Дора Кабакчиева

СОЦИАЛНА
КОМУНИКАЦИЯ
Учебник

Университетско издателство „Епископ Константин Преславски”

2014
© Дора Кабакчиева – автор, 2014
© Александър Нанков – графичен дизайн и предпечат
© Рафал-Даниел Христов – художник на корицата
© Шуменски университет „Епископ Константин Преславски”

Шумен, 2014
ISBN 978-954-577-980-0
 Съдържание

Увод
............................................................................................................................................. 5

Тема 1. Социалната комуникация като предмет на изследване

Историческо развитие. Проблеми и ефекти на
интердисциплинарните ракурси
............................................................................................................................................. 8
Тема 2. Понятие за социална комуникация
Същност и структура на комуникацията. Смисъл и разбиране.
Социално пространство и време
........................................................................................................................................... 22
Тема 3. Комуникационна дейност
Комуникационни действия. Видове, нива и форми на
комуникационната дейност
........................................................................................................................................... 35
Тема 4. Общуването като социален феномен
Общуване и комуникация. Видове общуване. Модели на групово
взаимодействие
........................................................................................................................................... 56
Тема 5. Истината и лъжата в контекста на социалната комуникация
Истина и правда. Лъжа и неправда. Принципът на
правдивостта – разновидности и приложения
........................................................................................................................................... 69
Тема 6. Творчески комуникационни дейности. Празникът като
специфична форма на социалната комуникация
Играта и видове игрово общуване. Празнично време и
пространство и комуникационното им проектиране
........................................................................................................................................... 87
Тема 7. Социална памет
Видове памет. Структура на социалната памет
........................................................................................................................................ 106
Тема 8. Комуникационни канали
Генезис на комуникационните канали. Нови медийни
технологии
........................................................................................................................................ 129
Тема 9. Модерните поколения в парадигмата на социалната
комуникация
Комуникационни различия и нагласи в дигиталната епоха.
Комуникационни практики. Дигитална грамотност
........................................................................................................................................ 146
Тема 10. Организацията като социален субект в дискурса на
комуникационния мениджмънт
Заинтересовани страни. Управление на информационните
сигнали. Информационни проблеми и ефекти
........................................................................................................................................ 169

Въпроси и задачи
........................................................................................................................................ 194
Теми за реферати
........................................................................................................................................ 224
Литература
........................................................................................................................................ 225
Приложение
........................................................................................................................................ 229
 Увод

Значителна част от живота на човека е посветена на

общуването с околните, усвояването на културното
историческо наследство и опита на предците, самоизявяването
чрез писано или неписано слово, т.е. – на комуникационна
дейност. Социокомуникационните процеси са условие и
предпоставка за съществуването на всяко човешко същество.
Те са необходима и всеобща потребност за нормалното
протичане на жизнената дейност на хората и основополагащи
за съществуването на социума. Обществото е не просто
съвкупност от индивиди, а комплекс от връзки и отношения, в
които тези индивиди се намират помежду си.
Като движение на смисли в хронотопа на социалното време
и пространство, комуникацията е натоварена с различни
функции и качества (предаване на знания и умения,
взаимообмен на стимули и емоции, транслация на опит,
обучение, социализация и пр.). Заедно с това тя е социално-
регулиращ и социално-конструиращ фактор, инструмент за
постигане на обществено единство и сплотеност, основание за
социална идентичност и диференциация. Процесите на
общуване и комуникация изграждат и развиват индивида и
създават устойчиви междуличностни и интерсубективни връзки
и отношения.
От началото на човешката цивилизация социалната
комуникация търпи непрекъснато развитие и се утвърждава
като основен социален процес както в личния, така и в
обществения живот. Тя е многостранна, има различни
измерения, а нейният нелинеен характер е предмет на много
прогнози и обсъждания. Изминатият път от предаването на
сигнали до масовото разпространение на информация, знания
и култура е един от най-ярките примери за прогреса на
човечеството.
Настъпилите съществени промени в сферата на
комуникационните процеси са определяща характеристика на
съвременното информационно общество. Наред с
възникването на непознати досега и съвършено различни
комуникационни средства традиционните модели придобиват
принципно нови количествени и качествени характеристики.
Учебникът обобщава теорията на социалната комуникация,
като излага общите закономерности, сходства и различия на
отделните видове, нива и форми на явлението и дава базови
познания за неговата същност и механизми. Въз основа на
разбирането на социалната комуникация като движение на
смисли в социалното време и пространство са разгледани
личните и обществените комуникационни потребности,
комуникационната дейност и общуването, социалната памет и
комуникационните канали. Тематизирани са комуникационните
характеристики на модерните поколения и са откроени
конфликтите и различията между тях, породени от
съществуването им при несходни обществено-политически и
технологични обстоятелства. Коментирани са съвременните
комуникационни практики и параметрите на дигиталната
грамотност. В дискурса на комуникационния мениджмънт е
анализирана организацията като самостоятелен социален
субект в общото комуникационно пространство.
Управлението на информационните сигнали,
информационните проблеми и ефекти са сред най-значимите и
актуални необходимости на всяка обществена структура,
стремяща се към развитие и просперитет. А комуникационната
гъвкавост и адаптацията към изискванията на новите реалности
са извънредно важни показатели за нейната жизнеспособност.
Това предполага отношенията със заинтересованите страни
(вътрешни и външни) да бъдат строго координирани и
систематизирани.
Разглеждането на възможностите за овладяване и прилагане
на стратегическите комуникации представлява както научен,
така и практически интерес. В този смисъл теоретичната
насоченост на учебника не е самоцел – научното осветляване
на основните характеристики на социалната комуникация
предава и съществените за практиката знания. И едното, и
другото има определено значение за комуникационна среда
като българската, която, въпреки динамичното си развитие, все
още е далече от формулирането на ефективни комуникационни
стандарти, дефинирането на ясни комуникационни цели и
стратегии и модернизирането на комуникационната си дейност.
Лекционният курс има теоретико-приложен характер.
Заедно с усвояването на теоретични знания в областта на
социалната комуникация студентите акумулират практически
умения, приложими в професионална среда, повишават
социално-психологическата си чувствителност в общуването
си, развиват мотивация за самопознание, самоконтрол и
себереализация.
Учебникът е адресиран към студентите, изучаващи
проблематиката на социалната комуникация, а също и към
всички, които имат разбирането и интереса да постигнат
високо ниво на комуникационните си компетентности и
квалификации.
 Тема 1.
Социалната комуникация като предмет на изследване
Историческо развитие. Проблеми и ефекти на
интердисциплинарните ракурси

Проблемите на общуването, взаимоотношенията,

съперничеството и сътрудничеството между хората винаги са
били предмет на философски, социално-политически и
историко-икономически дискусии и полемики. Спектърът на
изследванията на теорията и практиката на социалната
комуникация се разширява особено в съвременните науки за
обществото и човека, възпитанието и културата, психиката и
нравствено-естетическото съдържание на човешкото
съществуване.
Обективни исторически предпоставки за появата и
развитието на научното познание за комуникацията
съществуват още от античността. Древните мислители въвеждат
термина „логос” (гр.), широко използван в античната и
средновековната философска и религиозна литература с
различни значения („всеобща закономерност”, „разумна основа
на света”, „висш разум”, „мисъл”, „наука”, „слово”, „понятие”). От
една страна се утвърждава божественото начало и
божественият разум, от друга – в политическия живот на
гърците широко се използва риториката, красноречието и още
различни начини за печелене на доверие чрез силата на
устното слово. За регулатор на обществения живот служат
установени правила във вид на писмен текст – „номос” (норма,
закон), далечен предтеча на бюрокрацията.
В елинистичния период, когато започва културното
усвояване на обширните територии на Египет, Близкия и
Средния изток, грижата за логоса-слово се превръща в насъщна
необходимост. Езикът гарантира оцеляването на гръцката
култура в чуждото обкръжение. Появяват се учени,
проповядващи правилата на „истинския” и „чистия” гръцки език.
Комуникацията се превръща в предмет на изучаване от страна
на две древни научни дисциплини – логиката и лингвистиката.
В средните векове християнската църква не забравя уроците
на античното красноречие. Подготовката на
свещенослужителите преминава през университетския
„тривиум” граматика, логика и риторика. А средновековните
схоласти възраждат древногръцката херменевтика – теорията и
умението за разбирането и тълкуването на литературни и
библейски текстове.
През 15. век се ражда машинният печат, което обезпечава
масов характер на комуникацията и нови, алтернативни
средства, форми и канали за разпространението на знания,
технологии и информация. Откритието на Гутенберг е
революционен етап от развитието на човечеството и ключов
момент в разбирането на комуникационния механизъм в
смяната на епохите в човешката култура.
През следващите столетия ревностни радетели на живото
слово и книжовната мъдрост са редица учени, изследователи,
поети и писатели, но в същото време книжовното дело от
богоугодно занимание се превръща в търговия, работеща по
разпореждане на църквата, на властите, на книгоиздателите, но
не и на научните общества.
През 18. и 19. век в Европа се развиват обществените и
хуманитарните науки, които са близки до проблемите на
комуникацията, но не я припознават като своя сфера на
изследване. Езикознанието (придобило научен статус в
началото на 19. век благодарение на трудовете на Вилхелм
фон Хумболд, Аугуст Шлегел, Якоб Грим и др.) се фокусира
върху описанието, граматическия анализ и типологизацията на
различните езици и социалната комуникация отново остава
извън неговите интереси. В средата на 19. век основателите на
научната социология Огюст Конт и Хърбърт Спенсър също не
намират специално място в капиталните си трудове за
социалната комуникация, въпреки че е достатъчно очевидно, че
без комуникационните връзки между хората не може да
съществува никое общество. Психологията, появила се като
наука в края на 19. век, се интересува повече от
интроспекцията, от „духа на народа”, от реакциите на
организма на определени стимули, отколкото от обменните
смисли между хората. В европейските страни книжовната
култура през това време е в разцвет. Издават се множество
вестници и списания, развиват се библиотечното и
библиографското дело, появяват се телефонът и телеграфът, в
края на века – киното и радиото, но колкото и да е странно,
проницателните учени-обществоведи игнорират тези
забележителни комуникационни явления, пренебрегвайки
нарастващата им социална роля.
Едва след Първата световна война настъпва относително
прозрение. Протича научна революция в езикознанието:
възтържествуват семиологическите идеи на Фердинанд дьо
Сосюр, които полагат основата на социологическата школа и на
структурализма.
В социалната психология, зародила се на прага на 20. век в
Германия (Вилхелм Вундт, Херман Щейнтал) и във Франция
(Жан Габриел Тард, Густав Льобон) и получила развитие в САЩ
през 20-те и 30-те години, комуникационната проблематика
заема централно място. Жан Габриел Тард е първият класик на
социологията, който отчетливо заявява възможностите за
научно изучаване на комуникационните процеси и сам се
посвещава на това. Той обяснява произхода на обществото
(социогенезиса) с развитието на социално-комуникационна
дейност под форма на подражание (имитация). Според него
онова, което човек умее да прави, без да се учи от примера на
другите хора (да ходи, да яде, да спи) се отнася към областта на
чисто физиологическото, а всичко останало е социално
детерминирано. Езикът, религията, професията, държавата –
според изследователя – са все продукти на творчеството на
индивиди новатори, на които останалите подражават, като по
този начин се утвърждават и съответните институции.
Обществото в разбирането на Тард е продукт от
взаимодействието между хората (индивидуалните съзнания).
(Тард 2011)
За основоположници на американската социална
психология се смятат Джордж Мийд и Херберт Блумер, които
създават в Чикаго научната школа на т.нар. символен
интеракционизъм. Като символи се разбират вербалните и
невербалните действия, притежаващи определени смисли.
Благодарение на взаимодействието си посредством
символните интеракции, хората предават един другиму знания,
духовни ценности, образци на поведение, а също така и
управляват действията си. Мисленето също се интерпретира
като опериране на символи. Човек, както утвърждават учените
от Чикагската школа, живее в света на символите и постоянно
ги създава и обменя. От тази гледна точка комуникацията
(символната интеракция) се превръща в главен действащ
фактор в социалния модел.
В парадигмата на символния интеракционизъм Джордж
Мийд първи въвежда категорията „роля”. В общуването чрез
символи е важно контактуващите страни да имат едно и също
разбиране за понятията, които използват. В комуникационния
процес това предполага във всеки един момент този, който
говори, да се поставя на мястото на слушателя, да заема
неговата роля и да интерпретира своето съобщение от негова
гледна точка, за да предвиди значението, което другият ще
извлече. В психологията тази способност да се поставиш на
мястото на другия кореспондира с понятия като емпатия (да
чувстваш така, както чувства другият), социална атрибуция (да
припишеш на другия мотиви, които би имал на негово място),
разбиране (да приемеш неговия начин на мислене, ценности и
др.).
Решаващия принос на комуникацията за развитието на
обществото коментира и един от основателите на
Департамента по социология в Харвардския университет
Питирим Сорокин. Според него взаимодействието между
хората по своята природа е преди всичко психическо
взаимодействие – обмен на чувства, идеи и волеви импулси.
Подобен обмен (от съвременна гледна точка става дума за
смислова комуникация) – предопределя динамиката на
човешкото общество – утвърждава Сорокин. (Сорокин 2004)
За значимостта на смисловата комуникация за прогреса на
човечеството се заговаря в началото на 20. век не само от
абстрактно мислещите учени-социолози, но и от практиците на
книжовното дело. Най-ярък техен представител е Пол Отле.
Белгийският учен предлага ново разбиране на понятието
„документ”, като ядро на неговата интерпретация става
терминът „информация”, който заменя близките по смисъл
понятия на материализираната памет на човечеството. Под
„информация” започва да се разбира отразеното многообразие,
а под „документ” – какъвто и да е запис на информация.
Традиционните понятия като „книга”, „ръкопис” и др. започват
да се заменят от понятието „документ”. (Според Отле документ
е „всичко, което с графични знаци изобразява някакъв факт или
идея”.)
През 1910 г., по инициатива на Пол Отле и Анри Лафонтен и
с помощта на белгийското правителство, отваря врати
Мунданеум – чудовищно хранилище на информация, панорама
на човешката история, място, където е трябвало да бъде
събрано цялото познание на човечеството. Грандиозният
проект е несъизмерим с нищо друго до този момент – наричат
го прародител на днешния интернет. Според библиографите ще
минат поне още 100 години, преди светът да има онлайн
достъп до всяка страница от събраното, благодарение на
двамата мечтатели, изумително количество човешки знания.
В Европа и САЩ в следвоенните години възникват и добиват
популярност т.нар. служби по документацията, които обслужват
бизнеса, медицината, политиката, производството – т.е.
заражда се специална комуникационна дейност, надхвърляща
пределите на традиционната библиотеко-библиографична
сфера. През 1937 г. се учредява Международната федерация
по документация. Практиката в тази област става предмет на
наука, получила по-късно наименованието „документалистика”.
През 30-те години, във връзка с разпространението на
киното, радиото, масовите илюстрирани издания, комиксите и
пр., философите културолози са разтревожени от феномена
„масова култура”, свидетелстващ за невисоките духовни
потребности на народните маси. Опитът на тоталитарните
държави в целенасоченото манипулиране на общественото
(колективно) съзнание показва могъществото и рисковете,
които крият средствата за масова комуникация. По това време
вече изкристализира идеята за комуникацията като опасност (а
не само обществено благо) и се обръща внимание на
необходимостта от грижливо и обмислено отношение към този
социален процес.
След Втората световна война развитите страни се сблъскват
с информационна криза, предизвикана от противоречието
между натрупаните човешки знания и възможностите за
тяхното възприемане от отделния човек. Учените осъзнават, че
гениалните открития са направени, публикувани и погребани в
недрата на библиотеките, където е невъзможно да бъдат
открити („ние не знаем това, което знаем”). Появява се нуждата
от нови комуникационни средства, нови техники, от изкуствен
интелект, от нов вид грамотност. Ваневар Буш, един от най-
изявените американски учени, още през 1945 г. задава
основните параметри на съвременната мрежа. Разсъждавайки в
перспектива, той заявява необходимостта от разработване на
механично, интелигентно устройство за автоматично
въвеждане на файлове и създаване на библиотеки. Измисля
име на бъдещата мрежа и я нарича Мемекс (Мemex). Според
неговите дефиниции става дума за автоматизирана
информационна система, която включва средства за свързване
и обмен на информация между изследователите и позволява
съхраняването както на книги и записи, така и на комуникации.
От теоретична гледна точка идеята кореспондира с
асоциативния модел на мозъка, а от практическа – използва
микрофилми. Мемекс очертава ясно контурите на това, което
по-късно ще бъде наречено хипертекст. Кръстникът на този
термин е Теодор Нелсън, който го въвежда през 1965 г.
Теоретичните спорове започват веднага и продължават до ден
днешен с нестихваща интензивност, но като правило под
хипертекст се разбира съвкупност от текстове, свързани по
електронен начин в отворен текстов масив.
Повсеместно започва създаването на информационни
служби, информационни системи, информационни мрежи,
използващи постоянно растящия потенциал на изчислителната
техника и техническите връзки. Тези средства се нуждаят от
научно обосноваване, с разработването на което се захваща
информационната наука, назована по-късно „информатика”.
Първоначалната й задача е да усъвършенства само научната
комуникация, останалите комуникационни системи (в т.ч.
масовата, икономическата, политическата, образователната и
т.н.) остават встрани.
Междувременно значението на масовата комуникация не
само не намалява, а, напротив – благодарение на телевизията
и персоналните компютри нараства все повече. Обществото,
„облъчено от телевизия”, престава да чете книги, да ходи на
кино и театър и посвещава свободното си време си на
телевизионните сериали и видеофилми. Западните бизнесмени
и политици, които винаги са разбирали значението на
рекламата, откриват нови възможности за въздействие върху
общественото мнение с помощта на новите информационни
технологии. Службите по пъблик рилейшънс и имиджмейкърите
започват да се радват на повишено търсене.
Оценявайки ретроспективно достиженията в областта на
изучаването на социалната комуникация, се налага
констатацията, че комуникационната проблематика е съставна
част от много обществени науки: социология, психология,
социална психология, културология, социална философия, а
също така се усвоява и от различни приложни направления –
от журналистика до теория на рекламата и PR, но нито една от
тях няма потенциала да обхване процеса във всички негови
измерения. В известен смисъл интердисциплинарността
усложнява достигането до същността на комуникацията в
цялото й многообразие, но, от друга страна, не е възможно
изследванията да бъдат ограничени в рамките само на една
научна област. Според Герхард Малецке комуникационната
наука се състои от множество отделни сегменти, които се
намират в неформално взаимоотношение помежду си (Малецке
1994: 16). Универсалността на явлението значително
комплицира неговото осмисляне, затова то е
проблематизирано в различни аспекти, но единна и
изчерпателна теория на социалната комуникация не е
създадена.
Катрин Милър разглежда седем „традиции” в изследването
на комуникацията, всяка от които по един или друг начин, в по-
голяма или по-малка степен, влияе върху останалите (Милър
2005: 13):
 риторична – изкуство и практически умения за изразяване и
убеждаване;
 семиотична – знаци и знакови ситуации, опосредстващи
общуването;
 феноменологична – изследване на другостта, създаване на
диалогичност;
 кибернетична – (механично) пренасяне на информация;
 социопсихологична – изразяване, взаимодействие и
влияние;
 критична – аналитична рефлексия;
 социокултурна – възпроизводство на социалния ред.
В началото на новото хилядолетие редакторите на
Международната енциклопедия по комуникации (International
Encyclopedia of communication), като констатират
комуникационната революция, произхождаща в
индустриалните страни, заявяват: „Става очевидно централното
място на комуникацията в човешката история, което и обяснява
защо такива различни дисциплини като антропология,
изкуствознание, педагогика, история, журналистика, право,
лингвистика, философия, политически науки, психология и
социология се стремят към обяснение на процеса комуникация,
сътрудничейки си в създаването на нова дисциплина – теория
на комуникацията”. Формулирана е и задачата на тази нова
дисциплина – да посочи „всички пътища, по които
информацията, идеите и принципите се разпространяват сред
индивидите, групите, нациите и поколенията”.
(http://www.communicationencyclopedia.com/public/)
Подобно становище принципно е правилно, но не може да
се очаква сумирането на натрупаните познания в различни
научни дисциплини да създаде нова. За да се изведат цялостно
същността и структурата на универсума социална комуникация,
са необходими обобщени знания, получени по пътя на
критически анализ, съпоставяне, оценка, систематизиране на
факти и концепции, а всичко това е характерно не за теория, а
за метатеория.
Метатеорията (от гр. méta – между, след, отвъд, зад) дава
възможност да бъде построена по-рационално една нова
научна дисциплина. Тя анализира различни свойства,
структури, закономерности, методи и техники за изследване на
съществуващите теории и изпълнява методическа функция по
отношение на определена научна област. Междунаучни
метатеории са кибернетиката (обща теория на управлението),
семиотиката (общата теория на знаците), системологията (обща
теория на системите и организациите) и пр. Необходимостта от
сътрудничество за създаването на цялостна теория на
комуникацията е все по-актуална и наложителна.
Привържениците на това разбиране визират именно
формирането на метатеория на социалната комуникация.
Всяка метатеория е свързана генетично с частните
(конкретни) теории, които обобщава, тя е тяхна производна и
може да възникне само след като те вече са създали
предпоставките за нейното съществуване. Отношението между
тях е отношение на взаимозависимост. Метатеорията използва
съдържанието на частните теории за извеждане на
обобщаващи концепции (типологии, периодизации,
закономерности, принципи, тенденции и др.п.), а частните
теории прилагат тези концепции, за да задълбочат и обогатят
своето съдържание. Затова двете взаимодействащи си страни
са заинтересовани от самостоятелното съществуване на всяка
една от тях. Метатеорията в никакъв случай не абсорбира
съставните си теории (в противен случай не би имало какво да
обобщава и би загубила статуса си), а те от своя страна се
нуждаят от нея за по-нататъшното си развитие.
Пет фундаментални науки (философия, социология,
психология, културология и лингвистика), заедно с приложните
технически науки, имат за предмет на изучаване социално-
комуникационната проблематика:
1. Изясняването на същността на социалната комуникация
изисква боравене с философските категории „идеално”,
„материално”, „съзнание”, „смисъл”, „знак”. Две класически
философски дисциплини (освен съвременните философски
теории и концепции) непосредствено се занимават със
социално-комуникационните процеси: логика и
херменевтика. Логиката изучава формите на мислене и
пътищата за постигане на истината, в предмета й влизат
строежът на доказателства и опровержения, разпознаване
на лъжата и заблужденията, владеенето на диалога и спора.
Херменевтиката е наука за разбирането (тълкуването) на
текстове. Социално-комуникационните съобщения е
задължително да бъдат логични и разбираеми, затова и
логиката и херменевтиката се вписват в проблематиката на
социалната комуникация.
2. Социалната комуникация се осъществява между социални
субекти (личности, социални групи, масови аудитории) в
социалното пространство и време. Логически погледнато, тя
би следвало да бъде една от социологическите дисциплини,
но така или иначе това не се е случило. Като изучава
структурата на обществото, неговите социални институции,
динамиката на социалния живот, социологията „мимоходом”
се обръща към социално-комуникационните процеси и не се
занимава с по-задълбочени изследвания в тази посока.
3. Междуличностната комуникация, при която протича диалог
между равни партньори, е една от базовите категории на
общата психология, а управлението (манипулирането) на
масовите аудитории и процесите на пропаганда, агитация,
реклама се изучават от социалната психология.
Възможностите за разкриване на психологическите аспекти
 на комуникационната дейност обаче също остават встрани
от интересите на тази научна област.
4. Теоретическата трактовка на културологията е свързана с
понятията „духовна култура”, „духовен живот”, „културно
наследство”, които имат пряко отношение към социалната
комуникация, а социално-културните явления и институции
изпълняват комуникационни функции. От единството на
социално-комуникационната и социално-културната дейност
произтичат научно-интеграционните връзки между теорията
на социалната комуникация и такива науки като
литературознание, изкуствознание, педагогика,
журналистика, библиотекознание, информатика и много
други. Културологията е исторически свързана и с
етнографията (етнологията), изучаваща произхода и
жизнения цикъл на етносите (племена, народи, нации),
техните етнически особености (в т.ч. знакови системи, език,
символики, традиции) – т.е. социално-комуникационните
явления, присъщи на тези етноси. Затова и тези явления
представляват интерес за социалната комуникация.
5. Речевата способност, т.е. способността да се използва
разработен от обществото език, е необходима предпоставка
за всяка комуникационна дейност. Съвременната
лингвистика не е отделна наука, а цикъл от научни
дисциплини, в който влизат фонетика, лексикология,
граматика, семантика, структурна лингвистика, стилистика,
култура на речта, сравнително езикознание и др. Всички те
са включени в състава на социално-комуникационните
науки, но наред със словесните (вербални) средства
междуличностната комуникация непременно си служи и с
жестове, пози, мимики, интонации и пр. невербални
инструменти. Строго погледнато, невербалното общуване не
би следвало да влиза в компетенциите на лингвистиката, но
практически мнозина лингвисти, особено психолингвистите
 и социолингвистите, изучават езика на жестовете, допълващ
вербалното общуване. Семиотиката е обобщаващата теория
на знаците, която е „научен партньор” на теорията на
социалната комуникация.
6. От изобретяването на книгопечатането до сега приложните
технически науки придобиват все по-важно значение в
социалната комуникация, а повлияването й от постиженията
на научно-техническата революция е централен въпрос в
комуникационната теория.
Всички тези научни дисциплини, изучаващи едни или други
граници, аспекти и проблеми на социалната комуникация, са
необходимите предпоставки, които обуславят възникването на
метатеория. Цялостното им съдържание, разбира се, не се
свежда единствено до комуникационната проблематика, но
техният принос в познанието за социалната комуникация е
неоспорим.

АКЦЕНТИ

1. Независимо от убедителните констатации и множеството

задълбочени изследвания, не съществува единна и
изчерпателна теория на социалната комуникация, която да
обхване, анализира и систематизира явлението в неговата
цялост и многообразие.
2. Като интердисциплинарна категория, в чието изграждане
участват и си сътрудничат множество частни науки,
социалната комуникация се нуждае от критически анализ,
съпоставяне, оценка, систематизиране на фактите и
концепциите, от стимулиране на нови изследвания за
овладяване на същността и структурата на този универсум.
3. Действащата система от социокомуникационни науки
(философия, социология, психология, културология,
 лингвистика и редица приложни технически науки) създава
условия за формиране на метатеория, обобщаваща
натрупаните знания за видовете, нивата, формите,
средствата и технологиите на социалната комуникация.
4. Учредяването и развитието на метатеорията на социалната
комуникация зависи от степента на разработеност на
комуникационната проблематика в другите научни
дисциплини и теории.
 Тема 2.
Понятие за социална комуникация
Същност и структура на комуникацията.
Смисъл и разбиране. Социално пространство и време

За да се вникне в дълбочина и вярно в същността на

комуникацията, е уместно да се изясни етимологията на думата.
В латинския език communis означава общ, communicare – деля,
споделям нещо с някого, заедно с някого участвам в нещо, а
communicatio – съобщаване, предаване, известяване. В най-общ
научен план комуникацията се разбира като процес на духовно
общуване, в което човекът участва като социално изграден
субект (като личност). Тя е вид връзка (контакт) между най-
малко две лица, едното от които, наречено комуникатор, се
стреми чрез определени средства за комуникация да предаде
на другото лице, наречено реципиент, различни значения
(смисли). Те се оформят по съответстващ начин и се отнасят
или до вътрешното психическо състояние на комуникатора, или
до външната действителност, в което влиза и психическото
състояние на други лица.
Тази обща дефиниция включва всички основни категории от
структурата на комуникационния акт: комуникатор, средства за
комуникация, връзка (контакт), съобщение, реципиент. В такъв
контекст понятието смисли се отнася както до познанието,
съдържащо се в него, така и до начините за пренасянето и
предоставянето му на реципиента. Комплексният характер на
това понятие се обяснява и с въвлечената в същината му идея
за дефинирано поведение и характерни умения на
комуникатора. За да се транслира до реципиента определено
съдържание, е необходимо източникът на това съдържание да
съумее да придаде външна форма на свои вътрешно
субективни познания, умения и/или емоции (негови или на
други индивиди) и да ги превърне в обективно съществуващи
значения.
Според Тодор Петев (Петев, 2004: 30) реалният процес на
комуникация изисква наличието на няколко условия:
 информационен обмен с достъпни канали за практическа
употреба;
 преднамерен (интенционален) обмен на символи –
целенасочен и осъзнат;
 съобщение – формирано, предавано и приемано чрез общи
за участниците кодове, гарантиращи еднозначното му
разбиране;
 послание – носител на субективното значение и съобразено
със съвместно дефинираната ситуация, в която протича
комуникационният акт като символно взаимодействие;
 двупосочна комуникация – синхронизирани канали,
прецизирани според ситуацията кодове и символи и
последователно разгръщан смисъл.
За да се осъществи резултатно и успешно разглежданият
процес (за да изпълни целта си), е важно комуникаторът да
приспособи предаваните значения към перцептивните и
интелектуалните възможности на реципиента и преди всичко
към известните на този реципиент знакови форми. Степента, в
която комуникаторът и реципиентът участват в комуникацията,
е същата, в която те делят/споделят общи мисли и са
обединени от общи чувства, преживявания, състояния – т.е.
комуникацията е общуване, специфична свързаност между
хората.
Одинарното научно тълкуване на комуникацията я определя
като опосредствано и целесъобразно взаимодействие между
двама или повече субекти, което се осъществява чрез: (1)
движение на материални обекти в триизмерното
геометрическо пространство и в астрономическото календарно
време или (2) движение на идеални обекти (смисли, образи) в
многомерните умозрителни (виртуални) пространства и
времена.
Геометрическото пространство и астрономическото време
се обозначават като физически хронотоп. Терминът
произхожда от гр. chrónos – време и tópos – място и изразява
органичната връзка между тези две категории. С него се
дефинира времето като четвърто измерение на пространството.
Освен физическия, съществуват още:
 генетически хронотоп – движението се извършва
посредством химически процеси и генетически програми в
биологическото време и пространство (ареалът, който
дадена популация обитава);
 психически (личностен) хронотоп – в него битуват смислите,
усвоени от определена личност. Това е духовната област на
живота, формираща се в процеса на жизнената дейност на
индивида;
 социален хронотоп, където се осъществява движението на
смисли в социалното време и пространство, т.е. в
определено човешко общество.
Тези пространствено-времеви характеристики задават
четири изходни типа комуникация:
 материална (транспортна, енергийна и пр.) – целта й е
преместване на определен материален обект в
геометрическото пространство от точка А до точка Б;
 генетическа (биологическа, видова) – предаване на
родствена връзка (деца – родители) посредством генетична
информация (закодирана програма на възпроизводството на
определен организъм) в биологическото време и
пространство;
 психическа (вътрешноличностна, автокомуникация) – чрез
размисли, спомени, вътрешна реч човек да комуникира сам
със себе си в личностния си хронотоп;
 социална (обществена) – транслиране на смисли в
социалния хронотоп.

КОМУНИКАЦИЯ

МАТЕРИАЛНА
Геометрическо
пространство и СМИСЛОВА
астрономическо
време

ГЕНЕТИЧЕСКА ПСИХИЧЕСКА СОЦИАЛНА

Биологическо Психическо Социално
пространство и пространство и пространство и
време време време

Фиг. 2.1. Видове комуникация според пространствено-

времевите характеристики

Последните три типа се обединяват в обща класификация

„смислова”, защото при тях в качеството на предаван обект
(съобщение) влизат не определени вещи или веществени
свойства, а умозрително постижими значения. (Фиг. 2.1.) Важно
е да се подчертае, че всички видове смислова комуникация са
взаимосвързани чрез своя субект (индивид или общност).
Генетическата комуникация предпоставя свойствените за
хомо сапиенс неврофизиологически и анатомически условия,
позволяващи развитието на мозъка, на артикулационния
апарат, на мисловната и речевата дейност. Без това не би била
възможна нито вътрешноличностната, нито социалната
комуникация. Генната наследственост „въоръжава” хората за
ултимативно необходимата им социална комуникация.
Психическата (вътрешноличностната) комуникация се
формира в процеса на интелектуалното осъществяване на
индивида в социалната среда. Тя е интернализирана социална
комуникация, благодарение на която възрастният човек се
научава да облича своите мисли, чувства и желания в
комуникабилна форма и лесно влиза в ролята на комуникатор
и/или реципиент на смислени външни съобщения.
Социалната комуникация е неразривно свързана и с
генетическата, и с психическата, като, от една страна, те са
необходими нейни предпоставки, от друга – тя самата
въздейства по определен начин за тяхното съществуване и
формиране.
Социалната комуникация е един от базовите механизми и
неотменна съставляваща част от социокултурния процес. Тя
обезпечава възможностите за създаване на социални връзки, за
натрупване и транслация на социален опит, за управление на
съвместната жизнедеятелност на хората и регулиране на
отделните й области. Интерпретира функционалните
особености на общуването между представители на различни
социални групи през призмата на тяхното взаимодействие
(предаването и получаването на смислова и оценъчна
информация) и отчита влиянието на техните отношения върху
ценностите на дадената общност и на социума като цяло.
Терминът „комуникация” се появява в научната литература в
началото на 20. век и много бързо, наред с общотеоретичното
си значение (като средство за връзка между всякакви обекти),
придобива социокултурен смисъл, ангажиран със спецификата
на обмена на информация в общността. Необходими условия и
структурни компоненти на социалната комуникация са
наличието на общ език у субектите на комуникацията, на
канали за предаването на информацията и правила за
осъществяването на комуникационния процес (семиотични,
етични и пр.).
В определен план всяко социално действие може да бъде
определено като комуникационно – съдържащо и изразяващо
определена информация. Затова е необходимо да се
подчертае, че от гледна точка на социалната комуникация
комуникационни са само онези действия, които са осъществени
със специална цел комуникация, т.е. които са мотивирани и са
ориентирани към предаване на определени смисли с
използването на адекватни за тази цел знакови системи.
„Комуникацията като социално взаимодействие предполага
преднамерен (интенционален) символен обмен – осъзната цел,
намерение или социално очакване.” (Петев 2004: 30)
Различните интерпретации на социалната комуникация,
основани на различни методологически парадигми, акцентират
нейната същност (1) като съвкупност от средства за предаване
на социални смисли, образуващи база за създаване и развитие
на „информационно общество” (технократски рационалистичен
подход) и (2) като способ за постигане на разбиране между
хората, механизъм за емпатично преживяване на емоциите и
чувствата в единството на общността (феноменологична
интерпретация).
 Дефиницията, която се предлага като отправна точка в този
курс, е:

Социалната комуникация е движение на смисли

(знания, волеви въздействия и емоционални
преживявания) в социалното време и пространство. Това
движение е възможно единствено между субекти,
въвлечени в социалната сфера, като задължителното
присъствие на комуникатор и реципиент се подразбира.

Формулировката принадлежи на Аркадий Соколов (Соколов

2002: 16) и предполага изясняването на три основни проблема:
на смисъла, образуващ съдържанието на комуникационното
съобщение; на разбирането (как този смисъл се възприема от
реципиента) и на социалното време и пространство.
В преднамерената и рационална социална комуникация
участниците в процеса съзнателно преследват три основни
цели:
 познавателна (разпространение и усвояване на нови знания
или умения);
 мотивационна (насърчаване на другите към някакви
действия или получаване на необходимите стимули);
 експресивна (изразяване или възприемане на определени
преживявания, емоции).
За постигането на тези цели е необходимо съдържанието на
комуникационните съобщения да включва:
 знания и умения (комуникаторът знае или умее нещо и иска
да сподели опита си с други хора);
 стимули (волеви въздействия, подбуждащи към активност);
 емоции (за комуникатора е важно да разкрие усещанията си,
да получи съчувствие и разбиране, а реципиентът търси
положителни преживявания и душевен комфорт).
 Именно тези продукти на духовната човешка дейност се
четат като смисли във функциониращото определение за
социална комуникация. Обобщението им е твърде условно и
изисква две уточнения:
1. Под понятието знания се разбира не само селектирани от
разума факти и концепции, но и интуитивно приети
ценностни ориентации, идеали, убеждения и предмети на
вярата, които съществуват в съзнанието на хората.
Понятието умения включва норми, навици (съзнателни и
несъзнателни), методи, техники, определящи действията в
една или друга ситуация. Т.е. – знанията са това, което човек
мисли (съдържанието на мисленето), а уменията разкриват
как човек действа. Принципната разлика между двете от
гледна точка на комуникацията се състои във възможността
знанията да бъдат съобщени устно или писмено, а уменията
е необходимо да бъдат показани, демонстрирани (защото
описанието им винаги би било непълно).
2. Идеалите, убежденията, предметите на вярата са синтез на
рационалното, емоционалното и волевото начало. Те не
само се признават от разума за „най-добри”, но се
преживяват емоционално и са способни да провокират
действие. Аналогично нормите и методите са
„инструментално знание” и не се вписват напълно в
категорията „умение”.
Смислите възникват в зависимост от актуалните социални
нагласи и взаимодействия във взаимно определяната от
участващите ситуация. Техен начален източник е
индивидуалната психика, където се зараждат и се движат в
психическото време и пространство. Както вече беше
подчертано, за да започне комуникация, е необходимо
комуникаторът да опредмети, овеществи съответните значения
– т.е. да въплъти в тях съдържанието на комуникационното
съобщение. Самото комуникационно съобщение се транслира в
материалното пространство и време, достигайки в края на
краищата своя реципиент. За да завърши комуникационният
акт, е необходимо реципиентът да разпредмети смисловото
съдържание на съобщението – т.е. да го разбере и да включи
осъзнатите смисли в своята психика (в индивидуалната си
памет). Разбирането е единственият начин да се овладеят
комуникираните смисли, затова и реципиентът е крайната
инстанция, определяща ефективността на комуникацията.
Комуникационното разбиране се проявява в три форми:
 комуникационно познание – придобиване (осмисляне и
усвояване) на ново знание. Творчески познавателен акт, в
който реципиентът не само осъзнава повърхностния и
дълбокия смисъл на съобщението, но и ги оценява от гледна
точка на етическата норма и прагматическата полза.
 комуникационно възприятие – получателят на съобщението
не схваща дълбокия му смисъл, а се ограничава само с обща
представа за него. Без да постига интензитета на замислите
и идеите на комуникатора, реципиентът е в състояние да
поддържа диалог с него (и дори го разбира, ако двамата са
близки по дух, по светоусещане).
 псевдокомуникация – реципиентът запомня, повтаря,
преписва отделни думи или фрази от съобщението, без да
разбира дори повърхностния му смисъл (няма движение на
смисли, а само движение на материалните „обвивки” на
знаците). Явлението е често срещано и е причина за много
недоразумения и конфликти.
Според Юрген Хабермас всички участници в
комуникационния процес генерализират обобщения
(интерсубективно разбиране на нормите на комуникацията),
което заедно с комуникационната компетентност и наличието
на рационални мотиви овъзможностява самия процес.
Комуникационното действие в интерпретацията на Хабермас е
мегатип на всички типове социални действия. То не е
стратегическо, не е ориентирано към успех и въпреки това е
насочено към обща за всички участници цел – разбирането.
(Хабермас 1983)
Социалната комуникация сама по себе си е само средство за
осъществяване на социокултурно взаимодействие между
субектите и техните общности, което и определя основните й
функции:
 иновационна – приобщава към нови знания за свойствата и
признаците на явления, обекти и процеси, на езика, знаците
и средствата, разкрива нови технологии, норми на
поведение и взаимодействия, обучава в социален опит и
т.п.;
 ориентационна – насочва в системната структура на
природното и социалното пространство, в йерархическата
отнесеност на техните елементи, като по този начин
социализира и инкултуризира индивида в общността,
формира неговата екзистенциална и ценностна ориентация,
задава критериите за оценъчните му съждения, приоритети,
избори и т.н.;
 стимулираща – въздейства на мотивационните основания за
социалната активност на човека, актуализирайки знанията
му за обкръжаващата го действителност и технологиите и
активирайки стремежа му за получаване на допълнителни
знания за удовлетворяване на социалните му стремежи,
претенции и пр.;
 корелационна – уточнява, обновява и прецизира отделните
параметри на изброените по-горе видове знания,
ориентации и стимули.
Смислите, с които оперира социалната комуникация,
придобиват културна специфика дотолкова, доколкото
регулират представите на хората за нивото на социалната
приемливост на едни или други начини за осъществяване на
определена дейност, интелектуални оценки или позиции, което
в крайна сметка определя функционалната им натовареност
като инструмент за обезпечаване на социалното
взаимодействие в общността. Индикатор на движението на
тези смисли е социалният хронотоп (социалното пространство
и време).
Под социално пространство се има предвид интуитивно
възприета от хората система на социалните отношения между
тях. Тези отношения са многочислени и разнообразни –
родствени, служебни, съседски, случайни и т.н., затова и
социалното пространство е многомерно. Разпространяването
на смисли в социалното пространство означава възприемането
на тези смисли от хора, намиращи се в определени социални
отношения с комуникатора (за когото е важно смисълът на
съобщението да достигне до социално свързаните с него
реципиенти и да бъде правилно разбран от тях). В противен
случай се получава несмислово взаимодействие и няма
социална комуникация. Движението на смислите в социалното
пространство се конституира като комуникационна дейност.
Социалното време се измерва със скоростта на
обществените промени, а реалната му проява е
подсъзнателното усещане за потока на социалния живот,
опитът на съвременниците. „Социалният часовник” се движи
според интензивността на преобразованията в обществото: ако
промените са малко, социалното време тече бавно, ако са
много – то ускорява своя ход. Социалните смисли притежават
свойството стареене (в течение на социалното време губят
своята ценност). Те остаряват, защото се появяват нови, по-
актуални, ангажиращи вниманието на обществото. Едни от тях
(например математическите теореми) запазват своята ценност с
векове, а други са съвсем краткотрайни (например прогнозата
за времето утре, вдругиден не интересува никого). Битуването
им в социалното време е правопропорционално на
продължителността на тяхната актуалност. Движението на
смислите в социалното време се формулира като социална
памет.
Да се изучава социалната комуникация като движение на
смисли в социалното пространство и време означава да се
изучават знанията, емоциите и стимулите, достигнали до
реципиентите и разбрани от тях, а също така да се изучава и
продължителността на ценностната стойност на тези смисли за
обществото. Комуникационната дейност и социалната памет са
двете страни на конструкта „социална комуникация”.

