Пловдивски университет

„Паисий Хилендарски“ гр. Пловдив

Филологически факултет

Курсова работа

Дисциплина: „Средновековна обща история“

Тема: Арабски халифат

Преподавател: Доц. д-р Илка Петкова

Изготвил: Нина Нонинова

Специалност: Български език и история (задочно)

Фак. N: 1803172017
Увод
Като средновековна държава халифатът се създава вследствие обединяването
на арабските племена. Тръгвайки от неблагоприятната пустинна територия
Арабския полуостров, стремейки да стигнат северо-западните съседни земи с
условия за изхранване на населението, за развитието на земеделието. В резултат
на завоеванията, те създават огромна държава, включвала Арабския полуостров,
Ирак, Иран, Закавказието, Централна Азия, Сирия, Палестина, Египет, Северна
Африка, Пиренейския полуостров, Синд. Характерно при възникването на
държава при арабите била религиозни вярвания, съпроводени от създаването на
нова световна религия – Ислям.

Арабска култура.
Арабският полуостров, върху който възникнал едноименният халифат, е
разположен на територия, обхващаща 3 милиона квадратни километра и се
равнява на една четвърт от земите на Европа. Заселен бил от араби, които се
занимавали със земеделие и скотовъдство. Социално-икономическото развитие
на полуострова протичало неравномерно. Това се дължало на различните
физико-географски условия, които оказали решаващо влияние върху начина на
живот на отделните арабски племена, върху техния поминък, бит и култура.
Културата, макар че наричана арабска, тя била сътворена от множество народи,
влизащи в структурата на халифата. Важни културни центрове били Куфа, Басра,
Харром, Багдад, Дамаск, Кайро, Кордова. През X в. библиотеката в Кордова
брояла 400 000тома. В Багдад, Кайро и Кордова функционирали висши учебни
заведения, своебразни университети, били открити астрономически
обсерватории, които изучавали звездите и изработвали много ценни карти.
Арабите развили математическите науки, алгебра, геометрия, тригонометрия,
физика. Големи постижения отбелязали и в медицината, прибягвали до
вивисекция (рязане на жив организъм с научна цел), проучвали задълбочено
анатомията на човешкото тяло. Написали учебници по медицина, които влезли и в
употреба и в Западна Европа. Между хуманитарните науки голямо развитие
отбелязала историята, която се ползвала с почит и се разработвала усилено.
Арабите пишели хроники, в които отразявали най-важните събития от своето
време. Развита била пътеписната литература. Историци и географи я
обогатявали, пътувайки из славянските страни и отразявали вести за
историческото развитие на славяните. Известен историк, представител на
гражданската историопис бил Ибн Абу Тахар Тейфур. Големи успехи имала
философията. Изучавали наследството на Аристотел и Платон, но развивали
творчески философското дело на древните елини. Разцъфтяла арабската
литература – поезия и белетристика. През VIII - IX в. били записани много
произведения на устното народно творчество – фолклорни творби : приказки,
стихотворения, епиграми. Върху основата на устното творчество и на Корана
възникнал и се оформил средновековния арабски език. Развито било и
строителното дело, създадени били великолепни произведения на
архитектурното строителство, във Фустат, Куфа, в Дамаск, Багдад – джамията в
Ерусалим, джамията на Омайадите. Значението на арабската култура през
средновековието било огромно. Развивана била не само религиозната, но и
гражданската обществена мисъл. Творчеството на Авероес дало благотворно
въздействие върху развитието на Европейското възраждане.

