ЕТИЧЕСКОТО ИЗМЕРЕНИЕ НА ЛИЧНОСТТА В ТВОРЧЕСТВОТО

НА НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ БОРИС

Свещ. Стоян Бербатов

Православен богословски факултет ВТУ "Св.св.Кирил и Методий"

Писменото наследство, което ни е оставил Неврокопският митрополит

Борис се състои предимно от публицистични текстове, които обсъждат и
провокират към дебат теми от областта на богословието, образованието и
обществения живот. Творчеството му няма систематичан характер, но
проблемите, които засяга са важни и много актуални за неговото време, а
това е периодът между двете световни войни. Той живее с ритъма на
събитията и реагира със специфичната си емоционалност на
предизвикателствата на актуалното църковно и публично всекидневие.
Характерно за неговата публицистика, за поезията му, дори и за окръжните
послания, които отправя към свещенството и боголюбивия народ, са
любовта, смиреномъдрието и отговорността, чрез които те са написани.
Словата на дядо Борис не остават на листа хартия. Те неизбежно се заселват в
ума и сърцето на този, който ги чете. Всеки текст е по-скоро една изповед,
едно архипастирско излияние на духовна радост и откровение за този, който
има не само ум, но и сърце, за да се докосне до тази изповед. Невидимата
нишка, която свързва смислово всичките му публикации е библейското
учение за целостта на човешката личност, за богообразността на човека,
който е призован чрез подвига на общението с Бога да достигне до подобие
на Своя Създател.
 Във всеки един от текстовете на митр. Борис присъства динамиката и
максимализма на Евангелското слово. Неговата мисъл е съсредоточена върху
най-острите проблеми в обществото и Църквата и той не се страхува дори да
предизвика скандал заради своята честност и искреност. Не е ли всъщност
скандално и Евангелието, не бичува ли и Христос недъзите на Своите
съвременници? Истинският пастир е загрижен за своето стадо, не за своя
„авторитет“ в обществото, нито за политкоректно поведение пред силните на
деня – дядо Борис има онази голяма любов, заради която на края и
мъченически положи душата си за своите приятели1.

В религиозно – обществените си публицистични материали той

използва методологията на критическия анализ за да разкрие
катастрофичните последици на зараждащите се по негово време
разрушителни философски и социални учения, които се опитват да
релативизират традиционните етични норми. Те са примамливи с фалшивия
си хуманизъм и за съжаление успешно манипулират естествения порив на
човешката душа за свобода, справедливост и равноправие. Неправилното
поставяне на проблема за същността на човека и за смисъла на неговия живот
са факторите, които предпоставят опасните последици от тези, донесли в
последствие толкова страдание на човечесвото, учения и идеологии. Тяхната
природа е богоборческа, а това според митр. Борис означава и
човеконенавистна, и затова той се ангажира с нелеката мисия да предпази
боголюбивия народ от тази зараза. Той, разбира се, не само разобличава
лицемерието на идеолозите на новия обществен морал, тези, които
припознават себе си като спасители на цялото човечество от неправдите в
света, но и посочва истински полезните за човека идеи и практики – етичния

1
Иоан: 15:13
кодекс на християнството, въплътен в културата на добродетелния живот на
общността в традиционното българско общество.

