Бягство от свободата

Ерих Фром

ПРЕДГОВОР
Тази книга е част от едно по-широко изследване върху структурата на характера на
съвременния човек и върху проблемите на взаимодействието между психологическите и
социологическите фактори. Работата ми над тях продължава няколко години и вероятно
завършването й би отнело значително повече време, сегашното политическо развитие и свързаните
с него опасности за най-великите постижения на съвременната култура - индивидуалността и
изключителността на личността - станаха причина да прекъсна замисления в по-голям мащаб свой
труд и да се съсредоточа върху една негова страна от съдбовно значение за културната и
обществената криза на нашия ден: смисъла на свободата за съвременния човек. Задачата, която си
поставям с тази книга, би била по-лека, ако можех да насоча читателя към едно завършено
изследване на структурата на характера на нашия съвременник, тъй като смисълът на свободата
може да се разбере цялостно само на основата на анализа на тази структура. Принуден бях обаче да
се позовавам често на идеи и заключения, без да ги развивам тъй, както бих направил, ако
възможностите позволяваха. Други проблеми от особено важно значение само съм засегнал в хода
на разсъжденията си, а понякога дори съм ги отминавал. Убеден съм обаче, че психологът трябва
незабавно да откликва на онова, което може да допринесе за осъзнаване на настоящата криза, даже
ако е принуден да жертва желанието си за разработка на един цялостен труд.
Изясняването на значението на психологическите съображения за хода на съвременните
събития според мен не означава надценяване ролята на психологията. Основната фигура на
обществения процес е личността с нейните желания и страхове, страсти и размисли, със
склонността й към добро и зло. За да разберем динамиката на психологическите процеси в живота
на личността, трябва да я разглеждаме в контекста на формиращата я култура. Целта на
настоящата книга е да покаже, че съвременният човек, освободен от оковите на
прединдивидуалистичното общество, което му гарантираше сигурност и същевременно го
ограничаваше, не е постигнал свобода, в позитивен смисъл, за реализация на личността си, т. е. за
изява на собствените си интелектуални, емоционални и чувствени възможности. Въпреки че му
донесе независимост и рационалност, свободата го постави в изолация, която от своя страна стана
причина за неговите страхове и безсилие. Изолацията е непоносима и го изправя пред
алтернативата или да се избави от товара на собствената си свобода, като се отдаде на нов вид
зависимост или подчинение, или да продължи по пътя към постигане на позитивната свобода,
основаваща се на изключителността и на индивидуалността на човешката личност. Макар да е по-
скоро диагноза отколкото прогноза, тази книга може да даде отражение върху поведението ни.
Защото осъзнаването на причините за тоталитарното бягство от свободата е предпоставка за всяко
начинание, целещо победа над тоталитарните сили.
Изпреварвам удоволствието да благодаря лично на всички приятели, колеги и студенти, на
които съм задължен за тяхната подкрепа и градивна критика на собственото ми мислене. Читателят
ще види отбелязани под линия авторите, на които съм много признателен за съдържащите се в

www.spiralata.net 1
книгата идеи. Искам специално да изразя благодарността си на хората, които имат непосредствен
принос за настоящото издание. На първо място, благодаря на госпожица Елизабет Браун, която с
препоръките и критичните си бележки оказа неоценима помощ за обнародване на книгата. Освен
това дължа благодарност на господин Т. Удхаус за голямата му помощ в редактирането на
ръкописа й на доктор А. Зайдеман за съдействието му във връзка, със засегнатите в книгата
философски проблеми.
Е. Ф.

ПРЕДГОВОР II
От публикуването на тази книга изминаха почти двадесет и пет години. Излезлите досега
двадесет и четири издания станаха достояние на професионалисти и непрофесионалисти, особено
на студенти, и се радвам, че настоящото издание на Ейвън Лайбръри ще улесни достъпа на много
повече читатели до книгата.
Бягство от свободата е анализ на феномена човешки страх, породен от разрушаването на
средновековния свят, в който независимо от многото опасности човекът се чувстваше сигурен и
защитен. След вековни борби той успя да изгради свят на фантастично материално богатство. В
някои райони на нашата планета хората създадоха демократични общности, а неотдавна
постигнаха победа против нови тоталитарни замисли. Въпреки това, както се опитва да разкрие
анализът в Бягство от свободата, нашият съвременник все още желае и се изкушава да отстъпи
свободата си на диктатори от всякакъв тип или да я загуби, превръщайки се в едно малко винтче на
машината - добре нахранен, добре облечен, но автомат, а не свободен човек.
След тези двадесет и пет години идва ред на въпроса, дали обществените и психологическите
тенденции, на които се опира анализът в тази книга, продължават да съществуват, или постепенно
губят значението си. Не може да има съмнение, че в последната четвърт на века причините за
страха от свободата, за тревогите на човека и за желанието му да се превърне в автомат не само
продължиха да действат, но и многократно се увеличиха. Най-важното събитие в това отношение е
откриването на атомната енергия и възможната й употреба като разрушително оръжие. Никога в
своята история човешкият род не е достигал пред прага на пълното си унищожение, и то с плодове
на собствения си труд. Сравнително скоро, по време на кубинската криза, стотици милиони хора от
Америка и Европа в продължение на няколко дни не бяха сигурни дали те и техните деца ще
осъмнат. Оттогава се полагат усилия за намаляване на подобна заплаха, но разрушителните
оръжия още съществуват, съответните копчета са налице, налице са и дежурните, задължени да ги
натиснат, ако се реши, че е необходимо. Страхът и безпомощността също са налице.
Като оставим настрана ядрената, кибернетичната революция се осъществява по-бързо,
отколкото мнозина биха могли да предполагат преди двадесет и пет години. Навлизаме във втора
индустриална революция, при която не само физическата енергия ла човека - ръцете му, - но също
така неговият мозък и реакциите на нервната му система вече са заместени от машината. В най-
развитите индустриални страни, като например Съединените щати, възникват нови тревоги поради
заплахата от растяща структурна безработица. Човек се чувства още по-малък - изправен не само
пред гигантските заводи, но и пред почти самоуправляващия се свят на компютрите, които мислят
много по-бързо и често по-правилно от самия него. Другата опасност, вместо да намалее, се
увеличи: демографският взрив. И в това отношение едно от постиженията на човешкия прогрес -
успехите на медицината - доведе до такъв прираст на населението особено в развиващите се
страни, че материалното производство изостава от темповете, с които нараства броят на хората.
През миналите двадесет и пет години се появиха колосални сили в обществото и се увеличи
заплахата за оцеляването на човечеството, а оттук - и тенденцията за бягство на човека от
свободата. Въпреки това има оптимистични признаци. Диктатурите на Хитлер и на Сталин
изчезнаха, в съветския блок, особено в по-малките държави, ясно се откроява тенденция за
разширяваща се либерализация, въпреки че те си остават ултраконсервативни и тоталитарни.
Съединените щати оказват съпротива на всички опити за разширяване влиянието на
тоталитаризма. Направени бяха важни крачки към политическата и социалната независимост на
чернокожите и значението им е още по-внушително, като се има предвид смелостта и
дисциплината на хората - чернокожи и бели - в предната линия на тази борба. Тези факти показват,
че присъщият на човешката природа стремеж към свобода, въпреки възможността да бъде
подложен на корупция и насилие, се утвърждава отново и отново. И все пак не бива да се
заблуждаваме, че опасностите от „бягство от свободата" са намалели или че не са по-големи днес,
в сравнение с времето, когато излезе първото издание на тази книга.
www.spiralata.net 2
 Дали това свидетелства, че теоретичните проврелия в социалната психология са безполезни,
що се отнася до ефекта им върху човешкото развитие? Трудно е да се даде убедителен отговор на
въпроса и е възможно специалистът в тази област да прояви неоснователен оптимизъм за
обществената стойност на своята работа и на работата на колегите си. Без ни най-малко да се
подценява тази възможност, убеждението ми в голямата роля на осъзнаването на индивидуалната и
на обществената реалност се засили. Мога накратко да обясня защо. За мнозина изследователи на
човека и на съвременността става все по-ясно съдбовното затруднение, пред което са изправени
всички - фактът, че развитието на интелектуалните възможности на човека многократно надмина
развитието на чувствата му. Човешкият мозък живее в двадесетия век. Сърцето на повечето хора
обаче се намира още в каменната ера. Болшинството от нашите съвременници не са достигнали
зрелостта да бъдат независими, рационални, обективни. Те се нуждаят от митове й идоли, за да
понесат истината, че трябва да разчитат само на себе си, че няма друг авторитет, който да дава
смисъл на живота, освен самия човек. Той потиска ирационалните страсти на деструктивност,
омраза, завист, мъст. Той се прекланя пред силата, парите, суверенната държава, нацията. Ценейки
само на думи ученията на великите духовни водачи на човешкия род - Буда, пророците, Сократ,
Исус, Мохамед, - той е превърнал идеите им в джунгла от предразсъдъци и идолопоклонничество.
Как е възможно човечеството да се избави от самоунищожение при това несъответствие между
интелектуално-техническото си надрастване и емоционалната си изостаналост?
Доколкото мога да преценя, има само един отговор: все по-пълно осъзнаване на най-
съществените истини на нашия обществен живот до степен да се предпазим от непоправими
безумства и мъничко да разширим възможностите си за обективност и трезво мислене. Не е реално
да искаме да превъзмогнем за срок от едно поколение всички нелепости на сърцето и пагубното им
въздействие върху въображението и мисълта ни. Може би ще е необходимо цяло хилядолетие, на
човека да се издигне над своята предхуманна история, продължила стотици хиляди години. В
настоящия съдбовен момент обаче мъничко прозрение - обективност - може да прокара граница
между живота и смъртта на човешкия род. Затова развитието на една научна и динамична
социална психология е от жизненоважно значение. Напредъкът в социалната психология е
необходим за противопоставяне на опасности, възникващи от напредъка на физиката и
медицината.
Никой друг освен учените в тази област не би могъл по-добре да осъзнае неадекватността на
нашето познание. Надявам се, че настоящата книга ще насърчи изследователите да посветят
времето си на такава цел, като им покаже колко са ни необходими подобни усилия и как ни липсва,
почти всичко с изключение на основите.
Би могло да се очаква от мен да дам отговор и на още един въпрос: трябва ли да нанеса
съществени корекции на моите теоретични изводи, след като са минали двадесет и пет години?
Налага се да призная, че според мен всички съществени елементи на съдържащия се в ;книгата
анализ са все още в сила. Те се нуждаят единствено от разширяване на приложението им и от
тълкуване в много нови насоки. Опитах се да направя нещо в това отношение, след като написах
Бягство от свободата. В Здравото общество разширих и задълбочих анализа на съвременното
общество. В Човекът сам за себе си развих темата за етичните норми, основаващи се по-скоро на
нашето познание за човека, отколкото на авторитети и откровения. В Изкуството да обичаш
анализирах различни аспекти на любовта. В Сърцето на човека изследвах корените на
деструктивността и омразата. В Отвъд границите на илюзията направих сравнителен анализ на
мисленето на двамата големи теоретици на динамичната наука за човека - Маркс и Фройд.
Надявам се, че това издание на Бягство от свободата ще допринесе за засилване на интереса
към динамичната социална психология и ще насърчи младите хора да посветят интересите си на
една област, изпълнена с интелектуално вълнение точно защото е само в своето начало.
Ерих Фром.

Глава първа
СВОБОДАТА - ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ПРОБЛЕМ?
Усилията за разкъсване на сковаващите човека политически, икономически и духовни вериги
заемат централно място в най-новата история на Европа и Америка. За свобода воюваха
потиснатите, търсещи нови възможности, срещу онези, които имаха привилегии и ги защитаваха.
И когато една класа водеше борба за собствената си независимост, тя бе проникната от
убеждението, че се сражава изобщо за освобождението на човека, а това вече й позволяваше да
прегърне един идеал, една мечта, лелеяна в душите на всички поробени хора. В продължителната,
www.spiralata.net 3
фактически непрекъсната борба за свобода обаче класи, които на определен етап бяха против
потисничеството, след победата се нареждаха до своите врагове, за да защитават новите си
привилегии.
Въпреки че претърпя много поражения, свободата спечели редица битки. В тях загинаха
мнозина с убеждението, че е по-добре да умреш в борбата против поробителите, отколкото да
живееш под тяхното иго. Подобна смърт бе най-високото признание за индивидуалността на
падналите борци. Сякаш историята доказваше, че човекът е способен да бъде господар на
съдбините си, да взема решение по собствена воля, да мисли и да чувства както намери за добре.
Като че ли пълната реализация на човешките възможности бе целта, към която обществото бързо
напредваше. Принципите на икономическия либерализъм, на политическата демокрация, на
религиозната автономия и на индивидуализма в личния живот дадоха израз на стремежа към
свобода и същевременно сякаш доближиха човечеството до неговото осъществяване. Оковите се
късаха една след друга. Човекът отхвърли властта на природата, за да стане неин господар. Той
отхвърли господството на Църквата и на абсолютната държава. Премахването на външното
господство като че ли бе не само необходимо, но и единствено условие за постигане на заветната
цел: свобода на личността.
За мнозина Първата световна война беше „бой последен", а нейният край - окончателна победа
на свободата. Съществувалите преди нея демокрации укрепнаха и наред с тях се родиха други на
мястото на старите монархии. На нововъзникналите държави обаче им трябваха само няколко
години, за да отрекат всичко, което човечеството вярваше, че е постигнало в многовековната си
борба. Защото същността на новите режими, поставили под свой контрол целия обществен и личен
живот на човека, се състоеше в подчинение на огромното мнозинство, с изключение на шепа хора,
на власт, от която то не можеше да търси сметка.
Отначало широко се споделяше мнението, че за общо успокоение победата на авторитарната
система се дължи на лудостта на няколко души и тази лудост в края на краищата ще свърши със
собствената им гибел. Други тайничко вярваха, че италианците и германците нямат достатъчно
опит в областта на демокрацията, което позволяваше да се изчака спокойно, докато постигнат
политическата зрялост на западните демокрации. Трета илюзия, може би най-опасната, беше, че
хора като Хитлер са успели да заграбят властта над огромния държавен апарат само с хитрост и
измама и заедно с антуража си управляват просто чрез груба сила, а цялото население е просто
един бездушен обект на предателството и терора.
Изминалите оттогава години потвърдиха очевидната несъстоятелност на подобни разбирания.
Трябваше наистина да се съгласим, че милиони хора в Германия бяха готови да се откажат от
независимостта си със същото силно желание, с което бащите им се бяха борили за нея и търсеха
начини как да избягат от свободата, вместо да я поставят в центъра на стремежите си. Също така
вече сме съгласни, че кризата на демокрацията не е специфичен италиански или германски
проблем, защото засяга всяка съвременна държава. Няма никакво значение какви символи си
избират враговете на човешката свобода - тя е застрашена не по-малко, ако бъде атакувана в името
на антифашизма, отколкото на отявления фашизъм1. Тази истина е изразена много убедително от
Джон Дюи, затова ще я предадем с неговите думи: „Сериозната заплаха за нашата демокрация не е
съществуването на чужди тоталитарни държави, а наличността на предпоставки в личното ни
отношение и в собствените ни институции, които са създали условия за победа на външната власт,
дисциплината, еднообразието и зависимостта от Водача в тези страни. И бойното поле е тук - в
самите нас и в нашите институции.“
Ако искаме да се борим против фашизма, ние трябва да го разберем. Самоизмамата няма да ни
помогне. А повтарянето на оптимистични фрази ще се окаже безполезно и неадекватно като
ритуала на индийски танц за дъжд:
В допълнение на проблема за икономическите и обществените условия за възникването на
фашизма съществена роля играе и човешкият проблем. Той също трябва да бъде разбран. Целта на
настоящата книга е да анализира онези динамични фактори в структурата на характера на
съвременния човек, по силата на които във фашистките държави е пожелал да се откаже от
свободата и които господстват в душите на милиони хора в нашите собствени страни.
Следните въпроси се открояват, когато се вгледаме в хуманитарните аспекти на свободата, в
склонността към покорство и жажда за власт: Какво е свободата като човешко достояние? Дали

1
Използваме термина фашизъм и авторитаризъм за означаване на диктаторска система от типа на германската и
италианската. Когато говорим конкретно за германската система - ще я наричаме нацизъм.
www.spiralata.net 4
желанието да бъдеш свободен е вродено у човека? Еднакво ли се проявява то независимо от
културната среда, в която живее индивидът, или е нещо различно според степента на
индивидуализма, до която е стигнало дадено общество? Дали свободата е само отсъствие на
външен натиск, или също така е присъствие на нещо и ако е така, на какво? Какви социални и
икономически фактори способстват за стремежа ким свобода? Вероятно ли е превръщането й в
тежест, много голяма, непосилна за възможностите на човека, от която той се опитва да избяга? И
защо за. мнозина свободата е мечтана цел, а за други - опасност?
Дали наред с присъщото желание за свобода съществува едно инстинктивно желание за
подчинение? Ако не е така, как бихме обяснили защо подчинението на един лидер е примамливо за
толкова много хора? Дали подчинението винаги е свързано с една публична власт, или е също и
резултат на вътрешни сили, като например чувство за дълг или съзнание, или на вътрешен подтик,
или на анонимни фактори, да кажем общественото мнение? Изпитва ли човек някакво скрито
удовлетворение от подчинението и каква е същността на това чувство?.
Анализът на хуманния аспект на свободата и на авторитаризма ни задължава да обсъдим един
основен въпрос - ролята на психологическите фактори като активни сили в обществения процес, - а
това в края на краищата води до проблема за взаимодействието между психологическите,
икономическите и идеологическите фактори в развитието на обществото. Всеки опит да разберем
защо фашизмът има привлекателни черти в очите на големите нации, ни принуждава да признаем
ролята на психологическите фактори. Защото тук става дума за политическа система, която по
същността са не действа върху рационалните сили на егоизма, а разпалва и мобилизира
сатанинското начало у човека - за тях сме се лъгали, че не съществуват или най-малкото че отдавна
са отмрели. Обичайната представа за човека през последните векове бе като за едно разумно
същество, чиито постъпки се обуславят от собствения му интерес и от способността му да
съобразява действията си с него. Дори автори като Хобс, признал жаждата за власт и омразата като
движещи сили у човека, обясниха съществуването им за логичен резултат на егоизма: хората са
равни помежду си, с еднакво желание да бъдат щастливи и понеже няма достатъчно блага за
задоволяване в еднаква степен на всички, те по необходимост се борят един срещу друг и искат
власт, за да запазят занапред онова, на което се радват сега. Виждането на Хобс обаче си отживя
времето. Колкото повече средната класа жънеше успехи в битките с властта на залязващите
политически и религиозни лидери, колкото повече хората налагаха господството си над природата
и колкото повече жители на планетата постигаха икономическа независимост, толкова повече
укрепваше вярата в един рационален свят и в представата за човека като за напълно разумно
същество. Тъмните сатанински сили у него бяха запратени в Средновековието и дори в по-ранни
периоди на историята с обяснението, че са били плод на невежество или на лукави замисли на
продажни царе и жреци.
Това минало се възприемаше като угаснал вулкан, който отдавна е престанал да бъде заплаха
за хората. Съществуваше сигурност и увереност, че постиженията на съвременната демокрация са
премахнали окончателно всички зли сили. Светът изглеждаше светъл и сигурен като главните
улици на модерните градове. Войните се смятаха за последни реликви на старите времена и сякаш
трябваше само още една война, за да се сложи край на войните. Икономическите кризи се
приемаха за случайности, макар че се повтаряха с определена периодичност.
Когато дойде на власт, фашизмът завари повечето хора неподготвени в теоретично и в
практическо отношение. Те не бяха в състояние да повярват, че човек може ди прояви такава
склонност към злото, такава жажда за власт, такова пренебрежение на правата на слабия и такова
влечение към покорство. Малцина дочуваха тътена на вулкана, преди той да изригне. Ницше бе
смутил самодоволния оптимизъм на деветнадесети век. Същото бе направил и Маркс, но по друг
начин. Третото предупреждение бе дошло доста късничко от страна на Фройд. Разбира се, той и
неговите последователи имаха твърде наивна представа за онова, което става в обществото, и
повечето му опити да приложи психологията при решаване на обществените проблеми бяха далеч
от истината. И все пак, посветил вниманието си на емоционалните и душевните смущения на
личността, той ни доведе до върха на вулкана и ни накара да погледнем във врящия му кратер.
Фройд отиде по-далеч от всеки друг автор преди него, като насочи вниманието към
наблюдението и анализа на нерационалните и несъзнателните сили, определящи някои страни на
човешкото поведение. Той и неговите последователи в съвременната психология разкриха
ирационалната и несъзнаваната страна на човешката природа, чието съществуване бе
пренебрегвано от рационализма в наши дни. Фройд обаче отиде и по-нататък, показвайки, че
ирационалният феномен се подчинява на определени закони и затова би могъл да се разбере по
www.spiralata.net 5
рационален път. Фройд ни научи как да разбираме езика на съновиденията и соматичните
симптоми, а също и ирационалното в човешкото поведение. Той откри, че тези ирационални
явления, както и структурата на характера на личността представляват реакции на влияния от
външния свят, особено в ранното детство.
Фройд обаче, изпаднал под силното въздействие на културната среда, в която живееше, не
можа да прекрачи нейните граници. И те се превърнаха в бариери, които му попречиха да разбере
дори човека с болна психика, затрудниха го да разбере същността на нормалната личност и ролята
на ирационалния феномен в обществения живот.
Тъй като нашата книга изтъква ролята на психологическите фактори в цялостния обществен
процес и нашият анализ се опира на някои фундаментални открития на Фройд, особено на ролята
на несъзнателните сили в човешката природа и зависимостта им от външни влияния, би било от
полза за читателя да се запознае от самото начало с някои основни принципи на нашия подход,, а
също и с главните му отлики от концепцията на Фройд.
Бележитият учен прие традиционното разбиране за основната дихотомия човек- общество и
традиционната доктрина за злото начало в човешката природа. Според него човекът по принцип е
антисоциален. Обществото трябва да г.р култивира, да му даде известна възможност да задоволи
директно биологични - а следователно неизкореними - нагони, но в много по-голяма степен
обществото трябва да пречисти и умело да обуздае основните човешки пориви. В резултат на
потискането на тези естествени пориви от страна на обществото настъпва чудо: те се превръщат в
стремежи с определена културна стойност и по този начин, стават хуманната база на културата.
Тази странна трансформация от гнет към цивилизовано поведение Фройд нарече сублимация. Ако
степента на потискане-е по-голяма от капацитета за сублимиране, индивидите се невротизират и се
налага известно намаляване: на силата. Общо взето, има обратнопропорционална зависимост
между задоволяване нагоните на човека н културата: колкото повече потискане, толкова повече
култура (и по-голяма опасност, от невротични смущения). Отношението личност-общество според
Фройд, е по същество статично: тя запазва същността си и се променя само доколкото обществото
упражнява по-голям натиск върху нейните естествени нагони (при които се постига по-висока
степен на сублимация) или й дава много повече възможности за задоволяването им (и така принася
в жертва културата).
Подобно на разбирането за тъй наречените основни, инстинкти на човека, възприето в ранните
години на психологията, концепцията на Фройд за човешката природа е фактически отражение на
най-важните нагони у съвременния човек. За Фройд личността на неговото-време бе „човек" и
нейните характерни страсти и желания в съвременното общество се разглеждаха като вечни сили,
вкоренени в биологичната структура на човека.
Това гледище може да се илюстрира по много начини (например социалната основа на
преобладаващото-озлобление у съвременния човек, Едиповия комплекс, т. нар. комплекс за
кастрация при жените), но бихме искали да приведем още един пример от особено важно значение,
понеже се отнася до цялостната концепция-за човека като социално същество. Фройд винаги
разглежда личността в отношенията й с другите. Те според, него приличат на икономическите
отношения между хората в капиталистическото общество. Всеки човек работи за себе си,
индивидуално, на свой собствен риск„ без да поставя на първо място сътрудничеството с други.
Той обаче не е Робинзон Крузо. Другите са му необходими като клиенти, работници или
работодатели..
Той трябва да купува и да продава, да дава и да взема. Пазарът, независимо дали се отнася за
стоки или за работна сила, регулира тези отношения. Тъй личността, преди всичко сама и
самозадоволяваща се, влиза в икономически отношения с другите като необходимо средство за
една цел: да продава и да купува. Концепцията на Фройд за хуманните отношения е в основата си
същата - личността се появява с целия „комплект" биологични нагони, които трябва да бъдат
задоволени. За тази цел тя се свързва с други „обекти". Другите хора са винаги средство за
постигане на нейната цел - задоволяване на нагони, съществуващи у индивида, преди да установи
контакти с другите. Според Фройд хуманните отношения са сходни с пазарните, защото са сведени
до обмен, до взаимно задоволяване на биологично породени потребности, при които отношението
с другия индивид е винаги средство, но никога - цел.
За разлика от разбиранията на Фройд, предложеният в настоящата книга анализ се основава на
гледището, че ключовият проблем на психологията се състои в специфичния вид отношение на
личността към света, а не в задоволяване или потискане на една сама за себе си инстинктивна
потребност. И още една разлика - схващането, че отношението човек-общество не е статично. Не
www.spiralata.net 6
може да се приеме, че имаме, от една страна, .личност, в която природата е вложила известни
инстинкти, а от друга - обществото като нещо отделно от нея, задоволяващо или задушаващо тези
вродени влечения. Макар че някои потребности, като глад, жажда, секс, са общи за хората,
нагоните, обуславящи разликите в човешките характери, като обич и омраза, стремеж към власт и
склонност към покорство, чувствена наслада и страх от нея, са без изключение продукт на
обществения процес. Най-красивите и най-грозните склонности ка човека не са част от
предварително определена и биологично обусловена човешка природа, а резултат на обществения
живот, който формира личността. С други думи, обществото има не само потискаща (без да се
отрича нейната роля), а и творческа функция. Природата на индивида, неговите пристрастия и
вълнения са плод на културното развитие. Всъщност самият човек е най-важното творение и
постижение на непрестанните усилия на човечеството, чиито описания наричаме история.
Главната задача на социалната психология е да изясни този исторически процес. Защо се
наблюдават точно определени промени в човешкия характер при преминаването от една
историческа епоха в друга? Защо духът на Ренесанса е различен от този на Средновековието? Защо
структурата на човешкия характер в периода на монополистичния капитализъм е различна от тази
на хората от XIX век? Социалната психология трябва да обясни защо се появяват нови
способности и нови пристрастия у индивида - добри и лоши. Така например установяваме, че от
Ренесанса до наши дни хората са били обладани от страстни амбиции за слава - почти непознат
стремеж за поколенията от Средновековието, който днес се приема като съвсем естествен. През
същия период човекът е култивирал у себе си усета за красотата на природата, който не е
притежавал з миналото. Също така в страните на Северна Европа от XVI век насам у населението
се е развило упорито влечение към труда, непознато на свободния човек преди този период.
Не само историята създава човека, но и човекът е създател на историята. Разрешаването на
това привидно противоречие е предметът на социалната психология2. Нейната задача е не само да
покаже как пристрастията, желанията, вълненията се променят и развиват в резултат на
обществения процес, но също така и как човешката енергия, намерила израз в специфични форми,
от своя страна се превръща в производствена сила и моделира обществените процеси. Така
например стремежът към слава и успехи и влечението към труд са безусловно необходими за
развитието на съвременния капитализъм. Без тези и редица други духовни сили човекът не би имал
подтик да действа съобразно с обществените и икономическите изисквания на съвременната
търговска и промишлена система.
От казаното дотук следва, че представените в настоящата книга схващания се различават
от гледището на Фройд, доколкото те безусловно отричат неговото обяснение на историята
като резултат на психологически сили, които сами по себе си не са обществено обусловени.
Нашите позиции се различават със същата категоричност и от теориите, пренебрегващи ролята на
човешкия фактор като един от динамичните елементи на обществените процеси. Нашата критика е
насочена не само против социологическите теории, които изрично изключват психологическите
проблеми от социологията (като тези на Дюрхайм й неговата школа), но и против малко или много
обагрените с бихейвиористична психология доктрини. Общото във всички тези схващания е
разбирането, че човешката природа не притежава собствен динамизъм и психологическите
промени трябва да се разглеждат като развитие на нови „навици", плод на адаптация към нови
културни модели. Макар че говорят за психологическия фактор, привържениците на тези идеи
омаловажават значението му и го свеждат до своеобразна сянка на културните модели. Единствено
динамичната психология, чиито основи положи Фройд, може да разкрие не само на думи ролята на
човешкия фактор. Макар и да не съществува неизменна човешка природа, не бихме могли да
приемем, че тя е безкрайно податлива, и склонна да се приспособява към всякакви условия, без да
развива свой собствен психологически динамизъм. Макар да е продукт на историческата
еволюция, личността има някои присъщи (механизми и закони, чието разкриване е задача на
психологията.
За да се разбере напълно казаното досега и онова, което ще изясняваме в следващите
страници, ни се струва необходимо да разгледаме понятието адаптация. Същевременно това ще
бъде една възможност да илюстрираме представата си за психологическите механизми и закони,
Струва ни се, че ще бъде полезно да разграничим „статична" от „динамична" адаптация.

2
Вж. статиите на социолозите Дж. Доларя, Х. Д. Ласуел и на антрополозите Р. Бенедикт, Д. Халоуел, Р. Линтън, М.
Мийд, Е. Сапир и А. Кардинър, които прилагат психоаналитични концепции в областта на антропологията.
www.spiralata.net 7
 Според нас статична е адаптацията, която не води до промяна на цялостната структура на
характера, а се ограничава само до усвояването на нов навик - например смяната на китайския
начин на хранене с европейски, с помощта на нож и вилица. Един китаец, пристигнал в Америка,
ще се приспособи към този нов модел,, но адаптацията му сама по себе си .няма да има отражение
върху неговата личност и не ще породи нови подтици . или черти на характера.
Динамична е адаптацията, когато едно момче се подчинява, на нарежданията на своя строг,
прибягващ до заплахи баща, понеже от голям страх да постъпи другояче става „добро момче".
Докато то се приспособява към наложените от ситуацията необходимости, у него нещо се променя.
Момчето може да развие отношение на враждебност към баща си, която то ще потиска, защото би
било твърде опасно да я изрази открито или дори да я осъзнае. Макар прикрита, тази потисната
враждебност е динамичен фактор в структурата на характера му, Тя може да създаде нов, по-силен
страх и да доведе до още по-силно чувство на покорство. Може и да породи смътно чувство на
неподчинение без конкретна насоченост, изобщо към всичко в живота. Тук, както и в първия
случай, личността се приспособява към определени външни обстоятелства и този вид адаптация
създава нещо ново у нея, събужда нови пориви и нови вълнения. Това е адаптация към външни
условия (особено при ранното детство), които сами по себе си са ирационални и, общо взето, нямат
благоприятно влияние върху растежа и развитието на детето. Също така социално-психологически.
явления, съпоставими с невротични прояви (а защо не бива да се наричат невротични, ще обясним
по-нататък), като наличието на силни деструктивни или садистични подбуди в обществени групи,
представляват пример на динамична адаптация към социални условия, които са ирационални и
вредни за човешкото развитие.
Освен за какъв вид адаптация става дума, необходимо е да отговорим и на други въпроси:
Какво кара човека да се приспособява към почти всяка житейска ситуация и какви са пределите на
неговата приспособяемост?
Първият феномен, свързан с изясняване на тези въпроси, е съществуването на някои по-
гъвкави и по-адаптивни страни на човешката природа. Стремежите и характерните черти, по които
хората се отличават един от друг, имат широк обхват на променливост и податливост: обич,
деструктивност, садизъм, склонност към покорство, жажда за власт, безразличие, самомнителност,
страст към спестовност, стремеж към чувствени удоволствия и страх от похотливост. Тези и много
други влечения и .страхове на човешката личност се развиват като реакция на определени
житейски обстоятелства. В известно отношение те са устойчиви, понеже след превръщането им в
елемент от характера на личността нито изчезват лесно, нито се видоизменят в други склонности.
Същевременно подобни качества- са гъвкави, в смисъл че индивидите, особено в детската си
възраст, развиват у себе си една или друга потребност в зависимост от начина на живот на средата,
в която растат. Никоя от тези потребности не е фиксирана и неизменна в смисъл на присъща на
човешката природа страна, която се развива и трябва да бъде удовлетворена при всички
обстоятелства.
В противовес на тези потребности има други, неотделими от човешката природа нужди, които
са вкоренени във физиологичната организация на човека и императивно изискват удовлетворяване:
глад, жажда, необходимост от сън и др. За всяка от тях съществува предел и отвъд него тя става
непоносима. Нуждата придобива характер, на непреодолим, всевластен стремеж. Тези
физиологично обусловени явления могат да бъдат обединени в понятието самосъхранение - онази
страна на човешката природа, на която трябва да се отговори при всички обстоятелства и затова
формира най-важния, мотив на човешкото поведение.
Нека да изразим това в проста формула: човек трябва да яде, да пие, да спи, да се защитава от
врагове и пр. За да изпълни всичко това, той трябва да работи и да произвежда. „Работата" обаче
не е нито обща, нито абстрактна, а винаги конкретна, т. е. специфичен зид работа в специфична
икономическа система. Човек може да работи като роб във феодално общество, като селянин в
индианско пуебло, като независим бизнесмен в капиталистическа страна, като продавач в модерен
супермаркет или като работник на безкраен конвейер в голям завод. Различните видове работа
изискват съвършено различни качества на личността и налагат различни по характер
взаимоотношения с другите хора. Когато човек се роди, пътят към живота е открит за него. Той
трябва да яде, да пие и следователно трябва да работи. А това означавахме трябва да се труди при
определени условия и по начини, определени от характера на обществото, в което се е родил. Като
отделен индивид той не може да променя тези два фактора - нуждата му да живее и обществената
система, в която се ражда - и те определят развитието на останалите, по-гъвкави черти на
характера му. Така начинът на живот на човека, предопределен от особеностите на съответната
www.spiralata.net 8
икономическа система, се превръща в главен фактор за формиране на цялата структура на
характера му, защото императивната нужда от самосъхранение го принуждава да приеме
условията, при които трябва да живее. Това не пречи той да опита, заедно с други хора, да извърши
известни икономически и политически промени. Неговата личност обаче от самото начало е
моделирана от специфичния начин на живот, с който се е сблъскал още от дете чрез семейството,
притежаващо всички основни черти на конкретното общество или класа3..
Физиологично обусловените нужди не са единствената задължителна страна на човешката
природа. Има и друга, еднакво необходима, която се корени не във физиологичните процеси, а в
самата същност на начина на живот и на житейската практика на човека: потребността му да се
свърже с външния свят, да избяга от самотата. Чувството на самота и изолация води до психическа
деградация, също както физическият глад причинява смърт. Взаимоотношенията с другите не са
равнозначни на физическия контакт. Един човек може с години да живее сам във физически
смисъл на думата н същевременно да е свързан с идеи, стойности или поне социални модели,
които му създават чувство за общност и „принадлежност". От друга страна, той може да живее
сред хора и въпреки това да е завладян от чувство на абсолютна изолация, което след преминаване
на определени граници се превръща в болестно състояние от рода на шизофреничните страдания.
Отсъствието на тясна връзка с ценности, символи, модели можем да наречем морална самота и да
приемем, че тя е еднакво непоносима като физическата, или по-скоро последната става непоносима
само когато е свързана с моралната самота. Духовната приобщеност към света може да има много
форми: монахът в килията си, който вярва в Бога, и политическият затворник в режим на строга
изолация, който чувства солидарността на своите другари по борба, не са самотни. Същото се
отнася за английския джентълмен, който не се разделя със своя смокинг дори в най-екзотична
обстановка, и за дребния буржоа, който, макар и да живее съвсем откъснато от сънародниците си,
се чувства тясно свързан с нацията си или с нейните символи. Приобщеността към света е различна
- може да бъде благородна или не, но дори да се свежда до най-ниското обществено равнище, тя е
неизмеримо по-привлекателна от самотата. Религията и национализмът, разните обичаи и
вярвания, колкото абсурдни и деградиращи да се те, щом свързват личността с другите хора, са
спасение от най-големия ужас за човека - изолацията.
Належащата потребност да се избегне моралната изолация е описана много сполучливо от
Балзак: „Не забравяй обаче едно нещо, нека се вреже дълбоко в паметта ти, докато все още е тъй
силна: човек изпитва ужас от самотата. А от всички видове самота най-страшната е моралната.
Първите отшелници живяха с Бога, обитаваха най-многобройния свят - царството на душите.
Първата мисъл на човека - прокажен или затворник, грешник или инвалид - е: да има другар по
съдба. За да откликне на този стремеж, който всъщност е самият живот, той влага всичките си сили
и енергия в целия си земен път. Щеше ли Сатаната да си намери сподвижници без това
непреодолимо влечение? На тази тема човек би могъл да напише цяла поема, която би била пролог
към Изгубения рай, защото Изгубеният рай не е нищо друго освен апология на бунта."
Опитите да се намери отговор на въпроса, защо човек изпитва толкова голям страх от
изолацията, доста ще ни отклонят от пътя, който сме избрали да следваме в тази книга. Въпреки
това, за да не остане читателят с впечатление, че потребността на индивида да се чувства заедно
със своите събратя е забулена в някаква мистерия, бихме желали да споделим в каква посока
според нас може да се търси истината.
Важен елемент в това отношение е фактът, че човек не е в състояние да живее без някаква
форма на сътрудничество с другите хора. Ако иска да оцелее, във всяка културна среда той се
нуждае от взаимодействие с другите хора, независимо дали целта е да се защити от врагове и
природни стихии, или да работи и да произвежда. Дори Робинзон Крузо имаше своя Петкан - без
него вероятно щеше не само да загуби разсъдъка си, а и да загине. Всеки изпитва такава
потребност от подкрепа особено силно по време на детството си. Практическата невъзможност на
детето да се грижи за себе си и за насъщните си нужди потвърждава, че неговата непосредствена

3
Бихме искали да предупредим читателя, че във връзка с този проблем понякога се получава объркване.
Икономическата структура на дадено общество действа като условие за развитие на личността, като определя начина
на живот на индивида. Икономическите условия са нещо съвсем различно от субективните икономически мотиви, като
например желанието за материално благосъстояние, което се приема от много автори още от времето ка Ренесанса,
включително поразено и от някои марксисти, не успели да вникнат в основната концепция на Маркс за господстващ
мотив на човешкото поведение. Всъщност непреодолимото желание за материално благосъстояние е присъщо само на
хора от някои културни епохи и при други икономически условия могат да се формират личностни черти, отричащи
благосъстоянието или имащи безразлично отношение към него.
www.spiralata.net 9
връзка с другите е въпрос на живот и смърт. Опасността да остане в изолация е най-голямата
заплаха за оцеляването му.
Много изостря необходимостта от „принадлежност" и още един фактор: субективното
самосъзнание, умението да се мисли, с помощта на което човек разбира, че е отделна
индивидуална същност, различна от природата и от другите хора. Това състояние, макар и да не е
еднакво за всеки, както ще посочим в следващата глава, изправя индивида пред един същински
хуманен проблем: осъзнал, че е нещо различно от природата и от другите хора, схванал, даже и
съвсем смътно, че има смърт, болести, старост, той неизбежно стига до мисълта за своята
незначителност и безпомощност в сравнение с Вселената и с другите, които не са „той". Ако не
принадлежи към някаква среда, ако няма цел и насока в живота си, той ще се чувства като
прашинка и ще бъде сломен от собствената си нищожност. Откъснат от система, обуславяща
стремежите и перспективите в житейския му път, човекът ще бъде изпълнен от съмнения, които в
края на краищата ще парализират способността му да действа - т. е. да живее.
Преди, да продължим, би било от полза да обобщим мислите във връзка с принципния ни
подход към проблемите на социалната психология. Човешката природа не е нито биологично
фиксирана и вродена съвкупност от нагони, Нито безжизнена сянка от културни модели, плавно
приспособяващи се към тях. Тя е -продукт на историческата еволюция, но същевременно е
подвластна на някои присъщи механизми и закономерности. В личността действат определени и
непроменливи фактори: необходимостта да отговори на психологически мотивираните стремежи и
необходимостта да избяга от изолацията и духовната самота. Наблюдавали сме как индивидът по
необходимост приема специфичния за дадено общество начин на живот в разпределение. В
процеса на динамично приспособяване към културната среда се пораждат неудържими стремежи,
мотивиращи неговите постъпки и чувства. Човек може и да не ги съзнава, но веднъж възникнали,
те са непреодолими и изискват отговор, превръщат се в мощна сила, която от своя страна влияе
върху моделирането на обществения процес. Как си взаимодействат икономическите,
психологическите и идеологическите фактори и какви по-нататъшни изводи могат да се направят
по този въпрос, ще обсъдим в хода на нашия анализ на Реформацията и фашизма 4. Разсъжденията
ни винаги ще бъдат ориентирани към основната тема на нашата .книга: колкото повече свобода
постига при отделянето си от първичното единство с природата, колкото повече се превръща в
„личност", човекът толкова по-ясно разбира, че няма друг избор, .освен да се приобщи към света
със спонтанността на обичта и с производствената си дейност или да търси някаква сигурност чрез
връзки на зависимост със света, които рушат собствената му свобода и цялостност5.

Глава втора
ПОЯВАТА НА ЛИЧНОСТТА И НЕЯСНОТАТА НА ПОНЯТИЕТО СВОБОДА

Преди да стигнем до нашия основен проблем - какво означава свободата за съвременния човек
и защо и как той прави опити да избяга от нея, трябва да обсъдим един въпрос, който изглежда
някак неактуален. Той обаче е необходима предпоставка, за да се разбере анализът на свободата в
съвременното общество. Имаме предвид схващането, че свободата е характерна за съществуването
на човека и съдържанието й се изменя в зависимост от това, доколко той се чувства и възприема
като независимо, самостоятелно същество.
Историята на човека започва с преминаването му от състояние на единство с природния свят
към съзнанието, че самият той е създание, различно и отделно от заобикалящата го природа и
хората наоколо. Дълго време обаче тази мисъл оставала твърде неясна за нашите предци.
Индивидът, продължавал да бъде много здраво свързан с природната и обществената среда, в
която се е родил. И докато постепенно проумявал, че представлява нещо отделно, все още се е
чувствал част от околния свят. Последователният процес на отделяне на човека от първичните му
зависимости, процес, който бихме нарекли „индивидуализация", като че ли достига върха си през
периода от Реформацията до наши дни.

4
В една притурка ще отделя повече внимание на общите аспекти на взаимодействието между психологическите и
социално-икономическите фактори
5
След като завърших настоящия ръкопис, бе публикувате едно проучване на различни аспекти за свободата в едно
издание, замислено и излязло под редакцията на Р.Н. Аншън в Ню Йорк през 1940 г. Бих желаел да насоча вниманието
особено към изследванията на А. Бергсон, Дж. Дюи, Р. М, Макайвър, К. Рицлер, П. Тилих.
www.spiralata.net 10
 Същият процес откриваме и в живота на индивида. Детето се ражда, когато вече престава да
бъде едно цяло с майка си и се оформя в отделна от нея биологична същност. Въпреки че това
обособяване е начало на пътя към самостоятелен човешки живот, детето доста дълго време остава
във функционално единство с майка си. Индивидът, образно казано, не е свободен, докато не бъде
отрязана пъпната му връв, свързваща го с останалия свят. Тази връзка обаче създава у него чувство
за принадлежност, усещане, че има някъде свой корен. Ще си позволим да назовем зависимостта
преди процесът на индивидуализацията да е стигнал до окончателно отделяне на човека „първични
връзки". Те са „органични“ в смисъл че представляват част от нормалното човешко развитие -
предполагат липса на индивидуалност и същевременно гарантират сигурност и ориентация на
индивида. Такива са връзките на детето с майка му, на члена на първобитното общество с неговия
род и с природата, на човека от Средновековието с Църквата и с неговото съсловие. При достигане
на пълно индивидуализиране той се освобождава от първичните връзки и се изправя пред нова
задача: да се ориентира, да „пусне корен" в света и да намери форми на сигурност, различни от
онези, които са му били присъщи в периода на прединдивидуализираното му съществуване. В
сравнение с отминалия етап на еволюцията, за индивида свободата вече има друг смисъл.
Наложително е да изясним това схващане по-конкретно във връзка с личността и общественото
развитие. Сравнително рязката промяна от ембрионално в хуманно съществуване и отрязването на
пъпната връв бележат независимостта на детето от майчиния организъм. Тя обаче е действителна
само в грубия смисъл на думата. Във функционално отношение бебето не се отделя от майката - тя
го храни, носи го и полага грижи за всички негови жизнени потребности. Постепенно обаче то
започва да осъзнава майката и другите обекти около него като отделни реалности. Един от
факторите в този процес е неврологичното и общото физическо развитие на детето, способността
му физически и психически да възприема обектите и да ги опознава. Чрез собствената си
активност то изучава света извън себе си. За процеса на индивидуализацията съдейства и
възпитанието, включващо редица разочарования и забрани. Детето вече възприема майката като
друго лице с различни, противопоставящи се на желанието му цели, а често и като враждебен и
„опасен" човек6. Този антагонизъм, представляващ във всички случаи само едната страна на
възпитателния процес, е важен фактор при открояване на различието между „аз" и „ти".
След раждането минават няколко месеца, докато бебето започне да разпознава друг човек и да
реагира с усмивка, а по-нататък му трябват години, за да се разграничи от Вселената. Дотогава то
проявява типичния за децата егоцентризъм, който не изключва ласкаво отношение и интерес към
другите, тъй като още не възприема съвсем ясно „другите" като действително отделни от него
реалности. По същата причина готовността на детето към подчинение на определен авторитет е
различна по съдържанието си от подобна склонност у възрастния. Родителите или други
авторитети не се възприемат като съвсем отделни обекти - те са .част от детската вселена и тя е
още част от самото дете Подчинението на тези авторитети следователно има различно качество от
онова, което съществува между два напълно независими индивида.
Забележително описание на внезапното осъзнаване на индивидуалността от страна на едно
десетгодишно дете дава Р. Хюс в „Силен вятър в Ямайка":
„И тогава с Емили се случи нещо много странно. Изведнъж проблясна в ума й коя всъщност бе
тя. Трудно можеше да се разбере защо това не се бе случило преди или пък след пет години, а
съвсем необяснимо бе защо това стана точно този следобед. Тя играеше на „къща" точно на носа
на кораба зад брашпила (на който бе закачила двузъба канджа вместо мандало) и отегчена се
разхождаше безцелно при кормилото, обхваната от блуждаещи мисли за някакви пчели и една фея,
когато внезапно в съзнанието й просветна прозрението, че тя беше тя! Емили се спря и със затаен
дъх започна да разглежда всичко, което можеше да види от тялото си. Погледът й обхващаше
твърде малко - само предната част на роклята и вдигнатите детски ръце, в които момичето
любопитно се взираше. И все пак това му беше достатъчно, за да добие представа за крехкото си
тяло и да осъзнае, че то бе нейно.
Емили се разсмя, по-скоро на подбив. „Е - мислеше тя, - представям си всички хора попаднали
в тоя капан! И няма измъкване - нито сега, нито след години. Детството трябва да си мине по реда,
после да пораснеш, да остарееш, докато се свърши тая луда шега!“

6
Трябва да се има предвид, че враждебността не се дължи на инстинктивно разочарование. Противопоставянето на
детската експанзивност, осуетяването на детските опити за изява и утвърждение, излъчващата се от страна на
родителите враждебност, накратко атмосферата на потискане създава у детето чувство на безсилие и на произтичащата
от нето враждебност.
www.spiralata.net 11
 Твърдо решила да не изпусне от ума си този важен въпрос, тя започна да изкачва въжената
стълба към любимата си напречна греда на мачтата. При тези прости движения всеки път, когато
преместваше нагоре ръка или крак, Емили се учудваше, че и ръката, и кракът й се подчиняват с
такава готовност. Много добре си спомни, че те са правили същото и преди, но никога не си беше
давала сметка, че толкова ще се изненада.
Щом застана на обичайното си място, момичето започна най-внимателно да разглежда кожата
на ръцете си - та нали бяха нейни! Емили измъкна едното си рамо от деколтето на роклята и след
като надникна, за да се убеди, че и под дрехите тя е „тя", го сви и вдигна нагоре да допре до бузата
й. Докосването на лицето до топлата гола мишница я накара да потръпне от удоволствие, сякаш я
милваше добър приятел. Дали това усещане обаче се породи от бузата или от рамото, кое от двете
милваше и кое бе милвано, никой не можеше да й обясни.
Вече напълно убедена в изумителната истина, че сега беше Емили Бас-Торнтън (защо добави
„сега", не й стана ясно - естествено не вярваше в глупавите прераждания и че в миналото е била
някой друг), тя се замисли какво й носи това нейно откритие.
Колкото повече детето расте и се откъсва от първичните си връзки, толкова повече у него се
засилва стремежът към свобода и независимост. Бъдещето на този стремеж обаче може да бъде
добре разбрано, ако изясним диалектиката в процеса на индивидуализирането.
Той има два аспекта. Първият е физическото, емоционалното и умственото укрепване на
детето. Интензивността и активността в тези три насоки в развитието му се увеличават, а в същото
време те все повече се интегрират. Оформя се една организирана структура, ръководена от волята
и разума на индивида. Ако наречем тази организирана и интегрирана цялост на личността „Аз",
можем също така да приемем, че едната страна в процеса на индивидуализирането в растежът на
силата на Аз-а. Границите на развитие на индивидуализирането и на Аз-а се определят главно от
обществените условия и частично от индивидуалните. Въпреки че различията между личностите
изглеждат големи, всяко общество се характеризира с определена степен на индивидуализиране,
отвъд която нормалният човек не може да премине.
Другата страна в процеса на индивидуализиране е засилващото се чувство на самота.
Първичните връзки гарантират сигурност и базисно единство на индивида с външния свят. До
степента, в която се обособява от света, детето започва да осъзнава, че е самостоятелно, че е
различно от всички други същества. Това разграничаване от света, който в сравнение с отделния
човек е неимоверно по-силен и по-могъщ, често - застрашителен и опасен, създава чувство на
безсилие и страх. Докато е неразделна част от света и не осъзнава възможностите и рисковете на
индивидуалните действия, индивидът няма основания да се страхува. Оформи ли се като
самостоятелна личност, той вече е изправен пред опасностите и надмощието на окръжаващата го
среда. Пораждат се пориви за отказ от индивидуалността, за превъзмогване на чувството на самота
и безсилие чрез сливане с външния свят. Поривите и произтичащите от тях отношения се
различават от първичните връзки, прекъснати от самия процес на растежа. Както едно дете реално
никога не би могло да измине физиологически обратния път до утробата на майка си, също така не
е възможно то да върне назад в психологически план процеса на индивидуализирането. Опитите в
това отношение неизбежно водят до подчинение, при което никога не може да се изключи
основното противоречие между авторитета и подчиняващото му се дете. То съвсем съзнателно
може да се чувства сигурно и доволно, но несъзнателно отчита, че за това плаща със загубата на
силата и целостността на своето Аз. Резултатът от подчинението е обратен на очакванията - то
увеличава несигурността у детето и същевременно поражда враждебност и непокорство, което
създава по-голямо безпокойство, понеже тези негативни склонности са насочени пряко против
лицата, от крита то започва или продължава да зависи.
Самотата и страхът могат да се превъзмогнат не само с подчинение. Другият единствено
плодотворен начин, който не води до неразрешими конфликти, е спонтанното взаимоотношение
между човек и природа, свързващо личността със света, без да накърнява нейната индивидуалност.
Този тип отношение, чийто най-силен израз са обичта и творческата дейност, е вкоренено в
интегритета и силата на цялата личност и затова зависи от самите граници на растежа на Аз-а.
Проблемът за подчинението и за спонтанната дейност като два възможни резултата на
задълбочаващо-се индивидуализиране ще разгледаме по-нататък. Тук бихме искали само да
посочим общия принцип и диалектическия процес на засилващото се индивидуализиране и на
растящата самостоятелност на личността. Детето получава по- голяма свобода да развива и да
изразява собственото си Аз, защото не му пречат предишните ограничителни връзки.
Същевременно то става по-независимо от света, който му е гарантирал сигурността и увереността.
www.spiralata.net 12
Процесът на индивидуализирането обхваща растящата сила и целостността на личността му, а
също така води до изчезване на първоначалната идентичност с другите хора и до все по-ясно
разграничаване от тях. Задълбочаването на този процес може да стигне до изолация, равнозначна
на самота, която поражда страх и несигурност, или до нов тип близост и солидарност с другите,
ако детето е успяло да развие своите вътрешни сили и творчески заложби - предпоставка за този
нов тип взаимоотношение със света.
Ако всяка крачка към разграничаване и индивидуализиране е съчетана с кореспондиращ
растеж на Аз-а,. детето ще се развива хармонично. Това обаче не се постига. Докато процесът на
индивидуализиране протича машинално, напредъкът на личността се затруднява от редица
индивидуални, и обществени причини. Несъответствието между тези две тенденции създава
непоносимо чувство за изолация и безсилие, а това от своя страна води до психологически
явления, които по-нататък са обяснени като механизми на бягството.
От гледна точка на филогенезиса човешката история също така би могла да се характеризира
като процес на задълбочаващо се индивидуализиране и разрастваща се свобода. Човекът излиза от
предхуманната епоха с постигане на първите си успехи в преодоляването на насилническите
инстинкти. Ако под инстинкт разбираме специфичен начин на действие, обусловен от наследени
неврологични структури, той може ясно да се наблюдава в животинското царство7. Колкото по-
низше е животното в скалата на развитието, толкова повече приспособяването му към природата и
всичките му прояви се ръководят от механизми на инстинктивни и рефлективни действия.
Знаменитите социални организации на някои насекоми са изцяло плод на инстинктите. От друга
страна, колкото е по-нагоре едно животно в скалата на развитието, толкова по-гъвкави са формите-
на поведението му, а като новородено се отличава с по-малка структурна пригодност. Тази
тенденция достига върха си при човека. Щом се роди, той е най-безпомощен от всички останали
животни.
Приспособяването му към природата се основава предимно на уроците на знанието, а не на
инстинктивните реакции. „Инстинктът” е категория, която има отслабваща роля, дори се губи при
висшите животни, особено при човека."
Хуманният стадий на човешкото развитие започва, когато липсата на фиксирани от
инстинктите реакции надвиши определени граници; когато приспособяването към природата вече
губи принудителния си характер; когато начинът на действие не се определя от наследствено
придобити механизми. С други думи, поначало хуманният период на човешкото- развитие и
свободата са неделими. Понятието свобода тук се употребява не в положителния му смисъл - като
„свобода да", а в отрицателния - „свобода от", т. е. свобода от инстинктивната детерминираност на
човешките действия.
В това отношение свободата е дар от съмнително естество. Човек се ражда без присъщите на
животното умения и възможности за подходящи действия. Той по-продължително време зависи от
родителите си, а реакциите му към околната среда са по-бавни и по-неефективни в сравнение с
инстинктивните действия. Индивидът преживява всички опасности и страхове, дължаща се на
посочената липса на инстинктивни умения. И все пак благодарение на тази негова, безпомощност
започва хуманният период на развитието му. Биологичната слабост на човека е предпоставка за
хуманната култура.
От началото на съществуването си той е принуден ла избира различни насоки на действие.
При животното има непрекъсната верига от реакции, започващи със стимул, като например глад, и
завършващи с повече или по-малко точно определен курс на действие, който слага край на
напрежението, създадено от стимула,,При човека тази верига се прекъсва. Стимул има, но начинът
на задоволяване е „отворен", т. е. трябва да избира между няколко варианта. Вместо инстинктивно
предопределена реакция той трябва да прецени възможните подходи - започва да мисли и така
променя характера на отношението си към природата: от чисто пасивно към активно
приспособяване - започва да произвежда. Човекът изобретява оръдия на труда и в процеса на
овладяване на природата все повече се откъсва от нея. Той смътно схваща своето съществуване
или по-скоро съществуването на своя род като различна от природата реалност. В ума му
проблясват догадки за неговата трагична съдба: да бъде част от природата и същевременно да се
откъсва от нея. Човекът схваща смъртта като своя орис, дори когато се опитва да отрича това с