АКЦЕНТИ

1. Комуникацията (в най-общото си значение) е опосредствано

и преднамерено (целесъобразно) социално взаимодействие
между два субекта – комуникатор и реципиент. Тя е
специфична свързаност между хората с осъзнат стремеж,
намерение или социално очакване.
2. В зависимост от пространствено-времевата среда се
различават четири типа комуникация: материална,
генетическа, психическа и социална. Последните три
образуват класа на смисловата комуникация.
3. Социалната комуникация е движение на смисли в
социалното време и пространство.
4. Под смисли в процеса на социалната комуникация се
разбират знания, умения, волеви въздействия (стимули) и
емоции.
5. Разбирането е единственият начин да се овладеят
комуникираните смисли. То се проявява в три форми:
комуникационно познание, комуникационно възприятие и
псевдокомуникация.
6. Социалното пространство е интуитивно възприета от хората
система на социалните отношения между тях.
7. Социалното време характеризира продължителността и
последователността на дейностите и състоянията на хората в
обществените процеси. То отразява подсъзнателното
човешко усещане за протичането на социалния живот,
зависещо от интензивността на социалните промени.
8. Движението на смислите в социалното пространство се
обозначава като комуникационна дейност, а движението им
в социалното време – като социална памет (мнемическа
дейност).
9. Комуникационната дейност и паметта са двете страни на
конструкта социална комуникация.
 Тема 3.
Комуникационна дейност
Комуникационни действия.
Видове, нива и форми на комуникационната дейност

Основните съставни части на комуникационната дейност

(която вече определихме като движение на смисли в
социалното пространство) са различните комуникационни
действия. Те представляват завършена операция за смислово
взаимодействие, протичаща без промяна на участниците в
комуникацията. (Именно на тях съответства елементарната
схема на комуникацията (комуникатор – съобщение –
реципиент).
Субектите, встъпващи в комуникация, се стремят към
осъществяването на три изначални и основополагащи цели:
1. Комуникаторът има за цел да съобщи на реципиента
определени смисли, които действат по различни начини
върху неговото поведение (информират, обучават, доставят
удоволствие, предлагат или убеждават).
2. Реципиентът от своя страна се стреми да получи значими за
него смисли от субекта отправител (да разбере, да научи, да
получи удоволствие, да прецени или да реши).
3. И комуникаторът, и реципиентът са заинтересовани от
сътрудничество с цел обмяна на разнообразни знания,
умения, стимули и емоции.
Съответстващите на тези цели комуникационни действия са:
подражание, диалог и управление.
Подражанието е една от най-древните форми на предаване
на смисли, използвана и от животните (ненапразно някои учени
приемат за първоизточник на подражанието стадния инстинкт).
Под термина „подражание” се има предвид възпроизвеждане
от реципиента на характерни за комуникатора поведенчески
модели (движения, маниери, действия, навици). Този акт е
преднамерен (съзнателен) или случаен (несъзнателен).
Съзнателното подражание (имитацията) се използва при
овладяване на технологии, при обучение, при усъвършенстване
на умения и пр. Несъзнателното подражание е главен метод за
първичната социализация на децата в ранната им възраст. В
обществения живот чрез подражание от поколение на
поколение се предават традиции, обичаи и стереотипни
поведения, разпространяват се популярни идеи и течения,
модни тенденции. Подражанието е един от начините на
съществуване на живата социална памет. („Подражавай на своя
баща и на своите предци”, пише в „Поучението на крал
Мерикар”, паметник на египетската писменост от ок. 2100 г. пр.
н. е.). Немският психоаналитик Ерих Фром извежда стремежа
към уподобяване (търсенето на обекти за преклонение,
отъждествяването на самия себе си с някой по-силен, по-умен
и по-красив) сред специфичните човешки социално-културни
потребности. Човек изпитва постоянна потребност да се
съизмерва – в детството си обикновено се уподобява с
родителите си, във възрастно състояние – с различни кумири
(изявени личности, литературни герои и пр.). Не бива да се
мисли, че подражанието не отговаря на общоприетата схема на
комуникационното действие, защото не е натоварено с явно
обозначени смислови съобщения, адресирани да реципиента. В
действителност „съобщение”, притежаващо привлекателност за
субекта получател, винаги съществува. Реципиентът
целенасочено избира комуникатора и го използва за източник
на смисли, които би искал да усвои. При това комуникаторът
много често не съзнава своето участие в подобно
комуникационно действие. Той е пасивен обект на
подражанието – активната страна е реципиентът, който играе
главната роля в действието.
Диалогът е форма на комуникационно взаимоотношение,
усвоена от хората в процеса на антропогенезиса при
формирането на човешките език и реч. Участниците в диалога
се отнасят един към друг като равноправни субекти, владеещи
определени смисли. Взаимодействието им носи творчески
характер – чрез него се конституира социално-психологическа
общност от партньори, обозначима с местоимението „ние”.
Диалоговата комуникация е реверсивна. Тя се изгражда от
последователни изказвания на участниците в комуникационния
акт в процеса на непрекъсната смяна на местата на
комуникатор и реципиент. Под „изказване” се има предвид не
дума, изречение или абзац, а единица смисъл, предоставяща
възможност за отговор. Участниците в диалога съвместно
създават драматургически текст, притежаващ относителна
смислова завършеност. Относителността се определя от
необходимото (по-кратко или по-дълго) време за реакция от
страна на реципиента на едно или друго изказване.
Незавършеният диалог прераства в комуникационен дискурс,
обхваща множество субекти и има неопределена
продължителност.
Управлението е комуникационно действие, при което
комуникаторът възприема реципиента като средство за
постигане на своите цели (обект на управление). При тази
форма, за разлика от диалога, субектът отправител използва
възможностите на монолога. От реципиента не се очаква да
влезе в дискусия. Каналът за обратна връзка служи единствено
за транслация на очакваните реакции на получателя на
съобщението. Диалогът е близък с поведение по схемата
„стимул – реакция”. Той не се нуждае от такова ниво на
програмиране и организация като монологичното изпълнение.
Затова именно диалогът се смята за първоначална форма на
речта, възникнала още при питекантропите, а монологичната
реч е много по-късно комуникационно достижение, изискващо
по-висока култура на речта и ораторски навици.
В социалната комуникация управленският монолог се
проектира като:
 заповед – комуникаторът притежава овластени пълномощия,
признати от реципиента;
 внушение (сугестия) – използва се принудителната сила на
думите с многократни повторения на едни и същи
конструкции (реклама, пропаганда, проповед);
 убеждение – с помощта на логически построена
аргументация се апелира не към подсъзнателни мотиви
(както при внушението), а към разум и здрав смисъл;
 „зараза” – особена форма на управленско комуникационно
въздействие, която се характеризира с емоционална
наситеност и агресивност. Нейни източници могат да бъдат
ритуалните танци, музикалните ритми, религиозният екстаз,
ораторското майсторство. При този вид (както и при
внушението) голяма роля играят несъзнателните подбуди.
Трите форми на комуникационните действия (подражание,
диалог, управление) обикновено са натоварени с различно
съдържание, но е възможно и да транслират едни и същи
смисли (напр. обучението се реализира по пътя на
подражанието, по пътя на диалогичното обяснение и по пътя на
управлението (инструктирането). Границите между тези форми
не са строго фиксирани – много често те се допълват и се
сливат една с друга. Всеки съдържателен диалог например има
за цел да окаже определено управленческо влияние върху
съзнанието на събеседника – т.е. диалогът лесно може да се
превърне в управление (диалозите между учител и ученици са
обичайна проява на педагогическо въздействие).
Комуникационните действия са градивните елементи на
комуникационната дейност.
 Във всяко едно от тях преобладава определена форма. Това
е причината тази дейност, като цяло или на различните й
равнища, да се представя във вид на диалогична, управленска
или подражателна – т.е. да се отъждествяват формите на
комуникационната дейност с формите на комуникационните
действия.
Участващите страни в комуникацията (комуникатори и
реципиенти) се структурират в три основни типа, отнасящи се
до различните нива на социалните структури:
 индивидуална личност;
 социална група – множество от хора, притежаващо един или
няколко общи социални признака и осъзнаващи своята
общност, изразявайки я с местоимението „ние” (напр. ние –
семейството, ние – роднините, ние – студентите, ние –
мъжете, ние – българите и пр.);
 масова съвкупност (маса) – случайно множество от хора –
улична тълпа, пътници в транспорта, масова читателска
(телевизионна) аудитория, населението на един град
(държава), обществото като цяло.
Взаимодействията между тези три типа участници в
комуникацията се развиват на едно и също равнище (индивид
– индивид, група – група, маса – маса) или преминават през
границите на различните нива (индивид – група, индивид –
маса, група – маса и т.н.). В зависимост от конкретните релации
и нивата на тяхната реализация се използват съответните
комуникационни действия (подражание, диалог, управление).
Диалогът, като общуване между равноправни партньори, е
възможен между субекти от едно и също социално равнище и е
неприложим между субекти от различни социални плоскости
(напр. индивид – маса). Между субекти от различни социални
нива е възможно да бъде употребено подражанието или
управлението.
 Комуникационна Комуника- Социално-
ДЕЙНОСТ ционно комуникационни
ВИД НИВО ДЕЙСТВИЕ РЕЗУЛТАТИ

междуличностно подражание копиране на образа

1.
индивид – индивид
междуличностно диалог беседа
2.
индивид – индивид
МИКРОкомуникация

междуличностно управление заповед

3.
индивид – индивид
групово подражание референции
4.
индивид – група
групово управление ръководство на
5.
индивид – група колектива
масово подражание социализация
6.
индивид – маса
масово управление авторитаризъм
7.
индивид – маса
групово подражание мода
8. група – група
МИДИкомуникация

групово диалог преговори

9.
група – група
групово управление групова йерархия
10.
група – група
масово подражание адаптация към
11. група – маса средата
масово управление ръководство на
12.
група – маса обществото
масово подражание заимстване на
13.
комуникация

маса – маса достижения

МАКРО-

масово диалог взаимодействие на

14
маса – маса култури
масово управление информационна
15.
маса – маса агресия

Табл. 3.1. Форми на комуникационната дейност

 В контекста на социалната комуникация видовете
комуникационна дейност, при която активен целенасочен
субект са индивидът, групата или масата, се наричат съответно
микрокомуникация, мидикомуникация и макрокомуникация.
Когато индивидът, групата или масата са в ролята на обекти,
върху които се оказва въздействие, процесите се обозначават
съответно като междуличностна, групова и масова комуникация
и бележат нивата на комуникационната дейност.
Систематизираното обобщение на възможните връзки и
отношения в комуникационния процес извежда 15 резултата, в
зависимост от нивото и вида комуникация, както и от
конкретните комуникационни действия. (Табл. 3.1.)

 Микрокомуникация. Седем са постижимите крайни

ефекти от този вид комуникационна дейност, в които
индивидуалната личност влиза в ролята на активен реципиент
(подражание) или активен комуникатор (диалог, управление) и
нейни комуникационни партньори са друга личност, социална
група или определена масова съвкупност (обществото като
цяло).
 На междуличностно ниво се постигат:
1. Модели на поведение, умения, външни атрибути от избран
образец за подражание (копиране на образа).
2. Дружеска или делова беседа – обмен на идеи, доводи,
предложения между събеседниците.
3. Указания за изпълнение от подчинените – заповед,
инструкции и пр.
 На групово ниво социокомуникационните резултати са:
4. Референции (препоръки) – резултат от подражание, но на
различни нива на социалните структури: индивидът
(активният реципиент) се стреми да се идентифицира с
нарочена референта група, която използва за пример, за
която приема, че по даден показател е носител на най-
 доброто, на висшата норма. (Терминът „референт” означава
еталон, образец, пример.) Никоя група сама по себе си не е
референтна. Тя става такава, когато бъде предпочетена (или
създадена в умствен план) като образец – съществуват
реални и въображаеми референтни групи. За детето
референтната група е семейството, в което отношенията
между родителите са добри. За юношата референтни могат
да бъдат персонажи от литературата, киното или измислени
от неговата фантазия хора. Срещат се и отрицателни
референции, когато човек съзнателно избягва признаците на
определена компрометирана, отхвърлена от обществото
група. Функциите на референтната група са: образец за
подражание, източник на социален опит, своеобразно
мерило за отчитане и коригиране на собствените
самооценки.
5. Ръководство на колектива – индивидът в случая е активен
комуникатор, който управлява определена организационна
структура и/или е лидер в групата.
 На масово ниво резултатите са:
6. Социализация – усвояване (чрез подражание) от индивида
на общоприетите в дадено общество норми, вярвания,
идеали.
7. Авторитаризъм – управление от определени индивиди на
подвластни маси от хора (пасивни реципиенти). Това
обикновено налага сериозни ограничения върху свободата
на членовете на обществото и изисква подчинение на една,
често неизменна авторитарна структура (деспотизъм,
тирания, самодържавие), която налага избори и решения,
без да прави опит за спечелването на действително
обществено съгласие и управлява чрез насилие или
определена форма на пропаганда
Диалогичните отношения на индивида с групата или масата
се изключват, защото диалог е възможен само между
партньори от едно и също ниво на комуникационна дейнос. В
останалите случаи е фалшиво подобие на действието или
„квазикомуникация”.
Микрокомуникацията е от изключително значение в живота
на хората – за да имат успех в обществото, да постигат
ефективно самоизявяване и одобрение от околните. Още през
античността се развива риториката – учение за красноречието,
осветено от авторитетите на Платон и Аристотел. През 20. век
като научна дисциплина се оформя стилистиката, изучаваща
езиковите норми и областите на тяхното прилагане, в
училищата започва да се преподава култура на речта, а
мениджърите и политиците насочват вниманието си към
правилата на деловото общуване, на социалната
конфликтология и изкуството на водене на спорове.
Методическите указания се натрупват с бързи темпове. За
речевите актове се препоръчва:
 да имат ясен смисъл за реципиентите, да са обмислени и
прецизни;
 да съответстват на реалните мисли, намерения,
преживявания (чувства) на комуникатора;
 да бъдат логически свързани и последователни;
 да са целенасочени, да имат замисъл, идея, която да бъде
следвана и реализирана.
Съществуват много полезни съвети и за невербалните
средства в микрокомуникацията (жестове, мимики, поза,
разстояние между събеседниците, височина на тона, интонация
и пр.). Въпреки това в тази комуникационна дейност готовите
рецепти имат много малка стойност. Сама по себе си тя е
изкуство, т.е. творчески-продуктивна, игрова активност. Успехът
на всяко устно изявление или писмено съобщение зависи
преди всичко от способностите и таланта на неговия автор.
  Мидикомуникация. Социокомуникационните явления,
резултат от петте форми на мидикомуникация, са:
8. Мода – основана на подражание на едно и също равнище
(група – група), на предаване в социалното пространство
на веществени форми, образци на поведение и идеи, които
са емоционално привлекателни (уместно е да се отбележи,
че модата е продукт на неокултурата, палеокултурата не
познава тази съвкупност от господстващи привички,
предпочитания и вкусове за формите на предметите от
бита и за облеклото).
9. Преговори – обичаен начин за разрешаване на конфликти
и постигане на съгласие между социални групи (активни
комуникатори) от едно и също структурно ниво
посредством диалог.
10. Групова йерархия – резултат от комуникационно действие,
при което групата-комуникатор възприема групата-
реципиент като обект на управление. Наблюдава се в
съсловно-кастовите общества и в големите
организационни структури, където контактите между
групите са ясно регламентирани.
11. Адаптация към средата – групата (активен реципиент)
подражава на масата, за да се приспособи към съответните
условия. Съвременните измерения на това действие го
превръщат в комуникационен проблем за национални
диаспори, живеещи в чужда среда, за хора от различни
религии, етноси и култури.
12. Ръководство на обществото – извършва се от страна на
активни творчески групи, които генерират философски
смисли и идеологически значения, определящи
нематериалния живот на обществото (знания за явленията,
произхода на човека и вселената, за смисъла на човешкия
живот, идеали, ценности и приоритети, норми и стимули за
социална активност).
 Социалните групи, които осъществяват това
мидикомуникационно управление, се оказват в центъра на
обществения живот. Това средоточие се променя в хода на
социокултурната еволюция. За археокултурата е свойствен
т.нар. митоцентризъм, който се ражда и се пази от кастата на
жреците, владееща езотерични знания. За палеокултурата е
характерен религиоцентризъм, в руслото на който се намират
литературата, изкуството, образованието, философията.
Западноевропейската неокултура от 17. век (векът на гениите
енциклопедисти) се развива под егидата на светското знание
начело с философията и през 19. век постепенно преминава
към наукоцентризъм. Учените – физици, икономисти,
политолози и пр. – определят духовния климат в
демократичните западни страни. През 20. век възниква
политикоцентризмът, при който група идеолози въздейства
върху масите с помощта на могъща пропагандна система. Тази
система притежава специфични комуникационни
характеристики:
 допуска единствено управленчески монолог, излагащ
идеологически издържани истини; съмненията,
възраженията, инакомислието, плурализмът категорично се
изключват, затова и възможност за диалог не съществува;
 налага централизирано управление на комуникационните
потоци, обезпечаващо съгласуваност и координация на
всички форми на въздействие върху масовото съзнание;
 изисква мобилизация на всички комуникационни ресурси:
средствата за масова комуникация, художествената
литература, киното, изобразителното изкуство, театъра.

 Макрокомуникация. Резултатите от активностите, които

се реализират в този вид комуникационни отношения, са:
13. Заимстване на достижения – подражанието като
комуникационно действие между отделните масови
 съвкупности е в основата на цивилизационното развитие,
чрез него се усвояват социални, икономически,
политически и културни практики, процеси, отношения и
дейности.
14. Взаимодействие на култури – диалог между отделни
масови съвкупности – равноправни участници в
социалната комуникация, който оставя в хилядолетната
човешка история разнородни зависимости и връзки между
отделните държави, нации и етноси. При това е лесно да
бъдат открити колебанията от подражание към диалог и
обратно.
15. Информационна агресия – относително ново
комуникационно явление, появило се през 20. век. При
него в комуникационната формула „маса-управление-маса”
в употреба влизат различни технологии за въздействие
върху реципиентите (разпространение на информация под
формата на пропаганда, слухове, лъжи и др.п.).
Съвременната информационна война се води с
целенасочени действия за постигане на информационно
превъзходство посредством манипулиране на
съобщенията, увреждане на информационните системи на
противника, като същевременно се отделя специално
внимание на собствената информация чрез
класифицирането й, както и на защитата на собствените
бази данни, хардуери, софтуери и мрежи.

На всички нива и във всички видове комуникационна

дейност „най-миролюбиво” комуникационно действие е
подражанието – при него (независимо от нивото и вида
комуникация) няма почва за зараждане на конфликти. В този
смисъл „най-войнствено” действие е управлението, където е
възможно да се използват похвати като императивна принуда,
безпрекословна заповед, цензура, информационна война,
контрапропаганда, културен империализъм и пр. уродливи
явления на комуникационно насилие. Общопризната е тезата,
че съвременното общество е конфликтогенно, т.е. то
непрекъснато натрупва и поражда конфликти поради
болезненото преустройство и трансформация на икономиката и
идеологиите, разместването на социалните пластове,
продължителното действие на стресови фактори и др. п. Това
провокира повече от всякога използването на манипулативно
управление, което подменя командната принуда с по-меки
психологически технологии, създаващи у реципиента
илюзорната свобода за избор и сътрудничество с комуникатора
(реклама, PR, имиджмейкърство и пр.)
Диалоговата комуникация в най-голяма степен съответства
на социално-психологическата природа на човека и затова
носи най-голямо удовлетворение на участниците в процеса.
Битието на хората се дели на диалогично съществуване, когато
се осъществява диалог между индивида и света около него, и
монологично (егоцентрично) съществуване. Пълноценната
реализация на личността е възможна само при първия тип
отношения. Именно диалогът ражда общността „ние”, създава
атмосфера за съвместна творческа дейност, за равноправно
общуване, за разкриване и развитие на личностния потенциал
на партньорите. Диалогът на междуличностно ниво е форма на
приятелство и ефективно делово сътрудничество, която не
отрича принципни спорове и различия на мненията. На групово
ниво е възможно ползотворно диалогично партньорство между
различни социални групи (в т.ч. диалог с властта), което пак не
отменя полемиката и съперничеството между опонентите. За
постигане на национално съгласие и международно
сътрудничество решаващо значение има макроикономическият
диалог, участници в който са държавите, народите,
цивилизациите.
 Различните нива на контакти и отношения между
участниците в комуникационния процес и съответстващите им
комуникационни дейности са определящи и за видовата
класификация на междуличностната, груповата и масовата
комуникация.
 В класическата представа междуличностната
комуникация е процес на едновременно речево
взаимодействие, в хода на който участниците в него регулират
своето поведение в условията на съвместната си
комуникационна дейност. Този процес се характеризира с
редица особености:
 предопределеност и неизбежност – човекът като социален
феномен не би могъл да съществува без общуване, то е
вътрешно необходима негова потребност;
 актуалност – протичане на отделните актове
непосредствено един след друг;
 необратимост – невъзможност да се заличи изреченото;
 непосредствена обратна връзка – непрекъсната смяна на
ролите на участниците – те са и комуникатори, и
реципиенти на съобщенията, и това е задължително условие
за осъществяване на междуличностната комуникация;
 ограничен обхват – участниците в процеса са две или
няколко лица;
 междуличностни отношения – взаимна готовност на
субектите на комуникацията за определен тип
взаимодействия. Междуличностните отношения са винаги
емоционално натоварени (сензитивността е неотменим
техен атрибут). Характерът на влиянието им се определя от
типа емоционални преживявания – положителни (симпатия)
или отрицателни (антипатия). Живеещите заедно, в
разбирателство и симпатия индивиди сближават различните
си личностни особености. Бенджамин Рубинщайн изтъква, че
в процеса на своя съвместен живот хората не само
 придобиват общи черти и в определени отношения започват
да си приличат, но и изграждат у себе си противоположни
характерологични качества (напр. властна майка –
податливо на влияние дете);
 множество комуникационни канали – специфична
характеристика на междуличностната комуникация, която
позволява едновременното използване на няколко канала
за предаване и възприемане на информацията –
събеседниците не само се виждат и чуват, но имат
възможност да се докосват, да използват обонянието си като
източник на допълнителна информация, в състояние са да
контролират дистанцията помежду си (показателна за
техните отношения) и т.н.
Междуличностната комуникация се осъществява в
неформални ситуации, в рамките на които участниците в нея
пряко или непряко (например по телефон) си разменят
вербални и невербални съобщения. Необходимо е да се
изтъкне, че в сравнение с класическата представа за този вид
комуникация съвременният контекст налага разширяване на
понятието, като добавя и непряк начин за извършването й. За
ефективността на това ниво на комуникацията от съществено
значение са:
 съвместимостта на участниците в процеса като
комуникативни личности;
 адекватното възприемане на смисловата и оценъчната
информация;
 въздействието чрез убеждение.
Междуличностната комуникация е най-старата и най-често
срещаната комуникация.

 Груповата комуникация е комуникационно

взаимодействие, в развоя на което участници (и комуникатори,
и реципиенти) са колективни социални субекти (групи,
организации). На това равнище продължават да действат
закономерностите, характерни за междуличностната
комуникация, но се появяват и специфични особености:
лидерство и ръководство в групата, статусноролеви
диференциации, вътрешногрупов фаворитизъм, междугрупова
дискриминация, екипна идентичност, постигане на групови
решения и др. При нея (за разлика от междуличностната
комуникация) обратната връзка е по-слаба, тъй като няма
такава свобода при размяната на ролите между участниците
(вече не всеки може да бъде комуникатор). В това отношение
доминират най-активните индивиди.

 Масовата комуникация е процес на разпространение на

смисли, който включва в себе си, от една страна, извличане,
преработка и предаване (с помощта на относително бързо
действащи технически средства: преса, радио, телевизия, кино)
на социално значима информация, и, от друга страна – прием и
усвояване на тази информация от числено големи, социално
разнородни, разсредоточени аудитории. В този процес
съобщенията се предават:
 публично – без да е ограничен или персонално
диференциран кръгът на получателите им;
 индиректно – при пространствена или пространствено-
времева дистанция между комуникационните партньори и
отсъствие на междуличностно общуване;
 едностранно – без размяна на ролите между комуникатор и
реципиент;
 опосредствано – чрез технически средства (т.нар. масови
медии), които осъществяват бързо разпространение на
големи обеми информация на безгранични разстояния;
 към недълготрайни, нехомогенни, анонимни,
неструктурирани, неорганизирани социални образувания,
 възникнали по повод на интереса им към едно и също
съобщение на медиите.
Масовата комуникация се различава от директните
междуличностна и групова комуникации по следните свои
особености (Буркарт 2000: 105):
 насочена е към широк сегмент от населението вместо към
един или няколко души;
 между комуникатора и реципиента съществува дистанция в
пространството;
 тя е индиректна/непряка комуникация – съобщенията при
нея са предварително подготвени от комуникаторите;
 обратната връзка е във владението и контрола на
комуникатора – от него зависят наличието на такава връзка
(възможността реципиентът да се изказва чрез медиите) и
нейната интензивност.
Тук е коректно да се отбележат налагащите се съвременни
практики на електронните медии да осъществяват все по-
усърдно обратна връзка със своите аудитории. Намесата на
публиките обаче в тези случаи е на рефлексно ниво – т.е.
реагира се по конкретен повод, без да се засяга базисната
основа на комуникационния акт и без реципиентите да имат
равнопоставеност с комуникаторите.
Основните функции на масовата комуникация са:
 информиране, разпространение на знания за
действителността;
 социален контрол и управление;
 интеграция на обществото (поддържане на неговото
единство и цялост);
 формиране на общественото мнение;
 културно и социално възпитание;
 социална активизация;
 социална релаксация.
 Целта на процеса е създаване на единно социално поле. На
това комуникационно равнище с ролята на комуникатори са
натоварени технически оборудвани специализирани институти
(издателства, агенции, редакции, студии и т.н.) с техните
притежатели, с взимащите решенията за дейността им и
диктуващи действията им, както и с професионалните си
комуникатори (журналисти, автори на масови съобщения и пр.).
Реципиент при масовата комуникация е всеки, който изразява
желание да участва в този процес. Въздействието на
комуникатора върху реципиента е неизмеримо по-силно,
отколкото в обратната посока, тъй като техническото средство
за разпространение на съобщенията е във владение на
комуникатора. Доколкото реципиентът може да влияе върху
процеса (участието в който е доброволно), то това влияние е
косвено – контактите с медиите, потреблението и усвояването
на техните послания имат пожелателен характер. Въпреки това
сме свидетели на все по-нарастващото влияние на медиите.
Подобни комуникационни отношения се характеризират със
схемата „група – управление – маса” и оказват манипулативно
или формиращо въздействие в зависимост от идеологическата
система.
При манипулативното влияние на масовата комуникация с
помощта на външни развлекателни и забавни начини се
отстраняват личностните „цензурни бариери” и се постига
подходяща среда за безкритично възприемане на
информацията. То се фокусира върху създаването на
управляема маса разединени и некомуникативни единици.
Неговите функции са: внушаваща (натрапване на целенасочена,
стереотипна информация); регулативна (налагане на
необходимата ценностна система); управленческа
(мобилизиране на аудиторията за важни за комуникатора
действия); дезинтегративна (формиране на егоцентрични
личности, насаждане на пасивен индивидуализъм,
конформизъм, некомуникативност).
При формиращото въздействие се утвърждава
самоценностното значение на личността, подкрепя се
активното самоосъзнаване, стимулира се самопознанието. На
това влияние на масовата комуникация са присъщи функциите:
просветителска (формиране на светоусещане чрез
приобщаване към постиженията на световната култура);
аксиологическа (формиране на адекватна ценностна система);
възпитателна (стимулиране на потребности за активна и
осъзната дейност); интегративна (формиране на
комуникативно-компетентни личности, развиване на социалния
диалог).
Комуникационната дейност във всички свои действия
(подражание, управление, диалог), във всичките си видове
(микро-, миди- и макрокомуникация) и на всички нива
(междуличностни, групови, масови) – задължително включва
съвместното възприятие и разбиране на партньорите и
емоционалното им взаимодействие. За постигане на ефективно
управление или диалог е важно да се предвиди реакцията на
реципиента на едно или друго съобщение, да се знаят
мотивите, които го ръководят, неговите очаквания и
комуникационни навици. От друга страна – реципиентът също
формира своето отношение към комуникатора (безразличие,
доверие, симпатия и т.н.). И двете страни моделират
комуникационно значимите особености на личността на
събеседника.

АКЦЕНТИ

1. Комуникационното действие се дефинира като завършена

операция за смислово взаимодействие, протичаща без
 промяна на участниците в комуникацията. В зависимост от
техните цели то се осъществява в три форми: подражание,
управление и диалог. Множеството комуникационни
действия изграждат комуникационната дейност, а
преобладаващата им форма се превръща във форма на тази
дейност.
2. Субекти и обекти на комуникационната дейност са
индивидуални личности, социални групи, масови
съвкупности и обществото като цяло.
3. Видовете комуникационна дейност, при които индивидът,
групата или масата са активен, целенасочен субект, се
назовават съответно микрокомуникация, мидикомуникация
и макрокомуникация.
4. Видовете комуникационна дейност, при които индивидът,
групата или масата са обекти на въздействие, се определят
съответно като междуличностни, групови и масови нива на
комуникация.
5. Диалогът е възможен само между субекти от едно ниво,
управлението и подражанието – между субекти от всички
нива.
6. Успехът на микрокомуникацията зависи преди всичко от
способностите и таланта на комуникатора. Във всичките си
форми тя е творческа комуникационна дейност с
изключително значение в живота на хората – за постигане
на ефективно самоизявяване, одобрение и съпричастност от
околните.
7. Мидикомуникационното управление е движещият център на
духовния обществен живот. Осъществява се от активни
градивни групи, които генерират значими философски
смисли и идеологически значения, трасиращи развитието на
социалните отношения, ценности и приоритети. Този център
се променя в хода на социокултурната еволюция.
8. Макрокомуникацията (заимстването на достижения,
взаимодействието на култури, информационната агресия)
винаги е била източник на вътрешнополитически и
социокултурни промени, преобразувания и преломни
моменти в историята на всички народи.
 Тема 4.
Общуването като социален феномен
Общуване и комуникация. Видове общуване.
Модели на групово взаимодействие

Категорията „общуване” често се отъждествява с категорията

„комуникация”. В англоезичните текстове и за двете съществува
единствено думата communication. В българската научна
литература отношението към тях е различно. Най-често
термините се приемат за етимологически и семантически
тъждествени и обикновено визират споделяне и съпреживяване
на мисли, съобщения и чувства с познавателен или
емоционален характер.
Социолозите разглеждат общуването преди всичко като
социално обусловен вид дейност на хората, лингвистите го
интерпретират като актуализация на комуникативната функция
на речта в разнообразни речеви ситуации, в психологията го
трактуват като процес на установяване и развитие на контакти
между индивидите в условията на съвместна дейност с цел
обмяна на информация. То е една от основните психологически
категории – индивидът се превръща в личност в резултат на
взаимодействието си с другите хора. Съществува и по-широко
тълкуване, което визира не само отношенията на симпатия или
антипатия в рамките на определена група, но и всяко социално
отношение изобщо, доколкото то има своята социално-
психологическа страна и се проявява повече или по-малко в
контактите между хората. Т.е. цялата съвкупност от социални
отношения в обществото (икономически, политически, правни,
морални, религиозни и пр.), независимо от тяхната мащабност
(микро- или макросреда), се разглежда като проявление или
резултат от човешкото общуване. То има информационно-
комуникативна и интерактивна натовареност, включва обмена
на ценности и социален опит. Израз е на специфична знакова
система и е посредник във функционирането на различни
други семиотични системи (музика, кино, театър, литература,
архитектура и пр.). То е средство за нормативно регулиране на
поведението на хората и формира отношенията им на
различни нива. Отнася се към практическата човешка
деятелност (съвместен труд, познание, игра и др.п.), въпреки че
е възможно обособяването му и като самостоятелна активност,
удовлетворяваща човешките комуникационни потребности.
Общуването е сложен и многопланов процес за
установяване и развитие на съприкосновения между хората,
породен от вътрешната необходимост от съвместна дейност и
съпреживяване. Той включва в себе си обмен на значения,
изработване на единна стратегия за взаимодействие,
възприемане и разбиране на партньора. Общуването е форма
на жизнедеятелност. Неговият социален смисъл се състои във
възможността му да транслира формите на културния и
обществения опит. Спецификата му се определя от
характерното разкриване на субективния мир на един индивид
пред друг. В този акт човек се самоопределя и самопредставя,
демонстрирайки индивидуалните си особености.
Нуждата от общуване неизменно присъства във всяка
класификация на човешките потребности. Едни психолози я
отнасят към социалните потребности, други – към духовните,
трети я назовават „инстинкт за общуване” и я приемат за
вродена. Е. Маслоу я определя като фундаментална потребност.
Тя е присъща не само на хората, но и на много животни,
появили се на света безпомощни и търсещи изход (т.е. тя няма
социален произход). Същото е и изначалното чувство у малките
деца, но то много бързо придобива други характеристики,
защото истинското човешко общуване е невъзможно без
участието на съзнанието и разума. Превръщайки се в човешка
необходимост, то става свързващото звено между индивида и
обкръжаващия го свят. Детето общува с възрастните за
постигане на определени цели. След първите социални нужди
възникват и други (които не са вродени) от:
 единение, свързаност с общността (по-малка или по-голяма);
 социална подкрепа: емоционална (увереност, че някой се
грижи за теб и те обича), оценъчна (социално сравнение и
преценка на отношението към едно или друго явление),
информационна (сведения, ориентири как да бъде
възприето явлението), инструментална (получаване на
конкретна, действена помощ);
 емоционално привличане, дружба, любов и т.н.
Общуването е нужно на човек, за да споделя с останалите
мисли, чувства и преживявания, т.е. – за да се осъзнае като
член на общността. За удовлетворяването на тази базова
човешка потребност свидетелстват насладата, задоволството,
радостта от взаимодействието. И обратно – нереализирането
(фрустрацията) й води до тежък стрес, до промени в
личностните характеристики на индивида и следователно е
накърняване на личността и ограничаване на развитието й.
Един от най-явните и очевидни признаци за липсата на
общуване е самотата – съвкупност от емоции (отчаяние,
депресия, скука и пр.), които възникват в отговор на изпитания
дефицит от количеството и качеството на социалните връзки.
Човекът е биологично същество, най-висшата форма на
живот на планетата. Той може да оцелее само благодарение на
социалната си природа, в закономерно взаимодействие с
хората и обществото, на което принадлежи, чрез
социализиращата роля на общуването. Тази комплексна
потреба, което възниква едновременно с човешката дейност,
има две основни функции:
 служи за интегриране на индивида в общността и
превръщането му в личност;
 формира личността и предоставя възможности за нейното
развитие.
Връзката с околния свят се осъществява в системата от
обективни отношения, които се установяват между хората в
техния социален живот. Подобна форма на контакт, наречена
интеракция, се характеризира с обмен на действия, операции
или поведенчески актове, в резултат на което се стига до
промяна във външното поведение или вътрешната психическа
дейност на индивида. Терминът (лат. inter – между и actio –
активност, дейност) означава взаимодействие – взаимно
влияние между хората (или групите), непрекъснат диалог,
непосредствена междуличностна комуникация (обмен на
символи) – най-важната особеност на което е способността на
човека да се постави на мястото на другия, да си представи как
го възприемат останалите участници в общуването. Това
взаимодействие има за цел постигането на разбиране и
съгласие, но много често може да предизвика точно обратното
– противодействие, разноречие, разединение, конфликти. Във
всички случаи обаче общуването оказва формиращо
въздействие върху човека и се осъществява в трите си
взаимосвързани страни:
 перцептивна – взаимно възприемане на общуващите и
съответстващото на това разбиране, стремеж да бъдат
осмислени мотивите на поведение на партньорите и усвоени
образите им (разчитане на физическите характеристики на
другия човек, на неговите психологически качества и
особеностите на поведението му). Основните механизми на
опознаването и проумяването на другия са идентификация
(уподобяване) и рефлексия;
 комуникативна – конвертиране на знания, умения, стимули
и емоции, опит за влияние върху нагласите и поведението
 на другия и заявяване на собствената идентичност.
Необходимите условия за това са не просто използването на
единен език, но и еднакво разбиране;
 интерактивна – обмен на действия и влияния,
съответстващи на общоприета програма за съвместна
практическа дейност; изграждане на общи стратегии и
успешни форми на сътрудничество и разрешаване на
конфликти; установяване на норми и правила на поведение,
които да гарантират осъществяване на поставените цели.
Разглеждането на тези три страни в единство е важно
условие за оптимизацията на съвместната дейност и
взаимоотношенията между хората. Подобно разбиране
позволява да бъде изведена формулата на общуването като
сума от три различни процеса: (1) перцепция (познание на
хората един за друг) + (2) социална комуникация (движение на
смисли в социалното време и пространство) + (3) съвместни
целенасочени действия (физически или умствен труд –
материално или духовно производство). (Фиг. 4.1.)

ОБЩУВАНЕ

ПЕРЦЕПЦИЯ КОМУНИКАЦИЯ ИНТЕРАКЦИЯ

Фиг. 4.1. Структура на общуването

 Актът на общуването се анализира и оценява по основните
си компоненти, аналогични с тези на комуникацията. Въпреки
това отъждествяването на категориите „общуване” и
„комуникация” не е уместно. Отношенията между тях са
отношения между общото, цялото и единичното, съставното. По
съдържание, обем и обхват общуването е по-широкото
понятие. В обобщен вид определящите го елементи се
систематизират така:
 субект на общуването – инициаторът на процеса;
 обект на общуването – насрещната страна, към която то е
насочено. Освен хората, обекти в този процес могат да
бъдат и останалите живи организми или информационни
системи. При общуването човек – човек, за разлика
например от общуването човек – машина, социалните роли
на субекта и обекта са взаимозаменяеми, т.е. съществува
интензивен двустранен обмен, всеки се стреми да се
ориентира в другия, да изработи общ смисъл с него.
Възможните видове взаимодействия, породени от това, се
обозначават като симетрични (равнопоставени) и
асиметрични (единият от общуващите по-продължително
време е субект, което съответно намалява времето за
активно участие на другия). Асиметричният вариант
целенасочено се използва само в определени ситуации –
напр. при възпитателната дейност в отношенията учител –
ученик или родител – дете. Особено е важно да се спазва
мярата в неговото прилагане, за да не превърне общуването
в непълноценно;
 потребност от общуване – стремежът на човек към познание
и оценка на другите, към самопознание и самооценка;
 мотиви за общуване – качествата на партньора,
провокиращи любопитството и интереса за взаимодействие
с него;
 цел на общуването – намерението, с която в конкретни
ситуации се предприемат различни специфични действия.
Процесът може да бъде целенасочен и нецеленасочен – и в
двата случая се постигат определени резултати (промени в
съзнанието и поведението на партньорите);
 действия на общуването – единица комуникационна
дейност, цялостен акт на комуникация, насочен към
установен обект;
 средства за общуване – инструментите, с чиято помощ всеки
участник изгражда своите действия и влага приноса си в
процеса на общуване. В зависимост от характера на
взаимодействието те са най-разнообразни:
- предметно-действени средства – размяна на предмети и
действия чрез различни манипулации. По произход те са
най-старите средства. Доминират през детската възраст,
съпроводени с интензивна емоционалност, съчетани с
много движения, призиви, викове, възгласи, звуци, с
които децата целят да привлекат вниманието отначало на
възрастните, а след това и на връстниците. Тези изразни
средства се използват и в зряла възраст, но бавно и
постепенно се изместват от вербалните.
- несловесни (невербални) средства – експресивно-
мимическият език на тялото (жестове, поза, мимика).
Несловесната експресия е генетично заложена, но тя е
хаотична и невинаги адекватна. За целите на
резултатното общуване е необходимо човек да я овладее
и контролира. Върху общуването оказват влияние и други
несловесни фактори – от облеклото и прическата до
социалната или архитектурната среда, в която то се
осъществява. Към несловесното общуване се отнасят и
визуалните форми, при които информацията се предава
чрез визуални образи. Най-често това са двуизмерни
изображения – знаци, схеми, чертежи, илюстрации.
 Обикновено те са съчетани с текст, като двете форми
взаимно се допълват.
- словесни (вербални) средства – речта като говорен
(устен) вариант на езика, както и писмената му
разновидност. Говорната способност на индивида
възниква с появата на човешкото общество. Езикът се
ражда в процеса на трудовата дейност, защото се налага
хората да съгласуват действията си, да споделят мисли,
да обменят информация. Така словото, речта стават
основна форма на човешкото общуване.
- параезик – при словесното общуване важна роля играят
различни несловесни елементи, наричани параезик. Сред
тях са сила и тембър на гласа, ритъм, интонация,
ударение и т.н. По подобен начин и писменият текст
съдържа несловесни елементи: почерк, пространствено
разположение на думите или емотикони.
 продукт на общуването – постигнатото като резултат.
Отражение в съзнанието на човека на качествата и
особеностите на другите и създадените образи на личното
„Аз” и на останалите.
Различна е пропорцията на осъзнатото и подсъзнателното
при отделните компоненти на общуването, нееднаква е и
степента, в която те могат да бъдат поставени под контрола на
съзнанието.
Общуването се осъществява пряко (директно,
непосредствено) и непряко (косвено, индиректно). В първия
случай страните контактуват без посредник (лице в лице). Това
е първичното взаимодействие, възникнало с появата на
човешката реч и формирането на съзнанието. Изисква
откровеност, точност и взаимно доверие. Използват се както
вербални, така и невербални средства.
При непрякото общуване връзката е опосредствана от
различни визуални форми, инструменти, аналогови или
дигитални способи (печатни и електронни носители, технически
средства и пр.). Вербалните изрази са в писмен вид или в
кодирана форма, декодирането на която изисква определени
умения и компетенции. Появата на писмеността има
изключително важно значение за утвърждаването на непрякото
общуване като самостоятелен вид взаимодействие. Това от
своя страна разширява значително възможностите на човека за
контакти и за опознаване на света. Научно-техническото
развитие и неговите достижения превръщат тези възможности
в безгранични.
Сферите на взаимодействие и характера на обменените
значения между участниците определят следните видове
общуване:
 интелектуално – движение на чисто интелектуални смисли.
Характерно е за процесите на обучение и възпитание на
личността, при дискусии, научни спорове, конференции и
пр.;
 емоционално – присъщо е за личните взаимоотношения
между свързани емоционално хора (близки, роднини,
приятели). Почти винаги е наситено с позитивни
преживявания, възвисява и облагородява личността;
 интелектуално и емоционално – при него интелектуалните и
емоционалните значения се допълват, формирайки човешки
позиции, убеждения, светогледни принципи;
 художествено – основано на конвертирането на
специфични художествени смисли, които носят на личността
емоционални и интелектуално-естетически преживявания и
вълнения (екстаз, удивление, преклонение, радост,
удовлетвореност, наслада от общуването с произведенията
на изкуството, с актьори, музиканти, художници,
изпълнители и др.). Реализира се при прочит на интересни
книги, посещения на концерти, театър, кино, изложби и пр. и
 е особен вид общуване, което изисква определен житейски
и естетически опит, подготовка и познания.
Отличителен вид взаимодействие е самообщуването – човек
е насаме със себе си – със собствените си мисли, знания,
съвест, чувства, желания, мечти, стремежи, идеали.
Осъществява се чрез автокомуникация.
Общуването е важен фактор за цялостното развитие на
личността. Във всяка една възраст на индивида то заема
специфично място и резултатността му се обуславя от личния
опит на човека, от развитието на познавателните сили,
усъвършенстването на речта и езика и др. В общуването се
изясняват субективни отношения и оценки, натрупва се ценна
информация за общата култура на личността, за нейното
нравствено и правно съзнание, за индивидуално-
психологическите й особености. Формата на въздействие
излага на показ комуникативните умения и чертите от
характера на човека, специфичната организация на езиковите
му съобщения – неговата ерудиция и грамотност.
Всеки индивид от раждането да смъртта си се учи как да
постъпва в определени ситуации. Условията за нормално и
ефективно общуване са: изграждане на точно и ясно
установена мрежа от социални роли в общността и спазване на
определени социални норми (одобрение, неодобрение,
осъждане, поощрение и др.). Общуването е невъзможно без
преодоляването на различия и без наличието на сблъсъци.
Всяко съгласие, без съпротива, обезсмисля акта на
взаимодействие. За осъществяване на различни свои
начинания и цели човекът възприема и се възползва от
формирования като общност, група, колектив. В социума
хората се кооперират в различни по произход, характер и
специфика на общуване обединения. Универсалните
стратегически модели на групово поведение и социално
взаимодействие са:
 кооперация – сътрудничество, което съдейства за
организиране на съвместната дейност за постигане на
колективна цел и общ резултат. Сплотява груповите
действия, засилва взаимопомощта, дава възможност за
творческа изява, оптимизира организационните усилия.
Общуването е доброжелателно, свободно, непосредствено;
 конкуренция – основава се на базата на различията между
хората и сравняването на личностните характеристики (пол,
възраст, образование и т.н.);
 конфликт – тясно свързан с кооперацията и конкуренцията.
Съдържанието на конфликта се ражда от сблъсъка между
гледни точки и модели на поведение – т.е. сблъсък на
интереси, принципи, ценности. Традиционно се приема за
негативен тип взаимодействие с разрушителна сила, но като
естествен елемент на човешкия живот той е нормална
форма на общуване. Притежава и съзидателна мощ, може да
бъде стимул за промени или да се тълкува като призив,
който изисква и цели творческа реакция. Освобождава
психическото напрежение и позволява да се възстановят
равновесието и хармонията между хората, да се разкрият
истинските мотиви, желания и мисли;
 акомодация – характеристиките на този модел са
приспособяване, примиряване, компромис и консенсус. Така
се постига баланс между хората в общността в името на
идеите, целите, интересите и ценностите на тази общност;
 асимилация – доминиращите личности успяват да наложат
на групата своите идеи, цели, ценности и другите се
принуждават да се съобразяват с тях.
Общуването е стратегия и успешна форма на сътрудничество
между хората, чрез която те обменят знания, състояния,
настроения и ценности, разрешават противоречия, създават
критерии и стандарти на поведение, които да им гарантират
осъществяване на поставените цели. Затова и то не е затворена
система, а гъвкав модел от образци, които подлежат на
корекция, за да бъдат полезни за хората във взаимодействието
им с останалите членовете на социума, към който принадлежат.

