Имануел  

Кант  (1724­1804  г.)  е  родоначалник   на   класическата   немска

философия. Кант пръв поставя и решава въпроса за това, какво всъщност представлява
Просвещението   и   кои   са   неговите   основни   измерения.  Най­извесни   произведения:
"Метафизически начала на правото" (1797) и "Към вечния мир" (1795).
В основата на своите възгледи Кант поставя критичната философия и теорията
на познанието. Държавното управление зависи от степента на познавателния прогрес, от
образоваността на управниците, в т.ч. от просветения суверен (монарх). Свободата на
гражданите също се определя от способността на човешкия разум към прогрес. 
При анализа на  произхода и същността на държавата  Кант се придържа към
доминиращата   по   това   време  "договорна   теория".  Но   и   тук   той   дава   оригинален
принос.   Кант   прилага   своя  "категоричен   императив".  Той   гласи:   „Действай   само
според онези максими, за които си убеден, че трябва да се превърнат в универсални
закони“.   Той   е   категоричен,   защото   означава,   че   трябва   да   се   прилага   винаги   и
навсякъде, а е императивен,  защото с него трябва  да се съобразяват  всички разумни
същества. Изисква всеки да постъпва така, че принципът на неговото поведение да
получи   значимостта   на   всеобща   максима.  Само   че   в   правото   тази   максима   се
осигурява чрез принудата на държавата. 
Оригинална   е   и   интерпретацията   на   Кант   на   договора,   чрез   който   се   създава
държавата. Той разглежда „първичния договор" по­скоро като идея на разума, която
обаче   е   напълно   реална   и   заставя   всички   хора   да   изхождат   от   общата   воля.   В   този
смисъл, ни уверява Кант, на всеки поданик на държавата трябва да се гледа така, като че
ли той е дал своето съгласие за общата воля, изразена в "първичния договор".
За разлика от Лок, който признава правото на народа на въстание, революция и
бунт против деспотичното управление, Кант отрича това право. Той смята че, народът
не може да използва сила  срещу  монарха,  тъй като  той  е изразител на общата  воля,
която  идва   още   от   "първичния   договор"   за   създаването   на   държавата.   Освен   това
независимо   от   казаното   по­горе,   Кант   категорично   заявява,   че,   макар   и   незаконна,
веднъж   извършена,   революцията   трябва   да   се   приеме.   Гражданите   са   длъжни   да   се
подчиняват на утвърдените от нея държавни форми на управление. Същото важи и за
сваления монарх, ако той приеме да остане като обикновен поданик в новата държава.
Възгледите   на   Кант   са   твърде   интересни   в   това   отношение.   Той   заявява,   че
„гражданското   устройство   във   всяка   държава   трябва   да   бъде   републиканско”.
Според   него   републиканското   устройство   произтича   от   "първоначалния   договор"   за
създаване на държавата. По­точно единствено републиканското управление следва от
този договор като основа на всяко правно законодателство.
Но   това   не   означава,   че   Кант   отрича   конституционната   монархия   като   висша
форма   на   държавно   устройство.   Според   него   републиканската   форма   не   бива   да  се
идентифицира с демокрацията.  Кант разграничава два критерия за класификация
на   формите   на   държавата   (civitas):   според   разликата   (броя)   на   лицата,   които
притежават   държавната   власт,   и   начина   на   управление.  На   базата   на   първия
критерий формата на властта бива автокрация, аристокрация и демокрация (власт на
суверена, на аристокрацията и народа), а според втория ­ формите на управление са
републиканска  и  деспотична.  Това   означава,   че   деспотична   може   да   бъде   не   само
монархията   (и   аристокрацията),   но   и   демокрацията.   По   същия   начин   не   само
демокрацията, но и монархията може да бъде републиканска по форма на управление,
тъй като републиканизмът за Кант е държавният принцип на отделяне на изпълнителната
власт от законодателната. 

