АВТОДИСКРИМИНАЦИЯ И ЦИНИЗЪМ В

БЪЛГАРСКИЯ НАЦИОНАЛЕН ХАРАКТЕР

МАНОЛ МАНОЛОВ
© Манол Николов Манолов, автор, 2020
© Издател: Манол Николов Манолов, 2020
Пловдив, 2020

ISBN: 978-619-91664-0-6

2
 РЕЦЕНЗЕНТИ

проф. д-р Красимира Йонкова, ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“

проф. д-р Велислава Чавдарова, ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“

3
ЗА БЪЛГАРИНА – КАУЗА, БОЛКА, ГОРДОСТ,
ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ…. ЛЮБОВ ........................................................... 5
ОЩЕ ЕДИН ПЛОДОНОСЕН ЩРИХ КЪМ ОСЪЗНАВАНЕТО НА
НАЦИОНАЛНИЯ НИ ХАРАКТЕР ...................................................... 9
ВЪВЕДЕНИЕ ........................................................................................ 14
АВТОДИСКРИМИНАЦИЯТА И ПОСЛЕДСТВИЯТА ЗА
ИНДИВИДА .......................................................................................... 18
Автодискриминацията .................................................................... 18
Активни компоненти на автодискриминацията ......................... 22
Кой е другият? .................................................................................. 25
Социална изолация и стигма.......................................................... 33
БЪЛГАРИНЪТ ..................................................................................... 41
Черти на националния характер.................................................... 41
Парадоксите в българския характер ............................................. 91
Ценностни ориентации при българите ......................................... 96
Прояви на националния характер ............................................... 105
Цинизмът като нагласа ................................................................. 138
Кратка хипотеза за формирането и развитието на цинизма .... 147
ЕМПИРИЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ ......................................................... 163
Характеристики на българина ..................................................... 166
Изводи .............................................................................................. 226
ЗАКЛЮЧЕНИЕ .................................................................................. 232

4
 ЗА БЪЛГАРИНА – КАУЗА, БОЛКА, ГОРДОСТ,
ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ…. ЛЮБОВ1

В монографията си „Автодискриминация и цинизъм в

българския национален характер“, Манол Манолов представя
едновременно философско-аналитичен и емпирично верифициран
анализ на възприятието на българина по отношение на „Другия“ и
цинизма като битуваща дискриминационна нагласа, отразяваща се
пряко и косвено върху моделите на индивидуално, групово и
национално поведение.
Трудът прецизно и убедително надгражда монографията
„Автодискриминацията“, където авторът не просто въвежда ново за
психологията понятие – „автодискриминация“, но го
операционализира, използвайки терминология и изследвания,
осъществени паралелно в естествените и социалните науки.
Първата монография на Манолов се опира върху тезата, че
негативната нагласа към Другия и надценяването на собствения
образ, на практика създава „пропастта“ в индивидуалната
когнитивна рамка. Това от своя страна води и до избягващото
поведение. Резултатът е, че индивидът поставя и себе си в условия
на обществен вакуум и социална изолация, които съчетани с
характерния за българина индивидуализъм, в значителна степен
възпрепятстват социалната му дейност.
Настоящата работа включва компонентите на
автодискриминацията (Манолов, 2019), но разширява предмета на
изследване като целенасочено прецизира понятието във връзка с
чертите на националния характер, акцентирайки върху цинизма.
В монографията могат да се разграничат няколко смислови
акцента. На първо място е нагласата за Другия. В този контекст
критичният поглед на автора дефинира спецификата на пасивно-

1
Рецензия от проф. д-р Велислава Чавдарова, ВТУ „Св.св. Кирил и
Методий“

5
агресивното и активно дискриминационното поведение на
българина към другите, убедително представяйки ни резултати от
сравнителното проучване на социалните взаимоотношения,
детерминирани от личностната и груповата идентичност преди и
сега. Като извод се налага твърдението, че Другият се превръща в
продукт на собствена, субективна, изкривена интерпретация на
дадени характеристики.
Вторият смислов акцент е Българинът. Анализирайки
дихотомията „индивидуализъм-колективизъм“, авторът поставя
ударение върху недоверчивостта, способността за оцеляване, духа
на отрицанието, критикуването, оплакването, осъждането на
чуждите действия. Обособени са няколко групи черти на
националния характер, между които са практичността, респектът
към публичността, противоречивото отношение към властта и
богатството, пораждащи двуличие. Българинът е описан като човек,
който бяга от дългосрочни планове, той е пресметлив, но само във
връзка със ситуацията. Това, което за него е константно във времето,
са пестеливостта и предпазливостта.
Специфични са и характеристиките, свързани с отрицателното
отношение и критичността към себе си, детерминирани от
особеностите на възпитанието чрез провокиране на чувство за вина,
висока тревожност и липса на ясна рамка по отношение на
категориите „забранено-позволено“.
Аналитико-интерпретативният изследователски ракурс,
предложен от Манолов, обвързва чертите на националния характер
с патриархалните ценности и ценностни характеристики на
българина, чието ценностно ядро се състои от семейството и децата,
приятелите, свободата и любовта.
Конфликтът между традиционното и зараждащите се нови
представи във връзка със социалното развитие са водеща сюжетна
линия в не малко произведения в българската литература и
творчество, анализирани от автора и свидетелстващи за оригиналния
му подход при търсене на доказателства на тезите му. Това е

6
евристична, авторска изследователска линия, първоначално
верифицирана в монографията „Автодискриминацията“, но развита,
обогатена и прецизирана в актуалното изследване.
Друг съществен смислов акцент в труда е проблемът за
цинизма. Авторът разглежда цинизма като нагласа, като водещ
фактор, даващ началото на автодискриминацията като процес.
Вероятно най-фундаменталната разлика между цинизма от една
страна и различните други философски понятия, анализирани още
от древността е, че цинизмът е преди всичко реакция. Освен
недоверието към социалните институции и като цяло негативното
виждане за живота, отрицателното убеждение за човешката природа
е основен елемент на социалния цинизъм.
Авторът резонно приема, че цинизмът като нагласа е напълно
допустим и очакван в контекста на очертаните характеристики на
българския характер. Българинът е индивидуалист, най-силно
следващ персоналните си интереси и цели, разширени до контекста
на значимия кръг от хора. От друга страна се наблюдават и
устойчиви нива на преживяване на щастие при условие на ниска
удовлетвореност от живота
С удовлетворение отбелязвам, че Манол Манолов проявява
завидно постоянство при прилагането на изследователски модел,
който не просто следва утвърдени в социалната психология
методологически подходи, но предлага и утвърждава оригинален
алгоритъм, който предизвиква научен респект.
Съществен елемент от този алгоритъм е и провеждането на
мащабно емпирично изследване, свързано с хипотезата, че е налице
връзка между някои „тъмни“ нагласи, между които „цинизъм“,
„дискриминация“, „враждебност“ и личностни характеристики като
„самооценка“, „нарцисизъм“ и възприятието на българина по
отношение на „Другия“. Представените и коректно анализирани
данни са от една страна очаквани и оригинални, от друга страна -
прецизни и задълбочени, едновременно представяйки отговори и

7
пораждащи въпроси. Факти, които демонстрират научната
значимост и бъдещ потенциал на реализираното изследване.
В заключение споделям дълбокото си удовлетворение от
научната ерудиция и способността на Манол Манолов за представи
вдъхновяваща изследователска амалгама, съчетаваща коректен
научен подход и психологическа съпричастност – безспорно
доказателство, че авторът е обещаващ млад учен, дарен с безспорен
интелектуален капацитет, изследователски усет и емоционална
интелигентност.

8
 ОЩЕ ЕДИН ПЛОДОНОСЕН ЩРИХ КЪМ
ОСЪЗНАВАНЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ НИ
ХАРАКТЕР2

„Обратната страна на монетата” в протежение на цялата ни

народопсихологична еволюция е – за жалост – свързана със Сянката,
със срамното, с тъмното. Техният грозен контекст е захранвал и
храни властта на некадърното и тарикатското, отчужденото и
несигурното, егоцентричното и враждебното.
Още в мига на първия поглед заглавието на този труд смущава
вниманието със заявката си за научно изследване на несъмнено
нелицеприятни за българското ни самосъзнание ключови величини:
автодискриминация и цинизъм. Смелостта на изследователя Манол
Манолов да се „вкопчи” в злободневието на несигурността,
страховете и недоверието, плътно наситили психологичния фон на
всекидневието ни – е колкото респектираща, толкова и
своевременна.
Все по-осезаемо усещаме, че недоверието – сякаш архетипно
вкоренено в нашия национален характер – става лайт-мотив при
формирането на светогледа ни как да живеем заедно. Превърнало се
в компонент на нашето възприятие за света и другите, то ни кара да
отричаме настоящето и да търсим опори в една идеализирана
носталгия към родовата ни памет.
Но истината е, че живеенето се случва „тук и сега”. Живеем го
дистанцирани от „голямото” общество и всякаква дейност, насочена
към „общо” благо. Недоверчиво капсулирани в своите си „малки”
социални светове, тънем в завист и гледаме с пренебрежение към
световете на другите. От експанзията на тази отхвърляща нагласа
към всичко „задружно” и „обществено” няма как да не следва
пасивното ни поведение, а комуникацията ни естествено да се

2
Рецензия от проф. д-р Красимира Йонкова, ВТУ „Св.св. Кирил и
Методий“

9
насища с автодискриминация и цинизъм. В контекста на социалните
дадености и субективната им реалност, днес живеенето се оказва
непоносимо трудно за все повече българи.
Считам, че прочетена, тази книга – екзистенциално дълбоко
преживяна от младия ѝ автор – ще помогне на много наши
сънародници да разберат защо живеят трудно и колко, всъщност, е
лесно да заживеят по-малко трудно.
Като продължение на творческия порив към темата (Манолов,
2019), теоретичният фундамент на този монографичен труд е
поставен в ракурса на оригинално разработената феноменология на
автодискриминацията, определена като вид пасивно поведение в
резултат на обезстойностяването на Другия и надценяването на себе
си. Тук обаче изследователският фокус е върху нейните активни
компоненти, ситуирани в ранг на възможна причина за попадане в
социална изолация.
С една впечатляващо обмислена психологична
аргументираност, авторът ни въвежда в есенциалния замисъл на
идеята си, че поведенческите прояви на социална изолираност и
стигматизиране са логическо следствие от процесите на
автодискриминация. Именно анализът на националния характер и
ценностни нагласи в перспективата на автодискриминацията му
дават основанието да допусне – а впоследствие и емпирично да
докаже – че колкото и да не ни харесва, цинизмът може да бъде
определен като водеща социална нагласа при българите.
Конструираните вече стереотипи на отрицание на Другостта
устойчиво поддържат обезценената социална идентичност,
създавайки не кризисни, а вече критични противодействия в
междугруповите ни отношения, както и в хода на индивидуалните
ни истории.
Няма съмнение в убеждението, че чертите на националния
характер са модулатори на редица прояви на междуличностното
поведение на хората от съответния етнос. Вероятно затова текстът
елегантно преминава към осветляването на някои основни

10
характеристики на българина, описани в народопсихологичните
изследвания. Целта на автора е да нарисува по възможност
„обективната картина” на българския характер – с изследователски
фокус върху причините за проявите му, както и следствията от тях.
Защо това е особено важно?
Защото именно народопсихологичните щрихи – наченали
формирането си от глъбинните страсти на времето и предавани от
поколение на поколение – регулират светоусещането ни и очертават
ценностните аспекти на действителността, която творим днес.
Простата истина е, че начинът, по който човек гледа на себе си и
осъзнава смисъла на собственото си живеене, в значителна степен се
обуславя от присъствието на Другия в биографията му. Съвършено
вярно уловил тази истина, авторът ни представя умилителни разкази
от по-стари и по-нови времена за представите на българите за самите
себе си, както и свидетелства за нас на тези, с които сме
съжителствали съобразно обстоятелствата.
В хода на една своеобразна историческа дисекция на
социалнопсихологичните процеси на битово, властово, военно и
културно-духовно ниво, с автентичен привкус са идентифицирани
проявленията на най-типичните ни поведенчески стереотипи.
Психологически състоятелно е разкрита динамиката в разпада на
традиционните ценности и начин на живот, отчуждението и
недоверието към Другия, надценяването на себе си и
пренебрежението към останалите, отричането на принадлежността
към каквито и да било отрицателни черти на националния ни
характер. Комплексно е показано как индивидуализмът на
българина се трансформира и метаморфозира до изродени
характеристики, кореспондиращи с цинизма.
Друг оригинален принос на изследването е решението на автора
да привлече към анализа си присъствието на българина в
художествените произведения през погледа на класиците на
българската литература, където чертите на националния характер
оживяват, потапяйки ни в събитийното пространство на времето, в

11
което са се случвали: „Под игото” на Иван Вазов, „Железният
светилник” на Димитър Талев, „Холера” на Людмил Стоянов,
„Другоселец” на Йордан Йовков, разказите на Чудомир, „Преди да
се родя и след смъртта ми” на Ивайло Петров, „Бай Ганьо” на Алеко
Константинов и др.
Следваната интерпретативна посока неумолимо довежда
читателя до констатацията, че не малка част от художествените
илюстрации на националните черти на характера, както и
проявленията им в разнообразни контексти – са свързани с цинизма
като светогледна нагласа. Съвсем резонно авторът се еманципира от
семантичната нееднозначност на понятието, не се занимава и с
разнопосочните допускания относно неговата природа. В контекста
на замисъла на изследването, тук рефлексивната му логика
анализира цинизма като „школа на мисълта” и доминантен
психологичен фактор, който отключва реализация на процесите на
автодискриминация.
Що се отнася до експерименталната част на монографичния
труд, няма как да не отбележа, че тук става дума за аспект с
изключителен принос към изследователската народопсихологична
методология. Презентацията е образец за конструиране на
емпиричен дизайн, цялостна, адекватна и прецизно извършена
изследователска работа по проучване на мнението на стотици
българи за проверка на допускането, че съществува взаимовръзка
между някои отрицателни личностни нагласи ( наречени от автора
“тъмни”) и възприятието на нашите сънародници за себеподобния.
Подборът на статистическия инструментариума е релевантен на
замисъла, а надеждността на приложените скали е добра съобразно
стандартите.
Нека припомня, че дадено научно изследване е толкова по-
смислено, колкото в по-голяма степен е организирано около
евристичен център, който пулсира с плодоносен заряд. Тук той е
подходящо намерен в конкретиката на твърденията, че склонността
за приписване на негативни характеристики на Другия има връзка с

12
цинизма и ниското самочувствие; че в актуалната ситуация на
социалното взаимодействие в България дискриминационните
практики са все по-често срещани епизоди на всекидневието ни; че
от нарцистичния тип личност може да се очаква цинично поведение,
както и че проявите на връждебност са свързани по-скоро с цинизма,
отколкото със самочувствието на българина.
Оказва се, че изводните тези, ясно формулирани и стройно
подредени, изцяло потвърждават заложените за проверка хипотези.
Тъй като изследваните величини са предмет на анализ и в предходно
изследване с 4-годишна давност (Манолов, 2019), настоящото
успява да проследи в сравнителен план динамиката им. Тя, за
съжаление, показва устойчиво негативно възприятие на българина
по отношение на Другия.
Една от дефинициите за щастието гласи, че то е в умението на
човека да живее добре. Всички искаме да живеем добре.
Откровението на автора в заключителния текст на труда фино
докосва с реторичния си въпрос най-екзистенциалните струни на
Народната душа, оставяйки на просветления читател сам да си
отговори: що е то да си българин и да живееш с българи – присъда,
привилегия, стигма, гордост, смисъл или безличие?
Благодарение на тази книга, имаме повече знание, повече
свобода, но и повече отговорност да изберем.

13
 ВЪВЕДЕНИЕ
Българин. Присъда, привилегия, стигма, гордост, смисъл
или безличие? Сложната комбинация на обстоятелствата в
националната история са преплетени в разнообразни идеологически
репрезентации. В пъстрата палитра на множеството исторически
обстоятелства са използвани и безкрайно много техники за
оличностяването на социалния индивид, живеещ в ролята на
българин.
Може би всеки четящ познава българската история до
степен, в която е допуснат до нея и начин, по който тя е била
репрезентирана. Каналите, по които българинът научава какво е да
си българин са много. Освен количествено, каналите са
разнообразни качествено. С други думи, съвременният индивид, от
детство попада под влиянието на своите най-близки хора, които се
намират в най-малко две поколения разлика и взаимодействат. От
друга страна, от началото на неговата институционална
социализация, той попада в контекста на актуалното образование,
представено през трайните убеждения на неговите учители. Тук
може да бъде посочен пример с трансгенерационния конфликт,
очертан в Автодискриминацията (Манолов М. , 2019). Най-кратко,
в настоящето, развитието на детето е обусловено от вярванията на
хора, които са част от различни идеологии, които имат изградени и
трайни нагласи към настоящата. Едновременно с това е налице и
сравнително устойчива носталгия към миналото, което се и предава.
Както Иван Хаджийски отбелязва „Обществената среда пълни с
конкретно историческо съдържание биологическите качества на
човека и го определя като установена обществено-историческа
величина“ (Хаджийски, 1997, стр. 61). Въпреки задълбоченият
интерес на автора към изследването на тези процеси, те не са
предмет на настоящата работа. Съответно, тя няма да получи
дълбочина в този анализ, тъй като не засяга възпитанието като

14
причина, а следствието във връзка със социалното функциониране
на българина.
Настоящата работа включва компонентите на
автодискриминацията (Манолов, 2019), но разширява предмета на
изследване в опит да прецизира понятието във връзка с отнасяните
към другите черти на националния характер. Изследването използва
отнасянето на чертите, част от националния характер, към другите,
посредством първата част на инструментариума, използван през
2016 година. В този смисъл е представен и сравнителен анализ с
четиригодишна стъпка – възприятието по отношение на другия
тогава и сега. Това обаче не е водеща цел, а просто основание за
актуалността социалните взаимоотношения и по-конкретно
наличието на предпоставки за автодискриминация.
Водещата цел на работата е да представи възприятието на
българина по отношение на Другия, който не се различава
категориално от него, във връзка със скали, които могат да
представят по-добро обяснение на автодискриминацията. Тази цел
се формулира върху хипотезата, че е налице връзка между някои
„тъмни“ нагласи и личностни характеристики и възприятието по
отношение на Другия българин. Тази хипотеза разтваря в себе си и
няколко подхипотези:
• Допуска се, че отнасянето на негативни
характеристики по отношения на Другия има връзка с
цинизма.
• Допуска се, че цинизмът има положителна връзка с
ниското самочувствие.
• Допуска се, че са налице са високи стойности на
възприета ежедневна дискриминация.
• Допуска се, че е налице положителна връзка между
скала нарцисизъм и скала цинизъм в българска извадка.
• Допуска се, че враждебността има положителна
връзка с цинизма и отрицателна със самочувствието.

15
 Обект на изследването са лица, възприемащи себе си като
българи, независимо от тяхната възраст, социален статус,
образование.
Предмет на изследването е връзката между отнасяните
характеристики по отношение на Другия българин и цинизма като
нагласа, възприятието за дискриминация и тъмната триада като
лични характеристики, както и самочувствието.
Работата е в посока разглеждане на част от феноменологията
на автодискриминацията. В първата монография по темата
(Манолов М. , 2019), са представени дефинитивните параметри на
автодискриминацията. „Червената нишка“, която стои пред
пасивното поведението касае нагласата към Другия. По-конкретно
негативната нагласа към другия и надценяването на собствения
образ, което на практика създава „пропастта“ в индивидуалната
когнитивна рамка. Това от своя страна води и до избягващото
поведение. Интересно е, че по този начин индивидът поставя и себе
си в условия на социална изолация. Специфичното при нея е, че
всеки в контекста на своя индивидуализъм е във форма на социална
изолация дотолкова, доколкото всичко това възпрепятства общата
социална дейност. Така, настоящата работа получава посока и към
някои теоретични постановки във връзка с другия.
Логическата последователност, която авторът се стреми да
представи е следната. На първо място е представен кратък обзор във
връзка с дефинитивните параметри на автодискриминацията.
Краткото ѝ представяне като фундамент на работата, поставя
нуждата Другият да бъде разглеждан, като условие за дефиниране и
реализиране на Аз-а. В условията на процеса на
автодискриминацията, отричането на личната принадлежност води
до подценяването на Другия. Това става и причина за интеграцията
на индивида в някаква форма на социална изолация. На практика
отречената принадлежност стигматизира всички други, или
индивидът сам поставя върху себе си стигмата „аз не съм от тези“.
Спорен момент, който протича двустранно. Това е и причината да

16
бъдат разгледани акценти от социалната изолация и стигмата като
възможно следствие от процеса на автодискриминацията. Чертите
на българския характер, от които индивидът се дистанцира, ведно с
ценностните нагласи, които не са отричани са разгледани като
основания за процеса. В техния общ план обаче, влиза и цинизмът
като една от основните изследвани независими променливи, която
също получава теоретичното внимание. Не с цел българинът да бъде
определен като циничен в негативния смисъл. По-скоро, за да се
разгледа цинизма като философска школа и ценност, която може да
допълни обяснителния модел на явлението.
Най-ясно очертаната линия в теорията са чертите, с които се
отличава индивидуалността на българина. Те имат за цел да
представят характера на българина. Това позволява на читателя в
краткия анализ да се запознае с обективното. „Ние, българите, имаме
в своя бит, в своите нрави и в своята психика нещо ценно, в което
сме непоколебимо консервативни. Това ценно наше е от такова
естество, че ние – макар несъзнателно – го чувстваме като особено
достойнство, горди сме с него, а в чуждоплеменна среда, която не
разполага с това наше ценно, ние се държим по-високо и не само не
се претопяваме, но даже претопяваме чужденците“ (Страшимиров,
1995, стр. 35). Навярно работата няма да намери неизвестното
„ценно“, в което сме консервативни и ригидни. Въпреки това, тя се
опитва да представи една гледна точка, с която да проправи път към
приемането на характера такъв, какъвто е, за да може да бъде
ограничено негативното взаимодействие. Разбира се, говори се за
един характер, който проявява особеността да изгражда представата
за себе си през метаидентичност, свързана с „мъртвите герои“. Тази
представа от своя страна, води до поведението на отграничаване от
другите, които не отговарят на тази „героична действителност“,
която е в представите на отделния българин. Това е и причината това
„наше ценно“, този наш „герои“, онова „важно“ нещо за нас да
остане в контекста на неизвестното. Тук е положено старанието да
бъде откроено обективното, доколкото това е възможно.

17
 АВТОДИСКРИМИНАЦИЯТА И ПОСЛЕДСТВИЯТА
ЗА ИНДИВИДА

Автодискриминацията
В проведено изследване през 2016 година имащо за цел да
даде отговор на това „Какво е за българина да е българин“ са
получени изключително интересни данни. От представените
характеристики на българския характер, респондентите следва да
оценят по три начина – до колко се отнасят за тях, доколко се отнасят
до другите и доколко това са качества/недостатъци. Получена е
любопитна, статистически значима разлика във връзка с
оценяването от страна на изследваните лица за себе си с
положителни черти, възприемани като качества, а за другите
негативни черти, възприемани като недостатъци. Това дава
основание за предлагане на понятието за автодискриминацията като
двукомпонентата – като процес в социалната психология, свързан с
пасивното поведение спрямо общите дейности и като индивидуален
стремеж към утвърждаване на собствената „различност“ спрямо
другите.
Чертите от националния характер в голяма степен моделират
и междуличностното поведение. Те от своя страна може да бъдат
разгледани като мирно взаимодействащи си и приети компоненти на
българския характер. Интересното обаче е, че изследвания показват
друго, посочено по-горе. Всъщност, чертите на националния
характер, описани в народопсихологията, са отнасяни към Другите.
Индивидът отнася към себе си значително по-положителни черти,
които в етнопсихологията са описани по-скоро като несвойствени за
българина (Манолов М. , 2019). По този начин се получава и значима
разлика между представата за себе си и представата за Другия.
Формирания парадокс може да бъде изведен и с просто изчисление
– на практика е немислимо в стая с 5 души всеки да намира себе си

18
добър, а останалите 4 души за лоши. Това значи, че за всеки добър
индивид има по 4 лоши. Така в стаята с 5 души, за всеки един
съществуват 4 други, които не са добри. Сиреч, в стаята има поне 9
души. Погрешно възприятие във връзка с другия. Това на практика
дава пространство за интраперсонален конфликт между
възприятието във връзка със собствената личност и възприятието
във връзка с личността на другия. Предното е предпоставка за
формиране на поведение на пасивност спрямо тези, към които е
насочено негативното възприятие, съответно да бъде
възпрепятствано каквото и да било общо действие. Това е причината
и понятието автодискриминация да бъде прието в полето на
социалната психология. Социалнопсихологически процес, който
блокира реализирането на групова дейност, насочена към общото
„добро“, към алтруистичното.
За работно определение за автодискриминацията е прието,
че тя е неосъзната форма на дискриминативно поведение, която
възниква вследствие на интраперсонален конфликт между осъзната
положителна нагласа за себе си и осъзната негативна нагласа към
другите лица (чиято група не се различава категориално).
Автодискриминацията се изразява в цялостното отношение към
обществото и по-рядко в директните отношения. Предното е
вероятна функция на осъзнатото чувство за принадлежност към
групата и едновременното желание за отграничаване от същата,
заради собствените негативни нагласи към нея. Своеобразно
дистанциране от собствените си нагласи. Това е възможно
единствено посредством недискриминативно поведение към
конкретни лица. Именно заради липсата на личното отношение,
автодискриминацията се отличава като пасивно поведение насочено
към групата.
В контекста на социалната психология
автодискриминацията може да бъде позиционирана като пасивно
поведение или бездействие по отношение на „Другите“ във формата
анонимно множество, което нанася вреди на общото като

19
събитийност. Автодискриминацията е неосъзната дотолкова,
доколкото нагласата по отношение на себе си се отдиференцира
съзнателно от нагласата за „Другите“, които се възприемат като
враждебни за личността. Там където се проявява, поведението е
опосредствано от външния локус на контрол. Образно може да се
представи като „капсулиране на собствената история, на Аз-а“
целящо потвърждаване на възприятието за Другост и
непринадлежност към групата като поведение, без да е налице
отричане от категориалната принадлежност. Основни точки, по
които автодискриминацията се различава от дискриминационното
поведение е липсата на конкретен обект, който се различава от
лицето. За разлика от дискриминацията, в която предразсъдъчното
поведение е насочено към притежаващите характеристика,
поставящи ги в нежелана категория, водеща при
автодискриминацията е анонимността и отношението към
„Другите“ като цяло, възприятието за враждебност и отговорност за
собственото „нещастие“ към другите води индивидът до двустранно
поведение, с което той дискриминира както себе си, така и другите.
Индивидът предпоставя невъзможност за взаимодействие. В
контекста на социалната психология, за автодискриминацията може
да се направи паралел с „автоимунния процес“. Той се проявява като
липса на целенасочено социално, алтруистично поведение.
Диференцира субекта от групата, към която принадлежи „по
принцип“. Едновременно с това, поставя групата в неспособност за
участие в събития, касаещи принадлежните към същата.
Автодискриминацията може да бъде тълкувана като
интерперсонална бариера, която забавя процеса на реализиране на
междуличностен контакт. Предвид устойчивостта на нагласите, този
тип дискриминативно поведение е авторегулативно от гледна точка
на самосбъдването, пренасянето и обясняването на поведението, не
като „изхождащо от МЕН към ДРУГИТЕ“, а като нахлуващо от
„ДРУГИТЕ към МЕН“. Предното е фактор, който дава основание
Автодискриминацията да бъде определена като неосъзнат процес.

20
 Автодискриминацията, разгледана като функция на
дисфункционални нагласи по отношение на Другия, едновременно с
неосъзнатостта за ролята на Аз-а като „Друг за другия“ е основание
поведението да бъде възприето за проблем на социалната
психология, който заслужава внимание.
Може би тук е подходящо да бъде посочена функцията на
социалната психология: „... Изпълване на социалния субект с
вътрешен свят, а от друга страна – повторно ситуиране на
индивидуалния субект във въшния, т.е. социалния свят”
(Московичи, 2006, стр. 6), както и една от дефинициите за предмета
ѝ: “всички явления, които имат връзка с идеологията и с общуването,
подредени в плоскостта на своя произход, структура и фунцкия...“
(Московичи, 2006, стр. 7). От предното може да се изведе, че е
налице своеобразна празнота между изградения вътрешен свят на
българина и ситуирането му в социалния свят, който е най-близък до
него самия. Вътрешният и социалният свят на личността следва да
са в непрестанна кореспонденция посредством различен тип
транзакции, с които личността се презентира и включва себе си в
дадена социална група. Предвид динамичния характер и нуждата от
обмен между вътрешния и социалния свят е налице нуждата от
непрестанно общуване. Данните обаче ни посочват точно
обратното – сякаш при автодискриминацията е налице пълен отказ
от това лицето да ситуира каквото и да било от себе си в социалния
свят, тъй като е налице ясното осъзнаване, че той е част от него и
едновременно с това е настроен негативно към него, отграничава се.
Общуването съзнателно се пропуска, а вместо него се увеличава
вероятността за създаване на различни конфликтни поведения към
непознатия, новия за субекта. Закономерно е ограничението
(съзнателно или не) в комуникативния процес да води до поведение.
Но като част от автодискриминацията може да отбележим
целенасоченото й заобикаляне, позовано на идеята за безсмисленост,
след като са налице съответните нагласи. Директното поведение
дава възможност за ранжиране на ситуацията вертикално като

21
активността в поведението е с цел „подчиние“ на другия, без да е
налице опит за справяне по различен начин, сближаване, общуване.
Това може да бъде обяснителен модел за актуалните проблеми
свързани с „войната по пътищата“, вандалското отношение към
новопостроени публични собствености, обща неудовлетвореност от
положителни дела, насочени към обществото.
От посоченото тук възниква въпроса, възможно ли е
автодискриминацията да не е само пасивно поведение, а да има и
своите активни компоненти, ако действително при условия на
непознатост или форма на анонимност.

Активни компоненти на автодискриминацията

От досега представеното е видно, че е налице пасивно
поведение по отношение на социалните действия, което е свързано
с негативни нагласи към Другия. С други думи, налице е
невъзможност за групиране с другите, с които личността е в обща
принадлежност. В народопсихологията е посочено недоверието към
другите като черта на българина. При приемането на понятието за
автодискриминация се включват нагласите. Напълно логично,
наличието на определени нагласи, води и до презумпцията за
последващо поведение. На повърхността, това е пасивното
поведение към общото, възпрепятстващо индивида, съответно
действие, което е в общ интерес. Не може да бъде изключен и
вероятният, активен компонент. Вероятно той следва да се търси в
опитите за затвърждаване на нагласата, че „аз не съм част от това“
или „мен това не ме устройва“. Посоченото обаче, е вероятно да се
води от условието за анонимност. Това се допуска предвид факта, че
автодискриминацията рядко се проявява в междуличностните
взаимоотношения, именно заради осъзнаването на нагласите,
респективно интраперсоналния конфликт. Така в проведено
изследване е допуснато, че условията на анонимност е възможно да

22
доведат до активен компонент в автодискриминативното поведение
(Манолов М. , 2019).
Резултатите от изследването не са генерален извод за
наличието на активен компонент на автодискриминацията в
условията на възприятието за виртуална анонимност. Въпреки това
е видно, че е налице активност по отношение на Другия (която и
преобладава като форма на субективно отразяване на новината във
виртуалното). Активността, която е по-скоро негативна се свързва с
автодискриминацията. Свързващ компонент е именно това, че
активността във виртуалното пространство е форма на поведение.
Особеността на това поведение е тази, че личността може да запази
условието на анонимност (хората, към които е насочено поведението
нямат субективен смисъл за личността). В този смисъл е възможно
виртуалното поведение по отношение на Другия да бъде определено
като дискриминация. Тя обаче, не е възможно да попада в общото
определение, тъй като липсват компоненти, които касаят други
групи, освен тази, към която изследваните лица принадлежат.
Възприятието за анонимност в условията на виртуалното дават
възможност да се проследят форми на поведение към Другия, които
авторът приема като условно свързани с установените негативни
нагласи. Активността обаче, може да се определи като изказано
намерение с активен компонент, насочен към Другия като Различен
от мен. Същата обаче, не достига до формата на реално поведение.
Представеното се разглежда като допълнение към понятието
за автодискриминация и разглежда един от активните компоненти
на поведението. То е свързано със сигурността и условията на
анонимност, които предпоставят проявата на наличните нагласи към
Другия. Акцентът е върху поведението към Другия, който
категориално не се различава от изследваното лице. Изследваното
лице попада в условията на Друг за Другия и е едновременно
насочващ и реципиент на негативното отношение. Процесът, който
се вижда е отграничаване, придружено с критика към Другия
(активен компонент), отрицание на личните и социални ползи

23
(включващи другите, които не са част от водената анонимна
комуникация). Резултатът може да изведе хипотезата на
невъзможност за коопериране и дефиниране на социален компонент,
свързан с общ – национален интерес.
От друга страна, този активен компонент представлява и
потвърждение във връзка с намеренията по отношение на
социалното равенство/неравенство. Очертава се волята на субектите
да се отграничат и по този начин да бъдат неравни, различни от
социалното и така представеното в условията на медийното
пространство. Отразено е овен отношението към другия, то и
отношението (по-горе дефинирано) към държавата. Това
потвърждава, че отдиференцирането на субекта като такъв, отделен
от държавата и другите е предпоставка за разглеждане на
неравенството като функция на предварителните нагласи и
представлява самопозициониране на субекта в условията на
неравенство.
Изследванията, проведени в българска извадка (Манолов,
2019) дават основания автодискриминацията да бъде приета за
процес в полето на социалната психология. Смелостта да бъде
предложено понятието в този контекст продължава и с настоящата
работа, посредством предлагането на изследване, което очертава по-
добре дефинитивните параметри на автодискриминацията.
Разглеждането на индивидуалните черти и ценностните нагласи,
както и представянето на автодискриминацията като процес, сякаш
естествено водят и до нуждата от това да бъде разгледан цинизма
като друга водеща социална нагласа при българите. Тази категория
е възможно да даде по-добър обяснителен модел и предпоставки за
възникването на процеса на себеотчуждаване от условията за
създаване на обща, алтруистична дейност, насочена към социалните,
а не към личните интереси.
Преди да бъде направен ход към по-подробното разглеждане
на чертите от националния характер са направени две други
препратки. За катализиране на смисъла на автодискриминацията
като негативно отношение към останалите, следващият параграф

24
разглежда Другостта и нейното значение в живота на индивида.
Връщайки се обаче към негативното отношение е неизменно
настъпването и на социалната изолация под някаква форма, което
налага и нейното разглеждане в контекста на настоящата глава.
Щрихи са поставени и на стигмата, тъй като е актуално допускането
за настъпващата изолация и в последствие дискредитация на другите
като общност и на себе си като „Аз съм различен от тях“.

Кой е другият?
Другостта е новопризната у нас категория, белег за
определяне на същността - национална, етническа, локална, расова,
религиозна, полова. Особено актуален днес е проблемът за
собствения, национален идентитет и идентитета на съседите
(Димитрова, 2003). Познаването на образът на Другия е нужен, в
контекста на редуцирането на социалната изолация на всеки тип
групи. Базисната причина за значението на Другостта е фактът, че
предвид социалната човешка природа, тя „нахлува“. Тя е част от
живота, негово условие за постигане на редица индивидуални цели.
Или, ако следва тезата да получи посока в контекста на
народопсихологията, то фолклорът е осъзнал това, че „Всичко става
с хора“. Разбира се, това е представено в най-положителния
социален смисъл и не цели да се докосне до негативните възприятия.
В една незадължителна степен, осъзнаването на собствения образ
във взаимодействието с Другия се явява и форма на интегритет на
различни ценности, вярвания и свободи. Канали за нахлуващата
Другост в новия свят са освен глобализацията като световен
феномен, то и технологиите, които се превръщат в „поле“ на
презентираната Другост.
В теорията на конвергенцията се твърди, че поведението на
човека в тълпата не е продукт на тълпата, а продукт на събирането
на сходномислещи индивиди. Флойд Олпорт твърди, че индивидът
в тълпата се държи така, както би се държал и сам, но в пъти по-
силно. Верността на тази теория, поставена в контекста на

25
психологията получава не един въпрос. Въпреки това, образуването
на тълпа, създаването на група и „синхронизирането“ на единиците
в същата може да бъде разгледано като абсурдно, без да бъде
познаван Другият. Познанието му, представата за него,
възприятието за неговата цялост е условие за създаването на всяка
една групова дейност. Или поне познаването дотолкова, доколкото
в Другия може да бъде намерено онова „общо“ нещо, онази „обща“
черта, която да осмисли и контакта с него. В противен случай, или в
контекста на негативната нагласа, тази дейност може да бъде
избегната. Това е пасивното поведение на автодискриминацията.
Оттук може да се изведе и невъзможността за формиране на тълпа,
на общо съзнание, което да ограничи работата на индивидуалното,
да ограничи влиянието на личните цели и интерес.
Другият в голяма степен е определящ Аз-а, негово огледало.
Наличието на възприети ценностни противоречия, културални
различия водят до конфликти, дистанциране, неприемане,
неразбиране, отхвърляне и съответните поведения.
Другостта, която при българите е възприета негативно, често
наложена отвън, затруднява синхронизирането на отделните лица в
група. Това повлиява негативно на нужната конвергенция, която не
може да изпълни своята градивна функция, съответно да предизвика
и взаимодействие. Това може да се изобрази с комуникативен
абсурд. Тук разбира се, следва да бъде посочена и културата.
Подчертаването ѝ като форма на взаимодействие между
художествено представената действителност и личността е
функционално. Тя в най-голяма степен дава възможността за по-
добро приемане на Другостта, без да е налице нуждата от пряк
контакт с нея. Просто приемане, посредством драматичното,
комичното като репрезентации на реалността. Разбира се,
популяризирането на културата е функция на водещите
социализатори, част от Държавната политика. Може да бъде
обърнато специално внимание на литературата, като форма на лична
воля. Българските повествователи, представящи българина в

26
неговите най-искрени, мили и задълбочени преживявания и
проявления, заслужават изцяло вниманието на всички, които искат
„просто да приемат“, без нуждата да осъждат. Литературата е
единствено въпрос на избор на четящия. Тя от своя страна дава
модели (стратегии) за осъзнаване и разбиране (в контекста на
знание-разбиране-осъзнаване) по отношение на Другия. Поставя го
в контексти, в дистанция „безопасна“ за четящия от една страна. От
друга четящият и творящ едновременно има възможността да
рационализира и приеме образа с описаните особености, да види
образът на Другия при нови условия – пречупени през собствената
му норма. Литературата е език. Субективните преживявания,
емоцията, та и еволюцията в някакъв социален аспект са кодирани
именно в езика. Професор Йонкова изразява това по възможно най-
обобщения и автентичен начин. „Човекът сякаш разпределя по
области в своя душевен живот различните способи за изразяване на
преживяванията си. Стон, смях, плач, ридание, ужас или възторг…
Те се въплъщават в жеста, мимиката и пантомимиката. Но не всяко
душевно движение се съпровожда с висока степен на напрежение.
Често то има определена цел: да съобщи „нещо“ на другите. Най-
универсалният и главен способ за това е членоразделната реч. Така
езикът се определя като изразяване на мисли, чувства и желания.
Той е едновременна дейност както на „духа“, така и на „тялото“;
той е човешката психофизична дейност за изразяване на
душевните движения. Членовете на „социалния субект“ мислят и
преживяват по сходен начин“. (Йонкова, 2005, стр. 61-62) Той
изцяло благоприятства разбирането на различните обстоятелства,
както и прави възможно проследяването на всяка една субективна
логика. Литературата като наратив се приема като даваща
възможност кодираното от личността да се декодира от четящия. Тя
е единственият творчески акт, който протича както от страна на
автора, така и при четящия. За Волфганг Айзер четенето е творчески
акт. Текстът е интенционално и схематизирано произведение.
Структурата на текста са неговите схематизирани аспекти, които

27
позволяват той да бъде възприеман естетически. Реалността в
литературния текст никога не е базирана върху копиране на
реалността така, както реалността е част от него. Необосноваността,
която следва да бъде базирана в процеса на четене, съществува като
разделителна линия между текста и реалността. С четенето,
читателят продължително запълва празнините, стабилизирайки
личностните аспекти на текста, които не са формулирани от автора.
Като по този начин литературният текст не е обект сам по себе си, а
ефект, следващ от процеса на четене (Kuic, 2014).
Ние използваме знанието на езика, за да сглобим значението
на изречението, свързвайки значенията на думите и граматическите
връзки между тях. Използваме тези значения, за да конструираме
ментален модел за индивидите и събитията, към които се отнася
дискурсът (Oatley & Johnson-Laird, 2008).
Три са хипотезите по отношение на текста. Първата е, че
литературата внушава емоции в следствие от идентификацията с
другия. Втората е, че литературата може да ни подкани да чувстваме
емоция по отношение на литературен персонаж. Тан и Фрийда
твърдят, че авторът предоставя оценъчни модели, които четящият
отнася по начина, по който отговарят за литературните герои. Като
резултат ние може да чувстваме симпатия към някои персонажи. Тан
нарича това „емоцията на свидетеля“. Третата хипотеза е, че
емоциите могат също да съществуват в собствените спомени (Oatley
& Johnson-Laird, 2008). Събитията в интерпретацията ни е възможно
да предизвикат само нашия спомен за емоцията, докато събитията
сами по себе си остават имплицитни.
Макс Лоурес и Куикен предполагат, че емпатията може да
работи като механизъм, посредством който четящият запълва
празнините между предадените характеристики на литературния
персонаж до изграждане на психологически, резонантен портрет.
Преценките на четящия по отношение на реалистичността на
персонажите е възможно да се свържат с влиянието на
идентификацията (Keen, 2006). Въпреки, че процесът на четенето

28
представен от Айзер среща критики, логично използваме неговата
теория, свързвайки я в голяма степен с процесите, които са свързани
с емоционалната интерпретация и идентификация на четящия с
представения персонаж. Допуска се, че представянето именно на
субект, който е действителен, познат, а не фикция е възможно да
акцентира именно върху действителната личност, а не дотам върху
неговата интерпретация и представа. Предното предпоставя
наличието на посока на предизвиканата емпатия и в по-малка степен
допускането на идентификация, а дори да присъства тя е с обхват
около определени елементи на съзнанието, които биха дали опорна
точка на поведението и комуникативния процес. Съответно следва
да настъпи разпознаване на определени, посочени характеристики,
които да са опорна точка за продължаването на комуникацията и
редуциращи избягването на същата.
Обърнатото сериозно внимание на литературата има за цел
само едно. Четенето, като процес и форма на запознаване с
Другостта е условие и предпоставка за пълноценното приемане на
социалната действителност такава, каквато е всъщност във
взаимодействието си с индивида. Това е и препоръка на автора.
Но.
Общуването в „новия“ свят се извършва посредством
клишетата на ежедневието, което затруднява рефлексивното
поведение от страна на личността по отношение на актуалното
преживяване. Според Московичи интегрирането на медийното
присъствие и виртуалното пространство в ежедневието превръща
тълпата, групата, определена общност в публика (Московичи, 2007).
Общува се чрез общото възприятие, че всички са част от актуални
събития, подадени на личността външно. Налице е вероятността
познанието за действителността да възниква, опосредствано от нещо
външно, без минал опит (медия, виртуален свят). Вероятният
резултат е внушението, че голямата част от хората имат идентични
или подобни знания за реалността, което опосредства и
комуникацията помежду им. В действителност това е специфичен

29
когнитивен дисонанс, който възниква/появява се от погрешни
възприятия за онова, което е общоприето. Това интензира и
трудността на личността да опише нововъзникнала ситуация,
носеща смисъла на събитие (като нещо, което променя или дава нова
посока на живота). Посоченото създава трудности освен по
отношение на възприятието, то и по отношение на последващото
поведение, което следва да се отнесе към субекта, който е
ситуативен участник, още повече в случаите, в които лицето е
принадлежащо към дадена нестандартна група.
В общуването в модерния свят най-често, особено
двусмислено се кодира отношението към другия. Всяка интенция в
посланието генерира отклик обусловен от минали контексти и
бъдещи очаквания. Формирането на вярвания, убежденията,
взаимоотношенията, и реакциите в поведението, представят
същността и функцията в трансфера на послания. Това е желанието
за споделяне, породено от ситуационно определена необходимост,
която може да бъде информационна, интелектуална, естетическа или
емотивна. Компонентите не се изчерпват с отделните стъпки на
фазите, които Аз-ът предприема осъзнато или отвръща импулсивно
за реализирането на диалогичното. Процесът на общуване в този
случай е бифокална рефлексия, която отразява и едновременно с
това влияе на начина, по който Аз-ът се съотнася с Другия във и чрез
мисловния аспект на езика и ползваните езикови и невербални
средства. Тук, посредством предпоставената отчужденост работата
преминава и към разглеждането на възможната изолация на Другия,
без той да е опознат достатъчно добре.
Тъй като водещ елемент за възникването на
автодискриминацията е интраперсоналният конфликт, тук ще се
отдели малко повече място за Другия, в контекста на личностната
биография. В „Местата на всекидневието и разказът за себе си“,
проф. Дончо Градев описва потребността на човека да разкаже за
себе си, която изглежда универсална или широко разпространена
във всички култури и възрастови групи. Разказът за себе си е

30
„инструмент“ за поддържане на дадена представа за себе си (Градев,
и др., 2015, стр. 36). В проведеното изследване е направено
наблюдение на феномена в рамките на българската общност. От
наблюдаваните начала на биографичните разкази: „Честността ме
съсипа“; „Не знам защо, но в живота срещнах много пречки.“;
„Отдадох всичко на децата си, а сега, когато ми трябват, ги няма.“;
„Две грешки объркаха целия ми живот.“; „Винаги правех
компромиси, не живеех собствения си живот.“ (Градев, и др., 2015,
стр. 35-40). Начините на започване на историята за себе си могат да
се възприемат като трайни стереотипи, съществуващи в личността,
които едновременно са съпътствани с пазене на „тайната за себе си“
и са предоставяни в условия на „сигурна анонимност“ по отношение
на другия. От наличните стереотипи в разказа за себе си, се
наблюдава изключване от страна на индивида както от близките,
които „не го разбират“, така и от „другите или обстоятелствата,
които носят отговорност за ситуацията, в която се намира“. От
посоченото може да бъде едновременно допускано за външен локус
на контрол в българската извадка и отричането на Аз-а като
присъстващ в двете форми – колективизъм и индивидуализъм.
Хипотезата е изведена от особеностите на видовете общества. В
колективистичните, типична първична група е разширеното
семейство, с което лицата са в постоянен контакт и форма на
взаимозависимост. В индивидуалистичните, индивидът е в ядрено
семейство, в условие на икономическата независимост между братя
и сестри и между родители и деца (Величков, 2006, стр. 45-46). От
представеното е възможно да се изведе формата на „капсула“, която
човек поддържа за собствената си история, за живеенето в която
самият не се чувства отговорен. Предното поведение затваря цикъл,
в който е налице постоянно движение в елементите на оневиняване
на себе си, насочване на негативизма към Другите, търсене на форма
на анонимност, която в последна сметка води до изолация.
Изолацията може да се проследи именно като следствие на наличния
интраперсонален конфликт между възприятието за себе си и другия.

31
Автодискриминацията в контекста на социалната психология се
разглежда именно като наличието на пасивно поведение спрямо
другите. Те не се персонифицират като носещи отговорност. Рядко
отговорността е насочена към някой лично. Отговорността е
включена в общото понятие за „Другите“, които формират външния
локус на контрола на българите3.
Дотук представеното може да бъде разгледано като причина
за редуцираното наличие на прояви на автодискриминацията в
контекста на междуличностните отношения.
Важно е да се припомни, че с въвеждането на понятието се
прави опит да се определи конфликтът между възприятията за
собствения Аз и този на Другия. Резултатите в българска извадка
показват надценяване на собствения Аз и подценяването на този на
Другите. Към тях се отнасят черти, които освен, че не са
възприемани като качества (от изследваните лица) са и по-скоро
негативни. Парадокс има в това, че възприятието за себе си, не
кореспондира с народопсихологическото описание на българина.
Автодискриминация като пасивно поведение или бездействие
нанася вреди на общото като събитийност. Автодискриминацията е
неосъзната дотолкова, доколкото нагласата по отношение на себе си
се отдиференцира съзнателно от нагласата за „Другите“, които се
възприемат като враждебни за личността. Това, че този
интраперсонален конфликт е рационализиран в голяма степен води
до твърдението, че самото автодискриминативно поведение е
неосъзнато. По-долу е разгледано и едно от възможните следствия
във връзка с възникването на социалната изолация, респективното
стигматизирането на индивида и общността.

3
Виновно е правителството, държавата, политиката, българите, но не и
отделна личност, конкретно назована.

