Коминтернът е изгубил
вече инструмента за намеса в македонското освободително движение и изпада в
тактическо и стратегическо безсилие.
По-нататък документите са подбрани така, че показват ясно еволюцията на българ­
ското комунистическо ръководство и Комунистическия интернационал по македонс­
кия въпрос след навлизането на българските войски във Вардарска Македония през
аг1рил 1941 г. Свидетелствата, почерпани от автентичните документи, от дневника на
Г.Димитров и от спомените на Цола Драгойчева са христоматиен пример за люшка­
нето на една партия между взаимноизключващи се решения. Причините трябва да се
търсят преди всичко в пълното подчинение на Коминтерна, в липсата на дълбока тео­
ретична подготовка по националната проблематика и най-сетне - в толерирането на
Тито от страна на Сталин, което се оказва с пагубни последици за българската кауза.
Ето защо не буди учудване фактът, че в тези документи, чрез разменените писма
между секретаря по организационните въпроси на комунистическата партия в Бълга­
рия и водача на българските комунисти във Вардарска Македония Методи Шатаров,
се разкрива постепенното отстъпление на БКП от печелившата за нея страна.

215
 Всъщност публикуваните тук документи имат приносна стойност и с това, че за
пръв път разкриват онази политическа механика, пс силата на която Тито взема връх
надТ.Димитров и убеждава Сталин в необходимостта да се защитава югославското
виждане по македонския въпрос. И това виждане изкристализира в решенията на
Антифашисткото вече за народно освобождение на Югославия (АВНОЮ), проведено
през ноември 1943 г. в босненския град Яйце. Така с български документи се просле­
дява генезисът на Македонската република като една от шестте федерални части на
бъдещата социалистическа федеративна Югославия - държавно творение, родено
още в хода на мащабната въоръжена съпротива под командването на Тито.
"Със своите изводи и решения Второто заседание на АВНОЮ призна на македонс­
кия народ извоюваното право на равноправност в новата федеративна общност на
югославските народи и му откри нови перспективи в рамките на бъдещата федератив­
на държава" - така скицира раждането на македонската република в Титова Югосла­
вия и нейните първи стъпки един съвременен македонски историк 1. Неговите думи са
една от гледните точки, които рамкират фактологическата основа на разиграващите
се събития и протичащи процеси, намерили място в групата документи за периода
1944-1948 г. Несъмнено това са едни от най-интересните документи. В тях намират
място всички основни перипетии около българо-югославските преговори за създава­
не на южнославянска федерация през 1944-1945 г., в това число и разменените феде­
ративни проекти от двете страни. До този момент само авторитетният историк Живко
Аврамовски беше публикувал онези материали по тази тема, които се съхраняват в
югославските архиви. Сега в пълен вид на български език се появяват и съхранявани­
те в българските архивохранилища документи.
В този масив от документи авторите сполучливо са подбрали и онази стенограма
за разговорите на водещите български политици със Сталин на 5 юни 1946 г. в Моск­
ва, която пряко свидетелства за натиска на съветския генералисимус в посока към
даване на културна автономия на Пиринския край и нейното превръщане в предпос­
тавка за национално самоопределение. Така отново външен фактор определя българ­
ската позиция, за да се стигне до решението на X разширен пленум на ЦК на БКП (к)
от 9-10 август 1946 г., публикувано за пръв път в своя цялостен вид. Това решение за
присъединяването на Пиринския край към Република Македония в състава на Ю гос­
лавия представлява логично затворена от авторите страница на една политика, чиито
основни характеристики нямат нито една допирна точка с патриотизма.
Остава да очакваме новото документално продължение на тйзи линия. Рефлексът
на съставителите при подбора на значимите материали, похвалната амбиция на ГУА
при МС и професионалното археографско оформяне на двата тома ни дава основания
за тази надежда.

Милчо Лалков

1 В. J o T e e c K M . Националната афирмац^а на македонците во Пиринскиот дел на М акедонка

1944-1948. CKonje, 1996.С.37.

216
 ВЛАДИМИР МИГЕВ. ПРОБЛЕМИ НА АГРАРНОТО РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРИЯ
(1944-1960). София, 1998. 266 с.

Монографията на Вл.Мигев разработва проблеми от един от най-динамичните пе­

риоди в най-новата история на България, времето след 1944 г. до края на 50-тегодини
на нашия век. Тогава в нашата страна до голяма степен по насилствен път се налага
сталинският съветски модел на обществено устройство и управление. Книгата предс­
тавя на читателя една от най-драматичните страни от общественото ни развитие в
онова време - аграрната история и отношенията в българското село.
До появата на труда на Мигев в българската историография съществуват не малко
заглавия, посветени на аграрните проблеми у нас след 1944 г. По-голяма част от тях
обаче, носят белезите на определена тенденциозност в интерпретацията на фактите и
оценките, характерна за историческата ни наука преди 1989 г. и много често на чита­
телите е показана изкривена картина на историческата действителност.
В монографията на Вл.Мигев са намерили място такива основни аспекти от аграр­
ната история на България след 1944 г., като процесите на утвърждаването на съветс­
кия сталински модел на социализма в селското стопанство и неговото влияние върху
процесите в българското село през 50-те години на XX в., държавната политика по
отношение на селското стопанство в нейните конкретни измерения - ценова полити­
ка, външнотърговска политика и политика за модернизация на селскостопанското про­
изводство, а също така и количествените и структурните промени в този отрасъл, нас­
тъпили вследствие на тази политика.
В своето изследване Мигев се е стремил, при подбора и експонирането на фактите,
както и при анализа и оценката на събитията и процесите, да избягва тенденциозност-
та. Това е дало възможност на автора да представи една в много голяма степен реал­
на картина на нещата, без да спестява негативните и неприятните й щрихи. С това
книгата става ценна не само за историците-специалисти, но и за по-широк кръг чита­
тели, интересуващи се от българската история от т.нар. социалистически период. За
това достойнство на труда съществено допринася и огромното количество фактичес­
ки материал, голяма част от който не е използван до сега от историческата наука.
Авторът е използвал документи от 4 централни архивохранилища, 10 регионални дър­
жавни архива и 14 регионални архива на бившата БКП. В изследването са включени
голям обем от данни от публикувани и непубликувани спомени на участници в събити­
ята, държавни нормативни актове, статистически сведения, пресата и периодичния
печат.
Достойнство на книгата е и това, че в нея се разглежда цялостното развитие на
българското селско стопанство през периода, а не само отделни негови отрасли. Добре
подбраната структура позволява на читателя да се ориентира по -лесно в сложните
процеси и взаимовръзки, развивали се в този сектор на българската икономика през
един от най-драматичните периоди от неговото развитие.

* * ★

Книгата на Вл.Мигев се състои от предговор, пет глави и заключение и обхваща,

заедно с бележките към увода и отделните глави, 266 страници.
Първа глава е озаглавена "Българското селско стопанство (9 септември 1944 - 1948

Исторически преглед, кн.5-6/1999 217

г.)" и има своеобразен уводен характер. В нея се проследяват някои основни моменти
от състоянието и развитието на селското стопанство в България преди Втората све­
товна война и през военновременния период. Очертават се някои от основните проб­
леми на този отрасъл, които са причина за неговата изостаналост и се изтъква като
важна причина разпокъсването на поземлената собственост, което пречи на процеса
на модернизацията на българското селско стопанство.
Мигев разкрива и промените, настъпили в селското стопанство през 30-те години и
по време на Втората световна война, като резултат от активната намеса на държава­
та в този отрасъл, както и от действието на някои обективни обстоятелства, свързани
с промяната в търговската конюнктура в Централна Европа и отчасти, промените в
състоянието на българския пазар. Авторът правилно подчертава, че основната харак­
терна черта на промените в селскостопанското производство на Българи* през 30-те
години е неговата интензификация, едно положително явление, прекъснато от война­
та, която създава сериозни затруднения в развитието на земеделието и животновъд­
ството.
Разглеждайки времето след 9 септември 1944 г. до 1948 г. Мигев подчертава, че
установената нова власт продължава линията на държавна намеса в селското сто­
панство и даже значително я разширява и задълбочава. Отбелязано е, че това се
дължи на качествената промяна в политическата система и държавното управление,
която постепенно се осъществява след 1944 г. Авторът пише, че държавната намеса
става "много по-действена и обхватна, тъй като наред с държавните органи в нейното
осъществяване са включени и редица компоненти на политическата система и на пър­
во място структурите на БРП (к)." По-нататък в първа глава Мигев разкрива сложната
обстановка, в която се развива българското селско стопанство през периода 1944-
1948 г. От една страна положението в този отрасъл се влошава от неблагоприятните
климатични условия през 1945, 1946 и 1947 г., които довеждат до слаби реколти от
зърнени и фуражни култури. От друга страна непоследователната и половинчата по­
литика на държавата към този отрасъл също създава сериозни затруднения за разви­
тието му. Особено негативно въздействие оказва запазената по същество до есента
на 1947 г. реквизиционна система за зърненото производство.
В заключението на първа глава авторът прави извода, че въпреки неблагоприятни­
те и труди условия, в които се развива българското селско стопанство от 1944 до 1948
г., частното стопанство показва изключителна жизненост и голям потенциал, което
личи от сравняването на икономическите показатели за 1947 и 1948 г. (с.31)
Във втора глава "Разработване на стратегията и тактиката за развитието на селско­
то стопанство" Вл.Мигев разкрива пълната картина на интензивното налагане на съ­
ветския модел в европейските страни-сателити на СССР и влиянието на тази страте­
гическа линия, възприета от БКП, върху развитието на селското стопанство в страна­
та. Това става, според автюра, в два основни аспекта,, От една страна политиката на
ускорена индустриализация довежда до значителни промени в структурата на селс­
костопанското производство. От друга страна - колективизацията на селското сто­
панство, която също е характерна черта на процеса на налагане на съветския модел
на социализма, предизвиква.съществени промени в изкупвателната система на селс­
костопанската продукция. В това отношение авторът отбелязва, че "като цяло бе пре­
несена и утвърдена съветската система на изкупуване на селскостопанската продук­
ция" (с.ЗЗ), като управляващите в България не се съобразяват с местните условя. Това
има съществено негативно отражение върху процесите в българското село. В контек­
ста на цялостното развитие на процесите на т.нар. социалистическо преустройство на
селското стопанство във втора глава се отделя специално внимание на петия конгрес
на БКП (декември 1948 г.) и неговите решения за форсирана колективизация през
първата петилетка (1949-1953 г.).
При разглеждането на партийната и държавната политика по отношение на селско­

218
 то стопанство през 50-те години Мигев обръща внимание на голямата доза волунта-
ризъм и нереалистичност в директивите на централните партийни и държавни органи,
отнасящи се до планирането на селскостопанското производство, което произтича от
сляпото копиране на съветския пример. Показана е и реакцията на местните органи
срещу тази неадекватна за българските условия политика, което в много случаи води
до конфликти между тези органи и централната власт.
Мигев отбелязва и промените, които настъпват в селскостопанската политика на
българската държава след смъртта на Сталин през 1953 г., като подчертава, че "пре-
ориентирането към новата политика, която започва от Съветския съюз, се оказва дъ­
лъг, труден и противоречив процес", (с.43) Интерес представлява оценката на автора
на т.нар. априлска линия по отношение на селското стопанство. Разглеждайки реше­
нията на юлския пленум от 1956 г., който специално се занимава с проблемите на
селското стопанство, Мигев ги определя като половинчати и продължение на една
колеблива, нерешителна и противоречива линия на преодоляване на сталинските ме­
тоди, започнала още през 1953 г. Анализът и изводите на автора в тази, основна,
според нас, глава на книгата, са подкрепени с много богат цифров и фактически мате­
риал.
В третата глава "Политика за изкупуване на селскостопанската продукция. Ценова
политика", Мигев доста подробно разглежда развитието на системата на държавно
изкупуване на селскостопанската продукция. Авторът отбелязва, че в началото на 50-
те години на XX в*, в България се оформя модел на съветска система, който съвсем
слабо се различава от нея: "Единствената по-съществена разлика между българския
и съветския вариант на системата бе, че облаганията в България бяха значително по-
ниски от тези в СССР и това правеше положението на българските селяни доста по-
сносно от съветските." (с.122)
По принцип ценовата политика на държавата по отношение на селското стопанство
е доста деликатна дейност и често е източник на напрежение и конфликти с произво­
дителите. На базата на богат фактически материал Мигев е показал, че и българската
социалистическа държава не прави изключение* от горната констатация. Въпреки то­
талитарния характер на управлението и наличието на силен и добре организиран реп­
ресивен апарат в България през 50-те години на XX в. от изложението става ясно, че
по това време са налице множество случаи на активна и пасивна съпротива от страна
на селяните от частния и дори от кооперативния сектор в селското стопанство. Това е
едно от големите достойнства на книгата на Мигев, че не показва идеализирана кар­
тина на отношенията между държавата и селяните, характерна в много голяма степен
за историографията до 1989 г. Показано е, че основна причина за колебанията и не­
последователността на ценовата политика на държавата (освен намесата на СССР) е
поведението и реакцията на българските селяни към тази политика.
Четвъртата глава е онасловена "Външната търговия и селското стопанство". Това е
особено важна структурна връзка за българската икономика поради нейния изключи­
телно аграрен характер. Поради това Вл.Мигев е сметнал, че тези проблеми трябва
да намерят място в книгата му. Авторът е показал сериозните качествени промени,
които настъпват в българската външна търговия след включването на странатгГ в сис­
темата на СИВ, подчертал е влиянието, което международните задължения на Бълга­
рия към СССР и страните от СИВ оказват върху количествените и структурните проме­
ни в селскостопанското производство. Разгледани са обаче, преобладаващо външно­
търговските ни отношения със СССР, които безспорно са решаващи, но не изчерпват
картината на външната търговия на България през разглеждания период. Би могло да
се разшири съдържанието на четвъртата глава, като се разгледат по-подробно и дру­
гите направления на външната ни търговия.
В последната пета глава, озаглавена "Основни процеси и тенденции в развитието
на селскостопанското производство" Вл.Мигев разкрива динамиката в развитието на