1
 Когато   Кант   говори   за  възможностите   на   демокрацията   да   се   превърне   в
деспотична форма на управление, той подчертава едно нейно реално противоречие,
известно още от древността. Напълно възможно е по, демократичен път да се стигне до
авторитарна   форма   на   управление.   Мнозинството   може   да   управлява,   без   да   зачита
интересите и правата на малцинството, да налага принудително своята воля и интереси,
въпреки мнението и интересите на малцинството. Поради това мерило за зрелостта на
демокрацията е отношението към малцинството.
Отношението на Кант към разделението на властите. Във взаимоотношението на
трите власти ­ законодателна, изпълнителна  и съдебна, той подчертава определящата
роля   на   законодателната   власт.   Разделението   и   независимостта   на   трите   власти   не
означават липса на отношение на зависимост и взаимна връзка. Трите власти се намират
в отношение на:   1) координация, 2) съподчиненост без узурпиране и 3) обединени, те
осигуряват правата на всеки гражданин. 
Особено актуална за нашия век е Кантовата теория за "вечния мир". 
Тя засяга отношението между хората от различни държави. За разлика от отношенията
вътре   в   държавата,   отношенията   между   хората   от   различни   държави   не   могат   да   се
регулират, например чрез съда и стоящите зад него законни средства за принуда. Затова,
когато   възникващите   спорни   проблеми   не   могат   да   се   решат   по   пътя   на   взаимното
договаряне, единственото средство за това остава войната т.е. налагането на волята на
едни държави над други чрез сила. Дълго време между държавите бушуват войни като
средство   за   насилствено   решаване   на   спорните   въпроси.   С   други   думи,  между   тях
 господстват  съ щите отношения, както  и между хората в естествено  състояние  преди
"първичния договор" за създаване на държавата, която е законен гарант на вътрешния
мир.                                                                        
Кант   е   убеден,   че   както   отношенията   вътре   в   дадена   държава   могат   да   се
регламентират разумно, за да се поддържа вътрешен мир, така и отношенията между
хората от различните държави биха могли да се регулират разумно, за да се постигне
външен   мир.   Такава   е   общата   логика   на   Кант   при   обосноваването   на   тази   толкова
красива   идея   за   "вечния   и   всеобщ   мир".   В   противен   случай   според   Кант   трябва   да
стигнем   до   извода,   че   хората,   както   другите   животни,   не   се   ръководят   от   разума.
Морално­практическият разум, заявява той, ни задължава да изключим войните. За тази
цел   Кант   иска   да   бъде   създаден   съюз   на   независими   държави,   своеобразна
конфедерация на разума, в която всеки човек да се чувства "гражданин на света".
Друг въпрос, поставен от Кант: как да се обедини политиката с морала? Има
две възможности: или да се приспособи моралът към интересите на политиката, или да
се   подчини   политиката   на   морала.   Истинското   единство   на   морала   и   политиката   е
възможно само въз основа на правото, като за гаранция служи гласността.
Кант   оставя   и   своеобразно  завещание   към   философите,  претендиращи   в
съответствие   с   утопията   на   Платон   за   власт:   Не   бива   да   се   очаква   кралете   да
философстват или философите да станат крале; това не бива и да се желае, тъй като
притежаването на властта неизбежно извращава свободните съждения на разума.

Георг   Вилхелм   Фридрих  Хегел  (1770­1831  г.)   е   най­видният   представител   на

немската класическа мисъл. Той има ценен принос във философската, естетическата,
етическата, социологическата, политологическата и правната мисъл на Новото време.
Макрофилософската схема, в която Хегел включва своята правно­политическа
доктрина, е следната: чистото мислене, природата и човекът и човешкото общество.