32
Социална изолация и стигма
Социалната изолация представлява лишаване от социална
свързаност. Неадекватни както количествено, така и качествено
социални отношения с другите хора. Тя се случва на различни нива,
в които междуличностните интеракции имат място (индивидуални,
групови, общностни, както и в по-голямата социална среда)
(Zavaleta, Samuel , & Mills, 2016).
Независимо от причината, която е поставила субекта в
условията на съответната изолация, налице е динамика. Тъй като е
невъзможно изолацията да бъде разглеждана отвъд социалното, то
ако субектът носи последствията, то социумът е носителят на
причините. Те са трайни дотолкова, доколкото поставят индивида в
схемите, свързани със съответната причина.
Дотук представеното насочва вниманието към частта с
липсващите социални контакти, липсващите интеракции, които
сякаш са условията за изолацията. Това води до хипотезата, че
липсата или дефицитната комуникация стои в началото на
социалната изолация. Тя от своя страна е с предварително
намерение, което е „продиктувано“ от негативната нагласа спрямо
другия. Самата изолация се рационализира и поставя контекстуално
в начин за справяне с определени емоции на избягващия. Тя следва
да получи своя език, своето място в езика така, че да може да бъде
разположена, оправдана, използвана социално. Съответно
вербализираната от индивида причина за изолацията, доближава
стигмата като понятието за устойчивост на социалната изолация.
По-конкретно, социалната изолация е възможна функция на
стигмата, така както и стигмата е функция на социалната изолация.
Разглежда се в зависимост на това кое е настъпило първо. Двата
феномена не са свързани самоцелно и не защото същите се
разглеждат като сходни и/или еднакви. Те са различни, независимо
от възможната функционална свързаност. Първоначалното
възникване на изолацията, изначалното поставяне в периферията на

33
„нежелания“ за комуникация партньор, на „различния“ от групата
(независимо от посоката, която оформя феномена), е с голяма степен
вероятно да води категоризиране на определения субект.
Категоризиране в контекста на неспособен, некадърен,
нестандартен, различен, на Друг. В българското общество тази
негативна категоризация се проявява във връзка с наличните
негативни нагласи на индивида към българите. По този начин
другите биват стигматизирани, респективно изолирани, а индивидът
от своя страна изолира себе си от контакта и инициирането на обща
дейност.
„Стигмата поставя граници между членовете на обществото;
тя внася морално различие в техния социален статус, заклеймявайки
тези, които са неприемливи за мозинството. Стигмата, в
първоначалната си употреба цели да поддържа видими негативните
черти на индивидита, за да го постави в трайна социалнопсихична
изолация от морално приемливата част на обществото.
Стигматизирането се превръща от индивидуален в социален
проблем, когато засяга широкомащабни категории хора“ (Градев,
2010, стр. 17).
Хората, които са социално изключени, често са изложени на
маргиналност, разширяваща се социална изолация и прочие. С други
думи, продължителната социална изолация, води до социално
изключване, което е възможно да стигматизира субекта. В този
смисъл, стигмата, изключеността, не касаят само и единствено
маргиналните групи, а в голяма степен включват по-голяма част от
хора, включително такива, които нямат изричен „етикет“, който да
представлява общоприета причина за стигматизиране. За да се
„уплътни“ текста е нужно да бъде разгледана отчасти и теорията на
стигмата. „В емпирично-изследователския подход към нея се
приема изходната предпоставка, че този феномен е същностно
свързан с ценностните измерения на социалната идентичност. Ако
трябва да се посочи един единствен дефиниращ признак на
социалната стигма, ще подчертаем, че стигматизираните индивиди

34
притежават (или се счита, че притежават) някакъв признак или
характерна черта, които разкриват обезценената в дадения
конкретен социален контекст социална идентичност“ (Градев, 2010,
стр. 18).
Проблемът на стигмата не се крие в стигматизирания
характерен признак или в човека, който притежава този признак, а в
злополучното обстоятелство за самото притежание на този признак,
който, в определен социален контекст, води до обезценяване на
личността на индивида. Подобни фрагменти за взети предвид за
представяне и на извода, че в условията на определен
комуникативен, поведенчески, интерперсонален факт, субектът е
възможно да бъде изместен. На практика е възможно да не
съществува. Смело е да се твърди, или допуска, че даден човек, в
определена ситуация не съществува, но след като същият е преминал
през когнитивната обработка на Другия и е поставен в категория
„нежелан партньор“, то какво е това? На практика социално
изолираният партньор е стигматизиран от страна на Другия, а ако се
говори за съществуване на същия, то това съществуване е по-скоро
като „нежелан партньор“. Но нежеланият партньор не е осмислен по
друг начин, освен през възприеманото като недостатък, като
дефицит. Това на практика го прави несъществуващ в субективния
контекст на Другия.
„Да бъдеш стигматизиран означава да бъдеш жертва на
стереотипното мислене на доминиращите групи в обществото.
Крайната форма на предразсъдъчното отношение към човека под
стигма е поведението на дискриминация спрямо него. На
индивидите от стигматизираните малцинства се приписват
девиантни поведенчески характеристики. На тях се гледа като на
потенциална заплаха за човешкото общежитие“ (Градев, 2010, стр.
19).
Оттук е видна и още една градация, която не може да бъде
подмината. Това е дискриминационното поведение, което възниква
вследствие на продължителното стигматизиране. Навярно е

35
възможно, интенционалното, възникващо в началото на процеса,
дефинирано нежеленание за реализиране на комуникация да бъде
мултиплицирано и доведено до дискриминационно поведение.
Дотолкова, доколкото глобализацията и възможността за пренасяне
на модела на некомуникация сред другите, както и другата посока –
нахлуването на различието предпоставят редица рискове по
отношение не само на възникването, а до почти автоматизираното
превръщане на нежеланата комуникация в дискриминационно
поведение.
Погледнато от друга гледна точка, изначалното изключване
на субекта от комуникацията е първата и вероятно неназовавана и
незабелязвана форма на дискриминация. Тя се проявява като
предварително намерение, което цели осигуряването на комфорт за
комуникатора, но е вероятно да предизвика емоционална
депривация за реципиента.
„Стереотипите, които конструират стигмите и поддържат
обезценената социална идентичност на непривилегированите хора,
създават трайни критични проблеми в междугруповите отношения
и биографичните измерения на индивидуалния човешки живот.
Според Гофман социалната идентичност се отнася към отделния
индивид през призмата на вече протеклия процес на категоризация
на хората в обществото. Независимо дали индивидът приема
белезите, които му приписват стереотипите на категоризацията,
именно те са критериите, по които той е масово разпознаван, т.е.
социално идентифициран. Феноменът стигматизиране е резултат от
разминаването на действителните характеристики на индивида и
стереотипните черти, които априорно му отрежда схемата на
негативната социална идентичност“ (Градев, 2010, стр. 19-20). От
посоченото се получава потвърждение, че субекта се разглежда като
категория, а не като индивид, личност, която е носител на
собствените си преживявания. Осмислянето, на който и да било
субект, не посредством личността му, доколкото тя е позната отвъд
нейните проявления, а посредством категорията, към която

36
принадлежи, чертите, които носи е немислимо и носещо белезите на
дискриминация.
„Социалната и личностна идентичност според Гофман са
преди всичко част от интересите и дефинициите на другите за
индивида, чиято идентичност трябва да бъде определена. В случая с
личностната идентичност тези интереси и определения могат да се
появят още преди раждането на самия индивид и да се съхранят дори
и след неговата смърт; следователно те съществуват и тогава, когато
самият индивид не може да има някакви чувства, да не говорим пък
за чувството на идентичност. Понятието за социална идентичност ни
позволява да вземем под внимание стигматизацията. Понятието за
личностна идентичност ни позволява да вземем под внимание
ролята на информационния контрол при справянето със стигмата“
(Градев, 2010, стр. 21). Работата няма за цел да представя крайно
твърдение, а само да даде посока на разсъждение. То не следва да
приема крайна форма, а само щрихи на възможната изолация и
възможната стигма, които са взаимно свързани при така
съществуващите негативни нагласи на българина спрямо другите
българи. За да не се задълбае работата в посока на твърдения и
изводи, които не са цел, следва да бъде припомнена философията,
насочена към другостта, лансирана от Еманюел Левинас. Защото,
единствената цел е подчертаването на важността на отношението,
нагласата спрямо Другия. Отговорността към него е социалната
отговорност на субекта. Другият е определящ в голяма степен Аз-а.
Посредством Другият, личността се превръща в заинтересована и от
различното. С други думи, трансцендентността на Аз-а,
възможността да излезеш от себе си по начин, по който включваш
всичко „около“ прави субекта социален Аз. Левинас вижда
хуманизма като загрижен преди всичко за правото и свободата на
Другия. Но това не е в никакъв случай в посока такава, че да постави
Другият преди Аз. Отговорността за него преминава през
оформянето, довършването и оцялостяването на Аз-а като такъв.
Себеутвърждаването без посока Другия, на пракитка не получава и

37
своята посока. Eзикът е призив към Другия и словото не би могло
да започне без Другия, защото той е този, към когото се обръща.
Езикът е откровението към Другия, той не е отношение субект-
обект, Другият е субект, равен на Аз-а. Трансферът между два
субекта създава презумпцията не само за равенство, но и за генезис
само и единствено във формата, в която комуникацията преминава
през Другия. Другият винаги е по-високопоставен в самия разговор.
В този смисъл, социализацията, в какъвто и да било контекст
преминава в по-голяма степен през Другия и в по-малка през Аз-а
(Левинас, Другост и трансцендентност, 1999) (Левинас, Тоталност и
безкрайност, 2000). Посоченото е във връзка с потвърждаването на
хипотезата, че началото на дискриминацията се намира именно в
дефицитната, нежелана и изключваща Другия комуникация.
„Стигматизиращите отношения носят природата на скритите
предразсъдъци, а това им качество ги прави почти недостъпни за
санкциите на обществото спрямо традиционно неприемливите
форми на социално поведение“ (Градев, 2010, стр. 23).
В този смисъл, е разгледано и продължението,
поведенческото и социално последствие за личността, която е
поставена в ситуация на „постоянен“ Друг, който не носи значение.
На „Друг“, различен от обществото. Дискредитирането, в
обяснителното поле на стигмата заема ключова позиция. Подобно на
дискриминацията, понятието е изцяло негативно натоварено; във
всичките си нюанси на употреба то означава различни степени на
разрушаване на авторитета на личността или отделни групи в
обществото. Обезличностяване, унищожаване, изключване на
субекта като съзнателно, преживяващо същество. В този смисъл,
предпоставя се невъзможност за включване на човека в контекста на
обществото, тъй като същият е възприет като Друг, непринадлежащ
и незаслужаващ отговорността на обществото. „Стигматизиращата
характеристика, която стои в основата на дискредитирането, е
предразсъдъчна конструкция, възникнала в определена
социокултурна ситуация и съхранена във времето. Гофман

38
илюстрира конструктивисткия смисъл на дискредитирането чрез
факти от всекидневните отношения между хората“ (Градев, 2010,
стр. 22). Когато непознатият човек навлезе в нашето пространство,
изначалното ни мнение ще се изгради около категорията, към която
собствено го отнасяме, или към социално приписаната му такава.
Отхвърлящият използва тези предусещания, и ги трансформира в
нормативни очаквания, в основателно предявени изисквания.
Субектът, който създава очакванията обаче, не е рефлексивен във
връзка с тяхното възникване. По този начин сякаш, субектът
„създава“ Другостта, без на практика да познава действителната
такава. Другият се превръща в продукт на собствената
интерпретация на дадени характеристики. Субектът не си дава
сметка, че личността, която приписва на Другия, е в по-голяма
степен продукт на ретроспекция, производно характеризиране или
виртуална, нереална социална идентичност, а в случая на
автодискриминацията – на невъзприета от индивида идентичност,
която се отрича по отношение на себе си и приписва на останалите.
„Поставянето на стигма върху индивида води до нарушаване на
неговия авторитет не според обичайната логика за оценяване на
конкретната личност. Стигмата „задължително“ дискредитира всеки
индивид или група, които са включени в нейния обхват“ (Градев,
2010, стр. 24).
Някои изследвания водят до изводи за движението на
дискредитацията. Увеличаването на степента на разминаване между
приписваната и действителната идентичност на индивида,
увеличава и интензитета на дискредитацията, следваща естествено
от процеса на стигматизиране. „Стигмата включва съдържанието на
априорни негативни оценки, засягащи престижа на индивида.
Стигмата не само оценява, тя обвинява. Да си стигматизиран
означава да носиш вина за несъвършенствата, които ти се
приписват“ (Градев, 2010, стр. 25).
Дискредитиращият ефект на стигмата не включва коментар.
Процесът е напълно еднопосочен. Другият е изключен дори от

39
гледна точка на обратната връзка, която да позволи включването му
в комуникативен процес, който да му даде право на глас. Право на
„изчистване“ на онова, което обществото му приписва. Право на
корекция на априорно възникналите предразсъдъци. Те са просто
различните. „Бързото разпространяване на информацията за
стигматизираните индивиди се дължи и на факта, че те априорно са
деперсонализирани“ (Градев, 2010, стр. 25).
В полето на изложената теза е твърде вероятно читателят да
не приеме изцяло аргументите във връзка с начина, по който
българите са (сме) усвоили сложен механизъм, в който на Другият е
приписана идентичност (свързана с принадлежността), която е
отречена за самия. След тази „когнитивна игра“ е налице поведение,
в което индивидът се надценява и формира поведение, с което да
потвърди същото. Другият е стигматизиран, съответно
дискредитиран във връзка със заемането на пасивно поведение
спрямо каквато и да е идея, постъпила отвън. Анализът следва към
разглеждане на някои от основните характеристики, които са
описани в народопсихологичните изследвания и са относими към
българина. Те имат за цел да представят една относително обективна
и четима картина на причините и следствията в контекста на
съответните проявления на българския характер. Както Антон
Страшимиров отбелязва „За българите се мисли, че леко се поддават
на чуждо влияние и лесно се претопяват (асимилират). Така мислим
за себе си дори ние самите, българите. И няма съмнение, че поради
лошата си историческа съдба ние се чувстваме дълбоки съмнения в
звездата си като народ и не особено много скъпим с племенния си
произход и въобще с българското си име“ (Страшимиров, 1995).

40
 БЪЛГАРИНЪТ
Черти на националния характер
В предната част е представен анализът по отношение на
Другия и неговата важност по отношение определянето на
индивида. Представени са щрихи от социалната изолация, както и
стигмата като следствие на същата. Те са свързани най-вече с
„етикирането“ на останалите с негативни характеристики В тази
част е важно да бъде разгледан и един ескиз на българина, който да
бъде малко по-задълбочен от гледна точка на съществуващия
народопсихологичен анализ. Той започва с представяне на някои от
основните характеристики на българина. Те, в голяма степен
представляват и водещата предпоставка за избора на черти от страна
на автора, които са представени за оценка на респондентите. Чертите
в голяма степен са устойчиви във времето, което е показано и в по-
нови изследвания, посочени в края на текста. Тези черти са не само
важни, но и определящи поведението не само на човека като
индивид, но и в условията на социалните му роли. Личностните
характеристики, които са притежавани и предавани от поколение на
поколение на първо място се явяват регулатор в комуникацията от
гледна точка възприятието на действителността на другите. На второ
място е поставено и цялостното живеене и отношението към себе си.
Начинът, по който индивидът възприема себе си и своето живеене,
в голяма степен е обусловено от участието на другите. При наличен
преобладаващ външен локус на контрола, какъвто има при
българите е възможно другите да не са възприемани като
сътрудничещи, а като враждебни. Интересен е моментът с
битуващото „всичко става с хора“ в съзнанието на българина. Този
парадокс, както и останалите парадокси в нашия характер са
разгледани по-долу. Тук може да бъде казано само, че Другият,
независимо от негативната нагласа към него е нужен на българина.
Той е важен, за да може отделният човек да „размие“ себе си и своята

41
отговорност, да определи произхода на своята съдба, отвъд личното
си участие в нея.
Поглеждайки малко по-назад във времето, следва да бъдат
посочени някои определения за българина, които са част от
описанията във вековете назад. В „Чудото на свети Георги с
българина“ от края на IX, началото на X век се говори за Борис,
който „с христовата сила и с кръстния знак победи коравото и
непокорливо българско племе, просвети с благоразумна светлина
неговото сърце, помрачено от зломишленото дяволско дело“
(Драганов, 1984). Описан като непокорлив, сякаш българският народ
приема освен негатива на повествователя, то и щрих към
отстояването на своята идентичност и традиция. В „Българска
хроника“ от XV век е записано, че „Българите обаче, когато чуха
това4, надсмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но
ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни“ (Драганов,
1984). Това потвърждава подчертаната воля към своята
идентичност, която от самото начало е и основна воля на българския
етнос. Видно, както от съпротивите към приемането на
Християнството, тъй като се възприема като нещо, което ще „доведе
и чуждата култура“. В „История славянобългарска“, Паисий
споменава „Гърците смятали българите за прости и глупави,
укорявали ги със своята мъдрост и култура и всякога се стараели да
ги покорят под своя власт. Но българите, ако и да са били прости и
глупави за гръцката мъдрост и култура, на война и бран били силни
и храбри“ (Драганов, 1984). След което довършва със следствията от
поробването на българите от страна на турци и борбите на гърците
да доминират върху националната култура. „И не се грижат никак за
българските училища и учене, но обръщат всичко на гръцки език.
Затова българите останали прости и неучени на изкусно писание, а
много от тях са се обърнали към гръцката култура и учение и слабо

4Византия праща пратеници при цар Александър, за да помогне за прехраната

на морската им войска.

42
се грижат за своето учение и език“ (Драганов, 1984). За
компенсацията, на което, XVIII – XIX век Софроний, в своето
„Житие и страдания грешнаго Софрония“ казва „Затова отворете
очите и умът си о, българи, чеда мои любезни, и разсъдете, и
разберете и разгледайте разумно, и с вашия си ум помислете, и вижте
какво вършите. Така ли чинат другите християнски народи…“
(Драганов, 1984). Тук ясно проличава несклонимостта на българския
народ. Той не може да приеме дори вероятността да се включи в
контекста на чуждата култура и да бъде духовно поробен. Това може
да бъде разгледано само като позитив. Една адаптация, може би, би
довела до нужните позитиви и спокойствие. В исторически контекст
обаче, за да оцелее българският етнос, тази адаптация е възможно
най-немислимият вариант.
Освен древните представи на българите за нашия народ,
важното е да бъдат разгледани и представите на тези, с които сме
съжителствали на Балканите. Чуждите представи дават възможност
да се проследи независимата оценка, насочена към българите.
Единствен риск от липса на обективност, тук следва от факта, че
България представлява враг за съседните държави, но опитът за
проследяване и анализ е насочен единствено към социалните
процеси, а не към съществото на самото отношение.
Българският образ според византийците се изгражда на три
нива. Първото от тях се свързва най-вече с възприемането на
българите като „варварски свят“. Те преобладават в античната
историография, като тези схващания са белязани в най-голяма
степен от чувството за интелектуално превъзходство на
византийците над българите. „Традиционното убеждение, че те са
един от многото народи, дръзнали да отнемат земи от Византия,
става причина за тях да бъдат изречени не само обичайните за
варварите негативни характеристики, но и да бъдат назовавани с
най-различни архаизиращи наименования като скити, хуни, мизи и
т.н.“ (Ангелов, 2017, стр. 340). Разглеждането на първото ниво във
връзка с представите на византийците дава образ на презрителното

43
отношение на византийците към българите. От назоваването по този
начин, следва и естественото отношение като „към такива“, което
поставя и условия за изолация на Държавата от страна на
доминиращия съсед. Какво може да бъде изведено от това обаче?
Непрестанните срещи между враждуващите държави дава
възможност, отношението да бъде насочено, да бъде показано и
съответно „върнато“ обратно при народа със съответната хипербола,
идваща от емоционалния отклик. Начинът, по който това се случва
е естествен и пряко във връзка с водените войни. Това от своя страна
е възможно да породи презрение и вероятно такова е било породено,
като „чуждото“ в този смисъл, независимо дали става въпрос за
религията или културата не е било желано, а по-скоро отхвърлено от
онази част от народа, чиито труд е консумиран максимално от една
страна, а от друга са понасяли в най-голяма степен тежестите от във
връзка със социално-икономическия статус, идващ като следствие
на слаба власт, войни, или несправедливи решения.
Второто ниво е в тясна връзка с първото и го допълва. То се
съставя от етнохарактеристики, които византийците дават за
славяните и прабългарите, основните съставящи етнически
общности в България. „Разпространява се схващането, че техният
манталитет и душевност стоят в неразривна връзка с поминъка,
който упражняват. Номадизмът определено се свързва от
византийците не само с характерен физически облик и облекло, но и
с проявата на качества като тиранично отношение към поданиците,
военолюбие, коварство, надменност, необуздана жестокост и проява
на мнителност към „другия“. От своя страна земеделският нрав става
до известна степен синоним на колективен дух в управлението
уравновесеност, добро отношение към чужденците, неспособност да
се сражаваш упорито и продължително и т.н.“ (Ангелов, 2017, стр.
340). Различната социализация при двата етноса, населяващи
България към него момент е ясен за византийските хронисти. Двете
народности са в полюсите във връзка с проявите на тяхната
социализация. От една страна войнственост, жестокост и

44
мнителност типични за прабългарите, а от друга колективност в
управлението, толерантност, непостоянство във военно отношение.
Анализът, който може да бъде направен има отношение към
началото на общото съжителство, в което прабългарите извоюват
съответните територии, което ги поставя в условията на доминанти
спрямо славяните. Въпреки, че във времето се наблюдава търсенето
на баланс със създаването на общ фактор, водещ населението до
национална идентичност и прецизиране на етническата такава. Но
доколко при сблъсъка на характеристиките мнителност и войнство с
толерантност и непостоянство е възможно съвместяване на двата
етноса в трети, нов, свързан с националността? По-скоро динамиката
там може да се свърже със славянската готовност за приемане на
другостта, независимо от канала, по който тя нахлува. Тук може да
бъде спомената и една от основните кризи на средновековието, тази
свързана със съревнованието между „славяни“ и „прабългари“, като
тези понятия В. Златарски използва за назоваване на средновековни
партии. Проявления на тази криза са честите смени на хановете,
отцепването на славянските племена тимочани, браничевци и
абодрити при хан Омуртаг (814-831) (Ангелов, 2017). Посочените
факти могат да доведат до извода за сблъсък, за социално
противоборство, което е водено от изначалната неприемственост
между различните етноси, водеща до форми на конфликтност, в
които липсва опорна точка, около която да се построят преговорни
отношения и консенсус. Сякаш като следствие остава доминацията
и надмощието, без те да се формулират около нещо общо, свързващо
се със социализацията и генерирането му. Тази доминация води до
невъзможността за формиране на етносите в нация, формулира
национална идентичност, която да бъде движеща в последствие и за
етническата такава.
Тук е моментът, в който да се погледне и третото ниво на
българския образ според византийците. То е свързано с проблема,
свързан с покръстването и следващите от него процеси.
„Византийският историк от XIII век Георги Акрополит ни е оставил

45
една твърде любопитна констатация за наличието на нещо
характерно „българско“ в начина, по който може да се управлява
държавата“ (Ангелов, 2017, стр. 341). На първо място прави
впечатление, че дадената дефиниция е „нещо българско“, което
може да се разбира като следа за нещо, което дава автентичност на
българите като едно цяло. То е съсредоточено в наблюдения върху
поведението във връзка с властта и по-конкретно „присвояването на
владетелското достойнство без да се спазват установените канони
как и от кого може да се получи... и организиране управлението на
дадени земи чрез подражание по византийски модел, но без да се
познават стриктно обичаите и традициите на империята“ (Ангелов,
2017, стр. 341). В изворите се има предвид самоволното обявяване
на Симеон I за Цар, както и по-късното въстание на Асен и Петър,
които обявявайки го приемат инсигниите на царската власт.
Изключително специфично поведение, което отново връща фокуса
върху начина, по който е приета и религията – като важен
политически акт, имащ за цел да обедини славяни и прабългари в
обща духовност, но подчертано без да е налице подготовка,
разбиране и интроециране на смисъла на религията и вярата.
Показателно затова са и въпросите на Властта към папа Николай I,
касаещи повърхността, поведението и ритуалността, а не духовната
същност, целостта и религиозните идеи.
Вторият фокус, който е поставен на типично „българското“
поведение е върху начина на сражение, на водене на военни
действия. Като характерна е отбелязана „практиката да се
разрушават стените на завладените крепости, придружавано
понякога и с преселване на населението. Това поведение е било
присъщо на хан Крум във войните му с Византия в периода 812-814
г., а по-късно, по същия начин действал цар Калоян, който по думите
на Георги Акрополит „сринал до основи Филипопол“ и много други
градове около него, а тяхното население „вдигнал и заселил край
бреговете на Истър“ (Ангелов, 2017, стр. 343). Интересна проява на
това поведение се наблюдава и в известието за появата във

46
византийската армия на Йоан, по произход българин, наречен
Свинепаса. Налице са две версии. Според първата, Йоан събрал
около себе си малка дружина, която се борила срещу турците в
малоазийските провинции на империята. Първоначално към него се
подхожда с недоверие, за което е затворен в тъмница, от която той
успява да избяга. Непосредствено след това, той води няколко
успешни сражения, но все пак е пленен от турците и убит при
крепостта Кенхрей. Според втората версия обаче, след бягството си
е удостоен от българите с титлата севаст, но той отново се връща на
страната на византийския император. С негово позволение събира
войска и напада турците, като „по думите на Георги Пахимер
„опустошил местата около Солун, не по тесалийски, а по български
и по начин, който му бил свойствен“ (Ангелов, 2017, стр. 343).
Много интересен е акцентът, който поставя именно това
възприемане на „българското“ по отношение на войнството. От една
страна не се наблюдава назоваване, свързано с варварско поведение,
но от друга описанията водят именно към това възприятие.
Унищожаване на крепостните стени, своеобразно изчистване на
местното население и връщането на завладяната територия в
начална точка, вероятно целяща на изцяло нова структура,
„пречистена“ от чуждото влияние. Няколко са посоките, към които
може да се насочи мисълта тук. Едната от тях се свързва с
автентичността и противопоставянето на чуждото влияние, което
като типология може да се отнесе към прабългарите. Символизира
неприемствеността към чуждото влияние, която може да бъде
отнесена и към отношението към привнесените модели от Византия
във връзка с процесите на социализация. От друга страна, отново в
духа на прабългарското се наблюдава недоверието и
предпочитанието към това, малка, но доверена група от хора да бъде
въвлечена в процеса на войната. Мултиплицирането на втората
посока на разсъждения може да доведе до асоциация с епичните
военни действия, при които малочислена българска войска успява да
овладее врага и промени хода на войната. Затова свидетелстват

47
боевете при Шипка през 1877 г., Сръбско-Българската война през
1885 г., Дойранската епопея през 1918 г. и т.н. В посочените боеве,
духът е предвождащ страхът, физическото и тленното е на второ
място, след рационално допустимото. Но освен индивидуалното,
което може да бъде посочено като част от българската душевност,
вероятно налице е и социален процес, който води груповото
действие. Това е и част от хипотезата за положителното влияние на
автодискриминацията като социалнопсихологически процес.
Други посочени характеристики на българите се свързват с
различните поведения на същите спрямо областите, които те
населяват. Това има връзка с най-често воюващите територии,
респективно „осъдени да бъдат често разменяни“ между страните.
Това например е присъщо за жителите на западните области „лесно
попадат под властта на всички господари. Така те избягват
унищожението и запазват повечето от своето състояние“ (Ангелов,
2017, стр. 344). Българите около Хемус, поради непристъпността на
природата се характеризират с дързост. Поведенчески стереотип се
открива и при българите, които населяват Македония, която е
пограничен район с Византия, която в най-голяма степен понася
тежестите на българо-византийските конфликти, респективно
смяната на властта. Теофилакт Охридски, в писмо „до дворцов
чиновник, нарича град Охрид и областта „блато на злини“, а за
жителите на града, които били явно враждебно настроени към него,
възкликва: „кой охридчанин не е врат без глава, който не знае да
тачи нито бог, нито човек?, „И с такива чудовища съм осъден да
живея... Защото ти сам знаеш, че това са български работи, а който
от самото начало се отнесе смело с тях, ще види, че те са само един
призрак на война“ (Ангелов, 2017, стр. 345). Оттук може да бъде
изведена есенцията на първо място, че макар принадлежащи към
един етнос – български, българите от различните области са
различни като манталитет, което се потвърждава и напред във
времето в представеното от Антон Страшимиров в „Нашият народ“.

48
 В началото е поставено условието, че възприятията на
съседите се приемат като възприятия на враждуваща с България
страна. Това поставя на преден план и следните акценти –
описанието на българите има отношение към политическия живот и
по-скоро може да се разглежда като преувеличено, отчасти
преекспонирано. Това обаче, не прави твърденията в основната ос
неистина – различията между българи и византийци. Ето защо,
макар смел, тук се поставя акцент, че водещи особености на
българския етнос са свързани както с цялото, така и с разликите
между съставящите българския народ етноси. Те се свързват с
отношението към войната, към възприеманите като вражески
ценности и противопоставяне на чуждия модел, който се привнася
като социализиращ фактор. В последна сметка, запознати с чуждите
интерпретации на собственото поведение е налице влияние и
вероятна идентификация на българите с начина, по който са оценени
и описани. Посочените тук факти с чуждата интерпретация на
проявленията на българския етнос води до изводи с посока към
дефиниране на причините за процеса автодискриминация.
Безспорни са областните различия както тогава, така и понастоящем,
които са предпоставка за следването на индивидуалното над
груповата ценност. От друга страна по отношение на българите се
срещат редица характеристики, които ги определят като прости,
неразбиращи гръцкото слово, на практика неконтролируеми и
неподвластни на чуждото влияние. Това дава основание да се
подчертае интензивността на логичното самоотграничаване. То е и
вероятната причина, зад която може да се крие както в
индивидуализма, така и в съществуваща представа, че липсата на
активност към опитите за социализиране към често променящата
се власт води до запазване на етническата принадлежност,
следователно идентичност. Това, разгледано не ситуативно, а в
условията на времето е далеч по-устойчиво и продължително като
влияние от формата на управление, актуалната власт и религия. С
други думи, етническата идентичност и усвоеното поведение във

49
връзка със същата е далеч по-устойчиво от опитите да бъде
интегриран външен социализатор – по презумпция те се отхвърлят,
тъй като изначално вероятно се възприемат като временни и
неустойчиви, възприемат се като риск, който е възможно да доведе
до обезличностяването. Всичко това има отношение към
автодискриминацията като процес, който идва като следствие на
запазването на идентичността „индивидуално“, всеки дом е
Държава, всяка личност е представител на собствената Държава.
Смисълът на сентенцията „разделяй и владей“ тук може да бъде
перефразирана като „разграничи се и се съхрани“. Именно този
механизъм на отграничаване от другия и от общото позволява
съхраняването на ценното, личността, собственото чувство за
принадлежност, за „съм“. А именно процесът на автодискриминация
в условията на социалното е позволило съхраняването на
българщината устойчиво във времето и независимо от
продължителните византийско и турско робства.
Връщайки се към чертите обаче, които са водещ акцент, нека
на първо място да бъде подчертано, че в характера на българина, до
ден днешен, са съхранени голяма част от патриархално-
традиционните черти. Те са сякаш естественият порив,
характерологично начало, върху което се надграждат
социалнопсихологическите конструкти на динамичните норми,
вярвания, предразсъдъци, критерии и образци. Въпреки техните
промени и изменящо се съдържание, психичната същност е
идентична и се свързва с патриархално-традиционните поведения.
„Семейното огнище, то е всичко най-скъпо и най-свещено, което
българинът има: това е мястото на отдиха му, радостите и скръбта
му, които той споделя с жената и със своите близки. Българите
извънредно строго осъждат семействата, в които мъжът е пияница,
побойник и се носи грубо към жена си. Страхът от присъдата на
съселяните и намесата от страна на роднините в случай на недобро
поведение на единия от съпрузите силно поддържа добрите семейни
отношения“ (Страшимиров, 1995, стр. 79). Семейството може да

50
бъде разгледано като най-стабилната структура в съзнанието на
българина. Ако не другаде, то там може да се намери онази ценност,
готовност и смелост, в името на която той е готов да направи всичко.
Домът е онова нещо, в които са насочени искреността, смисъла,
вдъхновението и благополучието на индивида. Не мисля, че има
някой, който да не се е „заклевал“ в семейството си, за да докаже,
потвърди своята искреност. Вероятно липсва и човек, който да не е
насочил своя гняв не към индивида, а към неговото семейство.
Свидетелство са „цветните“ псувни, които насочваме тогава, когато
преживяваме дълбоко чувство за гняв. От друга страна,
функционално семейството се явява и онова сигурно място, което
предоставя и е предоставяло защита. В контекста му и в полето на
историческите събития, именно там „мъжките чеда“ са били пазени
от тежкия кръвен данък. Именно там са били давани животи и
частици от онова ценно здраве5, за да „има за детето“. Сигурността
от трета страна, която при българите се свързва най-вече със земята,
нейната обработка и изхранването на фамилията. Производни на
труда са и смисълът на здравето и смисълът на живеенето, а и
смисълът на многолюдните семейства. С изключителен интерес
може да се проследи несигурното общностно минало. Безспорна е
дългата история на България. Безспорна е възможността на етноса за
оцеляване. Безспорен е българският дух, воля и устойчивост на
какви ли не обстоятелство – природни, икономически, социални.
Вероятно има значение и контекста на вековното социално
разделение на две – власт и обикновено общество – с постоянно
променящи се „проводници“ за събирането на данъци и задължения
към държавата. Сменящата се „средна класа“ знае за временната си
функция, което води и до негативно отношение както от обществото
към местната власт, така и обратното със самоцелта да се подобри

5 Значимостта на здравето за българина е изключително висока. Тясно свързана

с труда, който при условията на земеделското битие е единствено условие, за да
го има насъщния.

51
благосъстоянието на местните управници. Така оцеляването в
контекста на равенството е допустимо. Равенството и ниската класа
се превръщат по някакъв начин в стремеж от гледна точка на
нагласата „колкото по-малко имам, толкова по-малко ще ми вземат“.
От друга страна болярите, знаещи за своята временна власт, излагат
стремежите си да получат максимални ползи. За да не бъде размит
поставения контекст на семейството, работата се връща в неговия
смисъл. Потискането на личността към поддържането на жизнения
минимум създава адаптацията да се живее в голяма степен почти на
прага на възможността за живеене. Това обаче води и до своеобразна
изолация от страна на другите, които е възможно да видят
„неистината“ в декларирания начин на живот. Цикълът на тези
взаимодействия е много продължителен предвид това, че в
историята на България не са налице обстоятелствата, в които да се
развие стабилна аристокрация, средна класа. Основната причина е,
че на няколко пъти болярите, болярски родове, аристокрация,
интелигенция биват убивани (при покръстването, при
византийското владичество, при турското робство, промяна на
политически системи). В този смисъл, може да се допусне и
невъзможността за утвърждаване на капиталите. Това обаче, което
със сигурност е утвърдено е важността за семейството. При всички
тези обстоятелства, семейството е било в пряк и преносен смисъл
крепост. Пряк, тъй като всеки, който е посетил етнографски музей,
или е бил в старата част на някои от областните градове, може би е
видял високите над човешки бой, дебели външни стени. Те сякаш
пазят тази крепост и семейството от хорските очи, от чуждото
съзнание, от случващото се в семейството, за да не стане външно
достояние6. В преносен, тъй като чудесен е стремежът на българина
да съхрани онова, което става зад дебелите стени само и единствено
в своето съзнание, в своята родова памет. Може би даденото начало

6 По-долу в текста се говори и за приемането на гости и готовността,

показността, която представя илюзорната реалност.

52
със семейството илюстрира в голяма степен причината социалната
изолация и стигмата да бъде разгледана в началото на този труд.
Текстът развива в по-голяма дълбочина това начало. Семейството от
друга страна няма да излезе като водещ щрих в тази част, тъй като
той че „тънката червена линия“, около която се движи формирането
на националното съзнание. Така или иначе, без да бъде разглеждано
оценъчно, за добро или лошо, като грях или свещенодействие,
именно семейството е това, което е успяло да съхрани
българщината.
Посоченият контекст на семейството може да бъде разширен
и към близките отношения, които са изключително важни за
българина. В този смисъл, като водеща черта в българския характер
е посочена задружността на отношенията, или поне несъзнавания
копнеж към задружността. Иван Хаджийски отбелязва, че
„първобитният българин селяк, член на рода или задругата, се
променя само по възраст, здравословно състояние и семейно
положение.... От тези три оси: възраст, здраве и семейно
положение, в общата рамка на труда и забавите се въртят битът
и душевността на българския първобитен човек. При това
положение ясно е защо животописите на всички си приличат, защо
личните преживявания имаха общ характер, защо народните песни
пеят не за отделни лица, а за цели обществени групи, не за лични
болки и радости, а за общи болки и радости, защото нямаше имена
и личности“ (Хаджийски, 1997, стр. 64). В ежедневните
междуличностни отношения задружността протича посредством,
сякаш обещаната и декларирана готовност за съпричастие,
състрадание, което протича двустранно. Индивидът дава такава, без
да очаква и получава. Често това изглежда във връзка с формата на
лицемерие и лицемерно поведение, но като цяло то представлява и
намерение. В този смисъл, може да се разгледа и в контекста на
автодискриминацията, която не се проявява в преките,
междуличностни отношения, а по-скоро към групата. Не може да се
твърди в пълна степен каква е причината за тази готовност и проява

53
на съпричастност – за отграничение от другия, или възникваща от
потребността да се разбере, да се навлезе в личното му пространство.
По този начин, налице е продължителна адаптация към
„еднаквостта“, което е вероятно да доведе и до липса на възприемане
на различието. Тогава, когато другият се различава по някакъв
начин от индивида, то е възможно същият да бъде отхвърлен. Това
може да се отнесе и към националната особеност, нещата да се
приемат в контекста на личното, без да е формирана ясна граница по
отношение на социалните роли. Трудно определимо е дали
българинът може да съвместява в ежедневния си живот няколко
социални роли, или във всички присъства само и единствено с
личността си, което прави и поведението му в различни социални
ситуации сходно. Минчо Драганов посочва, че емпатията е онази,
която в основата на този процес. Николай Данчев добавя, че
„обичаме да се занимаваме с другите, да ги обсъждаме, на някои
хора цялото им ежедневие преминава в обсъждане на делата на
другите“ (Данчев, 2008, стр. 236) Може да бъде добавено, че тя
вероятно е следствие на възприятието за равенство. Интересна
препратка е направена във връзка с определянето на задружността
като колективизъм в първата половина на XX-ти век, като е посочена
и препратка към Константин Петканов, който казва, че „Българинът
почва със задругата и свършва сам, разделен дори от собствения си
син“ (Драганов, 2003, стр. 60). Прецизирайки това, Драганов, в опит
да разграничи, изказва твърдението, че задружността и
колективизма са два различни неща, като задружността е
свързана със сантименталната връзка, а колективизмът има
социално-организационна функция. Задружността е неформално, а
колективизмът е служебно явление (Драганов, 2003). В този смисъл
се потвърждава търсенето на изграждане на личната система от
контакти, личната мрежа, която се свързва с равенството и обслужва
спектъра от собствените интереси, ведно с неспособността или
нежеланието да се участва в различни социални роли. Това е видно
и в полето на формалните отношения - в България, не рядко са

54
налице сръдни, пререкания, емоционално отреагиране на
определени служебни стимули, което потвърждава неумението за
превключваемост в различни социални роли, а оттам и готовността
за задружност. Тук може да се задълбочи анализът, без да бъдат
представяни ясни доказателства за изказаните твърдения, но не е
излишно и насочването на мисълта в определена посока. Именно
мрежата от лични интереси и готовността, желаната задруга
могат да се свържат и с ясното осъзнаване и обективизиране на
индивидуалните нужди и оси на социално представяне.
Едновременно с това, липсата на стремежи за
себеусъвършенстване и архаичният стремеж към достатъчното,
нужното водят до форма на лично развитие посредством
създаването на мрежата на контактите – хора, които биха
свършили работа за нещо, от което Аз бих имал нужда. По този
начин се подчертава както рационализма, така и подчертаното
следване на собствения интерес, който е тясно свързан с
индивидуализма. Приемането на тази лична мрежа от контакти, или
проявата на задружността така или иначе е толкова силна, че
българинът, дори в злословенето си е ревностен и считащ, че това е
само негово право, изразяващ готовността пред обществото да
защити Другия. Като още едно допускане-извод може да се
направи, че колективизмът, или задружността върви в контекста
на личната биография, в нейното продължение и е динамична
спрямо времето, порастването. Ако бъде прието това, че
задружността е функция на този индивидуализъм, а обслужваната
потребност е свързана с отграничаването, постигането на
убеждението, че „аз не съм от тия“, то в утвърждаването на
личността и достигането до „мъдростта“ на възрастта, той
успява да го потвърди, да намери достатъчно основания да е
различен от другите, което го заключва в крайния индивидуализъм.
По този начин е възможно да се кредитират положително както
твърдението на К. Петканов, така и това на М. Драганов, като
всъщност се избяга по същество от сблъсъка на понятията за

55
колективизъм и задружност и представи третото – потребността
от отграничаване и постигане на себеактуализация.
Анализирайки индивидуализма Драганов представя:
„Възрожденският индивидуализъм е индивидуализъм-независимост
на личността (инициатива и т.н.), докато индивидуализмът след
Освобождението е индивидуализъм-интерес, който е превзел изцяло
личността. Българинът се разделя със сина си, защото в социалната
ситуация тогава съвместно съществуват остатъците от
традиционността и кълновете на капитализма – и единият българин
се стреми да се налага, да навлиза в територията на другия като в
своя, както е било в класическото традиционно общество, а другият
българин иска да е независим, неприкосновен и тези две позиции се
задържат, макар в различни дози, и у бащата, и у сина“ (Драганов,
2003, стр. 61). Антон Страшимиров задълбочава в контекста и на
историческите предпоставки, свързани с индивидуализма и
формиращи една от водещите характеристики на българина:
„Българското своеглавие, което се таи дълбоко в характера дори и на
нашите шопи, би могло да бъде едно национално достойнство. То е
подтик за изработване на отделния човек в самостоятелна творческа
личност (индивидуалност)... Не ще съмнение, процес за
индивидуализиране на човека сред нашия народ ще трябва да е
почнал още от кръстосване на волевата мощ у аспаруховата орда със
сантименталната разлятост на заварените в земята ни славянски
колена. Аспаруховите българи идат от държави, където животът е
надрасъл първичната патриархална канава. Волжките татари са
известни с голямата си търговия, а няма търговия без слой от
самоопределени (индивидуализирани) личности“ (Страшимиров,
1995, стр. 85). В този смисъл е разгледана и еволюцията на
индивидуализма, който след освобождението придобива формата на
традиционно-модерния тип. Той премесва засегнатото честолюбие
на независимия собственик, човек, който от недооценените му
заслуги, „за „общото“ дело и имущество, с неотстъпчивостта,
неконструктивността, безкомпромисността на все още обладания от

56
нормативистичното мислене човек и с обидата заради
посегателството над верността, „нанесена“ от близкия, приятеля,
роднината, дръзнал да бъде различен. Българският индивидуализъм
НЕ се основава върху конкуренцията, както е в англосаксонските
страни. Той се отличава с няколко компонента. На първо място, за
българите е почти невъзможното обединението. Това в настоящата
работа се разглежда като функция на автодискриминацията.
Трудното обединяване изкристализира и в невъзможността за
поемане на отговорност заедно с някой друг. Затова говорят дори
фасадите на апартаментите в по-старите жилищни блокове, в които
се наблюдава различно оцветяване на „собствената крепост“, което
отвън носи нюанса на кич, но сякаш индивидуализмът притъпява
сетивата, за да бъде видяно това нещо – важно е личното. От друга
страна, редица са случаите, в които обществените кошчета пред
входа биват премахнати, тъй като от десетките живущи, рядко се
намира човек, чиято отговорност да бъде. Разсъждения от типа, че
общото се ползва и е еднаква отговорност за всеки, защото
последствията, които общи не се осъзнават, те са ограничени в
полето на индивидуализма. Тук анализът може да бъде разширен и
във връзка с това, че разбираме определено „събитие“ като проблем
дотолкова, доколкото то касае семейството. Всичко, което се случва
в съседство, независимо от това дали е забранено или позволено
(правно) касае индивида само като клюка. Той не чувства
отговорност към това. Например, ако семейство упражнява насилие
над детето си, българинът често не разсъждава, че това дете може да
се развие в психопатна личност, която в полето на бъдещето е
вероятно да убие неговото дете. Това разбира се, няма за цел да
постави негативен нюанс. То е просто факт, чието осъзнаване прави
възможно и регулация на личността в границите на своите
характеристики, респективно формиране на подходящо поведение,
за да бъде избегнато негативното последствие. Както Данчев
посочва, „по природа добротата ни преминава в своята
противоположност, склонността ни към обединяване с Другия често

57
пъти се сменя с особен, понамирисващ понякога на егоизъм,
индивидуализъм. Невинаги се откриваме за взаимност. Резервирани
излишно, любопитни сме. Причината е във вечния страх и
несигурност за утрешния ден, в пословичната материална бедност“
(Данчев, 2008, стр. 240). Проекциите на индивидуализма обаче, не
рядко се преплитат и с проявите на егоизма. „Индивидуализмът и
егоизмът ни понякога са толкова силни, че във фолклора не успяват
да се създадат нови, кратки жанрове, а се модифицират стари, като
се „преобръща“ значението им. Например пословицата „Сговорна
дружина – планина повдига“ в съвременен вариант е „Сговорна
дружина – слепи ги ражда“. (Дяков, 2010 , стр. 79). Разглеждането на
егоизма в отношенията между хората ярко личи в поговорките: „На
вълкът му е дебел вратът, защото си върши работата сам“; „Всяка
коза за свой крак“. Те утвърждават представата, че е възможна
победа само и единство, когато индивидът не се съобразява с
другите. Това е и причина за нездравата възхита на българина към
тези, които успяват да го измамят, да намерят начин „да се оправят“.
Това е и причината „бруталният егоизъм да се идентифицира с
„оправност“ и сила; умение да „изплуваш“, „да стъпиш на главите
на другите“ (Дяков, 2010 , стр. 78). В голяма степен прогресията на
индивидуализма в егоизъм е и сериозен фактор, който привнася
допълнителната невъзможност към коопериране. Освен това, това
развитие формира и пасивното поведение спрямо общото. То не е
пряко насочено към саботажа на другия, но при всички
обстоятелства е функционално към възприятието за индивидуалното
благополучие. То не се разглежда като лична цел, независима от
другите. В по-голяма степен се свързва със сравнението, за което
другият е нужен, но е нужен да бъде различен, „да му е по-зле“.
Тогава, когато стане въпрос за егоизма е редно да се обърне
внимание на казаното от Иван Хаджийски, който пише за егоистът,
който е Сам, „единствен в своята собственост“. Животът му е лично
дело. Един срещу всички. Но той иска да се огледа в силата си, да й
се порадва, да устрои празник на победите. Силата трябва да бъде

58
превърне в самодоволство. Аз и останалите! Какво сте вие там? Той
иска: култ на поклонение, почести, ласкателства, хвалебствия, което
се превръща в славолюбие, честолюбие, мания за величие. С това
егоистът получава достойнство. То е живачният стълб, който
измерва господарското му равнище. Поклонението е статистика на
главите, които се прекланят пред него. С една дума, егоистът иска
почести и знаци за отличие (Дяков, 2010 ). Този егоизъм, който
безспорно е подчертан се насочва интензивно към капсулирането
към собствената личност, желанието другите да преживяват
възхитата към личността, но всичко това формира и деструктивно
поведение, което възпрепятства и развитието на социалното
благополучие. От друга страна, съвременния живот създава нови
обстоятелства. От началото на промените в социализма, българинът,
лишен от така важната собственост мигрира, за да работи „за хляба
си“. Разбира се, той заселва големите градове, но се отделя от онова
„огнище“ – семейството. Носещ своите особености, той създава
крепост в своя апартамент. Липсата на общата дейност, която да
бъде реализирана заедно с децата води и до тяхното закрепостяване
„в зависимост“ и продължителна грижа, лишавайки една част от
децата от самостоятелност. Така или иначе, тази динамика
продължава до ден днешен, което води и до разлагането на
традиционния живот.
Разпадането на основите на традиционния живот е първият
източник за отклонения, често непремерени и крайни, от духа на
задружността“ (Драганов, 2003, стр. 62). В този смисъл се
наблюдава и началото на разрива между поколенията, требваното
традиционно върху новоизграденото социално. Добавен е още един
щрих във връзка с личните отношения на българина, преди да
достигне до същностното следствие от този разрив, а именно
подчертаната ценност на верността, която е посочена и като
основно качество в представите на българите. Интересни са щрихите
на тази вярност, тъй като те представляват и едно сложно
преплитане между недоверието в себе си от една страна:

59
„Българинът от всички наши групи не вярва на своя ум и не се обляга
на мислителните си способности. Той прави и поправя като жена
сметките си даже месеци след като е приключил вече някоя сделка...
И е мнителен, затворен в себе си, вечно настървен комай против
целия свят; фаталист е въобще и пак дълбоко в душата си е
безверник. И тъй като не се чувствал лукав като гърка, за да излезе
на пазара с обичайни хитрини, то гушил се е винаги по горите,
планините и край недостъпните мочури, като сънливо е крепил
общоплеменен дух само с песни, приказки, пословици“
(Страшимиров, 1995, стр. 86-87). Това недоверие към себе си е
проектирано на Другите българи. Въпреки тази мнителност обаче,
немислимо е да се говори за възможността индивидуалистичните
нагласи да се „изродят“ в някаква форма на оскотяване, тъй като
човешката природа в последна сметка е социална. По този начин,
по-скоро формира поведение, с което се стреми да се отграничи
както от своето възприятие спрямо себе си, така и от другите, на
които се проектират чертите. За да бъде потвърдено и подкрепено
външно това отграничаване се придава изключителна важност на
една друга компонента, която е определена от Иван Хаджийски.
„Общественото мнение беше израз на господстващата нравственост
и се изразяваше обикновено в поговорки. За да се узнае, достатъчно
беше да се попита „тата“. То рядко беше дразнено. Малкото
престъпления, които възбуждаха това мнение, бяха главно
прегрешенията на вдовиците, женените и случаите на
кръвосмешение“ (Хаджийски, 1997, стр. 85). А едновременно с този
стремеж да се харесаме на другите и да играем социалната роля на
„различни“ създаваме у нас трайната нагласа, която Хаджийски
описва: „Всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно
която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник;
тежестта на доказване противното (опровергаване на презумпцията)
лежи върху него. Нима българските канцеларски формалности
между другото не са проява на тази презумпция?“ (Хаджийски, 1997,
стр. 40). По този начин може да се разгледа и един цикъл – налице е