219
селското стопанство през разглеждания период и значителните количествени и струк­
турни промени в него. Авторът отбелязва колебанията в размера на обработваемата
земя през периода 1949-1960 г. като резултат от редица фактори, най-важен от които
е новата държавна политики по отношение на селското стопанство и процесът на ко­
лективизация.
Като се спира на структурните промени в селскостопанското производство Мигев
отбелязва огромния ръст на техническите култури, като една типична тенденция за
всички държави от СИВ. И в тези промени решаваща роля изиграва държавната на­
меса. В своята оценка авторът подчертава, че изкуственото форсиране с администра­
тивни методи не винаги носи желания резултат и това опорочава до голяма степен
тази положителна промяна в структурата на селскостопанското производство (с.196)
По подобен начин стоят нещата и с производството на зеленчуци, картофи, трайните
насаждения и животновъдството.
Като разглежда процесите в развитието на селското стопанство на България, Ми­
гев отделя специално внимание на политиката за модернизация на този отрасъл. Ав­
торът пише: "... в тази сфера се проявиха някои от най-лошите черти в ръководството
на селското стопанство през този период: формализъм и шаблон, усилия за повсемес-
тност в прилагането на дадени прийоми без съобразяване с местните особености, при
което се сподавяше напълно закономерната и много често солидно аргументирана
съпротива на стопаните и специалистите." (с.201-202!) По-нататък обаче, се подчерта­
ва, че въпреки тази негативна страна на държавната политика, модернизацията на
българското селско стопанство има големи постижения в сравнение с времето до
1944 г.
В заключение авторът обобщава написаното и прави съответните изводи. Обособе­
ни са отделните етапи, през които минава развитието на селското стопанство през
разглеждания период, направена е синтезирана оценка на състоянието на отрасъла и
провежданата държавна политика. Мигев не отрича постигнатите успехи в селското
стопанство в изследвания от нето период, но подчертава, че надделяват негативните
тенденции в него, които довеждат българското селскостопанско производство за дълго
време в състояние на застой и изоставяне от другите отрасли на икономиката на стра­
ната и с това се забавя общата й модернизация. Това се дължи, според Вл.Мигев, "на
факта, че в България се налага сталинският модел на социализма по шаблонен начин.
Авторът смята, че е бил възможен друг вариант за развитие на селското стопанство в
България. В заключение той пише: "При едно умерено нарастване на производството,
ограничено, доброволно и бавно коопериране (в рамките на 25-30 % от площта и
домакинствата), главно на по -дребните собственици и в основните равнинни зърно-
добивни райони, където модернизацията бе най-ефективна, при създаване на необхо­
димите преференции от държавата за оформянето на фермерски стопанства в райо­
ните с най-добро развитие на висококачествена продукция за пазара, би могъл да се
постигне по-голям напредък, при това с по-малки капиталовложения, които да се из­
ползват далеч по-ефективно." (с.251) С този извод на автора можем изцяло да се
съгласим.
Книгата на Вл.Мигев безспорно представлява важ;на стъпка напред в разработва­
нето на проблемите на стопанската история на България след 1944 г. и е научно пос­
тижение. Към труда могат да се направят и някои бележки, които, според мен, биха
увеличили неговите качества. Например в предговора, или в специално обособена
уводна част, авторът би могъл да направи още по-обстоен и критичен анализ на съ­
ществуващата до този момент историографска литература по проблема, което би било
много полезно за историците, занимаващи се със стопанска история.
В книгата си Мигев използва голямо количество цифрови данни, които могат да
бъдат по-добре организирани в таблици и графики, за да се възприемат с по-голяма
лекота от читателя. По този начин ще се подобри илюстративната страна на изложе­

220
нието и това до голяма степен ще засили аргументацията при анализа и изводите,
които прави.
На основата на използвания богат изворов материал Мигев е могъл да разшири
изводите си не само за селското стопанство, но и въобще за икономиката на българ­
ското тоталитарно общество.
Освен това би могла да се допълни още малко първа глава, като се обособят два
самостоятелни параграфа и се разгледат по-подробно състоянието и промените в бъл­
гарското селско стопанство до 1944 г. В този смисъл може да се разшири още,
както вече се каза по-горе, и четвърта глава.
Споменатите по-горе бележки не променят мнението ми, че книгата на Вл.Мигев е
съществен принос в изследването на историята на селското стопанство на България
по времето на тоталитарното общество до края на 50-те години на XX в.

Марко Димитров

221
 B U L G A R O -T U R C IC A 1, 2, 3 ...

ВАЛЕРИ СТОЯНОВ. ЕТНОНИМЪТ "БЪЛГАРИ". ЗА БЪЛГАРО-ТЮРКСКИТЕ СМЕ-

ШЕНИЯ. София, Изд. къща "Огледало", 1997. 95 с.; ВАЛЕРИ СТОЯНОВ. ТУРСКОТО
НАСЕЛЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ МЕЖДУ ПОЛЮСИТЕ НА ЕТНИЧЕСКАТА ПОЛИТИКА.
София, Изд. "ЛИК", 1998. 250 с.; ВАЛЕРИ СТОЯНОВ. ИСТОРИЯ НА ИЗУЧАВАНЕТО
HA "CODEX CUMANICUS".- Историческо бъдеще, 1997, № 1, 42-91; № 2, 29-74.

Новост в нашата книжнина може да се нарече поредицата Bulgaro-Turcica. Тя е по

идеята на ст.н.с. д-р Валери Стоянов, който е и автор на първите три изследвания. От
гледна точка на информатиката тематичната поредица като публикационна единица
(за разлика от монографията и статията) може да посвети отделни томове на различ­
ни аспекти от голямата тема и на изворите, които носят информация за нейното освет­
ляване.
Научната евристичност за такъв вид монографична периодика се определя от йн-
формационните възможности, които тя предоставя за комплексни и системно-струк­
турни отговори на значими въпроси към научното познание. Безспорно е голям броят
на тематичните издания досега у нас. Но това, което откроява Bulgaro-Turcica от тра­
дицията е предизвикателството за интердисциплинарна методология при изследва­
нето на предмет, разположен в широките мащаби на времето и географското прост­
ранство.
Самото наименование на поредицата подсказва, че в предметната област са "вка­
рани" хилядолетните пътища, извървени от два исторически субекта - ‘(пра) българи и
тюрки. Техният ход от миналото към настоящето е бил понякога с допирни, а понякога
с взаимосвързани крачки, но се е стигнало и до разминаването в географските посоки
и пространството. Този ход относително спира във времето, когато е направен избо­
рът за местоживеене, когато спира миграцията на народите в търсенето на собстве­
ната земя под слънцето.
В Bulgaro-Turcica 1 обект на изследване са два проблема, обособени в отделни
части. В първата, наречена "Етнонимът "българи" в светлината на една еволюционна
теория", В.Стоянов разкрива етимологията на българското народностно име, чиито
корени се откриват в далечната история на Евразия. А историографският поглед по­
казва, че проучванията върху етнонима "българи" датират от края на миналия век, но
и до съвременността въпросът остава дискусионен.
С критичен ретроспективен анализ върху публикациите авторът интерпретира науч­
ната мотивация в доказателствата за произхода на народностното име. В най-общ
типологичен план те са: първо, че названието "българи" е автохтонна форма и, второ,
"българи" е име, което е получено отвън, от съседни племена. Интердисциплинарният
подход дава основание на В.Стоянов да подкрепи тезата, че "българи" е по-скоро
самоназвание, отколкото име, дадено от битувалите в съседство народи. Тази подк­
репа обаче, авторът изгражда върху нови историко-лингвистични Доказателства. В
тяхната основа стои отговорът на непоставения в дискусионните публикации въпрос -
в единствено или множествено число е думата "българи".
Идеята за множественост е предпоставена от факта, че като колективни названия
етнонимите са общи названия за целия етнос, а не за отделния човек. Освен това са
много случаите, които авторът аргументирано разкрива, в алтайските (в частност - в

Исторически преглед, кн.5-6/1999

тюркските) езици, където множествени основи, придобили нов смислов оттенък, за­
почват да бъдат смятани за сингуларни форми. А голяма част от запазената лексика
на прабългарския език има възможен алтайски произход.
В историографския "диалог" В.Стоянов коректно отхвърля хипотетично доказаната
възможност за неалтайски произход на етнонима, но допуска друг, също лансиран
вариант - за неговия смесен характер. Това смесване обаче е станало в един много
по-ранен исторически момент на етногенезиса. Освен това авторът не отрича и тоте-
мен смисъла народностното име, но следвайки историческата логика приема, че са-
моназванието на племето е пренесено върху обекта-тотем, а не обратното, както се
твърди от някои автори.
В основата на реконструкцията на етнонима "българи" В.Стоянов поставя структур­
,
ното разделени на корен b u lg (също bolg, b a lg , b a lk bait... и на суфикс за множествено
число -/а/г, както и -/а/η или -/а/к. Конструкцията b a l (с фонетични варианти bar, b a s,
p a l, p a n , m a n , m ar...) е праформа, по всяка вероятност древна евразийска лексема,
застъпена сред огромен брой географски, етнически и езикови наименования в Евро­
па, Азия, Африка и Далечния изток. В лингвистичните си разновидности, наред с оста­
налата си семантика, те имат основно значение "същество, човек, мъж", а в разширен
смисъл - "роб, слуга, воин, вожд, цар, господин, господар..." След присъединяването
на древните показатели за събирателност -ar, -an, -a k лексемата (в нашия и в други
езици) от обозначение на определено делимо множество се превръща в название на
една "неразчленима съвкупност.
Българското народностно име (както и други названия с подобна основа) е резул­
тат на езиковата еволюция на праформата b al, която отразява най-общо идеята за
живота, човека и заобикалящия го свят. Етнонимът "българи", според В.Стоянов, пре­
живява своята еволюция, преминавайки три основополагащи лингвистични етапа:
I. Древният изходен елемент *m°~*b0~*p° постепенно влиза в съчетание с формант
за конкретизиране на общото значение ("живот, битие, същество") и образува прафор­
мата * b ä l ("мъж, човек") с фонетични варианти *mal, *fal, *рап, *ban, * та п ... и т.н.
II. Следва възникването на производни основи (в значение "хора; народ; род; пле­
ме") чрез полисемантични афикси, които също притежават функцията на множестве­
ни определители:
1. *bäl-°k (нем. Volk, англ. folk, афг. p a r k ; също B a lh , B o lh , B o lk , B o lg ...у,
2. *bal-°t (афг. p aht, афг. p an d \ също P a r t , P a rs , Balt...).
ill. Започва формирането на вторични производни основи с помощта на нови мор­
феми от същия семантичен ред:
(
1.1. *balk-°r B a lk a r , B o lg a r, B u lg a r, B u rg a r, B u r gar)]
1.2. *balk-°n (B alkan , B u lg an ] B u rg a n , Burhan...)]
2.1. *bait-°r (Bultar, Beltir)]
(
2.2. *balt-°n B u lta n ) и др.
Етимологичният модел на българското народностно име и неговите производни
подлежи на по-нататъшна проверка. Авторът посочва, че издигнатата от него хипоте­
за не претендира за завършеност и за цялостно разрешаване на проблема, както е
при всяко научно предположение. Необходими са още проучвания от историко-линг-
вистичен, етнонимичен и историко-географски характер, които В.Стоянов очертава като
изследователски задачи. Сред тях е въпросът, за съотношението между алтайските и
неалтайските елементи при формирането на българските племена, проследяването
на всички възможни пътища, които свързват нашите предци не само с урало-алтайс-
ките и някои далекоизточни народи, но така също и с индоевропейската етнолингвис-
тична общност, релацията между древните култури, чиито приемник са прабългарите
и пр.
С интердисциплинарен подход В.Стоянов разглежда и въпроса за българо-тюркд-
ките смешения - една от научните предпоставки за изясняването на произхода на

223
турското малцинство в България, което е обект на втората част на Bulgaro-Turcica 1.
Веднага се налага пояснението, което и авторът дава, че за "турско малцинство" у нас
може да се говори едва от Освобождението насам. Много са аргументите, които по­
казват, че проблемът не може да бъде решаван само с ислямизационните или с коло-
низационните процеси, защото е свързан, дори обусловен от тюркобългарските взаи­
моотнош ения през доста отминали векове.
философско-историческият ориентир на В.Стоянов е, че образуването на народите
и нациите не бива да се разглежда като еднократен във времето акт, а по-скоро като'
еволюционен процес, чийто ход се изразява от непрекъснати, едно след друго качес­
твено нови състояния. В този "ход" по българските земи тюркските влияния присъст­
ват постоянно, макар и с различна интензивност. Авторът диференцира три основни
етапа в българо-тюркските смешения и културни контакти.
Първият период, наречен паганистичен, обхваща времето до и малко след покръс­
тването, чрез което България се приобщава към християнската цивилизация. Това е
времето на Дунавското канство, чийто живот протича при хегемонията на българите.
Те принасят и налагат от прародината управленческите традиции, в които има хунски,
алтайски и тюркски примес. Те идват със своя бит, език и култура, в които има същият
примес поради продължителния им живот в ирано-алтайската номадска среда и по­
ради историческото наличие на тюркски и други елементи в народностния състав на
Велика България (преди основаването на Кубратовата държава българите са част от
Тюркския каганат).
В историографско съзвучие В.Стоянов приема, но с уговорка, че макар българите
да пристигат на Дунава като тюркизиран народ, генетичният им корен е бил "не-тюр-
кски" (смесен) или поне "пред-тюркски". Когато стъпват на Балканите те вече са пред­
ставители на огромното семейство източни народи, които науката определя като "тюр­
кски" или "тюрко-алтайски".
Това обуславя наличието на три взаимосвързани процеса през втория период, на­
речен византийско-български. Той обхваща ромейското владичество и времето на
Търновското царство. Освен административно-политическите и културните промени,
през византийския период датират първите заселвания на нови групи средновековни
тюрки, които се установяват най-често там, където и преди е имало "тюркско-българ-
ско" население. Поради това нараства: 1) "ретюркизация" на част от българите в сми­
съл на съживяване и допълнителна "тюркизация" на техния тюрко-алтайски език; 2)
сливане на новодошлите тюрки с части от българското население, в резултат на което
се формират нови тюркоезични етнографски български групи; 3) присъединяването на
някои от тях към новата славянобългарска народност.
С научен "отчет" на тези динамични процеси В.Стоянов търси и дава отговор на ред
спорни въпроси. Например той отнася "каменните баби" от с. Ендже, Шуменско към
куманската култова пластика, а не към прабългарската култура; слага историко-линг-
вистичен знак на "тъждество" между "власи" и "кумани"; локализира къснономадски-
те поселения на печенези, кумани, малоазийски селджуки и пр., чието "българизира-
не" вероятно е довело до формирането на особени групи българско население като
шопите, капанците, шишковците, гагаузите.
С интердисциплинарния си методологичен инструментариум В.Стоянов разкрива
сложния "възел", наречен по-късно турско малцинство, чиято заплетеност е усложне­
на не само от наличието на насилствена ислямизация по българските земи. Многост­
ранен е фактът, че сред това малцинство има потомци на: 1. Турски заселници от
Мала Азия, чиито корени са както в Османския бейлик, така и в другите анадолски
княжества, образувани след разпадането на Румския селджукски султанат. При това
и самите тези корени не са били еднородни по своята етногенетична онаследеност; 2.
Турски групи, които са възникнали в резултат на помохамеданчване на местното на­
селение. И те са разнородни, съставени от ислямизирани и турцизирани славяноезич-

224
ни и тюркоезични българи, както и други небългароезични християни; 3. Турци, чиито
родови корени са от тюркоезични мюсюлмани (татари и пр.), част от които са заваре­
ни, други заселени впоследствие по българските земи, както и от нетюркоезични
мюсюлмани (араби, перси, албанци и пр.), които постепенно се приобщили към осма-
но-турската народност.