2
 Според   Хегел  гражданското   общество  изразява   относително   различни   и
самостоятелни по отношение на политическото общество и държавата особени интереси
и цели. В най­добрия случаи в него се отразяват взаимоотношенията между особени и
общи интереси, които на свой ред намират израз в държавата и политическото общество.
Гражданското общество се разпада на три: потребности, правосъдие и корпорация. По­
точно   тук   става   дума   за   особените   отношения,   които   намират   проявление   в
гражданското общество, съответно ­ при реализирането на потребностите, правосъдието
и корпорациите, общините и други и си взаимодействат и подчиняват на общите цели и
интереси, отразени в държавата и в политическото общество.
Хегел разграничава политическото от гражданското общество. Политическото
общество се определя от общите интереси и начина, по който те подвеждат под себе си
диалектически   особените   и   индивидуалните   интереси.   Оттук   следва,   че   в   неговата
интерпретация   и   гражданското   общество   въпреки   всичко   има   определено   отношение
към   политическото   общество   и   политическите   отношения,   тъй   като   се   намира   в
диалектическа връзка с общите цели и интереси, доколкото диалектически разбирани,
общите интереси не могат да съществуват без определена връзка с особените интереси.
Държавата според Хегел се разграничава също на три групи проблеми. Първата
група проблеми засягат властта на държавния глава (който за Хегел е конституционният
монарх), законодателната и изпълнителната власт. 
Хегел ни предлага най­развитата за времето си политическа теория. На него
дължим редица оригинални политически идеи, които и досега са актуални, а в някои от­
ношения ­ ненадминати.
Във   взаимоотношенията   между   трите   власти   ­   монарха,   законодателната   и
изпълнителната  (съдебната власт  Хегел отнася  към изпълнителната),  той,  въпреки  че
приема   рационалното   в   принципа   на   Монтескьо,   дава   предимство   на   изпълнителната
власт и на обединяващата власт на монарха в името на единството и предотвратяването
на разпадането на държавата. 
За разлика от Лок и дори от Кант, Хегел отхвърля категорично революционните
форми на развитие на обществото, независимо от своята ярка диалектика той се обявява
против републиканските идеи. 
Неразумното   трябва   да   отстъпи   място   на   разумното,   съществуващото   ­   на
действителното, т.е. на онова, което изразява необходимото в съществуващото, което
отговаря на новата степен на развитие на духа. С други думи, тази максима може да се
тълкува   и   в   противоположен   на   апологетиката   смисъл   ­   неразумно   съществуващото
трябва   да   бъде   заменено   от   разумно   действителното,   "лошата   държава"   трябва   да
отстъпи място на "добрата държава". 
Хегел критикува едностранчивостта на договорната теория на Русо (която в една
или друга степен срещаме и преди, и след него например при Хобс, Лок, Кант и т.н.) с
редица сериозни аргументи. Съвременните държави не могат да бъдат създадени чрез
договор  от всички  или  от мнозинството; държавата  не  се създава,  а само се изменя.
Държавите имат   дълга,   история   на  развитие,  те са продукт на определени  традиции,
обичаи, натрупвания. В тях живее народният дух от векове.
Подобно е положението и с една друга знаменита мисъл на Хегел, според която
всеки   народ   има   такова   държавно   устройство  (и   такова   правителство   и
ръководство), каквото заслужава. Без да се подценява ролята на конкретните лидери,
в края на краищата Хегел е прав, че всеки народ има такова държавно управление и
ръководство, каквото заслужава, т.е. каквото отговаря на неговите традиции, обичаи,

3
култура,   политическо   и   държавно   развитие   и   опит,   каквато   е   волята   в   дадения
конкретен момент на цялото общество или на мнозинството, или на водещите групи в
него. 
Мисълта на Хегел, че решението на мнозинството (на народа) невинаги може да
бъде по­добро от решението на правителствените чиновници, не е чисто и просто израз
на   елитарно   и   аристократично   мислене,   което   има   място   при   някои   съвременни
неоконсерватори.  По­скоро   става   дума   за   реално   и   почти   неразрешимо   основно
противоречие   на   демокрацията,   сочено   в   различни   форми   и   степени   още   от
времето   на   Сократ   и   Платон.   Изразено   със   съвременни   думи,   това   е
противоречието   между   демократичност   и   професионална   компетентност   в
политическото и държавното управление. 
Становището   на   Кант   за  разделението   на   властите.  За   разлика   от   повечето
водещи мислители на Просвещение и по отношение на разделението на властите Хегел
заема   умерена   позиция.  Той   схваща   някои   реални   противоречия   на   този   принцип
например   в   това,   че   независимостта   на   трите   власти   не   би   трябвало   да   изключва
абсолютно тяхното единство и не означава пълна независимост и самостоятелност. В
противен случай съществува реална опасност от разпадане на държавата. Принципът на
разделението   на   властите   може   формално   да   е   провъзгласен,   но   поради   липсата   на
посочените от Хегел обективни предпоставки да не се реализира на практика.
Тези и редица други тясно свързани с тях идеи на Хегел разкриват дълбочината,
сложността и противоречивостта на неговата политическа мисъл. Неслучайно основното
му правно­политическо съчинение "Философия на правото" се нарежда до най­големите
класически произведения на политическата мисъл.