7
Тази концепция за инстинкта не би трябвало да се смесва с инстинкта като физиологично обусловена потребност
(глад, жажда и пр.), задоволявана по начини, които сами по себе си нито са точно установени, нито са наследствено
предопределени.
www.spiralata.net 13
най-разнообразни творения на фантазията си. Библейският мит за изгонването на Адам от райската
градина е много характерен пример за фундаменталното отношение човек-свобода.
Митът отъждествява началото на човешката история с възможността на избор, но поставя
ударението върху греховността на тази първа проява на свобода и на последвалите я страдания.
Мъжът и жената живеят в райската градина, радвайки се на пълна хармония помежду си и в
отношенията с природата. Цари спокойствие и не се чувства необходимост от труд. Няма избор,
няма свобода, няма и мислене. На човека е забранено да вкуси плода от дървото на знанието за
доброто и злото. Престъпвайки божията заповед, Адам нарушава хармонията с природата, част от
която е н самият той, но без да се откъсва от нея. За Църквата, олицетворяваща авторитета, това е
грях, но от гледна точка на човека нарушението поставя началото на свободата. Действието в
разрез с божиите заповеди означава освобождаване от принудата, преминаване от неосъзнатото
предхуманно съществуване в ерата на човешката цивилизация. Да се наруши заповедта на
авторитета, да се извърши грях, от позитивна човешка гледна точка е равнозначно на първа проява
на свободата, тоест на първия хуманен акт. В мита грехът формално се свежда до вкусване от
плода на знанието. Разумното поведение започва от неподчинението като изява на свободата.
Митът говори и за други последици на този акт. Първичната хармония между човека и природата е
нарушена. Господ дава знак за война между мъжа и жената, а също така и между човека и
природата. Той се откъсва от нея, прави първата крачка към хуманното си развитие, става
„личност". Индивидът е извършил първия свободен акт. Митът подчертава произтеклите от него
страдания - Адам, откъснал се, отчуждил се от природата и от другото човешко създание, се оказва
гол, засрамен. Той е сам и свободен, но безсилен и уплашен. Новото му завоевание - свободата -
като че ли се превръща в проклятие. Макар че вече е свободен от съблазнителното робство на рая,
човекът не е свободен да ръководи постъпките си, да осъзнае своята индивидуалност.
„Свободата от" не е равнозначна с позитивната свобода, със „свободата да". Отделянето на
човека от природата е много продължителен процес, той в голяма -степен остава свързан със света,
в който се е появил, продължава да бъде част от природата - земята, на която живее, слънцето,
луната и звездите, дърветата и цветята, хората от неговия род, с които е в кръвни връзки.
Примитивните религии свидетелстват за неговото единство с природата. Одушевената и
неодушевената природа са част от неговия свят, или другояче казано, човекът продължава да бъде
част от света на природата.
Първичните връзки задържат пълноценния растеж на индивида. Те са препятствие за развитие,
на разума и на критичните му способности и го ограничават да опознае себе си и другите само чрез
участието му - своето и на другите - в живота на рода, на социалната или религиозната общност, а
не като независими човешки същества. С други думи, тези връзки пречат за осъществяването на
човека като свободна, самостоятелна, творческа личност. Отъждествяването му с природата, рода,
религията гарантира неговата сигурност. Той принадлежи към едно структурирано цяло, вкоренен
е и има неоспоримо място в него. Възможно е да страда от глад или забрана, но никога не се
измъчва от най-лошата болка - абсолютната самота и съмнението.
Очевидно процесът на разширяващата се човешка свобода има същия диалектически характер,
който установихме при формирането на личността. От една страна, укрепващи сила и цялостност,
овладяване на природата, растящи възможности на разума и солидарност с другите хора. От друга
страна, индивидуализирането означава все по-голяма изолация и несигурност, а оттук -
увеличаващо се съмнение в собствената роля на индивида по отношение на Вселената, в смисъла
на живота му и успоредно с всичко това - засилващо се чувство за собственото му безсилие и
нищожност.
Ако процесът на развитие на човечеството беше хармоничен, ако беше подчинен на някакъв
план, двете негови страни - укрепващата сила и задълбочаващата се индивидуалност, биха били
балансирани безупречно. Всъщност обаче историята на човечеството е изпълнена с конфликти и
борба. Всяка стъпка към по-голямо индивидуализиране е изправяла хората пред нови рискове.
Прекъснатите първични връзки никога, не могат да се възстановят. След като вече е изгубил рая,
човекът не може да се върне там. Има само едно възможно творческо решение на
взаимоотношението между света и човека със собствена индивидуалност: активната му
солидарност с всички хора и спонтанната му дейност, обичта и труда, които отново го приобщават
към света, но не с първични връзки, а вече като свободна и независима личност..
Ако икономическите, обществените и политическите условия, от които зависи целият процес
на индивидуализиране на човека, не позволяват неговата реализация и не предлагат възможности
за осъществяването му по описания от нас начин, а междувременно хората са загубили връзките,
www.spiralata.net 14
гарантиращи им сигурността, възниква несъответствие, превръщащо свободата в непосилно бреме.
Тя придобива ролята на съмнение в един живот, лишен от смисъл и насока. Пораждат се устойчиви
тенденции към бягство от такъв вид свобода и към подчинение на някакъв авторитет или пък към
взаимоотношение с природата, обещаващо изход от несигурността дори срещу загубата на
свободата.
Европейската и американската история от края на Средновековието насам се отличават с
пълноценното израстване на личността - процес, започнал в Италия през периода на Ренесанса,
който изглежда, едва сега достига своя връх. Четиристотин години бяха необходими за
разрушаване на средновековния свят и за освобождаване на хората от явните им ограничения. И
докато личността в много отношения укрепна, разви се умствено и емоционално и участва в
културния прогрес с непозната в миналото активност, отстоянието между „свободата от" и
„свободата да" също се увеличи. В резултат на тази диспропорция между свободата от всякакви
връзки и липсата на възможности за позитивна реализация на самостоятелността и
индивидуалността в Европа започна паническо бягство от свободата към нови форми на
зависимост или в най-добрия случай към пълно равнодушие.
В началото на нашето изследване върху смисъла, влаган от съвременния човек в понятието
свобода, ще направим анализ на културата в Европа през Средновековието и в началото на
съвременната ера. Икономическата основа на западното общество претърпя коренни
преобразования, съпътствани от също така дълбоки радикални промени в структурата на
личността. Създадена бе нова концепция за свободата, намерила най-ярък идеологически израз в
новите религиозни доктрини от времето на Реформацията. Всяко изследване и изясняване на
свободата като реалност на съвременното общество трябва да започва от периода, в който се
положила основите на днешната култура, защото етапът на формиране на нашия съвременник
предоставя много по-големи възможности от всяка друга епоха да се убедим в съмнителното
значение на свободата за всички области на развитието: от една страна, увеличаващата се
зависимост на човека от външни авторитети и, от друга - неговата засилваща се изолация и
произтичащото от нея чувство на безсилие и малоценност. Схващането ни за новите елементи в
структурата на личността се потвърждава от изследването на техния произход, понеже при
задълбочен анализ на характерните черти на капитализма и индивидуализма те може да се
съпоставят с коренно различна икономическа система и тип личност. Открояващият се контраст
помага по-добре да се схванат особеностите на съвременната обществена система, да се разбере
как тя е формирала структурата на човешкия характер и да се добие представа за новия дух,
произтичащ от тези промени в личността.
В следващата глава ще се изясни, че периодът на Реформацията е много по-близък до нашата
действителност, отколкото изглежда на пръв поглед. Всъщност независимо от всички очевидни
разлики между двете епохи вероятно няма друг период от XVI век насам, който тъй да прилича на
съвременността по отношение на неясния смисъл, влаган в понятието свобода. Реформацията е
един от източниците на вложената в днешната демокрация идея за свобода и независимост. Докато
на това винаги се набляга особено в некатолическите страни, другият аспект на демокрацията -
порочността на човешката природа, нищожността и безсилието на отделния индивид и
необходимостта да се подчини на външна сила - се пренебрегва. Чувството за малоценност,
фундаменталната неспособност на личността да разчита на своите сили и потребността й да се
подчинява са в основата на Хитлеровата идеология, на която обаче липсват присъщите за
протестанството акценти върху свободата и нравствените принципи. Идеологическото сходство не
е единствената причина изследването на XV и XVI век да бъде особено ползотворна изходна
позиция за осмисляне на нашата съвременност. В областта на обществения живот има също така
фундаментална прилика. Ще се опитаме да изясним, че именно на нея се дължи идеологическото и
психологическото сходство. Тогава, както и сега, традиционният начин на живот на огромна част
от населението бе застрашен от революционни промени в икономическата и обществената система.
Особено средната класа, както и днес, бе заплашена от властта на монополите и от могъществото
на капитала. Заплаха, която имаше важно отражение върху духа и идеологията на засегнатите
обществени слоеве и доведе до засилване чувството за. самота и малоценност на личността.

Глава трета
СВОБОДАТА В ЕПОХАТА НА РЕФОРМАЦИЯТА
1. СРЕДНОВЕКОВИЕТО И РЕНЕСАНСЪТ

www.spiralata.net 15
 Картината на Средновековието е изопачена по два начина8. Съвременният рационализъм го
разглежда предимно като мрачен период в историята. Сочат се отсъствието на лична свобода,
експлоатацията на трудещите си от едно незначително малцинство и ограничеността на заслепения
от предразсъдъци и невежество гражданин, в чиито очи селянинът от околностите изглеждал
подозрителен странник, а да не говорим за чужденеца. От друга страна, не само реакционните
философи, но понякога и прогресивните критици на капитализма идеализират Средновековието.
Изтъкват се чувството за солидарност, подчиняването на икономическите интереси на хуманни
цели, непосредствеността и конкретността на човешките отношения, наднационалният принцип на
католическата църква и характерното за човека от онова време чувство на сигурност. И двете
картини отговарят на истината, но се оказват неверни, ако човек се вгледа в едната и затвори очите
си пред другата.
В противовес на съвременното общество Средновековието се отличава с отсъствието на лична
свобода. През ранния му стадий всеки е имал строго определена роля в обществената йерархия и
било почти невъзможно да премине социалната граница между една и друга класа, дори да се
придвижи от един в друг град или от една страна в друга. С малки изключения хората били
принудени да живеят само там, където са се родили. Често те нямали свободата да се обличат
както желаят или да ядат онова, което им харесва. Занаятчията е бил длъжен да продава на
определена цена, а селянинът - на определено място, в градския пазар. На члена на еснафа било
забранено да издава каквито и да било технически тайни на производството на когото и да било
извън собствения му еснаф и също така бил длъжен да дели с колегите си всяка изгодна покупка на
суровини. В личния, стопанския и в обществения живот господствали норми и задължения,
обхващащи всички форми и области на човешката дейност.
Макар че не е бил свободен в днешния смисъл на думата, човекът не се е чувствал самотен и
изолиран. С точно определено, неизменно и неоспоримо място в обществото още от момента на
своето раждане, той е бил вкоренен в структурираното цяло й затова животът му е имал смисъл,
който не оставял нито място, нито повод за съмнение. Отделното лице е било идентифицирано с
обществената си функция: селянин, занаятчия, рицар, а не с личност, която упражнява една или
друга професия. Общественият ред е бил приеман като съвсем естествен и е създавал чувство за
сигурност и принадлежност на всеки поданик. Конкуренцията е била сравнително слаба. Човек се е
раждал в семейство с определено икономическо положение, гарантиращо му препитание според
традицията и същевременно вменяващо му стопански задължения към висшестоящите в
обществената йерархия. В границите на своята социална среда той фактически е имал голяма
.свобода да се изявява професионално и емоционално. Макар да е бил непознат индивидуализмът в
днешния смисъл на неограничен избор между много възможни начини на живот (свобода на
избора, която в повечето случаи има абстрактен характер), до голяма степен е съществувал
конкретен индивидуализъм като житейска реалност. Имало е много страдание и болка, но и
Църква е имало, която правела страданията по-поносими, обяснявайки ги като последица от
Адамовия грях и от собствената вина на всеки човек. Църквата подхранвала чувството за
отговорност, но същевременно е вдъхвала вяра у всеки богомолец в безусловната си обич към
всички свои чада и му е предлагала начин да се убеди, че ще бъде опростен и обичан от Бога.
Отношението към Всевишния се е основавало повече на доверие и любов, отколкото на. съмнение
и страх. Понеже селянинът и гражданинът рядко излизали извън родните си места, представата за
Вселена била ограничена и лесна за разбиране. Нейният център били Земята и човекът, мястото на
бъдещия живот - раят или адът, н всички действия на индивида, от раждането до смъртта, били
прозрачни в пряката си причинна зависимост.
8
Когато говорим за „средновековно общество" и за „духа на Средновековието" в противовес на „капиталистическото
общество", имаме предвид идеалните модели. Средновековието естествено не е свършило изведнъж, в даден миг, кака
че в следващия да настъпи съвременното общество. Характерните за нашата епоха икономически и обществени сили
са се развивали още през XII, XIII и XIV век. През късното Средновековие ролята на капитала нараснала в
антагонизмът между обществените класи в градовете се засилил. Както винаги става в историята, всички елементи на
новата обществена система са изградени още в стария строй, който предшества възникващия. Въпреки че е важно да се
разбере какви нови явления са настъпили в късното Средновековие и колко от тях продължават да съществуват в
нашата действителност, теоретическото изследване на историческия процес би пострадало, ако някой с цел да
подчертае приемствеността, се опита да омаловажи фундаменталните различия между средновековното и
съвременното общество или да отхвърли концепциите „средновековно общество" и „капиталистическо общество" под
предлог, че не били научни понятия. Подобни опити, прикрити под булото на научна обективност и точност,
фактически свеждат труда на учения до събиране на безброй подробности и пречат на вникването в структурата на
обществото, в неговата динамика.
www.spiralata.net 16
 Въпреки че обществото е било структурирано и е гарантирало сигурност на човека, то все още
го е държало в плен. Този вид господство е бил различен от авторитаризма и потисничеството през
следващите столетия. Средновековието не е отнело свободата на личността, понеже „личност"
тогава не е съществувала - човекът още живеел в света на първичните си връзки. По онова време
той не се чувствал личност, освен когато е изпълнявал своята обществена (която тогава е била и
негова естествена) роля. Той не е разглеждал и другите хора като „личности". Селянинът
пристигал в града и бил посрещан като чужденец, дори хора от един и същ град, но от различни
социални групи са се отнасяли един към друг като чуждоземци. Още не се е била утвърдила
представата за отделния човек, за всички останали и за света като самостоятелни реалности.
Липсата на личностно самосъзнание у хората от Средновековието е намерила класически
пример в направената от Якоб Буркхарт характеристика на средновековната култура:
„В Средновековието двете страни на човешкото съзнание: едната - обърната навътре, и
другата - навън, са били полузаспали или потънали в сън под едно общо було, изтъкано от
вярвания, илюзии и детски предразсъдъци. През него светът и историята изглеждали обагрени в
странни цветове. Човекът е имал представа за себе си само като единица на някаква обща
категория - раса, народ, партия, семейство или корпорация.“
В късното Средновековие обществената структура и човешката личност се променили.
Отслабнали единството и централизацията на обществото. Ролята на капитала, на личната
стопанска инициатива и на конкуренцията нараснала. Появила се нова, заможна класа.
Индивидуализмът забележимо се развивал във всички социални среди и прониквал във всяка
форма на хуманната дейност - вкус, мода, изкуство, философия и теология. Според нас -този
процес е имал различно значение за малката група богати и проспериращи капиталисти, от една
страна, и, от друга - за селските маси, и особено за градската средна класа, на която тази нова
тенденция е създавала известни възможности за забогатяване и шансове за собствена инициатива,
но всъщност е застрашавал нейния традиционен начин на живот. Важно е от самото начало да се
има предвид тази разлика, .понеже тя е обусловила психологическите и идеологическите реакции
на социалните групи.
Новите икономически и културни тенденции са били по-интензивни и са дали по-силно
отражение върху философията, изкуството и стила на живот в Италия,, отколкото в Западна я
Централна Европа. В слънчевата средиземноморска страна индивидът за пръв път се е изтръгнал
от феодалното общество и е скъсал връзките, които са му гарантирали сигурност, но същевременно
са го ограничавали. Италианецът -на Ренесанса, по думите на Буркхарт, е станал „първородният
син на съвременна Европа", първата личност.
Редица икономически и политически фактори са допринесли за разрушаване на
средновековното общество в Италия по-рано, отколкото в Централна и Западна Европа. Някои от
тях са географското положение на Италия и свързаните с него предимства, когато
Средиземноморието е било големият търговски път на Европа, борбата между папата и
императора, довела до съществуването на голям брой независими държавици, близостта на
Ориента, поради която редица занаяти, полезни за развитието на индустрията, например
копринарството, били пренесени първо в Италия, много преди въвеждането им в другите
европейски страни.
Тези и други обстоятелства са осигурили възхода на могъща заможна класа в Италия,
проникната от дух на инициативност, могъщество и амбиции. Стратификацията на феодалната
класа губела значение. След XII век благородници и буржоа заживели заедно в пределите на
градските стени. Социалното общуване постепенно пренебрегвало съсловните различия.
Произходът и семейството били от по-малко значение в сравнение с богатството.
От друга страна, традиционната социална стратификация на масите също се рушала. Вместо
нея в градовете се формирали маси от експлоатирани и политически потискани работници. Още
през 1231 година, както сочи Буркхарт, политическите реформи на Фридрих II били „насочени към
пълно разрушаване на феодалната държава и към превръщането на народа в лишено от воля и от
средства за съпротива, но възможно най-доходоносно за хазната множество".
В резултат на задълбочаващата се разруха на средновековната обществена структура се е
появила личността в съвременния смисъл на думата. Нека се позовем отново на Буркхарт: „В
Италия това було (на вярвания, илюзии и детски предразсъдъци) - бе отнесено от вятъра най-
напред. Създадоха се условия за обективно възприемане и осмисляне на държавата и на другите
реалности в света. Същевременно субективното отношение се утвърди със съответния си акцент.
Човекът вече стана личност със своя духовна същност, призната от самия него. По същия начин в
www.spiralata.net 17
древността гъркът се е разграничил от варварите, а по-късно арабинът се е почувствал като
личност, докато останалите азиатци са знаели единствено, че принадлежат към определена раса."
Разбирането на Буркхарт за новата личност илюстрира нашите размисли в предишната глава
по повод откъсването на индивида от първичните му връзки. Човекът открива себе си и другите
като личности, като отделни същности. Той открива природата като самостоятелна реалност в два
аспекта: обект на теоретично и практическо господство и обект на породено от нейната красота
удоволствие. Индивидът открива света в материално отношение чрез откриване на нови
континенти и в духовно - чрез развитие на космополитен дух, за който Данте казва: „Моята страна
е целият свят."
Ренесансът е бил култура на богата и силна висша класа, достигнала своя апогей и отнесена от
бурята на новите икономически сили. Масите, далеч от богатствата и могъществото на
господстващите сили, загубили предишния си стопански стабилитет и се превърнали в аморфна
социална група - обект на похвали или заплахи, но винаги манипулирана и експлоатирана от
управляващите. Наред с новия индивидуализъм е възникнал и нов деспотизъм. Свободата и
тиранията, индивидуалността и объркаността са били неразривна свързани помежду си. Културата
на Ренесанса е била за е от XV и началото на XVI век; че подценява християнския характер на
Ренесанса и надценява ролята на религиозния елемент в този процес; че Средновековието не е
лишено от индивидуализъм до такава голяма степен, каквато приема Буркхарт. и затова подходът
му, противопоставящ Средновековието на Ренесанса, е неправилен; че Ренесансът, както и
Средновековието, е останал верен на властта; че средновековният свят не е бил толкова чужд на
светските удоволствия, а Ренесансът - тъй оптимистично настроен към тях, както приема Буркхарт,
че през периода на Ренесанса са били заложени само оценките на светогледа на нашия
съвременник - стремежите му хъм съвършенство на личността я развитие на нейната
индивидуалност; че трубадурите още в XIII век са лансирали идеята за благородството на сърцето,
а, от. друга страна, Ренесансът не бил скъсал със средновековната концепция за свята вярност и
служене на висшестоящия в обществената йерархия.
Все пак ми се струва, че дори да са правилни в подробностите, тези доводи не обезсилват
главната теза на Буркхарт. Всъщност разсъжденията на Хьозитта се градят на принципа: Буркхарт
не е прав, понеже част от явлението, което той приема за Ренесанс, е съществувала още през
късното Средновековие в Западна Централна Европа, а всичко останало е възникнало след
Ренесанса. Това са същият род разсъждения, които отхвърлят схващанията, противопоставящи
средновековното феодално общество на съвременното капиталистическо общество. Това се отнася
и за критиката срещу Буркхарт, който приема за качествени съществените в количествено
отношение различия. Струва ни се същевременно, че той е бил достатъчно далновиден, за да
прозре особеностите и динамиката ма тези тенденции, които в хода на европейската история щяха
да преминат от количествени в качествени. По-специално дело на богати аристократи и граждани,
а не на дребни търговци и дребна буржоазия.
Техните икономически дейности и богатства им създали чувство за свобода и за
индивидуалност. Същевременно обаче те загубили своята сигурност и усета за принадлежност,,
предлагани им от средновековната обществена структура. Те станали по-свободни, но и по-
самотни. Богатите вестители на Ренесанса използвали властта и парите си, за да се насладят
колкото може повече на живота, и за тази цел прибягвали най-безмилостно до всякакви средства -
от физически мъчения до психологически манипулации, - за да укрепват господството си над
трудещите се и да се противопоставят на своите конкуренти от собствената си класа. Отношенията
между хората били отровени от жестока борба 113 живот и смърт за запазване на властта и
богатствата: Солидарността изобщо, или поне между хората от една к съща класа, била подменена
от едно цинично отношение на отчужденост. Човекът гледал на съвременниците си като на
„обекти", които да бъдат използвани и манипулирани или зверски да бъдат унищожавани в името
на нечий интерес. Личността била пропита от страстен егоцентризъм и от неутолима жажда за
власт и пари. В резултат на всичко това отношението на човека към собственото му Аз, чувството
му за сигурност и доверие били погубени. Неговата личност се превърнала в обект на
манипулации, както и всички други хора. С основание можем да се съмняваме, че могъщите
господари на Ренесансовия капитализъм са били действително тъй щастливи и спокойни, както
обикновено биват представяни. Като че ли новата свобода им донесла две неща: по-силно чувство
за надмощие и същевременно повече самота, съмнение и скептицизъм, и произтичащата от всичко
това тревога. Същото противоречие откриваме във философските трудове на хуманистите. Наред с
акцента върху индивидуалността-и силата съчиненията им отразяват несигурност и отчаяние.
www.spiralata.net 18
 Дълбокото чувство на несигурност, произтичащо от положението на една самотна личност във
враждебен за нея свят, обяснява до известна степен формирането на една характерна черта, както
сочи Буркхарт8, типична За Ренесансовата личност и отсъстваща, поне в същата степен на
интензивност, при хората от средновековното общество: страстен стремеж към слава. Ако
смисълът на живота е бил поставен под съмнение, ако отношението на човека към другите и към
себе си не предразполагало към сигурност, славата била средство за разсейване на подобни
тревоги. Тя е имала същата роля като египетските пирамиди или като християнската вяра в
безсмъртието - издигала живота на отделната личност от ограниченията и нестабилността до
неуязвим връх. Ако личността била известна на своите съвременници и ако у нея се утвърждавала
надеждата, че няма никога да бъде забравена през вековете, животът й придобивал смисъл и
значение при самото признаване на този факт от страна на общественото мнение. Очевидно такъв
изход от личната несигурност бил възможен само за социалната група, която е притежавала
средствата за придобиване на слава. Подобно нещо е било немислимо за безправните маси от
същата културна общност, а не било решение и за градската средна класа - гръбнака на
Реформацията. Започнахме нашия анализ с Ренесанса, понеже той бележи началото на
съвременния индивидуализъм, а и историческите изследвания на този период осветляват
факторите, оказали влияние върху основния процес - обект на настоящото проучване:
преминаването на човека от прединдивидуализирано съществуване към състояние, в което той е
осъзнал самостоятелността си като отделна същност. Макар че не може да се отрече влиянието на
идеите на Ренесанса върху развитието на мисленето в Европа, жизнените корени на съвременния
капитализъм, неговите икономическа структура и дух се открояват не в италианската култура от
късното Средновековие, а в икономическия и обществения живот в Централна и Западна Европа, и
в ученията на Лутер и Калвин.
Основната разлика между тези две култури се свежда до следното: Ренесансът представляваше
сравнително бързо напреднал търговски и индустриален капитализъм.
Средновековната търговия, както сочи Зомбарт, е била, общо взето, в ръцете на голям брой
дребни собственици. Още била непозната търговията на едро и дори известни търговци, които
посещавали други страни, например членове на Северногерманската ханза са сключвали сделки на
дребно. Първоначалното натрупване на капитала е било също така много бавен процес до края на
XV век.
Дребният търговец е разполагал със значителни гаранции за сигурност в сравнение с късното
Средновековие, когато е нараствало значението на едрия капитал и на монополистичната търговия.
„Много от онова, което сега е механизирано" - пише професор Тоуни за живота в средновековния
град, - тогава е било собственоръчно дело, непосредствена и лична задача на всеки и не е имало
достатъчно условия за несъразмерна с човека широко-мащабна организация и за доктрина, която
се справя с предразсъдъците и приключва всички сметки с безапелационния призив за
икономическа целесъобразност."
Така стигаме до въпрос от съществено значение за изясняване положението на личността в
средновековното общество: нравствените възгледи, засягащи стопанската дейност, отразени не
само в доктрината на католическата църква, но и в светските закони. Ще се придържаме към
изложението на Тоуни, защото не може да бъде заподозрян в опити за идеализация или за
романтична интерпретация на средновековния свят. Основните предпоставки в развитието на
икономическия живот са били две: „че икономическите интереси са подчинени на реалната цел в
живота - спасението, и че стопанското поведение, като съставка на личното поведение, трябва да се
съобразява с нормите на нравствеността".
Тоуни доразвива средновековното гледище за стопанската дейност: „Материалните блага са
необходими; те имат вторично значение, понеже без тях хората не могат да се препитават и да си
помагат един на друг... Икономическите мотиви имат обаче съмнителен характер. Хората се боят
от силните апетити и не са толкова тесногръди, че да им ръкопляскат... В средновековната теория
за стопанската дейност всичко е свързано с нравствени цели и науката за обществото не може дори
да допусне, че стремежът към икономически придобивки е постоянна и съизмерима сила и може да
бъде приета наред с другите природни фактори. Като неизбежна и очевидна основа на обществото
за средновековния мислител такъв стремеж би изглеждал не по-малко неразумен и не по-малко
ненормален от изграждането на социалната философия върху необузданите изяви на такива
необходими човешки качества като войнствеността или половия инстинкт.. . Богатствата, казва
Свети Антоний, съществуват за човека, а не той - за богатствата... Затова на всяка крачка има
ограничения, забрани и предупреждения да не се допуска участие на икономически интерес в
www.spiralata.net 19
сериозните житейски проблеми. Справедливо е човек да търси блага, които са необходими за
живота в неговия дом. Стремежът обаче към повече блата не е благородно качество, а алчност,
която е смъртен грях. Оправдано е да се търгува - различните ресурси на различните страни
потвърждават, че търговията е благословена от Провидението. Но тя крие опасности. Човек трябва
да бъде сигурен, че я упражнява в интерес на обществото и че получаваната от нея печалба не
надвишава възнаграждението за положения от него труд. Частната собственост е необходима
институция, поне в един низвергнат свят - хората работят повече, спорят по-малко, когато стоките
са частна, а не обществена собственост. Тя обаче трябва да се толерира като концесия за човешката
слабост, а не да се приветства като благородно желание. Идеалът, ако човешката природа може да
се извиси дотам, е комунизмът. „Понеже ползата от всичко, което съществува на този свят, е обща,
той трябва да бъде общ за всички хора". - писа Грациан в своя декрет9. „В най-добрия случай
имотът е свързан с някакви затруднения. Трябва да е законно придобит. Трябва да е във възможно
най-голям брой ръце. Трябва да осигурява условия за издръжка на бедните. Необходимо е неговите
собственици да са готови да го разделят с онези, които имат нужда, макар и да не са изпаднали в
истинска мизерия.“
Въпреки че със своя предимно нормативен характер не са отразявали реалностите на
стопанския живот, тези становища говорят в известна степен за истинския дух на средновековното
общество.
Относително стабилното положение на занаятчиите и търговците, характерно за
средновековния град, постепенно било подкопано през късното Средновековие и рухнало
окончателно през XVI век. Още от XIV век, дори по-рано, започнала задълбочаваща се
диференциация в гилдиите. Този процес продължил въпреки полаганите неимоверни усилия да
бъде спрян. Отделни членове на гилдиите притежавали по-голям капитал от другите и имали, пет
или шест калфи, вместо определените един-двама. Някои гилдии ограничавали приемането ща
нови членове само при условие, че притежават капитал. Други станали могъщи монополисти с
амбиция изцяло да използват монополното си положение и да извличат максимални печалби от
клиентите си. От друга страна, много членове на гилдии обеднели и били принудени да търсят
доходи извън традиционната професия. Те често поемали попрището на второстепенни търговци и
голям брой от тях загубили икономическата си самостоятелност в отчаяните си усилия да останат
верни на традиционния идеал за стопанска независимост.
С развитието на системата на гилдиите положението на калфите от ден на ден се влошавало.
Докато в XIII век, дори по-рано, вече съществувала класа от недоволни работници в
индустриалните предприятия в Италия и Фландрия, положението на калфите в занаятчийските
гилдии било още относително добро. Макар и да не било възможно всеки калфа да стане майстор,
много от тях успявали да постигнат тази цел. С увеличаване на калфите при един майстор
възникнало и изискването за по-голям капитал от всеки кандидат за майсторска титла.
Същевременно колкото повече гилдии придобивали монополистичен характер и били единствени
по рода си, толкова по-малко възможности оставали за калфите. За влошаването на
икономическото и социалното им състояние свидетелствали тяхното растящо недоволство,
основаването на организации от тяхна страна, вдигането дори на въстания.
Казаното за капиталистическия път в развитието на занаятчийските гилдии се наблюдава още
по-ясно в търговията. Докато в ранното Средновековие е била ограничена само до дребни
вътрешноградски сделки, през XIV и XV век търговията бързо се развила в национален и
международен мащаб. Макар и да спори точно кога са били учредени първите търговски
компании, историческата наука е съгласна, че през XV век мощта им все повече нараствала и
постепенно те се превърнали в монополи, като със силата на своя капитал създали заплахи за
дребните търговци и за потребители. Реформата на крал Сигизмунд през XV век имала за цел да
ограничи по законодателен път могъществото на монополите. Положението на дребния търговец
обаче ставало все по-лошо. „Неговото влияние стигало, за да бъде чуто оплакването му, но било
недостатъчно да предизвика резултатни действия.“
В брошурата си „За търговията и лихварството", издадена през 1524 година, Лутер дава
красноречив израз на възмущението и гнева на дребния търговец против монополите. „Те държат
под контрол всички стоки и открито прибягват до всякакви трикове, за които стана дума. Те
повишават или намаляват цените по свое желание, потискат и унищожават дребните търговци като
щуката - дребните рибки в реката, сякаш са господари на божиите създания и живеят над законите
9
Син на Вениамин, император на Западната римска империя (367-383). - Бел. прев.
www.spiralata.net 20
на вярата и обичта." Тези думи на Лутер важат и днес. Страхът и гневът на средната класа,
предизвикан от богатите монополисти през XV и XVI век, в много отношения прилича на
чувството, което изпитва средната класа в нашата епоха по отношение на монополите и всесилните
капиталисти.
Ролята на капитала в областта на индустрията също нараствала. Характерен пример е минното
дело. Отначало делът на всеки член на миньорската гилдия се определял от обема на собствения
му труд. През XV век обаче в много случаи дяловете минали в ръцете на капиталисти, които не
влагали свой личен труд в предприятието, и постепенно работата се поела от .надничари, без
последните да получават дял в него. В другите клонове на индустрията протичал същият процес на
капиталистическо развитие, което засилило тенденцията, породена от растящата роля на капитала
в занаятчийските гилдии и в търговията: разделяне на бедни и на богати и увеличаващо се
недоволство сред бедните.
Историците са на различни мнения по въпроса за селячеството. Констатациите на повечето от
тях обаче подкрепят следния анализ на Шапиро:
„Независимо от тези доказателства за просперитет, положението на селяните бързо се
влошава. В началото на XVI век действително съвсем малко остават независимите, лично
обработващи земята си собственици, представени в местните диети, което в Средновековието
свидетелства за самостоятелност и равноправие. Голямото мнозинство са „хьориге", класа с лична
свобода, чиято земя е обременена с данъци, хора поели задължения за извършване на услуги по
договор ... Тези именно „хьориге" представляват ядрото на всички селски въстания. Средният
селянин от полузависимите общини край именията на едрите земевладелци осъзнава, че
увеличаването на данъците и на повинностите практически го превръща в крепостен слуга, а
селската общинска земя - в имот на земевладелци."
Икономическото утвърждаване на капитализма било съпътствано от значителни промени в
психологическата атмосфера. Към края на Средновековието хората били обхванати от дух на
нетърпение. Популярно станало понятието за време в съвременния смисъл на думата. Минутите
дори били ценни. Признак за новото осмисляне на времето е фактът, че градските часовници в
Нюрнберг удряли на всеки четвърт час още през XVI век. Многото празници започнали да се
отричат като обща беда. Времето станало тъй скъпо, че хората не искали да го хабят за безполезни
занимания. Трудът се утвърждавал все повече като върховна ценност. Новото отношение към
работата се наложило с такава сила, че средната класа изпитвала растящо недоволство от
стопанската неефективност на институциите на Църквата. Събирането на лепта от религиозните
ордени се посрещало със съпротива като непроизводителна и следователно неморална дейност.
Експедитивността била издигната в една от най-високите добродетели. Същевременно
желанието за богатство и материално благополучие се превърнало във всеобщо пристрастие.
„Целият свят се стреми към онези занаяти и професии, които носят най-голяма печалба.
Заниманията с изкуство и наука са оставени настрана наравно с най-долнопробната физическа
работа. Всички умни глави, надарени от Бога със способности за по-благородни дейности, са се
посветили на търговията, която в наши дни е потънала в такова безчестие, че никой почтен човек
не би се захванал с нея."
Една важна последица на отбелязаните икономически промени засегнала живота на всички
хора. Средновековната обществена система била разрушена, а заедно с нея изчезнали стабилността
и относителната сигурност на индивида. В началото на капиталистическото развитие всички класи
станали подвижни - в икономическия живот вече не съществувало едно фиксирано, общоприето
като естествено и неоспоримо място на всеки стопански деец. Индивидът останал сам; всичко
зависело от собствените му усилия, а не от сигурността на неговия традиционен статус.
Тази промяна се отразила по различен начин в живота на всяка класа. За бедняците от
градовете, за работниците и чираците тя означавала увеличаваща се експлоатация и сиромашия. За
селяните - увеличаване на натиска в икономическо и личностно отношение. Разруха сполетяла и
най-низшия слой благородници, макар и по друг начин. Докато за тези обществени класи, групи и
слоеве новото развитие довело до влошаване на положението им, за градската средна класа нещата
се оказали по-сложни. За растящата диференциация в нейните среди вече стана дума. Положението
На голям брой хора от тази класа ставало все по-тежко. Много занаятчии и дребни търговци
отстоявали с огромни трудности своята независимост пред настъпващите с превъзхождащи ги
сили монополисти и други конкуренти, дори често се надигали на борба срещу несъкрушимия
противник, която за много от тях представлявала отчаян, безнадежден двубой. Други слоеве на
средната класа се радвали на благополучие и участвали в общия подем към капиталистически
www.spiralata.net 21
разцвет. Но дори за тези щастливци растящата роля на капитала, на пазара и на конкуренцията
означавала в личен план несигурност, изолация и тревоги.
Фактът, че капиталът придобил решаващо значение, говорел за една надличностна сила, която
определяла икономическите и следователно личните съдбини на хората. Капиталът „престанал да
бъде слуга и се превърнал в господар. Придобил самостоятелна и независима динамика, той
претендирал за правото на превъзхождащ партньор, който диктува икономическата организация
съобразно със своите собствени строги изисквания."
Подобен ефект имала и новата роля на пазара. Средновековният пазар бил относително малък,
с лесно разбираема функция. Той поставял търсенето и предлагането в пряко и конкретно
отношение. Един производител знаел приблизително колко да произвежда и бил сравнително
сигурен, че ще продаде стоката си на. подходяща цена. Сега вече било - необходимо да се
произвежда за постоянно увеличаващи се потребности й производителят не знаел предварително
какви са възможностите за продажба. Вече не било достатъчно само да се произвеждат полезни
стоки. Въпреки че това било едно от условията за продажбата им, непредвидимите закони на
пазара решавали дали изобщо дадена стока би имала успех и при каква печалба, Механизмът на
новия пазар приличал на калвинист-ката доктрина за предопределението, според която индивидът
трябва да пола-га всички усилия да бъде добър, макар още преди раждането му да е вече решено
дали Ще намери спасение на душата си, или ще попадне в ада. Тъй пазарният ден станал ден на
Страшния съд над плодовете на човешкия труд.
Друг важен фактор в тази обстановка бил растящата роля на конкуренцията. Въпреки че за
пълно нейно отсъствие в средновековното общество не можем да говорим, феодалната
икономическа система се основавала на принципа на сътрудничеството и била регулирана - или
командвана - по норми, които са възпирали конкуренцията. С възхода на капитализма
средновековните принципи отстъпили на личната инициатива. Всеки индивид трябвало да действа
и да опита своя късмет - или да плува, или да се удави. Другите не били негови съюзници в едно и
също предприятие, действали като негови конкуренти и той често се изправял пред алтернативата
или да ги унищожи, или да бъде унищожен.
Естествено ролята на капитала, пазара и индивидуалната конкуренция отначало нямала
значението, което придобила впоследствие. Всички съществени елементи на съвременния
капитализъм обаче били вече налице със своя психологически ефект върху личността.
Обрисувахме само една част от картината. Има обаче и друга: капитализмът освободил
личността. Той я избавил от командния режим на корпоративната система, позволил й да се
изправи на собствените си крака и да си опита късмета. Човекът станал господар. на съдбините си -
рискът бил негов, печалбата също. С личните си усилия той можел да си осигури успех и
икономическа независимост. Парите станали най-високият критерий за оценка на личността - по-
важен от произхода и от кастата. Тази страна на капитализма започнала да се развива през ранния
период, който разглеждаме. Тя имала много по-голяма роля за малка група богати капиталисти,
отколкото за градската средна класа. И въпреки това оказала значително влияние за формиране на
човешката личност.
Ако се,опитаме да обобщим разсъжденията си за влиянието на обществените и
икономическите промени върху човека през XV и XVI век, Ще се получи следната картина:
Налице е същата неяснота на понятието свобода, за която стана дума в началото. Индивидът е
освободен от веригите на икономическото и политическото иго и постига позитивна свобода чрез
своята активна и самостоятелна роля в новата система. Същевременно обаче той се освобождава от
онези връзки, които му гарантират сигурност и чувство за принадлежност. Животът вече не се
ограничава до един затворен кръг, в чийто център е човекът. Личността се изправя пред една
безгранична и същевременно изпълнена с опасности реалност. Загубвайки мястото си в бившия
затворен свят, тя губи и отговора за смисъла на живота си, изпада в съмнения по отношение на
себе си и на целта на живота. Индивидът е застрашаван от мощни сили, превъзхождащи човешките
възможности - капитала и пазара. Взаимоотношенията му с неговите събратя, с всеки потенциален
конкурент придобиват враждебен характер, пречупват се през призмата на отчуждението. Той е
свободен, т. е. сам, изолиран, заплашван отвсякъде. Той не притежава капитала и мощта на
капиталиста през периода на Ренесанса, загубил е чувството за единство с другите хора и с
Вселената, завладян е от съзнанието за собствената си нищожност н безсилие. Раят е изгубен
завинаги. Човекът е сам в света - странник, попаднал в безпределна и изпълнена със заплахи
действителност. Новата свобода неизбежно създава дълбоко чувство на несигурност,

www.spiralata.net 22
безпомощност, съмнение, самота и тревога. Той трябва да се избави от тези чувства, ако иска да
успее в живота.

2. ПЕРИОДЪТ НА РЕФОРМАЦИЯТА
В този исторически момент възникнали лутеранството и калвинизмът. Новите учения били
религии не на богатата висша класа, а на градската средна класа, на градската беднота и на
селячеството, понеже им допадали с новите идеи за свобода и независимост, а също така с
чувството за безсилие и тревога, което вече ги било обзело.
Тези доктрини не само ясно отразявали чувствата, породени от променящия се икономически
ред, а им вдъхнали нова сила и предложили на личността решения, с които да превъзмогне
непоносимата . несигурност.
Известни пояснения за нашия подход навярно биха улеснили разбирането на нашия анализ за
общественото и психологическото значение на новите религиозни доктрини.
Когато изследваме психологическите страни на една религиозна или политическа доктрина,
най-напред би трябвало да имаме предвид, че психологическият анализ не изисква преценка за
нейната истинност. Това е "задача, отнасяща се до логическата структура на самия проблем.
Анализът на психологическата мотивация на дадени учения или идеи не може да замени
преценката за обосноваността на доктрината и свързаните с нея ценности, въпреки че той би
способствал да се .разбере по-добре нейният реален смисъл и с това би повлиял върху преценката.
Психологическият анализ на доктрините търси разкриването на субективната мотивация,
подтикваща едно лице към осъзнаване на един проблем и полагане на усилия да намери отговор в
определени посоки. Всяка вярна или невярна мисъл, ако е нещо повече от повърхностно
потвърждение на конвенционалната идея, е мотивирана от субективни потребности и интереси на
личността, която мисли. Някои интереси могат да намерят подкрепа в откриването на истината,
други - в отрицанието й. И при двата случая психологическата мотивация е важен стимул за
достигане на определени изводи. Можем да продължим и да добавим, че идеи, които не се коренят
в насъщните потребности на личността, нямат голямо влияние върху нейните действия и върху
живота й като цяло.
Когато анализираме религиозните или политическите доктрини с оглед на психологическото
им значение е необходимо да правим разлика между два проблема. Можем да изследваме
структурата на характера на личността, която създава новата доктрина, и да се опитаме да
разберем кои черти на автора обуславят възприетата от него насока на мислене. По-конкретно това
означава да анализираме структурата на. характера на Лутер или на Калвин, за да разберем какви
техни склонности са ги довели до определени заключения и до разработване на своите доктрини.
Другият проблем е да се изследват психологическите мотиви не на създателя на доктрината, а на
социалната група, която я посреща с одобрение. Влиянието на едно учение или на една идея зависи
от степента, в която тя отговаря на психическите потребности, свързани със структурата на
характера на онези, към които са адресирани учението или идеята. Една идея може да стане
могъща сила в човешката история само ако съвпада с насъщните психически потребности на
определена социална група.
Двата проблема - психологията на лидера и на неговите последователи - са естествено тясно
свързани. Ако са привърженици на една и съща идея, структурата на характера им в основни линии
би трябвало да е една и съща. Независимо от някои фактори, като например специален талант на
лидера да мисли и да действа, структурата на неговия характер обикновено отразява по-
категорично и ясно специфичната личностна структура на неговите привърженици. Той може да
стигне по-убедително и непосредствено до идеи, за които неговите последователи вече са
психологически подготвени. Фактът, че структурата на характера на лидера отразява по-ясно
някои черти, които притежават привържениците му, се дължи на един или на два фактора или на
съчетанието им. Първо, че неговото социално положение е типично за условията, които формират
личността в мащаба на цялата група. Второ, че под влияние на случайни обстоятелства при
възпитанието му и от личен опит същите черти се развиват в него много по-ярко от онези на
типичната за групата личност, които са обусловени от нейното обществено положение.
При нашия анализ на психологическото значение на доктрините на протестантството и
калвинизма разглеждаме не личностите Лутер и Калвин, а психологическото състояние на
обществените класи които споделят идеите им. Преди да преминем към теологията на Лутер, ще
отбележим накратко, че той като личност е типичен представител на „авторитарния характер",
което ще обосновем по-нататък. Възпитаван от необикновено строг баща, радвал се на малко обич
www.spiralata.net 23
и сигурност като дете, Лутер е бил разкъсван от постоянна двойственост по отношение на
авторитета - той, от една страна, го ненавиждал, бунтувал се против него, а, от друга страна, му се
възхищавал и бил склонен да му се подчинява. През целия си живот той имал един авторитет,
комуто се противопоставял, и друг - на който се възхищавал: баща му и неговите ръководители в
манастира през младежките му години, папата и принцовете - в по-късен период. Лутер бил
обладан от изключително чувство за самота, безсилие, греховност и същевременно от страстно
влечение да господства. Той се терзаел от съмнения - типично за един натрапчив характер - и
постоянно търсел нещо, което да му даде вътрешна увереност и да го избави от мъчителното
чувство за несигурност. Лутер изпитвал омраза към другите, особено към „простолюдието",
ненавиждал себе си, презирал живота. И от цялата-тази омраза у него се поражда страстен и отчаян
копнеж да бъде обичан. Цялото му същество било проникнато от страх, съмнение и чувство за
изолираност. На такава личностна основа той станал защитник на обществените групи, намиращи
се в почти същото психологическо състояние.
Налага се още една бележка за подхода при нашия анализ. Всеки психологически анализ на
мислите на една личност или на принципите на една идеология си поставя за цел да разбере
психологическите корени на мислите и идеите. Първото условие за подобен анализ е да се разбере
изцяло логическият контекст на една идея и онова, което иска да каже нейният автор. Знаем обаче,
че едно лице, дори ако субективно е искрено, често би могло да бъде несъзнателно подтиквано от
съвсем различен мотив от оня, който то си представя, и също така, че би могло да се позовава на
концепция, която логично означава едно, а за него несъзнателно е нещо съвсем различно от
„официалното" й съдържание. Освен това знаем, че той би могъл да се опита да превъзмогне някои
противоречия в собствените си чувства чрез идеологически постановки или да прикрие една идея,
която дълбоко в себе си потиска, Обяснявайки си, че тя означава тъкмо противоположното нещо.
Вникването в действията на несъзнателните елементи ни убеждава да се отнасяме скептично към
думите и да не ги вземаме за чиста монета. Анализът на идеите има главно две "задачи: първата е
да определи относителното значение на дадена идея в една цялостна идеологическа система.
Втората е да изясни дали имаме пред себе си обяснение, което се различава от действителното
значение на мислите. Като пример за първата задача може да се посочи следното. В хитлеристката
идеология огромна роля играе ударението, поставяно на несправедливостта на Версайския
договор, към който Хитлер безсъмнено се е- отнасял с възмущение. Ако обаче анализираме цялата
му политическа идеология, ще стане ясно, че нейната основа е силно желание за власт и
завоевания. Макар че той съзнателно отдава голямо значение на несправедливостите, извършвани
с Германия, това схващане няма съществена роля в цялостното му мислене. Пример за разликата
между съзнателно отдаваното значение на една мисъл и нейното реално психологическо значение
може да се посочи при анализа на учението на Лутер. Според нас отношението му към Бога
всъщност е подчинение в резултат на човешко безсилие. Лутер говори за това свое подчинение
като доброволен акт, произтичащ от обич, а не от страх. Логично е тогава, би възразил някой, че
това не е подчинение. От психологична гледна точка обаче цялата структура на Лутеровото
мислене показва, че неговата обич и вяра са равнозначни на подчинение. Макар съзнателно да
приема „подчинението" си на Бога като доброволен израз на обич, той е проникнат от чувство на
безсилие и греховност, които превръщат това отношение в покорство (точно както мазохистичната
зависимост на един човек от друг често се възприема за „обич"). Възражението, че Лутер казва
нещо различно от онова, което според нас мисли (макар и несъзнателно), няма съществено
значение за психологическия анализ. По наше мнение някоя противоречия в неговата система
могат да бъдат разбрани само чрез изясняване на психологическата същина на идеите му.
В нашия анализ на протестантската доктрина обясняваме религиозното учение според неговия
смисъл в контекста на цялата система. Не цитираме противоречиви текстове в доктрините на
Лутер и Калвин, когато сме убедени, че всъщност няма реално противоречие между тях. Нашата
работа не се свежда до подбор на мисли и изрази в подкрепа на собственото ни становище, а
представлява разбор на цялата система на Лутер и Калвин, на нейните психологически основи,
последван от анализ на елементите й в светлината на психологическата структура на системата.
Ако искаме да разберем новото в доктрините на Реформацията, първо трябва да се спрем на
същественото в теологията на средновековната църква. Неизбежно се натъкваме на
методологически трудности, подобни на споменатите във връзка с понятията „средновековно
общество" и „капиталистическо общество". В теологическата, както и в икономическата
област няма внезапна смяна на една с друга структура. Някои схващания на Лутер и Калвин са
толкова близки до доктрината на средновековната църква, че понякога е трудно да се прокара
www.spiralata.net 24
някаква съществена разлика. Подобно на протестантството и калвинизма католическата църква
винаги е отричала, че човек би могъл да намери спасение, ако разчита само на собствените си
добродетели и заслуги, без божието милосърдие - неотменимото условие за спасението на хората.
Въпреки общите моменти между старата и новата теология духът на католическата църква е (бил
коренно различен от Реформацията особено по проблема за достойнството и свободата на човека и
възможностите му да ръководи собствената си съдба.
Продължителен период преди Реформацията някои от характерните принципи на
католическата теология бяха: че човешката природа, макар и опорочена от Адам, вътрешно се
стреми към добро; че човешката воля е свободна и желае добро; че; собствените усилия на човека
имат полезна роля за спасението му и че тайнствата на Църквата, свързани с достойната смърт на
Христос, могат да спасят грешника.
Някой от най-авторитетните теолози, като Августин и Тома Аквински, също са споделяли тези
принципи, но са проповядвали в съвсем различен дух. Въпреки че е разтопявал идеята за
предопределението, Аквински никога не се е колебал да измъква дълбокото си убеждение в
свободата на волята.. Той бил принуден да прибягва до най-сложни мисловни конструкции, за да
превъзмогне противоречието между доктрините за свободата на волята и за предопределението.
Макар че не успял да предложи задоволително решение, бележитият теолог не отстъпил от
принципите за свободата на волята и за полезната роля на човека в усилията му към спасение, дори
ако самата воля се нуждае от божията милост.
По въпроса за свободата на волята според Аквински би било против божията .и човешката
природа да се приеме, че човек не е свободен да взема решения и всъщност той има свободата дори
да откаже милостта, предложена му от Бога.
Други теолози подчертават още по-силно от Амвински ролята на човешките усилия за
спасение. Според Бонавентура Бог има намерение да въздаде милостта си на всички хора, ,но я
получават само онези, които са се подготвили да я заслужат.
Този акцент се поставя с все по-голяма тежест през XIII, XIV и XV век в системите на Дън
Скот, Окам и Биъл - особено важна тенденция за разбиране новия дух на Реформацията, тъй като
атаките на Лутер са насочени главно против учените от късното Средновековие, които нарича „сау
теологен".
Дън Скот подчертава значението на волята. Тя е свободна. Чрез нейното осъществяване човек
реализира собственото си Аз, а това е върховното удовлетворение на личността.
Тъй като по Божия заповед волята е акт на самата личност дори Той няма пряко влияние върху
решенията на човека.
Биъл и Окам подчертават ролята на собствените заслуги на човека като условие за неговото
спасение. Въпреки че също така говорят за помощта на Бога, те се отказват от основната й роля,
възприета в старите доктрини. Биъл поддържа, че човек е свободен и винаги може да се обръща
към Бога който ще му помогне с милосърдието си. Окам учи, че фактически човешката природа не
е покварена от греха, който е само еднократен акт и не променя човешката същност.
Тридвитинумът много ясно посочва, че свободната воля сътрудничи с божията милост, но може
също така да се въздържи от подобна дейност. Образът на човека според Окам и другите
книжовници не е олицетворение на жалък грешник, а на свободно същество, което по природа е
способно на всичко добро и волята му не е подчинена на природни или на други външни сили.
Акцентът върху волята на човека "и ползата от собственото му усилие били свързани с
купуването на индулгенции - практика с растящо значение през" късното Средновековие, против
която Лутер рязко се обявявал. Придобиел ли индулгенция от папския пратеник, човек се избавял
от временното наказание, приемано за сурогат на вечното наказание, и както изтъква Зееберг,
човекът има пълно основание да очаква, че всичките му грехове ще бъдат опростени.
На пръв поглед като че ли практиката да се изкупва от папата освобождаване от мъченията на
чистилището противоречи на принципа за ролята на човека в постигане на собственото си
спасение, понеже предполага зависимост от Църквата и нейните тайнства. Това до известна степен
е вярно, но също така е вярно, че подобна дейност е свързана с надежда и сигурност. Ако човек
може тъй лесно да се избави от наказание, бремето на вината значително намалява. Той може да се
освободи без особени трудности от тежестите на миналото си и да се отърве от постоянно
преследващото го притеснение. Не бива да се забравя, че според изричния или подразбиращ се

www.spiralata.net 25
принцип на църквата действието на индулгенцията зависи от предварителното условие купувачът
й да се е разкаял и да се е изповядал10.
Идеи, които рязко се отличават от духа на Реформацията, има и в съчиненията на мистиците, в
проповедите и в сложните правила на изповедниците. Тези източници утвърждават достойнството
на човека и легитимността на желанието му за изява на неговото Аз. Успоредно с това гледище се
наблюдава тенденция за подражаване на Христос, широко разпространена още през XII век, и за
възможността хората да се- сравняват с Бога. Правилата на изповедниците говорят за пълно
разбиране на конкретното положение на личността и за признаването на субективните личностни
различия, без да определят греха като някакво бреме, което ляга върху личността и я унижава, а го
обясняват по-скоро като човешко слабоволие, към което трябва да се проявява разбиране11.
Нека да обобщим. Средновековната църква подчертава достойнството на човека, свободата на
волята му и полезната роля на усилията му. Тя изтъква приликата между Бога и човека и правото
на човека да се уповава на божията обич. Със самото си сравняване с Бога хората се чувстват като
равни и като братя. При възникване на капитализма в края на Средновековието настъпва объркване
и несигурност в живота на човека, същевременно обаче тенденциите за положителното значение
на неговите усилия и воля се засилват. Може да се приеме, че философията на Ренесанса и
католическата доктрина от Средновековието отразяват характерния дух за социалните групи, дух,
чието икономическо положение способства за утвърждаване на чувството на сила и независимост.
От друга страна, теологията на Лутер изразява въжделенията на средната класа, която се бори
против господството на църквата и се противопоставя на новата забогатява-ща класа, но е смутена
от заплахите на настъпващия капитализъм и завладяна от чувството на безсилие и малоценност.
Системата на Лутер, доколкото се различава от католическата традиция, има две страни, на
една от които обикновено се поставя по-силен акцент в протестантския свят. Изтъква се, че той
дава религиозна независимост на човека, отнема властта на църквата и я предоставя на личността,
а концепцията му за вярата и спасението се свежда до субективен, личен въпрос на самия човек, а
не на някаква власт, заела се да му осигурява онова, което той не може да постигне със собствени
сили. Тези идеи от доктрините на Лутер и Калвин заслужават висока оценка като един от
източниците за развитието на политическата и духовната свобода .в съвременното общество.
Развитие, което особено в англосаксонските държави е неделимо свързано с пуританизма.
От друга страна, съвременната свобода поставя личността в състояние на изолация и безсилие
- явление, произтичащо от протестантството толкова, колкото и от идеята за независимост.
Настоящата книга е посветена на свободата като бреме и опасност и затова нашият анализ има
едностранчив характер, ограничаващ се до отрицателния аспект на свободата в доктрините на
Лутер и Калвин - фундаменталното зло начало у човека и неговото безсилие.
Лутер приема съществуването на вродено зло начало в човешката природа, което предизвиква
желание за злини и изключва възможността за добрини поради самия характер на човека, който
има зла и порочна природа. Една от фундаменталните идеи на Лутеровото учение е тази за
греховността на човешката природа, която е напълно лишена от свободен избор на правилния път.
В този дух Лутер коментира писмото на Павел до римляните: „Смисълът на това писмо е да се
руши, да се изкоренява и да се унищожава всяка мъдрост и правда .на плътта, колкото и да
изглежда - в нашите очи и в очите на другите - възхитителна и откровена... Главното е, че
разкриващата се пред погледа ни наша правда и мъдрост се руши и изкоренява от сърцата ни и от
нашата суетна същност."
Убеждението в греховността на човека и безсилието му да направи добро за сметка на
собствените си интереси е съществено условие за Божието милосърдие. Само ако прояви
покорство и се откаже от собствената си воля и гордост, човекът ще бъде осенен от Божията
милост.

