Professional Documents
Culture Documents
econimics, което към научния инструментариум на конституционното право и политическата
econimics, което към научния инструментариум на конституционното право и политическата
Още през 80-те години на XX век знаменитият професор от Йейлския университет Хуан Линц в
своето класическо есе: “Заплахите на президенциализма" 2, а по-сетне и в “Провалът на
президентската демокрация", доказа на базата на анализа на политическите процеси и
конституционното развитие на общо 31 държави със стабилна демокрация, т.е. с непрекъснато
демократично управление в продължение на поне четвърт век, че съвременната демокрация е
устойчива най-вече при парламентарното управление. Само четири от изследваните от Линц
държави са президентски републики - Коста Рика, Колумбия, Венецуела и САЩ. Докато 24 са
парламентарни републики, а 3 - някакви хибридни модификации. Оттогава картината не се е
променила съществено, с изключение на това, че президентската република във Венецуела се
изроди в авторитарен режим, за да потвърди един от основните изводи на Линц – в общества с
дълбоко разделение, социална нестабилност и неукрепнали демократични традиции
1 McManus, R., Ozkan, F.G. Who does better for the economy? Presidents versus parliamentary democracies. Public
Choice 176, 361–387 (2018).
2 Linz, J. The Perils of Presidentialism. In - Journal of Democracy Vol. 1 No. 1 (Winter 1990): 51-69.
президентската република най-лесно може да напусне територията на демокрацията. Сред
аргументите, които привежда Линц се открояват няколко момента. На първо място се извежда
конфликтът на легитимност. При президентската република изпълнителната власт е независима
от законодателната, която може да разполага с някои механизми на въздействие – изслушвания
на представители висши длъжностни лица (не и на самия президент!), съгласуване на
определени назначения - но не може да отстрани с вот на недоверие президента. В същото време
и двете власти – и президентът, и парламентът – са пряко избрани. Ако при парламентарното
управление смяната на политиката, основана на промени в обществените нагласи, може да се
осъществи чрез излъчване на ново правителство от законодателната власт, то при
президентският режим това е невъзможно. И когато възникне съществено разминаване между
политиката на изпълнителната власт, легитимирана с преки избори, и политиката на
законодателната власт – също легитимирана с преки избори, такава конституционна система не
разполага с ефикасни механизми за преодоляване на този конфликт и консолидация на
държавната политика. В общества, в които политическият диалог и културата на консенсуса
нямат вкоренена традиция, нито са устойчиво привързани към свободата и демокрацията,
подобен конфликт на легитимности по правило води до дестабилизация на системата и
засилване на авторитарните тенденции. На второ място, фиксираният мандат на недосегаемия за
законодателната власт президент (с изключение на твърде редките и крайни хипотези на т.нар.
“импийчмънт” за държавна измяна и грубо конституционно нарушение), лишава политическата
система от полезна гъвкавост при моделиране на държавната политика. Трето, парламентарното
управление гарантира възможно най-пълно представителство на различните социални интереси
и групи, като заедно с това стимулира споделянето на власт и формирането на широки
коалиционни управления, основани на широк обществен фундамент. Докато – с основание
посочва проф. Хуан Линц – поради спецификата на мажоритарния избор, при който
“победителят взима всичко”, изпълнителната президентска власт неизбежно се оказва
значително по-малко представителна за обществото, което създава предпоставки за повишена
социално-политическа конфликтност.
Всъщност дебатите “за” или “против” еднолична власт са отдавна проведени в българското
общество – още в Учредителното събрание, а в най-нови времена – в VII Велико народно
събрание. Ще припомня само, че за разлика от днешните легислатури, избирани на дъното на
избирателната активност, VII ВНС имаше безпрецедентна и до днес обществено-политическа
легитимност и представителност – избрано беше с гласовете на 6 976 620 избиратели, т.е. при
избирателна активност от 90,79%. Показателно е, например, че тогава бяха депозирани цели 17
конституционни проекта. От депутати, от партии, от отделни български емигранти и общности.
Знаете ли кое беше общото във всички тях без изключение, независимо от идеологическите
ориентации на авторите на съответния проект? Всички те предвиждаха демократична България
да се развива като парламентарна република. И това беше така, защото споменът за едноличната
власт, за тоталитарния режим след 1944 г. и за авторитарните режими преди това, създаваше
ясен императив – никога вече.