Извори.
Основния най-важен извор за историята на арабите до зараждането на исляма са
южноарабските надписи, своеобразни паметници на материалната култура,
съчиненията на античните историци, устното творчество на народните маси.
В надписите се включват държавни и частноправни документи, описания на
военни походи, дългови задължения.
За живота и бита, за нравите и обичаите на арабите сведения ни дават античните
автори Херодот, Страбон, Диодор Сицилийски.
Произведението „ Дни на арабите“, включва устните предания на арабите,
събрани и записани през VII – VIII в.
Динамичната история на арабския халифат – на Омайади (661-750) и Абасиди
(750-1055) намерила отражение в множество извори: свещени книги, творби на
историци, философи, прависти, географи, теолози, писатели, поети.
Сведения за религиозния живот на арабите до появата на исляма се съдържат в
произведението на Ибн-ал-Калби „Книга за идолите“.
Коранът, свещената книга е обявена за богооткровена, е незаменим основен
извор за изучаване историята на ранния ислям, а чрез него и на арабската
душевност и култура. Текстът на Корана, е написан на класически арабски език
при управлението на халифа Осман (644 - 656) съдържа 114 сури ( глави
подредени по размери).
Друг основен извор на арабската култура е шериатът, цялостният кодекс на
религиозните, нравствените и правовите норми на исляма, формиран върху
основата на Корана.
В Европа изворите за историята на Арабския халифат стават известни в превод
от арабски на различни езици, най-вече на немски, френски, италиански,
испански, английски,руски и др. Това бил естественият начин за изучаване
развитието на арабските народи, на техния начин на живот.
Най-голяма фактологична стойност притежават съчиненията на различни
историци и географи, посветени на събитията през различни периоди от
развитието на халифата. Едно от интересните произведения в тази област на
познанието е „Книга на картините на земята“ от Мохаммад ибн Муса ал-Хваризви.
За миналото на арабския свят сведения дават не само писмените паметници, но и
нумизматичните и епиграфските материали, монети, печати, надписи.
Ценна информация съдържат различните каменни надписи от различните епохи.
В историографията за Арабския халифат, възникнал като теократическа държава,
се застъпват на еднакви схващания за характера на феодализма, но не се
поставя под съмнение, че арабския феодализъм притежавал специфични
особености. В ранносредновековното арабско общество нямало оформена
съсловна йерархия с наследствени привилегии, закрепени със закон. Но
управляващата аристокрация притежаваща определено образование, включвала
халифите и емирите, тяхното обкръжение, военачалници, чиновници. Низшите
слоеве от селото и от града обхващали земеделци, занаятчии, дребни търговци.
Феодалното земевладение получило най-голямо развитие при Багдатския
халифат. Поземленото право в халифата било окончателно изградено. Системата
на администрацията, на управлението, на финансите постепенно се
усъвършенствала.
В излизащата научна литература се разработват проблемите за властта - земна
и небесна. Небесната власт се предоставя на Аллаха, докато земната власт
притежава крайно ограничена цел: да следи хората да живеят по „ Божествения
закон“ преподаден в Корана и сунната. Историци доказват, че съгласно текстовете
на корана единната власт на Аллаха притежава многостранни измерения. Като
посланик на аллаха Мохамед разполага с различни форми на господство и власт.
В съгласие с източните традици, пророкът, изпълнявайки функциите на посредник
между Аллаха и хората сакрализира управленческата си дейност.
В най-голяма степен сакрализацията на властта намира израз в управлението на
халифите. Въвежда се в употреба съчетанието „халиф на Аллаха“ в смисъл
наместник на Аллаха на земята, какъвто е бил Мохамед. По такъв начин
сакрализацията на върховния владетел в арабския свят преминава в нова най-
висока степен.
По – голямата част от Арабския полуостров се състои от сухи, пустинни и
полупустинни земи, непригодни за земеделие. В централните му територии е
разположена пустинята Недж, голяма по размери, но слабо оросявана.
Чергарските племена – бедуините, се занимавали предимно със скотовъдство.
Продължителните дни, в които рядко падал дъжд ги принуждавали да се
преселват от място на място и да търсят оазиси в пустинята. Препитавали се от
ограбване на търговски кервани, които преминавали през пустинните степи.