60
негативна представа за себе си – тя е подложена на категорично
отрицание от индивида – за да бъде преработена обаче, тя е
проектирана върху другите, които по презумпция принадлежат на
същата група – започва процес на отграничаване от другите,
посредством формиране на определени поведения свързани с
позитивиране на личния образ в междуличностната сфера – по този
начин се потвърждава отграничаването от Другия – формира се
недоверие към Другите, съответно собствената личност бива
надценена, а принадлежността към характеристиките е успешно
отречена. В този смисъл и негативната нагласа по отношение на
Другия, споделящ националната идентичност се потвърждава, а
индивидът формира в по-голяма степен индивидуализма като
характеристика. Всичко това търпи и динамика, разбира се, Данчев
посочва, че урбанизацията, обезлюдяването на селските райони
формират друг тип отношения, както и различни позиции в
партньорството. „Апартаментът е издигнат в култ, той е една
крепост, в която българинът все повече се затваря в себе си, потопен
в грижите на сивото ежедневие. Изолационизмът се превърна в белег
на общуването, негативизмът се просмуква в отношенията между
близки и партньори в работата. Казват, само ние умеем да се радваме
на нещастието, на несполуката, на грешките на другия. И в същото
време осъзнаем ли, че другият е по-добър, по-сръчен, по-способен,
изяждаме се от завист и търсим изобретателно начин да му пречим.
В една такава оеснафена. индивидуализирана среда хората са
разделени, конфронтират се и имат ниска степен на взаимност и
градивност. Това е и една от съществените психологически причини
за бавния и мутирал начин на извеждането ни от дългия и мъчителен
преход към едно ново общество, образът на което е твърде мътен и
неясен. Затова ние трудно се променяме, упорито потъваме в едно
романтично вглеждане назад в миналото“ (Данчев, 2008, стр. 233).
Изключително точният анализ, който е направил Данчев почти
изцяло описва степента, в която индивидуализмът на българина се
трансформира, акумулира до изродени в по-голяма степен

61
характеристики, които кореспондират и с цинизма, който е
изследван и в настоящата работа. Тук следва да се повторят и
миграционните процеси и обективно разпадащата се основна
структура – водеща българина към преживяването на някаква
сигурност – семейството. Разбира се, определеното от Антон
Страшимиров простодушие, което той свързва с неверието в
собствената мисъл и високото доверие в чувствата си
(Страшимиров, 1995). Намаляващият брой на населението с
едновременното увеличаване на броя на домакинствата (НСИ,
преброяване 2011 г.) говори за едно основно нещо в хоризонтално
отношение – генериране на по-голяма степен самота, затваряне на
индивида в личното си пространство и в този смисъл, „социално
осиротяване“. Във вертикален аспект, нарушени са очакванията на
поколенията назад, чиито очаквания насочени към „окрепостяване“
на семейството на едно място. Това води до конфликти. Разбира се
причината не е само личната воля на по-младите. Нерядко тя е
водена и от ниския социално-икономически статус. Потапянето в
красотата на Родопа планина например, води и до преживяването на
тъгата от унищожените с особената жестокост на икономическите
неравенства очаквания. Огромните къщи, построени, за да съберат
цялото семейство пустеят в своето разочарование, често дори
недовършени, тъй като е изгубен или смисълът, или ценността, или
е унищожена цялата родова памет на призрачните къщи. Тук е може
би и момента тази носталгия да бъде разгледана, след което работата
отново ще се върне върху разглеждането на доверието (и по-
конкретно липсата му), като водеща категория при формирането на
качествата на българския характер.
За да бъде разгледан смисълът на семейството и
междуличностните отношения е разгледано и творчеството, събрано
в езика и определено в кратки концепции, след дългогодишния
национален опит. Богатството на народното творчество, събрано в
българските поговорки огромно, затова тук се разглеждат само тези,
които касаят междучовешките отношения. Разбира се, семейството

62
не е разгледано единствено като водещ смисъл, разширено е до
разглеждането отношенията с другите. Отношенията между човека
и групата, в която се поставя. В книгата си „Баба знае две и двеста“,
Марко Семов обхваща една не малка част от социалния смисъл на
народното слово. Тук са посочени свързаните с човешките
взаимоотношения поговорки. „Ако със сакати прохождаш и ти ще
станеш сакат“; „С какъвто се събереш, такъв ставаш“; „В каквито
влезеш, такъв ще станеш“; „Да живееш между вълци, да се овълчиш
и ти“; „В каквото хоро се хванеш, такава игра ще играеш“. В най-
голяма степен съзнанието на българина се определя от битието. Това
може да се разгледа и през обяснението за обективност и избягване
от трансцендетиране. Лингвистичните конструкти разглеждат един
широк социален спектър, в който индивидът, независимо от това
дали се забавлява, или е заобиколен от вълци, извършването на
действие от негова страна го отнася в съвсем друг контекст –
контекста на промяната, на груповата динамика. От друга страна, на
пиедестал е издигната и умереността както в битийно отношение,
така и в отношенията между хората. „Нашият народ е стигнал до
разбирането за неизбежна потребност от мяра в отношението битие-
съзнание – Кучето скача според тоягата“ (Семов, 1985). Тук
впечатление прави как един прът, който може да бъде нужен за
запалване на огън се е превърнал в социален измерител.
Умереността се разглежда като поставянето на норма във всяко
едно отношение, като излизането от това нормативно води до
социалното презрение. Това е относимо дори към личния живот
„Ако се жениш, млад се жени, ако се калугериш, млад се калугери“.
Ранната женитба е изконна ценност на българите, която не се следва
понастоящем и е предпоставка за поне един от аспектите на
трансгенерационния конфликт в България. Умереността е относима
и към възпитанието и отглеждането на деца „На змийчето главата
трябва да се смаже, докато е малко“, „Дървото се превива, докато е
младо“. Най-интересна е осъдителността в тези поговорки. Тя има
връзка и с представения конфликт, който се поражда между

63
поколенията в движението между традиционното и модерното с тези
нюанси. Като намиращата се от другата страна на умереността във
връзка с брака – „Късна женитба, ранни сираци“. Това има
отношение и към причинно-следствените връзки в обществото,
които показват простотата на битието. То е като предопределящо
формирането на съзнанието личи и в поговорката „Научи ли се куче
на касапница, или кучето убий, или касапницата изгори“. Тук не се
включва работата на осъзнаването, на религията, метаморфозата,
групата – не. Битието учи, а след като нещо се научи, то не може да
бъде променено. Отучаването, следва да настъпи от изчезването на
стимула, което поставя характера в контекста на
бихейвиористичното – влизайки в групата, или в ситуация на
определени стимули, индивидуалното съзнание е предопределено.
Изчезването на стимула се разглежда като единствената опция, в
която поведението може да бъде предотвратено. Умереността, ведно
с влиянието и предопределеността, която Другите поставят е и
социален регулатор от гледна точка на „наказаната различност“, не
се приема добре стремежът на индивида да излезе от контекста на
групата, в която се развива. В този смисъл и обществото се
разглежда като авторегулативно, а свързаният процес –
автодискриминация. С други думи, ако субектът не отговаря на
условията на „равен с другите“, той бива изключен. Тази препратка
е направена и по-горе, при разглеждането на личното отношение на
българина към другостта и неспособността за влизане в различните
социални роли. От друга страна има и нещо още по-интересно, което
се свързва с националния характер и допълва предното. „Равен с
другите“ в българското общество не е актуално във връзка с цялата
група, а онази част, която се свързва в по-голяма част със
семейството, родът. Българинът е индивидуалист в условията на
колективистичното, или определеното от Драганов като потребност
от задруга, което стеснява в още по-голяма степен груповото
функциониране. В допълнение на всичко казано, може да бъде
посочена и миролюбивостта, липсата на агресивност, която най-ясно

64
личи в поговорките: „Кротко агне от две майки суче“; „Мирно сърце
бога моли, немирното – сълзи рони“; „Каквото дойде – това“; „Който
знае да чака, все му идва времето“. Но както е дълбока умереността,
по същия начин в група от поговорки е посочена и нейната граница.
Тя ориентира във връзка с моментите, които биха наложили
готовността българинът да се „лиши от главата си“ в името на нещо,
но тук отново в най-голяма степен личи индивидуализмът,
единственото число: „Гладен вълк, сред селото слиза“; „Гладът и
царят вкарва да се моли“.
Във връзка с родът – той е корен, „пъпната връв“ на
българина с неговите корени, с древността, изключително на
пиедестал е издигната принадлежността към даден род. Кръвното
родство е изключително важно за българина, ако не е кръвно
родството, то задължително следва да се направи тип инициация,
която да смени социалната роля в този контекст. Увеличаването на
рода води и до разглеждането на взаимоотношенията между мъж и
жена. Там може да бъде подчертано равенството, което е налице в
семейството. Могат да бъдат посочени фактите от чисто битиен
характер, в които прозира толерантността, равенството между
половете (включително институционална). Жената в контекста на
семейството може да бъде видяна в следните поговорки: „Ако съм
му жена – робиня не съм му“; “Ако съм му слугиня – робиня не съм
му“. Едновременно с това, равенството може да бъде изведено и от
поговорката „Без кавга, къща няма“, което се разглежда като
зачитане на мнението и на двамата. Въпреки посоченото обаче,
народната вяра поставя мъжа по-горе от жената, това изхожда от
старшинството, което произхожда от нормата в това мъжът да е по-
възрастен от жената. „Освен това мъжът осигурява материалното и
духовното благоденствие на дома, представя го в общността,
осъществява връзката му с обществените институции“ (Дяков, 2010
) (Семов, 1985). Спрямо детето, семейство без дете се разглежда като
непълноценно. Няма нормативност по отношение броя на децата,

65
във времето това се е регулирало спрямо потребностите на самото
семейство.
В този смисъл, разглеждайки семейството, може да бъде
добавена още една характеристика свързана с отношенията –
гостоприемството или псевдогостоприемството. То в най-голяма
степен се свързва с желанието на българинa за „усвояване на
чуждото и превръщането му в свое близко“ (Дяков, 2010 , стр. 70).
Въпреки това гостоприемството на българите е в голяма степен
лицемерно от гледна точка на това, че с него се стремят да покажат
някакъв статус, най-доброто за себе си. Едновременно с това в
поговорките „Брои ти залците“; „С тебе яде и очите ти вади“ личи
угодливото лицемерие. Гостито от друга страна може да бъде
разгледано и като „привличане“, „социализиране“ на другия като
част от семейството. В крайна сметка, за да бъде припознат човек,
като такъв, на когото може да се има доверие, той следва да бъде
„част от семейството“. Това ясно се изразява и в жарта, с която
българинът се опитва да търси родство, приятелство с известните
личности: „Приятел на моя приятел го познава и знам, че е такъв и
такъв...“. По този начин, другият освен, че се доближава като статус
до говорещия, то и се превръща в по-близък за него, от гледна точка
на фамилиарниченето. Завършването на този анализ поставя в
някаква степен и потвърждението на „цикъла“, който е споменат в
началото му. В последна сметка, българинът „е домошар, грижи се
на първо място за семейството си“ (Страшимиров, 1995, стр. 63).
Това води и до не малко позитиви във връзка с поведението спрямо
различния тип равенства. Ако бъде взето като пример равенството
между мъжа и жената, то със сигурност следва да се посочи, че
„българският бит свежда мъжа и жената до индивидуализиране, т.е.
до оформяне на лично самочувствие при взаимно разграничена
психика, доходяща до ясно съзнание на свое право и на свое
притежание“ (Страшимиров, 1995, стр. 76). По същия начин,
равенство има и между двете деца в едно семейство по начина, по
който майката и бащата са равни. Още в началото на 20-ти век,

66
българският университет предлага равни права на момчета и
момичета, което е трудно проследимо в историята, на която и да
било страна по света. Разбира се, това явление е чисто битово, тъй
като той е в голяма степен определящ и характера. Историческата
тежест, която българинът носи в себе си води и до песимистична
мъдрост, която сме постигнал – „да си построим ред на живеене,
който е с невесел кръгозор, но е твърде смислен. Ръководно начало
в него е: децата, които ще наследят домакинството и ще продължат
рода, са еднакви рожби на майката и на бащата, дори – по скрит
български здрав смисъл – повече на майката“ (Страшимиров, 1995,
стр. 79). Това е не само позитив, но и предпоставка за развитие на
пълноценната личност на децата, независимо от техния пол.
Даването на равен старт и относителната справедливост, която
следва от това е градивна както за самочувствието, така и за
бъдещата позиция в обществото, възприемането им като част от
всички. Остава обаче един елемент, който е свързан с това равенство
и тук е и една от причините анализът да се върне към разглежданата
по-горе доверчивост. Да имаш самочувствието, но да възприемаш
другите негативно. Какво следва?
Недоверчивостта. Като традиционна българска черта, която
касае взаимоотношенията. Доверието на българина е подчертано не
в една единствена област на живеенето. Широко застъпено е
доверието, както в междуличностните отношение, така и по
отношение на материалния, нематериалния свят, времето, всичко.
Дори в характеристиките, които народът проявява. Недоверието
сякаш е вкоренено толкова дълбоко в българския характер, че
представлява и основната ос при формирането на нагласата към
живеенето. От друга страна, недоверието като основна компонента
на възприятието създава и предпоставките настоящето да бъде
изцяло отричано, а живеенето да се случва в идеализирането на
отминали периоди отвъд индивидуалната лична и родова памет и
романтична носталгия към миналото на родовата памет. С други
думи, следва да бъде прието, че живеенето в настоящето, в контекста

67
на обективните обстоятелства и субективна действителност,
представлява изключителна трудност за българина. По-скоро, той
живее в отрицание на настоящето и Другостта във всички нейни
проявления. „Нашето недоверие в издръжливостта на народа ни, от
една страна, и възторженото прехвалване на делата му, от друга,
идат от едно основно заблуждение, което се крие в самите нас,
неговите ръководители. Ние не търсим своя народ в самите себе си
– в душите си, в характера си, в кръвта си, в своя темперамент, - а го
търсим някъде вън, в някакъв неизвестен за нас човек, в „човека на
българската тълпа“… Ние, българите – хората на кървавия труд, на
работата, и хората на тъмно недоверие в съдбата, на песимизма – ние
днес говорим само за слава и за право...“ (Страшимиров, 1995, стр.
55-57). В отрицанието на обективното, както и в полето на
историческите факти, част от които е продължителното робство,
българинът е започнал да зачита своето, брани своето, а „чуждото се
отъждествява с цялата парадигматична верига на злото, смъртта
нощта, далечността – враждебността“ (Дяков, 2010 , стр. 237).
Това води и до превърналата се в компулсивна предпазливост.
Личните опасения на индивида блокират волята му и той трудно се
решава да вземе участие като „част“, като включен в социална
система, следваща обща цел. Това се изразява и с поговорката: „От
мен да бъде два пръста по-далеч“. Тя се е развила в най-голяма
степен във връзка със застрашената собственост и несигурността във
връзка с общото – фрагментирането и обособяването не на държава,
обединена от една територия, а домакинство, семейство, което е
еквивалент на една цяла Държава. Това може да се определи във
връзка с устойчивостта на етноса. Фрагментирането на
идентичността в контекста на фамилията и корените, капсулирането
пази в голяма степен следата на българското зад стените на всяка
семейна крепост. Въпреки този позитив, последствията при всички
обстоятелства водят и до автодискриминацията като следствие.
Друго негативно последствие, което следва да бъде посочено е, че
тази „мнителност до песимизъм – ни прави фаталисти: несмели в

68
мисъл и безволни в домогванията си; недостатъчно страстни в
своите вярвания и недотам издържливи в стремленията си“
(Страшимиров, 1995, стр. 69).
Всъщност недоверчивостта, изкарана от контекста на
другите посочени качества, може да бъде причислена към
рационалното мислене, критичното, нуждата от проверка на
действителността така, че тя да може да бъде по-добре разбрана.
Едновременно с това обаче и в съчетание с другите посочени
качества, тази недоверчивост се насочва към всичко социално,
опосредства капсулирането на индивида в „собствения му социален
свят“. В него той допуска определени хора, презира всички други, а
от общата дейност се дистанцира, тъй като я възприема като опасна
за неговото собствено. Недоверието е насочено към всеки, който е
различен от семейството, различен в класово отношение. Интересен
е и моментът, в който недоверието може да се трансформира в
прекомерна доверчивост. Тя има отношение към различни
екстрасенси, врачки, магьосници. Вероятна причина затова може да
бъде търсена именно в индивидуалния подход, илюзията затова, че
съответното предписание е създадено само и единствено за този
човек. Едновременно с това го има и императива, тъй като е подаден
съвет на готово, дадена е „рецепта“ за изпълнение.
Обобщено, може да бъде представена потребността от
другарство, което е премесено в някаква форма с колективизма,
прието като нещо, което се развива във времето, очертано от
нуждата за себеутвърждение в контекста на надценяването на себе
си и подценяването на другия. Това се потвърждава от егоизма и
недоверчивостта, които са подчертани при българина. Тук е
моментът, в който ще бъде обърнато внимание и на верността, която
категория е подчертана в българския характер.
Верността е изключително свързана отново с другия.
Българският характер се формира така, че във висока степен Другият
се явява сякаш и по-важен от самия Аз. Независимо от полюса, в
който той е позициониран, той е безкрайно нужен за

69
индивидуалното функциониране. Ако Другият е определящ Аз-а,
негово огледало в контекста на нормопсихичното функциониране,
при българите Другият е нещо повече. Той е криво огледало на
собствения образ. Той е онова, което „Аз не искам да съм“ и в
„огледалото виждам идеалното свое отражение“, ако то ме отрази
така, както аз се възприемам, то значи съм постигнал своята цел,
независимо от начина, по който позирам. Верността по отношение
на другия се проявява и в отговорността към поддържаното
равенството. Конкретни прояви във връзка с това са опитите да се
„вразумят“ тези, които желаят да се отделят от възприеманата като
задруга малка общност: „Когато обявих на баща си, че ми е омръзнал
вече овчарлъкът и че желая да го напусна, то той се разсърди
страшно, а другите ме провъзгласиха за нехранимайко – защото
нечуто беше дотогава подобно възражение и непокорство от страна
на един овчарски син“ (Стоянов, 1983, стр. 54). Това е само щрих,
който е относим към начина, по който отношението на отказ от
равенството се е тълкувало като предателство, като „бягство“ от
ритуала, от социално приетото, което има връзка и с противоречията
в българския характер. Разбира се, всичко това е претърпяло своята
трансформация във времето, но стремежът към равенство по всяка
вероятност се е преформулирал към завистта, която пък има
връзка с материалното благополучие понастоящем. Безспорно
обаче, може да се твърди, че категории като емпатия, миролюбивост,
стремеж към баланс и плашливост са типични за българина, като те
са функция към стремежа задруга и поддържането на желан
минимум. В този смисъл, през цялото описание на българския
характер се наблюдава наличието на едно интензивно
противоречие, търсен и разрешаван с прошка конфликт. Най-често
конфликтите приключват със сдобряване, което подчертава и
тази нужда от другия. Българите, в процеса на своето социално
живеене формират най-често и конфликти, които нямат за цел
толкова „обезправяването“ на Другия, колкото целят
позитивирането на себе си. Утвърждаването на личния си образ.

70
Така те силно търсят и прошката като подход. Редки са започналите
конфликти, в които този, който е дал началото няма намерението да
се сдобри. Просто целта е съвсем друга, себеутвърдителна, лична.
По този начин, Другият е нужен повече от всякога. Включително,
ако бъдат разгледани и възпитателните стратегии, които се
използват, например „виж другите как правят еди какво си, пък
ти…“, или „другите ще ти се смеят“. Разбира се, както в по-голямата
част от проявите на своя характер, така и в полето на полюсите
доверие-недоверие е налице известно противоречие. Колкото и да
представлява криво Другият е регулативен. Българинът се намира
„извън себе си“ в не малка част от случаите. Той е склонен да намира
своите потребности, да ги осъзнава посредством външното влияние,
„нормалното“. Това може да се разгледа и като вероятната причина
да компенсира посредством индивидуализма, включително егоизма
и насочването на очакването, че някой друг ще бъде изпълнител на
нещата, които той прави в името на другостта. Това създава едно
изключително мощно, интензивно и устойчиво възприятие във
връзка с нормата, българинът се превръща в устойчива част от
нормата, която той тълкува и интерпретира през себе си и това, което
прави той в името на другите – начинът, по който е простил,
начинът, по който е направил компромис, начинът, с който е
услужил и т.н. Българинът в личен контакт няма да обиди, няма да
нагруби, да унижи, което следва от потребността за задружност и
вярност. Тук обаче е и моментът, в който следва да се спомене, че не
вярва в нормата, която той възприема, което води както до
отношението към общото, така и към изпадането в крайности на
настроението, до грубост и жестокост, в случай, че близък до него
индивид излезе от това възприятие за нормативност, от този стил
на задружност.
Споменатите норми, свързани със задружността носят и
славянски нюанси, но интересното при нея е, че тя е въздигната над
всичко. Тя е всичкото на българина, той се отнася към нея и очаква,
че по него начин и тя ще се отнесе към него, тъй като там са

71
другите. Той е обезверен и враг на властта, затова и
нормативното в задругата е онова, което го кара да се чувства
силен. Дори нямо силен, българинът отстоява себе си докрай,
защото си въобразява, че стои на позицията на общоприетото.
Традиционният българин се „крие зад Ние“. Той има личност, но
умира от страх да бъде различен (Хаджийски, 1997). Оттук следва и
страхът на личността да се опълчи – страх от изолация, от опълчване
срещу другите. ... „Българинът въобще не се екзалтира, той е горещ
само в бой“ (Страшимиров, 1995, стр. 55). Другата причина може да
бъде наличието на потвърдени негативни нагласи към обществото,
което води и до пасивността (автодискриминация), или достигнато
социално-икономическо ниво над минимума, което да води до
страха от загуба на това „минимално“.
Стремежът към задружност е следван от три други
производни черти – способността за самонадрастване, което е
способността към заглушаване на собствения интерес, да се
вживееш в позицията на другия, умението да се погледнеш
отстрани. Но това се случва само в контекста на познатото, в
контекста на възприеманото като задруга – махала, квартал, блок,
вход, като регулативната затова група не бива надскачана, не
представлява интерес от страна на българина. „Извън контекста
на познатото общежитие българинът не се надраства, даже
изобщо не зачита интереса и мнението на другия“ (Драганов, 2003,
стр. 69). Потвърждението затова може да бъде получено в случай, че
изходим желаната обективност на българина „око да види, ръка да
пипне“, както и от това, че отвъд сетивата не може да се разглежда
съществуваща друга действителност за българина. Това близко
обкръжение и обстоятелствата около нещото, до което другите се
докосват води и до друга черта – демократичността. Тя се свързва
още с корените на българина. Тази демократичност обаче е
възможна само и единствено в общината, а не на държавно
равнище, там я няма. Тя е там, където е задружната общност,
където всички са равни по позиция, а равенството се превръща в

72
морална философия (Драганов, 2003). Демократичността при
българина е заставена да „живее“ единствено в условията на
обичайната, равна в социално-икономическо отношение за
индивида общност. Там, където е налице йерархия се наблюдават и
две различни демократичности, изцяло зависими от позицията на
индивида. Третата изводима черта е моралността на българина и
стремежът към морален перфекционизъм. Това обаче, не е
възвишената моралност. По-скоро се касае за форма на морална
дребнавост, която обслужва в голяма степен надценяването на себе
си в контекста на групата, а вероятно и динамиката на
индивидуализма в стремежа на индивида да потвърди това, че „не е
от тия“. Факт е, че моралните стандарти, най-малкото се
употребяват различно за себе си и за другите. Този морал е
интересна консистенция от онова, в което личността е убедена по
отношение на себе си и в изпълнението на целенасочените си
действия, за да бъде постигнато съответното убеждение. Данчев
описва, че „приоритетно бългъринът живее от позициите на
собствената си психика. Въздействието на т.н. „свръх Аз“, на
религия, морални норми, среща упоритото противодействие на
вътрешни духовни сили“ (Данчев, 2008, стр. 50). По този начин е
налице и предпоставката за „фалшивия морал“, очертан от стремежа
към показност и „живеене“ в името на онези, които ще оценят
живеенето. Индивидуалната позитивна оценка за себе си е почти
немислима в контекста на социалното благополучие и в контекста
на трансцендентната представа за Другия, без той да е близък за
индивида.
Живеещ в условията на стремеж към равенство, пасивност
спрямо общото дело и поддържане на минимума, който не може да
бъде „отнет“ от дистантните за индивида власти води и до
следващата група характеристики. Минчо Драганов ги определя. Те
са свързаните с поведението за оцеляване. Задържане на статуквото,
на опазване на съществуващото в автентичната му форма.
„Българският стил на оцеляване е нещо сложно. В него има от една

73
страна, изключително висока издръжливост, първичен, закаляван от
векове, неотклоним порив към жизненост, прераснал в някакъв
впечатляващо висок коефициент на оцеляване. От друга страна,
елемент на себеутвърждение, специфична форма на себедоказване…
Оцеляването ражда самообладание, което изкристализира в
невъобразимо търпение“ (Драганов, 1984, стр. 71-72). В контекста на
това оцеляване се раждат както упоритостта, така и специфичният
инат, а търпението е юздата, която потиска специфичния за нас
южняшки темперамент. Безспорна е способността на българина да
оцелява, да се адаптира към разнообразни обстоятелства и да приема
уравновесено редица събития. Това обаче, дава като следствие и
невъзможността за определянето на характера като изцяло
южняшки, независимо от предпоставките. Българинът е лишен от
лекомислена самонадеяност. По-скоро на фона на темперамента се
появява нетипичното търпение, което е сякаш стремеж „да не се
изпусне сигурното“, в който темпераментът се проявява при
словесната изява на недоволството и поведенческите прояви на
недоверие към всичко, което е извън кръга на комфорт.
Българското оцеляване се свързва и с непретенциозността
на българина, което улеснява самото оцеляване. Тази
непретенциозност води както до огромни лишения, така и до
готовността да се изтърпят значителни лишения, което води до
примитивизиране на живеенето. От друга страна е налице и
гордост с тази способност, тъй като тя има връзка със
себеутвърждаването и способностите на българина да се докаже,
да принадлежи към онези, които са оцелявали в дългото робство.
Всъщност, принадлежността може да се разглежда само като
съвременен придатък и форма на обяснение към това поведение. То
от своя страна следва да се разглежда като типично, най-вече от
гледна точка на това, че и тази черта е помогнала при оцеляването в
продължителните робски условия. Тя е вероятна функция на
социалните отношение и стремежа към равенство още в
средновековието, в което достатъчността се е явила като връх в

74
нуждите на човека. „Бългъринът сега не мечтае, не изгражда планове
за бъдещето, идеалите му са прекалено прагматични и са свързани с
единственото му желание да съществува нормално, да оцелее.
Отчаянието измества оптимизма и мечтата. Идеализмът и
романтиката отдавна са напуснали нашия начин на мислене“
(Данчев, 2008, стр. 146). Живеенето в контекста на „тук и сега“
подчертава изключителната способност за краткосрочно изграждане
на планове. Може да се разгледат и негативите към това, тъй като се
застъпва първо личния интерес и получаването на облага. Но
въпреки това, способността за оцеляване на българина може да се
разглежда и като принос към света. Най-вече с начина, по който
това променя характера и поведението му. „Затворени,
интровертирани в себе си, в собственото си битие, загрижени до
крайност в борбата за своето оцеляване, оставаме слепи за много
човешки неща, проявяващи се особено активно в общуването и най-
вече във възприемането и взаимното разбиране“ (Данчев, 2008). В
този смисъл и чисто човешката суета не е типична за българина. Тя
е изместена от прагматиката и практичното. Израз като
„побългаряване“ не се среща в много култури. Много интересна
препратка се прави към хленченето във връзка с оцеляването
(Драганов, 2003), тъй като нормативно, умението за оцеляване
следва да бъде отграничено от мрънкането и хленченето – изключват
се. Въпреки това обаче, хленченето възниква като форма на
защита, за да не предизвика завистта на другите, което отново не
е с ясното намерение и не е следствие на конкретна омраза към тях,
а следствие на отнасяната характеристика на завистта (видна и
в предния параграф) от една страна, а от друга е следствие на
предпазливостта. Тя се изразява и в потискането на очакването за
нещо добро, което може да се случи. Обикновено българинът
предпочита да чака лошото, за да бъде приятно изненадан. В този и
смисъл, пословичната скромност на българина се събира изцяло в
копнежа за реализация, труд, сигурност. „Ние сме повседневен
народ. Затова мислим ден за ден. Затова нямаме и големи идеи, а пък

75
не се и впрягаме да ги създаваме, защото все очакваме от някъде
нещо да се случи, да дойде друг да ни свърши работата. Усети ли
малко сигурност, българинът се привързва, дава повече от себе си“
(Данчев, 2008, стр. 138). Дългата историческа фактология, свързана
с несигурността е изградила същата като базова черта в националния
характер. Преживяването ѝ от своя страна води и до формиране на
определени вторични качества, респективно поведения. Част от тях
водят до постоянния стремеж към компенсация, презапасяване,
планиране единствено в обозримото бъдеще, което най-често е
„утре“. Фрагментираме се до степен, в която бихме могли да се
„защитим“ от евентуалното разочарование и провал на
дългосрочните планове. Дали несигурността като „условие на
живот“ е и нещо, което води и до недоверието към другите,
обществото като цяло, „българското“, като идентичност, като
понятие.
Третата група характеристики разгледани от Минчо
Драганов се оформят около духа на отрицание. Духът на
отрицанието се разглежда в най-голяма степен като следствие на
историческите процеси. Свързва се с отказа от възприемането на
принадлежността към византийската култура и особености. Богатата
етнокултурна душевност на прабългари и славяни в основата и на
тракийската култура водят до възможността за собствено,
индивидуално развитие на формите на национална идентичност, без
да се „взима“ такава от империята – враг. В този смисъл се задава и
духът на отрицание, която поведенческа проява в най-голяма степен
личи именно в създалите се като следствие на социалните
потребности богомилство и отшелничество. Дистанцията, която
властта поставя към себе си, спрямо обикновения човек и волята на
обикновения човек да се отграничи от онова, което не представлява
собствената му воля води до създаването на тези форми на
алтернатива, които в голяма степен посрещат именно потребностите
на голямата маса. Проявата на отрицанието, често е във връзка и с
формата на взаимоотношения (вж. по-горе фамилиаризирането на

76
другите и стремежа към свръхморал, които целят да доближат
максимално индивида до себе си). Като следствие на тези
особености обаче, сякаш се появява и честото разочарование, което
пък отново води до отрицанието. В този смисъл цикълът е свързан
с приемане на другия близо до себе си, за да бъде той отнесен към
себе си – насочване на големи очаквания към него, което минава и
през опитите самият да отдаде себе си – невъзможност на Другия
да изпълни всички очаквания – Разочарование – Отрицание на
Другия. Това както беше споменато и във връзка с движението през
собствената биография води до утвърждаване на индивидуализма.
От друга страна, „за да възприемаме красивото, хармонията,
багрите около нас, нужна ни е степен на задоволеност, която се
формира и функционира при определени социални обстоятелства.
Това обяснява в голяма степен черногледството при възприемането
на човека от нашата среда. Наситеността на пространството около
нас с отрицателна емоционална енергия, склонността ни да
абсолютизираме отрицателните черти в хората, собствената ни
перцептивна слепота към доброто и красивото. Природната ни
интелигентност системно потъва до подсъзнателно равнище,
намалява се нейната мотивираща, регулаторна роля“ (Данчев, 2008,
стр. 208). И по-конкретно, всичко това е функция на отрицанието във
връзка перманентните опасения, които са част от преживяванията на
българина.
Отрицанието води и до поведенията на роптаене, мрънкане,
осъждане на чуждите действия, критикуването, оплакване. Това
може да се свърже и със спасяването от собствените си страхове,
стремежът към равенство. Мултиплицирането на съответната черта
преминава и през подходите на възпитание, които най-често са през
„НЕ“. Не-идентификацията е фактически знанието на българина за
себе си – отрицанието, какво той не е по-ясно, отколкото какво е,
какво е забранено е по-познато от това, кое е позволено. Проява на
отрицанието е и трудността, която българинът изпитва от
заставането и приемането чуждата гледна точка. Той е с

77
интензивното вярване, че вярванията му са формулирани през
толерантността и емпатията и принадлежи към анонимно
мнозинство, от което човекът с друга гледна точка не е. Затова и
ревностно се застъпва отстояването на всяка цена на
собствените възприятия.
Четвърта група черти на българина се свързват с
практичността. „Българската практичност обаче не е от типа на
организационното умение и воля за реализация. Тя е преди всичко
усет за непосредствената значимост на непосредствените неща, а
много често – и себепосвещаване на текущи интереси… В своята
съвкупност българите се проявяват като реалисти… Българинът е
човек на конкретното, не на абстрактното мислене“ (Драганов, 2003,
стр. 82).
Българинът е човек, който бяга от дългосрочните планове,
той е пресметлив, но само във връзка със ситуацията. Единственото,
което за него е сигурно в дългосрочие, това са пестеливостта,
предпазливостта и бягството от емоционалното, разбирането на
всяка изненада. Практичността при българина е начин на
съществуване, който не конфликтува със способността му да
рискува, тъй като рискът в дейността е свързан със стремежа към
задружност и се проявява много рядко, тъй като е възможен при
засягане на категориите, които са свързани с оцеляването, с което е
свързан и прагматизма. Относно тази практичност и разума на
българина, Страшимиров отбелязва, че българите притежават
интелект, който е „съмняващ се, изпитващ, изобщо неспокоен, по
сила на южния темперамент – такива народи са или хитро
спекулативни или амбициозно правдиви – българите са амбициозно
правдиви (говори се на разума)“ (Страшимиров, 1995, стр. 68). Това
е и една от причините за недоверието към вятърничавото,
неестественото и абстрактното. Кратките и точни послания са тези,
които по най-добър начин се възприемат от българина. Естествено,
подчертаването с личния пример, способност, както и възможността
на индивида да „надскочи“ успелият е възможност за мотивация на

78
отделната личност. Въпреки това, с цялата си практичност,
българинът избягва живеенето отвъд „своята крепост“. Българинът
може и да е „честен, здрав, трезвен, пестелив, работлив: „Бележита
е работната сила и издръжливост на българина. - Поклон, народе
мили, работник и герой с крила, с железни сили” (Дрангов, 2018, стр.
44). Най-главното и потвърдено е това, че българите са ориентирани
в не едно отношение. Те лесно се приспособяват към различните
среди и условия и умеят да сътворяват максимално такива, с цел да
им е удобно и уредено. Могат да работят упорито и не е тенденция
при тях да чакат наготово. Има спорове дали са пестеливи или по-
скоро стиснати, но определено масово българите не си дават парите
излишно и се стараят максимално да спестят от каквото могат. За
жалост проблемът е, че повечето не си ценят труда и позволяват да
се възползват от тях в това отношение. Тази практичност при
българина обаче води и до липсата на задълбочаване.
Пета група черти са свързани с респект от публичността,
дистанцирането от битието, „житейски отвъдното“. Публичността и
формите на „излизане“ извън контекста на ежедневното се свързват
с местата, на които обикновения човек бива цензуриран, с
институционалното, в този смисъл и бива презирано, избягвано. То
е натоварено с цялата тежест на негативната нагласа към властта и
класите, които по презумпция „не са равни нему“. Съответното
бягство от това се случва посредством намирането на ритуали,
традиции, които предоставят именно нужната форма на
публичност. Публичност, но в полето на ежедневието, в полето на
равните. Това е и причината немалко ритуали и свещенодействия
да бъдат осеяни с взаимодействието, с гостито, събирането,
показването на статус. По-лесно е за българина да говори за това,
което е видял, отколкото за онова, което е той. Тук, не е нужно
българинът да добавя към себе си нюанси на нещо, което не отнася
към себе си. В този случай, респектът към публичността
преминава по-скоро през отказа за същата. Или в един интересен
щрих, който намира отражение в интензивния интерес към

79
чуждите истории, към клюките. Публичността на българина върви
с неговото „представяне“, а другите имат някаква форма на
неделегиран ангажимент да направят историята, живеенето,
преживяването публично. В този смисъл се образува и форма на
социална мрежа, в която по-голямата част от българите
разказват историята на другите, оставяйки несъзнавано другите
да разказват техните лични истории. Негативните следствия от
това са свързани със стремежа за отграничаване от Другия. Така,
когато бива разказана чужда история, чуждата личност е подценена
в максимална степен, за да се подчертае значимостта и важността на
„повествователя“. По този начин е почти невъзможно да бъде чута
действителна история, още повече „подценяването“, което върви и
през преразказа води до обезсмисляне и на индивида, обект на
историята. Следствието е подчертан нисък интерес към Другите,
както и фалшиво убеждение във връзка със собствената
автентичност и значимост. Това има и друга страна обаче, тъй като
българинът има различно отношение към принадлежащите към
собствения етнос и другите. Истинският респект обикновеният
човек изпитва към чужденеца, който се явява арбитър, към който
българинът питае уважение, надежда и очакване да отсъди неговата
правота. В този смисъл, в тези условия, той променя и своето
поведение по начин, по който то посреща чужденеца с нуждите
официози и публичност. Що се отнася до своите, които свързва с
това, той е способен да избухне, да насочи гнева си и порицае.
Чужденецът е онзи, която култура не е уважавана, не е разбирана,
подценена е, но все пак в контекста на прагматичното съзнание на
българина, той по презумпция е „по-добре“. Изведеното поведение
от стремежа към лична полза и възможността да се общува „извън
капсулата“, в която е налице всякакъв риск, българинът „уважава“,
отнася се с нужното уважение, за да получи своята „доза“ по-високо
самочувствие и евентуално личен интерес… След което псува,
връщайки се в метаидентичното „България на три морета“.

80
 Шеста група черти се свързва с горното и е свързано с
противоречието в отношението към властта и богатството.
Обикновено отношението на българина към властта протича
в крайностите. От една страна, когато се намира лице в лице с
властимащия, българинът е мил и отнасящ се в рамките на приетия
етикет, по друг начин обаче стоят нещата когато той отсъства или
подмине. Това не се дължи на двуличието като черта, а по-скоро като
пасивна функция на стремежа към оцеляване, който се интерпретира
в голяма степен като невъзможен в случай, че властта не е близо.
Това води и до формите на вярност към властта, което пък води
властта до възможността за интензивен контрол, „закачен“ именно
за този компонент – вярност. „… Ние, българите, сме се научили
добре да живеем при диктатури вътре и отвън страната, защото
веднага сваляме гащи и се правим на верни, протежета, мекерета,
дори копои – а не сме… При диктатурата няма неизвестни и е важно
да бъдеш добричък, а ако си нахален, може да бъдеш и любимец…“
(Драганов, 2003, стр. 87). Тук може да бъде добавен интересен
анализ, който да подчертае точно тази диктатура като форма на
добро управление – тя посреща три от основните компоненти на
българския характер – равенство, оцеляване, чувство за близост до
властта, съответно обективността на това, че всичко е ясно.
Когато са добри отношенията и с диктатора, него го има,
българинът подчертава и своята вярност като качество, което
може да направи едни такива вертикални отношения
изключително устойчиви и продължителни. Естествено обаче, в
случай, че ясният „вожд“, управляващ, ръководител, партия,
„изневери“ на народа, то той започва подкопаването по
индивидуално да бъде саботирано това управление и то
посредством овластяването на другите, които понастоящем са
лишени от власт. Българинът е способен на жестокост и е
безпощаден тогава, когато към него е насочена враждебност,
подигравка, отчуждение и несътрудничество. Но сваленият от
власт, бива забравен, хулен, отричан. Историческото съзнание в

81
контекста на вертикалните отношения съществува единствено в
контекста на родовата общност и възможната близост, в която
българинът е създал полето на възприятието си за задруга. В този
смисъл и подходящо формиране на отношенията би било в
мащабите на локалната идентичност на индивида, като
стъпаловидно се слиза към индивидуално определян ръководител от
възприеманото като задруга звено.
Отвъд това, на властта се гледа с недоверие и известен
копнеж. За българина властта може да бъде прекрасен инструмент
за удовлетворяване на личния интерес. Стремежът към власт се
свързва с разглеждането на възможността да бъдат „уредени“ всички
близки, съответно да се подобри личното материално благополучие,
което уви, може да бъде безгранично. Това е напълно логично,
разглеждайки почти „вечната“ временност на властта, още повече
когато властта не е най-висока. От друга страна, този копнеж към
властта е в конфликт с омразата към актуалните властимащи. Тази
омраза не произхожда толкова интензивно от идеята за конкуренция,
не изхожда от възприятието за справедливост. Тази омраза е
функция на по-високото материално, обективно благополучие на
властимащите, на онова, което обикновения човек няма. Може да
бъде спомената и завистта към това, че „аз нямам“, а „той има“, а в
цикъла на разсъждения следва и това – „ако аз имам той ще ми го
вземе, затова е по-добре да нямам“. Тази омраза се изразява и с
незачитането на правилата, поставяни от Държавата.
Компулсивното сякаш, нарушение на социалните норми, на някои
правни рамки, което повишава самочувствието на българина и
изразява неговото несъгласие с „всичко това“.
Седма група характеристики са свързаните с отрицателното
отношение към самия себе си. Отрицателното отношение може да се
свърже с критичност към нас самите. Тук е интересно да бъде
спомената и вината и високата тревожност, с която българинът бива
възпитаван. Липсата на ясна рамка във връзка с категориите
забранено-позволено се проявява при възпитанието. На детето не се

82
говори с конкретика по отношение на онова, което е неправилно или
забранено. Най-често се използват категориите послушен-
непослушен, което не значи нищо и увеличава тревожността.
Насочването на възпитанието към сетивата, а не към съдържанието
на съзнанието води до качествено изменение при възприятието във
връзка с посочените категории. Той се учи да бъде „послушен“,
следващ другите, а собственото отрича. От друга страна стои и
изградената НЕ-идентичност. Българското дете знае какво да НЕ
прави прекрасно, израства с идеята, че повечето неща са забранени,
но не знае кое е позволено. Бива възпитавано основно с императиви
и забрани. Трудно се предоставя пространството за свобода на
действие. По-скоро идентичността на българското дете се размива в
категориите „какво то НЕ е“ и по какво „НЕ прилича на другите,
които са по-добри“. Рядко се изтъкват позитивите. По този начин
Другият се превръща в компонент, към който не е насочен стремеж
за израстване на личността, а потискането му, подигравките в по-
късна възраст, защото той се възприема като враг. От това се извежда
и другата хипотеза във връзка с ясното осъзнаване, че всъщност сме
част, принадлежим към Другостта, но интензивно отричаме, докато
просто физически не се дистанцираме от нея с убеждението, че „Аз
не съм от тия“. Може да се свърже и с песимизма и очакването, че
„нищо добро не може да ми се случи“. Разбира се, това води и до
други следствия, които представени тук са тясно свързани и с
другите посочени вече черти, но така или иначе, невъзможно е
разглеждането на черта, която да съществува сама по себе си, в който
и да било характер. Често се коментира и критикува точно това как
българите са подвластни на другите, лесно се манипулират,
свикнали са да ги мачкат, не умеят да отстояват позицията си и да
заявяват смело „НЕ“. „Той е затворен, саможив, мнителен, почти
мрачен. Озлобен е бил дълги векове, а озлобеният става зъл. Радост
и тъга преживява сам. В радост е въздържан, в беда е твърд и ням.“
(Дрангов, 2018, стр. 45). Това чувство на „подчинение“ все едно се
предава по наследство на поколенията, ясно е, че историята и

83
политиката имат влияние в психологията на народа. Тази концепция
се разглежда от етнопсихологията. „Цели векове не виждайки добро
от чуждата власт, той и сега я мрази, не и се доверява, бои се от
нея…. Известна съмнителност и недоверие в силите, малодушие и
тъпо покорство, що ни докарват недостиг в народна гордост, в
съзнание и мъжество да се противим на беззаконията и неправдите“
(Дрангов, 2018, стр. 45). Това недоверие е като заседнала травма в
съзнанието на българина. Много често, щом се случи нещо хубаво,
се заражда едно съмнение и страх, че работата не е „чиста“ или, че
ще последва нещо лошо „затишие пред буря“. Оттам идва и
българската народна поговорка: „Много хубаво не е на хубаво“.
Жестокосърдечен. „Той е готов повече да накаже, отколкото да
прости: да прибегне към най-черни лъжи и клевети само и само да
си отмъсти“ (Дрангов, 2018, стр. 44). Българския народ се
съсредоточава точно в негативното и не спира да плюе, да изтъква
грешките на другите и да търси винаги вината в тях. „Низката завист
е важен двигател във взаимните обноски на отделните личности. Тя
отрича дарби, заслуги, отличия. Тя не му дава да съзре и зрънцето от
искрена преданост към добро дело“ (Дрангов, 2018, стр. 44). Най-
големият проблем е точно това, че българинът избягва да се поставя
на мястото на другите, които както става ясно по-горе се възприемат
и като „по-добрият враг“ и действа по начин, но без да иска да
получи насреща същото. Сякаш стремежът да бъде „прецакан“
другият е водещ, нищо че това не им помага с нищо. Това е свързано
и с масовия егоизъм. Желанието за отмъщение е по-силно от това за
собствено развитие и решаване на проблемите, които са се
образували.
Солидаризирайки се с Минчо Драганов, авторът твърди, че
всъщност динамиката на развитието на представата за етническата
принадлежност преминава в алгоритъм, при който голямата част
от населението на Дунавска България (славяните) се
идентифицират в малките граници на своето племе, едновременно
с това тракийската идентичност се прелива към славянската

84
отново, а прабългарската е в голяма степен устойчива и
представлява „сламка“ за останалите етноси. След това обаче,
след приемането на християнството, подмяната по същество, на
властта и връзката с народа, появата на нова, непозната досега
църковна класа, както и приемането на културни и етнически
щрихи от Византия, водят до разрушаване на вече придобиваната
200 години идентичност. След това е нужно изграждането на
следваща, която е притъпявана от страна на първите поробители
– Византия и почти унищожена от вторите Османска Турция. На
практика по време на възраждането е съществувала единствено
кротката, несоциализирана представа за България, българите и
типичното. Всеки дом е бил една Малка България, в която са се
разглеждали и съществували нормите, подчертаващи
индивидуализма и подчертавайки вярата, че някой там вярва в
същото. Липсата на всякаква история, на църква, която да
социализира на български език разграничава всеки дом, сплотява
всеки дом, но в контекста на социалното пространство, това е
почти унищожително на психичните връзки с другостта. Ако нещо
прави чест в най-голяма степен на отделния българин е това, че
през всичките тези години, благодарение на индивидуализма, на
вярата и способността за оцеляване е успяло да запази своето
народно чувство. Както е споменато по-горе, индивидуализма и от
друга страна това, че българинът възприема собствената си норма
като обща е причина за създаващата се представа, че са налице
много единомислещи и вероятно включващи се в действието. Това
поддържа вярата и подхранва съществуването на представата за
българщината, независимо от едновременната антибългарска
представа. Друга причина, която Минчо Драганов представя във
връзка с двойната идентификация е преплитането на
разпознаването в задружността, типична за българите и
едновременно склонността към разпознаването си в чуждата
политико-икономическа и духовна система на турци, гърци. Това
възниква и като следствие на възможното оцеляване в контекста

85
на тези системи, така и като функция на дългото балансиране на
по-високите класи между чуждата власт и своите сънародници.
Това се поддържа и след освобождението и се проявява като
склонността „да се потупват по рамото“ по-богатите нации.
„При тази втора причина се проявява т.нар. „стокхолмски
синдром“, когато похитеният се идентифицира с похитителя,
когато похитената дама даже се влюбва в похитителя и застава
на неговите позиции… При българите обаче, това е етнокултурна
черта, съществувала относително дълъг период от време,
разгърната с житейски страни и нюанси на частните, битови,
свои, както и на чужди и държавни общностни особености. Те
влияят на раздвояването на личността. Докато стокхолмският
синдром е само психично състояние в конкретен случай. Освен това
при него има цялостно преобръщане на позицията и
идентичността, докато при нас е ставало дума за определено две
идентичности… Нашата, българска идентичност е етническа,
културална, битова, докато с поробителя е социално-политическа“
(Драганов, 2003, стр. 95). В този смисъл, може да бъде обяснено и
каква е причината за високата склонност на българина да приема
модели от чужбина, да благоговее и се възхищава на онова, което
външно и да презира своето. Но преди всичко и във връзка с тази
раздвоена идентичност, следва да се подчертае възможността за
адаптация. От тази способност за приспособяване почти към
всичко е производна и чертата на българина – пластичност.
Друга причина за появата на този антибългаризъм при
българите е разгледана през настоящето, продължителният и
сякаш невъзможен преход, който освен всичко друго, прави
българина неспособен да управлява сам, собствената си страна,
собствения си живот. Поставя го в зависимост от малкото и
активира едновременно с това склонността към оцеляване и
редуцира възможността за произвеждане на бунт.
Отвъд посочените по-горе категории, като второстепенни
черти в българския характер, могат да бъдат изброени много други.

