Теория на

Теория на справедливостта
Номинирана като Национална книга на САЩ за 1972 г.
Спечелила наградата Ралф Уолдо Емерсън на Phi Beta Kappa
Отличена като една о т Петте значими книги на 1972 г.
о т N ew York Times
„Една о т 100-те най-влиятелни книги в периода
след Втората световна война" - според номинацията на
справедливостта
Central and East European Publishing Project
Джон Ролс

„Теория на справедливостта" е епохално произведение, 6

ко е то концепцията за справедливост надминава всичко, кое­
т о можем да открием у К ан т или у Русо.
„Times Literary Supplement"

Джон Ролс използва най-изкусните техники на съвременната

аналитична философия и създава един първокласен шедьовър
на моралната философия.
„New York Times Book Review"

Книгата е изключително ценна за много широк кръг о т

чи та те л и , особено за участн и ц и те в законодателната власт
и п р а в и те л ств о то , защ о то апелира към едно по-строго и по-
критично чувство за справедливост.
„New Republic"

Джон Ролс създава напълно реалистична картина на онзи

плуралистичен социален строй, ко й то би довел до изгражда­
н е то на свободни личности и би подбудил най-доброто у т я х .

„Philisophical Review"

Книгата е включена в програмата на Централноевро-

т ^ пейския университет за поополшгане превода и из­
даването на академични трудове в областта на хума-
С Е и нитарните науки, която се (финансира от Център за
развитие на книгоиздаването към Институт
Аv „Отворено общество“ - Будапеща и Център за
изкуствата „Сорос“ - София
 Д Ж О Н РОЛС

ТЕОРИЯ Н А
С П РА ВЕД Л И ВО С Т ТА

С О ф И Я - С. А.
София, 1998
 Джoh Р олс

Теория на
справедливостта

редактор

Л ю б е н С и ви л о в

"С оф ия - С . А ."
 т Книгата е вкл1очена в програмата на Централноевропейски
Кл * университет за подпомагане превода и издаването на академични
- С Е U трудове в об/iacmma на хуманитарните науки, коят о се финансира
* от Регионален издателски център къл\ Институт ‘‘Отворено
общество” - Будапеща и Център за изкуства “Сорос” - София.

Преводът е направен по:

John Rawls, “A Theory of Ju stice” ,
O xford U niversity Press, 1991

©Copiright 1971 by the President and Fellows of Harward College

All rights reserved
Published by arrangement with Harward University Press
© for the Bulgarian edition by Open Society Institute 1998
©д-р Искра Велинова, Пламен Иванов, превод
© Любен Сивилов, научен редактор

© И зд ателство “С оф ия - С. А .”, 1998

ISBN 954-8337- 10-Х

 С ЪД ЪРЖ А НИ Е

П р е д г о в о р ..........................................................................................I

ЧЛСТ ПЪРВЛ. ТЕОРИЯ

Глава I
С п р а в е д л и в о с т т а к а т о р а в н о п о с т а в е н о с т ........................ 11
1. Функция на справедливостта......................................... 11
2. Предмет на справедливостта........................................ 15
3. Основна идея на теорията за справедливостта 20
4. Изходната позиция и доказването й ............................27
5. Класическият ут илит аризъм ........................................ 33
6. Няколко сродни контраста............................................. 39
7. Интуитивизъм.....................................................................46
8. Проблемът за предимството......................................... 55
9. Някои бележки за етическата теория....................... 61

Г л а в а II
П р и н ц и п и т е н а с п р а в е д л и в о с т т а ......................................... 71
10. Институции и формална справедливост..................71
11. Двата принципа на справедливостта....................... 78
12. Интерпретации на втория принцип...........................84
13. Демократично равенство и принцип?,т на
разликат а.................................................................................. 96
14. Принципно равенство на възможностите
и чиста процедурна справедливост..................................106
15. Основните социални блага като основа на
очакванията.......................................................................... 114
16. Съществени социални позиции...................................121
17. Тенденцията към равенство....................................... 127
18. Принципи за индивиди: принципът за
безпристрастност.................................................................136
19. Принципи за индивиди: безусловните
задълж ения............................................................................. 143
Г лава III
И зхо дн ата п о з и ц и я .............................................................................148
20. Същност на аргументите към концепциите
за справедливостта............................................................ 148
21. Представяне на алтернативи................................... 152
22. Условията за справедливост..................................... 157
23. Формалните ограничения на понятието
ЗД право.................................................................................. 162
( 24)Було на незнанието....................................................... 169
25. Рационалността на страните................................. 176
26. Аргументи, водещи до двата принципа
на справедливостта............................................................ 185
27. Аргументи, водещи до принципа за
средностатистическа полезност.................................... 198
28. Някои затруднения, засягащи принципа за
средностатистическа полезност..................................... 205
29. Главните основания за двата принципа
на справедливостта..............................................................215
30. Класическият утилитаризъм,
безпристрастността и благосклонността...................225

ЧАСТ ВТОРА. И Н С ТИ ТУ Ц И И

Г лава IV
Р а в н а с в о б о д а .............................................................................. 239
31. Четириетапна поредица............................ 239
32. Понятието за свобода...................................................246
33. Равна свобода на съвестта.......................................... 251
34. Търпимост и общият интерес................................... 258
35. Търпимост към нетолерантните............................ 264
36. Политическата справедливост и
конст ит уцият а.....................................................................270
37. Ограничения в принципа на участието.................. 278
38. Авторитетът на закона.............................................. 286
39. Определение на предимството на свободата 296
40. Кантовата интерпретация на справедливостта
като добродетел.................................................................. 305
Г лава V
Р а з п р е д е л е н и т е д я л о в е ........................................................... 314
41. Понятието за справедливост в политическата
икономия................................................................................. 314
42. Някои бележки за икономическата сист ема 322
43. Базисни институции за разпределената
справедливост........................................................................ 333
44. Проблемът за справедливостта между
поколенията............................................................................345
45. Предпочитания за време...............................................355
46. Други случаи на предимство....................................... 361
47. Предписанията на справедливостта....................... 367
48. Законни очаквания и морална заслуга ..................... 375
49. Сравнение със смесени концепции.............................. 381
50. Принципът на съвършенството................................ 392

Г л а в а VI
Д ъ л г и з а д ъ л ж е н и е ................................................................... 402
51. Аргументите за принципите на естествения
дълг............................................................................................ 402
52. Аргументите за принципа на честността............ 413
53. Д ълг, който се подчинява на несправедлив закон.422
54. Статусът на мажоритарното правило................ 429
55. Определение за гражданско неподчинение.............. 437
56. Определение за отказа по съвест..............................443
57. Оправдаване на гражданското неподчинение........447
58. Оправдаване на отказа по съвест.............................453
59. Ролята на гражданското неподчинение..................460

Ч А С Т Т РЕ Т А . Ц Е Л И

Г л а в а V II
Д о б р о т о к а т о р а ц и о н а л н о с т .................................................473
60. Необходимостта от теория за доброто............... 473
61. Определение на доброто за по-прости случаи.......477
62. Бележка за значението.................................................483
63. Определение на доброто за жизнени планове........487
64. Осъзната рационалност .............................................. 496
 65. Аристотеловият принцип.........................................506
66. Определение на доброто, приложено към
индивиди.................................................................................516
67. Самоуважение, достойнства и срам........................ 524
68. Няколко разлики между правото и доброто 531

ГЛЛВА VIII
Ч у в с т в о т о з а с п р а в е д л и в о с т ............................................... 539
69. Понятието за добре уредено общество....................539
70. Нравствеността на авторитета............................ 550
71. Нравствеността на сдружаването......................... 556
72. Нравствеността на принципите..............................562
73. Характеристики на етичните влечения............... 570
74. Връзката между етични и естествени нагласи. 577
75. Принципите на моралната психология.................. 582
76. Проблемът за относителната стабилност 589
77. Основата на равенството............................................ 599

Г л а в а IX
С п р а в е д л и в о с т т а к а т о ц е н н о с т ......................................... 609
78. Автономност и обективност..................................... 609
79. Идеята за обществения съюз..................................... 617
80. Проблемът за завист т а.............................................. 628
81. Завист и равенство........................................................ 634
82. Основанията за предимство на свободата 642
83. Щастие и доминантни цели........................................650
84. Хедонизмът като метод на избор............................ 657
85. Единството на личност т а..........................................664
86. Чувството за справедливост като ценност 671
87. Заключителни бележки върху оправдаването 684

П о казал ец на к л ю ч о ви т е р м и н и и с о б с твен и и м е н а на
кирилица .....................................................................................697

П о к а з а л е ц н а с о б с т в е н и т е и м е н а п а л а т и н и ц а ........... 712
 ПРЕДГОВОР

При представянето на теорията за справедливостта съм

се опитал да свържа в един последователен м ироглед идеите,
изразени в написаните от мен статии през последните десети­
на години. Всички главни теми на тези есета са разгледани о т ­
ново, обикновено доста по-подробно. Обсъдени са и други не­
обходими за завърш еността на теорията въпроси. И зложение­
то е разделено на три части. Първата доразвива в много по-го­
лям а степен тем ата, разглеж дана в Justice as Fairness (1958) и
Distributive Justice: Som e Addenda (1968), а трите глави на вто­
рата част съответстват (с много добавки обаче) на тем ите в
Constitutional Liberty (1963), Distributive Justice (1967) и Civil
Disobedience (1966). Втората глава на последната част включва
тем ите от The Sense o f Justice (1963). C изключение на няколко
места останалите глави от тази част не съответстват на публи­
куваните есета. М акар че основните идеи са до голяма степен
същите, аз съм се опитал да премахна противоречията и да
допълня и подсиля аргументацията по много въпроси.
М оже би съм в състояние да обясня най-добре целта си в
гази книга по следния начин. В големи периоди от развитието
на съвременната етическа философия преобладаващ ата сис­
темна теория е била някаква форма на утилитаризма. Една от
причините за това е възприемането й от дълга поредица блес­
тящи автори, изградили наистина впечатляващ а по обхвата и
изтънчеността си доктрина. Ние понякога забравяме, че вели­
ките утилитаристи - Х ю м и Адам Смит, Бентам и Мил - са
били първокласни социални теоретици и икономисти; р азр а­
ботената от тях етическа доктрина е съставена така, че да о т ­
говаря на нуждите на по-широките им интереси и да се вм ест­
ва в една по-обш ирна схема. Техните критици често ги атаку­
ваха на много по-тесен фронт. Те изтъкваха неясните полож е­
ния в принципа за ползата и отбелязаха явните несъответствия
между много от неговите изводи и наш ите етични чувства. Аз
обаче съм убеден, че те не успяха да изградят приложима и
системна етическа концепция, която да му противопоставят. В
резултат на това ние, изглежда, често сме принудени да изби­
рам е между утилитаризма и интуитивизма. Н ай-вероятно в
крайна сметка се спираме на някакъв вариант на принципа за
I
ползата, очертан и определен по някакви ad hoc начини от ин-
туитивистки ограничения. Такъв възглед не е ирационален, а и
няма гаранция, че мож ем да направим нещо по-добро. К аза­
ното обаче не е причина да не се опитаме.
Това, което съм се опитал да направя, е да обобщ я и раз­
вия на по-високо пиво на абстракция традиционната теория за
общ ествения договор, представена от Лок, Русо и Кант. По та­
къв начин се надявам, че теорията може да бъде развита така,
че повече да не е открита за по-очевидниге възражения, често
считани за фатални спрямо нея. Освен това тази теория, изг­
лежда, предлага алтернативно системно описание на справед­
ливостта, което превъзхожда - или поне аз така см ятам - д о ­
миниращ ия в традицията утилитаризъм. Получената теория е
твърде кантианска по същ ността си. Всъщ ност аз трябва се
откажа от всякаква оригиналност за изложените от мен възг­
леди. Водещите от тях са класически и добре познати. Н ам ере­
нието ми беше да ги организирам в общ а структура, използ­
вайки определени опростяващ и способи, така че да може да се
оцени цялата им сила. Амбициите ми по отношение на книга­
та биха били напълно реализирани, ако тя направи възможно
да се видят по-ясно главните структурни характеристики на
алтернативната концепция за справедливостта, подсказана от
традицията на договора и показваща пътя за по-нататъш ното
си усъвършенстване. Убеден съм, че от традиционни те възгле­
ди тъкмо тази концепция най-много се доближава до съзна­
телните пи изводи за справедливостта и е най-подходящ ата
етична основа за едно демократично общество.
Това е голяма книга - и не само като страници. С ледова­
телно за улеснение на читателя са необходими няколко насоч­
ващи забележки. Основните интуитивни идеи на теорията за
справедливостта са представени в §§1 - 4 на Глава I. О ттам е
възмож но да се премине направо към обсъж дането на двата
принципа на справедливостта за институции в §§11 - 17 на
Глава II, а след това към описанието на изходната позиция в
Глава III - цялата глава. Един бегъл поглед към §8 върху
проблема за предимството може да се окаже необходим, ако
това понятие е непознато. След това части от Глава IV - §§33
- 35 за еднаквата свобода и §§39 - 40 за значението на предим­
ството на свободата и кантианската интерпретация - дават

Н
най-добра представа за доктрината. Дотук това прави около
една трета от цялото и обхваща повечето съществени положе­
ния на теорията.
Без съобразяване с аргументацията в последната част
обаче има опасност теорията на справедливостта да се разбе­
ре погрешно. В частност трябва да изтъкна следните раздели:
§§66 - 67 от Глава VII за етичната стойност, самоуважението и
свързаните с него понятия; §77 от Глава VIII за основата на
равенството; и §§78 - 79 за автономността и обществения
съюз, §82 за предим ството на свободата и §§85 - 86 за единст­
вото на цялостната личност и съгласуваността - всички в Гла­
ва IX. Д обавянето на тези раздели към другите все още прави
значително по-малко от половината текст.
Заглавията на разделите, забележките, които предш естват
всяка глава, и азбучният указател ще насочват читателя в съ­
държанието на книгата. Изглежда излишно да се коментира
това с изключение на забележката, че съм избягвал обширни
методологически дискусии. Има кратък преглед за същ ността
на етическите теории в §9 и за оправдаването в §4 и §87. К рат­
ко отклонение върху см исъла на „доброто” има в §62. Поняко­
га има методологически забележки и отклонения, но в повече­
то случаи се опитвам да разработя действителна теория на
справедливостта. Сравненията и съпоставките с други теории
и произтичащ ите от това критики на място и впоследствие -
особено на утилитаризма - се разглеж дат като средства за
постигането на гази цел.
К ато не включвам по-голямата част от Глави IV - VIII в
по-основните раздели на книгата, аз не искам да кажа, че тези
глави са периферни или просто приложения. П о-скоро съм
убеден, че важна проверка за една теория на справедливостта е
до каква степен тя въвежда ред и системност в съзнателните
ни изводи по широк спектър от въпроси. С ледователно темите
на тези глави се нуждаят от разглеждане, а постигнатите изво­
ди на свой ред видоизменят предложения възглед. В това о т­
ношение обаче читателят е по-свободен да следва предпочита­
нията си и да обръщ а внимание на проблемите, които го инте­
ресуват най-много.
Пишейки тази книга, станах длъжник на много хора освен
посочените в текста. Някои от тях бих искал да спомена тук.

III
Трите различни версии на ръкописа се предаваха между сту­
денти и колеги и аз имах безценна полза от безбройните пред­
ложения и критични забележки, които получих. Благодарен
съм на Алан Гибард за критичните му забележки към първата
версия (1964 г .- 1965 г.). За да отговоря на възраженията му
относно булото на незнанието, така както беше представено
тогава, изглеждаше необходимо да се включи теория на д об ­
рото. В резултат на това се появи идеята за основните цен­
ности, основани върху обсъжданата в Глава VII концепция. На
него дължа, както и на Норман Дениълс, също и благодарнос­
ти за посочването на трудностите при моето описание на ути­
литаризм а като основа за индивидуални задължения и ангажи­
менти. Техните възражения ме накараха да съкратя голяма
част от гази тема и да опростя разглеждането на тази част от
теорията. Дейвид Д аймънд се противопостави силно на моето
обсъж дане на равенството, особено на неспособността му да
отчете смисъла на статута. 15 крайна сметка аз включих описа­
ние на самоуважението като основна ценност, за да се опитам
да се справя с този и други проблеми, включително тези за об­
щ еството като обществен съюз на обществени съюзи и за пре­
д им ството на свободата. Имах полезни дискусии с Дейвид Ри-
чардс върху проблемите за политическите задължения и анга­
жименти. М акар че свободната воля не е основна тем а в кни­
гата, аз бях подпом огнат в коментара си върху нея от Бари
К ъртис и Джон Тройър, независимо че те все ощ е м огат да
възразят на м оите твърдения. Трябва да отправя благодарнос­
ти и към М айкъл Гарднър и Джейн Инглиш за няколкото поп­
равки, които успях да направя в окончателната версия.
Имах щ астието да получа ценни критични забележки от
хора, които бяха обсъдили есетата под печат.1 Задължен съм
на Брайън Бари, М айкъл Лесноф и Р. П. Улф за обсъжданията

По реда на изброяването в първия параграф, отпратките за шестте есета

са следните: „Justice as Fairness,” The Philosophical Review, том 57 (1958);
„Distributive Justice: Some Agenda,” Natural Law Forum, том 13 (1968);
„Constitutional Liberty and the Concept of Justice,” Nomos VI: Justice, под редак­
цията на C. J. Friedrich и John Chapman (New York, Atherton Press, 1963);
„Distributive Justice,” Philosophy, Politics, and Society, Third Series, под редакци­
ята на Peter Laslett и W. G. Runciman (Oxford, Basil Blackwell, 1967); „The
Justification of Civil Disobedience,” Civil Disobedience, под редакцията на H. A.
Bedau (New York, Pegasus, 1969); „The Sense o f Justice,” The Philosophical
Review, том 62 (1963).

IV
им на формулировката и аргументацията за двата принципа на
справедливостта.2 Там, където не приемах изводите им, аз
трябваш е да подсиля аргументацията, за да отговоря на възра­
женията им. Н адявам се, че така представената теория вече не
изпитва затрудненията, изтъкнати о г тях, нито пък посочените
от Джон Чапм ан.3 Връзката между двата принципа на спра­
ведливостта и тъй наречената от мен обща концепция за спра­
ведливост е подобна на предлож ената от С. И. Бен.4 Б лагода­
рен съм му, както и на Л орънс Стърн и С кот Бурман, за пред­
ложенията в това направление. С ъщ ността на критичните за­
бележки на Н орман Кеър върху съдърж ащ ата се в есетата кон­
цепция за етическите теории ми изглежда приемлива и аз съм
се опитал да разработя теорията на справедливостта така, че
да избегна възраженията му.5 В това отнош ение се поучих от
Бъртън Дребън, който ми изясни възгледите на У. В. Куин и
ме убеди, че понятията за смисъл и аналитичност не играят
съществена роля в етическите теории, така както аз ги разг­
леждах. Тяхната уместност за други философски проблеми та ­
ка или иначе не се нуждае от оспорване тук; аз обаче съм се
опитал да направя теорията на справедливостта независима от
тях. По такъв начин следвах е известни модификации гледната
точка на моето есе „O utline for Ethics.”6 Бих искал също да

у .
Вж. Brian Barry, „On Social Justice,” The Oxford Review (Trinity Term,
1967), стр. 29-52; Michael Lessnoff, „John Rawls' Theory of Justice,” Political
Studies, том 19 (1971), стр. 65-80; и R. I’. Wolff, JA Refutation of Rawls' Theorem
of Justice,” Journal o f Philosophy, том 63 (1966), стр. 179-190. Макар че
„Distributive Justice” (1967) бе завършена и изпратена на издателя преди поя­
вата на статията на Улф, аз съжалявам, че поради недоглеждане пропуснах да
я добавя в библиографската справка на коректурите.
Виж John Chapman, „Justice and Fairness,” Nomos VI: Justice.
4 Виж S. I. Bonn. „Egalitarianism and the Equal Consideration of interests,”
Nomos IX: Equality, под редакцията на J. R. Pcnnock u John Chapman
(NewYork, Atherton Press, 1967), cmp. 72-78.
5 Виж Norman Care, „Contractualism and Moral Criticism.” The Review o f
Metaphysics, т о м 23 (1969), cmp. 85-101. Бих искал също да отбележ а т у к кри­
т и ч н и т е забележки към моя т р у д о т стр ан а на R. L. Cunningham, „Justice:
Efficiency or Fairness,” The Personalis/, t o m 52 (1971); Dorothy Emmett,
„Justice,” Proceedings o f the Aristotelian Society, приложение, t o m (1969); Charles
Frankel, „Justice and Rationality,” във Philosophy, Science, and Method, под ре­
дакцията на Sidney Morgenbesser, Patrick Suppes и Morton White (New York, St.
Martin's Press, 1969); и Ch. Perelman, Justice (New York, Random Mouse, 1967),
особено стр. 39-51.
6 The Philosophical Review, том 50 (1951).

V
благодаря на А. К. Сен за проницателното му обсъждане и
критични забележки към теорията на справедливостта.7 Те ми
позволиха да подобря изложението на много места. Неговата
книга ще стане задължителна за философите, които искат да
проучат по-ф орм алната теория на социалния избор, така както
я разглеж дат икономистите. В същ ото време философските
проблеми са разгледани с необходимото внимание.
М ного хора се отзоваха с писмени забележки върху някол­
кото версии на ръкописа. Бележките на Гилбърт Х арм ан върху
най-ранната версия бяха принципни и ме накараха да изоставя
някои възгледи, както и да направя основни промени в много
постановки. Получих други забележки по време на работата си
във Философския институт в Боулдър (лятото на 1966 г.) от
Л енард К рим ермап, Ричард Лий и Хънтингтън Терел; и отно­
во от Терел по-късно. Опитал съм се да ги взема предвид, как­
то и много подробните и поучителни забележки на Чарлс
Фрийд, Робър т Нозик и Дж. Н. Шклар, всеки от които ми оказ­
ваше голяма помощ през цялото време. При разработването
на описанието за доброто научих много от Дж. М. Купър, Т.
М. Сканлън и А. Т. Тимош ко, както и от дългогодиш ните об­
съжданията с Т ом ас Нейджъл, па когото също съм задължен
за изясняването на връзката между теорията за справедливост­
та и утилитаризма. Трябва да благодаря също на Р. Б. Брант и
Джошуа Рабинович за .многото им полезни идеи за подобре­
ния във втория ръкопис (1 9 6 7 Г.-1968 г.), както и на Б. Дж. Дигс
и Дж. К. Харсани за кореспонденцията с тях, хвърляща светли­
на върху много неща.
По време на написването на окончателната версия (1 9 6 9
Г .-1 97 0 г.) Брант, Трейси К ендлър, Е. С. Фелпс и Амели Рорти
бяха постоянен източник на съвети, а критичните им забележ­
ки ми оказваха голямо съдействие. За този ръкопис получих
много ценни забележки и предложения за промени от Х ърбърт
М орис и от Лесноф и Нозик; те ме спасиха от някои пропуски
и направиха книгата много по-добра. Особено благодарен съм
на Нозик за неизменната му помощ и подкрепа по време на
последните етапи. За съжаление не бях в състояние да се спра­
вя с всичките им критични забележки и напълно съзнавам

7 Вж. Collective Choice and Social Welfare (San Francisco. Holden-Day, 1970),
особено стр. 136-141, 156-160.

VI
грешките, които остават; разм ерът на моя дълг към тях обаче
не е неспособността да отговоря на очакванията за това, което
би могла да представлява гази книга, а изминатото разстояние
от изходните ми постановки.
Ц ентърът за напреднали проучвания в С ганфорд ми оси­
гури идеалното място за завърш ване на книгата. Бих желал да
изразя дълбоката си признателност за подкрепата му за раб о­
тата ми през 1969 г. - 1970 г., както и за тази на фондациите
„Гугенхайм” и „К ендал” през 1964 г. - 1965 г. Благодарен съм
па Анна Тауър и на М аргарет Грифин за това, че ми п ом огна­
ха за окончателния ръкопис.
Без благосклонността на всички тези добри хора аз никога
ис бих могъл да завърш а гази книга.

Дж он Ролс
К ейм бридж ’, М аса чусет с

VII
ЧАСТ ПЪРВА

ТЕОРИЯ
 ГЛАВА I
С п р ав ед л и в ост та като р авнопоставеност
В тази встъпителна глава скицирам някои от основните
идеи на теорията за справедливостта, която искам да разрабо­
тя. И зложението не е системно, а е предназначено да подготви
почвата за по-подробните аргументи, които следват. Неизбеж­
но е наличието на известно припокриване между казаното тук
и следващ ите обсъждания. Започвам с представяне на функци­
ята на справедливостта в общ ественото сътрудничество и с
кратко описание на главния обект на справедливостта - базис-
ната уредба на общ еството. След това представям основната
идея за справедливостта като равнопоставеност - една теория
на справедливостта, която обобщ ава и издига на по-високо
ниво на абстракция традиционната концепция за обществения
договор. К омпактността на общ еството е заменена от първо-
начална ситуация, включваща определени процедурни ограни­
чения за аргументите, предназначени да доведат до изходно
споразумение за принципите на справедливостта. С цел яснота
и съпоставяне разглеж дам също гака двете класически концеп­
ции за справедливостта - угилитарната и интуитивистката, за­
едно с някои различия между споменатите възгледи и справед­
ливостта като равнопоставеност. Ръководната ми цел е да р аз­
работя теория на справедливостта, която да е жизнеспособна
алтернатива на тези доктрини, дълго време доминирали наш а­
та философска традиция.

1. Функция на справедливостта

С праведливостта е основно достойнство на общ ествените

институции - такова, каквото е истината за философските сис­
теми. К олкото и елегантна и издържана да е една теория, т;я
трябва да бъде отхвърлена, ако не е вярна. По същ ия начин за­
коните и институциите трябва да бъдат реформ ирани или пре­
махнати, ако са несправедливи, без значение колко са ефикас­
ни и добре функциониращи. Всеки човек притежава неприкос-

11
Г л а в а I. С п р а вед л и во ст т а ка т о р а вн о п о ст а вен о ст <

новеност, основана върху справедливостта, която дори благо­

денствието на общ еството като цяло не може да наруши. П о­
ради тази причина справедливостта отрича, че загубата на
личната свобода се оправдава от по-голямото количество бла­
га, придобити от другите. Тя не признава, че жертвите, нало­
жени на неколцина, се компенсират от повече предим ства за
мнозинството. С ледователно в едно справедливо общ ество
свободите на равнопоставените му граждани се приемат за ус­
тановени; правата, гарантирани от справедливостта, не са
п редм ет на поли тическо споразумение или отчитане на общ ес­
твени интереси. Единственото, което ни позволява д а се при­
м ирим с погрешна теория, е липсата на по-добра; аналогично,
една несправедливост се понася само ако е необходима, за да
се избегне по-голяма несправедливост. К ато основни достойн­
ства на човешките действия истината и справедливостта са
безкомпромисни.
Тези твърдения, изглежда, изразяват интуитивното ни
убеждение в първостепенната роля на справедливостта. Без
съмнение те са изразени твърде категорично. Във всеки случай
аз искам да проуча дали тези твърдения или други подобни на
тях са издържани, и ако е така, как м огат да бъдат обяснени.
За тази цел е необходимо да се разработи теория на справед­
ливостта, в светлината на която тези твърдения м огат да бъ­
д ат интерпретирани и оценявани. Ще започна с разглеж дане на
начина, по който функционират принципите на справедливост­
та. За да уточним идеите си, нека приемем, че общ еството е
повече или по-малко независимо сдружение на хора, които в
своите отнош ения един към друг признават определени прави­
ла на поведение за задължителни и в п о-голям ата си част пос­
тъп ват в съгласие с тях. Да предполож им по-нататък, че тези
правила определят система на сътрудничество, предназначена
да повиши благополучието на участващ ите в нея. С ледовател­
но, макар че общ еството е обединение на съдружници с цел
взаимна изгода, то се характеризира обикновено както с конф­
ликт, така и с общ ност на интереси. Налице е идентичност на
интереси, тъй като общ ественото сътрудничество дава въз­
м ож ност на всички за по-добър живот от този, който индиви­
д ъ т би имал, ако трябваш е да живее единствено о г собствени­
те си усилия. Налице е конфликт на интереси, тъй като на хо­

12
 /. Ф ункция ни сп раведл и вост т а
рата не им е безразлично как се разпределят произведените
благодарение на сътрудничеството им по-голямо количество
блага, защ ото всички те предпочитат по-голям дял с оглед
преследването на собствените си цели. Необходим е набор от
принципи за избор между различните обществени спогодби,
които определят това разпределение на ползите, както и за
подписване на споразумение за съответните дялове. Тези
принципи са принципите на социалната справедливост - те
предоставят метод за възлагане на права и задължения в о с­
новните институции на общ еството и постановяват съответно­
то разпределение на изгодите и бремето на общ ественото сът­
рудничество.
Нека сега заявим, че едно общ ество е добре уредено, кога­
то е предназначено не сам о да повишава благосъстоянието на
своите членове, но и когато се регулира ефикасно от общ ест­
вена концепция за справедливост. С други думи, това е общ ес­
тво, в което (1) всеки приема и знае, че другите приемат същ и­
те принципи на справедливостта и (2) основните обществени
институции като цяло удовлетворяват и е общ оизвестно, че
удовлетворяват тези принципи. В този случай, макар че инди­
видите м огат да предявят крайни изисквания един към друг, те
въпреки всичко признават една обща гледна точка, спрямо ко­
ято да бъдат удовлетворени претенциите им. Ако човешката
склонност към егоизъм прави бдителността им спрямо други­
те необходима, то общ ественото им чувство за справедливост
прави надеждното им сдружение възможно. Една споделена
концепция за справедливост създава приятелски връзки сред
индивиди с различни цели и намерения - общ ото желание за
справедливост ограничава преследването на други цели. Би
могло да се счита, че общ ествената концепция за справедли­
вост е основополагащ принцип на добре уреденото сдружение
на хора.
Разбира се, в този смисъл същ ествуващ ите общества ряд­
ко са добре уредени, защ ото обикновено има спор кое е спра­
ведливо и кое - не. Х ората не постигат съгласие какви прин­
ципи трябва да определят основните условия на тяхното сдру­
жение. Въпреки това несъгласие ние все пак мож ем да кажем,
че всички те имат представа за справедливост - т. е. разбират
нейната необходимост и са готови да утвърдят характерен на­

13
Глина I. С п р а вед л и во ст т а кат о равн о п о ст а вен о ст

бор от принципи за възлагане на основни права и задължения

и за определяне какво ще се приеме като подходящо разпреде­
ление на изгодите и бремето от общ ественото сътрудничество.
Така изглежда естествена мисълта, че понятието за справедли­
вост е различно от различните концепции за справедливост и
се определя от функцията, която изпълняват различните набо­
ри от принципи и различните концепции.1 П оддърж ащ ите раз­
лични концепции за справедливост следователно все пак м о ­
гат да се съгласят, че институциите са справедливи, когато не
се правят произволни разграничения между хората при възла­
гане на основни права и задължения, а правилата определят
подходящ баланс между конкурентните претенции за изгодите
от общ ествения живот. Хората м огат да се съгласят с това
описание на справедливи институции, тъй като идеите за про-
изволно разграничение и подходящ баланс, включени в поня­
тието за справедливост, са оставени открити за интерпретация
о т индивида съгласно принципите за справедливост, които
той приема. Тези принципи посочват кои сходства и разлики
между хората са от значение при определяне на права и задъл­
жения и постановяват какво разпределение на изгодите е умес­
тно. Очевидно това разграничение между понятието и различ­
ните концепции за справедливост не поставя сериозни въпро­
си. То просто помага да се определи функцията на принципите
на социалната справедливост.
Въпреки това известна степен на съгласие между концеп­
циите за справедливост е не само предпоставка за жизнеспо­
собна човешка общност. Същ ествуват и други основни общ ес­
твени проблеми, в частност тези за координацията, ефикас­
ността и стабилността. Така например плановете на индиви­
дите трябва да се съгласуват, така че действията им да бъдат
съвм естими и да е възможно осъщ ествяването на всички пла­
нове без тежка фрустрация на законните очаквания на даден
член от общ еството. Освен това изпълнението на тези планове
трябва да доведе до постигане на обществените цели по начи­
ни, които да са ефикасни и в съгласие със справедливостта. И
най-после схемата на общ ественото сътрудничество трябва да
бъде стабилна - тя трябва повече или по-малко редовно да се
преразглежда, а основните й правила да се спазват съзнателно.

' Тук следвам Н. L. Hart, The Concept o f Law (Oxford, The Clarendon Press,
1961), стр. 155-159.

14
 /. Ф ун кц и я па сп раведли вост т а
В случай на нарушения трябва да същ ествуват стабилизиращи
сили, които да предотвратяват по-нататъш ни нарушения и да
подновяват споразумението. Сега вече е очевидно, че тези три
проблема са свързани с тем ата за справедливостта. При липса
на определена степен на съгласие за това, кое е справедливо и
кое - не, очевидно за индивидите е по-трудно д а координират
ефикасно своите планове с цел да осигурят поддържането на
взаимно изгодни споразумения. Недоверието и възмущението
разяж дат връзките, основани на добрите обноски, а подозре­
нието и враждебността карат хората да постъпват по начини,
които иначе биха избягвали. Така че докато характерната фун­
кция на концепциите за справедливостта е да определят основ­
ните права и задължения и подходящ ите дялове при разпреде­
лението, начинът, по който дадена концепция изпълнява тази
функция, засяга проблем ите за ефикасността, координацията и
стабилността. По принцип не можем да оценяваме една кон­
цепция за справедливост само по разпределителната й функ­
ция, колкото и полезна да е тази функция за определяне на по­
нятието за справедливост. Ние трябва да вземем предвид по-
широките й отнасяния, защ ото макар че справедливостта има
известен приоритет, тъй като е най-важното достойнство на
институциите, също така е вярно, че при равни други условия
една концепция за справедливостта се предпочита пред друга,
когато по-далечните й последици са по-желани.

2. П редм ет на справедливостта

Твърди се, че много неща са справедливи или несправед­

ливи: не само законите, институциите и общ ествените систе­
ми, но и определени действия от различен тип, включително
решения, присъди и обвинения. Ние също така наричаме спра­
ведливи или несправедливи отнош енията и нравите на хората,
както и самите хора. Тем ата ни обаче е за социалната справед­
ливост. За нас главен обект на справедливостта е базисиата
структура на общ еството - или по-точно начинът, по който
основните обществени институции възлагат основни права и
задължения и определят подялбата на облагите от социалното
сътрудничество. Под основни институции аз разбирам поли­
тическото устройство, главните икономически и обществени
споразумения. Така например законовата защ ита на свободата

15
Г л ави I. С п р а вед л и во ст т а кат о р и вн оп ост авен ост

на мисълта и съвестта, конкурентните пазари, частната собст­

веност върху средствата за производство и м оногам ното се­
мейство са примери за основни обществени институции. Взети
заедно като схема, основните институции определят правата и
задълженията на хората и влияят върху жизнените им перспек­
тиви - какво м огат да очакват да бъдат и до каква степен м о­
гат да се надяват на благополучие. Базисната структура е глав­
ният предмет на справедливостта, защ ото въздействията й са
много дълбоки и присъстват от сам ото начало. Интуитивната
идея тук е, че гази структура обхваща различни социални по­
зиции и че хората, родени в различни позиции, имат различни
очаквания за живота, отчасти обусловени от политическата
система, както и от икономически и обществени условия. По
такъв начин общ ествените институции облагодетелстват едни
изходни позиции в ущърб на други. Тези неравенства са особе­
но дълбоки. Не само защ ото са всеобхватни, но и защ ото вли­
яят върху изначалните възможности на индивидите в живота.
И все пак тези неравенства вероятно не е възможно да бъдат
оправдани с позоваване на понятията „достойнства” и „заслу­
ги”. Принципите на социалната справедливост трябва да се
прилож ат най-напред към тези видове неравенство, които на­
вярно неизбежно присъстват в базисната структура на всяко
общество. Тези принципи следователно регулират избора на
политическо устройство и основните елементи на обществено-
икономическата система. С праведливостта на една общ естве­
на схема зависи съществено от начина, по който се възлагат
основните права и задължения, ог икономическите възмож ­
ности и социалните условия в различните сектори на общ ест­
вото. Обхватът на нашето проучване е ограничен в две направ­
ления. Преди всичко аз се занимавам с един особен случай на
проблема за справедливостта. По принцип няма да разглеж ­
дам справедливостта на институциите и на общ ествената
практика и само бегло ще засегна справедливостта на между­
народното законодателство и междудържавните отношения
(§57). С ледователно ако се предположи, че понятието за спра­
ведливост е приложимо винаги когато е налице разпределение
на нещо, считано съзнателно за изгодно или неизгодно, то в
такъв случай ние се интересуваме само от един случай на при­
ложението му. Н ям ам е основание да предполагаме, че прин­
ципите, задоволяващ и базисната структура, са валидни за вси­
чки случаи. Възможно е тези принципи да не са заложени в
правилата и дейностите на частните сдружения или на по-мал-

16
 2. П ред м ет па сп раведл и вост т а

ките социални групи. Възможно е те да са неподходящи за раз­

личните неофициални споразумения и обичаи във всекиднев­
ния живот - възможно е те да не са изява на справедливостта,
или по-скоро на принципността в доброволните съвместни
споразумения или процедури за сключване на спогодби. У сло­
вията за международното законодателство м огат да изискват
други принципи, достигнати по малко по-различен начин. Ще
бъда доволен, ако е възможно да се формулира приемлива
конценция за справедливостта в базисната структура на об ­
щ еството, разглеждано във времето като затворена система,
изолирана ог други общ ества. Значимостта на този особен
случай е очевидна и не се нуждае от обяснение. Естествено е
да се предположи, че останалите проблеми на справедливост­
та ще се окажат по-лесни за разглеждане в светлината на вече
съществуващ а приемлива теория за този случай. С подходящ и
модификации такава теория трябва да предостави ключа за
някои от споменатите въпроси. Другото ограничение за наш е­
то обсъж дане е това, че в повечето случаи аз изследвам онези
принципи на справедливостта, които биха регулирали едно
добре уредено общ ество. П редполага се, че всеки ще постъпва
справедливо и ще дава своя дял за поддърж ането на справед­
ливи инсти туции. Макар Хюм да отбелязва, че справедливост­
та може да бъде разсъдливата, ревностна добродетел, ние все
ощ е мож ем да си задавам е въпроса, как би изглеждало едно
съвърш ено справедливо общ ество.2 Така че тук разглеж дам
главно онова, което наричам строго съгласувана теория в про­
тивополож ност на частично съгласуваната теория (§§25, 39).
Последната изучава принципите, определящ и начина, по който
се справяме с несправедливостта. Тя съдърж а теми като нап­
ример теория за наказанието, доктрината за справедливата
война и оправданието на различните начини за противопоста­
вяне на несправедливи режими, вариращ и от гражданско не­
подчинение и военна съпротива до револю ция и бунт. Тук са
включени и въпросите за компенсаторната справедливост и
превеса на една форма на несправедливостта над друга. О че­
видно проблемите на частично съгласуваната теория са най-
неотложни. Това са нещ ата, с които се сблъскваме във всекид­
невния живот. П ричината да започна с издържана теория е вя­
рата ми, че тя създава единствената основа за системно обхва-

2 An Enquiry Concerning the P rinciplef , o f M orals, pa3fleH ~H frnrr-frfttt)i. 3,

ред. L. A. Selby-Bigge, 2-po издание (Oxfoi d , I sh y л
Икономически университет] 17
Г л а ви I. С п р а вед л и во ст т а ка т о р а вн о п о ст а вен о ст

щ ане на тези най-неотложни проблеми. Обсъждането на граж­

данското неподчинение например зависи от тази теория (§§54-
59). Н ай-м алкото ще приема, че по-дълбоко разбиране не м о ­
же да се постигне по никакъв друг начин и че същ ността и це­
лите на едно съвърш ено справедливо общ ество са фундамен­
тална част от теорията на справедливостта.
По общ о признание обаче понятието за базисната струк­
тура е донякъде неопределено. Невинаги е ясно какви институ­
ции или характеристики трябва да бъдат включени в нея. Би
било обаче твърде рано да се тревожим за това сега. Ще про­
дължа с обсъждане на принципите, които действително са
приложими към нещо, което със сигурност е част от интуитив-
но разбираната основна структура. Ще се опитам след това да
разш иря приложението на тези принципи така че да са валид­
ни за неща, което биха могли да се окажат главните елементи
на тази структура. М оже би тези принципи ще се окажат съв­
сем общи, макар че това е малко вероятно. Д остатъчно е те да
са приложими за най-важните случаи на социална справедли­
вост. Трябва да се има предвид, че наличието на концепция за
справедливост в базисната структура на общ еството е ценно
само по себе си. Тя не бива да се отхвърля само защ ото прин­
ципите й не удовлетворяват всички случаи.
Една концепция за социална справедливост в такъв слу­
чай трябва да се разглежда като предоставящ а на първо място
стандарт, чрез който да се оценяват аспектите на разпределе­
нието в базисната структура на общ еството. Този стандарт
обаче не трябва да се смесва с принципите, определящ и оста­
налите свойства, защ ото базисната структура и общ ествените
споразумения изобщ о могат да бъдат ефикасни и неефикасни,
либерални и нелиберални и много други, както и справедливи
или несправедливи. Една завърш ена концепция, определящ а
принципите за всички свойства на базисната структура (заедно
със съответните силови съотнош ения при конфликт), е повече
от концепция за справедливост - тя е социален идеал. Прин­
ципите на справедливостта са само част - макар и може би
най-важната част - от такава концепция. Един социален идеал
на свой ред е свързан с концепция за общ еството - за начина,
по който трябва да се разбират целите и предназначението на
общ ественото сътрудничество. Различните концепции за спра­
ведливостта са следствие на различни възгледи за общ еството
въз основа на противоположни убеждения за естествените не-
обходимости и възможности за човешкото съществуване. За

18
 2 . П редм ет па сп раведл и вост т а

да разберем напълно една концепция за справедливостта,

трябва да изясним концепцията за общ ественото сътрудничес­
тво, която я поражда. Но като правим това, не бива да губим
от поглед особената роля на принципите на справедливостта
или на главния обект, към който те се прилагат.
В тези предварителни бележки съм разграничил понятие­
то за справедливост, означаващ о подходящо равновесие меж ­
ду конкурентни претенции, от дадена концепция за справедли­
вост като набор от свързани принципи за посочване на съот­
ветните еквиваленти, определящ и това равновесие. Х арактери­
зирал съм също така справедливостта само като част от соци­
ален идеал, въпреки че теорията, която ще предложа, несъмне­
но разш ирява общия й смисъл. Тази теория не се предлага ка­
то описание на обичайни значения, а като представяне на оп­
ределени принципи на разпределение за базисната структура
на общ еството. Аз приемам, че всяка задоволително цялостна
етическа теория трябва да включва принципи за този основен
проблем и че тези принципи, каквито и да са те, съставляват
доктрината на справедливостта. След това определям поняти­
ето за справедливост чрез действието на нейните принципи
при възлагане на права и задължения и постановяване на съот­
ветно разпределение на социалните облаги. Концепцията за
справедливост е интерпретация на това действие. Възможно е
да изглежда, че очертаният подход не отговаря на традицията.
Аз обаче см ятам , че това не е така. По-особеният смисъл, кой­
то А ристотел придава на справедливостта и от който вземат
началото си най-известните формулировки, се състои във въз­
държ ането от плеонексия, т. е. от придобиването на някаква
изгода за себе си чрез заграбване на нещо, което принадлежи
на друг - на собствеността му, възнаграждението му, работно-
то му място и т. н., - или чрез отказване на дълж им ото на ня­
кого - изпълнението на обещание, изплащ ането на дълг, п о­
казването на подходящо отношение и т. н.3 Очевидно е, че т о ­
ва определение е предназначено да бъде приложимо към чо­
вешки постъпки, и се см ята, че хората са справедливи д о то л ­
кова, доколкото притежават като трайни черти на характера си

3 „Никомахова етика”, 1126Ь-1130Ь5. Следвал съм интерпретацията на Gregory

Vlastos, „Justice and Happiness in The Republic”, в Plato: A Collection of Critical Essays,
под редакцията на Vlastos (Garden City, N. Y ., Doubleday and Company, 1971, том 2,
стр. 70 и сл.) За възгледите на Аристотел за справедливостта виж W. F. R. Hardie,
Aristotle's Ethical Theory (Oxford, The Clarendon Press, 1968), гл. X.

19
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а кат о равн оп ост авен ост

твърдо и дейно желание да постъпват справедливо. О пределе­

нието на А ристотел явно предполага обаче отчет за онова, ко­
ето действително принадлежи на дадено лице и му се пада по
право. Аз см ятам , че подобни определения много често се изв­
личат от общ ествените институции и от законните очаквания,
които те пораждат. Няма основание да се смята, че Аристотел
не би бил съгласен с казаното, а той със сигурност има кон­
цепция за социална справедливост, отговарящ а на тези твър­
дения. Определението, което възприемам, е предназначено да
бъде пряко приложимо към най-значимия случай - справедли­
востта на базисната структура. Няма конфликт с традиционна-
та концепция.

3. Основна идея на теорията

за справедливостта

М оята цел е да представя концепция за справедливостта,

която обобщ ава и развива на по-високо ниво на абстракция из­
вестната теория за обществения договор, така както е предста­
вена в трудовете на Лок, Русо и К ант.4 За да направим това,
ние не трябва да разглеждаме изходния договор като позволя­
ващ да се включим в определено общ ество или да установим
особена форма на управление. П о-скоро ръководната идея е,
че принципите на справедливостта за базисната структура на
общ еството са предмет на изходното споразумение. Това са
принципите, които свободни и разумни хора, загрижени да
способстват за собствените си интереси, биха възприели в из-
ходна равна позиция като определящ и основополагащ ите ус­
ловия на сдружението им. Тези принципи трябва да регулират

4 Както може да се предположи от текста, аз ще се съобразявам със

Second Treatise o f Government на Лок, „Общественият договор” на Русо и тру­
довете на Кант върху етиката, започвайки с „Основи на метафизиката на
нравите” като определяща за традиционната представа за договора. При ця­
лото си величие „Левиатан” на Хобс поставя особени проблеми. Общ истори­
чески преглед е даден в J. W. Gough, The Social Contract, 2-po издание (Oxford,
The Clarendon Press, 1957) u Otto Gierke, Natural Law and the Theory o f Society,
превод на английски и увод Ernest Barker (Cambridge, The University Press,
1934). Представяне на възгледите за договора основно като етическа теория
може да се намери в G. R. Grice, The Grounds o f Moral Judgement (Cambridge,
The University Press, 1967). Виж също §19, забележка 30.

20
 3. О сновн и идея па т сори ят и ш сп раведли вост т а

всички по-нататъш ни споразумения - те уточняват в какви ви­

дове общ ествено сътрудничество може да се встъпи, формите
на управление, които е възможно да бъдат установени. П осо­
ченият начин на разглеждане на принципите на справедли­
востта аз ще наричам „справедливостта като равнопоставе­
ност”.
По такъв начин ние трябва да си представим, че ангаж и­
ращ ите се в общ ествено сътрудничество заедно избират - в
един съвместен акт - принципите, от които трябва да произти­
чат основните права и задължения, и да определят подялбата
на социалните облаги. Х ората трябва да реш ат предварително
как да регулират претенциите си един спрямо друг и какъв да
бъде основополагащ ият принцип на тяхного общество. Точно
както всеки човек трябва да реши чрез рационално обсъждане
какво изгражда неговата ценностна система, т. е. системата от
цели, които за него е разумно да преследва, така и една група
хора трябва да реши веднъж завинаги какво сред тях трябва да
се счита за справедливо или несправедливо. И зборът, който
разумни хора биха направили в тази хипотетична ситуация с
еднаква степен на свобода - като се приеме засега, че този
проблем на избора има решение, - определя принципите на
справедливостта.
При разглеж дане на справедливостта като равнопоставе­
ност изходната позиция за равенството отговаря на състояние­
то на нещ ата в традиционната теория за обществения договор.
Разбира се, тази изходна позиция не се разглежда като същ ин­
ското състояние на нещата в исторически план и много по-
малко като примитивно условие за културата. Тя се разбира
като чисто хипотетична ситуация, характеризирана така, че да
води до определена концепция за справедливостта.5 С ред съ­
щ ествените характеристики на тази ситуация е това, че никой
не знае м ястото си в общ еството, класовата си позиция или

Кант ясно заявява, че изходното споразумение е хипотетично. Виж

„Метафизика на нравите”, част I (Rechtslehre), особено §§7, 52; и част II на
есето „Concerning the Common Saying: This May Be True in Theory but It Does
Not Apply in Practice”, в Kant's Political Writings под редакцията на Hans Reiss
в превод на H. B. Nisbet (Cambridge, The University Press, 1970), стр. 73-87. Виж
Georges Vlachos, La Pensee Politique de Kant (Paris, Presses Universitaires de
France, 1962), стр. 326-335; и J. G. Murphy, Kant: The Philosophy o f Right
(London, Macmillan, 1970), стр. 109-112, 133-136 за последващо обсъждане.

21
Г л а ва I. С п р а вед ли во ст т а ка т о равн о п о ст а вен о ст

социален статут, нито пък дела си в разпределението на естес­

твените предимства и способности - своята интелигентност,
сила и т. н. Аз дори ще приема, че страните не познават свои­
те представи за добро или особените си психологични тенден­
ции. Принципите на справедливостта се избират под булото
на незнанието. Това създава сигурност, че никой няма да бъде
облагодетелстван или онеправдан при избора на принципите
от играта на случая или стечението на социални обстоятелст­
ва. След като всички са поставени при равни условия и никой
не може да състави принципи, благоприятстващ и собствените
му условия, принципите на справедливостта са резултат на
честно споразумение или сделка. Защ ото предвид обстоятелс­
твата на изходната позиция - симетрията на взаимоотнош ени­
ята на всеки - тази първоначална ситуация е принципна за ин­
дивидите като етични личности, т. е. като разумни същества
със собствени цели и способни - както ще приема - да усещат
справедливостта. Ви могло да се каже, че изходната позиция е
подходящ ото първоначално статукво и следователно достиг­
натите в нея основополагащ и споразумения са принципни. Т о­
ва обяснява уместността на наименованието „справедливостта
като равнопоставеност” - тя носи идеята, че за принципите на
справедливостта е постигнато споразумение в първоначална
ситуация, която е принципна. Н аименованието не означава, че
понятията „справедливост” и „принципност” са тъждествени -
не повече, отколкото фразата „поезията като м етаф ора” озна­
чава, че понятията „поезия” и „м етаф ора” са тъждествени.
К акто вече казах, справедливостта като равнопоставеност
започва с избор на едни от най-основните положения, който
хората трябва да направят заедно, а именно с избора на основ­
ните принципи на концепцията за справедливост, необходими
за регулирането на всички последващи критики и за реф орм а­
та на институциите. Впоследствие - след като са избрали кон­
цепция за справедливост - можем да предположим, че те
трябва да изберат конституция и законодателство, за да про­
карват закони и т. и. - всичко това в съгласие с принципите на
справедливостта, които са били обект на първоначалното спо­
разумение. Наш ето общ ествено положение е справедливо, ако
е резултат на тази последователност от хипотетични споразу­

22
 3. О сновн и идем ни т ео р и я т а за сп раведли вост т а

мения, които бихме сключили в определящ ата ги общ а систе­

ма от правила. Ако освен това приемем, че изходната позиция
наистина определя набор от принципи (т. е. че би била избра­
на определена концепция за справедливост), в такъв случай ще
бъде вярно, че винаги когато общ ествените институции удов­
летворяват тези принципи, заетите в тях м огат да си кажат, че
сътрудничат при условия, с които биха се съгласили, ако бяха
свободни и равни хора, чиито отношения един към друг биха
били принципни. Те всички биха могли да разглеж дат своите
споразумения като удовлетворяващ и условията, които биха
потвърдили в една първоначална ситуация, въплъщ аващ а об ­
щ оприети и разумни ограничения върху избора на принципи.
Публичното признаване на този факт би осигурило база за об ­
ществено признание на съответните принципи на справедли­
востта. Разбира се, нито едно общ ество не може да бъде схема
за сътрудничество, в която хората се вписват доброволно в
буквалния смисъл - всеки човек се оказва по рождение поста­
вен в някакво определено положение в дадено общ ество и
същ ността на това положение повлиява житейските му перс­
пективи. И все пак едно общ ество, удовлетворяващ о основни­
те положения на справедливостта като равнопоставеност, се
приближава максимално до една доброволка схема, защ ото
удовлетворява принципите, които свободни и равни хора биха
одобрили при принципни условия. В този смисъл членовете на
това общ ество са автономни, а признаваните от тях задълж е­
ния - самоналожени.
Една характеристика на справедливостта като равнопос­
тавеност е да разглежда страните в първоначалната ситуация
като разумни и взаимно безкористни. Това не означава, че
страните са егоисти, т. е. индивиди само с определени видове
интереси, например за богатство, престиж и надмощ ие. Те
обаче се разглеж дат като непроявяващи интерес към интере­
сите на другите. О т тях се очаква да допуснат, че е възможно
дори духовните им интереси да бъдат противопоставени по
начина, по който е възможно да бъдат противопоставени це­
лите на изповядващ ите различни религии. Понятието „рацио­
налност” също трябва да се интерпретира колкото е възможно
повече в тесен смисъл - еталон в икономическите теории - ка­
то прилагане на най-резултатните средства за постигане на

23
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а кат о р а вн о п о ст а вен о ст

определени цели. Аз ще променя до известна степен това по­

нятие, както е обяснено по-натам (§25), но трябва да се опита­
ме да избегнем въвеждането на каквито и да било спорни ети­
чески елементи в него. П ървоначалното положение трябва да
се характеризира чрез общ оприети условия.
В разработването на концепцията за справедливостта
като равнопоставеност една от главните задачи очевидно е да
се определи кои принципи на справедливостта биха били изб­
рани в изходната позиция. За да направим това, ние трябва да
опиш ем тази ситуация малко по-подробно и внимателно да
формулираме проблема за избора, който тя поднася. Тези въп­
роси ще разгледам в непосредствено следващ ите глави. Може
да се забележи обаче, че когато принципите на справедливост­
та се сметнат за възникващи от първоначално споразумение в
ситуация на равенство, остава открит въпросът, дали да се
признае утилитарпият принцип. На пръв поглед едва ли изг­
лежда вероятно, че хора, които се см ятат за равни и в правото
си да си предявяват взаимни претенции, ще се съгласят с
принцип, който може да налага по-незначителни житейски
перспективи за някого просто заради повече облаги за други­
те. След като всеки има желание да защ итава интересите си,
способността си да развива своята ценностна ориентация, ни­
кой няма основание да приеме трайна загуба за себе си, за да
се установи по-високо общо ниво на задоволяване. В отсъст­
вието на силни и трайни импулси на благосклонност разумни­
ят човек не би приел основна структура само защ ото тя увели­
чава максимално аритметичната сума на облагите без оглед
на постоянните й влияния върху собствените му основни права
и интереси. Така изглежда, че утилитарният принцип е несъв­
местим с концепцията за общ ествено сътрудничество между
равни с цел взаимна изгода. Той се явява несъстоятелен по о т­
ношение на идеята за реципрочност, залегнала в представата
за добре уреденото общ ество. Или поне аз ще оспорвам това.
Аз ще твърдя, че хората в първоначалната ситуация биха
избрали два твърде различни принципа: първият изисква р а­
венство във възлагането на основни права и задължения, а
вторият поддържа тезата, че социалното и икономическото
неравенство - например неравенството по отнош ение на бо­
гатство и власт - е оправдано само ако води до ком пенсатор­

24
 3. О сновни идем на т ео р и я т а за сп раведли вост т а

ни изгоди за всеки и в частност за най-онеправданите членове

на общ еството. Тези принципи изклю чват оправдателните ин­
ституции, съществуващи на основанието, че несгодите за ня­
кои се компенсират от повече блага за общ ността. Това може
да е целесъобразно, но не е справедливо някой да има по-мал-
ко, за да м огат другите да преуспяват. Н яма обаче несправед­
ливост в по-голямото количество блага, спечелени от неколци­
на, ако положението на по-малко облагодетелстваните се п о­
добрява от това. Интуитивпата идея е, че след като благоденс­
твието на всеки зависи от схемата на сътрудничество, без коя­
то никой не би имал задоволителен живот, подялбата на изго­
дите трябва да бъде такава, че да предизвика доброволното
сътрудничество на всички участници, включително и на по-
нископоставените. Но това може да се очаква само ако се
предлож ат разумни условия. Д вата споменати принципа из­
глеждат честно споразумение, въз основа на което по-надаре-
ните или по-високопоставените в социално отношение - нито
за едните, нито за другите може да се твърди, че го заслужават
- биха могли да очакват доброволното сътрудничество на дру­
гите, когато някаква приложима схема е необходимо условие
за благоденствието на всички.6 След като реш аваме да търсим
концепция за справедливостта, която анулира случаите на при-
родно дарование и стечението на социални обстоятелства като
причини за търсене на политически и икономически облаги,
ние стигаме до тези принципи. Те дават израз на резултатите
от отхвърлянето на онези аспекти на общ ествените отнош е­
ния, които изглеждат спорни от етична гледна точка.
П роблем ът за избора на принципите обаче е изклю чител­
но труден. Не очаквам отговорът, който ще предложа, да бъде
убедителен за всеки. С ледователно си струва да се отбележи
от самото начало, че справедливостта като равнопоставеност
- подобно на другите възгледи за договора - се състои от две
части: (1) интерпретация на първоначалната ситуация и на
проблема за избора, поставен в нея, и (2) набор от принципи,
за които се доказва, че биха били приети. Някой може да прие­
ме първата част част от теорията (или неин вариант), но не и
другата и обратното. Понятието за първоначалната ситуация

6 За формулирането на тази интуитивна идея съм задължен на Алан

Гибард.

25
Г лина I. С п р а вед ли во ст т а кат о р а вн о п о ст а вен о ст

на договаряне може да изглежда приемливо и при отхвърляне

на предложените конкретни принципи. Естествено аз искам да
докажа, че най-подходящ ата концепция за тази ситуация наис­
тина води до принципи на справедливостта, различни от ути-
литаризм а и перфекционизма и следователно доктрината за
договора предоставя алтернатива на тези възгледи. И все пак
някой може да оспори това твърдение дори ако се приеме, че
м етодът на договаряне е полезен способ за изучаване на ети­
ческите теории и излагане на обуславящ ите ги предположения.
С праведливостта като равнопоставеност е пример за то ­
ва, което съм нарекъл теория за договора. Възможно е да са
налице възражения срещу терм ина „договор” и свързаните с
него изрази, но аз мисля, че той ще върши задоволителна р а­
бота. М ного думи имат подвеждащи значения, които в начало­
то м огат да заблудят. Термините „полза” и „утилитаризъм”
със сигурност не са изключения. Те същ о съдърж ат злополуч­
ни внушения, от които враждебни критици са имали желание
да се възползват, но все пак са достатъчно ясни за подготвени­
те да изучават доктрината на утилигаризма. С ъщ ото трябва да
важи и за термина „договор”, приложен към етическите тео­
рии. Както вече съм споменал, за да го разбере, човек трябва
да има предвид, че той предполага определено ниво па абст­
ракция. В частност основната идея на съответното споразуме­
ние не е да се впишем в определено общ ество или да възприе­
мем дадена форма на управление, а да се приемат определени
м орални принципи. Освен това споменатите начинания са
чисто хипотетични - възгледът за договора гласи, че опреде­
лени принципи биха били приети в добре дефинирана първо­
начална ситуация.
Д остойнство па терм инологията на договора е прокарва­
ната от нея идея, че е възможно принципите на справедли­
востта да се разглеж дат като принципи, които биха били изб­
рани от разумни хора, и че по този начин е възмож но да се
обяснят и докаж ат концепциите за справедливостта. Теорията
на справедливостта е част - може би най-важната част - от те­
орията за разумния избор. Освен това принципите на справед­
ливостта третират конфликтни твърдения по отнош ение на об­
лагите, придобити от общ ественото сътрудничество; те са
приложими към отнош енията между няколко индивида или
групи. Д умата „договор” внушава тази множественост, както и
условието, че съответната подялба на облагите трябва да съ­
ответства на принципи, приемливи за всички страни. У словие­

26
 3. О сп овп а и дея на т ео р и я т а за сп раведли вост т а

то за гласност по отнош ение на принципите на справедливост­

та също се включва във фразеологията на договора. С ледова­
телно ако тези принципи са резултат на споразумение, граж да­
ните знаят кои са принципите, следвани от другите. Х арактер­
но за теориите за договора е подчертаването на общ ествената
същ ност на политическите принципи. И най-накрая същ еству­
ва отколеш ната традиция на доктрината за договора. П оказва­
нето на връзката с тази тенденция в мисленето спомага за
формулиране на идеи и е израз на подобаващ о уважение. Н а­
лице са следователно няколко предимства от употребата на
термина „договор”. При вземане на съответни мерки той не би
трябвало да е подвеждащ.
И една последна забележка. С праведливостта като равно­
поставеност не е завърш ена теория за договора, защ ото е яс­
но, че идеята за договора може да бъде развита по посока на
избор на повече или по-малко цялостна етическа система, т. е.
система, включваща принципи за всички добродетели, а не са­
мо за справедливостта. В повечето случаи тук ще разглеждам
само принципи на справедливостта и други тясно свързани с
тях принципи. Аз не се опитвам систематично да обсъждам
добродетелите. Очевидно ако справедливостта като равнопос­
тавеност намери задоволителен прием, следващ ата стъпка би
била да се проучи по-общ ият възглед, подсказан от наимено­
ванието „безпристрастността като принципност”. Но дори та­
зи по-общ а теория не може да обхване всички етични отнош е­
ния, тъй като изглежда, че тя би включила само нашите отно­
шения с другите хора и не би държ ала сметка за поведението
ни спрямо животните и останалата природа. Не претендирам,
че идеята за договора предлага подход към тези въпроси, кои­
то със сигурност са от първостепенно значение, и ще трябва
да ги оставя настрана. Ние трябва да признаем ограничения
обхват на справедливостта като равнопоставеност и на общия
възглед, който тя илю стрира. Не може да се реши предвари­
телно до каква степен трябва да се ревизират изводите й , пре­
ди да се отговори на тези други въпроси.

4. И зходн ата позиция и доказването й

Вече казах, че изходната позиция е подходящ ото първона-
чално статукво, което осигурява принципността на постигна­
тите в него основополагащ и споразумения. Този факт поражда

27
Г л ава I. С п р а вед л и во ст т а ка т о равн о п о ст а вен о ст

наименованието „справедливостта като равнопоставеност”.

Ясно е в такъв случай, че искам да заявя следното: една кон­
цепция за справедливостта е по-приемлива от друга или дока­
зуема по отнош ение на това статукво, ако разумни хора в пър­
воначалната ситуация биха предпочели да изберат нейните
принципи за функциониране на справедливостта пред тези па
другата концепция. Концепциите за справедливостта трябва
да се класират според тяхната приемливост за хората, поста­
вени в такива условия. Разбиран по такъв начин, проблем ът за
доказването се разреш ава чрез обсъждане - ние трябва да ус­
тановим кои принципи би било разумно да възприемем, им ай­
ки предвид ситуацията на договаряне. Това свързва теорията
на справедливостта с теорията за разумния избор.
Разбира се, ако искаме посоченият възглед за проблема
на доказването да бъде възприет, ние трябва да опиш ем по-
подробно същ ността на проблема за избора. П роблем ът за ра-
зумното решение има точен отговор само ако познаваме убеж­
денията и интересите на страните, техните взаимоотнош ения,
алтернативите, между които те трябва да избират, процедура­
та, чрез която реш ават, и т. н. Тъй като обстоятелствата се
представят по различни начини, съответно на тях се възприе­
м ат различни принципи. Понятието за изходна позиция, както
ще се позовавам на него, е това за най-предпочитаната от фи­
лософска гледна точка интерпретация на тази първоначална
ситуация на избор на целите в една теория па справедливост­
та.
Как обаче да реш им коя е най-предпочитаната интерпре­
тация? Аз приемам на първо място, че съществува висока сте­
пен на съгласие за задължителния избор на принципите на
справедливостта при известни условия. За да се докаже опре­
делено описание на първоначалната ситуация, трябва да се по­
каже, че тя включва в себе си посочените всеобщо споделяни
предположения. Д инамиката на разискванията от общоприети,
но слаби предпоставки до по-определени заключения. Всяко
от тези предположения трябва да бъде само по себе си естест­
вено и правдоподобно. Възможно е някои от тях да изглеждат
безполезни или тривиални. Ц елта на подхода на договаряне е
да установи, че взети заедно, те налагат значими ограничения
върху приемливи принципи на справедливостта. И деалният

28
 4. И зх о д н а т а п о зи ц и я и д о к а зва н ет о и

резултат би бил тези условия да определят уникален набор от

принципи. Аз обаче ще бъда доволен, ако те са достатъчни за
класифициране на основните традиционни концепции за соци-
алната справедливост.
Не бива да се подвеж даме от донякъде необичайните ус­
ловия, които характеризират изходната позиция. В случая иде­
ята е просто да си представим образно ограниченията, които
изглежда разумно да се наложат спрямо аргументите, подкре­
пящи принципите на справедливостта и следователно па са­
мите принципи. По такъв начин изглежда разумно и приемли­
во за всички никой да не бъде облагодетелстван или онеправ­
дан от играта на случая и социални обстоятелства при избора
на принципите. Изглежда също така общ оприето, че би било
невъзможно да се приспособяват принципите към обстоятелс­
твата на конкретния индивидуален случай. Трябва също така
да гарантираме, че личните склонности, домогвания и предс­
тави за собствено благополучие няма да окажат влияние върху
приетите принципи. Ц елта е да се изклю чат онези принципи,
които би било разумно да се предлож ат за приемане, колкото
и малка да е вероятността за успех, стига да се знаят определе­
ни неща, които да са странични от гледна точка на справедли­
востта. Н апример ако някой знае, че ще забогатее, той би м о ­
гъл да сметне за разумно различните данъци за социални м е­
роприятия да се считат за несправедливи; ако знае, че ще бъде
беден, най-вероягио би предложил противоположния принцип.
За илю стриране на желаните ограничения си представяме си­
туация, в кояго всеки е лишен от информация от такъв сорт.
И зклю чват се данните за тези случайности, които противопос­
тавят хората и ги карат да се ръководят от своите предразсъ­
дъци. Така понятието за було на незнанието се постига по ес­
тествен път. Това понятие не би трябвало да породи затрудне­
ния, ако имаме предвид ограниченията върху доказателствата,
които е предназначено да изразява. По всяко време мож ем да
въведем изходната позиция, така да се каже, просто чрез след­
ване на определена процедура, а именно чрез доказване на
принципите на справедливостта, съобразявайки се с тези огра­
ничения.
Изглежда логично да се предположи, че страните в изход­
ната позиция са равни, т. е. че всички им ат едни и същи права
в процедурата за избор на принципи - всеки може да прави

29
Г л а в а I. С п р а вед ли во ст т а ка т о р а вн о п о ст а вен о ст

предложения, да изтъкна причини за приемането им и т. н.

Очевидно предназначението на тези условия е да изтъкнат р а­
венството между човешките същ ества като етични личности,
като създания с представа за собственото си добруване, спо­
собни на чувство за справедливост. За основа на равенството
се смята сходството в тези два аспекта. Системите от цели не
получават оценка за ценността си и се предполага, че всеки чо­
век притежава необходимата способност за разбиране и дейст­
вие според възприетите принципи, каквито и да са те. Заедно с
булото на незнанието тези условия определят принципите на
справедливостта като принципи, с които заинтересовани от
осъщ ествяването на интересите си разумни хора биха се съгла­
сили като равни, в случай че не е известно някой да е
облагодетелстван или онеправдан от социални или природни
обстоятелства. Съществува обаче и една друга страна в оправ­
даването на определено описание за изходната позиция. Това е
проверката дали принципите, които биха били приети, съот­
ветстват на нашите съзнателни убеждения за справедливостта
и дали ги разш иряват по приемлив начин. М ожем да прове­
рим дали прилагането на тези принципи би ни накарало да
направим същите изводи за базисната структура на общ ество­
то, които сега правим интуитивно и в които сме твърдо увере­
ни, и дали в случаите, когато сегашните ни изводи са поставе­
ни под въпрос и са направени колебливо, посочените принци­
пи м огат да предлож ат разрешение, което да потвърдим с р а­
зума си. Същ ествуват въпроси, за които сме убедени, че тряб­
ва да им се отговори по определен начин. Уверени сме напри­
мер, че религиозната нетърпимост и расовата дискриминация
са несправедливи. С мятаме, че сме изследвали внимателно те­
зи неща и се надяваме, че сме направили безпристрастен из­
вод с малка вероятност да бъде изопачен от прекомерно вни­
мание към собствените ни интереси. Тези убеждения са услов-
но фиксирани постула ги и ние приемаме, че всяка концепция
за справедливостта трябва да ги удовлетворява. И м ам е обаче
много rio-слаба увереност по въпроса, какво е правилното раз­
пределение на богатства и власт. Тук е възможно да търсим
начин да премахнем съмненията си. 13 такъв случай можем да
проверим дадена интерпретация на първоначалната ситуация
чрез способността на принципите й да включват най-твърдите
ни убеждения и да дават насока, когато такава е нужна. В тъ р ­
сене на най-предпочитаното описание на тази ситуация ние
напредваме и от двата края. Започваме с описанието й по та­

30
 4. И зх о д н а т а п ози ц и я и д о к а зва н ет о и

къв начин, че тя да представя всеобщо споделяни и за предпо­

читане безболезени изисквания. След това установяваме дали
тези постановки са достатъчно издържани, за да породят зна­
чим набор от принципи. Ако не са такива, продълж аваме да
търсим други предпоставки, също толкова приемливи. Но ако
са издържани и принципите съвпадат с нашите съзнателни
убеждения за справедливостта, толкова по-добре. Вероятно
обаче ще има несъответствия. В този случай трябва да напра­
вим избор. Ние можем или да видоизменим описанието на
първоначалната ситуация, или да ревизираме собствените си
изводи, защ ото дори съжденията, които временно приемаме
като постулати, подлеж ат на ревизия. Аз допускам, че като се
движим напред-назад, понякога променяйки условията на д о ­
говаряне, а в други случаи оттегляйки изводите си и съобразя­
вайки ги с принципа, ние ще намерим накрая описание на пър­
воначалната ситуация, изразяващ а приемливите условия и
същ евременно пораж дащ а принципи, които ще съвпадат с на­
шите изводи, надлежно коригирани и адаптирани. Това състо­
яние на нещ ата аз наричам рефлексивно равновесие.7 То е рав­
новесие, защ ото накрая принципите и изводите ни съвпадат и
е рефлексивно, защ ото знаем на какви принципи съответстват
изводите ни и предпоставките за получаването им. За момента
всичко е наред. Но това равновесие не е непременно стабилно.
То подлежи на нарушаване от последващ о изследване на усло­
вията, които трябва да бъдат наложени върху ситуацията на
договаряне, и от частни случаи, които м огат да ни накарат да
ревизираме изводите си. Засега обаче сме направили каквото
мож ем за съгласуване и оправдаване на убежденията ни за со-
циалната справедливост. И м ам е концепция за изходната пози­
ция. Разбира се, аз няма да изследвам на практика този п ро­
цес. Въпреки това мож ем да разглеж даме интерпретацията на
изходната позиция, която ще представя, като резултат от по­
добен хипотетичен ход на размиш ления. Тя представлява опит
да се съгласуват в обща схема както приемливите философски
условия за съществуване на принципите, така и нашите съзна­
телни изводи за справедливостта. При постигане на най-предпочита­

7
Процесът на двустранно адаптиране на принципи и съзнателни изводи
не е характерен само за етическата философия. Виж Nelson Goodman, Fad,
Fiction, and Forecast (Cambridge, Massachusetts, Harvard University Press, 1955),
стр. 65-68 за аналогични забележки по отношение на доказването на принци­
пите на дедуктивните и индуктивните изводи.

31
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а ка т о равн о п о ст а вен о ст

ната интерпретация на първоначалната ситуация не съществува точ­

ка, в която да се опираме върху самоочевидността в традиционния
смисъл както на общи представи, така и на определени убеждения.
Аз не твърдя, че предложените принципи на справедливостта са не­
избежни истини или че е възможно да се получат от такива истини.
Една концепция за справедливостта не може да бъде изведена от оче­
видни предпоставки или от условия за съществуването на принципи­
те. Вместо това оправдаването й е въпрос на взаимно преплитане на
много съображения, на всичко, съгласуващо се в един издържан възг­
лед.
И една последна забележка. Ще искаме за заявим, че определени
принципи на справедливостта могат да се оправдаят, защото за тях
би се постигнало съгласие в една първоначална ситуация на равенст­
во. Подчертал съм, че тази изходна позиция е чисто хипотетична. Ес­
тествено е да се попита защо трябва да проявяваме интерес към тези
принципи, етични или не, ако в действителност подобно споразуме­
ние никога няма да бъде сключено. Отговорът гласи, че всъщност
ние наистина приемаме условията, конкретизирани в описанието на
изходната позиция, или пък ако не ги приемаме, можем да бъдем
убедени да го направим чрез философски размишления. В подкрепа
на всеки аспект на ситуацията на договаряне е възможно да се приве­
дат основания. Следователно онова, което ще правим, е да съберем в
една концепция няколко условия за съществуване на принципите, ко­
ито сме готови след надлежно обсъждане да признаем за приемливи.
Тези ограничения са израз на онова, което сме готови да разглежда­
ме като граници за принципните условия на общественото сътрудни­
чество. Един начин за представяне на идеята за изходната позиция
следователно е тя да се разглежда като обяснително средство, което
сумира значенията на посочените условия и ни помага да извлечем
последствията им.
От друга страна тази концепция е сьщо и една интуитивна идея,
загатваща собственото си развитие, така че, ръководени от нея, ние
сме принудени да определим по-ясно становището, от което можем
най-добре да интерпретираме етичните отношения. Нуждаем се от
концепция, която да ни позволява да си представяме целта отдалече.
Интуитивната представа за изходната позиция трябва да направи то­
ва за нас.8

Анри Поанкаре отбелязва: „Нуждаем се от способност, която да ни позволя-

ва да виждаме целта отдалече, и тази способност е интуицията”. La Valeur de la
science (Paris, Flammarion, 1909), p. 27.

32
 5. К ла си ч еск и я т ут и л и т а р и зь м

5. К ласическият утилитаризьм

С ъщ ествуват много форми на утилитаризма, а теорети­

ческата му разработка получи нов тласък в последните години.
Тук няма да изследвам всички форми, нито пък ще държа
сметка за многобройните уточнения - плод на съвременните
дискусии. Целта ми е да разработя теория на справедливостта,
представляващ а алтернатива на утилитарната мисъл изобщо,
както и на различните й версии. С мятам, че противопоставя­
нето между доктрината за договора и утилитаризм а в същ ­
ността си се запазва във всички тези случаи. И така аз ще
сравнявам справедливостта като равнопоставеност с познати­
те варианти на интуитивизма, нерфекционизма и утилитариз­
ма, за да покажа обуславящ ите ги различия по най-простия на­
чин. Типът утилитаризьм, който ще опиша тук за целта, е офи-
циалната класическа доктрина, получила може би най-ясната
си и достъпна формулировка у Сиджуик. Оеновната му идея е,
че общ еството е правилно устроено и следователно справед­
ливо, когато основните му институции са изградени така че да
се постигне най-голям чист баланс на удовлетворение, суми­
ран за всички индивиди, принадлежащи към него.9

9 Ще разгледам The Methods o f Ethics, 7-о издание (London, 1907) на Хенри

Сиджуик, която резюмира развитието на утилитарната етическа теория. Том
III на неговия труд Principles o f Political Economy (London, 1883) прилага тази
доктрина към проблеми на икономическата и социалната справедливост и е
предшественик на А. С. Pigou, The Economics o f Welfare (London, Macmillan,
1920). Outlines of the History of Ethics, 5-о издание (London, 1902) на Сиджуик
съдържа кратък преглед на утилитарната традиция. Можем да го следваме в
донякъде спорното допускане, че тя започва с An Inquiry Concerning Virtue
and Merit (1711) на Shaftesbury и An Inquiry Concerning Moral Good and Evil
(1725) на Хъчесън. Хъчесън, изглежда, е първият, който дефинира ясно прин­
ципа за ползата. Той твърди в Inquiry, раздел III, §8, че „най-добро е това
действие, което осигурява най-голямо щастие за най-голям брой хора, а най-
лошото е това, което при същите условия е причина за нещастие”. Други ос­
новни трудове през осемнадесети век са A Treatise o f Human Nature (1739) и
An Enquiry Concerning the Principles o f Morals (1751) на Хюм, A Theory o f the
Moral Sentiments (1759) на Адам Смит и The Principles o f Morals and Legislation
(1789) на Бен гам. Към тях трябва да добавим и съчиненията на Дж. С. Мил,
изложени в Utilitarianism (1863), и Mathematical Psychics на Ф. Еджуърт
(London, 1888).
Обсъждането на утилитаризма взе друг обрат през последните години със
съсредоточаването върху това, което можем да наречем проблем за коорди­
нацията, и свързаните е него въпроси на гласността. Това развитие води на­
чалото си от есетата на R. F. Harrod, „Utilitarianism Revised”, Mind, том 45

33
Глина I. С п р а вед л и во ст т а кат о р а вн о п о ст а вен о ст

Най-напред мож ем да отбележим, че наистина съществу­

ва начин за разглеж дане на общ еството, който прави лесно
предположението, че най-рационалната концепция за справед­
ливостта е утилитарната. Ето вижте: в осъщ ествяването на ин­
тересите си всеки човек положително е свободен да уравнове-
сява загубите и печалбите си. М ожем да си наложим жертва в
даден момент, за да им ам е повече полза друг път. Индивидът
действа доста целенасочено - поне когато това не засяга дру­
гите - за придобиване на максимално количество блага и осъ­
щ ествяване на рационалните си цели в колкото се може по-го­
лям а степен. Защо тогава общ еството да не функционира съ-
образно същия този принцип, приложен за групата, и оттук да
смята, че това, което е рационално за един човек, е оправдано
и за сдружение от хора? Така както благополучието на инди­
вида се състои от поредицата удовлетворения, преживени в
различни моменти от времето и съставляващ и живота му, така
и благоденствието на общ еството трябва да се състои от осъ­
ществяването на системите от желания на многото индивиди,
които принадлежат към него. След като индивидът се ръково­
ди от принципа да съдейства колкото е възможно повече за
собственото си благополучие, за осъщ ествяването на собстве­
ните си комплекси от желания, то принципът за общ еството е
да способства колкото е възможно повече за благоденствието
на групата, да осъщ ествява в максимална степен общ ата сис-

(1936): J. D. Mabbott, „Punishment”, Mind, том 48 (1939); Jonathan Harrison,

„Utilitarianism, Universalisation, and Our Duty to Be Just”, Proceedings o f the
Aristotelian Society, том 53 (1952-53); и J. O. Urmson, „The Interpretation of the
Philosophy of J. S. Mill”, Philosophical Quarterly, том 3 (1953). Виж също J. J. C.
Smart, „Extreme and Restricted Utilitarianism”, Philosophical Quarterly, том 6
(1956), и неговия труд An Outline o f a System o f Utilitarian Ethics (Cambridge,
The University Press, 1961). За описание на тези проблеми виж David Lyons,
Forms and Limits o f Utilitarianism (Oxford, The Clarendon Press, 1965) и Allan
Gibbard, „Utilitarianism and Coordination” (дисертация, Harvard University,
1971). Поставените от тези работи проблеми, макар и важни, аз ще оставя
настрана като нямащи пряко значение за по-елементарния въпрос за разпре­
делението, който искам да обсъдя.
Накрая трябва да отбележим тук есетата на J. С. Harsanyi, особено
„Cardinal Utility in Welfare Economics and in the Theory of Risk-Taking",
Journal o f Political Economy, 1953, и „Cardinal Welfare, Individualistic Ethics, and
Interpersonal Comparisons o f Utility”, Journal o f Political Economy, 1955; и на R.
B. Brandt, „Some Merits of One Form o f Rule-Utilitarianism”, University o f
Colorado Studies (Boulder, Colorado, 1967). Виж по-долу §§27-28.

34
 5. К ла си ч еск и я т ут и л и т а р и зь м
тема от желания, съставена от сбора на желанията на членове­
те й. К акто индивидът уравновесява настоящ и и бъдещи пе­
чалби с настоящи и бъдещи загуби, така и общ еството може
да уравновесява удовлетворение и неудовлетворение между
различни индивиди. Така посредством тези размиш ления по
естествен път се достига до принципа за ползата: едно общ ес­
тво е подходящ о устроено, когато институциите му увеличават
до краен предел чистия баланс на удовлетворението. П ринци­
път на избора за сдружение от хора се интерпретира като раз­
ш иряване на принципа на избора за един човек. Социална
справедливост е принципът на рационалното благоразумие,
приложен към обобщ ената концепция за благоденствието на
групата (§30).10
Тази идея става ощ е по-привлекателна при по-нататъш но
разглеждане. Двете главни концепции за етиката са тези на
правото и на благополучието. Концепцията за м орално д о с­
тойна личност според мен е изведена от тях. Структурата на
една етическа теория в такъв случай до голям а степен се опре­
деля от това, как тя дефинира и свързва тези две основни
представи. Изглежда, че най-простият начин за свързването
им е избран от телеологични ге теории - благополучието се д е­
финира независимо от правото, след което правото се дефини­
ра като нещо, което увеличава максимално благополучието.11
По-точно, справедливи са тези институции и постъпки, които
от всички налични алтернативи водят до най-голямо благо­

10 По този въпрос виж също D. P. Gauthier, Practical Reasoning (Oxford,

Clarendon Press, 1963), стр. 126 и сл. Текстът разработва предположението,
съдържащо се в „Constitutional Liberty and the Concept of Justice”, Nomos VI:
Justice, под редакцията на C. J. Friedrich и J. W. Chapman (New York, Atherton
Press, 1963), стр. 124 и сл., което на свой ред е свързано с идеята за справед­
ливостта като административно решение от по-висш порядък. Виж „Justice as
Fairness”, Philosophical Review, 1958, стр. 185-187. За справки с утилитаристи,
изрично потвърждаващи това разширяване на понятието, виж §30, забележка
37. Р. Б. Пери твърди, че принципът на социалната интеграция се различава
от принципа на персоналната интеграция, General Theory o f Value (New York,
Longmans, Green, and Company, 1926), стр. 674-677. Той приписва вината за
недоглежда нето на този факт на Емил Дюркем и други автори с подобни въз­
гледи. Концепцията му за социалната интеграция е, че тя се постига посредс­
твом споделени и преобладаващи доброжелателни намерения. Виж по-долу,
§24.
11 Тук възприемам определението за телеологични теории на W. К.
Frankena в Ethics (Englewood Cliffs, Н. J,, Prentice Hall, Inc., 1963), стр. 13.

35
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а кат о равн о п о ст а вен о ст

денствие или поне до същ ото благоденствие, което осигурява

и всяка от другите институции и постъпки, съществуващ и като
реални възможности (необходимо е допълнително раздаване,
когато горната ръка не е от един цвят). Телеологичните тео­
рии притежават дълбока интуитивна привлекателност, тъй ка­
то изглежда, че въплъщ ават идеята за рационалност. Естестве­
но е да смятаме, че рационалността увеличава нещо до край­
ност и че в етическите учения тя трябва да увеличава макси­
м ално благополучието. Наистина изкушаващо е да се предпо­
ложи като очевидно, че нещата трябва да бъдат подредени
така че да водят до най-голямо благоденствие.
Същ ествено е да се има предвид, че в една телеологична
теория благополучието се дефинира независимо от правото.
Това означава две неща. Първо, теорията разглеж да нашите
съзнателни изводи, според които нещата са ценни (ценностни­
те ни съждения) като отделен клас съждения, интуитивно раз­
личими от здравия разум, след което предлага хипотезата, че
правото е увеличаване на благополучието до краен предел,
както вече бе уточнено. Второ, теорията позволява да се съди
за ценността на нещ ата без позоваване на правото. Например
ако се твърди, че удоволствието е единствената ценност, то
навярно в такъв случай удоволствията м огат да бъдат призна­
ти и подредени по стойност според критерии, които не пред­
полагат никакви стандарти за право или които нормално бих­
ме разглеждали в този дух. От друга страна, ако разпределени­
ето на благата също се счита за ценност (може би от по-висш
порядък) и теорията ни насочва към създаване на максимални
по количество и качество ценности (включително това на раз­
пределението между другите), то вече нямаме работа с телео-
логичен мироглед в класическия смисъл. П роблем ът за разп­
ределението попада в обсега на концепцията за правото (инту­
итивно схващано) и в такъв случай на теорията й липсва неза­
висимо определение за благополучието. Я снотата и простота­
та на класическите телеологични теории се дълж ат до голяма
степен на факта, че те разделят нашите морални съждения в
два класа, единият от които се определя отделно, докато дру­
гият се свързва след това с него посредством умножаващ
принцип.
Телеологичните доктрини се различават доста отчетливо

36
 5. К ла си ч ески ят ут и л и т а р и зь м
според това, как определят концепцията за благополучието.
Лко то се разглежда като осъщ ествяване на човешки дарби в
различните форми на културата, имаме това, което може да се
нарече перфекционизъм. Тази идея се открива у Аристотел и
Ницше, а също и у други автори. Ако благополучието се дефи­
нира като удоволствие, им ам е хедонизъм; ако това е щ астието
- евдемонизъм, и т. н. Аз ще разбирам принципа на ползата в
класическата му форма - дефиниращ благополучието като за­
доволяване на желание или може би по-сполучливо като задо­
воляване на рационално желание. Това съвпада с общия възг­
лед във всички същ ествени пунктове и според мен дава въз­
мож ност за принципната му интерпретация. Подходящите ус­
ловия за общ ествено сътрудничество се определят чрез онова,
което при дадените обстоятелства ще доведе до най-голямо
сумарно задоволяване ца рационалните желания на индивиди­
те. Н евъзможно е да се отрече първоначалната правдоподоб-
ност и привлекателност на тази концепция.
Удивителна черта на утилитарния възглед за справедли­
востта е обстоятелството, че гой не взема предвид - освен
непряко - как това сумарно задоволяване се разпределя между
индивидите, а също и как един човек разпределя задоволява­
нето си във времето. П равилното разпределение и в двата слу­
чая е онова, което дава м аксимално задоволяване. О бщ еството
трябва да определи своите средства за задоволяване, каквито
и да са те, правата и задълженията, възмож ностите и привиле­
гиите, а също и различните форми на богатство, за да постиг­
не този максимум - ако може. Само по себе си обаче никакво
разпределение на задоволяването не е по-добро от друго, о с­
вен че по-уеднаквеното разпределение е за предпочитане с о г­
лед разреш аване на противоречията.12 Вярно е, че определени
общ оприети предписания за справедливост, особено тези, за­
сягащи защ итата на свободите и правата или изразяващи пре­
тенциите за заслуги, изглежда, противоречат на това твърде­
ние. От утилитарна гледна точка обаче обяснението на тези
предписания и на техния видимо неоспорим характер се със­
тои в това, че те са онези предписания, които според натрупа­
ния опит трябва да се спазват строго и да се нарушават само
при изключителни обстоятелства, щом целта е да се умножи

12 По този въпрос виж Sidgwick, The Methods o f Ethics, стр. 416 и сл.

37
Глина I. С п р а вед л и во ст т а кат о равн о п о ст а вен о ст

максимално сумата от изгодите.13 И все пак както при всички

други предписания и предписанията за справедливост са про­
изводни от целта за постигане на най-високо ниво на задово­
ляване. Така по принцип няма причина повечето придобивки
на някои да не компенсират по-малките загуби на други или,
което е по-важно, накърнената свобода на малцина да не се
оправдава от повечето блага, споделени от мнозинството. Но
просто така се случва, че в повечето случаи - поне в д остатъч­
но напредналите стадии на цивилизацията - сумарно най-мно­
го изгоди не се постигат по такъв начин. Без съмнение стро­
гостта на общ оприетите предписания за справедливост са д о ­
някъде полезни за ограничаване на човешките склонности към
несправедливост и общ ествено вредни деяния, но утилитарис-
тъ т смята, че утвърждаването на тази строгост като първи
принцип на етическите учения е грешка, защ ото както за един
човек е разумно да осъщ ествява максимално собствената си
система от желания, така и за едно общ ество е справедливо да
увеличава максимално чистия баланс на удовлетворение като
аритметична сума за всички свои членове.
Н ай-естествепият начин да се стигне до утилитаризьм
(макар и не единствения, разбира се) в такъв случай е да се
възприеме за общ еството като цяло принципът на рационал­
ния избор за един индивид. След като се осъзнае това, м ясто­
то на безпристрастния наблю дател и акцентът върху съгласие­
то в историята на утилитарната мисъл стават лесно разбирае­
ми. Това е така, защ ото именно посредством концепцията за
безпристрастния наблю дател и използването на идентифика­
цията за съгласие при насочване на собственото ни въображе­
ние принципът за отделния индивид се прилага и към общ ест­
вото. Именно този наблю дател се възприема като трансф ор­
матор за изискваната организация на желанията на всички хо­
ра в една съгласувана система от желания. П осредством тази
схема много хора се въплъщ ават в един. Надарен с въображ ае­
ми способности за съгласуване и въображение, безпристраст­
ният наблюдател е съвърш ено рационалният индивид, който
се идентифицира с другите и преживява техните желания като
свои собствени. По този начин той установява интензитета на
тези желания и им приписва съответната тежест в единствена­

13 Виж J. S. Mill, Utilitarianism, гл. IV, последните два параграфа.

 5. К ла си ч ески ят у т и л и т а р и зьм
та система от желания, задоволяването на които съвършеният
законодател след това се опитва да осъщ естви до краен пре­
дел, регулирайки правилата на общ ествената система. Въз ос­
нова на тази концепция за общ еството отделните индивиди се
разглеж дат като много и различни поредици, на които се въз­
лагат права и задължения и се отпускат дефицитни средства за
задоволяване според правила, така че крайният резултат да е
постигане на най-голямо осъщ ествяване на исканията. С ъщ ­
ността на решението, взето от съвършения законодател, сле­
дователно не е качествено различно от това на предприемача,
реш аващ как да увеличи м аксимално печалбата си чрез произ­
водство на една или друга стока, или на потребител, решаващ
как да изпита максимално задоволство от покупката на един
или друг набор от стоки. И в двата случая е налице един инди­
вид, чиято система от желания определя най-доброто разпре­
деление на ограничените средства. П равилното решение в
същ ността си е въпрос на ефикасна администрация. Този възг­
лед за общ ественото сътрудничество е следствие от разш иря­
ването на принципа за избора на отделния човек върху общ ес­
твото и последващ о сливане - за да влезе в сила това разш и­
ряване - на всички индивиди в един посредством въображае­
мите действия на безпристрастния съгласуващ наблюдател.
У тилитаризмът не отчита сериозно различията между индиви­
дите.

6. Няколко сродни контраста

На много философи се е струвало, а това, изглежда, се

подкрепя и от убежденията на здравия разум, че ние правим
принципно разграничение между изискванията за свобода и
право, от една страна, и стремеж а за нарастване на благоденс­
твието на общ еството като цяло, от друга, както и че даваме
определено предимство - ако не и абсолю тна тежест - на пър­
вото. Всеки член на общ еството се разглежда като притежа­
ващ неприкосновеност, основана върху справедливостта или,
както казват някои - върху естествените права, които дори
благополучието на всеки друг не може да накърни. Справедли­
востта отрича, че загубата на свобода за някои се оправдава с
придобиването на повече блага от другите. Изключват се до-
39
Глина I. С п р а вед л и во ст т а кат о р а вн о п о ст а вен о ст

водите, балансиращ и печалбите и загубите на различни инди­

види по начин, приравняващ ги към един индивид. С ледова­
телно в едно справедливо общ ество основните свободи се
приемат за дадени, а правата, гарантирани от справедливост­
та, не са предм ет на политическо споразумение или отчитане
на обществени интереси.
Теорията за справедливостта като равнопоставеност се
опитва да държи сметка за тези убеждения на здравия разум,
засягащ и предим ството на справедливостта, като доказва, че
те са следствие на принципите, които биха били избрани в из­
ходната позиция. Тези съждения отразяват разумните предпо­
читания и изначалното равенство на договарящ ите се страни.
М акар утилитаристът да признава, че доктрината му - строго
погледнато - противоречи на тези мнения за справедливостта,
той поддържа, че предписанията за справедливост от гледна
точка на здравия разум и идеята за естествените права имат
само подчинено значение като второстепенни правила - те
произтичат от факта, че при условията на цивилизованото об­
щ ество ползата за мнозинството от придърж ането към тях е
голяма и нарушения се позволяват само в изключителни слу­
чаи. Дори прекомерното усърдие, с което вероятно утвържда­
ваме тези предписания и апелираме към тези правила, само по
себе си е донякъде полезно, защ ото уравновесява естествената
човешка склонност да бъдат нарушавани но начини, несъобра­
зени с ползата. След като разберем казаното, явното несъот­
ветствие между утилитарния принцип и силата на тези убежде­
ния за справедливостта вече не представлява философско зат­
руднение. Докато док трината за договора приема убежденията
ни за предим ството на справедливостта като общо взето
смислени, утилитаризм ът се стреми да ги разглежда като со­
циално полезна илюзия.
Вторият контраст се изразява в това, че докато утилита­
ризм ът разш ирява върху общ еството принципа на избора за
един индивид, справедливостта като равнопоставеност в ка­
чеството си на възглед за договора приема, че принципите на
социалния избор, както и принципите на справедливостта са­
ми по себе си са предмет на изходно споразумение. Няма о с­
нование да се предполага, че принципите, които трябва да ре­
гулират едно сдружение на хора, са просто разш иряване на
принципа за избор на сам човек. Напротив, ако приемем, че

40
 в . Н я ко л ко сродн и кон т раст и

правилният регулиращ принцип за каквото и да било зависи от

същ ността му и че множеството отделни личности с различни
системи от цели са съществена черта на човешките общ ества,
пие не трябва да очакваме принципите на социалния избор да
бъдат утилитарни. Разбира се, нищо от казаното досега не е
показало, че страните в изходната позиция не биха избрали
принципа на ползата за определяне на условията в обществено
сътрудничество. Това е труден проблем, който ще изследвам
по-нататък. Съвърш ено възможно е - от всичко, което се знае
по този въпрос - да се възприеме някакъв вариант на принци­
па за ползата и така теорията за договора да доведе до по-
дълбоко и по-пълно обосноваване на утилитаризма. Всъщност
такива изводи се срещ ат у Бентам и Еджуърт, макар и нераз­
вити от тях по систематичен начин, а доколкото ми е известно,
Сиджуик не стига до тях.14 Засега просто ще приема, че в из­
ходната позиция индивидите биха отхвърлили принципа на
ползата и вместо него биха възприели - по причини, подобни
на изброените преди това - вече споменатите два принципа на
справедливостта. Във всеки случай от гледна точка на теория­
та за договора не може да се изведе принцип на социалния из­
бор сам о чрез разш иряване на принципа за рационалното бла­
горазумие за система от желания, изградена от безпристраст­
ния наблю дател. Да се направи това означава да не се гледа
сериозно на множествеността и границите между индивидите
и да не се признава като основа на справедливостта това, за
което хората биха постигнали съгласие. Тук можем да забеле­
жим лю бопитна аномалия. Обичайно е да се разглежда утили-
тари зм ът като индивидуалистична теория, за което сигурно са
налице солидни основания. У тилитаристите бяха убедени за­
щитници на свободата, включително и на свободата на м и съл­
та, и поддържаха тезата, че благоденствието на общ еството се
състои от изгодите, ползвани от отделните индивиди. И все
пак утилитаризм ът не е индивидуалистична теория - поне ко­
гато до него се стигне чрез по-естествен ход на размиш ление -
в това, че посредством сливането на всички системи от ж ела­
ния той прилага за общ еството принципа на избора за един

За Бентам виж „The Principles of International Law”, есе 1, в The Works

o f Jeremy Bentham под редакцията на J. Bowring (Edinburg, 1838-1843), том 2,
стр. 537; за Еджуърт виж Mathematical Psychics, стр. 52-56, а също и първите
страници на „The Pure Theory o f Taxation”, Economic Journal, том 7 (1897), къ­
дето същият довод е представен по-накратко. Виж по-долу, §28.

41
Г л ава I. С п р а вед ли во ст т а ка т о р а вн о п о ст авен о ст

индивид. Така става ясно, че второто противоречие е свързано

с първото, след като именно посоченото сливане и основаните
върху него принципи подчиняват гарантираните от справедли­
востта права при отчитането на обществени интереси.
Последният контраст, който ще спомена, се състои в то ­
ва, че утилитаризм ът е гелеологична теория, а справедливост­
та като равнопоставеност не е. 15 такъв случай по определение
последната е деонтологична теория - такава, която или не оп­
ределя благоденствието независимо от правото, или не тълку­
ва правото като увеличаване на благоденствието до крайност.
(Трябва да се отбележи, че деонтологичните теории се дефини­
рат като нетелеологични, а не като възгледи, които характери­
зират правомерността па институциите и актовете им незави­
симо от последиците. Всички етически доктрини, заслужаващи
нашето внимание, вземат предвид последиците при оценка на
правомерността. Тази, която не го прави, би била просто ира-
ционална, налудничава.) С праведливостта като равнопоставе­
ност е деонтологична теория по втората част от горното опре­
деление, защ ото, ако се допусне, че индивидите в изходната
позиция биха избрали принципа за еднаквата свобода и биха
ограничили общ ествено-икономическото неравенство в инте­
рес на всички, няма основание да се смята, че справедливи те
институции ще увеличават благоденствието до крайност. (В
случая споделям утилитарния възглед, че благополучието се
дефинира като задоволяване на рационално желание.) Разбира
се, постигането на най-голямо благополучие не е невъзможно,
но това би било съвпадение. П роблем ът за постигане на най-
големия чист баланс на удовлетворяване никога не възниква в
теорията за справедливостта като равнопоставеност - този
максимализиращ принцип не се използва изобщо.
В тази връзка съществува и друг момент. При утилитариз­
ма удовлетворяването на всяко желание притежава известна
стойност само по себе си, което трябва да се вземе предвид
при реш аването на въпроса, какво е справедливо. Конкретната
насоченост на желанията няма значение - освен непряко - за
пресмятането на най-големия баланс на удовлетворяване.15
Трябва така да уредим институциите, че да получим най-голя­
мо сумарно задоволяване - ние не задаваме въпроси за източ­
ника или качеството им, а само за това, как задоволителното
им функциониране би повлияло общ ото благополучие. Благо­

Bentham, The Principle o f Morals and Legislation, гл. 1, раздел IV.

42
 6. Н я к о л к о сродн и кон т раст а

денствието на общ еството е пряко и изклю чително зависимо

от нивото на задоволяване или незадоволяване на индивидите.
Така например ако хората изпитват удоволствие от дискрими-
нирането на другите и ограничаването на свободата им като
средства за повишаване на собственото си самоуважение, то в
такъв случай при обсъж данията задоволяването на тези жела­
ния трябва да се прецени спрямо това на други желания спо­
ред техния интензитет или други характеристики. Ако общ ест­
вото реши да им откаже удовлетворение или да ги потисне, то
е, защ ото те м огат да бъдат социално деструктивни и защ ото
може да се постигне по-голям о благоденствие по други пъти­
ща.
От друга страна, в теорията за справедливостта като
равнопоставеност индивидите приемат предварително прин­
ципа за еднаквата свобода и правят това без знание за по-оп-
ределените си цели. Те следователно се споразум яват безус­
ловно да съобразяват концепциите си за собствено благополу­
чие с изискванията на принципите на справедливостта или по­
пе да не отстояват настойчиво онези претенции, които пряко
ги нарушават. Индивид, осъзнаващ насладата си от гледката
на другите, поставени в положение на по-малка свобода, раз­
бира, че не може да има каквито и да било претенции за такава
наслада. У доволствието, което той изпитва от лиш енията на
другите, е погрешно само по себе си - то е удовлетворение,
което нарушава принцип, с който би се съгласил в изходната
позиция. Принципите на правото и тези на справедливостта
поставят граници, в които удовлетворението има стойност -
те налагат ограничения върху приемливите концепции за ин-
дивидуално благополучие. При съставяне на планове и пре­
ценка за стремежите си хората трябва да взем ат предвид тези
ограничения. С ледователно в теорията за справедливостта
като равнопоставеност предразположенията и склонностите
на хората не трябва да се приемат като даденост - каквито и
да са те - и след това да се търси най-добрият начин за осъ­
щ ествяването им. По-скоро техните желания и стремежи са ог­
раничени от самото начало посредством принципите на спра­
ведливостта, определящ и границите, които системите от жела­
ния па хората трябва да зачитат. М ожем да изразим това, като
заявим, че в теорията за справедливостта като равнопоста­

43
Г л а в а I. С п р а вед ли во ст т а кат о р а вн о п о ст а вен о ст

веност понятието за правото предш ества това за благополучи­

ето. Една справедлива обществена система определя диапазо­
на, в който индивидите трябва да преследват целите си, като
това осигурява структуриране на правата и възможностите, а
същ о и на способите за удовлетворяване - в рамките на които
и посредством употребата им е възможна безпристрастната
конкуренция на тези цели. П редимството на справедливостта
се обяснява отчасти'чрез твърдението, че интересите, изисква­
щи нарушаване на справедливостта, нямат стойност. След ка­
то тези интереси не притежават достойнства, които да отне­
м ат първостепенното й значение, те не м огат да не зачитат
изискванията й .16 П редимството на правото спрямо благопо­
лучието в теорията за справедливостта като равнопоставеност
се превръщ а в централна характеристика на концепцията. Тя
налага определени критерии върху цялостния модел на базис­
ната структура - тези постановки не бива да водят до появата
на предразположения и нагласи, противоположни на двата
принципа на справедливостта (т. е. на известни принципи, на
които още отначало е дадено определено съдържание), и тряб­
ва да гарантират стабилността на справедливите институции.
Така някои първоначални ангажименти се поставят над диску­
сиите за това, какво е благополучие, какви форми на характера
са ценни от етична гледна точка, а същ о и за това, личности от
какъв тип трябва да бъдат хората. Всяка теория за справедли­
востта поставя някакви ограничения от този вид, а именно
онези, които са наложителни, щ ом нейните основни принципи
трябва да бъдат удовлетворени при съответни обстоятелства.
У тилитаризм ът изключва желанията или предразположенията,
които, ако бъдат насърчени или разрешени с оглед на ситуаци­
ята, биха довели до по-малък чист баланс на удовлетворение.
Това ограничение е до голяма степен формално и в отсъствие­
то на задоволително задълбочено познаване на обстоятелства­
та не дава много указания кои са тези желания и предразполо­
жения. К азаното само по себе си не е възражение срещу утили-

Предимството на правото е централна характеристика на Канговата

етика. Виж например „Критика па практическия разум", гл. II, кн. I, част I,
особено стр. 62-65 в том 5 от „Kants Gesammelte Schriften”, Prcussischc
Akademie der Wissenschaften (Berlin, 1913). Ясно становище е изразено в
„Theory and Practice” (заглавието е съкратено), Political Writings, стр. 67 и сл.

44
 6. Н я к о л к о сродн и кон т раст и

таризма. Х арактеристика на утилитарната доктрина, е че се

осланя много на естествените факти и случайности в човешкия
живот, определяйки кои форми на морална репутация трябва
да се насърчават в едно справедливото общество. Етическият
идеал на справедливостта като равнопоставеност е заложен
но-дълбоко в основните принципи на етическата теория. Това
е присъщ о на възгледите за естествените права (традицията на
договора) за разлика от теорията на утилитаризма.
При излагането на тези контрасти между теорията за
справедливостта като равнопоставеност и утилитаризма съм
имал предвид само класическата доктрина. Това са възгледите
на Бентам и Сиджуик и тези на утилитарниге икономисти Е д­
жуърт и Пигу. Типът утилитаризъм, подкрепян от Хюм, не би
послужил за целта ми. С трого погледнато, той дори не е ути­
литаризъм. В добре познатите си доводи срещу теорията за
договора на Лок например Хюм поддържа, че принципите на
верността и предаността се основават по идентичен начин
върху полезността и следователно не се печели нищо от н ала­
гането на политически задължения с първоначален договор. За
Хюм доктрината на Лок е ненужно извъртане: според него би
могло да се позовем пряко на ползата.17 Но всичко, което
Хюм, изглежда, има предвид под полза, са обидите интереси и
нужди на общ еството. Принципите на верността и преданост­
та изхождат от ползата в смисъл, че поддърж ането на общ ест­
вения ред е невъзможно, ако тези принципи не са всеобщо за­
читани. В такъв случай обаче Х ю м приема, че - както може да
се съди от изгодите за индивидуалния случай в дългосрочен
план - всеки човек държи да печели, когато законът и управле­
нието се съобразяват с предписанията, основани върху п олза­
та. И зобщ о не се споменава, че печалбите на някои превиш а­
ват загубите на други. За Х ю м в такъв случай ползата изглеж­
да тъж дествена с някаква ф орма на общ о благополучие - инс­
титуциите задоволяват изискванията й, когато служат на инте­
ресите на всеки, поне в дългосрочен план. Ако това тълкуване
на Х ю м е вярно, липсва явно противоречие с предим ството на
справедливостта, така и несъвм естимост с доктрината на Лок
за договора. Защ ото изискването за равните права при Лок

„O f the Original C ontract”, Essays: Moral, Political, and Literary, под ре­
дакцията на T. Н. Green и Т. Н. Grose, том I (London, 1875) стр. 454 и сл.

45
Г л а ва /. С п р а вед ли во ст т а ка т о р а вн о п о ст а вен о ст

има за цел да гарантира, че единствените допустими отклоне­

ния от естественото състояние са тези, които зачитат тези п ра­
ва и служат на общи интереси. Ясно е, че всички преобразува­
ния на естественото състояние, за които Лок приема, че удов­
летворяват поставеното условие, са такива, с които разумни
хора, стремящ и се да постигнат целите си, биха се съгласили в
ситуация на равенство. Хюм никъде не оспорва уместността
на тези ограничения. Критиката му към доктрината за догово­
ра на Лок никога не отрича - а дори и не изглежда, че разпоз­
нава - фундаменталния й постулат.
Д остойнствата на класическите възгледи, така както са
формулирани от Бентам, Еджуърт и Сиджуик, се състоят в т о ­
ва, че те ясно схващат какво е изложено на риск, а именно о т­
носителното предимство на принципите за справедливостта и
на правата, утвърждавани от тези принципи. В ъпросът е дали
причиняването на загуби за едни може да се компенсира су­
м арно от повече облаги, ползвани от другите, или дали пълна-
та справедливост изисква еднаква свобода за всички и позво­
лява само такова икономическо и обществено неравенство, ко­
ето служи на интересите на всеки. П рисъщ а на контраста меж­
ду класическия утилитаризьм и теорията за справедливостта
като равнопоставеност е разликата в обуславящ ите ги концеп­
ции за общ еството. В едната разглеж даме добре уреденото об ­
щ ество като схема за сътрудничество с цел взаимна изгода,
регулирана от принципи, които хората биха избрали в първо­
начална ситуация, която е справедлива, а в другата като ефи­
касно администриране на общ ествени ресурси с цел макси­
мално увеличаване на удовлетворението в системата от жела­
ния, която безпристрастният наблю дател е изградил от м ного­
то индивидуални системи от желания, приети за даденост.
Сравнението с класическия утилитаризьм в по-естествените
му разклонения извежда наяве този контраст.

7. Интуитивизъм

Аз ще разглеж дам интуитивизма в ио-общ план от оби­

чайния, а именно като доктрината, в която са намерили място
неподлежащи на редуциране взаимно свързани основни прин­
ципи, всеки от които трябва да се преценява по отнош ение на
46
 7. И н т у и т и в т ь м
другите с цел да си отговорим на въпроса, какъв баланс е най-
справедлив според съзнателните ни изводи. След достигане на
определено ниво на обобщ аване интуитивистът поддърж а те­
зата, че не съществуват конструктивни критерии от по-висш
порядък за определяне на съответната тежест на конкурира­
щите се принципи на справедливостта. Докато сложността на
явленията от етичен характер изисква множество отделни
принципи, не може да има единен стандарт за обяснение или
оценка на относителната им тежест. Интуитивистките теории
следователно притежават две свойства: първо, те се състоят от
множество основни принципи, които м огат да си противоре­
чат и да дават противоположни директиви в по-особени слу­
чаи; и, второ, те не съдърж ат определен м етод и нямат прави­
ла за предим ство при оценката на тези принципи помежду им
- ние трябва да улучим баланса просто по интуиция, чрез т о ­
ва, което ни изглежда най-непосредствено правдиво. Ако пък
са налице правила за даване на предимство, те се см ятат за
повече или по-малко тривиални и от несъщ ествено значение за
вземане на реш ение.18
С интуитивизма обикновено се свързват и различни други
твърдения - например, че понятията за право и благополучие
Iя И н ту и т и в и с тк и т е о р и и о т т о зи ти п се с ъ д ъ р ж а т в т р у д о в е т е на
B rian B arry, P o litica l A rg u m e n t (L o n d o n , R o u tle d g e a n d K e g an P a u l, 1965),
виж о с о б е н о с тр . 4-8, 286 и сл. ; R. В. B ra n d t, E th ic a l T h eo ry (E n g lew o o d
C liffs, N . J. , P re n tic e H all, In c. 1959), стр . 404, 426, 429 и сл. , к ъ д ет о
п р и н ц и п ъ т на п о л за т а се к о м б и н и р а с п ри н ц и п на р а в е н с т в о т о ; и
N ic h o la s R e sc h e r, D istrib u tiv e J u stic e (N ew Y o rk , B o b b s-M errill, 1966),
стр. 35-41, 115-121, к ъ д ет о а н а л о г и ч н и о г р а н и ч е н и я се в ъ в е ж д а т чрез
п о н я ти е то за с р е д н о а р и т м е т и ч н о . Р о б ъ р т Н о зи к о б с ъ ж д а няк ои о т
п р о б л е м и т е при р а з р а б о т в а н е на и н ту и т и в и зъ м о т т ак ъ в тип в „ M o ra l
C o m p lic a tio n s a n d M o ra l S tr u c tu r e s ” , N a tu ra l L a w F o r u m , т о м 13 (1968).
И н т у и т и в и з м ъ т в т р а д и ц и о н н и я с м и с ъ л в к л ю ч в а о п р е д е л е н и еп и с-
т е м о л о ги ч н и тези - н а п р и м е р т а к и в а , кои то р а з г л е ж д а т о ч е в и д н о с т т а и
н е о б х о д и м о с т т а на е ти ч ес к и т е п р и н ц и п и . П р е д с т а в и т е л н и в т о зи а с ­
пект са т р у д о в е т е на G . Е. M o o re , P rin cip ia E th ica (C a m b rid g e , T h e
U n iv ersity P re ss, 1903), о с о б е н о гл. I и VI; е с е т а т а и л ек ц и и т е на Н . А.
P ric h a rd в M o ra l O bligation (O x fo rd , T h e C la re n d o n P ress, 1949), о с о б е н о
п ъ р в о т о есе, „ D o e s M o ra l P h ilo so p h y R est on a M is ta k e ? ” (1912); W. D.
R oss, T he R ig h t a n d the G ood (O x fo rd , T h e C la re n d o n P re ss, 1939). Виж
с ъ щ о т р а к т а т а на R ic h a rd P ric e о т 18-ти век, A R ev ie w o f the P rin cip a l
Q uestion o f M o ra ls, 3-о и зд ан и е , 1787, п од р е д а к ц и я т а на D . D . R a p h a e l
(O xford, T h e C la re n d o n P re ss, 1948). За с ъ в р е м е н н о о б с ъ ж д а н е на тази
к л ас и ч ес к а ф о р м а на и н т у и т и в и з м а виж Н. J. M c C lo sk e y , M e th a -E th ic s
a n d N o rm a tiv e E thics (T h e H a g u e, M a rtin iu s N ijh o ff, 1969).

47
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а кат о р а вн о п о ст авен о ст

не подлежат на анализ, че формулираните по подходящ начин

етически принципи са израз на очевидно съществуващ и леги­
тимни етически претенции и т. н. Аз обаче ще оставя тези про­
блеми настрана. Посочените характерни епистемологични д о ­
ктрини не са неизбежна част от интуитивизма, така както го
разбирам аз. Може би би било по-добре, ако трябваш е да го­
ворим за интуитивизма в този широк смисъл като за плурали­
зъм. Но и в този случай една концепция за справедливостта
може да бъде плуралистична, без това да изисква от нас да
оценяваме принципите й интуитивно. Тя може да съдърж а изс-
каните правила за даване на предимство. За да се изтъкне пря­
кото позоваване иа съзнателните ни изводи при балансиране
на прииципите, изглежда подходящо разглеж дането на интуи­
тивизма в този по-общ план. До каква степен очертаната глед­
на точка е обвързана с определени епистемологични теории, е
отделен въпрос.
Разбиран по такъв начин, интуитивизмът има много раз­
новидности. В него се включват не само нашите обикновени
представи, но може би и повечето философски доктрини. Един
от начините за разграничаване на различните интуитивистки
възгледи е чрез степента на общ оприлож имост на техните
принципи. Обикновеният интуитивизъм приема формата на
групи от доста определени предписания, като всяка група се
прилага за особен проблем на справедливостта. Съществува
група от предписания, приложима към проблем а за справед­
ливо заплащ ане, друга - към този за данъчното облагане, тр е­
та за наказанието, и т. н. За да стигнем до идеята за справед­
ливо заплащ ане, да речем, трябва някак си да балансираме
различни конкурентни критерии, например - изисквания за
специфични умения, професионално обучение, полагани уси­
лия, чувство за отговорност и рискове на професията, както и
да вземем предвид конкретните нужди. Вероятно никой не би
взел решение, отчитайки само едно от тези предписания. Т ря­
бва да се постигне някакъв компромис между тях. О пределяне­
то на заплащ ането от същ ествуващ ите институции също така
представлява всъщ ност специфична оценка на тези изисква­
ния. Тази оценка обаче обикновено се повлиява от изисквания­
та на различни обществени интереси и по такъв начин от съ­
отнош ения на власт и влияние. Тя би могла следователно и да

48
 7. И н т уи т и ви зьм
не съответства на ничия ипдивидуална идея за справедливо
заплащ ане. Казаното е особено вероятно да се случи, тъй като
хората с различни интереси са склонни да изтъкват критерии­
те, които водят до постигане на целите им. Индивидите с по-
развити способности по-високо образование са склонни да
подчертават изискванията за съответни умения и професио­
нално обучение, докато тези, на които липсват тези предим ст­
ва, изтъкват изискванията за задоволяване на нуждите. Но не
само обичайните ни представи за справедливостта са повлия­
ни от собствената ни ситуация - освен това те са силно м оди ­
фицирани от навика и текущите очаквания. И по какъв крите­
рий трябва да оценяваме справедливостта на самия навик и
легитим ността на тези очаквания? За да стигнем до някакъв
критерий за разбирателство и съгласие, надхвърлящи просто­
то фактическо задоволяване на конкурентни интереси, както и
сигурност за сключените споразумения и законните очаквания,
е необходимо да преминем към по-общ а схема за определяне
на баланса на предписанията или поне за ограничаването му в
по-тесни рамки.
Така ние мож ем да разглеж даме проблем ите на справед­
ливостта във връзка с определени цели на социалната полити­
ка. М ного вероятно е обаче този подход същ о да разчита на
интуицията, тъй като обикновено приема ф орм ата на баланси­
ране на различни икономически и социални цели. Да предпо­
ложим например, че като цели на общ еството са приети ефек­
тивността на разпределението, пълната трудова заетост, по-
големият национален доход и по-равномерното му разпреде­
ление. В такъв случай предписанията за справедливо заплащ а­
не, справедливо данъчно облагане и т. н. ще получат дълж и­
мото им внимание според желаното съотнош ение на тези цели
и същ ествуващ ото устройство на институциите. С цел да се
постигне по-голяма продуктивност и безпристрастност е въз­
можно да се следва политика, водеща до отчитане на специ­
фичните умения и на полаганите усилия при заплащ ането на
труда, оставящ а предписанията за задоволяване на нуждите на
друг механизъм, може би посредством социални помощи. Ед­
на интуитивистка теория за социалните цели осигурява база за
решението дали определянето на справедливо заплащ ане има
смисъл с оглед на предстоящ ите данъчни налози. Начинът, по

49
Г л а ва I. С п р авед ли во ст т а ка т о р а вн о п о ст а вен о ст

който преценяваме предписанията в една група, се съгласува с

начина, по който ги преценяваме в друга. Така сме успели да
внесем известна съгласуваност в съжденията си за справедли­
востта - преминали сме от фактически тесния компромис на
интересите към по-широк мироглед. Разбира се, ние все още
се позоваваме на интуицията при балансиране на сами по себе
си политически цели от по-висш порядък. Различните прецен­
ки по отношение на тези цели по никакъв начин не са тривиал­
ни вариации, а често съответстват на дълбоко противополож ­
ни политически убеждения.
Принципите на философските концепции са от най-общ
вид. Те са не само предназначени да обясняват целите на со­
циалната политика, но и приписваното им значение трябва да
определя по съответен начин баланса на тези цели. За илю ст­
рация нека обсъдим доста проста, но позната концепция, о с­
нована върху съвкупно-разпределителната дихотомия. Тя при­
тежава два принципа: основната структура на общ еството
трябва да бъде предназначена, първо, да доведе до най-голямо
благоденствие в см исъла на най-големия чист баланс на удов­
летворение, и, второ, да разпредели удовлетворението порав­
но. Разбира се, и двата принципа притежават ceteris paribus
клаузи. Първият принцип - принципът на ползата - в този
случай се проявява като стандарт за продуктивност, подтик­
вайки ни да произвеж даме колкото можем по-голяма съвкуп­
ност от блага при равни други условия, докато вторият прин­
цип служи като стандарт за справедливост, принуждавайки ни
да си поставим за цел благополучието на всеки индивид в об­
щ ността, изравнявайки дори разпределението на облагите.
Тази концепция е ингуитивистка, защ ото не са предоста­
вени никакви правила за даване на предимство при определяне
на начина, по който тези два принципа трябва да бъдат балан­
сирани помежду си. М ного различаващ и се преценки са съв­
местими с приемането на тези принципи. Без съмнение е ес­
тествено да се направят някои допускания за това, как повече­
то хора биха ги балансирали в действителност. На първо м яс­
то, при различни комбинации на съвкупност от блага и степе­
ни на равенство ние вероятно бихме придали на тези принци­
пи различно значение. Н апример ако е налице голям о общо
задоволяване, но то е неравномерно разпределено, ние вероят­
но бихме решили, че трябва спешно да се възстанови равенст­
вото - за разлика от случая, когато голямото общ о задоволя­

50
 7. И н т уи т и ви зъм
ване е вече по-равномерно разпределено. Това може да се
представи по-издържано с пом ощ та на икономическата схема
за кривите на индиферентност.19

Ф иг. I ф ин. 2

Да допуснем, че мож ем да определим степента, до която

различни варианти на основната структура удовлетворяват те­
зи принципи, и да представим общ ото задоволяване върху по­
ложителната част на оста X, а равенството върху полож ител­
ната част на оста Y. (М оже да се предположи, че последната
има за горна граница съвърш еното равенство.) Степента, до
която даден вариант на основната структура удовлетворява те­
зи принципи, вече може да бъде представена от точка в равни­
ната. И така, очевидно точка, разположена нагоре и надясно
от друга, характеризира по-добър вариант: тя има по-високи
стойности и по двете измерения. Н апример на фиг. 1 точка Б
се намира по-високо от точка А. К ривите на индиферентност
се оф орм ят чрез съединяване на точки, оценявани като еквива­
лентни. Така например кривата I на фиг. 1 се състои от точки,
получили еднакви оценки с точка А, лежащ а на тази крива;
кривата II се състои от точки, получили стойнрсти като точка
Б, и т. н. М ожем да приемем, че тези криви са с наклон надяс­
но и надолу, а също и че не се пресичат, защ ото в противен
случай представяните от тях съждения биха били противоре­
чиви. Н аклонът на кривата във всяка една точка изразява о т ­
носителните стойности на равенството и общ ото задоволяване
в комбинацията, представяна от тази точка; променящ ият се

19
За използването на тази схема за нагледно представяне на интуитивис-
тките концепции виж Barry, Political Argument, стр. 3-8. П овечето книги върху
теорията на търсен ето или иконом иката на благоденствието съдърж ат изло­
жение по въпроса. Д остъ пн о обяснение е дадено о т W. J. Baumol, Economic
Theory a n d Operations Analysis, 2-po издание (Englewood Cliffs N. J. , Prentice
H all, I n c ., 1965), гл. IX.

51
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а ка т о р а вн о п о ст а вен о ст

наклон по протежението на една крива на индиферентност по­

казва как се измества относителният натиск на принципите,
когато те се удовлетворяват в по-голяма или по-малка степен.
Така при проследяването на всяка от кривите на индиферент­
ност на фиг.1 ние виждаме как при намаляване на равенството
е необходим все по-голям и по-голям прираст в общ ото з а д о ­
во л яван е за ко м п ен сац и я на п о -н ататъ ш ен сп ад по оста Y.
Освен това много различаващ и се оценки са съвместими с те­
зи принципи. Нека приемем, че фиг. 2 представя съжденията
на два различни индивида. П лътните линии представят гра-
фично съжденията на този, който придава относително голямо
значение на равенството, докато пунктираните линии са гра­
фичен израз на съжденията на другия, придаващ относително
голямо значение на общ ото задоволяване. Следователно, д о ­
като първият класира вариант D наравно с вариант С, вторият
оценява вариант D по-високо. Тази концепция за справедли­
востта не налага ограничения върху определението за правил­
ни преценки и следователно позволява на разни индивиди да
постигат различен баланс на принципите. Въпреки това подоб-
па интуитивистка концепция в никакъв случай не би била ли ­
шена от значение, ако трябва да допълни съзнателните ни из­
води, постигнати по пътя на размиш лението. Тя би послужила
поне за избор на критериите, имащ и значение - видимите оси,
така да се каже, на нашите съзнателни изводи - за социалната
справедливост. И нтуитивистът се надява, че след идентифици­
рането на тези оси или принципи хората в действителност ще
ги балансират по подобен начин, в по-голяма или по-малка
степен, поне когато са безпристрастни и не се ръководят от
изклю чителното внимание към собствените си интереси. Или
пък в противен случай поне ще се споразумеят за някаква схе­
ма, посредством която да постигнат компромис относно оцен­
ките си за значението им. Същ ествено е да се забележи, че ин­
туитивистът не отрича способността ни да опиш ем как балан­
сираме конкурентни принципи или как това се върши от всеки,
при положение че ги оценяваме по различен начин. Интуити­
вистът предоставя възмож ност за графично представяне на те­
зи оценки посредством криви на индиферентност. Когато се
познава графичното описание на тези оценки, е възможно да
се предскаже какви изводи ще бъдат направени. В този смисъл-

52
 7. И п т уи т и ви зъ м
изводите притежават логична и определена структура. Разбира
се, може да се твърди, че в процеса на оценяване сме ръково­
дени - без да съзнаваме това - от някои по-далечни стандарти
или от желанието да постигнем по най-добрия начин опреде­
лена цел. Възможно е правените от нас оценки да са такива,
каквито биха се получили при прилагането на тези стандарти
или преследването на съответната цел. Разбира се, всеки пред­
ложен баланс на принципи е обект на интерпретация в този
смисъл. Интуитивистът обаче твърди, че в действителност т а ­
кава интерпретация не съществува. Той оспорва същ ествува­
нето на поддаващ а се на формулиране етическа концепция,
обуславящ а тези оценки. Възможно е описанието им п осредст­
вом геометрична фигура или математическа функция, но не
същ ествуват конструктивни етически критерии за установява­
не па приемливостта им. И нтуитивизмът поддърж а тезата, че
в съжденията си за социалната справедливост в края на краи­
щ ата трябва да достигнем до плурализъм на основните прин­
ципи, по отнош ение на които мож ем само да кажем, че ни изг­
лежда но-правилно да ги балансираме по някакъв начин за
сметка на друг.
И така няма нищо собствено ирационално в тази интуити-
вистка доктрина. Тя дори може да се окаже вярна. Ние не м о ­
жем да приемем като даденост задължителния произход на
нашите съждения за социалната справедливост от признати
етически принципи. Напротив, интуитивистът смята, че слож ­
ността на явленията от етичен характер се противопоставя на
усилията ни да дадем пълно описание на наш ите изводи и
изисква плурализъм на конкурентни принципи. Той твърди, че
опитите д а се надхвърлят тези принципи или се свеждат до
тривиалност както при твърдението, че социалната справедли­
вост трябва да даде всекиму дълж имото, или водят до заблуда
и прекомерно опростяване както в случая, когато всичко се р е­
шава според принципа на ползата. Единственият начин да се
оспори интуитивизмът, следователно е да се изложат призна­
тите етически критерии, обясняващ и оценките, които в съзна­
телните си изводи ние разглеж даме като подходящ и за п редос­
тавяне на плурализъм от принципи. Опровержението на инту­
итивизма се състои в представяне на такъв вид конструктивни
критерии, за които се твърди, че не съществуват. Разбира се,

53
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а кат о р а вн о п о ст а вен о ст

идеята за признат етически принцип е неопределена, макар че

е лесно да се дадат множество примери, изведени от традици­
ята и здравия разум. Безсмислено е обаче да се обсъжда този
проблем в резюме. Интуитивистът и неговият критик ще тряб­
ва да разреш ат този проблем, след като последният е предста­
вил по-систематичното си обяснение. Възможно е да се зададе
въпросът, дали интуитивистките теории са телеологични или
деонтологични. Те м огат да бъдат и от двата типа, а всеки
етически възглед несъмнено в много пунктове се осланя в ня­
каква степен на интуицията. Н апример някой може да твърди
подобно на Мур, че личната привързаност и разбирателството
между хората, създаването и съзерцаването на красотата, как­
то и придобиването и признаването на знанията са главните
ценности наред с удоволствието.20 Някой може също така да
твърди за разлика от Мур, че това не са единствените същ ест­
вени ценности. След като тези ценности са получили опреде­
ление независимо от правото, им ам е телеологична теория от
перфекционистичен тип, ако правото е дефинирано като м ак­
симално увеличаване на благополучието. Но при преценката
какво създава най-голямото благополучие теорията може да
твърди, че тези ценности трябва да бъдат балансирани помеж­
ду си посредством интуицията: тя може да заяви, че в случая
не същ ествуват изрични критерии, които да ни ръководят.
Ч есто обаче интуитивистките теории са деонтологични. В
окончателният вариант на работата па Рос разпределението на
ценностите според значението им за етиката справедливостта
на разпределението се включва между ценностите, които тряб ­
ва да бъдат насърчавани; и докато принципът за постигане на
м аксимално благополучие се оценява като основен, той не е
единственият такъв принцип, който трябва да бъде балансиран
посредством интуицията спрямо изискванията на другите
prim a facie принципи.21 Отличителната черта на интуитивист­
ките възгледи в такъв случай не е това, дали са телеологични
или деонтологични, а особено подчертаното значение, което
придават на позоваването на интуитивните ни способности,

20 Виж Principia E thica, гл. VI. И нтуитивистката същ ност на доктрината на

Мур се удостоверява от неговия принцип на органичното единство, стр. 27-
31.
21 Виж W. D. Ross, The R ight and the Good, стр. 21-27.

54
 7. И и т уи т и ви зьм
ненасочвани от конструктивни и признати етически критерии.
Интуитивизмът отрича съществуването на каквото и да било
полезно и окончателно решение на проблема за предимството.
Тук преминавам към кратко обсъждане на тази тема.

8. Проблемът за предимството

Вече установихме, че интуитивизмът поставя въпроса за

степента, до която е възмож но да се даде систематично обяс­
нение на съзнателните ни изводи за справедливо и несправед­
ливо. Той в частност поддърж а, че не може да се даде конст-
руктивно решение на проблема за сравнителната оценка на
конкурентни принципи на справедливостта. Тук поне ние тряб­
ва да разчитам е на интуитивните си способности. Разбира се,
класическият утилитаризъм се опитва напълно да избягва по­
зоваването на интуицията. Той е концепция, изградена върху
единствен принцип с един основен стандарт; коригирането на
оценките поне на теория се извършва в съответствие с принци­
па за ползата. Мил считал, че трябва да съществува само един
такъв стандарт, защ ото в противен случай няма да има арби­
тър за конкуриращ ите се помежду си критерии, а Сиджуик д о ­
казва надълго и нашироко, че утилитарният принцип е единст­
веният, който може да поеме тази функция. Те твърдят, че ети­
ческите ни изводи са имплицитно утилитарни, в смисъл че ко­
гато се сблъскаме с противоречащ и си предписания или пък с
мъгляви и неопределени идеи, ние нямаме алтернатива освен
да възприемем утилитаризма.
М ил и Сиджуик см ятат, че в даден м ом ент трябва да и м а­
ме единсТвен принцип, за да подредим и систематизираме изво­
дите си. 22 Безспорно една от най-притегателните черти на кла­
сическата доктрина е начинът, по който разглежда проблема
за предим ството и се опитва да избегне разчитането на интуи­
цията.
Както вече съм отбелязал, няма нищо непременно ираци-
99
За М ил виж A System o f L ogic, том VI, гл. X II, раздел 7; и Utilitarianism,
гл. V, пар. 26-31, където този аргум ент се дава във връзка с предписания за
справедливост от гледна точка на здравия разум. За Сиджуик виж The
Methods o f Ethics, например то м IV, гл. II и III, които резю м ират голям а част
от аргум енти те в том III.

55
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а кат о равн о п о ст а вен о ст

онално в позоваването на интуицията при реш аване на проб­

лемите за предимството. Трябва да признаем възмож ността
да не съществува начин за излизане извън даден набор от
принципи. Несъмнено всяка концепция за справедливостта ще
трябва да разчита до известна степен на интуицията. Въпреки
това трябва да направим каквото можем, за да ограничим пря­
кото позоваване на съзнателните ни изводи, защ ото, ако хора­
та балансират по различен начин реш аващ ите принципи, то в
такъв случай концепциите им за справедливостта ще бъдат
различни. Сравнителните оценки са съществена и немалка
част от една концепция за справедливостта. Ако не мож ем да
обясним как тези оценки трябва да се определят от приемливи
етически критерии, средствата на рационалното обсъждане са
изчерпани. Някой би могъл да каже, че една интуитивистка
концепция за справедливостта е само половин концепция. Ние
трябва да направим каквото можем, за да формулираме кате­
горични принципи относно проблема за предимството, дори
ако зависимостта от интуицията не може да се отстрани на­
пълно.
В теорията за справедливостта като равнопоставеност р о ­
лята на интуицията е ограничена по няколко начина. Тъй като
целият проблем е доста труден, тук ще направя само няколко
забележки, пълният смисъл на които ще стане ясен по-късно.
П ървата е свързана с факта, че принципите на справедливост­
та са тези, които биха били избрани в изходната позиция. Те са
резултат от определена ситуация на избор. В качеството си на
разумни същ ества индивидите в изходната позиция признават,
че трябва да вземат предвид предимството на тези принципи,
защ ото, ако искат да установят съгласувани стандарти за удо­
влетворяване на взаимните си претенции, ще се нуждаят от
принципи за сравнителна преценка. Те не.м огат да допуснат,
че интуитивните им съждения за предимството ще бъдат
принципно еднакви; отчитайки различното им общ ествено по­
ложение, те със сигурност няма да бъдат такива. Така аз пред­
полагам, че в изходната позиция страните се опитват да пос­
тигнат някакво споразумение за начина, по който трябва да
бъдат балансирани принципите на справедливостта. Идеята за
избор на принципи е ценна и заради това, че причините, обус­
лавящ и приемането им като основни, също м огат да подкре­

56
 S. П роблем ът за п реди м ст вот о

пят сравнителната им оценка. След като в теорията за спра­

ведливостта като равнопоставеност принципите на справедли­
востта не се разглеж дат като очевидни, а се доказват от факта
па евентуалното им избиране, ние мож ем да намерим в осно­
ванията за приемането им някакви насоки или ограничения за
начина, по който те трябва да бъдат балансирани. При вниква­
не в изходната позиция може би става ясно, че някои правила
за отдаване на предим ство са за предпочитане пред други до
голяма степен поради същ ите причини, заради които принци­
пите са получили първоначално одобрение. Когато се изтък­
нат особените характеристики на първоначалната ситуация на
избор и функцията на справедливостта, проблем ът за предим ­
ството може да се окаже по-податлив на разглеждане.
Друга възмож ност е евентуалната ни способност да отк­
рием принципи, които да м огат да се поставят в това, което
ще нарека сериен или лексикален ред.23 (П равилният термин е

23 Т ер м и н ъ т „лексикограф ски” произлиза о т факта, че най-известният

пример за такова подреж дане е това на дум ите в речника. За да го проверите,
зам естете буквите с числа, наприм ер „ а ” с „1”, „б ” с „2” и т. н. , след което
наредете получения низ о г числа отляво надясно, като се придвиж вате надяс­
но сам о при необходим ост от разкъсване на връзките. П о принцип едно л ек­
сикално подреж дане не мож е да се представи чрез притеж аващ а реални стой­
ности за полезността непрекъсната функция; подобно нареж дане наруш ава
допускането за наличие на континуитет. Виж I. F. Pearce, A Contribution to
D em and A nalysis (Oxford, T he C larendon Press, 1946), стр. 22-27; и A. K. Sen,
Collective Choice and Social W elfare (San Francisco, H olden-D ay, 1970), стр. 34 и
сл. За други справки виж Н. S. H outhakker, „The Present State C onsum ption
T heory”, Ecomometrica, том 29 (1961), стр. 710 и сл.
В истори ята на етическата философия концепцията за лексикален ред се е
появявала, макар че не е конкретно обсъж дана. Очевиден пример м ож е да се
открие у Х ъчесън, A System o f M oral Philosophy (1755). Той предлага при ср ав ­
няване на удоволствия от един и същ тип да използвам е интензитета и п р о ­
дъ лж и телността им; при сравняване на удоволствия от различен тип трябва
да разгл еж д ам е продълж ителността и възвиш еността им заедно. У д оволстви­
ята от по-висш тип м огат да им ат по-голяма стойност в сравнение с тази на
по-низш ите типове независимо от величината на интензитета и п родълж ител­
ността на последните. Виж I.. A. Selby-Bigge, British M oralists, том I (Oxford,
1897), стр. 421-423. Д обре известният възглед на Дж. С. Мил в Utilitarianism,
гл. II, пар. 6-8 е подобен на този на Х ъчесън. Е стествено е същ о да се класи­
ф ицират етическите ценности като предш естващ и в лексикално отнош ение
поетическите ценности. Виж наприм ер Ross, The Right and the Good, стр. 149-
154. Разбира се, както пъ рвостепенната роля на справедливостта, отбелязана
в §1, така и предим ството на правото според ф орм улировката на К ан т са др у ­
ги случаи за такова подреж дане.
В иконом иката теорията за полезността започва с безусловно признаване

57
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а ка т о р а вн о п о ст а вен о ст

„лексикографски”, но той е твърде тромав.) Това е ред, който

изисква от нас да удовлетворим първия принцип в подреж да­
нето, преди да преминем към втория, да удовлетворим втория,
преди да разгледам е третия, и т. н. Един принцип не започва
да действа, докато тези преди него не са напълно удовлетворе­
ни или пък са се оказали неприложими. Едно серийно подреж­
дане следователно избягва напълно необходимостта да балан­
сира принципи - тези на по-челно място в подреждането при­
тежават, така да се каже, абсолю тна стойност по отношение на
следващ ите ги и важат без изключение. М ожем да разглеж да­
м е подобно подреждане като аналогично на последователност
от принудително максимализирани принципи, допускайки, че
всеки принцип от реда трябва да се осъщ естви в максимална
степен, при условие че предш естващ ите са напълно удовлетво­
рени. К ато важен особен случай аз ще предложа подреждане
от този тип, поставяйки принципа за еднаква свобода преди
принципа, който регулира икономическото и общ ественото не­
равенство. Това по същ ество означава, че основната структура
на общ еството трябва да уреди неравенството по отношение
на богатства и власт по начини, които да са съвм естими с ед­
наквата свобода, изисквана от предш естващ ия принцип. П оня­
тието за лексикален (или още сериен) ред положително не изг­
лежда много обещ аващ о на пръв поглед. Изглежда дори, че то
дразни чувството ни за умереност и разумна преценка. То о с­
вен това предполага наличие на принципи от твърде особен
тип в реда. Н апример принципите, заемащ и по-задно място,
никога няма да влязат в действие, освен когато по-предните
принципи им ат само ограничено приложение .и налагат ясни
изисквания, които м огат да бъдат изпълнени. Така принципът
за еднаква свобода може да мине на по-предна позиция, тъй
като е възможно - нека допуснем това - да бъде удовлетворен.
О т друга страна, ако принципът за полезността би бил на пър-

на йерархичната структура на ж еланията и п редим ството на етическите съоб­

ражения. Това е ясно изразено у W. S. Jevons, The Theory o f Political Econom y,
(L ondon, 1811), стр. 27-32. Дж евънс излага концепция, аналогична на тази на
Х ъчесън, и ограничава употребата на п ресм ятан ето на полезността от иконо­
мическа гледна точка за най-долната степен на чувствата. За обсъж дане на
йерархията на ж еланията и връзката й с теорията за ползата виж N icholas
G eorgescu-R oegen, „C hoice, Expectations, and M easurability", Quarterly Journal
o f Economics, том 68 (1954), особено стр. 510-520.

58
 8. П роблем ът за п реди м ст вот о

ко място, той би направил излишни всички следващи крите­

рии. Аз ще се опитам да докажа, че поне в определени социал­
ни обстоятелства серийното подреждане на принципите на
справедливостта предлага приблизително решение на пробле­
ма за предимството.
В заключение зависим остта от интуицията може да се на­
мали чрез поставяне на проблеми с по-ограничен обхват и за­
местване на етическата преценка с разумна. Така изправеният
пред принципите на една интуитивистка концепция може да
отговори, че без някакви насоки за разискване не знае какво да
каже. Той би могъл например да твърди, че не може да балан­
сира общ ата полезност с равенството в разпределението на
благата. Включените тук идеи са не само твърде абстрактни и
всеобхватни за него, за да има някакво доверие в преценката
си, но същ ествуват и огромни усложнения в интерпретацията
на значението им. Съвкупно-разпределителната дихотомия не­
съмнено е привлекателна идея, но в този случай изглежда
трудно податлива на третиране. Тя не разделя проблема за со­
циалната справедливост на достатъчно обособени области. В
теорията за справедливостта като равнопоставеност позовава­
нето на интуицията се фокусира в две направления. Ние първо
избираме определена позиция в общ ествената система, от коя­
то трябва да се съди за системата, и след това задавам е въп­
роса, дали от гледна точка на представителен за тази позиция
индивид би било разумно да се предпочете дадено устройство
на основната структура пред друго. При определени допуска­
ния икономическото и социалното неравенство трябва да се
преценяват от гледна точка на дългосрочните очаквания на
най-малко облагодетелстваната социална група. Разбира се,
характеристиката на тази група не е много точна и несъмнено
разумните ни изводи отстъпват значително място и за интуи­
цията, след като е възможно да не сме в състояние да форму­
лираме принципа, който ги определя. Въпреки това ние сме
поставили за разреш аване много по-ограничен проблем и сме
заместили извод от етичен характер с друг извод, основан вър­
ху рационално благоразумие. Често е д оста ясно какво реш е­
ние трябва да вземем. Разчитането на интуицията е от по-друг
характер и играе много по-малка роля, отколкото при съвкуп­
но-разпределителната дихотомия на интуитивистката концеп­

59
Г л а ва I. С п р а вед ли во ст т а к а т о р а вн о п о ст а вен о ст

ция.
При разглеж дането на проблем а за предим ството задача­
та е да се намали, а не да се премахне напълно разчитането на
интуитивни изводи. Няма основания да се предполага, че м о ­
жем да избегнем всякакво позоваване на интуицията независи­
мо от типа му или пък че трябва да се опитваме да го правим.
Практическата цел е да се постигне достатъчно надеждно съг­
ласие в мисленето, за да се изготви обща концепция за спра­
ведливостта. Ако интуитивните изводи на хората за предим ст­
вото са подобни, на практика няма значение, че те не м огат да
формулират принципите, които обясняват тези убеждения, или
пък дали такива принципи изобщ о съществуват. П ротивопо­
ложните изводи обаче създават затруднения, защ ото основата
за ориентиране в претенциите в този случай е неясна. Тук цел­
та ни трябва да бъде да ф ормулираме концепция за справед­
ливостта, която - колкото и да се позовава на интуицията, ети­
ческа или рационална - да способства за уеднаквяването на
съзнателните ни изводи за справедливостта. Ако такава кон­
цепция не съществува, тогава от гледна точка на изходната по­
зиция биха съществували солидни основания за разработване­
то й, тъй като е разумно да се внесе по-голяма съгласуваност в
общ ите ни убеждения за справедливостта.
Всъщност, след като започнем да разглеж даме нещата от
позицията на първоначалната ситуация, проблем ът за предим­
ството вече не се състои в това как да се справям е със слож­
ността на вече съществуващ и явления от етичен характер, кои­
то не м огат да бъдат променени. Вместо това той се превръща
в проблем за формулиране на разумни и общ оприемливи
предложения за постигане на ж еланото съгласие в съжденията.
Въз основа на една доктрина за договора явленията от етичен
характер се определят от принципи, които биха били избрани в
изходната позиция.
Тези принципи определят кои доводи са уместни от глед­
на точка на социалната справедливост. След като изборът на
тези принципи е предоставен на индивидите в изходната пози­
ция, те трябва да реш ат колко прости или сложни искат да бъ­
д ат явленията от етичен характер. Изходното споразумение
определя до каква степен те са подготвени да правят ком про­
миси и да опростяват нещата, за да утвърдят правила за отда-

60
 S. П роблем ът чи п реди м ст вот о

нане на предимство, необходими за изработването на обща

концепция за справедливост.
Направих обзор на два очевидни и прости начина за конс-
Iруктивно третиране на проблема за предимството: а именно
или посредством единичен общ принцип, или посредством на­
бор от принципи в лексикален ред. Без съмнение съществуват
и други начини, но аз няма да обсъждам какви м огат да бъдат
те. Традиционните етически теории са в по-голямата си част
основани върху един принцип или са интуитивистки, така че
разработването на серийно подреждане е новост, достагъчна
па първо време.
М акар да изглежда явно, че по принцип един лексикален
ред не мож е да бъде съвсем правилен, възможно е той да се
окаже подходящ о приближение при определени особени, м а­
кар и значими условия (§82). По този начин той може да посо­
чи по-обш ирната структура на концепциите за справедливост­
та и да предложи насоки, откриващ и по-близко тяхно съответ­
ствие.

9. Някои бележки за етическата теория

За да се предотвратят недоразумения, на този етап изг­

лежда желателно да се обсъди накратко същ ността на етичес­
ката теория. Лз ще направя това, като обясня по-подробно по­
нятието за съзнателен извод в рефлектирано равновесие и при­
чините за въвеждането му.24
Нека допуснем, че всски човек, навършил определена въз­
раст и притежаващ необходимите интелектуални възможнос-
1п, развива чувство за справедливост при нормални социални
обстоятелства. Ние придобиваме умение да съдим да пи неща-
та са справедливи или не и да подкрепяме тези съждения с до-
ноди. Освен това обикновено имаме някакво желание да пос-
I ьпваме в съгласие с тези постановки и очакваме подобно же­
лание и от страна на другите. Очевидно тази способност за
е тични съждения и действия е извънредно сложна. Д остатъчно

24 В този раздел следвам общ ата гледна точка на „O utline o f a Procedure

Tor E thics”, Philosophical Review, том 60 (1951). Разбира се, сравнението с линг-
мистиката е нещ о ново.

61
Глина I. С п р а вед ли во ст т а ка т о р а вн о п о ст а вен о ст

е да отбележим потенциално неограничения брой и разнооб­

разието на съжденията, които можем да направим, за да се
убедим в това. Фактът, че често не знаем какво да кажем и по­
някога сме объркани, прави по-малко сложни способностите,
които притежаваме.
И така възможно е да се разглежда етическата философия
първоначално (и аз подчертавам предварителния характер на
тази гледна точка) като опит за описание на способността ни
за етични съждсния и постъпки; или - в настоящ ия случай -
мож ем да считаме, че една теория за справедливостта описва
чувството ни за справедливост. Това начинание е много труд­
но, защ ото чрез подобно описание не искаме просто да съста­
вим списък на съжденията относно институции и действия, ко­
ито сме готови да предоставим придружени с подкрепящи д о ­
води, когато такива са предложени. По-скоро това, което се
изисква, е да ф ормулираме набор от принципи, които заедно с
убежденията ни и познаването на обстоятелствата биха ни на­
карали да направим тези съждения заедно с доводите в тяхиа
подкрепа, ако се наложи да прилагаме тези принципи съзна­
телно и интелигентно. Една концепция за справедливостта ха­
рактеризира чувствителността ни спрямо явленията от етичен
характер, когато правените от нас обичайни съждения са в съг­
ласие с принципите й. Тези принципи м огат да служат като
част от предпоставките за доказателство, до което се стига
при съгласуване на съжденията. Ние не разбираме чувството
си за справедливост, докато не разберем какви са тези принци­
пи по някакъв систематичен начин, обхващащ широк спектър
от случаи. С ам о измамна ф ам илиарност по отнош ение на оби­
чайните ни съждения и естествената ни готовност да ги п ра­
вим биха могли да скрият факта, че характеризирането на спо­
собностите ни за етични съждения и действия е сложна задача.
Трябва да се предположи, че принципите, които ги описват,
и м ат сложна структура, а свързаните с нея понятия изискват
сериозно проучване.
Полезно сравнение тук може да се направи с проблема за
описанието па усета за граматическа правилност, който имаме
за изреченията на родния си език.25 В този случай целта е да се

25 Виж N oam Chom sky, Aspect o f the Theory o f Syn ta x (Cambridge,

M assachusetts, T he M. I. T. Press, 1965), стр. 3-9.

62
 9. Н я к о и б ел е ж к и за ет и ч еск а т а т еори я

охарактеризира способността за разпознаване на добре съста­

вени изречения посредством формулиране на ясно изказани
принципи, осъщ ествяващ и същите разграничения като тези на
говорещ ия родния си език. Това е трудно начинание, за което е
известно, че - макар ощ е незавърш ено - изисква теоретични
построения, далеч надхвърлящи ad hoc предписанията на
всичките ни граматически познания. Подобна ситуация веро­
ятно е в сила и за етическата философия. Н яма основания да
се допусне, че чувството ни за справедливост може да се опи­
ше задоволително посредством известни от гледна точка на
здравия разум предписания или такива, изведени от очевидни­
те принципи за научаване. Едно вярно описание на способнос­
тите ни за етични съждения и постъпки несъмнено ще включи
принципи и теоретични построения, които далеч надхвърлят
нормите и стандартите, на които се позоваваме в ежедневието;
най-после то може също така да изисква и доста сложна м ате­
матическа обработка. Това трябва да се очаква, тъй като спо­
ред възгледите за договора теорията на справедливостта е
част от теорията за рационалния избор. По такъв начин идеи­
те за изходната позиция и за споразумението относно принци­
пите не изглеждат твърде усложнени или ненужни. Тези идеи
дори са доста прости и м огат да служат само като едно нача­
ло.
При все това до този м ом ент не съм казал нищо за съзна­
телните изводи. И така както вече бе предложено, те се въвеж­
дат в качеството си на съждения, в рамките на които е най-ве­
роятна проявата на способностите ни за етични съждения и
постъпки без изопачаване. По такъв начин при решението на
въпроса, кои от съжденията си да вземем предвид, ние можем
обосновано да изберем едни и да изключим други. Например
можем да отхвърлим колебливо направените изводи или оне­
зи, в които имаме малко доверие. По подобен начин м огат да
бъдат оставени настрана изводите, направени в състояние на
объркване или уплаха или пък когато им ам е ш анс да спечелим
по един или друг начин. И м а вероятност всички тези изводи
да са погрешни или повлияни от прекомерно внимание към
собствените ни интереси. Съзнателни изводи са само онези,
които са направени при условия, благоприятни за проява на
чувството за справедливост - а следователно и при обстоятел-

63
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а кат о р а вн о п о ст а вен о ст

сгва, при които обичайните извинения и обяснения за направе­

на грешка не важат. Предполага се, че индивидът, който прави
извода, притежава способността, възмож ността и желанието
да стигне до правилно решение (или поне не изпитва желание
да не го прави). Освен това критериите, посредством които се
разпознават тези изводи, не са спорни. Те фактически са по­
добни на онези, които обособяват съзнателните ни изводи от
какъвто и да било тип. След като започнем да разглеж даме
чувството за справедливост като умствена способност, като
свързано с мисловна работа, уместни изводи стават онези, ко­
ито са направени при условия, по принцип благоприятни за
обмисляне и отсъждане.
А сега преминавам към понятието за рефлектирано рав­
новесие. Необходимостта от тази идея възниква от следното:
С ъгласно предварителната цел на етическата философия тео­
рията за справедливостта като равнопоставеност би могла да
се формулира като хипотеза, според която принципите, които
биха били избрани в изходната позиция, са тъждествени с оне­
зи, които съответстват на съзнателните ни изводи, като тези
принципи характеризират чувството пи за справедливост. Фик­
сираната интерпретация очевидно е прекалено опростена. При
описанието на чувството ни за справедливост трябва да се
направи предположение за вероятността съзнателните изводи
несъмнено да допускат известни несъответствия и изопачава­
ния въпреки факта, че се правят при благоприятни условия.
К огато един индивид се представя с изхождаща от интуицията
характеристика на чувството му за справедливост (да речем
такава, която включва различни приемливи и естествени пред­
положения), той би могъл спокойно да преразгледа изводите
си, за да ги съобрази с принципите й, дори ако теорията не
съвпада съвсем с тези негови изводи. Има особено голяма ве­
роятност той да направи това, ако може да намери обяснение
за отклоненията, които подриват доверието му в първоначал­
ните му изводи, и ако представената концепция поражда из­
вод, за който той смята, че вече може да приеме. От позицията
на етическата философия най-доброто описание на индивиду-
алното чувство за справедливост не е това, което съвпада с из­
водите му, преди да е проучил каквато и да било концепция за
справедливост, а по-скоро онова, което поставя съжденията

64
 9. Н я ко и б ел еж к и ut ет и ч еск а т а т еори я

му в рефлектирано равновесие. Както вече се убедихме, това

състояние се постига, след като индивидът е оценил различни
предложени концепции и или е преразгледал изводите си, за
да съвпаднат с една от тях, или пък продължи упорито да под­
държа първоначалните си убеждения (и съответната концеп­
ция).
П онятието за рефлектирано равновесие въвежда известни
усложнения, които изискват коментар. Първо, то е характерно
за изучаването на принципите, управляващи действия, които
са плод на самонаблю дението. Етическата философия е Сок-
ратова: възможно е да поискаме да сменим сегашните си съз­
нателни изводи, след като открием регулиращ ите ги принци­
пи. Възможно е също да поискаме да направим това, дори ако
тези принципи са идеално подбрани. Познаването на тези
принципи може да внуши по-нататъш ни размиш ления, които
да ни доведат до преразглеждане на изводите ни. Тази особе­
ност все пак не е характерна за етическата философия или за
изучаването на други философски принципи като например
този за индукцията и за научния метод. Н апример макар че
можем и да не очакваме съществено преразглеж дане на усета
пи за правилна граматическа структура в светлината на една
лингвистична теория, принципите на която ни изглеждат осо­
бено естествени, такава промяна не е невероятна и несъмнено
усетът ни за граматически правилна структура все пак може да
бъде повлиян до известна степен от това познание. С ъщ еству­
ва обаче и разлика, да речем с физиката. Да разгледам е един
краен случай: ако имаме точно описание на движенията на не­
бесните тела, за които не смятаме, че притеж ават притегляне,
ю ние не мож ем да променим тези движения, за да ги приспо­
собим към по-привлекателна теория. С ам о благосклонната
съдба е отговорна за интелектуалната красота на принципите
на небесната механика.
Н алице са обаче няколко интерпретации на рефлектира­
ното равновесие, защ ото понятието се променя в зависимост
от това, дали индивидът трябва да бъде представен само с
онези описания, които подхождат повече или по-малко на нап­
равените от него изводи с изключение на малки несъответст­
вия, или да бъде представен с всички възможни описания, към
които би м огъл правдоподобно да приспособи изводите си за­

65
Г л а ва I. С п р а вед л и во ст т а ка т о равн о п о ст а вен о ст

едно с всички съответни за тях философски аргументи. В п ър­

вия случай бихме могли да опишем чувството за справедли­
вост на индивида до голяма степен такова, каквото е, макар и
допускайки изглаждането на някои несъответствия; във втория
случай чувството за справедливост на индивида може да пре­
търпи или да не претърпи коренна промяна. Явпо именно вто­
рият тип рефлектирано равновесие се разглежда в етическата
философия. Разбира се, съмнително е дали мож ем някога да
постигнем това състояние. Защ ото дори ако идеята за всички
възможни описания и всички съответни от философска гледна
точка аргументи е добре дефинирана (което е спорно), ние не
можем да изследваме всеки от тях. Всичко, което мож ем да
направим, е да проучим концепциите за справедливостта, кои­
то са ни известни благодарение на традициите на етическата
философия, както и всички други, с които се срещ аме, и след
това да направим изводите си. Това е почти всичко, което ще
направя аз, тъй като при представянето на теорията за
справедливостта като равнопоставеност ще сравнявам прин­
ципите и аргументите й с няколко други подобни възгледа. В
светлината на тези забележки теорията за справедливостта
като равнопоставеност може да бъде разбрана като твърдение,
че двата споменати преди това принципа биха били избрани в
изходната позиция и предпочетени пред други традиционни
концепции за справедливост, например тези за ползата и съ­
върш енството; а същ о че тези принципи отразяват и съответс­
тват повече на съзнателните ни изводи, отколкото тези приз­
нати алтернативи. Така теорията за справедливостта като
равнопоставеност ни приближава до философския идеал; тя
естествено не го постига.
Това обяснение за рефлектираното равновесие веднага
внушава ощ е няколко въпроса, например съществува ли реф­
лектирано равновесие (в смисъла на философски идеал)? Ако
е така, единствено по рода си ли е то? Дори ако е такова, може
ли да бъде постигнато? М оже би съжденията, от които изхож­
даме, или сам ото развитие на рефлексията (или и двете) оказ­
ват влияние върху крайния пункт, който евентуално постигаме.
Би било обаче излиш но да разискваме тук тези неща. Те са
много далече от нашия обсег. Аз дори няма да задавам въпро­
са, дали принципите, които характеризират съзнателните изво­

66
 9. Н я к о и б ел е ж к и за ет и ч еск а т а т еори я

ди на един индивид, са същ ите като тези, които характеризи­

рат изводите на друг. Ще приема за дадено, че тези принципи
или са приблизително едни и същи за индивиди, чиито изводи
са в рефлектирано равновесие, или пък, ако не са, то тогава
техните изводи се подразделят според няколко главни направ­
ления, представени от свързаните помежду си традиционни
доктрини, които ще разгледам. (Човек би могъл даже да се
чувства по едно и също време разкъсан между противополож ­
ни концепции.) Ако концепциите за справедливост на хората в
крайна сметка се окажат различни, от първостепенно значение
е въпросът, по какви начини става това. Разбира се, ние не м о ­
жем да знаем как се променят тези концепции или дори дали
това става, докато не разполагам е с по-добро описание на
структурата им. Такова ни липсва в момента дори за случая на
единствен индивид или хомогенна група хора. Тук също е ве­
роятно да съществува сходство с лингвистиката: ако мож ем да
опишем усета за граматическа структура на един индивид, ние
със сигурност ще знаем много неща за общ ата структура на
езика. Ако също така би трябвало да сме в състояние да харак-
ю ризираме чувството за справедливост на един образован ин­
дивид, ние бихме имали едно добро начало на теорията за
справедливостта. М ожем да предположим, че всеки носи в се­
бе си концепция за етиката в цялостен вид. Поради тази при­
чина възгледите на читателя и на автора са единствените, кои­
то важат за целите на гази книга. М ненията на други са изпол­
звани сам о за изясняване на собствените ни позиции.
Искам да подчертая, че една теория за справедливостта е
именно теория. Гя е теория за мненията с етически характер
(да си спомним едно заглавие от осемнадесети век), поставя­
щи началото на принципи те, управляващи нашите възмож нос­
ти за етични съждения и постъпки или по-точно чувството ни
за справедливост. Съществува определен, макар и ограничен
клас от факти, които м огат да служат за проверка на предпо­
лагаеми принципи, а именно на съзнателните ни изводи в реф ­
лектирано равновесие. Една теория за справедливостта се под­
чинява на същите методологични правила като други теории.
О пределенията и анализите на значението ням ат специално
място: определението не е единственият способ, използван за
установяване на общ ата структура на теорията. След разра­

67
Г л а ва /. С п р а вед л и во ст т а ка т о р а вн о п о ст а вен о ст

ботване на цялостната структура определенията ням ат опреде­

лен статут и се запазват или отп адат в рамките на самата тео­
рия. Във всеки случай очевидно е невъзможно да се разработи
самостоятелна теория за справедливостта, основана единстве­
но върху логиката и определенията. Анализът на етическите
понятия и на априорността им в традиционния смисъл е твър­
де крехка основа. Етическата философия трябва да бъде сво-
бодна да използва условни допускания и общи факти, както е
изгодно за сам ата нея. Няма друг начин за описание на съзна­
телните ни изводи в рефлектирано равновесие. Такава е кон­
цепцията по този въпрос на класическите автори поне до С ид­
жуик включително. Не виждам причини да се отклонявам от
нея.26
Освен това е възможно проблемите за значението и оп­
равдаването да се окажат много по-лесни за разрешаване, ако
успеем да открием точно описание на етическите си концеп­
ции. Възможно е дори някои о г тях вече изобщ о да не бъдат
същински проблеми. Забележете например изключителното
задълбочаване на разбирането ни за значението и оправдава­
нето на твърденията в логиката и математиката, станало въз­
можно заради приносите след Фреге и Кантор. Познанието за
фундаменталните построения на логиката и установените тео­
рии и връзката им с матем атиката са преобразували филосо­
фията на тези дисциплини по начин, по който концептуалният
анализ и лингвистичните проучвания никога не биха могли да
го сторят. Трябва само да се наблю дава ефектът от разделяне­
то на теориите на такива, които са разреш ими и пълни; нераз­
реш ими, но пълни; и нито пълни, нито определими разреш и­

26 Аз см ятам , че този възглед в същ ността си води началото си от Арис-

тотеловата процедура в „П икомахова етика”. Виж W. F. R. H ardie, Aristotle's
Ethical Theory, гл. Ill, особено стр. 37-45. О т своя страна Сиджуик разглеж дал
историята на етическата философия като поредица от опити да заяви „в цяла­
та им ш ирота и яснота онези първоначално интуитивни догадки на Разума,
посредством чието научно прилож ение веднага може да се систематизира и
коригира обичайната етическа мисъл на човечеството”. The M ethods o f Ethics,
стр. 373 и сл. Той приема за дадено, че философското разм иш ление ще д о в е­
де до преразглеж дане на съзнателните ни изводи, и макар че в доктрината са
налице елем енти на епистем ологичен интуитивизъм, на тях не се придава го­
л ям о значение, когато не са подкрепени от систематични съображ ения. За
описание на м етодологията на Сиджуик виж J. В. Schneewind, „First Principles
and C om m on Sense M orality in Sidgwick's E thics”, Arcltiv fiir Geschichte der
Philosophic, том 45 (1963).

68
 9. Н я к о и б ел е ж к и ia е т и ч еск а т а т еори я

ми. П роблем ът за значението и истината в логиката и м атем а­

тиката е напълно променен от откриването на логическите
системи, илю стриращ и тези понятия. Подобни преобразува­
ния м огат да настъпят, след като се постигне по-добро разби­
ране за индивидуалното съдърж ание на етическите концепции.
Възможно е по никакъв друг начин да не м огат да бъдат нам е­
рени убедителни отговори на проблемите за значението и оп­
равдаване на етическите съждения.
Искам следователно да подчертая централното място на
проучването на нашите самостоятелни етически концепции.
Естествена последица обаче от признаването на тяхната слож ­
ност е приемането на факта, че настоящ ите ни теории са при­
митивни и им ат големи недостатъци. Трябва да бъдем толе­
рантни към опростяванията, ако те разкриват и ни приближа­
ват към общ ите очертания на нашите съждения. Възражения
чрез контрапримери трябва да се правят внимателно, тъй като
те м огат да ни покажат сам о това, което вече знаем, а именно
че теорията ни греши някъде. Важното е да открием колко чес­
то и до каква степен греши тя. Всички теории вероятно са пог­
решни в някои свои пунктове. Същ инският въпрос във всеки
даден м ом ент е коя от вече предложените гледни точки като
цяло е най-доброто приближение. За да установим това, не­
съмнено е необходимо известно познаване на структурата на
конкурентните теории. Тъкмо поради тази причина съм се
опитал да класифицирам и обсъдя концепции за справедли­
востта, позовавайки се на основните им интуитивни идеи, тъй
като те разкриват основните различия между тях.
При представянето на теорията за справедливостта като
равнопоставеност аз ще я съпоставям с утилитаризма. Правя
това поради различни причини - отчасти като способ за обяс­
нение, отчасти защ ото няколкото варианта на утилитарния
мироглед дълго време са доминирали философската ни трад и ­
ция и продълж ават да го правят. А това доминиране е подкре­
пяно въпреки постоянните съмнения, които утилитаризм ът
толкова лесно събужда. Обяснението за това странно състоя­
ние на нещ ата се намира според мен във факта, че не е била
разработена никаква конструктивна алтернативна теория, при­
тежаваща като сравними достойнства яснота и системност,
която в същ ото време да уталожи тези съмнения. Интуитивиз-

69
Г л а ви I. С п р а вед л и во ст т а кат о р а вн о п о ст а вен о ст

м ъ т не е конструктивен, перфекционизмът е неприемлив. М ое­

то предположение е, че разработената но подходящ начин док­
трина за договора може да запълни тази празнота. М исля, че
теорията за справедливостта като равнопоставеност е един
опит в това направление.
Разбира се, теорията за договора - така както ще я предс­
тавя аз - подлежи на критики, на които току-що обърнах вни­
мание. Тя не е изключение по отнош ение на примитивността,
която отличава същ ествуващ ите етически теории. Обезкуража­
ващо е например колко малко може да се каже понастоящ ем
за правилата за предимство, и макар че едно лексикално под­
реждане може да послужи доста добре в някои важни случаи,
допускам, че то няма да бъде напълно задоволително. Въпреки
това ние сме свободни да използваме опростяващ и способи,
което аз често съм правил. Трябва да разглеж даме една теория
за справедливостта като определящ а рамка, предназначена да
съсредоточава етическата ни чувствителност и да поставя
пред интуитивните ни способности по-ограничени и разреш и­
ми проблеми за преценка. Принципите на справедливостта оп­
ределят някои съображения като уместни от етична гледна
точка, правилата за предимство посочват съответната поред-
ност в случай на конфликт между тях, а концепцията за изход­
ната позиция определя обуславящ ата идея, която трябва да д а­
де тласък на разискванията ни. Ако след обсъж дането й изг­
лежда, че схемата като цяло изяснява и подрежда мислите ни
и има вероятност тя да намалява несъгласията и да координи­
ра в по-голяма степен различаващ и се убеждения, то в такъв
случай тя е свърш ила всичко, което може реално да се иска от
нея. Разбирани като част от разликата, която изглежда наисти­
на полезна, многобройните опростявания м огат да бъдат разг­
леждани като временно оправдани.

70
 Г Л А В А II
П р и н ц и п и т е на сп р а в е д л и в о с т т а

Теорията на справедливостта може да бъде разделена на

две основни части: (1) тълкуване на първоначалната-ситуация
и формулиране на различните принципи, валидни за избор в
пея; и (2) доказателство за това, кои от тези принципи всъщ ­
ност биха били възприети. В тази глава се обсъж дат два прин­
ципа на справедливостта за институции и няколко принципа за
индивиди, като се обяснява тяхното значение. По този начин
аз се занимавам засега сам о с един аспект на първата част на
теорията. Едва в следващ ата глава се заем ам с тълкуването на
първоначалната ситуация и започвам да привеждам д оказа­
телства, за да покажа, че разглеж даните тук принципи наисти­
на биха били възприети. Разглеждат се множество теми: инс­
титуциите като обекти на справедливостта и понятието за
формална справедливост; трите вида на процедурната спра­
ведливост; м ястото на теорията за благоденствието; и см исъ­
лът, в който принципите на справедливостта са егалитарни.
Във всеки един от случаите целта е да се обясни значението и
приложението на принципите.

10. Институции и формална

справедливост

Главният обект на принципите на социалната справедли­

вост е основната структура на общ еството - подреждането на
основните социални институции в една схема на сътрудничес­
тво. Установихме, че тези принципи трябва да управляват при­
писването на права и задължения в тези институции и да опре­
делят съответното разпределение на изгодите и бремето на
обществения живот. Принципите на справедливостта за инсти­

71
Г л ава II. П ри ч и н н и т е на сп раведл и вост т а

туциите не бива да се смесват с принципите, които се прилагат

за отделни индивиди и техните постъпки при особени обстоя­
телства. Тези два типа принципи се прилагат за различни
обекти и трябва да се обсъж дат поотделно.
И така под институция ще разбирам общ ествена система
от правила, които определят служби и длъжности с техните
права, задължения, пълномощ ия, привилегии и други подобни.
Тези правила позволяват определени форми на действие, а
забраняват други, ка то предвиждат определени наказания, за­
щита и т. н. при нарушаването им. К ато примери за институ­
ции, или по-общ о за обществени практики, пие мож ем да разг­
леждаме игри и ритуали, съдебни процеси и парламенти, паза­
ри и системи на собственост. Една институция може да се раз­
глежда по два начина: първо, като абстрактен обект - т. е. като
възмож на ф орма на поведение, проявявано посредством сис­
тема от правила; и, второ, като осъщ ествяване на мисленето и
поведението на определени личности в определено време и
мястото на действията, установени от тези правила. Налице е
следователно неяснота по въпроса, какво е справедливо или
несправедливо - дали установената институция или институ­
цията като абстрактен обект. Н ай-добре е, изглежда, да се зая­
ви, че справедлива или несправедлива е установената институ­
ция, която се ръководи ефективно и безпристрастно. Институ­
цията като абстрактен обект е справедлива или несправедлива,
в смисъл че всяко нейно осъщ ествяване би било справедливо
или несправедливо.
Една институция съществува в определено време и място,
когато постановените от нея действия редовно се извърш ват в
съгласие с общ оизвестното разбиране, че трябва да се съблю ­
дава определящ ата я система от правила. По такъв начин пар­
ламентарните институции се деф инират посредством опреде­
лена система от правила (или няколко свързани помежду си
подобни системи, за да има възмож ност за вариации). Тези
правила изброяват определени форми на действие, вариращи
от провеждане на сесия на парлам ента до гласуване на зако­
нопроект и изказване по процедурен въпрос. Различни видове
принципни норми се организират в съгласувана схема. Една
парламентарна институция съществува в определено време и

72
 10. И н ст и т уц и и и ф о р м а л н а сп раведли вост

място, когато определени хора извърш ват съответните д ей ст­

вия, ангаж ират се с тези дейности по съответния начин, с вза­
имно признаване на споделяното помежду им разбиране, че
поведението им съответства на правилата, с които те трябва
да се съобразяват.27
К ато казвам, че една институция - а оттук и основната
структура на общ еството - е обществена система от правила,
аз имам предвид също и информираността на всеки ангаж и­
ран в нея, че би му било известно дали тези правила и собстве­
ното му участие в дейността, която те установяват, са постиг­
нати в резултат на споразумение. Един човек, влизащ в съста­
ва на институция, знае какво изискват правилата от него и от
другите. Той знае също така, че и останалите знаят това, а съ­
що и че те знаят, че той знае това, и т. н. Разбира се, посочено­
то условие невинаги е изпълнено за действителни институции,
но то представлява приемливо опростяващ о допускане. П рин­
ципите на справедливостта трябва да се прилагат за различни
обществени учреждения, разбирани в този смисъл като общ о­
известни. Когато правилата на дадено подразделение на една
институция са известни само на принадлежащ ите към него,
можем да допуснем съществуването на споразумение, че те
м огат да изготвят правила за самите себе си, при условие че
тези правила са предназначени за постигане на общ оприети
цели и другите няма д а пострадат от това. Гласността за пра­
вилата на една институция гарантира, че ангажираните в нея
знаят какви ограничения в поведението да очакват един от
друг и какви действия са разрешени. Налице е обща база за оп ­
ределяне на взаимните очаквания. Освен това в едно добре
уредено общ ество - ефикасно регулирано от обща концепция
за справедливостта - съществува и общ ествено съгласие какво
да се счита за справедливо и за несправедливо. П о-нататък аз
приемам, че изборът на принципите на справедливостта е нап­
равен при ясното съзнание, че те трябва да са общоизвестни
(§23). Това условие е естествено в една теория за договора.
Необходимо е да отбележим разграничението между о с­
новополагащ ите правила на една институция, които установя­

97
Виж Н. L. A. H art, The Concept o f Law (Oxford, T he C larendon Press,
1961), стр. 59 и сл. , 106 и сл. , 109-114 за анализ на въпроса, кога може да се
счита, че същ ествуват правила и ю ридически системи.

73
Г л а ва II. П р и ш и т и т е па сп р а ведл и во ст т а

ват различните права и задължения в нея и т. н., и стратегиите

и принципите за това, как по най-добрия начин да се използва
институцията за определени цели.28 Рационалните стратегии и
принципи се основават на анализ за това, на какви позволени
действия ще се реш ат индивидите и групите, подчинявайки се
на своите интереси, убеждения и предположения за взаимните
си планове. Тези стратегии и принципи сами по себе си не са
част от институцията. Те по-скоро принадлеж ат към нейните
теоретични основания, например тези за парлам ентарната по­
литика. Обикновено теорията за една институция - същ о като
и тази за една игра - приема основополагащ ите правила за д а­
дени, анализира начина, по който се разпределят пълномощ ия,
и обяснява вероятността ангаж ираните в нея да се възползват
от предоставените им възможности. Разбира се, при зам исля­
не и реформ иране на обществени учреждения трябва да се
проучат схемите и позволените за това тактики, а също и ф ор­
мите на поведение, за които съществува тенденция да бъдат
насърчавани. В идеалния случай правилата трябва да бъдат
така установени, че хората, ръководени от основните си инте­
реси, да действат по начини, които да способстват за постига­
не на желани от общ еството цели. Поведението на индивиди,
ръководени от рационалните си планове, трябва да се коорди­
нира във възможно най-голяма степен за постигане на резул­
тати, които - макар и непреднамерени и дори непредвиждани
от тях - въпреки това са най-добрите от гледна точка на соци­
алната справедливост. Бентам разглежда това координиране
като изкуствено отъждествяване на интереси, а А дам С м ит ка­
то дело на невидимата ръка.29 Целта на идеалния законодател
е да обнародва закони, а тази на м оралиста - да предизвиква
реф орм ирането им. И все пак следваните от отделните инди­
види стратегии и тактики, макар и съществени за оценката на
ло
По въпроса за основополагащ ите правила и институциите виж J. R.
Searle, Speech Acts (Cam bridge, The University Press, 1969), стр. 33-42. Виж същ о
G. Е. M. Anscom be, „On Brute A cts”, A nalysis, том 18 (1958); и B. J. Diggs,
„Rules and U tilitarianism ”, American Philosophical Quarterly, том 1 (1964), къде­
то се обсъж дат различни тълкувания на правилата.
29 Ф разата „изкуствено отъж дествяване на интереси" е взета о т предста­
вянето на Бентам в L a Formation du radicalismc philosophique, Elie Halevy, том
I (Paris, Felix A lcan, 1901), стр. 20-24. По въпроса за невидимата ръка виж The
Wealth o f Nations под редакцията на Edwin Caim an (New Y ork, T he M odern
Library, 1937), стр. 423.

74
 10. И н ст и т уц и и и ф о р м а л н а сп раведли вост

институциите, не са част от общ оизвестните системи от п ра­

вила, които ги определят.
М ожем също така да направим разграничение между еди­
нично правило (или група от правила), институция (или основ-
по нейно подразделение) и основната структура на общ ество­
то ка то цяло. Причината да правим това е фактът, че едно или
няколко правила на едно учреждение м огат да бъдат неспра­
ведливи, без самата институция да е такава. По същия начин
една институция може да бъде несправедлива, макар че об­
ществената система като цяло не е. Има вероятност не само
отделни правила или институции да не са от съществено зна­
чение сами по себе си, но и в рамките на структурата на една
институция или общ ествена система една явна несправедли­
вост да служи за компенсация на друга. Цялото е по-малко
несправедливо, отколкото би било, ако включва само една от
несправедливите части. Освен това е разбираемо, че една об­
ществена система може да бъде несправедлива дори ако никоя
от институциите й - отделно взета - не е несправедлива: несп­
раведливостта е следствие от начина, но който те са комбини­
рани в система. Дадена институция може да насърчава или да
служи за оправдание на очаквания, които се отричат или пре­
небрегват от друга. Тези разграничения са достатъчно очевид­
ни. Те просто отразяват факта, че при оценката на институции­
те ние можем да ги разглеж даме в по-ш ирок или по-тесен кон­
текст.
Трябва да се отбележи, че съществуват институции, по о т­
ношение на които понятието за справедливост обикновено е
неприложимо. Един ритуал например обикновено не се разг­
лежда нито като справедлив, нито като несправедлив, макар че
несъмнено можем да си представим случаи, в които това не би
било вярно - например ритуалното жертвопринош ение на
първородното дете или на военнопленници. Една обща теория
па справедливостта би взела предвид кога ритуали и други
практики, които не са общ опризнати за справедливи или несп­
раведливи, наистина подлеж ат на критика в такава форма. Те
вероятно трябва по някакъв начин да включват разпределяне
на известни права и ценностни ориентири между индивидите.
Аз обаче няма да правя това по-обширно проучване. Ние се за­
нимаваме само с основната структура на общ еството и основ­

75
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е на сп раведл и вост т а

ните му институции и следователно със стандартните случаи

на социалната справедливост.
Нека сега предположим, че определена основна структура
съществува. П равилата й удовлетворяват определена концеп­
ция за справедливост. С амите ние можем и да не приемаме
принципите й. М ожем дори да ги считаме за ненавистни и нес­
праведливи. Те обаче са принципи на справедливостта, в см и­
съл че за тази система поем ат функцията на справедливостта
- те предвиждат възлагане на основни права и задължения и
определят разпределението на изгодите от общ ественото съ т­
рудничество. Нека също да си представим, че тази концепция
за справедливостта е общ оприета в общ еството и че институ­
циите са безпристрастно и принципно администрирани от екс­
перти и други чиновници. Това означава, че подобни случаи се
третират еднакво, а съответните сходства и различия се опре­
делят от същ ествуващ ите норми. Властите редовно се допит­
ват и тълкуват по съответен начин точното правило, така как­
то е определено от институциите. Това безпристрастно и
принципно администриране на законите и институциите - как­
вито и да са действителните им принципи - мож ем да наречем
формална справедливост. Ако приемем, че справедливостта
винаги изразява някакво равенство, то в такъв случай ф орм ал­
ната справедливост изисква при администрирането на закони­
те и институциите те да се прилагат еднакво (т. е. по един и
същ начин) за принадлежащ ите към определените от тях кла­
си. Както подчертава Сиджуик, този вид равенство се подраз­
бира в самото понятие за закон или институция, след като то
се приема като схема от общи правила.30 Ф ормалната спра­
ведливост представлява придържане към принцип или както
някои автори са казали - подчинение на система.31
Сиджуик добавя, че е очевидна възмож ността законите и
институциите да бъдат прилагани еднакво и взе пак да бъдат
несправедливи. Третирането на подобни случаи по еднакъв на­
чин не е достатъчна гаранция за действителна справедливост.
Това зависи от принципите, според които се изгражда основ­
ната структура. Няма противоречие в предположението, че ед-

30 The Methods o f Ethics, 7-мо издание (L ondon. M acm illan, 1907), стр. 267.
31 Виж Ch. Perelm an, The Idea o f Justice and the Problem o f Argument, пре­
вод на J. Petrie (L ondon, R outledge and Kegan Paul, 1963), стр. 41. Ц ялото съ ­
държ ание на първите две глави - превод на D e la Justice (Bruxelles, 1943) - е
подходящ о за случая, но най-вече стр. 36-45.

76
 10. И н ст и т уц и и и ф о р м а л н а сп раведли вост

по робовладелско или кастово общ ество или такова, което т о ­

лерира най-деспотичните форми на дискриминация, се ад м и ­
нистрира безпристрастно и последователно, макар че това м о ­
же да не изглежда много вероятно. Въпреки това формалната
справедливост - или справедливостта по правило - изключва
значителни несправедливости, защ ото ако се предположи, че
институциите са приемливо справедливи, от голямо значение
е властите да бъдат безпристрастни и неповлияни от лични,
парични или други неуместни съображения при третирането
па особени случаи. При легитимни институции формалната
справедливост е просто аспект от прилагането на закона, кой-
го поддържа и гарантира законните очаквания. П ример за нес­
праведливост е отказът на експерти и други властимащ и лица
да се придърж ат към подходящ и правила или техни тълкува­
ния за удовлетворяване на претенциите. Един индивид е несп­
раведлив в степента, до която според характера и наклоннос­
тите си е предразположен към подобни действия. Освен това
дори когато законите и институциите са несправедливи, често
е по-добре те да се прилагат последователно. По този начин
подвластните на действието им поне знаят какво се изисква и
могат в отговор да се опитат да се защ итят, в същ ото време е
налице даже по-голяма несправедливост, ако вече поставените
в неблагоприятно положение индивиди се и третират произ-
волно в особени случаи, когато правилата биха могли да им
дадат някаква защита. От друга страна, би могло все пак да е
по-добре в особени случаи да се облекчава състоянието на
несправедливо третираните посредством отклонения от съ­
щ ествуващите норми. До каква степен е оправдано да вършим
гова - особено за сметка на очакванията, основани върху дове­
рието в действащ ите институции, - е един от заплетените въп­
роси на политическата справедливост. По принцип всичко, ко­
ето може да се каже, е, че силата на претенциите за формална
справедливост - за подчинение на системата - явно зависи от
действителната справедливост на институциите и възможнос-
I и те за тяхното реформиране. Някои автори са застъпвали стано­
вището, че всъщност има тенденция действителната и формалната
справедливост да съществуват заедно и следователно поне явно
несправедливите институции никога не се администрират безприс-
фастно и последователно - или във всеки случай рядко се адми­
нистрират така.32 Казано е, че няма вероятност тези, които поддър-

- Виж Lon Fuller, The Morality o f Law (New Havan. Yale University Press. 1964). гл. IV.

77
Г л а ва 11. П ри н ц и п и т е на сп р а ведл и во ст т а

жат и печелят от несправедливи учреждения и отричат презрително

правата и свободите на другите, да позволят на скрупули, засягащи
прилагането на закона да се намесят в интересите им в особени
случаи. Неизбежната неопределеност на законите по принцип и го­
лемият диапазон, предоставен за тълкуванието им, насърчават една
произволност в постигането на решения, която само позоваването
на справедливостта може да коригира. По такъв начин може да се
твърди, че където откриваме формална справедливост, прилагане
на закона и зачитане на законните очаквания, там има вероятност
да открием и действителна справедливост. Желанието за безп­
ристрастно и последователно спазване на правилата, за еднакво
третиране на подобни случаи и за приемане на последиците от при­
ложението на общоизвестни норми е тясно свързано с желанието -
или поне с готовността - за признаване на правата и свободите на
другите и за справедлива подялба на изгодите и бремето на общес­
твеното сътрудничество. Има тенденция едното желание да се
свързва е другото. Това твърдение несъмнено е правдоподобно, но
аз няма да го изследвам тук, защото то не може да се оцени по съ­
щество, докато не разберем кои са най-приемливите принципи на
действителната справедливост и при какви условия хората могат да
ги утвърдят и да живеят според тях. След като разберем същността
на тези принципи и обосноваването им от разума и нагласите на
хората, може би ще сме в състояние да преценим дали действител­
ната и формалната справедливост са свързани.

11. Двата принципа на справедливостта

Сега ще формулирам в предварителна ф орма двата прин­

ципа на справедливостта, които според мен биха били избрани
в изходната позиция. В този раздел искам да направя само
най-общи забележки и следователно първото формулиране на
тези принципи е временно. П о-нататък ще прегледам бегло
няколко формулировки и постепенно ще се доближа до окон­
чателната, която ще бъде представена по-късно. С мятам, че
този начин на действие позволява изложението да протече по
естествен път.
Първата формулировка на двата принципа гласи:
Първи принцип: всеки човек трябва да има еднакво право
на най-широк спектър от основни свободи, съвместими с по­

78
 11. Д в а т а принципа па сп раведли вост т а

добни свободи за другите.

Втори принцип: социалното и икономическото неравенст­
во трябва да бъде така третирано, че (а) да са налице основа­
телни очаквания за всеобща полза от него и (б) да бъде свър­
зано с длъж ности и служби, достъпни за всички.
И ма две двусмислени фрази във втория принцип, а им ен­
но „всеобщ а полза” и „еднакво достъпни за всички”. По-точ-
пото определянето на смисъла им ще доведе до второ форму­
лиране на принципа в §13. Окончателната версия на двата
принципа е дадена в §45; §39 разглежда тълкуването на първия
принцип. К акто вече съм отбелязал, тези принципи се прила­
гат главно за основната структура на общ еството. Те трябва
да ръководят възлагането на нрава и задължения и да регули­
рат разпределението на социални и икономически облаги.
Както подсказва формулировката им, тези принципи предпо­
лагат възмож ност за подразделяне на общ ествената структура
па две или повече обособени части, като първият принцип се
прилага за едната, а вторият за другата. Те служат за разгра­
ничение между онези аспекти на общ ествената система, които
определят и гарантират равни граждански права, и другите,
постановяващ и и утвърждаващ и социално и икономическо не­
равенство. Основните права на гражданите са - приблизител­
но казано - политическата свобода (правото на гражданина да
гласува и да бъде избиран на обществена длъжност) заедно
със свободата на словото и сдружаването; свободата на съ­
вестта и свободата на м исълта; свободата на личността съв­
местно с правото да притежава лична собственост; и защ итата
срещу произволно задърж ане и отвличане, така както са дефи­
нирани чрез понятието за прилагане на закона, Всички тези
свободи трябва да са еднакви според първия принцип, защ ото
гражданите на едно справедливо общ ество трябва да имат ед­
накви основни права.
Вторият принцип се прилага - в първата си ф ормулиров­
ка - за разпределението на дохода и благата, а същ о и за типа
па организациите или управленчсски звена, използващ и разли­
ките по отношение на власт и отговорност. М акар че не е не­
обходимо благата и доходът да се разпределят поравно, това
трябва да се прави в интерес на всеки и в едно и също време
заемането на високите постове и управленческите учреждения

79
Глини II. П ри ш и т и т е пи сп раведл и вост т а

трябва да са достъпни за всички. Вторият принцип сс прилага,

като се запазва достъпът до длъж ностните лица, след което -
в съответствие с това изискване - се организира така социал­
ното и икономическото неравенство, че всеки да има полза от
него.
Тези принципи трябва да бъдат поставени в сериен ред, в
който първият принцип да предш ества втория. Това подреж­
дане означава, че отдалечаването от институциите на еднаква­
та свобода, изисквана от първия принцип, не може да бъде оп ­
равдано или компенсирано от повече социални или икономи­
чески облаги. Разпределението на блага и доход и йерархични­
те степени на властта трябва да са съвместими както с еднак­
вите граждански свободи, така и с равенство на възмож ности­
те.
Ясно е, че тези принципи са доста специфични по съ дър­
жание и приемането им почива на определени допускания, ко­
ито аз трябва най-после да се опитам да обясня и докажа. Е д­
на теория на справедливостта е зависима от теорията за об ­
щ еството по начини, които ще станат явни в хода на разсъж ­
денията ни. П онастоящ ем трябва да се отбележи, че двата
принципа (и това се отнася за всички формулировки) са осо­
бен случай на по-обща концепция за справедливостта, която
може да се изрази по следния начин.
Всички обществени ценности - свободата и възмож ности­
те, доходът и богатството, както и основите на самоуважение­
то - трябва да се разпределят поравно, освен ако неравномер­
ното разпределение на някоя или на всичките тези ценности не
е от полза за всички.
В такъв случай несправедливостта е просто неравенство,
което не е от полза за всички. Разбира се, тази концепция е из­
ключително неясна и изисква тълкуване.
Нека като начало да предположим, че основната структу­
ра на общ еството разпределя определени основни ценности -
т. е. неща, за които се предполага, че са желани от всеки разу­
мен човек. Тези ценности обикновено имат своя област на
приложение, какъвто и да е рационалният личен жизнен план.
Нека за простота приемем, че главните основни ценности на
разположение на общ еството са правата и свободите, властта
и възможностите, доходът и благата. (По-късно в Ч аст III цен-

80
 / / . Д в а т а п ри ш и т а на сп раведл и вост т а
грално м ясто сред основните ценности заема самоуважение-
ю.) Това са основните социални ценности. Други основни цен­
ности като здравето и жизнеността, интелигентността и въоб­
ражението са природни дадености - макар че притежанието
им се влияе от основната структура, тя не упражнява чак тол­
кова пряк контрол върху тях. Да си представим тогава едно хи­
потетично първоначално устройство, в което всички основни
социални ценности са разпределени поравно: всички имат ед­
накви права и задължения, а доходът и благата се разпределят
поравно. Това състояние на нещата предоставя отправна точ­
ка за преценка на подобренията. Ако определено неравенство
в богатството и организационните пълном ощ ия би създало
по-добро положение за всеки, отколкото в хипотетичната на­
чална ситуация, то в такъв случай те се съгласуват с общ ата
концепция.
Възможно е - поне теоретично - при отказ от някои от
своите основни свободи хората да бъдат компенсирани в дос-
гатъчна степен от последвалите социални и икономически
придобивки. Общ ата концепция за справедливостта не налага
ограничения за вида на допустимото неравенство - тя само
изисква положението на всеки да бъде подобрено. Не е необхо­
димо да предполагаме нещо толкова драстично като съгласие
със състояние на робство. Нека вместо това си представим, че
хората се отказват от определени политически права, когато
икономическите облаги са значителни, а способността им да
влияят върху хода на политиката посредством упражняването
на тези права във всички случаи би била незначителна. Точно
този вид смяна се изключва от двата принципа, така както са
формулирани - след като са поставени в сериен ред, те не поз­
воляват см яна на основни свободи с икономически и социални
придобивки. Това серийно подреждаме па принципите е израз
на скрито предпочитание на някои от основните социални
ценности. К огато това предпочитание е разумно, такъв е и из­
борът на принципите в този ред.
При разработването на теорията за справедливостта като
равнопоставеност в повечето случаи ще оставям настрана об­
щата концепция за справедливостта и вместо това ще изслед­
вам частния случай на двата принципа в сериен ред. Ползата
от тази процедура се състои в това, че ощ е отначало се приз­
нава въпросът за предим ствата и се полага усилие да се отк­

81
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е па сп раведли вост т а

рият принципи за третирането му. През цялото време се нала­

га да полагаме грижи за условията, при които би било прием ­
ливо признаването на абсолю тното предимство на свободата
по отношение на социалните и икономическите изгоди, така
както е определено от лексикалния ред на двата принципа. Без
да сме подготвени за него, това подреждане изглежда необик­
новен и прекалено специален случай, за да представлява голям
интерес. За него обаче има повече доказателства, отколкото
изглежда на пръв поглед, или поне аз ще поддърж ам тази теза
(§82). Освен това разграничението между основните права и
свободи и икономическите и социалните облаги отбелязва съ­
ществуващ ата разлика между основните социални ценности,
които трябва да се опитаме да използваме. То предполага
важно разделение в общ ествената система. Разбира се, прока­
раните разграничения и предложеното подреждане са в най-
добрия случай само приближения. Несъмнено има обстоятелс­
тва, при които те не са от значение. Съществено е обаче ясно
да обрисуваме основните насоки на една приемлива концеп­
ция за справедливостта, като във всички случаи двата принци­
па в сериен ред да м огат да служат достатъчно добре при
много различни условия. При необходимост мож ем да се връ­
щ аме към по-общ ата концепция.
Фактът, че двата принципа се прилагат за институции,
има определени последици. Няколко момента илю стрират ка­
заното. Преди всичко правата и свободите, на които се позова­
ват тези принципи, са същите, които са определени от общ о­
известните правила на основната структура Дали хората са
свободни, се определя от правата и задълженията, установени
от основните общ ествени институции. Свободата е определен
модел за общ ествените форми. П ървият принцип изисква
просто определен вид правила - онези, които определят о с­
новните свободи - да се прилагат за всички еднакво и да поз­
воляват възможно най-голямата свобода, съвм естима е подоб-
на свобода за всички. Единствената причина за ограничаване
на правата, определящ и свободата, и за предоставяне н а по-
малка свобода на хората, отколкото гя би могла да бъде, е
фактът, че тези равни права - така както са определени от инс­
титуциите - биха си пречили взаимно. Друго нещо, което тряб­
ва да се има предвид, е че когато в принципите се говори за
личности или се изисква всеки да печели от едно неравенство,
това се отнася за представителни личности, заемащ и различни
обществени длъжности или служби - или каквото и да било

82
 11. Д в а т а при н ц и п а па сп раведли вост т а

друго общ ествено положение, установено от основната струк­

тура. Така при прилагането на втория принцип аз приемам, че
е възможно да се припише очакване за благополучие на предс­
тавителни индивиди, заемащ и тези постове. Това очакване по­
казва, че жизнените им перспективи се разглеж дат според об­
щ ественото им положение. По принцип очакванията на предс­
тавителните личности са зависими от разпределението на пра­
ва и задължения във всички звена на основната структура. К о­
гато това се промени, очакванията се променят. Аз следова­
телно приемам, че има връзка между очакванията: като увели­
чаваме перспективите на представителния индивид в една по­
зиция, ние навярно увеличаваме или нам алявам е перспективи­
те на представителните индивиди в други позиции. Тъй като
това е приложимо за институционални форми, вторият прин­
цип (или по-скоро първата му част) се отнася за очакванията
на представителни индивиди.
К акто ще дискутирам по-долу, никой принцип не е прило­
жим за разпределяне на определени ценности между дадени
индивиди, които м огат да бъдат идентифицирани чрез собст­
вените им имена. Ситуацията, в която някой обмисля как да
отпусне определени стоки на нуждаещи се личности, които
познава, е извън обсега на принципите. Те са предназначени да
регулират основните институционални учреждения. Не бива да
допускаме, че от гледна точка на справедливостта съществува
голямо сходство между едно административно разпределение
на блага за дадени личности и съответния модел за общество.
Н ормалните ни догадки за първото м огат да бъдат лоша насо­
ка за второто. И така вторият принцип изисква всеки да има
полза от допустим ото неравенство в основната структура. Т о­
ва означава, че трябва да бъде приемливо за всеки съответно
определен от тази структура представителен индивид - когато
той го разглеж да като траен интерес - да предпочете перспек­
тивите си при наличие на неравенство пред перспективите си
без него. Н едопустимо е да се оправдават разлики в доходите
или пълном ощ ията в организирани общ ествени структури на
основание, че щ етите за намиращ ите се в една позиция се ком­
пенсират от повече предимства за тези в друга позиция. В
много по-малка степен може да се противостои по този начин
на посегателствата върху свободата. Приложен за основната
структура, принципът на ползата би ни накарал да увеличим
максимално сумата от очакванията на представителните инди­
види (в класическия възглед според броя на представяните от

83
Глина П . П ри н ц и п и т е на сп раведли вост т а

тях индивиди); това би ни позволило да компенсираме загуби­

те на някои с печалбите на други.
Вместо това двата принципа изискват всеки да се възпол­
зва от икономическото и социалното неравенство. Очевидно е
обаче, че същ ествуват безкрайно много начини, по които е
възможно всички да имат полза, щ ом като отправна точка се
приеме първоначалното състояние на равенство. В такъв слу­
чай как да избираме от тези възмож ности? П ринципите трябва
да бъдат уточнени така че да доведат до окончателен извод.
Тук се обръщ ам към този проблем.