Митр. Борис е познавал добре философските и социални идеи, които са

били обществено значими и са давали облик на неговото време - времето,
което днес наричаме преход от модерността към постмодерността. Ученията
на Маркс и Ничше, на анархистите и на философите - атеисти поставят
началото на деструктивните теории за отричането значението на традицията
и християнството като основни ценностни компоненти, формиращи
духовната структура на обществото. Това е „оня материализъм, който в
областта на науката и културата означава най-ниско падение на човешкия
дух, а в областта на възпитанието и нравствения живот - най-голямото
унижение на човека и почти пълното разрушение на човешката личност“ 2.
Тези учения се превръщат в разрушителни идеологии, а най-пагубната от тях
дядо Борис е анализирал с няколко изречения: „Социализмът отрича
социалността и руши обществото, анархо – комунизмът отрича човещината и
разрушава личността. Социализмът е напълно антисоциално
движение, анархо-комунизмът - напълно античовешко явление“ 3. Той ясно е
усещал задаващата се морална катастрофа в масовото обществено съзнание.
Идеята, че човек е самодостатъчен, че сам може да контролира и направлява
процесите на своето развитие пуска дълбоки корени в умовете и душите на
дезориентирания народ. Човешкото битие се редуцира до душевно –
емоционална телесност и меркантилен ум. Всяко основаване на човешката
личност върху Божествените, метафизични, трансцедентни начала се
отхвърля и се фаворизират теории за обществената полезност, просперитет и
развитие. Една от главните причини за тези гибелни процеси е нездравата
2
Архим. Борис, Кризата в нашето училище. – В: Път към Голгота. Благоевград, с. 107.
3
Архим. Борис, Кризата в ... с. 105.
образователна политика. В своя труд „Кризата в нашето училище“ той
предупреждава за опасността от атеистичното интерпретиране на науката, за
пренебрегването на възпитателния елемент в образователния процес за
сметка на сухите научни факти. „Това едностранчиво интелектуализиране на
нашето училище се дължи на тежката заблуда, че умствените способности са
най-важното нещо, че умът е всичко в човека. Умът обаче е само една от
способностите на човешката природа. Той не е същината на човека.
Величието и същината на човека лежи другаде: лежи в Божествената красота
на неговата човечност и във величието на неговия богоподобен и безсмъртен
дух... То (училището) се стреми да заличи съществената разлика между
човека и животното и гледа да внуши на нашите младежи, че техните
прадеди са били човекоподобни животни и че те са от животински
произход“4.
Чрез своя задълбочен критичен анализ на атеистичния болшевизъм,
митр. Борис разкрива деструктивната сила на всяка идеология, която
релативизира, дори и отрича Божествените истини, която казва, „че
християнската нравственост нямала научна основа, създавала песимистично
отнасяне към всичко земно и убивала волята към културна дейност тук на
земята“5. Изводът, който прави митр. Борис е, че всяко отрицание на вечните
Божествени истини и значимостта на християнските добродетели има своя
логичен завършек в безизходицата на нихилизма, в „трагизма на нашия
обезсмислен живот“6, защото човешкият разум е ограничен, той не може
адекватно да обясни безграничните и абсолютни истини на Откровението.
„Етиката на нашите училища се преподава напълно индиферентно и
анархистично: всички етични системи са еднакви и безразлични, и вече се
4
Архим. Борис, Кризата в ... с. 102 – 103.
5
Архим. Борис, Кризата в ... с. 109.
6
Архим. Борис, Мъченичество // Църковен Вестник, 23, 1925
отнасяме равнодушно към истината и лъжата“7 и освен всички други безумия
„прогласихме порока за добродетел,  - родолюбието за родоотстъпничество, а
родоотстъпничеството за родолюбие, - човещината за дивотия“ 8. Тези и
подобните им съвременни експериментални идеологии и до днес не
престават да разчленяват човешката личност, принизявайки я до нивото на
гол индивид. Човекът днес не е личност, призвана за общение с Бога и
ближните, а субект, когото самообожествили се идеолози мечтаят да
модулират според собствените си извратени желания и фантазии. В нашия
речник вече навлезе думата джендър, която е събирателен изказ за
патологичните визии за човека не само в дискурса на половата идентичност.
Този термин стана събирателно понятие за всички противоестествени
трансхуманни експерименти, извършвани в много научни области –
философия, медицина, социология, дори и в т. нар. неолиберално богословие.
Често се изкушаваме да характеризираме тези морални девиации единствено
като съвременни екстремни форми на секуларната етика, но виждаме, че
подобни по въздействието си върху човешката психика социално – етични
идеологии не са били необичайни и за онзи исторически период, за което
свидетелстват критичните текстове на дядо Борис.
Възгледът на митр. Борис за „същината на човека“ е проекция на
библейския разказ за Сътворението. Човекът, според Свещеното Писание, е
битие, на което са присъщи три екзистенциални потребности: нужда от
общение, жажда за добро и красота и стремеж към знание. Дяволът чрез
хитростта и измамата успява да накара Адам и Ева да пожелаят да задоволят
тези свои потребности чрез нещо преходно, което гние и носи тъмнина и
накрая безславна смърт. „Видя жената, пише в книга Битие, че дървото е

