“Тялото”

Тема на разговора е тялото и проблематичността на отношението към тялото.

Единият от проблемите е свързан със свръх остойностяването на тялото: фокусирането върху
килограмите, мускулите и т.н.
Вторият проблем е свързан със ситуациите, в които има усилия тялото да бъде изключено и
омаловажени. Тогава се вярва, че същностната част на човека е Душата и нейното спасение е
целта на човека, а тялото няма значение. Според дефиницията за човека на Св. Августин
“Човека е Душа, която си служи с тяло.” Това може да ни наведе на идеята да отхвърлим
важността на тялото.
В съвремието сякаш тялото се превръща от факт в артефакт. Тялото сякаш се приближава до
дрехата: нещо, с което се представяме в обществото. Тялото се татуира, нагласява се, дори му се
променя пола. Тялото вместо на индивида, става публично.
Тялото винаги е било онова, с което се представяме в обществото, но в днешно време се
промения публичното отношение към него.
Тялото винаги е било обект на манипулация. Изграден е медиен модел, който е довел до много
проблеми, като например анорексията. Тялото е все по-малко лично, а по-скоро типово.
И тук идва въпроса: Дали тази унификация на тялото, не води и в душевен план до такива
унификации. Тоест да се получи обезличаване и в душевен план.
Сякаш много хора дори вече не изпитват срам от своето тяло. Все едно са го освободили от своя
Аз. Все едно те са спрели да го чувстват като нещо свързано с тяхната личност.
А някога назад във времето голото тяло е било естествено състояние на човека. Срама от
голотата е продукт на културата.
Тялото и интегрума (целостността) на тялото с душата е различно в различните култури. В
древна Гърция например, тялото е обладано от 2 стихии: от Ероса (бога на любовта) и от Френос
(бога на гнева). Ако започне да надделява Ероса, тялото поляга в почвата, от която е част.
Ако надделява Френоса, човека се изрязва от почвата и се издига. Важно е да има баланс между
Ерос и Френос.
В Християнството, самобичуването, отричането от тялото е аналогично. Св. Бернард от Клерво
почти не се е хранел, почти не е спял. Това аскетично поведение е на границата със смъртта.
Затова той по-късно пише, че тялото трябва да бъде дисциплинирано да се подчинява на
насоките на Душата.
Метафората, че Духа е влязъл в тялото е само една от линиите, от гледните точки.
Григорий Палама казва, че тялото е по-близо до Бог от тялото. А според някои философи изобщо
няма разграничение между Духа и тялото. Те са едно. Можем ли да опишем едно свое чувство,
без да включим в него описание на телесните преживявания: тремор, изпотяване, свиване.
Благодарение на тялото нашите емоции са живи.
Въпросът: Кой съм аз? Без тялото ние не бихме били Аз, и заради него ние сме ограничени. Има
някаква трагедия в това единство.
Един от основните философски въпроси е точно този: за единението между духа и тялото.
Паскал и Тома от Аквин казват, че една от драмите на живота е именно в това, че по дефиниция
живота няма в себе си своя край и в същото време индивидуалния човешки живот е краен.
Смъртта присъства в самия ни живот.
Как решава християнството този драматизъм? С тайната на въплъщението. Бог става човек,
приемайки човешко тяло. От тук се променя и отношението към самата телесност. И вярата във
възкресението на телата.
Душата според Християнството е нетленна, но живота е свързан с тялото и затова те чакат
възкресението на телата. Само с душа не може, нужно е тяло.
А възможно ли е само с тяло? Този въпрос се появява през 18-ти век.
В съвременната епоха, хората изпитват тревога за телата си. А когато телата стават типови, и
душите ли стават типови?
Ако младите хора не четат художествени произведения като “Ромео и Жулиета”, свързани със
силата на Ероса и любовта, то тогава те функционират в тялото му в една слепота. Кое прави от
Ероса любов, нещо красиво? Словото. Ако то не освети тялото за любовта, те не могат да се
развият. Младия човек изпитва еротическа енергия, но той не може да я назове и да я осъзнае в
нейната цялост.
В днешно време младите хора изразяват своето тяло по един различен начин.
Когато науката се е развила до там, че да може да променя всяка една клетка от нашето тяло,
вярваме ли че Душата може да просъществува в това изкуствено създадено тяло?