Друго било положението в югозападните територии, в Йемен, (наричан
„ Щастлива Арабия“) където земеделието и скотовъдството били добре развити.
В тези райони се оформили ранноробовладелски отношения със силни
патриархални традиции. Аристокрацията, която живеела в градовете, владеела
обработваеми земи, градини, лозя, отглеждани от роби. В градовете било
въведено самоуправление. Общините се ръководели от съвет на старейшините,
включващ представители на знатни фамилии. Самоуправление било установено в
градовете Мариб, Сана, Зафар, Маин, Неджран и др. В общините била
съсредоточена администрацията, която се грижела за каналите и останалите
оросителни съоръжения, осигуряващи развитието на поливното земеделие. В
градовете била съсредоточена занаятчийска дейност – популярност получили
ковашката и грънчарската промишленост. Пройзвеждани били в големи
количества различни видове оръжие - мечове, шлемове, ризници. Развито било
производството на различни кожени изделия. Добивало се злато, тамян и други
ароматични смоли. От морски раковини се изработвали украшения.
Племената, които се занимавали със скотовъдство, отглеждали различни видове
едър рогат добитък, коне, овце. Всичко, което им било необходимо за
задоволяване на техните потребности, произвеждали сами – дрехи, черги,
завивки, седла,върви, въжета и др. Самостоятелно си приготвяли оръжия – копия,
лъкове и стрели. Развитието на производството дало тласък върху развитието на
обмена и търговията. Голям търговски център станал Неджран, където било
развито текстилното производство, шивашката промишленост, лихварството,
търговията с роби.
Световните търговски пътища, които свързвали Източна Африка с Индия и
Предна Азия, минавали през Арабския полуостров. Върху кервани с камили били
превозвани различни стоки – памучни, копринени, вълнени изделия. Изнасяни
били оръжия, огледала,ювелирни и парфюмерийни стоки, утвърдили се
владетели на парцели обработваеми земи, търговци, лихвари.
По етнически признак арабските племена се делели на две големи групи – южно
арабски или йеменски и северо арабски.
Обединяването на арабите в една държава и образуването на халифа, голяма
част от племенната общност на северните араби продължавали да водят
чергарски начин на живот, като отглеждали камили, които служели в
транспортната търговия и за воденето на военни действия. Отглеждали се кози и
овци, коне се срещали рядко и били много скъпи.
Земеделието се развивало в оазисите – отглеждали ечемик, финикови палми,
лозя и плодни дървета. Арабите продължавали да живеят на родове, но
имуществото и социалното разслоение се задълбочавало.
Разложението на родовите отношения и появата на частна собственост върху
земята и добитъка били свързани с възникването на имуществено и социално
неравенство. Родовоплеменната аристокрация, включително и шейховете и
саидите, представителите на властта, заграбвали най-добрите пасища, оазисите.
Те разполагали с много добитък и роби.
Арабските царства Хасан, Лахм и Кинда съответствали на варварските държави в
Западна Европа. Арабските царе били по същество племенни вождове, военни
предводители, които разполагали с ограничена власт узаконявана от събранията
на войската, които решавали въпросите, възникващи в родовете и племената.
В края на VI и началото на VII в. арабските племенни общности били разтърсени
от остри икономически, социални и политически противоречия. Старата
обществена организация била разрушена. Царствата били разгромени.
Транспортната, керванската търговия западнала, притокът на стоки намалял.
Разселването на племената продължило. Арабите станали обект на завоевателни
планове на редица чуждестранни държави. Значителни загуби понесъл Хеджас,
откъдето преминавали важни кервански пътища. За да излезе от тежкото
положение, аристокрацията организирала завоевателни походи в близки страни, в
които увличала и бедняците. Нараснали вътрешните противоречия в арабското
общество. Градските бедняци недоволствали от богатите земевладелци, търговци
и лихвари. Сиромасите се нуждаели от земя и добитък и изнемогвали от
господството на племенната аристокрация, която започнала да се феодализира.
При тази обстановка, необходимостта от обединяване на разпръснатите арабски
племена била продиктувана от две основни причини. Едната, вътрешната, била
свързана с интересите на зараждащата се феодална аристокрация, другата,
външната – с борбата против чуждоземните завоеватели, с защитата на
свободата и на независимостта на арабската общност.