12. Интерпретации на втория принцип

Вече споменах, че тъй като фразите „всеобщ а полза” и

„еднакво достъпни за всички” са двусмислени, и двете части
на втория принцип притежават два естествени аспекта. П о­
неже тези аспекти са независими един от друг, принципът има
четири възможни значения. Допускайки, че първият принцип
за еднаква свобода притежава същия смисъл във всяко едно
отношение, ние получаваме в такъв случай четири интерпре­
тации на двата принципа. Те са показани на долната таблица.

„В сео б щ а п о л з а ”

„Е д н ак в о П ри н ц и п на П р и н ц и п на р а зл и к а т а
достъ пн и” еф и к ас н о с тта
Р а в е н с т в о т о к ато С и с т е м а на Н аследствена аристокрация
к ар и ер а, о т к р и т а за ест ес тв е н а
таланти сво б о д а
Р а в ен ст в о то к ато Л иберално Д е м о к р а т и ч н о р а в е н с тв о
едн акви при н ц и п н и ра ве н с тв о
в ъ зм о ж н о с т и

Ще скицирам последователно следните три интерпре­

тации: системата на естествената свобода, либералното равен­
ство и демократичното равенство. В някои отнош ения тази по­
следователност почива повече на интуицията, но минаването
през интерпретацията на наследствената аристокрация не е
безинтересно и аз ще го отбележа накратко. При разработката
на теорията за справедливостта като равнопоставеност ние
трябва да реш им каква интерпретация да бъде предпочетена.

84
 12. И н т ер п р ет а ц и и па вт ори я принцип

Лз ще възприема тази за демократичното равенство, като ще

обясня в тази глава какво означава това понятие. Д оводите за
включването й в изходната позиция ще бъдат приведени едва в
следващ ата глава.
П ървата интерпретация (в какъвто и да било порядък) ще
нарека система на естествена свобода. При такова разглеж да­
не първата част на втория принцип се схваща като принцип на
ефикасността, приспособен да се прилага за институции или -
в този случай - за основната структура на общ еството; втора­
та част се схваща като отворена обществена система, в която
нека използвам традиционната фраза - за талантите се отк­
рива достъп до кариера. Във всички интерпретации приемам,
че са удовлетворени изискванията на първия принцип за ед­
наква свобода и че икономическото устройство приблизително
представлява система на свободен пазар, въпреки че средства­
та за производство м огат да бъдат или да не бъдат частна
собственост. Системата на естествена свобода в такъв случай
утвърждава, че една основна структура, която задоволява
принципа на ефикасността и в която постовете са достъпни за
способните и желаещите да се борят за тях, ще доведе до
справедливо разпределение. С мята се, че възлагането на права
п задължения по този начин ще предостави схема, която да
разпределя богатството и доходите, властта и отговорността
по принципен начин, каквото и да се окаже това разпределе­
ние. Д октрината включва важен елемент от чистата процедур­
на справедливост, който се отнася и за останалите интерпре­
тации.
В този м омент е необходимо да се направи кратко откло­
нение, за да се обясни принципът на ефикасността. Този прин­
цип представлява просто оптим ум ът на П арето (както го на­
ричат икономистите), формулиран по такъв начин, че да е
приложим за основната структура.33 Вместо него аз винаги ще

3~ Н алице са изложения за този принцип в почти всички трудове по т ео ­

рия на цените или общ ествения избор. Ясно описание е дадено в Т. С.
K oopm ans, Three Essays on the Stale o f Economic Science (New Y ork, M cG raw -
Hill. 1957), стр. 41-66. Виж същ о A. K. Sen, Collective Choice and Social Welfare
(San Francisco, H olden-D ay Inc., 1970), стр. 21 и сл. Тези трудове съдъ рж ат
всичко (и повече от това), което се изисква за целите ни в тази книга, а пос­
ледният разглеж да съответните философски въпроси. П ринципът на еф икас­
ността е въведен от !!. П арето в н е г о в и я M a n u e l d 'e c o n o m ic politique

85
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е па сп раведли вост т а

използвам терм ина „ефикасност”, защ ото той е смислово пра­

вилен, а терм инът „оптимум” предполага, че понятието е м н о­
го по-широко, отколкото е в действителност.34 Разбира се,
първоначално този принцип не е предназначен да се прилага
за институции, а за особени конфигурации на икономическата
система, например за разпределение на стоки сред потребите­
лите или за начини на производство. П ринципът твърди, че
една конфигурация е ефикасна, ако е невъзможно да бъде про­
менена така, че по едно и също време да подобри положение­
то на някои индивиди (поне един), без да влоши това на други
(поне един). Така едно разпределение на стоки сред определе­
ни индивиди е ефикасно, ако не съществува такова преразпре­
деление па тези стоки, което да подобрява условията поне на
един от тези индивиди, без друг да бъде ощетен. О рганизация­
та на производството е ефикасна, ако не съществува способ да
се променят вложенията така, че да се произвежда по-голямо
количество от една стока без спад в производството на друга,
защ ото, ако бихме могли да произвеж даме повече от една сто­
ка, без да сме принудени да нам алим произвеж даното коли­
чество от друга, по-голямото натрупване на стоки би могло да
се използва за подобряване на условията на някои индивиди,
без по никакъв начин да се ощ етят други. Тези приложения на
принципа показват, че той наистина е принцип на ефикасност­
та. Едно разпределение на стоки или на производствена схема
не е ефикасно, когато същ ествуват начини ощ е да се подобрят
условията на някои индивиди, без по никакъв начин да се вло­
ш ат тези на други. Ще допусна, че страните в изходната пози­
ция приемат този принцип за оценка на ефикасността на ико­
номическите и общ ествените учреждения. (Вж. придружаващ о­
то обсъждане на принципа на ефикасността.)

(Paris, 1909), гл. VI, §53, и прилож ението му, §89. П ревод на съответните паса­
жи мож е да се намери в А. N. Page, Utility Theory: A Book o f Readings (New
Y ork, John Wiley, 1968), стр. 38 и сл. О тнасящ ата сс към него концепция за
кривите на индиф ерентност води началото си от F. Y. Edgew orth, M athematical
Psychics (L ondon, 1888), стр. 20-29; същ о и в Page, стр. 160-167.
34 По този въпрос виж K oopm ans, Three Essays on the State o f Economic
Science, стр. 49. К упм анс отбелязва, че терм ин като „разп ред елена ефикас­
ност” би бил по-точно наименование.

86
 12. И н т ер п р ет а ц и и па шпорим принцип

П Р И Н Ц И П Н А ЕФИКАСНОСТТА

Да допуснем, че съществува определено количество стоки, ко­

ито трябва да бъдат разпределени между двама души - х и х,.
Нека линията АВ да съдърж а такива точки, че при печал­
ба на х, на съответното пиво да няма възмож ност за разпреде­
ление на стоки по начин, осигуряващ по-добро положение на
х, в сравнение с точката, указана от кривата. Разгледайте точка
I) ; (а, Ь). К ато се задърж а х, на ниво а, най-доброто, което
може да се направи за х„ е ниво Ь.

фиг. 3

На фиг. 3 точка О (началото) представя ситуацията преди

разпределението на каквито и да било стоки. Точките по лини­
ята АВ са точките на ефикасност. М оже да се види, че всяка
точка върху линията ЛВ удовлетворява критерия на Парето: не
съществува такова преразпределение, което да подобрява по­
ложението на който и да било от индивидите, без да влошава
това на другия. Това се представя от наклона на линията АВ
надолу и надясно. Тъй като е налице само ограничено коли­
чество стоки, предполага се, че когато единият печели, други­
ят губи. (Разбира се, това предположение не се прави за случая
на основната структура, която е система за сътрудничество,
имаща за резултат сбор от взаимни облаги.) Обикновено об-
1астта ОЛВ се приема като изпъкнала структура. Това означа­
ва, че при всяка двойка точки в структурата точките на права­
та линия, съединяващ а тези две точки, същ о принадлежат на
структурата. Кръговете, елипсите, квадратите, триъгълниците
н т. н са изпъкнали образувания. Ясно е, че същ ествуват м н о­

87
Г л ави II. П ри н ц и п и т е па сп раведли вост т а

го точки на ефикасност - всъщ ност всички точки по линията

АВ. Принципът на ефикасността сам по себе си не избира д а ­
дено разпределение на стоки като единствено ефикасното. За
да се направи избор между ефикасни разпределения, е необхо­
дим някакъв друг принцип - да речем принцип на справедли­
востта. Ако от две точки едната е разположена нагоре и надяс­
но от другата, то тя има по-висока стойност според принципа
на ефикасността. Не е възможно сравнение между точки, раз­
положени нагоре и наляво или надолу и надясно. П одреж дане­
то, определено от принципа на ефикасността, е само частично.

фиг. 4
Така например, докато на фиг. 4 С е разположена по-ви­
соко от Е, а П> е разположена по-високо от F, никоя от точките
по линията АВ не се намира нито по-високо, пито по-ниско
спрямо другите. К ласът от точки на ефикасност не може да се
йерархизира. Дори крайните точки А и В - в които една от
страните притежава всичко - са ефикасни, също като другите
точки по линията ДВ.
Забележете, че ние не можем да заявим превъзходството
на която и да било от точките по линията АВ над всички точки
от вътреш ността на структурата ОАВ. Всяка точка по линията
АВ е разположена по-високо само по отношение на точките от
вътреш ността надолу и надясно от нея. Така например точка
D е разположена по-високо от всички точки във вътреш ността
на правоъгълника, обозначен от пунктираните линии, свързва­
щи D с точките а и Ь. Точка D не лежи по-високо от точка Е.
Не е възможно да бъдат подредени тези точки. Точка С е раз­
положена по-високо от Е, както и всички точки по линията АВ,

88
 12. И н т ер п р ет а ц и и па вт ори я при ш и т

принадлежащи на малката триъгълна област с точка Е като

вглообразуваща.
От друга страна, ако приемем, че линията с наклон 45
I радуса описва траекторията на разпределение поравно (това
допуска интерперсонална общ а интерпретация на осите - не­
т о непредполагано в предш естващ ите забележки) и ако см ет­
нем това като допълнително основание за решение, то тогава
предвид на всичко това точката D може да бъде предпочитана
i « i k t o по отнош ение на точката С, така и по отнош ение на точ ­
ката Е. Тя е разположена много по-близо до посочената линия.
Възможно е дори да реш им, че точка от вътреш ността като
например F трябва да бъде предпочетена пред С, която е точ­
ка на ефикасност. Впрочем в теорията за справедливостта като
равнопоставеност принципите на справедливостта предш ест­
ва! съображенията за ефикасност и следователно - грубо каза­
но - точки от вътреш ността, представляващ и справедливо
разпределение, по принцип ще бъдат предпочитани пред точ­
ки на ефикасност, представляващ и несправедливо разпределе­
ние. Разбира се, фиг. 4 обрисува една много опростена ситуа­
ция и не може да бъде приложена за основната структура.
С ъщ ествуват обаче много конфигурации, които са ефикас­
ни. Ефикасно например е разпределението, при което един ин­
дивид получава цялото количество стоки, тъй като не същ ест­
вува преразпределение, при което положението на някои да се
подобри, а на никого да не се влоши. Индивидът, който прите­
жава всички стоки, трябва да претърпи загуба. Разбира се, не
всяко разпределение е ефикасно, както би могло да се предпо­
ложи от ефикасността на подобна несъразмерност. Докато
разпределението кара някои хора да желаят да разм енят стоки
с други, то не може да бъде ефикасно, защ ото готовността да
се търгува показва наличие на възможно преразпределение,
което подобрява положението на някои, без да ощетява когото
п да било. Всъщ ност ефикасно е това разпределение, при кое-
10 не е възможно да се открият нови изгодни размени. В този
смисъл отпускането на стоки, при което един човек има всич­
ко, е ефикасно, защ ото другите не притежават нищо, което да
му дадат в замяна. П ринципът на ефикасността следователно
позволява същ ествуването на много ефикасни конфигурации.
Всяка ефикасна конфигурация е по-добра от някакви други, но
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е ни сп раведли вост т а

никоя от ефикасните конфигурации не е по-добра от другите

такива.
И така принципът на ефикасността може да се приложи за
основната структура чрез позоваване на очакванията на предс­
тавителните личности.35 По такъв начин ние мож ем да кажем,
че една схема на права и задължения в основната структура е
ефикасна само ако е невъзможно да се сменят правилата и да
се предефинира схемата на правата и задълженията, така че да
се увеличат очакванията на който и да било представителен
индивид (поне един), без да се нам аляват в същ ото време
очакванията на някои (поне един) други представителни инди­
види. Разбира се, тези промени трябва да се съгласуват с дру­
гите принципи. С други думи. при промяна в основната струк­
тура не ни е позволено да наруш аваме принципа за еднаква
свобода или изискването за достъпни постове. Това, което м о­
же да бъде променено, е разпределението на приходите и бла­
гата, както и начинът, по който организационните пълном о­
щия и различните други форми на власт регулират общите
действия. Съгласувано с ограниченията на свободата и дос­
тъпността, отпускането на основни блага може да се приспо­
соби за коригиране на очакванията на представителните инди­
види. Една конфигурация на основната структура е ефикасна,
когато не съществува начин да се промени разпределението
така, че да се увеличат перспективите на някои, без да нам але­
ят перспективите на други.
Ще приема, че същ ествуват много ефикасни конфигура­
ции на основната структура. Всяка от тях определя дадено раз­
пределение на облагите от общ ественото сътрудничество.
П роблемът е да се избира между тях, да се открие концепция
за справедливостта, която да изтъкне едно от тези ефикасни
разпределения и като справедливо. Ако успеем да направим

35 За прилож ението на критерия на П арето към системи о т общ ествени

правила виж J. М. Buchanan, „The Relevance o f Pareto O ptim ality,” Journal o f
Conflict Resolution, том 6 (1962), както и съвм естната му м онограф ия с G ordon
T ullock, The Calculus o f Consent (Ann A rbor, T he University o f M ichigan Press,
1962). При прилагането на този и други принципи за институции аз следвам
едно от полож енията в „Two C oncepts o f Rules," Philosophical Review, гом 64
(1955). Този начин на действие има меж ду другото предим ството да р азгр а­
ничава използването на принципите от ефектите на гласността. Виж §23, забе­
лежка 8.

90
 12. И н т ер п р ет а ц и и ни ат ория принцип

това, ще сме надхвърлили простата ефикасност - и все пак по

начин, съвместим с нея. Така е естествено да изпробваме идея­
та, че докато общ ествената система е ефикасна, няма причина
да се влияе от разпределението. Всички ефикасни конфигура­
ции в този случай се обявяват за еднакво справедливи. Разбира
се, това предположение би било нелепо по отношение на о т ­
пускането на определени стоки на известни индивиди. Никой
не би предположил, че от гледна точка на справедливостта е
безразлично дали на който и да било от група хора ще се слу­
чи да притежава всичко. Предположението обаче изглежда съ­
що толкова неприемливо и за основната структура. Може да
се получи така че при определени условия да не е възможна
значима реформа на робството без намаляване на очакванията
на някои представителни индивиди - например на поземлени­
те собственици, за които робството е ефикасно. Но при същ и­
те условия може да се случи и система на свободен труд да не
може да бъде променена без намаляване на очакванията на ня­
какъв представителен индивид, например на свободните р а ­
ботници, така че тази конфигурация е също толкова ефикасна.
По-общ о казано, нека предположим, че винаги когато общ ест­
вото е съответно разделено на класи, съществува възмож ност
за обобщ ение по отнош ение на всеки от представителните в
момента за него индивиди. Тези максими поне предоставят
много ефикасни позиции, защ ото никоя от тях не може да бъде
напусната с цел увеличаване на очакванията на който и да би­
ло от представителните индивиди, по отнош ение на които се
дефинира максимата. Така всяка от тези крайности е ефикасна,
по те несъмнено не м огат всичките да бъдат справедливи, а
също и равнопоставени. Тези забележки просто пренасят вър­
ху общ ествените системи ситуацията на разпределяне на спе­
цифични стоки между дадени индивиди, в която ефикасно е
разпределението, при което един индивид притежава всичко.
И така тези размиш ления доказват само това, което знаех­
ме през цялото време - т. е. че принципът на ефикасността не
може сам да служи като концепция за справедливост.36 С ледо­

36 Т ози факт е общ опризнат в икономиката на благоденствието, наприм ер

когато се твърди , че еф икасността трябва да се уравновесява от безп ри страс­
тността. Виж наприм ер T ibor Scitovsky, Welfare and Competition (London.
G eorge Allen and Unwin, 1952), стр. 60-69, и I. M. D. L ittle,/! Critique o f Welfare
Economics. 2-po издание (Oxford, The C larendon Press, 1957), гл. VI, особено

91
Глини II. П ри н ц и п и т е на сп ри ведли вост т а

вателно той трябва да бъде допълнен по някакъв начин. В сис­

тем ата на естествена свобода принципът на ефикасността е ог­
раничен от определени основни институции. Когато са удов­
летворени изискванията на тези ограничения, всяко получено
ефикасно разпределение се приема като справедливо. С исте­
мата на естествена свобода избира ефикасното разпределение
приблизително по следния начин. Да предположим, че знаем
от икономическата теория как при стандартните допускания,
определящ и конкурентното пазарно стопанство, приходите и
благата ще бъдат разпределяни по ефикасен начин, резултати­
те от който във всеки период от време се определят от първо-
началното разпределение на активи - т. е. от първоначалното
разпределение на приходи и блага, а също и на природни та ­
ланти и способности. При всяко първоначално разпределение
се постига определен ефикасен резултат. По такъв начин се
оказва, че ако трябва да приемем резултата за справедлив, а не
просто като ефикасен, ние трябва да приемем основата, служе­
ща за определяне на първоначалното разпределение на активи
във времето.
В системата на естествена свобода първоначалното разп­
ределение се регулира от конфигурациите, залегнали в концеп­
цията за кариера, достъпна за таланти (дефинирана по-рано).
Тези конфигурации предполагат като основа еднаква свобода
(както е дефинирана от първия принцип) и свободна пазарна
икономика. Те изискват ф ормално равенство на възмож ности­
те поради това, че всички им ат едни и същи законни права на
достъп до всички престижни обществени постове. Но тъй като
не се прави усилие за запазване на равенство или сходство иа
социалните условия, освен доколкото това е необходимо за за­
пазване на изискваните основни институции, първоначалното
разпределение на активи за всякакъв период от време е силно
повлияно от случайности с природен и социален характер. С ъ ­
щ ествуващ ото разпределение на приходите и благата напри­
мер представлява кумулативен ефект от предишни разпределе­
ния на природни заложби - т. е. на природни таланти и спо­
собности, тъй като те са били развити или оставени нереали­
зирани, а употребата им облагодетелствана или не от социал-

стр. 112-116. Виж забележ ките на Сен относно ограниченията за принципа на

ефикасността. Collective Choice and Social Welfare, стр. 22, 24-26, 83-86.

92
 12. И н т ер п р ет а ц и и па вт ори я принцип

пп обстоятелства и такива случайности като инциденти и къс­

мет. Интуицията подсказва, че най-очевидната несправедли­
вост в систем ата на естествена свобода е тази, която позволя­
ва несъответно повлияване на дяловете от тези фактори, то л ­
кова спорни от етична гледна точка.
Л ибералната интерпретация - така като аз ще се позова­
вам на нея - се опитва да коригира това, като прибавя към
изискването талантите д а имат достъп до кариера и условията
на принципа за реално равенство на възможностите. Идеята
гук е, че постовете трябва не само да са формално достъпни,
по и чс всички трябва да имат реална възмож ност да ги зае­
мат.
На пръв поглед не е ясно какво се цели, но ние бихме мог-
п: да кажем, че индивидите със сходни способности и умения
I рябва да им ат и сходни житейски шансове. Ако приемем по-
определено, че съществува разпределение на природни залож ­
би, то индивидите с еднакво ниво на талант и способности, ко-
пто притежават и еднакво желание да ги използват, трябва да
имат еднакви перспективи за успех независимо от първоначал-
пото им м ясто в общ ествената система - т. е. без оглед на кла­
сата, от която произлизат. Във всички обществени слоеве
Iрябва да същ ествуват приблизително еднакви перспективи за
придобиване на култура и постижения за всички със сходни
мотивация и надареност. Очакванията на индивидите с еднак­
ви способности и стремежи не трябва да бъдат повлиявани от
социалния им произход.37
Л ибералната интерпретация па двата принципа следова­
телно се стреми да смекчи влиянието на случайностите от со­
циален и природен характер върху разпределението на дялове-
10. За постигане на тази цел е необходимо да се вклю чат и
други условия в основната структура върху общ ествената сис­
тема. Структурите на свободния пазар трябва да се поставят в
рамките на политически и юридически институции, които да
регулират общ ите тенденции на икономическите явления и да

Т ова определение следва предлож еното от Сиджуик в The M ethods o f

I'lltics, стр. 285 блж. Виж същ о R. Н. Tawney, Equality (L ondon, G eorge Allen
.ind Unwin, 1931), гл. II, раздел II; и B. A. O. W illiams, „The Idea of Equality,” в
I’hilosophy, Politics, and Society, под редакцията на Peter Laslett и W. G.
Kunciman (Oxford, Basil Blackwell, 1962), стр. 125 и сл.

93
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е па сп раведли вост т а

съхраняват социалните условия, необходими за реалното р а ­

венство на възможностите. Елементите на тази структура са
достатъчно познати, макар че може би си струва да се при­
помни значението на предотвратяването на извънредни нат­
рупвания на собственост и богатства и на поддърж ането на
еднакви възможности за всеобщо образование. Ш ансовете за
придобиване на културни знания и умения не трябва да зависи
от класовата принадлежност, така както и образователната
система - независимо дали става въпрос за обществени и час­
тни училища - трябва да бъде предназначена да премахва кла­
совите бариери.
Макар че либералната концепция явно изглежда за пред­
почитане в системата на естествена свобода, интуицията под­
сказва, че тя все пак има недостатъци. От една страна, дори
ако отстранява напълно влиянието на случайностите от социа­
лен характер, тя все пак позволява разпределението на благата
и приходите да се определя от разпределението на способ­
ности и таланти по рождение. Съответните дялове се раздават
според изхода на природната лотария в границите, допустими
от основните конфигурации, а този изход е спорен от етична
гледна точка. Н ям а повече основания да се позволи разпреде­
лението на приходите и благата да се определя от разпреде­
лението на природни заложби, а не от случайности с истори­
чески и социален характер. Освен това принципът за реални
възможности може да бъде осъществен само непълно, поне
докато съществува институцията семейство. Степента, до коя­
то природн-ите способности се развиват и осъщ ествяват, се по­
влиява от всякакви обществени условия и класови нагласи. Д о­
ри готовността да се полагат усилия, да се опитва и по такъв
начин да се печели признание в обикновения смисъл на думата
сама по себе си е зависима от щ астливото семейство и соци­
алните обстоятелства. Практически е невъзможно да се га­
р антират равни шансове за постижения и придобиване на кул­
тура за еднакво надарените и следователно ние можем да по­
искаме да възприемем принцип, който признава този факт и
същ о така изглажда спорните влияния на сам ата природна л о ­
тария. Това, че либералната концепция не може да направи
желаното, ни окуражава да потърсим друга интерпретация на
двата принципа на справедливостта.

94
 12. И н т ер п р ет а ц и и ни вт ори я принцип

11реди да преминем към концепцията за демократичното

равенство, трябва да отбележим тази за наследствената ари-
п о крац и я. С този възглед не се прави никакъв опит да се
регулират случайностите от социален характер свръх изисква­
не ю за ф ормално равенство на възможностите, но предим-
г I им ia за индивиди с повече природни дарби трябва да бъдат
ограничени до онези, които повиш ават благосъстоянието на
и:ш бедните обществени слоеве. А ристократичният идеал се
прилага за система, която е отворена - поне от юридическа
I ледна точка, а по-доброто положение на облагодетелстваните
hi пея се счита за справедливо само ако по-нископоставените
Itiixa имали по-малко, ако се даде по-малко на високопоста-
иепите.38 По такъв начин идеята за noblesse oblige се вписва в
концепцията за наследствената аристокрация.
И така както либералната концепция, така и тази за
наследствената аристокрация не са непоклатими, защ ото, ако
дори само веднъж сме заторм озени от влиянието на случа­
йности от социален характер или природен ш анс върху опре­
делянето на дяловете, ние сме задължени -- след като си дадем
сметка за това - да се съобразявам е с влиянието на другите.
( )т етична гледна точка двете изглеждат еднакво спорни, така
че колкото и да се отдалечавам е от системата на естествена
( побода, ние не можем да бъдем начаса удовлетворени от д е­
мократичната концепция.
Тази концепция аз все ощ е не съм обяснил, ощ е повече че
никоя от предш естващ ите забележки не представлява доказа-
1слство за тази концепция, тъй като в една теория за договора
всички доказателства - строго погледнато - трябва да се пре­
дставят предвид на това, какъв избор би било разумно да се
направи в изходната позиция. Тук обаче аз съм заинтересован
ла подготвя почвата за предпочитаната интерпретация на два-
то
Тази форм улировка на аристократичния идеал е взета от описанието на
приет окрацията от С антаяна в гл. IV на Reason and Society (New Y ork. C harles
Si'iibner, 1905), стр. 109 и сл. Т ой наприм ер казва, че „един аристократичен
режим м ож е д а бъде оправдан сам о о т разш иряването на ползата и в случай
че, ако се д ад е по-м алко на високопоставените, тези под тях биха придобили
inI м алко”. Задълж ен съм на Р о б ъ р т Роудс, който ми посочи, че наслед-
| ш е п а т а аристокрация е възм ож на интерпретация на двата принципа на
■нраведливостта и че една съвърш ена ф еодална система същ о би м огла да се
ш п п а д а осъщ естви принципа на разликата.

95
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е на сп раведли вост т а

та принципа, така че двата критерия - особено вторият - да не

се сторят на читателя прекалено ексцентрични или странни.
Опитал съм се да покажа, че след като вече сме се опитали да
открием такова тяхно описание, което да третира всеки като
равноправна и етична личност и да не определя индивидуал­
ните дялове от изгодите и бремето на общ ественото сътрудни­
чество според общ ественото положение или сполуката в при-
родната лотария, става ясно, че демократичната интерпрета­
ция е най-добрият избор между четирите възможности.
С тези забележки в качеството на предговор сега прем и­
навам към тази концепция.

13. Демократично равенство

и принципът на разликата

С поред таблица 1 демократичната интерпретация се пос­

тига чрез комбиниране на принципа за равните възможности с
принципа за разликата.
Вторият принцип премахва неопределеността на принци­
па за ефикасността посредством определяне на особена пози­
ция, от която трябва да се преценява социалното и икономи­
ческото неравенство на основната структура. К ато приемем за
дадена мреж ата о г институции, изисквани от еднаквата свобо­
да и принципното равенство на възможностите, по-големите
очаквания на индивидите с по-добро положение са справедли­
ви само ако са част от схема, увеличаваща очакванията на най-
малко облагодетелстваните членове на общ еството. Интуитив-
ната идея е, че общ ественото устройство не трябва да утвърж ­
дава и осигурява по-привлекателни перспективи на индивиди­
те с по-добро положение, освен ако това не е от полза за по-
малко сполучилите. (Вж. обсъж дането на принципа на разли ­
ката, което следва.)

П Р И Н Ц И П НА Р А З Л И К АТ А

Да приемем, че кривите на индиферентност сега предста­

вят начини на разпределение, които се оценяват като еднакво

96
 13. Д ем о к р а т и ч н о р а ве н с т во и принципът па р а зл и к а т а

справедливи. В такъв случай принципът на разликата е твърде

сгалитарна концепция, в смисъл че, освен ако не съществува
о ко ва разпределение, което да подобрява положението и на
цмамата (ограничавайки се за простота до случая с двама ин-
цпвиди), за предпочитане е разпределението поравно.

Кривите на индиферентност приемат ф ормата, изобразе­

на па фиг. 5. Тези криви всъщ ност са съставени от вертикални
п хоризонтални линии, които се пресичат под прав ъгъл при
пинията, склю чващ а ъгъл от 45" (като пак предполагаме ин-
герперсонална обща интерпретация на’ осите). Няма печалба
hi гледна точка на принципа за разликата независимо колко е
подобрено положението на всеки от индивидите, освен ако и
другият печели. Да предположим, че х| е пай-облагодетелства-
пият представителен индивид в основната структура. При уве­
личаване на очакванията му се увеличават и перспективите на
най-малко облагодетелствания индивид х,. Нека кривата О Р на
фиг. 6 представя приноса към очакванията на х, в резултат на
по-големите очаквания на х(. Изходната точка О представя хи­
потетичното състояние, в което всички социални основни цен­
ности се разпределят поравно. И така кривата ОР се намира
винаги под линията, склю чващ а ъгъл от 45”, тъй като х е вина-
| п в по-добро положение. Така единствените значими части от
кривите на индиферентност са намиращ ите се под тази линия
п затова горната лява част от фиг. 6 не е начертана. Очевидно
изискванията на принципа за разликата са напълно удовлетво­
рени само когато кривата ОР е просто тангенциална на най-
високо разположената крива на индиферентност, до която се
докосва. На фиг. 6 това е точка а.
Забележете, че кривата на приноса ОР предполага дефи­
нираното от основната структура общ ествено сътрудничество

97
Глина II. П ри н ц и п и т е на сп раведли вост т а

да е взаимоизгодно. То вече не е въпрос на хитруване с опре­

делено количество стоки. Нищо не се губи същ о така, ако е не­
възможно точното сравнение на ползата за отделните индиви­
ди. Д остатъчно е да се идентифицира най-малко облагодетел­
стваният индивид и да се определят рационалните му предпо­
читания.

П о-м алко егалитарен от принципа на разликата и може

би по-приемлив на пръв поглед е един възглед, при който ли­
ниите на индиферентност за начините на справедливо разпре­
деление (или за всички разглеждани неща) са гладко изпъкна­
ли спрямо началото, както е показано на фиг. 7. Кривите на
индиферентност за функциите на социално благосъстояние
често се изобразяват по този начин. Тази ф орма на кривите е
израз па факта, че тъй като всеки от индивидите печели по о т­
ношение на другия, бъдеш ата полза за него става по-малоцен-
на от социална гледна точка.
От друга страна, един застъпник на класическия утилита-
ризъм не се интересува как се разпределя константна сума от
облаги. Той прибягва до равенството само за да разреши
проблемите. Ако става въпрос за повече от двама души, ути-
литарнитс линии на индиферентност са прави линии, перпен­
дикулярни на линията, сключваша ъгъл от 45". Тъй като обаче
Xj и х, са представителни индивиди, печалбите им трябва да се
преценяват според броя на индивидите, които всеки от тях
представя. След като вероятно х, представя повече индивиди
от х(, линиите на индиферентност стават гю-хоризонтални,
както се вижда на фиг. 8. Съотнош ението между броя на обла­
годетелстваните и броя на ош етените определя наклона на те-

98
 13. Д ем о к р а т и ч н о р а ве н с т во и принципът на р а зл и к а т а

(и прави линии. Прокарвайки същата крива на приноса като

преди, ние виждаме, че най-доброто разпределение от утили-
гарна гледна точка се постига в точката, която е разположена
извън точка Ь, в която кривата ОР достига своя максимум. Тъй
като принципът на разликата избира точка b и тя е разполож е­
на винаги наляво от а, при равни други условия утилитариз-
мът допуска по-голямо неравенство.
Като илю страция за принципа на разликата разгледайте
разпределението на дохода между социалните класи. Нека
предположим, че с групите различните доходи корелират с
представителни индивиди, чрез очакванията на които можем
да преценяваме разпределението. И така произлизащ ите от
средата на предприемаческата класа в основано върху часгна-
та собственост демократично общество им ат - да речем - по­
добри перспективи от тези, които произхождат от класата на
неквалифицираните работници. Изглежда вероятно това да се
окаже вярно дори когато сега съществуващ ите социални несп­
раведливости бъдат премахнати. Какво в такъв случай може
евентуално да оправдае подобен вид изходно неравенство в
жизнените перспективи? С поред принципа на разликата то е
оправдано само ако разликата в очакванията е от полза на
представителния индивид в най-лошо положение - в случая
представителния неквалифициран работник. Н еравенството в
очакванията е допустимо само ако намаляването му би поста­
вило работническата класа в ощ е по-лош о положение. По об­
що мнение, като се приеме допълнението към втория принцип,
третиращо достъпните постове, и принципът на свободата
изобщо, предоставените на предприемачите по-големи очаква­
ния ги насърчават да върш ат неща, увеличаващи дългосрочни­
те перспективи на работническата класа. Техните по-добри
перспективи действат стимулиращ о, така че икономическите
процеси са по-ефикасни, нововъведенията се внедряват по-
бързо и т. н. В крайна сметка последващ ите материални обла­
ги се разпределят в цялата система, а същ о и в групата на на
най-малко облагодетелстваните. Аз няма да отчитам до каква
степен тези неща са верни. Същ ественото е, че трябва да се
докаже нещо от този род, за да бъде справедливо според
принципа на разликата това неравенство.
Сега ще направя няколко забележки относно този прин­

99
Глина II. П ри н ц и п и т е па сп раведл и вост т а

цип. Първо, при прилагането му трябва да се прави разграни­

чение между два случая. При първия случай очакванията на
най-малко облагодетелстваните всъщ ност са максимално уве­
личени (разбира се, при споменатите ограничения). Никакви
промени в очакванията на по-добре поставените не м огат да
подобрят положението на тези, които са най-зле. Н ай-доброто
устройство постига това, което аз ще нарека съвърш ено спра­
ведлива схема. При втория случай очакванията на всички, кои­
то са в по-добро положение, поне допринасят за благосъстоя­
нието на по-несполучилите. Т. е. ако техните очаквания бъдат
намалени, перспективите на най-малко облагодетелстваните
също биха намалели. М аксимумът обаче все пак не е постиг­
нат. П о-големите очаквания на по-облагодетелстваните дори
биха увеличили очакванията на индивидите в най-неблагопри-
ятно положение. Аз бих казал, че такава схема е изцяло спра­
ведлива, но не е най-доброто справедливо устройство. Една
схема е несправедлива, когато по-големите очаквания - едно
или повече от тях - са прекалени. Ако тези очаквания бъдат
намалени, положението на най-малко облагодетелстваните би
се подобрило. Доколко едно устройство е несправедливо, за­
виси от това, доколко са прекалени по-високите очаквания и
до каква степен зависят от нарушаването на другите принципи
на справедливостта, например този за принципното равенство
на възможностите. Аз обаче няма да правя опит да определям
с някакъв точен м етод степента на несправедливостта. С ъщ ес­
твеното е да се отбележи тук, че макар принципът на разлика­
та да е - строго погледнато - умножаващ принцип, същ еству­
ва значителна разлика между случаите, които не попадат в об­
сега на най-доброто устройство. Общ еството трябва да се
опита да избегне областта, в която страничните приноси на
индивидите в по-добро положение са отрицателни, тъй като
при равни други условия това изглежда по-голям недостатък в
сравнение с отпадането от най-добрата схема, когато тези
приноси са положителни. П о-голямата разлика между богати
и бедни дори поставя последни те I» по-лошо положение, а това
нарушава принципа за взаимна изгода, както и дем ократично­
то равенство (§17).
И ма и нещо друго. Видяхме, че системата на естествена
свобода и либералната концепция се опитват да надхвърлят

100
 13. Д ем о к р а т и ч н о р а в е н с т в о и принципът на разли ки т е

принципа на ефикасността, като нам аляват обсега му на дейс-

| пие, ограничавайки го чрез определени основни институции и
оставяйки останалото на чистата процедурна справедливост.
Демократичната концепция поддържа, че макар на чистата
процедурна справедливост да може да се разчита поне до из­
вестна степен, начинът, по който предиш ните интерпретации
правят това, оставя твърде много място за случайности от со­
циален и природен характер. Трябва обаче да бъде отбелязано,
че принципът на разликата е съвместим с принципа на ефикас­
ността, защ ото, когато изискванията на първия са напълно
удовлетворени, наистина е невъзможно да се постави който и
па било представителен индивид в по-добро положение, без да
се влоши положението на друг, а именно на най-малко
облагодетелствания представителен индивид, чиито очаквания
I рябва да бъдат максимално увеличени. По такъв начин спра­
ведливостта се дефинира така, че да е съвм естима с ефикас­
ността - поне когато изискванията на двата принципа са изця­
ло удовлетворени. Разбира се, ако основната структура е несп­
раведлива, тези принципи ще узаконят промени, които могат
да намалят очакванията на някои от индивидите в по-добро
положение; следователно демократичната концепция не е съв­
местима с принципа на ефикасността, ако този принцип озна­
чава, че са допустими само такива промени, които подобряват
перспективите на всички. С праведливостта има предимство
пред ефикасността и изисква промени, които не са ефикасни в
гози смисъл. С ъвм естим ост има само в смисъл че една съвър­
шено справедлива схема е същ о ефикасна.
Сега мож ем да разгледам е едно усложнение, засягащ о
значението на принципа за разликата. Прието бе за дадено, че
ако са удовлетворени изискванията на принципа, ползата е
всеобща. Един очевиден аспект на този постулат е фактът, че
положението на всеки индивид се подобрява по отношение на
първоначалната схема на равенство. Ясно е обаче, че нищо не
зависи от възмож ността да идентифицираме тази първоначал-
па схема; всъщ ност това, колко добре са поставени индивиди-
ге в обсъж даната ситуация, не играе съществена роля в прила-
I а пето на принципа за разликата. Ние просто увеличаваме
максимално очакванията на индивидите в най-малко привиле-
| ированото положение, зачитайки изискваните ограничения.

101
Г л а ва //. П ри н ц и п и т е на сп раведл и вост т а

Дотогава докато този начин на действие води до подобрение

за всички (както вече приехме), пресметнатите печалби от си­
туацията на хипотетично равенство са несъществени, ако не и
до голяма степен невъзможни за удостоверяване. Възможно е
обаче да има и друг аспект, в който всеки е облагодетелстван,
когато се удовлетворяват изискванията на принципа за разли­
ката - поне в случай че направим някои естествени допуска­
ния. Нека предположим, че неравенството в очакванията са ве­
рижно свързани: т. е. ако едно облагодетелстване има за ре­
зултат увеличаване на очакванията в най-неблагоприятната
позиция, то увеличава очакванията във всички междинни пози­
ции. Например ако по-големите очаквания на предприемачите
облагодетелстват неквалифицирания работник, те са от полза
и за този със средна квалификация. Забележете, че верижното
свързване не казва нищо за случая, при който най-малко
облагодетелстваният не печели, така че то не означава групово
придвижване на всички ефекти. Да приемем освен това, че
всички очаквания са тясно свързани: т. е. че не е възможно да
се увеличат или нам алят очакванията на всеки друг представи­
телен индивид, особено тези на най-малко облагодетелства­
ния. Не съществува - така да се каже - произволна обвърза­
ност в начина, по който очакванията се поддържат. И така при
тези допускания съществува аспект, в който всеки има полза,
когато са удовлетворени изискванията на принципа на разли­
ката, защ ото представителният индивид в по-добро положе­
ние при всяко двустранно сравнение печели от предложените
му облаги, а индивидът в по-лош о положение печели от при­
носите, създавани от това неравенство. Разбира се, възможно е
тези условия и да не са валидни. Тогава обаче индивидите в
по-добро положение не трябва да имат право на вето върху
облагите, достъпни за най-малко облагодетелстваните. Ние
все пак трябва да увеличаваме максимално очакванията на
най-ощ етените индивиди. (Виж придружаващ ото обсъж дане на
верижното обвързване.)

ВЕ РИ Ж Н О ОБВЪРЗВАНЕ

Приемете за улеснение, че има трима представителни ин­

дивида. Нека х, е най-облагодетелстваният, а х, най-малко об ­

102
 13. Д ем о к р а т и ч н о р а ве н с т во и принципът на р а зл и к а т а

лагодетелстваният, като х, е по средата. Нека очакванията на

X! бъдат нанесени по протежението на хоризонталната ос, а
очакванията на х, и х3 по протежението на вертикалната ос.
Кривите, показващи приноса на най-облагодетелствания спря­
мо другите групи започват в началото като хипотетична пози­
ция на равенство.
Освен това съществува максимална печалба, позволена на
най-облагодетелствания въз основа на предположението, че
дори ако принципът на разликата би я допуснал, биха същ ест­
вували несправедливи влияния върху политическата система и
т. н., изключени според правилото за предим ството на свобо­
дата.
П р и н ц и п ъ т на р азл и к а та и збира точ ки те, в които кр и ­
вата за х3 д о сти га своя м акси м у м - н ап р и м ер точка а на
фиг 9.

Верижното обвързване означава, че във всяка точка, в коя­

то кривата х3 нараства надясно, кривата х, същ о нараства как­
то в интервалите наляво от точките а и b на фиг. 9 и фиг. 10.
Верижното обвързване не казва нищо за случая, в който крива­
та х3 спада надясно както в интервала надясно от точка а на
фиг. 9. К ривата х, може както да нараства, така и да намалява
(както е показано от пунктираната линия х',). Верижното об ­
вързване не е валидно надясно от точка b на фиг. 10.
И нтервалите, в които и двете криви х, и х3 нарастват, оп­
ределят интервалите на положителни приноси. Всяко прид­
вижване надясно увеличава средните очаквания (средната по­
лезност, ако полезността се измерва чрез очакванията), а също
така удовлетворява и изискванията на принципа за ефикас­
ността като критерий за промяна - т. е. точките вдясно подоб­
ряват положението на всеки.

103
Глини II. П ри н ц и п и т е на сп р а ведли во ст т а

На фиг. 9 средните очаквания м огат да нарастват зад точ­

ка а, макар че очакванията на най-малко облагодетелстваните
намаляват. (Това зависи от сравнителните оценки на трите
групи). П ринципът на разликата изключва такава възможност
и избира точка а.
Тясната обвързаност означава, че няма интервали от типа
плато кривите за х, и х3. Във всяка точка и двете криви или на­
растват, или спадат. Всички изобразени криви са тясно обвър­
зани.
Аз няма да изследвам вероятността за валидността на ве­
рижното обвързване и тясната обвързаност. П ринципът на
разликата не заяиси от удовлетворяването на изискванията за
тези отношения. Все пак може да се отбележи, че когато при­
носите на по-привилегированите позиции по принцип се разп­
ределят в цялото общ ество и не се ограничават до определени
слоеве, изглежда правдоподобно да има полза и за междинни­
те класи, ако на такава се радват и най-малко облагодетел­
стваните.
Освен това едно ш ироко разпространение на облагите се
благоприятства от две свойства на институциите - и двете
илю стрирани от основната структура: първо, те са установени
за осъщ ествяване на определени основни интереси, общи за
всички; и, второ, службите и длъж ностите са достъпни за
всички. По такъв начин изглежда вероятно привилегиите и
пълном ощ ията на законодателите и съдиите да подобряват
положението на гражданите по принцип, ако те подобряват -
да речем - положението на най-малко облагодетелстваните.
Верижното обвързване често може да се окаже валидно,
ако са удовлетворени изискванията на другите принципи на
справедливостта. Ако това е така, мож ем да наблю даваме как
в границите на областта на положителни приноси (областта, в
която облагите за всички индивиди в благоприятни позиции
увеличават перспективите на най-малко сполучилите) всяко
движение, целящ о съвърш ено справедливо устройство, увели­
чава средното благосъстояние и подобрява очакванията на
всеки.
При тези специални допускания принципът на разликата
притежава същ ите практически следствия, както и принципите

104
 13. Д е м о к р а т и ч н о р а ве н с т во и принципът на р а зл и к а т а

за средната полезност и ефикасност. Разбира се, ако верижно­

то обвързване рядко е валидно и тези случаи не са от значение,
това съвпадение между принципите е само лю бопитен факт.
Ние обаче често предполагаме, че в рамките на справед­
ливи обществени учреждения наистина се извършва нещо по-
добно на общо разпространение на печалбите, поне в д ъ л ­
госрочен план. Ако това е истина, направените забележки по­
казват как принципът за разликата може да опише тези по-
познати понятия като специални случаи. Остава обаче да се
докаже, че споменатият принцип е по-фундаментален от етич­
на гледна точка.
И м а и ощ е едно усложнение. П риема се, че тясната об ­
вързаност на свой ред опростява формулирането на принципа
за разликата. Близко до ума е (доста е вероятно и практически
важно), че най-малко облагодетелстваните не са засегнати по
един или друг начин от известни промени в очакванията на
по-добре поставените, макар че промените носят полза на
други. При случаи от подобен род тясната обвързаност отпада
и за да обхванем ситуация та, ние можем да дадем израз на по-
общ принцип по следния начин: в основна структура с п съ от­
ветни представителни индивиди най-напред се увеличават
максимално очакванията на представителния индивид в най-
лош о положение; на второ място с цел еднакво благосъстоя­
ние на представителния индивид в най-лош о положение се
увеличава максимално благосъстоянието на втория по тази
скала представителен индивид и т. н. до последния случай,
при който с цел еднакво благосъстояние на всички предш ест­
ващи п-1 представителни индивиди се увеличава м аксимално
благосъстоянието на представителния индивид в най-добро
положение.
М оже да разглеж даме това като лексикален принцип на
разликата.39 Аз обаче винаги ще използвам принципа на раз­
ликата в по-простата му форма и в такъв случай (като резул­
тат от обсъж данията в последните няколко раздела) вторият
принцип трябва да се разбира по следния начин.

-5Q
По този въпрос виж Sen, Collective Choice and Social Welfare, crp. 138 и
сл.

105
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е па сп раведл и вост т а

С оциалното и икономическото неравенство трябва да

бъде така уредено, че да бъде както (а) от най-голяма полза за
най-малко облагодетелстваните, така и (б) свързано със служ­
би и длъжности, достъпни за всички при условия на принцип-
но равенство на възможностите.
Накрая трябва да се забележи, че принципът на разликата
или изразяваната от него идея може лесно да се приспособи
към общ ата концепция за справедливостта. Всъщ ност общ ата
концепция представлява просто принцип на разликата, п рило­
жен към всички основни ценности (в това число свободата и
възможностите), и по такъв начин вече не е ограничаван от
други части на специалната концепция.
Това е очевидно от предиш ното кратко обсъждане на
принципите за справедливостта. Тези принципи в сериен ред
са - както ще подчертавам отново и отново - формата, която
общ ата концепция приема накрая с подобряването на социал­
ните условия.
Този въпрос се свързва с въпроса за предимството на
свободата, който ще обсъдя по-късно (§§39, 82). Засега е д ос­
татъчно да се отбележи, че в една или друга ф орма принципът
на разликата е основен във всяко отношение.

14. Принциино равенство на възможностите и

чиста процедурна справедливост

Бих искал сега да ком ентирам втората част на втория

принцип, която отсега нататък трябва да бъде разбирана като
либерален принцип за равенство на възможностите. Тя сл ед о­
вателно не трябва да се смесва с понятието за възмож ност за
кариера на талантите, нито пък трябва да се забравя, че след
като е свързана с принципа на разликата, последиците й са
доста различни от либералната интерпретация на двата прин­
ципа, взети заедно. В частност ще се опитам да покажа по-на­
татък (§17), че този принцип избягва възражението, че води до
общ ество на заслужилите. Тук искам да разгледам няколко
други м омента, особено връзката му с идеята за чистата про­
цедурна справедливост.
Първо обаче трябва да отбележа, че основанията да се

106
 14. П ри н ц и п п о р а ве н с т во на въ зм о ж н о ст и т е .

изисква достъп до постовете не се дълж ат единствено или д о ­

ри главно на ефикасността.
Не съм поддърж ал тезата, че службите трябва да бъдат
достъпни, ако трябва всички да имат полза от дадено устройс­
тво, тъй като може да има начин да се подобри положението
на всеки посредством прехвърляне на определени п ълном о­
щия и облаги от тези служби въпреки факта, че някои групи са
изключени от тях. М акар че достъпът е ограничен, вероятно
тези служби все пак м огат да привличат изключителни тал ан ­
ти и да насърчават по-доброто функциониране. П ринципът за
достъпните постове обаче забранява това. Той изразява убеж­
дението, че ако някои места не са достъпни на принципна о с­
нова за всички, останалите извън тях биха били в правото си
да се чувстват несправедливо третирани дори ако им ат полза
от по-големите усилия на онези, които са допуснати да ги зае­
мат. Техните оплаквания биха били оправдани не само защ ото
са изключени от определени външни награди на службата като
богатство и привилегии, но и защ ото са лишени от преживява­
нето за собствена реализация, идващ о от умелото и предано
изпълнение на обществени задължения. Те биха били лишени
от една основна ф орма на човешки ценности.
Вече казах, че основната структура е главният обект на
справедливостта. К акто видяхме, това означава, че първият
проблем на разпределението е възлагането на основните права
и задължения и регулирането на социалното и икономическо
неравенство заедно с основаните върху него законни очаква­
ния. Разбира се, всяка етическа теория признава значението на
основната структура като обект на справедливостта, но не
всички теории разглеж дат значението й по един и същ начин.
В теорията за справедливостта като равнопоставеност общ ес­
твото се тълкува като начинание на съдружници с цел взаимна
изгода. Основната структура е обществена система с правила,
определящ и схема от мероприятия, която кара хората да дейс­
тват съвместно по такъв начин, че да произвеждат по-голямо
количество блага, и която признава на всеки определени пре­
тенции за дял от постъпленията. Всичко, което върши даден
индивид, зависи от това, на което ще му дадат право общ ест­
вените правила, а онова, на което индивидът има право, зави­
си от това, което върши. П оследвалото разпределение се п ос­

107
Глини II. П р и ч и н н и т е uu сп раведли вост т а

тига посредством удовлетворяване на претенциите, определе­

ни от предприетото от индивидите в светлината на тези закон­
ни очаквания.
Скицираните съображения внушават идеята да се третира
въпросът за дяловете при разпределението като проблем на
чистата процедурна справедливост.40 Интуитивната идея е да
се планира общ ествената система така, че резултатът да е
справедлив при всички положения - поне докато е в определе­
ни граници. Понятието за чиста процедурна справедливост се
разбира най-добре при сравнение с понятията за съвърш ената
и несъвърш ената процедурна справедливост. Да разгледаме
най-простия случай на справедливо разделяне за илюстрация
на първото от тях. Няколко души трябва да си разделят един
кейк: приемайки, че принципно е разпределението поравно,
коя процедура (ако изобщ о има такава) би довела до този ре­
зултат? К ато оставим настрана техническите подробности,
очевидното разрешение е един да раздели кейка и да вземе
последното парче, а другите да вземат своите преди него. Той
ще раздели кейка поравно, тъй като по такъв начин си осигу­
рява най-големия възможен дял. Този пример илю стрира две­
те характерни черти на съвърш ената процедурна справедли­
вост. Първо, налице е независим критерий за това, какво е
справедливо разделяне - критерий, дефиниран отделно и пре­
ди процедурата, която трябва да се следва. И, второ, възмож ­
но е да се изработи процедура, която със сигурност ще даде
желания резултат. Разбира се, в случая са направени някои
предположения, например че избраният индивид може да раз­
дели кейка поравно, желае толкова голямо парче, колкото м о ­
же да получи, и т. н. Но ние можем да игнорирам е тези под­
робности. С ъщ ественото е това, че са налице независим стан­
дарт за определяне на справедливия резултат и процедура, во­
деща със сигурност към него. С ъвсем ясно е, че съвърш ената
процедурна справедливост е рядка - ако не и невъзможна - в
случаи, представляващ и голям практически интерес.

40 За принципно обсъждане на процедурната справедливост виж Brian

Barry, Political Argument (London, Routledge and Kegan Paul, 1965), гл. VI. От­
носно проблема за принципното разпределение виж R. D. Luce и Howard
Raiffa, Gaines and Decision (New York, John Wiley and Sons, Inc. , 1957), стр.
363-368; и Hugo Steinhaus, „The Problem o f Fair Division,” Economctrica. том 16
(1948),

108
 14. П ри н ц и п н о р а в е н с т в о па въ зм о ж н о ст и т е .

Н есъвърш ената процедурна справедливост се илю стрира

от криминалния процес. Ж еланият изход е обвиняемият да бъ­
де признат за виновен само ако е извърш ил нарушението, за
което е обвинен. С ъдебната процедура е замислена да търси и
да установи истината в това отношение. Изглежда обаче не­
възможно да се съставят ю ридическите правила така, че вина­
ги да водят до верен резултат. Теорията на съдопроизводство­
то проучва кои процедури, нравила за свидетелски показания и
т. н. вероятно най-добре служат на тази цел в съгласие с дру­
гите цели на закона. М оже с основание да се очаква, че различ­
ни варианти за изслушване на случаи при различни обстоятел­
ства ще доведат до правилния резултат - невинаги, но поне в
повечето случаи. С ледователно един процес е пример за несъ­
вършена процедурна справедливост. До погрешен изход може
да се стигне дори ако законът се следва грижливо, а заседани­
ята се ръководят безпристрастно и по подходящ начин. Невин­
ният може да бъде обявен за виновен, а виновният да бъде о с­
вободен. В подобни случаи говорим за провал на справедли­
востта: несправедливостта произтича не от човешки недоста­
тък, а от случайно стечение на обстоятелства, които противо­
речат на целта на ю ридическите правила. Х арактерната черта
па несъвърш ената процедурна справедливост е това, че макар
да е налице независим критерий за правилния резултат, не съ ­
ществува приемлива процедура, която със сигурност да води
до него.
За разлика от нея чиста процедурна справедливост е на­
лице тогава, когато липсва независим критерий за правилния
резултат: вместо това съществува правилна или справедлива
процедура и изходът е същ о така правилен или справедлив -
какъвто и да е той, - при условие че процедурата е следвана
по подходящ начин. Тази ситуация се илю стрира от хазарта.
Лко няколко души разиграят поредица о г честни залози, р аз­
пределението на парите след последния от тях е честно или
поне не нечестно, каквото и да е това разпределение. Тук прие­
мам, че честни залози са тези, при които има нулеви очаква­
ния за печалба, които са направени доброволно, при които ни­
кой не лъже и т. н. П роцедурата на залагане е честна и приета
доброволно при справедливи условия. По такъв начин обусла­
вящите обстоятелства определят справедлива процедура. И

109
Глини II. П ри н ц и п и т е па сп раведл и вост т а

така всякакво разпределение на парите, прибавени към първо­

началния залог на всички играчи, би могло да се получи от по­
редица честни облози. В този смисъл всяко от тези конкретни
разпределения е еднакво справедливо. Отличителна черта на
чистата процедурна справедливост е това, че процедурата за
определяне на справедливия резултат действително трябва да
се извърши, защ ото в тези случаи не съществува независим
критерий, във връзка с който даден изход може да се определи
за справедлив. Очевидно ние не можем да заявим, че опреде­
лено състояние на нещата е справедливо, защ ото би могло да
се постигне чрез придържане към справедлива процедура. Т о ­
ва би позволило твърде много и би довело до абсурдно не­
справедливи последици. То би позволило да се заяви, че почти
всяко разпределение на блага е справедливо или честно, след
като би м огло да бъде резултат от честни залагания. Това, кое­
то ирави крайния резултат от залагането справедлив или не­
справедлив, е че той е възникнал след поредица от честни за­
лагания. Една справедлива процедура придава справедливост­
та си на резултата само когато действително е извършена.
С ледователно, за да се приложи понятието за чистата
процедурна справедливост към дяловете в разпределението, е
необходимо безпристрастно да се състави и управлява спра­
ведлива система от институции. С амо на базата на справедли­
ва основна структура, включващ а справедливо политическо
устройство и справедлива организация на икономическите и
общ ествените институции, може да се твърди, че необходима­
та справедлива процедура съществува. В Ч аст II ще опиша по-
подробно основната структура, притежаващ а необходимите
характеристики. Различните й институции са обяснени и свър­
зани с двата принципа на справедливостта. Интуитивната идея
е позната. Д а предположим, че законодателството и изпълни­
телната власт извърш ват ефективни действия, за да запазят па-
зарната конкуренция, пълното оползотворяване на ресурсите,
повсеместното разпространение на собствеността и богатст­
вото (особено ако е позволена частната собственост върху
средствата за производство) посредством подходящи форми
на данъчно облагане или каквото и да било друго, а също и за
да гарантират приемлив социален минимум. Да допуснем съ­
що, че съществува принципно равенство на възможностите,
 14. П ри н ц и п н о р а ве н с т во на въ зм о ж н о ст и т е .

гарантирано от всеобщ ото образование, и че е гарантирана

равнопоставеността по отношение на другите свободи. В та ­
къв случай би изглеждало, че последвалото разпределение на
приходите и м оделът на очакванията вероятно биха удовлет­
ворили изискванията на принципа за разликата. В този ком п­
лекс от институции, който разглеж даме като установяващ со­
циална справедливост в модерната държава, предим ствата на
по-добре поставените подобряват положението на най-малко
привилегированите или пък когато това не става, би могло да
се регулират така, че да го правят - например чрез определяне
на подходящ о ниво на социалния минимум. Тъй като тези инс­
титуции същ ествуват понастоящ ем, те са обременени с тежки
несправедливости. Вероятно обаче същ ествуват начини за уп­
равлението им, съвместими с основното им предназначение и
цели, така че да бъдат удовлетворени изискванията на принци­
па на разликата в съответствие с изискванията за свобода и
принципно равенство на възможностите. Тъкмо този факт из­
тъква увереността ни, че тези учреждения м огат да бъдат нап­
равени справедливи.
Очевидно е, че функцията на принципа за равни възм ож ­
ности е да гарантира, че системата на сътрудничество е систе­
ма на чиста процедурна справедливост. Ако не са удовлетво­
рени изискванията му, справедливото разпределение не може
да бъде оставено да се грижи само за себе си дори в много ог­
раничен диапазон. Г олям ото практическо предим ство на чис­
тата процедурна справедливост е това, че вече не е необходи­
мо при удовлетворяване на изискванията на справедливостта
да се държи сметка за безкрайното разнообразие от обстоя­
телства и променящ ите се относителни позиции на определе­
ни индивиди. П роблем ът за дефиниране на принципите се из­
бягва, за да се справим с огромните затруднения, които биха
възникнали, ако посочените подробности бяха от значение.
Грешка е да се съсредоточава вниманието върху променящ ите
се относителни позиции на индивидите и да се иска всяка п ро­
мяна (разглеждана като единична транзакция без връзка с дру­
гите) да бъде справедлива сама по себе си. У стройството на
основната структура е това, което трябва да се оценява, и то
от принципна гледна точка. Ние нямаме никакви оплаквания
срещу него, освен ако не сме подготвени да го критикуваме от

111
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е па сп р а ведли во ст т а

гледната точка на съответен представителен индивид в някак­

ва определена позиция. По такъв начин приемането на двата
принципа представлява споразумение за отхвърляне на голяма
част от информацията и много от усложненията на ежедневие­
то като несъществени и като въпрос на социалната справедли­
вост.
При чистата процедурна справедливост разпределението
на облаги следователно не се оценява на първо място чрез съ­
поставяне на запаса от налични блага със същ ествуващ ите же­
лания и нужди на дадени индивиди. Отпускането на произве­
дени стоки протича в съответствие с общ оизвестната система
от правила, която определя какво се произвежда, какво коли­
чество се произвежда и с какви средства. Тя същ о така опреде­
ля законните претенции, съобразяването с които дава послед­
валото разпределение. Така при този вид процедурна справед­
ливост правилното разпределение се основава върху справед­
ливостта на схемата на сътрудничество, от която то възниква,
и върху удовлетворяването на претенциите на индивидите, ан­
гажирани в нея. Разпределението не може да се оценява изоли­
рано от системата, на която е резултат, или от това, което ин­
дивидите са направили добросъвестно в светлината на закон­
ни очаквания. Ако се зададе абстрактният въпрос, дали разп­
ределението на дадено количество неща между определени
индивиди с познати желания и предпочитания е по-добро от
друго, той просто няма отговор. Концепцията за двата прин­
ципа не тълкува основния проблем на справедливото разпре­
деление като проблем за справедливо отпуснатите дялове.
Н апротив, изглежда естествено концепцията за справед­
ливо отпуснатите дялове да се прилага тогава, когато дадено
количество стоки трябва да се раздели между определени ин­
дивиди с познати желания и нужди. Стоките, които трябва да
бъдат отпуснати, не се произвеж дат от тези индивиди, нито
пък те се нам ират в каквито и да било реални отношения на
сътрудничество. Тъй като няма предварителни претенции по
отношение на стоките, които трябва да бъдат разпределени,
естествено е те да се разделят съобразно желанията и нуждите
или даже да се увеличи м аксим ално чистият баланс на удов­
летворение. С праведливостта става някакъв вид ефикасност -
освен ако не се предпочете равенството. Обобщ ена по подхо­

112
 14. П р и н ц и п н о р а ве н с т во на въ зм о ж н о ст и т е .

дящ начин, концепцията за отпускането води до класическите

утилитарни възгледи, защ ото - както вече видяхме - тази док­
трина свежда справедливостта до благоволението на безприс­
трастния наблюдател, а него на свой ред до най-ефикасното
устройство на институциите за постигане на най-големия б а­
ланс на удовлетворение. К акто отбелязах по-рано, в тази кон­
цепция общ еството се разглеж да като съвкупност от много о т­
делни индивиди, всеки от които определя свое отделно нап­
равление, между които трябва да се разпределят права и за­
дължения и да се отпускат дефицитни средства за удовлетво­
рение съобразно такива правила, които да имат за резултат
най-пълното осъщ ествяване на желанията. Ще оставя настрана
разглеждането на другите аспекти на това понятие за по-къс-
но. Тук трябва да се отбележи, че утилитаризм ът не тълкува
основната структура като схема за чиста процедурна справед­
ливост, защ ото застъпниците на този мироглед имат - поне по
принцип - независим стандарт за оценка на всички разпреде­
ления, а именно дали те пораж дат най-големия чист баланс на
удовлетворение. В теорията на утилитаризма институциите са
повече или по-малко несъвърш ени учреждения за постигане на
тази цел. По такъв начин при съществуващ и желания и пред­
почитания и допустимите им естествени продължения в бъде­
щето целта на държавника е да въведе онези социални схеми,
които ще се доближат най-много до вече поставена цел. След
като тези учреждения се сблъскват с неизбежните ограничения
и пречки на ежедневието, основната структура представлява
случай на несъвършена процедурна справедливост.
Засега ще предположа, че двете части на втория принцип
са лексикално подредени. По този начин получаваме едно лек­
сикално подреждане в рам ките на друго. К огато обаче е необ­
ходимо, това подреждане може да бъде видоизменено в свет­
лината на общ ата концепция за справедливостта. П редим ство­
то на специалната концепция е в това, че тя има определена
форма и предлага някои въпроси за проучване - например при
какви условия, ако изобщ о има такива, би било избрано лекси­
калното подреждане? Тогава нашето проучване получава оп ­
ределена насоченост и вече не се ограничава с общи полож е­
ния. Разбира се, скицираната концепция за дяловете при разп­
ределението очевидно е много опростена. Тя е предназначена

113
Глина II. П р и н ц и п и т е пи сп раведли вост т а

да характеризира по понятен начин основна структура, използ­

ваща идеята за чиста процедурна справедливост. Все пак оба­
че ние трябва да се опитаме да открием прости понятия, които
м огат да бъдат обединени така че да дадат приемлива концеп­
ция за справедливостта. Понятията за основната структура,
булото на незнанието, лексикалния ред, най-малко облагоде­
телстваната позиция, както и за чистата процедурна справед­
ливост са все примери за това. Не би могло да се очаква което
и да било от тях да е самостоятелно валидно, но събрани по
подходящ начин, те м огат да служат сравнително добре. П ре­
силено е да се предполага, че за всички или дори за най-етич-
ните проблеми съществува приемливо решение. Вероятно са­
мо някои от тях м огат да получат задоволителен отговор. Со-
циалната м ъд рост във всеки случай се състои в онова оф орм я­
не на институциите, което да възпрепятства възникването на
непреодолими трудности, и в приемането на необходимостта
от ясни и прости принципи.

15. Основните социални блага като основа

на очакванията

Казаното е достатъчно за едно кратко формулиране и

обяснение двата принципа за справедливостта и процедурната
концепция, която те изразяват. В следващ ите глави ще предс­
тавя още подробности посредством описание на едно устройс­
тво на институциите, които осъщ ествяват тази концепция. В
момента обаче има няколко предварителни въпроса, на които
трябва да обърнем внимание. Започвам с обсъждане на очак­
ванията и на начина, по който трябва да бъдат оценявани.
Значението на този въпрос може да се изясни чрез сравне­
ние с утилитаризма. Когато се приложи за основната структу­
ра, принципът на ползата изисква от нас да увеличим макси­
мално аритметичната сума от очаквания за всички съществени
позиции. (Класическият принцип оценява тези очаквания за
броя на индивидите в тези позиции, а средноаритметичният
принцип - за част от индивидите.) Като оставим настрана за
следващия раздел въпроса, какво определя дадена позиция, ка­
то същ ествена очевидно утилитаризм ът възприема някаква за­

114
 IS . О сн овн и т е соц и алн и б л а га ка т о осн ова на о ч а к в а н и я т а

доволително точна мярка за тези очаквания. Необходимо е не

само наличието на общ а оценка за всеки представителен инди­
вид, но тези оценки трябва да имат смисъл при междуличнос-
гови сравнения. П редварително се приема някакъв м етод за
корелация на скалите за различни индивиди, за да можем да
твърдим, че печалбите за някои ще ком пенсират загубите на
други. Н яма смисъл да се изисква голяма точност, но все пак
не е възмож но тези оценки да бъдат предоставени на свобод-
ната ни интуиция, защ ото оценките на по-голям баланс на ин­
тереси оставят твърде голямо пространство за конфликтни
претенции. Освен това споменатите оценки м огат да се осн о­
вават на етически и други понятия (да не споменаваме прист­
растията и егоизма, които поставят под въпрос валидността
им. С ам о защ ото наистина правим нещо, което наричаме меж-
дуличностови сравнения на благоденствието, не означава, че
разбираме основата за тези сравнения или пък че трябва да ги
приемаме за правилни. За да решим проблемите, трябва да
представим описание на тези оценки - да обясним критериите,
които ги обуславят (§49). С оглед на проблем ите на социална-
га справедливост ние трябва да се опитаме да открием някак­
ви обективни основания за подобни сравнения - такива, какви­
то хората м огат да признаят и да се споразумеят за тях. П о­
настоящ ем, изглежда, не съществува задоволително решение
за посочените затруднения от утилитарна гледна точка. С ледо­
вателно изглежда, че поне засега принципът на ползата поста­
вя такива тежки изисквания за способността ни да оценяваме
баланса на облагите, че предписва само един двусмислен апе­
лативен съд за проблем ите на справедливостта.
Не допускам обаче, че не е възможно едно задоволително
решение на същ ествуващ ите проблеми. М акар тези трудности
да са реални, а предназначението на принципа за разликата е
да ги заобикаля, аз не желая да подчертавам заслугите му в то ­
ва отношение. От една страна, скептицизмът по отношение на
междуличностовите сравнения често се основава на спорни
възгледи: например че интензитетът на удоволствието или
наслаждението, което е белег за благополучие, е интензитетът
на чистото усещане; и макар че интензитетът на такива усещ а­
ния може да се изпита и познае от субекта, не е възможно дру­
ги да го познаят или допуснат с приемлива степен на увере-

115
Г лави II. П р и н ц и п и т е па сп раведли вост т а

ност. И двете твърдения изглеждат погрешни. В торото наис­

тина е само част от скептицизма, засягащ същ ествуването на
други умове, освен ако не се докаже, че оценките за благополу­
чието представят особени проблеми, чието преодоляване не е
възможно.41 Аз виждам, че истинските затруднения с утилита-
ризма са другаде. Основното е, че дори ако мож еш е да се нап­
равят междуличностни сравнения на удовлетворението, тези
сравнения трябва да отразяват ценности, които си струва да се
преследват. Н еразумно е да се поставя една цел вместо друга
просто защ ото тя може да се оцени по-точно. Налице е тен­
денция противоречието по отношение на мсждуличностовите
сравнения да скрива истинския проблем, а именно дали общ о­
то (или средно взето) щ астие трябва преди всичко да се увели­
чава максимално.
Принципът на разликата разреш ава някои от затруднени­
ята при извърш ване на междуличностови сравнения. Това ста­
ва по два начина. Преди всичко, ако можем да идентифицира­
ме най-малко облагодетелствания представителен индивид, ог
този м ом ент нататък се изискват само качествени оценки на
благополучието. Ние знаем от каква позиция трябва да се оце­
нява общ ествената система. Няма значение в колко по-лошо
положение е този представителен индивид в сравнение с дру­
гите. Ако позициите м огат да бъдат класифицирани като по­
добри или по-лош и, може да се открие най-лош ата. Другите
затруднения от общ ата оценка не възникват, след като не са
необходими други междуличностни сравнения. Освен това при
м аксим алното увеличение по отношение на най-малко приви­
легирования индивид ние естествено не трябва да излизаме из­
вън обхвата на качествените оценки. Ако мож ем да реш им д а ­
ли една пром яна в основната структура подобрява или влош а­
ва положението му, ние мож ем да определим най-доброто му
положение. Не е необходимо да знаем до каква степен той
предпочита едно положение пред друго. С ледователно прин­
ципът на разликата изисква по-малко от наш ите оценки за
благополучието. Никога не пи се налага да пресм ятам е сумата
от облагите, изискваща количествена оценка. М акар че качест-

41 Виж Н. L. A. Hart, „Bentham,” Proceedings o f the British Academy, том 48

(London, 1962), стр. 340 и сл., и Little, Critique o f Welfare Economics, стр. 54 и
сл.

116
 IS. О сн овн и т е соц и а л н и б л а га ка т о осн ова иа о ч а к в а н и я т а

пените междуличностови сравнения са извършени с цел нам и­

ране на последната позиция, за останалите са достатъчни ка­
чествените оценки за един представителен индивид.
Принципът на разликата избягва затрудненията и като оп ­
ростява основата за междуличностови сравнения. Тези сравне­
ния са направени от гледна точка на очакванията за основните
социални блага. Всъщ ност аз определям тези очаквания прос­
то като списък на онези блага, които един представителен ин­
дивид може да очаква. Очакванията на даден индивид са по-
големи от тези на друг, ако този списък е по-голям за индивид
в неговата позиция. И така както вече отбелязах, основните
блага са неща, за които се предполага, че са желани от един
разумен човек, каквито и да са другите му желания. Н езависи­
мо какви са детайлизираните рационални планове на индиви­
да, приема се, че същ ествуват много неща, които той би пред­
почитал повече от други. С по-голям брой такива блага хората
обикновено м огат да гарантират по-успешно осъщ ествяване
на намеренията си и постигане на целите си, каквито и да са
те. Основните социални блага - представени в общи категории
- са правата и свободите, възмож ностите и властта, доходът и
богатството. (М ного важно основно благо е чувството за собс­
твена стойност, но за да опростя изложението, го оставям за
много по-късно, §67). Изглежда очевидно, че по принцип тези
неща съвпадат с описанието на основните блага. Те са социал­
ни блага поради връзката им с основната структура; свободи­
те и правата се определят от правилата на главните институ­
ции, а разпределението на приходите и богатствата се регули­
ра чрез тях.
Теорията на благополучието, възприета за описание на
основните блага, ще бъде представена по-пълно в Глава VII.
Тя е позната и води началото си от Аристотел, като нещо по-
добно на нея е прието от философи като К ант и Сиджуик, то л ­
кова различни в други отношения. Тя не противоречи на докт­
рината за договора и на утилитаризма. Основната идея е, че
благополучието на индивида се определя от това, което предс­
тавлява за него най-рационалният дългосрочен жизнен план
при приемливо благоприятни обстоятелства. Човек е щастлив,
когато е на път да осъщ естви повече или по-малко успешно
този план. Накратко благополучието е удовлетворяване на ра-

117
Уличи И . П ри н ц и п и т е на сп раведл и вост т а

зумно желание. Ние следователно трябва да предположим, че

всеки индивид има рационален жизнен план, съставен при о т­
читане на условията, които му се противопоставят. Този план
е предназначен да позволява хармоничного удовлетворяване
на интересите му. Той подрежда дейностите така, че да е въз­
можно безпрепятственото осъщ ествяване на различни жела­
ния. С ъставя се посредством отхвърляне на други планове, ко­
ито или им ат по-малка вероятност за успех, или не гарантират
постигането па толкова всеобхватни цели. При наличните ал ­
тернативи рационален е онзи план, който не може да бъде по­
добрен; с други думи не съществува друг план, който - като се
вземе всичко предвид - би бил предпочетен.
И така предположението е, че макар рационалните плано­
ве на хората наистина да им ат различни крайни цели, те въп­
реки всичко изискват за изпълнението си определени основни
блага - природни и социални. Плановете се различават, защ о­
то има разлика между индивидуалните способности, обстоя­
телствата и желанията; рационалните планове се приспособя­
ват към тези случайности. Но каквато и да е системата от цели
на индивида, основните блага са необходими средства. П о-ви­
соката интелигентност, по-големите богатства и възможности
например позволяват на индивида да постигне цели, които в
противен случай той не би могъл да планира рационално.
Очакванията на представителните индивиди следователно
трябва да се определят от наличния за тях списък на основни
социални блага. М акар че индивидите в изходната позиция не
знаят собствената си концепция за благополучието, аз допус­
кам, че те добре знаят за предпочитанията си да притежават
повече основни блага, а тази информация им е достатъчна, за
да знаят как да изтъкнат интересите си в първоначалната ситу­
ация.
Нека да разгледам е няколко затруднения. Един от пробле­
мите очевидно е съставянето на самия списък. Как да се гра-
дират различните основни социални блага? К ато приемем, че
двата принципа на справедливостта са серийно подредени, т о ­
зи проблем се опростява значително. О сновополагащ ите сво­
боди са винаги еднакви и е налице принципно равенство на
възмож ностите; не се налага да се балансират тези свободи и
права с други ценности. Основните социални блага, които се

118
 /5. О сн овн и т е соц и ал н и б л а га ка т о осн ова на о ч а к в а н и я т а
променят при разпределението си, са пълном ощ ията и п реро­
гативите на властта, а така също доходите и богатството.
Трудностите обаче не са толкова големи, както би могло да
изглеждат първоначално, поради същ ността на принципа за
разликата. Единственият проблем в списъка, който ни засяга, е
за най-малко облагодетелстваната група. Основните блага, от
които се ползват другите представителни индивиди, се п рис­
пособяват така, че да увеличават този списък - естествено при
отчитане на обичайните ограничения. Излиш но е да се опреде­
лят оценки за по-облагодетелстваните групи в каквито и да би­
ло подробности, макар да сме сигурни, че те са по-облагоде-
гелствани. Често обаче това е лесно да се направи, тъй като в
много случаи те притежават повече от всяко основно благо -
тенденцията властта и богатството да вървят заедно е толкова
по-голяма, колкото те самите са по-големи. Ако знаем по ка­
къв начин разпределението на благата между по-привилегиро-
ваните повлиява очакванията на най-непривилегированите, т о ­
ва е достатъчно. П роблем ът със списъка в такъв случай става
много по-незначителен от този за оценката на основните блага
за най-малко облагодетелстваните, за тези с най-малко власт и
най-нисък доход - защ ото те същ о имат склонност да се сдру­
жават. Ние се опитваме да направим това, като приемаме ста­
новището на представителния индивид от най-ниската група и
питаме каква комбинация от основни социални блага за него
би било разумно да предпочита. Стремейки се към посочената
цел, ние естествено разчитаме на своите интуитивни способ­
ности. Това все пак не мож е да се избегне напълно. Целта е да
се зам естят етическите съждения с тези за рационалното бла­
горазумие и да се направи позоваването на интуицията по-ог­
раничено по обхват и по-точно насочено.
Друго затруднение е следното. Възможно е да се възрази,
че във всеки случай очакванията не трябва да се определят
като списък от основни блага, а по-скоро като удовлетво­
рения, които трябва да се очакват, когато плановете се изпъл­
няват при използване на тези блага. В края на краищ ата тъкмо
при осъщ ествяването на начертаните планове хората се сдоби­
ват с щастие, от което следва, че оценката на очакванията не
бива да се основава върху наличните средства. Теорията за
справедливостта като равнопоставеност обаче възприема

119
Глини II. П ри н ц и п и т е ни сп раведли вост т а

различен възглед, защ ото не наднича зад употребата на налич­

ните за хората права и възмож ности, за да оцени - а не толко­
ва да увеличи максимално - удовлетворенията, които те пос­
тигат, нито пък се опитва да оценява относителните заслуги на
различните концепции за благополучието. Вместо това тя при­
ема, че членовете на общ еството са разумни индивиди, спо­
собни да приспособят концепциите си за благополучието към
ситуацията, в която се намират. Не е необходимо да се сравня­
ва стойността на концепциите на различни индивиди, след ка­
то вече е предположено, че те са съвместими с принципите на
справедливостта. На всеки се гарантира еднаква свобода, за да
осъщ ествява какъвто си иска жизнен план, докато той не нару­
шава изискванията на справедливостта. Хората си поделят о с­
новните блага според принципа, че някои м огат да имат пове­
че от тях, ако ге са придобити по начини, които подобряват
положението на онези, които имат по-малко. След като цялата
структура е установена и функционира, не се задават повече
въпроси за тоталността от удовлетворения или усъвърш енст­
вания. Н ещ ата функционират сами съгласно принципите, кои­
то биха били избрани в изходната позиция. В такъв случай спо­
ред тази концепция за социалната справедливост очакванията
се определят като списък от основните блага, които един
представителен индивид може основателно да очаква. П ерс­
пективите на индивида стават по-добри, когато той може да
очаква предпочитан набор от тези блага.
Струва си да се отбележи, че това тълкуване на очаквани­
ята в действителност представлява споразумение да се сравня­
ват ситуациите на индивидите единствено във връзка с неща,
за които се допуска, че те всички предпочитат да притежават в
по-голямо количество. К азаното, изглежда, е най-приемливият
начин да се утвърди общ опризната обективна оценка, т. е. об­
ща оценка, която разумни индивиди м огат да приемат. От
друга страна, не може да има подобно споразумение за начина
на оценка на щ астието като определено - да речем - от ус­
пеш ното осъщ ествяване на разумните планове на индивидите
и в много по-малка степен от истинската стойност на тези
планове.
И така основаването на очакванията върху основните бла­

120
 15. О сн овн и т е соц и алн и б л а ги ка т о осн ова ни о ч а к в а н и я т а

га е друг опростяващ способ. Бих искал да спомена мимохо-

дом, че това и други опростявания са придружени от някакъв
вид философско обяснение, макар то да не е непременно необ­
ходимо. Разбира се, теоретичните допускания трябва да вър­
шат повече от едно опростяване; те трябва да идентифицират
съществени елементи, обясняващ и фактите, които искаме да
разберем. По подобен начин частите на една теория за спра­
ведливостта трябва да представляват основни етически харак­
теристики на общ ествената структура и ако изглежда, че някои
от тях са оставени настрана, желателно е да се убедим, че слу­
чаят не е такъв. Аз ще се опитам да следвам посоченото пра­
вило. Но дори и в такъв случай логичността на теорията за
справедливостта се доказва колкото от нейните следствия,
толкова и от prim a facie приемливостта на предпоставките й.
Те наистина не м огат да бъдат разделени така че да бъдат
употребени самостоятелно, и следователно обсъж дането на
институционални въпроси (особено в Ч аст II), което може о т ­
начало да изглежда нефилософско, всъщ ност е неизбежно.

16). Съществени социални позиции

При прилагането на двата принципа на справедливостта

към основната с труктура се възприема позицията на определе­
ни представителни индивиди и се отчита как гледа iia тях об ­
ществената система. Принципът на разликата например изис­
ква по-големите очаквания на по-облагодетелстваните да д оп ­
ринасят за перспективите на най-малко облагодетелстваните
или, както аз казвам понякога по-свободно, социалното и ико­
номическото неравенство трябва да служи на интересите на
представителните индивиди във всички позиции. Перспективи­
те им в тези позиции определят удобна общ а гледна точка. Н е­
съмнено обаче не всички социални позиции са съществени, за ­
щото същ ествуват не просто фермери, да речем, а такива ф ер­
мери, които се заним ават с производство на млечни продукти,
на зърнени продукти, обработват големи земни площи, и т. н.
до безкрай за другите професии и групи. Не можем да имаме
стройна и приложима теория, ако трябва да вземаме предвид
подобно многообразие на позициите. Оценката на толкова

121
Г лави II. П ри н ц и п и т е па сп раведл и вост т а

много конкурентни претенции е невъзможна. Следователно

ние трябва да идентифицираме определени позиции като по-
основни от другите и като осигуряващи подходяща гледна
точка за оценка на общ ествената система. Така изборът на те­
зи позиции става част от теорията на справедливостта. Въз ос­
нова на какъв принцип обаче трябва да бъдат идентифицирани
те?
За да отговорим на този въпрос, трябва да имаме предвид
фундаменталния проблем за справедливостта и начина, по
който двата принципа го разглеждат. Както вече изтъкнах,
главният обект па справедливостта е основната структура на
общ еството. Причината за това е фактът, че ефектите й са изк­
лю чително дълбоки и разпространени и присъстват от самото
й раждане. Основната структура протежира иякои стартови
позиции за сметка на други в разделението на облагите от об­
щественото сътрудничество. Тъкмо това неравенство трябва
да бъде регулирано от двата принципа. След като се удовлет­
ворят изискванията на двата принципа, се допуска появата на
други видове неравенство вследствие на доброволните дейст­
вия на индивидите съобразно принципа на свободното сдру­
жаване. По такъв начин същ ествените социални позиции са -
така да се каже - изходните позиции, обобщени и комплекто­
вани по подходящ начин. П осредством избора на тези позиции
при уточняване на общ ата гледна точка следва идеята, че два­
та принципа се опитват да смекчат произвола на природната
случайност и социалното предопределение.
В такъв случай моето предположение е, че в по-голямата
си част индивидите заем ат две съществени позиции: тази на
граждани с равни права и другата - определена от мястото им
в разпределението на приходите и благата. С ъщ ественият пре­
дставителен индивид следователно е представителният граж­
данин и онези, които олицетворяват различните нива на благо­
състояние. Тъй като приемам, че по принцип останалите пози­
ции се заем ат доброволно, не е необходимо да се съобразява­
ме с гледната точка на индивидите в тези позиции при оценка­
та на основната структура. Ние всъщ ност трябва да приспосо­
бим цялата схема така, че да подхожда на предпочитанията на
индивидите в така наречените стартови позиции. При оценка­
та на общ ествената система трябва да пренебрегнем частните

122
 16. С ъщ ест вени соц и алн и пози ц и и

си интереси и сдружения и да разглеж даме ситуацията си от

гледищ ето на тези представителни индивиди.
И така основната структура трябва да се оценява най-вече
от позицията на равните граждански права. Тази позиция се
определя о г правата и свободите, изисквани от принципа за
еднаква свобода и принципа за справедливо равенство на въз­
можностите. К огато изискванията на двата принципа са удов­
летворени, всички са равнопоставени граждани и всеки е заел
гази позиция. В такъв смисъл равните граждански права опре­
делят общ а гледна точка. П роблемите за избора измежду фун­
даменталните свободи се реш ават според нея. Ще обсъдя тези
въпроси в Глава IV. Тук обаче трябва да се отбележи, че много
въпроси на социалната политика също м огат да бъдат разг­
леждани от очертаната позиция, защ ото същ ествуват пробле­
ми, които засягат интересите на всеки и по отнош ение на кои­
то ефектите на разпределението са несъществени или незначи-
ми. В подобни случаи може да се приложи принципът на об­
щите интереси. С ъгласно този принцип институциите се кла­
сифицират според степента на ефективност, с която гаранти­
рат условията, еднакво необходими на всички за постигане на
целите им, или според степента на ефикасност, с която пости­
гат общи цели, от които всички ще имат еднаква полза. По та ­
къв начин разумните разпоредби за поддържане на общ естве­
ния ред и сигурност или ефикасните мерки за общ ествено
здравеопазване и безопасност в този смисъл способстват за
общ ите интереси. Така действат и колективните усилия за за­
щита на нацията в една справедлива война. Може да се п ред­
положи, че поддърж ането на общ ественото здравеопазване и
безопасност или спечелването на победа в справедлива война
имат ефекти на разпределение: богатите имат по-голяма полза
от бедните, защ ото м огат да загубят повече. Но ако социално­
то и икономическото неравенство е справедливо, тези ефекти
м огат да бъдат оставени настрана и да се приложи принципът
на общ ите интереси. Становищ ето за равните граждански п ра­
ва е подходящ о в случая.
Определението за представителни индивиди е по-незадо-
волително за оценка на социалното и икономическото нера­
венство. От една страна, приемайки определянето на тези ин­
дивиди чрез нивата на доходите и богатството им, аз допус­

123
Глина II. П ри н ц и п и т е па сп р а ведли во ст т а

кам, че посочените тези основни социални блага корелират в

достатъчна степен с такива блага като властта и влиянието, за
да се избегне проблем ът със списъка. С други думи аз предпо­
лагам , че индивидите с по-голямо политическо влияние или,
да речем, хората с по-висок пост в институциите но принцип
са в по-добро положение в други отношения. К ато цяло напра­
веното предположение изглежда достатъчно надеждно за на­
шите цели. Съществува и проблем ът колко такива представи­
телни индивиди трябва да посочим, но той не е решаващ, за­
щ ото принципът на разликата избира един представителен ин­
дивид за всяка специална функция. Сериозната трудност е как
да се определи групата на най-несполучилите.
Тук избягването на известна произволност изглежда не­
възможно. Един от вариантите е да се избере определена со­
циална позиция, да речем - на неквалифицирания работник, и
след това да се считат за най-малко облагодетелствани всички
о т групата, които са със средни или по-малки от средните д о ­
ходи и богатство. Очакванията на последния представителен
индивид се определят като средноаритметично за цялата тази
класа. Друга възмож ност е да се стигне до определението от
гледна точка единствено на относителните доходи и богатст­
во, без връзка със социалната позиция. Така всички индивиди
с по-малко от половината от средния доход и богатство м огат
да бъдат взети като най-малко облагодетелствания сегмент.
П олученото определение зависи само от долната половина на
разпределението и има заслугата да фокусира вниманието
върху социалната дистанция между индивидите с най-малки
притежания и средния граж данин.42 Н есъмнено тази дистан­
ция е същ ествена характеристика на ситуацията за по-непри-
вилегированите членове на общ еството. Аз предполагам, че
всяко от посочените определения или някаква тяхна комбина­
ция ще послужи достатъчно добре.
Във всички случаи трябва да обобщ им в известна степен
очакванията на индивидите в най-лош о положение, а изборът
на индивида, чрез който да се базират тези изчисления, до из-

42 За това определение виж обсъждането на М. J. Bowman за т. нар. крите­

рий на Фукс в „Poverty in an Affluent Society” - есе в Contemporary Issues под
редакцията на N. W. Chamberlain (Homewood, III. , R. D. Irwin, 1969), стр. 53-
56.

124
 16. С ъщ ест вени соц и алн и пози ц и и

местна степен се прави ad hoc. И все пак ние сме упълном ощ е­

ни в даден м ом ент да се позовем на практически съображения
при ф ормулирането на принципа за разликата. Рано или късно
способността за излагане на философски или други аргументи
ще се прояви. Аз следователно приемам, че индивидите в из-
ходното състояние се споразумяват принципът на разликата
да бъде дефиниран по един от тези начини. Те го тълкуват от
самото начало като принцип на ограниченото цяло и го оценя­
ват в сравнение с други стандарти. Сякаш те не са се споразу­
мели да разглеж дат най-малко облагодетелствания индивид
Пуквално като индивида в най-лошо положение и впоследст­
вие, за да накарат този критерий да действа, да възприемат на
практика някаква ф орм а на осредняване. По-скоро той сам по
себе си е практическият критерий, който трябва да се оценява
in перспективата на изходната позиция.43 Може да се окаже,
че по-точно определение на най-непривилегирования е излишно.
Д околкото е възмож но в такъв случай, теорията за
справедливостта като равнопоставеност оценява общ естве­
ната система от позицията на равните граждански нрава и
различните нива на доходи и богатство. Понякога обаче може
да е необходимо да се вземат предвид и други позиции. Ако
например същ ествуват неравностойни основни права, оп ира­
щи се върху постоянни природни характеристики, това нера­
венство ще изтъкне същ ествените позиции. Тъй като не е
възможно да бъдат променени споменатите характеристики,
определяните от тях позиции се см ятат за стартови в ос-
иовната структура. О т този тип са разграниченията по пол,
както и разграниченията, зависещи от расата и културата. По
мкъв начин, ако - да речем - индивидите са привилегировани
при възлагането на права и задължения, това неравенство се
оправдава от принципа за разликата (в общ ата му интерпре-
1ация) сам о ако то е от полза за жените и е приемливо от
гихно гледищ е. Аналогично условие е приложимо и за оправ­
даването на кастовата система или на расово и етническо
неравенство (§39). П одобно неравенство умножава същес-
I вените позиции и усложнява прилагането на двата принципа.
<) г друга страна, такова неравенство рядко (ако изобщ о) е о г
полза за по-малко привилегированите и, следователно, в едно

43 Задължен съм на Скот Бурман за изясняването на този момент.

125
Г л ава П . П р и ш и т и т е на сп раведл и вост т а

справедливо общ ество би трябвало да е достатъчен и по-

малък брой съществени позиции.
И така важно е оценките, направени от перспективата на
съществените позиции, да не зачитат претенциите, които сме
склонни да правим в по-особени позиции. Не всеки има винаги
полза от онова, което двата принципа изискват, щом
разглеж даме себе си от гледната точка на по-специфичните ни
позиции. И само ако гледната точка на същ ествените позиции
няма предимство, все още ще имаме хаос от конкурентни
претенции. По такъв начин двата принципа всъщ ност са израз
на споразумение за подреждане на интересите ни посредством
приписване на специално значение на някои от тях. Например
индивидите, заети в определено производство, често смятат,
че свободната търговия противоречи на интересите им. Може
би производството не може да остане проспериращ о без на­
лози или други ограничения. Но ако свободната търговия е
желана от гледна точка на граж даните с равни права или от
най-малко облагодетелстваните, тя е оправдана дори ако стра­
дат частни интереси, защ ото ние трябва да се споразумеем
предварително за принципите па справедливостта и последо­
вателното им прилагане от гледищ е на определени позиции.
Няма начин да се гарантира защ итата на интересите на всеки
за всякакъв период от време, ако положението на представи­
телните индивиди се определи в по-тесни граници. След като
сме признали определени принципи и определен начин за
прилагането им, ние сме задължени да приемем последиците.
Разбира се, това не означава, че трябва да се допусне липса на
контрол върху ограниченията за свободната търговия. Н аред­
бите за смекчаването им обаче трябва да се разглеж дат от
подходяща общ а перспектива.
Същ ествените социални позиции следователно определят
общ ата гледна точка, според която двата принципа на спра­
ведливостта трябва да бъдат прилагани към основната струк­
тура. По този начин се отчитат интересите на всеки, защ ото
всеки индивид е гражданин с равни права и всички имат място
както в разпределението на приходите и богатството, така и в
диапазона от постоянни природни характеристики, върху кои­
то се основават разграниченията. Известен подбор на същ ест­
вени позиции е необходим за една логична теория на социал­
ната справедливост, а изборът трябва да е в съгласие с основ­
ните й принципи. П осредством подбор на така наречените

126
 16. С ъщ ест вени соц и алн и позиции

стартови позиции се прокарва идеята за смекчаване на влия­

нията на природните случайности и социалните обстоятелст­
ва. Никой не трябва да се възползва от тези случайности освен
по начини, които допринасят за благоденствието на другите.

17. Тенденцията към равенство

Искам да приключа това обсъждане на двата принципа на

справедливостта с обяснение на смисъла, в който те изразяват
една егалитарна концепция за справедливостта. Бих желал съ­
що така да изпреваря възражението, че принципът за равните
възможности води до безчувствено меритократично общество.
С цел да подготвя пътя към тази цел отбелязвам няколко ас­
пекта на концепцията за справедливостта, която разработвам .
Първо, можем да забележим, че принципът на разликата
придава значение на съображенията, изтъкнати от принципа
па компенсацията. Той гласи, че незаслуженото неравенство
изисква компенсация, а тъй като неравенството по рождение и
природни дарования е незаслужено, то трябва да бъде компен­
сирано но някакъв начин.44 Така принципът поддържа тезата,
че за да се третират всички индивиди по еднакъв начин и да се
гарантира истинско равенство на възмож ностите, общ еството
трябва да обръщ а повече внимание на индивидите с по-малко
заложби по рождение и на родените в по-неблагоприятни со­
циални позиции. Идеята е да се компенсира влиянието на слу­
чайностите в посока към равенството. При следването на този
принцип е възможно да се изразходват по-големи ресурси за
образованието на по-малко интелигентните, отколкото за ин­
дивидите с по-висока интелигентност, поне през определен пе­
риод от живота - да речем, началната училищна възраст.
И така, доколкото ми е известно, принципът на ком пенса­
цията не е бил предлаган нито като единствен критерий за
справедливост, нито като единствена цел на общ ественото ус­
тройство. Тъй като повечето подобни принципи са prim a facie
принципи, правдоподобно е той да се оценява в сравнение с

44 Виж Herbert Spiegelberg. „Defense of Human Equality,” Philosophical

Review, том 53 (1944), стр. 101. 113-123; и D. D. Raphael, „Justice and Liberty,”
Proceedings o f the Aristotelian Society, том 51 (1950-1951), стр. 187 и сл.

127
Г л а в а II. П ри н ц и п и т е н а сп раведли вост т а

другите. Например ние трябва да го оценяваме в съпоставка с

принципа за подобряване на средния жизнен стандарт или то ­
зи за повиш аване на общ ото благоденствие.45 Но независимо
към какви други принципи се придърж аме, претенциите за
компенсация трябва да бъдат взети предвид. Това се разглеж ­
да като един от елементите в наш ата концепция за справедли­
востта. Разбира се, принципът на разликата не е тъждествен с
принципа за компенсацията. Той не поставя изисквания към
общ еството да се опитва да премахва пречките, като че ли от
всички би се очаквало да се съревновават в едно и същ о чест­
но състезание. Принципът на разликата обаче би разпределил
ресурсите в образованието например така, че да подобрят
дългосрочните очаквания на най-непривилегированите. Ако
тази цел се постигне посредством отделяне на повече внима­
ние на по-надарените, тя е допустима; в противен случай не е.
Освен това при вземане на подобно решение ценността на об ­
разованието не бива да се измерва само с оглед на икономи­
ческата ефективност и социалното благосъстояние. Същ о то л ­
кова, ако не и по-важна е ролята на образованието за възпита­
ване на способности у индивида да се наслаждава на култура­
та на своето общ ество и да участва в делата му, като по такъв
начин на всеки индивид се гарантира устойчиво усещане за
собствената му стойност.
М акар принципът за разликата да не е тъждествен с прин­
ципа за компенсацията, все пак той постига някои от целите на
последния. П ринципът трансф орм ира целите на основната
структура по такъв начин, че общ ата схема от институции по­
вече не изтъква социалната ефективност и гехнократските цен­
ности. В този случай се убеждаваме, че принципът за разлика­
та всъщ ност представлява споразумение разпределението на
природни таланти да се счита за общо предимство и да се
споделя ползата от това разпределение, каквото и да се окаже
то. О благодетелстваните от природата - които и да са те -
м огат да спечелят от благосклонната си съдба сам о при усло­
вие че подобряват положението на ощетените. П риродно об­
лагодетелстваните не трябва да печелят просто защ ото са по-
надарени, а само за да покрият разходите за обучение и обра­
зование, както и за да използват дарбите си по начини, които

45 Виж например Spiegelberg, стр. 120 и сл.

128
 17. Т ен ден ц и я т а към равенство
помагат и на по-ощ етените. Никой не е заслужил по-големите
си природни способности, нито по-благонриятна стартова по­
зиция в общ еството. Оггук обаче не следва, че трябва да пре­
махнем същ ествуващ ите разграничения. И м а друг начин да се
справим с тях. Основната структура може да бъде така устрое­
на, че посочените случайности да работят за благото на най-
ощетените. Така стигаме до принципа на разликата, ако иска­
ме да създадем такава общ ествена система, в която никой да
не печели или губи от произволното си място в разпределени­
ето на природни дарби или от първоначалното си положение в
общ еството, без да дава или да получава в зам яна компенси­
ращи предимства.
П редвид на тези забележки можем да отхвърлим твърде­
нието, че несправедливостта на институциите е винаги дефект­
на, след като разпределението на природни таланти и случай­
ностите със социален характер са несправедливи, а тази несп­
раведливост неизбежно се пренася и в сътвореното от хората.
1ю някога този извод се изтъква като извинение за игнориране­
то на несправедливостта, сякаш отказът от примирение с нес­
праведливостта може да се сравнява с неспособността за при­
емане на см ъртта. П риродното разпределение не е нито спра­
ведливо, нито несправедливо; нито пък е несправедливо хора­
та да и м ат някакво определено обществено положение по рож ­
дение. Това са просто природни факти. Справедлив и неспра­
ведлив е начинът, по който институциите третират тези факти.
Аристократичните и кастовите общества са несправедливи, за­
щото превръщ ат тези случайности в безусловно основание за
принадлежност към повече или по-малко затворени и приви­
легировани обществени класи. Основната структура на споме­
натите общ ества включва в себе си този природен произвол.
Не е нужно обаче хората да се прим иряват с него. О бщ естве­
ната система не е извън човешкия контрол, не е неподдаващ а
се на промяна структура контрол, а резултат от човешки дейс­
твия. В теорията за справедливостта като равнопоставеност
хората се споразумяват да споделят взаимно съдбата си. При
изграждането на институциите те се задълж ават да се възполз­
ват от природата и социалните обстоятелства само когато то ­
ва е от полза за всички. Д вата принципа са справедлив начин
за справяне с произвола на съдбата и макар че несъмнено са

129
Улана II. П ри н ц и п и т е на сп раведли вост т а

несъвършени в други отношения, институциите, които удов­

летворяват тези принципи, са справедливи.
На второ място, принципът на разликата е израз на кон­
цепцията за реципрочност. Той е принцип за взаимната изго­
да. Видяхме, че - поне когато верижното обвързване е валидно
- всеки представителен индивид приема основната структура
като предназначена да подпомага неговите интереси. О бщ ест­
веният порядък може да се оправдае по отнош ение на всеки и
в частност за най-непривилегированите; в този смисъл тя е
егалитарна. Изглежда обаче необходимо да се съобрази интуи-
тивно по какъв начин се удовлетворява условието за взаимна­
та изгода. Да вземем която и да било двойка представителни
индивиди А и В и нека В е по-малко облагодетелстваният.
Всъщ ност - тъй като се интересуваме най-много от сравнени­
ето с най-малко облагодетелствания индивид - нека приемем,
че В е този индивид. И така В може да приеме по-доброто по­
ложение на А, тъй като предимствата на А са спечелени по на­
чини, които подобряват перспективите на В. Ако по-доброто
положение на А не бъде позволено, В би бил дори в по-лошо
от м ом ентното си положение. Трудного е да се докаже, че А
няма основания за оплаквания. Вероятно от него се изисква да
притежава по-малко, отколкото би могъл, след като в проти­
вен случай В би претърпял някаква загуба. И така какво може
да се каже за по-облагодетелствания индивид? Първо, очевид­
но е, че благоденствието на всеки зависи от схемата на общ ес­
твеното сътрудничество, без което никой не би имал удовлет­
воряващ го живот. Второ, можем да искаме доброволното
сътрудничество на всеки само ако условията на схемата са
приемливи. В такъв случай принципът на разликата изглежда
справедлива основа за очакванията на по-надарените или по-
облагодстелстваните в социален план, че другите биха сътруд­
ничили с тях, в случай че някакво осъщ ествимо споразумение
е необходимо условие за благополучието на всички.
В случая е естествено да се възрази, че индивидите в по-
добро положение заслужават по-големите си предимства, не­
зависимо дали те са от полза за другите. На това място е необ­
ходимо да си изясним понятието „заслуга”. С ъвърш ено вярно
е, че при справедлива система на сътрудничество, включваща
схема от общ оизвестни правила и утвърдени от тях очаквания,

130
 17. Т ен ден ц и я т а към р а ве н с т во

щом индивидите с перспективи да подобрят състоянието си са

направили онова, което системата е обявила, че ще възнагра-
чи, получават право на предимства. В този смисъл по-
облагодетелстваните претендират за по-добро положение; тех­
ните претенции са законни очаквания, утвърдени от общ естве­
ните институции, а общ ността е задължена да ги удовлетвори.
11о това чувство за заслуги предполага съществуването на схе­
ма за сътрудничество; то няма отношение към проблема дали
най-напред схемата не трябва да бъде съставена в съответст­
вие с принципа за разликата или някакъв друг критерий.
Някои вероятно ще помислят, че индивидът с най-голямо
природно дарование заслужава тези качества и по-високата си
репутация, правеща развитието им възможно. Понеже е д осто­
ен в описания смисъл, той заслужава по-големите си предимс-
I ва, които би могъл да постигне с тях. Посочения възглед об а­
че със сигурност е неправилен. Излиза, че един от опорните
пунктове в съзнателните ни изводи е този, че никой не заслу­
жава м ястото си в разпределението на природните дарования
повече, както и първоначалната си стартова позиция в общ ест­
вото. Твърдението, че някой заслужава по-високата си репута­
ция, позволяващ а му да полага усилия за развиване на способ­
ностите си, е също толкова проблематично, защ ото репутаци­
ята му зависи до голяма степен от щ астливото семейство и
социалните обстоятелства, спрямо които гой не може да има
претенции за заслуги. П онятието „заслуга” изглежда неприло­
жимо в подобни случаи. Така по-облагодетелстваният предс­
тавителен индивид не може да претендира за заслуги и оттук
ia правото па такава схема за сътрудничество, в която му е
позволено да придобива облаги по начини, които не доприна­
сят за благоденствието на другите. Няма основания за предя­
вяване на подобни претенции. С ледователно от гледна точка
па здравия разум принципът на разликата изглежда приемлив
както за по-облагодетелствания индивид, така и за по-малко
облагодетелствания. Разбира се, нищо от това - строго пог­
леднато - не е аргумент в полза на принципа, след като в една
1еория за договора аргументите се дават от гледна точка на
изходната позиция. Тези интуитивни съображения обаче пом а­
гат да се изясни същ ността на принципа и в какъв смисъл той
е егалитарен.

131
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е па сп раведл и вост т а

Отбелязах по-рано (§13), че едно общ ество трябва да се

опита да избегне областта, в която са отрицателни странични­
те приноси на индивидите в по-добро положение спрямо бла­
гополучието на по-малко облагодетелстваните. Общ еството
трябва да функционира само във възходящ ата нарастващ а
част на кривата на приноса (разбира се, и максимумът вклю­
чително). Една от причините за това е, както вече можем да се
уверим, че в този сегмент от кривата критерият за взаимна из­
года е винаги удовлетворен. Освен това хармонията на общ ес­
твените интереси се постига в един естествен смисъл: предста­
вителните индивиди не печелят за сметка един на друг, тъй ка­
то са позволени само реципрочни предимства. Разбира се,
формата и наклонът на кривата на приноса са определени по­
не отчасти от природната лотария на вродените дарби, а като
такава тя не нито справедлива, нито несправедлива. Но да
предположим, че разглеж даме линията, сключваща ъгъл от 45
градуса, като представящ а идеала за пълна хармония на инте­
ресите; тя е тази крива на приноса (в този случай права линия),
по протежението на която всеки печели поравно. В такъв слу­
чай изглежда, че тенденцията при последователното осъщ ест­
вяване на двата принципа на справедливостта е кривата да се
издигне по-близо до идеала на пълната хармония на интереси­
те. След като общ еството премине максимума, то функциони­
ра по протежението на низходящата наклонена част на крива­
та и вече не съществува хармония на интересите. Така печели
по-привилегированият, а по-малко облагодетелстваният губи
и обратно. Ситуацията е аналогична на положението на грани­
цата на ефикасността. Това е далече от желаното, когато става
въпрос за справедливостта на основната структура. По такъв
начин, за да се осъщ естви идеалът на хармонията на интереси­
те при условията, предоставени ни от природата, и да се удов­
летвори критерият за взаимна изгода, трябва да останем в об­
ластта на положителните приноси.
Друга заслуга на принципа на разликата е тази, че той
предоставя интерпретация на принципа на братството. В срав­
нение със свободата и равенството идеята за братството е зае­
мала по-малко място в демократичните теории. Счита се, че
гя е по-неспецифичпа политическа концепция, която не оп ре­
деля сама някакви демократични права, изразява определени
 /7. Т ен ден ц и я т а към р а ве н ст во
нагласи на разума и форми на поведение, без които ние бихме
загубили от поглед ценностите, изразявани от тези права.46
Тясно свързано с обсъж даното мнение е становищ ето, че
братството представлява определено равенство в общ ествено­
то уважение, проявявано в различни обществени конвенции
при отсъствие на почтителност и сервилност.47 Несъмнено
братството наистина предполага посочените неща, заедно с
чувство за приятелство между гражданите и общ ествена соли­
дарност, но така разбирано, то не изразява определено изиск­
ване. Ние все още трябва да открием принцип на справедли­
востта, подхождащ за обуславящ ата идея. Изглежда все пак, че
принципът на разликата наистина съответства на естественото
значение на братството: а именно на идеята да не се желаят
по-големи предимства, освен ако това не е от полза на други­
те, които са в по-лош о положение. С емейството - ако се разг­
лежда като идеал, а често и на практика - е място, където се
отхвърля принципът за максимално увеличаване на сумата от
предимства. Членовете на едно семейство обикновено не же­
лаят да печелят, освен ако печалбата се реализира така, че да
подпомага интересите на останалите. Ж еланието да се пос­
тъпва според принципа на разликата има точно такова следст­
вие. Индивидите в по-добро положение желаят да се ползват
от по-големите си предимства само при схема, в която това се
оказва от полза на по-малко облагодетелстваните.
Понякога се см ята, че идеалът за братството включва
връзки, основани на сантименталност и чувства, които не е ре­
алистично да се очакват между членовете на широк обществен
кръг. М нозина са чувствали, че той няма подходящо място в
политическите дела. Ако обаче се интерпретира като включ­
ващ изискванията на принципа за разликата, той не е неизпол­
зваема концепция. Изглежда, че институциите и политиката,
които ние най-уверено считаме за справедливи, наистина удов­
летворяват изискванията му, поне в смисъл че позволеното от
тях неравенство допринася за благополучието на по-нсприви-

46 Виж J. R. Pennock, Liberal Democracy: Its Merits and Prospects (New

York. Rinehart, 1950), стр, 94 и сл.
Виж R. В. Perry, Puritanism and Democracy (New York, The Vanguard
Press, 1944), гл. XIX, раздел 8.

133
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е на сп раведл и вост т а

легированите. Във всеки случай аз ще се опитам да направя

казаното в Глава V. При такава интерпретация принципът на
братството е напълно осъщ ествим стандарт. След като го
приемем, мож ем да свържем традиционните идеи за свобода,
равенство и братство с демократичната интерпретация на два­
та принципа за справедливостта по следния начин: свободата
съответства на първия принцип; равенството съответства на
идеята за равенство в първия принцип, заедно с равенството
на принципни възможности; а братството съответства на
принципа за разликата. По този начин открихме място на кон­
цепцията за братството в демократичната интерпретация на
двата принципа и се убеждаваме, че тя налага определено
изискване към основната структура на общ еството. И другите
аспекти па братството не трябва да бъдат забравяни, но прин­
ципът за разликата изразява фундаменталното му значение от
гледна точка на социалната справедливост.
И така в светлината на тези наблюдения изглежда очевид­
но, че демократичната интерпретация на двата принципа няма
да доведе до меритократично общ ество или общ ество за слу­
гите.48 Тази форма на общ ествено устройство следва принци­
па за достъп на талантите до кариера и използва равенството
на възмож ностите като способ за освобождаване на човешката
енергия в търсене на икономически просперитет и политичес­
ко господство.
Същ ествува изразено неравенство между висшите и низ­
шите класи както по отношение на средствата за живот, така и
по отнош ение на правата и привилегиите на организационната
власт. Културата на по-бедните слоеве е обедняла, докато тази
на управленския и технократски елит се основава надеждно
върху служенето на националните цели за власт и богатство.
Равенство на възмож ностите означава също така и равна въз­
мож ност да се задм инат по-непривилегированите в индивиду-
алното преследване на влияние и общ ествено положение.49 Т а­

48 Проблемът за обществото па заслугите е плод на въображението на

Michael Young, The Rise o f Meritocracy (London, Thames and Hudson, 1958).
49 За разработка на този момент съм задължен на John Schaar, „Equality
of Opportunity and Beyond,” Nomos IX: Equality, под редакцията на J. R.
Pennock и J. W. Chapman (New York, Atherton Press. 1967); и B. A. O. Williams,
„The Idea of Equality,” стр. 125-129.

134
 17. Т ен ден ц и я т а към р а ве н с т во

ка едно меритократично общ ество застраш ава другите интер­

претации па принципите за справедливостта, но не и дем окра­
тичната концепция, защ ото - както току-що се убедихме -
принципът за разликата трансф орм ира целите на общ еството
във фундаменталните им аспекти. Това следствие е още по-яв-
по, щ ом забележим, че при необходимост трябва да вземаме
предвид такова същ ествено основно благо като самоуважение­
то и факта, че едно добре устроено общ ество е обществен съ­
юз на обществени съюзи (§79). С ледователно трябва да се тъ р ­
си устойчиво чувство за собствена стойност за най-ощетените,
а това ограничава йерархичните форми и степените на нера­
венство, позволени от гледна точка на справедливостта. Така
например ресурсите за образование не трябва да се отпускат
единствено или непременно според възвръщ аемостта им, оце­
нявана по придобитите производствени способности, но и
според стойността им за обогатяване на личния и общ естве­
ния живот на гражданите, включително и на по-непривилеги-
рованите. С развитието на общ еството последното съображе­
ние става все по-важно.
Направените забележки трябва да са достатъчни за скици-
ране на концепцията за социалната справедливост, изразена от
двата принципа за институциите. Преди да преминем към
принципите за отделни индивиди, трябва да отбележа още
един проблем. Досега съм приемал, че разпределението на
природни качества е природен факт и не е правен никакъв
опит да се променя или даже да се взема предвид. Но до из­
вестна степен това разпределение сигурно е повлияно от об­
ществената система. Една касгова система например проявява
тенденция да разделя общ еството на отделни биологични по­
пулации, докато отвореното общ ество насърчава най-голямо
генетично разнообразие.50 Освен това е възможно да се възп­
риеме повече или по-малко явна евгенична политика.
Аз няма да разглеж дам въпроси нз евгениката, огранича­
вайки се изцяло с традиционните измерения на социалната
справедливост. Трябва да отбележим все пак, че по принцип
не е от полза за по-малко облагодетелстваните да се предлага

50 Виж Theodosius Dobzhansky, Mankind Evolving (New Havan, Yale

University Press, 1962), стр. 242-252, за обсъждане на този въпрос.

135
Г лави II. П ри н ц и п и т е па сп раведл и вост т а

политика, която намалява талантите на другите. Вместо това

посредством приемането на принципа за разликата по-голе­
мите способности се разглеж дат като общ ествено предимство,
което трябва да бъде използвано за общ ото благо. Но в инте­
рес на всеки индивид е и да притежава по-големи природни
дадености. Те му позволяват да следва предпочитан жизнен
план. Ето защ о в изходната позиция страните искат да осигу­
рят за потомците си най-голямата генетична надареност (при­
емайки собствената си за константна величина).
Следването на разумна политика в посоченото отношение
е нещо, което предиш ните поколения дълж ат на следващите, и
това е проблем, зараж дащ се между поколенията. Така с тече­
ние на времето общ еството трябва да прави стъпки поне да за­
пазва общ ото равнищ е на природни способности и да предот­
вратява разпространението на сериозни дефекти. Тези мерки
трябва да бъдат ръководени от принципи, за които страните
биха имали желание да се споразумеят за благото на своите
потомци.
С поменавам този спекулативен и труден проблем, за да
посоча ощ е веднъж начина, по който е вероятно принципът на
разликата да трансф орм ира проблем ите на социалната спра­
ведливост. Бихме могли да предположим, че в дългосрочен
план - ако съществува горна граница за способностите - в
края на краищ ата бихме постигнали общ ество с най-голяма
свобода и равенство, членовете на което обладават еднакво го­
ляма максимална надареност. Аз обаче няма да развивам тази
мисъл тук.

18. Принципи за индивиди:

принципът за безпристрастност

В досегаш ното обсъж дане разгледах принципите, които се

прилагат за институциите, или по-точно за основната структу­
ра на общ еството. Ясно е обаче, че трябва да се изберат и
принципи от друг тип, тъй като една завърш ена теория за п ра­
вото включва същ о и принципи за индивиди. Всъщност, както

136
 IS . П ри н цип и за и н дивиди: принципът за б езп ри ст раст н ост

показва придружаващ ата диаграма, ние се нуждаем още и от

принципи на международното право и, разбира се, от правила
за предим ство при оценяването, когато принципите си проти­
воречат.
Аз няма да разглеж дам принципите на международното
право освен м имоходом (§58), нито пък ще се опитвам да п ра­
вя каквото и да било систематично обсъждане на принципите
за индивиди. Някои принципи от този тип обаче са съществена
част от всяка теория за справедливостта. В този и в следващия
раздел се обяснява значението на няколко такива принципа, а
проучването па причините за избора им е отложено за по-къс-
но (§§51-52).
Д иаграм а 1 е съвсем схематична. Тя не твърди, че прин­
ципите, свързани с концепциите по-долу в разклонението, са
извлечени от по-горните. Д иаграмата просто показва типовете
принципи, които трябва да бъдат избрани, преди да разп олага­
ме със завърш ена концепция за правото. Римските цифри о т ­
разяват реда, по който различните видове принципи трябва да
бъдат признавани в изходната позиция. Така първо трябва да
се постигне споразумение, засягащ о принципите за основната
структура на общ еството, после за принципите за индивиди,
следвани от принципите за международното право. Най-нак-
рая се прием ат правилата за предимство, макар че можем да
ги изберем и по-рано при последващ о преразглеждане.
И така редът, по който се избират принципите, поставя
въпроси, които ще пропусна. Важното е това, че различните
принципи трябва да бъдат възприети в определена последова­
телност, а причините за посоченото подреждане са свързани с
по-трудните за обсъж дане части на теорията за справедли­
востта. Една илю страция: макар че би било възможно да се
изберат много от основните задължения преди тези за общ ест­
вената структура, без същ ествено да се променят принципите,
последователността и в двата случая отразява факта, че зад ъл ­
женията предполагат наличие на принципи за социалните ф ор­
ми. Някои основни задължения също предполагат наличие на
такива принципи - например задължението да се подкрепят
справедливите институции. Поради тази причина изглежда по-
просто всичките принципи за индивиди да се възприемат след
тези за основната структура.

137
Г л а ва II. П ри н ц и п и т е на сп раведли вост т а

11рак*гически разум

понятие понятие
за ценност за етическа
стойност

(I) международно (I) общество ни

право (II) индивиди
системи и
институции

справедливост ефикасност изисквания ( ^ с) разрешения

незадължи­
телни

щедрост
смелост
милосърдие

(НЬ) задължения (На) безусловни

задължения

вярност
положителни отрицателни
безпристрастност

подкрепа за да не се ощетява
справедливостта да не се вреди
взаимопомощ на невинните

взаимно уважение

(IV) Правила за
предимство

за институционални за индивидуални
принципи принципи
Диа грейна 1

138
 !Н. П ри ш и т и hi и н дивиди: принципът hi безп ри ст раст н ост

П редимството при избора па принципите за институции

показва социалната същ ност на качеството „справедливост” и
тясната й връзка с общ ествените практики, толкова често о т ­
белязвани от идеалистите. Когато Брадли казва, че индивидът
е чиста абстракция, това може да се тълкува (без твърде голя­
мо изопачаване), че ангаж иментите и задълженията на инди­
вида предполагат етическа концепция за институциите и сле­
дователно съдърж анието на справедливите институции трябва
да се определи преди поставянето на изискванията спрямо ин­
дивидите.51 А това означава, че в повечето случаи принципите
за ангаж иментите и задълженията трябва да се избират след
тези за основната структура.
С ледователно, за да се утвърди завърш ена концепция за
правото, страните в изходната позиция трябва да изберат в оп ­
ределен ред не само концепция за справедливостта, но и прин­
ципи, съпътстващ и всяко основно понятие, подвластно на по­
нятието за право. Аз допускам, че тези понятия са относител­
но малко на брой и и м ат установена връзка помежду си. Така
че освеп принципи за институциите трябва да има споразум е­
ние и относно принципите за такива понятия като безприст­
растност и вярност, взаимно уважение и щ едрост, които са
приложими както за индивиди, така и спрям о принципите за
държ авно управление. Интуитивната идея е следната: понятие­
то за правилността на нещо е същ ото като - или по-добре, м о ­
же да бъде заместено от - понятието за съгласуваността му с
принципите, които в изходната позиция биха били признати за
приложими към неща от този тип. Аз не тълкувам това поня­
тие за правота като предоставящ о анализ на значението на
термина „право”, така както се използва обикновено в м о р а­
лен контекст. То не е предназначено за анализ на понятието за
право в традиционния смисъл. По-скоро това по-широко по­
нятие за правотата като принциппост трябва да се разбира ка­
то зам естител на съществуващ и концепции. Не е необходимо
да се казва, че тъж дествеността в значението на думата „п ра­
во” (и производните й) в обичайната й употреба и в по-слож-
ните начини на изразяване, е необходима, за да се изрази он о­
ва идеално от гледна точка на доктрината за договора понятие

5* Виж F. Н. Bradley, Ethical Studies, 2-ро издание (Oxford, The Clarendon

Press, 1927), стр. 163 189.

139
Глина П . П ри ш и т и т е пи сп раведл и вост т а

за право. Защ ото с оглед на нашите цели тук аз възприемам

възгледа, че един логичен анализ се разбира най-добре, когато
дава задоволителен заместител - такъв, който отговаря на оп­
ределени изисквания и в същ ото време избягва някои неясноти
и обърквания. С други думи обяснението е елиминиране: за­
почваме с понятие за израз, който е някак си труден, по служи
за известни цели, които не м огат да бъдат изоставени. О бясне­
нието постига тези цели по други начини, които са относител­
но лишени от затруднения.52 Така например ако теорията за
справедливостта като равнопоставеност - или по-общ о за
правотата като принципност - подхожда на съзнателните ни
изводи в рефлектирано равновесие и ако ни позволява да ка­
жем всичко, което след надлежно проучване искаме да заявим,
тогава тя предоставя способ за елиминиране на обичайни ф ра­
зи в полза на други изрази. Може да се смята, че така разбрани
справедливостта като равнопоставеност и правотата като
принципност предоставят определение или обяснение на поня­
тията за справедливост и право.
Сега се обръщ ам към един от принципите, приложими за
индивиди - принципа на безпристрастността. Ще се опитам да
използвам този принцип за описание на всички изисквания, ко­
ито са задължения, различни от основните задължения. Този
принцип гласи, че от един индивид се изисква да върши свое­
то - така както е определено от правилата на една институция,
- ако са изпълнени две условия: първо, институцията е сп р а­
ведлива (или безпристрастна) - т. е. тя удовлетворява изисква­
нията на двата принципа на справедливостта; и, второ, инди­
видът доброволно е приел изгодите от устройството на и нсти ­
туцията или ползва предим ства!а от предоставените възм ож ­
ности за постигане на собствените интереси. О сновната идея
е, че когато няколко съдружници се ангаж ират във взаимоиз-
годно начинание според правилата и това ограничава свобо­
дата им по начини, необходими за придобиване на облаги за
всички, подчинилите се на тези ограничения им ат право да
изискват същ ото подчинение и от страна на онези, които са
имали полза от постъпката им.53 Не трябва да печелим от

52 Виж W. V. Quine, Word and Object (Cambridge, Massachusetts, M. i. T.

Press. 1960), стр. 257-262, когото следвам тук.
Тук съм задължен на Н. L. A. Hart. „Are There Any Na tural Rights,”

140
 IS. П риш ит и за и н дивиди: принципът за б езп ри ст раст н ост

дружните усилия на другите, без да внесем съответния си дял.

Двата принципа за справедливостта определят какво е съотве­
тен дял за случая на институции, принадлежащ и към основна­
та структура. Ако тези учреждения са справедливи, всеки ин­
дивид получава съответен дял, когато всички (и той самият)
свърш ат своята част от работата.
И така по дефиниция изискванията, уточнени от принципа
за безпристрастността, са задължения. Всички задължения
възникват по този начин. Важно е обаче да се отбележи, че
принципът за безпристрастността има две части, първата от
които гласи, че въпросните институции или практики трябва
да са справедливи, а втората характеризира изискваните д о ­
броволни действия. П ървата част формулира условията, необ­
ходими за възникване на задължения от тези доброволни дей ­
ствия. Според принципа на безпристрастността не е възможно
да бъдем обвързани с несправедливи институции или поне с
институции, които превиш ават границите на поносимата
несправедливост (все още неопределена). В частност не е
възможно спазването на задължение спрям о автокрагични или
деспотични форми на управление. Не съществува необходи­
мата основа за възникване на задължения от консенсус или
други актове, както и да са изразени. Задълж ителната об въ р­
заност предполага с оглед на обстоятелствата наличие на
справедливи или приемливо справедливи институции. Оттук
следва, че е погрешно да се оспорват справедливостта като
равнопоставеност и теориите за договора заради това, че в
общия случай имали за последица задълж аването на граж ­
даните спрямо несправедливи режими, които насилват съгла­
сието им или печелят мълчаливото им подчинение по изтънче­
ни начини. Лок по-специално е бил обект на такава погрешна
критика, която не доглеж да необходимостта от определени
обуславящ и условия.54
Задълж енията и м ат няколко характерни черти, които ги

Philosophical Review, том 64 (1955), стр. 185 и сл.

54 Лок поддържа тезата, че завоеванието не дава никакви права, нито пък
насилието и ощетяването, колкото и да са „разкрасени с името, претенциите
или формите на закона". Second Treatise o f Government, параграфи 176, 20.
Виж обсъждането на Хана Питкин за Лок в „Obligation and Consent, I,”
American Political Science Review, том 59 (1965), особено стр. 994-997,
съществените положения на което аз приемам.

141
Глина II. П ри н ц и п и т е ни сп раведл и вост т а

различават от други етични изисквания. О г една страна, те

възникват като резултат от наш ите доброволни актове; тези
актове м огат да бъдат предприемане на явни или скрити начи­
нания, каквито са обещ анията или споразуменията, без да е не­
обходимо да бъдат подобни на приемането па облаги. Освен
това съдърж анието на задълженията винаги се определя от ин­
ституция или някаква практика, чиито правила уточняват как­
во е задължен да върши индивидът. И най-накрая обикновено
задълженията са към определени индивид - именно онези, ко­
ито си сътрудничат за поддърж ане на въпросната институ­
ция.55 К ато илю страция за тези характеристики да разгледаме
политическия акт на кандидатстване и (ако е успешно) заемане
на общ ествена служба при един конституционен режим. Този
акт води до възникване на задължението за изпълнение на слу­
жебни ангажименти, а тези ангажименти определят съдърж а­
нието на задължението. Тук аз разглеж дам задълженията не
като морален дълг, а като задачи и отговорности, възложени
на определени институционални длъжности. При все това слу­
чаят е такъв, че някой може да има етично основание (базира­
що се на етически принцип) за отхвърляне на споменатите за­
дължения, когато например е длъжен да ги изпълни заради
принципа на безпристрастността. Също така, когато някой за­
ема общ ествена служба, е задължен към своите съграждани,
към чието доверие се стреми и с които си сътрудничи при уп­
равлението на едно демократично общество. По подобен на­
чин всички поемаме задължения при сключване на брак, както
и когато приемаме длъжности в съда, администрацията или
други форми на управление. Ние придобиваме задължения
чрез обещ ания или скрити начинания даже когато се включим
в игра - а именно задължението да играем по правилата и да
се държ им спортсменски.
Убеден съм, че всички тези задължения се обхващат от
принципа на безпристрастността. Същ ествуват обаче два важ­
ни случая, които са проблематични, а именно политическите

55 При разграничаването на задължения и безусловен дълг съм много

близо до Н. L. A. Hart, „Legal and Moral Obligation,” в Essays in Moral
Philosophy, под редакцията на A. I. Melden (Seattle, University of Washington
Press, 1958), стр. 100-105; C. H. Whiteley, „On Duties,” Proceedings o f the
Aristotelian Society, том 53 (1952-53); и R. B. Brandt, „The Concept of Obligation
and Duty,” Mind, том 73 (1964).

142
 IS. П ринципи зи инди ви ди : принципът за б езп ри ст раст н ост

задължения, отнасящ и се по-скоро за средния гражданин, о т­

колкото - да речем - за онези, които са на служба, и задълж е­
нието да се спазват обещанията. В първия случай не е ясно кое
е необходимото задължаващ о действие или кой го е извършил.
Убеден съм, че строго погледнато не съществува политическо
задължение за гражданите изобщо. Във втория случай е необ­
ходимо да се обясни по какъв начин възникват основаните на
доверие задължения, произтичащ и от придърж ането към сп ра­
ведлива практика. В този случай е необходимо да разгледам е
същ ността на съответната практика. П овдигнатите въпроси
ще обсъдя на друго място (§§51-52).

19. Принципи за индивиди: безусловните

задължения

М акар че всички обещания се обясняват с принципа на

безпристрастността, същ ествуват ощ е много основни зад ъл ­
жения - положителни и отрицателни. Лз няма да се опитвам
да ги свеждам до един принцип. С ъвсем естествено е, че тази
липса на единство крие риска от поставяне на правилата за
предимство на твърде голямо изпитание, но ще трябва да о с ­
тавя затруднението настрана. Примери за основни задължения
са следните: задължението да се помага на друг човек, когато
е в нужда или опасност, при условие че това може да се напра­
ви без прекален риск или загуба за помагащ ия; задължението
да не се ощетява и да не се вреди на друг човек; и задълж ение­
то да не се причиняват излишни страдания. П ървото от тези
задължения - задължението за взаим опом ощ - е полож ител­
но, защ ото е задължение да се върши нещо добро за друг; д о ­
като последните две задължения са отрицателни, защ ото изис­
кват от нас да не върш им зло. Разграничението между п оло­
жителни и отрицателни задължения е интуитивно ясно в м н о ­
го случаи, но това усещане често се разсейва. Аз няма да го из­
тъквам по никакъв начин. Разграничението е важно само във
връзка с проблема за предимството, тъй като изглежда п рием ­
лива тезата, че когато разграничението е ясно, отрицателните
задължения имат по-голямо значение от положителните. Аз
обаче няма да разисквам този въпрос тук.

143
Г нави II. П ри н ц и п и т е на сп раведли вост т а

И така за разлика от обещ анията, за основните задълж е­

ния е харак терно, че важат за нас без оглед на съзнателните ни
актове. Освен това не е задължителна връзката им с институ­
циите и общ ествената практика; съдърж анието им по принцип
не се определя от правилата на тези учреждения. Така напри­
мер ние сме длъжни да не сме жестоки, да си помагаме - неза­
висимо дали сме се обвързали да върш им това. Не ни защ ита­
ва или извинява твърдението, че не сме дали обещание да не
бъдем жестоки или отмъстителни или да се притичваме на по­
м ощ на друг. В действителност обещанието да не убиваме
например е толкова излишно, че е нелепо да го искаме, а пред­
положението, че то утвърждава етично изискване на мястото
на друго, което не съществува, е погрешно. Такова обещание
има значение (ако изобщо има) само когато някой има право­
то да убива по особени причини - може би в ситуация, възник­
ваща в справедлива война. Друга характеристика на основните
задължения е валидността им за хората без оглед на връзките
им с институциите; те са общ и за всички нас като равни етич­
ни личности. В този смисъл основните задължения са нещо
дълж имо не само към определени индивиди - да речем, за те­
зи, които си сътрудничат взаимно в дадена социална структу­
ра, но и за хората изобщо. Посочената характеристика в част­
ност подсказва уместността на прилагателното „основни”. Ед­
на от целите на международното право е да гарантира призна­
ването на тези задължения в държавното управление. Това е
особено важно при ограничаване на средствата за война, като
се допуска, че все пак при определени обстоятелства войните
за самозащ ита са оправдани (§58).
О т гледна точка на теорията за справедливостта като
равнопоставеност основополагащ о, безусловно задължение е
това на справедливостта. Посоченото задължение изисква от
нас да подкрепяме и да се съобразяваме със съществуващи и
засягащ и ни справедливи институции. То ни кара също така да
подпомагаме все още неизградени справедливи структури, по­
не когато може да се направи, без да ни струва твърде много
на нас самите. По такъв начин - ако основната структура на
общ еството е справедлива или поне толкова справедлива, кол­
кото и очаквано приемлива с оглед на обстоятелствата - всеки
има основното задължение да върши своето в същ ествуващ ата

144
 1‘J. П р и т а и ш за и н дивиди: б езусл о вн и т е за д ъ л ж ен и я

схема. Всеки е задължен на тези институции независимо от

съзнателните му намерения - проявени или не. По такъв начин
- макар че принципите на безусловния дълг са изведени от
гледна точка на доктрината за договора, те не предполагат акт
на съгласие - изразено или мълчаливо - или какъвто и да би­
ло съзнателен акт, за да бъдат валидни. Принципите, които ва­
жат за индивиди, също както и принципите за институции са
тези, които биха били признати в изходната позиция. Тези се
разглеж дат като изход от едно хипотетично споразумение. Ако
формулировката им показва, че никакво обвързващ о действие
- независимо дали е плод на съгласие или не - не е предпос­
тавка за прилагането им, то тогава те се прилагат безусловно.
Причината, поради която задълженията зависят от съзнател­
ните актове, се посочва от втората част на принципа за безп­
ристрастността, която поставя необходимото условие. То ня­
ма нищо общо с договорната същ ност на теорията за
справедливостта като равнопоставеност.56 Всъщност, когато е
налице пълен набор от принципи (завърш ена концепция за
правото), ние просто можем да изоставим концепцията за из­
ходната позиция и да прилагаме тези принципи така както
бихме прилагали всички други.
Н яма нищо непоследователно или дори изненадващ о във
факта, че теорията за справедливостта като равнопоставеност
допуска безусловни принципи. Д остатъчно е да се докаже, че
страните в изходната позиция биха се споразумели за принци­
пи, определящ и основните задължения, които - така както са
формулирани - имат безусловна валидност. Трябва да отбеле­
жим, че след като принципът на безпристрастността може да
установи връзка със съществуващи справедливи структури,

56 За изясняване на тези положения съм задължен на Робърт Амдур. Възг­

леди, стремящи се да изведат политическа обвързаност единствено от актове
на съгласие, се откриват у Michael Walzer, Obligations: Essays on Disobedience,
War, and Citizenship (Cambridge, Massachusetts, Harvard University Press, 1970),
особено стр. 1X-XV1, 7-10, 18-21 и гл. 5; и Joseph Tussman, Obligation and the
Body Politic (New York, Oxford University Press, 1960). За последното виж
Hannah Pitkin, „Obligation and Concent I,” стр. 997 и сл. За други обсъждания
на проблемите от теорията за съгласието освен това на Питкин виж Alan
Gewirth, „Political Justice”, в Social Justice, под редакцията на R. В. Brandt
(Englewood Cliffs, N. J., Prentice Hall, Inc.. 1962), стр. 128-141; и J. P. Plamenatz,
Consent, Freedom, and Political Obligation, 2-po издание (London, Oxford
University Press, 1968).

145
Глини II. П ри н ц и п и т е ни сп раведл и вост т а

включените в обхвата му задължения м огат да подпом агат ве­

че съществуващ а връзка, произтичащ а от безусловния дълг
спрямо справедливостта. Ето защ о един индивид може да има
както основни задължения, така и ангажимента да се съобра­
зява с институцията и да върши своето. Това, което трябва да
се забележи тук, е че същ ествуват няколко начина, по които
индивидът може да бъде задължен спрямо политически инсти­
туции. За по-голямата част от гражданите безусловният дълг
спрямо справедливостта е по-фундаментален, защ ото ги об­
вързва по принцип и не изисква съзнателни намерения за при­
лагането си. От друга страна, принципът на безпристрастност­
та задължава само онези, които заем ат обществена длъжност,
да речем, или, които са постигнали целите си в рамките на
системата, защ ото са по-добре поставени. Налице е в такъв
случай друг смисъл на noblesse oblige: а именно, че съществува
вероятност по-привилегнрованите да се сдобият със задълж е­
ния, обвързващ и ги повече с една справедлива схема.
Ще кажа много малко за другия вид принципи за
индивиди, защ ото - макар че разреш енията не са незначителен
клас актове - трябва да огранича обсъждането с теорията за
социалната справедливост. Може да се забележи обаче, че
след като се изберат всички принципи, фиксиращи изисква­
нията, не са необходими допълнителни потвърждения, за да се
определят и разрешенията. Това е така, защ ото разрешенията
са актове, които сме свободни както да извърш ваме, така и да
не извърш ваме. Те са актове, които не нарушават никакво
обещание или основно задължение. При проучване па разре­
шенията се иска да се изтъкнат значимите от етична гледна
точка и да се обясни връзката им с обещ анията и задъл­
женията.
Много подобни актове нямат отношение към етиката или
са тривиални, но сред разреш енията е и интересният клас на
незадължителните действия. Това са актове на щ едрост и м и ­
лосърдие, героизъм и саможертва. Хубаво е да се постъпва
така, но това не е изискване или задължение на индивида. Не­
задължителните актове не м огат да се изискват, макар че би
било нормално да е така, ако не бяха свързани със загуба и
риск за самия извършител. Индивид, който реализира незадъл­
жителен акт, не търси отърваването, допускано от основните
 19. П ри н ц и п и за индивиди: б езусл о вн и т е за д ъ л ж ен и я

задължения, защ ото - макар че трябва да създаваме повече

блага, когато мож ем да го вършим сравнително лесно, то ние
сме освободени от това задължение, ако цената за самите нас
е значителна.
Н езадължителните актове поставят въпроси от първо­
степенна важност за етическата теория. Веднага проличава на­
пример, че класическият утилитарен м ироглед не може да
даде обяснение за тях. Ще стане ясно, че според него сме за­
дължени да извърш ваме действия, създаващ и повече блага за
другите независимо от цената за самите нас, защ ото това ще
ни осигури сбор от облаги като цяло по-голям от този на дру­
ги актове, достъпни за нас. Няма нищо съответстващ о на
отърваванего, включено във формулировката на основните за­
дължения. Така някои от действията, които теорията за
справедливостта като равнопоставеност счита за незадъл­
жителни, м огат да бъдат необходими според принципа за пол­
зата. Аз обаче няма да разисквам повече този проблем. Н еза­
дължителните актове се споменават тук само за пълнота.
Сега трябва да преминем към интерпретацията на първо-
началната ситуация.

147
 Г Л А В А III
И зх о д н а т а позиция
В тази глава разглеж дам предпочитаната философска
интерпретация на първоначалната ситуация. Аз приемам тази
интерпретация като изходна позиция. Най-напред скицирам
същ ността на аргументите, подкрепящи различните концеп­
ции за справедливост и обяснявам начина, по който се пред­
ставят алтернативите, за да м огат страните да избират от
определен списък на традиционни концепции. Заедно с това
описвам условията, характеризиращ и първоначалната ситу­
ация, под няколко заглавия: условия за справедливост; ф ор­
мални ограничения на понятието за право; було на незна­
нието; рационалност на договарящ ите се страни. При всеки
случай се опитвам да покажа защ о характеристиките, възпри­
ети за предпочитаната интерпретация, са логични от философ­
ска гледна точка. След това изследвам естествения ход на
мисълта, водещ до двата принципа на справедливостта и до
принципа за средностатистическа полза - преди да обсъдя
относителните предимства на тези концепции за справедли­
востта. Доказвам, че двата принципа биха били признати, и
излагам някои от главните основания в подкрепа на твърде­
нието. За да се изяснят различията между отделните концеп­
ции за справедливост, тази глава завърш ва с един друг поглед
върху класическия принцип за полезността.

20. Същност на аргументите към концепциите за

справедливостта

Интуитивната идея на теорията за справедливостта като

равнопоставеност е да се разглеж дат основните принципи на
справедливостта сами по себе си като обект на изходно спора­
зумение в подходящо дефинирана първоначална ситуация. Т о ­

148
 20. Същ ност на а р гу м е н т и т е към кон ц еп ц и и т е .

на са принципите, които разумни индивиди, заинтересовани от

разш иряване на интересите си, биха приели в тази позиция на
равенство с цел да установят основните условия на своето
съдружие. В такъв случай трябва да се докаже, че двата прин­
ципа на справедливостта са решение за проблема на избора,
предявен в изходното състояние. За да се направи това, трябва
да се установи, че в положението на съответните страни - тех­
ните познания, убеждения и интереси - едно споразумение за
1ези принципи е най-добрият начин за гарантиране на целите
па всеки индивид с оглед на наличните възможности.
И така очевидно никой не може да получи всичко, което
иска - сам ото съществуване на други хора пречи на това. Б е­
зусловно най-добре за когото и да било е всички останали да
се присъединят към него, за да развият собствената му кон­
цепция за благополучие, каквото и да се окаже то. Или ако не
му позволят това, да са задължени да постъпват справедливо,
а той да има правото да се отказва от сътрудничеството, кога­
то му е угодно. Тъй като другите никога няма да се съгласят с
подобни условия на сдружаване, посочените форми на егои­
зъм биха били отхвърлени. Двата принципа на справедливост­
та обаче изглеждат приемливо предложение. Всъщност аз бих
искал да покажа, че за всеки индивид тези принципи са най-
добрият отговор спрямо съответните изисквания на другите. В
този смисъл изборът на споменатата концепция за справедли­
вост е единствено по рода си решение на проблема, поставен
от изходната позиция.
И зползваният начин за привеждане на доказателства е ха­
рактерен за процедура, позната в социалните теории. Описва
се една опростена ситуация, в която разумни индивиди с опре­
делени цели и намиращ и се в определено отношение един
спрямо друг, трябва да избират между различни действия с ог­
лед на познанията си за обстоятелствата. И зборът на въпрос­
ните индивиди след това се извежда по строго дедуктивен път
от предположения за убежденията, интересите им, си туацията
и откритите пред тях възможности. По израза на Парето пове­
дението им е резултат от наклонности и противодействия.57 В

сп
Manuel d'economic politique (Paris, 1909), гл. Ill, §23. Парето заявява:
,,Равновесието е резултат тъкмо на това противопоставяне на наклонности и
противодействия”.

149
Глини III. И зх о д н а т а п озиция

теорията на цените например равновесието на конкурентния

пазар се разглежда като възникващо тогава, когато много ин­
дивиди - всеки от които работи за интересите си - си отстъп­
ват един на друг онова, с което м огат да се разделят най-лес-
но, като в замяна получават това, което желаят най-много.
Равновесието е резултат от споразумения, сключвани свобод-
по между добронамерени търговци. За всеки индивид това е
най-добрата ситуация, която може да постигне посредством
свободна размяна, съвм естима с правото и свободата на дру­
гите да работят за интересите си по същия начин. Тъкмо пора­
ди гази причина подобно състояние на нещата е равновесно -
такова, каквото ще се задържи при отсъствие на по-нататъш ни
промени на обстоятелствата. Никой няма какъвто и да било
стимул да го променя. Ако някакво отклонение от тази ситуа­
ция пуска в ход тенденции за възстановяването му, равновеси­
ето е стабилно.
Разбира се, фактът, че това е ситуация на равновесие, д о ­
ри на стабилно равновесие, не означава непременно, че тя е
почтена или справедлива. Ф актът означава само, че вземайки
под внимание оценката на своите позиции, индивидите дейст­
ват така, че да ги запазят. Очевидно един баланс па омраза и
враждебност може да представлява стабилно равновесие; все­
ки може да смята, че всяка следващ а промяна ще бъде по-ло-
ша. Н ай-доброто, което всеки би м огъл да направи за себе си,
е по-скоро състоянието с по-малко несправедливост, отколко­
то с по-голямо благосъстояние. М оралната оценка на равно­
весните ситуации зависи от обстоятелствата, които ги обусла­
вят и определят. И менно в този пункт концепцията за изходна­
та позиция въплъщ ава свойства, присъщи изключително на
етическите теории, защ ото, докато теорията за цените напри­
мер се опитва да обяснява движенията на пазара с предполо­
жения за актуалните действащ и тенденции, философски пред­
почитаната интерпретация на първоначалната ситуация
включва в себе си условия, коиго се разглеж дат като приемли­
ви за налагане при избора на принципите. За разлика ог соци­
алните теории целта е да се характеризира ситуацията така, че
принципите, които биха били избрани (които и да се окажат
те), да са приемливи от етична гледна точка. Изходната пози­
ция се дефинира по такъв начин, че става статукво, при което

150
 20. Същ ност па а р гум е н т и т е към кон ц еп ц и и т е .

нсички постигнати споразумения са по принцип справедливи.

Тя е такова състояние на нещ ата, в което страните са предста­
вени по еднакъв начин като етични личности и изходът не е
обусловен от произволни случайности или относителния б а­
ланс на социалните сили. Така теорията за справедливостта
като равнопоставеност е в състояние да използва идеята на
чистата процедурна справедливост от самото начало.
Ясно е в такъв случай, че изходната позиция е само една
хипотетична ситуация. Никога не е нужно да се случва нещо
подобно, макар че мож ем посредством съзнателно придърж а­
не към изразяваните от нея ограничения да симулираме раз­
съжденията на страните. К онцепцията за изходната позиция не
е предназначена да обясни човешкото поведение, освен докол­
кото се опитва да обяснява етичните ни преценки и спомага за
обяснението на факта, че притежаваме усет за справедливост.
Справедливостта като равнопоставеност е теория за нашите
етични чувства, така като се проявяват чрез съзнателните ни
изводи в рефлектирано равновесие. Тези чувства вероятно пов­
лияват мислите и действията ни до известна степен. И така
въпреки че концепцията за изходната позиция е част от теори­
ята за моралното поведение, от това изобщ о не следва, че съ­
ществуват действителни ситуации, които да я наподобяват.
Онова, което е необходимо, е принципите, които биха били
приети, да играят полагащ ата им се роля в нашите етични
мисли и действия.
Трябва да се отбележи същ о, че приемането на тези прин­
ципи не се предполага като психологически закон или вероят­
ност. М акар и умозрително, бих искал да докажа, че признава­
нето им е единственият избор, съвместим с пълното описание
па изходната позиция. С трем еж ът е доказателството в крайна
сметка да бъде строго дедуктивно. Разбира се, индивидите в
изходната позиция им ат своя психология, след като са напра­
вени различни предположения за убежденията и интересите
им. Тези предположения се появяват заедно с други предпос­
тавки в описанието на първоначалната ситуация. Явно обаче
доказателствата от такива предпоставки м огат да бъдат изця­
ло дедуктивни, както свидетелстват политическите и икономи­
ческите теории. Трябва да се стремим към някакъв вид етичес­
ка геометрия с цялата строгост, която това наименование под­
сказва. За нещастие аргументите, които ще приведа, остават

151
Глина III. И зх о д н а т а п озиция

твърде далеч от желаното, защ ото са изцяло интуитивни. И

все пак е същ ествено да им ам е предвид идеала, който бихме
искали да постигнем.
И една последна забележка. Както вече заявих, същ еству­
ват много възможни интерпретации на първоначалната ситуа­
ция. П редставата за нея се променя в зависимост от начина,
по който се възприемат договарящ ите се страни, от заявените
им убеждения и интереси, от наличните за тях алтернативи и г.
н. В този смисъл същ ествуват много различни теории за д ого­
вора. Теорията за справедливостта като равнопоставеност е
само една от тях. Но въпросът за оправдаването й се поставя -
доколкото това може да стане, - като се посочи, че съществу­
ва интерпретация на първоначалната ситуация, изразяваща
най-добре условията, общ опризнати като приемливи за н ала­
гане при избора на принципите, което същ евременно води и
до концепция, характеризиращ а съзнателните ни изводи в рав­
новесие. Тази най-предпочитана - или още стандартна - ин­
терпретация ще наричам изходна позиция. М ожем да допус­
нем, че за всяка традиционна концепция за справедливостта
съществува такава интерпретация на първоначалната ситуа­
ция, в която принципите й са предпочитаното решение. Така
например има много интерпретации, които водят до класичес­
кия, както и до средностатистическия принцип на полезност.
Тези разновидности на първоначалната ситуация ще бъдат
споменати в процеса на обсъж данията ни. При това положе­
ние процедурата в теориите за договора осигурява общ анали­
тичен метод за сравнително проучване на концепциите за
справедливостта. Прави се опит да се изведат различните ус­
ловия, включени в ситуацията на договаряне, в която техните
принципи биха били избрани. По такъв начин се формулират
различните обуславящ и предположения, от които изглежда, че
зависят тези концепции. Но ако една интерпретация е най-
предпочитана от философска гледна точка и ако принципите й
характеризират съзнателните ни изводи, ние имаме също и
процедура за доказване. Не можем да знаем от самото начало
дали подобна интерпретация съществува, но поне знаем какво
да търсим.

21. Представяне на алтернативи

Нека след направените забележки върху м етода да преми-

152
 2 1 . П р ед с т а в я н е п а а л т ер н а т и ви

мем към описанието на изходната позиция. Ще започна с въп­

роса за алтернативите, достъпни за индивидите в тази пози­
ция. М акар и умозрително, разбира се, бих искал да кажа, че те
трябва да избират измежду всички възможни концепции за
справедливост. Едно очевидно затруднение е как възможните
концепции да бъдат характеризирани така че да бъдат предс­
тавени на индивидите в изходната позиция. И все пак, дори
ако би м огло да се дефинират въпросните концепции, няма га­
ранция, че страните биха избрали най-добрата от тях; възмож ­
но е да не бъдат забелязани принципите, които биха били най-
предпочитани. Наистина не е изключено да не съществува
най-добра алтернатива: спрямо всяка концепция за справедли­
вост може да съществува друга, която е по-добра. Дори ако
съществува най-добра алтернатива, изглежда трудно да се
представят интелектуалните възмож ности на страните така, че
да е сигурно достигането им до този оптимум или дори до по-
приемливите концепции. Някои решения на проблема за избо­
ра м огат да бъдат достатъчно ясни след грижливо обмисляне;
съвсем друго нещо е да се представят страните така, че техни­
те разисквания да породят търсените алтернативи. Ето защ о -
макар двата принципа за справедливостта да превъзхождат
познатите ни концепции - не е изключено някой неформули-
ран досега набор от принципи да е ощ е по-добър.
За да разгледам възникналия проблем, ще си послужа със
следното средство. П росто ще приема за дадени кратък спи­
сък от традиционни концепции за справедливостта - напри­
мер обсъдените в първата глава - заедно с няколко други въз­
можности, подсказани от двата принципа на справедливостта.
( 'лед това приемам, че този списък е представен на страните и
от тях се изисква да се споразумеят единодушно коя концеп­
ция е най-добра сред изброените. М ожем да предположим, че
до това решение се е стигнало след поредица от сравнения по
двойки. Така би се доказало, че двата принципа са предпочи­
тани, след като всички се съгласят, че те трябва да бъдат изб­
рани вместо всяка от останалите алтернативи. В по-голямата
част от тази глава ще разглеж дам избора между двата принци­
па за справедливостта и две форми на принципа за полезност­
та (класически и средностатистически). П о-нататък ще обсъдя
сравненията с перфекционизма и смесените теории. По този

153
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

начин се опитвам да докажа, че двата принципа биха били изб­

рани от наличните в списъка.
Естествено това е незадоволителен начин за действие. Би
било по-добре да можехме да дефинираме необходими и д о с­
татъчни условия за единствената най-добра концепция за
справедливостта, която ги удовлетворява. В крайна сметка м о ­
же би е м ислим о да се направи подобно нещо. Засега обаче не
виждам как м огат да се избегнат приблизителни и изкуствени
методи. Освен това използването на такива процедури може
да очертае някакво принципно решение на нашия проблем. Т а­
ка може да се окаже, че в хода на направените сравнения дово­
дите на страните изтъкват определени характеристики на о с­
новната структура като желани, а тези характеристики имат
присъщи максимални и минимални свойства. Да предполо­
жим например, че е разумно за индивидите в изходната пози­
ция да предпочетат общ ество с най-голяма свобода за всички.
Да предположим още, че макар да предпочитат социалните и
икономическите предим ства да работят за общ ото благо, те
настояват да коригират начините, по които хората се облаго­
детелстват или ощ етяват от случайности с природен и социа­
лен характер. Ако тези две характеристики са единствено умес­
тните и ако принципът свобода за всички е естествен м акси­
мум на първата характеристика, а принципът на разликата (ог­
раничен от принципното равенство на възможностите) е ес­
тествен максимум на втората, то тогава (оставяйки настрана
проблема за предим ството) двата принципа са оптим алното
решение. Ф актът, че не е възможно творчески да се характери­
зират или изброят всички възможни концепции за справедли­
востта, или пък да се представят страните така, че да са задъл­
жени да м ислят за тях, не е пречка за направеното заключение.
Няма полза да разискваме повече посочените предполо­
жения. Засега не се прави никакъв опит за разглеждане на
принципния проблем за най-доброто решение. Навсякъде о г­
раничавам аргументацията си до по-слабото твърдение, че
двата принципа биха били избрани измежду концепциите за
справедливост в следващ ия списък.
А. Д ват а принципа за справедливост т а (в сериен ред)
1. П ринципът за най-голяма свобода за всички
2. (а) П ринципът за (принципно) равенство на възмож-

154
 2 ! . П р ед с т а в я н е на а л т ер н а т и ви

постите
(б) П ринципът на разликата
Б. Смесени концепции. С една от тях се замества А2 по-
горе
1. П ринципът за средностатистическа полезност; или
2. П ринципът за средностатистическа полезност, п одле­
жащ на ограничение, или:
(а) за поддърж ане на определен социален минимум, или
(б) централното разпределение да не е твърде разп ростра­
нено; или
3. П ринципът на средностатистическата полезност, п од ­
ложен на което и да било от ограниченията на §2 заедно с това
за равенство на принципните възможности
В. К ласически т елеологични концепции
1. Класическият принцип за полезността
2. С редностатистическият принцип за полезността
3. П ринципът за съвърш енството
Г. И нт уит ивист ки концепции
1. за балансиране на общ ата полезност с принципа за
разпределението поравно
2. за балансиране на средностатистическата полезност с
принципа на компенсацията
3. за балансиране на списък от prim a facie принципи (по
подходящ начин)
Д. Е гоист ични концепции (Вж. §23, където се обяснява за­
що - строго погледнато -
егоистичните концепции не са алтернативи)
1. Еднолична диктатура: Всеки трябва да служи на инте­
ресите ми
2. Егоизъм на каубоя: Всеки трябва да постъпва справед­
ливо с изключение на мен самия, ако реш а да не го правя
3. Обща: На всекиго е позволено да работи за интересите
си както намери за добре
Д остойнствата на посочените традиционни теории несъм ­
нено са достатъчни да оправдаят усилието да ги класиф ицира­
ме. Във всеки случай заниманията с подобна класификация е
полезен начин за напипване на посоката към по-големия проб­
ием. И така всяка от изброените концепции вероятно притеж а­
ва предимства и недостатъци; същ ествуват основания за и

155
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

против всяка избрана алтернатива. Фактът, че дадена концеп­

ция търпи критика, не говори непременно срещу нея, нито пък
определени желани характеристики винаги водят до решение в
нейна полза. К акто ще видим, реш ението на индивидите в из­
ходната позиция зависи от баланса на различни съображения.
В този смисъл е налице позоваване на интуицията в основните
положения на теорията за справедливостта. И все пак, когато
всичко е пресметнато, може да стане съвърш ено ясно къде се
намира равновесната точка на различните основания. Те м о ­
гат да бъдат обособени и анализирани чрез описанието на из­
ходната позиция така, че една от концепциите за справедли­
востта очевидно да бъде за предпочитане пред другите. Д ово­
дите за това не са доказателство в строгия смисъл на думата;
но според Мил те м огат да представят съображения, даващи
възмож ност за определяне на интелекта.58
Списъкът на концепциите до голяма степен говори сам за
себе си. Няколко кратки забележки обаче м огат да бъдат по­
лезни. Всяка концепция е изложена в приемливо опростена
форма и е безусловно валидна - т. е. независимо от обстоятел­
ствата или състоянието на общ еството. Никой от принципите
не зависи от определени общ ествени или други условия. Една
о т причините за казаното е да се представят нещ ата в опрос­
тен вид. Лесно би било да се ф ормулират взаимно свързани
концепции, всяка от които да бъде предназначена за приложе­
ние само при наличие на особени обстоятелства, ако тези раз­
лични условия са изчерпателни и взаимно изключващ и се.
Н апример една концепция може да важи за един етап на кул-
турно развитие, а друга концепция - за друг. Такава фамилия
о т взаимно свързани концепции може да бъде разглеж дана са­
м а по себе си като концепция за справедливост; тя би съдър­
жала набор от подредени двойки, всяка от които би била кон­
цепция за справедливост, съобразена с обстоятелствата, при
които се прилага. Ако обаче концепции от този тип се приба­
вят в списъка, проблем ът ни би станал много сложен, ако не и
невъзможен за решаване. Освен това има основания за изк­
лю чването на алтернативи от този тип, защ ото е естествено да
зададем въпроса, какъв обуславящ принцип определя подреж­
дането на двойките. Тук аз допускам, че някаква призната ети­

58 Utilitarianism, гл. I, параграф 5.

156
 2 1 . П р ед ст а вя н е на а л т ер н а т и ви

ческа концепция определя подходящ ите принципи за всяко ус­

ловие. Тъкмо този безусловен принцип определя концепцията,
изразена посредством набора от подредени двойки. Така д о ­
пускането на подобни взаимно свързани концепции в списъка
означава включване на алтернативи, които крият собствените
си основания. Ето защ о аз ще ги изключа и поради тази при­
чина. Изглеж да същ о така желателно да се характеризира из­
ходната позиция по такъв начин, че страните да са принудени
да изберат принципи, които да са безусловно валидни незави­
симо от обстоятелствата. Този факт е свързан с кантианската
интерпретация на справедливостта като равнопоставеност. Аз
обаче ще се върна към него по-нататък (§40).
И най-накрая един очевиден момент. Всяко доказателство
в полза на двата принципа - или всъщ ност за всяка концепция
- винаги е свързано с някакъв списък от алтернативи. Ако
променим списъка, по принцип доказателството ще трябва да
се промени. Забележки от подобен род са приложими за всич­
ки характеристики на изходната позиция. Същ ествуват без­
крайно много разновидности на първоначалната ситуация, а
следователно и несъмнено безкрайно много теореми на ети­
ческата геометрия. С амо няколко от тях представляват няка­
къв интерес за философията, тъй като повечето от разновид­
ностите са неуместни от етична гледна точка. Ние трябва да се
опитаме да избегнем странични въпроси и в същ ото време да
не загубваме от поглед специалните предпоставки на дока­
зателството.

22. Условията за справедливост

У словията за справедливост м огат да бъдат описани като

нормалните условия, при които сътрудничеството между хора­
та е както възможно, така и необходимо.59 Както отбелязах
още в началото, макар че общ еството е обединение на съдруж­
ници с цел взаимна изгода, то се характеризира обикновено

59 Описанието ми до голяма степен следва това на Хюм в „Трактат за

човешката природа”, том III, точка II, раздел II. и An Enquiry Concerning the
Principles o f Morals, раздел III, точка I. Виж обаче и H. L. A. Hart, The Concept
o f Law (Oxford, The Clarendon Press, 1961), стр. 189-195, и J. R. Lucas. The
Principles o f Politics (Oxford, The Clarendon Press, 1966), стр. 1-10.

157
Г л а ва / / / . И зх о д н а т а позиция

както с конфликти, така и с общ ност на интересите. Налице е

общ ност на интереси, тъй като общ ественото сътрудничество
дава възмож ност на всички за по-добър живот от този, който
индивидът би имал, ако трябваш е да се опитва да живее един­
ствено от собствените си усилия. Налице е конфликт на инте­
реси, гь й като на хората не им е безразлично как се разпределя
произведеното благодарение на сътрудничеството им по-голя­
мо количество блага, защ ото всички те предпочитат по-голям
дял с оглед преследването на собствените си цели. Необходи­
ми са принципи както за избор между различните обществени
спогодби, канализиращ и разпределението на ползите, така и
за подписване на споразумение за подялба на произведеното.
Тези изисквания определят функцията на справедливостта.
Обуславящ ите условия, които водят до възникването на тези
потребности, са условията за справедливост.
У словията м огат да се разделят на два типа. Първо, съ­
ществуват обективни обстоятелства, които правят сътрудни­
чеството между хората както възможно, така и необходимо.
Така например много индивиди съжителстват заедно по едно
и същ о време в определена географска територия. Те при тежа­
ват приблизително сходни физически и умствени възмож нос­
ти; или във всеки случай техните способности са сравними по
това, че никой сред тях не мож е да дом инира над другите.
Всички са уязвими при нападение и плановете на всеки от тях
м огат да бъдат блокирани от обединените сили на останалите.
Н ай-накрая налице е условието за умерен недостиг, обхващ а­
щ о широк спектър от ситуации. П риродните и други ресурси
не са толкова изобилни, че схемите за сътрудничество да ста­
нат излишни, нито пък условията са толкова сурови, че пло­
дотворните начинания неизбежно да се провалят. М акар вза-
имоизгодните схеми да са възможни, изгодите от тях са по-
малки от исканията, предявявани от хората.
Субективните обстоятелства са съществени аспекти на су­
бектите на сътрудничеството - т. е. на лицата, работещ и заед­
но. По такъв начин, макар страните да им ат или приблизител­
но сходни нужди и интереси, или пък такива, които се д опъл­
ват по различни начини, така че да е възможно взаимоизгод-
ното сътрудничество между тях, те въпреки това и м ат свои
жизнени планове. Тези планове или концепции за благополу­

158
 2 2 . У сл о ви ят а за сп раведли вост

чието ги карат да и м ат различни стремежи и цели и да предя­

вяват конфликтни претенции за наличните природни и общ ес­
твени ресурси. Освен това, макар интересите, заложени в тези
планове, да не се разглеж дат като себични, те са интереси на
индивид, който см ята, че концепцията му за благополучието
заслужаваща признание, а предявяваните от нейно име претен­
ции - заслужаващи удовлетворение. П одчертавам посочения
аспект на условията за справедливост, допускайки, че страните
не се интересуват взаимно от интересите си. Също така пред­
полагам, че хората страдат от различни недостатъци в позна­
нията, мисленето и преценките си. Техните познания неизбеж­
но са непълни, способността им да разсъждават, паметта и
вниманието им са винаги ограничени, а преценките им м огат
да бъдат изопачени от тревожност, пристрастност и погълна-
тост от собствените им дела. Някои от изброените недостатъ­
ци водят началото си от морални дефекти, от себичност и не­
хайство, но до голям а степен те са просто част от естествената
ситуация, в която се нам ират хората. Ето защ о индивидите не
само имат различни жизнени планове, но съществува и м н ого­
образие на философски и религиозни убеждения, от полити­
чески и социални доктрини.
И така констелацията от условия ще наричам условия за
справедливост. Тяхното описание от Х ю м е особено преглед­
но и предш естващ ото резю ме не добавя нищо същ ествено за
но-пълното им описание. С цел простота аз често подчерта­
вам условието за умерен недостиг (сред обективните условия)
и това за взаимна безкористност, т. е. индивидите да не се ин­
тересуват взаимно о т интересите си (сред субективните усло­
вия). Може да се каже накратко, че условия за справедливост
същ ествуват винаги, когато взаимно безкористни индивиди
предявят конфликтни претенции към разделянето на социал­
ните изгоди при условия на умерен недостиг. Ако посочените
условия не съществуваха, не би имало възмож ност за проява
на качеството справедливост, така както при отсъствие на
опасности за загуба на живота или крайник не би имало въз­
мож ност за проява на физическа смелост.
Необходими са няколко разяснения. Н ай-напред аз естест­
вено ще приема, че индивидите в изходната позиция знаят, че
тези условия за справедливост съществуват. Това поне те при­

159
Г лави III. И зх о д н а т а позиция

емат за дадено по отношение на условията в тяхното общ ест­

во. Друго предположение гласи, че страните се опитват да
разш ирят представата си за благополучието колкото м огат по­
вече и в това отнош ение не са свързани с предш естващ и етич­
ни задължения един към друг.
Възниква обаче въпросът, дали индивидите в изходната
позиция им ат обещания и задължения към трети страни, нап­
ример към преките си потомци. Да се каже, че това е така, би
бил един от начините за разглеждане на въпросите за справед­
ливостта между поколенията. Целта на теорията за справедли­
востта като равнопоставеност обаче е да се изведат всички
обещания и задължения от други условия, така че споменатият
начин трябва да се избегне. Вместо това аз ще направя моти-
вационно допускане. Страните се разглеж дат като представи­
тели на непрекъснати потоци от претенции, така да се каже,
като представители на някакъв вид вечен етичен фактор или
институция. Те не трябва да вземат под внимание само крат­
кия си жизнен път във вечността, а желанията им се простират
поне върху две поколения. По такъв начин представители от
близки по време периоди имат припокриващи се интереси.
Н апример ние мож ем да разглеж даме страните като глави на
семейства и следователно като притежаващ и желание да пови­
ш ат благосъстоянието на преките си потомци. К ато предста­
вители на семейства интересите им се противопоставят, както
се предполага от условията за справедливост. Не е необходи­
мо обаче да се разглеж дат страните тъкмо като глави на се­
мейства, макар че по принцип аз ще следвам тази интерпрета­
ция. Същ ественото е, че всеки индивид в изходната позиция
трябва да се грижи за благополучието на някои от индивидите
в следващ ото поколение, като се предполага, че всеки от тях в
различните случаи ще се грижи за различни индивиди. Освен
това за всеки в следващ ото поколение съществува някой, кой­
то се грижи за него в сегаш ното поколение. Така интересите
на всички се съблю дават и при наличие на було на незнанието
цялото множество е съгласувано.
Трябва да отбележим, че не правя ограничаващ и предпо­
ложения, засягащ и представите на страните за благополучие­
то, освен че те са рационални дългосрочни планове. Макар
плановете да определят целите и интересите на един индивид,

160
 22. У сло ви ят а ча сп раведли вост

не се предполага, че те са егоистични или себелюбиви. Дали

случаят е такъв, зависи от характера на целите, преследвани от
индивида. Ако крайните цели на индивида са богатството, слу­
жебното положение и влиянието, а същ о и знаците на социал­
ния престиж, тогава несъмнено неговата представа за благопо­
лучието е егоистична. Неговите доминантни интереси са н асо­
чени към облаги за него самия, а не са - каквито винаги тряб ­
ва да бъдат - просто негови интереси.60 Н яма никаква непос­
ледователност в такъв случай, ако се предположи, че след като
се премахне булото на незнанието, страните откриват свърза­
ността си чрез емоции и чувства, че искат да спом огнат за
постигане на интересите на другите, както и да видят целите
си реализирани. П остулатьт за взаимната безкористност в из­
ходната позиция обаче се дава, за да гарантира независим ост­
та на принципите на справедливостта от неоспорими предпос­
тавки. Да си припомним, че изходната позиция е предназначе­
на да включва общ опризнати и все пак трудно защ итими усло­
вия. Една концепция за справедливостта не трябва да предпо­
лага в такъв случай наличието на силна обвързаност чрез съв­
сем естествени чувства. К ато основа за една теория трябва да
се правят колкото е възмож но по-малко допускания.
Най-накрая, когато се предполага, че страните съвсем не
се интересуват и не ж елаят да пожертват интересите си заради
другите, намерението е да се изложи поведението и мотивите
на хората в случаи, когато възниквали проблеми на справед­
ливостта. Духовните идеали на светците и героите м огат да се
противопоставят същ о толкова непримиримо, колкото и всич­
ки други интереси. Конфликтите при преследването на тези
идеали са най-трагичните от всички. Така справедливостта
става достойнство на практиките, в които са налице конку­
рентни интереси и в които индивидите се чувстват в правото
си да предявяват взаимни претенции. 1} едно сдружение на
светци, изповядващ и общ идеал (ако такава общ ност би могла
да съществува), диспути за справедливост не биха възникнали.
Всеки би работил безкористно за една цел, определена от об­
щ ата им религия, и позоваването на тази цел (допускайки, че
тя е ясно определена) би разреш авало всеки въпрос за права.

60 По този въпрос виж W. Т. Stace, The Concept o f Morals (London,

Macmillan, 1937), стр. 221-223.

161
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

Човешкото общ ество обаче се характеризира чрез условията за

справедливост. Описанието им не включва определена теория
за човешката мотивация. Целта му по-скоро е да включи в
описанието на изходната позиция отнош енията на индивидите
един към друг, което подготвя поставянето на проблемите за
справедливостта.

23. Формалните ограничения

на понятието за право

Ситуацията на индивидите в изходната позиция отразява

определени ограничения. О ткритите пред тях алтернативи и
познаването па собствените им условия са ограничени по раз­
лични начини. Тези ограничения аз наричам ограничения на
понятието за право, тъй като те са валидни за избора на всич­
ки етически принципи, а не само на тези на справедливостта.
Ако страните трябваш е да приемат принципи и за другите
достойнства, тези ограничения същ о биха били приложени.
Ще разгледам първо ограниченията на възможностите.
Същ ествуват определени формални условия, които изглеждат
приемливи за налагане върху концепциите за справедливост,
допуснати в представения на страните списък. Не твърдя, че
тези условия следват от понятието за право и в миого по-мал-
ка степен от смисъла на етиката. И збягвам позоваване на ана­
лиза на понятията в реш аващи моменти от такъв род. С ъщ ест­
вуват много ограничения, които м огат да бъдат свързани ло-
гично с понятието за право, а от тях е възможно да се напра­
вят различни подбори и да се считат за окончателни в рамките
на дадена теория. Д остойнствата на всяка дефиниция зависят
от логичността на получената теория; сама по себе си дефини­
цията не може да разреши никакъв фундаментален проблем.61

61 Различни интерпретации на понятието за етика се обсъждат от W. К.

Frankena, „Recent Conceptions of Morality,” a Morality and the Language o f
Conduct, под редакцията на H. N. Castaneda и George Nakhnikian (Detroit,
Wayne State University Tress, 1965), и „The Concept o f Morality,” Journal o f
Philosophy, том 63 (1966). Първото от тези есета съдържа голяма литературна
справка. Описанието в текста е може би най-близо до това на Kurt Baier в The
Moral Point o f View (Itaka, N. Y„ Cornell University Press, 1958), гл. VIII. Аз
следвам Байер в изтъкването на условията за гласност той не използва този

162
 23. Ф орм ал н и т е о гр а н и ч ен и я на п он ят и ет о sa п раво

У местността на тези формални условия се извежда от за­

дачата на принципите на правото да регулират претенциите,
които индивидите предявяват на институциите и един на друг.
Ако принципите на справедливостта трябва да изпълняват
своята функция за възлагане на нрава и задължения и опреде­
ляне на разделянето на изгодите, тези изисквания са д остатъ ч ­
но естествени. Всяко от тях е достатъчно слабо и аз приемам,
че те се удовлетворяват от традиционните концепции за спра­
ведливост. Тези условия обаче наистина изключват различните
форми на егоизъм, както отбелязвам по-долу, което показва,
че не са лишени от етична стойност. Това прави ощ е по-голя-
ма необходимостта условията да не се доказват от дефиниция
или анализ на понятия, а само от логичността на теорията, ог
която са част. Аз ги подреж дам в пет известни направления.
Преди всичко принципите трябва да бъдат от общ харак­
тер. Т. е. формулирането им трябва да е възможно без използ­
ване на интуитивно познаваеми неща като собствени имена
или нагласени конкретни. Така използваните за излагането им
предикати би трябвало да изразяват общи свойства и отнош е­
ния. За съжаление изглежда, че големи философски затрудне­
ния препречват пътя към задоволително описание на тези
проблеми.62 Ще се опитам да ги разгледам тук. При предста­
вяне на теория за справедливостта имаме право да избягваме
проблема за дефиниране на общи свойства и отношения и да
се ръководим от това, което изглежда приемливо. Освен това,
тъй като страните не разполагат със специфична информация
за себе си или своята ситуация, те не м огат да идентифицират
самите себе си. Дори ако индивидът мож е да накара другите
да се съгласят, той не знае как да оформи принципи в своя
полза. С траните са принудени на практика да се придърж ат
към принципи от общ характер, разбирайки това понятие ин-
туитивно.

термин, но се подразбира от неговото условие за всеобща годност за обуче­

ние, стр. 195 и сл., градацията, завършеността и материалното съдържание
(макар че от гледна точка на договора последното условие е следствие, виж
§25 и забележка 16 по-долу). За други обсъждания виж W. D. Falk, „Morality,
Self, and Others,” също в M orality and '.he Language o f Conduct, и P. F. Strawson,
„Social Morality and Individual Ideal,” Philosophy, том 36 (1961).
6“ Виж например W. V. Quine, Ontological Relativity and Other Essays (New
York, Columbia University Press, 1969), гл. 5, озаглавена „Natural Kinds”.

163
Г л а ва III. И зх о д н а т а пози ц и я

Естествеността на това условие е заложена отчасти във

факта, че основните принципи трябва да са в състояние да слу­
жат на общ оприета за вечни времена харта на добре уреденото
общ ество. К ато безусловни те са винаги валидни (при условия­
та за справедливост), а познаването им трябва да е достъпно
за индивидите във всяко поколение. Така за разбирането на те­
зи принципи не трябва да се изисква познаване на проблем а­
тични подробности и - несъмнено - позоваване на индивиди
или сдружения. Традиционно най-очевидният тест за това ус­
ловие е идеята, че право е това, което е в съгласие с божията
воля. Но всъщ ност тази доктрина обикновено се подкрепя от
доказателство, получено от принципите с общ характер. Н ап­
ример Лок поддърж а, че фундаменталният принцип на нравст­
веността е следният: ако един индивид е създаден от друг (в
телеологичния смисъл), то в такъв случай индивидът има за­
дължението да спазва предписанията, съставени за него от не­
говия създател.63 Този принцип е със съвсем общ характер и
предвид същ ността на света според възгледите на Лок посоч­
ва бога като законната м орална инстанция. У словието за общ
характер на принципите не е нарушено, макар че може да изг­
лежда така па пръв поглед.
С ледващ ото условие е, че принципите трябва да имат
универсално приложение. Те трябва да са валидни за всички
по силата на заложената в индивидите етика. По такъв начин
аз приемам, че всеки разбира тези принципи и си служи с тях в
разсъжденията си. Това налага горна граница, зависеща от то ­
ва, колко сложни м огат да бъдат те, както и от типовете и
броя на разграниченията, които прокарват. Освен това, един
принцип се изключва, ако за всеки би било противоречащ о и
неизгодно за самия него да се придържа към този принцип в
постъпките си. Ако по подобен начин един принцип трябва -
за да бъде приемлив - да се следва само когато другите спаз­
ват друг, то това би било също недопустимо. Принципите
трябва да се избират предвид на следствията от съобразяване­
то на всички с тях.
Така както са определени, общ ият характер и универсал­
ността на принципите са различни състояния. Например его­

63 Виж Essays on the laws o f Nature, под редакцията на W. von Leyden

(Oxford, The Clarendon Press, 1954), четвъртото есе, особено стр. 151-157.

164
 23. Ф о рм алн и т е о гр а н и ч ен и я на п он ят и ет о ча п р а во

изм ът под ф ормата на еднолична диктатура (всеки трябва да

служи на моите интереси - или тези на Перикъл) удовлетворя­
ва изискванията за универсалност, но не и тези за общ харак­
тер на принципите. М акар че всички м огат да постъпват съоб-
разно този принцип, а резултатът би могъл в някои случаи да
не бъде изобщ о лош в зависимост от интересите на диктатора,
личното местоимение (или името) нарушава основното усло­
вие. Освен това принципите от общ характер м огат да не бъ­
дат универсални. Възможно е да бъдат изведени с цел да се
прилагат за ограничени класове индивиди, например отличе­
ните със специални биологични или социални характеристики
като цвят на косата или класово положение - или каквото и да
било друго. Разбира се, през живота си индивидите поем ат ан ­
гажименти и задължения, които са специфични за тях. Н езави­
симо от това тези различни задължения и ангажименти са
следствие от основните принципи, които са валидни за всички
в качеството им на етични личности; извеждането на тези
изисквания има общ а основа.
Трето условие е това за гласност и то възниква естествено
от гледна точка на договора. С траните приемат, че избират
принципи за общ оизвестна концепция за справедливост.64 Те
предполагат, че всички щ е знаят за тези принципи всичко, кое­
то биха знаели, ако приемането им е резултат от споразум е­

64 Гласността ясно се подсказва от Кантовата идея за нравствения закон,

но единственото познато за мен място, където той я обсъжда явно, е в
I’crpctual Peace, приложение II; виж Political Writings, под редакцията на Hans
Reiss, превод на Н. В. Nisbet (Cambridge, The University Press, 1970), стр. 125-
130. Разбира се, кратки твърдения има навсякъде. Например в „Метафизика
на нравите”, точка I (Rechtslehre ), §43, той казва: „Общественото право е сбо­
рът от онези закони, на които трябва да бъде дадена всеобща гласност, за да
се създаде правова държава.” В „Theory and Practice” той отбелязва в бележка
под линия: „Никакво право в една държава не може да бъде включено мълча­
ливо и коварно чрез тайна уговорка, а най-малко от всичко право, за което хо­
рата претендират да бъде част от конституцията, защото всички закони в ней­
ните рамки трябва да се разглеждат като възникващи от общата воля. Така
например, ако конституцията допуска бунт, тя трябва да заяви това право
публично и да поясни как то може да бъде осъществено.” Political Writings,
с гр. 136, 84 бел. съответно. Убеден съм, че Кант смята това условие за прило­
жимо към една обществена концепция за справедливост. Виж също забележка
4, §51 по-долу; и Байер, цитиран в забележка 5 по-горе. Има обсъждане за об­
щото познание и връзката му със споразумението в D. К. Lewis, Convention
(Cambridge, Massashusetts, Harvard University Press, 1969), особено стр. 52-60,
83-88.

165
Глина III. И зх о д н а т а позиция

ние. По такъв начин принципното познаване на всеобщото им

приемане трябва да има благоприятно влияние и подкрепа за
стабилността на общ ественото сътрудничество. Разликата
между това условие и условието за универсалност е фактът, че
последното ни кара да оценяваме принципите въз основа на
съзнателното и стриктното им спазване от всички. Възможно е
обаче всички да разбират и да спазват един принцип и все пак
този факт да не бъде общоизвестен или изрично признат. Цел­
та на условието за гласност е да накара страните да оценяват
концепциите за справедливост като общ опризнати и напълно
действени етични съставки на обществения живот. Условието
за гласност очевидно се подразбира в доктрината на К ант за
категоричния императив, доколкото той изисква от нас да пос­
тъпваме съгласно принципи, които бихме желали като разум­
ни същ ества да имат сила на закон за общ ност от цели. Той
разглеждал тази общ ност като етична сама по себе си, прите­
жаваща подобни етични принципи за общ ествената си харта.
Друго условие е това, че една концепция за право трябва
да налага градация на конфликтните претенции. Това изисква­
не е породено пряко от функцията на принципите й за регули­
ране на конкурентни искания. Съществува обаче затруднение
при реш аването на въпроса, какво да се счита за градация.
Очевидно е желателно една концепция за справедливост да бъ­
де завърш ена, т. е. способна да градира всички претенции, ко­
ито м огат да възникнат (или за което има практическа вероят­
ност). Освен това тази градация по принцип трябва да бъде
гранзитивна: ако, да речем, първата подредба на основната
структура се класифицира като по-справедлива от втората, а
втората като по-справедлива от третата, то първата трябва да
бъде по-справедлива и от третата. Тези формални условия са
достатъчно естествени, макар и невинаги лесни за удовлетво­
ряване.65 Дали обаче съдът чрез единоборство е форма за ре­
шение? В крайна сметка физическото стълкновение и прибяг­
ването до оръж ие водят до градация; някои претенции наисти­
на печелят за сметка на други. Главното възражение по отноше­

65 За обсъждане на градациите и отношенията на предпочитание виж А.

К. Sen, Collective Choice and Social Welfare (San Francisco, Holden-Day Inc. ,
1970), гл. I и 1*; и K. J. Arrow, Social Choice and Individual Values, 2-po издание
(New York, John Wiley, 1963), гл. II.

166
 2 3 . Ф орм алн и т е о гр а н и ч е н и я на п о н я т и ет о за п р а во

ние на тази градация не е това, че тя може да бъде непреходна,

а по-скоро необходимостта да се избегне прибягването до си­
ла и коварство за приемане на принципите на правото и сп ра­
ведливостта. По такъв начин аз приемам, че за всеки индивид
- според това, което е застраш ено при него - предим ството не
представлява концепция за справедливост. То не успява да
създаде градация в изисквания смисъл - градация, основана
върху определени съответни аспекти на индивидите и тяхната
ситуация, които не зависят от тяхното социално положение
или способностите им да заплаш ват и насилват.66
Петото и последно ограничение е това за завърш еност.
С траните трябва да оценяват системата от принципи като пос­
ледна инстанция в областта на практическата мисъл. Не съ­
ществуват по-високи стандарти, към които да се насочат аргу­
ментите в подкрепа на претенциите; успеш ната преценка от
гледна точка на тези принципи е реш аващ а. Ако разсъж даваме
в понятията на завърш ената общ а теория, която съдърж а

66 За илюстрация на този момент нека разгледаме проучването на R. В.

Braithwaite, Theory o f Games as a Tool fo r the Moral Philosopher (Cambridge, The
University Press, 1955). От представения от него анализ излиза, че справедли­
вото разпределение на времето за свирене между Матю и Люк зависи от тех­
ните предпочитания, а те на свой ред са свързани с инструментите, на които
двамата искат да свирят. Тъй като Матю има получено чрез заплаха предимс­
тво пред Люк, водещо началото си от факта, че тромпетистът Матю предпо­
чита и двамата да свирят едновременно, отколкото никой да не свири, докато
пианистът Люк предпочита тишината пред какофонията, на Матю са отпус­
нати двадесет и шест вечери за свирене, а на Люк седемнадесет. Ако можеше
ситуацията да се превърне в своята противоположност, предимството чрез
заплаха би било на страната на Люк. Виж стр. 36 и сл. Трябва обаче само да
се предположи, че Матю е любител на джаза и свири на ударни инструменти,
а Люк е цигулар, който свири сонати, като в този случай според анализа би
било справедливо за Матю да свири когато и колкото често желае, при което
се предполага правдоподобността на допускането, че той не се интересува
дали Люк свири или не. Очевидно нещо е сбъркано. Това, което липсва, е
подходящо определение за статуквото, което е приемливо от етична гледна
точка. Не можем да приемаме различни случайности като известни, а индиви­
дуалните предпочитания каго дадени и да очакваме разясняването на поняти­
ето за справедливост (или принципност) от теории за договарянето. Концеп­
цията за изходната позиция е предназначена да отговори на проблема за под­
ходящото статукво. Подобно възражение спрямо анализа на Брейтуейт се о т­
крива в J. R. Lucas, „Moralists and Gamesmen,” Philosophy, том 34 (1959), стр. 9
и сл. За друго обсъждане да се има предвид Sen, Collective Choice and Social
Welfare, стр. 118-123, който твърди, че решението на J. F. Nash в „The
Bargaining Problem,” Economometrica, том 18 (1950), е по подобен начин неиз­
държано от етична гледна точка.

167
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

принципи за всички достойнства, то тогава такава теория

уточнява сбора от съответни съображения и съответното им
значение, а изискванията й са реш аващи. Те натежават над
изискванията на закона и обичая, а също и на обществените
правила по принцип. Ние трябва да създадем и да зачитаме
общ ествените институции според насоките на принципите на
справедливостта и правото. И зводите от тези принципи също
натежават над съображенията на благоразумието и себелюби-
ето. Това не означава, че тези принципи настояват за саможер­
тва, защ ото при съставяне на концепция за правото страните
вземат предвид интересите си в най-голямата възможна сте­
пен. На претенциите за лично благоразумие вече е дадена съ­
ответна оценка в рамките на завърш ена система от принципи.
Завърш ената схема е окончателна, в смисъл че, когато опреде­
ляният от нея ход на практическата мисъл е стигнал заключи­
телния си етап, въпросът е решен. Претенциите на съществу­
ващите обществени учреждения и на себелюбието надлежно са
взети предвид. Не можем накрая да ги разглеж даме втори път,
защ ото не ни харесва резултатът.
Взети заедно, в такъв случай тези условия за концепциите
за право водят до следното: една концепция за право е набор
от принципи, по форма от общ характер и с универсално
приложение; това трябва да се признае от всички като по­
следна инстанция за градиране на конфликтните претенции на
етични личности. Принципите на справедливостта се иден­
тифицират от специалната си функция и обекта на приложе­
нието им. Сами по себе си петте условия не изключват никоя
от традиционните концепции за справедливост. Трябва да се
отбележи обаче, че те наистина изключват изброените вари­
анти на егоизма. У словието за общ характер елиминира както
формите „еднолична диктатура” и „каубой”, тъй като във все­
ки случай е необходимо собствено име, местоимение или на­
гласено конкретно описание, за да се посочи диктаторът или
да се характеризира „каубоят”. Изискването за общ характер
обаче не изключва принципния егоизъм, тъй като на всеки е
позволено да върш и това, което по негова преценка с най-
голяма вероятност ще способства за постигане на целите му.
Принципът в случая очевидно може да бъде изложен по
съвърш ено общ начин. У словието за градация е това, което

168
 2 3. Ф орм алн и т е о гр а н и ч е н и я на п он ят и ет о за п раво

прави недопустим принципния егоизъм, защ ото, ако на всеки

бъде позволено да работи за постигане на целите си както му е
угодно, или ако всеки би следвало да работи за собствените си
интереси, конкурентните претенции не се степенуват изобщо и
изходът се определя от силата и коварството.
Няколкото типа егоизъм в такъв случай не попадат в
списъка, представен на страните. Те се елиминират от ф ор­
малните ограничения. Разбира се, този извод не е изненадващ,
тъй като е очевидно, че с избора на една от другите концепции
индивидите в изходната позиция м огат да постигнат нещо
много по-добро за себе си. След като поставят въпроса, с кои
принципи всички трябва да се съгласят, никаква форма на
егоизъм не представя сериозна заявка за разглеждане в който
и да било случай. Това само потвърждава вече известното ни,
а именно, че макар егоизм ът да е логически последователен и
в този смисъл да не е ирационален, той е несъвместим с това,
което интуитивно се счита за етична гледна точка. Значението
па егоизма от философска гледна точка не е в качеството му
на алтернативна концепция на правото, а като предизви­
кателство за всяка подобна концепция. В теорията за спра­
ведливостта като равнопоставеност това е отразено във факта,
че принципният егоизъм мож е да се интерпретира като невъз­
можност за споразумение. С траните не биха могли да избегнат
това, ако не са в състояние да постигнат споразумение.