86
Синтезът, който Минчо Драганов представя в контекста на тези
групи черти е изчерпателен, съответно другите ще бъдат щриховани.
Пестеливост и инстинкт към натрупване, която е израз на
скромността и отговорността, тя може да бъде срещната в редица
пословици и художествени произведения. Тя има връзка и към
сигурността, нещо, което е липсвало, погледнато в исторически
мащаб и нуждата от оцеляването при всякакви обстоятелства.
Склонността към натрупване се наблюдава и до ден днешен във
връзка с презапасяването на индивида със стоки, които може да
потрябват, може и да не потрябват и липсата на навици във връзка с
изхвърлянето на ненужното. Индивидуалистичната стихия, която
се проявява най-интензивно в мисълта на хората, които искат да
надмината „средната“, да бъдат отделно, над другите – в психиката
на еснафа. Иван Хаджийски я определя като вечна черта на
българина (Хаджийски, 1997). Трудолюбието е друга вторична
черта, която се свързва може би с най-типичната разменна монета на
българина, тъй като той няма и друго, само ръцете и възможността
да оцелява сам, в контекста на семейството, което помага за
осигуряването на сигурност и независимост от властта, която се
избягва. Той се свързва и с романтичната представа за земята,
силната свързаност, която се наблюдава още при създаването на
държавата. Гостоприемството е форма на публичност,
общественост, показност и доверие във връзка с това, че зад стените
се крие най-ценното – семейството, заедно с проблемите, които
„никой отвъд“ не знае. То е форма на суета, която дава радост на
домакините, но не е задължително естествената потребност от
споделяне, приятелство и великодушие. По-скоро възниква като
следствие на нуждата от това да се покаже публично дадена част от
този живот, за да бъде той част от публичното пространство. Тук е
моментът и на подозрителността – това е форма на
предпазливост, вероятно и една от причините, да не се предприемат
рискове, да не се правят излишни опити, а стремежът да е към
сигурното, познатото, близкото. Тук е мястото да се сложи и

87
склонността за причисляване на несравними неща към една
категория, за да се компенсира прикрито чувство за малоценност,
липсата на светската свобода – изразява се изцяло в
несъобразяването с другия, неговото емоционално и актуално
състояние, независимо по какъв начин се случва това – с шега или с
непремерено нахлуване в неговото пространство, сякаш индивидът
не знае за състоянието му в конкретния момент. Тук е мястото и на
нежеланието за обективност, което се свързва със защитата на
правата и достойнството на „тези от неговата черга“. Това е в
конфликт с потребността от обективност, яснота и простота на
обстоятелствата, липсата на абстрактност в мисленето.
Неспособността да чувства вина, което влиза в известна степен в
противоречие с това, че е налице взаимната отговорност, намесата в
чуждия живот и наличието на „ние“ като форма на включване на
„непознатите“ други, които се считат за част от системата на
вярвания на българина. Въпреки това, липсата на вина в голяма
степен се свързва с насочването навън, външния локус на контрол,
който е типичен за националния характер. Тук отново може да
разгледаме гореспоменатата силна нужда от другия, за да се
определи, утвърди и опознае Аз-а, но и силната вяра в задругата и
принадлежността води до търсене на оневиняването, за да се
снеме собствената отговорност и припише същата навън, към
онези, на които се приписват и намерения – власт, Бог, общество и
прочие. Това се получава в голяма степен, след като индивидът е
получил своето утвърждение, че „не е като другите“, той е по-добър,
съответно не може да бъде виновен. Оттук обаче, може да се
премине и към следващата откроена черта заемането на странична,
пасивна позиция към случващото се. От нея, във взаимодействие с
другите черти изкристализира и пасивността към другите,
желанието за надрастване на себе си, което предизвиква и процеса
на автодискриминацията. Това обаче в никакъв случай не значи, че
българинът не е готов да окаже индивидуална помощ, точно
обратното. Готовността за оказване на помощ е залегнала в

88
националния характер, но се проявява ситуативно. Предвид нуждата
от другостта, българинът е готов да помогне, да жертва себе си в
смисъла на вярването в задругата и равенството. Тук връзка има и
това, че „традиционният българин трудно може да каже „не“ в очите
на другия и затова понякога се включва в дела, които не го увличат
и към които даже се чувства вътрешно чужд… Българинът в мигом
тръгва когато трябва да участва в някаква завера на приятели, когато
трябва да се помогне на някого или да се отмъсти за друг“ (Драганов,
2003, стр. 106).
От зависимостта от другите, приписването им на
собствените вярвания и едновременното отграничаване възниква и
може би една от най-типичните черти в българския характер –
завистта. Видно и от данните в първата част, тя е онази черта, с
която в най-голяма степен се охарактеризират и другите. Тя възниква
сякаш като следствие на изострената потребност от равенство.
„В същото време тя е развихряне на честолюбие, индивидуализъм и
съперничество в условията на една нерегламентирана
институционално конкуренция, която е първично човешка,
непосредствена, неразвита“ (Драганов, 2003, стр. 104). Тя
представлява и стратегия за справяне, от нея произлиза и
пасивността по отношение на другите, което има връзка с
индивидуализма и съответно го прави по-интензивен, за да се
достигне онова, за което има завист, или да се достигне до
невъзможността на другите да растат нагоре, за да бъде равно и
справедливо битието.
Тук могат да бъдат щриховани и някои други черти, които
се проявяват ситуативно в случаите, в които са засегнати някои от
водещите характеристики. Това се свързва на първо място с
потребността от задружност и поддържане на нещата на нивото на
личните отношения. Липсата на „изнасяне“ от себе си, за да оживее
българинът в контекста на друга социална роля. Духът на
равенството е това, което водещ стремеж, като от него
функционално се извежда и чувството за винаги правия човек,

89
както и склонността към подчинение, но с категоричност не бива
прието чуждото мнение. Българинът поставя на първо място своето
семейство, което се възприема като крепост и в исторически план е
представлявало онова, което е задържало жива националната
идентичност, онова, което е създало въображаемата връзка и
представа, че индивидът не е сам. В този контекст и утвърждаването
на тези представи се е подхранвало именно съпротивата към властта,
която е чужда, а подчинението пряко свързано с оцеляването. В този
смисъл, кристализиралата метаидентичност с идентификацията към
непознатия, липсващия, мъртвия българин – герой, но и самият,
отречен българин. Това се премесва с още една черта на българина,
която е тясно свързана с прекаления историцизъм, взаимодействащ
с бягството от Другия, който е извън „личната капсула“. Той в
голяма степен пречи на живота и дистанцира индивида от
актуалното, иначе търсено от българина. Това, което заявява
Спиридон Казанджиев е, че „животът, който е устремен към
бъдещето, трябва да е по-силен от миналото… Започне ли една
култура да възкресява миналото, да поддържа неговия живот,
започва и нейният упадък“ (Казанджиев, 2004, стр. 47). Историята
не следва да пречи на пробуждането към бъдещето, тъй като
фиксацията в миналото бавно и успешно унищожава съзнанието.
Това минало живее и в контекста на родовата памет, която в полето
на трансгенерационния конфликт предава „романтизма“ на по-
добрия живот, който е бил в миналото, но липсва в настоящето.
Георги Господинов социализира това явление прекрасно в
последния си роман Времеубежище: „Откъде е тази лична обсесия
по миналото? Защо ме дърпа назад като кладенец, над който съм се
надвесил? Защо ме мами с лица, които знам, че вече не съществуват?
Какво има останало там, което не успях да взема? Какво ме чака там,
в пещерата на това минало? Мога ли да измоля едно връщане
обратно, без да имам дарбата на Орфей, само желанието? И дали
онова и онези, които успея да изведа оттам, няма да бъдат убити от
мен с едно обръщане назад още по пътя?“ (Господинов, 2020).

90
 Изтакан от своите противоречия и разнородни по същество
характеристики, българинът представлява може би една от малкото
етнически категории, които са освен трудно разбираеми, то и трудно
контролируеми в условията на стандартната демократична система
и формата на йерархичност.
Историческата динамика както е предизвикана от
социалните потребности, така е и повлияла пряко върху същите,
като тук е мястото да бъде отбелязано, че движението на социалното
е в основата, на който и да било социалнопсихологически процес.
Ясно е, че всичко, което е надперсонално е създадено за да повлияе,
промени, по начин, по който контролирането и развитието на
обществото да бъде възможно в контекста на умението за
самоуправлението на масите. Същото обаче, преминава през
интерпретацията и психичното, изначално съществуващо в
индивида. След като то се върне се ражда особеното движение на
масите, или общото вярване към социалното. В условията на
драматичните промени и увеличаващите се дистанции между
различните класи се е утвърждавало равенството като ценност и
презрението, отвращението от властта, която обаче следва да бъде
„слушана“, за да може да се запази целостта на основните –
семейство и оцеляване. При всички обстоятелства, за българина
следва да бъде отредена думата Човек, с главна буква. На първо
място, за да получи признанието си обикновения човек, затова, че
благодарение на него идентичността и българщината е запазена
почти без промени. Факт са и всички черти, които са негативни, но
те са свързани с оцеляването и следва да бъдат посрещнати с техните
специфики именно във връзка с предлаганата политическа система
и социализатори.
Парадоксите в българския характер
Минчо Драганов дефинира някои от парадоксите в
националния характер. Първият е свързан със способността за
хуманност и човечност на патриархално-традиционния селянин,

91
която от своя страна вади от себе си груба, жестока безпощадност. В
този смисъл, традиционният селянин НЕ може да бъде определен и
като човек на крайностите, тъй като тази човечност той съхранява
дори в своята грубост и жестокост. Интересна е и проявата на
парадокса, който се свързва в по-голяма степен със социално
опосредстваните отношения, българинът е съдник към отношението
на другите към обичая, традиционния норматив, но е човечен тогава,
когато отношенията са преки (Драганов, 2003). Това в голяма степен
е носител на нюанса на автодискриминацията, която не се проявява
в междуличностните отношения, но е в тясна връзка с отношението
към групата. В този смисъл, вероятно надперсоналните значения на
религията и ритуала могат да се разгледат като излишни във връзка
с опосредстването на отношението между българите. Това може да
срещне най-силно проявление в поддържането на пряка
комуникация, за да се избяга от „слуха“, от „мълвата“, от
възможността да е налице друго отношение, различно от прякото
взаимодействие.
Вторият посочен парадокс, който има своите допирателни с
първия се изразява в проявите на селянина като толерантен, като
човек с висока граница на търпимост, самообладание и
издръжливост, който едновременно с това е агресивно нетолерантен
и раздразнителен. Като раздразнителността отново се явява тогава,
когато е налице отношение към надперсоналното и то във връзка не
с видимото изменение на дадена традиция или обичай, а в
същностното, онова, което е в духа на традицията (Драганов, 2003).
Това има силно отношение към продължаването и поддържането на
патриархалната, стара традиция. Може би подобно поведение и
проява на вторичното в българския характер е причина и за
поддържания трансгенерационен конфликт, в който младите са
обвиняване именно в неследване на традиционното, отричане на
отминали ценности и едва ли не се насочва забраната в това да бъдат
в контекста на новото общество.

92
 Третият парадокс е свързан с отговорността, като
патриархалният селянин се чувства отговорен за всичко, което се
изразява с илюзорното право да се меси във всичко, да контролира
всеки, което го прави „отговорен за всичко“. Едновременно с това
обаче, той не може да поеме лична отговорност и предпочита да
застава зад „ние“, както и да прелива своята отговорност с общата
(Драганов, 1984). Това е изключително интересен парадокс, който
отново може да бъде свързан с процеса на автодискриминацията,
като тази особеност се проявява като форма на дистанциране от
собственото участие в собствения живот, което насочва нещата към
вината на другите. Едновременно с това обаче, поддържайки своята
собствена представа за намесата на другите, българинът усеща, че
сякаш е с делегирани права във връзка с намесата в чуждия живот.
Проявата е още по-интензивна когато се поддържа от възприятието
на патриархалното общество и ако човекът е по-възрастен на онзи, в
чийто живот навлиза.
Четвъртият парадокс се разглежда във връзка с личния
кръгозор, който е безкрайно тесен, но едновременно с това способен
да побере значителен кръг от ценности (Драганов, 1984). Причината
затова се корени вероятно във вековна устойчивост на поведението
във връзка с традициите и бита, които се преплитат с промяната на
строя и измененията в ценностната система.
Парадоксалната система може да бъде развита широко, ако
се разгледат и другите противоречия, които са свързани с това, че
„жената хем е домовладика, хем е подчинена на мъжа, съчетанието
на свитост със самочувствие, пестеливост с разточителство,
самостоятелност с несамостоятелност, живото съзнание с
невежеството, широкото любопитство с ограниченост и
незаинтересованост“ (Драганов, 2003, стр. 262). Както Иван
Хаджийски определя този тип характер „това е една личност, която
не прилича на другите, нещо повече, тя не прилича винаги на самата
себе си. Това е една многоличност. Дотам е отишъл съвременния
човек, отразил всички противоречия на сложното време, раздвоен –

93
не, разпънат на кръст – не, теглен от безбройните противоречиви
нравствени, политически и стопански сили, на които неговото
поведение е една жестоко начупена производна“ (Хаджийски, 1997,
стр. 61).
Смело, но интересно би било да се щрихова вероятната
причина за наличията на толкова много противоречия, които до ден
днешен не са се стабилизирали в характера на българина. Безспорен
факт е, че противоречията са в основата на нещата, развитието на
тези противоречия може да доведе до конфликт, а може да доведе и
до осъзнатата взаимовръзка. На практика, говорим за едно и също
нещо когато говорим за светлина и тъмнина, просто тъмнината е
липсата на светлината. Да се търси причината за преплетените
противоречия и поддържан конфликт, без устойчиво да е приел
посоката в едното или другото може да говори, че на практика
потребността от сигурност е тази, която ограничава поведението на
българина, за да бъде постигнато движението и психичното
стабилизиране в определен обем от устойчиви качества. Сякаш
посягането на собствеността още в началото, несигурността по
отношение на земята, по-късно и на семейството е задало
устойчивия страх от напредък, страхът от това, че някой нещо може
да вземе. В този смисъл, „вратата“ към бягството от едното към
другото е винаги отворена. В голяма степен всичко това може да
бъде отнесено и към способността за гъвкавост, която с
категоричност не е овладяна, но е съществуваща. Стоящи в своя
баланс, противоречията на характера, крайностите се проявяват
тогава когато се посегне на личното, а лично е всяко едно, което се
възприема като собствено и на онова, което ритуално или
традиционно обслужва материалното-собствено. В другите случаи,
при непосягане върху личното, българският селянин проявява
монолитност, цялостност, уравновесеност, стабилност, нужни му
точно затова, за да поддържа личното, в което се намира и същността
на неговия живот.

94
 Освен през посочените парадокси, които са детерминирани
в голяма степен, другото определящо българския характер е
отношението към собствеността, което ясно дава концепцията на
собственика, че тя е „вход към живота“. Той живее в смъртен страх
да предостави собствеността си (земята и воловете). От
потребността за владеене на собствеността и самоиздръжка на
живота се ражда и потребността от отхвърлянето на господаря в
тесен и широк смисъл. Дълго време борил се за постигането на тази
дребна собственост и бранил същата на цената на потискането на
собствените си други потребности, българинът държи и брани на
собствеността, като не желае да друг да бъде над него, да бъде
началство. „Когато нашият селянин се страхуваше да работи с
другите, той се страхуваше, защото не им вярваше, не беше сигурен
дали ще се работи или ще се надхитря – а той искаше да се работи –
не знаеше дали няма да му се падне да мъкне на гърба си
мързеливи… Той чувстваше, че няма да може да се разпорежда така,
както си знае, няма да може да управлява свободно собствения си
имот“ (Драганов, 2003, стр. 265). След освобождението този страх се
пренася и към новия строй, преструктурирането, неизвестността кой
и как ще управлява.
Разглеждайки не толкова простата, но не и сложна
душевност на българския селянин, баща на всяка единица,
развиваща се в последното столетие се поставяме отново във
формата на парадокс. В представеното описание и анализ се вижда,
че ако има нещо сигурно, то е това, че българинът не е управляван
така, че той да се развие. Той е управляван под вменявания страх към
отнемането на собствеността и обективното й отнемане, ведно с
опити да се създаде форма на колективност, която изцяло
противоречи на индивидуализма, който е водеща черта. Драмата на
българския селянин изкристализира в тази устойчивост, дух,
жестоко „тежене на мястото си“, без да си част от настоящето, без да
създаваш история, а за да браниш, да съхраниш онова свое,
обличайки го в традициите и обичаите, които тесният светоглед е

95
създало. Кроткото възхищение на красивото, което е зад стените, но
не и на себе си, за да не бъде посегнато на собственото носи
нюансите на това умение за радостта към живота, към красивото.
Едновременно с всичко това, следва да се посочи и фината
нравственост, която българина притежава. Признаването на Бога,
без задълбаването в дълбоки религиозни вярвания; макар
опростеното умение за създаване на причинно-следствени връзки, те
са изцяло опосредствани от капацитета на разума и ума, който се
издига в култ в някакъв момент, като трансформацията е основно
като послание към следващите поколения, за да се учат.
Справедливостта от друга страна е изключително засегната, като
независимо от презрението на българина към по-високата класа, той
почита хората, които са по-богати, но с труд са постигнали
богатството си. Общувайки с Бога, в почит на разума, труда и
обективното, носейки духа на справедливостта именно българският
селянин е онзи, който става борец за правдата, онзи, който се изправя
срещу робството в защита на честта, собствеността и
независимостта на себе си и семейството си.

Ценностни ориентации при българите

След като са очертани водещите характеристики в
българския характер, следва да направена и препратка към
ценностните ориентации на българите. Това предоставя
възможността за по-задълбочено разглеждане на позиционирането
на тези характеристики към относително устойчивите ценности,
които в голяма степен са формиращи и поведението спрямо
категории като справедливост, свобода и прочие стремежи, без
конкретен обект, но при всички обстоятелства включващи Другия в
полето на индивида. Тъй като ценностите не представляват
конкретен предмет на настоящата работа, същите ще бъдат
разгледани кратко и представени от вече реализирани изследвания.
На първо място следва да бъде разгледано това какво
означава ценностна система. Това е психична структура „която

96
регулира не само индивидуалното, но също така и социалното
поведение на индивидите. Ценностите са своеобразен предавателен
механизъм, свързващ индивидите и обществото… С други думи
може да се говори за две равнища на ценностната система –
индивидуално и културно“ (Байчинска, 2011, стр. 18).
Рокич определя ценностите като трайни убеждения, които
имат връзка с предпочитан начин на целеполагане и поведение. Той
разглежда два типа ценности – терминални, които представляват и
финална цел на съществуването и инструментални, които са
относими към индивидуалните стандарти на поведение –
отговорност, искреност. „Ценностите и нагласите са психични
детерминанти, които регулират социалното поведение на хората, но
между двете понятия не трябва да се поставя знак за равенство. За
разлика от нагласите, които са насочени към конкретен обект или
ситуация, ценностите са по-абстрактни, но и съществени в живота
на индивидите. Те имат определено съдържание, притежават
интензивност (колко силно се предпочитат пред други ценности),
разкриват социалната желателност или нормативност на нещата (как
трябва да се действа), тясно са свързани с Аз-концепцията и
чувството за идентичност (централност на личността)“ (Байчинска,
2011). На практика, ценностите в най-голяма степен представляват
онази социална спойка, която индивида в известна степен дефинира
в контекста на свободите, които културата му позволява. Те са
относими към смисъла, който индивида намира в живеенето от една
страна, а от друга представляват и водещ мотиватор при
формирането на поведенията в междуличностната сфера и
насочените към себе си такива. От една страна те са позиционирани
устойчиво в индивидуалното и колективно съзнание, като могат да
бъдат и детерминанти във връзка с формирането на определени
черти. Различаващи се от нагласите, те могат да бъдат разгледани и
като първично формиращи се от гледна точка на тяхната априорна
природа и насоката им към универсалните, широки категории на
живеенето. Както е посочено по-горе теоретичното поле във връзка
с ценностите и ценностната система няма да бъде разгледано, тъй
като това не е предмет на настоящата работа. Въпреки това, във

97
функцията на формиращите се черти на индивида, те са важна
детерминанта, тъй като са обуславящи поведението. По-долу са
представени достигнатите изводи във връзка с ценностната система
на съвременния българин.
В посочено широко изследване на Магдалена Гарванова са
изведени някои от ценностните характеристики на българина.
Водеща такава при българина е семейството и децата, което е
следвано от приятелите, свободата и любовта. Трудът заема водещо
място при българите, като нови ценности се появяват
достойнството, професионализма и независимостта. Българинът
не възприема собствения си живот като безсмислен, но оценя света
като аморален. Животът на съвременния българин не се възприема
за изцяло свободен, независимо, че това се възприема като ценност.
Тя е по-скоро пожелателна, но не и универсална ценност за народа.
Българинът не разглежда като ценност, безразличен е към
събитията, които сполетяват групите, които се различават от равните
на тях. Независимо дали се касае за малцинствени групи или
интелектуалци (Гарванова, 2013). Следвайки посоченото, както и
допълнението, което Гарванова извежда животът в дома като „най-
важна опора в битието на българина и заедно с общата култура и
образованието е най-силен фактор за повишаване на
удовлетвореността от живота като цяло. Тежкото материално и
финансово положение, заедно с безработицата, не са достатъчно
силни фактори, способни да разрушат необратимо личностната
увереност и виталност“ (Чавдарова, 2018, стр. 55). Свободата като
новоутвърждаваща се ценност не е получила своята основа в
живеенето на българина, тъй като не е достатъчно ясна категория и
предвид историческите факти. Добро начало е нейното деклариране,
но със сигурност тя може да бъде разгледана като зародиш, който
съвременните поколения следва да отгледат в случай, че бъдат
възпитани именно в тази свобода. Това би срещнало своите
затруднения, тъй като точно тази трансмисия е невъзможна в случай,
че по-горните поколения не познават ценността на свободата, а по-
скоро са търсещи сигурността в ограничено умение за поемане на
риск и отговорност спрямо себе си. В този смисъл и потвърждение

98
на посочената ценност е и изследване проведено от Стоянов и
Манолов през 2018 година, в което ясно се очертава осмислянето на
живота на съвременния българин през децата. Те ограничават най-
вече своите социални контакти, в този смисъл и живеене за себе си.
Дават началото на живеене в името на нещо външно. Това в известна
степен обезличностява детето, тъй като родителят в ритуалите си се
опитва да определи неговата съдба, както и насочва очаквания във
връзка с това „детето да изживее живота, който родителят е спрял да
живее, след като е получил своя смисъл“. От друга страна на 50% от
респондентите заявяват, че до късна възраст (до 30 години, една част
от респондентите и цял живот) детето е ангажимент на семейството
(Стоянов & Манолов, 2018). По този начин се наблюдава
относителната стабилност във връзка с ценността семейство, което
изведено и от посочените по-горе характеристики може да се посочи
като водеща ос на живеенето на българина. От друга страна са
налице и липсващи предпоставки за подчертаване на ценността на
свободата.
Има един интересен компонент във връзка с
индивидуализма7. Той присъства както като ценностна ориентация,
така и като черта в характера на българина. Всъщност,
индивидуализмът се намира и в основата на съвременните условия
на живеене, тъй като „стремежът към себе си“ и „стремежът за себе
си“ е сякаш условие на глобализацията и либералното общество. В
този смисъл, тази черта е иманентна при българите, което е и
предпоставка за бързо развитие в контекста на новото общество при
определени случаи. В сравнително изследване 1995 и 2005 година,
Байчинска прави следните изводи: при индивидуалистите се

7 В контекста на ценностите, според Триандис индивидуализмът е културен

синдром, който предполага емоционална независимост на индивида от
вътрешната група, фокусиране върху собствените сили, самостоятелно
справяне с проблемите, стремеж към съревнование и лични постижения,
хедонизъм и удоволствия. Личните интереси се поставят над интересите на
групата или общността. В индивидуалистичните общества се наблюдава кръгов
културен синдром – тяхното културно развитие е едновременно предпоставка и
резултат на индивидуализма.

99
наблюдава криза, при колективистите не. Обяснението е в това,
че индивидуалистите са изразители на модернизиращата тенденция
в българската култура, активни субекти на социалната промяна в
България. Увеличава се индивидуализма в началото на
прехода, което свидетелства за една по-оптимистична нагласа на
българина към бъдещето. В десетгодишен период политическите
промени не повлияват върху колективизма и индивидуализма.
Замяната на колективизма с индивидуализъм изисква обществени
реформи, които да създадат стабилно развитие в икономически,
политически аспект. За нещастие обаче, социално-икономическата
обстановка връща към колективистичното. При българските
учители е подчертана ценността на включеността и относително
ниската стойност на автономност. Най-висок е резултатът при
контрол върху средата и много нисък по егалитаризъм и хармония.
При студентите от друга страна много висока значимост се дава на
себеутвърждаването и ниска на себетрансцедентирането.
Включеността е висока, а автономността ниска, което отново има
връзка с трансмисията между поколенията. Силно изразените
ценности на себеутвърждаването и относително ниските на
себетрансцедентирането, показват, че българската култура в
началото на прехода се характеризира с приоритет на личните,
а не на колективните цели. Това означава, че в европейската
перспектива българската култура може да бъде определена като
култура на включения в групата индивид, който се стреми към
себеутвърждение. Въпросът възможно ли е една култура с
относителна висока значимост на ценностите на включеността и
относително ниска на автономността, т.е. една колективистична
култура, да дава приоритет на себеутвърждаването, а не на
трансцедентирането, на личните, а не на колективни цели?
(Байчинска, 2011). В този смисъл е и своеобразния конфликт между
това, което сме, онова, което следва да бъдем и начинът, по който
проявяваме иманентното. Едновременното придаване на значимост
на другите, но поставянето на личните цели над груповите е
своеобразен парадокс. Той може да се обясни с недостатъчната
възможност за „превключване“ на различните роли при българина.

100
Това може да се обясни с дългите години на споделяне на работата
в контекста на семейството, работата, която е тясно свързана с
оцеляването, социалните отношения, които се градят в личния кръг
(съседи, близки, познати), дори информираността се получава от
значимите за него хора. Споделената съдба в условията на
дългогодишното равенство от друга страна води и до генерирането
на проекциите на индивида с другите. Това води вероятно до
приемането и понастоящем лично голяма част от нещата,
обстоятелствата, които се случват. Те се приемат лично, независимо
от социалната роля, в която се намира, тъй като превключването на
социалните роли е трудно, както е споменато. Това е и вероятна
причина за нуждата от другите, които се възприемат като част от
личните контакти, но в контекста на мрежата от лични отношения,
които се създават доминират индивидуалните цели. Това е
конфликт, който може да бъде разрешен изключително трудно и
през поколения на отграничаване на различните явления. Но нека
бъде обърнато внимание по какъв начин се предават нещата на по-
младите.
При кроскултурално изследване на студенти, проф.
Чавдарова получава следните изводи – на първите места в
ценностната система са позиционирани здраве, любов, добри и верни
приятели и развитие. Като най-ниски стойности са посочени
творчеството, красотата на природата и изкуството, щастие за
другите, развлечение и обществено признание (Чавдарова, 2011).
Така ранжираните ценности при студентите представляват
изключително интересен резултат от гледна точка на това, че те
силно кореспондират както с националния характер, така и с
посочените ценности, които касаят и по-възрастното поколение.
Придаването на високо значение на здравето по всяка вероятност е
социално унаследено, но предвид устойчивостта на ценностите,
може да се възприеме и като преживяването на несигурността извън
семейството. От друга страна практичността и реализма на
българина се отразяват прекрасно в ниската стойност, която се
придава на творчеството, природата красотата. Далеч са от
абстрактното. От друга страна общественото признание и щастието

101
за другите (последно място), подчертават типичния
индивидуализъм, който е актуален и до ден днешен. Професор
Чавдарова подчертава, че българските студенти са в светогледна
дифузия, предвид неглижирането на ценностите като жизнена
мъдрост, красота на природата и изкуството и щастие за другите. За
сметка на това се наблюдава утвърждаване на материалните
ценности. Семейните ценности също стоят като базисни, което дава
индикации затова, че роднинските и културно-етническите
елементи са доминиращи в идентификационното поле (Чавдарова,
2011). Продължавайки с анализа във връзка с ценностните
ориентации на студентите, може да се разгледат и изводите, които
професор Чавдарова прави след друго кроскултурално изследване
във връзка с кариерния избор. Характерен за българските студенти е
статусът на изградена професионална идентичност. При 82% от
студентите е налице съвпадение между личностния, професионален
профил и техните кариерни цели (Чавдарова, 2018). От друга страна
„Ясно дефинираният кариерен избор е съотнесен към адекватен
професионален и личностен профил; интериоризирани, стабилни
във времето ценностни нагласи и реалистична самооценка…“
(Чавдарова, 2018, стр. 246).
От посочените дотук изводи, може да се посочи
допускането, че все пак трудът остава ценност за българина в новото
време. Сравнително добре професионално ориентирани са
българските студенти. Поставени в контекста на ценностните им
ориентации, професионалното ориентиране може да бъде
предициран и интраперсонален конфликт при условията на
реализация извън контекста на семейството, но това са само
допускания, които биха могли да бъдат компенсирани посредством
индивидуалистични ориентации. Такива са отразени: „Включването
на ценностите „увереност в себе си“ и „развитие“ в ядрото на
ценностната система на българските студенти отразява тенденцията
към утвърждаване на индивидуалистичните ценностни ориентации“
(Чавдарова, 2009, стр. 144). От друга страна щастието за другите е
поставено на последните места, което показва и липсата на
алтруистични тенденции при българските студенти (Чавдарова,

102
2009). Интересно в контекста на развитието на националната
идентичност е едновременното „девалвиране на социалистическите
колективистични ценности, съчетано с компрометиране на
либерално-демократичните ценности – състояние, което в
дългосрочен аспект се оказва устойчиво и продължава да бъде важна
особеност на индивидуалното/груповото съзнание в условията на
преход“ (Чавдарова, 2011). Този резултат е изключително интересен
по същество и поставен в полето на всичко разгледано в настоящия
параграф. Тук ясно е представен и споменатият по-горе
интраперсонален конфликт, в който едновременно е „надскочено“
ехото от социалистическото минало, но вероятно дълбоките корени
в семейството и устойчивите ценности не позволяват и категорично
приемане на настоящето. Това създава предпоставки за поддържане
на романтичното отношение към едно минало, което е идеализирано
през ценността на поколенията и едновременно требваното
настояще, което бавно, но сигурно променя индивида, намиращ се в
условията на своя „кръстопът“. Трансмисиите в поколенията следва
да са повече, за да може родовата памет да избледнее дотолкова, че
индивидът да бъде повлияван единствено от отношенията и
преживяванията в условията на новото време. Смело предположение
е, че по-категорична промяна в ценностите би била налице след
няколко поколения, като всяко следващо ще прави стъпка в страни
от актуалния конфликт. В този смисъл и в страничния контекст на
социалното унаследяване, Манолов, Стоянов и Георгиева правят
изводите, че независимо от промяната на нагласите, лингвистичните
конструкти не се променят значително през поколение. Променят се
категориите, като това се случва посредством създаване на нови
комбинации в лингвистичното изразяване, което е и своеобразно
„препрограмиране“ на категориите, но не и промяна на самите
категории (Manolov, Stoyanov, & Georgieva, 2019).
С кратко представените данни в настоящия параграф,
работата се опита да придаде смисъл на чертите на българския
характер в контекста на ценностните ориентации. Може да се твърди
за получаването на някаква форма на емулсия между ценностите,
които са еволюирали във времето и обстоятелствата на българската

103
история. Поддръжката и стремежът към тях пък води до
формирането на поведения, които очертават и групите
характеристики и парадоксите представени в предния параграф.
Дотолкова сложно преплетен е българският характер, постигнал
своето развитие в сложните исторически обстоятелства. Те от своя
страна са причина и следствие именно от тези особености. Няма
историческо събитие, което да не е предпоставено от динамиката в
едно общество. Сякаш историята редуваща възходи и падения,
величие и позор, обединение и разединение показва и вечната
несигурност в себе си, в другите, във властта, в съдбата, в
мистичното. Единствено фактите, единствено онова, което е
получено с кръв на дланите и е кръв от своята кръв е онова ценно,
което води и до оцеляването. Тънката червена линия, движеща се
между противоречията като техен фундамент, като тяхна ос е
линията на храбростта. Висок е прагът ѝ на проява, но когато някой
посегне и на най-малкото, на единственото, постигнатото с цената
на „всичкото“ – здраве и семейство, тогава тази храброст става нещо
пословично. В духа на индивидуализма, егоизма и окрепостяването
на личността е постигнато и съхранението на автентичното и
българското. Вярно. По начин, по който е възприето навсякъде,
поставено под плащеницата на някаква форма морал, твърде общ,
твърде несигурен и динамичен, но морал – изведен от представата за
себе си, отразена в очите на другите и следваща от отрицанието на
онова, което е възможно да бъде проявено. Българинът не може да
бъде смачкан, трудно може да бъде и извисен, но той може да бъде
вечен. Потопен в своите конфликти, той проявява качествата, които
цели системи се опитват да требват социално. Но тези
характеристики са задушавани, ограничавани в полето на
отрицанието на себе си. Те са пренасочвани към неживото, към
миналото. Не миналото, което е представено с изкуството, а
миналото, което е в представите – нереално, романтично, следвано,
искано. А бъдещето, то е оставено в ръцете на другата част на
обществото, не по-малко отричана и презирана – властта. Уви,
българите не пишат своята история, а копнеят за своето минало,
което е очертано отново в условията на родовата памет. Тъжно.

104
Често може да се чуе, че българинът преживява срам когато се
говори за националния характер. Може би там се намира и
разковничето на отрицанието. Може би не. Така или иначе стремеж
на всеки един от нас следва да бъде използването и овладяването на
„силите, които ни движат“. Гордост – имена като Левски и Ботев
будят гордостта, която самите ние не сме поставили под принуда в
личната история на неизживения живот. Те не са равни, то те са нас,
овладели и познаващи способностите си и опиращи се своето
национално, на проекцията на романтичното минало в настоящето,
за да бъде създадено бъдеще – бъдеще за всички и освобождаването
на свободата като ценност. Те са осъзнатите копия на всички нас.
Храброст. Спомената по-горе. Историята не познава загубено
българско бойно знаме, не познава отказ. Познава висок боен дух и
борба. Разбира се, че това е част от нашия характер. Разбира се, че
тя е производна на всички онези, възприемани със срам
характеристики. Индивидуалисти дотолкова, доколкото в боя всеки
защитава себе си и своя род, своето семейство, това умножава
силата, не я размива. Това води и до свръхспособностите и обема на
националните победи. Това сме ние, използващи, а не отричащи
нашите особености.
Главата приключва с вечните думи на Паисий: „Ти,
българино, не се лъжи, знай своя род и език и се учи на своя език“
(Хилендарски, 2019).

Прояви на националния характер

Интересна би била културалната репрезентация на
българина в контекста на различните произведения на българската
литература. Избраните произведения не са случайни. На първо място
стремежът е да се представи репрезентацията на националния
характер от страна на класиците в българската литература. На второ
място, но не по важност, е поставена целта да се разгледат някои
основни проявления на българския характер в условията на времето,
в което събитията се развиват. По този начин е разкрит и един водещ
конфликт, който е съдържателно позициониран в субекта на новото

105
време, но времево и пространствено е впито дълбоко, в корените на
българския род. Разкриването на този конфликт има за цел да
представи на читателя вечно зараждащата се и вечно задушавана в
условията на традиционното общество воля за свобода. Най-основно
тук са представени няколко области в националното живеене – двата
типа свобода – политическата и духовната в стремежите на героите,
които предизвикват симпатии у читателя. От друга страна е сложен
щрих и върху семейството, традиционното, очакващо семейство с
неговите водещи фигури – майката и бащата.
Ако бъде взет гениалният роман на Иван Вазов „Под
Игото“. Писан във връзка със събития, които са действителни за
автора, позовани върху преживяванията на героите в своето
произведение. Романът представя България в навечерието на
Априлското въстание, което възниква като най-широкото
национално противодействие срещу робството. Факт е, че
политическите цели на въстанието са водещи, но процесите, които
се разглеждат там са тясно кореспондиращи с българската
душевност. В предишния том на автодискриминацията са
разгледани щрихи от „Записки по българските въстания“, където е
представено и по-подробно анализа на типажите участници. В този
параграф е обърнато внимание по-скоро на образите, които
културално се представят във връзка с българина и водещия
конфликт между него и Другостта.
Бойчо Огнянов. Той е събирателен образ на добродетелите
на българския характер, на апостолите на свободата. За него
родината бива поставена на първо място, тя е идеал, цел, всичко.
Неговата готовност е насочена към това, ако е възможно да спаси
всички. В този смисъл, водеща ценност за него освен свободата, това
е и рода. Интересна е препратката, която може да се направи от
гледна точка на това, че всъщност при българите, които проявяват
характеристиките на „героя“ има значение, не само тесния смисъл
на семейството, а целия род. В този смисъл и това се явява
изключително важната черта, която е свързана с образованието и

106
възможността да се разгледа действителността отвъд ограничената
концепция на кръвното семейство. При Огнянов се проявяват и
общите български характеристики, които се свързват с уважението
към жената, стремежът към равнопоставеност. При него обаче,
равнопоставеността не е издигната на нивото на материалистичните
нагласи, такива, каквито се проявяват при повечето българи във
всяко едно време. Сякаш извеждането на личността в контекста на
цялото спомага интензивно и за по-задълбоченото разглеждане и
стремежа към постигането на цели в контекста на общността. Силна
проява на това себеотрицание е моментът, в който той на стъпка да
се предаде на турските власти, за да спаси несправедливо обвинения
Соколов. Друг силен момент, в който се проявява тази негова черта
е спасяването на момичето от воденицата, за да не бъде изнасилена
от турците. Тази ценностна система извежда на първо място идеала
България. Той извежда на преден план чертите на достойнството,
смелостта, героизма. По този начин свободата може да се разглежда
като водеща в неговата ценностна система. В този смисъл и при
посочените ценностни характеристики, в България, свободата все
още е новоутвърждаваща се ценност и поставяна на четвърто място
в българска извадка. Контрастът на Огнянов с останалите участници
е голям, тъй като заложили на водещите ценности, те стоят встрани,
избягвайки да се солидаризират с неговото дело. Постоянството му,
разбира се, събира последователи в продължението на романа.
Сякаш се наблюдава подем в контекста на обществото, който
разбира се, продължава до един определен момент. Не е налице
прогресия относно националните цели. В този смисъл може да бъде
разгледан и анализа на основният конфликт, който може да бъде
поставен в контекста на етнопсихологическия анализ. Той се
представя най-вече посредством персонажите. Ако бъде разгледан
контраста на водещата ценност на Огнянов, която е свързана с Рода
и равнопоставеността, ясно се откроява и смисъла на „любовта“,
която възниква като линия в романа. Връзката между него и Рада
открояват именно равенството освен между половете, то и в

107
контекста на стремежа (обхващащ всички други). Мунчо е
представен като междинно звено в триадата, репрезентираш сякаш
възприятието за лудостта в условията на различното ценностно
ранжиране. Обществото от друга страна, което е олицетворено в
различните персонажи бележи частичната прогресия във връзка с
възприятието да „въстане“, но това е ярко поставено в условията и
на вербализирането и заявяването на готовност. Пример затова е
Фратьо, който дори не споменава свободата с българското ѝ
название, а използва liberte. По този начин той поставя дистанция
между себе си и делото в чисто лингвистичен аспект, който е и
натоварен с психологически смисъл. Франгов от друга страна
представя и наличието на къща като препратка към водещата
ценностна дистанция между „лудостта“ на свободата и нормата –
дом/семейство за народа. В страха си да не загубят материалната
ценност, ведно със семейството, началото на зверствата от страна на
турците води и до отказ от участие, продължение докрай в делото.
Така или иначе, романът ясно откроява нуждата на народа от водач,
човек, който да поеме отговорността с идеалната си цел, която в
последна сметка се явява и индивидуална лудост. В този смисъл и
възприятието за свободата се разглежда не като социално, а като
индивидуално явление. Смъртта на водача от друга страна води не
до страданието и пробуждането на народа, а до търсенето на нов
водач. В този смисъл е представен и края на Под Игото, в който на
първо място загива равенството в лицето на Рада Госпожина, след
което и Лидера и свободата, олицетворени от Бойчо Огнянов и само
„лудостта“, обрисувана с Мунчо се включва, за да бъде и тя трагично
обесена. Най-общо, ако следва да бъде позитивирана общата
ситуация в романа, Бойчо Огнянов е поведението, което се крие зад
думите и заявките, които са насочени от страна на българите. На
практика, подмяната на ценността семейство с ценността род може
да бъде цел, от която да следва значението на всеки един. Ясно е, че
Априлското въстание среща съмишленици само от страна на тези,
които са били на път да изгубят и малкото, което имат. Това е и

108
причината, в действителните обстоятелства на въстанието, Георги
Бенковски да накара съмишлениците си да си запалят къщите. От
една страна, чисто символично, да знаят, че връщане назад няма, а
от друга страна, разглеждайки материалистичните нагласи, за да
избегне момента, в който включилите се връщат, за да нахранят
животните, да разгледат поминъка си. Изключително интензивно се
наблюдава именно тази обща черта на обществото в „Под Игото“ –
материалното, обективно и семейство са водещи, отвъд ценността на
свободата и рода. Това е и причината за трагичния край –
унищожението на тези идеи, завоалирани под романтичната лудост
от страна на Другите и следвани дотолкова, доколкото е налице
лидер, който ще поеме отговорността. Уви, България е, а вероятно и
ще остане страна на мъртвите герои.
Друг роман, в който конфликтната българска душевност в
контекста на цялостната социална ситуация на конфликт и
ограничени свободи е „Железният светилник“ на Димитър
Талев. В романа е представено звено от свободната душевност и
национална идеология – борбата за българската църква и
образование в Македония. На практика всяка една борба водена за
промяна в статуквото откроява на първо място характеристиките на
хората, които са част от интенцията за метаморфоза. В „Железния
светилник“ се наблюдават няколко линии на междуличностни
отношения, в които кристализират и характеристиките на
българския характер. Разглеждането на метаморфозата и
устойчивостта на някои от националните черти поставя на първо
място образа на Султана. Тя е образ, в който е представен сякаш
„изчистеният“ от родовата памет, естествен стремеж към
създаването връщането към „нормалността“ в контекста на
етнопсихологията. Сложно преплетени са човешките отношения.
Султана живее с баба си, като е трудно да се постави границата в
това кой-кого отглежда, но при всички обстоятелства образът на
бабата може да се разгледа като „прахосник“, „разсипник“. Когато
става на 16 тя поема отговорност за остатъка от семейното богатство.

109
Това не е важно в случая на етнопсихологическия анализ. Интересен
е произходът на Султана от род, в който ценността на семейството е
по-скоро изместен. В контекста на социалното Султана е
низвергната като надменна заради отказа ѝ да приеме брак когато е
на 16 години. В този смисъл, стигмата на родоотстъпник и
нормоотстъпник започва да битува. Свободата на нейната личност
се проявява в личния ѝ избор на партньор в лицето на Стоян. Това
показва от една страна волята за свободния избор, а от друга
социалната действителност, която насочва очакванията към това
изборът на лицето да бъде предопределен. Интересният момент, в
който „социоеволюционно“ утвърдената ценност на семейството се
проявява в момента, в който е налице бракът на Султана със Стоян.
Тя се превръща в изповедник на най-строгите традиционни и
патриархални ценности в противоречие от очаквания образ, който се
създава в началото. Сякаш нейният образ олицетворява
устойчивостта на традицията, която се появява независимо и в
контекста на интензивното социално влияние. От друга страна
представената в началото история поставя и сериозният контекст на
свободата. Тя е олицетворена от сина на Султана Лазар. Вероятната
идея на Талев във връзка с името му е свързано с библейския символ
на възкресението. Лазар обича родината и свободата, смело се
превръща в лидер, за да се изгради, дострои символът на вярата –
църквата. Дава началото и на Народно читалище. Интересно е, че
той представя и контекста, примера на смисъла на образованието. В
него се разглежда и гневът към бездействието на другите. Разбира
важността на езика и родното. По този начин той насочва и
концепцията на романа към духовното израстване като път към
свободата на личността. Всъщност конфликтно по отношение на
другите е синхрона между думите и поведението, което не е типично
за мнозинството в социален план. За него родът в контекста на
българското е поставен на първо място, а стремежът за семейство е
сякаш второстепенен. Това се репрезентира и в интраперсоналния
конфликт, който противопоставя чувствата му към Ния, която е

110
дъщеря на идеологическият му опонент и народен предател и
любовта, която обещава на Божана от съжаление и великодушие.
Водещата ценност на духовността и родът са тези, които са
подчертани в романа. Постоянният конфликт, който е налице по
няколко линии обаче затруднява изкристализирането на устойчив
модел във връзка с националното. Олицетворението на желаното и
репрезентирано през ценностите посредством Ния се явява и на
практика невъзможното. Първо, тъй като вричането в другото,
традиционното е по-силно отколкото волята за свобода, второ, тъй
като свободата в която и да било нейна форма стои в противоречие
с институцията (бащата на Ния) и онова, което е интензивно
наложено социално. Смъртта на Божана бележи и началото на
метаморфозата, която има отношение с духовното социално
израстване. Това не променя обстоятелствата около
институционалната забрана и социализация. Смъртта на
институцията (бащата), която се опитва да унищожи борещият се
индивид. Интересно е да се посочи и разликата между духовната
свобода като стъпка към националната свобода и националната
свобода като идея. Освен в динамиката на литературните
произведения, то и в техните завършеци личи оцеляването на
духовната и смъртта на идеята във връзка с другата свобода. По този
начин духовната свобода се явява и стъпка към постигането на
националната, социална. Тя оцелява… И все пак динамиката е
изключително интензивна. Свободата от друга страна в образа на
Катерина е унищожен от Султана, която трансформира личната си
свобода в утвърждаването на семейството като ценност. За да се
предпази семейството от срама затова, че Катерина зачева от Рафе
Клинче Султана убива своята дъщеря. Това изобразява две линии.
На първо място е неизменната ценност на семейството и
традиционното, което е освен унаследено сякаш „от никъде, без
примера на семейството“, функция на социалните очаквания, то и
граница, която не може да бъде прекрачена. На второ място е
репрезентацията на свободата в образа на Рафе, който е „подчинен“

111
на порочното живеене, но гениален в контекста на своята дейност.
Друг тип свобода, която се свързва с възприятията и възможността
за представяне на другия поглед за действителността. Вечността на
концепцията за свободата обаче се появява и в символичното
отразяване на образа на Рафе и Катерина в дървото, което дава и
началото на произведението. В този смисъл, свободата се явява като
основна линия, която е неотменна, въпреки възможно да бъде видяна
само под специалната светлина, която духът трябва да носи. По този
начин романът се явява олицетворение на един от водещите
парадокси на националния характер, стремежите, индивидуалният
морал, чиито стремеж да се впише в условията на социалното и
равно е лишено от възможността за „греене“ и разширение на своето
влияние. Унищожението на волята за свобода и едновременната ѝ
вечност, запазена в корените на индивидуалния род, задушена от
възможността за разпространение. И все пак… Храмът е готов, а
свободата на духа възможна.
Пренасяйки се малко по-напред във времето, след
освобождението на България и в условията на междусъюзническата
война 1913 година, работата разглежда гениалната „Холера“ на
Людмил Стоянов. Творбата е написана през 1935 година. След
смяната на властта, книгата е преиздадена и тежко цензурирана
поради ред причини, но най-общо казано, поради упрекването на
държавата. Произведението съдържа детайлни описания, показващи
ужасите на войната от първо лице. Така или иначе, акцент няма да
бъде поставен върху войната, въпреки, че и това заслужава
внимание. В контекста на автодискриминацията и следването на
индивидуалния интерес при отделния българин е изведена
хипотезата, че военните успехи на армията могат да бъда приписани
именно на пълната отдаденост на индивида в условията на
множество индивиди, всеки следващ индивидуална цел със сходни
средства и по идентичен начин.
Главният персонаж в Холера е самият Людмил Стоянов,
което прави и произведението в голяма степен биографична

112
репрезентация на социалното в условията на война – във войната и
социалното, което взаимодейства с участника, онзи, който е
рискувал своя живот, след войната. В дневниците си пише „почти
най-хубавите години от живота ми погинаха във войните. Това беше
обща съдба на поколението… Конфликтът между мен и обществото
лежи в обстоятелството, че не мога да вляза във фалангата на ония,
които владеят тоя живот – докато аз го анализирам и аутопсирам, за
да покажа неговата лъжа и несъстоятелност“ (Стоянов Л. , 1971, стр.
12). На практика, тук за разлика от горните две произведения се
наблюдават интензивните процеси на взаимодействие, липса на
взаимодействие и отношението на обществото към индивида, който
„мърляв и оръфан“, върнал се от войната губи своята стойност.
Която и във връзка с репрезентираната динамика вероятно е нямал и
преди това. Коментар относно безсмислеността и абсурдността на
междусъюзническата война не би бил излишен. Тя е предизвикана
преди всичко от неадекватните политически действия, които
предизвикват нападението над България от страна на голямата част
от нейните съседи. Това е показателно за дистанцията между власт
и човек, за липсата на мост между онези, които изпълняват и онези,
които взимат решения. Това разкъсване може да се илюстрира много
добре посредством спомените на един гениален български
военачални за една друга война, част от една епопея, спечелена
битка при загубена война. Първата световна война, из дневниците на
генерал Владимир Вазов се срещат следните възмущения. На първо
място и във връзка с дистанцията, която е налице на бойното поле:
„Така например командирът на… бригада (полковник), като
отидохме до крайния му десен фланг, добросъвестно ми призна, че
макар и да командва бригадата цяла година, той не е дохождал дотук,
а само по картата знаел къде свършва флангът му. А знае се, че
фланговете са често пъти най-слабото място на позицията. А
командирът на тая бригада абсолютно нищо не знаеше за своята
позиция, която заема повече от една година“ (Вазов, 2018, стр. 23).
В този смисъл е показана дистанцията на изпълнението от страна на

113
първото стъпало в йерархията, което се оказва не само
демобилизирано, ами просто изпълняващо в условията на някаква
самоцел, неясна за никого. Това е една част от тъжната истина на
взаимодействието в условията на йерархията. Още по-интересен
обаче е начинът, по който е разгледано отношението на лицата,
които се намират на стъпалото „по-горе“, които вземат решения във
връзка с войната и държавата. След войната Владимир Вазов,
знаейки за наличната разузнавателна информация в Министерство
задава въпроса: „Как стана така, че когато се имаха толкова точни
сведения за намеренията и силите на противника, от Щаба на
действащата армия не се взеха никакви мерки за противодействие?...
Полк. Ватев отговори: „Защото вие сте чели бюлетина и сте си
направили съображения за действия, обаче в Щаба на действащата
армия никой не е прочел бюлетина и дори началникът на щаба ми
рече: „Оставете вашия бюлетин, аз имам по-точни сведения“ (Вазов,
2018, стр. 165). Генерал Вазов завършва с „Нещастна българска
съдба!“. В действителност това показва вековната дистанция между
незаинтересованото командване и обикновения човек. Важно е
обаче, анализът да се върне на Холера8. Представеното просто
отрази спецификата на взаимодействието индивид-власт в случаите,
в които властта осъжда индивида да бъде изпълнител на абсурдите
на управлението, включително войната, която Стоянов описва. Още
в началото на творбата главният герой е част от всички, част от
колективното, равен в армията. Все пак обаче, той подчертава своята
разлика с другите – „Аз съм почти единствен от интелигенцията…
Повечето са селяни“. Използването на първо лице от страна на
автора, въпреки, че дава основания да се приеме отграничаването на
личността му от другите, в последствие и развитие приема именно
изражението на лидерството, което в края на книгата е потъпкано.