* * *

Този малцинствен възел е разплетен върху богата документална основа, чрез ме­
тодите на историята, политологията, статистиката и други области на науките за об­
ществото в Bulgaro-Turcica 2. Обект на анализа на В.Стоянов е "Турското население в
България между полюсите на етническата политика", както той е наименувал своето
изследване. От предговора се вижда, че книгата е до голяма степен страничен резул­
тат от авторовите търсения в сферата на "тюркското присъствие" в Източна Европа и
междуетническите контакти в диахронен план. Подбудите за написването идват от
политическите събития в България през втората половина на 80-те години и началото
на 90-те години. Личната мотивация на автора е провокирана от едностранчивите про-
или антибългарски позиции по проблема и от чувството за морален дълг като Хумбол-
тов стипендиант в университета на гр. Бохум (1989-1990) да разграничи българската
научна интелигенция от авантюрата на управляващата тогава партийна върхушка с
т.нар. възродителен процес.
В първата глава на "Историко-теоретическите аспекти на проблема" В.Стоянов пре-
потвърждава своите тези, аргументирано осветлени в Bulgaro-Turcica 1, за българо-
тюркските сметения и културни взаимоотношения до и по време на османското вла­
дичество над българските земи. Тяхната историческа логика и дълговечен път на
развитие оказват неизбежно влияние върху генезиса на турското малцинство в сле­
досвобожденска България.
След разпада на многонационалната Османска империя и възраждането на Бъл­
гарското княжество, а по-късно и царство, в границите му остава една огромна турс-
коезична общност, разнородна според изначалните си корени, но с традиционната си
мюсюлманска конфесионална принадлежност. От този момент започва и ново управ-
ленческо отношение към общността, което някак си все трудно е стигало до необхо­
димия социален баланс. По-скоро историята на българската етническа политика би
могла да се характеризира по аналогия с перманентното движение на махалото към
неговите възможни крайности.
Анализът във втората глава на книгата е посветен на "българските турци и мюсюл­
мани до края на Втората световна война". В управленческата тактика на правителст­
вата от периода за тяхното приобщаване към българското общество е имало залитане
- от видимо толериране до дискриминация. Но причината за ненамирането на соци­
алния баланс не е само в правителствата, защото въпросите, свързани с развитието
на културно-просветното дело на мюсюлманите, с техните кадийски съдилища, ва-
къфска и религиозна организация, военна служба и пр., са намерили своите конкретни
законови решения. Те са разкрити от В.Стоянов обстойно, в хронологичен и аналити­
чен план.
Проблемът-спътник и постоянната бариера в живота на турското малцинство в тях­
ното приобщаване към модерните политически, икономически и културни промени в
българската държава обаче, е от друго естество. Християнска България бързо тръгва
по европейския път на развитие, а той е изключително труден за една (предимно)
селска менталност, чиято главна черта е ислямският консерватизъм, драстично отх­
върлящ всичко, което е извън неговата норма. Типичната за мюсюлманите неадекват­
ност към каквото и да е била модернизация е причина и за видимото културно изоста­
ване на турците от останалото население в страната. Ретроградната нагласа пред­
поставя обаче друг процес. Нейната "комбинация" с дискриминационните управлен-

15 И с т о р и ч е с к и п р е гл е д , кн.5 -6 /1 9 9 9 ' 225

чески моменти се превръща в социално-групова мотивация за емиграцията.Така до
края на 1944 г. на няколко големи емигрантски вълни от България се изселват 500 000
турци (приложение 2 показва числеността на тези процеси според различни статисти­
чески източници).
В периода от Освобождението на България до края на Втората световна война по­
литиката е такава, че турското население все пак запазва културната си автономност
за разлика от българите-мохамедани. Върху тях е оказван по-голям натиск чрез масо­
во покръстване и насилствено преименуване. Това става също "на вълни, на вълни",
което предизвиква ответната емиграционна реакция.
След Втората световна война настъпва обрат в живота на народите. Създадена е
социалистическата система, оградила "интегрираните" си граници с "желязната заве­
са". България тръгва по пътя на съветизацията в политическата, стопанската и духов­
ната сфера. С колективизацията на земя и добитък, одържавяването на турското учебно
дело и варварската атеистична политика настъпва жесток обрат в традиционния и
консервативен бит на мюсюлманското население. На периода от 9 септември 1944 г.
до към 1985 г. В.Стоянов посвещава трета глава, наречена "От националното малцин­
ство към етнокултурна анихилация".
Историческият и политологическият анализ на периода е основан на богат архивен
материал, с критичен "отчет" на нашите и чуждестранни публикации по проблема,
съпътстван с историята на малцинствените проблеми в (бившия) СССР, в балканския
и европейския свят. Едно след друго следват своята "логика" партийните ръководни
решения, статистическите данни за емиграционните процеси, за ръста и спада на кул­
турно-образователните механизми спрямо турското малцинство, фактите от неговия
бит. В своята коплексност те показват как българското етнополитическо "махало" се
люшка от една крайност към друга през 6 -7 години - от управление с преференции за
турците към недемократични опити за тяхното етнокултурно претопяване, от свръхиз-
граждането на турски педагогически училища, вестници, читалища и пр. към държав­
нически курс на тяхното изселване.
Хронологията на изселването разкрива как обърканата държавна малцинствена
стратегия и тактика, не без московския директивен ориентир, постепенно идва до "съз­
даването на единна социалистическа нация" и до т.нар. "възродителен процес". В
четвъртата глава на книгата В.Стоянов проучва неговата същност като начало и раз­
витие и като предпоставка за българо-турската конфронтация в периода 1985-1989 г.
Още през 1979 г. е лансирана партийната оценка, че националният въпрос в Бълга­
рия е решен окончателно. За хомогенността на нацията обаче трябва последовател­
ната стъпка - преименуването, защото името е сетният белег на турската етническа
идентичност. За идейните "дрехи" на акцията принос има партийната, ръководна по
това време мисъл, сред която има представители и на турското малцинство. Незави­
симо от привидната безупречност на идейната форма, същността на "възродителния
процес" потвърждава правилото, че всяко действие поражда противодействие.
.О т Коледа на 1984 г. започва насилственото преименуване, съпроводено с адми­
нистративен произвол и беззаконие. Неочаквано се ражда и съпротивата - единична
или групова, с вербални или въоръжени действия, с тайни бягства или разрешен "ту­
ризъм", независимо от намесата на войска и милиция. Следват акт след акт, верига от
насилие и контранасилие, които В.Стоянов разкрива безпристрастно по документи от
официален и личен характер, от български и чуждестранен произход.
Истината за партийните оценки, че "връщането на българските имена е спонтанно",
"всеобхватно", протекло "в цялата страна за 2 -3 месеца, а в отделни окръзи и селища
- за няколко дни" не остава незабелязана. Не могат да се скрият арестите, убийства­
та, изселванията, уволненията от работа на възпротивилите се. Започва българо-тур­
ска междуправителствена конфронтация. Международни и научни политически фору­
ми обявяват България за страна, неспазваща елементарни човешки права.
Глас на протест се чува и в България. В отворено писмо обръщение до Народното

226
събрание и до средствата за масова информация стотина интелектуалци, групирани
около "Клуба за подкрепа на гласността и преустройството", отправят критика срещу
политиката на насилието (публикувано едва в 1990 г.). Това е критика по времето,
когато Горбачовата перестройка е променила Европа и света. На 10 ноември 1989 г.
пада диктаторския режим на Т.Живков. Настъпилите политически промени обаче не
решават изведнъж малцинствените проблеми в страната ни.
В послеслова на своята книга В.Стоянов прави обективна фотография на бурните
процеси през 1990 г. и след нея, търсещи или отричащи човешките права на турците в
България. В подкрепа на обективния интердисциплинарен подход в цялото изследва­
не на проблема авторът обнародва няколко приложения, като добросъвестно посочва
статистическите извори и изследвания, на които се е основал: численост на турското
население в България (1878-1992); изселвания на турци от България (1878 до 1993) и
етнически състав на населението в страната към 4 декември 1992 г.
В.Стоянов завършва своята книга "Турското население в България между полюсите
на етническата политика" с политологически оптимизъм, но при условието, че етнопо-
литическото "махало" ще намери златната си среда. А тя изключва крайностите -
претенциите за политическа автономия, въвеждането на турския език като втори офи­
циален език..., както и рестриктивните мерки, изселническите спогодби и пр. Демок­
ратична България вече прави своите стъпки към решаването на малцинствения въп­
рос в интерес на цялото ни общество.

* * *

Не може да се определи еднозначно научният вид на Bulgaro-Turcica 3. Обект на

изследване е "История на изучаването на Codex Cumanicus", но историографският под­
ход на В.Стоянов е изграден върху методологическата амалгама от историята, дипло-
матиката, кодикологията, хронологията, ономастиката, етнолингвистиката. Това пра­
ви Bulgaro-Turcica 3 богат извор на научна информация за специалистите от тези и
погранични области на ретроспективното познание. Над 150 са критично анализира­
ните публикации с археографски и извороведски характер за така важния извор на
средновековната ориенталистика "Codex Cumanicus".
Първото споменаване на Кодекса в научната книжнина е през 1650 г., когато емон-
ски епископ го отбелязва двукратно сред манускриптите на Венецианската библиоте­
ка (където се съхранява и до днес). Библиографските данни показват, че ръкописът е
два пъти обект на внимание през XVIII в., но истинската археографска и извороведска
"одисея" започва от началото на XIX в., продължава и до съвременността. Първото
обнародване на Кодекса е направено от Ю.Кпапрот през. 1826 г. като "Речник на ла­
тински, персийски и кумански..." Две десетилетия по-късно в статия, посветена на
"половецки"’ речник, княз М.А. Оболенски определя половците (куманите) като татарс­
ко племе.
От втората половина на XIX в. до съвременността следват няколко издания на Ко­
декса и голям брой изследвания. Общо взето народностното име на куманите и техни­
ят език са поставяни в тюркската или тюркско-татарската лингвистична общност. Изк­
лючение прави унгарската историография, която поддържа схващането за маджаро-
куманското етнолингвистично родство.
В.Стоянов прави критичен историографски анализ на публикациите, които стъпка по
стъпка очертават куманологията. Той показва научните плюсове и минуси на пред­
ходните издания, допълнени или акумулирани от следващите научни изследвания и
археографски издания. Техни автори са водещи специалисти като Р.Рьослер, М.До-
сон, О.Блау, Г.Кун, В.Радлов, В.Банг-Кауп, Д.Немет, Ал.Самойлович, С.Малов, Д.Ра-
совски, Д.Дьорфи, М.Моллова, Я.Дашкевич и др. В една или друга степен те са дали
своя принос за датирането, локализацията, атрибуцията на Кодекса, неговата струк­

227
тура и фактологично съдържание. Отговор е търсен и на въпроса дали Кодексът е
оригинал, копие или препис на копие. Многобройните анализи на религиозните тексто­
ве, куманските гатанки и календар, включени в Кодекса, хвърлят научна светлина
върху бита и културата на куманския етнос.
"История на изучаването на "Codex Cumanicus" на В.Стоянов дава обилна информа­
ция за високата стойност на паметника, като извор за историческата лингвистика и
културната история на тюрките към края на XIII в. и първата половина на XIV в. в крим-
ско-причерноморския регион на Южна Русия, както и за стопанските контакти между
Изтока и Запада през периода. С обстойния и разностранен историографски анализ,
богатата библиографска информация, приложеното кратко описание на Кодекса и при­
мерите за текстови интерпретации, авторът хвърля научно предизвикателство за тър­
сене на "проекцията" на Кодекса върху българската средновековна история.
Всъщност и за трите книжки на Bulgaro-Turcica може да се каже, че са научно пре­
дизвикателство. С публикуваните "Етнонимът "българи". За българо-тюркските сме-
шения", "Турското население в България между полюсите на етническата политика" и
"История на изучаването на Codex Cumanicus" В.Стоянов дава своя научна интерпре­
тация, но и подканя за решаване на множество дискусионни или недостатъчно изс­
ледвани аспекти на българската история. Bulgaro-Turcica очаква следващите томове.

Антоанета Запрянова

228
 REVOLUTION AUF RATEN. BULGARIENS WEG ZUR DEMOKRATIE. Hrsg. W.Höpken.
München, R.OIdenbourg Verlag, 1996. 315 S.
РЕВОЛЮЦИЯ ПО СЪВЕфТ. БЪЛГАРСКИЯТ ПЪТ КЪМ ДЕМОКРАЦИЯТА.
Съставител: Волфганг Хьопкен. Мюнхен, Издателство "Р.Олденбург", 1996. 315 с.

Замисленият отдавна сборник с разработки по проблемите на българския преход

от комунистически режим към демокрация, дело на Волфганг Хьопкен, е в ръцете на
читателите. Книгата, в която участват и български автори, дава панорама на процеси­
те и насоките на развити в първия етап след политическата промяна от ноември 1989
г. Отделни акценти са поставени върху новите политически тенденции (и основните
политически сили), икономическата сфера, националния въпрос, и разбира се - външ­
ната политика.
Сред авторите са политически наблюдатели и експерти (Дънкън Пери, Чел Енгел-
брект), политолизи (Магърдич Хачикян), изследователи на етническата и национал­
ната проблематика (Щефан Трьобст) и др. Българските автори са Петър Митев, Кра­
симир Кънев, Румен Димитров. Единадесетте текста са подредени, с известна услов­
ност, тематично. Групирането на материалите откроява основните аспекти на българ­
ското развитие, такова каквото го вижда съставителят.
Има много основания, поради които разглежданият сборник заслужава внимание.
Най-малкото - той дава сравнително пълен, систематичен поглед и "отвън" (макар и с
участието на български автори) върху ранните моменти на постсоциалистическия пре­
ход. Като автори са представени едни от най-известните и доказали трайността на ин­
тересите и сериозността на работата си западни специалисти по най-нова българска
история. Пено проличава и кое от българското развитие привлича вниманието на чуж­
дия изследовател. От текстовете можем да съдим не само за приоритетите на чужди­
те автори, но и за начините на интерпретация на статистическия и другия фактологи-
чески материал, акцентите и ракурсите на анализа, за актуални теоретични концеп­
ции и др.
Естествено, както и всяко друго историко-политологическо издание и тук на момен­
ти може да се постави въпросът за продължителността на живот на отделни изводи,
тези или прогнози (впрочем за прогнозите може да се говори условно). Във всеки
случай много от изводите, *от многостранните анализи на процесите и тенденциите не
губят значение, независимо че повечето текстове са писани около 1991 г. Сборникът
заслужава внимание и с това, че показва как се прави политологически анализ на
съвременността без словесна еквилибристика, без емоционални залитания, без дава­
не на неприложими рецепти.
Заглавието на сборника е симптоматично. То отразява вижданията на Хьопкен за
характера на българската "революция" и на процесите, довели до промяната от 1989-
1990 г. Според него "революцията" е извършена по съвет, по внушение, тя е промяна
наложена отгоре и отвън. Това не е казано директно, но проличава и във въведението,
и в други текстове на Хьопкен, публикувани през 90-те години. "Посъветваната" рево­
люция привлича именно с този си характер интереса на повечето чужди автори.
Въвеждащата студия "Недовършената революция. Балансът на трансформацията
след пет години" е симптоматична за възгледите на съставителя. В нея Хьопкен из­
вежда основните акценти на тезата си за българския преход - измъчен, бавен, със
зигзаги и връщания, дължащ се в голяма степен на исторически дадености, като типа

Исторически преглед, кн.5-6/1999 229

на българската социалистическа интелигенция или неясната стратегия на демокра­
тичните сили. Очертани са парадоксите на развитието, изведени са и факторите, оп­
ределящи насоките на прехода. Хьопкен не спестява, критики към поведението на де­
мократическите сили в организационно, политическо, пропагандно отношение. Заслу­
жава нашите политолози да прочетат онази част от текста, която е посветена на струк-
туралните дефицити и проблеми на трансформационния процес. Авторът не крие скеп-
тичността си към ролята на новите политически елити и институции. Той не подценява
и проявите на популизъм, залитания по словесна, а не действена идентификация.
Още при Хьопкен проличава, че погледът отвън често дава по-релефни и нюансира­
ни (и изчистени от досадни, затлачващи, маловажни подробности, на които гювечето
от домораслите ни политолози се радват) картини на процесите сред политическите
сили и обществото. Анализът навежда на мисълта, че без познаване на аспектите от
националния манталитет, без проучвания върху политическата култура, без ясна кар­
тина на историческите условия не бихме могли да дадем и аналитична картина на
съвременните процеси.
Своеобразен встъпителен акцент по отношение на други студии има отличният, макар
и много кратък преглед на Ричърд Кремптън за историческото наследство, което бъл­
гарското общество носи. Той се спира върху проблема за политическата стабилност в
страната преди 1944 г. За ужас на онези, които идеализират политическия и социал­
ния живот между 1878 и 1944 г. той търси точно там корените на явления, довели до
изграждане на своеобразни политически виждания и поведение, и до дълбоки сътре­
сения в политическата система и функционирането на основни институции. "Партизан-
ството", слабостите на модернизацията, дребното, раздробено селско стопанство са
елементи от картината, която е аргументирано показана. Времето от 1918 до 1934 г.
той определя като период на ’’политици без стабилност” , а отрязъкът насетне до 1944
г. като време на стабилност без изявени политици. Контекстуално са показани основ­
ни недостатъци на политическия живот, свързани със слаба политическа култура, ко­
рупция в партийно-политическите среди, произволни експерименти в политическата
сфера, едностранчиво и лишено от гъвкавост участие в международния живот. Всич­
ко това - според текста на Кремптън - води до лишаване от възможности за маневри
и съпротива пред удара на съветската армия и настъплението на комунизма.
Три статии разглеждат развитието на политическите сили. Два текста са посветени
на Съюза на демократическите сили и един на Българската социалистическа партия.
Дънкън Пери подробно проследява създаването на СДС, като отделя внимание и на
условията, породили опозиционните нагласи и дисидентските прояви - перестройката
на Горбачов и погрешният ход на Живков с т.нар. "възродителен процес". Подплате­
ният с факти текст откроява детайли на процеса на формиране на СДС.
Румен Димитров разглежда темата за СДС от друг ъгъл. Интересува го главно
същността на процеса на диференциране на опозицията. Много подробно се просле­
дяват събитията от април до юли 1991 г., определили облика на формацията. Текстът
е добре композиран и съдържа интересни подходи към вътрешнопартийните процеси
и специфичните генетични тенденции. Работите на Пери и Димитров са може би най-
добрите текстове за историята на новите, посткомунистически политически сили и
тенденции в България, които са се появили до сега.
Чел Енгелбрект очертава развитието на БСП. За него един от основните егьзлови
проблеми за тази партия е търсенето на нова идентичност. "Единство на всяка цена" е
задачата на партийните водачи, които трябва да я разрешат. Авторът показва добро
познаване на разглежданата партия, спира се отчасти и на публикации на една напъл­
но непозната у нас наблюдателка на българските проблеми на границата между 80-те
и 90-те години - Радка Николаева, дъщеря на видния междувоенен общественик и
политик д-р Н.П. Николаев.
На етническите проблеми са посветени три текста. Още тук трябва да се посочи, че