24. Було на незнанието

Идеята на изходната позиция е да установи принципна

процедура, удостоверяващ а справедливостта на всички прин­
ципи, до които се е стигнало чрез споразумение. Целта е да се
използва понятието за чиста процедурна справедливост като
основа на теорията. Ние трябва по някакъв начин да неутрали­
зираме влиянията на типични случайности, които създават не­
равенство межДу хората и ги изкушават да използват социал­
ните и природните условия в своя собствена полза. За да нап­
равя това, аз приемам, че страните се намират зад булото на
незнанието. Те не знаят по какъв начин различните алтернати­
ви ще повлияят върху собствения им случай, и са задължени

169
Г л а ва !П . И зх о д н а т а позиция

да оценяват принципите единствено въз основа иа общи съоб­

ражения.67
К азаното означава да се приеме, че страните не познават
специфични факти от даден вид. Преди всичко никой не знае
м ястото си в общ еството - класовата си принадлежност или
общ ественото си положение; пито пък собствения си дял в
разпределението на природните качества и способности - сво­
ята интелигентност, сила и т. н. Никой не осъзнава представа­
та си за благополучие, подробностите от рационалния си жиз­
нен план или дори особените черти на психиката си като нап­
ример нежеланието да поема рискове или склонността към оп­
тим изъм или песимизъм. Освен това аз приемам, че страните
не познават особените обстоятелства на своето общество, т. е.
те не познават икономическата или политическата ситуация в
него или равнищ ето на цивилизованост и култура, което е би­
ло в състояние да постигне. Индивидите в изходната позиция
не разполагат с данни към кое поколение принадлежат. Тези
по-големи ограничения за познанието са уместни отчасти за­
щ ото проблеми на социалната справедливост възникват меж­
ду поколенията, както и в самите тях - например проблемите
за подходящ ата норма на капиталови спестявания, за запазва­
нето на природните ресурси и околната природна среда. С ъ ­
ществува - поне теоретично - и проблем ът за разумна гене­
тична политика. И в тези случаи - за да се прокара идеята на
изходната позиция - страните трябва да познават случайнос­
тите, които ги противопоставят. Те трябва да изберат принци­
пи, с чиито последици са готови да живеят независимо от по­
колението, към което ще се окаже, че принадлежат.
Доколкото в такъв случай е възможно, единственият поз­
нат на страните отделен факт е, че общ еството им е подвласт-
но на условията за справедливост и на всичко, което те включ­
ват. Приема се обаче за дадено, че те разполагат с обща ин­
формация за човешкото общество. Те разбират политическите
дела и принципите на икономическите теории; познават осно­

67 Ьулото на незнанието е толкова естествено условие, че нещо подобно

на него трябва да е хрумвало на мнозина. Най-близкото известно ми изрично
твърдение за това се открива в J. С. Harsanyi, „Cardinal Utility in Welfare
Economics and in the Theory of Risk-Taking,” Journal o f Political Economy, том
61 (1953). Харсани го използва за разработването на утилитарна теория. Това
обсъждам по-долу в §§27-28.

170
 2 4 . Б ул о на н езн а н и ет о

вите на социалната организация и законите на човешката пси­

хология. Всъщ ност се предполага, че страните разполагат с
цялата необходима информация, която влияе върху избора на
принципите за справедливостта. Н яма ограничения за общ ата
информация - т. е. за общ ите закони и теории, тъй като кон­
цепциите за справедливостта трябва да се приспособят към
характеристиките на системите за общ ествено сътрудничест­
во, които трябва да управляват - и няма основания да се изк­
лю чат факти. Съображение против една от концепциите за
справедливост например е това, че от гледна точка на закони­
те на етическата психология хората не биха усещали желание
да постъпват в съответствие с нея, дори ако институциите на
тяхното общ ество я удовлетворяват. Защ ото в този случай би
имало трудности при гарантирането на стабилността на об ­
ществено сътрудничество. Важна характеристика на дадена
концепция за справедливост е, че трябва да създаде собствена­
та си подкрепа, т. е. принципите й трябва да бъдат такива, че
когато се претворят в основната структура на общ еството, хо­
рата да придобият съответното чувство за справедливост. При
съществуващ и принципи за м орално обучение хората развиват
желание да постъпват в съответствие с принципите на спра­
ведливостта. При това положение дадена концепция за спра­
ведливост е стабилна. Този вид общ а информация е допусти­
ма в изходната позиция.
Понятието за було на незнанието създава няколко затруд­
нения. М оже да се възрази, че изключването на почти всякаква
частна информация затруднява схващането на значението на
изходната позиция. Н апример може да се окаже полезно наб­
лю дението, че един или повече индивиди м огат в даден м о ­
мент да влязат в тази позиция или - ощ е по-добре - просто да
симулират разискванията в тази хипотетична ситуация посред­
ством разсъждения съгласно съответните ограничения. При
обсъж дането на концепция за справедливост трябва да бъдем
сигурни, че тя е сред позволените алтернативи и удовлетворя­
ва приетите формални ограничения. Не е допустимо изтъква­
нето на никакви съображения в нейна полза освен ако за нас е
разумно те да бъдат изтъкнати при липса на онзи вид знание,
което е изключено. Оценката на принципите трябва да се п р а­
ви от гледна точка на общ ите последици за общ ественото им

171
Г ни ва III. И зх о д н а т а п ози ц и я

признаване и универсално приложение, като се предполага, че

принципите ще бъдат спазвани от всички. Да се каже, че опре­
делена концепция за справедливост би била избрана в изход­
ната позиция, е равносилно на твърдението, че разум ното об­
мисляне - при спазване на определени условия и ограничения
- би стигнало до определено заключение. При необходимост
доказателството за този резултат може да бъде изложено и по-
формално. Аз обаче ще говоря навсякъде от гледна точка на
понятието за изходната позиция. То е по-пестеливо и съдърж а­
телно и изразява някои съществени характеристики, които в
противен случай лесно биха били пропуснати.
Направените забележки показват, че изходната позиция не
трябва да се разглеж да като общ сбор, включващ в даден м о­
м ент всички индивиди, които ще живеят някога; в много по-
малка степен тя е сбор от всички индивиди, които биха могли
да живеят някога. Тя не представлява събиране на всички
действително или евентуално съществуващ и индивиди. Да се
разглежда изходната позиция по който и да било от тези начи­
ни означава въображението да отиде твърде далеч; концепция­
та би престанала да бъде естествена насока за интуицията. Във
всеки случай е важно изходната позиция да се интерпретира
така, че да е възможно по всяко време даден индивид да доло­
ви перспективата за нея. Тя не трябва да прави разлика кога се
приема обсъж даният възглед или кой върши това: ограничени­
ята трябва да бъдат такива, че винаги да се избират същите
принципи. Булото на незнанието е ключово условие за удов­
летворяване на това изискване. То не само гарантира, че на­
личната информация е съществена, но и че е винаги една и съ­
ща.
Може да се възрази, че изискването за було на незнанието
е ирационално. Несъмнено някои м огат да се противопоста­
вят, заявявайки, че принципите трябва да бъдат избирани с ог­
лед на цялото достъпно знание. Има различни отговори на то ­
ва твърдение. Тук ще скицирам онези, изтъкващи опростява­
нията, които трябва да се направят, за да имаме изобщ о някак­
ва теория. Отговорите, основаващи се върху кантианската ин­
терпретация на изходната позиция са дадени по-нататък (§40).
К ато начало е ясно, че тъй като разликите между страните са
непознати за тях и всички са еднакво разумни и в еднаква си-

172
 2 4 . Б ул о на н езн а н и ет о

гуация, всеки бива убеден от едни и същи аргументи. С ледова­

телно ние можем да разглеж даме избора в изходната позиция
от положението на случайно избран индивид. Ако след над­
лежно обмисляне някой предпочете дадена концепция за спра­
ведливостта пред друга, тогава те всички ще направят същ ото
и ще се стигне до единодушно съгласие. За да направим обс­
тоятелствата по-осезаеми, ние можем да си представим, че от
страните се иска да общуват взаимно чрез арбитър или пос­
редник, който трябва да оповести какви алтернативи са били
предложени и какви са основанията в тяхна подкрепа. А рбитъ­
рът забранява опита за форм иране на коалиции и уведомява
страните, в случай че се постигне споразумение. Такъв арби­
тър обаче всъщ ност е излишен, ако допуснем, че разсъж дения­
та на страните трябва да бъдат подобни на току-що направе­
ното.
От това произтича много важното следствие, че страните
нямат основа за договаряне в обичайния смисъл. Никой не
познава общ ественото си положение, нито природните си ка­
чества и следователно никой не е в състояние да съшива прин­
ципи в своя полза. Бихме могли да си представим, че един от
договарящ ите се ще упорства, докато останалите не се съгла­
сят с изгодните за него принципи. Но по какъв начин той знае
кои принципи са изключително в негов интерес? С ъщ ото важи
за ф ормирането на коалиции: ако една група трябва да реши
да се обедини в ущърб1на другите, те не биха знаели по какъв
начин да се облагодетелстват чрез избора на принципи. Дори
ако биха могли да накарат всеки да се съгласи с предложение­
то им, те не биха имали гаранция, че това е в тяхна полза, тъй
като не м огат да идентифицират себе си нито по име, нито
посредством описание. Един случай, в който този извод не ва­
жи, е спестяването. Тъй като индивидите в изходната позиция
знаят, че са съвременници (правейки всяка интерпретация в се­
гашно време), те м огат да облагодетелстват своето поколение,
като откаж ат изобщ о да правят каквито и да било жертви за
своите потомци: те просто прием ат принципа, че никой няма
задължението да спестява за потомството. Предиш ните поко­
ления или са спестявали, или не; страните не м огат сега да
направят нищо, с което да пром енят факта. В този случай бу­
лото на незнанието не успява да гарантира желания резултат.

173
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

Затова аз реш авам проблема за справедливостта между поко­

ленията по различен начин, като променям мотивационното
допускане. Това обаче не позволява на никой да формулира
принципи, специално предназначени да работят за собствена­
та му кауза. Каквато и да е позицията му във времето, всеки е
принуден да избира за всички.68
Ограниченията върху специфичната информация в изход­
ната позиция в такъв случай са от фундаментално значение.
Без тях изобщо не бихме могли да разработим никаква завър­
шена теория на справедливостта. Би трябвало да се задоволим
със см ътната формула, че справедливостта е онова, за което
бихме се споразумели, без да сме в състояние да кажем много
(или каквото и да било) за същ ността на сам ото споразумение.
Ф ормалните ограничения на понятието за право, приложими
пряко към принципите, не са достатъчни за наш ата цел. Було­
то на незнанието прави възможен един единодушен избор на
дадена концепция за справедливост. Без тези ограничения вър­
ху познанието проблем ът за договарянето в изходната позиция
би бил безнадеждно усложнен. Д ори ако теоретично съществу­
ваше решение, ние не бихме могли да го определим - поне за­
сега.
Понятието за було на незнанието според мен е заложено в
К антовата етика (§40). Въпреки това проблем ът за дефиниране
на познанията на страните и за характеризиране на откритите
пред тях алтернативи често е бил пропускан дори от теории за
договора. Понякога ситуацията, определена от разисквания
върху етиката, се представя по толкова неопределен начин, че
не може да се удостовери как ще се развие. Така например
доктрината на Пери е по същ ество доктрина за договора: той
твърди, че социалната и личностовата интеграция трябва да
протичат по съвсем различни принципи - последната посред­
ством рационално благоразумие, а първата чрез конкуренция­
та на индивиди с добра воля. Изглежда, че Пери отхвърля ути-
литаризм а до голяма степен поради същ ите основания, които
бяха предположени по-рано: а именно, че утилитаризм ът неп­
равилно разш ирява принципа на избора за един индивид по
отнош ение на общ ество, изправено пред множество избори.

68 Rousseau, The Social Contract, том II, гл. IV, параграф 5.

174
 24 . Б ул о на н езн а н и ет о

Правилният начин на дсйствие се характеризира като най-доб­

ре работещ за обществени цели, така както те биха били ф ор­
мулирани от обмислено споразумение, при условие че страни­
те им ат пълно познание за обстоятелствата и са движени от
благосклонна взаимна загриженост за своите интереси. Никак­
во усилие не се прави обаче за някакво прецизно уточняване на
възможните резултати от такъв род споразумение. Всъщ ност
без много по-развито описание не може да се направи никакво
заключение.69 Аз наистина не искам тук да критикувам други­
те; по-скоро искам да обясня необходимостта от нещо, което
може понякога да изглежда като множеството други неумест­
ни подробности.
И така причините за съществуването на було на незнание­
то излизат извън изискванията за простота. Ние искаме да оп ­
ределим изходната позиция така, че да стигнем до желаното
решение. Ако допуснем познаване на подробностите, тогава
резултатът започва да се влияе от произволни случайности.
Както вече видяхме, за всеки - според заплахата за него - пре­
дим ството не представлява принцип на справедливостта. Ако
изходната позиция трябва да породи справедливи аргументи,
страните трябва да бъдат в равнопоставено положение и тр е­
тирани по един и същи начин като морални личности. П роиз­
волността на света трябва да се коригира посредством прис­
пособяване на обстоятелствата в първоначалната ситуация на
договаряне. Освен това, ако при избора на принципи изисква­
ме единодушие дори при наличие па пълна информация, би
могло да се реш ат само някои доста очевидни случаи. Една
концепция за справедливост, основана при тези условия на
единодушието, наистина би била трудно защ итима и тривиал-
на. Но след като се изключи познанието, изискването за еди­
нодушие не е неуместно и фактът, че може да бъде удовлетво­
рено, е от голямо значение. То ни дава възмож ност да кажем
за една предпочитана концепция за справедливост, че предс­
тавлява истинско съгласуване на интереси.
И една последна забележка. В повечето случаи ще
предполагам, че страните притежават цялата обща инф ор­
мация. Никакви общи факти не са им непознати. Правя го гла­

69 Виж R. В. Perry, The General Theory o f Value (New York, Longmans,

Green and Company, 1926), стр. 674-682.

175
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

вно за да избегна усложненията. Въпреки това една концепция

за справедливостта трябва да бъде общ оизвестната основа за
условията на общ ественото сътрудничество. Тъй като общ ото
разбиране налага определени граници върху сложността на
принципите, може да има такива граници и за използването на
теоретични познания в изходната позиция. И така очевидно би
било много трудно да се класифицират и степенуват по слож ­
ност различните видове общи факти. Аз изобщ о няма се
опитвам да правя това. Ние обаче разпознаваме една сложна
теоретическа конструкция, когато я срещнем. Н апример
изглежда приемливо твърдението, че при равни други условия
една концепция за справедливост трябва да бъде предпочетена
пред друга, когато се основава на подчертано по-прости общи
факти и изборът й не зависи от сложни изчисления на голям
брой теоретично определени възможности. Ж елателно е осно­
ванията за дадена общ оизвестна концепция за справедливост
да бъдат очевидни за всички, когато обстоятелствата го позво­
ляват. Убеден съм, че това съображение облагодетелства д ва­
та принципа на справедливостта за сметка на критерия за пол­
зата.

25. Рационалността на страните

Навсякъде съм приемал, че индивидите в изходната

позиция са разумни. При избора на принципи всеки се опитва
да работи по най-добрия възможен начин за интересите си.
С ъщ о така съм приемал обаче, че страните не познават
концепциите си за благополучието. Това означава, че макар да
знаят за съществуването на някакъв свой рационален жизнен
план, те не познават подробностите на този план -
специфичните цели и интереси, за осъщ ествяването на които е
предвиден. К ак тогава м огат те да реш ат кои концепции за
справедливост са от най-голяма полза за тях? Или пък трябва
ли да предполагаме, че са принудени само да правят догадки?
За преодоляване на възникналото затруднение аз приемам, че
те Се придърж ат към характеристиката на благополучието,
спомената в предш естващ ата глава: предпочитат да разпо­
лагат с повече, а не с по-малко основни социални блага. Р аз­

176
 2 5 . Р а ц и о н а л н о ст т а на ст р а н и т е

бира се, може да се окаже, че след премахване на булото на

незнанието някои от тях - по религиозни или други причини -
всъщ ност м огат да се откаж ат от първоначалното си решение.
Но от гледна точка на изходната позиция за страните е разум-
но да предпоставят, че наистина искат по-голям дял, тъй като
във всеки случай те не са принудени да приемат повече, ако не
желаят това, нито пък даден индивид би могъл да страда от
но-голямата си свобода. По такъв начин, макар страните да са
лишени от информация за специфичните си цели, те имат
достатъчно познания, за да класифицират алтернативите. Те
знаят, че по принцип трябва да се опитват да защ итават сво­
бодите си, да разш иряват възмож ностите си и да увеличават
средствата за постигане на целите си, каквито и да са те.
Ръководени от теорията за благополучието и общ ите факти на
етическата психология, техните разисквания вече не са игра на
догадки. Те м огат да вземат разумно решение в обичайния
смисъл.
С изключение на една съществена характеристика поня­
тието за рационалност, на което се позоваваме гук, е сгандар-
т ното понятие, известно в социалната теория.70 Така обикно­
вено се смята, че един рационален индивид притежава стройна
система от предпочитания по отношение на откритите пред
него възможности. Той класифицира възможностите според
това колко добре работят за постигане на намеренията му; той
следва плана, който ще удовлетвори по-голяма част от ж ела­
нията и който има най-голям шанс да бъде изпълнен успешно.
С пециалното допускане, което правя, е че един рационален
индивид не страда от завист. Той не е готов да приеме загуба

70 Относно това понятие за рационалност виж отпратките към Сен и

Дроу по-горе, §23, забележка 9. Обсъждането в I. М. D. Little, The Critique o f
Welfare Economics, 2-po издание (Oxford, Clarendon Press, 1957), гл. II , също е
уместно в случая. За рационален избор при несигурност виж по-долу §26,
забележка 18. X. А. Саймън обсъжда ограниченията на класическите
концепции за рационалността и необходимостта от по-реалистична теория в
„А Behavioral Model of Rational Choice,” Quarterly Journal o f Economics, том 69
(1955). Виж също есето му в Surveys o f Economic Theory, том 3 (London,
Macmillan, 1967). За философски обсъждания виж Donald Davidson, „Actions,
Reasons, and Causes,” Journal o f Philosophy, том 60 (1963); C. G. Hempel,
Aspects o f Scientific E xplanation (New York, The Free Press, 1965), стр. 443-486;
Jonathan Bennett, Rationality (London, Routledge and Kegan Paul, 1964), „ J. D.
Mabbott, Reasons and Desire,” Philosophy, том 28 (1953).

177
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

за себе си само за да им ат и другите по-малко. Той не е

съкрушен от съзнанието или усещането, че другите имат пове­
че основни социални блага - или това важи поне докато раз­
ликите между него и другите не превиш ават определени гра­
ници, - и не вярва, че същ ествуващ ото неравенство се основа­
ва върху несправедливост, нито че е резултат от случайното
изчерпване на възмож ността за некомпенсиращ а социална цел
(§80).
Допускането, че страните не страдат от завист, поставя
някои въпроси. Може би трябва да допуснем още, че те не се
п оддават на различни други чувства като например срам и
унижение (§67). Едно удовлетворително описание на справед­
ливостта ще трябва евентуално да се занимае и с тези пробле­
ми, но засега ще оставя усложненията настрана. Друго възра­
жение срещу наш ата процедура е, че тя е твърде нереалистич­
на. Несъмнено хората се измъчват от споменатите чувства.
Как би м огла една концепция за справедливостта да пренеб­
регне подобен факт? Ще отговоря на въпроса, като разделя а р ­
гумента за принципите на справедливостта на две части. В
първата част принципите се извеждат от предположението, че
завистта не съществува; докато във втората обсъж дам дали
постигнатата концепция е осъщ ествима от гледна точка на ус­
ловията за човешки живот.
Една от причините за подобен подход е обстоятелството,
че завистта често влош ава положението на всеки. В този см и­
съл тя е неизгодна за всички. Приемането на нейната липса е
равнозначно на предположението, че при избора на принципи­
те индивидите трябва да разглеж дат себе си като притежава­
щи собствени жизнени планове, коиго за тях сами но себе си
са достатъчни. Индивидите притежават трайно усещане за
собствената си стойност, така че ням ат желание да изоставят
която и да било от целите си, за да осигурят за другите по-
малко средства за постигане на собствените им цели. Ще раз­
работя концепция за справедливост па базата на изказаното
предположение, за д а видя какво ще се случи. П о-нататък ще
се опитам да покажа, че когато възприетите принципи се при­
лож ат на практика, те водят до обществени споразумения, в
които завистта и другите деструктивни чувства не играят съ­
щ ествена роля. Концепцията за справедливост премахва усло­

178
 2 5 . Р а ц и о н а л н о ст т а на ст ран и т е

вията, които пораж дат разруш ителни нагласи. С ледователно

тя е вътреш но стабилна (§§80-81).
Предположението за взаимно безкористна рационалност
в такъв случай се свежда до следното: индивидите в изходната
позиция се опитват да признаят принципи, кои то способстват
за осъщ ествяването на системата им от цели във възможно
най-голяма степен. Те реализират намеренията си, като се
опитват да спечелят за себе си най-голям брой основни соци­
ални блага, тъй като те им позволяват да развият концепциите
си за благополучието по най-ефикасен начин, какъвто и да се
окаже гой. С траните не се стрем ят взаимно да си раздават
блага или да си нанасят щети; те не са движени от привърза­
ност или ненавист, нито пък се опитват да спечелят един от
друг; те не са завистливи или суетни. В игрови термини бихме
могли д а кажем: те се стрем ят към колкото е възможно по-го­
лям сбор от точки. Не желаят голям или м алък сбор за своите
противници, нито пък се стрем ят да увеличат максимално или
да н ам алят до минимум разликата между своите успехи и тези
на другите. Идеята за игра в действителност не е приложима,
тъй като страните не са заинтересовани да спечелят, а да полу­
чат колкото е възможно повече точки от гледна точка на собс­
твената си система от цели.
И м а ощ е едно предположение, за да се гарантира стрикт-
ното съгласие. П редполага се, че страните са способни на чув­
ство за справедливост и че този факт е известен на всички. Т о ­
ва условие трябва да гарантира честността на споразумението,
сключено в изходната позиция. К азаното не означава, че в сво­
ите разисквания страните прилагат някаква особена концепция
за справедливост, защ ото това би противоречало на смисъла
за м отивационното допускане. Казаното по-скоро означава, че
в своите разисквания страните м огат да разчитат взаимно на
разбиране и действие в съгласие с принципите, за които в пос­
ледна сметка са се споразумели - каквито и да са те. След ка­
то принципите вече са признати, страните м огат да разчитат
взаимно, че ще се спазват. В такъв случай при постигане на
споразумение те знаят, че начинанието им не е напразно: спо­
собността им да изпитват чувство на справедливост гарантира
зачитането на избраните принципи. С ъщ ествено е да се отбе­
лежи обаче, че направеното предположение все пак позволява

179
Глина III. И зх о д н а т а п озиция

съобразяване с човешката способност за действие според раз­

личните концепции за справедливост. Общите факти за човеш­
ката психология и принципите за морално обучение са въпро­
си, чието проучване е същ ествено за страните. Ако няма голя­
ма вероятност една концепция за справедливост да сътвори
собствената си поддръжка или й липсва стабилност, този факт
не бива да се пропуска, защ ото в такъв случай мож е да бъде
предпочетена друга концепция за справедливост. П редположе­
нието гласи само, че страните са способни на справедливост в
чисто формален смисъл: вземайки предвид всичко, свързано с
въпроса, включително общ ите факти на етическата психоло­
гия, страните ще се придърж ат към евентуално избраните
принципи. Те са рационални в това, че няма да сключват спо­
разумения, за които знаят, че не м огат да спазват или пък че
м огат да ги спазват само с цената на големи затруднения. При
другите им съображения се причислява и силата на убеждени­
ята (§29). Така при оценката на концепции за справедливост
индивидите в изходната позиция трябва да допуснат, че за изб­
раната между тях ще има стриктно съгласие. Следствията от
тяхното споразумение също трябва да бъдат разработени на
гази основа.
С предш естващ ите забележки относно рационалността и
мотивацията на страните описанието на изходната позиция е
завърш ено в п о-голям ата си част. М ожем да резю м ирам е опи­
санието със следния списък от елементи на първоначалната
ситуация и техните разновидности. (Звездичките обозначават
интерпретациите, които съставляват изходната позиция.)
1. С ъщ ност на страните (§22)
*а) възпроизвеждащ и се индивиди (глави на семейства
или генетични линии)
б) единични индивиди
в) сдружения (държави, църкви или други корпоративни
организации)
2. Обект на справедливостта (§1)
*а) основната структура на общ еството
б) правилата на корпоративните сдружения
в) международното право
3. Представяне на алтернативи (§21)
*а) по-кратък (или по-дълъг) списък

180
 25 . Р а ц и о н а л н о ст т а па ст р а н и т е

б) общ а характеристика на възмож ностите

4. Време на постъпване (§24)
*а) по всяко време (при пълнолетие за живи лица)
б) едновременно всички действителни лица (живели няко­
га)
в) едновременно всички възможни лица
5. У словия за справедливост (§22)
*а) условията на Х ю м за умерен недостиг
б) горните плю с други крайности
6. Ф ормални условия за принципите (§23)
*а) общ характер, универсалност, гласност, градация и за ­
върш еност
б) горните без гласността например
7. Познания и убеждения (§24)
*а) було на незнанието
б) пълна информация
в) частично познание
8. М отивация на страните (§25)
*а) взаимна безкористност
б) елементи на общ ествена солидарност и добра воля
в) съвърш ен алтруизъм
9. Рационалност (§§25, 27)
*а) прилагане на ефективни мерки за цели с единни очак­
вания и обективна интерпретация на вероятността
б) като по-горе, но без единни очаквания и с използване
на принципа за недостатъчно основание
10. У словие за споразумение (§24)
*а) единодушие завинаги
б) приемане от м нозинството или друго за ограничен пе­
риод от време
11. У словие за съгласие (§25)
*а) стриктно съгласие
б) частично съгласие в различни степени
12. Н евъзмож ност за споразумение (§23)
*а) принципен егоизъм
б) природно състояние
Сега мож ем да преминем към избора на принципи. Най-
напред обаче ще спомена няколко недоразумения, които тр я­
бва да се избегнат. Преди всичко трябва да им ам е предвид, че

181
Г л а ва / //. И зх о д н а т а п озиция

страните в изходната позиция са теоретично фиксирани

индивиди. Основанията за тяхното съгласие са представени от
описанието на ситуацията на договаряне и правото им на
основни блага. Така че да се каже, че принципите на справед­
ливостта биха били възприети, означава да се каже как тези
индивиди биха взели решение, подтикнати по начини, изложе­
ни в нашето описание. Разбира се, когато се опитваме да симу­
лиране изходната позиция в ежедневието (т. е. когато се
опитвам е да се ръководим в етическите си аргументи от изис­
кванията на нейните ограничения), ние вероятно ще открием,
че разискванията и съжденията ни са повлияни от особените
пи склонности и нагласи. Сигурно ще се окаже трудно да се
коригират различните пи предразположения и антипатии в
стремежа да се придърж аме към условията на една идеа­
лизирана ситуация. Нищо от това обаче не оказва влияние на
твърдението, че в изходната позиция така характеризираните
рационални индивиди биха взели определено решение. Това
твърдение е част от теорията за справедливостта. Друг въпрос
е колко добре човешките същ ества м огат да реализират тази
роля в регулирането на практическите си разсъждения.
Тъй като се приема, че индивидите в изходната позиция
не проявяват взаимно лю бопитство към интересите си (макар
че е възможно да са любопитни спрямо трети страни), може
да се смята, че теорията за справедливостта като равно­
поставеност сама по себе си е егоистична. Разбира се, тя не е
една от трите форми на егоизъм, споменати преди, но някои
м огат да см ятат (както Шопенхауер за доктрината на Кант), че
тя въпреки това е егоистична.71 Това е недоразумение, защ ото
от факта, че страните в изходната позиция не лю бопитстват по
отнош ение на интересите си, не следва, че в ежедневието ин­
дивидите, поддърж ащ и принципите, които биха били догово­
рени, не се интересуват един о г друг по подобен начин. Оче­
видно двата принципа на справедливостта, принципите за з а ­
д ъ л ж ен и ята и естествен и я д ъ л г и зи скват о т нас да се с ъ ­
о б р а зя в а м е с п равата и п ретен ц и и те на д руги те, а чувство­
то за сп равед л и вост обикновено е активн ото ж ел ан и е да се
с ъ о б р а зя в а м е с тези огран и чен и я. М оти вац и ята на инди-

71 Виж On the Basis o f Ethics (1840), превод на E. F. J. Payne (New York, The
Liberal Arts Press, Inc. , 1965), стр. 89-92.

182
 2 5 . Р а ц и о н а л н о ст т а па ст ран и т е

пилите в изходната позиция не трябва да се обърква с м оти ва­

цията на индивидите в ежедневието, приемагци избраните
принципи, притежаващи съответното чувство за справедли­
вост. В практическо отнош ение всеки индивид познава своята
ситуация и може - ако желае - да използва случайностите в
своя полза. Ако чувството му за справедливост го кара да пос­
тъпва според принципите на правото, които биха били възпри­
ети в изходната позиция, то желанията и целите му несъмнено
не са егоистични. Той доброволно приема ограниченията, из­
разени посредством тази интерпретация на етичната гледна
точка.
Н аправеният извод се подкрепя и от друго разсъждение.
След като разгледам е идеята на теорията за договора, изкуша­
ващо е да си помислим, че тя няма да ни даде желаните от нас
принципи, освен ако страните поне до известна степен не са
благосклонно разположени към тях или ако всяка от страните
пе зачита интересите на другия. Както споменах преди, Пери
счита, че верните критерии и решения са онези, които подпо­
магат целите, постигнати чрез обмислено споразумение при
обстоятелства, допринасящ и за безпристрастност и добра во­
ля. И така комбинацията от взаимна безкорисгност и булото
па незнанието постига същ ата цел, която реализира и благос­
клонността, защ ото тази комбинация от условия принуждава
всеки индивид в изходната позиция да вземе предвид благопо­
лучието на другите. В теорията на справедливостта като
равнопоставеност в такъв случай ефектите на добрата воля се
постигат чрез съвместното действие на няколко условия. Схва­
щането, че концепцията е егоистична, е илюзия, подхранена от
вглеждането в само един от елементите на изходната позиция.
Освен това първата двойка предположения има огромно пре­
димство пред благосклонността плюс познанието. Както вече
отбелязах, последното е толкова сложно, че изобщ о не може
да бъде разработена някаква завърш ена теория. Н епреодоли­
ми са не само усложненията, причинени от толкова много ин­
формация, но и мотивационното допускане изисква пояснява­
не. Каква например е относителната сила на благосклонните
желания? Накратко, комбинацията от взаимна безкористност
плюс булото на незнанието притежава достойнствата просто­
та и яснота и в същ ото време гарантира резултатите от пред­

183
Г л а в а III. И зх о д н а т а пози ц и я

положения, които на пръв поглед са по-привлекателни от

етична гледна точка. А ако попитате защо да не се постулира
благосклонността заедно с булото на незнанието, отговорът
ми е, че чак толкова неоспоримо условие не е нужно. Освен т о ­
ва то би противоречало на желанието да се обоснове теорията
за справедливостта с трудно защ итими твърдения, а също та ­
ка би било несъвместимо с условията за справедливост.
И накрая, ако страните се разглеж дат като изказващи
предложения заради самите предложения, те ням ат никакъв
стимул да предлагат безсмислени или произволни принципи.
Н апример нищо не би ни накарало да дадем специални приви­
легии на онези, които са високи точно шест фута или са роде­
ни в слънчев ден, нито пък някой би предложил принципа, че
основните права трябва да зависят от цвета на кожата или ви­
да на косата. Никой не може да каже дали подобни принципи
биха били в негова полза. Освен това всеки такъв принцип е
ограничение на индивидуалната свобода на действие, а подоб­
ни ограничения не трябва да се приемат без основание. Ние
несъмнено бихме могли да си представим особени обстоятел­
ства, при които споменатите характеристики са подходящи. Би
могло родените в слънчев ден да са благословени с подходящ
тем перамент, а за някои свързани с власт длъж ности това да е
необходимо качество. Подобни разграничения обаче никога не
биха били предложени в числото на основните принципи, за­
щ ото те трябва да имат някаква рационална свързаност с под­
помагането на човешките интереси в широкия смисъл на ду­
мата. Рационалността на страните и тяхната ситуация в изход­
ната позиция гарантира, че моралните принципи и концепции­
те за справедливост имат това общ о съдърж ание.72 В такъв
случай расовата и половата дискриминация неизбежно пред­
полагат, че някои заем ат привилегировано положение в об ­
щ ествената система, което искат да използват в собствена
полза. Според становищ ето на индивиди с подобно положение
в една първоначално честна ситуация, принципите на опреде­

72 За различен начин да се стигне до този извод виж Philippa Foot, „Moral

Arguments,” Mind, том 67 (1958), и „Moral Beliefs,” Proceedings o f the
Aristotelian Society, том 59 (1958-1959); и R. W. Beardsmore, Moral Reasoning
(New York, Schocken Books, 1969), особено гл. IV. Проблемът за съдържание­
то се обсъжда накратко в G. F. W arnock, Contemporary Moral Philosophy
(London, Macmillan, 1967), стр. 55-61.

184
 2 5 . Р а ц и о н а л н о ст т а на ст ран и т е

лено расистките доктрини са не само несправедливи. Те са

ирационални. П оради тази причина ние мож ем да кажем, че те
изобщо не са етически концепции, а просто средства за потис­
ничество. Те нямат място в един приемлив списък на традици­
онни концепции за справедливост.73 Разбира се, направеното
твърдение изобщо не е въпрос на определение. То по-скоро е
следствие от условията, характеризиращ и изходната позиция,
особено от условията за рационалност на страните и булото
на незнанието. Това, че концепциите за правото имат опреде­
лено съдърж ание и изклю чват произволни и безсмислени
принципи, следователно е извод от теорията.

26. Аргументи, водещи до двата принципа

на справедливостта

В този и в следващ ите два раздела разглеж дам избора

между двата принципа на справедливостта и принципа на
средностатистическата полезност. Определянето на рационал-
пото предпочитане между тези две възмож ности е може би
централният проблем при разработването на концепцията за
справедливостта като равнопоставеност в качеството й на
жизнеспособна алтернатива на утилитарната традиция. В този
раздел ще започна с представяне на някои интуитивни забе­
лежки в полза на двата принципа. Ще обсъдя накратко и качес­
твената структура на доказателството, което трябва да бъде
изготвено, за да бъдат основанията за тези принципи реш ава­
щи.
Ще напомня, че общ ата концепция за справедливостта
като равнопоставеност изисква всички основни социални бла­
га да се разпределят поравно, освен ако неравномерното разп­
ределение би било от полза за всеки. Не се поставят ограниче­
ния за разм яна на тези блага и следователно по-малката сво­
бода може да бъде компенсирана с по-големи социални и ико­
номически изгоди. Ако се разгледа ситуацията от позицията
на произволно избран индивид, за него не съществува начин

J За подобни възгледи виж В. А. О. Williams, „The Idea o f Equality,"

Philosophy. Politics, and Society, Second Series, под редакцията на Peter Laslett и
W. G. Runciman (Oxford, Basil Blackwell, 1962), стр. 113.

185
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

да спечели по-големи облаги за себе си. Нито пък - от друга

страна - тези основания за неговото примирение са особено
неблагоприятни. Тъй като не е логично да очаква повече от р а­
вен дял при разделянето на социалните облаги и не е рацио-
нално да се съгласи на по-малко, за него е разумно да признае
като основен принцип на справедливостта този, който изисква
разпределение поравно. Всъщ ност посоченият принцип е то л ­
кова очевиден, че ние бихме очаквали всеки веднага да се досе­
ти за него.
По такъв начин страните лансират принцип, установяващ
еднаква свобода за всички, включително равенство на възмож ­
ностите, заедно с разпределение на приходите и богатството
поравно. Няма причина обаче посоченият акт на признаване
да бъде окончателен. Ако в основната структура съществува
неравенство, което да подобрява положението на всеки в срав­
нение със стандарта на първоначалното равенство, защ о тога­
ва неравенството да не бъде позволено? Н епосредствената пе­
чалба, до която би довело едно по-голямо равенство, може да
се смята за интелигентно инвестирана с оглед на бъдещ ата й
възвръщ аемост. Ако например неравенството създава различ­
ни стимули, които успяват да предизвикат по-продуктивни
усилия, всеки индивид в изходната позиция може да ги раз­
глежда като необходими за покриване на разходите за обуче­
ние и за насърчаване на ефективната професионална реализа­
ция. Би могло да се помисли, че в идеалния случай индивиди­
те трябва да искат да служат един на друг. Но след като се
приема, че страните не проявяват взаимно лю бопитство към
интересите си, приемането на това неравенство от тяхна стра­
на е само приемане на отнош енията, в които се нам ират посо­
чените индивиди в условията на справедливост. Те нямат ос­
нования да се оплакват взаимно от мотивите си. Всеки инди­
вид в изходната позиция следователно би приел справедли­
востта на това неравенство. Всъщ ност би било недалновидно
от негова страна да не го приеме. Той би се колебал да се съг­
ласи с тези правила само ако би бил потиснат от самия факт
на съзнаването или усещането, че другите са в по-добро поло­
жение; и аз съм допуснал, че страните вземат решение така,
като че ли не са подтиквани от завист. За да стане окончателен
принципът, регулиращ неравенството, системата се разглежда

186
 26 . А р гу м е н т и , водещ и до д в а т а п ринципа за .

от позицията на най-малко облагодетелствания представите­

лен индивид. Н еравенството е допустимо, когато увеличава
максимално или поне допринася за дългосрочните очаквания
па най-малко сполучилата група в общ еството.
И така описаната общ а концепция не налага ограничения
върху видовете допустимо неравенство, докато чрез поставя­
нето на двата принципа в сериен ред (със съответните корек­
ции на значението) специалната концепция забранява размяна
па основни свободи за икономически и обществени облаги. Аз
пяма да се опитвам да доказвам тук това подреждане. Този
проблем ще се разглеж да от време на време в следващ ите гл а­
ви (§§39, 82). П риблизително очертана обаче идеята, обуславя­
ща това подреждане, се свежда до допускането, че ако основ­
ните свободи на страните м огат да бъдат ефективно осъщ ест­
вявани, те няма да зам енят по-малка свобода за подобрение в
икономическото си състояние. С амо когато социалните усло­
вия не позволяват действителното утвърждаване на тези пра­
ва, тогава може да се приеме ограничаването им, а ограниче­
нията м огат да бъдат разреш ени само доколкото са необходи­
ми за подготовка на условията за едно свободно общ ество.
О тричането на еднаквата свобода може да се оправдае само
ако това е необходимо, за да се повиши нивото на цивилизова­
ност, така че да е възможно възползването от тези свободи,
когато му дойде времето. По такъв начин при възприемането
на сериен ред ние всъщ ност правим специално допускане в из­
ходната позиция, а именно че страните знаят, че условията на
гяхното общ ество - каквито и да са те - позволяват действи­
телното осъщ ествяване на еднаквите свободи. С ерийното под­
реждане на двата принципа на справедливостта в последна
сметка се оказва приемливо, ако се придърж аме последовател­
но към общ ата концепция. Това лексикално подреждане е дъл-
госрочната тенденция в общ ите възгледи. Аз ще приема, че не­
обходимите условия за серийния ред са валидни в по-голямата
си част.
О т тези забележки изглежда очевидно, че двата принципа
гарантират поне правдоподобна концепция за справедливост.
Въпросът обаче е как да бъдат доказани по систематичен н а­
чин. За това трябва да се направят няколко неща. Възможно е
да се изведат техните следствия за институциите и да се отбе­

187
Г лави III. И зх о д н а т а пози ц и я

лежат последиците им за основните аспекти на социалната по­

литика. По този начин принципите се проверяват чрез сравне­
ние със съзнателните ни изводи за справедливостта. Част II е
посветена на това. Но можем да се опитаме също така да отк­
рием аргументи в тяхна полза, които да са реш аващ и от глед­
на точка на изходната позиция. За да се разбере по какъв на­
чин би могло да се направи подобно нещо, като евристичен
способ е полезно да се разгледат двата принципа на справед­
ливостта като реш ението максимален минимум на проблема
за социалната справедливост. Съществува аналогия между
двата принципа и правилото за гарантиран резултат от избора
при условия на несигурност.74 Това е очевидно от факта, че
двата принципа биха били избрани от един индивид за модел
на общество, в което неговото място трябва да бъде определе­
но от противника му. П равилото за гарантиран резултат ни
казва как да класифицираме алтернативи посредством най-ло­
шите им възможни резултати: трябва да изберем алтернатива­
та, чийто най-лош резултат превъзхожда най-лош ите резулта­
ти на другите. Разбира се, индивидите в изходната позиция не
допускат първоначалното им място в общ еството да се реш а­
ва от злонамерен опонент. Както отбелязвам по-долу, те не
трябва да изхождат от лъжливи предпоставки. Булото на нез­
нанието не изопачава тази идея, защ ото липсата на инф орм а­
ция не е дезинформация. Но фактът, че двата принципа на
справедливостта биха били избрани, ако страните бяха прину­
дени да се защ итават от подобна случайност, обяснява см исъ­
ла, в който тази концепция е решение от типа максимален м и ­
нимум. Тази аналогия подсказва, че може наистина да се из­
гради убедително доказателство за двата принципи, ако изход­
ната позиция е била описана по такъв начин, че за страните да
е рационално да възприемат консервативното отношение, из­
разено от това правило. Очевидно правилото максимален м и ­

74 Достъпно обсъждане на това и други правила за избор при условия на

несигурност може да бъде открито в W. J. Baumol, Economic Theory and
Operations Analysis, 2-po издание (Englewood Cliffs, N. J. , Prentice Hall Inc. ,
1965), гл. 24. Баумол дава геометрична интерпретация на тези правила, вклю­
чително и на диаграмата, използвана в §13 за илюстрация на принципа на
разликата. Виж стр. 558-562. Виж също R. D. Luce и Howard Raiffa, Games and
Decisions (New York, John Wiley and Sons, Inc. , 1957), гл. XIII за по-пълно
описание.

188
 26 . А р гу м е н т и , водещ и до д в а т а п ринципа <а .

нимум по принцип не е подходящ о ръководство за избори в

условия на несигурност. То обаче е атрактивно в ситуации, о т ­
личаващи се с определени специални характеристики. М оята
цел в такъв случай е да покажа, че може да се изготвят солид­
ни доказателства за двата принципа, основаващ и се на факта,
че изходната позиция проявява тези характеристики до най-го­
лямата възмож на степен, така да се каже, довеждайки ги до
крайност.
Разгледайте таблицата печалби загуби по-долу. Тя предс­
тавя загубите и печалбите за ситуация, която не е стратегичес­
ка игра. Никой не играе срещу индивида, вземащ решението;
вместо това той е изправен пред няколко възможни обстоятел­
ства, които м огат да се реализират или не. Кои обстоятелства
ще се реализират, не зависи от това, какво решава индивидът,
който избира, или от това, дали оповестява предварително хо­
довете си. Цифрите в таблицата са парични знаци (в стотици
долари) в сравнение с някаква първоначална ситуация. П ечал­
бата (g) зависи от реш ението на индивида (d) и обстоятелства­
та (с). Така g = f (d, с). Приемайки, че същ ествуват три въз­
можни реш ения и три възможни обстоятелства, ние можем да
стигнем до следната таблица печалби-загуби.

О бстоятелства

Решения Cl С2 СЗ

dl -7 8 12
d2 -8 7 14
d3 5 6 8

П равилото максимален минимум изисква от нас да взе­

мем третото решение, защ ото в този случай най-лош ото, кое­
то може да се случи, е някой да спечели петстотин долара, ко­
ето е по-добре от най-лош ото за другите действия. Ако прие­
мем едно от тях, мож ем да загубим или осемстотин, или се­
демстотин долара. По такъв начин изборът на d3 увеличава
максимално f (d, с) за тази стойност на с, която за дадено d на­
малява до минимум f. Т ерм инът „максимален миним ум” озна­
чава m axim um minimorum, максимум на най-малките стойнос-

189
I

Г л ави III. И зх о д н а т а позиция

ти, а правилото насочва вниманието ни към най-лош ото, кое­

то може да се случи при всяко предложено действие, и към ре­
шение, взето с оглед на това.
И така, изглежда, същ ествуват три главни характеристики
на ситуациите, които правят това необичайно правило правдо-
подобно.75 П ърво, тъй като правилото не взема предвид веро­
ятността на възмож ните обстоятелства, трябва да съществува
някаква причина за рязко понижените оценки на тези вероят­
ности. На пръв поглед би изглеждало, че най-естесгвеното
правило за избор е да се пресм етнат за всяко реш ение очаква­
нията за парична печалба и тогава да се предприеме най-перс-
пективното действие. (Това очакване се дефинира по следния
начин: нека g да изразява числата в таблицата печалби-загуби,
в която i е броят на редовете, a j - броят на колоните; и нека p.,
j = 1, 2, 3 да бъдат вероятностите за обстоятелствата, с 1р. = 1.
В такъв случай очакването за i-то решение е равно на 2p.g...) По
такъв начин трябва да стане ясно, че това е ситуация, в която
познаването на вероятностите е невъзможно или в най-добрия
случай извънредно несигурно. В този случай е неразумно да не
бъдем скептично настроени към изчислението на вероятности,
освен ако не съществува друг начин - особено ако решението
е фундаментално и трябва да бъде оправдано пред другите.
Втората характеристика, която предполага правилото
максимален минимум, е следната: избиращ ият индивид има
концепция за благополучието, от която се интересува много
малко (ако изобщ о се интересува), защ ото това, което би м о­
гъл да спечели над м иним алното възнаграждение, всъщ ност
му е гарантирано от придърж ането към правилото м аксим а­
лен минимум. За избиращ ия не си струва да поема риск с цел
бъдеща изгода, особено ако е възможно да се окаже, че губи
много от онова, което има значение за него. Тази последна
уговорка въвежда третата характеристика, а именно, че отх­
върлените алтернативи имат последици, които трудно могат
да бъдат приети. Ситуацията е свързана с огромни рискове.
Разбира се, тези характеристики действат най-ефективно в
комбинация. Образец за следване на правилото максимален

7-* Тук заимствам от William Fellner, Probability and Profit (Homewood, 111. ,
R. D. Irwin, Inc. , 1965), стр. 140-142, където са отбелязани тези характеристи­
ки.

190
 2 6 . А р гу м е н т и , водещ и до д в а т а п ринципа за .

минимум е ситуацията, в която и трите характеристики се осъ­

ществяват в най-висока степен. Тогава правилото не е прило­
жимо по принцип, нито пък е очевидно само по себе си. По-
скоро то е максима, емпирично правило, което влиза в сила
при особени обстоятелства. П рилагането му зависи от качест­
вената структура на възмож ните печалби и загуби във връзка с
ипдивидуалната концепция за благополучието и всичко това
нри условия, в които е разумно да не се вземат предвид пред­
полагаеми оценки на вероятностите.
К акто стана ясно от коментарите върху таблицата печал-
би-загуби, трябва да се подчертае, че цифрите в таблицата
представляват парични стойности, а не изгоди. Разликата е
значителна, тъй като пресм ятането на очаквания въз основа на
такива обективни стойности не е същ ото като пресмятането на
очаквана полза и може д а даде други резултати. Същ ественото
обаче е това, че според теорията за справедливостта като
равнопоставеност страните не познават концепциите си за
благополучието и ие м огат да оценят ползата за себе си в оби­
чайния смисъл. Във всеки случай ние искаме да надхвърлим de
facto предпочитанията, породени от дадени условия. С ледова­
телно очакванията се основават на списък от основни блага, а
страните правят избора си в съответствие с тях. Цифрите в
примера са в парични знаци, а не изгоди, за да покажат този
аспект на доктрината за договора.
И така както вече предположих, изходната позиция се д е­
финира така, че да представлява ситуация, в която се прилага
правилото максимален минимум. За да се види това, нека раз­
гледаме накратко същ ността на тази ситуация, като вземем
предвид тези три особени характеристики. К ато начало булото
на незнанието изключва всякакви познания за вероятностите с
изключение на най-смътните. С траните ням ат основа за опре­
деляне на вероятната същ ност на общ еството си или мястото
си в него. Така те имат солидни причини да бъдат внимателни
по отнош ение на пресм ятанията на вероятности, ако за тях е
възможен какъвто и да било друг начин на действие. Те трябва
също така да вземат предвид факта, че техният избор на прин­
ципи трябва да изглежда приемлив за другите, особено за п о­
том ците им, чиито права ще бъдат силно повлияни от него.
С ъщ ествуват и други основания за осторож ност, които ще

191
Г л а в а III. И зх о д н а т а позиция

спомена в процеса на обсъж данията ни. Засега е достатъчно

да отбележа, че тези съображения се подсилват от факта, че
страните знаят много малко за таблицата печалби-загуби. Те
не само че не са в състояние да предположат вероятността на
различните възмож ни обстоятелства, но и не м огат да кажат
много за това, какви са възможните обстоятелства, а в много
по-малка степен да ги изброят и да предвидят резултата от
всяка налична алтернатива. Тези, които вземат решение, са в
много по-голям а степен в неведение, отколкото се предполага
от таблицата с цифрите. Тъкмо поради тази причина говорих
за аналогия с правилото максимален минимум.
Няколко вида аргументи за двата принципа на справедли­
востта илю стрират втората характеристика. Така например
ако можем да твърдим , че принципите предоставят прилож и­
ма теория за социалната справедливост и са съвм естими с
приемливи изисквания за ефикасност, то тогава предоставена­
та концепция гарантира един задоволителен минимум. К ато се
помисли, може би няма много причини да се опитвам е да бъ­
дем в по-добро положение. Голяма част от доказателствата -
особено в Ч аст II - трябва да покажат чрез приложението си
към основните проблеми на социалната справедливост, че
двата принципа водят до удовлетворяващ а концепция. Тези
подробности и м ат философска цел. Освен това изложеният
ред на мисли е на практика реш аващ , ако мож ем да утвърдим
предим ството на свободата, лексикалното подреждане на два­
та принципа, защ ото това предим ство предполага, че индиви­
дите в изходната позиция нямат желание да се опитват да спе­
челят повече за сметка на еднаквата свобода. М инимумът, га­
рантиран от двата принципа в сериен ред, не е такъв, че стра­
ните да ж елаят да го излагат на риск за повече икономически и
социални облаги. Случая на това подреждане представям о т­
части в Глави IV и IX.
И на последно място, третата характеристика е от значе­
ние, ако допуснем, че другите условия за справедливост м огат
да доведат до създаване на институции, които страните биха
сметнали за непоносими. Н апример понякога се твърди, че
при някои условия принципът на ползата (и в двете му форми)
оправдава ако не робството и крепостничеството, то във всеки
случай сериозни нарушения на свободата за сметка на по-го­

192
 2 6 . А р гум ен т и , водещ и до д ва т а п ри н ц и п а ча . . .

леми социални изгоди. Не е необходимо да разглеж даме тук

правотата на това твърдение или вероятността за същ ествува­
не на съответните условия. За момента твърдението служи са­
мо за илю страция на начина, но който концепциите за спра-
кедливост м огат да допуснат резултати, които страните може
би няма да са в състояние да приемат. Освен това при наличи­
ето на готова алтернатива за двата принципа на справедли-
востта, която осигурява задоволителен минимум, за страните
изглежда неблагоразумно, ако не и ирационално да поемат
риска от неосъщ ествяването на тези резултати.
Толкова в такъв случай за едно кратко скициране на ситу­
ациите, при които влиза в сила правилото максимален мини­
мум, и за начина, по който аргументите за двата принципа на
справедливостта м огат да бъдат отнесени към тях. По такъв
начин, ако списъкът от традиционни възгледи (§21) представя
възможните решения, тези принципи биха били избрани от
правилото. Изходната позиция явно проявява специфичните
характеристики в много голяма степен, като се вземе под вни­
мание основополагащ ият характер на избора на концепция за
справедливост. Изложените забележки за нравилото м аксим а­
лен минимум са предназначени само да изяснят структурата
на проблем а за избора в изходната позиция. Те описват качес­
твения му състав. Аргументите за двата принципа ще бъдат
представени по-пълно в хода на обсъжданията ни.
Аз искам да завърш а раздела с разглеждане на едно въз­
можно възражение срещу принципа на разликата, което води
до важен проблем. Възражението е, че след като трябва да уве­
личим м аксим ално (при обичайните ограничения) д ългосроч­
ните перспективи на най-малко облагодетелстваните, справед­
ливостта на голямо нарастване или намаляване в очакванията
па по-облагодетелстваните като че ли м ож е д а зависи от
малки п р о м ен и в п ерсп екти ви те на и н д и ви д и те в н а й -л о ­
шо полож ен ие. За и лю страц и я: д оп усти м и са н ай -крайн и
н есъ о тветств и я в б о гатств о то и д оходи те, ако очакван и ята
на н ай -м а л к о сполучи ли те се п ови ш ават в м и н и м ал н а с т е ­
пен. В съ щ о то врем е е заб р ан ен о п одоб н о н ер ав ен ств о в
полза на п о -о б л а го д е тел ств ан и те, когато и н д и ви д и те в
н ай -лош о полож ен ие губят м акар и м и н и м ал н о .
И все пак изглежда необичайно, че справедливостта на

193
Г л а ва III. И зх о д н а т а пози ц и я

нарастването на очакванията на по-добре поставените с един

билион долара, да речем, трябва да зависи от това, дали пер­
спективите на най-малко облагодетелстваните нарастват или
намаляват с едно пени.
Това възражение е аналогично на следното затруднение с
правилото максимален минимум. Разгледайте последовател­
ността от таблици печалби-загуби:
0 п
1/п 1
за всички естествени номера п. Дори ако за някакъв съв­
сем малък номер е разумно да се избере вторият ред, несъмне­
но съществува друг пункт по-нататък в редицата, когато е ира-
ционално да не се избере първият ред - противно на правило­
то.
Ч аст от отговора е, че принципът на разликата не е пред­
назначен за приложение спрям о такива абстрактни възмож ­
ности. Както вече казах, проблем ът на социалната справедли­
вост не е в отпускането ad libitum на различни количества от
нещо - независимо дали са пари, собственост или каквото и
да било друго - на дадени индивиди. Нито пък съществува ня­
какво богатство, по отнош ение на което са се създали очаква­
ния, които м огат да бъдат прехвърляни от един представите­
лен индивид на друг във всички възможни комбинации. Въз­
можностите, които възражението предвижда, не м огат да въз­
никнат в действителни случаи; броят на тези случаи е толкова
ограничен, че те се изклю чват.76 Причината за изключването е,
че двата принципа са свързани в една концепция за справедли­
вост, която се прилага за основната структура на общ еството
като цяло. Действието на принципите за еднаквата свобода и
достъпните постове предотвратява посочените случайности,
защ ото като увеличаваме очакванията на по-облагодетелства-
ните, ситуацията на хората в най-лош о положение се подобря­
ва непрекъснато. Всяко такова увеличаване е в интерес на пос­
ледните - поне до определен момент, защ ото по-големите
очаквания на по-облагодетелстваните вероятно покриват раз­
ходите за обучение и насърчават по-добрата професионална
реализация, като по този начин допринасят за общ ото благо.
М акар нищо да не гарантира, че неравенството няма да бъде

76 За това уточнение съм задължен на С. А. Марглин.

194
 26 . А р гу м е н т и , водещ и до д ва т а принципа за

значително, съществува постоянна тенденция то да бъде пре­

махнато от увеличаващ ата се наличност на култивирани спо­
собности и непрекъснато разш иряващ и се възможности. У ста­
новените от другите принципи условия гарантират, че вероят­
ните получени несъответствия ще бъдат много по-малко от
разликите, които хората често са понасяли в миналото.
Трябва също да забележим, че принципът за разликата пе
само допуска действието на другите принципи, но и предпола­
га наличието на определена теория за общ ествените институ­
ции. По-специално - както ще бъде обсъдено малко по-под-
робно в Глава V - гой се осланя на идеята, че при една конку­
рентна икономика (със или без частна собственост) с отворена
класова система прекомерното неравенство няма да бъде пра­
вило. При наличие на разпределение на природните качества и
на закони за мотивация големите несъответствия няма да съ ­
ществуват дълго. Това, на което трябва да се наблегне, е, че не
възразяваме изборът на основните принципи да се направи с
оглед на общ ите факти на икономиката и психологията. Както
пече видяхме, приема се, че страните в изходната позиция поз­
нават общ ите факти за собственото ни общество. Тъй като те­
зи познания са част от предпоставките за техните разисквания,
изборът им на принципи е свързан с тези факти. Разбира се,
същ ественото е предпоставките да са верни и достатъчно об ­
щи по характер. Често се възразява например, че утилитариз-
м ът може да допусне робството и крепостничеството, както и
другите нарушения на свободата. Дали тези институции са оп­
равдани, се разглежда в зависимост от това, дали статистичес­
ките изчисления показват, че те дават по-голям баланс на щ ас­
тие. На казаното утилитаристът отговаря, че природата на об ­
ществото е такава, че изчисленията обикновено се противо­
поставят на подобно отричане на свободата. У тилитаристите
се стрем ят да обяснят претенциите за свобода и равенство, ка­
то правят някои стандартни предположения - така ще ги н а­
ричам аз. Така например те предполагат, че индивидите имат
сходни полезни функции, които удовлетворяват условието за
намаляване на пределната полезност. О т тези твърдения след­
ва, че - д а речем - при постоянни по величина доходи разпре­
делението трябва да бъде поравно - след като оставим наст­
рана влиянията върху бъдещ ото производство, защ ото, докато

195
Г л а в а III. И зх о д н а т а позиция

някои имат повече от другите, общ ата полза може да се увели­

чи чрез трансфери към онези, които им ат по-малко. П редоста­
вянето на права и свободи може да се разглежда до голяма
степен по същия начин. Няма нищо погрешно в тази процеду­
ра, при условие че допусканията са логични.
Теорията за договора в такъв случай се съгласява с у гили-
таризм а в твърдението, че основополагащ ите принципи на
справедливостта напълно в реда на нещ ата зависят от естест­
вените факти за хората в общ еството. Тази зависимост се разк­
рива от описанието на изходната позиция: решението на стра­
ните се взема в светлината на общ ите познания. Освен това
различните елементи на изходната позиция предполагат нали­
чието на много информация за условията на човешки живот.
Някои философи са считали, че основните етически принципи
трябва да бъдат независими от всички евентуални допускания,
че не трябва да се прием ат за дадени никакви истини с изклю­
чение на логическите и онези, които следват от тях по анали­
тичен начин. Етическите концепции трябва да бъдат валидни
за всички възможни светове. И така този възглед прави ети­
ческата философия предмет на етиката на съзиданието: да се
проучат на размиш ленията, които едно всемогъщ о божество
би могло да има при определяне на най-доброто за всички
възможни светове. Дори общ ите факти за природата трябва да
се избират. Несъмнено ние притеж аваме естествен религиозен
интерес към етиката на съзиданието. Изглежда обаче, че тя би
надхвърлила човешката способност за разбиране. О т гледна
точка на теорията за договора това се равнява на предполож е­
нието, че индивидите в изходната позиция не знаят абсолю тно
нищо за себе си или за своя свят. Как тогава м огат евентуално
да вземат решение? Всеки проблем да се избира е добре дефи­
ниран само ако алтернативите са ограничени по подходящ на­
чин от природни закони и други допускания, а вземащ ите ре­
ш ение вече имат определени нагласи да избират измежду тях.
Без завърш ена структура от такъв тип поставеният въпрос е
неопределен. П оради тази причина не трябва да се колебаем
да направим така, че изборът за принципите на справедли­
востта да предполага определена теория за общ ествените инс­
титуции. Всъщ ност не е възможно да се избегнат допусканията
за общ ите факти - не повече, отколкото е възможно да се м и ­

196
 26. А р гу м е н т и , водещ и до д в а т а при н ц и п а sa .

не без концепция за благополучието, въз основа на която стра­

ните да класифицират алтернативите. Ако тези допускания са
верни и с достатъчно общ характер, всичко е наред, защ ото
без тези елементи цялата схема би била безсмислена и празна.
От тези забележки е очевидно, че както общ ите факти,
така и етическите условия са необходими дори при аргумен­
тирането на основните принципи за справедливостта. (Разбира
се, винаги е било ясно, че вторичните етически правила и
особено етическите изводи зависят от фактически предпостав­
ки, както и от нормативни принципи.) В една теория за д о ­
говора тези етически условия приемат ф орм ата на описание за
първоначалната ситуация на договаряне. С ъщ о така е ясно, че
съществува „разделение на труда” между общ ите факти и ети­
ческите условия, когато се стига до концепции за справед­
ливост, и това разделение мож е да бъде различно за различни­
те теории. К акто отбелязах по-рано, принципите се различават
по степента, в която въплъщ ават желания етически идеал.
Характерно за утилитаризма е, че предоставя твърде много
място за доказателства от общ и факти. У тилитаристът е скло­
нен да отговаря на възраженията с твърдението, че законите
на общ еството и на човешката природа изклю чват случаите,
противоречащ и на съзнателните ни изводи. Противно на това
теорията за справедливостта като равнопоставеност внедрява
идеалите на справедливостта - в обичайния им смисъл - по-
пряко в основните си принципи. Тази концепция се осланя по-
малко на общ ите факти за постигане на съответствие с изво­
дите ни за справедливостта. Тя осигурява това съответствие за
широк спектър от възможни случаи.
И ма две причини, които оправдават посоченото внедря­
ване на идеали в основните принципи. Преди всичко (и най-
явно), утилитарните стандартни допускания, водещи до жела­
ните следствия, могат да бъдат не само верни във вероятнос-
ген план, но дори и съмнителни. Освен това цялостното им
значение и приложение може да бъде до голяма степен пред­
полагаемо. С ъщ ото важи за всички необходими общи предпо­
ложения в подкрепа на принципа за полезността. От гледна
точка на изходната позиция може да бъде неприемливо да се
разчита на посочените хипотези и следователно да бъде много
по-разумно да включваме по-категорично идеала в избраните

197
Г л а в а III. И зх о д н а т а п озиция

принципи. По такъв начин изглежда, че страните биха предпо­

чели да гарантират незабавно свободите си, отколкото те да
бъдат зависими от може би несигурни и спекулативни стати­
стически изчисления. Тези забележки се потвърж дават още и
от желанието да се избегне усложнена теоретическа аргумен­
тация при достигането до общ оприета концепция за спра­
ведливост (§24). В сравнение с обосновката за двата принципа
основанията на критерия за полезността наруш ават това огра­
ничение. На второ място обаче, е налице истинско п редим ­
ство, щ ом индивидите си обявят веднъж завинаги един на
друг, че дори ако теоретическите пресмятания на ползата ви­
наги облагодетелстват еднаквите свободи (допускайки, че слу­
чаят тук е наистина такъв), те не желаят нещ ата да са били
различни. Тъй като в теорията за справедливостта като
равнопоставеност етическите концепции са общоизвестни,
изборът на двата принципа на практика е такова обявяване, а
изгодите от това колективно действие подкрепят принципите
дори когато стандартните утилитарни допускания се окажат
верни. Аз ще разгледам тези проблеми по-подробно във връз­
ка с гласността и стабилността (§29). В случая важното е това,
че макар по принцип една етическа теория да може да се
позове на природни факти, все пак не е изключено да има со­
лидни основания за въплъщ аване на убеждения за справед­
ливостта в основните принципи по-пряко, отколкото едно тео­
ретично завърш ено обхващане па случайностите в света в дей­
ствителност може да изисква.

27. Аргументи, водещи до принципа за

средностатистическа полезност

С ега бих желал да проуча аргументите в полза на

принципа за средностатистическата полезност. Класическият
принцип се обсъжда по-нататък (§30). Едно ог достойнствата
на теорията за договора е това, че тя разкрива тези принципи
като подчертано различни концепции, колкото и да е възмож ­
но практическите им последствия да съвпадат. Обуславящ ите
ги аналитични допускания се различават много, в смисъл че са
свързани с противоположни интерпретации на първоначална­
та ситуация - или поне аз ще се опитам да докажа това.

198
 2 7 . А р гум ен т и , водещ и до принципи за

Приложен към основната структура, класическият прин­

цип изисква институциите да са така устроени, че да увели­
чават м аксимално абсолю тната сума от очакванията на съот­
ветните представителни индивиди. Тази сума се получава, ка­
то се съберат произведенията от всяко очакване по броя на ин­
дивидите в съответната позиция. По такъв начин при равни
други условия и удвояване на броя на индивидите в общ ество­
то общ ата полза е двойно по-голяма. (Разбира се, според ути-
литарния възглед очакванията трябва да оценяват общия сбор
на удовлетворенията - получени и предвиждани. Те не са
просто показатели за основните блага както в теорията за
справедливостта като равнопоставеност.) За разлика от класи­
ческия принцип за средностатистическа полезност насочва
общ еството към м аксимално увеличаване не на общ ата, а на
средностатистическата полезност (на глава от населението).
Изглежда, че това е един по-съвременен възглед: той е бил
поддържан от Мил и Уиксъл, като наскоро получи ново
обосноваване от други автори.77 За да се приложи посочената
концепция към основната структура, институциите трябва да
са така изградени, че да увеличават максимално процентно из­
числения сбор от очакванията на представителните индивиди.
За да се изчисли сумата, умножаваме очакванията по частта от
общ еството в съответната позиция. По такъв начин вече не е
вярно, че при равни други условия, щом се удвои броят на ин­
дивидите в общ ността, ползата е двойно по-голяма. Напротив,
докато процентите на р азл и ч н и те позиции са неп ром ен ен и ,
п о л зата о ст а в а съ щ ата.
Кой от очертаните два принципа за полезността би бил

77 За Мил и Уиксъл виж G unnar Myrdal, The Political Element in the

Development o f Economic Theory, превод на Paul Streeten (London, Routledge
and Regan Paul, Ltd. . 1953), стр. 38 и сл. J. J. C. Smart в An Outline o f a System
o f Utilitarian Ethics (Cambridge, The University Press, 1961), стр. 18, оставя
въпроса нерешен, но утвърждава класическия принцип за случаите, в които е
необходимо да се стигне до решения. Като явни защитници на доктрината за
средностатистическа полезност виж J. С. Harsanyi, „Cardinal Utility in Welfare
Economics and the Theory of Risk Taking,” Journal o f Political Economy, том 61
(1953), и „Cardinal Welfare, Individualistic Ethics, and Interpersonal Comparisons
of Utility,” Journal o f Political Economy, том 63 (1955); и R. B. Brandt, „Some
Merits of One Form of Rule Utilitarianism,” в University o f Colorado Studies
(Boulder, Colo., 1967), стр. 39-65. Забележете обаче определението по
отношение на възгледа на Брант в §29 по-долу, забележка 31. За обсъждане на
Харсани виж P. К. Pattanaik, „Risk, Impersonality, and the Social Welfare
Function,” Journal o f Political Economy, том 76 (1968), и Sen, Collective Choice
and Social Welfare, стр. 141-146.

199
Г л а ва III. И зх о д н а т а п о зи ц и я

предпочетен в изходната позиция? За да се отговори на поста­

вения въпрос, трябва да се отбележи, че и двете разновидности
стигат до един и същ резултат, ако броят на населението е
константна величина. Налице е обаче разлика, когато броят на
населението търпи промяна. Класическият принцип изисква -
доколкото институциите оказват влияние върху големината на
семействата, възрастта за сключване на брак и т. н. - институ­
циите да бъдат така устроени, че да се постига максимална
общ а полезност. От това следва, че тъй като средностатисти­
ческата полезност на глава от населението намалява д остатъ ч ­
но бавно, когато нараства броят на индивидите, населението
трябва да се насърчава да се увеличава неограничено незави­
симо от това, колко ниско е спаднало средното ниво. В този
случай сборът от ползите, добавен от по-големия брой инди­
види, е достатъчно голям, за да компенсира намаляването на
дела на глава от населението. К ато въпрос на справедливост, а
не на предпочитание може да се изисква много ниско средно
ниво на благосъстояние. (Виж фигурата, която следва.)

Н Е О ГР А Н И Ч ЕН О УВЕЛИЧАВАНЕ
НА Н А С Е Л Е Н И Е Т О

Ф ормално условието за неограничено нарастване на броя

на населението е кривата у = F(x) (където у е средна стойност
на глава от населението, а х е броят на населението) да бъде
по-плоска от правоъгълната хипербола ху = с, защ ото ху се
равнява на общ ата полезност, а областта на правия ъгъл,
представляващ а този сбор, се увеличава с нарастването на х
винаги когато кривата у = F(x) е по-плоска от ху = с.

И така изложеното следствие от класическия принцип, из­

глежда, доказва, че той би бил отхвърлен от страните в полза
на принципа за средностатистическа полезност. Двата принци­

200
 2 7 . А р гум ен т и , водещ и до при н ц и п а за .

па биха били равностойни само ако се предположи, че сред­

ностатистическото благосъстояние винаги намалява д остатъ ч­
но бързо (под определен пункт във всеки случай), за да няма
сериозно противоречие между тях. Това предположение обаче
изглежда спорно. О т гледна точка на индивидите в изходната
позиция би изглеждало по-рационално да се споразумеят за
някакъв вид основа за запазване на средното благосъстояние.
След като страните им ат за цел да работят за собствените си
интереси, те в никакъв случай нямат желание да увеличават
м аксимално общия сбор на удовлетворенията. Аз следовател­
но приемам, че по-вероятната утилитарна алтернатива на д ва­
та принципа за справедливостта е принципът за средностатис­
тическа полезност, а не класическият принцип.
Сега искам да разгледам начина, по който страните биха
могли да стигнат до принципа за средностатистическа полез­
ност.
Аргументите, които ще скицирам, са съвърш ено общи и
ако бяха логични, те биха заобиколили напълно проблема за
начина на представяне на алтернативите. Принципът за сред­
ностатистическа полезност би бил признат за единствената
приемлива кандидатура. П редставете си ситуация, в която
един рационален индивид може да избира в кое от няколко об­
щ ества да влезе.78 За да очертаем идеите, нека предположим
най-напред, че всички членове на споменатите общ ества имат
едни и същ и предпочитания. Нека също да предположим, че
техните предпочитания удовлетворяват условия, които дават
възмож ност да се дефинира общ ата полза. Освен това всяко
общ ество притежава същ ите ресурси и същ ото разпределение
на природни таланти. Въпреки това индивидите с различни т а ­
ланти и м ат различни доходи, а всяко общ ество има политика
за преразпределение, която - ако бъде тласната над определен
предел - отслабва стимулите и така намалява производството.
При предположение, че в тези общ ества се придърж ат към
различни стратегии, как един индивид ще реши към кое об­
щ ество да се присъедини? Ако той познава добре собствените
си способности и интереси, може би ще бъде в състояние да

78 Тук следвам първите етапи от изложението на W. S. Vickrey в „Utility,

Strategy, and Social Decision Rules,” Quarterly Journal o f Economics, том 74
(1960), стр. 523 и сл.

201
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиции

предвиди на какво благосъстояние почти със сигурност ще се

радва във всяко едно от тях. Той може в такъв случай да реш а­
ва на тази основа. За него не е необходимо да прави каквито и
да било изчисления на вероятностите.
Разгледаният случай обаче е твърде особен. Нека го про­
меним стъпка по стъпка така, че все повече да наподобява слу­
чая на индивид в изходната позиция. Нека предположим най-
напред, че хипотетичният присъединяващ се индивид не е уве­
рен във функцията, която неговите таланти ще му позволят да
изпълнява в познатите му различни общества. Лко допусне, че
предпочитанията му са същите като на всеки друг, той може
да вземе решение, като се опита да увеличи м аксимално очак­
ваното си благосъстояние. Той изчислява перспективите си за
дадено общ ество, приемайки като алтернативни ползи тези на
представителните членове на същ ото общество, а като вероят­
ности за всяка позиция - оценките си за своите шансове да ги
придобие. Очакванията му в такъв случай се дефинират от
оценките за сбора от ползи за представителните индивиди, т.
е. от израза 2р.и., в който р. е вероятността той да постигне i-
та позиция, а й , - ползата за съответния представителен инди­
вид. Тогава избира общ еството, което предлага най-големи
перспективи.
Няколко други модификации сближават ситуацията с тази
на изходната позиция. Да допуснем, че хипотетичният присъе­
диняващ се индивид не знае нищо нито за способностите си
или за мястото, което е вероятно да заема във всяко общество.
Освен това се приема все пак, че предпочитанията му са същ и­
те като на хората в наличните общ ества. А сега да предполо­
жим, че той продълж ава да преценява различни вероятности,
като твърди, че има еднакъв шанс да бъде всеки един индивид
(т. е. че ш ансът му да бъде разглеждан като всеки представите­
лен индивид е като на тази част от общ еството, която е предс­
тавлявана от този индивид. В този случай перспективите му
все ощ е се отъж дествяват със средностатистическата полез­
ност за всяко общ ество. Тези модификации най-после съгласу­
ват неговите очаквани печалби във всяко общ ество със сред­
ностатистическото благосъстояние.
Дотук приехме, че всички индивиди имат подобни пред­
почитания, независимо дали принадлежат към едно и също

202
 2 7 . А р гум ен т и , водещ и до п ринципа т .

общ ество. Техните концепции за благополучието са приблизи­

телно едни и същи. С лед като се изостави това силно ограни­
чаващ о допускане, ние правим последната стъпка и стигаме
до разновидност на първоначалната ситуация. Пека да кажем,
че нищо не е известно за специфичните предпочитания на чле­
новете на тези общ ества или на индивидите, които вземат ре­
шение. С пом енатата информация се изключва, както се изк­
лю чва и познанието за структурата на тези общ ества. Булото
на незнанието сега е пълно, но все още мож ем да си предста­
вяме, че хипотетичният новодош ъл разсъждава до голяма сте­
пен като преди. Той допуска, че е налице еднаква вероятност
за превръщ ането му в когото и да било - напълно надарен с
индивидуалните му предпочитания, способности и обществено
положение. Перспективите му пак са най-големи за общ ество­
то с най-голяма средностатистическа полза. М ожем да се убе­
дим в това по следния начин. Нека п бъде броят на индивиди­
те в едно общество. Нека техните нива на благосъстояние б ъ ­
дат и , и,, ..., un. В такъв случай общ ата полезност е 2u., а сред­
ностатистическата е Zu./n. К ато се приеме, че всеки има една­
къв ш анс да бъде какъвто и да било индивид, перспективите
му са: 1/n и + 1/п и, +... + 1/п ип и л и 2u./n. С тойността на
перспективите е идентична със средностатистическата полез­
ност.
По такъв начин - ако отложим временно проблема за ин-
терперсоналните сравнения на полезността и ако страните се
разглеж дат като рационални индивиди, които не проявяват не­
желание да поемат рискове и при изчисляването на вероятнос­
ти се придърж ат към принципа за недостатъчното основание
(принципа, който обуславя предш естващ ите изчисления за ве­
роятности) - идеята на първоначалната ситуация в такъв слу­
чай ни води естествено към принципа за средностатистическа
полезност. П осредством избора му страните увеличават м ак­
симално очакваното си благосъстояние, така както се разглеж ­
да от тази гледна точка. Някаква форма на теорията за догово­
ра в такъв случай предоставя начин за привеждане на доказа­
телства в полза на средностатистическия за сметка на класи­
ческия утилитарен възглед. Всъщност, строго погледнато, той
не е телеологична доктрина като класическия възглед и следо­
вателно донякъде му липсва интуитивното позоваване на идея-

203
Г л а ва III. И зх о д н а т а п ози ц и я

га за максимално увеличаване на благосъстоянието. Вероятно

някой поддръжник на принципа за средностатистическата по­
лезност би искал поне дотолкова да се обърне към теорията за
договора.
Освен това общ ият характер не се губи, когато се раз­
глежда становищ ето на хипотетичния новодошъл. Разбира се,
индивидите в изходната позиция знаят, че вече заем ат място в
някакво общество. От гледна точка на първоначалната ситу­
ация обаче няма съществена разлика между доказателствата
за това, как са се случили нещата, и доказателствата за това,
как ще се случат. Булото на незнанието премахва всякаква база
за подобно разграничение. Така и в двата случая е възможно
да се представят едни и същи аргументи в полза на принципа
за средностатистическата полезност.79 С приемането му
страните биха се споразумели да устроят общ еството си
колкото м огат по-добре в съответствие с принципа, който би­
ха използвали като хипотетични новодош ли индивиди, за да
избират едно от няколко общ ества при обстоятелства, анало­
гични на тези в изходната позиция. П ринципът за средноста­
тистическата полезност апелира към индивидите в първона­
чалната ситуация, след като те вече се схващат като единични
рационални индивиди, готови да рискуват във всички случаи
въз основа на аргументи със съвсем вероятностен характер. За
да разисквам в полза на двата принципа за справедливостта,
аз трябва да докажа, че условията, определящ и изходната по­
зиция, изключват тази концепция на страните. Всъщ ност тук
ние се изправяме срещу един от основните проблеми на теори­
ята за справедливостта като равнопоставеност: а именно
определянето на изходната позиция по такъв начин, че макар
да е възможно постигането на смислено споразумение (при
което булото на незнанието заедно с други условия премахва
основата за договаряне и пристрастие), ограниченията,
наложени с цел да се постигне този резултат, все пак да водят
до принципи, характерни за традицията на договора.

7Q
Тук съм задължен на Дж. X. Харман.

204
 2H. Н я к о и за т р уд н ен и я , за с я га щ и п ринципа за .

28. Някои затруднения, засягащи принципа

за средностатистическа полезност

Преди да разгледам е аргументите за двата принципа на

справедливостта, искам да спомена за няколко затруднения,
засягащ и принципа за средностатистическата полезност. Най-
напред ще отбележа възражението, което обаче се оказва само
привидно. Както стана ясно, този принцип може да се разг­
лежда като регулиращ поведението на самотен рационален ин­
дивид, готов да поеме всякакви рискове, необходими за макси­
мално увеличаване на перспективите му от гледна точка на
първоначалната ситуация. (Ако липсва обективна основа за ве­
роятности, те се изчисляват според принципа за недостатъчно
основание.) И така изкушаващо е да се приведат аргументи
против този принцип, според който той предполага фактичес­
ко и еднакво приемане на риска от всички членове на общ ест­
вото. Трябва да се каже, че в даден м ом ент всички трябва
действително да са се съгласили да поем ат същите рискове.
Тъй като очевидно не е им ало такъв случай, принципът е нена­
дежден. Разгледайте следния краен случай: когато робите му
се противопоставят, един робовладелец се опитва да оправдае
отнош ението си към тях с твърдението, че преди всичко - при
същ ествуващ ите условия в тяхното общ ество - институцията
на робството всъщ ност е необходима за постигане на най-го­
лям ото средностатистическо щастие; и, второ, че в първона­
чалната ситуация на договаряне той би избрал принципа за
средностатистическата полезност дори ако впоследствие се
случи така че да бъде законно държан в робство. И така ние
сме склонни веднага да отхвърлим аргумента на робовладеле­
ца като неуместен, ако не и възмутителен. М оже да се смята,
че няма значение какво би избрал той. Никой не може да бъде
задължен от изискванията на концепция за справедливост, из­
ложена на действителни рискове, освен ако индивидите наис­
тина не са се споразумели да я приемат.
От гледна точка на договора обаче принципната форма
на съображенията на робовладелеца е правилна. За робите би
било грешка да възразяват, че твърденията му са неуместни,
след като не е имало действителен случай на избор и споделя­
не поравно на риска за това, как биха се случили нещата. Д окт­
рината на договора е чисто хипотетична: ако по отношение на

205
Г л а ви III. И зх о д н а т а п озиция

една концепция за справедливост би се постигнало споразуме­

ние в изходната позиция, нейните принципи са тези, които
трябва да се прилагат. Не може да се приеме за възражение
обстоятелството, че подобно споразумение никога не е било
сключвано, нито пък ще бъде сключено някога. Не мож ем да
им ам е и двете наведнъж: да интерпретираме теорията на
справедливостта хипотетично, когато не е възможно да се отк­
рият съответните случаи на съгласие за обяснение на задълж е­
нията и ангаж иментите на индивидите; и в такъв случай да
настояваме за действителни ситуации на поемане на риск, за
да отхвърлим нежеланите ог нас принципи на справедливост­
та.80 Така в теорията за справедливостта като равнопоста­
веност начинът да се опровергае аргументът на робовладелеца
е като се докаже, че принципът, на който той се позовава, би
бил отхвърлен в изходната позиция. Н ям ам е алтернатива, ос­
вен да използваме различните аспекти на тази първоначална
ситуация (от гледна точка на предпочитаната интерпретация),
за да установим, че балансът на основанията е в полза на д ва­
та принципа за справедливостта. В следващ ия раздел аз ще се
заема с тази задача.
Първото затруднение с принципа за средностатистическа­
та полезност вече споменах при обсъж дането на правилото за
максимален минимум като евристичен способ при подреж да­
нето на аргументите в полза на двата принципа. То засяга на­
чина, по който един рационален индивид трябва да оценява
вероятности. Този въпрос възниква, защ ото в първоначалната
ситуация, изглежда, не съществуват обективни основания да се
допусне, че индивидът има равен шанс да се окаже в полож е­
нието на всеки. С други думи това допускане не се основава на
известни характеристики на общ еството, към което принадле­
жи индивидът. В първите етапи на аргументацията, водещ а до
принципа за средностатистическата полезност, хипотетичният
новодош ъл наистина притежава някакви знания за способнос­
тите си и за моделите на общ ествата, измежду които той тряб­
ва да избира. Оценките на ш ансовете му се основават на тази

80 Аз самият съм бил на погрешно становище по този въпрос. Виж

„Constitutional Liberty and the Concept of Justice,” Nomos VI: Justice, под редак­
цията на C. J. Friedrich и J. W. Chapman (New York, Atherton Press, 1963), стр.
109-114. Благодарен съм на Дж. X. Харман за изясняването на този момент.

206
 28. Н я к о и за т р уд н ен и я , за ся га щ и при н ц и п а за . . .

информация. В последния стадий обаче съществува пълно нез­

нание за определени факти (с изключение на онези, които се
подразбират от условията за справедливост). С ъставянето на
перспективите за индивида в този стадий зависи единствено от
принципа за недостатъчно основание. Този принцип се използ­
ва за приписване на вероятности за възможни изходи в отсъ ст­
вие на всякаква информация. Когато нямаме никакви доказа­
телства, възмож ните случаи се приемат като еднакво вероят­
ни. По такъв начин Л аплас доказва, че когато теглим от две
урни (всяка от които съдърж а черни и червени топки в различ­
но съотнош ение, но нямаме информация пред коя от тях се на­
мираме), трябва да приемем ощ е от самото начало, че ш ансът
при теглене от всяка от тези урни е един и същ. Идеята е, че
състоянието на незнание, въз основа на което се приписват
предварителните вероятности, представлява проблем от съ­
щия вид като ситуацията, в която имаме много доказателства,
които показват, че даден жребий е безпристрастен. О тличител­
ната чер га за употребата на принципа е това, че той позволява
да се вклю чат данни от различен тип в една схема със строго
вероятностен характер и да се правят изводи за вероятности
дори в отсъствие на познания. П редварителните вероятности,
до които обаче сме стигнали, са част от една теория заедно с
оценките на шансовете, основани върху случайна извадка. О г­
раничаващ ият случай за липса на информация не представля­
ва теоретичен проблем .81 С натрупването на доказателства
предварителните вероятности така или иначе се преразглеж ­
дат, а принципът за недостатъчното основание поне гаранти­
ра, че никакви възмож ности няма да бъдат изключени от са­
мото начало.
И така аз ще приема, че страните отхвърлят вероятности,
до които се стига единствено въз основа на този принцип. Т о ­
ва предположение е правдоподобно, като се вземе под внима­

8* Виж William Fellner, Probability and Profit, стр. 27 и сл. Известно е, че

принципът за недостатъчно основание в класическия си вид води до затруд­
нения. Виж J. М. Keynes,/) Treatise on Probability (London. Macmillan, 1921), гл.
IV, Част от целите на Рудолф Карнап в неговия труд Logical Foundations o f
Probability, 2-po издание (Chicago: University o f Chicago Press, 1962) е да конст­
руира система на индуктивна логика посредством откриване на други теоре­
тични средства, които да извършат предназначеното за класическия принцип.
Виж стр. 344 и сл.

207
Г л а ва III. И зх о д н а т а пози ц и я

ние ф ундаменталното значение на изходното споразумение и

на желанието реш ението на индивида да държи сметка за по­
том ците му, които ще бъдат засегнати от него. Ние поемаме
по-неохотно големи рискове не толкова заради себе си, колко­
то заради тях, и проявяваме желание да правим това само ко­
гато няма никаква възмож ност да се избегнат тези цеизвест-
ности или когато вероятните печалби - оценявани по обектив­
ни данни - са толкова големи, че по отнош ение на потомците
би изглеждало безотговорно, ако сме отказали предложения
шанс, дори когато приемането му в действителност да е вло­
шило положението им. Тъй като страните и м ат алтернативата
на двата принципа на справедливостта, те м огат до голяма
степен да заобиколят неизвестностите на изходната позиция.
Те м огат да гаранти рат'защ и тата на своите свободи и прием­
ливо задоволителен жизнен стандарт, позволен от условията
на тяхното общество. Всъщ ност - както доказвам това в след­
ващия раздел - съмнително е дали изборът на принципа за
средностатистическата полезност наистина предлага някаква
по-добра перспектива (като отложим временно обсъждането
на факта, че той се основава на принципа за недостатъчно о с­
нование). В такъв случай изглежда, че ефектът от булото на не­
знанието трябва да облагодетелства двата принципа. Тази
концепция за справедливостта по-добре подхожда за ситуаци­
ята на пълното неведение.
Разбира се, същ ествуват предположения за общ еството,
които - ако са логични - биха позволили на страните да стиг­
нат до обективни оценки на еднаквите вероятности. За да се
види това, трябва да се превърне аргументът на Еджуърт за
класическия принцип в аргумент за средностатистическата по­
лезност.82 Всъщ ност доводите му м огат да бъдат приспособе­
ни да подкрепят почти всеки общ политически стандарт. И де­
ята на Еджуърт е да формулира някои приемливи допускания,
при които би било рационално за егоистичните страни да се
споразумеят относно стандарта за полезност като политичес­
ки принцип при достъпа до социални стратегии. Възниква не­

82 Виж F. Y. Edgeworth, Mathematical Psychics (London, 1888), стр. 52-56, и

първите страници на „The Pure Theory of Taxation,” Economic Journal, том 7
(1897). Виж също R. B. Brandt, Ethical Thcorv (Englewood Cliffs, N. J. , Prentice
Hall, Inc. , 1959), стр. 376 и сл.

208
 2S. Н я к о и за т р уд н ен и я , за с я га щ и принципа за

обходимостта от такъв принцип, защ ото политическият про­

цес не е конкурентен и тези решения не м огат да бъдат пре­
доставени на пазара. Трябва да се открият някакви други м е­
тоди за съгласуване на различни интереси. Еджуърт е убеден,
че егоистичните страни биха се споразумели за принципа па
ползата в качеството му на желания критерий. Той, изглежда,
смята, че за много случаи в дългосрочен план политиката за
максимално увеличаване на ползата при всеки случай с най-
голяма вероятност ще доведе до най-голямата полза за всеки
индивид поотделно. Предвижда се последователното п рилага­
не на този стандарт в законодателството за данъчното облага­
не, собствеността и т. н. да даде най-добрите резултати от
гледна точка на който и да било индивид. С ледователно с при­
емането на този принцип егоистичните страни получават при­
емлива гаранция, че накрая няма да загубят, а ще подобрят
максимално перспективите си.
Н едостатъкът на идеята на Еджуърт е, че необходимите
допускания са изклю чително нереалистични, особено за о с­
новната структура.83 Тези допускания се правят, за да се види
колко са неправдоподобни. Ние трябва да предположим, че
ефектите от взетите решения, съставляващ и политическия
процес, са не само повече или по-малко независими, но и
приблизително от един и същ порядък по отношение на техни­
те социални резултати, които в никакъв случай не м огат да бъ­
дат много големи, защ ото в противен случай резултатите не
биха могли да бъдат независими. Трябва освен това да се допус­
не, че или индивидите преминават ог едно обществено положение в
друго в случаен ред и живеят-достатъчно дълго, за да се усреднят пе­
чалбите и загубите, или тгьк сьществува някакъв механизъм, който га­
рантира, че законодателството, насочвано от принципите на полез­
ността, разпределя облагите от него поравно във времето. Очевидно
обаче обществото не е стохастичен процес от този тип, а някои проб­
леми на социалната политика са много по-жизнеспособни от други и
често причинява т големи и продължи телни промени в разпределя­

83 Тук прилагам за Еджуърт един аргумент, използван от I. М. D. Little в

неговия труд Critique o f Welfare Economics, 2-po издание (Oxford, The
Clarendon Press, 1957) срещу едно предложение на Дж. Р. Хикс. Виж стр. 93 и
сл., 113 и сл.

209
Г л ави III. И зх о д н а т а п озиция

нето на изгодите от страна на институциите.

Разгледайте например случая, в който едно общ ество об­
мисля промяна с историческо значение на търговската си по­
литика с чуждите страни. П роблем ът е дали да премахне д ъ л ­
гогодиш ните м ита върху вноса на селскостопански продукти,
за да се получават по-евтини хранителни стоки за работниците
в новите производства. Фактът, че промяната е оправдана от
утилитарна гледна точка, не означава, че няма трайно да пов­
лияе върху съотнош ението между индивидите, принадлежащи
към класите на земеделците и на индустриалците. Д оводите на
Еджуърт са валидни сам о тогава, когато всяко от многото ре­
шения има относително слабо и временно влияние върху д яло­
вете при разпределението и съществува някакъв институцио­
нален метод, гарантиращ случайния характер на това разпре­
деление. В такъв случай при реалистични предположения аргу­
м ентът му може най-много да установи, че принципът на по­
лезността заема второстепенно място като законодателен
стандарт за по-малките проблеми в политиката. Това обаче
очевидно подсказва, че принципът не успява да разреши о с­
новните проблеми на социалната справедливост. Всестранно­
то и непрекъснато влияние на първоначалното ни място в об ­
щ еството и на природните ни дарования, както и на факта, че
общ ественият строй е единна система, е това, което характе­
ризира на първо място проблемите на справедливостта. Не
трябва да се подлъгвам е от математически привлекателни
предположения да твърдим , че случайностите в общ ественото
положение на хората и асим етрията на ситуациите, в които се
намират, по някакъв начин се изравняват накрая. Ние по-скоро
трябва да избираме концепцията си за справедливост с пълно­
то съзнание, че случаят не е и не може да бъде такъв.
При това положение изглежда, че ако принципът за сред­
ностатистическата полезност трябва да бъде приет, страните
трябва да се аргументират от гледна точка на принципа за не­
достатъчно основание. Те трябва да следват наричаното от ня­
кои правило на Jlaruiac за избор при условия на несигурност.
Възмож ностите се установяват по някакъв естествен начин и
на всяка се приписва една и съща вероятност. Не се предлагат
никакви общи факти относно общ еството в подкрепа на тези
приписвания; страните продълж ават с изчисляване на вероят­

210
 28 . Н я к о и за т р у д н е н и я , за ся га щ и принципа за

ности, като че ли няма изтичане на информация. Сега аз не

мога да обсъж дам тук понятието за вероятност, но трябва да
се отбележ ат няколко м ом ента.84 Преди всичко може да бъде
изненадващ о, че значението на вероятността става проблем в
м оралната философия, особено в теорията на справедливост­
та. То обаче е неизбежно следствие ог доктрината за договора,
която разглежда м оралната философия като част от теорията
за рационалния избор. Съображенията за вероятността трябва
да се вклю чат там, ако е известен начинът, по който се опреде­
ля първоначалната ситуация. Булото на незнанието води ди­
ректно до проблема за избор при условия на несигурност. Раз­
бира се, възможно е страните да се разглеж дат като съвърш е­
ни алтруисти и да се допуска, че те се аргументират така, като
че ли са сигурни, че се нам ират в положението на всеки инди­
вид. Тази интерпретация на първоначалната ситуация отстра­
нява елемента на риск и несигурност (§30).
В теорията за справедливостта като равнопоставеност
обаче не е възможно да се избегне напълно възникващият
проблем. Същ ественото в случая е да не се допуска избраните
принципи да зависят от особени нагласи спрямо риска. П ора­
ди тази причина булото на незнанието изключва също и поз­
наването на тези склонности: страните не знаят дали за тях е
характерно или не е характерно нежеланието да поемат риско­
ве. И зборът на една концепция за справедливост трябва да за­
виси колкото е възмож но повече от рационалната оценка за
поемането на рисковете, неповлияна по един или друг начин
от особените индивидуални предпочитания. Разбира се, една
общ ествена система мож е да извлича полза от различните
склонности чрез поддърж ане на институции, които им позво­
ляват нълна изява за общи цели. Но дори и в идеалния случай
основното предназначение на системата не трябва да зависи
от една такава нагласа (§81). С ледователно не е аргумент в
полза на двата принципа за справедливостта това, че те изра­
зяват особено консервативна гледна точка за поемането на

84 William Fellner, Probability and Profit, стр. 210-233, съдържа полезна

библиография с кратки коментари. Особено важно за съвременното развитие
на т. нар. гледна точка на Бейс е L. J. Savage, The Foundations o f Statistics (New
York, John Wiley and Sons, Inc. , 1954). За ръководство във философската ли­
тература виж Н. Е. Kyburg, Probability Theory (Englewood Cliffs, N. J. , Prentice
Hall, In c ., 1970).

211
Г л ави III. И зх о д н а т а позиция

рискове в изходната позиция. Онова, което трябва да се дока­

же, е, че приемането им по такъв начин (като че ли индивидът
проявява нежелание) е рационално с оглед на уникалните ха­
рактеристики на ситуацията и независимо от особените нагла­
си спрямо риска.
На второ място просто съм допуснал, че изводите за ве­
роятността - ако трябва да служат като основания за рацио­
нално решение - трябва да имат обективна основа - т. е. да се
опират върху познанията за определени факти (или приемливи
убеждения). Това доказателство не бива да приема ф орм ата на
съобщ ения за относителни честоти, а да дава основания за
оценяване на относителната сила на различните тенденции,
които повлияват резултата.
Н еобходимостта от обективни основания е ощ е по-неот-
ложна с оглед на фундаменталното значение на избора в из­
ходната позиция и факта, че страните искат реш ението им да
изглежда добре обосновано пред другите. Аз следователно ще
приема (за да завърш а описанието на изходната позиция), че
страните отхвърлят оценки на вероятности, които не се осно­
вават на познания за определени факти и които са получени до
голяма степен, ако не и единствено чрез принципа за недоста­
тъчно основание. Няма данни, че изискването за обективни
основания е предмет на спор между необейсианските теорети­
ци и онези, които се придърж ат към по-класически идеи. П ро­
тиворечието в този случай е в това, до каква степен интуитив­
ните и неточни оценки на вероятностите, основани върху зд ра­
вия разум и други подобни, трябва да бъдат включени във
ф ормалния апарат на теорията на вероятностите, отколкото
да се използват по ad hoc начин за приспособяване на изводи­
те, постигнати по методи, които не държ ат сметка за въпрос-
ната информация.85 Тук необейсианците им ат силни позиции.
Н есъмнено е по-добре при възмож ност да се използват интуи­
тивните ни знания и чувството за здрав разум по систем ати­
чен, а не по разхвърлян и необясним начин. Нищо от казаното
обаче не дава отражение върху твърдението, че изводите за ве­
роятността трябва да им ат някаква обективна основа във фак­
тите, известни за общ еството, за да бъдат рационални основа­

85 Виж Fellner, Probability and Profit, стр. 48-67, и Luce and Raiffa, Games
and Decisions, стр. 318-334.

212
 2H. Н я к о и за т р удн ен и я , за ся га щ и п ринципа за .

ния да се вземе решение в особената ситуация на изходната

позиция.
П оследното затруднение, което ще спомена тук, поставя
тежък проблем. Въпреки че не мож ем да го разгледам е както
трябва, той не бива да се подминава. Н еприятностите идват от
особеностите на очакването в последния стадий на доказване­
то на принципа за средностатистическата полезност. Когато
очакванията се изчисляват за нормалния случай, ползите от
алтернативите (и. във ф ормулата 2р.и.) се извеждат от единич­
на система на предпочитания, а именно тези на индивида, кой­
то прави избора. Ползите представляват стойностите на ал ­
тернативите за този индивид, така както се оценяват в негова­
та схема от стойности. В настоящ ия случай обаче всяка полза
се основава на предпочитанията на различен индивид. Има
толкова отделни индивиди, колкото и ползи. Разбира се, оче­
видно тази аргументация предполага наличието на междулич­
ностови сравнения. Но като оставим настрана за момента
проблема за тяхното дефиниране, тук трябва д а се отбележи,
че индивидът се разглежда така, като че ли при избора си той
няма никакви цели, които да смята за свои собствени. Той пое­
ма риска да бъде който и да било от известен брой индивиди,
всеки от които притежава своя индивидуална система от цели,
способности и общ ествено положение. В такъв случай можем
да се питаме дали това очакване има смисъл. Тъй като не съ­
ществува нито една схема на предпочитания, която да е послу­
жила за определяне на оценките им, на тях, изглежда, им липс­
ва необходимото единство.
За да изясним очертания проблем, нека разграничим оце­
няването на обективни ситуации и оценяването на характерис­
тики, присъщ и на индивида: способности, черги на характера
и система от цели. И така от наш а гледна точка често е д оста­
тъчно лесно да се оцени ситуацията на някой друг като опре­
делена, да речем, от неговото обществено положение, здраве и
т. н. или от перспективите му от гледна точка на основните
блага. Ние се поставяме на неговото място с нашия характер и
предпочитания (не неговите) и държ им сметка за това, как би­
ха били повлияни плановете ни. М ожем да отидем и по-далече
- да оценим стойността за нас на това да бъдем на мястото на
друг с поне някои от неговите черти и цели. Познавайки своя

213
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

жизнен план, мож ем да реш им дали би било рационално за

нас да притежаваме тези черти и цели и следователно дали за
нас е препоръчително да ги развиваме и насърчаваме, ако м о­
жем. Тези въпроси ще разгледам в Глава VII. Д остатъчно е да
забележим тук, че онова, което не можем да направим, е да
оценяваме всички обстоятелства на друг човек, обективната
му ситуация плю с неговия характер и система от цели, без как­
вото и да било позоваване на подробностите от наш ата кон­
цепция за собственото си благополучие. Ако изобщ о трябва да
съдим за тези неща от наша гледна точка, трябва да знаем ка­
къв е собственият ни жизнен план. За нас стойността на обсто­
ятелствата, присъщ и на другите, не е - както приема изграде­
ното очакване - ценността им за тях.
Освен това - както вече се убедихме - най-явната база за
междуличностови сравнения е посредством основните блага -
неща, за които се предполага, че са желани от всеки р а­
ционален индивид, каквото и друго още да желае той. Колкото
повече се изкачваме до по-висшите цели и аспекти на индиви­
да и се опитвам е да оценим стойността им за нас, толкова по-
изтънчена става процедурата. Причината за това е, че оценки­
те предвиждат по-фундаментални промени в нашия начин на
живот, по-далеко стигащ и преразглеждания на нашите плано­
ве. Изглежда наистина безсмислено да се опитвам е да дефини­
раме междуличностово измерение, което да включва пълен
спектър от крайни цели. П роблем ът е подобен на онзи за срав­
няване на различни стилове в изкуството. И ма само много не­
ща, в които човешките същ ества се ангаж ират и ги намират
напълно заслужаващи одобрението им в зависим ост от собст­
вените си склонности. Разбира се, утилитаристът би могъл да
допусне подобно възражение, да приеме описанието на основ­
ните блага и след това да дефинира своя принцип от гледна
точка на съответните индекси. Това предизвиква значителна
промяна в теорията, която аз няма да разглеждам. Ще ограни­
ча дискусията до стандартния възглед.
По такъв начин очакването, постигнато в крайна сметка
при привеждането на аргументи в полза на принципа за сред­
ностатистическата полезност, изглежда лъжливо поради две
причини: то не се основава на една система от цели, както би
трябвало да бъде при очакванията; и тъй като булото на незна­

214
 28. Н я к о и за т р удн ен и я, за с я га щ и принципа за .

нието изключва познаването на концепцията на страните за

тяхното благополучие, стойността на всяко от обстоятелствата
на другите просто не мож е да бъде оценено. Аргументът за­
вършва с чисто формален израз за очакване, но без смисъл.
Това затруднение по отнош ение на очакванията е аналогично
на другото, засягащ о познаването на вероятностите. И в двата
случая доводите разгръщ ат тези понятия, след като основата
за тяхната легитимна употреба е изключена от условията на
изходната позиция.

29. Главните основани}! за двата принципа

на справедливостта

В този раздел целта ми е да използвам условията за глас­

ност и завърш еност, за да представя някои от главните аргу­
менти в подкрепа на двата принципа за справедливостта. Ще
разчитам на факта, че за да бъде валидно едно споразумение,
страните трябва да са в състояние да го зачитат при всички
съществени и предвидими обстоятелства. Трябва да има раци-
онална увереност, че то може да бъде осъществено. А ргумен­
тите, които ще приведа, се включват в една евристична схема,
подсказана от основанията за следване на правилото м акси м а­
лен минимум. Те пом агат да се покаже, че двата принципа
представляват една подходящ а концепция-минимум за спра­
ведливостта в ситуация на голяма несигурност. Всякакви други
облаги, които би могло да се спечелят от принципа за полез­
ността и каквото и да било друго, са във висша степен пробле­
матични, докато лиш енията, в случай че нещ ата тръгнат зле,
са непоносими. Тъкмо в този пункт понятието за договор иг­
рае определена роля: то предлага условието за гласност и оп ­
ределя ограниченията за предмета на споразумението. По т а ­
къв начин теорията за справедливостта като равнопоставеност
използва понятието за договор в по-голяма степен, отколкото
би могло да се допусне от досегаш ното обсъждане.
П ървото потвърждение за двата принципа може да бъде
обяснено от гледна точка на онова, което по-рано нарекох си­
ла на убежденията. К азах (§25), че страните са способни на
справедливост в смисъл на възмож ност да бъдат убедени, че

215
Глина III. И зх о д н а т а п ози ц и я

споразумението им не е напразно. Приемайки, че са взели

всичко предвид, включително общ ите факти от моралната
психологиите м огат да разчитат взаимно, че ще се придърж ат
към възприетите принципи. По такъв начин страните отчитат
силата на убежденията. Те не м огат да сключат споразумения
с неприемливи за тях последствия. Ще избягват спогодбите,
към които м огат да се придърж ат единствено с цената на го­
леми трудности. Тъй като изходното споразумение е оконча­
телно и за вечни времена, втори шанс няма. К ато се вземе
предвид важността на възмож ните последици, проблем ът за
силата на убежденията е особено остър. И ндивидът избира
веднъж и завинаги стандартите, които трябва да управляват
перспективите в живота му. Освен това, когато склю чваме
споразумение, трябва да сме в състояние да го спазваме дори
ако се окаже, че се отнася за най-лош ите възможности. В про­
тивен случай ще стане ясно, че не сме постъпвали добросъвес­
тно. По такъв начин страните трябва да преценят внимателно
дали ще бъдат в състояние да се придърж ат към убежденията
си при всички обстоятелства. Разбира се, при отговора на този
въпрос те разчитат само на общ ите си познания за човешката
психология. Но информ ацията им е достатъчна, за да се опре­
дели коя концепция за справедливост е свързана с по-голям
стрес.
В това отношение двата принципа на справедливостта
им ат определено предимство. С траните не само защ итават ос­
новните си права, но и се подсигуряват срещу най-лош ите слу­
чайности. Н яма никаква вероятност те да си наложат да се
съгласят безропотно с лиш аването си от свобода за цял живот
заради повече блага за другите - едно споразумение, което
при реални условия може би няма да м огат да спазват. Всъщ­
ност бихме могли да се запитаме дали подобно споразумение
изобщ о може да се сключи добросъвестно. Споразумения от
такъв вид надхвърлят възмож ностите на човешката природа.
Как биха могли страните да знаят или да бъдат уверени в д ос­
татъчна степен, че м огат да спазят едно такова споразумение?
Те със сигурност не м огат да базират увереността си върху об­
щ ите знания за м оралната психологияРазбира се, всеки прин­
цип, избран в изходната позиция, може да изисква голяма жер­
тва от някои. За ползващ ите се от явно несправедливи инсти­

216
 29. Г л а вн и т е о сн о ва н и я ia д ва т а при н ц и п а на .

туции (основани върху принципи без претенции за приемли-

вост) може да се окаже трудно да се прим ирят с промените,
които трябва да бъдат направени. В този случай обаче те ще
знаят, че така или иначе не биха могли да запазят позицията
си. И все пак, ако един индивид трябва да рискува свободата и
важните за него интереси заради надеждата, че принципът за
полезността би могъл да му осигури по-голям о благополучие,
той би имал трудности със спазването на сключеното от него
споразумение. Той е длъжен да си напомня, че е имал като ал ­
тернатива двата принципа на справедливостта. Ако всички
възможни кандидатури са свързани със сходни рискове, проб­
лем ът за силата на убежденията би следвало да отпадне. Слу­
чаят не е такъв, а преценени в тази светлина, двата принципа,
изглежда, и м ат явно превъзходство.
Друго едно съображение изтъкват както условието за
гласност, така и това за ограничаване на склю чваните споразу­
мения. Ще представя аргумента от гледна точка на проблема
за психологическата стабилност. По-рано заявих, че силен ар ­
гумент в полза на една концепция за справедливостта е това,
че тя поражда собствената си подкрепа. К огато е общ оизвест­
но, че основната структура на общ еството удовлетворява
принципите й за продълж ителен период от време, подопечни-
те на тези учреждения са склонни да култивират желание да
постъпват в съгласие с принципите им и да д ават своето за
институциите, които ги олицетворяват. Една концепция за
справедливост е стабилна, когато съществува тенденция об­
щ ото признание за осъщ ествяването й от страна на общ естве­
ната система да породи съответното чувство за справедли­
вост. Разбира се, дали това се случва, зависи от законите на
м оралната психология и наличието на чисто човешки мотиви.
Ще разгледам тези въпроси по-нататък (§§75-76). В момента
мож ем да отбележим, че принципът за полезността, изглежда,
изисква по-голямо отъж дествяване с интересите на другите,
отколкото двата принципа на справедливостта. По такъв на­
чин последната концепция е по-стабилна дотолкова, доколко­
то това отъж дествяване е трудно за постигане. К огато са удов­
летворени изискванията на двата принципа, свободите на все­
ки са гарантирани и в известно отнош ение (определено от
принципа на разликата) всеки има полза от общ ественото сът­

217
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

рудничество. С ледователно ние мож ем да обясним приемане­

то на общ ествената система и на принципите, чиито изисква­
ния тя удовлетворява, с психологическия закон, че хората са
склонни да обичат, ценят и подкрепят всичко, което утвържда­
ва собственото им благополучие. Тъй като благополучието на
всеки е гарантирано, всички придобиват склонност да п оддър­
жат схемата.
Когато обаче са удовлетворени изискванията на принципа
за полезността, няма никаква гаранция, че всеки ще спечели.
Верността към общ ествената система може да наложи на ня­
кои да се откажат о г облаги в полза на по-голям ото благопо­
лучие за общ еството като цяло. Така схемата няма да бъде
стабилна, освен в случай че онези, които трябва да правят
жертви, се отъж дествят прекалено много с интереси, които не
са техни собствени. Това обаче не се постига лесно. Въпросни­
те жертви не са от типа, който се изисква по време на извън­
редно положение за общ еството, когато всички или някои
трябва да си запретнат ръкавите за общ ото благо. Принципите
на справедливостта се прилагат за основната структура на об­
щ ествената система и за определяне на жизнените перспекти­
ви. Това, което се иска от принципа за полезността, е тъкмо
отказване от тези перспективи. Ние трябва да приемем по-го-
лям ото количество блага за другите като достатъчна причина
за по-малките ни очаквания в течение на целия ни живот. Н е­
съмнено това изискване е прекалено. Всъщност, когато общ ес­
твото се разглежда като система за сътрудничество, предназ­
начена да увеличава благополучието на членовете си, тогава
изглежда твърде немислимо да се очаква от някои граждани
да се съгласят в полза на другите с по-малки жизнени перспек­
тиви за себе си въз основа на политически принципи. Очевид­
но е в такъв случай защ о утилитаристите трябва да изтъкват
ролята на съчувствието в етическото обучение и централното
място на благосклонността сред етичните качества. Тяхната
концепция за справедливост е застраш ена от нестабилност,
ако съчувствието и благосклонността не са ш ироко и интен­
зивно култивирани. Разглеждайки въпроса от гледна точка на
изходната позиция, страните признават, че би било във висша
степен неблагоразумно, ако не и нелогично да се изберат
принципи, които биха могли да им ат толкова крайни последи­

218
 29 . Г л а вн и т е о сн о ва н и я за д ва т а п ринципа на

ци, че да е невъзможно приемането им на практика. Те биха

отхвърлили принципа за полезността и биха възприели по-реа-
листичната идея да оф орм ят общ ествения строй според прин­
ципа за взаимната изгода. Разбира се, не е нужно да предпола­
гаме, че страните никога няма да направят значителни взаим ­
ни жертви, тъй като често правят това, движени от обич и сан­
тиментална привързаност. Такива постъпки обаче не се изиск­
ват като проява иа справедливост от основната структура на
общ еството.
Освен това общ ото признаване на двата принципа на
справедливостта дава по-голяма подкрепа за самоуважението
на хората, а това на свой ред увеличава ефективността на об ­
щ ественото сътрудничество. И двата ефекта са основания за
избиране на тези принципи. Очевидно за хората е рационално
да гарантират самоуважението си. Чувството за собствената
•им стойност е необходимо, ако трябва да прилагат концепция­
та си за благополучие с увлечение и да се наслаж дават на о съ ­
щ ествяването й. Самоуважението не е такава част от какъвто и
да било рационален жизнен план като чувството, че оф орм е­
ният индивидуален план си струва да бъде изпълнен. Наш ето
самоуважение обикновено зависи от уважението па другите. За
нас е трудно, дори невъзможно да поддърж аме убеждението,
че си струва да преследваме целите си, ако не чувстваме, че
усилията ни получават признание от тях (§67). С ледователно
поради тази причина страните биха възприели естественото
задължение за взаимно уважение, което изисква от тях култур-
но отнош ение един към друг и готовност да обясняват основа­
нията за постъпките си, особено когато претенциите на други­
те се отхвърлят (§51). Освен това може да се допусне, че ува­
жаващ ите себе си са по-склонни да се уважават взаимно и об-
ратното. С амопрезрението води до презиране на другите и
застраш ава благополучието им толкова, колкото и завистта.
Самоуважението се самоподкрепя реципрочно.
Така че една желана характеристика на дадена концепция
за справедливост е публично да изрази взаимното уважение
между хората. По този начин те си гарантират чувство за собс­
твена стойност. Двата принципа постигат тази цел, защ ото,
когато общ еството се придържа към тях, благополучието па
всеки се включва в една схема за взаимна изгода и това общ ес­
2.19
Г л а ва III. И зх о д н а т а п ози ц и я

твено потвърж даване на усилията на всеки човек от страна на

институциите подкрепя самоуважението на хората. У становя­
ването на еднаква свобода заедно с действието на принципа за
разликата трябва да водят до този ефект. Както отбелязах,
двата принципа са еквивалентни, когато се разглеж да разпре­
делението на природни способности като общ о благо, така че
по-надарените да се възползват само по начини, помагащ и на
ощетените. Не твърдя, че страните се ръководят от уместност­
та на тази идея в етично отношение. За тях обаче съществуват
причини за приемането на този принцип, защ ото посредством
организиране на неравенството с цел взаимна изгода и отказ­
ване от използването на случайности от природен и социален
характер в една схема на еднаква свобода индивидите изразя­
ват взаимното си уважение при самото конституиране на свое­
то общ ество. По този начин те гарантират своето самоуваже­
ние, тъй като за тях е рационално да го направят.
Друг начин да се изрази същ ото е да се каже, че принци­
пите на справедливостта изявяват в основната структура на
общ еството желанието на хората да се третират взаимно не
като средства, а като цели сами по себе си. Не мога да разгле­
д ам възгледите на К ант тук.86 Вместо това ще направя свобод-
на интерпретация в светлината на доктрината за договора. П о­
нятието за третиране на хората като цели сами по себе си и
никога само като средства очевидно се нуждае от обяснение.
Същ ествува дори въпросът, дали това е възможно да се осъ­
ществи. Как мож ем винаги да третирам е всеки като цел и ни­
кога само като средство? Несъмнено ние не мож ем да кажем,
че се стига до третиране на всеки индивид според същ ите об­
щи принципи, тъй като тази интерпретация прави концепцията
еквивалентна на ф орм алната справедливост. При интерпрета­
ция според доктрината за договора третирането на хората ка­
то цели сами по себе си предполага най-малко третирането им
съгласно принципите, за които те биха се споразумели в изход­
ната позиция на равенство, защ ото в тази ситуация хората се
представят като равни и морални личности, които разглеж дат

86 Виж „Основи на метафизиката на нравите”, стр. 427-430 от том IV на

Kants Gesammelten Schriften, Preussische Academie der Wissenschaften (Berlin,
1913), където се въвежда втората формулировка на категоричния императив.

220
 29. Г л а вн и т е о сн ован и я за д в а т а п ринципа на .

самите себе си като цели, а принципите, които приемат, ще

бъдат рационално предназначени да ги защ итават от претен­
ции към тяхната личност. Възгледите за договора като такива
определят смисъла, в който хората трябва да бъдат третирани
като цели, а не само като средства.
Възниква обаче въпросът, дали същ ествуват значими
принципи, които да прокарват посочената идея. Ако страните
искат да залож ат нагледно гова понятие в основната структура
на тяхното общ ество, за да гарантират рационалния интерес
на всеки индивид от собственото му самоуважение, кои прин­
ципи би трябвало да изберат? Така изглежда, че двата принци­
па на справедливостта постигат тази цел: защ ото всички имат
еднаква свобода, а принципът на разликата обяснява разлика­
та между третирането на хората само като средства и трети ра­
нето им и като цели сами по себе си. Да се гледа на хората ка­
то цели сами по себе си в основния модел на общ еството оз­
начава споразумение за отказ от онези печалби, които не д оп ­
ринасят за представителните им очаквания. И, обратно, да се
разглеж дат индивидите като средства означава подготовка за
налагане на по-малки жизнени перспективи за тях в полза на
по-големите очаквания на другите. По такъв начин виждаме,
че принципът за разликата, който на пръв поглед изглежда
доста краен, има приемливо тълкуване. Ако по-нататък пред­
положим, че има вероятност да бъде по-ефективно и хармо-
нично общ ественото сътрудничество между уважаващите се
взаимно и сами себе си - така както това се проявява в техни­
те институции, - общ ото равнищ е на очакванията (допускайки,
че бихме могли да ги оценяваме) би м огло да бъде по-високо,
отколкото е възможно иначе да се помисли, когато са удовлет­
ворени изискванията на двата принципа за справедливостта.
П редимството на принципа за полезността в това отношение
вече не е толкова явно.
П ринципът за полезността вероятно изисква от някои да
се откаж ат от по-големи жизнени перспективи в полза на дру­
ги. Разбира се, не е необходимо онези, които трябва да напра­
вят ж ертвата, да рационализират това изискване, като започ­
нат да се самооценяват по-ниско. От утилитарната доктрина
не следва, че очакванията на някои индивиди са по-малки, за­
щ ото целите им са тривиални или незначителни. И все пак

221
Глина III. И зх о д н а т а п озиция

случаят често може да бъде такъв и в един известен смисъл -

както току-що отбелязахме - утилитаризм ът не разглежда ин­
дивидите като цели сами по себе си. Във всеки случай страни­
те трябва да им ат предвид общ ите факти на м оралната психо­
логия. Несъмнено е естествено да се преживява загубата на са­
моуважение - отслабване на чувството ни за ценността на пос­
тигането на целите ни, когато трябва да приемем по-малки
жизнени перспективи за себе си в полза на другите. Това е осо­
бено вероятно да се случи, когато общ ественото сътрудничес­
тво се осъщ ествява за благото на индивидите. С други думи,
индивидите с повече облаги не претендират, че са необходими
за запазването на определени религиозни или културни цен­
ности, които всеки има задължението да съхранява. Тук не раз­
глеждаме доктрината за традиционния ред, нито пък прин­
ципа на перфекционизма, а по-скоро принципа за полезността.
В този случай самоуважението на хората зависи от това, какво
мислят те един за друг. Ако страните приемат критерия на
ползата, ще им липса подкрепата за самоуважението им, га­
рантирано от публичното обещ ание на другите да организират
неравенството в полза на всеки и да гарантират еднаква свобо­
да за всички. Х ората ще разберат, че в едно гражданско утили-
тарно общ ество е много по-трудно да бъдат уверени в собст­
вената си стойност.
У тилитаристът може да отговори, че при максималното
увеличаване на средностатистическата полезност тези въпроси
вече са взети предвид. Ако например еднаквата свобода е не­
обходима за самоуважението на хората и при утвърждаването
й средностатистическата полезност е по-голяма, естествено е
в такъв случай, че тя трябва да бъде установена. К олкото пове­
че, толкова по-добре.
Същ ественото тук обаче е да не губим от поглед условие­
то за гласност. Това изисква да работим за м аксимално увели­
чаване на средностатистическата полезност само при условие
че принципът за полезността е общ оприет и следван като ос­
новополагащ за общ еството. Това, което не мож ем да напра­
вим, е да увеличим средностатистическата полза, като насър­
чаваме хората да възприемат и прилагат неутилитарни прин­
ципи за справедливост.
Ако поради каквито и да било причини общ ественото

222
 29 . Г л а вн и т е осн ован и я за д в а т а принципа на

признание на утилитаризм а води до известна загуба на сам оу­

важение, няма начин да се заобиколи този недостатък. Това е
неизбежна цена за утилитарната схема предвид на нашите уго­
ворки. Ако се предположи например, че средностатистическа­
та полезност в действителност е по-голяма, трябва ли двата
принципа на справедливостта да бъдат публично утвърдени и
осъщ ествени като основа на социалната доктрина? Поради
споменатите причини случаят може да бъде и такъв.
В такъв случай тези принципи биха представлявали най-
привлекателната перспектива и биха били приети и по двете
линии на аргументацията. У тилитаристът не може да отвърне,
че в този случай наистина се увеличава максимално сред­
ностатистическата полезност. Всъщ ност страните вече ще са
избрали двата принципа на справедливостта. Трябва да отбе­
лежим в такъв случай, че утилигаризм ът - така както съм го
дефинирал - е възглед, според който принципът на ползата е
правилният принцип за една общ оприета общ ествена концеп­
ция за справедливост. А също и да покажем, че трябва да се
докаже евентуалният избор на този критерий в изходната п о­
зиция.
Ако желаем, ние мож ем да дефинираме друга разновид­
ност на първоначалната ситуация, в която мотивационното
допускане е, че страните искат да възприемат принципите, уве­
личаващ и максимално средностатистическата полезност.
П редш естващ ите забележки показват, че все пак е възможно
да бъдат избрани двата принципа на справедливостта. В такъв
случай обаче е грешка да наричаме тези принципи - и теория­
та, в която се появяват - утилитарни. М отивационното допус­
кане сам о по себе си не определя характера на цялостната тео ­
рия. Всъщ ност принципите на справедливостта укрепват пози­
циите си, ако биха били избрани при различни мотивационни
допускания. Това показва, че теорията за справедливостта е
солидно обоснована и не се влияе от малки промени на това
условие.
Онова, което искаме да знаем, е коя концепция за сп ра­
ведливост характеризира съзнателните ни изводи в рефлекти­
рано равновесие и най-добре служи като общ оизвестна етична
основа на общ еството. Ако не поддържа, че тази концепция
произлиза от принципа за полезността, един мироглед не е

223
Г нави III. И зх о д н а т а пози ц и я

утилитарен.87
Привърженикът на принципа за полезността може обаче
да поддържа, че този принцип също придава известен смисъл
на кантианската идея, а именно смисълът, изразен п осредст­
вом ф ормулата на Бентам „всеки да пресм ята за един, никой
за повече от един”. Както отбелязва Мил, това означава, че ин-
дивидуалното щ астие, прието за еднакво по степен с това на
други индивиди, трябва да се разглежда като едно и същ о.88
Значенията, на адитивната функция, която представлява прин­
ципа за полезността, са идентични за всички индивиди и е ес­
тествено да ги приемем като за един индивид. Би м огло да се
каже, че принципът на ползата третира индивидите както като
цели, така и като средства. Той ги третира като цели, като им
приписва една и същ а (положителна) оценка за благоденствие­
то на всеки; третира ги като средства, като позволява по-голе­
мите жизнени перспективи на някои да уравновесяват п о-м ал­
ките жизнени перспективи за другите, които вече са в по-неб­
лагоприятно положение. Д вата принципа на справедливостта
д ават по-солидно и по-специфично тълкуване за идеята на
Кант. Те изклю чват дори тенденцията да се разглеж дат хората
като средства за взаимното си благоденствие. В м одела на об­
щ ествената система ние трябва да третирам е индивидите
единствено като цели и в никакъв случай като средства. П ред­
ш естващ ите аргументи са изведени от тази по-убедителна ин­
терпретация.
Ще завърш а този раздел със забележката, че условията за
общ ия характер на принципите, за универсалността на при­
ложението и ограничената информация за природния и соци­
алния статус сами по себе си не са достатъчни да характери­
зират изходната позиция на теорията за справедливостта като
равнопоставеност. Това показват аргументите в полза на

Така например макар Брант да поддържа, че моралният кодекс на едно

общество трябва да бъде общопризнат, а най-добрият кодекс от философска
гледна точка е този, който увеличава максимално средностатистическата
полза, той не твърди, че принципът на ползата трябва да бъде част от самия
кодекс. Всъщност той отрича, че в рамките на обществената етика заключи­
телният апелативен съд трябва да бъде този на полезност. Така според дефи­
ницията в текста възгледите му не са утилитарни. Виж „Some Merits o f One
Form of Rule Utilitarianism,” University o f Colorado Studies (Boulder, Colo.,
1967). стр. 58 и сл.
Utilitarianism, гл. V, параграф 36.

224
 29 . Г л а вн и т е осн ован и я ja д в а т а п ринципа на . . .

принципа за средностатистическа полезност. Тези условия са

необходими, но не са достатъчни. И зхю дната позиция изисква
от страните да склю чат колективно споразумение и следова­
телно ограниченията за валидните споразумения, както и ус­
ловията за гласност и завърш еност са същ ествена част от а р ­
гументацията в полза на двата принципа. Обсъждал съм рол я­
та на тези ограничения във връзка със силата на убежденията
и проблем а за стабилността. След като се установят тези
съображения, съмненията, засягащи аргументацията в полза
на принципа за средностатистическа полезност, стават по-нас-
тоятелни.
В такъв случай временният извод е, че балансът на осн о­
ванията е явно в полза на двата принципа на справедливостта
против принципа за средностатистическа полезност, а с оглед
на транзитивността - и против класическата доктрина. Д окол­
кото концепцията за изходната позиция се използва за дока­
зване на принципите в ежедневието, твърдението, че би се
постигнало споразумение за двата принципа на справедливо­
стта, е напълно правдоподобно. Няма основание веднага да се
сметне, че то не е искрено. За да бъде направеното твърдение
убедително, не е необходимо действително да е било сключено
и спазвано такова споразумение. То е в състояние да служи ка­
то общ оприета концепция за справедливост, в която индиви­
дите м о гат да признаят взаимно добросъвестността си.

30. Класическият утилитаризъм,

безпристрастността и благосклонността

Сега искам да сравня класическия утилитаризъм с двата

принципа на справедливостта. Както вече се убедихме, стр а­
ните в изходната позиция биха отхвърлили класическия прин­
цип, предпочитайки принципа за м аксим алното увеличаване
на средностатистическата полезност. Тъй като са заинтересо­
вани от развитието на собствените си интереси, те ням ат же:
лание да увеличават максимално общ ата сума (или чистия
баланс) на удовлетворенията. Поради подобни причини те би­
ха предпочели двата принципа на справедливостта. В такъв
случай о т гледна точка на договора класическият принцип се

225
Г л а ва III. И зх о д н а т а п озиция

оценява по-ниско в сравнение с всяка от тези две алтернативи.

С ледователно той трябва да бъде извеждан по съвсем разли­
чен начин, защ ото исторически е най-важната ф орма на ути­
литаризъм. Великите утилитаристи, които бяха негови под­
дръжници, несъмнено не са били в плен на заблудата, че той
би бил избран в т. нар. от мен изходна позиция. Някои от тях,
особено Сиджуик, очевидно са приемали като алтернатива
принципа за средностатистическа полезност и са отхвърляли
класическия вариант.89 В първата глава се убедихме, че класи­
ческият възглед е тясно свързан с понятието за безпристрас­
тен съчувстващ наблюдател. Сега искам да разгледам това по­
нятие, за да изясня интуитивната основа на традиционната
доктрина.
Разгледайте следната дефиниция, напомнящ а за Хюм и
Адам Смит. Нещо е правилно (да речем една общ ествена сис­
тема), когато съвърш ено рационален и безпристрастен наблю ­
дател би го одобрил от принципна гледна точка, ако при­
тежава всички съответни познания за обстоятелствата. П ра­
вилно уредено е това общество, което заслужава одобрението
на такъв идеален наблю дател.90 И така даденото определение
може да породи няколко проблем а - например дали поняти­
ята „одобрение” и „съответни познания” м огат да бъдат уточ­
нени без изпадане в порочен кръг. Аз обаче ще оставя тези
проблеми настрана. Същ ественото тук е, че засега не същ е­
ствува противоречие между даденото определение и теорията
за справедливостта като равнопоставеност. Нека да предпо­
ложим, че дефинираме понятието за право, като заявим , че
нещ о е вярно сам о ако уд овл етворява и зискванията на
принципите, които биха били избрани в и зходн ата позиция
за прилагане към нещ а от този род. С лучаят спокойно мож е

89 Methods of Ethics, стр. 415 и сл.

90
Виж Roderick Firth, „Ethical Absolutism and the Ideal Observer,”
Philosophy and Phenomenological Research, том 12 (1952); и F. C. Sharp, Good and
III Will (Chicago, University of Chicago Press, 1950), стр. 156-162. За описанието
на Хюм виж Treatise o f H um an N ature , под редакцията на L, A. Selby-Bigge
(Oxford, 18880, том III част III, раздел I, особено стр. 574-584); а за Adam
Smith, The Theory o f M oral Sentim ents , в L. A. Selby-Bigge, British Moralists, том
I (Oxford, 1897), стр. 257-277. Общо обсъждане има в С. D. Broad, „Some
Reflections on Moral-Sense Theories in Ethics,” Proceedings o f the Aristotelian
Society, том 45 (1944-45). Виж също W. K. Kneale, „Objectivity in Morals,”
Philosophy, том 25 (1950).

226
 3 0 . К ла си ч еск и я т ут и л и т а р и зъ м , безп р и ст р а ст н о ст т а и . . .

д а б ъ д е такъв, в кой то съвъ рш ен о рац и он ален и б езп р и с­

тр астен н аб лю д ател би одобри л една об щ ествен а си стем а
сам о ако тя у д о вл етворява и зискванията на принципите за
сп р авед л и во стта, които биха били избрани в съ става на д о ­
говора. И двете оп ред елен и я м огат д а б ъ д ат верни за едни
и същ и нещ а. Т ази в ъ зм ож н ост не е и зклю чена о т о п р ед ел е­
нието за идеалния н аб лю д ател . Тъй като оп ределен и ето не
прави специф ични психологически допускания отн осн о б ез­
п р и стр астн и я н аб лю д ател , то не п ораж д а принципи за о п и ­
сание на о д о бр ен и ята при идеални условия. Всеки, който
п ри ем а о п ределен и ето, е свободен д а прием е тео р и ята за
сп р ав ед л и во стта като рав н о п о став ен о ст за тази цел: той
п р о сго допуска, че един идеален н аб лю д ател би о д обри л
о б щ ествен и те систем и д о такава степен, в която те уд ов­
л е т в о р я в а т и зискван ията на д вата п ринципа на сп р ав ед л и ­
во стта. В такъв случай н ям а съ щ ествена разли ка меж ду п о ­
сочените две оп ред ел ен и я на правото. О п ределен и ето на
б езп р и стр астн и я н аб лю д ател не прави предполож ения, о т
които е възм ож но д а се и зведат принципите на п равото и
сп р ав ед л и во стта.91 В м есто това се п редви ж да да се и зтъ к ­
ват ко и тр ал н и те особ ен ости , присъщ и на м оралните обсъж ­
дания - фактът, че се опитвам е да се позоваваме на съзнател­
ните си изводи след задълбочени размиш ления и т. н.
Определението на поддръж ника на договора е по-амбициозно:
то прави опит д а предостави дедуктивна основа за прин­
ципите, които държ ат сметка за тези съждения. У словията на
първоначалната ситуация и мотивацията на страните са
предназначени за осигуряване на необходимите предпоставки
за постигане на тази цел.
И така макар че е възмож но да се допълни определението
на безпристрастния наблю дател с гледната точка на договора,
същ ествуват и други начини за поставянето му на дедуктивна
основа. Да предположим например, че идеалният наблю дател

91 Така папример Фърт поддържа тезата, че един идеален наблюдател

има различни принципни интереси, макар и не специфични; и че тези интере­
си наистина са необходими, ако един такъв наблюдател трябва да има някак­
ви значими морални реакции. Нищо определено обаче не се казва за съдър­
жанието на тези интереси, които позволяват да се разработи метод за евенту­
ално определяне на одобренията и неодобренията на един идеален наблюда­
тел. Виж Ethical Absolutism, and the Ideal Observer, стр. 336-341.

227
Г л а ва III. И зх о д н а т а п озиция

може да се разглеж да като напълно съчувстващо същество. В

такъв случай е възмож но естественото извеждане на класичес­
кия принцип за полезността по следния начин. Да речем, че
една институция е справедлива, ако напълно съчувстващ и без­
пристрастен наблю дател би я одобрил по-категорично от вся­
ка друга възможна институция при същ ествуващ ите обстоя­
телства. С цел простота мож ем да приемем, както това поня­
кога прави Хюм, че одобрението е особен вид удоволствие, ко­
ето се изживява повече или по-малко интензивно при планира­
не на делата на институциите и техните последици за щ астие­
то на ангажираните в тях. Това особено удоволствие е резул­
тат от съчувствие. В описанието на Хюм казаното е твърде
буквално възпроизвеждане в преживяванията ни на удовлетво­
ренията и удоволствията, които според нас трябва да се изжи­
вяват от другите.92 По такъв начин един безпристрастен наб­
лю дател изживява удоволствие при планиране на общ ествена­
та система, което е пропорционално на общ ия сбор, от удо­
волствия, изживявани от членовете й. Степента на одобрение­
то му отговаря на (или измерва) величината на удовлетворени­
ето в проучваното общ ество. С ледователно неговите одобре­
ния ще бъдат изразени според класическия принцип на полез­
ността. Разбира се, както забелязва Хюм, съчувствието не е
силна емоция. Не само че има вероятност егоизмът да потис­
не състоянието на ума, в което го изпитваме, но той е склонен
и да не зачита предписанията си за определяне на постъпките
ни. И все пак Х ю м считал, че когато хората наистина разглеж­
д ат институциите си от принципна гледна точка, съчувствието
е основната действащ а психологическа тенденция, насочваща
попе съзнателните ни изводи. К олкото и да е слабо съчувстви­
ето, въпреки това то е обща основа за съгласуване на м орал ­
ните ни разбирания. Естествената способност на хората за съ­
чувствие, генерализирана по подходящ начин, осигурява перс­
пектива, от която те м огат да постигнат споразумение върху
една общ а концепция за справедливост.
Така стигаме до следващ ия възглед. Един рационален и
безпристрастен съчувстващ наблю дател е индивид, който при­

O ')
Виж A Treatise o f Human Nature, том II, част I, раздел III, и том III,
част I, раздел I, първите части от всеки, и раздел VI. В изданието на L. А.
Selby-Bigge това са стр. 316-320, 575-580 и 618 и сл.

228
 3 0 . К л аси ч ески я т ут и л и т а р и зъ м , б езп р и ст р а ст н о ст т а и .

ема някаква обща перспектива: той заема позиция, при която

неговите собствени интереси не са изложени на риск, а той са­
м ият притежава цялата необходима информация и способнос­
ти за разсъждение. В тази позиция той е еднакво отзивчив и
съчувстващ към желанията и удовлетворенията на всеки член
на общ ествената система. Неговите собствени интереси не
пречат на естественото му съчувствие към стремеж ите на дру­
гите, той познава много добре за тези стремежи и знае какво
означават те за хората, които ги имат. Отговаряйки на интере­
сите на всеки индивид по един и същ начин, безпристрастният
наблю дател дава пълна свобода на способността си за съчувс­
тващ о отъждествяване, разглеждайки ситуацията на всеки ин­
дивид така, както тя засяга индивида. По такъв начин той си
представя самия себе си на мястото на всеки пореден индивид
и когато направи това за всички, степента на одобрението му
се определя от баланса на удовлетворенията, на които е реаги­
рал по съответен начин. К огато обиколи всички участващ и
страни, одобрението му, така да се каже, отразява общ ия ре­
зултат. Съчувствено представените болки изклю чват съчувст­
вено представените удоволствия и крайната степен на напре­
жението съответства на чистия сбор от положителни емоции.
Поучително е да забележим контраста между свойствата
на съчувстващ ия наблю дател и условията, определящ и изход­
ната позиция. Елементите от определението на съчувстващ ия
наблю дател - безпристрастността, притежаването на съответ­
ни познания и способностите за представна идентификация -
трябва да обезпечат пълния и верен отговор на естественото
съчувствие. Б езпристрастността предотвратява изопачавания
поради пристрастие и егоизъм; познанията и способността за
идентификация гарантират, че стремеж ите на другите ще бъ­
дат оценени правилно. Ние можем да разберем смисъла на оп ­
ределението, когато се убедим, че частите му са предназначе­
ни да предоставят простор за действие на дружески чувства.
П ротивно на това в изходната позиция страните са по-скоро
взаимно безкористни отколкото безпристрастни, но поради
непознаването на своите природни дарби или общ ествено п о­
ложение те са принудени да гледат принципно на споразум е­
нията си. В единия случай пълното познание и съчувстващ ото
отъж дествяване дават вярна оценка за чистия сбор от удовлет­

229
Глини / / / . И зх о д н а т а п ози ц и я

ворения; в другия - взаимната безкористност, дълж ащ а се на

булото на незнанието, води до двата принципа на справедли­
востта.
И така както споменах в първата глава, има един опреде­
лен смисъл, в който класическият утилитаризъм не успява да
обхване по подобаващ начин различието между индивидите.
Принципът за рационален избор за един индивид се приема
също и като принцип за социален избор. Как се стига до този
възглед? Както вече мож ем да се убедим, той е следствие от
желанието да се предостави дедуктивна основа за определени­
ето на идеалния наблю дател за правото и от предположение­
то, че естествената способност на хората за съчувствие дава
единствената перспектива, от която етическите им изводи м о ­
гат да бъдат съгласувани. При тази основа е изкушаващо да се
възприемат одобренията на безпристрастния съчувстващ наб­
лю дател като стандарт за справедливост. Този наблю дател е
същ ество, което включва всички желания и удовлетворения в
преживяванията, като се отъж дествява в представите си със
всички членове на общ еството един след друг. Тъкмо той
сравнява стремеж ите им и одобрява институциите според сте­
пента, в която те удовлетворяват изискванията на единната
система от желания, изградена от него след разглеж дане на
желанията на всеки по такъв начин, като че ли са негови собс­
твени. Класическият възглед в такъв случай води до безприст­
растност, до сливане на всички желания в една система.93

93 Най-изричното и развито изказване на този възглед, което ми е извест­

но, е това на С. I. Lewis, The Analysis o f Knowledge and Valuation (La Salle, 111. ,
Open Court Publishing Co., 1946). Целият раздел 13 от глава 18 е подходящ за
случая. Луис казва: „Стойността на повече от един човек трябва да се оценява
така, като че ли техните няколко преживявания за ценност са вложени в пре­
минаването па един индивид.”, стр. 550.
В отговор на идеята, че принципността е ограничение за максимално уве­
личаване на щастието, Дж. С март добре разкрива смисъла с въпроса си: „Ако
за мен е рационално да избера болката от посещението при зъболекаря, за да
предотвратя зъбобола, защо тогава да не е рационално за мен да избера бол­
ка за Джоунс, подобна на тази от моето посещение при зъболекаря, ако това е
единственият начин, по който аз мога да предпазя Робинсън от болка, равна
на моя зъбобол?”. An Outline of a System of Utilitarian Ethics, стр. 26. Друго
кратко изказване е това на R. М. Hare, Freedom and Reason (Oxford, The
Clarendon Press, 1963), стр. 123.
Доколкото ми е известно, сливането на желанията в една система не е яв-
но изтъквано от класическите автори. Но това, изглежда, се подразбира в
сравнението на Еджуърт между „небесна механика [mechanique celeste (фр.)]”

230
 3 0 . К л а си ч еск и я т ут и л и т а р и зъ м , безп р и ст р а ст н о ст т а и . . .

О т гледищ е на теорията за справедливостта като

равнопоставеност няма причина индивидите в изходната пози­
ция да се споразумеят да приемат одобренията на безприст­
растен съчувстващ наблю дател като стандарт за справедли­
вост. Това споразумение притежава всички недостатъци на
класическия принцип за полезността, тъй като е негов еквива­
лент. Ако обаче страните се разглеж дат като съвършени ал-
груисти, т. е. като индивиди, чиито желания са в съгласие с
одобренията на такъв наблю дател, то в такъв случай естестве­
но би бил възприет класическият принцип. К олкото по-голям
е чистият баланс от щ астие, с което да бъдем съпричастни, в
толкова по-голяма степен осъщ ествява своето желание съвър­
шеният алтруист. Така стигам е до неочакваното заключение,
че докато принципът за средностатистическата полезност е
етика на самотния рационален индивид (непроявяващ нежела­
ние да рискува), опитващ се да увеличи м аксимално собстве­
ните си перспективи, класическата доктрина е етика на съвър­

и „социална механика [mechanique sociale (фр.)]” и в идеята му, че някой ден

последните биха могли да заемат мястото на първите - и едното, и другото
основаващи се върху един максимум-принцип, „абсолютния връх на етиката
и на природните науки.” Той казва: „Както движенията на всяка частица
(свързана или свободна) в материалния свят непрекъснато се управляват от
един максимален общ сбор от натрупана енергия, така и движенията на всяка
душа - независимо дали е себично изолирана или съчувствено свързана - би­
ха могли непрекъснато да осъществяват максималната енергия на удоволст­
вието - Божествената любов на вселената.” Mathemathical Psychics, стр. 12.
Сиджуик е винаги по-сдържан и при него има само загатвания за доктрината
в „Методите на етиката”. Така на едно място може да се прочете изказването
му, че понятието за всеобщо благополучие е съставено от благополучието на
различни индивиди по същия начин, по който благополучието (като цяло) на
един индивид е съставено от различните форми на благополучие, които след­
ват в поредицата от негови състояния на съзнанието във времето (стр. 382).
Тази интерпретация се потвърждава от изказването му по-нататък: „Ако в т а­
къв случай, когато всеки хипотетично съсредоточи вниманието си върху себе
си, Благополучието естествено и почти неизбежно се схваща като удоволст­
вие, ние можем с право да заключим, че Благополучието на всички себепо­
добни - каквито и да са взаимоотношенията им - не може да се различава съ­
ществено по качество.” (стр. 405). Сиджуик също е бил убеден, че аксиомата
за рационалното благоразумие е не по-малко проблематична от тази за раци-
оналната благосклонност. Ние можем с еднакво основание да попитаме защо
трябва да се ангажираме с нашите собствени бъдещи чувства така, както с
чувствата на други индивиди (стр. 418 и сл.). Вероятно той е смятал, че отго­
ворът е идентичен във всеки от случаите: необходимо е да се постигне най-го-
лям сбор от удовлетворения. Изглежда, че от тези съображения произтича
възгледът за сливането.

231
Г л а в а 111. И зх о д н а т а пози ц и я

шения алтруист. Наистина изненадващ контраст! Разглеждай­

ки тези принципи от становищ ето на изходната позиция, ние
се убеждаваме, че ги обуславят различни комплекси от идеи.
Те не само се основават върху противоположни мотивационни
допускания, но и идеята за поемане на рискове е част само от
единия възглед, а в другия не е представена по никакъв начин.
В класическата концепция индивидът избира така, като че ли
със сигурност ще живее чрез преживяванията на всеки друг ин­
дивид (по ред, както казва Луис), а след това сумира резулта­
та.94 Идеята за поемане на риска, който ще превърне индивида
в друга личност не съществува. По такъв начин, дори ако по­
нятието за изходната позиция не е послужило за други цели, то
би било полезно аналитично средство. М акар че различните
принципи за ползата често биха могли да им ат сходни практи­
чески последици, ние можем да се убедим, че тези концепции
изхождат от подчертано различни допускания.
Налице е обаче и една особена характеристика на съвър­
шения алтруизъм, която заслужава споменаване. Съвърш еният
алтруист може да осъщ естви желанието си само ако някой
друг има независими (или първоразредни) желания. Като
илю страция на този факт нека предположим, че при реш аване
на въпроса, какво да се прави, всички гласуват за това, което
искат да правят. За да възникне проблем на справедливостта,
поне двам а души трябва да искат да върш ат нещо различно
независимо от това, какво искат да правят всички други. В т а ­
къв случай е невъзможно да се допусне, че страните са просто
съвърш ени алтруисти. Те трябва да и м ат някакви собствени
интереси, които биха могли да се противопоставят. Теорията
за справедливостта като равнопоставеност прави това допус­
кане под ф орм ата на взаимна незаинтересованост - главното
мотивационно условие на изходната позиция. М акар че каза­
ното мож е да се окаже прекалено опростяване, на тази основа
е възмож но разработването на приемливо изчерпателна кон­
цепция за справедливост.
Някои философи са възприели утилитарния принцип, за­
щ ото били убедени, че идеята за безпристрастния съчувстващ
наблю дател е правилната интерпретация на безпристрастност­
та. Х ю м наистина е смятал, че тя предлага единствената псрс-

94 Виж The Analysis of Knowledge and Valuation, стр. 547.

232
 3 0 . К л аси ч ески я т ут и л и т а р и зъ м , безп р и ст р а ст н о ст т а и .

пектива, от която биха могли да се направят м оралните изводи

последователни и съгласувани. И така м оралните изводи са
(или трябва да бъдат) безпристрастни; съществува обаче и
друг начин да се постигне това - друга гледна точка, спрямо
която е възможно да се организират изводите ни за справедли­
востта. Теорията за справедливостта като равнопоставеност
предоставя желаното от нас. М ожем да кажем, че безприст­
растен извод е онзи, който е направен в съответствие с прин­
ципите, които биха били избрани в изходната позиция. Безп­
ристрастен индивид е човекът, чието положение и характер му
дават възмож ност да разсъж дава в съответствие с избраните
принципи без пристрастия или предразсъдъци. Вместо да д е­
финираме безпристрастността от гледна точка на съчувства­
щия наблю дател, който се отзовава на конфликтните интереси
на другите така, като че ли са негови собствени, ние правим
същ ото от позицията на самите страни. Тъкмо те трябва да
изберат своята концепция за справедливост веднъж и завинаги
в изходната позиция на равенство. Те трябва да реш ат според
кои принципи трябва да се удовлетворяват взаимните им пре­
тенции и кой трябва да раздава правосъдие между хората, слу­
жейки като техен представител. Н едостатъкът на утилитарната
доктрина е този, че приема погрешно безличността за безп­
ристрастност.
П редш естващ ите забележки естествено ни карат да запи­
там е каква теория за справедливост би се получила, ако се въз­
приеме идеята за съчувстващ ия наблю дател, но той не се
описва като сливащ всички желания в една система. К онцеп­
цията на Х ю м предвижда един m odus operandi за благосклон­
ността, но това ли е единствената възмож ност? И така лю бов­
та очевидно съдърж а сред основните си елементи и желанието
да се увеличава благополучието на другия, така както би изис­
квала рационалната лю бов към себе си на този друг индивид.
М ного често е достатъчно ясно как трябва да се осъщ ествява
това желание. Трудността се състои в това, че лю бовта между
няколко души се обърква, когато претенциите им влязат в кон­
фликт. Ако отхвърлим класическата доктрина, какво предпис­
ва в такъв случай лю бовта към човечеството? Д оста безсм ис­
лено е да се каже, че трябва да преценяваме ситуацията така,
както ни диктува благосклонността. К азаното предполага, че

233
Г л а ва III. И зх о д н а т а позиция

погреш но сме изпаднали във властта на загриж еността за себе

си. П роблем ът ни се намира другаде. Благосклонността се
обърква напълно, докато много чувства на обич са противо­
поставени в лицето на множеството нейни обекти.
Тук се налага да изпробваме идеята, че един благосклонен
индивид трябва да се ръководи от принципите, които някой би
избрал, ако знаеше, че трябва да се разцепи - така да се каже -
в многото членове на общ еството.95 Казано по друг начин, той
трябва да си представи, че се налага да се раздели в м нож ест­
во индивиди, чийто живот и преживявания щ е бъдат различни
в обичайния смисъл. Преживяванията и спомените трябва да
останат собственост на всеки индивид; и не трябва да има сли­
ване на желания и спомени в ж еланията и спомените на един
индивид. Тъй като един индивид буквално трябва да се пре­
върне в много индивиди, не е въпрос на предположения в кого
точно да се превърне; и тук не възниква проблем ът за поем а­
нето на рискове. И така като знаем това (или сме убедени в не­
го), каква концепция за справедливост би избрал един индивид
за общ ество, съставено от споменатите индивиди? След като
предполагаемият индивид би обичал - да предполож им - това
множество от индивиди така както обича себе си, може би
принципите, които би избрал, характеризират целите на бла­
госклонността.
К ато оставим настрана затрудненията с идеята за разцеп­
ването, кои то.м огат да възникнат от проблеми с личностния
идентитет, две неща изглеждат очевидни. Преди всичко все
ощ е не е ясно какво точно би реш ил един индивид, тъй като
ситуацията не дава веднага отговор. На второ м ясто обаче
двата принципа на справедливостта понастоящ ем изглеждат
по-вероятен избор в сравнение с класическия принцип за по­
лезността. П оследният вече не е естествено предпочитан и т о ­
ва е признак, че сливането на индивидите в един наистина ле­
жи в основата на класическия възглед. П ричината ситуацията
да остава неясна е, че лю бовта и благосклонността са понятия
от втори порядък: те се стрем ят да увеличат благополучието
на лю бими индивиди, което вече е налице. Ако предназначени­
ята на тези блага влязат в противоречие, благосклонността гу­

95 Тази идея се открива в Thomas Nagel, The Possibility o f Altruism (Oxford,

The Clarendon Press, 1970), стр. 140 и сл.

234
 3 0 . К ласи ч ески ят ут и л и т а р и зъ м , безп р и ст р а ст н о ст т а и .

би позиции по въпроса за начина на действие, щ ом третира по

един или друг начин тези индивиди като отделни личности.
Чувствата от по-висок порядък не вклю чват в себе си принци­
пите на правото за разреш аване на тези противоречия. С ледо­
вателно лю бовта към човечеството, която иска да запази р аз­
личията между индивидите, Да признае сам остоятелността на
живота и преживяванията им, ще използва двата принципа за
определяне на целите си, когато многото значими за нея блага
са противопоставени. Това просто означава, че споменатата
лю бов се ръководи от онова, с което самите индивиди биха се
съгласили в честна първоначална ситуация, която ги третира
по еднакъв начин като морални личности. Сега виждаме защ о
нищо не бихме спечелили, като приписваме благосклонност на
страните в изходната позиция.
Ние обаче трябва да правим разлика между лю бовта към
човечеството и чувството за справедливост. Разликата не е в
това, че те се ръководят от различни принципи, тъй като й две­
те съдърж ат желание да се раздава справедливост. П о-скоро
първото се проявява с по-голяма интензивност и всеобхват-
ност на желанието, с готовност да се изпълняват всички естес­
твени задължения, свръх задължението за справедливост и д о ­
ри да се надхвърлят техните изисквания. Л ю бовта към чове­
чеството е по-разбираем о понятие от чувството за справедли­
вост и подтиква към незадължителни актове, докато последно­
то не прави това. По такъв начин се убеждаваме, че допускане­
то за взаимна безкористност на страните не пречи на една
приемлива интерпретация на благосклонността и на лю бовта
към човечеството в рам ките на теорията за справедливостта
като равнопоставеност. Фактът, че започваме с допускането за
взаимна безкористност на страните и наличието у тях на про­
тиворечащ и си първоразредни желания, все пак ни позволява
да изградим разбираем о обяснение, защ ото, след като вече са
налице принципи за правото и свободата, те м огат да се из­
п олзват за дефиниране на м оралните добродетели така както и
във всяка друга теория. Д обродетелите са чувства - т. е. вза­
имно свързани предразположения и наклонности, управлявани
от първоразредни желания - в случая желание да се постъпва
според съответните морални принципи. М акар че теорията за
справедливостта като равнопоставеност започва с приемането

235
Г л а ва III. И зх о д н а т а п ози ц и я

на хората в изходната позиция като индивиди или по-точно ка­

то непрекъснати генетични линии, това не е пречка за разкри­
ването на м оралните чувства от по-висок порядък, които слу­
ж ат за обвързване на една общ ност от индивиди. В Ч аст III ще
се върна към тези въпроси.
Н аправените забележки завърш ват теоретическата част на
наш ето обсъждане. Аз няма да се опитвам да резю м ирам тази
дълга глава. След излагането на първоначалните ни аргументи
за превъзходството на двата принципа за справедливостта над
двете форми на принципа за полезността вече е време да
разгледам е как те се прилагат към институциите и до каква
степен изглежда, че съответстват на съзнателните ни изводи.
С ам о така можем да си изясним по-добре значението им и да
установим дали те наистина са нещо по-добро в сравнение с
други концепции.

236
 ЧАСТ ВТОРА

ИНСТИТУЦИИ
 Г Л А В А IV
Равна свобода
В трите глави на втората част задачата ми ще бъде да
илю стрирам съдърж анието на принципите на справедливост­
та. Ще направя това, като опиша основната структура, удовле­
творяващ а тези принципи, и като изследвам различните ви­
дове задължения и обещ анията, които същ ите принципи по­
раждат. Главните институции в тази структура са тези на кон-
ституционалната демокрация*.
Не твърдя, че тези устройства са единствените справед­
ливи. П о-скоро намерението ми е да покажа, че принципите на
справедливостта, които дотук бяха разгледани отделно от
институционалните форми, дефинират работещ а политическа
концепция и представляват разумно приближение към и д о ­
пълнение на нашите разсъждения. В тази глава започвам с
установяване на една четириетапна поредица, която разяснява
как трябва да бъдат прилагани принципите към тези инсти­
туции. Описват се накратко две части от основната структура
и се дефинира понятието свобода. След това се разглеж дат
три проблем а, свързани с равната свобода: равна свобода на
съвестта, политическа справедливост и равни политически
права, и равна свобода на личността, както и нейното отн о­
шение към правото на закона. После разглеж дам значението
на приоритета на свободата и завърш вам с кратък преглед на
К антовата интерпретация на изходната позиция.

31. Четириетапна поредица

Очевидно необходима е някаква рамка, която да опрости

прилагането на двата принципа за справедливостта. Нека раз­
гледаме трите вида преценки, които граж данинът трябва да

*Тук и навсякъде окончателният избор на превода на използваните

термини принадлежи на научния редактор (бел. на изд.).

239
Глина IV . Р а в н а свободи

прави. Преди всичко той трябва да прецени справедливостта

на законодателството и социалната политика. Но граж данинът
същ о така знае, че мненията му невинаги ще съвпадат с тези
на другите, тъй като е по-вероятно човешките съждения и
убеждения да се различават, по-специално когато са въвлечени
интересите на хората. С ледователно на второ място, граж да­
нинът трябва да решава кои конституционни устройства са оп­
равдани с оглед прим иряването на конфликтни мнения за
справедливостта. Ние мож ем да мислим политическия процес
като машина, която взема социални решения, когато възгледи­
те на представителите и техните избиратели се подхранват от
него. Граж данинът ще смята някои начини на изобретяване на
тази маш ина като по-справедливи от други. Така една цялост-
на концепция за справедливостта мож е не само да оцени зако­
ни и политики, по също и да класифицира процедури за под­
бор кое политическо мнение трябва да бъде превърнато в за­
кон.
Има и трети проблем. Граж данинът приема дадена конс­
титуция като справедлива и смята, че определени традицион­
ни процедури са подходящ и наприм ер надлежно описаната
процедура за управлението на мнозинството. И все пак, тъй
като политическият процес е в най-добрия случай една несъ­
вършена процедурна справедливост, гой трябва да установи
кога предписанията на мнозинството трябва да се спазват и
кога м огат да бъдат отхвърлени като вече незадължителни.
Накратко граж данинът трябва да може да определи основани­
ята и границите на политическото задължение и обещания.
Така една теория на справедливостта има работа с най-
малко три типа въпроси и това показва, че ще бъде полезно да
се разглеж дат принципите като приложени в една поредица с
няколко етапа.
Тук въвеждам едно усъвърш енстване на изходната пози­
ция. Дотук бях допуснал, че щ ом веднъж принципите на спра­
ведливостта бъдат избрани, партиите се връщ ат на тяхното
място в общ еството и оттам насетне преценяват претенциите
си към социалната система чрез тези принципи. Но ако се д о ­
пусне, че същ ествуват няколко междинни етапа в определена
последователност, тази поредица мож е да ни даде схема за
подреждане на усложненията, с които бихме се сблъскали.

240
 31 . Ч ет и ри ет ап на пореди ц и

Всеки етап представя съответна гледна точка, от която се об ­

съждат определени въпроси.1
Така допускам, че след като партиите са приели принци­
пите па справедливостта в изходната позиция, те преминават
към конституционна конвенция. Тук те трябва да вземат реш е­
ние относно справедливостта на политическите форми и да
изберат конституция: така д а се каже, те са делегати на такава
конвенция. Подчинени на принудите, идещи от избраните вече
принципи на справедливост, те трябва да изобретят система
на конституционнна власт на правителството и на основните
права на гражданите. На този етап партиите претеглят спра­
ведливостта на процедурата за справяне с различни полити­
чески възгледи. Предвид на това, че им а съгласие относно
подходящ ата концепция за справедливост, булото на незнани­
ето частично се повдига. Разбира се, хората от конвенцията
нямат информация за отделните индивиди: те не знаят каква е
социалната им позиция, м ястото им в разпределението на
природните качества или идеята им за доброто. Обаче като
допълнение към разбирането на принципите за социалната те­
ория ге сега знаят съответните общи факти за общ еството си,
т. е., неговите естествени условия и ресурси, равнищ ето му на
икономически напредък, политическа култура и т. н. Вече не са
ограничени само с информ ацията, имплицитна за условията
на справедливостта. При дадено теоретично знание и съответ­
ни общи факти за общ еството им те трябва да изберат най-
ефективната справедлива конституция - конституцията, която
удовлетворява принципите на справедливостта, която се см я­
та, че води до справедливо и ефективно законодателство.2

1 Идеята за четириетапна поредица е подсказана от конституцията на С ъ­

единените щати и нейната история. За някои бележки като например как тази
поредица може да бъде интерпретирана теоретично и отнесена към проце­
дурната справедливост, виж К. A. Arrow, Social choicc and Individual Value, 2nd
ed. (New York, John Wiley and Sons, 1963), pp. 89-91.
Важно е да се отграничи четириетапната поредица и нейната концепция
за конституционното събрание от възгледа за конституционния избор, сре­
щан в социалната теория, например у J. М. Buchanan и G ordon Tullock, The
Calculus Consent (Ann Arbor, University of Michigan Press, 1963). Идеята за че­
тириетапната поредица е част от моралната теория и не принадлежи към
обяснението на действието на реалните конституции, освен доколкото поли­
тическите субекти са повлияни от въпросната концепция за справедливостта.
В доктрината за договора вече има съгласие относно принципите на справед­
ливостта и проблемът ни се състои в това да създадем схема, която да ни по­

241
Г лави IV . Р а вн а свобода

Тук трябва да разграничаваме два проблема. В идеалния

случай справедлива конституция би била справедливата про­
цедура, която е така подредена, че да осигури справедлив ре­
зултат. П роцедурата би била политическият процес, управля­
ван от конституцията; резултатът - цялостното създадено за­
конодателство, докато принципите на справедливостта биха
дефинирали един независим критерий както за процедурата,
така и за резултата. В стремежа да се достигне този идеал на
съвършена процедурна справедливост (§14), първият проблем
е изработването на справедлива процедура. За да се направи
това, свободите на равноправното гражданство трябва да бъ­
дат включени в конституцията и да бъдат защ итени от нея. Т е­
зи свободи включват свобода на съвестта и мисленето, свобо­
да на личността и равни политически права. Политическата
система, която приемам, че представлява някаква форма на
конституционна демокрация, не би била справедлива процеду­
ра, ако не въплъщ ава посочените свободи.
Ясно е, че всяка осъщ ествима политическа процедура м о ­
же да доведе до несправедлив резултат. Фактически, не същ ес­
твува схема на процедурни политически правила, която да ни
защ ити от въвеждането на несправедливо законодателство.
И деалът за съвърш ената процедурна справедливост не може
да бъде реализиран в случай на конституционен режим или
при която и да било политическа форма. Н ай-добрата пости­
жима схема е на несъвършена процедурна справедливост. Въп­
реки това някои схеми имат тенденция да водят до несправед­
ливи закони в по-голяма степен отколкото други. С ледовател­
но вторият проблем е от процедурните вериги, които са както
справедливи, така и осъщ ествими, да се подберат онези, които
с най-голяма вероятност водят до справедлив и ефективен
правов ред. Това отново е проблем ът на Бен гам за изкуствена­
та идентификация на интересите, само че тук правилата (спра­
ведлива процедура) трябва да бъдат така съставени, че да д а­
д ат законодателство (справедлив резултат), което по-вероятно

могне в прилагането им. Целта е да се характеризира справедливата консти­

туция, а не да се установява какъв вид конституция би следвало да се одобри
или приеме при повече или по-малко реалистични (макар и опростени) допус­
кания относно политическия живот - в много по-малка степен на основата на
индивидуалистични предпоставки от вида, характерен за икономическата тео­
рия.

242
 3 1 . Ч ет и ри ет ап на п ореди ц а

се съгласува с принципите на справедливостта, отколкото с

принципа на полезността. За д а се реши този проблем интели­
гентно, се изисква познаване на убежденията и интересите, ко­
ито хората в системата м огат да имат, както и да се знаят п о­
литическите тактики, които те ще реш ат, че е разумно д а се из­
ползват при техните условия. Значи се предполага, че делеги­
раните знаят тези неща. В случай че те ням ат информация за
отделните индивиди, включително и за самите себе си, идеята
за изходната позиция не се променя.
П риемам, че при съставянето на справедлива конституция
вече избраните два принципа на справедливостта определят
независима норма на желания резултат. Ако не съществува т а ­
кава норма, проблем ът за изработването на конституцията не
е добре поставен, защ ото това решение се взема чрез прем ина­
ване през осъщ ествимите справедливи конституции (дадени,
да кажем, чрез изброяване въз основа на социалната теория),
като се търси такава конституция, която при същ ествуващ ите
обстоятелства е най-голяма вероятност ще се реализира в ед­
но ефективно и справедливо общ ествено устройство. Тук вече
д остигам е до законодателния етап - следващ ата стъпка в по­
редицата. С праведливостта на законите и политиките трябва
да бъде оценена в тази перспектива. За предложените закони
се съди от позицията на представителен законодател, който
както винаги не познава подробностите за самия себе си. Р аз­
личните статути трябва да удовлетворяват не само принципи­
те на справедливостта, но същ о така и всички останали огра­
ничения, формулирани в конституцията. Н ай-добрата консти­
туция се създава чрез движение назад и напред между етапите
на конституционната конвенция и законодателното тяло.
Въпросът, дали законодателството е справедливо или не,
особено във връзка с икономическите и социални политики,
често е предмет на разумни различни мнения. Твърде често в
тези случаи преценката зависи от някои умозрителни полити­
чески и икономически доктрини, както и изобщ о от социал­
ната теория. Понякога най-доброто, което мож ем да кажем за
някой закон или политика, е, че той (или тя) най-малкото не е
явно несправедлив(а). Приложението на принципа за разлика­
та по един прецизен начин нормално изисква повече инф орм а­
ция, отколкото може да се очаква да им ам е и, във всеки слу­

243
Г л а ва IV . Р а вн а свобода

чай, повече от прилагането на първия принцип. Често е напъл­

но ясно и очевидно, когато равните свободи са нарушени.
Наруш енията са не само несправедливи, но ясно м огат да
бъдат видени като такива: несправедливостта се дем онстрира
в публичната структура на институциите. Но това състояние
на нещ ата се случва относително рядко със социалните и ико­
номически политики, управлявани от принципа на разликата.
Представям си разделението на труда между етапите, в
които всеки се занимава с различни въпроси на социалната
справедливост. Това разделение грубо отговаря на двете части
на основната структура. П ървият принцип за равната свобода
е първичната мярка за конституционната конвенция. Неговите
главни изисквания са, че основните свободи на личността,
свободата на съвестта и свободата на м исълта трябва да
бъдат защитени, а политическият процес като цяло да бъде
справедлива процедура. Така конституцията установява сигу­
рен общ статус на равноправно граж данство и осъщ ествява
политическата свобода. Вторият принцип се задейства на ета­
па на законодателната власт. Той определя социалните и ико­
номически политики да имат за цел максимума в д ългосроч­
ните очаквания на най-малко облагодетелстваните в условията
на честно равенство на възмож ностите, при положение че се
отстояват равните свободи. В този м ом ент вниманието се
насочва изцяло върху пълния обхват от общи икономически и
социални факти. Втората част на основната структура съдър­
жа разграничения и йерархии от политически, икономически и
социални форми, необходими за ефикасно и взаимоизгодно
социално коопериране. Така приоритетът на първия принцип
па справедливостта по отнош ение на втория се отразява в
приоритета на конституционната конвенция по отнош ение на
законодателния етап.
Последният етап е този на приложението на правилата по
отнош ение на отделни случаи от страна на съдии и адм инис­
тратори, както и общ ото придърж ане на граж даните към тези
правила. На този етап всеки има пълен достъп до всички
факти. Не съществува никакво ограничение по отнош ение на
знанието, тъй като вече е приета пълната система от правила и
гя се прилага към хората въз основа на техните особености и
условия. Но ние не вземаме реш ение за основанията и грани­

244
 .?/. Ч ет и ри ет ап на п ореди ц а
ците на политическите задължения и обещ ания от тази гледна
точка. Посоченият трети тип проблем принадлежи към теори ­
ята на частичното съгласие, и нейните принципи се разглеж ­
д ат от гледна точка на изходната позиция, след като принци­
пите на идеалната теория вече са избрани (§39). Когато те вече
са подръка, мож ем да разгледам е дадената ни конкретна си­
туация в перспективата на последния етап, например в случа­
ите на гражданско неподчинение и отказ по съвест (§57-59).
Н аличного знание в четириетапната поредица, най-грубо
казано е, както следва. Нека разграничим три вида факти: п ър­
вите принципи на социалната теория (както и други подхо­
дящ и теории) и техните следствия; общи факти за общ еството,
като например неговата големина и равнищ е на икономическо
развитие, неговата институционална структура, естествена
среда и т. н.; накрая - отделни факти за индивидите, като н а­
пример тяхното общ ествено положение, природните им качес­
тва и специфични интереси. В изходната позиция единствените
известни на страни те отделни факти са онези, които м огат да
бъдат подсказани от условията на справедливост. Разбира се,
историята е затворена за тях, докато те знаят само първи те
принципи на социалната теория; те ням ат информация за
това, колко често общ еството е приемало една или друга
форма или кои видове общ ества същ ествуват в настоящ ия
момент. В следващ ите етапи обаче общ ите факти за
общ еството стават налични за тях, но не и подробностите на
собственото им положение. О граниченията върху знанието
м огат да бъдат намалени, тъй като принципите на сп ра­
ведливостта вече са избрани. На всеки етап потокът от
информация се определя от онова, което се изисква, за да се
приложат интелигентно тези принципи към същ ествуващ ия
вид проблем и пред справедливостта, докато в същ ото време
всяко знание, което би могло да породи отклонение и
изкривяване и да изправи хората един срещу друг, е
изключено. Понятието за рационално и безпристрастно
приложение на принципите дефинира онзи вид знание, което
може да бъде допуснато. Ясно е, че в последния етап няма
причина за съществуването на було на незнание в каквато и да
било ф орма, така че всички ограничения се премахват.
Важно е да се има предвид, че четириетапната поредица

245
Г л а ва IV . Р а вн а свобода

представлява механизъм за прилагане на прииципите па спра­

ведливостта. Тази схема е част от теорията за справедливост­
та като равнопоставеност, а не описание за начина, по който
на практика действат конституционните конвенции и законо­
дателната власт. Тя установява серия от гледни точки, от кои­
то различните проблеми на справедливостта трябва да бъдат
установени - всяка гледна точка наследява принудите, възпри­
ети в предходните етапи. Така една справедлива конституция е
такава, каквато рационалните делегати, подчинени на ограни­
ченията от втория етап, биха приели за тяхното общество.
По подобен начин справедливи закони и политически
действия са онези, които биха били реализирани на законода­
телния етап. Разбира се, този тест често е неопределен: неви-
наги е ясно коя от няколко конституции, икономически или со­
циални устройства, ще бъде избрана. Но в такъв случай в съ­
щ ата степен и по подобен начин справедливостта е недетер-
минирана. Институциите в рам ките на разреш ената област са
еднакво справедливи, което значи, че биха могли да бъдат изб­
рани; те са съвместими с всички ограничения на теорията. Т а­
ка по много въпроси на социалната и икономическа политика
ние трябва отново да прибегнем до понятието за квази-чиста
процедурна справедливост: закони и политически действия са
справедливи, ако лежат в позволената област и законодателна­
та власт, одобрена по някакъв начин от една справедлива кон­
ституция, фактически ги е постановила. Тази неопределеност в
теорията за справедливостта сама по себе си не е дефект. Тя е
нещо, което би трябвало да очакваме. С праведливостта като
равнопоставеност ще се окаже значима теория, ако дефинира
областта на справедливостта повече в съответствие с нашите
обмислени преценки, отколкото това правят съществуващ ите
теории, и ако набелязва с по-голяма острота по-тежките зли-
ни, които общ еството би трябвало да избягва.

32. Понятието за свобода

При разглеждане на приложението на първия принцип за

справедливост ще се опитам да избегна дискусията за значе­
нието на свободата, която често е създавала затруднения в та ­

246
 3 2 . П о н я т и ет о ju свобода

зи тема. Ще оставя настрана спора между защ итниците на

идеята за негативна и позитивна свобода относно това, как
трябва да се дефинира свободата. С мятам, че в по-голямата си
част този дебат въобщ е не се занимава с дефиниции, а по-ско-
ро с относителните ценности на няколкото свободи, когато те
влизат в конфликт. С ъответно някой, като например Констан,
може да пожелае да твърди, че така наречената свобода на
съвременните хора е по-ценна от свободата на древните. М а­
кар и двата вида свобода да имат дълбоките си корени в чо­
вешките стремления, свободата на м исълта и свободата на съ­
вестта, свободата на личността и гражданските свободи не би
трябвало да бъдат жертвани в името на политическата свобо­
да, на свободата на равно участие в политическите дела.3
Този въпрос определено е предмет на важната политичес­
ка философия и за да му се даде отговор, е необходима теория
на правото и справедливостта. Въпроси те относно дефиниция­
та м огат да имат в най-добрия случай само спомагателна р о ­
ля.
С ледователно аз просто ще допусна, че свободата винаги
може да бъде обяснена, като вземем отнош ение към три теми:
субектите, които са свободни, забраните или ограниченията,
от които те са освободени, както и онова, което те са свободни
да правят или да не правят. Пълното обяснение на свободата
дава адекватната информация за тези три неща.4
М ного често някои неща са ясни от контекста и не е необ­
ходимо пълно обяснение. Тогава общ ото описание на свобода­
та има следните форми: един или друг човек (или хора) е сво­
боден (или несвободен) от една или друга забрана (или група
забрани) да прави (или да не прави) едно или друго нещо. Ц е­
ли сдружения или обикновени хора м огат да бъдат свободни

3 Виж есето на Constant „Древна и съвременна свобода” (1819). Неговите

идеи са разгледани от Guido de Ruggiero, The History o f European Liberalism ,
trans. R. G. Collingwood (Oxford, The Clarendon Press, 1927), pp. 159-164, 167-
169. За общата дискусия, виж Isaiah Berlin, Four Essays on Liberty (London,
Oxford University Press, 1969), по-специално третото есе и стр. XXXVII-LXIII
на въведението; G. G. MacCallum, „Negative and Positive Freedom”,
Philosophical Review, vol. 76 (1967).
4 Тук следвам MacCallum, „Negative and Positive Freedom”. Виж още Felix
Oppenheim, D imensions o f Freedom (New York, St. Martin's Press, 1961), no-cne-
циално стр. 109-118, 132-134. където понятието за социална свобода също е
дефинирано триадично.

247
Г л а в а IV . Р а в н а свобода

или несвободни, а ограниченията да се простират от задълж е­

нията и забраните, определени от закона до принудителните
въздействия, произтичащ и от общ ественото мнение и социал­
ния натиск. В по-голямата част аз ще разглеж дам свободата
във връзка с конституционните и правови ограничения. В тези
случаи свободата представлява определена структура от инс­
титуции, система от публични правила, дефиниращ и права и
задължения. Поставена в тази среда, свободата винаги има по­
сочената по-горе форма, състоящ а се от три части. Нещо по­
вече, така както същ ествуват различни свободни субекти - хо­
ра, сдружения, държави, - така има много видове условия, ко­
ито ги ограничават, и неизброимо количество неща, които те
са или не са свободни да правят. В този смисъл съществуват
много различни свободи, които е полезно да бъдат разграни­
чавани в някои случаи. Но такива разграничения м огат да се
правят и без да се въвеждат различни значения на понятието
свобода.
Така хората са свободни да правят нещо, когато са сво­
бодни от определени ограничения, както да го правят, така и
да не го направят и когато тяхното действие или пасивност е
защ итено от намесата на други хора. Лко например смятаме
свободата на съвестта за определена от закона, тогава индиви­
дите я притежават, когато са свободни да преследват своите
м орални, философски или религиозни интереси, без да имат
законови ограничения, изискващи от тях да бъдат ангажирани,
или да не бъдат ангажирани в някаква определена форма на
религиозна или друга практика, като същ евременно останали­
те хора имат задължението по закон да не се намесват. Всяка
определена свобода се характеризира с доста сложен комплекс
о т права и задължения. Той трябва да има разреш ителен ха­
рактер за индивидите да правят или да не правят нещо, а п ра­
вителството и другите хора трябва да имат законовото задъл­
жение да не пречат. Н яма да очертавам тези права и задълж е­
ния в детайли, но ще допусна, че познаваме природата им д ос­
татъчно добре предвид пашите цели.
Няколко кратки коментари. Преди всичко важно е да се
осъзнае, че основните свободи трябва да бъдат оценявани като
едно цяло, като система. Това означава, че стойността на една
свобода нормално зависи от спецификацията на другите сво­

248
 3 2 . П о н я т и ет о за свободи

боди и това трябва да се вземе предвид най-общ о при оф орм я­

не на конституцията и законодателството. Ако поначало е вяр­
но, че за предпочитане е по-голяма свобода, това важи главно
за систем ата на свобода като цяло, а не за всяка отделна сво­
бода. Ясно е, че когато свободите бъдат оставени без ограни­
чения, те влизат в конфликт една с друга. Да илю стрирам с
един очевиден пример - за да се проведе интелигентна и пло-
дотворпа дискусия, е необходимо да се въведат определени
правила. Без приемането на разумни процедури за поставяне
на въпроси и за дебат свободата на словото губи своята цен­
ност. В този случай е същ ествено да бъдат разграничени п ра­
вилата на реда от правилата, ограничаващ и съдърж анието на
речта.5
Въпреки че правилата на реда ограничават свободата ни,
доколкото не можем да говорим, когато си искаме, те се изис­
кват, за да извлечем ползата от тази свобода. Така делегатите
на едно конституционно събрание или членовете на законода­
телното тяло трябва да реш ават как точно да бъдат описани
различните свободи, за да се направи най-добрата система за
равна свобода. Те трябва да балансират свободите една сп ря­
м о друга. Н ай-добрата подредба на няколко свободи зависи от
целия обем от ограничения, на които те са подчинени, както и
от това, как те, тези свободи, са свързани помежду си в цялата
дефиниращ а ги схема.
С ледователно, макар че равните свободи м огат да бъдат
ограничени, ограниченията се подчиняват на определени кри­
терии, изразени чрез значението на равната свобода и реда, в
който са поставени двата принципа на справедливостта. Грубо
казано, има два начина да бъде нарушен първият принцип.
С вободата е неравна, когато една група хора има по-голяма
свобода от друга, т. е. свободата е по-малка, отколкото би
трябвало да бъде. Сега всички свободи на равноправно граж ­
данство трябва да бъдат едни и същи за всеки член на общ ес­
твото. Независимо от това някои от равни те свободи м огат да
бъдат по-ш ироки от други, при положение че големината им
може да бъде сравнявана. К азано по-реалистично, ако се д о ­
пусне, че в най-добрия случай всяка свобода се измерва по

5 Виж Alexander Meiklejohn, Free Speech and Its Relation to Self-Government

(New York, Harper and Brothers, 1948), ch. I, sec. 6.

249
Г л а ва IV . Р а вн а свобода

своя собствена скала, тогава различните свободи м огат да

бъдат разш ирявани или стеснявани според това, как си влияят
една на друга. К огато се спазва лексикалният ред, една
основна свобода, регулиращ а се от първия принцип, бива
ограничена само заради сам ата свобода, тоест само за да се
осигури правилната защ ита на същ ата или на друга основна
свобода и да се пригоди по най-добрия начин общ ата система
от свободи. Пригодяването на цялостната схема на свободата
зависи единствено от определянето и обхвата на отделните
свободи. Разбира се, схемата винаги се оценява от гледна
точка на типичния равноправен гражданин. О т позицията на
конституционното събрание или съответната законодателна
фаза трябва да попитаме коя система би била разумна за него,
за да я предпочете.
Последна точка. Н еспособността човек да се възползва от
правата и възмож ностите си като следствие от бедността и не­
вежеството заедно с липсата на средства понякога се см ятат
за категорични пречки на свободата. Аз обаче не бих казал
същ ото, а по-скоро мисля тези неща като оказващ и влияние
върху стойността на свободата, ценността на правата, които
първият принцип дефинира за индивидите. При това разби­
ране и като се приеме, че цялостната система на свободата се
очертава по току-що обяснения начин, можем да отбележим,
че основната структура, състоящ а се от две части, позволява
примиряване на свободата и равенството. Така свободата и
нейната стойност се разграничават, както следва: свободата е
представена от цялостната система на свободи върху равни
права и задължения, докато стойността на свободата за хората
и групите е пропорционална на способността им да разш ирят
в целите си в рамките, дефинирани от системата. С вободата
като равна свобода е една и същ а за всички; не възниква въ­
прос за компенсация на нещо, което е по-малко от равната
свобода. Но цената на свободата не е една и съща за всеки.
Някои им ат по-голям авторитет и богатство, а следователно
повече средства да постигнат целите си. Обаче по-малката
стойност на свободата се компенсира, доколкото способност­
та на онези членове на общ еството, които им ат по-м алък шанс
да постигнат целите си, ще бъде ощ е по-малка, ако те не
прием ат същ ествуващ ото неравенство винаги когато принци­
път на разликата бива удовлетворен. К омпенсирането на по-
малката стойност на свободата не бива да се обърква с това,
250
 3 2 . П он я т и ет о за свобода

че една неравна свобода се превръщ а в благо. К ато взема

заедно двата принципа, основната структура трябва така да е
подредена, че да увеличи до най-голямата възмож на степен
стойността за най-малко привилегированата част от завърш е­
ната схема за равна свобода, споделяна от всички. Това деф и­
нира целта на социалната справедливост.
Н аправените бележки за понятието свобода са несполуч­
ливо абстрактни. На сегашния етап е безполезно систематично
да класиф ицираме различните свободи. Вместо това ще прие­
ма, че им ам е достатъчно ясна идея за разграниченията между
тях, както и че в процеса на разглеждане на различни случаи
нещ ата постепенно ще дойдат на м ястото си. В следващия па­
раграф разисквам първия принцип на справедливостта във
връзка със свободата на съвестта и свободата на мисълта, п о­
литическата свобода, както и свободата на личността, защ ите­
ни чрез управлението на закона. Тези приложения дават повод
да се изясни значението на понятието равна свобода и да се
представят следващи основания за първия принцип. Нещо по­
вече, всеки случай илю стрира използването на критериите за
ограничаване и пригодяване на различните свободи, като с т о ­
ва дава пример за значението на приоритета на свободата.

33. Равна свобода на съвестта

В предходната глава отбелязах, че една от привлекателни­

те черти на принципите на справедливостта е, че те гаранти­
рат сигурна защ ита за равните свободи. В следващ ите няколко
параграфа бих искал да изследвам по-детайлно аргумента за
първия принцип, като взема предвид основанията за свободата
на съвестта.6

6 Разбира се, понятието за равно право е добре познато в една или друга
форма и се появява в многобройни анализи на справедливостта, дори когато
авторите сериозно се различават по други въпроси. Така, макар че принципът
за равното право на свобода обикновено се свързва е Кант (The Metaphysical
Elements o f Justice, trails. John Ladd, New York, The Library o f Liberal Arts, 1965,
pp. 43-45) - може също да се твърди, че този принцип се открива също и у
Дж. Ст. Мил, в „За свободата”, както и на други места в произведенията му, а
също така и в произведенията на много други либерални мислители. X. Л. А.
Х арг защитава нещо подобно в статията си „Има ли естествени права?”,
(„Are there Any Natural Rights?”, in Philosophical Review, vol. 64, 1955); подобно
е становището на Richard Wollheim на симпозиума „Равенство”, (Equality,

251
Г л а ва IV . Р а вн а свободи

Дотук, доколкото се предполага, че страните представят

трайни поредици от претенции и грижи за непосредствените
си потомци, този аспект не е бил подчертаван. Нито пък съм
наблягал на обстоятелството, че страните трябва да допуснат
наличието на морални, религиозни или философски интереси,
които те не биха подложили на опасност, освен ако нямат ал ­
тернатива. Би м огло да се каже, че те см ятат себе си за имащ и
морални или религиозни задължения, които трябва да почи­
тат. Разбира се, от гледна точка на справедливостта като
равнопоставеност задълженията изглеждат самоналожени; те
не представляват връзки, формулирани от концепцията за
справедливост. В ъпросът по-скоро е, че хората в изходната по­
зиция не бива да гледат на себе си като на отделни изолирани
индивиди. Н апротив, те см ятат, че им ат интереси, които тряб ­
ва да защ итават колкото се може по-добре, и че имат връзки с
определени представители на следващ ото поколение, които
същ о ще им ат подобни претенции. В случай че страните взе­
м ат предвид тези неща, доводът в полза на принципите на
справедливостта става много силен, както ще се опитам да по­
кажа.
Сега да се върнем към въпроса за равната свобода на съ­
вестта. Той представлява фиксиран м ом ент в разглеж даните
от нас съждения за съвестта. Но тъкмо поради този факт той
илю стрира същ ността на аргумента за принципа на равната
свобода. Заклю чението в този случай може да бъде обобщ ено
така, че да бъде приложено за други свободи, макар и невина-
ги със същ ата сила. Ако се обърнем тогава към свободата на
съвестта, изглежда очевидно, че страните трябва да изберат
принципи, които осигуряват единството на тяхната религиозна
и м орална свобода. Разбира се, те не знаят какви са религиоз­
ните или моралните им убеждения, или пък какво е точното
съдърж ание на м оралните или религиозните им задължения,

Proceedings o f the Aristotelian Society, vol. 56, 1955-1956). Ho принципът за рав­

ната свобода, както ще го използвам, може да придобие специални черти в
перспективата на теорията, на която той е част. По-специално, принципът
предписва определена структура от институции, от които можем да се откло­
ним, само доколкото позволяват приоритетните правила (§39). Той е напълно
отстранен от принципа за равното зачитане, доколкото интуитивната идея е
да се обобщи принципа на религиозната толерантност до социална форма,
чрез което да се достигне до равна свобода в публичните институции.

252
 3 3 . Р авн и свободи на съвест т а

така както те ги тълкуват. Не знаят, че м ислят за себе си като

имащ и такива задължения. С ам ата възмож ност да правят това
е достатъчна за м оя довод, макар че аз ще приема по-силно
допускане. Освен казаното страните не знаят доколко техният
религиозен или морален възглед е разпространен в общ ество­
то, дали например той се споделя от мнозинството или от
малцинството. Те знаят само, че имат задължения, които ин­
терпретират по определен начин. Въпросът, който трябва да
решат, е, кой принцип би трябвало да прием ат да регулира
свободите на граж даните във връзка с фундаменталните им
религиозни, морални и философски интереси.
Изглежда, че равната свобода на съвестта е единственият
принцип, който хората в изходната позиция м огат да приемат.
Те не м о гат да си позволят да рискуват свободата си, позволя­
вайки на дом иниращ ата религиозна или морална доктрина да
преследва или да потиска другите, ако пожелае. Дори да прие­
мем (което може да бъде поставено под въпрос), че е по-веро­
ятно повече от един индивид да се присъедини към мнозинст­
вото (ако такова съществува), тогава поетият риск показва, че
индивидът не е вземал на сериозно религиозните или м о рал ­
ните си убеждения, пито пък е оценявал високо свободата да
проверява възгледите си. О т друга страна, не м огат да се съг­
ласят и с принципа на полезността. В този случай свободата
им ще бъде подчинена на м одела за отчитане на обществените
интереси, като ге ще одобряват неговите ограничения, ако то ­
ва би довело до по-добър баланс на удовлетвореност. Разбира
се, както видяхме, един утилитарист може да се опита да дока­
же, изхождайки от общ ите факти на общ ествения живот, че ако
се направи правилно пресм ятане на предимствата, подобни
ограничения никога не се оправдават, най-малкото при разум ­
ни благоприятни културни условия. Но дори и да бъдат убеде­
ни в това, страните биха могли веднага да гарантират свобо­
дата си, като възприемат принципа на равната свобода. Нищо
не се печели, ако не се направи казаното, и в степента, в която
резултатът от статистическото изчисление е неясен, може да
бъде загубено твърде много. Наистина, ако дадем реалистична
интерпретация на общ ото знание, достъпно за страните (виж
края на §26), те са склонни да отхвърлят утилитарния принцип.
Тези съображения са ощ е по-силни предвид сложността и не­

253
Г л а ва IV . Р а вн а свобода

яснотата на подобни пресмятания (ако бихме могли да ги опи­

шем така), тъй като задължително се правят в практиката.
Нещо повече, първоначалното споразумение относно
принципа за равната свобода е окончателно. Един индивид,
осъзнавайки религиозните и морални задължения ги счита за
абсолю гно обвързващ и, в смисъл че той не може да преценява
доколко се придърж а към тях в името на някакви по-важни
средства, които осигуряват други негови интереси. По-големи
икономически и социални придобивки не са достатъчна при­
чина за приемане на нещо, което е по-малко от равната свобо­
да. Изглежда, че е възмож но постигането на съгласие за не­
равна свобода само в случай на заплаха с принуда, противо­
поставянето на която е неразумно от гледна точка на самата
свобода. Н апример може да има ситуация, при която нечия ре­
лигия или морални възгледи м огат да бъдат толерирани само
за да не протестира, докато претенциите за равна свобода биха
довели до по-големи репресии, на които не може ефективно да
се противостои. Но от перспективата на изходната позиция ня­
ма начин да се установи относителната сила на различните
доктрини, така че подобни съображения не възникват. Булото
на незнанието води до съгласие относно принципа на равната
свобода; силата на религиозните и морални задължения, както
ги интерпретират хората, изглежда, изисква двата принципа да
бъдат сложени един след друг, най-малкото когато се прила­
гат спрямо свободата на съвестта.
Срещу принципа за равната свобода може да се каже, че
например религиозните секти не м огат да признаят какъвто и
да било принцип, ограничаващ претенциите им една спрямо
друга. Тъй като дългът към религиозния и божествен закон е
абсолю тен, от религиозна гледна точка не е допустимо никак­
во разбиране между хората с различна вяра. Сигурно е, че хо­
рата често действат според посоченото разбиране. Не е необ­
ходимо обаче да се възразява срещу него. Д остатъчно е, кога­
то за даден принцип има пълно съгласие, той да бъде принцип
на равната свобода. Н аистина чцвек може да мисли, че остана­
лите трябва да прием ат неговите убеждения и основни прин­
ципи, а също и че като не правят това, те дълбоко греш ат и из­
пускат пътя към спасението си. Но разбирането на религиоз­
ните задължения, както и на основните философски и морални

254
 33 . Р а вн а сво бо д а па съвест т а

принципи показва, че не можем да очакваме другите да се

прим ирят с по-низш а свобода. Още по малко мож ем да ги на­
караме да ни приемат за верните интерпретатори на техните
религиозни задължения и морални обещания.
Сега би трябвало да забележим, че посочените основания
за първия принцип получават по-нататъш на подкрепа, когато
се вземе предвид отнош ението на страните към следващ ото
поколение. Тъй като те ж елаят да получат подобни свободи за
своите потомци, а тези свободи също се осигуряват от прин­
ципа па равната свобода, не съществува конфликт на интере­
сите между поколенията. Н ещ о повече, следващ ото поколение
може да възрази срещу избора на принципа само ако някоя
друга концепция, да кажем полезността или съвърш енството,
дава толкова привлекателни перспективи, които да го убедят,
че хората в изходната позиция не са могли да се отнесат със
съответното внимание към своите потомци, когато са ги о т­
хвърлили. Можем да повторим казаното по следния начин:
например ако един баща трябва да потвърди, че ще приеме
принципа за равната свобода, синът не би м огъл да възрази,
че щ ом бащ ата е трябвало да постъпи така тогава той е пре­
небрегнал неговите (на сина) интереси. П редимствата на дру­
гите принципи не са толкова големи и фактически се проявя­
ват като несигурни и предполагаеми. Бащ ата би могъл да о т­
говори, че когато изборът на принципите засяга свободата на
другите, реш ението трябва, ако е възможно, да изглежда ра-
зумно и отговорно по отнош ение на тях и когато остареят.
Онези, които държ ат сметка за другите, трябва да избират в
светлината на онова, което другите ще желаят, каквото и да
поискат допълнително след достигане на зрялост. С ледовател­
но, като се съобразяват с основните блага, страните допускат,
че техните потомци ще искат да се защ ити свободата им.
Тук се докосваме до принципа на патернализма, който
представлява насочване към решения, в името на други (§39).
Трябва да избираме заради другите така, че да имаме основа­
ние да см ятам е, че те биха избрали за себе си същ ото, ако бяха
в разумна възраст и решаваха рационално. Опекуни, настойни­
ци, благодетели трябва да действат но този начин, но тъй като
обикновено знаят положението и интересите на поверениците
си или на тези, които облагодетелстват, те често могат да пра­

255
Глина IV . Р а вн а свободи

вят прецизни преценки какво им трябва или ще им трябва в

бъдеще. Хората в изходната позиция обаче не знаят повече за
своите потомци, отколкото знаят за себе си, и следователно в
този случай те същ о трябва да разчитат на теорията за основ­
ните блага. Така бащ ата може да каже, че той би бил безотго­
ворен, ако не се налагаш е да гарантира правата на потомците
си чрез приемане на принципа за равната свобода. О т перспек­
тивата на изходната позиция бащ ата трябва да приеме, че тък­
мо това те ще признаят като тяхно добро.
Чрез примера за свободата на съвестта се опитах да пока­
жа как справедливостта като равнопоставеност дава силни а р ­
гументи в полза на равната свобода. С мятам, че същ ият тип
разсъждения са приложими и в други случаи, макар и невина-
ги с подобна сила. Не отричам обаче, че и други възгледи пре­
д оставят убедителни аргументи за свободата. Както става яс­
но от Мил, принципът на полезността често подкрепя свобо­
дата. Мил дефинира понятието за ценност, като взема отнош е­
ние към интересите на човека като прогресиращ о същ ество. С
тази идея той означава интересите, които хората биха имали, и
дейностите, които биха преследвали при условия, насърчава­
щи свободата на избор. В резултат М ил приема избора като
критерий за ценността: една дейност е по-добра ог друга, ако
тя се предпочита от онези, които м огат да извърш ват и двете
и които са изпробвали и двете при условията на свобода.7
К ато използва този принцип, М ил привежда главно три
основания за свободните ‘институции. Първо, те са необхо­
дими, за да развиват човешките възможности и сили, да съ­
буждат силни и енергични натури. Докато способностите им
не са силно култивирани, а природата им не бъде оживена, хо­
рата няма да м огат да се занимават и да упражняват ценните
дейности, на които са способни. Второ, институциите на сво­
бодата и възмож ността за придобиването на опита, който те
позволяват, са необходими, най-малкото до известна степен,
ако човешките предпочитания към различните дейности са ре­
п
Дефиницията на Мил за полезността, вградена в постоянните интереси
на човека като прогресиращо същество, е дадена в неговото произведение
„За свободата”, гл. I, парагр. 11. За отбелязване е, че той не мисли за развити­
ето на човечеството исторически, а за всеки отделен човек. За избора като
критерий, виж Utilitarianism, гл. II, парагр. 2-10. Чух тази интерпретация от
Дж. А. Пол (1953) и съм му задължен за забележките.