АКЦЕНТИ

1. В процеса на антропогенезата общуването е решаващата

предпоставка за развитие на човешкото съзнание и на
езика.
2. Общуването е начин за формиране на човешката личност,
взаимодействието с други хора осъществява социализацията
на индивида и развитието на неговите способности.
3. Общуването е фактор и условие за съществуването на всяко
човешко обединение – от най-малката социална група до
нацията и държавата.
4. Независимо от своята мащабност (микро- или макросреда),
социалните отношения в обществото (икономически,
политически, правни, морални, религиозни и пр.) са
проявление или резултат от човешкото общуване.
5. Потребността от общуване е органическа (абсолютна)
духовна потребност на човека, породена от вътрешната
необходимост от съвместна дейност и съпреживяване.
изолацията от обществото причинява неизличими
психически травми.
6. Общуването е съвкупност от три взаимосвързани процеса:
перцепция (познание на хората един за друг, възприемане и
разбиране), социална комуникация (движение на смисли в
социалното време и пространство) и интерактивност
(взаимодействие, съвместни целенасочени акции с общи
стратегии и правила).
7. Общуването е невъзможно без преодоляването на различия
и без наличието на сблъсъци. То е обществено отношение,
на двата полюса на което са сътрудничеството и конфликтът.
 Тема 5.
Истината и лъжата в контекста на социалната
комуникация
Истина и правда. Лъжа и неправда. Принципът на
правдивостта – разновидности и приложения

Истинността в комуникационния процес е категорично

необходимо условие за неговата ефективност. Успехът му е
свързан с изпълнението на редица изисквания, сред които
указанието да се означава истината има ултимативна сила.
Безстрастното и адекватно отражение на събитията и явленията
от реалния свят е свързано преди всичко с моралната
отговорност на комуникатора.
Две са понятията, относими към тези наложителни белези на
комуникационния акт – истина и правда. Логическият
конструкт „истина” по съдържание и обем е по-тесен от
психологическия – „правда”. И двете са условни и често
пресичащи се категории, но с различни семантични
характеристики. Правдата винаги съдържа истина (иначе не
може да бъде правда), но в комуникационната ситуация това не
е достатъчно, за да се оцени едно действие като правдиво:
1. Обективно истинско събитие се превръща в правда в
комуникационния акт само тогава, когато общуващите
вярват, че то действително се е случило.
2. Субектите в комуникационния процес обикновено
възприемат като правдиви не всички изказвания по повод
обсъжданите истински действия, явления и факти, а само
тези, които по тяхно мнение са правдоподобни – т.е. тези,
които те разбират и допускат.
3. Истината е второстепенен признак за правдивостта на
 преценките, постъпките и решенията на хората. За основен
критерий се приема съответствието (съгласуваността) на
тези преценки, постъпки и решения с общоприетите
представи за справедливост, морал и ред – т.е. за правдата
като принцип и жизнен идеал.
От казаното следва, че в контекста на социалната
комуникация атрибут на комуникационния акт е не истината
(като обективна оценка за отдалечена от човека реалност), а
правдата, защото е относима само към среда, в която хората
общуват и търсят разбиране. Правдата се дефинира като
достоверно и субективно мотивирано съобщение (текст или
действие) на комуникатора, което не противоречи на
представите на реципиента за етика и морал.
Истината изразява съответствието на това, което хората
знаят за света, със самия свят. Правдата разкрива отношението
на човека към това съответствие. Истината е познание,
правдата е разбиране (с ума и с чувствата). Тя е истина,
получила субективната оценка, моралната санкция на
обществото. Реципиентите оценяват правдивостта на
съобщението преди всичко по собствените си критерии за
честност, почтеност, законност, основателност, а не по
правилата на обективната истина. При осмислянето на една и
съща истина са възможни различни варианти на правдата. Това
зависи от личните цели на комуникатора: възпитателни
(налагане на убеждението, че правдата способства за
нравственото израстване на реципиента), самоутвърждаващи
(излагане на собственото кредо), самоусъвършенстващи
(отстояване на правдата, независимо от неблагоприятните
последствия), користни (получаването на някакви облаги –
слава, унищожаване на съперника).
Правда е само тази истина, в която човек вярва – каквито и
убедителни аргументи за истинността на даден факт да бъдат
приведени, той ще бъде приет за правдив само ако
доказателствата породят доверие. Главна пречка за
установяване на доверие към истинността е несъответствието
между представата за този факт и излаганите аргументи.
Противоречието между разума и чувствата е психологическата
бариера, заради която истината се възприема като лъжа.
Смислите (знания, умения, емоции, стимули), които се
предават в процеса на социалната комуникация, невинаги са
правдиви, искрени и достоверни. Лъжата, измамата, илюзията,
коварството са комуникационни категории, които не
съществуват извън общуването в социума. Никое друго живо
същество, освен човека, няма инстинкти за лъжата и
притворството, няма достатъчно развит разум, за да измисли
нещо, което в крайна сметка не съществува. Вярно е, че
животните прилагат в междувидовата борба различни „военни
хитрости”, за да объркат врага и да съхранят своя живот
(мимикрия, заличаване на следите и пр.), но зоокомуникацията
е винаги правдива.
Простодушните хомо сапиенс в ранните епохи не са
познавали кражбата и вероломството, те наивно са си вярвали
и доверително са общували с одухотворената природа.
Единствено във военните дела са допускали провокации и
засади, и само митовете, приказките и фолклорът са ги
отвеждали в измислени и въображаеми светове. Настъпилите
промени са провокирани от развитието на цивилизацията и
комуникациите, появата на градовете, търговията,
лихварството, чиновничеството, писмеността, изобразителните
изкуства. Съвременникът на Волтер, френският писател и
моралист маркиз Дьо Вовнарг тъжно отбелязва в своите
размисли: „Всички хора се раждат искрени и умират лъжци”. На
граф Оноре де Мирабо се приписва мисълта: „Да бъдеш искрен
в живота, означава да влезеш в боя с неравни оръжия и да се
биеш с открити гърди срещу човек, защитен с броня и готов да
нанесе удар с кинжал”. Оскар Уайлд изразява същото по-
лаконично: „Малко искреност е нещо опасно, много – нещо
абсолютно фатално”. Очертава се една нерадостна картина на
социалната комуникация, наситена с лъжа, клевета, фалш,
заблуди, лицемерие.
Общуването в социума във всички негови форми безусловно
включва взаимното усещане и разбиране, изграждането на
съответните образи (имиджи) в съзнанието на субектите на
комуникацията и емоционално взаимодействие. То е проява на
съвместните действия на хората в контекста на сложни
отношения и е форма за съгласуване на поведенческите актове
на отделните участници. Следователно възможните източници
на лъжата са:
 имиджът на партньора – когато е резултат от погрешна
перцепция;
 комуникационните съобщения – предаване на недостоверни
значения;
 нарушеното сътрудничество – следствие от злонамерени
интеракции (шпионаж, провокация, предателство).
Злонамерената интеракция предполага използването на
маска, скриваща истинските намерения и внушаваща погрешна
социална перцепция. За назоваването й се използват различни
определения: коварство, лицемерие, лукавство, притворство,
злонамереност, злина. Друга нейна проява е пренебрегването
на поети ангажименти, водещо до загуба на доверието на
реципиента (предателство, измяна, преструвка, вероломство). И
едното, и другото са социални действия, излизащи от рамките
на комуникационната дейност, въпреки че за осъществяването
им се използват някои комуникационни действия.
Лъжата е феномен, който се разглежда още от древността от
различни гледни точки и теории. Независимо от това, всички
нейни изследователи приемат изначалното й означаване като
умишлено предаване на сведения, които не съответстват на
действителността. Едно от най-разпространените в
европейската култура определения на това явление се свързва
с Августин Блажени: „Лъжата е нещо, изречено с желание да се
каже лъжа”. Според Имануел Кант лъжата е изкривяване на
природната способност на езика да осигурява комуникация на
истината. Затова философът отхвърля всички видове лъжи като
неприемливи и поразяващи същността на човека като субект на
познанието. В неговото разбиране този, който лъже:
 подкопава доверието в обществото;
 използва хуманността на другата личност за свои цели,
пренебрегва рационалността й и взема решение вместо нея.
Пол Екман, един от видните изследователи на психологията
на лъжата, я дефинира като „действие, с което един човек
въвежда в заблуждение друг, правейки това умишлено, без
предварително да го уведоми за своите цели и без ясно
изразена от страна на жертвата молба да не се разкрива
истината”. (Екман 2011)
Целта на лъжеца е – с помощта на вербални или невербални
комуникационни средства да дезинформира събеседника си и
да го въведе в заблуждение относно истината. В
комуникационната ситуация лъжата е израз на намерението на
един от събеседниците да наруши отношението „истина –
правда”. Тя има отношение преди всичко към истинността на
познанието за света, както на самия лъжец, така и на
реципиента, приемащ невярната информация, и нанася
корекции върху референтните компоненти на това познание
със сведения и факти, противоречащи на действителността.
Американският логик Пол Грайс е първият учен, който се
опитва подробно и обосновано да представи значимите
принципи, обуславящи успешната комуникация. Според него
нормалният разговор следва основни правила (максими),
активни винаги, когато се осъществява речева комуникация.
Без тези правила диалогът няма да е възможен. Те го
управляват със скрита сила и се прилагат автоматично и когато
е необходимо комуникацията бъде ясна и директна, и когато
стремежът е да се каже нещо, без реално то да бъде изречено,
а също и когато целта е да се излъже.
Четирите максими на Грайс изискват от участниците в
комуникационния акт:
1. Максимум качество – това, което се казва, да бъде вярно.
2. Максимум количество (пълнота на информацията) –
достатъчно информация по дискутираната тема.
3. Максимум отношения – обменените смисли да съответстват
на това, което се разисква, да се спазват комуникационните
норми и всеки да внася своя принос към разговора.
4. Максимум етичност – изказванията да бъдат директни, ясни
и по същество, да не се използва неясен или двусмислен
език.
Тези прости правила са много полезни и когато се спазват, и
когато се нарушават. В първия случай хората се разбират лесно
и комуникацията е ефективна, във втория – комуникативното
взаимодействие е компрометирано.
Отношението „лъжа – неправда” носи някои аналогични
характеристики на отношението „истина – правда”. Семантично
и по обхват понятието „неправда” е по-широкото от двете. В
него винаги се съдържа не-истина (несъответствие на реалното
състояние на нещата), но за да се оцени като неправдиво
комуникационно действие, е необходимо да се анализират
целевите компоненти от поведението на участниците в
комуникацията.
Антиподът на правдата – неправдата – се проявява в три
разновидности:
 заблуждение – комуникаторът вярва в реалното
съществуване на нещо, но греши (несъзнателно говори не-
истини);
 полуистина – съобщението съчетава верни и неверни
сведения като резултат от ограничени знания, от непълна
 истина – коментар без познаване на фактите, мотивите и
обстоятелствата (позоваване на ненадежден източник, на
слухове и пр.);
 лъжа – умишлено изопачени сведения.
От формално-логическа позиция трите разновидности на
неправдата са еквивалентни, защото и трите не съответстват на
реалните обстоятелства. От гледна точка на етиката обаче
лъжата се осъжда като аморална постъпка, а заблуждението
може да бъде оправдано.
За потвърждаване или отхвърляне на наличието на неправда
в изказванията на някой от субектите в комуникационния акт е
необходимо да се установи какво той действително мисли по
темата и да се потърси съответствие с изразеното. По този
начин се диференцират заблуждението като неволна
фактическа не-истина и полуистината като важен елемент от
съзнателната лъжа.
Комуникационното управление посредством лъжа или
полуистина се нарича измама. Например на реципиента се
съобщава полуистина с очакването той да направи погрешен,
но съответстващ на намерението на комуникатора извод.
Измамникът-адресант обикновено избягва откровените лъжи,
но представя на адресата неточна (изопачена) картина на
действителността. Съществува и доброволна самоизмама –
илюзия, при която получателят приема да вярва в това, което
отправителят му съобщава. Ако измамата е комуникационно
управление във вреда на реципиента, то илюзията е
комуникационно управление в негова полза. Илюзорните,
фантастични картини и представи са присъщи на
художествената литература, изобразителните изкуства,
операта, театъра, киното, компютърната мултимедия.
Независимо от очевидните условности, зрителите, читателите,
слушателите се поддават на обаянието на „художествената
правда” и й се възхищават. (Иронията, метафората, шегата,
гротеската са похвати на илюзорната „художествена правда”, а
не на измамата.)
Уместно е да се подчертае, че правдата е в състояние да
опрости (да оправдае) не само заблуждението или
полуистината, но и пряката лъжа (лъжа за добро, за спасение). В
същото време е несъвместима с измамата, вероломството и
коварството.
Най-общо лъжите се квалифицират като персонални и
социални – такива, които се употребяват в междуличностните
отношения (в малките групи и в общуването лице в лице) и
такива, които характеризират обществения живот.
Основополагащ за всички видове комуникационни дейности на
междуличностно, групово и масово ниво е принципът на
правдивостта, въпреки че абсолютното му прилагане е трудно
постижимо. Принципът се проявява в трите си разновидности:
1. Истина заради истината (етически пуризъм) – изисква се
пълно освобождаване на комуникационните съобщения от
заблуждения, полуистини, лъжи и измама.
Независимо от призивите на пуристите правдолюбци,
съдържащи се още в библейските заповеди, в реалните
комуникации идеалът на абсолютната истина е невъзможен по
няколко причини:
 добросъвестно заблуждение на комуникатора, който е
възможно да няма пълни и истински знания за обсъжданите
факти, без сам да подозира това;
 субективен подбор на фактите, включени в съобщението;
 неравноправни социални статуси на комуникатора и
реципиента;
 психологически ограничения. (Психологията по принцип
отрича възможността за абсолютно истинно описание на
определен факт поради непреднамерени, несъзнателни,
неволеви изкривявания на действителността, внесени от
добросъвестни свидетели и наблюдатели.)
 Хората, които се придържат към правилото „истината или
нищо”, в живота обикновено травмират психиката на
останалите. Те не се замислят за възможните реакции на
реципиента, верни на убеждението си: „По-добре горчивата
истина, отколкото сладката лъжа”. Мотивът за действията им
често е търсене на удовлетворение от чувството за изпълнен
дълг (да кажеш истината в очите на хората). Липсата на
чувството за такт и внимание е обяснението на принципа,
превърнат в догма.
2. Истината и лъжата за добро (нравствено обоснована
комуникация). Комуникаторът, съобщавайки известна нему
истина, се стреми да допринесе полза на реципиента (или на
друг човек, за който става дума), ръководейки се от
критериите за справедливост и добро, а не от праволинейно
правдолюбие.
Ако жестоката истина може да бъде във вреда на някого или
психически да травмира неподозиращ за нея човек, е
препоръчително тя да бъде спестена (неизказаната лоша
новина от лекаря, премълчаната истина за предотвратяване на
паника и безредие и др.п.). Оправданата от етична гледна точка
лъжа изисква правдивост, защитена от общоприетите морални
императиви.
3. Истината и лъжата с корист (користен прагматизъм).
Отнася се за случаите, в които истината се използва, за да
компрометира някого в лична полза на комуникатора.
Подбудите са егоистични, но не и етични. Лъжата,
предизвикана от неморални съображения, се класифицира
като комуникационно насилие.
Със сигурност етическият пуризъм е илюзорен и следва да
бъде отхвърлен като неприложим в практиката. Останалите
интерпретации на принципа на правдивостта се използват в
различните нива в социално-комуникационната дейност.
  На ниво междуличностна комуникация.
Истината и лъжата за добро се прилагат в ежедневния
етикет, в стереотипната вежливост. Прословутото женско
коварство и капризност, склонността към притворство и
благосклонността към ласкателство винаги са били мишена на
мъжкото остроумие. Стендал утвърждава категорично: „Да
бъдеш напълно искрен с жените е все едно да се покажеш пред
хората без дрехи”. Д. Дидро: „Жените пият ласкателната лъжа
на един дъх, а горчивата истина – на капки”. Г. Флобер намира
оправдание за нежния пол: „Жените са научени да лъжат, никой
никога не им говори истината, а ако някога все пак я чуят, то те
са поразени от нея като от нещо необикновено”. Разбира се,
жената в началото на 21. век значително се отличава от
предшественичките си от 19-ото столетие, но психологията на
женствеността едва ли се е променила коренно.
Истината и лъжата с корист предизвикват хиляди
огорчения в ежедневието: от грубо действащите
професионални мошеници до изтънчената манипулация на
съзнанието от префинени измамници. Всеки се е сблъсквал с
лицемерието, двуличието, клеветата, хитростта, грубостта и
глупостта, „замърсяващи” ежедневната комуникация. Всичко
това е плод на комуникационното насилие в междуличностната
комуникация.
 На ниво групова комуникация.
Истината и лъжата за добро се създават от хора, вярващи в
доброто и правдата, а се разпространяват от мисионери и
проповедници, магьосници, врачки, астролози. Утопиите,
съчинени от благородни мечтатели (Т. Мор, Т. Кампанела, А.
Сен-Симон, Ш. Фурие, Р. Оуен, К. Маркс и Ф. Енгелс) – в
същността си са лъжи за добро, за благо, мечти за тържеството
на справедливостта. „Художествената правда”, за която вече
стана дума, служи за доброто на различните групи почитатели
на изкуството. Призиви от рода на „Министерството на
здравеопазването предупреждава: пушенето вреди на вашето
здраве!” са проява на загриженост към потребителите, но на
подобни съобщения се доверяват едва 25% от пушачите.
Истината и лъжата с корист се разпространяват не само в
областта на военното дело, разузнаването и прочие силови
структури, но и в сферата на бизнеса, предприемачеството и
търговията, където етичните, „чисти”, взаимноизгодни сделки и
взаимоотношения са рядкост. Борбата в политическите партии,
научните школи, теченията в изкуството не минава без клевети,
оскърбления, лъжа и пряко насилие.
 На ниво масова комуникация.
Масовите аудитории винаги са разглеждани от честолюбиви
и властолюбиви индивиди и активни социални групи като обект
на комуникационно управление. Тържествува принципът
истината и лъжата с корист. Демагогията и пропагандата са
най-ярките проявления на социалните лъжи.
Демагогията (от гр. démos – хора и agógos – водя) е
стратегия за спечелване и отстояване на влияние чрез
въвеждане на аудиторията в заблуда с цел да бъде убедена в
определена „правота" посредством злоупотреба с масовите
стереотипи, предразсъдъците и чувствата (страхове, надежди,
очаквания) на хората. Обикновено се прилага емоционална
риторика и пропаганда и най-често се експлоатират
религиозни, националистически и популистки теми. Понятието
отдавна е изгубило първоначалния си смисъл, който му се
вменява в Древна Гърция (демократичен политик и „народен
трибун”) и се използва с отрицателна натовареност.
Демагогията рядко е само безочлива лъжа. Опитните
комуникатори в тази сфера акцентуват върху определени теми
по начин, при който некритичният реципиент може да стигне
сам до желаното заключение. Вместо да използват откровени
лъжи, те предпочитат да казват полуистини, да прикриват и да
изопачават фактите.
 Адолф Хитлер се приема за откривател на пропагандната
техника, наречена от самия него „голямата лъжа”. В книгата си
„Моята борба” (написана през 1926 г.) той заявява, че
германците са повярвали в загубата на Първата световна война
още на бойните полета, благодарение на комуникационната
техника, използвана от евреите, които са били най-влиятелни в
немската преса. „Всичко това е вдъхновено от принципа –
който е правилен сам по себе си – че в голямата лъжа винаги
има голям заряд на достоверност. Широките маси от нацията
винаги по-лесно се корумпират на най-дълбокото ниво на
тяхната емоционална природа, отколкото на съзнателно
равнище. И тук, на равнището на примитивната простота на
техните умове, те са много по-готови да станат жертви на
голямата лъжа, отколкото на малката, доколкото те често
използват малки лъжи в дребни дела, но се срамуват да
прибягват до големи заблуди. В техните глави никога няма да
им хрумне да изфабрикуват колосална неистина, те не могат да
повярват, че някой може да е толкова безочлив, че да изопачи
тотално истината. Даже когато има факти, които опровергават
лъжата, те ще се съмняват в тях и ще продължават да мислят, че
трябва да има някакво друго обяснение. Огромната и
безсрамна лъжа винаги оставя следи след себе си, дори когато
е опровергана. Този факт е познат на всички експерти в
лъженето на този свят и на всички, които конспирират в
изкуството на лъжата. Те знаят много добре как да използват
измамата за своите цели.” (Хитлер 2001: 134) Тези вещи
констатации всъщност характеризират комуникационния
подход на самия тоталитарен диктатор. Според доклад на
Американската служба по стратегическо планиране неговите
водещи принципи са: да не се оставя публиката да се успокои,
да се използват стереотипни фрази, настойчиво да се повтарят
няколко главни лозунга, да се апелира към емоциите, да се
избягват абстрактните идеи, да не се приемат обвинения, да не
се признават грешките, да не се оставя пространство за
алтернативи, постоянно да се критикуват враговете на
държавата, концентриране върху един враг за специално
„очерняне” и пр.
Хитлер е типичен пример на демагог, постигащ успешно
власт чрез използването на етническите и
националистическите предразсъдъци на германците. Той умело
употребява огорчението и объркването на ветераните след
загубата на Германия в Първата световна война и нарочва
социалните групи, удобни за изкупителни жертви – евреите и
интелектуалците. Укрепва властта си чрез всяване на страх и
терор, избивайки немските дисиденти и евреите.
По същото време в Съветския съюз Сталин е вторият най-
голям демагог на 20. век, виновен за смъртта на милиони хора.
Той използва комунистическата идеология, за да си осигури
абсолютна власт, налага масов глад, безмилостно се разправя с
опонентите си и погубва цели народи. Преди Сталин терорът в
Русия е въведен от Ленин.
„Двуличие, лицемерие и демагогия. Такива бяха
отличителните черти на комунистическия режим, установен
през 1917 г. по земите на бившата руска империя. Кой беше
пламенен борец за пълна свобода на пресата по царско време
и след това? Естествено, че болшевиките. А кой още на осмия
ден след силовото заграбване на властта забрани всички
опозиционни вестници и сложи край на идеята за свободна
преса? Естествено, че болшевиките. Кой непрекъснато
обявяваше терора за несъвместим с комунистическия морал и с
основните принципи на марксизма-ленинизма? Естествено, че
болшевиките. А кой, едва дошъл на власт, превърна терора в
задължителен и при това фундаментален инструмент на своята
вътрешна и външна политика? Естествено, че болшевиките.
Историята на света не се сблъсква за първи път с удържането
на власт чрез тайни убийства и физическа разправа с
политически противници. Практиката да унищожаваш мними
„врагове на народа” заради „благото на народа” стана толкова
задължителен елемент на комунистическата система, че в
съзнанието на населението тя десетилетия наред се
възприемаше не като нещо извънредно, а точно обратното –
като норма. Съзнавайки, че не биха могли да победят в честен
двубой, болшевиките създадоха безброй добре екипирани
професионални убийци, които за три четвърти век унищожиха
хиляди политици, военни, учени и творци. Списъкът на убитите
е без начало и край, много от имената днес са забравени.”
(Ваксберг 2007)
По същия начин – с терор и демагогия, управлява Китай Мао
Цзедун.
Демагогията като социална лъжа е донесла на народите
неимоверни страдания, войни, разрушения и масова смърт.
Съвремието е богато на професионалисти в сферата на
комуникационното насилие. Пропагандата, рекламата,
имиджмейкърството, PR са все области на изкусно
манипулиране на доверчивата публика. Особено мощен е
потенциалът на средствата за масова комуникация, обслужвани
от талантливи технолози. Те използват умело премълчаването,
селективния подбор на фактите, конструирането на версии,
разпространението на слухове, за да създадат отблъскващ
образ на „врага” и привлекателен образ на този, когото
обслужват (който плаща комуникационните услуги). Култът към
личността например не възниква спонтанно в тоталитарните
общества, а се създава от писателите и журналистите в
съответствие с идеологическата повеля.
Стремящите се към правда народни маси лесно се поддават
на „лъжата за добро”. В древността с тази цел са създадени
митовете и легендите, изродени сега в слухове (социална
митология), често умишлено разпространявани от
професионалните технолози. Въздействието на мита върху
масовото съзнание е постижимо, защото той:
 е убедителен, тъй като оказва влияние едновременно върху
рационалната и емоционалната сфера на човешкото
съзнание;
 мобилизира активност – представя привлекателен частен
пример, насаждайки илюзията за неговата общовалидност;
 отговаря на стремежите, очакванията и на приетите
стереотипи в социалната среда.
Лъжата е социално явление. Хората не се раждат нечестни, а
стават такива в социалната си практика. Въпреки че всички
проявления на лъжата винаги са се смятали за срамни и
недостойни, тя се разпространява повсеместно в човешките
взаимоотношения. Психолозите (както впрочем и много други
хора) се интересуват преди всичко от възможностите да се
открива лъжата, от признаците, които отличават лъжеца от
човека, говорещ истината. В началото на 20. век Зигмунд
Фройд предполага, че за опитния, наблюдателен участник в
комуникационния процес няма проблем в това отношение:
„Когато си поставих за задача да хвърля светлина върху това,
което хората крият, не чрез принудата на хипнозата, а
внимателно наблюдавайки какво говорят и показват, аз смятах
тази задача за много по-трудна, отколкото тя се оказа в
действителност. Този, който не проговаря, се издава с
върховете на пръстите си. Предателството се процежда през
всички пори. И затова тази задача по осъзнаването на най-
скритото в човешката душа е лесно разрешима.” (Фройд 1998:
275-276).
Съвременните психолози не споделят тази безусловна
увереност на основателя на психоанализата, въпреки че също
признават невъзможността лъжата да бъда напълно скрита, а
лъжецът да не се самопосочи аудиално или визуално. Пол
Екман разделя невербалните признаци, насочващи към
подобно поведение, на поведенчески и психофизиологически.
Друг е въпросът, че верификаторът (този, който е
заинтересован от установяването на лъжата) далеч невинаги е
в състояние да улови (забележи и разбере) всички знаци и
следи, които разобличават лъжеца. Отличителните признаци се
групират в две основни категории: вербални (лингвистични и
паралингвистични) и невербални.
Вербалните признаци обикновено издават лошо
подготвения лъжец (децата или възрастни хора, неизкушени от
лъжата). „Непрофесионалистите” са лесно разобличими и
поради маниерите, и заради структурата на речта си.
Изказванията им са неопределени, уклончиви, неоснователни.
Речта им съдържа пропуски в изложението (опасяват се да не
съобщят нещо, което не съответства на по-рано споделеното),
логиката й нерядко е непоследователна, присъщи са
уговорките, грешките. Необходимо е да се подчертае, че
уклончивостта, мъглявите заявления, неяснотата на съжденията,
логическата несвързаност на речта и др. п. невинаги указват за
лъжа и нечестност на говорещия. В повечето случаи са
показателни за липса на комуникационни умения, за неспособност
за свързано и интелигентно изразяване, за хаотичност и
недисциплинираност на процеса на мислене, умора или прекалена
емоционалност.
Паралингвистичните признаци за поднасяне на съмнителни, от
гледна точка на истинността, съждения са висок тон и излишна
гръмогласност, бърз темп на речта, чести паузи и разтегнати
междуметия и пр. Те също не могат безусловно да се приемат за
признаци на лъжата и зависят от маниера на говорещия,
ораторските му качества, емоционалността му. При определени
обстоятелства те не оставят място за съмнение – при неопитните
лъжци (напр. децата). Този, който е усвоил умението да изрича
неистини, контролира и паралингвистичните средства за
общуване.
 Всички невербални средства в комуникационния акт
предават поведенчески признаци, от които е възможно да се
преценява истинността на съобщението, въпреки че някои от
тях са по-лесни за контролиране, други – не. Мнозинството от
хората успешно контролират своите мимики и жестове, затова
и лъжата е възможно да бъде изречена без усилие с усмивка
или с изписана на лицето тъга, с изобразен гняв или сълзи в
очите. Съществуват обаче и други белези, които е трудно да
бъдат контролирани или фиксирани (напр. разширяването на
зениците, честото премигване и пр.) Разбира се, те
свидетелстват преди всичко за различни емоции – от възторг
до страх. Ако на човек, рядко казващ истината, се отдава да
контролира вербалните средства за комуникация, то
признаците за лъжата е вероятно да бъдат открити в
невербалните канали, и обратното. Едва ли е възможно един
наблюдател да ревизира еднакво успешно целия поток от
информация, постъпващ едновременно по всички канали.
Съществуват хора, които лъжат случайно (нечестността им е
епизодична, има ситуационна природа и не е присъща
характеристика на личността), и такива, които го правят
постоянно и нечестността се е превърнала в тяхна
комуникационна стратегия. Първите лъжат неумело, вторите –
изкусно, защото са овладели навици за контрол на речта си,
паралингвистичните и невербалните средства.

АКЦЕНТИ

1. Логическата категория „истина” по съдържание и обем е

по-тясна от психологическата – „правда”. Истината е
обективна оценка за отдалечена от човека реалност.
Правдата е достоверно и субективно мотивирано
съобщение (текст или действие) на комуникатора,
 непротиворечащо на етичните представи и морала на
реципиента. Истината е познание, правдата е разбиране (с
ума и с чувствата).
2. В контекста на социалната комуникация атрибут на
комуникационния акт е не истината, а правдата, защото е
относима само към среда, в която хората общуват и търсят
разбиране.
3. Антипод на правдата е неправдата, която се проявява под
формата на заблуждение, полуистина и лъжа.
4. Лъжата е израз на намерението на един от субектите в
комуникационния акт да наруши отношението „истина –
правда”. Тя е умишлено предаване на смисли, които не
съответстват на действителността.
5. Лъжата, заедно с всичките си производни (измама, илюзия,
коварство), е комуникационна категория, която не
съществува извън общуването в социума. Измамата е
комуникационно управление посредством лъжа или
полуистина. Илюзията е доброволна самоизмама.
6. Определянето на едно комуникационно действие като
неправдиво изисква анализ на целевите компоненти от
поведението на участниците в комуникацията.
7. Лъжата е социално явление. Хората не се раждат нечестни,
а стават такива в социалната си практика.
8. Принципът на правдивостта се мисли като основополагащ
за всички видове комуникационни дейности на
междуличностно, групово и масово ниво, но абсолютното
му прилагане е трудно постижимо. Развива се в три
разновидности: истина заради истината (етически
пуризъм), истината и лъжата за добро (нравствено
обоснована комуникация) и истината и лъжата с корист
(користен прагматизъм).
 Тема 6.
Творчески комуникационни дейности.
Празникът като специфична форма на социалната
комуникация
Играта и видове игрово общуване. Празничното време
и пространство и комуникационното им проектиране

Комуникационни дейности, които се отличават със

съзидателни, нетривиални, новаторски решения и се
осъществяват в специфични форми, въздействащи с особени
емоции и настроения, се квалифицират като творческо-
продуктивни. В процеса на тяхното осъществяване не само се
предават знания, опит и традиции, но и се създават нови
значения.
Играта, в многобройните си разновидности, е част и важен
елемент от човешкото общуване. От зората на човешката
цивилизация до наши дни тя изпълнява творческо-
комуникационната мисия да създава и споделя обществено
признати смисли в социалното пространство и време. Това,
което я отличава от другите видове социално-културни
дейности и допринася за непреходността й, са следните
особености:
 всяка игра е свободна дейност, изява на свободната воля –
играта по принуда не е игра (в краен случай е нейна
имитация). В тази дейност човек се включва по свое желание
и може да я напусне, когато реши. Ако е невъзможно
прекъсването на играта по искане на участника, значи не
става дума за игра.
 игровата дейност (за разлика от трудовата) не е
предназначена за получаване на материални продукти, но тя
 не е безцелна. Нейният стремеж е победата, която има
морално-емоционален или материален характер. Загубата
на морално-емоционалните стимули обикновено превръща
играта в не-игра.
 за постигане на победата са нужни нетривиални, новаторски
решения от страна на участниците, затова играта се
квалифицира като творческо-продуктивна дейност. В
процеса на нейното осъществяване не само се предават, но
и се създават нови смисли.
 играта като свобода противостои на ежедневния реален
живот като необходимост. Демонстративната й другост се
обуславя от затвореността на игровото пространство (храм,
арена, екран, сцена, зала, стая и т.п.), регламентираното
време (начало и край, периоди на повторения),
използването на реквизит (оборудване, костюми, маски,
пароли), изолираността на играчите (затворен кръг от
посветени в „тайните” на играта), неотвратимостта на
доброволно приетите правила. Възможно е и всички тези
характерни признаци да отсъстват – т.е. играта да бъде
„замаскирана”, което често се използва от лицемери, лъжци
и пр. злоумишленици.
 благодарение на свободата, творческата обстановка,
хармоничната подреденост, откъсването от ежедневието,
играта създава временно органично съвършенство в хаоса
на делника. Тя удовлетворява естетическите потребности на
хората.
 играта е непредсказуем, но справедлив тест за силата,
постоянството, смелостта, находчивостта, волята, интелекта,
чара, ерудицията на играчите и не приема нечестната борба,
измамата и непочтеността.
Изведените особености определят играта като творческо
(продуктивно) духовно общуване на независими субекти,
осъществено в рамките на доброволно приети или условни
правила и притежаващо етична и естетическа привлекателност.
От комуникационна гледна точка това общуване е възможно
в три варианта:
 игра в рамките на невербалната комуникация (напр.
спортните игри, електронните игри);
 игра в рамките на вербалната комуникация (напр. езиковите
игри като кръстословици, скрабъл и пр.);
 игри, съчетаващи словесната и несловесната комуникация
(напр. театралните представления и др.).
Творческото общуване под формата на игра предполага не
само комуникирането на вече известни смисли (знания и
умения, стимули, емоции), но и производството на нови. Затова
играта е творческа комуникационна дейност. Тя е двустранен,
споделен процес, в който между участниците се изграждат
субект-субектни взаимодействия и отношения,
характеризиращи се с непринуденост, заинтересованост,
готовност да се спазват определени правила. Съществуват
случаи и на едностранно налагане на игровата технология –
тогава отношенията са субект-обектни или обект-субектни, при
които участниците обекти (въвлечени в играта, без да желаят да
бъдат играчи) се превръщат в жертва на лъжа, мистификации,
заблуждения.
Във всяко игрово действие целите, преследвани от
участващите в него, са различни. В зависимост от това игрите
се делят на четири типа:
1. Игра маскарад. Тя е едностранна и има за цел да прикрие
личността, намеренията или действителното състояние на
играещия субект, който манипулира партньорите и
публиката и ги управлява в желаната посока (напр. в
партийната пропаганда, в информационните войни и пр.).
2. Игра илюзия. Едностранна игра, при която обаче субектът
играе сам със себе си (самоманипулиране). Интересът й е
 бягство от ежедневните задължения във виртуално-
фантастичен свят в търсене на психическо разтоварване и
хедонистични преживявания. Играта илюзия лежи в
основата на фолклорното творчество, в пристрастяването
към различни занимания, в раждането на компютърните
игри, увличащи с приказната фантастика на техните
виртуални светове, и др.п.
3. Игра разгадаване. Стремежът й е да извади на показ
действителната, но скрита, маскирана същност на човека
или събитието, на загадъчния обект. Възможни са три вида
обект-субектни отношения: (1) обектът умишлено влиза в
играта на самия субект с цел разпознаване на неговата
същност; (2) обектът специално предлага на разгадаващия
(субекта, реципиента) да прояви своята досетливост,
ерудиция, интуиция – напр. с шаржове, загадъчни рисунки и
др.п.; (3) субектът използва обекта, за да му подражава.
4. Игра състезание (агонална игра – от лат. агон – публично
състезание, публичен бой). Двустранна игра с равноправни
партньори, субект-субектен диалог. Същността й е борбата с
цел триумф, доказване на превъзходство. Главната победа
се състои в чувството на самоутвърждаване,
удовлетворение, възторг от надмощието, въпреки че много
от участниците (напр. професионалните спортисти) не
остават равнодушни и към съпътстващите материални
награди.
Привлекателността на игровата дейност се крие в
непредвидимостта на крайния резултат, в конструктивните,
изобретателни и креативни усилия, които полага субектът, за да
преодолее тази неопределеност. Всяка игра е творчество, но
също така – формално – всяко творчество е игра на
физическите и духовните сили на създателя си. То се
идентифицира не само с играта, но и с не-играта в трудовата и
духовната дейност. Например техническите изобретения и
законотворчеството се диктуват от обективни обстоятелства, а
не от безкористна жажда за самоутвърждаване – т.е. игровата
дейност губи творческата си компонента и се превръща в
псевдоигра.
Псевдоиграта не притежава неподправеността, свободата и
непринудените резултати, напротив – тя следва задължителна
последователност на предопределени действия и отклоненията
са недопустими. Става дума за вербални или невербални
комуникационни актове, лишени от творческо съдържание.
Псевдоиграта е игра, загубила креативната си компонента, но
съхранила комуникационната си съставна част. Според Аркадий
Соколов псевдоигрите се обединяват в две категории –
„трудова повинност” и ритуал. (Соколов 2002: 41) Под
„повинност” се разбира принудителен обществен ангажимент,
вменено социално задължение за извършването на посочена
дейност в полза на обществото, за подкрепа на дадена кауза. (В
България през 1920 г. правителството на Александър
Стамболийски приема закон за трудовата повинност с цел да
организира и използва работната сила в страната за развитие
на производството и благоустройството и да култивира у
гражданите съзнание за задълженията, които имат към себе си
и към обществото.)
Псевдоиграта, наречена „трудова повинност”, се
осъществява под натиска на външната принуда (задължение,
дълг, насилие). Напр. актьорът, загубил своето вдъхновение, е
принуден да поднесе на зрителите псевдоигра, защото не може
просто да напусне сцената. В този случай актьорската игра се
превръща в трудова повинност, за изпълнението на която се
изисква не новаторски-продуктивна, а подражателно-
репродуктивна дейност, която поддържа театралното действие.
При псевдоиграта ритуал приоритет имат не думите, а
невербалните действия и поведението на участниците. Този
вид комуникация се използва в масовите празници и
карнавалите, в политическото шоу и демонстрациите, във
фирмените презентации и рекламните кампании, но началото
му се търси в свещените ритуали и дворцовите церемонии.
Ритуалите се делят на обредни и ежедневни.
Обредният ритуал първоначално е бил свещенодействие,
мистично общуване със свръхестествените сили, от който е
зависело благополучието на общността. Затова и сериозното
му съдържание е било облечено в театрализирана игрова
форма, за да е приятно за възприемане от божествените
реципиенти. Импровизацията е била недопустима и
религиозният ритуал е бил задължително служение, а не
свободна игра. Усложнените церемонии са се развили по-късно
(в палеокултурата) за общуване със „земните богове” –
различни владетели и високопоставени персони. Впоследствие
под ритуал започва да се разбира строго спазвана традиционна
обредност в обществените прояви (празнични шествия,
събрания, сватби, погребения и пр.).
Обредните ритуали не притежават някои признаци на играта
(изобретателност, свободен вход и изход, непредсказуемост на
резултата), но, благодарение именно на ярката игрова форма
(пърформънса), съхраняват емоционално-творческата си
привлекателност. Те се приближават към играта-илюзия,
защото им е свойствена функцията на социалното
самоманипулиране, изглаждането на социалните различия и
конфликти, демонстрацията на солидарност и единство (което
почти винаги отсъства в реалния живот). Те са псевдоигра
илюзия, разгръщаща традиционни сюжети в предварително
зададени обстоятелства. Затова и ритуалното поведение на
масите упорито се насажда от тоталитарните режими под
формата на различни колективни изяви и акции,
потвърждаващи лоялността към режима (паради, митинги,
демонстрации и др.).
 Ежедневният ритуал (етикетът) е стандартна, устойчива
форма на делничното общуване между хората, приета в дадена
култура. Ритуално-етикетното поведение е само формална
процедура, която не разкрива дълбоки чувства и замисли на
участниците. Съществува изразът „това е само ритуал”, който
визира, ако не пряко лицемерие и притворство, то във всеки
случай несъответствие между вътрешните нагласи и външната
проява. Ритуално-етикетните норми имат съществена роля в
културното общуване. Тактът например е вид ежедневна
ритуализация. Тактичният човек спазва общоприети критерии и
правила на поведение. За разлика от обредните ритуали
(псевдоигра илюзия), ежедневният етикет се доближава до
псевдоиграта маскарад.
Съотношението игра/псевдоигра в социокомуникационната
дейност на човека е различно през различните епохи.
В стадия на археокултурата игрите са натоварени с
изключително важни функции. Те са използвани за
социализация на подрастващото поколение, за подготовката му
за участие в колективния лов, за тренировки и пр. Но учебно-
тренировъчните функции не са водещи в древните игрови
дейности – играта е съществена част, неотменен елемент от
празниците, ритуалите и първобитното изкуство (танци, музика,
скални рисунки, митове) на древните. Т.е. свързана е със
създаването, разпространението и усвояването на смисли – с
други думи, тя е археокултурна творческа и комуникационна
дейност. Чрез колективните игри първобитният човек е
постигал чувството на единство с колектива, приобщавал се е
към социалната памет на общността и сам се е опитвал да
остави своя принос в тази памет.
През палеокултурата се формират социално-културни
институции – религия, изкуство, образование, литература,
наука. За играта е отредено място сред развлекателните
дейности като несериозно занимание. Но в различните
народни култури тя се запазва в празниците (напр. в
религиозните чествания, носещи сакралното значение на
общуването с божествените сили, в битово-ритуалните
тържества и пр.). Несъмнена е комуникационната стойност на
олимпийските игри и грандиозните фестивали на
императорския Рим. Това са били форуми за общуване и
взаимодействие между хората, както и за запазване и
предаване на традициите от поколение на поколение.
Християнската култура осъжда бесовските игри, но дори в
тъмните векове на Средновековието, заедно с ритуално-
строгите църковни празници, процъфтяват рицарските и
поетичните турнири, маскарадите, карнавалите, коридата,
народните празници – всички с корени в жизнерадостното
езичество. В тази епоха културата се развива в две посоки:
народна култура с игрови характер и елитарно-професионална
култура, водена от неигрови норми и стандарти.
Неокултурата разкрепостява народните маси. За хората се
появява вече време за отдих от трудовото ежедневие и заедно
с това – повишен интерес към развлечения, игри и зрелища.
През 20. век се разраства индустрията за свободното време,
която окупира всички комуникационни канали и средства:
вестници, списания, книги, театър, кино, радио, телевизия.
Игровата същност на тази индустрия е очевидна: тя произвежда
не „материални блага”, а предмети за развлечение, запълващи
свободното време на хората. Към двете разновидности на
културата (народна и елитарна) се прибавя трета –
комерсиална масова култура, характерна особеност на късната
неокултура.
Постнеокултурата, разполагаща вече с мултимедийни
компютърни средства, обогатява пазара на развлекателната
индустрия с електронните игри. Те бързо стават много
популярни: социолозите установяват, че ежедневните разходи
за компютърни игри са повече, отколкото за покупките на
билети за кино, театър и звукозаписи, взети заедно. Тези игри
съпътстват подрастващото поколение от най-ранна възраст,
предизвиквайки, от една страна, хиподинамия (атрофия на
опорно-двигателния апарат и мускулатурата), от друга – богато
логическо мислене и въображение (бързо развитие на
интелекта). Компютърният играч преминава от едно виртуално
пространство в друго, бързо възприема непознати ситуации и
се адаптира към тях. В бурно изменящото се общество на 21.
век развитието на интелектуалната гъвкавост обезпечава
приспособяване към новите, неочаквани реалности. Т.е.
компютърните игри имат социализиращи функции –
приобщават младите хора към постиндустриалното общество
(подобно на археокултурните мистерии в миналото).
Днес е очевидна тенденцията към намаляване на обема на
ритуално-задължителните игрови форми за сметка на
творческите иновации и свободата на изразяването. Тази
тенденция е съчетана с нарастващата интелектуализация на
обществото, обусловена от ръста на културното наследие на
цивилизованите народи. В информационното общество
насоките за развитие поставят акцента върху интелектуално-
игровата съставляваща на духовния живот, което естествено
води до активизация и повишен интерес към
комуникационните услуги.