Зараждане на исляма.
Процесите на обединяване на арабите обхванали областта Хиджас и по-
специално градовете Мека, Ятриб (Медина) и Тайф, традиционни центрове на
занаятчийска и търговска дейност. Идеята за държавно обединение обхванала
широките слоеве от населението и намерила опора в монотеизма, изместил
староарабския политеизъм, освещаващ родовия строй.
Наред с юдейството и християнството монотеистични идеи отстоявал и т.нар.
ханифизъм, религия на племенните божества и за вяра в един бог.
В пределите на арабския полуостров се появили множество проповедници, които
учели населението да изостави вярата в старите богове и да приеме еднобожието
като единствено правилна религия.
В град Мека, център на процъфтяваща занаятчийска и търговска дейност, едиолог
на ново учение бил Мохамед (570-632), основател на исляма. Той произхождал от
стар, западнал род. Едва навършил 6 години останал пълен сирак, за да може да
преживее пасял овцете на своя чичо. Оженил се за богата вдовица – Хатидже,
която му гарантирала материално благополучие и той започнал да се занимава с
търговия. В резултат от беседите, които провеждал с християнски монаси,
юдейски проповедници и ханифи се запознал с монотеизма и станал убеден негов
последовател. На 40 годишна възраст (около 610г.) започнал да проповядва нова
религия наречена ислям (на арабски покорство, подчинение). Той се обявил за
пророк наред с известните пророци от Библията Мойсей, Исус Навин, Илия,
Елисей, Исус Христос. Понеже призовавал да се дава помощ на бедните, станал
популярен сред онеправданите слоеве в арабското общество.
В началото на проповедническата си дейност слушателите му били малко, но по-
късно се увеличили. Своите религиозни идеи той оформил в няколко основни
принципа. Преди всичко той отстоявал идеята за съществуването на един бог -
Аллах, „ милостивия и милосърдния, господарят на световете“. На второ място
въвел задължителна ежедневна молитва, на трето място - пост рамазан, който
трае един месец в годината. Даването на милостиня на бедните, десятък било
четвърти принцип, а пети – провеждане на поклоничество в Мека. В същото време
той обявил робството за законно, защитавал частната собственост и търговия.
Аристокрацията в Мека посрещнала враждебно проповедите на Мохамед,
обезпокоена от възможността да бъде подкопано нейното материално
благополучие. Жреците на храма Кааба се опасявали, че неговите призиви срещу
иделопоклоничеството и многобожието ще подкопаят култа към идолите на Кааба
и по такъв начин ще настъпи упадък в търговията, ще намалее значението на
местния панаир, на поклоничеството. След което курейшитите обявили, че ще
убият проповедника, а привържениците му ще ликвидират, Мохамед бил принуден
да напусне Мека и да се пресели в Ятриб (Медина). Това преселение, наречено
„хиджра“ станало през 622г. – годината, която поставила началото на
мюсюлманското летоброене. Ятриб бил преименуван на Медина ал Наби („град на
пророка“). В Медина Мохамед поставил началото на мюсюлманската община, в
която членували чергари, граждани и земеделци, обединени поради
принадлежността към новата религия – исляма. Мохамед, който се обявил за
пророк, за „пратеник на Аллаха на земята“, се превърнал в неограничен владетел,
върховен законодател, съдия и военачалник. Неговите речи, записани от
учениците му, се изучавали и декламирали от населението. По-късно, след
смъртта му, те влезли в състава на Корана, свещената книга на мюсюлманите.
Като успял да вдигне на борба гражданите на Медина, както и различните
бедуински племена, Мохамед принудил аристокрацията в Мека да отстъпи.
Конфликтите между Мека и Медина, които се изострили, приключили през 630г.,
когато бил сключен мир, по силата на който гражданите на Мека признали властта
на Мохамед и приели исляма и техния град бил обявен за религиозен център, а
храмът Кааба бил издигнат за главно светилище на новата религия. Въведено
било задължението всеки мюсюлманин да отиде на поклонението в храма.
По същество договорът от 630г.поставил началото на единната арабска държава.
В религиозна форма била организирана държава, която обединила в едно цяло
арабските племена. След като починал 632г, Мохамед бил погребан в Медина, а
гробницата му се превърнала в светиня за мюсюлманите и в обект на поклонение.
За владетели на държавата след смъртта на Мохамед били избрани негови
близки сподвижници и роднини, наричани „халифи“ – „заместници на Аллаха“.
В продължение на близо три десетилетия управлявали четирима халифи – Абу
Бакр (632 – 634), Омар (634 – 644), Осман (644 – 656) и Али ( 656 – 661).
Ако Абу Бекр потушавал бунтовете, които избухнали в редица области на Арабия,
Омар организирал завладяването на Сирия, Палестина, Египет и Иран. Арабите
нанесли поражение на византийските войски, изтощени от продължителните
войни с Персия, която била покорена от халифата. При управлението на халифа
Осман арабите настъпили в Северна Африка и достигнали Картаген, покорили
напълно Иран. Провеждайки завоевателна политика, Арабският халифат
поставил във васална зависимост Армения и някои територии на Грузия. Арабите
преминали Кавказкия хребет и станали съседи на хазарите. В завладените
огромни земи арабите установили веротърпимост спрямо юдеи, християни и
последователи на другите религии. За да укрепят властта на халифата,
арабските владетели разселили многобройни арабски маси, жадни за земя и
добитък, в заграбените територии. Започнал усилен процес на асимилиране на
местното население, на налагане арабския начин на живот. В Ирак и Сирия,
където вече живеели араби, арабизирането протичало по-лесно, но в Египет и
Северна Азия, Иран и Закавказието, където местното население се намирало на
по-висока степен на развитие, преселниците загубили облика си и били
претопени.