10
Практиката и теорията на индулгенциите е твърде добра илюстрация за влиянието на настъпващия капитализъм.
Идеята, че човек може с пари да се освободи от наказание, изразява новото схващане за голямото значение на парите.
Освен това теорията на индулгенциите, създадена през 1343 г. от Клеменс VI, също така отразява духа на новото
капиталистическо мислене. Тя гласи, че папата разполага с неограничени достойнства, оставени му от Христос и от
светиите, и че той може да разпределя част от това съкровище между вярващите (вж. Зееберг, Р. Цит. съч., с. 621). С
тази си идея папата прилича на монополист, който използва огромния морален капитал за собствените си финансови
цели и за нравствено удовлетворение на своите клиенти.
11
Благодарни сме на Чарлс Тринкхаус, който насочи вниманието ни към значението на мистичната и
проповедничeската литература и направи редица конкретни предложения, взети под внимание в горния текст.
www.spiralata.net 26
 „Защото Бог иска да ни спаси не с нашата собствена, а с външна правда и мъдрост, правда,
която не произтича от нас, а идва от другаде... Следователно трябва да се проповядва правда, която
идва изключително извън нас и ни е съвсем чужда."
Седем години по-късно Лутер изразява още по-радикално човешкото безсилие в своя брошура,
която всъщност представлява атака срещу защитата на свободната воля от страна на Еразъм.
„...Така човешката воля е, както си е била, звяр между двама. Ако Господ го яха, отива там, където
Господ желае; както гласи псалмът „Аз бях звяр като теб, но въпреки това съм винаги с теб" (пс.
73. 22, 23). Ако Сатаната го яха, отива където Сатаната желае. И не е по възможностите му да
избира при кой ездач да отиде, нито кого от тях да търся. Ездачите сами се борят помежду си кой
да го яха и да го кара." Лутер заявява, че ако човек не желае да изостави тази тема (за свободната
воля) изцяло (което би било най-добре и най-праведно), ние можем въпреки това с чиста съвест да
учим тя да се използва дотам, че да позволи на човека „свободна воля" не към онези над него, а
само по отношение на тези, които са под него ... Вярващият в Бога няма „свободна воля", той е
пленник, роб и слуга или на волята на Бога, или на волята на Сатаната." Доктрините, поддържащи,
че човекът е сляпо оръдие в божиите ръце и носител на злото, че неговият единствен дълг е да се
покори на волята на Бога, че Бог може да го спаси, извършвайки непонятен акт на справедливост,
не дават задоволителен отговор на Лутер, обзет от отчаяние, тревога и колебания и същевременно,
от много горещо желание за сигурност. В края на краищата той намира изход от своите съмнения.
В 1518 година внезапно го осенява прозрение. Човекът не може да бъде спасен заради своите
достойнства. Той дори не бива да разсъждава дали Бог одобрява делата му, но може да бъде
сигурен, че ако вярва, ще бъде спасен. Вярата му е дадена от Бога. Щом като веднъж е повярвал
дълбоко в себе си, човекът може да бъде сигурен в спасението си. Поначало личността е отзивчива
в това си отношение към Бога. Щом бъде удостоен от Божията милост при приемане на вярата,
човек променя природата си, тъй като чрез вярата се съединява с Христос и Христовата правда
заема мястото на собствената му правда, която е загубил поради греха на Адам. Въпреки това той
не може да остане непорочен през целия си живот, понеже вроденото у него зло начало никога не
изчезва напълно. Доктрината на Лутер за вярата като изчистен от съмнения субективен опит на
личността за собствено спасение на пръв поглед може да предизвика учудване, сякаш е в дълбоко
противоречие със силното чувство на съмнение, характерно за него и учението му до 1518 г. От
психологическа гледна точка обаче промяната от съмнение в увереност, която съвсем не е
противоречива, има каузален характер. Нека да си припомним бележките за природата на това
съмнение. То не е рационалното съмнение, вкоренено в свободата на мисълта, която се осмелява да
постави под въпрос утвърдени становища. Става дума за ирационално съмнение, произтичащо от
състоянието на изолация и безсилие на личността, чието отношение към света се свежда до
чувство на тревога и омраза. Ирационалното съмнение не може да се разсее с ирационални
отговори, а ще изчезне само ако личността стане интегрална част от целия разумен свят. В
противен случай, както при Лутер и средната класа, която той представлява, съмнението може
само да бъде потискано, потулено, тъй да се каже, в подсъзнанието - състояние, постижимо чрез
формула, обещаваща абсолютна сигурност. Упоритият стремеж към сигурност, който откриваме у
Лутер, .е израз не на вярата в чистия й вид, а в потребността от преодоляване на непоносимото
съмнение. Решението на Лутер можем да намерим и у редица личности днес, които не мислят с
категориите на теологията: постигане на сигурност чрез преодоляване изолацията на индивида,
чрез превръщането му в инструмент на непреодолима външна сила. За Лутер такава сила е Бог и
той търси сигурността в безпрекословното подчинение. Макар че успява до известна степен да ги
приглуши, съмненията му никога не изчезват. Те са го терзали до последния му ден и се е налагало
да ги превъзмогва с нови и нови усилия към подчинение. В психологическо отношение вярата има
две напълно различни значения. Тя може да бъде израз на дълбока приобщеност към човечеството
и на утвърждаването на живота или - форма на реакция срещу едно фундаментално чувство на
съмнение, вкоренено в,изолацията на личността и отрицателното й отношение към живота. Това
компенсационно качество има Лутеровата вяра.
Особено важно е да се разберат ролята на съмнението и усилията за потискането му, защото
този проблем е свързан не само с Лутеровата и както ще обясним, с Калвиновата теология, а преди
всичко с живота на съвременния човек. Съмнението е изходна позиция на съвременната
философия. Потребността от неговото преодоляваме е главният стимул за нейното развитие.
Въпреки че редица рационални съмнения получиха рационални отговори, ирационалното
съмнение не е изчезнало и не може да изчезне, докато човекът не измине пътя от негативната до
позитивната свобода. Сегашните опити да се превъзмогне съмнението с упорит стремеж към
www.spiralata.net 27
успех, повлияни от надеждата, че чрез неограничено познаване на фактите или чрез подчинение на
волята на един лидер, който гарантира „сигурност", може да се постигне такава, само биха
премахнали чувството за съмнение. Самото съмнение обаче няма да изчезне, докато човекът не
преодолее изолацията си и не осмисли мястото си в света с оглед на хуманните си потребности.
Каква е връзката на Лутеровата доктрина с психологическото състояние на всички други хора,
освен богатите и силните, в края на Средновековието? Както посочихме, старият строй се
разпадал. Личността загубила гаранциите за сигурност и над нея надвиснали заплахите на новите
икономически сили – капиталисти и монополиста; общинният принцип бил заменен с
конкуренцията; нисшите класи чувствали натиска на засилващата се експлоатация. Лутеранството
намерило различен отклик сред нисшите класи, от една страна, и средната класа, от друга. Бедните
в градовете и особено селячеството се намирали в отчайващо състояние. Те били подложени на
жестока експлоатация и лишени от традиционните права и привилегии. Революционните им
настроения довели до селските въстания и до революционните движения в градовете. В
евангелието те намирали израз на своите надежди и очаквания, както робите през периода на
ранното християнство. То било като пътеводна звезда на бедните в стремежа им към свобода и
правда. Доколкото отправял критики срещу властта и поставял евангелското право в центъра на
своето учение, Лутер действал върху съзнанието на бунтуващите се маси, както преди това е било
при други евангелистки движения. Той оправдава верността им към себе си и ги подкрепя, но само
до определени граници. Лутер нарушава съюза си със селяните, когато отиват по-далеч отричането
на църквата и от елементарните дребни искания за подобряване на живота. Постепенно те се
превръщат в революционна класа, заплашваща устоите всички власти и основите на социалния
строй, от нашето съществуване е жизнено заинтересована средната класа. Защото въпреки
посочените от нас трудности, тя, а даже нейната нисша прослойка, защитават привилегиите си от
претенциите на бедните. Средната класа е изключително враждебно настроена към
революционните движения, целещи да премахнат не само привилегиите на аристокрацията,
църквата и монополистите, но и нейните собствени привилегии.
Положението на средната класа - между много богатите и много бедните - обуславя
сложността и в много отношения противоречивостта на нейната реакция. Тя искала запазване на
законите и реда, но същевременно била съдбовно застрашена от възходящия капитализъм. Дори
най-проспериращите хора от средната класа не били толкова богати и силни, колкото шепата
крупни капиталисти. На тази класа предстояло да се бори за оцеляване и благополучие. Луксът на
богатите капиталисти увеличавал нейното чувство за малоценност и засилвал настроенията и на
завист и възмущение. За средната класа като цяло рухването на феодалния строй и възходът на
капитализма криел повече опасности, отколкото полза.
Обрисуваният от Лутер човек отразява точно тази дилема. Той е свободен от всички
зависимости, обвързващи го с духовните авторитети, но самата тази свобода го оставя сам и
тревожен, поражда у него чувство на малоценност и безсилие. Така свободната, изолирана личност
претърпява поражение от чувството за собственото си нищожество. Теологията на Лутер изразява
това чувство, на безпомощност и съмнение. Представен със средствата на теологията, образът
показва състоянието, до което обществената и икономическата еволюция довела личността.
Човекът от средната класа бил тъй безпомощен пред новите икономически сили, както описаният
от Лутер вярващ християнин - пред Бога.
Освен чувството за малоценност, вече обзело обществените класи, на които е проповядвал,
Лутер предложил и още нещо - изход от това състояние: личността трябва не само да приеме
собствената си малоценност, но и най-голямото си самоунижение чрез отричане на собствената си
сила, ако иска да се надява на Божията благосклонност. Отношението му към Бога било
равнозначно на безусловно подчинение. В психологически план неговата концепция за вярата
означава: ако се подчинявате безпрекословно, ако приемате личната си малоценност, всемогъщият
Бог може да пожелае да ви обича и да ви спаси. Ако се отречете от собственото си Аз с всичките
свои недостатъци и съмнения до пълно обезличаване, вие се избавяте от чувството за нищожност и
можете да бъдете надарен със славата Божия. Докато освобождава хората от властта на Църквата,
Лутер ги принуждава да се подчинят на още по-тиранична власт - на Бога, изискващ
безпрекословно подчинение и пълно обезличаване като главни условия за спасението. Лутеровата
„вяра" е убеждението, че ще бъдеш обичан, при условие че напълно се самоотричаш - решение,
което има много общо с принципа за абсолютно подчинение на държавата и на „лидера".
Благоговението и стремежът на Лутер към – властта намират място и в политическото му
кредо. Макар че се бори против господството на църквата и се възмущава от новата - могъща във
www.spiralata.net 28
финансово отношение - класа, включваща и висшата прослойка на църковната йерархия,
независимо от подкрепата, която оказва на революционните тенденции сред селячеството (до
определена граница), той по най-груб начин изисква от всички да се подчиняват на светската
власт, на князете.
„Дори и да са зли или неверници онези, които са на власт, тази власт и нейната сила е добра и
от Бога дадена ... Затова, където има власт и където тя преуспява, е сигурно, че ще пребъде, защото
Бог е наредил така." И Лутер продължава: „Бог ще предпочете съществуването на правителство,
колкото и лошо да е то, вместо да позволи на хората от простолюдието да се бунтуват, независимо
дали имат оправдание да,постъпват така ... Князът трябва да си остане княз, колкото и тираничен
да е той. Князът обезглавява по необходимост съвсем малък брой хора, защото без поданици няма
да може да бъде властелин."
Друг аспект на Лутеровото благоговение пред властта и стремежът му към нея проличава от
омразата и презрението, което изпитва към безправните маси, „простолюдието", особено когато
преминават определена граница в своите революционни пориви. В една от диатрибите си той
написва прочутите думи: „Затова оставете всеки, . който може, да удря, да коли, да мушка, тайно
или явно, и да не се забравя, че няма нищо по-смъртоносно, оскърбително и дяволско от бунта.
Това е както когато трябва да се убие бясно куче - ако ти не го погубиш, то ще те погуби, а заедно
с теб - цялата земя."
Лутер и учението му се отличават с амбивалентно отношение към властта. От една страна, той
е изпълнен с благоговение пред авторитета - светската власт и тираничния Бог, а от друга, се
бунтува против авторитета на Църквата. Той проявява същата амбивалентност към масите.
Доколкото те въстават в определените от него граници, Лутер е на тяхна страна.
Когато обаче атакуват зачитаната от него власт, на преден план излизат омразата и
презрението му към масите. В главата, посветена на психологическия механизъм на бягството, ще
изясним, че едновременното чувство на обич към властта и на омраза към безсилието е типична
черта на „авторитарния характер".
Сега е важно да се разбере, че отношението на Лутер към светската власт е тясно свързано с
религиозното му учение. Като убеждава човека да се чувства безполезен и малоценен и по този
начин го превръща в безпомощно оръдие на Бога, той го лишава от самочувствие и съзнание за
собствено достойнство, което е предпоставка за категорично отричане потисничеството от страна
на светската власт. В хода на историческата еволюция ролята на Лутеровата доктрина има още по-
далечни последици. Щом е загубила чувство за гордост и достойнство, личността е
психологически подготвена да се раздели и с типичното за Средновековието разбиране - че
смисълът на живота е човекът, духовното му спасение, нравствените му цели. Тя е готова да
приеме ролята на средство за постигане на цели извън нейното собствено Аз - стопанската
производителност и натрупването на капитал. Лутеровите възгледи върху икономическите
проблеми са типично средновековни по дух в по-голяма степен, отколкото схващанията на Калвин.
Три не би приел идеята човешкият живот да се превърне в средство за постигане на икономически
цели. Докато мисленето по икономическите въпроси е традиционно, акцентът върху нищожеството
:на личността противоречи на консервативния дух и насочва към подчинение не само на светските
власти, а и към поставяне на целия човешки живот в услуга на икономическите цели. В наши дни
това схващане е достигнало върха си с фашисткия принцип, че целта на живота е той да се жертва
за „висшите" сили, за лидера на расовата общност. Теологията на Калвин, придобила за
англосаксонските страни същото важно значение, както учението на Лутер за Германия, по
принцип отразява същия дух .в психологическо и геологическо отношение. Макар че той се
противопоставя на авторитета на църквата и на сляпото подчинение на нейните доктрини, за него
религията се корени в безсилието на човека. Самоунищожението и смазването на човешката
гордост са лайтмотив на цялото му мислене. Само оня, който презира сегашния свят, може да се
посвети на подготовка за бъдещия.
Според Калвин трябва да се самоунижим и точно това самоунижение е средството за
упованието ни в силата на Бога. „Защото нищо друго не ни подтиква тъй да посвещаваме на.
Господа цялото си доверие и сигурност на ума, както съмнението в самите нас и тревогата,
породена от съзнанието за нашата нищета".
Личността не бива да мисли, че е господар на своите съдбини, твърди Калвин. „Ние не
принадлежим на себе си. Затова нито разумът, нито волята ни трябва да взимат връх в нашите
разсъждения и действия. Ние не принадлежим на себе си, затова нека да не си поставяме за цел
онова, което е изгодно за нашата плът. Ние не принадлежим на себе си, затова нека, доколкото е
www.spiralata.net 29
възможно, да забравим себе си и всички неща, които и принадлежат. Обратното - ние
принадлежим на Бога. за него следователно нека да живеем и да умрем. Защото, като знаем, че
най-гибелното нещо, което погубва хората, е те. да се подчиняват на себе си, единственото
спасително пристанище е нищо да не знаем и да не искаме за себе си, а да следваме Бог, който
върви пред нас."
Човек не бива да се стреми към самоцелна добродетел. Това води-до суета. „Защото още от
древността е известна истината, че в човешката душа се крие цял свят от пороци. И не можете да
намерите друго избавление, освен да се отречете от себе си и да се откажете от всякакви себични
цели и да посветите цялото си внимание на изпълнение на всичко, което Господ иска от вас и което
трябва да бъде сторено заради единствената причина, че това ще Го зарадва."
И Калвин отрича, че добрите дела водят към спасение. Те са напълно извън нашите
възможности. „Не съществува нито едно дело на благочестив човек което, подложено на строгата
преценка на Бога да не е доказало, че заслужава единствено проклятие“.
Между ученията на Калвин и на Лутер има редица незначителни разлики без съществено
отражение върху основната тема на настоящата книга. Необходимо е да се спрем на две от тях.
Първата е свързана с Калвиновата доктрина за предопределението. В противовес на теориите за
предопределението на Августин, Аквински и Лутер, при Калвин тя е един от крайъгълните камъни,
може би централна идея на цялата му система. Той я представя в нова версия, като приема, че Бог
не само предопределя достойните за неговото милосърдие, но решава и кои са обречените на вечно
проклятие.
Спасението и проклятието не идват в резултат на доброто или лошото в живота на един човек,
а още преди раждането му са предопределени от Бога. Защо Бог дарява с милосърдие едни, а други
осъжда е тайна, която хората не бива изобщо да се опитват да отгатват. Бог постъпва така, защото
му харесва да демонстрира неограничената си сила. Въпреки усилията на Калвин да съхрани
идеята за Божията справедливост и обич, неговият Бог притежава всички черти на тиранин без
следа от обич и справедливост. В крещящо противоречие с Новия завет Калвин отрича върховната
роля на обичта и пише: „Защото онова, което схоластиците твърдят за приоритета на
благоговението пред вярата и надеждата, е само заблуда на едно болно въображение .. "
Психологическото значение на доктрината за предопределението е двояко. То изразява и
подчертава безсилието и нищожеството на личността. Никоя друга теория не е успяла да предаде
толкова силно безполезността на човешките усилия и воля. Решението за съдбата ;на човека се
взема без негово знание и той не може да направи нищичко за промяната му. Личността е сляпо
оръдие в Божиите ръце. Другото значение на доктрината, както и при Лутер, се отнася до нейната
функция да потиска ирационалното съмнение - еднакво за Лутер и Калвин и привържениците му.
На пръв поглед сякаш тя засилва, вместо да потиска съмнението. Нима човек не се измъчва от по-
дълбоки съмнения, щом разбере, че още преди да се роди, е предопределен или за вечно проклятие,
или за вечно блаженство? Как може изобщо да бъде сигурен в своя жребий? Макар да не твърди в
учението си, че има някакво конкретно свидетелство за такава сигурност, Калвин и следовниците
му фактически са убедени, че принадлежат към богоизбраните. Тяхната убеденост е резултат на
същия механизъм на самоунижението, което анализирахме в доктрината на Лутер. Принципът за
предопределението предвижда такава убеденост с безусловна сигурност: каквото и да прави човек,
нищо не може да попречи на спасението, за което е предопределен, понеже то не зависи от
неговите дела и е решено още преди да се е родил. Отново, както при Лутер, фундаменталното
съмнение произтича от стремежа към абсолютна сигурност. Въпреки че принципът на
предопределението предвижда такава сигурност, съмнението остава, макар и в подсъзнанието и се
налага да бъде непрестанно потискано с помощта на усилваща се фанатична вяра, че религиозната
общност, към която принадлежи вярващият, е богоизбраната част от човечеството.
Калвиновата теория за предопределението има една особеност, която изрично трябва да бъде
отбелязана, понеже получи най-ярко превъплъщение в нацистката идеология: принципът за
основното неравенство на хората. Според Калвин хората се делят на две: едните ги очаква
спасение, а другите - вечно проклятие. Равенството между тях поначало се отрича, тъй като
съдбата им е решена, преди да се родят, и те не са в състояние да променят нищо, каквото и да
правят или не правят през живота си. Хората са неравни по рождение. Този принцип също така
изключва солидарността в обществото, тъй като отрича нейната най-важна основа - фактора за
равенството на човешките съдби, Калвинистите твърде наивно вярват, че са богоизбрани, а всички
останали - осъдени на проклятие. В психологически план това убеждение говори явно за дълбоко
презрение и омраза към другите хора - фактически същата омраза, която обречените изпитват към
www.spiralata.net 30
Бога. Макар съвременното мислене непрестанно да утвърждава равенството между хората,
калвинисткият принцип никога не е преставал да действа. Доктрината за основното неравенство
между хората по расовия им признак е потвърждение на същия принцип, но вече насочен към
други цели. Психологическите аспекти обаче са същите.
Друга и много съществена разлика от учението на Лутер е по-силният акцент на калвинизма
върху значението на моралното усилие и благочестивия живот. Не защото личността може да
промени своята съдба, каквито и да са нейните дела - самият факт, че тя е способна за такова
морално усилие, е признак за принадлежността й към богоизбраните. Добродетелите, който трябва
да придобие човек, са: скромност и умереност, справедливост в смисъл, че всеки получава
заслуженото, и смирение, което съединява човека с Бога. При по-нататъшното развитие на
калвинизма акцентът върху добродетелния живот и върху непрестанното усилие придобива по-
голямо значение, особено идеята, че успехът в светския живот, резултат на такива усилия, е
признак на спасение.
Характерният за калвинизма акцент върху добродетелния живот има и специфичен
психологически смисъл. Калвинизмът подчертава необходимостта от непрестанно хуманно усилие.
Човек трябва постоянно да се стреми да живее по Божията воля и да не допуска никакви
отклонения. Тази доктрина е в противоречие със схващането, че хуманното усилие е безполезно за
спасението на индивида. Като че ли в случая по-подходящо е фаталистичното отношение да не се
полагат никакви усилия от страна на личността. Някои психологически съображения обаче сочат
обратното. Състоянието на тревожност, безсилие и специално съмнението за бъдещето на човека
след смъртта са непоносимо бреме за всяко човешко съзнание. Почти никой поразен от този страх
не ще бъде в състояние спокойно да си отдъхне, да се наслаждава на живота и да бъде безразличен
какво ще стане по-нататък с него. Един възможен начин за избягване на мъчителното състояние на
несигурност и за превъзмогване на чувството за малоценност е една от най-известните постановки
на калвинизма: развитие на страхотна активност и стремеж да се прави нещо. В този смисъл
понятието активност придобива принудителен характер: личността трябва да бъде активна, за да
превъзмогне чувството си за съмнение и безсилие. Такива усилия и активност не -се дължат на
вътрешна сила и увереност в себе си - те са отчаян опит за бягство от страха.
Този механизъм се открива лесно при пристъпи на панически страх у хората. Човек, който
очаква след няколко часа диагнозата за своето заболяване - може би с фатален изход, - съвсем
естествено е обзет от страх. Обикновено той не сяда да чака лекаря. - Най-често, ако не го
парализира, тревогата го заставя да върши (някаква повече или по- малко трескава дейност - да
крачи, нагоре-надолу из стаята, да задава въпроси, да заприказва всеки, който му падне, да си
почиства бюрото, да пише писма. Той може да продължи ежедневната си работа, но с по-голяма
енергичност и възбуда. В каквато и форма да се изразяват усилията му, тя носи отпечатъка на
тревогата и на стремежа за преодоляване на чувството за безсилие чрез трескава активност.
За калвинистката доктрина усилието има и друго психологическо значение. Фактът, че човек
не се изморява при непрестанното си усилие и преуспява в изпълнението на моралните и светските
си цели, е повече или по-малко отличителен белег, че той е между богоизбраните.
Ирационалността в подобно натрапливо усилие се състои в това, че активността не е насочена към
постигане на желана цел, а идва да покаже дали ще се случи или няма да се случи нещо, което е
било определено преди и независимо от волята и поведението на дадения човек. Този механизъм е
една добре известна особеност на натрапливата невроза - под нейно въздействие лицата от страх за
резултата на някакви важно действие могат, докато чакат отговора, да броят прозорците на къщите
или дърветата на улицата. Ако сборът е четно число, всичко ще е наред. Ако е нечетно - всичко
пропада. Често това съмнение е свързано не с конкретен случай, а със целия живот на индивида и
той до последния си час остава подвластен на пристрастието да търси такива „знаци". Обикновено
зависимостта между хвърляне на пасианси, хазартни или други подобни игри и тревогата и
съмнението не е осъзната. Дадена личност може да хвърля пасианси от някакво смътно чувство на
страх и само анализът би могъл да разбере скритата функция на нейната активност: да узнае
бъдещето си.
За калвинизма този смисъл на усилието е част от религиозната доктрина. Първоначално се
свежда само до морално усилие, но по-късно акцентът пада все повече и повече върху професията
на личността и върху резултата на това усилие - т. е. сполука или несполука в търговията. Успехът
се превръща в свидетелство за Божията милост, а неуспехът - в белег на проклятието.
Нашите разсъждения сочат, че нагонът към непрестанно усилие в работата съвсем не
противоречи на основното убеждение в безсилието на човека. По-скоро то е негов психологически
www.spiralata.net 31
резултат. Усилието и работата в този смисъл придобиват съвсем ирационален характер и не .могат
да променят съдбата, предопределението от Бога независимо от волята на личността. Те служат
само за предсказване на нейното предопределение. Освен това трескавото усилие е
противодействие срещу непоносимото чувство за безсилие.
Новото отношение към усилието и работата като сами по себе си осъзнати цели може да се
приеме за най-важната психологическа промяна у човека след края на Средновековието. Във всяко
общество човек трябва да работи, ако иска да живее. Много обществени системи са решавали този
проблем с помощта на роби, тъй че свободният човек да се посвети на „;по-благородни"
занимания. Трудът е бил под неговото достойнство. В Средновековието тежестите на труда не се
разпределяли равномерно между различните класи на социалната йерархия и в много отношения
господствала жестока експлоатация. Отношението към труда обаче било различно от онова, което
се формира през нашата епоха. Трудът нямал абстрактния характер на производство на стоки,
които да се продават изгодно на пазара. Индивидът работел в отговор на конкретна потребност и с
конкретна цел: осигуряване на препитанието си. Както сочи Макс Вебер, нямало стремеж да се
работи повече от необходимото за поддържане на традиционния стандарт на живота. За някои
групи на средновековното общество трудът бил привлекателен като реализация на творческите
способности. Мнозина обаче работели по необходимост и съзнавали, че тя е наложена отвън
Новото за съвременното общество е, че човекът се труди не толкова поради външен натиск, а по
силата на вътрешно убеждение, нещо, което в други обществени системи би се постигнало само
под контрола на много строг работодател. Вътрешното убеждение се оказва по-резултатно за
влагане на цялата човешка енергия в работата от всякаква външна принуда. Тя винаги
.предизвиква известно непокорство, което пречи на ефективността на труда или прави хората
неподходящи за самостоятелна работа, изискваща интелигентност, инициативност и отговорност.
Непреодолимият подтик към работа, който превръща индивида в роб по собствено желание, не
спъва тези качества. Безспорно капитализмът не би постигнал никакъв успех без влагането на по-
голямата част от човешката енергия в трудовия процес. Човешката история не познава друг
период, през който свободните хора да са отдавали в толкова голяма степен енергията си за една
цел - работата. Влечението към постоянен труд е една от основните производителни сили, не по-
маловажна за нашата индустриална система от парата или от електричеството.
Дотук разглеждахме главно страха и чувството за безсилие, преобладаващи у човека от
средната класа. Сега е необходимо да се спрем и на едно друго негово качество, което споменахме
бегло: озлоблението и недоволството му. Не е изненадващо, че у средната класа се натрупало
голямо озлобление. Всеки, комуто се пречи да даде израз на своите емоции и чувствени
възприятия и чието оцеляване е застрашено, нормално реагира с озлобление; както отбелязахме,
средната класа като цяло и особено някои от нейните прослойки, далеч от предимствата на
възходящия капитализъм, били потиснати и сериозно застрашени. Озлоблението им се увеличило
и от друг фактор: разкошът и властта, с които открито разполагали шепата капиталисти и високите
сановници на църквата. Това естествена се посрещнало с голяма завист. Но докато озлоблението и
завистта нараствали, средната класа не била в състояние да намери форма за непосредствен израз
на чувствата си - нещо напълно възможно за висшите класи. Те мразели своите богати
експлоататори, искали -да отхвърлят господството им и затова не им било" трудно да почувстват и
да изразят омразата си. Висшата класа също не се затруднявала да изрази агресивността си
директно в своя стремеж към властта. Средната класа била в основата си консервативна и се
домогвала към стабилизиране, а не към разрушаване на обществения строй. Всеки от тази класа се
надявал да постигне благополучие и да участва в цялостния напредък. Затова не било подходящо
да се дава открит израз на озлоблението, нито то да се съхранява в съзнанието - налагало се да бъде
потискано. Потискането на озлоблението обаче само го измества от сферата на съзнателното, без
да го премахва изобщо. Освен това натрупаното лошо чувство не намира пряк отдушник и се
увеличава, но в мотивирани и прикрити форми, докато завладее цялата личност - отношенията й
към другите и към себе си.
Лутер и Калвин дават израз на това всепроникващо озлобление. Не само в смисъл, че и
двамата били между известните със силната си омраза исторически фигури и естествено
религиозни лидери, но и в още по-важна насока - доктрините им са пропити от злоба и могат да
въздействат само на хора също обзети от силна, потискана омраза. Най-ярък израз на такова
чувство дава по-специално концепцията на калвинизма за Бога. Макар че всички сме запознати с
тази идея, твърде често не оценяваме напълно какво означава да си представяме Всевишния като
деспотичен н жесток Калвинов Бог, обрекъл част от човечеството на вечно проклятие без никакво
www.spiralata.net 32
оправдание или причина, освен че този акт е свидетелство за Божията сила. Естествено самият
Калвин с безпокойство си дава сметка за безспорните възражения, които би предизвикала тази
доктрина. Повече или по-малко сполучливите му опити да придаде справедлив и любвеобилен
облик на Създателя в никакъв случай не звучат убедително. Образът на един деспотичен Бог – с
неограничена власт над хората, който иска тяхното подчинение и унижение, отразява омразата и
завистта на средната класа.
Омразата или недоволството намират място и в отношенията с другите. Общоприетата форма
е характерното нравствено недоволство на бедната прослойка на средната класа, което не стихва от
Лутер до Хитлер. Тази група фактически завижда на богатите и силните, които прекарват живота
си в удоволствия, но осмисля недоволството и завистта си в едно морално негодувание и в
убеждението, че тези високопоставени господа ще бъдат наказани с вечни страдания. Омразата
към другите намира израз и в други форми. Калвиновият режим в Женева се характеризирал с
подозрение и озлобление на всеки към всеки и естествено при неговата деспотична система почти
не се чувствал дух на обич и братство. Калвин не гледал с добро око на богатството и
същевременно не проявявал милосърдие към бедните. В по-късния етап на калвинизма често се
натъкваме на предупреждения против приятелство с чужденец, на грубо отношение към бедните и
изобщо на атмосфера на подозрение. Освен ненавист и завист към Бога и косвения израз на тези
чувства в едно нравствено негодувание, омразата се проявява и по друг начин - в обратна посока,
против самата личност. Отбелязахме, че Лутер и Калвин старателно изтъквали греховността на
човека и самоунищожението като основа на всички добродетели. Те имали предвид изключително
голяма покорност. За всеки, който познава механизмите на самообвинението и самоунищожението,
няма никакво съмнение, че този вид „унижение" се корени в много дълбоката омраза, която по
една или друга причина е възпрепятствана да се прояви извън личността и действа против самата
нея. За цялостното изясняване на този феномен е необходимо да се има предвид, че отношенията
към другите и към себе си, които съвсем не са противоположни, по принцип имат обща посока.
Докато обаче омразата към другите често се съзнава и може да бъде изразена открито, омразата
към собствената личност обикновено е неосъзната (освен в патологични случаи) и се свежда до
косвени и мотивирани форми. Една от тях е, когато лицето активно подчертава греховността и
нищожеството си. Друга се проявява под прикритието на съвестта и дълга. Както има смирение,
коренно различно от самоненавистта, тъй могат да се наблюдават и прояви на съвест и чувство за
дълг, които не се коренят в омразата. Истинската съвест е неотменно качество на цялостната
личност, която утвърждава своята същност именно съобразявайки се с повелите на съвестта.
Чувството за „дълг" обаче, проникнало в религиозните и светските мотивации на човека от
Реформацията до наши дни, има оттенък на ненавист против Аз-а. Съвестта е тиранин, когото
индивидът сам вкарва в душата си. Тя го заставя да действа според желанията и целите, които той
мисли за свои, макар че всъщност са субективно опосредствени външни социални изисквания.
Съвестта го притиска сурово и грубо, забранява му удоволствията и щастието, превръща целия му
живот в някакъв мистериозен грях. Тази съвест е също така основа на „вътрешния светски
аскетизъм", характерен за ранния калвинизъм и късния пуританизъм. Омразата, в която се коренят
този съвременен вид смирение и чувството за дълг, обяснява и едно иначе неразбираемо
противоречие: че такова смирение е придружено и от ненавист към другите, и че всъщност
самодоволството е изместило обичта и милосърдието. Действителното смирение и истинското
чувство за дълг към сънародниците изключват подобно нещо, но самоунижението и
самоотричащата се „съвест" са само едната страна на омразата. Другата е презрението и омразата
към хората.
На основата на този кратък анализ на смисъла на свободата през периода на Реформацията би
било уместно да обобщим изводите, до които стигаме, по специфичния проблем за свободата и
принципния – за взаимодействието между икономическите, психологическите и идеологическите
фактори в обществения процес.
Разпадането на средновековната феодална система имаше една важна последица за всички
класи: личността бе оставена сама на себе си и изпадна в изолация. Тя получи свобода. А
свободата доведе до две неща - човекът загуби спокойствието, в което живееше, и неоспоримото
си право на принадлежност, откъсна се от света, гарантирал му необходимата сигурност в
икономическо и духовно отношение. Същевременно, обаче той бе свободен да действа и да мисли
самостоятелно, да бъде господар на живота си и да постъпва с него, както може, а не както му се
каже.

www.spiralata.net 33
 В реалната житейска ситуация за хората от разните класи тези два вида свобода имаха
различна роля. Само най-преуспяващата класа спечели от възходящия капитализъм и получи
реално богатство и власт. Тя можеше да разширява владенията си, да покорява, да управлява и да
трупа богатства в резултат на собствената си дейност и грижливо пресметнатите си планове. Тази
нова аристокрация на парите заедно с аристокрацията по рождение бе в състояние да се ползва от
благата на новата свобода и да придобие ново чувство на надмощие и самостоятелна инициатива.
От друга страна, тези две класи полагаха усилия да господстват над масите и да се борят една
срещу друга, затова не бяха чужди на несигурността и страха, които по принцип съществуваха. В
живота на новия капиталист обаче доминираше позитивната свобода. Тя намери израз в
културната система, израснала върху основата на новата аристокрация - Ренесанса. В изкуството и
философията намери израз новият дух на човешко достойнство, на воля и могъщество, а
същевременно и на не малко отчаяние и скептицизъм. Същият акцент върху силата на
индивидуалната активност и воля намираме в теологията на Католическата църква през късното
Средновековие. Схоластиците от този период не се бунтуваха против властта, .приемаха нейната
ръководна роля, но поставяха ударението върху позитивния смисъл на свободата - ролята на
човека в решаването на неговите съдбини, зачитането на неговата сила, достойнството и свободата
на волята му.
От друга страна, нисшите- класи, бедното население на градовете и особено селяните
започнаха да се вълнуват под влияние на новия стремеж към свобода и на голямата надежда за
слагане край на засилващото се икономическо и гражданско потисничество. Те нищо не губеха, а
можеха да спечелят много. Бедността не се интересуваше от изтънчените мисловни конструкции
на догматизма, а от основополагащите принципи на Библията; братство и справедливост.
Надеждите им намериха активен израз в редица политически бунтове и религиозни движения,
характеризиращи се с типичния за първите години на християнството безкомпромисен дух.
Основен интерес за нас обаче представлява реакцията на средната класа. Макар че допринесе
за по-голямата й независимост и осигури простор за инициативи, възходящият капитализъм
създаваше преди всичко заплаха. В началото на XVI век човекът от средната класа не получи
повече власт и сигурност в резултат на новата свобода. За него тя означаваше по-скоро изолация и
обезличаване, отколкото сила и увереност. Освен това средната класа бе обзета от бурно
недоволство против разкоша и властта на богатите класи, включително и на Римската църква.
Протестантството изрази тези чувства за малоценност и негодувание, разруши вярата на хората в
несъмнената Божия обич, научи човека да презира себе си и другите, да не вярва нито на себе си,
нито на тях и вместо в цел го превърна в средство. Протестантството капитулира пред светската
власт и изостави разбирането, че самото й съществуване противоречи на нравствените принципи.
По този начин то се отказа от елементите, влизащи в основата на юдейско-християнската
традиция. Неговата доктрина представяше човека, Бога и света по начин, който оправдаваше
убеждението, че чувството на нищожество и безсилие е присъщо на самата личност и че точно така
трябва да бъде.
Новите доктрини не само отразиха чувствата на средната класа, но ги утвърдиха и разшириха
чрез осмисляне и систематизиране. Дори нещо повече - посочиха на човека как да се справя със
страха си. Те поясняваха, че с безрезервно приемане на безсилието и греховността на своята
природа, с разбирането, че целият й живот е изкупление на собствените грехове, с безусловно
самоунижение и непрестанно усилие, личността може да преодолее съмненията и страховете си и
чрез абсолютно подчинение би могла да заслужи обичта на Бога и поне да се надява, че е
попаднала сред богоизбраните. Протестантството бе отговор на хуманните потребности на
уплашения, откъснат от средата си и изолиран човек, който трябваше да се ориентира и да се
приспособи към новия свят. Новата структура на характера, резултат на икономическите и
обществените промени и на засилващото се влияние, на религиозните доктрини, на свой ред се
превърна във важен фактор за определяне насоките на по-нататъшното обществено и
икономическо развитие. Самите качества, присъщи на тази структура на характера - влечение към
труд, страст към спестовност, готовност човек да се превърне в сляпо оръдие за постигане целите
на някаква свръхличностна сила, аскетизъм и натрапливо чувство за дълг, - бяха черти на
личността, придобили функция на производителни сили на капиталистическото общество, без
които съвременният икономически и обществен напредък би бил немислим. Развили се в
специфични форми на човешката енергия, те я превърнаха в една от производителните сили на
обществения процес. От гледна точка на икономическата необходимост бе изгодно да се действа
съобразно ново-формираните части на характера. Имаше полза и в психологическо отношение, тъй
www.spiralata.net 34
като подобно поведение отговаряше на потребностите и въжделенията на личността от нов тип.
Или ако изразим същия принцип в обобщен вид, общественият процес чрез определящата си роля
върху начина на живот на човека, тоест върху неговото отношение към другите и към труда,
формира структурата на характера му; новите идеологии - религия, философия и политика - са
резултат и притегателна сила на тази нова структура, затова я утвърждават и укрепват. Новите
черти на характера от своя страна стават важни фактори за икономическото развитие и оказват
влияние върху обществения процес. Възникнали като реакция на заплахата от страна на новите
икономически фактори, те постепенно се превръщат в производителни сили, подпомагащи и
ускоряващи новото икономическо развитие12.

Глава четвърта
ДВЕТЕ СТРАНИ НА СВОБОДАТА НА СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК
В предшестващата глава направихме психологически анализ на основните доктрини на
протестантството. Бе изяснено, че новите учения са отговор на психичните потребности, които от
своя страна възникват при разпадането на средновековната обществена система и при началното
развитие на капитализма. Анализът, съсредоточен върху проблема за свободата и нейните две
значения, показа, че освобождението от традиционните окови на феодализма създава у човека едно
ново чувство за независимост, а същевременно го тласка към самота и изолация, изпълва го със
съмнения и страх и го въвлича в нов вид подчинение и в натрапливи, ирационални дейности.
Задачата ни сега е да покажем, че по-нататъшното развитие на капиталистическото общество
продължава да влияе върху личността в същия, характерен за Реформацията, дух.
Доктрината на протестантството подготви психологически човека за ролята му в съвременната
индустриална система. Тя, нейната практика и породилият се от нея дух, проникнал във всички
области на живота, моделираха личността и задълбочиха противоречията, които вече разгледахме.
Новата система подпомогна развитието на човека - превърна го в още по-безпомощно същество; тя
разшири свободата му - и създаде нов тип зависимости. Не си поставяме за цел да обрисуваме
отражението на капитализма върху цялата структура на характера на човека, а съсредоточаваме
вниманието си върху една страна на общия проблем - диалектическия характер на процеса на
растящата свобода. Задачата ни ще бъде да изясним, че структурата на съвременното общество
въздейства върху човека по два начина: той става по-независим, уверен в себе си н критичен, а
същевременно изпада в по-голяма изолация, самота и страх. Разбирането на цялостния проблем за
свободата зависи от умението да се съзрат двете страни на процеса, без да се губи връзката с
едната, докато се разглежда другата.
Това е трудна задача, понеже обикновено не мислим диалектически и сме склонни да се
съмняваме дали две противоречиви тенденции могат да имат една и съща причина. Освен това
негативната страна на свободата, товарът, който тя поставя върху плещите на личността, се
осъзнава трудно особено от онези, които са прегърнали тази добродетел, вслушвайки се само в
гласа на сърцето си. Борбата за свобода в съвременната история бе насочена към разрушаване
старите форми на власт и ограничения и затова съвсем естествено човекът мислеше, че колкото
повече традиционни прегради сваля, толкова по-голяма свобода постига. Трудно ни е обаче да
признаем, че на мястото на старите врагове на свободата, от които хората са се отървали, идват
нови, различни по своя характер. Всъщност те не са външни ограничения, а вътрешни фактори,
препятстващи пълната реализация на свободата на личността. Мислим например, че свободата на
вероизповеданията представлява една от най-големите победи против духовното робство. Нямаме
обаче сили да признаем, че докато това е било наистина победа над онези сили на църквата и
държавата, които не позволявали на човека да изповядва вярата си по собствена съвест,
съвременната личност до голяма степен е загубила вътрешната си нагласа да вярва в нещо, което
не е доказуемо с методите на природните науки. Или да вземем друг пример. Убедени сме, че
свободата на словото е последната крачка в нашия поход към победа на свободата. Макар
действително това да е важно завоевание в битката против старите робски ограничения, забравяме,
че съвременният човек е в положение, много от онова, което „той" мисли и казва, да се мисли и
казва от всеки друг. Забравяме, че той не е придобил способността да мисли оригинално, тоест без
чуждо влияние, и дълбоко се заблуждава, че никой не може да се намесва в изявите на собствения
му ум. Изпитваме също така известна гордост, че в житейското си поведение индивидът се е