Локализирането на комуникационната дейност в границите

на определена темпоралност не обозначава единствено
настъпването на времеви отрязък в битието на обществената
група, посветен на различни видове условни действия (ритуали,
забавления, игри и пр.). За членовете на групата подобно
комуникационно разграничаване означава нещо повече –
съществуване на периоди в живота, принципно различни по
своята специфика от останалото време. Затова и тези периоди
се превръщат в социална норма. Те включват моментите,
освободени от непосредствено материално-производствена
дейност и отредени за свободно общуване и занимания,
укрепващи общността и внасящи в нейния живот известно
разнообразие.
Немският етнолог и изследовател на първобитната култура
Юлиус Липс отбелязва факта, че за първобитния човек „не
съществува понятието време и в първобитната гора никой и
никога не идва „твърде късно”, но заедно с това той говори и за
наличието на „свободно време”, и за „обществени развлечения”
в племената на тези „деца на природата”. „Природната
жизнерадост на примитивните хора поддържа у тях своего
рода състояние на равновесие, подобно на усещането за
истинско благополучие, въпреки че съвсем не живеят в рая и
имат немалко грижи. Те толкова тясно са обвързани със своя
малък, суров и пълен с опасности свят, че са привикнали да се
отнасят с философско спокойствие към нещастията, болестите
или разочарованията. Когато настъпят трудни времена …
оптимистично чакат скорошно подобряване на обстоятелствата,
и ако щастието им се усмихне, те също се усмихват и без да
бързат, се наслаждават на хубавото време.” (Липс 1954: 159)
Развлеченията в този исторически период са ограничени –
хората се събират, за да споделят храната и настроението си. В
този си стихиен вид и под формата на пирове, спортни
състезания и игри свободното време протича хилядолетия,
преди да се превърне в специална форма на социалната
комуникация – празник.
Древните ритуални пиршества, магическите актове,
множеството обреди и церемонии носят важен социално-
символен смисъл. Всичко, извършвано в тези моменти от
живота на общността, се отличава рязко от обичайното, от това,
което се случва през останалите фази от нейната битност,
благоприятства общуването и провокира възпроизводството и
създаването на нови социални комуникационни модели.
Първобитните форми на усвояване на свободното време и
комуникацията по този повод се превръщат в основополагащи
за системата на религиозното осмисляне на света, в която
реалният свят има своя антипод – илюзорният. Пълната
противоположност на земния живот (компенсация и
възможност за решаване на проблемите, неразрешими в
действителността) е сякаш локализирана – отначало във
времето, а по-късно и в пространството. Митологичните
структури обхващат определен отрязък от време, в границите
на който отсъстват противоречия – няма смърт, болести, глад,
труд, страдание и пр. Празничното време се проявява като
аналог на митологичното (и вече се диференцира не само от
времето за труд, но и от обичайното свободно време). Присъщи
негови свойства са промяната или преобръщането на
традиционните отношения, на социалната йерархия, свалянето
на табутата чрез веселие и ритуално осмиване на всеки и
всичко, смяната на пестеливостта с разточителство и изобилие.
Празничното време предполага и изисква вече не просто
общуване, а особена комуникация, в основата на която се
полага ритуализацията на свободата, противопоставена на
ритуализацията на необходимостта в останалите темпорални
периоди от човешкия живот. Това налага установяването на
характерен език, пренебрегващ общоприетите норми и
нарушаващ езиковите забрани.
Конституирането на празника се постига с обособяването не
само на присъщо негово време, но и на специално
пространство. Подобно на формирането на представите на
хората за различните видове времена, на определен етап от
човешката еволюция се изгражда и разбирането за
пространство и се осмисля връзката между двете понятия. „Още
първобитното мислене различава „наше” (принадлежащо на
колектива – „ние”) пространство и „тяхно” (на другия колектив
– „те”) пространство, приписвайки на отделни местности
особени характеристики, които предизвикват у членовете на
дадения колектив различни и заедно с това напълно
определени усещания.” (Мазаев 1978: 70) Религиозното
съзнание на първобитната общност (както и в случая с времето)
търси земния аналог на митологичното пространство и го
открива в територията на празника, възприемана като място за
игра и различни развлечения, като жертвеник, а по-късно и
като олтар.
Празничното пространство е ограничена триизмерна зона
със собствен ред и закони, определяща същността на
извършваните в нея характерни действия и събития, свързани с
празника, и намираща се в органична връзка с празничното
време. Този контекст прави уместно интерпретирането на
явлението като резултат от специфично общуване,
локализирано в определен социален хронотоп.
Празникът – от древността до наши дни – изпълнява
творческо-комуникационната мисия да създава, съхранява и
предава обществено значими смисли в социалното време и
пространство. Той е отработена форма на социална
комуникация и важен елемент на социалната памет, действащ
на всички стадии от развитие на културата.
Това, което го отличава от другите видове социално-
културни дейности и допринася за непреходността му, са
следните характерни особености:
1. Изключителна причина или повод за празник: да се получи
„санкция … от света на висшите цели на човешкото
съществуване, т.е. от света на идеалите”. (Бахтин 1978: 21)
2. Особено празнично време (отрязък от социалното време),
различно от ежедневието, граница, преход, тайнство.
3. Специфично, сакрално празнично място, пространство и
оформление.
4. Специални празнични действия: обред, ритуал, символични
актове, игра, състезание, карнавал, пиршество и пр.
5. Удоволствие, радост и щастие: ярка емоционална
атмосфера, култура на смеха, гротеска, екстаз.
6. Различни, но относително постоянни социални функции:
възпитателни, естетически, идеологически, компенсаторни,
рекреативни, игрови, интегративни, консервативни и пр.
7. Своеобразни механизми:
 всички присъстващи на празника са участници в него,
активна страна (загубата на морално-емоционалните
стимули обикновено превръща празника в принуда);
 трансформация – на участниците (традицията на
преобличането и ролите), на отношенията, на
пространството;
 задължителното пиршество (специална храна и напитки)
– веселата, триумфираща среща със света в акта на
яденето и пиенето на човека победител, поглъщащ света
и непогълнат от него, „пирът като съществена рамка на
мъдрото слово, на речите и веселата правда” (Бахтин
1978: 308-310);
 наличието на пред-празник (преживяване на
подготовката) и след-празник (преживяване на
изживяното).
Демонстративната другост се обуславя от затвореността на
празничното пространство, регламентираното време (начало и
край, периоди на повторения), използването на реквизит
(оборудване, костюми, маски, пароли), изолираността на
участниците. Благодарение на освободеността, творческата
обстановка, хармоничната подреденост, откъсването от
ежедневието празникът създава временно органично
съвършенство в хаоса на делника и удовлетворява
естетическите потребности на хората.
Корелативното съотнасяне на същностните елементи на
класическите комуникационни модели и изброените
характерни черти на празника уяснява следните обобщения:
1. В комуникацията по повод празника са въвлечени
множество знакови и символични системи (които обслужват
конкретните комуникационни модели и процесите на
кодиране и декодиране на съобщенията относно даденото
събитие) – място, времеви момент, украса, пиршество, игра,
трансформация и т.н.
2. Социалните функции на празника са негови
комуникационни цели.
3. Субекти на комуникацията по повод празника са не само
непосредствените участници в него, но и други източници и
фактори като природата и човекът, божественото и земното,
външното и вътрешното, високото и ниското (фактически
съучастници, подбудители и съизвършители в празничните
процеси).
4. Комуникационните действия в празника са придружени с
ритуали, церемонии, игри, носят дълбок мистичен смисъл и
акумулират ярки (прикрити в делника) емоции.
5. Празничното пространство служи едновременно за контекст
и среда на комуникацията.
6. Комуникационният процес в празника се характеризира с
многозначност и разнопосочност, което го отличава от
традиционните модели на комуникация (еднолинейни, от
отправителя на информацията към нейния получател).
Дефинитивно назован, празникът е особен вид
комуникационна дейност, посредством която хората изразяват
своето емоционално-естетическо отношение към значими
социални и екзистенциални смисли и ценности, творчески
обективирайки това отношение в символни атрибути и форми
на поведение.
В тази дейност съвкупно участват визуални и вербални
средства, представляващи свързана последователност на
кодове и символи и подчинени на наративи, сюжети, фабули,
митологеми и пр., в които знаковите системи ползват кодирани
съдържания (иконични образи, знаци-индекси, знаци-символи,
маски и др.). Семиотичните аспекти на празника, неделими от
семантичните смисли и произтичащото от тях, позволяват
разглеждането му като текст на културата. (Бахтин 1979: 281-
307) Подобно разбиране на празника го полага в
пространството на семиосферата, където всичко има знакова
форма и е обусловено както от социално-културните фактори,
така и от нееднозначните трактовки и интерпретации на
получената информация. Във функционален аспект текстът и
езикът на празника са елементи на конкретния
комуникационен процес, действено средство за разширяване
на обема на социалната памет. Текстовете са комуникативно и
мнемонически важни, тъй като те съхраняват и визуализират в
неизменна форма изказаните мисли. Разбирането им не е
лишено от известна вариабилност, но това не е от съществено
значение, защото човекът е носител на текста и изпълнител на
неговата комуникативна функция.
Текстът на празника е вербален и знаково фиксиран (във
вербално-визуална форма) продукт на една полифункционална
дейност и притежава съдържателна завършеност и
информационна самодостатъчност. Семиотичният му аспект
запазва, акцентира и създава същностни характеристики в
такава степен, в каквато те адекватно се интерпретират и
разбират от хората. Потенциалната му инвариативност
определя неговия креативен капацитет. Всеки текст се
разглежда като условие за мисловна дейност. Като човешко
произведение той отразява особености на съзнанието и
мисленето на носителя на определен тип култура. Множеството
езици на празника – вербални и невербални – изграждат текст
с особена сложност, задълбочена с допълнителни кодове, всеки
от които има и информационен, и семиотичен смисъл.
Изобилието от цветове, блясък, фойерверки и пр. създава
приповдигнато, радостно настроение, усилено от други кодове,
засягащи обонянието, слуха, тактилността – всички тези езици
в съвкупност настройват присъстващите на необходимата
вълна.
Естетическата компонента на празника обезпечава
допълването на аксиологичния състав на битието на ниво
образи, смисли, норми, ценности. Това натрупва възможности
за избор на основните причини и значения на човешкия живот
и е идеална форма за утвърждаване, съхраняване, транслация и
трансформация на социалния и духовния опит – универсален
способ за обезпечаване на историческата приемственост както
в индивидуалното човешко битие, така и в битието на социума.
Опростяването на смислите и довеждането им до масово
разбиране с помощта на символи, знаци и кодове е специфика
на празника, който по този начин въвлича в орбитата си всички
участващи.
Разбирането на празника в контекста на неговия „език”,
атмосферата на всеобщо веселие и смехът водят (или са
първопричината) до неговата силно изявена хедонистичност.
Почти винаги празникът се възприема като радост,
удоволствие, изпълнен е с мощни позитивни емоции, които
предвещават и определят самото възприемане на семантиката
му. Това се осъществява чрез визуалното и сензитивното
наслаждение, позитивната енергия и пр., които в съвкупността
си водят хората до състояние, близко до
социофизиологическото удоволствие. Т.е. от една страна се
постига функцията на празника за релаксация и спокойствие,
от друга се предоставя възможност за подмяна на
емоционалните доминанти.
Празникът, като особена форма на социалната комуникация,
създава специфично екзалтирано поле, което е и
емоционалното основание за неговото съществуване,
сърцевината на неговата природа, вложена в очакването, в
подготовката, в мотивацията, в сценария. В естеството на
празника са включени и от него произтичат:
 емоционалното позитивно отношение към събитието;
 визуалната наслада на красотата му (привлекателността,
очарованието, вълшебството);
 вербалните удоволствия;
 комплементарната (взаимнодопълваща) комуникация и
забавления;
 разбирането на смисловите особености на празника, хумора
и смеха;
 чувствената ефективност на празничната атмосфера.
Емоционалното поле на празника е всъщност среда за
взаимодействия, пораждащи ново надиндивидуално (системно)
качество. В резултат на това не отделните елементи, а
съвкупността им предопределя поведението на човека, което
на свой ред се превръща в елемент на празника, размивайки
границите между причина и следствие, субект и среда.
Попадайки в празничното поле-пространство, хората –
различни по характер, възгледи и маниери на поведение,
започват да се държат еднакво (сходно). Структурата на
празничното пространство се организира от сценарий и
ритуали, създаващи целенасочена програма на празничното
поведение, на която се подчиняват всички присъстващи.
Визуалните аспекти се формират от особената естетизация,
костюмите, празничните облекла, декора и в своята съвкупност
предизвикват приповдигнато настроение и доставят
естетическа наслада.
Вербалните удоволствия са в пряка зависимост от звуковото
оформление на празника, което предполага преди всичко
музика. На нейния фон празничната междуличностна
комуникация придобива особено значение (уместно е да бъде
назована комплементарна форма на комуникация, защото се
реализира на принципа на взаимното допълване).
 Процесите на взаимодействие в празника са обусловени от
неговите характеристики като социално-комуникативнен
конструкт, дешифрирането на който хората превръщат в обект
на интерпретация и в съответствие изграждат своите практики.
Във времето и пространство на това явление те обменят една
или друга информация, смисълът на която има доминиращ
празничен оттенък. Всички комуникационни актове в този
момент се осъществяват в съответствие с определени ритуали
– формирани и установени от конкретната култура. В
съвкупното си единство атрибутите на празника утвърждават
неговите идеали, доставят надежда и радост на хората и
налагат хармония в живота им.
В стремежа си към празничния свят човек открива своята
същност като творец и носител на културата, както и смисъла на
битието си. По този начин празничното светоусещане се
превръща в предпоставка за културно самоосъществяване и
провокира оптимистични нагласи у индивида и социума.

АКЦЕНТИ

1. Играта е творческа комуникационна дейност, продуктивно

духовно общуване между независими субекти, осъществено
в рамките на доброволно приети от тях правила и
притежаващо етическа и естетическа привлекателност. В
зависимост от целите се разграничават четири типа на тази
креативна човешка активност: игра маскарад, игра илюзия,
игра разгадаване, игра състезание.
2. Псевдоиграта е игра, загубила творческата си съставна част,
но съхранила комуникационния си елемент, заключен в
игрова форма. Тя се дели на „трудова повинност”, обредни
ритуали и ежедневни ритуали (етикет).
3. Празникът е свободна жизнена активност, протичаща в
обозрими граници (място и време) чрез общуване между
хора, събрали се доброволно за участие в него.
4. Да се празнува означава да се комуникира непринудено и
колективно да се съпреживяват идеали и стремления, да се
постига удовлетворение, потискано или игнорирано в
ежедневието. Това носи на човека отдих от напрежението,
натрупано в него в резултат на обичайните му дейности и
заедно с това осигурява физическото и духовното усещане
за съзвучие, единство, споделяне с единомишленици.
Празникът има пряко отношение към свободата, изобилието,
радостта и смеха, към възобновяването на живота.
5. Празникът е особен вид комуникационна дейност, чрез
която хората изразяват емоционално-естетическото си
отношение към значими социални и екзистенциални смисли
и ценности, като обективират творчески това отношение в
символни атрибути и форми на поведение.
6. Празникът е отработена форма на социалната комуникация
и важен елемент на социалната памет, действащ на всички
стадии от развитие на човешката култура.
 Тема 7.
Социална памет
Видове памет. Структура на социалната памет

За социологията паметта е важен теоретичен конструкт.

Неговото анализиране осветлява начина, по който социалните
условия структурират съзнанието в течение на времето. Двете
категории – памет и време – са неизменно свързани. Още при
дефинирането на понятието социална комуникация беше
подчертано, че движението на смислите в социалното време се
формулира като социална памет. Заедно с това беше
определено мястото на социалната комуникация сред
останалите видове смислова комуникация (генетическа и
психическа) с техните значения и хронотопи. (Вж. фиг. 2.1. на
стр. 25) Следвайки логиката на това разбиране, лесно се
разграничават и типовете памет: генетическа (наследствена),
психическа и социална. Взаимодействието между тези три
равнища обяснява различни аспекти на човешката памет.
Генетическата памет или наследствеността (паметта на
биологическия вид, родовата памет) обезпечава движението в
биологическото време на генетически програми, инстинкти,
безусловни рефлекси и биологически образи, присъщи за вида.
Материални нейни носители са високомолекулни органични
съединения (нуклеиновите киселини ДНК и РНК), които
позволяват на организма да трансферира генетически смисли
от едно поколение към следващото. Съвкупността от тези
смисли образува генофонда – материалното изражение на
генетическата памет, която обединява консервативността на
живите организми с тяхната изменчивост, обусловена от
въздействието на външната среда и жизнения опит на
индивидите. Наследствеността определя вродените структури и
качества на индивидуалната човешка памет, а също така и
етнопсихологическите особености на социалната памет. Тя е
запас (готов за индивидуалния опит) от потенциални
психически характеристики и техните взаимосвързаности.
В психическия хронотоп (психическото пространство и
време) се развива психическата (индивидуална) памет. Тя се
разбира като запазване и репродуциране на човешкия опит
(знания, умения, навици, емоционални преживявания и волеви
стимули – желания, интереси, ценностна ориентация) – т.е.
онова, което социалната комуникация влага в понятието
смисъл. Безсмисленият опит не се фиксира в паметта, а
смисълът винаги се постига благодарение на човешкия опит.
Затова подобно дефиниране на психическата памет не
противоречи на общоприетата в психологията трактовка.
Класическото схващане за същността на паметта изяснява в
структурен аспект съдържанието на нейните основни процеси:
 запомняне – включва поредица от действия: (1)
възприемане от сензорните органи на външни сигнали,
стимули, образи, (2) мисловната им обработка (опознаване,
асоциация със съществуващите в паметта смисли, оценка) и
(3) формиране на нов смисъл, който се включва в един или
друг вид памет. Запомнянето е несъзнателно (извършва се
без волеви усилия) и съзнателно (преднамерено, съзнателно
организирано – т.е. заучаване);
 съхранение – движение на смисли във времето без тяхното
заличаване. Само по себе си съхранението не е пасивно
запазване на определени значения, а динамичен процес,
изискващ, в по-голяма или в по-малка степен, преустройство
на тези значения с участието на различни мисловни
операции (обобщение, систематизация и т.н.). Процесът
включва: (1) усвояване и овладяване на материала, (2)
 преработка и подбор, (3) обобщение и конкретизация, (4)
систематизация и детайлизация и т.н.;
 възпроизвеждане (актуализация) – извличане на
съхранените в паметта смисли и използването им в
практическия живот. Припомнянето (ре-конструкцията,
спомнянето) е чисто човешки способ за възпроизвеждане на
запаметените смисли. То е резултат от вътрешно-личностна
комуникация (диалог със собствената памет). Аналогично на
запомнянето, възпроизвеждането е съзнателно и
несъзнателно;
 забравяне – освобождаване на паметта от неактуалните
смисли, непотребни в практическата дейност. Границите и
критериите за забравяне са твърде относителни –
човешката памет притежава способността да съхранява
образи, факти, текстове, които съзнанието е смялото за
отдавна забравени. Според едни хипотези малко значимият
или вече ненужен материал отпада изцяло от паметта, а
според други материалът преминава в пасивна форма и
може да бъде актуализиран.
От гледна точка на мнемическата (паметова) дейност,
смисловата комуникация е взаимодействие не точно между
субекти, а между тяхната памет. Подобна интерпретация
преобразява елементарната схема на комуникационната
дейност в следния вид:

ПАМЕТ на ПАМЕТ на
СМИСЛИ
комуникатора реципиента

Всяко усвояване на социалния опит (език, норми и обичаи,

професионални умения и пр.) е комуникационна дейност, краен
реципиент на която е паметта, където се концентрират
получените смисли. Функцията на комуникатора (на активния
субект) – в зависимост от вида комуникационна дейност –
може да бъде реализирана от други хора (микрокомуникация),
от социални групи (мидикомуникация), от обществото като цяло
(макрокомуникация). Следва да се направи уговорката, че тази
функция е изпълнима единствено ако самите комуникатори
притежават памет, в която са съсредоточени предаваните
смисли. Не е възможно да съществува субект на комуникацията,
който сам не помни нищо.
Паметта на комуникатора се приема за индивидуална памет,
ако става дума за микрокомуникация, и за социална – ако се
има предвид мидикомуникация или макрокомуникация. В
зависимост от социалните субекти, носители на социалната
памет, тя се дели на групова памет и памет на обществото.
Подобна последователност води и до понятието за
общочовешка (световна) памет, субект на която се мисли
човечеството.

Индивидуална памет. От гледна точка на съхранените

значения се разграничават следните видове индивидуална
памет:
 образен (зрителен, слухов, сензитивен) – памет за
възприятията и представите, получена чрез сетивата. Този
вид се определя още като фактографически, защото
съхранява епизодите, събитията и явленията, преживени от
човек по време на целия му жизнен път;
 семантичен (смислов) или словесно-логически – памет за
думи, понятия, устойчиви словосъчетания, изказвания,
абстрактни идеи, т.е. – памет за език, текстове и знания,
изразени на този език. Видът се нарича още тезаурус (от гр.
– съкровище) и се обяснява като съвкупност от лексикални
единици или изрази с фиксирани смислови парадигми;
 афективен (емоционален) – съхранява положителните и
отрицателните емоции – „памет на сърцето”;
 моторен – памет за реакции на опредени мотиви, подбуди
управляващи поведението (напр. условните рефлекси са
разновидност на моторната памет). Този вид съхранява
фиксирани конструкции, възприети по пътя на подражанието
и/или изработени от личния опит навици, умения,
способности;
 самосъзнание – запазване на собствената си принадлежност,
самотъждествеността на личното Аз.
Благодарение на индивидуалната памет човек прекрачва
границите на наследствеността и усвоява социалния опит,
въплътен в културното наследство на социума. В семейния си
кръг детето овладява родния език и първичните навици за
поведение. След това то се приобщава към смислите и
ценностите на своите връстници, в училище започва
педагогически организираното изучаване на културното
наследство на обществото. Всяко усвояване на значения се
заключава в осъзнаването и запомнянето на определени
символи.
Индивидуалната памет гарантира свързаност и устойчивост
на човешкия опит и е предпоставка за социализация на
личността. Според Сергей Рубинщайн „без памет
съществуването би било мигновено. Миналото би било мъртво
за бъдещето. Настоящето, в хода на своето осъществяване, би
изчезвало безвъзвратно в миналото. Не биха съществували
нито знания, нито навици, основани на миналото. Не би
съществувал психически живот”. (Рубинщайн 2000)

Групова (колективна) памет. Структурата и съдържанието на

груповата памет зависи от субекта носител, т.е. от социалната
група, притежател на тази памет. Под социална група се
разбира обединение от хора, което има специфична структура,
съответни функции и свой начин на съществуване в
пространството и във времето. Именно структурната
организация, функционирането на групата и пространствено-
времевият й модус определят статуса й, формират нейното
битие и развитие. Върху характеристиките на социалната група
оказват влияние общността, в която е включена, и индивидите,
от които е съставена. Признаците, класифициращи тези
обединения, са твърде много. Сред основните отличителни
белези е числеността, която диференцира:
 малки социални групи – семейство, връстници от детството,
от училище, от университета, колеги, приятели и т.н.
Общуването се осъществява чрез непосредствената
междуличностна микрокомуникация по формулата индивид
– подражание/управление/диалог – индивид.
 големи социални групи – социално демографски (сближени
по пол, възраст, образование, националност и пр.);
производствено-икономически (по съсловно-класова
принадлежност, професия, ценз и др.); обществени
обединения (политически партии, религиозни общности,
профсъюзи и пр.) и т.н. Комуникационните дейности са от
вида микро- и мидикомуникация на индивидуално и групово
ниво и се реализират чрез всички комуникационни
действия.
 масови съвкупности (случайна тълпа, масова аудитория и
др.п.) – според съществуването си във времето са
епизодични (кратковременната тълпа на улицата) или
стабилни (населението на една държава). Взаимодействието
е макрокомуникация на масово ниво.
(Вж. табл. 3.1. на стр. 40.)
Очевидно е, че епизодичните масови съвкупности (за
разлика от стабилните) не биха могли да изградят групова
памет. Съхраненото в паметта на малките групи е сумата от
индивидуалната памет на всеки техен член и е значимо само в
пределите на групата. Малките групи с развита диалогова
комуникация притежават невеществена памет (спомени от
паметни събития, срещи, приключения, съвместни
преживявания и т.н.) и веществена памет (запазени реликви –
снимки, писма, записи и пр. предметни символи).
Не във всички големи социални групи съществува
потребност от социална групова памет и възможности за
нейното формиране. Многочислените и разсредоточени
социално-демографски общности не се нуждаят от това.
Групите с общ имуществен ценз или обща съсловно-класова
принадлежност също не създават особени мнемически
образувания.
Потребност от запазването на общи социални смисли
(знания, умения, стимули, емоции), които да предават във
времето, съществува при професионалните групи и
обществените обединения, които в контекста на социалната
комуникация се дефинират като целеви социални групи. Те са
натоварени с изпълнението на определени социални функции,
които изискват консолидирането на групата, запазването на
положителния опит и традиции, съхраняването и предаването
им между членовете на общността. Именно целевите групи са в
основата на системата от социални комуникации, изграждащи
груповата памет.
Груповата памет се състои от множество раздели:
 специален език, който си служи с термини и понятия,
непонятни за непросветените;
 недокументирани, устно предавани между членовете на
общността значения, формиращи общото самосъзнание;
 документиран (писмен, печатен, електронен, предметен)
фонд, основен източник на смисли за групата –
идентификационни символи (емблеми, отличително облекло,
фирмени знаци), групови реликви, нормативни документи и
пр., които подлежат на дълговременно съхранение;
 установени норми на поведение (вътре и извън групата),
кодекси, клетви (напр. Хипократовата клетва);
 специфични умения, свързани с изпълнението на
професионални или специални социални функции;
 материален фонд – специални сгради, помещения (храмове,
институционални сгради, лаборатории и пр.), професионален
инструментариум, технически връзки и др.
Благодарение на груповата памет целевите социални
общности изграждат своя субкултура, която (за разлика от
господстващата масова култура) се базира на естествено,
исторически създадената обществена памет. Паметта на
националните диаспори, съществуващи в иноезична среда, по
своята структура се доближава до тази в целевите групи.
Според френския социолог Морис Халбвакс паметта се
характеризира с колективната си обусловеност. Това обаче в
никакъв случай не означава, че отделните социални групи са
реални субекти на паметта – да запомнят, съхраняват,
възпроизвеждат и забравят определени смисли могат
единствено индивидите. Паметта е колективна (групова),
защото индивидите, които принадлежат към дадена общност,
са в състояние да извършат присъщите мнемически действия
само благодарение на наученото и усвоеното от другите в
общуването и взаимодействието си с тях. В интерпретацията на
Халбвакс индивидуалната памет е уникална свързаност между
различните движения на паметта в „социалните рамки”,
задавани от отделните общности, към които принадлежи
индивидът – никоя индивидуална памет не може да остане
изолирана и затворена (не е самодостатъчна), а индивидът
винаги е зависим от отправните точки, които му дава социумът,
за да съживи собствените си спомени. Членовете на
съответната група са организирани от смисли и спомени, които
се отнасят до общото им близко минало и ги
(само)идентифицират като група. (Халбвакс 1996)
 Груповата памет се изгражда на базата на индивидуалната,
но притежава своя социална обусловеност, която е свързана не
с лични спомени и преживявания, а с реконструиране на
колективната история в социалното съзнание на хората.
Общото минало и актуализирането му в настоящето е
необходимо, за да се почувства всяка група (голяма или малка)
истински колектив.
Човешкото общуване и процесите на социализация, през
които преминава всеки член на дадено общество, поддържат и
правят възможно съхраняването на миналото в колективното
съзнание. Комуникационната способност осигурява живота на
колективната памет. Именно участието на индивида в
комуникационните процеси способства за изграждането на
индивидуалната му памет (която всъщност е функция на всяко
субективно обвързване с различни социални групи). С
изгубването на възможността за общуване или с промяната на
социалната рамка (което е напълно нормално в течение на
времето) настъпва забравата.

Социална памет. Съдържанието на социалната памет на

стабилните масови съвкупности (общества) формира знанията,
уменията, стимулите и емоциите, полезни за съществуването на
съответното общество (безполезните значения отпадат от
паметта). Социалните смисли са естествени (извънкултурни,
предавани генетически) и изкуствени (културни), създадени от
колективния разум на обществото. Това предопределя
структурата на социалната памет, която се изгражда на две
нива:
1. Генетическо наследство (социално/колективно несъзнателно
ниво) – психическата основа на социалната памет, която се
състои от общочовешките (родови) смисли – архетипите,
социалните инстинкти (потребността от общуване),
етническите смисли и др.
2. Културно наследство (културна памет) – надгражда се над
генетическото наследство. Състои се от (1) невеществена
част (духовна култура) – общественото съзнание,
формирано от национален език, обичаи, знания и умения,
получени от предходните поколения или новосъздадени от
настоящите, и (2) веществена част (материална култура) –
артефакти (изкуствено създадени изделия: паметници на
културата, специални комуникационни продукти, оръдия на
труда).

МАТЕРИАЛНА КУЛТУРА
3 ВЕЩЕСТВЕНО КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
2
ДУХОВНА КУЛТУРА
НЕВЕЩЕСТВЕНО КУЛТУРНО
НАСЛЕДСТВО
1
. ГЕНЕТИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО
… СОЦИАЛНО НЕСЪЗНАТЕЛНОТО

Легенда: 1. СОЦИАЛЕН МАНТАЛИТЕТ

2. КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО (КУЛТУРНА ПАМЕТ)
3. СОЦИАЛНА ПАМЕТ

Фиг. 7.1. Нива на социалната памет

Генетическото наследство (социално несъзнателното)

служи за психическа основа на невеществената част от
културното наследство (духовната култура) и опосредствано се
отразява във веществената част (материалната култура). (Фиг.
7.1.)
 Социалният манталитет (начинът на мислене, обусловен от
степента на културното развитие на отделния човек) отразява
живата социална памет. Той е единство от неосъзнатите
(генетическото наследство) и осъзнатите смисли
(невещественото културно наследство – духовната култура).
Основателят на аналитичната психология Карл Юнг
определя компонентите на колективно несъзнаваното като
архетипи. Те съществуват във фолклора и литературата в
продължение на хилядолетия. Терминът произхожда от гръцки
език (от гр. arche – начало и typos – образ; archetypе – модел,
пример) и се тълкува като праобраз, праформа.
Архетипите се предават от поколение на поколение по
генетичен път (архетипът на майката, майчиният комплекс,
архетипът на детето, на духа и т.н.). Според Юнг колективно
несъзнателното е част от психиката, което може да се отдели от
лично несъзнателното само негативно, като нещо, чието
съществуване не е свързано с личния опит и затова не е лично
придобито. Лично несъзнателното се състои от смисли, които
някога са били разбрани, но са изчезнали от съзнанието,
защото са забравени или са се стеснили. Смислите на
колективно несъзнателното никога не са били в съзнанието и
никога не са били усвоявани индивидуално. Те дължат
съществуването си изключително на унаследяването. (Юнг
1996: 10) Генетически предавани смисли са способността да се
изграждат предположения, да се различават причина и
следствие, сходни и различни предмети, да се броят елементи
– т.е. най-елементарните лингвистични и логически
способности (зачатъците на тези способности).
Архетипите са елемент от общочовешката социална
психология, но човечеството се дели на раси и етноси, всеки от
които притежава собствен генофонд. В етническите
генофондове са запечатани особеностите на националния
характер (говори се за особеностите на „славянската душа”, на
„северните” народи, на евреите, на китайците и др.).
Етническите особености са отразени непосредствено в
творческата и комуникационната дейност на народите, в
народното творчество и занаяти, в художествените изделия,
във вкусовете, фолклора и литературата, в обичаите и нравите
и т.н. Културното наследство на обществото винаги е
национално украсено, но заедно с това включва
общочовешките, наднационалните смисли (напр.
математическите и техническите решения).

Невещественото културно наследство (духовната култура)

е особено тясно свързано с етническата психология и тази
връзка нагледно се проявява във всичките й съставни части: (1)
естествен национален език, (2) недокументирани смисли, (3)
социални норми и обичаи, (4) технологични умения.
(1) Естествен национален език. Необходим конституиращ
елемент на всеки етнос (нация, народ). Възниква по естествен
път в хода на социалното общуване (за разлика от изкуствените
езици). Езикът е в основата на всяка духовна култура и е
основен носител на социалната памет. Той е живата връзка
между поколенията. Мъртвите езици на великите народи
(санскрит, латински, древногръцки, древноеврейски и др.) и
изкуствените езици (есперанто, идо, интерлингва и пр.) се
отнасят към документираната част от веществената памет.
(2) Недокументирани смисли. Този дял от невещественото
културно наследство включва: знания за миналото и
настоящето, емоционални преживявания и желания,
разпределени в индивидуалната памет на съвременниците;
народната памет за исторически събития и исторически
личности, фолклора и литературните герои, митовете и
практическия опит; социалните чувства (на национална гордост,
национални стремежи и идеали, исторически сложени
симпатии и антипатии).
 Изключително важно значение за съществуването на
обществото има неговото самосъзнание – т.е. осъзнаването на
принадлежността към определено социално единство, на
етническите и културните корени.
Недокументираните смисли на общественото съзнание се
делят на две части – кратковременна памет, индивидуална
памет и дълговременна памет. Продължителността на
кратковременната памет се измерва с времето на живота на
едно поколение – свидетели на едни или други паметни
събития. Дълговременната памет е предаване на смисли от
поколение на поколение в течение на векове (фолклор, митове,
традиции, самосъзнание, технически умения). В дописменото
общество ролята на дълговременната недокументирана памет е
особено важна и тази отговорност се възлага на поетически
надарените хора, които се превръщат в летописци на
социалната памет на своето общество. Гърците наричат паметта
„историческо безсмъртие” и така признават за аналогични
отношенията памет – забрава и живот – смърт.
Появата на писмеността не намалява по никакъв начин
функциите и натовареностите на недокументираната памет.
Потвърждения за постоянството и упоритостта на този вид
мнемическа дейност са безуспешните опити на различни
идеологии и политики да зачеркнат напълно или частично
невеществената памет и самосъзнание на един или друг народ,
както и неочакваната актуализация на смисли, принадлежали
на отдавна отминали времена.
(3) Социални норми и обичаи. Отнасят се към „моторния”
раздел на социалната памет, където се съхраняват
регулаторите, обезпечаващи възпроизводството (устойчивостта
и стабилността) на обществото. Нормите се делят на естествени
(развиващи се по естествено-исторически път) и изкуствени
(установени от властта). Естествените норми се реализират в
инициативите и активността на хората (затова се наричат
обичаи, традиции, бит, нрав и т.н.), а изкуствените се учредяват
под формата на закони, правила, процедури, разпоредени с
авторитета и контрола на властта.
(4) Технологични умения. Принадлежат към останалата част
от „моторната” социална памет. За разлика от обичаите,
технологичните умения нямат непременно етническа окраска.
Те гарантират възможността за производство на материални и
духовни ценности и съответстват на съвременния научно-
технически прогрес. Умението да се сътвори/произведе нещо
изисква първо умението да се създаде мислен образ на
изделието, да се състави целесъобразен план за материалното
въплъщаване на този образ и необходимите за това методи и
инструменти. Уменията се съхраняват, запечатани върху
изделията, което обуславя и мнемическата функция на тези
изделия (артефакти). Доколкото оръдията на труда и другите
артефакти са въплъщение на технологичните способности на
поколенията, които са ги създали, то следващите поколения,
усвоявайки ги, наследяват не само конкретната вещ, но и
способностите на нейния създател.
Занаятите са най-показателната част от технологичните
умения. Многочислените митове за техния произход свързват
изработването на определена вещ с повторението от човека на
стореното от Твореца в Началото. Затова и на ковачите,
грънчарите, строителите се приписва способността да общуват
с природата, разбирайки нейния език, а уменията им се отнасят
към съкровените свещени знания, достъпни само за избрани.
Тези умения се предават от майстора на ученика по пътя на
подражанието. Технологията на духовното производство
(изобразителното изкуство, хоровото пеене, танцът) също се
предава в живото общуване. Появата на писмеността не
повлиява особено на предаването на тези знания и умения,
защото те винаги са се предавали под формата на
недокументирани навици и похвати и в основата им лежи
особеното, лично, неизразимо с думи майсторство.
Вещественото културно наследство (материална култура)
се състои от три раздела: (1) документи, (2) артефакти, (3)
усвоена природа.
(1) Документи. Понятието „документ” (от лат. documentum —
образец, свидетелство, доказателство) е въведено в научната
терминология в началото на 20. век от Пол Отле. Той
разширява приетите дотогава книжни рамки на библиотечното
дело и библиографията с включването не само на
журналистически статии, но и на вестникарски съобщения,
статистики, фирмени реклами, гравюри, фотографии, схеми
диаграми и др. Всеки подобен източник на информация Отле
нарича „документ”, визирайки под това понятие „всичко, което
с графически знаци изобразява определен факт или идея”.
Документите са хранилище на човешката мисъл и слово, взети
в единство и изразени с видими следи. В този смисъл
документи са както йероглифите на Сфинкса или на каменните
храмове, папирусите, свитъците кожа и т.п., така и
звукозаписната лента, грамофонните плочи, оптичните дискове
и пр. Впоследствие понятието се разширява още повече и
обхваща хербариите и сбирките от минерали, етнографските
експонати и историческите реликви. Границите на
документалните канали са трудно различими, а
необходимостта от широка типизация – наложителна. Затова е
важно актуалното дефиниране на понятието.
В настоящия текст под „документ” се разбира устойчив
веществен обект, предназначен за използване в смисловата
социална комуникация в качеството на завършено съобщение.
В определението се акцентува върху отличителните признаци
на документа:
 наличие на смислово съдържание, доколкото всяко
социално-комуникационно съобщение е носител на смисъл
(безсмислените съобщения са шум);
 устойчивата веществена форма, обезпечаваща
дълговременното съхранение на документа;
 комуникационната функция – документален смисъл може да
бъде придаден на обекти, които първоначално не са били
предназначени за комуникационни цели. Историко-
културните, етнографските, археологическите и пр.
артефакти се признават за документи, защото носят смисъл,
който може да бъде декодиран, подобно на текста;
 завършеност на съобщенията – този признак е обусловен от
предходния, т.е. от областта на използване на документа.
Незавършеното, фрагментарно съобщение не е пълноценен
документ, но изискването за завършеност е относително.
Недописани литературни произведения, ескизи, чернови
могат да се превърнат в документи, характеризиращи
творческия процес на техните създатели (писатели, учени,
художници) и да придобият смисъл на самостоятелна
ценност.
Документите се отличават с много голямо разнообразие по
характер и по вид. Затова и тяхната типология е твърде сложна.
Правени са редица опити за класификация въз основа на едни
или други критерии, но не всички са достатъчно убедителни.
Според знаковата си форма документите се делят на:
 писмени (ръкописни и печатни) – произведения на
писмеността, създадени на естествен или изкуствен език;
 иконични (изобразителни) – документи, носещи образ,
подобни по форма на обозначаваните обекти (рисунки,
графики, чертежи, технически планове, фотографии, в т.ч.
кинофилми, пиктограми, холограми);
 идеографични – използват условни обозначения, които
изразяват идея или цялостна концепция (напр. арабските
 цифри, които са разпространени по целия свят, без значение
как се произнасят на различните езици; музикалните ноти и
др.п.).
Изброените три типа документи са взаимосвързани. В
зависимост от използваната техника за фиксиране на
информацията и вида на носителя класификацията може да
продължи с:
 публикувани документи – предназначени за широко
обществено ползване и размножавани за тази цел с
полиграфически средства;
 непубликувани – ръкописи, незавършени произведения и
пр.;
 символни (триизмерни) – веществени обекти, изпълняващи
документални функции – музейни експонати, исторически
реликви, архитектурни паметници;
 звукови – документи, чието съдържание е предадено чрез
механичен, магнитен или друг запис на звук;
 електронни – създадени и използваеми по-нататък чрез
средствата на електронноизчислителната техника
(перфокарти, перфоленти, магнитни ленти и дискове и др.);
 комплексни – при тях се използва комбинация от няколко
начина на документиране.
Всеки документ е елемент на веществената социална памет,
а документалните фондове (библиотечни, архивни,
звукозаписни, картографски, музейни и пр.) са основните
дълговременни хранилища на социалната памет. Смята се, че
именно в тези фондове са съсредоточени всички знания,
придобити от човечеството от времето на писмеността, т.е. за
последните пет хиляди години. Документалните фондове са
главната цитадела на книжовната култура, а общуването чрез
документи е един от важните комуникационни канали.
(2) Артефакти (арт – изкуство, фактум – направено) –
целенасочено създадени от хората материални изделия
(оръдия на труда, оръжия, инструменти, машини, постройки и
др.п.), първичният смисъл на които е запечатан в тяхното
предназначение. Артефактите придобиват вторичен смисъл,
ако се разглеждат като закодирани съобщения от определена
епоха, етнос, култура. Те са свидетелства за вкуса и социалния
статус на притежателите си, за художествените и утилитарните
им ценности и т.н. В качеството си на символни (триизмерни)
веществени документи те попълват фондовете на
археологическите, етнографските, историческите и пр. музеи.
(3) Усвоена природа. Артефактите са специално
преработената от човека веществена природа, а усвоената
(култивирана) природа е природата, приспособена към
човешките потребности – напр. доместикацията
(одомашняване) на животни и растения, разораването на
земята, добивът на полезни изкопаеми, прокарването на
пътища и водни канали и пр. Варварското покоряване на
природата и потребителството на природни ресурси поставя
човечеството на границата на екологична катастрофа.
Замърсяването на водата и атмосферата, изтощените почви,
обеднената флора и фауна, унищожаването на горите и пр. са
все „паметници на културата” на хомо сапиенс, които ще бъдат
поучителни за потомците в не по-малка степен от
книгохранилищата и музейните колекции.

Анализът на структурата на социалната памет изисква

разграничаването на още два слоя, съществуващи във всички
раздели на паметта – иновации (новаторство) и традиции.
Под „иновации” се имат предвид творчески приноси
(веществени или невеществени) на личността или колектива,
предложени за включване в състава на културното наследство:
паметници на културата (здания, технически изделия,
произведения на литературата и изкуството и др.) или различни
смисли в социалната комуникация, които още не са преминали
през апробацията на времето и не са получили обществено
признание.
Традициите са жизнеспособно минало, унаследено от
предците. Те са иновации, преживели смяната на няколко
поколения. Съвременният човек живее в традиционни градове,
ползва традиционни оръдия и инструменти, употребява
традиционен национален език, традиционни литература и
изкуство. Всичко това е съхранено не само като документирано
културно наследство, но е обезпечено неговото обществено
приложение и функционалност. Няма власт или авторитет,
които да са в състояние да издигнат определена актуална
иновация в ранг на традиция или да зачеркнат (изкоренят)
рязко даден обичай.
Традициите се пазят от отношението на обществото към тях.
Те се основават на неосъзнатите социални смисли и
принудителната им тежест е много по-силна от натиска на
юридическите разпоредби. Механизмът на предаване на
традициите не е свързан с управленческото въздействие, а се
отнася към доброволното подражание. Те непрекъснато се
възраждат в процеса на практическата дейност на хората и се
превръщат в навици, притежаващи непреодолима
подбудителна сила, скрита в дълбините на социално
несъзнаваното.
Традициите обезпечават комуникационното взаимодействие
между поколенията – натрупването, съхраняването и
разпространяването на обществения опит. Затова те формират
специален слой в социалната памет, преминаващ през всички
нейни раздели.
Освен социално-мнемическите си функции, те изпълняват
още немаловажни задачи:
 конституираща функция – цивилизациите, политическите
режими, религиите, научните школи, художествените
течения и др.п. са в пряка зависимост от поддържането и
 възпроизвеждането на съответните традиции, в противен
случай са нежизнеспособни;
 емоционално-експресивна функция – устойчивостта на
традициите се крие в тяхната привлекателност, в
съответствеността им с психологическите нагласи и
очаквания на етноса;
 консервативно-охранителна функция – противопоставяне
на чуждите за дадено общество външни иновации и заедно с
това неформален, но строг контрол за спазването на
традиционно приетите норми и обичаи.
Традициите са инерционния механизъм, който придава
неповторимия облик и устойчивост на социума. И
лекомисленото им отхвърляне, и неразумното им предозиране
са еднакво опасни за рационалния баланс.

Табл. 7.2. обобщава структурата на социалната памет като

взаимосвързаност между генетическото и културното
наследство (социално несъзнателното и културната памет).
Съвкупността на знаковите раздели (естественият национален
език и недокументираните смисли) образува обществения
тезаурус – множеството от слова и текстове, свързани по
между си със смислови (парадигматични) отношения. От своя
страна социалните норми и обичаи и технологическите умения
формират съвкупност на смислите, които нямат знакова форма.
Документите визират значенията, описани с различни знаци
(с изключение на символните документи, опериращи с
нагледни или абстрактни образи). Артефактите и усвоената
природа са материалните вещи, придобити от културното
човечество.
 ГЕНЕТИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО
СОЦИАЛНО НЕСЪЗНАТЕЛНОТО
ЕТНИЧЕСКИ СМИСЛИ ОБЩОЧОВЕШКИ СМИСЛИ
(АРХЕТИПИ)

КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО
КУЛТУРНА ПАМЕТ

НЕВЕЩЕСТВЕНО КУЛТУРНО ВЕЩЕСТВЕНО КУЛТУРНО

НАСЛЕДСТВО НАСЛЕДСТВО
ДУХОВНА КУЛТУРА МАТЕРИАЛНА КУЛТУРА
* * * * * * *
ЕСТЕСТВЕН НАЦИОНАЛЕН ЕЗИК

СОЦИАЛНИ НОРМИ И ОБИЧАИ

НЕДОКУМЕНТИРАНИ СМИСЛИ

ТЕХНОЛОГИЧЕСКИ УМЕНИЯ

УСВОЕНА ПРИРОДА
САМОСЪЗНАНИЕ

ДОКУМЕНТИ

АРТЕФАКТИ

ТЕЗАУРУС НЕЗНАКОВИ ЗНАЦИ МАТЕРИАЛНИ

СМИСЛИ ВЕЩИ

Легенда: * Поле на иновациите

Поле на традициите

Табл. 7.2. Структура на социалната памет

 В заключение е уместно да се отбележи връзката между
социалната памет и историческата наука. Социалната памет
(във веществената и невеществената си форма) е обект на
историята, а значенията от миналото са неин предмет.
Историческата наука е социалната памет, обработена и
осмислена с научни методи.