256
 33 . Р а вн и свобода на съвест т а

зултат на обмисленост и образованост. Х ората не разполагат

с друг начин да разберат какво м огат да правят и какво ще им
донесе награда. Ако стремеж ът към ползата, оценявана в тер ­
мините на прогресивните интереси на човечеството трябва да
бъде рационален, т. е. ръководен от познаването на човешките
възмож ности и добре оформени предпочитания, тогава за­
дълж ително са необходими някои свободи. В противен случай
опитът на общ еството да следва принципа на полезността ще
се осъщ ествява слепеш ката. Потискането на свободата винаги
изглежда нерационално. Дори и общ ите възмож ности на чове­
чеството да бяха известни (което не е така), всеки човек по­
отделно трябва да намери себе си, а свободата се явява пред­
поставка за това. И накрая Мил вярва, че човешките същества
предпочитат да живеят сред институциите на свободата. И с­
торическият опит показва, че хората желаят да са свободни ви­
наги когато не са изпаднали в апатия и отчаяние; а онези,
които са свободни, никога не искат да се откажат от свободата
си. М акар и да се оплакват от бремето на свободата и кул­
турата, те и м ат дом иниращ ото желание да определят сами как
да живеят и как да уреждат делата си. Така според критерия за
избор на М ил свободните институции притежават ценност са­
ми по себе си като основни аспекти на рационално предпо­
четени ф орми на живот.8
Това са наистина силни аргументи и при определени обс­
тоятелства във всеки случай биха доказали правотата на м н о­
го, ако не и на повечето от равните свободи. Те ясно гаранти­
рат, че при благоприятни условия известна степен на свобода
представлява предпоставка за разумния стремеж към ползата.
Но дори и твърденията на Мил, колкото и убедителни да са,
изглежда, не м огат да обяснят равната свобода за всички. Ние
все пак се нуждаем от аналози на стандартните утилитаристки
предпоставки. Трябва да се допусне известно подобие между
индивидите, да кажем, тяхната еднаква способност да бъдат
активни и интересите на хората като прогресиращ и същества,
а като допълнение и принципа за нам аляващ ата пределна

Тези три основания могат да се намерят в „За свободата”, гл. III. Те не

бива да бъдат обърквани с доводите, които Мил представя на други места,
например в гл. II, които наблягат върху благоприятните въздействия на
свободните институции.

257
Г л а ва IV . Р а вн а свобода

стойност на основните права, приписани за индивидите. Лко

тези допускания отсъстват, напредъкът в постигането на чо­
вешките цели може да се окаже съвместим с потискането на
някои хора или най-малкото с някаква налична, но ограничена
свобода. Когато едно общ ество тръгне да максимализира су­
мата на същ ествените ценности или чистия баланс на удовлет­
вореност на интересите, то е склонно да приеме, че отказът на
свобода за едни се оправдава в името на тази единствена цел.
С вободите на равноправното гражданство са несигурни, кога­
то се основават на телеологични принципи. Аргументите в
тяхна полза се основават на случайни пресмятания, както и на
спорни и несигурни предпоставки.
Нещо повече, нищо не се печели ако се каже, че хората са
с еднаква ценност по същ ество, докато това не стане просто
начин на използване на стандартните положения, като че ли те
са част от принципа на полезността. К азаното означава, че
човек прилага посочения принцип, сякаш тези положения са
истинни. Постъпвайки така, ние със сигурност осъзнаваме, че
им ам е повече доверие в принципа на равната свобода, откол­
кото в истинност на предпоставките, от които някой перфек-
ционистки или утилитаристки възглед би го извел. О снова­
нието за такава увереност от гледищ ето на теорията за догово­
ра е, че равните свободи им ат напълно различна основа. Те не
представляват начин за максимализиране на сумата от същ ес­
твените ценности или за постигане на най-голям чист баланс
на удовлетвореност. Идеята за максимализиране на същ ест­
вените ценности чрез приспособяване на правата на ин­
дивидите изобщ о не възниква. П о-скоро правата на индивиди­
те са предназначени да задоволяват принципите па коопери­
рането, които гражданите биха признали, когато всеки прин-
ципно е представен като морален човек. Концепцията, дефини­
рана от тези принципи не максимализира нито едно от взетите
под внимание неща освен изпразненото от смисъл най-добро
посрещ ане на изискванията на справедливостта.

34. Търпимост и общият интерес

Както вече видяхме, справедливостта като равнопоставе­

ност дава силни аргументи за една равна свобода на съвестта.
258
 3 4 . Търпимост и общ ият и н т ерес

Ще приема, че тези аргументи м огат да бъдат обобщ ени по

подходящи начини, за да подкрепят принципа на равната сво­
бода. С ледователно страните имат сериозни основания да
приемат въпросния принцип. Явно съображенията са също
важни при доказване предим ството и на свободата. О т гледна
точка на конституционните спогодби изложените аргументи
водят до избор на режим, гарантиращ морална свобода, сво­
бода на м исълта и убежденията, както и на религиозната прак­
тика, макар че, както винаги, м огат да бъдат регулирани от
държ авните интереси за обществен ред и сигурност. Д ърж ава­
та може да не покровителства някоя специална религия и
спрямо никаква религиозна принадлежност да не се прилагат
наказания или лиш аване от права. Отхвърля се понятието за
религиозна държава. На нейно място свободно м огат да бъдат
организирани специални асоциации според желанията на тех­
ните членове. Те м огат да имат свой собствен вътрешен живот
и дисциплина при условието на ограничението, че членовете
им и м ат реален избор дали да продълж ат, или да прекъснат
принадлежността си към тях. Законът защ итава правото на
убежище, в смисъл че отстъпничеството не се смята и не се
наказва - като ю ридическо престъпление, точно както и ако
човек няма религия изобщ о. По този начин държ авата п одд ър­
жа м оралната и религиозната свобода.
Всеки ще се съгласи, че свободата на съвестта е ограниче­
на за общ ата заинтересованост от обществен ред и сигурност.
Посоченото ограничение само по себе си лесно може да бъде
изведено от гледна точка на теорията за договора. Преди
всичко приемането на подобно ограничение не предполага
разбирането, че общ ествените интереси са в някакъв смисъл
по-висши от м оралните или религиозните; нито пък изисква
правителството да гледа на религиозните въпроси с безразли­
чие или да претендира за правото да потиска философски въз­
гледи, когато те са в противоречие с държавните дела. П рави­
телството има властта да представя сдруженията като законни
или незаконни не повече отколкото има право да прави това
по отнош ение на изкуството и науката. Дефинирани от една
справедлива конституция, тези неща просто не са в сферата на
неговата компетентност. По-скоро при положение че са д ад е­
ни принципите на справедливостта, държ авата трябва да бъде

259
Г л а ва IV . Р а вн а свобода

схващана като асоциация от равни граждани. Тя не се заним а­

ва с философски и религиозни доктрини, а регулира стремеж и­
те на индивидите за удовлетворяване на м оралните и духовни­
те им интереси в съответствие с принципите, с които самите
те са се съгласили в една изходна ситуация на равенство. К ато
упражнява властта си по такъв начин, държавата действа като
представител на граж даните и удовлетворява изискванията на
тяхното общ ествено разбиране за справедливост. С ледовател­
но понятието за всекомнетентна светска държ ава същ о се отх­
върля, тъй като от принципа на справедливостта следва, че
правителството няма нито правото, нито задължението да
върши онова, което то или мнозинството (или каквото и да би­
ло друго) иска да прави по въпросите на м орала и религията.
Н еговото задължение е да осигурява условията за равна мо-
рална и религиозна свобода.
Допускайки всичко това, вече изглежда очевидно, че като
ограничава свободата, позовавайки се на общ ия интерес от об­
ществен ред и сигурност, правителството действа според
принцип, който е избран в ггьрвоначалното състояние. Там
всеки е съзнавал, че разруш аването на тези условия представ­
лява опасност за свободата на всички. Това следва, при п оло­
жение че поддърж ането на общ ествения ред се разбира като
необходимо условие всеки да постига целите си, каквито и да
са те (ако са в определени граници), а също така всеки да из­
пълнява моралните и религиозните си задължения, така както
той ги разбира. Възпирането на свободата на съвестта на гра­
ницата на държавния интерес от обществен ред, колкото и да
е неточна, е ограничение, извлечено от принципа за общия ин­
терес, т. е. интереса на типичния равноправен гражданин. П ра­
вото на правителството да поддърж а общ ествения ред и си­
гурност е едно узаконяващо право, право, което правителство­
то трябва да има, ако трябва да изпълнява задължението си за
безпристрастна поддръжка на условията, необходими за всеки
да преследва своите интереси и да отстоява своя дълг, както
той го разбира.
П о-нататък свободата на съвестта трябва да се огранича­
ва само когато има основателно очакване, че ако това не се
направи, общ ественият ред, който правителството би трябвало
д а поддърж а, ще бъде нарушен. П одобно очакване следва да

260
 3 4 . Търпим ост и общ ият и н т ер ес

бъде основано на доказателство и начини на разсъждение,

приемливи за всички. То може да бъде подкрепено от обикно­
вено наблю дение и модели на мислене (включващи методите
на рационалното научно изследване, в което те не си противо­
речат), които са общ оприети като правилни. О пората в това,
което мож е да бъде установено и познато от всеки, сама по се­
бе си се основава на принципа на справедливостта. Тя не изис­
ква някаква специална метафизична доктрина или теория на
познанието, защ ото такъв критерий се позовава на онова, кое­
то всеки може да приеме. Той изразява съгласието да се огра­
ничи свободата само чрез препратка към общ о познаване и
разбиране на света. П риемането на такъв стандарт не наруш а­
ва ничия равна свобода. От друга страна, отдалечаването от
общ оприетите начини на разсъждение би довело до въвеждане
на привилегировано положение за възгледите на едни спрямо
други, както и до принцип, за който не може да бъде постигна­
то съгласие, в изходната ситуация. П о-нататък, ако се сметне,
че последствията за сигурността на общ ествения ред не би
трябвало да бъдат само възможни или в определени случаи
даже вероятни, а основателно сигурни или неизбежни, в това
отново няма участие някаква специална философска теория.
По скоро такова изискване изразява високото място, на което
трябва да бъде поставена свободата на съвестта и мисленето.
Тук мож ем да отбележим аналогията с метода на между­
личностното сравняване на благосъстоянието. С равняването
се извърш ва чрез индекса на основните блага, които всеки м о ­
же разумно да очаква (§15); онези, които се предполага, че все­
ки желае. С траните м огат да се споразумеят върху тази основа
за сравнение заради социалната справедливост. При това по­
ложение не се изисква д а се правят фини преценки относно
способността на хората да бъдат щ астливи, ощ е по-малко да
се оценява относителната стойност на жизнените им планове.
Не е необходимо да се поставя под въпрос значението на тези
понятия, но те пък са неподходящи за описанието на справед­
ливите институции. По същия начин страните постигат съгла­
сие относно общ ествено признати критерии за онова, кое има
значение като доказателство, че равната свобода се преследва
със средства, вредни за общ ия интерес от обществен ред и за
свободите на другите. Тези принципи на доказателство са при­

261
Г л ави IV . Р а вн а свобода

ети за целите на справедливостта; не е предвидено те да бъдат

прилагани към всички въпроси на значението и истината. О т­
делен въпрос е доколко те са валидни във философията и нау­
ката.
Х арактерна черта на аргументите за свободата на съвест­
та представлява фактът, че те се основават единствено на кон­
цепцията за справедливостта. Търпим остта не се извежда от
практическите потребности или от някакви държавнически ос­
нования. М оралната и религиозна свобода произтичат от
принципа на равната свобода. Ако се приеме предим ството на
този принцип, то единственото основание за отричането на
равните свободи може да бъде предотвратяването на ощ е по-
голяма несправедливост, на по-голям а загуба на свобода. Н е­
що повече, аргументацията не разчита на някаква специална
метафизична или философска доктрина. Тя не предполага
предпоставката, че всички истини се установяват по пътя на
разсъждения, приети от здравия разум; нито пък твърди, че
всичко е логическа конструкция в някакъв дефинируем смисъл,
от която той, този аргумент, мож е да бъде разбран или дем он­
стриран чрез рационално паучно изследване. Наистина тук
има позоваване на здравия разум, на начини на разсъждение,
общ и за всички, и на достъпни за всички прости факти. Но д о­
казателството е така ограничено, че да се избегнат всички раз­
ширени предварителни допускания. О т друга страна, случаят
със свободата не означава скептицизъм във философията или
безразличие по отнош ение на религията. Вероятно м огат да
бъдат дадени аргументи за свободата на съвестта, които да
и м ат като предпоставки една или повече от тези доктрини.
Н ям а причина да се изненадваме от това, доколкото различни
аргументи м огат да водят до едно и същ о заключение. Но не е
и нужно да се заним авам е с подобен въпрос. К азусът на сво­
бодата е най-малкото толкова силен, колкото и най-силните
негови аргументи; слабите и погреш ните се забравят най-бър­
зо. Онези, които отричат свободата на съвестта, не м огат да
оправдаят действието си, като обвинят философския скептици­
зъм или безразличието по отнош ение на религията, нито пък
като се позоват на общ ествените интереси или някакви д ър­
жавни причини. О граничаването на свободата е оправдано са­
мо в случая, когато това е необходимо за сам ата свобода, за

262
 3 4 . Търпимост и общ ият и н т ер ес

да не се допусне нахлуването на по-лоша от наличната свобо­

да.
Следователно партиите в конституционното събрание
трябва да изберат конституция, която гарантира равенство в
свободата на съвестта, регулирано само от общ оприети дово­
ди и ограничавано само когато такива доводи утвърж дават си-
гурна намеса в основни елементи на общ ествения ред. С вобо­
дата се управлява от необходимите условия за самата свобода.
По силата само на този елементарен принцип много основа­
ния за нетърпимост, приети в минали епохи, са били погреш ­
ни. Така например Т ом а Аквински оправдава см ъртното нака­
зание за еретици, твърдейки, че далеч по-сериозно нещо е да
се опорочи вярата, която е животът на душата, отколкото да
се фалш ифицират пари, които поддърж ат живота на тялото.
Така че, ако е сп р ав ед л и во д а се о съ ж д ат на см ъ р т ф ал ш и ­
ф и като р и те и п р естъ п н и ц и те, с ощ е п о -го л ям а сила т р я б ­
ва да се п о стъ п и так а и с ер ети ц и те.9
Но предпоставките, на които се опира Т ом а Аквински, не
м огат да се ф орм ират въз основа на общ опризнати модели за
разсъждение. Въпрос на догм а е тезата, че вярата е живот на
душ ата и че потискането на ереста - недопустимото отклоне­
ние от църковните авторитети - е необходимо заради безопас­
ността на душите.
С ъщ о така основанията, които се излагат за известна ог­
раничена търпим ост, често объркват този принцип. Русо см я­
та, че хората ще м ислят за невъзможно да съжителстват мир-
но с онези, които те считат за прокълнати, тъй като, за да бъ­
дат те обичани, би означавало да се мрази Бог, който ги наказ­
ва. Русо вярва, че онези, които см ятат другите за прокълнати,
трябва или да ги измъчват, или да ги обърнат в другата вяра,
следователно на сектите, които изповядват подобно убежде­
ние, не може да се вярва, че са в състояние да запазят граж ­
данския мир. Така Русо не търпи религиите, които твърдят, че
не може да има спасение извън църквата.10
Но следствията от подобно догматично схващане не се
основават на опита. Един априорен психологически аргумент,
макар и правдоподобен, не е достатъчен, за да се изостави

9 Summa Theologiae, II —II, q. 11, art. 3.

„Общественият договор”, кн. IV, гл. VIII.

263
Г л а ви IV . Ранни свобода

принципът на търпим остта, доколкото справедливостта изис­

ква дори нарушението на общ ествения ред и свободата да
бъдат сигурно основани на общ ия опит. С ъщ ествува обаче съ­
ществена разлика между, Русо и Лок, от една страна, които
защ итават известна ограничена търпим ост, и, от друга страна,
Т ом а Аквински и протестантските реформ атори, които не
защ итават дори и нея.11
Лок и Русо ограничават свободата въз основа на онова,
което те допускат, че има явни и очевидни последствия за
общ ествения ред. Ако към католици и атеисти се проявява
нетърпимост, то е, защ ото за тях изглежда очевидно, че на т а ­
кива хора не може да се разчита да съблю дават спора­
зуменията на граж данското общ ество. Навярно един по-голям
исторически опит и познаването на по-широки възможности
за политически живот биха ги убедили, че греш ат или поне че
твърденията им са верни само при специални обстоятелства.
Но при Т ом а Аквински и протестантските реф орм атори осно­
ванията за нетърпим ост сами по себе си са въпрос на вяра, а
тази разлика е по-основна, отколкото самите ограничения, на­
ложени на търпим остта. Защ ото, когато отказът от свобода се
оправдава с позоваване на общ ествения ред, доказан чрез
здравия разум, винаги е възможно д а се настоява, че ограниче­
нията са поставени некоректно, че фактически опитът не
оправдава ограничението. Там, където потискането на свобо­
д ата е основано на теологични принципи или на вярата, не е
възможен никакъв аргумент. Единият възглед признава пре­
дим ството на принципи, които биха могли да бъдат избрани в
изходната ситуация, докато другият не прави това.

35. Търпимост към нетолерантните

Нека сега разгледам е въпроса, дали справедливостта

изисква търпим ост към нетолерантните, и ако е така, при как­
ви условия. И ма разнообразни ситуации, при които възниква

Относно възгледите на протестантските реформатори, виж J. Е. Е. D.

(Lord) Acton, „The Protestant Theory o f Persecution” в The History o f Freedom
a n d Other Essays (London, Macmillan, 1907). За Лок виж A L etter Concerning
Toleration, издадено заедно c The Second Treatise o f Government, ed. J. W.
Gough (Oxfotd, Basil Blackwell, 1946), pp. 156-158.

264
 35. Търпимост към н ет о л ер а н т н и т е
този въпрос. Някои политически партии дори в демократични
страни поддърж ат доктрини, които ги карат да потискат конс­
титуционните свободи, щ ом вземат властта. И ма и такива, ко­
ито отхвърлят интелектуалната свобода, но въпреки това зае­
м ат м еста в университетите. Изглежда, че търпим остта в п о­
добни случаи е несъвм естима с принципите на справедливост­
та или поне не се изисква от тях. Ще дискутирам проблема във
връзка с религиозната търпим ост. С ъс съответните промени
доказателството може да бъде разш ирено и върху останалите
случаи.
Т рябва да бъдат разграничени няколко въпроса. Първо,
дали една нетолерантна секта има право да се оплаква, ако са­
м ата нея не я търпят. Второ, при какви условия толерантните
секти и м ат право да не проявяват търпим ост към онези, които
са нетолерантни. Накрая, когато те им ат правото да не ги тъ р ­
пят, в името на какви цели би трябвало да се упражнява това
право. Да започнем с първия въпрос: изглежда, че нетолерант-
ната секта няма право да се оплаква, когато й се отказва равна
свобода. Н ай-м алкото такова е следствието, щом се приеме,
че никой няма право д а оспорва поведението на другите, кога­
то то е в съгласие с принципите, които сам ият той би п рило­
жил в подобни обстоятелства, за да оправдае действията си
спрямо тях. П равото на човек да се оплаква е ограничено от
наруш аването на принципите, които сам ият той е приел. О п­
лакването е протест, адресиран до друг с добри намерения. То
претендира, че има нарушение на принцип, който двете страни
приемат. Сигурно е, че един нетолерантен човек ще каже, че
той действа добронам ерено и не иска нищо за себе си, а отри ­
ча неща заради другите. Да допуснем, че този човек смята, че
действа според принципа, че на Господ трябва да се подчиня­
ваме, както и че истината се приема от всички. Този принцип е
достатъчно общ и като го съблю дава, нетолерантният не п ра­
ви изключение за своя конкретен случай. Той мисли, че следва
правилния принцип, а другите го отхвърлят.
О тговорът на такава защ ита е, че от гледна точка на из­
ходната позиция нито една специална интерпретация на рели­
гиозна истина не може да се приеме изцяло като обвързващ а
за граж даните; нито пък може да се постигне съгласие, че
трябва да има само един авторитет, притежаващ правото да

265
Г лави IV . Р а вн и свобода

урежда теологичните въпроси. Всеки човек трябва да държи на

равно право да реш ава какви са религиозните му задължения.
Не може да остави това на друг човек или на институционали-
зиран авторитет. В действителност човек упражнява свободата
си да реш ава дали да приеме друг за авторитет дори и когато
смята този авторитет за безпогрешен, тъй като с това си дейс­
твие той по никакъв начин не нарушава равната си свобода на
съвестта като въпрос на конституционното право. Тази свобо­
да, дадена от справедливостта, не се предписва: човек винаги е
свободен да промени вярата си и това негово право не зависи
от обстоятелството дали е упражнявал способностите си за из­
бор постоянно или интелигентно. М ожем да забележим, че
притежаването на равна свобода на съвестта у хората е съв­
местимо с идеята, че всички трябва да се покоряват на Бог и
да приемат истината. В ъпросът за свободата се състои в изби­
рането на принцип, чрез който исканията на хората един спря­
мо друг следва да бъдат регулирани в името на тяхната рели­
гия. П риемането, че Божията воля трябва да се следва и исти­
ната да се разбира, все ощ е не дефинира някакъв принцип на
присъждане. О т факта, че трябва да изпълняваме Божиите на­
мерения, не следва, че който и да било човек или институция
има властта да се бърка в тълкуването на другия за неговите
задължения. Религиозният принцип не оправдава никого да
изисква чрез закона или политиката по-голяма свобода за себе
си. Единствените принципи, които м огат да разреш ават някак­
ви претенции към институциите, са онези, които биха били из­
брани в изходната позиция.
Нека тогава да допуснем, че една нетолерантна секта ня­
ма право да се оплаква от нетърпимост. Все ощ е не можем да
кажем, че толерантните секти им ат право да ги потискат. Едно
е важно, другите да имат правото да се оплакват. Те м огат да
им ат това право не като право да се оплакват от името на не­
толерантните, но просто като право да се противопоставят ви­
наги, когато е нарушен някой принцип на справедливостта. За­
щ ото справедливостта е нарушена винаги, когато се отрича
равната свобода, без за това да има достатъчно основание. То­
гава въпросът е дали фактът, че някой е нетолерантен към
друг, е достатъчно основание за ограничаване на неговата сво­
бода. Нека опростим нещата и да приемем, че толерантните

266
 3 5 . Търпим ост към н ет о л ер а н т н и т е

секти и м ат правото да не търпят нетолерантните най-малкото

при едно обстоятелство, а именно, когато те искрено и с осн о­
вание вярват, че нетолерантността е необходима за собствена­
та им сигурност. Това право е съвсем на място, тъй като, как­
то е дефинирана изходната позиция, всеки би се съгласил с
правото за самосъхранение. С праведливостта не изисква хора­
та да стоят безучастни, когато другите унищ ожават основата
на тяхното съществуване. Тъй като от общ а гледна точка ни­
кога не е в изгода на хората да се отказват от правото си на са­
м озащ ита, единственият въпрос тогава е дали толерантните
и м ат право да обуздават нетолерантните, когато те не предс­
тавляват непосредствена опасност за равните свободи на дру­
гите.
Да допуснем, че по някакъв начин става така, че в рамките
на едно добре уредено общество, приемащ о двата принципа
на справедливостта, възникне нетолерангна секта. Как трябва
да реагират граж даните на общ еството спрямо нея? Със си­
гурност те не би трябвало да я потискат само поради факта, че
членовете на нетолерантната секта не м огат да се оплакват,
ако. би трябвало да направят това. По-скоро, тъй като същ ест­
вува справедлива конституция, всички граждани им ат естест­
вения дълг да я поддърж ат. Не сме освободени от това зад ъл ­
жение, когато другите са склонни да действат несправедливо.
Изисква се по-строго условие: трябва да има някои значителни
рискове за собствените ни законни интереси. Така че честните
граждани би трябвало да се стремят да запазят конституцията
с всичките й равни свободи дотогава, докогато сам ата свобо­
да, както и тяхната собствена свобода не са в опасност. Те м о ­
гат да принудят нетолерантните да уважават свободата на
другите, доколкото от всеки човек мож е да се изисква да зачи­
та правата, установени от принципи, които той е признал в из­
ходната позиция. Но когато самата конституция е сигурна, ня­
ма причина да се отказва свобода на нетолерантните.
Въпросът за търпим остта към нетолерантните е пряко
свързан с въпроса за стабилността на едно добре уредено об­
щ ество, управлявано от двата принципа. Ние виждаме това по
следния начин. От позицията на свободното гражданство
следва, че хората м огат да се присъединяват към различни ре­
лигиозни сдружения. Те трябва да водят дискусиите помежду

267
Г л а ва IV . Р а вн а свобода

си от същ ата позиция. Граж даните в едно свободно общество

не м огат да се м и слят един друг като неспособни на чувството
за справедливост, освен ако това не е потребно заради самото
равенство на свободата. Ако в едно добре уредено общество
се появи нетолерантна секта, другите трябва да им ат предвид
вътреш ната стабилност на собствените си институции. С вобо­
дите на нетолерантните м огат да ги убедят в идеята за свобо­
дата. Това убеждение работи чрез психологическия принцип,
че онези, чиито свободи са защ итени и които се възползват от
една справедлива конституция, при равни други условия ще
останат верни на тази конституция с (§72). Така че, дори и да
възникне някаква нетолерантна секта, при условие първона-
чално тя да не е толкова силна, че директно да наложи своята
воля или пък д а не се разраства толкова бързо, че да няма вре­
ме да се приложи психологическият принцип, тя ще има тен­
денцията да губи своята нетолерантност и ще приеме свобода­
та на съвестта. Това е следствие от стабилността устойчивост­
та на справедливите институции, защ ото устойчивост означа­
ва, че когато възникнат някои тенденции към несправедливост,
появяват се други сили, които работят за запазване справедли­
востта на цялата подредба. Разбира се, нетолерантната секта
може първоначално да бъде толкова силна или да расте така
бързо, че силите, които създават стабилността да не м огат да
я обърнат към свободата. Тази ситуация представя практичес­
ки въпрос, който философията сама не може да разреши. Дали
свободата на нетолерантния трябва д а се ограничи, за да се за­
пази свободата в условията на една справедлива конституция,
зависи от обстоятелствата. Теорията на справедливостта само
характеризира справедливата конституция - целта на полити­
ческото действие, - с позоваването на която трябва да се взе­
м ат практически решения. В стремеж а към тази цел не бива да
се забравя естествената сила на свободните институции; нито
пък трябва да се допуска, че склонността за отклоняване от
тях е безконтролна и винаги успява. К ато познават вътреш ната
стабилност на справедливата конституция, членовете на добре
уреденото общ ество им ат см елостта да ограничат свободата
на нетолерантните сам о в специални случаи, когато това е не­
обходимо за запазването на сам ото равенство на свободата.
С ледователно заключението е, че докато нетолерантната

268
 3 5 . Търпим ост към н ет о л ер а н т н и т е

секта няма право да се оплаква ог нетърпимост, нейната сво­

бода трябва да се ограничи само когато толерантните искрено
и с основание см ятат, че собствената им сигурност и тази на
свободните институции са в опасност. Толерантните трябва да
обуздават нетолерантните единствено в този случай. Главният
принцип е да се установи справедлива конституция, вклю чва­
ща свободите на равноправното гражданство. Справедливите
трябва да бъдат водени от принципите на справедливостта, а
пе от факта, че несправедливите не м огат да се оплакват. Н ак­
рая трябва да се отбележи, че дори когато свободата на нето­
лерантните е ограничена, за да се запази справедливата конс­
титуция, това не се прави в името на увеличаването на свобо­
дата до максимума. С вободата на едни се потиска не просто
за да се осъщ естви по-голямата свобода на другите. С правед­
ливостта забранява такива основания, свързани със свободата,
доколкото тя съблю дава сумата на предим ствата. Трябва да се
ограничи само свободата на нетолерантните и това да се пра­
ви заради равната свобода при условията на справедлива кон­
ституция, чиито принципи самите нетолерантни биха призна­
ли в изходната позиция. Аргументацията в тази и предиш ните
части предполага, че приемането на принципа на равната
свобода може да бъде разглеждан като случай на огранича­
ване. Различията между хората са големи и никой не знае как
м огат да бъдат съвместени разумно. Все пак от гледна точка
на изходната позиция може да се постигне споразумение о т­
носно този принцип, ако изобщ о хората м огат да се споразу­
м еят за какъвто и да било принцип. Тази идея, възникнала
исторически заради религиозната търпим ост, може да се
разш ири и за други случаи. М ожем да допуснем, че хората в
изходната позиция знаят, че им ат морални убеждения, макар
че не знаят какви са те, както изисква булото на незнанието. Те
разбират, че принципите, които приемат, трябва да погазят
същ ествуващ ите убеждения, когато възникне конфликт. Но в
другия случай те няма да им ат нужда да ревизират мненията
си, нито да се отказват от тях, когато принципите не ги по­
твърж дават. По такъв начин принципите на справедливостта
м огат да отсъж дат между противоположни м орални схващ а­
ния така, както регулират претенциите на съперничащи си ре­
лигии. В рамката, установена от справедливостта, м оралните

269
Глина IV . Р а вн а свобода

възгледи с различни принципи или концепции, представящ и

различно балансиране на едни и същи принципи, м огат да бъ­
д ат възприети от различни части на общ еството. Важното е, че
когато хора с различни убеждения имат взаимоизклю чващ и се
искания към основната структура като политически принцип,
те трябва да преценяват тези претенции чрез принципите на
справедливостта. Принципите, които ще бъдат избрани в из­
ходната позиция, са ядрото на политическия морал. Те не са­
мо определят точно условията на коопериране между хората,
но и определят договор за съгласуване между различните ре­
лигии и морални схващания, както и формите на културата,
към които хората принадлежат. Ако тази концепция за спра­
ведливост сега изглежда до голяма степен негативна, ще ви­
дим, че тя има и по-добра страна.

36. П олитическата справедливост

и конституцията
С ега и скам да р азгл ед ам п о ли ти ч еската сп р ав ед л и ­
вост, т. е. справедливостта на конституцията, както и да очер­
тая значението на равната свобода за тази част от основната
структура. Политическата свобода има два аспекта, произти­
чащи от факта, че справедливата конституция е пример за не­
съвършена процедурна справедливост. Първо, конституцията
трябва да бъде справедлива процедура, удовлетворяващ а изис­
кванията на равната свобода. Второ, тя трябва да е съставена
така, че от всички възможни справедливи варианти най-вероя­
тен резултат да бъде справедливата и .ефективна законодател­
на система. Справедливостта на конституцията трябва да се
преценява в двете направления в светлината на онова, което
позволяват обстоятелствата, а преценките следва да се правят
от гледна точка на копституционното събрание.
Принципът за равната свобода, когато се прилага към по­
литическата процедура, определена ог конституцията, ще на­
ричам принцип на (равното) участие. Той изисква всички
граждани да им ат равно право да вземат участие и да опреде­
лят резултата от конституционния процес, установяващ зако­
ните, които те трябва да спазват. С праведливостта като
равнопоставеност започва с идеята, че там където общите
принципи са необходими и са от полза за всеки, те трябва да

270
 36. П о л и т и ч еска т а сп раведли вост и кон ст и т уц и ят а

бъдат изработени от гледна точка на подходящ о очертано из-

ходно положение на равенство, в което всеки човек е предста­
вен справедливо. Принципът на участието пренася понятието
от изходната позиция върху конституцията като система от со­
циални предписания за изработването на правила от най-висш
порядък. Ако държ авата трябва да упражнява крайна и насил­
ствена власт над определена територия и ако по този начин
трябва постоянно да влияе върху жизнените перспективи па
хората, тогава конституционният процес следва да запази рав-
ното представителство, идещо от изходната позиция до сте­
пента, до която това е осъщ ествимо.
Сега засега приемам, че една конституционна демокрация
може така да бъде устроена, че да задоволява принципа на
участието. Но имаме нужда да разберем по-точно какво изиск­
ва този принцип при благоприятни обстоятелства, когато, така
да се каже, се прилага в пълните му граници. Разбира се, въп­
росните изисквания са известни и включват онова, което Конс-
тан нарича свобода на древните за разлика от свободата на
съвременните хора. Въпреки това заслужава да се види как те­
зи свободи се включват в принципа на участието. В следващ а­
та част разглеж дам уточненията, които трябва да бъдат напра­
вени в същ ествуващ ите условия, както и доводите, направля­
ващи необходимите компромиси.
М ожем да започнем, като си припомним определени еле­
менти от конституционния режим. Преди всичко властта да се
определят основни социални програми се намира в ръцете на
представително тяло, избрано за ограничен срок от време, ко­
ето е напълно отговорно пред електората. Това представител­
но тяло има повече от чисто съвещ ателна правоспособност.
То има силата да прави закони, а не е просто форум от делега­
ти от различните сектори на общ еството, на които изпълни­
телната власт обяснява своите действия и чрез които отчита
измененията в общ ествените настроения. С ъщ о така полити­
ческите партии не са просто групи по интереси, които се обръ­
щ ат към правителството от свое име. Напротив, за да спече­
лят достатъчно подкрепа и да заем ат дадена служба, те трябва
да представят някаква концепция за общ ото благо. Разбира се,
конституцията може да ограничава законодателната власт в
най-различни аспекти, а конституционните норми определят

271
Г л а в а IV . Р а вн и свобода

действията му като парлам ентарно тяло. Но в определен м о ­

мент всяко стабилно мнозинство от електората е в състояние
да постигне своите цели, ако е необходимо и чрез конституци-
онна поправка.
Всички нормални възрастни, с някои общ оприети изклю­
чения, им ат право да вземат участие в политическите дела и
доколкото е възможно, се зачита правилото: един избирател,
един глас. И зборите са свободни, честни и се провеждат ре­
довно. Някои спорадични и непредвидими проверки на общ ес­
твените настроения чрез плебисцит или други средства, служе­
щи за удобство на онези, които са на служба, не удовлетворя­
ват един представителен режим. Съществува твърда конститу-
ционна защ ита за определени свободи, по-специално за свобо­
дата на словото и събранията, както и за свободата да се п ра­
вят политически организации. Признава се принципът на ло-
ялна опозиция. С блъсъкът на политически възгледи, както и
на интереси и становищ а, които оказват влияние върху тях, се
п рием ат като нормално условие за човешкия живот. Липсата
на единодушие е част от обстоятелствата, свързани със спра­
ведливостта, тъй като несъгласието задължително съществува
и при честни хора, които желаят да следват сходни политичес­
ки принципи. Без представата за лоялна опозиция, както и
свързаността й с конституционните правила, чрез които тя се
изявява и защ итава, политиката на демокрация не може да се
провежда иравилно, както и да се задържи дълго.
И ма три пункта, засягащ и равната свобода, дефинирана
от принципа на участието, които предизвикват дискусия: ней­
ното значение, нейният обхват и мерките, които повиш ават
стойността й. Да започнем с въпроса за значението. У казание­
то: един избирател, един глас, когато стриктно се спазва, пред­
полага, че всеки глас им а приблизително една и същ а тежест
при определянето на крайния резултат от изборите. О т своя
страна това изисква, ако се приемат териториални избирател­
ни райони само с един член, членовете на законодателното тя­
ло (с един глас всеки) да представят същия брой избиратели.
Допускам също, че указанието прави необходимо законодател­
ните области да бъдат очертани под ръководството на някои
общи стандарти, предварително точно определени от консти­
туцията и приложени доколкото е възможно чрез една безп­

272
 .16. П о л и т и ч еск а т а сп раведли вост и к он ст и т уц и ят а

ристрастна процедура. Посочените предпазни мерки са необ­

ходими, за да се предотврати фалш ифицирането на изборите,
тъй като тежестта на гласа може да бъде повлияна както от
евентуалния успех на фалш ифицирането, така и от области с
непропорционални размери. Необходимо е да се приемат съ ­
ответните норми и процедури от гледна точка на конституци-
онното споразумение, в което никой не притежава знание, кое­
то мож е д а ощети ф ормирането на избирателните райони. П о­
литическите партии не м огат да нагласяват границите в своя
изгода, узнавайки статистиката от гласуването; регионите се
определят според критерии, за които има споразумение при
отсъствие на тази информация. Разбира се, може да се наложи
да се въведат някои случайни елементи, доколкото критериите
за оф ормянето на избирателните райони са произволни. Въз­
можно е да няма друг честен начин да се вземат предвид тези
случайности.12
П ринципът на участието още гласи, че всички граждани
трябва да им ат равен достъп до публичната власт, най-м алко­
то във ф ормалния смисъл. Всеки може да се присъедини към
политическите партии, да се бори за изборна длъжност, както
и да участва във властта. Разбира се, възмож но е да има огра­
ничения за възраст, местоживеене и т. н. Но те са в разбираема
връзка със задачите на съответните длъж ности тези рестрик-
ции са в общ интерес и не дискриминират нечестно хора или
групи, в смисъл че се отнасят равномерно за всеки в норм ал­
ния ход на живота.
Вторият пункт, засягащ равната политическа свобода, е
нейният обхват. Колко ш ироко трябва да се дефинират тези
свободи? Веднага може да се каже, че не е ясно какво означава
тук думата обхват. Всяка от политическите свободи може да
бъде определена повече или по-малко широко. Някак си про-
изволно, но въпреки всичко в съответствие с традицията ще
приема, че изменението в обхвата на равната политическа сво­
бода зависи главно от степента, в която конституцията е ма-
ж оритарна. П риемам, че дефинирането на другите свободи е
повече или по-малко фиксирано. Така най-ш ироката полити­
ческа свобода се установява от конституция, която използва

12 Относно дискусията по този въпрос, виж W. S. Vickrey, „On the

Prevention of Gerrymandering”, Political Science Quaterly, vol. 76 (1961).

273
Г лави IV . Р а вн и свобода

процедурата на така нареченото просто маж оритарно правило

за всички важни политически решения, които не се препятст­
ват от някое конституционно ограничение (процедурата, при
която м алцинството не може нито да надделее, нито да конт­
ролира мнозинството). К огато конституцията ограничава обх­
вата и властта на мнозинството, било чрез изискването за по-
голям плурализъм при определени ситуации, било чрез някак­
ва декларация за правата на гражданите, ограничаващ а власт­
та на законодателното тяло или други подобни, тогава равна­
та политическа свобода има по-малък обхват. Традиционните
изобретения на конституционализма - законодателно тяло,
състоящ о се от две камари, разделение на властите, заедно с
взаимен контрол и балансиране, декларация за правата на
граж даните за съдебен надзор - всички те ограничават обхвата
на принципа на участието. Аз приемам обаче, че посочените
варианти са в съответствие с равната политическа свобода, в
случай че такива ограничения се прилагат за всеки, а принуди­
те, които се въвеждат, с най-голяма вероятност се отнасят рав­
номерно до всички сектори на общ еството. И това изглежда
вероятно, ако се отстоява една задоволителна величина на по­
литическата свобода. Основният проблем тогава е доколко
широко трябва да бъде равното участие. Този въпрос оставям
за следващ ата част.
Да се върнем сега към значим остта на политическата сво­
бода. Конституцията трябва да предприеме някои стъпки за
увеличаване величината на равните права на участие за всички
членове на общ еството. Тя следва да осигури благоприятна
възмож ност да се участва и да се въздейства върху политичес­
кия процес. Разграничението тук е аналогично на онова, което
беше направено по-горе (§12): в идеалния случай онези, които
са сходно надарени и мотивирани, би трябвало да им ат приб­
лизително еднакъв шанс да достигнат позиция в политическа­
та власт, без оглед на тяхната икономическа и социална класа.
Но как може да се осигури задоволителният размер на тези
свободи?
М ожем да приемем, че един демократичен режим предпо­
лага свобода на словото и събранията, както и свобода на съ­
вестта и мисленето. Тези институции се изискват не само от
първия принцип на справедливостта, но са и както твърди

274
 36. П о л и т и ч еска т а сп раведли вост и кон ст и т уц и ят а

Мил, необходими, за да се водят рационално политическите

дела. Докато рационалността не се гарантира от уредбата на
институциите, в случай че отсъстват споменатите свободи, т о ­
гава по-приемливата политика задължително ще остане неза­
белязана, ако не и прикрита от някои специални интереси.
Щом общ ественият форум е свободен и открит за всички, и
ако заседава непрекъснато, тогава всеки би трябвало да може
да се възползва от него. Всички граждани би трябвало да имат
възмож ността да се инф орм ират по политическите въпроси.
Те би трябвало да са в положение да оценяват как предлож е­
нията оказват влияние върху гяхното благосъстояние и кои
програми лансират тяхната концепция за обществено благо.
Нещо повече, те би трябвало да им ат равен шанс да добавят
алтернативни предложения в дневния ред на политическата
дискусия.13
Свободите, защ итавани от принципа на участието, губят
много от своята ценност винаги когато на онези, които им ат
по-големи частни средства, им се разреш ава да използват пре­
дим ствата си, за да кон тролират курса на обществения дебат.
Защ ото накрая тези неравенства ще д ад ат възмож ност по-доб-
ре устроените да упражняват по-голямо влияние върху разви­
тието на законодателството. С течение на времето те най-ве­
роятно ще придобият преобладаващ а тежест при уреждането
на социалните въпроси, най-малкото на онези, за които обик­
новено те са съгласни, което значи - спрямо неща, които под­
държ ат техните благоприятни условия.
С ледователно трябва да се направят компенсиращ и стъп­
ки, за да се запази удовлетворителна величина на равните по­
литически свободи за всички. Тук м огат да се използват раз­
лични механизми. Н апример в общ ество, разреш аващ о част-
ната собственост върху средствата за производство, собстве­
ността и богатството трябва да бъдат широко разпределени, а
управленските средства, осигурени но редовен път, да н асъ р­
чават свободната публична дискусия. Освен това политически­
те партии следва да са независими от частните икономически
интереси, като им се отделят достатъчни данъчни приходи, за

13 Виж R. A. Dahl, A Preface to Democratic Theory (Chicago, University of

Chicago Press, 1956), pp. 67-75 за дискусията относно условията, необходими
за постигане на политическо равенство.

275
Г л а в а IV . Р а вн а свобода

да изпълняват ролята си в конституционната схема. (Да кажем,

тяхната субсидия може да се базира на някакво правило, осно­
вано на броя на гласовете, получени в последните няколко гла­
сувания или нещо подобно.) Важното е политическите партии
да бъдат автономни по отношение на частните искания, т. е.
исканията, които не се изразяват на публичния форум и не се
защ итават открито чрез концепция за общ ественото благо.
Ако общ еството не поеме разходите на организацията и се на­
ложи средствата на партията да бъдат изпросени от по-обла-
годетелстваните социални и икономически интереси, тогава
защ итата на облагодетелстваните задължително ще се радва
на изключително внимание. Това става още по-вероятно, кога­
то по-малко облагодетелстваните членове на общ еството,
предпазени от възмож ността да оказват същ ествено влияние
заради липса на средства, се оттеглят в апатия и раздразнение.
Исторически един от основните недостатъци на конститу-
ционното правителство е неуспехът му в осигуряването на
д остатъчно голяма политическа свобода. Не са предприемани
необходимите коригиращи стъпки, фактически те никога не са
били сериозно одобрявани. П равната система, общ о взето, е
толерирала несъответствия в разпределението на собственост­
та и богатството, които далеч надхвърлят онова, което е съв­
м естим о с понятието за политическо равенство. Не са били
отделяни обществени ресурси за поддърж ане на институции,
необходими за задоволителна величина на политическите сво­
боди. Грешката се изразява главно във факта, че демократич­
ният политически процес в най-добрия случай представлява
регулирано съперничество; даже и на теория той не притежава
необходимите качества, които теорията за стойността припис­
ва на един истински конкуриращ се пазар. Нещо повече, пос­
ледствията от несправедливостите в политическата система са
далеч по-тежки и дълготрайни, отколкото пазарните несъвър­
шенства. Политическата власт бързо се натрупва и става не­
равна. К ато се възползват от законите в държ авата и от апара­
та й за принуда, онези, които спечелят предимство, честЬ се
оказват в облагодетелствана позиция. Така несправедливости­
те в икономическата и социалната система м огат скоро да
подкопаят каквото и да било политическо равенство, същ ест­
вувало при благоприятни исторически условия. Всеобщото из­

276
 .16. П о л и т и ч еска т а сп раведли вост и к о н ст и т уц и ят а

бирателно право не е достатъчно като противовес, защ ото, ко­

гато партиите и изборите се финансират не от обществени
фондове, а от частни дарители, политическият форум е така
подчинен на целите на дом иниращ ите интереси, че необходи­
мите за установяване на справедливи конституционни правила
основни мерки рядко се представят сериозно. Тези въпроси
обаче са част от политическата социология.14
С пом енавам ги тук, за да подчертая, че дискусията ни е
част от теорията на справедливостта и не бива да бъде бърка­
на с теория на политическата система. Ние искаме да опиш ем
едно идеално устройство, сравнението с което определя стан­
дарта за преценяване действителните институции и указва как­
во трябва да се твърди, за да се оправдае отклонението от не­
го.
К ато сумираме изложението на принципа на участието,
мож ем да кажем, че една справедлива конституция установява
някаква форма на честно съперничество за политическото
управление и властта. К ато представят концепции за общ ес­
твеното благо и програми, създадени да насърчават социални
цели, съперничещ ите си партии се стрем ят да получат одобре­
нието на гражданите в съответствие със справедливи проце­
дурни правила на фона на свободата на м исълта и събранията,
чрез които се осигурява задоволителна величина на полити­
ческата свобода. Принципът на участието принуждава онези,
които са на власт, да бъдат отзивчиви към предусетените ин­
тереси на електората. Сигурно е, че представителите не са
просто оръдие на техните избиратели, тъй като им ат известна
свобода на действие и от тях се очаква да изказват своето м не­
ние при прокарване на законодателството. Въпреки това в ед­
но добре уредено общ ество те трябва да представят изби­
рателите си и в най-реален смисъл: първо, трябва да се стре­
мят да въведат справедливо и ефективно законодателство, тъй
като това е главният интерес на граж даните от едно управ­
ление. Второ, трябва да подпом агат защ итата на другите инте­
реси на своите избиратели, доколкото те са справедливи.15

14 Моите бележки се доближават до тези на F. Н. Knight, The Ethics o f

Competition and Other Essays (New York, Harper & Brothers, 1935) pp. 293-305.
Виж H. F. Pitkin, The Concept o f Representation (Berkeley, University of
California Press, 1967), pp. 221-225, заради дискусията върху представител­
ството, на която съм задължен.

277
Г л а ва IV . Р а вн и свободи

Принципите на справедливостта са сред главните крите­

рии при преценяване на атестата на представителя и доказа­
телствата, които той дава, за да го защити. Тъй като консти­
туцията е основата на социалната структура, системата от
правила от най-висок порядък, която регулира и контролира
другите институции, всеки има еднакъв достъп до политичес­
ката процедура, установена от нея. Когато принципът на учас­
тието е удовлетворен, всички им ат общ статус на равни
граждани.
Накрая, за да се избегне неправилното разбиране, трябва
винаги да се помни, че принципът на участието се прилага за
институции. Той не определя идеала за граж данство; нито пък
формулира задължението, изискващо всички да вземат актив-
но участие в политическите дела. Задълженията и обещ анията
на индивидите съставляват отделен въпрос, който ще разгле­
дам по-късно (виж гл. VI). Същ ествено тук е да се отбележи,
че конституцията трябва да въвежда равни права за участие в
общ ествените дела и да учредява мерки, осигуряващ и задово­
лителна величина на тези свободи. В една добре управлявана
държава само малка група от хора м огат да посветят голяма
част от времето си на политиката. И ма много други форми на
човешко състояние. Но тази група, каквато и да е по брой, най-
вероятно ще бъде рекрутирана малко ли повече поравно от
всички сектори на общ еството. М ножеството общ ности по ин­
тереси и центрове на политическия живот ще им ат своите ак­
тивни членове, които се грижат за собствените си интереси.

37. Ограничения в принципа на участието

От предиш ното описание на принципа за участието става

очевидно, че има три начина да се ограничи неговото прилага­
не. Конституцията може да определи по-голям или по-малък
обем на свобода за участие; тя може да допусне неравенство в
политическите свободи; по-големи или по-малки социални ре­
сурси м огат да се отделят, за да осигури стойността на тези
свободи за граж даните представители. Ще разгледам тези ог­
раничения поред с намерението да изясня значението, което
има предимството на свободата.
Обемът на принципа за участието се определя като сте­
278
 3 7 . О гр а н и ч ен и я в принципа на у ч а с т и е т о

пента, до която процедурата на (простото) маж орптарно пра­

вило е ограничена от механизмите на конституционализма.
Тези средства служат да ограничат обхвата на маж оритарното
правило, делата, върху които мнозинството има крайната
власт, и бързината, с която се реализират целите му. Всеки за­
кон за правата на човека премахва някои свободи в управлени­
ето на мнозинството, а разделението на властите със съдебен
надзор може да забави законодателната промяна. Въпросът
тогава е как посочените механизми м огат да се съвм естят с
двата принципа на справедливостта. Не питаме дали тези м е­
ханизми са фактически оправдани, а каква аргументация се
изисква за тях.
К ато начало обаче трябва да отбележим, допускането, че
ограниченията в обхвата на принципа за участието се отнасят
еднакво до всеки. По тази причина ограниченията м огат да се
оправдаят по-лесно отколкото неравните политически свобо­
ди. Ако всички биха могли да имат по-голяма свобода при
равни други обстоятелства, в най-лошия случай всички губят
поравно. В случай че по-малката свобода не е необходима и не
е наложена от някое човешко действие, тогава схемата на сво­
бодата става в същ ата степен ирационална, а не несправедли­
ва. Когато се наруши указанието: един човек, един глас, въз­
никва друг вид неравенство на свободата и това веднага пов­
дига въпроса за справедливостта.
Ако засега допуснем, че ограниченията на м аж оритарното
правило се отнасят еднакво до всички граждани, оправданието
за механизмите на конституционализма е, че те навярно защ и­
тават други свободи.
Н ай-доброто устройство се намира, като се отбележат
последствията за цялата система от свободи. Тук интуитивна-
та идея е най-честната.
Вече казахме, че политическият процес представлява слу­
чай на несъвърш ена процедурна справедливост. С мята се, че
една конституция, която ограничава маж оритарното правило
чрез различни традиционни механизми, създава по-справедли­
во законодателно тяло. Тъй като трябва до известна степен да
се разчита на м аж оритарния принцип като практическа необ­
ходимост, проблем ът е да се открие кои ограничения работят
най-добре при дадени обстоятелства, за да се подпом огнат це­

279
Г л а ва IV . Р а вн а свобода

лите на свободата. Разбира се, тези неща стоят извън теорията

на справедливостта.
Не е необходимо да разглеж даме кои конституционни м е­
ханизми, ако изобщ о има такива, ефективно постигат целите
на ограниченията или доколко тяхното успешно действие
предполага определени обуславящ и социални условия. Важни­
ят м ом ент тук е, че за да се оправдаят ограниченията, трябва
да се приеме, че от гледна точка на типичния гражданин в кон-
ституционното събрание по-малката свобода на участие д ос­
татъчно се превиш ава по важност от по-голямата сигурност,
както и от величината на другите свободи. Н еограниченото
м аж оритарно правило често се приема за враждебно спрямо
тези свободи. Конституционните устройства принуждават
м нозинството да отлага прилагането на волята си и го карат
да взема по-обмислени и по-добре разчетени решения. По то ­
зи и някои други начини се отбелязва, че процедурните огра­
ничения смекчават недостатъците на м аж оритарния принцип.
О правданието се позовава на по-голяма равна свобода. В нито
един пункт тук няма никаква връзка с някакви компенсиращ и
икономически или социални облаги.
Един от принципите на класическия либерализъм е, че по­
литическите свободи имат по-несъщ ествено значение от сво­
бодата на съвестта и свободата на личността. Ако някой бъде
принуден да избира между политическите свободи и всички
останали, тогава далеч за предпочитане е управлението на
един добър суверен, който спазва закона и признава всички о с­
танали свободи.
С поред този възглед основното достойнство на принципа
за участието е да осигури зачитането от страна на управлява­
щ ите на правата и благополучието на управляваните.16
За щ астие обаче на нас не ни се налага често да преценя­
ваме цялостно значение на различните свободи една спрямо
друга. Обикновено онова, което се прави, е прилагането на
принципа за равната полза при устройването на цялостната
система на свободата. Ние не трябва нито да изоставим на­
пълно принципа на участието, нито д а му позволим напълно
да властва. Вместо това би трябвало да стесним или да разш и­
рим обхвата му до точката, в която опасността за свободата

16 Виж Isaiah Berlin, Four Essays on Liberty, pp. 130, 165.

280
 .?7. О гр а н и ч ен и я в принципи на у ч а с т и е т о
от една несигурна загуба на контрола над притежаващ ите п о­
литическата власт се балансира точно от сигурността на сво­
бодата, спечелена чрез по-ш ироката употреба на конституци­
онните механизми. Реш ението не е: всичко или нищо. То е
въпрос на претегляне на малки изменения едно спрямо друго
в обхвата и определянето на различните свободи. П редим ство­
то на свободата не изключва някои незначителни промени
вътре в системата й. Н ещ о повече, то позволява, макар и да не
налага, някои свободи, да кажем, тези, които се покриват от
принципа на участието, да останат по-маловаж ни, тъй като
тяхната основна роля е да защ итават останалите свободи. Р аз­
бира се, различните мнения, засягащ и величината на свободи­
те ще влияят на представата за това, как различните хора см я­
тат, че цялостната схема на свободата трябва да бъде подреде­
на. Онези, които оценяват по-високо принципа на участието,
ще бъдат подготвени да поем ат по-големи рискове със свобо­
дите на личността, да кажем, за да разш ирят обхвата на поли­
тическата свобода. В идеалния случай подобни конфликти ня­
ма да се осъщ ествят и ще бъде възмож но при благоприятни
условия да се намери конституционна процедура, позволяващ а
достатъчен размер на участие, без да се излагат на опасност
другите свободи.
Понякога м аж оритарното правило се оспорва с аргумен­
та, че както и да е ограничавано, то не успява да отчете силата
на исканията, тъй като мнозинството може да не зачете силни­
те чувства на малцинството. Тази критика се основава на пог­
реш ния възглед, че силата на желанията е важно съображение
при оформяне на законодателството (виж §54). Тъкмо обрат-
ното, винаги когато се повдигат въпроси на справедливостта,
ние не трябва да се ръководим от силата на чувството, а да се
стрем им към по-голяма справедливост на законовия ред. Фун­
дам енталният критерий за преценката на всяка процедура е
справедливостта на възмож ните й резултати. Подобен отговор
би м огъл да бъде даден и на въпроса за уместността на м аж о­
ритарното правило, когато броят на подадените гласове е до
известна степен равно поделен. Всичко зависи от вероятната
справедливост на резултата. Ако различните сектори на об ­
щ еството имат основателно доверие един на друг и ако споде­
лят една и съща идея за справедливостта, правилото на прос-

281
Г лава IV. Равна свобода

тото мнозинство може да работи успешно. М аж оритарният

принцип става трудно защ итим в степента, в която това съ­
ществено съгласие липсва, защ ото тогава е по-малко вероятно
да се следва справедлива политика. Възможно е обаче да няма
процедури, на които да се разчита тогава, когато недоверието
и враждата обхванат общ еството. Не бих искал да разисквам
по-нататък тези неща. С поменавам познатите неща, свързани
с м аж оритарното правило, само за да подчертая, че проверка­
та на конституционните устройства винаги се е равнявала на
всеобщ баланс на справедливостта. Силата па исканията не би
трябвало да се взема предвид там, където са включени въпро­
сите на справедливостта. Разбира се, така както стоят нещата,
законодателите трябва да отчитат силните чувства на общ ест­
вото. Чувството за безчинства у хората, колкото и да е ирацио-
нално, може да сложи прегради пред онова, което е полити­
чески постижимо; възгледите на хората ще повлияят върху
стратегиите за принуждаване в рам ките на тези ограничения.
Но въпросите на стратегията не бива да се бъркат с въпросите
на справедливостта. Ако закон за правата на човека, гаранти­
ращ свобода на съвестта, на м исълта и събранията, би бил
ефективен, тогава той би трябвало да бъде приет. Ако е въз­
можно, гарантираните от тях права следва да останат, колкото
и дълбоки да са чувствата против тях. Силата на опониращ ите
становищ а няма отношение към въпроса за правото, а само
към възмож ността за осъщ ествяване на свободата.
О правдаването на неравната политическа свобода става
почти по същия начин. Някой приема гледната точка на ти ­
пичния гражданин в конституционното събрание и преценява
цялата система на свободата така, както на типичния граж да­
нин изглежда. Но в този случай съществува една важна разли­
ка. Сега трябва да разсъж давам е от позицията на онези, които
и м ат по-малка политическа свобода. Едно неравенство в ос­
новната структура винаги трябва да бъде оправдано пред оне­
зи, които са в неравностойно положение. Положението е ва-
лидно за всяко основно социално благо и по-специално за сво­
бодата. С ледователно правилото за предимството изисква от
нас да покажем, че неравенството в правото би могло да се
приеме от по-необлагодетелстваните в замяна на по-голяма
защ ита за други техни свободи, което следва от това ограниче­

282
 37. О граничения в принципи на участ иет о

ние.
М оже би най-очевидното политическо неравенство е н а­
руш аването на указанието: един човек, един глас. Наистина
доскоро повечето писатели отхвърляха равното всеобщо изби­
рателно право. Индивидите въобще не бяха смятани за същ ин­
ски субекти на представителството. Често трябваш е да бъдат
представяни интересите, както вигите и торите се различаваха
по това, дали на интересите на средната класа трябваш е да се
даде място наред с интересите на земевладелците и църквата.
В други случаи трябваш е да се представят области те или ф ор­
мите на култура, както в случаите, когато някой говореше за
представителство на селските или градски елементи на общ ес­
твото. На пръв поглед тези видове представителства изглеж­
д ат несправедливи. М ярката за тяхната абстрактна несправед­
ливост е доколко те се отдалечават от правилото: един човек,
един глас, и това показва силата на компенсиращ ите основа­
ния, които трябва да бъдат на разположение.17
Често се оказва, че тези които се противопоставят на рав­
ната политическа свобода, представят оправдания в необходи­
мата форма. Н ай-малкото, те са подготвени да доказват, че
политическото неравенство е в полза на онези, които им ат по-
малка свобода. Да разгледам е като илю страция схващането на
Мил, според което хората с по-висок интелект и образование
следва да имат право на допълнителен глас, така че техните
мнения да оказват по-голямо влияние.18
Мил смята, че в този случай множественото гласуване е в
унисон с естествения порядък на човешкия живот. Защ ото ви­
наги, когато хората предприем ат съвместна дейност, в която
има общи интереси, те осъзнават, че макар да е необходимо
всички да им ат глас, не е нужно думата на всеки да тежи ед­
накво. Преценката на по-умните и по-знаещ ите следва да тежи
повече. Такова устройство е в интерес на всеки и съответства
на човеш кото чувство за справедливост. Националните дела
също са предмет на такъв съвместен интерес. Макар всички да
имат право да гласуват, думата на онези, които са с по-големи

*7 Виж J. R. Pole, Political Representation in England and the Origin o f the

Am erican R epublic (London, Macmillan, 1966), pp. 535-537
18 Representative Government, ed. R. B. McCallum, издадено заедно c On
Liberty (Oxford, Basil Blackwell, 1946) pp. 216-222. (Това е голяма част o r вто­
рата половина на гл. VIII).

283
Глини IV. Ривпи свободи
способности да управляват общ ествените интереси, би трябва­
ло да е с по-голяма тежест. Влиянието им следва да бъде д о с­
татъчно голямо, че да ги защ ити от класовото законодателст­
во на необразованите, но същ евременно не толкова голямо, че
да им позволи да въведат класово законодателство в своя пол­
за. В идеалния случай онези, които са по-мъдри и умеят да съ­
д ят по-добре, трябва да действат като постоянна сила в посо­
ка на справедливостта и общ ото благо - сила, която, макар
винаги слаба сама по себе си, може да наклони везните в пра-
вилната посока, ако по-големите сили са изравнени. Мил е
убеден, че всеки би спечелил от едно такова устройство, вклю­
чително и онези, чиито гласове са с по-малка тежест. Разбира
се, така както е изразено, съображението не отива отвъд общ а­
та концепция за справедливостта като равнопоставеност. Мил
не твърди експлицитно, че изгодата за необразованите се пре­
ценява, на първо място, според по-голямата сигурност за дру­
гите техни свободи, макар разсъж денията му да внушават, че
тъкмо това е имал предвид. Във всеки случай точно такива
следва д а са доводите, в случай че възгледът на Мил трябва да
удовлетвори ограниченията, наложени от приоритета на сво­
бодата.
Не бих искал да критикувам предложението на Мил. М ое­
то изложение служи само за илю страция. Схващането му дава
възмож ност да се види защ о понякога политическото равенст­
во се смята за по-маловаж но отколкото равната свобода на
съвестта или свободата на личността. П риема се, че целите на
управлението са обществено благо, т. е. осигуряват условия и
постигат цели, които са от общ а полза за всеки. В степента, в
която това допускане е в сила, и при условие че за някои хора
се смята, че им ат повече м ъдрост и проницателност, остана­
лите желаят да им се доверят и да отдадат по-голяма тежест
на тяхното мнение. Пасажерите на един кораб разреш ават на
капитана да направлява курса на кораба, тъй като вярват, че
той е по-добре информиран и желае да пристигне невредим,
както и те. Съществува както идентичност на интересите, така
и забележимо по-голямо умение и проницателност при реали­
зиране на целите. Държавният кораб в някои отнош ения е по­
добен на кораба в морето. В степента, в която това е така, по­
литическите свободи наистина се подчиняват на другите сво­
боди, които, така да се каже, определят същ ественото благо за
пасажерите. Ако се приемат тези съображения, то множ естве­
ното гласуване може да се окаже съвърш ено справедливо.

284
 37. О граничения н принципа на участ иет о

Разбира се, основанията за самоуправлението не са само

инструментални. Равната политическа свобода при осигурена
нейна задоволителна величина задължително има дълбоко
въздействие върху м оралното качество на живота на граж да­
ните. 13 обнародваната конституция на общ еството е дадена
сигурна основа за отнош енията на гражданите един спрямо
друг. С редновековната максима, че онова, което достига до
всички, засяга всички, се взема насериозно и се декларира като
общ ествена задача. Така разбрана, политическата свобода не е
създадена да удовлетворява индивидуалното желание за сам о­
управление, ощ е по-малко стремежа на индивида за власт.
Участието в политическия живот не прави отделния човек гос­
подар на самия него, а по-скоро му дава равен глас заедно с
другите да участва в подредбата на основните социални усло­
вия. С ъщ ото това участие не отговаря на ам бицията да дикту­
ва на другите, тъй като сега от всеки се изисква да смекчава
своите претенции до онова, което всеки разбира като справед­
ливо. О бщ ествената воля за консултиране и за съобразяване с
възгледите и интересите на всеки полага основите на граж дан­
ското приятелство и ф орм ира нравите на политическата кул­
тура. Н ещ о повече, ефектът от самоуправлението, където рав­
ните политически права са в задоволителен разм ер, изразява
повиш аване на самоуважението и чувството за политическа
компетентност у средния гражданин. С ъзнанието за собстве­
ната му ценност, развито в по-малките групи на собствената
му общ ност, се потвърж дава в конституцията на цялото об­
щество. Щ ом от него се очаква да гласува, значи се очаква да
има политическо становище. Времето и размиш ленията, които
той посвещ ава на ф ормирането на възгледите си, не се управ­
лява от идеята за вероятна м атериална отплата за политичес­
кото му влияние. Това по-скоро е дейност, доставящ а удовлет­
вореност сама по себе си, която води до по-ш ирока концепция
за общ еството и до развитието на интелектуалните и м оралн и ­
те му способности. К акто отбелязва Мил, граж данинът е приз­
ван да преценява интереси, различни от неговите собствени,
както и да бъде воден от някаква идея за справедливост и об ­
ществено благо, вместо да бъде направляван от собствените
си наклонности.19
И майки за цел да обясни и да оправдае своите възгледи

19 Representative Government, pp. 149-151, 209-211. (Това е краят на гл. III и

началото на гл. VIII.)

285
Глави IV. Равна свобода

пред другите, индивидът трябва да се позове на принципи, ко­

ито другите м огат да приемат. Нещо повече, добавя Мил, това
възпитание на общ ественото чувство е необходимо, щом граж ­
даните трябва да придобият положителен усет за политически
обещания и задължения, т. е. нещо, коего отива отвъд просто­
то желание да се подчинява на закона и на управлението. Без
тези приобщ аващ и чувства, хората остават отчуждени и изо­
лирани в по-малките си групи и въздействащ ите връзки м огат
и да не се разп рострат отвъд семейството или тесния кръг от
приятели. Граж даните повече не се см ятат за съдружници, с
които човек може да се кооперира, за да развие някакво разби­
ране за общ ото благо. Вместо това те започват да се гледат
един друг като съперници или като пречки за постигане на
лични цели. М ил и останалите са направили популярни тези
съображения. Те са показали, че равната политическа свобода
не е просто средство. Тези свободи засилват чувството на хо­
рата за собственото им достойнство, разш иряват интелектуал­
ната им и морална чувствителност и полагат основата на усе­
та за дълг и задължения, от който зависи стабилността на
справедливите институции. Връзката на тези неща е човешко­
то благополучие и чувството за справедливост ще оставя за
третата част. Там ще се опитам да ги свържа в концепция за
благочестието на справедливостта.

38. Авторитетът на закона

Следва да разгледам правата на хората, както те са защ и­

тени от принципа на управлението на закона.20
К акто и преди, намерението ми не е да свързвам тези по­
нятия с принципите на справедливостта, а да изясня смисъла
на приоритета на свободата. Вече отбелязах (§10), че концепци­
ята за ф орм алната справедливост, правилното и безпристраст­

9Л
За общата дискусия, виж Lon Fuller, The Morality o f L aw (New Haven,
Yale University Press, 1964), ch. II. Въпросът за принципиални решения в конс-
титуционното право се разглежда от Herbert Wechsler, Principles, Politics, and
Fundam ental L a w (Cambridge, Harvard University Press, 1961). Виж Otto
Kirchenheimer, Political Justice (Princeton, Princeton University Press, 1961), и J.
N. Shklar, Legalism (Cambridge, Harvard University Press, 1964), pt. II за употре­
бата и злоупотребата е юридическите форми в политиката. J. R. Lucas, The
Principles o f Politics (Oxford, The Clarendon Press, 1966), pp. 106-143, представя
философски анализ.

286
 .IS. Авторитетът на закона
но администриране на общ ествените норми се превръщ а в уп­
равление на закона, когато се приложи към правната система.
Един вид несправедливо действие представлява провалът на
съдиите и на другите във властта да прилож ат подходящ ото
управление или да го интерпретират правилно. В тази връзка
ще бъде по-ясно да мислим не за общи нарушения, като нап­
ример подкупността и корупцията или пък злоупотреби с
правната система за наказване на политически противници, а
по-скоро за някои по-неуловими деформации като предразсъ­
дъци и склонности, които ефективно дискриминират опреде­
лени групи в съдебните процедури. П равилното и безприст­
растно, и в този смисъл честно, прилагане на законността м о ­
жем да наречем „справедливост като правилност”. Тази фраза
има по-голям о внушение от „формална справедливост”.
Очевидно авторитетът на закона е тясно свързан със сво­
бодата. Това се вижда, като разгледаме понятието за правна
система и вътреш ната му връзка с дефинитивните предписа­
ния на справедливостта като правилност. Една правна система
е принудителен ред от обществени норми, адресирани до р а ­
зумните хора с цел да се регулира поведението им и да се даде
рам ката на общ ественото коопериране. К огато тези норми са
справедливи, те дават базата за законови очаквания. П равила­
та конституират основанията, при които хората м огат да раз­
читат един на друг и веднага да протестират, когато очаквани­
ята им не се оправдаят. Когато основите на тези искания са
несигурни, несигурни са и границите на човешките свободи.
Разбира се, има и други норми с подобни чер ги. П равилата на
игрите или на частните сдружения по подобен начин са ад ре­
сирани до разумните хора, за да оф орм ят действията им. При
положение че правилата са честни и справедливи, тогава, щ ом
хората прием ат институциите и последващ ите ползи, задълж е­
нията, които произтичат от участието им, съставляват основа­
та на законовите очаквания. Онова, което различава една прав­
на система, е обш ирният й обсег на действие и регулативната
й сила по отнош ение на другите сдружения. Конституционни­
те действия, които тя установява, в общ ия случай имат изклю ­
чителното законово право поне за по-крайии форми на прину­
да. Видовете натиск, които частните сдружения м огат да уп­
ражняват, са стриктно ограничени. Нещо повече, законовият

287
Глава IV. Равни свобода

ред упражнява окончателната власт над дадена, добре опреде­

лена територия. Той се характеризира с контрол над широк
спектър от дейности и защ ита на основните интереси, заради
което е създаден. Тези черти просто отразяват факта, че зако­
нът определя основната структура, в рам ките на която се из­
върш ват всички останали дейности.
Щ ом правовият ред е система от обществени норми, ад ­
ресирана до разумните хора, мож ем да обясним предписания­
та на справедливостта, свързани с авторитета на закона. Тези
предписания следва да се спазват от всяка система от правила,
вклю чващ а изцяло идеята за правна система. Разбира се, това
не означава, че същ ествуващ ите закони по необходимост удов­
летворяват предписанията във всеки един случай. П о-скоро т а ­
кива максими следват от една идеална представа, към която
законите би трябвало да се доближ ават поне в по-голям ата си
част. Ако отклоненията от справедливостта, приета като за­
конност, са всеобхватни, може да възникне сериозния т въпрос,
дали изобщо съществува законова система, противостоящ а на
сбора от специфични разпоредби, създадени, за да опазват ин­
тересите на някой диктатор или идеала на м илостив деспот.
Ч есто няма ясен отговор на този въпрос. Зам исълът на един
правов ред като система от общ ествени норми е да ни даде
възмож ност да извлечем правилните предписания, свързани с
принципа на законността. Н ещ о повече, мож ем да кажем, че
при равни други условия един правов ред се прилага по-спра­
ведливо от друг, ако по-пълно осъщ ествява предписанията,
произтичащ и о г авторитета на закона. Той ще обезпечи по-си-
гурна база за свободата и по-ефективни средства за организи­
ране на планове за сътрудничество. И все пак, тъй като тези
предписания гарантират само безпристрастното и регулярно
прилагане на норми, независимо какви са те, тези указания са
съвместими и с несправедливостта. Те налагат слаба принуда
в основната структура, макар тя в никакъв случай да не е нез­
начителна.
Нека започнем с предписанието, че задълж ителното пред­
полага възможното. Това предписание разкрива няколко оче­
видни черти на правната система. Преди всичко действията,
които авторитетът на закона изисква или забранява, следва да
бъдат такива, каквито разумно може да се очаква от хората да

288
 38. Авторитетът на закона

правят или да избягват. Една система от правила, адресирана

до разумни хора за организиране на тяхното поведение, се за­
нимава с онова, което м огат или не м огат да направят. Тя не
следва да налага задължение, което не може да се осъщ естви.
Второ, идеята „трябва предполага мож е” съдърж а п редстава­
та, че хората, които прокарват законите и дават нарежданията,
правят това искрено. Законодатели и съдии както и други чи­
новници в системата би следвало да вярват, че на законите чо­
век мож е да се подчинява. Те следва да приемат, че всяко раз­
пореждане трябва да се изпълнява. Нещо повече, властите не
само трябва да действат искрено, но и тяхната искреност след­
ва да бъде призната от хората, които се подчиняват на нареж ­
данията им. Законите и разпоредбите се прием ат като закони и
разпоредби само ако им а общ о убеждение, че м огат да се из­
пълняват и на тях човек може да се подчинява. В случай че т о ­
ва е под въпрос, тогава най-вероятно действията на управлява­
щите и м ат друга цел, а не да регулират поведението на хората.
И накрая посоченото предписание изразява изискването п рав­
ната система да признае невъзмож ността да се извърши едно
действие като оправдание или най-малкото като смекчаващ о
обстоятелство. При прилагането на правните норми една
правна система не може да не вземе предвид неспособността
за извърш ване на дадено действие. Би било непоносима обре-
мененост за свободата, ако наказателната отговорност не се
ограничи нормално до действия, които са според силите ни да
извърш им или да не извърш им.
А вторитетът на закона предполага същ о и предписанието
„подобните случаи да бъдат третирани по подобен начин”.
Х ората не биха могли да регулират действията си п осредст­
вом правила, ако не се придърж ат към това указание. Тази
идея със сигурност не ни отвежда много далече. Трябва да д о ­
пуснем, че критериите за подобие са дадени от самите ю риди­
чески норми, както и от принципите, използвани за интерпре­
тацията им. Независимо от това предписанието „подобни р е­
шения да се вземат в подобни случаи” по съществен начин о г­
раничава личните преценки на съдиите и останалите във
властта. У казанието ги принуждава да оправдават разликите,
които правят между хората, като се позовават на подходящ ите
ю ридически норми и принципи. Ако нравилата въобщ е са

289
Глава IV. Равна свобода

сложни и изискват интерпретация, във всеки отделен случай

може лесно да се стигне до произволно решение. Но колкото
повече се увеличава броят на случаите, толкова по-трудно се
правят правдоподобни оправдания за предубедени мнения.
Изискването за последователност важи, разбира се, за интер­
претацията на всички правила и за обясненията на всички ни­
ва. Все по-трудно става да се разискват аргументи за дискри­
минационни твърдения, а опитът да се прави това става все
по-малко убедителен. Такова указание е в сила и в случаите
при прилагане на справедливостта, т. е. когато се прави изк­
лючение, ако установената норма създава неочаквана труд­
ност. Но със следната уговорка: тъй като няма ясна линия, от­
делящ а тези изключителни случаи, идва момент, както напри­
мер при интерпретацията, в който почти всяка разлика е от
значение. Тогава се прилага принципът на авторитарното ре­
шение и тежестта на обявената присъда или присъдата преце­
дент е напълно достатъчна.21
П редписанието „няма престъпление без закон” (Nulla
crimen sine lege), както и изискванията, които то включва, съ­
що следва от идеята за правната система. Това указание нас­
тоява законите да се познават и бързо да се разгласяват; зна­
чението им да бъде ясно определено; законодателните актове
да бъдат общи като изявление и като цел и да не бъдат използ­
вани като средство за нанасяне вреда на определени индивиди,
наречени по специален начин (напр. закони за лица, обвинени
в държавна измяна); най-малкото по-тежките престъпления
точно да бъдат тълкувани, а наказателните закони да нямат
обратно действие в ущ ърб на онези, към които се прилагат.
11осочените изисквания имплицитно са включени в понятието
за регулирано поведение чрез обществени норми. Защ ото, ако
законодателните актове са неясни за онова, което предписват
и което забраняват, граж данинът не знае как да се държи. Н е­
що повече, когато, макар и рядко, се създадат закони за осъж ­
дане на см ърт или държ авна измяна, както и такива с обратно
действие, те не м огат да бъдат всеобхватни или да бъдат ха­
рактерни черти па цялата система - в противен случай тя би
имала друга цел. Един тиран би м огъл да промени законите

71
Виж Lon Fuller, Anatomy o f the Law (New York. The New American
Library, 1969), p. 182

290
 JS. Авторитетът пи закопа

без предупреждение и съответно да наказва (ако това е топна­

та дума) своите подчинени, защ ото му е интересно да види за
колко време те ще съобразят какви са новите норми, като наб­
лю дават наказанията му. Но тези правила няма да бъдат прав­
на система, тъй като не служат да организират общ ественото
поведение чрез създаване на база за законови очаквания.
Н акрая същ ествуват предписания, определящ и понятието
за естествена справедливост. Това са водещ ите нишки, целящи
да запазят интегритета на правния процес.22
Ако законите са напътствия, насочени към разумни хора,
за да ги ориентират, съдилищ ата трябва да се грижат да при­
лагат законите по подходящ начин. Необходимо е да се правят
съзнателни усилия, за да се провери дали е извършено наруше­
ние, и да се наложи правилното наказание. Една правна систе­
ма следва да вземе предохранителни мерки за провеждане на
добре организирани съдебни процеси и разпит на свидетели;
тя трябва да формулира правила за даване на показания, които
да гарантират рационални процедури по разследването. Тъй
като има различия в процедурите, нормите на закона изискват
някаква форма на справедлив процес: т. е. разумно организи­
ран процес, използващ средства, съвместими с останалите це­
ли на правната система, като тези дали е извършено наруше­
ние и при какви обстоятелства. Например съдиите трябва да
бъдат независими и безпристрастни като никой човек няма
право да съди за собствените си провинения. Съдебните п ро­
цеси трябва да бъдат честни и открити и да не се влияят от
евентуален обществен протест. Предписанията на естествена­
та справедливост следва да гарантират безпристрастното и
непрекъснато осъщ ествяване на правовия ред.
Сега вече връзката между авторитета на закона и свобода­
та е достатъчно ясна. Свободата, както вече казах, е комплекс
от права и задължения, определени от институциите. Различ­
ните свободи определят точно нещата, които, ако желаем, м о ­
жем да правим, като другите се задълж ават да не се намесват,
при положение че свободата позволява това.23

Това чувство за естествена справедливост е традиционно. Виж Н. L. А.

Hart, The Concept o f Law (Oxford, The Clarendon Press, 1961), pp. 156, 202.
23 Може да се дискутира дали фиксираното становище важи за всички
права, например правото да се вземе предмет, чийто притежател е неизвес­
тен. Виж Hart, Philosophical Review, vol. 64, p. 179. Ho вероятно казаното е д о с­

291
Глини IV. Равна свобода

Но ако се наруши предписанието „няма престъпление без

закон”, да речем, от неясни и неточни закони, тогава онова, ко­
ето ще сме свободни да правим, ще бъде също така неясно и
неточно. Границите на нашата свобода са несигурни. И до сте­
пента, в която това е вярно, свободата е ограничена от един
основателен страх за нейното съществуване. С ъщ ото следва
от ситуацията, при която подобни решения не се дават за по­
добни случаи, ако процесът на правораздаване не е единен, ако
законът не признава невъзмож ността за изпълнението на даде­
но деяние като смекчаващ о обстоятелство и прочие. П о-ната­
тък принципът на законността има твърда основа в съгласие­
то относно това, че разумни хора трябва да установят за себе
си най-голямата възможна свобода. За да бъдат сигурни, че
притежават и упражняват тези свободи, гражданите на добре
уреденото общ ество норм ално биха желали да се осигури ав­
торитетът на закона.
М ожем да стигнем до същ ото заключение и по малко по-
различен начин. Разумно е да приемем, че в едно добре уреде­
но общ ество силите на принудата в управлението са до извест­
на степен необходими за устойчивостта на общ ественото коо­
периране. Защото, макар хората да знаят, че споделят едно об­
що чувство за справедливост, и всеки иска да спазва същ еству­
ващ ите обществени условия, въпреки това те м огат да не са
сигурни един в друг. Възможно е да се появи подозрение, че
някой не изпълнява своята роля, така че и останалите да бъдат
изкушени да направят същ ото. О бщ ата представа за тези изку­
шения може евентуално да предизвика срив на плана. П одоз­
рението, че другите не изпълняват своите задължения, се уве­

татъчно за целите ни тук. Докато някои от основните права наподобяват на

състезателните, ако можем така да ги наречем - например правото да се
участва в обществените дела и да се влияе на решенията, които се вземат, -
същевременно всеки е задължен да действа по определен начин. Това е за­
дължението за честно политическо поведение и неговото нарушаване предс­
тавлява вид препятствие. Както вече видяхме, конституцията има за цел да
установи рамката, в която честно придобити и достатъчно големи права во­
дят до справедливо и ефективно законодателство. Когато е необходимо, м о­
жем да интерпретираме твърдението от текста в този дух. По-подробно, виж
Richard Wollheim, „Equality”, Proceedings o f the Aristotelian Society, том 56
(1955-1956) стр. 291 и сл. С други думи, правото може да се опише и като пра­
во да се върши нещо при специални обстоятелства - такива, които позволя­
ват честно съперничество от страна на другите. Нечестността става характер­
на форма на противодействие.

292
 38. Авторитетът на закона

личава и от факта, че при липсата на интерпретация и прила­

гане на правилата от страна на властта, става особено лесно
да се нам ерят извинения за наруш аването им. Така дори при
идеални условия става трудно да си представим например ед ­
на успеш на схема за събиране на данъци, организирана на
доброволни начала. Такова устройство не е стабилно. Именно
оторизираната публична интерпретация на законите, подкре­
пена от колективни санкции, има задачата да преодолее тази
нестабилност. Чрез прилагането на общ ествената система от
наказания правителството премахва основанията да се мисли,
че другите не се съобразяват със законите. Вероятно само по
тази причина винаги е необходим суверен, който да осъщ ест­
вява принудата, макар че в добре уреденото общ ество санкци­
ите не са жестоки и може никога да не се приложат. По-скоро
същ ествуването на ефективна наказателна маш ина служи за
сигурност на хората един спрямо друг. Това положение, както
и аргументите, свързани с него, мож ем да наречем тезата на
Х обс24 (§42).
При установяването на такава система от санкции, парти ­
ите в конституционното събрание трябва да претеглят нейните
недостатъци. Те са най-малкото два вида: първият е цената на
поддърж ането на силовото въздействие, да кажем, при облага­
нето с данъци; другият е опасността за свободата на даден
гражданин, като се отчита, че по подобен начин санкциите м о ­
гат погреш но да се вмесват в нея. У становяването на принуди­
телно въздействие е рационално само ако тези недостатъци са
по-малки от загубите за свободата, произтичащ и от нестабил­
ността. Ако приемем казаното, тогава най-доброто устройство
е онова, което намалява посочените рискове. Ясно е, че при
равни други условия опасностите за свободата са по-малко,
когато законът се прилага безпристрастно и постоянно в съот­
ветствие с принципа на правовия ред. С лед като е необходим
механизъм за принуда, тогава става очевидно, че от същ естве­
но значение е точно да се определи линията на неговото дейс­
твие. К ато знаят какво той наказва, и като знаят, че е в техните
възмож ности да го направят или да се въздърж ат, граж даните

24 Виж „Левиатан”, гл. 13-18. Също така Howard W arrender, The Political
Philosophy o f Hobbes (Oxford, The Clarendon Press,1957), ch. Ill; D. P. Gauthier,
The Logie o f Leviathan (Oxford, The Claarendon Press, 1969), pp. 76-89.

293
Глина IV. Расна свободи

м огат да съставят плановете си по съответен начин. Онзи,

който се придържа към обявените норми, не се страхува от по­
сегателство над свободата си.
О т предиш ните бележки става ясно, че им ам е нужда от
описание на наказанията, макар описанието да е ограничено
до идеалната теория. При нормални жизнени условия такива
мерки са необходими. Вече отбелязах, че принципите, оправда­
ващи санкциите, м огат да бъдат изведени от принципа на сво­
бодата. И деалната концепция показва, че в този случай е без
значение как е направена неидеалната схема; което потвърж да­
ва предположението, че фундаментална е идеалната теория.
Виждаме също, че принципът на отговорността не се основава
на идеята, че наказанието в основата си е отм ъщ аващ о и отх­
върлящ о. Напротив, наказанието се приема в името на самата
свобода. Докато граж даните не са в състояние да разберат ка­
къв е законът и не им се даде справедлив шанс да се съобразя­
ват с неговите указания, не бива да им се налагат санкции. Т о­
зи принцип просто е следствие от зачитането на правната сис­
тем а като ред от обществени норми, адресирани до разумните
хора, за да регулират кооперирането им. Той същ о е и следст­
вие от отдаване на значим ата тежест на свободата. Вярвам, че
посоченият възглед за отговорността ни дава възмож ност да
обясним повечето от извиненията и защ итите, признати от
криминалния закон под заглавието mens геа*, и че той може да
служи като водещ принцип за една правна реформа. Тези въп­
роси, обаче, не м огат да се разглеж дат тук.25
Д остатъчно е да се отбележи, че идеалната теория изиск­
ва описание на наказателните санкции в качеството им на ста­
билизиращ механизъм и че тя показва начина, по който тази
част от теорията за частичного съгласие трябва да бъде изра­
ботена. По специално идеята, че принципът на свободата води
до принципа на отговорността.
М оралните дилеми, които възникват в теорията за час-
тичното съгласие, също трябва да се разглеж дат като се има
предвид приоритетът на свободата. М ожем да си представим
злощ астната ситуация, в която би било допустимо да се наб­

*
Вина - б. пр.
25 За справка виж Н. L. A. Hart, Punishment and Responsibility (Oxford, The
Clarendon Press, 1968), pp. 173-183, когото следвам тук.

294
 38. Авторитетът на закопа

ляга толкова силно върху необходимостта да бъдат следвани

предписанията на закона. Н апример в някои изключителни об ­
стоятелства хората м огат да бъдат изложени на нарушения,
противоречащ и на предписанието „трябва предполага м ож е”.
Да допуснем, че ръководени от остър религиозен антагони­
зъм, членовете па съперничещи секти започнат да събират
оръжие и да ф орм ират групи за подготовка на гражданска
война. Изправено пред такава ситуация, правителството може
да постанови забрана за носенето на оръжие (по правило при­
теж аването му не се см ята за нарушение). И законът може да
гласи, че достатъчно доказателство за издаване на присъда ще
бъде откриването на оръж ие в къщ ата или сред собствеността
на защ итника, ако той не докаже, че оръж ието е сложено там
от друг. С изключение на тази уговорка, всяко отсъствие на
цел или знание за притежаването, както и съобразяването с р а­
зумните стандарти за безопасност, ще се считат за ирелевант-
ни. Твърди се, че тези нормални защ ити биха направили зако­
на неефективен и неприложим.
М акар описаната по-горе забрана да престъпва предписа­
нието „трябва предполага мож е”, тя би могло да се приеме от
граж даните като по-малка загуба на свободата, най-малкото
ако наказанията, които се налагат, не са твърде сурови. (Тук
приемам, че изпращ ането в затвора, да речем, е драстично на­
маляване на свободата. С ъщ о така трябва да се вземе предвид
строгостта на предвидените наказания.) Ако ситуацията се
разглеж да от гледна точка на законодателния етап, всеки може
да реши, че ф ормирането на паравоенни групи, което може да
се предотврати чрез издаването на постановление, представля­
ва много по-голяма опасност за свободата на типичния граж ­
данин, отколкото той да бъде държан отговорен за притеж ава­
не на оръжие. Гражданите м огат да потвърдят, че постановле­
нието е по-малката от двете злини, като се прим ирят с факта,
че м огат да бъдат признати за виновни в неща, които не са из­
вършили. Рисковете за тяхната свобода във всеки друг случай
биха били по-тежки. Тъй като същ ествуват сериозни несъгла­
сия, няма начин да се предотврати проявата на някои видове
несправедливост, както обикновено мислим това понятие.
Всичко, което може да се направи, е те да се ограничат по най-
малко несправедливия начин.

295
Глина IV. Ранна свобода

Заключението ощ е веднъж е, че аргументите за огранича­

ването на свободата представляват следствие от сам ата сво­
бода. Във всеки случай предим ството на свободата се пренася
и в теорията за частичното съгласие. Така в описаната по-горе
ситуация по-висш ето добро за едни не е балансирано с по-низ-
ш ето за други. Нито пък се приема по-малката свобода заради
по-големи икономически и социални придобивки. П о-скоро
става позоваване на общ ото благо под формата на основни
равни свободи за средния гражданин. Н еблагоприятните обс­
тоятелства и несправедливите намерения на някои правят не­
обходима rio-м алката свобода отколкото онази, на която се
радват хората в добре уреденото общ ество. Всяка несправед­
ливост в общ ествения ред задължително взема своите жертви;
не е възмож но последствията й да бъдат изцяло анулирани.
При прилагането на принципа на законността трябва да се
има предвид целостността на правата и задълженията, която
определя свободите и приспособява претенциите по съответен
начин. Понякога мож ем да бъдем принудени да позволим ня­
кои нарушения в предписанията на този принцип, ако ще тр яб ­
ва да смекчим загубата на свободата поради социални злини,
които не м огат да бъдат отстранени, както и да се насочим
към най-малката несправедливост, която условията допускат.

39. О пределение на предимството на свободата

А ристотел отбелязва, че хората имат особеността да при­

теж ават чувство за справедливото и несправедливото, а споде­
ляното от всички общ о разбиране за справедливостта следва
полиса.26
В контекста на наш ата дискусия може по аналогия да се
каже, че общ ото разбиране за свободата като добродетел съз­
дава конституционната демокрация. След като представих д о ­
пълнителни аргументи за първия принцип, аз се опитах да по­
кажа, че основните свободи на един демократичен режим най-
твърдо се осигуряват от концепцията за справедливостта. Зак­
лю ченията, до които стигнах във всеки отделен случай, са поз­
нати. Задачата ми беше да посоча не само че принципите на

26 „Политика”, кн. I, гл. II, 1253а 15.

296
 39. О пределение ни предимството па свободата

справедливостта прилягат на разглеж даните от нас полож е­

ния, но и че те представят най-силните аргументи за свобода­
та. За сравнение - телеологичните принципи допускат най-
много несигурни основания за свободата или най-малкото за
равната свобода. А свободата на съвестта и м исълта не трябва
да се основава на философския или на м оралния скептицизъм,
нито на безразличието към религиозните и морални интереси.
11ринципите на справедливостта посочват подходящия път
между догм ати зм а и нетърпимостта, от една страна, и редук-
ционизма, който смята религията и морала като прости п ред­
почитания, от друга. И тъй като теорията за справедливостта
разчита на слаби и ш ирокоразпространени предпоставки, тя
може да бъде общ оприета. Със сигурност нашите свободи
имат най-сериозна основа, когато са изведени от принципи,
върху които хората м огат да се съгласят (ако изобщ о м огат да
постигнат съгласие за нещо) и които те честно установяват
при взаимно зачитане.
Сега искам да изследвам по-внимателно значението на
предим ството на свободата. Тук няма да давам аргументи за
този приоритет (това ще направя в §82). Вместо това искам да
изясня см исъла му с оглед на предиш ните примери. Трябва да
бъдат разграничени няколко предимства. Под приоритет на
свободата аз разбирам предим ството на принципа за равната
свобода над втория принцип на справедливостта. Двата прин­
ципа стоят в лексикален порядък и следователно първо трябва
да се удовлетворят изискванията на свободата. Докато това не
се постигне, не може да се задейства друг принцип. В момента
не разглеж дам приоритета на правото над доброто или на
справедливата възмож ност над принципа за различието.
К акто илю стрират предходните примери, предим ството
на свободата означава, че тя може да бъде ограничавана само
в името на сам ата нея. С ъщ ествуват два типа случаи. О снов­
ните свободи м огат да бъдат или равни, но тесни или да бъдат
неравни. Ако свободата е по-малко широка, типичният граж ­
данин би трябвало да сметне това за придобивка за своята
свобода да балансира; ако свободата е неравна, тогава свобо­
дата на тези, за които тя е по-малка, трябва да бъде по-добре
осигурена. И в двата случая обосновката става чрез позовава­
не на цялостната система на равни свободи. Тези норми на

297
Глини IV . Равни свободи

предимството вече бяха отбелязани в редица случаи.

И ма обаче друго разграничение, което следва да бъде на­
правено - между двата вида обстоятелства, които оправдават
или извиняват ограниченията на свободата. Първо, дадено ог­
раничение може да произтече от естествена ограниченост и
инциденти в човешкия живот, както и от обществени случай­
ности. Тогава не възниква въпросът за справедливостта на те­
зи принуди. Н апример дори и в едно добре уредено общ ество
при благоприятни обстоятелства свободата на съвестта и м и ­
сълта е предмет на разумна регулация, а принципът на участи­
ето е ограничен по обхват. Тези принуди произтичат от малко
или повече постоянните условия на политическия живот; дру­
гите принуди са приспособяване към естествените черти на
човешките ситуации, както е с ограничената свобода на деца­
та. В тези случаи въпросът е да се открие справедливия път да
се справим с дадени конкретни ограничения.
Във втория тип случаи несправедливостта вече същ еству­
ва или в социалното устройство, или в поведението на хората.
В ъпросът тук е да се намери справедливият начин да се отго­
вори на несправедливостта. Тази несправедливост може, раз­
бира се, да има много обяснения и онези, които действат несп­
раведливо, често са убедени, че преследват по-възвиш ена цел.
П рим ерът с нетолерантните секти съперници илю стрира по-
добна възможност. Но човешката склонност към несправедли­
вост не е посгоянна черта на живота на общ ността; в по-голя­
м ата си част тя зависи повече или по-малко от социалните ин­
ституции и по-специално от това, дали са справедливи или не.
Д обре уреденото общ ество има тенденцията да елиминира
или най-малкото да контролира човешката склонност към нес­
праведливост (виж глави VIII - IX), и следователно, да речем,
по-малко вероятно е да съществуват воюващи и нетолерантни
секти или пък те да представляват опасност, след като вече е
установено такова общество. Как справедливостта изисква от
нас да се справим с несправедливостта, е въпрос съвсем раз­
личен от въпроса как най-добре да се справим с неизбежните
ограничения и случайности на човешкия живот.
Тези два типа случаи повдигат няколко проблема. Ще
припомним, че пълното съгласие е едно от условията на из­
ходната позиция; принципите на справедливостта се избират с

298
 39. Определение на предимството на свободата

предварителната уговорка, че ще бъдат общ о спазвани. Всеки

пропуск в това отнош ение се отхвърля като изключение (§25).
Като поставят тези принципи в лексикален ред, партиите изби­
рат концепция за справедливостта, подходящ а за благоприят­
ни условия, и приемат, че междувременно може да бъде пос­
тигнато справедливо общ ество. Подредени по този начин,
принципите определят една съвърш ено справедлива схема; те
принадлежат на идеалната теория и имат за цел да посочват
пътя за социални реформи. Но дори и да се приеме за такава
цел стабилността на посочените принципи, ние все пак трябва
да попитам е доколко добре прилягат те към институциите при
по-неблагоприятни условия и дали дават някакво указание за
отделните случаи на несправедливост. Принципите и техният
лексикален ред не са приемани с оглед на такива ситуации, т а ­
ка че е възможно те повече да не са валидни.
Н яма да се опитвам да давам систематичен отговор на
повдигнатите въпроси. По-късно се разглеж дат няколко специ­
ални случая (виж гл. VI). Интуитивната идея е да се раздели
теорията за справедливостта на две части. П ървата, или т. нар.
идеална част, приема стриктното съгласие и изработва прин­
ципите, характеризиращ и едно добре уредено общ ество в бла­
гоприятни обстоятелства. Тя развива концепцията за съвърш е­
но справедлива основна структура със съответните видове
дълг и задължения на хората при определени форми на прину­
да в човешкия живот. Аз се занимавам главно с тази теория.
Втората част, неидеалната теория, е изработена, след като ве­
че е избрана една идеална концепция за справедливостта; едва
тогава партиите си задават въпроса, кои принципи да приемат
при по-неблагоприятни условия. Както вече показах, това д е­
ление на теорията има две доста различни подчинени части.
Едната съдържа принципите, регулиращи приспособяването
към естествените ограничения и историческите случайности, а
другата съдържа принципите за справяне с несправедливост­
та.
О т гледна точка на теорията за справедливостта като ця­
ло идеалната част представя концепция за едно справедливо
общ ество, което, ако мож ем, трябва да постигнем. С ъщ еству­
ващ ите институции трябва да бъдат преценявани в светлината
на тази концепция и да се допуска да бъдат несправедливи до

299
Глава IV. Равна свобода

степента, до която е разрешено да се отклонят от нея без д ос­

татъчно основание за несправедливост. Лексикалното подреж­
дане на принципите показва кои елементи от идеалната теория
са относително по-наложителни, а правилата за предимство,
които това подреждане предполага, трябва да бъдат прилага­
ни и в неидеалните случаи. Така ние им ам е естественото за­
дължение да отстраним всяка несправедливост, доколкото об­
стоятелствата позволяват това, като започнем с най-тежката,
определена според степента на отклонението й от съвърш ена­
та справедливост. Разбира се, казаното е една съвсем груба
идея. М ярката на отклонението от идеала е оставена главно на
интуицията. Все пак ние се ръководим от приоритета, посочен
от лексикалния ред. Ако им ам е разумна и ясна картина на
онова, което е справедливо, наш ите схващания за справедли­
востта м огат да се подредят по-близо, макар и да не можем да
ф ормулираме точно колко голямо е сходството. Така че д о ­
колкото принципите на справедливостта принадлеж ат към те­
орията за едно идеално състояние на нещата, в общ ия случай
те са приложими.
Няколкото части на неидеалната теория м огат да бъдат
илю стрирани с различни примери, някои от които вече разг­
леждахме. Един тип ситуация е тази, която включва по-малко
широка свобода. Тъй като няма неравенства, а всички имат
по-тясна вместо по-ш ирока свобода, въпросът може да бъде
оценен от гледната точка на типичния равноправен граж да­
нин. Да се позовем на интересите на този типичен гражданин в
прилагането на принципите на справедливостта означава да се
призове принципът на обществения интерес. (О бщ ото благо,
за което мисля като за определени общ и условия, с еднаква
полза за всеки.) Няколко от предходните примери вклю чват
по-малко ш ирока свобода: регулирането на свободата на съ­
вестта и м исълта по начини, съответстващ и на общ ествения
ред, както и ограничението в обхвата на м аж оритарното пра­
вило спадат към тази категория (§34, 37). Посочените принуди
възникват от постоянните условия на човешкия живот и следо­
вателно такива случаи принадлеж ат към онази част от неиде­
алната теория, която се занимава с естествените ограничения.
Д вата прим ера със свиването на свободите на нетолерантните
и обуздаването на насилието на вою ващ ите секти, тъй като до-

300
 39. Определение на предимството на свободата
неждат до несправедливост, принадлежат към фрагмента на
частичното съгласие в неидеалната теория. Във всеки един от
тези четири случая обаче аргументацията е дадена от гледната
точка на типичния гражданин. Следвайки идеята за лексикал­
но подреждане, ограниченията в обхвата на свободата се из­
върш ват заради сам ата свобода, като резултатът е по-малка,
но все пак равна свобода.
Вторият тип случаи е този на неравната свобода. Ако ня­
кой има право на повече гласове отколкото другите, тогава по­
литическата свобода не е равна; същ ото е вярно, ако гласовете
на някого имат по-голям а тежест или пък ако даден слой на
общ еството въобще е лишен от избирателно право. В много
исторически ситуации по-малката политическа свобода е на­
мирала оправдание. Вероятно нереалистичното описание на
представителството, направено от Бърк има някаква стойност
в контекста на общ ествения живот на осемнадесети век.27
Ако това е така, то отразява факта, че различните свободи
не са сравними една с друга, защ ото, ако по онова време не­
равната политическа свобода е м огла разбираем о да бъде поз­
волено нагаждане към историческите ограничения, то крепост-
ничеството, робството и религиозната нетърпим ост със сигур­
ност не са. Тези принуди не оправдават загубата на свободата
на съвестта, както и на правата, определящ и интегритета на
личността. Случаят с политическите свободи и правото на
справедлив равен шанс не е толкова непреодолим. Както отбе­
лязах по-напред (§11), мож е да е разумно да се откажем ог
част от тези свободи в случаите когато дългосрочните облаги
са достатъчно големи, за да преобразуват по-лош о организи­
рано общ ество в общ ество, което ще се радва на равните сво­
боди в най-висока степен. Това е вярно, особено когато усло­
вията не са благоприятни за упражняване на подобни права
във всеки отделен случай. При определени обстоятелства, кои­
то в дадения м ом ент не м огат да бъдат премахнати, разм ерът
на някои свободи може да не е толкова голям, че да изключим
възмож ността за компенсации на хората с по-малки шансове.
К огато трябва да приемем лексикалния ред на двата принци­
па, от нас не се изисква д а отричаме, че величината на свобо­

97
За описание на възгледа на Бърк виж Н. F. Pitkin, The Concept o f
Representation, ch. VIII.

301
Глава IV. Равна свобода

дата зависи от обстоятелствата. Но трябва да се покаже, че

ако следваме общ ата концепция за справедливостта, тогава се
създават и такива социални условия, при които не може пове­
че да се приема по-малка от равната свобода. Н еравната сво­
бода тогава не може да намери повече оправдание. Лексикал­
ният ред е, така да се каже, вътреш ното дългосрочно равнове­
сие на една справедлива система. Щом тенденцията към р а­
венство е създала сама себе си, дори това да е отскоро, двата
принципа трябва да се класифицират един след друг.
В тези бележки допуснах, че хората с по-малка свобода са
онези, които винаги трябва да бъдат компенсирани. Редно е
винаги да оценяваме ситуацията от тяхната гледна точка (как­
то се вижда от конституционното събрание и законодателната
власт). Това ограничение прави практически сигурно положе­
нието, че робството и крепостничеството, поне в техните из­
вестни форми, са поносими само когато смекчават още по-
тежки несправедливости. Може да има преходни случаи, къде­
то заробването се явява по-добра позиция от същ ествуващ ата
практика. Например да допуснем, че градовете държави, които
до този м ом ент не са вземали военнопленници, а винаги са
убивали заловените, се съгласят чрез договор да превръщ ат
пленниците в роби. Макар и да не допускаме институцията на
робството заради основанието, че по-големите облаги на ед­
ните надделяват над загубите на другите при посочените усло­
вия, понеже във война всички рискуват да бъдат пленени, ф ор­
м ата на робство е по-малко несправедлива, отколкото същ ест­
вуващата практика. Н ай-малкото робуването, което се има
предвид, не се предава по наследство (да допуснем това) и се
приема от свободните граждани на повече или по-малко равни
градове държави. Ако отношението към робите не е много
жестоко, това устройство става защ итимо като ф орма на нап­
редък в институциите. Най-вероятно с течение на времето то
ще бъде изоставено, тъй като разм яната на военнопленници
представлява по-желан вариант, а завръщ ането на пленените
членове на една общ ност е предпочитано вместо службата на
роба. Но никое от тези съображения, макар и фантастични, не
може по никакъв начин да оправдае наследственото робство
или крепостничество, като се използват аргументи за естестве­
ни или исторически ограничения. Н ещ о повече, в този пункт

302
 39. Определение пи предимството на свободата

човек не мож е да се позове на необходимостта или най-м алко­

то на голям ото предимство, които тези общ ествени устройст­
ва и м ат за развитието на по-високите форми на културата.
Както ще докажа по-нататък, принципът на съвърш енството
би бил отхвърлен в изходната позиция (§50).
П роблем ът за патернализма заслужава да бъде разгледан
тук, тъй като беше споменат в аргументацията за равната сво­
бода и се отнася до rio-малката свобода. В изходната позиция
страните приемат, че в общ еството те са разумни и са в състо­
яние да управляват собствените си дела. С ледователно те не
приемат никакви задължения към себе си, тъй като това не е
необходимо за разш иряване на тяхното благополучие. Но щ ом
бъде избрана идеалната концепция, те ще пожелаят да се под­
сигурят срещу възмож ността силите им да се окажат недоста­
тъчни за рационално прокарване на интересите им, както е в
случая с децата; или пък поради някакво злощ астно стечение
на обстоятелствата, някакъв инцидент да не м огат да вземат
решения в своя полза, какъвто е случаят със сериозно увреде­
ните и умствено разстроените. За тях ще бъде разумно да се
защ итят срещу собствените си неразумни склонности, като
постигнат съгласие за една схема от наказания, която ще им
даде достатъчен мотив да избягват глупави действия и да при­
ем ат определени наказания, създадени да премахнат небла­
гоприятните последици от неблагоразумното им поведение. За
такива случаи страните прием ат принципи, поставящ и услови­
ето други да са упълномощ ени както да действат в тяхна пол­
за, така и да не зачитат м оментните им желания, ако е необхо­
димо. И всичко това страните правят, съзнавайки, че понякога
тяхната способност да действат рационално за своето благо
може да се окаже недостатъчна или изобщ о да я няма.28
Така принципите на патернализма са тези, които страните
в изходната позиция биха възприели, за да се защ итят срещу
слабостта и несигурността на собствената си разумност и воля
в общ еството. Другите са упълномощ ени, а понякога от тях се
изисква да действат от наше име и да правят онова, което ние
бихме правили за нас самите, ако бяхме достатъчно разумни;

28 За дискусията по този въпрос, виж Gerald Dworkin, „Paternalism”, в

Morality and Law, cd. R. A. Wasserstrom (Belmont, Calif., Wadsworth Publishing
Co., 1971), pp. 107-126.

303
Г лава IV. Равна свобода

това оторизиране е ефективно само когато ние самите не сме в

състояние да се грижим за собственото си добро. Патерналис-
тичните решения трябва да бъдат насочвани от установените
предпочитания и интереси на индивида само ако те не са ира-
ционални, а когато липсва знание за тях - от теорията за ос­
новните блага. К олкото по-малко знаем за човека, толкова по­
вече действаме за него така, като бихме действали за себе си
от позицията на изходната позиция. С трем им се да получим за
него нещата, които той неминуемо желае. Трябва да можем да
защ итим твърдението, че с развитието или с възвръщ ането на
рационалните му способности въпросният индивид ще приеме
наш ето решение от негово име и ще се съгласи с нас, че сме
направили най-доброто за него.
Изискването, че другият човек междувременно ще приеме
своето положение, в никакъв случай не е достатъчно обаче д о­
ри и когато положението му не подлежи на разумна критика.
Да си представим двам а души, напълно разумни и с д остатъч­
но воля, които поддърж ат различни религиозни или философ­
ски схващания. Да допуснем, че съществува някакъв психоло­
гически процес, по силата на който всеки от тях ще се откаже
от вярата си и ще възприеме възгледа на другия независимо
от факта, че процесът им е наложен против желанието им. Не­
ка да допуснем още, че двам ата добросъвестно се придърж ат
към новите си убеждения. Все ощ е не ни е разреш ено да ги
третирам е по такъв начин. Необходими са две допълнителни
уговорки: патерналистичната интервенция трябва да се оправ­
дава от очевиден срив или отсъствие на разум и воля; също
така тя трябва да бъде ръководена от принципите на справед­
ливостта и от онова, което се знае за постоянните цели и пред­
почитания на субекта, или пък от описанието на основните
блага. Тези ограничения за въвеждането и посоката на патер-
налистичните мерки следват от основните положения на из­
ходната позиция. С траните искат да гарантират целостта на
собствената си личност заедно с крайните си цели и убежде­
ния, каквито и да са те. П атерналистичните принципи са защ и­
та срещу собствената ни ирационалност. Те в никакъв случай
не бива да бъдат интерпретирани като разреш ително за атака
срещу нечии убеждения или характер дотогава, докогато пред­
лагат перспектива за осигуряване на съгласие по-късно. Общо

304
 39. О пределение па предимството на свободата

казано, и м етодите на обучение трябва по същия начин д а за­

читат тези принуди (§78).
С илата на справедливостта като равнопоставеност въз­
никва от две неща: от приоритета на свободата и от изисква­
нето всички неравенства, до най-малко изгодното, да бъдат
оправдани. Тези две принуди я разграничават от интуитивизма
и от телеологичните теории. К ато вземем предвид предш ест­
ващата дискусия, мож ем да преформулираме първия принцип
на справедливостта и да присъединим към него подходящо
правило за предимство. С м ятам , че промените и допълнения­
та са обясними сами по себе си. П ринципът вече изглежда ето
така.
П ърви принцип
Всеки човек трябва да има равно право на най-широката
цялостна система на равни основни свободи, съвместима с по-
добна система на свобода за всички.
П р а ви ло за предимст вот о
Принципите на справедливостта следва да бъдат поставе­
ни в лексикален ред и следователно свободата може да бъде
ограничавана само в името на самата свобода. И м а два слу­
чая: (а) по-малко широка свобода да засили цялостната систе­
ма на свободата, споделяна от всички, и (б) една по-малка от
равната свобода да бъде приемлива за онези граждани, които
имат по-м алко свобода.
Вероятно има смисъл да повторя, че все още предстои да
представя систематична аргументация към правилото за пре­
дим ството, макар че съм го проверил в множество важни слу­
чаи. Тя подкрепя много добре нашите съзнателни убеждения.
А ргументацията от гледна точка на изходната позиция отл а­
гам за третата част, когато ще се покаже в пълна сила теория­
та за договора §82).

40. Кантовата интерпретация

на справедливостта като добродетел

Вече разгледах в по-голямата му част съдърж анието на

принципа за равната свобода и значението на предимството за
онези права, които гой определя. Подходящо е тук да се отбе­

305
Глина IV. Равна свобода

лежи, че съществува К антова интерпретация на концепцията

за справедливостта, от която се извежда споменатият прин­
цип. Тази интерпретация се основава на К антовото понятие за
автоном ността. С м ятам , че е грешка прекалено да се подчер­
тава общ ият характер и универсалност на К антовата етика.
Едва ли новото при него се крие в общия характер и универ­
салността на моралните принципи; както видяхме, във всеки
случай тези положения не ни отвеж дат много далече. Не е въз­
можно да се построи м орална теория върху толкова слаба о с­
нова и ако следователно се ограничи дискусията върху К анто­
вата доктрина до тези понятия, означава тя да се редуцира до
тривиалност. И стинската сила на възгледа му е в нещо дру­
го.29
К ант започва с идеята, че моралните принципи са обект
на разумен избор. Те определят моралния закон, чрез който
хората рационално м огат да желаят да управляват поведение­
то си в една етическа общност. М оралната философия става
изследване на зам исъла и резултат от подходящо дефинирано
рационално решение. Тази идея има преки следствия. Защото,
щ ом веднъж започнем да мислим за м оралните принципи ка­
то законодателство в сферата на целите, става ясно, че те
трябва не само да бъдат приемливи за всички, но и да бъдат
публични. Н акрая К ант допуска, че върху това м орално зако­
нодателство следва да се постигне съгласие при условия, кои­
то характеризират хората като свободни и равноправни рацио-

29 Да бъдат отхвърлени на всяка цена общите или формални елементи на

една утилитарна (или на всяка друга) теория е идеята, която Кантовата докт­
рина представя просто. Виж например, R. М. Hare, Freedom a n d Reason
(Oxford, The Clarendon Press, 1963), стр. 123 и сл. Човек не бива да губи от
погледа си цялостния възглед на Кант. трябва да се вземат предвид и късните
му работи. За съжаление няма коментар върху Кантовата морална теория ка­
то цяло; може би е невъзможно да се напише. Но стандартните работи на Н.
J. Paton, The Categorical Im perative (Chicago, University of Chicago press, 1948),
и L. W. Beck, A Com m entary on Kant's Critique o f Practical Reason (Chicago.
University of Chicago Press, 1960), както и някои други се нуждаят от допълне­
ние с изследвания върху останалите работи. Виж тук М. J. Gregor, Law s o f
Freedom (Oxford, Basil Blackwell, 1963), за едно описание на М ет аф изика на
п ра ви т е и краткото изложение на J. G. Murphy, Kant: The Philosophy o f Right
(London, Macmillan, 1970). Освен това The Critique o f Judgement, Religion
withtin the L im its o f Reason и политическите писания не могат да бъдат пре­
небрегнати. без от това да се разруши цялостната му доктрина. За последно­
то виж Kant's Political Writings, ed. Hans Reiss, trans. H. B. Nisbet (Cambridge,
The University Press, 1970).

306
 40. К ант оват а интерпретация па справедливостта.

пални същ ества. Описанието на изходната позиция представ­

лява опит да се интерпретира неговата концепция. Не бих ис­
кал тук да аргументирам тази интерпретация въз основа на
Кантов текст. Сигурно е, че някой ще пожелае да го прочете
по друг начин. Може би бележките, които следват, м огат да се
вземат като предложения за отнасяне на справедливостта като
равнопоставеност към високите нива на традицията за догово­
ра у К ант и Русо.
М исля, че според К ант човек действа автоиомно, когато
принципите на собствените му действия са избрани от него са­
мия като възможно най-адекватния израз на неговата природа
в качеството му на свободно и равноправно рационално съ­
щество. Принципите, според които той действа, не са приети
заради социалното му положение или естествените дарби, или
пък според възгледа на някакво особено общ ество, в което той
живее, нито пък заради специални неща, които той иска. Да се
действа според такива принципи означава да се действа хете-
рономно. Булото на незнанието лиш ава хората в изходната по­
зиция от знанието, което би им дало възмож ност да изберат
хетерономните принципи. С траните правят своя избор заедно
като свободни и равноправни рационални хора, знаещи, че
преобладава !' само онези условия, които пораж дат нуждата от
принципите на справедливостта.
Несъмнено аргументирането на тези принципи включва
различни аспекти в К антовата концепция. Н апример той д оба­
вя следната черта: избраните принципи трябва да се прилагат
към основната структура на общ еството; предпоставките, ха­
рактеризиращ и тази структура, се използват за извеждане на
принципа за справедливостта. С мятам, че тази и други добав­
ки са напълно естествени и остават твърде близо до К антова­
та теория, най-малкото ако се разглеж дат етическите му рабо­
ти в цялост. Ако приемем тогава, че разсъжденията в полза на
принципите за справедливостта са правилни, мож ем да кажем,
че когато хората действат според тези принципи, те действат в
съгласие с принципите, които биха избрали в качеството си на
разумни и независими личности в една изходна позиция на р а­
венство. Принципите на техните действия не зависят от соци­
алните или естествени случайности, нито пък отразяват преду­
бежденията по отношение на подробностите в жизнените им

307
Г лава IV. Равни свобода

планове или пък стремежите, които ги мотивират. Когато хо­

рата действат според тези принципи, ге изразяват своята д ъ л ­
бока природа като свободни и равни разумни същ ества, под­
чинени на общ ите условия на човешкия живот. Защ ото, за да
изразиш собствената си природа като същ ество от специален
вид, означава да действаш според принципи, които биха били
избрани, в случай че тази природа представлява реш аващ ият
определящ елемент. Разбира се, изборът на страните в изход­
ната позиция е подчинен на ограниченията на тази ситуация.
Но когато действаме с познаване на нещ ата според принципа
на справедливостта в обикновените случаи, ние съзнателно
п рием ам е ограниченията в изходната позиция. Една от причи­
ните да се прави това - за хората, които м огат да го правят и
го ж елаят - е, за да изразят своята природа като свободни и
равноправни рационални същества.
П ринципите на справедливостта представляват същ о ка­
тегорични императиви в К антовия смисъл. П од категоричен
императив К ант разбира принцип на поведение, който важи за
даден човек според неговата природа като свободен и равноп­
равен гражданин. Валидността на принципа не се предпоставя
от някакво специално желание или цел. За разлика о т него
един хипотетичен императив предполага такова желание: той
ни направлява да предприемем определени стъпки като ефек­
тивни средства за достигане на някаква специална цел. Н еза­
висимо от това, дали желанието е за нещо специално или за
нещо по-общ о, като например приятни чувства или удоволст­
вия, съответният императив е хипотетичен. Неговата прилож и­
м ост зависи от целта на човека, която не е необходимо да бъде
условие за рационалната му човешка природа. А ргументът за
двата принципа на справедливостта не предпоставя страните
да и м ат специфични цели, а само да се стрем ят към определе­
ни основни блага. Това са неща, които е разумно да се искат,
каквото и друго да желае човек. Да се стрем им към тях при за­
дадена човешка природа представлява част от свойството да
бъдем рационални. И тъй като всеки по допускане има някаква
идея за добро, нищо не се знае за крайните му цели. С ледова­
телно предпочитанията към основните блага се извеждат само
от най-общ ите допускания за рационалността и за условията
на човешкия живот. Да се действа според принципите на спра­

308
 40. Кант оват а интерпретация па справедливостта.

ведливостта означава да се действа според категоричните им ­

перативи, в смисъл че те са приложими към онова, което е съ­
държание на специфичните ни цели. Това просто отразява
факта, че такива случайности не се появяват при тяхното из­
веждане като предпоставки.
Ще отбележим също, че могивационното допускане за
взаимна незаинтересованост се съгласува с понятието на К ант
за автоном ията и предлага друга причина за това състояние.
Дотук допускането беше използвано да характеризира услови­
ята на справедливост и да предоставя ясно понятие за водене
на дебатите между страните. Видяхме също, че понятието м и ­
лосърдие, бивайки понятие от втори ред, не работи добре. Се­
га мож ем да добавим, че допускането за взаимна незаинтере­
сованост позволява свобода в избора на система от крайни це­
ли.30
С вободата да се приеме една концепция за доброто се ог­
раничава само от принципи, които са извлечени от доктрина,
не поставящ а предварителни ограничения на тези концепции.
П редпоставката за взаимна незаинтересованост носи със себе
си въпросната идея. Ние постулираме, че страните имат про­
тивопоставящ и се претенции в необходимия общ смисъл. Ако
целите им бяха ограничени по някакъв специфичен начин, това
би изглеждало отначало като произволно ограничение на сво­
бодата. Нещо повече, ако страните се схващаха като алтруисти
или като стремящ и се към определени удоволствия, тогава из­
браните принципи биха се отнасяли (доколкото аргументация­
та би показала това) само до хора, чиято свобода беше огра­
ничена до избор, съвместим с алтруизма или хедонизма. К ак­
то е представена аргументацията сега, принципите па справед­
ливостта покриват всички хора с разумни житейски планове
независимо от това, какви са те, и тези принципи съдърж ат съ­
ответстващ ите ограничения на свободата. Така може да се ка­
же, че ограниченията върху концепциите за доброто са резул­
тат от една интерпретация на договорната ситуация, която не
слага предварителни граници върху онова, което хората могат
да желаят. С ледователно има различни причини за мотиваци-
онната предпоставка за взаимна незаинтересованост. Тази
предпоставка е не само въпрос на реализъм относно условия-

30 Тук съм задължен на Чарлс Фрийд.

309
Глава IV. Равна свобода

та за справедливост или начин да се направи теорията лесно

управляема. Тя същ о се свързва с идеята на К ант за автоном и­
ята.
Има обаче една трудност, която трябва да бъде изяснена.
Тя е представена добре от Сиджуик.31
Той отбелязва, че нищо в К антовата етика не е по-шоки-
ращ о от идеята, според която човек постига истинската си
същ ност, когато действа от позицията на моралния закон, д о ­
като ако той позволи действията му да се определят от сетив­
ните желания или случайни цели, става подвластен на закони­
те на природата. С поред Сиджуик тази идея не води до нищо.
Той смята, че за К ант ж ивотът на светеца, както и ж ивотът на
мош еника в еднаква степен са резултат от свободен избор (от
страна на ноуменалния Аз), поравно са подчинени на каузални
закони (като феноменален Аз). К ант не обяснява защ о мош е­
никът не изразява в лош живот качествата си и свободно изб­
раната си личностна същ ност по същ ия начин, както светецът
изразява своя характер и свободно избрана същ ност в добър
живот. С мятам, че възражението на Сиджуик е убедително, д о ­
толкова доколкото човек приема (както К антовото изложение,
изглежда, позволява), че ноуменалният Аз може да избере ка­
къвто и да е последователен набор от принципи, а същ о така и
че действието от позицията на тези принципи, каквито и да са
те, е достатъчно, за да се представи изборът на човека като из­
бор на свободно и равпоправно рационално същество. О тго­
ворът на К ант би трябвало да бъде, че макар действието спо­
ред произволен последователен набор от принципи да е резул­
тат от решение на ноуменалния Аз, не цялото такова действие
от страна на феноменалния Аз изразява това решение като
направено от свободно и равноправно разумно същ ество. Така
ако човек реализира истинския си Аз, изразявайки го в дейст­
вията си, и ако над всичко друго желае да осъщ естви този Аз,
тогава той ще избере да действа според принципи, които изя­
вяват природата му на свободно и равноправно разумно съ­
щество. Л ипсващ ата част в аргументацията се отнася до пред­
ставата за изразяване. К ант не показва, че действието от пози­

31 Виж The Methods o f Ethics, 7th ed. (London, Macmillan, 1907), Appendix,
„The Kantian Conception o f Free Will” (препечатка от Mind, том 13, 1888), стр.
511-516, по-спец. стр. 516.

310
 40. Кант оват а интерпретация на справедливостта.

цията на моралния закон изразява наш ата природа по разби­

раем за всеки начин, докато действието според противополож ­
ни принципи не прави това.
С м ятам , че посоченият недостатък се компенсира от кон­
цепцията за изходната позиция. Основният въпрос тук е, че се
нуждаем от доводи, показващ и кои принципи, ако има такива,
свободните и равноправни хора биха избрали и как тези прин­
ципи трябва да бъдат прилагани в практиката. Изисква се оп­
ределен отговор на поставения въпрос, който да се противо­
постави срещу възражението на Сиджуик. М оето предложение
е да приемем изходната позиция за гледната точка, от която
ноуменалниият Аз гледа на света. С траните в качеството си на
ноуменални Азове имат пълната свобода да изберат каквито
принципи пожелаят. Но те същ о имат желанието да изразят
природата си като разумни и равноправни членове на едно
умопостигаемо царство чрез точно така избраната от тях сво­
бода, а именно, като същ ества, които м огат да гледат на света
по този начин и да изразят тази перспектива в живота си като
членове на общ еството. С ледователно те трябва да изберат
кои принципи, съзнателно следвани и изпълнявани в ежедне­
вието, най-добре ще дем он стри рат желаната свобода в тяхна­
та общ ност, най-пълно ще разкриват независимостта им от
природните случайности и общ ествените инциденти. Ако д о ­
водът за договорната доктрина е правилен, тогава именно
приетите принципи наистина определят моралния закон, или
по-точно казано, принципите на справедливостта за институ­
циите и индивидите. О писанието на изходната позиция интер­
претира гледната точка на ноуменалните Азове за онова, което
се разбира като свободно и равноправно разумно същество.
П риродата ни на такива същ ества се представя, когато дейст­
ваме според принципите, които бихме избрали, щ ом тази при­
рода се отразява в обстоятелствата, детерм иниращ и избора.
Така хората излагат свободата си, независимостта си от слу­
чайностите на природата и общ еството, като действат по на­
чини, които те биха избрали в изходната позиция.
Следователно, ако правилно бъде разбрано, желанието да
се действа справедливо се извежда частично от желанието
най-пълно да се изрази онова, което сме или можем да бъдем,
а именно свободни и разумни същ ества, свободни да правят

311
Глина IV. Ранни свобода

избор. По тази причина смятам К ант говори за невъзмож ност­

та да се действа според моралния закон като създаващ а срам,
а не чувство за вина. И това е уместно, тъй като за него да се
действа несправедливо означава да се действа по начин, който
не успява да изрази природата ни на свободни и равноправни
разумни същества. С ледователно такива действия нанасят
удар върху самоуважението ни, върху чувството ни за собстве­
на ценност, а усещането за тази загуба поражда срам (§67).
Д ействали сме, сякаш принадлежим към по-низш ред, сякаш
сме същества, чиито изходни принципи се реш ават от при­
родните случайности. Онези, които м ислят К антовата док­
трина като теория за закона и за вината, не я разбират пра-
вилно. Основната идея на К ант е да задълбочи и да защити
идеята на Русо за свободата като действие в съгласие със за­
кон, който ние предписваме сами на себе си. И това не води до
морал на строги забрани, а до етика на взаимното зачитане и
самоуважение.32
С ледователно изходната позиция може да се разглежда
като процедурна интерпретация на К антовата концепция за
автономията и категорическия императив. Регулативните при­
нципи за царството на целите са онези, които биха били избра­
ни в изходната позиция, а описанието на тази ситуация пи дава
възмож ност да обясним смисъла, в който се изразява при­
родата ни като свободни и равноправни разумни хора, щом
действаме според тези принципи. Тези понятия повече не са
чисто трансцендентни и необвързани по обясним начин с
човешкото поведение, тъй като процедурната концепция за
изходната позиция ни позволява да направим посочените
връзки. Вярно е, че в няколко пункта се отклоних от Кантовия
възглед. Сега няма да обсъж дам това, но трябва да бъдат о т­
белязани два момента. Приех, че човешкият избор като ноу-
менален Аз е колективен. Силата на Аза да бъде равноправен
идва от обстоятелството, че избраните принципи трябва да
бъдат приемливи за всички други Азове. Тъй като всички са по
подобен начин свободни и разумни, всеки следва да има

J В. А. О. Williams, „The Idea of Equality”, Philosophy, Politics and Society,

Second Series, ed. Peter Laslet and W. G. Runcimen (Oxford, Basil Blackwell,
1962), стр. 115 и сл. За потвърждение на тази интерпретация виж бележката на
Кант за моралното възпитание в К р ит ика на практ ическия р а зум , част II.
Виж също Beck, Com m entary on Kant's Critique o f Practical Reason, pp. 233-236.

312
 40. Кант оват а интерпретация на справедливостта.

еднакво дум ата при възприемане на публичните принципи на

етическата общност. Това означава, че като ноуменален Аз
всеки трябва да е съгласен с принципите. Те не м огат да изра­
зят индивидуалния свободен избор, колкото и отделният Аз да
се старае да го предпочете, освен ако не бъдат избрани прин­
ципите на мошеника. По-късно ще се опитам да посоча ясния
смисъл, в който това единодушно споразумение изразява най-
добре природата дори и на отделния Аз (§85). То по никакъв
начин не потъпква интересите на отделния човек, както из­
глежда, че предполага колективният избор. Но сега изоставям
този въпрос.
Второ, през цялото време бях приел тезата, според която
страните знаят, че са подчинени на житейските условия. При
обстоятелствата, свързани със справедливостта, те са разполо­
жени в света с други хора, които по същ ия начин посрещ ат
ограниченията на умерения недостиг и конкуриращ ите се
претенции. Човешката свобода трябва да се регулира от прин­
ципи, избрани в светлината на тези естествени ограничения.
Така справедливостта като равнопоставеност е теория на чо­
вешката справедливост и сред нейните предпоставки стоят
елементарните факти, свързани с хората и тяхното място в
природата. С вободата на чистия разсъдък, неподчинен на спо­
менатите принуди, както и свободата на Бога лежат отвъд
тази теория. Може да изглежда, че К ант е искал доктрината му
да се прилага за всички разумни същ ества като такива, сле­
дователно и за Бога, и ангелите. Може да изглежда, че со­
циалното положение на хората в света няма никаква роля в
теорията му при определяне на изходните принципи на
справедливостта. Не мога да обсъждам този въпрос тук, но
см ятам , че К ант не поддърж а такова схващане. Д остатъчно е
да се каже, че ако греш а, Кантовата интерпретация па
справедливостта като равнопоставеност е по-малко близка до
намеренията на Кант, отколкото съм склонен да допусна.

313
 ГЛАВА V
Разпределените дялове
В тази глава се заем ам с втория принцип на справедли­
востта и описвам една комбинация от институции, която из­
пълнява изискванията на принципа в условията на съврем ен­
ната държава. Започвам с бележката, че принципите на спра­
ведливостта м огат да бъдат част от една доктрина на полити­
ческата икономия. У тилитарната традиция е подчертавала то ­
ва приложение и ние трябва да видим как тези принципи дейс­
тват в това отношение. П одчертавам същ о, че принципите на
справедливостта въплъщ ават в себе си определен идеал за со­
циалните институции, а този факт ще бъде от значение, когато
разглеж даме ценностите на общ ността в третата част. Като
подготовка към предстоящ ото обсъж дане разглеж дам няколко
кратки коментара върху икономическата система, ролята на
пазарите и други подобни. След това се обръщ ам към трудния
проблем за спестяването и справедливостта между поколения­
та. Основните моменти са свързани по интуитивен начин, след
което следват някои бележки, посветени на въпроса за предпо­
читанията във времето и някои други случаи на предимство.
След това се опитвам да покажа, че описанието на разпределе­
ните дялове може да обясни м ястото на предписанията на
справедливостта, зададени от позицията на здравия разум. С ъ­
щ о така изследвам перфекционизма и интуитивизма като тео­
рии на разпределената справедливост, като по този начин д о ­
пълвам до известна степен контраста с другите традиционни
възгледи. Оставен е отворен пътят за избор между икономика,
основана на частната собственост, и социализма; различните
основни структури биха удовлетворили принципите на този
избор единствено от гледна точка па теорията за справедли­
востта.

41. Понятието за справедливост в политическата

икономия

Целта ми в тази глава е да видя как двата принципа рабо­

тят като концепция в политическата икономия, с други думи,

314
 41. П о н я т и е т о за справедливост в полит ическат а икономия

като стандарти, чрез които да се оценяват икономическите ус­

тройства и икономическата политика, както и институциите,
стоящи зад тях. (И кономиката на благоденствието често се оп­
ределя по този начин.)33
Аз не използвам това име, защ ото терм инът „благоденст­
вие” внушава, че предпоставената морална концепция е утили-
тарна; ф разата „социален избор” е далеч по-добра, макар да
смятам, че нейните конотации са все още твърде тесни.) Една
доктрина на политическата икономия трябва да включва ин­
терпретация на общ ественото благо, основана на концепция за
справедливост. Тя следва да ръководи разсъжденията на граж ­
данина, когато разглежда въпросите на икономическата и со­
циалната политика. Той трябва да приеме гледната точка на
конституционното споразумение или на законодателния етап и
да изясни как действат принципите на справедливостта. П оли­
тическото становищ е се интересува от това, което засилва
доброто в политическата система като цяло, и изисква някакъв
критерий за справедливо разделение на социалните привиле­
гии.
Още в началото подчертах, че справедливостта като
равнопоставеност се прилага към основната структура на об­
щ еството. Това е концепция за класифициране на социалните
форми, разглеждани като затворени системи. Едно определено
решение, засягащ о тези основни подредби, е фундаментално и
не може да бъде избягнато. Фактически кумулативният резул­
тат от социалното и икономическо законодателство определя
точно основната структура. Нещо повече, социалната система
оф ормя желанията и стремежите, които придобиват граж дани­
те й. Тя частично определя какъв тип хора искат да бъдат, как­
то и какъв тип хора са. Така икономическата система не е само
институционален механизъм за задоволяване на същ ествува­
щите потребности и желания, но и начин за създаване и оф ор­
мяне на потребностите в бъдеще. Начинът, по който хората
днес работят заедно, за да задоволят настоящ ите си желания,

33 Икономиката на благоденствието се определя по този начин от К. J.

Arrow и Tibor Scitovsky в тяхното въведение към Readings in W elfare Economics
(Homewood, 111., Richard D. Irwin, 1969), p. 1. За по-нататъшната дискусия виж
Abram Bergson, Essays in Norm ative Economics (Cambridge, Harvard University
Press, 1966), стр. 35-39, 60-63, 68 и сл.; също така A К Sen, Collective Choice
and Social W elfare (San Francisco. Holden-Day, 1970), | ' '■ 59.
Глина V. Разпределенит е дялове

влияе върху желанията, които ще и м ат по-късно, върху това,

какви хора ще бъдат. Разбира се, казаните неща са съвършено
очевидни и винаги са били осъзнавани. На тях са обръщ али
внимание толкова различни икономисти като М арш ъл и
М аркс.34
След като икономическите структури имат и наистина
трябва да имат такива следствия, изборът на тези институции
включва някакъв възглед за човешко благо, както и за органи­
зацията на институциите, които да го осъщ ествят. С ледовател­
но изборът следва да бъде направен при определени морални,
политически, както и икономически основания. С ъображ ения­
та за ефективност са само една от предпоставките за вземане
на решение и често тя е относително второстепенна. Разбира
се, решението може да не бъде прието открито; може да бъде
взето по погрешка. Понякога м ълчаливо, без да се замисляме,
приемаме моралните и политически концепции, вътреш нопри-
същи на статуквото, или пък оставям е нещ ата да бъдат уреде­
ни от това, доколко борещ ите се социални и икономически си­
ли изчерпват себе си. Но политическата икономия трябва да
изследва проблем а, дори и ако стигнем до извода, че е най-
добре развитието на събитията да даде решението.
На пръв поглед може да изглежда, че влиянието на соци­
алната система върху човешките потребности и схващанията
на хората за самите тях предлага реш ително възражение сре­
щу теорията за договора. Може да се сметне, че тази концеп­
ция за справедливостта разчита на целите на същ ествуващ ите
индивиди и регулира социалния ред чрез принципи, които хо­
рата, ръководени от тези цели, биха избрали. Как тогава по-
добна доктрина може да определи Архимедова га точка, от ко­
ято да бъде преценявана самата основна структура? М оже да
изглежда, че няма алтернатива, освен да се оценяват институ­
циите в светлината на идеалната представа за човека, постиг­
ната на перфекционистки или априорни основания. Но както
описанието на изходната позиция и К антовата му интерпрета­
ция изясняват, ние не трябва да пренебрегваме много специал­
ния характер на тази ситуация, както и обхвата на принципите,

44 ->
За дискусията по този въпрос и следствията и за политическите прин­
ципи виж Brian Barry, Political Argument (London, Routledge and Kegan Paul,
1965), pp. 75-79.

316
 41. П онят иет о за справедливост в полит ическат а икономия

приети там. С ам о най-общ ите допускания се отнасят до цели­

те на участниците, а именно че те са заинтересовани от основ­
ните обществени блага, от нещ ата, които хората най-вероятно
искат, каквото и друго да желаят. Със сигурност теорията за
тези блага зависи от психологически предпоставки, а те м огат
да се окажат неправилни. Във всеки случай идеята е да се п о­
сочи един клас от блага, към които индивидите нормално се
стремят като част от разумните житейски планове, включващи
най-разнообразни цели. Ако допуснем тогава, че страните же­
лаят тези блага, и ако открием концепция за справедливост на
гази основа, това не означава да привържем концепцията към
някакъв определен вид човешки интереси, каквито м огат да
възникнат от дадена структура на институциите. Наистина те­
орията за справедливостта предлага и теория на благото, но в
широки граници тя не предреш ава избора на типа личности,
които хората искат да бъдат.
Но щ ом веднъж принципите на справедливостта са изве­
дени, доктрината за договора установява определени граници
в концепцията за благото. Тези граници следват от предим ст­
вото на справедливостта пред ефективността, както и от пре­
дим ството на свободата над социалните и икономически при­
вилегии (като приемем, че съществува сериален ред). Защото,
както отбелязах по-рано (§6), тези приоритети означават, че
нямат никаква тежест ж еланията за неща, които са вътрешно
несправедливи или които не м огат да бъдат удовлетворени по
друг начин освен чрез насилие над справедливите структури.
У довлетворяването на тези потребности няма никаква стой­
ност и социалната система не следва да ги насърчава. П о-на­
татък трябва да се вземе предвид проблем ът за стабилността.
Една справедлива система трябва да осигурява собствената си
поддръжка. Това означава, че тя следва да бъде устроена така,
че да възпитава у своите членове съответното чувство за спра­
ведливост, едно действително желание да действат в съответс­
твие с нейните правила за целите на справедливостта. Така
изискването за стабилност и критерият за неодобрителните
желания, които влизат в конфликт с принципите на справедли­
востта, поставят допълнителни принуди към институциите.
Необходимо е да бъдат не само справедливи, но и така ф ор­
мирани, че да насърчават добродетелта „справедливост” у

317
Г лава V. Разпределенит е дялове

онези, които участват в тях. 13 този смисъл принципите на

справедливостта определят един частичен идеал за личността,
който следва да бъде зачитан от социалните и икономически
структури. Накрая поради факта, че е изведена аргументация
за вграждане на идеали в работещ ите ни принципи, двата
принципа изискват някои институции. Тези принципи опреде­
л ят една идеална основна структура или най-малкото очерта­
ването на такава, към която следва да се развиват реформите.
О г изказаните съображения може да се направи заключе­
нието, че справедливостта като равнопоставеност не се крепи,
така да се каже, върху благоволението на същ ествуващ ите пот­
ребности и интереси. Тя установява Архимедова точка, от коя­
то се преценява социалната система, без да се използват ня­
какви априорни съображения. Д ълготрайната цел на общ ест­
вото в основните й черги се установява безотносително към
специфичните желания и потребности на сегашните му члено­
ве. Така се дефинира идеалното понятие за справедливост, тъй
като институциите трябва да насърчават добродетелта спра­
ведливост и да не подкрепят желания и стремежи, несъвм ести­
ми с нея. Разбира се, ходът на промяната и изискващ ите се
специфични реформи във всяко време зависи от наличните ус­
ловия. Но идеята за справедливостта, общ ата ф орма на спра­
ведливото общ ество и идеалът за личност, съвместим с нея, не
са зависими по подобен начин. Тук няма място въпросът, дали
желанията на хората да играят главна или второстепенна роля
биха могли да не бъдат толкова силни, че да се налага прием а­
нето на автократични институции; дали човешкото възприем а­
не на религиозните практики на другите не е разстройващ о до
такава степен, че да не се разреш ава свободата на съвестта.
Н ям ам е основания да питаме дали при определени благопри­
ятни условия икономическите придобивки на технократичните,
но авторитарни институции м огат да бъдат така големи, че да
оправдаят жертването на основните свободи. Разбира се, тези
бележки предполагат, че общ ите предпоставки, върху които са
избрани принципите на справедливостта, са правилни. А щом
са такива, възникналият въпрос вече е решен от принципите.
Някои институционални форми са вградени в концепцията за
свободата. Този възглед, както и перфекционизмът им ат об­
щ ата черта, че създават един идеал за човека, който огранича-

318
 41. П онят иет о за справедливост в политическата икономия

на стремежа към задоволяване на съществуващ ите желания. В

това отнош ение справедливостта като равнопоставеност, как­
то и перфекционизмът се противопоставят на утилитаризма.
Тъй като утилитаризм ът не прави разграничение между
качеството на желанията, а всяко удовлетворение има своята
стойност, той няма критерии за избор между системи от ж ела­
ния или идеали на човека. Все пак от теоретична гледна точка
това е неправилно. Един утилитарист винаги може да каже, че
при определени социални условия и човешки интереси такива
каквито са, като се вземе предвид и как ще се развиват те при
едно или друго алтернативно институционално устройство,
насърчаването на една система от потребности вместо друга
най-вероятно ще доведе до по-голям чист баланс на (или до
по-високо средностатистическо) удовлетворение. На тази ос­
нова утилитаристът избира измежду идеалите за личност. Н я­
кои възгледи и желания, които са по-малко съвместими с бла-
готворното социално коопериране, имат тенденцията да реду­
цират общ ото (или средното) щ астие. Грубо казано, м орални­
те добродетели са онези предразположения и резултатни же­
лания, на които може общо да се разчита да подпомогнат най-
голямото благоденствие. Ето защ о ще бъде грешка да се твър­
ди, че принципът на полезността не дава основание за избор
измежду идеалите за личност, колкото и трудно приложим да
е този принцип в практиката. Н езависимо от това изборът за­
виси от същ ествуващ ите желания и общ ествените условия,
както и от естественото им продължение в бъдещ ето. П ърво­
началните условия м огат същ ествено да повлияят върху идея­
та за човешко благо, която следва да бъде насърчена. Разлика­
та е, че както справедливостта като равнопоставеност, така и
перфекционизмът независимо един от друг утвърждават една
идеална представа за личността и за основната структура, така
че не само някои желания и склонности по необходимост би­
ват елиминирани, но накрая изчезва и ефектът от първоначал­
ните условия. При утилитаризм а не можем да сме сигурни
какво ще се случи. Тъй като в неговия първи принцип няма
вграден никакъв идеал, м ястото, от което започваме, може ви­
наги да окаже влияние върху пътя, който трябва да следваме.
Ако обобщ им, главният м ом ент е, че независимо от инди-
видуалистичните черти на справедливостта като равнопоста­

319
Глава V. Разпределенит е дялове

веност двата принципа на справедливостта не са случайни по

отнош ение на същ ествуващ ите изисквания или наличните со­
циални условия. Така ние сме в състояние да извлечем едно
понятие за справедлива основна структура, както и идеал за
личността, съвм естим с нея, които м огат да послужат като
стандарт за преценяване на институциите и като цялостна во­
дещ а насока за социалната промяна. За да се намери такава
Архимедова точка, не е необходимо да се позоваваме на апри­
орните перфекционистки принципи. К ато приемем определени
общи изисквания като например изискването за първични со­
циални ползи, както и като приемем за база споразуменията,
които биха могли да бъдат направени в подходящ о определена
начална ситуация, бихме постигнали необходимата независи­
м ост от същ ествуващ ите обстоятелства. И зходната позиция се
характеризира по такъв начин, че е възможно единодушие;
мислите на всеки са типични за всички. Н ещ о повече, същ ото
важи и за обмислените съждения на гражданите на добре уре­
деното общ ество, ефективно управлявано от принципите на
справедливостта. Всички им ат сходно чувство за справедли­
вост и в това отнош ение добре уреденото общ ество е хомоген­
но. Политическите доводи се позовават на този морален кон­
сенсус.
М оже да се сметне, че приемането на единодушието е
специфично за политическата философия на идеализм а.35
Няма обаче нищо характерно идеалистическо в тезата за
единодушието, както тя е представена във възгледа за общ ест­
вения договор. Това условие е част от представата за процеди-
ране в изходната ситуация и представлява ограничение в аргу­
ментите. По този начин то оформя съдърж анието на теорията
за справедливостта, на принципите, които трябва да обвържат
обмислените ни решения. По подобен начин Х ю м и Адам
С м ит приемат, че ако хората трябваш е да се присъединят към
определена гледна точка, тази на безпристрастния наблю да­
тел, те ще стигнат до същите убеждения. Едно утилитарно об­
щ ество същ о би могло да бъде добре уредено. Защ ото по-го-
лям ата част от философската традиция, включително и интуи-
тивизмът, приема, че съществува някаква подходящ а перспек­

ас
Това положение се среща у К. J. Arrow, Social Choice and Individual
Values, 2-po изд. (New York, John Wiley and Sons,1963), стр. 74 и сл., 81-86.

320
 41. П онят иет о ui справедливост в полит ическат а икономия

тива, от която може да има надежда за единодушие по м о рал ­

ните въпроси - най-малкото сред разумните хора, притеж ава­
щи съответно еднаква и досгатъчна информация. Или ако е
невъзможно единодушие, щ ом веднъж се приеме тази гледна
точка, несъответствията между огсъж данията значително на­
маляват. О т различните интерпретации на такава позиция п ро­
изтичат различни морални теории за онова, което нарекох из-
ходна ситуация. В този см исъл идеята за единодушие между
разумните хора е вътреш ноприсъщ а на традицията на морал-
ната философия.
Онова, което отличава справедливостта като равнопоста­
веност, е начинът, по който се характеризира изходната пози­
ция, средата, в която се появява условието на единодушие. Тъй
като на изходната позиция може да се даде К антова интерпре­
тация, тази концепция за справедливостта наистина има ня­
каква родственост с идеализма. К ант иска да даде философска
обосновка на идеята на Русо за общ ата воля.36
На свой ред теорията на справедливостта се опитва да
представи процедурна интерпретация на К антовата концепция
за сферата на целите, както и на понятията за автоном ност и
категорическия императив (§40). По този начин основната
структура на К антовата доктрина е отделена от метафизичес-
ката си среда, така че може да бъде разгледана по-ясно и да се
представи освободена от възражения.
И ма и една друга прилика с идеализма: справедливостта
като равнопоставеност има централно значение за ценността
на общ ността, а как това става, зависи от интерпретацията на
Кант. Тази тема разглеж дам в третата част. Същ ествената
идея е, че желаем да обясним социалните ценности, вътреш ­
ната стойност на дейностите на институциите, общ ността и
сдруженията чрез една концепция за справедливостта, която в
теоретичната си основа е индивидуалистична. Заради яснотата
не желаем да разчитаме на някаква неопределена представа за

36 Виж L. W. Beck, A Com m entary on Kant's Critique o f Practical Reason

(Chicago, University of Chicago Press, 1960), стр. 200, 235 и сл.; и Ernst Cassirer,
Rousseau. K ant and Goethe (Princeton, Princeton University Press, 1945), стр. 18-
25, 30-35, 58 и сл. Така измежду другите неща Кант прави един по-дълбок
прочит на бележката на Русо: „Да бъдеш ръководен само от желанието е роб­
ство, докато подчиняването на закон, който човек сам предписва на себе си, е
свобода”. „Общественият договор”, кн. I, гл. VIII.

321
Глава V. Разпределенит е дялове

общ ността или да допуснем, че общ еството е органично цяло

със свой собствен живот, отделен и по-висш от този на всички
негови членове в отнош енията им един към друг. Ето защо
най-напред се разработва концепцията за изходната позиция
като договор. Тя е приемливо проста, а въпросът за разумния
избор, който поставя, е относително точен. К олкото и инди-
видуалистична да изглежда тази концепция, чрез нея в края на
краищ ата трябва да обясним ценността на общ ността. В про­
тивен случай не може да се смята, че теорията за справед­
ливостта е постигнала целта си. За да направим това, имаме
нужда от описание на основното благо на самоуважението, ко­
ето описание я свързва с части от вече развитата теория. Сега
за сега оставям тези проблеми настрана и продълж авам с ня­
кои изводи от двата принципа на справедливостта, отнасящи
се до икономическите аспекти на основната структура.

42. Някои бележки за икономическата система

От основно значение е да се помни, че главната ни тема е

теорията на справедливостта, а не някаква икономическа тео­
рия, колкото и елементарна да е тя. Занимаваме се с някои м о ­
рални проблеми на политическата икономия. Н апример аз ще
попитам: какъв трябва да е справедливият данък върху д опъл­
нителните спестявания; как следва да бъдат организирани ба­
зисните институции на собствеността и тези за събиране на
данъци; на какво ниво да се установи социалният минимум?
Когато задавам тези въпроси, намерението ми не е да обясня,
ощ е по-малко да добавям нещо към онова, което икономичес­
ката теория вече е казала за дейността на тези институции.
Очевидно ще бъде съвсем не на място да се прави това тук. Аз
привеж дам някои части от икономическата теория, но само за
да илю стрирам съдърж анието на принципа за справедливост­
та. Н адявам се да няма нарушение в теорията за справедли­
востта, ако икономическата теория се използва некоректно
или ако получената доктрина сама по себе си е погрешна. К ак­
то вече видяхме, етическите принципи зависят от общи факти
и следователно една теория за справедливостта на основната
структура предполага описания на техните конфигурации. Ако
трябва да проверяваме м оралните концепции, необходимо е да
322
 42. Някои бележ ки за икономическат а система

се направят някои допускания и да се посочат техните следст­

вия. Тези допускания задължително са неточни и прекалено
опростени, но това не е от особено значение, ако ни позволя­
ват да разкрием съдърж анието на принципите на справедли­
востта - ще бъдем доволни, като открием, че при най-широк
кръг от обстоятелства принципът на различието щ е ни доведе
до приемливи заключения. Казано накратко, въпросите на по­
литическата икономия се разглеж дат просто за да се открие
реалната опора на справедливостта, разглеж дана като прин-
ципност. Аз разглеж дам тези неща от гледната точка на граж ­
данина, който се опитва да организира преценките си относно
справедливостта на икономическите институции.
За да се избегне неправилното разбиране и за да се посо­
чат някои от основните проблеми, ще започна с няколко бе­
лежки за икономическите системи.
Политическата икономия съществено е свързана с общ ес­
твения сектор и базисните институции, които регулират иконо­
мическата активност, с данъците, правата на собственост,
структурата на пазара и т. н. Една икономическа система регу­
лира какво се произвежда и с какви средства, кой получава
благата и срещу какъв принос, колко голяма част от общ естве­
ните ресурси се отделя за спестяване и за обезпечаване на об­
ществени блага. В идеалния случай всички тези неща би тряб ­
вало да се подредят по начини, удовлетворяващ и двата прин­
ципа на справедливостта. Но следва да попитам е дали това е
възможно и какво по-специално изискват двата принципа.
К ато начало полезно щ е бъде да разграничим два аспекта
на общ ествения сектор; в противен случай разликата между
икономиката на частната собственост и тази на социализма
остава неясна. Първият аспект се отнася до собствеността
върху средствата за производство. Класическото разграниче­
ние се състои в това, че разм ерът на общ ествения сектор при
социализма (измерен чрез обем а на брутния продукт, произве­
ден от държавните фирми и управляван чрез назначени от
държ авата чиновници или работнически съвети) е значително
по-голям. В една основана на частната собственост икономика
броят на общ ествените фирми, както може да се предположи,
е малък и при всички случаи ограничен до специални случаи,
като например обществени услуги и транспорт.

323
Г лави V. Р азпределенит е дялове

Втора отличителна черта на обществения сектор е частта

от тоталните обществени ресурси, заделени за обществени
блага. Разграничението между обществени и лични блага по­
раж да множество заплетени положения, но главната идея е, че
общ ественото благо им а две характерни черти - неделимост и
публичност.37
Това означава, че има много хора, така да се каже - об­
щ ественост, които ж елаят повече или по-малко от това благо,
но ако изобщо трябва то да се ползва, всеки следва да ползва
едно и също количество. Произведеното количество не може
д а бъде разделено, както е в случая с частното богатство, нито
пък закупено от индивидите според желанието им за повече
или по-малко. С ъщ ествуват различни видове общ ествени бла­
га в зависимост от тяхната степен на неделимост и мно-
гобройността на съответната общ ност. Д иаметрално противо­
положен случай на общ ествено благо представлява пълната
неделимост за цялото общ ество. Един обикновен пример за
това е защ итата на нацията срещу (неоправдано) чуждо напа­
дение. Всички граждани следва да им ат това благо в един и
същ обем; не може да им се даде различна степен на защ ита
според желанията им. В тези случаи следствие от неделимост­
та и публичността представлява фактът, че доставянето на об­
щ ествени блага трябва да бъде уредено чрез политическия
процес, а не чрез пазара. Както количеството, което следва да
бъде произведено, така и финансирането му се нуждаят от за­
конодателно уреждане. Тъй като не съществува проблем за
разпределението, доколкото всички граждани получават ед­
накво количество, разходите по разпределението са равни на
нула.
О т тези две характерни черти произтичат различни особе­
ности на общ ествените блага. На първо място стои проблем ът
за свободата на особеното мнение.38
Там където общ ността е голяма и включва много хора,
винаги съществува изкушение за отделния човек да се опита да
т7
По дискусията за обществените блага виж J. М. Buchanan, The Demand
and Supply o f Public Goods (Chicago, Rand McNally, 1968), ch. IX. Тази работа
съдържа полезни библиографски допълнения към литературата.
■8 Виж Buchanan, ch. V; и също Mancur Olson, The Logic o f Collective Action
(Cambridge, Harvard University Press, 1965), където се дискутира проблемът
във връзка е теорията на организациите.

324
 42. Някои бележ ки sa икономическата система

избегне да извърши своя дял. Това е така, защ ото каквото и да

прави отделният човек, неговото действие няма да повлияе
значително върху общ о произведеното количество. Той смята
колективното действие на другите като вече зададено по един
или друг начин. Лко общ ественото благо е произведено, полз­
ването му не се намалява от това, че този човек не е дал своя
принос. Ако не е произведено, неговото действие по никакъв
начин не мож е да промени ситуацията. Граж данинът получава
същ ата защ ита от външно нападение независимо от това, дали
си е платил данъците или не. Следователно в граничният слу­
чай не мож е да се очаква д а се развиват търговията и д об ро­
волните договаряния.
Оттук следва, че обезпечаването и финансирането на об ­
ществените блага следва да се поеме от държ авата и да се съз­
даде задължителен закон, налагащ плащане. Дори и всички
граждани да желаеха да платят своя дял, те с по-голяма сигур­
ност ще направят това, ако имат уверението, че другите също
ще платят своя. Щом веднъж хората са се съгласили да д ей ст­
ват колективно, а не като изолирани индивиди, приемайки
действията на другите за дадени, все още съществува задачата
това съгласие да бъде ограничено по подходящ начин. Чувст­
вото за справедливост ни кара да поощ рявам е създаването на
справедливи планове и да върш им своята част от работата,
когато вярваме, че всички останали или достатъчно много от
тях ще свърш ат своята. При нормални обстоятелства може да
бъде дадено разумно уверение в това отношение, ако задълж и­
телният закон действа ефективно. Ако приемем, че общ естве­
ното благо е от полза за всеки и че всички ще се съгласят за
него, то тогава принудата се оказва напълно разумна от глед­
на точка на всеки човек. М ного от традиционните действия на
правителството, доколкото м огат да бъдат оправдани, биват
обяснени по този начин.39
П отребността от прокарване на закони от страна на д ъ р ­
жавата ще съществува дори и тогава, когато всеки се ръководи
от едно и същ о чувство за справедливост. Х арактерните черти
на основните обществени блага изискват колективно съгласие.
С ъщ о така на всички трябва да се даде твърдо уверение, че то

39 Виж W. J. Baumol, Welfare Economics and the Theory o f the State (London,
Longmans, Green, 1952), chs. I, VII-IX, XII.

325
Глава V. Р азпределенит е дялове

ще се спазва.
Друг аспект на ситуацията с общ ествените блага е нейни­
ят външен характер. К огато благата са публични и неделими,
тяхното производство дава облаги и предизвиква загуби на
други, които може да не са взети под внимание от онези, които
се разпореж дат с тези блага или които ги произвеждат. Така в
крайния случай, ако само част от граж данството плащ а д ан ъ­
ци, за да покрива разходите по общ ествените блага, цялото об­
щ ество бива повлияно от качеството на онова, което му се
доставя.
Х ората, които се съгласяват с определените налози, може
и да не вземат предвид такива следствия, така че количеството
обществени разходи най-вероятно става различно от онова,
което би било, ако се отчитат всички приходи и загуби. В оби­
чайните случаи неделимостта се проявява като частична, а
публичността като по-малка. Някой, който се е ваксинирал
против заразна болест, помага на другите, а също и на себе си;
и макар на него да не му струва нищо да получи тази защ ита,
действието му е полезно за общ ността, когато са пресметнати
всички предимства.
Разбира се, същ ествуват и поразителните случаи на об ­
щ ествено зло като тези, в които индустрията зам ърсява и еро­
зира природната среда. Обикновено подобни разноски не се
отчитат от страна на пазара, така че стоките, които се произ­
веждат, се продават на много по-ниска цена от тяхната крайна
социална стойност. Същ ествува разлика между частното и об­
щ ественото счетоводство, което пазарът на успява да отчете.
Една от основните задачи на закона и на правителствата е да
учреди необходимите корекции.
С ледователно очевидно е, че неделимостта и публичност­
та на някои съществени блага, както и външ ният характер и
изкушенията, които предизвикват, пораж дат необходимост от
колективни договорености, организирани и наложени от д ъ р ­
жавата.
Повърхностен е възгледът, че политическата норма се уч­
редява единствено поради склонността на хората към неспра­
ведливост и защ ита на собствените им интереси. Защ ото щ ом
благата са неделими за голям брой индивиди, даже и действи­
ята на честните хора не биха довели до едно всеобщо благо,

326
 42. Някои бележ ки за икономическат а система

ако реш енията за тях се вземат изолирано. Необходимо е ко­

лективно уреждане на нещ ата и всеки иска гаранции, че то ще
се спазва, ако сам е готов да свърши своята част.
Не мож е да се очаква, че в една голяма общ ност степента
на доверието във взаимната честност ще е такава, че да напра­
ви излиш но закона влезе в сила. В едно добре уреденото об­
щ ество необходимите санкции несъмнено са леки и може ни­
кога да не се приложат.
И все пак дори и в този случай същ ествуването на посоче­
ните механизми е нормално условие на човешкия живот.
С тези бележки разграничих проблема за изолацията и за
гаранциите.40
П ървият проблем възниква, когато резултатът от реш ени­
ята на много индивиди, взети изолирани един от друг, е по-
лош за всеки отколкото някакви други техни действия - дори и
когато всеки е взел напълно рационално решение, приемайки
поведението на другите за дадено. Такъв е общ ият случай в
дилем ата па затворника, за която Хобсовата идея за ирирод-
ното състояние представлява класически прим ер.41

40 Това разграничение е взето от A. К. Sen, „Isolation, Assurance and the

Social Rate ofD ico u n t”, Quarterly Journal o f Economics, vol. 81 (1967).
41 Дилемата на затворника (приписвана на А. У. Тъкър) представлява
илюстрация на игра за двама души, която по характер е некооперативна и не
води до нулев резултат. Тя е некооперативна, защото уговорките в нея не са
обвързващи (нито наложителни), а не води до нулев резултат, защото при нея
онова, което единият печели другият не губи. Нека си представим двама зат­
ворници, изправени пред главния прокурор и разпитвани поотделно. И два­
мата знаят, че ако и двамата не признаят нищо, ще получат кратка присъда за
по-малко нарушение и ще прекарат година в затвора. Ако обаче единият
признае и свидетелства срещу съучастника си, ще бъде освободен, докато
другият ще получи особено тежко наказание от десет години. Ако и двамата
признаят, всеки ще получи по пет години. В тази ситуация, като се допусне
взаимно незаинтересованата мотивация, най-разумното действие за тях - ни­
то един от двамата да не признае - става неустойчиво. Това може да се види
от следната таблица на печалбите и загубите (цифрите показват годините зат­
вор):

Втори затворник
Първи затворник не признава признава

не признава 1 /1 10/ 0
признава 0/10 5/5

За да защити себе си, ако не и да се опита да разшири шансовете си, всеки

327
Г лава V. Разпределенит е дялове

П роблем ът за изолацията е как да се идентифицират тези

ситуации и да се осигури задълж ителното колективно дейст­
вие, което ще бъде най-добро от гледната точка на всички.
Въпросът за гаранциите е друг. Тук задачата е да се уверят
сътрудничещ ите си страни, че общ ото съгласие се изпълнява.
Ж еланието на всеки човек да допринесе за общ ото благо не за­
виси от приноса на другите. С ледователно трябва да се уста­
новят някакви механизми за прилагане на глоби и наказания,
за да се поддърж а публичнага увереност в схемата, която пре­
възхожда всяка индивидуална гледна точка или във всеки слу­
чай е по-добра от ситуацията, при която такава схема отсъст­
ва. Дори простото съществуване на действащ суверен или са­
м о общ ата вяра в неговата способност за действие играят съ­
щ ествена роля.
Един последен щрих по въпроса за общ ествените блага.
Тъй като частта от общ ествените ресурси, изразходвана за тях-
ното производство, е разграничена от въпроса за общ ествена­
та собственост върху средствата за производство, между тях
няма необходима връзка. И кономиката, основана върху частна
собственост, може да отпусне голям дял от националния д о­
ход за тези цели, едно социалистическо общ ество - малка, и
обратното. С ъщ ествуват много видове обществени блага, като
се започне от въоръжението и се стигне до медицинското обс­
лужване. След като се постигне политическо споразумение да
се разпределят и финансират посочените блага, правителство­
то мож е да ги закупи както от частния сектор, така и от фирми
с общ ествена собственост. Точният списък на произвежданите
общ ествени блага както и мерките, предприети за ограничава-

от затворниците има достатъчен мотив да признае, каквото и да прави други­

ят. Рационалните решения, взети от гледна точка на всеки един изолирано,
водят до положение, при което и двамата попадат в по-лоша ситуация.
Задачата е да се намерят някакви средства да се стабилизира най-добрият
план. Можем да отбележим, че ако затворниците споделяха убеждението, че
или двамата са утилитаристи, или възприемат принципите на справедливост­
та (с ограничените приложения спрямо затворниците), тогава проблемът им
би бил решен. В този случай и двата възгледа поддържат най-смисленото
уреждане на нещата. По повод дискусията върху същите въпроси във връзка е
теорията на държавата виж Бомол, цитиран в бел. 7 по-горе. За описание на
играта за дилемата на затворника виж R. D. Luce и Howard Raiffa, Games and
Decisions (New York, John Wiley and Sons, 1957), гл. V. по-спец. стр. 94-102. D.
P. Gauthier, „Morality and Advantage”, Philosophical Review, том 76 (1967), разг­
лежда въпроса от гледна точка на моралната философия.

328
 42. Н якои бележ ки за икономическата системи

не на общ ествените вреди, зависят от сам ото общество. Това

не е въпрос на институционална логика, а на политическа со­
циология, като в тази рубрика се включва начинът, по който
институциите оказват влияние върху баланса на политическите
привилегии.
С лед като разгледах накратко два от аспектите на общ ест­
вения сектор, бих искал да завърш а с няколко бележки за сте­
пента, в която икономическите структури м огат да разчитат на
система от пазари, в която цените свободно се определят от
търсенето и предлагането. Тук трябва да се разграничат ня­
колко случая. Всички режими нормално използват пазара за
разпределяне на действително произведените стоки за консу­
мация. Всяка друга процедура е адм инистративно неудобна и
да се прибягва до нея или до други механизми за разпределе­
ние може само в специални случаи. Но щ о се отнася до видове
и до количество, в условията на свободна пазарна система
производството на стоки същ о се ръководи от предпочитания­
та на домакинствата, като това се изразява чрез покупките им
на пазара. Стоки, носещи по-голяма от нормалната печалба,
ще се произвеж дат в по-големи количества, докато тази край­
ност намалее. При социалистическите режими предпочитания­
та на планиращ ите или колективните реш ения често им ат по-
голям а роля при определяне посоката на производството.
К акто социалистическата, така и системата на частната собст­
веност обикновено разреш ават свободен избор на занятие и
място на работа. С амо в случаите на командни системи от еди­
ния или другия вид тази свобода открито се нарушава.
Н акрая друга основна особеност е степента, до която па­
зарът се използва, за да определя разм ера както на спестява­
нията и посоката на инвестициите, така и дела от национално-
то богатство, отдаден за съхранение, а същ о и да отстранява
нелечимите увреждания в благосъстоянието на бъдещ ите по­
коления. Тук същ ествуват ред възможности. Едно колективно
решение мож е да определи разм ера на спестяванията, докато
насоката на инвестициите обикновено зависи до голяма степен
от личните фирми, състезаващ и се за средства. Както в общ ес­
твото с частна собственост, така и в социалистическото об ­
щ ество мож е да бъде изразена голяма загриженост за предпаз­
ване от невъзстановими увреждания, за пестене на природни

329
Глини V. Р азпределенит е дялане

ресурси и запазване на околната среда. Но и в двете системи в

това отношение може да се работи зле.
Очевидно е следователно, че няма същ ествена връзка
между използването на свободния пазар и частната собстве­
ност върху средствата за производство. И деята, че конкурира­
щ ите се цени при нормални условия са справедливи и честни,
датира най-малко от С редновековието.42
Докато идеята, според която пазарната икономика в из­
вестен смисъл е най-добрата схема, внимателно е била изслед­
вана от така наречените буржоазни икономисти, споменатата
връзка, най-малкото теоретично, е историческа случайност,
доколкото социалистическият режим може да се възползва от
предим ствата на такава система.43
Едно от предим ствата е ефикасността. При определени
условия конкуриращите се цени подбират стоките, които тряб­
ва да се произвеждат и разпределят ресурсите за тяхното про­
изводство по такъв начин, че повече няма как да се подобри
нито изборът на производствените методи от страна на фир­
мите, нито пък разпределението на стоките, произтичащ о от
покупките на домакинствата. Не съществува такова прегрупи­
ране на крайната икономическа конфигурация, което да прави
едно домакинство по-богато (от гледна точка на неговите
предпочитания), без при това положение друго да става по­
бедно. Не е възможна по-нататъш на изгодна търговия; няма и
каквито и да било осъщ ествими производствени процеси, кои­
то да д ад ат повече от някаква търсена стока, без това да дове­
де до спад в производството на друга. Защ ото, ако не беше та­
ка, положението на някои хора би м огло да стане по-изгодно,
без да се налага загуба за други. Теорията за общ ото равнове­
сие обяснява как при дадени подходящ и условия инф орм ация­
та, доставена от цените, кара икономическите субекти да дейс­
тват по начини, които сумарно постигат крайния резултат. С ъ­
върш ената конкуренция представлява съвършена процедура

42 Виж Mark Blaug, Economic Theory in Retrospect , преработено издание

(Homewood, III., Richard D. Irwin, 1968), стр. 31 и сл. Виж библиографията на
стр. 36 и сл., по-специално статиите на R. A. de Roover.
43 За дискусия по този въпрос е препратки към литературата виж Abram
Bergson, „Market Socialism Revisited”, Journal o f Political Economy, vol. 75
(1967). Виж също Jaroslav Vanek, The General Theory o f a Labor M anaged
E conom y (Ithaca, Cornell University Press, 1970).

330
 42. Някои белел/ски за икономическат а система

по отнош ение на ефикасността.44

Разбира се, необходимите условия са много специални и
рядко биват напълно удовлетворени в реалния свят. Нещо по­
вече, провалите на пазара и несъвърш енствата често са сери­
озни, така че разпределящ ият бранш трябва да прави компен­
саторни уточнения (виж §43). М онополистките ограничения,
липсата на информация, външните икономики, липсата на та ­
кива и други подобни трябва да бъдат оценени и коригирани.
В случая с общ ествените блага пазарът изцяло се срива. Но
всички тези неща не бива да ни занимават тук. И деализирани­
те структури се споменават, за да се изясни свързаното с тях
понятие за чиста процедурна справедливост. Тогава идеалната
концепция може да бъде използвана за преценка на същ еству­
ващите структури и като рамка за идентифициране на измене­
нията, които трябва да се направят.
С ледващ ото и по-важно предимство на пазарната систе­
ма е това, че при зададени базисни институции тя е съвм ести­
ма с равните свободи и справедливото равенство на възмож ­
ностите. Гражданите им ат свободен избор на професия и заня­
тие. Н ям а никаква потребност от принудително централизира­
но управление на труда. Наистина при отсъствието на извест­
ни различия в доходите, които се изискват при схемата с нали­
чие на конкуренция, трудно може да се види, поне при обичай­
ни обстоятелства, как в ком андната система м огат да се избег­
нат някои аспекти, несъвместими със свободата. Нещо повече,
една система от пазари децентрализира упражняването на
икономическата власт. К аквато и да е вътреш ната природа па
фирмите, независимо дали са частни или държавни, дали са
управлявани от предприемачи или избрани от работниците
мениджъри, те приемат за дадени цените на вложените м ате­
риали и на изработката, като правят плановете си на тази о с­
нова. К огато пазарите са наистина конкуриращи се, фирмите
не са въвлечени във война на цените или други борби за пазар-
на власт. В съгласие с политически решения, взети по дем ок­
ратичен път, правителството регулира икономическия климат,

44 Във връзка с ефикасността на конкуренцията виж W. J. Baumol,

Economic Theory and Operations Analysis, 2nd ed. (Englewood Cliff, N. J..
Prentice-Hall, 1965), pp. 355-371; и T. C. Koopmans, Three Essays on the State o f
Economic Science (New York, McGraw-Hill, 1957), първото есе.

331
Г лава V. Разпределенит е дялове

като въвежда свой контрол над някои елементи, като напри­

мер общ ото количество на инвестициите, лихвения процент,
количеството пари и т. н. Отделните домакинства и фирми са
свободни да вземат своите решения независимо, подчинени на
общ ите икономически условия.
Отбелязвайки съвм естим остта на пазарната организация
със социалистическите институции, важно е да се разграничат
различните видове и разпределящ и функции на цените. П ърво­
то е свързано с използването им за постигане на икономическа
ефективност, второто - с определянето на прихода, получаван
от индивидите в замяна на техния принос. Напълно съвм ести­
мо с един социалистически режим е установяването на даден
лихвен процент, който да определи дела на ресурсите сред ин­
вестиционните проекти и пресмятането на наемните такси за
използването на капитала и ограничените естествени активи
като например земята и горите. Това наистина трябва да бъде
сторено, ако тези средства за производство ще бъдат експлоа­
тирани по най-добрия начин. Защ ото, ако суровините падаха
от небето без човешко усилие, те стават продуктивни, в см и­
съл че, когато се съчетаят с други фактори, като резултат се
получава по-голяма продукция. От това обаче не следва, че
трябва да има частни лица, които като собственици на активи­
те м огат да получават паричния еквивалент на правените
оценки. По-скоро така осчетоводените цени са указатели за
съставяне на ефикасна програма за икономически дейности.
Цените при социализма не съответстват на заплатата, плащ а­
на на отделните индивиди, с изключение на случая с общите
работници. Вместо това доходът, осигурен от природните и
общ ествените активи, се пада на държавата и следователно
техните цени нямат разпределящ а функция.45
С ледователно необходимо е да се осъзнае, че пазарните
институции са общи за социалистическите и за режимите с
частна собственост, както и да се разграничат от разпреде­
лящ ите функции на цените. Тъй като при социализма сред­
ствата за производство и природните ресурси са обществена
собственост, разпределящ ата функция е значително ограни­

45 По въпроса за разграничението между различните видове разпределя­

щи функции на цените виж J. Е. Meade, Efficiency, Equality and the Ownership of
Property (London, George Allen and Unwin. 1964), pp. ! 1-26.

332
 42. Някои бележ ки ча икономическат а система

чена, докато една система на частна собственост използва в

различна степен цените и за двете цели. М исля, че предвари­
телно не мож е да се определи коя от тези системи, както и
многото междинни форми, напълно удовлетворява изисква­
нията на справедливостта. Както изглежда, общ отговор на
въпроса няма, тъй като в голямата си част той зависи от
традициите, институциите и социалните сили във всяка стр а­
на, както и от специфичните исторически обстоятелства.
Т еорията на справедливостта не включва посочените неща.
Онова, което тя може да направи, е да представи схематично
очертанията на една справедлива икономическа система,
допускащ а няколко варианта. Тогава политическата преценка
за всеки даден случай ще определи кой вариант ще работи
най-добре в практиката. Една концепция за справедливостта е
необходима, но недостатъчна част от всяка такава полити­
ческа преценка.
И деалната схема, скицирана в следващ ите няколко п ара­
графа, използва в значителна степен пазарните устройства.
С м ятам , че само по този начин проблем ът за разпределението
може да бъде разглеждан като случай на чисто процедурна
справедливост. П о-нататък стигаме до предим ството на п ро­
изводителността и защ итавам е важното право на свободен
избор на професия. В началото приемам, че форм ата на управ­
ление е демокрация, основана върху частната собственост, тъй
като този случай е по-добре познат.46 Но както вече отбелязах,
с това не възнамерявам предварително да оценявам избора на
управлението в отделните случаи. К азаното същ о не означава,
че общ ествата с частна собственост върху средствата за
производство не биват връхлитани от тежки форми на
несправедливост. От това, че съществува идеална система на
частна собственост, която би могла да бъде справедлива, не
следва, че историческите форми са справедливи или дори
търпими. С ъщ ото е вярно и за социализма.

43. Базисни институции

за разпределената справедливост

О сновният проблем па разпределената справедливост е

46 Терминът „демокрация, основана върху частна собственост” е на

Мийд, пак там, заглавието на V глава.

333
Глава V. Разпределенит е дялове

изборът на социалната система. Принципите на справедли­

востта се отнасят до основната структура и направляват на­
чина, по който основните й компоненти се ком бинират в една
схема. Както видяхме, идеята за справедливостта като равно­
поставеност е да използва понятието за чиста процедурна
справедливост, за да се справи със случайността на отделните
ситуации. С оциалната система трябва да бъде устроена така,
че разпределението да е справедливо както и да се обърнат
нещата. За да се постигне тази цел, необходимо е социалният
и икономическият процес да се установят в една среда на под­
ходящи политически и правни институции. Без правилната о р ­
ганизация на базисните институции резултатът от процеса на
разпределение няма да бъде справедлив. Ще отсъства базис-
ната справедливост. Ще дам кратко описание на базисните ин­
ституции така както биха могли да същ ествуват в една пра-
вилно организирана демократична държава, която допуска
частна собственост на капитала и природните ресурси. Тези
резултати са познати, но може би е полезно да се види как
прилягат към двата принципа за справедливостта. М одифика­
циите, отнасящи се до социалистическия режим, ще бъдат раз­
гледани накратко по-късно.
Преди всичко приемам, че основната структура се упра­
влява от справедлива конституция, осигуряващ а свободите на
равноправно граж данство (както са описани в предиш ната
глава). С вободата на съвестта и м исълта се приемат за дадени
и е осигурена задоволителна величина на политическа сво­
бода. Доколкото обстоятелствата позволяват, политическият
процес се осъщ ествява като справедлива процедура за избор
между различни управления и като постановяване на спра­
ведливо законодателство. П риемам същ о, че съществува чест­
но (противопоставено на ф ормалното) равенство на възмож ­
ностите. Това означава, че като допълнение към обичайните
видове от социален капитал за непреки разходи правителство­
то се опитва да обезпечи равни ш ансове за образование и кул­
тура за хора, които са еднакво надарени и мотивирани, като
субсидира частни училища или като учредява общ ествена сис­
тем а за училища. То също изисква и осигурява равенство на
шансовете в икономическите дейности и в свободния избор на
професия. Това се постига, като се контролира поведението на

334
 43. Базисни институции за разпределенат а справедливост

фирмите и частните сдружения и като се предотвратява ус­

тановяването на монополистични ограничения и бариери в по­
сока на по-желани позиции. Накрая правителството гарантира
един социален минимум чрез семейни отстъпки и специални
парични осигуровки в случай на болест и безработица или пък
по-регулярно чрез такива механизми като степенувани добавки
към доходите (така наречения отрицателен подоходен данък).
При установяване на тези базисни институции управле­
нието може да бъде разглеждано като разделено на четири
клона.47
Всеки клон се състои ог различни представителства и
дейностите, свързани с тях, ангажирани със запазването на
определени социални и икономически условия. Тези деления
не се припокриват с обикновената организация на управлени­
ето, а трябва да бъдат разбирани като различни функции. Р аз­
пределителният клон например служи да запазва конкурен-
тноспособността на ценовата система и да предпазва от об ра­
зуването на нерационална пазарна мощ. Такава м ощ не същ ес­
твува, докато пазарите не са по-конкурентноспособни в съгла­
сие с изискванията за ефективност, географските особености и
предпочитанията на домакинствата. Този клон също е отго­
ворен за идентифицирането и коригирането - да кажем, чрез
подходящи данъци и субсидии и чрез промяна в определянето
на правата на собственост - на по-очевидните отклонения от
ефективността, когато цените не успяват точно да отмерват
социалните ползи и разходи. За тази цел м огат да се въведат
подходящи данъци и субсидии, а разм ерът и определянето па
правата за собственост м огат да бъдат ревизирани. С табили­
зационният клон, от друга страна, се опитва да осигури пълна
заетост на работната сила, в смисъл че онези, които искат
работа, м огат да я намерят, а свободният избор на професия и
разгръщ ането на финансите се подкрепя от силно действи­
телно търсене. Тези два клона, взети заедно, трябва да оси ­
гурят ефикасността на пазарната икономика като цяло.
Трансф ерният клон отговаря за социалния минимум. По-
късно ще разгледам на какво равнищ е трябва да се установи
м инимумът, но засега ще са достатъчни няколко общи забе­

47 По повод идеята за клоновете в управлението виж R. A. Musgrave, The

Theory o f Public Finance (New York, McGraw-Hill, 1959), ch. I.

335
Глава V. Разпределенит е дялове

лежки. Главната идея е, че работата в тази сфера взема пред­

вид потребностите, като определя съответната им тежест, о т­
читайки другите изисквания. Една конкурентна система на це­
ните не зачита потребностите и следователно не мож е да бъде
единственият механизъм за разпределение. Между частите на
социалната система трябва да има разделение на труда, за да
се отговори на общ оприетите предписания на справедливост­
та. Различните институции им ат различни претенции. Конку­
рентните пазари надлежно регулират сигурен свободен избор
на професия и водят до ефективно използване на ресурсите и
определяне необходимите стоки за домакинствата. Те поста­
вят тежестта върху обикновените указания, свързани със зап­
латите и доходите, докато трансферният клон гарантира опре­
делено ниво на стандарт на живот и отчита потребностите.
Н акрая ще разгледам тези общ оприети предписания и това,
как те се създават в условията на различните институции. Тук
е подходящ о да се каже, че някои предписания са пригодни да
се свързват със специални институции. Базисната система ка­
то цяло определя балансирането им. Д околкото принципите
на справедливостта регулират цялостната структура, дотолко­
ва те регулират също и баланса на предписанията. Общ о каза­
но, този баланс ще се изменя в съответствие с основната поли­
тическа концепция.
Става ясно, че справедливостта на разпределените дялове
зависи от базисните институции и от това, как те определят
цялостния приход, заплатите и другите допълнителни приход­
ни постъпления. Съществува силно разумно възражение срещу
конкурентното определяне на цялостния приход, защ ото така
се пренебрегват потребностите и необходимият стандарт на
живот. О т гледна точка на законодателния етан е разумно чо­
век да защ ити себе си и наследниците си срещу случайностите
на пазара. Принципът на разликата изисква това. Но щ ом вед­
нъж бъде осигурен подходящ минимум чрез трансфери, може
д а се сметне за напълно справедливо останалата част от ця­
лостния приход да бъде установена чрез системата на цените.
П риема се, че тя е умерено ефикасна и свободна от м онопо­
листичните ограничения, а неразумните външни обстоятелства
по този начин са елиминирани. Н ещ о повече, такъв подход
към потребностите ще се окаже по-ефективен отколкото опи-

336
 43. Базисни институции за разпределенат а справедливост

гьт да се регулира приходът чрез минимално ниво на заплати

и други подобни. П о-добре е на всеки клон да бъдат определе­
ни такива задачи, които са съвместими едни с други. Тъй като
пазарът не е пригоден да отговори на потребностите, те тряб ­
ва да бъдат удовлетворени чрез отделни структури. Тогава
въпросът за това, дали са удовлетворени принципите на спра­
ведливостта, се превръща във въпрос, дали цялостният приход
на най-малко облагодетелстваните (заплати плю с трансфери)
е такъв, че да удовлетворява в най-висока степен техните д ъ л ­
госрочни очаквания (съответстващ и на ограниченията на рав­
ната свобода и справедливото равенство на възмож ностите).
Н акрая съществува и разпределителният клон. Неговата
задача е да запазва приблизителната справедливост в разпре­
делените дялове посредством налозите и необходимото приго-
дяване на правата за собственост. В този клон м огат да се раз­
граничат две страни. Първо, той определя известен брой дан ъ­
ци за наследство и дарение и установява ограничения върху
правото за наследяване. Целта на тези вземания и регулации
не е увеличаване на постъпленията (свободни ресурси за уп­
равлението), а постепенно и непрекъснато да се коригира раз­
пределението на богатството, като се предотвратява концент­
рация на власт, вредна за достатъчната величина на полити­
ческа свобода и необходимото равенство на възможностите.
Н апример прогресивното облагане може да се приложи за це­
лите на наследоползването.48
Това ще насърчи ш ирокото разпръсване на собственост­
та, което, както изглежда, е необходимо условие за осигурява­
не на достатъчна величина на равни свободи. Н еравното нас­
ледяване на богатство вече е не повече вътреш но несправедли­
во отколкото неравното наследяване на интелигентността.
Вярно е, че първото по-лесно подлежи на общ ествен контрол.
Но същ ественото тук е, че доколкото възмож ните неравенства
се откриват и в двата случая, те би трябвало да удовлетворя­
ват принципа на разликата. Така наследството е допустимо,
при условие че последващ ите неравенства са в полза на най-
малко облагодетелстваните и са съвместими със свободата и
справедливото равенство на възможностите. К акто беше посо­
чено по-рано, справедливото равенство на възмож ностите о з­

48 Виж Meade, Efficiency, Equality amI the Ownership o f Property, стр. 56 и сл.

337
Глава V. Разпределенит е дялове

начава наличието на определена група институции, която оси­

гурява приблизително близки шансове за образованието и кул­
турата за лица, които имат сродни мотивации, и поддърж а по­
зиции и дейности, отворени за всичко на основата на качества
и усилия, разумно отнесени към подходящи задължения и за­
дачи. Точно тези институции попадат в опасност, когато нера­
венството в разпределението на богатството надхвърли опре­
делени граници; когато политическата свобода започне да гу­
би своята ценност, а представителното управление остава са­
м о видимост. Данъците и действието на разпределителния
клон предотвратяват прекаленото разрастване на тези ограни­
чения. Естествено докъде да се простират тези ограничения е
въпрос на политическа преценка, водена от теорията, здравия
разум и много труд, положен най-малкото на широка основа.
По този въпрос теорията на справедливостта не мож е да каже
нищо специално. Нейната цел е да формулира принципите, ог
които трябва да се ръководят базисните институции.
Втората страна на разпределения дял е схема на данъчно
облагане за повиш аване на приходите, което се изисква от
справедливостта. П равителството трябва да разполага с о т­
пуснати социални ресурси, за да осигури обществени блага и
да направи така че трансферните плащ ания да удовлетворяват
принципа на разликата. П роблем ът е свойствен за разпредели­
телния клон, доколкото данъчното натоварване трябва да бъде
разпределено справедливо, а това има за цел установяване на
справедливо устройство. К ато оставим настрана м ного услож­
нения, заслужава да отбележим, че един пропорционален д а­
нък върху разходите може да бъде част от най-добрата данъч-
на схема.49
Първо, според изискванията на справедливостта на рав­
нището на здравия разум той е за предпочитане пред данъка
върху дохода (от всякакъв вид), тъй като упражнява облагане
според това, колко човек изземва от общ ата наличност на бла­
гата, а не според това, колко допринася (при положение, че
приходът е придобит по честен начин). Също така един про­
порционален данък върху цялостния разход (да кажем, за го­
дина) може да съдържа обикновените облекчения за тези, кои-

49 Виж Nicholas Kaltlor, An Expenditure Tax (London, George Allen and

Unwin. 1955).