7
Архим. Борис, Мъченич...
8
Архим. Борис, Мъченич...
добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание“ 9.
Началото на всеки грях е злоупотребата със свободната воля на човека. Адам
и Ева избраха да не послушат Божията заповед и вместо да се
богоуподобяват в общението със Своя Създател, те поискаха да станат
богове, изследвайки и откривайки тайните на творението без да се хранят с
благодатните дарове на Божието Откровение. Това в християнство се нарича
зло. Злото по природа е небитие, то е неприродно (неестествено) състояние
на истинското битие и на неговите сили, безсловесна и безблагодатна
насоченост на човешката енергия към нещо, което е извън целта на неговия
живот. За тази изначална подмяна, превърнала се в зло, напомня дядо Борис:
„Злото е в злия, отрицателния дух... в липсата на възпитание, или по-право: в
съвсем превратното възпитание и напълно отрицателния (т.е. демоничния)
дух, който се поддържа в нашите училища чрез материализма и атеизма“10.
Митрополитът говори с огромна болка за проблемите на българското
образование. Тази болка е израз на любовта и загрижеността му към младите
хора. Той описва в детайли някои примери за морална поквара на ученици
като едничката му цел е да покаже генеалогията на греха, а чрез критичния
дух на текста да призове всички да се молят, да се надяват и да действат за
избавянето от злото. Тази кауза за него има измеренията на мъченичество, на
подвига на смиреното отрицание от себе си и допускането Христос да
заживее в нас11: „Но, истинското мъченичество почва тогава, когато се
отречем от себе си напълно и се обречем изцяло на истината, правдата,
доброто, любовта и се пожертваме за тях, - когато нашият живот бъде

9
Бит. 3:6
10
Архим. Борис, Кризата в ... с. 125.
11
Гал. 2:20.
непрекъснато служение на тези светли сили и непрестанна жертва за тях, -
когато ние им послужим и с живота, и със смъртта си.“12
Християнското учение за личността е не само алтернативата на
безбожните идеологии, то е единственото необходимо на човека за бъде себе
си. Пребиваването в добродетелния живот просветлява ума на човека и го
прави способен да познае самата Истина, която е Христос 13. Богочовешката
Личност на Христос е мерило за всяко човешко действие или както казва
дядо Борис „Основата на християнството“14, която открива висотата и
достойнството на човешката природа. Изяснявайки на възлюбения от него
Божи народ мъдрите слова на Христовите апостоли Иоан 15 и Павел16, митр.
Борис открива великата тайна на Църквата. Вярата и любовта правят от нас
личности - членове на единното Тяло на Христос, и това Тяло е Църквата, в
Която ние се спасяваме чрез причастяването с Тялото и Кръвта на на нашия
Спасител. Сам Христос ни е открил, че е необходимо да се приобщим към
Неговото Тяло за да наследим истинския живот. „И, както отделните членове
на тялото  действуват отделно, всеки според своето назначение, но всички
живеят неразривно заедно в едно общо тяло, така също и всички ние трябва
да живеем един с друг, един за друг, - да живеем и действаме - чрез мир и
любов - в пълно единение и съвършена хармония“ 17. Човекът е създаден по
образа на Пресветата Троица, за да реализира Божественото подобие като
пребивава в безсмъртното литургично общение на свободата и любовта със
своите братя и с Бога в Христа. Това е основанието и на дядо Борис
непрекъснато да подчертава, че човек е вечен, че не е просто една земна
12
Архим. Борис, Мъченич...
13
Иоан 14:6.
14
Архим. Борис, Кръстът Господен. // Църковен Вестник, 33, 1927.
15
Чрез любовта, която ни е дал нашият Отец, ние ставаме чада Божии (1 Йоан. 3:1).
16
Всички ние чрез един Дух сме кръстени в едно тяло и всички сме напоени с един Дух (1 Кор.
12:13).
17
Митр. Борис. Послание до паството на Неврокопска епархия. – В: Път към Голгота с. 71.
прашинка, а е свързан с вечността. Такава е и библейската истина – че за
пълнотата на човешката личност е необходимо Възкресение, чрез което
тялото и душата се реализират според даденото им от Бога предназначение.
Те са сътворени като съизмерими по стойност и значение, но също така са
неразривно свързани и само в такова състояние могат да се проявят в пълнота
в личността на човека.

Строгите критерии за духовните и етически измерения на личността дядо

Борис е прилагал най-вече към самия себе си. Той е бил напълно предан на
православната вяра и на каузата за обществено благо. Владиката милее не
само за културните и житейски практики, които убедително потвърждават
красотата и съвършенството на църковното учение, които радват разума и
сърцето, но той е съпричастен и страда за онези явления, които заплашват и
компрометират Христовата вяра. Неговата строгост и взискателност, както и
пламенната му критичност не са проява на заядливост, нито са манифестация
на властолюбиви претенции, те са плод на братска състрадателна любов към
своите пасоми, към своите свещенослужители, както и към своя народ.
Църковният етос направлява мислите и действията на добрия Неврокопски
архипастир. Христовите „благо иго и леко бреме“18 са за него послушанието
и смирението „т.е. искренно съзнаване и признаване на своите немощи и
слабости и неутолима жажда за духовно издигане и съвършенство“ 19,
отговорността да приема с цялата си душа и с цялото си сърце мярката на
Христовия закон. Не такива са за тези, който използват своята природа по
неестествен начин – които покваряват душите си, а умът им е обладан от