230
това е една от най-силните страни на сборника. Темата е уплътнена чрез осветлява­
нето й от различни страни с използването на обширен фактологически материал. Ще-
фан Трьобст обстойно разглежда обществения и политическия дебат по националния
въпрос и малцинствата от края на 1989 до април 1991 г. Авторът използва ожесточе­
ните спорове около турското малцинство, реакцията на опитите да се лансира маке­
донското малцинство в Пиринско, както и някои нагласи спрямо цигани, евреи или
арменци, за да очертае параметрите на националистическите настроения. Въпросът,
който Трьобст поставя и на който отговаря макар и непълно, е дали българският наци­
онализъм след 1989 г. е ново явление или традиционна проява на отдавна присъст­
ващ феномен.
Красимир Кънев обобщава анкетни сведения по темата за образа на другия - тур-
ци, помаци и цигани. Междуетническите предразсъдъци са релефно очертани. Интер­
претацията на изнесения цифров материал е пестелива. Текстът дава разгъната мо­
ментна снимка на представи, настроения и отношения.
Петър Митев обстойно разглежда отношенията християни - мюсюлмани в ежедне­
вието. Основателно акцентите са поставени върху равнището на религиозност на бъл­
гарското общество, религиозната толерантност и на дяла, който религиозният еле­
мент заема в етническите взаимоотношения. Детайлната картина в студията се до­
пълва от анализи за мястото на религиозните и етническите проблеми в печатните
медии, както и отразяването им в програмите на политическите партии. Картината се
дооформя и от сбити оценки за икономическия контекст на етно-културните общности.
Митев не пропуска и регионалните и социо-демографските фактори, определящи ди­
намиката на етническите процеси.
Стопанските аспекти на прехода са застъпени неравностойно в две работи. В пър­
вата Илзе Гросер прави сбит, интелигентно поднесен, но без особено-задълбочени
изводи преглед на българското стопанство в условията на преход. Материалът е доб­
ре систематизиран. Уловени са тенденциите. Независимо от резервите, които имам
към смисъла на такива експозета, работата заслужава вниманието на българските
автори, като пример как се прави обзор по дадена проблематика на съвременността.
София Давидова и Алън Бъкуел представят втората стопанска работа - изцяло пос­
ветена на селското стопанство. Динамиката на развитие на аграрния сектор е отразе­
на чрез многостранни статистически сведения. Очертани са "тесните места", алтерна­
тивите, степента на изразеност на водещите тенденции. Текстът е добър пример за
съавторство. Сред положителната му характеристика е липсата на менторски тон и на
често срещащите се в икономически текстове по източноевропейския преход опти­
мистични звучения и други емоционални отклонения.
Също с два текста е представена темата за външната политика. Обобщаващият
материал е на германския политолог и познавач на българската външна политика след
1944 г. Магърдич Хачикян ("Външнополитическите опции на България"). Най-общо ав­
торът е посочил основни тенденции (както и историческите корени за тях), определя­
щи насоките на външната политика след 1989 г. Не е подминат "новият" национали­
зъм, значението на "македонския въпрос" за вътрешнополитическия живот и др. Осо­
бен интерес представляват вижданията на Хачикян за "константите" на българската
външна политика. Накратко авторът вижда във външнополитическата сфера проявата
на следните фактори: наличието на тясна обвързаност между външната политика и
комплекс от идеи, желания и представи, съществуващи под понятието "национални
интереси"; голямото място на балканската политика в контекста на общата външнопо­
литическа дейност на страната; необходимостта от "сила-гарант", на която външната
политика на Българи да се опира; относителната независимост на външната политика
от идеологията и от вътрешната политика; значително по-голямото влияние на лич­
ности отколкото на институции във външнополитическата дейност!
Балканската политика на България през 90-те годили е темата на краткия текст на

231
Екатерина Никова. Значението на текста е по-скоро да запознае западния читател с
основни тенденции в българската външнополитическа балканска стратегия и факто­
рите, които през годините от Освобождението насетне й влияят. За жалост на места в
текста се прокрадват партизански формулировки и типично журналистически словес­
ни конструкции.
Дори беглият преглед показва, че сборникът има значителна познавателна стой­
ност. Както отбелязах, той представя структурно добре изразени изложения по отдел­
ни теми, в които са откроени основни тенденции на политическите, стопанските, вън­
шнополитическите и др. насоки на развитие на страната на границата между 80-те и
90-те години.
Сборникът заслужава вниманието на българските научни среди не само с изброе­
ните качества. Значението му е и във въпросите, които поставя пред научната ни общ­
ност. Всяка нова книга по проблемите на българската история или съвременно разви­
тие засилва все повече у мен виждането, че съществува дълбоко противоречие меж­
ду чуждите публикации и българските им реципиенти, фактически липсват условия за
диалог, рецензирането се превръща в констатиране, различията между гледните точ­
ки не се преодоляват, с малки изключения чуждите концепции нямат отзвук в родната
историческа наука и политология.
Какво показва разглежданият сборник? Преди всичко, че колкото бегъл и обобщен,
а на моменти дори повърхностен да е "погледът отвън", той е полезен, дори само като
информация за вижданията на чуждите учени.
Всъщност "отвън" българската история се вижда често както опростена, така и без
някои сантименти, без обичайни, традиционно (и безкритично) следвани стереотипи в
миналото. Достатъчно е да видим как в някои български текстове (напр. в случая у
Никова) се говори за "демократична революция" (на границата между 80-те и 90-те
години). Обратно, алюзиите включени още в заглавието на сборника (независимо дали
ще се съгласим с тях или не), както и в контекста на повечето публикации на чуждите
автори навяват на мисълта, че "отвън" събитията от 1989-1990 г. мъчно приличат на
демократична революция.
Впечатлява, че историческите корени на нещата се разглеждат далеч назад във
времето, с отчитане на континюитети и дисконтинюитети. Не се говори за "мъртво"
време, не се отписват цели исторически периоди. Затова и в текстовете на западните
автори не е спестена критиката към представителите на демократичните среди.
Политическите оценки, анализите на събитията се основават на добро познаване
на фактите и на добре овладени политологически подходи, на правилно използване
на понятийния апарат по политология и социология, фактът, който заслужава специ­
ално внимание, е че при интерпретиране на съвременността пълноправно място зае­
ма социологическия анализ. Това което обичайно дразни представителите на истори­
ческата ни колегия - социологическият подход - в книгата засвидетелства своята
необходимост (не без участието и на български автори).
Сборникът отразява основни тенденции в германската българистика при интерпре­
тирането на съвременното развитие у нас. И свидетелства, че в оценките си за наци­
онализъм, национален въпрос, етнически взаимоотношения представените западни
автори се отличават от общата нагласа на българските си колеги. Изводът е, че за
този кръг явления има и друга гледна точка, която българските историци и политолози
е задължително да познават.
Наред с позитивните моменти, със значението си като повод за размисъл сборни­
кът има и някои слабости. Определени първостепенни аспекти на политическия, сто­
панския живот и социалното развитие, на общественото мнение и нагласа са, изцяло
подминати. Някои текстове имат и твърде общ характер (и на И.Гросер, Е.Никова и
др.), други са само първоначални етюди, остарели поради дългото редакционно заба­
вяне на книгата. За жалост, както обикновено се случва при българските автори, пе­

232
чатащи в чужбина, научният апарат на статиите на Кънев и Митев е под всякаква
критика в редакционно отношение.
Сборникът заслужава положителна оценка. Би било добре, ако той послужи като
повод за колегите, занимаващи се с проблемите на съвременността, да хвърлят пог­
лед около себе си и да направят изводи за тенденциите при интерпретирането на
историята ни днес в западните исторически и политологически среди.

Николай Поппетров

233
 УРС АЛТЕРМАТ. ЕТНОНАЦИОНАЛИЗМЪТ В ЕВРОПА. Превод от немски Мариана
Маринова. София, Издателство ГАЛ-ИКО, 1998. 360 с.

В началото на 90-те години завърши "студената война" в Европа. С нейния край

изчезна и основното противоречие "комунизъм или демокрация", определящо общес­
твеното и политическото развитие на стария континент през предишния период. Побе­
дата на "демокрацията" стана единствено възможна благодарение на прогреса в ико­
номиката, техниката и технологиите. Именно този прогрес обуславя и процеса на гло­
бализация, който придобива все по-големи размери на границата на новото хилядоле­
тие. Но вместо очакваното от мнозина идилично съществуване в Европа след полити­
ческите промени, демокрацията на Изток и на Запад се сблъска с етнонационалните
проблеми, за пореден път изплували на повърхността след един сравнително продъл­
жителен "латентен" период. Така глобализацията и свързаната с нея необходимост от
поликултурно общуване изтласка на преден план своя антипод.
На етнонационализма, на неговите корени и историческо развитие през последните
две десетилетия, е посветена книгата на известния швейцарски историк Урс Алтер­
мат, чийто български превод излезе наскоро. Може би в голяма степен е логично
именно един гражданин на многокултурна Швейцария, жител на двуезичен кантон и
професор в единствения двуезичен университет в Европа във фрайбург/фрибур - да
се заеме с изследването на този изключително актуален и важен проблем.
Предлаганият труд излиза от рамките на едно стандартно историческо изследва­
не. При неговото създаване авторът е приЕшякъл инструментариума на редица други
научни дисциплини като антропологията, социологията, етнологията, с особено силен
политологически елемент.
Успехите на западното пост-индустриално общество, намерили израз меж;ду дру­
гото и в реализирането на европейската интеграция, дадоха повод на мнозина учени
да твърдят, че развитието и прогресът на пазарното стопанство автоматически води
до демократизация на обществото. Еволюцията на Стария континент през последните
години обаче показва, че са необходими сериозни корекции на тази теза. Именно на
тази необходимост набляга и У.Алтермат в своята книга. Още в началото той ясно
изразява своите основни тези: 1) епохата на национализма в Европа не само не отми-
ра, но^през последното десетилетие се намира в нов етап от своето развитие.. Разпа­
дането на многонационалните държави и образуването на нови е доказателство, че
след два века съществуване националната държава продължава да е "най-успешно­
то изобретение" в европейската история; 2) национализмът е явление, съпътстващо
процеса на модернизация на европейските общества. Прогресът в икономиката и ур­
банизацията, наред с разрешаването на някои социални проблеми, създава нови пре­
пятствия. Така национализмът изпълнява компесаторни функции като една "'светска
религия" в прехода към модерното, в условията на разрушени традиционни връзки.
Авторът ясно подчертава, че укрепването на етнонационализма през последните го­
дини е реакция срещу универсалното поликултурно развитие на обществото. За раз­
лика от междувоенния период етнизирането на социалните конфликти днес замества
прилагането на биологичните расистки аргументи.
Историкът Алтермат се спира в своята книга на типовете поведение спрямо култур­
ното многообразие в различните политически общности, като се започне от първия
модел на древния Рим, по-късно, характерен и за многонационалната Хабсбургска

Исторически преглед, кн.5-6/1999

империя и се премине през д в у - и тринационалните държави, за да се стигне до
доминиращия тип на националната държава през XX в. Привърженик на теорията за
европейските времеви зони, авторът разглежда обстойно развитието на двата вари­
анта на '’държавна" и "културна" нация в Европа след края на XIX в. Политическото
развитие на Стария континент през последните два века, според Алтермат, познава
пет периода в развитието на националните държави: 1) от налагането на държавнона-
ционалния принцип до средата на XIX в. (характерен за страните от Западна Европа
като напр. Англия, франция и др.); 2) периодът на обединението на Италия и Герма­
ния, както и създаването на гръцката държава; 3) образуването на независими дър­
жави на територията на бившите империи - Османската, Хабсбургската и Руската -
от 1878 г. до началото на 20-те години на XX в.; 4) държавнополитическите промени
непосредствено след Втората световна война и 5) образуването на нови национални
държави в Европа през 90-те години след разпадането на Съветския съюз, Ю госла­
вия, Чехословакия. Механичнбто прилагане на формалния принцип на обявяване на
независимостта, според нас, тук поставя не много основателно Гърция през втория
период и я отделя от други страни от балканския регион, формирането на гръцката
държава не се отличава значително от това на Румъния или Сърбия. Не бива да се
забравя, че по-късното признаване на независимостта на последните две държави е
преди всичко резултат от действието на външния фактор на признаването (великите
сили).
Особено полезен за българския читател е анализът на У.Алтермат на двете тенден­
ции в развитието на националната идея в Западна Европа - държавнонационалната
(по примера на франция) и културнонационалната (по примера на Германия). Съвсем
кратко авторът ги резюмира в определението, че за французите нацията е функция на
държавата, а за германците - продукт на държавата. При това той ясно прави уговор­
ката, че в историческата действителност не съществуват чисти модели.
Изтъквайки казаното от Карл Ясперс, че Европа е изправена пред алтернативата
да се "балканизира" или да се "швейцаризира", Алтермат представя доста убедител­
но вековния опит на поликултурна Швейцария в общуването на различни етнически,
религиозни и езикови групи, както и на предизвикателствата, пред които е изправен
този модел през последните десетилетия.
Интересен е анализът на швейцарския историк на генезиса и развитието на нацио­
нализма в Европа пред последните две десетилетия. Съвсем основателно е твърде­
нието му за решаващата роля на прехода към модерното за появата на тази "секулар-
на интеграционна идеология" и за делиберализирането на този феномен през втората
половина на XIX в. с всичките позитивни и негативни последствия от тази еволюция.
Спирайки се на едно ново понятие в социалните науки "етничност" (Ethnicity), У.Ал­
термат ясно изразява своята близост към "конструктивистката" школа, разглеждаща
етничността като "модерен начин на организиране на културните различия по социа­
лен и политически начин" и се обявява против твърденията, че етническата група е
нещо естествено. Швейцарският историк отделя сравнително голямо внимание на раз­
витието на националния въпрос и национализма в Източна Европа през XIX и XX в., на
връзката между държавното развитие и образуването на нация. Той поддържа и обос­
новава схващането, че формирането на нациите в източната част на европейския кон­
тинент се намира в пряка зависимост от засилващите се процеси на разпадане на
големите държавни образувания (като например Османската и Хабсбургската импе­
рии в края на XIX и началото на XX в.). При последвалото създаване на новите държа­
ви на Балканите и в Централна Европа политическите елити, заети прекалено много с
националния въпрос, пренебрегват основните граждански права. Съвсем уместен е
авторовия извод, че в източноевропейските държави след 20-те години на нашия век
липсват носителите на политическия либерализъм и демокрация.
Разглеждайки отделни исторически примери - Трансилвания в рамките на Унгарс­