“Интимност”

Интимното и интимните страни от човешкия живот нетипично в последно време завземат

публичното пространство. Това е сякаш по-скоро неествествено и патологично. Защо се случва
това и нормално ли е?
Явно публичния живот не е толкова интересен, колкото интимния живот на определени
личности. И така реалити шоуто придобива популярност.
Тази втренченост в интимния живот на определени личности, се превръща в проблем, защото се
дава публичност на интимни неща като раждането например.
Изгубило се е страхопочитанието към недостъпното за чуждия поглед в човешкия живот.
Самата дума интимно означава най-вътешното, най-личното.
В самата българска среда няма пространство, възможност и мисъл един човек да остане сам,
насаме с вътрешното си пространство. Сякаш единственото нормално е било, да си в общност,
да си постоянно с другите.
В днешно време се е получило някакво изкривено разбиране, все едно че интимността
придобива истинска стойност, само ако бъде показана на показ. Това е свързано може би и с
някакво свръхостойностяване на публичния живот. Сякаш нещата, които са само частен
проблем, се смятат за не толкова важни и стойностни.
А един дом е най-защитеното, лично и интимно и важно пространство, където човек е
стойностен, независимо какъв е той в общественото пространство.
В руския филм “Иди и виж”, в края на филма главния герой стреля срещу портрети на Хитлер и
други личности, но когато стига до портрет на Хитлер, като дете в скута на майка си, той
отпуска пистолета и не се осмелява да стреля.
В дома си сме защитени, стойностни и обичани, такива каквито сме. В дома любовта е битие и
осигурява на човека нещо, което публичното пространство никога не може да му даде.
Идеята, че интимността е радикално противоположна на обществеността е сравнително нова –
на 300, 400 години. Не е била позната тайната на кореспонденцията в античността.
В днешното общество едва ли не се смята, че щом един човек е публична личност, то неговият
интимен живот следва да бъде публично достояние. Следва ли наистина и кое е онова, което не
би следвало да е публично достояние?
Пространството на семейството следва да е интимно пространство. Към това пространство
често се посяга по един некоректен начин – с нечовешко любопитство, а не с приятелство и
позитивна нагласа.
Публичният образ никога не съвпада с интимния образ.
“Аз съм политик! Аз съм спортист…” Това е един вид самоотчуждение, защото човек не е само
политик или само спортист, той е сложна личност, която се определя от много неща. Има
опасност човек да се замозабрави в тези публични образи. Човек се опомня няй-добре в
интимното пространство.
Много обществени личности, когато не се чувстват достатъчно пълноценни и допринасящи в
своята обществена роля, започват да разкриват и интимното си пространство, все едно по този
начин ще допринесат за своя по-добър обществен образ, а това не би следвало да е така. Техният
интимен живот си е техен интимен живот и той няма нищо общо с професията и обществената
им роля. Макар че това, дали политикът, който ще управлява един голям дом, е важно да се знае,
дали управлява успешно своя малък дом.
Жълтата преса много подвеждащо приписва фалшиви новини, свързани с интимното
пространство на обществените личности и читателите се предоверяват.
Новите технологии много лесно ни отнемат тази толкова важна интимност и ни разголват.
Човек става свидетел на многобройни истории, към които той не може да прояви интимност,
защото не познава хората и не познава тяхната предистория.
Срещата между двама души, много често е разрушена от техниката, чрез която се намесват
много други хора. Това се случва, защото нямаме съзнанието за това, колко е важен интимния
живот. Сякаш интимността за новото поколение е различна.
Може да има динамизиране на интимността. Например семейството, събрало се пред камината и
семейството, втренчено в телевизора.
От друга страна, точно когато човек е далеч от любимите си хора, новите технологии му помагат
веднага да се свържи с тях.
Но го има и това, че когато човек седне пред листа и започне да пише писмо, това води до една
дълбока свързаност и интимност.
Влизането вътре в себе си е проблем за много хора. Те предпочитат да са активисти, да действат
извън себе си, страхуват се от оставането насаме със себе си, от навлизането в интимното
вътрешно пространство.
Реалити шоутата са една подменена реалност, но проблема е, че тази фалшива реалност задава
модели на поведение в обществото.
Въпросът е, как да се изгради респект към интимността и трезва преценка към публичните роли
на личността?
Важно е да се научим да ценим интимността, а не да гледаме на нея като на нещо
второстепенно. И въпосът е, дали постоянната активност, не е просто знак на невъзможността
ни да бъдем и да живеем в интимност. Често хората се страхуват, че ще се изправят пред
вътрешната си празнота. Защото трудно изграждаме вътрешната си личност.
Сякаш навлизането на публичното в интимното и на интимното в публичното се случва поради
два типа бездарие: невъзможността да изградим публичното и невъзможността да изградим себе
си.