8В представеният анализ на Холера са използвани елементи от работата на

Николай Константинов Киров „Разделението на един (болен) народ“, студент II
курс психология, ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“.

114
В този смисъл и главният герой се разглежда в по-голяма степен като
метафора на зараждащата се воля за свобода, зараждащата се
готовност да бъде поведен народа за изход от властта, отговорна за
трагичната загуба. Холерата, която е поставена като основен акцент
е поле, в което също като във всеки един аспект е представено
неравенството. Дори в болестта си хората не са равни.
Единствените, които се ползват от идентични условия, това са
бедните. Но те са равни по обективния критерии на социално-
икономическото си положение – ненужни. Всички, издигнати в по-
висок ранг съставят едно многопластово неравенство, което е
наблюдаемо и в българското общество. Холерата в творбата е
сякаш нещото, което премахва всяка минала следа от личността
на човека и го приобщава към един нов, временен клас – болните,
които пък от своя страна се разделят, както е посочено –
социално-икономически.
Националните черти, които се проявяват в цялото
повествование са: българската емпатия, която преминава през
предпазливостта. Когато главният герой е в болница, хората му
помагат като на „равен“, но все пак са предпазливи. Интересна
препратка в условията на болницата, в която се преплита цялата омая
на българския характер – грижите за пациента са позовани не върху
Човека, а върху неговия статус, което подчертава и българската
материалистична нагласа. Всеки с по-висок военен чин получава
чисти, проветрени стаи, слуги и храна, а останалите са „равно“
неглижирани. Обезличностени и поставени в контекста на
болестта, в условията на междуличностните взаимодействия се
появява и още един критерии – този на колективистичното.
Главният герой се оказва роднина на доктора, като това му позволява
да се „качи при тези“, които получават адекватни грижи.
Егоистичната емпатия се проявява тогава, когато целият персонал
на болницата става и си тръгва заради заплаха (проявява се парадокс
на високата толерантност срещу агресивната нетолерантност).
Вероятната причина затова е егоистичното, индивидуализма, в

115
който грижата за себе си получава първо място. В сюжета е
многопластово преплетена липсата на всякакво значение на Другия.
В сюжетната линия става ясно и това, че колкото и заедно,
колективно да се бият българите, то това е обусловено от
индивидуалната борба за оцеляване, храна, живот.
Динамиката в преживяванията на главния герои показват
интересното движение между ситуациите, в които той е напълно
приет, до момента на пълното му отхвърляне, когато той е нежелан
от никой – ненужен.
Главният герои е осъден на това да не оцелее психически.
Той се превръща в част от народа на живите трупове, които просто
съществуват. Без значение, без личност, без цел. Началото и края на
книгата пресъздават отхвърлеността, забвението, далечността.
Разликата е единствено в това, че в началото той е нужен, а в края
той е срам, позор, ненужен. Както самият той описва „Правят ми път
по-скоро от боязън, отколкото от уважение. Видът ми е тъй странен,
че хората бледнеят и гледат по-скоро да ме отминат. Аз съм като жив
укор, призрак, дошъл от окопите на Калиманско поле, за да смутя
нечистата им съвест – всички тия настанени по топли места, сгушени
в полите на жените си доставчици на долнокачествени материали и
гнило снаражение, на вмирисано сирене и кисел хляб, на кожуси,
раздавани през юли и оптимистични статии във вестниците, дошли
след поражението, всички тия, дето гъмжат тая вечер по булеварда с
техните роднини из безбройните канцеларии, болници, казарми –
дипломати, негодни за каруцари, и генерали, останали без армия –
целия тоя свят, безотговорен, крадлив и подъл, с неговия
четириетажен патриотизъм…“ (Стоянов Л. , 1971, стр. 149).
Представянето на индивида без значение отвъд бариерата на
познатото пространство и индивидът без значение във връзка с
диадата власт-народ. Отново уморената и изтощена воля за свобода,
спъвана и унижавана навсякъде, що се срещне с друг. Липсата на
обща цел и по-конкретно разликата в стремежите, в които
метафората на болестта (макар и действително случила се) отразява

116
„изравняване“ на всеки един, който не е власт. Поставянето им „очи
в очи“ със смъртта. А подвигът, човекът зад него. Те нямат значение.
В горните три произведения са разгледани три пътя на
стремежа към свобода – духовна и политическа от една страна и
индивидуалната борба от друга. Идентични са конфликтите, които
са олицетворени в полето главни герои и общество. Трудният път,
невъзможността и увековечаването на идеята, които са мощно
потъпквани от масата, дистанцираща се от именно тези ценности и
вкопчена в затворения кръг на личните контакти и ограничена в
условията на „малката държава“ семейството. В душата на
обществото като „опозиция“ на идеята за свобода се наблюдава
простодушието, материалистичните нагласи, практичността,
индивидуалният морал, завист, самонадеяност, враждебност,
песимизъм, достатъчността на физическото оцеляване. И липсата на
значение на индивидуалния живот пред обединената другост и
обратното, липсата на значение на другостта пред индивидуалния
живот. Следва анализът да премине в междучовешките отношения,
които не са в тясна връзка със следването на конкретната идеология
за свобода или ясното открояване на различието. Точно обратното,
междучовешките отношения в динамиката на обикновените
житейски ситуации.
В края на 20-те години на XX-ти век, след кървавото
осуетяване на Септемврийското въстание в свободна България все
още битува идеята за мярата и примирението. Вечният цитат на
Ляпчев „Со кротце и со благо“. Българската вселена от друга страна
продължава да е фокусирана в традиционното и „покоите“ на своето
семейство, а оцеляването все още е водеща ценност. Тук се развива
и Йовковото повествование в „Другоселец“. Тук е разгледана в
най-голяма степен отношението към другостта, която се проявява
при българина. Избраният разказ олицетворява освен
другаруването, което е цел в общността, така и начина, по който се
възприемат другите, които независимо, че принадлежат към една

117
категория се различават в някои оси. В случая една материална –
другото населено място и една характерологична – спокойствието.
Единственият описан персонаж е Торашко. Каменар. Героят,
прехранващ се с вадене на камъни е пиян в кръчмата, но сред
шумотевицата не изрича и дума. От етнопсихологическа гледна
точка той е показателен, събирателен образ на тихия страдалец,
безрезултатно давещ мъката си в алкохол. Негова водеща черта е
спокойствието и умереността. Отчуждавайки себе си от другите,
сякаш преценя до кое си заслужава и до кое Не, да се докосне
личността му. Той изчаква момента, без да изразява несъгласие или
съгласие. Неговите индивидуални прояви са ключови, тъй като
успяват да разбият наложената социална стигма, свързана с
поставянето на отрицателен акцент върху другостта и различието в
развитието на разказа.
Другоселецът, уловен от полския пазач Илия и обвинен, че
пасе коня си в нивата на татар Христо, е бързо осъден, без да е
изслушан, без да бъде от значение. Задействаните стереотипи на
патриархалното мислене пораждат у селяните заслепяваща ярост, а
физическото насилие се възприема като най-справедливо наказание,
тъй като се посяга на най-святото – минималното, онова, с което
оцеляват – хляба.
Тук се проявява парадокса на индивидуална морална схема,
с която българинът изпълва своето живеене. Тя се разширява до ниво
семейство, до локално ниво, а излизането отвъд нея прави подсъдно
поведението на Другия, който не се вписва. В този смисъл,
различието на другоселеца води до девалвация на емоциите, които
са доминантно декларирани, за да се появи желанието за възмездие
и „присъдата“ на тяхно място и в условията на възприятието за лична
справедливост. Това е и водещия съдържателен конфликт –
противопоставянето между своето и чуждото.
В този момент се изявява и образа на Торашко. Селяните
успяват да узнаят същността на другоселеца – бедняк, „бъркащ
бавно, с мъка“ в кесията си, въпреки ясното преживяване във връзка

118
с „равенството“ не дават израз на мислите си. Вероятно, тъй като
другоселецът е непознат. Единствено Торашко успява да напусне
пределите на заключеното в еднообразие ежедневие и да бъде равен
на човека пред себе си. Той го прегръща и целува пред погледа на
„прогледналите“ селяни. Осъзнали искреността на другоселеца,
всички му помагат да повдигне болното си конче. Селяните успяват
да видят бедния човек, отрудения и нещастен „съмишленик“.
Интересна е динамиката на човешките отношения представена в
разказа – стереотипите, стигматизирането, дискредетирането на
другия и второстепенното му „включване“ при изпълнението на
повърхностната категория „бедност“ или „борещ се за оцеляване“.
Йовков прокарва идеята, че човешката мъка и болка, въпреки
чуждото съпричастие винаги се изживяват индивидуално. Дареният
от селяните хляб е недокоснат. Хлябът символизира
съпричастността, а това, че не е докоснат е изцяло функцията на
индивидуализма и останалото несподелено, въпреки материалното
съпреживяване. В края на разказа другоселецът е различен с болката,
която изживява. Конят е интересното олицетворение на свобода,
сила и бързина, които на практика се представят от автора като
водеща грижа. На практика, искрящата болка и едновременно мечти
в очите на коня, ведно със символа и обективното са художествена
интерпретация на живеенето на българина. Смъртта, издиханията на
коня от друга страна представят и тази несвобода, закъснението във
връзка с действието, опознаването. Доминирането на традиционните
стереотипи над свободата и стремежа.
В този анализ е представена една форма на отношението
между „равните“, което е представен и като водещ стремеж на
българина. Ясно става, че разграничението между различните
българи тече с много по-висока интензивност, отколкото простото
разделение в социално-класово отношение. Сменената категория
води до възприятието за различност, за несвойственост към групата,
независимо, че става въпрос за човек, който просто е част от друга
общност. Това задълбочава и проблемът свързан с

119
автодискриминацията и отричането на всичко, което е извън
избрания кръг на живеене от страна на личността. Откроява се в най-
голяма степен локалната идентичност, която излиза от контекста на
семейната такава само и единствено по начин, в който са споделени
конкретни общи дейности, не интереси, не идеи.
Културалните репрезентации на българина могат да бъдат
разширени и в контекста на отношенията в семейството, в които се
представя бащината и майчина фигура.
На първо място ще бъдат разгледани двата разказа на
Чудомир „Вечеринка“ и „Педагогията на Хаджи Донча“9.
Относно ролята на майката. Повече от ясно е, че майчината
функция е да обича детето си безусловно, да дава, но и да изисква.
Има една особеност в българския характер, която разглежда „детето
като смисъл“ (споменато по-горе в анализа), което на практика
следва да е обратно – родителят да е смисъл за живота на детето, а
не обратното. Това по всяка вероятност се свързва и с
първостепенното значение на семейството в ценностната структура
на българина. Относно майката, тя следва да обича детето въпреки и
за това което е, просто за това, че съществува. Тя трябва да го
подкрепя, да се радва за неговите постижения, дори и да са
минимални, тя трябва да полага грижи за детето, да го възпитава, да
го наставлява, за да стане добър човек от него. Всяка майка се радва,
когато детето и научава нови неща, когато има много способности,
защото за нея това е отражение на самата нея, това е показателно на
какво го е научила, как го е дисциплинирала и че е зародила в него
желание, амбиция и мотивация да се развива. Добрата майка се
вълнува от трепетите на детето си, интересува се от неговите
очаквания и му дава кураж и подкрепа. Майката е горда с детето си
от самото му раждане. За нея то е най-хубавото, най-умното и най-
доброто. Дори това реално да не е точно така, в нейните очи няма
по-прекрасно същество от нейното дете. Горда е от това, че е

9 В анализа на произведенията на Чудомир са използвани са фрагменти от

разработка „Мама и Тати“ на Искрена Пламенова Петкова, студент I-ви курс,
психология, ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“

120
вдъхнала живот, дори когато детето още нищо не умее, но за една
майка повод за гордост е всяко ново нещо, което започва да прави
детето - малкото бебенце да се усмихне или да затропа с крачета.
Разбира се, гордостта нараства, когато налице са способности,
заложби и дарби, но понякога представите на една майка не
съответстват на реалните събития, тя, разбира се, преувеличава, все
пак това е нейното дете и то „не е като всички други“ , то ще пее
песничка на тържество, ще рецитира стихче или ще танцува. Разбира
се това са неща, които умее всяко едно дете стига да е отгледано с
безусловна обич и подкрепа, но за майката това е велико
постижение. Следователно всички трябва да знаят за това. За
майката детето е най-важният приоритет и когато нещо такова
хубаво се случи тя е безкрайно щастлива. В този момент тя започва
да разчита на детето си и неговите изяви да бъдат успешни, за да
представят не толкова детето, а нея добре пред роднините и те да
кажат „талантливо дете си отгледала“ или т.н. Тук вече се касае не
само обичта към детето, но и репутацията на родителя. Всички
хвалби, превземки и радости трябва да бъдат оправдани, иначе
майката ще е „посрамена“, че детето и си е забравило
стихотворението, а тя толкова го е хвалила. Към майката от
Вечеринка може да се отнесе грижовността. „Първият път му
обърсала носа и косите му пригладила с плюнка, а втория - му
закопчала горното копче на панталонките, потупала го по гърба и
пак се върнала да седне.“, но тази грижа е свързана с това да не е
„посрамена“, пред хората, а не с комфорта на детето. В списъка и с
приоритети наравно стоят на челна позиция детето и репутацията и,
това не означава, че тя не го обича – обича го, но нейната любов е
условна – каквато е по принцип бащината обич – „ще те обичам,
ако“. В текста, от думите на Иванчо Маймунката можем да
представи начина, по който майката се отнася към сина си. „Длъжки
са, длъжки са ушите ти, ама нищо! Тя майка ти, няма вече да ги
дърпа!“, което прави препратка към типичното възпитание във
връзка с императивното и ограничената възможност за избор,
намираща се отвъд социалното очакване. Тук е представено по
изключителен начин доминиращото майчино поведение и

121
обезличностяването включително на бащината фигура. Относно
бащината функция не се говори много в текста, но има изречение,
което дава повод за размисъл върху неговата фигура. „…тейко му
едно време все с магарета се разправяше. Пие, пие, пие из кръчмите
и като излезе, качи се на магарето, върже му въжето за кръста си, та
като падне от него, той да си лежи, дорде изтрезнее, а магарето да
пасе наоколо и да го чака“. Налице е бегъл поглед върху поведението
на бащата, може би когато детето е било още малко. Очевидно
неговата фигура е липсвала в дома и във възпитанието на сина му. А
ролята на бащата е много важна за развитието на едно дете. Той е
този, който въвежда дисциплината и правилата, показва какво
очаква от тях, но с обяснения, а не със сила. Бащата е много важна
фигура не само за дъщерите, но и особено за синовете. Той е техният
модел на подражание. Учи ги на достойнство, почтеност и уважение
към другите, как да се превърнат в отговорни, грижовни хора, които
след време също ще станат добри бащи. Може би всички
отговорности и грижи са падали на плещите на майката на Йово,
докато баща му е пиел по кръчмите, щом репутацията му сред хората
е такава. От друга страна репрезентацията на стигматизирания и
изолиран баща в условията на неговата злоупотреба с алкохола е
нещо важно. Той не е приет от другите, или приемането му
преминава в голяма степен през това, че той е пияница, което не е
социално приемливо. Хуморът и приписването на прякор на бащата,
което се насочва и към детето е принципа на социалните очаквания
към развитието на детето в семейната среда като водещ контекст, не
социалният, не общностният, а индивидуално-семейният.
Разглеждайки представата за фигурата на бащата в живота на детето,
може да се твърди, че поведението на майката е компенсаторно,
хиперболизирано до крайност, за да бъде представена
неангажираността, липсата на бащата със семейството. Тази
самоцел, която има майката, в на пръв поглед простичкото очакване,
синът ѝ да се представи в най-добра светлина, са не само за да не
„посрами“ нея, но и за да не кажат хората, както българите имаме
потребност да правим, „на баща си се е метнал“. Жената не иска
детето и да стане „пияница“ като баща му, тя иска да направи от него

122
човек, с ценности и приоритети. Иска да покаже гордостта си от
това, че въпреки бащата, тя е отгледала прекрасно и талантливо дете.
Още по-тясно, тя иска да отмие срама от родовата памет, като
създаде обстоятелства за метаморфозата на сина си. По този
начин и детето ще и е гордост, а нейните постижения признати.
Страховете на майката са основателни дотолкова, доколкото
битуващите социални очаквания в голяма степен подготвят детето
да бъде същия. Мерките за преодоляването на това „очаквано“
събитие обаче са прекалени. На практика Пена престъпва границите
на нормалното поведение във връзка с очакванията към майката,
което пък обезличностява освен бащината фигура, то и детската.
Свидетелство за преминатите граници са налице още в самото
начало, когато Йовчо се затваря и две седмици неуморно учи
стихотворението. Тогава още не може да се прецени дали става
въпрос за собствено желание или е с цел да не разочарова майка си,
да и покаже, че и той умее нещо, но при всички обстоятелства
социалните очаквания и срамът на семейството (вероятен) са
доминанти. В поведението на Йовчо на сцената се открива
действителността – едно смутено дете, което вместо да се забавлява
по време на рецитала то се притеснява, може би да не обърка, да не
бъде разочарованието, каквото се очаква от него. Срамът на
семейството е най-тежката присъда, която детето може да донесе
едно дете. Затова е налице и заплахата в случай, че не се справи
добре – „юмруци“. Непрекъснатото разкопчаване и закопчаване на
копчето са доказателство за неговото притеснение, а коментарите,
подхилкванията и шушукането из публиката го смущават съвсем.
Може би според него всички коментари са насочени към него и го
осмиват, че не се справя, още преди да е започнал със
стихотворението, а думите на Иванчо Маймунката съвсем
втрещяват детето и в съзнанието му вместо стихотворението се
върти само това, което го очаква после. Сковано от притеснение,
изгубва ума и дума, следователно вече не може да възпроизведе
каквото и да беше научил, а срамът, унижението и неодобрението на
майка му го разплакват…Детето е наказано чрез бой, водещ подход
във възпитателните представи на родителите. Очакванията на

123
майката не се оправдани, а последствията от това и наказанието и са
извън всякакви граници на нормалното – бой, просто защото детето
е забравило стихотворението си. В последна сметка се касае и в
голяма степен за метафората за вечността на родовата памет и
неизбежното от гледна точка на каквото и да е компенсаторно
поведение.
В българското семейство следва да бъде прието, че не винаги
децата правят по план и график това, което са планирали родителите
им за тях. От друга страна основна специфика в родителстването
е предопределянето на съдбата. С това са свързани и ритуали като
прощъпалник, хвърляне на пъп и прочие. Родителите имат очаквания
от детето, искат от децата да правят неща, които много често или не
са по силата им, или не са част от силните им страни, най-малкото,
не са част от личната им воля. Още преди да е родено детето, тези
родители знаят то какво ще учи, къде ще работи, и колко успешно
ще бъде във всичко. Това са родители с амбиции, които искат детето
им да свири на пиано, цигулка, да пее, да се запише на курс по
математика, език, да стане лекар или адвокат… Да, всеки родител си
мечтае детето му да е така успешно и талантливо, да всява уважение
сред хората, да стане „човек“, да представя семейството си. Но
„човек“ не се става с постоянно изискване на почти непосилни
резултати от едно дете. Високите амбиции, насочени отвъд
личността, още повече към детето и прекалено високите очаквания
са пагубни за психиката на детето и имат жестоко влияние върху
личността в по-зряла възраст. Те представляват детската присъда
свързана с „неумението за индивидуално живеене“ и това то да се
свърже с нуждата от Другите, социалното, за да утвърди и
представи себе си така, както другите очакват, или да се
противопостави с концепцията „Аз не съм от тия“ и да навлезе в
отричането и циничното. Да, нормално е от едно дете да се очаква
и да се желае да изпълнява правилата на родителите си, да си
подрежда играчките, да справя в детската градина или в училище
добре, но в границите на разумното. Границите не трябва да се
преминават, защото тогава нито очакванията ще се изпълнят, нито
детето ще расте щастливо, а родителите няма да получат желания

124
резултат и ще останат разочаровани. И така никой не печели.
Очакването да има само отлични оценки например е много далеч от
нормалните очаквания за едно дете, а наказанието, ако се върне с
ниска оценка е далеч от нормалната реакция на родителя а детето
може да развие тежко състояние, което да му пречи в целия живот
напред.
Относно бащината фигура е разгледан разказа Педагогията
на Хаджи Донча, отново от Чудомир.
Въпреки второстепенната роля на бащата в чисто
еволюционен аспект, в контекста на психо-емоционалното и
социално развитие на детето, той има първостепенна роля. Неговата
функция в ранна детска възраст и по време на бременността е
свързана с емоциите на майката – неговата роля е да създава
комфорт на жената, а след това и на детето, обич и грижи. Бащата,
естествено, не е по-маловажен от майката. Той е фигурата, която
внася правилата, позволено и забранено, учи на дисциплина и
справяне с живота. Обичта на бащата е условна за разлика от тази на
майката. Той казва „ще те обичам, ако“ или „обичам те, защото“.
Неговата фигура е важна при отглеждането на подрастващите.
Когато става въпрос за дете от мъжки пол, бащата е главна фигура
защото детето претърпява идентификация с родителя от същия пол.
Момчето прави това, което прави бащата, а след време това ще
окаже влияне върху отношението му към другите според начина по
който се е отнасял бащата и моделът, който е показал на детето.
Ролята на бащата е да показва любов към майката, като така учи
детето на любов към другите. Когато детето порасне, в пубертета, то
се противопоставя на майката, като защита на природата (за да се
избегне кръвосмешение), а момичетата се опълчват на майките, за
да осъзнаят собствената си сила и женственост и да не останат в
сянката им завинаги. Тогава бащата е фигурата, която служи като
пристан за детето. Отношението на бащата в семейство с дъщеря е
също от голямо значение. Ако бащите показват, че истински вярват
в дъщеря си и я подкрепят по пътя на израстването, то тя ще покаже
по-високо самочувствие и увереност в живота, ако бъде лесно приета
срещне обич от страна на баща си, дъщерята има по-голям шанс да

125
направи правилен избор за романтичен партньор. Затова е важно
какъв модел на поведение ще представи бащата на децата си -
момчетата следват неговия пример, а момичетата обикновено търсят
негови качества при избора на партньор. Важна е фигурата на
бащата, защото отношението му към майката също е модел, който
децата ще търсят в семейството, което ще създадат като пораснат.
Освен правила, бащата въвежда и нова гледна точка към живота.
Докато майката откликва на всяка нужда на детето, бащата е на
работа. Прибирайки се, започват забавни и нови игри, той е връзката
на детето с външния свят. Бащата обикновено се свързва с власт и
уважение. Той трябва да пази и да защитава семейството и да учи
децата на любов и уважение.
Нормопсихичното в контекста на етнопсихологията и ролята
на бащата е представено в разказа на Чудомир. Той прави читателя
свидетел на баща, който се грижи за сина си, освен това, бащата има
и добър социален статус. Това го прави и фигуриращ в „нормата“ на
българското общество. Към детето си изпитва голяма обич, той е
единственият му син. Тук фигурата на сина е подчертана по друг
начин – като продължител на рода през ценността на
семейството и важността на неговото възпитание, за да изпълни
тази социална в етнопсихологичен план мисия. В него е насочена
надеждата, има очаквания, но те са реалистични, практични,
такива, каквито са и типични за българите. „Като се поумори да
срича малкият и запоглежда често-често баща си, хаджията взема
вестника от ръцете му…“ Той се надява, мечтае синът му да
„прокопса“, но не на всяка цена, което е в границите на нормалното.
Насочено е очакването към надрастването на „простите“
очаквания, но в един контекст по-скоро в общото социално
развитие, а не самоцелно и във връзка с повишаване на статуса.
Очакването изцяло кореспондира с наличното вече социално
положение в семейството. Бащата иска синът му да попие всички
негови положителни качества, като това да чете, и се гордее с
малчугана, че се е научил да чете. Въпреки, че очевидно срича,
бащата е доволен и не пропуска възможност да даде изява на сина
си пред другите, за да покаже колко умен е станал. Уважава неговите

126
заложби и способности, макар да не са най-великите умения, той се
възхищава на сина си. И всяко нещо, с което се гордее, всяко добро
нещо, което направи бива наградено с „ментово шекерче“. Освен
това бащата не се интересува само от „интелектуалните“
способности и умения на сина си, но и от неговия външен вид.
Читателят е свидетел на правилата и моралът, на които учи един
баща. Въпреки любовта към сина си, наградите и похвалите, той не
толерира кражба на пари от собствения му баща. Това се разглежда
и в контекста на типичния индивидуален морал, който се създава
фрагментарно, но се мултиплицира като очакване и към другите.
Строгото наказание, той използва, за да научи сина си, че постъпката
му е грешна и неморална, и че следващия път когато има нужда от
пари трябва просто да помоли. В този смисъл, отново е представен
подхода на физическото ограничение и тежко наказание, целящо
обучение. Така Хаджи Донча се стреми към това, синът му да научи
за позволеното и забраненото, на семейни ценности, семейния
морал. „Това възпитание ще го направи човек“, част от
представите на семейството. Представена е разумна, но не
безгранична обич, защото тогава детето ще се разглези, но и
наказание, което в последна сметка е в рамките на нормалното в
условията на живеенето на българското семейство. То цели да не
предизвика болестно състояние у детето и най-вече да предаде ценен
урок. Бащата на Митко е добрият, подкрепящ, обичащ и забавен
баща, но и строгият и взискателен възпитател.
Относно чувствата на Митко. Той изпитва уважение към
баща си, изпълнява неговите заръки и се вслушва в съветите му.
Наказанието на баща му не го смущава толкова заради „хващането
за крака“, а по-скоро заради срама и унижението от това, че е
извършил нещо, което не се нрави на баща му. Не му се
противопоставя, изпълнява заповедите му, учи се, че когато се
сгрешил трябва да се извини. Чувства се виновно, от постъпката си,
съкрушено и засрамено. Плачът му в края на разказа е свързан с
вината, която изпитва, и е израз на неговия срам и желание за
прошка. Митко се чувства щастлив когато вижда радостта на баща
си и неговата гордост когато „ходи на ръце“ и чете. Щастлив е и, че

127
получава награди за добре свършената работа. Митко се възхищава
на „великодушието“ на баща си, защото вместо наказание за
откраднатите пари, той получава монета, за да си купи халва. Но
освен това получава и безценен урок. В този смисъл отново е
подчертана границата на семейството във връзка с цялостното
развитие. Тук не са налице представите във връзка с род и по-обща
ценност. Това разбира се следва и от мултиплицирането на
индивидуалните очаквания към другите. Много съществен елемент
във връзка с родовото, това е и коментарът на Хаджи Донча:
„Мушморок безподобний! На баща си се метнал!“. Това подчертава
освен родовата принадлежност, то и признанието, което се случва
основно в контекста на затвореното, традиционно семейство.
Последните му думи са казани не с цел укор, а точно обратното –
гордост от принадлежността. Очаква се, че момче израснало с
грижите на баща си ще заприлича на него – т.е. то ще е попило
моделът на поведение на баща си. Когато детето е малко неговата
идентичност – мисли, чувства, емоции, убеждения зависят от
тези, които е възприело като модел от родителите си – те може
да не отговарят точно на реалността, но това е всичко до което
то има достъп. Семейството е една група от индивиди, които
живеят съвместно, с ангажимент и обвързаност един с друг,
формират обща икономическа единица, може да полагат грижи за
деца, а идентичността им е значимо свързана с групата.
Функциите на семейството са репродуктивна, статусформираща,
икономическа, възпитателна и социализираща, протекционистка,
рекреативна, духовно развитие. Наблюдаваме тези функции в
текста. Репродуктивната – свързана със сексуалното желание на
партньорите и раждането на деца – знаем, че хаджи Дончо има 4
момичета преди Митко. Статусформираща – името на момчето е
типично българско, както и това на баща му, вероятно е получило
и фамилията на баща си. Икономическа – семейството е стопанска
единица. Възпитателна и социализираща – семейството е първото
училище. В него детето за първи път се учи да спазва правила, там
се възпитава, учи се да общува с членовете му. Протекционистка –
в семейството всеки нов член получава сигурност, обич, грижа.

128
Рекреативна – забавления, отдих, труд, почивка и духовно развитие
– разбиране и приобщаване към културата и духовността. На
всичко това става свидетел детето още от бебе, и тъй като в
детска възраст това е единствения модел на възпитание и
поведение, то се идентифицира с родителя от същия пол, започва
да му подражава , а в бъдеще доразвива този модел на поведение.
Личността му е сформирана от възгледите на родителите, затова
се получава сходство или еднаквост в някои отношения – напр.
маниери, убеждения, поведение. Често срещано е поведението на
сина да уподобява това на бащата на неговата възраст. Това е и
случаят на хаджи Дончо и сина му Митко, затова е използвана тази
фраза „На баща си се метнал“. Заучените модели в семейството
се запазват у детето, така че щом е отгледано от родителите си,
то „унаследява“ тези модели и няма как да не прилича на
родителите си – и по външен вид и по поведение. Признанието на
принадлежността и поставянето ѝ на първо място може да
добави и разсъждение във връзка с наличието на допълнителна
функция на семейството в българска извадка диференцираща
функция – създаваща представата и подчертаваща
принадлежността към отделни семейни, родови политики и
предаваща очакванията на семейството към индивида, които
представляват и път по отношение на личното развитие в
контекста на семейните очаквания и диференцирани от общите
социални. В действителност индивидът е затворен в рамките на
свободите на семейството и подчинен на социалното в контекста на
приетите като принадлежащи към индивидуалния морал на всяко
едно семейство.
Разбира се, след представянето на отграничените функции
на майката и бащата в условията на българското семейство и
представена още една функция в условията на диференцирането,
следва да бъде разгледана и еманация на отношенията и бунта в
условията на изпълнението на тези очаквания. Разгледано е още
едно произведение, в което през хумора е представено и
ограничението на свободата в условията на семейното, родово

129
функциониране. Това е „Преди да се родя и след смъртта ми“ на
Ивайло Петров.
Персонажът на бащата в романа се явява като мост, а в
определени моменти и наченка на бунт между традиционните,
патриархални норми и модерното битие. На първо четене,
персонажът главен герой, притежава качества и ценности и
характеристики, които са присъщи на обикновения човек. Той е
работлив, смирен, простодушен, не особено умен, изпълнителен и
практичен. На фона на родовия контекст от него ще се изискват
действия и решения, които да затвърдят ролята му като мъж.
Към него са насочени всички очаквания на семейството – те очакват
от него магнетичност, решителност, самоувереност, а водещата цел,
която му приписват е продължаването на рода, която се явява и
най-важен компонент в българската традиция. Въпреки, че на пръв
поглед 16 годишното дете се пречупва пред тежестта на
традиционните и патриархални очаквания, нищо в неговото
поведение не подсказва за личното му съгласие с тях. Това в голяма
степен може да се разглежда и като водещ бунт в отношенията
млади-стари. В действителност младите и техният дух са
движещи в условията на българското общество. Неприятно
явление е липсата на широки алтернативи и голямото множество,
което насочва своите очаквания към индивида, който в последна
сметка е „претопен“. Началото на този бунт, отключването му е с
думите „Петре, тази зима ще те оженим“. Дори несъзнателно
започва този бунт и противопоставяне получава своето явно начало.
Поведението му е свързано с нагласата, че традиционните подходи
вече нямат място в обществото. Сватбата, която е реализирана по
традиционен подход, в нея не се наблюдават нужните любов, избор,
свобода, съгласие. Като подсилени компоненти са алчността,
надлъгването и метаморфозата на „смисъла на семейството“ в
животоопределяща игра. Това е и водещият конфликт в
произведението. Безразличието към другостта и доминантната
фигура на бащата в традиционното общество намира израз в
липсата на всякакво участие, практическото обезличностяване и
лишаване от избор на момчето. Факт е, че той се жени, факт е, че

130
има дете, атрибути, които са нужни, за да бъде продължен родът, за
да бъде факт ценността на семейството. Въпреки това обаче,
представено през нагласите е налице и ясното начало на разпада на
традиционното общество. Тези нагласи получават своите
поведенчески прояви посредством отказа на героя да разговаря с
жена си, да не се интересува от бъдещата си рожба, да откаже
присъствието на раждането (избора да изроди теле в същия момент).
Изключително силно Петров е представил раждането на телето
като реалната представа във връзка с раждането на детето в
българското семейство – на практика да се роди теле и да се роди
човек е едно и също нещо, предвид липсата на избор и статуквото
в контекста на традиционното общество. Произведението
представя обстоятелствата не през трагедията, а през хумора,
който е вторият похват на българския наратив и българското
слово за преодоляване на тежките обстоятелства във връзка с
действителността. Тези обстоятелства са ясния израз на нагласите
на младия човек да не бъде част от това, което е заповядано, част от
императива, но основна линия и тук е тежестта на социалния
натиск, от който не може да избяга, а в противен случай би бил
част от групата на стигматизирани, попадащи в условията на
социална изолация личности. Персонажът е представен
посредством своята срамежливост, непохватност,
незаинтересованост от жените, сватбите и целия театър на
обществото. Всъщност тези хиперболизирани характеристики
представят в някаква степен и нормалното живеене в контекста
на възрастта, в която детето се намира. Тези характеристики в
никакъв случай не представляват причина, а по-скоро следствие от
родителското „поглъщане“ на свободния избор. Тези очертани
характеристики представляват в последна сметка и защитен
механизъм във връзка с очакванията на другите. На практика в
съвременното общество продължава да стои и този конфликт.
Независимо, че все по-интензивно става отделянето на
домакинствата, принадлежността към рода и очакванията на
семейството стоят в психичната реалност на индивида. Всичко това
води до интензиране на егоизма, функционален на индивидуализма

131
в контекста на колективистичните представи. Въпреки това, срамът
от страна на семейството, като социален фактор, ограничаващ
свободния избор създава и отделните „капсули“, които всяко
домакинство създава, пазейки връзка със семейните и родови
послания. В последна сметка е трудно да се очаква и друго предвид
съвместното живеене на поне три поколения, част от различни
системи на управление, различни идеологии. Така някои неща се
трансформират като очаквания към детето, но те също са тясно
свързани с избягването на срама за семейството. Волята детето да
надскочи и/или продължи онова, което родът му е предложил.
Всъщност конфликтът между традиционното и зараждащите
се нови представи във връзка със социалното развитие са водеща
сюжетна линия в не малко произведения в българската литература и
творчество. Не е нужно работата да се товари с допълнителни
анализи във връзка с произведения в българската литература.
Сюжетът във връзка с тази конфликтна постановка е представен в
творчеството на Николай Хайтов, Елин Пелин, Йордан Йовков,
Чудомир, Димитър Димов. Постоянната конфликтност между
„стария“ и „нов“, зараждащ се свят е издигната на пиедестал. В този
смисъл, литературата се опитва да пресъздаде не само „вечността“
на традиционното и патриархално, но и да подчертае симпатиите на
четящите към новия свят като добра алтернатива. В действителност
героите, на които бива симпатизирано това са тези свободни хора,
които целят промяната на статуквото. Тази симпатия, която бива
преживявана в творческия свят на читателя следва да бъде и стъпка,
подтик, да създаде стремеж към осъвременяването. Въпреки това,
сякаш с изключителна тежест се връща отново патриархалното, тъй
като са експлоатирани социално зараждащите се емоции на срама,
вината, задължението спрямо рода, единственото място, което по
някакъв начин, в представите на българина се свързва със
сигурността. По този начин е налице сякаш вечен цикъл между
борбата за оцеляване и сигурността и стремежите на индивида.
Индивидуализма от друга страна и метаморфозите му в условията на
егоизма ограничават социалното влияние в посока получаване на
напредък. Отричани са хората, които „не са равни“ в този смисъл

132
идеалът се „заключва“ в полето на семейството. „На вълкът му е
дебел вратът, тъй като си върши работата сам“ е също едно
послание, което обезличностява другостта като функционална
спрямо индивидуалния растеж. В последна сметка, дори
съществуването на бунта, посредством осигуряването и на
прекомерната грижа към детето го прави неспособно на избор,
защита на избора. Зависимостта от семейството поддържа тази
ценност силна. В този смисъл, „искам сам, но ми е нужно
семейството“, за да ми покаже как. Въпреки заявката за край на
културалните репрезентации на индивида, в който при всички
обстоятелства живее ценността на свободата, но е осъден да се
завърти в спиралата на гиганта на семейството, параграфът ще
приключи с разглеждането на една еманация на развития възрастен
българин. Тя предизвиква понякога срам, понякога представлява
„шамар“, понякога просто „тъжна“ или недотам „тъжна“
действителност. Каквато и да е тя, това е основата, от която изхожда
волята за свобода.
Бай Ганьо. Алеко Константинов по чудесен начин събира
особеностите на българския характер в прекрасното си
произведение, в което са подчертани редица етнопсихологични
характеристики. Бай Ганьо в най-голяма степен представлява
концентриран, обобщен образ на българина. Той е хиперболизиран,
тъй като водещ стремеж на автора е да представи най-малкото общо
кратно между всички черти на националния характер. По този
начин, Ганьо излиза от общата рамка българин, но от друга страна е
обхватен във връзка с далеч повече и възможни дисперсии на
българските черти. В този смисъл е представен освен основният
образ, то и неговото стандартно отклонение за цялото общество.
Алеко представя изключително фино социалните ситуации в
контекста на книгата и принципите на „симпатизиране“ и включване
на другия в индивидуалното психично пространство. Например,
когато Бай Ганьо отива в кафенето (в частта „На гости у Иречек“),
той най-силно си допада с Бодков, който вярва, че във всичко, което
се прави следва да бъде измерена и намерена ползата, личния
интерес. Това е движеща сила на българина и е важно да се

133
подчертае, че това не е задължително негативна черта, която е
свързана с индивидуализма. Напротив, това ограничава
възможността от непремерени, размити в безсмислена умора
ходове. Въпреки всичко, това е ограничено от липсата на представа
или по-скоро иманентното недоверие към другите и на практика
затова личният интерес е с негативно влияние към общото дело.
Акцентът върху срещата със студента е поставена и в сравнителната
ѝ перспектива при срещите с други студенти, при които не е налице
„сдружаването“. Много е интересна препратката, която
Константинов прави именно в тази кореспонденция между
примитивното в контекста на обикновения човек, което е във връзка
с целенасоченото, което е представено при изучения човек. Реално
границата между преминаването на качеството в недостатък е много
тънка. Най-вероятно и пряко свързана с духовното израстване, което
представя идеята затова, че индивидът не е сам в този свят, а
поведението му има значение за цялото човечество, през цялото
време.
Интересен е подхода към стигмата. Може да се приеме, че
самият образ на Бай Ганьо е една огромна стигма, която българинът
отрича с хумор, припознавайки се именно в нея. С други думи, това
е стигмата на действителния български характер с всички негови
особености. В контекста на обществото главният герой е търговец, в
този смисъл и социално „прескочил“ границата на семейството.
Реализирал се отвъд ограниченията на ценностната система. Алеко
Константинов е успял да пресъздаде в една личност основния
национален конфликт между традиционното и съвременното и по-
конкретно вечното противопоставяне на двете. В този смисъл, той е
и репрезентация на метаморфозата, която дори да настъпи статусно,
устойчивите характеристики остават. В образа на Бай Ганьо е
пресъздадено бъдещето, следствието и вероятно разрешение на
конфликта. Показано е именно това, че характеристиките еволюират
далеч по-бавно, отколкото се декларира. Показано е и разрешението
обаче, което отново се свързва с духовното израстване на индивида.
Останал, закрепен към основите на материалното, обективното,
практичното, индивидуалното, българинът е осъден да бъде това,

134
което е. Автостигматизиран в отрицанието на себе си. Няма да
бъде прекалено, ако бъде изведено и твърдението, че Бай Ганьо
представлява архетипов образ за българина.
Относно водещите черти изграждащи характера на Бай
Ганьо. На първо място, водещ щрих е традиционното мислене. То се
откроява в не малко от словата, които подчертават корените, рода и
принадлежността – „баща ми не го е правил, и аз няма да го правя“
и подобни изрази, които се срещат в произведението и отразяват
ригидността. Оттам-насетне са подчертани мнителността. Това е
проявено двуостро, от една страна във връзка с фаталистичното
мислене и очакване на „нещо лошо“ да се случи, от друга страна
ясното деклариране посредством поведението, че той не се доверява
на никой. Представен е и парадокс във връзка с „перченето“, псевдо
храбростта, декларираната смелост на Бай Ганьо, но запазеното
пасивно, в случаите на запазена анонимност. В пряк контакт, той не
проявява съответните характеристики. Подчертано в образа му е и
предприемането на действия, които се позовават изцяло върху
възможността за лична изгода. Показността в този смисъл личи от
патриотичните „изхвърляния“, които не се придружават с
поведения, имащи връзка към общия интерес. Едновременно с това
е представена и готовността му във връзка с личния „келепир“ да
предаде националното. В този смисъл индивидуализмът и егоизмът
кристализират като водещи черти. Налице са и други „изхвърляния“
свързани с надсмиването, отхвърлянето, стигматизирането на
другостта. Това откроява и самонадеяността – подценяването на
знанията и уменията на другите и надценяването на собствената
мъдрост и знание. Представя собствения си образ като българин
гордо. Илюстративен е моментът, в който скача в басейна,
викайки „Булгар“. Изключителният гении на Алеко Константинов
представя тези черти в контраст, за да бъдат те не само
репрезентирани, а и възприети в контекста на културалните разлики
с другата част на обществото. Въпреки всичко, като финал следва да
се отбележи находчивостта и креативността, която обаче не е
поставена в подходящите комуникативни канали на възприятието

135
за общностното, а са по-скоро свързани с егоизма и
индивидуалистичното.
Горните анализи в голяма степен представят българските
характеристики, както и конфликта, който съществува като водеща
линия на противопоставяне на традицията към времето, на свободата
над ригидното. В последна сметка изключително силно се отразява
всичко това във възприятието по отношение на реалността. Сякаш е
налице отричане на всичко, което излиза извън рамките на онази
система, с която българинът се чувства свързан – семейството и
родът (биологично, обективно предопределени). Този тип ценностна
свързаност откроява и основните черти, които са използвани при
съставянето на въпросника във връзка с чертите, които изследваните
лица следва да отнасят към другите. Те са откроени и следните
характеристики, обобщени от класиците в народопсихологията. В
„Книга за българите“ Антон Страшимиров дава някои описания за
българите като „Ние не търсим своя народ в самите себе си – в
душите си, в характера си, в кръвта си, в своя темперамент, - а го
търсим някъде вън, в някакъв неизвестен за нас човек, в „човека на
българската тълпа...“ (Страшимиров, 1995, стр. 55); „Ние, българите
– хората на кървавия труд, на работата, и хората на тъмно недоверие
в съдбата, на песимизма – ние днес говорим само за слава и за
право.” (Страшимиров, 1995, стр. 57); „... Темперамент, който клони
на разпаленост, значи южански, но е лишен от лекомислена
самонадеяност...“ (Страшимиров, 1995, стр. 68); „... Българите не са
наклонни към мистичното съзерцателство...“ (Страшимиров, 1995,
стр. 68); „... Днешният българин е неверник в мисълта си – песимист,
а доверчив в чувствата си – простодушен ...“ (Страшимиров, 1995,
стр. 69) „... Тази наша черта – мнителност до песимизъм – ни прави
фаталисти: несмели в мисъл и безволни в домогванията си;
недостатъчно страстни в своите вярвания и недотам издържливи в
стремленията си...“ (Страшимиров, 1995, стр. 69); „.... Семейното
огнище, то е всичко най-скъпо и най-свещено, което българинът
има:това е мястото на отдиха му, радостите и скръбта му, които той
споделя с жената и със своите близки. Българите извънредно стрго
осъждат семействата, в които мъжът е пияница, побойник и се носи

136
грубо към жена си. Страхът от присъдата на съселяните и намесата
от страна на роднините в случай на недобро поведение на единия от
съпрузите силно поддържа добрите семейни отношения....“
(Страшимиров, 1995, стр. 79); „... Българското своеглавие, което се
таи дълбоко в характера дори и на нашите шопи, би могло да бъде
едно национално достойнство. То е подтик за изработване на
отделния човек в самостоятелна творческа личност“ (Страшимиров,
1995, стр. 79) ;„... Българинът от всички наши групи не вярва на своя
ум и не се обляга на мислителните си способности. Той прави и
поправя като жена сметките си даже месеци след като е приключил
вече някоя сделка... И е мнителен, затворен в себе си, вечно
настървен комай против целия свят; фаталист е въобще и пак
дълбоко в душата си е безверник. Плитко чувстване на лично
достойнство (липса на мярка за приличие)“; Скрита враждебност
към всяка власт (Страшимиров, 1995, стр. 104).
Иван Хаджийски в своята „Оптимистична теория за нашия
народ“ охарактеризира българите с „Вярно е по-нататък, че
понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас.
Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на
доверие и се запасява предварително с писмени документи.“;
„Честта, това обикновено е качество на глупците, които с негова
помощ сигурно и безвъзвратно си провалят кариерата.“ (Хаджийски,
1997, стр. 40); „Общественото мнение беше израз на
господствтуващата нравственост и се изразяваше обикновено в
поговорки. За да се узнае, достатъчно беше да се попита…“
(Хаджийски, 1997, стр. 85).
Представените интерпретации в художествената литература
и представянето на концентрацията отново в народопсихологията
обосновава освен списъкът на черти формирани в скала, то и
причината водещата цел на работата да бъде свързана с
разглеждането на посочените компоненти. В голяма степен
илюстрациите на чертите и самата им проява се свързва с цинизма
като нагласа. Цинизмът от своя страна следва да бъде и корелат
на процеса на автодискриминацията. Това е причината той да бъде
разгледан в следващия параграф.

137
Цинизмът като нагласа
След като в предните части на книгата са разгледани в
последователност другостта, социалната изолация, чертите на
българина в контекста на ценностните вярвания, сега е момент да
бъде разгледан и компонентът, който е и водеща хипотеза.
Въпросът, който работата задава е, дали цинизмът има връзка с
отнасянето на негативни характеристики по отношение на другия. В
този смисъл, процесът автодискриминация може да се разгледа като
функция на цинизма като нагласа. Независимо, че са налице и други
допускания, които работата си поставя за задача, специално
внимание е отделено единствено на цинизма, тъй като е възприет
като водещ фактор, даващ началото на автодискриминацията като
процес.
Тъй като във времето, семантиката на цинизма се е
„размила“. Думата е експлоатирана често в ежедневната
комуникация. В този смисъл, тук е направен скромен литературен
обход, за да бъде представено значението му така, както работата
цели да го разгледа.
На първо място е разгледана философската гледна точка
като начало на социалното знание. Цинизмът като школа на мисълта
не е лесен за разграничаване. Първите поколения циници са и
едновременно и най-важните представители, артикулиращи и
включващи основните човешки ценности и принципи.
Съвременният цинизъм развива, но не поставя нови идеи към
изначалното течение (Schutijser, 2017). Философията на стоиците
предлага живот в съответствие с Логос или разум, епикурейството
започва в другия край, като начин на живот, основан на тялото. За
разлика от тях, ценностите в основата на класическия цинизъм, не са
кондензирани в някаква приета догма. Въпреки че това допринася за
последователната маргинализация на цинизма, в последствие
неговите ценности придобиват „собствен живот“. По някакъв начин
маргинализацията позволява и постоянството на ценностите.