338
 43. Базисни институции за разпределенат а справедливост

го дълж ат, и т. н. Но той третира всеки един по един и същ на­

чин (отново допускаме, че приходът е придобит честно). С ле­
дователно по-добре е да се използват прогресивни тарифи, ко­
гато те са необходими, за да запазят справедливостта на о с­
новната структура в съответствие с първия принцип на спра­
ведливостта и честното равенство на възмож ностите и така да
предотвратят натрупването на собственост и власт, способни
да подкопаят съответните институции. С ледването на това
нравило може да ни е от полза да направим важно разграниче­
ние по въпросите на политиката. Ако пропорционалните д ан ъ­
ци се окажат по-ефикасни, защ ото в по-малка степен пречат на
общ ествените стимули, това за тях може да се окаже реш ава­
що, в случай че се изработи една осъщ ествима схема. К акто и
преди, казаното е въпрос на политическа преценка, а не част
от теорията на справедливостта. Във всеки случай ние тук раз­
глеждаме такова пропорционално данъчно облагане като част
от идеална схема, изработено за едно добре уредено общество,
за да илю стрирам е съдърж анието на двата принципа. О т това
не следва, че ако има несправедливост на същ ествуващ ите ин­
ституции, като се вземе всичко предвид, дори една стръмно
прогресивна таблица на данъците върху приходите няма да се
окаже оправдана. На практика обикновено трябва да избираме
между няколко несправедливи или не най-подходящ и мерки.
Тогава поглеждаме към неидеалната теория, за да открием
най-малко несправедливата схема. Понякога тази схема може
да съдържа предписание и политика, които една съвършено
справедлива система би отхвърлила. Две несправедливости
могат да доведат до една справедливост, в см исъл че най-доб­
рите налични мерки м огат да се окажат баланс на несъвър­
шенства, взаимно приспособяване на компенсиращ и се несп­
раведливости.
Двете части на разпределителния клон произтичат от д ва­
та принципа на справедливостта. Д анъчното облагане на нас­
ледството и на доходите в прогресивна скала (когато е необхо­
дим о) и законовото определяне на правата на собственост
трябва да осигурят институциите на равната свобода в дем ок­
рацията с частна собственост, както и достатъчните права, ко­
ито тези институции установяват. П ропорционалните данъци
върху разходите (или приходите) трябва да осигурят постъпле-

339
Глави V. Разпределенит е дялове

пия за общ ествените блага, трансферния клон и установяване­

то на справедливо равенство на възмож ностите за обучение и
други подобни, така че да може да се осъществи вторият
принцип. В нито един м ом ент не се споменава нищо за тради ­
ционните критерии за данъчно облагане, като например, че д а­
нъците трябва да бъдат налагани според получените облаги
или възмож ностите за плащ ане.50
П озоваването на изискванията на здравия разум във връз­
ка с данъците върху разходите е второстепенно съображение.
Обхватът на тези критерии се регулира от принципите на
справедливостта. Щом веднъж въпросът за разпределените д я­
лове бъде осъзнат като въпрос за изработване на базисни инс­
титуции, тогава на конвенционалните принципи вече се гледа
не като на независими, колкото и уместни да са те в някои ог­
раничени случаи. Да се допуска нещо друго означава да не се
заема разумна позиция (виж §47 по-долу). Очевидно е, също
така» че проектирането на разпределителен клон не предпола­
га общ оприетите утилитаристки позиции относно индивидуал­
ните ползи. Н апример наследството и прогресивните подоход­
ни данъци не са подсказани от идеята, че индивидите имат
близки откъм полезност функции, задоволяващ и стесняващия
се принцип за пределното намаляване. Целта на разпределения
дял, разбира се, не е да м аксимализира чистия баланс на удов­
летвореност, а да установи справедливи базисни институции.
Неправомерни остават съмненията относно формата на функ­
циите па полезността. Това е проблем на утилитаристите, а не
на теорията за договора.
Дотук допусках, че целта на клоновете на управлението е
да установят демократичен режим, при който земята и капита­
лът са широко, макар и не най-вероятно равно ползвани. Об­
щ еството не е разделено така, че един доста малък сектор да
контролира по-голям ата част от ресурсите на производство то.
К огато това бъде постигнато и разпределените дялове удов­
летворят принципите на справедливостта, се появяват много
социалистически критики на пазарната икономика. Все пак
става ясно поне на теория, че един либерален социалистически
режим също може да изпълни двата принципа на справедли­

50 За дискусия върху данъчните критерии, виж Musgrave. The Theory o f

Public Finance, гл. IV и V.

340
 43. Базисни институции за разпределенат а справедливост

востта. Трябва само да допуснем, че средствата за производс­

тво са общ ествена собственост и че фирмите се управляват, да
кажем, от работнически съвети или от посочени от тях предс­
тавители. Колективни решения, вземани по демократичен на­
чин при спазване на конституцията, определят общ ите черти
на икономиката: например разм ера на спестяването и частта
от общ ественото производство, предназначена за основните
обществени блага. При произтичащ ата от това икономическа
среда фирмите, чиято дейност се регулира от пазарните сили,
имат поведение, близко до предиш ното. М акар и базисните
институции да приемат различна форма, особено в случая с
разпределителния клон, няма принципна причина да не се пос­
тигнат справедливо разпределени дялове. Теорията на сп ра­
ведливостта сама по себе си не благоприятства нито една от
двете ф орми на управление. Както видяхме, решението коя
система е най-добра за даден народ, зависи от неговите усло­
вия, институции и исторически традиции.
Някои социалисти са се противопоставяли на всички па­
зарни институции като унизителни сами по себе си, като са се
надявали да установят икономика, при която хората се ръково­
дят до голяма степен от общ ествени и ал груистки убеждения.
По отнош ение на първите п азарът наистина не е идеалното ус­
тройство, но със сигурност при наличие на необходимите ба­
зисни институции най-лош ите аспекти на така нареченото над-
нично робство се отстраняват. Тогава въпросът е за сравнява­
не на възмож ните алтернативи. Изглежда невероятно, че конт­
ролът на икономическата дейност от бю рокрацията, който би
се развил в общ ествено регулирана система (било то центра­
лизирана или управлявана чрез договори между индустриал­
ните сдружения), би бил по-справедлив, когато е основан на
баланс отколкото упражняван чрез средствата на цените (как­
то винаги допускаме необходимата рамка). Ясно е, че една
конкурентна схема е безлична и автом атична в детайлите на
действието си; специфичните й резултати не изразяват съзна­
телното решение на индивидите. Но в много отнош ения това е
достойнство на тези устройства; използването на пазарната
система не предполага отсъствие на разумна човешка автоно­
мия. Едно демократично общ ество може да избере да разчита
на цените, вземайки предвид произтичащ ите предимства, а

341
Г лава V. Разпределенит е дялове

след това да утвърди базисните институции, които се изискват

от справедливостта. Такова политическо решение, както и ре­
гулирането на съпътстващ ите структури може да бъде напъл­
но разумно и свободно.
Нещо повече, теорията на справедливостта приема опре­
делено ограничение за силата на общ ествената и алтруистка
мотивация. Тя допуска, че индивидите и групите издигат кон­
куриращи се претенции, и макар че желаят да действат спра­
ведливо, те не са готови да изоставят интересите си. Няма
нужда от по-нататъш ни доказателства, че това положение не
предполага тезата за егоизма на хората в обикновения смисъл.
П о-скоро общ еството, в което всички м огат да достигнат сво­
ето съвършено благосъстояние или в което не съществуват
противоположни потребности, а желанията на всички се съче­
тават без принуда в един хармоничен план за действие - тако­
ва общ ество в определен смисъл стои отвъд справедливостта.
То е елиминирало случаите, в които е необходимо позоваване­
то на принципите на правдата и справедливостта.51
Аз не разглеж дам този идеален случай, колкото и желате­
лен да е той. Трябва да отбележим обаче, че даже тук теорията
на справедливостта има важна теоретична роля: тя определя
условията, при които спонтанното съгласуване на целите и
потребностите на индивидите не е нито принудително, нито
измислено, а изразява същ инската хармония, съвместима с
идеала за добро. Н ямам възмож ност да развия тези въпроси
по-нататък. Основната идея е, че принципите на справедли­
востта са съвм естими със съвсем различен тип режими.
Накрая трябва да бъде обсъден следният въпрос. Да д о ­
пуснем, че горното описание на базисните институции е д оста­
тъчно за целите ни, а двата принципа на справедливостта во­
дят до определена система от дейности на правителството и
юридически определения на собствеността заедно със схемата
на данъците. В този случай общ ата сума от обществени разхо­
ди, както и необходимите източници на приход са дефинирани
добре и разпределението на дохода и богатството, което, след­
ва, е справедливо, каквото и да е то (виж по-долу §§44, 47). От

51 Някои интерпретират концепцията на Маркс за комунизма като общес­

тво отвъд справедливостта, разбрана в този смисъл. Виж R. С. T u c k e r, The
Marxian Revolutionary Idea (New York, W. W. Norton, 1969), гл. I и II.

342
 43. Базисни институции за разпределенат а справедливост

гова обаче не следва, че граж даните не трябва да реш ават да

правят по-нататък общ ествени разходи. Ако достатъчно голям
брой от тях намират, че страничните ползи от обществените
блага са по-големи отколкото онези, придобити чрез стоките,
достъпни чрез пазара, правилно е правителството да намери
начини да ги достави. Тъй като се приема, че разпределението
на дохода и богатството е справедливо, водещ ият принцип се
променя. Да допуснем тогава, че има пети клон на управление,
разменен клон, който се състои от специално представително
гяло, отчитащ о различните социални интереси и техните пред­
почитания към общ ествените блага. То е оторизирано от конс­
титуцията да се занимава само с такива закони, които обезпе­
чават правителствени дейности, независими от изискванията
на справедливостта, като те бъдат приведени в действие само
когато удовлетворяват критерия за единодушие на Уиксъл.52
Това означава, че никакви обществени разходи не м огат
да се гласуват, докато в същ ото време не се постигне съгласие
за покриването на тяхната стойност, ако не с пълно, то поне с
приблизително пълно единодушие. Необходимо е някакво
предложение, даващ о ход на нова обществена активност, кое­
то да съдърж а една или повече алтернативни мерки за поделя-
пе на разноските. Идеята на Уиксъл е, че ако ефективното из­
ползване на социалните ресурси е общ ествено благо, трябва да
съществува схема за разпределение на допълнителните такси
сред различните данъкоплатци, която да спечели единодушно
одобрение. Ако няма такова предложение, допуснатите разхо­
ди са напразни и не бива да се правят. Така разменният клон
работи на принципа на ефективността и фактически учредява
специално тяло, занимаващ о се с търговия, което взема мерки
по отнош ение на общ ествените блага и услуги там , където п а­
зарният механизъм е разстроен. Трябва обаче да се добави, че
прокарването на тези идея е съпътствано с много реални труд-

52 Този критерий беше публикуван от Нут Уиксъл в неговата

Finanzlheorelische Unlersuchungen (Jena, 1896). Основната част е преведена ка­
то „Л New Principle of Just Taxation” и е включена в Classics in the Theory o f
Public Finance, под редакцията на R. Л. Musgrave и A. T. Peacock (London,
Macmillan, 1958), стр. 72-118, по-спец. стр. 91-93, където се излага принципът.
За някои трудности, свързани с него, виж Hirafumi Shibata, „А Bargaining
Model of the Pure Theory of Public Expenditure”, Journal o f Political Economy,
том 79 (1971), по-спец. стр. 27 и сл.

343
Глави V. Разпределенит е дялове

ности. Дори ако оставим настрана стратегиите по гласуването

и прикриването на предпочитанията, недоразуменията при
преговорите, ефектът на доходите и други подобни м огат да
попречат за постигането на ефективен резултат. Вероятно е
възможно само грубо и приблизително решение. Аз обаче о с­
тавям настрана тези проблеми. Необходимо е да направя ня­
колко бележки, за да се избегнат недоразуменията. Преди
всичко, както подчертава и Уиксел, критерият за единодуш ие­
то приема справедливостта на същ ествуващ ото разпределение
на доходите и богатството, както и приетата дефиниция за
правото на собственост. Без тази важна уговорка той би при­
тежавал всички недостатъци на принципа за ефективността,
тъй като просто изразява същия принцип в случая с общ естве­
ните разходи. Но когато посоченото условие е изпълнено,
принципът на единодушието остава валиден. Н яма по-голямо
оправдание за използването на държавния апарат за принуж­
даване на някои граждани да плащ ат за нежелани от тях, но
искани от другите облаги, отколкото това да бъдат те накара­
ни да възстановяват похарчени за частни разходи пари. В този
случай се прилага критерият за застраховането, който преди
това не е прилаган. Онези, които искат повече и най-различни
общ ествени разходи, трябва да използват разменния клон, за
да разберат дали ще се постигне съгласие за необходимите
такси. Разм ерът на разменния бюджет, който е различен от на­
ционалния бюджет, се определя от разходите, които накрая се
приемат. В теорията членовете на общ ността м огат заедно да
купуват обществени блага до точката, в която тяхната предел­
на цена се изравнява с тази на личните блага. Трябва да се
отбележи, че разм енният клон включва отделно пред­
ставително тяло. П ричината за неговото съществуване е да се
подчертае, че основата на тази схема е принципът за застра­
ховането, а не принципите на справедливостта. Д околкото
идеята за базисните институции е да организира наш ите пред­
стави за справедливостта, то булото на незнанието пада върху
законодателния етап. Разменният клон представлява само
една търговска структура. Тук няма ограничения върху инфор­
м ацията (освен онези, които правят схемата по-ефективна),
тъй като тя зависи от гражданите, които знаят своите оценки
за общ ествените и за личните блага. Трябва ощ е д а отбе­

344
 43. Базисни институции за разпределенат а справедливост

лежим, че в разменния клон представителите (и гражданите

чрез техните представители) се ръководят съвсем правилно от
своите интереси. От друга страна, когато описваме другите
клонове, ние приемаме принципите на справедливостта да
бъдат прилагани към институциите единствено въз основа на
обща информация. О питваме се да разберем какво ще пос­
тановят разумните, а по този начин и безпристрастни зако­
нодатели, съответно ограничени о т булото на незнанието, за
да осъщ ествят идеята за справедливостта. И деалният законо­
дател не гласува за техните интереси. В такъв случай, строго
казано, идеята за разменния клон не е част от четириетапната
поредица. Въпреки това напълно възможно е да съществува
смесване на дейностите на управлението и общ ествените р аз­
ходи, необходими за поддърж ане на справедливи базисни ин­
ституции, и онези, които следват от принципа за застрахо­
ването. С м ятам , че понятието за справедливостта като равно­
поставеност става по-правдоподобно, ако се има предвид
разграничението между различните клонове. Със сигурност
може да се каже, че често е трудно да се разграничат двата
вида управленски дейности, а за някои обществени блага
изглежда, че попадат и в двете категории. О ставям тези
проблеми настрана с надеждата, че теоретичното разграниче­
ние е достатъчно ясно за настоящ ите ни цели.

44. Проблемът за справедливостта между

поколенията
Сега трябва да разгледам е въпроса за справедливостта
между поколенията. Не е нужно да подчертавам трудностите,
които извиква този проблем. Той подхвърля всяка етическа те­
ория на сурови, ако не и невъзможни изпитания. Въпреки това
описанието на справедливостта като равнопоставеност ще
бъде незавърш ено, ако не се обсъди тази важна материя. П ро­
блем ът изниква в днеш ния контекст, защ ото все ощ е стои о т ­
крит въпросът, дали социалната система като цяло, конкурен­
тната икономика, обградена от подходящ а група базисни ин­
ституции, мож е да бъде направена така, че да удовлетворява
двата принципа на справедливостта. О тговорът зависи поне в
известна степен от равнищ ето, на което трябва да се установи

345
Глави V. Разпределенит е дялове

социалният минимум. Но това, от своя страна, се свързва с въ­

проса, доколко сегашното поколение е задължено да уважава
претенциите на наследниците.
Дотук не съм казал нищо за това, колко висок трябва да е
социалният минимум. Здравият разум може да подскаже, че
справедливото равнищ е зависи от средното ниво на богат­
ството за страната, а миним умът трябва да става по-висок,
когато средното богатство се увеличава. С други думи подхо­
дящ ото ниво се определя от обичайните очаквания. Такива
предложения обаче са незадоволителни. П ървото не е д оста­
тъчно прецизно, тъй като не казва как м иним умът зависи от
средното ниво на богатството, и пренебрегва другите необхо­
дими аспекти като например разпределението. В торото не д а­
ва критерий за определяне дали обичайните очаквания сами
по себе си са разумни. Ако обаче се възприеме принципът на
разликата, от това следва, че м иним ум ът трябва да бъде уста­
новен в онази точка, която, имайки предвид заплатите, макси­
мализира очакванията на най-малко облагодетелстваната гру­
па. К ато се нагажда количеството на трансферите (например
разм ерът на допълнителните приходни заплащ ания), може да
се увеличават или намаляват перспективите за по-необлаго-
детелстваните, техният индекс па основни блага (измерван
чрез заплатите плюс допълнителните прехвърляния), така че
да се получи търсеният резултат.
Грубо погледнато, може да изглежда, че принципът на
разликата изисква много висок минимум. Човек естествено си
въобразява, че по-голямото богатство на тези, които са м ате­
риално по-добре, трябва да бъде редуцирано дотолкова, че
всички да им ат приблизително един и същ доход. Но това е
неправилно разбиране, макар че мож е да има смисъл при
някои обстоятелства. П равилното очакване при прилагането
на принципа на различието е това дългосрочни те перспективи
на най-малко облагодетелстваните да се пренесат върху бъде­
щите поколения. Всяко поколение трябва не само да запази
постиженията на културата и цивилизацията и да съхрани
непокътнати установените справедливи институции, но и във
всеки отделен период от време да направи определено реално
каниталово натрупване. Това спестяване може да приеме раз­
лични ф орми - като се започне от чисти инвестиции в машини

346
 44. Проблемът iu справедливостта м еж ду поколенията

и други средства за производство и се стигне до инвестиране в

обучение и образование. Ако за мом ента приемем, че е налице
справедлив принцип на спестявания, който ни казва доколко
големи трябва да са инвестициите, тогава равнищ ето на соци­
алния минимум е определено. Да допуснем за улеснение, че
м иним умът е нагоден чрез преводи, заплатени от пропор­
ционални разходни (или приходни) такси. В този случай пови­
ш аването на минимума води след себе си увеличаване на про­
порцията, в която потреблението (или приходите) са обложени
с данъци. Както изглежда, щом тази част стане по-голяма, се
стига до точка, след която се реализира едно от следните две
неща. Или не м огат да се правят необходимите спестявания,
или по-високите данъци дотолкова пречат на икономическата
ефективност, че перспективите на най-малко облагодетелства­
ните от сегашното поколение не се подобряват, а започват да
се влош ават. Това означава, че и в двата случая е постигнат
необходимият минимум. Принципът на разликата е изпълнен
и не се изисква по-нататъш но увеличение.
Тези бележки за това, как да се определи социалният м и­
нимум, ни водят до въпроса за справедливостта между поко­
ленията. Един аспект на проблема е да се намери принципът
на справедливите спестявания.53
С м ятам , че не е възмож но поне за настоящ ия м ом ент да
се определят точните граници на разм ера, който трябва да
имат спестяванията. Въпросът, как да бъде разпределен между

53 Този проблем често се обсъжда от икономистите в контекста на теори­

ята за икономическия растеж. Такова изложение виж у А. К. Sen, „On
Optimizing the Rate of Saving”, Econom ic Journal, vol. 71 (1961); James Tobin,
National Economic Policy (New Haven, Yale University Press, 1966), ch. IX; и R.
M. Solow, Growth Theory (New York, Oxford University Press, 1970), ch. V. 3a no-
пространно изложение, виж F. P. Ramsey, „А Mathematical Theory of Saving”,
Economic Journal, vol. 38 (1928), препечатано в Arrow and Scitovsky, Readings in
W elfare Economics', T. C. Koopmans, „On the Concept of Optimal Economic
Growth” (1965) в Scientific Papers o f T. C. Koopmans (Berlin, Springer Verlag,
1970). Sukamoy Chakravarty, Capital and Development Planning (Cambridge. M. I.
T. Press, 1969) представлява теоретично изследване, което засяга нормативни­
те въпроси. Ако за целите на теорията човек мисли за идеално онова общест­
во, чиято икономика е в стабилен и в същото време справедлив растеж (въз­
можно е той да е нулев), тогава въпросът за спестяванията се състои в избора
на принцип за разпределение на трудностите за достигане на този растеж,
както и в осигуряване на справедливостта на необходимите структури, когато
това вече е постигнато. В текста обаче аз не правя подобно допускане - раз­
съжденията ми са на по-елементарно ниво.

347
Глина V. Разпределенит е дялове

поколенията товарът на натрупването на капитал и повиш ава­

нето на стандарта на цивилизацията и културата изглежда ня­
ма определен отговор. От това обаче не следва, че не м огат да
бъдат формулирани някои ограничения, които налагат важни
етически принуди. Както вече казах, една м орална теория
описва гледната точка, от която се оценяват различните ти по­
ве политика. Често е ясно кой предложен отговор е погрешен
дори и когато няма готова алтернативна доктрина. Така нап­
ример очевидно е, че класическият принцип на полезността
отвежда в погреш на посока въпросите за справедливостта
между поколенията. Защ ото, ако се вземе разм ерът на населе­
нието като променлива, ако се постулира създаване на предел­
на продуктивност на капитала и твърде отдалечен времеви хо­
ризонт, тогава строгото придърж ане към пълната полезност
може да доведе до прекалено висок разм ер на натрупване
(най-малкото в близкото бъдеще). Тъй като от м орална гледна
точка няма основания за понижаване на бъдещ ия стандарт на
живота въз основа на чисто предпочитание за време, най-веро­
ятното заключение е, че по-големите облаги на бъдещ ите по­
коления ще бъдат достатъчни, за да компенсират настоящ ите
жертви. Това би могло да е вярно сам о ако заради по-големия
капитал и по-добрата технология бъде възможно да се под­
държ а достатъчно голямо население. Така утилитарната докт­
рина може да ни насочи да изискваме тежки жертви от страна
на по-бедните поколения в името на по-големи облаги за след­
ващите, които са значително по-богати. Но това пресмятане
на предим ствата, което балансира загубите на едни срещу об ­
лагите на други, се оказва дори по-малко оправдано в случая с
поколенията, отколкото между съвременници. Д ори и да не
мож ем да дефинираме един прецизен принцип на справедливи
спестявания, би трябвало да мож ем да избягваме такъв вид
крайност.
Теорията за договора разглежда проблема от гледна точ­
ка на изходната позиция. С траните не знаят към кое поколение
те принадлежат или, което води до същ ото, ф азата на цивили­
зованост на тяхното общество. Те нямат възмож ност да кажат
дали е бедно или относително богато, дали е дом иниращ о зе­
меделско или вече е индустриализирано и т. н. В това отнош е­
ние булото на незнанието е напълно спуснато. Х ората в изход-

348
 44. Проблемът ia справедливостта м еж ду поколенията

пата позиция трябва да се запитат доколко биха желали да

спестяват на всеки етап от напредъка, допускайки, че всички
други поколения следва да спестяват в същ ите обеми. С други
думи, те гледат на своята готовност да спестяват във всяка ф а­
за на цивилизацията с разбирането, че обемите, които предла­
гат, ще регулират целия цикъл на натрупване. О т това следва,
че те трябва да изберат един принцип на справедливи спестя­
вания, който посочва необходимия разм ер на натрупване за
всяко ниво на напредък. Н ай-вероятно този разм ер се променя
в зависим ост от състоянието на общ еството. К огато хората са
бедни, а спестяването трудно, следва да се изисква по-малък
размер на спестяване; докато в едно по-богато общество, къ­
дето реалното натоварване е по-малко, м огат да се очакват
по-висок обем на спестявания. Накрая, щ ом веднъж здраво се
утвърдят справедливи институции, изискваното количество
чисто натрупване се свежда до нула. В този м ом ент общ ество­
то посрещ а задължението си за справедливост чрез обезпеча­
ване на справедливите институции и запазване на м атериална­
та им база. Разбира се, принципът за справедливите спестява­
ния се прилага спрямо онова, което едно общ ество трябва да
запази като справедливост. Друго нещо е, ако хората желаят
да спестяват за различни големи проекти.
Оставям настрана до следващ ия параграф предпочитани­
ята за време и приоритетните неща. За сега искам да посоча
основните черти на договорния подход. Преди всичко, докато
е очевидно, че един принцип на справедливи спестявания не
може буквално да бъде възприет по демократичен начин, кон­
цепцията за изходната позиция постига същ ия резултат. Тъй
като никой не знае към кое поколение принадлежи, въпросът
се разглежда от гледната точка на всяко поколение, като чрез
възприетия принцип се изразява едно честно приспособяване.
Всички поколения действително са представени в изходната
позиция, доколкото винаги би бил избиран един и същ прин­
цип. От това ще следва едно идеално демократично решение -
такова, което справедливо е пригодено към претенциите на
всяко поколение и по този начин удовлетворява предписание­
то, че онова, което достига до всички, засяга всички. Нещо по­
вече, веднага става очевидно, че всяко поколение печели, с изк­
лю чение може би на първото, когато се осигури разумен р аз­

349
Г лава V. Разпределенит е дялове

мер на спестявания. Веднъж започнат и провеждан, процесът

на натрупване е за доброто на всички следващи поколения.
Всяко поколение предава на следващ ото справедлив еквива­
лент на реален капитал, така както е от принципа на справед­
ливите спестявания. (Тук трябва да се помни, че капитал са не
само фабриките, маш ините и пр., но същ о така знанието и кул­
турата, технологиите и уменията, които правят възможни
справедливите институции и един задоволителен разм ер на
свобода. Този еквивалент се предава в отговор на онова, което
е получено от предишни поколения, и дава възмож ност на
следващ ите да се радват на живот в едно по-справедливо об­
щество. С амо първото поколение не е облагодетелствано, за­
щ ото, когато стартира целият процес, то не взема своя дял от
плодовете на труда си. Въпреки това, доколкото се приема, че
едно поколение се грижи за непосредствените си наследници -
бащ ите се грижат за синовете си, - то един принцип на спра­
ведливи спестявания, или по-точно казано, определени грани­
ци на такива принципи би трябвало да бъдат признати.
За договорката доктрина е характерно още, че дефинира
справедливо състояние на общ еството, което е цел за целия
ход на натрупване. Тази черта се извежда от факта, че идеална­
та концепция за справедлива основна структура е въплътена в
принципите, избрани в изходната позиция. В това отношение
справедливостта като равнопоставеност се различава от ути-
литарните възгледи (§41). П ринципът на справедливите спес­
тявания може да бъде разглеждан като споразумение между
поколенията да поемат своя справедлив дял от теж естите по
осъщ ествяване и запазване на справедливото общество. Целта
на процеса на спестяванията е заложена предварително, макар
че м огат да бъдат доловени само общ ите очертания. С пеци­
фичните обстоятелства, така както възникват, с времето ще
определят по-конкретните аспекти. Но във всеки случай не сме
задължени да увеличаваме спестяванията неограничено. Н аис­
тина поради тази причина съгласие по принципа на спестява­
нията се постига след съгласие върху принципите на справед­
ливостта за институциите, макар принципът на спестяванията
да ограничава принципа на разликата. Тези принципи ни каз­
ват към какво да се стремим. Принципът на спестяванията из­
разява една постигната в изходната позиция интерпретация на

350
 44. Проблемът ш справедливостта м еж ду поколенията

предварително прието естествено задължение за поддържане

и улесняване развитието на справедливите институции. В този
случай етическият проблем е да се постигне съгласие за начи­
на, по който във времето се реализира справедливо отношение
към всички поколения през цялата история на общ еството.
Онова, което изглежда справедливо за хората в изходната по­
зиция, определя справедливостта както в този момент, така и
в другите.
Не бива обаче да се интерпретира погрешно значението
на последната фаза на общ еството. М акар всички поколения
да изпълняват своята роля за постигането на онова справедли­
во състояние на нещата, отвъд което не са необходими по-на­
татъш ни чисти спестявания, за това състояние не следва да се
мисли като за единственото, което дава смисъл и цел на целия
процес. Н апротив, всяко поколение има своята цел. Поколени­
ята не са подчинени едно на друго в по-голяма степен, откол­
кото са индивидите. Ж ивотът на един народ се схваща като
схема на сътрудничество, разстлана в историческото време.
Той трябва да бъде управляван от същ ата концепция за спра­
ведливостта, която регулира сътрудничеството и между съвре­
менниците. Н ито едно поколение няма по-големи претенции
от другото. В опита си да определят справедливия разм ер на
спестявания хората в изходната позиция задават въпроса, как­
ви са разум ните очаквания на индивидите от следващ ите поко­
ления един спрямо друг на всяко стъпало на напредъка. Те се
опитват да свържат програмата си за справедливи спестява­
ния, като на всяко стъпало претеглят колко биха искали да
спестят за своите непосредствени наследници, спрямо това,
какво чувстват, че им ат право да изискват от непосредствени­
те си предци. Така, представяйки си, че са бащите, те трябва
да установят каква част следва да заделят за синовете си, като
фиксират какво смятат, че им ат право да претендират спрямо
бащ ите си. К огато постигнат преценка, която изглежда спра­
ведлива от двете страни с възможности за подобрения в съот­
ветствие с условията, тогава се определя справедливият обем
(или група от обеми) за това стъпало. Щом това се направи за
всички фази, тогава сме определили принципа на справедли­
вите спестявания. Ако се следва този принцип, поколенията не
м огат да се оплакват едно от друго; фактически нито едно по­

351
Глава V. Разпределенит е дялове

коление не може да смята, че някое друго е сгрешило, незави­

симо колко е отдалечено във времето.
П оследната фаза, в която се изисква спестяване, не е она­
зи на голямото благоденствие. На това вероятно трябва да се
наблегне. По определени причини по-голям ото богатство м о ­
же да не е в излишък; и наистина средният приход, изразен в
абсолю тни стойности, може да не е много висок. С праведли­
востта не налага по-ранните поколения да спестяват така, че
следващ ите просто да бъдат по-богати. С пестяването се изис­
ква като условие за реализирането на справедливи институции
и задоволителна величина на свободата. Ако се направи д о ­
пълнително натрупване, то е поради някакви други причини.
Погреш но е да се см ята, че едно справедливо и добродетелно
общ ество следва да бъде резултат от висок материален стан­
д арт на живот. Онова, което хората искат, е смислена работа в
свободен съюз с останалите, а тези съюзи да регулират отно­
шенията им един спрямо друг в рам ките на справедливи ба­
зисни институции. За да се стигне до такова състояние на не­
щ ата, не се изисква богатство. Фактически отвъд определена
точка то по-вероятно може да е положителна пречка, в най-
добрия случай безсмислено отвличане, ако не и изкушение за
себеугаждане и празен живот. (Разбира се, дефиницията на
смислена работа е проблем сама по себе си. М акар да не е
проблем на справедливостта, в третата част се отделят някол­
ко бележки за нея.)
Сега трябва да забележим, че има една особена черга на
принципа за реципрочността в случая със справедливите спес­
тявания. Н ормално този принцип се прилага, когато има взаи­
мен обмен на облаги и всяка страна дава нещо като честна за­
м яна за друго, което получава. Но в хода на историята нито
едно поколение не дава на предш естващ ите облагите, които е
получило в резултат от техните спестявания. Придържайки се
към принципа на спестяванията, всяко поколение допринася
нещо за следващ ите и получава нещо от предш естващ ите.
П ървото поколение едва ли може да има някакви облаги, дока­
то последните поколения - онези, които живеят във времето,
когато не са необходими повече спестявания - получават най-
много, а дават най-малко. Днес това може да изглежда неспра­
ведливо. Херцен отбелязва, че човешкото развитие представ­

352
 44. Проблемът sa справедливостта м еж ду поколенията

лява хронология от несправедливости, тъй като тези, които

живеят по-късно, се облагодетелстват от труда на своите п ред­
ци, без да плащ ат съответно същ ата цена. К ант също намира
за разстройващ факта, че по-рано живеещите поколения тряб ­
ва да носят своето бреме само заради следващ ите и че само
последното има щ астливата съдба да обитава една завърш ена
сграда.54
Тези чувства, макар и напълно естествени, са съвсем не
намясто. Защ ото макар и отношението между поколенията да
е специално, то не поражда непреодолими трудности.
Естествен факт е, че поколенията се разполагат във вре­
мето и действителният обмен между тях става само в едната
посока. Ние мож ем да направим нещо за потом ството, но то
не може да направи нищо за нас. Това положение не може да
се промени, но от това не възниква никакъв проблем за сп ра­
ведливостта. Онова, което е справедливо или несправедливо, е
свързано с въпроса, как институциите се справят с естествени­
те ограничения, както и начина, по който са устроени, за да се
възползват от историческите възможности. Очевидно е, че ако
всички поколения печелят (с изключение може би на първото),
те трябва да изберат принцип на справедливи спестявания,
който, ако се следва, води до това, че всяко поколение получа­
ва от своите предшественици и влага своя честен дял за онези,
които идват по-късно. С амо реципрочните обмени между п о­
коленията са действителни, т. е. само те ком пенсират корекци­
ите, които м огат да бъдат направени в изходната позиция при
извеждането на принципа за справедливите спестявания. Но аз
си представям, че всяко поколение само за себе си прави тези
корекции, като булото на незнанието и другите принуди карат
всяко поколение да внимава за всички. Н ям а начин по-късните
поколения да поправят положението на по-малко облагодетел­
стваното първо поколение. С прямо него принципът е неприло­
жим и ако не друго, той предполага, че изобщ о няма да има
спестяване. Така проблем ът за спестяването трябва да се р а ­
зисква по друг начин. Ако си представим, че изходната пози­

54 Бележката на Александър Херцен е взета от увода на Айзая Бърлин

към Franco Venturi, Roots o f Revolution (New York, Alfred Knopf, 1960), стр.
XX. За Кант виж „Idea for a Universal History with a Cosmopolitan Purpose” в
Political Writings, ред. Hans Reiss, превод H. B. Nisbet (Cambridge, The
University Press, 1970), стр. 44.

353
Глава V. Разпределенит е дялове

ция включва представители от всички действителни поколе­

ния, тогава булото на незнанието би направило ненужна см я­
ната на мотивационните предпоставки. Но както отбелязахме
по-рано (§24), най-добре е да се вземе днеш ното време за на­
чална интерпретация. Онези, които са в изходната позиция,
знаят, че са съвременници, така че ако не се грижат най-м ал­
кото за техните непосредствени наследници, няма причина да
се съгласят на каквото и да е спестяване. Сигурно е, че те ня­
м ат представа към кое поколение принадлежат, но това няма
никакво значение. Или по-ранните са спестили нещо, или не
са; страните нищо не м огат да направят, за да повлияят па то ­
ва. Изглежда е най-добре да се запази днеш ното време за на­
чална интерпретация и следователно да се пригоди мотиваци-
онното условие. На страните се гледа като на изразители на
фамилни линии с емоционални връзки между следващ ите се
едно друго поколения. Тази модификация изглежда д остатъ ч ­
но естествена и вече е използвана при обосноваването на рав­
ната свобода (§33). Въпреки че проблем ът за спестяванията
представя една специална ситуация, описанието на справедли­
востта остава същ ото. Критериите за справедливост между
поколенията са онези, които биха били избрани в изходната
позиция.
Сега трябва да съчетаем принципа на справедливите
спестявания с двата принципа на справедливостта. Това се
прави, като се допусне, че този принцип се определя от гледна
точка на най-малко облагодетелстваните във всяко поколение.
Типичните представители от тази група, така както тя се поя­
вява във времето, трябва да определят обема на натрупване
посредством някои действителни регулации. Те на практика се
заем ат да ограничат приложението на принципа за разликата.
Във всяко поколение техните очаквания трябва да са подчине­
ни на изискването да спестяват толкова, колкото е по силите
им. Така цялостното формулиране на принципа за разликата
включва принципа на спестяванията като принудително огра­
ничение. Докато първият принцип на справедливостта и прин­
ципът на еднаквия шанс ограничават приложението на прин­
ципа за разликата в рамките на едно поколение, то принципът
на спестяванията ограничава обхвата му между поколенията.
Разбира се, не е необходимо спестяването на по-малко об­

354
 44. Проблемът за справедливостта м еж ду поколенията

лагодетелстваните да става чрез тяхното активно участие в

процеса на инвестирането. Н ормално то се състои в одобрени­
ето на икономическите и другите мерки, необходими за съот­
ветното натрупване. Спестяване се постига тогава, когато се
приемат като политическо решение действия, предприети с
цел подобряване стандарта на живот на най-малко облагоде­
телстваните от следващ ите поколения. С това настоящ ите по­
коления се въздържат о г непосредствено наличните облаги.
К огато се поддърж ат такива мерки, може да се направи необ­
ходимото спестяване, така че нито един типичен представител
на най-малко облагодетелстваните в което и да е поколение не
може да се оплаче от другите, че па са поели своя дял. Трябва
също да се отбележи, че в по-голяма част от времето, особено
на по-ранните етапи, по-вероятно е да се прилага общ ата кон­
цепция за справедливостта отколкото последователно двата
принципа в сериален ред. С ъщ ата идея е в сила и няма да я д е­
финирам.
К азаното е достатъчно за кратко описание на някои от
основните черги на принципа за справедливите спестявания.
Вече виждаме, че индивидите от различните поколения имат
задължения едни към други, точно както и съвременниците.
Днеш ното поколение не мож е да прави каквото си иска, а е об ­
вързано от принципи, които биха били избрани в изходната
позиция, за да определят справедливостта между индивидите
във всеки м ом ент от времето. М ожем да добавим, че инди­
видите им ат естествения дълг да поддърж ат и да продълж ават
същ ествуването на справедливите институции, а за тази цел се
изисква усъвърш енстването на цивилизацията до определено
равнище. Извеждането на споменатите задълженията може да
изглежда на пръв поглед като някакво пресилено приложение
на доктрината за договора. Независимо от това, изискванията
биха били възприети в изходната позиция и така концепцията
за справедливостта като равнопоставеност покрива тази м ате­
рия без някаква промяна в основната й идея.

45. Предпочитания за време

Приех, че при избора на принцип за спестяванията инди­

видите в изходната позиция ням ат истинско предпочитание за
355
Глава V. Разпределенит е дялове

време. Трябва да разгледам е причините за това допускане. 13

случая с индивида отбягването на чистото предпочитание за
време е черта на рационалността. Както отбелязва Сиджуик,
рационалността включва безпристрастно отнош ение към
всички части от нашия живот. С ам ата разлика при локализи­
рането във времето на нещо, което е било по-рано или по-къс-
но, не може само по себе си да бъде рационална основа да го
зачитам е повече или по-малко. Разбира се, някое днеш но или
непосредствено бъдещ о предимство би могло да тежи повече
с оглед на по-голямата му сигурност или вероятност, а ние
бихме могли да преценим как ще се промени ситуацията и
способността ни да получим дадено удовлетворение. Но никое
от посочените неща не оправдава нашето предпочитане на по-
малкото настоящ о заради някакво по-голямо бъдещ о добро
просто заради неговата по-близка тем порална позиция.55 (§64)
Сиджуик смята, че понятията за универсално добро и ин-
дивидуално добро в основните си аспекти са подобни. Той
твърди, че както доброто на един човек се конструира от срав­
нението и интегрирането на различните видове добро във все­
ки един момент, както те следват едно след друго във времето,
така универсалното добро се конструира от сравнението и ин­
тегрирането на различните видове добро на много различни
индивиди. Основани върху спояващ ия принцип на полезност­
та, отнош енията на частите към цялото и една към друга са
аналогични във всеки отделен случай.56
В такъв случай принципът на справедливите спестявания
за общ еството не трябва да се влияе от чистото предпочита­
ние на време, тъй като както и преди различната темпорална
позиция на хората и поколенията сама по себе си не дава осно­
вание да бъдат третирани различно.
Тъй като в теорията за справедливостта като равнопоста­
веност принципите на справедливостта не са разш ирения на
принципите на рационалния избор за един човек, аргументът
срещу предпочитанието за време трябва да бъде от друг вид.
В ъпросът се решава, като се отнесем към изходната позиция.

55 Виж The Method o f Ethics, 7th ed. (London, Macmillan, 1907), p. 381.
Предпочитанието за време се отхвърля също и от Ramsey, „А Mathematical
Theory of Savings".
56 Methods o f Ethics, p. 328. Виж още §30, бел. 370.

356
 45. П редпочит ания sa време

К огато погледнем към проблем а от тази перспектива, д ости ­

гаме до същ ото заключение. Н яма причина страните да дават
предпочитание на сам ата позиция във времето. Те трябва да
изберат разм ера на спестявания за всяко равнищ е на цивили­
зацията. Ако направят разграничение между по-ранните и по-
отдалечените периоди, защ ото, да речем, бъдещ ото състояние
на нещ ата изглежда по-маловаж но в настоящ ия момент, то в
бъдещ ето днеш ното състояние ще изглежда по-маловажно.
М акар днес да трябва да се вземат всякакви решения, няма о с­
нование страните да използват каквато и да било отстъпка в
полза на настоящ ето по отнош ение на бъдещ ето, нито пък об ­
ратно. Ситуацията е симетрична и всеки избор е толкова слу­
чаен колкото и всеки друг.57
Тъй като хората в изходната позиция приемат гледната
точка на всеки възможен период, тъй като са под булото на
незнанието относно следващ ите състояния, тази симетрия е
ясна за тях и не биха се съгласили с принцип, който оценява
rio-близките периоди като по-важни. С ам о по този начин те
м огат да постигнат едно последователно от всички гледни
точки споразумение. Защ ото да се възприеме принцип за пред­
почитане на дадено време означава хора, тем порално различ­
но ситуирани, да бъдат упълномощ авани да преценяват пре­
тенциите си един спрямо друг чрез мерки, основани на тази
случайност.
К акто и при разумната предпазливост отхвърлянето на
чистото предпочитание за време не е несъвм естимо с вземане­
то под внимание на променящ ите се обстоятелства и някои
спорни факти. Същ о така това не изключва използването на
лихва (както в социалистическата, така и в икономиката с час­
тна собственост), за да се разпределят пределните фондове,
предназначени за инвестиции. Ограничението по-скоро е в т о ­
ва, че при първите принципи на справедливостта не ни е поз­
волено да се отнасяме по различен начин към поколенията са­
мо на основанието, че някои са по-рано или по-късно във вре­
мето. И зходната позиция е така определена, че в това отнош е­
ние тя води до правилен принцип. В случая с индивида чисто­
то предпочитание за време е ирационално: това означава, че
той не вижда всички м оменти като равноправни части от един

57 Виж Sen, А. К. „On Optimizing the Rate of Savings”, p. 482.

357
Г лава V. Разпределенит е дялове

живот. В случая с общ еството чистото предпочитане на време

е несправедливо: то означава (в по-общ ия случай, когато бъде­
щ ето е подценено), че тези, които в момента живеят, използват
позицията си във времето да благоприятстват собствените си
интереси.
Възгледът за договора споделя идеята на Сиджуик за отх­
върляне на предпочитанието за време като основа за социал­
ния избор. Ж ивеещ ите днес могат, ако си позволят да бъдат
водени от такива съображения, да се отнесат несправедливо
към своите предшественици или към наследниците си. Това
твърдение вероятно изглежда противоположно на дем окра­
тичните принципи, защ ото понякога се казва, че те изискват
желанията на днеш ното поколение да определят социалната
политика. Разбира се, приема се, че споменатите предпочита­
ния следва да бъдат изяснени и проверени в подходящ и усло­
вия. Колективното спестяване за бъдещ ето има много черти
на общ ествено благо и в този случай възникват проблеми,
свързани с отделянето и гаранцията.58
Но ако допуснем, че възникващите трудности са преодо­
лени и квалифицираното колективно решение на сегашното
поколение е известно при необходимите условия, може да се
мисли, че демократичният възглед на държ авата не поощрява
намесата на правителството в полза на бъдещ ите поколения
даже и когато общ ественото решение е открито погрешно.
П равилността на това твърдение зависи от начина, по
който се интерпретира. По него като описание на една демок­
ратична конституция може да няма възражение. Веднъж ясно
изразена в законодателството и социалната политика, общ ест­
вената воля не може да бъде потъпквана от правителството,
без то да престане да бъде демократично. П равителството не е
упълномощ ено да анулира вижданията на електората за това,
какви спестявания трябва да бъдат направени. При един дока­
зал правата си демократичен режим, като се вземе всичко
предвид, правителство, имащ о подобна власт, би довело до
ощ е по-голяма несправедливост. Ние трябва да вземем реш е­
ние за необходимите конституционни устройства според това,

58 Виж Sen. ibid., p. 479; S. A. Marglin, „The Social Rate of Discount and
Optimal Rate of Investment”, Quarterly Journal o f Economics, vol. 77 (1963), pp.
100-109.

358
 45. П редпочит ания за време

доколко е възможно те да предоставят справедливо и ефектив­

но законодателство. Д ем ократ е онзи, който вярва, че дем ок­
ратичната конституция най-добре отговаря на такъв критерий.
По тази концепция за справедливостта включва обезпечаване
на справедливите искания на бъдещ ите поколения. Дори елек­
торатът има последната дума само когато избира режимите
на управление, това е по-вероятният правилен избор, отколко­
то правителството да има власт да потъпква тези желания. Но
тъй като една справедлива конституция дори и при благопри­
ятни условия представлява несъвършена процедурна справед­
ливост, хората все пак м огат да вземат погреш ни решения. К а­
то предизвикат необратими щети, те м огат да увековечат теж­
ки престъпления срещу следващ ите поколения, които при дру­
га форма на управление биха били избегнати. Нещо повече,
несправедливостта може да бъде напълно очевидна и дем онс­
трирана чрез същ ата концепция за справедливостта, която ле­
жи в основата на самия демократичен режим. Някои ог прин­
ципите на тази концепция м огат действително да бъдат повече
или по-малко ясно изразени в конституцията и често цитирани
в съдопроизводството и квалифицираното общ ествено мне­
ние, което я интерпретира.
С ледователно в такива случаи няма причина един д ем о­
крат да не опонира на общ ествената воля чрез подходящи
форми на несъгласие или в качеството му на правителствен
чиновник да не се опита да заобиколи тази воля. Макар човек
да вярва в правотата на демократичната конституция и да
приема дълга си да я подкрепя, задължението да се спазват
определени закони може да бъде пренебрегнато в ситуации, в
които колективното реш ение е достатъчно несправедливо. О б­
щ ественото решение относно равнищ ето на спестявания не е
свещено, а неговото предубеждение относно предпочитанието
за време не заслужава специално уважение. Фактически отсъс­
твието на потърпевш ата страна - бъдещ ите поколения - оста­
вя въпроса ощ е по-открит. Човек не престава да е демократ,
освен ако не смята някаква друга форма на управление за по-
добра и усилията му са насочени към постигането на такава
цел. К огато, напротив, той мисли, че подходящ ите форми на
несъгласие, например гражданско неподчинение или съзна­
телен отказ, са необходими и разумни начини да се коригира

359
Глави V. Разпределенит е дялове

една демократично въведената политика, тогава поведението

му е в синхрон с възприемането на демократичната конститу­
ция. В следващ ата глава ще разгледам детайлно тази материя.
Засега главният м ом ент е, че колективната воля относно
обезпечаването на бъдещ ето е подчинена - както и всички
останали социални решения - на принципите на справедли­
востта. О собеностите на този случай не го правят изключение.
Следва да отбележим, че отхвърлянето на предпочитани­
ето за време като първи принцип е съвместимо с осъзнава­
нето, че известно абстрахиране от бъдещ ето може да поправи
някои погрешни критерии. Н апример вече отбелязах, че ути-
лигаристкият принцип може да доведе до изключително го­
лям о спестяване, което да наложи прекалено обременяване на
по-предните поколения. Това следствие може до известна
степен да бъде коригирано, като частично се пренебрегне
богатството на живеещите в бъдеще. Когато до известна
степен се подцени тяхното благополучие, тогава няма нужда
от толкова големи спестявания. Чрез нагаждане на п арам ет­
рите на постулираната функция на полезност е възможно да се
променя необходимото натрупване. Тук не мога да разглеж­
дам тези въпроси.59
За съжаление мога само да изразя мнението, че споме­
натите средства просто смекчават последствията от погреш ­
ните принципи. Положението до известна степен е подобно на
интуитивистката концепция, която обединява мярката за по­
лезност с принципа на равенството (виж §7). Там критерият за
равенството, бивайки внимателно претеглен, служи за корек­
ция на критерия за полезността, когато нито един от двата
принципа, взети поотделно, не може да се приеме. По ана­
логичен начин, започвайки с идеята, че подходящ ият размер
на спестяване е онзи, който повишава максимално социалната
полезност във времето (максимизира някакво цяло), мож ем да
получим по-правдоподобен резултат, ако благополучието на
бъдещ ите поколения се преценява с по-малка тежест. Най-
подходящ ата отбивка може да зависи ог това, доколко бързо
расте населението, от производителността на капитала и т. н.

59 Виж Chakravarty, Capital and Development Planning, стр. 39 и сл., 47, 63-
65, 249 и сл. Solow. Growth Theory, pp. 79-87, дава описание на математическия
проблем.

360
 45. П редпочит ания ta време

Ние само пригодяпаме определени парам етри, така че да д ос­

тигнем до заключение, което повече се доближава до интуи­
тивните ни преценки. Откриваме, че тези модификации в прин­
ципа на полезността се изискват, за да постигнем спра­
ведливост между поколенията. Със сигурност въвеждането на
предпочитание за времето може да доведе до някакво подо­
брение в набелязаните случаи. Но см ятам , че самото му въ­
веждане по описания начин вече показва, че изходната ни кон­
цепция е неправилна. Има разлика между ситуацията тук и
споменатия по-рано интуитивистки възглед. За разлика от
принципа на равенството предпочитането за време няма вът-
реш ноприсъщ а етическа привлекателност. То се въвежда чис­
то ad hoc, за да смекчи критерия за полезността.

46. Други случаи на предимство

П роблем ът за справедливите спестявания може да бъде

използван за илю стриране на допълнителни случаи за предим ­
ство на справедливостта. Една от чертите на договорната тео­
рия е, че тя поставя граница доколко от едно поколение може
да се изисква да спестява заради благополучието на следващ и­
те. П ринципът на справедливите спестявания действа като ог­
раничение върху разм ера на натрупване. Всяка епоха следва
честно да внесе своя дял за създаването на условия, необходи­
ми за справедливите институции и задоволителната степен на
свобода, но повече от това не може да се изисква. Може да се
възрази, че когато сумата от преимущ ествата е много голяма
и е свързана с дългосрочно развитие, тогава се изискват и по-
големи спестявания. Някой може да отиде по-нататък и да
твърди, че неравенството в богатството и властта, наруш ава­
щи втория принцип на справедливостта, м огат да бъдат оп­
равдани, ако следващ ите икономически и социални облаги са
достатъчно големи. В подкрепа на своето твърдение той може
да посочи случаите, в които сякаш приемаме такива неравенс­
тва и обеми на натрупване заради благоденствието на следва­
щите поколения. Кейнс например отбелязва, че огром ного на­
трупване на капитал, създаден преди П ървата световна война,
никога не можеше да се случи в общество, в което богатството

361
Глина V. Разпределенит е дялове

е разделено поравно.60
Общ еството в деветнадесети век, казва той, беше органи­
зирано така, че да вложи нарастващ ия приход в ръцете на оне­
зи, които най-малко можеха да го консумират. Н овобогаташ и-
те не бяха възпитани в дух на големи разходи и предпочитаха
властта, която даваха инвестициите, пред насладите на непос­
редственото потребление. Именно неравенството в разпреде­
лението па богатството направи възможно укрепването на ка­
питала и относително стабилното подобрение в стандарта на
живот за всички. Според Кейнс, този факт послужи за основно
оправдание на капиталистическата система. Ако богатите бяха
изразходвали богатството си за собствени нужди, такъв режим
на управление щеше да бъде отхвърлен като непоносим. Си-
гурно е, че има по-ефективни и справедливи начини да се по­
виши равнищ ето на благосъстоянието и културата от описани­
те от Кейнс. С ам о при специални обстоятелства, включващи
умереността на капиталистическата класа, противопоставена
на егоистичното разточителство на аристокрацията, общ ест­
вото може да получи инвестиции, като дари богатите с повече,
отколкото те чувстват, че м огат скромно да похарчат за себе
си. Но важното тук е, че независимо от това, дали има солид­
ни предпоставки, оправданието на К ейнс може директно да се
отнесе за подобряването положението на работническата кла­
са. П редпоставките му са твърде груби, но очевидно той твър­
ди, че докато има много очевидни несправедливости в систе­
м ата, не съществува реална възм ож ност те да бъдат отстране­
ни и условията на по-малко облагодетелстваните да се подоб­
рят. При друго устройство положението на трудещ ите се би
било дори още по-лошо. Не е необходимо да преценяваме д а­
ли тези твърдения са верни. Д остатъчно е да отбележим, че
обратно на това, което човек би си помислил, Кейнс не казва,
че трудностите на бедните се оправдават от благополучието
на следващ ите поколения. А това е в синхрон с приоритета на
справедливостта над продуктивността и по-големия брой об­
лаги. Винаги когато биват престъпени справедливите ограни­
чения по въпроса за спестяванията, трябва да бъде показано
дали обстоятелствата са такива, че ако не бъдат престъпени,

60 Виж J. М. Keynes, The Economic Consequences o f the Peace (London,

Macmillan, 1919), pp. 18-22.

362
 46. Д р у ги случаи ни предимство

ще се нанесе още по-голяма вреда на онези, върху които пада

несправедливостта. Този случай е аналогичен на вече описани­
те под рубриката за приоритета на свободата (виж §39).
Ясно е, че неравенствата, които Кейнс е имал предвид,
същ о нарушават принципа за справедлив равен шанс. Така
стигаме до необходимостта да обсъдим какво може да се взе­
ме за извинение, когато се престъпи този критерий и как да се
формулира правилото за приоритета.61
М ного автори твърдят, че справедливият равен шанс би
довел до тежки последствия. Те см ятат, че за общ ественото
добруване е важно да има някаква йерархична социална струк­
тура и управляващ а класа с всеобхватни унаследени качества.
Политическата власт трябва да бъде упражнявана от хора,
опитни и обучени от ранното си детство да приемат конститу­
ционните традиции на тяхното общ ество - хора, чиито ам би­
ции са опосредствани от привилегиите и удобствата на гаран­
тираното им положение. В другия случай залогът е много го­
лям и хората, на които липсва култура и убеждение, започват
да се борят помежду си за контрол върху властта в държ авата
заради ограничените си цели. Така Бърк смята, че големите
семейства от управляващ ия слой чрез м ъдростта на полити­
ческото си управление допринасят за общ ото благосъстояние
от поколение на поколение.62
И Хегел мисли, че ограниченията върху равния шанс, като
например първородството са съществени за осигуряването на
поземлена класа, специално пригодена да управлява за поли­
тическо управление по силата на независимостта си от държ а­
вата, от необходимостта да гони печалби и от разнообразните
случайности на граж данското общ ество.63
Привилегированите семейни и имуществени структури
подготвят фаворизирани от тях хора да възприемат един по-

61 В този и в следващите няколко параграфа съм задължен на Michael

Lessnoff. Виж неговото есе в Political Studies, том 19 (1971), стр. 75 и сл. За
формулирането и дискусията върху правилата за предимства тук и в §39 съм
ползвал неговата критика.
62 Виж Reflections on the Revolution in France (London, J. M. Dent and Sons,
1910), p. 49; и J. P. Plamenatz, M an and Society (London, Longmaus, Green,
1963). vol. 1, pp. 346-351.
63 Philosophy o f Right, §306, прев. T. M. Knox (Oxford, The Clarendon Press,
1942), p. 199.

363
Глави V. Р азпределенит е дялове

ясен възглед за универсалния интерес за благото на цялото об­

щество. Разбира се, възмож но е човек и да не защ итава такава
строго разслоена система. Напротив, той може да см ята, че
лица с необикновени таланти би трябвало да си проправят път
в управляващ ата класа, за да поддърж ат нейната енергия. Но
тази уговорка също може да се съчетае с отхвърляне на прин­
ципа за справедливия шанс.
За да следваме последователно приоритета на справедли­
вия ш анс пред принципа на различието, не е достатъчно само
да твърдим като Бърк и Хегел, че цялото общество, вклю чи­
телно и най-малко облагодетелстваните, печелят от някои ог­
раничения върху равния шанс. С ъщ о така трябва да приемем,
че опитът да се елиминират неравенствата би попречил на
дейността на общ еството и на икономиката така, че в перспек­
тива шансовете на хората в неблагоприятно положение да ста­
нат ощ е по-ограничени. П риоритетът на справедливия шанс,
както и в подобния случай с предим ствата на свободата, озн а­
чава, че трябва да се позовем на шансовете, дадени на онези с
по-малки възможности. Би трябвало да поддърж аме, че за тях
е открит един по-широк спектър от по-желани алтернативи,
отколкото в обратния случай. П о-неопределеното твърдение,
че цялото общ ество печели, е задоволително само когато обс­
тоятелствата оправдават отказа от лексикалното подреждане
и преминаването към интуитивно балансиране между справед­
лив шанс, икономически и социални облаги. Тези обстоятелст­
ва м огат или не м огат да изискват от нас да изоставим лекси­
калното подреждане на принципите за справедливостта. Двете
подреждания м огат да си взаимодействат по различно време.
Н яма да продълж авам повече тези усложнения. Трябва
обаче да отбележим, че макар вътреш ният живот и култура на
семейството да влияе - може би колкото всичко останало -
върху мотивацията на едно дете и върху способността му да се
възползва от образованието, а съответно и па жизнените му
перспективи, тези следствия не са задължително в противоре­
чие със справедливия равен шанс. Дори и в добре организира­
но общ ество, което удовлетворява двата принципа на справед­
ливостта, семейството може да бъде бариера за равния ш анс
на индивидите. Защ ото, както вече посочих, вторият принцип
само изисква равни житейски перспективи във всички сектори

364
 46. Д руги случаи пи предимство

на общ еството за онези, които са приблизително еднакво на­

дарени и мотивирани. Ако има разнообразие сред семействата
в един и същ сектор по отнош ение на това, как те ф ормират
детските амбиции, тогава мож е да се получи справедлив равен
шанс между секторите, но не и между индивидите. Тази въз­
мож ност повдига въпроса, доколко широко се простира поня­
тието за равенство на възмож ностите. Ще отложа коментара
по този проблем за по-късно (§77). Тук само ще отбележа, че
спазването на принципа на разликата и правилата за приори­
тета предполага намаляване неотложността на постигането на
съвършено равенство на възмож ностите.
Няма да изследвам дали има солидни аргументи, пренеб­
регващи принципа за равните възможности в полза на йерар­
хичната класова структура. Тези неща не са част от теорията
на справедливостта. У местно е тук да се спомене, че докато
такива твърдения може понякога да изглеждат самоцелни и
лицемерни, те получават адекватна форма, когато представят
общ ата концепция на справедливостта, така както тя трябва да
бъде интерпретирана в светлината на принципа за разликата и
на лексикалното подреждане, към които тя клони. Н аруш ава­
нето на справедливия равен ш анс не се оправдава от повечето
преимущества, на които се радват останалите хора или общ ес­
твото като цяло. П ретенцията (била тя коректна или не) тряб ­
ва да бъде, че шансовете на най-малко облагодетелстваните
сектори на общ ността биха станали още по-ограничени, ако
тези неравенства бъдат отстранени. Следва да се твърди, че те
не са несправедливи, тъй като условията за постигане на пъл-
ната реализация на принципите на справедливостта не същ ес­
твуват.
След като отбелязах тези случаи на приоритет, сега ще
дам окончателната формулировка на двата принципа за спра­
ведливостта за институциите. За да има завърш ен вид, ще
включа и по-ранните определения.
П ърви принцип
Всеки човек трябва да има равно право на най-широката
цялостна система о г равни основни свободи, съвм естима с по-
добна система на свобода за всички.
Вт ори принцип
Социалните и икономически неравенства трябва така да

365
Глава V. Разпределенит е дялове

бъдат устроени, че да са както:

а) от най-голяма полза за най-малко облагодетелствани­
те, в съответствие с принципа на справедливите спестявания,
така и:
б) закрепени за служби и длъжности, открити за всички в
условията на справедлив равен шанс.
П ърво правило за приорит ет (П риоритет на свободата)
Принципите на свободата трябва да бъдат класирани в
лексикален ред, а следователно свободата може да бъде огра­
ничена само в името на свободата.
Същ ествуват два случая:
а) една по-тясна свобода трябва да заздрави споделената
от всички цялостна система на свобода;
б) по-малка от равната свобода трябва да бъде приемлива
за хората с по-малка свобода.
Второ правило за приорит ет (П риоритет на справедли­
востта над производителността и благосъстоянието)
Вторият принцип на справедливостта има лексикално
предимство спрямо принципа на производителността и този
за увеличаване до максимум на сумата от облагите; а справед­
ливият шанс има приоритет над принципа на разликата. Тук
има два случая:
а) неравенството в шансовете трябва да е такова, че да по­
вишава ш ансовете на хората с по-малки възможности;
б) един завишен обем на спестяване трябва балансирано
да смекчава товара на онези, които поем ат трудностите.
Обща концепция
Всички основни социални блага - свободата и шансът,
приходите и богатството, както и основата за самоуважението
- трябва да бъдат разпределени поравно освен в случая когато
неравното разпределение на всяко от тях, или на всички заед­
но не носи някаква полза на най-слабо облагодетелстваните.
Ще коментирам, че без съмнение тези принципи и прави­
ла на приоритета са незавършени. Със сигурност трябва да се
направят други модификации, но няма да усложнявам по-на­
татък определянето на принципите. Д остатъчно е да отбележа,
че когато стане дума за пеидеалната теория, ние не се връщ а­
ме направо към общ ата концепция на справедливостта. Лекси­
калната подредба на двата принципа и оценяването, което тя

366
 46. Д руги случаи на предимство

означава, предполага правила на приоритета, които са прием ­

ливи в много случаи. Чрез много примери се опитах да илю ст­
рирам как тези правила м огат да бъдат използвани и да посо­
ча тяхната правдоподобност. Така класифицирането на прин­
ципите на справедливостта в идеалната теория отразява и нап­
равлява приложението им към неидеални ситуации. То посоч­
ва с кои ограничения трябва да се справяме най-напред. Зат­
руднението при общ ата концепция на справедливостта идва от
това, че при нея липсва определена структура за двата принци­
па в сериален ред. В по-крайни и заплетени случаи на неидеал-
ната теория за нея може и да няма алтернатива. В определен
м ом ент приоритетът на правилата за неидеалните случаи ще
се провали. И наистина мож ем въобще да не намерим задово­
лителен отговор. Но трябва да се опитаме да отлож им деня на
уреждането на сметките колкото се може по-дълго и да се
опитаме да устроим общ еството така, че той никога да не д ой ­
де.

47. Предписанията на справедливостта

Схемата на системата от институции, удовлетворяващ а

двата принципа на справедливостта, вече е завърш ена. Щом
веднъж установим справедливото количество на спестявания­
та или подходящ ия обем на данъците, ние вече имаме крите­
рий да пригодим нивото на социалния минимум. Със сумата
от трансферите и приходите от основните обществени блага
трябва така да се оперира, че да се повиш ат очакванията на
най-малко облагодетелстваните в съответствие с необходими­
те спестявания и с оглед запазването на равните свободи. К о­
гато основната структура приеме тази форма, разпределение­
то, което щ е се осигури, ще бъде справедливо (или най-малко­
то няма да бъде несправедливо), каквото и да е то. Всеки полу­
чава общ ия приход (спестявания плю с трансфери), определен
за него при определена общ ествена система от правила, върху
които м огат да се учредят техните очаквания.
Както видяхме по-рано (§14), основната черта на концеп­
цията за разпределената справедливост е, че в голяма степен
съдържа елементите на чистата процедурна справедливост. Не
се прави опит да се определи справедливото разпределение на

367
Глина V. Р азпределенит е дялове

стоките и услугите въз основа на информация за предпочита­

нията и претенциите на отделните индивиди. О т подходяща
обща гледна точка такъв тип знание се счита за ирелевантно;
във всеки случай то въвежда усложнения, които не м огат да
бъдат управлявани от принципите на приемливата простота, с
която е разумно да се очаква, че хората ще се съгласят. Но ако
понятието за чиста процедурна справедливост трябва да успее,
необходимо е, както вече казах, да се установи и безпристраст­
но да се управлява справедлива система от съществуващ и инс­
титуции. Д оверието в чистата процедурна справедливост пре­
дполага, че основната структура удовлетворява двата принци­
па.
Това описание на разпределените дялове е просто усъвър­
шенстване на познатата идея, че приходът и възнагражденията
ще бъдат справедливи, щом една работещ а конкурентна цено­
ва система бъде иравилно организирана и внедрена в справед­
лива основна структура. Това са достатъчните условия. Разп­
ределението, което следва, е случай на базисна справедливост
по аналогия с резултата от една справедлива игра. Но ние тр я­
бва да разгледам е дали тази концепция приляга на интуитив­
ните ни идеи за това, какво е справедливо и несправедливо.
П о-специално трябва да запитаме доколко добре тя се съгла­
сува с предписанията на справедливостта на здравия разум.
Изглежда сякаш изцяло сме пренебрегнали тези понятия. И с­
кам да покажа, че те и тяхното подчинено място м огат да бъ­
дат обяснени.
П роблем ът може да бъде поставен по следния начин.
Мил с право твърди, че доколкото човек се придържа към
предписаната на здравия разум, не е възможно примирение
между неговите принципи на справедливостта. Например в
случая с възнагражденията, правилата: на всеки според усили­
ята и на всеки според приноса, са противоположни предписа­
ния. взети сами по себе си. Нещо повече, ако искаме да им
придадем определено значение, те не предоставят начин за
проверка на относителните им достойнства. П равилата на
здравия разум не изразяват точна теория за справедливи или
честни възнаграждения.64
От това обаче не следва, както, изглежда, твърди Мил, че

64 Utilitarianism, гл. V. парагр. 30.

368
 47. П редписаният а пи справедливостта

може да се намери удовлетворителна концепция само ако се

приеме утилитарният принцип. Необходим е някакъв наистина
по-висш принцип. Има и алтернативи на полезността. В ъзмо­
жно е дори да се издигне някое от тези предписания или пък
комбинация от тях до равнищ ето на първи принцип, както ко­
гато се казва: от всеки според способностите, на всеки според
потребностите.65
О т гледна точка на теорията за справедливостта двата
принципа на справедливостта сочат правилния висш крите­
рий. С ледователно проблем ът се състои в това да се прецени
дали предписанията на здравия разум за справедливостта биха
възникнали в едно добре организирано общ ество и как биха
придобили необходимата тежест.
Нека вземем случая с възнагражденията в напълно конку­
рентна икономика, същ ествуващ а при справедлива основна
структура. Да допуснем, че всяка фирма (без значение дали е
държавна или частна) трябва дългосрочно да приспособи ни­
вата на заплащ ане според търсенето и предлагането. Тези ни­
ва не трябва да бъдат толкова високи, че да не м огат да се из­
плащ ат на хората за дълъг период от време, нито пък толкова
ниски, че да не се нам ерят достатъчно хора, които да предло­
жат уменията си при наличие на други възможности. При та ­
кова равновесие ще има равна относителна привлекателност
на различните видове работа, като всичко се вземе под внима­
ние. В такъв случай става лесно да се види как възникват раз­
личните предписания за справедливостта. Те просто прирав­
няват чертите на дейностите, значими за търсенето или за
предлагането, или и за двете страни на пазара. Търсенето на
работници от страна на една фирма се определя от пределната
производителност, т. е. о г чистата стойност, произведена на
единица труд, измерена чрез продажната цена на стоките, кои­
то тя произвежда. С тойността на този принос за фирмата по­
чива в края на краищ ата върху пазарните условия, върху това,
колко са готови да платят домакинствата за различните стоки.
О питът и квалификацията, способностите и специалните поз­
нания обикновено получават надбавки. Ф ирмите ж елаят да

65 Това предписание се цитира от Маркс в неговата „Критика на Готската

програма” в J(arl Marx and Frederick Engels, Selected Works (Moscow, Foreign
Languages Publishing House, 1955), vol. II, p. 24.

369
Глава V. Разпределенит е дялове

плащ ат повече на хората, притежаващ и тези качества, защ ото

тяхната производителност е по-висока. Посоченият факт обяс­
нява и придава тежест на правилото на всеки според неговия
принос, а при специални случаи им ам е правилата на всеки
според неговата квалификация, опит и други подобни. Същ о
така от гледна точка на запасите премия трябва да се плаща,
ако онези, които м огат по-късно да предлож ат услугите си, бъ­
д ат убедени да поемат цената на обучението и на отложеното
плащане. Същ о така професии, които предполагат несигурна
или нестабилна работа или които се упражняват при рискова­
ни или изнурителни условия, по тенденция са по-високо плате­
ни. В противен случай няма да се намерят хора, които да ги
упражняват. От това обстоятелство възникват правила като
например на всекиго според усилията му или според рискове­
те, които поема и т. н. Д ори когато се приема, че индивидите
им ат едни и същи природни способности, тези норми ще въз­
никват от изискванията на икономическата дейност. При зада­
дени цели на производствените единици и на онези, които тъ р ­
сят работа, като подходящ и се отделят точно определени ха­
рактеристики. Политиката на заплащ ане на фирмите е склонна
да приеме тези правила по всяко време и след известно прис­
пособяване да определи възнаграж денията, които пазарните
условия изискват.
Всичко това изглежда разумно ясно. По-важни са някои
следващ и пунктове. П ърво, най-вероятно е различните идеи за
справедливостта да породят почти еднакви предписания на
здравия разум. Така в общество, ръководено от принципа на
полезността, може да се очаква, че всички посочени по-горе
норми ще бъдат приети. Д околкото целите на икономическите
субекти са подобни, задълж ително ще бъде да се позовават на
посочените предписания, а политиката на заплатите изрично
ще ги взема предвид. От друга страна, тежестта, която ще им
се приписва, в общи линии няма да бъде една и съща. Точно
тук концепциите за справедливостта се различават. Ще има
тенденция не само заплащ ането да става и по други начини,
но почти сигурно е, че дългосрочното развитие на икономи­
ческите процеси ще поеме друг курс. К огато групата на основ­
ните институции се управлява от различни концепции, п азар­
ните сили, към които фирмите и работещ ите трябва да се

370
 47. Предписанията пи справедливостта

приспособяват, не са едни и същи. Различният баланс на т ъ р ­

сенето и предлагането е отговорен за различното съотнош е­
ние между различните правила. По този начин противополож ­
ността между концепциите за справедливостта не се изявява
на равнищ ето на нормите на здравия разум, а по-скоро в отн о­
сителната и променлива тежест, която тези норми получават
във времето. Обичайното или общ оприето понятие за прин-
ципно или справедливо равновесие в никакъв случай не може
да бъде прието за съществено, тъй като ще зависи от принци­
пите, регулиращ и базисната система, и от приспособяванията,
които тези принципи налагат върху текущите условия.
П осочената идея може да бъде изяснена с един пример.
Да допуснем, че основната структура на едно общ ество осигу­
рява справедлив равен шанс, докато основната структура на
друго общ ество не го прави. В такъв случай в първото общ ест­
во правилото „на всеки според приноса” в специфичната му
форма „на всеки според квалификацията и образованието” ве­
роятно ще има доста по-малка тежест. Това най-вероятно ще
бъде така дори ако допуснем, както показват фактите, че хора­
та им ат различни природни способности. П ричината е, че ко­
гато има повече хора, получили преимущ ествата на квалифи­
кацията и образованието, предлагането на квалифицирани ин­
дивиди в първото общ ество е много по-голямо. К огато няма
ограничения за получаването на квалификация или същ еству­
ват несъвърш енства в капигаловия пазар за заеми (или субси­
дии), предназначени за образование, премиите, които получа­
ват по-надарените, са далеч по-малко. О тносителното разли­
чие в заработеното от по-облагодетелстваната класа и тази с
най-ниски доходи има тенденция да намалява. Тази тенденция
е дори по-силна, когато се следва принципът на разликата. Т а­
ка правилото „на всеки според квалификацията и образование­
т о ” има по-малка тежест в първото в сравнение с второто об­
щество, а правилото „на всеки според усилията му” натежава
повече. Разбира се, когато се променят социалйите условия,
една концепция за справедливостта изисква съответното съот­
ношение между правилата същ о да се променя. С времето
постоянното прилагане на нейните принципи постепенно пре-
формира общ ествената структура така, че пазарните сили съ­
що се променят, като с това се променя и теж естта на предпи­

371
Гла«а V. Разпределенит е дялове

санията. Няма нищо неприкосновено относно същ ествуващ о­

то равновесие, дори когато то е правилно.
Нещо повече, от особена важност е да се помни подчи­
неното място за нормите на здравия разум. Това понякога е
трудно, защ ото те са известни от ежедневието и следователно
най-вероятно е да са доминиращ и в мисленето ни, което не
мож е да бъде оправдано от производния им статус. Нито едно
от тези правила не може да бъде издигнато убедително до
пръв принцип. Н ай-вероятно всяко от тях е възникнало като
отговор на съответна особеност, свързана с определени инсти­
туции - единствена особеност измежду многото за институции
от съвсем различен вид. Приемането на едно от тях като пръв
принцип със сигурност ще доведе до пренебрегване на други
неща, които би трябвало да бъдат взети под внимание. А ако
всички или много правила бъдат третирани като първи прин­
ципи, няма да има никаква полза от систематичността и яс­
нотата. Предписанията на здравия разум се намират на непод­
ходящ о ниво на общ ност. За да открие подходящ принцип, чо­
век трябва да отстъпи от тях. По общ о признание някои прави­
ла се проявяват като твърде общи в началото. Н апример пра­
вилото „на всеки според приноса” се отнася до много случаи
на разпределение в една конкурентна икономика. Ако се при­
еме теорията за разпределението според пределната произво­
дителност, тогава всеки участник в икономическия процес по­
лучава приход според това, доколко голям е приносът му за
производството (допускаме частна собственост на средствата
за производство). В този смисъл на един работник се плаща
пълният размер на резултатите от труда му - нито повече,
нито по-малко. На пръв поглед това ни изглежда справедливо;
то съответства на традиционната идея за естественото право
на собственост върху плодовете на нашия труд. С ледователно
принципът за приноса изглежда задоволителен като принцип
на справедливостта.66
Но лесно се вижда, че случаят не е такъв. К райният
продукт на труда зависи от търсенето и предлагането. Онова,

66 Дж. Б. Кларк често бива цитиран като пример. Виж дискусията на J. М.

Clark в The Development o f Economic Thought, cd. II. W. Spiegel (New York, John
Wiley and Sons, 1952), pp. 598-612.

372
 47. Предписанията на справедливостта

което индивидът допринася чрез работата си, варира според

изискванията на фирмите спрямо уменията му, а това, от своя
страна - според изискванията към продуктите на фирмите.
И ндивидуалният принос същ о се влияе от това, колко е пред­
лагането на подобни способности. С ледователно няма веро­
ятност спазването на предписанието за приноса да доведе до
справедливи резултати, освен ако основните пазарни сили и
наличността на възмож ностите, която те отразяват, не се уп­
равляват правилно. К акто видяхме, казаното предполага о с­
новната структура като цяло да бъде справедлива. В този слу­
чай няма друг начин да се отдаде заслужената тежест на пред­
писанията на справедливостта освен чрез институционализи-
ране на структурите, необходими за принципите на справедли­
востта. Някои институции наистина м огат да придадат специ­
ална важност на дадени принципи, както например една кон­
курентна икономика набляга върху предписанието за приноса.
Но обсъждайки приложението на който и да е изолиран прин­
цип не мож ем да направим никакво заключение за справедли­
востта на крайното разпределение.
Ц ялостното претегляне на многото предписания се прави
от цялата система. Така принципът за потребността е оставен
за трансферния клон - той изобщ о няма приложение като пре­
дписание за възнагражденията. За да преценим справедливост­
та на разпределените дялове, ще трябва да наблю даваме ця­
лостното функциониране на базисните устройства, частта на
прихода и богатството, произлизащ и от всеки клон.67
На по-горното описание за принципите на здравия разум,
както и на идеята за чиста процедурна справедливост може да
се възрази, че една съвърш ена конкурентна икономика никога
не може да бъде осъщ ествена.
В действителност участниците в производството никога
не получават крайните си продукти, а в съвременните условия
съвсем скоро няколко големи фирми започват да доминират в
различните индустрии. В най-добрия случай конкуренцията е

67 Така грешката на Дж. Б. Кларк в отговора му към Карл Маркс се

състои в това, че не успява достатъчно да разгледа въпроса за базиснага
справедливост. Виж J. М. Clark, пак там, стр. 610 и сл. Експлоатацията у
Маркс е съвместима със съвършената конкуренция, тъй като тя е резултатът
от определена структура на отношенията на собственост.

373
Глава V. Разпределенит е дялове

несъвършена и хората получават по-малко от стойността на

своя принос. В този смисъл те са експлоатирани.68
О тговорът на това е, първо, че във всеки случай концеп­
цията за подходящо регулирана конкурентна икономика със
съответните базисни институции представлява една идеална
схема, която показва как двата принципа на справедливостта
биха могли да се осъщ ествят. Тя служи за илю страция на съ­
държанието на тези принципи и показва път, при който както
икономика с частна собственост, така и социалистически ре­
жим м огат да удовлетворят посочената концепция за справед­
ливост.
Приемайки, че при същ ествуващ ите условия винаги лип­
сват идеални предпоставки, ние им ам е някакво понятие за то ­
ва, какво е справедливо.
Нещо повече, ние сме в по-добро положение да преценим
доколко сериозни се същ ествуващ ите несъвърш енства и да
вземем решение относно най-добрия път за постигане на иде­
ала.
Вторият момент е следният. Х ората биват експлоатирани
поради пазарните несъвърш енства в много специален смисъл:
а именно, принципът за приноса бива нарушен, а това се
случва, защ ото системата на цените престава да действа ефи­
касно. Но както току-що видяхме, този принцип е само един
измежду многото вторични норми, а онова, което наистина
има значение, е действието на цялостната система, както и
дали тези недостатъци се компенсират другаде.
По-нататък, тъй като по същ ество принципът на ефектив­
ността не е изпълнен, може да се каже, че цялата общ ност е
експлоатирана. Но фактически понятието експлоатация тук е
неуместно. То предполага дълбока несправедливост в основ­
ната система и има съвсем малко общ о с неефикасността на
пазарите.69
Накрая, вземайки под внимание подчиненото място на
принципа за ефективността в справедливостта като равнопос­
тавеност, неизбежните отклонения от пазарното съвършенство

За тази дефиниция на експлоатацията, виж A. С. Pigou, The Economics o f

Welfare. 4th ed. (London, Macmillan, 1932), pp. 549-551.
69 Виж Mark Blaug, Economic Theory in Retrospect, стр. 43 и сл.

374
 47. Предписанията ua справедливостта

не са непременно обезпокоителни.
П о-важното е, че една конкурентна схема осигурява обсег
за действие на принципа за свободно сдружение и индивиду­
ален избор на професия на фона на справедливия равен шанс и
позволява реш енията на домакинствата да регулират видовете
артикули, които да бъдат произведени за частни цели.
О сновната предпоставка е съвм естимостта на икономи­
ческите структури с институциите на свободата и свободните
сдружения.
Така, ако пазарите са разумно конкурентни и отворени,
става осъщ ествимо следването на теорията за чиста процедур­
на справедливост. Тя изглежда практически по-приложима о т­
колкото другите традиционни идеали, бивайки открито струк­
турирана да координира множеството възможни критерии в
една свързана и работещ а концепция.

48. Законни очаквания и морална заслуга

У здравия разум съществува тенденция да допуска, че д о ­

ходите и богатството, както и добрите неща в живота изобщо
трябва да бъдат разпределяни според м оралната заслуга.
Справедливостта е щастие в съответствие с добродетелта.
М акар да се осъзнава, че този идеал никога не може да
бъде напълно осъществен, чрез подходяща концепция за раз­
пределена справедливост - най-малкото като първоначален
принцип - общ еството би трябвало да се опита да осъщ ествят
този идеал, доколкото позволяват обстоятелствата.70
Днес справедливостта като равнопоставеност отхвърля
тази концепция. Такъв принцип не би могъл да бъде избран в
изходната позиция. В подобна ситуация няма начин да бъде
дефиниран необходимият критерий. Нещо повече, идеята за
разпределението според добродетелите не може да разграничи

70 Виж например W. D. Ross. The Right and the Good (Oxford, The
Clarendon Press, 1930), стр. 21, 26-28, 35, 57 и сл. Също така Лайбниц в своето
произведение „За произхода на нещата” (1697) говори за закон на справед­
ливостта, според който „всеки споделя съвършенството на вселената и
щастието си според дела на собствената си добродетел и според добрата
воля, която храни към общото благо”. Leibniz, ed. P. P. Wiener (New York,
Charles Scribner’s Sons, 1951). p. 353.

375
Глини У. Разпределенит е дялове

м оралн ата заслуга от законните очаквания. Вярно е, че когато

индивидите и групите вземат участие в справедливи инсти­
туции, те предявяват изисквания едни спрямо други, които се
определят от общ ествено приети правила. Извърш вайки раз­
лични неща, подкрепени от същ ествуващ ите структури, те вече
и м ат определени права, а справедливо разпределените дялове
уважават тези претенции. Една справедлива схема тогава
отговаря на онова, на което хората им ат право. Тя удовлет­
ворява законните им очаквания, както са базирани на социал­
ните институции. Но онова, на което имат право, не е нито
пропорционално, пито зависимо от техните вътреш ни д остой ­
нства. Принципите на справедливостта, които управляват о с­
новната структура и определят точно различните видове за­
дължения на индивидите, не споменават м оралната заслуга.
Н ям а и тенденция разпределените дялове да й съответстват.
С порът се ражда от предш естващ ото описание за предпи­
санията на здравия разум и тяхната роля в чистата процедурна
справедливост (§47). Н апример една конкурентна икономика
придава тежест на принципа за приноса при определяне на
заплатите. Но, както вече видяхме, степента на приноса (изме­
рена чрез пределната производителност) зависи от търсенето
и предлагането. Сигурно е, че м оралните качества на човека не
се пром енят според това, колко хора предлагат сходни умения
или пък колко хора търсят онова, което може да произведе.
Никой не допуска, че когато нечии способности не се търсят
много или когато настъпи техният упадък (както е в случая с
певците), моралните заслуги се променят по същ ия начин.
Всичко това е напълно очевидно и по този въпрос много
отдавна има съгласие.71
То просто отразява посочения по-горе факт (§17), а
именно, че едно общ оприето положение, свързано с м о рал ­
ните ни съждения, е становищ ето, според което никой не за­
служава м ястото си в разпределението на природните заложби
в по-висока степен отколкото степента, в която заслужава на-
чалното си стартово положение в общ еството.
Нещо повече, нито едно от предписанията на справед­
ливостта няма за цел да възнаграждава добродетелите. Н апри­

71 Виж F. Н. Knight, The Ethics o f Competition (New York, Harper and

Brothers, 1935). pp. 54-57.

376
 4H. Законни очаквания и морална заслуга

мер премиите, които редките природни таланти печелят, слу­

жат за да покрият разходите по обучението им, за насърчаване
усилията им в образованието и за направляване на способ­
ностите им в посока на общ ия интерес. Разпределените д я­
лове, които се получават в резултат от това, не се свързват с
м оралната ценност, тъй като първоначалната надареност с
природни заложби, както и случайностите по развитието и о т­
глеждането й в младостта са произволни от .морална гледна
точка. Принципът, който интуитивно изглежда най-близо до
награж даването на м оралните заслуги, е онзи, според който
разпределението става според .положените усилия или може
би по-добре - според съзнателно вложеното усилие.72
Ощ е веднъж обаче става ясно, че усилията, които човек
желае да положи, се влияят от природните му способности и
възмож ностите, които се отварят пред него. При равни ос­
танали условия по-вероятно е по-надарените да се борят д о ­
бросъвестно и следователно няма как да се обезценява по-
доброто им възнаграждение. Идеята за възнаграждаваме спо­
ред заслугите е неприложима. И със сигурност етичността се
пренебрегва в степента, в която се подчертава принципът на
потребността. Основната структура също не се стреми да
уравновеси принципите на справедливостта, така че да пос­
тигне необходимото съответствие зад кулисите. Тя се регулира
от двата принципа на справедливостта, които изцяло опреде­
лят другите цели.
До същ ото заключение може да се стигне и по друг на­
чин. В предходните бележки понятието за морална стойност
като нещо различно от човешките претенции, основани на за ­
конните основания, не е обяснено. Да допуснем тогава, че д е­
финираме това понятие, и да покажем, че то не кореспондира
с разпределените дялове. Ще разгледам е сам о добре организи­
раното общ ество, т. е. общ ество, в което институциите са
справедливи и това е публично признато. Членовете на посо­
ченото общ ество също и м ат силно чувство за справедливост,
истинско желание да спазват същ ествуващ ите правила и да из­
пълняват един спрямо друг онова, което им е отредено. В този
случай мож ем да приемем, че всеки има еднаква морална
стойност. Определихме това понятие в терм ините на справед­

72 Виж Knight, пак там, стр. 56 бел.

377
Глави V. P um ped еленит е дялове

ливостта, желанието да се действа в съгласие с принципите,

които биха били избрани в изходната позиция (§72). Но оче­
видно е, че разбрана по този начин, м оралността на хората не
предполага равни разпределени дялове. Всеки получава толко­
ва, колкото принципите на справедливостта му отреж дат, а те
не изискват равенство.
Важният м ом ент тук е, че понятието за морална стойност
не е първи принцип на разпределената справедливост. Това е
така, защ ото тя не може да се въведе, преди да бъдат признати
принципите на справедливостта и на естествения дълг и за­
дължения. Щом тези принципи са налице, м оралната стойност
може да се дефинирана като чувство за справедливост и както
ще разгледам по нататък (§66), добродетелите м огат да бъдат
характеризирани като желания или тенденции да се действа
според съответстващ и принципи. Така понятието за морална
стойност е вторично по отнош ение на понятията за принцип-
ност и справедливост и не играе роля в същ носгното опреде­
ление на разпределените дялове. Случаят е аналогичен с отно­
шението между основните правила за собственост и закона за
грабежите и кражбата. Тези престъпления и неприятните им
последици предпоставят наличието на институцията за собст­
веност, която бива установена заради предшестващи независи­
ми от тях социални цели. Ако едно общ ество се самоорганизи-
ра с цел да награди м оралната заслуга като свой пръв прин­
цип, означава то да създаде институцията на собственост с цел
да наказва крадците. Тогава критерият „на всекиго според
добродетелите” не би бил избран в изходната позиция. Тъй ка­
то страните ж елаят да осъщ ествят концепциите си за добро, те
ням ат причина да организират институциите си така че разп­
ределените дялове да бъдат определяни от м оралната заслуга,
дори и да биха могли да открият предварителен стандарт за
нейното определяне.
В едно добре организирано общ ество индивидите усвоя­
ват претенции за дял от обществения продукт, като извърш ват
дейности, насърчавани от същ ествуващ ите институции. Закон­
ните очаквания, които възникват, са другата страна на принци­
па на добродетелта и естественото задължение за справедли­
вост. Както човек има задължението да поддърж а справедли­
вите институции и да изпълнява ролята си, когато заема опре­

378
 48. Законни очаквания и морални заслуга

делено положение в тях, така има право на съответното отно­

шение на другите към него, щ ом спазва схемата и изпълнява
своя дълг. Те са задължени да отговорят на законните му
очаквания. Така при наличие на справедливи икономически
структури претенциите на индивидите се установяват правил-
но чрез отнасяне към правилата и предписанията (със съответ­
ната им тежест), които тези икономически практики приемат
за съществени. Както видяхме, неправилно е да се каже, че
справедливите разпределени дялове възнаграж дават индиви­
дите според м оралната им заслуга. Онова, което можем да
твърдим - казано по традиционен начин, е: справедливата схе­
ма дава на всеки дълж имото. Това означава - тя раздава все­
киму онова, което му се полага, както сам ата схема е опреде­
лила. Принципите на справедливостта, приложени за институ­
циите и за индивидите, установяват, че спазването на такава
практика е справедливо.
Сега трябва да се отбележи, че макар човешките претен­
ции да се управляват от същ ествуващ ите правила, ние все пак
правим разграничение между „имаме право” и „заслужаваме”
в един познат, макар и извънморален см исъл.73
За да илю стрирам - след някаква игра човек често казва,
че загубилата страна е заслужавала да спечели. В този случай
не се има предвид, че победителите нямат право да претенди­
рат за ш ампионство или трофеи те да не отиват при победите­
ля. П о-скоро човек има предвид, че изгубилият отбор е предс­
тавил в по-висока степен уменията и качествата, които играта
изисква и които правят привлекателен този спорт. С ледовател­
но изгубилите наистина са заслужавали да спечелят, но не са
успели вследствие на лош късмет или друга случайност. По
същия начин даже и най-добрите икономически структури ня­
ма да доведат винаги до предпочитаните резултати. Претенци­
ите, които индивидите действително развиват, неизбежно се
отклоняват повече или по-малко от онези, които схемата пред­
варително разреш ава. Например някои хора, заемащ и по-бла-
гоприятно положение в общ еството, м огат и да нямат необхо­
дим ите качества и способности в по-висока степен от другите.
Това е напълно очевидно. С м исълът тук е, че макар наистина

73 Тук заимствам от Joel Feinberg, Doing and Deserving (Princeton, Princeton

University Press, 1970), стр. 64 и сл.

379
Глави V. Р азпределенит е дялове

да можем да разграничим претенциите, които същ ествуващ и­

те структури изискват да бъдат уважавани (при положение че е
ясно какво хората са направили и какво се е получило като
последица от действията им), и претенциите, които биха се по­
явили в резултат от по-предходни обстоятелства - нито едно
от двете не предполага разпределените дялове да са в съответ­
ствие с моралната заслуга. Дори когато нещата се развиват по
най-добрия начин, не съществува тенденция разпределението
и добродетелта да съвпадат.
Без съмнение някои м огат ощ е да спорят, че разпределе­
ните дялове трябва да съответстват на м оралната заслуга -
най-малкото в степента, в която това е възможно. Те м огат и
да вярват, че докато онези, които са по-добре м атериално, ня­
м ат по-висок м орал, техните привилегии представляват обида
спрямо чувството ни за справедливост. Това мнение може да
възникне, когато разпределената справедливост се мисли като
нещо противоположно на наказателната справедливост. Вярно
е, че в разумно организираното общ ество онези, които биват
наказвани за нарушаване на справедливи закони, са направили
нещо погрешно. Това е така, защ ото целта на наказателния за­
кон е да поддърж а основните естествени задължения - онези,
които ни забраняват да нараняваме другите хора във всички
аспекти на живота им, да ги лиш аваме от свобода или собст­
веност - и наказанията служат на тази цел. Те не са просто
схема от такси и налози, измислени да поставят цена на опре­
делени форми на поведение, като по този начин направляват
човешките постъпки към взаимна изгода. Би било далеч по-
добре, ако никога не бъдат извършени действията, обявени от
наказателния закон като престъпни.
С ледователно склонността да се извърш ат такива д ей ст­
вия е знак за лош характер, а в едно справедливо общ ество за­
конните наказания ще паднат само върху онези, които правят
подобни грешки.74
Ясно е, че разпределението на икономически и социални
облаги е съвърш ено различно. Тези структури не са, така да се
каже, обратпото на наказателното право, така че, щ ом едната
наказва някои нарушения, другата възнаграждава м оралната

74 Виж Н. L. A. Hart, The Concept o f Law (Oxford, The Clarendon Press,

1961), p. 39; и Feinberg, Doing and Deserving, ch. V.

380
 48. Законни очаквания и морална заслуга

заслуга.75
Функцията на неравните разпределени дялове е да покри­
ва разходите за обучение и образование, да привлича хората
към места и сдружения, където са най-необходими от социал­
на гледна точка, и г. н. К огато допуснем, че всеки приема пра­
вилността на личната или групово заинтересованата м отива­
ция, надлежно регулирана от едно чувство за справедливост,
тогава всеки решава да върши онези неща, които най-добре
съответстват на целите му. Вариации в заплатите и дохода,
както и благоприятни промени в служебното положение прос­
то влияят върху този избор по такъв начин, че крайният резул­
тат се съгласува с ефективността и справедливостта. В едно
добре организирано общ ество не би имало нужда от наказате­
лен закон, ако той не беше наложен от проблема за осигурява­
нето. В ъпросът за наказателната справедливост в голямата си
част принадлежи към теорията за частичното съгласие, докато
обяснението на разпределените дялове принадлежи към теори­
ята за сгриктното съгласие, а оттам - и към съображенията на
идеалната теория. Напълно погреш но е да се м ислят разпреде­
лената и наказателната справедливост като противоположни.
Това предполага такава морална база на разпределени дялове,
където не съществува нито едната, нито другата.

49. Сравнение със смесени концепции

Д окато често сравнявах принципите на справедливостта с

утилитаризма, все ощ е не съм казал нищо за смесените кон­
цепции. Ще припомня, че те се дефинират, като временно се
постави м ерилото на полезността и други критерии на м ясто­
то на втория принцип на справедливостта (§21). Сега ще тряб ­
ва да разгледам тези алтернативи, особено след като много
хора биха ги сметнали за по-разумни отколкото принципите на
справедливостта, които - поне на пръв поглед - изглежда, че
налагат доста строги изисквания. Но веднага трябва да се под­
чертае, че всички смесени концепции приемат първия принцип
и следователно признават първичното положение на равните
свободи. Нито един от тези възгледи не е утилитарен, защ ото

75 По този въпрос виж Feinberg, ibid., pp. 62, 69.

381
Глава V. Р азпределенит е дялове

дори принципът на полезността да бъде поставен на мястото

на втория принцип или на някоя негова част, да речем, прини-
цииа на различието, концепцията за полезността все пак заема
подчинено място. Така, доколкото една от основните цели на
справедливостта като равнопоставеност е да конструира ал ­
тернатива на класическата утилитарна доктрина, целта се пос­
тига дори ако в края на краищ ата предпочетем една смесена
концепция вместо двата принципа на справедливостта. Нещо
повече, ако познаваме значението на първия принцип, основ­
ната характеристика на договорната теория се запазва при те­
зи алтернативи.
От направените бележки става ясно, че е значително по-
трудно да се опонира на смесените концепции отколкото на
принципа за полезността. М ного автори, които претендират,
че изповядат някакъв вариант на утилитарния възглед, даже
когато той мъгляво е изразен под ф ормата на балансиране и
хармонизиране на социални интереси, всъщ ност ясно пред­
поставят една фиксирана конституционална система, гаранти­
ращ а основните свободи до известна минимална стенен. Така
в действителност те поддърж ат някаква смесена доктрина и
следователно строгите аргументи на свободата не м огат да
бъдат използвани както преди. Основният проблем тогава о с­
тава: какво все пак може да се каже в полза на втория принцип
за сметка на полезността, когато и двата са ограничени от
принципа на равната свобода. Трябва да изследваме причини­
те за отхвърляне мярката на полезността дори и в гази степен,
макар да е ясно, че въпросните причини не м огат да бъдат
толкова реш аващи, колкото са причините, отхвърлящ и класи­
ческите и средните доктрини.
Нека да разгледам е първо една смесена концепция, която
е доста близо до принципа на справедливостта: а именно възг­
леда, който възниква, когато принципът па средностатисти­
ческата полезност, ограничен от определен социален минимум
да замести принципа на разликата, при условие че всичко о с­
танало остане непроменено. Тук трудността е същ ата както
общ о при интуитивистката теория: как да бъде подбран и при­
годен към изменящ ите се условия социалният минимум? Все­
ки, който използва двата принципа на справедливостта, би
направил баланс между максим алното увеличаване на средна­

382
 49. Сравнение със смесени концепции
та полезност и обезпечаване на подходящия социален м ини­
мум. Ако следим само неговите преценки, а не причината за
тях, те не биха могли да се различат от преценките на някой,
който следва тази смесена концепция. С м ятам , че има доста-
тъчна ш ирота в определянето на нивото на социалния м ини­
мум в променящ ящ ите се условия, така че да се получи този
резултат. Как тогава да разберем, че човекът, който приема
гози смесен възглед, не разчита всъщ ност на принципа на раз­
ликата? Сигурно е, че той съзнателно не се позовава на него, а
дори мож е да отхвърля и самото допускане, че прави това. Но
се оказва, че посоченото равнищ е на социален минимум, което
ограничава принципа на средната полезност, води до съвсем
същите следствия, които биха възникнали, ако той в действи­
телност следваш е такъв критерий. Нещо повече, той не е в
състояние д а обясни защо използва този минимум; най-добро-
то, което мож е да направи, е да вземе решение, което му изг­
лежда най-разумно. Ще отидем твърде далеч, ако твърдим , че
такъв човек наистина използва принципа на различието, тъй
като неговите съждения м огат да съответстват на някоя друга
мярка. И стината е, че концепцията му за справедливостта все
пак трябва да бъде идентифицирана. С критите зад сцената на
определянето на подходящ ия минимум м еста оставят нещ ата
неустановени.
П одобни неща м огат да се кажат и за други смесени тео­
рии. Така някой може да реши да ограничи принципа на сред­
ното равнищ е, като постанови едно - или само по себе си, или
свързано с някакъв подходящ о избран минимум - изискване
към разпределението. Н апример може временно да се зам ести
принципа на разликата с критерия м аксималното увеличаване
на средностатистическата полезност да е по-малко от някаква
част (или кратно) на стандартното отклонение от последващ о­
то разпределение.76
Д околкото такова отклонение е възмож но най-малкото
когато всеки има една и същ а полза, този критерий показва
по-голяма грижа за по-малко облагодетелстваните, отколкото
при принципа за средното ниво. Интуитивистките черти на та ­
къв възглед същ о са ясни, защ ото ще трябва да попитам е как

76 Такъв възглед виж у Nicholas Rescher, Distributive Justice (New York,

Bobbs-Merrill, 1966), pp. 35-38.

383
Глава V. Разпределенит е дялове

ще се избере частта (или краткото) на стандартното отклоне­

ние и как този парам етър ще се променя със самото средно
равнище. И тук зад всичко това може да стои принципът на
разликата. Такъв вид смесен възглед е равностоен с други ин-
туитивстки концепции, които ни направляват да следваме плу­
рализъм в целите. Той твърди, че ако е осигурена известна ба­
за, двете желателни цели са както по-голямо средно богатство,
така и по-равномерно разпределение. Една институция е нед­
вусмислено по-предпочитана, ако зачита по-добре и двете.
Различните политически възгледи обаче балансират цели­
те по различен начин. И м ам е нужда от критерии за определя­
не на тяхната относителна тежест. Факт е, че когато осъзнаем
такива цели, ние, общ о взето, не се съгласявам е твърде много
с тях. Трябва да се разбере, че вътреш ноприсъщ о за една отно­
сително цялостна концепция за справедливостта е доста под-
робното претегляне на целите. В ежедневието си ние често се
задоволяваме с изброяване на предписанията на здравия р а­
зум и целите на политиката, като добавяме, че когато има спе­
циални въпроси, трябва да преценяваме предписанията и це­
лите на политиката в светлината на общите факти от ситуаци­
ята. М акар това да е солиден практически съвет, той не изра­
зява ясна концепция за справедливостта. В резултат на човек
му се казва да използва преценките си както може в рам ката
на тези цели в качеството им на ориентири. С амо предпочита­
ните по всеки отделен въпрос политически действия са опре­
делено по-жела гелни. За сравнение принципът на разликата е
относително точна концепция, тъй като подрежда всички ком ­
бинации от цели според това, доколко добре те поощ ряват
перспективите на най-малко облагодетелстваните.
Ето защо независимо от факта, че принципът на разлика­
та изглежда твърде импровизиран, за да бъде някаква специал­
на концепция, той все пак може да бъде критерий, който, кога­
то действа съвместно с другите принципи на справедливостта,
остава на заден план и контролира тежестта на преценките в
ежедневието ни, така както те биха се съчетали чрез различни­
те смесени принципи. О бичайният начин, по който разчитаме
на интуицията, ръководени от критерии от по-нисък порядък,
може да прикрие същ ествуването на по-основни принципи,
описващи силата на тези критерии. Разбира се, дали двата

384
 49. Сравнение със смесени концепции

принципа на справедливостта и по-специално принципът на

разликата обясняват наш ите преценки за разпределената спра­
ведливост, може да бъде реш ено само чрез детайлното разра­
ботване на следствията от тези принципи и чрез констатиране­
то доколко сме подготвени да приемем относителните теж ес­
ти, които те определят. Възможно е да няма конфликт между
следствията и нашите убеждения. Със сигурност сред тях не
би трябвало да има никакви заковани преценки - такива, които
да не искаме да ревизираме при никакви предвидими обстоя­
телства. В противен случай двата принципа не са напълно при­
емливи и трябва да се направи някакво преразглеждане.
Вероятно е нашите повседневни възгледи да не влекат
след себе си нещо много определено, свързано с проблема за
балансирането на конкуриращи се цели. Ако е така, тогава
главният въпрос е дали мож ем да одобрим далеч по-точната
спецификация на концепцията ни за справедливостта, която
представят двата принципа. При положение че се запазят ня­
кои фиксирани моменти, ние трябва да реш им кой е най д о б ­
рият начин да попълним концепцията си за справедливостта, и
да я разш ирим по отнош ение на други случаи. Двата принципа
на справедливостта м огат не толкова да не противоречат на
интуитивните пи убеждения, колкото да осигурят един относи­
телно конкретен принцип за проблемите, които здравият р а­
зум намира за непознати и оставя нерешени. Така, докато
принципът на разликата в началото ни изглежда странен, една
рефлексия върху следствията му - когато той е подходящо
очертан - може да ни убеди, че той стои в съгласие с нашите
съзнателни изводи или проектира тези убеждения в нови ситу­
ации по един приемлив начин.
Във връзка с тези бележки мож ем да посочим, че п озова­
ването на общия интерес е въпрос на политическо споразум е­
ние в едно демократично общество. Н ито една политическа
партия публично не признава, че оказва натиск върху законо­
дателството в ущърб на която и да е призната социална група.
Но как трябва да се разбира това споразумение? Със сигур­
ност то е нещо повече от принципа на ефективността и ние не
можем да допуснем, че управлението засяга в еднаква степен
интересите на всеки. Тъй като е невъзможно строго да се при­
държ аме към повече от една гледна точка, естествено е при за­

385
Г лава V. Разпределенит е дялове

даден етое на едно демократично общ ество да се избере глед­

ната точка на най-малко облагодетелстваните и да се подпо­
м огнат дългосрочните им очаквания по най-добрия начин,
който съответства на равните свободи и справедливия шанс.
Изглежда, че политиката, в чиято справедливост им ам е най-
голям о доверие, поне клони в тази посока, в смисъл че споме­
натият обществен сектор ще пострада, ако тя бъде редуцира­
на. Тази политика е цялосгно справедлива дори и да не е пер­
фектно справедлива. С ледователно принципът на разликата
може да бъде интерпретиран като разумно разш ирение на по­
литическото споразумение в една демокрация, щ ом веднъж
сме готови да посрещ нем необходимостта от относително ця-
лостна концепция за справедливостта.
К ато отбелязвам, че смесените концепции им ат интуити-
вистки черти, не искам д а кажа, че този факт представлява ре­
ш аващ о възражение срещу тях. Както вече отбелязах (§7), та­
кива комбинации от принципи със сигурност им ат голяма
практическа стойност. Н яма съмнение, че тези концепции
идентифицират правдоподобни стандарти, чрез позоваването
на които м огат да се преценяват различните политически
действия, а ако са налични подходящи базисни институции, те
м огат да ни водят до сериозни заключения. Н апример човек,
който приема смесената концепция, за да държи средното бла­
госъстояние по-малко от някаква част (или кратно) на стан-
дартното отклонение, най-вероятно ще поощ рява честния ра­
вен шанс, защ ото изглежда, че наличието на повече равни
шансове за всички повишава средното равнищ е (чрез увеличе­
ние на ефективността) и намалява неравенството. В този слу­
чай зам естителят на принципа за разликата поддърж а другата
част на втория принцип. П о-нататък очевидно е, че в опреде­
лен м ом ент не мож ем да избегнем да разчитаме на интуитив­
ните си съждения. Трудността със смесените концепции се
състои в това, че м огат да прибегнат до тези съждения твърде
скоро и да не успеят да посочат ясна алтернатива за принципа
на различието. При отсъствието на процедура за определяне
на подходящ ите относителни тежести (или параметри), въз­
можно е балансът в действителност да бъде определян от
принципите на справедливостта, освен ако, разбира се, тези
принципи не предоставят заключения, които не мож ем да при-

386
 49. Сравнение със смесени концепции

смем. В случай че това се случи, тогава предпочитана може да

се окаже някоя смесена концепция, въпреки позоваването й на
интуицията, особено ако употребата й спомага да се въведе
ред и съгласуваност в съзнателните ни убеждения.
Друго съображение, поощ ряващ о принципа на разликата,
представлява сравнителната лекота, с която той може да бъде
интерпретиран и прилаган. Наистина според някои част от
привлекателността на смесените критерии се дължи на факта,
че те са начин да се избегнат относително строгите изисквания
на принципа на разликата. Твърде директно установяваме кои
неща ще придвиж ат интересите на най-малко облагодетелст­
ваните. Тази група може да бъде идентифицирана чрез своя
индекс от основни блага, а въпросите на политиката м огат да
бъдат поставени, като попитам е как би избрал съответния
подходящ о ситуиран представител. Но в степента, в която на
принципа на полезносттта е отредена някаква роля, неяснота­
та в идеята за средно (или цялостно) благополучие остава
проблем. Нужно е да достигнем до някаква оценка за функции­
те на полезността за различните представителни индивиди и
да установим междуличностна връзка между тях и т. н. П роб­
лемите при този процес са толкова големи, а приближенията
са така груби, че дълбоко противоречащ и си мнения м огат да
изглеждат еднакво правдоподобни за различните хора. Някой
може да твърди, че печалбите на една група натежават пред
загубите на друга, докато други м огат да отрекат това. Никой
не е в състояние да каже какви основни принципи описват тези
различия или как м огат да бъдат разрешени. За онези, които
имат по-силни социални позиции, е по-лесно да разш иряват
интересите си по несправедлив път, без да се покаже, че опре­
делено стоят извън позволената зона. Разбира се, всичко каза­
но е очевидно, като винаги се е знаело, че етическите принци­
пи са неясни. Въпреки това не всички са еднакво непрецизни, а
двата принципа на справедливостта имат предимство поради
по-голямата яснота на изискванията си и защ ото показват как­
во е необходимо да се направи, за да бъдат те удовлетворени.
И ма вероятност да се сметне, че неяснотата на принципа
за полезността може да бъде преодоляна като се обясни по-
добре как да се измерва и да се интегрира благополучието. Не
искам да подчертавам тези широко дискутирани технически

387
Глава V. Р азпределенит е дялове

проблеми, тъй като по-важните възражения на утилитаризма

са на друго ниво. Но едно кратко споменаване ще изясни тео­
рията за договора. С ъщ ествуват няколко начина да се устано­
ви междуличностна мярка за полезност. Един от тях (който д а­
тира във времето най-малкото от Еджуърт) е да се допусне, че
индивидът е способен да разграничи само краен брой нива на
полезност.77
С мята се, че човек е безразличен към алтернативи, които
принадлежат към едно и също разграничително равнище, а
главната мярка на разликата в полезността между които и да е
две алтернативи се определя от броя на различимите равнища,
които ги отделят. Главната скала, която се получава като ре­
зултат от това, е уникална по отнош ение на линейна трансф ор­
мация. За да се постигне мярка между хората, човек трябва да
допусне, че разликата между прилежащ ите нива е една и съща
за всички индивиди и една и съща между всички нива. С тако­
ва правило за интерперсонална свързаност пресмятанията
стават извънредно прости. При сравняване на алтернативите
ние уточняваме броя на нивата между тях за всеки индивид и
после сумираме, като вземаме предвид плюсовете и минусите.
Тази концепция за основната полезност страда от добре
известни недостатъци. К ато оставим настрана очевидните
практически проблеми и факта, че откриването на разграничи­
телните нива на човека зависи от действително наличните ал ­
тернативи, изглежда невъзможно да се оправдае твърдението,
че социалната полезност при смяна от едно равнищ е на друго
равнищ е е една и същ а за всички индивиди. От една страна,
тази процедура би претеглила по един и същ начин промени­
те, включващ и същия брой различия, за които индивидите се
чувстват различно: някои имат по-силни чувства от други. От
друга страна обаче тя би претеглила с по-голяма тежест про­
мените, претърпени от онези индивиди, които правят повече
разграничения. Разбира се, че подценяването на силата на въз­
гледите е неудовлетворителен м ом ент и по-специално толкова
високото награж даване на способността да се долавят разгра­
ничения, които постоянно м огат да варират според тем пера­

77
Виж А. К. Sen, Collective Choice and Social Welfare (San Francisco,
Holden-Day, 1970), стр. 93 и сл.; за Еджуърт виж Mathematical Physics (London,
1888), стр. 7-9, 60 и сл.

388
 49. Сравнение еьс смесени концепции

мента и обучението.78
Ц ялата процедура наистина изглежда произволна. Тя оба­
че има качеството да илю стрира формата, в която принципът
на полезността съдържа етически съждения, включени в м ето­
да, избран да установява необходимата мяра на полезност.
Понятието за щ астие и благополучие не е достатъчно опреде­
лено и дори само за да дефинираме една подходяща основна
мярка, ние ще трябва да разгледам е моралната теория, в която
тя ще бъде използвана.
Аналогични трудности възникват с определението на
Н ойман-М оргенщ ерн.79
Може да се покаже, че ако изборите, които индивидът
прави измежду рисковани възможности, удовлетворяват някои
постулати, то тогава същ ествуват определени числа за полез­
ност, съответстващ и на алтернативите по такъв начин, че не­
говите решения м огат да бъдат интерпретирани като макси­
мализиране на очакваната полезност. Той избира сякаш насоч­
ван от м атематическото очакване за тези числа на полезност и
тези приписвания са единствени спрямо дадена положителна
линейна трансф орм ация. Разбира се, не е казано, че самият ин­
дивид използва приписването на полезности при вземане на
реш енията си. Тези числа не ръководят избора му, нито пък
осигуряват процедура на обмисляне от негово име. По-скоро,
при положение че дадени предпочитания на индивида измежду
многото очаквания изпълняват определени условия, м атем ати ­
кът наблю дател може най-малкото теоретически да пресметне
числата, които описват тези предпочитания като максимизи-
ране на очакваната полезност в дефинирания вече смисъл.
Дотук не следва нищо за истинския ход на обмислянето или за
критериите, на които човек разчита, ако ги има. Също така ни­
що не се предполага относно това, с какви черти на алтерна­
тивите кореспондират или какви черти представят числата на
полезност.
С лед като допуснахме, че можем да обезпечим една о с­
новна полезност за всеки човек, как трябва да се установи

78 Относно тези трудности виж Sen, пак там, стр. 94 и сл.; и W. S. Vickrey,
„Utility, Strategy, and Social Decision Rules,” Quarterly Journal o f Economics, vol.
74(1960), pp. 519-522.
79 Описание виж y Baumol, Economic Theory and Operations Analysis, pp.
512-528; и Luce and Raiffa, Games a n d Decisions, pp. 12-38.

389
Г лава V. Р азпределенит е дялове

междуличностната мярка? Познато предложение е правилото

нула-едно: приписваме стойността нула на най-лош ата въз-
можна ситуация за индивида и стойността едно за неговата
най-добра ситуация. На пръв поглед това изглежда справедли­
во, изразяващ о по друг начин идеята, че всяко от числата от­
чита една и не повече от една ситуация. И все пак има други
предложения със сравнима симетрия, например предложение­
то, при което се приписва стойността нула на най-лош ата ал ­
тернатива и стойността едно на сбора от полезности от всички
алтернативи.80
И двете правила изглеждат еднакво справедливи, докол­
кото първото постулира равна м аксимална полезност за всеки,
а второто - равна средна полезност. Но те водят до различни
социални решения. П о-нататък тези предложения фактически
постулират, че всички индивиди и м ат подобни способности за
удовлетворяване и това изглежда като необикновена цена, коя­
то трябва да се плащ а, за да се дефинира една междуличност­
на мярка. Тези правила ясно детерм инират понятието за бла­
годенствие по специален начин, тъй като обикновеното поня­
тие би допуснало вариации, в смисъл че различната интерпре­
тация на понятието би била еднакво, ако не и дори по-добре
съвм естима със здравия разум. Така например правилото ну­
ла-едно означава, че при равни други условия по-висока соци­
ална полза се постига, когато хората се обучават да имат
прости желания, които лесно се задоволяват. Такива хора
обикновено им ат по-силни претенции. Те се задоволяват с по-
малко и така вероятно м огат да бъдат най-близо до най-голя­
мата полза. Ако някой не приема тези следствия, а все още
поддърж а утилитаристкия възглед, трябва да бъде намерена
друга междуличностна мярка.
П о-нататък откриваме, че докато постулатите на Нойман-
М оргенщерн приемат, че липсва наслада у индивидите, когато
преживяват риск, въпреки това произтичащ ата мярка се влияе
от отнош ението към несигурността, определена чрез цялост-
ното разпределение на вероятността.81
Значи, ако това определение за полезността се използва

80 Виж Sen, Collective Choice and Social Welfare, p. 98.

81 Виж Arrow, Social Choice and Individual Values, p. 10; и Sen. пак там, стр.
96 и сл.

390
 49. Сравнение със смесени концепции

при социалните решения, чувствата на хората, засягащ и из­

ползването на различните шансове, ще повлияят на критерия
за благополучие, който трябва да се максимизира. Още вед­
нъж виждаме, че условностите, дефиниращ и междуличностни­
те сравнения, имат неочаквани морални следствия. К акто и
преди м ярката за полезност е повлияна от случайности, които
от морална гледна точка са произволни. Ситуацията е много
различна от тази на справедливостта като равнопоставеност,
показана в интерпретацията на Кант, вграждането на идеалите
в нейните принципи и нейната опора в основните блага за не­
обходимите междуличностни сравнения.
Изглежда следователно, че неяснотата на утилитарния
принцип не може да бъде отстранена задоволително чрез по-
прецизна мярка за полезност. Тъкмо напротив, след като изу­
чим условностите при междуличностните сравнения, виждаме,
че има различни методи за определяне на тези сравнения. При
все това методите вклю чват поразително много различни по­
ложения и най-вероятно и м ат много различни следствия. М о­
рален въпрос остава реш ението коя от дефинициите и кое от
правилата на съответствие, ако има такива, са подходящи за
една концепция на справедливостта. С м ятам , че това се има
предвид, когато се казва, че междуличностните сравнения за­
висят от ценностните съждения. Докато е съвсем очевидно, че
приемането на принципа за полезността е въпрос от теорията
на морала, по-малко очевидно е, че самата процедура за из­
мерване на благосъстоянието повдига подобни проблеми. Тъй
като има повече от една такава процедура, изборът зависи от
употребата на мярката; това означава, че етическите съобра­
жения ще бъдат решаващи в края на краищ ата.
Тук е уместно да споменем коментарите на Мейн върху
общ оприетите утилитаристки схващания. Той приема, че осно­
ванията за утилитаристките твърдения стават ясни, щом пог­
леднем на тях просто като па едно работещ о правила за зако­
нодателството, така както на тях е гледал Бентам .82
В дадено гъсто населено и относително хомогенно общ ес­
тво, както и при налична енергична съвременна законодателна
власт единственият принцип, който може да ръководи законо­

82 Виж Н. S. Maine, The Early History o f Institutions (London, 1897), стр. 399
и сл.

391
Глава V. Р азпределенит е дялове

дателството в широк мащ аб, е принципът на полезността. Н е­

обходимостта д а се пренебрегнат различията между хората -
дори и напълно реалните - води до максим ата всички да бъ­
д ат третирани еднакво, до подобието и до маргинални посту-
лати. У словностите, свързани с междуличностните сравнения,
със сигурност трябва да бъдат преценявани в същ ата светли­
на. Д оговорката теория твърди, че веднъж забелязали това, ще
видим също, че най-добре е идеята за измерване и сумиране
на благополучието да бъде изцяло изоставена. О т гледна точка
на изходната позиция тя не е част от някаква осъщ ествима
концепция за социалната справедливост. К ато се вземе всичко
предвид, все пак има основания да се избере принципът за раз­
ликата, или вторият принцип като цяло, пред принципа за по­
лезността дори и в ограничения контекст на една смесена кон­
цепция.

50. Принципът на съвършенството

Дотук съм казал твърде малко за принципа на съвърш енс­

твото. Но след като току-що разгледах смесените възгледи, се­
га бих искал да изследвам тази концепция.
Същ ествуват два варианта: в първия единственият прин­
цип на една телеологична теория насочва общ еството да орга­
низира институциите и да определя видовете задължения на
индивидите така, че максимално да се разш иряват достиж ени­
ята на човешкото превъзходство в областта на изкуството, на­
уката и културата. Очевидно е, че колкото по-високо се поста­
вя съответният идеал, толкова принципът става все по-взиска-
телен.
А бсолю тнага тежест, която понякога Ницше придава на
живота на такива велики мъже като например С ократ и Гьоте,
изглежда необикновена. На някои м еста той казва, че човечес­
твото трябва непрекъснато да се стреми да създава велики
личности. Ние придавам е ценност на живота си, като работим
за доброто на най-високите образци сред нас.83

от
Виж пасажите, цитирани у G. A. Morgan, What Nietzsche Means
(Cambridge, Harvard University Press, 1941), pp. 40-42, 369-376. Особено порази-

392
 50. Принципът па съвършенството

Без съмнение по-често се среща по-умерената концепция

за превъзходството, която може да се открие у Аристотел.
Д ом иниращ ата доктрина е тази, при която принципът на
съвърш енството се приема като единствена мяра в една инту-
итивистка теория. П ринципът трябва да уравновесява с други­
те чрез интуицията. Степента, до която такъв възглед е пер-
фекционистки, зависи следователно от теж естта, която се при­
дава на претенциите за превъзходство и култура. Ако напри­
мер се поддърж а, че постиженията на гърците в областта на
философията, науката и изкуството сами по себе си оп равда­
ват древната практика на робството (като се допусне, че тази
практика е била необходима за техните достижения), това със
сигурност е високо перфекционистка концепция. Изискванията
за съвърш енство надделяват над силните претенции за свобо­
да. О т друга страна, човек може да използва критерия просто
за да ограничи преразпределението на богатството и приходи­
те в условията на конституционен режим. В този случай той
служи като противовес на егалитарните идеи. Така може да се
каже, че разпределението наистина трябва да е по-равпомер-
но, ако това е същ ествено за посрещ ане на основните нужди
на по-м алко облагодетелстваните и ако сам о намалява насла­
дите и удоволствията на онези, които са по-добре. По по-голя­
мото щ астие на хората с по-малък шанс не оправдава общ ото
съкращ аване на разходите, които се изискват за запазване на
културните ценности. Тези форми на живот и м ат по-голяма
вътреш на стойност от по-малкото удоволствия, колкото и
последните да са обект на наслада. При нормални условия
трябва да се заделя определен минимум от социални ресурси,
за да се поощ ряват целите на съвърш енството. Единственото
изключение се прави, когато изисквания за съвърш енство се
сблъскат с изискванията на основните потребности. Така при
зададени подобряващ и се условия принципът на съвърш енст-

телно е следното твърдение на Ницше: „Човечеството непрекъснато трябва

да работи, за да съдава велики човешки същества - това и нищо друго не би­
ва да бъде задачата. . . защото въпросът е: как може твоят живот, животът на
индивида, да запази най-висока ценност, най-дълбок смисъл?. . . Само когато
ги живееш заради добруването на най-редките и най-ценни представители на
твоя вид. ” Untimely Mediations: Third Essay: Schopenhauer as Educator, sec. 6,
цитирано от J. R. Hollingdsdale, Nietzche: The M an and H is Philosophy (Baton
Rouge, Louisiana State University Press, 1965), p. 127.

393
Г лава V. Разпределенит е дялове

вото придобива увеличаващ а се тежест по отнош ение на по-

голям ото удовлетворение на желанията. Несъмнено много хо­
ра са приели перфекционизма в посочената интуитивна форма.
Тя дава възмож ност за множество интерпретации и изразява
далеч по-разумен възглед, отколкото строгата перфекционист-
ка теория.84
Преди да разгледам защ о принципът на съвърш енството
би трябвало да се отхвърли, бих искал да коментирам връзката
между принципите на справедливостта и двата вида телеоло-
гични теории - перфекционизма и утилитаризма. М ожем да
определим зачитащ ите идеала принципи като такива, които не
са принципи, зачитащ и потребността.85
Това означава, че зачитащ ите идеала принципи не вземат
като единствено уместни характеристики цялостното задово­
ляване на потребностите и начина, по който то се разп ростра­
нява сред хората. В термините на това разграничение принци­
пите на справедливостта, както и принципът на съвърш енст­
вото (всеки един от двата варианта) представляват зачитащ и
идеала принципи. Те не се абстрахират от целите на желанията
и твърдят, че удовлетворяванията им ат еднаква стойност, ко­
гато са с еднаква сила и доставят еднаква наслада (бележката
на Бентам, че при равни други условия детската игра на кегли
е също толкова добра, колкото и поезията). Както вече видях­
ме (§41), в принципите на справедливостта е закрепен един оп­
ределен идеал и изпълнението на желания, несъвместими с тях
няма никаква стойност. Нещо повече, ние трябва да насърча­
ваме някои черги на характера, специално чувството за спра­
ведливост. Така теорията за договора прилича на перфекцио­
низма, защ ото взема предвид други неща, а не чистия баланс
на удовлетвореност и как той се разпределя. Фактически прин­
ципите на справедливостта дори и не споменават разм ера на

За такъв тип възглед виж Bertrand de Jouvenal, The Ethics o f

Redistribution (Cambridge, The University Press, 1951) стр. 53-56, 62-65. Виж още
Hastings Rashdall, The Theory o f Good and Evil (London, Oxford University Press,
1907), том I, стр. 235-243, който защитава принципа, че благото на всеки е от
толкова голямо значение, колкото и благото на всеки друг, а критериите за
съвършенство са уместни при определяне кога човешките блага са равни.
Способността за по-възвишен живот е основание те да бъдат третирани неед­
накво. Виж стр. 240-242. Един подобен възглед е вътрешноприсъщ на G. Е.
Moore, Principia Ethica, гл. VI.
85 Дефиницията е взета от Barry, Political Argument, стр. 39 и сл.

394
 SO. Принципът на съвършенството

разпределението на богатството, а се отнасят само до разпре­

делението на свободите и на другите основни блага. В същ ото
нреме те успяват да посочат идеал за личността, без да изиск­
ват предварителна мярка за човешко съвърш енство. С ледова­
телно възгледът за договора заема междинна позиция между
перфекционизма и утилитаризма.
К огато се обърнем към въпроса, дали да бъде приета ед­
на перфекционистка мярка, първо можем да разгледам е стрик-
гната перфекционистка концепция, тъй като тук проблемите са
по-очевидни. За да има ясен смисъл, този критерий трябва да
дава някакъв начин за подреждане на различните постижения
и за сумиране на техните стойности. Разбира се, преценката
може да не е много точна, но тя следва да бъде достатъчно
прецизна, за да бъде водещ а за основните решения относно
базисната структура. Точно в този пункт принципът на съвър­
ш енството се натъква на трудност. Х ората в изходната пози­
ция не се съобразяват с интересите на другите. Те знаят, че
имат (или м огат да имат) определени морални и религиозни
интереси и други културни цели, които не бива да бъдат поста­
вяни в опасност. Нещо повече, допуска се, че хората са обвър­
зани с различни концепции за доброто и см ятат, че имат пра­
вото да предявяват претенциите си един пред друг, за да под­
помагат осъщ ествяването на индивидуалните си цели. С трани­
те не споделят една концепция за доброто, чрез позоваването
на която да мож е да се оцени осъщ ествяването на властта им
и дори удовлетворяването на желанията им. Те не са се спора­
зумели относно някакъв критерий за съвърш енство, който да
може да се използва като принцип за избиране измежду инсти­
туциите. Да се признае такъв стандарт фактически би означа­
вало да се приеме принцип, който да доведе до по-малка рели­
гиозна или друга свобода, ако не и до цялостната загуба на
свободата да се развиват много от човешките духовни цели.
Ако м ярката за съвърш енство е разумно ясна, страните не зна­
ят, че претенциите им м огат да не отпаднат пред по-високата
социална цел да се постигне максимално съвърш енство. Така
изглежда, че единственото разбиране, до което хората в изход­
ната позиция м огат да достигнат, е това, че всеки би трябвало
да има най-голямата равна свобода, съответстващ а на свобо­
дата на другите. Те не м огат да рискуват собствената си сво­

395
Глава V. Р азпределенит е дялове

бода, като разреш ат някаква норма за ценност да определя

към какво да се придържа един телеологичен принцип на
справедливост. Този случай е напълно различен от случая на
съгласяване с един показател на основни блага като база за
междуличностни сравнения. П оказателят играе подчинена р о ­
ля във всяко събитие, а първичните блага са неща, които хора­
та като цяло желаят, за да постигнат целите си, каквито и да
са те. С трем еж ът към тези блага не е основа за разграничение
на хората един от друг. И, разбира се, тяхното приемане като
показател не установява мярката за съвърш енство.
Става очевидно следователно, че същ ият аргумент, който
доведе до принципа на равната свобода, до голяма степен
изисква и отхвърлянето на принципа на съвърш енството. Но
като привеж дам този аргумент, аз не твърдя, че на критериите
за съвърш енство липсва рационална основа от гледна точка на
ежедневието. В изкуствата и науките има стандарти за прецен­
ка на творческите усилия, най-малкото в рамките на отделните
стилове и мисловни традиции. М ного често е напълно безс­
порно, че работата на един човек превъзхожда тази на друг.
Н аистина свободата и благополучието на индивидите са неиз­
м ерим о по-различни по ценност, когато се измерват чрез съ­
върш енството на техните дейности и работа. Това е вярно не
само за действително извършените неща, но също и за потен­
циално свърш ената работа. Ясно е, че може да се направи
сравнение на вътреш ноприсъщ ата ценност. И макар мярката
за съвърш енство да не е принципът на справедливостта, съж­
денията за ценност им ат важно място в човешките дела. Не е
задълж ително те да са толкова неясни, че да не м огат да бъдат
работещ а основа за определяне на права. А ргументът по-ско­
ро е, че предвид на техните несравними цели страните нямат
причини да приемат принципа на съвърш енството при услови­
ята на изходната позиция.
За да достигнем до етиката на перфекционизма, следва да
припиш ем на страните някакъв предварителен естествен дълг,
да речем, дълга да развиват човешките личности в определен
стил и естетическа привлекателност, както и да развиват стре­
межа към знание и култивиране на изкуствата. Но това допус­
кане драстично би променило интерпретацията на изходната
позиция. Докато справедливостта като равнопоставеност при-

396
 50. Принципът па съвършенството

сма ценностите на съвърш енството да бъдат признати в добре

организираното общ ество, то човешките съвърш енства трябва
да бъдат специално търсени в рамките на принципа за свобод-
ното сдружение. Х ората се събират, за да подпом агат култур­
ните си и художествени интереси по същ ия начин, по който
образуват религиозните общ ности. Те не използват репресив­
ния ап арат на държ авата, за да спечелят за себе си по-голяма
свобода или по-големи разпределени дялове на основата на
това, че дейностите им са с по-истинска ценност. Перфекцио­
низмът се определя като политически принцип. Така социал­
ните ресурси, необходими за поддържане на сдружения, посве­
тени на подпомагането на изкуствата, науките и културата, в
общия случай трябва да бъдат спечелени като честна отплата
за оказани услуги или да бъдат придобити като доброволен
принос, който гражданите искат да направят - всичко в р а м ­
ките на един режим, регулиран от двата принципа на справед­
ливостта.
Следователно според доктрината за договора равната
свобода на гражданите не предполага целите на гражданите да
имат една и съща вътреш на ценност, нито че свободата им и
благополучието са с еднаква стойност. П остулира се обаче, че
участниците са от м орални хора, рационални индивиди с ясна
система от цели и чувство за справедливост. Тъй като те имат
необходимите дефиниращ и качества, би било ненужно да д о ­
бавяме, че участниците са еднакво морални хора. Ако желаем,
можем да кажем, че хората им ат еднакво достойнство, като с
това просто имаме предвид, че те всички удовлетворяват усло­
вията за м орална личност, изразена още в интерпретацията на
началната ситуация на договора. Бивайки подобни в това о т­
ношение, те трябва да бъдат третирани, както изискват прин­
ципите на справедливостта (§77). Но нищо дотук не предпола­
га да се приема, че техните дейности и способности са еднакво
съвърш ени. Да се мисли така означава да се смесва понятието
за м орална личност с различните съвърш енства, които се
вклю чват в понятието за ценност.
Току що споменах, че за равната свобода не е необходимо
хората да са с еднаква ценност. Трябва същ о да се отбележи,
че еднаквата им ценност същ о не е и достатъчна. Понякога се
казва, че равенството на основните права е следствие от ед­

397
Глава V. Разпределенит е дялове

наквата способност на индивидите за по-възвишени форми на

живот. Не е ясно обаче защ о това трябва да е така. Вътреш на­
та стойност е понятие, което попада под концепцията за цен­
ността и дали равната свобода или някой друг принцип е
уместен, зависи от концепцията за правото. К ритерият за съ­
вършенство настоява правата в основната структура да бъдат
така посочени, че да увеличат до максимум цялостната вът­
решна ценност. Н авярно конфигурацията от права и възмож ­
ности, от които се ползват индивидите, влияе на степента, до
която те осъщ ествяват своите скрити сили и съвършенства. Но
от това не следва, че равното разпределение на основните сво­
боди е най-доброто решение.
Ситуацията наподобява тази на класическия утилитари-
зъм: ние изискваме постулати, паралелни на общ оприетите о с­
новни положения. Дори и скритите способности на индивиди­
те да си приличаха, ако приписването на права не се управлява
от един принцип за нам аляващ ата пределна стойност (оценена
в този случай от критерия за съвърш енство), равните права ня­
ма да бъдат осигурени. Наистина, докато няма изобилие от ре­
сурси, тоталната стойност би м огла най-лесно да се увеличи
чрез много неравни права и възмож ности, фаворизиращ и м ал ­
цина. Това от гледна точка на перфекционисткия възглед не е
несправедливо, при положение че е необходимо да се създаде
по-голяма сума човешко съвърш енство. Принципът за нам аля­
ващата пределна стойност действително стои под въпрос, м а ­
кар и не така както този за еднаква стойност. И ма твърде м ал ­
ко основание да се допусне, че, общо взето, правата и ресурси­
те, отпуснати да насърчават и ф орм ират високоталантливи
личности, допринасят все по-малко и по-малко за цялото о т­
въд определена точка в съответната поредица. Напротив, този
принос може да расте (или да остане постоянен) неопределено
дълго време. Тогава принципът на перфекционизма осигурява
една несигурна основа за равните свободи и вероятно много
се отклонява от принципа на разликата. Изискващите се пред­
поставки за равенство изглеждат изключително неправдопо­
добни. Вероятно трябва да отхвърлим традиционните телеоло-
гични принципи - както перфекционисткия, така и утилитар-
ния, - когато трябва да намерим солидна база за равната сво­
бода.

398
 50. Принципът на съвършенството

Дотук разглеждах перфекционизма като телеологична тео­

рия с единствен принцип. С този вариант трудностите са по-
очевидни. Интуитивистките форми са значително по-правдо-
нодобни, а когато претенциите за съвърш енство са умерено
претеглени, на тези възгледи трудно може да се възрази. Р аз­
личието от двата принципа на справедливостта е значително
по-малко. Въпреки това възникват подобни проблеми, защ ото
всеки принцип на интуитивисткия възглед трябва да бъде изб­
ран и докато последствията най-вероятно не са толкова голе­
ми в този случай, то както и преди няма база за признаване
един принцип па съвърш енство като мярка за социална спра­
ведливост. И още нещо, критериите за съвърш енство са непре-
цизни като политически принципи, а тяхното приложение към
обществени въпроси е обречено да бъде непостоянно и много
специфично, колкото и уместно те да бъдат приети и използ­
вани в рамките на по-тесни традиции и мисловни общности.
Поради тази наред с другите причини справедливостта като
равнопоставеност изисква от нас да покажем, че някои форми
на поведение накърняват основните свободи на другите или по
друг начин наруш ават някое задължение или естествен дълг,
преди да бъдат ограничени. Когато аргументите за такова зак­
лючение не успеят, индивидите биват изкушени да се позоват
на перфекционистките критерии ad hoc. Н апример когато се
каже, че някои видове сексуални връзки са унизителни и срам ­
ни и поради това трябва да бъдат забранени, дори и само за­
ради потърпевш ите индивиди независимо от техните желания,
често това става, защ ото в терм ините на принципите на сп ра­
ведливостта не може да се произведе такъв смислен случай.
Вместо това ние прибягваме до понятията за съвършенство.
Но в такива случаи най-вероятно сме повлияни от някои фини
естетически предпочитания и личен усет за благоприличие.
Тук индивидуалните, класови или групови противоречия често
са остри и несъвместими. Тъй като тези видове несигурност
торм озят критериите на перфекционизма и излагат на оп ас­
ност индивидуалната свобода, изглежда най-добре да се раз­
чита изцяло на принципите на справедливостта, които имат
по-определена структура.86

86 За илюстрация на този въпрос може да послужи полемиката за така на­

реченото опазване на обичаите; обичаите често се разбират в тесния смисъл -
Г лава V. Разпределенит е дялове

Така че дори в интиутивистката му форма перфекциониз­

м ът би трябвало да бъде отхвърлен, ако не посочи една въз-
можна база за социална справедливост.
Накрая, разбира се, следва да проверим дали, ако минем
без мярка за съвърш енство, са приемливи следствията, тъй ка­
то на пръв поглед може да изглежда сякаш справедливостта
като равнопоставеност не допуска достатъчно поле за съобра­
женията, зачитащи идеала. В този пункт мога само да отбеле­
жа, че общ ествените фондове за изкуство и наука м огат да бъ­
д ат осигурени чрез разменния клон (§43). В това отношение не
са възможни ограничения за причините, които хората имат, за
да наложат на самите себе си необходимите данъци. Те могат
да им ат достъп до качествата на тези обществени блага въз
основа на перфекциопистки принципи, доколкото репресивна­
та маш ина на управлението в този случай се използва само за
да преодолее проблемите на изолацията и осигуряването, а
никой не бива облаган без неговото съгласие. Тук критерият за
съвърш енство не служи като политически принцип, така че -
ако желае - едно добре организирано общ ество може да отде­
ли голяма част от ресурсите си за такъв вид разходи. Но дока­
то изискванията на културата биват задоволявани по този на­
чин, принципите на справедливостта не разреш ават субсиди­
рането на университетите и институтите или операта и театъ­
ра на основанието, че те са вътреш но ценни, и хората, които са
ангажирани с тях, трябва да бъдат поддържани дори за сметка
на други, които не получават компенсиращи облаги. Данъците
за такива цели м огат да бъдат оправдани само в качеството
им на пряко или непряко подпомагащ и социалните условия,
които осигуряват равните свободи и насърчаващ и по подхо­
дящ начин дългосрочните интереси на най-малко облагодетел­
стваните. Такива субсидии, чиято справедливост е най-малко
спорна, изглежда, м огат да бъдат одобрени и в такъв случай
няма очевидна необходимост от принципа на съвърш енството.

сексуални обичаи. Виж Patrick Devlin, The Enforcem ent o f M orals (London,
Oxford University Press, 1965), и H. L. A. Hart, Law, Liberty and Morality
(Stanford, Calif., Stanford University Press, 1963), който заема друго становище
по този въпрос. За по-нататъшна дискусия виж Brian Barry, Political Argument,
pp. 66-69; Ronald Dworkin, „Lord Devlin and the Enforcement of Morals”, Yale
L aw Journal, vol. 75 (1966); and A. R. Louch, „Sins and Crimes,” Philosophy , vol.
43 (1968).

400
 50. Принципът ни съвършенството

С тези бележки приклю чвам дискусията по тем ата как

принципите на справедливостта се прилагат към институции­
те. Ясно е, че има ощ е много въпроси, които трябва да бъдат
проучени. Възможни са други форми на съвърш енство, така че
всеки въпрос тук беше разгледан съвсем накратко. Искам да
подчертая, че намерението ми е само да посоча, че теорията
за договора може добре да послужи като алтернативна м о р ал ­
на концепция. Когато изследваме следствията й за институци­
ите, тя отговаря на убежденията на здравия разум по-точно о т­
колкото нейните традиционни съперници, а същ о така може
да бъде екстраполирана по разумен начин върху други, п о-ра­
но неустановени случаи.

401
 Г Л А В А VI
Дълг и задължение
В предиш ните глави разгледах принципите на справедли­
востта за институциите. Сега см ятам да се заема с принципите
на естествения дълг и задължение, които се отнасят до инди­
видите. Първите две части на тази глава изследват причините,
поради които принципите биха били избрани в изходната по­
зиция и тяхната роля за стабилизирането на социалното коо­
периране. Тук включвам една кратка дискусия за обещ анието и
за принципа на лоялността. В по-голямата част обаче ще про­
учвам изводите от тези принципи за теорията на политически­
те задължения и дълга вътре в една конституционна рамка.
Това е най-добрият начин да се обясни см исълът и съдърж а­
нието им за целите на теорията за справедливостта. По-конк-
ретно, ще скицирам описанието на специалния случай на
гражданско неподчинение, свързано с проблема за управлени­
ето на мнозинството и основанията за спазване на несправед­
ливи закони. Ще сравня гражданското неподчинение с други
форми на несъгласие, като например отказа по съвест, за да се
покаже неговата специална роля за стабилизирането на почти
справедлив демократичен режим.

51. Аргументите за принципите

на естествения дълг

В една от предиш ните глави (§§18-19) накратко описах

принципите на естествения дълг, отнасящ и се до индивидите.
Сега трябва да разгледам е защ о тези принципи би трябвало да
бъдат избрани в изходната позиция. Те са същ ествена част от
концепцията за правото, защ ото те определят институционал­
ните връзки и начина, по който се свързваме един с друг. К он­
цепцията за справедливостта като равнопоставеност би била
незавърш ена, ако тези принципи не бъдат описани.
От гледна точка на теорията на справедливостта най-важ-

402
 5 /. Аргум ент ит е ju принципите на естествения дълг

пият дълг е този да се поддърж ат справедливите институции и

да съдействаме за тяхното укрепване. Той има две части: п ър­
во, трябва да се съгласим със справедливите институции и да
свърш им своя дял от работа тогава, когато те същ ествуват и
са създадени за нас; и, второ, трябва да пом агам е при устано­
вяването на справедливите институции, когато те не същ еству­
ват - най-малкото, когато това може да се направи с малко
усилия от наша страна. Оттук следва, че ако основната струк­
тура на общ еството е справедлива или поне толкова справед­
лива, колкото е разумно да се очаква при дадени обстоятелст­
ва, всски има естественото задължение да прави онова, което
се изисква от него. Всеки е обвързан, независимо от д обровол­
ните му действия - било то изпълнителни или каквито и да би­
ло други. Сега въпросът е защо този, а не някой друг принцип
би трябвало да се приеме в изходната позиция. Нека допуснем,
че както и в случая с институциите няма начин страните да
изучат всички възможни принципи, които биха били предлож е­
ни. М ногото възможности не са ясно дефинирани, а най-доб­
рият избор може и да не е измежду тях. За да избегна тези
трудности, допускам - както и преди, - че изборът трябва да
бъде направен чрез кратък списък от традиционни и познати
принципи. За да ускоря нещата, с цел яснота и заради сравне­
нието, ще спомена тук само утилитарната алтернатива. Така
до голям а степен ще съкратя аргументацията.
Сега вече изборът на принципи за индивидите е много оп ­
ростен от факта, че принципите за институциите вече са прие­
ти. Възможните алтернативи веднага биват стеснени до онези,
които съставляват една свързана концепция за задълженията,
разглеж дани заедно с двата принципа на справедливостта.87
Това ограничение е особено важно във връзка с онези
принципи, които са дефинитивни за институционалните ни
връзки. Нека допуснем, че хората в изходната позиция, бивай-
ки съгласни с двата принципа на справедливостта, см ятат из­
бора на принципа на полезността (всеки от двата варианта) ка­
то мярка за действията на индивидите. Д ори и да няма п роти ­
воречие в това допускане, самото приемане на утилитарния
принцип води до една несвързана концепция за правото. К ри ­

87 За изясняване на този въпрос съм задължен на Алан Гибард.

403
Глини VI. Д ъ лг и задълж ение

териите за институциите и индивидите не прилягат по подхо­

дящ начин. Това става особено ясно в ситуации, при които
един човек заема социална позиция, управлявана от принципи­
те на справедливостта. Н апример нека да разгледаме случая с
гражданин, който реш ава как да гласува, избирайки между по­
литическите партии, или пък случая със законодател, колеба­
ещ се дали да подкрепи даден закон. Допускаме, че тези инди­
види са членове на добре организирано общество, което е при­
ело двата принципа на справедливостта за институциите и
принципа на полезността за индивидите. Как би трябвало те
да действат? К ато разумен гражданин или законодател, човек
би трябвало да подкрепи тази партия или закон, които най-
добре се съгласуват с двата принципа на справедливостта. Т о­
ва означава, че той трябва да гласува, да подканя другите да
правят същ ото и т. н. Същ ествуването на институции включва
определени модели на индивидуално поведение в съответст­
вие с общ ествено приети правила. П о-нататък принципите на
институциите им ат последствия за действията на хората, зае­
мащ и позиции в тях. Но тези хора трябва също да гледат на
действията си като управлявани от принципа на полезността.
В такъв случай разумният гражданин или законодател би тряб­
вало да подкрепи партията или закона, чиято победа или вли­
зане в действие с най-голяма вероятност ще увеличи макси­
мално чистата (или средна) пропорция на удовлетвореност.
И зборът на принципа за полезността като мярка за индивиди­
те води до противоположни напътствия. За да се избегне въз­
никващ ият конфликт, е необходимо, най-малкото когато инди­
видът заема положение в институциите, да се избере един
принцип, който по подходящ начин съответства на двата
принципа за справедливостта. С ам о в неинституционални си­
туации утилитарният възглед е съвм естим с вече направените
уговорки. Макар принципът на полезността да има място в ня­
кои надлежно очертани контексти, той вече е изключен като
общ о описание на дълга и задължението.
С ледователно най-простото нещо, което може да се нап­
рави, е да се използват двата принципа за справедливостта ка­
то част от концепцията за правото, отнасящ а се до индивиди­
те. Можем да определим естествения дълг за справедливост

404
 5 /. А ргум ент ит е ju принципите на естествения дълг

като такъв, който поддърж а и подпомага устройствата, удов­

летворяващ и тези принципи: така стигаме до принцип, който
се съгласува с критериите за институциите. Съществува все
ощ е въпросът, дали страните в преходната позиция не биха
свърш или по-добра работа, ако бяха направили така че изиск­
ването за съгласуване със справедливите институции да бъде
зависимо от определени доброволни действия от тяхна страна
например от тяхното приемане на облагите от тези институ­
ции, от тяхното обещ ание или, другояче казано, от решението
да ги съблю дават. Общо взето, принцип с такова условие изг­
лежда повече харм ониращ с идеята за договора с неговото
подчертаване на свободното съгласие и със защ итата на сво­
бодата. Фактически обаче нищо не може да бъде спечелено от
подобна уговорка. От гледна точка на лексикалното подреж да­
не на двата принципа пълният комплект от равните свободи
вече е гарантиран. По този въпрос не са необходими по-ната-
тъшни гаранции. Нещо повече, има всички основания страни­
те да осигурят стабилността на справедливите институции, ка­
то най-лесният и най-пряк начин да се направи това е, като се
приеме изискването тези институции да се поддърж ат и с тях
да се съобразяват независимо от съзнателните действия на
всеки отделен човек.
Н аправените бележки м огат да бъдат подкрепени, като си
припомним предиш ното обсъж дане за общ ествените блага
(§42). Отбелязахме, че в добре уреденото общ ество поради об ­
щ ественото знание, което граж даните като цяло имат, функци­
ониращ ото чувство за справедливост представлява голямо со­
циално достояние. Това чувство прави устойчиви справедли­
вите социални структури. Д ори когато проблем ът, свързан с
изолацията, е преодолян и вече същ ествуват справедливи ши-
рокомащ абни схеми за производство на обществени блага,
има два вида тенденции, които водят до нестабилност. От
гледна точка на личния интерес всеки човек се изкушава да бя­
га от задълженията си. При всички случаи обаче той гледа да
се възползва от общ ественото благо. М акар че пределната со­
циална стойност на неговия данък е значително по-висока от
стойността на пределната сума, похарчена за самия него, само
малка част от нея му е от полза. Тези тенденции, възникващи

405
Глава VI. Д м г и задълж ение

от личния интерес, водят до нестабилността от първия вид. Но

и в случая с чувството за справедливост, когато човешкото
съгласие с едно съвместно предприятие е предсказуемо пора­
ди вярата, че и другите ще свърш ат своята част, точно тогава
граж даните м огат да се изкушат да избегнат да дадат своя
принос, ако си помислят или заподозрат, че другите не дават
своя. Такива тенденции, произтичащ и от опасенията относно
лоялността на другите, водят до нестабилността от втория
вид. Тя е особено силна, когато става опасно човек да се при­
държа към правилата, а другите да не правят това. Такава е
трудността, която препятства споразуменията за разоръжаване
например. При обстоятелства на взаимен страх дори и спра­
ведливите хора м огат да бъдат обвинени, че създават условия
за постоянна враждебност. Както видяхме, проблем ът с гаран­
циите е свързан с осъщ ествяване на стабилност чрез премах­
ване на изкушенията от първия вид, а доколкото това се прави
от общ ествените институции, изкушенията от втория вид също
изчезват, най-малкото в добре уреденото общество.
С м исълът на направените бележки е в идеята, че основа­
ването на политическите ни връзки върху принципа на задъл­
жението би усложнило проблема за гаранциите. Гражданите
не биха били обвързани дори и чрез една справедлива консти­
туция, докато не са приели и нямат намерение да продълж ат
да приемат нейните облаги. Н ещ о повече, това приемане тряб­
ва да бъде доброволно в някакъв съвсем точен смисъл. Какъв
е този смисъл? Трудно ще намерим правдоподобно описание,
ако го търсим в политическата система, в която сме родени и
в която започваме живота си.88
Дори и да бъде направено такова описание, гражданите
все ощ е биха се питали един за друг дали са обвързани, или
просто така м ислят за себе си. Общ ественото убеждение, че
всички са обвързани със справедливи структури, би било по-
слабо и вероятно ще се появи необходимост от по-голямо д о ­
верие в силата на принудата от страна на суверена, за да се

оо
Не приемам цялата аргументация на Хюм в „За произхода на догово­
ра”, но смятам, че тя е правилна в пункта за политическия дълг на граждани­
те изобщо. Виж Essays: Moral, Political and Literary, ed. T. H. Green and T. H.
Grose (L ondon,!875), vol. I, pp. 450-452.

406
 51. Аргументите’ ju принципите ни естествения дълг

постигне стабилност. Но тези рискове ням ат основание. С ле­

дователно страните в изходната позиция правят най-доброто,
когато възприемат естествения дълг за справедливост. При за ­
дадена ценност на едно публично и работещ о чувство за спра­
ведливост много е важно принципът, който определя видовете
дълг на индивидите, да бъде прост и ясен и да осигурява ста­
билността на структурите. Допускам следователно, че съгла­
сие ще бъде постигнато по-скоро по въпроса за естествения
дълг за справедливост, отколкото върху един принцип на по­
лезността и че от гледна точка на теория за справедливостта
това е основно изискване за индивидите. Принципите на за­
дължението, съвместими с този дълг, не са алтернативи, а по-
скоро им ат допълващ а роля.
Разбира се, същ ествуват и други видове естествен дълг.
Някои от тях вече бяха споменати (§19). Може би ще бъде по-
поучително, вместо да се разглеж дат всички те, да се проучат
само някои случаи, като се започне с дълга за взаимно уваже­
ние, към който преди не сме вземали отношение. Това е зад ъл ­
жението да се покаже уважение към човек, което му се дължи в
качеството му на м орално същ ество, т. е. като същ ество с чув­
ство за справедливост и понятие за добро. (В някои случаи те­
зи черти м огат да бъдат само възможности, но тук оставям
настрана такова усложнение виж §77.) В заимното уважение се
показва по няколко начина: чрез нашето желание да видим по­
ложението на другите от тяхната гледна точка, от перспекти­
вата на тяхното понятие за тяхното добро. С ъщ о така то се из­
разява чрез готовността ни да посочим причините за действи­
ята си винаги когато интересите на другите са материално за ­
сегнати.89
Тези два начина съответстват на двата аспекта на морал-
ната личност. К огато са очаквани, признанията трябва да б ъ ­
д ат адресирани към този, когото засягат; те трябва да бъдат
предложени добронам ерено, с увереността, че произтичат, оп ­
ределени от една общ оприета концепция за справедливост, ко­
ято взема предвид доброто за всеки. Така да уважаваме някого

89 Върху понятието за уважение виж В. А. О. Williams, „The Idea of

Equality,” Philosophy, Politics, and Society, Second Series, ed. Peter Laslett and W.
G. Runciman (Oxford, Basil Blackwell, 1962), стр. 118 и сл.

407
Гнани VI. Д ълг и задълж ение

другиго като морален човек означава да се опитаме да разбе­

рем неговите цели и интереси от негова гледна точка и да му
представим съображения, които да му дадат възмож ност да
приеме ограниченията, наложени на поведението му. Нека д о ­
пуснем, че другият желае да управлява действията си на осно­
вата на принципи, с които всички биха се съгласили. Тогава
той би трябвало да бъде запознат със съответните факти, кои­
то обясняват тези ограничения. Уважение също се показва
чрез желанието да се правят малки услуги и да се проявява уч­
тивост не защ ото това има някаква м атериална стойност, а за­
щ ото са подходящ израз на нашето разбиране на чувствата и
стремеж ите на другия. Причината, поради която този дълг би
бил възприет, се крие в това, че макар страните в изходната
позиция да не се интересуват от интересите на другите, те зна­
ят, че в общ еството трябва да си осигурят почитта на своите
привърженици. Тяхното самоуважение и увереността им в цен­
ността на собствената им система от цели може да устои на
равнодуш ието в много по-малка степен, отколкото на презре­
нието на другите. С ледователно всеки се облагодетелства, ако
живее в общ ество, където се цени задължението за взаимно
уважение. Това, което личният интерес губи, е незначително в
сравнение с подкрепата на чувството за собствена ценност.
Подобни аргументи подкрепят другите видове естествен
дълг. Да вземем например задължението за взаимна помощ.
Кант, а и други негови последователи допускат, че основание­
то да се предложи подобен дълг е, че м огат да възникнат ситу­
ации, в които ще им ам е нужда от помощ та на другите, и неп-
ризнаването на този принцип означава да лиш им себе си от
тяхното съдействие.90
По специални поводи от нас се изисква да върш им неща,
които не са в наш интерес, но въпреки това в нормални обсто­
ятелства в последна сметка най-вероятно печелим, най-малко­
то в по-далечна перспектива. Във всеки отделен случай печал­
бата за човек, който има нужда от помощ , далеч надхвърля за-

90 Виж The Foundations o f the Metaphysics o f Morals, Academy edition, vol. 4,

p. 423. Съществува една по-пълна дискусия в „Метафизика на нравите”, част II
(Tugendlehre), §30, том 6, стр. 451 и сл. Кант отбелязва там, че задължението
за благодеяние (както той го нарича) трябва да бъде публичен, т. е. универса­
лен закон. Виж §23, бел. 8.

408
 51. А ргум ент ит е ju принципите па естествения дълг

тубата на онези, от които се изисква да му помогнат. К ато

приемем, че шансовете да бъдем обект на благодеяния не са
много по-малки, отколкото да сме сред онези, които трябва да
окажат помощ , принципът явно е в наш интерес. Но това не
само не е единственият аргумент в полза на задължението за
взаимна помощ , но дори не е най-важният. Д остатъчно осн о­
вание за приемането на този дълг е неговото всепроникващо
влияние върху качеството на ежедневието. Публичното знание,
че живеем в общ ество, в което можем да разчитаме на другите
да ни се притекат на пом ощ в трудни моменти, само по себе
си е голяма ценност. Почти няма значение обстоятелството, че
нещ ата м огат така да се обърнат, че никога да не се нуждаем
от тази помощ , или че от време на време сме призовани да я
даваме. Балансът на спечеленото, ако тясно тълкуваме това
понятие, няма значение. П ървостепенната ценност на принци­
па не се измерва с пом ощ та, която действително получаваме, а
по-скоро с чувството за сигурност и доверие в добрите н ам е­
рения на другите и със знанието, че те са насреща, ако имаме
нужда от тях. Наистина необходимо е само да си представим
какво ще представлява общ еството, ако беше публично извест­
но, че това задължение се отхвърля. Така, докато естествените
видове дълг не представляват специални случаи на един отде­
лен принцип (поне така съм приел), много от тях несъмнено се
подкрепят от подобни основания, когато човек разглежда о с ­
новните становищ а, които те представят. Когато се опитаме
да изобразим живота на общ ество, в което никой няма и най-
малкото желание да изпълнява тези задължения, ще видим, че
описанието ще представя безразличие, ако не и презрение към
хората. Това би обезсм ислило чувството за собствената ни
ценност. Още веднъж трябва да отбележим голямото значение
на общ ествените последствия.
Ако вземем който и да било естествен дълг сам по себе
си, причините, поощ ряващ и неговото възприемане, са д о ста­
тъчно очевидни. Н ай-м алкото е очевидно защ о тези видове
дълг са за предпочитане пред всички останали изисквания.
М акар дефинирането и подреждането им да не е систем атич­
но, въпросът за това, дали биха били възприети, не подлежи на
съмнение. Истинската трудност е в тяхната по-детайлна спе-

409
Глава VI. Д ълг и задълж ение

цификация и във въпроса за приоритета: как тези задължения

трябва да се уравновесят, в случай че си противоречат - било
то едно с друго или пък със задълженията и с добродетелта,
достиж има чрез допълнителни действия? Няма очевидни пра­
вила за реш аване на повдигнатите въпроси. Н апример не м о­
жем да кажем, че видовете дълг са лексикално предшестващи
спрямо допълнителните действия или по отношение на задъл­
женията. Нито пък можем просто да призовем утилитарния
принцип да уреди нещата. Изискванията за индивидите толко­
ва често си противостоят, че това би довело до почти същото
нещо, като да се приеме мярката за полезност по отношение
на индивидите; както видяхме, това се изключва, защ ото води
до непоследователна концепция за правото. Не зная как въпро­
сът може да получи отговор, нито дали е възможно система­
тизирано решение, което да формулира полезни и практични
правила. Изглежда, че теорията за основната структура е дейс­
твително по-проста. Тъй като им ам е работа с разбираема схе­
ма от общ и правила, можем да се опрем върху определени
процедури на цялото с цел да пренебрегнем значението на ус­
ложняващ ите елементи в някои специфични ситуации, когато
разглеж даме нещ ата по-широко и в по-далечна перспектива.
Ето защ о в тази книга няма да разглеж дам въпросите на прио­
ритета в цялата им общност. Ще изследвам само някои специ­
ални случаи, свързани с гражданското неподчинение и отказа
по съвест в условията на онова, което ще нарека почти спра­
ведлив режим. Задоволителното описание на посочените неща
в най-добрия случай е само начало; но то може да ни даде
идея за видовете пречки, на които се натъкваме, и да ни по­
могне да концентрираме интуитивните си съждения върху
важните въпроси.
В тази връзка е подходящо да се отбележи познатото раз­
граничение между дълга при равни други обстоятелства (така
наречения дълг prim a facie*) и дълга, когато всички обстоятел­
ства се вземат предвид. (Такова разграничение е валидно и за
задълженията.) Ф ормулирането на фиксираната теза дължим
на Рос, така че тук можем да го следваме в основните линии.91
*
При пръв поглед - б. пр.
91 Виж The Right and the Good (O xford, The C larendon Press, 1930),

410
 51. А ргум ент ит е за принципите на естествения дълг

Нека допуснем, че ни е известна пълната система от

принципи, които биха били избрани в изходната позиция. Тази
система ще съдърж а принципите за институциите и индивиди­
те, а същ о, разбира се, приоритетни правила, с които се пре­
теглят различните принципи, когато те облагодетелстват про­
тивоположни страни в дадени случаи. П о-нататък допускам,
че тази пълна концепция е ограничена: тя се състои от краен
брой принципи и приоритетни правила. М акар да има смисъл
да се твърди, че броят на моралните принципи (качествата на
институциите и индивидите) е неограничен или неограничено
голям, пълната концепция е приблизително завърш ена: т. е.
м оралните съображения, които тя не успява да покрие, в голя­
мата й част са маловажни. Те нормално м огат да бъдат избег­
нати без сериозен риск или грешка. В хода на по-пълното из­
работване на концепцията за правото значението на м оралн и ­
те причини, които остават необяснени, може да бъде пренеб­
регнато. С вързан с тази пълна концепция (ограничена, но все
пак завърш ена в посочения смисъл), съществува един прин­
цип, отстояващ нейната завърш еност и, можем ощ е да кажем,
подтикващ субекта да изпълнява онова измежду всички д о с­
тъпни нему действия, за които разумно е преценено, че е пра-
вилното (или най-доброто) в светлината на цялата система
(вклю чващ а приоритетните правила). Тук аз си представям, че
приоритетните правила са достатъчни да реш ат конфликтите
между принципите или най-малкото да насочват правилното
им подреж дане според относителната им тежест. Очевидно
пие ощ е не сме в положение да изложим необходимите прави­
ла с изключение на няколко случая; но щ ом успяваме да нап­
равим нужните преценки, значи, че същ ествуват полезни пра­
вила (освен ако интуитивистите не са прави в твърдението си,
че има само описания). Във всеки случай пълната система ни
насочва да действам е в светлината на всички налични уместни
аргументи (така както са определени от принципите на систе­
мата), доколкото можем или трябва да ги установим.
К ато се им ат отбелязаните обстоятелства, фразите „при
равни други условия” и „като се вземе всичко предвид” (и дру­
ги изрази, свързани с тях) указват степента, в която едно съж-

рр. 8-33. 41 и сл.

411
Глава VI. Д ълг и задълж ение

дение се основава върху цялата система от принципи. Взет сам

по себе си, даден принцип не изразява универсално твърдение,
което във всички случаи е достатъчно да установим как би
трябвало да действаме, когато са изпълнени предш естващ ите
условия. П о-скоро първите принципи набелязват подходящи
аспекти на морални ситуации, чиито аспекти, когато се дадат
за пример, подкрепят и осигуряват доводи да се направи опре­
делена м орална преценка. П равилната преценка зависи от
всички съществени аспекти, така както се идентифицират и
покриват от завърш ената концепция на правото. Когато ка­
жем, че нещо е наш дълг при всички обстоятелства, ние пре­
тендираме, че сме проучили всеки аспект на случая; или пък
подразбирам е, че знаем (или имаме причина да вярваме) как
ще се разреши този по-ш ирок въпрос. За сравнение, когато го­
ворим за някакво изискване като дълг при равни други обстоя­
телства (така наречения дълг prima facie), ние показваме, че
сме взели под внимание само определени принципи, че пра­
вим преценка, основана само на една част от по-широката схе­
ма от причини. Обикновено няма да показвам разграничение­
то между нещо, което е дълг (или задължение) при равни дру­
ги обстоятелства, и нещо, което е дълг при всички обстоятелс­
тва. От контекста обикновено се разбира какво се има пред­
вид.
С мятам, че направените бележки представят основните
елементи в концепцията на Рос за дълга prima facie. Важното
тук е, че такива допълнения ка то „при равни други обстоятелс­
тва” и „като се вземе всичко предвид” (и, разбира се, prima
facie) не са оператори в отделно изречение, ощ е по-малко пре-
дикати на действия. Те по-скоро изразяват отнош ение между
изречения (пропозиции), отношение между отсъждане и осно­
вание; или, както отбелязах по-горе, те изразяват отношение
между преценка и част или цялата система от принципи, дефи­
ниращ а неговите основания.92
Тази интерпретация взема под внимание идеята на Рос.
Той я въвежда като начин да се изложат първите принципи

ОТ
Тук следвам Donald Davidson, „How Is Weakness of the Will Possible?” в
Moral Concepts, ed. Joel Feinberg (London, Oxford University Press, London,
1969), виж стр. 109. Цялата дискусия от стр. 105-110 би била полезна тук.

412
 51. А ргум ент ит е iu принципите па естествения дълг

така че да позволят основанията, дефинирани от тях, да под­

държ ат в отделни случаи противоположни линии, както често
става, без да ни въвличат в противоречие. Една традиционна
доктрина, която се срещ а у Кант или поне така смята Рос, е да
се разделят принципите, които засягат индивидите, на две гру­
пи - на съвършени и несъвършени задължения, - а после да се
подреж дат първите като лексикално първични (ако използвам
своя терм ин) спрямо другите от втория вид. Оказва се обаче,
че като цяло е невярно твърдението, според което несъвърш е­
ните задължения (например това за благодеянието) трябва ви­
наги да отстъпват пред съвърш ените (например това за л о ял ­
ността). Нещо повече, ние нямаме отговор на въпроса, дали
съвърш ените задължения влизат в конфликт.93
М оже би теорията на К ант предлага изход; но във всеки
случай той оставя проблема настрана. За нас е удобно да из­
ползваме идеята на Рос за тази цел. Разбира се, направените
бележки не възприемат твърдението му, че първите принципи
са самоочевидни. Тази теза засяга въпроса, как въпросните
принципи се познават и какъв вид отклонение допускат. Въп­
росът е независим по отношение па това, как принципите се
свързват помежду си в една система от основания и как п од ­
крепят специфични преценки за видовете дълг и задължения.

52. Аргументите за принципа на честността

Д окато има различни принципи на естествения дълг, то

всички задължения произлизат от принципа на честността (та­
ка както е дефиниран в §18).
Ще напомним, че според този принцип човек има задъл­
жението да свърши своята част от работата, определена от
правилата на институцията, винаги когато доброволно е приел
предим ствата на схемата или се е възползвал от възмож ности­
те, предложени му от нея, да развива интересите си, при поло­
жение че тази институция е справедлива или честна; с други
думи - удовлетворява двата принципа на справедливостта.

9j Виж The Right and the Good, стр. 18 и сл., и The Foundations o f Ethics
(Oxford, The Clarendon Press, 1939), pp. 173, 187.

413
Глава VI. Д ълг и задълж ение

Както беше отбелязано преди, ингуитивната идея тук е, че

щ ом известен брой хора са ангажирани в едно взаимоизгодно
начинание, изпълнявано според известни правила, и така доб-
роволно ограничават своята свобода, онези, които се подчиня­
ват на тези ограничения, имат правото да получат същ ото
доброволно съгласие от страна на другите, които се облагоде­
телстват от тяхното подчинение.94
Не бива да печелим от обединените усилия на другите, без
да изпълним честно своя дял.
Нека не се забравя, че принципът на честността има две
части, едната от които посочва как придобиваме задължения,
а именно, като правим доброволно различни неща, и друг,
който поставя условието съответната институция да е спра­
ведлива, ако не съвърш ено справедлива, поне толкова спра­
ведлива, колкото е разумно да се очаква при дадените обстоя­
телства. Целта на втората клауза е да осигури възникването па
задълженията само ако са удовлетворени определени базисни
условия. П римирението или дори съгласието с открито не­
справедливи институции не води до появата на задължения.
Всеобщо е съгласието, чс изтръгнати насила обещ ания са не­
действителни ab initio. По подобен начин несправедливите со­
циални структури са сами по себе си вид изнудване, дори на­
силие и съгласието с тях не е обвързващ о. П ричината за това
условие е във факта, че страните в изходната позиция биха
настоявали за него.
Преди да обсъдим произхода на принципа, съществува
предварителна материя, която трябва да се изясни. М оже да се
възрази, че след като принципи те на естествения дълг са нали­
це, няма нужда от принцип на честността. Задълженията м огат
да бъдат описани чрез естествения дълг за справедливост, за­
щ ото, когато човек се възползва от някакво институционално
устройство, правилата му биват приложени и спрямо него са­
мия, т. е. дългът за справедливост остава в сила. Това твърде­
ние звучи наистина правдоподобно. Ако искаме, ние мож ем да
обясним задълженията, като призовем на помощ дълга за
справедливост. Той е достатъчен, за да се тълкуват съответни­
те доброволни действия като действия, чрез които естествени-

94 По този въпрос дължа много на Н. L. A. Hart, „Are There Any Natural

Rights?”, Philosophical Review, том 64 (1955), стр. 185 и сл.

414
 52. А ргум ент ит е ча принципи па честността

те видове дълг свободно се разш иряват. М акар че по-рано

въпросната схема не се е прилагала спрям о нас и ние не сме
имали към нея други задължения освен задължението да не се
опитваме да я разруш аваме, сега чрез делата си сме разш ири­
ли границите на естествения дълг. Струва ни се подходящ о да
разграничим онези институции или техните черти, които за­
дължително се прилагат към нас (тъй като сме се родили сред
тях и те регулират целия обхват на дейността ни) от другите,
които се прилагат към нас, защ ото свободно сме извършили
някои неща в качеството им на рационален път за постигане
на целите ни. Така ние им ам е естествения дълг да спазваме
конституцията или основните закони, управляващ и собстве­
ността (да предположим, че те са справедливи), докато наше
задължение е да изпълняваме ангаж иментите на спечелена от
нас служба, да следваме правилата на сдруженията или дей ­
ностите, към които сме се присъединили. Понякога е разумно
да претегляме задълженията и видовете дълг по различен н а­
чин, когато влизат в конфликт помежду си, именно защ ото не
възникват по един и същ начин. Н ай-м алкото в някои случаи
фактът, че задълженията са резултат от свободен избор, оказва
влияние върху техните оценки, когато влизат в конфликт с дру­
гите м орални изисквания. И стина е също така, че за по-добре
ситуираните членове на общ еството е по-вероятно да и м ат по­
литически задължения, разграничени от политическите видове
дълг. Защ ото до голяма степен тези хора са най-способни да
спечелят политически длъж ности и да се възползват от въз­
мож ностите, предложени от конституционната система. С ле­
дователно способните са по-тясно свързани със схемата от
справедливи институции. За да може да се отбележи този факт
и за да се подчертае начинът, по който свободно биват приети
много връзки, е полезно да се дефинира принципът на чест­
ността. Той би трябвало да ни даде възмож ност за по-дифе-
ренцирано описание на понятията дълг и задължение. В такъв
случай терм ин ът „задълж ение” ще бъде запазен за м оралните
изисквания, които произтичат от принципа на честността, д о ­
като другите изисквания се наричат „естествени видове д ъл г”.
Тъй като в следващ ите раздели принципът на честността
се споменава във връзка с политически въпроси, тук ще р аз­
гледам неговата връзка с обещ анията. П ринципът на л о ял ­

415
Глави VI. Д ъ лг и задълж ение

ността е сам о отделен случай на принципа за честността, при­

ложен към социалната практика на обещ анията. А ргументаци­
ята за това започва с наблю дението, че обещ анието е дейст­
вие, определено чрез публичната система от правила. Тези
правила са - както е в случая с институциите като цяло - гру­
па от учредяващи конвенции. Точно както и при правилата в
игрите те разграничават определени дейности и дефинират оп­
ределени постъпки.95
В случая с обещ аването, основното правило е онова, кое­
то управлява употребата на думите „Аз обещ авам да направя
X .” С това се казва приблизително следното: ако някой казва
думите „Аз обещ авам да направя X ” при подходящ ите обстоя­
телства, той трябва да направи X, освен ако не се посочат ня­
кои извинителни условия. За това правило говорим като за
правилото на обещ анието; то може да бъде взето като предс­
тавящ о общ ата практика. С амо по себе си то не е морален
принцип, а учредителна конвенция. В това отнош ение прави­
лото е равностойно с ю ридическите норми и закони, както и с
правилата на игрите. С ъщ о като тях то съществува в общ ест­
вото само когато се изпълнява повече или по-малко редовно.
Начинът, по който правилото на обещ анието специфици­
ра подходящ ите обстоятелства и извинителни условия, опре­
деля дали практиката, представена от него, е справедлива.
Н априм ер за да направи обвързващ о обещание, човек трябва
да е в пълно съзнание, да има рационално функциониращ ум,
да знае смисъла на оперативните думи, тяхната употреба, ко­
гато се правят обещ ания, и т. н. П о-нататък, думите трябва да
се изказват свободно и доброволно, да се изказват тогава, ко­
гато човек не е подложен на заплахи или принуда, както и в си­
туации, където той е в честна позиция за преговори. О т него не
се изисква да го изпълнява, ако оперативните думи са произне­
сени, докато е заспал, докато е в състояние на заблуда, ако е
бил принуден да обещ ае или ако необходимата информ ация е
била скрита от него с цел да бъде измамен. Н ай-общ о казано,
обстоятелствата, пораждащ и едно обещание, и извинителните
условия трябва да бъдат определени така че да запазят равна-
та свобода на страните и да превърнат практиката в рационал-

95 По въпроса за учредяващите правила виж J. R. Searle, Speech Acts

(Cambridge, The University Press, 1969), pp. 33-42.

416
 52. А ргум ент ит е за принципа на честността

но средство, чрез което хората да м огат да встъпват и да ста­

билизират съвместните договорености с цел взаимна изгода.
Н евъзможно е тук да разгледам многото усложнения. Д оста­
тъчно е да отбележа, че принципите па справедливостта се
прилагат към практиката на обещ аването по същия начин,
както се прилагат спрямо другите институции. Следователно
ограниченията в съответните условия са необходими, за да се
осигури равната свобода. Би било изключително неразумно в
изходната позиция да се съгласим да бъдем обвързани чрез
думи, произнесени, докато спим, или изтръгнати със сила. Не­
съмнено това е толкова неразумно, че сме склонни да изклю ­
чим тази, както и други възмож ности като несъвместими със
сам ото понятие (смисъл) па обещанието. Въпреки това няма
да см ятам обещ анието за практика, която е справедлива по д е­
финиция, тъй като това би направило неясно разграничението
между правилото на обещ анието и задължението, произтича­
щ о от принципа на честността. С ъщ ествуват много варианти
на обещ аване, така както има и много варианти на закона за
договора. Дали дадена практика, както тя е разбрана от един
човек или от група хора, е справедлива, остава да се определи
чрез принципите на справедливостта.
К ато вземем тези бележки за основа, мож ем да въведем
две дефиниции. Първо, обещ анието a bona fide* произтича от
правилото на обещаване, когато практиката, която то предста­
вя, е справедлива. Щом човек е казал думите „О бещ авам да
направя X ” в подходящ ите обстоятелства, осигурени от дадена
справедлива практика, той е направил обещ ание bona fide. По-
нататък принципът на лоялността е принцип, при който обе­
щ ания от типа bona fide трябва да бъдат спазвани. Както отбе­
лязах по-горе, разграничението между правилото на обещ ава­
нето и принципа на лоялността е от същ ествено значение.
П равилото просто е учредителна конвенция, докато принци­
път на лоялността е морален принцип, следствие от принципа
на честността. Нека допуснем, че съществува справедлива
практика на обещаване. Тогава, когато човек прави обещание,
т. е. когато казва думите „О бещ авам да направя X ” в подходя­
щ ите обстоятелства, той съзнателно се позовава на правилото
и приема облагите от една справедлива структура. Да прие­

* С чиста съвест, с добро намерение - б. пр.

Г лава VI. Д ълг и задълж ение

мем, че не съществува задължението да се прави обещание;

човек е свободен да прави или да не прави това. Но тъй като
по хипотеза тази практика е справедлива, принципът на чест­
ността се прилага и човек трябва да прави това, което се опре­
деля от правилото, т. е. да прави X. Задължението да се спазва
обещ анието е следствие от принципа на честността.
Вече казах, че когато прави обещание, човек се позовава
на определена социална практика и приема облагите, които
стават възможни благодарение на нея. Какви са тези облаги и
как работи тази практика? За да отговорим на въпроса, нека
приемем, че стандартната причина да се правят обещ ания е да
се установят и стабилизират схеми на сътрудничество в малък
м ащ аб или определен модел за бизнес. Ролята на обещ анията
е аналогична на тази, която Х обс приписва на суверена. Така
както суверенът осъщ ествява и стабилизира системата на со­
циалното сътрудничество, като публично поддърж а ефективен
набор от наказания, така и хората при отсъствие на организа­
ции за принуда установяват и стабилизират своите частни дей­
ности, като си дават дума един на друг. Често е много трудно
тези дейности да бъдат започнати или да бъдат поддържани.
Това става очевидно по-конкретно в случая със спогодбите, т. е. в
онези случаи, където един човек трябва да изпълни нещо пре­
ди другия. Защ ото този човек може да реши, че втората страна
няма да изпълни своя дял, и следователно схемата никога ня­
ма да проработи. Тя е подвластна на нестабилност от втория
вид дори когато човекът, който трябва да действа втори, фак­
тически изпълнява своя дял. В такива ситуации няма друг на­
чин да се убеди страната, която трябва да действа първа, освен
като й се даде обещание, т. е. ако се поеме задължението да из­
пълни нещо по-късно. С амо по този начин схемата може да се
направи толкова сигурна, че и двете страни да м огат да спече­
лят от облагите на съвместните си действия. П рактиката на
обещ анието съществува точно с тази цел. Така, когато нор-
м ално мислим за моралните изисквания като за наложено ни
обвързване, всъщ ност понякога те са самоналожени за наша
изгода. Обещ аването е акт, който се извърш ва с общ ото нам е­
рение за обмислено приемане на задължение, чието същ еству­
ване при дадените обстоятелства ще подпомогне нечии цели.
Н ие ж елаем това зад ъ л ж ен и е д а съ щ ествува и да се знае,

418
 52. А ргум ент ит е ju принципа на честността

че съществува, а също така искаме другите да знаят, че ние

осъзнаваме тази връзка и им ам е намерение да се придърж аме
към нея. Възползвали се вече по тази причина от практиката,
ние им ам е задължението да направим това, което сме обещ а­
ли според принципа на честността.
В току-що направеното описание как обещ анието (или
встъпването в съглашения) се използва, за да генерира и ста­
билизира форми на сътрудничество, аз до голям а степен след­
вам П ричард.96
Неговият анализ съдърж а'всички основни моменти. Също
като него допускам, че всеки човек знае или поне разумно см я­
та, че другият има чувство за справедливост, а следователно
нормално желание да изпълни своите bona fide задължения.
Ако обещ анията само се изказват, а липса взаимно доверие,
нищо не може да се свърши. В едно добре организирано об­
щество обаче това знание присъства: когато неговите членове
дават обещания, съществува взаимно зачитане на намерението
им да поем ат задължение, както и споделена разумна увере­
ност, че задължението ще се изпълнява. Тъкмо взаимното за­
читане и общ ото знание дават възмож ност да се появи и да
просъщ ествува институцията на обещанието.
Не е необходимо да ком ентираме по-нататък до каква
степен една обща концепция за справедливостта (включваща
принципите за честност и естествен дълг) и общ ественото съз­
нание за човешкото желание да се действа в съответствие с
нея са велико човешко достояние. Вече отбелязах многото пре­
димства от гледна точка на проблем а за гаранциите. Напълно
очевидно е, че когато си вярват и им ат доверие един на друг,
хората м огат да използват общ ественото признание на тези
принципи изключително широко, за да разш ирят обхвата и
ценността на взаимоизгодните схеми за сътрудничество. От
гледна точка на изходната позиция за страните е напълно р а­
зумно да се съгласят с принципа на честността. Този принцип
може да се използва, за да осигури съвместни начинания по
начини, които са съвместими със свободата на избора и без
ненужно умножаване на моралните изисквания. В същ ото вре­
ме, при зададен принцип на честността ние виждаме защо

9<^ Виж Н. A. Prichard, „The Obligation To Keep a Promise” (c. 1940) in Moral
Obligation (Oxford, The Clarendon Press, 1949), pp. 169-179.

419
Глави VI. Д ълг и задълж ение

трябва да съществува практиката на обещ аването като път за

свободно установяване на задължение, когато то е от взаимна
изгода за двете страни. Такова устройство очевидно е от общ
интерес. П риемам, че изходните съображения са достатъчни,
за да се защ ити принципът на честността.
Преди да се заема с въпроса за политическия дълг и по­
литическите задължения, трябва да отбележа няколко неща.
Преди всичко, както илю стрира и анализът на обещ анията, те­
орията за договора твърди, че от факта на самото същ ествува­
не на институциите не следват никакви морални изисквания.
Дори правилото на обещ анието не поражда м орално обещ а­
ние само по себе си. За да опиш ем задължения, основани на
доверие, пие трябва да приемем принципа на честността като
предпоставка. Така заедно с повечето други етически теории
справедливостта като равнопоставеност твърди, че естестве­
ните видове дълг и задълженията произтичат само от етични
принципи. Това са принципите, които биха били избрани в из­
ходната позиция. Заедно със същ ествените факти от наличните
условия точно тези критерии определят нашия дълг и задъл­
жения и посочват какво трябва да се смята за м орално основа­
ние. Едно (сериозно) морално основание представлява факт,
който един или повече от тези принципи идентифицират като
подкрепа на оценка. Правилно м орално решение е онова, кое­
то най-добре съответства на предписанията на системата от
принципи, когато то се прилага към всички факти, които се
см ятат за съществени. Така основанието, идентифицирано от
един принцип, може да бъде подкрепено, отменено или дори
унищожено (сведено до нула) поради причини, идентифицира­
ни от един или няколко други принципа. Въпреки това прие­
м ам че от целия набор факти - най-вероятно в някакъв смисъл
той да е безкраен - само краен брой обозрими факти се изби­
рат като влияещи върху всеки отделен случай, така че пълната
система ни дава възмож ност да стигнем до преценки, като се
вземе всичко останало предвид.
За разлика от тях институционалните изисквания, както и
онези, които произтичат изобщо от социалните действия, м о­
гат да бъдат установени чрез същ ествуващ ите правила, а също
и чрез начина, по който трябва да бъдат интерпретирани. Н ап­
ример като граждани нашите юридически видове дълг и за­

420
 52. А ргум ент ит е за принципа па честността

дължения се уреждат закона дотам , докъдето това е възможно.

Нормите, прилагащ и се за хората, които са играчи в една игра,
зависят от правилата на играта. Отделен въпрос е дали тези
изисквания са свързани с м оралните видове дълг и задълж е­
ния. Това е така, дори и ако нормите, използвани от съдиите и
останалите за интерпретиране и прилагане на закона, прили­
чат на принципите на правото и справедливостта или пък са
идентични с тях. Н апример може в едно добре уредено общ ес­
тво двата принципа на справедливостта да се използват от съ­
дилищ ата, за да се интерпретират онези части от конституция­
та, които управляват свободата на м исълта и съвестта и които
гарантират равна защ ита на законите.97
М акар в този случай да е ясно, че щ ом законът удовлетво­
рява собствените си норми, ние сме м орално обвързани - при
равни други условия - да го спазваме, въпросите, които зако­
нът повдига и които справедливостта изисква, все пак са разг­
раничени. Тенденцията, обединяващ а в едно правилото на обе­
щанието и принципа на лоялността (като специален случай,
произтичащ от принципа на честността), е особено силна. На
пръв поглед изглежда, че те са едно цяло; но едното се опреде­
ля от същ ествуващ ите учредителни конвенции, докато другият
се обяснява от принципите, които биха били избрани в изход­
ната позиция. По този начин можем да разграничим два вида
норми. Терм ините „дълг” и „задълж ение” се използват в кон­
текста на двата вида; но двусмислието, произтичащ о от фик­
сираната употреба, трябва да бъде достатъчно лесно за разре­
шаване.
Н акрая трябва да отбележа, че предходното описание на
принципа за лоялността отговаря на въпрос, поставен от При-
чард. Той се учудва как е възмож но - без човек да се позовава
на предходно общ о обещ ание или съгласие - да се спазват спо­
разумения - да се обяснява фактът, че само чрез произнасянето на
определени думи (т. е. като се възползва от конвенция) човек се об­
вързва да направи нещо, особено когато действието, чрез което той
се обвързва, е публично изпълнено с единственото намерение дру­
гите да му повярват. Или както Причард се изразява: какво е това
нещо, което се подразбира от споразуменията bona fide, което до

97 По този въпрос виж Ronald Dworkin „The Model of Rules,” University o f

Chicago Law Review, том 35 (1967), по-спец. стр. 21-29.

421
Глина VI. Д ъ лг и задълж ение
голяма степен прилича на съгласие да се спазват споразумения, но
което все пак, точно казано, не може да бъде такова (тъй като в та­
кова споразумение не е встъпено)?98
Съществуването на справедлива практика на обещаване като
система от публични учредителни правила, както и на принципа за
честността са достатъчни за една теория па задълженията, основа­
ни на доверие. Ни то едно от тях не предполага съществуването на
действащо предварително съгласие да се спазват споразуменията.
Приемането на принципа за честността е чисто хипотетично; ние
само се нуждаем от факта този принцип да бъде признат. За оста­
налото - веднъж приели, че една справедлива практика на обеща­
ване преобладава, и без да се интересуваме как е възникнала -
принципът на честността е достагьчен да обвърже онези, които се
възползват от него, при зададени вече описани подходящи условия.
Онова, което съответства на нещото, което за Причард не е, но изг­
лежда като предварително съгласие, е справедливата практика да
се дава на дума в съответствие с хипотетичното съгласие върху
принципа на честността. Разбира се, друга етическа теория би мог­
ла да извлече този принцип, без да използва концепцията за изход­
ната позиция. За момента нямам нужда да споменавам, че връзки­
те, основани на доверие, не могат да бъдат обяснени по друг начин.
По-скоро онова, което смятам да покажа, е, че макар справед­
ливостта като равнопоставеност да използва понятието за изходно
съгласие, тя все още може да даде задоволи телен отговор на въп­
роса на Причард.

53. Дълг, който се подчинява

на несправедлив закон

Съвсем ясно е, че не е трудно да се обясни защо трябва да

се подчиняваме на справедливи закони, действащ и при спра­
ведлива конституция. В този случай принципите на естестве­
ния дълг и принципът на безпристрастността установяват
нужните видове задължения. В общия случай гражданите са
обвързани от дълга за справедливостта, а онези, които са зае­
ли облагодетелствани служби и положения или са се възполз­
вали от определени възмож ности в полза на своя интерес, са
задължени допълнително да изпълнят ролята си чрез принци­

QO
0 Виж „The Obligation To Keep a Promise,” стр. 172, 178 и сл.

422
 S3. Д ъ лг, който се подчинява на несправедлив закон

па на справедливостта. И стинският въпрос е при какви обсто­

ятелства и до каква степен ние сме обвързани да се подчинява­
ме на несправедливи структури. Понякога се казва, че в такива
случаи от нас не се изисква да се подчиняваме. Но това е
грешка. Н есправедливостта на един закон, общ о взето, не е
достатъчна причина да не го спазваме, точно така, както ю ри­
дическата валидност на едно законодателство (както е опреде­
лено по конституция) е достатъчно основание да го спазваме.
Когато основната структура на общ еството е разумно спра­
ведлива спрямо същ ествуващ ите обстоятелства, трябва да
признаем несправедливите закони като обвързващ и, при поло­
жение че те не надхвърлят определени граници на несправед­
ливостта. При опита си да установим тези граници достигаме
до по-дълбокия проблем за политическия дълг и политическо­
то задължение. Трудността тук се състои частично във факта,
че в тези случаи има конфликт между принципи. Някои прин­
ципи ни съветват да отстъпим, докато други ни насочват в
друга посока. Така изискванията па политическия дълг трябва
да се балансират чрез една концепция за подходящ ите п риори­
тети.
Има обаче и друг проблем. Както видяхме, принципите на
справедливостта (поставени в лексикален ред) принадлежат
към идеалната теория (§39). Х ората в изходната позиция д о ­
пускат, че принципите, които приемат - каквито и да са, - ще
бъдат обект на пълно съгласие и ще бъдат спазвани от всички.
Така принципите на справедливостта определят едно съвър­
шено справедливо общ ество, при положение че са дадени под­
ходящи условия. С допускането за пълно съгласие ние дости ­
гаме до определена идеална концепция. К огато попитаме дали
и при какви обстоятелства дадени несправедливи структури
трябва да бъдат толерирани, попадаме на друг в и д въпрос. Т о­
гава трябва да изясним как идеалната концепция за справедли­
востта се прилага - ако наистина се прилага - към случаи, в
които се срещ аме по-скоро с несправедливост, отколкото да
ни се налага да правим уточнения спрямо естествени ограни­
чения. Дискусията по тези въпроси принадлежи към теорията
на частичното съгласие като част от неидеалната теория. И з­
между другите неща тя включва теорията за наказанията и
компенсационната справедливост, на справедливата война и

423
Г лава VI. Д ъ лг и задълж ение

на противопоставянето по съвест, на граж данското неподчине­

ние и на отказа от военна служба. Те са сред централните въп­
роси на политическия живот, а до този м ом ент концепцията на
справедливостта като равнопоставеност пряко не е била при­
лагана към тях. Н яма да се опитвам да разглеж дам тази м ате­
рия изцяло. Фактически ще взема един фрагм ент от теорията
на частичното съгласие: а именно проблема за гражданското
неподчинение и отказа по съвест. Но дори и тук ще приема, че
контекстът е състояние, близко до справедливото, т. е. такова,
при което основната структура на общ еството е почти сп ра­
ведлива, надлежно допускащ а онова, което разумно мож е да
се очаква при дадените обстоятелства. Разбирането на този
общ опризнат специален случай може да помогне да се изяснят
по-трудните проблеми. За да разгледаме граж данското непод­
чинение и отказа по съвест обаче, първо трябва да обсъдим
няколко неща, засягащ и политическия дълг и политическото
задължение.
Първо, очевидно е, че нашият дълг или задължение да
приемем същ ествуващ ите структури понякога може да бъде
отменен. Тези изисквания зависят от принципите на правото,
които в определени ситуации м огат да оправдаят несъгласие­
то, като се вземат предвид всички обстоятелства. Дали едно
несъгласие ще бъде оправдано, зависи от степента, в която за­
коните и институциите са несправедливи. Не всички неспра­
ведливи закони са равностойни. С ъщ ото е валидно за различ­
ните политики и институции. Има два начина, по които може
да възникне несправедливост: същ ествуващ ите устройства в
различна степен да се отклонят от общ ествено признати стан­
дарти, малко или повече справедливи; тези устройства да се
подчинят на общ ествената концепция за справедливост или на
възгледа на дом иниращ ата класа, но тази концепция сама по
себе си може да бъде неразумна, а в много случаи откровено
несправедлива. К акто видяхме, някои концепции за справедли­
востта са по-разумни от други (виж §49). Д окато двата принци­
па на справедливостта и свързаните с тях принципи на естест­
вения дълг определят най-разумния измежду изброените възг­
леди, други принципи не са неразумни. Н аистина някои см есе­
ни концепции със сигурност са достатъчно подходящ и за м н о­
го цели. К ато грубо правило молсем да приемем, че една кон­

424
 5J. Дълг, който се подчинява па несправедлив закон

цепция за справедливостта е разумна в зависимост от силата

на аргументите, които м огат да бъдат предоставени за нейно­
то приемане в изходната позиция. Разбира се, този критерий е
съвърш ено естествен, ако изходната позиция обединява раз­
личните условия, които ще бъдат наложени върху избора на
принципи и които ще доведат до съответствие с обмислените
ни изводи.
Макар да е лесно да се разграничат двата пътя, по които
същ ествуващ ите институции м огат да станат несправедливи,
създаването на работещ а теория, описващ а как те влияят вър­
ху политическия ни дълг, е съвсем друго нещо. К огато закони­
те и политиките се отклоняват от общ ествено признати стан­
дарти, тогава вероятно до известна степен е възможно позова­
ване на чувството за справедливост на общ еството. По-надолу
защ итавам тезата, че това условие се предполага в случаите на
гражданско неподчинение. Ако обаче дом иниращ ата концеп­
ция на справедливостта не бъде нарушена, тогава ситуацията
става твърде различна. Х одът на действията, който трябва да
се следва, зависи до голяма степен от това, доколко разумна е
приетата доктрина и какви са наличните средства за п ром ян а­
та й. Н есъмнено човек мож е да живее с разнообразие от см е­
сени и интуитивни концепции, както и с утилитаристки възгле­
ди, когато те не се интерпретират твърде строго. В други слу­
чаи обаче, както когато едно общ ество се управлява от прин­
ципи, облагодетелстващ и тесни класови интереси, човек може
да няма друга възмож ност, освен да се противопоставя по на­
чини, обещ аващ и някакъв успех на дом иниращ ата концепция и
на институциите, които тя оправдава.
Второ, трябва да разгледам е въпроса, защ о в ситуация,
близка до справедливата, ние във всеки случай имаме зад ъл ­
жението да съблю даваме и несправедливите, а не само спра­
ведливите закони. Някои автори поставят под въпрос това
твърдение, но аз мисля, че повечето биха го приели. С амо
много малко хора см ятат, че всяко отклонение от справедли­
востта, колкото и малко да е то, прави невалиден дълга ни да
спазваме същ ествуващ ите правила. Как тогава да бъде описан
този факт? Тъй като дългът към справедливост и принципът
на честността предполагат институциите да са справедливи,

425
Глава VI. Д ълг и задълж ение

налага се едно допълнително обясн ен и е."