235
кото кралство преди 1918 г. и Чехословакия след Първата световна война - У.Алтер-
мат изтъква неуспешните опити за поликултурно развитие в Източна Европа. Той от­
рича категорично тезата за приспособяване на държавите към нациите, чието прила­
гане довежда до ужасни последици пред първата половина на XX в. (пък и в най-ново
време също) - принудителни изселвания, етнически прочиствания, геноцид... Съвсем
резонно звучат думите му, че държавите-победителки определят териториалните раз­
ширения без да се съобразяват с етническия състав на населението. Ние можем да
намерим доказателства за това и в българската история през XX в.
У.Алтермат се обявява за прилагането на концепцията за "държавна нация" - в пре­
хода към така бленуваната обединена Европа - т.е. жителите на територията на да­
дена държава принадлежат към съответната нация при спазване на принципите на
равенство и задружност. Но докато се стигне до обединението на Европа, и то на цяла
Европа, включително и на Източна, Старият континент е изправен пред разрешаване­
то на изключително големи и важни проблеми след края на идеологическото разде­
ление в началото на 90-те години. В епохата на прехода, характерен не само за про­
меняща се Източна Европа, но и за западните общества, на повърхността изплуват
нови опасности с етнонационалистическа окраска. Като съвсем основателно може да
се приеме твърдението на автора, че през последното десетилетие на XX в. класичес­
кият дуализъм "свобода и равенство" е заменен в обществения дебат от понятийната
двойка "свобода и сигурност". При това въпросите и тревогите за сигурността са обект
на оживени дискусии не само на Изток, но и на Запад, където различни представите­
ли на десния радикализъм спекулират със страховете на хората, свързани със запаз­
ването на социално-икономическите им придобивки. Всичко това несъмнено затруд­
нява интеграционните процеси на Запад и приобщаването на страните от Източна
Европа.
Урс Алтермат още в началото на труда си говори за него като за "догатките на един
дилетант". Въпреки авторовата скромност представяната книга може да се оцени като
ценно и навременно изследване върху един важен общоевропейски проблем. Незави­
симо от категоричността на повечето си тези, У.Алтермат не затваря вратата за дис­
кусия, а по-скоро обратното - с тази своя публикация той отправя покана за по-оживен
обществен и научен дебат по разглежданите въпроси. От гледна точка на български­
те историци, би ни се искало в труда да е отделено по-голямо внимание на миналото
и настоящето на Балканите, и в частност на България. Подобно на отдавна съществу­
ващата тенденция на Запад, като че ли и в тази книга авторът се интересува в много
по-голяма степен например от страните от Централно-източна Европа, отколкото от
тези на Балканите. А може би това, което за нас е израз на пренебрежение, да е
продиктувано от действителното място и значението на балканския регион в общоев­
ропейската история.