12
Повече подробности за взаимодействието между социо-икономическите, идеологическите и психологическите
фактори са дадени в приложението към настоящата книга.
www.spiralata.net 35
освободил от намесата на външни авторитети, които да му нареждат какво да прави или да не
прави. Ние пренебрегваме ролята на анонимните авторитети като например общественото мнение
или „здравия разум", които всъщност утвърждаваме с нашата абсолютна готовност да се
съгласяваме с всеки за онова, което той си представя, че сме, и в същото време с нашия абсолютен
страх да не би да се окажем различни от тази негова представа. С други думи, очаровани сме, че
постигаме свобода от силите извън нас и сме заслепени по отношение на вътрешните наши
ограничения, непреодолими импулси и страхове, накърняващи постигнатото в борбата срещу
традиционните й врагове. Затова сме склонни да мислим, че проблемът за свободата се свежда
изключително до получаване на повече свобода от този вид, която сме получили в хода на
съвременното развитие и да смятаме за необходимо единствено да я защитаваме, отричайки я
точно в този неин вид. Без да се оспорва неотменното изискване за най-енергично отстояване на
извоюваните свободи, ние забравяме, че проблемът за свободата има не само количествена, но и
качествена страна. Наложително е не само да съхраним и разширим традиционната свобода, но и
да постигнем нов вид свобода, даваща ни възможност да разберем същността на собствената си
личност, да имаме вяра в нея и в живота.
Всяка критична оценка за отражението на индустриалната система върху този вид вътрешна
свобода трябва да се съобразява с огромния принос на капитализма за развитието на личността.
Всяка критична равносметка на постигнатото от съвременното общество, пренебрегваща тази
истина, неминуемо се оказва в плен на ирационалния романтизъм и води до съмнения, че
капитализмът се критикува не с оглед на бъдещия напредък, а с, цел да се рушат най-големите
успехи на човека в съвременната история. Капитализмът продължи в психологическо, социално и
политическо отношение онова, което започна протестантството по отношение на духовното
освобождение на човека. Икономическата борба за свобода бе основа на този процес, а средната
класа - негов главен двигател. Личността вече не се обвързваше със строго определена обществена
система, основана на традициите и с относително малки възможности за личен напредък извън
определените граници. Беше й позволено и се очакваше тя да постигне собствените си
икономически цели според степента на нейното усърдие, интелигентност, смелост, спестовност и
късмет. Тя имаше шанса и поемаше риска да губи и да бъде между унищожените или пострадалите
в жестоката икономическа битка на принципа всеки срещу всеки. При феодалната система рамката
за житейската дейност на човека бе определена още преди раждането му. При капиталистическата
обаче хората, особено от средната класа, имаха перспективи - независимо от многото ограничения
- , да успеят в живота според собствените си заслуги и дела. Те виждаха ясно целите, към които се
стремяха, и им се откриваха благоприятни възможности за успех. Научиха се да разчитат на себе
си, да вземат отговорни решения, да се отказват от утехата или от ужаса на суеверието. Човекът
все повече се освобождаваше от природата, овладяваше нейните сили в нечувани и невиждани
мащаби. Постигна се равенство, изчезнаха кастовите и религиозните различия, които навремето
представляваха естествени прегради за обединението на човешката раса. Хората се научиха да се
отнасят един към друг като към човешки същества. Светът все повече се освобождаваше от
мистиката, а човекът започна да изследва собствената си същност обективно, с все по-малко
илюзорни представи за себе си. Със силата на своето икономическо положение възхождащата
средна класа беше в състояние да завоюва политическата власт и успехите й в тази борба
откриваха растящи възможности за икономически напредък. Великите революции в Англия и
Франция и борбата за независимост в Америка бележеха нейния път. Свободата в политическата
област достигна своя връх с изграждането на съвременната демократична държава върху принципа
на равенството на всички хора и еднаквото право на всеки да участва в управлението й чрез
представители по свой избор. Приемаше се, че -всеки е в състояние да работи за благополучието на
нацията според собствените си интереси и в името на общото добруване.
С една дума, капитализмът не само освободи човека от традиционните окови, но и допринесе
много за укрепването на позитивната свобода и за израстването на една активна, критична и
отговорна личност.
От една страна, това бе един от полезните резултати на капиталистическото развитие в
интерес на разширяващата се свобода, от друга страна, то стана причина личността да се окаже
още по-самотна и изолирана и завладяна от още по-силно чувство за малоценност и безсилие.
Първият фактор, заслужаващ внимание в този процес, свързан с общата характеристика на
капиталистическата икономика, е принципът на личната инициатива. В противовес на феодалната
система на Средновековието, по силата на която всеки имаше строго определено място в една
задължителна и прозрачна обществена йерархия, капиталистическата икономика остави човека да
www.spiralata.net 36
действа съвсем самостоятелно. Какво правеше, как то правеше, дали успяваше или пропадаше,
това бе изцяло негов личен въпрос. Безспорно този принцип улесни процеса на
индивидуализирането - истина, която винаги се отбелязва като важна заслуга на съвременната
система. Като допринесе за „свободата", от същия принцип спомогна за прекъсване на всички
връзки между личността и другите и по този начин я отдели от ближните й. Това бе подготвено от
доктрините на Реформацията. В католическата религия отношението на човека към Бога се
основаваше на принадлежността към църквата. Тя представляваше връзката между него и Бога по
начин, ограничаващ човешката индивидуалност, от една страна, и от друга - създаващ му
възможност да се обърне към Всевишния в качеството си на член на една общност.
Протестантството създаде възможности на личността да общува самостоятелно с Бога. Според
учението на Лутер вярата бе изцяло субективен въпрос, а утвърждаваната от калвинизма увереност
в спасението имаше също субективен характер. При общението си с Бога човек не би могъл да не
се чувства смазан и да не търси спасение в абсолютното подчинение. В психологическо отношение
този духовен индивидуализъм не се различаваше съществено- от икономическия индивидуализъм.
Личността бе съвършено сама и в двата случая - изпаднала в изолация, тя се изправяше пред една
висша сила, независимо дали е Бог или конкурент, или безличен икономически фактор.
Индивидуалистичното отношение към Бога бе психологическата подготовка за развитие на
индивидуалистичния характер на светската активност на човека.
Макар че индивидуалистичният характер на икономическата система бе безспорен факт, а
съмнителен би Могъл да бъде само резултатът от този икономически индивидуализъм -
засилващото се чувство за самота, концепцията, която ще разгледаме, противоречи на някои
широко разпространени конвенционални възгледи за капитализма. Според тях съвременният човек
е център и цел на всяка дейност и всичко, което прави, е за самия него - принципите на собствения
интерес и на егоизма са всемогъща мотивация на поведението му. От казаното в началото на тази
глава следва, че можем да приемем това само до известна степен. Индивидът е направил много за
себе си, за постигане на собствените си цели през последните четиристотин години. И все пак
онова, което изглеждаше като собствената му цел, не бе негова, ако под „него" нямаме предвид
„работника" и „производителя", а конкретно човешко създание с всичките му емоционални,
интелектуални и чувствени възможности. Освен до утвърждаването на личността, капитализмът
доведе и до нейното самоотричане и аскетизма й, които бяха непосредствено продължение на духа
на протестантството.
При обяснението на това схващане най-напред трябва да споменем един факт, за който стана
дума в предишната глава. През Средновековието капиталът бе слуга на човека, докато в
съвременното общество той стана негов господар. Във феодалното общество икономическите
дейности бяха средство за постигане на определена цел. Целта бе самият живот, или както го
тълкуваше католическата църква - духовното опасение на човека. Икономическите дейности бяха
необходими, даже материалните богатства можеха да служат на целите на Бога, но цялата дейност
във външната реалност имаше значение и възвисяваше духа само ако помагаше за постигане делта
на живота. Икономическата активност и печалбата за самата печалба бяха ирационални за
средновековния мислител, за разлика от нашия съвременник, който има точно обратното
отношение.
В условията на капитализма икономическата дейност, успехът, материалните придобивки се
превърнаха в самоцел. Човешката орисия се ограничи до усилия в полза на растежа на
икономическата система и натрупване на капитал като цел, а не като средство за постигане щастие
и спасение. Личността стана винтче в огромната стопанска машина - с важна роля, ако има голям
капитал, и с несъществено значение, ако не разполага с пари - но винаги винтче в услуга на други,
а не на собствените си цели. Готовността за подчинение на дейност, лишена от хуманен смисъл, бе
всъщност обусловена от протестантството, макар че за Лутер и Калвин нямаше нищо по-чуждо от
приоритета на подобни икономически стремежи. Със своите теологически учения обаче те
положиха основата на това развитие, като пречупиха духовния гръбнак на човека, неговото
чувство за достойнство и гордост, внушавайки му, че с делата си служи не на други, а на себе си.
Както отбелязахме в предишната глава, едно от основните положения на Лутеровата доктрина
е изтъкване злото начало в човешката природа, безполезността на волята и усилията. Калвин също
така постави ударение върху греховността на човека и приема за център на цялата си система, че
човешката гордост трябва да се потъпче напълно, защото целта на живота е възхвала на Бога и
нищо повече. Така Лутер и Калвин подготвиха психологически личността за новата й роля в
съвременния свят: да съзнава собственото си нищожество и да подчини живота си изцяло на чужди
www.spiralata.net 37
за нея цели. След като вече няма колебание да се превърне само в едно средство за възхвала на
Бога, който не олицетворява нито справедливостта, нито обичта, индивидът е задоволително
подготвен за ролята на слуга на икономическата машина - и най-накрая - на един „фюрер".
Превръщането на човека в средство за постигане на икономически цели се основава на
особеностите на капиталистическия начин на производство, за който натрупването на капитал е
крайната цел на икономическата активност. Личността работи за печалба, но тя трябва веднага да
се вложи като нов капитал, а не да се изразходва за други неща. Увеличеният от нея капитал носи
нови печалби, които също трябва да се вложат като нов капитал и така кръгът се затваря. Винаги е
имало капиталисти, които харчат пари за разкош или за „явно разточителство", но класическите
представители на капитализма са предпочитали винаги работата, а не харченето. Принципът за
натрупването вместо потреблението на капитала бе предпоставка за грандиозните постижения на
съвременната индустриална система. Ако човек нямаше аскетичното отношение към работата и
желанието да влага плодовете на своя труд в по-нататъшно развитие на производствените
мощности на икономическата система, човечеството не би постигнало никога напредък в
овладяване на природата. Растежът на производителните сили на обществото за първи път в
историята ни позволява ясно да си представим бъдеще, в което ще дойде краят на непрестанната
борба за задоволяване на материалните потребности. И все пак, докато принципът да се работи за
натрупване на капитал обективно имаше голямо значение за прогреса на човечеството, в
субективно отношение той застави индивидът да работи не за личните си потребности, превърна го
в слуга на същата машина, която бе направил, и с това създаде у него чувство за лично
нищожество и безсилие.
Дотук разсъждавахме за хората, които притежават капитал и са в състояние да превърнат
печалбите в нови капиталовложения. Независимо от това дали са едри или дребни капиталисти
животът им е посветен на осъществяване на тяхната икономическа функция - натрупването на
капитал. Какво може обаче да се каже за онези, които нямат свой капитал и трябва да изкарват
прехраната си чрез продажба на своя труд? Психологическият ефект на икономическото им
положение не е по-различен в сравнение с капиталистите. На първо място да бъдат наети на
работа, означава, че са поставени в зависимост от законите на пазара, от просперитета или
депресията, от техническите новости, станали достояние на работодателя им. Той непосредствено
манипулира работниците си и за тях е висшата сила, на която трябва да се подчиняват. Това се
отнася особено за работниците преди или през XIX век. Впоследствие профсъюзното, движение
осигурява известни права на трудещите се и променя положението им - те престават да бъдат обект
на манипулация.
Освен непосредствената и личната зависимост на работника той, както и цялото общество, е
пропит от духа на аскетизъм и подчинение на извънличностни цели, които описахме като
характерни за собствениците на капитал. И в това няма нищо чудно. Във всяко общество духът на
цялата културна система се определя от духа на най- силните групи в това общество. Отчасти има
значение фактът, че съответните групи ръководят образователната система, училищата. Освен това
силните групи имат такъв висок престиж, че нисшите , класи без колебание приемат ценностните
им системи, подражават им и така психологически се идентифицират с тях.
До този момент твърдяхме, че начинът на капиталистическото производство превръща човека
в инструмент за постигане на икономически цели извън преките потребности на личността и
укрепва духа на аскетизъм и малоценност, психологически предпоставки за което създаде
протестантството. Това гледище обаче е в разрез с факта, че отношението на саможертва и
аскетизъм не е мотивация на съвременния човек - напротив, той е подвластен на много голям
егоизъм и на стремеж за задоволяване на личните си интереси. Как можем да свържем това със
схващането, че обективно индивидът се превръща в слуга за постигане на цели, който са извън
кръга на личните му потребности и въпреки това субективно е убеден, че е мотивиран от
собствения си интерес? Как можем да съчетаем духа на протестантството и акцента му върху
саможертвата със съвременната доктрина, която според формулировката на Макиавели поддържа,
че егоизмът е най-голямата мотивираща сила на човешкото поведение и желанието за лично
облагодетелстване засенчва всякакви нравствени съображения, например човек би предпочел да
загуби баща си, отколкото да се раздели със своите богатства? Възможно ли е това противоречие
да се обясни със становището, че акцентът върху саможертвата е само едно идеологическо
прикритие на егоизма? Може би това е вярно до известна степен, но ние не мислим, че
представлява пълният отговор. За да очертаем в коя посока може да се намери той, трябва да се
занимаем с психологическите особености на проблема за себелюбието.
www.spiralata.net 38
 Разбирането, утвърждаващо идеите на Лутер и Калвин, а също и на Кант и Фройд, е: егоизмът
е идентичен с чувството да обичаш себе си. Да обичаш другите е добродетел, да обичаш себе си е
грях. Освен това обичта към другите и обичта към себе си взаимно се изключват.
Теоретически сме изправени пред заблуда, свързана с природата на обичта. Поначало тя не е
„причинена" от даден обект, а е „плаващо" качество на едно лице, която само се актуализира от
определен „обект". Омразата е страстно желание за разрушение. Обичта е страстно утвърждаване
на един „обект". Тя не е „афект", а активно устремена, вътрешна приобщеност, чиято цел е щастие,
растеж и свобода на нейния обект2. Обичта е готовност, която по принцип може да се насочи към
всяко лице или обект, включително и към самите нас. Изключителната обич е сама по себе си едно
противоречие. Неслучайно определено лице става „обект" на нейната изява. Факторите, на които
се дължи специфичният избор в това отношение, са многобройни и сложни, за да бъдат
разглеждани тук. Същественото обаче е, че обичта към даден „обект" е само актуализация и
концентрация на „плаващата" обич към определени лица. Тя не се покрива с идеята за романтична
любов, според която има само един-единствен човек в света, достоен за нея, и че влюбеният
изоставя чувството си за близост с всички останали. Обич, която може да се изпита единствено
към едно лице, показва именно поради този факт, че не е всъщност обич, а садо-мазохистична
привързаност. Принципното одобрение, съдържащо се в обичта, е насочено към обичаното лице
като въплъщение на основни хуманни качества. Обичта към един човек изисква обич към човека
изобщо, която както често се предполага, представлява една абстракция, конкретизираща се „след"
влюбването в съответното лице, или обогатяване на изживяното по принцип чувство с определен
„обект". Обичта изобщо е предпоставка за конкретната обич, макар че генетично възниква при
контакта с друг индивид.
От това следва, че моето Аз по принцип е дотолкова обект на моята обич, колкото и всяко
друго лице. Утвърждаването на моя собствен живот, щастието ми, моята свобода и развитие се
корени в една принципна готовност и способност за подобно отношение. Щом личността има тази
готовност, тя също така може да я прояви и към себе си. Ако е в състояние да „обича" само
другите, тя изобщо не е способна да обича.
Егоизмът не е идентичен с чувството да обичаш себе си, а точно с противоположно понятие.
Той е един от видовете алчност. Както всяка алчност егоизмът се отличава с ненаситност -
причината никога да не се постига удовлетворение. Алчността е бездънна яма. Потъващата в нея
личност се изтощава от безкрайни усилия да задоволи жаждата, но безрезултатно. Наблюдението
отблизо показва, че себелюбивият човек е постоянно зает със себе си, никога не е задоволен,
винаги е неспокоен, непрестанно подвластен на страха, че не получава достатъчно, че пропуска, че
е лишен от нещо. Ако се вгледаме още по-отблизо, особено в съзнателната динамика,, се
убеждаваме, че този тип хора изобщо не са доволни от себе си. Дълбоко в ду-щата си такъв човек
не може да се понася. Загадката в това привидно противоречие има лесно обяснение. Егоизмът се
корени в самия факт, че въпросното лице не може да се понася. Който не може да се понася, който
не е доволен от себе си, той постоянно се тревожи за себе си. На него му липсва вътрешна
сигурност, която може да съществува само на основата на истинско чувство на одобрение и
утвърждаване. Той се безпокои за себе си, жаден е да придобие всичко за себе си, понеже му
липсват сигурност и удовлетворение. Същото се отнася и до тъй наречения нарцисист, който не е
толкова загрижен да придобива материални блага, колкото да се възхищава на собствената си
личност. Такива хора изглеждат влюбени в себе си само на пръв поглед. Техният нарцисизъм, като
себелюбието, е всъщност свръхкомпенсация за първичната, липса на чувството да обичаш себе си.
Фройд посочи, че вместо към другите нарцисистът е обърнал своята обич към себе си. В първата
си част това твърдение е вярно, но във втората не отговаря на истината. Той не обича нито себе си,
нито другите.
Нека се върнем сега на въпроса, който ни насочи към психологическия, анализ на
себелюбието. Натъкнахме се на противоречие, при което съвременният човек вярва, че е
мотивиран от собствения си интерес, а .всъщност животът му е посветен на чужди цели.
Калвин разсъждава по същия начин - човек съществува единствено.за слава на Бога,, а не за
себе си. Опитахме се да покажем, че себелюбието се корени в липсата на готовност за
утвърждаване и на обич към собствената личност, към реалния Аз, тоест към реалната собствена
личност като цяло, с всичките й качества. Аз-ът, в чийто интерес действа съвременният човек, е
социален Аз, формиран по силата на предполагаемата от обществото роля на личността, която
фактически е субективно прикритие на обективната функция на човека в обществото.
Съвременният егоизъм е алчност, произтичаща от безсилието на реалния Аз, чийто обект е
www.spiralata.net 39
социалният Аз. Макар на пръв поглед типичното за съвременния човек да е най-убедителното
утвърждаване на Аз-а, ролята му практически е много принизена и се свежда до действието само
на един сегмент от цялостния негов интелект и до волята, като се изключват .всички други
съставки на цялостната личност.
Дори ако това е вярно, нима все по-голямото ни надмощие над природата не доведе до
увеличаване силата на собственото ни Аз? Това в известна степен е истина, която засяга
позитивната страна на личностното развитие, а с него, ние не бихме желали да се разделим.
Въпреки забележителното си господство над природата, обществото не е в състояние да
контролира силите, които само създаде. Рационалността на системата на производство в
техническо отношение се съпътства от ирационалност на същата система от социална гледна
точка. Човешката съдба е подложена на заплахите от икономически кризи, безработица и война.
Човекът изгради своя свят - построи фабрики и къщи, -произвежда автомобили и облекло,
отглежда зърнени култури, и плодове. Но той е изолиран от резултатите на труда си, вече не е
господар на света, който създаде. Напротив, изграденият от хората свят стана техен господар и те
му се прекланят, стремят се да го предразположат към себе си или да го манипулират по възможно
най-добър начин. Техен Бог стана собственият им труд. Личността дава вид, че се ръководи от
своите интереси, но всъщност нейното Аз с всичките му възможности и способности се е
превърнало в инструмент за същата машина, която сама е построила. Човекът живее с илюзията, че
е център на света, но е обхванат от силно чувство за малоценност и безсилие, което неговите
предци съвсем съзнателно хранеха към Бога. Чувството на изолация и безсилие у нашия
съвременник се задълбочава поради характера на неговите взаимоотношения с другите хора.
Общуването между една. и друга личност е загубило непосредственото си хуманно качество и е
повлияно от манипулацията и механичните форми. Всички обществени и лични връзки се
подчиняват на законите на пазара. Очевидно е, че отношенията между конкурентите трябва да се
основават на взаимно безразличие в хуманния смисъл на думата. Иначе всеки от тях ще се изправи
пред невъзможността да изпълнява стопанските си задачи - да води борба с другите и да ,не се
въздържа от.действия, насочени към реално икономическо разорение на съперниците си, ако това
се налага.
Отношението работодател-работник е пропито от същия дух на равнодушие. Думата
„работодател" съдържа цялото обяснение: собственикът на капитал дава работа на друго човешко
създание, както „възлага работа" и на машината. Двамата извличат полза един от друг за
удовлетворяване на икономическите си интереси. В своята взаимна връзка работодател и работник
са средство за постигане на една цел, те имат инструментална функция един към друг.
Отношението между двамата се ограничава само до интереси. които не излизат извън рамките на
взаимната полза. Същият принцип определя контактите между търговеца и клиента. Клиентът е
обект, който трябва да бъде манипулиран, а не конкретно лице, чиито нужди търговецът има
намерение да удовлетворява. В противовес на средновековния занаятчия съвременният
производител не се интересува каква стока ще произвежда - целта му е да печели от
капиталовложенията си. Продукцията му зависи предимно от перспективата, очертана от пазара - в
кой отрасъл ще има най-голяма печалба.
Отчуждението засяга не само икономическите, но и личните отношения, които се превръщат
не в отношения между човешки същества, а между предмети. Вероятно най- важната и най-
пагубната форма на духа на машиналност и отчуждение е отношение на личността към своето
собствено Аз. Човекът продава не само стоки, той продава себе си и се чувства като стока.
Физическият работник продава физическата си енергия, а търговецът, лекарят, чиновникът - своята
„личност". Те трябва да бъдат „личности", за да продават продукта на усилията си и своите услуги.
Личността им трябва да бъде приветлива и същевременно да отговаря на редица други изисквания
- да бъде енергична, инициативна в една, друга или трета област в зависимост от конкретното й
място в обществото. Като на всички други стоки пазарът определя цената на тези човешки
качества, да, дори тяхната наличност. Ако предлаганите ох дадена личност качества не носят
полза, приема се, че такива изобщо няма. Също като стока, която не струва нищо, понеже не се
търси на пазара, макар и да има номинална стойност. Тъй самоувереността, „отношението към себе
си" е просто мнението на другите за дадено лице. Личността, колкото и да е убедена в своите
качества, няма думата - всичко зависи от нейната популярност и успеха й на пазара. Търсят ли я, тя
е някой, не се ли ползва с популярност - тя просто е никой. Тази зависимост на самомнението от
пазарния успех на „личността" обяснява защо популярността има такова огромно значение за

www.spiralata.net 40
съвременния човек. Тя е условие не само за неговия напредък в практическата дейност, но и за
запазване ка самочувствието му или за пропадането му в бездната на комплекса за малоценност.
Опитахме се да изясним, че новата свобода, която капитализмът носи на отделния човек,
затвърдява влиянието, което религиозната свобода на протестантството оказва върху него. Той се
чувства по-самотен и изолиран, превръща се в инструмент на мощни, непреодолими сили извън
себе ей, става „личност", но объркана и неуверена личност. Има обаче фактори, които й помагат да
преодолее тази характерна неувереност, На първо място е подкрепата от притежаваната
собственост. „Личността" и нейната собственост са неделимо цяло. Дрехите и къщата й, както и
нейното тяло, са част от нея. Колкото по-ниско е самочувствието й, че представлява „някой",
толкова повече се нуждае от собственост. Ако няма собственост или се е лишила от нея, ще
чувства-липсата на важна част от „себе си" и в известна степен не би могла да бъде приета за
пълноценна личност от другите и от самата нея. Други фактори, утвърждаващи Аз-а, са престижът
и властта. В известна степен те се формират от притежаваната собственост, а, от друга страна, са
пряк резултат на конкуренцията. Уважението от страна на другите хора и властта над тях,
прибавени към опората, осигурявана от собствеността, оказват сериозна подкрепа на неуверената
личност.
За хората с незначителна собственост и скромен обществен престиж семейството представлява
.източник на. личен авторитет. В кръга на близките си човекът се чувства „някой". Съпругата и
децата му изпълняват неговата воля, той е в центъра на вниманието и наивно приема ролята си
като свое естествено право. Макар да е никой в обществения живот, мъжът е цар у дома си. Извън
семейството националната гордост (в Европа често класовата гордост) също му повишава
самочувствието. Дори да е никой, той изпитва гордост от принадлежността си към група, която
мисли, че се намира над другите обществени слоеве.
Обстоятелствата, оказващи подкрепа на безсилната личност, трябва да бъдат разграничени от
факторите, за които стана дума в началото на тази глава - действителната икономическа и
политическа свобода, възможностите за лична инициатива и растящото духовно просветление,
които утвърдиха Аз-а и допринесоха за развитието на индивидуалността, независимостта и
рационалното начало. От друга страна, „подкрепящите" фактори само компенсират действието на
неувереността и страха. Без да ги изкореняват, те прикриват такива чувства и помагат на личността
да се убеди в сигурността си по съзнателен път. Успокоението й е повърхностно и трае само докато
са налице подкрепящите фактори.
Всеки подробен анализ на европейската и на американската история през периода от
Реформацията до наши дни би могъл да разкрие как двете противоречиви тенденции, присъщи .на
еволюцията от „свобода от" до „свобода на", се развиват успоредно или по-скоро са взаимно и
непрекъснато преплетени. За съжаление подобна задача излиза извън тематичната рамка на нашата
книга и би трябвало да се има предвид при друга публикация. В някои периоди и за някои
обществени групи човешката свобода и позитивният й аспект - силата и достойнството на
личността - бяха доминиращ фактор. Общо взето, това се наблюдаваше в Англия, Франция,
Америка и Германия, когато средната класа постигна победа в икономическо и политическо
отношение над представителите на стария строй. В своята борба за позитивна свобода средната
класа успя да се върне към онази страна на протестанството, която поставяше ударението върху
човешката независимост и достойнство. Католическата църква се съюзи с обществените групи,
противопоставящи се на освобождението на човека, с цел да си запазят собствените привилегии.
В съвременната философска мисъл наблюдаваме същото преплитане на тези два аспекта на
свободата, както в теологическите доктрини;на Реформацията. Автономията и свободата на
личността са централни постулати в системата на Кант и Хегел и въпреки това се изисква
личността да се подчини на една всемогъща държава. Философите от периода на Френската
революция и от XIX век - Фойербах, Маркс, Щирнер и Ницше, отново по категоричен начин
изразяват идеята, че личността не бива да се подчинява на никакви други цели извън собственото й
развитие и щастие-Реакционните философи от същото столетие обаче изрично изискват
подчинение - на духовната и на светската власт. През втората половина на XIX и началото на XX
век тенденцията за утвърждаване на позитивната свобода достига своя връх. В този процес участва
не само средната класа. Работническата класа се очертава като активна и свободна сила, бореща се
в защита на собствените си икономически интереси, а същевременно в по-голям мащаб - за
постигане целите на цялото човечество.
През монополистичния стадий на капитализма, който се развива особено бързо в последното
десетилетие, като че ли се променя относителната роля на двете тенденции в процеса на
www.spiralata.net 41
освобождението на човека. Получават надмощие факторите, потискащи личността, а
подкрепящите я сили отстъпват в известна степен на втори план. У индивида се задълбочава
чувството на безсилие и самота, „свободата" му от всякакви традиционни връзки се разкрива още
по-убедително, възможностите му за лични икономически постижения се ограничават. Той съзнава
заплахата от гигантските противници - ситуация, напомняща в много отношения положението през
XV и XVI век.
Най-важният фактор в това развитие е растящата роля на монополистичния капитал.
Концентрацията на капитала (не на богатството) в някои сектори на нашата икономическа система
ограничава възможностите за успех на личната инициатива, смелостта и интелигентността. В
областите, където е установено господството на монополистите, икономическата независимост на
много хора е накърнена. За онези, които продължават борбата, особено за голяма част от средната
класа, животът е битка против несправедливата тенденция чувството на увереност в личната
инициатива и на смелост да се подменя от съзнанието за безсилие и безнадеждност. Малка група
упражнява огромна, макар и прикрита власт и от нейните решения зависи съдбата на голяма част,
от обществото. Инфлацията в Германия през 1923 година или американската депресия през 1929
година засилват чувството за несигурност и много хора губят надежда е собствените усилия на
личността и в традиционната вяра към неограничените възможности.
Дребният или средният търговец, който фактически е заплашен от непреодолимата сила на
едрия капитал, може спокойно да продължава да извлича печалби и да отстоява независимостта си.
Надвисналата над него заплаха обаче увеличава многократно чувството му за несигурност и
безсилие. В борбата -си против конкурентите монополисти той е изправен пред гиганти, докато
навремето съперниците му бяха адекватни на неговите възможности. Психологическото състояние
на независимите търговци, за които развитието на съвременната индустрия създаде нови
икономически функции, е също така различно от онова на независимия търговец в миналото. Тази
разлика може да се илюстрира с една категория независими търговци, .които понякога се сочат
като пример за израстване на средна класа от нов тип: собствениците на бензиностанции. Много от
тях са икономически независими. Те са стопани на своя бизнес, също както навремето са били
бакалинът в своето дюкянче и шивачът, зает да шие облекло на клиентите си. Има обаче голяма
разлика между стария и новия тип независими търговци. Собственикът на бакалница се е нуждаел
от доста знания и умения. Той е имал възможност да избира между редица търговци на едро с кого
да сключи сделката, за да си осигури най-добра цена и качество. За него било необходимо да
познава потребностите на многото си клиенти, да ги съветва при техните покупки и за всеки от тях
да решава дали да му продава на кредит или да откаже. Търговецът в миналото 'Не само се е
ползвал с .независимост, но е бил длъжен да проявява умение, индивидуален подход, знания и
активност. От друга страда, положението на собственика на бензиностанция е .коренно различно.
Той продава само един вид стоки - моторно масло и бензин. Възможностите му за спазаряване с
петролните компании са ограничени. Този дребен търговец механично повтаря едни и същи
действия - зареждане с бензин й масло. Съпоставен с бакалина от миналото, ,в работата му има по-
малко място за умение, инициатива и индивидуален подход. Печалбата му се определя от два
фактора: цената, която трябва да плати за моторното масло и бензина, и броя на моторните
превозни средства, отбиващи се да зареждат в бензиностанцията. Двата фактора до голяма степен
не зависят от него. Той действа само като посредник между търговеца на едро и клиента. В
психологическо отношение почти няма разлика дали ще е работник в концерн или „независим"
търговец. Той просто е винтче в огромната машина на разпределението.
Що се отнася до онази прослойка от средната класа, свързана с умствения труд, която се
увеличава с разширяването на територията на едрите търговци, очевидно е, че тяхното положение
е много различно от това .на дребния независим търговец от стар тип. Възможно е да се възрази, че
макар вече и да не са независими във формалния смисъл на думата, фактически условията им за
проявяване на инициативност и интелигентност, като предпоставка за успех, са еднакви с тези на
бакалите и шивачите в .миналото или по-големи от техните. Естествено това е вярно, макар че не е
сигурно в каква степен. В психологическо отношение обаче положението на умствения работник е
различно. Той е частица от огромна икономическа машина, изпълняваща тясно специализирана
функция, работи в жестоко съперничество със стотици други, които са е неговото положение и ако
изостава, го изгонват безмилостно от работа. Накратко дори неговите шансове за успех да са
понякога по-големи, чиновникът е загубил Много от своята сигурност и независимост в сравнение
с търговеца от миналото. И е превърнат във винтче, понякога малко, понякога голямо, на един

www.spiralata.net 42
механизъм, който от своя страна налага темповете си върху работата му. Умственият работник не
може да управлява този механизъм и в сравнение с него представлява .нищожна величина.
Психологическият ефект на огромните мащаби и ла всемогъществото на голямата компания
също така влияе върху работника. В малкото предприятие от миналото той познаваше лично своя
шеф, а също и цялото предприятие, защото можеше без трудности да го обходи и разгледа. Макар
че според законите на пазара можеше да бъде наеман и изгонван от работа, работникът имаше
съвсем конкретни отношения със своя шеф и с целия производствен цикъл и това му вдъхваше
увереност, че знае на каква основа е стъпил. Различно е положението на индивида в един завод,
където работят хиляди хора. Директорът е една абстрактна фигура - работникът не го е виждал
никога. „Ръководството" е анонимна сила, с която трудовият човек има косвени отношения и в
сравнение с нея изглежда съвсем, незначителна фигура. Заводът е изграден в такива мащаби, че
работникът не може да види от него нищо повече от своя цех.
Професионалните съюзи уравновесиха в известен смисъл това състояние, като не само
подобриха икономическото положение на работника, но оказаха и важно психологическо
въздействие върху съзнанието му, повдигнаха- неговото самочувствие в отношенията с гигантите,
на които продава работната си сила. За съжаление много професионални съюзи се разраснаха в
колосални организации, ограничаващи условията за инициатива на отделния член. Той си плаща
членския внос и от време на време гласува, но в случая отново става, винтче в една голяма машина.
От много голямо значение е професионалните съюзи да се превърнат в организации, активно
подкрепяни от своите членове и създаващи условия всеки работник дейно да участва в живота на
организацията и да се чувства отговорен за цялостната й работа. Нищожеството на човека в нашата
епоха засяга не само ролята му на търговец, чиновник или физически работник, но и положението
му на клиент. В това отношение през последните десетилетия се наблюдава драстична промяна.
Прекрачил прага на един малък магазин, навремето клиентът беше сигурен, че към него ще се
отнесат с внимание. Отделният купувач имаше важно значение за собственика на магазина, беше
посрещал с голямо уважение, желанията му внимателно се изучаваха. Самият акт на покупка му
вдъхваше чувство на престиж и достойнство. В един супермаркет отношението към клиента е
съвсем различно. Под впечатление на огромния мащаб на сградата, на големия брой служители, на
изобилието от стоки, той се чувства малък и нищожен. Като личност не представлява никакъв
интерес за супермаркета, важен е като „един" от клиентите. Супермаркетът не иска да го изпусне,
защото това би означавало, че нещо не е в ред с организацията и по същата причина ще престанат
да пазаруват и други клиенти. Като един абстрактен клиент човекът е важен, а като конкретен - е
съвсем без значение. Никой не се радва искрено на неговото влизане в сградата, никой не проявява
особен интерес към желанията му. Актът на купуване прилича на отиване до пощата за марки.
Методите на съвременната реклама показват още по-ясно това отношение. Рекламирането на
една стока от страна на търговеца в миналото имаше предимно рационален характер. Той
познаваше стоките си и на тази основа полагаше усилия да ги продаде. Естествено в стремежа да
се увещае клиентът, рекламният акт на търговеца не беше напълно обективен, а освен това
проявяваше възможно най-голяма настойчивост. И все пак за да постигне резултат, бе необходимо
увещанията му да действат на разума. Огромна част от съвременната рекламна дейност коренно се
различава от подобна практика. В него не се действа ;на разума, а на чувствата. Както всяко
хипнотично внушение този тип реклама цели да въздейства емоционално върху своите обекти и
след това да ги принуди да се подчинят по пътя на разума. Този тип реклама използва всички
възможни средства, за да .направи впечатление на клиента - многократно повтаряне на една и съща
формула; използване на авторитетен образ като например на светска дама или прочут боксьор,
които пушат определен вид от рекламираната цигара; привличане на клиента и същевременно
притъпяване на критичните му способности чрез еротична поза на красива жена; тероризирането
му със заплаха от лъх на нечистоплътност или неприятен дъх в устата; или чрез стимулиране на
илюзии за рязка промяна в житейския път на клиента, ако купи рекламираните сапуни или ризи.
Всички тези методи са по същество ирационални и нямат нищо общо с качеството на стоките; като
опиати или като чиста хипноза те потъпкват и осакатяват критичните склонности на клиента.
Създават му някакво удовлетворение с илюзорните си качества подобно на някои филми, но
същевременно засилват чувството му за малоценност и безсилие. Всъщност тези методи за
притъпяване на способностите за критично мислене са по-опасни за нашата демокрация от редица
открити атаки срещу нея и по-безнравствени, що се отнася до интегритета на личността, в
сравнение с порнографската литература, която подлежи на санкции. Движението на потребителите
проявява стремеж за възстановяване критичните качества на клиентите, на тяхното достойнство н
www.spiralata.net 43
престиж и развива дейност, твърде съзвучна с професионалните съюзи. Все още обаче резултатите
говорят само за едно скромно начало.
Казаното за икономическата област е вярно със същата сила и за политическата сфера. В
ранните дни на демокрацията съществуваха различени възможности за личността да участва
непосредствено и активно в гласуването на предложено решение или кандидат за изборен пост. Тя
познаваше въпроса, който предстоеше да се решава, и лицата, предоставени за избор. Самото
гласуваме, често осъществяващо при събиране на всички пълноправни жители на селището, имаше
конкретен характер и затова участието на всеки човек беше важно. Днес избирателят е изправен
пред гигантски партии, които с а толкова далечни и внушителни, колкото и колосалните
индустриални структури. Въпросите са сложни и биват обърквани още повече с помощта на
различни методи. Избирателят може да получи някаква представа за своя кандидат само по време
на предизборната кампания. Но след като радиото стана популярно, няма изгледи дори да го вижда
често и така губи последната непосредствена възможност да направи преценка за „своя" кандидат.
Всъщност предлага се избор между двама или трима кандидати от страна на всяка партия. Но те не
са „негов" избор, те и той почти не знаят нищо един за друг и взаимоотношенията им имат
абстрактен характер, както между хората в други области на живота.
Подобно на въздействието на рекламата върху клиента, методите на политическата пропаганда
са насочени към засилване на чувството за малоценност у отделния избирател. Повтарянето на
лозунги и изтъкването на фактори, които нямат нищо общо с избора, притъпяват критичното
съзнание на избирателя. Ясното и разумното въздействие върху психиката му е по-скоро
изключение, отколкото правило на политическата пропаганда даже и в демократичните страни.
Изправен пред силата и големите мащаби на партиите, представени от тяхната пропагандна
машина, избирателят неизбежно се чувства малък и нищожен.
Всичко това не означава, че рекламата и политическата пропаганда открито сочат
нищожеството на индивида. Тъкмо обратното - те ласкаят отделния човек, подчертават, че е много
ценен за тях и дават вид, че търсят критичното му отношение и неговото здравомислие. Това обаче
са по същество методи за разсейване съмненията на личността и за самозаблуждаване в
истинността на индивидуалния характер на нейното решение. Едва ли има нужда да се посочва, че
пропагандата, за която става дума, не е ирационална и че има различия между ролята на
рационалните фактори в пропагандата на отделните партии и кандидати.
За. увеличаващото се чувство на безсилие на личността допринасят и друга обстоятелства. В
сравнение с миналото икономическата и политическа сцена изглежда по-сложна и широко
обхватна, а възможностите на човека да я обозре все повече намаляват. Надвисващите над него
заплахи също нарастват по мащаба си. Структурната безработица на милиони хора засилва
чувството на несигурност. Въпреки че подкрепата на обществото играе важна роля за ограничаване
на отрицателните последици от безработицата, :не само в икономическо, но и в психологическо
отношение, опасността да остане без работа огромно мнозинство от хора трудно се понася
психологически и страхът от нея засенчва целия им живот. Единственото, което искат от живота и
за което ще бъдат признателни, е да имат някаква работа. Безработицата сериозно засяга
възрастните. За много вакантни места се търсят само млади, дори неопитни работници, т. е.
подходящи за лесно моделиране обекти, които да изпълняват функциите на малки винтчета,
необходими на съответната система. Военната заплаха също допринася за чувството на безсилие.
Разбира се, и през XIX век е имало войни. Но след Първата световна война разрушителната сила на
военната машина се увеличи дотам, че фактически един нов военен конфликт застрашава всички
хора без изключение. Заплахата от война се превърна в кошмар, който дори и да не се осъзнава от
мнозина преди страната им да бъде въвлечена във военната катастрофа, хвърля сянка върху техния
живот и засилва чувството на страх и безсилие.
„Стилът" на целия период съответства на обрисуваната от нас картина. Огромни градове, в
която личността се губи, сгради, високи като планини, непрекъснати акустични бомбардировки от
радиоапаратите,, големи заглавия, които се променят по три пъти на ден и не дават възможност на
никого да прецени какво всъщност е главното, представления, в които стотици момичета с
часовникарска точност демонстрират способността си за обезличаване на човека и действат като
мощна, плавно работеща машина, барабанният ритъм на джаза - тези и много други обстоятелства
приличат на съзвездие, в което личността се губи като нищожна частица сред системи с растящи и
неконтролируеми параметри. Единственото, което й остава, е да влезе в крак като маршируващ
войник или да се нареди като работник пред безконечния конвейер. Тя може да действа. Но, вече
без чувството за независимост и за собствено достойнство.
www.spiralata.net 44
 Степента, в която средният американец изпитва.същото чувство на страх и малоценност,
намира красноречив израз в популярните филми за Мики Маус. В тях единствената тема - с
безброй варианти - е винаги една и съща: малко същество е преследвано и заплашвано от нещо
страхотно силно, което се заканва да го убие или да го глътне. Безпомощният герой бяга и накрая
успява да се отърве, даже да навреди на противника си. Хората не биха гледали непрекъснато
разновидностите на този сюжет, ако той не докосва нещо съвсем близко до техния емоционален
живот. Очевидно малкото същество, заплашвано от силния, злобен враг, е самият зрител. Ето как
се чувства той и какви са ситуациите, в които може да се идентифицира. Естествено
привлекателността на филма се дължи на неизменния щастлив край. Зрителят изживява всички
свои страхове и чувството за малоценност и накрая се успокоява, че въпреки всичко ще бъде
спасен, ще победи. Все пак, а това е важната и тъжната страна на „щастливия край", спасението му
зависи главно от способността му да избяга и от непредвидените обстоятелства, които се изпречват
по пътя на чудовището.
Положението, в което се оказва личността днес, е било обект на презрение от страна на
мислители-утописти през XIX век. Киркегар описва безпомощния индивид разкъсван и измъчван
от съмнения, завладян от чувство на самота и малоценност. Ницше предвижда настъпващия
нихилизъм, който ще намери израз в нацизма, и рисува образа на „свръхчовека" като отрицание на
безсилния, объркан индивид на своята епоха. Темата за безсилието на човека намира най-точен
израз в трудовете на Франц Кафка. В своя Замък той описва човека, който иска да се срещне с
тайнствените обитатели на един замък, за да му кажат какво да прави и да му посочат истинското
място в света. Животът на героя преминава в лудешки, но-напразни усилия да се срещне с тях и
накрая остава сам, обзет от чувство ма пълна безпомощност и безполезност.
Състоянието на изолация и безсилие е предадено чудесно в следния откъс от Дневника на
Джулиан Грийн: „Знаех, че сме нищожни в сравнение с вселената, знаех, че сме нищо. Но
чувството за такова неизмеримо нищожество сякаш едновременно обърква и вдъхва .вяра. Тези
фигури, тези мащаби, които не се побират в човешкия ум, напълно ни сломяват. Можем ли да
намерим опора някъде? Сред, хаоса от илюзии, в който се носим, стремглаво просветва една
истина - това е обичта. Останалото е нищо, безкрайна пустота. Ние надничаме в тъмната й бездна.
И ни хваща страх."
Чувството на изолация и безсилие, описано от тези автори, и преживявано от много тъй
наречени невротични хора, изобщо не се осъзнава от средния нормален гражданин. Иначе би било
много страшно. То е засенчено от обичайното ежедневие на всеки човек, от увереността и
похвалите, които получава в личните и обществените си отношения, от успеха в работата, от най-
различни развлечения, от „прекарване забавно", „създаване на познанства", „посещение на
обекти". Свиркането в тъмното обаче не носи светлина. Самотата, страхът и смущението остават.
Хората нямат сили да издържат това до безкрайност. Те не могат да продължат да носят бремето на
„свободата от". Необходимо км е да се опитат да избягат от свободата изобщо, освен ако не успеят
да преминат от негативната към позитивната свобода. Основните възможности за бягство в наше
време са подчинението на един водач, както стана във фашистките държави, и принудителното
приспособяване, което преобладава в нашата собствена демократична страна. Преди да изясним
тези обществено очертани пътища за бягство, трябва да поканим нашия читател да ни последва в
анализа на сложните психологически механизми на бягството. Вече сме разглеждали някои от тях
в предишните глави на книгата. За да се разбере обаче психологическото значение на фашизма и
на автоматизирането на човека в съвременната демокрация, е необходимо да се разберат
психологическите явления не само в общ план, но и в детайла в конкретността на тяхното
развитие. Това може да изглежда като отклонение, но всъщност представлява необходим елемент
на цялостното ни изследване. Както не могат да се изяснят психологическите проблеми без тяхната
обществена и културна основа, тъй не би могло да се вникне в социалните явления, без да се
познават базисните психологически механизми. Следващата глава е опит за анализ на тези
механизми, за разкриваме процедите в самата личност с оглед да се покаже как в усилията си да
избягаме от самотата и безсилието сме готови да се „избавим" дори от собствената си личност чрез
подчинение на. нови форми на авторитета яли приспособяване към утвърдените образци.

Глава пета
МЕХАНИЗМИ НА БЯГСТВОТО
В разсъжденията си стигнахме до съвременния период. Идва ред да разгледаме
психологическото значение на фашизма и смисъла на свободата в авторитарните системи и в
www.spiralata.net 45
нашата собствена демократична страна. Тъй като аргументацията на становището ни зависи от
психологическите предпоставки, би било уместно да прекъснем общия ход на мислите си и да
посветим една глава на по-подробен и конкретен анализ на психологическите механизми, които
вече засегнахме и предстои да изследваме по-нататък. Анализът се налага от факта, че тези
съображения се основават на концепцията за неосъзнатите сили и начините, по които те се
отразяват на мисловната дейност и на чертите на характера. Концепция, която на мнозина читатели
би се сторила, ако не съвсем чужда, то поне изискваща допълнителни пояснения.
В настоящата глава специално се спираме на индивидуалната психология и на изводи,
направени при най-щателно изследване на лица по всички правила на психоанализа. Макар и да не
се стига до висотата на идеала - тоест приближаване до експерименталните методи на естествените
науки, - той си остава емпиричен метод, основаващ се на системни наблюдения върху неосъзнати
мисли, сънища и илюзии на личността. Само психология, използваща концепцията за неосъзнатите
сили, може да вникне в объркващите разсъждения, на които се натъкваме при анализа на една
личност или на една култура. Много явно неразрешими проблеми мигновено изчезват, ако се
откажем от схващането, че хората действат, чувстват и мислят под въздействието на мотиви, които
според собственото им убеждение обуславят това им поведение.
Може би доста читатели ще запитат дали получените изводи при наблюдение на отделни
личности могат да се приложат към психологически изследвания на цели групи. Нашият отговор е
категорично положителен. Всяка група е съставена от личности и от нищо друго, а
психологическите механизми, които откриваме да действат в една група, са единствено механизми,
действащи в самата личност. При изучаване психологията на личността като основа за разбиране
на социалната психология нашата работа може да се сравни с изследване на даден обект под
микроскоп. Това ни дава възможност да открием най-малките детайли на психологическите
механизми, действащи в голям мащаб при обществените процеси. Ако нашият анализ на социо-
психологическите явления не се основава на подробно изследване на поведението на личността,
той няма да има емпиричен характер и следователно ще бъде лишен от реална стойност.
Дори да приеме важната роля на изследването на личното поведение, читателят би поставил
въпроса, дали социалната психология би имала полза от анализ на личности, които по общо
мнение са невротични. И на този въпрос трябва да се даде положителен отговор. Явленията,
наблюдавани в невротичната личност, по принцип не се различават от тези при нормалния човек.
Те само са по-ясно изразени, по-подчертани и често по-достъпни до съзнанието на невротичното
лице, отколкото на хората с нормално състояние на нервната система, които нямат чувството за
някакъв проблем, изискващ научна помощ.
За по-голямо улеснение би било полезно да се изясни накратко терминологичната разлика
между невротичен и нормален, здрав човек.
Нормалният или здравият човек може да бъде охарактеризирай по два начина. Първо от гледна
точка на едно функциониращо общество нормален или здрав може да се нарече човекът, който е в
състояние да изпълнява своята обществена роля. Това означава по-конкретно, че той е в състояние
да работи по начин, който изисква съответното общество, а освен това е в състояние да участва,
във възпроизвеждане на обществото, тоест - да създаде семейство. Второ, от гледна точка на
личността ние разглеждаме здравето и нормалното състояние като оптимума в растежа и щастието
й.
Ако структурата на дадено общество предлага оптимални условия за лично щастие, двете
гледни точки ще съвпаднат. В повечето общества обаче, включително и в нашето, тава не е така.
Освен различието по степента, в която подпомагат растежа на личността, те очертават и друго
несъответствие - между целите на нормалното функциониране на обществото и на пълноценното
развитие на личността. Тази особеност наложително изисква строго разграничаване на двете
концепции за човешкото здраве - едната обусловена от обществената необходимост, а другата - от
ценностите и нормите, свързани с живота на личността.
За съжаление това разграничение често се пренебрегва. Повечето психиатри приемат
структурата на своето общество толкова присърце, че за тях човек, който не е добре адаптиран към
нея, бива заклеймяван като непълноценен. От друга страна, добре адаптираната личност се
предполага да има по-висока стойност в скалата на човешките ценности. Ако разграничим двете
концепции за нормален и за невротичен човек, ще стигнем до следното заключение: лицето,
приемано за нормално според критерия за добра адаптация, често е по-зле в здравословно
отношение от невротичното окачествено по критерия за човешките ценности. Понякога
адаптацията в първия случай е само за сметка на отказ от собствената личност, на самоотричане с
www.spiralata.net 46
оглед индивидът да се превърне в личност, каквато според самия него се очаква да бъде. Възможно
е в този процес да се загуби напълно същинската индивидуалност и спонтанност на личността. От
друга страна, невротичното лице може да се характеризира като човек, който не е съгласен на
безусловна капитулация в битката за съхраняване на своята личност. Разбира се, неговите усилия
за спасяване на собствената си индивидуалност не са се увенчали с успех и вместо да изяви
творчески своята личност, той е потърсил спасение чрез невротично поведение и оттегляне в един
илюзорен свят. Все пак от хуманна гледна точка той е осакатен по-малко, отколкото изгубилия
изцяло своята индивидуалност нормален човек. Излишно е да споменаваме, че има хора, които не
са невротични и въпреки това не са загубили своя духовен облик в процеса на адаптацията. Струва
ни се обаче, че клеймото върху невротичното лице е необосновано и може да намери оправдание
само ако преценяваме невротичния от гледна точка на социална ефективност. Що се отнася до
обществото като цяло, определението „невротично" не е приложимо в този смисъл, тъй като едно
общество не би могло да оцелее, ако членовете му не функционират в негов интерес. От гледна
точка на човешките ценности обаче дадено общество би могло да се нарече невротично, тоест
състоящо се от хора с осакатено личностно развитие. Тъй като терминът „невротичен" твърде
често се използва в широк смисъл на думата при отсъствие на обществено полезна активност, ние
предпочитаме да не си служим с понятието невротично общество, а по-скоро общество,
противопоставящо се на щастието и реализацията на личността.
В настоящата глава ще разгледаме механизмите на бягството, дължащо се на несигурността на
изолираната личност.
Щом като първичните връзки, гарантиращи сигурност на индивида, бъдат прекъснати и той
възприеме света извън себе си като съвсем отделна същност, пред него се откриват два пътя-в
отговор на необходимостта да превъзмогне непоносимото състояние на безсилие и самота. По
единия ще върви към „позитивната свобода" - може спонтанно да свърже живота си със света на
обичта и труда чрез непринудена изява на своите емоционални, чувствени и интелектуални
качества. Така ще постигне единение с хората, природата и себе си, без да се отказва от
независимостта и целостността на личността си. Другият път му предлага да падне по гръб, да
жертва свободата си и да се опита да преодолее самотата чрез премахване разстоянието между
неговата личност и света. В тази втора посока той никога не ще възстанови единството си със
света, както е било преди да се формира като „личност","защото процесът на отделянето изобщо не
може да се върне обратно. Всъщност това е бягство от едно непоносимо състояние, което прави по-
нататъшния живот невъзможен. Пътят на бягството следователно има принудителен характер,
както всяко паническо бягство. То се отличава и с отказ в по-голяма или по-малка степен от
индивидуалността и от целостността на личността. Такова решение не води към щастие и
позитивна свобода. По принцип то се наблюдава при всички невротични явления. Чрез него се
успокоява една непоносима тревожност и животът става възможен чрез надмогване на паниката.
Основният проблем обаче не се решава и индивидът заплаща скъпо с един начин на живот, който в
доста случаи се свежда само до машинална или натраплива активност. Някои от тези механизми на
бягството нямат голямо обществено значение. Те могат да бъдат открити в забележима степен само
при личности със сериозни умствени и емоционални смущения. В настоящата глава ще се спрем на
механизмите с определена роля в развитието на дадена култура, чието изясняване е необходима
предпоставка за психологическия анализ на обществените явления предмет на следващите глави:
фашистката система, от една страна, и съвременната демокрация - от друга.

1. АВТОРИТАРИЗЪМ
Първият механизъм за бягство от свободата, който ще разгледаме, е тенденцията към отказ от
независимостта .на собствената личност и нейното приобщаване с някого или с нещо извън нея, за
да придобие липсващата й сила. Или с други думи, да търси нови, „вторични връзки" като
заместител на изгубените първични зависимости.
По-ясни форми на този механизъм могат да се открият в стремежа към подчинение и
господство или, както бихме се изразили, в мазохистичните и садистичните склонности,
съществуващи в различни степени съответно у нормалните и невротичните хора. Най-напред ще
обрисуваме тези тенденции, а след това,ще се опитаме да изясним, че и двете са бягство от
непоносимата свобода.
Най-разпространените форми, в които се проявяват мазюхистичните склонности, са чувствата
за малоценност, безсилие и нищожество. Анализът на лица с подобни страдания показва, че докато
те съзнателно се оплакват от състоянието си и искат да се избавят от него, някаква вътрешна
www.spiralata.net 47
несъзнавана сила у тях ти кара да се чувстват непълноценни или с нищожна роля в обществото.
Тези чувства надхвърлят съзнаваните недостатъци и слабости (макар че обикновено биват
преценявани от индивида, като че ли са точно такива). Оплакващите се от такива състояния
проявяват тенденция към самоподценяване и към самовнушение, че са безсилни и не могат да
овладеят нещата. Те твърде системно показват явна зависимост от сили извън тях - от други хора,
от институции или от природата. Склонни са да не се изтъкват, да не правят онова, което им се
иска, а да се подчиняват на фактическите или предполагаемите заповеди на външните фактори.
Често такива хора не са в състояние да изпитат чувството „аз искам" или „аз съм". Животът им се
струва като нещо схващания за „механизмите на бягството". Основните разлики между двете
концепции са: невротичните тенденции са движеща сила при личност, страдаща от невроза, а от
механизмите на бягството са движещи сили у нормалния човек. Освен това Хорни поставя
главното ударение върху страха, а ние - върху изолацията на личността, непреодолимо силно,
което не са в състояние да овладеят или да ръководят.
В екстремни случаи - а те са много - освен само.-подценяване и подчинение на външни сили се
наблюдава тенденция лицето да се самонаскърбява и да си причинява страдания.
Тази тенденция може да се прояви в различни форми. Установено е, че някои хора се отдават
на самообвинения и самокритикуване, което не биха отправили срещу тях и най- върлите им
противници. Други, страдащи от натраплива невроза, са склонни да се измъчват с натрапливи
ритуали и мисли. При един тип невротична личност откриваме склонност към физическо
заболяване - тя очаква, съзнателно или несъзнателно, болестта като дар от боговете. Често подобни
хора се излагат на злополуки, които не биха ги сполетели, ако не са били подвластни на една
несъзнавана тенденция, тласкаща ги към бедата. Тенденцията, насочена срещу самата личност,
понякога има прикрита и драматична форма. Например някои не са в състояние да отговорят на
изпит, макар че знаят много добре отговорите на зададените въпроси, както по време на изпита,
тъй и след него. Други с приказки настройват срещу себе си онези, които обичат или от които
зависят, макар че всъщност хранят приятелски чувства към тях и нямат намерение да говорят
подобни неща. Като че ли такива хора се вслушват в съветите на своите врагове и следват
възможно най-неблагоприятната за самите тях линия на поведение. Мазохистичните тенденции
понякога се възприемат като чисто патологични или ирационални. По-често обаче се търси
рационално обяснение на такива явления. Мазохистичната зависимост от някаква*сила се тълкува
като обич или лоялност, чувството за малоценност - като адекватен израз на действителни
недостатъци, а страданията - като дължащи се изцяло на непреодолими обстоятелства.
При характери от същия тил постоянно се наблюдават противоположни тенденции на
мазохистичните - садистични. Те се менят по сила и са различни по степен на осъзнатост, но
винаги са налице. Различаваме три вида садистични тенденции повече или по-малко преплетени,
помежду си. Едната е личността да подчинява другите на себе си и да упражнява абсолютна и
неограничена власт над тях дотам, че да ги превърне в слепи свои оръдия - „глина в ръцете на
грънчаря". Втората се проявява в импулса не само тя да властва по този абсолютен начин над
другите, но и да ги експлоатира, да ги използва, да ги ограбва, да ги съсипва и да си присвоява
всичко ценно у тях. Това може да се отнася до материални и до духовни ценности, като в
последния случай се имат предвид емоционални или интелектуални качества на личността. Трети
вид садистична тенденция е желанието да се причиняват страдания на другите или да се наблюдава
как се измъчват. Страданието може да е физическо, но по-често става дума за духовно терзание.
Целта на садиста е да причини активна болка, да унижи, да смути другите или да ги види в нелепо,
унизително състояние.
По разбираеми причини садистичните тенденции имат по-прикрит характер и изискват в по-
голяма степен оправдание, отколкото социално по безвредните мазохистични тенденции. Често те
биват изцяло скривани от противодействащи форми на прекалена добрина и. прекомерна грижа за
другите. Някои от най-използваните оправдания са:
„Аз те ръководя, понеже знам какво е най-доброто за теб и в твой собствен интерес е да ме
слушаш без възражения." Или: „Аз съм най-добър от всички, затова с основание очаквам другите
да ми се подчиняват." Друго оправдание, прикриващо експлоататорските стремежи, е: „Толкова
много съм направил за теб, че сега имам право да взема от теб каквото поискам!" Най-агресивният
вид садистически импулс намира най- използваното си оправдание в две версии: „Другите са ми
причинявали страдания и желанието ми да ги нараня е просто един реванш", или „Нанасяйки удар
пръв, аз предпазвам себе си и своите приятели от опасността да бъдем наранени.“