АКЦЕНТИ

1. Съхраняването на социалните смисли се обезпечава от

индивидуалната и социалната памет. Социалната памет се
дели на невеществена (естествена) част и веществена
(изкуствена) част.
2. Индивидуалната памет се развива в психическия хронотоп
(психическото пространство и време), невеществената
социална памет съществува в социалния хронотоп
(социалното пространство и време), а веществената
социална памет принадлежи към материалната култура, за
която действа физическият хронотоп (астрономическото
време и геометрическото триизмерно пространство).
3. Социалната комуникация е източник и средство за
поддържане и развиване на социалната памет, за
натрупване на културни и исторически значения. Всяко
усвояване на социалния опит (език, норми и обичаи,
професионални умения и пр.) е комуникационна дейност, в
която активни, целенасочени субекти комуникатори са
индивиди (микрокомуникация), социални групи
(мидикомуникация) или обществото като цяло
(макрокомуникация), а краен реципиент е паметта, където се
концентрират получените смисли.
4. Груповата памет се изгражда от съвкупността на
индивидуалната памет на всеки член на групата, но
 притежава своя социална обусловеност – общото минало и
актуализирането му в настоящето, което
(само)идентифицира обединението.
5. Социалната памет се формира от социалните смисли
(знанията, уменията, стимулите и емоциите), полезни за
съществуването на съответното общество, които са
естествени (извънкултурни, предавани генетически) и
изкуствени (културни), създадени от колективния разум на
обществото.
6. Генетическото наследство (социалното несъзнателно ниво) е
психическата основа на социалната памет и се състои от
общочовешките (родови) смисли – архетипите, социалните
инстинкти (потребността от общуване), етническите смисли и
др.
7. Културното наследство (културна памет) се състои от
невеществена част (духовна култура) – естествен
национален език, недокументирани смисли, социални норми
и обичаи, технологични умения – и веществена част
(материална култура) – документи, артефакти, усвоена
природа.
8. Документалният фонд е важен раздел от социалната памет
на всяко цивилизовано общество. Документът е стабилен
веществен обект, предназначен за използване в социалната
комуникация в качеството си на завършено съобщение.
9. Съвременната култура се характеризира със стремителен
ръст на документираното обществено знание, което води до
възникването на информационна криза – непрекъснато
противоречие между постоянно растящите обеми на
текущата информация и информационните фондове и
физическите (не)възможности на индивидуалната памет да
ги усвои.
 Тема 8.
Комуникационни канали
Генезис на комуникационните канали.
Нови медийни технологии

Комуникационният канал се мисли като специално

формирана реална или въображаема (абстрактна) проводима
среда, в която съобщението се движи от комуникатора към
реципиента. Наличието на връзка (контакт) е ултимативно
необходимото условие във всяка форма на комуникационната
дейност (подражание, управление, диалог). Комуникационният
канал прави възможна тази връзка. Той предоставя на
участниците в акта на комуникацията средства за създаване и
възприемане на съобщения (знаци, езици, кодове, материални
носители, технически устройства и пр.).
Комуникационната дейност, както вече беше подчертано, е
движение на смисли (знания, умения, стимули и емоции) в
социалното време и пространство, но комуникационният акт се
осъществява винаги в конкретен физически хронотоп,
следователно движението в комуникационните канали протича
в геометрическото пространство и астрономическото време. По
своята същност комуникацията е духовна дейност, но за
нейното осъществяване са нужни материално-технически
средства, ролята на които се възлага на комуникационните
канали. Т.е. комуникационните канали са материалната страна
на социалната комуникация, те обезпечават движението не на
смислите, а само на материалното им въплъщение в
конкретните съобщения, носители на смисловото съдържание.
Развитието на човечеството от първобитното варварство до
постиндустриалната цивилизация е съпроводено от
постоянното увеличаване на количеството и възможностите на
комуникационните канали. В хода на антропогенезата
естествените канали се обогатяват и допълват от изкуствени,
съзнателно създадени от хората.
 Естествени комуникационни канали. Те използват
вродените, естествено присъщи на хомо сапиенс средства за
предаване на смисли във физическото пространство и са два
вида – невербални (несловесни) и вербални (словесни):
 невербалните са най-древните комуникационни канали,
възникнали в хода на биологическата еволюция дълго преди
появата на човека. Водят началото си от зоокомуникацията,
присъща на висшите животни. За да изразят преживяваните
от тях емоционални състояния (страх, болка, гняв и т.н.),
животните използват звукови сигнали, различни пози и
движения (кучето маха с опашка, когато е доволно, свива
уши и показва зъби, когато го е страх, и др.п.). Невербалният
канал се употребява активно от хората в процеса на
микрокомуникацията;
 вербалните канали са достъпни единствено на човешкия
род, притежаващ речева способност и естествен език.
Речевата способност е отличителен признак на хомо
сапиенс, появила се в резултат на неврофизиологически и
анатомически преобразувания в организма на прачовека:
функционалната асиметрия на главния мозък, възникването
на центровете за управление на говора и разбирането на
речта, развитието на артикулационния апарат, намаляването
на размерите на челюстта и зъбите и др. Животните не могат
да говорят именно защото не съществуват природните
предпоставки за това. По тази причина вербалният канал се
смята за естествен.
Палеолингвистите приемат, че австралопитекът остава в
пределите на нечленоразделната реч на зоокомуникацията,
питекантропът владее примитивната диалогова реч, състояща
се от думи-изречения, неандерталецът строи прости
граматически конструкции, подобно на малограмотните или
учещите се да говорят деца, и накрая – кроманьонецът усвоява
монологовата реч и сложните граматически структури.
 Изкуствени комуникационни канали. Потребността от тях
възниква, когато комуникатор и реципиент, лишени от
непосредствен контакт (не могат да се видят и да се чуят) имат
потребността от обмяна на значения – т.е. съществуват
социокултурни смисли, които трябва да бъдат предадени. Това
е свързано с транслирането на полезен практически опит или с
магическите вярвания на първобитните хора. За
удовлетворяването на тази първична комуникационна
потребност се използват два изкуствени канала, които се
развиват по различно време, но сравнително скоро след
появата на съвременния вид човек:
 каналът на иконичните документи – графични (върху кости,
камък или дърво) и живописни (едноцветни или многоцветни
върху стените на пещерите) изображения;
 каналът на символните (триизмерни) документи – амулети,
украшения, талисмани, статуетки, притежаващи магически
смисъл.
Тези комуникационни канали изпълняват явни социални
функции – магическа (култова) и педагогическа – предаване на
полезния опит на подрастващото поколение. Заедно с това те
имат не толкова осезателна, но важна мисия – засилват
абстрактното мислене (интелектуална функция) и развиват
чувството за хармония и красота (естетическа функция).
Вербалният и невербалният канал създават основата за
формиране на устната и на документната комуникация – двата
клона на социалната комуникация, които имат решаващо
значение за установяването на словесната и на книжната
култура. Всички първоначални канали подготвят възникването
на по-късните форми за опосредстване на комуникацията:
художествените (в сферата на изкуството) и техническите (в
областта на техниката).
 Художествените комуникационни канали са:
 музика и танци – произлезли от невербалния канал;
 поезия и риторика – развили се от вербалния канал;
 театър – синтетично изкуство, обединяващо двата
естествени комуникационни канала (вербален и
невербален);
 графика и живопис – породени от иконичния канал;
 скулптура и архитектура – водещи началото си от канала на
символните (триизмерни) документи.
Безспорно най-важното събитие в историята на човешката
цивилизация е изобретяването на писмеността (т.е.
откриването на още един комуникационен канал), резултат от
еволюцията на иконичните средства.
Първата писменост са йероглифите, които са силно
схематизирани еднотипни рисунки. Въпреки родството й с
художествения канал, развитието на писмеността е в пряка
зависимост от утилитарната й ефективност и степента на
развитие на техническите средства, които улесняват писмената
комуникация и я правят по-оперативна, по-евтина, увеличават
дистанцията и комфорта.
 Технически форми за опосредстване на комуникацията.
Едно от най-великите човешки открития е книгопечатането.
През 19. век документната комуникация се разраства
благодарение на хартиената промишленост и полиграфията,
които осигуряват големи тиражи на вестници, списания и книги
и обезпечават книжния пазар. Заедно с това се появяват
големите технически изобретения, които разширяват
възможностите на комуникационните канали и ги освобождават
от пространствените ограничения:
 фотографията – смята се, че първата успешна фотографска
снимка е направена през 1822 г.;
 телеграфът – 1837 г., Самюел Морз;
 телефонът – 1876 г., Александър Бел;
 звукозаписът – 1877 г., Томас Едисон;
 киното – 1895 г., братята Люмиер;
 радиото – 1895 – 1897 г., Александър Попов – Гулиелмо
Маркони.
Тези исторически открития бележат първата техническа
революция в сферата на социалната комуникация. Втората се
разгръща през 20. век – развиват се звуковото кино,
телевизията, видеозаписът, компютърът, електронната поща,
глобалната комуникационна система интернет. Всичко това
маркира появата на нов вид социална комуникация –
електронната. Тя все още е в процес на формиране:
многообещаващи са възможностите на мултимедията (текст +
движещо се изображение + звук), експериментира се с
разпознаването на текстове и изображения по речеви сигнали
на входа и изхода на информацията в компютърните системи и
пр.
Човечеството е на прага на синтез на всички известни
видове комуникация: устна, документна и електронна.
Трите основни вида на съвременната социална комуникация
съчетават в себе си родствени комуникационни канали:
 устната комуникация използва едновременно и в
неразривно единство естествените вербални и невербални
канали. Нейното емоционално-естетическо въздействие
може да бъде подкрепено с използването на такива
художествени канали като музика, танц, поезия, риторика.
Към нея се отнасят дори и пътешествията с познавателна
цел – експедиции, туризъм и др.;
 документната комуникация използва изкуствено създадени
документи – изначално иконични и символни, а
впоследствие – писмеността, печата и различните
 технически средства за предаване на смисли във времето и
пространството;
 електронната комуникация се основава на сателитните
връзки, микроелектронната и компютърна техника, на
оптическите устройства и пр.

УСТНА КОМУНИКАЦИЯ
вербални и невербални
канали

1 2
1
.

. 4
. ДОКУМЕНТНА
ЕЛЕКТРОННА КОМУНИКАЦИЯ
КОМУНИКАЦИЯ 3 иконични и
цифрови канали символни канали

Легенда: 1. Радио и телевизия

2. Звукозаписи и видеозаписи
3. Текстове, разчитани от машини
4. Нови медии

Фиг. 8.1. Връзки и отношения между основните видове

комуникационни канали
 Всичките основни видове социална комуникация си
взаимодействат, образувайки хибридни комуникационни
канали и средства – напр. радио и телевизия, звукови и
видеозаписи, машинно читаеми текстови документи и др.п.
Фиг. 8.1. схематично илюстрира отношенията между
различните видове средства за комуникация. Централната им
пресечна област принадлежи на новите медийни технологии,
използващи в комплекс всички възможни комуникационни
канали. Възникващите нови средства за комуникация
наследяват доминиращите черти на по-ранните и оказват
влияние върху вече съществуващите, а всички заедно
еволюират в рамките на една разширяваща се адаптивна
система.
Според един от пионерите на електронното публикуване –
Роджър Фидлър, новите комуникационни технологии не се
появяват спонтанно и независимо – те възникват постепенно
чрез метаморфоза на старите и винаги им е необходимо
повече време от очакваното, за да постигнат успех – времето
поне на едно човешко поколение (напр. интернет платформите
са изобретени през 1967 – 1969 г.). Фидлър формулира
няколко варианта за осъществяването на подобна
метаморфоза:
1. Ко-еволюция и съвместно съществуване. Всички средства за
комуникация в определен период еволюират едновременно
и се превръщат в комплексни адаптивни системи. След
възникване на новата форма тя въздейства в различни
степени за обогатяването на вече съществуващите модели.
2. Свързано разпространение. Новата форма за комуникация
се развива продължително, последователно и непрекъснато
в резултат на преобразуването на старите модели. След
появата й те се адаптират и не изчезват, а продължават да се
осъвременяват.
3. Реформиране – новите образци усъвършенстват и
разпространяват доминиращи черти от предишни форми на
комуникация.
4. Оцеляване – всички съществуващи комуникационни форми
непрекъснато се приспособяват и адаптират. Само някои от
тях изчезват.
5. Възможности и потребности – технологичните предимства
не са достатъчни за налагане на новите модели на
комуникация. Необходими са още гаранции за предлаганите
модерни възможности, но въпреки това те се развиват,
поощрявани по социални, икономически и политически
причини. (Фидлър 2005)
Много са новите комуникационни канали, разширили
неимоверно полето на електронната комуникация. Те
възникват с появата на информационната мрежа и са базирани
на компютърни и дигитални технологии: специални аудио-
визуални компютърни ефекти; видео в мултимедиен формат,
получавано по интернет; виртуална реалност; високо-
интерактивен потребителски интерфейс; мобилни презентации
и компютърни възможности; комуникации, изискващи
широколентови технологии (карти за данни, идентификационни
модули, роуминг, клетъчни мрежи); CD, DVD, медийни
платформи; интегриране на телефонни и дигитални данни; он-
лайн общности; микроустройства със системно програмиране;
излъчване на програми по мрежата в реално време и пр.
Терминът нови медии обозначава средоточието на трите
вида социална комуникация: устна, документна и електронна.
(Вж. фиг. 8.1.) Той все още не е точно дефиниран и създава
определени неясноти. Съдържанието му има отношение и към
старите медийни форми (вестници и списания), които
представят класически текст и графика в нова
компютърномрежова среда – преструктурират се и се
трансформират постепенно в модерни форми за генериране на
съдържание.
Ключови характеристики на новите медии са:
интерактивност, дигиталност, хипертекстуалност, виртуалност,
активно участие на потребителите, децентрализираност,
фрагментарност, мрежови форми за комуникация. Те
осигуряват незабавен достъп до информационните източници,
компактност на информацията, равнопоставеност на
участниците в комуникационния акт и икономичност на
средствата.
Новите медии изграждат различна и непозната до този
момент комуникационна среда, която създава повече
възможности за комуникационни дейности. Свързани са с нови
жанрове и текстуални форми, появяват се нов тип обекти
(изкуствени, виртуални), нови регулации и законодателство,
променя се формата на собственост.
Основните форми на новите медии са:
 Web страници, включващи форуми, блогове и wiki;
 компютърно-опосредствана комуникация (email, chat rooms,
базирани на аватари комуникационни форуми);
 социални мрежи от типа на Twitter, Facebook, Flickr,
YouTube, LinkedIn;
 традиционни медии, представени онлайн;
 компютърни игри;
 електронни павилиони, книжарници, книги и средства за
мобилен достъп;
 платформи за генериране на съдържание от потребителите;
 интерактивна телевизия, дигитално радио;
 интернет и приложенията (социален софтуер);
 мобилни комуникационни мрежи;
 хипертекст;
 подкаст;
 мобилни средства за четене и медийни плеъри;
 виртуални светове (цифрова анимация, 3D графика);
 компютърна и дигитална музика;
 технологии за автоматично извличане на данни (видео,
аудио, графична, текстова);
 дигитално изкуство и анимация;
 системи за видеоконференции и електронно обучение;
 електронна търговия.
Според концепцията на Центъра за нови медии в Бъркли
модерните комуникационни канали радикално променят
човешкото съществуване и обществата като цяло. Все още
учените не са предложили дълбочинни критични изследвания
относно техните характеристики. Хуманитаристите
интерпретират новите медийни технологии като предаване на
текстове и съхраняване на образи, без критично да изследват
отделните обекти и взаимодействието между тях. Технолозите
ги приемат като възможност за подобряване на
жизнедеятелността чрез нови форми за социална комуникация
и естетическо изразяване, без да отчитат особеностите на
историческото развитие и комплексния опит на човека.
Творческите професии използват новите медии за
разработване на креативни проекти и образци, но без да
познават изцяло технологическите им възможности и
ограничения. Липсва пълно и точно теоретическо, практическо
и историческо разбиране за спецификата, дизайна и
измеренията на новите медии.
Новите медии стимулират дълбоки промени, свързани със
създаването, разпространението и използването на
съдържание. С навлизането им реално се създават условия за
осъществяване на двустепенния симетричен модел на
комуникация. Всички участници в комуникационния процес
притежават възможността да изграждат, да транслират и да
управляват свое съдържание и да инициират комуникация.
Актуалните комуникационни канали предоставят възможност
да се възстанови диалогът като основна форма за общуване,
обезпечават равнопоставеност на страните и позволяват
свободната обмяна на смисли. Културните последици от
разпространението на модерните комуникационни канали се
очертават в няколко посоки:
1. Основните компютърни умения на всяко следващо
поколение са на значително по-високо равнище от тези на
предхождащите го поколения.
2. Все по-остра става социалната и културна потребност на
хората да обменят свободно смисли (знания умения,
стимули и емоции); да не бъдат само обекти в
комуникационния акт, а да се изявяват като активни субекти
в предаването на информация, в разпространяването на
новини, в изразяването на мнения и схващания.
3. Всеки участник във виртуалното общуване получава шанса
да бъде забелязан, да бъде чут, да бъде видян, да бъде
значим и в същото време новите комуникационни канали
понасят (и в известно степен предполагат) анонимността.
4. Реабилитирана е доскорошната невъзможност на всички
хора реално и неконтролируемо да участват в
информационните потоци на човешкото общество, на цялата
световна цивилизация.
5. Личният живот на човека става все по-видим и открит –
всеки заинтересован може да направи справка за търсените
от него лични данни (име, фотоси, партньори и пр.).
6. Комуникационните умения на хората се развиват
непрекъснато, но не се променят съгласно очакванията.
Например 1/5 от населението на САЩ е функционално
необразовано от гледна точка на новите медии.
Мащабното навлизане на интернет във всички сфери на
живота поражда множество социално-икономически,
политически и правни последици. Една от най-важните е
разбиването на монопола върху информационните източници и
следователно върху контрола на информационните потоци,
осъществяван от медийните компании и различните държавни,
стопански и политически институции. Многобройните срещи и
обсъжданията на най-високо равнище, посветени специално на
контрола над глобалната мрежа, недвусмислено говорят за
това. Размиват се границите между старите елити на
индустриалното общество и масите. Информацията днес е
напълно постижима за всички, по всяко време и на всяко място.
Нещо повече – всеки може да участва в създаването на тази
информация, без да разполага за това с някакъв значим
собствен ресурс.
Съвременните комуникационни технологии налагат нови
психологически параметри. Променя се концептуалната основа
на мисленето, което е непосредствен резултат от
многопосочния и интерактивен характер на компютърния
обмен на данни. Строго организираната комуникация,
протичаща единствено от комуникатора към реципиента, е
свързана с устойчива система от представи с относително
твърдо смислово ядро. На многопосочния информационен
обмен – без ясен източник и авторитет и с постоянно
променящо се, в хода на получаването и препращането,
съдържание на съобщението – съответства аморфна, подвижна
структура на мисленето. В нея представите постоянно се
видоизменят в зависимост от контекста. Общуването в мрежата
формира своеобразно „мрежово съзнание”. „Липсата на
устойчивост и завършеност на комплекса от наличните в даден
момент представи е основната трудност всяка новопостъпила
информация да бъде критично оценена по достоверност,
ценност, надеждност и т.н. Тя просто попада в „подвижните
пясъци” на неструктурираната йерархично мрежа от представи
и в зависимост от динамично променящата се комуникативна
ситуация изгражда случайни връзки, поражда произволни
асоциации, създава моментни емоции; временни образи и
идейни конструкции, които могат сполучливо да се обобщят с
термина „анархически разум”. (Кондев 2012)
Друга особеност на мисленето, провокирана от общуването
в интернет, е снижаването на общото равнище на
информираност, което се отбелязва от редица автори. Това
изглежда парадоксално, но може да се обясни със загубата на
мотивация за целенасочено придобиване на знания и
интелектуалната леност, предизвикани от увереността, че
необходимата информация винаги е на разположение.
Големият проблем тук е, че без наличието на сериозни
предварителни познания не може да се осъществи
задълбоченото осмисляне и творческа преработка на
сведенията, подбрани с оглед решаването на дадена конкретна
задача.
Познавателните и емоционално-волевите характеристики,
които съзнанието на съвременния човек добива в хода на
общуването в киберпространството, са предпоставка за
формирането на поведенчески модели, напомнящи за тези на
тълпите. Понятието „тълпа” е въведено в теоретична употреба в
края на 19. век от Густав Льобон. (Льобон 2005). Карл Ясперс
доразвива неговите идеи и задълбочено анализира характерни
колективни състояния, които обобщава с термина „психология
на масите”. (Ясперс 2001) Тълпата не е механичен сбор от
индивиди, а специфично образувание, при което възникват
колективни преживявания, притежаващи следните основни
характеристики:
 размиване на границите на индивидуалното „Аз” и почти
безостатъчното му разтваряне в „колективната душа” на
съпреживяващите;
 драстично намаляване на способността на отделния
индивид да осмисля рационално заобикалящата го социална
действителност за сметка на емоционално-импулсивното ѝ
възприемане, което поражда множество илюзии, а понякога
 и откровено екстатични състояния от типа на
халюцинациите;
 срив на критичното отношение към сигналите от
заобикалящата среда, което води до отслабване на волята и
падане на задръжките до степен, позволяваща участието в
крайни действия с героичен или престъпен характер.
Посочените характеристики на тълпата в някои отношения
напомнят за типа колективни психични състояния и действия,
формирани на основата на общуването в Мрежата, и дават
основания за възникване на понятието „виртуална тълпа”.
Макар и да няма строго теоретично значение, то поражда
асоциации, които не са лишени от евристична стойност.
Все по-голяма популярност добива идеята за завръщането
към началото на човешкото общуване, за спиралата на прехода
от фиксираното към свободното съдържание, която всъщност
възстановява културата на устното народно творчество на едно
ново равнище. Датският учен Томас Петит дори развива
теорията, че целият период след изобретяването на пресата на
Гутенберг (500-те години на господство на печатния текст
върху информацията между 15. и 20. век) е просто една пауза,
прекъсване в обичайния поток на човешката комуникация.
Петит въвежда в широка употреба понятието „скобите на
Гутенберг”. (Фиг. 8.2.) Според него в продължение на 500 г.
знанието е затворено във фиксирани формати, приети за
достоверна версия на истината, а днес интернет завръща
човечеството към времената отпреди Гутенберг, в които
комуникацията се формира от живите и ефимерни устни
традиции. В постпечатната ера информацията – вярна или
невярна – идва отново от „хората около нас”. Т. Петит смята, че
модерният човек мисли по сходен начин със средновековния
селянин – информацията и в двата случая се придобива от
клюки, слухове и разговори.
 В същата посока разсъждава и главният изпълнителен
директор на социалната мрежа Twitter Дик Костоло: „В Древна
Гърция новините и информацията са се разпространявали на
агората и всеки се е упътвал натам след обяд. Там, на градския
площад, информацията се е обменяла без филтър и във всички
посоки." (http://www.segabg.com/article.php?id=675130)

ПРЕДИ СКОБА НА СЛЕД

СКОБАТА ГУТЕНБЕРГ СКОБАТА

претворяващо оригинално семплиране

колективно индивидуално ремиксиране
контекстово автономно заемане
нестабилно стабилно преоформяне
традиционно канонично присвояване

ПРЕДСТАВЛЕНИЕ КОМПОЗИЦИЯ В НОВ

КОНТЕКСТ

Фиг. 8.2. Скобата на Гутенберг (Стефанов 2011)

Новото време изисква и нова адаптивност от човека и

неговата жизнедеятелност, нови знания, способности, дори нов
начин на разбиране и на възприемане на действителността.
Всеки културен или обществен феномен се осъзнава напълно
само след неговия завършек и от дистанцията на времето.
Радикалните промени са част от нашия живот и все още е
невъзможно да се видят в дълбочина, да се обхванат цялостно
и да се осмислят комплексно. Необходимо е да достигнат до
един по-зрял и по-улегнал етап.

АКЦЕНТИ

1. Комуникационните канали осъществяват връзката между

участниците в комуникацията, като им предоставят
средства за създаване и възприемане на трансферираните
смисли – знаци, езици, кодове, материални носители,
технически устройства и пр. Комуникационният канал е
специално формирана реална или въображаема
(абстрактна) проводима среда, в която съобщението се
движи от комуникатора към реципиента.
2. На всички стадии от еволюцията на човешкото развитие
неизменно се проследява една и съща закономерност:
усъвършенстването на комуникационните средства
съпровожда (или предопределя) обществения прогрес, а
той на свой ред стимулира развитието на комуникацията.
Тази закономерност се осъзнава по различни начини от
социума в отделните етапи на неговия генезис.
3. Въз основа на изходните естествени (невербални и
вербални) и изкуствени (иконични и символни) канали и в
резултат на човешката еволюция от палеолита до наши дни
се налагат три рода комуникация: устна, документална и
електронна.
4. Човечеството е на прага на синтез на всички известни
видове комуникация. В централната пресечна област на
устната, документалната и електронната комуникация се
формират новите медийни технологии, които използват
комплексно всички възможни комуникационни канали.
5. Възникващите нови средства за комуникация наследяват
доминиращите черти на по-ранните и оказват влияние
 върху вече съществуващите. Всички, в съвкупността си,
еволюират в рамките на една разширяваща се адаптивна
система.
6. С появата на информационната мрежа и
киберпространството възникват нови комуникационни
канали, които са базирани на компютърни и дигитални
технологии и се обобщават с термина „нови медии”. Те са
интерактивни, децентрализирани, фрагментарни,
хипертекстуални, осигуряват незабавен достъп до
информационните източници, компактност на
информацията, активно участие и равнопоставеност на
участниците в комуникационния акт, икономичност на
средствата.
7. Новите медии изграждат различна и непозната до този
момент комуникационна среда, която създава повече
възможности за комуникационни дейности.
 Тема 9.
Модерните поколения в парадигмата на социалната
комуникация
Комуникационни различия и нагласи в дигиталната
епоха. Комуникационни практики. Дигитална
грамотност

Седем генерации съжителстват в първото десетилетие на 21.

век според класификацията на Марк МакКриндъл. (Табл. 9.1.)
Австралийският социален изследовател и демограф анализира
характеристиките на поколенията от гледна точка на
трансформациите в комуникационния процес.

Наименование на Година на раждане

поколението

Старейшини преди 1925 г.

Строители 1925 г. – 1945 г.
Бейби бумъри 1946 г. – 1964 г.
Поколение X 1965 г. – 1979 г.
Поколение Y 1980 г. – 1994 г.
Поколение Z 1995 г. – 2009 г.
Поколение „Алфа” 2010 г. – …

Табл. 9.1. Класификация на поколенията

(МакКриндъл 2006)
 Най-старото от тях е на родените преди 1925 г. – т.нар.
Старейшини, а най-младото (появило се през 2010 г.) е
Поколението Алфа, което бележи нов етап в еволюцията на
човечеството. Родените между 1925 г. и 1946 г. са назовани
Строители, защото са положили основите на новия свят след
две световни войни. Силният демографски прираст в развитите
страни след Втората световна война и особено високата
раждаемост дават името на следващото поколение – Бейби
бумъри (baby boomers – бум на бебетата), първото
благоденстващо поколение на миналия век. Следват ги
белязаните от дигиталната революция три генерации X, Y и Z.
Комуникационните различия между тези поколения се
дължат на съществуването им при различни обществено-
политически и технологични обстоятелства. Всяко едно от тях
притежава собствен неповторим профил, който го отличава от
останалите. „Безспорно компютърната грамотност,
възприемчивостта и степента на боравене с информационни
технологии е ускорителят, подхранващ непрекъснато
генерационния конфликт. Поколенията, посрещнали новия век,
трудно комуникират помежду си и това не бива да се отрича,
нито да плаши. Необходимо е само да се изследват и опознаят
различията.” (Стоянова 2011)
Наличието и/или липсата на информационна грамотност
днес се превръща във все по-важен фактор за интегрирането
на човешкия индивид в обществото, изправено пред
предизвикателството да приеме нов начин на мислене и да
усвои нови умения. Освен от чисто финансови причини,
информационната грамотност зависи и от други социално-
психологически характеристики, сред които определящ е
възрастовият признак.
От гледна точка на дигиталната култура, цифровото мислене,
техническите умения и тяхното използване се открояват
следните четири категории човешки общности:
 чужди на дигиталното (Digital Aliens) – хората над 65-
годишна възраст. Това са поколенията на Старейшините и
на Строителите. Характерно за тях е, че те са изцяло
предшественици на цифровите технологии. Понятия като
„интернет”, „подкаст”, „онлайн игри”, „социални мрежи” и
още много др. са напълно непознати за тях;
 дигитални имигранти (Digital Immigrants) – поколението на
Бейби бумърите. Днес те са на приблизително 45 – 65
години. Достигнали са зряла възраст без цифровите
технологии. По необходимост са приели реалностите на
дигиталната революция и предизвикателството да се
интегрират в нея. Една част от тях сполучливо се възползват
от новите възможности, а останалите ги приемат с неохота;
 адаптиращи се към дигиталното (Digital Adaptives) –
поколението Х. Условно те са от 35 до 45-годишна възраст.
Цифровите технологии навлизат масово в юношеските
години на това поколение и то много добре разбира тяхната
стойност. Приема ги с желание и използва предимствата им,
трудно устоявайки на опасността да се превърне в
консуматор;
 дигитални туземци (Digital Natives) – поколенията Y, Z и
Алфа, родени в ерата на цифровите технологии.
Приблизителната им възраст днес е от 10 до 30 години.
Интернет е тяхното ежедневие, мерило и стандарт. Това е
естествената им среда, те го използват и мислят за него като
за социален инструмент. Отворени са към промените,
гъвкави, с бърза реакция – експериментират, тестват,
споделят и прилагат нови комуникационни технологии, като
развиват дигиталните си познания и присъствие.
(МакКриндъл 2011)
В разбирането на поколенията X, Y, Z и Алфа е заложен
генезисът на комуникационната революция, протичаща днес.
Поколението X е междинно и е своеобразен мост между
предшестващите и следващите го, а поколенията Y и Z крият
много от отговорите за промяната на комуникационния процес
и за правилното асимилиране на трансформацията на
комуникационните системи. Очаква се, когато днешните юноши
достигнат зряла възраст, визуалните комуникационни канали
да са изместили писмените и дори устните като основен
носител на информация, а „хората да „изживяват” събитията
чрез някаква развита форма на виртуална реалност, вместо
само да ги виждат, да слушат и да четат за тях”. (Фидлър 2005:
17) Това не означава, че новите генерации ще бъдат
неграмотни (макар тяхната граматика и правопис вече да им
изневеряват). Напротив – статистиката сочи поколението Z за
най-образованото в историята на човечеството, имайки
предвид факта, че 80% от неговите представители продължават
обучението си след 12-годишна възраст. При това поколение
вече се говори за визуален свят. То е мултимодално и с него
може да се комуникира ефективно чрез ангажиране на
различни познавателни канали.
Завършекът на буквите от латиницата с генерацията Z и
стартирането след това с гръцката азбука – генерацията Алфа –
отваря (не само символично) една изцяло нова страница.
Социолозите и демографите предвиждат следващ бум на
раждаемостта при поколението Алфа – прогнозира се, че то ще
бъде не само най-многобройното в историята на човечеството,
но и най-образованото. Отличителната разлика между него и
предходните X, Y и Z ще бъдат внушителните промени в
технологиите. М. МакКриндъл твърди, че бебетата, родени през
2010 г. и през следващите 15 години, ще тръгват на училище
по-рано и ще учат по-дълго. Очаква се Алфа генерацията да са
много по-материалистични, както и по-технологично
ориентирани. (МакКриндъл 2006: 3)
Марк Пренски (въвел в употреба термините Digital native –
дигитален туземец, коренен жител на цифровото общество и
Digital immigrant – дигитален имигрант) настоява да бъде
учреден и терминът „дигитална мъдрост” (Digital Wisdom).
Според него новите процеси правят човечеството не само по-
умно, но и по-мъдро. Концепцията за дигиталната мъдрост е
двупосочна и се отнася както за повишаването на опита и
знанията чрез използване на цифровите технологии за достъп
до познавателни сили извън личния капацитет, така и за
мъдростта в разумното използване на тези технологии. Новите
поколения ще бъдат облагодетелствани от безпрецедентен,
мигновен достъп до текущите световни дебати, цялата записана
човешка история (изобщо всичко някога написано), масивни
библиотеки и бази данни, но е изключително важно подходът
им към целия този опит и социална памет на човечеството да
бъде разумен, съобразителен и предпазлив. М. Пренски прави
смела хипотеза (като изхожда от факта, че мозъкът се
възприема като много гъвкав орган, адаптиращ се към
информацията, която получава за заобикалящата го среда),
допускайки за вероятно мозъците на тези, които
взаимодействат с технологиите, да се преструктурират от това
взаимодействие. Мозъците на „технологично мъдрите” според
него ще бъдат фундаментално различни по организация и
структура. (Пренски 2001)
Изучаването на комуникационните навици на поколенията
дава по-широка рамка на прехода към дигиталната култура. В
случая не само възрастовият признак е определящ за
конфликта и информационната пропаст между генерациите.
Вечният сблъсък между „млади” и „стари”, между
традиционното и иновативното, между консерватизма и
новаторството не се разиграва само в обусловеността на
времето. Той е белег най-вече на духа. Затова съществуват и
изключения от общите за дадено поколение признаци.
Профилът на една генерация фиксира нормите на социалния и
на културния опит, типовите реакции и символите, като
очертават нейните граници. Отделните й представители обаче
имат твърде разнородни демографски (раса, пол,
местоживеене) и социални (професия, образование)
характеристики, сходната им възраст също е относителна,
затова се търси общото в социалното им поведение – това,
което ги отличава от другите поколения. Според Людмила
Кирова хората, принадлежащи към една генерация, е възможно
да имат общи характеристики на прототипна (поколенческа)
идентичност, но това далеч не важи за всички от тях.
„Поколението не е единствено самоопределение, а и
квалификация, която правят другите. Следователно колко е
обхватът на едно поколение зависи не от годините, а от трайно
изменените нагласи на обществото. Нещо повече, реалната
размитост на феномена поколение, липсата на единство и
солидарност, такива, каквито съществуват в един социален
колектив и социална или териториална общност, изискват да се
приеме, че поколението съществува, ако се осъзнава като
такова. Тогава се развива усещане за поколенческа
идентичност и чувство за единство и солидарност. Тогава
дадено поколение се реализира в сблъсъка от социални
практики, като се стреми да наложи своя модел.” (Кирова 2012)
Когато става дума за „конфликт на поколенията",
обикновено е налице социален протест на младежта, отричане
на определени съществуващи социални отношения – т.е.
социалногруповият конфликт се проявява като генерационен.
(Мирчев 1996: 81-84) Такъв генерационен конфликт се
наблюдава и в момента. Свидетели сме на няколко поколения,
израснали не само при характерните социално-икономически и
политически промени, но и при изключително бързи
технологични трансформации, които катализират
комуникационните различия. Пропастта между поколенията е
факт навсякъде по света, но е особено осезаема в страни като
България, където социумът минава през дълъг и болезнен
преход от един социално-сив строй в друг – почиващ на
принципи като конкурентоспособност и пазарна икономика.
В днешното българско общество е лесно да бъдат
идентифицирани три социално активни генерации, като
възрастовите им рамки са твърде условни:
 стара генерация – поколение на традицията. Това са хората
над 55-годишна възраст. Тяхната основна част от живота е
преминала при историческите условия на социализма и в
настоящия момент са с нисък достъп до обществените
функции и минимална власт над тях и институциите, които
ги управляват;
 средна генерация – поколение на прехода. Хората между 35
и 55 години. Те са започнали формирането си като личности
при историческата обстановка на социализма, но се
реализират в условията на демократичните промени. В
настоящия момент владеят институционалния достъп до
обществените функции и осъществяват управлението на
официалните институции. Необходимо е да се отбележи, че
редица социално активни личности, особено политически,
икономически и културно значими фигури, макар да са хора,
надхвърлящи условната граница от 55 години, се
идентифицират със средното поколение. Отнесена към
общоприетите класификации на поколенията, средната
българска генерация включва групата на Бейби бумърите и
малобройното поколение Х;
 млада генерация – информационно поколение.
Представителите му са родени в объркващото време на
смяна на комунистическите идеали с капиталистически.
Формирали са се като личности при историческите условия
на демократичните промени, глобализацията и
информационното общество. Не помнят комунизма и не са
обременени от страха за промяна и развитие – напротив,
желанието за разнообразие и предизвикателствата са
 тяхната движеща сила. В настоящия момент владеят
неинституционалния достъп до обществените функции и
чрез интензивна комуникация имат висока степен на
информираност и солидарност и до голяма степен
управляват неофициалните комуникационни канали,
превръщайки ги в собствени институции, като влияят и върху
официалните. Основно това са хората между 16 и 35-
годишна възраст, като тук се причисляват и тези под 16
години, които засега споделят основните характеристики на
информационното поколение. Т.е. в младата генерация са
включени групите на поколенията Y и Z.
Традиционалистите са свикнали да функционират в условия
на обществен порядък и формален протокол, на насадени
квалификации, които в настоящето във висока степен се
проектират като пристрастия, предразсъдъци и липса на
адаптивност и емпатия. Представителите на поколението имат
наследено от времената на колективизма чувство за обществен
дълг и отговорност, уважение към официалните институции,
структури и авторитети, развили са подчинение, послушание,
липсва им инициативност и се придържат към статуквото. Хора
на честта, морала, търпението и саможертвата. Консервативни,
лоялни, отговорни и самодисциплинирани. Често се позовават
на миналото. Недоверчиви към предприемачеството и
поемането на стопански риск. Стремят се да оставят
професионално наследство след себе си. Работят, за да
оцелеят, и са спестовни. Възрастта им пречи да се слеят с
модерния свят, но с опита и мъдростта си са живата връзка
между поколенията.
Поколението на прехода е много по-разнородно от
останалите две, тъй като индивидуалните избори за адаптация
са били твърде различни. (Мнозина от неговите представители
в горната възрастова граница не са успели да се приспособят
напълно към съвременните условия, но не са и определящи за
общата характеристика, тъй като не са сред движещите сили,
по-скоро се родеят с предходното поколение.) Като цяло
хората от средната генерация са свикнали с постоянната
промяна, със съревнованието и оцеляването и развиват силно
изразен прагматизъм. Твърде зависими са от системата и,
доколкото отправят предизвикателства към нея, използват
предимно легални средства, за да защитават каузи, които имат
шанс да успеят. Поради постоянната смяна на правилата или
липсата на такива нямат доверие в институциите. Търпеливи са
по начин, различен от този на старото поколение:
традиционалистите работят, защото така е правилно, за
поколението на прехода ценността на упоритата работа е във
възможността за преминаване към следващото ниво на успех.
Стремят се към гъвкавост в мисленето и екипен подход към
дейностите. Признават и усвояват налаганите от новото
поколение комуникационни модели и съдействат за тяхното
„легализиране". По този начин средното поколение пренася
оставените му в наследство достижения и ги обогатява в
текущата обществена ситуация с опита си, поддържайки
баланса в социалното пространство, а така също и
предотвратява евентуалния разрив в комуникацията между
поколенията като цяло. Подобна опасност е видна, ако се
сравнят комуникационните практики на двете полюсни
поколения (стара и млада генерация), между които съществува
бездна поради драстичните разлики в социално-
икономическата и технологичната среда, в която се формират
комуникационните навици.
Информационното поколение е младо, енергично,
оптимистично в очакванията си за живота, търсещо в много по-
голяма степен лична неограниченост, самостоятелност и
възможност за себеизява. Израства в обстановка на свобода на
словото и инициатива на отделната личност, поема рискове и
нарушава правилата. Пристрастено е към своята независимост
и я отстоява с фанатизъм. Представителите му имат ясни цели и
работят усилено, когато са убедени в собствения си интерес,
или за каузи, които сами са избрали. За тях е важно да могат да
споделят открито мнението си и да се чувстват ценени.
Любознателни са и отлично разбират, че ключът към успеха в
един постоянно променящ се свят е образованието. Това
поколение отдава огромно значение на начина, по който се учи
и работи, и изисква процесите да бъдат творчески и да
осигуряват свободата на личния избор. Младата генерация
търси по-бързи и по-ефективни методи на работа, така че да
има повече време за забавления. Балансът служебни
ангажименти – личен живот се откроява като водеща
характеристика на поколението. Психолозите го обясняват най-
вече с решителността на неговите представители (видели как
работата може изцяло да обсеби човек и да го накара да
пренебрегва семейството си и собствените си нужди от
развлечение) да не повтарят грешките на своите родители.
Младите хора днес искат да влагат труд в нещо, което им
доставя удоволствие и в същото време им оставя време за
личен живот. Правят пари, за да ги харчат. Освен свобода на
действие и време за себе си, информационното поколение
търси смисъл в работата си. Представителите му имат ясно
изразено и повишено социално разбиране. Искат да пазят този
свят, който са осъзнали, че е единствен. Потвърждава го
интензитетът на доброволческите и благотворителните
програми, на екоинициативите и схемите за корпоративна
социална отговорност.
Модерните млади днес са технически високограмотни и
информирани хора, развиващи се заедно с технологиите.
Възможностите за общуване, за мобилност и неограниченият и
скоростен достъп до глобалната мрежа са водещи ценности за
тях, позволяващи им да се осъзнават в потенциалните мащаби
на света, а не на своята локалност. Това им осигурява контакти
с различни хора и култури, т.е. широк хоризонт и толерантност.
Нуждаят се от двустранна симетрична комуникация и използват
обратната връзка, за да се адаптират към нови ситуации. Имат
много нисък праг на търпимост към скуката и много кратък
период на задържане на вниманието, стремят се към
разнообразие значително повече, отколкото техните
предшественици.
Последиците от експанзията на цифровите технологии сред
трите социално активни генерации в българската среда имат
своя специфика, защото в България дигиталната революция
настъпва по-късно. Затова и класификацията на генерациите е
по-обобщена и с по-широки граници от обичайно приетите на
Запад. Например поколението Х (70-те години на миналия век),
което според учените е формирано от телевизията, видеото и
видеоигрите, в българските реалии прекарва много повече
време с книга в ръка или в игри навън, отколкото връстниците
им в развитите страни – просто телевизията по това време у
нас не може да им предложи нищо интригуващо, а видеоигри
няма. Поколението Y (родените след 1980 г.) на Запад през 90-
те години има много интензивен контакт с кабелна телевизия и
компютри у дома. Докато по това време България живее в
информационна изолация. У нас младата генерация изживява
бума на интернет около 1995 г., а компютърът вкъщи става
масово явление едва през 2001 – 2004 г. Затова и българчетата
Y не са се застоявали много-много пред компютъра и са по-
малко засегнати от дигиталните технологии. Поколението Z
обаче успява да навакса изоставането – между тях и
връстниците им в развития свят вече няма никаква разлика.
Комуникационните нагласи са зависими от миналия опит на
човека и имат регулативна роля за актуалното му поведение. Те
задават съответните комуникационни действия, а съществена
страна на тяхното съдържание е възможността за промяна и
адаптация. Основните белези на трите социално активни
генерации в българското общество придобиват още по-пълна
определеност, когато се анализират в отделни техни аспекти.
Людмила Кирова е първият изследовател на българското
виртуално пространство в езиково отношение, която маркира
комуникационните особености на разглежданите поколения.
(Кирова 2012) През призмата на социалната комуникация и
езика и като се имат предвид функционалните особености на
общуването между представители на различни социални групи
и тяхното взаимодействие (предаването и получаването на
смислова и оценъчна информация), характеристиките на
съвременните генерации изглеждат така:
 Поколението на традицията е затворено и мълчаливо
поколение, защото възможностите на неговите представители
да се изразяват в общественото пространство са ограничени.
Социалният им профил се очертава от качества като преданост,
придържане към правилата, закона и реда, респект от
авторитети, рангове и институции, което пряко рефлектира и
върху начина им на общуване. Те използват предимно
общуването лице в лице и предпочитат традиционните
информационни и комуникационни канали (телефон, радио,
ТВ). Контактите им са предимно междуличностни, ограничени и
еднообразни, обвързани изключително с бита. Преобладават
тези с представители на същото поколение, донякъде със
средното, а с най-младото са основно докато гледат внуците.
Със социализирали се представители на информационното
поколение контактите са редки. Възрастните хора не са таргет-
група в комерсиализираната и силно консуматорска
икономическа среда. По тази причина те рядко са и в ролята на
адресати. Като цяло към тях самите като генерация нито
останалите поколения, нито медиите отправят послания.
Общуването им не е динамично, нито лаконично.
Разграничават се формалният от неформалния стил, а
правилата за учтивост се спазват и във вертикалната йерархия,
и в хоризонтално поставените отношения. Типичният дискурс е
директен или телефонен разговор. SMS-ът и имейлът се
използват рядко. Интернет комуникация от рода на форум или
незабавни съобщения (IM) е по-скоро изключение.
 Поколението на прехода заема основния дял в
икономическото развитие и политическия живот на страната.
Голяма част от комуникацията на това поколение се
осъществява в деловата сфера и в ситуации на публично
общуване. Правилата за учтивост се спазват и във вертикалната
йерархия, и в хоризонтално поставените отношения. От
значение са нагласите на тези, които имат социална власт
поради обществения си статус и авторитет, както и
поведението на тези, които формират обширна мрежа от
връзки. Те имат амбицията или са принудени да използват
актуалните комуникационни средства и канали. По тази
причина са по-гъвкави и, като гранично поколение, ползват
наследството на по-възрастните и в движение овладяват (по
необходимост) новото, което попада в областта на
задълженията, интересите или контактите им. Тази междинност
им осигурява възможност да си взаимодействат по-добре с
останалите поколения.
Стилът им на общуване е твърде разнороден и е функция от
социалната им адаптивност и активност. При различните
индивиди той притежава различни белези, доближаващи го
повече към старото или към младото поколение. Авангардът на
средната генерация (главно представителите, намиращи се на
крайната възрастова граница) всъщност споделя множество от
чертите, присъщи и на информационното поколение.
Общуването лице в лице и чрез телефон са най-
разпространени. Традиционното писмо е в упадък, изместено
от мобилните телефони и електронната поща. От електронните
жанрове най-употребявани са SMS и имейлът. Последният се
използва под формата на делово писмо и тогава носи
характеристиките на официална комуникация. В личната
кореспонденция стилът е неформален, но като цяло в рамките
на стандарта. Запазвайки една основа, подчинена на
традицията, най-активната част от генерацията адаптира
комуникациите си към актуалните потребности на
обществената среда.
 Информационното поколение общува по всички
възможни комуникационни канали. Това са децата на интернет,
живеещите във Фейсбук, израсналите с GSM в ръка, IТ
спецовете – бъдещето на България. Образовани са, говорят
поне по два езика, пътуват много в чужбина, имат огромно
портфолио от умения, въоръжени са с желанието да покорят
света, вярват, че не съществува предел за мечтите и
възможностите им. Те негодуват, ако е нарушена
равнопоставеността на отношенията и/или им се говори от
позицията на формална йерархия. Междуличностният обмен на
информация (основно с представители на същото поколение) е
редовен и наситен, но се стремят да са в течение и за
посланията на останалите поколения. Самите те използват стил
на неформална комуникация. Изразяват с кратки блокове, с
действени думи и експресивен език, за да запазят вниманието
и да осъществят солидарност. Обичат предизвикателствата и
предизвикват при всяка възможност. Хуморът и оригиналността
са издигнати в култ, като те самите не се вземат прекалено на
сериозно. Генерация на визуалната култура. За комуникацията
им, освен с високата образност, е типично дублирането на
директната с индиректна. Ето защо голяма част от общуването
им протича чрез средствата на съвременните технологии:
мобилни разговори и електронни жанрове. Още тийнейджъри
създават и поддържат блогове, участват в социални мрежи,
форуми, чатове и изказват без страх (и задръжки) своето
мнение и позиция, не се крият зад маски и псевдоними.
Писмената комуникация има място колкото и устната, но е
кратка и сегментирана. В редица случаи съдържа множество
абревиатури, съкращения, реализирани с езикови, графични,
числови знаци, емотикони, цитати и препратки към други
източници. Когато комуникационната среда позволява това,
изказването включва образи, анимация, звуци. Може да бъде
допълвано от цели аудио- и видеофайлове, играещи ролята на
илюстрации. Тъй като до голяма степен представителите на
генерацията се социализират в интернет, динамичният, кратък
и визуален стил се прехвърля и към други жанрове и форми и
става характерен за цялостното им комуникационно
поведение.
Съвременните млади трудно се концентрират за дълго време
в една тема. Вниманието им е накъсано – както при
сърфирането в интернет. Скачането от ресурс на ресурс
хаотично натрупва огромни количества информация върху тях.
Затова те губят способността да се концентрират и да вникват в
материята и свикват просто да сканират, без стремеж за
разбиране. Правят го много бързо и извличат само това, което
в момента им е важно и нужно, приемат всичко наготово и
безкритично.
Ако информационното поколение се сегментира на Y и Z
генерации, е възможно да се конкретизират още по-точно
техните комуникационни особености:
 „визуален” – това е ключът към вниманието на поколението
Y. То познава много добре възможностите на технологиите и
очаква те да бъдат използвани, очаква всичко да бъде
онлайн. Текстът все още е важен, но ако е многословен,
няма да бъде прочетен (идеалният обем е този, който може
да се побере на дисплея). Графичните изображения са
водещите във възприятията им, но само ако са интригуващи,
странни, агресивни, в близки планове, с кратки послания с
въздействащи изображения;
 хората от поколението Z по никакъв начин не могат да бъдат
атакувани с текст или аудиоинформация. За да им
въздейства нещо, то трябва да е визуално, но и
задължително свързано с действие от тяхна страна. За
разлика от Y, които работят най-добре в екип, Z генерацията
са индивидуалисти. Все по-често комуникират и си
сътрудничат с онлайн общности, без да ги познават лично.
Липсват им увереност и умения за общуване на живо. По-
лесно им е да зададат въпрос на Google, отколкото на
собствените си родители. Предпочитат SMS пред
телефонните разговори, чата – пред електронните писма,
социалните мрежи – пред блоговете.
За съжаление, поради факта, че българската образователна
система е тромава и много бавно се адаптира към промените,
интересите на поколението Z оживяват извън училищното
пространство – навсякъде, където имат контакт с
високоинтерактивни, визуално богати, пъстри, интересни
технологични пособия и играчки, които липсват в класната стая.
Затова учението им е скучно. И макар да демонстрират
сериозни проблеми с граматиката и правописа на родния си
език, не може да се твърди, че тези деца са неграмотни. Фактът,
че не се вписват в рамките на образователната система, не
означава, че са с понижени възможности.
Всяка генерация се реализира и самоопределя в
общественото пространство. Средното поколение – чрез
икономическа власт, младото – чрез изземване на социални
функции, за да наложи новите си модели, а старото – чрез
реакции. Активните групи, които въплъщават модерното
общество, и глобализиращите се професионални елити се
разполагат на границата между средното и информационното
поколение – те притежават и силата на статута, и
предприемчивостта на промяната. По отношение на
комуникацията тяхното влияние се отразява като задаване на
тона и на модела. Младото поколение доминира в
комуникационните канали, които зависят от личната активност.
Така то популяризира своя начин и стил на общуване, който
демонстрира и в официалните канали. Идентификацията на
това поколение с неговите връстници по света е много по-
висока, отколкото с по-старите поколения в собствената му
страна. С тях то споделя общо пространство и историческа
съдба, които обаче са твърде различни в детайлите на бита и
функционирането.
В обобщение на интерпретираните генерационни теории, от
гледна точка на комуникационните нагласи и умения на
съществуващите днес поколения, се налага заключението, че „в
световен мащаб се е формирало специфично дискурсивно
образувание, чийто основен носител е информационното
поколение. Става въпрос за уникален интернационален
дискурс, подчинен на глобална норма с общи черти:
хетерогенност на дискурса, динамика, краткост и простота,
неформално и творческо изразяване в съдържанието и
формата, визуалност, билингвизъм и интерференция от
английски.” (Кирова 2012) Членовете на тази новосъздала се
„информационна” общност споделят тъждествени, широко
разпространени комуникационни практики и характеристики,
независимо от националната си принадлежност. В отговор на
изискванията на дигиталната епоха на 21. век техните
компетенции непрекъснато се усъвършенстват. Процесът е
съпътстван с придобиване и усвояване на устойчиви познания,
способности и квалификации:
 визуална, информационна, дигитална, софтуерна, медийна и
пр. грамотност;
 мултикултурна образованост и осведоменост за глобалните
процеси;
 иновационно мислене и творческа находчивост;
 адаптивност и управление на комплексността и целите;
 високоорганизирано мислене и ефективна комуникация;
 работа в екип, умения за коопериране и междуличностни
взаимодействия;
 личностна, социална и гражданска отговорност;
 интерактивна комуникация;
 разработване на висококачествени продукти, релевантни на
контекста.
Според Руси Маринов „да бъдеш грамотен в дигиталната
епоха” означава да притежаваш следните социални умения и
компетенции (Маринов 2011):
 базова грамотност – владеене на няколко езика за целите
на работата, развитие на знания и потенциал;
 научна грамотност – вещина и разбиране относно основни
научни концепции и процеси, необходими за вземане на
личностни решения и за икономическа продуктивност,
участие в гражданските и културните отношения;
 икономическа грамотност – възможност да се дефинират
икономически проблеми, алтернативи, разходи, ползи, да се
анализира икономическата ситуация, да се оценяват
последствията от промените и икономическите условия;
 технологична грамотност – знания за технологиите (как
работят, какви резултати преследват, как могат да бъдат
използвани ефективно за постигане на специфични цели);
 визуална грамотност – способности за използване,
коментар, оценка и създаване на образи и видеоматериали
за насърчаване на мисленето, ученето и вземането на
решения (както с конвенционални средства, така и с медии
от 21. век);
 информационна грамотност – локализиране, синтезиране и
класифициране на информацията в различни медии,
едновременно използване на функциите на
информационната ефективност и на технологии,
комуникационни мрежи и електронни ресурси;
 мултикултурна грамотност – готовност да се разбират и
приемат еднаквостите и различията в обичаите, ценностите,
вярванията на собствената култура и културите на другите;
 знание за глобалните проблеми – разпознаване и
разбиране на важността на връзките между различни
организации: международни, национални, публични,
граждански, частни, икономически, социокултурни групи и
личности, имащи отношение към глобализацията.
Интегритетът на целия този генериран във времето и
систематично обвързван социален капацитет днес се обобщава
с понятието „дигитална грамотност” – демонстриран и
неотменим елемент от съвременната култура и ежедневие, от
модерните професии и реализации. В широк аспект тя
кореспондира с личностното осъществяване, със социалната
адаптация и интеграция – интерпретира се като гражданската и
функционалната образованост на 21. век, решаващото условие
за достъп до ресурсите на информационното общество. Тя е
еднакво необходима и на младото поколение (което безспорно
е технологично грамотно, но му липсват умения и опит в
човешкото общуване в цифровата комуникационна среда), и на
средното поколение (за което е наложително да осъвремени
технологичните си познания, за да оцелее в новото
комуникационно пространство), и на възрастното поколение
(което има потребността да остане социално активно – да
задържи действени своите контакти и връзки, да адаптира
професионалния си живот към изискванията на съвременната
информационна и комуникационна среда).
Дигиталната грамотност е фактор за преодоляването на
дигиталното разслоение, което разделя обществото условно на
две половини:
 от едната страна са поколението и хората, технологично
въоръжени, свикнали да комуникират чрез интернет и
социалните медии, способни да извличат всякаква
 информация от Мрежата, както и да формират свои лични
социални и професионални мрежи чрез нея. Тази общност
става все по-привилегирована заради адаптивността си към
динамиката на живота и обществото, визията за
съвременност и модерност, достъпа до изпреварваща
информация, получените възможности за нови форми за
работа и гъвкава заетост, нови начини за печелене на пари,
за отдих и забавление;
 от обратната страна са поколенията и хората дигитално
неграмотни, които видимо започват да отстъпват встрани,
неусетно се (само)маргинализират, изоставайки от бързия
ход на времето.
Съвременното общество е зависимо от дигиталната
грамотност на хората – тя им позволява да се чувстват сигурни;
овластява ги да разполагат с информация и да си служат с
технологиите, за да бъдат полезни на себе си и на общността;
защитава младите генерации и така работи за доброто им
бъдеще. Естествената логика на човешкия прогрес е по-
възрастните поколения да определят и създават средата за
развитие на тези след тях. Но, за да е възможно потребностите
на по-младите да бъдат удовлетворени, е задължително първо
да бъдат осъзнати и разбрани. Необходими са усилия за
опознаване и изглаждане на комуникационните различия
между поколенията. А това са взаимни отговорности и
координирани усилия на семейство, училище и на всички
участници в комуникационния процес. В противен случай
процесът на дигитализиране би могъл да доведе до прекъсване
на естествената комуникация между хората. В наложената
ситуация пътят, който трябва да бъде извървян, не е никак
лесен:
 на първо място е важно да бъдат преценени новите
комуникационни потребности (индивидуални, групови,
 обществени), изискващи целенасочени комуникационни
дейности;
 на второ място е необходимо да се анализира променената
рецепция на социалната комуникация. Офлайн участникът в
тази комуникация е изследван векове наред. Опознати са
неговите навици, предпочитания и маниери. Но той е
различен от онлайн потребителя. Модерният участник в
цифровата комуникация е номад, освободил се от теглото на
хартиените носители, открил удобството да разполага и да
ползва информацията навсякъде, превъзмогнал
ограниченията на материалното и локалното;
 на трето място е наложително осмислянето на един от най-
съществените белези, отличаващи новите комуникации –
интерактивността, която отдавна вече не се свързва само с
двустепенния комуникационен процес, а с вариативното
съдържание, динамичните текстове, възможностите за
непрекъсната промяна на дизайна, контекста и погледа към
реалността.
Обликът на съвременните поколения се формира от
действащите културно-социални фактори в обществото, в което
израстват, както и от технологиите, които съпътстват
достигането на генерационната им зрялост. Социокултурната
среда определя и отношенията между съществуващите групи.
Тя или съкращава дистанцията между тях, или води до тотална
раздалеченост, стигаща до кризи. Опитите да бъдат избегнати
подобни крайности предизвикват необходимостта от етика на
дискурса, която да ориентира представителите на различните
генерации не към раздори и деградация, а към единство,
отговорност и сътрудничество в общуването и социалното
взаимодействие.
 АКЦЕНТИ