В   интелектуалното   развитие   на  Фридрих   Ницше  могат   да   се   разгранича   3

периода. Тук ще разгледаме третия му период (1882­1889 г.), който е свързан главно с
подготовката на „Тъй рече Заратустра” и „Воля за власт”, като второто е издадено от
сестра му след неговата сърт. 
В   основата   на   своята   политическа   философия   Ницше   поставя  радикалната
критика на рационалистичната традиция от Сократ до английските, френските и
немските просветители. От времето на Сократ, твърди той, философите поставят на
мястото   на   реалния   живот   един   измислен   от   тях   свят   на   разума,   добродетелта   и
красотата.   Вместо   противоречивия   живот,   те   конструират   идеален   свят,   в   който
доминират   истината,   справедливостта,   правото,   логиката,   редът,   моралът   и
добродетелта. Светът на висшите ценности се определя като цел и критерий на живота.
С него се измерва и оценява дейността на хората в обществото и държавата. Разумът е
върховен законодател на морала и правото в тази илюзорна конструкция. По­късно този
измислен морал се възприема от християнството и по този начин за столетия и дори
хилядолетия развитието на Европа се доминира от превзети идеи и нямащи нищо общо с
живота ценности.
Ницше обявява философите за „клеветници”, тъй като те осъждат реалния живот,
понеже   не   отговаря   на   измислените   от   тях   „висши   ценности   и   добродетели”,   на
илюзията за „идеалния свят” (на Платон) или на „категоричния императив” (на Кант).
Логиката   на  Ницше  е  проста:  трябва  да  се  критикува   не реалния   живот   (с  неговите
противоречия,   пороци,   страсти,   афекти,   борби),   а   измисления   от   философите   (и
моралистите) „идеален свят”. 