Конфликти в халифата.
В процеса на завоеванията социалната диференциация в арабското общество се
задълбочавала и изостряла. Нараснали вътрешните противоречия. Корупцията
взела големи размери при управлението на Осман. Недоволството обхванало
широки слоеве от населението, което се сплотило около Али, зет на Мохамед.
Привържениците на Али, наречени шиите се вдигнали на бунт през 656г. и убили
Осман. Мястото на Осман заел Али, той се опитвал да намери опора в
демократичните среди. Наместникът на Сирия – емирът Муавий вдигнал въстание
срещу новия халиф. През 661г. Али бил убит от един хариджит (сектант) и
Муавийй се провъзгласил за халиф. Той превърнал престолният град Дамаск в
столица, център на управлението.

Омаяди.
Понеже Муавий произхождал от рода Омей, управляващата династия се нарекла
Омаяди и властвала около 90 години (661 – 750). При управлението на Омаядите
били завоювани земи, завладяно било крайбрежието на Северна Африка,
Пиренейския полуостров. Арабите пресекли границите на франкската държава,
направили опит – вече за трети път – да превземат Константинопол, но не успели.
През 732г. в битката при Пуатие франкският майордом Карл Мартел им нанесъл
поражение и поставил прегради пред завоевателната им стихия.
В Азия войските на халифата завладели Афганистан , територии на
северозападна Индия. Границите на арабската държава се простирали от
Атлантическия океан до провинциите на Индия и Китай.
Земите, които били завладени от арабите – провинциите на Византия, Иран,
Закавказието, Средна Азия и Испания – се намирали на различна степен на
икономическо и обществено развитие. В по-голямата част от завоюваните
области – особено на Византия и Иран – били установени раннофеодални
отношения. В други райони обаче робовладелските елементи още не били
преодолени. Феодалната обществена система се намирала в процес на
изграждане, експлоатацията не била обхванала в необходимата степен цялото
селячество. Както и в останалите страни на изтока, така и в Арабския халифат,
собственик на земята била държавата. Халифът владее огромен фонд земи,
обработвани на изполица. Мюсюлманското население плащало общ поземлен
данък, юшур, а не мюсюлманското население – харадж. За халифа бил внасян
зекят, задължителен десятък. Когато разходите за войните нараснали, халифът
увеличил данъците и предизвикал недоволство сред населението. При
изграждане системата на държавния апарат арабите използвали социалния опит,
натрупан във Византия и Персия. Върховен владетел бил халифът, който
съединявал в едно гражданската и духовната власт. Халифът бил разделен на
наместничества. Главнокомандващи и върховни администратори били емирите,
които управлявали наместничествата. Изградена била правна система, в
съдопроизводството се наложил арабският език. Въз основа на Корана бил
оформен кодекс на арабското право.
Системата на обществени отношения, налагана от Омайадите в Дамаск,
предизвикала недоволство, особено в източните провинции. Избухнали седем
въстания, които били организирани под формата на религиозни сектантски
движения. Основната движеща сила във въстанията били селяните, обикновените
бедуини, които най-много страдали от експлоатацията и подтисничеството.
През 747г. избухнало масово въстание в Хоросан, което обхванало Ирак и Иран,
възглавявано от Абу Муслим, бивш роб. Във въстанието се включили
представители на различни социални групи – селяни, земевладелци, шиити,