1. В съвременните условия съществуват четири категории

човешки общности, дефинирани според отношението си към
дигиталната култура, цифровото мислене, техническите
умения и тяхното използване, назовани условно: чужди на
дигиталното; дигитални имигранти; адаптиращи се към
дигиталното и дигитални туземци, родени в ерата на
цифровите технологии.
2. Комуникационните различия на съществуващите поколения
са катализирани не толкова от съпътстващите ги характерни
социално-икономически и политически промени, а от
изключително бързите технологични трансформации.
3. Трите социално-активни генерации в българското общество
днес са традиционалистите, поколението на прехода и
информационното поколение. Техните комуникационни
нагласи и умения имат регулативна роля за актуалното
поведение на хората и са зависими от миналия им опит. Те
определят съответните комуникационни действия и
възможностите за промяна и адаптация.
4. В световен мащаб се създава информационна общност
(независима от национална принадлежност), която споделя
тъждествени, широко разпространени комуникационни
практики и характеристики и непрекъснато усъвършенства
своите компетенции. Процесът е съпътстван с придобиване и
усвояване на устойчиви познания, способности и
квалификации.
5. В разбирането на модерните поколения е заложен генезисът
на комуникационната революция, протичаща днес. Те са
основен носител на уникален интернационален дискурс,
подчинен на глобална норма с общи черти: хетерогенност,
динамика, визуалност, краткост и простота, неформално и
творческо изразяване и т.н.
6. Дигиталната грамотност е неотменим елемент от
съвременната култура, ежедневие и реализация. Тя е
еднакво необходима на всички съществуващи поколения,
защото е гражданската и функционалната образованост на
21. век и решаващото условие за достъп до ресурсите на
информационното общество.
 Тема 10.
Организацията като социален субект в дискурса на
комуникационния мениджмънт
Заинтересовани страни.
Управление на информационните сигнали.
Информационни проблеми и ефекти

Общественият живот на модерния човек протича във и чрез

различни организации. Според икономическата социология
„организация е всяко човешко обединение, което е съзнателно
и рационално създадено като звено в общественото
разделение на труда, има целева обвързаност, официализиран
статут, йерархия и е с относително самостоятелно обособени
параметри от обществото”. (Пачев 2005: 214) Тази формална
общност е сплотена от социална договореност, обвързваща
хората за съвместно осъществяване на определени дейности
(стопански, образователни, културни, спортни и пр.) за
задоволяване на общи потребности и постигане на колективни
цели.
Организацията съществува като самостоятелен социален
субект. Тя се конституира от три взаимосвързани компонента,
които разкриват нейната същност:
 социално единство;
 социална власт;
 организационни правила.
В основата на организацията стои единството, защото е
социално състояние, което я представя и обективира чрез
основополагащ социален закон – законът за синергията, който
изисква интеграция на усилията и еднопосочност на действията
(отразяващо се пряко върху крайния резултат). За да се
постигне този ефект в една социална организация, е
необходимо да се насочат, разпределят и съгласуват (обединят)
енергията, постъпките и поведението на нейните членове.
Изпълнението на подобно условие е свързано задължително
с наличието на власт (вторият компонент в структурата на
организацията). Тя се учредява и осъществява само в рамките
на конкретния социален субект и е състояние на волята –
висша форма на свобода. Когато властта определя собственото
поведение, тя се проявява като лична свобода (лична
автономия). Когато е воля, насочена към други субекти (извън
своя носител, за когото това е свобода за вземане на решения),
тя налага определени норми и в общия случай ограничава или
отнема личната автономия. Организационната власт е свобода
да се вземат решения, определящи поведението в съответствие
с целите на членовете на организацията. Самите модели на
изискуемото поведение се обозначават като правила.
Животът във всяка организация е живот по правила. Те са
третият компонент, разкриващ същността на тази социална
форма. Организационната власт и правилата са социалните
регулатори, чрез които се установява и поддържа единството
(т.е. съществуването) на структурата и се осъществяват
контролът и управлението й.
Мениджмънтът на една организация (била тя малка, средна
или пък голяма) следва да бъде задължително съобразен с
потребностите, желанията, ползите, стремежите, правата на
заинтересованите страни: всички индивиди, социални групи
или организации, които по някакъв начин са засегнати от
действието или бездействието на организацията, влияят на
дейността й или самите те се намират в нейната сфера на
влияние. Служители и делови партньори, инвеститори и
аналитици, клиенти и ползватели, доставчици, профсъюзи,
широка публика, централно правителство, местни органи на
властта и местни съобщества, медии, групи за натиск,
неправителствени организации и пр. щрихират безкрайното
множество на заинтересованите страни. Те са близко свързани
помежду си, имат огромен потенциал да влияят една на друга, а
участниците в тях могат да бъдат членове на повече от една
група.
Заинтересованите от една организация се прецизират в
зависимост от две основни техни характеристики: интерес и
власт. Властта определя способността им да влияят на
организацията, а интересът – желанието им да правят това.
Най-популярната и най-често прилаганата в практиката
класификация на заинтересованите страни е тази, която ги
определя като:
 вътрешни – акционери (интерес – печалба, развитие),
мениджърите на организацията (интерес –
производителност), служители и работници (интерес –
заплащане на труда им);
 външни – държавни органи (интерес – данъците),
потребители (интерес – качество и цена на продуктите и
услугите), обществени организации (интерес – опазване на
околната среда, нови работни места).
Организациите обикновено имат възможност да използват
два основни метода за изграждане на взаимодействието си с
външните и вътрешните заинтересовани страни. Първият се
заключава в установяване на сътруднически връзки с тях.
Важна цел на този метод е изграждането на такива отношения,
които да провокират заинтересованите страни да действат в
интерес на организацията, доколкото този интерес съвпада и
отговаря на техните собствени преценки и потребности.
Вторият метод е опит да се защити организацията от
неопределеността посредством стабилизиране и прогнозиране
на въздействието: наблюдение и контрол на сферите на
интереси на най-важните групи (спазване на законите, на
общоприетите етични и морални норми, опазване на околната
среда и пр.), активни връзки и комуникации с тях, маркетингови
проучвания и др.
Известният практик и учен в областта на обществените
комуникации и PR Джеймс Груниг, характеризирайки
отношенията организация/заинтересовани страни,
идентифицира два типа комуникационни отношения, които
назовава „колективни” и „обменни”. (Груниг 2002: 31-33). В
първия – всяка от страните е готова добронамерено да
предостави ползи за другата, дори когато знае, че може да не
получи нищо в замяна. Всеки от участниците в процеса е
заинтересован от благосъстоянието на другия. Във втория тип
отношения всяка от страните действа, водена от съзнанието за
нещо, което очаква в замяна. Подобен интерес не е осъдителен
от позицията на професионалните връзки и взаимодействия с
обществеността. Въпреки това степента на развитие на първия
тип отношения е критичен индикатор за социалната
отговорност на организацията и за успеха й в управлението на
обществените връзки. Авторът идентифицира четири вида
полезни дългосрочни отношения:
 доверие (увереност, че организацията и заинтересованите
от нея групи са открити едни към други);
 взаимен контрол (задоволеност и на двете страни от
възможностите за контрол на взаимоотношенията);
 отговорност (съзнание за поетите ангажименти от
участниците в комуникацията);
 удовлетворение (положителни емоции от постигнатото в
общуването).
Типична грешка при изграждане на тези отношения е
работата само с външните аудитории и отсъствие на вътрешна
комуникационна политика. Обикновено това води до
несъответствие между информацията, която излъчва
организацията в официалните си съобщения, и информацията,
която разпространяват служителите и сътрудниците, работещи
в нея. Общото при взаимодействието с всички вътрешни групи
е противоречието в интересите на комуникатори и реципиенти
(желанието на мениджърите за по-голяма автономия с
изискването на акционерите за по-голям контрол, желанието
на персонала за по-високи заплати с потребностите на
мениджърите от съкращаване на разходите и пр.). Тези
противоречия се решават успешно тогава, когато се отчитат
едновременно интересите на различните страни.
Социалната комуникация е естественият и единствен начин
за установяване на партньорски отношения, за постигане на
сътрудничество и разбиране с групите от хора, с които
организацията контактува, като транслира определена
достатъчност от знания, стимули и емоции за себе си, за
принципите, политиките, продуктите или събитията си.
Всяка ефективно действаща организация непрекъснато и
произволно произвежда информация, която има потенциално
влияние върху позиционирането й в околния свят. От момента
на официалната си регистрация като юридически субект тя
заявява за себе си и като субект в комуникационното
пространство, претендиращ за собствено място в него. Самият
факт на раждането и огласяването на новата обществена
единица е значим за останалите, дори и когато не се дооценява
от хората, които са го предизвикали. Всяка следваща стъпка от
развитието на този социален субект се измерва с битове
информация. Разпространяването, актуализирането и
поддържането й в подходящ обем е задължение на нейните
създатели. От заповед №1 за назначаването на управленския
екип и прочие административни лица до регламентацията на
правилата и самата дейност, от първия резултат от тази дейност
до признанията за обществена значимост – всичко се измерва
с единици информация. Тя е нематериалният и най-
конвертируем еквивалент в изграждането и поддържането на
взаимовръзките, които обезпечават съществуването на всяка
система. Непосилно е да се изчисли какво количество
зависимости се раждат от една само единица на
информационния обмен, пусната в обращение. Като носител на
практическа полза за конкретната организация, тя има напълно
определена стойност: всяка информация, която позволява
своевременна реакция на измененията в обкръжаващата среда
и адаптация към протичащите външни или вътрешни промени,
притежава материална ценност. Заинтересованите страни се
нуждаят от информация (при това в нарастващи обеми), за да
изградят свои мнения и нагласи, да се ориентират в
заобикалящата ги реалност. Ако тази информация е непълна
или неточна, тогава комуникационните процеси са
компрометирани.
Стратегическото местоположение в системата на
възникналите взаимосвързаности и обменът на смисли (знания
за институцията, стимули и емоции, свързани с нейната дейност
и съществуване) се оказват решаващи за напредъка на всяка
организация, а авторитетът и доброто й име зависят преди
всичко от развитието и качеството на нейните информационни
връзки и информационна активност. Присъствието й в
комуникационното пространство може да бъде едновременно и
случайно, и напълно контролируемо; може да бъде построено в
съответствие със закономерните процеси на развитие, и
обратното – да бъде изложено на произвола на
непредсказуеми обрати и изменения. В информационния свят
не се разчита на случайното съществуване, затова е
необходимо постоянно и концептуално да се изграждат връзки
и взаимодействия, да се създават собствени комуникационни
модели и да се вземат под внимание съществуващите.
Всяка организация пребивава в обща информационна среда
сред безкрайно множество от други юридически и физически
субекти и взаимоотношенията между тях са различни. Във
враждебна среда например се намират конкурентите, в
дружествена – потребителите, които са доволни от
предлаганите им стоки или услуги, в неутрална среда следва да
действат медиите. С помощта на специалните технологии
обектите от неутралната среда се привличат в благоприятно
настроената, но е възможно и преминаване на обекти от
неутралната среда към враждебната. Успешното развитие на
комуникациите предполага негативно настроената част от
спектъра на отношенията постепенно да намалява и да клони
към нулата (доколкото това е възможно в един идеален
вариант) в полза на неутралните и в най-голяма степен – на
положителните нагласи. Разбира се, не подлежи на съмнение
фактът, че мощни източници на информация като медиите е
най-добре да бъдат разположени в сектора на благоприятно
настроените отношения. Всичко това зависи от управлението
на комуникационните потоци и от комуникационните
компетентности на съответната организация. Фактите показват,
че комуникацията става все по-важна част от бизнеса и за
нейния успех са нужни солидни знания и умения. Качеството на
информацията и на ролята й за себеутвърждаване на
институцията се коментира активно от изследователите, защото
„когато една организация не общува професионално ... със
своите публики, тогава неизбежно – по-рано или по-късно,
възниква конфликт – социален процес, в който организацията
се стреми да постигне целите си, като подчини на себе си
публиките”. (Райков 1999: 19)
Мнозина, след Лудвиг фон Берталанфи и неговата теория за
общите системи, дефинират организациите като „затворени” за
външната среда или като „отворени” системи, които поддържат
непрестанен информационен обмен с нея. Съществуването на
подобен двупосочен обмен определя както степента на
развитието им, така и възможностите им за оцеляване, а
циркулацията на информационните потоци има животворно
въздействие.
 ИНФОРМАЦИОННА СРЕДА

граници на системата

Позитивна и негативна информация

за състоянието на организацията

Организационна
структура
СЪСТОЯНИЕ
Организационни
действия НА
Организационни ОРГАНИЗАЦИЯТА
процеси

Вътрешна информация за промяна или

поддържане на състоянието на
организацията

ИЗХОДЯЩА ВХОДЯЩА
ИНФОРМАЦИЯ ИНФОРМАЦИЯ
за за
промяна или сили, събития и
поддържане на Информационни съобщения,
вариациите в вариации в които оказват
общата среда общата среда въздействие
върху
организацията

Фиг. 10.1. Модел на отворена комуникационна система

 Във всяка отворена комуникационна система съществуват
потоци на изходяща, входяща и вътрешна информация.
Отделно протичат и други – между всички останали хора и
организации от общата среда. (Фиг. 10.1.)
Днес висшият мениджмънт е изправен пред необходимостта
да се справи с всички информационни потоци (и особено с
онези от тях, върху които има пряка сила за влияние), а
обстоятелствата му налагат да осъзнае, че комуникационната
гъвкавост и адаптацията към външните фактори са извънредно
важни показатели за жизнеспособност и напредък. Уредената
система от вътрешни и външни комуникации позволява да се
поддържа хармония с околната среда, прави социалната форма
управляема и конкурентоспособна и гарантира положителната
устойчивост на нейната репутация. Външните комуникации
разпространяват информация за социалните и маркетинговите
програми на организацията до всички заинтересовани от
дейността й среди, а вътрешните правят възможно
информирането за стратегическите задачи, програми и проекти
на сътрудниците и служителите, от които зависи реализирането
на тези стратегии.
Отвореният модел на комуникация е ултимативна
необходимост за съвременните реалности в света.
Характеристиките му се определят от спецификата на
глобализма и интеграцията. При него комуникационният
процес протича в хоризонтална плоскост, а генераторът и
получателят на информация са натоварени с активни,
формиращи комуникацията функции. Всяка информация,
насочена само навън, е манипулативна и едностранна –
стремежът за постигане на реверсивен комуникационен поток
предполага: честна и отворена политика, ориентирана към
заинтересованите страни; усъвършенстване на движението на
информацията и обмяната на съобщения с цел увеличаване на
влиянието на хората в организацията; създаване на условия за
размяна на мнения относно взетите решения; осигуряване на
по-добро разбиране на ролите, необходими за изпълнение на
общите цели. За да се преодолее дисбалансът и да се осигури
симетричност на процеса – в каквато степен се очаква да бъдат
променени мнението, вижданията и нагласите на външните
групи, в такава степен следва да се променят нагласите,
знанията, идеалите и на вътрешните.
Информацията губи своя смисъл, ако не се впише в
адекватно създадена информационна среда и след това не се
интерпретира и мултиплицира в информационното
пространство. Информационната среда според Николай
Палашев представлява „динамична съвкупност от
характеристики и условия, гарантиращи достоверност на
излъчваната и приемана информация, адекватност и
ефективност на комуникационните канали, моделирани чрез
методите и начините на модерните корпоративни
комуникации.” (Палашев 2006: 58)
Сред най-важните от тези характеристики и условия
(задължителни за нейното създаване и съществуване) са:
 свободно движение на информацията;
 осигуряване на възможност за трансфер на
информационните масиви;
 култивиране на комуникативна адекватност на аудиторията;
 гарантиране на обратна комуникационна връзка при
движението на информацията, и т.н.
Независимо от натовареността на съвременните обществени
комуникации (повече от всякога) с тежестта на стратегически
цели и задачи, класическата комуникационна формула
продължава да е валидна. Комуникационният процес не
престава да се разбира като движене на смисли в социалното
време и пространство – опосредствана взаимовръзка,
осъществяваща се чрез обмен на информация между отделните
обществени групи в рамките на обща информационна среда.
Правилното позициониране на организацията в тази среда
позволява изграждането на цялостна система от адекватни
взаимоотношения и взаимодействия с всички заинтересовани
страни. Това включва: комуникационно моделиране на
организационните цели и идеи и превръщането им в реалност;
преодоляване на комуникационните изкривявания;
преодоляване на кризисни ситуации; формиране на условия за
устойчивост на информационната среда; създаване и
популяризиране на общовалидни ценности.
Комуникацията претърпява качествена трансформация и се
превръща в инструмент за провеждане на комуникационна
политика. В това й качество от нея се очаква:
 да е разбираема и директна. Комуникаторите, които се
изразяват ясно и точно, имат по-големи шансове да бъдат
разбрани и оставят усещането, че казват това, което мислят,
и мислят това, което казват;
 да се базира на факти и да акцентира на същественото, а не
на детайлите, да е ограничена от гледна точка на
суперлативи и прилагателни. Комуникационният
мениджмънт е ориентиран към изследване и изучаване на
точната граница между действителност и представи;
 да е непосредствено обвързана с интересите на хората; да
търси споразуменията и да избягва преувеличаване на
постиженията;
 да засяга директно слуховите и зрителните възприятия на
реципиентите. Това, което хората виждат, чуват и разбират
сами, е много по-важно от това, което им се представя с
усилията на маркетинга или рекламата. (Маринов 2004: 74)
Миналите, настоящите и бъдещите действия на една
организация са предмет на интереса на много и различни хора
или обществени групи, но не всички търсят непременно един и
същ вид информация. Сложността на управлението на
информационните сигнали произтича от факта, че различните
заинтересовани страни се нуждаят от различна информация и
един и същ информационен сигнал не би могъл да е еднакво
ценен за всички. Клиентите например се нуждаят от
съответстваща информация за продукта (качество, безопасност,
цена), служителите – от информацията, свързана с тяхната
работа (заплата, безопасност на труда, професионално
развитие), инвеститорите – от финансова информация (чиста
печалба, възвращаемост на инвестициите) и т.н.
Един информационен сигнал не може да бъде еднородно
разбран от различните хора, доколкото те притежават различни
компетентности, знания и интереси. Освен това техните
предпочитания често се различават по отношение на
изискванията към информацията, която им е нужна, за да
вземат решение. За организацията е необходимо не само
адекватно да отрази своята история, но и да развива
целенасочена стратегия за работа с информацията. Например
възможна стратегия е изпращането само на един (един и същ)
информационен сигнал до всички заинтересовани страни.
Подобно поведение обаче носи риска от пренебрегването на
специфични елементи, които няма да могат да бъдат открити от
реципиентите, нуждаещи се от тях. Затова, от гледна точка на
ефективността, е препоръчително да се избере алтернативната
стратегия, която се състои в изпращането на конкретно
„настроени” информационни сигнали за всяка от различните
заинтересовани групи.
През 2001 г. Джоузеф Стиглиц заедно с Джордж Акерлоф и
Майкъл Спенс получават Нобелова награда по икономика за
заслугите си по изясняване на ролята на несиметричната
информация в съвременното пазарно стопанство. Проблемът е
особено важен, защото либералните икономически теории
проповядват, че пазарът функционира идеално чрез своята
„невидима ръка” в условията на пълна конкуренция и еднаква
информираност на всички участници. „Това – твърди Стиглиц –
не е вярно. Ръката е невидима, защото я няма. ... Идеален пазар
не съществува дори в най-развитите пазарни икономики. Няма
на света пазар на идеална конкуренция и напълно симетрично
информирани действащи лица.”
Американският анализатор съсредоточава вниманието си
специално върху информационните асиметрии. Според него
„икономиката е толкова наситена с несъвършена информация,
че е трудно да си представим как изглежда светът на
перфектната информация, за която пледират пазарните
фундаменталисти”. Стиглиц обяснява защо и как „различните
хора знаят различни неща: Управляващите знаят повече от
управляваните… Застрахованият познава по-добре своето
здраве от застрахователя… Собственикът на кола познава по-
добре нейните дефекти от купувача… Получателят на заем знае
повече за своите рискове от кредитора… Продавачът на
стоката знае по-добре нейните качества от купувача”. (Стиглиц
2007)
Асиметричната информация е сред главните движещи сили
на социалните, икономическите и политическите процеси. При
нея двете страни в комуникационния акт не са еднакво
информирани по дадена тематика. Това позволява на
производителите да продават повече стоки с прикрити
дефекти, несъответствия в съдържанието, рискове от употреба
и пр.; разрешава на участниците на финансовите пазари да
реализират свръхпечалби; допуска политическите партии да се
възползват от дадена ситуация, да не съобщават всички факти
и т.н. Асиметричната информация е сила, която дава
преимущество.
Несъвършената информация обикновено не е в състояние да
представи фактите цялостно и правилно, което предизвиква
неувереност у всеки, вземащ решение. А самите решения,
поради некоректната информация, са неясни или двусмислени.
Организациите, които създават по-малка степен на неувереност
във взаимодействията си с околните, са предпочитани пред
тези, които затрудняват публиките си с объркани послания.
Следователно за всяка организация необходимостта от
използването на „прозрачни” и разбираеми сигнали е важно
условие, гарантиращо постигането на крайната цел.
Проблемите на информационната асиметрия в действията на
една институция са недостатъчно разгърнати и предизвикват
множество въпроси.
За да се минимизират проблемите с изпращането на
неефективни сигнали, е необходим задълбочен анализ на
корените на информационните недостатъци. За тази цел е
необходимо да се определи природата на информационните
проблеми, да се отчитат различните нива на информационна
активност и да се анализират процесите на вземане на
решения от заинтересованите страни. Юджийн Фама (също
носител на Нобелова награда по икономика за 2013 г.)
разграничава три нива на активност от гледна точка на
предоставената информация за вземане на решения:
 ниво на слаба информационна активност – разрешава
достъп само до т.нар. “историческа” информация (миналото
на организацията в официални данни);
 ниво на полусилна информационна активност – на
разположение е цялата публично достъпна информация;
 ниво на силна информационна активност – постижима е
всяка форма на релевантна информация. (Фама 1970)
Тази структура описва информационната асиметрия от
перспективата на пригодността на информацията. Но това е
само един от начините.
Другата възможна перспектива е от страната на
заинтересованите. Хората, които вземат решение, не само се
сблъскват с проблемите на информационния дефицит, но –
според Джоузеф Стиглиц – са натоварени и с проблемите на
избора и на мотивацията. (Стиглиц 2000) В разбирането на
автора недостигът на информацията се отнася към
пригодността, докато проблемът за информационната сложност
(или недостигът на знания) е във връзка с избора и повишеното
търсене на стимули.
Стиглиц свързва този проблем и с моралната опасност човек
да игнорира добри перспективи заради липсата на
информация. Заинтересованите се изправят пред
необходимостта да търсят или да изясняват допълнително
информация, която се отнася до тях. Например един работник
едва ли се нуждае от цялата публично достъпна информация за
своя работодател (годишните финансови отчети на фирмата
напр.), за да може да взема решения за изпълнението на
задълженията си. Още повече, че част от тази информация
може и да се окаже прекалено сложна за разбиране. От друга
страна, обществените регулатори вероятно биха искали да
използват комплексно достъпната информация, защото техните
решения имат голямо влияние върху социума.
Следва да се отбележи, че информационните потоци се
движат свободно във всяка форма на информационна
активност. Това е важно от делова гледна точка, защото
информационната мрежа на организацията се превръща в
ключов източник за заинтересованите лица.
Обединяването на теорията за информационната
всеобхватност на Юджийн Фама и теорията на
информационните проблеми на Джоузеф Стиглиц поставя
проблема с изпращането/получаването на недостатъчни и
неясни съобщения в интересен ракурс. Като се вземат предвид
основните постулати в двете теории, за всяко от трите нива на
информационна активност се очертават съответните
комуникационни затруднения:

 Ниво на слаба информационна активност:

 проблем в недостига на информация (дефицитът е
предизвикан от това, че при вземането на решение се има
предвид само „историческата” информация);
 проблем в подбора на информация (ограничен избор
вследствие на ограничеността на съществуващите
информационни реалности);
 проблем в мотивацията (липсата на мотивация за
осигуряването на информация води до морална опасност и
следователно до неяснота. Поощренията са ниски или
отсъстват, за да бъде стимулирано и контролирано
събирането и излъчването на допълнителна информация).
Пример: Работник кандидатства за работа в две компании от
един и същ отрасъл. Предполага се, че той няма никакви
познати или роднини, които вече работят в тях – т.е. не може
да получи „вътрешна” информация. Както стана дума по-горе,
публично достъпната информация би била твърде сложна и
непонятна за него (освен това съвсем малка част от тази
информация евентуално би повлияла на неговото решение).
Кандидатът в този случай би следвало да се ориентира по
историята на организацията, или още по-точно – по общите
впечатления, произтичащи от тази история, за да направи своя
избор.
Възможно е той да се сдобие с „вътрешна” информация от
оторизираните лица, но вероятността за постигане на
ефективна комуникация е твърде слаба, ако не съществува
мотивация у тези лица за решаване на проблемите на
търсенето на повече информация (ако съответната организация
не стимулира и не поощрява подобно поведение). Освен това
кандидатът не би могъл да прецени до каква степен
допълнителните сведения, които би получил, са верни и
надеждни, а и едва ли би се стигнало до обмяна на ценна
информация точно за перспективите в развитието му.
 Посочените проблеми могат да бъдат предварително
решени по три начина:
1. Излъчваните информационни сигнали за историята на
организацията да са предварително добре обмислени и
преценени.
2. Да бъде гарантирано (по възможност с договорни
отношения) единството между организационната стратегия и
мотивацията (интересите) на служителите по отношение на
осигуряването на информация.
3. Информационните сигнали да са сигурни и благонадеждни.
Решаването на проблемите, характеризиращи слабото ниво
на информационна активност, засяга преди всичко
отношенията с вътрешните заинтересовани страни. За
новопостъпващите (млади) специалисти очакванията за
бъдещата им кариера са от особена важност. Наложително е
това да се отчита от работодателите, ако целта им е добър
психологически климат и взаимно разбирателство. Нещо
повече – необходимо е специално внимание към излъчените
комуникационни сигнали по време на предварителните срещи
с кандидатите, защото тази информация влияе в бъдеще на
нагласите и е определяща за оценката, предразположенията и
лоялността на служителите.
Ако се върнем към примера с работника, който трябва да
направи своя избор, за да започне работа – в посочените
условия той вероятно би предпочел организацията, която му е
предоставила по-опростена и ясна публично известна
информация, поела е ангажименти за бъдещо сътрудничество,
дала е сигнали за надеждност и (може би най-важното), която
според „историческата” информация е „най-добрата”, за да
работи в нея.
От своя страна организацията следва да бъде сигурна, че
всеки заинтересован има възможност да получи тази
информация.
  Ниво на полусилна информационна активност
Характеризира се със същите проблеми като слабата форма
на информационна активност, въпреки че цялата публично
достъпна информация е включена във вземането на решение.
Да допуснем, че кандидатът от предходния пример е
започнал работа в компанията, която е предпочел.
Информационната асиметрия и проблемите на моралната
опасност в отношенията мениджър – служител предполагат, че
този човек още не може да разчита на достатъчна по
количество и качество информация. Така или иначе той има
стимула да събере важната и полезна за него информация, за
да вземе решение за по-нататъшните си отношения с
организацията. В това решение „историческата” информация
вече е пречупена през неговия личен опит на служител
(вътрешно заинтересовано лице) и се формира на базата на
изградени лични представи и впечатления. Годишните отчети и
другата публично достъпна информация постепенно стават
разбираеми за него, като се има предвид натрупаният му
работен опит. Той вече има достъп и до информацията, с която
служителите разполагат в резултат на официалната (и
неофициалната) делова комуникация – може да провери (да
сравни) собствените си оценки и настроения в общуването си с
колегите.
Като вътрешно заинтересовани лица служителите вземат
под внимание не само миналите стратегически решения на
организацията („историческата” информация), но така също и
засягащата ги публично достъпна информация, която ги
ориентира за възможните и бъдещите перспективи и
намерения. За съжаление ограниченията (недостиг на
информация и пречки за осигуряването й) все още препятстват
пълното обединяване на цялата налична съвкупност от данни,
факти, справки и сведения за вземане на решение. Отново са
необходими гаранции за надеждността на излъчваните
положителни сигнали за миналите (историята) и настоящите
(публично достъпни) действия на социалния субект.
На този етап нивото на информационна сложност обаче
изисква от новопостъпилия служител нещо повече от натрупан
опит – нужен е стимул (мотивация) за наблюдение и контрол.
Организацията на свой ред е отговорна за съвместимостта,
валидността и надеждността на цялата релевантна информация
за своето минало, настояще и бъдеще.

 Ниво на силна информационна активност

Проблемите на предходните две нива (недостигът на
информация, трудности при нейния подбор и липсата на
мотивация за осигуряването й) не съществуват при силната
форма на информационна активност. Лицата, които вземат
решение, разполагат с цялата необходима информация
(„историческа”, публична, вътрешна) за миналите, настоящите и
бъдещите действия на организацията. Предполага се, че тези
действия могат да бъдат наблюдавани и оценявани
безпроблемно, като отделните им елементи се възприемат
правилно и в контекста на общото цяло.
Обобщението на този анализ извежда пет основни задачи,
които стоят пред комуникационния мениджмънт и са насочени
към решаване на информационните проблеми,
характеризиращи всяко от нивата на активност:
1. Да се предоставя колкото може повече информация.
2. Да се представя последователна (съвместима) информация.
3. Да се съобщава опростена (лесна за разбиране)
информация.
4. Информацията да достига до заинтересованите от
организацията страни.
5. Информацията да достига до заинтересованите от
конкурентите страни.
 Фундаментални са първите две задачи, които изискват
транслирането на повече и съвместима информация. По този
начин се решават основните проблеми: с недостига на
информация, трудностите при нейния подбор и липсата на
мотивация за осигуряването й. Останалите три задачи засягат
ефективността на управлението на информационните сигнали
– визират проблема с изпращането/получаването на неясни и
неразбираеми съобщения. Петата задача е необходима форма
на конкурентоспособна перспектива и е приложима само в
нивото на силна активност.
В действителност една организация работи едновременно
на няколко нива на информационна активност: информацията,
предназначена за потребителите, е на разположение и на
служителите. Вероятно е също така една заинтересована група
да използва при вземането на своето решение пълната
релевантна информация в същото време, в което друга се
сблъсква с основните информационни проблеми.
Преодоляването на трудностите по управлението на
информационните сигнали и постигането на адекватна
комуникация печелят за съвременните социални субекти не
само лоялността на собствените им заинтересовани страни, но
и нови потенциални привърженици.
Комуникационното пространство, което се формира в
последните години, се характеризира със своята
многопосочност, тотално въздействие върху хората и
организационните системи и висока степен на неопределеност
на комуникационните феномени. По тази причина е много
трудно да се анализират новите комуникационни реалности и
да се отчитат в комуникационната дейност и практика.
Комуникационните парадигми през 21. век са коренно
различни от предшестващите ги инфоориентации от 20. век и
изискват глобален подход, стратегическо направление,
адекватен анализ на комуникационния контекст, както и
управление на комуникациите, ориентирано към знанието,
креативността и интерактивността.
В съвременните интерпретации комуникационният
мениджмънт се разбира като фокусиране на комуникацията за
подобряване контекста на непрекъснато променящите се
взаимодействия между организациите и външната среда. Той
се развива през последните няколко години и намира
приложение главно в иновационните западни компании, в
които се изгражда нов тип интегрирана комуникационна
стратегия и се съчетават различни форми на корпоративна
комуникация. Утвърждава се в модерните фирми, институции,
държавна администрация, университети и колежи на по-
напредналите в технологично отношение страни. В България
все още не е утвърден като практика и бизнес. Става дума за
нова, високотехнологична ориентация на съвременния бизнес,
която засилва конкурентоспособността, комуникационната
компетентност и легитимността на този бизнес от
комуникационна гледна точка. Основната цел е да се
формулират нови комуникационни стандарти, да се дефинират
ясна комуникационна визия и стратегия на организацията, така
че тя да стане част от съвременното инфообщество.
Комуникацията има централно място в този процес. Тя е
ориентирана към приспособяване на организацията към
средата чрез интерактивно взаимодействие и усъвършенстване
на комуникационната дейност.
Шансовете на една организация да се впише в
съществуващите реалности, да укрепи устойчивото си развитие
и да засили конкурентоспособността си са толкова по-големи,
колкото по-висока е комуникационната култура на тази
организация. Основните стратегически комуникационни
принципи, които гарантират целенасочено комуникационно
поведение и създаване на комуникационни системи, адекватни
на реалности, са:
 връзка между съобщение и стратегическа цел/посока;
 изграждане на доверие;
 честност и отвореност към света;
 критично отношение към достоверността на комуникацията;
 поставяне на реалистични очаквания;
 очертаване на потенциални ползи и приложения;
 да не се прикрива истината с негативни съобщения;
 осигуряване на средства за многопосочна комуникация;
 възможности за ефективна обратна връзка;
 проактивни вместо реактивни действия – да се избягва
дефанзивна (защитна) позиция;
 стартиране на комуникацията преди да е възникнал
конфликт;
 изпращане на съобщения по алтернативни канали;
 мултиплициране на комуникационните канали (увеличава
шансовете за разбиране). (Маринов 2005: 60)
Съвременният контекст на икономиката налага
необходимостта от диалог между обществото и организацията
като цяло. Най-резултатната форма на това взаимодействие е
процесът на комуникация, в който и двете страни са готови да
си сътрудничат за постигане на съвместни цели.
Българската практика показва, че най-често организациите и
институциите гледат на целенасоченото формиране на
информационното си поле и изграждането на комуникациите
си като на последен свой ангажимент, без да осъзнават, че от
това именно зависят техният успех и жизнеустойчивост. Един
от основните проблеми на съвременните институции е нивото
на комуникационната им компетентност. Според Руси Маринов
„изследванията, проведени в България, показват, че
администрацията и бизнесът притежават много ниска
комуникационна култура, като изоставането им в иновационно
отношение относно използването на натрупаното знание в
сферата на комуникациите е десетки години.”
(http://commanagement.blogspirit.com/archive)
Дори без сериозни изследвания има всички основания да се
каже, че типичната българска организация днес представлява
почти напълно затворена информационна система. При
визирания комуникационен модел информацията се „спуска“ от
горе надолу, информационните масиви са предварително
манипулирани по начин, който да обслужва стеснени
организационни (често пъти и персонални) интереси. Моделът
не предполага компромиси и често пъти води до създаване на
кризисни ситуации. Това означава, че ръководството не отчита
формиращото се обществено мнение като инструмент за
обратна връзка и като критерий за оценка на деловата си
репутация. В първоначалния етап от създаването на
юридическия социален субект подобна затвореност обезпечава
определени преимущества за провеждането на независима
политика, но по-късно неизбежно води до все по-големи
дистанции с всички от окръжаващата околна среда (делови
партньори, акционери, държавни структури, медии,
общественост и т.п.).
Към днешна дата е очевидно, че ръководството на типичната
българска организация в своята стратегия е ориентирано към
постигане на резултати на базата на конфиденциални
договорености, които – при липсата на информация и
комуникация – неизбежно стават източници на последващи
остри конфликти. За да се избегнат те, е достатъчно да се
подготви предварително общественото мнение и да се убеди в
необходимостта от предстоящите действия. В противен случай
всяка подобна структура остава на границата на застрашително
надвиснала сериозна информационна криза, последиците от
която могат да доведат до криза в репутацията и произтичащи
от това проблеми в развитието и оцеляването й. Изискват се
адекватни реакции и съсредоточени усилия за създаване на
варианти за изход от създалата се ситуация.

АКЦЕНТИ

1. Авторитетът и доброто име на организацията (като

самостоятелен социален субект) зависят преди всичко от
развитието и качеството на нейните информационни връзки
и информационната й активност. Стратегическото й
местоположение в общата комуникационна среда и обменът
на смисли (знания за институцията, стимули и емоции,
свързани с нейната дейност и съществуване) се оказват
решаващи за нейното съществуване и напредък.
2. Социалната комуникация е единственият начин за
установяване на партньорски взаимоотношения, за
постигане на сътрудничество и разбиране с всички
заинтересовани страни, с които организацията контактува.
Това включва: комуникационно моделиране на
организационните цели и идеи и превръщането им в
реалност; преодоляване на комуникационните
изкривявания; преодоляване на кризисни ситуации;
формиране на условия за устойчивост на информационната
среда; създаване и популяризиране на общовалидни
ценности.
3. Уредената система от вътрешни и външни комуникации
позволява да се поддържа хармония с околната среда,
превръща организацията в управляема и
конкурентоспособна социална форма и гарантира
положителната устойчивост на нейната репутация. Грешка с
тежки последици при изграждането на това взаимодействие
е работата само с външните групи и отсъствие на вътрешна
комуникационна политика.
4. При асиметричната информация страните в
комуникационния акт не са еднакво осведомени по
определена тематика, което предоставя преимущество на
някоя от тях. Не съществува свят на перфектна и симетрична
информираност, но за да се минимизират проблемите с
изпращането на неефективни сигнали, е необходим
задълбочен анализ на корените на информационните
недостатъци.
5. Ако комуникираните от организацията значения са неясни
или двусмислени, това предизвиква неувереност у
реципиентите и невъзможност за вземане на решения за
взаимодействие. Организациите, които създават по-малка
степен на неувереност у заинтересованите си страни, са
предпочитани пред тези, които ги затрудняват с объркани
послания и неефективни сигнали.
6. Комуникационният мениджмънт приспособява
организацията към средата чрез интерактивно
взаимодействие и усъвършенстване на комуникационната
дейност. Той формулира нови комуникационни стандарти,
дефинира ясна комуникационна визия и стратегия на
организацията, така че тя да стане част от съвременното
инфообщество.
 Въпроси и задачи

ЗАДАЧА 1.

Посочете и степенувайте приносите в теорията на

социалната комуникация чрез сравнителен анализ на
концепциите на Джордж Мийд, Габриел Тард и Питирим
Сорокин.
Подгответе презентация – печатан вариант (мин. 3 стр.) и
устно представяне с мултимедия.

За да се справите успешно:

 подберете кратки биографични данни за тримата автори;

 проучете основните им трудове, като ги положите в
полето на съответната научна школа;
 изведете в съпоставителен план концепциите им,
свързани със социалната комуникация;
 систематизирайте изводите.
ЗАДАЧА 2.