4
 Въпреки своята прадоксалност и радикалност критиката на Ницше е адекватен
израз на своето време. В края на 19 в. новото общество достига определена степен на
зрялост и разкрива нереализуемостта на провъзгласените от Просвещението и Френската
революция   принципи.   Ницше  показва изключителна  интуиция  за  улавяне   на реалните
противоречия на новите обществени отношения.
Приносът   му   за   развитието   на   консервативната   и   неоконсервативната
политическа   мисъл.  Съвременната   неоконсервативна   политическа   парадигма   се
основава върху философията  на „волята за власт” на Ницше. Централно място в нея
заема апологията на социалното неравенство – превръщането на радикалните различия
между хората в основен принцип на политическата власт. 
Ницше вижда същността на живота във „волята за власт”. Не разумът, а „волята
за власт” определя живота. От различията в степента на „волята за власт” произтичат с
необходимост и различията между хората. Силните хора (още повече свръхчовекът)
са   концентриран   израз   на   „волята   за   власт”.  Човекът   е   по­скоро   преход   (към
бъдещето), в което ще господства „свръхчовекът”. В досегашното общество доминира
средният   човек,   човекът   на   стадото,   на   безличната   маса.   Стадният   тип   човек,
подчертава Ницше, счита себе си за единствен тип човек. За средния човек всеки, който
се издига над него, е нещо лошо. 
Ницше критикува  морала, културата, науката не изобщо, а с оглед на тяхната
роля   за   формирането   на   средния   тип   човек   и   предотвратяването   на   прехода   към
„йерархическо общество”, на върха на което стои „свръхчовекът”. Затова той критикува
и   религията,   църквата   и   държавата.   Последните   той   счита   за   инструмент   за
утвърждаване на средния тип човек и за ограничаване на възможностите за социално
йерархизиране и преход към бъдещия „свръхчовек”. Всички горе­посочени способстват
за формирането на сивия и посредствен среден човек.
В   името   на   защитата   на   силния   човек   („свръхчовекът”)   Ницше   не   само
отхвърля държавата, църквата, религията, философията, морала като средства за
защита на стадото, но и дава поне словесно предимство на войната пред мира. Вие,
учи Заратустра, трябва да обичате мира само като средство за нова война.
Ницше   е   готов   да   приеме   държавата,   църквата,   религията,   културата,
философията, ако могат по някакъв начин да служат не за формиране на средния човек,
а за издигането на силния човек.
Не може да се отрече, че всички тези институции по времето на Ницше и сега
помагат за стандартизирането и обезличаването на човека. Следването на еднакви схеми
води до типизиране на личността. В този смисъл Ницше изпреварва по­късните критики
на   масовата   култура   и   стандартизираното   общество.   И   в   наше   време   неговите   идеи
могат да се използват за една такава критика.
Ницше   се   обявява   за   такава   социална   стратификация,   чийто   връх   е
„свръхчовекът”, по отношение на който съвременният човек е само мост, преход.
Среден етаж са кралете, героите, бойците, съдиите и други, а най­долен етаж – кастата
на слугите и робите. Ницше не може да си представи общество без рязко обособени
касти. Всеки, който отрича наличието на такава йерархия или дори е за намаляване на
различията   между   тях,   според   него   се   обявява   за   изграждане   на   човека.   Ницше
критикува   особено   остро   социалистическата   идея   за   социално   равенство   или
притъпяване на социалните различия. 
Ницше   отхвърля   демокрацията   като   форма   на   политическа   организация.
Демокрацията,  твърди   той,  е „форма   на упадък  на политическата   организация”  и  на

5
изграждане   на   човека.  Като   ликвидира   различията   между   „ранговете”   на   хората   и
изключва  господарите,   демокрацията   превръща   хората  в  стадо.  Критиката  на   Ницше
срещу морала не отхвърля всеки морал, а само онзи, който предписва някакви норми за
всички. Равенството според Ницше е противоестествено.
Ницше твърди, че демокрацията сама води до своята противоположност –
до   тиранията.  И   в   това   отношение   той   се   опира   на   редица   реални   проблеми   на
обществения   живот.   Изравняването   на   хората   при   демокрацията   може   да   формира
стадно чувство и да ги превърне в послушна маса и благоприятна почва за тирани. 
Ницше   предлага   аристократичното   общество   с   неговата   йерархична
стълбица като висша степен на развитието на човека. Различието е кръвта и плътта
на   това   състояние   на   обществото.   Привичката   на   господарите   да   гледат   от   горе   на
подчинените,   които   играят   ролята   на   почва   за   експериментиране,   определят
аристокрацията   като   висш   тип   държава.   Произходът   на   аристоркатичното   общество,
заявява Ницше, не е свързано с хуманистични илюзии. Отхвърлянето на привилегиите на
аристокрацията   е   признак   на   разложение.   Същността   на   здравата   аристокрацията   се
състои  не  в  това,   че тя   се  чувства  функция   от   нещо,  а  в това,  че тя  е  най­доброто
управление   на   съществуващия   строй.   Все   в   този   дух   Ницше   обявява   за   бълнуване
искането да се ликвидира експлоатацията. Експлоатацията, твърди той, е присъща на
всяко живо същество, като следствие на жаждата и „волята за власт”.
Използвайки   някои   реални   проблеми   на   демокрацията,   Ницше   прокламира
открито и провокационно аристократичната форма на управление, дълбокото социално
и политическо неравенство, наличието на два морални и правни аршина за двете касти в
обществото като единствен начин за предотвратяване на деградацията на човека.