www.spiralata.net 48
 В отношението между садиста и неговия обект има един фактор, който често се пренебрегва и
затова заслужава специално внимание - зависимостта на садиста от своя обект.
Докато при мазохиста тази зависимост е очевидна, очакването ни по отношение на садиста е
тъкмо обратното. Той изглежда толкова силен и деспотичен, а неговият обект - тъй слаб й покорен,
че е трудно да приемем силният да зависи от слабия. Внимателният анализ обаче потвърждава
това. Садистът се нуждае от човека, когото ръководи, и то много силно, защото собственото му
чувство за могъщество произтича от факта, че господства над някого. Тази зависимост може е
съвсем не-съзнавана. Например мъжът може да проявява садизъм спрямо своята съпруга и
постоянно да я уверява, че ако тя напусне къщата, той ще се радва безкрайно. В много случаи
съкрушената от мъка жена не смее да направи дори и опит за напускане на дома и затова двамата
продължават да вярват, че мъжът никак не се шегува. Но ако тя има достатъчно смелост да заяви,
че си отива, може да настъпи съвсем неочакван и за двамата обрат: той ще се отчае, ще изпадне в
емоционален срив и ще започне да я моли да остане. Ще я уверява, че не може да живее без нея, ще
твърди колко много "обича и т. н. Обикновено, от страх да не прояви прекалено упорство, тя е
склонна да му вярва и ще го послуша. В същия момент обаче играта започва отново - тя разбира, че
й е изключително трудно да живее с него, отново избухва, той отново се разстройва и т. н.
Този омагьосан кръг съществува в десетки хиляди бракове и в други лични взаимоотношения
и никога не може да бъде разкъсан. Дали мъжът е лъгал, когато е заявявал, че много я обича и не
може да живее без нея? Що се отнася до обичта, всичко зависи от това, какво се разбира под тази
дума. А твърдението му, че не би могъл да живее без нея - естествено не в буквалния смисъл - е
съвсем вярно. Той не може. да живее без нея, или по-точно без някого, за да го тормози като
безпомощно същество в своите ръце. Докато в случая обичта се проявява само при заплаха от
прекратяване на съществуващото взаимоотношение, в друга ситуация садистът съвсем явно
„обича" онези, над които чувства, че има власт. Дали ще е съпругата му, детето му, неговият
помощник, сервитьорът или просяк на улицата, налице е чувство на „обич", дори на признателност
към съответния обект на господство. Садистът може .да стигне до желанието да властва над
живота им в името на голямата си обич към тях. Фактически той ги „обича", защото господства
над тях. Подкупва ги с вещи, с похвали, с уверения в обич, с прояви на остроумие и
интелигентност или на грижи към тях. Той,, може да им даде всичко - с изключение на правото да
бъдат свободни и независими. Това е често явление особено при взаимоотношението родители-
деца. Съзнанието за превъзходство - и собственост - в много случаи се прикрива от онова, което
изглежда „естествена" грижа или покровителство над детето. Рожбата е поставела в златен кафез и
може да получи всичко при условие, че не желае да избяга. Обикновено като резултат порасналото
вече дете се страхува много от тази „обич", понеже тази дума означава за него ограничаване и
спиране, на собствения му стремеж към свобода.
За много хора садизмът представлява по-малка загадка от мазохизма. Желанието да се
причини болка на другите или те да бъдат ръководени, макар че не-винаги може да се нарече
„добро", изглежда твърде естествено. Хобс приема като „обща склонност на всички хора"
съществуването на „постоянно и неутолимо желание за всякаква по-голяма власт, което секва само
след Смъртта". За него няма нищо сатанинско в желанието към власт - то е напълно логичен
резултат на човешкия стремеж към удоволствие и сигурност. От Хобс до Хитлер, който обяснява
желанието за господство като естествен резултат от биологичната борба за оцеляване на най-
пригодния, жаждата за власт е присъща на човешкия характер и поради очевидността й не подлежи
на доказване. Мазохистичните склонности обаче, насочени към собствената личност, изглеждат
загадка. Как би могло да се обясни, че има хора, които не само искат да се унижават, да погубват
собствените си сили, да си причиняват болка, но на всичкото отгоре изпитват удоволствие от това
си поведение? Дали феноменът мазохизъм не противоречи на цялата човешка психика,
ориентирана към удоволствие и самосъхранение? Как може да се обясни, че някои хора изпитват
влечение и се стремят да преживеят онова, което всички искаме да избегнем: болката и
страданието?
Един феномен доказва, че страданието и безсилието могат да бъдат цел на човешката амбиция.
Става дума за мазохистичната перверзия. При този случай личността съвсем съзнателно иска да
страда по един или друг начин и изпитва удоволствие от това. Някои стигат до сексуална възбуда
чрез болка, нанесена им от друг. Това обаче не е единствената форма на мазохистична перверзия.
Често тя не се свежда до търсене на действителното усещане на болка, а на възбудата и
удовлетворението, предизвикани от физическата принуда, която прави лицето безпомощно, слабо.
Понякога единственото, което не иска при мазохистичната перверзия, е „морално" да се обезсили
www.spiralata.net 49
другият, като се третира или разговаря с него като с малко дете или като се хока и унижава по
разни начини. При садистичната перверзия откриваме удовлетворение от аналогични способи -
например причиняване на физическа болка на другия, връзване с въжета или вериги или
унижаване с действия или със слово. Мазохистичната перверзия с характерното си съзнавано и
желано удоволствие от болката или от унижаването привлече вниманието на психолозите и
писателите по-рано от мазохистичния характер (или моралния мазохизъм). Все повече обаче се
признава близкото родство на мазохистичните тенденции, които описахме най-напред, със
сексуалната перверзия и че фактически тези два типа мазохизъм представляват един и същ
феномен.
Някои психолози допускат, че щом. има хора, които желаят да се покоряват и да страдат, би
трябвало да се говори за „инстинкт", преследващ същата цел. Социолози като Фирканд например
стигат до същия извод. Фройд е първият, който се опитва да даде по-обстойно теоретично
обяснение. Първоначално той приема, че садо-мазохизмът е всъщност сексуален феномен. При
наблюдения на садо-мазохистични случаи у малки деца той стига до убеждението, че садо-
мазохизмът е „частичен нагон", проявяващ се пълноценно при развитие па сексуалния инстинкт.
Фройд поддържа, че садо-мазохистичните тенденции у възрастните се дължат на фиксация на
психосексуалното развитие на лицето на едно по-ранно равнище или на една по-късна регресия в
този процес. След това обаче той все повече осъзнава важността на тези явления, наречени от него
морален мазохизъм - тенденция не към физически, а към психически страдания, - и изтъква, че
независимо от привидните им противоречия, мазохистичните и садистичните тенденции се
проявяват винаги във взаимна връзка. Впоследствие големият учен променя теоретичната си
обосновка на мазохистичните явления. Приемайки ги за проява на биологично обусловена
тенденция към разрушаване, която би могла да се насочи или към другите или към собствената
личност, той стига до заключението, че мазохизмът в основата си е продукт на тъй нареченото
„влечение към смъртта" . Фройд допуска, че влечението към смъртта, което не може да се установи
непосредствено, се слива със сексуалния инстинкт и тази сплав се проявява като мазохизъм, ако
бъде насочена към собственото Аз, и като садизъм, ако е ориентирана към другите. Той приема, че
такова съчетание със сексуалния инстинкт предпазва човека от опасните последици, които би
имало влечението към смъртта в чистия си вид. Накратко, според Фройд, ако не успее да съчетае
влечението към смъртта и сексуалния инстинкт, на човек му остава само една алтернатива,- да
унищожи себе си или другите. Подобна теза е коренно различна от първоначалните разбирания на
видния психолог за садо-мазохизма, обяснен по същество като сексуално явление. В по-новата си
теория той го обосновава като несексуален феномен, а присъствието на сексуалния фактор се
дължи според него на съчетаването на влечението към смъртта със сексуалния инстинкт.
Дълго време Фройд не обръща сериозно внимание на феномена несексуална агресивност, но
Алфред Адлер поставя в центъра на системата си тенденциите, предмет на настоящите ни
размишления. Той обаче не ги разглежда като садо-мазохизъм, а като „комплекс за малоценност" и
„жажда за власт". Адлер вижда само рационалната страна на тези явления. Докато ние говорим за
ирационална тенденция към унижаване и омаловажаване на собствената личност, той приема
чувството за малоценност като адекватна реакция на действителни недъзи - например органичните
недостатъци или типичната безпомощност на едно дете. И докато ние обясняваме -жаждата за
власт като израз на ирационален стремеж за господство над другите, Адлер я разглежда изцяло от
нейната рационална страна и говори за жаждата за власт като адекватна реакция, целеща защитата
на личността срещу опасностите, произтичащи от нейната несигурност и малоценност. Както
винаги, Адлер не мож:е да надникне отвъд целевата и рационалната детерминираност на
човешкото поведение и макар да има ценни открития в лабиринта на мотивацията, той, за разлика
от Фройд, винаги остава на повърхността и не се впуска в бездната "на ирационалните пориви.
В литературата върху психоанализата гледища, които съвпадат с разбирането на Фройд, са
застъпени от Вилхелм Райх, Карен Хорни и от нас.
Макар че разбиранията на Райх се основават на първоначалната концепция на Фройд за
либидото, той сочи, че мазохистът в края на краищата търси удоволствие и че понесената от него
болка е страничен резултат, а не самостоятелна цел. Хорни първа признава,фундаменталната роля
на мазохистичните стремежи у невротичната личност, дава пълно и подробно описание на
характерните черти на мазохиста и теоретично ги обяснява като продукт на цялостната структура
на характера. В нейните трудове, както и в нашите, корените на характерните черти на мазохиста
не се търсят в сексуалната перверзия, а по-скоро тя се приема като сексуален израз на
психическите тенденции, произтичащи от специфичния вид на структурата на характера.
www.spiralata.net 50
 Тук стигаме до главния въпрос: Какъв е коренът на мазохистичната перверзия и на
мазохистичния характер? И каква е общата основа на мазохистичните и на садистичните
склонности?
В началото на настоящата глава бе отбелязана посоката, в която се търси отговор на тези
въпроси. Мазохистичните и садистичните промени имат за цел да помогнат на личността в
бягството й от непоносимото чувство за самота и безсилие. Психоаналитичните и другите
емпирични изследвания върху мазохистите предоставят изобилни доказателства (цитирането на
конто би надхвърлило тематичната рамка на книгата ни), че те изпитват ужас от самотата и от
чувството си за малоценност. Често това състояние е несъзнавано, или пък е прикрито от
компенсационни чувства за величие и съвършенство. Ако обаче вникнем дълбоко в несъзнаваната
динамика на един мазохист, при всички случаи ще открием същото състояние. Той разбира, че е
„свободен" в негативния смисъл на думата, тоест сам за себе си и че е изправен срещу един чужд,
враждебен свят. При такава ситуация, да се изразим с думите на Достоевски от „Братя
Карамазови", за него „най- неотложната потребност бе да намери на кого да отстъпи възможно
най-бързо оня дар на свободата, с който той, нещастникът, се беше родил". Изплашеният човек
търси да се обвърже с някого или с нещо, не може повече да понася своето Аз и полага трескави
усилия да се отърве от него и да намери отново сигурност, след като се е избавил от това бреме -
Аз-ът.
Мазохизмът е един от пътищата в тази посока. Различните форми на мазохистичните
склонности имат една цел: човекът да се отърве от собствената си индивидуалност, да се обезличи.
С други думи, да отхвърли бремето на свободата. Това е очевидно при мазохистични склонности,
когато лицето търси начин да се покори на човек или на власт, създаващи у него убеждението, че
са изключително силни. (Между другото, убеждението в превъзхождащата сила на друго лице
винаги трябва да се разглежда относително. То може да се основава или на физическата сила на
другото лице, или на съзнанието за собствено безсилие и нищожество. Във втория случай ефект на
заплаха могат да създадат обикновена мишка или падащ лист от дърво.) Основната цел е същата и
при други форми на мазохизма. В мазохистичното чувство за малоценност откриваме тенденция
към засилване на първоначалното чувство за собствено нищожество. Как да се разбира това?
Можем ли да приемем, че със засилване на вече съществуващия страх лицето прави опит да се
избави от него? С мазохиста става точно така. Дотогава, докато се боря между желанието си. да
бъда независим и силен и чувството си за нищожество и безсилие, аз преживявам мъчителен
конфликт. Успея ли да сведа моето Аз до нищо, мога ли да преодолея съзнанието за моята
самостоятелност като личност, бих се избавил от този конфликт. Чувството за малоценност и
безпомощност е едно от средствата за постигане на тази цел. Другото е - човек да се почувства
смазан от болка и агония. Третото - да бъде завладян от ефектите на свръхвъзбудата. Мисълта за
самоубийство е последната надежда, ако всички останали средства не са довели до облекчение от
бремето на самотата.
При определени условия тези мазохистични влечения имат известен успех. Ако личността
намери модели, позволяващи й да задоволи влеченията си (като подчинение на „водача" при
фашистката идеология), тя постига някаква сигурност в представата си,.че е заедно с милиони хора
и споделя същите чувства. Дори тогава мазохистичното „решение" не надминава рамката на една
невротична изява: личността успява да се избави от очевидните страдания, но не е в състояние да
отстрани вътрешния конфликт и стаеното си нещастие. Когато мазохистичното влечение не успее
да намери подходящ културен модел или количествено надвишава средния обем на мазохизъм в
социалната група, към която принадлежи индивидът, това решение не помага дори в относителна
степен. То произтича от непоносима ситуация, насочено е към преодоляването й, но в края на
краищата личността изпада в плен на ново страдание. Ако човешкото, поведение е винаги
рационално и целенасочено, мазохизмът би бил тъй необясним, както по .принцип са невротичните
изяви. Всъщност изследването на емоционалните и умствените смущения показва следното:
човешкото поведение може да се мотивира от влечения, предизвикани от страх или друго
непоносимо душевно състояние. Такива влечения целят да се преодолее емоционалното смущение,
но успяват само да прикрият най-явните му прояви, а понякога дори не постигат и това.
Невротичните изяви приличат на ирационалното поведение при паника. В случай на пожар в
къщата човек застава на прозореца на стаята си и вика за помощ, съвсем забравил, че никой не
може да го чуе .и че все още би могъл да избяга по стълбите, които след минути ще лумнат в
пламъци. Той вика поради желанието си да се спаси и за момента неговото поведение изглежда
като крачка към спасението, макар че ще доведе до катастрофален край. По същия начин
www.spiralata.net 51
мазохистичните влечения са предизвикани от желанието на индивида да се избави от всички
недостатъци, конфликти, рискове, съмнения и непоносима самота, но те успяват само да отстранят
най-забележимата болка, дори може да се стигне до по- големи страдания. Ирационалността на
мазохизма, както и на всички невротични прояви, се състои в абсолютната безполезност на
възприетите средства за излизане от едно неоснователно емоционално състояние.
Тези съображения са свързани с една съществена разлика между невротичното и
рационалното поведение. При второто резултатът кореспондира на мотивацията на определена
дейност - човек действа, за да постигне определен резултат. При невротичните прояви лицето
действа по силата на принудата, която по същество има негативен характер: бягства от непоносимо
състояние. Усилията са насочени към едно въображаемо решение. Резултатът е фактически
противоположен на онова, което лицето иска да постигне. Принудата да се избави от едно
непоносимо чувство е тъй силна, че то не е в състояние да избере линия на действие за вземане на
друго, освен на въображаемото решение.
Последицата при мазохизма е, че лицето изпада в непоносимо чувство на самота и лично
нищожество. То-се опитва да го преодолее, насочвайки усилията си да се избави от .собственото си
Аз (като психологическа, а не като физиологическа реалност).
Начинът да постигне, това е да подценява себе си, да страда, да се превръща в абсолютно
нищожество. Лицето обаче не желае болката и страданията - те са цената, която плаща за
постигане на преследваната от него по принуда цел. Цената е висока. Трябва да се плаща
непрекъснато и страдащият като човек, заробен от дългове, затъва все повече й повече, без дори да
получи онова, за което плаща - вътрешен мир и спокойствие. Говорихме за мазохистичната
перверзия, понеже тя безспорно доказва, че страданието е нещо, към което лицето може да се
стреми. При нея обаче, също като при моралния мазохизъм, страданието в никакъв случай не е
реалната цел. И при двете ситуации тя е средство към целта: Забравяне на своето Аз. Разликата
между перверзията и мазохистичните черти на характера се-свежда до следното: при перверзията
стремежът за отричане на Аз-ът е изразен чрез тялото и е свързан със сексуални преживявания.
Докато при моралния мазохизъм влеченията обземат цялата личност и водят до срив на всички
дели, които егото се опитва да постигне, при перверзията мазохистичните склонности са малко или
много ограничени във физическата сфера. Освен това при съчетаването им със секса те участват в
отстраняване на напрежението в сексуално отношение и по този начин намират непосредствено
удовлетворение.
Отричането на собственото Аз и опитите да се преодолее непоносимото чувство на безсилие
са само едната страна на мазохистичното поведение. Другата е стремежът лицето да стане частица
от някакъв по-голям и по-силен фактор навън себе си, да се обедини с него и да участва в
реализацията му. Такава сила може да бъде дадена личност, институция, Бог, нацията, съвестта или
психическата принуда. Чрез обединяване с друга сила, която се приема за непобедима, вечна и
обаятелна, лицето участва в изявите на нейното могъщество. То се отказва от собственото си Аз и
свързаните с него всякакви сили и гордост, загубва целостността на своята личност и жертва
свободата си. То обаче постига нова сигурност и нова гордост с участието си в по-могъщата сила,
към която се приобщава. То постига и сигурност против мъчителния гнет на съмненията.
Независимо дали господарят му е външен авторитет, собствена креация под формата на съвест или
на психическа принуда, мазохистът се. е избавил от вземането на решение, от окончателната
отговорност за собствената си участ и по този начин - от съмнението какво точно решение.трябва
да вземе. Той се е избавил също така от терзанията какъв е смисълът на живота му и какво
представлява самият „той" - въпроси, на които отговаря по-могъщият, към който се е приобщил.
Мазохистичните връзки са фундаментално различни от първичните, които съществуват преди
процесът на индивидуализиране да е завършил окончателно. Индивидът още е част от „своя"
природен и обществен свят, не е съвсем „изплувал" от своята среда. Първичните му връзки
гарантират действителна сигурност и чувство за принадлежност към дадена реалност.
Мазохистичните връзки са бягство. Личността вече е оформена, но не е в състояние да осъзнае
свободата си. Тя е обзета от страх, съмнения и чувство на безсилие, прави опити да постигне
сигурност във „вторични връзки", както бихме нарекли Мазохистичните й зависимости, но никога
не може да постигне успех. Появата на личността е процес, който не може да се върне назад.
Мазохистът прави опити да си създава представа, че се чувства сигурен и „принадлежи" към
определена среда, но в действителност си остава като незначителен атом, който страда, защото се е
затворил в собствената си орбита. Той и силата, към която се приобщава, никога не постигат

www.spiralata.net 52
единство, между тях остава един основен антагонизъм и заедно с него един порив, даже и да не се
съзнава, към преодоляване на мазохистичната зависимост и към свободата.
Каква е същността на садистичните склонности? И тук желанието да се причини болка на
други не е главната цел. Различните форми на садизъм се свеждат до един основен порив -
постигане пълна власт над друго лице, превръщането му в безпомощен обект на волята на садиста,
който се стреми да стане негов абсолютен господар, да прави с него каквото си иска. Той постига
това с унижаването и заробването на другия, а най-важната му цел е да го накара да страда, понеже
няма по-голяма власт над друг човек от причиняването на болка, принудата да понесе страдания,
без да бъде в състояние да се защити. Удоволствието от пълното господство над друго лице (или
друго живо създание) е същността на садистичното поведение13.
На пръв поглед склонността да наложиш абсолютното си господство над друг човек е
противоположна на мазохизма и наистина буди недоумение, че тези две пристрастия са много
тясно преплетени. По отношение на практическите последици несъмнено желанието да бъдеш
зависим или да страдаш е противоположно на желанието да господстваш над другите или да им
причиняваш страдания. От психологическа гледна точка обаче и двете склонности са резултат на
една и съща основна потребност, произтичаща от неспособността да се понесе изолацията и
слабостта на собствената личност. Бихме предложили целта, която "е в основата на садизма и на
мазохизма, да се нарича симбиоза. Тя в психологически план означава обединяването на една
самостоятелна личност с друга (или с всякаква друга външна сила) по такъв начин, че всяка от
двете да загуби своята собствена цялост и те да изпаднат в пълна зависимост помежду си.
Садистът, както и мазохистът, се нуждае в еднаква степен от своя обект, но намира сигурност не в
собственото си унижение," а в унижението на друг. И при двата случая се губи целостността на
собствената личност. При единия аз се разтварям във външна сила, аз се Обезличавам. При другия
- аз израствам, превръщайки друга личност в съставна част от мен, и придобивам сила, която ми
липсва, ако съм независим от нея. Винаги неспособността на личността да понесе самотата
поражда стремеж към симбиоза с някой друг. От това става ясно защо мазохистичните и
садистичните склонности винаги са съчетани помежду си. Макар и на повърхността да изглеждат
противоречиви, те имат общ корен - еднаква основна потребност. Хората не са нито садисти, нито
мазохисти, но винаги е налице едно колебание между активната и пасивната страна на
симбиотичния комплекс, така че в много случаи е трудно да се определи кое от тези две начала
действа в даден момент. И при единия, и при другия случай индивидуалността и свободата се
изгубват.
Обикновено свързваме мисълта за садизма с очебийните за него деструктивност и
враждебност. Безспорно в садистичното поведение винаги е налице повече или по-малко
деструктивност. Това се отнася със същата сила и за мазохизма, както показва анализът на всяка
мазохистична склонност. Основната разлика според нас е, че при садизма враждебността е винаги
по-добре съзнавана и непосредствено изразена в действие, а при мазохизма, обратно - нейното
проявление е несъзнавано и косвено. По-нататък ще се опитаме да изясним, че деструктивността се
дължи на ограничаване на сетивната, емоционалната и интелектуалната експанзивност на
личността. Затова би трябвало да се приеме като резултат на същите обстоятелства, които
обуславят потребността от симбиоза. В тази връзка бихме желали да изтъкнем, че садизмът не е
идентичен с деструктивността, макар че до голяма степен се съчетава с нея. Лицето, което обича да
руши, иска да унищожи обекта, тоест да го .премахне и да се избави от него. Садистът иска да
господства над обекта си и унищожаването му ще означава огромна загуба за него.
Садизмът според нас може да бъде относително свободен от деструктивната си тенденция и
съчетан с приятелско отношение към своя обект. Този „любящ" садизъм намира класически израз в
„Изгубени илюзии" на Балзак. Имаме предвид един епизод, илюстриращ потребността от

13
Маркиз дьо Сад поддържа, че същността на садизма е в качеството му да господстваш - гледище, отразено в следния
откъс от 1934 г.: „Вие искате не да направите удоволствие на партньора си, а да въздействате на чувствата му - болката
е далеч по-силно чувство от удоволствието... човек съзнава това; прилага го и е удовлетворен." В анализа си на труда
на Дьо Сад Горе определя садизма като „удоволствието, изпитвано от наблюдаваните изменения на външния свят,
причинени от наблюдателя." Това определение се приближава до нашето схващане за садизма повече от разбиранията
на други психолози. Според нас.обаче Горе не е прав, когато идентифицира садизма с удоволствието от господството
или продуктивността. За садистичното господство е характерно желанието обектът да се превърне в безпомощно
същество в ръцете на садиста, докато несадистичната радост, изпитвана при въздействие върху други, зачита
целостността на неговата личност и се основава на чувството за равенство. В дефиницията на Горе садизмът губи
специфичното си качество и не се различава от другите форми на продуктивност.
www.spiralata.net 53
симбиоза. В откъса Балзак описва отношението между младия Люсиен и представилия се за абат
странник. Скоро след като се запознал с младежа, който правел опит да се дави, абатът му казва:
„ ... Този млад човек няма нищо общо с поета, който умря преди малко. Извадих ви от водата,
върнах ви към живота. И сега ми принадлежите, ,както творението е в ръцете на твореца, както
Африт от арабските приказки е собственост на демона, както ичогланът14 е на султана и както
плътта принадлежи на душата. Ще ви крепя с мощната си десница по пътя към властта и ви
обещавам освен това живот, преизпълнен с наслади, с почести и неспирни празненства ... Никога
няма да ви липсват пари... Ще блестите, ще се перчите, а в това време, превит надве в калните
основи аз. ще строя пищната сграда на вашето благополучие. Обичам властта заради самата власт,
това е моята същност. Ще се наслаждавам на твоите наслади, запретени за мен. С една дума, аз ще
живея чрез вас .. ."15
„... Искам да обичам мое създание, което да оформя и извая за мои цели, за да го обикна, както
баща обича детето си. Аз ще се разхождам в твоята кола, моето момче, ще се радвам на твоите
успехи с жените, ще казвам: „Този красив младеж съм аз! Този маркиз дьо Рюбампре е създаден от
мен, аз го въведох в аристократичния свят, неговото величие е мое дело, той мълчи или говори по
моя знак, той се съветва за всичко с мен."16
Често и не само в елементарните отношения садо-мазохизмът се възприема погрешно като
обич. Особено мазохистичните прояви създават впечатление за израз на такова чувство.
Отношението на саможертва в интерес на друго лице и отказът от правата и претенциите на една
личност в полза на друга се възхваляват като примери на „велика любов". Като че ли няма по-
силно доказателство за „обич" от готовността да се отдаде всичко в името на любимия човек.
Всъщност при тези случаи „обичта" е мазохистичен копнеж, коренящ се в симбиотичната
потребност на другото лице. Ако под обич разбираме страстното утвърждаване и активната
привързаност към една личност, ако я разбираме като единение с друго лице на основата на
свободата и единството на двама души, в такъв случай мазохизмът и обичта са
противоположности. Обичта се основава на равенството и свободата. Изразява ли се в подчинение
и накърняване на целостността на единия от партньорите, тя се превръща в мазохистична
зависимост, по каквито и начини да се осмисля взаимоотношението им. Садизмът често се
проявява под прикритието на обичта. Да господстваш над друго лице, често излиза Като израз на
обич, ако успееш да убедиш другите, че това е в негов интерес, но същественият фактор винаги е
удоволствието от самото господство.
Може би у някои читатели е възникнал въпросът: описаният от нас садизъм не е ли идентичен
с жаждата за власт? По наше мнение, въпреки че повечето деструктивни форми на садизма, при
които целта е да се наскърбява и измъчва друго лице, не са идентични със стремежа към властта,
този стремеж е най-значителната манифестация на садизма. В наши дни този проблем придоби
още по-голямо значение. Още от времето на Хобс властта е била основният мотив на човешкото
поведение. През следващите векове все повече се е обръщало внимание на законните и
нравствените фактори за възпиране на властта: С възхода на фашизма стремежът към власт и
убеждението в правотата на това пристрастие достигат нови върхове.
Милиони хора са силно впечатлени от победите на властта и ги възприемат като израз на сила.
Разбира се, властта над народа е израз на върховна сила в чисто материалния смисъл. Ако имам
власт над друго лице и мога да го убия, аз съм „по-силен" от него. От психологическа гледна точка
обаче жаждата за власт се корени не в силата, а в слабостта. Тя е израз на неспособността на Аз-а
да се справи с проблемите в живота и отчаян опит за придобиване на вторична сила поради липса
на реална мощ.
Думата „владея" има две значения. Едното е да притежаваш власт над някого, способността да
господстваш над него. Другото значение е да имаш сила да направиш нещо, да умееш, да можеш.
То няма нищо общо с господството, а изразява умение в смисъл на способности. Ако говорим за
безсилие, имаме предвид лице, което не е способно да направи това, което иска, а не човек,
неспособен да господства над други. Тъй че „владея" може да означава едно от двете неща:
господство или възможности. Двете понятия не са идентични, напротив - те взаимно се -
изключват. Ако употребим думата невъзможност не само в сексуалната сфера, а във всички
области на човешката активност, ще се получи садистичният стремеж към господство. В границите

14
Личен служител на султана
15
Оноре дьо Балзак. Изгубени илюзии, С., 1986, превод от френски Лилия Сталева, Георги Мицков, с. 612.
16
Пак там, с. 617
www.spiralata.net 54
на собствените възможности, т. е. когато човек е в състояние да реализира собствените си
възможности на основата на свободата и целостността на своето Аз; той не чувства потребност да
господства и не изпитва жажда за власт. Власт в смисъл на господство е перверзия на силата,
точно както сексуалният садизъм е перверзия на сексуалната любов.
Вероятно у всеки могат да се открият склонности към садизъм и мазохизъм. На единия полюс
са хората, напълно подвластни на тези склонности, а на другия - онези; за които не са характерни
садо-мазохистичните качества. Само при първата група можем да говорим за садо-мазохистичен
характер. Терминът „характер" тук се използва в динамичния му смисъл, в конто Фройд говори за
характер. От тази гледна точка терминът не означава съвкупността от поведенчески образци,
характерни за едно лице, а по-скоро доминантните нагони, мотивиращ» поведението. Понеже
Фройд приема, че основните мотивиращи сили са сексуалните, той стига до концепцията за
„орални", „анални" и „генитални" характери. Онези, които не споделят това разбиране, говорят за
разни типове характери. Динамичната концепция обаче си остава. Не е задължително лицето да
осъзнава движещите сили, които доминират в характера му. То би могло изцяло да (бъде
подвластно на своите садистични склонности и същевременно да е убедено, че е мотивирано само
от чувството за дълг. Освен това същото лице може да има явни садистични прояви и успешно да
потиска садистичните си склонности, тъй че да прилича на човек, който няма нищо общо със
садизма. Въпреки това един по-задълбочен анализ на поведението и на въображението му, на
неговите съновидения . и жестове би откроил садистични подтици в по-дълбоките пластове на
психиката му. Въпреки че характерът на лицата, при които доминират садо-мазохистичните
склонности, може да се определи като садо-мазохистичен, такива хора невинаги са невротици. В
голям9 степен зависи от конкретните задачи, които трябва да изпълняват съобразно обществените
ситуации и с какви образци на чувства и поведение се отличава тяхната култура, независимо от
това дали структурата на характера им е „невротична" или „нормална". Всъщност садо-
мазохистичният характер е типичен за по-голяма част от бедната прослойка на средната класа в
Германия и в други европейски страни, а както ще поясним по-нататък; върху него има най-силно
влияние нацистката идеология. Тъй като терминът „садо-мазохистичен" е свързан с понятията за
перверзия и невроза, бихме предпочели, особено когато се отнася за нормални, а не за невротични
хора, да говорим за „авторитарен характер". Този избор е оправдан, защото садо-мазохистът
винаги се характеризира с отношението си към властта. Той се възхищава от нея, стреми се да й се
подчинява, но същевременно самият той иска да бъде авторитет и да подчинява другите на себе си.
Има още една причина за избора на този термин. Фашистката система се нарича авторитарна
поради господстващата роля на авторитета в нейната социална и политическа структура. Под
термина „авторитарен характер" разбираме личностната структура, която представлява човешката
основа на фашизма.
Преди да преминем към обсъждане на авторитарния характер, би било необходимо известно
пояснение на термина „авторитет". Авторитетът не е качество, притежавано от едно лице, в смисъл
на черта на характера или на физическа отлика. Авторитетът е свързан с междуличностно
отношение, при което една личност се отнася към друга като към висшестояща. Има обаче основна
разлика между отношението превъзходство малоценност, което може да се нарече рационален
авторитет и онова, характеризиращо се като властващ авторитет.
Ще поясним какво имаме предвид със следния пример. Между учител и ученик, както и между
робовладелец и роб, съществуват отношения, основаващи се на превъзходството на единия над
другия. Интересите на учителя са в една посока. Учителят е доволен, ако постигне успешно
развитие на ученика. Ако не изпълни целта си, губят двамата - той и ученикът. Робовладелецът
обаче иска максимално да експлоатира своя роб. Колкото повече получава от него, толкова по-
голямо е удовлетворението му. Същевременно робът търси начини да отговори на желанието си за
минимум щастие. Безусловно тези интереси са противоположни, понеже онова, което е полезно за
единия, причинява вреда на другия. При двата случая превъзходството има различна функция. В
първия то е условие за подпомагане на лицето, подчинено на авторитета, а във втория - условие за
експлоатацията му.
Динамиката на авторитета в тези два типа отношения е също така различна. Колкото повече
напредва ученикът, толкова по-малка става разликата между него и учителя. Постепенно. той
настига учителя си. Когато обаче превъзходството служи за .основа на експлоатация, с течение на
времето дистанцията между робовладелеца и роба се увеличава.
При двете ситуации, свързани с авторитета, психологическото развитие е различно. В първата
преобладават елементи на обич, възхищение, признателност. Същевременно авторитетът е пример,
www.spiralata.net 55
с който ученикът се стреми да се идентифицира частично или напълно. При втората срещу
експлоататора се надига негодувание или, озлобление, понеже който му се подчинява, върви
против собствените си интереси. Често обаче, както в случая с роба, това чувство на омраза води
само до конфликти, причиняващи страдания на роба, и то без никакви шансове за победа. Затова
обикновено тенденцията е да се потиска чувството на омраза, дори понякога да се сменя с чувство
на сляпо възхищение. А то има две функции: първо, да отстрани болезненото и опасно чувство на
омраза и, второ, да приглуши чувството на унижение. Ако лицето, което ме ръководи, е тъй
възхитително и съвършено, не бих се срамувал да му се подчинявам. Аз не мога да бъда като него,
понеже той е много по-силен, по-учен, по-добър и т. н. от мен. При властващия авторитет
тенденцията е да се засилва елементът на омразата или на ирационалното възхищение и
възвеличаването на авторитета. При рационален тип авторитет тенденцията е той да намалява
право-пропорционално с развитието на ръководеното от" него лице, което все повече се издига и-
постепенно се идентифицира с ръководителя си.
Разликата между рационалния и властващия авторитет е относителна. Дори в отношението
между роба и господаря има елементи в интерес на раба: получава минимум храна и защита, което
му дава поне възможност да работи за господаря си. От друга страна, сама при идеални отношения
между учител и ученик не би съществувал антагонизъм на интересите. Между тези две крайности
има много степени в разните житейски ситуации - при фабричния работник и директора му, сина
на земеделеца и баща му, или домакинята и нейния съпруг. На практика двата основни типа
авторитет са взаимно свързани, но поначало са различни и само конкретният анализ може да
определи специфичната относителна роля на единия и другия.
Не е необходимо авторитетът да бъде лице или институция, която да нарежда - правете това
или не ви е разрешено онова. Докато този тип авторитет би могъл да се нарече външен, има и друг
- вътрешен, разбиран като дълг, съвест или свръх-Аз. Всъщност развитието на мисълта от началото
на протестантството до философията на Кант може да се характеризира като процес на заместване
на външния с вътрешен авторитет. В хода на политическите победи на възходящата средна класа
външният авторитет загуби престиж и човешката съвест зае неговото място. За много хора тази
промяна изглеждаше като тържество на свободата. Подчинението» на нареждания отвън (поне в
духовния живот) вече бе под достойнството на свободния човек. Завоеванията обаче на
естествените му склонности и утвърждаването на господството на едната страна на личността - на
нейния разум, воля и съвест - над другата, свързана с нейната природа, се приемаха за същност на
свободата. Анализът сочи, че съвестта господства също така сурово, както и външните авторитети,
а и невинаги съдържанието на нейните заповеди в последна сметка се определя от високите
критерии на нравствените норми. Диктатът на съвестта е дори по-строг, понеже човекът го чувства
-като своя собствена воля. Как да се бунтува против себе си?
През последните десетилетия значението на „съвестта" много намаля. Като че ли в живота на
хората не играят особено важна роля нито външните, нито вътрешните авторитети. Всеки е
напълно „свободен", при условие че не накърнява законните права на другите. Оказва се обаче, че
авторитетът не е изчезнал, а е станал невидим. Вместо явния управлява „анонимен" авторитет. Той
действа под прикритието на благоразумието, науката, психичното здраве и нормалното поведение
и не иска нищо друго освен очевидното. Тази скрита сила не упражнява натиск, а разчита на
спокойния подход на убеждението. Дали майката казва на дъщеря си: „Аз знам, че няма да ти е
приятно да излизаш с онова момче", или реклама внушава „Пушете този сорт цигари - ще ви
хареса техният дъх", няма никакво значение - налице е същата атмосфера на изтънчено внушение,
която фактически прониква в целия ни обществен живот. Анонимният авторитет е по-силен от
явния, защото не действа с преки нареждания. При външния авторитет се знае, че има заповед и
кой я дава. Личността може да воюва срещу него, да прояви самостоятелност и нравствена
смелост. При вътрешния авторитет заповедта, макар и прикрита, е известна. При анонимния обаче
заповедта и заповядващият остават в тайна. Сякаш човек е нападнат от невидим враг. Никой и
нищо не може да го срази.
Връщайки се към въпросите на авторитарния характер, трябва да отбележим, че най-важната
негова особеност е отношението към властта. За него съществуват тъй да се каже, два пола:
властният и немощният. Обичта, възхищението и готовността му за подчинение автоматически се
пораждат от проявата на власт от страна на дадена личност или институция. Тя го смайва не заради
ценностите, които отстоява, а просто защото е власт. Както „обичта" на авторитарния характер
„избликва" машинално пред властта, тъй безпомощните хора или институции събуждат
автоматично презрението му. Самата поява на безпомощно същество предизвиква у него желание
www.spiralata.net 56
да го нападне, да го подчини на себе си, да го унижава. Докато друг тип личност се ужасява От
мисълта за нападане на слабия, авторитарният характер се настървява повече, ако жертвата му
изглежда по-беззащитна.
Много хора се заблуждават от една особеност на авторитарния характер - тенденцията за 'бунт
против авторитета и за съпротива на всякакво въздействие „отгоре". Понякога това
противопоставяне засенчва всякакви склонности към покорство - те остават на заден план.
Авторитарната личност непрестанно негодува против всички авторитети, дори против оня, който я
защитава и е далеч от мисълта за потискане. Понякога отношението й към авторитета е раздвоено.
Тя може да се бори против един тип авторитет, особено ако е разочарована от недостатъчната му
власт, а същевременно или впоследствие да се подчини на друга категория авторитети, които с
помощта на по-силна власт или на по-щедри обещания вдъхват надежда, че ще изпълнят
мазохистичните й влечения. Накрая има един тип авторитарен характер, при който бунтарските
тенденции са потиснати напълно и излизат наяве само когато отслабне съзнателният контрол или
могат да се проявят впоследствие в омразата срещу властта, която отслабва и върви към разруха.
За индивид от първата група, отличаващ се с подчертано бунтарско отношение в поведението си,
лесно може да се помисли, че структурата на характера му е противоположна на .тази на покорния
мазохист и че прилича на хората, отричащи от напълно независима позиция всякакви авторитети.
Той дава вид, че не се отличава от онези, които с вътрешната си сила и своя интегритет се борят
против силите, ограничаващи свободата и независимостта. Всъщност борбата на авторитарния
характер против авторитета е предизвикателство. Тя е опит за самоутвърждаване и превъзмогване
на собственото чувство за безсилие чрез противопоставяне на авторитета, макар желанието за
подчинение да продължава да съществува - съзнавано или несъзнавано. Авторитарният характер
никога не може да бъде „революционер". Бихме предпочели да го наричаме „.бунтар". Редица хора
и политически движения озадачават повърхностния наблюдател с необяснимата си промяна от
„радикализъм" в краен авторитаризъм.
От психологическа гледна точка такива хора са типични „бунтари".
Отношението на авторитарния характер към житейските проблеми, както и цялата му
философия, се определя от емоционални пориви. Той обича обстоятелствата, ограничаващи
човешката свобода, нрави му се да се подчинява на съдбата. Какво означава за него „съдба", зависи
от общественото му положение. За един войник тя може да представлява волята или каприза на
неговия началник, на който се подчинява с радост; за дребния търговец съдбата са икономическите
закони, в очите му кризата или просперитетът не са обществени явления, които могат да бъдат
променени от човека, а дело на висша сила и затова трябва безропотно да се приемат. Същото в
основни линии се отнася и за онези, които са на върха на пирамидата. Разликата е само в мащаба и
характера на властта, на която се подчинява лицето, а не в самото чувство на покорство.
Като неизменна съдба се приемат не само силите, определящи непосредствено начина на
живот на отделния човек, а и онези, които засягат изобщо живота. На съдбата се дължат войните, а
също и фактът, че една част от човечеството трябва да 'бъде управлявана от друга. Съдбата е
причина страданията на хората никога да не изчезнат. Тя може да се обясни от философска гледна
точка като „естествен закон" или „човешка участ", от религиозна – като „Божия воля", от
нравствена - като „дълг". За авторитарния характер тя винаги е висша власт извън човека, на която
той може единствено да се подчинява. Да се желае или да се действа за нещо, което преди не е
съществувало, според него е лудост. Чудото на творчеството - а творчеството винаги е чудо -
надхвърля границите на емоционалните му възможности.
Определението на Шлайермахер за религиозните вярвания като практика на абсолютната
зависимост по принцип се покрива с мазохистичното поведение. Грехът играе специална роля в
това отношение. Концепцията на първородния грях, който тегне върху всички идни поколения, е
характерна за авторитаризма. Моралът, както и всяка друга човешка несполука, се превръща в
съдба, от която простосмъртният никога не може да избяга. Който веднъж сгреши, бива завинаги
прикован с железни вериги към своя грях. Собственият акт на човека се превръща в господстваща
над него сила, от която той никога не може да се освободи. Последиците от греха могат да бъдат
смекчени с изкупление, но то никога не заличава греха17. Думите на Исая: „Макар греховете ти да
са кървавочервени, те ще станат бели ката сняг", отразяват противоположно на авторитарната
философия гледище.

17
Виктор Юго представя много убедително идеята за невъзможността да се избягнат последиците от греха в образа на
Жавер от „Клетниците".
www.spiralata.net 57
 Общата черта на авторитарното мислене е убеждението, че животът се ръководи от сили извън
човека, независимо от неговите интереси и желания. Единственото възможно щастие се крие в
подчинението на тези сили: Лайтмотивът на мазохистичната философия е човешкото безсилие.
Един от духовните бащи на нацизма, Мюлер ван дер Брук, съвсем ясно изразява това схващане:
„Консерваторът вярва по-скоро в катастрофата, в безсилието на човека да я предотврати, в нейната
неизбежност и в ужасното разочарование на измамения оптимист."
На авторитарния характер не липсват активност, смелост и вяра. Но за него тези качества имат
съвсем различен смисъл, отколкото при хората, които не са податливи на подчинение. Активността
му се корени в основното чувство на безсилие, което той се стреми да преодолее. С оглед на това
активност означава да се действа в името на нещо по-висше от самата личност. Възможно е то да
бъде Бог, миналото, природата или дългът, но никога - бъдещето или неродените, или нещо, което
няма власт, или пък самият живот.
Авторитарният характер черпи сила от подчинението си на висшата сила. Тя е неуязвима и
никога не се променя. За него липсата -на сила винаги представлява несъмнен признак за грях и
малоценност и ако авторитетът, в който той вярва, проявява някаква слабост, уважението и обичта
му се превръщат в презрение и омраза. Авторитарният характер не притежава „нападателна
способност", с която да атакува утвърдената власт, ако преди това не е обладан от покорство към
друга, по-силна власт.
Смелостта на авторитарния характер е по същество смелост да понася онова, което съдбата
или нейният личен представител, или „водачът" са предопределили. Да страдаш, без да се
оплакваш, е най-голямото .достойнство в неговите очи, а не смелостта, изразяваща се в стремеж
към премахване или поне намаляване на страданието. Не промяна, а подчинение на съдбата - в
това според авторитарния характер се състои героизмът.
Той вярва з авторитета, докато е силен и господстващ. Такава преданост е плод на съмнения и
всъщност представлява опит за компенсирането им. Тя обаче няма нищо общо с чувството, което
според нас означава убеденост в постигането на цел, съществуваща в съзнанието на човека само
като възможност. Авторитарната философия поначало е релативистична и нихилистична,
независимо от яростните си претенции, че е превъзмогнала релативизма и въпреки привидната си
активност. Тя се корени в пълното отчаяние, в абсолютното безверие и води до нихилизъм, до
отрицание на живота.
В авторитарната философия не съществува идеята за равенството. Авторитарният характер
понякога може да използва думата равенство съвсем условно или с оглед на своите интереси, но
това няма реален смисъл и роля, тъй като се отнася за нещо извън границите на емоционалните му
възможности. За него в, света живеят хора с власт и хора без власт, висши или низши. На основата
на садо-мазохистичните си склонности той различава само господство и подчинение и е чужд на
солидарността. Различията по отношение на пол и раса за него по необходимост са белези на
превъзходство или малоценност. Без подобно съдържание авторитарната личност не може да
допусне съществуването на горните различия.
Описанието на садо-мазохистичните склонности и на авторитарния характер се отнася до по-
крайните форми на безпомощност и съответно до граничните варианти на бягство от тях
посредством симбиотично взаимоотношение с обекта на вяра или с господстващия.
Въпреки че тези влечения са общо явление, бихме се спрели само върху някои типично садо-
мазохистични личности и социални групи. Съществува и една по-умерена форма на зависимост,
тъй разпространена в нашата цивилизация, че изключенията се броят на пръсти. Тя няма опасните
неудържими черти на садо-мазохизма, но поради важната й роля не би трябвало да я отминаваме.
Имаме предвид онази категория хора, които през целия си живот незабележимо са свързани с
някаква сила извън тях, и всичко, което правят, чувстват и мислят, е свързано по някакъв начин с
нея. Те очакват защита от „нея", искат от „нея" да проявява грижи към тях, стоварват върху нея
отговорността за собствените си действия независимо от резултата. Често те изобщо не съзнават
тази зависимост. Дори ако у тях се появи смътна представа за това, лицето или силата, на която са
подчинени, в много случаи остава в сянка, без ясно определен образ. Главното качество на този
фактор е да олицетворява някаква функция - да защитава, да помага, да насърчава, да бъде с тях,
никога да не ги напуска. Господин „Х", който има подобно качество, би могъл да се назове
„вълшебният помощник". Той често се персонифицира: възприема се по принцип като Бог или
конкретно като даден човек, .например родител, съпруг, съпруга или началник. Важно е да се има
предвид, че когато конкретно лице влезе в ролята на вълшебен помощник, на него му се приписват
вълшебни качества и значението им се определя от тяхната персонификация със самия вълшебен
www.spiralata.net 58
помощник. Подобен е случаят с тъй нареченото „влюбване". Чувстващият потребност от-вълшебен
помощник обикновено търси образа му а плът и кръв. По една или друга причина, често
стимулирана от сексуални влечения, той „приписва" очакваните вълшебни качества на конкретно
лице и в него вижда личността, с която е свързан и от която зависи целият му живот. Картината не
се променя от факта, че другото лице има същите отношения към партньора си. Това само помага
за засилване на впечатлението, че такава връзка е „истинска любов".
Потребността от вълшебен помощник може да се изследва в експерименталните условия на
психоанализата. Често пациентът силно се привързва към психолога си и неговият или нейният
живот, всички действия, мисли и чувства се подчиняват на отношенията с него. Съзнателно или
неосъзнато обектът на анализа се пита: „Дали моят изследовател е доволен от това, недоволен от
онова, съгласен е с мен за нещо или ме гълчи за друго?" В любовната връзка фактът, че един
избира този или онзи партньор, служи за доказателство, че точно избраното лице е обект на
обичта, понеже той е „той". При психоанализа обаче тази илюзия не издържа. Най-различни по
характер хора формират едни и същи чувства към най-различни по характер психоаналитици.
Взаимоотношението прилича на любов, често е съпроводено със сексуални желания,, но въпреки
това е отношение към вълшебен помощник,, роля, която очевидно психоаналитикът или други
хора, притежаващи известен авторитет (лекари, министри, учители), са в състояние да изпълняват
до задоволството на лицето, което чувства потребност от-такъв помощник.
Причините, свързващи дадено лице с вълшебен помощник, по принцип са същите, които
отбелязахме при симбиотичните склонности: неспособност да се справя само и напълно да изяви
собствените си качества. При садо-мазохистичните влечения тази неспособност води до отказ от
собствената личност чрез установяване на зависимост с вълшебния помощник. При по-умерените
форми, които разглеждаме сега, тя само- събужда, потребност от ръководство и от защита.
Интензивността на влечението към вълшебния помощник е в обратна пропорция на способността
за изява на собствените интелектуални, емоционални и чувствени качества. С други думи, всичко,
което очаква от живота, съответното лице се надява да получи от вълшебния помощник, а не от
собствената си активност. Колкото по-силно е това очакване, толкова повече центърът на живота
на същото лице се измества от собственото му Аз към вълшебния помощник и неговата
персонификация. И тогава се посвещава не на своя живот, а на мисълта да манипулира „вълшебния
помощник", за да не го загуби, и как да го накара да действа според своите желания, дори да го
принуди да отговаря за действията му.
При екстремни случаи целият живот на въпросното лице се свежда почти единствено до
усилия да манипулира „помощника". Разни хора прибягват до разни средства за манипулация. При
някои е покорство, при други - доброта, при трети - страдание. При всички случаи обаче няма
чувство или мисъл, които поне да не носят оттенък на желанието „помощникът" ла не бъде
манипулиран. С други думи, нито един психически акт не е действително спонтанен и свободен.
Зависимостта, възникваща от блокирането на спонтанността и същевременно стимулираща това
блокиране, не само гарантира сигурност, но и създава чувство на стабилност и обвързаност.
Зависимото от вълшебния помощник лице също така чувства, макар често неосъзнато, че е
заробено от „него" и в една или друга степен се бунтува против „него". Това бунтарство против
оня, който олицетворява надеждата за сигурност и щастие, създава нови конфликти. То трябва да
бъде„:^ потиснато, ако лицето не иска да изгуби вълшебния си помощник, но скритият
антагонизъм е постоянна заплаха за търсената сигурност в създадените взаимоотношения.
Ако вълшебният помощник е персонифициран във физическо лице, разочарованието, което
настъпва, щом то не оправдае очакванията - а понеже очакванията са илюзорни, всяко физическо
лице ще предизвика разочарование, - и негодуванието от несполуката на собственото доброволно
покорство спрямо вълшебния помощник водят до непрестанни конфликти. Понякога те свършват с
раздяла, и след това обикновено се избира друг обект, от когото се очаква да прояви всички
качества на вълшебен помощник. Ако тази нова връзка се окаже също безрезултатна, тя може да
бъде разтрогната отново или пък лицето да реши, че „животът" е такъв, и да се примири. То обаче
е твърдо убедено, че неуспехът му се дължи на несполучливо избрания вълшебен помощник, а не
на безполезните му опити чрез манипулиране да се добере до вълшебна сила, която всъщност би
могла да се постигне единствено със спонтанната активност на самото лице.
Тази зависимост през целия живот на един човек от обект извън собствената му личност е
изследвана от Фройд. Ученият обяснява това като продължение на първични, главно сексуални
връзки с един от родителите. Явлението му прави толкова силно впечатление, че според големия

www.spiralata.net 59
психолог Едиповият комплекс е ядрото на всички неврози, а преодоляването му - главен проблем
за нормалното човешко развитие.
Поставяйки Едиповия комплекс в центъра на психологията, Фройд прави едно от най- важните
открития в тази дисциплина, но не успява да му даде адекватно обяснение. Макар и да съществува
феноменът на сексуално влечение съответно между родители и деца и произтичащите от него
конфликти да са елемент понякога на невротично развитие, нито сексуалното влечение, нито
последвалите конфликти са от съществено значение за болезнената фиксация на деца към техните
родители. За малкото дете зависимостта от родителите е съвсем естествена, но по принцип тя не
ограничава неговата спонтанност. Щом обаче родителите в ролята на наместници на обществото в
семейството започнат да потискат непосредственото и независимото развитие на детето, в процеса
на своя растеж то изпада в невъзможност да стъпи на собствените си крака. Затова започва да
търси вълшебния помощник и често персонифицира родителите си с „него". По-късно индивидът
пренася това чувство към другиго, например към учителя, съпруга или психоаналитика. И тук
потребността от обвързване с такъв символ на авторитета не се дължи-на продължаване на
първоначалното сексуално влечение към единия родител, а на ограничаване на експанзивността и
спонтанността в развитието на детето и последвалия страх.
В сърцевината на всяка невроза, а и на нормалното развитие е борбата за свобода и
независимост. За голям брой нормални хора тя свършва с пълноценното развитие на собствената
личност, затова са добре адаптирани и се приемат за съвсем нормални. Невротичното лице обаче
не се отказва от борбата против абсолютното подчинение и същевременно остава обвързано с
личността на вълшебния помощник, независимо от вида и формата „му". Такава невроза винаги би
трябвало да се разбира като опит, по принцип неуспешен, за решаване на конфликта между
обрисуваната зависимост и стремежа към свобода.

2. ДЕСТРУКТИВНОСТ
Вече споменахме, че садо-мазохистичните склонности трябва да се разграничават от
деструктивността, макар че в повечето случаи те са взаимно свързани. Деструктивността е
различна, тъй като нейната цел не е активната или пасивната симбиоза, а унищожаването на
обекта. Тя обаче се корени и в непоносимостта на безсилието и изолацията на личността. Аз мога
да се избавя от чувството за собственото си безсилие по отношение на външния свят, като го
разруша. Разбира се, ако постигна тази си цел, пак ще остана сам и изолиран, но това ще бъде
разкошна изолация, в която Няма опасност да бъда сразен от непреодолимата сила на обекти извън
мен. Разрушаването на света е последният, почти отчаян опит да се спася от заплахата той да ме
унищожи. Садизмът има за цел обединяване с обекта, а деструктивността - неговото премахване.
Той е насочен към укрепване на разкъсваната от вътрешна борба личност чрез установяване на
господство над другите, а деструктивността - чрез премахване на всякаква външна заплаха.
Ако човек наблюдава личните отношения на нашата обществена сцена, не може да не се
впечатли от широкото разпространение на деструктивността. В повечето случаи тя е неосъзнавана,
но се обяснява по най-различен начин. Всъщност за оправдание на деструктивните прояви се
използват всякакви мотиви. Любов, дълг, съвест; патриотизъм са били и продължават да бъдат
използвани като прикритие за унищожаването на другите или на собствената личност. Необходимо
е обаче да разграничаваме два, типа деструктивни тенденции. Едните са резултат на специфична
ситуация: като реакция на посегателство върху живота и целостността на собствената или на други
личности или върху идеи, с които се идентифицира индивидът. Този тип деструктивност е
естествен и необходим спътник на самоутвърждаващата се личност. Деструктивността, предмет на
нашия анализ, не е тази рационална, или както може да се нарече „реактивна" враждебност, а
постоянно витаеща в съзнанието на лицето тенденция, която чака възможност да се изяви. Ако
няма обективна „причина" за израз на деструктивност, ние наричаме съответното лице душевно
или емоционално болно (макар че то обикновено намира някакво обяснение за себе ек). При
повечето случаи обяснението на деструктивните Пориви обаче се споделя поне от няколко души
или от цяла обществена група к изглежда „реалистично" на всеки неин член. Обектите на
ирационалната деструктивност н конкретните причини за техния избор са от второстепенно
значение. Деструктивните импулси са склонност на дадено лице и винаги успяват да намерят
обект. Ако поради някакви причини други хора не могат да бъдат неин обект, такъв без никакви
трудности, става собствената личност. А в по-късен стадий на този процес се стига до физическо
заболяване и дори до опит за самоубийство.

www.spiralata.net 60
 Ние приемаме, че деструктивността е опит за бягство от непоносимото чувство за безсилие,
тъй като целта й е премахването на всички обекти, с които трябва да се сравнява едно лице. С
оглед на огромната роля на деструктивността в човешкото поведение, това обяснение не е
достатъчно. Самите условия на изолация и безсилие създават още два източника на
деструктивност: страхът и скования начин на живот. За ролята на страха не е необходимо да се
говори надълго и широко. Всяка заплаха против жизнените (материални и духовни) интереси
предизвиква страх и обичайните реакции са деструктивни. Заплахата може да бъде ограничена в
конкретна ситуация с определени лица. В такъв случай деструктивността се насочва срещу тези
лица. Допустимо е тя да се изразява в постоянен, макар и невинаги осъзнат страх, предизвикан
също така от постоянно чувство на заплаха, идващо от външния свят. Това неизменно чувство е
резултат на изолираността и безсилието на личността и представлява още един източник на
развиващите се в нея деструктивни сили.
Друга важна последица на същата базисна ситуация е онова, което определихме като скован
начин на живот. Изолираната и безпомощна личност е възпрепятствана да реализира
емоционалните и интелектуалните си възможности. Тя е лишена от необходимите условия за
развитието си - сигурност и спонтанност. Вътрешната скованост се усилва от табуто на
цивилизацията върху удоволствията и насладите, наложено например, от религията и нравите на
средната класа през периода на Реформацията. В наши дни външното табу фактически е изчезнало,
но вътрешната скованост действа с пълна сила въпреки съзнаваното одобрение на чувствените
удоволствия.
Проблемът за връзката между житейската скованост и деструктивността е засегнат от Фройд и
при разглеждане на неговата теория ще имаме възможност да споделим някои наши предложения.
Той разбира, че в първоначалните си гледища, утвърждаващи сексуалния нагон и инстинкта за
самосъхранение като две основни мотивации на човешкото поведение е пренебрегнал значението
на деструктивните пориви. Впоследствие убеден, че те са не по-малко важни от сексуалните,
видният учен стига до извода, че у човека има два основни нагона: стремеж към живота, повече
или по-малко свързан със сексуалното либидо, и смъртен инстинкт, чиято цел е унищожаването на
живота. Фройд допуска, че смъртният инстинкт може да бъде съчетан със сексуалната енергия и да
бъде насочен към собствената личност или към външни обекти. По-нататък той приема, че
влечението към смъртта се корени във вродените биологични качества на всички живи организми
и затова представлява необходима и неизменна съставна част на живота.
Постановката за смъртния инстинкт е приемлива, доколкото отчита цялото значение на
деструктивните тенденции, пренебрегнати в ранните трудове на Фройд. Тя обаче буди възражения,
понеже се опира на биологично обяснение, което не може да отрази огромните й различия, що се
отнася до отделните лица и обществени групи. Ако тезата на бележития психолог бе вярна, би
трябвало да се съгласим, че степента на деструктивност по отношение на другите, а и спрямо
самата личност, общо взето, е постоянна. Наблюденията ни обаче сочат обратното. В много голяма
амплитуда се променя не само деструктивността между личностите, но и между различните
обществени групи. Например ролята й в характера на хората от нисшия слой на средната класа в
Европа е несъмнено по-голяма, отколкото при работническата и висшата класа. Антропологични
изследвания ни запознават с народности в чиито живот деструктивността е силно изразена, а също
така и с други случаи, пр.и които отсъства деструктивният елемент като форма на враждебност
както към другите, тъй и към собствената личност.
Като че ли всеки опит за изясняване на деструктивността трябва да започне с изследване точно
на тези различия и да премине към въпроса, какви други разграничаващи фактори могат да се
открият и дали те не са причина за различната сила, с която се проявява при различните ситуации.
Проблемът е свързан с редица трудности, изискващи подробно обсъждане, в което не бихме
желали да се впускаме. Въпреки това би трябвало да отбележим в каква насока може да се търси
отговора на този проблем. Струва ни се, че степента на деструктивност у отделните личности е
пропорционална на степента, до която се ограничава експанзивността в живота им. Имат се
предвид не пречки за реализация на едно или друго инстинктивно желание на личността, а по-
скоро сковаността на целия им начин на живот, блокирането на спонтанността на растежа и на
изявата на човешките чувствени, емоционални и интелектуални възможности. Животът има своя
вътрешна динамика - тенденция към растеж, към изява, към осъществяване. Ако се попречи на
тази тенденция, енергията, насочена към живота, се разгражда и превръща в разрушителна сила. С
други думи подтикът към живот и нагонът към разрушение не са изолирани помежду си, а се
проявяват в обратна взаимозависимост. Колкото повече се пречи на подтика към живот, толкова
www.spiralata.net 61
по-силен е деструктивният импулс. Колкото повече се утвърждава животът, толкова по-слаба е
деструктивната тенденция. Деструктивността е резултат на неизживян живот. Индивидуалните и
обществените условия, създаващи препятствия за живота, събуждат деструктивната страст, която
подхранва конкретни враждебни тенденции срещу другите или срещу собствената личност.
Излишно е да се подчертава колко важно е не само да се схване динамичната роля на
деструктивността, в обществения процес, но и да се разбере кои са специфичните условия,
определящи нейната интензивност.'' Вече отбелязахме озлоблението, обхванало средната класа
през периода на Реформацията и намерило израз в някои религиозни концепции на
протестантството, особено в неговия аскетичен характер и в Калвиновия образ на един
безмилостен Бог, комуто доставя удоволствие, без да търси вина да обрича част от човечеството на
вечно проклятие. По- късно средната класа изрази своята враждебност, скрита главно под булото
на нравствено възмущение, произтичащо от силната завист към онези, които имат възможност да
се наслаждават на живота. В съвременната епоха деструктивността на хората от нисшия слой на
средната класа стана важен фактор за възход на нацизма, който допадна на техните разрушителни
склонности и ги използва в борбата срещу противниците си. Не е трудно да се разкрие коренът на
деструктивността у нисшия слой на средната класа - същият, който бе предмет на нашия анализ:
изолираността на личността и потискането на нейната експанзивност- два фактора, действащи в
по- силна степен при нисшия слой на средната класа, отколкото при класите над или под нея.