18
Мат. 11:30.
Митр. Борис, Окръжно до благоговейните свещеници в Богохранимата Неврокопска епархия.
19

http://borisnevrokopski.blogspot.com/2015/06/blog-post.html 27 09 2018.
противобожествени и човеконенавистни учения – за тях Евангелието е
наистина непосилно бреме.
От запазеното писмено наследство на дядо Борис ясно се вижда, че той
не е премълчавал нелицеприятните факти от духовната ни и културна
действителност между двете световни войни. Този период нерядко
незаслужено се идеализира и от църковници, и от общественици.
Пастирската загриженост и доблестния характер на дядо Борис го окуражават
да изразява позиции, които малцина духовници са имали смелост да изразят.
Той не се е страхувал да назове греховните явления с истинското им имена,
да разкрие причините, поради които се проявяват. Сам владиката
свидетелства например, че нивото на образованост на свещенството е слабо,
че има недопустими от човешка гледна точка неприлични действия на
отделни свещеници, но въпреки това не престава да вярва, „че пастирското
звание и личността на пастира са неразривно свързани помежду си. Той,
пастирът, има повелителен и неотменим дълг – да въплъти преди всичко  в
себе си, в своя живот и в своите дела чистотата, светостта и величието на
духовното звание. Той трябва да направи своята личност чист и свещен съсъд
за Божията благодат, - да създаде от себе си светъл и велелепен храм, в който
да живее Дъх Светий“20. За целокупния български народ не се е притеснявал
да каже: „За нас, българите, възпитанието е непонятно и чуждо. Непонятна и
чужда е най-великата цел на живота: облагородяването, възвисяването,
обожествяването на човешката личност — човешката душа“ 21. Като
противоотрова за липсата на възпитание дядо Борис посочва подвига на
покаянието, което връща нашата синовност спрямо Бога, връща ни на пътя на
живота.

20
Окръжно до благоговейните ...
21
Архим. Борис, Последната сесия на висшия учебен съвет// Духовна култура, 36, 1928, с. 13.
 Съществен дял в творчеството на митрополита е посветено на
мъченичеството и смъртта. За него те са Дверите, които водят към сладостта
от срещата с Онзи, Който осмисля земния ни път и дарява истинския живот.
Възкресението в християнството не съществува само като някакво дълго
очакване, то е непосредствен опит. „Ние знаем, казва св. Иоан Богослов, че
преминахме от смърт в живот, защото обичаме братята; който не обича брата
си, пребъдва в смърт“22. В предсмъртното си слово на Димитровден
владиката цитира св. Иоан Златоуст, който тълкувайки думите на ап. Павел
„Всеки ден умирам!“, казва: „Как е умирал той всекидневно? Чрез ревност и
готовност за това! А защо апостолът казва това? – За да потвърди истината за
Възкресението. Кой би се решил на толкова видове смърт, ако нямаше
възкресение и вечен живот?!“23. Участието в радостта на Христовото царство
започва в този живот, за да се осъществи напълно в бъдещия. Християнският
живот е животът на Възкресението. Започва се с подвига и мъченичеството,
минава през Кръстта на Голгота, за да се появи отново с идването на
Христос.

„Когато светло озарен,

Ще видя Твойте святи цели,

И тихо, сладко упоен,

Ще стигна в Твоите предели“24.

22
1 Иоан 3:14.
23
Митр. Борис. Да помним и да се готвим винаги за смъртта. – В: Път към Голгота. с. 86.
24
Орлин, И. Полети, София, 1934, с. 19.
Използвана литература:

Архим. Борис, Кръстът Господен. // Църковен Вестник, 33, 1927.

Архим. Борис, Мъченичество // Църковен Вестник, 23, 1925.
Архим. Борис, Последната сесия на висшия учебен съвет// Духовна култура,
36, 1928, с. 3 – 17.
Архим. Борис, Път към Голгота. Благоевград, 1998, 160 стр.
Библия, София, 1991.
Митр. Борис, Окръжно до благоговейните свещеници в Богохранимата
Неврокопска епархия. http://borisnevrokopski.blogspot.com/2015/06/blog-
post.html 27 09 2018.
Орлин, И. Полети, София, 1934, 64 стр.