хариджити. Начело на движението застанала новата династия на Абасидите.
Абасиди.
През 749г. за халиф бил провъзгласен Аббасид Абу-л-Аббас-ас-Саффах.
Вождът на въстаниците Абу Муслим бил убит.
При управлението на Абасидите (750 – 1258), арабската държава навлязла в
периода на своето най-голямо могъщество. Столицата на халифата била
преместена в Багдад. Влиянието на Иран се засилило. Най-изтъкнати
представители на династията на Абасидите били Мансур (754 – 775),
Харун-ар-Рашид (786 – 809), Ал-Мамун (813 – 833), Мутадид (892 – 902).
При управлението на Абасидите феодалните обществени отношения се
оформили окончателно. Халифът продължавал да бъде върховен собственик на
земята. Запазили се поземлените форми на собственост – частната (мюлкът) и
условната ( икта). Възникнал нов вид земевладение – вакъфът, обхващащ земи,
подарени на отделни лица или на духовни учреждения – мечети,, медресета,
болниви, духовни лица. Нарастването на вакъфа и иктата водело до намаляване
на доходите на държавната хазна, които трябвало да бъдат набавяни с нови
данъци и с увеличаване на експлоатацията. Робството продължавало да се
разпространява. Положението на селяните се влошило. Назрявало
недоволството. В държавното управление халифите въвели института на везира,
който станал пръв помощник на халифа. Увеличила се ролята на емирите, които
превърнали своята власт в наследствена. Макар при Абасидите стопанския живот
в халифата да се развивал, били изгубени редица територии. След като арабите
се установили на полуострова и превърнали Испания в провинция на халифата,
Андалузия, управленската система продължавала да се ръководи от династията
на Омаядите, дори след като в Багдад Омаядите били заместени от династията
на Абасидите Продължавали военните конфликти с Византия, в Кавказ и Средна
Азия.
В Багдадския халифат възходящото развитие на икономическия живот
продължило до края на VIII и началото на IX в., след което започнал упадък.
Многократни въстания избухвали и привличали експлоатираните за борба.
В средна Азия от 776 до 783г. бушувало въстание начело с Хашим ибн-Хаким с
искания за общност на имуществата, за равенство.
През 778-779г. в югоизточното крайбрежие на Каспийско море избухнало друго
голямо въстание, ръководено от Мукана.
През 815-837г. начело с Бабек се развила селска война, пламнала в южен
Азербайджан, преминала в западен Иран и достигнала до Исфахан.
Много голяма роля играло движението на карматите, което вдигнало на крак
бедуини, селяни и занаятчии в Сирия, Ирак, Бахрейн, Йемен, Хоросан.
Държавата, която създали карматите просъществувала половин век.
869-883г. Четиринадесет години бушувало въстанието на Зинджите – чернокожи
роби, които под ръководството на Али ибн-Мухамед успели да изградят своя
свободна държава.
Антифеодалните борби в халифата на Абасидите подкопавали основите на
държавата и намалявали нейните съпротивителни сили. Арабския халифат се
разпаднал в средата на XI в., когато върху халифата връхлетели чуждестранни
нашественици.
През 1055 г. селджукският султан Тогрул-бек навлязъл в Багдад и го превзел.
Халифът Каим дал на Тогрул-бек титлата султан, а след това и цар на „Изтока и
Запада“. За себе си Каим запазил само функциите на ръководител на
мюсюлманите. Фактическият край на арабския халифат настъпил през 1258 г.,
когато Хулагу-хан превзел Багдад и екзекутирал последния халиф Мутасим.