138
 Във връзка с възникването, Антистен (последовател на
Сократ), след което Диоген поставят началото на тази школа.
Елинистичният стоицизъм има претенцията да бъде
основоположник на цинизма. Идеалът, който по-късно стоиците ще
разпознаят в това е този на атараксията или непроходимостта.
Антистен е един от първите, които предлагат постигане на състояние
на незаинтересованост по отношение на всичко, което би могло да
попречи на адекватната грижа за себе си. По-специално, Антистен
включва социалните конвенции като потенциални пречки в грижата
за себе си. Ученикът на Антистен Диоген от Синопе е най-
известният представител на школата. Докато може да има някакво
съмнение относно Антистен, Диоген е истинският циник par
excellence. Римският историк Диоген Лаерций го нарича „Полудял
Сократ“. Интересен е паралелът със Сократ, тъй като самият той
никога не е писал себе си, а е писано от хората след неговата смърт.
Цинизмът залага на ценности като пренебрежение към приетите
социални норми и материалистичните въпроси. Те се разглеждат
като в театрални и обидни действия. Диоген повече от всеки търси
конфронтацията със своите събратя атиняни, потвърждавайки
идентичността на циника с „кучешката представа за добродетел“,
както буквално като лаещо и хапещо същество, така и
възпроизвеждайки Платоновата представа за справедливост като
„пожелание за добро към приятелите“ (Schutijser, 2017). Животът на
циника е насочен не само към лични постижения, но също така и към
помощта към другите, за да могат те да се утвърдят. Цинизмът е
насочен в по-малка степен към осигуряването на пример за следване.
Той е насочен по-скоро към нарушаването приетите убеждения.
Апорията на Сократ, изведена до крайност.
В съчетание с очевидния отказ на циниците да приемат
редовната форма на школа, проявата на стоицизъм (въпреки че по
някакъв начин може да се твърди, че стоицизмът е по-приемлива и
лека версия на цинизма) допринася за относителната неясност на
цинизма в I, II век пр.хр. (Schutijser, 2017). Едва през I век сл.хр.
елинистичните циници преосмислят, описват и предават цинизма
без да добавят съществено ново съдържание към философията.

139
 Вероятно най-фундаменталната разлика между цинизма от
една страна и различните други философски школи в древността е,
че цинизмът е преди всичко реакция. Отвъд класическата
философия и ранното християнство може да се твърди, че
сърцевината на цинизма като начин на живот и като школа на
мисълта продължава да изплува в някаква или друга форма през
цялата история, като се започне от религиозните движения като
францисканците и доминиканците, т.е. към основателите на
модернизма като Русо в носталгията му за завръщане към природата
(Schutijser, 2017).
Какви са тогава ценностите, които циникът смята за
незаменими при създаването на форма за добър живот? На първо
място може да се каже, че циникът основава идеологията си на
преоценка на всички съществуващи ценности. Цинизмът изобличава
съществуващите ценности, маскира тяхната „уж абсолютна истина“
и ги изправя пред диалектически противоположни алтернативи.
Твърди, че само противоречието на съществуващите ценности,
прави възможно тяхното разглеждане и възприемане на всяка
алтернатива. Това от своя страна предизвиква стремежа към
промяна. Първият положителен критерий на циника за личната
система от ценности се състои в това, което може да се нарече живот
в съответствие с природата. Това се отнася до две различни, но
свързани ценности. На първо място, животът на циник е този, който
се стреми да бъде в съответствие с природата, която го заобикаля.
Добродетелта за циника идва естествено, докато порокът се
идентифицира с културна поквара на това естествено състояние.
За циника ценността на природата предоставя своята храна,
както и метеорологична обстановка. Тези и други природни явления
трябва да бъдат приети в контекста на практическия начин на живот.
Твърди се, че човекът е произлязъл от природата и следователно
също трябва да може да живее в съответствие с нея. Една от най-
важните последици от поставянето на природата на първо място е
отричането на идеята за космополитизма. В контекста на гръцкия
град-държава и вездесъщата дефиниция за гръцкия гражданин като
териториален политикон, цинизмът настоява индивидът да се

140
чувства свързан не със стените и границите на градовете и нациите,
а да се смята за жител на „Космоса“, на Вселената като цяло. Тук
деконструктивното използване на ценността на природата става
много видимо, което поставя циника в пряко противопоставяне с
традиционната идентификация на човека като политическо
същество. На второ място, циничното позоваване на природата може
да се отнася до вътрешната природа на индивида. От една страна,
това оправдава живота в съответствие с естествените тенденции и
желания. Човекът е естествено създание и затова желанията му
трябва да се считат за естествени. Това се отнася за естествените
желания като храна, дефекация и сексуалност. Разграничението
между естествени и неестествени желания, изповядвани от Епикур,
тук се приема форма на крайност: докато естествените желания
трябва да бъдат свободно удовлетворени по всяко време или място,
неестествените желания трябва да бъдат напълно отхвърлени. Освен
това, стойността на живота в съответствие с вътрешната природа
предполага, че собственият живот трябва да се живее така, както се
изисква – като индивидуалната даденост. С това цинизма предлага
изрично индивидуалистична форма на живот. На фона на
древногръцката град-държава, посланията на циника са насочени
към доминиращите културни конвенции, където социалната и
обществената сфера се считат за изначални. Те се противопоставят
срещу това статукво, предлагайки на индивида преди всичко да бъде
себе си, въз основа на своята индивидуална природа (Schutijser,
2017).
Тази кратка репрезентация на цинизма като начин на живот
и докосването до неговата история дава до някаква степен и
обяснението, защо настоящата работа го свързва именно с процеса
на автодискриминацията. Достигането до съвършенство при
циниците се разглежда като поддържане на тясната връзка с
природата, свързване със себе си от една страна и заобикалящата,
натурална действителност от друга. Може би читателят прави
препратката към чертите на българския характер, в които подчертан
е индивидуализма, следването на личните потребности под шапката
на водещата ценност – семейството. Трудът, земеделието, които

141
осмислят прехраната и са издигнати в култ. Може би, би било
интересно за четящия да се предизвика и помисли, поставен в полето
на цинизма (не с негативен оттенък, не като нещо негативно във
връзка с другите, а като школа), националният характер не изглежда
ли с няколко идеи по-приемлив. Дали в контекста на определеното,
дефинирано живеене себеприемането би могло да бъде по-високо?
Въпрос, който може би няма да получи отговор нито в тази работа,
нито в която и да било друго. Той следва да бъде изведен от
съзнанието за индивидуалното живеене. Продължавайки във връзка
с развитието на цинизма, следва да се разгледа и основният
философски въпрос за противоречието между доброто и злото,
между добронамереността и злонамереността в човешката природа.
Въпросът за доброжелателността срещу злонамереността на
човешката природа отдавна привлича вниманието на философите.
Например Томас Хобс изтъква враждебността и личния интерес като
определящи черти на човешката природа. Той предполага, че хората
постоянно живеят в състояние на война един срещу друг. За разлика
от него, Жан-Жак Русо вярва, че хората са изначално добри и
склонни да живеят в хармония. Това сякаш няма особено значение,
предвид откритията на социалната психология, които дават
основания да се твърди, че всъщност най-важно е това, в какво човек
вярва във връзка с доброто и злото. Това е и причината по-горе да
бъдат разгледани чертите на българския характер, поставени във
връзка със стремежите на ценностната система. Доброто и злото
привличат вниманието освен на философите, то и на психолозите, и
на останалите учени, част от социалните науки. Антропологът
Флорънс Рокуо Клюкхон (1950) предполага, че индивидуалната
оценка на човешката природа като зла или добра, представлява едно
от основните измерения на културалната ориентация.
Приблизително по същото време Розенберг представя скалата „вяра
в хората“, конструирана да отразява отношението на индивидите
към човешката природа и впоследствие използвана като мярка за
цинични светогледни убеждения и доверие (Stavrova & Ehlebracht,
2016). Wrightsman (1964) разширява подхода на Розенберг, като
разработи цялостен набор от шест измерения, по които може да се

142
съди за човешката природа, две от които са надеждност и алтруизъм.
През 2002 година е изложена и концепцията за „социален цинизъм”
като една от петте социални аксиоми - обобщени вярвания за света
и хората. Освен недоверието към социалните институции и като
цяло негативното виждане за живота, отрицателното убеждение
за човешката природа е основен елемент на социалния цинизъм
(Stavrova & Ehlebracht, 2016).
Индивидуалните различия в одобряването на циничен
възглед за човешката природа също са определяща характеристика
на циничната враждебност, известна също като цинично недоверие
(Cook & Medley, 1954; Costa, Zonderman, McCrae, & Williams, 1986;
Greenglass & Julkunen, 1989). Циничната враждебност се отнася до
отрицателните убеждения ЗА и оценките НА намеренията и
мотивите на други хора. По същия начин, характеристиката на
личността Макиевилизъм, дефинирана от Кристи и Гейс (1970), за
да опише студената и манипулативна личност, обхваща циничните
възгледи за намеренията и мотивите на другите като един от
неговите централни елементи, отразени в аспекта на макиавелиевия
цинизъм (Christie & Geis, 1970; Dahling, Whitaker, & Levy, 2009).
След Leung et al. (2002), циничните вярвания за човешката
природа са концептуализирани като диспозиционна конструкция,
която (подобно на други вярвания, например, вярата на
справедливия свят) отразява индивидуалните различия в основните
оценки на реалността, света и хората. Следвайки Рокич във връзка с
вярванията и ценностите, циничните вярвания за човешката природа
представляват оценъчен тип вяра, тъй като те описват хората в
полето на противоречието добро – зло. Отличителна черта на тази
конструкция е нейната когнитивна насоченост. Тя включва само
набор от убеждения, без афективни и поведенчески елементи.
Ставрова и Елебрахт считат циничните вярвания за относително
стабилно измерение на индивидуалните различия. Докато
надграждат и интегрират предишните констатации в различни
изследователски потоци, включващи цинична враждебност,
макиавелиев цинизъм, социален цинизъм и доверие, техните
изследвания се фокусират върху елемента, който тези понятия имат

143
общо - циничните вярвания за човешката природа - който рядко се
изследва самостоятелно (Stavrova & Ehlebracht, 2016).
Ставрова и Елебрахт посочват и някои от последиците във
връзка с идеалистичните цинични вярвания за човешката природа.
Съществуващите изследвания показват, че циничните вярвания са
свързани с много отрицателни резултати в различни сфери на
живота. Например, „макиавелиевите циници“ и хората, които се
оценяват високо във връзка с циничното недоверие, е по-малко
вероятно да съобщят за положително настроение и са по-склонни
към депресия, отколкото тези с по-ниски стойности по скалата
цинизъм. От друга страна циничното недоверие е надежден
предиктор за отрицателни резултати във връзка с физическото
здраве, включително затлъстяване и инсулинова резистентност,
коронарна болест на сърцето, деменция и повишена смъртност
(Stavrova & Ehlebracht, 2016). На междуличностно ниво циничните
личности осигуряват и получават по-малко социална подкрепа,
отчитат по-висока конфликтност в семейството и по-ниско семейно
удовлетворение (Baron et al., 2007).
Липсват изследвания, които да разгледат негативното
влияние на цинизма върху други области на живота – във връзка със
социално-икономическия статус например. Резултатите се
разглеждат основно в дименсиите във връзка с лошото здраве,
нещастието и негативния социален живот. За връзката на цинизма
със социално-икономическия статус могат да се направят изводи
върху изследванията във връзка с организационния и трудов успех.
Проучванията показват, че циничната враждебност в работните
условия е отрицателно свързана с организационната ангажираност и
поведението като гражданин (Turner & Valentine, 2001). Социалният
цинизъм е отрицателен предиктор за удовлетвореността от работата
(Leung et al., 2010). По подобен начин макиавелиевият цинизъм се
свързва с намалена удовлетвореност от работата, повишена
чувствителност към стрес, свързан с работата и увеличена честота
на контрапродуктивното поведение на работното място (Dahling et
al., 2009; Sakalaki, Richardson, & Thépaut, 2007). Въпреки че
проявяват повишена конкурентоспособност, хората с висок

144
макиавелиев цинизъм обикновено не се стремят към високи
постижения или надминават по-малко циничните си връстници по
отношение на действителното изпълнение на задачите и доходите в
повечето организационни среди (Dahling et al., 2009).
И накрая, връзката между циничните вярвания за човешката
природа и доходите е отразено от политолозите (Stavrova &
Ehlebracht, 2016). В тази научна парадигма, явлението най-често се
разглежда като част от социалния капитал и най-често се нарича
социално или междуличностно доверие (или липса на такова).
Доказано е, че страните с по-високи средни нива на доверие
изпитват по-високи темпове на икономически растеж, отколкото
страни, населени с граждани с по-ниски стойности на доверие
(Stavrova & Ehlebracht, 2016). Положителната връзка между
доверието и доходите, открити на макро ниво, не е последователно
възпроизведена на индивидуално ниво. Например, въпреки че много
проучвания с кроссекционни дизайни отчитат положителни връзки
между доверието и доходите, други показват отрицателна връзка. По
същия начин, използвайки надлъжен дизайн, Бранд и колегите му
(2014 г.) показват, че увеличението на нивото на доверие на
индивида не прогнозира увеличаване на доходите, докато Де Блик
(2013 г.), използвайки надлъжни данни, отчита обратното.
Съществуващите изследвания, свързващи циничната враждебност,
недоверието и макиавелиевият цинизъм с доходите, дават
неубедителни резултати (Stavrova & Ehlebracht, 2016).
Посоченото в настоящия параграф във връзка с цинизма
може да бъде свързано с тезата на настоящата работа, а именно, че
цинизмът като нагласа е напълно допустим в контекста на
очертаните характеристики на българския характер. Българинът е
индивидуалист, най-силно следващ персоналните си интереси и
цели, разширени до контекста на значимия кръг от хора. От друга
страна се наблюдават и устойчиви нива на преживяване на щастие
при условие на ниска удовлетвореност от живота (Бакалова,
Бакрачева, & Мизова, 2015) (Мизова & Бакрачева, 2009). Тези
интересни резултати, които са и стабилни във времето поставят
освен границата между щастие и удовлетвореност, то и дават

145
интересна тема за размисъл. Дотолкова, доколкото щастието е
универсална категория и се свързва с изпълнението на ценностната
схема в най-общ план, българинът е щастлив. От друга страна,
удовлетвореността, която се свързва с поставянето и постигане на
индивидуални цели е ниска. По този начин е изводима и
устойчивостта на циничната нагласа, която сякаш „извежда“
индивида от самия себе си и собствените си цели. Българинът
вероятно е щастлив, тъй като е близо до семейството си, осигурил е
своя минимум във връзка с живеенето му. Не е удовлетворен обаче,
вероятно във връзка с отрицанието, вероятно във връзка с
невъзможността да постави своите индивидуални цели в
ангажимента за личното си оцеляване и задържане на сигурното.
Фиксацията в това обаче и едновременното типично отрицание на
себе си и проектирането му върху другия, дава основания за
потвърждение на наличната цинична нагласа. Нейната проява е
изведена към социалните отношения, които се разглеждат като
неуспешни, тъй като независимо от индивидуализма като черта,
извеждат индивидуалността от субекта. Той е ангажиран в по-голяма
степен да се представи в добра светлина, отколкото да се
позиционира в контекста на личните си търсения, стремежи и път.
Още повече, поставяйки индивидуалните си интереси над
социалните, той прави невъзможно удовлетворението в полето на
социалното. Тогава, когато общото е лишено от индивидуалната
грижа, най-силно страда индивида. Обществото е във форма на
застой, но личността се отдалечава от възможността за
взаимодействие.
Разбира се, нищо с категоричност не може да се твърди
преди да бъде представено изследването, а и след като бъде
представено. То поставя на първо място стремежа да бъдат
разгледани циничната нагласа, враждебност, агресия, нарцисизъм и
прочие „тъмни черти“ на човешкия характер.
По този начин е поставен и своеобразен край на
теоретичната част на настоящата работа. Разглеждането на Другия в
началото ѝ отваря представата за значението на взаимодействието.
След него е представена и социалната изолация и стигмата като

146
крайна форма на риск от дискредитирането, подценяването и
избягването на другия. Двете следва да отворят пътя на читателя към
чертите на българския характер такъв, какъвто е познат в
народопсихологията и наблюдаем в ежедневието. Чертите на
характера са поставени и като функция на определени ценности,
които в изследванията са посочени като водещи при съвременния
българин. Те от своя страна, както и проявата им в поведенческото
поле на нашия характер „широко отварят вратата“ на
автодискриминацията като процес, в който е налице надценяване на
собствената личност за сметка на подценяването на тази на Другия.
Емулсията между ценностите, следващите ги черти, формирането на
социалнопсихологическия процес на автодискриминацията това
води и до допускането на наличието на цинизма като нагласа в
националния характер. Това е и причината той да бъде разгледан
малко по-широко като вековна база, която в известна степен може
да даде обяснение.

Кратка хипотеза за формирането и развитието на цинизма

В този параграф е представено кратко изследване сред 42
майки с деца до 7 годишна възраст. В полуструктурирано интервю
на тях са зададени няколко отворени въпроса. Целевата група е
случайна, представителите са млади родители от гр. Пловдив, в
случаен разговор по детски площадки в два района на града – Южен
и Тракия. Въпросите са зададени по начин, който дава възможност
да се говори за Другите. Целта е да бъде „избягано“ от социално-
желани отговори.
Първият зададен въпрос е „Коя е най-честата фраза, с която
родителите се опитват да предпазят детето си? Какво има за цел тя?“.
За да не се натоварва текста са представени само част от отговорите,
които репрезентират и водещите, получени категории. Отговорите
са следните:
• Не – Има за цел да забрани действия на детето, от които
самият родител се страхува.

147
 • Не – Цели да научи детето да се пази от неизвестното за
него /родителя се базира на неговия опит/, но то иска само
да разбере от какво и как да се пази
• Не – в много случаи може да им помогне
• Недей да ходиш там, внимавай, не така, целта е детето да
не се нарани физически
• Внимавай какво правиш – Целта е да се обмисля
поведението.
• Той не е виновен – Да си оправдаят детето
• Внимавай – за да не се нарани – удари!
• Внимавай как пресичаш, оглеждай се! Има за цел да накара
детето да е по-будно!
• Внимавай с... (да предпази)
• Внимавай! Предупреждение.
• Внимавай за...! Цел - да насочи, да мисли за опасности,
рискове!
• Не го прави, ще......
• Помисли, не искам да страдаш после.
• "Спокойно, аз съм с теб/мисля за теб" = С цел отдаване на
подкрепа. Имаща голямо значение, защото се изрича от
авторитет за детето, което внася голяма защита, а и
увереност.
Предпазването на детето в условията на съответната
извадка се формира в две категории – Не, Внимавай
(Фаталистична забрана). Само два от отговорите са свързани с
подкрепа. Двата компонента могат да бъдат изолирани като
вероятни следствия, както следва:
• Предпазването посредством Не ясно представя
императивната забрана за детето, с което е ограничена и
волята му за експлорация на заобикалящата
действителност. От друга страна, по този начин главно
влияние за детето получава забраната, без да е налице
алтернатива за друго поведение, с което да замести
наличното. Така родителят „затваря детето“ в условията на

148
 „безизходица“, при все, че преди това са ограничили
възможността му за инициатива посредством
експериментирането с нещо ново. „Не възпитанието“ може
да се разгледа като ограничаващо от гледна точка
репрезентирането на света като „обем от забрани“, в които
не е налице алтернатива. От друга страна това може да бъде
предпоставка и за девиантно поведение, тъй като
естественият стремеж към получаване на внимание от
страна на детето е възможно да „премине“ във
формирането на поведения, които да бъдат забранени, за
да бъде налице общуването с родителя.
• Предупредителното „внимавай“ е втората категория, в
която лишен от желана алтернатива, светът е
репрезентиран като място, което може да причини болка.
Интересното е, че едва в два отговора е налице конкретика
във връзка с „внимаването“. С други думи, това
предупреждение не е придружено със следствието, към
което следва да бъде внимателно детето. По този начин то
се старае да се предпази в някаква степен „всеобхватно“,
от всичко. Това води и до преживяването на несигурност
от страна на детето.
• Като трети компонент, въпреки малкото отговори, които се
свързват с него е подкрепата, която се свързва с опита на
детето. Да, то следва да опита, а следствията ще му
предоставят опита, от който по-късно ще се пази само.
В контекста на горепредставените категории е налице
фаталистичното. Очакването от страна на родителя е да се случи
възможно най-лошото на детето. Може би на по-голямата част от
читателите се е случвала срещата с родител, близък, който казва на
детето „Внимавай, че ако паднеш ще си счупиш главата“. Това е
само един от примерите, в което контраста между поведението и
следствието е ужасяващо голям, до степен, в която експлорирането
и експериментирането са „забранени“. Всичко, което се случва,
следва да бъде предварително одобрено от родителя посредством
неговото мълчание. Репрезентацията на действителността като

149
опасно място, без алтернатива на забраната ограничава в
изключителна степен свободното развитие на детето. То се
„вкопчва“ в света, който е безопасен единствено в мълчанието на
родителите.
Вторият въпрос е „Коя е най-честата фраза, с която
родителите се опитват да успокоят детето си? Какво има за цел тя?“.
Тя има за цел да проследи начина, по който родителите посрещат
притеснени/ята на детето. Отговорите са следните:
• Спокойно, всичко е наред! .... Е, да го успокоят и да му
помогнат след това с разговор да разбере, че всяка грешка
води след себе си урок.
• Нищо страшно не се е случило; ще мине; успокой се –
разбиране, дори и да не е така, карат детето да се чувства
сигурно и спокойно
• Недей да плачеш, ще мине
• Не се ядосвай, гледай себе си – Да го успокоят.
• Няма нищо, ела да те гушна!
• Не плачи! (да успокои)
• Хайде, няма нищо.
• Няма нищо, то мина.
• Не се притеснявай, всичко ще бъде наред, аз съм с теб.
• Стига плака, спокойно, ще се оправят нещата,
• Ще измислим нещо
• Другия път ще стане – Цели да мотивира детето за
следващата цел, за приемане на загубата.
• Няма нищо!
• По-голям/а ще пораснеш!
• Юнак без рана не може! ;
• Другия път ще се постараеш/подготвиш повече и ще стане!
– да не се прави драма от случилото се; да не се фокусира
върху неуспеха.
• Спокойно, другият път ще успееш! Има за цел да успокои
детето и да го настрои, че следва успех, а не провал.

150
 • Всичко ще се оправи – Целта е да се види, че проблема
винаги има решение.
• Казах ли ти да не бягаш, ставай да си ходим.
• Като не ме слушаш става така.
• Да се отвлече вниманието му за момент.
Основните формулировки във връзка с успокоението на
детето се фокусират по две оси, които така или иначе
взаимодействат помежду си. Това е и причината част от
автентичните отговори, които имат някаква съдържателна разлика
да бъдат представени отделно горе. Няма да бъдат определени
категории, тъй като основното, което е видно от интерпретацията на
дадените отговори се свързва с обезстойностяването на
преживяването на детето, назиданието (в четири отговора тип
„Казах ли ти?“), отлагането на успеха за следващ път. Друг
интересен резултат от дадените отговори е това, че повечето
родители приемат това, че детето има нужда да бъде успокоено
основно заради физическо нараняване, като отново не признават
болката, не представят реалността на болката и логиката на
емоционалното преживяване, а директно използват вероятността да
мине. По този начин преживяването на страх и усещането на болката
на детето на практика остават непризнати. Но, по интересно е и
свързано с обективното, материално функциониране на българина е
асоциирането на неразположеността на детето в по-голяма степен с
физическа болка, а не друг тип преживяване. Малцинството
насочили отговорите си към това, че следващия път детето ще успее
е по-вероятно да подкрепят и инициативността на детето. Въпреки
това, те също използват отлагането и дистанцират детето от волята
му, която е възникнала в конкретна ситуация. В последна сметка
преживяването на детето следва да получи подходящите думи и
разбиране, тъй като то по всяка вероятност в тази възраст то не
разбира какво точно се е случило, още по-малко емоцията, която
изживява и нейната конкретна причина. По представения начин и в
полето на дадените отговори, действителността отново е
отречена в известна степен за детето, а то не получава думи нито
за емоцията, нито стратегия, с която то да се справи успешно.

151
Това може да се разглежда като още една спойка в контекста на
семейството като „изход“ и „спокойствие“ за душата, която
намира пътя и разрешението само в синхрон с възрастните.
Следващият въпрос е „Какво най-често казват родителите,
когато детето им НЕ се справя с дадена задача?“. Представени са
отговорите с най-висока честота.
• Няма нищо!
• Нищо фатално няма.
• Дай да видим какво те затруднява?
• Тъпак; малоумник; това е елементарно и т.н.
• Аз ще ти помогна
• Не си се постарал достатъчно!
• Много си тъп
• Не се тревожи, ще се получи следващия път!
• Е колко пъти вече едно и също? До кога?
• Опитай пак.
• Няма нищо, опитай пак.
• Дава за пример другите деца, които уж се справят по-
добре.
• Ще успееш.
• Голяма работа
• Каквото-такова
• Упражнявай се повече!
• Аз казах ли ти да работиш по-усърдно, сега не ми реви

От представените отговори се открояват три категории на

отговори, които родителите дават на детето в случаите, в които не се
е справило с дадена задача:
• Използване на сравнение с другите и подценяване на
детето. Неглижирането на усилията и опита на детето,
както и поставянето му в контекста на другите, които се
справят по-добре е възможно да подтиснат самочувствието
на детето. По този начин, то приема за себе си негативната,
ниска оценка, а на другите приписва черти на „по-добри“ от

152
 него. Вероятно е да започне да се срамува и избягва отново
инициативата. Още повече, ако това бъде придружено с „Аз
бях прав“ или „Аз казах ли ти“, детето приема мощта на онзи
възрастен, който винаги е прав, а от другата страни стои
личната неспособност на детето, която е константна.
• Успокояващи. Когато родителите ползват успокоения от
типа „няма нищо“, „другия път“ и подобни, те на практика
не разглеждат действителността и не взимат под внимание
преживяванията на детето. Точно обратното, те го
успокояват и задържат за себе си това, че ситуацията има
тясна връзка с формирането на чувство за непълноценност
при децата.
• Подкрепящи. Позовани върху преживяването, с намерение
да се подкрепи, да бъде съпроводено с обяснението и
подкрепата вътре в ситуацията. Това може да се разгледа и
като най-адекватния и утвърдителен подход във връзка със
способностите на детето и подкрепа на инициативата.
Следващият въпрос е „Коя е най-честата реплика, с която
родителите се опитват да назидаят детето си? Какво цели?“.
Въпросът има за цел да разкрие начина, по който детето бива
наказвано или поучавано, за да бъде предотвратено негативно
следствие. Концентрирано, отговорите са следните:
• променят интонацията, като обясняват грешката и до какво
би довела тя.
• Обиди, наказания...
• Искат детето да стане отговорно
• Не така, не може и т.н. Целта е детето да не нарани
физически и психически както себе си така и околните
• Не прави така! – Цели да покаже, че това не е редно.
• Спри ще те нашамаря – да го укроти.
• Мислиш ли, че това, което направи е хубаво?
• Харесва ли ти когато другия плаче?
• Нямаш право да се държиш така!

153
 • Не бива да бъде обиждано, но трябва да разбере, че е
сгрешило.
• Какво си въобразяваш? Така не става!
• Не си положил достатъчно усилия!
• Нищо не става от тебе – Родителите си мислят, че по този
начин детето ще се мотивира да се труди повече за своя
успех, за да покаже, че не е неудачник.
• Чуваш ли какво ти говоря? – Цели контрол.
• Ще те накажа.
• Ще ти се смеят другите
• Защо постъпи така?
• Как ще се чувстваш ти, ако с теб някой постъпи по този
начин? – Целта е детето само да осъзнае грешката си.
• Сърдя ти се, няма да направя това (някое действие, на което
детето разчита или очаква).
• Няма да ти говоря повече.
• Използват обида – използват емоционалната връзка с детето
си като назидание срещу него.
• Ще те накажа! – Цели подчинение, спазване на правила
• Абе ти пред хората ли ще ме излагаш.
Единствено два от отговорите в малката извадката дават
основание да се приеме, че родителят е безусловно близо до детето,
без да го назидава директно, а по-скоро да подкрепи достигането на
желаното поведение. Другите отговори се формират в три
категории:
• Заплаха от физически последствия, завишен контрол – тази
заплаха събужда у детето страх и нежелание да извърши
някакво действие. Това не предизвиква съжаление и вина у
детето, а по-скоро добавя външното обстоятелство на
страха. Това при всички обстоятелства води до негативно
преживяване, а още повече подчертава възприятие във
връзка с това, че последствията и причините са външни.
Измества локуса на контрол навън.

154
 • Унижение – тук се експлоатират обидни, агресивни
определения за детето и унизително сравнение с другите.
Това може да доведе до създаване на негативно отношение
към другите, които са по-добри. От друга страна, пряко се
повлиява върху негативната самооценка на детето. То е
възможно да загуби доверие в себе си и собствените си
способности.
• Заплаха за любовта на родителя – експлоатацията на
емоциите води до преживяване на пълна загуба на любовта
от родителя, което се компенсира и е възможно да доведе
до бездействие, за да не бъде изгубена съответната любов.
Това поведение се разглежда като най-разрушителното,
тъй като е пряко отнесено към преживяването на
сигурността от страна на детето. Най-голямата
жестокост за едно дете, това е то да не бъде обичано.
Петият въпрос е „Кои са най-честите поучения, които детето
получава от неговите родители? Какво целят?“. Той има за цел да
разгледа ценностите, които родителите се опитват да възпитат в
децата при ежедневното взаимодействие с тях. Получените отговори
са следните:
• Да се научи да намира подходът за справяне в ситуации, да
преценя сам, да поема отговорност и да се научи да носи
последствията от действията/бездействията си – Цели
поправяне на грешките на родителите си или надграждане
примерът, който са получили като възпитание.
• Кое е редно според разбирането на родителя и кое не –
Целта е да се възпита детето по най-добрия за родителя
начин
• Браво, можеш още! – Целят мотивация.
• Пари. Цел да е добре.
• Дай своята играчка за момент, ако искаш и той/тя да ти даде
своята!
• Бъди добро дете и не се сърди ако не ти отстъпят – цели да е
добър с другите.

155
 • Не може винаги да си пръв на люлката, останалите деца
също искат да се качат.
• Извини се на детето – Целта е да му помогнеш да разбере
желанията и нуждите и на останалите.
• Слушай майка ти/баща ти какво ти говори! – Детето да се
вслушва повече в съветите на своите родители и да покажат,
че те знаят повече.
• Аз на твоите години… - Цели представянето на готовия
опит.
• Аз казах ли ти.
• Прави еди какво си, за да станеш като Еди кой си – Детето
да израсне добър и честен човек.
• Бъди честен, не лъжи! - Желаят детето им да бъде честно с
тях и другите около него.
• Не винаги можеш да получаваш това, което искаш и когато
искаш – търпимост – Цели посланието, че не всичко става
както и когато детето пожелае, че има други фактори, от
които нещата зависят. Учат го да се съобразява. Важността
на това детето да може да приема загуби - материални и
психически.
• Да не бъде агресивно – Учат да поема отговорност за
постъпките си и че всяко действие има своята последица,
която трябва да бъде приета.
• Да слушаш днес! Не се бий! Не е хубаво да се лъже! –Целят
безпроблемно за родителя и детето ежедневие.
• Браво, маме/тати, но можеш и по добре. Цели да им покажат,
че е добре, хем им казват, но че може и по-добре.
Представени са част от отговорите, цели се избягване на
дублирането с другите такива. Всичките получени отговори
поставят на първо място ценността на семейството и
материалното, ведно с примирението към обстоятелствата.
Детето на практика не е насърчено да търси своите способности и
стихии, а да подражава, получи материално обезпечение. Да му бъде
посочена мярата, респективно да не бъде в тежест на другите в по-

156
голяма степен, отколкото да се превърне в лице, което ясно заявява
и търси себе си и своя подход.
В контекста на търсените отговори от страна на родителите,
които са свързани с подхода към детето в опасност, назидание при
несправяне, поучения. В общи линии се очертава картината на
подчертаното влияние на „мощното“ семейство, което знае всичко и
представлява опора. Другите са представени като „по-добри“, което
е за сметка на оценката на детето за себе си. Избягват се
алтернативните поведения, които не са забранени, а светът се
репрезентира като място, в което послушанието е важно дотолкова,
доколкото мира с другите, които са по-добри е важен. Единствено
близките представляват опора и хора, с които детето не следва да се
съревновава, а да бъде част. Инициативността се задушава в голяма
степен. На родителите е зададен и шести въпрос, който се свързва с
поощренията: „Коя е най-честата фраза, с която родителите се
опитват да поощрят/насърчат детето си?“. Там отговорите се
концентрират в три категории и са идентични, затова и няма да бъдат
представени всичките. Те са „ще ти купя нещо“, „видя ли, че
можеш“, „браво“, „гордея се с теб“. Тук отново се наблюдава
материалната обезпеченост, която е възможно и желано следствие –
материалната награда, която е антипод на физическото наказание,
което отново материализира и изнася следствието извън
капацитетите и способности на личността. Използва се и
увереността на родителите, отново те се представят като прави,
предрекли успеха.
Това е в контекста на съвременното възпитание и никак
неслучайно е счетено, че тук е мястото да се постави елемента
свързан с възпитанието в етнопсихологически аспект.
Представеното е разгледано в логическата последователност на
отношението преди и след освобождението. Тодор Панов
подчертава факта, че преди освобождението, „българинът се отнася
поразително уважително към детската личност, като не упражнява
никакво насилие, никаква ежеминутна досадлива намеса в
действията на детето“ (Панов, 2016, стр. 134). Българинът е устойчив
в изискванията си, въпреки свободата и уважението към детската

157
личност. Възпитанието протича в контекста на моралните ценности
и ясната структура на семейството в онова време.
Следван от модела, а навярно и като социален императив е
зачитането на по-възрастните, авторитета и правилата. Но следва да
се повтори, както е споменато и по-горе, преди освобождението
възпитанието протича вкъщи при условия на липсващ базов
социализатор в контекста на държава или образователна система,
която да касае по-конкретно всички българи. След освобождението
обаче, напълно нелогично, при наличието на социализатор в лицето
на държавата, не е изградена система, която да обобщи и да
представлява механизъм за възпитание. Както е посочено „една от
ексцесиите на разлагащия се семеен живот е още и все повече
увеличаващото се непочитание на родители от страна на децата.
Децата са станали вече съвършено безсрамни и нерядко в очите на
родителите се хвърлят думи като „не съм ви карал да ме раждате“,
или „щом сте ме родили, длъжни сте“. Децата пропити от новите
теории, започват да гледат на родителите си като на източник на
доходи, а на хората – като на „задължени“ (Панов, 2016, стр. 136).
Всъщност, както е проследимо, на практика нищо не се
променя по отношение на децата. Променя се семейната динамика,
а липсва концепция, която да поеме този луфт. Родителите и след
освобождението продължават да не стесняват свободата на децата и
рядко упражняват над тях каквото и да било насилие. Но това не се
превръща в част твърдо установена, педагогическа, възпитателна,
образователна програма. Липсата на й „води до извънмерна
толерантна свобода, давана на децата, което постепенно развива у
тях „анархистически“ наклонности, в смисъл на
недисциплинираност, непризнаване на моралните принципи,
авторитета на по-старите, родителите и прочие“ (Панов, 2016, p.
137).
Тази личностна свобода може да бъде разгледана в
положителния контекст на равенството и толерантността, които
възникват институционално, а и имат отношение към различността.
„В българския университет има толкова много студентки, с колкото
не може да се похвали никой друг смесен университет в света... Би

158
било смешно да се припише това на придобита женска
еманципираност у нас. Явлението е чисто битово. Синовете и
дъщерите в българското семейство се чувстват равни, както са равни
бащата и майката“ (Страшимиров, 1993, p. 77).
Разгледано през негативните аспекти на семейното
възпитание след освобождението, може да се изведе и нагласата,
която е свързана с възприятието, че възпитанието е най-леката
работа, „която не изисква никакви познания и подготовка. Даже
мнозина са ония, на които и през ум не им минава, че това е въпрос,
който заслужава сериозно внимание“ (Панов, 2016, p. 137). Като това
се допълва с факта, че следосвобожденското „домашно възпитание,
или по-вярно при отсъствието на каквото и да било системно
възпитание, у детето се култивират все отрицателни качества. Още
от малко то се учи, че крайният материализъм, в най-лошия смисъл
на тая дума, трябва да бъде идеал на всяко разумно същество“
(Панов, 2016, p. 138). Като основен дефицит се отчита липсата на
всякаква системност във връзка с „физическото възпитание и
закаляването на организма, за облагородяване на душата му, за
развиване и закаляване волята му, за целесъобразно развитие на
умствените способности и природните таланти на детето в
българското домашно възпитание и дума не може да става“ (Панов,
2016, p. 140).
Опитът за обобщение среща няколко основни черти на
националния характер, които неминуемо оказват влияние на всички
нива на общественото ни функциониране а те са:
• скептицизъм и консерватизъм – свързани със съчетаване на
възприемчивост и недоверчивост към общите инициативи,
което води до липса на склонност към риск;
• „синдромът на халището“ изразява инстинкта за
самосъхранение на човека в робство и сумира редица черти
от националното поведение, между които идеала за свобода
и отношението към чуждото и чужденците.
• склонността към риск не е характерна за българския
национален характер, но консерватизмът ни също
двойствен, нееднозначен;

159
 • търпението е основен фактор за запазването на езика,
вярата, традициите, имената и празниците. Затова се приема
за част от българското достойнство. Често се свързва със
съобразяването и подражателството и в този смисъл има
негативни последствия, като висша негативна проява на това
е чуждопоклонничеството;
• българският реализъм е тясно свързан със скептицизма.
Много често се наблюдава външен локус на контрола и
прехвърляне на личното нещастие върху субективни
фактори.
• в българския национален характер отсъства чувство за
йерархичност. Основна причина за това е прекъсването на
българската държавна традиция. Наблюдава се
едновременно липса на уважение към власт имащите и
склонност към сервилност;
• българите винаги са обичали отечеството си и са мразили
държавата си. Налице е постоянен двубой между държава и
поданик;
• неуравновесеността е основна характеристика на
индивидуалното и национално самочувствие. Това се
съчетава с повишена самокритичност, която е причина са
люшкане между национален нихилизъм и “ национален
бабаитлък”. Наблюдава се тенденция на цикличност на
националния нихилизъм свързана с активизирането му в
условията на интензифициране на междуетническите и
междудържавни контакти;
• българското “дано” е най-ярък израз на ниското
самочувствие на българина. То е едновременно показател за
примирение и кроткост пред съдбата и израз на българското
търпение (Чавдарова, 2011, стр. 51-53).
Представеното в настоящата глава прави опит да представи
по възможно най-всеобхватния начин, без да досажда на читателя
характеристиките на националния характер, парадоксите, които се
разгръщат там и водещите ценности. Това от една страна. От друга

160
е направен опит да бъде провокиран читателят към разглеждането
на литературата като репрезентация на фините процеси в
българската душевност, които по една или друга причина биват в
„процес на изчакване“ толкова дълги години. Анализът на
художествената интерпретация на основните конфликти в
обществото има за цел да представи и неслучайно възникналите
персонажи в съответните фабули. Единствено в ръцете на четящия е
да „възпроизведе“ в своята ценностна система героите на своето
обожание и предпочитание. Защото там, индивидът българин,
„закопчан“ в одеждите на своето семейство не е сам. Тази битка вече
е водена и чака своите последователи. Корените на националното
дърво и род са толкова дълбоки, че в голяма степен изглеждат
постоянни, ригидни, неподлежащи на метаморфоза. Но това не е
така, волята за формулирането на чертите, които предизвикват срам
в нещо, с което да се гордеем е изключително важна. Както става
ясно, границата между качеството и недостатъка на притежаваните
характеристики е изключително тънка. Сякаш преформулирането на
семейството в род, етнос, нация и разглеждането на индивидуалното
значение като много по-важно от определената насока към
индивидуалната полза, са ключът към това да бъдем. Едно. Заедно.
Отричането им от друга страна води до задълбочаването в онази
социална нагласа, ръководеща разпределянето на останалите,
функционални по отношение на чертите. Това е цинизмът.
Разглеждан като нагласа или школа, той води до отричането на
всичко, що е отвъд осезаемото за индивида. Духовното израстване
получава своето начало тогава, когато Другият е признат като
влияещ и повлиян във всяко едно взаимодействие. Или, тук следва
да бъдат припомнени две концепции. Тази на Шопенхауер, който ни
подтиква да преосмисляме действията си само и единствено в
контекста на Вечността, тъй като те остават и променят. Променят
нас, другите, човечеството. Също така, следва да бъде изведено и
постулираното от Достоевски в гениалната „Престъпление и
наказание“. „Всеки пред всекиго за всичко е виновен“.
Отричането на горните акумулира цинизма, който от своя
страна може да бъде разгледан и като началото на процеса на

161
автодискриминация, от който следва и обезличностяването на
Другите за сметка на индивидуалното извисяване, което унищожава
понятието „общество“ в полето на психичното функциониране на
индивида, след което идеята за вечност, отговорност и цялост е
немислима.

162
 ЕМПИРИЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ
След обстойното разглеждане в теоретичната част на
българския характер, както и добавянето на компонентите, които
позволяват разширяването на понятието във връзка с цинизма е
време да бъде обърнато на емпиричната част.
Водещата цел на изследването е да представи възприятието
на българина по отношение на Другия, който не се различава
категориално от него, във връзка със скали, които могат да
представят по-добро обяснение във връзка с автодискриминацията.
Тази цел се формулира върху хипотезата, че е налице връзка между
някои „тъмни“ нагласи и личностни характеристики и възприятието
по отношение на Другия българин. Тази хипотеза разтваря в себе си
и няколко подхипотези:
• Допуска се, че отнасянето на негативни характеристики по
отношения на Другия има връзка с цинизма.
• Допуска се, че цинизмът има положителна връзка с ниското
самочувствие.
• Допуска се, че са налице са високи стойности на възприета
ежедневна дискриминация.
• Допуска се, че е налице положителна връзка между скала
нарцисизъм и скала цинизъм в българска извадка.
• Допуска се, че враждебността има положителна връзка с
цинизма и отрицателна със самочувствието.
Обект на изследването са лица, възприемащи себе си като
българи, независимо от тяхната възраст, социален статус,
образование.
Предмет на изследването е връзката между отнасяните
характеристики по отношение на Другия българин и цинизма като
нагласа, възприятието за дискриминация и тъмната триада като
лични характеристики, както и самочувствието.
Изследването, което е представено тук включва няколко
водещи оси:

163
 • Представата на българите по отношение на другите българи.
Същото има за цел да открои по-скоро негативното или по-
скоро положително отношение на гражданите на РБългария
към другите. В този смисъл се приема, че представянето на
негативна нагласа спрямо тях е достатъчно основание да се
приеме наличието на предпоставки за автодискриминативно
поведение.
• Едновременно с тази представа са разгледани и данните по
някои скали, целящи да откроят личностните
характеристики на изследваните лица, които е възможно да
бъдат корелати на съответната нагласа – тъмната триада
(психотизъм, макиевилизъм, нарцисизъм) (Paulhus, 2013),
скала за цинизъм, агресивност и враждебност на Кук-
Мадлей (Cook & Medley, 1954) , скала за самочувствие
(Пенева & Стоянова, 2011), както и авторска скала на базата
на (Williams et al., 1997) във връзка с възприятието за
дискриминация в ежедневието.
Изследването е реализирано в електронна платформа,
предоставена от Google Forms и е разпространена в социалните
мрежи. Извадката се образува от случайни лица, които се
самоопределят като българи. Въпросникът е разпространен
едновременно от 18 различни профила в периода 18-22.05.2020
година. Изследвани са 382 лица, данните за които са представени в
таблица 1. Демографските данни са изследвани най-общо, само във
връзка с пол, възраст и населено място. Не са налице предварителни
хипотези за влиянието на тези характеристики по отношение на
възприятието. Въпреки това се допуска, че е възможно да има
диференциация на влиянието на пола и възрастта при проявата на
някои личностни характеристики, които пък имат отношение към
представата на българите за българите.

164
 Таблица 1: Разпределение по пол, възраст, населено място.

Възраст * Къде сте прекарал основната част от живота си? * Вие сте
Crosstabulation
Count
Къде сте прекарал основната част от живота
си?
Областен Общински Малък
Вие сте град град град Село Чужбина Total
Мъж Възраст 15-20 4 2 0 0 6
21-28 14 8 8 4 34
29-38 32 4 2 0 38
39-50 20 0 2 0 22
Над
8 4 0 0 12
50
Total 78 18 12 4 112
Жена Възраст 15-20 7 1 3 1 0 12
21-28 33 13 5 4 1 56
29-38 49 24 7 1 3 84
39-50 72 10 6 0 0 88
Над
18 2 7 1 2 30
50
Total 179 50 28 7 6 270
Total Възраст 15-20 11 3 3 1 0 18
21-28 47 21 13 4 5 90
29-38 81 28 9 1 3 122
39-50 92 10 8 0 0 110

165
 Над
26 6 7 1 2 42
50
Total 257 68 40 7 10 382
Видно от таблицата е, че са налице 382 изследвани лица, от тях
112 мъже и 270 жени. Жените преобладават, което е и логично
предвид по-високата социалност и желание за включване в
изследвания. И мъжете и жените са разпределени основно в
големите градове, равно е разпределението и по отношение на
възрастта.

Надеждност на използваните скали

Reliability Statistics
Cronbach's N of
Alpha Items
Цинизъм ,811 13
Агресивност ,663 8
Враждебност ,627 5
Самочувствие ,816 10
Макиавелизъм ,781 9
Нарцисизъм ,645 9
Психопатия ,709 9
Дискриминация ,804 8

Надеждността на скалите е добра, което дава основание

същите да бъдат използвани във връзка с изследователските цели на
работата.

Характеристики на българина
На респондентите са зададени 30 характеристики, които са
описани като налични или отсъстващи в характера на българина в
етнопсихологията. Инструкцията задава това, тези характеристики
да бъдат отнесени към другите българи. Резултатите са представени

166
в таблица 2, като същите са ранжирани от възприемано за най-
подчертано към най-малко подчертано.

Таблица 2: Резултати – характер на българите – средни

стойности
Mean N Std.
Deviation
Завистливост 4,3455 382 ,92839
Песимизъм 4,1780 382 ,89896
Мнителност 4,1126 382 ,99627
Себелюбие 4,0628 382 ,99933
Критичност 4,0079 382 1,29300
Самонадеяност 3,9607 382 1,02002
Внушаемост 3,8325 382 1,02627
Импулсивен 3,8298 382 ,93901
Суетност 3,7984 382 1,03670
Отвореност към контакти 3,7094 382 1,11391
Вяра в съдбата 3,6702 382 1,00972
Враждебност 3,6126 382 1,07789
Простодушие 3,5759 382 1,09796
Стихийност/Неудържимост 3,5236 382 1,17865
Фатализъм 3,5209 382 1,04408
Родолюбие 3,4293 382 1,16104
Мистицизъм 3,2958 382 1,13819
Интелигентност 3,2775 382 ,92015
Достойнство 3,2487 382 1,20080
Щедрост 3,1623 382 1,04484
Смелост 3,0995 382 1,18191
Доверчивост 3,0707 382 1,16724
Целеустременост 3,0524 382 ,98673
Воля за постижение 3,0445 382 1,04271
Нравственост 2,9921 382 1,02844
Вяра 2,9764 382 1,18032

167
 Честност 2,8063 382 ,87194
Вярност 2,7696 382 1,04207
Спокойствие 2,5314 382 1,12140
Скромност 2,4398 382 1,00669

Съответните характеристики са разгледани в предходно

изследване през април-май 2016, на което резултатите са
представени в монографията Автодискриминацията (Манолов М. ,
Автодискриминацията, 2019). По този начин работата придобива и
характер на сравнително изследване. То е насочено обаче,
единствено към отнасянето на характеристики към другите. Тук са
разгледани разликите в средните между изследването през 2016
година и настоящето.
Въпреки, че са налице някои статистически значими разлики
между двете извадки по съответните променливи, те не надвишават
,500. Резултатите са представени в таблица 3.

Таблица 3: Сравнителен анализ между средните за съответните

променливи 2016 – 2020 година

Paired Samples Test

Paired
Differences
Sig. (2-
Mean tailed)
Pair 1 Честност - Честност2 ,21302 ,064
Pair 2 Интелигентност -
,30769 ,003
Интелигентност2
Pair 3 Достойнство - Достойнство2 ,18343 ,168
Pair 4 Целеустременост -
,35503 ,001
Целеустременост2
Pair 5 Вярност - Вярност2 ,11243 ,316

168
Pair 6 Воля за постижение -
,27219 ,013
ВоляПост2
Pair 7 Смелост - Смелост2 ,37278 ,003
Pair 8 Отвореност към контакти -
,41420 ,000
Отвореност2
Pair 9 Щедрост - Щедрост2 ,41420 ,000
Pair 10 Спокойствие - Спокойствие2 -,07101 ,532
Pair 11 Родолюбие - Родолюбие2 ,14793 ,239
Pair 12 Нравственост -
,15976 ,171
Нравственост2
Pair 13 Вяра - Вяра2 0,00000 1,000
Pair 14 Критичност - Критичност2 ,52071 ,000
Pair 15 Скромност - Скромност2 -,12426 ,277
Pair 16 Стихийност/Неудържимост -
,65089 ,000
Пламенност2
Pair 17 Доверчивост - Доверчивост2 ,23077 ,063
Pair 18 Самонадеяност -
,21893 ,062
Самонадеяност2
Pair 19 Суетност - Суетност2 ,17751 ,149
Pair 20 Мнителност - Мнителност2 ,37870 ,002
Pair 21 Завистливост - Завистливост2 ,28402 ,013
Pair 22 Песимизъм - Песимизъм2 ,37278 ,001
Pair 23 Враждебност - Враждебност2 -,06509 ,573
Pair 24 Простодушие -
,31361 ,016
Простодушие2
Pair 25 Внушаемост - Внушаемост2 ,21302 ,072
Pair 26 Вяра в съдбата -
,39053 ,001
Вярасъдбата2
Pair 27 Фатализъм - Фатализъм2 ,27219 ,024
Pair 28 Мистицизъм - Мистицизъм2 ,46746 ,000

169
 Изводът, който може да бъде направен е свързан с
възприятието по отношение на другия българин е, че то е
идентично в рамките на 4 годишния период. Изводът не може да
бъде разширен поради две причини:
• Обем на извадката.
• В предишно изследване, респондентите оценят първо себе
си по съответните характеристики, след което българите,
което естествено води и до по-ниските стойности като цяло
по отношение на всички стойностни фактори.
Въпреки това, потвърденият статистически извод, че
представата на българите по отношение на другите българи е важен
за изследването. В настоящата работа респондентите не се
самооценят по съответната скала предвид това, че извадката се
състои от българи и съответното приписване на негативни
характеристики по отношение на другите, изрично назовани в
условието „българи“ е достатъчно условие да бъде приета и
негативната нагласа. За да бъде ограничена възможността за
негативно влияние върху резултатите на липсата на скала във връзка
със самооценка на характеристиките, резултатите са поставени в
клъстъри по-долу, за да бъдат разграничени лицата, които използват
предимно негативни характеристики, балансирано отнасят такива и
такива, които оценят предимно положителни характеристики.
Скалата с характеристики на българина е надеждна в своята
цялост α=,764. Направен е и факторен анализ, за да бъде определено
и естеството на конструктите в множеството променливи. С други
думи, цели се извеждането на фактори.
Използван е принципът на главните компоненти, като е
използвана и Varimax ротация.
Коефициентът KMO е висок, което дава основание скалата
да бъде приета за надеждна.