Сега може да се отговори на този въпрос, ако предпоста­
вим едно близко до справедливото общество, в което същ ест­
вува жизнеспособен конституционен режим, повече или по-
м алко удовлетворяващ принципите на справедливостта. Д о­
пускам, че общ ествената система в по-голямата си част е д об ­
ре организирана, макар, разбира се, да не е съвършено органи­
зирана, защ ото в такъв случай няма да възникне въпросът, д а ­
ли да се съблю дават несправедливи закони и несправедлива
политика. При такова допускане по-ранното описание на спра­
ведливата конституция като пример за несъвършена процедур­
на сп р авед л и вост(§31) дава отговор.
Ще си спомним, че в конституционното събрание целта на
партиите е да намерят сред справедливите конституции (т. е.
онези които удовлетворяват принципа за равиата свобода) та­
кава, която да доведе най-близо до справедливо и ефективно
законодателство, вземайки предвид общ ите факти, засягащи
конкретното общ ество. Конституцията се разглежда като
справедлива, но несъвършена процедура, съставена - доколко­
то обстоятелствата позволяват, - за да осигури справедлив ре­
зултат. Тя е несъвърш ена, защ ото не съществува възможен по­
литически процес, който да гарантира, че прокараните в съот­
ветствие с нея закони ще бъдат справедливи. В политическите
дела не може да се постигне съвършена процедурна справед­
ливост. Нещо повече, конституционният процес до голяма сте­
пен трябва да разчита на някаква форма на гласуване. За прос­
тота тук приемам, че практически е необходим някакъв вари­
ант на маж оритарното правило, ограничено по подходящ на­
чин. И все пак мнозинствата (или коалициите от малцинства)
със сигурност ще правят грешки, ако не от липса на знание и
неумение да правят преценки, то като резултат от тесни и его­
истични възгледи. Н езависимо ог това естественият ни дълг
да поддърж аме справедливите институции ни задължава да

Не съм отбелязал споменатия факт в есето си ..Legal Obligation and the

Duty of Fair Play” Law and Philosophy, ed. Sidney Hook (New York, New York
University Press, 1964). В тази част от изложението се опитвам да отстраня то­
зи недостатък. Възгледът, който застъпвам тук обаче, е по-различен в това, че
естественият дълг за справедливост като цяло е основният принцип на поли­
тическия дълг на гражданите, а принципът за безпристрастността има вто­
ростепенна роля.

426
 5.1. Дълг, който се подчинява пи несправедлив закон
съблю давам е несправедливите закони и политики или най-
малкото да не им се противопоставяме с незаконни средства
дотогава, докогато те не надхвърлят определени граници на
несправедливост. Тъй като от нас се изисква да поддърж аме
дадена справедлива конституция, ще трябва да се съобразим с
един от основните й принципи - този за маж оритарното пра­
вило. С ледователно в някоя почти справедлива държава ние
обикновено им ам е задължението да спазваме несправедливи
закони по силата на дълга да поддърж аме справедливата кон­
ституция. В много реални случаи това задължение се спазва.
Д оговорката теория естествено ни води до въпроса, как
въобщ е мож ем да се съгласим с конституционно правило,
изискващо от нас да спазваме закони, които см ятам е за нес­
праведливи. Човек би попитал: как е възможно, бивайки сво­
бодни и все ощ е без окови, рационално да приемаме процеду­
ра, която мож е да вземе решение срещу собственото ни м не­
ние и да окаже влияние върху мнението на д ругите?100
Щом приемем гледната точка на конституционното съб­
рание, отговорът става напълно ясен. Първо, сред много огра­
ниченият брой от възможни процедури, които изобщ о имат
ш анс да бъдат приети, няма нито една, която винаги ще взема
решение в наша полза. И, второ, съгласието ни с една от тези
процедури със сигурност е за предпочитане пред липсата на
съгласие изобщо. Ситуацията е аналогична на тази от изходна­
та позиция, където страните се отказват от всякаква възмож ­
ност за егоизъм на свободното особено мнение. За всеки инди­
вид егоизм ът на свободното мнение е най-добрият (или втори
по значим ост) кандидат (като се изостави ограничението за
общност). Но тази алтернатива очевидно не е приемлива за
всички останали. Макар ощ е на етапа на конституционната
спогодба партиите да се обвързват с принципите на справед­
ливостта, те трябва взаимно да си направят някои отстъпки, за
да приведат в движение конституционното управление. Техни­
те мнения за справедливостта задължително се сблъскват д о ­
ри и при най-добри намерения. С ледователно при избирането

100 М етафората да бъдеш свободен и все още без окови е заимствана от

прегледа, който I. М. D. Little прави на К. J. Arrow, Social Choice and Individual
Values, в The Journal o f Political Economy, vol. 60 (1952), p. 431. Бележките ми
тук следват Литъл.

427
Глави VI. Д ълг и задълж ение

на конституция и при приемането на някаква форма на мажо-

ритарно правило партиите приемат рисковете да п острадат о г
недостатъците на знанието си една за друга и на различното
си чувство за справедливост, за да спечелят преимущ ествата
на ефективна законодателна процедура. Няма друг начин да се
осъщ естви демократичен режим.
Н езависимо от това, когато партиите приемат м аж ори­
тарния принцип, те се съгласяват да търпят несправедливите
закони само при определени условия. Грубо казано, в по-дале­
чен план товарът на несправедливостта трябва да бъде повече
или по-малко равномерно разпределен върху различни групи
от общ еството, а изпитанията вследствие на несправедлива
политика не бива да теж ат прекалено много във всеки отделен
случай. С ледователно дългът да се подчиняват става пробле­
матичен за постоянните малцинства, които са страдали от
несправедливостта в продължение на много години. Разбира
се, от пас не се изисква м ълчаливо да се съгласявам е с отхвър­
лянето на нашите собствени и чуждите основни свободи, д о ­
колкото това изискване не се включва в значението на дълга за
справедливост в изходната позиция, нито пък е в съответствие
с разбирането за правата на мнозинството в конституционпо-
то събрание. Вместо това ние подчиняваме поведението си на
демократичния авторитет само до степента, необходима за
справедливо споделяне неизбежните несъвърш енства на д ад е­
на конституционна система. П риемането на тези изпитания
просто означава осъзнаване и желание да работим в рамките,
наложени от условията на човешкия живот. С оглед на казано­
то ние притежаваме естествения дълг за вежливост да не при­
зоваваме грешките на общ ествените структури като прекалено
готово извинение за несъобразяването ни с тях, нито пък да
използваме слабите места в законите, за да преследваме свои
интереси. Д ългът към вежливост налага съответно приемане
на недостатъците на институциите, както и определено огра­
ничение да се възползваме от тях. Без някакво разбиране за т о ­
зи дълг взаимното доверие и сигурност подлежат на разп ада­
не. Така в една почти справедлива държава има най-малкото
дълг (а за някои ощ е и задължение) да се спазват несправедли­
ви закони, при положение че те не надхвърлят определени гра­
ници на несправедливост. Това заключение не е много по-сил-

428
 53. Дълг, който се съобразява е несправедлив ju k o ii

но от заключението, защ итаващ о нашия дълг да спазваме

справедливите закони. То обаче ни отвежда крачка напред, тъй
като покрива по-широк кръг ситуации. Но още по-важно, е че
то ни дава известна идея за въпросите, които трябва да бъдат
поставени при изясняване на политическия ни дълг.

54. Статусът на мажоритарното правило

От предходните бележки става очевидно, че процедурата

на маж оритарното правило, независимо от това, как е дефини­
рана и описана, има подчинено място като процедурен меха­
низъм. Точно казано, нейното оправдание се основава на по­
литическите цели, които конституцията постига, а следовател­
но на двата принципа за справедливостта. Приех, че някаква
форма на маж оритарното правило оправдава съществуването
си като най-добър наличен начин за осигуряване па справед­
ливо и ефективно законодателство. Това правило е съвм ести­
мо с равната свобода (§36) и има известна естественост; защ о­
то, ако се допусне управление на малцинството, не съществува
ясен критерий кой трябва да решава, и така равенството се
разпада. Основна част от принципа за мнозинството е, че про­
цедурата трябва да удовлетворява условията на базисната
справедливост. В нашия случай това са условията на полити­
ческата свобода - свободата на словото и сдруженията, свобо­
дата да се участва в общ ествените дела и чрез конституционни
средства да се въздейства на законодателството - и условията
за гарантиране на тези свободи в достатъчна степен. Когато
отсъства посочената среда, първият принцип на справедли­
востта не е удовлетворен; дори когато тя е налице, няма увере­
ност, че ще бъде въведено справедливо законодателство.101
С ледователно няма нищо задължително във възгледа, че

101 За дискусията върху мажоритарното правило виж Herbert McCioskey, „The

Fallacy of Majority Rule”, Journal o f Politics, vol. II (1949), и J. R. Pennock, Liberal
Democracy (New York, Rinehart, 1950), стр. 112-114, 117 и сл. За някои от привлека­
телните черти на мажоритарния принцип от гледна точка на социалния избор виж
А. К. Sen Collective Choice and Social Welfare (San Francisco, Holden-Day, 1970), pp.
68-70, 71-73, 161-186. Проблем на посочената процедура е, че допуска циклични
мнозинства. Но от гледна точка на справедливостта главният недостатък е, че поз­
волява нарушаване на свободата. Виж още Сен, стр. 79-83, 87-89, където се разг­
лежда този парадокс па либерализма.

429
Глина VI. Д ълг и задълж ение

онова, което иска мнозинството, е правилно. Фактически нито

една от традиционните концепции за справедливостта не е
поддърж ала тази доктрина, като винаги се е твърдяло, че ре­
зултатът от гласуването е подчинен на политически принципи.
Макар при определени обстоятелства да е оправдано м нозинс­
твото (подходящо дефинирано и очертано) да има конституци­
онното право да прави закони, това не предполага, че въведе­
ните закони са справедливи. По същ ество диспутът за маж о­
ритарното правило се отнася до това, как то най-добре се де­
финира и дали конституционните ограничения представляват
ефективни и разумни подходи за укрепване на цялостния ба­
ланс на справедливостта. Често ограниченията м огат да се из­
ползват от малцинствата с нарушени права, да запазят неза­
конните си ползи. Това е въпрос на политическа преценка и не
принадлежи към теорията за справедливостта. Д остатъчно е
да отбележа, че докато гражданите обикновено подчиняват по­
ведението си на демократичната власт, т. е. признават резулта­
та от дадено гласуване като установяващ о обвързващ о ги пра­
вило, при равни останали условия те не подчиняват на него
преценките си.
Сега искам да разгледам м ястото на принципа за маж о­
ритарното правило в идеалната процедура, съставляващ а част
от теорията на справедливостта. Една справедлива конститу­
ция се определя като конституция, по която може да се пос­
тигне съгласие между разумните делегати в конституционното
събрание, които се ръководят от двата принципа на справед­
ливостта. Когато оправдаваме дадена конституция, ние предс­
тавям е съображения, за да покажем, че тя ще бъде приета при
тези условия. По същия начин справедливи закони и политйки
са онези, които ще бъдат приети на етапа на създаването на
закони от разумни законодатели, ограничени в действията си
от справедлива конституция и съзнателно опитващ и се да
следват като мярка принципите на справедливостта. Когато
критикуваме някои закони и политики, ние се опитвам е да по­
кажем, че тъкмо те не биха били избрани при такава идеална
процедура. Тъй като дори разумни законодатели често дости­
гат до различни заключения, съществува необходимост за гла­
суване при идеални условия. Ограниченията върху информаци­
ята няма да гарантират съгласие, доколкото тенденциите на

430
 54. Статусът на м аж орит арнот о правило

общ ите обществени факти често ще бъдат двусмислени и

трудни за оценка.
Закон или политика се см ятат за достатъчно справедливи
или най-малкото не несправедливи, ако, когато се опитаме да
си представим каква ще се окаже идеалната процедура, напра­
вим заключението, че повечето хора, които вземат участие в
нея и изпълняват условията, биха одобрили този закон или п о­
литика. В идеалната процедура постигнатото решение не е
ком промис, сделка, направена между противопоставящ и се
партии, които се опитват да постигнат целите си. Законода­
телната дискусия трябва да се схваща не като борба между ин­
тереси, а като опит да се намери най-добрата политика, така
както е определена от принципите на справедливостта. Д опус­
кам следователно като част от теорията за справедливостта,
че единственото желание на един безпристрастен законодател
е да вземе правилно решение в това отношение, при известни
нему общ и факти. Той трябва да гласува единствено според
преценката си. Резултатът от гласуването посочва какво най-
добре съответства на концепцията на справедливостта.
Ако се запитаме каква е вероятността мнението на м н о­
зинството да е правилно, тогава става ясио, че идеалната про­
цедура има някаква аналогия със статистическия проблем за
обединяване на възгледите на експертна група с цел да се
стигне до най-доброто реш ение.102
Тук експертите са разумните законодатели, способни да
направят обективно предвиждане, защ ото са безпристрастни.
Още у К опдорсе се среща положението, че ако вероятността
за едно правилно решение от страна на типичен законодател е
по-голяма от тази за неправилно, то вероятността мнозинст­
вото да гласува правилно се увеличава, така както се увеличава
вероятността за правилно решение от страна на типичния за­
конодател.103
Така мож ем да се изкушим да допуснем, че ако много ра-

102 По този въпрос виж К. J. Arrow, Social Choice and Individual Values, 2nd
ed. (New York. John Wiley and Sons, 1963), стр. 85 и сл. Върху идеята за законо­
дателната дискусия като обективно изследване, а не борба на интереси виж F.
Н. Knight, The Ethics o f Competititon (New York, Harper and Brothers, 1935), pp.
196 345-347. И в двата случая виж бележките под черта.
*- Виж Duncan Black. Theory• o f Committee and Elections, 2nd ed.
(Cambridge, The University Press, 1963), pp. 159-165.

431
Глави VI. Д ъ лг и задълж ение

зумии хора опитат да симулират условията на идеалната про­

цедура и проведат надлежно дискусията като представят аргу­
ментите си, тогава мнозинството с почти пълна сигурност ще
бъде право. Това би било грешка. Ние трябва не само да бъ­
дем сигурни, че има по-голям шанс за правилно отколкото за
неправилно решение от страна на типичния законодател, но
същ о така е ясно, че гласуването на различните хора не е неза­
висимо. Тъй като техните възгледи ще бъдат повлияни от хода
на дискусията, по-простите видове вероятностни доводи ста­
ват неприложими.
Въпреки това обикновено допускаме, че една идеално
проведена от много хора дискусия по-вероятно достига до
правилно заключение (чрез гласуване, ако е необходимо), о т­
колкото сам остоятелните размиш ления на всеки поотделно.
Защо трябва да е така? В ежедневието обменът на мнения с
другите проверява собствената ни предубеденост и разш ирява
перспективата ни; ние започваме да гледаме на нещ ата от тях­
ната гледна точка и така разбираме ограниченията на собстве­
ните си възгледи. Но в идеалния процес булото на незнанието
означава, че законодателите вече са безпристрастни. П олзата
от дискусията се състои във факта, че дори типичните предс­
тавители са ограничени в знанието си и способността си да
привеждат доводи. Нито един от тях не знае всичко, което дру­
гите знаят, или не може да прави същ ите заключения, които те
съвместно правят. Дискусията е начин за съчетаване на ин­
формация и разш иряване обхвата на аргументите. Н ай-м алко­
то с течение на времето изглежда, че резултатите от съвм ест­
ното разискване подобряват нещата.
Така достигам е до проблема за опита да се формулира
идеален декрет за публичен диспут по въпросите на справед­
ливостта, серия от добре изработени убедителни правила, но­
сещи по-голямото знание и сила за разсъждение на групата,
така че тя да се доближи максимално, ако не и да достигне до
правилното решение. С този въпрос обаче няма да се заним а­
вам. Важен м ом ент тук представлява фактът, че идеализирана­
та процедура е част от теорията за справедливостта. Вече спо­
менах някои от чертите й, за да осветля до известна степен
какво се има предвид. К олкото по-определена е концепцията
ни за тази процедура, както тя би м огла да се реализира при

432
 54. Статусът на м аж орит арнот о нравило

благоприятни условия, толкова по-уверена насока на нашите

разсъждения дава четиристепенната поредица. Защ ото тогава
им ам е по-точна идея как биха били оценени законите и поли­
тиките в светлината на общ ите факти за общ еството. Често
можем да им ам е добро интуитивно чувство какви биха се ока­
зали разискванията на законодателния етап, ако се проведат
правилно.
И деалната процедура по-нататък се изяснява, като отбе­
лежим, че тя е в противовес на идеалния пазарен процес. Ако
допуснем, че са в сила класическите постановки за съвършена
конкуренция и че няма външни икономики или противоиконо-
мики и други подобни, в резултат се получава една ефикасна
икономическа конфигурация. И деалният пазар представлява
перфектна процедура по отнош ение на ефикасността. О собе­
ност на идеалния пазарен процес, бивайки различен от идеал­
ния политически процес, осъщ ествен от рационални и без­
пристрастни законодатели, е, че пазарът постига ефективен
резултат дори и когато всеки преследва собствената си изгода.
Н аистина предположението е, че така нормално се държ ат
икономическите субекти. Когато купуват и продават, за да за­
доволят м аксимално потребностите си или увеличат печалби­
те си, домакинствата и фирмите не правят преценка каква е
най-ефикасната от социална гледна точка икономическа кон­
фигурация при даденото първоначално разпределение на акти­
вите. Те преследват целите си според това, какво позволяват
правилата и всяка оценка, която правят, е от тяхна гледна точ­
ка. С истем ата като цяло реш ава каква е ефективността, като
преценката се извежда от многото отделни източници на ин­
формация, осигурени чрез дейностите на фирмите и дом акинс­
твата. С истем ата дава отговор дори и когато индивидите ня­
м ат мнение по този въпрос, а често и не знаят какво значи.
Така въпреки някои прилики между пазарната система и
изборите идеалният пазарен процес и идеалната законодател­
на процедура са коренно различни. Те са измислени с различ­
на цел, като първият води до ефективност, а втората - ако е
възможно - до справедливост. И докато идеалният пазар е съ­
вършен процес по отнош ение на целите си, то дори и идеално­
то законодателство представлява несъвършена процедура. И з­
глежда, че няма начин да се опише някаква възможна процеду­

433
Глини VI. Д ъ лг и задълж ение

ра, която гарантирано да води до справедливо законодателст­

во. Едно от следствията на този факт е, че докато граж данинът
може да бъде задължен да се съобразява с приетата политика,
при равни други условия от него не се изисква да смята тази
политика за справедлива и ще бъде погрешно от негова страна
да подчини преценките си на съществуващ ия вот. Но в една
съвърш ена пазарна система икономическият субект трябва да
допусне - дотолкова, доколкото има мнение, - че резултатът
наистина е ефективен. М акар и дадено домакинство или фир­
ма да не получи всичко, което иска, то следва да приеме, че
при зададено начално разпределение е постигната ефективна
ситуация. С ъщ евременно не може да се изисква паралелно
признаване на резултата от законодателния процес, засягащ
въпросите на справедливостта, макар че, разбира се, действи­
телните конституции трябва да бъдат доведени колкото се м о­
же по-близо до положението да м огат да дават същ ите опре-
делености, както идеалният законодателен процес. Те обаче
практически са обречени на недостиг на онова, което се нари­
ча справедливо. Причината е не защ ото не успяват - както е
при същ ествуващ ите пазари - да се приспособят към идеално­
то си копие, но също и защ ото това копие представлява несъ­
вършена процедура. Една справедлива конституция трябва да
разчита до известна степен на граждани и законодатели, възп­
риели по-широк възглед и правилна преценка при прилагането
на принципите на справедливостта. Няма начин да им се поз­
воли да заем ат гледната точка на тесния групов интерес и о т­
там да регулират процеса така, че той да води до справедлив
резултат. Поне досега не съществува теория за справедливите
конституции като процедура, водеща до справедливо законо­
дателство, което да съответства на теорията на конкурентните
пазари като процедури с ефективен резултат. А това означава,
че приложението на икономическата теория към действител­
ния конституционен процес има сериозни ограничения, докол­
кото политическото поведение се влияе от човешкото чувство
за справедливост, каквото то трябва да бъде във всяко жизнес­
пособно общ ество, където справедливото законодателство е
изначалната социална цел (§76). Сигурно е, че икономическата
теория не приляга на идеалната процедура.104

104 По въпроса за икономическата теория на демокрацията виж J. А.

434
 54. Статус ът на м аж орит арнот о правило

Тези бележки се потвърж дават от още един котраст. В

идеалния пазарен процес се придава известна тежест на отно­
сителната сила на желанието. Човек може да похарчи по-голя-
мата част от приходите си за неща, които желае по-силно, и
така заедно с другите купувачи той насърчава ползването на
ресурсите по начин, който предпочита най-много. П азарът
позволява прецизно степенувани нагаждания в отговор на ця­
лостния баланс на предпочитания и относителния превес на
някои потребности. Нищо не съответства на това в идеалната
законодателна процедура. Всеки разумен законодател трябва
да гласува според собственото си мнение кои закони и полити­
ки най-добре съответстват на принципите па справедливостта.
Не се дава и не трябва да се отдава специална тежест на м не­
ния, поддържани с по-голяма самоувереност, нито на вота на
онези, които показват че фактът, че са в малцинство, предиз­
виква у тях огромно неудоволствие (§37). Разбира се, такова
правило на вота е разбираемо, но няма никакви основания да
бъде прието в идеалната процедура. Дори и сред разумните и
безпристрастни хора онези, които са по-самоуверени в мнени­
ето си, невинаги са по-прави. Някои м огат да бъдат по-чувст-
вителни от другите за сложността на даден случай. При опре­
деляне на критерия за справедливо законодателство искаме да
подчертаем тежестта на разгледаната колективна преценка,
постигната, когато всеки човек дава най-доброто от себе си
при идеални условия, за да приложи правилни принципи. При
възникване на въпрос относно справедливостта, силата на же­
ланието или убедеността са неприложими.
Толкова по въпроса за няколкото разлики между идеално­
то законодателство и идеалния пазарен процес. Сега искам да
обърна внимание върху употребата на процедурата на м аж о­
ритарното правило като път за постигане на политическо ре­
шение. К акто вече видяхме, м аж оритарното правило се въз­
приема като най-вероятния път за постигане на определени

Schumpeter, Capitalism, Socialism and Democracy, 3rd. ed. (New York, Harper and
Brothers, 1950), chs. 21-23; Anthony Downs, An Economic Theory o f Democracy
(New York, Harper and Brothers, 1957). Плуралистичното описание на демок­
рацията, доколкото се смята, че съперничеството на интересите регулира по­
литическия процес, е открито за подобно възражение. Виж R. A. Dahl, А
Preface to Democratic Theory (Chicago, University o f Chicago Press. 1956). а на­
последък Pluralist Democracy in the United States (Chicago, Rang McNally, 1967).

435
Глави VI. Д ъ лг и задълж ение

цели, предварително дефиниран от принципите на справедли­

востта. Понякога обаче тези принципи не са достатъчно ясни и
точни в това, какво изискват. П ричината невинаги се крие в
сложността или двусмислието на указанието им, ни то в труд­
ността да бъде изследвано или оценено. П о-скоро самата при­
рода на принципите може да е отворена за цяла серия от въз­
можности, вместо да посочва само една определена алтерна­
тива. Н апример разм ерът на спестяванията е определен само в
дадени граници; основната идея на принципа за справедливо­
то спестяване е да изключва крайностите. Евентуално при при­
лагането на принципа за разликата ние ще включим в перспек­
тивата на най-малко облагодетелстваните основното благо на
себеуважението. С ъщ ествуват множество начини това благо да
се опише като съвм естим о с принципа на различието. Доколко
сериозно това благо и другите, свързани с него, ще им ат зна­
чение в индекса, трябва да бъде реш ено с оглед на конкретно­
то общество, както и как е разумно да желаят неговите най-
малко облагодетелствани членове, видяно на законодателния
етап. В случаи като тези принципите на справедливостта уста­
новяват определена скала, на която трябва да лежи разм ерът
на спестяванията или ударението, което се поставя върху са­
моуважението. Но те не указват къде на тази скала трябва да
попадне изборът.
Принципът на политическото решение се прилага за
следните ситуации: ако действително гласуваният закон - об­
хваща онези - доколкото човек мож е да установи това, които
биха могли разумно да бъдат поощ рени от рационални зако­
нодатели, опитващ и се съзнателно да следват принципите на
справедливостта, тогава реш ението на мнозинството е практи­
чески авторитетно, макар и не окончателно. Това е ситуация
на квазичиста процедурна справедливост. За да изберем поли­
тика в рамките на допустимите граници, трябва да разчитаме
на действителния ход на разискването в законодателния етап.
Това не са случаи на чиста процедурна справедливост, защ ото
изходът не определя буквално правилния резултат. П росто те­
зи, които не са съгласни с взетото решение, не м огат убедител­
но да въведат своя възглед в рам ките на публичната концеп­
ция за справедливостта. Няма възмож ност този въпрос да бъ­
де точно определен. На практика политическите партии не­

436
 54. Статусът па м аж орит арнот о правило

съмнено ще заемат различни позиции. Целта на конституцион-

ната ф орма е, ако е възможно, да направи така че интересите
на различните класи да не изкривят дотолкова политическото
решение, че то да излезе извън позволените граници.

55. Определение за гражданско неподчинение

Сега искам да илю стрирам съдърж анието на принципите

на естествените видове дълг и задължения, като скицирам тео­
рията за гражданското неподчинение. К акто вече посочих, т а ­
зи теория е създадена само за случая с почти справедливото
общ ество - общество, което е добре организирано в по-голя-
мата си част, но в което въпреки това стават някои сериозни
нарушения на справедливостта. Тъй като приемам, че една
почти справедлива държ ава изисква демократичен режим, то
теорията се отнася до ролята и уместността на гражданското
неподчинение по отнош ение на легитимно установената власт.
Тази теория не засяга другите форми на управление, нито -
освен инцидентно - другите видове несъгласие или съпротива.
Няма да дискутирам онази ф орма на протест, който заедно с
военните действия и съпротивата е тактика за тран сф орм ира­
не или дори отхвърляне на дадена несправедлива и корумпи­
рана система. 13 случая няма никаква трудност. Ако за дости ­
гането на такава цел са оправдани всички средства, то тогава е
оправдана и ненасилствената съпротива. П роблем ът с граж ­
данското неподчинение, така както го разглеж дам, възниква
само в рамките на една повече или по-малко демократична
държ ава за онези нейни граждани, които признават и приемат
легитим ността на конституцията. Трудността се състои в кон­
фликта на различните видове дълг. На кой етап дългът да се
съобразяват с приетите от законодателното мнозинство зако­
ни (или с изпълнителните действия, подкрепяни от това м н о­
зинство) престава да бъде обвързващ поради възгледа за пра­
вото да се защ итават личните свободи и дълга да се противос­
тои на несправедливостта? Ф ормулираният въпрос включва
природата и ограниченията на маж оритарното правило. По
тази причина проблем ът за граж данското неподчинение е съ­
ществен случай на проверка за моралната основа на дем окра­
цията.

437
Глава VI. Д ълг и задълж ение

Една конституционна теория за гражданско неподчинение

има три части. Първо, тя определя този вид несъгласие и го
отделя от другите форми на опозиция спрямо демократичната
власт. Такива форми м огат да бъдат: от разрешени д ем он ст­
рации и нарушения на закона, извършвани с цел създаване
случаи на проверка, до агресивно действие и организирана
съпротива. Теорията определя точно м ястото на гражданското
неподчинение в посочения спектър от възможности. П о-ната­
тък тя установява основанията за гражданско неподчинение и
условията, при които такова действие се оправдава в един (по­
вече или по-малко) справедлив демократичен режим. И накрая
теорията трябва да обясни ролята на гражданското неподчи­
нение в рамките на една конституционна система и да опише
уместността на тази форма на протест в свободното общ ест­
во.
Преди да се заема с изброените неща, няколко думи от
предпазливост. Не трябва да очакваме твърде много от теори­
ята на граж данското неподчинение, дори от онази, която е съз­
дадена за специални обстоятелства. Съвърш ено ясно е, че тук
не става въпрос за точни принципи, които пряко реш ават
действителните случаи. Вместо това една полезна теория оп­
ределя перспективата, в рамките на която може да се подходи
към проблема за гражданското неподчинение; тя идентифици­
ра уместните съображения и помага да им се придаде правил-
на тежест в по-важните случаи. Ако размислим, можем да
заключим, че щом се е появила теория по тези въпроси, която
изяснява възгледа ни и прави по-последователни нашите пре­
ценки, тя има смисъл. Теорията е направила онова, което чо­
век разумно може да очаква от нея засега: а именно да намали
несъответствията, които същ ествуват между съзнателните
убеждения на хората, приемащ и основните принципи на едно
демократично общество.
Ще започна с определението на гражданското неподчине­
ние като обществен, нснасилствен, но съзнателно противопос­
тавен на закона политически акт, обикновено извършван с цел
да доведе до промяна на закона или политиката на правителс­
т во то .105

105 Тук следвам дефиницията на Н. A. Bedau за гражданското неподчине­

ние. Виж неговото „On Civil Disobedience," Journal o f Philosophy, vol. 58 (1961),

438
 55. О пределение to граж данско неподчинение

К огато действа по такъв начин, човек се обръщ а към чув­

ството за справедливост на мнозинството в общ ността и дек­
ларира, че според него принципите на социалното сътрудни­
чество сред свободните и равни хора не са уважавани. Една
предварителна пояснителна бележка към даденото определе­
ние сочи, че няма изискване актът на гражданско неподчине­
ние да нарушава същия закон, срещу който се протестира.106
Казаното позволява да говорим за непряко, както и за
пряко гражданско неподчинение. Такова определение трябва
да работи, тъй като понякога има сериозни причини да не се
нарушава даден закон или политика, макар да се знае, че са
несправедливи. Вместо това човек може да не спазва правил­
ника за движение или законите за ненарушаване на чуждо вла­
дение като начин да демонстрира своето положение. Така нап­
ример ако правителството прокара неясен и много суров закон
срещу предателството, не би било уместно да се извършва
предателство като начин да му се противопоставим; във всеки
случай наказанието може да се окаже далеч по-тежко, отколко­
то човек би имал готовност да приеме. 13 други случаи няма
начин направо да се нарушава правителствената политика,
както когато тя засяга външните отношения или друга част от
страната. М ожем да дадем втора пояснителна бележка: актът
на граж данското неподчинение наистина се смята за противо­
положен на закона, най-малкото в смисъл, че онези, които са
включени в него, не просто представят тестов случай за д ад е­
но конституционно решение; те са готови да се противопоста­
вят на закона дори и той да остане в сила. Сигурно е, че в един

pp. 653-661. Трябва да подчертая, че тази дефиниция е по-тясна от значение­

то, предложено в есето на Торо, както отбелязвам в следващия параграф. По­
добен възглед се среща в „Писмо от Бирмингамския градски затвор" на М ар­
тин Лутър Кинг, препечатано от Н. A. Bedau. ed.. Civil Disobedience (New York.
Pegasus. 1969), pp. 72-89. В текста теорията на гражданското неподчинение се
опитва да разположи гози вид концепции в една по-широка рамка. Някои по-
съвременни автори също определят гражданското неподчинение по-широко.
Например Howard Zinn, Disobedience and Democracy (New York, Random
House, 1968), стр. 119 и сл., го определя като „нарочно дискриминационно на­
рушаване на закона заради някаква жизнена социална цел.” Аз се занимавам с
по-ограничено понятие. Изобщо нямам намерение да твърдя, че само тази
форма на несъгласие винаги е оправдана в едно демократично общество.
Това и следващото тълкуване са взети от Marshall Cohen, „Civil
Disobedience in a Constitutional Democracy,” The Massachusetts Review, vol. 10
(1969), pp. 224-226, 218-221, съответно.

439
Глава VI. Д ъ лг и задълж ение

конституционен режим съдилищ ата м огат накрая да вземат

страната на несъгласните и да обявяват закона или политика­
та, на които те се противопоставят, за неконституционни. Ч ес­
то се случва да има някаква несигурност за това, дали дейст­
вията на дисидентите да бъдат третирани като незаконни или
не. Но това е само усложняващ елемент. Онези, които използ­
ват граж данското неподчинение, за да протестират срещу нес­
праведливи закони, не са подготвени да спрат действията си, в
случай че съдът евентуално не се съгласи с тях - все пак те би­
ха били доволни от противополож ното решение.
Трябва да се отбележи, че гражданското неподчинение е
политически акт не само в см исъл че е адресирано към м н о­
зинството, което има политическата власт, но също и защ ото
е акт, воден и оправдан от политически принципи, т. е. от
принципите на справедливостта, които са залегнали в консти­
туцията и в общ ествените институции като цяло. При оп равда­
ването на граж данското неподчинение човек не се позовава на
принципите на личния морал или на религиозно учение, макар
да е възможно те да съвпадат и да поддърж ат неговите пре­
тенции. Не е нужно дори да споменаваме също, че граж данс­
кото неподчинение не може да се основава единствено на гру­
повия или личен интерес. Вместо това човек се обръщ а към
общ оприетата идея за справедливост, залегнала в основата на
политическия ред. Приема се, че в един разумно справедлив
демократичен режим съществува публична концепция за спра­
ведливостта, чрез позоваването на която гражданите регули­
рат политическите си отношения и интерпретират конституци­
ята. П остоянното преднамерено нарушаване на основните
принципи на тази концепция за дълъг период от време, по-спе-
циално нарушаването на основните равни свободи, извиква
или пълна покорност, или съпротива. К ато се включва в граж ­
данско неподчинение, едно малцинство принуждава м нозинст­
вото да реши дали желае действията му да бъдат тълкувани по
този начин, или - предвид общ ото чувство за справедливост -
желае да признае законните претенции на малцинството.
Следващ м ом ент представлява фактът, че гражданското
неподчинение е публичен акт. То е открито ангажирано и има
откровено послание; не е скрито или тайно действие. Човек
може да го сравни с публичната реч и - имайки ф орм ата на

440
 55. Определение ju граж данско неподчинение

адрес, израз на дълбоко и съзнателно политическо убеждение

- то се извършва на публичния форум. П оради тази причина
наред с другите граж данското неподчинение е ненасилствен
акт. То се опитва да избегне насилието, особено над отделни
хора, не поради принципно отвращ ение от използването на си­
ла, а защ ото представлява крайният израз на нечия съдба.
Въвличането в насилствени действия, които м огат да увредят
или наранят, е несъвместимо с граж данското неподчинение
като ф орма на обръщение. Н аистина всяка намеса в граж данс­
ките свободи на другите е склонна да зам ъгли качеството
„гражданско неподчинение” на дадено действие. Понякога, ако
апелът не успее в своята цел, по-късно може да се предприеме
насилствена съпротива. Все пак граж данското неподчинение
представлява огласяване на съзнателни и дълбоки убеждения
- то може да предупреждава и да напомня, но не може да зап­
лашва.
Гражданското неподчинение е ненасилствено и поради
друга причина. То изразява неподчинение на закон в рамките
на лоялността към закона, макар поради това да стои на ръба
на тази л о ялн ост.107
Законът е нарушен, но лоялността към закона се изразява
чрез публичния и ненасилствен характер на действието, чрез
готовността да се приемат правните следствия от дадено по­
ведение.108
Тази лоялност към закона помага да се докаже пред м н о­
зинството, че действието наистина е политически съзнателно
и че то е насочено към публичното чувство за справедливост.
Да бъдеш напълно открит и да действаш ненасилствено озна­

107
За по-пълна дискусия по този въпрос, виж Charles Fried, „Moral
Causation", Harvard Law Review, том 77 (1964), стр. 1268 и сл. За изясненото
по-долу понятие за агресивно действие съм задължен на Джералд Лоел.
Тези, които определят гражданското неподчинение по-широко, могат
и да не приемат даденото описание. Виж например Zinn, Disobedience and
Democracy, стр. 27-31. 39, 119 и сл. Нещо повече, той оспорва, че гражданско­
то неподчинение по необходимост е ненасилствено. Разбира се, човек не при­
ема наказанието като правилно, т. е. като нещо заслужено заради неоправда­
но действие. По-скоро той желае да изтърпи законовите последствия заради
лоялността към закона, което е съвсем друго нещо. Тук има място за широко
тълкуване, тъй като дефиницията позволява обвинението да бъде оспорвано в
съда, в случай че това се окаже уместно. Но с това се стига до момент, в кон­
то несъгласието престава да бъде гражданско неподчинение, така както е оп­
ределено тук.

441
Глава VI. Д ъ лг и задълж ение

чава да се споразумееш за нечия искреност, защ ото никак ме е

лесно да убедиш друг, че действията на някого са съзнателни,
или дори да бъдеш сигурен в това пред самия себе си. Н есъм­
нено мож ем да си представим една правна система, в която
убеждението, че законът е несправедлив, се приема като защ и­
та на несъгласието. Изклю чително честни хора, които имат
пълно доверие един на друг, м огат да направят системата да
заработи. Но така както стоят нещата, такава схема навярно
би била неустойчива дори и в почти справедливата държава.
Трябва да платим известна цена, за да убедим другите, че
действията ни им ат - според сериозното ни мнение - доста-
тъчпа м орална основа в политическите убеждения на общ ­
ността. Граж данското неподчинение се определя така, че да
лежи между легалния протест и появата на тестови случаи, от
една страна, и съзнателния отказ, както и различните форми
на съпротива - от друга. В тази скала на възможности то стои
като вид несъгласие на границата на лоялността към закона.
Така разбрано, граж данското неподчинение ясно се разграни­
чава от агресивното действие и обструкцията; то е доста дале­
че от организираната насилствена съпротива. Боецът напри­
мер се противопоставя много по-дълбоко на същ ествуващ ата
политическа система. Той не я приема като почти справедлива
или разумна - той смята, че тя твърде много се отклонява от
заявените си принципи или че изобщ о следва погрешна кон­
цепция за справедливостта. Тъй като действието му е съзна­
телно в свой собствен смисъл, той не апелира към чувството
за справедливост на мнозинството (или онези, които ефектив­
но упражняват политическа власт), доколкото боецът смята,
че тяхното чувство за справедливост е погрешно или най-м ал­
кото неефективно. Вместо това той се стреми към добре орга­
низирани агресивни действия на разрушение, съпротива и дру­
ги подобни, за да атакува доминиращ ия възглед за справедли­
вост или принудително да предизвика действие в желаната по­
сока. Така боецът може да се опита да избегне наказанието,
тъй като не е подготвен да приеме законовите последствия от
своето нарушаване на закона. Ако не го стори, за него това не
само би означавало да стане играчка в ръцете па сили, на кои­
то според него не може да се вярва, но и да признае легитим ­
ността на конституция, на която се противопоставя. В този
смисъл агресивното действие не стои в пределите на лоял­
ността към закона, а изразява една по-дълбока опозиция на
правовия ред. Основната структура се смята за несправедлива
442
 55. Определение ia граж данско неподчинение
или поне толкова сериозно отдалечена от собствените си
прокламирани идеали, че човек трябва да подготви начин за
радикалната, дори револю ционна промяна. А това следва да
стане, като се опита да събуди в общ еството съзнанието за
провеждане на фундаментални реформи. При определени обс­
тоятелства агресивното действие и другите видове съпротива
безспорно са оправдани. Тези случаи обаче няма да разглеж ­
дам. К акто вече казах, моята задача тук е ограничена до опре­
деляне на понятието за гражданско неподчинение и до изясня­
ване на ролята му в един почти справедлив конституционен
режим.

56. О пределение за отказа по съвест

М акар че разграничих гражданското неподчинение от о т­

каза по съвест, все още трябва да обясня второто понятие. С е­
га см ятам да сторя това. Трябва обаче да се разбере, че да се
разграничат тези две идеи означава да се даде по-тясно от
традиционното определение за гражданското неподчинение.
Обичайно е да се мисли гражданското неподчинение в по-ш и­
рок см исъл като всяко несъгласие със закона поради съобра­
жения по съвест, най-малкото когато то не е скрито и не пред­
полага използването на сила. Есето на Т оро е характерно, ако
не и определящ о за това традиционно значение.109
С м ятам , че полезността на по-тсспия смисъл ще стане яс­
на, щ ом се проучи определението на отказа по съвест.
О тказът по съвест е несъгласие с повече или по-малко д и ­
ректните законови предписания или административен ред. Т о­
ва е отказ, тъй като заповедта е адресирана към нас, а власти­
те са наясно дали ние ще се съгласим с дадена ситуация или
не. Типични примери представляват отказът на ранните хрис­
тияни да изпълняват определени актове на благочестие, пред­
писани от езическата държава, както и отказът на Свидетелите
на Йехова да поздравят флага. Други примери са нежеланието
на пацифистите да служат във въоръжените сили или на някои
войници да се подчинят на заповед, която според тях е откри­

109 Виж Henry David Thoreau, „Civil Disobedience” (1848), препечатано от

Civil Disobedience, ред. H. A. Bedau, стр. 27-48. За критична дискусия виж бе­
лежките на Бедо, стр. 15-26.

443
Глави VI. Д ъ лг и задълж ение

то противоположна на моралния закон, тъй като благоприятс­

тва войната. Или, както е в случая на Торо, отказът да се пла­
ти даден данък на основанието, че в противен случай това би
превърнало човека във фактор за проява на дълбока неспра­
ведливост спрямо друг човек. П риема се, че едно действие е
известно на властите, колкото и човек да желае в някои случаи
да го скрие. Там, където то може да бъде скрито, се говори по-
скоро за бягство по съвест, отколкото за отказ по съвест.
Прикритите нарушения на един роб беглец са случаи на бягст­
во по съвест.110
Същ ествуват няколко различия между отказа по съвест
(или бягството) и граж данското неподчинение. Преди всичко
отказът по съвест не е форма на обръщ ение апел към чувство­
то за справедливост на мнозинството. Сигурно е, че тези дейс­
твия по принцип не са тайни или скрити, тъй като и без това
прикриването им често е невъзможно. Човек на основание на
своята съвест просто отказва да се подчини на заповед или да
се съобрази със законово предписание. Той не призовава убеж­
денията на общ ността и в това отнош ение отказът по съвест
не е акт на публичния форум. Онези, които са готови да отка­
жат да се подчинят, осъзнават, че може и да няма основа за
взаимно разбиране; те не търсят поводи за неподчинение като
начин да декларират своя случай. П о-скоро те чакат своето
време с надеждата, че няма да възникне необходимост от не­
подчинение. Те са по-малки оптим исти от хората, приели
граж данското неподчинение, и м огат да не хранят надежда за
пром яна на законите и политиката. Ситуацията може да не им
даде време да изложат своя случай или отново може да няма
никакъв шанс мнозинството да се окаже възприемчиво към
техните претенции.
Не е задължително отказът по съвест да се основава на
политически принципи; той може да има религиозни или дру­
ги основания в разрез с конституционния ред. Гражданското
неподчинение представлява апел към споделяните от цялото
общ ество идеи за справедливост, докато отказът по съвест м о­
же и да няма други основания. Н апример да допуснем, че ран­
ните християни не оправдаваха отказа си да се подчинят на ре­
лигиозните обичаи на И мперията с основания, свързани със

110 Тези разграничения дължа на Бъртън Дребън.

444
 56. О пределение за от каза но съвест

справедливостта, а просто защ ото са противоположни на ре­

лигиозните им убеждения - тогава аргументът им не би бил
политически. По същия начин не са политически възгледите
на някой пацифист, който е приел, че войните с цел сам оот­
брана най-малкото са възприети от концепцията за справедли­
востта, залегнала в основата на даден конституционен режим.
О тказът по съвест обаче може и да се основава на политичес­
ки възгледи. Човек отказва да се съобразява с някой закон,
смятайки, че той е толкова несправедлив, че съблю даването
му просто не следва да бъде дискутирано. Такъв би бил случа­
ят, ако, да кажем, законите предписваха ние да се превръщ аме
във фактор за поробване на други хора или пък изискваха от
нас да споделяме подобна съдба. Това са явни нарушения на
признатите политически принципи.
Трудно е да се намери правилният ход, когато някои хора
се позовават на религиозни принципи при отказа си да извър­
шват действия, наложени от принципите на политическата
справедливост. Дали пацифистът притежава имунитет да не
служи военна служба в една справедлива война, ако приемем,
че има такива войни? Или пък разреш ено ли е на държавата
да налага някакви страдания заради несъгласие? Можем да се
изкушим да кажем, че законът винаги трябва да уважава онова,
което съвестта налага. Но това не е правилно. К акто видяхме в
случая с нетолерантните, законовият ред следва да регулира
стремеж а на хората да преследват религиозните си интереси, а
също и да изпълняват принципа на равната свобода. Той обе­
зателно трябва да забранява някои религиозни практики, като
например човешкото жертвопринош ение, ако посочим край­
ния случай. Нито религиозността, нито съвестта м огат да за­
щ итят такава практика. Една теория на справедливостта тряб ­
ва от своя гледна точка да посочи какво да бъде отношението
към онези, които се отклоняват от нея. Ц елта на добре органи­
зираното общ сство или на общ ество в почти справедливо със­
тояние е да запази и укрепи институциите на справедливостта.
Ако на дадена религия се откаже възмож ност напълно да се
изяви, причината вероятно е в обстоятелството, че тя наруш а­
ва равните свободи на другите. Общ о казано, степента на то ­
лерантност, оказана на противоположни м орални концепции,
зависи от разм ера, до който на тях им се разреш ава равно

445
Глава VI. Д ъ лг и задълж ение

място в една справедлива система на свободи.

Ако към пацифизма трябва да се отнасяме с уважение, а
не само да го толерираме, то обяснението следва да бъде, че
той разумно се съгласува с принципите на справедливостта.
Единственото изключение възниква от неговия възглед относ­
но ангажирането в дадена справедлива война (ако приемем, че
в някои ситуации войните, водени с цел самоотбрана, са оп­
равдани). Политическите принципи, признати от общ ността,
им ат определена родственост с доктрината, проповядвана от
пацифистите. Тя се състои в общ ото отвращ ение към войната
и към употребата на сила, както и вярата в равния статус на
хората като морални личности. А при същ ествуващ ата тенден­
ция у нациите, особено у великите сили, да бъдат неоправдано
въвличани във войни, както и да задвижват държавния апарат
за потискане на несъгласията, то уважението, оказвано на па­
цифизма, служи да събуди у граж даните бдителност спрямо
несправедливостите, които правителствата са склонни да из­
върш ат в тяхно име. Дори и тези възгледи да не са добре за­
щитени, протестите и предупрежденията, които пацифистът
изразява, м огат да доведат до това, че в последна сметка
принципите на справедливостта да станат по-сигурни, вместо
по-малко сигурни. П ацифизмът като естествено отклонение от
правилната доктрина съществено компенсира слабостта на хо­
рата, като прави да останат верни на своите възгледи.
Разбира се, трябва да се отбележи, че в действителните
ситуации не съществува сериозно разграничение между
гражданското неподчинение и отказа по съвест. Н ещ о повече,
едно и също действие (или последователност от действия)
може да има ярки белези и на двете. Докато същ ествуват ясни
случаи на всяко едно о г тях, разликата помежду им осветлява
интерпретацията па гражданското неподчинение и ролята му в
едно демократично общество. Такъв начин на действие като
вид политически апел обикновено не е оправдан, докато не се
направят други стъпки в правовата рамка. За сравнение това
изискване често отпада в явните случаи на легитимен отказ по
съвест. В едно свободно общ ество никой не може да бъде
принуден - така, както са били принуждавани ранните христи­
яни - да изпълнява религиозни действия при нарушаване на
равната свобода, нито пък даден войник е длъжен да се под­

446
 56. О пределение за отказа по съвест
чинява на вътреш но престъпни заповеди, когато служи по при­
зовка от по-висши инстанции. Тези бележки ни водят до въ­
проса за оправдаването.

57. Оправдаване на гражданското неподчинение

К ато имам предвид тези разнообразни разграничения, ще

разгледам обстоятелствата, при които гражданското непод­
чинение може да бъде оправдано. За простота ще огранича
обсъж дането до вътреш ните институции и по този начин, до
присъщ и за дадено общ ество несправедливости. Тази тясна
ограниченост може малко да бъде смекчена, като се заема с
противоположния проблем за отказа по съвест във връзка с
м оралния закон, приложен към въпроса за войната. Ще тръгна
от това, което изглежда да са разумните условия за въвличане
в гражданско неподчинение, а по-късно ще свържа по-систе-
матично тези условия с м ястото на граж данското неподчи­
нение в една почти справедлива държава. Разбира се, усло­
вията, които ще бъдат изброени, следва да се вземат само като
вероягностни; несъмнено ще има ситуации, където те ще са
неуместни, като ще се наложи да се д ад ат други аргументи за
оправдаване на граж данското неподчинение.
П ървият м ом ент засяга онези неправди, които са подхо­
дящи обекти за граж данското неподчинение. Ако човек
разглежда такова неподчинение като политически акт, адре­
сиран до чувството за справедливост на общ ността, тогава из­
глежда разумно - при равни други условия - то да бъде огра­
ничено до случаите на същ ествена и ясна несправедливост, и
по-специално до такива случаи, които спират отстраняването
на други несправедливости. По тази причина съществува пре­
зумпция в полза на ограничаване на възмож ностите за граж­
данско неподчинение до степен на сериозно нарушаване на
първия принцип на справедливостта, принципа на равната
свобода и до крещящи нарушения на втората част на втория
принцип, принципа на честния равен шанс. Разбира се, неви-
наги е лесно да се прецени дали са удовлетворени посочените
принципи. Все пак, ако мислим за тях като гарантиращ и
основните свободи, често става ясно, че тези свободи не са на
почит. Най-после, те налагат определени твърди изисквания,
447
Глави VI. Д ълг и задълж ение

които трябва видимо да бъдат представени от институциите.

Така, когато на определени малцинства се отказва правото да
гласуват, да заем ат определени постове, да притежават соб­
ственост, да се м естят от място на място или когато опре­
делени религиозни групи са потискани, а на други се отказват
различни възможности, тези несправедливости са очевидни за
всички. Те са публично инкорпорирани ако не в текстовете на
закона, то в признатата практика на социалните институции.
Установяването на такива неправди не предполага квалифи­
цирано изучаване на институционалните ефекти.
За сравнение нарушенията на принципа за разликата са
по-трудни за установяване. Винаги съществува широк спектър
от противоположни, но разумни становищ а за това, дали той е
удовлетворен. П ричината се крие във факта, че този принцип
се прилага предимно към икономически и обществени инсти­
туции и политики. Един избор сред тях зависи от теоретични и
спекулативни убеждения, както и от богатството от статис­
тическа и друга информация, всичко това допълнено както с
проницателни преценки, така и най-обикновени представи.
Предвид сложността на въпросите става трудно да се прецени
влиянието на личния интерес и на предубежденията; дори и да
мож ем да направим това в нашия случай, съвсем друго нещо е
да убедим другите в добрата ни воля. Така например срещу
данъчните закони норм ално не би трябвало да се протестира
чрез гражданско неподчинение, освен ако не са направени така
че ясно да атакуват или съкращ ават някоя осповна свобода.
Призивът към общ ествената представа за справедливост не е
достатъчно ясен. Решението на тези въпроси е най-добре да
бъде оставено на политическия процес, при положение че са
осигурени необходимите равни свободи. Тогава вероятно м о ­
же да се постигне разумен компромис. С ледователно наруш а­
ването на принципа за равната свобода е по-подходящ ият
обект на граж данското неподчинение. Този принцип определя
общ ия статус на равното граж данство в един конституционен
режим и лежи в основата на политическия ред. К огато той
бива изцяло зачитан съществува предположението, че макар
да са устойчиви и съществени, другите несправедливости не
м огат изведнъж да се осъщ ествят.
Едно друго условие за гражданско неподчинение е след­

448
 57. О правдана не па граж данскот о неподчинение

ното. М ожем да допуснем, че нормалните обръщ ения към по­

литическото мнозинство вече са направени добросъвестно и
не са успели. Законните средства за поправяне на нещ ата са се
оказали безполезни. Н апример същ ествуващ ите политически
партии са демонстрирали безразличие към исканията на м ал ­
цинството или пък са доказали, че не желаят да се съобразят с
тях. П ренебрегнати са всички опити да се отм енят законите, а
легалните протести и демонстрации са останали безуспешни.
Тъй като граж данското неподчинение е последното средство,
би следвало да сме уверени в неговата необходимост. О тбе­
лежете, че не се казва, че са изчерпани всички останали зако­
нови средства. Във всеки случай обръщ енията м огат да бъдат
повторени; свободният диалог остава винаги възможен. Но
ако предиш ните действия са показали, че мнозинството е апа-
тично и не е склонно към промяна, то разумно е да се мисли,
че по-нататъш ните опити биха се оказали безполезни. Така се
реализира едно второ условие за гражданско неподчинение.
Това условие обаче съществува само по допускане. Някои слу­
чаи м огат да бъдат толкова крайни, че да отпадне дългът
първо да се използват само законови средства за политическо
противопоставяне. Ако например законодателната власт про­
кара някакъв закон, който особено тежко нарушава равните
свободи - да кажем да забрани религията на някое слабо и
беззащ итно малцинство, - тогава със сигурност не можем да
очакваме то да се противопостави на закона чрез нормална
политическа процедура. Д ори и гражданското неподчинение
може да се окаже прекалено мек вариант на противопоставяне
в случаите, когато мнозинството е осъдило себе си като си е
поставило произволно несправедливи и открито враждебни
цели.
Т ретото и последно условие, което ще разгледам, е доста
сложно. То произтича от факта, че макар предиш ните две ус­
ловия често да са достатъчни за оправдаването на граж данс­
кото неподчинение, това невинаги може да стане. При опреде­
лени обстоятелства естественият дълг за справедливост може
да изисква определено ограничение. Това се вижда от следно­
то: ако дадено малцинство бива оправдано за това, че се анга­
жира с гражданско неподчинение, то всяко друго малцинство
при съответно подобни обстоятелства също трябва да бъде

449
Глава VI. Д ълг и задълж ение

оправдано. К ато се използват двете предишни условия в ка­

чеството им на критерии за съответно подобни обстоятелства,
м ож ем да кажем, че - при равни други условия - двете м ал ­
цинства биват еднакво оправдани за това, че прибягват до
гражданско неподчинение, ако са страдали еднакво дълго от
една и съща степен на несправедливост и ако техните еднакво
честни и естествени политически апели са се оказали по подо­
бен начин безполезни. Разбираемо е обаче, макар и да е неп­
равдоподобно, че би следвало да има много групи с еднакво
сериозни проблеми (във вече посочения смисъл), които да са
ангажирани с гражданско неподчинение. Но ако всички дейст­
ват по този начин, то това ще доведе до сериозно безредие,
подкопаващ о ефикасността на справедливата конституция. Тук
приемам, че съществува ограничение за степента, до която хо­
рата м огат да бъдат ангажирани с гражданско неподчинение,
така че да не се стигне до срив по отнош ение на закона и конс­
титуцията с неблагоприятни последствия за всички. С ъщ еству­
ва същ о така и горна граница на способността на гражданския
форум да се справи с такива форми на несъгласие; апелът на
протестиращ ите групи може да бъде изопачен, а намерението
им да се обърнат към чувството за справедливост на мнозинс­
твото - да се изгуби от погледа. По една от тези причини или
поради и двете ефективността на граж данското неподчинение
като форма на протест намалява под определен пункт. Онези,
които наблю дават процеса, следва да вземат предвид посоче­
ните ограничения.
От теоретична гледна точка идеалното решение изисква
общ политически съюз на малцинствата за регулиране на ця­
лото ниво на несъгласие. Защ ото, нека разгледам е ситуацията:
същ ествуват много групи, всяка от които в еднаква степен е в
правото си да участва в граж данското неподчинение. Нещо
повече, те всички искат да упражнят това си право, с еднаква
сила във всеки отделен случай. Но ако всички направят това,
на справедливата конституция - на която всички признават на­
личието на естествен дълг за справедливост - може да бъде
нанесена дълготрайна вреда. В случаите, когато има много и
еднакво силни претенции, които, взети заедно, надхвърлят
онова, което може да се даде, тогава трябва да се приеме няка­
къв честен план, така че всички да бъдат взети предвид по

450
 57. О правдаване па граж данскот о неподчинение

един справедлив начин. В простите случаи на искания спрямо

блага, които са неделими и с фиксиран брой, честното реш е­
ние може да бъде някакво редуване или лотария, ако еднакво
обоснованите претенции са прекалено м н ого.111
Но това средство е напълно нереалистично тук. В този
случай се изисква политическо разбирателство между м алцин­
ствата, страдащ и от несправедливост. Те м огат да изпълнят
дълга си към демократичните институции, като координират
действията си така че когато всяко има възмож ност да упраж­
нява своето право, да не се надхвърлят границите на граж дан­
ското неподчинение. Несъмнено такова споразумение е трудно
за постигане; но с едно разбиращ о ръководство това не е не­
възможно.
Разбира се, разгледаната ситуация е специална и е твърде
възможно подобни съображения да не бъдат пречка за оправ­
даване на граж данското неподчинение. Не е твърде вероятно
да има много групи, едновременно въвлечени в такава форма
на несъгласие и едновременно с това приемащ и дълга към ед­
на справедлива конституция. Трябва обаче да се отбележи, че
пострадалото малцинство е склонно да приема своите претен­
ции толкова силно, колкото и претенциите на всяко друго; сле­
дователно, често е най-разумно да приемем, че претенциите
им са неразграпичими, без значение дали причините на раз­
личните групи за участие в гражданското неподчинение са ед­
накво сериозни или не. Ако приемем тази максима, представе­
ните обстоятелства изглеждат по-реалистични. Този случай е
поучителен, защ ото показва, че упражняването на правото за
несъгласие, както изобщ о упражняването на правата, понякога
бива ограничено от другите, които имат съвсем същ ото право.

111 По въпроса за дискусията върху условията, при които се апелира към

някои справедливи структури, виж Kurt Baier, The Moral Point o f View (Ithaca,
N. Y., Cornell University Press, 1958), pp. 207-213; и David Lyons, Forms and
Limits o f Utilitarianism (Oxfortd, The Clarendon Press, 1965), pp. 160-176. Лайънс
дава пример за схема на честно редуване, а също така отбелязва, че такива
честни процедури могат да бъдат умерено ефективни, ако се пренебрегне це-
ната на самото им установяване, виж стр. 169-171. Аз приемам заключенията
му, включително и неговото твърдение, че понятието за честност не може да
се обясни, като се уподоби е полезността, стр. 176. Тук може да се спомене
още и една по-ранна дискусия на С. D. Broad, „On the Function of False
Hypotheses in Ethics,” International Journal o f Ethics, том 26 (1916), по-специал­
но стр. 385-390.

451
Глини VI. Д ъ лг и задълж ение

У пражняването на собственото право от всеки би имало вред­

ни последствия за всички, така че се изисква някакъв справед­
лив план.
Да допуснем, че в светлината на трите условия човек има
право да декларира своя случай чрез гражданско неподчине­
ние. Н есправедливостта, срещу която той протестира, е ясно
нарушаване на свободите на равното граж данство или на рав­
ния шанс, като това нарушение е повече или по-малко съзна­
телно за дълъг период от време пред лицето на норм ална по­
литическа опозиция, като са разгледани всички усложнения,
свързани с въпроса за честността. У словията не са изчерпва­
щи; трябва да се вземе под внимание възмож ността да бъде
накърнена трета страна - невинният така да се каже. Но аз
приемам, че споменатите условия покриват основните пункто­
ве. Разбира се, остава ощ е въпросът дали е м ъдро и благора-
зумно да се упражнява това право. Щ ом веднъж то е установе­
но, човек както никога преди е свободен да остави въпросът
да бъде решен. М ожем да действаме в рамките на правата си,
но все пак неразумно, ако поведението ни предизвиква ж есто­
ко отмъщ ение о г страна на мнозинството. Сигурно е, че в поч­
ти справедливата държава не е много вероятно прилагането
на репресия като отмъщ ение спрямо дадено законно несъгла­
сие. Важно е обаче действието да бъде правилно конструирано
така, че да бъде ефективен апел към по-ш ироката общност.
Тъй като граж данското неподчинение е форма на обръщение,
което се прави в публичния форум, следва да се внимава то да
бъде разбрано. Значи упражняването на правото на граж данс­
ко неподчинение трябва - както и всяко друго право - да бъде
разумно насочено за поощ ряване целите на някого или целите
на онези, на които той иска да помогне. Теорията на справед­
ливостта не може да каже нищо специално за тези практичес­
ки съображения. Въпросите на стратегията и тактиката зави­
сят от обстоятелствата, свързани с всеки отделен случай. Но
теорията на справедливостта би трябвало да посочи в кой м о ­
мент тези проблеми са поставени правилно.
В този преглед за оправдаването на гражданското непод­
чинение не съм споменал принципа на безпристрастността.
Естественият дълг за свобода е първичната база на политичес­
ките- ни връзки с един конституционен режим. Както отбеля­
захм е преди (§52), само по-облагодетелстваните членове на об-

452
 57. О правдаване па граж данскот о неподчинение

т ес т п о т о им ат ш анс да поем ат ясни политически задължения,

противоположно на политическия дълг. Те са в по-добро п о­
ложение да спечелят обществен пост, като за тях е по-лесно да
се възползват от политическата система. Но като правят това,
те поем ат задължение към гражданите изобщ о да поддърж ат
справедливата конституция. Членовете на подчинените м ал ­
цинства, да кажем, които им ат сериозно основание за граж ­
данско неподчинение, няма да им ат такова политическо за­
дължение. Това обаче не означава, че принципът за безприст­
растността няма да създаде важни задължения и за тях.112
Защ ото от този принцип не само произтичат много от
изискванията на частния живот, но той влиза в сила, когато
групите и отделните хора се събират с общи политически це­
ли. Така както поемаме задължения спрямо другите, с които се
събираме в различни частни сдружения, така и въвлечените в
политически действия създават връзки със задължителен ха­
рактер един спрямо друг. Ето защо, докато политическото за­
дължение на дисидентите спрямо граж даните изобщ о е проб­
лематично, то между политическите лица се създават задъл­
жения за лоялност и вярност, ако искат да постигнат целите
си. Общо казано, свободното сдружение при една справедлива
конституция поражда задължения, ако целите на групата са за­
конни, а институциите - честни. Това се отнася както за поли­
тическите, така и за другите сдружения. Такива задължения са
изклю чително важни и те в много случаи ограничават онова,
което индивидите м огат да направят. Но те са различни от за­
дължението да се съгласявам е с една справедлива конститу­
ция. Аз разглеж дам граж данското неподчинение само в терм и ­
ните на дълга за справедливост; един по-пълен възглед би о т ­
белязал м ястото на тези други изисквания.

58. Оправдаване на отказа по съвест

При изследването на оправдаването на гражданското не­

подчинение приех за простота, че законите и политиката, сре­
щу които се протестира, се отнасят до вътреш ни въпроси. Ес-

112 Мо въпроса за тези задължения виж Michael Walzer, Obligations: Essays

on Disobedience, War, and Citizenship (Cambridge, Harvard University Press,
1970), ch. III.

453
Глава VI. Д ълг и задълж ение

тествсно е да се попита как се прилага теорията на полити­

ческия дълг към външната политика. За целта трябва да раз­
ш ирим теорията на справедливостта до обхвата на закона за
нациите. Ще посоча как може да се направи това. За да опре­
деля идеите си, ще разгледам накратко оправдаването на съз­
нателния отказ човек да участва във война или да служи във
въоръжените сили. П риемам, че този отказ се дължи на поли­
тически, а не на религиозни или други принципи; с други ду­
ми, принципите, които се използват като оправдание, са част
от концепцията за справедливостта, залегнала в основата на
конституцията. Тогава нашият проблем ще бъде да съотнесем
справедливите политически принципи, управляващи действия­
та на държавите, с договорната доктрина, както и да обясним
от тази гледна точка м оралната основа на закона за нациите.
Да допуснем, че вече сме извели принципите на справед­
ливостта, така както те се прилагат към общ ествата като еди­
ници и към основната структура. Да си представим също, че
са приети различните принципи на естествения дълг и на за­
дължения, така както те се прилагат към индивидите. Х ората в
изходната позиция са се споразумели как принципите на пра­
вото да се прилагат към собственото им общ ество и към тях
самите. Сега вече можем да разш ирим интерпретацията на из­
ходната позиция и да разгледам е страните като представители
на различни нации, които заедно трябва да изберат основните
принципи, за да разреш ат противопоставените една на друга
претенции на държавите. Приемам, че тези представители са
лиш ени от разнообразна информация. Те знаят, че представят
различни нации, всяка живееща при нормални условия за жи­
вот, но не знаят нищо за специфичните условия на собствено­
то си общ ество, за неговата власт и сила, сравнена с другите
нации, нито пък знаят мястото си в собственото си общество.
С траните, които сключват договор, в този случай представите­
лите на държавите, им ат достъп само до достатъчно знание,
за да направят рационален избор за защ ита на техните интере­
си, но не толкова широк обем от знание, че онези с по-голям
късмет да м огат да се възползват от специалната си ситуация.
Такова първоначално състояние е честно за нациите; то неут­
рализира случайностите и влиянията на историческата съдба.

454
 58. О правдаване па отказа по а,вест

С праведливостта между държ авите се определя от принципи­

те, които биха били приети в така описаната изходна позиция.
Това са политически принципи, защ ото те управляват полити­
ката на общ еството спрямо другите нации.
М ога да дам само указание за принципите, които биха би­
ли приети. Те няма да бъдат изненада, тъй като мисля, че са
познати.113
Основният принцип на закона за нациите е принципът на
равенството. Н езависимите народи, организирани като държ а­
ви, им ат определени основни равни права. Този принцип е
аналогичен на равните права на граж даните при даден консти­
туционен режим. Едно от следствията на това равенство меж­
ду нациите е принципът на самоопределението, правото на хо­
рата сами да реш ават вътреш ните си дела без външна намеса.
Друго следствие е правото на самоотбрана срещу нападение,
включително правото на образуване на отбранителни съюзи,
за да се защ итава това право. Едип следващ принцип гласи, че
договорите трябва да се спазват, при положение че са съгласу­
вани с другите принципи, управляващи отнош енията между
държавите. Така договорите за самоотбрана, ако се интерпре­
тират правилно, са задължителни, докато съглашения за съв­
местно несправедливо нападение са невалидни ah initio.
Тези принципи определят кога една нация преследва
справедлива кауза във война или - казано традиционно - ней­
ното/ш - ad helium. Но същ ествуват същ о така и принципи, ре­
гулиращи средствата, които една нация може да използва, за
да води война, нейното /w.v in hello.п4
Дори и в справедлива война някои форми на насилие са
напълно недопустими, а там където правото на една страна да
води война е несигурно и под въпрос, средствата, които може
да използва, са ощ е по-сериозно ограничени. Някои необходи­
ми разрешени действия в законна отбранителна война м огат

113 Виж J. L. Brierly, The Law o f Nations, 6th ed. (Oxford, The Clarendon
Press, 1963), по-спец. гл. IV-V. Тази творба съдържа цялата необходима ин­
формация.
За една по-нова дискусия, виж Paul Ramsey, War and the Christian
Conscience (Durham, N. C., The Duke University Press, 1961); както и R. B.
Potter, War and Moral Discourse (Richmon, Va., John Knox Press, 1969). Послед­
ната съдържа полезен библиографски преглед, стр. 87-123.

455
Глава VI. Д ълг и задълж ение

направо да бъдат изключени в друга, по-съмнителна ситуация.

Целта на войната е справедлив мир и следователно средства­
та, които се прилагат, не бива да разруш ават сам ата възмож­
ност за мир или пък да насърчават презрението към човешкия
живот. Това би поставило на карта собствената ни безопас­
ност и тази на човечеството. Воденето на война трябва да бъде
ограничено и насочено само към целта й. П редставителите на
отделните държави би следвало да признаят, че собственият
им национален интерес, разглеждан от позицията на изходната
позиция, най-добре ще бъде обслужван, като се приемат тези
ограничения спрямо средствата за водене на война. Това е т а ­
ка, защ ото националният интерес на една справедлива държ а­
ва се определя от вече възприетите принципи на справедли­
востта. Следователно такава нация ще има за цел преди всич­
ко да осигури и да запази своите справедливи институции и
условията, при които се осъщ ествяват. Тя не се ръководи от
желанието за световно господство или национална слава; ни то
пък води война за икономически придобивки или завладяване
на територии. Подобни цели са противоположни на концепци­
ята за справедливостта, определящ а легитимния интерес на
едно общество, колкото и преобладаващ и да са в реалното по­
ведение на държавите. Като им ам е предвид тези предварител­
ни съображения, разумно можем да допуснем, че ще бъдат из­
брани традиционните забрани, обединяващ и естествените ви­
дове дълг, които защ итават човешкия живот.
Ако отказът по съвест по време на война призовава за
спазването на посочените принципи, той е основан на полити­
ческа идея, а не непременно на религиозни или други предста­
ви. Макар че тази форма на отказ може и да не е политически
акт, тъй като не се осъщ ествява в публичния форум, тя се ос­
новава на същ ата теория на справедливостта, която лежи в ос­
новата на конституцията и определя нейната интерпретация.
Н ещ о повече, сам ият правов ред, както изглежда, признава ва­
лидността най-малкото на някои от тези принципи на закона
за нациите във формата на склю чващ ите се споразумения.
С ледователно войник, получил заповед да участва в незаконен
военен акт, може да откаже, ако разумно и с ясна съвест по­
вярва, че се наруш ават принципите, прилагани във война. Той
декларира, че като се вземат предвид всички обстоятелства,

456
 5Л’. О правдаване па от каза по съвест

естественият му дълг да не става фактор за дълбока неспра­

ведливост и зло спрямо друг надвишава дълга му да се подчи­
ни. Тук не м ога да обсъж дам как открито биват нарушавани
тези принципи. Д остатъчно е да отбележа, че са напълно из­
вестни някои ясни случаи. О сновното е, че оправдаването се
позовава па политически принципи, които м огат да бъдат опи­
сани от договорката теория. С мятам, че теорията на справед­
ливостта може да се доразвие, за да покрие посочената м ате­
рия.
Същ ествува един друг въпрос за това, дали човек трябва
да служи в арм ията изобщ о по време на някаква определена
война. Н ай-вероятно отговорът зависи от целта на войната,
както и от начина, по който тя се води. За да се уточни ситуа­
цията, нека допуснем, че е въведена военна повинност, така че
човек трябва да реши дали да изпълни законния си дълг да о т ­
бие военната си служба. П риемам, че тъй като военната по­
винност е драстично нарушаване на основните свободи на
равноправиото граж данство, тя не може да бъде оправдана
чрез каквито и да било потребности, по-малко наложителни от
националната сигурност.115
В д обре организирано (или в почти справедливото) об ­
щество посочените потребности се определят от целта да се
запазят справедливите институции. Военната повинност е д о ­
пустима сам о ако се налага заради защ ита на самата свобода,
което включва не само свободите на граж даните на въпросно-
то общ ество, но също и на хората от другите общ ества. С ле­
дователно, ако е малко вероятно една арм ия на военната по­
винност да бъде инструмент за несправедливи военни авантю ­
ри, тя може да бъде оправдана само на това основание, неза­
висимо от факта, че сам ата военна повинност нарушава равни­
те свободи на гражданите. Във всеки случай приоритетът на
свободата (допускаме, че е получила сериален номер, изисква
военната повинност да бъде използвана само доколкото е не­
обходима за сигурността на свободата. Разгледан от позиция­
та на законодателството (което е подходящ ият поглед по този
въпрос), механизмът на военната повинност може да бъде за­

1 Задължен съм на R. G. Albritton за изясняване на този и други въпроси

в настоящия параграф.

457
Г лава VI. Д ъ лг и задълж ение

щитен само на тази основа. Гражданите са съгласни с такова

устройство като честен начин за споделяне неволите на нацио-
налната отбрана. Сигурно е, че рисковете, които всеки отделен
индивид трябва да посрещ не частично, са резултат на случай­
ност или историческа ситуация. Във всеки случай в добре ор­
ганизираното общ ество тези злини възникват външно, т. е. от
неоправдани атаки отвън. Невъзможно е справедливите инсти­
туции изцяло да пренебрегнат подобни изпитания. Н ай-м ного­
то, което м огат да сторят, е да се опитат да направят така, че
страданията от наложените неудобства да бъдат повече или
по-малко равномерно разпределени между всички членове на
общ еството през живота им, като се избегнат класови преду­
беждения при избора на хората, призовани да изпълнят дълга
си.
Нека си представим тогава демократично общ ество, в ко­
ето съществува военна повинност. Един човек мож е съзнател­
но да откаже да приеме своя дълг да влезе в арм ията по време
на определена война на основание, че целите на конфликта са
несправедливи. М оже целта на войната да бъде икономическо
предим ство или национална мощ . За постигането на посоче­
ната цел не може да бъде нарушена основната свобода на
гражданите. И, разбира се, несправедливо и в противоречие
със закона на нациите е по указаните причини да се атакува
свободата на другите общества. Ето защ о не съществува спра­
ведлива причина за война, а от това става достатъчно очевид­
но, че е оправдано даден гражданин да откаже да отслужи за­
конния си дълг. Както законът за нациите, така и принципите
на справедливостта, валидни за собственото му общ ество, го
поддърж ат в това негово искане. Понякога съществува и друго
основание за отказ, базирано не на целта на войната, а на ней­
ното водене. Даден гражданин може да заяви, че щ ом веднъж
е станало ясно, че м оралният закон на войната регулярно е на­
рушаван, той е в правото си да се отклони от военна служба,
защ ото има право да демонстрира, че почита естествения си
дълг. Щ ом е във войската и попадне в положение, при което
му се нарежда да действа в противоречие с моралния закон на
войната, той не би могъл да се противопостави на изискването
за подчинение. В действителност, ако целите на конфликта са

458
 58. О правдаване па откача по а,вест

съмнителни и вероятността да получи явно несправедливи ко­

манди е достатъчно голяма, човек има задължението, а не са­
мо правото да откаже. Н аистина начинът на водене и целите
на държавите, водещи война - по-специално големите и м о щ ­
ни държави, - в някои отнош ения са толкова вероятно неспра­
ведливи, че човек е принуден да направи заключението, че в
обозрим о бъдещ е въобще трябва да се откажем от военна
служба. Така разбран, описаният условен пацифизъм може да
се окаже напълно разумна позиция: възмож ността за справед­
лива война се допуска, но не при същ ествуващ ите обстоятелс­
тва.116
С ледователно онова, което е необходимо, не е общ ият п а­
цифизъм, а един разграничаващ отказ по съвест да се ангаж и­
рат хора във война при определени обстоятелства. Държавите
не проявяват неохота да признаят пацифизма и да му дадат
специален статут. О тказът да се участва във всяка война при
каквито и да било обстоятелства е несоциален възглед, обре­
чен да остане сектантска доктрина. Той не представлява ни­
какво предизвикателство за властта в държ авата, така както
безбрачието на свещ ениците не е предизвикателство за све­
тостта на брака.117 К ато освобождава пацифистите от предпи­
санията, държ авата дори мож е да прояви известно великоду­
шие. Но отказът по съвест, основан на принципите на справед­
ливостта между народите, така както те се прилагат в специ­
фични конфликти, е съвсем различно нещо. О тказът в тези
случаи представлява публична обида спрямо претенциите на
правителството, а когато това се разпространи широко, про­
дължението на една несправедлива война може д а се окаже не­
възможно. К ато се им ат предвид често грабителските цели на
държ авната власт, както и склонността на хората да преотс­
тъпват на правителствата си решението дали да се води война,
то става ясна необходимостта от общ а готовност да се проти­
востои на претенциите на държавата.

116 Виж Nuclear Weapons and Christian Conscience, ed. W alter Stein (London,
The Merlin Press, 1965) за представяне на такава доктрина във връзка е ядре­
ната война.
117 Заимствам този пункт от Walzer, Obligations, p. 127.

459
Глава VI. Д ъ лг и задълж ение

59. Ролята на гражданското неподчинение

Третата задача на една теория за гражданското неподчи­

нение е да обясни неговата роля в рамките на конституционна-
та система и да опише връзката му с демократичната полити­
ка. Както винаги приемам, че въпросното общ ество е почти
справедливо; а това предполага, че то има някаква ф орма на
дем ократично общ ество, въпреки че м огат да същ ествуват се­
риозни несправедливости. П риемам, че в такова общ ество
принципите на справедливостта в по-голямата си част са при­
ети публично като основни понятия за доброволно сдружаване
на свободни и равноправни граждани. Когато се ангажира с
граж данско неподчинение, човек има намерение да се обърне
към чувството за справедливост на мнозинството и да напра­
ви честно съобщ ение, че според неговото добре обмислено
мнение условията за свободно сътрудничество са нарушени.
Ние призоваваме другите да преразгледат нещата, да се поста­
вят в нашето положение и да осъзнаят, че не м огат да очакват
от нас безкрайно м ълчаливо да се подчиняваме на условията,
които те ни налагат.
Силата на това обръщ ение зависи от демократичната кон­
цепция на общ еството като система за сдружаване на равноп­
равни хора. Ако човек си представя общ еството по друг начин,
тази форма на протест се оказва не намясго. Н апример ако се
см ята, че основният закон отразява реда в природата, а суве­
ренът управлява по силата на свое божествено право като ня­
какъв божи избраник, тогава неговите подчинени и м ат право­
то да бъдат сам о просители. Те м огат да пледират за своята
кауза, но не м огат да не подчинят, ако им бъде отказано. Да се
противопоставят означава да се разбунтуват срещу върховния
легитимен м орал, а не просто срещу законната власт. Това не
значи, че суверенът не може да греши, а само че положението
е такова, което подчинените не м огат да коригират. Ако обаче
общ еството се разглеж да като схема за сдружаване между рав­
ни, тогава хората, пострадали от сериозна несправедливост не
трябва да се предават. Наистина, граж данското неподчинение
(както и отказът по съвест) са едно от стабилизиращ ите средс­
тва в една конституционна система, макар по дефиниция да са
незаконни. Заедно с такива неща като свободни, редовно п ро­

460
 59. Ролят а на граж данскот о неподчинение

веждани избори и независима съдебна власт, упълномощена

да тълкува конституцията (не задължително в писмен вид),
граж данското неподчинение, упражнявано със съответните ог­
раничения и при правилна преценка, помага да се поддърж ат
и укрепват справедливите институции. К ато дава отпор на нес­
праведливостта в пределите на лоялността към закона, то слу­
жи като препятствие за отклоненията от справедливостта и е
тяхна корекция, ако се появят. О бщ ата нагласа да се участва в
оправдано гражданско неподчинение създава устойчивост в
добре организираното или в почти справедливото общество.
На тази доктрина трябва да се гледа от позицията на хо­
рата в изходната позиция. Тук съществуват два свързани проб­
лема, които те трябва да решат. Първият е, че веднъж приели
принципите за индивидите, тези хора трябва да изработят о с­
новните насоки в оценката за силата на естествения дълг и ви­
довете задължения и по специално силата на дълга да съблю ­
давам е справедливата конституция, заедно с една от основни­
те й процедури - тази на маж оритарното правило. Вторият
проблем се отнася до намирането на разумни принципи за
справяне с несправедливи ситуации или с обстоятелства, при
които съществува само частично съгласие със справедливите
принципи. Струва ми се, че ако допуснем условия, характери­
зиращи едно почти справедливо общество, страните биха се
съгласили с предварително обсъдените предложения, уточня­
ващи случаите, в които граж данското неподчинение е оп равда­
но. Те биха приели тези критерии като уточняване на обстоя­
телства, при които е уместна такава форма на несъгласие. Т о­
ва би показало тежестта на естествения дълг за справедливост
в един важен специален случай. Така би се укрепило самоува­
жението на хората и уважението им един към друг, а по този
начин би се засилила тенденцията за реализиране на справед­
ливостта в общ еството. К акто подчертава и теорията за д ого­
вора, принципите на справедливостта са принципи за д об ро­
волно сдружаване между равни. Да откажем справедливост за
другия означава или да не го признаем за равен (т. е. такъв, за­
ради когото сме готови да ограничим действията си поради
принципи, които бихме избрали в ситуация на честно равенст­
во), или да покажем готовност да използваме случайностите
на съдбата за собствена облага. И в двата случая съзнателната

461
Глава VI. Д 1>лг и задълж ение
несправедливост изисква примирение или съпротива. П рим и­
рението събужда презрение към онези, които се стремят да
увековечат несправедливост-та, и укрепва намеренията им, д о ­
като съпротивата нарушава връзките в общ ността. Ако след
известен период от време, достатъчен, за да се направи о тс­
тъпка по отнош ение на някои разумни политически искания,
гражданите чрез гражданско неподчинение изразят несъгласие
срещу нарушение на техни основни свободи, то по-вероятно е
в резултат от неподчинението им свободите да укрепнат пове­
че, вместо да отслабнат. Ето защ о партиите по-скоро биха
приели условията, определящ и оправданото гражданско не­
подчинение като начин за осигуряване на устойчивостта на ед­
на справедлива конституция, в рамките на лоялността към за­
кона. М акар че, строго казано, този начин противоречи на за­
кона, той все пак представлява м орално правилен път към изг­
раж дане на конституционен режим.
В едно по-пълно изложение същ ото обяснение най-веро-
ятно може да се даде за оправдаване на условията за отказ по
съвест (отново като приемем, че става въпрос за почти спра­
ведлива държава). Тук обаче няма да обсъж дам тези условия.
Вместо това искам да подчертая, че конституционната теория
за гражданското неподчинение се базира единствено на кон­
цепцията за справедливостта. На тази основа се обясняват д о ­
ри чертите на публичността и ненасилието. С ъщ ото се отнася
и за описанието на отказа по съвест, макар то да изисква по-
нататъш но усъвърш енстване на договорната теория. В нито
един пункт няма никакво друго позоваване освен върху поли­
тически принципи; несъществени тук остават религиозните
или пацифистките концепции. М акар хората, участващ и в
гражданското неподчинение, често д а са мотивирани от таки­
ва убеждения, между тези убеждения и неподчинението няма
задължителна връзка. Защ ото тази ф орма на политическо дей­
ствие може да бъде разбрана само като обръщ ение към чувст­
вото за справедливост на общ ността, призив към обществено
признати принципи за сътрудничество между равни. Бидейки
апел към моралните устои на общ ествения живот, граж данско­
то неподчинение е политически, а не религиозен акт. То се
опира върху здравом ислещ иге принципи за справедливостта
па здравия разум и разчита, че хората м огат да изискват един

462
 59. Ролят а на граж данскот о неподчинение

от друг да преследват или не своите религиозните убеждения и

предпочитания, като не м огат да настояват всеки да ги прие­
ме. Разбира се, не искам да кажа, че неполитическите концеп­
ции ням ат валидност. Фактически те м огат да потвърдят наши
преценки и да подкрепят наши действия по начини, които са
справедливи на други основания. Въпреки това не тези, а при­
нципите на справедливостта, фундаменталните понятия на об­
щ ественото сдружаване между свободни и равни граждани л е­
жат в основата на конституцията. Гражданското неподчинение
не изисква сектантски основания, а се извежда от публичната
идея за справедливостта, характерна за демократичното об ­
щество. Така разбрана, концепцията за граж данското неподчи­
нение е част от теорията за свободното управление.
Едно различие между средновековния и съвременния кон­
ституционализъм е, че при първия върховенството на закона
не се осигурява от установени институционални форми на кон­
трол. О тпорът на един владетел, който със своите присъди и
декрети се противопоставял на чувството за справедливост на
общ ността, до голяма степен е бил ограничен до правото на
съпротива от страна на цялото общ ество или на негова част.
Дори и това право не се интерпретира като корпоративен акт;
един несправедлив крал просто е бил отстраняван.118
Така в средновековието отсъстват основните идеи на съв­
рем енното конституционно управление - идеята за народа су­
верен, който е крайният авторитет, както и институционализи-
рането на тази идея посредством изборите, парламента и дру­
гите конституционни форми. По същия начин както съврем ен­
ната концепция за конституционното управление се надгражда
над средновековната идея, така и теорията за гражданското
неподчинение внася допълнение към законното понятие за
конституционна демокрация. Тя се стреми да формулира о с­
нованията, на които мож е да се опонира срещу легитимната
демократична власт по начини, които, макар и общ оприети
като противоположни на закона, все пак изразяват лоялност
към него и апелират към фундаменталните политически прин­
ципи на един демократичен режим. Така че към законните
форми на конституционализма човек може да приложи някои

| 1о
Виж J. Н. Franklin, ed. Constitutionalism and Resistance in the Sixteenth
Century (New York, Pegasus, 1969), въведението, стр. 11-15.

463
Глава VI. Д ълг и задълж ение

форми на незаконен протест, стига ге да не влизат в разрез с

целите на демократичната конституция от гледна точка на
принципите, ръководещ и това несъгласие. Вече се опитах да
покажа как тези принципи м огат да бъдат описани чрез теори­
ята за договора.
Някои м огат да оспорят описаната теория за граж данско­
то неподчинение като нереалистична. Тя предполага, че м но­
зинството има чувство за справедливост, а наш ият опонент
може да каже, че м оралните чувства не са съществена полити­
ческа сила. Х ората действат според различни свои интереси,
стремеж за власт, престиж, богатство и други подобни. Макар
и да са достатъчно изобретателни и да формулират морални
аргументи, за да подкрепят претенциите си, техните мнения не
се свързват в една последователна концепция за справедли­
востта, валидна за различни ситуации. Възгледите им във все­
ки даден м ом ент са случайни отрязъци, премерени да защ ита­
ват определени интереси. В това твърдение несъмнено има
много голяма доза истина, а за определени общ ества това е в
по-голяма степен валидно, отколкото за други. Но основният
въпрос тук е относителната сила на тенденциите, които се
противопоставят на чувството за справедливост, както и това
дали то въобще е достатъчно силно, за да бъде призвано да
постигне някакъв съществен резултат.
Няколко коментара м огат да направят представеното
описание по-правдоподобно. Преди всичко през цялото време
допусках, че имаме работа с почти справедливо общ ество. Т о­
ва предполага, че в него съществува конституционен режим и
публично призната идея за справедливост. Разбира се, във вся­
ка специфична ситуация някои индивиди и групи м огат да се
изкушат да нарушат принципите му, но колективните чувства в
тяхна полза имат значителна сила само ако към тях се обръ­
щ ат правилно. Тези принципи са утвърдени като необходими
условия за сътрудничество между свободни и равни хора. Ако
тези, които извърш ват несправедливост, м огат ясно да бъдат
идентифицирани и изолирани от по-голямата общ ност, убеж­
денията на по-голямата част от общ еството ще получат доста-
тъчна тежест. Или ако борещ ите се помежду си партии са, об­
що взето, равностойни, чувството за справедливост на невъв-
лечените в борбата може да се окаже реш аващ ият фактор. Във

464
 59. Ролят а па граж данскот о неподчинение

всеки случай, ако не се постигнат такива условия, мъдростта

на граж данското неподчинение ще остане силно проблем атич­
на. Защ ото, докато някой не призове чувството за справедли­
вост на по-голямата част от общ еството, мнозинството може
просто да бъде мобилизирано за репресивни мерки, ако пре­
ценката за предим ствата насочва в тази посока. С ъдилищ ата
трябва да вземат предвид характера на действията при граж ­
данско неподчинение на протестиращ ите, както и факта, че то
може да бъде оправдано (или поне така може да изглежда) от
политическите принципи, залегнали в конституцията. На това
основание м огат да намалят, а в някои случаи и да отменят
санкцията.119
Ако обаче липсва необходимата основа, може да се случи
точно противоположното. С ледователно трябва да приемем,
че граж данското неподчинение обикновено е разумна и ефек­
тивна форма на несъгласие само в общ ество, управлявано в
значителна степен от чувството за справедливост.
Възможно е да има известно неразбиране за начина, по
който се проявява чувството за справедливост. Човек би си по­
мислил, че то изразява себе си чрез открита изява на принципи
и чрез действия, изискващи значителна степен на саможертва.
Но това е твърде много. По-вероятно е едно чувство за спра­
ведливост на дадена общ ност да се разкрива във факта, че
мнозинството не може да направи необходимите стъпки да
потиска м алцинството и да наказва действията на гражданско
неподчинение, както повелява законът. Ж естокостите, които
м огат да се наблю дават в други общ ества, не м огат да се разг­
леждат като реални алтернативи. Чувството за справедливост
оказва влияние - понякога по начин, който не осъзнаваме -
върху наш ата интерпретация на политическия живот, нашето
разбиране за възможния ход на събитията, желанието ни да се
противопоставяме на оправданите протести па другите и така
нататък. Въпреки своята върховна власт мнозинството може
да напусне тази позиция и доброволно да се съгласи с предло­
женията на несъгласните; желанието му да раздава справедли­
вост отслабва способността да защ итава несправедливите си
привилегии. Чувството за справедливост може да се разглежда

119 За общата дискусия по този въпрос виж Ronald Dworkin, „On Not
Persecuting Civil Disobedience,” The New York Review O f Books. June 6, 1968.

465
Глава VI. Д ъ лг и задълж ение

като по-важна политическа сила, щом се осъзнаят изтънчените

форми, в които то упражнява влиянието си, и по специално
ролята му за превръщ ане на дадена социална позиция в неза-
щитима.
При тези бележки приех, че в едно почти справедливо об­
щество публично са възприети едни и същи принципи на спра­
ведливостта. Това допускане е по-силно от необходимото.
Фактически може да има значителна разлика в разбиранията
на гражданите за справедливостта, стига техните идеи да во­
дят до сходни политически решения. Това е така, тъй като раз­
лични предпоставки м огат да доведат до едно и същ о заклю ­
чение. В този случай съществува по-скоро застъпване на м не­
ния, отколкото пълен консенсус. Общо казано, съвпадението
на заявените идеи за справедливостта е достатъчно, за да се
приеме граж данското неподчинение като рационална и благо-
разумна форма на политическо несъгласие. Разбира се, не е за­
дължително това застъпване на мнения да е съвърш ено; д ос­
татъчно е да бъде изпълнено условието за реципрочност. И
двете страни трябва да вярват, че каквито и да са различията в
разбирането им за справедливостта, възгледите им поддърж ат
една и същ а оценка за дадената ситуация и това ще е така д о ­
ри и в случай че се см енят съответно позициите им. Евентуал­
но обаче може да дойде момент, отвъд който необходимото
съгласие по преценките се срива и общ еството се разпада на
повече или по-малко отделени части, които поддърж ат най-
различни мнения по основни политически въпроси. В случай
на такъв строго поделен консенсус не може повече да се съз­
даде общ а основа за гражданско неподчинение. Н апример да
допуснем, че тези, които не вярват в толерантността и ако би­
ха имали власт не биха толерирали другите, желаят да протес­
тират срещу по-м алката си свобода, като призоват чувството
за справедливост на мнозинството, което поддържа принципа
на равната свобода. Както допуснахме, онези, които приемат
този принцип, следва да проявят търпим ост спрямо нетоле-
рантните, доколкото позволява безопасността на свободните
институции. Н ай-вероятно е те да се възмутят, ако нетолерант-
ните им напомнят за този техен дълг, защ ото, ако нещ ата се
обърнат, нетолерантните биха наложили своето господство.
М нозинството не може да не смята, че тяхната вярност към

466
 59. Ролят а па граж данскот о неподчинение

равната свобода се експлоатира от другите за несправедливи

цели. Тази ситуация ощ е веднъж илю стрира факта, че едно об­
що чувство за справедливост е велико колективно достояние,
което изисква обединяването на много хора. На нетолерантни-
те може да сс гледа като на хора с особено мнение, индивиди,
които се дом огват до облагите на справедливите институции,
като не внасят своя дял за тяхното поддържане. Макар че оне­
зи, които приемат принципите на справедливостта следва ви­
наги да се ориентират по тях, в едно разпаднало се на отделни
фрагменти общество, както и в общ ество, движено от групов
егоизъм, не същ ествуват условия за гражданско неподчинение.
И все пак не е необходимо да има пълен консенсус, защ ото
много често някаква степен на консенсус на припокриващ ите
се мнения позволява да се изпълни условието за реципроч-
ност.
Разбира се, същ ествуват известни рискове, когато се при­
бягва до гражданско неподчинение. Една ог причините за кон­
ституционните форми и техните законови интерпретации е да
се установи публичен прочит на политическата концепция за
справедливостта и да се даде обяснение за приложението на
принципите й към социалните въпроси. До известен м омент е
по-добре законът и неговата интерпретация да бъдат устано­
вени, отколкото да бъдат установени правилно. Следователно
може да се възрази, че предиш ното описание не определя кой
ще каже кога обстоятелствата са такива, че гражданското не­
подчинение може да бъде оправдано. Ако се насърчава всеки
да реш ава сам за себе си, това провокира анархия и изоставяне
на публичното осъщ ествяване на политическите принципи.
О тговорът е, че наистина всеки човек трябва да вземе своето
решение. М акар хората норм ално да търсят съвет и да прие­
м ат предписанията на властимащ ите, когато им изглеждат р а­
зумни, те винаги са отговорни за постъпките си. Не мож ем да
лиш им себе си от отговорността и да прехвърлим бремето
върху други. Това е валидно за всяка теория на политическия
дълг, която е съвм естима с принципите на демократичната
конституция. Гражданинът е автономен, но той е отговорен за
това, което прави (§78). Ако ние обикновено мислим, че трябва
да съблю даваме закона, това е, защ ото политическите ни
принципи водят до подобно заключение. Разбира се, в една

467
Глини VI. Д ълг и задълж ение

почти справедлива държава съществува презумпцията в полза

на съгласието при отсъствие на силни аргументи за противно-
то. М ногото свободни и основателни решения на индивидите
се свързват в един добре уреден политически режим.
Но докато всеки за себе си трябва да реши дали обстоя­
телствата оправдават дадено гражданско неподчинение, от то ­
ва не следва, че всеки реш ава каквото си иска. Ние следва да
вземаме решенията си не като гледаме на нещ ата през призм а­
та на личните си интереси или тясно изтълкувани политически
пристрастия. За да действа автоном но и отговорно, граж дани­
нът трябва да следи за политическите принципи, залегнали в
основата и направляващ и тълкуването на конституцията. Той
трябва да се опита да прецени как тези принципи следва да се
прилож ат в същ ествуващ ите условия. Ако след съответното
обмисляне дойде до заключението, че граж данското неподчи­
нение е оправдано и поведението му съответства на това убеж­
дение, то граж данинът действа по съвест. И макар че може да
греши, той не е решил каквото си иска. Теорията за политичес­
кия дълг ни дава възмож ност да направим желаните разграни­
чения.
Същ ествуват паралели с общ ите възгледи и изводите,
постигнати в науките. Т ам същ о всеки е автономен, но отгово­
рен. Ние оценяваме теории и хипотези чрез доказването им от
публично признати принципи. Вярно е, че има авторитетни р а­
боти, но те сумират консенсуса на много хора, като всеки е
взел своето сам остоятелно решение. О тсъствието на краен ре­
ш аващ авторитет, а следователно и на официална интерпрета­
ция, която всички да приемат, не води до объркване, а по-ско­
ро е условие за теоретичен напредък. Равноправни хора, които
приемат и прилагат разумни принципи, не се нуждаят от няка­
къв установен върховен авторитет. На въпроса, кой трябва да
реши, отговорът е: всички трябва да реш ават, всеки да се съ­
ветва със себе си, с разум ността, с взаимного признаване, с
щ астливата съдба - всичко това често работи добре.
Следователно в едно демократично общ ество се призна­
ва, че всеки гражданин е отговорен за начина, по който тъ л ­
кува принципите на справедливостта, както и за поведението
си в тяхната светлина. Може да не съществува законово или
общ ествено одобрено представяне на принципите, които ви­

468
 5У. Ролят а па граж данскот о неподчинение

наги м орално смс задължени да приемем, нито дори то да е

зададено от върховния съд или законодателната власт. Н аис­
тина всеки конституционен фактор - законодателната власт,
изпълнителната власт и съдът - представя своята интерпре­
тация на конституцията и на политическите идеали, които са я
вдъхновили.120
М акар съдът да има последната дума при установяване
на всеки отделен случай, той не е имунизиран срещу мощ ни
политически влияния, които м огат да доведат до ревизиране
на прочита му на конституцията. С ъдът представя своята идея
чрез доводи и аргументи; неговата концепция за конститу­
цията трябва - ако иска да е дълготрайна - да убеждава по-
голямата част от граж даните в своята основателност. К рай­
ният съд, към който се обръщ аме, не е съдилищ ето, не е из­
пълнителната власт, не е законодателното тяло, а избирате­
лите като цяло. Онези, които участват в гражданско неподчи­
нение, се обръщ ат по специфичен начин към това тяло. Няма
опасност от анархия, доколкото в представите на гражданите
за справедливостта има достатъчно работещ и договорености
и доколкото условията, в които се прибягва до гражданско
неподчинение, биват уважени. Това, че хората м огат да дости ­
гнат до такова разбиране и да уважават исканите ограничения,
когато са осъщ ествени основните политически свободи, пред­
ставлява вътреш ноприсъщ а за демократичното държавно
управление предпоставка. Не съществува начин изцяло да се
избегне опасността от разколнически борби, така както човек
не може да изключи възмож ността от сериозен научен спор. И
все пак, когато оправдано гражданско неподчинение изглежда,
че заплаш ва гражданския мир, отговорността пада не върху
онези, които протестират, а върху онези, чиято злоупотреба с
властта оправдава това противопоставяне. Защ ото да се при­
ложи държ авният апарат за насилие с цел да се наложат о т­
крито несправедливи институции само по себе си представ­
лява форма на незаконна власт, на която хората съответно
имат право да противостоят.

120 Представяне на този възглед, който съм задълбочил, виж у А. М.

Bickel, The Least Dangerous Branch (New York, Bobbs-Merill. 1962), по-
специално, гл. V и VI.

469
Глина VI. Д ълг и задълж ение

С тези бележки стигнахме до края на нашата дискусия

върху съдържанието на принципите за справедливостта. В т а ­
зи част от изложението задачата ми беше да опиша една схема
от институции, удовлетворяващ а посочените принципи, както
и да посоча как възникват видовете дълг и задълженията. Това
трябва да се направи, за да се види дали представената теория
за справедливостта се съгласува със съжденията ни и дали ги
разш ирява по приемлив начин. Трябва да проверим дали тя
определя работещ а политическа концепция и дали помага да
се съсредоточат разсъжденията ни върху най-уместните и
основни морални въпроси. Описанието в тази част все пак е
твърде абстрактно, но се надявам да съм дал някаква насока
как се прилагат принципите на справедливостта в практиката.
Не бива обаче да забравям е ограничения обхват на пред­
ставената теория. В по-голямата част се опитах да развия една
идеална концепция, като само от време на време коментирах
различни примери на неидеалната теория. Приоритетните пра­
вила със сигурност предлагат директиви за много случаи, така
че м огат да бъдат полезни, ако не бъдат екстраполирани
твърде далеч. Единственият въпрос на неидеалната теория,
който детайлно беше изследван, е този за гражданското не­
подчинение в специалните условия на почти справедлива
държава. Ако си заслужава де се изучава идеалната теория, то
е защ ото, както предположих, тя е фундаментална част от
теорията на справедливостта и е основна също и за неиде­
алната теория. Няма повече да се занимавам с това. Ние все
ощ е трябва да допълвам е теорията на справедливостта, като
разгледам е как тя е вградена в човешката мисъл и чувства и
как е свързана с нашите цели и стремежи.

470
ЧАСТ ТРЕТА

ЦЕЛИ
 Г Л А В А VII
Д оброто като рационалност
В заклю чителната част постъпвам по следиия начин: п ър­
во, представям по-подробно теорията за доброто, която вече
бе използвана за характеризиране на основните ценности и ин­
тересите на индивидите в изходната позиция. Тъй като следва­
щите аргументи изискват по-подробно разглеждане, тази тео­
рия трябва да получи по-солидна основа. Следващ ата глава се
занимава до голяма степен с етическата психология и придо­
биването на чувство за справедливост. След като разгледам е
посочените проблеми, ние сме в състояние да обсъж даме о т ­
носителната стабилност на теорията за справедливостта като
равнопоставеност и да докаж ем в последната глава, че в извес­
тен см исъл, който предстои да бъде определен, справедли­
востта и доброто съвпадат, поне в условията на едно добре
уредено общ ество. Най-накрая обяснявам по какъв начин тео­
рията на справедливостта се свързва със социалните ценности
и благоденствието на общ ността. Понякога общ ата насока на
изложението в гази част може да изглежда по-неясна, а прехо­
дът от една тема към друга - по-рязък. Би било полезно да
имаме предвид, че главната цел е подготовка на начина за ре­
ш аване на проблемите, засягащ и стабилността, съответствие­
то и описанието на ценностите на общ еството както и на сп ра­
ведливостта.

60. Н еобходи м остта от теория за доброто

Дотук съм казал много малко по отнош ение на понятието

за добро. То бе споменато накратко по-рано, когато предло­
жих благополучието на индивида да се определя от това, което
за него е най-рационалният жизнен план при приемливо бла­
гоприятни обстоятелства (§15). Н авсякъде-съм приемал, че в
едно добре уредено общ ество концепциите на граж даните на
това общ ество за собственото им благополучие са в съгласие с
общ опризнатите принципи на правото и оставят съответно
473
Гнави VII. Д оброт о кат о рационалност

м ясто за различните основни ценности. Понятието за добро

обаче е използвано само в твърде тесен смисъл и всъщ ност аз
разграничавам две теории за доброто. Причината за това е, че
в теорията за справедливостта като равнопоставеност поняти­
ето за право предш ества това за доброто. Противно на телео-
логичните доктрини нещо е добро, ако съвпада с начини на
живот, които са в съгласие с вече налични принципи на право­
то. За установяването на тези принципи обаче е необходимо да
се осланяме на някакво понятие за доброто, защ ото се нужда­
ем от допускания за мотивите на страните в изходната пози­
ция. Тъй като тези допускания не трябва да застраш ават пре­
дим ството на понятието за право, използваната в разисквания­
та за принципите на справедливостта теория за доброто е ог­
раничена до най-същ ествените моменти. Това описание на
доброто аз наричам непълна теория: нейната цел е да осигури
предпоставките за основните ценности, необходими за пости­
гане на принципите на справедливостта. След като непълната
теория бъде разработена и бъдат описани основните ценности,
ние им ам е пълната свобода да използваме принципите на
справедливостта за по-нататъш ното развитие на това, което
ще нарека пълна теория за доброто.
За да изясним повдигнатите въпроси, нека си припомним
къде е използвана вече теория за доброто. Преди всичко тя е
използвана за определяне на най-малко облагодетелстваните
членове на общ еството. П ринципът на разликата приема, че
това може да се направи. Вярно е, че не е необходимо теория­
та да определя количествена мярка за благоденствие. Не ни
трябва да знаем колко ощетени са най-малко сполучилите, тъй
като след избирането на тази група ние можем да приемем ка­
чествените им предпочитания като определящ и подходящ ото
устройство на основната структура (§15). Въпреки това ние
трябва да мож ем да идентифицираме посочената група. Освен
това показателят за благополучие и очакванията па представи­
телните индивиди се уточняват посредством основните цен­
ности. Каквото и друго да искат, рационалните индивиди же­
лаят определени неща като предпоставки за изпълнение на
жизнените им планове. При равни други условия те предпочи­
тат по-големи пред по-малки възможности и свобода и по-го­
лям пред по-малък дял от богатството и приходите. Изглежда

474
 60. Необходимост та от т еория за доброто

достатъчно ясно, че тези неща са добри. Но аз казах също т а ­

ка, че самоуважението и твърдата увереност в чувството за
собствена стойност са може би най-важната основна ценност.
Тази хипотеза е използвана в доказателството за двата прин­
ципа на справедливостта (§29). По такъв начин първоначално-
то определение на очакванията единствено посредством позо­
ваване на такива неща като свобода и богатство е временно;
необходимо е да се вклю чат основни ценности от друг вид, а
те пораж дат по-дълбоки проблеми. Очевидно за това е необхо­
димо описание на доброто и непълната теория трябва да из­
пълни тази роля.
Освен това някои възгледи за доброто се използват в за­
щита на теорията за справедливостта като равнопоставеност
срещу различни възражения. М оже например да се заяви, че
индивидите в изходната позиция знаят толкова малко за ситуа­
цията си, че рационално споразумение за принципите на спра­
ведливостта е невъзможно. След като не знаят какви са целите
им, те м огат да решат, че плановете им ще бъдат напълно раз­
рушени от принципите, които са цел на споразумението. Как
тогава да стигнат до разум но решение? Би могло да се отго­
вори, че рационалността на избора на един индивид не зависи
от обема на познанията му, а само от качеството на разсъж де­
нията му въз основа на достъпната за него информация от
всякакъв род, макар и непълна. Решението ни е абсолю тно р а­
ционално, при условие че сме готови да се изправим срещу
обстоятелствата си и да направим най-доброто, което можем.
По такъв начин страните на практика м огат да вземат рацио­
нално решение, а несъмнено някои от алтернативните концеп­
ции за справедливост са по-добри от други. Въпреки това въз­
приетата от страните непълна теория за доброто показва, че те
трябва да се опитат да гарантират свободата и самоуважение­
то си и че - за да постигнат целите си, каквито и да са те -
обикновено изискват повече, а не по-малко от другите основни
ценности. В такъв случай при сключване на изходното спора­
зумение страните предполагат, че концепциите им за доброто
притежават определена структура, и това е достатъчно да им
даде възмож ност да изберат принципи на рационална основа.
О бобщ авай ки тези положения, ние се нуждаем от т. нар.
непълна теория за обяснение на рационалните предпочитания

475
Глини VII. Д оброт о кат о рационалност

на основни ценности и за разкриване на понятието за рацио­

налност, обуславящ о избора на принципи в изходната пози­
ция. Тази теория е необходима за подкрепа на исканите пред­
поставки, от които се извеждат принципите на справедливост­
та. Гледайки обаче напред към други въпроси, чисто обсъж да­
не предстои, от същ ествено значение е едно по-пълно описа­
ние на доброто. Така например определението за благотвори­
телни и незадължителни актове зависи от такава теория, а съ­
що и определението за етична ценност на индивидите. Това е
третото основно понятие в етиката и ние трябва да му наме­
рим място във възгледите за договора. Н акрая ще трябва да
отчетем дали това да бъдеш добър е нещо добро за съответ­
ния индивид и ако не изобщо, то при какви условия. Аз съм
убеден, че поне при някои обстоятелства - например в добре
уредено общ ество или общ ество на прага на справедливостта
- се оказва, че да си добър е наистина ценно. Този факт е тяс­
но свързан с ценността „справедливост” и с проблема за съот­
ветствието в една етическа теория. Ние се нуждаем от описа­
ние на доброто за изясняване на всичко това. Както вече казах,
характерната черта на пълната теория е, че приема принципи­
те на справедливостта като вече гарантирани и впоследствие
ги използва при определянето на другите етически понятия, в
които е включено понятието за добро. Когато разполагам е с
принципите на правото, ние можем да се позоваваме на тях
при обясняваме на понятието за етична стойност и ценността
на нравствените добродетели. Наистина дори рационалните
жизнени планове, определящ и кои неща са добри за едно чо­
вешко същ ество (ценностите на човешкия живот, така да се ка­
же), са подчинени на принципите на справедливостта. Явно
обаче - за да избегнем въртенето в кръг - трябва да правим
разлика между непълната и пълната теория и винаги д а д ъ р ­
жим сметка на коя от двете се осланяме в дадения момент.
Накрая -- когато стигнем до обяснение на социалните цен­
ности и до стабилността на една концепция за справедливост­
та - се изисква по-разш ирена интерпретация на доброто. О с­
новен психологически принцип например е това, че сме склон­
ни да обичаме онези, които ни обичат открито - онези, които с
очевидното си внимание увеличават наш ата стойност. В този
случай той съдържа и крайни цели, а не само основни ценнос­
ти. Освен това, за да се даде описание на социалните ценнос­

476
 60. Необходимостта от теории за доброто
ти, ние се нуждаем от теория, обясняваща ценността на актив­
ността и особено ценността на доброволните действия на
всички за утвърждаване на обществените институции, изхож­
дайки от общ а концепция за справедливост. К огато разглеж ­
д ам е тези въпроси, можем да работим в контекста на пълната
теория. П онякога ние изследваме процесите, посредством кои­
то се придобива усещане за справедливост и етични чувства,
или пък констатираме, че колективните действия на едно спра­
ведливо общ ество също са нещо добро. Л ипсват основания да
не използвам е пълната теория, след като е налице концепция
за справедливост. Когато обаче се питаме дали чувството за
справедливост е ценност, важният проблем очевидно е този,
който е определен от непълната теория. Ние искаме да знаем
дали притежаването или поддърж ането на чувство за справед­
ливост е ценност (в тесен смисъл) за индивидите - членове на
едно добре уредено общ ество. Несъмнено, ако чувството за
справедливост винаги е ценност, то е ценност и в този специа­
лен случай, а ако в контекста на непълната теория се окаже, че
притежаването на чувство за справедливост наистина е цен­
ност, то д обре уреденото общ ество е толкова стабилно, колко­
то мож ем да очакваме. То не само поражда собствените си
етични нагласи за подкрепа, но тези нагласи са и желани спо­
ред становищ ето на рационалните индивиди, които ги придо­
биват, когато оценяват своята ситуация независимо от ограни­
ченията на справедливостта. Това връзка между справедли­
востта и доброто аз наричам съответствие и ще я изследвам,
когато разглеж даме ценността „справедливост” (§87).

61. О пределение на доброто

за по-прости случаи

Вместо да продълж им веднага с приложението на поняти­

ето за рационалност при оценяването на планове, изглежда
най-добре да илю стрираме определението, което ще използ­
вам, като разгледам е отначало по-прости случаи. Това ще по­
каже няколко различия, които са необходими за ясното разби­
ране на см исъла му. Аз предполагам, че определението има
следните три етапа (с цел простота етапите са формулирани
при използване на понятието за добро вместо сравняване на
качества): (1) А е хубаво X само ако А притежава свойствата (в

477
Глини VII. Д оброт о като рационалност

по-висока степен от средното1 или стандартно X), които е ра-

ционално да се искат от X с оглед на онова, за което се изпол­
зват или се очаква да върш ат Х-овете, и т. и. (всяка добавка е
подходящ а); (2) А е хубаво X за К (където К е някакъв инди­
вид) само ако А притежава свойствата, които е рационално за
К да иска от едно X с оглед на обстоятелствата, способности­
те и жизнения план на К (неговата система от цели) и следова­
телно с оглед на онова, което възнамерява да прави с X или
каквото и да било друго; (3) същ ото като (2). но с добавяне на
клауза за следствието, според което жизнения ! план на К или
отнасящ а се за настоящ ия м омент негова част сами по себе си
са рационални. Какво означава рационалността за плановете,
все още не е определено и щс бъде обсъдено по-късно. Но спо­
ред определението, щ ом като установим, че един обекч при те­
жава свойствата, които е рационално индивид с рационален
жизнен план да желае, то в такъв случай сме доказали, че този
обект е нещо хубаво за него. А ако неща от определен вид
удовлетворяват посоченото условие за хората изобщо, го тези
неща са човешки ценности. Н акрая ние искаме да се убедим,
че свободата и възмож ностите, както и чувството за собстве
пата ни стойност попадат в тази категория.2

' Виж W. D. Ross, The Right and the Good, (Oxford, The Clarendon Press.
1930), стр. 67.
2 Както съм отбелязал, налице е общо съгласие с мног о варианти за опи
саиие на доброто в тази насока. Виж Аристотел. Н иком ахова ет ики, том I и
X; и Aquinas, Sum m a Tlieologiae, I-I, 5-6, Summa Contra Gentiles, том 111. глави
1-63. и Treatise on Happiness, превод на J. A. Oesterle (Englewood Cliffs. N. J..
Prentice Hall, Inc., 1964). За Кант, The F undam ental Principles o f the
M ethaphysics o f M orals, Academy Edition, том IV, стр. 415-419; и „Критика на
практическия разум”, първата част на глава II, кн. I от част I. Виж обсъждане­
то на Н. J. Paton за Кант, In Defense o f Reason (London. George Allen and
Unwin, Ltd.. 1951), стр. 157-177. За Sidgwick, M ethod o f Ethics, 7-о издание
(London, Macmillan. 1907), том I, глава IX и том III. глава XIV. Възгледи от
такъв тип се поддържат от идеалистите и повлияните от тях. Виж например F.
Н. Bradley. Ethical Studies, 2-ро издание (Oxford, The Clarendon Press, 1926).
глава II; и Josiah Royce, The Philosophy o f Loyalty (New York. Macmillan, 1908).
лекция II. И в по-ново време II. J. Paton, The Good li'ill (London. George Allen
and Unwin. 1927), том II и III. особено глави VIII и IX; W. D. Lamont. The
Value Judgm ent (Edinburgh, The University Press, 1955); и J. N. Findlay. Values
and Intentions (London. George Allen and Unwin, 1961), глава V, раздели I и 111
и глава VI. За т. нар. натуралисти в теорията за ценностите виж John Dewe>
H um an N ature and Conduct (New York, Henry Holt, 1922), част III; R. B. P e rn .
General Theory o f Value (New York, Longmans, Greeen, 1926), глави XX XXII: и
C. I. Lewis, An Analysis o f Knowledge and Valuation (LaSalle. 111.. Open Coin!

478
 61. Определение на доброто т по-прости случаи

А сега няколко забележки относно първите два етапа на

определението. Ние сме склонни да преминаваме от първия
етап във втория винаги когато е необходимо да се вземат
предвид особените характеристики на ситуацията на индивида,
които определението дефинира като уместни. Обикновено тези
характеристики са неговите интереси, способности и обстоя­
телствата, в които се намира. Въпреки че принципите на раци­
оналния избор ощ е не са изложени, общ ото понятие изглежда
достатъчно ясно засега. Но принцип може да се говори в при­
емливо точен смисъл за ценен обект от определен вид (см и­
съл, който е обяснен в първия етап), ако е налице достатъчно
сходство на интереси и обстоятелства между индивиди, инте­
ресуващи се от обекти от такъв вид, така че да е възможно ус­
тановяването на признати стандарти. Когато тези условия са
изпълнени, твърдението, че нещо е хубаво, носи полезна ин­
формация. Налице е достатъчно общ опит с такива неща или
познание за тях, за да имаме съгласие за желаните свойства,
илю стрирани от среден или стандартен обект. Често същ ест­
вуват конвенционални критерии, основаващ и се върху търгов­
ска или друга практика, която определя необходимите свойст­
ва.3 Като разгледам е различни примери, ние несъмнено бихме
могли да видим как еволю ират критериите и как се определят
съответните стандарти. С ъщ ественото обаче е, че критериите
зависят от същ ността на въпросните обекти и от нашия опит с
тях; ние следователно казваме без по-нататъш ен анализ, че оп­
ределени неща са хубави сам о ако се предполага определена
основа или че някакъв специален контекст е приет за даден.
Основните ценностни изводи се правят от гледна точка на ин­
дивидите с оглед на техните интереси, способности и обстоя­
телства. Ние можем да се абстрахираме от нечия специална
ситуация само дотолкова, доколкото ни позволява сходството
на условията. В случай на каквото и да било усложнение - ко­
гато това, което трябва да се избере, трябва да се приспособя­
ва към особени желания и ситуации - ние преминаваме към

Publishing Co., 1946), том III. За описанието си съм задължен на J. О. Urmson.

„On Grading.” Mind, том 59 (1950); Paul Ziff. Semantic Analysis (Ithaca, N. Y..
Cornell University Press, 1960). глава VI; и Philippa Foot, „Goodness and
Choice." Proceedings o f the Aristotelian Society, приложение, том 35 (1961), м а­
кар че е възможно те да не одобряват това, което казвам.
3 Виж Urmson, „On Grading,” стр. 148-154.

479
Глава VII. Д оброт о като рационалност

втория етап па определението. Наш ите съждения за ценност се

оф орм ят от въпросния фактор според изискванията на този
етап.
Тези забележки м огат да бъдат илю стрирани, като се раз­
гледат няколко примера от определени типични ситуации: ар ­
тефакти, функционални части на системи, професии и роли.
Сред артефактите, един хубав часовник - да речем - притеж а­
ва характеристиките, които е рационално да желаем от часов­
ник. Очевидно в случая същ ествуват няколко желани характе­
ристики освен показването на точното време. Той например не
трябва да бъде прекалено тежък. Тези характеристики трябва
да се оценят по някакъв начин и да им се припише съответна
относителна тежест в общ ата оценка. Тук няма да разглеждам
как се правят посочените неща. Струва си обаче да се отбеле­
жи, че ако приемем определението за доброто в традиционния
см исъл като резултат от анализ - т. е. като твърдение за поня-
тийнна идентичност - и предположим, че по определение ча­
совникът е предмет, използван за показване на времето, а р а­
ционалността по определение представлява използване на
ефективни средства за постигане на целите ни, то в такъв слу­
чай като резултат от анализа хубав часовник е онзи, който по­
казва точно времето. Този факт се установява единствено по
силата на логическите закони и определенията на понятията.
Но тъй като не желая да приемам определението на доброто в
този смисъл, а по-скоро като приблизителна насока за съста­
вяне на заместващ и изрази, които м огат да бъдат използвани
за изказване на това, което искаме да кажем след разм исъл, аз
не считам това твърдение за аналитично. Всъщ ност за настоя­
щ ите ни цели аз ще заобиколя напълно този въпрос и просто
ще приема някои факти за часовниците (или каквото и да би­
ло) като общ оизвестни знания. Няма повод да задавам е въп­
роса, дали твърденията, които ги изказват, са аналитични. П о­
ради това в такъв случай сигурно е вярно, че един хубав часов­
ник показва точно времето и това съответствие с ежедневните
факти е достатъчно да потвърди правилността на определени­
ето.
Освен това е ясно, че буквата „X ” в израза „хубаво X ” чес­
то трябва да се зам ести с различни същ ествителни в зависи­
м ост от контекста. Така например обикновено не е достатъчно

480
 61. О пределение на доброто за по-прости случаи

да се говори за хубави часовници, тъй като ние често се нужда­

ем от но-подробна класификация. П редставят ни се за разг­
леждане ръчни часовници, секундомери и т. н. или дори ръчни
часовници като аксесоари към определен вид вечерно облекло.
Във всички тези случаи определени уместни класификации и
стандарти се пораждат от особени интереси. Появилите се ус­
ложнения обикновено се дълж ат на обстоятелствата и са из-
рично споменати там , където това изглежда необходимо. При
неща, които не са артефакти, обикновено се изисква известно
уточняване на значението, тъй като то не става ясно при спо­
менаването на обекта. Така например твърдението, че Уайлд-
кет е хубава планина, може да изисква разш ирение чрез д оба­
вяне - тя е хубава планина за ски-спорт, или пък забележката,
че нощ та е хубава, може да изисква обяснението, че нощта е
подходящ а за наблю даване на звездите, тъй като е ясна и тъ м ­
на. Някои термини предлагат подходящ ото обяснение. Да раз­
гледаме един пример: ако сравним твърдението, че тялото е
хубав труп, с твърдението, че то представлява хубави мощ и,
см исълът на първото твърдение не е ясен, докато споменава­
нето на такова нещо като „м ощ и ” съобщ ава за употребата му
при анатомични проучвания. Хубавите мощ и вероятно предс­
тавляват труп, притежаващ свойствата (каквито и да са те), ко­
ито е рационално да бъдат желани за тази цел.4 Може да се
отбележи мимоходом, че мож ем да разберем поне част от то ­
ва, което се подразбира при твърдението, че нещо е хубаво,
дори ако не знаем кои са желаните свойства на оценявания
обект.
В основата винаги стои една гледна точка, според която
се оценяват един артефакт, функционална част или роля, м а­
кар несъмнено да не е необходимо да се изказва изходна глед­
на точка. Тази перспектива се характеризира с идентифицира­
не на индивиди, чиито интереси са подходящи за съставяне на
оценка, и след това с описание на интересите, които те имат
по отнош ение на обекта. Н апример в случая с части от тялото
(функционални части на системи) обикновено разглеж даме
гледната точка на въпросния индивид и предполагаме, че той
проявява нормалния интерес. Така хубавите очи и уши прите­
жават свойствата, които е рационално да се желае да притежа-

4 Примерът е от Ziff. Semantic Analysis, стр. 211.

481
Глава VI/. Д оброт о като рационалност

пат собствените очи и уши, когато някой иска да виж.та и чува

добре. Подобно е положението с животните и растенията: ко­
гато казваме, че те имат хубава козина или хубави корени, ние,
изглежда, възприемаме животното или растението oi неговата
гледна точка. Несъмнено в това има някаква неестественосг,
особено в случая с растенията. От друга страна, може би съ ­
ществуват други перспективи, които биха обяснили тези оцен
ки по по-естествен начин. Определението обаче вероят но е по-
подходящо за някои случаи в сравнение с други и този факт не
бива да ни тревожи твърде много, докато то удовлет ворява це­
лите на теорията за справедливостта. Преминавайки към кате­
горията на професиите, дока то в някои случаи желаните свойс­
тва са тези на индивидите, принадлежащи на професията, ин­
дивидите, чиито гледни точки приемаме, все пак не принадле­
жат към нея. Така един добър лекар притежава уменията и
способностите, които е рационално за пациентите да искат от
един лекар. У менията и способностите са на лекаря, интереси­
те за възстановяване на здравето, чрез които те се оценяват, са
на пациентите. Изброените илюстрации показват, че гледната
точка се променя при всеки следващ случай и че определение­
то за доброто не съдържа обща формула за установяването
му. Тези въпроси са обяснени там , където възниква повод или
това се налага от контекста.
Друга забележка е тази, че нищо не е непременно вярно
или етично правилно по отнош ение на гледната точка, според
която нещата се оценяват като хубави или лош и.5 За един чо­
век би могло да се каже, че е добър шпионин или добър убиец,
без да се одобряват уменията му. Прилагайки определението в
този случай, възмож ното тълкуване на изказванията ни е, че
споменатият индивид притежава качествата, които е рацио­
нално да се искат от един шпионин или убиец предвид на това,
което се очаква от тях. Не се подразбира, че е подходящ о да се
желае шпионите и убийците да правят това, което вършат.
Обикновено правителствата, конспираторите и други подобни
използват шпиони и убийци. Ние просто оценяваме определе­
ни умения и таланти от гледна точка на правителствата и кон-

По този въпрос виж Ross, The Right and the Good, стр. 67. Донякъде раз­
лично гледище е изразено от А. Е. Duncan-Jones, „Good Things and Good
Thieves,” Analysis, том 27 (1966), стр. 113-118.

4H2
 61. Определение на доброто ja по-прости случаи

спираторите. Съвсем отделен въпрос е дали един шпионин

или убиец е добър човек; за да му отговорим, трябва да преце­
ним причината за неговите деяния и мотивите му да ги върши.
И така етическата неутралност на определението за д об ­
рото е точно това, което трябва да очакваме. Понятието за р а­
ционалност само по себе си не е подходяща основа за поняти­
ето за право и в теорията за договора последното се извежда
по друг начин. Освен това трябва да се въведат принципите на
правото и справедливостта, за да се изгради концепция за
етична стойност. Лесно е да се види, че при много професии и
роли етичните принципи имат важно значение за характеризи­
рането на желаните свойства. Например един добър съдия
има силно желание да раздава справедливост, да решава д ел а­
та иринцилно в съгласие с изискванията на закона. Той прите­
жава качествата да съди, изисквани от поста му: безпристрас­
тен е, способен е на принципна оценка на доказателствата, не
страда от предразсъдъци и не се ръководи от лични съображ е­
ния. Възможно е тези качества да не са достатъчни, но те са
необходими по принцип. Х арактеристиките на един добър б а­
ща и една добра жена, на добър приятел и сътрудник и т. н. до
безкрайност се основават на теория за достойнст вата и следо­
вателно предполагат същ ествуването на принципите на право­
то. Тези проблеми спадат към пълната теория. С цел доброто
като рационалност да важи за понятието за етична стойност,
достойнствата трябва да се разглеждат като свойства, които е
рационално за индивидите да искат взаимно един от друг, ко­
гато възприемат необходимата гледна точка. Аз ще се опитам
да покажа своевременно, че случаят действително е такъв
(§ 66 ).

62. Бележка за значението

Ще допълня дадено описание на непълната теория с ня­

колко думи, засягащ и значението на оценките за стойност. Т е­
зи въпроси не са основни за нашето проучване, но няколко бе­
лежки м огат да предотвратят нежелателни недоразумения.
Може би основният въпрос е дали оценките са описателни,
или предписващ и от гледна точка на употребата им в езика. За
съжаление понятията за описателна и предписващ а употреба
483
Глави VII. Д оброт о кат о рационалност

са неясни, но аз ще се опитам да пристъпя направо към същ ­

ността.6 Изглежда, че всички страни са съгласни с два общи
факта. ГГьрво, термините „д об ро” и „лош о” и подобните им
обичайно се използват при даване на мнение или съвет, при
похвала или величаене и т. н. Разбира се, посочените термини
не се използват винаги по такъв начин, тъй като е възможна
появата им в условни твърдения, команди и въпроси, както и в
други забележки без практическо значение. Все пак характерна
е ролята им при даването на мнение и съвет и при хвалене и
величаене. Второ, критериите за оценка варират според вида
на нещата. Това, което се изисква от жилищ ата, не се изисква
от облеклото. Едно удовлетворяващ о определение на доброто
трябва да съответства на тези два факта.
И така аз ще дефинирам описателната теория просто като
поддърж ащ а следната двойка твърдения. Първо, въпреки из­
менението на критериите според обекта терм инът „добро”
притежава постоянен смисъл (или значение); за философски
цели той е от същия вид като този на другите предикати, счи­
тани обикновено за описателни. Всъщ ност постоянният см и­
съл ни позволява да разбирам е защ о и как се пром енят крите­
риите за оценка при неща от различен вид. Д ругата теза е, че
уместността на употребата на терм ина „добро” (и сродните
му) при даването на мнение и съвет и в изразите за препоръки
се обяснява от този постоянен смисъл съвместно с общ а тео­
рия на значението. Аз приемам, че тази теория включва описа­
ние на речевите актове и илокутивните въздейст вия в насоките,
предложени от О стин.7 О писателната теория поддърж а, че
постоянното описателно значение на доброто обяснява упот­
ребата му - когато всъщ ност се използва по подходящ начин
за хвалене, съветване и т. н. Не е необходимо да се приписва
на „доброто” специално значение, което още не е обяснено от
постоянния му описателен смисъл и обидата теория на речеви­
те актове.
К онцепцията за доброто като рационалност е описателна

6 В по-голямата си част моето описание следва J. R. Searle, „Meaning and

Speech Acts,” Philosophical Review, том 71 (1962). Виж също неговата моногра­
фия M eaning and Speech A d s (Cambridge, The University Press, 1969), гл. VI; и
Ziff.S em a n tic Analysis, глава VI.
7 Виж J. L. Austin, How To Do Things with Words (Oxford, The Clarendon
Press, 1962), особено стр. 99-109, 113-116, 145 и сл.

484
 62. Б ележ ка за значениет о

теория в този смисъл. Тя обяснява по изисквания начин двата

общи факта, които се признават от всички. П остоянният см и­
съл на „д об рото” се характеризира от определението в негови­
те няколко етапа. Така това, че нещо е добро, означава, че то
притежава свойства, които с рационално да се искат за неща
от неговия вид плюс други усъвърш енствания в зависимост от
случая. В светлината на това определение е лесно да се отчете
фактът, че критериите за оценка се различават за неща от раз­
личен вид. Тъй като ние искаме нещата за различни цели, оче­
видно е рационално да ги оценяваме по различни свойства.
Полезно е да се разглежда см исълът на „д об рото” като ан ало­
гичен на един функционален признак.8 В такъв случай можем
да разглеж даме определението като приписващ о на неща от
всякакъв вид набор от свойства, според които да се оценяват
случаи от даден вид, а именно свойствата, които е рационално
да се искат за неща от този вид.
Освен това описанието на доброто като рационалност
обяснява защ о терм инът „добро” се появява в изказванията на
мнение и съвет и в забележките за похвала и одобрение. Така
например, когато ни м олят за съвет, някой иска да знае мнени­
ето ни какъв начин на действие - да речем, - е най-добър за
него. Той иска да знае какво см ятам е, че с рационално за него
да прави. Алпинистът, който съветва друг алпинист относно
екипировката и марш рута за покоряване на трудна височина,
приема становищ ето на другия и му препоръчва това, което
според него е разумен план за атака. Значението на „доброто”
и на свързаните с него изрази не се променя в тези изказвания,
които се разглеж дат като съвети. К онтекстът е този, който
превръщ а изказванията ни в съвет, дори ако см исълът на ду­
мите ни е един и същ. Алпинистите например са задължени да
си пом агат взаимно и следователно те и м ат задължението да
предлагат обмисленото си мнение при спешни обстоятелства.
В такива ситуации изказванията им стават съвети. А според
изискванията на ситуацията изказванията ни м огат да бъдат и
в някои случаи трябва да бъдат считани за мнение и съвет.
Приемайки вече скицираната теория на правото, постоянният
описателен смисъл заедно с общ ите причини хората да търсят

8 Тук заимствам от P. Т. G each, „Good and Evil,” Analysis, том 17 (1956),

стр. 37 и сл.

485
Глини i'll. Доброт о като рационалност

мненията на другите обясняват тези характерни начини за

употреба на „д об рото”. В нито един м омент пие не бива ла се
позоваваме па особен вид предписващ о или емоционално зна­
чение.
Би могло да се добави към направените забележки, че те­
орията за илокутивните въздействия позволява всичко поддър­
жано o i привържениците на предписващ ата или емоционална
теория за значението. Ако това е така, възможно е ла няма не­
съгласие. Аз не съм отричал, че разбиране то на илоку тивни те
въздействия за различните начини на употреба на „доброто” -
използването му при изказване на похвала, съвеч и г. н. има
отнош ение към разбирането на значението на термина. Нито
пък се противопоставям на възгледа, че определено илокутив-
но въздействие е основно за „доброто", в смисъл че не можем
да приемем за вярно твърдението, че нещо е добро, а в същ о­
то време да не се съгласим с това заради илокутивното му
въздействие (приемайки, че посоченото въздействие преобла­
дава в контекста).9 В ъпросът е в това, как трябва да се обясня­
ват тези факти.
11о такъв начин описателната теория поддърж а, че „доб-
рото” се използва най-вече със значение на препоръка или съ­
вет и т. н. тъкмо поради описателния си смисъл според опре­
делението. О писателното значение на „доброто” не е просто
списък от взаимно свързани свойства - списък за неща от вся­
какъв вид съгласно споразумения или предпочитания. Тези
списъци се оф орм ят по-скоро по обяснения в определението
начин в светлината на това, което е рационално да се иска от
различни видове обекти. С ледователно разбирането на причи­
ната, поради която думата „добро” (и сродните й) се използва
в съответните речеви актове, е част от разбирането на този
постоянен смисъл. По подобен начин определени илокутивни
въздействия са основни за „доброто” в резултат на описател­
ното му значение, тъй както въздействието на фактическото
изказване спада към някои начини за изразяване по силата на
описателното им значение, защ ото, ако се съгласим с твърде­
нието, че нещо е най-добро за нас, когато това твърдение ни е
предложено като съвет, да речем, ние наистина ще приемем

9 За тези и други моменти виж J. О. Urmson, The Emotive Theory o f Ethics

(London, Hutchinson University Library, 1968). стр. 136-145.

486
 6 2 . H c.ie.vcK a ш ш и ч е и и е т ч

точи ci,н сi и ще постъпим според него, ако сме рационални.

С пор 1.1 (ако има такъв) пе е за посочени те признати факти, а
засяга м ясгото на описателното значение на „доброто” при
обяснението им. О писателната теория поддържа, че определе­
нието за „доброто” заедно с общ ата теория за речевите актове
дава задоволително описание на въпросните факти. Няма при
чина да се въвежда отделен вид значение.
V ,

63. О пределение на доброто за жизнени планове

До този м омент съм обсъждал сам о първите етапи на оп

ределението за доброто, в което не са поставяни въпроси ча
рационалността на целите, приети за дадени. Това, че X е не
що хубаво за К, се разглежда като еквивалент за притежаване
го на свойства от това нещо, които е рационално за К да иска
от едно X с оглед на интересите и целите си. И все пак ние
често оценяваме рационалността на желанията на индивида,
поради което определението трябва да се разш ири така че да
обхваща този основен случай, за да служи на целите на теори ­
ята за справедливостта. И така основната идея в третия етап е
да се приложи определението за доброто към жизнените п ла­
нове. Тук адаптирам м исълта на Ройс, че индивидът може да
бъде разглеждан като човешки живот, изживяван според няка­
къв план. За Ройс индивидът заявява себе си посредством опи­
санието на целите и каузите си, както и на това, което възнам е­
рява да върши в живота си.10 Ако този план е рационален, т о ­
гава ще кажа, че концепцията на индивида за доброто от него-

10 Виж The Philosophy o f Loyally, лекция IV. раздел IV. Ройс използва по­
нятието за план, за да характеризира съгласуваните системни цели на индиви­
да това, което го нрави съзнателна интегрирана етична личност. С това
Ройс е типичен пример за философската употреба, срещана при много от ци
тираните автори в §61, забележка 2 - Дюи и Пери например. И аз ще направя
същото. На термина не се придава технически смисъл, нито пък се търси чрез
структурите на плана получаване на различни от очевидните разумни резул­
тати. Аз няма да изследвам гези въпроси. За обсъждане на плановете виж G.
A. Miller Eugene Galanter и К. Н. Pribram. Plans and the Structure o f Behavior
(New York, Henry Holt. 1960); и също така Textbook o f Elementary Psychology на
G alanter (San Francisco, Holden-Day, 1966), глава IX. Понятието за план може
да се окаже полезно за характеризиране на целенасоченото действие. Виж
например Alvin Goldman, A Theory o f Action (Englewood Cliff's, N. J.. Prentice-
Ilall. 1970), стр. 56-73, 76-80; аз обаче няма да разглеждам този въпрос.

487
Глава VII. Д оброт о като рационалност

ва гледна точка е също рационална. В неговия случай действи­

телното и привидното добро съвпадат. По подобен начин не­
говите интереси и цели са рационални и е уместно да се прие­
м ат като отправни точки при изготвяне на оценки, които съот­
ветстват на първите два етапа от определението. Тези внуше­
ния са доста директни, но за съжаление излагането на подроб­
ностите е малко отегчително. За да ускоря нещата, ще започна
с двойка определения и след това ще ги обясня и ком ентирам
в следващ ите няколко раздела.
Тези определения гласят следното: първо, жизненият план
на индивида е рационален само ако (1) е един от плановете,
съвместими с принципите за рационален избор, когато те се
прилагат за всички свързани със ситуацията му свойства, и (2)
е планът, който би бил избран о г него измежду отговарящ ите
на това условие с напълно осъзната рационалност, т. е. с пъл­
но съзнаване на съответните факти и след грижливо обм исля­
не на последствията.11 (Понятието за осъзната рационалност
се обсъжда в следващ ия раздел.) Второ, интересите и целите
на индивида са рационални само ако те се насърчават и гаран­
тират от плана, който за него е рационален. Забележете, че в
първото от дадените определения съм загатнал, че рационал­
ният план вероятно е един от многото възможни планове, кои­
то са съвм естими с принцииите за рационален избор. Причи­
ната за това усложнение е, че споменатите принципи не изтък­
ват един от тези планове като най-добър. Нместо това имаме
максимален клас планове: всеки член на класа превъзхожда
всички невключени в него планове, но от два плана от класа
никой не превъзхожда и не отстъпва на другия. По такъв на­
чин, за да установя рационалния план за един индивид, аз
предполагам, че това е принадлежащ ият към максималния
клас план, който той би избрал с напълно осъзната рационал­
ност. В такъв случай ние критикуваме нечий план или като д о ­
казваме, че той нарушава принципите за рационален избор или
че това не е планът, към който индивидът би се придържал,
ако трябваш е грижливо да оценява перспективите си в светли-

11 За простота приемам, че съществува само един план, който би бил изб­

ран. а не няколко (или много), към които извършителят не би имал предпочи­
тания или каквото и да било друго. По такъв начин говоря навсякъде за пла­
на, който би бил приет със съзнателна рационалност.

488
 63. Определение на доброто sa .жизнени планове

пата на пълното познаване на своята ситуация.

Преди да илю стрирам принципите за рационален избор,
трябва да кажа няколко неща по отнош ение на доста сложното
понятие за рационален план. То е основно за определението на
доброто, тъй като един рационален жизнен план утвърждава
основната гледна точка, спрямо която трябва да се извърш ват
и накрая да се съгласуват всички оценки за стойност по отн о­
шение на определен индивид. Всъщ ност с някои уточнения
(§82) ние мож ем да считаме индивида за щ астлив, когато е на
път да осъщ естви успешно (повече или по-малко) рационален
жизнен план, съставен при (повече или по-малко) благоприят­
ни условия, и е достатъчно уверен, че неговият план може да
бъдб осъщ ествен. Човек е щ астлив, когато плановете му се
развиват добре, най-важните му стремежи се осъщ ествяват и
се чувства сигурен, че това благоприятно за него стечение на
обстоятелствата ще бъде трайно. Тьй като плановете, които е
рационално да бъдат приети, са различни за различните инди­
види в зависим ост ог техните дарби, обстоятелства и т. н., ин­
дивидите откриват, че различни неща ги правят щастливи. П о­
яснението за благоприятните обстоятелства е необходимо, за­
щото дори едно рационално подреждане на нечии действия
може да бъде въпрос на приемане на по-малкото зло, ако при­
родните условия са сурови, а изискванията на другите хора -
непосилни. П остигането на щ астие в по-широкия смисъл на
щ астлив живот или щ астлив период в живота на индивида ви­
наги предполага известна доза късмет.
Трябва да бъдат споменати ощ е няколко момента по о т­
ношение на дългосрочните планове. П ървият м ом ент засяга
тяхната структура във времето. Разбира се, един план трябва
да съдърж а някакви прогнози дори за най-далечното бъдещ е и
за см ъртта ни, но той става сравнително по-неопределен по
отнош ение на по-късните периоди. Вземат се мерки против ня­
кои чести случайности и се осигуряват обичайни средства, но
подробностите се попълват постепенно с натрупването на по­
вече инф орм ация и по-конкретното опознаване на желанията и
нуждите пи. Всъщ ност принцип за рационален избор е този за
отлагането: ако в бъдещ е бихме могли да пожелаем да вър­
шим някое от няколко неща, но не сме сигурни кое точно, то ­
гава при равни други условия ние трябва да планираме така,

489
/ шии I //. Д оброт о кат о рационалност

чс всички желани алтернативи да са достъпни. Не трябва да си

въобразяваме, че един рационален план е подробен проект за
iciiciBiie, обхващ ащ целия жизнен път. Той се състои от йе
рархично подредени планове, като по-оиределените подплано-
ве се попълват в подходящ ото време.
И т р и я т м ом ент е свързан с първия. Структурата на един
план не само отразява липсата на специфична информация, но
сьш о и йерархията на желанията, като се върви по подобен
маниер от по-общ ото към частното. Основните особености на
един план насърчават и гарантират осъщ ествяването на по-ус-
т й ч и в и те и общи цели. Един рационален план например
ф ябва да прави допускания за основни ценности, тъй като
иначе никакъв план не може да успее; но конкретната форма,
които ще приемат съответните желании, обикновено не е из­
вестна предварително и може да бъде оставена на случаи. Т а­
ка. макар да знаем, че в течение на какъвто и да било п родъл­
жи I елен период от време винаги ще имаме желание за храна и
пи тие, едва в съответния м ом ент реш аваме какво да консуми­
раме. Тези решения зависят от възможностите за избор на м е­
ню според ситуацията.
По такъв начин планирането е отчасти съставяне на раз­
писание.12 Ние се опитваме да организираме дейностите си
във времева последователност, при което всяка от тях се осъ­
ществява за определен срок. По този начин е възмож но ефи­
касното и хармонично удовлетворяване на група от взаимно
свързани желания. Основните запаси от време и енергия се о т­
пускат за различни дейности в съответствие с интензитета на
желанията, на които отговарят, и с вероятния им принос за
осъщ ествяването на другите ни цели. Целта на обмислянето е
да се открие план, който най-добре организира дейностите ни
и повлиява ф орм ирането на следващ ите ни желания, така че
целите и интересите ни да бъдат плодотворно съчетани в една
поведенческа схема. Ж еланията, които проявяват тенденция да
се смесват с други цели или ком прометират способността за
извърш ване на други дейности, се елиминират; докато тези.
които сами по ссбе си са приятни и подкрепят и други цели, се
насърчават. Един план в такъв случай е съставен от подплано-

Виж J. D. Mabbott, „Reason and Desire," Philosophy, том 28 (1953) за об­

съждане на този и други моменти, за което съм му задължен.

490
 63. Определение iki доброто за .жизнени планове

не, подредени в подходяща йерархия, а обидите характеристики

на плана вземат предвид по-устойчивите цели и интереси, кои
го се допълват взаимно. Тъй като е възмож но да се предвидя!
само общ ите насоки на тези цели и интереси, оп ерати вни i е
час ги на плановете, които ги обезпечават, се реш ава! отделно
в течение на работата ни. П реразглежданията и п ром ен и iе на
по-ниски нива обикновено не дават отражение върху обикна
структура. Ако тази концепция за плановете е логична. би
ф яб в ал о да очакваме, че хубавите неща в живота са - приб.ш
i n i e . T H O казано - тези дейнос ти и отнош ения, които заема i е к
новно място в рационалните планове. Основните ц е н н о с т ш.к
би ф ябвал о да се окажат онези неща, който са необходими по
йриниип за успешното осъщ ествяване па такива планове, как
ви го и да са конкретната същ ност на плана и крайните м\ по
ли.
Тези забележки за нещ астие са твърде кратки. Те обаче са
предназначени само да предотвратят по-очевидните недора s\
мения по отношение на понятието за рационален план и да по
кажат мястото на това понятие в една теория за добро то. Сега
аз ф я б в а да се опитам да кажа какво се има предвид под
принципи за рационален избор. Тези принципи трябва да се
представят чрез изброяване, така че накрая да зам естят попя
т е то за рационалност. Характеристики те, имащ и връзка сьс
ситуацията на индивида, се идентифицират от тези принципи
и от общ ите условия на човешкия живо т, към които трябва да
се приспособят плановете. Тук ще спомена онези аспекти па
рационалността, които са най-известни и изглеждат най-безс
порни, и засега ще приема, че ситуацията на избор се свързва
с краткосрочните планове. Въпросът с как да се попълнят по
вече или по-малко окончателни i е подробности на един под
план. който трябва да се о с ъ щ е о в и за сравнително кратък не
риод от време, както когато правим планове за ваканцията.
Възможно е по-голямата система от желания да не бъде зн а­
чително повлияна, макар че естествено някои желания ще бт>
дат удовлетворени в този интервал, а други не.
II така за краткосрочните въпроси поне определени прин­
ципи изглеждат напълно ясни и безспорни. Да предположим,
че съществува дадена желана цел и всички алтернативи са
средства за постигането й. макар че в други отнош ения ге са

491
Глини VI/. Д оброт о като рационалност

неутрални. П ринципът поддържа, че ние трябва да приемем

алтернативата, която осъщ ествява целта по най-добрия начин.
И с повече думи: ако целта е известна, тя трябва да бъде пос­
тигната с най-малък разход на средства (каквито и да са те);
или ако пък са известни средствата: целта трябва да бъде осъ­
ществена във възможно най-пълна степен. Този принцип е м о ­
же би най-естественият критерий за рационален избор. Всъщ­
ност, както ще отбележа по-късно, съществува някаква тенден­
ция обмислянето винаги да приема форма, регулирана основ-
но от единична крайна цел (§83). В противен случай се смята,
че не съществува рационален начин за уравновесяване на м н о­
жество цели една спрямо друга. Този въпрос обаче ще оставя
засега настрана.
Вторият принцип за рационален избор е, че един (краткос­
рочен) план трябва да бъде предпочетен пред друг, ако с из­
пълнението му биха се постигнали всички желани от другия
план цели и една или повече други цели освен това. Пери на­
рича този критерий принцип за включване и аз същ о ще нап­
равя това.13 По такъв начин ние трябва да следваме по-обем-
ния план, ако такъв съществува. К ато илю страция нека пред­
положим, че планираме екскурзия и трябва да реш им дали да
отидем в Рим или в Париж. Изглежда невъзможно да посетим
и двата града. Ако след разм исъл стане ясно, че можем да
свърш им в Париж всичко, което искаме да правим в Рим, а съ­
що и някои други неща, трябва да отидем в Париж. П риемане­
то на този план ще осъщ естви по-голям набор от цели и няма
да остане нищо несвършено, което би могло да се осъщ естви
о т другия план. Често обаче никой от плановете не включва
повече неща от другия; всеки би могъл да постигне цел, която
другият не може да осъщ естви. Ние трябва да потърсим няка­
къв друг принцип за вземане на реш ение или да подложим це­
лите си на по-нататъш ен анализ.
Третият принцип мож ем да наречем принцип за по-голя­
мата вероятност. Да предположим, че целите, които е възмож ­
но да бъдат постигнати от два плана, са приблизително едни и
същи. Тогава мож е да се случи така че някои цели да имат по-
голям шанс за осъщ ествяване от единия план, отколкото от

13 Виж General Theory o f Value (New York, Longmans, Green, 1926), стр.
645-649.

492
 63. Определение nu доброто за ж изнени планове

другия и в същ ото време никоя от оставащ ите цели да не е с

по-малка вероятност за постигане. Например макар че може
би сме в състояние както в Рим, така и в Париж да направим
всичко, което искаме, някои от нещата, които искаме да напра­
вим, са с по-голяма вероятност за успех в Париж, а за остана­
лите вероятността е приблизително еднаква. Ако това е така,
според принципа трябва да се отиде в Париж. П о-голямата ве­
роятност за успех подкрепя един план точно толкова, колкото
и целта, вклю чващ а повече неща в себе си. Да предположим,
че предпочитаме Тициан пред Тинторето и че първият от два
лотарийни билета дава по-голям шанс на Тициан, докато вто­
рият го отдава на Тинторето. В такъв случай трябва да се
предпочете първият билет.
Дотук разглеждахме приложението на принципите за р а­
ционален избор към краткосрочен случай. Сега искам да проу­
ча другата крайност, в която трябва да се приеме дългосрочен
план, дори и жизнен план - например когато трябва да се из­
бере професия или занятие. Би могло да се смята, че необхо­
дим остта да се вземе такова решение е задача, налагана само
от определена култура. В друго общ ество проблем ът за този
избор може и да не възникне. Но всъщ ност въпросът, какво да
правим с живота си, винаги съществува, макар че някои об­
щества ни го налагат но-явно от други и в различен период от
живота. Крайното решение изобщ о да нямаме план и да оста­
вяме нещ ата да нагаж дат от само себе си, теоретично пак е
план, който може да бъде рационален или нерационален. П ри­
емайки идеята за дългосрочен план, изглежда ясно, че подобна
схема трябва да се оценява чрез това, до което тя ще доведе
във всеки предстоящ период от време. С ледователно принци­
път на включването в този случай гласи следното: един д ъ л ­
госрочен план е по-добър от друг за всеки даден период (или
няколко периода), ако позволява насърчаване и удовлетворя­
ване на всички цели и интереси на другия план, а освен това
също и на някакви други цели или интереси. По-обемният
план - ако има такъв - трябва да бъде предпочетен: той обхва­
ща всички цели на първия план, а също така и поне една друга
цел. Ако този принцип се съчетае с принципа за ефикасните
средства, в такъв случай съвместно те определят рационал­
ността като предпочитане - при равни други условия - на по­

493
Глава VII. Д оброт о като рационалност

вече средства за осъщ ествяване на целите ни и развитие на по-

широки и разнообразни интереси, като се допуска, че е въз­
можно осъщ ествяването на тези стремежи. Принципът за по-
голямата вероятност поддържа това предпочитание дори в си­
туации, когато не мож ем да бъдем сигурни в изпълнението на
по-големите цели, при условие че шансовете за изпълнение са
също толкова големи, колкото и при по-краткосрочния план.
П рилагането на принципите за ефикасните средства и по-
голямата вероятност към дългосрочни случаи изглежда д о ста­
тъчно обосновано. И зползването на принципа за включването
обаче може да изглежда проблематично. При установени сис­
теми от цели в краткосрочен план ние приемаме, че вече и м а­
ме свои желания и предвид на този факт обм ислям е как да ги
удовлетворим по най-добрия начин. Но при избор за дълъг
срок, макар че все ощ е нямаме желанията, които различни
планове ще насърчават, ние все пак се насочваме към приема­
не па този план, който ще развие по-широки интереси при д о ­
пускането, че осъщ ествяването на тези бъдещи цели е възмож ­
но. И така един индивид може да каже, че тъй като не прите­
жава тези по-широки интереси, той не пропуска нищо, като не
решава да ги насърчава и да ги удовлетворява. Той може да
твърди, че възмож ното удовлетворение на желанията, които
може никога да не пожелае да има, е неуместно съображение.
Разбира се, той би могъл също да оспорва, че по-обемната
система от интереси го излага на по-голям риск от неудовлет­
ворение; но това възражение се изключва, тъй като принципът
приема, че постигането на по-широкия спектър от цели с също
толкова вероятно.
И м а две съображения, които, изглежда, подкрепят прин­
ципа за включване в дългосрочния случай. Преди всичко от
допускането, че измеренията на щастието на един индивид за­
висят отчасти от съотнош ението на неговите постигнати цели
(степента, до която са осъществени плановете му), следва, че
придърж ането към принципа за включване е с тенденция да
увеличава това съотнош ение и оттук да увеличава и щ астието
на индивида. Този ефект отсъства само в случая, когато всич­
ки цели на по-малкия план вече са гарантирани със сигурност.
Другото съображение е, че в съответствие с Аристотеловия
принцип (обяснен по-долу в §65) аз приемам, че хората прите­

494
 63. О пределение па доброто за .жизнени планове

жават желание от по-висш порядък да следват принципа на

включването. Те предпочитат по-обемния дългосрочен план,
защ ото изпълнението му вероятно ангажира по-сложно съче­
тание на способности. А ристотеловият принцип утвърждава,
че при равни други условия хората се радват да упражняват
своите осъзнати способности (техните вродени или заучени
способности) и това задоволство нараства в процеса на все
по-пълното осъщ ествяване на способностите или увеличаване­
то на тяхната сложност. И ндивидът получава удоволствие, ко­
гато върш и нещо, в което става по-вещ, и от две дейности, ко­
ито извърш ва еднакво добре, той предпочита тази, която изис­
ква повече, по-фини и по-сложни разграничения. Така желани­
ето да се осъщ ествява по-широк спектър от цели, което дава
тласък за изявата на по-развити дарби, е аспект на Аристоте-
ловия принцип, а това желание заедно с желанията от по-висш
порядък за действие според принципите за рационален избор е
една от направляващ ите цели, които ни карат да се ангаж ира­
ме в рационално обмисляне и да следваме изводите му.
М ного неща в тези забележки изискват по-нататъш но
обяснение. Ясно е например, че само тези три принципа изоб­
що не са достатъчни за класиране на възмож ните за нас пла­
нове. С редствата м огат да не бъдат неутрални, възможно е да
не същ ествуват обемни планове, постигнатите цели да не бъ­
дат достатъчно сходни и т. н. За да приложим споменатите
принципи, ние разглеж даме целите си така както сме склонни
да ги описваме, и повече или по-малко отчитам е осъщ естве­
ния от този или онзи план брой или оценяваме вероятността
за успех. П оради тази причина аз ще наричам тези критерии
изброяващ и принципи. Тс не изискват по-нататъш ен анализ
или промяна на желанията ни, нито пък оценка за относител­
ната им интензивност. О ставям настрана въпросите за обсъж ­
дането на осъзнатата рационалност. Изглежда, най-добре да
се приключи сегашното предварително описание с отбелязва­
нето на това, което изглежда напълно ясно: а именно, че м о ­
жем да избирам е между рационални жизнени планове. А то оз­
начава, че мож ем да избираме в настоящ ия м ом ент какви же­
лания да им ам е в по-късен период от време.
На пръв поглед би м огло да се предположи, че това не е
възможно. Ние понякога см ятам е, че поне главните ни жела­

495
Г лава VII. Д оброт о като рационалност

ния са установени и че обмисляме единствено средствата за

удовлетворяването им. Разбира се, очевидно е, че обмислянето
ни кара да имаме някакви желания, които не сме имали преди
това, например желанието да се възползваме от определени
средства, които след разм исъл сме започнали да разглеж даме
като полезни за наш ите цели. Освен това е ясно, че обм исляне­
то може да ни накара да определим по-точно едно общ о жела­
ние, например когато желанието за музика се превърне в жела­
ние да чуем определено произведение. Нека обаче да предпо­
ложим, че ако не се см ятат изключенията от такъв вид, ние не
избираме в настоящ ия м ом ент какво да желаем в този момент.
Въпреки това в настоящ ия м ом ент ние несъмнено мож ем да
реш им да направим нещо, за което знаем, че ще повлияе върху
желанията, които ще им ам е в бъдеще. По всяко време рацио­
налните индивиди избират измежду планове за действие с ог­
лед на ситуацията и убежденията си, и всичко това във връзка
с настоящ ите си главни желания и с принципите за рациона­
лен избор. Така избирам е измежду бъдещи желания в светли­
ната на нашите съществуващ и желания, включвайки сред тях
желанието да постъпваме според рационални принципи. К ога­
то индивидът реш ава какъв да стане, какво занятие или профе­
сия да придобие, той приема определен жизнен план. С време­
то изборът му ще го накара да придобие определен спектър от
желания и стремежи (или липсата им вместо това), някои ас­
пекти от които са характерни за него самия, докато другите са
типични за избраното от него занятие или начин на живот. Те­
зи съображения изглеждат достатъчно очевидни и в случая за
индивида са просто паралелни на дълбоките влияния, които
изборът на концепция за справедливост трябва да има върху
вида на целите и интересите, насърчавани от основната струк­
тура на общ еството. Убежденията по отнош ение на това, какви
да станем, са свързани по подобен начин с приемането на
принципите на справедливостта.

64. Осъзната рационалност

Вече отбелязах, че по-простите принципи за рационален

избор (изброяващ ите принципи) не са достатъчни за съставяне
на планове. Понякога те са неприложими, тъй като е възможно
496
 64. Осъзнати рационалност

да липсва обемен план, да речем, или пък средствата да не са

неутрални. Често се случва и да останем само с максималния
клас. Разбира се, в тези случаи е възможно да се потърсят дру­
ги рационални критерии, някои от които ще обсъдя по-долу.
Лз обаче ще предположа, че макар рационалните принципи да
м огат да фокусират разсъжденията ни и да установяват насоки
за разм исъл, ние трябва в последна сметка да вземем решение
за себе си, в смисъл че изборът често е предоставен на непос­
редствените ни знания не сам о за нещата, които искаме, но съ­
що и за степента, до която ги искаме. Понякога не е възможно
да се избегне необходимостта от оценка на относителната ин­
тензивност на нашите желания. Рационалните принципи могат
да ни пом огнат да направим това, но не е винаги възможно те
да определят рутинно тези оценки. Разбира се, съществува
един формален принцип, който, изглежда, предоставя общ от­
говор. Това е принципът да се приема онзи план, който увели­
чава максимално очаквания чист баланс на удовлетворение,
или ако изразим критерия по-малко хедонистично, но и по-
свободно, индивидът се насочва към приемането на това дейс­
твие, при което има най-голяма вероятност да се осъщ ествят
най-важните му цели. Този принцип обаче същ о не успява да
ни предостави изрична процедура за вземане на решение. Яв-
но на самия извършител се предоставя да реши какво иска
най-много, и да оцени относителното значение на своя набор
от цели.
Тук въвеждам понятието за осъзната рационалност, след­
вайки една идея на Сиджуик. Той характеризира бъдещ ото
добро за индивида, общо взето, като това, което индивидът би
желал в настоящ ия м ом ент и би се стремил към него, ако пос­
ледствията от всички различни възможни за него форми на
поведение са - в настоящ ия м ом ент - точно предвидени и
осъщ ествени по съответен начин във въображението му. Д об­
рото за индивида е хипотетично съчетание от подтици за дейс­
твие, които са резултат от съзнателно обмисляне при опреде­
лени условия.14 Приспособявайки идеята на Сиджуик към из­
бора на планове, мож ем д а кажем, че рационалният план за
даден индивид е този (сред съвм естимите наред с другите и с

*4 Виж The Methods o f Ethics, 7-о издание (London, Macmillan, 1907), стр.
I l l и сл.

497
Глава VII. Д оброт о като рационалност

изброяващ ите принципи и другите принципи за рационален

избор), който той би избрал чрез осъзната рационалност. Това
е планът, който би бил приет след грижливо обмисляне, в кое­
то извърш ителят е преразгледал в светлината на всички им а­
щи отношение факти онова, което има вероятност да осъщ ест­
ви неговите планове, и с това да определи начина на действие,
който най-добре би осъщ ествил по-фундаменталиите му жела­
ния.
В предложеното определение за осъзнатата рационалност
се приема, че няма грешки при пресмятане или обосноваване
и че фактите са оценени правилно. Аз предполагам същ о, че
извърш ителят не се заблуждава по отнош ение на това, какво
всъщ ност иска. Все пак в повечето случаи, когато постигне
целта си, той не установява, че вече не я желае и не иска вмес­
то стореното да е извърш ил нещо друго. П редполагам още, че
познаването на собствената ситуация и последствията от осъ­
щ ествяването на всеки план от страна на извърш ителя е точно
и пълпо. Никакви важни обстоятелства не са оставени неотче­
тени. Така най-добрият план за един индивид е планът, който
би приел, ако притежава пълна информация. Това е обективно
рационалният план за него, който определя неговото действи­
телно добро. Разбира се, при сегаш ното състояние на нещата
познанията ни за онова, което ще се случи, обикновено са не­
пълни. Често ние не знаем какъв е рационалният план за нас;
най-многото, което мож ем да имаме, е приемливо убеждение
за това, какво е добро за нас, а понякога мож ем само го пред­
полагаме. Но ако извърш ителят прави най-доброто, което
един рационален индивид може да направи с досгъпната му
информация, то в такъв случай следваният от него гглан е су­
бективно рационален. И зборът му мож е да бъде и несполуч­
лив, но в такъв случай това става, защ ото убежденията му са
разбираем о погреш ни или пък познанията му - недостатъчни,
а не защ ото е направил лош и и погрешни изводи или не е бил
наясно какво всъщ ност е искал. В този случай индивидът не
бива да бъде упрекван за каквото и да било несъответствие
между привидното и действителното добро за него.
Понятието за осъзната рационалност очевидно е извън­
редно сложно, съчетаващ о много елементи. Аз няма да се
опитвам да изброявам тук всички начини, по които мисловни­

498
 64. Осъзната рационалност

ят процес може да тръгне в погрешна посока. Би могло при

необходимост да се класифицират типовете грешки, които е
възможно да бъдат направени; видовете тестове, които извър­
ш ителят би могъл да приложи, за да установи дали притежава
необходимите познания и т. н. Трябва обаче да се забележи, че
един рационален индивид обикновено няма да продължи да
обмисля, преди да намери най-добрия изпълним за него план.
Често той ще бъде доволен, ако състави задоволителен план
(или подплан) - т. е. такъв план, който отговаря на различни
м иним ални изисквания.15 Рационалното обмисляне само по
себе си е дейност като всяка друга и степента на ангаж ираност
с нея подлежи на рационално решение. Ф орм алното правило
е, че трябва да се обмисля до момента, в който вероятните об­
лаги от подобрението на плана ни си струват времето и усили­
ето за разм исъл. След като сме взели под внимание онова, ко­
ето ни струва обмислянето, няма причина да се тревожим за
откриването на най-добрия план - този, който бихме избрали,
ако имахме пълна информация. Напълно рационално е да
следваме един задоволителен план, когато вероятната възвръ­
щ аем ост от по-нататъш ното пресмятане и допълнителните
познания не компенсират усилията за това. Д ори няма нищо
ирационално в принципното нежелание за обмисляне, ако сме
готови да приемем последиците. К онцепцията за доброто като
рационалност не придава някаква особена стойност на проце­
са за вземане на решение. Значението на грижливото обм исля­
не за извърш ителя вероятно е различно при различни индиви­
ди. Въпреки това даден индивид е ирационален, ако нежелани­
ето му да мисли кое е най-доброто (или задоволително) нещо
за правене му носи злополучия, за които след съответно об ­
съждане той би приел, че е трябвало да помисли за избягване­
то им.
В това описание на осъзнатата рационалност съм допус­
нал наличието на определена компетентност от страна на ин­
дивида, вземащ решението: той познава общ ите характеристи­
ки на желанията и целите си - както настоящ и, така и бъдещи
- и е в състояние да оценява относителната интензивност на
желанията си, както и при нужда да реш ава какво в действи­

15 По този въпрос ниж Н. A. Simon, „А Behavioral Model of Rational

Choice,” Quarterly Journal o f Economics, том 69 (1955).

499
Глава VII. Д оброт о като рационалност

телност иска. Освен това, той може да предвижда възмож ните

за него алтернативи и да ги подрежда в съгласувана схема:
при всеки два плана може да реши кой от тях предпочита и д а ­
ли не прави разлика между тях, като неговите предпочитания
са преходни. С лед като е приет даден план, той може да се
придържа към него и да устоява на м оментните изкушения и
отклонения, които пречат на изпълнението му. Н аправените
допускания се съгласуват с познатото понятие за рационал­
ност, което съм използвал навсякъде (§25). Тук няма да изслед­
вам тези аспекти на рационалното състояние. Изглеж да по-по-
лезно да се споменат накратко някои начини за критика на
собствените ни цели, което често мож е да ни помогне да оце­
ним относителната интензивност на нашите желания. К ато се
има предвид, че крайната ни цел е да осъщ ествим рационален
план (или подплан), става ясно, че някои характеристики на
желанията правят целта невъзможна. Н апример ние не можем
да осъщ ествим цели, чието описание е безсмислено или про­
тиворечи на установени истини. Тъй като л е трансцедентно
число, би било безсмислено да се опитваме да доказваме, че
то е число от алгебрата. Разбира се, при опита си да докаже
тази хипотеза някой м атематик би м огъл да открие между дру­
гото много важни факти и това постижение би могло да въз­
награди усилията му. Но тъй като целта му е била д а докаже
неистина, планът му би подлежал на критика; след като той
осъзнае това, не би преследвал повече същ ата цел. К азаното
важи за желания, които зависят от същ ествуването на непра­
вилни убеждения. Не е изключено погреш ни мнения да имат
благоприятен ефект, позволявайки ни д а напредваме в изпъл­
нението на плановете ни - явявайки се, така да се каже, като
полезни илюзии. Въпреки това желанията, подкрепяни от таки­
ва убеждения, правят изпълнението на плана невъзмож но или
възпрепятстват приемането на по-добри планове. (Тук трябва
да отбележа, че в непълната теория стойността на познаването
на фактите изхожда от връзката им с успеш ното изпълнение на
рационални планове. Дотук поне няма основания за приписва­
не на собствена стойност на правилните убеждения, които
имаме.)
Бихме могли същ о да проучим обстоятелствата, при кои­
то сме придобили желанията си, и да заключим, че някои от

500
 64. Осъзната рационалност

целите ни са несъвестими в различни отнош ения.16 Така едно

желание мож е да възникне от прекалено обобщ аване или от
повече или по-малко случайни асоциации. Особено вероятно е
това да стане в случай на нежелания, развити в по-млада въз­
раст, когато не притеж аваме достатъчно опит и зрелост да н а­
несем необходимите корекции. Други желания м огат да бъдат
необичайни, придобили особената си настойчивост като
свръхреакция спрямо минал период на тежки лиш ения или
тревожност. Проучването на подобни процеси и см ущ аващ ото
им влияние върху норм алното развитие на системите ни от
желания не ни интересува сега. Те обаче предлагат определени
критични забележки, които са важни способи за обмисляне.
С ъзнанието за произхода на желанията ни често може да
ни накара да видим съвърш ено ясно, че наистина желаем ня­
кои неща повече от други. Докато някои цели изглеждат по-
маловаж ни при кригично разглеждане или дори напълно за­
губват привлекателността си, други м огат да изпъкнат трайно,
което дава достатъчно основания за избор.
Разбира се, възмож но е въпреки неблагоприятните усло­
вия, при които са се ф ормирали нашите желания и нежелания,
те все пак да подхождат или дори много да способстват за из­
пълнението на рационални планове. В такъв случай те се оказ­
ват напълно рационални в крайна сметка.
И най-после, същ ествуват някои свързани с времето
принципи, които също м огат да бъдат използвани за избор из­
между плановете.
Вече споменах принципа за отлагането. Той гласи, че при
равни други условия рационалните планове се опитват да за­
държ ат изпълнението, докато не придобием ясна представа за
съответните факти. Обсъдихме също и основанията за отхвър­
лянето на чистото предпочитание за време (§45). Трябва да
разглеж даме живота си като едно цяло, като дейностите на р а­
ционалния субект са разпределени във времето. П ростото по­
ложение във времето или дистанцията от настоящ ето не е о с­
нование за предпочитане на един м ом ент пред друг. Не може
да се обезценяват бъдещ ите цели само защ ото са бъдещи, м а ­
кар че мож ем естествено да им приписваме по-малка стой-

16 За забележките в този параграф съм задължен на Р. Б. Брант.

501
Глина VII. Д оброт о кат о рационалност

пост, ако са налице основания да мислим, че поради връзката

им с други неща постигането им е по-малко вероятно.
С ъщ ностното значение, което придаваме на различни пе­
риоди от живота си, трябва да бъде едно и също по всяко вре­
ме. Тези стойности трябва да зависят от цялостния план, д о ­
колкото мож ем да го определим, и не трябва да се влияят от
случайностите на настоящ ите ни перспективи.
Два други принципа се прилагат за общ ото оформяне на
плановете във времето. Един от тях е принципът па непрекъс­
н ато стта.17 Той ни напомня, че след като даден план е п рогра­
мирана последователност от дейности, рано или късно те
трябва да започнат да си влияят взаимно. Ц ялостният план
притежава известно единство, една доминантна тема. Не съ­
ществува - така да се каже - отделна полезна функция за всеки
период. Влиянията между периодите не само трябва да се взе­
м ат предвид, но вероятно трябва да се избегнат и същ ествени­
те подеми и спадове. Втори тясно свързан принцип гласи, че
ние трябва да се съобразяваме с предим ствата от увеличава­
щ ите се - или поне не значително намаляващ и - очаквания. В
живота има различни етапи и всеки от тях има свои характер­
ни задачи и удоволствия. При равни други условия ние трябва
да подредим нещ ата в по-ранните етапи така че това да позво­
ли щ астлив живот в по-късните. Би изглеждало, че в по-голя­
м ата си част увеличаващ ите се с времето очаквания са за
предпочитане. Ако стойността на една дейност се оценява във
връзка с периода на осъщ ествяването й (допускайки, че това е
възможно), ние трябва да се опитам е да обясним това предпо­
читание със сравнително по-големия интензитет на удоволст­
вията от очакването в сравнение с тези на паметта. Д ори ако
общ ият сбор от удоволствията е еднакъв, когато те се оценя­
ват на място, увеличаването на очакванията предоставя мярка
за удовлетворение, която създава разликата. Но дори ако оста­
вим този елемент настрана, възходящият или поне незалязва-
щ ият план изглежда за предпочитане, тъй като по-късните
дейности често м огат да включат или свържат резултатите и
удоволствията на един цял живот в съгласувана структура та­
ка, както не може да го направи угасващ ият план.
17
Това наименование е взето от Jan Tinbergen, „Optimum Savings and
Utility Maximization over Time,” Economclrica. том 28 (1960).

502
 64. Осъзната рационалност

В тези бележки, засягащ и способите за обмисляне и свър­

заните с времето принципи, съм се опитал да допълня идеята
на Сиджуик за индивидуалното добро. Накратко, доброто за
нас се определя от жизнения план, който бихме възприели с
напълно осъзната рационалност, ако бъдещ ето е точно пред­
видено и осъщ ествено по съответен начин във въображението.
Въпросите, които току-що обсъдихме, са свързани със състоя­
нието на рационалност в този смисъл. Тук си струва да се под­
чертае, че рационален е онзи план, който би бил избран, ако са
изпълнени определени условия. К ритерият за доброто е хипо­
тетичен подобно на критерия за справедливостта. К огато въз­
никва въпросът, дали осъщ ествяването на нещо е в съгласие с
д оброто за нас, отговорът зависи от това, колко добре то под­
хожда на плана ни, който би бил избран чрез осъзната рацио­
налност.
И така едно от свойствата на рационалния план е това, че
при осъщ ествяването му индивидът не променя решението си
и не иска да е извърш ил нещо друго. Един рационален инди­
вид не изпитва толкова голям о нежелание да приеме предви­
дени последствия, че да съжалява за следването на плана, кой­
то е приел. О тсъствието на съжаление от такъв вид обаче не е
достатъчно да гарантира, че даден план е рационален. Може
да съществува такъв друг изпълним за нас план, че ако го раз­
гледаме, бихме го сметнали за много по-добър. Въпреки това,
ако инф орм ацията ни е точна и разбирането ни за последстви­
ята е пълно в съответните аспекти, ние не съжаляваме за след­
ването на рационален план, дори ако в абсолю тен смисъл той
не е добър. Разбира се, ние можем да съж аляваме за нещо дру­
го - например за това, че трябва да живеем при такива небла­
гоприятни условия, които правят щ астливия живот невъзмо­
жен. Вероятно е да искаме никога да не сме се раждали. Ние
обаче не съжаляваме, че след като сме се родили, сме следва­
ли най-добрия план - колкото и лош да е той в сравнение с ня­
какъв съвърш ен стандарт. Един рационален индивид може да
съжалява за придърж ането си към субективно рационален
план, но не защ ото смята избора си по какъвто и да било на­
чин за подлеж ащ на критика, тъй като той прави това, което
изглежда най-добро в м омента, а ако по-късно убежденията му
се окажат погрешни поради неудачните резултати, до които са

503
Глава VII. Д оброт о като рационалност

довели, вината за това не е негова. Няма причина за самоуп-

рекване. Не е имало начин да се знае какъв е най-добрият или
дори по-добрият план.
К ато се сум ират направените забележки, получаваме р ъ ­
ководния принцип, според който всеки рационален индивид
винаги трябва да действа така, че никога да не се самообвиня­
ва без оглед на това, как в крайна сметка са се случили нещ а­
та. Разглеждайки себе си като същ ествуващ във времето, той
може да каже, че във всеки миг от живота си е правил това, ко­
ето балансът на причините е изисквал или поне позволявал.18
С ледователно всички поемани от него рискове трябва да бъ­
дат приемливи, защ ото, ако се случи най-лош ото, което е м о ­
гъл да предвиди по някакъв начин, да може въпреки това да
твърди, че направеното от него не подлежи на критика. Той не
съжалява за избора си - поне не в смисъла на по-късното
убеждение, че по онова време би било по-рационално да е пос­
тъпил по друг начин. Този принцип сигурно няма да ни пред­
пази от предприемането на стъпки, водещи ни до нещастни
случаи. Н ищ о не може да ни предпази от неяснотите и ограни­
ченията на нашето познание или да ни гарантира, че ще откри­
ем най-добрата достъпна за нас алтернатива. К ато действаме
с осъзнатата рационалност, ние мож ем само да си гарантира­
ме, че поведението ни не подлежи на упреци и че отговаряме
пред себе си като цялостни индивиди във времето. Всъщ ност
би трябвало да се изненадаме, ако някой заяви, че се интересу­
ва как ще оценява по-късно сегаш ните си действия точно то л ­
кова, колкото го интересуват работите и на другите хора (да
предположим, че те не са много). Този, който отхвърля както
претенциите на бъдещ ата си същ ност, така и интересите на
другите, не е сам о безотговорен по отнош ение на тях, но и
спрямо собствената си личност. Той не се разглежда като тр а­
ещ а индивидуалност.
И така, разглеж дан по този начин, принципът на отговор­
ността към себе си наподобява принципа за правото: претен­
циите на цялостната личност в различни периоди трябва да се

I8
За този и следващите въпроси в параграфа виж Charles Fried, An
Anatomy o f Values (Cambridge, Harvard University Press, 1970), стр. 158-169, и
Thomas Nagel, The Possibility o f Altruism (Oxford, The Clarendon Press, 1970),
особено глава VIII.

504
 64. Осъзнат а рационалност

приспособяват така, че личността да може по всяко време да

утвърждава плана, който е бил следван и продълж ава да след­
ва. Не трябва в даден м ом ент индивидът да бъде в състояние
да се оплаква - така да се каже - от действията си в друг м о ­
мент. Този принцип естествено не изключва съзнателното по­
насяне на трудности и страдания; той обаче трябва скоро да
стане приемлив с оглед на очаквано или постигнато добро. От
гледна точка на изходната позиция уместността на отговор­
ността към себе си изглежда достатъчно ясна. След като поня­
тието за осъзнатата рационалност е прилож имо там, това о з­
начава, че страните не м огат да постигнат споразумение за
концепция за справедливост, ако последствията от прилагане­
то й м о гат да доведат до самообвинения, в случай че се осъ­
щ ествят най-неблагоприятните възмож ности. Те трябва да се
стрем ят да се освободят от такива съжаления. А изглежда, че
принципите на теорията за справедливостта като равнопоста­
веност отговарят на това изискване по-добре от други концеп­
ции, както мож ем да се убедим от предш естващ ото обсъждане
за силата на убежденията (§29).
И едно последно наблю дение за доброто като рационал­
ност. Би могло да се възрази, че тази концепция предполага
постоянното планиране и пресмятана от страна на индивида.
Това тълкуване обаче почива на недоразумение. Основната
цел на теорията е да предостави критерий за индивидуалното
добро. Този критерий се определя главно във връзка с рацио­
налния план, който би бил избран с напълно осъзната рацио­
налност. Трябва да се има предвид хипотетичната същ ност на
определението. Щ астлив е не този живот, който се влияе от р е­
шенията дали да се свърш и това или онова. С ам о от определе­
нието мож е да се каже много малко за съдърж анието на един
рационален план или за действията, които го съставят. Не е
немислимо един индивид или дори цяло общ ество да постиг­
нат щастие, подтиквани изцяло от спонтанните си склонности.
С много късмет и добра сполука на някои хора би могло да им
се случи напълно естествено да налучкат начина на живот,
който биха възприели чрез осъзнатата рационалност. В пове­
чето случаи обаче ние не сме толкова благословени и без да
помислим и да се видим като цялостни личности с непрекъс­
нат жизнен път, почти със сигурност ще съж аляваме за начина

505
Глава VII. Д оброт о кат о рационалност

си на действие. Дори когато даден индивид постига успехи и

избягва нещастни случаи, осланяйки се на естествените си и м ­
пулси, ние все пак търсим концепция за неговото добро, за да
оценим дали наистина е бил щ астлив или не. Той може и да
см ята така, но би м огъл да се заблуждава; а за да се разреши
този проблем, ние трябва да изследваме хипотетичните реш е­
ния, които би било рационално за него да вземе, като правим
необходимите допускания за всички облаги, които би могъл да
е получил поради това, че не се е притеснявал за тези неща.
Както отбелязах преди, стойността на акта за вземане на ре­
шение сама по себе си подлежи на рационална преценка. У си­
лията, които трябва да изразходваме при вземане на решение,
ще зависят като толкова много други неща от обстоятелства­
та. Д оброто като рационалност оставя този въпрос за разре­
шение от индивида и от случайностите на неговата ситуация.

65. Аристотеловият принцип

Определението за доброто е чисто формално. То просто

заявява, че доброто за индивида се определя от рационалния
жизнен план, който той би избрал с осъзната рационалност о т -
м аксималния клас планове. Въпреки че идеята за осъзната р а­
ционалност и принципите за съзнателен избор разчитат на по­
нятия със значителна сложност, ние все пак не мож ем само от
определението за рационален план да изведем видовете цели,
които е вероятно да бъдат насърчавани ог тези планове. За да
се направи изводът за характера на целите, необходимо е да се
отбележ ат някои общ и факти.
Преди всичко трябва да се им ат предвид общ ите характе­
ристики на човешките желания и потребности, относителната
им настойчивост и цикличността на появата им, както и фази­
те им на развитие, повлияни от физиологични и други обстоя­
телства. Второ, плановете трябва да отговарят на м ащ аба на
човешките възмож ности и способности, на тенденциите в тях-
ното узряване и растеж и на начина, по който се развиват и
възпитават най-добре за една или друга цел. На трето място
ще постулирам един основен принцип за мотивация, който ще
наричам А рисготелов принцип. И най-накрая трябва да се съ­
образявам е с общ ите факти на общ ествената взаимозависи-
506
 65. Арист от еловият принцип

мост. О сновната структура на общ еството трябва да насърча­

ва и д а подкрепя някои видове планове повече от други, като
награж дава членовете си за принос към общ ото благо по на­
чини, съвм естими със справедливостта. О тчитането на тези
случайности стеснява кръга на алтернативните планове по та­
къв начин, че проблем ът за избора става - поне в някои случаи
- приемливо определен. Разбира се, както ще видим, все пак
остава в сила някаква игра на случая, но предим ството на пра­
вото я ограничава по такъв начин, че тя повече не представля­
ва проблем от гледна точка на справедливостта (§68).
О бщ ите факти относно човешките потребности и способ­
ности са мож е би достатъчно ясни и аз ще приема, че общ оиз­
вестните знания са достатъчни за целите ни в момента. Преди
обаче да разгледам А ристотеловия принцип, трябва да напра­
вя кратък коментар за човешките ценности (както ще ги нари­
чам) и ограниченията на справедливостта. Вземайки под вни­
мание определението за рационален план, ние можем да раз­
глеждаме тези ценности като действията и целите с произвол­
ни характеристики, правещ и ги подходящи да заем ат важно -
ако не и основно - място в живота ни.19 Тъй като в пълната
теория рационалните планове трябва да са съвместими с
принципите на справедливостта, човешките ценности са огра­
ничени по подобен начин. Ето защ о познатите ценности на
личната привързаност и приятелството, изпълнената със см и­
съл работа и общ ественото сътрудничество, стремеж ът към
познание, оформянето и съзерцаването на красиви обекти не
само заем ат видно място в рационалните ни планове, но е и
възмож но в повечето случаи да се лансират по позволен от
справедливостта начин. Разбира се, за да придобием и запа­
зим споменатите ценности, често се изкушаваме да постъпва­
ме несправедливо; постигането на изброените цели обаче не е
свързано с присъщ а несправедливост. Противно на желанието
да се лъж ат и унижават другите, извърш ването на нещо несп­
раведливо не е включено в описанието на човешките ценности
(§ 66 ).
О бщ ествената зависим ост на тези ценности се изразява от
факта, че те не само са ценни за обладаващ ите ги, но има ве-

За обяснението на тези ценности съм заимствал от С. A. Campbell,

„Moral and Non-Moral Values,” Mind, том 44 (1935); виж стр. 279-291.
Глава VII. Д оброт о като рационалност

роятпост и да способстват за доброто на другите. При пости­

гането на споменатите цели ние по принцип допринасям е за
рационалните планове на нашите съдружници. Затова те са д о­
пълващ и се ценности и тук е причината за изтъкването им за
специално одобрение, защ ото да одобрим нещо означава да го
похвалим, да изброим свойствата му, които го правят подчер­
тано добро (рационално да бъде желано) с подчертано изказ­
ване на одобрение. Фактът, че са взаимозависими, е по-ната-
тъш но основание за включването на признатите ценности в
дългосрочните планове, защ ото, като се приеме, че ние жела­
ем и уважаваме добрата воля на другите хора (или поне иска­
ме да избегнем тяхната враждебност и презрение), съществува
тенденция да се предпочитат онези жизнени планове, които
лансират целите им така, както и нашите собствени.
Връщайки се вече към сегаш ната ни тема, ще припомня,
че А ристотеловият принцип гласи следното: при равни други
условия хората се радват да упражняват осъзнатите си въз­
мож ности (вродените си или придобити способности) и това
удовлетворение нараства в съответствие със степента на осъз-
н атостта на възмож ностите или на по-голямата им слож ­
ност.20 Интуитивната идея тук е, че хората изпитват повече
JO
Наименованието „Аристотелов принцип” ми изглежда подходящо с ог­
лед на казаното от Аристотел за отношенията между щастието, активността
и радостта в Нчкомахива етика, том VII, глави 11-14 и кн. X, глави 1-5. И
все пак. тъй като той не формулира изрично такъв принцип, а само загатва за
някакви негови елементи, аз не съм го нарекъл „принцип на А ристотел”. Въп­
реки това Аристотел несъмнено утвърждава два момента, изразени от прин­
ципа: (1) че радостта и удоволствието в никакъв случай не са винаги резултат
от възвръщането към здраво или нормално състояние или пък от възстановя­
ване на липси: по-скоро много видове удоволствие и радост възникват при
упражняване на способностите ни; и (2) че упражняването на естествените ни
възможности е водеща човешка ценност. И още, (3) идеята, че по-приятните
дейности и по-желаните удоволствия възникват във връзка с упражняването
на по-големи способности, свързани с по-сложни разграничения, е не само
съвместима с концепцията на Аристотел за естествения порядък, но и нещо
иодобно на нея обикновено съвпада с ценностните изводи, които той прави,
дори когато основанията й не са изказани. За обсъждане на описанието на
Аристотел за радостта и удоволствието виж W. F. R. Hardie, Aristotle's Ethical
Theory (Oxford, The Clarendon Press, 1968), глава XIV. Тълкуването на доктри­
ната на Аристотел, направено от G. С. Field, Moral Theory (London, Methuen,
1932), стр. 76-68, твърде много подсказва за това, което аз съм нарекъл Арис­
тотелов принцип. Мил се доближава много до формулирането му в
Utilitarianism, глава II, параграфи 4-8. Важно тук е понятието за ефективна мо­
тивация, въведено от R. W. White, „Ego and Reality in Psychoanalytic Theory.”

508
 65. Арист от еловият пришит

удоволствие, когато стават по-опитни в правенето на негцо, и

от две дейности, които извърш ват еднакво добре, предпочитат
изискващ ата по-голям репертоар от по-сложни и фини разгра­
ничения. Н апример шахът е по-сложна и изтънчена игра от д а­
мата, а алгебрата е по-сложна от елем ентарната аритметика.
Така принципът казва, че някой, който може да играе и двете,
по принцип предпочита играта на шах пред играта на дам а и
че по-скоро би изучавал алгебра, а не аритметика. Не с необхо­
дим о д а обясняваме защ о е верен А ристотеловият принцип.
Вероятно сложните дейности са по-приятни, защ ото задоволя­
ват желанието за разнообразие и нов опит и оставят място за
постижения на находчивостта и изобретателността. Те също
така предизвикват удоволствията от очакването и изненадата,
а често общ ата ф орма на дейността и структурното й развитие
са завладяващ и и красиви. Освен това по-простиге дейности
изклю чват възмож ността за индивидуален стил и лична изява,
които сложните дейности позволяват и дори изискват, защ ото
как би м огъл всеки да ги върш и по един и същ начин? Изглеж­
да неизбежно, че трябва да следваме естествените си влечения
и уроците на миналия си опит, ако изобщо искаме да открием
пътя си. Всяка от характеристиките е добре илю стрирана от
шаха дори и на нивото, където гросм айсторите им ат свой ха­
рактерен стил на игра. Ще оставя настрана въпроса, дали изка­
заните съображения са обяснения на А ристотеловия принцип
или уточняване на значението му. Убеден съм, че нищо същ ес­
твено за теорията на доброто не зависи от такъв въпрос.
Очевидно е, че А ристотеловият принцип съдържа вариант
на принципа на включването или поне най-ясните случаи на
по-голяма слож ност са онези, при които една от сравняваните
дейности включва всички умения и разграничения, присъщи
на другото действие плюс ощ е някакви допълнителни умения.
И в този случай можем да установим поне частично подреж ­
дане, тъй като всяко от няколкото действия може да изисква
способности, които не се използват при другите. Подобно под­
реждане е най-доброто, което мож ем да имаме, докато не раз­
полагаме с някаква сравнително точна теория и мярка за

Psychological Issues, том III (1963), глава III, на което съм разчитал. Виж също
стр. 173-175, 180 и сл. Задължен съм на Дж. М. Купър за обсъждането на този
принцип и за уместността на наименованието.