Прочетете Първа книга от диалога „Държавата” на Платон.

(Вж. в приложението.)

1. Формулирайте темата и целта на диалога. Проследете

структурата му:
 представете участниците и техните роли;
 каква е функцията на най-активния субект (на водещия).

2. Класифицирайте въпросите като елемент на диалога (по

логическа структура – уточняващи, допълващи, по език и
стил – правилни и неправилни, по цел спрямо
събеседниците – доброжелателни и недоброжелателни, по
функции – познавателни и реторични, по състав – прости и
сложни, по адрес – преки и косвени, и пр.).
 Има ли безсмислени въпроси?
 Посочете в текста въпроси, чийто отговор на пръв поглед
е очевиден, но в действителност се показва точно
обратното.

3. Характеризирайте отговорите като предизвикани

изказвания (по отношение на удовлетвореността на питащия
– положителни (желаещи да отговорят) или отрицателни
(нежелаещи да отговорят); по състав – едносъставни
(прости) или многосъставни (сложни); по точност –
определени (конкретни) или неопределени (общи);
гносеологично-логически – истинни (правилни) или
неистинни (неправилни); по цел – верни (целящи
изясняването на въпроса) или неверни (заблуждаващи
питащия); езиково-стилистични – правилни и точни или
неправилни, неточни; по адрес – преки или косвени).
Илюстрирайте с примери от текста.
4. От какво зависи разбирането и постигането на логически
непротиворечиви заключения? На какво се разчита, за да се
отговори на въпросите? Обърнете особено внимание на
използваните комуникационни похвати:
 как се осмислят комуникационните сигнали (напр. чрез
експертни знания, познания и изследвания извън кръга на
беседата, личен опит, собствени разсъждения, чужди
становища);
 коментирайте връзката между типовете въпроси и
аргументацията на отговорите;
 какво е значението на повторението;
 каква е ролята на иронията в диалога (съм кого е
насочена, какъв е очакваният резултат).

5. Каква е връзката между разглеждания диалог и

съответстващите му социално време и пространство:
 какво е социалното време, в което се разгръща
комуникацията; как се развива социалната памет в това
време (т.е. мнемическата дейност);
 какво е социалното пространство (какви са социалните
отношения между хората, какъв е историческият контекст,
обществената ситуация);
 с какво се характеризира движението на смислите в това
социално пространство (т.е. комуникационната дейност).

6. Какви са предимствата на диалогичния стил, предпочетен

от автора, пред научното изложение?

7. Какво е наследил съвременният диалог от въведените от

Платон и Сократ диалогични форми? Какво е загубил?

8. Систематизирайте разликите между устната и писмената

форма на диалога като комуникационно действие.
ЗАДАЧА 3.

От Първа книга на диалога „Държавата” (вж. в

приложението) изяснете:

1. Какви са възгледите на Платон за справедливостта?

2. По какъв начин са изведени основните дефиниции по

темата? Анализирайте аргументите за тяхното
установяване.

3. Какви са общите и отличителните белези между

персоналната справедливост и социалната справедливост?

4. Дефинирайте понятията истина и правда/справедливост от

гледна точка на социалната комуникация. Съпоставете ги с
тълкуванията в разглеждания диалог и подчертайте общото
и различното.

5. До каква степен промените в социалните условия,

политическите интереси, различните мотиви и ценности на
съответната общност променят разбиранията за тези
понятия през различните епохи?

6. Кои са възможните фактори за прикриване на истината?

7. По какъв начин се въвлича в заблуждение общественото

мнение по въпросите за истината, справедливостта и
лъжата? (В тезите и аргументите си можете да разчитате на
информацията си за тоталитаризма и за
националсоциализма.)
8. Какво е мястото на манипулацията в социалните
отношения? Какви са основните й характеристики? В кои
сфери се прилага най-често?

9. Аргументирайте се в коя от познатите ви исторически

формации доминира истината в обществения живот.

10. Запознайте се с отличителните белези на дискусията и

диспута като комуникационни модели (общи
характеристики, специфика, разлики). Коментирайте
споделянето и спора като форми на диалога. Дефинирайте
понятията. По какъв начин влияят те върху качеството на
разговора? Как преценявате известната фраза „Истината се
ражда в спора”?
ЗАДАЧА 4.

Попълнете следващата анкета на тема „Лъжата” и обобщете

получените резултати в групата.
Цел на анкетата: Да се установи как студентите се отнасят
към персоналните и социалните лъжи, кои лъжи приемат като
морално допустими и кои осъждат, кога, колко и за какво
лъжат.

Въпрос 1. Лъжете ли?

 да
 не.

Въпрос 2. Излъгахте ли на предишния въпрос?

 да
 не.

Въпрос 3. Какво ви подтиква да лъжете?

 за да се оправдая
 страх от нещо
 за да спечеля нещо
 благородни лъжи
 за удоволствие
 навик
 не лъжа
 желание да украся дадена история
 за да спестя притеснения
 за да не обидя
 за да спася
 за да нараня
 за да не нараня
 за да оцелея.
Въпрос 4. Кого лъжете?

най-много често рядко никога

непознати
любимия
човек
родителите
колегите
приятелите
други
не лъжа

Въпрос 5. Кои са темите, по които лъжете?

много често поня- рядко никога

често кога
за материалното
си
положение
за семейното си
положение
за преписване

за килограмите
си
за миналото си

за способностите
си
за чувствата си
към другите
за употреба на
алкохол
 за употреба на
наркотици
за сексуалните си
преживявания
за да спечеля
определена
власт
за да спечеля
пари
друго

Въпрос 6. Добър лъжец ли сте?

 понякога успявам, понякога не
 да, винаги успявам
 не, винаги се издавам.

Въпрос 7. Как постъпвате, когато ви хванат в лъжа?

 признавам си
 твърдя докрай, че аз съм прав
 правя се, че нищо не знам
 още не са ме хванали в лъжа.

Въпрос 8. Колко често лъжете?

 по-рядко от един-два пъти месечно
 един-два пъти месечно
 всяка седмица
 всеки ден
 не лъжа.
Въпрос 9. Самозалъгвате ли се?
 рядко
 не
 често
 постоянно.

Въпрос 10. От лъжата на кого ви боли най-много?

много боли не
ме боли ме ме боли

любим човек
приятел
родител
колега
работодател
политическа сила

Въпрос 11. Коя лъжа бихте простили?

 лъжа, която спасява човешки живот
 лъжа, която скрива жестока истина от другия
 лъжа, която украсява някаква история
 лъжа, която доставя удоволствие на другия
 лъжа, която прави индивида по-значим
 лъжа, която дава възможност за по-добра работа
 лъжа, за да не бъде наранен някой
 лъжа, за да се спечели любовта на другия
 лъжа, за осигуряване на политическа власт
 търговска лъжа
 данъчна лъжа
 не мога да простя лъжа, каквато и да е тя.
Въпрос 12. Кой лъже повече – мъжете или жените?
 няма разлика
 жените
 мъжете
 не мога да преценя.

Въпрос 13. Кой лъже повече във възрастово отношение?

много лъжат рядко не лъжат

лъжат умерено лъжат
децата
младите
възрастните
старите

Въпрос 14. Как професията влияе върху лъжата?

лъжат
не
постоянно много умерено рядко
лъжат
политици
търговци
юристи
журналисти
сервитьори
шофьори
социолози
работници
преподаватели
студенти
лекари
не мога да
преценя
Въпрос 15. Вярвате ли на информацията, която медиите ви
поднасят?
 да, но не на всичко
 не, медиите манипулират
 да, вярвам
 не мога да преценя.

Въпрос 16. Посочете достоверната според вас медия?

 (конкретно назоваване) …….
 не мога да преценя
 няма такава.

Въпрос 17. Посочете най-манипулативната медия?

 (конкретно назоваване) …….
 не мога да преценя
 няма такава.

Въпрос 18. Кой български политик е най-голям демагог?

 (конкретно назоваване) …….
 не мога да преценя
 няма такъв.

Въпрос 19. Коя българска политическа сила е най-демагогска?

 (конкретно назоваване) …….
 не мога да преценя
 няма такава.
ЗАДАЧА 5.

Любимата на децата игра на „развален телефон”

демонстрира по интересен начин осемте етапа на
комуникационния процес (идея – кодиране – предаване –
получаване – декодиране – възприемане – реакция – обратна
връзка), както и типичните проблеми и грешки при
комуникацията. Коментирайте следния пример за предаване на
информация в дадена група:

 Инструкции от директора към неговия заместник

Утре в 10 часа ще има слънчево затъмнение, нещо, което
човек не вижда всеки ден. Нека работниците се съберат навън
в двора в работните си облекла. Аз ще направя съответния
коментар, докато наблюдаваме това рядко явление. Ако
обаче вали дъжд, ние няма да можем да видим нищо и в този
случай ще се срещнем в заседателната зала.
 Инструкции от заместник-директора към изпълнителния
директор
По указание на управляващия директор утре в 10 часа ще има
слънчево затъмнение. Ако обаче вали, няма да можем да го
наблюдаваме отвън на двора в работните си облекла. В този
случай трябва да извършим слънчево затъмнение в
заседателната зала, нещо, което човек не вижда всеки ден.
 Инструкции от изпълнителния директор към мениджъра
По указание на управляващия директор слънцето ще изчезне
в заседателната зала утре в 10 часа в нашите работни облекла.
Директорът ще издаде заповед дали трябва да вали, което не
се вижда всеки ден.
 Инструкции от мениджъра към супервайзера
Ако вали утре в заседателната зала, нещо, което човек не
вижда всеки ден, директорът ще изчезне в 10 часа в
работното си облекло.
 Инструкции от супервайзера към работниците
 Утре в 10 часа нашият директор ще изчезне. Жалко, че човек
не вижда това всеки ден.
 Работниците (насаме)
Тези всичките могат да се разкарат, включително и
директорът.

Като имате предвид осемте етапа на комуникационния

процес, отговорете на следните въпроси:

1. Припомнете си ситуация, в която сте претърпели фиаско в

комуникацията си с околните, или когато тя се е оказала
неефективна. На кой етап от развитието на
комуникационния процес се прояви сривът?

2. Какви комуникационни бариери възпрепятстват най-често

вашето общуване с членовете на различните социални
групи, към които вие принадлежите?

3. Споделете комуникационна ситуация, в която сте направили

неправилно умозаключение. Задълбочете се в причините за
погрешната интерпретация. Преодолими ли са подобни
грешки?

4. Коментирайте в контекста на социалната комуникация

различните форми на електронната комуникация (e-mail,
SМS, чат, форуми, социални мрежи и пр.). В каква степен те
съответстват на традиционното разбиране на
комуникационния процес? Какви бариери са възможни при
тяхното използване?

5. Към кои социални мрежи принадлежите? Как направихте

избора си за приобщаване към тях? Какви преимущества ви
дава това?
ЗАДАЧА 6.

1. Основните фактори, които оказват пряко влияние върху

ефективността на комуникацията, са:
(1.) източникът на информацията – кой я съобщава;
(2.) характерът на комуникацията – как я съобщава;
(3.) особеностите на аудиторията (на кого я съобщава).
Изследвайте ролята на всеки един от тях.

(1.) По какъв начин източникът на информация влияе върху

реципиентите? От кого най-често се повлиява човек в процеса
на социалната комуникация:
 аргументирайте съгласието/несъгласието си с
твърдението на Аристотел отпреди повече от 300 г. пр.
Хр.:

На добрите хора вярваме по-пълно и по-охотно, отколкото на

другите: Това е обикновено вярно, независимо за какво става
въпрос, и абсолютно вярно там, където пълната увереност е
невъзможна и има разногласие... Не е вярно, както някои автори
допускат в трудовете си по риторика, че личната доброта,
проявена от оратора, не допринася нищо за силата на
убеждението му, напротив, неговият характер почти може да се
нарече най-ефективното средство за убеждаване, което той
притежава.

 кой е критерият за сигурност и истинност в

комуникацията според цитата;
 предложете съответстваща формулировка от съвременна
гледна точка – на кои характеристики на комуникатора
се доверява реципиентът днес;
 обосновете ролята на достоверността в комуникационния
процес;
  как влияе върху доверието към комуникатора (и
ефективността на комуникацията) отстояването на
позиции и становища, противоречащи с личните му
интереси;
 по какъв начин различните типове комуникационно
поведение (агресия, пасивност, убеждение, ирония,
пренебрежение, съчувствие и пр.) въздействат върху
реципиентите. Посочете примери от различни социални
сфери (политическа, икономическа, образователна и др.

(2.) Характерът на комуникацията. Похватите и средствата,

чрез които се поднася дадена информация, са определящи за
нейната убедителност. Обсъдете следните въпроси (подкрепете
разсъжденията си с примери):
 кога една информация е по-убедителна – когато
въздейства върху разума или върху чувствата на
аудиторията;
 когато е свързана със запомнящо се лично изживяване
или когато е подкрепена с изобилие от ясни и безупречни
статистически данни;
 в случай, че даден комуникатор говори пред аудитория,
която изобщо не споделя неговото гледище, според вас
кое поведение би било по-успешно — ако изложи
позицията си в най-крайната й форма, или ако я смекчи и
представи така, че тя да не изглежда много по-различна
от позицията на слушателите му;
 каква е ползата от споменаване/подминаване,
оспорване/приемане на контрааргументи;
 как невербалното поведение влияе върху комуникацията.

(3.) Особености на аудиторията

 С какви характеристики на аудиторията задължително се
съобразява комуникаторът, ако иска посланията му да са
 успешни? Кога предварителното проучване на
аудиторията е ултимативна необходимост?
 От кои характеристики на комуникатора се влияе най-
силно аудиторията (външни белези, комуникационни
умения и компетентности, периферни особености и пр.)?
Как си обяснявате това влияние? Посочете примери, в
които определени „периферни” особености на
комуникатора (цвят на кожата, свързаност с определен
етнос и/или религия, странични занимания, интереси и
пр.) придобиват особено значение и диктуват резултата
от комуникацията.
 Каква е зависимостта между информираността на
аудиторията (степента на нейните знания) и
представянето на аргументацията на комуникатора; как
информираността влияе върху комуникационната
ситуация?
 По какъв начин образованието и степента на
социализация са свързани с ефективността на
комуникацията? Как влияе самооценката на индивида
(чувството за пълноценност/непълноценност,
високото/ниското самочувствие) върху резултата от
комуникацията?

2. Опитайте се да защитите позицията си по избрана от вас

актуална тема пред колегите си (напр. забраната за пушене
в заведенията). Разгърнете същата тема в дискусия между
формирани групи, защитаващи противоположни позиции.
ЗАДАЧА 7.

За реципиентите са безполезни в еднаква степен

съобщения, в които се съдържат само известни за тях смисли и
съобщения с неизвестни смисли. Първите се отхвърлят като
безсъдържателни (тривиални), вторите – като неразбираеми
(недостъпни). Необходимо е да се търси баланс между
известното и неизвестното за реципиента. Оптималният
вариант е – съобщение, в което познатото позволява да бъде
разбрано/разкодирано непознатото.

1. Анализирайте следващия пример по параметрите:

 предмет на съобщението;
 цел на комуникатора;
 комуникационна ситуация;
 съотношение между известното и неизвестното в
съобщението за реципиента;
 ефективност на комуникацията.

Личният лекар към пациента: Сестрата ти е дала подробни

указания какво трябва да направиш, преди да се върнеш в този
кабинет. Защо идваш сега?
Пациент: Къде трябва да отида?
Лекар: Правиха ли ти пълни отоневрологични изследвания?
Доплерова сонография?
Пациент: Какво е това?
Лекар: Слагаха ли ти едни очила, въртяха ли те на едно столче?
Пациент: Ама аз не искам да си сменям диоптрите – добре са ми.
Лекар: Аз при офталмолог не съм те пращал!
Пациент: Мен ми се вие свят и все залитам.
Лекар: Затова исках да те прегледа отоневролог. Очилата на
Френцел отчитат движенията на очната ябълка при различни
положения на главата.
Пациент: Аааа, слагаха ми едни очила, не ме въртяха на стола, но
си мърдаха пръста пред очите ми. Май ми провериха
тъпанчетата, провериха ми слуха. Нищо не ми казаха. Ама, то
това не минава по Здравна каса, докторе!

2. Какво е необходимо за успешна комуникация в сферата на

здравеопазването (лекар – пациент) според вас:
 ориентиране в здравословния проблем (характер на
въпросите и обясненията, нива на възприемане на
информацията, начин на слушане и разбиране, прояви на
емпатия и т.н.);
 указания (подробни, кратки, бързи, ясни, липса на
указания и пр.);
 затруднения при общуването (неразбираеми/сложни
думи и термини, вид на контакта, поведение и маниери,
атмосфера и др.);
 препоръки.

3. Какви са възможностите за преодоляването на

комуникационните бариери и за подобряване на
комуникацията?

4. Как се отнася изискването за двустранна симетрична

комуникация към взаимодействията между хората в тази
сфера? С какво трябва да се съобразяват двете страни в
комуникационния акт?

5. По какъв начин качеството на комуникацията „лекар –

пациент” се отразява върху (не)удовлетвореността от
медицинското обслужване? Как влияе комуникацията върху
лечебния процес?
ЗАДАЧА 8.

1. В зависимост от информацията и от конкретните

обстоятелства на всеки комуникационен акт комуникацията
се осъществява по различен начин:

 кой вид използвате най-често във вашето ежедневие;

 кога използвате вербалната комуникация, коя от двете й
форми предпочитате;
 в какви ситуации ви е най-трудно да говорите правилно,
да общувате свободно;
 когато някой разговаря с вас, кои фактори смятате, че
улесняват комуникацията;
 кои комуникационни канали използвате най-активно,
защо.

2. Посочете видовете комуникация, на които бихте се

доверили в следните комуникационни ситуации:

 как ще научите приятел да приготвя барбекю;

 как ще упътите някого да стигне от вашия дом до гарата;
 как ще съобщите личните си данни на служител от
застрахователна компания;
 как ще поднесете лоша новина на ваш близък;
 как ще покажете на дете, че сте му ядосани, защото не си
е събрало играчките.
ЗАДАЧА 9.

Основните стилове на общуване са: агресивен (мненията се

изразяват директно, без да се зачитат чувствата и мненията на
другите), пасивен (мненията се изразяват косвено, а чувствата и
мненията на другите се взимат предвид в известна степен) и
асертивен (взаимодействие, при което се демонстрира, както
самоуважение, така и уважение към другите хора –
комуникаторът отстоява себе си, изразява истинските си мисли
и чувства, защитава интересите си и не позволява да бъде
манипулиран, в същото време зачита чувствата и правата на
околните).

1. За да изпълните следващата задача, ще получите карта,

указваща стил на общуване (агресивен, пасивен или
асертивен), който ще трябва да използвате в дискусия на
тема:

Какво мислите за огромното количество реклами, излъчвани в

медиите (телевизия, радио, печатни издания, интернет).

 От всекиго от участниците в дискусията се очаква да изиграе

зададената му роля, а останалите от групата трябва да
разпознаят стила, който е приложен.
 Необходимо е всеки да представи своето мнение, да обясни
аргументите и идеите си, да приведе доказателства и т.н.
 Стилът на общуване, който се наложи да демонстрирате,
съвпада ли с този, който обикновено използвате в
ежедневието си, защо (не) предпочитате него пред
останалите?
2. Хората често подценяват колко наранен, ядосан или
раздразнен може да бъде някой, затова е полезно той да
изясни какво точно се случва с него. Успешната асертивна
комуникация изисква от комуникатора да каже как
възприема това, което става, а не какво другите трябва или
не трябва да правят. Асертивното послание („Аз-
посланието”) гарантира резултатност. То не е решение, а
стъпка в правилната посока, отворена възможност. Неговата
цел е да бъде ясно, затова съдържа само три задължителни
елемента:
(1) Когато ти … (извърши някакво действие);
(2) Аз се почувствах … (личните чувства и емоции,
предизвикани от действието на другия човек);
(3) И бих желал … (личните нужди).

Разгледайте следващия пример и отговорете на въпросите:

 какво означава да си асертивен;

 по какъв начин влияе асертивността върху конфликтите;
 защо манипулацията е безсилна пред асертивността;
 как се демонстрира асертивното поведение (вербална и
невербална комуникация);
 какъв е ефектът върху участниците в комуникацията;
 какви са предимствата на този начин на комуникационно
поведение.

Майката е разстроена, когато разбира, че нейният (вече

голям) син отново е посетил града, без да й се обади. По всичко
личи, че те постепенно се отчуждават, и тя много се тревожи за
това. Не желае да се заяжда с него или да каже нещо, което би
влошило нещата – просто иска да го вижда, когато той е близо до
нея. При поредната измолена среща, вместо да се преструва, че
не е наранена, тя се подготвя с добре репетирано „Аз-послание".
Майката е много сигурна в себе си, че има потребност от
разговор, различен от всички останали, в които мимоходом и
боязливо е споменавала за проблема, без да го каже направо,
затова този път заявява „ясно" и „чисто":
– Когато нямам възможност да те виждам, аз се чувствам
наранена и това, което желая, е да се срещаме, когато
посещаваш нашия град.
Синът незабавно реагира:
– Ти винаги ми натякваш едно и също нещо.
Но майката има недвусмислени намерения:
– Не, този път казах нещо различно. Аз просто ти казах как се
чувствам.
За първи път, откакто са говорили по този въпрос, той
наистина я чува. И след кратко мълчание, вместо да започне да
се отбранява (както обикновено прави), синът изрича:
– Ами, всъщност аз се опитах да ти звънна няколко пъти, но
никой не вдигна телефона.
Тя потвърждава, че наистина не си е била вкъщи. Чувства се
много по-добре и след това двамата провеждат най-хубавия си
разговор от години.

3. Разиграйте ситуации, при които е добре да бъде проявена

асертивност (напр. ваши познати искат от вас пари на заем,
но вие нямате възможност да им дадете; ваши близки искат
да отмените плановете си, за да им обърнете внимание, да
ги изслушате, а вие нямате желание за това). Опишете
чувствата, които изпитвате, и конкретното поведение, което
ги е породило, как ви засяга това поведение; използвайте
фрази, изразяващи сътрудничество; направете емпатични
препратки към интересите на други хора.
ЗАДАЧА 10.

Също както и езикът на тялото, метаезикът събужда

предусещане – обикновено се определя като интуиция,
вътрешен глас, шесто чувство, предчувствие, тъй като в
действителност говорещият няма предвид точно онова, което
изрича. Метадумите, метафразите и метаизразите формират
скрит език, в който са закодирани определени смисли,
различни от изказваните в момента на говоренето. Метаезикът
е кодиран в използвания език и почти никога не се превежда
на съзнателно ниво, така че да бъде разшифрован.

1. Разгледайте един типичен пример за семеен диалог, воден

на метаезик. Как може да бъде избегнат този метаразговор и
породените от него неприятни чувства между участниците?

Съпругата слага масата за вечеря, а съпругът върши някаква

друга работа:

Метаезик Превод

Тя: Вечерята е готова. Идвай! Веднага!

Той: Само минутка. Не ми пречи точно сега!
Тя: На масата е. Идвай веднага, не ме
ядосвай!
Той: Ей сега. Остави ме на мира!
Тя: Изстива! Ще ти дам аз да се
разбереш!
Той: Добре де, добре! Май Неорганизиран съм, но няма
никога нищо не мога да да си го призная, а ще
довърша докрай в тая прехвърля вината върху теб.
къща!
Тя: Нещо неподходящо ли Много добре знам, че е така,
казах? но изобщо не ми пука.
2. Дайте примери (и превод) на метаразговори в различни
сфери на социалното общуване (деловия свят, политическия
живот и пр.). Посочете особеностите на метаезика в тези
области.

3. Разяснете разликите между метаезика и невербалната

комуникация. Какъв е ефектът от тяхното съчетаване?
Посочете пример.

4. Промяната на интонацията и/или акцента, върху една или

друга дума от дадена фраза или изречение може напълно да
промени смисъла. Това (1) прави възможно да се
манипулира онова, което хората ще чуят и ще разберат, и (2)
обяснява недоразуменията и различията в тълкуванията.
Прочетете дадените по-долу примери, като наблегнете
върху подчертаните думи. Коментирайте как се променя
смисълът на казаното.

Ученикът трябва да реши тази задача.

Ученикът трябва да реши тази задача.
Ученикът трябва да реши тази задача.
Ученикът трябва да реши тази задача.

5. Предрешен ли е отговорът на следващия въпрос с така

поставения акцент в него? Защо?

По колко животни от всеки вид е качил Моисей в ковчега си?

6. Какво е значението на логическото ударение в

комуникационния акт?
ЗАДАЧА 11.

Ако се озовете в някоя от следните проблемни ситуации,

аргументирайте се кой от трите възможни отговора е най-
подходящ за случая?
Характеризирайте посочените отговори. Какви са
последствията от прилагането им? Кои от тях са резултат от
активно слушане?
Как активното слушане влияе върху социалната
комуникация?

1. Детенце си е порязано пръстчето и заплаква.

а) Всъщност, не е порязано много надълбоко.
б) Спри да плачеш! Изобщо не те боли чак толкова много.
в) Пръстчето наистина много те боли, нали?

2. Близък приятел ви доверява: „Шефът ми каза, че не работя

достатъчно бързо, и ще ме уволни, ако не си подобря темпото”.
а) Предполагам, че ще е най-добре да внимаваш какво
правиш.
б) Не бива да му позволяваш да те унижава. Винаги можеш да
си намериш друга работа.
в) Казваш го така, сякаш работата ти наистина означава много
за теб и ще те заболи, ако я изгубиш, прав ли съм?

3. Ваш съсед ви се оплаква: „Е, май съм изчерпал всички

алтернативи. Ще ми се наложи да поканя майка си да се
премести да живее с нас”.
а) Просто погледни на нещата по следния начин: майка ти те е
отгледала и сега ти й се отплащаш за грижите.
б) Обзалагам се, че тайничко се радваш, че отново ще живеете
заедно.
в) Безпокои те как ще се отрази това на семейния ви живот,
така ли е?
ЗАДАЧА 12.

Изберете видео от интернет, което съдържа интервю или

дискусия по интересна за вас тема. Единственото условие е да
има свободен достъп до материала. Препоръчително е
интервюто или дискусията да са около 10 – 15 мин. (ако са по-
дълги, направете разбор само на избрани 15 мин.).

Напишете кратък анализ на протеклата комуникация във

видеото, като обърнете внимание на връзката между темата и:

 комуникационните компетентности на участниците в

разговора;
 информираността им по коментираните въпроси;
 вербалното и невербалното им поведение;
 метаезика;
 техниките за убеждаване, за активно слушане;
 използването на обратна връзка;
 проблеми в комуникацията.

Анализирайте всичко, което ви прави добро или лошо

впечатление в комуникационния акт.

Подгответе презентация – печатан вариант (мин. 3 стр.) и

устно представяне с мултимедия. (Посочете е-адреса на
източника.)
ЗАДАЧА 13.

Навлизането на новите информационни технологии в

ежедневието и бита разсича непрекъснатата линия на
поколенията и отваря бездна между младите (мобилни,
дигитализирани и радикални), от една страна, и средните и
възрастните генерации (статични, аналогови и консервативни),
от друга.

1. Към кое от съществуващите съвременни поколения

принадлежите:
 приемате ли се за типичен негов представител;
 коментирайте приликите и различията си с общата
характеристика на генерацията;
 опишете комуникационните си отношения с предходните
и следващите поколения във вашето семейство и във
вашата работна среда, поражда ли конфликти различната
генерационна принадлежност, защо.

2. Кои са факторите, които могат да мотивират хора от старите

поколения да усвояват новите комуникационни модели и
технологии? Какъв според вас би бил ефектът от следващото
електронно съобщение? Защо?

Скъпи сине, как си? С майка ти сме добре. Липсваш ни. Моля
те – изключи си компютъра и ела в кухнята да хапнеш нещо. С
обич. Баща ти.

3. Определете отличителните характеристики на понятията

„социална общност” и „поколение”.
ЗАДАЧА 14.

Представителите на най-младите съвременни генерации се

заклеймяват много често от родители и учители като
„проблемни”, а психолозите използват смели диагнози като
„синдром на дефицит на концентрация”, „хиперактивност”,
„хипервъзбудимост”. Родените през 21. век почти не говорят с
близките си. За тях училището е пълен абсурд и са готови
веднага да го напуснат.

1. Според вас какви техники за привличане на вниманието и за

ефективна комуникация биха били от полза в общуването с
мултимодалните поколения:
 характеризирайте комуникационните канали, чрез които
е възможно да се достигне до тях;
 как си представяте един учебен час с дигитални
технологии.

2. Какво е мястото на играта в съвременния образователен

процес?

3. Разиграйте с колегите си от групата следващите игрови

модели и отговорете на посочените въпроси:

 Разпределете се по двойки – единият от двамата е седнал

на място за писане и е снабден с лист и химикалка, а
другият е прав, с гръб към него. Тези, които са прави,
получават карта с обозначена фигура и имат задачата, без
да се обръщат, да опишат на седящите си колеги
особеностите на изображението, така че те да успеят да го
„копират” върху хартията. След определеното време за
действие (10 – 15 мин.) фигурите се сравняват пред всички.
 Въпроси:
Приличат ли си фигурите на всяка двойка? Защо не са
абсолютно еднакви? Какви трудности са срещнали
предаващите инструкциите? А тези, които са скицирали? Кой
носи отговорността за (не)успешното изпълнение на
задачата? Кои особености на общуването разкрива тази
игра?

 Изградете текст по определена тема (напр. „Истина”, „Лъжа”

и др.п.) от последователно предложени случайни фрагменти
(думи) от всеки един от участниците в играта (5 – 10 души).

Въпроси:
Кои страни на комуникационния процес се показват в
играта? Как се отразява върху поставената задача броят на
участниците (по-малък/по-голям)? От какво зависи успехът
на играта?

4. Опитайте се да предложите друг игрови модел, който да

демонстрира комуникационните проблемите при слушане и
препредаване на информация или други особености при
общуването. Разиграйте го с колегите си.
ЗАДАЧА 15.

Изследвайте комуникационния процес в организация, за

която имате преки наблюдения (напр. публична администрация,
търговска организация, политическа партия и др. п.). Обърнете
внимание върху следното:

 наличие на достатъчна и многопосочна информация;

 използвани комуникационни канали;
 ефективност на съобщенията, излъчвани от организацията;
 адаптация на информационните сигнали към всяка от
различните заинтересовани групи;
 страна инициатор на взаимодействията;
 еднопосочна/двупосочна комуникация;
 наличие на комуникационни конфликти, причини за
възникване, възможности за туширане.
 Теми за реферати

 Комуникационната проблематика в обществените науки

 Същност и цел на комуникацията. Основни видове
 Ефективната комуникация – изкуството да бъдеш разбран
 Управлението като социално взаимодействие
 Диалогът като форма на комуникация
 Метаезикът – функции и значение
 Политическата пропаганда като комуникационен процес
 Развитие на социалната комуникационна технология PR
 Рекламата като вид социална комуникация
 Образованието на 21. век и социалната комуникация
 Понятието „документ” в теорията на социалната
комуникация
 Дигитализация и писмено наследство
 Българските дигитални поколения – комуникационни
особености
 Концепции за информацията в съвременната наука
 Глобализация и социална комуникация
 Литература

Алфандари 2012: Алфандари, Е. Социална теория на

масовата комуникация и медиите. София: SUDIGITAL СУ Св. Кл.
Охридски, 2012. http://lib.sudigital.org/record/18935/files/
SUDGTL-BOOK-2012-035.pdf
Арънсън 2009: Арънсън, Е. Човекът – „социално животно”,
София: Дамян Яков, 2009.
Бахтин 1978: Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и
народната култура на Средновековието и Ренесанса. София:
Наука и изкуство, 1978.
Бахтин 1979: Бахтин, М. Эстетика словесного творчества.
Москва: Искусство, 1979.
Буркарт 2000: Буркарт, Р. Наука за комуникацията, Велико
Търново: ПИК, 2000.
Ваксберг 2007: Ваксберг, А. Отровите на Кремъл, София:
Сиела, 2007.
Груниг 2002: Grunig, L. A., J. E. Grunig, D. Dozier, M., Excellent
public relations and effective organizations: A study of
communication management in three countries. Mahwah, NJ:
Lawrence Erlbaum Associates, 2002.
Екман 2011: Екман, П. Излъжи ме, ако можеш. София:
Жануа-98, 2011.
Кирова 2012: Кирова, Л. Езикът на поколенията. Електронно
списание LiterNet, 17.03.2012, № 3 (148). http://liternet.bg
/publish3/lkirova/pokoleniata.htm
Кондев 2012: Кондев, А. Електронни комуникации и
културни различия – глобализация и контраглобализация. – В:
Реторика и комуникации, бр. 6, ноември 2012.
 Коул 2000: Коул, М. Социокултурна психология. Наука за
бъдещето. София: Дилок, 2000.
Липс 1954: Липс, Ю. Происхождение вещей. Из истории
культуры человечества, Москва, Изд. иностранной литературой,
1954. http://historic.ru/books/item/f00/s00/z0000146/
Льобон 2005: Льобон, Г. Психология на тълпите. София:
Витяз, 2005.
Мазаев 1978: Мазаев, А. И. Праздник как социально-
художественное явление. Москва: Наука, 1978.
МакКриндъл 2006: McCrindle, M. Word Up: A lexicon of
Generations Y & Z: A guide to communicating with them.
Australia: The ABC of XYZ, 2006.
МакКриндъл 2011: McCrindle, M. Seriously Cool. Marketing
and communicating with diverse generations. Australia:
www.slideshare.net/markmccrindle/seriously-cool-marketing-and
-communicating-with-diverse-generations
Малецке 1994: Малецке, Г. Психология на масовата
комуникация. София: Хъски, 1994.
Маринов 2004: Маринов, Р. Комуникационни стратегии.
София: УИ НБУ, 2004.
Маринов 2005: Маринов, Р. Стратегически комуникационен
мениджмънт. София: Сиела, 2005.
Маринов 2011: Маринов, Р. Интерактивни комуникации –
стратегии и знание. София: НБУ, 2011. Електронен носител,
http://ebox.nbu.bg/prob12/view_lesson.php?id=244
Милър 2005: Miller, K. Communication theories: Perspectives,
processes and contexts. New York: McGraw-Hill, 2005
Мирчев 1996: Мирчев, М. Генерационни отношения. – В:
Енциклопедичен речник по социология. София: БАН, 1996.
Пачев 2005: Пачев, Т., Б. Колев, Икономическа социология.
София: УИ Стопанство, 2005.
Палашев 2006: Палашев, Н. Корпоративни комуникации.
София: За буквите, 2006.
 Петев 2004: Петев, Т. Теории за масовата комуникация.
София: УИ на Софийския университет Св. Кл. Охридски, 2004.
Пренски 2001: Prensky, Marc. Digital Natives, Digital
Immigrants. In On the Horizon, October 2001, 9 (5). Lincoln: NCB
University Press <http://www.innovateonline.info/index.php?view
= article&id= 705>
Райков 1999: Райков, З. Публична комуникация. София:
Дармон, 1999.
Рубинщайн 2000: Рубинштейн С. Л. Основы общей
психологии, часть III, гл. VIII. С. Петербург: Питер, 2000.
http://psylib.org.ua/books/rubin01/txt16.htm
Симеонов 1996: Симеонов, П. Потребност. – В:
Енциклопедичен речник по социология. София: БАН, 1996.
Соколов 2002: Соколов, А. Общая теория социальной
коммуникации. С. Петербург: Изд. Михайлова В. А., 2002.
Сорокин 2004: Сорокин, П. А. Кризата на нашето време,
София: Дамян Яков, 2004.
Стефанов 2011: Стефанов, С. Новата културна парадигма:
затваряне Скобата на Гутенберг– В: LiterNet, 06.03.2011, Бр. 3
(136). <http://liternet.bg/publish3/sdstefanov/skobatanaguten
berg. htm>
Стиглиц 2000: Stiglitz, J. E. The contributions of the economics
of Information to twentieth century economics. The Quarterly
Journal of Economics, 1441-1478, 2000.
Стиглиц 2007: цит. по Ангелов, Ив. Анатомия на българската
инфлация – В: сп. Икономика, кн. 4, с. 11-17, София, 2007.
Стоянова 2011: Стоянова, П. Поколението на дигиталната
книга – В: Медии и обществени комуникациии, бр. 8, януари
2011. http://media-journal.info/index.php
Тард 2011: Тард, Ж. Г. Законы подражания. Москва:
Академический проект, 2011.
 Фама 1970: Fama, E. F. Efficient capital markets: A review of
theory and empirical work. The Journal of Finance, 25(2), 383-420,
1970.
Фидлър 2005: Фидлър, Р. Медиаморфоза: Да разберем
новите медии. София: Кралица Маб, 2005.
Фройд 1998: Фройд, З. Изкуството на психоанализатa.
София: Евразия, 1998.
Хабермас 1983: Habermas, J. Moralbewußtsein und
kommunikatives Handeln. Frankfurt am Main: Suhrkamp Verlag,
1983.
Халбвакс 1996: Халбвакс, М. Колективната памет. София:
Критика и хуманизъм, 1996.
Хитлер 2001: Хитлер, А. Моята борба. София: Жар птица,
2001.
Юнг 1996: Юнг К. Г. Структура психики и процесс
индивидуализации. Москва: Наука, 1996.
Ясперс 2001: Ясперс, К. Обща психопатология. София: ЛИК,
2001.
 Приложение

Държавата
Платон
София: Наука и изкуство, 1981
превод проф. А. Милев

Участват в разговора:
Сократ, Главкон, Полемарх, Тразимах, Адимант, Кефал

ПЪРВА КНИГА
(със съкращения)

Увод

Вчера слизах с Главкон 1, сина на Аристон, в Пирея2, за да се

поклоня на богинята3 и в същото време да видя как ще
отпразнуват празника, който провеждаха за първи път. Според
мене церемонията беше изпълнена така хубаво и
благопристойно от местните жители, както я изпълняваха самите
траки. След като се помолихме и видяхме всичко, ние се
върнахме в Атина.
Полемарх, синът на Кефал, като ни видя отдалече, че ние вече
се отправяме за дома, заповяда на своя роб да ни настигне
тичешком и да ни каже да го дочакаме. Младият роб ме хвана за
дрехата отзад и каза:
- Полемарх ви моли да почакате. Аз пък се обърнах и попитах:
- Къде е той ?
- Той е назад - отвърна робът - и скоро ще пристигне; но вие го
почакайте.
- Нека почакаме тогава - каза Главкон.
 Малко след това към нас се присъединиха Полемарх,
Адимант, брат на Главкон, Никерат Никиев и някои други, които
се връщаха от тържествената процесия. Тогава Полемарх каза:
- Изглежда, Сократе, вие бързате за Атина.
- Ти добре се досещаш - отвърнах му аз.
- А виждаш ли колко сме ние - продума той.
- Как не!
- Следователно трябва вие или да сте по-силни от тези тук, или
да останете тука.
- Но има още нещо - казах аз, - ние трябва да ви убедим защо
трябва да ни пуснете да вървим.
- А нима бихте могли да убедите тези, които не слушат? -
отвърна той.
- Никак не е възможно това - отвърна Главкон.
- Бъдете уверени, че ние няма да ви слушаме.
Адимант пък рече:
- Нима не знаете, че тази вечер ще има конно факелно
надбягване4 в чест на богинята?
- С коне! - възкликнах аз. - Това е нещо ново. Дали
надбягвайки се с коне, състезателите ще си предават запалени
факли един на друг? Или нещо друго?
- Точно така - отговори Полемарх. - Освен това ще уредят
нощни увеселения, които заслужава да се видят. След като се
нахраним, ние ще видим нощните веселия и ще се срещнем там с
много млади люде и ще се разговорим с тях. Затова останете и не
се противете.
Тогава Главкон каза:
- Изглежда, че трябва да останем.
- Щом ти мислиш така, трябва и така да постъпим - казах аз.
И така ние се отправихме за дома на Полемарх и там
заварихме Лизий и Евтидем, братя на Полемарх, и заедно с тях
халкидонеца Тразимах, пеонеца Хармантид и Аристонимовия син
Клитофонт.5 Там беше и Полемарховият баща Кефал.6 Той ми
изглеждаше вече много застарял, понеже го бях видял за
последен път преди много време. Кефал с венец на глава7
седеше върху стол с мека възглавничка, тъй като принасяше
жертва във вътрешния двор. Ние насядахме край него, понеже
там имаше наредени в кръг столове.

Разговор с Кефал.

Щом ме видя, Кефал ме поздрави и каза:

- Сократе, ти вече рядко идваш при нас в Пирея, а би трябвало
да идваш. Ако аз все още можех да отивам лесно в града,
нямаше да има никаква нужда ти да идваш тука. Тогава ние
щяхме да идваме при тебе. Но сега ти трябва да идваш по-често
при нас. Знай, че колко повече ми стават чужди телесните
удоволствия, толкова по-голямо желание имам и изпитвам
удоволствие от разговорите. Ти впрочем не се отказвай от твоето
занимание, продължавай да общуваш с младежите, но и не
забравяй да идваш при нас като при приятели и близки другари.
- Кефале, това е редно, а и на мене ми е приятно да
разговарям с люде в напреднала възраст, казах аз. Те вече са
извървели този път, който вероятно ще трябва да изминем и ние.
Затова трябва да ги питам какъв е този път: неравен и труден ли
е, или пък е равен и лесен. Особено с удоволствие бих питал тебе
как изглежда това, понеже ти си вече на тая възраст, която
поетите наричат праг на старостта. Бих питал дали е трудна тая
част от живота и какво ще кажеш ти за това?
- Кълна се в името на Зевс, че аз ще ти кажа, Сократе, това,
което мисля - отвърна той. - Обикновено се разбираме помежду
си ние, хората, които имаме почти еднаква възраст, и
оправдаваме древната поговорка.8 Повечето от нас, когато се
събираме, тъгуват, понеже копнеят за насладите от млади години
и си спомнят за свои любовни удоволствия, пирове, гощавки и
други подобни; оплакват се, че са лишени от нещо съществено,
като смятат, че тогава са живели добре, а сега вече не живеят.
Някои пък страдат, че старостта им се взема на присмех от техни
близки, и затова пеят тъжна песен за старостта като за виновница
на злините им. Според моето мнение, Сократе, тия люде не
обвиняват самата вина. Ако наистина старостта беше причина, то
трябваше и аз да понасям поради нея същото, което търпят
всички останали, достигнали тая възраст. Напротив, аз вече съм
имал възможност да се срещам с други, не такива старци и на
първо място със Софокъл. Някой си срещнал поета и го попитал:
„Софокле, как си с любовните удоволствия? Можеш ли още да
общуваш с жени?” На това Софокъл отговорил: „Кажи го по-
добре, човече! Аз се освободих от това общуване с най-голяма
радост, сякаш отбягнах бесен и жесток тиранин.” И тогава смятах,
че поетът е отговорил добре, а и сега съм на същото мнение. Има
пълно спокойствие и мир за старостта от тия удоволствия. Когато
страстите престанат да се разпалват и отслабнат, тогава настъпва
онова състояние на Софокъл - освобождаване от много и бесни
господари. Причината за това и за неприятностите с домашните е
една и съща: и тя не е в старостта, а в човешкия нрав, Сократе.
Ако старците са добронравни и с лек характер, то и старостта е
лесно поносима за тях. Ако ли не са с добър нрав, Сократе, то и
старостта, и младостта са еднакво непоносими за такъв човек.
Аз се възхитих от тия му думи. И понеже исках да говори още,
подтикнах го към това, като казах:
- Аз смятам, Кефале, че мнозина няма да се съгласят и няма да
приемат казаното от тебе, но ще мислят, че ти лесно понасяш
старостта си не поради своя нрав, а поради притежаването на
голямо богатство. А казват, че богатите имат много средства за
утеха.
- Ти говориш истината - отвърна ми той. - Те не ще се съгласят.
До известна степен имат право да мислят така, но все пак грешат.
(…)
За справедливостта

- Кажи ми обаче - продължих аз – (…) какво смяташ за висше

благо, от което може да се наслади притежателят на голямо
богатство?
Той ми отговори:
 - Вероятно моят отговор няма да бъде убедителен за мнозина.
Знай все пак, Сократе, че щом някой започне да мисли за
смъртта, у него се появява страх и грижа за неща, за които по-
рано дори не му е идвало наум. Разказваните митове за
преизподнята, където порочните люде трябва да получават
наказания, биват осмивани от тях, а в душата им се промъква
мисъл, че може митовете да са верни. Това е или поради
присъщата на старите хора слабост, или е защото приближава
вече краят на живота и затова повече се замислят за задгробния
живот. Изпълнен със съмнение и страх, старецът започва да
размишлява и да обмисля дали не е оскърбил някого. Той
открива в живота си много неправди и неочаквано пробуден от
сън, подобно на децата бързо скача, трепери от страх и живее с
лоши очаквания. А този, който няма и мисъл за свои
несправедливи постъпки, винаги живее с приятна надежда - тая
добра кърмилница на старостта, както я нарича Пиндар.11 Твърде
хубаво, Сократе, той говори за онзи човек, който прекарва
живота си справедливо и благочестиво:
Сладка надежда сърцето му топли (…) и съпътства живота му.
Тая надежда управлява ума на смъртните, които мислят лукаво.
Това е казано удивително силно. Затова аз мисля, че
припечелването на пари е твърде важно не за всеки човек, а само
за разумния и справедливия. Притежаването на пари довежда до
голяма степен до положение, та някой преднамерено мами и
лъже, когато дължи някакви жертви за бог или пари на човек, и
да не се плаши никак. Богатството носи и много други изгоди.
Особено бих подчертал, Сократе, че за разумния човек
богатството е много полезно.
- Прекрасно разсъждаваш, Кефале - казах с аз. - Самото това,
справедливостта, дали ще я наречем просто истина или пък
връщане на това, което някой е получил от друг, или пък едни и
същи неща един път са справедливи, а друг път са
несправедливи? Да си послужа с пример: Всеки би казал, че ако
някой вземе оръжие от свой приятел, който е със здрав разум, не
би трябвало да му върне оръжието, ако онзи си го поиска, когато
вече е загубил разума си. Ако му го върне, той няма да е прав,
понеже би го дал и би казал цялата истина на така повреден
човек.
- Правилно разсъждаваш - рече той.
- Следователно не е вярно определението на
справедливостта, че тя е говорене на истината и връщане на
взетото.
- Съвсем вярно, Сократе, ако трябва да вярваме на Симонид12 -
подхвана разговора Полемарх.
- Впрочем сега предоставям на вас да продължите разговора -
рече Кефал, - защото аз вече трябва да се погрижа за
жертвоприношението.
Аз го попитах:
- Полемарх ли ще бъде твой наследник?
- Без съмнение - отвърна Кефал с усмивка и в същия момент
тръгна към жертвите.