170
 KMO and Bartlett's Test
Kaiser-Meyer-Olkin Measure of Sampling Adequacy. ,821
Bartlett's Test of Sphericity Approx. Chi-Square 3418,982
df 435
Sig. ,000

Коефициентите на комуникация между различните айтеми е висок.

Над 0,5.

Communalities
Initial Extraction
Честност 1,000 ,663
Интелигентност 1,000 ,542
Достойнство 1,000 ,514
Целеустременост 1,000 ,593
Вярност 1,000 ,582
Воля за постижение 1,000 ,575
Смелост 1,000 ,483
Отвореност към контакти 1,000 ,571
Щедрост 1,000 ,533
Спокойствие 1,000 ,573
Родолюбие 1,000 ,480
Нравственост 1,000 ,538
Вяра 1,000 ,457
Критичност 1,000 ,707
Скромност 1,000 ,531
Стихийн/Неудържимост 1,000 ,584
Доверчивост 1,000 ,583
Самонадеяност 1,000 ,620
Себелюбие 1,000 ,532
Суетност 1,000 ,467
Мнителност 1,000 ,567
Завистливост 1,000 ,614
Песимизъм 1,000 ,529
Враждебност 1,000 ,727
Простодушие 1,000 ,592

171
 Внушаемост 1,000 ,565
Вяра в съдбата 1,000 ,763
Фатализъм 1,000 ,642
Мистицизъм 1,000 ,671
Импулсивен 1,000 ,563
Extraction Method: Principal Component Analysis.

Графиката изобразява и броя на факторите, които са с малки

отклонения. SPSS предлага най-добро решение с 8 фактора, като при
различните опити предвид графиката за решение с по-малко фактори
не дават добри коефициенти на комуникация между айтемите.

172
Изведените осем фактора са представени в таблица 4.

Rotated Component Matrixa

Component
1 2 3 4 5 6 7 8
Воля за
,740
постижение
Вярност ,700
Целеустременост ,700
Смелост ,644
Достойнство ,644
Вяра ,568
Нравственост ,554
Интелигентност ,519
Родолюбие ,488
Завистливост ,729
Простодушие ,714
Враждебност ,695
Песимизъм ,628
Внушаемост ,592
Скромност -,630
Себелюбие ,586
Самонадеяност ,582
Суетност ,507
Мистицизъм ,77
9
Фатализъм ,69
6
Отвореност към ,67
контакти 7

173
Щедрост ,55
1
Мнителност ,42
0
Вяра в съдбата ,73
9
Доверчивост ,55
0
Спокойствие ,668
Импулсивен -
,516
Честност ,495
Стихийност/Неудъ -
ржимост ,412
Критичност ,828

Определените фактори се състоят от следните характеристики:

• Първи фактор е образуван от: Воля за постижение, Вярност,
Целеустременост, Смелост, Достойнство, Вяра,
Нравственост, Интелигентност, Родолюбие –
Себеутвърдителни характеристики.
• Втори фактор е образуван от: Завистливост, Простодушие,
Враждебност, Песимизъм, Внушаемост – Разрушителни
характеристики.
• Трети фактор е образуван от: Скромност, Себелюбие,
Самонадеяност, Суетност – Егоцентрични
характеристики.
• Четвърти фактор е образуван от: Мистицизъм, Фатализъм –
Трансцендентни характеристики.

174
 • Пети фактор е образуван от: Отвореност към контакти,
Щедрост, Мнителност – Пасивни характеристики
свързани с взаимодействието.
• Шести фактор е образуван от: Вяра в съдбата, Доверчивост
– Характеристики доверие.
• Седми фактор е образуван от: Спокойствие, Импулсивен,
Честност, Стихийност/Неудържимост – Активни
характеристики на взаимодействие.
• Осми фактор е образуван само от един айтем – критичност.
След факторния анализ е направен и клъстърен, за да бъдат
определени характеристиките, които са определяни като най-
значими от страна на изследваните лица. Изготвена е дендрограма,
при зададено изчисление на клъстърите на променливите. Същата е
показана в таблица 5.

175
 Таблица 5: Дендрограма на клъстърите характеристики при българите
Целеустременост
Воля за постижение
Смелост
Достойнство
Родолюбие
Честност
Вярност
Интелигентност
Нравственост
Щедрост
Вяра
Доверчивост
Спокойствие
Скромност
Враждебност
Внушаемост
Простодушие
Завистливост
Песимизъм
Мнителност
Себелюбие
Импулсивен
Самонадеяност
Суетност
Фатализъм
Мистицизъм
Вяра в съдбата
Отвореност към контакти
Стихийност/Неудържимост
Критичност

От дендрограмата е видно, че в голяма степен се открояват

характеристики, които могат да бъдат разделени като носещи
положителен и негативен нюанс. В този смисъл могат да бъдат
дефинирани „светла“ и „тъмна“ страна на българския характер.

176
 В този смисъл са разгледани и клъстърите, които са
образувани от респондентите в извадката. Налице е добро решение
с 5 клъстъра. Представени са в таблица 6.

Таблица 6: Клъстърен анализ (K-means cluster analysis).

История на иретациите
Change in Cluster Centers
Iteration 1 2 3 4 5
1 7,692 7,726 7,660 5,852 8,118
2 ,845 ,341 1,258 1,938 1,431
3 ,263 ,336 ,156 1,117 ,938
4 ,272 ,196 ,117 ,000 ,521
5 ,079 ,095 ,000 ,000 ,188
6 ,065 ,116 ,000 ,000 ,165
7 ,034 ,061 ,000 ,000 ,097
8 ,060 ,034 ,000 ,000 ,070
9 ,048 ,000 ,000 ,000 ,044
10 ,000 ,000 ,000 ,000 ,000
a. Convergence achieved due to no or small change in cluster centers.
The maximum absolute coordinate change for any center is ,000. The
current iteration is 10. The minimum distance between initial centers is
13,266.

Финални центрове на клъстърите

Cluster
1 2 3 4 5
Честност 2,43 2,83 3,69 2,67 2,71
Интелигентност 2,92 3,27 4,20 2,17 3,33
Достойнство 2,23 3,15 4,47 1,83 3,95

177
Целеустременост 2,48 2,94 3,89 2,00 3,49
Вярност 2,03 2,83 4,13 1,83 2,83
Воля за постижение 2,40 3,03 3,89 1,50 3,46
Смелост 2,10 3,11 4,27 2,08 3,59
Отвореност към
3,17 3,80 4,40 1,83 3,99
контакти
Щедрост 2,58 3,36 4,07 2,17 3,11
Спокойствие 2,19 2,60 3,29 2,08 2,44
Родолюбие 2,52 3,58 4,07 1,67 3,97
Нравственост 2,26 3,15 4,07 1,58 3,10
Вяра 2,19 3,09 4,16 1,17 3,20
Критичност 3,57 3,98 3,69 2,67 4,79
Скромност 2,03 2,72 3,22 2,08 2,06
Стихийност/Неудър
3,50 3,15 3,71 1,75 4,26
жимост
Доверчивост 2,91 3,12 3,82 2,08 2,91
Самонадеяност 4,17 3,60 3,78 2,92 4,53
Себелюбие 4,28 3,73 3,84 2,67 4,64
Суетност 4,20 3,46 3,40 2,17 4,33
Мнителност 4,51 3,90 3,89 2,25 4,40
Завистливост 4,81 4,24 3,38 3,50 4,65
Песимизъм 4,60 4,13 3,38 3,17 4,37
Враждебност 4,33 3,27 2,38 2,58 4,19
Простодушие 4,25 3,45 2,53 3,00 3,70
Внушаемост 4,43 3,68 2,96 2,00 4,16
Вяра в съдбата 3,77 3,71 3,69 2,17 3,69
Фатализъм 4,15 3,36 2,51 2,50 3,79
Мистицизъм 3,90 3,08 2,93 1,75 3,44
Импулсивен 4,17 3,51 3,67 2,58 4,23

178
 Брой на респонденти във
всеки клъстър
Cluster 1 88,000
2 143,000
3 45,000
4 12,000
5 94,000
Valid 382,000
Missing ,000

Членството в петте клъстъра е прието за независима

променлива по отношение на отделните характеристики, като
резултатите са показани по-долу, в таблица 7.

179
 1 2 3 4 5
Членство в Членство в Членство в Членство в Членство в
клъстър Mean клъстър Mean клъстър Mean клъстър Mean клъстър Mean
Завистливост 4,8068 Завистливост 4,2378 Достойнство 4,4667 Завистливост 3,5000 Критичност 4,7872
Отвореност
4,6023 4,1259 4,4000 3,1667 4,6489
Песимизъм Песимизъм към контакти Песимизъм Завистливост
Мнителност 4,5114 Критичност 3,9790 Смелост 4,2667 Простодушие 3,0000 Себелюбие 4,6383
Интелигентно Самонадеянос Самонадеянос
4,4318 3,9021 4,2000 2,9167 4,5319
Внушаемост Мнителност ст т т
Отвореност
4,3295 3,7972 4,1556 2,6667 4,4043
Враждебност към контакти Вяра Честност Мнителност
Себелюбие 4,2841 Себелюбие 3,7343 Вярност 4,1333 Критичност 2,6667 Песимизъм 4,3723
Вяра в
4,2500 3,7133 4,0667 2,6667 4,3298
Простодушие съдбата Родолюбие Себелюбие Суетност
Стихийност/Н
4,2045 3,6783 4,0667 2,5833 4,2553
Суетност Внушаемост Нравственост Враждебност еудържимост
Самонадеянос
4,1705 3,6014 4,0667 2,5833 4,2340
Импулсивен т Щедрост Импулсивен Импулсивен
Самонадеянос Воля за
4,1705 3,5804 3,8889 2,5000 4,1915
т Родолюбие постижение Фатализъм Враждебност
Целеустремен
4,1477 3,5105 3,8889 2,2500 4,1596
Фатализъм Импулсивен ост Мнителност Внушаемост
Отвореност
3,8977 3,4615 3,8889 2,1667 3,9894
Мистицизъм Суетност Мнителност Щедрост към контакти

180
 Вяра в Интелигентно
3,7727 3,4545 3,8444 2,1667 3,9681
съдбата Простодушие Себелюбие ст Родолюбие
Вяра в
3,5682 3,3636 3,8222 2,1667 3,9468
Критичност Фатализъм Доверчивост съдбата Достойнство
Стихийност/Н Самонадеянос
3,5000 3,3566 3,7778 2,1667 3,7872
еудържимост Щедрост т Суетност Фатализъм
Отвореност Стихийност/Н
3,1705 3,2657 3,7111 2,0833 3,7021
към контакти Враждебност еудържимост Смелост Простодушие
Интелигентно Интелигентно Вяра в
2,9205 3,2657 3,6889 2,0833 3,6915
ст ст Честност Спокойствие съдбата
Вяра в
2,9091 3,1538 3,6889 2,0833 3,5851
Доверчивост Достойнство съдбата Скромност Смелост
Целеустремен
2,5795 3,1538 3,6889 2,0833 3,4894
Щедрост Нравственост Критичност Доверчивост ост
Стихийност/Н Целеустремен Воля за
2,5227 3,1469 3,6667 2,0000 3,4574
Родолюбие еудържимост Импулсивен ост постижение
Целеустремен
2,4773 3,1189 3,4000 2,0000 3,4362
ост Доверчивост Суетност Внушаемост Мистицизъм
Интелигентно
2,4318 3,1119 3,3778 1,8333 3,3298
Честност Смелост Песимизъм Достойнство ст
Воля за Отвореност
2,3977 3,0909 3,3778 1,8333 3,2021
постижение Вяра Завистливост към контакти Вяра
Нравственост 2,2614 Мистицизъм 3,0769 Спокойствие 3,2889 Вярност 1,8333 Щедрост 3,1064
Воля за Стихийност/Н
2,2273 3,0350 3,2222 1,7500 3,0957
Достойнство постижение Скромност еудържимост Нравственост

181
 Целеустремен
2,1932 2,9441 2,9556 1,7500 2,9149
Спокойствие ост Внушаемост Мистицизъм Доверчивост
Вяра 2,1932 Вярност 2,8322 Мистицизъм 2,9333 Родолюбие 1,6667 Вярност 2,8298
Смелост 2,1023 Честност 2,8322 Простодушие 2,5333 Нравственост 1,5833 Честност 2,7128
Воля за
2,0341 2,7203 2,5111 1,5000 2,4362
Вярност Скромност Фатализъм постижение Спокойствие
Скромност 2,0341 Спокойствие 2,6014 Враждебност 2,3778 Вяра 1,1667 Скромност 2,0638

Таблица 7: Средни стойности на характеристиките във връзка с клъстърния анализ.

182
 От таблицата е видно, че първи, втори, четвърти и пети клъстър са
с идентично възприятие по отношение на българите. Те са определяни
главно с характеристиките от „тъмната“ страна на характера. Разликата
е в силата на определяне. Тези в първи и пети клъстър дават високи
стойности, почти крайни по отношение на негативните характеристики
и ниски стойности по отношение на положителните характеристики.
Налице е контраст с две единици между първите пет и последните пет
характеристики.
При първи клъстър е ясно очертана границата на негативното
отношение – началото на положителните характеристики бележи
спад под средната. При пети клъстър има качени и положителни
характеристики в горната част, като там под три падат едва
последните пет характеристики. В този смисъл, първи лицата в първи
клъстър могат да бъдат приети като по-радикални в своето мнение
по отношение на българите. Пети клъстър са по-умерени.
Втори клъстър отново преобладаващо определя българите с
негативни характеристики, но дистанцията между негативните и
положителните е по-малка, като стойностите на положителните
характеристики е около средата. Те могат да бъдат определени като
умерени в своите нагласи, резултатите са над средните във връзка с
негативните характеристики, но пък се придават по-високи стойности
на положителните характеристики. Те възприемат българите като
преобладаващо с негативни черти, но не подценяват в тази степен
положителните, както е при първи клъстър.
При четвърти клъстър се наблюдава разсейване и разнообразие
на характеристиките, с които бива определян българина. Положителните
черти са качени по-нагоре, като в долната част присъстват и негативни
черти. Тоз клъстър обаче прави впечатление с ниските стойности,
които са дадени най-долу. Те са крайни по отношение на
Неналичието на определени черти в българския характер – вяра,
воля за постижение, нравственост, родолюбие. Останалите резултати
се движат около средната стойност.

183
 Респондентите в трети клъстър описват българина с най-
положителни характеристики. При него положителните характеристики
са изнесени в горната част в високи стойности, над средната.
Първи, втори и трети клъстър образуват най-голямата част от
извадката (85%).
Във връзка с разликите във възприятието по отношение на
другите в зависимост от възрастта е направен дисперсионен анализ,
представен в таблица 8. След ANOVA анализа са оставени само
характеристиките, които показват статистически значими разлики. Това
са нравственост, доверчивост, самонадеяност, суетност,
завистливост, враждебност, простодушие, фатализъм. При
нравствеността, тя се приписва на българина в по-голяма степен от 15-
28 годишна възраст, спрямо тези 39-50 години. Доверчивостта е
приписвана с по-висока стойност при хората над 39 годишна възраст,
спрямо тези на 21-28 години. Самонадеяността се приписва в по-голяма
степен от 29-38 годишните, спрямо тези, които са под тази възраст.
Суетността се приписва като черта в по-голяма степен от лицата над 29
годишна възраст към другите. Завистливостта се приписва в по-голяма
степен от лицата на 29 годишна възраст. Враждебността по същия начин
се приписва от лицата между 29-38 години и в по-малка степен както
спрямо тези в по-малък възрастов диапазон, така и към тези в по-
големия. Простодушието и фатализма следват същата логика. По-
високи са стойностите спрямо по-ниския възрастов диапазон. Като се
вземе предвид това, че става въпрос за оценките, които са поставяни по
отношение на другите, то видно от дисперсионния анализ е, че лицата
между 29-38 годишна възраст, родени в прехода са по-склонни към
приписването на негативни характеристики, като посоката по-всяка
вероятност е към по-малките, тъй като не се наблюдават разлики при по-
възрастните. Нравствеността е приписвана от по-малкия възрастов
диапазон, а доверчивостта от лицата над 50 годишна възраст. Това може
да се обясни в контекста на проекциите на себе си към другите. По-
малките, „осъждани“ с понятия като „липса на ценности“ и

184
„нравственост“ проектират нравствеността към другите, докато тези, над
50 годишна възраст действат по идентичен начин с доверчивостта.
„Децата на прехода“ и съответно в най-активна възраст надценяват
характеристиките, които са определени и попадат в контекста на
негативното.
Таблица 8: Дисперсионен анализ на възприятието на
характеристиките в зависимост от възрастта.
Multiple Comparisons
LSD
95% Confidence
Mean Interval
Difference Std. Lower Upper
Dependent Variable (I-J) Error Sig. Bound Bound
Нравственост 39- 15-20 -,73737* ,25805 ,005 -1,2448 -,2300
50 21-28 -,40404* ,14425 ,005 -,6877 -,1204
Доверчивост 21- 39-50 -,60707*
,16286 ,000 -,9273 -,2869
28 Над 50 -,69365* ,21411 ,001 -1,1147 -,2726
Самонадеянос 15- 29-38
-,79964* ,25315 ,002 -1,2974 -,3019
т 20
21- 29-38
-,46630* ,13931 ,001 -,7402 -,1924
28
Суетност 15- 29-38 -1,02459* ,25305 ,000 -1,5222 -,5270
20 39-50 -,99091* ,25482 ,000 -1,4919 -,4899
21- 29-38 -,50237*
,13926 ,000 -,7762 -,2285
28 39-50 -,46869* ,14245 ,001 -,7488 -,1886
Завистливост 15- 29-38 -,81056*
,23046 ,000 -1,2637 -,3574
20 39-50 -,65960* ,23207 ,005 -1,1159 -,2033
21- 29-38
-,36612* ,12683 ,004 -,6155 -,1167
28
Враждебност 15- 21-28 -,74444*
,27254 ,007 -1,2803 -,2086
20 29-38 *
-1,06011 ,26651 ,000 -1,5842 -,5361
29- 39-50 *
,40253 ,13878 ,004 ,1296 ,6754
38
Простодушие 15- 29-38
-,89162* ,27337 ,001 -1,4291 -,3541
20

185
Фатализъм 15- 29-38
-,76230* ,25797 ,003 -1,2695 -,2550
20
21- 29-38
-,56230* ,14197 ,000 -,8414 -,2831
28
*. The mean difference is significant at the 0.05 level.

Разлики по пол
Интерес за работата представлява и наличието на разлики във
възприятието по отношение на другите във връзка с пола. Резултатите са
показани в таблица 8.

Таблица 8: Разлики на средните мъж-жена във връзка с приписвани

характеристики.
Group Statistics
Std.
Std. Error
Вие сте N Mean Deviation Mean
Щедрост Мъж 112 2,8750 1,10792 ,10469
Жена 270 3,2815 ,99554 ,06059
Спокойствие Мъж 112 2,7857 1,21127 ,11445
Жена 270 2,4259 1,06659 ,06491
Критичност Мъж 112 3,6786 1,44705 ,13673
Жена 270 4,1444 1,20001 ,07303
Мнителност Мъж 112 3,8214 1,14068 ,10778
Жена 270 4,2333 ,90496 ,05507

186
 Levene's Test
Sig.
(2- Mean
tailed Differenc
F Sig. t df ) e
Щедрост Equal
variance
2,030 ,155 -3,512 380 ,000 -,40648
s
assumed
Спокойстви Equal
е variance
2,129 ,145 2,882 380 ,004 ,35979
s
assumed
Критичност Equal
variance 17,10
,000 -3,246 380 ,001 -,46587
s 7
assumed
Мнителност Equal
variance 14,89
,000 -3,741 380 ,000 -,41190
s 4
assumed

В малък брой от приписваните характеристики се наблюдават

разлики. Щедростта е в по-голяма степен приписвана от жените, както
критичността и мнителността, което потвърждава проекциите, предвид
особеностите на пола. Спокойствието от друга страна е приписвано в
по-голяма степен от мъжете.
Относно разликите във възприятията по отношение на другия в
зависимост от населеното място, в което е прекарал основната част от
живота си е представен дисперсионен анализ на факторите, при които е
налице статистически значима разлика.

187
LSD
95% Confidence
Interval
Mean
Difference Std. Lower Upper
Dependent Variable (I-J) Error Sig. Bound Bound
Честност Чужбина Областен
град 1,09066* ,27482 ,000 ,5503 1,6310
Общински
град 1,15000* ,28877 ,000 ,5822 1,7178
Малък
град 1,35000* ,30145 ,000 ,7573 1,9427
Самонадеяност Обл.град Село 1,09339* ,37890 ,004 ,3484 1,8384
Чужбина 1,29339* ,31880 ,000 ,6665 1,9202
Чужбина Общински
град -1,08235* ,33499 ,001 -1,7410 -,4237
Себелюбие Чужбина Областен
град -1,11284* ,31560 ,000 -1,7334 -,4923
Общински
град -1,17647* ,33162 ,000 -1,8285 -,5244
Малък
град -,97500* ,34618 ,005 -1,6557 -,2943
Суетност Село Областен
град -1,17287* ,39129 ,003 -1,9423 -,4035
*. The mean difference is significant at the 0.05 level.

Факторите, по които се наблюдава статистически значима разлика

са честност, самонадеяност, себелюбие, суетност. Честността се
приписва на българина в най-голяма степен от хората, които са
прекарали основната част от живота си в чужбина, като разликата е най-
голяма спрямо малкия град, следван от общински и областен. Това може
да доведе до извода, че колкото по-голяма е концентрацията на лични
контакти с Другите, в този смисъл – те не са анонимни – толкова по-
малко се приписва честността. Това следва по всяка вероятност от
общото недоверие и опити за себеутвърждение в контекста на
другостта, което и води до убеждението, че другите не са честни.

188
Самонадеяността от друга страна се приписва на другите в най-голяма
степен от хората в областните градове спрямо тези от селото и чужбина.
Налице е статистически значима разлика в полза на хората в общинските
градове спрямо тези в чужбина. Лицата, които са в по-големите градове
в България приписват по-високи стойности във връзка със
самонадеяност. Това може да се обясни с формите на индивидуализъм,
насочен към егоизъм, които са типични при живеенето в големия град и
вероятното отделяне на домакинството. Потвърждение затова се
намира и в следващия резултат по отношение на себелюбието. То е по-
високо при хората от големите градове спрямо тези, които са в
чужбина и на село. Това е обяснимо отново през интензитета, който
егоизма придобива отвъд водещата ценност на семейството. Относно
суетата, тя е по-типична в големия град, отколкото при хората, които са
израснали на село. Това също е логично от гледна точка повечето лица,
с които индивидът се сравнява и стремежа към материално
благополучие.

Обобщение
Изведени са четири фактора от чертите, с които българите са
определени. Те касаят възприятията им по отношение на
надперсоналното, взаимодействията, себеутвърждаването и
себепредставянето. Определени са два клъстъра по отношение на
чертите, като едните се насочват към положителни страни в характера, а
другите към недотам добрите характеристики. От друга страна
респондентите се разпределят в 5 клъстъра по отношение на
възприятието им към другите, като доминантно е негативното
възприятие. Във връзка с основните черти – доминантните пет черти, с
които българинът е определян са Завистливост, песимизъм,
мнителност, себелюбие, критичност. А тези, които са определяни в
най-малка степен, това са Вяра, Честност, Вярност, Спокойствие,
Скромност. Заедно с това се наблюдават и определени характеристики,
които имат статистически значими разлики във възрастовите прояви. По-

189
високите стойности на нравствеността, с която лицата до 28 годишна
възраст определят другите се дължи вероятно на конфликта, в който
генерацията попада, бивайки обвинявана в безнравственост, а тя от своя
страна проектира навън. Негативните черти пък, които лицата 29-38
години приписват на другите по всяка вероятност са функция на личните
затруднения от гледна точка на израстването „в преход“ и социалното
унаследяване на нагласите по отношение на другите от страна на
възрастните, с които са взаимодействали. Лицата над тази възраст
балансират в някаква степен приписвайки по-висока доверчивост на
другите. На полов признак от друга страна се наблюдават по-високи
стойности на щедрост, критичност и мнителност при жените и на
спокойствие при мъжете. Всичко това потвърждава в голяма степен една
хипотеза свързана с проекции на личността към другите българи, като
негативния нюанс, с който бива описван българина води към
допускането, че тези характеристики не са относими към самите
индивиди. Като общо и след разглеждането на различията във връзка с
отнесените характеристики към другия е налице и основният извод, че
като цяло е идентично определянето на българите, независимо от
демографски, полови и възрастови характеристики.
Интерес за работата представлява възприятието по отношение на
дискриминацията във връзка с различните клъстъри респонденти.

Клъстъри изследвани лица към преживяване на дискриминация

За целта на изследването е преработен и приложен въпросник за
измерване на ежедневна дискриминация (Williams, Yu, Jackson, &
Anderson, 1997). Преработката използва 8 от въпросите, като ясно се
подчертава това, че „Българите се отнасят към другите българи…“.
Целта е да се постави дистанция към личността като изследвано лице, а
той да говори за другите. Оставен е автентичен само първи въпрос, който
е „Към мен се отнасят с по-малко любезност, отколкото към другите
хора“. Добавено е девето твърдение „Българите избягват да се обединят
с другите българи, защото се страхуват, че ще бъдат предадени“. Това

190
 твърдение не е добавено в скалата. Направен е дисперсионен анализ на
стойностите на възприемането на дискриминация в ежедневието и
клъстърите във връзка с възприятието към другите българи. Резултатите
са показани в таблица 9.

Таблица 9: Дисперсионен анализ – клъстъри характеристика –

дискриминация

Discrimination
LSD
95% Confidence
Mean Interval
Difference Std. Lower Upper
(I) Членство в клъстър (I-J) Error Sig. Bound Bound
1 2 ,53125 *
,09603 ,000 ,3424 ,7201
3 ,71711* ,12989 ,000 ,4617 ,9725
2 4 -
-,67803* ,21302 ,002 -,2592
1,0969
5 -,32519* ,09411 ,001 -,5102 -,1401
3 4 -
-,86389* ,23027 ,000 -,4111
1,3167
5 -,51105* ,12848 ,000 -,7637 -,2584
*. The mean difference is significant at the 0.05 level.

Приложена и таблица, която отразява стойностите на дискриминацията

в цялост.

191
 Report
Discrimination
Членство в клъстър Mean N Std. Deviation
1 3,5199 88 ,71113
2 2,9886 143 ,66342
3 2,8028 45 ,76057
4 3,6667 12 ,85169
5 3,3138 94 ,72927
Total 3,1904 382 ,75238

Налице са статистически значими разлики във възприятието на

дискриминацията. Най-високи са резултатите в четвърти клъстър, където
е налице и разсейване във връзка с отнасяните характеристики.
Статистическа значима е разликата между този клъстър с втори и трети.
Високите нива на възприемана дискриминация вероятно се дължат както
на по-високото наличие на разнообразие в приписваните характеристики,
така и на по-категоричното отричане на вярата, нравствеността,
родолюбието и прочие.
При първи клъстър е следващата най-висока стойност при
преживяването на дискриминация. Логично от гледна точка, че в него се
намират най-високите стойности във връзка с негативните характеристики
при българите.
Трети клъстър от друга страна са с най-ниски стойности по
отношение преживяването на дискриминацията. Това може да бъде
свързано и с тяхното преживяване във връзка с другите.

Автодискриминацията
От изведеното дотук, може да бъде направено оперативното
допускане, че автодискриминацията представлява в голяма степен
отнасяне на негативни характеристики към другите и надценяване на
притежаваните от страна на личността характеристики. Отграничаване от

192
другите, които нормативно принадлежат към еднаква или група по
сходство. Няма ясен конструкт, който би могъл да изследва
автодискриминацията, различен от измерването на степента, в която
другите са „очерняни“ или на тях се приписват негативни качества. В този
смисъл възприятието по отношение на ежедневната дискриминация, или
дискриминацията по принцип, поставена в контекста на конкретната
целева група има смисъл. Търсенето на решение във връзка с клъстърния
анализ е подход, който е воден от хипотезата, че лицата, които в по-малка
степен отнасят негативни характеристики към другите биха възприемали
и в по-малка степен дискриминацията в отношенията българи-българи.
В този смисъл и за да бъде направено по-ясното разграничаване
между различните клъстъри и средни стойности по скалите е направено
следното:
• Променливите по отношение на характеристиките отнасяни
КЪМ другите са стандартизирани, като е използван Z
коефициент.
• След стандартизацията същите са отнесени в три категории – 3
висока стойност (от 0,5 до най-висока стойност), 2 средна
стойност (от -0,5 до 0,5), 1 ниска стойност (от минимален
резултат до -0,5).
• Образувани са нови, качествени променливи, за които
характеристики са използвани вече изведените клъстери.
По този начин работата получава възможност да отграничи тези
клъстъри, в които се наблюдава високото отнасяне на определени
характеристики към българина (над средната за цялата извадка).
Клъстерите са представени като качествени променливи, което позволява
да бъдат използвани и за останалите анализи във връзка със скалите, които
не са разгледани. Тук очакването е ранжирането на характеристиките,
които са относими към другия да бъде променено. То ще се промени по
начин, по който най-значими в клъстърите ще станат онези от тях, които
са много над средната за извадката. По този начин, тези резултати са още
по-категорични. Но характеристиките така или иначе няма да бъдат

193
разглеждани в отделните им характеристики, а в степента им на проява на
крайност и в посоката – негативна или положителна за Другия. Така
работата ще изпълни своята заявка да разгледа отнасянето на
характеристиките към другите българи.
В долната таблица са представени клъстърите във връзка с
получените стойности на техните медиани като качествени променливи.

194
 1 2 3 4 5
Членство в Членство в Членство в Членство в Членство в
клъстър клъстър клъстър клъстър клъстър
Внушаемост 3,0000 Скромност 3,0000 Честност 3,0000 Спокойствие 2,0000 Достойнство 3,0000
Интелигентно Целеустреме
3,0000 2,0000 3,0000 2,0000 3,0000
Завистливост Честност ст Скромност ност
Интелигентн
3,0000 2,0000 3,0000 2,0000 3,0000
Мистицизъм ост Достойнство Завистливост Смелост
Целеустремен Самонадеянос
3,0000 2,0000 3,0000 1,5000 3,0000
Мнителност Достойнство ост т Критичност
Целеустреме Самонадеян
3,0000 2,0000 3,0000 1,5000 3,0000
Песимизъм ност Вярност Песимизъм ост
Воля за
2,5000 2,0000 3,0000 1,0000 3,0000
Враждебност Вярност постижение Честност Себелюбие
Воля за Интелигентно
2,5000 2,0000 3,0000 1,0000 3,0000
Самонадеяност постижение Смелост ст Мнителност
Отвореност Завистливос
2,5000 2,0000 3,0000 1,0000 3,0000
Себелюбие Смелост към контакти Достойнство т
Отвореност
2,5000 към 2,0000 3,0000 Целеустремен 1,0000 3,0000
Суетност контакти Щедрост ост Песимизъм
Вяра в съдбата 2,0000 Щедрост 2,0000 Нравственост 3,0000 Вярност 1,0000 Мистицизъм 3,0000
Воля за
2,0000 2,0000 3,0000 1,0000 2,0000
Доверчивост Спокойствие Вяра постижение Честност

195
 Интелигентн
2,0000 2,0000 3,0000 1,0000 2,0000
Импулсивен Родолюбие Скромност Смелост ост
Нравственос Отвореност
2,0000 2,0000 3,0000 1,0000 2,0000
Интелигентност т Доверчивост към контакти Вярност
Воля за
2,0000 2,0000 2,0000 1,0000 2,0000
Критичност Вяра Спокойствие Щедрост постижение
Отвореност
2,0000 2,0000 2,0000 1,0000 към 2,0000
Простодушие Критичност Родолюбие Родолюбие контакти
Стихийност/
2,0000 Неудържимо 2,0000 2,0000 1,0000 2,0000
Родолюбие ст Критичност Нравственост Щедрост
Стихийност/Н Спокойстви
2,0000 2,0000 2,0000 1,0000 2,0000
Скромност Доверчивост еудържимост Вяра е
Самонадеяно Самонадеянос
2,0000 2,0000 2,0000 1,0000 2,0000
Спокойствие ст т Критичност Родолюбие
Стихийност/Неу 2,0000 2,0000 2,0000 Стихийност/Н 1,0000 Нравственос 2,0000
държимост Себелюбие Себелюбие еудържимост т
Фатализъм 2,0000 Суетност 2,0000 Мнителност 2,0000 Доверчивост 1,0000 Вяра 2,0000

Щедрост 2,0000 Мнителност 2,0000 Завистливост 2,0000 Себелюбие 1,0000 Скромност 2,0000
Стихийност/
Воля за 1,0000 Завистливос 2,0000 Вяра в 2,0000 1,0000 Неудържим 2,0000
постижение т съдбата Суетност ост

196
 Вяра 1,0000 Песимизъм 2,0000 Фатализъм 2,0000 Мнителност 1,0000 Доверчивост 2,0000

Вярност 1,0000 Внушаемост 2,0000 Мистицизъм 2,0000 Враждебност 1,0000 Суетност 2,0000
Вяра в Враждебнос
1,0000 2,0000 2,0000 1,0000 2,0000
Достойнство съдбата Импулсивен Простодушие т
Простодуши
1,0000 2,0000 1,0000 1,0000 2,0000
Нравственост Фатализъм Суетност Внушаемост е
Отвореност към
1,0000 2,0000 1,0000 1,0000 2,0000
контакти Мистицизъм Песимизъм Вяра в съдбата Внушаемост
Вяра в
1,0000 2,0000 1,0000 1,0000 2,0000
Смелост Импулсивен Враждебност Фатализъм съдбата
Целеустременос
1,0000 1,0000 1,0000 1,0000 2,0000
т Враждебност Простодушие Мистицизъм Фатализъм
Простодуши
1,0000 1,0000 1,0000 1,0000 2,0000
Честност е Внушаемост Импулсивен Импулсивен
Таблица 10: Медиани на категоризираните характеристики по клъстъри.

197
 Тук са припомнени и размера на клъстърите: първи клъстър е
съставен от 88 души, или 23% от случаите. Втори клъстър е съставен от
143 души или 37,4%. Трети клъстър е съставен от 11,8% от случаите.
Четвърти от 12 души или 3,1%. Пети клъстър е съставен от 94 души, или
24,6% от случаите.
Както е видно по-горе, в анализа на средните стойности в
повечето клъстъри, освен в 3-ти клъстър, са отнесли негативни
характеристики в най-голяма степен (по средни величини). Тук анализът
се прецизира, добавяйки стойности в, над и под нормата.
От посочените тук резултати е видно, че в най-висока степен
твърдите съждения присъстват в 1, 3, 5 клъстър. Резултатите са както
следва:
• Първи клъстър. В него лицата са най-крайни в своите негативни
оценки към другите българи. Както е видно, те определят
Другия като внушаем, завистлив, мистичен, мнителен,
песимист. В по-малка степен отнасят враждебност,
самонадеяност, себелюбие и суетност. Тези лица могат да
бъдат определени като биполярно екстремни в своите оценки
по отношение на негативните и положителните
характеристики. Силно отнасят негативни и слабо
положителни. Той е съставен от една четвърт от лицата.
• Втори клъстър е особен от гледна точка на отнасянето на
голямата част от характеристиките в контекста на
„нормативното“. Единственото особено при него са ниските
стойности на враждебността и простодушието и високите
стойности на скромността. За работата той има значение от
гледна точка на резултатите, които има във връзка с
останалите променливи. Разбира се, в средните стойности,
характеристиките отново са ранжирани от негативни към
положителни. Тук най-висока стойност е поставена на
скромност (твърде висока скромност и ниска враждебност и
простодушие). Тези хора, които са над 37% от случаите

198
 (мнозинство) могат да бъдат разгледани като негативно
настроени към другите, но в рамките на реалистичното,
„толкова колкото и другите“, отнасяне на характеристиките.
Другият се възприема като скромен и с ниска враждебност.
Това са хора, негативно отнасящи към другите в умерена
степен.
• Трети клъстър показва положителна нагласа към другите в
най-голяма степен. Тези респонденти определят българина
като честен, интелигентен, достоен, целеустремен, верен, с
висока воля за постижение, смелост. Те са едностранно
екстремни в положителните си нагласи към другите. Липсват
стойности, които са под нормативното за извадката. Той е
съставен от 11,8% от случаите.
• Четвърти клъстър е съставен предимно от характеристики,
които са отнесени под нормативното, което по-скоро може да
бъде обяснено с липса на мотивация за попълване на въпросника
от страна на изследваните лица. Все пак в нормативното са
отнесени спокойствие, скромност и завистливост. Тези лица
могат да бъдат определени като ниско мотивирани.
• Пети клъстър е съставен от високо оценени достойнство,
целеустременост, смелост, критичност, самонадеяност,
себелюбие, мнителност, завистливост, песимизъм,
мистицизъм. Тези респонденти също съставляват близо една
четвърт от извадката. Те могат да бъдат назовани като
Униполярно екстремни, балансирани между относително
негативните и положителни характеристики. Те не
подценяват характеристиките, които са положителни, но най-
силно отнасят (по-горе, средните) критичност, завистливост,
себелюбие, самонадеяност, мнителност. Не се отнасят
Изведени са средните по скалите за цинизъм, агресия,
враждебност, психопатия, нарцисизъм, макиавелизъм, самочувствие,
дискриминация във връзка с клъстърите. Представени са в таблица 11.

199
Таблица 11: Средни по измерваните скали по клъстъри.
Report
Членств
ов Agressi Vrajde Psycho Machia Narcisi SelfEstee Discrimi
клъстър Cinism on bnost pathy velian ssm m nation
1 Mean 3,8735 2,9474 3,6273 2,2588 3,3801 2,8359 3,6920 3,5199
N 88 88 88 88 88 88 88 88
Std.
Devi ,54642 ,76440 ,60813 ,76679 ,72923 ,60107 ,65780 ,71113
ation
2 Mean 3,4411 2,6180 3,2867 2,0109 3,1469 2,8982 3,9119 2,9886
N 143 143 143 143 143 143 143 143
Std.
Devi ,48367 ,46789 ,56944 ,57073 ,67478 ,67760 ,57132 ,66342
ation
3 Mean 3,4120 2,6500 3,2489 2,0099 3,2272 2,9901 4,0733 2,8028
N 45 45 45 45 45 45 45 45
Std.
Devi ,52612 ,53207 ,65109 ,57434 ,83651 ,55748 ,64856 ,76057
ation
5 Mean 3,8011 2,7540 3,5617 2,0827 3,3109 2,8546 3,8638 3,3138
N 94 94 94 94 94 94 94 94
Std.
Devi ,51687 ,56721 ,63060 ,62853 ,70435 ,56586 ,73027 ,72927
ation
T Mean 3,6319 2,7348 3,4330 2,0880 3,2538 2,8835 3,8670 3,1750
ot N 370 370 370 370 370 370 370 370
al Std.
Devi ,54953 ,59489 ,62321 ,64257 ,71988 ,61794 ,65228 ,74515
ation

200
 ANOVA Table
Sum of Mean
Squares df Square F Sig.
Cinism * Членство в Between (Combined)
15,213 3 5,071 19,289 ,000
клъстър Groups
Within Groups 96,219 366 ,263
Total 111,432 369
Agression * Членство Between (Combined)
6,288 3 2,096 6,172 ,000
в клъстър Groups
Within Groups 124,298 366 ,340
Total 130,586 369
Vrajdebnost * Between (Combined)
9,464 3 3,155 8,626 ,000
Членство в клъстър Groups
Within Groups 133,854 366 ,366
Total 143,318 369
Psychopathy * Between (Combined)
3,696 3 1,232 3,033 ,029
Членство в клъстър Groups
Within Groups 148,662 366 ,406
Total 152,358 369
Machiavelian * Between (Combined)
3,376 3 1,125 2,193 ,089
Членство в клъстър Groups
Within Groups 187,848 366 ,513
Total 191,225 369
Narcisissm * Членство Between (Combined)
,821 3 ,274 ,715 ,544
в клъстър Groups
Within Groups 140,082 366 ,383
Total 140,903 369
SelfEsteem * Членство Between (Combined)
4,898 3 1,633 3,929 ,009
в клъстър Groups
Within Groups 152,099 366 ,416
Total 156,998 369
Discrimination * Between (Combined)
23,480 3 7,827 15,791 ,000
Членство в клъстър Groups
Within Groups 181,407 366 ,496
Total 204,887 369

201
 От представената дисперсия е видно, че статистически
значими разлики следва да бъдат търсени по скалите цинизъм, агресия,
враждебност, дискриминация. В известна степен и в самочувствие.
В този смисъл е направен и дисперсионен анализ за разглеждане
на статистически значимите разлики в съответните скали.
Резултатите са представени в таблица 12.

Таблица 12: Дисперсионен анализ клъстъри-скали

LSD

Mean 95% Confidence Interval

Difference (I- Std. Lower
Dependent Variable J) Error Sig. Bound Upper Bound
Цинизъм 2 1 -,43243* ,06947 ,000 -,5690 -,2958
5 -,36005* ,06808 ,000 -,4939 -,2262
3 1 -,46157* ,09397 ,000 -,6463 -,2768
5 -,38918* ,09295 ,000 -,5720 -,2064
Агресия 1 2 ,32944* ,07896 ,000 ,1742 ,4847
3 ,29744* ,10680 ,006 ,0874 ,5075
Враждебност 1 2 ,34056* ,08194 ,000 ,1794 ,5017
2 5 -,27499* ,08030 ,001 -,4329 -,1171
3 1 -,37838* ,11083 ,001 -,5963 -,1604
5 -,31281* ,10963 ,005 -,5284 -,0972
Психопатия 1 2 ,24796* ,08635 ,004 ,0782 ,4178
Самочувствие 1 3 -,38129* ,11814 ,001 -,6136 -,1490
Дискриминация 1 2 ,53125* ,09539 ,000 ,3437 ,7188
3 ,71711* ,12902 ,000 ,4634 ,9708
5 -,32519* ,09348 ,001 -,5090 -,1414
2
5 3 ,51105* ,12762 ,000 ,2601 ,7620
*. The mean difference is significant at the 0.05 level.

202
 По скала Цинизъм – най-високи стойности са показани по
първи клъстър. Това е относимо както спрямо втори, така и спрямо
трети, като спрямо трети разликата е по-висока. Пети клъстър също е по-
висок по скала цинизъм от втори и трети клъстър. В този смисъл, може
да бъде направен извода, че цинизмът е с по-високи прояви при
лицата, които в по-голяма степен отнасят негативни
характеристики към другите българи.
По скала Агресия – агресията при първи клъстър е по-висока от
тази при втори и трети клъстър. Като е разликата е по-висока между
първи и втори клъстър.
По скала Враждебност – при първи и пети клъстър са най-
високи стойностите, като разликите са статистически значими, както при
първи, така и при пети. Най-висока е стойността при първи клъстър.
По скала Психопатия – в рамките на статистическата грешка е
налице разлика между първи и втори клъстър, като при първи клъстър
психопатията е по-висока.
По скала Самочувствие – статистически значимата разлика е
между първи и трети клъстър, като при трети клъстър самочувствието е
по-високо.
По скала Дискриминация – моделът е идентичен с останалите
скали, без самочувствие. По-високи стойности се наблюдават при първи
и пети клъстър, като това е спрямо втори и спрямо трети клъстър.
Като общ извод може да се направи, че 85% от респондентите
отнасят негативни характеристики по отношение на Другите. Определят
ги като преобладаващо „изтакани“ от завист, враждебност, критичност,
мнителност. Това говори на първо място за доброто познаване на
българина по отношение на характера си. Въпреки това, позовавайки
се на предното изследване, тези характеристики се отнасят в по-голяма
степен до другите, но не и за себе си. За да бъде ограничено влиянието
на това, че лицата не са дали оценка по отношение на себе си, както и
това, че тук са търсени най-вече и предпоставки за
автодискриминацията, с най-висока степен на важност се разглеждат

203
тези, които отнасят по-интензивно негативните и по-ниско от нормата
положителните характеристики. При тези лица, които са склонни да
отнасят негативни характеристики към другите с по-висока стойност са
и тези, които показват по-високи стойности по скалите цинизъм,
враждебност към другите и възприемане на дискриминативно
отношение спрямо тях от другите. Хората, които отнасят в по-голяма
степен положителни характеристики, независимо от стойността им са с
по-високо самочувствие и по-ниски стойности по съответните скали.
При хората в трети клъстър пък е показано по-висока стойност на
самоувереност, която се свързва и с нарцисизма. При всички
обстоятелства, може да се предложи допускането за проекция на
възприятието за себе си към Другите. Интересно е, че като цяло средните
за извадката във връзка с цинизма, враждебността и увереността са
високи.
Тук е моментът да бъде проследено и как кореспондират тези
скали помежду си. Това е постигнато чрез корелационен анализ, който е
представен в таблица 13.

Таблица 13: Корелационен анализ между скалите.

Correlations

Cini Agres Vrajdeb Psychop Machiav Narcisi SelfEst Discrimin

sm sion nost athy elian ssm eem ation
Cinis Pearson
m Correlatio 1 ,492** ,572** ,327** ,456** -,291** ,531**
n
Agres Pearson
sion Correlatio ,492
** 1 ,531** ,571** ,520** ,289** -,182** ,344**
n
Vrajd Pearson
ebnost Correlatio ,572
** ,531** 1 ,320** ,427** -,318** ,365**
n
Psych Pearson
opath Correlatio ,327
** ,571** ,320** 1 ,449** ,373** -,143** ,294**
y n

204
Machi Pearson
,456
avelia Correlatio ** ,520** ,427** ,449** 1 ,204** -,129* ,332**
n n
Narcis Pearson
issm Correlatio ,289** ,373** ,204** 1 ,384**
n
SelfEs Pearson -
-
teem Correlatio ,291 -,318** -,143** ,384** 1 -,364**
,182**
n **

Discri Pearson
,531
minati Correlatio ** ,344** ,365** ,294** ,332** -,364** 1
on n
**. Correlation is significant at the 0.01 level (2-tailed).
*. Correlation is significant at the 0.05 level (2-tailed).

От таблицата е видно, че всички скали кореспондират

положително помежду си. Изключение прави скалата самочувствие,
която е в обратни корелации с всичко, освен с нарцисизма, което е
логично от гледна точка на границата на самочувствието, която по всяка
вероятност отделя и възприятието на индивида по отношение на себе си.
За да бъде проследен по-добре начинът, по който е налице тази
връзка следва да бъде използван метод, който да свърже различните
скали. Затова е използван метода на класификационните дървета и по-
конкретно CRT метода за разглеждане на количествени признаци. По
този начин резултатите са по-добре онагледени.
Следващите фигури са насочени към разглеждането на
факторите. На първо място е разгледано самочувствието.

205
Самочувствие

Видно от дървото е, че основният фактор, който има отношение

към самочувствието е възприемането на това „Как другите се отнасят
към личността“. При 186 от ИЛ, стойностите на тази скала са по-малки
или равни на 1,5 (при средна 4,115). Там самочувствието изцяло се
обяснява с ниските стойности по скалата. „Другите се отнасят с мен
любезно, което обяснява самочувствието“. В този смисъл може да бъде
изведена и потребността от другите, която се извежда от факта, че
възприятието във връзка с добрите отношения водят и до повишаване
на самочувствието. При тези, които приемат, че другите се отнасят по
несправедлив начин с тях се намесва и дискриминацията като фактор.
Където възприятието за дискриминация в ежедневието е по-висока (над
3,938), факторът изцяло се обяснява с това. При тези, които възприемат
дискриминацията с по-ниска стойност се намесва и нарцисизмът като
фактор. С други думи, най-силно въздействащият фактор върху високото
самочувствие е възприятието, че Останалите се отнасят към индивида
с достатъчно уважение, това, което той заслужава. Това поставя
другите и по-конкретно възприятието затова как другите се отнасят
към индивида като водещо при изграждането на самочувствието –
какво ще си кажат за мен (50,3% от извадката се намират в този
обяснителен модел, където са и най-високите нива на самочувствие).
Ниското самочувствие при българина от друга страна е свързано с

206
повече фактори. в това изследване е водено от това възприятие. като
особено важни за индивида. Лицата с най-ниско самочувствие се
намират в „клон“ 4 там върху възприятието, че другите се отнасят с
по-малко любезност, са налице и високи стойности по преживяване на
дискриминация (над 3,938). Тези хора съставят 9,7% от извадката. Там,
където е налице по-ниско от средното (3,938) преживяване на
дискриминацията се намесва и нарцисизма като фактор. Интересно е,
че в този „клон“ са разположени 28,6% от случаите, а средната по
самочувствие е втора. Там нарцисизмът е с висока стойност, над
(2,611). В този обяснителен модел е видно, че високото самочувствие
е обяснимо по три начина – (1) положителна нагласа по отношение на
другите (2) високи стойности на нарцисизъм при условие на възприятие,
че другите се отнасят несправедливо (3) възприемат, че са
дискриминирани, като допълнение на това, че усещат ниската
любезност.