Арабско –византийски войни.

От VII до X в. омаяди и абасиди водили упорити битки с Източната римска
империя за разпределение на Мала Азия, Закавказието и Средиземноморския
басейн. В развитието на арабската експанзия могат да бъдат набелязани три
основни етапа. Първият обхваща 668 – 669 г., вторият – 673 – 678 г., а третият –
716 – 718г.
При първата военна акция арабите завладели още преди това Басра в
Трансйордания, Дамаск, Антиохия, Египет. Достигнали столицата на Византия
Константинопол и се опитали да я завладеят.
През 668 г. Обсаждайки Константинопол арабите отвлекли военния потенциал на
империята дали възможност на хан Аспарух да укрепи своите военни сили и да
предприеме съкрушителните си нападения върху Византия. Арабската флота
достигнала Сицилия, нападнала Северна Африка и взела в плен 80 000 души.
Втория опит на арабите бил сравнително по-продължителен и по-добре
организиран. Завладели Кизик в Пропонтида, Ликия и Киликия, те вече насочили
усилията си към столицата на Византия.
През 674 г. халифът Моавий обсадил Константинопол и безуспешно се опитвал да
го завладее. Атаките продължили не само по море, а и по суша. Константинопол
издържал четиригодишната блокада на нашествениците. Понесъл сериозни
загуби, през 678 г. Моавий вдигнал обсадата.
През 678 – 679 г. бил сключен мирен договор между Арабския халифат и
Византийската империя, били преустановени военните конфликти.
718 – 719 г.-Третата обсада на Константинопол, свързана с втория етап от
големите завоевания на арабите, започнали края на VII и приключили през 30-те
на VIII в. През това време халифата бил в своя разцвет, обхващал големи
пространства от бреговете на Атлантическия океан до Индия и от делтата на р.
Нил до Каспийско море. Завоювали през 670 г. Северна Африка и наложили
исляма на берберските племена, навлезли в Пиренейския полуостров и
завладели голяма част от територията му. Опиянени от успехите си, арабите
възгласявани от халифа Сюлейман бен-ал-Малик организирали новата атака
срещу Константинопол.
На 15 август 717 г. арабският флот в състава на кпйто влизали 1800 кораба,
започнал да обсажда столицата на империята. По суша откъм Босфора се
насочила друга арабска армия. Те опустошили Тракия, но не могли да превземат
непристъпния град.
Не се увенчали с успех и усилията на новия халиф Омар II (717 – 720) да завоюва
победа. В този момент българския хан Тервел се притекъл на помощ на
застрашения си съсед в изпълнение на сключения договор през 716 г. с
византийския император. Българския владетел разгромил многобройната арабска
армия и спасил от гибел не само Византия, на и Балканския Югоизток, Европа.

Заключение:
Считайки нашето Географско местоположение на Балканския полуостров,
арабската култура и религия остава чужда и неразбрана от нашето население.
Въпреки разнообразния си произход, населението което изповядва исляма,
формира една културна среда – обединена от вярата, свещената книга, арабския
език. Арабските племена тръгнали от обширния Арабски полуостров,
защитавайки собствената си идентичност, присъединявайки към културата си
западно - северните народи. Толерантното отношение на завоевателите е фактор
за бързината на завладяване на чуждите територии - и днес ислямското
население наброява над 1 милиард души.

Източници:
1. История на Средновековния свят. Том първи 1994 г. Йордан Николов.
Издателство „ Идея“ към „Тракия“ ООД, Ст. Загора.
2. История на Средновековния свят. Том втори 1994 г. Йордан Николов.
Издателство „Идея“ към „Тракия“ ООД, Ст. Загора.