“Памет”
Паметта и безпметството. Доколко човешко е да живеем чрез паметта, или обратно: да
изтриваме паметта, за да живеем в настоящето, т.е. доколко продуктивно може да бъде
безпаметството за човешкото съществуване.
Паметта е основна характеристика на човешкото живеене и е свързана с традицията: живата
памет на мъртвите.
Паметта е конституивна, градивна и е там, където миналото е живо, където то е наше битие. Но
въпросът е, кое е това минало: онова, което е най-продуктивно и позитивно. А онова, от което се
опитваме да се отървем и да забравим онова, което е деградивно и се страхуваме да не повторим
в настоящето.
Въпросът е, дали паметта отежнява нашето живеене в настоящето. Дали не преставаме да
живеем по един адекватен начин, затормозени от миналото, дали миналото не ни прави по-
депресивни: да имаш вместо бъдеще, минало. Да е запушено бъдещето ти. Като при героя на
Борхес: Фунес, който не може да забрави нищо от миналото и поради това не може да живее
пълноценно в настоящето. И в същото време знаем, че една от най-страшните болести на нашето
време, Алцхаймер, е свързана със загубата на нашата памет и от там, на нашата идентичност.
Проблем е, когато миналото се вменява като задължителна норма в настоящето. Не се отчита
възможността ти да бъдеш друг, да ставаш нов, да се променяш. Това е затормозяващо и
ограничаващо, затова често младите сякаш не искат да си спомнят и да говорят за миналото.
А някои хора се опитват целенасочено да забравят миналото, защото не се гордеят с него и искат
да се отграничат от него. А в такива случаи, е важно да приемеш и да признаеш отговорността
си за миналите грешки и поведение. Може да се каже, че тогава хората не са имали
възможността да принадлежат на себе си, бидейки питиснати от комунистическия режим,
например.
Човек се променя и носи спомени за себе си, които съхранява с умиление, макар вече да не е
такъв човек. Помни някои неща за себе си с насмешка и ирония, защото вече се е променил. Но
ако съхраняваш нещо, което криеш, то вероятно е защото не си се променил.
В пълнотата си човешкия живот е едновременно проект, настояще, преживяване и паметуване на
миналото. В здравия човек тези три компонента са по някакъв начин баландирани и взаимно
определящи се. Болестотворно е затварянето на едната или другата перспектива. Не можем да
кажем: Аз вече не съм такъв. Защото ние сме и това, дори и вече да сме други. Миналото битува
в нас. Дали е здравословен призивът “Хайде да затворим тази страница” и да се освободим от
паметта си за миналото или по-здравословното е да я интегрираме в настоящето си.
Важно е някой да поеме отговорност за миналото.
Например, хората, които са преживели ужаса на концентрационните лагери помнят – те няма как
да забравят. Въпросът обаче е, има ли обществото желание да запомни техните спомени. Това не
става автоматично, а с желание да съхраниш онова, което тези хора са преживели. Това става,
когато сме сплотена общност, която иска и има волята да съхрани спомените на предходните
поколения и по-конкретно на всяка една личност, минала през страдание.
Когато има липса на памет в обществото, причините може да са леност на обществото или
изтласкване на фактите и недопускането им в публичното пространство. А понякога се казва, че
миналото е тема само за историците, не за останалите членове на обществото. Миналото се
стилизира под някакви категории и онова, което има екзистенциален смисъл, се превръща в един
условен разказ и не успява да изиграе своята роля в обществото.
Паметта по някакъв начин запазва в нас някакви ситуации, които на пръв поглед са съвсем
обикновени и незначителни, като например някаква разходка в парка в дъждовен ден. И
въпросът е тези спонтанни спомени дали носят някаква специална информация и знание за нас.
Прист разказва как с бисквитката, потопена в чая, се възвръщат ценни спомени в съзнанието, а
Фройд е изследвал в дълбочина подобни спомени, като ги е наричал екранни спомени и е търсел
в тях някакви патологии.
Жертвите понякога нямат нищо друго, освен нашата памет и затова нашата памет представлява
нашата милост, задължение и морален дълг към тях. Без тази памет те остават съвършено
неспасени.
Паметта е особен механизъм. Тя подрежда живота по друг механизъм. Дали паметта е просто
интелектуална или сетивна способност? От какъв материал се градят нашите спомени?
Дали се градят от внезапното актуализиране, което винаги носим: съзнанието за нашата
крайност. Когато човека застане в пределна ситуация, спомените придобиват особена плътност,
като в разказа на Толстой “Иван Илич”. Иван Илич си спомня много детайлни подробности от
своя живот, чак до своето детство.
Паметта е този механизъм, който застопорява хода на живота. Тя ни придва устойчивост и
възпроизвежда нещо, което е отвъд временното ни съществуване.
Безгрижието спряма паметта е сякаш безгрижие към собствения ни живот.
Фауст: “О, миг поспри”. Тази реплика сякаш е точно такъв зов към вечността.
Това, което днес за нас е от изключителна важност, само след 2 дни ще е отминало. Паметта е
най-ревностният свидетел на човешката крехкост.
Въпросът е: има ли някаква отговорност към паметта? Има ли индивиди, които са по-отговорни
към институционалната памет? Отговорът е по-скоро песимистичен. Манипулирането на
историята, което е факт, всъщност тласка отделните хора сами да търсят истината.
Църквата може би е съхраняваща вечната памет.