Разбира се, напоследък у нас се чуват всевъзможни екзотики. Някой се изказа, че контролът
върху президентската власт щял да идва от “президентски съвет”, други обещават такъв
“баланс” да внасяла пряката демокрация… Подобни нелепости нямат нужда от коментар - той се
съдържа в десетките вагони с политическа философия и конституционна теория, на които се
базира социалната практика в Европа и Америка от двете големи революции насам – Френската
и Американската.
Целият въпрос е защо и откъде се появиха тези периферни (поне засега) гласове, които с мрачна
загриженост сричат в публичния ефир за “провал на парламентаризма” и “спасение” чрез
президентска република. Истината е, че лансирането на такива тези не е нито случайна
самодейност (дори и артикулиращите ги публично да са в ролята на “полезни идиоти”), нито са
израз на някаква невинна загриженост за състоянието на българската демокрация. Въвеждането
на еднолична власт чрез президентска република винаги е било мечтата на олигархията,
създадена от трансформирането на старите номенклатурни и репресивни мрежи на тоталитарния
режим, чийто генезис в крайна сметка води към кремълските авторитарно-тоталитарни
традиции. Едноличната власт съдава условия за лесен задкулисен контрол върху онзи, който
“натиска копчето”.
Освен за чутото и наученото през годините, мога да свидетелствам и лично как през 1997 г.,
когато бях старши юридически съветник в правната дирекция на Народното събрание, у мен
попадна случайно една разработка. Беше озаглавена “Проект за обществено равновесие” и под
нея се мъдреха имената на редица влиятелни по онова време, а някои от тях и досега, персонажи,
свързани със стария режим. Със същите до болка познати аргументи за “слабия парламент”, за
“кризата на парламентарния модел” - все идеи, съпътстващи авторитарно-тоталитарните течения
в политиката от Ленин, Хитлер и Мусолини, през Салазар, Франко и Хорти, та до родните
исторически примери и днешна Русия на Путин. Още тогава, през 1997 г., този документ
изтъкваше като единствен път за постигане на “обществено равновесие” в България
въвеждането на президентска република. По-нататък такава теза хронично се прокрадваше в
различни моменти на слабост на партиите и оскандаляване на текущото управление. Всъщност,
след като се бяха окопитили политически и придобили икономическа мощ, трансформираните
стари мрежи започнаха дългосрочно усилие за възвръщане на възможно по-пълен контрол върху
властта и така – за отдалечаване на България от европейското демократично пространство и
приближаване към путинова Русия и едноличните евразийски модели. Ключова роля в това
отношение играе идеята за президентска република. Вижте дори днешните глашатаи, които са
пуснати да опипват почвата – до един са или директно, или генеалогично свързани с
комунистическата номенклатура и репресивните, разузнавателни и контраразузнавателни
служби на тоталитарния режим, зад които по правило прозират кремълски политически
интереси.
Така през годините бяха създадени последователно пропагандните митове за "месията", а след
това за "силната ръка". Паразитирайки върху два остри дефицита - на демократична култура и на
траен пиетет към свободата в нашето общество, тези митове плениха за известно време
въображението на масите. Така се създадоха условия за управленията на "месията" (Симеон
Сакскобургготски) и на "силната ръка" (Бойко Борисов). Тезата, че парламентът е ненужна
говорилня, която само пречи на управлението, упорито се лансираше, макар и с променлив
интензитет, и при кабинета "Сакскобургготски", и при "Борисов 1". Независимо от опитите да
бъдат тласнати към еднолична власт, и двамата - и Сакскобургготски, и Борисов - имаха
демократични инстинкти и не го допуснаха. Това обаче се дължеше не само на персоналния
фактор, а преди всичко на сработването на имунната анти-авторитарна система на
парламентарното управение, заложена в българския конституционен модел. Винаги се намираха
политически среди, партийни фракции и дори отделни експерти, обществени и политически
фигури, които заедно и поотделно успяваха да инструментализират успешно властовия ресурс,
който дават парламентарният контрол, публичността на парламентарните прения и медийните
трибуни, за да не оставят пространство за ескалация на евентуални авторитарни или крипто-
авторитарни тенденции.