3. АВТОМАТИЧНО ПОДЧИНЕНИЕ
В разгледаните от нас механизми личността надмогва чувството за малоценност по отношение
на непреодолимата външна сила чрез отказ от интегритета си или чрез унищожаване на другите,
тъй че за нея светът да престане да бъде заплаха.
Други механизми на бягство са отдръпване от външната реалност, докато тя престане да бъде
заплаха за индивида (характерно за някои психози), или само-възвеличаване до такава степен, че
светът да изглежда по-малък от самото лице. Макар че са от съществено значение за психологията
на личността, тези два механизма нямат важна роля в развитието на съответната културна
общност. Затова вместо да се спираме на тях, ще насочим вниманието на читателя към друг
механизъм на бягство, отличаващ се с по-голямо обществено значение.
Всъщност той се предпочита от повечето нормални хора в съвременния свят. Накратко казано,
Личността изоставя собствения си характер и възприема образа, определен от обществените
норми. Тя става точно такава, каквито са всички останали и каквато те очакват, че ще бъде.
Несъответствието между Аз-а и света изчезва, а заедно с него и съзнаваният страх от самотата и
безсилието. Този механизъм може да се сравни с мимикрията у някои животни, които се сливат с
околната среда дотам, че дори трудно се разпознават помежду си. Лице, което се отказва от
собствената си индивидуалност и се превръща в автомат, идентичен с милионите други автомати
около него, вече не чувства страх или самота. Цената обаче, която плаща, е висока - то жертва
своето Аз. Схващането, че „нормалният" начин за преодоляване на самотата е превръщането на
индивида в автомат, противоречи на една от най-разпространените представи за съвременния
човек. Предполага се, че повечето хора са личности, свободни да мислят, да чувстват, да действат
по своя воля. Това е не само общото мнение за съвременния индивидуализъм. Всеки човек искрено
вярва, че той е „той" и че неговите мисли, чувства и желания са „негови". Макар между нас да има
и пълноценни личности, това убеждение в повечето случаи е илюзия, и то опасна, тъй като пречи
за отстраняването на причините за тази заблуда.
Става дума за един от фундаменталните проблеми на психологията, който може най- бързо да
бъде очертан с помощта на редица въпроси. Какво е личността? Каква е природата на онези
действия, които сам» създават илюзията че са собствени действия на личността? Какво е
спонтанност? Какво е оригинален мисловен акт? И накрая, какво общо има всичко това със
свободата? В тази глава ще се опитаме да изясним как чувствата и мислите могат да бъдат
внедрени отвън и въпреки това субективно да се приемат като собствени, и как собствените мисли
и чувства биват потискани дотам, че да изглеждат съвсем чужди на същата личност. В следващата
глава „Свобода и демокрация" ще продължим нашите разсъждения върху същите проблеми.
Нека да започнем с анализ на преживяването, което изразяваме с „аз чувствам", „аз мисля", „аз
желая". Когато кажем „аз мисля", ни се струва, че това е ясно и разбираемо за всички.
Единственият въпрос е дали онова, което мисля, е правилно или погрешно, а не дали действително
аз самият го мисля. Конкретната експериментална ситуация веднага потвърждава, че отговорът на
въпроса не винаги е такъв, какъвто очакваме да бъде. Нека приведем пример с експериментална
www.spiralata.net 62
хипноза. Хипнотизаторът Б хипнотизира лицето А и му внушава, че след като се събуди, ще иска
да чете ръкопис, който то ще е убедено, че е носило със себе си, ще го търси и след като не го
намери, ще помисли, че друго лице - В, го е откраднало, и много ще се разгневи на В. Б му
внушава също така да ; забрави, че всичко това му е внушено по време на хипнотичния сън. Трябва
да обясним, че В е човек, към който А никога не е изпитвало и няма основания да изпитва лошо
чувство. Знае се също така, че А изобщо не е носил ръкопис.
Как се развива експериментът? А се събужда и след .; разговор на някаква тема казва:
- Между другото, това ме подсеща за нещо, което съм отбелязал в моя ръкопис. Сега ще ви го
прочета.
А се оглежда, не намира ръкописа и се обръща към В с настояване, че го е взел той. В отрича и
А се афектира все повече и повече, докато накрая избухва от възмущение и обвинява В, че е
откраднал ръкописа. Дори отива по-далеч. Започва да сочи доводи в подкрепа на обвинението си,
че В е крадецът. Разбрал от други хора, че В имал много голяма нужда от същия ръкопис, сега му
се отдала много добра възможност да го вземе и т. н. Ние слушаме не само обвиненията от страна
на А, но и редица „пояснения" в негова подкрепа. (Естествено нито едно не е вярно и А никога не е
мислил за тях преди хипнозата.)
Да допуснем, че в стаята влиза друго лице. То изобщо няма да се съмнява, че А говори онова,
което мисли и чувства. Единственият въпрос у новодошлия ще бъде дали обвинението е
основателно или не, тоест дали съдържанието на мислите на А съвпада с фактите. Ние, след като
сме присъствали на целия експеримент от самото начало, естествено не поставяме въпроса дали
обвинението е вярно. Знаем, че няма основания за такъв въпрос, защото сме сигурни, че онова,
което А чувства и мисли в момента, са не негови чувства и мисли, а е внедрено като чужд елемент
в съзнанието му от страна на друго лице.
Заключението на влезлия по средата на експеримента би могло да бъде: „Тук А ясно сочи, че
всички тези мисли са негови. Тон най-добре знае какво мисли и няма по- убедително доказателство
от собственото му твърдение .за онова, което чувства. Други хора говорят, че тези мисли били
внушени на А и представлявали чужди елементи за неговото съзнание. При цялото си желание да
бъда честен, не мога да реша категорично кой е прав. Вероятно, понеже спорещите са две към
едно, по-възможно е мнозинството да казва истината." Ние, които сме наблюдавали целия
експеримент, изобщо не се съмняваме, а и новодошлият не се е съмнявал, ако е присъствал на
други подобни експерименти. Той ще разбере, че такъв експеримент може да бъде повтарян
безброй пъти с различни лица и с различно съдържание. Хипнотизаторът може да внуши, че един
картоф е вкусен ананас и хипнотизираният ще изяде картофа с истинска наслада, която е свързана
с вкуса на ананас. На хипнотизирания в друг случай може да се внуши, че не вижда, и той ще се
държи като слепец. Или в трети случай, че Земята не е кръгла, а плоска- и хипнотизираният
разпалено ще спори, поддържайки че Земята е плоска. Какво доказва експериментът в стадия на
хипнозата и на постхипнозата? Че можем да имаме мисли, емоции, желания и дори чувствени
прояви, които ние субективно сме убедени, че са наши, и въпреки това, макар и да ги изживяваме,
всъщност те са ни внушени отвън, фактически са чужди, а не онова, което сами мислим, чувства и
т. н. Какво сочи описалият от нас експеримент?
1. Субектът желае нещо - именно да чете своя ръкопис.
2. Той мисли нещо - именно че В го е взел и
3. Той чувства нещо - именно яд към В.
Ние разбрахме, че трите психически акта - порива на желанието му, неговата мисъл и
чувството му, не са негови собствени, в смисъл като резултат от собствената му умствена дейност,
не произтичат от него, а са му внушени, но той субективно ги е приел като свои собствени. А
изразява редица мисли, които не са му внушени при хипнозата - „доводите", с които той
„обосновава" твърдението си, че В бил откраднал ръкописа. Те са негови само във формален
смисъл на думата. Макар и да възникват във връзка с обяснение на подозрението му, ние знаем, че
най-напред се е породило подозрението, а „доводите" идват да обосноват това чувство. Всъщност
те не представляват реално обяснение, защото са настъпили постфактум.
Започнахме с хипнотичния експеримент, понеже той убедително показва, че човек може
изобщо да не се съмнява в спонтанността на психическите действия на дадено лице, но фактически
те да са резултат на влияние на друго лице в условията на конкретна ситуация. Явлението в
никакъв случай не се ограничава само до хипнотични състояния. Истината, че съдържанието на
нашите мисли, чувства и желания е внушено отвън и всъщност те не са наши, има много по-

www.spiralata.net 63
широко приложение. Би могло даже да се каже, че тези псевдо-състояния са правило, а
действително собствените и оригинални психически изяви са изключение.
Псевдохарактерът, който може да придобие мисленето, е срфавнително по-добре познато
явление, отколкото подобна тенденция в областта на чувствата и желанията. Затова най-напред ще
разгледаме разликата между оригиналното мислене и псевдомисленето. Да предположим, че се
намираме на един остров сред рибари и курортисти, които са пристигнали от града. Искаме да
знаем какво ще бъде времето и питаме един рибар и двама граждани, които сме сигурни, че са чули
по радиото прогнозата за времето. Рибарят, с големия си опит и непосредствения си интерес към
проблема за времето, понеже не е формирал собственото си мнение преди нашия въпрос, ще се
замисли. Като отчита посоката на вятъра, температурата, влажността и други показатели за
прогнозата, той ще прецени ролята на разните фактори и ще стигне до едно, общо взето,
категорично мнение. Вероятно ще си спомни и прогнозата на радиото и ще я спомене в подкрепа
или в противовес на собственото си виждане. При втория случай той ще бъде особено прецизен в
обосновката на становището си, обаче - и в случая това е същественото.; Казаното си остава негово
мнение, резултат на неговото мислене.
Първият от двамата курортисти е мъж, който при нашия въпрос си дава сметка, че в тази
област нещата не са му ясни, и не чувства някакво задължение да ги познава. Той просто отговаря:
„Не мога да преценя. Знам само, че прогнозата на радиото е, еди-каква си.“
Другият курортист е с различен характер. Той смята, че има широки познания в тази област,
макар че всъщност е тъкмо обратното. Нашият събеседник е от хората, отличаващи се със
самочувствието, че могат да отговорят на всякакви въпроси.
Позамисля се за минута и после ни казва „своето" мнение, което всъщност е еднакво с
прогнозата на радиото. Питаме го за основанията му и той ни обяснява, че е стигнал до това
заключение, като е взел предвид посоката на вятъра, температурата на въздуха и тъй нататък.
От страни погледнато поведението на този човек е същото като на рибаря. Ако обаче го
анализираме отблизо, ще видим, че е чул и запомнил прогнозата на радиото. Под натиска на
чувството, че е необходимо да даде свое мнение за времето, той забравя, че просто повтаря
авторитетното мнение на друг и смята това за свое собствено гледище, до което е стигнал в
резултат на самостоятелното си мислене. Курортистът си представя, че изказаните от него доводи
предшестват мнението му, но ако вникнем в тях, ще се убедим, че те не биха могли да го наведат
на каквото и да е заключение за времето, ако не е получил предварителна информация от друг.
Всъщност това са псевдо-основания, чиято функция е да създадат впечатление,, че неговата
прогноза е плод на собственото му мислене. Фактически възприел несъзнателно гледището на един
авторитет, той само си въобразява, че е формирал собствено мнение. Съвсем възможно е то да
излезе вярно, а прогнозата на рибаря - грешна, но правилното мнение не ще е действително
„негово", на курортиста, докато несполучливото предвиждане ще си остане наистина „собствено"
мнение на рибаря.
Същото явление се наблюдава, ако изследваме общественото мнение по някакъв въпрос,
например в областта на политиката. Запитайте обикновен читател на печата какво мисли по даден
политически въпрос. Той ще ви даде като „свое" един сравнително точен преразказ на онова, което
е чел, обаче - и в случая това е съществено - с дълбокото убеждение, че казаното е резултат от
собственото му мислене. Ако общността, в която живее, е малка и политическите схващания се
предават от баща на син, „неговото собствено" мнение ще се определя много повече, отколкото
предполага, под влияние на строгия родител. Отговорът на друг читател може да бъде резултат на
моментно смущение, на страха да не бъде взет за неинформиран и съответно „мисълта" му ще бъде
импровизирана, а не резултат на естественото съчетание на опит, желание и знания. Същото
явление може да се открие и при: естетическите оценки. Обикновеният посетител в музея, спрял се
пред картина на бележит художник, да кажем Рембранд, я преценява като хубаво и забележително
произведение. Ако анализираме оценката му, ще разберем, че той няма собствено мнение за
картината, а просто я мисли за хубава, понеже е прието от всички да се разсъждава така. Подобно
поведение е очевидно в отношението на хората към музиката, а също и при самото й възприемане.
Мнозина, изправени пред известен с красотата си пейзаж, всъщност възпроизвеждат картината,
която често са виждали, да кажем, на пощенска картичка, и въпреки убеждението им че „те" гледат
природната красота, пред очите им е предварително възприетата картина. Или при свидетели на
произшествие - у тях зрително и слухово се отразява ситуация по същия начин, както очакват да
бъде публикувана във вестниците. Всъщност едно преживяване, посещение на художествен

www.spiralata.net 64
спектакъл или участие в политически митинг за много хора се осмисля като реалност едва след
като прочетат репортажа за събитието.
Потискането на критичното мислене обикновено започва отрано. Едно петгодишно момиченце
например може да разбере неискреността на майка си, смътно досещайки се, че винаги когато тя
приказва за обич и приятелство, е фактически безсърдечна; или малко по-грубо - когато забележи,
че майка му има връзка с друг мъж, макар да говори непрекъснато за висок морал. Детето чувства
противоречието. Чувството му за справедливост и истина е наранено и въпреки това, понеже
зависи от майка си, която не ще позволи никаква критика, и да кажем баща му е слабохарактерен и
то не може да разчита на него, момиченцето ще бъде принудено да потисне критичната си реакция.
Много скоро то не ще се вълнува повече от неискреността или неверността на майка си. То ще
загуби способността да мисли критично, защото за него подобно поведение е безполезно и опасно.
От друга страна, силно повлияно от общоприетата норма да се мисли, че всяка майка е искрена и
почтена и че бракът на родителите му е щастлив, детето ще прояви склонност да приеме това
разбиране като свое собствено.
При всички случаи на псевдомислене проблемът се свежда до това дали мисълта е резултат на
собствени усилия, тоест на собствената активност на личността, а не дали е вярно или грешно
съдържанието на същата мисъл. Както се разбира при случая с рибаря, който дава прогноза за
времето, допустимо е „неговата" мисъл да е грешна, а гражданинът, който само повтаря
привнесената в съзнанието му информация, да излезе прав. Псевдомисленето може също така да
бъде съвсем логично и рационално. Псевдохарактерът му не се проявява задължително в
нелогични елементи. Това би могло да се изследва при мотивацията на определено действие или
чувство с рационални и реалистични, изразни средства, макар да е плод на ирационални: и
субективни фактори. Мотивацията може да противоречи на фактите, или на нормите на логичното
мислене. Често обаче сама за себе си тя е логична и рационална. Тогава нейната ирационалност се
крие само в твърдението на субекта, че тя е реалният мотив на предизвиканото действие. Пример
на ирационална мотивация намираме в един много популярен анекдот. Някой си взел на заем
стъклена кана от съседа си, но я счупил и когато трябвало да му я върне, казал:
- Първо, аз вече ти я върнах, второ, никога не съм я вземал и, трето, тя вече беше счупена,
когато ми я даде.
Пример за рационална мотивация имаме, когато лицето А, изпаднало в тежко финансово
положение, поискало от своя роднина Б да му заеме пари. Б отказал, обяснявайки, че ако му
помогнел, само щял да засили склонността на А да живее безотговорно на гърба на другите.
Обясненията могат да бъдат съвсем основателни, но независимо от това те са мотивация, понеже Б
не е искал в никакъв случай да даде пари на А и макар да си мисли, че го прави от добро чувство
към А, всъщност е мотивиран от собственото си скъперничество.
Тъй като не сме в състояние да разберем дали става дума за мотивация, съдейки само по
логичността на дадено изказване, налага се да вникнем в психологическите подбуди на личността.
Решаващият въпрос е не какво се мисли, а как се мисли. Активното мислене винаги води до нещо
ново и оригинално. Оригинално не - защото други не са стигали до такава мисъл, а само защото
лицето е вложило своя ум като средство да открие нещо ново от света извън или в себе си. По
принцип мотивациите са лишени от подобно откривателско качество. Те само потвърждават
емоционалното предубеждение на личността, а не са средство за вникване в реалността и
представляват опит на субекта да приведе желанията си в съзвучие с действителността.
По отношение на чувствата, както и при мисленето, се налага разграничаване между
същинското чувство, произтичащо от самите нас, и псевдочувството, което не е истинско наше,
макар и да мислим обратното. Да вземем пример от ежедневието, който е типичен за
псевдохарактера на нашите чувства при контакта с други хора. Наблюдаваме човек, дошъл на
прием. Той е весел, смее се, води приятелски разговори и, общо взето, изглежда твърде доволен и
щастлив. Тръгва си с усмивка на уста и споделя, че е прекарал една много приятна вечер. Вратата
се затваря зад гърба му и в същия момент трябва да се взрем внимателно в него. Изразът на лицето
му изведнъж се променя. Усмивката е изчезнала - естествено това трябва да се очаква, тъй като
вече е сам и няма кой или какво да предизвика усмивка. Промяната, за която-говорим, обаче е
далеч по-голяма. На лицето му се изписва дълбока тъга, почти отчаяние. Гримасата трае няколко
секунди и след това замръзва в обичайната си маска. Той влиза в автомобила си, мисли за
прекараната вечер, пита се дали е направил добро впечатление и му се струва, че е успял в това
отношение. Дали обаче е бил щастлив и весел по време на приема? Дали гримасата на тъга и
отчаяние е била само мигновена реакция без някакво съществено значение? Почти е невъзможно
www.spiralata.net 65
да се отговори, ако не се знаят повече неща за този човек. Има допълнителна информация, която
би могла да ни помогне да разберем какво означава за него веселото настроение.
Същата нощ той сънува, че е отново в американската армия през войната и получава заповед
да премине позицията на противника и да проникне в главната му квартира. После намъква
униформа, която му се струва, че е на германски офицер и изведнъж се озовава сред група
германски офицери. Изненадан е, че главната квартира е обзаведена толкова комфортно и че всеки
се отнася много любезно с него, но все повече и повече го обзема страх да не го разкрият. Един от
младшите офицери се приближава до него н му казва:
- Знам всъщност кой сте. Имате само един изход. Започнете да разказвате вицове, смейте се и
разсмивайте другите дотам, че да се увлекат в хумора ви и повече да не се занимават с личността
ви.
С голяма благодарност той започва да разказва вицове на гостите и да ги разсмива.
„Диверсантът" се увлича дотам, че слушателите му стават подозрителни н колкото повече се
засилват съмненията им, толкова по-изкуствено звучи гласът му. Най-сетне той, обзет от
неудържим страх, рязко става от стола си и побягва, а другите започват да го гонят. После сцената
се сменя. Нашият субект седи в трамвай, който спира точно пред къщата му. Облечен е като
цивилен и изпитва облекчение при мисълта, че войната е свършила.
Да допуснем, че имаме възможност на другия ден ла запитаме същия господин какво му идва
на ум във връзка с отделните елементи на съновидението. Тук отбелязваме само няколко
асоциации от по-важно значение за разбиране на основната мисъл, която ни интересува.
Германската униформа му напомня, че на приема е имало един гост, който говорел с подчертан
немски акцент. Той се сеща, че бил засегнат от него, понеже не му е оказал достатъчно внимание,
въпреки че мъжът, обект на нашето изследване, е полагал всякакви усилия да направи добро
впечатление. Докато мислите му блуждаят, той си спомня, че за миг на .приема го било обзело
чувството, че същият господин с немския акцент всъщност му се подиграл и нагло се изсмял на
някои негови думи. Спирайки се на комфортно обзаведената главна квартира изследваният субект
се досеща, че тя изглежда като стаята, в която се намирал по време на приема, но имала прозорци,
подобни на тези в аудиторията, в която бил скъсан на изпит. Изненадан от тази асоциация, той си
спомня, че преди да тръгне за приема е бил притеснен какво впечатление ще създаде, отчасти
понеже един от гостите бил брат на момичето, с което имал намерение да създаде приятелство, и
отчасти защото домакинът имал много голямо влияние върху началника на нашия субект, от
когото зависела много професионалната му кариера. Говорейки за началника си, лицето споделя
колко му бил противен, с какво унижение бил принуден да запазва любезна физиономия пред него
и добавя също така, че чувствал известна неприязън към домакина на вечерта, макар последният да
бил съвсем чужд на вълненията на нашия господин. Една друга негова асоциация е, че разказвал
някаква смешка за плешив мъж и тогава му минало през ума, че и домакинът на приема бил
плешив - достатъчно основание да изпита смущение да не би да го е засегнал. За трамвая той не
може да направи никаква връзка и му се струва странно. Докато говори с нас обаче, се досеща, че
като момче ходел с трамвай на училище. Спомня си още една подробност. Веднъж седнал на
мястото на ватмана и за голяма негова изненада почти нямало разлика от шофиране на автомобил.
Очевидно трамваят от съновидението е свързан със собствения автомобил на лицето, а
прибирането му след приема в къщи напомняло завръщането му едно време от училище.
За всеки читател, свикнал да разбира значението на съновиденията, сигурно вече е ясно как се
тълкуват съновидението на въпросния човек и споделените от него асоциации, макар да са само
споменати, без нещо да се казва за структурата на личността му, за неговото минало и настояще.
Той се вълнувал, боял се да не създаде нежелано от него впечатление, чувствал неприязън към
някои от гостите, които са го били взели на подбив и не са му били приятни. Съновидението сочи,
че веселото настроение е било средство за прикриване притеснението и гнева на изследвания от
нас човек и същевременно за успокояване на онези, към които е изпитвал неприязън. Настроението
му било само маска, не идвало от сърцето му, забулвало онова, което „той" действително изпитвал:
страх и гняв. Това също така обусловило състоянието на несигурност, в което бил изпаднал, затова
се чувствал като шпионин в противникова територия, който може да бъде разкрит всеки момент.
Мигновената гримаса на тъга и отчаяние на излизане от приема намира своето обяснение: тогава
лицето му отразявало чувството, което „той" действително изпитвал, макар че реално не го е
съзнавал. В съновидението то се проявява, драматично и открито, макар да не се манифестира явно
спрямо хората, към които всъщност е насочено.

www.spiralata.net 66
 Този човек не е невротичен, нито е под въздействие на хипноза, а по-скоро нормален човек с
обичайните за нашия съвременник страхове и също така желания за утвърждаване. Той не е
съзнавал, че неговото весело настроение всъщност не е било „негово", уморен и без особено
влечение към живота. Причината за желанието му да бъде подложен на психоанализа е теоретична,
защото има намерение да стане психиатър. Единственото му оплакване е някакво затруднение в
учебните занимания. Често не е в състояние да си спомня неща, които е чел, прекомерно се
уморява по време на лекции и не постига особено добри резултати на изпитите. Това го смущава,
понеже по другите дисциплини му се струва, че проявява много по-силна памет. Не поставя под
съмнение желанието си да следва медицина, но често се колебае дали ще бъде,в състояние да
постигне успех.
След неколкоседмичен анализ той разказва свое съновидение, в което се оказва на последния
етаж на небостъргач, построен от самия него, и наблюдава другите сгради с известно чувство на
победител. Внезапно небостъргачът рухва и го затрупва. Студентът разбира, че се правят усилия за
разчистване на развалините и за спасяването му, и чува глас да му казва, че бил тежко ранен и че
съвсем скоро ще дойде лекарят. Струва му се обаче, че чака безкрайно дълго. Най-после лекарят се
появява, но открива, че си е забравил медицинската чанта и с нищо не може да помогне на
ранения. В душата на студента избухва неудържима ярост, но изведнъж разбира, че стои прав, без
нито една драскотина по тялото. Надсмива се на лекаря и в същия момент се събужда.
Студентът няма много асоциации за съновидението си, но ще се спрем на някои от тях,
представляващи непосредствен интерес във връзка с нашата тема. Говорейки за построения от него
небостъргач, той мимоходом споменава колко голямо влечение имал към архитектурата. Като дете
години наред много обичал да играе с кубчета, а когато станал на седемнадесет години у него се
породило намерение да става архитект. Споменал това на родителите си, но баща му съвсем
приятелски отвърнал, че синът му съвсем естествено е свободен да избира професията си, но
според него подобно желание безсъмнено било ехо от детството и че най-добре би било да запише
медицина. Младежът сметнал, че баща му е прав и след това изобщо не повдигал този въпрос, а
решил да следва медицина с убеждението, че това е напълно в реда на нещата. Асоциациите му за
закъснението на лекаря и забравянето на медицинската чанта са оскъдни и неясни. Коментирайки
тази част от съновидението, той се досеща, че определеният час за посещение на психиатъра бил
променен и макар да бил приел промяната без никакви възражения, вътрешно много се ядосал.
При текущия сеанс студентът изпитва същия гняв, докато говори за това, обвинява
психоаналитика, че своеволничи, и накрая казва:
- Е, в края на краищата, не мога пък да правя каквото си искам.
Самият той е изненадан от своето раздразнение, понеже преди това никога не е имал лошо
чувство към психоаналитика и към самия психоанализ.
След известно време студентът имал друго съновидение, от което си спомня само една част:
баща му е ранен при автомобилна злополука. Синът вече е доктор и се заема да му помогне.
Въпреки желанието си да го прегледа обаче, той се чувства като парализиран и нищичко не може
да направи за баща си. Студентът се събужда от ужас.
В асоциациите си изследваният неохотно споменава, че през последните няколко години са го
навестявали мисли за внезапна смърт на баща му и го обземало страх. Дори понякога му е идвало
на ум за наследството, което щял да остави, и се питал какво ще прави с парите. Студентът не се
впускал в тези измислици и още в началото ги е потискал. Когато сравняваме първото и второто
съновидение, силно впечатление прави, че и в двата случая лекарят не е в състояние да помогне.
Изследваният осъзнава съвсем ясно, че никога няма да бъде полезен като лекар. Когато му
посочват, че при първото съновидение е налице ясно изразено чувство на възмущение и насмешка
по отношение на безпомощността на лекаря, той си спомня, че много пъти, когато е слушал или
чел за случаи, в които лекарят не е в състояние да окаже помощ на пациента, е изпитвал някакво
чувство на победител, без да го е осъзнавал тогава.
При по-нататъшния анализ излизат наяве други потискани пориви. За своя изненада, студентът
открива у себе си силно чувство на гняв към баща си, а съзнанието му за евентуална безпомощност
в лекарската професия се разпростира и върху целия му живот, като едно общо чувство на
безсилие. Макар при повърхностни разсъждения да му се струва, че е подредил живота си според
своите собствени планове, сега той отчита при по-дълбокия самоанализ, че е бил завладян от
чувство на покорство. Изследваният разбира, че е бил убеден в неспособността си да върши
каквото пожелае и е трябвало да се подчини на онова, което другите очакват да видят в него. Той

www.spiralata.net 67
съзнава все по-ясно, че никога не е имал желание да става лекар и чувството му за липса на
способности в това поприще не е нищо друго освен израз на пасивна съпротива.
Този пример е типичен за потискане на истинските желания на дадено лице и за възприемане
очакванията на другите така, че да изглеждат негови собствени желания. С други думи,
оригиналното желание се подменя с псевдожелание.
Подмяната на оригиналните изяви с псевдоизяви при мисленето, чувствата и желанията води
най-накрая до подмяна на оригиналния Аз с псевдо-Аз. Оригиналният Аз е източник на
мисловната дейност. Псевдо-Аз-ът е само посредник, играещ ролята, която дадено лице се очаква
да има, но то я изпълнява от името на истинския си Аз. Вярно е, че едно и също лице може да
играе много роли и да е убедено че във всяка от тях, то наистина е „то". Всъщност то във всичките
си метаморфози е онова, което предполага, че другите хора очакват от него и за мнозина, ако не за
всички, оригиналната му личност е напълно засенчена от псевдоличността. Някой път в
съновидения, мечтания или под влияние на алкохол могат да се проявят елементи на оригиналната
личност - преживяване, което лицето, не е имало от години. Често те са лоши спомени, които то е
потискало, понеже се страхува или се срамува да ги сподели. Понякога обаче същото се случва и с
най-хубавите чувства, преживени в миналото, приглушавани поради страх от подигравки или от
нападки18.
Подмяната на собствената личност с псевдоличност поставя човека в постоянно напрежение и
несигурност. Превърнал се в рефлекс на очакванията на другите хора към него, той е обзет от
съмнения, понеже в известна степен е загубил самоличността си. За да превъзмогне произтичащата
от подобно състояние паника, индивидът е принуден да се подчинява, да търси самоличността си в
непрестанното одобрение и признание от страна на другите. Тъй като всъщност не знае кой е той,
поне другите ще знаят, но ако действа според очакванията им. Щом те знаят, той също ще научи,
стига само да им повярва.
Автоматизирането на личността в наше време увеличи безпомощността и несигурността на
обикновения човек. Затова той е готов да се подчини на нови авторитети, предлагащи му
сигурност и спасение от съмненията. Следващата глава разглежда специфичните условия,
необходими за приемане на подобно предложение в Германия. Ще се опитаме да изясним, че за
ядрото на нацисткото движение - нисшия слой на средната класа - най-характерен е авторитарният
механизъм. В последната глава продължаваме разсъжденията си за автоматизацията и нейното
отражение върху нашата собствена демокрация.

Глава шеста
ПСИХОЛОГИЯ НА НАЦИЗМА
В предходната глава направихме анализ на два психологически типа: авторитарния характер и
автомата. Това, надяваме се, ще помогне за изясняване на проблемите, поставени в тази и в
следващата глава – от една страна, психологията на нацизма, а от друга - на съвременната
демокрация.
При разглеждане на психологията на нацизма се налага най-напред да се спрем на един
предварителен въпрос - ролята на психологическите фактори за възникването на това учение.
Научните и особено популярните дискусии често представят нацизма от две противоположни
гледни точки. Първата е, че психологията не е в състояние да обясни икономически и политически
феномен като фашизма, и втората - че фашизмът е изцяло психологически проблем.
Първият подход разглежда нацизма като резултат на изключителен икономически динамизъм -
на експанзионистичните стремежи на германския империализъм, или предимно като политическо
явление - завладяване на държавата от една политическа партия, подкрепяна от индустриалци и
юнкери. Накратко, победата на нацизма се приема за измама и насилие от страна, на едно
малцинство върху мнозинството от населението.
Второто схващане поддържа, че нацизмът може да се обясни само с помощта на психологията
или по-скоро на психопатологията. Хитлер се характеризира като луд или „невротик", а
привържениците му - също като луди и умствено неуравновесени.

18
Процедурата на психоанализа е всъщност процес, в който едно лице се опитва да разкрие именно тази оригинална
личност. ,,Свободна -асоциация" означава изразяване на оригиналните чувства и мисли, отразяващи самата истина. В
този смисъл обаче тя не .се отнася до фактите, за които говори лицето, а до самото мислене като процес - оригинално
мислене, а не адаптация на една очаквана от другите мисъл. Фройд изтъква потискането на „лошите" неща. Струва ни
се, че той не е успял да съзре степента, до която биват подлагани на репресия и „добрите" неща.
www.spiralata.net 68
 Според това обяснение, представено от Л. Мъмфорд, истинските причини за появата на
фашизма трябва да се търсят „в човешката душа, а не в икономиката". Той изтъква, че „в
непреодолимата гордост, в удоволствието от грубостта, в нервния срив, а не във Версайския
договор или в негодността на Германската република се крие обяснението на фашизма".
По наше мнение не е правдоподобно нито едно от гледищата, поставящи ударението върху
политическите и икономическите фактори и изключващи психологическите и обратно. Нацизмът е
психологически проблем, но психологическите фактори от своя страна са обусловени от
обществено-икономически фактори; нацизмът е икономически и политически проблем, но
влиянието му върху народните маси има психологически характер. В тази глава спираме
вниманието си именно върху психологическите аспекти на нацизма, върху неговата човешка
основа. Това е свързано с два проблема: структурата на характера на хората, на които се нрави, и
психологическата характеристика на идеологията, която го превърна в такова ефективно средство
за въздействие върху същите хора.
При анализ на психологическата основа на успеха на нацизма трябва от самото начало да се
има предвид следната разлика: една част от народа се подчини на нацисткия режим без особено
силна съпротива, но също така и без да се превръща в привърженик на нацистката доктрина и
политическа практика. Същевременно новата идеология бе много привлекателна за друга част от
населението, фанатично привързало се към онези, които я възвестиха. Първата група се състоеше
предимно от работническата класа и от либералната и католическата буржоазия. Въпреки
превъзходната организация, особено сред работниците, и постоянната си враждебност към
фашизма от неговото възникване до 1933 година, тези обществени групи не оказаха вътрешната
съпротива, която би трябвало да се очаква с оглед на политическите им възгледи. Тяхната воля за
противодействие бързо бе сломена и те вече не представляваха сериозна трудност за режима
(естествено, с изключение на едно малцинство, водило героични борби през всичките тези години).
В психологически аспект тази готовност за подчинение на нацисткия режим като че ли се дължи
главно на състоянието на вътрешна умора и на примирението със съдбата, което е типично за
личността в съвременната ера, даже в демократичните страни, както ще изясним в следващата
глава. По отношение на работническата класа в Германия съществуваше и едно допълнително
обстоятелство: поражението, което тя претърпя след първите победи на революцията от 1918
година. Работническата класа навлезе в следвоенния период с големи надежди за изграждане на
социализма или поне за реално издигане на нейното политическо, икономическо и социално
положение. Независимо от причините обаче тя бе свидетелка на поредица от неуспехи, които
доведоха до пълното й разочарование. В началото на 1930 година постигнатото с първоначалните й
победи бе изцяло унищожено. Обзе я дълбоко чувство на примирение със собствената й участ, на
неверие в лидерите й, на съмнение в смисъла на всякакви политически организации и политически
дейности.
Работниците не напуснаха редовете на партиите, в които членуваха, и продължиха да вярват в
техните доктрини. Дълбоко в себе си обаче мнозина загубиха всяка надежда в полезността на
политическите действия.
Когато дойде на власт Хитлер, възникна още един стимул на лоялността на мнозинството към
нацисткото правителство. Тогава за милиони хора неговият режим стана синоним на „Германия".
След като той взе властта в ръцете си, за всеки, тръгнал на борба против него, това означаваше да
бъде изключен от общността на германците. Щом бяха забранени другите политически партии и
нацистката партия се отъждестви с Германия, да си нейна опозиция означаваше да бъдеш опозиция
на Германия.
Изглежда, за обикновения човек няма по-непоносимо положение от чувството, че не
принадлежи към по-голяма група. Колкото и да не бе съгласен с принципите на нацизма, ако
германският гражданин трябваше да избира дали да бъде сам или да чувства, че е част от
Германия, в повечето случаи щеше да предпочете второто. Много примери потвърждават, че някои
германци, макар и да не бяха нацисти, защитаваха нацизма от критиката на чужденците, понеже
имаха чувството, че нападките срещу нацизма са нападки срещу Германия. Страхът от изолация и
относителната неустойчивост на моралните принципи помагат на всяка партия да спечели
лоялността на голяма част от населението, след като е взела властта в ръцете си.
Тези съображения разкриват една аксиома от голямо значение за политическата пропаганда:
всякакви нападки срещу Германия като страна, всяка пропаганда, позоряща „германците"
(например прозвището „прусак" през миналата война), само помага за засилване лоялността на
онези, които още не са се идентифицирали напълно с нацистката система. Този проблем обаче не
www.spiralata.net 69
може да бъде решен от една умела контрапропаганда, а единствено от утвърждаването във всички
страни на една фундаментална истина: че етичните принципи стоят над нацията и че в
отстояването на личността принадлежи към общността на всички, които са споделяли, споделят и
ще споделят това разбиране.
В противовес на отрицателното или на примиренческото отношение на работническата класа и
на либералната и католическата буржоазия нацистката идеология бе горещо приветствана от
нисшата прослойка на средната класа, включваща собственици на малки магазини, занаятчии и
служители.
Хората от старата генерация в тази класа бяха сравнително пасивна масова опора, а техните
синове и дъщери - по-активните борци. За тях нацистката идеология - нейният дух на сляпо
подчинение на един водач и на омраза към расовите и националните малцинства, нейната жажда за
завоевания и за господство, нейната възхвала на германската нация и на „северната раса" - имаше
огромно въздействие, което спечели тези млади хора и ги превърна в горещи последователи и
борци за каузата на нацизма. Отговорът на въпроса защо нацистката идеология пожъна толкова
голям успех сред нисшата прослойка на средната класа трябва да се търси в социалния характер на
тази група. Той бе забележимо различен от социалния характер на работническата класа, на
висшите слоеве на средната класа, на аристократите и на висшите класи. Фактически, за тази част
от средната класа са типични някои черти през целия период на съществуването й: симпатията към
силния, омразата към слабия, нейната дребнавост, враждебност, пестеливост по отношение на
чувствата и парите и главно аскетизмът й. Светогледът й бе ограничен с подозрение и ненавист
към чужденеца, с любопитство и завист към познатите, обоснована като нравствено възмущение.
Целият й живот се е основавал на принципа на недоимъка - в икономическо и психологическо
отношение.
Мисълта, че социалният характер на нисшата прослойка на средната класа се различаваше от
този на работническата класа не означава, че подобна структура на характера не бе присъща на
работници. Тя обаче бе типична за нисшата прослойка на средната класа, докато само малцина
работници имаха такава структура на характера по същия, ясно подчертан начин. Един или друг
неин признак в по-слаба форма също можеше да се открие сред голяма част на работническата
класа, например забележимо уважение към авторитетите и склонност към пестеливост. От друга
страна, като че ли голяма част от чиновничеството, вероятно мнозинството, приличаше по
структура на характера повече на физическите работници (особено от големите фабрики),
отколкото на „старата средна класа", която не участваше във възхода на монополистичния
капитал,, а той я беше изправил пред сериозни. заплахи.
Дори социалният характер на нисшата прослойка на средната класа да е бил същият и преди
войната от 1914 година, не може да се отрече фактът, че последвалите събития обусловиха
интензивно развитие »а основните черти, върху които нацистката идеология имаше най-силно
въздействие - склонността й към подчинение и нейната жажда за власт.
Преди германската революция от 1918 година нисшата прослойка на старата средна - класа -
дребните независими търговци и занаятчии, вече западаше в икономическо отношение. Но тя не се
отчая и редица фактори подпомогнаха нейната устойчивост. Властта на монархията бе
неоспорима. С привързаността си към нея и с желанието си да се отъждестви с тази власт нисшата
прослойка на средната класа придоби чувство за сигурност и нарцистична гордост. Авторитетът на
религията и традиционният морал също имаха здрави корени. Семейството още бе непоклатимо и
представляваше сигурно убежище от враждебния свят. Личността чувстваше, че принадлежи към
стабилна обществена и културна система, в която има свое собствено място. Нейното подчинение
и лоялността й към съществуващите авторитети бяха задоволително разрешение за
мазохистичните й стремежи. И все пак тя не стигна до пълно обезличаване и запази чувството за
собствена роля в живота. Онова, което й липсваше по отношение на сигурност и агресивност като
личност, тя компенсира със силата на авторитети, на които се бе подчинила. Накратко казано,
икономическото й положение бе все още достатъчно стабилно, за да й вдъхва самочувствие и
относителна увереност, а авторитети, към които проявяваше привързаност, бяха достатъчно силни,
за да й гарантират допълнителна сигурност, която не можеше да получи от собственото си
обществено положение.
Това положение се промени значително през следвоенния период. На първо място
икономическият упадък на старата средна класа се ускори, за което допринесе инфлацията, и
достигна своя връх през 1923 година, когато се „стопиха" дългогодишните трудови спестявания.

www.spiralata.net 70
 Периодът от 1924 до 1928 година се отличаваше с икономически постижения и нови надежди
на нисшата прослойка на средната класа, но депресията след 1929 година унищожи тези
придобивки. Както и по време на инфлацията, средната класа бе притисната между работническата
и висшите класи и претърпя най-жестокия удар. Освен тези икономически фактори за влошаване
на обстановката допринесоха и психологически причини. Една от тях бе загубата на войната и
падането на монархията. Монархията и държавата бяха нерушимата скала, върху която, от
психологическа гледна точка, дребната буржоазия бе изградила своя живот. Тяхното поражение и
разрухата им разклатиха основите на тази класа. Щом кайзерът можеше да бъде осмиван публично
и да се извършват нападения срещу офицерите, щом държавата трябваше да промени формата си и
да приеме „червени агитатори" за министри и сарач за президент, на кого можеше да има вече
доверие малкият човек? Със своя сервилен подход, той се бе отъждествил с тези институции. Сега
без тях накъде да тръгне?
Инфлацията имаше не само икономическа, но и психологическа роля. Тя нанесе смъртоносен
удар на принципа на спестовността, а също и на авторитета на държавата. Ако дългогодишните
спестявания, за които човек се е лишавал от толкова много дребни удоволствия, можеха да
изчезнат не по негова вина, тогава какъв смисъл имаше изобщо да се пести? Щом държавата
можеше да не изпълни обещанията си, напечатани на нейните банкноти и облигации, на кои
обещания тогава да вярва човек?
След войната бързо западна не само икономическото състояние, .но и общественият престиж
на нисшата прослойка на средната класа. Преди това неговите представители можеха да се
чувстват по-добре от един работник. След революцията авторитетът на работническата класа
значително се издигна, а в същата степен намаля престижът на нисшата прослойка на средната
класа. Дребните търговци и техните събратя вече нямаха кого да гледат „отгоре" - привилегия,
която винаги се е считала за една от най-големите придобивки в живота им.
Освен това бе съсипана и последната крепост на средната класа - семейството. Следвоенният
период, вероятно в Германия повече от другите страни, подрони авторитета на бащата и морала на
старата средна класа. Младото поколение правеше онова, което си искаше, и не държеше сметка
дали постъпките му се одобряват от родителите.
Причините за такова развитие са много разнообразни и твърде сложни, за да ги представим
тук в подробности. Ще споменем само няколко. Упадъкът на старите обществени символи на
властта - монархията и държавата - засегнаха личния, родителския авторитет. Щом тези
институции, които младото поколение бе възпитавано да уважава, се оказаха безпомощни, то
естествено и родителите загубиха своя престиж. Друг фактор в променените условия, особено след
инфлацията, бе, че по-старото поколение се почувства объркано, озадачено и много по-непригодно
в сравнение с находчивото младо поколение. Младите чувстваха, че превъзхождат родителите си,
и не приемаха сериозно техните напътствия. Освен .това икономическият упадък на хората от
средната класа им отне ролята на стожери за осигуряване бъдещето на своите деца.
По-старите от нисшата прослойка на средната класа се почувстваха огорчени и засегнати, но
останаха пасивни. Младото поколение се стремеше към действия, но ето му се влошаваше, защото
основата на икономическата независимост, каквато бяха имали родителите, бе вече разрушена.
Търсенето на хора с професия бе по-малко от предлагането и шансовете например на лекаря или на
адвоката бяха незначителни. Онези, които бяха взели участие във войната, чувстваха, че имат
право на повече, отколкото им даваше животът. Мнозина младши офицери, които с години бяха
свикнали да командват и съвсем естествено да упражняват власт над други, не можеха да се
помирят с участта на чиновници или на търговски пътници.
Задълбочаващата се социална безизходица стана важен източник на националсоциализма:
вместо да се замислят върху икономическата и социалната участ на старата средна класа, нейните
представители съзнателно се заеха да решават своята съдба в мащаба на нацията. Символи на
действителното, социалното недоволство станаха поражението на страната и Версайският договор.
Често се говори, че отношението на победителите от 1918 година към Германия е една от
основните причини за възхода на нацизма. Тук трябва да направим една уговорка. Мнозинството,
германци разбираха, че мирният, договор е несправедлив. Но докато средната класа реагира с явно
огорчение, сред работниците това чувство към Версайския договор се прояви много по-слабо. Те
бяха против стария режим и приеха загубата на войната като негово поражение. Те знаеха, че са
воювали храбро и нямаха основание да се срамуват от себе си. От друга страна, победата на
революцията, която бе възможна само с премахване на монархията, им осигури икономически,
политически и хуманни придобивки. В основата на недоволството от Версайския Договор бе
www.spiralata.net 71
нисшата прослойка на средната класа. Националистическият протест бе вече мотивация,
проектираща социалната върху националната малоценност.
Тази проекция е твърде ясна и в личното развитие на Хитлер. Той бе типичен представител на
нисшата прослойка на средната класа, един „господин никой" без шансове за бъдеще. Той
чувстваше много болезнено -орисията си на изхвърлен от обществото! В Майн кампф Хитлер
често споменава, че в младежките си години е бил „никой", „неизвестният човек". Макар това да се
.дължеше главно, на социалното му положение, той го обясняваше с категориите на нацията. Роден
извън пределите на Райха, бъдещият водач се чувстваше отлъчен не толкова в социално, колкото в
национално отношение и Великият германски райх, в който можеха да се завърнат всички синове
на родината, стана за него символ на обществен престиж и сигурност. Чувството на безпомощност,
страхът и изолацията ла старата средна класа от цялата обществена реалност и разрушителният
дух, породен от това състояние, не бе единственият психологически източник на нацизма.
Селяните негодуваха против кредиторите от града, към които бяха задлъжнели, а работниците бяха
дълбоко разочаровани и обезкуражени от постоянното политическо отстъпление след първите им
победи през 1918 година под едно ръководство, загубило всякаква стратегическа инициатива.
Огромното мнозинство от населението бе обхванато от чувство за собствено нищожество и
безпомощност, което вече описахме като типично изобщо за периода на монополистичния
капитализъм. Тези психологически обстоятелства бяха не „причината" за появата на нацизма, а
неговата човешка основа, без която той не би могъл да се развие. Анализът обаче на целия
феномен на възхода и на победата на нацизма трябва стриктно да се съобразява с икономическите,
политическите, а също и с психологическите условия. Поради изобилната литература по този
въпрос и с оглед на конкретните цели на настоящата книга не е необходимо да се впускаме в
обсъждане на тези икономически и политически въпроси. На читателя може .да се припомни обаче
ролята, която играеха представителите на едрата промишленост и полу банкрутиралите юнкери за
утвърждаването на нацизма. Без подкрепата им Хитлер никога нямаше да победи и това тяхно
поведение се коренеше много повече в осъзнатите им икономически интереси, отколкото в
психологическите фактори.
На класата на собствениците се противопостави един парламент, в който 40 на сто от
депутатите бяха социалисти и комунисти, принадлежащи към групировки на недоволни от
съществуващата социална система, а също и растящ брой нацистки депутати, представляващи
също класа, която беше в отявлена опозиция на най-могъщите сили на немския капитализъм.
Парламент, който в своето мнозинство подкрепяше тенденции, насочени против интересите на
тези сили, естествено им изглеждаше опасен. И те заявиха, че демокрацията не действа. Всъщност
тя действаше, н то много добре. Парламентът включваше твърде съразмерно представителство на
интересите на различните класи в германското общество н точно заради това парламентарната
система не можеше повече да се примири с потребността от запазване привилегиите на едрата
промишленост и на полуфеодалните земевладелци. Представителите на привилегированите
обществени групи очакваха, че нацизмът ще отклони заплашващото ги емоционално недоволство в
друга посока и същевременно ще впрегне силите на нацията в служба на техните интереси. Общо
взето, надеждите им не излязоха напразни. Разбира се, и те допуснаха грешки в някои детайли.
Хитлер и неговият бюрократичен апарат не бяха слепи оръдия, на които хората на Тисен и Круп
непрекъснато да заповядват. Всъщност наложи се същите тези хора да делят могъществото си с
нацистката държава и често да й се подчиняват. Въпреки че нацизмът се оказа пагубен в
икономическо отношение за всички други класи, той отстояваше интересите на най-мощните
групировки в германската промишленост. Нацистката система бе „аеродинамичната" версия на
германския предвоенен империализъм и продължи оттам, където монархията се бе провалила.
(Републиката не прекъсна развитието на немския монополистичен капитализъм, а фактически го
подкрепи със средствата, които имаше на разположение.)
Пред много читатели ще възникне въпросът: как може да се приеме, че старата средна класа е
психологическата основа на нацизма, когато той служи на интересите на германския
империализъм? Отговорът е по принцип същият, както и за ролята на градската средна класа при
възхода на капитализма. В следвоенния период средната класа, или по-точно нейният нисш слой,
представляваше заплаха за монополистичния капитализъм. Този слой бе обхванат от силен страх, а
впоследствие - от омраза, изпадна в паника и бе склонен към подчинение, а същевременно и към
господство над безпомощните обществени сили. Тези чувства се използваха от съвсем друга класа
за създаване на режим, който всъщност трябваше да служи на собствените й интереси. Хитлер се
оказа ефикасно оръдие за тази цел, понеже в личността му се съчетаваха характерните черти на
www.spiralata.net 72
негодуващата, изпълнена с омраза дребна буржоазия, с която нисшата прослойка на средната класа
се отъждествяваше емоционално и социално с типичните за един опортюнист качества, готов да
защитава интересите на германските индустриалци и юнкери. Първоначално той зае позата на
месия на старата средна класа, обеща разрушаването на универсалните магазини, премахване на
монопола на банковия капитал и т. н. Историческата истина е съвсем друга. Обещанията му
изобщо не бяха изпълнени. Това обаче нямаше никакво значение. Нацизмът никога не се е
отличавал с истински политически и икономически принципи. Важното е да се разбере, че
единственият негов принцип бе радикалният му опортюнизъм. Главното за него бе, че стотици
хиляди хора от дребната буржоазия, които при едно нормално развитие щяха да имат незначителен
шанс по отношение на парите и властта, след въвличането им в нацистката бюрократична система
получиха голям пай богатство и престиж, принудително измъкнат от ръцете на висшата класа. На
други от същата социална категория, но извън нацистката държавна машина, бяха дадени
службите, иззети от евреи и политически противници, а на всички останали бяха осигурени
„зрелища", въпреки че не получиха повече хляб. Емоционалното удовлетворение, осигурявано от
тези садистични спектакли и идеологията, проповядваща превъзходство над останалия свят, успя
да компенсира - поне за известно време - опустошения им в икономическо и културно отношение
живот.
И тогава станахме свидетели на социоикономически промени с дълбок психологически ефект,
по-специално залеза на средната класа и възхода на монополистичния капитал. Този ефект се
увеличи или беше систематизиран от една политическа идеология, както религиозните учения през
XVI век, и възникналите в този процес психически сили се проявиха в противоположна посока на
първоначалните икономически интереси на същата тази класа. Нацизмът психологически възроди
нисшата прослойка на средната класа, докато участваше в разрушаването на нейното
социоикономическо положение и мобилизира емоционалните й сили, за да я превърне в главен
двигател на борбата за икономическите и политическите цели на германския империализъм.
В следващите страници ще се опитаме да изясним, че Хитлер, учението му и нацистката
система са крайна форма на структурата на характера, който определихме като „авторитарен" и
точно затова той оказа мощно въздействие върху хората със същата структура на характера.
Автобиографията на Хитлер е сполучлива илюстрация на авторитарния характер и като най-
представителния документ на нацистката литература ще я използваме за основен източник в
анализа на психологията на нацизма.
Обрисувахме авторитарния характер като съчетание на садистични и мазохистични
склонности. За садизма посочихме характерния стремеж към неограничена власт над друго лице,
проникнат в различна степен от деструктивни тенденции, а за мазохизма - влечението към
обезличаване на индивида пред една непреодолимо мощна сила и участие в нейната власт и слава.
Проявите на садизъм и мазохизъм се дължат на неспособността на изолирания човек да устои сам в
живота и на неговата потребност от симбиотични взаимоотношения за преодоляване на самотата.
Садистичният стремеж към власт се отразява по много начини в Майн кампф. Той е
характерен за отношението на Хитлер към масите в Германия, които той презира и „обича" с
типично садистичен маниер, както и към неговите политически противници - обект на
съществените за садизма му деструктивни тенденции. Хитлер говори за удовлетворението, което
изпитват масите от упражняване на господство върху тях: „Те желаят победата на по-силния и
унищожаването или безусловната капитулация на слабия. „Като жена ... която е готова да се
подчини на силния мъж, вместо да командва слабака, масите също така обичат властелина, а не
смирения молител и изпитват много по-голямо удовлетворение от учение, което не търпи
съперници, отколкото от подарената либерална свобода. Не им е ясно какво да .правят с нея и дори
се чувстват изоставени, когато я имат. Те не осъзнават нито наглостта, с която ги тероризират
духовно, нито жестокото орязване на човешките им свободи, защото изобщо не проумяват
заблудите на това учение."
Хитлер изтъква като съществен фактор в пропагандата превъзхождащата сила на оратора,
който покорява публиката; Той дори не се колебае да признае, че физическата умора на
аудиторията е всъщност най-благоприятното условие за податливостта на слушателите. Хитлер
разсъждава кой час от деня е най-подходящ за политически митинги и отбелязва: „Изглежда,
сутрин и даже през деня хората се противопоставят с най-голяма енергия на опитите да им се
налага волята или мнението на друг човек. Действително всеки митинг прилича на среща между
борци от два съперничещи отбора. Превъзхождащият ораторски талант на една властна апостолска
натура ще успее по-лесно да спечели в името на новата воля хора, губещи съпротивителни сили по
www.spiralata.net 73
съвсем естествен начин, отколкото слушатели, които все още владеят енергията на своя ум и
силата на волята си."
Самият Хитлер много добре познава условията, предразполагащи към желание за подчинение,
и дава чудесно описание на състоянието на един участник в митинг.
„Митингът е необходим дори само затова, че тогава човекът, който има намерение да се
приобщи към едно движение, но се чувства сам и лесно го обзема страх от самотата, вижда за пръв
път по-голяма общност, която вдъхва сила и смелост на мнозинството...
Ако той, излязъл от работилничката си или пък от голямата фабрика, в която се чувства
съвсем малък, за пръв път отива на митинг и усеща, че е заобиколен от хиляди хора с еднакви
убеждения ... сам се поддава на магическото влияние, на онова, което наричаме масово внушение."
Гьобелс описва масите по същия начин. „Хората не искат нищо друго, освен да бъдат
управлявани с достойнство" - пише той в романа си „Михаел". За него те „не са нищо повече от
камъка за скулптора. Проблемът водач-маси се свежда до проблема бояджия - цвят."
В друга книга той описва точно зависимостта на садиста от своите обекти - слабостта и
пустотата, които чувства, щом няма власт над някого, и как такава власт му вдъхва нова сила. Ето
как предава собственото си душевно състояние: „Понякога човек е обзет от дълбоко униние и
може да го превъзмогне единствено ако отново се изправи пред масите. Хората са изворът на
нашата сила."
Лей, лидерът на Германския трудов фронт, убедително говори за този особен вид власт над
хората, която нацистите наричат водачество. Обсъждайки качествата, на които трябва да отговаря
нацисткият водач, и целите на образованието на такива водачи, той отбелязва: „Искаме да знаем
дали тези хора притежават воля да водят, да бъдат господари и да изпитват наслада от това ... Ние
искаме да управляваме и това да ни доставя удоволствие. Ще научим тези хора да яздят ... за да им
създадем чувството на абсолютно господство над живото същество."
Същият акцент поставя и Хитлер при определяне целите на образованието: „Цялото
образование и развитие на ученика трябва да бъде насочено към формиране на убеждението, че
той безусловно превъзхожда другите.
На друго място той пише, че момчето трябва да се възпитава да не търпи несправедливостта,
да се бунтува против нея. Навярно това няма да звучи странно на читателя - или поне ние се
надяваме да е така. Подобно противоречие е типично за садо-мазохистичната амбивалентност
между склонностите към власт и към подчинение. Желанието за власт над масите е движещата
сила у представителите на „елита" - нацистките водачи. Както се разбира от горния цитат, то
понякога се разкрива с почти изненадваща откровеност. При други случаи е изразено в по-малко
дразнеща форма - казва се, че масите желаят да бъдат управлявани. Необходимостта да се ласкаят
широките обществени кръгове и да се прикрива циничното презрение към тях води до трикове,
като например следния: Когато говори за инстинкта за самосъхранение, който за него, както ще
видим по-нататък, е почти тъждествен със стремежа към власт, Хитлер твърди, че у ариеца този
инстинкт е достигнал най-благородната си форма, „понеже охотно подчинява своето „Аз" на
интересите на общността и го жертва, когато удари часът".
Макар че водачите първи изпитват удоволствие от властта, масите в никакъв случай не са
лишени от садистично удовлетворение. Расовите и политическите малцинства в Германия, а в
последна сметка и други нации, набедени за по-слаби или западащи, стават обекти на садизъм от
страна на масите. Докато Хитлер и бюрокрацията му се радват на властта над масите в Германия,
същите маси, от друга страна, биват поощрявани да се наслаждават на превъзходството си над
други нации и да се вдъхновяват от стремежа си към световно господство.
Хитлер не се колебае да посочи идеята за световно господство като цел на своята партия. Той
говори с присмех за пацифизма: „Наистина пацифистично-хуманна-та идея е може би много добра
за човека на най-високо равнище, който предварително е завладял и покорил света до степен
достатъчна, за да бъде единствен господар на цялата планета."
И в същия дух той поддържа? „Държава, която в епохата на расовата ненавист се посвети на
съхраняване на най-добрите расови елементи, един ден трябва да стане господар на света."
Обикновено Хитлер се опитва да мотивира желанието си за власт. Неговите най-важни
основания са: господството му над други народи е за тяхно добро и за доброто на световната
култура; желанието за власт се корени във вечните закони на природата; самият той действа по
заповед на висша сила - Бог, Съдба, История, Природа; опитите му за господство представляват
отбрана срещу стремежа на други да господстват над него и над германския народ. А той иска
само мир и свобода.
www.spiralata.net 74
 Илюстрация на първата от горните му тези намираме в следния откъс от Майн кампф:
„Ако в историческото си развитие германският народ беше единен както някои други нации,
днес Германският райх вероятно би бил повелител на цялата планета." Господството на Германия
над света би довело, предполага Хитлер, до „един мир, осигуряван не от палмовите клонки на
сълзливите пацифистки професионални оплаквачки, а завоюван от победоносния меч на народ от
повелители, който поставя света в служба на една по-висока култура".
През последните години уверенията му, че неговата цел не е само благоденствието на
Германия, защото действията му служат на жизнените интереси на цялата цивилизация, станаха
добре известни на всеки, който следи печата.
Втората теза, че желанието му за власт се корени в законите на природата, излиза от рамките
на елементарната мотивация, като се основава също така на склонността към подчинение на сила
извън личността. Тази постановка е изразена в грубото Хитлерово тълкуване на дарвинизма. В
инстинкта за съхранение на рода Хитлер вижда „първата причина за създаване на човешки
общности".
Инстинктът за самосъхранение води силния към борба за господство над слабия, а в
икономическо отношение - към оцеляване на най- пригодния. Отъждествяването на инстинкта за
самосъхранение с господството над другите намира особено силен израз в хипотезата на Хитлер,
че „първата човешка цивилизация сигурно е разчитала повече на подчинените хора, отколкото на
опитомените животни". Той пренася собствения си садизъм върху природата, която е „жестоката
Царица на цялата Мъдрост", а нейният закон за съхранение „подчинен на суровия закон на
необходимостта и на правото да победи най-добрият и най-силният в света".
Любопитно е да се отбележи, че във връзка с този примитивен дарвинизъм „социалистът"
Хитлер защитава либералните принципи на неограничената конкуренция. В полемика против
сътрудничеството между различни националистични групи той казва: „При такава комбинация се
пречи на свободното движение на енергията, спира се борбата за отбор на най-добрия и ни-" кога
няма да се стигне до необходимата и окончателната победа на по-здравия и по-силния човек."
Другаде Хитлер пише, че свободното движение на енергията е мъдростта на живота.
Разбира се, Дарвиновата теория сама по себе си не отразяваше чувствата на садо-
мазохистичния характер. Напротив, за много нейни привърженици тя бе опора на надеждата за
еволюция на човечеството към по-висши стадии на културата. За Хитлер обаче тя бе израз и
същевременно оправдание на собствения му садизъм. Твърде наивно той обяснява какво
психологическо значение е имал за него дарвинизмът. Когато живеел в Мюнхен, все още като
неизвестен човек, бъдещият водач се събуждал сутрин в пет часа и имал навик „да хвърля
коматчета или твърди корички хляб на мишленцата, които обикаляли из малката стая, и да
наблюдава как смешните животинчета лудуват и се боричкат за подхвърлените им лакомства".
Тази „игра" представлявала Дарвиновата борба за съществуване в малък мащаб. За Хитлер тя бе
буржоазен заместител на устройваните зрелища от римските цезари и въведение към
историческите спектакли, които предстоеше да организира.
Последната теза на неговия садизъм --оправданието, че всъщност представлява отбрана на
атаки отвън,. намира многообразно отражение в писанията на Хитлер. Той и германският народ
винаги са невинни, а враговете им - садистични, жестоки зверове.
Голяма част от тази пропаганда съдържа обмислени, съзнателни лъжи. Донякъде обаче тя се
отличава със същата емоционална „искреност" на параноичните обвинения. Те винаги имат
отбранителна функция срещу доловените от личността собствени черти на садизъм- и
деструктивност и се проявяват съгласно формулата: „Ти си този, който-имаш садистични
намерения. Затова аз съм невинен." При Хитлер този защитен механизъм е ирационален до
крайност, понеже „фюрерът" обвинява враговете си за същото, което искрено приема за свое
собствено намерение. Той укорява евреите, комунистите и французите в неща, които на друго
място обявява за легитимни цели на собствените си действия. Хитлер не си дава труд да разкрие
подобно противоречие с помощта на разума, а осъжда евреите, че докарвали до брега на Рейн
войски от Френска Африка с намерение чрез незаконородени деца от неизбежните връзки на
войниците с европейки да унищожат бялата раса и по този начин „на свой ред да се издигнат до
положението на господари". Той навярно се е досетил, че обвинява други в нещо, което според
него е най-благородната цел на собствената му раса, и се опитва да обясни това противоречие с
инстинкта за самосъхранение на евреите. На тях им липсвал характерният идеализъм на арийския
стремеж към господство.