Разговор с Полемарх.
Справедливостта е да отдаваш на всекиму дължимото

- Кажи ми ти, наследнико на разговора - рекох аз, - какво е

мнението на Симонид за справедливостта, което ти смяташ за
правилно.
- Отдаването на всеки човек дължимото е справедливост -
отговори Полемарх. - Като казва това Симонид, аз смятам, че
говори добре.
- Разбира се - казах аз. - Не е лесно да не се вярва на Симонид:
той е мъдър и божествен човек. Все пак ти, Полемархе, вероятно
знаеш какво той говори, но аз не зная. Ясно е обаче, че не говори
за това, за което ние разсъждавахме преди малко: връщането на
дадено нещо на човек, който вече не е с ума си, когато си го иска,
макар че то му се дължи, понеже е дадено от него. Нали така?
- Да.
- Даденото не трябва да се връща на човек тогава, когато той
си го иска, без да е със здрав разум?
 - Точно така е - отговори той.
- Следователно Симонид разбира нещо друго, когато твърди,
че справедливостта е връщане на дължимото.
- Заклевам се в Зевса, друго нещо разбира - каза Полемарх. -
Той смята, че приятелите са длъжни да правят на приятелите си
само добро и нищо лошо.
- Разбирам - заявих аз. - Не дава дължимото на този, който
връща поверените му пари, когато получаването и връщането им
е вредно; приятели се наричат тези, от които един получава, а
другият дава. Нали ти приписваш това изказване на Симонид?
- Разбира се, това.
- Какво? Нима трябва да връщаме и на враговете си това,
което им се дължи?
- Съвсем вярно. Да им се връща това, което им се дължи.
- От един враг на друг се дължи, мисля, някаква злина, както
си е редно. Ето защо Симонид - казах аз - като поет, изглежда, е
представил за справедливост това, което му се е струвало, че е
такова, но е имал пред вид, че справедливостта е въздаване на
всеки това, което подобава, и го е нарекъл дължимо.
- А ти как мислиш? - попита той.
- В името на Зевс - отвърнах аз, - ако някой попиташе поета:
Симониде, кому и какво дава науката, която се нарича медицина
- дължимото или подходящото? Какъв отговор мислиш, че той би
ни дал?
- Ясно е, че медицината дава лекарства, храна и питие на
телата.
- А кому и какво дава изкуството, наричано готварство -
дължимото или подходящото?
- То придава вкус на храната.
- Добре! Но кому и какво може да даде изкуството, което се
нарича справедливост?
Той отговори:
- Сократе, ако трябва да следваме досегашните отговори, това
изкуство принася полза на приятелите и причинява вреда на
враговете.
 - Следователно той би определил справедливостта като
правене добро на приятелите и правене зло на враговете?
- Мисля, че е така.
- Но кой е най-способен да прави добро на приятелите си и
зло на враговете по отношение на болест и здраве?
- Лекарят.
- А кой е най-способен по време на опасност в морето да
прави добро или зло на плаващите?
- Кормчията.
- Как стои въпросът със справедливия? С какво свое дело и във
връзка с каква дейност той може да бъде най-способен да прави
добро на приятелите си и да вреди на враговете си?
- Струва ми се, при нападение и при отбрана във време на
сражение.13
- Добре! Но, драги Полемархе, лекарят не е полезен на тия,
които не боледуват.
- Да.
- Кормчията също не е полезен на тия, които не плават.
- Да.
- Справедливият пък няма да е полезен на тия, които не
воюват.
- Съвсем не. Аз не мисля това.
- Значи справедливостта е полезна и в мирно време?
- Полезна е. (…)
- Но справедливостта за каква полза и нужда може да послужи
в мирно време?
- За търговски сделки, Сократе.
- Сделки ти наричаш общуванията или нещо друго?
- Естествено общуванията.
- Но справедливият човек или опитният играч е добър и
полезен съобщник при игра с камъчета?
- Играчът.
- Но при строеж за нареждане на тухли и камъни
справедливият ли е по-полезен и по-добър от строителя?
- Съвсем не.
 - В какво отношение справедливият ще бъде по-добър от
свирача на цитра? (…)
- В какъв случай справедливият е по-полезен от другите хора
при използването на златото и среброто за обществото?
- При тяхното събиране и запазване, Сократе.
- С други думи, ти казваш при тяхното неупотребяване и
запазване?
- Точно така.
- Значи справедливостта по отношение на парите е тогава
полезна, когато самите пари са безполезни?
- Изглежда така.
- Следователно за запазването на земеделско сечиво е
полезна справедливостта и за обществото, и за отделно лице, но
за използването на това сечиво нали е необходима опитността на
земеделец?
- Ясно е, че е така.
- Ти ще кажеш, че справедливостта е полезна за запазване на
щита и цитрата, но когато те трябва да се употребяват, тогава е
полезно изкуството на оръжейника и музиканта.
- Нужно е.
- Така и при всички други случаи: справедливостта при
ползване е безполезна, а при неизползване е полезна?
- Изглежда, че е така.
- Приятелю, според тебе справедливостта има голямо
значение, щом се явява полезна при безполезното. Нека
разгледаме следния пример. Нали е вярно, че този човек, който
умее да нанесе най-сполучливия удар в сражение, в юмручен
бой и във всяко друго състезание, той ще може и да се пази?
- Безспорно.
- И който умее да се запази от болест, той е твърде способен
тайно да направи друг да се разболее?
- Смятам.
- А нали е добър този страж на лагер, който може да похити
вражеските замисли и действия?
- Съвсем вярно.
 - Следователно способният страж е и способен крадец на
пазената вещ?
- Изглежда, че е така.
- И тъй, ако справедливият човек може да пази пари, той може
и да ги открадне.
- Цялото разсъждение води до този извод, рече Полемарх.
- Както изглежда, според тебе всеки справедлив човек се
явява и крадец. В това ти си се поучил от Омир, понеже той обича
Автолик14, дядото по майка на Одисеи, и го отрупва с похвали
между всички хора поради кражбата му и поради
клетвонарушението му. Излиза според твоето мнение и според
мнението на Омир и Симонид, че справедливостта е умение да
се краде, разбира се, в полза на приятелите и във вреда на
враговете.
- Не, кълна се в Зевса, но и сам не зная какво казах. Впрочем
на мене все още ми се струва, че справедливостта изисква да
принасяме полза на приятелите си и да вредим на враговете.
- Но смяташ ли ти за приятели ония, които изглеждат
добросърдечни към всекиго, или пък само ония, които в
действителност са добросърдечни, макар и да не изглеждат
такива? Същото се отнася и за враговете.
- Естествено - отвърна той, - че всеки обича тия, които смята за
добросърдечни, а мрази ония, които смята за недобросърдечни.
- Но не грешат ли в това отношение хората? Не смятат ли те
мнозина недобросърдечни за добросърдечни и обратно?
- Грешат.
- Следователно за такива хора добрите са врагове, а лошите са
приятели.
- Така е.
- Но в тоя случай справедливостта изисква да бъдат полезни
на лошите, а да вредят на добрите?
- Очевидно.
- А между другото добрите са справедливи и не могат да
постъпват несправедливо.
- Вярно.
 - И тъй според твоето мнение справедливо е да се прави зло и
на тия, които не вършат нищо несправедливо?
- В никакъв случай, Сократе - отвърна той. Такава мисъл е
престъпна.
- Трябва - казах аз - тогава да се вреди на несправедливите и
да се принася полза на справедливите.
- Изглежда, че тая мисъл е по-добра от първата.
- Но, Полемархе, ще се случва понякога мнозина, които имат
погрешно мнение за хората, да признават за справедливо да
вредят на приятелите си, понеже ги смятат за лоши, а да принасят
полза на враговете си, тъй като им изглеждат добри. Тогава ще
твърдим противоположното на това, което приемаме, че казва
Симонид.
- Често това се случва, рече Полемарх. - Но нека се поправим,
защото, изглежда, ние неправилно определихме понятията
„приятел” и „враг”.
- А как ги определихме, Полемархе?
- Казахме, че приятел е този, който ни изглежда
добросърдечен.
- А как сега да поправим това определение? - рекох аз.
- Приятел е този, който ни изглежда и в действителност е
добросърдечен - отвърна той. – А онзи, който само изглежда
добросърдечен, но в действителност не е, той не е приятел,
макар и да изглежда такъв. Същото определение се отнася и за
врага.
- От твоите думи излиза, че приятелят е добър, а врагът е лош.
- Да.
- Но дали няма да кажеш да смятаме за справедливо нещо
друго от това, което установихме: Справедливо е да правим
добро на приятеля, а зло на врага. Не трябва ли да прибавим към
това още нещо: Справедливостта изисква да правим добро на
приятеля, понеже той е добър, а да вредим на врага, понеже е
лош?
- Точно така - отвърна той. - Това ми се струва, че е казано
добре.
 - Свойствено ли е на справедливия човек, попитах аз, да
принася вреда или полза на хората?
- Без съмнение - отвърна той - трябва да принася вреда на
лошите и на враговете.
- А при конете, когато им се вреди, по-добри или по-лоши
стават?
- По-лоши.
- Те стават по-лоши по отношение на кучетата или на другите
коне?
- По отношение на конете.
- Следователно и кучетата, когато им причиняваме вреда,
стават по-лоши по отношение на кучетата, а не по отношение на
конете?
- Необходимо е да бъде така.
- А когато се причинява вреда на хората, друже мой, нали
трябва да кажем, че те стават по-лоши по отношение на
човешките качества.
- Точно така.
- Справедливостта не е ли човешка добродетел?
- И това е така по необходимост.
- Значи, приятелю, когато се причинява вреда на хората, те по
необходимост стават по-несправедливи?
- Изглежда.
- Но могат ли музикантите чрез музиката да направят някои
немузикални?
- Не е възможно.
- Или конниците чрез конното изкуство да направят някои
чужди на това изкуство?
- Не е възможно.
- Или справедливите чрез справедливостта да направят някои
несправедливи? Или добрите чрез добродетелта да направят
хората лоши?
- Не е възможно.
- Аз смятам, че на топлината е свойствено не да разхлажда, а
тъкмо обратното.
 - Да.
- А на сухотата е присъщо не да овлажнява, а противното.
- Съвсем вярно.
- И на добрия не е присъщо да вреди, а обратното.
- Ясно е това.
- Нали справедливият е добър?
- Така е.
- Нали, Полемархе, на справедливия не е присъщо да
причинява вреда нито на приятел, нито на някой друг, а това е
присъщо на човек с противоположни качества, т. е. на
несправедливия?
- Сократе - рече той, - смятам, че ти говориш самата истина.
- Следователно този, който твърди, че справедливостта се
състои в отдаване на всякого заслуженото, и под това разбира, че
справедливият човек трябва да причинява вреда на враговете и
да принася полза на приятелите, говорещият това не е мъдър,
защото не говори истината, а за нас е ясно, че не е справедлив
този, който причинява вреда.
- Съгласен съм - каза той.
- Ние ще поспорим - рекох - общо и с тебе, ако някой твърди,
че Симонид, Биас, Питак и някой друг от мъдрите и блажени
мъже е казал това.
- Аз съм готов да взема участие в спора - отговори той.
- А знаеш ли - попитах аз - чия е тая мисъл, че справедливостта
се състои в това да бъдеш полезен на приятелите и да вредиш на
враговете?
- Чия? - попита той.
- Смятам, че тя принадлежи или на Периандър, или на
Пердика, или на Ксеркс, или на тиванеца Исмений, или на някой
друг от тия богати мъже, които си въобразяват, че са много
силни. 15
- Това, което казваш, е съвсем вярно - потвърди той.
- Да бъде така - отвърнах аз. Но понеже това не е
справедливостта, нито правдата, то какво друго може да бъде тя?
 Намеса на Тразимах в разговора

Докато ние разсъждавахме, Тразимах често се опитваше да

прекъсне нашия разговор, но биваше възпиран от седящите
около нас, които желаеха да чуят разговора ни докрай. Когато
пък ние свършихме и аз предложих новия въпрос, той не можа
да се въздържи, но настръхна подобно на звяр и пристъпи към
нас, сякаш искаше да ни разкъса. Аз и Полемарх изпаднахме в
ужас, а той извика сред стаята:
- Сократе, каква бъбривост ви е обхванала вече от известно
време? Какви глупости си разменяте, като си отстъпвате един на
друг? Ако ти наистина желаеш да узнаеш какво е
справедливостта, недей само да задаваш въпроси и не се
любувай да опровергаваш това, което някой ти отговаря. По-
лесно е да се пита, отколкото да се отговаря. И ти сам отговаряй и
кажи какво смяташ за справедливо. Не ми говори само какво е
необходимо, какво е полезно, какво е целесъобразно, какво е
носещо печалба и какво е изгодно, но ми кажи ясно и точно това,
което би отговорил, защото аз не ще допусна да ми говориш
празни приказки.
Като чух, аз се смутих и ужасен го погледнах. И си помислих,
че не бих продумал и дума, ако не бях го изпреварил да отправя
поглед към него, преди той да отправи поглед към мене. Но
понеже той започна с думи да беснее срещу мене, то аз по-рано
погледнах, та можех вече и да му отговоря и разтреперан да му
кажа:
- Тразимахе, не бъди толкова строг към нас. Ако аз и Полемарх
при изследването на въпросите сме сгрешили, знай, че сме
сгрешили против нашата воля. Смятай, че ако ние търсехме
злото, доброволно нямаше да си отстъпваме един на друг в
търсенето и нямаше да си пречим за намирането му. Но търсейки
справедливостта, която е много по-ценна от голямо количество
злато, бихме ли могли така безразсъдно да си отстъпваме един
на друг и да не залягаме с всичките си сили да я открием? Недей
да си мислиш подобно нещо, приятелю! Напротив, аз мисля, че
ние сме безсилни и затова заслужава да бъдем по-скоро
съжалявани от вас, които сте силни, вместо да бъдем укорявани.
След като чу тия ми думи, той се усмихна презрително и каза:
- Херкулесе, ето това е обикновената Сократова ирония! Аз
предварително си знаех и го казах на тия16, че ти няма да искаш
да отговаряш, но ще си служиш с ирония и по-скоро ще направиш
всичко друго, но не и да отговаряш, когато някой те пита за нещо.
- Ти си мъдрец, Тразимахе - рекох аз. - Следователно знаеш, че
ако попиташ някого колко е голямо числото дванадесет и заедно
с въпроса му кажеш: Не ми казвай, човече, че дванадесет е равно
на две по шест или на четири по три, нито на шест по две или на
три по четири, няма да приема твоя отговор, ако това ми
дрънкаш. Ясно е, мисля, че никой не би ти отговорил на такъв
въпрос. Но ако ти каже някой: Какво говориш, Тразимахе? Как да
не ти отговоря нищо за това, което ти ми каза предварително?
Ако, чудни човече, това е вярно, трябва ли да говоря друго, което
се различава от истината? Какво ти ще кажеш? Какво би му
отговорил на това?
- Добре - отвърна той. - Колко много това прилича на онова.17
- Нищо не пречи - отвърнах аз. - Нека не е подобно, но щом на
запитания така му се струва, смяташ ли, че той ще отговори не
така, както мисли, дори ние да му забраняваме? Или няма да
отговори така?
- Нямаш ли намерение и ти да постъпиш така? - попита той. -
Не желаеш ли и ти да говориш това, което аз забраних?
- Не бих се учудил - казах аз, - ако дотам ме доведе
изследването.
- А какво ще правиш - попита той, - ако аз дам друг отговор за
справедливостта наред с всички ония отговори и той се окаже по-
добър от тях? Какво наказание ще си избереш?
- Какво друго наказание освен това, което подобава за човек,
който не знае - отговорих аз. - Навярно ще бъде полезно да се
науча от някого, който знае. А такова наказание аз съм готов да
претърпя, понеже то е приятно.
 - Сладък си - рече той. - Но за учението трябва да заплатиш с
пари.
- Разбира се - рекох аз, - стига само да ги имам.
- Има ги - намеси се Главкон. - Щом е за пари, Тразимахе,
говори, и ние всички ще ги внесем за Сократа.
- Съвсем вярно - продума Тразимах. - Сократ и сега остава
верен на своя обичай: Сам да не отговаря, а да взема думата,
когато друг някой отговаря, и да опровергава.
- Но как ли да отговаря човек, любезни - казах аз, - когато
първом не знае и признава своето незнание, и, второ, дори и да
има някакво понятие за разисквания въпрос, забранява му се от
порядъчен човек да говори това, което мисли? За тебе обаче
подхожда повече да говориш, понеже ти знаеш и имаш какво да
кажеш. Затова не се противи, а се покажи милостив и не се бави
да поучиш с отговорите си мене, Главкон и другите.

Справедливостта е полезна за силния

Щом казах това, Главкон и другите започнаха да го молят да се

съгласи. Явно беше, че и сам Тразимах желаеше да говори, за да
се прослави, понеже беше убеден, че отговорът му ще бъде
прекрасен, но все още за лице се противеше, като ме заставяше
да отговарям. Накрай той отстъпи и каза: (…)
- Слушай тогава - рече той. - Аз смятам, че справедливостта не
е нищо друго освен полезното за по-силния.18 Но защо не ме
хвалиш, не желаеш ли?
- Първом да разбера, какво говориш - казах, - защото сега все
още не разбирам. Ти твърдиш, че справедливостта е полезна за
по-силния. Но, Тразимахе, какво е това, което говориш? Ти
всъщност казваш: Борецът Полидамас е по-силен от нас и за
тялото му е полезно говеждото месо. Но същата храна и за нас,
които сме по-слаби от него, също е полезна и справедлива.
- Ти си безсрамен, Сократе - прекъсна ме той, - понеже
схващаш казаното в такъв смисъл, та да ти е най-лесно да го
изопачиш.
 - Съвсем не - отвърнах аз, - но ти повтори по-ясно това, което
казваш.
- Нима ти не знаеш - отвърна той, - че едни от градовете-
държави се управляват от тирани, други от народа, а трети от
аристократите?
- Как да не зная?
- Нали във всяка държава-град този е по-силен, който
управлява?
- Без съмнение.
- Нали всяка власт създава закони според това, е което е
полезно за нея: демокрацията за народа, тиранията за себе си и
другите по същия начин. Като създава закони, полезни за себе си,
властта ги обявява за справедливи за поданиците и наказва
нарушителя им като престъпник и постъпващ несправедливо.
Затова, любезни, аз твърдя, че във всички градове-държави едно
и също нещо е справедливо – полезното за установената власт.
Но властта господства, така че всеки, който правилно мисли,
разбира, че навсякъде справедливото е едно и също – полезното
за по-силния.
- Сега вече разбрах това, което говориш – отвърнах аз. –
Остава само да разбера дали това е вярно, или не е вярно. Ти,
Тразимахе, отговаряш, че полезното е справедливо. Ти ми
забраняваше да отговарям така, а само прибавяш „за по-силния”.
- Но прибавката не е съществена - рече той.
- Не е известно дали е съществена, но е известно, че трябва да
се изследва дали е вярно това, което говориш. И аз съм съгласен,
че справедливото е полезно, но ти прибавяш и твърдиш, че то е
полезно за по-силния. Аз пък не зная и смятам, че трябва да се
изследва.
- Изследвай - рече той.
- Така и ще бъде - отвърнах аз. - Кажи ми дали смяташ за
справедливо подчиняването на властите?
- Да.
- А управниците във всички градове-държави непогрешими ли
са, или могат да грешат?
 - Без съмнение - рече - те могат и да грешат.
- Като пристъпват да издават закони, едни от тях издават
справедливи закони, а други пък несправедливи ?
- Допускам.
- А когато управник създава справедлив закон, значи ли, че
предписва полезно за себе си, а при несправедлив закон
предписва ли за себе си нещо не полезно? Ти как мислиш?
- Аз така мисля.
- Предписаното обаче трябва да се изпълнява от поданиците и
това е справедливо?
- Как иначе?
- Според твоите думи не само полезното за по-силния е
справедливо, но и противното, т. е. неполезното.
- Какво говориш ти? - извика той.
- Същото, което и ти казваш. Но нека го разгледаме по-добре.
Нали ние се съгласихме, че управниците, като нареждат на
поданиците си, понякога грешат по отношение на това, което за
тях е най-добро, а пък изпълнението на заповедите на
управниците е дело справедливо за поданиците? Нали се
съгласихте с това?
- Така мисля - рече той.
- Помисли сега - казах. - Ти се съгласи, че вършенето на нещо
неполезно за управниците и за по-силните е справедливо, когато
те нареждат против волята си нещо лошо за себе си, а в същото
време казваш, че е справедливо поданиците да вършат това,
което управниците заповядват. В такъв случай, премъдри
Тразимахе, няма ли да бъдем принудени да признаем за
справедливо тъкмо противното на това, което ти говориш?
Нарежда се на подчинените да вършат това, което не е полезно
за по-силния.
- Кълна се в Зевса, Сократе, това е съвсем ясно - отговори
Полемарх.
- Особено когато това свидетелстваш ти - намеси се Клитофон.
- А каква нужда има в случая от свидетели, отвърна Полемарх.
Ето сам Тразимах признава, че управниците понякога предписват
лоши неща за себе си и че изпълнението на тия неща от
управляваните е справедливо дело.
- Няма съмнение, Полемархе, че според Тразимах
изпълняването на нарежданията на управниците е справедливо
дело.
- И полезното за по-силния той смята за справедливо,
Клитофоне. Като допуска тия две положения, той се и съгласи, че
понякога по-силните нареждат на по-низшите и на подчинените
си да вършат дела, които не са полезни на самите тях, т. е. на по-
силните. Ако се съгласим с това, то полезното за по-силния не би
било по-справедливо от неполезното.
А Клитофон каза:
- Той твърди, че полезно за силния е това, което силният сам
смята полезно за себе си. Това именно трябва да върши по-
низшият и то се смята за справедливо.
- Но Тразимах не говореше така - рече Полемарх.
- Това няма никакво значение - казах аз, - Полемархе, щом
сега Тразимах говори така, и ние така ще го разбираме. Кажи ми,
Тразимахе, дали ти искаше да наречеш справедливо това, което
изглежда на по-силния полезно за по-силния независимо дали в
действителност е полезно или неполезно? Да смятаме ли, че ти
така говориш?
- Съвсем не - отвърна Тразимах. - Ти мислиш, че аз наричам
правещия грешка по-силен, когато греши.
- Да. Аз мислех - рекох, че ти това твърдиш, понеже признаваш
управниците не за непогрешими, а че и те грешат.
- Ти, Сократе, си клеветник с тези си думи. Например ти
наричаш ли лекар този, който греши по отношение на болестите
именно поради това, в което греши? Наричаш ли логик оня човек,
който греши в умозаключението именно тогава, когато греши в
тая същата грешка? Аз мисля, че ние сме свикнали да говорим
изобщо, че е сгрешил лекарят, че е сгрешил логикът или
граматикът. А всъщност, мисля, че всеки от тях никога не греши,
доколкото той е това, за което го назоваваме. Да се изразим
точно, както ти точно се изразяваш - никой от майсторите в
своята работа не греши, а греши поради липса на опитност в това,
в което той не е опитен майстор. Така че никой майстор или
мъдрец, или управник не греши тогава, когато е истински
майстор, мъдрец или управник, макар че всеки би се изразил, че
лекарят е сбъркал и управникът е сбъркал! Приемай сега, че аз
съм ти отговорил по такъв начин. Най-точният смисъл на
отговора ми е следният: управникът, доколкото е управник, не
греши. А като не греши, той предписва най-доброто за себе си и
това трябва да бъде извършено от подчинения. Следователно,
както вече казах в началото, аз смятам справедливо това, което
се върши в полза на по-силния.
- Нека бъде така, Тразимахе - рекох аз. - И тъй ти ме смяташ за
лъжлив тълкувател на твоите думи?
- Съвсем вярно - отвърна той.
- Очевидно ти мислиш, че когато аз ти задавах въпроси,
задавах ти ги с хитър предумисъл?
- Това зная много добре - рече той. - Но ти нищо не печелиш с
това, защото нито скритом би ме заблудил, нито открито с думи
би могъл да ме надвиеш. (…)
- Нали всеки лекар, доколкото той е лекар, не търси и не
предписва полезното за (себе си) лекаря, а за болния? Ние се
съгласихме, че истинският лекар е управник на телата, а не е
събирач на пари. Или не се съгласихме?
Призна.
- Нали и кормчията според точния смисъл е началник на
моряците, а не е моряк?
- Съгласихме се.
- Следователно такъв кормчия и началник няма да се грижи и
да нарежда полезното за кормчията, но за моряка и за
подчинения си?
Съгласи се с мъка.
- Затова, Тразимахе - казах аз, - и никой друг при никое
управление, доколкото той е истински управник, няма да се
грижи и няма да нарежда полезното за себе си, но за
управлявания и за този, заради когото упражнява своето
изкуство. За него той е бдителен, за негова полза и изгода той
говори това, което говори, и върши всичко, което върши.
Когато вече в разговора си стигнахме до тука и за всички стана
ясно, че схващането за справедливостта се беше обърнало в
противоположното, Тразимах, вместо да отговори, ме попита:
- Кажи ми, Сократе, имаш ли кърмачка?
- Защо пък този въпрос? - попитах аз. - Не е ли по-добре за
тебе да отговаряш, вместо да питаш за това?
- Затова - рече той, - че тя не обръща внимание на твоя
сополив нос20 и не те изтрива, макар че имаш нужда (…) ти така и
не различаваш овцете от овчаря.
- Защо пък това? - казах аз.
- Защото ти мислиш, че когато овчарите и воловарите се
грижат за доброто на овцете и воловете, пасат ги и ги хранят, се
грижат за нещо друго, а не за добро на господарите и за свое
лично добро? Нали ти същото мислиш и за управниците на
държавите, които управляват добре – те залягат за
управляваните, както овчарите за овцете, т. е. грижат се денем и
нощем за тях, за да извлекат по-голяма полза от тях. Ти си твърде
далеч от понятието за справедливото и за справедливостта и за
несправедливото и несправедливостта, та не знаеш, че
справедливостта и справедливото всъщност са чуждо добро,
полезно на по-силния и управника, а за подчинения и служителя
са вреда. А неправдата, която е противоположна на правдата,
управлява глупавите и справедливите. Подчинените вършат това,
което е полезно за управника, т. е. за по-силния; като му служат,
те го правят щастлив, а себе си ни най-малко не ощастливяват. О,
преглупавий Сократе, трябва да се има предвид, че
справедливият човек е навсякъде в по-неизгодно положение от
несправедливия. На първо място, в частните отношения, когато
двамата започват някоя обща работа, няма да намериш никъде,
че тая обща работа накрая носи повече полза на справедливия,
отколкото на несправедливия – напротив, носи му по-малко.
Второ, ако в обществените дела трябва да се внасят суми, то от
равни части справедливият внася повече, несправедливият по-
малко. Ако пък трябва да се получава нещо, първият не взема
нищо, а вторият взема много. Когато и двамата ръководят
някаква държавна работа, справедливият дори и да няма друга
загуба, то поради неполагане на грижи за частните си работи ги
вижда в твърде лошо състояние, а от обществената си дейност
няма никаква полза поради своята справедливост. Освен това
справедливият бива упрекван от своите домашни и роднини,
понеже не желае да им бъде полезен против справедливостта.
При несправедливия всичко е обратно. Говоря за този, за когото
току-що говорих: имащият голяма власт е ненаситен.
Наблюдавай този, ако искаш да разбереш колко е по-полезно за
неговата лична изгода да бъде несправедлив, нежели
справедлив. Най-лесно ще узнаеш това, когато стигнеш до
съвършената несправедливост, която прави несправедливия най-
щастлив, а понасящите несправедливост и нежелаещите да
постъпват несправедливо прави най-нещастни. Това е тиранията,
която малко по малко, тайно и насилствено граби чуждото –
свещени и несвещени имоти, частни и обществени, всичко. Този,
който постъпва несправедливо, не остава скрит, бива наказван и
подхвърлян на голямо безчестие. Тия, които извършват такива
престъпления, в зависимост от вида на престъплението се
наричат и светотатци, и поробители на хора, и стенорушители, и
измамници, и крадци. А пък когато някой не само заграбва
имотите на гражданите, но и тях самите заробва, той вместо с тия
срамни имена бива именуван щастливец и блажен не само от
гражданите, но и от други, които напълно са уверени, че той е
несправедлив. Укорителите на несправедливостта я укоряват не
поради това, че тя причинява неправда, а за това, че се плашат от
страдание. И тъй, Сократе, несправедливостта в голяма степен е
по-силна, по-свободна И по-властна от справедливостта, както
казах в самото начало: справедливостта е полезна на по-силния,
а несправедливостта е изгодна и полезна за себе си.
Като каза това и като подобно на баняджия заля ушите ни с
тоя буен и бърз поток от думи, Тразимах възнамеряваше да си
отиде. Но присъстващите не го оставиха и го накараха да остане и
да даде доказателства за казаното от него. И аз сам настойчиво
го помолих за това и рекох:
- Божествени Тразимахе, след като ни подхвърли такава реч,
възнамеряваш да си отидеш, преди да ни поучиш достатъчно и
сам да се научиш дали казаното е вярно, или не е. Или мислиш,
че ти си започнал да определяш нещо незначително, а не
житейско правило, което, като следва всеки един от нас, би
преживял най-полезен живот?
- Нима аз мисля нещо друго по тоя въпрос? - удиви се
Тразимах.
- Но във всеки случай изглежда, че ти никак не се тревожиш и
никак не се грижиш дали живеем по-лошо или по-добре, като не
знаем това, за което ти твърдиш, че го знаеш. Но, добри ми
човече, постарай се да го кажеш и на нас. Няма да сложиш на
лошо място твоето добро, ако сториш благодеяние на нас, които
в такъв голям брой те слушахме. Що се отнася пък до мене, все
пак аз ти казвам, че не вярвам и не смятам, че несправедливостта
е по-полезна от справедливостта дори ако някой й позволи и не й
пречи да върши каквото си иска. Да, мой драги, нека тя си е
несправедлива и да може да оскърбява било тайно, било
насилствено, но това не може да ме убеди, че тя е по-полезна от
справедливостта. Може би и някой друг от нас чувства това, а не
само аз. Убеди ни по-убедително, почтени, че ние неправилно
мислим, като зачитаме справедливостта повече от
несправедливостта.
- Но как да те убедя? - попита той. - Ако не вярваш на това,
което сега казах, какво повече мога да правя с тебе? Мога ли да
взема моето слово и да го влея в душата ти?
- Заклевам се в името на Зевса - рекох аз, - това не прави, а
само поддържай това, което говореше, или пък ако промениш
мнението си, промени го открито и не ни измамвай. (…) А ти,
Главконе, (…) коя от двете установки избираш и кое от
говореното е по-вярно според тебе?
- Аз смятам живота на справедливия за по-полезен - отвърна
ми той.
 - Но нали ти чу - рекох - колко добрини посочи преди малко
Тразимах в живота на несправедливия?
- Чух, но не вярвам - каза той.
- Искаш ли да го убедим, като намерим доказателства, че той
говори неверни неща?
- Как може да не искам - отвърна той.
- Но ако ние - казах аз - сега противопоставим на думите му
думи, т. е. какви блага носи справедливостта, а след това той пак
ни възрази и ние отново друго му кажем, ще стане необходимо
да броим и да мерим добрините, които и двете страни казваме в
полза на всяко едно схващане, та вече ще имаме нужда от
съдници, които да разрешат спора. Ако ние обаче, както и преди
малко, разискваме и помежду си се съгласим, сами ще си бъдем
съдници и застъпници.
- Съвсем вярно - каза той.
- Кое от двете предложения ти харесва? - попитах аз.
- Второто - отвърна той.

Справедливост и несправедливост

Хайде - казах аз, - Тразимахе, отговори ни отново. Твърдиш ли,

че съвършената несправедливост е по-полезна от съвършената
справедливост?
- Разбира се, твърдя и вече казах своите основания - рече той.
- Но сега какво ще кажеш За техните качества?
- Нали качествата на едната ще наречеш добродетел, а на
другата порок?
- Нима може иначе?
- Нали справедливостта ще наречеш добродетел, а
несправедливостта порок?
- Разбира се, любезни - отговори той. - Щом аз смятам, че
несправедливостта носи полза, а справедливостта не носи.
- Но как може да е така? (…) Нима ти ще наричаш
справедливостта порок?
- Не, но твърде благородна простота.
 - Следователно ти ще наричаш несправедливостта злонравие?
- Не - отвърна той, - а благоразумие. (…)
- Смяташ ли, че един справедлив човек би искал да има
повече от друг справедлив човек?
- Съвсем не - отговори Тразимах. - Иначе справедливият
нямаше да бъде смешен и прост, какъвто е сега. (…)
- Но дали справедливият би пожелал да има повече от
несправедливия и би ли сметнал това за справедливо или не би
го сметнал за справедливо?
- Би го сметнал за справедливо - отговори той. - Дори би го
намирал за редно, но това нещо надминава неговите сили. (…)
- А несправедливият? Дали той желае да има повече от
справедливия въпреки неговото справедливо дело?
- Как няма да желае - рече, - когато той иска да има повече от
всички.
- Нали несправедливият ще иска да има повече дори и от
несправедливия по отношение на неговото несправедливо дело
и ще се състезава с него, за да получи той сам най-много от
всички?
- Това е така.
- Нека поговорим така - рекох: - Справедливият желае да има
повече не от подобния на себе си, а от неподобния на себе си.
Несправедливият пък желае да има повече от подобния и
неподобния на себе си.
- Отлично говориш - рече той. (…)
- Следователно справедливият за нас се явява добър и мъдър,
а несправедливият е невежа и лош.
Тразимах се съгласи с всичко това, но не така лесно, както сега
го разказвам аз, а мъчно и принуден, облят в обилна пот, понеже
беше лято. Само тогава аз го видях да се черви, а по-рано никога.
И тъй, след като се съгласихме, че справедливостта е добродетел
и мъдрост, а несправедливостта е зло и невежество, аз казах:
- Нека това да бъде вече установено от нас, но ние твърдяхме,
че справедливостта е и силна. Или не си спомняш това,
Тразимахе?
 - Помня - отговори той, - но на мене не ми харесва и това,
което сега говориш. (…)
- Аз ще питам за това, за което и преди малко говорихме, за да
изследваме поред какво отношение има справедливостта към
несправедливостта. Каза се, че несправедливостта е по-силна и
по-мощна от справедливостта. Но сега - казах, - когато вече се
прие, че справедливостта е мъдрост и добродетел, смятам, лесно
ще стане ясно, че справедливостта е по-силна от
несправедливостта, щом несправедливостта е невежество. Всеки
би разбрал това. Аз пък не желая, Тразимахе, такова просто
разрешение, но да разгледаме въпроса така: нали ти би приел, че
съществува несправедлива държава и тя по несправедлив начин
е пристъпила да зароби други държави, заробила си е вече много
държави и те й робуват?
- Защо не - рече той. - И това ще направи най-добре онази
държава, която е най-силна и несправедлива в най-голяма
степен.
- Зная - рекох, - че това беше твоето мнение, Но по тоя въпрос
аз разсъждавам така: Държавата, която е станала по-силна от
друга държава, дали трябва да има тая власт, като е справедлива,
или като е несправедлива?
- Ако справедливостта е мъдрост, както преди малко ти
говореше, трябва със справедливост. Ако пък е такава, както аз
говорех, трябва с несправедливост.
- Много се радвам, Тразимахе - рекох, - че ти не се
задоволяваш само с клатене на глава в знак на съгласие или
несъгласие, но отговаряш твърде добре.
- Защото се старая да ти у годя - продума той.
- И добре правиш. Но бъди любезен и ми кажи следното:
смяташ ли ти, че държава или войска, или разбойници, или
крадци, или друга някаква група, като започне нещо
несправедливо, би могла да постигне нещо, ако нейните членове
постъпват един към друг несправедливо?
- Няма да постигнат - рече той.
 - Но ако не биха постъпвали несправедливо помежду си, нали
по-скоро биха постигнали целта си?
- Без съмнение.
- Ясно е, Тразимахе, че несправедливостта поражда бунтове,
враждебни чувства и междуособици, а справедливостта създава
единодушие и дружба. Така ли е?
- Да бъде така, за да не споря с тебе - рече той.
- И добре правиш, любезни. Но кажи ми следното: ако е
свойствено на несправедливостта да създава омраза всякъде,
където е, няма ли, намирайки се и сред свободни, и сред роби,
да ги кара да се мразят помежду си и да въстават един срещу
друг и да не могат по никакъв начин да направят нещо заедно?
- Естествено.
- Ако несправедливостта се вмъкне между двама души, нали
ще се появи между тях несъгласие и нали те ще се намразят и ще
станат врагове един друг и на справедливите?
- Ще станат - отговори той.
- Но ако, чудни човече, несправедливостта се яви само у един,
нима тя ще загуби своята сила или все пак ще я запази?
- Нека да си я запази - рече той.
- А нали несправедливостта се явява с такава сила, та където и
да е - било в държава или сред народ, войска или където и да
било другаде, първом я прави безсилна да върши нещо със себе
си поради смут и несъгласие, а след това я прави враг на себе си,
на всичко противоположно на себе си и на справедливото? Така
ли е?
- Така е.
- Мисля, че несправедливостта и когато е у един, тя върши
онова, което й е присъщо по природа да прави, т. е. първом ще го
направи безсилен да действа, понеже ще се бунтува и няма да е
съгласен сам със себе си, а след това ще го направи враг на себе
си и на справедливите. Така ли е?
- Да.
- Но, приятелю, нали и боговете са справедливи?
- Да бъдат - рече той.
 - Следователно несправедливият е враг и на боговете,
Тразимахе, а справедливият им е приятел.
- Угощавай се смело с такава реч - каза той. - Аз няма да ти
противореча, за да не ме намразят слушателите.
- Хайде, щедро ме угощавай с нови отговори, както досега -
казах аз. - Справедливите вече ни се показват и по-мъдри, и по-
добри, и по-силни за работа, а несправедливите не могат да
направят нищо задружно. Ние, макар и да казваме, че с общи
усилия някои несправедливи са по-силни, но това говорим не
съвсем точно, понеже, бидейки несправедливи, те не биха се
въздържали напълно от взаимни неправди. Явно е, че у тях все
още е останала някаква справедливост, която ги въздържа да
постъпват несправедливо помежду си и спрямо тия, срещу които
въстават. Чрез тая справедливост те са извършили всичко, което
са извършили, макар че с несправедливост са се стремили към
несправедливи дела, понеже са наполовина покварени. Когато
хората са напълно, покварени и съвършено несправедливи, те са
и напълно безсилни за работа. Аз разбирам, че тия неща са така,
а не, както ти отначало твърдеше. Трябва да изследваме това,
което по-късно поставихме за изследване: дали справедливите
живеят по-добре от несправедливите и дали са по-щастливи.
Според мене от казаното сега вече е ясно, но все пак трябва по-
добре да се изследва, защото не става въпрос за нещо
незначително, а как трябва да се живее. (…) справедливата душа
или справедливият човек ще живее добре, а несправедливият ще
живее лошо.
- Според твоите думи изглежда така - рече той.
- Но който живее добре, той е блажен и щастлив, а който не
живее добре, той е нещастен.
- Как иначе?
- Следователно справедливият е щастлив, а несправедливият
нещастен?
- Съгласен съм.
- Нали не е полезно за човека да е нещастен, а да е щастлив?
- Как иначе?
 - И тъй, блажени Тразимахе, несправедливостта никога не е
по-полезна от справедливостта.
- Това е твоя гощавка, Сократе, за празника в чест на богинята
Бендида.22
- Но дадена от тебе, Тразимахе, понеже ти стана кротък и
престана да се сърдиш. Но аз не съм се нагостил добре поради
моя лична вина, а не поради твоя вина. Както лакомниците се
нахвърлят ненаситно към постоянно поднасяните ястия и ги
поглъщат, вместо бавно да ядат от първото, така също и аз, както
ми се струва, преди ние да намерим това, което имахме пред
вид, а именно какво нещо е справедливостта, изоставих този
въпрос и се впуснах да изследвам за нея дали тя е зло или
невежество, или мъдрост, или добродетел. След това, когато се
промъкна въпросът, че несправедливостта е по-полезна от
справедливостта, не можах да се въздържа да не се заловя с тоя
въпрос. Така че сега от нашия разговор ми стана ясно, че нищо не
зная, понеже не зная какво е справедливостта и едва ли ще узная
дали тя е добродетел, или не е, и дали този, който я има, е
нещастен, или пък е щастлив.

Бележки
1. Главкон и Адимант, синове на Аристон и Пернктиона, са братя на
Платон. От съдържанието на тая книга се вижда, че Платон е имал
към тях топли чувства.
2. Целият разговор става в Пирея, в дома на Кефал. Сократ разказва на
Тимей, Критий, Хемократ и на ненаименуваното четвърто лице за
причината, която го подтикнала да отиде в Пирея. Този увод се смята
за твърде естествен и сполучлив.
3. Има се пред вид богинята Бендида, която е тракийско божество, но
била отъждествена от елините с Артемида. Затова била наричана
Бендида-Артемида. В Пирея имала светилище.
4. Съществувал обичай у древните да се уреждат шествия с факли на
Прометей, Хефест и Атина; Прометей е дал огъня на хората, Хефест е
също бог на огъня и занаятите, свързани с огън, а пък Атина е богиня
на науката и изкуството, които си служат с огъня. Младежи
 запалвали факли от жертвеника на божеството и тичали до
определени места. Този, който пристигал пръв със запалена факла,
се смятал за победител. В чест на Бендида тия надбягвания със
запалени факли ставали с коне.
5. Полемарх е син на Кефал. Той е бил държавник и по време на
тридесетте тирани бил осъден на смърт чрез отравяне. Тразимах от
гр. Халкедон се е славил със своя ум, находчивост и умение да
говори според нуждата - кратко и обстойно. Хармантид е софнет от
Пеоння, а Клитофонт е син на Аристоним. В разговора не взема
особено участие. Наред с тия лица присъствуват и други, които са
само слушатели.
6. Кефал е домакинът. Разговорът се провежда в неговия дом. Той е
вече на почтена възраст, родом от Сицилия, известен оратор, син на
Лисаний и баща на известния оратор Лизин. Умрял е през 404 г. пр.
н. е.
7. Лицата, които принасяли жертва, си поставяли венец на главата.
Жертвениците се намирали в двора.
8. Има се в пред вид древната поговорка: „Детето разбира дете, а
старецът разбира старец.”
9. Темистокъл (525-460 г. пр. н. е.) е прочут атински държавник и
пълководец. Прославил се с бляскави победи над персите при
Маратон (490 г.) в при Саламин (480 г.). Направил Атина първа
морска държава в света. Остров Сериф е малък и незначителен
остров сред Цикладските. Понеже той бил беден, неговите жители
били предмет на присмех от страна на заможните атински граждани.
10. Още в древността имало обичай децата да се кръщават на името на
свой дядо в знак на почит и уважение към старите хора. Известно е,
че Аристотел е нарекъл своя син Инкомах по името на своя баща. В
случая Кефал подчертава, че носи името на дядо си.
11. Приведените стихове от Пиндар са от фрагмент 214. Той е известен
древногръцки лирически поет (521-441 г. пр. н. е.). От
разнообразното му и голямо поетическо творчество до нас са
достигнали само неговите «Победни песни».
12. Симонид (556-467 г. - приблизително) е древногръцки лирически
поет от Кеос. Възпял прочутата битка при Маратон. Прочути са
неговите епиграми, от които до нас са запазени към 80.
13. В ръкописите има различия в това място.
14. Автолик е известен със своите кражби и нарушаване на клетви.
Омир говори за него и в «Одисея», XIX песен, 395-398 стих.
15. Споменатите имена на древногръцки известни мъже са измежду
тока наречените «седем мъдреци». Те били известна държавници и
начетени люде. С името на отделни мъдреци са свързани и
сентенции. Солов от Атина се слави с изречението «Нищо
прекалено», спартанецът Хилон с «Познай себе си», Кисобул от
Спарта с «Мярката е най-хубавото нещо» и т. н. Освен споменатите
към седемте мъдреци принадлежат Талес от Милет, Бнант
(«Животът е борба»), Мизон и Питак. Някои смятали в тяхното число
и Псриандър, но Платон не го причислява към тях. Мъдрецът
Периандър е друго лице. Периандър е коринтски тиранин. Пердик е
македонски цар, баща на Архелай. Исмений е от Тива и бил твърде
известен в своята родина, влиятелен и в същото време вероломен.
Ксеркс е известният персийски цар. За седемте мъдреци Платон
говори и в своя диалог „Протагор”.
16. Имат се пред вид останалите участници и присъстващите на
разговора.
17. Този отговор трябва да се разбира като насмешка.
18. Според софистите няма нищо само по себе си справедливо или
несправедливо, а законът определя справедливото и
несправедливото. Хората се съгласяват известна постъпка да смятат
за справедлива, а друга несправедлива.
19. Древногръцка пословица, която се употребява за лица, които се
заемат с непосилна за тях работа.
20. Употребяван израз, когато някой смятал някого за още твърде млад.
21. Крадците.
22. Виж бележка 3.
 Дора Кабакчиева

СОЦИАЛНА КОМУНИКАЦИЯ
Учебник

Първо издание

Научен редактор:
проф. д.п.н. Румяна Йовева

Рецензенти:
проф. д.с.н. Соня Илиева
доц. д-р Юрий Проданов

ISBN 978-954-577-980-0

Шуменски университет
„Епископ Константин Преславски”
Шумен, 2014