Александър Костов

236
 Преглед
ПРИМОРСКИ СРЕЩИ КЛИО’99
От 8 до 13.VI.1999 г в гр. Приморско се
проведе традиционната двадесет и пър­
ва конф еренция П рим орски срещ и
Клио’99, чиято обща тема беше "Пътят на
Европа - възходи и. падения". Проектът
се ръководеше от директора на Институ­
та по история проф. Георги Марков. Ини­
циативата се осъществи благодарение на
финансовата подкрепа на фондация "От­
ворено общество". Бяха изнесени 44 док­
лада от представители на Института по
история, Института по балканистика, Со­
фийския университет, Великотърновския
университет, Центъра за социални прак­
тики, Центъра за исторически и полито-
логически изследвания, Националния ис­
торически музей и др. Докладите бяха
обединени в няколко подтеми: "Десет го­
дини след падането на "Стената". Геопо-
литически промени", "Новият междунаро­
ден ред", "България между Изтока и За­
пада. Цивилизационният избор", "Предс­
тавите за България и българите. Истори­
ографски концепции", "Обществено-поли­
тически и културни модели на развитие",
"Българските общности зад граница - ор­
ганизации и дейност", "Малцинствените
групи между еманципацията и асимила­
цията. Етнокултурно многообразие и дър­
жавен интегритет". Основните теми зася­
гаха международните отношения, мал­
цинствата, имагологията (представата за
"другия") и културата. Освен това интерес
предизвикаха въпросите на вътрешната
политика, икономиката и др.
В областта на средновековната исто­
рия Христо Димитров (ИИ) очерта основ­
ните аспекти на прозападната и лроизточ-
Исторически преглед, кн.5-6/1999
ната политика на ранносредновековна
България. Според него съюзът на Кубрат
с Византия (VII в.) може да се оцени като
"цивилизационен избор". Цветана Чолова
(ИИ) разгледа мястото на IX в. в развити­
ето на България/Тя отбеляза, че това е
време на избор между Византия и Запа­
да. Политически и Борис I и Симеон се
стремят към завладяването на Констан­
тинопол, в културата обаче, според Ц.Чо-
лова, се ражда нещо неочаквано и не
преследвано тенденциозно - създава се
т. нар. Slaviaortodoxa, която изпълва по­
нятието "Византия" с ново съдържание. В
доклада си "Отново за битката при О д­
рин 14.IV.1205 г." Ивелин Иванов (ВТУ) се
спря и на рицарската душевност. Сашка
Георгиева (ИИ) разгледа значението на
корабоплаването във връзка с имперски­
те претенции на Второто българско царс­
тво.
Скъсявайки историческата дистанция
Андрей Андреев (ВТУ) в "България и Ру­
сия (два критични момента за българско­
то общество през втората половина на XIX
в.)" обърна внимание на специфичното
руско разбиране за Балканите и България,
като "традиционна зона" на руско влияние
от XVII в. насетне. Според него тоеинаги
се е изразявало в изключително острата
реакция на Русия при всяка намеса на за­
падните сили в региона.
Манчо Веков (ИИ) представи новоотк­
рит български документ, който дава от­
говор на въпроса: Кой започна германо-
съветската война. Лъчезар Стоянов (ИИ)
в доклада си "България и началото на сту­
дената война" определи Втората светов­
237
на война като сблъсък на идеологии, кой­
то продължава по-късно в противопоста­
вянето между лагерите на капитализма и
социализма, съответно изразители на де­
мокрацията и тоталитаризма. Петя Димит­
рова (ИИ) охарактеризира мястото на Ру­
сия в Европа в края на XX в.
Г.М арков разгледа т.нар. синдром
"Ялта-Малта". Той подчерта, че на сре­
щата между президентите Буш и Горба-
чов в Малта на 2-4.XII.1989 г. се прави
ново разделение на сферите на влияние,
подобно на това между Чърчил и Сталин
от 1944 г. Този път освен географските гра­
ници са очертани и политическите харак­
теристики на новия свят: свободна частна
собственост, парламентарна демокрация
и независима съдебна система.
Нина Дюлгерова (ИИ) в "Балканите, Ру­
сия и новият световен ред" отбеляза, че
целите на Русия в региона на Балканския
полуостров винаги са били проливите.
Като средство за въздействие тя е из­
ползвала стратегическото си географско
положение, славянския си национален ха­
рактер, православието, а до скоро и марк­
сизма. Липсата на достатъчно икономи­
ческа мощ е причината да не се реализи­
рат плановете й. .
Агоп Гарабедян (ИБ) направи анализ на
новия международен ред и нарасналата
роля на НАТО, както за световната, така
и за европейската сигурност. Според него
за Северноатлантическия съюз ядрените
оръжия са реален фактор, който може да
бъде приведен в действие. Валери Стоя­
нов (ИИ) се спря на въпроса за мястото
на България в "Сблъсъкът на цивилизаци­
ите" - нашумялата в последно време кни­
га на Самюел Хънтингтън.
В хода на дискусията около проблема
за националния празник се срещнаха мне­
нията на Пламен Цветков (ИИ) и Н.Дюл­
герова. Според П.Цветков актът за про­
възгласяване на независима Българска
екзархия е началният момент на форми­
ране на българската държавност, а Рус­
ко-турската война (1877-1878) само една
реализация на руските имперски интере­
си. П.Цветков смята, че е вредно за на­
ционалната ни гордост да обявяваме да­
тата на мирния договор, поставил края на
една завоевателна война, за национален
238
празник. Той вижда в провъзгласяването
на независимостта по-правдоподобна гра­
ница по пътя на формиращата се държав­
ност. Според Н.Дюлгерова като резултат
от войната се формира държавна струк­
тура, макар и само трибутарно княжест­
во, което се явява самостоятелен обект и
субект на политически отношения. Цели­
те на войната са без значение, те наисти­
на са завоевателни, но постигнатото има
собствена специфика: създадена е поли­
тическа единица, която води активна вън­
шна политика, доказателство за Нея са из­
ползваните атрибути от дипломатическия
протокол.
По въпроса за мястото на Русия на Бал­
каните, в.Европа и новия световен ред
Ан.Андреев застъпи тезата за повтаряе-
мост на руските кризи. Той, заедно с
Н.Дюлгерова и П.Димитрова, се обеди­
ниха около идеята, че Русия е била, но не
е сигурно дали ще остане, регионална
сила - страна, влияеща върху Събитията
на Балканите. Възможно е, тя да се огра­
ничи до регионална държава - да свие
влиянието си до границите на собствена­
та си територия.
Във връзка с характеристиките на но­
вия световен ред, Г.Марков застана на
позициите, че малките народи са "маши"
в ръцете на великите сили, а П.Цветков
дефинира тезата за "авторството" на всич­
ки народи върху собствените им съдби.
Според него "един народ трябва да има
волята да избира" и съдбата на нацията е
в нейните ръце.
В рамките на малцинствената пробле­
матика Александър Велинов (Кьолнски
университет) разгледа политиката на бъл­
гарските правителства към помаците от
1912 до 1944 г. Благовест Нягулов (ИИ)
ретроспективно представи развитието на
международните юридически актове, га­
рантиращи правата на малцинствата, и
промените в самото съдържание на по­
нятието малцинство. Той анализира иде­
ите и практиките за регламентиране на
малцинствените реалности в съвременна
Европа. Румян Сечков (ИИ) обърна вни­
мание на малцинствения проблем в Бъл­
гария след 1990 г. и начините за неговото
решаване.
Саня Велкова (ИБ) се спря на вариан­
тите при третирането на помаците в гръц­
ката научна литература. Отправна точка
за интереса й към темата е издаденият в
Гърция двуезичен сборник с помашки на­
родни приказки - "Дядо и баба казаха...",
с текст на гръцки и "помашки" (с гръцки
знаци). Според нея книгата представля­
ва още една стъпка в утвърждаващия се
през последните години подход помаци­
те в Г ърция да бъдат третирани в гръцка­
та научна книжнина като "малък народ",
имащ своите корени в античността и при­
тежаващ характерни език, бит, обичаи и
традиции. Образът на помака се изграж­
да чрез две противоречиви и въпреки това
единни линии: тяхната разноличност да
бъде приближена към разбирането за
"гръцкото национално Аз" - от една стра­
на и от друга, да бъдат обособени в са­
мостоятелно - в културно и национално
отношение - малцинство. По тази линия
през 90-те години се издават граматика
и речници на помашки. Всичко това е на­
сочено срещу силната турска пропаганда
сред помаците, за която, според С.Вел­
кова, през 80-те години е имало благоп­
риятни условия.
Боряна Бужашка (ЦИПИ) в доклада си
"Славянофоните" в Гърция - между Бъл­
гария и Република Македония" отбеляза,
че гърците смятат македонците за бълга­
ри, но от страна на България конкретна
политика по отношение на "славянофони­
те" не се провежда. Според нея в Гърция
се говори "македонски език", различен от
този в Република Македония. Чрез спи­
сания обаче се правят опити за уеднаквя­
ването му с този в Скопие. Самите маке­
донци в Гърция са против този процес. От
българска страна фактите само се регис­
трират и не се предприема нищо. Б.Бу-
жашка посочи, че достъпът на чужденци
до исторически и етнографски изследва­
ния сред "слафянофоните" е затруднен. Тя
смята обаче оправдана политиката на
Гърция спрямо тях, от гледна точка на
гръцките национални интереси.
Дискусията по въпросите за малцинст­
вата п редизвика най-голям интерес.
С.Велкова отбеляза, че се отпускат мно­
го стипендии за помаци, мюсюлмани и
турци в Гърция, които ги привличат към
турските висши училища. Според нея са­
мият турски консул има много "интерес­
ни" контакти с турците в гръцка Тракия.
Б.Бужашка също констатира, че помаци­
те се "движат" към Турция и оцени опита
да се пише на помашки с гръцки знаци,
като начин да се запази помашкият. Тя
отбеляза, че в Солун самите помаци се
смятат за нещо различно и от българи, и
от турци, и от гърци. Самата тя не е сре­
щала езикови затруднения в общуването
си с помаците, за разлика от гръцките си
колеги. Б.Бужашка се спря и на същест­
вуващите проблеми между Гърция и Тур­
ция. Според нея, като се използва Рамко­
вата конвенция за защита на малцинст­
вата, в момента в Гърция се правят опити
за създаването на турска и помашка пцр-
тия. Гърция противодейства с вътрешно­
то си законодателство. Самите помаци
обаче се турцизират. За разлика от ситу­
ацията у нас, там това население е много
слабо образовано - голяма част не знаят
гръцки и не могат да се обучават в тамош­
ните университети, а се насочват в Тур­
ция. В.Стоянов добави, че когато в Бъл­
гария с чужди пари се изследват малцин­
ствата не се правят паралели със съсед­
ните страни и затова поръчителят полу­
чава едностранчива информация.
В групата доклади, съсредоточени вър­
ху представата за "другия", Рая Заимова
(ИБ) разгледа имагологията като наука и
изследванията за българите в частност.
Любомир Георгиев (НБКМ) представи
доклад на тема "Образът на България на
страниците на "Casseler algemeine Zeitung"
по време на Първата световна война".
Румяна Първанова (ИИ) говори за "Бъл­
гарските политически партии от втората
половина на 20-те и началото на 30-те го­
дини през погледа на английската дип­
ломация". От изложението й стана ясно,
че в посочения период англичаните са
имали обективна позиция по проблемите
в България, независимо от начините, по
които са си доставяли информацията. Още
тогава те са използвали цивилизационния
подход в съчетание с анализ на полити­
ческата ситуация до психологическо рав­
нище.
Димитър Тюлеков (МНИ) представи по­
литическите и светогледните възгледи на
македонските българи между двете све­
239
товни войни. Той отбеляза, че това е една
тема повече философска, отколкото поли­
тическа. От доклада на Марияна Лечева
(ГУА) "френски Дипломати за реформата
в българската армия 1944-1948" става
ясно, че в първите години на новата власт
Франция не е била осведомявана обек­
тивно от своите дипломати. В техните
донесения от София се говори за подго­
товката на СССР да нападне Югославия
от българска територия. Докладът си "По­
лякът - антикомунист в политическия све­
тоглед на българина" Антоанета Запряно-
ва (ИИ) бе разработила на базата на про­
ведени от самата нея анкети и с помощта
на социологически методи за анализ.
Николай Поппетров разгледа предста­
вянето на България и българите в чужби­
на, в миналото и днес. Според него, това
което се пише за нас зад граница е пла­
тено с български пари: "Няма легация без
безотчетен фонд". Затова той смята, че
трябва да се вземе предвид цялото раз­
нообразие от начини за представяне и
формиране на даден образ, да се отчита
кой, къде и за кого го прави, т.е. кой му
плдща и чак тогава се стига до имаголо-
гията. Тя от своя страна съдържа стерео­
типи, предразсъдъци, митове и собстве­
ни образи.
Като част от имагологията могат да се
схванат и отношенията между поколени­
ята. В хода на дискусията, отправна точ­
ка за която стана докладът на Анна Ко-
чанкова (СУ) - "Исторически подходи и
ценностни ориентации в учебните програ­
ми по история след 1989 г.", Н.Дюлгеро­
ва отбеляза, че в последния клас трябва
да се наблегне на проблемния подход, но
според нея съществува "феномен" - го­
леми учебници с неясно съдържание. Тя
смята, че е недопустима липсата на ак­
центи, които изграждат система от конк­
ретни знания. Според Наталия Христова
(ИИ) при подготовката на учебниците
трябва да се отчита състоянието на об­
ществото, необходимо е да се правят со­
циологически проучвания за ценностните
нагласи на децата. Н.Поппетров посочи,
че има случаи, при които някой в науката
работи със стария дух, а в учебника като
"европеец", "отворено". "Няма ли тук ко-
мерсиализъм?" - попита той. Л.Стоянов
240
отбеляза, че бъдещето - това е цивили­
зацията на образа, а не на словото. Ан.Ко-
чанкова добави, че интересът към исто­
рията фактически пада. В Западна Евро­
па това се случило преди двадесет годи­
ни. Цикличността в интересите неизбеж­
но заетига и българското общество.
Проблемите в областта на културата
бяха засегнати и от Димо Чешмеджиев
(ИИ) в доклада му "Кирил и Методий -
идеята за българското агюстолство". Спо­
ред него, на ниво висша държавна поли­
тика умело е експлоатирана почитта към
създателите на славянската азбука, като
към апостоли на църквата. На тази осно­
ва е търсена обосновка на правото за съз­
даване на самостоятелна българска цър­
ква.
Румяна Конева (ИИ) разгледа въпроса
за ориентацията на българската интели­
генция между Изтока и Запада през пе­
риода 1878-1918 г.
Николай Проданов (ВТУ) изложи свои­
те виждания в доклада "Кога българска­
та историопис се превръща в наука". Той
смята, че най-важният трансформационен
процес в развитието на българската ис­
ториопис - превръщането й в наука - по
инерция завещана ни от Васил Златарс­
ки, продължава да се разполага във вре­
мето на Българското възраждане и да се
свързва с имената на Спиридон Палаузов
и Марин Дринов. Продължава да не се
отчита фактът, че макар и с български
етнически произход, те са представите­
ли преди всичко на руската историческа
наука и по-конкретно на руската българис­
тика, чието развитие след 40-те години
на XIX в. е мотивирано от геополитически
амбиции.
Стоян Боричев (АИМ) обърна внимание
на 130-годишната история на БАН, свър­
зана с периоди на възход и на падение.
Н.Христова (ИИ) разгледа отношенията
м е ж д у българските интелектуалци и
властта през втората половина на XX в.
П.Цветков направи обобщение върху ра­
ботата на българските историци след 1989
г., анализирайки "свършеното, несвърше­
ното и недовършеното" ог тях.
В хода на дискусията Ан.Андреев от­
беляза, че доосвобожденското ни общес­
тво не е било противопоставено по лини­
ята Изток-Запад. Тогава българите са се
образовали в Русия, защото са имали та­
кава възможност. Р.Конева добави, че
обучението в Одеса и Москва е подпома­
гано от руските имперски интереси. В го­
дините след Освобождението преориен­
тацията на Запад е обусловена от поява­
та на заможна класа, която разполага със
свои средства и не разчита на стипендии
от Москва. Личните познанства и връзки
също оказват влияние - действа се съоб­
разно възможностите, всичко е чист праг­
матизъм.
П.Цветков повдигна въпроса за шире­
щото се нихилистично отношение към
българската интелигенция при социализ­
ма. Според Н.Христова от 1956 г. до 1968
г., а и до 1989 г. хората на духовността са
отстоявали принципите "на социализма с
човешко лице".
Във връзка с вътрешно-политическите
въпроси Тодор Галунов (ВТУ) разгледа
прерогативите на Обикновеното народно
събрание според Търновската конститу­
ция.
Илияна Марчева (ИИ) във "Възход и па­
дение - Т.Живков срещу В.Червенков" се
спря на заговорите вътре в партията око­
ло април 1956 г. Тя разкри и вероятната
роля, която Хрушчов изиграва при посе­
щението си в София през лятото на 1955
г., за налагането на Живков във властта.
Румяна Богданова (ИИ) в доклада си
"Социалистическият възход - за вертикал­
ните и хоризонталните измерения в об­
ществено-политическото развитие на Бъл­
гария след Втората световна война" от­
беляга, че социалистическата система е
сравнявана с колоездач, който трябва да
върти педалите, за да пази равновесие.
Според нея обаче, тенденциите на въз­
ход и криза, за всеки исторически отря­
зък от време съществуват паралелно.
Виолета Костова (ИМ-Хасково) говори
за "Вятъра на промяната" след 1989 г. в
гр.Хасково. Генади Генадиев се спря вър­
ху ролята на ВМРО в обществено-полити­
ческия живот на страната през последни­
те години.
Евгени Дайнов (ЦСП) в доклада си "Де­
сетте години на българския политически
16 И с т о р и ч е с к и п р е гл е д , кн. 5 -6 /1 9 9 9
дебат" оцени управлението на Ж ан Виде­
нов, което се явява преломно по отноше­
ние на общественото развитие. Ражда се
общество способно да дебатира. Според
Е.Дайнов, изправено пред проблема "Ко­
сово", "общественото мнение се устремя­
ва към дъното" - опитва се да избегне взи­
мането на решение, осъщественото раз­
витие обаче го възпира и в съчетание с
ясно изразената позиция на управляващи­
те, връща обществото отново към подк­
репата на НАТО.
С икономически въпроси бяха свърза­
ни докладите на Светла Янева (ИИ) - "Пъ­
тища на индустриализацията: протоиндус-
триите в Европа и българските земи" и на
Мартин Иванов (ИИ) - "Българският сто­
пански елит като мост между Изтока и За­
пада".
Екатерина Венедикова (ИИ) говори "За
българите в Мала Азия" през средните ве­
кове; Пенка Ангелова разгледа мястото
на България в основополагащия документ
за създаването на Велика Сърбия - "на-
чертанието" от Илия Гарашанин. Тодор
Велев се спря върху въпроса за феноме­
на нация и направи оценка на значението
на марксистката философия в настоящия
момент; Николай Кочанков (НИМ) анали­
зира характерните особености на словаш­
ката национално-авторитарна държава в
периода 1939-1944 г.; Мариана Пенчева
(ЦПС) представи различни модели на про­
тест по пътя на ^реформиране на отноше­
нията държава - граждани и гражданско
общество; Теодора Гандова (ЦПС) се
спря върху образите на реформата в края
на 90-те години за определени характер­
ни райони.
Представените на конференцията док­
лади засегнаха значими актуални теми,
непроучени и дискусионни исторически
въпроси, проблеми от философията на на­
уката. В заключителните си думи Г.Мар-
ков изрази удовлетворение от изнесени­
те интересни доклади и плодотворните
дискусии/Той отбеляза, че винаги оста­
ват нерешени въпроси, а "Клио 2000" ще
даде нова възможност за поставянето им.
Владислав Спасов
241
 НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ “ИНФОРМАЦИОННИТЕ ТЕХНОЛОГИИ В ИСТОРИЯТА
И НЕЙНИТЕ ПОМОЩНИ НАУКИ”
Информационните технологии, които се
появиха през 60-те години на XX в., и кои­
то се развиха стремително през неговото
последно десетилетие, предизвикаха
дълбоки промени в обществото. В наше
време неимоверно нарасна ролята на ин­
формацията във всички сфери на живота,
в науката и в социалната практика. Не
случайно вече се говори за формиране на
постиндустриална, информационна циви­
лизация. С нея очевидно ще се ознамену­
ва навлизането в новото, трето хилядоле­
тие на·нашата ера. За съжаление обект
на специално внимание в историческата
наука у нас не са станали нито приложни­
те, нито теоретико-методологичните ас­
пекти на информацията. А настъпването
на информационната епоха налага да се
потърсят научни решения на проблемите,
които са обусловени от въвеждането на
информационните технологии в емпирич­
ния и теоретичния етап на историческите
изследвания. На тяхното теоретично ос­
мисляне бе посветена научната конферен­
ция “Информационните технологии в ис­
торията и нейните помощни науки”, която
се проведе на 9 и 10.XI.1999 г. в Институ­
та по история при БАН. Тя бе организира­
на от секция “Помощни исторически нау­
ки и информатика” в Института по исто­
рия при БАН и Главно управление на ар­
хивите при МС. В нея взеха участие учени
и специалисти от Българската академия
на науките, Държавните архиви, Софийс­
кия университет “Св. Кл.Охридски” и На­
родната библиотека “Св. св. Кирил и Ме­
тодий”, които работят в различни предмет­
ни области на обществознанието: славян­
ската и османотурската палеография, ар-
хивистиката, генеалогията, историческа­
Исторически преглед, кн.5-6/1999
та метрология, историята на науката, ис­
торическата демография, библиография­
та и музейното дело.
Този пръв по рода си научен форум у
нас бе открит с кратко встъпително слово
от директора на Института по история
проф. д-р Георги Марков. Изхождайки от
факта, че българската историческа наука
все още не използва постиженията на ин­
формационните технологии, той изтъкна
актуалността на темата и изрази надеж­
да, че тази конференция ще допринесе за
по-непосредственото запознаване на на­
шите историци с проблемите на информа-
тиката, което ще подпомогне по-нататъш­
ното развитие на съвременната истори­
ческа мисъл.
Вицепрезидентът на Република Бълга­
рия г-н Тодор Кавалджиев приветства
участниците в конференцията и изказа
своята увереност, че историци, архивис-
ти, библиотечни и музейни специалисти
ще потърсят най-добрите информацион­
но-технологични решения, които да усъ­
вършенстват изследователския процес и
връзката с потребителите на историчес­
ки знания. Обективните условия, създаде­
ни от виртуалния свят на настъпващия XXI
в., задължават учените към по-бързото и
оптимално технологизиране на науката,
библиотеките, архивите, музеите и сред­
ствата за масова информация.
Изнесените доклади, макар и твърде
разнообразни, могат да бъдат обедине­
ни в две големи групи в зависимост от
това дали третират общотеоретични или
конкретни аспекти на главната тема. Пър­
вата засяга общотеоретични проблеми в
приложението на новите информационни
технологии в историята. Тук моделиране­
то на историята представляваше основен
предмет на обсъждане. В доклада си “За
постгутенберговото поколение в науката”
Антоанета Запрянова (ИИ) насочи внима­
нието към специфичните параметри на
информационно-технологичния модел на
историята и нейните науки. Тя изтъкна, че
в научноорганизационно отношение зада­
чата е да се оптимизират архивно-доку­
менталното и библиографското осигуря­
ване, самият ретроспективен процес на
м оно- и интердисциплинарното познание
и пътят на неговите резултати към социо-
културната мрежа от потребители. Спе­
циално по Темата за модернизирането на
историята заслужават внимание теоретич­
ните разсъждения на Румен Донков (СУ)
относно възгледите на социалните антро­
полози за “трайността” и “крайността” в
историята, понятието “теми на парадиг­
ма”, разбирането за моделирането като
реконструкция, и за модела като форма­
лизирана действителност. В този смисъл
Кристина Попова (СУ) подчерта в докла­
да си, че новите информационни техно­
логии дават възможност за съвършено
нов подход в изучаването на историята, а
именно: вместо чрез описателно-повест-
вователно подреждане на цифри и факти
тенденциите в закономерностите в разви­
тието на социалните системи да се опре­
делят чрез моделиране на процесите и
информационните потоци. О тделно тя
представи сферично-пирамидалния мо­
дел на социалните системи, като опреде­
лящ в характеризацията на контактните