www.spiralata.net 75
 Подобни упреци Хитлер отправя и към французите, които искали да потъпчат Германия и да
изчерпят силите й. И докато използва това твърдение, за да обоснове необходимостта от
унищожаване на „френския стремеж към хегемония в Европа", той признава, че би действал като
Клемансо, ако би бил на негово място.
Хитлер обвинява комунистите, че били жестоки, и отдава успеха на марксизма на неговата
политическа решителност и на войнствената му жестокост. Същевременно обаче отбелязва: „На
Германия..липсваше тясното сътрудничество с жестоката сила и. с откровената политическа воля."
Кризата в Чехословакия през 1938 година и сегашната война изобилстват с подобни примери.
Не е имало акт на нацистко потисничество, който да не е бил обяснен като отбрана против
господството на други. Не е трудно да се разбере, че такива твърдения са елементарни
фалшификации и нямат параноичната „откровеност" на обвиненията към евреите и французите. И
все пак те не са лишени от пропагандна стойност, особено сред нисшия слой на средното съсловие,
предразположено според структурата на своя характер да вярва в подобни параноични изяви.
Презрението към безпомощните се откроява особено ясно, когато Хитлер говори за- народите,
чиито политически цели - борба за национална независимост - не се различават от собствените му
цели. Може би неискреността по отношение на националната свобода е най-прозрачна в
презрението му към безвластните революционери. Той пише с ирония и надменност за малката ;
група на националсоциалистите, към която първоначално се е присъединил в Мюнхен. Неговото
впечатление от първото събрание е: „Ужасно, ужасно, това беше кръжочна дейност в най-лош вид
и стил. И в този кръжок ли трябваше да влизам аз? После обсъждаха въпроса за нови членове,
което значеше, че са хванали" и мен."
Хитлер ги нарича „едно смешно малко дружество", чието единствено предимство било, че
предлагало „възможности за реална лична активност". Той заявява,; че никога не би влязъл в една
от съществуващите големи партии - много характерно за него становище. Хитлер трябваше да
започне с група, която се чувстваше нисша и слаба. Инициативата и смелостта му не биха
намерили стимул в съзвездие, където трябва да води борба против съществуващите сили или да се
състезава с равни на себе си. Той проявява същото презрение към безсилните, когато пише за
индийските революционери. Същият човек, който повече от всеки друг използва лозунга за
национална свобода в името на личните си амбиции, изпитва само ненавист към такива
революционери, които, без да разполагат със сила, дръзват да се борят против могъщата Британска
империя. Хитлер пише, че си спомня „някой и друг азиатски факир вероятно, но главното за мен
бе, някои от индийските „борци за свобода", които но онова време обикаляха Европа, успяваха да
заблудят дори твърде интелигентни хора с фикс-идеята, че Британската империя, чийто
крайъгълен камък бе в Индия, била пред разруха, именно там ... Индийските бунтовници въпреки
всичко никога не ще постигнат това ... Просто не е възможно едно дружество на инвалиди да
щурмува толкова мощна държава... Аз не мога, просто заради съзнанието за тяхната расова
малоценност, да свържа съдбата на собствената си нация с тези тъй наречени потиснати нации."
Симпатията към силния и омразата към безпомощния, типично влечение на садо-
мазохистичния характер, обяснява много от политическите действия на Хитлер и неговите
привърженици. Републиканското правителство се надяваше, че би могло да постигне помирение с
нацистите с един толерантен подход. Вместо да успее, стана обратното - предизвика омразата им
именно поради това, че не прояви сила и твърдост. Хитлер ненавиждаше Ваймарската република
заради нейната слабост и се възхищаваше от мощта на промишлените и военните лидери. Той
никога не се е борил против утвърдена, силна власт и винаги е нападал групировки, които според
него са били безпомощни. „Революциите" на Хитлер и на Мусолини станаха под патронажа на
съществуващата власт и техни любими обекти бяха беззащитните хора. Дори може да се
предположи, че отношението на Хитлер към Великобритания бе обусловено, между другите
фактори, и от психологически комплекс. Докато я смяташе за могъща страна, той се отнасяше с
възхищение и симпатия към нея. Книгата му отразява това чувство към Великобритания. Щом
разбра слабостта на британската позиция преди и след Мюнхенското съглашение, симпатията му
се превърна в омраза и в желание да унищожи тази страна. За хора като него политиката на
„помирение" неизбежно предизвикваше омраза, а не приятелство.
Дотук разгледахме садистичната страна на Хитлеровата идеология. При обсъждане на
авторитарния характер обаче отбелязахме, че другата негова страна е мазохистичната. Налице е
желание към покорство пред непреодолимо силна власт, към обезличаване, наред със стремежа
към господство над безпомощните. Тази мазохистична черта на нацистката идеология и практика е
очевидна в отношението към масите. На тях непрестанно им се повтаря: личността не представлява
www.spiralata.net 76
нищо. Тя трябва да се примири със своето нищожество, да се слее с висшата власт и тогава да се
почувства горда, че е част от мощта и славата на могъщата сила. Хитлер ясно изразява тази
позиция в определението си на идеализма: „Самият идеализъм кара хората доброволно да
признават привилегията на силата и могъществото и ги превръща в прашинка от системата, която
действа в цялата Вселена."
Гьобелс дава подробно определение на онова, което според него е социализъм: „Да бъдеш
социалист, означава да подчиниш „аз" на „ти"; социализмът е жертва на личността в името на
цялото."
Жертването на личността и свеждането й до прашинка, до атом според Хитлер изисква
самоотричане от правото да се отстояват собствените мнения, интереси и щастие. Това
самоотричане е същността на политическата организация, в която „човекът се отказва от личните
си мнения и интереси.. " Хитлер възхвалява „саможертвата" и уверява, че „в стремежа към
собственото си щастие хората все повече пропадат от небето към ада". Целта на образованието е да
научи индивида да не изтъква себе си. Още от училищната скамейка момчето трябва да свикне „да
мълчи не само когато му се прави справедлив упрек, но също трябва да се научи, ако е
необходимо, да понася с мълчание неправдата". Във връзка с крайната си цел той пише: „В
народната държава трябва да се наложи окончателно народният възглед за живота, като се
достигне онази благородна ера, в която хората вече не ще виждат своята мисия в по-добро
отглеждане на кучета, коне и котки, а по-скоро в издигане на самото човечество, ера, в която
единият съзнателно и мълчаливо се отказва, а другият с радост дава и се жертва."
Тази мисъл е малко изненадваща. Би трябвало да се очаква, че след описание на единия тип
личност, която „съзнателно и мълчаливо се отказва", противоположният тип ще бъде човек, който
води, поема отговорност или нещо подобно. Хитлер обаче характеризира „другия" тип също с
качество на себеотрицание. Трудно е да се разбере разликата между „мълчаливо се отказва" и „с
радост се жертва". Ако ни е позволено да тълкуваме, изглежда, той в себе,си наистина е имал
намерение да разграничи масите, които е трябвало да се подчиняват, от властелина, призван да
управлява. Той често отрича своя и на „елита" стремеж към властта, макар понякога открито да го
признава. С тази своя мисъл Хитлер явно не е имал намерение да бъде толкова откровен и затова
вместо стремеж към власт е избрал желание „с радост да дава и да се жертва".
Той ясно потвърждава, че философията му на самоотричане и саможертва е за онези, чието
състояние не им позволява да се нарекат щастливи. Хитлер не желае да постигне обществен ред,
осигуряващ лично щастие за всеки, а иска да се възползва от крайната бедност на масите, за да ги
накара да повярват в неговия евангелизъм на самоунищожението и най-откровено заявява: „Ние се
обръщаме към огромната армия на онези, които са толкова бедни, че личният им живот не би
позволил дори да помислят за най-възвишеното блаженство в света .. "
Проповедите за саможертва имат очевидна цел - масите да се примирят и да се подчинят на
стремежа към власт от страна на водача и на „елита". Подобна мазохистична склонност може да се
открие у самия Хитлер. За него висшата сила, на която се подчинява, е Бог, Съдбата,
Необходимостта, Историята, Природата. Всъщност всички тези понятия имат за него почти
еднакъв смисъл - символи на непреодолима сила. Той започва автобиографията си с бележката, че
за него е било „добро предзнаменование, т. е. Съдбата е определила Браунау за място на моето
раждане". И продължава с мисълта, че целият германски народ трябва да бъде обединен в една
държава, понеже само когато тя се окаже малка за него, необходимостта ще му даде ..моралното
право да придобива земя и територия". Поражението във войната през 1914-1918 година за него е
„заслужено наказание от страна на вечното възмездие". Нации, които се смесват с други раси,
„вършат грях против волята на вечното Провидение" или както пише на друго място, „против
волята на Вечния създател". Мисията на Германия е определена от „Създателя на Вселената".
Небето е по-възвишено от хората, понеже за щастие човек може да мами събратята си, но „Небето
е неподкупно".
Силата, която вероятно има по-голямо въздействие върху Хитлер, отколкото Бог, Провидение
и Съдба, е Природата. Докато тенденцията в историческото развитие през последните четири
столетия бе господството над хората да се замести с господство над Природата, Хитлер
настоятелно поддържа, че човек може и би трябвало да властва над своите събратя, но не може да
господства над Природата. Вече цитирахме думите му, че вероятно историята на човечеството не
започва с опитомяването на животните, а с господството върху по-нисшата категория хора. Той се
надсмива над идеята, че човек може да покори Природата, и се подиграва на онези, които вярват,
че ще станат нейни господари, „като се има предвид, че не разполагат с никакво друго оръжие
www.spiralata.net 77
освен с една „идея". Хитлер пише, че човек „не господства над Природата, но като се опира на
познаването на някои закони и тайни на Природата, се е издигнал до положението на господар на
онези живи създания, които нямат подобни знания". Тук откриваме: същата идея - Природата е
великата сила, на която трябва да се подчиним, но можем да станем господари на живите създания
в света.
Опитахме се да очертаем двете тенденции в Хитлеровите писания, които вече определихме
като основополагащи за авторитарния характер: склонност към власт над хората и желание за
подчинение на една непреодолима външна сила. Тези възгледи са в една или друга, степен
идентични с идеологията на Нацистката партия. В книгата на Хитлер са намерили място
становищата, изразени в многобройните му речи, с които той спечели маса последователи на
своята партия. Тази идеология отразява особеностите на неговата личност - чувство за
малоценност, ненавист към живота, аскетизъм и завист по отношение на хората, радващи се на
житейските блага - благоприятна почва за садо-мазохистичните склонности. Тя бе адресирана към
хора, които поради сродната структура на характера си я приемаха за привлекателна и действена,
като станаха ревностни последователи на човека, изразил техните чувства. Нисшата прослойка на
средната класа посрещна със задоволство не само нацистката идеология, но и обещаната от нея
политическа практика. Създадена бе йерархия, в която всеки имаше някой над себе си, на когото да
се подчинява, и друг под себе си, върху когото да упражнява своята власт. Човекът на върха,
водачът, имаше Съдбата, Историята, Природата като сила, с която да се слее. Тъй нацистката
идеология и практика задоволи желанията, произтичащи от структурата на характера на една част
от населението, и даде насоки и ориентири на онези, крито макар и да не харесваха господството и
подчинението, се бяха примирили и бяха загубили вяра в живота, в собствените си убеждения и
във всичко останало.
Дават ли тези размисли възможност за прогнозиране бъдещето на нацизма? Не се чувстваме
компетентни да правим каквито и да било предсказания. При все това смятаме, че е полезно да се
поставят някои въпроси, породени от психологическите аспекти, които анализирахме. Дали от
такава гледна точка нацизмът не отговаря на емоционалните потребности на хората и не е ли
подобна психологическа функция фактор за неговата укрепваща устойчивост?
От всичко казано дотук отговорът е отрицателен. Човешката индивидуализация,
унищожаването на всички „първични връзки" е необратим процес. Разрушаването на
средновековния свят продължи четиристотин години и завърши едва в нашата ера. Ако не бъдат
унищожени цялата промишлена система и начинът на производство с оглед обществото да се
върне на пред-индустриалното си равнище, човекът ще си остане личност, появила се единствено в
резултат н-а окръжаващия я свят. Ние разбрахме, че той не е в състояние да понесе отрицателната
свобода и като се опитва да избяга от нея, попада в ново робство, нещо като заместител на
първичните връзки, от които се е отказал. Новите зависимости обаче не представляват истински
съюз със света. Той плаща за новата форма на сигурност с целостността на собствената си личност.
Фактическата дихотомия между него и новите авторитети не изчезва. Те пречат на развитието му,
макар че тон може съзнателно и доброволно да им се подчини. Същевременно светът, в който
живее, не само го е превърнал в „атом", но му е предоставил всякакви възможности да израсне
като личност. Съвременната промишлена система има капацитет да произведе не само един
икономически осигурен живот за всеки човек, но и да създаде материалната база за пълноценна
изява на човешките интелектуални, чувствени и емоционални способности при значително
намаляване на работното време.
Функцията на една авторитарна идеология и практика може да се сравни с ролята на
невротичните симптоми. Те са резултат на непоносима психологическа обстановка и
същевременно предлагат решение, което прави живота възможен. Невротичните симптоми обаче
не осигуряват щастие н развитие на личността и не променят условията, налагащи невротичните
решения. Динамизмът на човешката природа е важен фактор, подтикващ към търсене на по-добра
перспектива, ако има възможност за нейната реализация. Самотата и безсилието на личността,
жаждата й за реализация на нейните заложби, обективно увеличаващият се капацитет на
съвременната промишленост са динамични фактори, формиращи основата на стремежа към
свобода й щастие. Бягството към симбиоза може да облекчи, но не и да отстрани страданията.
Стремежът към свобода не е метафизична сила и не може да бъде обяснен с природните закони.
Той е неизбежният резултат на процеса на индивидуализиране и на растежа на културата.
Авторитарната система не може да премахне базисните условия, в които се поражда стремежът
към свобода, нито да го унищожи, след като вече е възникнал.
www.spiralata.net 78
 Глава седма
СВОБОДА И ДЕМОКРАЦИЯ
1. ИЛЮЗИЯ ЗА ИНДИВИДУАЛНОСТ
В предходната глава се опитахме да Посочим някои фактори на съвременната индустриална
обществена система изобщо и на нейния монополистичен стадий, които допринасят за формиране
на личност, измъчвана от безсилие и самота, от страх и несигурност. Разгледахме специфичните
условия в Германия, създали у част от населението благоприятна почва за една идеология и за
политическа практика, които допадат на обрисувания от нас авторитарен характер.
Какво обаче можем да кажем за нас самите? Дали нашата демокрация е заплашена само от
фашизма отвъд Атлантическия океан или от „петата колона" сред нашите редици? Ако е така,
положението би било сериозно, но не и критично. Макар външната и вътрешната заплаха от
фашизъм да изисква необходимото внимание, няма по-голяма грешка и по-сериозна опасност от
това, да не се разбира, че в нашето общество сме изправени пред същото явление, осигуряващо
благоприятни условия за възникване на фашизма: нищожността и безсилието на личността.
Подобно твърдение е предизвикателство към конвенционалното схващане, че след
освобождаването на личността от всякакви външни ограничения съвременната демокрация
достигна истински индивидуализъм. Ние се гордеем, че не се подчиняваме на някаква външна
власт, че сме свободни да изразяваме нашите мисли и чувства, и ни се струва съвсем естествена, че
тази свобода почти автоматично гарантира нашата индивидуалност. Правото да изказваме мислите
си обаче има някаква значение само ако тези мисли са наши. Свободата от външни авторитети е
трайна придобивка, ако вътрешните психологически условия ни дават възможност да
утвърждаваме собствената си индивидуалност. Дали сме постигнали тази цел или дали поне се
доближаваме до нея? Книгата ни е посветена на човешкия фактор, следователно нейната задача е
критично да анализира именно този въпрос. Затова нека да проследим тематичната нишка на
предшестващите глави. При разглеждане на двата аспекта на свободата в съвременността
посочихме икономическите условия, които допринасят за растящата изолация и безсилието на
личността. Анализирайки психологическите резултати, изтъкнахме, че безсилието води или до
типичното за авторитарния характер бягство, или до принудителното спазване на установения ред,
когато изолираната личност се превръща в автомат, губи собствения си образ и въпреки това
създава представа за себе си като за свободен човек, ръководен само от своята воля.
Важно е да проследим как нашата система способства за развитие на тази тенденция към
конформизъм, макар че поради липса на място можем да си позволим да посочим само няколко
типични примера. Потискането на спонтанните чувства, а оттук и на развитието на истинската
индивидуалност започва много рано, фактически от първите учебни занимания на детето 19. Далеч
сме от мисълта, че образованието трябва неизбежно да води до потискане на спонтанността, ако
неговата действителна цел е да се подпомага вътрешната независимост и индивидуалността на
детето, неговият растеж и цялостност. Ограниченията, които този вид образование може би трябва
да наложи на растящото дете, би следвало да се сведат до временни мерки, реално подпомагащи
процеса на растежа и развитието. В нашето общество образованието често се получава като
резултат от премахване на спонтанността и подмяна на оригиналните психически актове с
наложени „от горе" чувства, мисли и желания (под оригинални нямаме предвид, нека повторим, че
една идея не е била в мислите; на друг човек, а че възниква у индивида, резултат е на собствената
му активност и в този смисъл е негова). Ако вземем един произволен пример, ще се убедим, че
най-ранните форми на потискане на чувствата са свързани с. враждебността и неодобрението. По-
начало у повечето деца са налице в известна степен враждебност и бунтарство, плод на
конфликтите им със заобикалящия ги свят, който се стреми да възпре тяхната експанзивност, и те
като по-слаб опонент обикновено трябва да отстъпят. Една от основните цели на образователния
процес е премахването на тази антагонистична реакция. Методите са различни: от заплахи и
наказания, всяващи страх у детето, до по-изтънчени похвати на „подкупване" или „обяснения",
които объркват детето и го принуждават да не проявява враждебност. То започва с отказ да
изразява своето чувство и накрая се отказва от самото чувство. Заедно с това детето бива
обучавано да потиска впечатленията си за враждебното и неискреното отношение, което проявяват

19
Според Ана Хартох (схващане, изложено, в книга под печат, съдържаща съвместни изследвания на М. Гей, А.
Хартох и Л. Б. Мърфи върху деца от детските ясли „Сара Лорънс") тестът на Роршах при деца от три до пет години
показал, че опитът за запазване на тяхната спонтанност води до появата на основния конфликт между децата и
авторитетните възрастни.
www.spiralata.net 79
възрастните. Понякога това съвсем не е лесно, понеже децата притежават усет да долавят подобни
отрицателни качества, но за разлика от големите трудно могат да бъдат заблуждавали с думи.
Някои хора са неприятни на детето „без основателни причини" освен най-основателната - че
долавя враждебността или неискреността, която се излъчва от тях. Подобна реакция бързо
избледнява под външното влияние - .скоро детето достига „зрелостта" на възрастния и губи
чувството да разграничава почтения човек от негодника, докато последният не извърши нещо
наистина скандално.
Същевременно детето отрано се възпитава на чувства, които съвсем не са „негови". Учат го да
харесва определени хора, да бъде безкритично, приятелски настроено към тях и да им се усмихва.
В следващия етап на живота общественият натиск довършва онова, което възпитанието не е успяло
да постигне. Щом не се усмихвате, се преценява, че ви липсва „приятна външност" - необходимо
изискване, ако искате да постъпите на работа като сервитьор, продавач или лекар. Само
намиращите се на дъното на обществената йерархия, които продават единствено физическия си
труд, а съща и застаналите на върха на пирамидата, не се нуждаят особено много от „приятна
външност". Дружелюбие, приветливост и всичко друго, което би могла да изрази една усмивка, се
превръщат в автоматичен отклик, появяващ се на лицето на даден човек сякаш с щракване на ключ
за електрически уред.
Естествено в много случаи съответното лице съзнава, че просто прави жест. По-често обаче
подобна мисъл се изплъзва от ума му заедно с умението му да разграничи псевдочувството от
спонтанната любезност.
Фалшивата маска на лицето не само потиска озлоблението и убива дружелюбието. С
псевдочувства се угнетяват и подменят широка гама от непринудени емоции. Фройд е поставил в
центъра на цялата ,си система един от видовете на такава принуда - потискане на половия нагон.
Въпреки че според нас противодействието на сексуалното удоволствие не е единственият основен
вид потискане, естествено не би трябвало да се подценява неговото значение. Резултатите му са
очевидни з случаите на сексуални забрани или когато половият нагон придобие натраплив
характер и се удовлетворява като приемане на алкохол или наркотик, които нямат особен вкус, но
помагат човек да изпадне в забрава. Потискането, независимо от един .или друг ефект, поради
интензивността на половия нагон, засяга не само сексуалната сфера. То отслабва смелостта на
съответното лице за" спонтанна изява във всички други области.
В нашето общество емоциите изобщо се възпират. Макар всякакво творческо, мислене, както
и творческата дейност да са неразделно свързани с емоции, ние сме въздигнали в идеал стремежа
да се мисли и да се живее без .емоции. Да бъдеш „емоционален" се е превърнало в синоним на
нездрав или неуравновесен човек. С въвеждане на такъв стандарт на живота личността значително
е отслабнала, нейното мислене е обедняло, станало е. сухо, безсъдържателно. От,друга страна,
понеже емоциите не могат да бъдат унищожени изцяло, те продължават да съществуват, но
напълно откъснати от интелектуалната компонента на личността. Резултатът е евтина и неискрена
сантименталност, с която филмите и популярните песни подхранват милиони емоционално
изгладнели зрители и слушатели!
Бихме желали да изтъкнем едно емоционално табу, засягащо дълбоката същност на личността
- нейното чувство за трагичната .страна на човешката същност. Както отбелязахме в една от
предходните глави, представата за смъртта и за трагедията в живота, независимо дали е смътно или
ясно изразена, представлява основна черта на човешкия характер. Всяка култура има своя начин за
справяне с проблема за смъртта. За общества, в които процесът на индивидуализацията едва
започва, краят на индивидуалното съществуване е сравнително по-малък проблем, понеже то
самото е още в началото си. Смъртта, не се възприема като нещо противоположно на живота.
Отношението към нея в културни системи, където индивидуализирането е достигнало по-високо
равнище, се формира съобразно със социалните и психологическите структури. Гърците поставяли
основното ударение върху живота и възприемали смъртта като негово мрачно и печално
продължение. Египтяните вярвали във вечността на човешкото тяло, поне за онези, които
притежавали непобедима сила. Евреите приемали смъртта много реалистично и успели да се
примирят с края на индивидуалния живот, в името на всеобщото щастие и справедливостта - цел,
която човечеството да постигне на този свят. Християнството обявило смъртта за нереална и се
опитало да утеши нещастната личност с обещания за живот след смъртта. Нашата ера направо
отрича смъртта и заедно с нея - един основополагащ аспект на живота. Личността сега е принудена
да потиска мисълта за смъртта й страданието, вместо да я превърне в най-силния подтик за живот,
в основа на човешката солидарност и в неотменна предпоставка за радостта и възторга на хората.
www.spiralata.net 80
Както винаги при потискането потиснатите елементи продължават да съществуват, макар и извън
полезрението на индивида. Страхът от смъртта съществува сред нас „незаконно". Въпреки опитите
да бъде отречен, той живее, но е безплоден поради упражнявания натиск върху него. Това е една от
причините за празнотата в нашия живот, за всепроникващата напрегната атмосфера, което
обяснява, позволяваме си да твърдим, прекомерно високите разходи за-погребения в нашата
страна.
В процеса на налагането на табу на емоциите съвременната психиатрия играе двойствена роля.
От една страна, нейният най-изтъкнат представител Фройд направи пробив във фикцията за
рационалния, целесъобразен характер на човешкия ум и .стигна до подстъп, от който може да се
погледне в бездната на човешките страсти. От друга страна, психиатрията, обогатена точно с тези
постижения на Фройд, се превърна в инструмент за манипулиране на личността. Много психиатри,
включително и психоаналитици, рисуват образа на „нормалната" личност, като подчертават, че тя
никога не е прекалено тъжна, прекалено гневна или прекалено развълнувана. Те използват
епитетите „инфантилно" или „невротично", за да отрекат човешки черти или типове, които не
съответстват на конвенционалната представа за „нормален" индивид. Тази форма на въздействие в
някои отношения е по-опасна от стария и откровен начин за назоваване на нещата с истинските им
имена. Навремето личността знаеше, че има хора или доктрини, които я критикуват, и тя можеше
да се отбранява. Но сега кой е в състояние да воюва срещу „науката"?
Извращенията, на които са подложени чувствата, е отнасят и до самостоятелното мислене. От
първите часове на училищните занимания се започва борба против самостоятелното мислене и в
главите на учениците се вкарват готови мисли. Съвсем лесно е да се видя как става това при
децата. Те горят от любопитство да опознаят света, искат да го овладеят физически и
интелектуално. Искат да научат истината, понеже това е най-сигурният начин да се ориентират в
един неизвестен и всесилен свят. Желанието им обаче не се посреща сериозно от възрастните,
които изразяват открито неуважение или едва доловимо снизхождение, проявявано обикновено
към безпомощните (деца, възрастни или болни). Освен че създава сериозни пречки за
самостоятелното мислене, подобно отношение крие по-съществен недостатък - неискреността,
често несъзнателна, но типична за поведението на възрастните към детето. Отчасти тя се изразява
в представяне на фалшива картина на света, която му е толкова полезна, колкото упътванията за
живота в Арктика, давани на човек, който се подготвя за експедиция в Сахара. Освен създаването
на обща заблуда за света възрастните прибягват и до редица конкретни лъжи, за да скрият факти,
които по различни причини не желаят да обяснят на детето. От лошото настроение, зад което се
крие основателно недоволство от поведението на детето, до сексуалната активност и кавгите
между родителите - то „не следва да знае" всичко това и неговите въпроси се посрещат с гневно
или любезно отклоняване на отговорите.
С такава нагласа детето постъпва в началното училище и вероятно в гимназията. Искаме да
споменем накратко някои от методите на образование, които се използват днес за по- нататъшното
потискане на самостоятелното мислене. Един от тях е поставянето на ударението върху
познаването на фактите, или по-точно - върху информацията. Шири се патетичното суеверие, ч а
със знанието на все повече и повече факти човек усвоява реалността. Учениците тъпчат главите си
със стотици пръснати и несвързани факти, времето и енергията им се изразходват за заучаване на
все повече и повече факти и почти не им остава възможност за мислене. Естествено без факти
мисленето е безплодно и фиктивно. Но наличността само на „информация" може да бъде еднаква
пречка за мисленето, както и нейната липса.
Друг доста ефикасен начин за потискане на самостоятелното мислене е да се твърди, че всички
истина са относителни. Истината е метафизично понятие и ако. някой говори за откриването й, се
третира като назадничав от страна на „прогресивните" мислители на нашата епоха. Истината е
обявена за напълно субективна категория, почти въпрос на вкус. Научното търсене трябва да бъде
отделено от субективните фактори, за да разглежда света без пристрастия и интереси. Ученият
трябва да се докосва до фактите със стерилизирани ръце, както хирургът оперира своя пациент. В
резултат на този релативизъм, който често се представя като емпиризъм или позитивизъм или се
самоизтъква заради грижата си за правилната употреба на думите,. мисленето губи свой важен
стимул - желанията и интересите на мислещия. Така то става машина за регистриране на „факти".
Всъщност както мисленето се е породило от потребността за овладяване на материалния живот,
тъй жаждата за истина се корени в интересите и потребностите на индивидите и обществените
групи. Без такива интереси би липсвал и стимулът за търсене на истината. Винаги има групи,
чиито интереси се подпомагат от истината и представителите и\г са пионери на човешката мисъл.
www.spiralata.net 81
Има обаче и групи, които са заинтересовани от скриване на истината. Само в този случай
интересът е вреден за каузата на истината. Проблемът следователно е не че един интерес е
поставен на карта, а кой е този интерес. Според нас, доколкото има определен стремеж към истина
у всяко човешко създание, той се дължи на потребността му от нея.
Това е вярно, на първо място, по отношение ориентацията на едно лице във външния свят и
по-специално на детето. Всеки в детството си минава през стадии на безпомощност и истината, е
едно от най-силните оръжия в ръцете на онези, които не разполагат със сила. Истината е в интерес
на индивида не само по отношение на ориентацията му във външния свят. Собствената му сила
зависи до голяма степен от това, доколко той знае истината за себе си. Илюзиите по отношение на
собствената личност могат да служат като патерици на онези, които не са в състояние да се движат
сами, но те помагат за нейното безсъдие. Най-голямата сила на индивида се основава на
максималната цялостност на личността му, което означава максимално-пълна представа за себе си.
„Познай себе си" е една от основополагащите повели за достигане силата и щастието на човека.
Има и други фактори, които помагат активно за осуетяване на оскъдните възможности за
самостоятелно мислене. По всички основни въпроси на личния и на обществения живот, по
психологическите, икономическите, политическите и нравствените проблеми, голям сектор от
нашата обществена система изпълнява само една функция - да замъглява същината на нещата
Твърдението, че проблемите са твърде сложни, за да бъдат разбрани от обикновения човек, е
димна заведа Тъкмо обратното - оказва се, че много от основните въпроси в личния и в
обществения живот са твърде прости, всъщност толкова прости, че би требвало, да се разберат от
всеки. Представянето им като страхотно сложни, като разбираеми само за „специалиста" и то в
тясната дисциплина на неговата област, практически - и често-умишлено - води до обезверяване на
хората в собствените им възможности да мислят върху действително важни проблеми. Личността
се чувства безпомощна, затрупана от лавина хаотични данни и с трогателно търпение чака, докато
специалистът каже какво да прави и накъде да върви.
Получава се двойствен резултат: единият е отношение на скептицизъм и цинизъм към всичко
казано или издадено, а другият - детско доверие в онова, което твърди даден авторитет.
Съчетанието на цинизма с наивността е твърде типично за съвременната личност.
Друг начин за парализиране на способността за критично мислене е разрушаването на
всякаква структурализирана представа за света. Фактите губят специфичните си качества, които
притежават единствено като част от структурираното цяло и запазват само абстрактното си,
количествено значение. Всеки факт е просто още един факт и всичко се с;вежда до това да, ли
знаем повече или по-малко. Радиото, филмите и вестниците имат пагубна роля в тази количествена
сметка. Съобщението за бомбардировката на един град м за гибелта на стотици хора най-безсрамно
е последвано или дори прекъснато от реклама за сапун или за вино. Същият говорител, със същия
подвеждащ, предразполагащ- и авторитетен глас, с който току-що е внушавал на аудиторията
колко сериозно е политическото положение, започва да я убеждава в качествата на някакъв вид
сапун, чийто производител плаща за предаването на новините. В кинопрегледите кадри на
торпилирани кораби се сменят с репортажи за модни ревюта. Вестниците отделят еднакво място и
ни представят със същата сериозност баналните мисли или обичайната закуска на някоя
дебютантка на сцената наравно с епохални събития в науката и изкуството. Така ние губим
възможност да се ориентираме и да вземем отношение към предлаганата ни информация.
Преставаме да се вълнуваме, пречи се на нашите емоции л на критичната ни преценка и накрая у
нас се оформя бездушно, безразлично отношение към всичко, което става по света. В името на
„свободата" животът губи цялата си структура. Разпада се големият брой негови малки съставки,
всяка от които е отделена от другите и лишена от смисъл по отношение на цялото. Личността бива
оставена самичка с тези съставки, като дете сред пръснати кубчета за правене на къщички.
Разликата е, че детето има представа за къщата и може да разпознае с кои кубчета да я построи,
докато възрастният не вижда „цялото", чиито парченца държи в ръце. Той е объркан, уплашен и
стои втренчен в тези нищо не означаващи нещица.
Казаното за липса на „оригиналност" в чувствата и мислите се отнася със същата сила и до
желанията, макар че това е много трудно да се проследи. Изглежда, съвременният човек има
прекалено много желания и знае какво иска, но единственият му проблем е, че не може да го
постигне. Ние отдаваме цялата си енергия, за да осъществим онова, което искаме, но повечето от
нас никога не се запитват дали това са наистина нашите желания .и не се замисляме дали
преследваните от нас цели съвпадат с истинските ни желания. Учениците искат да получават
добри бележки, възрастните също се стремят да жънат успех след успех, да печелят повече пари,
www.spiralata.net 82
да имат по-висок престиж, да купят по-хубав автомобил, да пътуват из света и т. н. И все пак, спрат
ли се по средата на тази трескава надпревара, в съзнанието им може да възникне следният въпрос:
„Ще ме назначат на новата длъжност, ще си купя по-хубавата кола, ще направя околосветското
пътешествие, а после? Каква полза има от всичко това? Аз ли съм този, който иска тези неща? Не
тичам ли подир някаква цел, която вероятно ще ме направи щастлив, но винаги щом я доближа, тя
ми се изплъзва?" Тези въпроси будят страх, защото поставят под съмнение основите, върху които
се гради цялата дейност на човека и .представата му за онова, което иска. Затова хората бързат да
се отърват от такива тревожни мисли. Обясняват си това безпокойство с факта, че са изморени или
потиснати, после пак се устремяват към целите, за които си въобразяват, чеса техни собствени.
Все пак това говори за смътно осъзнаване на истината - истината за илюзията, с която живее
нашият съвременник: че знае точно какво иска, а всъщност иска каквото обществото очаква от
него да иска. За да вникнем в тази мисъл, трябва да разберем, че един от най-трудните въпроси е
какво всъщност иска даден човек, макар на много хора това да се струва лесна работа. Ние
трескаво се стараем да заобиколим подобен въпрос, приемайки предварително поставени ни цели с
чувството, че са плод на собствения ни интелект. Съвременната личност е готова на. голям риск в
опитите да постигне идеали, които не са „нейни". Тя обаче се страхува да поеме риска сама да
формулира собствените си цели. Често внушителната активност се приема като доказателство за
самостоятелни действия, макар и да знаем, че по отношение на спонтанността си те не се
различават от поведението на актьора или на хипнотизиралия. На сцената всеки актьор би могъл
сърцато да се вживее в ролята си, дори да прибавя от себе си изрази, жестове и собствени
хрумвания. Въпреки това той е само един изпълнител на авторовия замисъл. Специфичната
трудност в изясняване до каква степен нашите желания, както нашите мисли и чувства, фактически
не са наши собствени, а наложени отвън, е тясно свързана с проблема за авторитета и свободата. В
хода на най-новата история авторитетът на църквата бе подменен от авторитета на държавата, а
авторитетът на държавата - от този на съвестта. В нашата ера на нейно място се възцари
анонимният авторитет на здравия разум и на общественото мнение като изпитани средства за
подчинение. Освободени от предишните явни .форми на авторитетите, ние не разбираме, че сме
станали жертва на нов вид авторитет. Превърнали сме се в автомати, подвластни на илюзията, че
живеем като личности с наша собствена воля. Тъй заблудата помага на човека да бъде в неведение
за несигурното си положение, но помощта свършва дотук. Всъщност неговото Аз отслабва, той
чувства безсилие и изключителна несигурност. Индивидът живее в свят, към който е загубил
първоначалната си привързаност, където всички са се превърнали в бездушни инструменти,
станали са частица от машината, сътворена от собствените му ръце. Той мисли, чувства и желае
онова, което според него следва да мисли, чувства и желае, и така жертва своето Аз - основата на
истинската сигурност за един свободен човек.
Загубата на собственото Аз засилва необходимостта от подчинение, защото води до дълбоко
съмнение в самоличността на индивида. Ако аз не съм нищо друго освен онова, което мисля, че се
очаква от другите да бъда, тогава кой съм Аз? Вече пояснихме как с разпадането на
средновековния строй, в който човекът имаше неоспоримо място в една утвърдена структура,
възникна съмнението в собствената личност. От Декарт до наши дни самоличността на индивида е
основен въпрос на съвременната философия. Днес приемаме като нещо съвсем естествено, че ние
сме ние. Въпреки това съмнението в нас самите още съществува, дори се засилва. В пиесите си
Пирандело отразява това чувство, като започва с въпроса: Кой съм аз? Какви доказателства имам
за моята собствена самоличност, освен че продължавам физически да съществувам? За разлика от
Декарт, той не утвърждава, а отрича собственото Аз - аз нямам самоличност, няма Аз, освен
отражението на онова, което другите очакват да бъда: аз съм „какъвто искате да бъда".
Обезличаването задължава още повече човек да се подчинява. Той може да бъде сигурен за себе си
само ако живее тъй, както другите хора очакват от него. Ако не спазваме това изискване,
рискуваме не само да ни посрещнат с неодобрение, но и да задълбочим чувството си на изолация -
да загубим самоличността си, което означава да поставим под заплаха своя разсъдък.
Съобразявайки се с онова, което другите очакват да бъдем, т. е. да не се различаваме,
съмненията за собствената самоличност избледняват и се постига известно чувство за сигурност.
Заплащаме обаче висока цена. Загубата на спонтанността и индивидуалността води до сковаване
на живота. Макар в биологическо отношение автоматът да е жив, от психологическа гледна точка
той е мъртъв - емоционално и душевно. Автоматът не живее, а съществува. Животът се изплъзва
като пясък между пръстите му. Зад фасадата на доволството и оптимизма се крие трагедията на
голямото му нещастие. Всъщност той е пред прага на разочарованието. Индивидът отчаяно се е
www.spiralata.net 83
вкопчил в желанието за индивидуалност. Той иска да е „различен", за него най-голямото качество е
да бъде „различен". Афишира се дори името на касиерката, която ни продава жп билети. Ръчните
чанти, картите за игра и портативните радиотранзистори имат „персонален" облик - носят
инициалите на своя притежател. Това свидетелства за стремежа към „различие", макар всичко да е
сведено до последните остатъци на индивидуалността. Съвременният човек е жаден за живот. Но
понеже е автомат, не е в състояние да го изживее спонтанно и всеки трепет, всяко вълнение за него
е ерзац: удоволствието от почерпването с алкохол, от спорта, от вживяването във вълненията на
измислени герои от екрана.
Тогава какво означава свободата за съвременния човек?
Той се е избавил от външните окови, които му пречат да действа и да мисли както намери за
добре. Той би бил свободен да постъпи според собствените си желания, ако знаеше какво иска,
мисли и чувства. Но не знае. Нашият съвременник се подчинява на анонимни авторитети и приема
едно Аз, което не е негово. Колкото повече живее по този начин, толкова по-безсилен се чувства и
е принуден все повече да се покорява. Вместо от оптимизъм и предприемчивост - той е завладян от
чувство на безсилие, заставящо го да гледа като парализиран приближаващата катастрофа.
На пръв поглед хората сякаш се справят доста добре с проблемите в икономическия и
социалния си живот, Би било опасно обаче да пренебрегваме дълбоката трагедия, скрита зад
усмивката на доволството. Ако животът губи смисъл, защото не е изживян, човек изпада в
отчаяние. Хората не умират спокойно от гладна смърт, Те не умират спокойно и от духовна
нищета. Ако гледаме на икономическите потребности само от позицията на „нормалния"-човек и
не съзрем неосъзнатите страдания на обикновения, автоматизиран наш съвременник, не ще.
открием опасността, застрашаваща хуманната основа на днешното общество, готовността да се
приеме всякаква идеология, всякакъв лидер, стига само да обещава силни усещания и да предлага
политическа структура и символи, които уж дават смисъл и значение на живота на личността.
Отчаянието на човека автомат е благотворна почва за политическите цели на фашизма.
2. СВОБОДА И СПОНТАННОСТ
Дотук разглеждахме един аспект на свободата: безсилието и несигурността на изолираната
личност в съвременното общество, освободила се от всички връзки на зависимост, които й
вдъхваха увереност и даваха смисъл на нейния живот. Изяснихме, че индивидът не може да понася
тази самота. Той се чувства съвсем безпомощен по отношение на външната реалност и изпитва
огромен страх. В неговите очи единството на света се е разпаднало и не съществува никаква
опорна точка за ориентация. Нашият съвременник е обхванат от съмнения за себе си, за смисъла на
живота и най-сетне за принципите на ръководство на собствените си действия. Безпомощността и
съмнението парализират човека и за да оцелее, той се опитва да избяга от свободата, от
отрицателната свобода. И попада в ново робство. То е различно в сравнение с първичните връзки
на зависимост, от които въпреки надмощието на авторитетите или на социалната група, личността
не се е откъснала напълно. Бягството не възстановява чувството за сигурност, а само й помага да
забрави, че е отделно, самостоятелно същество. Тя намира нова форма на неустойчива сигурност, в
замяна на която жертва целостността на собственото си Аз. Нашият съвременник предпочита
подобна загуба пред самотата, която не е в състояние да понесе. Тази свобода, „свободата от", води
до ново робство.
Дали нашият анализ не налага извода за съществуването на затворен кръг, в който от
свободата се преминава към нова зависимост? Дали освобождаването от всички първични връзки,
на зависимост не задълбочава чувството за самота и изолираност. дотам, че личността неизбежно
да търси изход в ново робство? Дали независимостта и свободата не са идентични с изолацията и
страха? Или пък има състояние на позитивна свобода, в което индивидът съществува като
самостоятелна личност, но не в изолация, а в единство със света,. с другите хора и с природата?
Според нас процесът на разширяващата се свобода не представлява омагьосан кръг, човек
може да бъде свободен и да не се чувства самотен, да бъде критичен,, но не и изпълнен със
съмнения, да бъде независим и същевременно-неделим от човечеството. Тази свобода той може да
постигне със собствената си реализация,, с утвърждаване на собственото си Аз. Какво означава
собствената реализация? Философите идеалисти поддържат, че собствената реализация може да се
постигне-само с интелектуално прозрение. Те се обявяват за раздвоение на личността, така че
човешката природа да- бъде потискана и ръководена от разума. Резултатът от такава двойственост
обаче е осакатяване не само на емоционалния живот на човека, но и на неговия интелект. Разумът,
поставен като часовой да охранява своя затворник - човешката природа, се е превърнал самият в
затворник. Така се е стигнало до увреждане на двете страни на човешката личност - разума и
www.spiralata.net 84
емоциите. Според нас реализацията на Аз-а се постига не само с помощта на мисленето, но и с
осъществяването на цялостната личност, с активния израз на нейния емоционален и интелектуален
потенциал. Той е присъщ на всеки човек, но придобива реални очертания само до степента на
изявата си. С други думи, позитивната свобода се състои в спонтанната активност на цялостната,
единна по своята същност личност.
Тук стигаме до един от най-трудните проблеми на психологията: проблема за спонтанността.
За цялостното му обсъждане сигурно не ще ни стигнат няколкостотин страници. На основата на
всичко казано дотук обаче можем да разкрием същественото качество на спонтанната дейност по
метода на .противопоставянето. Спонтанното поведение не е принудителна активност, към която
изолацията и безсилието тласкат индивида. Тя не е и дейността на автомата, свеждаща се до
безкритично приемане на поведение отвън образци. Спонтанната дейност е свободна активност на
Аз-а и в психологическо отношение изисква онова, което буквално означава от латинският корен
на думата по свободната воля на човека. Под дейност нямаме предвид „правене на нещо", а
качеството творческа активност, което може да се проявява в емоционалните, интелектуалните и
чувствените преживявания на човека, а също и в неговата воля. Една предпоставка за
спонтанността е утвърждаването на цялостната личност и отхвърлянето на раздвоението между
„разум" и „природа". Спонтанната дейност е действително възможна само ако човек не потиска
съществени елементи на своето Аз, ако е станал ясен за себе си и ако е постигнато фундаментално
единство между различните страни на живота му.
Макар спонтанността да е сравнително рядко явление в нашето общество, ние не сме напълно
лишени от нея. За да улесниш изясняването на този факт, бихме искали да припомним на читателя
някои примери, в които всеки може да съзре спонтанност.
На първо място, знаем, че спонтанните личности са или са били онези, чиито мисли, чувства и
действия са изява на собственото им Аз, а не на някакъв автомат. Подобни личности са предимно
хората на изкуството. Всъщност човекът на изкуството може да бъде охарактеризирай като
личност, която се изявява спонтанно. Ако това се приема като определение за човек на изкуството
- Балзак се представяше именно по този начин, - някои философи и учени трябва също да се
наричат хора на изкуството, а всички останали се различават от тях както старомодният фотограф
от.художника творец. Има и друга личности, които, макар и да не им достигат способности или
просто образование, за да се изявят с художествени средства,. както хората на изкуството,
притежават същото качество на спонтанност. Съдбата на човека на изкуството е несигурна, защото
обществено признание получава само спонтанната дейност на преуспелия творец. Ако не се е
утвърдил, той остава за съвременниците си само един чудак, един „невротик". Човекът на
изкуството прилича по съдба на революционера в цялата човешка история. Успелият
революционер е държавник, а неуспелият - престъпник.
Децата представляват друг пример за спонтанност. Те имат способността да чувстват и да
мислят онова, което е наистина тяхно. Тази спонтанност се проявява в думите и мислите им, в
чувството, изписано на лицата им. Ако някой запита каква е причината за привлекателността на
малките деца, според нас освен сантименталните и традиционните основания задължителният
отговор се крие именно в тяхната спонтанност. Тя красноречиво напомня на всеки, който още не се
е превърнал в мъртва душа, че вече губи това качество. Всъщност няма нищо по-привлекателно и
по-убедително от спонтанността, независимо дали тя се проявява у едно дете, у човек на
изкуството или у други личности, които в това отношение не могат да бъдат групирани по възраст
или по професия.
Много от нас могат да открият собствени спонтанни преживявания, които са и мигове на
истинско щастие. Било то отново и спонтанно възприемане на красив пейзаж или проблясък на
някаква истина в процеса на мисленето ни, или чувствено удоволствие, което не е опошлено от
стереотипа, или изблик на обич към друг човек - в такива моменти всеки разбира какво е всъщност
спонтанен акт и можем да си представим колко различен би бил животът на хората, ако подобни
вълнения не представляваха почти забравена рядкост.
Защо спонтанната дейност е отговор на проблема за свободата? Отбелязахме, че негативната
свобода сама по себе си превръща личността в изолирано същество, което гледа отдалеко ,и с
недоверие на света и чието Аз е безсилно и постоянно изправено пред заплахи. Един от начините
човек да превъзмогне терора на самотата, без да жертва целостността на своята личност, е
спонтанната активност. При спонтанната реализация на личността си той отново се обединява със
света - с човека, с природата, със себе си. Обичта е най-важният компонент на такава спонтанност.
Не обичта като сливане на Аз-а с друга личност, не обич като подчинение на друг човек, а обич
www.spiralata.net 85
като спонтанно утвърждаване й на другите, като съюз на личността и другите хора при
съхраняване на собственото си Аз. Динамичното качество на обичта се крие точно в тази
диаметрална противоположност: тя избликва от потребността за преодоляване на изолацията, тя
води до единодушие и въпреки това не унищожава индивидуалността. Трудът е друг компонент.
Не труд като принудителна дейност с оглед да се избяга от самотата или като отношение към
природата, което частично съдържа елементи на господство над нея, частично - на боготворение и
на раболепност към творенията на човешката ръка, а труд като творчество, в което човекът се
обединява с природата в самия процес на труда. Казаното за обичта и за работата се отнася със
същата сила и за всички спонтанни дейности, независимо дали са свързани с чувствени
удоволствия или с участие в политическия живот на съответно общество. Спонтанната активност
утвърждава индивидуалността на човека и същевременно го обединява с другите хора и с
природата. Тази присъща на свободата основна дихотомия - пораждане на индивидуалността и
болката от самотата - изчезва на по-високо равнище, в спонтанната дейност на човека. В цялата си
спонтанна активност личността се обединява със света. Освен че не се накърнява нейното Аз, тя
става по-силна и по- устойчива. Защото Аз-ът е дотолкова силен, доколкото е активен. В пасивното
притежаване не се крие истинска сила, независимо дали става дума за материално имущество или
за духовни качества - емоции или мисли. Използването или манипулирането на обекти също така
не дават сила на личността. Онова, което използваме, не става наше притежание просто защото го
използваме. Действително наше е само свързаното с творческата ни .дейност, без оглед дали
обектът е човек или предмет. Единствено онези качества, които произтичат от спонтанната ни
активност, са източник на сила за личността ни и създават основа за нейната цялостност.
Неспособността; на човек да действа спонтанно, да изразява наистина онова, което чувства и
мисли, и произтичащата необходимост той да представлява едно псевдо-Аз за другите и за себе си
са първопричините за чувството за малоценност и безпомощност. Независимо дали го осъзнаваме
или не, няма нищо по-срамно от това да не бъдем верни на себе си и не съществува по-голяма
гордост и щастие от възможността да мислим, да чувстваме и да говорим онова, което е наистина
наше.
Налага се изводът, че важното е самото действие, процесът, а не резултатът. В нашето
общество се изтъква обратното. Ние произвеждаме не в отговор на конкретна потребност, а с
абстрактната цел да продадем стоката. Ние имаме чувството, че можем да купим всичко
материално или нематериално, и то става наша собственост, без в него да сме вложили някакво
творческо усилие. Същото отношение имаме и към личните си качества и към резултатите на
нашите усилия - приемаме ги за стоки, които могат да се продадат за пари, за престиж и за власт.
Ударението се измества от непосредственото удоволствие от творческата активност върху
ценността на създадения продукт. Тъй човекът се лишава от единствената наслада, която може да
му достави истинско щастие - изживяване на активността в непосредствения момент, - и тича
подир един призрак, за да се разочарова още в мига, когато се заблуждава, че го е хванал -
илюзорното щастие, наречено успех.
Ако се реализира чрез спонтанна активност и по този начин се приобщава към света,
личността престава да бъде един изолиран атом - тя и обществото се превръщат в съставки на едно
структурирано цяло. Личността заема подобаващото си място и затова съмненията и за самата нея,
и за смисъла на живота, изчезват. Те са възникнали от изолираността, от сковаността на нейния
живот. Щом тя може да живее спонтанно, а не насила или като автомат, съмненията изчезват.
Човек съзнава, че е активна и творческа личност, и се убеждава, че животът има само един смисъл
- неговото непосредствено изживяване.
Ако превъзмогне основното съмнение за самия себе си и за мястото си в живота, ако се
приобщи към света, възприемайки го непосредствено в спонтанния си начин на живот, човекът
придобива сила като личност, а също и чувство за сигурност. Тя обаче е различна от сигурността,
характерна за прединдивидуализирания стадий на човешкото развитие, също като първичните
връзки - от новото отношение към света. Новото чувство за сигурност не се корени в закрилата,
която Индивидът получава от по-висша сила извън самия него, нито се дължи на отстраняване
трагичната страна на живота. Новата сигурност е динамична. Тя се основава не на покровителство,
а на спонтанната човешка активност. Само свободата може да ни даде такава.сигурност, и то без
помощта на илюзии, понеже тя премахва условията за възникването им.
Позитивната свобода като реализация на Аз-а изисква пълноценно утвърждаване на
уникалността на личността. Хората се раждат равни, но също така и различни. Основа за
различието им са наследените физиологични и психически качества, а към тях се прибавя
www.spiralata.net 86
специфичното съчетание на условия и опит в процеса на развитието им. Тази характерна основа на
личността не е еднаква в сравнение с всички останали, както не могат да се посочат два физически
идентични организма. Действителният растеж на личността е винаги основан на такава специфика,
и то органичен - развитие на специфично за конкретното лице личностно ядро. И обратно,
автоматът не се развива органично. При него специфичният растеж е блокиран, върху неговото Аз
е наложено псевдо-Аз, което по същността си, както пояснихме, е възприемане на външни
мисловни и емоционални образци. Органичният растеж е възможен само ,при безусловно зачитане
на особеностите на Аз-а на другите хора, както и на нашето собствено Аз. Това отношение и
култивирането на уникалността на личността е най-ценното достояние на човешката култура и
точно то сега е в опасност.
Уникалността на Аз-а в никакъв случай не противоречи на принципа на равенството. Тезата,
че хората се раждат равни, предполага те да притежават същите фундаментални човешки качества,
да имат една и съща съдба като човешки създания и неотменно право на свобода и щастие. Тя
означава по-нататък, че взаимоотношенията помежду им се основават на солидарност, а не на
господство-подчинение. Идеята за равенство обаче не предполага всички хора да са еднакви.
Подобно разбиране е свързано с ролята на личността в икономическия живот днес. Премахват се
конкретните личностни различия между купувача и продавача. В такава ситуация е от значение
само едно - че продавачът притежава нещо за продаване, а купувачът има пари да го купи. От
гледна точка на икономическите отношения хората не се различават помежду си, не се отчита
спецификата на отделната личност и развитието на уникалността й като същината на
индивидуалността.
В условията на позитивната свобода действа принципът, че няма по-висша сила от уникалната
индивидуалност на Аз-а, че човекът е център и цел на своя живот, а растежът и реализацията на
неговата индивидуалност е мисия, която никога не може да бъде подчинявана на други задачи с
предполагаем по-възвишен характер. Подобно разсъждение би предизвикало сериозни възражения.
Дали не се възвестява настъпването на необуздан егоизъм? Не е ли това отрицание на
саможертвата в името на някакъв висок идеал? Няма ли такъв принцип да доведе до анархия?
Отговор на тези въпроси вече сме дали - отчасти изрично, отчасти косвено - в размислите си,
споделени в предходните глави. Важното им значение обаче налага да се опитаме още веднъж да
изясним някои неща, за да не възникнат недоразумения.
Да се каже, че човекът не би трябвало да се подчини на нещо по-възвишено от самия себе си,
не означава отрицание на човешките идеали. Напротив - това е най-убедителното им
утвърждаване. Необходимо е обаче да се направи критичен анализ на понятието идеал. Човек,
общо взето, днес е склонен да приеме, че идеалът е всяка цел, чието постигане не е свързано с
материални придобивки, всяко нещо, за което една личност е готова да пренебрегне егоистичните
си интереси. Такава е чисто психологическата и следователно релативистичната концепция за
идеала. От тази субективна гледна точка един фашист, подтикван от желанието да се подчини на
по-висша сила и същевременно да установи надмощието си над други хора, има идеал също като
радетеля за равенство и свобода на хората. На подобна основа не може никога да бъде решен
проблемът за човешкия идеал.
Налага се да направим разлика между истински н фиктивни идеали, която има също такова
фундаментално значение като разликата между истината и лъжата. Истинските идеали имат една
обща черта: изразяват желание за постигане на нещо, което още не е осъществено, но се желае в
името на растежа и щастието на личността. Може би невинаги ще ни е ясно на чии интереси е
подчинена тази цел, може би не сме съгласни с ролята на един или друг идеал в човешкото
развитие, но това не дава основание на релативизма да поддържа, че не сме в състояние да
разкрием кое помага на живота и кое му пречи. Ние невинаги сме сигурни коя храна е полезна за
здравето ни и коя не е, но въпреки това не ни липсват възможности да разберем кое ядене е
отровно. Също така, ако искаме, можем да узнаем какво е отровно за духовния ни живот. Известно
е, че бедността, заплахата, изолацията са насочени против живота, а всичко, което служи на
свободата и утвърждава смелостта и силата на една личност да бъде вярна на себе си, е за живота.
Кое е добро или лошо за човека? Това е емпиричен, а не метафизичен въпрос, на който може да се
отговори съобразно с анализа на природата на индивида и на въздействието на определени условия
върху него.
Какво обаче може да се каже за „идеалите", например на фашистите, които безспорно са
насочени против живота? Как да си обясним факта, че някои хора са прегърнали тези фалшиви
идеали със същия ентусиазъм, както и онези, които се борят за истински идеали? На този въпрос
www.spiralata.net 87
може да се отговори с помощта на психологията. Мазохизмът като явление превръща някои хора
'В обект на страдания или на подчинение. Няма съмнение, че страданието, сляпото подчинение и
самоубийството са антитези на позитивните цели на живота. Въпреки това те субективно могат да
се приемат като нещо, което привлича и носи удовлетворение. Влечението към онова, което е
пагубно за живота, представлява феномен, заслужаващ повече от всичко друго, наименованието
патологична перверзия. Много психолози са на мнение, че удоволствието и отсъствието на болка
са единственият легитимен принцип, който ръководи човешката дейност. Динамичната психология
обаче изяснява, че невинаги субективното твърдение за изживяно удоволствие може да бъде
надежден критерий за оценка на определено поведение като човешко щастие. Ина се предвид
анализът на мазохизма, който показва, че удоволствие може да се изпита като резултат на
патологична перверзия, и е толкова далеч от обективното значение на удоволствието, колкото
сладкият вкус на гибелна за организма отрова. Така стигаме до определението на истинския идеал
като всяка цел, която способства за растежа, свободата и щастието на личността; а също така и на
фиктивния идеал като натрапени и ирационални цели, които са привлекателно преживяване в
субективно отношение (например влечение към подчинение), но всъщност пагубни за живота. От
това определение следва, че истинският идеал не е тъмна сила, по-висша от личността, а безспорен
израз на най-убедителното утвърждаване на Аз-а. Всеки противоположен на тази позиция идеал
показва именно поради това, че не е идеал, а патологична цел.
Тук възниква и друг въпрос - за саможертвата. Изключва ли жертвите, в това число и
саможертвата, нашето определение за свободата като противоположност на сляпото подчинение на
една по-висша сила?
Този въпрос е особено важен днес, когато фашизмът прокламира саможертвата като най-
висша добродетел и с нейното идеализиране прави силно впечатление на много хора. Отговорът
логически следва от казаното дотук. Има два коренно различни типа жертви. „Единият се отнася
до трагични ситуации, при които потребностите на нашето физическо Аз могат да влязат в
конфликт с тези на душевното ни Аз, т. е. когато фактически трябва да жертваме нашето
физическо Аз, за да утвърдим целостта на нашето душевно Аз. Тази категория жертви няма никога
да изгубят своя трагизъм. Смъртта не е сладка дори когато е в името на най-светлия идеал. Тя си
остава неописуемо жестока и въпреки това може да бъде най-силното утвърждение на нашата
индивидуалност. Подобна жертва е коремно различна от „жертвата", която проповядва фашизмът.
Според неговата идеология жертвата не е най-високата цена, която може да плати човек за
утвърждаване на собственото си Аз, а цел сама за себе си. Такава мазохистична жертва свежда
смисъла на живота до отрицанието му, до унищожаването на Аз-а. Тя е върховен израз на онова,
което фашизмът си поставя като цел във всякакви разновидности - унищожаване на Аз-а и
неговото безусловно подчинение на една по-висша сила. Тя е перверзия на истинската саможертва
дотолкова, доколкото самоубийството е крайната перверзия на живота. Истинската жертва
предполага безкомпромисно желание за духовна цялост. Жертвата на онези, които са загубили
целостта си, само прикрива техния нравствен банкрут.
Трябва да се отхвърли и едно псевдовъзражение: Ако на личностите е позволено да действат
свободно в духа на спонтанност, ако те не признават по-висша власт от самите себе си, .няма ли
неизбежно да последва анархия? Доколкото думата анархия означава безогледен егоизъм и
деструктивност, определящият фактор зависи от това, как разбираме човешката природа. Тук само
можем да припомним отбелязаното в главата, свързана с механизмите на бягството: че човекът ме
е нито добър, нито лош; че животът има една присъща тенденция към растеж, към разгръщане, към
изява на възможностите. И ако му се пречи, ако личността е изолирана и завладяна от съмнения
или от чувство за самота и безсилие, тогава тя бива тласкана към деструктивност и неутолима
жажда за власт или за подчинение. Ако свободата бъде утвърдена като „свобода на", ако човекът
може да реализира личността си пълноценно и безкомпромисно, фундаменталната причина за
несоциалните му пристъпи ще изчезне и тогава ще остане като опасен само болният я
ненормалният индивид. Такава свобода не е достигана в историята на човечеството и въпреки това
е била идеал, към който са се стремили народите дори когато е бил изразяван в неясни и
ирационални форми. Няма основание да се учудваме защо историографията говори за толкова
много жестокост и деструктивност. Ако има нещо, което да ни изненада - и да заслужава подкрепа,
- според нас е фактът, че човешкият род въпреки всичко, което го е сполетяло, е съхранил - и
фактически е развил - такива качества като достойнство, смелост, почтеност и доброта, които
измираме в целия му исторически път и в безброй съвременни личности.