Gain Summary for Nodes

Node N Percent Mean
1 186 50,3% 4,1145
6 106 28,6% 3,8830
5 42 11,4% 3,3810
4 36 9,7% 3,1083

От таблицата по-горе е видно, че в най-голяма степен

самочувствието е относимо към хората във първи възел. Тези, които са
определили отношението към тях като достатъчно любезно (<= от 1,5).
В най-малка степен самочувствието е принадлежащо към хората, които
представляват възел 4. Те са определени по фактор отношение и фактор
дискриминация, като възприетата от тях дискриминация българин-
българин е (> 3,938). При средните стойности се посочва и трети фактор
– нарцисизъм. Ранжирането на факторите е следното:

207
 Най-важният фактор е възприятието на отношението към
тях самите, следвани от нарцисизма и дискриминацията. В по-малка
степен е враждебността.

208
Цинизъм

Видно е, че факторите, които определят в най-голяма степен

цинизма, това са скалите враждебност и дискриминация. Най-висок
процент от респондентите, с най-висока средна по скалата Цинизъм се
намират във втори „клон“ (44,6% от ИЛ). При тях резултатите по
скалата за Враждебност е над средната (3,500). С други думи, при тях
враждебността е определяща и към цинизма като нагласа. Втората
по-големина част на извадката (36,5%), които са с по-ниска стойност
по скалата Враждебност, но стойност по Цинизъм около средната
(3,5447), там е висока стойността по възприятие за Дискриминация.
Най-ниските стойности по отношение на цинизма се свързват с ниски
стойности по скала враждебност и ниски нива на възприятие във връзка
с дискриминацията. Във връзка с цинизма са налице 2 модела при
високите стойности. (1) висока враждебност, която води до
нагласата, (2) високи нива на възприятие за дискриминация при
българите. По отношение на ниските стойности са налице ниски нива
на враждебност и възприятие за дискриминация. С други думи като

209
стратегия за работа, следва да бъде изведено работата с
враждебността, която е корелат.

Gain Summary for Nodes

Node N Percent Mean
2 165 44,6% 3,9284
4 135 36,5% 3,5447
3 70 18,9% 3,1011
Growing Method: CRT
Dependent Variable: Cinism

Ранжирането на факторите е както следва – най-силно влияе

враждебността, следвана от дискриминацията, макиавелизма и т.н.

210
Нарцисизъм

След като са разгледани резултатите във връзка със

самочувствието, то логично изглежда и взаимното им определяне. То е и
най-силно влияещият фактор. Надолу обаче, нещата са по-интересни.
Допълнителни разклонения са налице и при по-високото и при по-
ниското самочувствие. При най-високите стойности на нарцисизъм са
разположени 14,6% от лицата в извадката. Те са разположени във възел
6-ти. Респондентите са с високо самочувствие, следвано от висока
агресия. Агресията с по-ниски стойности е детерминанта също на
високото самочувствие (под 2,938). При по-ниските стойности на
нарцисизъм, респективно по-ниско самочувствие са налице и
стойностите на психопатия. В този смисъл, могат да бъдат изведени

211
двата обяснителни модела във връзка с Нарцисизма – той се проявява
по-високо при лицата с високо самочувствие и високи стойности на
агресия. Нарцисизмът в по-ниските си стойности е определен от ниско
самочувствие, респективно психопатия (равно разпределени лица в
извадката).

По отношение на стойностите.

Gain Summary for Nodes

Node N Percent Mean
6 54 14,6% 3,4506
5 116 31,4% 2,9511
4 104 28,1% 2,9487
3 96 25,9% 2,4120
Growing Method: CRT
Dependent Variable: Narcisissm

212
 Ранжирането на факторите, влияещи върху нарцисизма са
посочени в диаграмата. Психопатията е посочена като най-силно
влияеща, предвид това, че в тях са разположени 54% от лицата в
извадката. Самочувствието, агресията и макиавелизмът са следващите по
ранг на влияние.

Дискриминация

Възприемането на дискриминацията в най-голяма степен зависи

от цинизма. Следвани са от възприятието във връзка с това дали другите
се отнасят с по-малко любезност отколкото към другите и възприятието
за обединяване на другите. В този смисъл по-долу са представени и
резултатите. На практика, диаграмата дублира в голяма степен
резултатите във връзка с цинизма. При високите стойности на цинизъм е
налице и възприятие, че към индивида се отнасят по-зле, отколкото с
другите (лична дискриминация). Там, където са налице високи
стойности по тази скала, обяснението на възприятието за
дискриминация е обяснено с цинизма и ниската любезност. Там обаче,
където възприятието във връзка с доброто отношение е, че другите се
отнасят с ЛИЧНОСТТА ДОБРЕ, то е налице и още един интересен

213
фактор – Българите не се обединяват, защото се страхуват да не
бъдат предадени. Тук се проявява едно изключително интересно
мултиплициране на негативната нагласа по отношение на другите.
Най-високите стойности по отношение преживяването на
дискриминацията (8,4%) от извадката е разположено в обяснението –
цинизъм, „любезност към мен“. Във възел 6 са хората, които са с по-
ниска стойност във връзка с дискриминацията. Там е налице по-ниско
възприятие затова, че другите се отнасят зле с индивида, но
проекцията към избягването за обединение на българите е високо.
Образува 37,8% от извадката. 39,5% от извадката са с по-ниско
възприятие във връзка с дискриминацията, респективно и по-ниски нива
на цинизъм, без други разклонения.

Gain Summary for Nodes

Node N Percent Mean
4 31 8,4% 4,2621
6 140 37,8% 3,4438
5 53 14,3% 2,9245
1 146 39,5% 2,7774
Growing Method: CRT
Dependent Variable: Discrimination

Психопатия
Както е показано на по-долната фигура, психопатията е сложно
явление, което се свързва на първо място с агресията, след което с
макиавелизъм, нарцисизъм и самочувствие. В цялост разликите в
психопатията не дава високи стойности, но е разгледана предвид
статистически значимите разлики във връзките с отделните клъстъри.

214
 Психопатията, която като цяло е с ниска средна в цялата извадка
е обяснена по следния начин. При високите стойности на психопатия,
които се намират във втори възел са разположени 33,2% от извадката
(стойностите са им над средната за цялата извадка). Там психопатията
е изцяло свързана с агресията, без да са налице други разклонения. При
останалите случаи, резултатите се свързват с макиавелизма, следвано

215
от нарцисизма и самочувствието. Вторите най-високи стойности по
психопатия се свързват с високи стойности на макиавелизъм и високи
стойности по нарцисизъм. Обратното следва обратния модел – при
високото самочувствие не е налице висока психопатия, но е налице висок
нарцисизъм. С други думи, психопатията е определена най-силно от
високата агресия. При по-ниска агресия, водещ фактор са висок
макиавелизъм и висок нарцисизъм.

Gain Summary for Nodes

Node N Percent Mean
2 123 33,2% 2,5194
8 60 16,2% 2,1944
7 48 13,0% 1,9236
9 70 18,9% 1,9063
10 39 10,5% 1,6296
5 30 8,1% 1,3889
Growing Method: CRT
Dependent Variable: Psychopathy

Най-високи стойности по психопатия са във втори възел. Хората, които

са с по-високи нива при скала агресия. Там се намират и 33,2% от
извадката. Най-ниските стойности по психопатия са в 5-ти възел. Това са
хора с по-ниски нива на агресия, ниски нива на макиавелизъм и ниски
стойности на нарцисизъм.

216
 Факторите са разположени както следва. С най-високо влияние
агресия, макиавелизъм, нарцисизъм.
Последният фактор от тези, които показват статистически
значими разлики при различните клъстъри е враждебността, която е
разгледана по-долу.

217
Враждебност
Враждебността е интересен конструкт, чиито най-силен фактор е
цинизмът (както е видно и по-горе при изследването на скалата). Той при
двете си стойности е определен от две други променливи – макиавелизъм
и агресия. Едновременно с това, цинизмът е разделен два пъти на
образуващи стойности.

При тези респондентите по-ниски стойности на цинизъм, макиавелизмът

има по-високо значение. При тези с по-високи нива на цинизъм,
агресията е по-силно влияеща.

218
 Gain Summary for Nodes
Node N Percent Mean
6 100 27,0% 3,9660
5 48 13,0% 3,4667
4 97 26,2% 3,4144
8 88 23,8% 3,0932
7 37 10,0% 2,8054
Growing Method: CRT
Dependent Variable: Vrajdebnost

В най-висока степен враждебността е проявена при хората в шести възел

– по-високи стойности на цинизъм и по-високи стойности на агресия (>
3,808 и > 2,688). С други думи враждебността в нейните най-високи
стойности (при 27% от извадката) е обяснена от високия цинизъм и
високите нива на агресия. Следващите по висока стойност са
определени от високо ниво на цинизъм и ниско на агресия. Най-ниски са
стойностите в седми възел. Това са лицата с по-малка стойност на
макиавелизъм (<= 3,808) и по-ниски стойности на цинизъм (<= 2,962).
Там отново цинизмът е фактор, но е определен от макиавелизма, а не
от агресията.

219
 От диаграмата е видно и разпределението на факторите по
влияние. Най-високо влияние имат агресия, цинизъм, макиавелизъм.
По този начин са разгледани и всички фактори, които
представляват и променливите, които имат отношение към определянето
на характеристиките към българите. За да бъде представена още по-
голяма дълбочина по отношение на скалите е направен факторен анализ
на скалите, които имат тези отношения. Така ще бъдат изведени
факторите с най-високо тегло и връзка с дефинирането на скалите.

Скали на отнасяните характеристики

Представянето на начина, по който скалите се определят
помежду си отваря въпроса и във връзка с това по какъв начин тези скали
влияят и върху отнасянето на различни характеристики към
изследваните лица. Използван е отново метода на класификационните
дървета и по-конкретно CRT метода, тъй като характеристиките са
количествени. Отнасянето на характеристики са изведени във факторите,
посочени в таблица 4, по-горе в текста. По този начин са изведени
основните фактори, които са образувани от повече от две променливи –
това са себеутвърдителните характеристики - Воля за постижение,
Вярност, Целеустременост, Смелост, Достойнство, Вяра, Нравственост,
Интелигентност, Родолюбие, социално разрушителните
характеристики - Завистливост, Простодушие, Враждебност,
Песимизъм, Внушаемост, егоцентрични характеристики – Скромност
(обърнат резултат), Себелюбие, Самонадеяност, Суетност,
трансцендентни характеристики – мистицизъм, фатализъм, вяра в
съдбата (добавена след проверка на скалата). От направените анализи,
единствено в социално разрушителните характеристики и тези свързани
с егоцентризма е налице обяснителен модел.
Социално разрушителни характеристики в най-голяма степен
се обясняват с цинизма. Средната, която разделя възлите на фактора е
3,654.

220
 Gain Summary for Nodes

Node-by-Node Cumulative

Node N Percent Mean N Percent Mean

2 191 50,0% 4,1634 191 50,0% 4,1634

4 59 15,4% 3,9153 250 65,4% 4,1048
3 132 34,6% 3,5379 382 100,0% 3,9089

Growing Method: CRT

Dependent Variable: SocioRazrushitelni

Видно е, че най-високи стойности по отношение на

социоразрушителните характеристики са находящи във втори възел,
където и средната е 4,16. Във втори възел са разположени 50% от
изследваните лица и там стойностите по скала цинизъм са над 3,654.
Следващите по стойност на средната 3,91 са хората, които са находящи

221
в четвърти възел. Те са с изявена психопатия, над средната за извадката.
В този смисъл психопатията се явява като втори определящ фактор, след
цинизма във връзка с отнасянето на разрушителни характеристики към

другите.
По този начин, подредбата на факторите, които влияят върху
отнасянето на негативни характеристики по отношение на другите това
са цинизъм, психопатия, дискриминация, враждебност и т.н., както е
показано на диаграмата.

222
 Другата група характеристики, егоцентричните, при които е
намерена връзка, това са егоцентричните такива.

При тези характеристики също цинизмът е определящ, следван

от психопатията. Тук разделителната граница на цинизма е по-висока
3,885.

Gain Summary for Nodes

Node-by-Node Cumulative

Node N Percent Mean N Percent Mean

2 130 34,0% 4,0923 130 34,0% 4,0923

4 138 36,1% 3,8315 268 70,2% 3,9580
3 114 29,8% 3,5811 382 100,0% 3,8455

Growing Method: CRT

Dependent Variable: EgoCentr

Извадката е относително равно разпределена, като най-високи

стойности във връзка с егоцентричните характеристики се намират във
втори възел. При него е налице изявен цинизъм. Четвърти възел е

223
следващият, при който е налице по-висока психопатия (с граница по-
ниска от разрушителните характеристики).
По този начин се формира една изключително интересна
концепция, която най-много се свързва с това, че скалите, които оценят
респондентите водят до отнасяне на определени характеристики към
другите. Така, на практика в тази работа не са разгледани чертите, които
българите отнасят към себе си, но са разгледани характеристики, които
могат да бъдат причина за отнасянето на негативни характеристики към
другите (или реалистични, ако следим народопсихологичните изводи). В
този смисъл, видно е, че водещ компонент във връзка с негативната
нагласа, която възниква по отношение на другия е функция преди всичко
на цинизма, който е воден и от враждебни нагласи. Не са високи
стойностите по психопатия и другите скали, но те пасивно влияят при
формирането на цинизма като нагласа.
Факторен анализ във връзка с дискриминацията
Както е посочено в началото на настоящата глава, скалата
използвана за изследване на дискриминационните нагласи е
преформулирана скала за измерване на ежедневната дискриминация.
Преформулирането се изразява в промяната на айтемите по начин, по
който те да бъдат „изнесени“ от личността, изследвано лице. Факторите,
както и въпросите са посочени в таблица 14. Скалата е надеждна α на
Кронбах ,801. Използвана е Varimax ротация, при задание минималното
количество фактори да бъдат >1.
Изведени са два водещи фактора. Цялата скала обхваща
междуличностните отношения между българите така, както
респондентите ги възприемат. Първият фактор е свързан най-вече с
междуличностните отношения, тук основни фактори са
нравствеността и завистта, тъй като се касае за уважението,
зачитането и прочие. Това е и причината най-високо „тегло“ да имат
отношението с по-ниско уважение и по-ниска любезност. Вторият
фактор също касае тези отношения, но айтемите са свързани по-скоро
с мнителността, недоверието, по-конкретно надценяването на

224
личността на отделния българин спрямо другите. Това е и причината
факторите с най-високо тегло да бъдат честността и страхът от
другия.

Таблица 14: Факторен анализ във връзка с дискриминацията

Rotated Component Matrixa

Component
1 2
Българите се отнасят с по-малко
уважение към другите българи. ,885

Българите се отнасят с по-малко

любезност към другите българи. ,884

Българите се държат към другите

българи, сякаш те са по-добри от ,541
тях.
Българите избягват да се
обединят с другите българи,
защото се страхуват, че ще бъдат ,527
предадени.
Българите се държат така, сякаш
няма да постъпиш честно с тях. ,790

Българите се държат така, сякаш

се страхуват от теб по някаква ,770
причина.
Българите се държат към теб,
сякаш не си достатъчно умен. ,699
Българите не се отнасят добре с
другите българи, когато са
служители (в заведение, в ,506
институция, други).
Extraction Method: Principal Component Analysis.
Rotation Method: Varimax with Kaiser Normalization.

225
Изводи
След като е разгледана възможно най-подробно емпиричната
част на изследването, то могат да бъдат обособени следните изводи:
• В контекста на сравнителния характер на изследването със
„стъпка“ от 4 (четири) години е видно, че българите са
определяни със същите характеристики. Ранжирането на
характеристиките е идентично – водещите определения са
завистлив, песимист, мнителен, себелюбив, критичен,
самонадеян. Те са със средна над 4 (петбална скала).
Единствените разлики в насочваните характеристики се
наблюдават във връзка с това, че в актуалната извадка
българинът е определян като малко по-смел, малко по-
неудържим/стихиен, малко по-мнителен, песимист, вярващ в
съдбата, критичен, целеустремен и отворен към контакти.
Така или иначе, тези резултати не са с повече от 0,5. Това води
до извода за сравнително устойчиво негативно възприятие по
отношение на Другия в българска извадка.
• Клъстеризацията на характеристиките от скалата ясно
отграничава две групи характеристики – негативни
(Враждебност, Внушаемост, Простодушие, Завистливост,
Песимизъм, Мнителност, Себелюбие, Импулсивен,
Самонадеяност, Суетност, Фатализъм, Мистицизъм, Вяра в
съдбата, Отвореност към контакти, Стихийност/Неудържимост,
Критичност) и положителни (Целеустременост, Воля за
постижение, Смелост, Достойнство, Родолюбие, Честност,
Вярност, Интелигентност, Нравственост, Щедрост, Вяра,
Доверчивост, Спокойствие, Скромност).
• От факторния анализ на скалата, измерваща характеристиките са
изведени общо осем фактора, като четири от тях са взети под
внимание предвид това, че са съставени от повече от два айтема.

226
 Тези фактори са себеутвърдителните характеристики - Воля за
постижение, Вярност, Целеустременост, Смелост, Достойнство,
Вяра, Нравственост, Интелигентност, Родолюбие, социално
разрушителните характеристики - Завистливост,
Простодушие, Враждебност, Песимизъм, Внушаемост,
егоцентрични характеристики – Скромност, Себелюбие,
Самонадеяност, Суетност, трансцендентни характеристики –
мистицизъм, фатализъм, вяра в съдбата. Единствено при
социално разрушителните и егоцентрични характеристики се
наблюдава линейна зависимост. И при двата случая те се
свързват категорично със стойностите по цинизъм, а там,
където цинизмът е по-нисък са определени от психопатията.
• Относно разликите във възрастта при определянето на Другите.
Наблюдават се разлики при отнасянето на нравственост, която
по-младите отнасят към другите и доверчивост, която пък по-
възрастните отнасят към другите. Също така и самонадеяност,
суетност, завистливост, враждебност, простодушие и
фатализъм – най-интензивно тези характеристики се приписват
от лицата 29-38 годишна възраст. Това може да се обясни с това,
че те са живели в по-голямата си част от живота на преход и в
контекста на трансгенерационния конфликт, които е вероятна
причина и за негативния опит и проекции.
• Във връзка с пола само щедрост и спокойствие показват
статистически значими разлики, като щедростта се приписва
повече от жените, а спокойствието в по-голяма степен от мъжете.
• Във връзка с мястото, в което са прекарали по-голямата част от
живота си. Честност – приписвана в най-голяма степен от хората
в чужбина и в най-малка от хората в малки населени места,
самонадеяност – приписва се в най-голяма степен от хората в
големите градове, така стоят нещата и при себелюбие, суетност.
Вероятна причина е трансформацията на индивидуализъм в
егоизъм.

227
• Изследваните лица са поставени в клъстери, за да може да се
проследи начинът, по който те отнасят характеристики към
Другите. Значими са стойностите при първи клъстър, където е
ясно очертана границата на негативното отношение –
началото на положителните характеристики бележи спад под
средната. При пети клъстър има качени и положителни
характеристики в горната част, като там под три падат едва
последните пет характеристики. Лицата от първи клъстър са по-
радикални. Респондентите в трети клъстър описват българина с
най-положителни характеристики. При него положителните
характеристики са изнесени в горната част в високи стойности,
над средната. При останалите също се наблюдава доминантно
негативно определяне на Другия.
• След стандартизиране на променливите в клъстърите, същите са
поставени в категории под, над и в нормата. Това позволява
ранжиране на крайните отговори. Клъстърите са определени
както следва - биполярно екстремни в своите оценки – висока
стойност на приписване на негативни и отричане на
положителни – при тях се наблюдават по-високи стойности по
цинизъм, агресия, враждебност, дискриминация; негативно
отнасящи към другите в умерена степен, едностранно
екстремни в положителните си нагласи към другите – по-
високи стойности на самочувствие, униполярно екстремни,
балансирани между относително негативните и
положителни характеристики – по-високи стойности във
връзка дискриминацията, по-високи стойности на цинизъм.
• Използваните скали кореспондират помежду си (налице са
значими корелации). Самочувствието е изключение, тъй като е в
обратна корелация с всички скали, освен с нарцисизма. Това е
обяснимо и от тънката граница между самочувствие и
нарцисизъм.

228
• Самочувствието се обяснява по три начина – (1) положителна
нагласа по отношение на другите (2) високи стойности на
нарцисизъм при условие на възприятие, че другите се отнасят
несправедливо (3) възприемат, че са дискриминирани, като
допълнение на това, че усещат ниската любезност.
• Във връзка с цинизма са налице 2 модела при високите
стойности. (1) висока враждебност, която води до нагласата, (2)
високи нива на възприятие за дискриминация при българите.
• Два са обяснителните модела във връзка с Нарцисизма – той се
проявява по-високо при лицата с високо самочувствие и високи
стойности на агресия. Нарцисизмът в по-ниските си стойности е
определен от ниско самочувствие, респективно психопатия
(равно разпределени лица в извадката).
• Психопатията е определена най-силно от високата агресия. При
по-ниска агресия, водещ фактор са висок макиавелизъм и
висок нарцисизъм.
• Враждебността в нейните най-високи стойности е обяснена от
високия цинизъм и високите нива на агресия. Следващите по
висока стойност са определени от високо ниво на цинизъм и
ниско на агресия.
• Дискриминацията се извежда в два фактора първият фактор е
свързан най-вече с междуличностните отношения, тук основни
фактори са нравствеността и завистта, тъй като се касае за
уважението, зачитането и прочие. Това е и причината най-високо
„тегло“ да имат отношението с по-ниско уважение и по-ниска
любезност. Вторият фактор също касае тези отношения, но
айтемите са свързани по-скоро с мнителността, недоверието, по-
конкретно надценяването на личността на отделния българин
спрямо другите. Това е и причината факторите с най-високо
тегло да бъдат честността и страхът от другия.

229
 След посочените по-горе изводи и във връзка с поставените
хипотези:
• Потвърдена е връзката между цинизма, враждебността и
агресията по отношение на отнасянето на негативни
характеристики към Другия.
• Цинизмът е водещ фактор за отнасянето на негативни
характеристики, съответно той може да се приеме за
предпоставка за началото на процеса автодискриминация.
• Цинизмът е в обратна корелация със самочувствието, което
потвърждава, че по-високите му стойности водят и логично до
по-ниско самочувствие.
• Преживяването на дискриминация и по-конкретно отнасянето
на дискриминацията в междуличностните отношения на
българите е с високи стойности и е в пряка връзка с цинизма.
• Враждебността също е във връзка с цинизма, респективно
обратна връзка със самочувствието.
По този начин, посочените хипотези в началото на настоящото
изследване се потвърждават, с което е изпълнена и целта на настоящата
работа.
Като основни приносни моменти могат да бъдат определени (1)
ясното отграничаване на цинизма като фактор, който е свързан с
отричане на другостта, респективно дава началото и на
автодискриминативния процес, (2) определянето на по-високото
самочувствие като фактор, който ако не премине влиянието на
нарцисизма е възможно да редуцира възможността за активирането на
автодискриминативен процес, (3) потвърждава се негавитизирането на
образа на Другия, което е устойчиво в рамките на 4 години, (4) не са
налице подчертани високи стойности във връзка с останалите „тъмни“
страни на характера (психопатия, нарцисизъм, макиавелизъм), (5) следва
да се вземе под внимание възприятието на взаимодействията българин-
българин като дискриминативно във висока степен.

230
 Като приноси с приложен характер могат да бъдат определени
(1) нуждата от практическа, психолого-педагогическа работа със
самочувствието за редуциране на негативното възприятие по отношение
на другите. В т.ч. трансформация на съвременните подходи на
възпитание към даване на алтернативи, редуциране на негативното
сравнение с другите и прочие; (2) нивата на цинизъм, ведно с
възприетото ниво на дискриминация между групата, към която
индивидът принадлежи могат да бъдат възприети като корелат във
връзка с възникването на процес на автодискриминация.

231
 ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В заключение. С благоговение, боязън, респект и известно
притеснение може да се подходи към българина. Вековната, дори
хилядолетна история на родния етнос буди духа за дълбок поклон.
Цената. Да оцелееш, да бъдеш, да пребъдеш е скъпо. Особено скъпо в
условията на спорните обстоятелства около Балканите – дали българите
са били тук преди Рим, преди Византия? Сякаш това губи всякакво
значение. Особено в случаите, в които Човекът е по-важен от гледна
точка на това, че той предизвиква своето настояще, което се разглежда
като история. Рано или късно. Цената да оцелееш безспорно е свързана с
динамични социални промени, а оттам и личностни. Насочвайки
вниманието към постулатите на еволюционната психология, със
сигурност може да бъде направена кратка почивка за обмисляне на
еволюционната нужда от макиавелиевия мозък. Нуждата от лъжа.
Лъжата, за да оцелееш, за да победиш. Там, моралът и етиката нямат
силна връзка с оцеляването. Истината… Тя може да бъде изречена и от
глупак. Много по-сложно е да лъжеш – убедително и качествено…
Многопластово. Да успееш да гарантираш своето живеене на цената на
лишението, за да спестиш данъците на онези, които в краткото време
искат да получат максималното. Да успееш да гарантираш своята
независимост, подчертавайки собствения си род, своята автентичност,
узаконявайки и утвърждавайки онова, което Си в символа на своето име,
своето семейство… Защото живеенето в спорни територии, територии,
които са в постоянен международен конфликт изисква точно това. Да
създадеш Държава в своето Семейство. Да изведеш собствена религия,
дори наричана ерес, позована на бляна за равенство и посрещаща
духовното единство на един народ, за да убедиш властта, че си част.
Въпреки, че си изолирана част. Да функционираш. Всичко изброено е
само повърхностен щрих на „изкуството за оцеляване“. Този
макиавелиев мозък, изкривявал действителността по начин, по който да
оцелее е формирал във всички тези моменти черти, характеристики,
обединявал ги е в ценности и всичко това е останало устойчиво.

232
Характерът сякаш се е формирал около принципа „разделяй и владей“,
но не във връзка интенционалното разделяне на Другите, за да бъде
постигната доминация, а в смисъла на личното отграничаване от другите,
за да бъде постигната цялост, възможност за формиране на
идентичността около оста на семейството, на рода. Спираловидното
повтаряне на обстоятелства в историята обаче, е направила тези черти
устойчиви. Те са доведени форма на адаптация, която на практика е
ненужна в настоящето. Епигенетично обаче, тези неща са запазени,
въпреки, че не са нужни на личността. Стабилното им предаване от
поколение на поколение „обвито“ около ценността на семейството и
непрекъснатото взаимодействие в тази линия води до утвърждаване на
цинизма като форма на взаимодействие с онова, което е извън личността.
Отрицанието на външното, ведно с придържането към оцеляването води
и до индивидуалното отграничаване, което от своя страна е причина за
невъзможното обсъждане, целеполагане и реализиране на каквато и да
била обща цел, смислена в контекста на цялото и отвъд индивидуалните
стремеж, посока и път на живеенето. Марко Семов обобщава явлението
по следния начин, отграничавайки европейските и национални
особености: „На европейците поради историческата им съдба никога не
им се е налагало да се спасяват поединично всеки сам себе си. Това те са
го постигнали като колективно усилие, поради което и гражданското им
съзнание, без да превишава интелигентността на отделния българин,
като цяло е в голяма степен организирано и целите, които те си поставят,
като правило са успешни. У нас пак по исторически причини пътят на
спасението ни през цели столетия е бил индивидуален… Другото е било
невъзможно. И макар че по време на турското робство средно на всеки
пет години тук или там в България е имало по един по-малък или по-
голям бунт резултатите са били такива, че да покажат невъзможността
на страната ни сама да постигне свободата си. Самата история ни е
показала пътя на оцеляването. Този път е бил пътят на индивидуалното
спасение … дух. Индивидуализмът трябва да бъде съхранен в

233
изкуството, в литературата, с една дума, в творчеството, но не и в
гражданските ни реакции и подбуди“ (Семов, 2013, стр. 447).
Настоящата работа обаче, потвърждава за пореден път, четири
години по-късно, наличието на негативна нагласа към Другия, неговото
„сатанизиране“ в крайните и недотам крайни, но превърнали се в
„нормативни“ негативни характеристики. Водещ принос е свързването
на това явление с някои личностни черти и нагласи, които представляват
и предиктор за възникването на автодискриминацията като
социалнопсихологически процес. В този смисъл, съхраненият
индивидуализъм, устойчиво запазва и предпоставките за „спасяването по
единично“. Цинизмът от друга страна, сякаш отрича Другия като
възможност. Съответно, посредством образованието и
социализацията на новите поколения, следва да се намери подход, в
който индивидуализмът да се трансформира в индивидуалност и
автентичност. Те следва да бъдат насочени към дейностите, които
извършва човека, но не и като негативна нагласа към Другия, неговите
идеи и дейност.
Както се потвърждава и днес10. Момент, в който хиляди, в
десетки градове протестират. Една голямата част от българите са отпред,
заявявайки своята лична цел, лична кауза. Споделена. Изказвана и от
другите, но основно лична. Всичко това не позволява формирането на
маса, тълпата, не позволява формирането на общо съзнание, което да
замъгли личното, рационалното. Принципите на тълпата работят
трудно в българското общество. Това е и причината да няма ексцесии.
Да няма проявите, които са част от повечето протести в Европа.
Българският протест представлява съвкупност от индивиди, чиито лични
цели са се „срещнали“. Съзнанието и личността на тези хора, не могат да
бъдат опиянени от „дрогата“ тълпа, от крещящите послания на водач,
вожд, лидер. Какво обаче е още по-интересно. Пандемията. Тази, 2020
година, ще бъде запомнена със своята неочакваност и непредвидимост

10
Началото на септември 2020 година.

234
във всяко едно отношение – от лично, до политическо. Интересното
обаче е това, че сякаш „затварянето на Държавата“ избърса праха от една
от водещите ценности за българина. Семейството. Всеки имаше
възможност за по-дълго време със семейството. Тази среща с корените,
с рода, общуването, направи толкова ценни празниците, споделеното
време. Да се „пребориш“ с административните процедури, за да видиш
родителите си, да преминеш през полицията, за да се погрижиш за
близките си. Какво друго е това, освен пробуждането на семейството
като основна ценност, връщане на значението. Всичко това възроди
сякаш и смисъла за индивида, за отделния човек. Освен с роднините си,
българинът се срещна със себе си. С неговото най-точно огледало –
семейството. Освен това, епидемията върна в България много деца, които
прекараха години далеч от корените си, за да търсят насъщния или своето
качествено образование. Както в миналото, тези деца разказваха
чудните истории на Европа, чудните истории от Запада, към който се
стремим, с който се идентифицираме, но с който НЕ живеем. Тези деца,
дошли събудени, знаещи КАК искат да живеят в своята родина, близо до
своя род, искаха промяна. Техните родители научат това, че не живеят в
обстоятелствата, които звучат по телевизията. Живеят в различна
реалност, в която, ако досега мислеха, че са изключение, то те разбраха,
че са правило. „Новините“, които децата носеха от по-широкото си
обкръжение, помогнаха на техните родители да разберат, че те не са
малцинство от неполучилите „държавните“ блага. Посланията и
промяната, които децата донесоха, доведоха до осъзнаването, че нещата
могат да се променят и те зависят от всеки. Родителите, дори носители
на едно по-отминало, по-смирено време, в името на децата си, са готови
на всичко. Умилени в Заедността, те бяха готови да защитят желанието
на децата си, желаната от тях Родина. Може би това е и основната
причина, голямата част от семействата, осъзнали своето лично,
рискувайки „оцеляването“ си, в името на децата си, да бъдат на
площадите. Заявявайки своето лично, срещайки много лични истории.
Сборът на всички българи на едно място не е единица. Всички българи

235
на едно място са множество, отделни единици. Те са готови на всичко,
за да защитят, отстоят своето лично. Това е и величието на
българския народ. Дали помним, че носим това в гените си, великото?
Може би забравяме, или сме осъдени да забравяме. Тази присъда
се свързва с онова, което е едновременно особеност на националния
характер, специфика на времето и сякаш функция на променящата се
държавна политика. „Задушаването“ на паметта. Че имаме къса памет,
то е ясно. Марко Семов го определя блестящо. „Добро или лошо ние
твърде много и бързо забравяме кои ни е причинил зло и кой – добро.
Може тази къса историческа памет да има и своята добродетелна страна.
Отмъстителният човек не е благороден човек. Така е и с благородния
народ – той не отмъщава. Не отмъщава, но помни. Помни онези, които
са съкратили живота му, които са посегнали на залъка му. А не като
минат две-три години и злото се изпари, на негово място да дойдат пак
същите хора и пак да започне същото“ (Семов, 2013, стр. 454). Говорейки
затова, че сякаш е държавна политика, то при всички обстоятелства
следва да се спомене видимото в модела на българското управление.
Изхождайки от историческия опит, не може да бъде пропуснат факта за
смяната на толкова различни идеологии за толкова кратко време.
Петвековно робство, в условията на подчинение, на чужда власт, чужда
култура. Следвано от близо 66 години монархия (разпределени между
княжество и царство). Следвано от 45 години управление на БКП.
Следвано от 18 години преход (до влизането в ЕС) и още 13 години
преход на прехода (като членове на ЕС). Толкова различни идеологии, в
толкова кратко време, с категоричност променят съзнанието на хората.
Идеологията е „архитект“ на езика, а оттам и на всички възприятия,
обяснения, факти. В този смисъл, историята на България е жертва на
десетки промени в условията на всички тези метаморфози на
държавността. Това значи, че в България живеят различни мнозинства,
които знаят, вярват и интерпретират обстоятелствата по различен начин.
По начина, по който са социализирани в „условията на вечността“.

236
Сякаш най-актуална и понастоящем е Паисиевата „История
славянобългарска“.
Интензивната промяна на миналото не позволява дори две
поколения да вярват и знаят едно и също нещо за миналото, за това кои
сме. До какво води това? Гениалният Умберто Еко, в едно от своите
последни интервюта през 2015 година казва: „Ако загубим паметта11 си
напълно, ние оставаме без душа... Мисля, че това е нещо като да бъдеш
осъден на вечно настояще… Вероятно интернет играе роля в това,
защото показва вечно настояще… Живеем във втечнена реалност... При
разгръщането на подобни кризи процъфтява неудържимият
индивидуализъм, превръщащ ближния в противник, от който
трябва да се пазим. Подобен „субективизъм“ подкопава основите на
епохата на модерността, тя вече е нестабилна и така при тотална
липса на ориентири всичко се разтваря във втечнената реалност.
Общество, което на много места е загубило идеята за държава,
нация… Големите партии ги няма. Липсва център за общността…
Единственият изход за индивида - за когото няма отправна точка - e
създаването на видимост на всяка цена (тоест видимостта се
преобразува в самостоятелна ценност) и потреблението, да се появят
в медиите….“ (Eco, 2015).
Тъжната действителност, която Умберто Еко репрезентира е
представена по изключително автентичен начин от автора Николай
Илчевски. В своята „Записки от селската кръчма“, той събира различни
истории (представени така, както са разказани) от „живото минало“,
„живото вечно“ в българското село. Един от неговите герои, представя
настоящето по следния начин „Като гледам какъв е вече светът, аз съм
негов представител за това село. Няма родове, няма родина, няма
граници. Кой където иска, натам отива и не се връща. Нямат нужда от

11
Визирайки потребността да познаваш, работиш и владееш миналото. Дори
познанието за собственото минало.

237
семейство, се женят, родителите си не търсят, деца не щат“ (Илчевски,
2019, стр. 66).
Независимо коя от репрезентациите бъде възприета от читателя,
то най-сигурни са фактите – способността ни за оцеляване, способността
ни да отричаме (цинизмът), както и индивидуализма, водят до
обективното, външно, физическо разкъсване на онази ценност,
изпълваща всяка „идеална част“ на съзнанието ни – семейство и род.
Отрицанието към родното води до явлението „изтичане на мозъци“,
„изтичане на хора“. Индивидуализмът от своя страна води до
предпоставки за това „бягство“, спасяването поединично. Способността
ни за оцеляване пък, води до инвестицията на сетни сили, въпреки
обстоятелствата. Всяко едно канализиране на тези обстоятелства,
водещи до демографска и ценностна криза, следва да премине през
утвърждаването на образованието като ценност и основна политика,
която концентрира миналото и идеята за бъдещето около оста на
настоящия индивид. Сякаш „втечняването на образованието“ в
условията на интензивните, посочени по-горе промени доведоха и до
общата несигурност, утвърдиха цинизма.
Връщайки се към народната мъдрост, която живата ни история
носи, говорейки затова, че за да затриеш едно село, достатъчно е да
закриеш училището, жителят на едно село казва: „…Това е като едно
дърво да го резнеш стъблото из корена. Коренът не може сам да пусне
нов корен. Тогава разбрахме, училището е това важно колянце между
поколенията. Е, така го резнаха селото, в сърцето…“ (Илчевски, 2019,
стр. 19). В ръцете на всички нас е тази промяна. Тя изглежда толкова
простичка, но означава най-сложното нещо – срещата със себе си,
приемането на себе си, заявяването на себе си и постигането на победата
над себе си, циничната нагласа и автодискриминацията.
И в последна сметка, работата завършва с цитат от Монах
Харитон, писал Втора бележка към втора змеевска преправка от 1831
година на „Славянобългарска история“ от Паисий Хилендарски. Там той
изтъква четирите добродетели на българите, с които те се славили.

238
„Перва – юнашество, и дето идели, все тие надвивали. Втора – правдина,
защото без правда нищо не правили. Трета – судили по праву и
нелицемерно, и на суд пари никоги не зимали, каквото сига зимат глоба.
Четверта добродетел – не грабили чуждо нищо и не биле лакоми за чуждо
имани. И заради тези техни добрини сичките родове ги славили и
хвалили“ (Драганов, 1984).
За читателят остава приемането или отхвърлянето,
задълбочаването или пропускането, придаването или бягството от
осмислянето. Но. В края следва да бъде посочено отново първото
изречение. Този път като въпрос.
Българин. Присъда, привилегия, стигма, гордост, смисъл или
безличие?

239
Библиография:

1. Ангелов, П. (2017). Проявата на "Българското" според

византийците. In П. Ангелов, Средновековна България и нейните
съседи (дипломация и взаимни представи) . София: Парадигма.
2. Ангелов, П. (2017). Фактори за появата на кризисни явления в
историята на средновековна България. In П. Ангелов,
Средновековна България и нейните съседи (дипломация и взаимни
представи). София: Парадигма.
3. Байчинска, К. (2011). Ценностите на съвременната българска
култура. София: Гутенберг.
4. Бакалова, Д., Бакрачева, М., & Мизова, Б. (2015). Щастие и
удовлетвореност от живота: В търсене на пътя към себе си . София:
Колбис.
5. Вазов, В. (2018). Животописни бележки. София: "БИ 93" ООД.
6. Величков, А. (2006). Психология на индивидуалното социално
поведение. София: Албатрос.
7. Гарванова, М. (2013). Трансформация на ценностите на
съвременния българин. София: За буквите - О писменехь.
8. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и
историята. София: УИ "Св. Климент Охридски".
9. Господинов, Г. (2020). Времеубежище. София : Жанет 45.
10. Градев, Д. (2010). Стигма и личностна биография. София: Изток
Запад.
11. Градев, Д. (2015). „Местата на всекидневието и разказът за себе си“.
В: Градев, Д., Маринов, А., Карабельова, С., Сапунджиева, К.,
Йонкова, К., & Георгиев, Л. Другите в биографията на личността.
Под общата редакция на проф. Дончо Градев. София: УИ "Св.
Климент Охридски".
12. Данчев, Н. (2008). Психология на националния характер. Габрово:
Екс-Прес.
13. Димитрова, Л. (2003). За другостта като социокултурен проблем и
литературното образование. Електронно списание "Български език

240
 и литература". Изтеглено на 17 09 2017 r. от
http://liternet.bg/publish7/l_dimitrova/za.htm
14. Драганов, М. (1984). Народопсихология на българите. Антология.
София: Отечествен фронт.
15. Драганов, М. (1984). Народопсихология на българите. София:
Отечествен фронт.
16. Драганов, М. (2003). Българино, бъди. София: КОТА.
17. Дрангов, Б. (2018). Помни войната. Съвети за строеви офицери.
София: Сдружение "Българска история".
18. Дяков, Т. (2010 ). Есета по културна и социална антропология на
българите. София: УИ "Св. Климент Охридски".
19. Илчевски, Н. (2019). Записки от селската кръчма. Пловдив: Алитеа.
20. Йонкова, К. (2005). Другата психология “Völkerpsychologie”.
Велико Търново: Фабер.
21. Казанджиев, С. (2004). Пред извора на живота. София: Захари
Стоянов.
22. Левинас, Е. (1999). Другост и трансцендентност. София: Сонм.
23. Левинас, Е. (2000). Тоталност и безкрайност. София:
Университетско издателство „Св. Кл. Охридски”.
24. Манолов, М. (2016). Социални норми, перцепция и формиране на
атитюди при българите. Приложна психология и социална
практика, XV, 217-228.
25. Манолов, М. (2019). Автодискриминацията. Велико Търново:
ИВИС.
26. Манолов, М. (2019). Автодискриминацията. Велико Търново:
ИВИС.
27. Мизова, Б., & Бакрачева, М. (2009). Психологични ефекти и етични
измерения на медийната реалност. Моралът в българските медии,
199-206.
28. Московичи, С. (2006). Социална психология. София: Дамян Яков.
29. Московичи, С. (2007). Ерата на тълпите. София: Дамян Яков.
30. Пенева, И., Стоянова, С. (2011). Адаптация на скалата на М.
Розенберг за изследване на глобалната самооценка. Сборник
доклади от десета международна научна конференция „Приложна

241
 психология и социална практика”, ВСУ „Черноризец Храбър”,
Варна,
31. Сапунджиева, К. (2015). Фрагменти от биографията на
постмодерния човек. Градев, Д., Маринов, А., Карабельова, С.,
Сапунджиева, К., Йонкова, К., & Георгиев, Л. Другите в
биографията на личността. Под общата редакция на проф. Дончо
Градев. София: УИ "Св. Климент Охридски". (стр. 134-172).
32. Семов, М. (2013). Избрани съчинения Том 2: Изследвания и есета за
българската народопсихология. София. АИ „Марин Дринов“.
33. Семов, М. (1985). Баба знае две и двеста . Пловдив: Христо Г. Данов.
34. Стоянов, З. (1983). Записки по българските въстания, Том 1. София:
Български писател.
35. Стоянов, И., & Манолов, М. (2018). Психология на родителските
стилове в полето на жизнения смисъл. Велико Търново: УИ "Св.св.
Кирил и Методий".
36. Стоянов, Л. (1971). Холера. София : Български писател.
37. Страшимиров, А. (1995). Книга за българите. София: Сибия.
38. Страшимиров, А. (1995). Книга за българите. София: Сибия.
39. Тодор Панов, Психология на българския народ, 2016, София, ИК
„Св. Георги Победоносец.
40. Хаджийски, И. (1997). Оптимистична теория за нашия народ.
София: Отечество.
41. Хаджийски, И. (1997). Оптимистична теория за нашия народ.
София: Отечество.
42. Хилендарски, П. (2019). История славянобългарска. София: БГ
Учебник ЕООД.
43. Чавдарова, В. (2009). Ценностите и ценностните ориентации във
фокуса на съвременните теоретични и приложни социално-
психологически изследвания. Библиотека Диоген, 112-146.
44. Чавдарова, В. (2011). Етнонационална идентичност и ценностни
нагласи. Велико Търново: УИ "Св.св. Кирил и Методий".
45. Чавдарова, В. (2018). Кроскултурални аспекти на кариерния избор.
Велико Търново: УИ "Св.св. Кирил и Методий"

242
46. Bailenson, J. N., Yee, N., Blascovich, J., & Guadagno, R. E. (2008).
Transformed social interaction in mediated interpersonal
communication. От E. Konijn, S. Utz, M. Tanis, & S. Barnes, Mediated
Interpersonal Communication (стр. 77-99). New York: Routledge Taylor
& Francis Group.
47. Baron, K. G., Smith, T. W., Butner, J., Nealey-Moore, J., Hawkins, M.
W., & Uchino, B. N. (2007). Hostility, anger, and marital adjustment:
Concurrent and prospective associations with psychosocial vulnerability.
Journal of Behavioral Medicine, 30, 1–10.
http://dx.doi.org/10.1007/s10865-006-9086-z
48. Christie, R., & Geis, F. L. (1970). Studies in Machiavellianism. New
York, NY: Academic Press.
49. Cook, W. W., & Medley, D. M. (1954). Proposed hostility and
Pharisaicvirtue scales for the MMPI. Journal of Applied Psychology, 38,
414–418. http://dx.doi.org/10.1037/h0060667
50. Costa, P. T., Jr., Zonderman, A. B., McCrae, R. R., & Williams, R. B.,
Jr. (1986). Cynicism and paranoid alienation in the Cook and Medley HO
51. Dahling, J. J., Whitaker, B. G., & Levy, P. E. (2009). The development
and validation of a new Machiavellianism Scale. Journal of Management
35, 219–257. http://dx.doi.org/10.1177/0149206308318618
52. Dahling, J. J., Whitaker, B. G., & Levy, P. E. (2009). The development
and validation of a new Machiavellianism Scale. Journal of
Management, 35, 219–257.
http://dx.doi.org/10.1177/0149206308318618
53. Dunbar, R. I. (1993). Coevolution of neocortical size, group size and
language in humans. Behavioral and Brain Sciences 16 (4), 681-735.
54. Eco, Umb. (2015). Interview by Chris Wallace. In: Interview Magazine.
Published November 2, 2015.
https://www.interviewmagazine.com/culture/umberto-
eco#slideshow_48153.1 (28.08.2020).
55. Greenglass, E. R., & Julkunen, J. (1989). Construct validity and sex
differences in Cook-Medley Hostility. Personality and Individual
Differences, 10, 209–218. http://dx.doi.org/10.1016/0191-
8869(89)90206-7

243
56. Keen, S. (2006). A Theory of Narrative Empathy. Narrative, 207-236.
57. Kuic, I. (2014). Postmodern theories about readers in electronic
environment. Libellarium, 73-81.
58. Leung, K., Ip, O. K. M., & Leung, K.-K. (2010). Social cynicism and job
satisfaction: A longitudinal analysis. Applied Psychology, 59, 318–338.
http://dx.doi.org/10.1111/j.1464-0597.2009.00392.x
59. Leung, K., Lam, B. C. P., Bond, M. H., Conway, L. G., III, Gornick, L.
J.,Amponsah, B., Zhou, F. (2012). Developing and evaluating the social
axioms survey in eleven countries: Its relationship with the five-factor
model of personality. Journal of Cross-Cultural Psychology, 43, 833–
857. http://dx.doi.org/10.1177/0022022111416361
60. Manolov, M., Stoyanov, I., & Georgieva, Z. (2019). The Role of
Bulgarian Proverbs in the Modern Family. Open Journal of Social
Sciences, 7, 300-317. doi:10.4236/jss.2019.712022.
61. Oatley, K., & Johnson-Laird, P. N. (2008). Emotions, Music, and
Literature. От M. Lewis, J. M. Haviland-Jones, & L. F. Barret, Handbook
of emotions, Third Edition (стр. 102-113). New York: The Guilford
Press.
62. Paulhus, D. L. (2013) . Dark Triad of Personality (D3-Short) .
Measurement Instrument Database for the Social Science
63. Sakalaki, M., Richardson, C., & Thépaut, Y. (2007). Machiavellianism
and economic opportunism. Journal of Applied Social Psychology, 37,
1181–1190. http://dx.doi.org/10.1111/j.1559-1816.2007.00208.x
64. Scale. Psychosomatic Medicine, 48, 283–285.
http://dx.doi.org/10.1097/00006842-198603000-00014
65. Schutijser, D. (2017). Cynicism as a way of life: From the Classical Cynic
to a New Cynicism. Akropolis: Journal of Hellenic Studies, 1, 33-54.
doi:10.35296/jhs.v1i0.2.
66. Stavrova, O., & Ehlebracht, D. (2016). Cynical Beliefs About Human
Nature and Income: Longitudinal and Cross-Cultural Analyses. Journal
of Personality and Social Psychology, 110(1), 116-132.
doi:10.1037/pspp0000050
67. Turner, J. H., & Valentine, S. R. (2001). Cynicism as a fundamental
dimension of moral decision-making: A scale development. Journal of

244
 Business Ethics, 34, 123–136. http://dx.doi.org/10.1023/
A:1012268705059
68. Williams, D. R., Yu, Y., Jackson, J. S., & Anderson, N. B. (1997). Racial
Differences in Physical and Mental Health: Socioeconomic Status,
Stress, and Discrimination. Journal of Health Psychology, 2(3), 335-351.
69. Williams, D.R., Yu, Y., Jackson, J.S., and Anderson, N.B. “Racial
Differences in Physical and Mental Health: Socioeconomic Status,
Stress, and Discrimination.” Journal of Health Psychology. 1997;
2(3):335-351.
70. Zavaleta, D., Samuel , K., & Mills, C. (2016). Social isolation: A
conceptual and Measurement Proposal. Social Indicators Research, 1-25.

Използвани са студентски разработки на:

1. Николай Константинов Киров, „Разделението на един (болен)
народ“, студент II курс психология, ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“.
2. Искрена Пламенова Петкова, „Мама и Тати“, студент I-ви курс,
психология, ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“.

245