зони между различните етнически и ре­
лигиозни групи.
Допирни точки на информатиката с ис­
торията и възможностите за тяхното меж-
дудисциплинарно научно сътрудничество
(напр. при историческата реконструкция
или при систематизацията на познание­
то) бяха разгледани от Юри Тодоров (СУ).
Той анализира качествата на съвремен­
ните информационни носители (по-специ­
ално на технологията “дейтаглиф”) и ар­
хивиращи системи и отбеляза колко е
важно информационното търсене, когато
се обработват големи информационни
масиви.
“Интернет като информационен метод
в историческата наука” бе предмет на
интересния доклад на Стоян Трендафи­
лов (НБКМ). Определяйки Интернет като
медийна планетарна среда и алтернатив­
но виртуално общество, а стратегията на
рисърча като изкуство (не като наука), той
сподели практическия си опит по използ­
ването на информационно-търсещите сис­
теми в Интернет.
В изложението си под наслов “ Нови
аспекти при изграждане на база данни и
база знания” Катя Рангелова - специали­
зант в ИИ от Цариброд, припомни меха­
низмите за създаване на база данни и
най-честите проблеми при проектиране­
то, реализацията и експлоатацията на ин­
формационните масиви и изказа свои
идеи относно формирането на историчес­
ките архиви като база данни. Частни ас­
пекти по темата “база данни” бяха разг­
ледани и в някои от втората група докла­
ди, които по същество засегнаха специ­
фичните проблеми при приложението на
информационните технологии в история­
та, литературата, архивистиката, етногра­
фията, наукознанието, библиографията и
музейното дело. Манчо Веков (ИИ) се спря
на въпроса как би трябвало да се разра­
боти базата данни при изготвянето на
електронна енциклопедия по историчес­
ка метрология. Във връзка с това той раз­
гледа въпросите, отнасящи се до специ­
фиката.на старите мерки, техния семан­
тичен произход, сфера на приложение,
етническа принадлежност, локализация и .
класификация. В доклада си “Унгарски
статистически извори за банатските бъл­
гари (1880-1910 г.)” Пенка Пейковска (ИИ)
набеляза как да бъдат подготвени налич­
ните цифри, за да формират база данни
за историко-демографската характеристи­
ка на банатските българи и представи
конкретни обектно-корелационни систе­
ми, които дават възможност за многост­
ранно определяне на тяхното демографс­
ко поведение през разглеждания период.
За някои специфични информационни
проблеми на етнографската архивна база
данни говори Ани Кирилова (ЕИМ), като
подчерта, че те са породени от особенос­
тите на самата изворова база, която е
създадена от изследователите за целите
243
на научното изследване. Тук безспорно
голям интерес предизвика доклада на
Анисава Милтенова (ИЛ) “ Репертоар на
старобългарската литература и книжни­
на с компютърни средства (база данни от
200 ръкописа)”, тъй като показа как на
практика се реализира конкретна баз^
данни. Всъщност тя обобщи резултатите
от проекта, който се разработва от 1994
г. насам в Секцията за стара българска
литература. Работната група е дала едно
принципно ново решение на въпроса за
обработката на старите славянски ръко­
писи в електронна форма със стандарта
SGML. Информацията за обработените
ръкописи може да бъде пригодена за раз­
пространение по Интернет на специален
WEB-SITE - перспектива, която утвърж­
дава престижа на България в палеосла-
вистиката в световен мащаб. Библиограф-
ските бази данни с оглед информацион­
ното търсене в областта на историята и
краезнанието бяха разгледани в доклада
на Цветанка Панчева (НБКМ). Тя просле­
ди съществуващите в Европа и Америка
библиографски бази данни (спомена и на­
шето участие с проект за електронен ка­
талог на българската книжнина в седали­
щето на фондация “Отворено общество”
в Будапеща) и наличните краеведски бази
данни в регионалните библиотеки у нас.
Като говори за информационното прост­
ранство на Института по балканистика
Славка Драганова (ИБ) сподели личния
си опит от съвместната работа с учените
от Руската академия на науките. Тя раз­
каза как е създадена и какво е съдържа­
нието на тяхната “Интернет база данни за
балканистични изследвания”, която е част
от по-голям проект, наречен “ Интернет
база данни за обществените и хуманитар­
ните науки в България”.
Най-много и най-разностранни се ока­
заха докладите за прилагането на инфор­
мационните технологии в архивистиката
и архивната дейност. Предмет на по-спе­
циален интерес от страна на архивистите
бяха новите средства за съхранение на
информацията - електронните носители,
тяхната характеристика, особености, об­
работване и използване. Стефка Петкова
направи терминологични разяснения вър­
244
ху понятието “архивна информация в елек­
тронна форма” . Изтъквайки причините за
бавното усвояване у нас на дигиталните
информационни носители, тя отбеляза, че
все още отговорните институции дори не
проявяват необходимия интерес към ини­
циативите на Общия комитет по автома­
тизация при М еждународната архивна
организация. Пенка Милачкова (ГУА) раз­
гледа проблемите, които възникват кога-
то в работата с машиночитаемите доку­
менти са прилагат трите основни архивни
принципа - експертиза на ценността, кла­
сиране според принципа за произхода и
първоначалния ред и описание, свързани
с класирането и потребностите на полз-
вателя. Разкривайки предимствата и не­
достатъците на трите главни реформати-
ращи процеса - фотокопиране, микрофил-
миране и дигитализиране, Рени Марчева
(НБКМ) сравни качествата на цифровите
(дигитална конверсия) и аналоговите но­
сители (микрофилми, фотокопия), като
изказа мнение в полза на последните.
Процесът на автоматизация на архиви­
те беше другият съществен момент в док­
ладите на архивистите. Цветелина Бой­
чева (ДА - Варна) проследи обстойно фун­
кционалните етапи при планирането на
автоматизация на архивите, по-важните от
които са: да се реши дали да се закупи
готова система или да се изгради собст­
вен, вътрешноведомствен продукт; да се
изградят програмни бази данни; да се
планира работа с образите на докумен­
тите и др. Иван Коев (ЦВА) разгледа пред­
поставките за модернизирането на воен­
ната архивно-информационна дейност и
сподели вижданията си относно изграж­
дането и функционирането на автомати­
зираната система на военните архиви. В
случая той смята за необходимо да се
използва принципът на декомпозиция и
модулния подход. Цветана Величкова
(НА-БАН) изтъкна ролята и възможности­
те на ИНфОС за информационно търсене
в Архива на БАН. А чрез историята, струк­
турата и функционирането на Дигиталния
архив във Вашингтон Йордан Баев (ИВИ)
запозна присъстващите с чуждия опит.
Адриана Нейкова (СУ) описа състоянието
на специалността “архивистика” в Софийс­
кия университет* като спомена, че досега
тя не е имала самостоятелен статут в бъл­
гарската образователна система. Разра­
ботената нова програма (бакалавърска и
магистърска) по архивистика е предназ­
начена да отговори на новите изисквания
в съответствие, от една страна, с Напра­
вената наскоро заявка тя да бъде вклю­
чена в държавния регистър на специал­
ностите във висшето образование и от
друга страна, с навлизането на информа­
ционните технологии в архивистиката и
евентуалната близка поява на самата ком­
пютърна архивистика.
Интерес предизвикаха и двата докла­
да из областта на историята на науката.
Лиляна Стоева (Център за наукознание и
история на науката) разгледа въпроса за
приложението на количествените методи
в историческите изследвания и по-специ­
ално в историята на науката, изясни до­
пирните точки на наукометрията и исто­
рията на науката и анализира ефектив­
ността на някои наукометрични методи.
Между другото тя изрази необходимост­
та да се разработи “Български цитат-ука­
зател” за списанията от всички научни
области. В доклада си “Историята на нау­
ката във виртуалния свят” Искра Асенова
(Център по наукознание и история на нау­
ката) разкри съдържанието на понятието
“виртуален свят” - едно от най-новите ин­
формационни постижения, основаващо се
на изводите на кибернетиката и поведен­
ческите науки. Тя разкри възможностите
на компютърните технологии за подобря­
ването на изследователския процес в ис­
торията на науката, типовете виртуални
организации и проблемите, които поста­
вя пред нея навлизането на виртуалния
свят.
Въвеждането на новите технологии в
библиографията доведе до възникването
на “библиотеки без стени” и на нов тип
обслужване. То се осъществява благода­
рение използването на компютърните
мрежи и Интернет. В доклада си “Инфор-
матизация на международната библиог­
рафия” Татяна Янакиева (СУ) разгледа как
рефлектират тези процеси върху между­
народната библиография в областта на
историческите науки, как се е променила
самата библиография, как" тези промени
влияят върху библиографите и потребите­
лите на информация и дали българските
библиографи са готови да посрещнат тех­
ните предизвикателства. Както може да
се очаква, отговорът на последния въп­
рос не е оптимистичен.
Приложението на компютърните систе­
ми в музейната практика бе тема на док­
лада на Симеон Недков (СУ). Той запоз­
на участниците в конференцията с меж­
дународния опит (САЩ, Канада, Австра­
лия, Великобритания) в това отношение и
особено в създаването на музейните бази
данни (фондовата работа и експозиция­
та). С.Недков спомена и за първия у нас
виртуален музей, който е създаден в Ка­
тедрата но библиотекознание в Софийс­
кия университет.
Конференцията завърши с оживена
дискусия по отделни проблеми от изне­
сените доклади. По време на разисква­
нията учените и специалистите изразиха
своята тревога, че за нашата действител­
ност съвременните научни методи все
още са само едно добро пожелание. Тъй
като няма средства за оборудване с тех­
ника и за обучение на нови кадри, ние
оставаме откъснати от световния инфор­
мационен поток. Като стъпка към преодо­
ляване на посочените слабости участни­
ците в конференцията учредиха Асоциа­
ция “Български хуманитаристи - XXI в.”.
Да се надяваме, че тази организация ще
предизвика обществен резонанс и ще по­
могне - както бе отбелязано - “да се обе­
динят усилията на учените - историци, ар-
хивисти, библиографи - за успешното
представяне на българската историческа
наука в киберпространството на XXI в.”
Пенка Пейковска
245
 Н А У Ч Н А К О Н Ф Е Р Е Н Ц И Я З А
На 15 и 16.VII.1997 г. в Международ­
ния център за научни срещи в Мюнхен се
проведе третата германско-българска
конференция на тема "Югоизточна Евро­
па от криза към трансформация - от гер­
манска и българска гледна точка". Кон­
ференцията беше организирана от Дру­
жеството за Югоизточна Европа, Мюнхен,
съвместно с Колегиум Германия, София
и имаше за цел да представи научните
изследвания по темата, резултатите и
възгледите на най-младата генерация
български и германски научни работници
в сферата на хуманитаристиката - социо­
лози, политолози и преди всичко истори­
ци.
Участие в работата на конференцията
с научни доклади от българска страна
взеха: Гергана Атанасова - политоложка,
сътрудничка в Института за политически
и правни изследвания, София, Деница
Трендафилова - студентка по история и
право в СУ, 5 курс, Михаил Груев - асис­
тент в Исторически факултет при СУ, Ж ив­
ко Минков - студент по политология в СУ,
5 курс, Иво Маев - асистент по политоло­
гия в СУ, Валентина Александрова - ас­
пирантка към Исторически факултет в СУ,
Митка Захарлиева - магистър по право,
сътрудник в Министерството на правосъ­
дието, Биляна Заранкова, завеждащ про­
токола на Българо-германския форум,
бакалавър - география на туризма и Стра­
шимир Димитров - студент по слависти­
ка в СУ, 2 курс. Иван Кръстев, председа­
тел на Центъра за либерални стратегии,
София, възпрепятстван да присъства лич­
но, представи в писмен вид своя доклад.
С доклади участваха проф. Цветана То­
дорова, председател на Колегиум Герма­
ния и Сашка Жечева, секретар на Коле­
гиума. Освен тях в дискусиите активно се
Исторически преглед, кн.5-6/1999
Ю Г О И З Т О Ч Н А Е В Р О П А В М Ю Н Х Е Н
включи и Румяна Прешленова, а в ръко­
водството на някои заседания - тя, Алек­
сандър Костов, заместник-председател
на Колегиума и Мария Георгиева - чле­
нове на Колегиум Германия, и тримата от
Института по балканистика при БАН.
От германска страна с научни рефера­
ти участваха: докторантите,от Мюнхенс­
кия университет "Лудвиг Максимилиан" -
Гордана Брусис, Ана Карлсрайтер, Крис-
тиян Бурич, магистър Маркус Вин и сът­
рудниците от същия университет Габрие­
ле Волф и Ралф Гьолнер, докторантите
към Остойропа-Институт в Свободния уни­
верситет, Берлин - Димитър Мюлер и Иво
Георгиев, студентката от Лайпцигския
университет Хайке Карге,, Конрад Клевинг
от Зюдостойропа-Институт, Мюнхен, док­
торантът Петер Бонин към Университета
във Франкфурт на Майн, Йорданка Тел-
бизова-Зак, докторантка по социални на­
уки, Берлин, Кристиян фос от Славянския
семинар към Университета във фрайбург
в Брайзгау, Теде Каал, сътрудник в Инс­
титута по география към Еюстфалския уни­
верситет в Мюнстер и Урлих Тайсен от
Института по славистика в Залцбург.
Без доклади, но много активно в дис­
кусиите и като ръководители на отделни­
те заседания се включиха от германска
страна проф. Едгар Хьош, директор на
Института за история на Източна и Юго­
източна Европа, университет "Лудвиг Мак­
симилиан", Мюнхен, д-р Роланд Шьон-
фелд, вицепрезидент на Дружеството за
Югоизточна Европа и д-р Йохана Даймел,
заместник-председател на дружеството.
В дискусиите по различните тематични
кръгове активно участваше проф. Клаус
Рот, Мюнхенски университет и докторан­
тът към същия университет от Турция
Мехмед Хаджиселиоглу.
 Работата на конференцията се следе­
ше и отразяваше от две журналистки Инге
Бел и Георгиева от Дойче веле. Научното
ръководство беше поверено на проф. Цве­
тана Тодорова и проф. Хьош.
Внимание към конференцията прояви с
лично присъствие 94-годиш ният проф.
д-р Херман Грос, най-изтъкнатият герман­
ски историк - познавач на Югоизточна Ев­
ропа, основател на Дружеството за Ю го­
източна Европа. Той беше посрещнат с
уважение и овации от присъстващите.
Конференцията беше открита с привет­
ствие към всички участници от Р.Шьон-
фелд, Е.Хьош и Цв.Тодорова.
В своето изказване вицепрезидентът на
дружеството изтъкна основните задачи и
цели, които си поставя Дружеството за
Югоизточна Европа още от създаването
си през 50-те години, та до наши дни, а
именно - да посредничи за опознаването
на младите научни кадри от Югоизточна
Европа с техните колеги от Германия, да
поощрява и укрепва научните и приятелс­
ките контакти между тях. Това става пър­
воначално чрез организираните от дру­
жеството Международни университетски
седмици, по-късно чрез разработената и
действаща от близо 10 години стипендий-
на програма на дружеството и не на пос­
ледно място, и чрез организирането и про­
веждането на симпозиуми, конференции,
семинари и др. за подрастващото поко­
ление научни кадри. Д-р Шьонфелд бла­
годари на проф. Тодорова за изключител­
ния й принос във връзка с изграждане на
контактите между Дружеството и Коле­
гиум Германия, довел до така ползотвор­
ното сътрудничество между тях, което той
се надява да продължи и за в бъдеще.
От своя страна проф. Хьош подчерта важ­
ността на Югоизточна Европа и внимани­
ето, което Германия трябва да й засви­
детелства точно в този момент и изрази
съжаление, че това не е така, и благода­
ри на Дружеството и на Колегиум Герма-
ния за работата им в тази насока. Проф.
Тодорова запозна с няколко думи присъс­
тващите с целите и задачите на Колеги­
ум Германия, говори за младото поколе­
ние научни работници и за сътрудничест­
вото между тези две обществени научни
институции.
Докладите на конференцията бяха гру­
пирани в 9 основни раздела, т.нар. панел­
ни блокове.
Първият кръг въпроси (панел 1 и 2) се
отнасяше до трансформационните проце­
си в Хърватско и България. В докладите
си Г.Брусис и К.Бурич поднесоха интерес­
на информация за факторите, които съп­
ровождат и усложняват консолидацията
на хърватската държава и различните
трансформационни процеси в бившата
югославска република в контекста на де-
зинтеграцията - малцинствения въпрос,
усложнените взаимоотношения с Босна и
Херцеговина, участието й във войната
1991-1995 г., методите на опозиционни­
те партии и т.н. Особено се наблегна на
изключителните трудности при преуст­
ройството на икономическата структура
на страната. Засегнати в дискусията бяха
и въпросите за отражението на войната в
Косово върху икономическата сфера и
най-вече върху туризма, като разбира се,
е твърде рано да се прогнозират после­
диците от нея върху процеса на демокра­
тизацията в страната. Повдигнати бяха и
такива въпроси като дискриминацията на
сръбското малцинство, връщането на сър­
бите, доколко е засегната хърватската
икономика от национализма и т.н.
Най-много въпроси обаче повдигна док­
ладът на българската участничка Герга­
на Атанасова и най-вече представените
от нея в много графики и диаграми харак­
терни черти на трансформационните про­
цеси в България, които, по нейните думи,
протичат в условията на постоянна соци­
ална, икономическа и политическа криза.
Така вместо демократичните институции
да бъдат инструмент за борба с общест­
вените конфликти, те се превръщат в инс­
трумент за регенерирането им. Особен
интерес в дискусията предизвикаха ико­
номическата страна на трансформацион­
ния процес в България, липсата на все още
нормален пазар, малцинственият въпрос
и т.н.
С интерес участниците изслушаха док­
лада на С.Жечева за промените в архив­
ното дело след 1989 г. и по-конкретно от­
варянето на бившите партийни архиви за
ползване от широката читателска публи­
ка и преминаването им в разпореждане
247
на ЦДА в София. Докладите от втория
панелен масив бяха естествено продъл­
жение с третиране на въпросите по ико­
номическата и социалната политика в но­
вите условия. Активни бяха разисквания­
та по засегнатите въпроси на външната
задлъжнялост на България от началото на
века до наши дни и положителната роля
на външните дългове в развитието на
страната (Цв.Тодорова), причините за
тежките социални условия в България и
трудностите при реализацията на рефор­
мите в сферата на социалната политика и
на социалното осигуряване, по-специал­
но свързани най-вече с неефективната
приватизация (В.Минков), участието на
гражданите, и по-конкретно на жените в
нея (М.Захарлиева). Подчертана беше
немотивираността на гражданите да учас­
тват в приватизацията и елементите на
дискриминация по отношение на опреде­
лени групи жени, също и необходимостта
от прецизирането на законодателството
в тази област.
Оживена дискусия предизвикаха док­
ладите (панел 3) на Г.Волф и Д.Мюлер
относно икономическите проблеми на пре­
хода в българското и румънското село.
Научните работници се отнесоха критич­
но към политиците, които така и до ден
днешен не успяха да преодолеят подчи­
нената роля на аграрния сектор спрямо
индустриалното развитие в Западна Ев­
ропа, както и продължаващото се задъл­
бочаване на тази подчинена роля в източ­
ноевропейските страни. Търсеха се при­
чините за това в икономическите страте­
гии и политиката на отделните страни, в
централизираността на държ авата, в
проблема за ефикасността на селското
стопанство с оглед на капиталовата пе­
чалба, в консерватизма и пр., очевидно
един огромен комплекс от причини, кой­
то предстои да бъде изследван.
На проблемите за приемствеността и
промените в политическия и икономичес­
ки елит в България, на правовата държа­
ва и политизирането на гражданското об­
щество в нашата страна след 1989 г. бяха
посветени рефератите на докторантите
И.Георгиев, А.Карлсрайтер и на студент­
ката от СУ Д.Трендафилова. В последва­
248
лата дискусия беше разисквано прераст­
ването на стария политически елит в нов
икономически, голямата тежест на ста-
рия-нов политически елит в обществения
и държавния живот, липсата в България
все още на истинско гражданско общест­
во и т.н. Поставен, но и всеобщо отхвър­
лен беше въпросът за конституирането на
малцинствата в България . С изключител­
но голям интерес се изслушаха доклади­
те за конфликта в Косово (панел 5). Най-
интригуващ, но недискутиран поради лип­
сата на автора беше прочетеният в резю­
ме на немски език от Й.Даймел доклад
на Ив.Кръстев, който представя полити­
ческите тенденции и възможните сцена­
рии за изхода на Косовската криза.
От своя страна К.Клевинг проследи
развитието и изострянето на конфликта,
докато Х.Карге представи войната и си­
ловите действия на Балканите в периода
1992-1998 г. на основата на учебната ли­
тература на Македония, Босна и Херце­
говина, Сърбия и Хърватско.
В основата на изключително интерес­
ния доклад на П.Бонин (панел 6) бяха рус­
ката политика спрямо България и Ю гос­
лавия и възможностите, които тя предла­
га като генератор на конфликти, но и като
източник за сътрудничество между Русия
и тези две страни. В доклада бяха засег­
нати: ролята на руския енергиен комплекс
и армията в тези отношения, критериите,
които правят една страна благоприятен за
сътрудничеството партньор, стремежът
на Русия да участва най-вече в привати­
зационните процеси в двете страни, го­
лемите възможности-за коопериране и
различията между двете държави и др.
Р.Гьолнер изясни в доклада си някои въп­
роси на външната политика на първото
посткомунистическо правителство на Ун­
гария, а Б.Заранкова - българско-герман­
ските отношения след 1989 г.
Последните три панелни блока се от­
насяха до въпросите на малцинствата,
национализма и въпроса за македонския
език. Т.Каал говори за положението на
арумъните в ю гоизточноевропейските
страни, а Й.Телбизова-Зак и М.Груев за
държавната политика на България след
Втората световна война до наши дни по
отношение на помаците и българите-мю­
сюлмани, за икономическите промени в
техния статус, за религиозната и култур­
ната свобода, за различията в идентифи­
кационната ориентация на помаците и т.н.
Оживена дискусия предизвика въпросът
за предложеното от М.Груев название -
"българи-мюсюлмани". Най-активен в дис­
кусията беше М .Х адж иселиоглу, кой­
то пожела по-голяма толерантност при
представянето на историческия образ на
Турция и турцитб в учебната литература.
Същевременно той изрази възхищението
си към българските историци като към
най-добрите изследователи-османисти в
Югоизточна Европа.
М.Вин неубедително и изпадайки в про­
тиворечие представи своето становище за
началото на антисимитизъм в България,
страната, получила признание като една
от двете държави, заедно с Дания, успя­
ла да спаси своите евреи през Втората
световна война. Рефератите на двамата
български участници В. Александрова и
И.Маев бяха посветени на проявите на
постком унистическия национализъм в
България и на агресивността на руската
външна политика по примера на войната
в Чечения.
Най-интересно се разви дискусията по
последния кръг въпроси във връзка с док­
ладите на двамата германски участници
К.фос и У.Тайсен и най-младия българс­
ки участник С.Димитров. Изказани бяха
интересни мнения за формирането на ма­
кедонския език и македонизма, просле­
дена беше езиковата дискусия между
Гърция, България и Македония в послед­
ните 10 години.
Конференцията беше закрита от проф.
Хьош и д-р Шьонфелд. Двамата изразиха
голямата си радост и задоволството от
извънредно задълбочения характер на
дискусиите, от активното участие на всич­
ки присъстващи по толкова важни проб­
леми.
Освен ползотворна в научно отноше­
ние, конференцията даде възможност за
установяване на много творчески контак­
ти и приятелски отношения между мла­
дите участници в нея.
Дружеството за Югоизточна Европа се
задължи да издаде в своите документал­
ни поредици докладите от конференция­
та.
С а ш к а Ж е че в а
249
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е Н А С П . " И С Т О Р И Ч Е С К И П Р Е Г Л Е Д " , Г О Д И Ш Н И Н А LV, 1 9 9 9