509
Глави VII. Д оброт о кат о рационалност

сложността, които да ни дадат възмож ност да анализираме и

да сравняваме привидно различни действия. Аз обаче няма да
обсъж дам тук този проблем, а ще допусна, че интуитивното ни
понятие за слож ност ще бъде достатъчно за целите ни.
А ристотеловият принцип е принцип на мотивацията. Той
отчита много от основните ни желания и обяснява защ о пред­
почитам е да върш им едни неща за сметка на други, като пос­
тоянно оказва влияние върху хода на дейността ни. Освен това
принципът е израз на психологически закон, управляващ про­
мените в модела на нашите желания. По такъв начин принци­
път предполага, че способностите на индивида нарастват с
времето (дължащи се на физиологична и биологична зрелост,
например развитието на нервната система при м алкото дете),
а като упражнява тези способности, той ще започне с течение
на времето да предпочита по-сложните дейности, с които вече
мож е да се заеме и които изискват неговите новоосъзнати спо­
собности. П о-простите неща, които е харесвал преди, вече не
са достатъчно интересни и привлекателни. Ако попитаме защ о
им ам е желание д а се подложим на стреса от практиката и обу­
чението, причината мож е да бъде това (ако не вземаме пред­
вид външните награди и наказания), че след като сме имали
някакъв успех в заучаването на нещ ата в миналото и преживя­
ваме настоящ о удовлетворение от дейността, ние сме склонни
да очакваме дори по-голям о удовлетворение, когато придоби­
ем по-голям репертоар от умения. Налице е и придружаващ
ефект на А ристотеловия принцип. К огато наблю давам е упраж­
няването на добре усвоени способности от другите, техните
прояви ни радват и събуждат у нас желание да мож ем самите
ние да върш им същ ите неща. Ние искаме да приличаме на
онези индивиди, които м огат да упражняват способностите,
смятани от нас за заложени и в нас от природата.
Така би изглеждало, че степента, в която осъзнаваме и
развиваме вродените си способности, зависи от величината на
тези способности и големината на усилието за реализирането
им. Съществува съревнование - така да се каже - между на­
растващ ото удовлетворение от упражняването на по-голяма
осъзната способност и увеличаващ ото се напрежение от обу­
чението, тъй като дейността става по-напрегната и трудна. Д о­
пускайки, че природната надареност има горна граница, а

510
 65. Арист от еловият принцип

трудностите на обучението м огат да бъдат направени безгра­

нично по-тежки, трябва да съществува някакво ниво на д ости г­
нати възмож ности, над което придобивките от по-нататъш но
увеличаване в това ниво се уравновесяват от тежестите на по­
нататъш ните практика и обучение, необходими за постигането
и поддърж ането му. Равновесие се постига, когато тези две си­
ли се уравновесяват взаимно, и в този м ом ент усилието за пос­
тигане на по-големи осъзнати способности престава. От това
следва, че ако удоволствията от дейността се увеличават твъ р­
де бавно в сравнение с нарастването на възмож ностите (да
предположим един индекс за по-ниско ниво на вродени спо­
собности), съответно по-големите усилия за обучение ще ни
накарат да се откажем по-скоро. В този случай ние никога ня­
ма да се заем ем с определени по-сложни дейности, нито пък
ще придобием желанията, събудени от участието в тях.
И така, приемайки Аристотеловия принцип като естест­
вен факт, с оглед на другите допускания ще бъде рационално
по принцип да осъщ ествяваме и развиваме зрели способности.
М аксималните или задоволителни планове са почти със сигур­
ност планове, които осигуряват това в значителна степен. Не
само че съществува тенденция в това направление, постулира­
на от А ристотеловия принцип, но и простите факти на общ ес­
твената взаим озависим ост и природата на нашите интереси в
по-тесен аспект ни карат да мислим по очертания начин. Един
рационален план - ограничен както винаги от принципите на
правото - дава възмож ност на индивида да процъфтява, д о ­
колкото обстоятелствата позволяват това, и да упражнява
осъзнатите си способности в максималната възможна за него
степен. Освен това има вероятност съдружниците му да подк­
репят тези дейности като развиващ и общ ите интереси, а също
и да получават удоволствие от тях като прояви на човешко съ­
вършенство. В такъв случай дейностите, ценени от А ристоте­
ловия принцип, са добри и за другите в степента, в която са
желани уважението и възхищението им.
Н еобходимо е да се им ат предвид няколко момента, за да
се избегнат недоразуменията с този принцип. Първо, той ф ор­
мулира тенденция, а не неизменен модел на избор, и подобно
на всички тенденции може да не бъде зачетен. П ротивоборст-
ващи склонности м огат да задърж ат развитието на осъзнатите

511
Г лава VII. Д оброт о като рационалност

способности и предпочитането на по-сложни дейности. Раз­

лични случайности и рискове - както психологически, така и
социални - са свързани с обучението и възмож ното им осъ­
ществяване, а опасенията в това отнош ение м огат да надделе­
ят над първичната склонност. Ние трябва да тълкуваме прин­
ципа по начин, включващ подобни факти. И все пак, ако той е
полезно теоретично понятие, постулираната тенденция трябва
да бъде сравнително силна и да не е възмож но лесното й п ро­
тиводействие. Убеден съм, че случаят наистина е такъв и че
при проектирането на общ ествените институции трябва да се
остави голямо място за него, защ ото в противен случай хората
ще считат културата и начина си на живот за скучни и празни.
Ж изнеността и увлечението им ще западнат, когато животът
им се превърне в досадна привичка. А това, изглежда, се пот­
върждава от факта, че начините на живот, които поглъщ ат
енергията на хората (независимо дали представляват религи­
озни увлечения, чисто практически въпроси или дори игри и
развлечения), са с тенденция да развиват тяхната загадъчност
и хитрост почти до безкрайност. Тъй като общ ествените прак­
тики и общ ите дейности се изграж дат посредством въображ е­
нието на много индивиди, ге непрекъснато предизвикват по-
сложни комбинации от способности и нови начини за дейст­
вие. Изглежда, че осъщ ествяването на този процес посредст­
вом удоволствието от естествената свободна дейност се пот­
върждава от спонтанната игра на децата и животните, което
доказва все същ ите свойства.
Друго съображение е това, че принципът не утвърждава
предпочитането на каквато и д а било обособена ф орм а на ак­
тивност. Той само гласи, че при равни други условия ние
предпочитаме дейности, които зависят от по-голям репертоар
осъзнати способности и са по-сложни. По-точно, да предполо­
жим, че можем да подредим известен брой дейности във вери­
га посредством критерия за включване. Това означава, че дей­
ността п ангажира всички умения на дейността п-1 плю с още
някои освен тях. И така същ ествуват безброй такива вериги без
никакъв общ елемент, да речем; а освен това много вериги м о ­
гат д а започват от една и съща дейност и да са различни начи­
ни, по които може да се изграж да и обогатява тази дейност.
Това, което А ристотеловият принцип гласи, е че винаги, кога­

512
 65. Арист от еловият принцип

то даден индивид се заема с дейност, принадлеж ащ а към ня­

каква верига (а може би към няколко вериги), той е склонен да
избере верига от по-горно ниво. По принцип той щ е предпочи­
та да върш и дейността п пред п-1; тази тенденция ще бъде
толкова по-силна, колкото способностите му все ощ е не са н а­
пълно осъзнати и колкото по-малко счита усилията за обуче­
ние и практиката за обременяващ и. Вероятно съществува
предпочитание към верига или вериги от по-горно ниво, които
предлагат най-големи перспективи за упражняване на по-вис-
ши способности при най-малко стрес. Д ействителният следван
от индивида курс и считаната от него за най-привлекателна
комбинация от дейности се определят от неговите склонности
и таланти и от социалните обстоятелства - от това, което не­
говите съдружници ценят и им а вероятност да насърчават. Т а­
ка природните дарования и социалните възмож ности очевид­
но повлияват веригите, следвани в крайна сметка от индиви­
дите. С ам ият принцип просто утвърждава склонност към по­
качване, независимо от избраната верига. Той няма за после­
дица вклю чването на каквато и да било определена цел в един
рационален план, нито пък предполага някаква особена форма
на общ еството.
Ние мож ем да предположим ощ е (макар вероятно това да
не е същ ествено), че всяка дейност принадлежи към някаква
верига. Основанието за това е, че човешката находчивост може
да открие и обикновено открива за всяка дейност непрекъсна­
та верига, която разкрива увеличаващ се репертоар от умения
и разграничения. Ние обаче спираме да се изкачваме по вери­
гите, когато това ще изчерпи ресурсите, необходими за пови­
шаване или поддърж ане на нивото на предпочитана верига.
Ресурсите в случая трябва да се разбират в широк смисъл, ка­
то сред най-важните ог тях са времето и енергията. Това е
причината, поради която например ние се задоволявам е да
връзваме обувките и вратовръзката си по прост начин и обик­
новено не превръщ аме тези ежедневни дейности в сложни ри­
туали. В денонощ ието има сам о определен брой часове и това
не ни позволява да постигаме горните граници на способнос­
тите си във всички достъпни за нас вериги. Но ето че един зат­
ворник в килията си би могъл да запълва времето си с ежед­
невни привички и да измисля начини за извърш ването им, с

513
Глава VII. Д оброт о като рационалност

които иначе не би се загорм озявал. Ф ормалният критерий е, че

рационалният индивид избира предпочитан м одел на дейнос­
ти (съвместим с принципите на справедливостта) и действа по
всяка от веригите си до момента, в който не се получава вече
подобрение от каквато и да било възможна пром яна на схема­
та. Разбира се, този общ стандарт не ни сочи начина за реш е­
ние; той по-скоро изтъква ограничените ресурси от време и
енергия и обяснява защ о някои дейности се стесняват в полза
на други, въпреки че позволяват по-нататъш но развитие на на­
чина, по който се ангаж ираме в тях.
М оже да се възрази, че няма причина да се предполага
верността на Аристотеловия принцип. Подобно на идеалисги-
ческото понятие за самореализацията, с която има известна
прилика, той би могъл да бъде признат за философски прин­
цип с малко доказателства в своя подкрепа. И зглеж да обаче,
че той се потвърждава от много факти в ежедневието, както и
от поведението на децата и някои от по-висш ите примати. О с­
вен това той, изглежда, се поддава на еволюционно обяснение.
Естественият отбор трябва да облагодетелства някои създа­
ния, за които разглеж даният принцип е валиден. Аристотел
казва, че хората искат да знаят. Вероятно ние сме придобили
това желание чрез естествено развитие и ако наистина този
принцип е логичен, той представлява желание за ангаж иране с
по-сложни и взискателни дейности от всякакъв вид, доколкото
те са в нашите възмож ности.21 Х ората се радват на по-голям о­
то разнообразие от преживявания, те получават удоволствие
от новостите и изненадите, както и от възмож ностите за на­
ходчивост и изобретателност, предоставяни от тези дейности.
М ножеството спонтанни дейности са израз на насладата, коя­
то получаваме ог въображението и творческата фантазия. По
такъв начин А ристотеловият принцип характеризира човешки­
те същ ества като движени до голяма степен не само о т натис­
ка на физиологическите потребности, но също и от желанието
да правят неща просто заради удоволствието от сам ите тях,
поне когато неотложните и настойчиви желания са задоволе­

91
Виж В. G. Campbell, Human Evolution (Chicago, Aldine Publishing Co.,
1966), стр. 49-53; и W. H. Thorpe, Science, Man, and Morals (London, Methuen,
1965), стр. 87-92. За животните виж Ireniius Eibl-Eibesfeldt, Ethology, превод на
Erich Klinghammer (New York, Holt, Rinehart, and Wilson, 1970), стр. 217-248.

514
 65. Арист от еловият принцип

ни. Белезите за такива занимателни дейности са много и се

различават според начина, по който се извърш ват, и постоянс­
твото, с което се връщ ам е към тях по-късно. Всъщ ност ние ги
върш им без стимул за очевидна награда, а това, че си позволя­
ваме да ги върш им, често може само по себе си да служи като
награда за извърш ването на други неща.22 Тъй като А ристоте­
ловият принцип е характерен за човешките желания в сегаш ­
ния им вид, рационалните планове трябва да го вземат пред­
вид. Еволю ционното обяснение - дори ако е правилно - естес­
твено не е доказателство за този аспект на наш ата същ ност.
Всъщ ност въпросът за доказването не възниква. Той по-скоро
е това: ако този принцип характеризира човешката природа
(такава, каквато я познаваме), до каква степен трябва да бъде
насърчаван и подкрепян и по какъв начин да се съобразяваме с
него при съставянето на рационални жизнени планове?
Функцията на Аристотеловия принцип в теорията на д об ­
рото е да изложи дълбок психологически факт, който заедно с
други общи факти и концепцията за рационален план обяснява
съзнателните ни ценностни изводи. Нещ ата, които обикновено
се считат за човешки ценности, трябва да се окажат цели и
дейности, заемащ и основно място в рационалните планове.
Принципът е част от основанията, регулиращи тези изводи.
Ако е валиден и води до заключения, съвпадащ и с убеждения­
та ни за това, какво е добро и лош о (в отразено равновесие,
той има съответно място в етическите теории. Дори ако тази
концепция не може да бъде вярна за някои индивиди, идеята за
рационален дългосрочен план все пак е приложима. Ние м о ­
жем да реш им какво е добро за тях по почти същ ия начин като
преди. П редставете си някой индивид, чието единствено удо­
волствие е д а брои стръкчетата трева в различни геометрично
оформени площ и като например паркове и добре окосени л и ­
вади. Той е иначе интелигентен и в действителност притежава
необикновени умения, след като успява да преживява посредс­
твом реш аване на трудни математически проблеми срещу хо­
норар. Определението за добро ни принуждава да приемем, че
доброто за този човек наистина е да брои стръкчетата трева,
или по-точно доброто за него се определя от план, който пос­
тавя тази дейност на особено видно място. Ние естествено

22 Това изглежда важи и за маймуните. Виж Eibl-Eibesfeldt, пак там, стр. 239.
Глина VII. Д оброт о кат о рационалност

бихме били изненадани, че може да съществува такъв инди­

вид. К огато попаднем на такъв случай, бихме изпробвали дру­
ги хипотези. М оже би той е необикновено невротичен и в д етс­
ките си години е придобил нежелание за човешки контакти, та ­
ка че сега брои стръкчетата трева, за да избегне необходи­
м остта да общува с други хора. Ако обаче допуснем, че в при­
родата му е заложено да се наслаждава на посочената дейност
и на никаква друга и че не съществува никакъв вероятен начин
да се промени това състояние, несъмнено един рационален за
него план ще се съсредоточи около тази дейност. За него тя
ще бъде целта, която регулира схемата на действията му, и т о ­
ва установява доброто за него. С поменавам такъв невероятен
случай само за да покажа, че правилността на определението
за индивидуално добро от гледна точка на рационалния за ин­
дивида план не изисква валидността на А ристотеловия прин­
цип. Аз съм убеден, че определението е удовлетворяващ о дори
ако този принцип се окаже неправилен или съвсем неприло­
жим. Приемайки обаче принципа, ние, изглежда, мож ем да
обясняваме какви неща се признават за ценност от хората,
приемайки ги такива, каквито са. Освен това се оказва, че тъй
като принципът е свързан със самоуважението в качеството му
на основна ценност, той заема основно място в етическата
психология, обуславящ а теорията за справедливостта като
равнопоставеност (§67).

66. О пределение на доброто, приложено

към индивиди

След като определихме доброто за индивида като успеш­

но изпълнение на рационален жизнен план, а по-низш ите бла­
гополучия като части от него, ние сме в състояние да въведем
други определения. По този начин концепцията за доброто се
прилага към други теми, които заем ат важно място в морал-
ната философия. Но преди да направим това, трябва да отбе­
лежим предположението, че е възмож но да се опиш ат основ­
ните ценности и с непълната теория за доброто. Аз предпола­
гам, че е рационално да се желаят основните ценности незави­
симо от всички други желания, тъй като те по принцип са не­

516
 66. О пределение пи доброто, прилож ено към индивиди

обходими за съставянето и изпълнението на рационален ж из­

нен план. П редполага се, че индивидите в изходната позиция
прием ат тази концепция за доброто - следователно те прие­
м ат за дадено желанието си за по-голяма свобода и възм ож ­
ности, както и повече средства за постигане на целите си.
Имайки предвид собствените си цели, както и гарантирането
на самоуважението като основна ценност (§67), те сравняват
концепциите за справедливост, достъпни за тях в изходната
позиция.
Това, че свободата и възмож ностите, доходите и б огатст­
вото, а освен тях и самоуважението са основни ценности, наис­
тина трябва да бъде обяснено от непълната теория. Не е въз­
можно да се използват ограниченията на принципите на спра­
ведливостта за съставяне на списък от основни ценности, слу­
жещ като част от описанието на първоначалната ситуация.
П ричината естествено е, че това е списък на предпоставките,
от които се извежда изборът на принципите на правото. Ц ити­
рането на тези принципи за обяснение на списъка би довело
доказателството до порочен кръг. В такъв случай трябва да
допуснем, че списъкът на основните ценности може да бъде
обяснен от концепцията за доброто като рационалност във
връзка с общ ите факти за човешките желания и способности,
характерните им фази и изисквания за развиването им, А рис­
тотеловия принцип и изискванията за общ ествената взаим оза­
висимост. В нито един м ом ент не можем да се позоваваме на
ограниченията на справедливостта. Но след като сме се убеди­
ли, че списъкът от основни ценности може да се състави по
този начин, във всички следващ и приложения на определение­
то на доброто свободно мож ем да се позоваваме на ограниче­
нията на правото. Тук аз няма да доказвам случая за списъка
на основните ценности, тъй като заявките им изглеждат д о ста­
тъчно очевидни. Ще се връщ ам обаче към този м ом ент поня­
кога, особено във връзка със самоуважението като основна
ценност. О т което следва, че приемам списъка за утвърден и
прилагам пълната теория на доброто. П роверката за пълната
теория е това, че трябва да съвпада със съзнателните ни цен­
ностни изводи в рефлекгивно равновесие.
Два фундаментални случая за теорията на доброто о ста­
ват за разглеждане. Ние трябва да видим дали определението

517
Глава VII. Д оброт о кат о рационалност

е валидно както за отделните индивиди, така и за общ ествата.

В този раздел ще обсъж дам случая за индивидите, като оста­
вям въпроса за доброто общ ество за последната глава, когато
м ож ем да се съсредоточим върху всички части на теорията за
справедливостта като равнопоставеност. М ного философи са
искали да приемат някакъв вариант на доброто като рацио­
налност за артефакти и роли, както и за такива ценности от
неетически характер като приятелство и обич, стремеж към
познания, наслада от красотата и т. н. Аз всъщ ност подчертах,
че основните елементи на доброто като рационалност са край­
но общи, тъй като са споделяни от философи с подчертано
различни убеждения. Въпреки това често се см ята, че тази кон­
цепция за доброто изразява инструментална или икономичес­
ка ценностна теория, която не е валидна, когато става дума за
етическа ценност. Твърди се, че, когато говорим за справедли­
вия или благосклонен индивид като за добър в м орално отно­
шение, използваме друго понятие за добро.23 Аз обаче искам
да докажа, че след като са налице принципите на правото и
справедливостта, пълната теория за доброто като рационал­
ност всъщ ност може да обхване посочените изводи. П ричина­
та за провала на т. нар. инструментална или икономическа те­
ория е, че това, което всъщ ност представлява непълната тео­
рия, се прилага пряко към проблем а за м оралната ценност.
Вместо това трябва да използваме тази теория само като част
от описанието на изходната позиция, от която се извеждат
принципите на правото и справедливостта. Ние мож ем след
това да приложим пълната теория на доброто без ограничения
и сме свободни да я използвам е за двата основни случая: за
добър индивид и за добро общ ество. Развитието на непълната
теория в пълна посредством изходната позиция е съществена
стъпка.
Няколко възмож ности сами се натрапват при разш ирение
на определението върху проблема за м оралната ценност и аз
съм убеден, че поне една от тях ще се окаже достатъчно добра.
Преди всичко трябва да установим някаква основна роля или
позиция, да кажем тази на гражданина, и след това да заявим,
че добър индивид е всеки, който притежава в по-висока степен

23 Виж С. A. Campbell, „Moral and Non-Moral Values,” Mind, том 44 (1935);

и R. M. Hare, „Geach on Good and Evil,” Analysis, том 18 (1957).

518
 66. О пределение пи доброто, прилож ено към индивиди

от средната свойствата, рационално изисквани от гражданите

един спрям о друг. Тук същ ествената гледна точка е тази на
гражданина, оценяващ другите граждани в същ ата роля. Вто­
ро, понятието за добър индивид би могло да се интерпретира
като установяващ о някаква обща или средна оценка, така че
добър индивид да е този, който функционира добре в различ­
ните си роли, особено в считаните за по-важни. И накрая, въз­
можно е да същ ествуват свойства, които е рационално да се
искат от индивидите, когато те се разглеж дат по отнош ение на
почти всяка от социалните им роли. Нека кажем, че такива
свойства - ако същ ествуват - им ат широка основа.24 За илю с­
трация на идеята в случая с инструментите ще посочим, че
свойства на широка основа са ефективността, трайността, лес­
ната поддръж ка и т. н. Тези свойства са необходими за инстру­
ментите от почти всякакъв вид. На много по-малко широка
основа се опират свойства като запазването на режещия ръб,
липсата на ръждясване и т. н. Въпросът, дали някои инстру­
менти ги притежават, би м огъл дори да не възникне. По ана­
логия добрият индивид - противоположно на добрия лекар
или добрия фермер и т. н. - е този, който притежава в по-висо-
ка степен от средния индивид свойствата на широка основа
(все ощ е неуточнени), които е рационално за индивидите да
искат един от друг.
На пръв поглед изглежда, че последното предположение е
най-правдоподобно. То може да се направи така че да включи
първото като особен случай и да улови интуитивната идея на
второто. С ъщ ествуват обаче някои усложнения при излагането
му. П ърво трябва да се установи гледната точка, от която
свойствата на широка основа са рационално предпочитани,
както и допусканията, върху които е основано това предпочи­
тание. О тбелязвам веднага, че фундаменталните морални цен­
ности - т. е. силните и обикновено дейни желания да се пос­
тъпва според основните принципи на правото - несъмнено са
сред свойствата на широка основа. Във всеки случай това, из­
глежда, трябва да бъде вярно, ако се предположи, че имаме
предвид едно добре уредено общ ество или общ ество, в състо­
яние, близко до справедливостта, както всъщ ност ще приема.

24 За понятието за свойствата на широка основа и употребата му тук съм

задължен на Т. М. Сканлън.

519
Глини VII. Д оброт о кат о рационалност

И така тъй като основната структура на предпоставеното об ­

щ ество е справедлива и неговите договорености са стабилни
по отнош ение на общ оизвестната концепция за справедли­
востта, членовете му по принцип ще и м ат подходящ о чувство
за справедливост и желание да видят институциите си утвър­
дени. С ъщ о така е вярно обаче, че е рационално за всеки инди­
вид да постъпва според принципите на справедливостта само
ако см ята, че в по-голям ата си част принципите се признават
от другите и че те същ о се ръководят от тях в постъпките си.
С ледователно представителният член на едно добре уредено
общ ество ще осъзнае, че той иска другите да притеж ават о с­
новните добродетели и в частност чувството за справедли­
вост. Неговия т рационален жизнен план е съвместим с ограни­
ченията на правото и той несъмнено щ е иска другите да приз­
нават същ ите ограничения. За да направим този извод съвсем
неоспорим, ние бихме искали същ о д а бъдем сигурни, че е р а ­
ционално за принадлеж ащ ите към едно добре уредено общ ес­
тво, които вече са придобили чувство за справедливост, да
поддърж ат или дори да засилват това м орално чувство. Аз ще
обсъдя въпроса по-късно (§86); засега предполагам, че случаят
е такъв. Така при наличието на всички тези предположения из­
глежда ясно, че фундаменталните добродетели са сред свойст­
вата на широка основа, които е рационално членовете на едно
д обре уредено общ ество да искат един от друг.
Трябва да се има предвид и друго усложнение. С ъщ еству­
ват други свойства, които вероятно са на също толкова ш иро­
ка основа като добродетелите - например интелигентността и
въображението, силата и издръжливостта. Н аистина някакъв
миним ум от тези свойства е необходим за правилното поведе­
ние, тъй като без способност за преценка и въображение нап­
рим ер благосклонните намерения лесно м огат д а навредят. От
друга страна, ако интелектът и енергията не се управляват от
чувство за справедливост и дълг, те лесно м огат д а засилят
способността на индивида да пренебрегне законните претен­
ции на другите. Без съмнение не би било рационално да се же­
лае някои да бъдат толкова по-високо в това отношение, че да
бъдат изложени на риск справедливите институции. И все пак
притежаването на тези природни дарования в подходящ а сте­
пен очевидно е желано от социална гледна точка и следовател­

520
 66. Определение на доброто, прилож ено към индивиди

но в определени граници тези свойства същ о са на широка о с­

нова. Така, макар че м оралните добродетели се вклю чват в
класа на свойствата на ш ирока основа, те не са единствените в
него.
В такъв случай е необходимо да разграничаваме м оралн и ­
те добродетели от природните дарования. М ожем да см ятам е
последните за природни способности, развити посредством
възпитание и обучение, които често се упражняват в съответс­
твие с някои характерни интелектуални или други стандарти и
чрез които м огат приблизително да бъдат измервани. О т дру­
га страна, добродетелите са чувства и обичайни нагласи, кара­
щи ни да постъпвам е според определени принципи на право­
то. Ние м ож ем да различавам е добродетелите помежду им
посредством съответстващ ите им принципи. П рием ам в такъв
случай, че е възможно да се изтъкнат добродетелите, като се
използва вече установена концепция за справедливост. След
като е постигнато споразумение за тази концепция, ние мож ем
да разчи там е на нея за определянето на м оралните чувства и
отличаването им от природните дарования.
Д обрият индивид в такъв случай е индивид с м орална
стойност - някой, който притежава в по-висока степен от
средната свойствата на широка основа от морален характер,
които е рационално индивидите в изходната позиция да искат
един от друг. Тъй като принципите на справедливостта са изб­
рани и ние прием ам е строгата съгласуваност, всеки знае, че в
общ еството той ще иска другите да притеж ават моралните
чувства, които подкрепят придърж ането към тези стандарти.
Така ние бихме могли да кажем по друг начин, че добрият ин­
дивид притеж ава свойствата от етичен характер, които е раци­
онално за членовете на едно добре уредено общ ество да искат
от своите съдружници. Н ито едно от тези тълкувания не въ­
вежда каквото и да било ново етическо понятие и по такъв на­
чин определението на доброто като рационалност е разш ире­
но за индивидите. Във връзка с теорията на справедливостта,
вклю чващ а като подраздел непълното описание на доброто,
пълната теория, изглежда, дава задоволително представяне на
м оралната стойност - третото основно понятие на етиката.
Някои философи са смятали, че след като индивидът сам
по себе си няма определена роля или функция и не трябва да

521
Г лава VII. Д оброт о като рационалност

се разглежда като инструмент или обект, едно определение в

духа на доброто като рационалност трябва да не сполучи.25 Но
както вече се убедихме, възможно е да се разработи определе­
ние от такъв вид, без да се предполага, че индивидите им ат ня­
каква определена роля или пък още по-малко че са неща, кои­
то трябва да бъдат използвани за някаква по-далечна цел. Вяр­
но е естествено, че разш иряването на определението върху
случая за м оралната стойност изисква много допускания. В
частност аз допускам, че членството в някаква общ ност и ан ­
гаж ирането в много форми на сътрудничество е условие за чо­
вешки живот. Това допускане обаче е достатъчно общо, за да
не ком прометира една теория за справедливостта и м оралната
стойност. Всъщ ност, както отбелязах преди, съвсем правилно
е това, че едно описание на съзнателните ни етични преценки
трябва да заимства от естествените обществени обстоятелст­
ва. В този смисъл няма нищо a priori по отнош ение на м о рал ­
ната философия. Д остатъчно е да припомним като обобщение,
че това, което позволява на определението за доброто да обх­
ване понятието за м орална стойност, е употребата на вече из­
ведените принципи на справедливостта. Освен това специфич­
ното съдърж ание и начинът на получаване на тези принципи
същ о имат отнош ение към проблем а. Основната идея на
справедливостта като равнопоставеност, че принципите на
справедливостта са тези, за които рационални индивиди биха
постигнали споразумение в изходна позиция на равенство,
подготвя пътя за разш ирение на определението на доброто за
по-обш ирните въпроси на моралното добро.
Изглежда желателно да се посочи начинът, по който оп­
ределението за доброто би могло да се разш ири за други слу­
чаи. Това ще ни даде повече увереност за приложението му
към индивидите. Нека да предположим, че за всеки индивид
същ ествува рационален жизнен план, който определя доброто
за него. Ние вече мож ем да определим добрата постъпка (в
см исъла на благотворителна постъпка) като такава, която сме
свободни да извърш им или не - т. е. никакви изисквания на
природен дълг или задължение не ни принуждават както да я
извърш ваме, така и да не я извърш ваме - и която способства и
е предназначена да способства за доброто на друг (за неговия

25 Виж например Hare, „Geach on Good and Evil,” стр. 109 и сл.

522
 66. Определение на доброто, прилож ено към индивиди

рационален план). Правейки ощ е една стъпка, мож ем да опре­

делим доброто действие (в см исъла на благосклонно дейст­
вие) като добра постъпка, извърш ена заради доброто на друг
човек. Благотворителната постъпка подпомага доброто за
друг индивид, а благосклонното действие се извършва от же­
лание другият да получи това добро. К огато благосклонното
действие носи много добро за другия индивид и се предприе­
ма при значителна загуба или риск за извърш ителя, оценени
според интересите му в по-тесен смисъл, в този случай дейст­
вието е незадължително. Постъпка, която би била много добра
за друг, особено когато го предпазва от голяма вреда или щ е­
та, е естествен дълг, изискван ог принципа за взаимопомощ ,
ако ж ертвата и рисковете за извърш ителя не са много големи.
Така една постъпка може да се счита за незадължителна, кога­
то индивидът я извършва заради доброто на друг, дори ако е
удовлетворено условието, анулиращ о естествения дълг. По
принцип незадължителните действия са тези, които биха били
задължения, ако не са изпълнени определени условия за осво­
бождаване, проявяващ и снизхождение спрям о приемлив егои­
зъм. Разбира се, за пълно описание на правото от гледна точка
на договора накрая ние би трябвало да определим от гледна
точка на изходната позиция какво трябва да се счита за прием ­
лив егоизъм. Тук обаче аз няма да разисквам този въпрос.
И най-после, пълната теория за доброто ни позволява да
разграничим различни видове морална стойност или липсата
й. Така ние мож ем да правим разлика между несправедлив,
лош и зъл човек. За илю страция нека разгледам е факта, че ня­
кои хора се стрем ят към прекомерна власт, т. е. към власт над
другите, която надхвърля позволеното от принципите на сп ра­
ведливостта и която мож е да бъде упражнявана своеволно.
Във всеки от тези случаи съществува желание да се прави това,
което е погреш но и несправедливо, за да се постигнат индиви­
дуални цели. Но несправедливият човек се стреми към господ­
ство заради цели от рода на богатство и сигурност, които са
законни, когато са ограничени по подходящ начин. Л ош ият
човек желае деспотична власт, защ ото се радва на чувството
за владение, което упражняването й му дава, и се стреми към
общ ествено одобрение. Той същ о има прекомерно желание за
неща, които при надлежно ограничаване са добри, а именно

523
Г лава VII. Д оброт о кат о рационалност

признанието на другите и чувството за самообладание. Единс­

твено начинът за удовлетворяване на тези амбиции го прави
опасен. Противно на това злият човек се дом огва до неспра­
ведлива власт тъкм о защ ото тя нарушава това, за което неза­
висими индивиди биха постигнали споразумение в изходната
позиция на равенство, и следователно притежаването и проя­
вите й показват превъзходството му и оскърблението спрямо
самоуважението на другите. Тъкмо тези прояви и оскърблени­
ето са обект на стремеж ите му. Това, което ръководи злия чо­
век, е лю бовта към несправедливостта: той се наслаждава на
безсилието и унижението на подчинените си и му харесва да
бъде признат от тях за властен причинител на деградацията
им. След като теорията на справедливостта се прикрепи към
теорията на доброто в това, което съм нарекъл пълна теория,
ние мож ем да направим тези и други разграничения. Не изг­
лежда да има основание да се страхуваме, че не е възможно да
се опиш ат м ногобройните разновидности на м оралната стой­
ност.

67. Самоуважение, достойнства и срам

По няколко повода съм споменавал, че може би най-важ-

ната основна ценност е самоуважението. Ние трябва д а се убе­
дим, че концепцията за доброто като рационалност обяснява
защ о това е така. М ожем да определим самоуважението (или
себеуважението) като притежаващ о два аспекта. Както отбеля­
захме по-рано (§29), преди всичко то включва лично усещане
за собствената стойност - непоколебимото убеждение на ин­
дивида, че концепцията му за собственото му добро и жизне­
ния му план заслуж ават да бъдат осъществени. На второ м яс­
то самоуважението предполага увереност в собствените спо­
собности за изпълнение на намеренията, доколкото това е във
възмож ностите на отделния индивид. Когато считаме плано­
вете си за малоценни, ние не мож ем да им се посветим напъл­
но или да получим удовлетворение от осъщ ествяването им.
Н ито пък мож ем да продълж им усилията си, тормозени от
провали и съмнения. Ясно е в такъв случай защ о самоуваже­
нието е основна ценност. Без него може нищо да не изглежда
заслужаващ о усилия или пък, ако някои неща имат стойност за
524
 67. С ам оуваж ение, достойнст ва и срам

нас, да ни липсва волята да ги постигнем. Всякакви желания и

действия стават празни и суетни и ние потъваме в апатия и ци­
низъм. С ледователно страните в изходната позиция биха ж ела­
ли да избегнат почти на всяка цена социалните условия, под-
риващ и самоуважението. Фактът, че теорията за справедливо­
стта като равнопоставеност предоставя по-голяма подкрепа
на самоуважението в сравнение с други принципи, за тях е о с­
нователна причина да я възприемат.
Концепцията за доброто като рационалност ни позволява
да характеризираме по-пълно обстоятелствата, подкрепящи
първия аспект на самоуважението - чувството за наш ата собс­
твена стойност. По същ ество те са две: (1) наличие на рацио­
нален жизнен план и по-специално такъв, който задоволява
А ристотеловия принцип; и (2) личността и делата ни да бъдат
оценени и подкрепени от други хора, които са ценени по подо­
бен начин и чието партньорство приемаме. В този случай д о­
пускам, че нечий жизнен план ще бъде лишен от привлекател­
ност за съответния индивид, ако не успее да ангажира присъ­
щите му способности по заинтригуващ начин. К огато дейнос­
тите не удовлетворяват А ристотеловия принцип, има вероят­
ност да изглеждат скучни и безинтересни и да не ни създават
чувство за компетентност или усещането, че си заслужават
труда. Човек е по-уверен в собствената си стойност, когато
способностите му са не сам о напълно реализирани, но и орга­
низирани в подходяща по сложност и изтънченост система.
П ридружаващ ият ефект на А ристотеловия принцип обаче
същ о се намесва във факта, че другите потвърждава т и полу­
чават удовлетворение от това, което правим. Тъй както е вяр­
но, че ако нашите усилия не се оценяват от партньорите ни, за
нас е невъзможно да поддърж ам е убеждението за тяхната цен­
ност, така е вярно също, че другите са склонни да ги оценяват
само ако това, което правим, предизвиква възхищението им
или им носи удовлетворение. Така дейности, които проявяват
многостранни и рафинирани таланти и са свидетелство за ди-
ф еренцираност и изтънченост, се ценят както от самия инди­
вид, така и от обкръж аващ ите го. Освен това, колкото повече
някой изживява собствения си начин на живот като заслужа­
ващ осъщ ествяване, толкова по-вероятно е да приветства на­
шите постижения. Човек, който е уверен в себе си, не завижда

525
Глава VII. Д оброт о като рационалност

на чуждите успехи. Лко обобщ им направените забележки, из­

глежда, че условията хората да уважават себе си и другите
изискват общ ите им планове да бъдат както разумни, така и
допълващ и се - те изкарват наяве техните култивирани дарби
и предизвикват у всеки усещане за умение, вписвайки се заедно
в една схема на активност, която всички ценят и приемат.
И така може да се смята, че не е възможно тези условия
да бъдат изпълнени в по-голямата си част. Би м огло да се
предположи, че нещо от този род е възможно само в м ал о ­
бройно сдружение на високоталантливи индивиди, обединени
о т преследването на общи художествени, научни или общ ест­
вени цели. Изглежда, че няма начин да се създаде трайна ос­
нова за самоуважение в общ еството като цяло. И все пак това
предположение е погрешно. П рилагането на А ристотеловия
принцип винаги е свързано с индивида и следователно с него­
вите природни дарби и особено положение. Обикновено е д ос­
татъчно за всеки да съществува някакво сдружение (едно или
повече), към което той да принадлежи и в което рационалните
за него дейности да са публично признати от другите. По този
начин ние придобиваме усещането, че има смисъл това, което
върш им в ежедневието, ощ е повече, че свързаността в сдруже­
нието укрепва втория аспект на самоуважението, тьй като е
насочена към намаляване на вероятността от провал и осигу­
ряване на подкрепа срещу съмнението в случай на несполука.
Разбира се, хората им ат различни възможности и способности
и това, което изглежда интересно и предизвикателно за едни,
няма да бъде такова за други. И все пак в едно добре уредено
общ ество същ ествуват множество общ ности и сдружения, а
членовете на всяко от тях имат свои собствени идеали, съот­
ветстващ и на техните стремежи и таланти. Преценени според
доктрината на перфекционизма, възможно е дейностите на
много групи да не покажат висока степен на съвърш енство. Но
това няма значение. От значение е само, че вътреш ният живот
на сдруженията е приспособен по подходящ начин към спо­
собностите и желанията на принадлежащ ите към тях и осигу­
рява сигурна основа на чувството им за собствена стойност.
А бсолю тното ниво на постиженията, дори ако би м огло да се
определи, е неуместно. При всички случаи ние като граждани
трябва да отхвърляме стандарта на съвърш енството като по­

526
 67. Сам оуваж ение, достойнства и срам
литически принцип и за целите на справедливостта взаимно да
избягваме всякаква оценка на относителната ценност на начи­
на ни на живот (§50). С ледователно това, което е необходимо,
е наличието поне на една общ ност на споделени интереси за
всеки индивид, към която той да принадлежи и да вижда, че
усилията му се признават от неговите партньори. В повечето
случаи това уверение е достатъчно, когато в обществения жи­
вот граж даните уважават взаимно целите си и удовлетворяват
политическите си искания по начини, които поддърж ат и са­
моуважението им. Точно това базисно условие се поддържа от
принципите на справедливостта. С траните в изходната пози­
ция не възприемат принципа на съвърш енството, тъй като отх­
върлянето на този критерий подготвя пътя за признаване на
ценността на всички дейности, отговарящ и на А ристотеловия
принцип (и които са съвместими с принципите на справедли­
востта). Тази дем ократичност във взаимната преценка на це­
лите е основата на самоуважението в добре уреденото общ ест­
во.
По-късно ще свържа тези въпроси с идеята за общ естве­
ния съюз и м ястото на принципите на справедливостта сред
хуманните стойности (§§79-82). Тук искам да обсъдя връзките
между самоуважението като основна ценност, достойнствата и
срама и да покажа кога срам ът е морално, а не естествено чув­
ство. М ожем да характеризираме срама като чувството, изпит­
вано от някого при преживяване за засягане или удар върху са­
моуважението му. С рам ът е болезнен, тъй като представлява
загуба на голяма ценност. И ма все пак разлика между срама и
съжалението, която трябва да бъде отбелязана. Съжалението е
чувство, породено от загубата на ценности от всякакъв вид -
например когато съж аляваме за неблагоразумни или непред­
намерени постъпки в наша вреда. За да обясним съжалението,
разглеж даме примерно пропуснатите възможности или прахо­
саните средства. Въпреки това ние можем да съжаляваме и за
постъпки, които са ни посрам или, или дори за неуспех в осъ­
щ ествяването на жизнен план, създал база за нашето самоува­
жение. По такъв начин е възмож но да съжаляваме за липсата
на чувство за собствена стойност. Съжаление е обичайното
чувство, предизвикано от загубата или липсата на това, което
см ятам е ценно за нас, докато срам ът е емоцията, породена от

527
Г лава VII. Д оброт о като рационалност

сътресения в наш ето самоуважение - ценност от особен род.

Както съжалението, така и срам ът са израз на себелюбие,
но срам ът предполага особено съкровена връзка с личността
ни и с тези, от които сме зависими за потвърж даване на чувст­
вото ни за собствена стойност.26 С рам ъ т понякога е и морал-
но чувство, като за описанието му се позоваваме на принципа
на правото. Ние трябва да намерим обяснение за тези факти.
Нека направим разграничение между нещата, които са ценни
главно за нас (за този, който ги притежава), и качествата на
личността ни, които са ценни както за нас, така и за другите.
Тези две категории не са изчерпателни, но посочват същ еству­
ващ ата разлика. Така например стоките и вещите (модерните
ценности) са ценни главно за тези, които ги притеж ават и из­
ползват, а за другите само непряко. О т друга страна, въобра­
жението и остроумието, красотата и грацията, другите при­
родни дарования и способности на личността са ценни и за
другите - те са притежание на нашите партньори, както и на­
ше притежание, когато се проявяват по подходящ начин и се
използват по предназначение. Те ф орм ират чисто човешките
способи за допълващ и се дейности, в които хората се обединя­
ват и получават удовлетворение от осъщ ествяването на собст­
вената си природа и тази на другите. Тази категория ценности
съставляват достойнствата - те са такива признаци и качества
на личността, че е рационално за всеки (включително и за нас
самите) да иска да ги притежаваме. О т тази гледна точка д ос­
тойнствата са качества, защ ото ни позволяват да приведем в
изпълнение по-задоволяващ жизнен план, засилващ усещането
ни за собствени умения. В същ ото време тези признаци се оце­
няват от нашите партньори, а удовлетворението им от лич­

26 Моето определение за срама е близко до това на William M cDougall,/(«

Introduction to Social Psycholog)' (London, Methuen, 1908), стр. 124-128. По отно­
шение на връзката между самоуважението и това, което съм нарекъл Аристо-
телов принцип, съм се придържал към White, „Ego and Reality in
Psychoanalytic Theory,” гл. 7. По проблема за отношението между срама и ви­
ната съм задължен на G erhart Piers и Milton Singer, Sham e a n d Guilt
(Springfield, III. Charles C. Thomas, 1953), макар че постановката на моето об­
съждане е доста по-различна. Виж също Erik Erikson, „Identity and the Life
Cycle,” Psychological Issues, том 1 (1959), стр. 39-41, 65-70. За интимното пре­
живяване на срама виж Stanley Cavell, „The Avoidance o f Love,” в M ust We
M ean What We Say? (New York, Charles Scribner's Sons. 1969), стр. 278, 286 и
сл.

528
 67. С ам оуваж ение, достойнства и срам

ността и постъпките ни подкрепя нашето самоуважение. С ле­

дователно достойнствата са условие за човешко развитие - те
са ценности от всяка гледна точка. Тези факти ги отнасят към
условията за самоуважение и свидетелстват за връзката им с
наш ата увереност в собствената ни стойност.
Да разгледам е първо естествения срам. Той възниква не
при загуба или липса на материални блага - или поне не пряко
от загубата, а при накърняване на нашето самоуважение, д ъ л ­
жащо се на липсата или неуспеха в реализирането на опреде­
лени достойнства. Липсата на неща, ценни главно за нас, би
била повод за съжаление, а не за срам. Така някой може да бъ­
де засрам ен от външния си вид или глуповатост. Н ормално
тези признаци не зависят от съзнателната ни воля и следова­
телно не мож ем да носим отговорност за тях, но все пак, като
се приеме връзката между срама и самоуважението, причината
да бъдем отхвърлени заради тях е очевидна. При наличието на
тези недостатъци нашият жизнен път често е по-непълноценен
и ние получаваме по-малко признание и подкрепа от другите.
Така естественият срам възниква от недостатъци на личността
ни или от постъпки и признаци, свидетелстващ и за такива не­
достатъци, които дем онстрират загуба или липса на свойства,
които другите и ние самите бихме смятали за рационално да
притежаваме. Необходима е обаче една уговорка. Нашият жиз­
нен план е този, който определя от какво да се срамуваме, така
че чувството на срам е свързано с нашите стремежи, с това,
което се опитвам е да правим, и с тези, които желаем да бъдат
наши партньори.27 Лиш ените от музикални дарби не се стре­
мят да станат музиканти и не изпитват срам от тази липса.
Всъщ ност това изобщо не е липса, ако е възможно да се създа­
д ат задоволяващ и връзки, като се върш ат други неща. Трябва
да кажем следователно, че предвид жизнения си план ние се
чувстваме засрамени от такива недостатъци на личността и
неуспехи в действията си, които свидетелстват за загуба или
липса на достойнства, съществсни за осъщ ествяването на по-
важните ни цели, общи с целите на другите.
К ато се насочим вече към етичния срам, трябва само да
обединим описанието на идеята за добър индивид (в предиш-

27 Виж William James, The Principles o f Psychology, том I (New York, 1890),
стр. 309 и сл.

529
Глава VII. Д оброт о като рационалност

ния раздел) и забележките относно природата на срам а. Някой

е предразположен към етичен срам, когато цени като достойн­
ства на личността си онези качества, които жизненият му план
изисква и насърчава. Той разглежда споменатите качества -
или поне някои от тях - като свойства, които неговите парт­
ньори искат и той самият иска да притежава. Притежанието на
тези достойнства и изявата им в действията му е между него­
вите главни цели и това се счита за условие да бъде ценен и
уважаван от хората, с които държи да общува. Действия или
черти, които дем онстрират или издават липсата на необходи­
м ите лични качества, вероятно ще предизвикат срам също та­
ка, както съзнанието или споменът за тези недостатъци. След
като срам ът се поражда от чувството за „см аляване” на цялос­
тната личност, ние трябва да обясним как м оралният срам м о­
же да се разглежда по този начин. Преди всичко кантианската
интерпретация на изходната позиция означава, че желанието
да се постъпва справедливо е основният начин хората да проя­
вяват своята същ ност като свободни и равни разумни същ ест­
ва. А от А ристотеловия принцип следва, че тази изява на същ ­
ността е основополагащ елемент на тяхното добро. К ато обе­
диним казаното с описанието на моралната стойност, получа­
ваме, че добродетелите са достойнства. Те са ценни от наша
гледна точка, така както и от тази на другите. Л ипсата им би
подронила както нашето самоуважение, така и уважението на
наш ите партньори към нас. С ледователно признаци за тези не­
достатъци ще накърнят самоуважението на човека с придру­
жаващ о чувство на срам.
Поучително е да се наблю дават различията между чувст­
вата на морален срам и вина. М акар че е възможно и двете да
бъдат предизвикани от една и съща постъпка, те не подлежат
на еднакво обяснение (§73). Д а си представим например човек,
кой то лъже и се поддава на страха, след което се чувства както
виновен, така и засрамен. Той се чувства виновен, защ ото е
постъпвал в разрез с чувството си за право и справедливост.
К ато е осъщ ествявал интересите си по порочен начин, той е
престъпвал правата на другите и чувството му за вина ще бъде
по-интензивно, ако има приятелски или партньорски връзки
със засегнатите страни. Очаква другите да бъдат обидени и
възмутени от поведението му и се страхува от справедливия
им гняв и възмож ността за разплата. Освен това се чувства и

530
 67. С ам оуваж ение, достойнства и срам
засрамен, тъй като действията му показват, че не е успял да
постигне качеството самообладание и се е проявил като не­
достоен за партньорите си, от които зависи потвърждаването
на чувството му за собствена стойност. Той е загрижен да не
го отхвърлят и да реш ат, че е достоен за презрение, да не ста­
не обект на подигравки. С поведението си е показал, че не при­
тежава м оралните достойнства, които цени високо и до които
се домогва.
В този случай виждаме, че като достойнства на личността
ни, с които участваме в общ ествения живот, всички споменати
качества м огат да бъдат желани, а липсата им да ни прави уяз­
вими за срама. Някои качества обаче са свързани със срама по
специален начин, тъй като са особено показателни за неуспех в
постигането на самообладание и съпровож дащ ите го достойн­
ства - сила, см елост и самоконтрол. Простъпки, дем онстрира­
щи липсата на необходимите качества, с много голяма вероят­
ност ще ни изложат на болезненото чувство на срам. Въпреки
че принципите на правото и справедливостта се използват за
описание на действия, които ни карат да чувстваме едновре­
менно морален срам и вина, перспективата е различна във все­
ки отделен случай. В първия се насочваме към посегателство­
то върху справедливите искания на другите и вредата, която
сме им причинили, както и към възмож нага обида и възмущ е­
ние от тяхна страна, в случай че разкрият провинението ни. В
другия случай сме поразени от загубата на нашето самоуваже­
ние и неспособността ни да постигнем целите си - ние усещ а­
ме собственото си „смаляваме” в безпокойството си от неува­
жението, което другите може би проявяват към нас, и от разо­
чарованието ни от самите себе си, че не сме успели да живеем
съобразно нашите идеали. Естествено както моралният срам,
така и вината включват отнош енията ни към другите, като вся­
ко от двете чувства е израз на нашето приемане на основните
принципи на правото и справедливостта. Въпреки това, тези
емоции възникват в различна система от възгледи, в които об­
стоятелствата пи се разглеж дат по противоположни начини.

68. Няколко разлики между правото и доброто

За да изложа структурните характеристики на възгледите

за договора, ще спомена тук няколко контраста между поняти­

531
Г лава VII. Д оброт о като рационалност

ята за право и добро. Тъй като тези понятия ни д ават възмож ­

ност да обясним м оралната стойност, те са двете основопола­
гащи понятия на теорията. Структурата на една етическа докт­
рина зависи от начина, по който свързва двете понятия и опре­
деля различията им. О тличителните черти на теорията за
справедливостта като равнопоставеност м огат да бъдат пока­
зани посредством отбелязване на тези моменти.
Една от разликите е това, че докато принципите на спра­
ведливостта (и принципите на правото изобщ о) биха били изб­
рани в изходната позиция, принципите за рационален избор и
критериите за осъзната рационалност изобщ о не се избират.
Основната задача в теорията на справедливостта е да се дефи­
нира първоначалната ситуация така, че получените принципи
да изразяват правилна концепция за справедливост от фило­
софска гледна точка. Това означава, че типичните черти на та ­
зи ситуация трябва да представляват приемливи ограничения
върху аргументите за приемане на принципи и че принципите,
за които се постига споразумение, трябва да съответстват на
осъзнатите ни убеждения за справедливост в рефлектирано
равновесие. И така аналогичен проблем за теорията на д обро­
то не възниква. К ато начало не съществува необходимост от
споразумение относно принципите за рационален избор. Тъй
като всеки индивид е свободен да планира живота си както му
харесва (докато намеренията му са съвместими с принципите
на справедливостта), единодушие по отнош ение на стандарти­
те за рационалност не се изисква. Всичко, което теорията за
справедливостта приема, е, че в непълното описание на д обро­
то очевидните критерии за рационален избор са достатъчни да
обяснят предпочитането на основните ценности и че такива
разновидности на концепциите за рационалност не засягат
принципите на справедливостта, възприети в изходната пози­
ция.
Въпреки това аз съм приел, че хората наистина признават
определени принципи и че е възмож но да се прием ат тези
стандарти посредством пресмятане, за да зам естят понятието
за рационалност. Ако желаем, ние мож ем да допуснем в спи­
съка някои разновидности. Така има несъгласие по въпроса за
най-добрия начин за справяне с несигурността.28 Няма обаче

28 Виж обсъждането на R. D. Luce и Howard Raiffa, Games and Decisions

532
 6H. Н яколко реплики м еж ду правот о и доброто

основание да не се разглеж дат индивидите, съставящ и плано­

вете си, като следващи в подобен случай склонностите си.
С ледователно всеки принцип за избор в условия на несигур­
ност, който изглежда правдоподобен, може да бъде добавен в
списъка, докато няма на разположение убедителни аргументи
срещу него. С амо в непълната теория за доброто трябва да се
безпокоим за тези проблеми. Тук понятието за рационалност
трябва да се тълкува така, че да се установи принципното же­
лание за основни ценности и да се дем онстрира изборът на
принципите за справедливостта. Аз обаче предложих, че дори
и в този случай възприетата концепция за справедливост не се
влияе от противоречиви тълкувания на рационалността. Във
всеки случай обаче след избора на принципите на справедли­
востта, когато работим в рам ките на пълната теория, няма
нужда да излагаме описанието на доброто по такъв начин, че
да налагам е единодушие за всички стандарти на рационалния
избор. Всъщ ност това би влязло в противоречие със свободата
на избора, която теорията за справедливостта като равнопос­
тавеност гарантира на индивидите и групите в рамките на
с п р а в ед л и в и ге и н сти ту ц и и.
Втората разлика между правото и доброто е това, че по
принцип е добре концепциите на индивидите за собственото
им добро да се различават значително, докато това не е така
по отнош ение на концепциите за правото. В едно добре уреде­
но общ ество гражданите поддърж ат едни и същ и принципи за
право и се опитват да стигнат до еднакви изводи в отделните
случаи. Тези принципи трябва да установят едно окончателно
подреждане на конкурентните претенции, които индивидите си
отправят взаимно, като е важно това подреждане да се призна­
ва от всяка гледна точка, колкото и трудно да е на практика за
всеки да го приеме. От друга страна, индивидите нам ират д об ­
рото за себе си по различни начини, като много неща м огат да
бъдат добри за един и да не бъдат добри за друг. Освен това
не е необходимо спешно да се стигне до общ оприет извод за
това, какво е добро за отделните индивиди. Причините, които
правят такова споразумение необходимо за въпросите на спра­
ведливостта, не са валидни за ценностните изводи. Дори кога­
то приемем гледната точка на друг и се опитаме да оценяваме

(New York, John Wiley and Sons, 1957), стр. 278-306.

533
Глава VII. Д оброт о като рационалност

какво би било в негова полза, ние правим това като съветници,

така да се каже. Ние се опитваме да се поставим на мястото на
другия и представяйки си, че им ам е неговите цели и желания,
се опитваме да видим нещата от неговата гледна точка. К ато
оставим настрана случаите на патернализъм, ние предлагаме
изводите си, когато ни ги поискат, но няма противоречие с
правото, ако съветът ни се оспори и мнението ни не бъде въз­
прието.
В такъв случай в едно добре уредено общ ество жизнените
планове на индивидите се различават, в смисъл че дават пре­
дим ство на различни цели, а индивидите са оставени свободни
да определят доброто за себе си, като възгледите на другите се
зачитат само в съвещ ателен план. И така това разнообразие в
концепциите за доброто само по себе си е хубаво, т. е. рацио­
нално е за членовете на едно добре уредено общ ество да искат
плановете им да бъдат различни. Причините за това са оче­
видни. Х ората имат различни таланти и способности и тяхна­
та тоталн осг е неосъщ ествима от който и да било индивид
или група от индивиди. По такъв начин ние не само се възпол­
зваме от допълващ ата природа на развитите ни склонности,
но и получаваме взаимно удоволствие от действията си. Като
че ли другите осъщ ествяват част от нас самите, която не сме
били в състояние да култивираме. Н алагало ни се е да се пос­
ветим на други неща, като само малка част от тях бихме м ог­
ли да сме извърш или (§79). Ситуацията със справедливостта
обаче е доста rio-различна: тук изискваме не само общи прин­
ципи, но и достатъчно сходни начини за прилагането им в час­
тни случаи, така че да може да се определи едно окончателно
подреждане на конкурентни претенции. Изводите за справед­
ливостта им ат съвещ ателен характер само при особени обсто­
ятелства.
Третата разлика е това, че много приложения на принци­
пите на справедливостта са ограничени от булото на незнание­
то, докато оценките за индивидуалното добро м огат да разчи­
тат на пълно познаване на фактите. Така както вече се убедих­
ме, принципите на справедливостта не само трябва да бъдат
избрани в отсъствието на определени видове специфични дан ­
ни, но и когато тези принципи се използват за проекти на кон­
ституции и основни обществени структури и за вземане на за­

534
 6H. Н яколко разлики м еж ду праното и доброто

конодателни и политически решения, ние сме подложени на

подобни, макар и не толкова строги ограничения. От делегати­
те на едно конституционно събрание и от въображаемите за­
конодатели и гласоподаватели също се изисква да приемат
гледна точка, от която да познават само съответните общи
факти. От друга страна, една концепция за доброто на индиви­
да трябва да бъде приспособена от самото начало към негова­
та особена ситуация. Един рационален жизнен план взема
предвид специалните ни способности, интереси и обстоятелст­
ва и следователно доста значително зависи от общ ественото
ни положение и природни дарби. Няма възражение да се прис­
пособяват рационалните планове към тези случайности, тъй
като принципите на справедливостта вече са избрани и огра­
ничават съдърж анието на плановете, целите, които те м огат да
насърчават, и средствата, които използват. Но при изводите за
справедливостта едва на юридическия и на административния
етап се изоставят всички ограничения, а частните случаи тр яб ­
ва да се реш ават с оглед на всички обществени факти.
В светлината на тези ограничения ние мож ем да изясним
по-нататък една важна разлика между доктрината за договора
и утилитаризма. Тъй като принципът на ползата трябва да уве­
личава м аксим ално доброто, разбирано като удовлетворяване
на рационално желание, ние трябва да приемем за дадени съ­
щ ествуващ ите предпочитания и възмож ностите за тяхното
продълж ение в бъдещ ето и тогава да се стремим към най-го­
лемия чист баланс на удовлетворение. Но както вече се убе­
дихме, определянето на рационалните планове е неясно във
важни аспекти (§64). Н ай-очевидните и лесно приложими
принципи за рационален избор не определят най-добрия план;
остава ощ е много за реш аване. Тази неопределеност не предс­
тавлява трудност за теорията на справедливостта като
равнопоставеност, тъй като подробностите на плана по ника­
къв начин не повлияват това, което е право или справедливо.
Н аш ият начин на живот - каквито и да са обстоятелствата ни
в частност - винаги трябва да се съобразява с принципите на
справедливостта, които са постигнати по собствен път. Така
спорните характеристики на жизнените планове не засягат те­
зи принципи или начина, по който трябва да сс изгради основ-
ната структура. Н еопределеността на понятието за рационал­

535
Глава VII. Д оброт о кат о рационалност

ност не се превръщ а в законни претенции, които хората м огат

да си предявяват един на друг. П редимството на правото пре­
дотвратява това.
О т друга страна, утилитаристът трябва да допусне теоре­
тичната възмож ност, че позволени от тази неопределеност
конфигурации на предпочитания м огат да доведат до неспра­
ведливост, разбирана в обичайния смисъл. Допуснете напри­
мер, че по-голямата част от общ еството има отвращ ение към
определени религиозни или сексуални действия и ги счита за
мерзост. Това чувство е толкова интензивно, че не е д остатъ ч ­
но действията да се крият от общ еството; сам ата мисъл, че те­
зи неща стават, е достатъчна да възбуди у м нозинството гняв
и ом раза. Дори когато споменатите нагласи са нетърпими на
етична основа, не изглежда да има сигурен начин да се изклю ­
чат като ирационални. С трем еж ът към максимално удовлетво­
ряване на желанието може в такъв случай да оправдае сурови
репресивни мерки срещу действия, които не вредят на общ ест­
вото. За да защ ити в този случай индивидуалната свобода,
утилитаристът трябва да докаже, че според обстоятелствата
реалният баланс на предим ствата в дългосрочен план все пак
е на страната на свободата, като това доказателство може да
бъде успешно или неуспешно.
В теорията за справедливостта като равнопоставеност
обаче този проблем никога не възниква. К райните убеждения
на м нозинството - ако наистина са само предпочитания без
никакво основание в предварително установените принципи на
справедливостта - ням ат необходимата тежест. Ценността на
удовлетворението на тези чувства не може да се постави на
везните срещу изискванията за еднаква свобода. За да имаме
оплакване срещу поведението и убежденията на другите, ние
трябва да докажем, че техните действия ни вредят или пък че
институциите, които одобряват извърш ваното ог тях, ни тре­
тират несправедливо. А това означава, че трябва да се позова­
ваме на принципите, които бихме избрали в изходната пози­
ция. Нито интензитетът на чувството, нито споделянето му от
мнозинството струват нещо пред тези принципи. 15 такъв слу­
чай от гледна точка на договора основанията за свободата са
напълно независими от същ ествуващ ите предпочитания.
Всъщ ност ние мож ем да разглеж даме принципите на справед­

536
 6S. Н яколко реплики м еж ду праното и доброто

ливостта като споразумение да не се вземат предвид определе­

ни чувства при оценяване на поведението на другите. Както
отбелязах преди, тези м оменти са познати елементи от класи­
ческата доктрина на либерализм а. С пом енавам ги отново, за
да покажа, че неопределеността в пълната теория на доброто
не е причина за възражение. Тя може да накара индивида да се
колебае какво да прави, тъй като не мож е да му предостави
указания за начина на решение. Но тъй като целта на справед­
ливостта не е осъщ ествяването на рационални планове във
възможно най-висока степен, съдърж анието на справедливост­
та не е засегнато по никакъв начин. Разбира се, не може да се
отрече, че преобладаващ ите обществени нагласи връзват р ъ ­
цете на държавника. Убежденията и страстите на м нозинство­
то м огат да направят запазването на свободата невъзможно.
П одчинението на тези практически интереси обаче е нещо р аз­
лично от приемането на оправданието, че ако тези чувства са
достатъчно силни и надм инават по интензитет всяко чувство,
което би могло да ги измести, те трябва да прокарат реш ение­
то. Напротив, възгледите за договора изискват да установява­
ме справедливи институции толкова бързо, колкото позволя­
ват обстоятелствата - независимо от същ ествуващ ите чувства.
Една окончателна схема от идеални институции е залегнала в
принципите й за справедливост (§41).
О т направените съпоставки е очевидно, че в теорията за
справедливостта като равнопоставеност понятията за право и
добро притеж ават подчертано различни особености. Тези раз­
личия възникват от структурата на теорията за договора и
произтичащ ото от нея предим ство на правото и справедли­
востта. Лз обаче не предлагам терм ините „п раво” и „д об ро”
за обичайна употреба по начини, отразяващ и тези разграниче­
ния. М акар че разговорнага ни реч може да проявява тенден­
ция за подкрепа на описанието на тези понятия, това съответс­
твие не е необходимо за правилността на доктрината за д ого­
вора. Две неща по-скоро са достатъчни. П ърво, съществува
начин да се разпределят съзнателните ни изводи в теорията на
справедливостта по такъв начин, че в рефлектираното равн о­
весие съответствията на тези убеждения да се окажат верни -
да изразяват съждения, които ние можем да приемем. И, вто­
ро, след като разберем теорията, ние мож ем да приемем ин­

537
Глава VII. Д оброт о като рационалност

терпретациите като подходящ о представяне на това, което

след разм исъл вече искаме да запазим. Дори ако обикновено
не бихме използвали тези зам ествания (може би защ ото са
твърде обременителни или биха били разбрани погрешно -
или каквото и да било друго), ние сме подготвени да допус­
нем, че по същ ество те обхващ ат всичко, което трябва да бъде
казано. Несъмнено тези зам естители м огат да не означават съ­
щ ото като обикновените съждения, с които образуват двойки.
Доколко случаят е такъв, е въпрос, който няма да проучвам.
Освен това зам естванията м огат да означават повече или по-
малко коренна пром яна в сравнение с първоначалните ни ети­
чески изводи във вида, в който са съществували преди фило­
софското обмисляне. Във всеки случай някои промени трябва
да са настъпили като реакция на философска критика и интер­
претация, които пи карат да преразгледам е и да разш ирим
възгледите си. О г значение обаче е дали концепцията за
справедливостта като равнопоставеност води до верни тълку­
вания на съзнателните ни изводи - по-добре от всяка друга по­
настоящ ем позната ни теория - и дали предоставя способ за
изразяване на това, което искаме да потвърдим.

538
 Г Л А В А VIII
Ч увств ото за сп р а в е д л и в о с т
След като представих описание на доброто, сега прем ина­
вам към проблем а за стабилността. Ще го разгледам на два
етапа. В тази глава обсъж дам придобиването на чувство за
справедливост от членовете на едно добре уредено общ ество и
разглеж дам накратко относителната сила на това чувство, ко­
гато е дефинирано от различни етически концепции. П ослед­
ната глава изследва въпроса за съответствието - т. е. дали чув-
ството за справедливост се съгласува с концепцията за добро­
то ни така че и двете да работят съвместно за поддърж ането
на една справедлива схема. Д обре е да се има предвид, че го­
лям а част от тази глава е само подготовка и че различните те ­
ми са засегнати само за да се покажат по-основните моменти,
които са от значение за философската теория. Започвам с оп ­
ределението за едно добре уредено общ ество и с някои кратки
бележки за значението на стабилността. След това скицирам
развитието на чувството за справедливост, което вероятно ще
настъпи, след като справедливите институции са утвърдени и
признати за справедливи. Принципите на моралната психоло­
гия също получават известно обсъждане; аз изтъквам факта, че
те са реципрочни принципи и свързват това обсъждане с въп­
роса за относителната стабилност. Главата завърш ва с изслед­
ване на естествените свойства, по силата на които хората зас­
лужават гаранциите на еднаква справедливост и които опреде­
лят естествената основа на равенството.

69. Понятието за добре уредено общество

В началото (§1) нарекох добре уредено онова общество,

което е предназначено да повишава благополучието на своите
членове и е ефикасно регулирано от общ оизвестна концепция
за справедливост. По такъв начин то е общ ество, в което всеки

539
Глава VIII. Чувството за справедливост

приема и знае, че другите приемат същите принципи на спра­

ведливостта, а основииге обществени институции като цяло
удовлетворяват и е известно, че удовлетворяват споменатите
принципи. И така теорията за справедливостта като равнопос­
тавеност е пригодена да отговаря на тази представа за общ ес­
твото. Индивидите в изходната позиция трябва да знаят, че
приетите принципи са общ оизвестни, и по такъв начин те
трябва да оценяват концепциите за справедливост предвид
възможните им влияния като на общоприети стандарти (§23).
Концепции, които биха могли да заработят достатъчно добре,
се изключват от условието за гласност, ако са разбрани и
следвани от малцина или дори от всички, докато този факт не
стане общ оизвестен. Трябва същ о така да отбележим, че тъй
като за принципите се постига съгласие в светлината на автен­
тични общи убеждения относно хората и мястото им в общ ес­
твото, възприетата концепция за справедливост е приемлива
въз основа на тези факти. Няма нужда да се призовават телео-
логични или метафизични доктрини в подкрепа на принципите
й, нито пък да си представяме друг свят, компенсиращ и кори­
гиращ неравенството, което двата принципа позволяват. К он­
цепциите за справедливост трябва да се доказват от условията
на нашия живот — такъв, какъвто го познаваме.29
И така едно добре уредено общ ество също се управлява
от общ оприетата си концепция за справедливост. Този факт
предполага, че членовете му имат силно и обикновено дейно
желание да постъпват според изискванията на принципите за
справедливостта. Тъй като едно добре уредено общ ество е ус­
тойчиво във времето, неговата концепция за справедливост ве­
роятно е стабилна: т. е. когато институциите са справедливи
(както се определя от тази концепция), участващ ите в дейност­
та им придобиват съответното чувство за справедливост и же­
л аят да върш ат своето за запазването им. Една концепция за
справедливост е по-стабилна от друга, ако поражданото от нея

29 Оттук следва, че такива способи като ..благородната лъжа” на Платон

в „Държавата”, кн. III, 414-415. се изключват, както и пропагандата на рели­
гията (когато в нея няма вяра) в защита на обществена система, която в про­
тивен случай не би могла да оцелее — като тази на Великия инквизитор в
„Братя Карамазови" на Достоевски.

540
 69. П онят иет о т добре уредено общество

чувство за справедливост е по-силно и с по-голям а вероятност

да превъзмогва разруш ителни склонности, а същ о и ако приз­
наваните от него институции подхранват по-слаби импулси и
изкушения да се постъпва несправедливо. С табилността на ед­
на концепция зависи от баланса на мотивите: култивираното
от него чувство за справедливост и целите, които насърчава,
обикновено трябва да надделяват над склонността към не­
справедливост. За да се оцени стабилността на една концепция
за справедливост (и на определяното от нея добре уредено об­
щество), трябва да се проучи относителната сила на тези про­
тивоположни тенденции.
Очевидно е, че стабилността е желана характеристика на
етическите концепции. При равни други условия индивидите в
изходната позиция ще възприемат по-стабилната схема от
принципи. К олкото и привлекателна да е по други причини ед­
на концепция за справедливост, тя е твърде несъвършена, ако
принципите на м оралната психология са такива, че тя не успя­
ва да породи у хората необходимото желание да постъпват
според нея. Така в по-нататъш ното утвърждаване на принци­
пите на теорията за справедливостта като равнопоставеност
бих искал да покажа, че тази концепция е по-стабилна от дру­
гите. Това доказателство от страна на стабилността е в пове­
чето случаи допълнение към досега приведените причини (с
изключение на съображенията, представени в §29). Искам да
разгледам това понятие по-подробно както заради самото не­
го, така и за да подготвя почвата за обсъж дането на други
въпроси като например основата за равенството и предим ст­
вото на свободата.
Разбира се, критерият за стабилност не е реш аващ. Всъщ ­
ност, някои етически теории го пренебрегват напълно, поне в
някои тълкувания. Така понякога се казва, че Бентам е п оддър­
жал както класическия принцип на ползата, така и доктрината
на психологическия егоизъм. Но ако е психологически закон
индивидите да преследват само интересите сами по себе си, за
тях е невъзможно да им ат дейно чувство за справедливост
(както това се определя от принципа за полезността). Най-доб-
рото, което може да направи въображ аемият законодател, е да

541
Глина VIII. Чувството за справедливост

проектира общ ествените структури така, че поради лични или

групови мотиви гражданите да бъдат убеждавани да постъп­
ват по начини, увеличаващи максимално общ ото благосъстоя­
ние. В тази концепция произтичащ ото отъж дествяване на ин­
тереси е наистина изкуствено: то почива върху хитростта на
разума, а индивидите се съобразяват със схемата на институ­
циите само като със средство за постигане на обособените си
интереси.30
Разлика от този род между принципите на правото и
справедливостта и човешките мотиви е необичайна, макар и
поучителна като ограничаващ случай. Повечето традиционни
доктрини поддърж ат, че поне до известна степен човешката
природа е такава, че ние придобиваме желание да постъпваме
справедливо, когато сме живели в условията на справедливи
институции и сме се възползвали от тях. Една концепция за
справедливостта подхожда психологически на човешките
склонности в степента, до която това е вярно. Освен това, ако
се окаже, че желанието да се постъпва справедливо същ о нап­
равлява един рационален жизнен план, то справедливите пос­
тъпки съставляват част от доброто за нас. В такъв случай кон­
цепциите за справедливост и добро са съвместими, а теорията
като цяло — съгласувана. Задачата на тази глава е д а обясни
по какъв начин теорията за справедливостта като равнопос­
тавеност поражда собствената си поддръжка, и да докаже, че е
вероятно тя да притежава по-голяма стабилност от традици­
онните алтернативи, тъй като се съгласува по-добре с принци­
пите на м оралната психология. За тази цел аз ще опиша нак­
ратко как хората в едно добре уредено общество биха могли да
придобият чувство за справедливост и другите морални чувст­
ва. Неизбежно ще трябва да разгледам някои доста умозрител­
ни психологически проблеми; през цялото време обаче аз съм
приемал, че общите факти за света — включително и основните

Макар че Бентам понякога се тълкува като психологически егоист, той

не е такъв според Jacob Viner, „Bentham and J. S. Mill: The Utilitarian
Background” (1949), препечатан в The Long View and the Short (Glencoe, III.,
Free Press, 1958); виж стр. 312-314. Винер дава и това. което трябва да предс­
тавлява правилното представяне на концепцията на Бентам за ролята на за­
конодателя, стр. 316-319.

542
 69. Понятиет о за добре уредено общество

психологически принципи — са познати на индивидите в из­

ходната позиция и при вземането на реш енията си те се осла­
нят на тях. Размиш лявайки тук върху тези проблеми, ние п ро­
учваме тези факти, тъй като те влияят върху първоначалното
споразумение.
Би м огло да се предотвратят недоразумения, ако направя
няколко забележки по отнош ение на понятията за равновесие и
стабилност. И двете идеи позволяват значително теоретично и
математическо уточняване, но аз ще ги използвам по интуити­
вен начин.31 Първото нещо, което трябва да се отбележи, е м о­
же би това, че те се прилагат за системи от някакъв вид. Това е
система, която е в равновесие, и гя е такава, когато е достигна­
ла състояние, запазващ о се неограничено дълго във времето,
докато не й въздействат външни сили. За да се даде точно оп­
ределение на едно състояние на равновесие, границите на сис­
тем ата трябва да се очертаят грижливо, а характеристиките,
които я определят, да бъдат ясно изложени. Три неща са съ­
ществени: първо, да се идентифицира системата и да се напра­
ви разграничение между вътреш ни и външни сили; второ, да
се определят състоянията па системата, като под състояние се
разбира определена конфигурация на определящ ите я характе­
ристики; и, трето, да се уточнят законите, свързващ и състоя­
нията.
Някои системи не притежават равновесни състояния, д о ­
като други им ат много такива. Тези неща зависят от същ ност­

31 За понятията за равновесие и стабилност, приложени към системи, виж

например W. R. Ashby, Design fo r a Brain. 2-po преработено издание (London,
Chapman and Hall, 1960), глави 2-4, 19-20. Понятието за стабилност, което аз
използвам, всъщност е това за привидна стабилност: ако едно равновесие е
стабилно. то тогава всички променливи се връщат към равновесните си стой­
ности. след като някакво смущение е отклонило системата от равновесието;
привидно стабилно е това равновесие, в което само някои от променливите се
връщат към равновесната си конфигурация. За това определение виж Harvey
Leibenstein, Economic Backwardness and Economic Growth (New York, John Wiley
and Sons, 1957), стр. IB. Едно добре уредено общество е привидно стабилно
по отношение на справедливостта на институциите си и чувството за спра­
ведливост. необходимо за запазване на това състояние. Макар че смяната на
обществените условия може да направи институциите й несправедливи, те се
реформират своевременно според изискванията на ситуацията и справедли­
востта се възстановява.

543
Глави VIII. Чувството за справедливост

та на системата. И така едно равновесие е стабилно, когато

всякакви отклонения от него - причинени, да речем, от външ ­
ни смущения - предизвикват действието на сили вътре в сам а­
та система, които я връщ ат обратно в това равновесно състоя­
ние - разбира се, ако външните сътресения не са твърде голе­
ми. Противно на това, едно равновесие е нестабилно, когато
отклонение от него поражда в системата сили, които водят д о ­
ри до по-големи промени. С истемите са повече или по-малко
стабилни в зависимост от силата на наличните вътреш ни си­
ли, които ги връщ ат в равновесното състояние. Тъй като на
практика всички общ ествени системи са подложени на смущ е­
ния от някакъв вид, те са практически' стабилни (да кажем),
ако отклоненията от предпочитаните им равновесни полож е­
ния, причинени от нормални смущения, предизвикват сили,
достатъчно мощ ни за възстановяване на тези равновесни по­
ложения след подходящ период от време или пък за д остатъ ч ­
но доближаване до тях. Тези определения за нещ астие са неяс­
ни, но трябва да послужат за целите ни.
Същ ествуващ ите системи тук естествено са основните
структури на добре уредените общ ества, съответстващ и на
различните концепции за справедливост. Ние се ангаж ираме с
този комплекс от политически, икономически и обществени
институции, когато той удовлетворява и е общ оизвестно на ан­
гаж ираните в него, че удовлетворява съответните принципи на
справедливостта. Трябва да се опитаме да оценим относител­
ната стабилност на споменатите системи. И така аз приемам,
че границите на въпросните схеми се д ават от понятието за са­
м остоятелна национална общ ност. Това предположение не се
отменя до извеждането на принципите на справедливостта от
международното право (§57), чиято по-широка проблематика
обаче няма да обсъж дам по-нататък. Същ ествено е същ о да се
отбележи, че в настоящ ия случай равновесието и стабилността
трябва да се дефинират по отнош ение на справедливостта на
основнага структура и м оралното поведение на индивидите.
С табилността на една концепция за справедливост не предпо­
лага, че институциите и действията на добре уреденото общ ес­
тво не се изменят. Всъщ ност, в едно такова общ ество вероятно

544
 69. Понят иет о за добре уредено общество

ще има по-голямо разнообразие и в различни периоди то ще

установява различни учреждения. В този контекст стабилност­
та означава, че както и да се променят институциите, те все
пак остават справедливи или приблизително такива, като
приспособяванията се предизвикват от нови обществени усло­
вия. Неизбежните отклонения от справедливостта се кориги­
рат ефикасно или се поддърж ат в поносими граници от сили в
самата система. Аз приемам, че сред споменатите сили фунда­
ментална роля играе чувството за справедливост, споделяно
от членовете на общ ността. В такъв случай м оралните чувства
са необходими до известна степен за гарантиране на стабил­
ността на основната структура по отнош ение на справедли­
востта.
Сега преминавам към начина, по който се ф ормират тези
чувства, а по въпроса същ ествуват - в широк смисъл на дум а­
та - две основни традиции. В исторически план първата се ко­
рени в доктрината на ем пиризма и се открива при утилитарис-
тите от Х ю м до Сиджуик. В най-съвременната си и развита
форма тя се представя от социалната теория за научаването.
Едно от основните твърдения е, че целта на моралното обуче­
ние е да даде липсващ ите мотиви: желанието да се прави това,
което е правилно, заради самото него; и желанието да не се
прави това, което е неправилно. Правилно е поведението, кое­
то по принцип е изгодно за другите и за общ еството (така как­
то е определено от принципа за полезността) и за което обик­
новено ни липсва достатъчен мотив, докато неправилното по­
ведение по принцип е вредно за другите и за общ еството и за
него често имаме задоволителен мотив. О бщ еството трябва
по някакъв начин да поправи тези недостатъци. Това се пости­
га чрез одобрение и неодобрение на родители или други авто­
ритетни лица, които при необходимост използват награди и
наказания в диапазона от даряване и отказване на обич до
причиняване на удоволствие и болка. П осредством различни
психологически процеси накрая ние придобиваме желание да
правим онова, което е правилно, и отвращ ение към извърш ва­
нето на нещо, което е неправилно. Втората теза е, че желание­
то да се приспособяваме към моралните стандарти обикнове­

545
Глава VIII. Чувството sa справедливост

но възниква в първите години от живота, преди да сме придо­

били адекватно разбиране за причините за тези норми. Всъщ­
ност възможно е някои индивиди никога да не схванат основа­
нията за тях в утилитарния принцип.32 Последиците са, че има
вероятност нашите следващи морални чувства да носят отпе­
чатъка на това ранно обучение, което оформя повече или по-
малко приблизително истинската ни същност.
Теорията на Ф ройд е подобна на втория възглед във важ­
ни аспекти. Той поддържа, че процесите, посредством които
детето започва да придобива морални нагласи, се съсредото­
чават около едиповата ситуация и глъбинните конфликти, кои­
то тя предизвиква. М оралните предписания, на които настоя­
ват авторитетните лица (в този случай родителите), се прие­
м ат от детето като най-добрия начин за разреш аване на него­
вите тревоги, а получените нагласи, представлявани от „свръх-
А з”, вероятно ще бъдат сурови и наказващи, отразяващ и стре­
совете на едиповата фаза.33 Така Ф ройдовото описание под­
държа двете положения, че същ ествена част от етическото зау-
чаване става в първите години от живота, преди да може да
бъде осъзната основата за нравствеността, и че това включва
придобиването на нови мотиви чрез психологически процеси,
белязани от конфликти и стрес. Д октрината му всъщ ност е яр ­
ка илю страция на тези свойства. От нея следва, че след като
родителите и другите авторитетни лица се заблуждават по
различни начини и търсят себе си в прибягването до похвали и

32 Скицирането на етично заучаване е взето от Джеймс Мил, раздела за

Fragment on M ackintosh, който Дж. С. Мил включва в бележка под линия към
глава ХХШ па бащиния си труд A nalysis o f the Phenomena o f the H um an M ind
(1869). Пасажът е в J. S. M ill's Ethical Writings под редакцията на J. В.
Schneewind (New York, Collier Biiks, 1965), стр., 259-270. За описание на соци-
алната теория за научаването виж Albert Bandura. Principles o f Behavior
Modification (New York, Holt, Rinehart, and Winston, 1969). За съвременно про­
учване на етическото научаване виж Roger Brown, Social Psychology (New York,
The Free Press, 1965), гл. VIII; и Martin L. Hoffman, „Moral Development,” в
Carmichael's M anual o f Psychology под редакцията на Paul E. Mussen, 3-то из­
дание (New York, John Wiley and Sons, 1970), том 2, глава 23; стр. 282-332 са
върху социалната теория за научаването.
За описание на теорията на Фройд за етическото заучаване виж Roger
Brown, Social Psychology, стр. 350-381; и Ronald Fletcher, Instinct in M an (New
York, International Universities Press, 1957), глава VI, особено стр. 226-234.

546
 69. Понятиет о за добре уредено общество

упреци (и награди и наказания изобщо), има вероятност наш и­

те ранни и неизучени морални нагласи да бъдат във важни ас­
пекти ирационални и за тях да липсват оправдания. М орални­
ят възход по-късно в живота се състои отчасти в коригиране
на тези нагласи в светлината на принципите (които и да са те),
признати в крайна сметка от нас за логични.
Другата традиция, засягащ а етическото заучаване, произ­
хожда от рационализма и е илю стрирана от Русо и Кант, по­
някога от Дж. С. Мил, а напоследък от теорията на Пиаже.
Етическото заучаване не е толкова въпрос на предоставяне на
липсващ и мотиви, колкото на свободно развитие на вродените
ни интелектуални и емоционални способности съгласно естес­
твените ни влечения. С лед като възмож ностите за разбиране
съзреят и индивидите започнат да разпознават мястото си в
общ еството и са в състояние да приемат гледната точка на
другите, те оценяват взаимната изгода от установяването на
принципни условия за общ ествено сътрудничество. Ние изпит­
ваме естествена симпатия към другите хора и вродена възпри-
емчивост към удовлетворението от чувството за близост и са­
м ообладанието, а те осигуряват ем оционалната основа за м о ­
ралните чувства, след като придобием ясна представа за връз­
ките ни с нашите партньори от подходяща общ а перспектива.
По такъв начин рационалистичната традиция разглежда м о ­
ралните чувства като естествено продължение на пълното раз­
биране за общ ествената ни същ ност.34
Мил изразява този възглед по следния начин: учреждения­
та на едно справедливо общ ество са толкова удобни за пас, че

34 За Русо виж Emile, превод на Barbara Foxley (London, J. M. Dent and

Sons, 1908), особено стр. 46-66 (в том II), 172-196, 244-258 (в том IV); за Кант
„Критика на практическия разум”; а за J. S. Mill според цитата по-долу, забе­
лежка 7. За Жан Пиаже виж The M oral Judgem ent o f the Child, превод на
Majorie Gabain (London. Kegan Paul, Trench, Trubner, 1932). Г1о-нататъшно
развитие на този подход се открива в Lawrence Kohlberg; виж „The
Development of Children's Orientation toward a Moral Order: 1. Sequence in the
Development of Moral Thought,” Vila Hum ana, том 6 (1963); и „Stage and
Sequence: The Cognitive Developmental Approach to Socialization,” в Handbook
o f Socialization Theory and Research, под редакцията на D. A. Goslin (Chicago,
Rand McNally, 1969), глава VI. За критика виж Hoffman, „Moral Development,”
стр. 264-275 (срещу Пиаже), стр. 276-281 (срещу Колберг).

547
Глава VIII. Чувството за справедливост

всичко очевидно необходимо за него се приема до голяма сте­

пен като физическа потребност.
Задълж ително условие за такова общ ество е всички да за­
читат другите въз основа на взаимно приемливи принципи за
реципрочност. За нас е болезнено, когато чувствата ни не са
общи с тези на наш ите ближни, и тази тенденция към общ ест­
вен живот своевременно осигурява твърда основа за м оралн и ­
те чувства. Освен това - добавя Мил - да бъдем отговорни
спрям о принципите на справедливостта в отнош енията си с
другите не осакатява същ ността ни. Напротив, това осъщ ест­
вява общ ествените ни усещания и посредством съприкоснове­
нието ни с по-голяма правда ни дава възмож ност да контро­
лирам е по-личните си импулси. С амо когато сме обуздани не
защ ото накърняваме доброто за другите, а просто чрез неудо­
волствието им или от това, което ни изглежда като спорен ав­
торитет, тогава същ ността ни е задушена. Ако причините за
м оралните предписания се изяснят от гледищ е на справедли­
вите претенции на другите, тези ограничения не ни причиняват
никаква вреда, а се разглеж дат като съвместими с доброто за
нас.35 М оралното заучаване не е само въпрос за придобиване
на нови мотиви, защ ото те ще се появят от само себе си, след
като е настъпило необходимото развитие на наш ите интелек­
туални и емоционални способности. Оттук следва, че пълната
представа за етическите концепции трябва да изчака зрелост­
та; разбирането на детето е винаги примитивно, а характерни­
те черти на неговата етика отпадат в по-късните етапи от жи­
вота му. Традицията на рационализма представя по-весела
картина, тъй като поддържа, че принципите на правото и
справедливостта произлизат от наш ата същ ност и не се про­
тивопоставят на доброто ни, докато другото описание, изг­
лежда, не включва такава гаранция.
Аз няма да се опитвам да оценявам относителните д о с­
тойнства на двете концепции за етическото заучаване. Със си­
гурност и в двете има много логични неща и изглежда за пред­

35 За възгледите на Мил виж Utilitarianism, глави III и V, параграфи 16-25;

„За свободата”, глава III, параграф 10; и Mill's Ethical Writings под редакция­
та на J. В. Schneewind, стр. 257-259.

548
 69. Понят иет о ja добре уредено общество

почитане е да се опитаме да ги обединим по естествен начин.

Трябва да се изтъкне, че един морален възглед е извънредно
сложна структура о г принципи, идеали и предписания и че той
включва всички елементи на мисленето, поведението и чувст­
вата. Несъмнено в развитието му участват много видове зауча­
ване, вариращ и от подкрепата и класическото регулиране до
много абстрактни разсъждения и изтънчено възприемане на
образци. Вероятно по някое време всяко от тях играе необхо­
дим а роля. В следващ ите няколко раздела (§§70 - 72) ще скици-
рам хода на моралното развитие така, както би могло да се ре­
ализира в едно добре уредено общество, осъщ ествяващ о прин­
ципите на теорията за справедливостта като равнопоста­
веност. Аз се ангаж ирам единствено с този специален случай.
По такъв начин целта ми е да посоча главните стъпки, чрез ко­
ито даден индивид би придобил разбиране за принципите на
справедливостта и привързаност към тях в процеса на израст­
ването си в тази особена форма на добре уредено общество.
Аз приемам, че посочените стъпки се определят от основните
структурни характеристики на пълната схема от принципи,
идеали и предписания - така както те се прилагат за общ ест­
вените структури. Както ще обясня, ние сме подтиквани да
правим разлика между нравствеността на авторитета, сдружа­
ването и принципите. Описанието на м оралното развитие е
свързано навсякъде с концепцията за справедливост, която
трябва да бъде научена, и следователно предполага правдопо-
добността, ако не и верността на тази теория.36

36 Макар че възгледът за моралното развитие, който ще се проследява в

§§70 - 72, е замислен така, че да съвпада с теорията на справедливостта, аз
съм заимствал от няколко източника. Идеята за трите етапа, съдържанието
на които се представя от предписания, ролеви идеали и принципи, е подобна
на тази на William McDougall, An Introduction to Social Psychology (London,
Methuen, 1908), глави VII-VIII. The Moral Judgment o f the Child на Жан Пиаже
предложи съпоставянето на нравствеността на авторитета и тази на сдруже­
нията и принципите, както и голяма част от описанието на тези етапи. Виж
също и по-нататъшната разработка на Колберг за теория от такъв тип в биб-
лиографската справка, цитирана в забележка 6 по-горе, особено стр. 369-389
за неговите шест етапа. В последните няколко абзаца на §75 отбелязвам някои
различия между представяния от мен възглед и възгледите на тези автори. По
отношение на теорията на Колберг трябва да добавя тук убедеността си, че
нравствеността на сдружаването съответства на неговите етапи с поредни но­

549
Глава VIII. Чувството за справедливост

Между другото, едно възражение тук е подобно на напра­

веното преди по отнош ение на забележките върху икономичес­
ките теории (§42). Мие искаме психологическото описание на
етическото заучаване да бъде вярно и да съответства на съ­
щ ествуващ ото познание. Естествена е обаче невъзможността
да се вземат предвид тези подробности; в най-добрия случай
аз скицирам само основните очертания.
Трябва да се има предвид, че целта на следващ ото обсъж ­
дане е да се изследва въпросът за стабилността и да се съпос­
тавят психологическите кореми на различните концепции за
справедливостта. Реш аващ ият м ом ент е по какъв начин общ и­
те факти па м оралната психология повлияват избора на прин­
ципите в изходната позиция. Ако психологическото описание
не е сбъркано по начин, който би оспорил по-скоро признава­
нето на принципите на справедливостта, отколкото стандарти­
те за полезността, да речем, от това не трябва да произтича
непреодолимо затруднение.
Н адявам се също така, че никоя от бъдещ ите употреби на
психологическата теория няма да се окаже твърде широка за
целта. Особено важно сред тях е описанието на основата за р а­
венството.

70. Нравствеността на авторитета

Първия етап в последователността на моралното разви­

тие ще наричам нравственост на авторитета. М акар че опреде­
лени аспекти от тази нравственост са запазени за специални
случаи в по-късните етапи, ние мож ем да считаме, че нравст­
веността на авторитета в примитивната й ф орма се среща при

мера 3 и 5. Развитието в рамките на този етап може да приеме по-сложни,

изискващи и големи роли. По-важно е обаче допускането ми, че последният
етап - нравствеността на принципите - може да има различни съдържания,
представени от всяка от досега обсъдените традиционни философски доктри­
ни. Вярно е, че привеждам аргументи за превъзходството на теорията за спра­
ведливостта и разработвам психологическата теория на това допускане; това
превъзходство обаче е философски въпрос и аз съм убеден, че не е възможно
да бъде установено единствено от психологическата теория за развитието.

550
 70. Н равст веност т а пи авторитет а

детето. Допускам, че чувството за справедливост се придобива

постепенно от по-младите членове на общ еството в процеса
на израстването им. П риемствеността между поколенията и
необходимостта да се предават етични нагласи (макар и прос­
ти) на децата е едно от условията за човешкия живот.
И така аз ще приема, че основната структура на едно д об ­
ре уредено общ ество включва в някаква форма семейството и
следователно децата от сам ото начало се подчиняват на приз­
натия авторитет на своите родители. Разбира се, при едпо по-
обш ирно проучване би м огло да се оспори институцията се­
мейство и за предпочитане биха могли наистина да се окажат
други структури. Вероятно обаче описанието на нравственост­
та ма авторитета би могло при необходимост да бъде приспо­
собено така, че да се съгласува с възможните различни схеми.
Във всеки случай за ситуацията на детето е характерно, че то
ме е в състояние да оценява валидността на наставленията и
предписанията, отправени му от лицата с авторитет - в нашия
случай родителите му. На него му липсват както познания, та ­
ка и разбиране за основата, на която би могло да се оспори
ръководството им. Всъщ ност на детето напълно му липсва
представата за оправдаване, която се придобива много по-къс-
но. С ледователно то не мож е безпричинно да се съмнява в
уместността на родителските наставления. Но тъй като прие­
маме, че общ еството е добре уредено, мие мож ем да предпо­
ложим с цел да избегнем ненужни усложнения, че родителски­
те предписания като цяло са оправдани. Те се съгласуват с ед­
на приемлива интерпретация на семейните задължения, както
се изисква от принципите на справедливостта.
Ние мож ем да предположим, че родителите обичат дете­
то и че с времето детето започва да обича и да се доверява на
родителите си. Как става тази промяна в детето? За да отгово­
ря на въпроса, аз приемам следния психологически принцип:
детето започва да обича родителите си само ако те първи отк­
рито проявят лю бовта си към него.37 По такъв начин действи­

37 Формулировката на този психологически закон е взета от „Емил" на

Русо, стр. 174. Русо казва, че макар ние да харесваме от самото начало това,
което допринася за съхраняването ни, тази привързаност е твърде несъзнава-
на и инстннктивна. „Се qui transforme cet instinct en sentiment, l’attachement en
amour, 1’aversion en haine, e’est l’intention manifestee de nous nuire ou de nous
etre utile. ” „Това, което превръща този инстинкт в чувство, привързаността в

551
Глава VIII. Чувството ча справедливост

ята на детето първоначално са мотивирани от определени ин­

стинкти и желания, а целите му - направлявани (ако изобщо се
направляват) от рационален егоизъм (в подходящ о ограничен
смисъл). Въпреки че детето има вродената способност да оби­
ча, лю бовта му към родителите е ново желание, възникнало от
осъзнаването на тяхната явна лю бов към него и от възползва-
нето му от действията, в които се изразява тази любов.
Л ю бовта на родителите към детето се изразява в очевид­
ното им намерение да се грижат за него, да върш ат за него не­
ща, към които рационалното му самолю бие би проявило бла­
госклонност, и в осъщ ествяването на тези намерения. Л ю бов­
та им се проявява в удоволствието им от неговото присъствие
и в подкрепата им на чувството му за ком петентност и сам о­
уважение. Те насърчават усилията му да се справи с изпитани­
ята на растежа и приветстват намирането на собственото му
място в живота. И зобщ о да обичаш друг означава не само да
си загрижен за неговите желания и нужди, но и да утвържда­
ваш усещането му за стойността на собствената му личност.
Така в крайна сметка лю бовта на родителите към детето по­
раж да на свой ред неговата любов. Л ю бовта на детето няма
рационално инструментално обяснение: то не обича родители­
те си като средства за постигане на първоначалните му егоис­
тични цели. С оглед на тази цел то навярно би м огло да пос­
тъпва така, като че ли ги обича, но това няма да е трансф ор­
мация на първоначалните му желания. С поред цитирания пси­
хологически принцип ново чувство се е породило междувре­
менно от явната лю бов на родителите.
Същ ествуват няколко начина, по които психологичните
закони м огат да бъдат разложени на съставящ ите ги елементи.
Така например не е много вероятно, че осъзнаването на роди ­
телската любов от страна на детето поражда пряко съответно­
то чувство. Ние мож ем да предположим следните няколко
стъпки: когато лю бовта на родителите към детето се осъзнава
от него въз основа на явните им намерения, то е уверено в
стойността си като личност. Дадено му е да разбере, че е цене­
но заради самото него от тези, които са налагащ ите и властни
личности в неговия свят. То преживява родителската обич ка-

любов, а отвращението в омраза, е проявеното намерение да ни вредят или

да ни бъдат полезни. ”

552
 70. Н равст веност т а на авторитет а

то безусловна; те се грижат за присъствието и спонтанните му

постъпки, а удовлетворението им от него не зависи от дисцип­
линирани действия, допринасящ и за благополучието на други­
те. С времето детето започва да вярва на родителите си и да
има доверие в заобикалящ ата го среда, а това го кара да изп­
робва и да се отдава на съзряващ ите си способности, през ця­
лото време подкрепяно от тяхната обич и окуражаване. П осте­
пенно то придобива различни умения и развива чувство за
компетентност, утвърждаващ о самоуважението му. Тъкмо в
хода на този процес се развива обичта на детето към родите­
лите му. То ги свързва с успеха и радостта, които е изпитало в
поддърж ането на своя свят, и с чувството си за собствена
стойност, а това поражда лю бовта му към тях.
Сега трябва да разгледам е по какъв начин се проявяват
лю бовта и доверието на детето. Тук е необходимо да имаме
предвид особените черти в ситуацията на авторитета. Детето
не притежава свои собствени стандарти за критика, тъй като
не е в състояние да отхвърли предписанията на рационална
основа. Ако обича и вярва на родителите си, то ще е склонно
да приема наставленията им. То ще се стреми същ о така да
прилича на тях, приемайки, че те наистина заслужават уваже­
ние и следват предписанията, които проповядват. Да предпо­
ложим, че те олицетворяват висши познания и власт и показ­
ват привлекателни примери за това, което се изисква. С ледо­
вателно детето приема тяхната преценка за себе си и ще бъде
склонно да се преценява като тях, когато нарушава предписа­
нията им. Разбира се, в същ ото време желанията му ще надх­
върлят границите на позволеното, защ ото в противен случай
не би имало нужда от предписания. По такъв начин родителс­
ките норми се преживяват като ограничения и детето може да
се разбунтува срещу тях. В края на краищ ата то може да не
вижда причина да се съобразява с тях; сами по себе си това са
произволни забрани и поначало на него му липсва склонност
да върши нещата така, както му е казано. И все пак, ако наис­
тина обича и се доверява на родителите си, то е предразполо­
жено да сподели отнош ението им към простъпките си, след
като се е поддало на изкушението. То ще бъде склонно да
признае прегреш ението си и да търси помирение. В тези раз­
лични склонности се проявяват чувствата на вина (спрямо ав-

553
Глина VIII. Чувството за справедливост

торитета). Чувствата на вина не биха съществували без тези

склонности и други, свързани с тях. Същ о така е вярно обаче,
че отсъствието на тези чувства би било показателно за липса
на лю бов и доверие, защ ото с оглед на същ ността на ситуаци­
ята на авторитета и принципите на етическата психология
свързването на моралните и естествените нагласи, на любовта
и уважението ще породи чувство за вииа, след като са престъ­
пени родителските наставления. Естествено в случая с детето
понякога е трудно да се различат чувствата на вина от страха
от наказание и особено ужасът от загубата на родителската
лю бов и привързаност. На детето му липсват понятията за
разбиране на етическите разграничения и това ще се отрази
върху поведението му. Аз обаче предположих, че дори и в слу­
чая с детето ние мож ем да отделим чувствата на вина (спрямо
авторитета) от страха и тревожността.
В светлината на предложената скица за развитието на
нравствеността на авторитета изглежда, че условията, благо­
приятстващ и усвояването й от детето, са следните.38 Първо,
родителите трябва да обичат детето и да заслужават да бъдат
обекти на възхищението му. По такъв начин те пораж дат у не­
го чувство за собствената му стойност и желание да стане лич­
ност като тях. Второ, те трябва да ф ормулират ясни и разбира­
еми (и оправдани, разбира се) правила, приспособени към пи­
вото на разбиране на детето. Освен това те трябва да изложат
основанията за тези предписания, така че да бъдат разбрани, а
същ о така трябва да ги следват, тъй като те се отнасят и за
тях. Родителите трябва да бъдат пример за нравствеността,
която проповядват, и да направят ясни обуславящ ите я прин­
ципи с течение на времето. Това се изисква не само за да се
породи у детето склонност да възприеме тези принципи по-
късно, но и за да се покаже как те трябва да бъдат тълкувани в
частни случаи. Вероятно моралното развитие не може да се
осъщ естви в отсъствието на посочените условия и особено ако
родителските наставления са не само сурови и неоправдани,
но и подкрепени от наказателни и дори телесни санкции.

то
Тук заимствам и адаптирам от Е. Е. Maccoby, „Moral Values and
Behavior in Childhood,” в Socialization and Society, под редакцията на J. A.
Clausen (Boston, Little, Brown, 1968), и от Hoffman, „Moral Development,” стр.
282-319.

554
 70. Н равст веност т а на авторитет а

Н равствеността на авторитета у детето се състои от предраз­

положението му да следва без перспектива за награда или на­
казание определени предписания, които не само м огат да му
изглеждат до голяма степен произволни, но и които по ника­
къв начин не отговарят на вродените му склонности. Ако при­
добие желание да съблю дава тези забрани, причината за това
е, че то ги разглежда като отправени към него от властни лич­
ности, които се ползват с лю бовта и доверието му и които съ­
що постъпват според тях. Тогава то заключава, че те са израз
на форми на действие, характеризиращ и личността, която то
би искало да бъде. В отсъствието на обич, пример и насочване
нито един от тези процеси не може да протече - и със сигур­
ност не в отнош ения, лишени от любов, разрушени от заплахи
за наказание и репресии.
Н равствеността на авторитета у детето е примитивна, за­
щ ото в по-голям ата си част тя се състои от сбор от предписа­
ния, а то не може да схване по-ш ироката схема на правото и
справедливостта, в която се оправдават наложените му прави­
ла. Но дори и една развита нравственост на авторитета, в коя­
то е възможно да бъдат разбрани основанията за правилата,
показва много от същ ите характеристики и съдърж а подобни
добродетели и пороци. Обикновено е налице авторитетна лич­
ност, която е обичана и се ползва с доверие или поне се въз­
приема като заслужаващ а положението си, като негласно за­
дължение на индивида е да следва наставленията й. Не ние
трябва да мислим за последиците - това е оставено за лицата
с авторитет. Ценените добродетели са послушание, скромност
и вярност към авторитетните личности; главните пороци са
неподчинението, бунтуванего и дързостта. Ние трябва да вър­
шим това, което се очаква от нас, без да го оспорваме, защ ото
да не постъпваме така е израз на съмнение и недоверие, както
и на известна арогантност и склонност към подозрение. Оче­
видно нравствеността на авторитета трябва да бъде подчинена
на принципите на правото и справедливостта, които единстве­
ни м огат да определят дали тези крайни изисквания или ана­
логични ограничения са оправдани. Н равствеността на авто­
ритета у детето е временна - една необходимост, породена от
особената му ситуация и ограничено разбиране, ощ е повече, че
теологичното сравнение е специален случай, който (предвид

555
Глава VIII. Чувството за справедливост

принципа за еднаква свобода) е неприложим за основната

структура на общ еството (§33). По такъв начин нравствеността
на авторитета има само ограничена роля в основополагащ ите
обществени структури и може да бъде оправдана само когато
необичайните изисквания на въпросната практика правят съ­
щ ествено предоставянето на прерогативи за лидерство и уп­
равление на определени индивиди. При всички случаи диапа­
зонът на тази нравственост се управлява от принципите на
справедливостта.

71. Н р а в ств ен о стта на сдр у ж ав а н ето

Вторият етап от м оралното развитие е нравствеността на

сдружаването. Той обхваща широк спектър от случаи в зависи­
мост от въпросното сдружаване и дори може да включва на-
ционалната общ ност като цяло. Д окато нравствеността на ав­
торитета у детето се състои до голяма степен от сбор от пред­
писания, съдърж анието на нравствеността на сдружаването се
представя от етичните стандарти, подходящи за ролята на ин­
дивида в различните сдружения, към които той принадлежи.
Тези стандарти включват общ оприети правила за нравстве­
ност заедно с корекциите, необходими за съгласуването им със
ситуацията на индивида в частност; те му се налагат посредст­
вом одобрението или неодобрението на лицата с авторитет
или на другите членове на групата. Така на този етап самото
семейство се разглеж да като малко сдружение, характеризира­
що се обикновено с определена йерархия, в която всеки член
има определени права и задължения. В процеса на израстване­
то на детето то се учи на стандартите на поведение, подходя­
щи за индивиди в неговото положение. Д обродетелите на доб­
рия син или добрата дъщ еря се обясняват или поне се показ­
ват от родителските очаквания, изразени от родителското
одобрение или неодобрение. По подобен начин съществуват
сдруженията на училището и съседството, а същ о и такива
краткосрочни форми на сътрудничество (макар и не по-мало-
важни за тази цел) като игрите и общуването с връстници. В
посочените структури индивидът научава съответно доброде­
телите на добрия студент и съученик, както и идеалите на чес­
тния играч и партньор. Този тип морални възгледи израстват
556
 7/. Нравст веност т а на сдруж аванет о

до идеалите, възприети в rio-късните години от живота и оттук

в различните позиции и занимания на индивида като възрас­
тен, положението му в семейството и дори мястото му като
член на общ еството. С ъдърж анието на идеалите се представя
от различните концепции за добрата съпруга и добрия съпруг,
добрия приятел и гражданин и т. н. По такъв начин нравстве­
ността на сдружаването включва голям брой идеали, всеки от
тях определен по начини, подходящи за съответния статут или
роля. Етичното ни съзнание се обогатява с преминаването ни
през различни позиции в течение на живота. С ъответната пос­
ледователност от идеали изисква все по-разнообразни инте­
лектуални преценки и по-фини етични разграничения. О чевид­
но някои от тези идеали същ о така вклю чват повече неща от
други и поставят доста по-различни изисквания на индивида.
Както ще видим, необходимостта да следваме определени
идеали доста естествено ни довежда до нравствеността на
принципите.
И така всеки отделен идеал вероятно се обяснява в кон­
текста на целите и намеренията на сдружението, към което
принадлежи и въпросната роля или позиция. Един индивид
своевременно изработва концепция за цялата система на съ т­
рудничество, която определя сдружението и целите, на които
то служи. Той знае, че другите имат да върш ат други неща в
съответствие с м ястото си в схемата за сътрудничество. Така
той накрая се научава да заема тяхната гледна точка и да гле­
да на нещ ата с техните очи. Изглежда вероятно в такъв случай,
че постигането на нравствеността на сдруженията (представе­
на от някои сборни идеали) почива върху развитието на инте­
лектуални умения, необходими за разглеж дане на нещ ата от
много гледни точки и съвм естното им обсъж дане като аспекти
на една система за сътрудничество. Всъщ ност необходимата
конфигурация от способности е доста сложна за разглеж да­
не.39 Преди всичко трябва да признаем съществуването на р аз­
лични гледни точки - това, че възгледите на другите не съвпа­
д ат с нашите. Но ние трябва не само да разберем, че за тях не­

39 За следващите забележки съм задължен на John Flavell, The Development

o f Role-Taking and Communication Skills in Children (New York, John Wiley and
Sons, 1968). стр. 208-211. Виж също G. H. Mead, Mind, S e lf and Society
(Chicago, University of Chicago Press, 1934), стр. 135-164.

557
Глави VIII. Чувството за справедливост

щ ата изглеждат различни, но и че те имат различни желания и

цели, планове и мотиви; и трябва да научим как да съберем те­
зи факти от речта, поведението и изражението на лицата им.
След това е необходимо да разберем определящ ите характе­
ристики на техните възгледи - това, което другите най-вече
желаят, кои са направляващ ите ги убеждения и мнения. Само
по този начин ние можем да разберем и оценим техните дейст­
вия, намерения и мотиви. Ако не можем да определим воде­
щите елементи, не можем да се поставим на м ястото на друг и
да разберем какво бихме направили в неговото положение. За
да уточним търсените неща, ние естествено трябва да познава­
ме действителния мироглед на другия индивид. Но в крайна
сметка, след като сме разбрали ситуацията на другия, пак ние
трябва да направляваме собственото си поведение по подхо­
дящ начин, като, се позоваваме на нея.
Да върш ат посочените неща, поне в някаква миним ална
степен, е лесно за възрастните, но е трудно за децата. Без съ м ­
нение това обяснява отчасти защ о предписанията на прими-
тивната детска нравственост на авторитета обикновено сс из­
разяват с термини, отнасящ и се за проявеното поведение, и за­
що мотивите и намеренията до голяма степен се пренебрегват
от децата при оценката им за постъпките. Детето ощ е не е ов­
ладяло изкуството да възприема личността на другите (т. е. из­
куството да различава техните убеждения, намерения и чувст­
ва), така че съзнанието за тези неща не може да играе роля в
тълкуването на тяхното поведение. Освен това способността
му да се поставя на тяхно място все още не е била обект на
обучение и има вероятност да го заблуди. Не е изненадващ о в
такъв случай, че тези елементи - толкова важни от окончател­
ната етична гледна точка - не се вземат предвид в най-ранния
стадий.40 Л ипсата обаче постепенно се преодолява в процеса
на поемането на поредица от по-взискателни роли от наша
страна с техните по-сложни схеми от права и задължения. С ъ ­
ответните идеали изискват от нас да разглеж даме нещата от
повече гледни точки, както предполага концепцията за основ-
ната структура.
Засегнах тези аспекти на интелектуалното развитие за

40 За обсъждане на тези моменти виж Roger Brown, Social Psychology, стр.

239-244.

558
 71. Н равст веност т а на сдруж аванет о
пълнота. Не мога да ги обсъж дам в каквито и да било подроб­
ности, но трябва да се отбележи, че те очевидно имат централ­
но място в придобиването на морални възгледи. Степента, до
която е усвоено изкуството за възприемане на личността, е
длъж на да повлияе върху етичната чувствителност на индиви­
да и е същ о толкова важна за разбиране на усложненията от
общ ественото сътрудничество. Тези способности обаче не са
достатъчни. Индивид, чиито планове са чисто манипулативни
и който иска да използва другите за своя изгода, трябва да
притежава същ ите умения, ако му липсва превъзхождаща сила.
Триковете на убеждаването и партньорството изискват същите
интелектуални постижения. Ние трябва в такъв случай да про­
учим как се привързваме към съдружниците си и по-късно към
общ ествените структури по принцип. Да разгледам е случая на
сдружение, за чиито общ оизвестни правила се знае от всички,
че са справедливи. Как става така, че участниците в предпос-
тавената структура се свързват с приятелство и взаимно д ове­
рие и взаимно разчитат да върш ат своето? М ожем да предпо­
ложим, че тези чувства и нагласи са породени от участието в
сдружението. По такъв начин, след като способността на ин­
дивида за чувство на близост е осъщ ествена в постигнатата от
него привързаност съгласно първия психологически закон, ко­
гато неговите съдружници с очевидно намерение живеят спо­
ред задълженията си, той развива приятелски чувства към тях
плюс чувства на увереност и доверие. Този принцип е вторият
психологически закон. Тъй като индивидите влизат в сдруже­
нието един по един в даден период от време или група след
група (с подходящ о ограничен размер), те придобиват тази
привързаност, когато по-старите членове върш ат своята част
от работата и живеят в съответствие с идеалите на своето по­
ложение. Така ако ангаж ираните в система за общ ествено сът­
рудничество редовно действат с очевидно намерение да п от­
върдят нейните справедливи (или принципни) правила, има ве­
роятност между тях да възникнат връзки на приятелство и вза­
имно доверие, свързващ и ги дори по-сигурно към схемата.
След като се установят тези връзки, индивидът е склонен
да изпитва чувства на вина (спрямо сдружението), когато не
успее да свърш и своята част от работата. Тези чувства се про­
явяват по различни начини, например в склонността да се поп­

559
Глава VIII. Чувството за справедливост

равят щетите, причинени на другите (компенсация), ако са

причинени такива щети, както и в готовността на индивида да
признае, че извърш еното от него е несправедливо (неправил­
но) и да се извини за това. Чувствата на вина се проявяват и в
допускането на уместността на наказанието и цензурата и
трудността за индивида да бъде ядосан и възмутен от другите,
когато и те по подобен начин не успеят да свърш ат своето. О т­
съствието на тези склонности би издало липсата на връзки на
приятелство и взаимно доверие. То би било признак на готов­
ност за сдружаване с другите при незачитане на стандартите и
критериите за законните очаквания, които са общ опризнати и
използвани от всички за разрешаваме на несъгласията им. И н­
дивид, лиш ен от тези чувства на вина, няма угризения на съ­
вестта заради тегобите, които падат върху другите, нито пък се
тревожи за изм ам еното им доверие, поради което те биват из­
лъгани. Но когато същ ествуват отношения на приятелство и
доверие, такива забрани и реакции биват породени от провала
в изпълнението на индивидуалните задължения. Ако тези ем о­
ционални ограничения липсват, в най-добрия случай същ ест­
вува само показност на чувство за близост и взаимно доверие.
По такъв начин, точно както в първия етап се развиват някои
естествени нагласи спрямо родителите, така и тук сред съд­
ружниците се пораж дат връзки на приятелство и доверие. Във
всеки от случаите определени естествени нагласи обуславят
съответните етични чувства: липсата на тези чувства би пока­
зала липсата на тези нагласи.
Вторият психологически закон вероятно започва да дейст­
ва по начини, подобни на първия. Тъй като начинанията на ед­
но сдружение са признати за справедливи (а в по-сложните ро­
ли принципите на справедливостта са разбрани и служат за
определяне на подходящ ия идеал), като с това се гарантира, че
всичките му членове им ат полза и знаят, че имат полза от дей­
ностите му, приема се, че поведението на другите при извърш ­
ване на тяхната част е от полза за всеки. Тук очевидното наме­
рение да се зачитат индивидуалните задължения се разглежда
като ф орма на добра воля, а това признание поражда на свой
ред чувства на приятелство и доверие. С течение на времето
реципрочните ефекти от изпълнението на задълженията от
страна на всеки се засилват взаимно, докато се постигне няка­

560
 71. Н равст веност т а на сдруж аванет о

къв вид равновесие. Но ние мож ем също да предположим, че

по-новите членове на сдружението признават етичните образ­
ци - т. е. индивидите, които са почитани по различни начини и
които изразяват във висока степен идеала, съответстващ на
тяхното положение. Тези индивиди показват умения и способ­
ности и добродетели на характера и тем перам ента, които
привличат въображението ни и пораж дат у нас желанието да
бъдем като тях и да мож ем да върш им същ ите неща. Това же­
лание за подражание е породено отчасти от разглеж дането на
свойствата им като предпоставки за заемане на по-привилеги-
рованите им позиции, но то е и придружаващ ефект на А рис­
тотеловия принцип, тъй като ние се радвам е на проявата на
по-сложни и изтънчени дейности, а има вероятност тези проя­
ви да събудят у нас желание да върш им тези неща сами. Така
когато етичните идеали, принадлежащ и на различни функции
на едно справедливо сдружение, са зачитани с очевидно нам е­
рение от привличащ и и достойни за възхищение личности,
има вероятност тези идеали да бъдат възприети от тези, които
са свидетели на осъщ ествяването им. Тези концепции се схва­
щ ат като форма на добра воля, а дейността, в която се проявя­
ват, се показва като човешко достойнство, което другите м о ­
гат същ о да оценят. В действие са същ ите два психологични
процеса като преди: другите индивиди д ействат с очевидно н а­
мерение да утвърдят наш ето благополучие и в същ ото .време
проявяват качества и показват начини за извърш ване на нещ а­
та, които ни привличат и пораж дат желанието да форм ирам е
себе си според тях.
Н равствеността на сдружаването приема много форми в
зависим ост от сдружението и въпросната роля, а тези форми
представляват много нива на сложност. Но ако разгледам е по-
изискващ ите служби, определени от основните институции на
общ еството, принципите на справедливостта ще бъдат приз­
нати за регулиращ и основната структура и за принадлежащ и
към съдърж анието на няколко важни идеали. В същ ност тези
принципи са приложими за граж данската роля, изпълнявана
от всички, тъй като се см ята, че всеки - а не сам о участващ ите
в общ ествения живот - има политически възгледи по отнош е­
ние на общ ото благо. Така ние мож ем д а предполож им, че съ­
ществува нравственост на сдружаването, при която членовете

561
Г лава VIII. Чувството за справедливост

на общ еството гледат един на друг като на равни, като на при­

ятели и съдружници, обединени в система за сътрудничество,
за което е известно, че е от полза за всички и че се управлява
от обща концепция за справедливост. С ъдържанието на тази
нравственост се характеризира от добродетелите на сътрудни­
чеството: тези на справедливостта и принципността, верност­
та и доверието, честността и безпристрастността. Типичните
пороци са скъперничеството и безпринципността, безчестието
и измам ата, предразсъдъците и пристрастието. П оддаването
на тези недостатъци поражда сред съдружниците чувства на
вина (спрямо сдружението) о г една страна, и негодувание, и
възмущение, от друга. Тези етични нагласи трябва да се поро­
дят, след като се присъединим към тези, които си сътрудничат
с нас в една справедлива (или принципна) схема.

72. Н р ав ств ен остта на при н ци пи те

Индивид, стрем ящ се към по-сложните форми на нравст­

веността на сдружаването (представени, да речем, от идеала за
равните граждански права несъмнено разбира принципите на
справедливостта. Той е развил и привързаност към много о т­
делни индивиди и общности и е предразположен да следва
моралните стандарти, приложими за него в различните му по­
зиции и поддържани от общ ественото одобрение и неодобре­
ние. След като се е присъединил към другите и се стреми да се
съобразява с тези морални концепции, той има интерес да спе­
чели одобрение за поведението и целите си. Би изглеждало, че
макар индивидът да разбира принципите на справедливостта,
мотивите му за съобразяване с тях — поне за известно време
— произтичат до голяма степен от приятелските му връзки и
чувството за близост с другите и от загрижеността му да полу­
чи одобрението на по-широки обществени кръгове. Тук бих ис­
кал да разгледам процеса, с чиято помощ даден индивид се
привързва към самите принципи от най-висш порядък по та ­
къв начин, че точно както през по-ранната фаза на нравстве­
ността на сдружаването той може да иска да бъде честен иг­
рач, да речем, така сега желае да бъде справедлив човек. К он­
цепцията за справедливото поведение и за развитие на спра­
ведливи институции става за него привлекателна същ о като
562
 72. Н равст веност т а па принципите

по-низш ите идеали преди това.

К ато предполагаме по какъв начин би могла да настъпи
въпросната нравственост на принципите (принципи в случая
означава основни принципи като разгледаните в изходната по­
зиция), ние трябва най-напред да отбележим, че нравственост­
та на сдруженията доста естествено води до познания за стан­
дартите на справедливостта. Във всеки случай в едно добре
уредено общ ество тези стандарти не само определят общ оиз­
вестната концепция за справедливост, но и постоянно се изис­
ква прилагането и тълкуването им от гражданите, интересува­
щи се от политическите дела, както и от индивидите на зако­
нодателни, юридически и други подобни служби. Те често
трябва да приемат гледната точка на другите не просто с цел
да уточнят какво ще искат и какво вероятно ще правят, но и за
установяване на приемлив баланс между конкурентни претен­
ции и за приспособяване на различните по-низши идеали на
нравствеността на сдружаването. Въвеждането на принципите
на справедливостта в практиката изисква от нас да възприе­
мем становищ ата, определени от четириетапната поредица
(§31). К акто диктува ситуацията, ние приемаме гледната точка
на едно конституционно събрание, законодателно тяло или
каквото и да било друго. В крайна сметка индивидът овладява
тези принципи и разбира ценностите, гарантирани от тях, как­
то и по какъв начин те са от полза за всеки. И така това води
до приемането на споменатите принципи посредством трети
психологически закон. Този закон гласи, че след като в съ от­
ветствие с двата предш естващ и психологически закона са по­
родени нагласите за лю бов и вярност, за приятелски чувства и
взаимно доверие, съзнанието, че ние и хората, които харесва­
ме, се ползваме от плодовете на установена и трайна справед­
лива институция, поражда у нас съответното чувство за спра­
ведливост. Ние развиваме желание да прилагаме и да постъп­
ваме според принципите на справедливостта, след като сме
осъзнали по какъв начин отговарящ ите им обществени струк­
тури са съдействали за нашето благо и това на хората, с които
сме свързани. С времето ние започваме да ценим идеала за
справедливо човешко сътрудничество.
И така чувството за справедливост се проявява поне по
два начина. Първо, то ни кара да приемаме справедливите ин­

563
Г лава VIII. Чувството за справедливост

ституции, които са приложими за нас и от които ние и нашите

партньори сме се възползвали. Ние искаме да върш им своето
за запазването на справедливите институции. Склонни сме да
се чувстваме виновни, когато не зачитаме нашите задължения
и ангажименти, дори ако не сме свързани с каквито и да било
особени чувства за близост с индивидите, от които се възполз­
ваме. Вероятно е ге все ощ е да не са имали възмож ност да по­
каж ат очевидно намерение да върш ат своето и следователно
да не са обекти на такива чувства според втория закон. Или
пък е възможно въпросната институционална схема да бъде
толкова обширна, че обособени връзки никога да не се изгра­
дят на широка основа. Във всеки случай граж данството като
цяло по принцип не е свързано от чувство за близост между
индивидите, а от приемането на общ оизвестните принципи на
справедливостта. М акар че всеки гражданин е приятел на ня­
кои граждани, нито един гражданин не е приятел на всички.
О бщ ата им вярност към справедливостта обаче осигурява
единна перспектива, от която те м огат да изглаждат различия­
та си. Второ, чувството за справедливост поражда желание да
се работи за (или поне нежелание за противопоставяне на) изг­
раж дането на справедливи институции и за реформ иране на
съществуващ ите, когато справедливостта изисква това. Ние
желаем да постъпваме според естествения си дълг да подпо­
м агам е справедливите договорености и тази склонност нах­
върля подкрепата на тези определени схеми, които са утвърди­
ли доброто за нас. Тя се стреми да разш ири въплъщ аваната от
тях концепция за други ситуации за доброто на по-голямата
общ ност.
К огато се противопоставяме на нашето чувство за спра­
ведливост, ние обясняваме чувството си за вина, позовавайки
се на принципите на справедливостта. Тези чувства в такъв
случай се проявяват по твърде различен начин в чувството за
вина спрямо авторитета и сдружението. Завърш еното м орално
развитие вече е налице и за първи път ние изживяваме чувство
за вина в тесен см исъл; същ ото е вярно и за другите етични
емоции. В случая с детето понятието за етичен идеал и ум ест­
ността на намеренията и м отивите не се разбират, така че не
същ ествуват съответни условия за чувство за вина (спрямо
принципите). А при нравствеността на сдружаването м оралн и ­

564
 72. Н равст веност т а пи принципите

те чувства зависят същ ествено от връзките на приятелство и

доверие с определени индивиди или общ ности и м оралното
поведение се основава до голяма степен на желанието за одоб­
рение от партньорите на индивида. Това мож е да е валидно
дори и в по-взискателните фази на тази нравственост. Възмож­
но е индивидите в ролите им като граждани с пълно разбиране
за съдърж анието на принципите на справедливостта да бъдат
подтиквани да постъпват според тях до голяма степен заради
връзките си с определени индивиди и привързаността към сво­
ето общ ество. След възприемането на нравствеността на
принципите обаче м оралните нагласи вече не се свързват
единствено с благополучието и одобрението на определени
индивиди или групи, а се оф орм ят от концепция за правото,
избрана независимо от тези случайности. М оралните ни отн о­
шения показват независимост от случайните обстоятелства на
нашия свят, като значението на спом енатата независимост се
дава от описанието на изходната позиция и кантианската й ин­
терпретация.
Но дори ако м оралните отнош ения в този смисъл са неза­
висими от случайностите, естествената ни привързаност към
определени индивиди и групи все пак има подходящ о място,
защ ото в рам ките на нравствеността на принципите наруш е­
нията, които по-рано пораждаха вина и негодувание (по отн о­
шение на сдружението) и други етични чувства, сега причиня­
ват същ ите чувства в тесен смисъл. Обяснявайки емоциите си,
индивидът се позовава на съответните принципи. Когато оба­
че са налице естествените връзки на приятелство и взаимно
доверие, м оралните чувства са по-интензивни, отколкото в
тяхно отсъствие. С ъщ ествуващ ата привързаност засилва чувс­
твото за вина и възмущ ение или всяко друго предизвикано
чувство, дори и в етапа на нравственост на принципите. И така
ако усилването е същ ествено, от него следва, че нарушенията
на естествените връзки са грешка, защ ото, ако предположим,
че — да речем — едно рационално чувство за вина (т. е. чувст­
во за вина, възникващ о поради прилагането на правилния ети­
чен принцип в светлината на верни или логични убеждения)
предполага греш ка от наша страна и че по-голям о чувство за
вина предполага по-голяма грешка, тогава наистина наруш е­
ното доверие, изм ам еното приятелство и т. н. са особено заб ­

565
Глави VIII. Чувството за справедливост

ранени. Нарушението на тези връзки с определени индивиди и

групи поражда по-интензивно м орално чувство и от това след­
ва, че извърш ените простъпки са по-лоши. Разбира се, и зм а­
мата и нелоялността винаги са лош и, тъй като противоречат
на естествените ни задължения и ангажименти. Но те невинаги
са еднакво лоши. Те са по-лоши, когато са били формирани
връзки на обич и доверие, и това съображение е уместно при
разработването на съответни правила за предимство.
Възможно е отначало да изглежда странно, че трябва да
придобиваме желанието да постъпваме според концепция за
правото и справедливостта. Как така е възможно моралните
принципи да засегнат наш ите чувства? В теорията за
справедливостта като равнопоставеност има няколко отговора
на възникналия въпрос. Преди всичко, както вече се убедихме
(§25), м оралните принципи трябва да и м ат определено съдър­
жание. Тъй като са избрани от рационални индивиди за разре­
шаване на конкуриращи се претенции, те определят споразу­
мение как да се подпом агат интересите на хората. И нституци­
ите и действията се оценяват с оглед да се гарантира реализа­
цията на целите и следователно безсмислените принципи —
например че не трябва д а се гледа небето във вторник — се
отхвърлят като обременителни и ирационални ограничения. В
изходната позиция рационалните индивиди нямат основание
да приемат стандарти от такъв вид. На второ място обаче чув­
ството за справедливост преминава и в любов към човечество­
то. Аз отбелязах по-рано (§30), че благосклонността се загубва,
когато многото й обекти се противопоставят един на друг. За
насочването й са необходими принципите на справедливостта.
Разликата между чувството за справедливост и лю бовта към
човечеството е в това, че последната е незадължителна, надх­
върля м оралните изисквания и не търси изключенията, позво­
лени от принципите за естествените задължения и ангаж имен­
ти. И все пак явно обектите на тези две чувства са тясно свър­
зани, тъй като се определят до голям а степен от една и съща
концепция за справедливост. Ако едното от тях изглежда ес­
тествено и разбираемо, такова е и другото. Освен това чувст­
вата на вина и възмущ ение се пораж дат от щ етите и лиш ения­
та на другите, неоправдано предизвикани или от нас самите,
или от трети страни, а наш ето чувство за справедливост се за­

566
 72. Н равст веност т а на принципите

сяга по същия начин. С ъдържанието на принципите за сп ра­

ведливостта описва казаното. Най-накрая, кантианската ин­
терпретация на тези принципи показва, че постъпвайки според
тях, хората изразяват същ ността си като свободни и равни р а ­
зумни същ ества (§40). Тъй като съзерцаваното с принципите е
част от доброто за тях, чувството за справедливост се стреми
даже ощ е по-пряко към гяхното благополучие. То подкрепя
онези структури, които позволяват на всеки да изрази общ ата
им същ ност. Наистина без общо или припокриващ о се чувство
за справедливост приятелството между граж даните не може
да същсствува. Ж еланието да се постъпва справедливо в такъв
случай не е форма на сляпо подчинение на произволни прин­
ципи, необвързани с рационални цели.
Разбира се, аз не трябва да твърдя, че справедливостта
като равнопоставеност е единствената доктрина, която може
да интерпретира чувството за справедливост по естествен на­
чин. Както отбелязва Сиджуик, утилитаристът никога не разг­
лежда себе си като действащ само в полза на безличен закон, а
винаги за благото на някакво същество или същ ества, към ко­
ито той изпитва в някаква степен чувство за близост.41 Утили-
тарният мироглед — а без съмнение и перфекционизмът — о т­
говаря на условието чувството за справедливост да може да
бъде така характеризирано, че да е психологически разбирае­
мо. Н ай-добре е една теория да предостави описание на едно
идеално състояние на нещата, на такава концепция за добре
уредено общ ество, че стремеж ът да се постигне и да се запази
това състояние на нещата да отговаря на доброто за нас и да
прелива в нашите естествени чувства. С ъвърш ено справедли­
вото общ ество трябва да бъде част от идеал, който разумните
човешки същ ества биха могли да желаят повече от всичко дру­
го, след като са придобили пълно познание и опит за същ ност­
та му.42 Съдърж анието на принципите за справедливостта, на­
чинът на извеждането им и етапите на м оралното развитие по­
казват по какъв начин е възможна такава интерпретация в тео­
рията за справедливостта като равнопоставеност.
Би изглеждало в такъв случай, че доктрината за чисто

41 Methods o f Ethics, 7-о издание (London, Macmillan, 1907), стр. 501.

42 По този въпрос виж G. С. Field, Moral Theory, 2-ро издание (London,
Methuen, 1932), стр. 135 и сл., 141 и сл.

567
Г лава VIII. Чувството за справедливост
съзнателния акт е ирационална. Тази доктрина поддържа: пър­
во, че най-висш етичен мотив е желанието да се върши това,
което е правилно и справедливо, просто защ ото то е правилно
и справедливо, като никакво друго описание не е уместно; и,
второ, че докато други мотиви несъмнено притежават морал-
на стойност (например желанието да се върши това, което е
правилно, защ ото така се увеличава щ астието на хората или
има вероятност да способства за равенството), тези желания
са с по-малка морална стойност от вършенето на онова, което
е правилно единствено заради правотата му. Рос поддърж а, че
усещ ането за право е желание за определен (и неанализируем)
обект, тъй като специфично (и неанализируемо) свойство ха­
рактеризира действията, които са наше задължение. Другите
желания с м орална стойност — макар че наистина са желания
за неща, по необходимост свързани с това, което е правилно
— не са желания за правото като такова.43 Но при тази интер­
претация липсва всякакво явно основание за усещ ането за пра­
во; то наподобява предпочитане на чая пред кафето. Макар че
такова предпочитание би могло да съществува, крайно своен­
равно е то да се превърне в правило за основната структура на
общ еството; нито пък важи с по-малка сила, защ ото е маски­
рано от удачна връзка с логични основания за преценки на
правото.
За индивид, който обаче разбира и приема доктрината за
договора, чувството за справедливост не е желание, различно
от желанието да се постъпва според принципи, за които раци­
онални индивиди биха се споразумели в първоначална ситуа­
ция, която дава на всеки еднакво представителство като м о ­
рална личност, нито пък е различно от желанието да се пос­
тъпва в съгласие с принципи, които изразяват човешката при­
рода на свободни и равни разумни същ ества. Принципите на
справедливостта отговарят на тези описания и този факт ни
позволява да дадем приемлива интерпретация на чувството за
справедливост. В светлината на теорията за справедливостта
ние разбирам е как моралните чувства м огат да управляват жи-

43 За понятието за чисто съзнателния акт виж W. D. Ross, The Right and

the Good (Oxford, The Clarendon Press, 1930), стр. 157-160, и The Foundations o f
Ethics (Oxford, The Clarendon Press, 1939), стр. 205 и сл. Фактът, че това поня­
тие прави правото произволно предпочитание, аз заимствам от J. N. Findlay,
Values and Intentions (London, George Allen, and Unwin, 1961), стр. 213 и сл.

568
 72. Н равст веност т а на принципите

нота ни и да играят ролята, придадена им от формалните ус­

ловия за м оралните принципи. Да бъдем ръководени от такива
принципи означава, че искаме да живеем с другите при усло­
вия, които всеки би признал за справедливи от гледна точка,
която всички биха оценили като приемлива. И деалът на инди­
видите, които си сътрудничат на такава основа, е естествено
привлекателен за нашите сетива.
Н ай-накрая мож ем да забележим, че нравствеността на
принципите приема две форми, едната от които съответства
на чувството за право и справедливост, а другата на лю бовта
към човечеството и на самообладанието. К акто вече отбеля­
захме, последната е незадължителна, докато първата не е. В
обикновената си форма па право и справедливост нравстве­
ността на принципите включва добродетелите на нравстве­
ността на авторитета и сдружаването. Тя определя последния
етап, в който всички по-низш и идеали най-после са разбрани и
организирани в съгласувана система от подходящи общи
принципи. Д обродетелите на другите форми на нравственост
получават обяснение и оправдание в рам ките на по-ш ироката
схема, а съответните им претенции се регулират от предим ст­
вата, присвоени от по-обхватната концепция.
Н равствеността на престараването има два аспекта в за ­
висим ост от посоката, в която доброволно се надхвърлят
изискванията на нравствеността на принципите. От една стра­
на, лю бовта към човечеството се проявява в подпомагането на
общ ото благо по начини, които доста надхвърлят естествените
ни задължения и ангажименти. Тази нравственост не е за обик­
новени хора, а обособените й добродетели са благосклонност,
повишена чувствителност към чувствата и желанията на дру­
гите и истинска скром ност и безкористност. Н равствеността
на сам ообладанието, от друга страна, в най-простата си ф ор­
ма се проявява в изпълнението на изискванията на правото и
справедливостта с пълно спокойствие и непринуденост. Тя
става наистина незадължителна, когато индивидът проявява
характерните й добродетели — смелост, великодушие и сам о­
контрол — в действия, предполагащ и голяма самодисциплина
и обучение. А той мож е да извърши това или като приема
служби и длъжности, изискващи тези добродетели (ако зад ъл ­

569
Глава VIII. Чувството ча справедливост

женията им трябва да бъдат добре изпълнявани), или като се

стреми към по-висши цели по начин, съвместим със справед­
ливостта, но надхвърлящ изискванията на дълга и ангаж имен­
та. Така нравствените форми на престараването — тези на све­
теца и героя — не противоречат на нормите на правото и
справедливостта; те се отличават с доброволно приемане от
индивида на цели, които са продължение на същ ите принципи,
но надхвърлят онова, което проповядват.44

73. Х а р а к т ер и сти к и на ет и ч н и те влечени я

В следващ ите раздели обсъж дам по-подробно няколко ас ­

пекта на трите етапа на нравствеността. Понятието за етично
влечение, същ ността на трите психологически закона и проце­
сът за валидизирането им изискват по-нататъш ен коментар.
Насочвайки се към първия от тези въпроси, трябва да поясня,
че ще използвам по-стария термин „влечение” за постоянни
взаимно свързани редове от направляващ и склонности като
например чувството за справедливост и лю бовта към човечес­
твото (§30) и за трайна привързаност към определени индиви­
ди или сдружения, заемащ и централно място в живота на чо­
века. По такъв начин има както етични, така и естествени вле­
чения. Терм инът „нагласа” използвам в по-широк смисъл. По-
добно на влеченията нагласите са взаимно свързани редове от
склонности (или етични, или естествени), но в техния случай
не е необходимо тенденциите да бъдат толкова регулативни
или трайни. И най-накрая, ще използвам изразите „етично
чувство” и „етична ем оция” за чувства и емоции, които изпит­
ваме по определени поводи. И скам да изясня връзката между
етичните влечения, нагласи и чувства и съответните м орални
принципи.

44 и
В това описание на аспектите на нравствеността на престараването
съм заимствал от J. О. Urmson, „Saints and Heros,” в Essays in Moral
Philosophy, под редакцията на A. I. Melden (Seattle, University of Washington
Press, 1958). Понятието за самообладание е взето от Adam Smith, The Theory
o f the Moral Sentiments, част VI, Раздел III, който може да се открие в Adam
Smith's Moral and Political Philosophy, под редакцията на H. W. Schneider (New
York, Hafner, 1948), стр. 251-277.

570
 73. Характ ерист ики на ет ичнит е влечения

О сновните характеристики на етичните влечения вероятно

м огат да бъдат най-добре изяснени посредством разглеж дане­
то на различни въпроси, възникващи при опита за характери­
зирането им, и на различните чувства, в които се проявяват.45
Струва си да отбележим начините, по които те се разли ­
чават както помежду си, така и от онези естествени нагласи и
чувства, с които има вероятност да бъдат объркани. Така най-
напред същ ествуват въпроси като следните: (а) Какви са линг­
вистичните изрази, които се използват, за да се покаже прите­
жаването на определено етично чувство и значимите разн о­
видности (ако има такива) на тези изрази? (б) Какви са харак­
терните поведенчески индикации за дадено чувство и начини­
те, по които един индивид обикновено издава как се чувства?
(в) Какви са характерните усещания и кинестетични чувства
(ако има такива), които са свързани с етичните емоции? К ога­
то наприм ер един индивид е ядосан, може да му стане горещ о;
той може да трепери и да има стомаш ни спазми. Може да не е
в състояние да говори освен с треперещ глас; и може би не ус­
пява да потисне някои жестове. Ако са налице такива харак­
терни усещ ания и поведенчески прояви за едно етично чувст­
во, те не съставляват чувството на вина, срам, възмущ ение или
каквото и да било друго. Такива характерни усещания и п роя­
ви нито са необходими, нито достатъчни в частни случаи, за
да се чувства някой виновен, засрамен или възмутен. С това не
се отрича, че някои характерни усещания и поведенчески проя­
ви на едно нарушение м о гат да бъдат необходими, ако трябва
да се установи, че индивидът е смазан от чувството за вина,
срам или възмущение. Но за да същ ествуват такива чувства,

45 Тези въпроси се предлагат от прилагането към понятието за етични

чувства на типа проучване, проведено от Витгенщайн в Philosophical
Investigations (Oxford, Basil Blackkvvell, 1953). Виж също G. Е. M. Anscombe
например, „Pretending,” Proceedings o f the Aristotelian Society, приложение, том
32 (1958), стр. 285-289; Pliillipa Foot, „Moral Beliefs,” Proceedings o f the
Aristotelian Society, том 59 (1958-1959), стр. 86-89; и George Pitcher, „On
Approval,” Philosophical Review, том 67 (1958). Виж също В. A. О. Williams,
„Morality and the Emotions,” Inaugural Lecture, Bedford College, University of
London, 1965. Трудност за емотивнага теория в етиката - така както е предс­
тавена от С. L. Stevenson в Ethics and Language (New Havan, Yale University
Press, 1944) - може да бъде това, че тя може да установи и да разграничи
етичните от неетичните чувства. За обсъждане на този въпрос виж W. Р.
Alston. „Moral Attitudes and Moral Judgments,” Nous, том 2 (1968).

571
Глава VIII. Чувството за справедливост

често е достатъчно индивидът искрено да заяви, че се чувства

виновен, засрамен или възмутен и че е готов да даде съответ­
но обяснение защ о се чувства така (допускайки естествено, че
той приема собственото си обяснение за правилно).
П оследното съображение въвежда главния въпрос при
разграничаването на етичните чувства от другите емоции и по­
между им, а именно: (г) Какъв е окончателният вид обяснение,
изисквано за притежаването на етично чувство, и по какъв на­
чин тези обяснения различават едно чувство от друго? Така
когато запитаме някого защо се чувства виновен, какъв отго­
вор да очакваме? Несъмнено не всеки отговор е приемлив. Не
е достатъчно простото позоваване на очаквано наказание; то
би могло да обясни страха или тревожността, но не и чувство­
то за вина. По същ ия начин споменаването на вредите или
злополуките, понесени от някого като следствие от негови м и ­
нали действия, обяснява чувството на съжаление, но не и за
вина - и в много по-слаба степен чувството на разкаяние. Р аз­
бира се, страхът и тревожността често придружават чувството
на вина поради очевидни причини, но тези емоции не трябва
да се бъркат с етичните чувства. В такъв случай не трябва да
предполагаме, че преживяването на вина е някаква смесица от
страх, тревож ност и съжаление. Тревожността и страхът изоб­
що не са етични чувства, а съжалението е свързано с някакви
възгледи за собственото ни благо и се причинява - да речем -
о т несполуките да развием интересите си по разумни начини.
Дори такива явления като невротичните чувства на вина и дру­
ги отклонения от стандартния случай се приемат като чувство
на вина, а не просто като ирационални страхове и тревожност
заради специалния тип обяснение за отклонението от нормата.
В такива случаи винаги се предполага, че по-задълбоченото
психологическо изследване ще разкрие (или е разкрило) съот­
ветното сходство с другите чувства за вина.
По принцип фактът, че обяснението на индивида за него­
вите преживявания търси етично понятие и свързаните с него
принципи, е необходима черта на етичните чувства и част от
това, което ги разграничава от естествените нагласи. О писани­
ето му за собствените му чувства загатва за признато право
или грешка. К огато оспорвам е това, ние сме склонни да пред­
лагам е различни форми на чувства за вина като контраприме-

572
 73. Характ ерист ики на етичните влечения

ри. Това е лесно за разбиране, след като най-ранните форми

на чувствата за вина са тези на вина спрямо авторитета, а не е
много вероятно да пораснем, без да изпитаме онова, което би
могло да се нарече остатъчни чувства за вина. Например един
индивид, отгледан в строга религиозна секта, може да е бил
научен, че ходенето на театър е грешно. М акар че вече не вяр­
ва в предписанието, той ни съобщ ава, че все още се чувства
виновен, когато посещ ава театъра. Това обаче не са същински
чувства на вина, тъй като той ие се кани да се извинява на ни­
кого или пък да решава да не гледа друга пиеса и т. н. Всъщ ­
ност той по-скоро би казал, че има определени усещания, чув­
ство за притеснение и други подобни, наподобяващ и изживя­
ванията за вина. Приемайки в такъв случай логичността на
възгледите за договора, обяснението на някои етични чувства
цитира някакъв принцип на правото, който би бил избран в из­
ходната позиция, докато другите етични чувства са свързани с
понятието за добро. Един индивид например се чувства вино­
вен, защ ото знае, че взел повече от своя дял (така както е опре­
делен от някаква справедлива схема) или се е отнасял към дру­
гите по нечестен начин, или пък се чувства засрамен, защ ото е
бил страхлив и не е говорил открито. Той не е успял да се при­
държа към дадена концепция за морална стойност, която си е
поставил за цел да постигне (§68). Това, което разграничава
етичните чувства помежду им, са принципите и недостатъците,
които обикновено се търсят от обяснението им. В повечето
случаи характерните усещания и поведенчески прояви са съ­
щите, представляват психологически нарушения и притежават
общите им свойства.
Струва си да се отбележи, че едно и същ о действие може
да породи няколко етични чувства наведнъж, ако - какъвто
често е случаят - може да се даде подходящо обяснение за
всяко едно от тях (§67). Н апример индивид, който мами, може
да се чувства както виновен, така и засрамен: виновен, защ ото
е накърнил доверието и се е лансирал по нечестен начин, като
вината му съответства на щетите, нанесени на другите; засра­
мен, защ ото с прибягването до тези средства той се е показал
в собствените си очи (както и в очите на другите) като слаб и
неблагонадежден, като някой, който разчита на нечестни и
тайни средства за постигане на целите си. Посочените обясне­

573
Глини VIII. Чувството за справедливост

ния се позовават на различни принципи и ценности, разграни­

чавайки по такъв начин съответните чувства; често обаче са
приложими и двете обяснения. Бихме могли да добавим тук,
че за да има един индивид етични чувства, не е необходимо
всички твърдения в неговото обяснение да бъдат верни; д оста­
тъчно е той да приема обяснението. Някой може да греши в
такъв случай, като смята, че е взел повече от своя дял. Въз­
можно е той да не бъде виновен. Въпреки това той се чувства
виновен, след като обяснението му е правилно, и изразяваните
от него убеждения са искрени, макар и погрешни.
С ледват група от въпроси, отнасящ и се до връзката на
етичните нагласи към действието: (д) Какви са характерните
намерения, стремежи и склонности на индивид, изпитващ д а­
дено чувство? Какви неща иска той да прави или смята, че не
е способен да прави? Един ядосан човек обикновено се опитва
да отвърне на удара или да осуети намеренията на индивида,
на когото е ядосан. К огато се измъчва от чувство на вина, да
речем, един индивид иска да постъпва правилно в бъдеще и се
стреми съответно да видоизмени поведението си. Той е скло­
нен да признае извърш еното от него и да моли за опрощ аване,
както и да признае и да приеме упреците и наказанията; освен
това той е по-малко способен да осъжда другите, когато се
държ ат не както трябва. Особената ситуация ще определи кои
от тези склонности ще се осъщ ествят; а ние бихме могли също
да предположим, че взаимно свързаните склонности, които
биха могли да се проявят, варират според нравствеността на
индивида. Ясно е например, че типичните прояви на вина и
подходящ ите обяснения ще бъдат твърде различни, тъй като
идеалите и функциите на нравствеността на сдружаването ста­
ват по-сложни и взискателни, а тези чувства на свой ред ще се
различават от емоциите, свързани с нравствеността на прин­
ципите. В теорията за справедливостта като равнопоставеност
посочените разновидности се обясняват в първия случай пос­
редством съдърж анието на съответните етически възгледи.
Структурата на предписанията, идеалите и принципите показ­
ва какъв вид обяснения са необходими.
П о-нататък мож ем да попитаме: (е) Какви емоции и реак­
ции от страна на другите очаква един индивид, преживяващ
определено чувство? Как очаква той, че те ще реагират спря­

574
 73. Х а р а к т ер и ст и к и на ет и ч н и т е вл еч ен и я

мо него, както това се показва, да речем, в различните харак­

терни изопачавания на тълкуването му за поведението на дру­
гите спрям о него? Така индивид, който се чувства виновен,
признавайки постъпката си за престъпване на законните пре­
тенции на другите, очаква от тях да се възмутят от поведение­
то му и да го накажат по различни начини. Той допуска също,
че и трети страни ще бъдат възмутени от него. В такъв случай
някой, който се чувства виновен, е възприемчив спрямо него­
дуванието и възмущ ението на другите и несигурността, п оро­
дена от тях. Противно на това всеки, който се чувства засра­
мен, очаква подигравки и презрение. На него не му достига
достойнство, защ ото се е поддал на слабост и се е показал не­
достоен за сдружаване с другите, споделящи неговите идеали.
Той се тревожи да не бъде откъснат и отхвърлен и да не стане
обект на презрение и подигравки. Тъкмо защ ото чувствата на
вина и срам имат различни принципи за обяснението си, те ни
карат да очакваме различни нагласи у другите индивиди. По
принцип вината, негодуванието и възмущ ението са свързани с
понятието за право, докато срамът, презрението и подигравка­
та - с понятието за добро. Направените забележки засягат оче­
видно и чувствата за дълг и ангаж ираност (ако същ ествуват
такива), уместната гордост и чувството за собствена стойност.
Н ай-накрая ние мож ем да попитаме: (ж) Какви са харак­
терните изкушения за постъпки, пораждащ и етично чувство, и
как се успокоява обикновено това чувство? Тук пак има под­
чертани различия между етичните емоции. Чувствата на вина
и срам им ат различна постановка и се преодоляват по различ­
ни начини, а тези разновидности отразяват определящ ите
принципи, с които са свързани, както и особените им психоло­
гични основи. Така например вината се облекчава от ком пен­
сацията и прош ката, позволяващ и помирение, докато срам ът
се измива от доказателствата за поправяне на недостатъците,
от подновеното доверие в достойнството на личността. Същ о
така е ясно например, че негодуванието и възмущ ението им ат
свои характерни компенсации, след като първото се причинява
от прегреш ения, извършени според нас против нас самите, а
второто се отнася до прегреш ения спрямо другите.
И все пак разликите между чувствата на вина и срам са
толкова поразителни, че е полезно да се отбележи по какъв на­

575
Глава VIII. Чувството за справедливост

чин съвпадат с разграниченията, направени между различните

аспекти на нравствеността. Както вече се убедихме, нарушени­
ето на всяка добродетел може да породи срам; достатъчно е
някой да поставя начина си на действие сред достойнствата си
(§67). Аналогично, едно прегреш ение винаги може да предиз­
вика чувство на вина, когато другите са ощетени по някакъв
начин или правата им са нарушени. Така вината и срам ът о т­
разяват отнош ението към другите и към собствената личност,
което трябва да е налице във всяко етично поведение. Въпреки
това някои добродетели и формите на нравственост, които ги
изтъкват, са по-типични от гледна точка на дадено чувство в
сравнение с друго и следователно са по-тясно свързани с него.
Така в частност формите на нравствеността при престараване­
то дават място за срам, защ ото представляват най-висшите
форми на етични достойнства - лю бовта към човечеството и
самообладанието - и при избора им индивидът се излага на
риск поради самата им същ ност. Би било грешка обаче да се
изтъква перспективността на едно чувство повече от тази на
друго в завърш ената етическа концепция, защ ото теорията за
правото и справедливостта се основава върху идеята за рецип-
рочност, която съгласува гледните точки на самия индивид и
на другите като равни и етични личности. Тази реципрочност
има за следствие това, че и двете перспективи характеризират
етичната мисъл и чувство, обикновено в приблизително еднак­
ва степен. Нито отнош ението към другите, нито към самия се­
бе си има предимство, защ ото всички са равни, балансът меж­
ду индивидите се създава от принципите на справедливостта,
а там, където балансът се измества на една страна (както при
формите на нравствеността при престараването), това става
поради избора на индивида, който доброволно поема по-голя­
мата част. Така, макар че ние мож ем да считаме гледните точ­
ки на индивида и другите като характерни за някои форми на
нравствсност в исторически план или за определени перспек­
тиви в рамките на пълната концепция, една завърш ена етичес­
ка доктрина включва и двете. С ама по себе си нравствеността
на срама или на вината е част от един етически мироглед.
В направените забележки изтъкнах два основни момента.
Преди всичко етичните нагласи не трябва да се отъж дествяват
с характерни усещания и поведенчески прояви, дори ако таки­

576
 73. Характ ерист ики на етичните влечения
ва съществуват. Етичните чувства изискват определени видове
обяснение. Така на второ място етичните нагласи включват
приемането на особени етични добродетели, а принципите,
определящ и тези добродетели, се използват за описание на съ­
ответните чувства. Съжденията, разкриващ и различните ем о­
ции, се разграничават едно от друго посредством стандартите,
цитирани в обяснението им. Вината и срамът, угризенията на
съвестта и съжалението, възмущ ението и негодуванието или се
позовават на принципи, принадлежащи на различни съставки
па нравствеността, или се предизвикват от противоположни
гледни точки. Една етическа теория трябва да обясни и да на­
мери място за такива разграничения, макар че вероятно всяка
теория ще се опита да направи това по собствен начин.

74. В р ъ зк а т а м еж ду етични
и ест ест в ен и нагласи

Съществува и друг аспект на етичните нагласи, който съм

отбелязал, скицирайки развитието на чувството за справедли­
вост, а именно връзката му с определени естествени нагласи.46
Така за да проучим едно етично чувство, трябва да зададем
въпроса: какво представляват (ако съществуват) естествените
нагласи, с които то е свързано? И така тук съществуват два
въпроса, кои то са противоположни един на друг. С първия се
пита за естествените нагласи, които са доказано отсъстващ и,
когато индивидът не успее да култивира в себе си определени
етични чувства, докато с втория се пита кои естествени нагла­
си са доказано налице, когато индивидът изпитва етична ем о­
ция. При скицирането на трите етапа на нравствеността се за­
нимавах само с първия въпрос, тъй като обратният на него
поставя други, rio-трудни проблеми. Поддържах, че в контекс­
та на авторитета естествените нагласи на детето за лю бов и
доверие към лицата с авторитет водят до чувства на вина
(спрямо авторитета), когато то наруши отправените към него
предписания. О тсъствието на тези етични чувства би свидетел­
ствало за липса на съответните естествени връзки. По подобен

46 За целия раздел и особено по отношение на темата за етичните емоции

като цяло съм много задължен на David Sachs.

577
Глина VIII. Чувството за справедливост

начин в рамките на нравствеността на сдружаването естестве­

ните нагласи за приятелство и взаимно доверие пораж дат чув­
ства на вина при неизпълнение на задълженията и ангаж имен­
тите, признавани от групата. О тсъствието на тези чувства би
предполагало отсъствие на такава привързаност. Изказаните
предположения не бива да се бъркат с обратните на тях, защ о­
то, макар че чувствата на възмущ ение и вина, да речем, често
м огат да се приемат като доказателство за подобна привърза­
ност, възможно е да имат и друго обяснение. К ато цяло етич­
ните принципи се утвърждават поради различни причини и
приемането им обикновено е достатъчно за етичните чувства.
Разбира се, според теорията за договора принципите на право­
то и справедливостта имат определено съдържание, а както
вече се убедихме, в известен смисъл постъпването според тях
мож е да се тълкува като действие в интерес на човечеството
или за доброто на други индивиди. Дали този факт показва, че
се постъпва отчасти според определени естествени нагласи -
особено защ ото те включват привързаност към определени
индивиди, а не просто общи форми на съчувствие и благоск­
лонност, - е въпрос, който тук ще оставя настрана. Несъмнено
предш естващ ото описание за развитието на нравствеността
предполага, че привързаността към определени индивиди иг­
рае съществена роля за култивирането на нравствеността.
Въпросът, доколко обаче тези нагласи са необходими за по-
късната етична мотивация, може да се остави открит, макар че
според мен би било изненадващ о, ако споменатата привърза­
ност не е нужна до известна степен.
И така връзката между естествените нагласи и етичните
влечения може да се изрази по следния начин: както влечения­
та, така и нагласите са взаимно свързани редове от характерни
склонности, както се припокриват по такъв начин, че отсъ ст­
вието на определени етични чувства свидетелства за отсъствие
на определени естествени връзки. Или, обратното, наличието
на определени естествени връзки поражда склонност към оп­
ределени етични емоции, след като е настъпило необходимото
етично развитие. М ожем да се убедим в това чрез пример. Ако
А харесва Б, при липса на друго обяснение А се безпокои за Б,
когато Б е в опасност, и се опитва да му бъде от полза. Освен
това, ако В планира да се държи с Б несправедливо, А е възму­

578
 74. Връзката м еж ду етични и естествени нагласи

тен от В и се опитва да осуети успеха на неговия план. И в д ва­

та случая А е склонен да брани интересите на Б. По-нататък,
освен ако не са налице особени обстоятелства, А се радва на
общуването с Б, а когато Б пострада или умре, А тъгува. Ако
А е отговорен за нараняването на Б, той ще изпитва угризения
на съвестта. Лю бовта е влечение, йерархия от склонности да
се изпитват и проявяват тези първични емоции, предизвикани
от случая, и да се постъпва по подходящ начин.47 За потвърж ­
даване на връзката между естествените нагласи и етичните
влечения просто се отбелязва, че склонността на А да изпитва
угризения на съвестта, когато наранява Б, или вина, когато на­
рушава законните му претенции, или пък склонността му да
изпитва възмущение, когато В се стреми да отрече правото на
Б, са толкова свързани психологически с естествените нагласи
за лю бов, колкото и склонността да се радвам е на присъствие­
то на другия или да изпитваме скръб, когато той страда. Етич­
ните влечения са по-сложни в някои аспекти. В завърш ената си
форма те предполагат разбиране и приемане на определени
принципи, както и способност да се преценява в съответствие
с тях. Допускайки обаче тези неща, склонността към етични
чувства изглежда същ о толкова част от естествените влечения,
колкото и тенденцията да се радвам е или склонността да тъгу­
ваме. Л ю бовта понякога се изразява в печал, а друг път във
възмущение. Всеки от тези случаи би бил еднакво необичаен
без другия. С ъдърж анието на рационалните етически принци­
пи е такова, че да направи тези връзки разбираеми.
И така едно от основните следствия от обсъж даната докт­
рина е това, че етичните чувства са нормална черта на човеш ­
кия живот. Ние не бихме могли да ги премахнем, без да елим и­
нираме в същ ото време определени естествени нагласи. М еж­
ду индивиди, които никога не са постъпвали съгласно дълга си
за справедливост, освен когато това се е налагало поради его­
изъм и целесъобразност, не биха съществували връзки на при­
ятелство и взаимно доверие, защ ото, когато същ ествуват таки­
ва връзки, се признават други причини за справедливо поведе­
ние. Това до голяма степен изглежда достатъчно очевидно. От
това, което бе казано обаче, следва също, че като изключим

47 По този въпрос виж A. F. Shand. The Foundations o f Character. 2-po из­

дание (London, Macmillan, 1920), стр. 55 и сл.

579
Глини VIII. Чувството за справедливост

случаите, в които заблуждават себе си, егоистите са неспособ­

ни да изпитват негодувание и възмущение. Ако всеки от двама
егоисти заблуждава другия и това се установи, никой от тях
няма основание да се оплаква. Никой от тях не приема прин­
ципите на справедливостта или каквато и да било друга кон­
цепция, приемлива от гледна точка на изходната позиция; ни­
то пък те изпитват каквато и да била задръжка от чувството за
вина при неизпълнение на задълженията си. Както видяхме,
негодуванието и възмущ ението са етични чувства и следова­
телно предполагат обяснение във връзка с приемането на
принципите на правото и справедливостта. Но ние предполо­
жихме, че не е възможно да се дадат подходящ ите обяснения.
Да се отрича, че егоистичните индивиди са неспособни на не­
годувание и възмущение, естествено не означава, че те не м о­
гат да бъдат ядосани или раздразнени един от друг. Индивид,
лишен от чувство за справедливост, може да бъде разярен от
някой, който не съумява да постъпи честно. Гневът и раздраз­
нението обаче се различават от възмущ ението и негодувание­
то; те не са етични емоции като последните. Не бива и да се
отрича, че егоистите м огат да искат от другите да признават
приятелските връзки и да се отнасят към тях приятелски. Тези
желания обаче не трябва да се бъркат с привързаността, която
ни кара да правим жертви за приятелите си. Несъмнено съ­
ществуват трудности при разграничаването на негодуванието
от гнева и привидното от истинското приятелство. Сигурно
явните прояви и действия могат да изглеждат еднакви при раз­
глеждане на ограничен отрязък от поведението. И все пак в
дългосрочен план обикновено може да се установи разликата.
Може да се каже в такъв случай, че индивид, лишен от
чувство за справедливост, който никога не би постъпил според
изискванията на справедливостта, освен ако не е подтикван от
егоизъм или целесъобразност, не само няма приятелски връз­
ки, обич и взаимно доверие, но е и неспособен да изпитва не­
годувание и възмущение. На него му липсват определени ес­
тествени нагласи и етични чувства от особено елементарен
вид. Казано по друг начин, лиш еният от чувството за справед­
ливост индивид е лишен и от определени фундаментални наг­
ласи и способности, включени в представата за човечност. И
така етичните чувства по всеобщо признание са неприятни - в

580
 74. Пръчката м еж ду етични и естествени нагласи

един донякъде разширен смисъл на прилагателното „неприят­

ни”; но за нас няма друг начин да избегнем склонността към
тях, без да се опетним. Тази склонност е цената за лю бовта и
доверието, за приятелството и привързаността, както и за пре­
даността към институции и традиции, от които сме имали
полза и които служат на общ ите интереси на човечеството.
Освен това, докато хората са обладани от собствените си ин­
тереси и стремежи, докато са готови в преследването на собс­
твените си цели и идеали да си предявяват взаимни претенции
- т. е. докато условията, пораждащ и проблем ите на справед­
ливостта, са валидни за тях - осъщ ествяването на тази склон­
ност е неизбежно, вземайки под внимание изкушенията и
страстите. Л тъй като да сме движени от цели и идеали за д ос­
тойнство предполага склонност към унижение и срам, а отсъс­
твието на склонност към унижение и срам предполага липса
на такива цели и идеали, за срама и унижението също може да
се каже, че са част от представата за човечност. И така фактът,
че индивид, лишен от чувство за справедливост и оттук от
склонност към чувство за вина, е лишен от определени фунда­
ментални нагласи и способности, не трябва да се приема като
основание да се постъпва така, както диктува справедливост­
та. Ф актът обаче е важен в следния смисъл: чрез разбирането
какво би било да не притежаваме чувство за справедливост -
че това би означавало същ о да бъдем лиш ени от част от наш а­
та човечност - ние сме принудени да приемем да притежаваме
това чувство.
С ледователно етичните влечения са нормална част от чо­
вешкия живот. Не е възмож но те да бъдат премахнати, без да
се разруш ат и естествените нагласи. А ние вече се убедихме
(§§30, 72), че етичните влечения проникват в тези нагласи, в
смисъл че лю бовта към човечеството и желанието да се под­
държа общ ото благо включват принципите на правото и спра­
ведливостта като необходимост за определяне на техния обект.
Нищо от това не отрича, че нашите същ ествуващ и етични чув­
ства м огат в много отнош ения да бъдат ирационални и вредни
за нашето добро. Фройд е прав, когато твърди, че посочените
нагласи често са наказващи и слепи, въплъщ аващ и много от
по-грубите аспекти па ситуацията на авторитета, в която са
придобити за пръв път. Негодуванието и възмущ ението, чувст­

581
Глава VIII. Чувството за справедливост

вата за вина и угризенията на съвестта, чувството за дълг и по­

рицаването на другите често приемат превратни и разруш и­
телни форми и притъпяват безпричинно човешката спонтан­
ност и радост. К огато казвам,_че етичните нагласи са част от
наш ата човечност, аз имам предвид онези нагласи, които при
обяснението си се позовават на логичните принципи на право­
то и справедливостта. Л огичността на обуславящ ата етическа
концепция е необходимо условие; така уместността на етични­
те влечения за наш ата природа се определя от принципите, за
които би се постигнало съгласие в изходната позиция.48 Тези
принципи направляват етичното възпитание и изразяването на
етично одобрение и неодобрение така, както и моделирането
на институциите. И все пак, дори ако чувството за справедли­
вост е нормалната издънка на естествените човешки нагласи в
едно добре уредено общество, вярно е и това, че сегашните ни
етични чувства се поддават на нелогичност и капризност. Една
от добродетелите на добре уреденото общ ество обаче е това,
че след изчезването на своеволния авторитет членовете му
страдат много по-малко от тежненията на гнетящ ата съвест.

75. П р и н ц и п и т е на м ор ал н ата п си хо л оги я

Скоро ще трябва да изследвам относителната стабилност

на теорията за справедливостта като равнопоставеност в свет­
лината на екипираното етично развитие. Но преди това бих ис­
кал да направя няколко забележки относно трите психологи­
чески закона. Това ще помогне да получим подходяща форму­
лировка за тях. Приемайки за дадено, че законите п редставля­
ват тенденции и са в сила при равни други условия, те м огат
да бъдат изразени по следния начин:
Първи закон: ако семейните институции са справедливи, а
родителите обичат детето и открито изразяват лю бовта си
чрез грижите за неговото добро, то в такъв случай детето за­
почва да ги обича, осъзнавайки явната им любов към него.

48 Ако се съгласим с него. Мил отбелязва в „За свободата”, глава III, па­
раграф 10, че макар придържането към строги правила за справедливост за­
ради другите да развива социалната част от нашата природа и следователно
това е съвместимо с нашето благополучие, ограничаването ни не заради тях-
ното добро, а просто заради неудоволствието им притъпява нашата природа.

582
 75. Принципите ни м оралнат а психология

Втори закон: ако способността на индивида за чувство на

близост е осъщ ествена чрез постигане на привързаност в съ­
ответствие с първия закон и ако една общ ествена структура е
справедлива и е общ оизвестно, че е справедлива, тогава този
индивид развива връзки, основани на приятелско чувство и д о ­
верие към другите в сдружението, тъй като те с очевидно на­
мерение изпълняват задълженията и ангаж иментите си и съб­
лю дават идеалите на своето положение.
Трети закон: ако способността на индивида за чувство на
близост е осъщ ествена чрез ф ормиране на привързаност в съ­
ответствие с първите два закона и ако общ ествените институ­
ции са справедливи и е общ оизвестно, че те са справедливи,
тогава индивидът придобива съответното чувство за справед­
ливост, тъй като осъзнава, че той самият и онези, които харес­
ва, се ползват от резултатите от дейността на тези структури.
Може би най-удивителната черта на посочените закони
(или тенденции) е, че според формулировката им една инсти-
туционална обстановка е справедлива, а според последните
два е и общ оизвестно, че тя е такава. Между принципите на
м оралната психология има място за една концепция за сп ра­
ведливост; получават се различни формулировки на тези прин­
ципи, когато се използват различни концепции. По такъв н а­
чин някакъв възглед за справедливостта влиза в обяснението
на развитието на съответното влечение; хипотезите за този
психологически процес включват в себе си етически идеи, д о ­
ри ако те се разбират само като част от психологическата тео ­
рия. Дотук изглежда просто, а като допуснем, че е възможно
ясното излагане на етичните идеали, не съществува трудност
да се види как може да има закони от такъв вид. П редш ества­
щ ото скициране на етичното развитие показва възможния на­
чин за разработване на подобни проблеми. В крайна сметка
чувството за справедливост е установена склонност да се въз­
приеме етична гледна точка и желание да се постъпва според
нея, доколкото поне е определена от принципите на справед­
ливостта. Едва ли е изненадващ о, че тези принципи трябва да
участват във ф ормирането на това регулиращ о влечение. И з­
глежда всъщ ност вероятно, че нашето разбиране за етическото
заучаване не може много да надхвърли схващането ни за ети­
ческите концепции, които трябва да се заучат. Аналогично,

583
Гдава VIII. Чувството за справедливост

разбирането ни за начина, но който научаваме езика си, е огра­

ничено от познанията ни за неговата граматическа и семан­
тична структура. Точно както психолингвистиката зависи от
лингвистиката, така и теорията за етическото заучаване зависи
от описанието на същ ността на нравствеността и различните й
форми. И деите ни за тези въпроси, почерпени от здравия р а­
зум, не са достатъчни за целите на теорията.
Без съмнение някои предпочитат социалните теории да
избягват употребата на морални понятия. Например те могат
да искат да обяснят ф ормирането на емоционални връзки пос­
редством закони, отнасящ и се до честотата на взаимодействи­
ето между заетите с някаква общ а задача или за постоянство­
то, с което дадени индивиди поем ат инициативата или пък уп­
раж няват авторитетно ръководство. Така например един закон
може да постанови, че между равни съдружници, където р а­
венството се определя от приети правила, колкото повече ин­
дивидите взаим одействат един с друг, толкова по-вероятно е
между тях да се развият приятелски чувства. Друг закон може
да твърди, че колкото повече даден индивид на ръководна
длъж ност използва пълном ощ ията си и направлява подчине­
ните си, толкова повече те започват да го уважават.49 Но тъй
като тези закони (или тенденции) не споменават за справедли­
востта (или безпристрастността) на въпросната структура, те
трябва да са с много ограничен обхват. Подчинените на друг
действащ авторитет сигурно ще гледат на него по различен
начин в зависим ост от това, дали цялото учреждение е спра­
ведливо и добре планирано за лансиране на това, което те
приемат за свои законни интереси. С ъщ ото важи за сътрудни­
чеството между равни. Институциите са модели за човешко
поведение, определени от общ оизвестни системи от правила, и
сам ото заемане на определяни от тях длъжности и постове
обикновено е указание за намерения и цели. С праведливостта
или несправедливостта на общ ествените договорености и на
убежденията на хората относно тези проблеми дълбоко повли­

За примери за предложените закони (или тенденции) от този тип виж

G. С. Homans, The Human Group (New York, Harcourt, Brace, 1950), стр. 243,
247, 249, 251. 13 по-късен негов труд обаче понятието за справедливост е из-
рично споменато. Виж Social Behavior: Its Elementary Forms (New York,
Harcourt, Brace and World, 1961), стр. 295 и сл., приложимо за теория, развита
на стр. 232-264.

584
 75. Приш ит ит е па м оралнат а психология

яват социалните чувства; до голяма степен те определят как

оценяваме приемането или отхвърлянето на една институция
от друг индивиди, на опита му да я реформира или защ итава.
Възможно е да се възрази, че много социални теории м и ­
нават достатъчно добре и без използване на каквито и да било
м орални идеи. Очевиден пример е икономиката. Ситуацията в
икономическата теория обаче е от особен вид, защ ото често е
възмож но да се приеме неизменна структура от правила и ог­
раничения, които определят достъпните за индивидите и ф ир­
мите действия, а определени опростяващ и мотивационни д о ­
пускания са много правдоподобни. Теорията на цените (или
във всеки случай по-елем ентарните й части) е илю страция за
това. Не се разглежда защ о купувачите и продавачите се д ъ р ­
жат в съответствие със законите, управляващи икономическа­
та активност; или по какъв начин се ф орм ират предпочитания­
та или се установяват законови норми. В повечето случаи тези
неща се прием ат за дадени и на определено ниво срещу прие­
тите предпоставки не същ ествуват възражения. О т друга стр а­
на, т. нар. икономическа теория на демокрацията (възгледът,
разш иряващ основните идеи и методите на ценовата теория за
политическия процес) трябва да се разглежда предпазливо
въпреки всичките й достойнства,50 защ ото една теория за кон­
ституционния режим не може да приема правилата за дадени,
нито пък просто да допуска, че те ще бъдат следвани. Явно
политическият процес по същ ество е процес на прокарване и
ревизиране на правила и на опити за контрол над законодател­
ната и изпълнителната власт. Дори ако всичко е извърш ено в
съответствие с конституционните процедури, ние трябва да
обясним защ о се прием ат тези процедури. Н ищ о аналогично
на ограниченията в конкурентния пазар не е валидно за п осо­
чения случай; и не същ ествуват законови санкции в обичайния
смисъл за различни неконституционни действия на парлам ен­
ти и висши функционери, както и за представляваните от тях
политически сили. Водещите политически дейци следователно
се ръководят отчасти от онова, което считат за етично допус­

50 За справки относно тази теория на демокрацията виж §31, забележка 2

и §54, забележка 18. Разбира се, разработилите тази теория са съзнавали това
ограничение. Виж например Anthony Downs, „The Public Interest: Its Meaning
in a Democracy,” Social Research, том 29 (1962).

585
Глина VIII. Чувството за справедливост

тимо; и тъй като никаква система за конституционни проверки

и баланси не успява да постави невидима ръка, на която да
може да се разчита за направляване на процеса до справедлив
изход, общ ественото чувство за справедливост е необходимо
до известна степен. Би изглеждало в такъв случай, че една пра-
вилна политическа теория при справедлив конституционен ре­
жим предполага теорията за справедливостта, обясняващ а по
какъв начин етичните влечения повлияват управлението на об­
щ ествените дела. Засягам този въпрос във връзка с ролята на
граж данското неподчинение; достатъчно е тук да се добави, че
проверка на доктрината за договора е колко добре гя служи на
посочената цел.
Втори м ом ент относно психологическите закони е това,
че те управляват промените в емоционалните връзки, спадащи
към нашите окончателни цели. За да изясним това, мож ем да
забележим, че да обясним преднамерено действие означава да
покажем как чрез достъпните за нас убеждения и възможности
то се съгласува с нашия жизнен план или с този негов подраз-
дел, който е подходящ за обстоятелствата. Това често се прави
посредством поредица от обяснения, които казват, че първото
обяснение се прави с цел да се постигне второ обяснение; че
второто се прави с цел да се постигне трето и т. н., като поре­
дицата е крайна и завърш ва с цел, заради която се извърш ват
предш естващ ите обяснения. При обяснението на различните
ни действия можем да цитираме много различни причинни ве­
риги, а те обикновено се прекъсват в различни точки заради
сложността на един жизнен план и множеството цели. Освен
това една причинна верига може да има няколко разклонения,
тъй като дадено действие може да се извършва, за да открие
достъпа до повече от една цел. Как се подреждат и балансират
взаимно действията, лансиращ и много цели, се реш ава от са­
мия план и от принципите, на които се основава.
И така сред нашите окончателни цели е привързаността
ни към определени индивиди, интересът ни към осъщ ествява­
нето на техните интереси и чувството за справедливост. Трите
закона описват по какъв начин наш ата система ог желания
придобива нови окончателни цели, когато постигаме ем оцио­
нална привързаност. Тези промени трябва да се разграничават
от ф ормирането на наши производни желания вследствие на

586
 75. Принципите на моралнат а психология

допълнителни знания или други възможности или от опреде­

лянето на желанията ни по по-специфичен начин. Например
индивид, желаещ да пътува до дадено място, е уведомен, че
някакъв м арш рут е най-добър. След получаването на тази ин­
ф ормация той има желание да действа в определено направле­
ние. Производни желания от посочения вид имат рационално
обяснение. Те са желания да се върши това, което с оглед на
наличните обстоятелства ще осъществи най-ефикасно м ом ен ­
тните ни цели, се променят заедно с познанията и убежденията
ни, както и с наличните възможности. Трите психологически
закона не осигуряват рационални обяснения на желанията в
този см исъл; те по-скоро характеризират трансф орм ациите на
нашия м одел за окончателните цели, породени от признаване­
то ни на начина, по който институциите и действията на дру­
гите повлияват доброто за нас. Разбира се, невинаги е лесно да
се прецени дали дадена цел е окончателна или производна.
Разграничението се прави въз основа на жизнения план на ин­
дивида, а структурата на този план по принцип не е очевидна
дори за него самия. Все пак за целите ни тук разграничението
е достатъчно ясно.
Трета забележка е това, че трите закона не са просто
принципи за сдружаване или подкрепа. М акар че имат извест­
на прилика с принципите на заучаването, те утвърждават, че
действителни влечения към любов и приятелство и дори чувс­
твото за справедливост се пораждат от проявеното намерение
на другите индивиди да действат за наше добро. Тъй като
осъзнаваме, че те ни желаят доброто, ние на свой ред се гри­
жим за тяхното благополучие. Така ние се привързваме към
индивидите и институциите според степента, в която смятаме,
че доброто за нас се повлиява от тях. Основна е идеята за ре-
ципрочност - тенденцията да се отговори със същ ото. И така
тази тенденция е глъбинен психологически факт. Без него същ ­
ността ни би била много различна, а плодотворното общ ест­
вено сътрудничество - несигурно, ако не и невъзможно, защ о­
то без съмнение един рационален индивид не е безразличен
към неща, които повлияват значително доброто за него; а ако
предполож им, че той изработи някакво отнош ение спрямо тях,
гой постига или нова привързаност, или ново отвращение.
Ако сме отговорили на лю бовта с омраза или сме започнали

587
Гличч VIII. Чувството за справедливост

да не харесваме онези, които са постъпвали честно спрямо

нас, или пък сме били отвратени от дейности, които са спо­
могнали за нашето добро, общ ността скоро би се разпаднала.
С ъщ ества с различна психология или никога не са същ ествува­
ли, или трябва да са изчезнали бързо в хода на еволюцията.
Способност за изпитване на чувство за справедливост, изгра­
дено от реципрочни реакции, би изглеждало като условие за
човешката общ ителност. Н ай-стабилните концепции за спра­
ведливостта вероятно са тези, за които съответстващ ото чувс­
тво за справедливост е в най-висока степен неизменно основа­
но върху отбелязаните тенденции (§76).
И накрая няколко забележки относно описанието на етич­
ното развитие като цяло. Разбира се, да се разчита на трите
принципа на м оралната психология е опростяване. Едно по-
пълно описание би разграничило различни видове заучаване и
следователно би правило разлика между инструменталното
(чрез подкрепа) и класическото регулиране, което с голяма ве­
роятност оформя емоциите и чувствата ни. Би било необходи­
мо и разглеж дане на моделирането и имитацията, както и зау­
чаването на понятия и принципи.51 Няма основание да отрича­
ме значението на тези форми на заучаване. За целите ни обаче
триетапната схема може да се окаже достатъчна. Доколкото тя
изтъква ф ормирането на привързаност сред окончателните це­
ли, скицирането на етическото заучаване наподобява ем пирич­
ната традиция с ударението й върху придобиването на нови
мотиви.
С ъщ ествуват същ о връзки с това, което ще нарека рацио­
нален мироглед. Първо, постигането на чувство за справедли­
вост става на етапи, свързани с нарастването на познанията и
разбирането. И ндивидът трябва да изработи концепция за со ­
циалното пространство и за това какво е справедливо и несп­
раведливо, ако трябва да постигне чувството за справедли­
вост. Проявените намерения на другите се осъзнават при на­
личие на обществени инсти туции и се тълкуват според възгле­
дите на индивида за себе си и за ситуацията му. Аз обаче не
съм твърдял, че етапите на развитие са вродени или определе­
ни от психологически механизми. Дали различни вродени
склонности влияят върху етапите, е въпрос, който съм оставил

5* Виж Brown, Social Psychology, стр. 411 и сл.

588
 75. Принципите па м оралнат а психология

настрана. Една теория за право и справедливост се използва

по-скоро за описание на това, което би могъл да представлява
очакваният ход на развитието. Начинът, по който се изгражда
едно добре уредено общ ество и завърш ената система от прин­
ципи, идеали и предписания, които управляват пълната схема,
осигурява способ за разграничаване на трите етапа на нравст­
веността. Изглежда правдоподобно, че в едно общество, уп­
равлявано от теорията за договора, етическото заучаване би
следвало представения ред. Етапите се определят от структу­
рата на това, което трябва да се научи, като се върви от по-
простото към по-сложното при осъщ ествяване на изискваните
способности. Най-накрая, от изричното основаване на описа­
нието на етическото заучаване върху определена етическа тео ­
рия е очевидно в какъв см исъл последователността на етапите
представлява прогресивно развитие, а не просто обикновена
последователност. Точно както индивидите постепенно ф ор­
мулират рационални жизнени планове, отговарящ и на по-ши-
роките им интереси, така те опознават и извеждането на ети­
ческите предписания и идеали от принципите, които биха при­
ели в първоначална ситуация на равенство. Етическите норми
вече не се преживяват просто като ограничения, а се свързват
в една съгласувана концепция. Връзката между тези стандарти
и човешките стремежи вече е разбираема и индивидите схва­
щ ат своето чувство за справедливост като продължение на ес­
тествената си привързаност и като начин да се грижат за об ­
щ ото благо. М ногото причинни вериги с различните им точки
на прекъсване вече не са отделни, а се разглеж дат като еле­
менти на системен мироглед. Тези забележки обаче предпола­
гат определена теория за справедливостта. Онези, които прие­
м ат друга теория, ще предпочетат друго описание на същите
проблеми. Но във всеки случай някаква концепция за справед­
ливостта безспорно има място при обяснението на етическото
заучаване, дори ако тази концепция принадлежи изключително
на психологическата теория, а самата тя не се възприема като
правилна от философска гледна точка.

76. Проблемът за относителната стабилност

Сега преминавам към сравнението между теорията за

589
Глава VIII. Чувството за справедливост

справедливостта като равнопоставеност и други концепции с

оглед на стабилността. Може да бъде полезно да се припомни,
че проблем ът за стабилността възниква, защ ото една справед­
лива схема за сътрудничество може да не се намира в равнове­
сие и да бъде много по-нестабилна. Разбира се, от гледна то ч ­
ка на изходната позиция принципите на справедливостта са
рационални за всички; всеки може да очаква подобрение на
ситуацията си, ако всички се съобразяват с тези принципи -
поне в сравнение с това, което биха представлявали перспекти­
вите му в отсъствието на всякакво споразумение. О бщ ият его­
изъм създава тази невъзмож ност за постигане на споразум е­
ние. Въпреки това от гледна точка на който и да било индивид
както себичният егоизъм, така и този на „каубоя” биха били
по-добро разрешение. Разбира се, с оглед на условията в из­
ходната позиция никоя от посочените възможности не предс­
тавлява сериозна кандидатура (§23). И все пак в ежедневието
един индивид - ако е склонен на това - понякога мож е да спе­
чели дори по-големи облаги за себе си, възползвайки се от
дружните усилия на другите. Д остатъчно много хора м огат да
върш ат своето така, че когато особени обстоятелства му поз­
воляват да не дава принос (може би пропускът му няма да бъ­
де открит), той получава най-доброто и от двата случая: в тези
случаи все пак нещата се случват до голяма степен така, като
че ли е бил признат „каубойският” егоизъм.
В такъв случай справедливите договорености м огат да не
бъдат в равновесие, защ ото честната постъпка по принцип не
е най-добрият отговор на всеки спрямо справедливото поведе­
ние на неговите съдружници. За да се гарантира стабилността,
хората трябва да притежават чувство за справедливост или
загриженост за онези, които биха изпаднали в неизгодно поло­
жение заради тяхното отстъпничество - а за предпочитане и
двете. Когато тези чувства са достатъчно силни, за да отхвър­
л ят изкушенията за нарушение на правилата, справедливите
схеми са стабилни. Изпълнението на задълженията и ангажи­
ментите вече се счита от всеки индивид за правилен отговор
спрямо действията на другите. Рационалният му жизнен план,
направляван от чувството му за справедливост, води до това
заключение.
Както отбелязах преди, Хобс свързва въпроса за стабил­

590
 76. Проблемът ja относителната стабилност

ността с проблем а за политическия дълг. „Суверенът” на Хобс

може да се разглежда като механизъм, добавен към система за
сътрудничество, която би била нестабилна без него. О бщ ото
убеждение в ефективността на суверена премахва двата вида
нестабилност (§42). И така очевидно е по какъв начин отнош е­
нията на приятелство и взаимно доверие и общ ественото съ з­
нание за общ о и обикновено дейно чувство за справедливост
водят до един и същ резултат, защ ото с оглед на естествените
нагласи и па желанието да се върши това, което е справедли­
во, никой не иска да защ итава интересите си по нечестен н а­
чин във вреда на другите; това премахва нестабилността от
първия тип. А тъй като всеки съзнава, че необходимите склон­
ности и чувства преобладават и са дейни, за никого не същ ест­
вува основание да мисли, че трябва да нарушава правилата, за
да защ ити законните си интереси; така нестабилността от вто­
рия тип същ о липсва. Разбира се, вероятно ще има някои на­
рушения, но в такъв случай се пораждат чувства на вина пора­
ди приятелството и взаимното доверие и чувството за сп ра­
ведливост възстановява статуквото.
Освен това регулираното от общ оизвестно чувство за
справедливост общ ество е вътреш но стабилно: при равни дру­
ги условия силите, поддърж ащ и стабилността, нарастват (до
известен предел) с течение на времето. Тази вътреш на стабил­
ност е следствие от реципрочната връзка между трите психо­
логически закона. П о-ефикасното действие на един от закони­
те усилва това на другите два. Например когато вторият закон
води до по-силна привързаност, постигнатото чрез третия за ­
кон чувство за справедливост се засилва поради по-голямата
загриж еност за тези, които се ползват от дейността на сп ра­
ведливите институции. И, обратно, едно по-дейно чувство за
справедливост води до по-сигурно намерение да се върши съ­
ответният дял от работата, а осъзнаването на този факт по­
ражда по-силни чувства на приятелство и доверие. Освен това
изглежда, че при по-твърдата увереност в собствената стой ­
ност и по-бързото активиране на способността за чувство на
близост, предизвикани от по-благоприятни условия за първия
закон, управляваните от другите два закона ефекти трябва да
се увеличат по подобен начин. И, обратно, при индивидите с
развито регулиращ о чувство за справедливост има по-голяма

591
Глава VIII. Чувството чи справедливост

вероятност те да се грижат за своите деца с открито желание.

По такъв начин и трите психологически принципа се съгласу­
ват в подкрепа на институциите на едно добре уредено общ ес­
тво.
В такъв случай, изглежда, няма съмнение, че теорията за
справедливостта като равнопоставеност е приемливо стабил-
на етическа концепция. Не всяко решение в изходната позиция
обаче зависи от някакво сравнение: при равни други условия
се предпочита най-стабилната концепция за справедливост. В
идеалния случай ние трябва да сравняваме възгледа за догово­
ра с всички те му съперници в това отношение, по както толко­
ва често се е случвало, аз ще разгледам само принципа за по­
лезността. За да направя това, необходимо е да припомня три ­
те елемента, които се вклю чват в действието на психологичес­
ките закони: а именно безусловната загриженост за нашето
добро, ясното съзнание, засягащ о основанията за етическите
предписания и идеали (подпомогнати от обяснения и инструк­
ции, както и от възмож ността за предоставяне на точни и убе­
дителни оправдания) и признанието, че съблю даващ ите пред­
писанията и идеалите и върш ещ ите своето в общ ествените
договорености приемат посочените норми и проявяват в жи­
вота и чрез характера си форми на човешки ценности, предиз­
викващи нашето възхищение и уважение (§70). Чувството за
справедливост в резултат на това е толкова по-силно, колкото
повече се осъзнават горните три елемента. П ървият оживява
чувството за собствената ни стойност, засилващ о тенденцията
да отговорим със същ ото, вторият представя етическата кон­
цепция по такъв начин, че да бъде разбрана лесно, а третият
показва привлекателността на придърж ането към нея. С ледо­
вателно най-стабилната концепция за справедливост вероятно
е тази, която е разбираем а за ума ни, съответства на доброто
за нас и се корени не в отричане, а в утвърждаване на същ ­
ността ни.
И така няколко неща предполагат, че чувството за спра­
ведливост, съответстващ о на теорията за справедливостта
като равнопоставеност, е по-силно от паралелното чувство,
внушавано от другите концепции. Преди всичко безусловната
загриж еност на други индивиди и институции за нашето добро
е много по-силна във възгледа за договора. Ограниченията,

592
 76. Проблемът за относителната стабилност

съдърж ащ и се в принципа на справедливостта, гарантират на

всеки еднаква свобода и ни уверяват, че претенциите ни няма
да бъдат пренебрегнати или погазени заради по-голям сбор от
облаги - дори ако този сбор е за общ еството като цяло. Ние
трябва само да имаме предвид различните правила за предим ­
ство и значението на принципа на разликата, така както се д а­
ва от кантианската интерпретация (индивидите изобщо не
трябва да бъдат третирани като средства), както и връзката му
с идеята за братство (§§29, 17). Ефектът от тези аспекти на тео­
рията за справедливостта като равнопоставеност е да усили
действието на принципа за реципрочност. Както вече отбеля­
захме, повече безусловна загриж еност за нашето добро и явни­
ят отказ на другите да се възползват от случайни събития
трябва да заздрави самоуважението ни, а тази по-голяма цен­
ност на свой ред трябва да доведе до по-тясно приобщ аване с
индивидите и институциите но силата на реципрочния отго­
вор. Тези ефекти са по-интензивни, отколкото при принципа
на ползата и следователно привързаността в резултат от тях
трябва да бъде по-силна.
Ние можем да потвърдим казаното, като разгледаме д об ­
ре уреденото общ ество заедно с принципа на полезността. В
този случай трите психологически закона трябва да бъдат про­
менени. Н апример вторият закон твърди, че индивидите са
склонни да развиват приятелски чувства спрямо онези, които с
явно намерение върш ат своето в схемите на сътрудничество,
за които е общ оизвестно, че увеличават максимално сбора от
облагите или средностатистическото благополучие (при всеки
от използваните варианти). Във всеки от случаите полученият
психологически закон не е толкова правдоподобен като преди.
Да предположим, че определени институции са приети въз ос­
нова на общ ото мнение, че по-голям ото количество облаги за
някои уравновесяват по-малкия брой загуби за други. Защо
трябва приемането на принципа за полезността (и в двете му
форми) от по-сполучилите да вдъхва приятелски чувства към
тях у по-малко облагодетелстваните? Тази реакция всъщ ност
би изглеждала доста изненадващ а, особено ако индивидите в
по-добро положение са наложили претенциите си с твърдение­
то, че от тяхното удовлетворяване би се получило по-голямо
общ о (или средностатистическо) благосъстояние. В този слу­

593
Глина VIII. Чувството за справедливост

чай не действа никакъв принцип за реципрочност и позовава­

нето на принципа за полезността мож е просто да възбуди по­
дозрение. Загрижеността, която се изразява за всички индиви­
ди чрез свеждането им до един (като се оценява ползата за
всеки еднакво), е слаба в сравнение с проявената от принципи­
те на справедливостта. По такъв начин има вероятност при­
вързаността, породена в едно добре уредено общ ество, управ­
лявано от критерия за ползата, да варира в широк диапазон за
различни обществени сектори. Някои групи м огат да придоби­
ят слабо желание (ако изобщ о придобият такова) за справед­
ливи действия, (определени в случая според утилитарния при­
нцип) със съответна загуба на стабилност.
Разбира се, в едно добре уредено общ ество от какъвто и
да било тип силата на чувството за справедливост няма да бъ­
де еднаква във всички общ ествени групи. И все пак, за да се
гарантира, че цялото общ ество е взаимно свързано и че свър­
заността обхваща всеки негов член, трябва да се възприеме не­
що подобно на двата принципа на справедливостта. Очевидно
е защ о утилитаристът изтъква способността за съчувствие.
Онези, които ням ат полза от по-доброто положение на други­
те, трябва да се отъж дествят с п о-голям ото общ о (или сред­
ностатистическо) удовлетворение, защ ото в противен случай
те не биха желали да следват критерия за полезността. И така
подобни алтруистични склонности без съмнение съществуват.
И все пак те вероятно са по-слаби от предизвиканите от трите
психологически закона, формулирани като принципи за реци­
прочност; а подчертаната способност за съчувстващ а иденти­
фикация изглежда сравнително рядка. С ледователно тези чувс­
тва осигуряват по-слаба подкрепа за основната структура на
общ еството. Освен това вече се убедихме, че следването на
утилитарната концепция е с тенденция да бъде разруш ително
за самоуважението на губещите, особено ако те вече са по-
ощетени (§29). И така характерно за нравствеността на автори­
тета, когато се схваща като нравственост за общ ествения
строй като цяло, е да изисква самож ертва заради по-висша
ценност и да не одобрява стойността на индивида и по-м алки­
те сдружения. И зпразнената от съдърж ание същ ност трябва да
се превъзмогне с оглед на по-големи цели. Тази доктрина е
склонна да насърчава ом разата към себе си и разруш ителните

594
 76. Проблемът ш относителната стабилност

й последици. Разбира се, утилитаризм ът не стига до подобна

крайност, но трябва да съществува подобен ефект, който отс­
лабва допълнително способността за съчувствие и изопачава
развитието на емоционални връзки.
О братно на него, в една обществена система, направлява­
на от теорията за справедливостта като равнопоставеност,
отъж дествяването с доброто за другите и оценяването на он о­
ва, което правят, като елем ент на собственото ни добро (§79)
би могло да бъде доста изразено. Това обаче е възможно само
поради взаимността, вече заложена в принципите на справед­
ливостта. С посгоянната увереност, изразявана от тези прин­
ципи, индивидите ще развият сигурно чувство за собствената
си стойност, която формира основата за лю бов към човешкия
род. Чрез прякото позоваване на способността за съчувствие
като основа на справедливото поведение в отсъствие на ре-
ципрочност принципът на полезността не само изисква повече
от теорията за справедливостта като равнопоставеност, но и
разчита на по-слаби и по-редки склонности. Два други елемен­
та повлияват силата на чувството за справедливост: яснотата
на етическата концепция и привлекателността на идеалите й.
Аз ще разгледам последната в следващ ата глава. Там се опит­
вам да покажа, че гледната точка за договора съответства по­
вече на нашето добро отколкото тези на съперниците му; а
приемането на направения тук извод дава допълнителна подк­
репа за предш естващ ите съображения. П о-голям ата яснота на
принципите за справедливостта бе обсъдена по-рано (§49). Аз
отбелязах, че в сравнение с телеологичните доктрини принци­
пите на справедливостта определят една ясна концепция. За
разлика от тях идеята за м аксималното увеличаване на общ ото
благосъстояние или за постигане на най-голямо съвършенство
е неясна и аморфна. По-лесно е да се изясни кога се нарушават
еднаквите свободи и да се установят несъответствията с прин­
ципа за разликата, отколкото да се реши дали нееднаквото о т­
ношение увеличава общ ественото благосъстояние. По-опреде-
лената структура на двата принципа (и на различните правила
за предимство) ги предлага на ума като по-отчетливи и така
гарантира задърж ането им в него. Представените за тях обяс­
нения и причини се разбират и приемат по-лесно; очакваното
от нас поведение се определя по-ясно от общ опризнати крите­

595
Глина VIII. Чувството за справедливост

рии. С ледователно и в трите случая гледната точка на догово­

ра, изглежда, притежава по-голяма стабилност.
Забележително е, че Мил изглежда съгласен с такова зак­
лючение. Той отбелязва, че с развитието на цивилизацията ин­
дивидите започват все повече и повече да осъзнават, че общ ес­
твото на хората е явно невъзможно на всяка друга основа ос­
вен съобразяването с интересите на всички. Подобрението на
политическите институции премахва противопоставянето на
интересите, бариерите и неравенството, насърчаващ и индиви­
дите и класите да не зачитат взаимните си претенции. Естест­
вената цел на това развитие е едно състояние на човешкия ум,
при което всеки индивид има чувство за единство с другите.
Мил поддържа, че това състояние на ума може да се усъвър­
шенства, и кара индивида да желае за себе си само онези не­
ща, от облагите на които се ползват и другите. Едно от естест­
вените желания на индивида е да има хармония между негови­
те чувства и чувствата на съграж даните му. Той иска да знае,
че неговите и техните цели не са противоположни, че не прег­
ражда пътя на доброто за тях, а осигурява това, което те наис­
тина желаят.52
И така характеризираното от М ил желание в горните р е­
дове е да се постъпва според принципа на разликата (или ня­
какъв подобен критерий), а не според принципа на полезност­
та. Мил не забелязва несъответствието; изглежда обаче, че той
интуитивно осъзнава, че едно съвърш ено справедливо общ ест­
во, в което целите на хората се съгласуват по приемливи за
всички тях начини, би било това общ ество, което следва идея­
та за реципрочност, изразена от принципите на справедли­
востта. Неговите забележки съответстват на идеята, че една
стабилна концепция за справедливост, разкриващ а естествени­
те влечения на хората към единство и чувство за близост, с по-
голяма вероятност ще включва в себе си тези принципи, о т­
колкото утилитарният стандарт. Л това заключение се подкре­
пя от описанието на Мил за корените на чувството за справед­
ливост, защ ото той е убеден, че чувството възниква не само от
съчувствие, но и от естествения инстинкт за самозащ ита и от
желанието за сигурност.53 Този двоен произход предполага, че

S9
Utilitarianism, глава III, параграфи 10-11.
53 П ак там, глава IV, параграфи 16-25.