www.spiralata.net 88
 Ако под анархия се разбира, че личността не признава никакви форми на власт, отговорът
трябва да се търси в казаното за разликата между рационалния и ирационалния авторитет.
Рационалният авторитет - като истински идеал - отразява целите на растежа и разцвета на
личността. Затова по принцип той никога не е в конфликт с индивида и с неговите истински, а не
патологични цели.
Основната теза на нашата книга е, че за съвременния човек свободата има две значения: той е
освободен от традиционните авторитети н е станал „личност", но същевременно се е оказал
изолиран .и безсилен, превърнал се е в инструмент за постигане на несвойствени за него цели,
отчуждил се е от себе ей и от другите. Това състояние подронва собственото му Аз, лишава го от
сили, заплашва го и го подготвя за сляпо подчинение на нови форми на господство. Позитивната
свобода, от друга страна, е идентична с пълната реализация на възможностите на личността и със
способността й да живее активно и спонтанно. Свободата е стигнала до критичен момент, при
който по логиката на собствения си динамизъм може да премине в своята противоположност.
Бъдещето на демокрацията зависи от реализацията на индивидуализма, който е бил целта на
съвременната мисъл от Ренесанса до наши дни. Културната и политическата криза днес се дължи
не на факта, че има твърде много индивидуализъм, а на това, че разбирането ни за индивидуализма
се оказа празна приказка. Победата на свободата е единствено възможна, ако демокрацията се
развие в общество, където личността, нейният растеж и щастие са цел и смисъл на системата,
където животът няма нужда да намира оправдание в успех или в нещо друго, а личността не е
подчинена на някаква външна сила или манипулирана от нея, независимо дали е държава или
икономически механизъм. И накрая - общество, в което нейните идеали и съвест са не
интернализацията на външни изисквания, а действително нейни собствени и отразяват целите,
произтичащи от специфичното й Аз. Тези цели не бяха постигнати напълно в нито един от
предишните етапи на новата история и затова трябваше да останат предимно като идеологически
категории, понеже липсваше материалната основа за развитие на истинския индивидуализъм.
Капитализмът създаде необходимите предпоставки. Проблемът за производството е решен - или
поне по принцип - и ние можем да си представим едно бъдеще на изобилието, в което не ще се
налага борба за икономически привилегии поради материална оскъдица. Днес проблемът, пред
който сме изправени, е организиране на обществените и икономическите сили така, че човекът -
като член на организираното общество - да има възможност да стане господар на тези сили и
никога повече да не се превръща в техен роб.
Поставихме ударението върху психологическата страна на свободата, но същевременно се
опитахме да покажем, че психологическият проблем не може да бъде откъснат от материалната
база на човешкото общество, от икономическата, обществената и политическата структура на
обществената система. Оттук следва, че постигането на позитивната свобода и на индивидуализма
е също така свързано с икономически и обществени промени, които ще дадат възможност на
личността да се освободи чрез реализация на собственото си Аз. Нашата книга няма за цел да
разглежда икономическите проблеми, произтичащи от тези потребности, нито да чертае стопански
планове за бъдещето. Бихме искали обаче да набележим насоката, в която според нас може да се
търси решение на тези проблеми.
На първо място, трябва категорично да се заяви: Ние не сме в състояние да жертваме нито
едно от фундаменталните постижения на съвременната демокрация,, особено голямото завоевание
- представителното управление, т. е. правителство, избрано от народа и отговорно пред него, а
също така правата, гарантирани на всеки гражданин от Декларацията за човешките права. Не
можем да се съгласим на какъвто и да е компромис и с по-новия демократичен принцип, че няма да
се допусне никой да загине от глад, че обществото е отговорно за всички, че никой не може да
бъде принуждаван под заплаха да се подчинява сляпо и да жертва човешкото си достойнство
поради страх от безработица и гладна смърт. Тези основни придобивки трябва не само да бъдат
съхранени, но също така и утвърдени и разширени.
Въпреки извършените демократични, макар и недостатъчни, промени има още много да се
желае. Напредъкът към демокрацията зависи от утвърждаването на действителните свобода,
инициатива и спонтанност на личността не само в частния и духовния живот, а преди всичко във
фундаменталната за съществуването на всеки човек дейност - труда. Какви са условията в тази
област? Ирационалният и безпланов характер на обществото трябва да бъде подменен с планова
икономика, която да се основава на плановете й обединените усилия на обществото. То трябва да
овладее обществените проблеми не по- малко рационално от господството над природата. Едно от
условията за постигането на тази цел е да се премахне тайното управление на онези, които, макар и
www.spiralata.net 89
малко на брой, притежават огромна икономическа мощ, без да чувстват някаква отговорност към
хората, чиято съдба зависи от решенията на това малцинство. Можем да наречем този нов ред
демократичен социализъм, но наименованието не е важно. Единственото, което има значение, е да
изградим рационална икономическа система, която да служи на интересите на народа. Днес
огромното мнозинство хора не само е лишено от контрол върху цялата икономическа машина, но
също така почти няма шанс да осъществи истинска инициатива и спонтанност в областта на
производствената си дейност. Тези хора са „наети на работа" и от тях не се иска нищо повече,
освен да правят онова, което им се нарежда. Само при плановата икономика, в която цялата нация
рационално е овладяла икономическите и обществените сили, личността може да поеме
отговорности и да вложи творчески труд в работата си. Главното е да се възстановят
възможностите за истинска активност на личността; да няма разлика между целите на обществото
и нейните собствени цели, не па теория, а в действителност; да й се даде възможност да прилага
силите и разума си активно в работата, която върши, с необходимото чувство за отговорност,
произтичащо от смисъла и значението на нейния труд, в контекста на хуманните й цели. Трябва да
подменим манипулацията с активно и смислено сътрудничество между хората и да разширим
приложението на принципа за правителство от народа, на народа, за народа от политическата към
икономическата сфера.
Въпросът, дали една икономическа и политическа система подпомага каузата на човешката
свобода, може да намери отговор само с политически и икономически средства. Единственият
критерий за постигане на свободата е дали индивидът активно участва в решаването на своето и на
обществото настояще и бъдеще, и то не само с формалното си гласуване, а и в своята ежедневна
дейност, в работата си и в отношенията си към другите. Ако се ограничи до чисто политическата
сфера, съвременната политическа демокрация не ще може ефикасно да противодейства на
икономическата безпомощност на обикновения човек. Не са достатъчни и чисто икономическите
концепции, като например обобществяването на средствата за производство. Тук нямаме предвид
лицемерната употреба на думата социализъм, както е ставало - поради тактически съображения -
при националсоциализма, а Русия,, където социализмът се превърна в измамно нарицателно.
Защото въпреки извършената социализация на средствата за производство, фактически една
могъща бюрокрация манипулира огромното мнозинство от населението и това по необходимост
пречи за разгръщането на свободата и индивидуализма, дори за ефективността на държавното
управление в интерес на мнозинството.
Никога досега не се е злоупотребявало толкова много с думите, за да се скрива истината.
Измяната на съюзниците се нарича помирение, военната агресия се прикрива като отбрана
срещу нападение, заробването на малките страни минава под названието договор за дружба, а
жестокото потисничество на цели народи се осъществява в името на националсоциализма.
Злоупотребява се също и с думите демокрация, свобода и индивидуализъм. Има един начин за
определяне на действителната разлика между демокрацията и фашизма.
Демокрацията е система, която създава икономическите, политическите и културните условия
за пълноценното развитие на личността. Фашизмът е система, която, без оглед на наименованието,
подчинява личността на чужди за нея интереси и накърнява развитието на истинската
индивидуалност.
Очевидно една от големите трудности в създаването на условия за утвърждаването на
демокрацията се крие в противоречието между плановата икономика и активното сътрудничество
на индивида. Плановата икономика в мащаба на всяка голяма промишлена система изисква висока
степен на централизация и като последица - бюрократичен апарат за управление на тази
централизирана машина. От друга страна, активният контрол и сътрудничеството от страна на
всеки отделен човек и от най- малките единици на системата изисква децентрализация в най-
широк мащаб. Ако планирането „от горе" не се съчетае с активно участие „от долу" и ако
общественият живот не се развива от долу на горе, плановата икономика ще доведе до нова
манипулация на хората. Решаването на този проблем - съчетаването на централизацията с
децентрализацията - е една от главните задачи на обществото. Естествено той не е по-труден от
техническите проблеми, които вече сме решили, за да постигнем почти пълно господство над
природата. Проблемът може да се реши обаче само ако ясно осъзнаем необходимостта от това и
ако имаме вяра в хората, във възможностите им да се грижат за действителните си интереси като
човешки създания. В известен смисъл това отново е проблем, свързан с индивидуалната
инициатива, която стои на дневен ред. Тя бе важен стимул за развитието на икономическата
система и на личността в условията на либералния капитализъм. Очертаха се обаче две
www.spiralata.net 90
особености: в резултат се развиха само определени качества у човека - неговата воля и
рационалност, - който остана подчинен на икономическите интереси. Принципът за личната
инициатива действаше най-успешно в отличаващия се с висока индивидуализация и
конкурентоспособност стадий на капитализма, с възможности за безброй самостоятелни
икономически единици. Днес вече тази територия е съвсем ограничена. Само малко от тях могат да
развиват собствена инициатива. Осъществяването на този принцип в голям мащаб с оглед
освобождаване на цялостната личност може да се постигне само с рационалните и обединени
усилия на цялото общество и при децентрализация, която може да гарантира реално, истинско и
активно сътрудничество и контрол от страна на най- малките звена на системата.
Само ако усъвършенства обществото и подчини икономическата машина на целите на
човешкото щастие и взема активно участие в обществения процес, човекът може да превъзмогне
онова, което днес го тласка към отчаяние - неговата самота и чувството му за безсилие. Той не
страда толкова много от бедността си, колкото от факта, че е станал винтче на огромна машина,
автомат, чийто живот е лишен от съдържание и смисъл. Победата над всякакви авторитарни
системи би била възможна само ако демокрацията не се огъне, а премине в настъпление и
продължи да осъществява; онова, което е било нейна крайна цел в умовете на борците за свобода
през миналите столетия. Тя ще победи силите на нихилизма само ако вдъхне вяра на хората - най-
силното нещо, на което е способен човешкият ум, - вярата в живота и истината, а също и в
свободата като активна и спонтанна форма на реализация на личността.

ПРИЛОЖЕНИЕ
ХАРАКТЕРЪТ НА ЛИЧНОСТТА И ОБЩЕСТВЕНИЯТ ПРОЦЕС
В настоящата книга разгледахме взаимодействието между обществено-икономическите,
психологическите и идеологическите фактори при анализа на някои исторически периоди, като
епохата на Реформацията и съвременната ера. За читателите, интересуващи се. от теоретичните
проблеми, свързани с този анализ, ще се опитаме да обсъдим накратко общата принципна основа,
на която се опира конкретното изследване.
При проучване на психологическите реакции на една социална група ние отделяме внимание
на структурата на характера на хората от тази група, т. е. на отделните лица.
Интересуваме се обаче не от специфичните особености на всяка отделна личност, а от общото
в структурата на характера им. Съвкупността от тези общи черти можем да наречем социален
характер. По необходимост той е по-малко специфичен в сравнение с характера на личността. При
изследване характера на отделния човек ние разглеждаме целия спектър от характерни качества,
които в конкретната конфигурация формират личностната структура на един или друг индивид.
Социалният характер е само един набор от черти, същественото ядро на структурата на характера
на мнозинството от групата, формирал се в резултат на общите за тази група основни дейности и
начин на живот. Макар че винаги има случаи на отклонение при коренно различни структури на
личностни характери, структурите на характерите на мнозинството хора представляват
разновидности на общото ядро, които се получават под влияние на случайните фактори. свързани с
произхода и с живота на всеки отделен човек. Тези отличителни черти са от първостепенно
значение, ако искаме да разберем конкретната отделна личност. Ако обаче имаме желание да
изясним как се канализира човешката енергия и как действа като производителна сила в дадена
обществена система, трябва да насочим вниманието си към социалния характер.
Идеята за социалния характер е ключова концепция за изясняване на обществения процес.
Характерът в динамичния смисъл на аналитичната психология е специфичната форма, в която
човешката енергия намира израз посредством динамичната адаптация на човешките потребности
към конкретен начин на живот на дадено общество. От своя страна характерът определя
мисленето, чувствата и действията на личностите. Някак си ни е трудно да приемем това, понеже
сме под влияние на традиционното схващане, че мисленето представлява чисто интелектуален акт
и е независимо от психологическата структура на личността. Подобно гледище се отдалечава все
повече от истината, колкото по-голямо внимание отделяме на етичните, философските и
обществените проблеми, а не на емпиричните манипулации на конкретни обекти. Такива
разсъждения, наред с чисто логическите си елементи, в голяма степен се определят от личностната
структура на съответния човек. Това се отнася )както за цяла доктрина или теоретична система,
така и за единична идея, като обич, справедливост, равенство, саможертва. Всяка подобна
концепция или доктрина имат емоционална матрица, вкоренена в структурата на характера на
личността.
www.spiralata.net 91
 В предходните глави приведохме много примери в подкрепа на това разбиране. По отношение
на доктрините се опитахме да покажем емоционалните източници на ранното протестантство и на
съвременния авторитаризъм. Във връзка с отделните идеи изяснихме, че за садо-мазохистичния
характер обичта например означава симбиотична зависимост, а не взаимно зачитане и съюз на
основата на равенството; саможертвата означава пълно подчинение на дадена личност на по-висша
сила, а не утвърждаване на собственото духовно и нравствено Аз; разликата означава разлика в
силата, а не реализация па личността на принципа на равенството; справедливост означава всеки да
получава онова, което заслужава, а не безусловно основание на личността да се възползва от
естествени и неотменни права; смелостта е готовност за понасяне и издържане на страдания, а не
възможно най-твърдото отстоява не на индивидуалността срещу силата.
Макар двама души с различна индивидуалност да използват една и съща дума, когато говорят
за обич, нейният смисъл е напълно различен поради специфичната структура на характера на всеки
от тях. Всъщност много случаи на двусмислие биха могли да се избегнат с помощта на правилен
психологически анализ на вложения смисъл в съответните концепции, тъй като всякакъв опит за
чисто логическо обяснение неизбежно ще пропадне.
Фактът, че идеите имат емоционална матрица, е от огромно значение поради ключовата му
роля при разкриваме духа на една културна система. Различни общности или класи в определен
обществен строй имат своя специфичен характер и върху неговата основа се развиват и набират
сила различил идеи. Например идеята за труда и успеха като главни цели в живота утвърди силата
и влиянието ся върху съвременния човек на основата на неговите съмнения и изолация. Да се
пропагандира обаче тази идея за упорити усилия и стремеж към успех сред жители на индиански
селища или сред мексикански селяни, би било напълно безрезултатно. Тези хора с друга структура
на характера трудно биха разбрали за какви цели и стремежи става дума, дори и да знаят езика, на
който им се разяснява подобна идея. По същия начин Хитлер и онази част от германците,
отличаваща се с подобна на неговата структура на характера, съвсем искрено вярват, че всеки,
който допуска възможността да се избегне войната, е кръгъл глупак или абсолютен лъжец. От
гледна точка на техния социален характер животът без страдания и беди е също тъй трудно
разбираем, както свободата и равенството. Често някои обществени групи съзнателно възприемат
идеи, но не ги вземат присърце поради спецификата на своя социален характер. Такива идеи
остават като „запас" от лични убеждения, които обаче не се вземат под внимание в критични
ситуации. Да посочим за пример германското работническо движение след победата на нацизма.
Огромното мнозинство работници в Германия, преди Хитлер да вземе властта, гласуваха за
социалистическата или за комунистическата партия и вярваха в идеите на едната или на другата,
намерили широк прием сред работническата класа. Ролята на тези идеи обаче не бе
пропорционална на голямата им популярност. Яростното настъпление на нацизма не срещна
значителен брой политически опоненти, готови да воюват за идеите си. Макар че подкрепяха
програмите на левите партии, докато бяха на власт, много от привържениците им лекомислено се
отрекоха от тях, когато настъпи критичният час. Обстойният анализ на структурата на характера на
германските работници изяснява една причина, разбира се, не единствената, за подобно явление.
Много от тях се отличаваха значително от типичните за тоталитарния характер качества. Те
изпитваха дълбоко уважение към утвърдения авторитет и се стремяха към него. Ударението, което
социализмът поставя върху отношенията лична свобода-власт и солидарност-ивдивидуалистична
изолация на личността, всъщност хармонираше със структурата на личността на много от
работниците. Една от грешките на радикалните лидери бе, че оценяваха силата на своята партия
само по масовата популярност на идеите, а не по незначителната им обществена тежест. От друга
страна, нашият анализ показа, че доктрините на протестанството и на калвинизма имат могъща
сила сред последователите на новата религия, понеже отговарят на потребностите и стремежите на
присъщата им структура на характера. С други дум,и, идеите могат да станат могъща сила само ако
отговарят на специфичните човешки потребности, типични за даден социален характер.
Структурата на човешкия характер определя не само мисленето и чувствата, но и действията
на личността. Заслугата за това откритие принадлежи на Фройд, макар теоретичната рамка на
разсъжденията му да не е правдоподобна. Зависимостта на поведението от доминантните черти на
структурата на характера на дадена личност е очевиден факт при невротиците. Не е трудно да се
разбере, че натрапливият импулс да се броят прозорците на къщите или плочите на тротоарите се
корени в известни влечения на натрапливия характер, а постъпките на нормалната личност,
изглежда, се определят само от рационални съображения и от необходимостите на
действителността. Новите средства за наблюдение, предлагани от психоанализата, обаче изясняват,
www.spiralata.net 92
че т. нар. рационално поведение се определя предимно от структурата на характера. При
обсъждане ролята на труда в живота на нашия съвременник посочихме пример в подкрепа на този
извод. Стана ясно, че непреодолимото желание за непрестанна трудова активност се основава на
самотата н страха. Този натраплив импулс към труд се различава от отношението към труда в
други културни общности, където хората работят доколкото е необходимо, без да са принудени от
допълнителни фактори, свързани с тяхната структура на характера. Понеже всички нормални хора
изпитват почти еднакъв стремеж към труд, а същевременно влечението към труда » необходимо за
оцеляването им, човек лесно може да пренебрегне ирационалния елемент на това влечение.
Възниква въпросът, каква е ролята на характера в живота на личността и на обществото. В
първия случай отговорът е сравнително лесен. Ако характерът на една личност повече или по-
малко съответства на социалния характер, доминиращите стремежи го карат да прави онова, което
е необходимо и желателно в специфичните обществени условия на културната среда, в която
живее. Ако например изпитва страстно влечение към спестовност и се ужасява от харчене на пари
за разкош от всякакъв вид, тази склонност ще му бъде от голяма помощ, ако, да кажем, той е
дребен търговец и трябва да икономисва и да бъде пестелив, ако иска да оцелее. Чертите на
характера имат освен стопанска и чисто психологическа функция с не по-малко значение. Човекът,
за когото спестовността е черта на собствената му личност, изпитва дълбоко психологическо
удовлетворение, ако може да действа в този дух, т. е. освен материалната изгода преживява и
чувство на задоволство. Например ако на пазара една жена от нисшата прослойка на средата класа
при покупката си успее да икономиса два гроша, сияе от същата радост, каквато личност с друг
характер би изпитала от някакво чувствено удоволствие. Подобно психологическо удовлетворение
се посяга не само ако лицето действа съобразно с потребностите, произтичащи от собствения му
характер, но и ако чете или слуша за идеи, които по същата причина му допадат. За авторитарния
характер идеология, възхваляваща природата като могъща сила, на която трябва да се подчиним,
или реч, изпълнена със садистични описания на политически прояви, са много привлекателни и
актът на четене или слушане води до психологическо удовлетворение. Да обобщим: субективната
функция на характера на един нормален човек е да го насочва към действия, които са необходими
според него от практическа гледна точка и му осигуряват психологическо удовлетворение.
Ако изследваме социалния характер с оглед на ролята му в обществения процес, би трябвало
да започнем с извода, до който стигнахме по отношение неговата функция за отделната личност:
че при адаптацията си към обществените условия човек развива онези черти на характера, които го
карат да желае да действа, тъй както трябва да действа. Ако характерът на мнозинството в дадена
общност - т. е. социалният характер - е приспособен към обективните задачи, които личността
трябва да изпълнява в същата общност, енергията на хората се канализира, тъй че да ги превърне в
производителна сила, крайно необходима за общността. Нека отново да вземем за пример труда.
Нашата съвременна индустриална система изисква по-голямата част от енергията ни да бъде
насочена към труда. Ако хората работят само по силата на външна необходимост, ще се получи
противоречие между онова, което се налага да правят, и онова, което желаят да правят, и
ефективността на труда им ще намалее. При динамичната адаптация на характера към
обществените изисквания обаче, вместо да оказва съпротива, човешката енергия се прелива във
форми, даващи подтик да се действа според конкретната икономическа необходимост. Така
съвременния човек действително работи напрегнато, но не по принуда, а увлечен от вътрешен
стремеж към труд, който се опитахме да анализираме в психологическия му аспект. Или вместо да
се подчинява на публични авторитети, той си е изградил вътрешни - съвест и дълг, - които го
ръководят по-резултатно от всякакви външни фактори. С други думи, социалният характер
интернализира външната необходимост и по този начин насочва човешката енергия към
изпълнение на задачите на определена икономическа и обществена система.
Както бе изяснено, след като веднъж определени потребности са развили една структура на
характера, всякакво поведеше, съобразено с тези потребности, задоволява психологически и
практически от гледна точка на материалния напредък. Щом една обществена система осигурява
удовлетворение за личността в тези две основни форми психологическите сили укрепват
социалната структура. Рано или късно обаче се наблюдава изоставане. Традиционната структура
на характера продължава да съществува при възникване на новите икономически условия, за които
тя вече не е пригодна. Хората се стремят да действат съобразно със структурата на характера си, но
това или създава реални пречки за изпълнение на новите им икономически задачи, или.не дава
достатъчна възможност да заемат мястото, което би им позволило да постъпват според своята
„природа". Пример в това отношение е структурата на характера на нисшата прослойка на старата
www.spiralata.net 93
средна класа. Нейните добродетели - пестеливост, икономичност, съмнение, недоверие - в
условията на съвременния бизнес и в сравнение с някои нови качества, като предприемчивост,
готовност да се рискува, агресивност и др., губят значение. Дори доколкото старите добродетели
все още представляваха някаква ценност - както при дребните търговци, - възможностите за такъв
вид търговия бяха толкова намалели, че малцина от синовете на старата средна класа можеха да
„вкарат" в работа качествата на своя характер за постигане на икономическите си цели. Докато в
процеса на възпитанието си тези млади хора усвояваха лични качества, пригодни за предишното
обществено положение на тяхната класа, икономическото развитие напредваше по-бързо от
формирането на характера. Изоставането на психологическата от икономическата еволюция доведе
до положение, в което психическите потребности не можеха да се задоволяват с обичайната
стопанска дейност. Те обаче съществуваха и се налагаше да им се отговори по друг начин.
Типичният за нисшата прослойка на средната класа тясно егоистичен стремеж към собствено
благополучие на отделния индивид се измести от личен в национален план. Също така част от
садистичните Подтици, използвани в битката на частната конкуренция, преминаха в обществената
и политическата сфера, а друга част се засилиха от безизходицата. После, освободени от всякакви
ограничителни фактори, тези импулси намериха приложение в политическите репресии и войната.
Съчетани с възмущението от критичното състояние на нещата, довело до задънена улица,
психологическите сили, вместо да утвърдят съществуващия обществен ред, се оказаха динамит в
ръцете на групировки, които искаха да разрушат традиционната политическа и икономическа
структура на демократичното общество.
Не се спряхме на ролята на възпитателния процес при формиране на социалния характер.
Формите на възпитание на детето и методите на училищното образование за много психолози са
причина за развитие на характера, затова се налага да споделим някои наши съображения по
въпроса. Най-напред да изясним какво разбираме под образование. Макар да се дефинира по
различни начини, от гледна точка на обществения процес това понятие може да се представи по
следния начин. Обществената функция на възпитанието и образованието е да подготви индивида
за ролята му в обществения живот, т. е. да формира характера на личността в най-голямо
съответствие със социалния характер, тъй че желанията му да съвпадат с необходимостта,
произтичаща от обществената му функция. Всяка образователна система се определя от
изискванията на обществото към нея. Затова с образователния процес не можем да обясним
структурата на обществото или характера на отделните негови членове, но образователната
система трябва да обясним с необходимостта, наложена от социалната и икономическата структура
на обществото. Методите на образованието обаче имат изключително важно значение като
механизми за формиране на личността. Всъщност те са средство за 'Превръщане на обществените
изисквания в лични качества. Макар образователните методи да не са причина за създаване на
определен тип социален характер, те представляват един от механизмите за неговото формиране. В
този смисъл познаването и разбирането на системата на образованието е важен елемент при
цялостния анализ на едно общество в действие.
Същото се отнася и за един конкретен сектор от възпитателния процес - семейството. Фройд
изясни, че ранните възприятия у детето имат решаващо значение за формиране структурата на
характера. Ако това е така, как тогава да разбираме, че детето, което поне в нашата културна
система има слаба връзка с обществото, се оформя под негово влияние? Причината е не само в
това, че родителите, с малки изключения, прибягват до възпитателни модели, свойствени за
обществената система, в която живеят, а и в това, че като личности сами по себе си представляват
социалния характер на обществото или на своята класа. Те пренасят върху детето онова, което
бихме нарекли психологическата атмосфера или духа на едно общество, тъй като самите са
носители на този дух. Затова семейството може да се разглежда като психологически посредник на
обществото.
След като отбелязахме, че социалният .характер се формира от начина на живот в дадено
общество, бихме желали да припомним на читателя казаното в първата глава на книгата ни по
проблема за динамичната адаптация. Макар да е истина, че се формира под влияние на нуждите на
икономическата и социалната структура на обществото, човекът не е безкрайно адаптивен.
Неотменно изискват задоволяване не само определени императивни физиологически, но и някои
психологически потребности, присъщи на човека, чието пренебрегване води до съответни реакции.
Какви са тези потребности? Като че ли най-важната е тенденцията към растеж, към развитие и
реализиране на възможностите, открили се пред човека в хода на историята - например качеството
на творческо и критично мислене и на различни емоционални и чувствени преживявания. Всяка от
www.spiralata.net 94
тези възможности има свой динамизъм. Щом възникне в процеса на еволюцията, тя търси начин да
се изрази. Подобна тенденция може да бъде потискана или възпирана, но противодействието води
до нови реакции, особено до деструктивни и симбиотични подтици. Като че ли общият стремеж
към развитие - психологически еквивалент на идентичната биологична тенденция - също така
обуславя специфични склонности, например желание за свобода и чувство на омраза против
потисничеството, понеже свободата е фундаментално условие за всякаква форма на растеж. И в
този случай желанието за свобода може да бъде потискано, може да изчезне от съзнанието на
личността, но дори в такъв случай не ще престане да съществува като потенциална възможност и
ще говори за съществуването си чрез съзнателната или несъзнателната омраза, съпътстваща винаги
потисничеството.
Имаме също така основание да приемем, както отбелязахме преди, че стремежът към
справедливост и истина е присъщ на човешката природа, макар – както стремежа към свобода - да
не изключва възможността да стане обект на потискане или перверзия. Теоретично това схващане
се опира на опасна основа. Би било лесно, ако можехме да прибегнем до помощта на религиозните
или философските схващания, които обясняват подобни влечения с вярата, че човек е създаден по
подобие на Бога, или с действието на някой природен закон. За нас обаче подобна мотивировка е
неприемлива. Единственият начин да обосновем стремежа към справедливост и истина е да
подложим на анализ историята в два падна - на обществото и на личността. Тогава става ясно, че за
безпомощния правдата и истината са най-силни оръжия в борбата му за свобода и развитие.
Докато, от една страна, огромната част от човечеството през време на цялата си история е
принудена да се защитава срещу по-силни групировки, които са го потискали и експлоатирали, от
друга страна, всеки отделен човек преминава през период, характеризиращ се с безпомощност.
Струва ни се, че в такъв стадий се развиват качества от рода на чувството за справедливост и
истина, заложени като възможност у всеки човек. Тъй стигаме до следния извод: въпреки че
развитието на характера се определя от основните условия на живот и макар да не съществува
биологично предначертана човешка природа, тя притежава свой динамизъм, представляващ
активен фактор в еволюцията на обществения процес. Дори още да не сме в състояние да изразим
със средствата на психологията какъв е точно характерът на този човешки динамизъм, налага се да
признаем неговото съществуване. В стремежа да избегнем слабостите на биологичните и
метафизичните концепции не бива да допускаме друга еднакво сериозна грешка, присъща на
социологичния релативизъм, според който човекът не е нищо друго освен една кукла, действаща
по волята на обществените фактори. Неотменните негови права на свобода и щастие се коренят
във вродените му качества: неговия стремеж към живот, към разкриване и изява на възможностите
му, развили се в хода на историческата еволюция.
Тук отново трябва да подчертаем най-важните различия между психологическия подход,
използван в настоящия труд, и метода на Фройд. Първото различие е изяснено много подробно в
първата глава на книгата и затова само ще го споменем: ние разглеждаме човешката природа като
исторически обусловено явление, макар че не омаловажаваме значението на биологичните фактори
и не смятаме за правилно да се противопоставят на тях историческите фактори. На второ място,
основният принцип на Фройд е човекът да се разглежда като отделна същност,, затворена система,
природна даденост с психологически обусловени нагони, а формирането на неговия характер да се
обяснява като реакция за задоволяване и потискане на тези нагони. По наше мнение
фундаменталният подход към личността е разкриване отношението на човека към света, към
другите, към природата и към самия себе си. Човекът е преди всичко обществено създание, а не,
както мисли Фройд, самостойна единица с вторична потребност от други хора само за
задоволяване на своите инстинкти. Според нас психологията на личността е поначало социална
психология, с терминологията на Съливан, психология на междуличностните отношения. Нейният
ключов проблем е специфичното отношение на личността към света, а не задоволяването или
потискането на единични инстинктивни желания.
Проблемът за инстинктивните желания на човека би трябвало да се възприема като част от
цялостния проблем на отношението му към света, а не като проблема за човешката личност. Затова
при нашия подход потребностите и желанията, съсредоточени в отношенията на личността към
другите, например обич, омраза, нежност, симбиоза, са фундаментални психологически явления,
докато при Фройд те се приемат за вторични резултати от потискане или задоволяване на
инстинктивните нагони.
Различието между биологичния подход на Фройд и нашата социална ориентация има особено
значение във връзка с проблемите на характерологията. Фройд и на основата на неговите
www.spiralata.net 95
заключения Ейбрахъм, Джоунс и други учени приеха, че детето изпитва удоволствие в тъй
наречените ерогенни зони (уста и анус) при процесите на хранене и дефекация и че посредством
прекалено стимулиране, потискане или при органично повишена чувственост тези зони запазват ли
б идни я си характер и в по-късна възраст на индивида, когато в хода на нормалното развитие
гениталните органи придобиват първостепенно значение. Твърди се, че фиксирането в
предгениталното равнище води до сублимация и стереотипи на реагиране, които се превръщат в
елементи от структурата на характера. Например човек може да изпитва влечение към спестяване
на пари или съхраняване на предмети, понеже сублимира неосъзнатото желание да запази
придобитото от него. Или да очаква всичко наготово от другите, без да си помръдне пръста,
понеже е подвластен на неосъзнатото желание да го хранят, което сублимира в желание .да
получава помощ, знания и пр.
Наблюденията на Фройд са от голямо значение, но той ги обяснява погрешно. Видният учен
вижда правилно необузданата и .ирационалната природа на „оралните" и „аналните" черти на
даден характер. Той също така съзира, че подобни желания проникват във всички сфери на живота
на личността - сексуалната, емоционалната и интелектуалната - и че те оцветяват поведението й.
Но Фройд погрешно разбира причинната връзка между ерогенните зони и качества на характера и
стига до обратен извод. Желанието да получи по пасивен начин, наготово от външен източник,
всичко, което иска - обич, закрила, знания, предмети, се развива в детския характер като реакция в
отношенията му с другите. Ако в резултат на тези отношения чувството за собствените му
възможности отслабне поради страх, ако бъдат парализирани неговата предприемчивост и
самоувереност, ако у него се породи чувство на враждебност и бъде потиснато и ако същевременно
.бащата или майката проявяват нежност и грижа в условията на пасивност - подобна ситуация води
до отношение, при което активното поведение се изоставя и цялата енергия на индивида се насочва
към външен източник, който в края на краищата изпълнява всичките му желания. Подобно
поведение придобива характер на пристрастие, понеже е единственият начин на съответния
индивид да реализира желанията си. Фактът, че такива хора често имат съновидения или илюзии,
че ти хранят, кърмят и пр., се дължи на качеството на устата да изразява по-добре от всички други
органи това рецепторно отношение. Самото орално усещане обаче не е причина за такова
поведение - то по-скоро е израз на връзката със света чрез „езика" на тялото.
Същото се отнася и до „аналния" характер, който поради спецификата си е по-настрана от
обществеността в сравнение с „оралния", търси сигурност в ориентацията ни към една автархична,
самозадоволяваща се тенденция и възприема обичта или всяка друга форма на дружелюбност като
заплаха за себе си. Вярно е, че в много случаи това отношение първо се формира при хранене или
дефекация, които в ранната възраст на детето са негови основни дейности, а също и главна сфера
за израз на обич или на потискане от страна на родителите, а също и на благоразположението или
неприязнеността от страна на детето. Прекаленото стимулиране или потискане на ерогенните зони
сами по себе си не са причина за фиксиране на подобни състояния в характера на индивида. Макар
при хранене или при дефекация детето да изпитва приятно чувство, тези удоволствия нямат
съществена роля за формиране на характера, освен ако не представляват, на физическо равнище,
вкоренени черти в цялата структура на характера. За едно бебе, което има доверие във
всеотдайната обич на майка си, внезапното прекъсване на кърменето няма да доведе до
характерологични последици. Дете обаче, което няма достатъчно вяра в майчината обич, може да
придобие „орални" черти на характера, въпреки че кърменето продължава без някакви сериозни
препятствия.
„Оралните" или „аналните" фантазии или физически усещания в по-късна възраст не са от
значение поради доставяното физическо удоволствие или поради някаква мистериозна сублимация
на подобно удоволствие, а само поради специфичното отношение към света, което съдържат и
изразяват.
Характерологичните открития на Фройд могат да бъдат полезни на социалната психология
единствено от тази гледна точка. Приемаме например, че аналният характер, типичен за нисшата
прослойка на средната класа в Европа, се дължи на преживявания в ранна възраст, свързани с
дефекацията, но не разполагаме с никакви данни, които да помогнат да обясним защо една
обществена класа би трябвало да има анален характер. Ако приемем този феномен като форма на
отношението към другите, вкоренена в структурата на характера и произтичаща от контактите с
външния свят, ще разполагаме с ключа за изясняване защо начинът на живот на нисшата
прослойка на средната класа, нейните тесногръдие, враждебност и затвореност са довели до такава
структура на характера.
www.spiralata.net 96
 Третата важна разлика е тясно свързана с предходните две. На основата на своята ориентация
към инстинктите и на дълбокото си убеждение в порочността на човешката природа Фройд е
склонен да тълкува всички „идеални" мотиви в поведението на човека като резултат на нещо
„незначително". Става дума за обяснението му на чувството за справедливост като резултат на
първичната завист на детето към всеки, който има повече от него. Както посочихме и преди,
според нас идеали като истина, справедливост, свобода, макар често да са празни думи или
мотивации, могат да бъдат и истински стремежи, затова всеки психоаналитик би сбъркал, ако не ги
разглежда като динамични фактори. Те нямат метафизичен характер, коренят се в условията на
живот и могат да бъдат анализирани именно като такива фактори. Не бива да се смущаваме от
изпадане в метафизични или идеалистически концепции. Психологията като емпирична наука има
задача да изследва мотивирането с идеали, а също и свързаните с тях нравствени проблеми и по
този начин да освободи мисленето ни от неемпиричните и метафизичните елементи, които с
традиционните си подходи замъгляват същността на проблемите.
Накрая трябва да се отбележи още една разлика. Тя засяга психологическите състояния на
нужда, от една страна, и на изобилие, от друга. Примитивното равнище на човешко съществуване е
равнището на нуждата. Има императивни потребности, които трябва да бъдат задоволени на първо
място. Едва ако след задоволяването им човек разполага с време и енергия, може да се говори за
обществено развитие и за стремежи, свързани с изобилието. Свободните (или спонтанните) актове
са винаги феномен на изобилие. Психологията на Фройд е психология на нуждата. Той дефинира
удоволствието като задоволяване, произтичащо от премахване на болезнено напрежение. В
неговата система фактически не играят роля феномени на изобилието, като например обич или
нежност. Той не само изпуска от вниманието си подобни явления, но разбира и доста ограничено
проблема, на който посвети толкова много усилия - секса. В него Фройд вижда само елемента на
физическо влечение, а в половото задоволяване - облекчение от болезнено напрежение.
Сексуалният нагон, като феномен на изобилието, и сексуалното удоволствие, като спонтанна
радост, чиято същина" не е негативното облекчение от напрежение, нямат място в неговата
доктрина.
Какъв принцип за обясняване човешката основа на обществената система се прилага в книгата
ни? Преди да отговорим на въпроса, би било полезно да припомним основните подходи, които се
различават от нашия.
1. „Психологическият" подход, характерен за мисленето на Фройд, според който обществените
явления се коренят в психологически фактори, произтичащи от инстинктивните нагони. А те се
влияят от обществото само чрез потискане. Следвайки този принцип, авторите фройдисти
обясняват капитализма като резултат на аналния еротизъм, а развитието на ранното християнство -
като резултат на амбиватентността към образа на бащата.
2. „Икономическият" подход, отразяващ погрешното приложение на Марксовото обяснение на
историята. Според това схващане субективните икономически интереси са първопричина за
обществени феномени, като например религиозните вярвания и политическите идеи. От подобно
пеевдомарксистко гледище протестанството може да се обясни просто като един отговор, на
икономическите потребности на буржоазията.
3. Накрая, има и „идеалистическо" становище, представено в анализа на Макс Вебер
Протестанската етика и духът на капитализма. Според него новите религиозни идеи са причина за
развитие на нов тип икономическо поведение и на нов обществен дух, макар изрично да
подчертава, че подобно поведение никога не се определя единствено от религиозните доктрини.
В противовес на отбелязаните становища ние поддържаме разбирането, че идеологията и
културата в широк смисъл на думата поначало са вкоренени в социалния характер, а той от своя
страна се формира от начина на живот в дадено общество, и че на своя ред доминантните черти на
характера се превръщат Б производителни сили, определящи обществения процес. По проблема за
духа на протестанството и на капитализма се опитахме да покажем, че разпадането на
средновековното общество постави под заплаха средната класа, което създаде у нея чувство на
безсилие, изолация и съмнение, а това, от друга страна, осигури благоприятна почва за влиянието
на доктрините на Лутер и на Халвин; че тези доктрини ускориха и стабилизираха
характерологичните промени; че основните черти на характера, които се утвърдиха по този начин,
впоследствие се превърнаха в производителни сили за развитието на капитализма, а той от своя
страна бе резултат на икономическите и политическите промени.
Същият принцип бе използван и за обяснение на фашизма: нисшата прослойка на средната
класа реагира на известни икономически промени, като например растящото могъщество на
www.spiralata.net 97
монополите и следвоенната инфлация, с усилване на някои основни черти на характера, а именно
садистични и мазохистични влечения. Нацистката идеология им повлия благоприятно и ги
утвърди. Тези нови основни черти на характера се превърнаха в ефективни сили, подкрепящи
експанзията на германския империализъм. И в двата случая е видно, че когато дадена класа е
поставена под заплаха от нови икономически тенденции, тя реагира психологически и
идеологически, и че психологическите промени, обусловени от тази реакция, способстват за
развитието на икономическите сили дори ако те противоречат на икономическите интереси на
същата класа. Икономическите, психологическите и идеологическите сили действат по следния
начин. Човекът реагира на променящата се външна ситуация чрез промени в самия себе си, а тези
психологически фактори от своя страна подпомагат развитието на икономическия и на
обществения процес. Икономическите сили са ефективни, но трябва да бъдат разбирани не като
психологически мотивации, а като обективни условия; психологическите сили са ефективни, но
трябва да бъдат разбирани като исторически обусловени; идеите са ефективни, но трябва да бъдат
разбирани като вкоренени в цялостната структура на характера на хората от съответна обществена
група. Въпреки тази взаимозависимост на икономическите, психологическите и идеологическите
сили, всяка от тях има известна самостоятелност. Това е особено характерно за икономическото
развитие, което в своята зависимост от обективни фактори - природни производителни сили,
техника, географски условия - се подчинява на свои закони. Ние отбелязахме, че същото се отнася
и за психологическите фактори, но изтъкнахме, че имат и своя вътрешен динамизъм. С други думи,
те са израз на човешките потребности, които въпреки че се поддават на моделиране, не е възможно
да бъдат изкоренени. В идеологическата сфера установяваме същата автономност, основаваща се
на законите на логиката и на традицията в човешкото познание, придобито в хода на историята.
Можем да изтъкнем и действието на принципа по отношение на социалния характер.
Този характер е плод на динамичната адаптация на човешката природа към структурата на
обществото. Промяната на обществените условия води до промени в социалния характер, т. е. до
нови потребности и тревоги. Тези потребности дават живот на нови идеи, които от своя страна
помагат, за стабилизиране и активизиране на Новия социален характер и за определяне на
човешкото поведение. С други думи, обществените условия влияят върху идеологическия феномен
посредством характера на личността. Той от своя страна е резултат на динамична, а не на пасивна
адаптация, на основата на елементите, присъщи на човешката природа по биологичен път или
станали присъщи в резултат на историческата еволюция.

Превел от английски Владимир Ганев.

www.spiralata.net 98