Арабска алхимия[редактиране 

| редактиране на кода]

Гебер

Теоретичната основа на арабската алхимия продължава да бъде учението на Аристотел.

Въпреки това, развитието на алхимична практика изисква нова теория, основана върху
химичните свойства на веществото. Джабир ибн Хайян (Гебер), смятан за баща на химията от
мнозина,[8][9][10][11] в края на 8 век разработва нова теория за произхода на металите, според
която металите се образуват на два различни принципа. Златото е смятано за съвършен метал
и Джабир смята, че за неговото получаване се изисква специално вещество, което той
нарича философски камък (Lapis Philosophorum), или еликсир. Този еликсир е трябвало да
притежава и много други свойства – да лекува болести и дори да дава безсмъртие.[12]
[13]
 Живачно-сярната теория е теоретична основа на алхимията за следващите няколко века. В
началото на 10 век, друг виден арабски алхимик, Ар-Рази (Разес), усъвършенства тази теория,
като добавя към живака и сяра на принципа на твърдостта, или философската сол.

Арабската алхимия, за разлика от Александрийската, е доста рационална, мистичните

елементи в нея са повече по традиция. В допълнение към основната теория на алхимията, по
време на арабския етап се раждат понятията лабораторна техника и оборудване, методика на
експеримента и апаратура. Арабските алхимици безспорно достигат несъмнени практически
успехи – те извличат антимон, арсен, и очевидно, фосфор, произвеждат оцетна киселина и
разреждат разтвори на минерални киселини. Важно събитие при арабските алхимици е
създаването на рационална фармация и аптеки, като е разработена традицията на
древната медицина.