Статии

В е л е в, В. - Вътрешната западнопокрайнска революционна организа­

ция "Въртоп".....'............. ................................................. ................... ......... 3-4 ' 5 1 - 6 9
В е л и ч к о в а, Г. - фашизмът и италйанското културно проникване (20-
те-средатанаЗО-тегодини).................................... .................................... 5-6 80 -104
Гагова,К.-Калоян-царнаБългарияиВлахия.......... .................................. 1-2 3-17
Г е ш е в а, Й. - Допитването до народа от 1922 г. или доколко може
да се нарушава конституцията................................................’........ ............. 5-6 5 7 - 79
Г о т о в с к а - Х е н ц е Д . - З а идейно-политическия профил на чехосло-
вашкатаХарта’77 ...................... ................................................. ............... 3-4 145 -157
Д я к о н о в а, Е. - Руските планове за независимост на България (1906—
1908).................. ...............................................................:............................. 5-6 4 2 - 56
И в а н о в . М . - Голямата депресия и новата програма за българското
стопанство (1929-1934).......... ................ ,..................... ...................... ....... 1-2 4 6 - 66
К а 'л и н о в а, Е. - Културни връзки между България и франция след
Втората световна война до края на 60-те години.................................... 3-4 113-144
К ь о с е в а , Ц. - Българо-съветските отношения. Пропаганда и
конюнктура (1944-1949).............................................................................. . 1-2 6 7 - 85
Н а з ъ р с к а , Ж . - Етническите и религиозните малцинства в Българския
парламент (1879-1885)........................................................ ........................ 1-2 3 - 22
Н и к о в а, Г. - Българското стопанство между Германия и Съветския
съюз. Ликвидирането на германското технологично влияние в
България............................... .............. .......................................... ............... 3—4 70 -112
П и н т е в , Ст . - България 1947 г. - извън американските интереси и
инициативи............................... ..................................................................... 5-6 105-118
П ъ р в а н о в а, Р. - Отношенията между България, Дисконтогезелшафт
и Междусъюзническата комисия (1919-1929)........................................ 1-2 2 3 - 45
С и м е о н о в а, Л. - Разшифроване на езика на символите. "Реформите"
на Лъв VI Мъдрив дворцовия и публичния церемониал...................... 5-6 3-20
Т а н ч е в, И в. - Организации и общестЕюно-политически изяви на
българските студенти в чужбина (1878-1885)........................................... 5-6 21 - 41
Т о д о р о в а, Ц в. - Индустриализация на столичното стопанство 1900-
1918 г. Динамика почти две десетилетия.................................................... 3-4 18-50

Исторически преглед, кн.5-6/1999

Съобщ ения

В и ш н е в с к и , Е. (Полша) - Руските либерали и Балканите в началото

наХХвек........................... 3-4 177-187
Д а н ч е в а - В а с и л е в а, А. - Арменското присъствие в Пловдив през
средновековието (VIII—XIII в.).......................................... ............................... 5-6 119-135
М и х а й л о в , Ст. - Нови данни за прабългарския произход на златното
съкровище от НагиСентМиклош................................................................ 1-2 105-112
Ч е ш ме д ж и е в, Д. - Към въпроса за култа на княз Борис-Михаил в
средновековна България............................................................................. 3-4 158 -176

Историография

С т . Г р ъ н ч а р о в - Размисли за българската икономическа мисъл

(1915-1944) ..................................................................................................... 5-6 160-189
Н. П р о д а н о в -З а началото на българската историческа наука.......... 5-6 136 -159

Извори

Д я к о н о в а , Е. - Неизвестни български документи в руския "Особьм

архив" .................. 1-2 156-158
Р е в я к и н а ,Л . -Н о в документ за арменската общност в България............ 3-4 188-196
Ц е н о в , Й .,Т . У з у н о в а , М . Ц е н о в а - Непубликувани писма на Пьотр
Владимирович Алабин.................... 1-2 138-155

Събития И ЛИЧНОСТИ

Х а м а м д ж и е в , К. - Аверкий Петрович - един светъл образ от

Българското възраждане....... ....... 1-2 113-137

Селищ ни проучвания

Й о р д а н о в , С. - Г рад Червен през ранните векове на османското

владичество......... ............. 1-2 159-175
Ц о н е в а, Д . - Васил Н. Рашеев и търговските връзки на Габрово с Одеса
презХ1Хв........................................... 1-2 176-184

Историческо образование

К у ш е в а, Р. - Пространството на съвременността в учебниците по

история (1 8 7 8 -1 9 4 4 ) ............................................. 1-2 207-216

251
Дискусионни

Д а с к а л о в , ! “ . - Към участта на егейските българи - само с най-високи

критерии......................................................................................................... 3-4 209-227
З л а т е в , З л . - Създаване на комитетската организация в България
(1870 Г.).............................................. ............................... ............................ , 1-2 185-206
К о н д а р е в , Н. - Поп Кръстьо не е предал Левски, но е бил доносник
на ту реките власти...................................... ... ................................... ........... 3-4 197 -208

Генеалогия

З а п р я н о в а ,А .-И с то р и ч е с к а х р о н о л о ги я и генеалогия....................... 1-2 217-244

Текущ а история

Б о я д ж и е в а , Е. - Германия по пътя към обединението (1989-1990) 1-2 86 -104

Рецензии и отзиви

Б о ж и л о в , И в. - България в епохата на цар Самуил (С.ПириватриЬ.

Самуилова држава. Обим и карактер. Београд, 1997. 227 с .)....... 5-6 190 -203
Д и м и т р о в , М. - Владимир Мигев. Проблеми на аграрното развитие
на Бъл гария (1944-1960). С., 1998.266 с....................................................... 5-6 217 -221
Д е л е в, П. - StudiaThracica 7: Кирил Йорданов. Политическите отноше­
ния между Македония и тракийските държави (359-281 г. пр.Хр.) 5-6 204 -207
Д и м и т р о в, С т р. - Антонина Желязкова, Божидар Алексиев, Ж ор­
жета Назърска. Мюсюлманските общности на Балканите и в България.
Исторически ескизи. София, Международен център по проблемите на
,ал цинствата и културните взаимодействия, 1997.236 с.......................... 3-4 240 -247
Д и м и т р о в , Хр . - Gyula Kristo. Die Arpadendinastie. Die Geschichte
Ungarns von 895 bis 1301. Budapest. Corvina, 1993.312 S.............................. 3-4 230 -232
З а п р я н о в а , A. - Bulgaro-turcica 1,2,3... (Валери Стоянов. Етнонимът
“българи”. За българо-тюркските сметения. София, Изд. къща “Ог­
ледало”, 1997.95 с.; Валери Стоянов. Турското население в Бълга­
рия между полюсите на етническата политика. София, Изд. “ЛИК”,
1998. 250 с.; Валери Стоянов. История на изучаването на “Codex
cumanicus”. - Историческо бъдеще, 1997, № 1, 42-91; № 2, 29-74.) 5-6 222-228
И л и е в, И л. - Иван Билярски. Институциите на средновековна Бълга­
рия. Второто българско царство (XII—XIV век). София. Универси­
тетско издателство "Св. Кл. Охридски", 1998.426 с.................................... 3-4 228 -229
К а м е н о в , П. - John F. Montgomery. Magyarorszag - A vonakodo esatios.
Budapest, 1993,245p..... ........................................ ....... ................................ 1-2 245 -250
K o c T o в, A. - Урс Алтермат. Етнонационализмът в Европа. Превод от

252
 немски Мариана Маринова. София, Издателство ГАЛ-ИКО, 1998.
360с............................................................................................. .................. 5-6 234 -236
Л а л к о в, М. - Нови автентични страници към отечествената история
(Руско-турската война (1877-1878). Дневници, спомени, записки,
кореспонденции. Изд. ГУА при МС. “Архивите говорят”. Т.2. Състав.
Н.В.Илина, Л.Я.Сает, Г.Пиндикова, И.Георгиева. С., 1998. 287 с.;
БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946). Т.1. Изд.
ГУА при МС. “Архивите говорят” . Т.4. Състав. Ц.Билярски и И.Бурил-
кова. С., 1999. 688 с.; БКП, Коминтернът и македонският въпрос
(1917-1946). Т.2. Изд. ГУА при МС. “Архивите говорят”. Т.5. Състав.
Ц.Билярски и И.Бурилкова. С., 1999.683 с.)................................. ............... 5-6 208 -216
Н и к о в а, Г. - Johanna Deimel. Bewegte Zeiten. Frauen in Bulgarien
Gestern und Heute.- In: Wirtschaft und Gesellschaft in Südosteuropa,
Band 13, München, 1998.298S........................................................................ 1-2 258 -264
О в ч а р о в , H. , Д. С т о и м е н о в - По повод една фалшификация на
средновековната българска история. Сврл>шки одломци. JeeaH-
Ьел>а (XIII в.). Издание приредно Никола РадиЬ. Уредник изданьа
Сретен ПетровиЬ. Ниш, 1994............................................i............................ 3-4 233 -239
Π ο π π β τ ρ ο Β , Η . - Revolution auf Raten. Bulgariens Weg zur Demokratie.
Hrsg.W.Höpken. München, R.OIdenbourgVerlag, 1996.315S..................... 5-6 229 -233
С т о я н о в , B. - Religion - ein deutsch-türkisches Tabu? (Türk-Alman
ili§kilerinde Din Tabu mu? Deutsch-Türkisches Simposium 1996. Edi­
tion Körber-Stiftung. Hamburg, 1997.384S.................................................. . 1-2 251 -257

П реглед

Д о н ч е в а , Б. ,H. П о п о в а - Българската историческа научна книжнина

през 1998 година..*............................................................... .......................... 3-4 263 -275
Ж е ч е в а , С. - Научна конференция за Югоизточна Европа в Мюнхен 5-6 246-249
Л ю б е н о в а , Л. - Научно-теоретична конференция "Законодателната
дейност на БЗНС"..................................................................................... 3-4 256-259
М и л о ш е в а , М. - Съдържание на “Исторически преглед”, годишнина
LV, 1999.......................................................................................................... 5-6 250-254
Ня г у л о в , Б. - Научна сесия в Букурещ на смесената българо-румънска
комисия по история........................................................................................ 3-4 253-255
П е й к о в с к а , П. - Научна конференция “Информационните технологии
в историята и нейните помощни науки” ....................................................... 5-6 242 -245
П ъ р в а н о в а, Р. - Тематична конференция"120 години от рождението
на Александър Стамболийски".............................................................. 1-2 256 -267
Спасов,Вл. -Приморски срещиКлио‘99......................................................... 5-6 237-241
С т о я н о в а , В. - Научна конференция "120 години изпълнителна власт
в България".................................................................................................... 3-4 248 -252
Я н е в а, С. - Научна конференция в Кембридж "Османските граници" 3-4 260 -262

253
In memorlam

Й о р д а н о в , K .- Проф. д.и.н. Христо Данов ................................................... 1-2 268 -269

М ар ко в, Г. -Професор д.и.н. Воин Божинов....................... ....... ..... .............. 3-4 280
Никова.Г. -АкадемикМитоИсусов................................................................. 3-4 276 -279
С то я н о в а , В. - Проф. д.и.н. Стайко Трифонов................................. ........ ...... 1-2 270 -272

Мануела Милошева

254