596
 76. Проблемът за относителната стабилност

според Мил справедливостта установява баланс между алтру-

изма и егоистичните претенции и следователно включва пред­
става за реципрочност. Д октрината за договора постига същия
резултат, но прави това не посредством ad hoc оценка на две
конкурентни тенденции, а чрез теоретично построение, воде­
що в заключение до подходящ и принципи за реципрочност.
При доказването на по-голямата стабилност на принци­
пите на справедливостта съм приел верността (или приблизи­
телната вярност) на определени психологически закони. Няма
да разглеж дам въпроса за стабилността извън този контекст.
М ожем да отбележим обаче, че би могло да се зададе въпро­
сът, как така човешките същества са придобили същ ността,
описвана от тези психологически принципи. Теорията за ево­
лю цията би предположила, че това е резултат от естествен о т ­
бор; способността за чувство на справедливост и м оралните
чувства са адаптация на човечеството към м ястото му в при­
родата. К акто поддърж ат етолозите, поведенческият модел на
даден вид и психологическите механизми на придобиването
му са същ о толкова негови характеристики, колкото и особе­
ностите на телесните му структури; тези модели на поведение
имат своя еволюция точно както органите и костите.54 И з­
глежда ясно, че за представителите на вида, живеещ в стабил­
ни социални групи, способността за съобразяване с почтени
структури на сътрудничество и развиващи влечения, необходи­
ми за поддръж ката им, е много изгодна, особено когато инди­
видите им ат дълъг живот и са зависими един от друг. Тези ус­
ловия обезпечават безбройни случаи, когато последователното
придържане към взаимна справедливост е от полза за всички
участници.55

54 Виж Konrad Lorenz, увода му към Дарвиновия труд The Expression o f

the Emotions in Man and Animals (Chicago, University of Chicago Press, 1965),
стр. XII-XIII.
55 Биолозите не винаги правят разлика между алтруизъм и други форми
на морално поведение. Често поведението се класифицира или като алтруис-
тично, или като егоистично. Не така прави обаче Trivers в „Evolution o f
Reciprocal Altruism,” Quarterly Review o f Biology, том 46 (1971). Той прави раз­
граничение между алтруизма и реципрочния алтруизъм (или това, което аз
бих предпочел да наричам просто реципрочност). Последният е биологичен
аналог на добродетелите на сътрудничеството - принципност и добросъвест­
ност. Trivers разглежда естествените условия и селективните предимства на
реципрочността и способностите, които я поддържат. Виж също G. С.

597
Г лава VIII. Чувството за справедливост

Реш аващ ият въпрос тук обаче е дали принципите на спра­

ведливостта са rio-близки до тенденцията в еволю цията от
принципа на полезността. На пръв поглед би изглеждало, че
ако винаги става отбор на индивиди и на генетичните им л и ­
нии и способността за различни форми на етично поведение
има някаква генетична основа, то тогава алтруизмът в строгия
смисъл на думата по принцип би бил ограничен за рода и по-
малките групи от лично познати индивиди. В тези случаи го­
товността да се правят значителни саможертви би облагоде­
телствала потомците на индивида и има вероятност да бъде
селекционирана. Преминавайки към другата крайност, общ ес­
тво със силна склонност към престараващ о се поведение в о т ­
ношенията си с други общ ества би изложило на опасност съ­
ществуването на собствената си отличаващ а го култура и за
членовете му би имало риск от претопяване. С ледователно би
могло да се възрази, че способността да се постъпва според
по-универсални форми на рационална благосклонност вероят­
но ще бъде елиминирана, докато способността да се следват
принципите на справедливостта и естествения дълг в отнош е­
нията между групи и индивиди не от един род би била предпо­
четена. М ожем също да видим по какъв начин систем ата от
морални чувства би м огла да еволюира към склонности, под­
държ ащ и естествените задължения, и като стабилизиращ и м е­
ханизми за справедливи схеми.56 Ако това е вярно, то ощ е вед­
нъж принципите на справедливостта им ат по-сигурна основа.
Тези забележки не са предназначени да бъдат основания,
оправдаващ и гледната точка на договора. Главните основания
за принципите на справедливостта вече бяха представени. Сега
ние просто проверяваме дали вече възприетата концепция е
осъщ ествим а и не толкова нестабилна, че някакъв друг избор
да бъде по-добър. Н ам ирам е се във втората част на доказател­
ството, в която питаме дали вече направеното потвърждение
не трябва да се преразгледа (§25). Аз не твърдя, че теорията за
справедливостта като равнопоставеност е най-стабилната кон­
цепция за справедливостта. Разбирането, необходимо за отго­
вор на този въпрос, далеч надхвърля примитивната теория, ко­

Williams, Adaptation and Natural Selection (Princeton, Princeton University Press,

1966), стр. 93-96, 113, 195-197, 247. За обсъждане на междувидовата общност
виж Irenaus Eibl-Eibesfeldt, Ethology, превод на Erich Klinghammer (New York,
H olr Rinehart and Winston, 1970), стр. 146 и сл, 292-302.
56 По този въпрос виж Trivers, стр. 7, стр. 47-54.

598
 76. Проблемът за относителната стабилност
ято съм скицирал. Концепцията, за която е постигнато спора­
зумение, трябва само да бъде достатъчно стабилна.

77. О с н о в а т а на р авен ството

Сега преминавам към основата на равенството - характе­

ристиките на човешките същества, заради които те трябва да
се трети рат съгласно принципите на справедливостта. Наш ето
поведение към животните не се направлява от тези принципи
или поне такова е общ ото убеждение. На какви основания т о ­
гава правим разлика между човечеството и другите живи съ ­
щ ества и разглеж даме ограниченията на справедливостта като
валидни само за отнош енията ни с хора? Трябва да проучим
това, което определя спектъра на приложение на концепциите
за справедливост.
За да изясним нашия проблем, мож ем да разграничим
три нива на приложение на понятието за равенство. П ървото е
управлението на институциите като общ оизвестни системи от
правила. В този случай равенството представлява по същ ество
справедливост под ф орм ата на ред. Тя предполага безприст­
растно прилагане и последователно тълкуване на правилата
според такива предписания, че да третира подобни случаи по
подобен начин (така както е определено от правните полож е­
ния и прецедентите) и т. н. (§38). На това ниво равенството е
най-малко спорният елем ент в идеята за справедливостта от
гледна точка на здравия разум.57 Второто и много по-трудно
приложение на равенството е действителната структура на ин­
ституциите. Тук значението на равенството се уточнява от
принципите на справедливостта, които изискват основните
права да бъдат предоставени на всички индивиди. Вероятно
това изключва животните; несъмнено за тях е осигурена някак­
ва защ ита, но те ням ат статут на човешки същ ества. Това
следствие обаче все ощ е не е обяснено. П редстои да разгледа­
ме и на какви същества дълж им гаранциите на справедливост­
та. Това ни води до третото ниво, в което възниква въпросът
за равенството.
Естественият отговор, изглежда, е, че тъкмо етичните

57 Виж Sidgwick. Methods o f Ethics, стр. 496.

599
Глина VIII. Чувството за справедливост

личности имат право на еднаква справедливост. Етичните лич­

ности се отличават с две свойства: първо, те са способни да
и м ат (и се предполага, че имат) концепция за своето добро
(изразена от рационалния им жизнен план); и, второ, обикно­
вено те притежават дейно желание да прилагат и да постъпват
според принципите на справедливостта, поне в определена
миним ална степен. Ние използваме характеристиката на инди­
видите в изходната позиция, за да изтъкнем същ ествата, за ко­
ито избраните принципи са приложими. В крайна сметка се
счита, че страните възприемат тези критерии, за да управляват
общ ите си институции и поведението си един спрямо друг; а
описанието на тяхната същ ност се включва в основанията за
избора на тези принципи. Така еднаквата справедливост е
предназначена за онези, които им ат способността да участват
и да постъпват съгласно общ оприетото разбиране за първона-
чалната ситуация. Би трябвало да се забележи, че етичната
личност тук се определя чрез заложби, които обикновено се
осъщ ествяват своевременно. Тя е именно тези заложби, които
дават ход на претенциите за справедливост. Аз ще се върна на
този м ом ент по-долу.
В такъв случай сме убедени, че заложбите за етична лич­
ност са достатъчно условие за получаване на право за еднаква
справедливост.58 Не се изисква нищо повече от действителния

Този факт може да бъде използван за тълкуване на понятието за естес­

твени права. Първо, той обяснява защо е уместно да се наричат с това име
правата, защитени от справедливостта. Тези претенции зависят единствено
от определени естествени признаци, чието наличие може да се установи пос­
редством естествени разсъждения, използващи методи на проучване на здра­
вия разум. Съществуването на тези признаци и основаните върху тях претен­
ции се установява независимо от обществените споразумения и законовите
норми. Уместността на термина „естествени” е в това. че той предполага
разлика между правата, определени от теорията на справедливостта, и права­
та, определени от закона и обичаите. Но освен това понятието за естествени
права включва идеята, че тези права се предоставят най-напред на индивиди
и че им се придава особено значение. Претенции, които лесно се погазват за­
ради други ценности, не са естествени права. И така защитените от първия
принцип права притежават и двете свойства предвид правилата за предимст­
во. Така теорията за справедливостта като принципност има характерните
признаци на една теория за естествените права. Тя не само обосновава фун­
даментални права с естествени признаци и разграничава основите им от со­
циалните норми, но и предоставя права на индивиди чрез принципите за ед­
наква справедливост, като тези принципи имат особена сила, която други
ценности обикновено не могат да преодолеят. Макар че особените права не

600
 77. Основат а на равенст вот о

минимум. Дали етичната личност също е необходимо условие,

е въпрос, който ще оставя настрана. П рием ам , че способност­
та за чувство на справедливост се притежава от повечето хора
и следователно този въпрос не поражда сериозен практически
проблем. Същ ественото е, че етичната личност е достатъчна,
за да направи индивида субект на претенции. Няма да напра­
вим много голяма грешка, ако предположим, че достатъчното
условие винаги е удовлетворено. Дори ако заложбите са необ­
ходими, би било практически неблагоразумно да възпрепятст­
ваме справедливостта на това основание. Рискът за справед­
ливите институции би бил твърде голям.
Трябва да се подчертае, че достатъчното условие за ед­
наква справедливост - заложбите за етична личност - изобщ о
не е строго. Когато на индивида му липсват изискваните за­
ложби или по рождение, или поради инцидент, това се раз­
глежда като недостатък или лиш аване. Не съществува раса
или някаква група от хора, на които този признак да липсва.
С амо самотни индивиди не притежават тази способност или я
осъщ ествят в минимална степен, а неуспехът в реализацията й
е следствие от несправедливи и еднообразни социални усло­
вия или от случайни събития. Освен това, макар че индивиди­
те вероятно се различават по притежаваната от тях способ­
ност за чувство на справедливост, този факт не е причина за
лиш аване на по-малко надарените от пълната защ ита на спра­
ведливостта. След като се удовлетвори определен минимум,
индивидът получава право на еднаква свобода наравно с всеки
друг. П о-голям а способност за чувство на справедливост -
проявена да речем в по-голям о умение и лекота при прилага­
нето на принципите на справедливостта и при привеждането
на аргументи в особени случаи - е природна дарба подобно на
всяка друга способност. С пециалните облаги, които получава
един индивид за упражняването й, трябва да са подвластни на
принципа на разликата. Така например ако някои притежават
в превъзходна степен ю ридическите достойнства за безприст­
растност и честност, необходими за определени постове, те
м огат с пълно право да и м ат всякакви облаги, които м огат да
бъдат свързани с тези служби. И все пак прилагането на прин-

са абсолютни, системата за еднакви свободи е практически абсолютна при

благоприятни условия.

601
Глина VIII. Чувството sa справедливост

ципите на еднаквата свобода не се повлиява от тези различия.

Понякога се счита, че основните права и свободи трябва да ва­
рират според заложбите, но теорията за справедливостта като
равнопоставеност отрича това: ако е удовлетворен минимумът
за етична личност, индивидът има право на всички гаранции
на справедливостта.
Това описание на основите на равенството изисква някол­
ко забележки. Преди всичко може да се възрази, че равенство­
то не може да се основава на естествени признаци. Не същ ест­
вува естествено свойство, по отнош ение на което всички чо­
вешки същ ества да са равни - т. е. свойство, което всички (или
достатъчен брой хора) притежават в еднаква степен. Би могло
да изглежда, че ако искаме да поддърж аме една доктрина за
равенството, ние трябва да я интерпретираме по друг начин, а
именно като чисто процедурен принцип. Така например твър­
дението за равенство на човешките същ ества означава, че ни­
кой няма претенции за преференциално положение в отсъстви­
ето на непреодолими причини. Тежестта на доказателствата е
в полза на равенството: тя определя процедурната предпостав­
ка, че индивидите трябва да се разглеж дат еднакво. Отклоне­
нията от еднаквото третиране във всички случаи трябва да се
защ итават и съдят безпристрастно от една и съща система от
принципи, валидни за всички; см ята се, че действителното р а­
венство е това на зачитането.
С ъщ ествуват няколко затруднения пред описаната проце­
дурна интерпретация.59 Първо, тя не е нищо повече от предпи­
сание за разглеж дане на подобни случаи по еднакъв начин,
приложено на най-високо ниво заедно с оценка за тежестта на
доказателствата. Равенството на зачитането не поставя огра­
ничения за основанията, които м огат да бъдат предложени за
оправдаване на неравенството. Н яма гаранция за действител­
но еднакво третиране, след като робовладелческата и кастова-
та система (да споменем крайните случаи) м огат да удовлет­
ворят тази концепция. И стинската гаранция за равенство е в
съдърж анието на принципите за справедливостта, а не в на­

59 За обсъждане на тези затруднения виж S. I. Benn, „Egalitarianism and the

Equal Consideration of Interests, ” Nomos IX: Equality, под редакцията на J. R.
Pennock и J. W. Chapman (New York, Atherton Press, 1967), стр. 62-64, 66-68; и
W. K. Frankena, „Some Beliefs about Justice” (The Lindley Lecture, The
University of Kansas, 1966), стр. 16 и сл.

602
 77. Основата па равенст вот о

личните процедурни презумпции. Не е достатъчно да се преце­

ни теж естта на доказателствата. Освен това обаче, дори ако
процедурната интерпретация е наложила някакво истинско ог­
раничение на институциите, пак остава въпросът, защ о трябва
да следваме процедурата в някои случаи, а в други не. Тя си-
гурно е приложима за същ ества, принадлежащ и към някакъв
клас, но кой? Ние все ощ е се нуждаем от естествена основа за
равенството, за да стане възможно идентифицирането на т ъ р ­
сения клас.
Освен това основаването на равенството върху природни­
те заложби не е несъвместимо с един егалитарен възглед.
Всичко, което трябва да направим, е да изберем свойство с
достатъчен обсег и да дадем еднаква справедливост на онези,
които отговарят на условията му. Н апример свойството да се
нам ират във вътреш ността на дадена окръжност е подреж да­
що свойство за точките в равнината. Всички точки от вътреш ­
ността на кръга го притежават, макар че координатите им ва­
рират в определен диапазон. Те всички притежават свойството
в еднаква степен, след като никоя вътреш на за един кръг точка
не е по-малко вътреш на за него от всяка друга вътреш на точ ­
ка. И така дали съществува подходящ о подреж дащ о свойство
с диапазон за определяне на аспекта, в който човешките съ­
щества трябва да се считат за равни, се определя от концепци­
ята за справедливост. Описанието на страните в изходната по­
зиция обаче идентифицира посоченото свойство, а принципите
на справедливостта ни уверяват, че всякакви вариации на спо­
собността в този диапазон трябва да се разглеж дат като всяка
друга природна дарба. Н яма пречка да се твърди, че п рирод­
ните заложби съставляват основите на равенството.
Как тогава може да изглежда правдоподобно, че основа­
ването на равенството върху естествените признаци минира
еднаквата справедливост? Понятието за подреж дащ о свойство
с диапазон е твърде ясно, за да бъде пропуснато. Трябва да
има по-задълбочено обяснение. О тговорът според мен е, че
една телеологична теория често се приема за дадена. Така
например, ако правото трябва да увеличи м аксимално чистия
баланс на удовлетворение, да речем, то тогава правата и за­
дълженията трябва да бъдат възлагани така че да се постигне
формулираната цел. Сред имащ ите значение аспекти на проб­

603
Глина VIII. Чувството за справедливост

лем а са различните умения за производство и способностите

за удовлетворение. М оже да се случи така че максим алното
увеличаване на общ ото благоденствие да изисква регулиране
на основните права спрямо разновидностите на тези свойства.
Разбира се, тенденция към равенство съществува с оглед стан­
дартните утилитарни допускания. Това, което има значение
обаче, е, че във всеки случай правилната естествена основа и
съответното възлагане на права зависи от принципа на полез­
ността. Тъкмо съдърж анието на етическата доктрина и фак­
тът, че гя е м аксимализиращ а идея, позволяват различията в
заложбите да оправдаят неравни основни права, а не идеята,
че равенството се основава на естествени признаци. Убеден
съм, че едно изследване на перфекционизма би довело до съ­
щ ото заключение. Но теорията за справедливостта като
равнопоставеност не е теория за м аксимално увеличение. Ние
не сме подтиквани да търсим разлики в естествените призна­
ци, които променят м аксималната стойност и следователно
служат като възможни основания за различни граждански сте­
пени. М акар че се съгласява с много телеологични теории за
значим остта на естествените признаци, гледната точка на д о ­
говора се нуждае от много по-слаби допускания за разпределе­
нието им, за да се постановят равни права. Обикновено е д ос­
татъчно да бъде удовлетворен определен минимум.
Още няколко м ом ента трябва да се отбележат накратко.
П ърво, концепцията за етичната личност и изискваният м ини­
мум често м огат да породят проблеми. М акар че много поня­
тия са до известна степен неясни, това за етичната личност е с
особено голяма вероятност да бъде такова. Но тези неща спо­
ред мен най-добре се разглеж дат в контекста на определени
етични проблеми. С ъщ ността на конкретния проблем и струк­
турата на наличните общи факти м огат да предлож ат п лод о­
творен начин за разреш аването им. Във всеки случай не трябва
да обърквам е неяснотата на една концепция за справедливост­
та с тезата, че основните права трябва да варират според при­
родните заложби.
Вече казах, че м иним алните изисквания, определящ и етич­
ната личност, засягат заложбите, а не осъщ ествяването им.
С ъщ ество, притежаващ о необходимите заложби (независимо
дали са развити вече или не), трябва да получи пълната защ и ­

604
 77. О сновата на равенст вот о

та според принципите на справедливостта. Тъй като се счита,

че бебетата и децата им ат основни права (обикновено упраж­
нявани за тяхна сметка от родители и настойници), тази ин­
терпретация на необходимите условия изглежда необходима за
съгласуване със съзнателните ни изводи. Освен това разглеж ­
дането на заложбите като достатъчни се съгласува с хипоте­
тичната природа на изходната позиция и с идеята, че изборът
на принципите не бива да се влияе от произволни случайнос­
ти, доколкото това е възможно. С ледователно е приемливо да
се каже, че на тези, които биха могли да вземат участие в пър-
воначалното споразумение (ако това не е случайно), се гаран­
тира еднаква справедливост.
Разбира се, нищо от това не е аргумент в буквален см и ­
съл. Не съм изложил предпоставките, от които следва този из­
вод, така както се опитах да направя това - макар и не много
последователно - при избора на концепциите за справедли­
вост в изходната позиция, нито пък съм се опитал да докажа,
че характеристиката на страните трябва да се използва като
основа за равенството. П о-скоро предложената интерпретация
изглежда естествено допълнение към теорията за справедли­
востта като равнопоставеност. Едно пълно обсъждане би разг­
ледало различните специални случаи на липса на заложби.
Случаят с децата вече съм коментирал накратко във връзка с
патернализма (§39). П роблем ът на хората, които са изгубили
временно осъщ ествените си заложби поради нещастие, инци­
дент или психически стрес, може да се разглежда по подобен
начин. Повече или по-малко постоянно лиш ените от ком по­
нентите на етичната личност обаче м огат да представляват
трудност. Тук не мога да проучвам този проблем, но приемам,
че описанието на равенството няма да се повлияе съществено.
Бих искал да завърш а раздела с няколко общи забележки.
Преди всичко си струва да се изтъкне простотата на възгледи­
те за договора като основа на равенството. М инималнага спо­
собност за чувство на справедливост гарантира еднаквите п ра­
ва на всички. Претенциите на всички трябва да се съобразяват
от принципите на справедливостта. Равенството се поддърж а
от общ ите факти в природата, а не само от процедурно прави­
ло без действителна сила. Равенството не предполага оценка
на присъщ ата стойност на индивидите или сравнителна оцен­

605
Г лава VIII. Чувството за справедливост

ка на концепциите им за доброто. Тези, които м огат да дават

справедливост, заслужават справедливост.
П редимствата на направените преки предложения стават
по-явни при проучване на други описания за равенството.
Н апример може да се смята, че еднаквата справедливост озна­
чава задължение за общ еството да направи същия пропорцио­
нален принос към съзнанието на всеки за най-добрия живот,
на който е способен.60 На пръв поглед това предположение
може да изглежда привлекателно. То обаче страда от сериозни
затруднения. Първо, то не само изисква метод за оценка на о т­
носителното добро на жизнените планове, но и предполага на­
личието на някакъв метод за оценка на това, което се счита за
равен пропорционален принос към индивидите с различни
концепции за собственото им добро. П роблемите при прила­
гане на подобен стандарт са очевидни. По-важното затрудне­
ние е, че по-големите способности на някои м огат да предиз­
викат у тях по-силни претенции по отнош ение на общ ествени­
те ресурси независимо от нуждата за компенсиращи облаги за
другите. Трябва да се допусне, че различията в природните
дарби ще влияят върху онова, което е необходимо за осигуря­
ване на равно пропорционално съдействие на индивидите с
различни жизнени планове. Но освен нарушаването на прин­
ципа за взаимната изгода тази концепция за равенството озна­
чава, че силата на претенциите на индивидите е пряко повлия­
на от разпределението на природни способности и следова­
телно от случайностите, които са спорни от етична гледна
точка. Основата за равенството в теорията за справедливостта
като равнопоставеност избягва посочените възражения. Единс­
твената реш аваща случайност е за притежаването или непри-
теж аването на способност за чувство на справедливост. Като
се дава справедливост на онези, които м огат да дадат справед­
ливост в замяна, принципът за реципрочност се удовлетворява
в най-висока степен.
Друга забележка е това, че ние вече можем по-пълно да
съгласуваме двете концепции за равенството. Някои автори
разграничиха равенството, предизвикано във връзка с разпре­
делението на определени блага, някои от които почти със си­

60 За тази идея виж W. К. Frankena, Some Beliefs about Justice, стр. 14 и сл.,
и J. N. Findlay, Values and Intentions, стр. 301 и сл.

606
 77. О сновата на равенст вот о

гурност д ават по-висок статут или престиж на по-облагоде-

телстваните от равенството, свързано с уважението, дълж имо
на индивидите независимо от тяхното общ ествено полож е­
ние.61 Равенството от първия тип се определя от втория прин­
цип на справедливостта, който регулира структурата на орга­
низациите и разпределените дялове така, че общ ественото сът­
рудничество да е както ефективно, така и принципно. Равенст­
вото от втория тип обаче е фундаментално. То се определя от
първия принцип на справедливостта и от такива естествени за­
дължения като това за взаимното уважение; то е дълж имо на
човешките същества като етични личности. Естествената о с­
нова на равенството обяснява по-дълбокото му значение. П ре­
дим ството на първия принцип над втория ни позволява да из­
бегнем балансирането на тези концепции за равенство ad hoc,
макар че аргументът от гледна точка на изходната позиция по­
казва как се получава посоченото предимство (§82).
П оследователното прилагане на принципа за равенство
на възмож ностите изисква от нас да разглеж даме индивидите
независимо от влиянията на общ ественото им положение.62
Но до каква степен трябва да се прокарва тази тенденция? И з­
глежда, че дори когато са удовлетворени изискванията за рав­
ни възмож ности (според определението), семейството ще дава
неравни шансове на различните индивиди (§46). Трябва ли в
такъв случай да се премахне семейството? Взета сама по себе
си и получила определено предимство, идеята за равни въз­
можности ни води в посоченото направление. Но в контекста
на теорията за справедливостта като цяло настойчивостта да
се върви по този път е много по-малка. Признаването на прин­
ципа на разликата определя наново основанията за социално­
то неравенство в системата на либералното равенство; а кога­
то принципите на братството и компенсацията получат подхо­
дящ а оценка, естественото разпределение на дарования и слу­
чайностите от социален характер по-лесно м огат да бъдат
приети. Ние сме по-склонни да се откажем временно от това,

61 Виж В. А. О. Williams, „The Idea of Equality.” Philosophy. Politics, and

Society, втора поредица, под редакцията на Peter Laslett и W. G. Runciman,
(Oxford, Basil Blackwell, 1962), pp. 129-131; и W. G. Runciman, Relative
Deprivation and Social Justice (London, Routledge and Kegan Paul, 1966), pp. 274-
284.
62 Виж Williams, ibid., pp. 125-129.

607
Глина VIII. Чувството за справедливост
което ни се полага, когато тези различия действат в наша пол­
за, отколкото да бъдем съкрушени от м исълта в колко по-доб-
ро положение бихме могли да бъдем, ако сме имали еднакъв
шанс с другите и всички социални бариери са били премахна­
ти. В сравнение със своите съперници по-вероятно е концепци­
ята за справедливостта - ако трябва да бъде наистина ефикас­
на и общ опризната за такава - да трансф орм ира възгледите
ни за социалното пространство и да ни помири с характера на
естествения ред и условията на човешкия живот.
Най-накрая трябва да си припомним тук ограниченията за
всяка теория на справедливостта. Не сам о че много аспекти на
нравствеността са оставени настрана, но и се дава описание за
правилно поведение по отнош ение па животните и останалата
природа. Дадена концепция за справедливостта е сам о част от
един етичен мироглед. М акар да не съм твърдял, че способ­
ността за чувство на справедливост е необходима за изпълне­
нието на задълженията към справедливостта, не изглежда, че
от нас не се изисква въпреки това да давам е строга справедли­
вост на същ ествата, лишени от тази способност. Но от това не
следва, че изобщ о няма изисквания по отнош ение на тях, нито
пък в отнош енията ни с естествения ред. Ж естокостта към жи­
вотните сигурно е неправилна, а унищ ожаването на цял вид
мож е да бъде голямо зло. С пособността към чувства на удо­
волствие и болка и за усещане на ф орм ите на живот, на които
са способни животните, явно налагат в този случай задълж е­
нията за състрадание и хуманност. Лз няма да се опитвам да
обяснявам тези съзнателни убеждения. Те са извън обхвата на
теорията за справедливостта, а не изглежда възмож но да се
разш ири доктрината за договора така, че да ги включва по ес­
тествен начин. Една правилна концепция за отнош енията ни
към животните и природата би изглеж дала зависима от теория
за естествения ред и м ястото ни в него. Една от задачите на
метафизиката е разработването на възглед за света, подходящ
за тази цел; тя трябва да установи и да систематизира истини­
те, разреш аващ и посочените проблеми. Д о каква степен тр яб ­
ва да бъде преразгледана теорията за справедливостта като
равнопоставеност, за да се съгласува с такава по-обемна тео ­
рия, е невъзможно да се каже. И зглеж да обаче приемлива на­
деж дата, че ако тя е логично описание на справедливостта за
индивидите, тогава не може да греши много, когато се вземат
предвид споменатите по-широки съображения.

608
 1

ГЛАВА IX
Сп раведли востта като ценност
В тази глава разглеж дам втората, последна част на проб­
лема за стабилността. Тя засяга въпроса, дали концепциите за
справедливостта като равнопоставеност и доброто като раци­
оналност се съгласуват. Остава да се докаже, че в условията на
едно д обре уредено общ ество рационалният жизнен план на
индивида подкрепя и утвърждава чувството му за справедли­
вост. П одхождам към този проблем, като обсъж дам поред
различните желания на едно добре уредено общ ество и начи­
ните, по които справедливите му структури допринасят за бла­
гото на неговите членове. Така първо отбелязвам, че подобно
общ ество допуска автоном ността и обективността на съж де­
нията на индивиди те за правото и справедливостта. След това
показвам по какъв начин справедливостта се съчетава с идеа­
ла за общ ествения съюз, смекчава склонността към завист и
злоба и определя равновесие, за което е валидио предим ство­
то на свободата. Н акрая посредством изследване на контраста
между теорията за справедливостта като равнопоставеност и
хедонистичния утилитаризъм се опитвам да покажа по какъв
начин справедливите институции гарантират единството на
индивидуалната същ ност и позволяват на човешките същ ества
да изразяват своята природа на свободни и равни етични лич­
ности. Сумирайки след това посочените характеристики, при­
веждам доказателства, че в едно добре уредено общ ество дей­
ното чувство за справедливост принадлежи към достойнствата
на индивида, а чрез него тенденциите към нестабилност се
контролират и дори елиминират.

78. Автономност и обективност

П реди да разгледам различните черти на добре уреденото

общ ество, бих искал да изтъкна, че се заним авам с проблем а
за съгласуваността сам о за тази общ ествена ф орма. Ние сле­

609
Глава IX. Справедливостта като ценност

дователно още се ограничаваме с теорията за строгата съгла­

суваност. И все пак този случай е първият, който трябва да се
проучи, защ ото, ако съгласуваността не е валидна за едно д об ­
ре уредено общество, тя, изглежда, няма да бъде валидна ни­
къде. От друга страна, това в никакъв случай не е предрешен
въпрос дори когато правото и доброто са взаимно съгласува­
ни, защ ото тази връзка предполага, че членовете на едно доб­
ре уредено общ ество ще реш ат да поддърж ат чувството си за
справедливост като регулатор на поведението си един към
друг, когато преценяват жизнените си планове според принци­
пите за рационалния избор. Налице е изискваното съответст­
вие между принципите на справедливостта, за които би било
постигнато споразумение при липса на информация, и прин­
ципите за рационален избор, които изобщо не се избират и се
прилагат при пълно познаване на обстоятелствата. Прцнципи,
описани по учудващо различни начини, въпреки това се съгла­
суват, когато принципите на справедливостта се реализират
напълно. Разбира се, това съответствие има своето обяснение
в начина, по който се излага доктрината. Връзката обаче не е
нещо, което се разбира от само себе си, а е необходимо да се
уточни нейната основа.
Ще продължа с изследване на няколко характеристики на
добре уреденото общ ество, които в своята съвкупност карат
рационалните индивиди да укрепват чувството си за справед­
ливост. Аргументацията има кумулативен характер и зависи от
сходството на наблюденията, чиято убедителност ще се суми­
ра по-късно (§86).
Започвам със забележката, че понякога се съм нявам е в
логичността на етичните си нагласи, когато разсъж давам е за
психологическите им корени. Смятайки, че м оралните влече­
ния са възникнали в ситуации, характеризиращ и се, да речем, с
подчинение на авторитет, възможно е да се запитаме дали не
трябва да бъдат отхвърлени изцяло. Тъй като аргументът за
ценността на справедливостта зависи от членовете на едно
добре уредено общ ество, които имат дейно желание да пос­
тъпват справедливо, ние трябва да уталожим тези съмнения.
Да си представим тогава, че някой преживява подбудите на
етичното си чувство като необясними задръжки, които не е в
състояние в момента да оправдае. Защо просто да не ги смята

610
 7H. Автономност и обективност

за невротични принуди? Ако се окаже, че тези скрупули наис­

тина до голяма степен са оформени и се дълж ат на случайнос­
тите в ранното детство - може би на хода на семейната ни ис­
тория и класовото ни положение - и няма какво да се добави в
тяхна полза, тогава сигурно няма причина структурите да р ъ ­
ководят живота ни. Разбира се, на индивид от добре уредено
общ ество е възможно да се кажат много неща. Може да му се
посочат същ ествените черти на развитието на чувството за
справедливост и евентуално по какъв начин трябва да се раз­
бира нравствеността на принципите. Освен това неговото ети­
ческо възпитание само по себе си е регулирано от принципите
на правото и справедливостта, с които той би се съгласил в
първоначалната ситуация, в която всички са представени ед­
накво като етични личности. Както вече се убедихме, възприе­
тата етическа концепция е независима от природни случайнос­
ти и инцидентни социални обстоятелства; следователно пси­
хологичните процеси, чрез които е придобито неговото чувст­
во за справедливост, се съобразяват с принципи, които той би
приел като справедливи и неизопачени от случайности.
Никой не може в едно добре уредено общ ество да възрази
на практиката за етично обучение, внушаващо чувство за сп ра­
ведливост, защ ото страните в изходната позиция при споразу­
мението си за принципите на правото в същ ото време се спо­
разум яват и за структурите, необходими за ефективното при­
лагане на тези принципи в поведението им. Всъщ ност приспо-
собимостта на тези структури към ограниченията на човеш ка­
та природа са важни съображения при избора на концепция за
справедливост. Така пито едни етически убеждения не са ре­
зултат от принудително системно обучение. Обучението вина­
ги е толкова обосновано, колкото позволява развитието на
способността за разбиране - точно според изискванията на ес­
тественото задължение за взаимно уважение. Никакви п одд ър­
жани в общ еството идеали, принципи и предписания не се въз­
ползват по нечестен начин от човешката слабост. Чувството за
справедливост у индивида не е принудителен психологически
механизъм, хитро подставен от властимащ ите, за да си осигу­
рят безусловното съгласие с правилата, предназначени за за­
щита на техните интереси, нито пък възпитателният процес е
просто причинно следствие, предназначено да постигне като

611
Глина IX. Справедливостта като ценност

краен резултат съответните етични чувства. Доколкото е въз­

можно, всеки етап предвещ ава в обучението и обясненията
концепцията за право и справедливост, към която се стреми и
по отношение на която ние по-късно ще признаем, че предяве­
ните ни етични стандарти са оправдани.
Тези наблю дения са очевидни следствия от доктрината за
договора и факта, че принципите й направляват практиката за
етично обучение в едно добре уредено общество. Следвайки
кантианската интерпретация на справедливостта като равно­
поставеност, мож ем да кажем, че като постъпват според спо­
менатите принципи, индивидите постъпват автономно: в дейс­
твията си те се ръководят от принципи, които биха признали
при условия, най-добре изразяващи същ ността им на свобод­
ни и равни разумни същества. Разбира се, тези условия също
така отразяват ситуацията на индивидите в света и факта, че те
се подчиняват на условията за справедливост. Но това просто
означава, че тъкмо концепцията за автоном ност е подходяща
за човешките същ ества; идеята, подходящ а за по-висши или
по-низш и създания, най-вероятно е различна (§40). Етичното
възпитание е възпитание в автономност. К огато му дойде вре­
мето, всеки ще знае защ о би възприел принципите на справед­
ливостта и как те се извеждат от условията, характеризиращ и
равнопоставеното му положение в общ ество от етични лич­
ности. С ледователно при приемането на посочените принципи
на тази основа ние не се влияем предимно от традиции и авто­
ритети или пък от мненията на другите. К олкото и да е необ­
ходимо за нас тези инстанции да бъдат изрядни, за да постиг­
нем пълно разбиране, в крайна сметка ние започваме да под­
държ ам е концепция за справедливост на разумни основания,
които можем сами да изложим за себе си.
И така от гледна точка на договора понятията за авто­
ном ност и обективност са съвместими: няма антином ия меж­
ду свободата и разум а.63 Както автономията, така и обектив­
ността се характеризират логично, като се позовем на изходна­
та позиция. И деята за първоначалната ситуация заема цент­

63 Въпросът за съвместимостта на автономността и обективността се

разглежда от Н. D. Aiken в есето му „The Concept of Moral Objectivity,” в
Reason and Conduct (New York, Alfred Knopf, 1962), стр. 134-170. Виж също
Huntington Terrell, „Moral Objectivity and Freedom,” Ethics, том 76 (1965), стр.
117-127, на когото съм задължен за обсъждането му.

612
 78. Авт ономност и обективност

рално м ясто в цялата теория и останалите основни понятия се

определят посредством нея. С ледователно да се постъпва ав-
тоном но означава да се постъпва според принципи, с които
бихме се съгласили като свободни и равни разумни същества
и които трябва да разбирам е по описания начин. Тези принци­
пи са същ о и обективни. Те са принципи, които бихме желали
всички да следват (включително и ние самите), ако трябва да
възприемем подходящ ата обща гледна точка. Изходната пози­
ция дефинира тази гледна точка, а условията й включват и ус­
ловията за обективност: споразуменията й изразяват ограниче­
нията за аргументите, които ни принуждават да разглеж даме
избора на принципите, без да сме обременени от особеностите
на обстоятелствата, в които се намираме. Булото на незнание­
то не ни позволява да ф орм ирам е етичните си възгледи спо­
ред собствените ни определени интереси и привързаност. Ние
не гледаме на общ ествения ред според собствената си ситуа­
ция, а приемаме гледна точка, която всеки може да възприеме
на равни начала. В този смисъл гледаме на своето общ ество и
на м ястото си в него обективно: ние споделяме обща гледна
точка с другите и не правим изводите си съгласно собствените
си възгледи. По такъв начин етичните ни принципи и убежде­
ния са обективни дотолкова, доколкото са постигнати и прове­
рени посредством приемането на общ а гледна точка и оценя­
ването на аргументите за тях според ограниченията, изразени
от концепцията за изходната позиция. Ю ридическите д остойн­
ства като например безпристрастността и деликатността са
достойнства на интелекта и чувствителността, които ни позво­
ляват да върш им тези неща добре.
Едно от следствията на опита да бъдем обективни и да
оф орм ям е етичните си концепции и съждения според обща
гледна точка е по-голямата вероятност да постигнем споразу­
мение. Наистина при равни други условия предпочитаното
описание на първоначалната ситуация е това, което представя
най-голямото сходство на мненията. О тчасти тъкмо поради
тази причина ние прием ам е ограниченията на общ ата гледна
точка, тъй като не можем с основание да очакваме възгледите
ни да съвпадат, когато се влияят от случайностите на различ­
ните ни обстоятелства. Естествено обаче изводите ни няма да
съвпадат по всички въпроси и всъщ ност много - ако не и по­

613
Г.нива IX. Справедливостта като ценност

вечето - социални проблеми все ощ е мога г да бъдат неразре­

шими, особено ако се разглеж дат в цялата им сложност. Ето
защ о многобройните опростявания на теорията за справедли­
востта като равнопоставеност се приемат. Ние трябва само да
си припомним основанията за такива понятия като було на
незнанието, чиста процедурна справедливост (противопоста­
вена на справедливостта при разпределението), лексикално
подреждане, разделянето на основната структура на две части
и т. н. Общо взето, страните се надяват тези и други способи
да опростят политическите и социални въпроси по такъв на­
чин, че полученият баланс на справедливостта (станал възм о­
жен заради по-голямото съгласие) да надхвърля това, което
може да бъде загубено заради игнорирането на определени по­
тенциално значими аспекти на етичните ситуации. С ложността
на проблемите на справедливостта зависи от решението на ин­
дивидите в изходната позиция. М акар че етическите различия
вероятно ще останат, разглеждането на социалното простран ­
ство според изходната позиция наистина позволява да се пос­
тигне истинско разбирателство. П риемането на принципите на
правото и справедливостта изковава връзките на приятелство
между гражданите и установява основата за учтивост сред раз­
личията, които се запазват. Гражданите м огат да признаят вза-
имната си добросъвестност и желание за справедливост, въп­
реки че понякога е възможно да се наруш ат споразуменията по
конституционни въпроси и най-често за много политически
проблеми. Но ако не е имало общ а гледна точка, чието прие­
м ане е намалило различията в мненията, разсъжденията и д о ­
казателствата биха били безсмислени и ние не бихме имали
рационални основания да вярваме в логичността на нашите
убеждения.
Ясно е, че тази интерпретация на автономността и обек­
тивността зависи от теорията на справедливостта. Идеята за
изходната позиция се използва за последователно представяне
на двете понятия. Естествено, ако се смята, че принципите на
справедливостта не биха били избрани, съдържанието на тези
концепции би трябвало да се промени по подходящ начин.
Всеки който твърди, че за принципа на ползата би се постигна­
ло споразумение, мисли, че автономията ни се изразява чрез
следване на посочения критерий. Въпреки това принципната

614
 7S. Автономност и обективност

идея ще бъде същ ата и както автономността, така и обектив­

ността пак ще бъдат обяснени по отношение на първоначална-
та ситуация. Някои обаче са характеризирали автоном ността и
обективността по напълно различен начин. Те предположиха,
че автономията е пълната свобода да форм ирам е етичните си
мнения, а добросъвестното мнение на всеки етичен индивид
трябва да се зачита абсолю тно. Обективността в такъв случай
се приписва на онези съждения, които удовлетворяват всички
стандарти и които сам ият индивид напълно свободно е см ет­
нал за уместни.64 Тези стандарти м огат да им ат или да нямат
нищо общ о с приемането на обща гледна точка, за която би
могло логично да се очаква, че и другите ще споделят; нито
пък - естествено - съответната идея за автоном ия е свързана с
подобна перспектива. С поменавам тези други интерпретации
само за да покажа чрез съпоставяне същ ността на доктрината
за договора.
От гледна точка на теорията за справедливостта като
равнопоставеност не е вярно, че добросъвестните мнения на
всеки индивид трябва да се зачитат абсолю тно; нито пък е
вярно, че индивидите са напълно свободни да ф орм ират свои­
те етически убеждения. Тези твърдения са погрешни, ако озн а­
чават, че след като сме стигнали до етическите си мнения д об ­
росъвестно (както сме убедени в това), ние винаги претендира­
ме за позволението да постъпваме според тях. При обсъж дане­
то на добросъвестното възражение отбелязахме, че проблем ът
в разглеж дания случай е за решението как индивидът да отго­
вори на онези, които се стрем ят да постъпват така, както ги
кара греш ната им съвест (§56). Но по какъв начин установява­
ме, че тяхната съвест е грешна, а не нашата, и при какви обс­
тоятелства те м огат да бъдат накарани да престанат? И така
отговорът на тези въпроси се намира чрез издигане до изход­
ната позиция: ci,вестта на индивида е заблудена, когато той се
стреми да ни налага условия, нарушаващи принципите, с кои­
то всички ние бихме се съгласили в тази ситуация. А ние м о ­
жем да се противопоставим на плановете му по такива начини,
които биха били одобрени, когато конфликтът се разглежда от
посочената гледна точка. Ние не сме длъжни да уважаваме съ­
вестта на един индивид в буквалния смисъл на думата. По-

64 Виж Aiken, ibid., pp. 162-169.

615
Г лава IX. Справедливостта като ценност

скоро трябва да го уважаваме като личност и нравим това, ка­

то ограничаваме действията му, когато това се оказва необхо­
димо, само защ ото ограниченията се оправдават от принципи­
те, които и д вам ата бихме признали. В изходната позиция
страните се съгласяват да поемат отговорност за избраната
концепция за справедливост. Няма нарушение на наш ата авто­
номия, докато принципите й се следват стриктно. Освен това
тези принципи поставят условието, че в много случаи ние не
мож ем да отхвърлим отговорността за това, което правим на
другите. Властимащ ите са отговорни за следваната политика
и дадените от тях инструкции. А онези, които се съгласяват
м ълчаливо с изпълнението на несправедливи заповеди или с
подстрекаваното на зли намерения, по принцип не м огат да се
оправдават, че не са познавали нещо по-добро или че вината е
изцяло на заемащ ите по-високи постове. П одробностите, зася­
гащ и тези неща, са предмет на частично съгласуваната теория.
Същ ественото тук е, че принципите, които най-добре отгова­
рят на същ ността ни като свободни и равни разумни същ ест­
ва, утвърждават наш ата способност да поемаме отговорност.
В противен случай има вероятност автономията да доведе
просто до сблъсък на фарисейски желания, а обективността -
до придържане към последователна, но изключително своеоб­
разна система.
Тук трябва да отбележим, че във времена на обществени
съмнения и загуба на вярата в отдавна утвърдени ценности съ­
ществува тенденция за отстъпване от добродетелите на чест­
ността: правдивост и искреност, яснота и посветеност или,
както казват някои, автентичност. Ако никой не знае какво е
вярно, поне можем да осъзнаем убежденията си по собствен
път, а не да ги прием ам е като предадени ни от другите. Ако
традиционните етични правила вече не са уместни и не можем
да се споразумеем кои други да заем ат мястото им, ние м о­
жем във всеки случай да решим с ясно съзнание по какъв на­
чин възнамеряваме да действаме, и да престанем да се прест­
руваме, че така или иначе за нас вече е взето реш ение и ние
трябва да приемем една или друга власт. Разбира се, д оброд е­
телите на честността са достойнства, нареждащи се сред д ос­
тойнствата на свободните хора. Но макар че са необходими, те
не са достатъчни, защ ото определението им позволява почти

616
 78. Автономност и обективност

всякакво съдържание: един тиранин може да прояви тези

свойства в най-висока степен, а с това показва определена
привлекателност, като не се мами с политически претенции и
извинения за предопределеност от съдбата. Невъзможно е са­
мо от тези добродетели да се състави етичен мироглед; макар
че по ф орма са добродетели, в известен смисъл те са вторич­
ни. Но като се добавят към съответната концепция за справед­
ливост (такава, която позволява правилно разбиране на авто­
ном ността и обективността), те получават дълж имото си. И де­
ята на изходната позиция и избраните в нея принципи показват
по какъв начин се постига това.
В заключение може да се каже, че в такъв случай едно
добре уредено общ ество потвърждава автономността на инди­
видите и насърчава обективността на съзнателните им изводи
за справедливостта. Всякакви съмнения, които членовете му
м огат да изпитват по отнош ение на логичността на етичните
си влечения, когато разсъж дават по какъв начин са придобити
тези склонности, м огат да бъдат разсеяни от факта, че техните
убеждения подхождат на принципите, които биха били избрани
в изходната позиция, а ако не подхождат - от преразглеж дане­
то на изводите им по такъв начин, че това да може да стане.

79. И деята за обществения съюз

Вече се убедихме, че въпреки индивидуалистичните черти

на теорията за справедливостта като равнопоставеност двата
принципа на справедливостта осигуряват „А рхимедовата то ч ­
ка” за оценка на същ ествуващ ите институции, както и на по­
раж даните от тях желания и стремежи. Тези критерии п редос­
тавят независим стандарт за насочване на хода на социалната
промяна, без да се прибягва до перфекционистка или биоло-
гична концепция за общ еството (§41). Остава обаче въпросът,
дали доктрината на договора е задоволителна рамка, за да се
разберат ценностите на общ ността и за избор на обществени
договорености за осъщ ествяването им. Естествено е да се
предположи, че съгласуваността на правото и доброто зависи
до голям а степен от това, дали са постигнати ценностите на
общ ността от добре уреденото общество. Тук и в следващ ите
три раздела. Ще разгледам няколко аспекта на този въпрос.
617
Г лава IX. Справедливостта като ценност

М ожем да започнем с напомнянето, че едно от условията

на изходната позиция е страните да знаят, че са подвластни на
условията за справедливост. Те приемат, че всеки има концеп­
ция за собственото си добро, в светлината на която предявява
претенции към останалите. Така че, макар участниците да раз­
глеждат общ еството като обединение на съдружници с цел
взаимна изгода, то се характеризира обикновено както с конф­
ликт, така и с общ ност на интересите. И така същ ествуват два
начина за обсъждане на направените предположения. Първият
се използва от теорията на справедливостта: идеята е да се из­
ведат задоволителни принципи от най-слабите възможни д о ­
пускания. Предпоставките на теорията трябва да бъдат прости
и приемливи условия, които всеки или почти всеки би приел и
за които м огат да се д ад ат убедителни философски доказател­
ства. В същ ото време, колкото по-голям е първоначалният
сблъсък между претенциите, в който принципите м огат да въ­
ведат приемлив ред, толкова по-вероятно е теорията да бъде с
по-голям обхват. С ледователно допуска се наличието на голя­
мо противопоставяне на интереси.
Другият начин да се мисли за тези предположения е те да
се разглеж дат като описващи обществен ред от определен тип
или определен аспект на основната структура, която в дейст­
вителност се осъщ ествява. По такъв начин стигаме до идеята
за гражданско общ ество.65 Главните му характеристики са:
първо, че съставящ ите го индивиди - независимо дали са о т­
делни хора или сдружения - им ат собствени частни цели, кои­
то са или конкурентни, или независими една от друга, но в ни­
какъв случай не са допълващ и се; и, второ, не се смята, че инс­
титуциите имат някаква ценност сами по себе си, а дейността
за ангаж иране с тях не се счита за благо, а по-скоро за бреме.
Така всеки индивид оценява общ ествените договорености
единствено като средство за постигане на частните си цели.
Никой не поема отговорност за доброто на другите или за

65 Идеята за гражданското общество или нещо нодобно на него се откри­

ва у много автори. Добре познати примери за него има в Платон,
„Държавата”, 369-372, и Хегел, Philosophy o f Right, превод на Т. М. Knox
(Oxford, The Clarendon Press, 1942), §§182-187. под заглавието „гражданско об­
щество”. Естествената среда на тази идея е в икономическата теория (общо
равновесие), а обсъждането на Хегел отразява прочетения от него труд на
Adam Smith, The Wealth o f Nations.

618
 79. И деят а за обществения съюз

собствеността им; всеки по-скоро предпочита най-ефикасната

схема, която му дава най-големия дял от активи. (Казано по-
формално, единствените променливи на утилитарната функ­
ция за индивида са притежаваните от него стоки и авоари, а не
притежаваните от другите вещи, нито пък нивото им на полез­
ност.)
М ожем да предположим също, че всяко действително
разделяне на изгодите е определено до голяма степен от б а­
ланса на силите и стратегическите позиции, получен от същ ес­
твуващите обстоятелства. И все пак това разделяне може ес­
тествено да бъде съвсем справедливо и да удовлетворява пре­
тенциите за взаимност. Щ астливият случай може да доведе до
такъв резултат. Общ оизвестните ценности се състоят до голя­
ма степен от съответните способи и условия, поддържани от
държ авата, за да може всеки да ги използва за собствените си
цели, доколкото му позволяват средствата - точно както всеки
пътува по м агистралите в определено направление. Теорията
за конкурентния пазар е образец за общ ество от този тип. Тъй
като членовете на граж данското общ ество не действат заради
желанието да постъпват справедливо, стабилността на сп ра­
ведливите и ефикасни учреждения - когато те същ ествуват -
обикновено изисква употребата на санкции. С ледователно ре­
гулирането на частните и общ ите интереси е резултат от ста­
билизиращ и институционални способи, прилагани спрямо ин­
дивиди, които си противостоят като безразлични и дори враж ­
дебни сили. Гражданското общ ество не се поддърж а от общ о­
известно убеждение, че основните му учреждения са справед­
ливи и добри сами по себе си, а от пресмятанията, че всички
или достатъчно много индивиди ще поддърж ат схемата и че
всички осъщ ествими промени биха намалили сътресението от
средствата, с които те преследват личните си цели.
Понякога се твърди, че следствие от доктрината на д ого­
вора е разглеж дането на граж данското общ ество като идеално
- поне когато разделянето на изгодите удовлетворява подхо­
дящ стандарт за реципрочност. Това обаче не е така и се д о ­
казва от идеята за добре уреденото общество. А както току-що
казахме, идеята за изходната позиция има друго обяснение.
Описанието на доброто като рационалност и на социалната
природа на човечеството същ о изисква друг мироглед. И така

619
Г лава IX. Справедливостта кат о ценност

способността на човешките същ ества за общуване не трябва

да се разбира по тривиален начин. Тя не предполага само, че
общ еството е необходимо за човешкия живот или че посредст­
вом живота си в общ ност хората придобиват нужди и интере­
си, които ги подтикват да работят заедно за взаимна изгода по
определени начини, разреш ени и насърчавани от собствените
им институции, нито пък се изразява с баналността, че общ ес­
твеният живот е условие за развитие на способността ни да го­
ворим и мислим, както и да участваме в общ ите дейности на
общ еството и културата. Несъмнено дори понятията, които из­
ползваме за описание на плановете и ситуацията си, а дори и
за да дадем израз на личните си желания и намерения, често
предполагат наличието на социална среда, както и на система
от убеждения и мисли, която е резултат от колективните уси­
лия на продълж ителна традиция. Тези факти сигурно не са
тривиални, но използването им за характеризиране на връзки­
те помежду ни означава да се даде тривиално тълкуване на чо­
вешката способност за общуване, защ ото всички споменати
неща са еднакво верни и за индивиди, които разглеж дат о тн о ­
шенията си чисто инструментално.
С оциалната природа на човечеството най-добре проли ча­
ва при сравняването с концепцията за граж данското общ ество.
Х ората всъщ ност имат общи крайни цели и оценяват общ ите
си институции и дейности като добри сами по себе си. Н ие се
нуждаем един от друг като партньори в начини на живот, р е а ­
лизирани заради самите тях, а успехите и радостите на другите
са необходими за собственото ни добро и го допълват. Тези
въпроси са достатъчно очевидни, но изискват известна р а зр а ­
ботка. При описанието на доброто като рационалност сти г­
нахме до познатото заключение, че рационалните жизнени
планове обикновено гарантират развитието поне на някои с п о ­
собности на индивида. А ристотеловият принцип същ о показва
това. И все пак една от основните характеристики на човеш ки­
те същ ества е, че нито един индивид не може да направи вси ч­
ко, което би могъл, ощ е повече пък да прави всичко, което все­
ки друг може. Възмож ностите на всеки индивид са по-голем и
от тези, които той може да се надява да осъщ естви, и твърд е
много отстъпват на способностите на хората изобщ о. Така
всеки трябва да избере кои от своите способности и възмож ни

620
 79. И деят а за обществения съюз

интереси желае да развива; той трябва да планира развитието

и упражняването им във времето по подходящ начин. Различ­
ните индивиди с подобни или допълващ и се способности м о ­
гат да си сътрудничат - така да се каже - в осъщ ествяването
на общ ата си или сходна същ ност. Когато хората са сигурни в
удовлетворението от упражняването на собствените си спо­
собности, те са склонни да ценят качествата на другите, особе­
но когато няколкото им достойнства им ат утвърдено място
като начин на живот, чиито цели всички приемат.
Така мож ем да кажем заедно с Хумболт, че тъкмо чрез
общ ествения съюз, основан върху нуждите и възмож ностите
на членовете му, всеки индивид може да участва в общия сбор
от осъщ ествени природни дарби на другите. Ние стигаме до
идеята за човешката общ ност, членовете на която се радват
взаимно на своите достойнства и индивидуалност, изявявани
от свободни институции, и признават достойнството на всеки
като елем ент в общ ата дейност, за чиято цялостна схема е
постигнато споразумение, тъй като удовлетворява всички. Т а­
зи общ ност може да бъде представена и като траещ а във вре­
мето, а следователно в общ ествената история приносът на по­
коленията може да бъде представен по подобен начин.66 Н а­

66 Тази идея трябва да е хрумвала на мнозина и със сигурност се загатва в

много трудове. И все пак аз успях да открия само няколко категорични нейни
формулировки като изказаната в този раздел. Виж Вилхелм фон Хумболт, The
Limits o f State Action, под редакцията на J. W. Burrow (Cambridge, The
University Press, 1969), стр. 16 и сл., за ясно изложение. Той казва: „Всяко чо­
вешко същество в такъв случай може в даден момент да постъпва само спо­
ред една доминираща способност; или по-скоро цялата ни същност ни пред­
разполага по всяко време към някаква единична форма на спонтанна актив­
ност. Би изглеждало следователно, че от това следва неизбежната предопре-
деленост на човека за частично култивиране, тъй като гой само омаломощава
енергията си, като я насочва към множество обекти. Но човекът има възмож­
ност да избегне тази едностранчивост, като се опита да обедини различни и
по принцип отделно упражнявани свои способности, като във всеки период
от живота си осигурява спонтанното сътрудничество на отмиращите искри
на една дейност с онези, които бъдещето ще разпали, и като се стреми да уве­
личи и разнообрази способностите, с които работи, комбинирайки ги хармо-
нично, вместо да търси просто разнообразие от обекти за отделното им уп­
ражняване. Това, което се постига в индивидуалния случай чрез съюза на ми­
налото и бъдещето с настоящето, се постига и в обществото чрез взаимното
сътрудничество на отделните му членове, защото във всички етапи от живота
си всеки индивид може да постигне само едно от онези качества, които пред­
ставят възможните черти на човешкия характер. Следователно тъкмо посред­
ством обществен съюз, въз основа на присъщите на членовете му желания и

621
Глина IX. Справедливостта кито ценност

шите предци оставят на нас по-нататъш ните постижения в оп­

ределени области; техните постижения повлияват избора ни да
полагаме конкретни усилия и определят по-широка основа за
разбиране на целите ни. Да се каже, че човекът е историческо
същ ество, означава да се каже, че осъщ ествяването на способ­
ностите на индивидите от човешкия род, живеещи в която и да

способности всеки има възможност да участва в богатите общи ресурси на

всички други” (стр. 16 и сл.). Като чист пример за илюстрация на тази идея за
обществения съюз можем да разгледаме група музиканти, всеки от които би
могъл да се е обучил да свири еднакво добре като другите на всеки инстру­
мент в оркестъра, но си е поставил за цел според един вид негласно споразу­
мение да усъвършенства уменията си за свирене на избрания инструмент, та­
ка че способностите на всички да се реализират в общите им изяви. Тази идея
заема централно място в Idea fo r a Universal History на Кант, в Kant's Political
Writings, под редакцията на Hans Reiss и в превод на Н. В. Nisbet (Cambridge,
The University Press, 1970). Виж стр. 42 и сл., където гой казва, че всеки инди­
вид би следвало да живее много продължително време, ако трябваше да се
научим как да използваме пълно всичките си природни способности, а това
следователно би изисквало може би неизброима поредица от поколения хора.
Не можах да открия тази идея ясно изразена там, където би следвало да очак­
вам това, например в Letters on the Aesthetic Education o f Man на Шилер, в
превод и редакция на Е. М. Wilkinson и L. A. Willoughby (Oxford, The
Clarendon Press, 1967), особено шестото и двадесет и седмото писмо, нито
пък в ранните трудове на Маркс, особено в „Икономико-философски
ръкописи”. Виж Karl Marx.' Early Writings, превод и редакция на Г. В.
Bottomore (London, С. A. Watts, 1963), стр. 126-129. 154, 156-157, 189, 202 и сл.
Смята се обаче, че Маркс поддържа идея, подобна на тази на Shlomo Avineri,
The Social and Political Thought o f Karl M arx (Cambridge, The University Press.
1969), стр. 231 и сл. И все пак според мен Маркс разглежда крайната фаза на
комунистическото общество като общество, в което всеки индивид осъщест­
вява напълно природата си и сам изявява всичките си способности. Във всеки
случай е от значение да не объркваме идеята за обществения съюз с високата
оценка на човешкото различие и индивидуалност, каквато се открива в Мил,
„За свободата”, глава III, и в немския романтизъм - виж А. О. Lovejoy, The
Great Chain o f Being (Cambridge, Harvard University Press, 1936), глава X; или c
концепцията за доброто като хармонично осъществяване на природни спо­
собности от (завършени) индивиди; нито пък най-накрая с надарени индиви­
ди. художници, държавници и т. н„ които постигат това заради останалата
част от човечеството. По-скоро в ограничаващия случай, в който способнос­
тите на всички са подобни, групата постига чрез координиране на дейността
между равни същия сбор от способности, дремещи у всеки. Или когато тези
способности са различни и се допълват по подходящи начини, те изразяват
сбора от възможностите на членовете като цяло в дейности, които са по съ­
щество добри, а не просто сътрудничество за социални или икономически
придобивки. (За последното виж Smith, Wealth o f Nations, том I, глави I II.)
Във всеки случай индивидите се нуждаят един от друг, тъй като само в актив-
но сътрудничество с другите способностите на индивида съзряват. Само в
обществения съюз индивидът е цялостна личност.

622
 79. И деят а за обществения сьюч

било епоха, включва сътрудничеството на много поколения

(или дори общ ества) за продължителен период от време. Това
предполага също, че във всеки м ом ент сътрудничеството се
ръководи от съзнание за направеното в миналото - така както
се интерпретира от общ ествената традиция. За разлика от хо­
рата всяко отделно взето животно може да направи и наисти­
на прави това, което в повечето случаи би могло да направи,
или това, което всяко друго живеещо по същ ото време ж ивот­
но от неговия вид би могло да направи. С пектърът от осъщ ес­
твени способности на отделния представител на вида по прин­
цип не е същ ествено по-м алък ог възмож ностите на себепо­
добните му. Най-удивителното изключение е разликата в пола.
Ето защ о сексуалното привличане е може би най-очевиден
пример за нуждата на индивидите - както хора, така и живот­
ни - един от друг. И все пак това привличане може да приеме
чисто инструментална форма, при която всеки индивид трети­
ра другия като средство за собственото си удоволствие или за
продълж ението на рода си. Това привличане няма да покаже
характерните черти на общ ествения съюз, освен ако не се см е­
си с елементи на обич и приятелство.
И така много форми на живот притежават характеристи­
ките на общ ествения съюз - споделени крайни цели и общи
дейности, ценени заради самите тях. Науката и изкуството са
подръчни илю страции за казаното. По същия начин семейст­
вата, приятелските връзки и другите групи са обществени съю ­
зи. И ма все пак някаква полза от разглеждането на по-простия
случай на игрите. Тук лесно можем да различим четири вида
цели: целта на играта, определена от нейните правила - да ре­
чем, да се отбележат най-много точки; различните мотиви на
играчите в хода на играта, предизвиканото от нея вълнение,
желанието за практикуване и т. н., които м огат да бъдат раз­
лични за всеки индивид; обслужваните от играта социални це­
ли, които м о гат да бъдат непредвидени и непознати за играчи­
те или дори за всички членове на общ еството и да се установя­
ват от рефлектиращ наблю дател; и най-после споделената цел
- общ ото желание на всички играчи за добро изпълнение на
играта. Тази споделена цел мож е да се осъщ естви само ако иг­
рата се играе честно, според правилата, ако страните са с по­
вече или по-малко равни сили и ако всички играчи чувстват, че

623
Глава IX. Справедливост т а като ценност

играят добре. Когато обаче целта се постигне, всички получа­

ват удоволствие и удовлетворение от едно и същ о нещо. Една
добра игра е - така да се каже - колективно постижение, изис­
кващо сътрудничеството на всички.
И така споделената цел на един обществен съю з явно не е
просто общ о желание за едно и също конкретно нещо. Грант и
Лий са били единни в желанието си да завладеят Ричмънд, но
това желание не установило общ ност между тях. Хората по
принцип искат подобни неща - свобода и шанс, подслон и
прехрана - и все пак тези желания м огат да ги противопоста­
вят. Дали индивидите имат споделени цели, зависи от по-под­
робните характеристики на дейността, към която ги водят тех­
ните склонности, тъй като те се направляват от принципите на
справедливостта. Трябва да съществува съгласие за схема на
поведение, в която достойнствата и удовлетворението на всеки
се допълват за доброто на всички. Всеки може в такъв случай
да изпита удоволствие от действията на другите, тъй като те
заедно изпълняват приемлив за всички план. Въпреки конку­
рентната си страна много игри ясно илю стрират този тип це­
ли: общ ото желание да се направи добро и честно изпълнение
на играта трябва да бъде ръководещ о и ефективно, за да не на­
м алеят насладата и удоволствието на всеки.
Развитието на изкуството и науката, на религията и култу­
рата от всякакъв вид - елитарна и масова - естествено не м о ­
же да се разглежда по съвсем същия начин. Учейки се взаимно
от усилията си и оценявайки няколкото си приноса, хората
постепенно изграж дат системи от познания и убеждения; те
разработват признати техники за работа и усъвърш енстват на­
чините за усещане и изразяване. В тези случаи общ ата цел чес­
то е задълбочена и сложна и се определя от съответните худо­
жествени, научни или религиозни традиции; за разбирането на
целта често са нужни години на дисциплина и обучение. С ъ­
щ ественото е да има споделена крайна цел и признати начини
за лансирането й, които позволяват общ ествено признание за
постиженията на всеки. К огато целта е постигната, всички на­
м и рат удовлетворение в едно и същ о нещо, а този факт заедно
с допълващ ите се индивидуални ценности утвърждава свърза­
ността в общ ността.
Аз обаче не искам да подчертавам случаите с изкуството

624
 79. И деят а за обществения съюз

и науката и елитарните форми на религията и културата. Н а­

ред с отхвърлянето на принципа за съвърш енството и прием а­
нето на дем ократичността за взаимната оценка на достойнст­
вата ни те ням ат особени заслуги от гледна точка на справед­
ливостта. Всъщ ност споменаването на игрите не само прите­
жава достойнството простота, но в известен смисъл е и по-
подходящ о. То помага да се докаже, че основно е наличието
на много видове общ ествени съюзи и ние не трябва да се
опитвам е да ги класифицираме по стойност от гледна точка на
политическата справедливост. Освен това съюзите нямат оп­
ределена големина; те варират от семейства и приятелски
връзки до много по-големи сдружения. Не съществуват и ог­
раничения във времето и пространството, защ ото твърде раз­
делените от историята и обстоятелствата индивиди въпреки
това м огат да си сътрудничат за осъщ ествяването на своята
общ а същ ност. В едно добре уредено общ ество - а всъщ ност и
в повечето общ ества - вероятно ще има неизброими общ ест­
вени съюзи от много различни видове.
С тези забележки като предговор вече можем да видим по
какъв начин принципите на справедливостта се свързват с чо­
вешката способност за общуване. Основната идея е, че едно
добре уредено общ ество (съответстващ о на теорията за
справедливостта като равнопоставеност) само по себе си е
форма на обществен съюз. Всъщност то е обществен съюз на
обществени съюзи. И двете характерни черти са налице: ус­
пешното функциониране на справедливи институции е споде­
лена крайна цел на всички членове на общ еството, а тези инс-
титуционни форми се ценят като добри сами по себе си. Нека
разгледам е посочените характеристики поред. Първата е доста
ясна. До голяма степен същ о както играчите им ат споделена
цел да направят добро и честно изпълнение на играта, така и
членовете на едно добре уредено общ ество имат общ ата цел
да си сътрудничат заедно за осъщ ествяване на собствената си
същ ност и тази на другите по начини, позволени от принципи­
те на справедливостта. Това колективно намерение е следст­
вие от притежаваното от всеки дейно чувство за справедли­
вост. Граж данинът желае всеки (в това число и той самият) да
постъпва според принципите, с които всички биха се съгласи­
ли в първоначална ситуация на равенство. Това желание е нап­

625
Глава IX. Справедливост т а като ценност

равляващ о, така както изисква условието за окончателността

на нравствените принципи; а когато всеки постъпва справед­
ливо, всички нам ират удовлетворение в едно и също нещо.
Обяснението на втората характеристика е по-сложно, но
все пак достатъчно ясно от казаното досега. Ние трябва само
да отбележим различните начини, по които основополагащ ите
обществени институции - справедливата конституция и основ­
ните части на законодателството - м огат да бъдат сметнати за
добри сами по себе си, след като се приложи идеята за общ ес­
твения съюз спрям о основната структура като цяло. Така най-
напред кантианската интерпретация ни позволява да кажем, че
насоченото към запазване на справедливите институции пове­
дение на всеки индивид е за доброто на всички. Х ората имат
желание да изразяват природата си като свободни и равни
етични личности и правят това най-добре, като постъпват спо­
ред принципите, които биха признали в изходната позиция.
К огато всички се стрем ят и всеки успява да се съобразява с
приетите принципи, тогава индивидуално и колективно същ ­
ността им на етични личности се осъщ ествява най-пълно, а с
нея и тяхното индивидуално и колективно добро.
Освен това обаче А ристотеловият принцип важи както за
институционални форми, така и за всяка друга човешка дей­
ност. Разгледан в такава светлина, даден конституционен
строй - когато се прилага за по-малките обществени съюзи на
ежедневието - предоставя рамка за това множество от сдру­
жения и установява най-сложната и разнообразна дейност за
всички. В едно добре уредено общ ество всеки индивид разбира
основните принципи, които управляват цялостната схема, тъй
като тя ще се изпълнява ог много поколения, и всички имат
твърдо намерение да се придърж ат към същите принципи в
жизнените си планове. Така планът на всеки индивид получава
по-пълна и богата структура, отколкото иначе би имал; той се
приспособява към плановете на другите посредством взаимно
приемливи принципи. И нтимният живот на всеки е, така да се
каже, план в плана, като общ ият организиращ план се осъщ ес­
твява в общ оприетите институции на общ еството. Този по-об-
ширен план обаче не установява доминантна цел като напри­
мер религиозно единство или най-големи културни постиже­
ния, а и в много по-малка степен национална мощ и престиж,

626
 79. И деят а за обществения съюз

на които се подчиняват целите на всички индивиди и сдруже­

ния. П о-скоро регулиращ ото общ о намерение е конституцион­
ният строй да осъщ естви принципите на справедливостта, а
тази колективна дейност - ако А ристотеловият принцип е л о ­
гичен - трябва да се усеща като добра.
Ние се убедихме, че нравствените добродетели са д ос­
тойнства - свойства на личността, които е рационално инди­
видите да искат от себе си и един от друг като неща, ценени
заради самите тях или проявявани в предпочитани дейности
(§§66-67). И така ясно е, че тези достойнства се проявяват в об­
ществения живот на едно добре уредено общество. С ледова­
телно придружаващ ият принцип към А ристотеловия принцип
предполага, че хората ценят и се радват взаимно на тези
свойства в себе си, тъй като те се проявяват в сътрудничество­
то за утвърждаване на справедливи институции. С ледователно
колективната дейност за справедливостта е превъзходната
форма на човешкия разцвет, защ ото при наличие на благопри­
ятни условия тъкмо посредством поддърж ането на тези об ­
ществени учреждения индивидите изразяват най-добре своята
същ ност и постигат най-големите регулиращи достойнства, на
които всеки е способен. В същ ото време справедливите инсти­
туции позволяват и насърчават разнообразен вътрешен живот
на сдруженията, в които индивидите осъщ ествяват конкретни­
те си цели. По такъв начин осъщ ествяването на справедли­
востта в общ еството е ценност за общ ността.
К ато последна забележка трябва да отбележа, че едно
добре уредено общ ество не премахва разделението на труда в
най-общия смисъл. Разбира се, най-лош ите аспекти на това
разделяне м огат да бъдат преодолени: не е нужно някой да бъ­
де раболепно зависим от другите и да е принуден да избере
монотонни и рутинни занимания, които умъртвяват човешката
мисъл и чувствителност. Н а всеки м огат да бъдат предложени
разнообразни задачи, така че различните елементи на неговата
същ ност да намерят подходящ израз. Но дори когато работата
е значима за всички, ние не можем да превъзмогнем - нито
пък трябва да искаме това - нашата зависимост от другите. В
едно напълно справедливо общ ество индивидите се стремят
към доброто за тях по свойствени за тях начини и разчитат на
партньорите си да върш ат неща, които те самите не са могли
да направят, както и неща, които биха могли да направят, но

627
Г лава IX. Справедливост т а като ценност
не са направили. Изкушаващо е да предположим, че всеки би
м огьл да осъщ естви способностите си напълно и поне някои
м огат да станат завърш ени примери за човечност. Това обаче
е невъзможно. С войство на човеш ката способност за общуване
е, че ние сме само част от това, което бихме могли да бъдем.
Длъжни сме да разчитаме на другите да постигнат достойнст­
вата, които ние трябва да оставим настрана или които изобщо
ни липсват. К олективната дейност на общ еството - м нож ест­
вото сдружения и общ ественият живот на най-голямата общ ­
ност, който ги управлява - поддърж а усилията ни и показва
приноса ни. И все пак доброто, постигнато от общ ата култура,
далеч надвишава наш ата работа, в смисъл че ние преставаме
да бъдем просто фрагменти: пряко осъщ ествената от нас част
от нас самите се присъединява към по-обш ирна и справедлива
структура, чиито цели ние утвърждаваме. Разделението на тру­
да се преодолява не като ние самите ставаме по-завърш ени, а
посредством доброволка и смислена работа в рам ките на
справедлив общ ествен съюз на обществени съюзи, в които
всички м огат да участват свободно според склонностите си.

80. Проблемът за завистта

Навсякъде съм приемал, че индивидите в изходната пози­

ция не са движени от определени психологически склонности
(§25). Един рационален индивид не е подвластен на завистта,
поне когато различията между него и останалите не се раз­
глеж дат като резултат от несправедливост и не надвиш ават
определени граници, нито пък страните се влияят от различни
нагласи спрямо риска и несигурността, от множеството тен­
денции да господстват или да се подчиняват и т. н. С ъщ о така
съм си представял, че тези особени психологически характе­
ристики стоят зад булото на незнанието заедно с познанията
на страните за собствената им концепция за доброто. Едно от
обясненията за посочените условия е, че доколкото е възмож­
но, изборът на концепция за справедливост не трябва да бъде
повлиян от случайни обстоятелства. Възприетите принципи
трябва да бъдат неизменни по отнош ение на разновидностите
на споменатите склонности по същ ата причина, поради която
ние искаме те да са валидни независимо от индивидуалните
предпочитания и социални обстоятелства.
628
 НО. Проблемът за завист та

Н аправените предположения са свързани с кангианската

интерпретация на справедливостта като равнопоставеност и
много опростяват аргументацията от гледна точка на изходна­
та позиция. Страните не се влияят от индивидуалните разли ­
чия в посочените склонности и така избягват усложненията в
процеса на договаряне, които биха се получили. Без доста кон­
кретна информация за типа на същ ествуващ ите нагласи е въз­
можно да не може да се каже до какво споразумение би се
стигнало - ако това изобщ о стане. Във всеки случай то би би­
ло условно според изложената конкретна хипотеза. Ако ние не
бихме могли да докажем някакво определено от етична гледна
точка достойнство в постулираните особени психологически
характеристики, възприетите принципи биха били спорни, а не
резултат от приемливи условия. А тъй като завистта обикнове­
но се см ята за нещо, което трябва да се избягва и от което се
боим (поне когато стане прекалена), изглежда желателно избо­
рът на принципите по възмож ност да не се влияе от тази о со ­
беност. С ледователно заради простотата и от гледна точка на
етическата теория аз съм приел липсата на завист и на позна­
ние за особените психологически нагласи.
Въпреки това тези склонности наистина съществуват и по
някакъв начин с тях трябва да се съобразяваме. Така аз разде­
лям аргументацията за принципите на справедливостта на две
части: първата изхожда от току-що споменатите предпоставки
и се илю стрира от повечето аргументи до този момент; втора­
та част поставя въпроса, дали съответстващ ото на възприета­
та концепция добре уредено общ ество наистина ще породи
чувства на завист и модели на психологически нагласи, които
ще ком пром етират споразуменията, считани от него за сп ра­
ведливи. В началото ние се аргументираме така, като че ли не
същ ествува проблем ът за завистта и за особените психологи­
чески характеристики, а след като сме си изяснили на кои
принципи бихме се установили, проверяваме дали съответно
определените справедливи институции има вероятност да по­
раж дат и насърчават тези склонности до такава степен, че со-
циалната система да престане да функционира и да стане не­
съвм естим а с човешките ценности. В такъв случай трябва да
се преразгледа възприемането на изходните концепции. Но ако
породените склонности поддърж ат справедливите структури

629
Глави IX. Справедливост т а като ценност

или се приспособяват лесно към тях, първата част от аргумен­

тацията се потвърждава. Същ ественото предимство на дву-
етаппата процедура е, че никаква конкретна констелация от
нагласи не се приема за дадена. Ние просто проверяваме ло-
гичността на първоначалните ни предположения и изводите,
които сме направили от тях в светлината на ограниченията,
наложени от общ ите факти за нашия свят.
Аз ще разисквам проблема за завистта като илю страция
на начина, по който особените психологически характеристики
влизат в теорията на справедливостта. Макар че несъмнено
всяка особена психологическа характеристика поставя различ­
ни въпроси, общ ата процедура може да бъде до голяма степен
еднаква. Започвам с отбелязване на причината, поради която
завистта поставя проблем: санкционираното от принципа на
разликата неравенство може да бъде толкова голямо, че да
възбуди завист до степен на общ ествена опасност. За изясня­
ването на тази възмож ност е полезно да се прави разлика меж­
ду обща и конкретна завист. Завистта, изпитвана от най-малко
облагодетелстваните към по-добре поставените обикновено е
общ а, защ ото те завиж дат на но-облагодетелстваните за видо­
вете блага, а не за определени притежавани от тях предмети.
На висшите класи се завижда, да речем, за по-голямото им бо­
гатство и възможности; завиждащ ите на тях искат подобни об­
лаги и за себе си.
Противно на това конкретната завист е типична за съпер­
ничеството и конкуренцията. Онези, които не сполучат в тъ р ­
сенето на служба и почести или не заслужават чувствата на
друг, са склонни да завиждат на успеха на своите съперници и
силно да желаят същ ото нещо, което конкурентите са спечели­
ли. В такъв случай наш ият проблем е дали има вероятност
принципите на справедливостта и особено принципът на раз­
ликата с принципното равенство на възмож ностите да пораж ­
д ат в практиката прекалено количество деструктивна обща за­
вист.
Сега преминавам към определението за завистта, което
изглежда подходящ о за дискутирания въпрос. За да определя
идеите, нека предположим, че необходимите междуличностни
сравнения са направени от гледищ е на обективните основни
ценности (свободата и възмож ностите, доходът и богатство­
 80. Проблемът за завистта

то), които за простота съм използвал обикновено за определя­

не на очакванията при прилагането на принципа за разликата.
В такъв случай мож ем да разглеж даме завистта като
склонност да се отнасяме враждебно към по-голямото благо­
състояние на другите, дори ако тяхната по-голяма сполука не
отнема от нашите облаги. Ние завиж даме на хората, чието по­
ложение е по-добро от нашето (оценявано според някакъв ус­
тановен индекс на ценностите, както е отбелязано по-горе), и
имаме желание да ги лиш им от по-големите им облаги, дори
ако трябва ние самите да се откажем от нещо. Когато другите
съзнават завистта ни, те м огат да станат ревниви по отнош е­
ние на по-добрите си условия и нетърпеливи да вземат пред­
пазни мерки срещу враждебните действия, към които ни прави
склонни нашата завист. Така разбирана, завистта е вредна за
всички: индивидът, който завижда на друг, е готов да върши
неща, които ще влош ат положението и на двамата, само и са­
мо несъответствието между тях да бъде достатъчно редуцира­
но. К ант например - чието определение съм следвал до голя­
ма степен - доста на място разглежда завистта като един от
пороците на мразещ ото човечество.67
Д аденото определение изисква коментар. Преди всичко,
както забелязва Кант, има много случаи, в които открито го­
ворим за по-големите качества на другите като достойни за
завиждане. Така например можем да говорим за завидната
хармония и щ астие на един брак или семейство. По подобен
начин един индивид може да каже на друг, че му завижда за
по-големите му възмож ности и постижения. В тези случаи на
благородна завист, както ще ги наричам аз, няма злонам ере­
ност - замислена или проявена. Ние например не желаем б р а­
кът или семейството да бъдат по-малко щ астливи или харм о­
нични. С тези конвенционални изрази потвърж даваме цен­
ността на някои неща, притежавани от другите. Ние показва­
ме, че макар да не притежаваме подобни качества с такава
ценност, наистина си заслужава да се стрем им към тях. От
онези, към които отправям е забележките, се очаква да ги прие­

67 „Метафизика на правите", част II, §36. В изданието, преведено от М.

G. Gregor (New York, Harper and Row, 1964), стр. 127. Аристотел отбелязва, че
завистта и злобата като страсти не подбират средствата: имената им вече
предполагат злина. „Никомахова етика”, 1107а 11.

631
Глава IX. Справедливост т а като ценност

м ат като похвала, а не като предварителна проява на нашата

враждебност. Д онякъде различен е случаят на конкурентната
завист, която ни кара да се опитвам е да постигнем това, което
другите притежават. Гледката на по-големите им качества ни
кара да се стрем им по общ ественополезни начини към подоб­
ни неща за себе си.68 С ъщ инската завист - противно на благо-
родната завист, която изразяваме открито - е ф орма на нена­
вист, която вреди както на обекта, така и на субекта си. Тя е
това, в което може да се превърне конкурентната завист при
определени условия - поражение и чувство за провал.
Друг м ом ент е това, че завистта не е етично чувство. За
обяснението й не е необходимо да се цитира никакъв етичен
принцип. Д остатъчно е да се каже, че по-доброто положение
на другите привлича вниманието ни. Ние сме съкрушени от
по-добрата им съдба и вече не ценим толкова високо собстве­
ните си притежания, а това чувство за болка и загуба поражда
наш ата ненавист и враждебност. Следователно трябва да се
внимава да не се сливат завистта и негодуванието, защ ото
последното е етично чувство. Ако се възмущ аваме от факта, че
имаме по-малко от другите, то е, защ ото смятаме, че тяхното
по-добро положение е резултат от несправедливи институции
или престъпно поведение от тяхна страна. Онези, които изпит­
ват негодувание, трябва да са готови да докаж ат защ о опреде­
лени институции са несправедливи и по какъв начин другите
са им навредили. Това, което отличава завистта от етичните
чувства, е различният начин, по който тя се описва, и перспек­
тивата, от която се разглежда ситуацията (§73).
Трябва също да отбележим, че неетичните чувства, свър­
зани със завистта, не трябва да се приемат погрешно вместо
нея. В частност ревността и зловидносгта са, така да се каже,
противоположни на завистта. Един индивид в по-добро поло­
жение може да желае по-несполучилите от него да си останат
на тяхното място. Той е ревнив спрямо по-доброто си полож е­
ние и му се зловидят по-големите предимства, които биха ги
поставили на едно ниво с него. Ако тази склонност стига д о ­
там , че да им откаже облагите, от които той не се нуждае и

68 За разграничение между конкуренцията и завистта виж Bishop Butler,

„Sermons”, I, в British Moralists, под редакцията на L. A. Selby-Bigge (Oxford.
1897), том I, стр. 205.

632
 80. Проблемът sa завист та

сам не може да използва, то тогава той се ръководи ог зл о ­

ба.69 Посочените склонности са вредни за всички по начина,
по който и завистта е вредна, тъй като зловидният и злобен
човек желае да се откаже от нещо, за да запази дистанцията
между себе си и другите.
Дотук разглеждах завистта и зловидността като пороци.
Както вече се убедихме, нравствените добродетели са сред
чертите на характера на широка основа, които е рационално
индивидите да ж елаят взаимно от партньорите си (§66). В т а ­
къв случай пороците са особености на широка основа, които
са нежелани - злобата и завистта са явни примери за това, тъй
като са във вреда на всички. С траните сигурно ще предпочетат
концепции за справедливост, осъщ ествяването на които не по­
ражда тези особени склонности. От нас обикновено се очаква
да се въздърж ам е от действия, към които те ни подтикват, и
да правим необходимите постъпки да се освободим от тях. И
все пак понякога обстоятелствата, които предизвикват завист,
са толкова непреодолими, че с оглед на природата на човеш ­
ките същ ества от никого не може основателно да се иска да
преодолее чувствата си на ненавист. П о-лош ото положение на
един индивид - оценявано посредством индекса на обективни­
те основни ценности - може да бъде толкова явно, че да на­
кърнява неговото самоуважение, и предвид на ситуацията му
ние мож ем да му съчувстваме заради чувството му за загуба.
В същ ност ние мож ем да се възмущ аваме от това, че са ни н а­
карали да станем завистливи, защ ото общ еството може да
позволи такива големи несъответствия в основните ценности,
че при същ ествуващ ите социални условия различията не м огат
да не причинят загуба на самоуважението. За пострадалите от
това чувствата на завист не са ирационални; удовлетворяване­
то на тяхната ненавист би ги поставило в по-добро положение.
К огато завистта е реакция спрямо загубата на самоуважението
при обстоятелства, в които би било нелогично да се очаква ня­
кой да се чувства иначе, аз бих казал, че тя е оправдана. Тъй
като самоуважението е главната основна ценност, аз ще прие­

69 Аристотел, „Никомахова етика“, 1108Ь 1-6, характеризира злобата като

изпитване на задоволство от нещастието на другите - заслужено или не. За
идеята, че ревността, зловидността и злобата са противоположни на завистта,
на чувствата на тези. на които се завижда и които притежават желаното, съм
задължен на Дж. М. Фостър.

633
Глина IX. Справедливост т а кито ценност

ма, че страните не биха се съгласили да считат такъв вид су­

бективна загуба за н я м а т а връзка със случая. Следователно
проблем ът е дали има вероятност една удовлетворяващ а при­
нципите на справедливостта основна структура да възбужда
толкова много оправдана завист, че да е необходимо преразг­
леждането на нейните принципи.

81. Завист и равенство

Вече сме готови да изследваме вероятността за оправдана

общ а завист в едно добре уредено общ ество. Аз ще разгледам
само този случай, тъй като нашият проблем е дали принципи­
те на справедливостта са разумно начинание предвид склон­
ностите на хората, в частност ом разата им към несъответстви­
ята по отнош ение на обективните ценности. И така приемам,
че главният психологически източник на склонността към за­
вист е липсата на доверие в собствената ни стойност, съчетана
с чувство па безпомощ ност. Н аш ият начин на живот е безвку­
сен и ние се чувстваме безпомощ ни да го променим или да
придобием средствата да извърш им онова, което все ощ е ис­
каме да правим.70 Противно на това някой, който е сигурен в
стойността на жизнения си план и способността си да го осъ­
ществи, не се поддава на ненавист, нито пък е ревнив към бла-
гоприятната си съдба. Дори да би могъл да го стори, той няма
желание да премахва облагите за другите за сметка донякъде и
на себе си. Тази хипотеза предполага, че най-малко привилеги­
рованите са склонни да завиждат толкова повече на по-добро­
то положение на по-привилегированите, колкото по-несигурно
е самоуважението им и по-голямо е чувството, че не м огат да
подобрят перспективите си. По подобен начин има вероятност
конкретната завист, породена от конкуренция и съперничест­
во, да бъде толкова по-силна, колкото по-тежко е поражението

Тази хипотеза е предложена от много автори. Виж например Ницше,

On the Genealogy o f Morals, превод на Walter Kaufman и R. J. Hollingdale (New
York, Random House, 1967). I, раздели 10, 11, 13, 14, 16; II, раздел 11; III, раз­
дели 14-16; и Max Scheler, Ressentiment, превод на W. W. Holdheim (Glencoe,
III., The Free Press, 1961), стр. 45-50. За обсъждане на идеята на Ницше за „ре-
сантиман” виж W alter Kaufman, Nietzsche (Princeton, Princeton University Press,
1950), стр. 325-331.

634
 шшшш
S I. Замиеш и равенст во

на индивида, защ ото ударът върху самоуважението му е гго-

жесток и загубата може да изглежда невъзвратима. Тук обаче
ни интересува предимно общ ата завист.
Аз приемам, че същ ествуват три състояния, които н асъ р­
чават враждебните изблици на завистта. П ървото от тях е пси­
хическото състояние, което току-що отбелязахме: индивидите
нямат увереност в собствената си стойност и в способността
си да направят нещо ценно. Второ (и едно от двете общ естве­
ни условия), в много случаи това психическо състояние се п ре­
живява като болезнено и унижаващо. Н есъответствието между
индивида и останалите става очевидно поради общ ествената
структура и стила на ж ивот в общ еството. С ледователно на
по-малко сполучилите често насила се напомня за ситуацията
им, което понякога ги кара да оценяват ощ е по-ниско себе си и
своя начин на живот. И, трето, те разглеж дат общ ественото си
положение като непозволяващ о никаква конструктивна алтер­
натива за противопоставяне на привилегированите условия на
по-облагодетелстваните. Убедени са, че за облекчаване на чув­
ствата си на мъка и подчинение те нямат други избор, освен
да налож ат загуба на по-добре поставените дори донякъде за
своя сметка - естествено, ако не искат да изпаднат в прим ире­
ние и апатия.
И така много аспекти на добре уреденото общ ество раб о­
тят за смекчаването, ако не и за премахването на посочените
състояния. По отнош ение на първото е ясно, че макар да е
психическо състояние, общ ествените институции са основна
подбуждащ а причина. Аз обаче съм приел, че договорната
концепция за справедливостта по принцип подкрепя самоува­
жението на гражданите по-твърдо от другите политически
принципи. На общ ествения форум всеки индивид получава
уважението, дълж имо на независим и равен на другите човек,
и всеки има същ ите основни права, които биха били признати
в първоначална ситуация, считана за справедлива. Членовете
на общ ността притежават общ о чувство за справедливост и са
свързани с приятелство помежду им. Вече обсъждах тези м о ­
менти във връзка със стабилността (§§75-76). М ожем да д о б а­
вим, че по-големите предимства за някои са в замяна на ком ­
пенсиращ и облаги за по-малко привилегированите, като никой
не предполага, че притежаващ ите по-голям дял са по-заслужи-
Гниви IX. Справедливост т а като ценност

ли от етична гледна точка. В съответствие с добродетелите

щ астието се отхвърля като принцип за разпределение (§48).
Подобен е и принципът за съвърш енството: независимо от
достойнствата, проявени от индивиди и сдружения, претенци­
ите им спрямо общ ествените ресурси винаги се оценяват чрез
принципите за взаимна справедливост (§50). П оради всичките
тези причини по-малко сполучилите нямат основание да се
считат за по-нископоставени, а общ оприетите принципи га­
рантират увереността им. Н есъответствията между тях и дру­
гите - независимо дали са абсолю тни или относителни - би
трябвало да са по-лесни за приемане от тях, отколкото в дру­
гите форми на политическо устройство.
П реминавайки към второто състояние, ще отбележа, че
както абсолю тните, така и относителните различия, позволени
в едно добре уредено общ ество, вероятно са по-малко от оне­
зи, които често са преобладавали. М акар теоретично принци­
път на разликата да позволява безкрайно голямо неравенство
в замяна на малки придобивки за по-непривилегированите, ди ­
апазонът на доходите и богатството на практика не бива да
бъде прекален при съответни основни институции (§26). Освен
това множеството сдружения в едно добре уредено общ ество с
техния собствен характерен вътреш ен живот нам аляват оче­
видността - или поне болезнената очевидност - на различията
в перспективите на хората, защ ото ние сме склонни да сравня­
ваме своите обстоятелства с другите индивиди в същ ата или
подобна група или в положение, което разглеж даме като умес­
тно за нашите стремежи. Различните сдружения в общ еството
го разделят на много несравними групи, а несъответствията
между същ ествуващ ите подразделения не привличат този вид
внимание, което разстройва живота на индивидите в по-лошо
положение. Това игнориране на различията в богатството и
условията се приема по-лесно заради факта, че когато граж да­
ните се срещ ат (както са длъжни поне в общ ествените дела да
го правят), принципите на еднаквата справедливост се призна­
ват. Освен това в ежедневието естествените задължения се за­
читат по такъв начин, че по-облагодетелстваните не показват
демонстративно по-голям ото си богатство с цел да унижават
онези, които им ат по-малко. В крайна сметка, ако се отстранят
предразполагащ ите условия за завист, вероятно с тях ще си

636
 HI. Завист и равенст во

оти дат и противополож ните на завистта чувства - ревност,

свидливост и злоба. К огато на по-малко сполучилите сегмен­
ти на общ еството липсва едното, на по-сполучилите ще им
липсва другото. Взети заедно, тези характеристики на един
добре уреден строй нам аляват броя на случаите, в които има
вероятност по-непривилегированите да преживяват полож ени­
ето си като сиромаш ко и унизително. Д ори ако те им ат извест­
на склонност към завист, възможно е тя никога да не бъде
силно предизвикана.
Най-накрая - обсъждайки последното състояние - изг­
лежда, че едно добре уредено общ ество предлага толкова кон­
структивни възмож ности за враждебните изблици на завист,
колкото и всяко друго общ ество. П роблем ът за общ ата завист
във всеки случай не ни принуждава да преразглеж даме избора
на принципите за справедливостта. К олкото до конкретната
завист, до известна степен тя е неизбежна за човешкия живот;
тъй като е свързана със съперничеството, завистта може да
съществува във всяко общество. П о-особеният проблем за по­
литическата справедливост е доколко проникващ а е ненавист­
та и ревността, възбудена от търсенето на служба и полож е­
ние, и дали има вероятност да изопачи справедливостта на ин­
ституциите. Трудно е да се разреши този въпрос в отсъствие
на по-подробна информация за общ ествените форми, д остъп ­
ни на законодателния етап. Изглежда обаче, няма основание
рисковете на конкретната завист да бъдат по-големи в едно
общ ество, направлявано от теорията за справедливостта като
равнопоставеност, отколкото от всяка друга концепция.
В такъв случай аз правя извода, че няма вероятност прин­
ципите на справедливостта да възбуждат общ а завист (нито
пък конкретна) в обезпокояващ а степен. С поред този тест кон­
цепцията за справедливостта пак изглежда относително ста-
билна. С ега бих искал да изследвам накратко възможните
връзки между завистта и равенството, като приемам равенст­
вото за дефинирано по различни начини, уточнени от въпрос-
ната теория за справедливостта. М акар че същ ествуват много
форми на равенство, а егалитаризм ът позволява и степени,
им а концепции за справедливост, които са явно егалитарни,
въпреки че са позволени някои значителни несъответствия.
Д вата принципа на справедливостта според мен попадат в та ­

637
Глава IX. Справедливостта като ценност

зи рубрика.
Много консервативни автори са твърдели, че тенденцията
към равенство в съвременните социални движения е израз на
завист.71 По този начин те се стрем ят да дискредитират въп-
росната тенденция, приписвайки я на вредни за всички импул­
си. Преди обаче да може да се разгледа сериозно ф ормулира­
ната теза, първо трябва да се докаже, че формата на равенст­
во, срещу която се възразява, наистина е несправедлива и в
края на краищ ата ще влоши положението на всички, включи­
телно и на най-малко облагодетелстваните. И все пак да се
настоява за равенство - така като го определят двата принци­
па на справедливостта - не означава да се дава израз на за­
вистта. Това сс доказва от съдърж анието на двата принципа и
от характеристиките на завистта. К азаното е очевидно и от
природата на страните в изходната позиция: концепцията за
справедливост се избира при условия, в които според хипоте­
зата никой не се ръководи от ненавист и злоба (§25). С ледова­
телно претенциите за равенство, подкрепяни от двата принци­
па на справедливостта, не произтичат от подобни чувства.
Възможно е понякога пре тенциите на поддръж ниците на прин­
ципите да изразяват негодувание, но както вече се убедихме,
това е друго нещо.
За да се докаже, че принципите на справедливостта се о с­
новават отчасти на завистта, би трябвало да се установи, че
едно или повече от условията в изходната позиция се пораж­
дат от тази склонност. Тъй като въпросът за стабилността не
налага преразглеждане на вече направения избор, случаят за
влиянието на завистта трябва да се проучи по отношение на
първата част от теорията. Всяко едно от условията на изходна­
та позиция обаче се доказва без каквото и да било позоваване
на завистта. Например функцията на етичните принципи се
разглежда като подходящ принципен и общоизвестен начин за
уреждане на претенции (§23). Разбира се, възможно е да съ­
ществуват форми на равенство, които наистина произтичат от
завистта. Егалитаризмът в строгия смисъл на думата - докт­
71 Виж например Helmut Schoeck, Envy: A Theory o f Social Behavior, превод
на Michael Glenny и Betty Ross (London, Seeker and Warburg, 1969). Глави XIV-
XV съдържат голяма библиографска справка. В един момент дори Маркс раз­
глеждал първата фаза на комунизма като израз на завист. Виж Early Writings,
стр. 153 и сл.

638
 S1. Завист и равенст во
рината, която държи за разпределение на всички основни цен­
ности поравно, разбираем о води началото си от тази склон­
ност. Това означава, че въпросната концепция за равенството
би била възприета в изходната позиция само ако се допусне, че
страните са достатъчно завистливи. Посочената възмож ност
по никакъв начин не засяга двата принципа на справедливост­
та. Различните концепции за равенството, които те определят,
се признават при предположението, че завистта не същ еству­
ва.72
Доколко важно е отделянето на завистта от етичните чув­
ства, може да се види от няколко примера. Да предположим
най-напред, че завистта се разпространява в бедните селски
общ ества. Може да се предположи, че причината за това е об ­
щ ото убеждение, че съвкупността на общ ественото богатство е
повече или по-малко неизменна, така че печалбата за един е
загуба за друг. Би могло да се каже, че общ ествената система
се разглежда като конвенционално утвърдена и непромепящ а
се игра с нулев сбор. Но ако всъщ ност това убеждение е ш иро­
ко разпространено и стоките се разглеж дат като налични по
принцип, би могло да се предположи непримиримо противо­
поставяне па интересите. В този случай би било правилно да
се см ята, че справедливостта изисква равни дялове. О бщ естве­
ното богатство не се разглежда като резултат от взаимоизгод-
но сътрудничество и следователно липсва принципна основа
за нееднакъв дял от облагите. Това, което се смята за завист,
всъщ ност може да бъде негодувание, което може да се окаже
оправдано или не.
Х ипотезата на Фройд относно произхода на чувството за
справедливост страда от същия недостатък. Той отбелязва, че
това чувство е издънка на завистта и ревността. Тъй като ня­
кои членове на социалната група се стремят да запазят приви­
легиите си, по-непривилегированите са движени от завист и от
желание да им ги отнемат. Накрая всички осъзнават, че не м о ­
гат да поддърж ат враждебните си нагласи един към друг без
вреда за себе си. К ато ком промис те установяват изискването
за еднакво отношение. Чувството за справедливост е противо­
действащ о образувание: това, което първоначално е било рев­

7?
Задължен съм на Р. А. Шулц за полезните предложения в този и след­
ващите няколко параграфа.

639
Глава IX. Справедливостта като ценност

ност и завист, се превръщ а в социално чувство - чувството за

справедливост, което настоява за равенство за всички. Фройд
е убеден, че този процес се онагледява от м илосърдието, а съ­
що и в много други социални ситуации.73 И все пак правдопо-
добността на неговото описание предполага коректно описа­
ние и на първоначалните нагласи. С няколко промени обусла­
вящ ите характеристики на описваните от него примери съот­
ветстват на тези в изходната позиция. Това, че индивидите
имат противостоящ и си интереси и се стремят да лансират
собствената си концепция за доброто, съвсем не е едно и също
нещо с това да действат от завист и ревност. К акто се убедих­
ме, противопоставяне от такъв вид поражда условията за
справедливост. Така например, ако децата се съревновават за
вниманието и обичта на родителите си, за които би могло да
се каже, че с право имат еднакви претенции, тогава не може да
се твърди, че тяхното чувство за справедливост възниква от
ревност и завист.
Разбира се, децата често са завистливи и ревниви; и без
съмнение етичните им представи са толкова примитивни, че
не схващ ат необходимите разграничения. Но като се оставят
тези затруднения, със същ ото основание може да се каже, че
техните социални чувства се пораж дат от негодувание - от
чувството, че към тях се отнасят несправедливо.74 По подобен
начин би могло да се каже на консервативните автори, че кога­
то индивидите в по-добро положение отхвърлят претенциите
на по-непривилегированите за по-голямо равенство, това е
просто зловидност. Това твърдение обаче също изисква гриж­
лива аргументация. На нито едно от споменатите обвинения и
опровержения не може да се има доверие, без да се проучат
предварително искрено поддърж аните от индивидите концеп­
ции за справедливост, както и разбирането им за социалнага
ситуация, за да се установи доколко техните претенции наис­
тина се основават на съответните мотиви.
Никоя от направените забележки не е предназначена да
отрича, че апелирането към справедливост често е маска за за­
•71
Виж Group Psychology and the Analysis o f the Ego, преработено издание,
превод на James Strachey (London, The Hogarth Press, 1959), стр. 51 и сл.
74 Виж „Емил“ на Русо, превод на Barbara Foxley (London, J. M. Dent and
Sons, 1911), стр. 61-63. Също и J. N. Shklar, Men and Citizens (Cambridge, The
University Press, 1969), стр. 49.

640
 81. Завист и равенст во
вистта. Това, което се нарича възмущение, в действителност
може да бъде ненавист. Рационализации от такъв вид обаче
поставят друг проблем. Освен че показват, че концепцията на
индивида за справедливостта сама по себе си не се основава
на завист, ние още трябва да определим дали принципите на
справедливостта, цитирани в неговото обяснение, искрено се
поддърж ат от него - а това се доказва от прилагането им в
други случаи, в които той не взема участие, или още по-добре
в такива случаи, в които би претърпял загуба от следването
им.
Убеден съм, че Ф ройд иска да каже повече от това, че за­
вистта често се маскира като негодувание. Той иска да каже,
че енергията, която мотивира чувството за справедливост, е
взета от енергията на завистта и ревността и че без тази енер­
гия не би имало (или би имало много по-малко) желание да се
дава справедливост. Концепциите за справедливост притеж а­
ват за нас малко привлекателни характеристики, различни от
получените от тези и други подобни чувства. Тъкмо това тв ъ р ­
дение се подкрепя от погреш ното сливане на завистта и него­
дуванието.
За съжаление трябва да оставим незасегнат проблем а за
другите особени психологически характеристики. Във всеки
случай до голяма степен те трябва да се регулират по същия
начин като завистта. О питваме се да оценим конфигурацията
на нагласите спрямо риска и несигурността, господството и
подчинението и т. н., които е възможно да бъдат породени от
справедливите институции, и след това да пресметнем дали
има вероятност те да направят тези институции неработещ и и
неефективни. Трябва същ о да попитаме дали от гледна точка
на индивидите в изходната позиция избраната концепция е
приемлива или поне поносима, каквито и да се окажат особе­
ните ни склонности. Н ай-благоприятната алтернатива е тази,
която оставя място за всичките различни тенденции, доколко­
то има вероятност те да бъдат насърчавани от една справед­
лива основна структура. Н яма разделение на труда - така да
се каже - между индивиди с противоположни склонности.
Разбира се, някои от посочените нагласи м огат да доведат
до допълнителни предим ства по начина, по който го правят
определени тренирани способности като например готовност­

641
Г лава IX. Справедливостта като ценност

та за проява на см елост и за поемане на необикновени риско­

ве. В такъв случай обаче проблем ът е тъждествен с връщ ането
към природните дарования и се покрива от обсъждането на
разпределените дялове (§46). Това, което една обществена сис­
тема не трябва да прави, очевидно е да не насърчава склон­
ности и стремежи, които потискат и разочароват. Д окато м о ­
делът на особените психологически характеристики, утвърден
о т общ еството, подкрепя неговите структури или може да бъ­
де приспособен по приемлив начин към тях, няма нужда да се
преразглеж да изборът на концепция за справедливостта. Убе­
ден съм, че принципите на теорията за справедливостта като
равнопоставеност ще издържат този тест, макар да не съм доказал
това.

82. Основанията за предимство на свободата

При представянето на принципите за справедливостта ви­

наги съм ги поставял в лексикален ред с предимство на пър­
вия принцип пред втория. Значението на това подреждане вече
обясних и включих в правилата за предимство (§§39, 46). При
серийно подреждане на принципите съм ги третирал като спе­
циална и обща концепции за справедливост (§§11, 26). Все още
обаче ми предстои да свържа основанията за това подреж да­
не, макар че вече споменах за теоретичното му удобство и се
опитах да покажа, че изводите от него съответстват твърде
много на нашите съзнателни изводи. Освен това обсъждането
на първия принцип изтъква причини за факта, че индивидите в
изходната позиция поставят на първо място интереса си за ед­
накви свободи. Сега, когато всички елементи на теорията за
справедливостта са изложени, е време да разгледам е принцип­
ния аргумент за това предимство.
По-рано отбелязах интуитивната идея, стояща зад пре­
дим ството на свободата (§26). Предположението е, че ако ин­
дивидите в изходната позиция допуснат възмож ността за ефек­
тивно упражняване на основните си свободи, те няма да зам е­
нят по-малка свобода за подобрение на икономическото си
положение, най-малко след като се постигне определено рав­
нище на благосъстояние. С амо когато социалните условия не
позволяват ефективното утвърждаване на споменантите права,
642
 82. О снованият а за предимство па свободата

индивидите м огат да прием ат ограничаването им. О тричането

на еднаквата свобода м ож е да се приеме само ако е необходи­
мо да се повиши качеството на цивилизацията, така че еднак­
вите свободи да се ползват от всички, когато му дойде врем е­
то. Лексикалното подреждане на двата принципа е дългосроч-
ната тенденция в общ ата концепция за справедливостта, след­
вана последователно при приемливо благоприятни условия.
Най-накрая настъпва такъв период в историята на добре уре­
деното общество, след който на преден план излиза и става
валидна специалната ф орм а на двата принципа. Това, което
трябва да се докаже в такъв случай, е рационалността на посо­
ченото подреждане от гледна точка на страните в изходната
позиция. Очевидно концепцията за доброто като рационал­
ност и принципите на м оралната психология имат дял в отго­
вора на този въпрос.
И така основата за предим ството на свободата е прибли­
зително следната: с подобряване на условията на цивилизаци­
ята несъщ ественото значение на по-нататъш ните икономичес­
ки и социални облаги за нашето добро намалява по отнош е­
ние на интереса към свободата, който се засилва с по-пълното
осъзнаване на условията за упражняване на еднакви свободи.
След известен м омент става (и остава) ирационално от гледна
точка на изходната позиция да се приема по-малка свобода за­
ради по-големи м атериални възмож ности и удобства за раб о­
та. Нека да отбележим защ о това е така. Преди всичко с на­
растване на общ ото ниво на благосъстоянието (което се показ­
ва от индекса за основните блага, които по-непривилегирова-
ни ге м огат да очакват) се отлага за по-късно само удовлетво­
рението на не толкова спеш ните желания, поне доколкото в
общия случай желанията на хората не са продукт на институ­
циите и социалните форми. В същ ото време пречките за уп­
ражняване на еднаквите свободи нам аляват и се утвърждава
растящ а настойчивост за правото да следваме нашите духовни
и културни интереси. Все по-важно става осигуряването на
свободен вътреш ен живот за различните общ ности от интере­
си, в които индивиди и групи се стрем ят да постигнат целите и
достойнствата, които ги привличат, но по начини, утвърдени
от общ ествения съюз и съвм естими с еднаквата свобода. О с­
вен това хората започват да се стрем ят към известен контрол

643
 IX. С праведливост т а като ценност
ilв “

.^у законите и правилата, които управляват тяхното сдруже

или като вземат пряко tучастие
I I Т Т II ТГ 'Л 'T V \ n n n x n ' T llin n - r .m
в работите му,> ,или
<r.
непря-
,rr.> . . л г т « п

11 посредством представители, с които са свързани чрез кул-

ь1’ ата и общ ественото си положение.
# разбира се, това съвсем не означава, че когато предим ст­
во на свободата е валидно, всички материални искания се
^ Овлетворяват. П о-скоро м атериалните желания вече не са
Гцсова належащи, за да направят рационално за индивидите
Изходната позиция едно споразумение за удовлетворяването
11(чрез приемане на по-малка, а не еднаква свобода. Описани-
на доброто позволява на страните д а подредят интересите
4°
йераРхия и Да отбележ ат какви видове цели трябва да бъдат
'^ределящи за рационалните им жизнени планове. Докато не
*’ ане възможно удовлетворяването на основните искания на
^дивидите, не може да бъде твърдо установена предварител-
I ( относителната настойчивост на интереса им към свобода-
I I Тя Ще зависи от претенциите на най-непривилегированите
1 гледна точка на конституционните и законодателните ета-
' ^ Но при благоприятни условия основният интерес при оп-
1(,делянет0 на жизнения ни план в крайна сметка излиза на по-
I едно място. Една от причините за това обсъдих във връзка
1 свободата на съвестта и на мисълта. Втора причина е цен-
„ишото място на самоуважението като основна ценност и
", п а н и е т о на хората да изразяват същ ността си в свободен
(|ществен съюз с другите. Така желанието за свобода става
щ ц н и я т направляващ интерес, за който страните трябва да
„ щюложат, че ще стане своевременно общ за всички. Було-
1( ни незнанието ги принуждава да се абстрахират от подроб-
' китена своите жизнени планове и така ги води до посоче-
l,i извод. Следва серийното подреждане на двата принципа.
И така би могло да изглежда, че дори ако желанието за
HJII0TH0 увеличаване на икономическите изгоди намалее,
(Ицсресоваността на хората от съответното им място в раз-
(| имението на богатството ще остане. Всъщност, ако пред-
liiiKUM, че всеки желае по-голям относителен дял, резулта-
IHIK би могъл да бъде нарастващ о желание за м атериално
«иние. Тъй като всеки се стреми към цел, която не мож е да
штигне общо, общ еството съвсем разбираемо би могло
В Н п в е ч е да се интересува от увеличаването на производи-
 82. О снованият а за предимство на свободата

телносгта и подобряването на икономическата ефективност.

Тези цели биха могли да станат толкова доминантни, че да
ком пром етират предим ството на свободата. Някои възразиха
на тенденцията към равенство тъкмо защ ото смятаха, че по­
ражда у индивидите фикс-идеяга за относителния им дял от
общ ественото богатство. Но макар да е вярно, че в едно добре
уредено общ ество най-вероятно съществува тенденция към
по-голям о равенство, членовете му малко се интересуват от
относителната си позиция. Както вече се убедихме, те не се
влияят много от завист и ревност и в повечето случаи правят
това, което им изглежда най-добро според собствения им жиз­
нен план, без да се стъписват от по-големите удобства и при­
тежания на другите. С ледователно не същ ествуват силни пси­
хологически склонности, подтикващ и ги да ограничават сво­
бодата си заради по-голям о абсолю тно или относително ико­
номическо благоденствие. Ж еланието за по-високо относител­
но място в разпределението на материални средства трябва да
бъде достатъчно слабо, за да не засяга предим ството на сво­
бодата.
Разбира се, от тук не следва, че в едно справедливо об­
щество никой не се интересува от въпросите на статута. О пи­
санието на самоуважението като може би главната основна
ценност изтъкна голямото значение на представата ни за това,
как ни оценяват другите. Но в едно добре уредено общ ество
нуждата от статут се задоволява от общ ественото признание
за справедливи институции заедно с пълния и разнообразен
вътрешен живот на множеството свободни общ ности на инте­
реси, които еднаквата свобода позволява. Основа за самоува­
жението в едно справедливо общ ество в такъв случай не е ин­
дивидуалният дял от приходите, а общ оутвърденото разпреде­
ление на основни права и свободи. След като те се разпреде­
лят поравно, всеки има подобен и гарантиран статут в ръко­
водството на общ ите дела на по-широките обществени кръго­
ве. Никой не е склонен да търси зад конституционното призна­
ние на равенството други политически способи за гарантиране
на статута си, нито пък хората са склонни да утвърдят по-мал-
ка вместо еднаква свобода. Първо, това би ги поставило в не­
изгодно положение и би отслабило политическото им полож е­
ние от стратегическа гледна точка, а същ о би утвърдило пуб-

645
Глава IX. Справедливостта като ценност

лично по-ниското им положение според определението за ос-

новната структура на общ еството. Това подчинено положение
в обществения форум при опит за участие в политическия и
икономическия живот, чувстващо се при контакти с индивиди
с по-голяма свобода, би било наистина унизително и разруш и­
телно за самоуважението. Така при мълчаливото съгласие за
по-малка вместо за еднаква свобода индивидът може да загу­
би и в двата случая. Това с особено голяма вероятност важи за
процеса на превръщ ане на общ еството в по-справедливо, тъй
като .равните права и общ ествените нагласи за взаимно уваже­
ние заем ат същ ествено място в поддърж ането на политическо
равновесие и увереност у граж даните за собствената им стой­
ност. Така, макар че няма вероятност общ ествените и иконо­
мическите различия между отделните сектори на общ еството
- несравнимите групи, както мож ем да ги разглеж даме - да
пораж дат враждебност, не е възмож но лесно да се приемат
трудностите, възникващи от политическото и гражданското
неравенство и от културната и етническа дискриминация. К о­
гато именно еднаквото гражданско положение отговаря на
нуждата от статут, предим ството на свободата става още по-
необходимо. След като сме избрали концепция за справедли­
вост, която се стреми да елиминира значението на относител­
ните икономически и социални облаги като подкрепа за увере­
ността на хората в самите тях, същ ествено е предимството на
свободата да бъде постоянно поддържано. С ледователно и по­
ради тази причина страните се насочват към възприемане на
серийното подреждане на двата принципа.
В такъв случай в едно добре уредено общ ество самоува­
жението е гарантирано от общ ественото признание на равните
граждански права за всички; разпределението на материални­
те средства е оставено само на себе си в съгласие с идеята за
чиста процедурна справедливост. Разбира се, това предполага
наличието на необходимите основни институции, които стес­
няват диапазона на неравенството така, че оправдана завист
не възниква. И така този начин за разглеждане на проблема за
статута има няколко забележителни черти, които м огат да бъ­
д ат изложени по следния начин. Да предположим въпреки то ­
ва, че начинът, по който даден индивид се оценява от другите,
зависи от съответното му място в разпределението на прихо­

646
 N2. О снованият а за предимство на свободата

дите и богатството. В този случай притежаването на по-висок

статут предполага притежание на повече материални възм ож ­
ности от по-голямата част от общ еството. Така не всеки може
да има най-високия статут, а да се подобри положението на
един индивид означава да се влоши това на някой друг. Н евъз­
мож но е обществено сътрудничество за подобряване на усло­
вията за самоуважение. С редствата на статута - така да се ка­
же - са определени и печалбата за един индивид е загуба за
друг. Очевидно тази ситуация е голямо нещастие. Х ората се
противопоставят един на друг в търсене на самоуважението
си. Предвид на първостепенното значение на тази основна
ценност страните в изходната позиция несъмнено не искат да
бъдат толкова противопоставени. Това на първо място би нап­
равило обществения съю з трудна, ако не и невъзможна за пос­
тигане ценност. Освен това, както споменах при обсъждането
на завистта, ако средствата за гарантиране на някаква ценност
наистина са определени и не е възможно да бъдат увеличени
чрез сътрудничество, то тогава при равни други условия, из­
глежда, справедливостта изисква равни дялове. Разделянето
поравно обаче на всички основни ценности е ирационално
предвид възможността за подобряване на условията за всеки
посредством приемането на определено неравенство. По та ­
къв начин най-доброто решение е да се подкрепи самоуваже­
нието като основна ценност колкото е възможно повече чрез
предоставяне на основни свободи, които наистина м огат да се
направят еднакви, определящ и един и същ статут за всички. В
същ ото време справедливото разпределение (или както често
се разбира - справедливост в съответните дялове от м атери ­
ални възможности) заема подчинено място. Така стигаме до
друга причина за разделяне на обществения строй на две час­
ти, както е указано от принципите на справедливостта. Макар
че тези принципи позволяват неравенство в зам яна на приноси
в полза на всички, предим ството на свободата води до равенс­
тво в социалните основи на уважението.
И така твърде вероятно е тази идея да не може да се о съ ­
ществи напълно. Чувството на хората за собствена стойност
може до известна степен да зависи от поста им в институцията
и техния дял от приходите. Ако обаче описанието на социална-
та завист и ревност е логично, при подходящи основни инсти­

647
Г лава IX. Справедливост т а като ценност

туции тези склонности не трябва да са прекалени, поне когато

предим ството на свободата е в сила. Теоретично ние можем
при необходимост да включим самоуважението сред основни­
те ценности, показателят на които определя очакванията. Т о­
гава при прилагането на принципа на разликата този показа­
тел може да позволи въздействията на оправданата завист
(§80); очакванията на по-малко облагодетелстваните са толко­
ва по-малки, колкото по-тежки са тези въздействия. Дали
трябва да се направят някакви корекции за самоуважението, е
въпрос, който се реш ава най-добре от гледна точка на законо­
дателния етап, в който страните имат повече информация за
общ ествените условия и се прилага принципът за политичес­
кото насочване. По всеобщо признание този проблем е неже­
лано усложнение. Тъй като простотата сама по себе си е жела­
на в една общ оизвестна концепция за справедливост, по въз­
мож ност трябва да се избягват условията, водещи до проява
на оправдана завист. Споменах посочения проблем не за да го
разреш а, а само за да отбележа, че при необходимост е въз­
мож но очакванията на по-малко облагодетелстваните да бъ­
д ат разгледани по начин, който да включва самоуважението
като основна ценност.
И така някои м огат да поискат да възразят на направено­
то описание за предим ството на свободата, че общ ествата
им ат на разположение други начини за утвърждаване на сам о­
уважението и за справяне със завистта и другите разруш ител­
ни склонности. Така в една феодална или кастова система се
смята, че всеки индивид има своето предопределено място в
естествения ред на нещата. Неговите сравнения вероятно се
ограничават със собствените му притежания или каста, като
тези редове се превръщ ат в резултат на това в множество нес­
равними групи, основани независимо от контрола на хората и
санкционирани от религията и теологията. Х ората се прим и­
ряват с положението си, ако изобщ о някога то се поставя под
въпрос; а тъй като всички м огат да гледат на себе си като
сраснали със занаята си, приема се, че всеки е еднакво надарен
и еднакво достоен в очите на провидението.75 Тази концепция

7S
По този въпрос виж Max Weber, Economy and Society, под редакцията на
G uenther Roth и Claus Wittich (New York, Bedminster Press, 1968), том II, стр.
435 и сл., 598 и сл. Виж стр. 490-499 за общ коментар върху нещата, търсени

648
 Н2. О снованият а за предимство на свободата

за общ еството разреш ава проблема за социалната справедли­

вост, като въображ аемо премахва пораждащ ите го обстоятелс­
тва. О бщ ествената структура се приема като вече определена
и неподдаващ а се на въздействия от страна на хората. Според
този възглед предположението, че общ ественият строй трябва
да съответства на принципи, за които хората биха постигнали
споразумение като равни, е израз на погреш но схващане за
м ястото им в света.
И така противно на тази идея аз допусках навсякъде досе­
га, че при избора си на концепция за справедливост страните
трябва да се ръководят от познаване на общ ите факти за об ­
щ еството. Те прием ат в такъв случай за дадено, че когато инс­
титуциите не са неизменни, те се пром енят с времето о т при­
родни условия, от дейностите и противоречията на социални­
те групи. О граниченията от природен характер се признават,
но хората не са безсилни да оф ормят общ ествените си учреж­
дения. Това предположение е също така част от основата на
теорията за справедливостта. С ледователно определени начи­
ни за справяне със завистта и други анормални склонности са
недостъпни за едно добре уредено общество. То например не
може да ги контролира, когато провъзгласява лъжливи или не­
обосновани убеждения, защ ото наш ият проблем е по какъв на­
чин трябва да се устрои общ еството, за да се съобразява с
принципи, които рационални индивиди с правилни принципни
убеждения биха признали в изходната позиция. У словието за
гласност изисква страните да приемат, че като членове на об­
щ еството те същ о ще признаят общ ите факти. А ргументация­
та, водещ а до първоначалното споразумение, е достъпна за
общ ественото съзнание. Разбира се, в разработването на изис­
кваните принципи ние трябва да разчитаме на настоящ ите си
познания, признати от здравия разум и същ ествуващ ите науч­
ни конвенции. Липсва обаче логична алтернатива за това. Ние
трябва да допуснем, че с промяната на установените убежде­
ния е възмож но да се променят и принципите на справедли­
востта, които изглежда рационално да бъдат избрани. С ледо­

от различните обществени слоеве в религията. Разгледайте и Ernst Troeltsch,

The Social Teaching o f the Christian Churches, превод на Olive Wyon (London,
George Allen and Unwin, 1931), том I, стр. 120-127, 132 и сл., 134-138; и Scheler,
Ressentiment, стр. 56 и сл.

649
Глава IX. Справедливостта като ценност

вателно, когато се изостави убеждението за съществуващ неиз­

менен естествен ред, одобряващ едно йерархично общ ество, и
се приеме, че в случая това убеждение не е вярно, се установя­
ва тенденция, насочена в направлението на двата принципа за
справедливостта в сериен ред. Ефективната защ ита на еднак­
вите свободи придобива все по-първостепенно значение.

83. Щ астие и д о м и н а н т н и цели

За да сме в състояние да разгледам е въпроса за справед­

ливостта като ценност, аз ще обсъдя начина, по който спра­
ведливите институции оф орм ят избора ни на рационален план
и вклю чват регулиращ ия елемент на доброто за нас. Ще прис­
тъпя към тази тема по заобиколен начин, връщайки се в този
раздел към понятието за щ астие и отбелязвайки изкушението
да го разгледам като определено от доминантна цел. Това ще
ни изведе съвсем естествено към проблемите на хедонизма и
единството на цялостната личност. Своевременно трябва да
стане ясно как са свързани посочени те въпроси.
П о-рано заявих, че - с известни уговорки - даден индивид
е щ астлив, когато е на път да осъщ естви (повече или по-мал-
ко) успешно рационален жизнен план, съставен при (повече
или по-малко) благоприятни условия, и е достатъчно уверен,
че намеренията му м огат да бъдат изпълнени (§63). Така на­
пример ние сме щастливи, когато рационалните ни планове се
развиват добре, най-важните ни цели се осъщ ествяват и имаме
основания да сме твърде сигурни, че сполуката ще продължи
да ни съпътства. Постигането на щ астие зависи ог обстоятелс­
твата и късмета - оттук и изтъкването на благоприятните ус­
ловия. М акар че няма да обсъж дам с каквито и да било под­
робности понятието за щ астие, трябва да разгледам ощ е ня­
колко м омента, за да го свържа с проблема за хедонизма.
Преди всичко щ астието има два аспекта: единият е ус­
пешното изпълнение на рационален план (разписанието на
дейностите и целите), който един индивид се стреми да осъ­
щ естви, а другият е неговото психологическо състояние - не­
говата твърда, подкрепена от достатъчно основания увере­
ност, че успехът му ще бъде траен. Да бъдем щ астливи означа­

650
 83. Щ астие и доминантни цели

ва както да сме на път да постигнем нещо, така и да сме ра-

зумно уверени в изхода.76 Това определение на щ астието е
обективно: плановете трябва да бъдат приспособявани към ус­
ловията на нашия живот, а увереността ни трябва да се осно­
вава на логични убеждения. Освен това щ астието може да се
дефинира и субективно по следния начин: един индивид е щ ас­
тлив, когато вярва, че е на път успешно да осъщ естви (повече
или по-малко) рационален план и т. н. както преди, като се д о ­
бавя още, че ако греши или се заблуждава, по случайност или
съвпадение не става нищо, което да го извади от заблуждения­
та му. П оради добрия си късмет той не е изхвърлен от рая,
създаден от глупостта му. И така за предпочитане е определе­
нието, което най-много подхожда на теорията за справедли­
востта и се съгласува със съзнателните ни ценностни изводи.
В този м ом ент е достатъчно да се забележи (както показах ня­
колко страници по-горе §82), че сме допуснали същ ествуване­
то на правилни убеждения у страните в изходната позиция. Те
признават дадена концепция за справедливостта в светлината
па общ ите истини за индивидите и мястото им в общ еството.
По такъв начин изглежда естествено да се предположи, че при
оформянето на жизнените си планове те същ о са наясно по
въпроса. Разбира се, нищо от това не е аргумент в строгия
смисъл на думата. Обективното определение трябва да се оце­
нява най-накрая като част от етическата теория, към която
принадлежи.
К ато приемем това определение и им ам е предвид предс­
тавеното по-рано описание на рационалните планове (§§63-65),
можем да тълкуваме специфичните характеристики, понякога
приписвани на щ астието.77 Щ астието например не се нуждае
от нищо друго: т. е. то се избира единствено заради самото не­
го. Разбира се, даден рационален план ще включва много (или
поне няколко) окончателни цели, всяка от които може да се
преследва отчасти защ ото освен това допълва и лансира една
или повече други цели. Взаимното подкрепяне между целите,
преследвани заради самите тях, е важна характеристика на р а­

76 По този въпрос виж Anthony Kenny, „Happiness,” Proceedings o f the

Aristotelian Society, том 66 (1965-1966), стр. 101 и сл.
77 Особено от Аристотел, „Никомахова етика“, 1097а 15-Ь21. За обсъждане
на описанието на Аристотел за щастието виж W. F. R. Hardie, Aristotle's Ethical
Theory (Oxford. The Clarendon Press, 1968), глава II.

651
Глава IX. Справедливостта кат о ценност

ционалните планове; следователно тези цели не са търсени

единствено заради самите тях. Въпреки това осъщ ествяването
на цялостен план и трайната увереност, с която се стреми към
реализацията му, е нещо, което искаме да правим и да имаме
заради самото него. Всички съображения, вклю чително съоб­
раженията за право и справедливост (използвайки тук пълната
теория за доброто), вече са проучени при съставянето на пла­
на. С ледователно цялостната дейност не се нуждае от нищо
друго.
Щ астието е и самодостатъчно: когато един рационален
план е осъщ ествен уверено, това прави живота напълно досто­
ен да бъде избран и не изисква нищ о друго в добавка. Когато
обстоятелствата са особено благоприятни, а осъщ ествяването
особено успешно, щ астието на индивида е пълно. В рамките
на общ ата концепция, която индивидът се е стремил да след­
ва, не липсва нищо същ ествено и по никакъв начин не би м ог­
ло нещата да са явно по-добри. С ледователно дори ако можем
винаги да си представим, че материалните възмож ности, под­
държ ащ и нашия начин на живот, са по-големи и че често бих­
м е могли да сме избрали друг вид цели, все пак действително­
то осъщ ествяване на самия план може да притежава - както
често се случва с композиции, картини и поеми - определена
завърш еност, която е видна от цялото, макар и развалена от
обстоятелствата и човешките недостатъци. Така някои стават
примери за човешки разцвет и модели за подражание, а живо­
тъ т им - толкова поучителен като начин да се живее, колкото
и всяка философска доктрина.
В такъв случай един индивид е щ астлив през онези перио­
ди, в които успешно осъщ ествява рационален план и е основа­
телно уверен, че усилията му ще бъдат възнаградени. Може да
се каже, че той е близо до блаженството, тъй като условията са
изклю чително благоприятни, а ж ивотът му е пълен. И все пак
от това не следва, че при лансирането на рационален план се
преследва щ астието - поне не в обичайния му смисъл. Първо,
щ астието не се намира в една от всички цели, към които се
стремим, а в осъщ ествяването на целия проект. Аз обаче пред­
полагам също така, че на първо м ясто рационалните планове
удовлетворяват ограниченията на правото и справедливостта
(според условията на пълната теория за доброто). Да се каже

652
 83. Щ астие и доминант ни цели

за някого, че се стреми към щастие, изглежда, не предполага,

че той е готов или да нарушава, или да утвърждава спом енати­
те ограничения. С ледователно приемането на ограниченията
трябва да се направи явно. И, на второ място, стремеж ът към
щ астие често предполага стремеж към определени други цели,
наприм ер към смислен живот, свобода и собствено благоденс­
твие.78 По такъв начин хората, които се отдават безкористно
на справедлива кауза или посвещ ават живота си на доброто за
другите, обикновено не се разглеж дат като търсещ и щастие.
Би било подвеждащ о да се каже това за светците и героите
или за онези, чиито жизнени планове са в някаква изразена
степен незадължителни. Те не притежават целите, които п опа­
д ат в тази рубрика - по всеобщо признание неясно определе­
на. И все пак светците и героите, както и индивидите, чиито
намерения признават ограниченията на правото и справедли­
востта, всъщ ност са щ астливи, когато плановете им успеят.
М акар че не се стрем ят към щастие, те въпреки това м огат да
бъдат щ астливи при лансирането на изискванията на справед­
ливостта и благополучието на другите или при постигане на
достойнствата, които ги привличат.
Но как изобщо е възможно да се направи рационален из­
бор между планове? Каква процедура може да следва даден
индивид, когато се изправи пред реш ение от такъв вид? И скам
сега да се върна към този въпрос. Заявих преди, че рационален
е онзи план, който би бил избран с осъзната рационалност от
цял клас планове, които удовлетворяват изискванията па прин­
ципите за рационален избор и устояват на определени форми
на критика. Н ай-накрая стигаме до м ом ент, след който трябва
да реш им кой план предпочитаме най-много без по-нататъш -
ното ръководство на принципа (§64). Н алице е обаче и един
способ за обмисляне, който все още не съм споменал - това е
анализът на нашите цели. Ние мож ем да се опитаме да откри ­
ем по-подробно или по-разбираемо описание на обекта на н а­
ш ите желания, надявайки се, че принципите за обобщ аване ще
реш ат случая. Така може да се случи една по-пълна или по-за-
дълбочена характеристика на желаното от нас да разкрие, че в
края на краищ ата съществува план, вклю чващ всичко.
Нека разгледам е отново примера за планирането на о т ­

78 За тези две уговорки виж Kenny, „Happiness,” стр. 98 и сл.

653
Глава IX. Справедливостта като ценност

пуск (§63). Когато се питаме защ о искаме да посетим две раз­

лични места, често разбираме, че в основата стоят някои по-
общ и цели и всички те м огат да бъдат осъществени, като се
отиде на едното място, а не на другото. М ожем да искаме да
изучаваме определени стилове в изкуството и по-нататъш ното
обсъж дане може да установи, че един план е по-добър или ед­
накво добър при всички посочени случаи. В този смисъл е ве­
роятно да открием, че желанието ни да отидем в Париж е по-
силно от желанието ни да отидем в Рим. Често обаче едно по-
точно описание се оказва реш аващо. Ако искаме да видим как­
то най-прочутата християнска църква, така и най-известните
музеи, ние мож ем да бъдем затруднени. Разбира се, подобни
желания също се поддават на по-нататъш но проучване. Нищо
в начина, по който се изразяват повечето желания, не показва
дали съществува по-ясна характеристика за онова, което наис­
тина искаме. Ние обаче трябва да допуснем възмож ността
(всъщ ност вероятността), че рано или късно ще постигнем
несравними цели, между които ще трябва да избираме с осъз­
ната рационалност. Ние мож ем да окастряме, да оф орм ям е
наново и да трансф орм ирам е нашите цели по много начини в
опита си да ги съгласуваме. Използвайки принципите за раци­
онален избор като насоки и формулирайки желанията в най-
ясната възможна за нас форма, можем да стесним диапазона
на избора само заради изгодата, но не можем съвсем да го
елиминираме.
Неопределеността на реш ението, изглежда, идва в такъв
случай от факта, че един индивид има много цели, за които му
липсва готов стандарт за сравнение, за да избере между тях, в
случай че те се противопоставят. С ъщ ествуват много точки на
прекъсване в практическото обмисляне, както и много начини,
по които мож ем да характеризираме нещ ата, които искаме за­
ради самите тях. По такъв начин лесно се убеждаваме защ о
идеята за съществуването на единична доминантна цел (про-
тивоположна на включващ ата цел), към която е рационално да
се стремим, е извънредно привлекателна,79 защ ото, ако същ ес­
твува такава цел, която да подчинява всички други цели, то ве­

7Q
Терминологията „доминантна” и „включваща” цел е взета от W. F. R.
Hardie, „The Final Good in Aristotle's Ethics,” Philosophy, том 40 (1965). Той не
се придържа към този начин на употреба в книгата си Aristotle's Ethical Theory.

654
 S3. Щ астие и доминантни цели

роятно всички желания - доколкото са рационални - позволя­

ват анализ, показващ принципите за зачитане, които трябва да
се приложат. П роцедурата за рационален избор и концепцията
за такъв избор тогава биха били съвсем ясни: обсъждането ви­
наги би вървяло от средствата към целите, като всички по-
малки цели на свой ред биха били класифицирани като средст­
ва от една единична доминантна цел. М ногото завърш ени
причинни вериги най-накрая се сливат и се срещ ат в една и
същ а точка. Оттук едно рационално реш ение винаги е възм ож ­
но по принцип, тъй като остават само трудностите на изчисле­
нието и липсата на информация.
И така същ ествено е да се разбере какво иска теоретикът
на дом инантната цел: а именно м етод за избор, който самият
извърш ител може винаги да следва, за да вземе рационално
решение. В такъв случай има три изисквания: концепцията за
обсъж дане трябва да определи (1) лична процедура, която е (2)
приложима по принцип и (3) гарантирано водеща до най-доб-
рия резултат (поне при благоприятни условия за информация
и налична способност за изчисление). Ние не разполагам е е
процедури, удовлетворяващ и тези условия. Един случайно взет
способ осигурява общ метод, но той би бил рационален само
при специални обстоятелства. В ежедневието ние използваме
схеми на обсъждане, взети от наш ата култура и видоизменени
в хода на личното ни развитие. Н яма обаче гаранция, че тези
ф орми на обмисляне са рационални. М оже би те само удов­
летворяват определени минимални стандарти, които ни позво­
ляват да се промъкнем, но въпреки всичко са съвсем далече от
най-доброто, което бихме могли да направим. Следователно,
ако търсим обща процедура, с която да балансираме нашите
противостоящ и си цели, за да изтъкнем или поне мислено да
определим най-доброто поведение, идеята за доминантна цел,
изглежда, дава прост и естествен отговор.
Нека разгледам е тогава каква би м огла да бъде тази д о ­
м инантна цел. Тя не мож е да бъде сам ото щастие, тъй като т о ­
ва състояние се постига посредством осъщ ествяването на вече
отделно поставен рационален жизнен план. Всичко, което м о ­
жем да кажем, е, че щ астието е включващ а цел, което означа­
ва, че сам ият план, чието осъщ ествяване прави някого щ аст­
лив, включва и класифицира множество цели, каквито и да са
те. О т друга страна, съвсем неправдоподобно е да разглеж да­
ме дом инантната цел като лична или общ ествена цел - напри­

655
Г лава IX. Справедливостта като ценност
мер упражняването на политическа власт, постигането на об­
щ ествено одобрение или максимално увеличаване на м атери­
алната собственост на индивида. Това със сигурност противо­
речи на съзнателните ни ценностни изводи и е наистина неху-
манно да бъдем толкова обсебени макар и от една от тези це­
ли, за постигането на които не се въздърж аме заради нищо
друго, защ ото една доминантна цел поне в лексикално отно­
шение предш ества всички други цели и стремеж ът за лан си ра­
нето й винаги има абсолю тно предимство. Така Лойола твър­
ди, че доминантната идея е да служим на Бога и чрез него да
спасим душите си. Той е последователен в признанието си, че
осъщ ествяването на божията промисъл е единственият крите­
рий за балансиране на подчинени цели. С амо поради тази при­
чина ние би трябвало да предпочитаме здравето пред болест­
та, богатствата пред бедността, честта пред безчестието, д ъ л ­
гия живот пред краткия и, както би могло да се добави, прия­
телството и обичта пред ом разата и враждебността. Ние тряб­
ва да сме безразлични, казва той, към всякаква привързаност,
защ ото тя става прекомерна, след като успее да ни попречи да
приличаме на изравнени везни, готови да поемем пътя, който
според нашите убеждения най-много прославя Бога.80
Трябва да се отбележи, че този принцип за безразличие е
съвм естим с насладата ни от по-дребни удоволствия и позво­
лението, което си давам е да се впускаме в игри и забавления,
защ ото тези дейности освобож дават духа и карат ума да си от-
почива, така че да сме по-способни да лансираме rio-важни це­
ли. Така например макар че Тома Аквински е убеден в бож ест­
веното провидение като последна цел на всяко човешко позна­
ние и усилие, той отделя някакво място за игрите и забавлени­
ята в живота ни. Въпреки че тези удоволствия са позволени са­
мо дотолкова, доколкото са необходими за лансирането на
висш ата цел - или поне за да не бъде тя възпрепятствана. Ние
трябва да подредим така нещата, че нашето отдаване на фри-
волност и закачки, на привързаност и приятелство да не пречи
на най-пълното осъщ ествяване на крайната ни цел.81
К райната същ ност на възгледите за доминантната цел
често се скрива от неопределеността и двусмислието на пред­

80 Виж The Spiritual Exercises, The First Week, забележките в рубриката

„Principle and Foundation,” и The Second Week, забележките в рубриката
„Three Occasions When a Wise Choice Can Be Made. ”
81 Summa Contra Gentiles, том III, глава XXV.

656
 83. Щ астие и доминантни цели
ложената цел. Така например ако Бог се схваща (както несъм­
нено трябва да бъде) като етично същ ество, то в такъв случай
целта да му се служи на всичкото отгоре е оставена неопреде­
лена до степен божията промисъл да не е ясна за разкриване
или очевидна поради естествени причини. В тези граници една
теологична доктрина на етиката страда от същите проблеми
за балансиране на принципи и определяне на предимство, кои­
то затрудняват и другите концепции. Тъй като спорните въп­
роси обикновено са тук, предлож еното от религиозната етика
решение е само привидно, а несъмнено когато дом инантната
цел е ясно определена като постигане на някаква обективна
цел, например политическа власт или материални блага, ф ана­
ти зм ът и нехуманността, които я обуславят, са явни. Човеш ки­
те ценности са разнородни, тъй като целите на цялостната
личност са разнородни. Макар че подчиняването на всичките
ни цели на една, строго погледнато, не нарушава принципите
за рационален избор (нито пък принципите за зачитане), под­
чиняването все пак ни учудва като ирационално или по-веро­
ятно като налудничаво. Ц ялостната личност е обезобразена и
поставена в услуга на една от целите си заради системата.

84. Х е д о н и з м ъ т като м е т о д на избор

Традиционно хедонизмът се интерпретира по един от

следните два начина: или като твърдение, че единствената ис­
тинска ценност е чувството на удоволствие, или като психоло­
гическа теза, че единственото, към което се стремят индивиди­
те, е удоволствието. Аз обаче ще разбирам хедонизма по трети
начин, а именно като опит за осъщ ествяване на съзнателната
концепция за дом инантна цел. Х едонизмът се опитва да дока­
же, че рационален избор винаги е възможен, поне по принцип.
М акар че това усилие не се увенчава с успех, аз ще го изслед­
вам накратко заради светлината, която хвърля върху съпоста­
вянето на у гилитаризма с доктрината за договора.
П редставям си, че хедонистът разсъж дава по следния н а­
чин. Н ай-напред той смята, че ако човешкият живот трябва да
се ръководи от разума, доминантна цел трябва да съществува.
Не съществува рационален способ за балансиране на конку­
рентните ни цели една спрямо друга, освен като средства за
някаква по-голяма цел. Второ, гой тълкува удоволствието в те­
сен смисъл като приятно чувство. П риятното като свойство на

657
Глава IX. Справедливостта като ценност
чувството и усещането се счита за единствената правдоподоб-
на кандидатура за ролята на доминантна цел и следователно
за единственото нещо, ценно само по себе си. Разбирано по
такъв начин, удоволствието като ценност не се постулира нап­
раво като основен принцип, който след това се съгласува със
съзнателните пи ценностни изводи. П о-скоро до удоволствие­
то като доминантна цел се стига чрез процес на елиминиране.
Ако рационалните реш ения са възможни, такава цел трябва да
съществува. В същ ото време тази цел не може да бъде щ астие­
то или някаква обективна цел. За да избегне кръговостта на ед­
ното и нехуманността и фанатизма на другото, хедонистът се
обръщ а навътре. Гой открива основната цел в някакво опреде­
лено качество на усещането или чувството, което може д а се
установи с ин троспекция. М ожем да предположим, ако ж ела­
ем, че приятното може да се определи привидно като свойст­
во, общ о за чувствата и преживяванията, към които имаме
благоприятно отнош ение и желаем то да продължи при равни
други условия. Така за целите на илю страцията може да се ка­
же, че приятното е такова свойство, което е общо в преживява­
нето на ухаещи рози, вкуса на шоколад, споделена обич и т. н.
- аналогично за противоположното свойство болезненост.82
Х едонистът поддържа в такъв случай, че един рационален
извърш ител знае точно как да процедира при определянето на
доброто за него: той трябва да установи кой от достъпните за
него планове обещава най-големия чист баланс на удоволст­
вие за сметка на болката. Този план определя неговия съзнате­
лен избор - най-добрия начин за подреждане на конкурентни­
те му цели. Принципите за обобщ аване тук се прилагат по
обичайния начин, тъй като всички добри неща са хомогенни и
следователно сравними като средства за единствената цел -
удоволствието. Разбира се, тези оценки страдат от несигур­
ност и липса на информация и обикновено м огат да се н ап ра­
вят само най-груби оценки. И все пак за хедонизма това не
представлява същинско затруднение: от значение е само това,
че м аксимумът удоволствие предоставя ясна идея за доброто.
Твърди се, че вече знаем единственото нещо, стремеж ът към
което придава рационална форма на живота ни. До голяма
степен поради тези причини Сиджуик смята, че удоволствието

от
И люстрацията е взета от С. D. Broad, Five Types o f Ethical Theory
(London. Routledge and Kegan Paul. 1930), стр. 186 и сл.

658
 H4. Хедонизмът като мет од па избор

трябва да бъде единствената рационална цел, която да ръково­

ди м и сълта.83
Важно е да се отбележат два м омента. Първо, когато удо­
волствието се разглеж да като специално свойство на чувство­
то и усещането, то се схваща като крайна мярка, на която да се
базират изчисленията. Теоретично е възмож но да се направят
необходимите изчисления, като се им ат предвид интензитетът
и продълж ителността на приятните изживявания. М етодът на
хедонизма осигурява лична процедура за избор, докато стан­
д ар тъ т за щ астието не прави това. Второ, приемането на удо­
волствието като дом инантна цел не предполага, че им ам е ня­
какви обективни цели. Ние откриваме удоволствие в най-раз­
лични дейности и в стремежа към много неща. С ледователно
стремеж ът да се увеличават м аксимално приятните чувства,
изглежда, поне избягва появата на ф анатизъм и нехуманност,
като все пак определя рационален метод за личен избор. О с­
вен това двете традиционни интерпретации на хедонизма сега
вече се описват лесно. Ако удоволствието наистина е единст­
вената цел, преследването на която ни позволява да разпозна­
ем рационалните планове, то несъмнено би изглеждало, че
удоволствието е и единствената истинска ценност и така бих­
ме стигнали до принципа на хедонизма чрез аргумент от усло­
вията за рационално обмисляне. Следва и вариант на психоло­
гическия хедонизъм: защ ото - макар да е твърде рано да се ка­
же, че рационалното поведение винаги би се стремило съзна­
телно към удоволствието - той във всички случаи би регули­
рал схемата от дейности, предназначени да увеличават м акси­
м ално чистия баланс на приятното чувство. Тъй като води до
по-познати интерпретации, тезата, според която стремеж ът
към удоволствие предоставя единствения рационален м етод за
обмисляне, изглежда, е основополагащ ата идея на хедонизма.
И зглеж да очевидно, че хедонизмът не успява да определи
приемлива дом инантна цел. Необходимо е само да отбеле­
жим, че след като удоволствието се представи - както трябва
да бъде - по достатъчно определен начин, така че интензите­
тът и продълж ителността му да м огат да влязат в изчисления­
та на извърш ителя, вече не е правдоподобно то да се приема

от
The Methods o f Ethics, 7-о издание (London, Macmillan, 1907), стр. 405-
407, 479.

659
Глава IX. Справедливост т а като ценност

като единствената рационална цел.84 Несъмнено предпочита­

нето на определено свойство на чувството и усещането пред
всичко останало е също толкова небалансирано и нехуманно,
колкото и прекомерното желание да се увеличи максимално
или властта на някого над другите, или материалните му въз­
мож ности. Без съмнение тъкмо поради тази причина Сиджуик
не желае да признае, че приятното е особено качество на чувс­
твото; и все пак той е принуден да допусне това, ако удоволст­
вието трябва да служи - както той иска - като основен крите­
рий за оценка на идеални стойности като познание, красота и
приятелство помежду им.85
С ъщ о така е налице и фактът, че същ ествуват различни
видове приятни чувства, несравними сами по себе си, както и
количествени измерения на удоволствието - интензитет и п ро­
дължителност. Как да балансираме между тях, когато те се
противопоставят? Трябва ли да изберем кратко, но интензив­
но прйятно преживяване на чувство от един вид пред по-малко
интензивно, но по-продълж ително прйятно преживяване от
друг вид? А ристотел казва, че добрият човек при нужда отдава
живота си за приятелите си, тъй като предпочита кратък пери­
од на интензивно удоволствие пред дълъг период на лека нас­
лада, година достоен живот пред много години на монотонно
същ ествуване.86 По какъв начин обаче индивидът взема подоб­
ни решения? Освен това, както отбелязва Сантаяна, ние трябва
да установим относителната стойност на удоволствието и
болката. Когато Петрарка казва, че и хиляда удоволствия не
струват колкото една болка, той възприема стандарт за срав­
няването им, който е по-основният измежду двата. И ндивидът
сам трябва да вземе реш ението, отчитайки целия спектър на

R4 '
пч Както отбелязва Broad във Five Types o f Ethical Theory, p. 187.
85 B Methods o f Ethics, стр. 127, Сиджуик отрича, че удоволствието е изме­
римо качество на чувството независимо от връзката му с волята. Това е възг­
ледът на други автори, който е неприемлив за него. Сиджуик определя удо­
волствието „като чувство, което - когато се преживява от интелигентни съ­
щества - поне се възприема като желано или предпочитано в случаи на срав­
нение.” Би изглеждало, че в случая отхвърляният от него възглед е този, на
който по-късно се опира като решаващ критерий за въвеждане на съгласува­
ността между целите. Виж стр. 405-407, 479. В противен случай методът за из­
бор на хедонизма вече не осигурява инструкции, които могат да бъдат след­
вани.
86 „Никомахова етика“, 1169а 17-26.

660
 84. Хедонизмът кат о метод на избор

склонностите и желанията си - настоящ и и бъдещи. Очевидно

не сме отбелязали прогрес извън съзнателната рационалност.
П роблем ът за множеството от цели възниква отново в класа
на субективните чувства.87
Възможно е да се възрази, че в икономиката и теорията на
избора тези проблеми са преодолени. Това твърдение обаче се
основава на недоразумение. В теорията за търсенето например
се приема, че предпочитанията на консуматора удовлетворя­
ват различни постулати: те определят завърш ено подреждане
на набора от алтернативи и проявяват свойствата изпъкналост
и непрекъснатост и т. н. При посочените допускания може да
се докаже, че съществува утилитарна функция, подхождаща на
тези предпочитания, в смисъл че една алтернатива се предпо­
чита пред друга само ако стойността на функцията за избрана­
та алтернатива е по-голяма. Тази функция характеризира ре­
ш енията на индивида за избор, които той в действителност
предпочита, при положение че неговите предпочитания о тго­
варят на определени условия. К ато начало тя не твърди нищо
за начина, по който индивидът подрежда реш енията си в такъв
съгласуван порядък, нито пък очевидно може да бъде лична
процедура за избор, която някой да следва логично, тъй като
само регистрира изхода от неговите разсъждения. В най-доб-
рия случай принципите, за които икономистите са предполо­
жили, че се удовлетворяват от реш енията за избор на рацио­
нални индивиди, м огат да бъдат представени като насоки за
разглеж дане от нас, когато вземаме своите решения. Разбира­
ни по скицирания начин обаче, тези критерии са тъкмо прин­
ципите за рационален избор (или техни аналози) и ние се в ръ ­
щ ам е ощ е веднъж към осъзната рационалност.88

87 The Life o f Reason in Common Sense (New York, Charles Scribners, 1905),
стр. 237 и сл.
88 Така на възражението, че теорията на цените трябва да се провали, за­
щото се стреми да предскаже непредсказуемото - решенията на индивидите,
Уолръс заявява: „Всъщност ние никога не сме се опитвали да предсказваме
решения, взети при условия на пълна свобода; ние само се опитахме да пока­
жем ефектите от подобни решения с езика на математиката. В нашата теория
може да се допусне, че всеки търговец определя кривите на ползата за себе си
или на желанията си както му е угодно.” Elements o f Pure Economics, превод на
William Jaffe (Homewood, 111., Richard D. Irwin, 1954), p. 256. Виж също P. A.
Samuelson, Foundations o f Economic Analysis (Cambridge, Harvard University
Press, 1948), забележките на стр. 90-92, 97 и сл.; и R. D. Luce и Howard Raiffa,

661
Г лава IX. Справедливостта като ценност

В такъв случай изглежда неоспоримо, че не съществува

дом инантна цел, чието преследване да се съгласува със съзна­
телните ни ценностни изводи. Включващ ата цел за осъщ ествя­
ване на рационален жизнен план е съвсем различно нещо. Н ес­
пособността на хедонизма да предостави рационална процеду­
ра за избор не трябва да предизвиква изненада. Витгенщайн
показа, че е погрешно да се постулират определени особени
преживявания, за да се обясни по какъв начин разграничаваме
спомени от фантазии, убеждения от предположения и т. н. за
други психични актове. По подобен начин предварително е
неправдоподобно определени приятни чувства да м огат да д а­
д ат единица за описание, използването на която да обяснява
възмож ността за рационално обмисляне. Нито удоволствието,
нито която и да било друга определена цел може да играе р о ­
лята, която би й предоставил хедонистът.89
И така философите са предположили съществуването на
характерни преживявания, които поради различни причини
направляват психичния ни живот. Следователно, макар да из­
глежда ио-просто да се докаже, че хедонизмът не води до ни­
къде, същ ественото е да се види защ о някой може да бъде
принуден да прибегне до такова отчаяно средство. Вече отбе­
лязах една възможна причина: желанието да се стесни диапа­
зонът на избора само заради изгодата при определяне на доб­
рото за нас. В една телеологична теория всякаква неопределе­

Gamcs and Decisions (New York, John Wiley and Sons, 1957), pp. 16, 21-24, 38.
89 Виж The Philosophical Investigations (Oxford, Basil Blackwell, 1953). Аргу­
ментът срещу постулирането на особените преживявания се дава навсякъде
за много различни случаи. За прилагане към удоволствието виж забележките
на G. Е. М. Anscombe, Intention (Oxford, Basil Blackwell, 1957). Anscombe казва:
Ние можем да използваме бележката на Витгенщайн за значението и да зая­
вим: „Удоволствието не може да бъде впечатление, защото никакво впечатле­
ние не може да има последиците на удоволствието.” Британските емпирици
казваха, че нещо, за което те мислят като за особен подтик или силно жела­
ние, е било твърде очевидно смисълът да се върши каквото и да било” (стр.
77). Виж също Gilbert Ryle, „Pleasure,” Proceedings o f the Aristotelian Society,
приложение, том 28 (1954), и Dilemmas (Cambridge, The University Press, 1954),
глава IV; Anthony Kenny, Action, Emotion and Will (London, Routledge and
Kegan Paul, 1963), глава VI; и C. C. W. Taylor, „Pleasure,” Analysis, приложение,
том (1963). Тези проучвания представят видимо по-правилния възглед. В тек­
ста ще се опитам да обясня мотивацията от гледна точка на етическата фило­
софия на т. нар. концепция за удоволствието на британските емпирици. Прие­
мам за дадено, че тя е погрешна, което - убеден съм в това - доказаха и спо­
менатите автори.

662
 N4. Хедонизмът като мет од на извор

ност или двусмисленост в концепцията за доброто се пренася

към тази за правото. С ледователно, ако доброто за индивиди­
те е нещо, което - така да се каже - зависи от тях да реш ат, по
същия начин в определени граници това важи и за правото.
Естествено е обаче да се смята, че правото не е просто въпрос
на избор, от което следва опитът да се открие ясно определена
концепция за доброто.
Съществува обаче и друга причина: една телеологична те­
ория се нуждае от способ за сравняване на разнообразните
ценности на различни индивиди по такъв начин, че да е въз­
можно м аксималното увеличаване на общ ото благо. По какъв
начин е възможно да се направят тези оценки? Дори ако опре­
делени цели служат за организиране на отделно взетите инди­
видуални планове, те не са достатъчни за определяне на кон­
цепция за правото. Би изглеждало в такъв случай, че обръщ а­
нето навътре към стандартно или прйятно чувство е опит да
се намери общ знаменател за множ еството индивиди, между­
личностна разменна стойност, така да се каже, чрез която да е
възмож но определянето на общ ественото устройство. Това
предположение е ощ е по-належащ о, ако вече се твърди, че по­
соченият стандарт е целта на всеки индивид, ако гой е рацио­
нален.
В заключение не бих казал, че дадена телеологична докт­
рина непременно преминава в някаква ф орма на хедонизъм, за
да определи последователна теория. И все пак наистина из­
глежда, че тенденцията в това направление притежава опреде­
лена естественост. М оже да се каже, че хедонизмът е симпто-
м атичното отклонение на телеологичните теории, доколкото
се опитват да ф ормулират ясен и приложим метод за етична
аргументация. С лабостта на хедонизма отразява невъзмож ­
ността за определяне на подходящ а крайна цел за максимално
осъщ ествяване. А това предполага, че структурата на телеоло­
гичните доктрини се схваща съвсем погрешно: от самото на­
чало те свързват правото и доброто по погрешен начин. Ние
не трябва да се опитвам е да оф орм ям е живота си, като най-
напред разглеж даме доброто, което е независимо определено.
Преди всичко не нашите цели разкриват същ ността ни, а по-
скоро принципите, които бихме признали, че управляват ос­
новните условия, при които трябва да се ф орм ират тези цели,

663
Г лава IX. Справедливост т а като ценност

и начина, по който те трябва да бъдат преследвани, защ ото ця­

лостната личност предш ества целите, които се утвърждават от
нея; дори дадена дом инантна цел трябва да се избере от м н о­
гобройни възмож ности. Н ям а как да излезем извън осъзнатата
рационалност. Ние следователно трябва да обърнем отнош е­
нието между правото и доброто, предложено от телеологични-
те доктрини, и да разглеж даме правото като предш естващ о.
Етическата теория в такъв случай се развива, като се работи в
противополож ната посока. Сега ще се опитам да обясня тези
последни забележки в светлината на доктрината за договора.

85. Е д и н ст в о т о на л и ч н о ст та

И зводът от предш естващ ото обсъж дане е, че не същ ест­

вува единствена цел, спрямо която да се вземат по приемлив
начин всичките ни реш ения за избор. Значими ингуитивистки
елементи участват в определянето на доброто, а в една телео­
логична теория те засягат и правото. Класическият утилита-
рист се опитва да избегне това следствие чрез доктрината на
хедонизма, но напразно. Ние обаче не мож ем да спрем дотук;
трябва да намерим конструктивно реш ение иа проблема за из­
бора, който хедонизмът се стреми да разреши. Така отново се
изправяме пред въпроса: ако не съществува единствена цел,
определящ а подходящ модел на целите, как в действителност
трябва да се идентифицира рационалният жизнен план? И
така отговорът на този въпрос вече е даден: рационален е онзи
план, който ще бъде избран чрез осъзната рационалност спо­
ред определенията на пълната теория за доброто. О става да се
уверим, че в контекста на доктрината за договора този отго­
вор е напълно задоволителен и не възникват проблемите, кои­
то затрудняват хедонизма.
К акто вече казах, етичната личност се характеризира с две
способности: първата е да си съставя концепция за доброто, а
другата е да притежава чувство за справедливост. К огато се
реализират, първата се изразява посредством рационален жиз­
нен план, а втората чрез регулиращ о желание да се действа
според определени принципи на правото. По такъв начин
етичната личност е субект с избрани от него. цели, а основното
му предпочитание е за условия, които му дават възмож ност да
664
 N5. Единствот о па личност т а

води начин на живот, изразяващ същ ността му на свободно и

равноправно рационално същ ество толкова пълно, колкото
позволяват обстоятелствата. И така единството на личността
се проявява в последователността на нейния план, като това
единство се основава на желанието от висш порядък да следва
принципите за рационален избор по начини, съвместими с
чувството й за справедливост. Разбира се, индивидът ф орм ира
целите си не изведнъж, а постепенно; той обаче е в състояние
да формулира и да следва жизнен план и следователно да
оформя собственото си единство по начини, позволени от
справедливостта.
О тличителната черта на концепцията с доминантна цел е
как тя предполага да се постигне единството на цялостната
личност. По такъв начин при хедонизма цялостната личност
става единна посредством опита да се увеличи м аксимално су­
мата от приятни преживявания в психологичните й граници.
Една рационална цялостна личност трябва да установи единс­
твото си по този начин. Тъй като удоволствието е д ом и н ан т­
ната цел, индивидът е безразличен към всички свои аспекти,
разглеждайки природните дарби на ума и тялото си и дори ес­
тествените си склонности и привързаност като множеството
от средства за получаване на приятни преживявания. Освен
това не стремеж ът към удоволствието като негово удоволст­
вие, а просто като удоволствие дава единството на цялостната
личност. Дали това е негово удоволствие или на другите, както
и кое от двете трябва да се развива, поставя други въпроси, ко­
ито м огат да бъдат оставени настрана, докато се занимавам е с
доброто за индивида. Но след като разгледам е проблема за
социалния избор, утилитарният принцип в хедонистичната му
форма е напълно естествен, защ ото, ако един индивид трябва
да подреди разм ислите си, като се стреми към удоволствието
като доминантна цел и по никакъв друг начин не може да га­
рантира рационалната си същ ност, тогава изглежда, че някол­
ко индивида трябва да се стрем ят в общ ите си усилия да п од­
редят колективните си действия, като увеличат максимално
приятните преживявания на групата. С ледователно тъкмо как­
то един светец сам трябва да работи за прослава на Бога, така
и членовете на едно сдружение от светци трябва да си сътруд­
ничат в извърш ването на всичко, което е необходимо за същ а­

665
Г лава IX. Справедливост т а като ценност

та цел. Разликата между индивидуалния и социалния случай е

в това, че ресурсите на цялостната личност, нейните психични
и физически способности и емоционалната й чувствителност и
желания са поставени в друг контекст. И в двата случая тези
средства са в служба на дом инантната цел, но в зависим ост от
другите инстанции, които м огат да сътрудничат, трябва да се
увеличи максимално удоволствието на цялостната личност
или на социалната група.
Всъщност, ако съображенията ог същия вид, водещи до
хедонизма като теория за личен избор, се приложат към тео­
рията на правото, принципът на полезността изглежда доста
правдоподобен. Нека първо да предположим, че щ астието (оп­
ределено като прйятно чувство) е единствената ценност. В та­
къв случай - както дори и интуитивистите допускат - то е по­
не prim a facie принцип на правото за максимално увеличаване
на щ астието. Ако този принцип не е единственият регулиращ
принцип, трябва да съществува и някакъв друг критерий като
например разпределението, на който трябва да се припише ня­
какво значение. С поред каква доминантна цел обаче трябва да
се балансират тези стандарти? Тъй като доминантната цел
трябва да съществува, ако изводите за правото трябва да са
аргументирани, а не произволни, принципът на полезността,
изглежда, определя необходимата цел. Нито един друг прин­
цип не притежава необходимите свойства за определяне на
крайната цел за правилното поведение. Аз съм убеден, че пре­
ди всичко тази аргументация обуславя т. нар. доказателство за
полезността на М ил.90
И така в теорията за справедливостта като равнопоставе­
ност се стига до пълно преобръщ ане на перспективата чрез
предим ството на правото и кантианската интерпретация. За да

90 Виж Utilitarianism, глава IV. Тази много дискутирана глава - и особено

параграф 3 - е забележителна заради факта на изглежда съществуващата у
Мил убеденост, че ако той може да установи щастието като единствена цен­
ност, би доказал, че принципът на ползата е критерий за право. Заглавието на
главата се отнася за доказателството на принципа за ползата, но това, което
ни се предоставя, е аргумент за факта, че самото щастие е ценност. И така
дотук не следва нищо за концепцията за право. Само като се върнем назад до
първата глава на есето и разгледаме идеята на Мил са структурата на една
етическа теория, както обсъдих това в §8 и скицирах в текста по-горе, можем
да изложим всички предпоставки, в светлината на които Мил считал аргумен­
та си за доказателство.

666
 85. Единството па личност т а

се убедим в това, трябва само да си припомним характеристи­

ките на изходната позиция и същ ността на избраните принци­
пи. С траните разглеж дат като основен аспект на цялостната
личност не способността за удоволствие и болка, а етичната
личност. Те не знаят какви крайни цели и м ат индивидите, а
всички концепции с дом инантна цел се отхвърлят. Така на тях
не би им се случило да признаят принципа на полезността в
хедонистичната му ф орма. За страните не същ ествуват повече
основания да се съгласят с този критерий, отколкото да п ри ­
пиш ат м аксимална стойност на всяка друга отделна цел. Те се
считат за същ ества, които м огат и наистина избират крайните
си цели (винаги много на брой). Точно както един индивид
трябва да вземе решение за жизнения си план при пълна ин­
ф ормация (в този случай не се налагат никакви ограничения),
така и множество индивиди трябва да установят условията за
сътрудничеството си в ситуация, която безпристрастно предс­
тавя всички като етични същ ества. Ц елта на страните в изход­
ната позиция е да установят за всеки справедливи и благопри­
ятни условия да формира собственото си единство. О сновният
им интерес към свободата и средствата да се възползват чест­
но от нея е израз на възгледите им за себе си най-вече като
етични индивиди с равни права да избират начина си на ж и­
вот. Така те приемат, че двата принципа на справедливостта
трябва да се класират в сериен ред, докато обстоятелствата
п озволяват това.
Сега ние трябва да свърж ем направените забележки с п ро­
блема за неопределеността на избора, с който започнахме. Ос-
новната идея е, че като се вземе предвид предим ството на п ра­
вото, изборът на наш ата концепция за доброто се прави в о п ­
ределени граници. Принципите на справедливостта и осъщ ес­
твяването им в социални форми определят границите, в които
се развиват обсъж данията ни. Същ ественото единство на ця­
лостната личност вече е гарантирано от концепцията за право­
то. Освен това в едно д обре уредено общ ество това единство е
едно и същ о за всички; концепцията на всеки за доброто, п ред­
ставена о т рационалния му план, е съставка на по-голям об ­
ширен план, направляващ общ ността като обществен съю з на
общ ествени съюзи. М ногото сдружения с различна големина и
цели, приспособени едно към друго от общ оизвестна концеп­

667
Г лава IX. Справедливост т а като ценност

ция за справедливост, опростяват решението, като предлагат

определени идеали и форми на живот, развити и изпробвани
от безброй индивиди - понякога за поколения. Така при съ ста­
вянето на жизнения си план ние не започваме наново; о г нас
не се изисква да избираме между неизброими възмож ности без
определена структура или неизменни очертания. Така макар че
не същ ествува алгоритъм за определяне на доброто за нас и
никаква лична процедура за избор, предимството на правото и
справедливостта сигурно ограничават тези разсъждения, така
че те стават по-управляеми. Тъй като основните права и сво­
боди вече са твърдо установени, нашите решения за избор не
м огат да изопачат претенциите ни един към друг.
И така като се вземе предвид предимството на правото и
свободата, неопределеността на концепцията за доброто е
много по-необезпокоителна. Всъщ ност съображенията, които
карат една телеологична теория да възприемат идеята за д о ­
минантна цел, губят своята сила. Преди всичко, макар и неотс­
транени, чисто преференциалните елементи в избора въпреки
това се затварят в рамките на вече наличните ограничения на
правото. Тъй като взаимните претенции на хората не се зася­
гат, неопределеността е относително безобидна. Освен това в
позволените от принципите на правото граници не е необходи­
мо наличието на никакъв стандарт за правилност освен този
на съзнателната рационалност. Ако жизненият план на един
индивид удовлетворява този критерий и ако той успее да го
осъщ естви, смятайки, че той си заслужава усилията, няма ос­
нования да се каже, че би било по-добре да е направил нещо
друго. Ние не трябва просто да допускаме, че рационалното
добро за нас се определя по уникален начин. От гледна точка
на теорията за справедливостта това предположение е излиш-
но. Второ, от нас не се изисква да излизаме извън осъзнатата
рационалност, за да дефинираме ясна и приложима концепция
за правото. Принципите на справедливостта имат определено
съдърж ание и аргументацията в тяхна подкрепа използва само
непълното описание на доброто и списъка му от основни цен­
ности. С лед като вече е установена концепцията за справедли­
востта, предим ството на правото гарантира предим ството на
принципите й. По такъв начин в доктрината за договора липс­
ват и двете съображения, които правят концепциите с доми-

668
 SS. Единството на личност т а

нантна цел привлекателни за телеологичните теории. Подобен

е и ефектът от обръщ ането на структурата.
П о-рано при представянето на кантианската интерпрета­
ция на справедливостта като равнопоставеност аз споменах,
че в известно отнош ение условието за единодушие спрямо
принципите на справедливостта е подходящ о за изразяване на
същ ността дори на отделно взета цялостна личност (§40). На
пръв поглед това предположение изглежда парадоксалпо. Как
е възмож но изискването за единодушие да престане да бъде
ограничение? Една от причините за това е гаранцията на було­
то на незнанието, че всеки ще разсъждава по същия начин и
така условието е удовлетворено като нещо, което се разбира
от сам о себе си. П о-задълбочено обяснение обаче се крие във
факта, че доктрината на договора притежава структура, която
е противополож на па тази на утилитарната теория. В п ослед­
ната всеки индивид съставя рационалния си план без пречки
при пълна информация, а след това общ еството работи за об ­
ща реализация на така получените планове в максимална сте­
пен. О т друга страна, в теорията за справедливостта като
равнопоставеност всички се споразумяват предварително за
принципите, съгласно които трябва да разреш ават взаимните
си претенции. На тези принципи в такъв случай се дава аб со­
лю тно предимство, така че те могат да управляват общ естве­
ните институции безпроблемно, а всеки формира плановете си
съобразно тях. Плановете, които случайно не им съответстват,
трябва да се преразгледат. Така предварителното колективно
споразумение полага от самото начало основните структурни
характеристики, общи за плановете на всички. С ъщ ността на
цялостната личност като свободна и равноправна етична л и ч ­
ност е една и съща за всички, а сходството в основните форми
на рационални планове е израз на този факт. Освен това, както
се показва от идеята за общ еството като обществен съюз па
общ ествени съюзи, членовете на една общ ност имат взаимно
представителство в същ ността си: ние оценяваме това, което
другите върш ат, като неща, които ние бихме могли да сме
направили, но които те върш ат за нас, а това, което ние п ра­
вим, по подобен начин се върши за тях. Тъй като цялостната
личност се осъщ ествява в дейностите на много цялостни л и ч ­
ности, отнош енията на справедливост, съобразяващ и се с

669
Глава IX. Справедливостта като ценност

принципи, които биха били одобрени от всички, са най-подхо­

дящ и за изразяване на същ ността на всеки. В такъв случай
най-накрая изискването за единодушно съгласие се свързва с
идеята за човешките същества, които като членове на общ ест­
вен съюз се стремят към ценностите на общ ността.
Може да се смята, че след като се даде предимство на
принципите на справедливостта, в края на краищ ата ще има
една доминантна цел, която да организира живота. И все пак
тази идея се основава на недоразумение. Разбира се, принци­
пите на справедливостта в лексикално отношение предш ест­
ват този за ефикасността, а първият принцип има предимство
пред втория. От това следва, че е установена една идеална
концепция за общ ествения строй, която трябва да направлява
посоката на промяната и усилията за реформиране (§41).
Принципът за индивидуалния дълг и ангаж имент обаче е този,
който определя изискването на въпросния идеал и не го прави
толкова контролиращ . Освен това през цялото време допусках,
че предложената доминантна цел принадлежи на дадена теле­
ологична теория, в която определението на доброто се дава
независимо от правото. Функцията на доминантната цел о т­
части е да направи концепцията за правото приемливо точна.
В теорията за справедливостта като равнопоставеност не м о­
же да има доминантна цел в този смисъл, нито пък - както ве­
че се убедихме - тя е необходима за намеренията ни. Н ай-пос­
ле, доминантната цел на една телеологична теория е така оп­
ределена, че ние никога не можем да я постигнем накрая и
следователно предписанието за лансирането й е винаги прило­
жимо. Да си припомним тук предиш ните забележки защо
принципът на полезността в действителност не е подходящ за
лексикално подреждане: по-късните критерии никога няма да
влязат в действие освен за разреш аване на специални заплете­
ни случаи. От друга страна, принципите на справедливостта
представляват повече или по-малко определени социални цели
и ограничения (§8). След като осъзнаем, че институциите имат
определена структура, ние сме свободни да определяме и да се
стрем им към доброто за нас в границите, допустими от уч­
режденията в тази структура.
След направените размиш ления съпоставянето на една
телеологична теория и доктрината за договора може да се из

670
 Я5. Единството на личността
рази по следния интуитивен начин: първата определя доброто
локално, например като повече или по-малко хомогенно ка­
чество или свойство на преживяването, и го разглежда като
голяма величина, която трябва да се увеличава максимално за
някакво цяло; докато последната действа по противоположния
начин, идентифицирайки последователност от структурни
форми на правилно поведение с нарастващ а специфичност,
всяка заложена в предш естващ ата я, като по този начин се на­
сочва от общ ите рамки за цялото към все по-точно определя­
не на частите му. Хедонистичният утилитаризъм е класически
случай на първата процедура и я илю стрира с убедителна
простота. Теорията за справедливостта като равнопоставеност
е пример за втората възможност. По такъв начин четириетап-
ната поредица (§31) формулира ред на споразумения и поста­
новления, предназначени да изградят в няколко стадия една
йерархична структура от принципи, стандарти и правила, кои­
то при последователно прилагане и придържане към тях водят
до определена схема за обществено действие.
И така тази последователност не се стреми към пълно оп­
ределяне на поведението. Идеята по-скоро е да се доближат
границите, макар и смътни, в които индивидите и сдруженията
са свободни да лансират целите си, а осъзнатата рационал­
ност се изявява свободно. В идеалния случай приближението
трябва да конвертира, в смисъл че при следващ ите стадии слу­
чаите, оставени без описание, стават все по-маловажни. И дея­
та по време на цялото изграждане е тази на изходната позиция
и кантианската й интерпретация: тази идея съдържа в себе си
елементите, които реш ават каква информация е необходима на
всеки етап и пораж дат поредица от адаптации, подходящ и за
случайните условия на същ ествуващ ото общество.

86. Чувството за справедливост като ценност

Сега, когато всички части на теорията за справедливостта

са пред нас, аргументацията за съгласуваността може да бъде
завърш ена. Д остатъчно е да свържем в едно цяло различните
аспекти на добре уреденото общ ество и да ги разгледам е в съ­
ответния контекст. Понятията за справедливост и добро са
свързани с отделни принципи, а проблем ът за съгласуваността

671
Глава IX. Справедливост т а като ценност

е дали тези две групи критерии съвпадат. По-точно, всяко по­

нятие с принадлежащ ите към него принципи определя гледна
точка, от която е възмож но да се оценят институциите, дейст­
вията и жизнените планове. Едно чувство за справедливост
представлява дейно желание да се прилагат принципите на
справедливостта и да се постъпва според тях, а следователно
и според гледната точка на справедливостта. По такъв начин
това, което следва да се установи, е, че за индивидите в едно
добре уредено общ ество е рационално (според определенията
на непълната теория за доброто) да утвърждават чувството си
за справедливост като регулиращ о жизнените им планове. О с­
тава да се докаже, че нагласата да действат и да се ръководят
от позициите на справедливостта е в съгласие с доброто за ин­
дивида.
Дали тези две гледни точки се съгласуват, вероятно е ре­
ш аващ фактор при определяне на стабилността. С ъгласува­
ността обаче не е предрешен въпрос дори в едно добре уреде­
но общ ество. Ние трябва да я докажем. Разбира се, рационал­
ността на избора на принципите за справедливостта не е пос­
тавена под въпрос. А ргументът за това решение вече е даден;
и ако той е Логичен, справедливите институции са като цяло
рационални и полезни за всички в съответствие с общ ата пер­
спектива. С ъщ о така е рационално за всеки да кара другите да
подкрепят тези учреждения и да изпълняват своите задълж е­
ния и ангажименти. П роблем ът е дали регулиращ ото желание
да се възприеме гледната точка на справедливостта принадле­
жи на доброто за индивида, когато се разглеж да в светлината
на непълната теория без ограничения върху информацията.
Ние бихме искали да знаем, че това желание е наистина рацио­
нално; ако е рационално за един, то е рационално за всички и
следователно не същ ествуват тенденции към нестабилност.
По- гочно, да разгледам е който и да било индивид в едно д о б ­
ре уредено общество. Той според мен знае, че институциите са
справедливи и че другите притежават (и ще продълж ат да при­
тежават) чувство за справедливост, подобно на неговото; сле­
дователно те се съобразяват (и ще продълж ат да се съобразя­
ват) с наличните учреждения. Ние искаме да докажем, че при
направените предположения е рационално за някого (според
определенията на непълната теория) да утвърждава чувството

672
 86. Чувството ш справедливост кат о ценност

си за справедливост. Ж изненият план, който прави това, е най-

добрият му отговор към подобни планове на неговите съдруж­
ници; след като е рационален за някого, той е рационален за
всички.
Важно е да не се обърква този проблем с проблема да се
оправдае справедливостта на даден човек пред един егоист.
Егоист е някой, който е обвързан с гледната точка на собстве­
ните си интереси. Неговите крайни цели са свързани с него са­
мия: богатството и положението му, удоволствията и общ ест­
веният му престиж и т. н. Такъв човек може да постъпва спра­
ведливо, т. е. да върши нещата, които би вършил и един спра­
ведлив човек; но докато си остава егоист, той не може да ги
върши с основанията на справедливия човек. Тези основания
са несъвместими със същ ността му на егоист. П росто така се
случва, че в някои ситуации гледната точка на справедливост­
та и тази на собствените му интереси водят до едно и също
действие. С ледователно аз не се опитвам да докажа, че в едно
добре уредено общ ество егоистът би действал от чувство за
справедливост, нито дори че би постъпвал справедливо, защ о­
то така най-добре би лансирал целите си, нито пък - освен т о ­
ва - ние трябва да доказваме, че било добре да посъветваме
егоиста, попаднал в справедливо общ ество, с оглед на целите
си да се превърне в справедлив човек. По-скоро ние се зан и м а­
ваме със силата на установеното желание да се приеме гледна­
та точка на справедливостта. Аз допускам, че членовете на ед­
но добре уредено общ ество вече притежават това желание.
В ъпросът е дали това насочващ о чувство е съвм естим о с д об ­
рото за тях. Ние не изследваме справедливостта или етичната
стойност на постъпките от определена гледна точка; ние оце­
няваме силата на желанието да се приеме дадена гледна точка
- тази на справедливостта сама по себе си. Трябва да оценява­
ме това желание не от гледната точка на егоиста, каквато и да
е тя, а в светлината на непълната теория за доброто.
Ще допусна, че действията на хората произтичат от съ­
щ ествуващи желания и че те м огат д а бъдат променени само
постепенно. Не мож ем изведнъж да реш им в даден м ом ент да
променим системата си от цели (§63). В случая действам е от
свое име и според желанията, които им ам е в м омента, а не ка­
то човека, който бихме могли да бъдем, или според желания­

673
Глава IX. Справедливостта като ценност

та, които бихме имали, ако преди това сме направили друг из­
бор. Н аправляващ ите цели са особено подложени на посоче­
ното ограничение. Така например ние трябва доста по-рано да
вземем решение дали да утвърждаваме чувството си за спра­
ведливост, като се опитваме да оценяваме ситуацията за п ро­
дължително време напред. Не можем да правим нещ ата по
два начина. Не можем да поддърж аме чувство за справедли­
вост и всичко това, което то означава, докато в същ ото време
сме готови да постъпваме несправедливо, ако това обещава
някаква лична изгода. Един справедлив човек не е готов да
В7зрши определени неща, а ако се изкушава твърде лесно, зна­
чи е бил готов за това в края на краищ ата.91 Въпросът ни в т а ­
къв случай засяга само индивидите с определени психологи­
чески характеристики и система о г желания. Би било очевидно
твърде много да искаме стабилността да не зависи от опреде­
лени ограничения в това отношение.
И така при едно от тълкуванията въпросът има очевиден
отговор. Лко някой притежава дейно чувство за справедли­
вост, в такъв случай той ще има направляващ о желание да се
съобразява със съответните принципи. К ритериите за рацио­
нален избор трябва да вземат предвид това желание. Ако един
индивид най-много от всичко желае с осъзната рационалност
да постъпва според становищ ето на справедливостта, за него е
рационално да постъпва така. С ледователно в тази ф орма въп­
росът в тривиален: в качеството си на такива личности, какви­
то са, членовете на едно добре уредено общ ество ж елаят пове­
че от всичко да постъпват справедливо, а осъщ ествяването на
тяхното желание е част от доброто за тях. С лед като сме при­
добили чувство за справедливост, което е наистина категорич­
но и дейно, така както изисква предим ството на справедли­
востта, ние сме приобщени към жизнен план, който - доколко­
то сме рационални - ни кара да запазваме и насърчаваме спо­
м енатото чувство. Тъй като посоченият факт е известен на
всички, не съществува нестабилност от първия тип, нито пък
следователно нестабилнност и от втория тип. Истинският
проблем за съгласуваността е какво става, ако си представим,

91 Виж Philippa Foot, „Moral Beliefs,” Proceedings o f the Aristotelian Society,

vol. 59 (1958-1959), p. 104. Много съм задължен на това есе, макар че не съм
се придържал към него във всички случаи.

674
 N6. Чувството за справедливост като ценност

че някой придава значение на чувството си за справедливост

само до степен, която удовлетворява други описания, свързва­
щи го с основания, определени от непълната теория за д об ро­
то. Ние не трябва да се осланяме на доктрината за чисто съз­
нателния акт (§72). Да предположим в такъв случай, че ж ела­
нието да се постъпва справедливо не е категорично подобно
на желанието да се избягва болката, нещ астието или апатията,
или пък желанието да се осъщ ествяват широки интереси. Т ео­
рията на справедливостта предоставя други описания за това,
желание за какво е чувството за справедливост; ние трябва да
ги използваме, за да докажем, че един индивид, придърж ащ се
към непълната теория за доброто, наистина би приел това чув­
ство като регулиращ о неговия жизнен план.
Толкова в такъв случай за определянето на проблема. С е­
га искам да обърна внимание върху основите на съгласува­
ността, като прегледам различни вече изложени положения.
Преди всичко - както изисква доктрината на договора - прин­
ципите на справедливостта са общоизвестни: те характеризи­
рат общ опризнатите етични убеждения, споделяни от членове­
те на едно добре уредено общество (§23). Ние не се интересу­
ваме от индивид, който оспорва тези принципи. Хипотетично
той допуска като всеки друг, че те са най-добрият избор от
гледна точка на изходната позиция. (Разбира се, това винаги
може да се постави под съмнение, но то поставя съвърш ено
различен проблем.)
И така, макар да се допуска, че другите притежават (и ще
продълж ават да притежават) дейно чувство за справедливост,
наш ият хипотетичен индивид в действителност смята да пре­
тендира, че притежава определени етични чувства, като през
цялото време е готов да действа като „каубой”, винаги когато
се появи възмож ност за лансиране на личните му интереси.
Тъй като концепцията за справедливостта е общ оизвестна, той
обсъж да дали да започне системно да мами и да лицемерничи,
заявявайки приетите етични възгледи, без да вярва в тях, тъй
като това би подхождало на намеренията му. Това, че и зм ам а­
та и лицемерието са прегреш ения, според мен не го засяга; той
обаче ще трябва да се съобразява с психологическата цена за
вземането на предпазни мерки и за поддърж ането на позата
си, както и със загубата на спонтанност и естественост в р е­

675
г
Глава IX. Справедливост т а като ценност

зултат на решението си.92 К акто стоят нещата, в повечето об­

щ ества подобни претенции м огат и да не притежават висока
стойност, тъй като несправедливостта на институциите и чес­
то долното поведение на другите прави собствените измами
по-лесни за понасяне; в едно добре уредено общ ество обаче
тази утеха не съществува.
Направените забележки се подкрепят от факта, че същ ест­
вува връзка между справедливите постъпки и естествените
нагласи (§74). С оглед на съдърж анието на принципите за
справедливостта и законите на м оралната психология желани­
ето да бъдем честни с нашите приятели и желанието да дава­
ме справедливост на онези, които обичаме, са дотолкова част
от тези чувства, колкото и желанието да сме заедно с тях и да
тъгуваме при загубата им. Допускайки следователно, че се
нуждаем от тези връзки, обм ислената стратегия вероятно е да
се постъпва справедливо само по отнош ение на онези, с които
ни свързват обич и приятелство, както и уважение към начини­
те на живот, на които сме се отдали. В едно добре уредено об­
щество обаче посочените връзки се простират твърде наш иро­
ко и включват контакти с институционни форми, приемайки в
случая, че и трите психологически закона са напълно ефектив­
ни. Освен това ние не мож ем по принцип да избираме кой да
бъде ощетен от паш ата нечестност. Ако например лъжем при
плащ ането на данъците си или открием някакъв начин д а из­
бегнем извърш ването на своя дял за благото на общ ността,
всеки е ощетен, а заедно с всички останали - и приятелите, и
партньорите ни. Разбира се, ние бихме могли да обсъдим въз­
мож ността скришом да прехвърлим част от нашите печалби
на онези, които особено харесваме, но това се превръщ а в
съмнителна и съучастническа работа. По такъв начин в едно
добре уредено общ ество, в което действителните задължения
обхващ ат както индивидите, така и общ ествените форми, а ние
не мож ем да избираме кой трябва да загуби от неизпълнение­
то на нашите задължения, същ ествуват солидни основания за
поддърж ане на индивидуалното чувство за справедливост. Т о­
ва защ итава по естествен и прост начин институциите и инди­
видите, които обичаме, и пи кара да приветстваме нови и по-
широки връзки в общ еството.

92 Виж Foot, ibid., p. 104.

676
 H6. Чувството за справедливост като ценност

Друго основно съображение е това: от Аристотеловия

принцип (и от придружаващ ия го ефект) следва, че участието в
живота на едно добре уредено общ ество е голяма ценност
(§79). Този извод зависи от значението на принципите за сп ра­
ведливостта и тяхното предим ство в плановете на всеки, както
и от психологическите характеристики на наш ата природа.
Тъкмо подробностите във възгледите за договора установяват
тази връзка. Тъй като такова общ ество е обществен съюз на
обществени съюзи, то осъщ ествява в превъзходна степен раз­
личните форми на човешка дейност; а с оглед на общ ествената
същ ност на човечеството - фактът, че нашите възможности и
склонности далеч надхвърлят това, което може да се изяви в
който и да било индивидуален живот - ние сме зависими от
дружните усилия на другите не само по отнош ение на средст­
вата за благополучие, но и за да дадат плод заложените в нас
способности. При определен успех навсякъде около нас всеки
се радва на по-голямото богатство и разнообразие на колек­
тивната дейност. И все пак, за да споделим напълно този ж и­
вот, пие трябва да признаем принципите на направляващ ата
го концепция, а това означава, че трябва да утвърждаваме чув­
ството си за справедливост. За да оценим нещо като наше,
трябва да бъдем лоялни към него. Това, което свързва усилия­
та на общ еството в общ ествен съюз, е взаимното признаване и
приемане на принципите на справедливостта; тъкмо това об ­
що потвърждение разш ирява идентификационните връзки за
цялото общ ество и позволява по-широкия ефект на А ристоте­
ловия принцип. И ндивидуалните и груповите постижения вече
не се разглеж дат само като множество отделни лични придо­
бивки. В същ ото време да не потвърдим чувството си за сп ра­
ведливост означава да се ограничим в по-елементарен м и рог­
лед.
Н ай-после, ето и причината, свързана с кантианската ин­
терпретация: справедливите постъпки са нещо, което ние иска­
ме да върш им като свободни и равни разумни същества (§40).
Оказва се, че желанието да постъпваме справедливо и желани­
ето да изразяваме същ ността си като свободни етични личнос­
ти определят нещо, което на практика е едно и също желание.
Когато някой има верни убеждения и правилно разбиране за
теорията на справедливостта, тези две желания го вълнуват по

677
Глини IX. Справедливост т а като ценност

еднакъв начин. И двете представляват склонности да се пос­

тъпва според съвърш ено същ ите принципи: а именно онези,
които биха били избрани в изходната позиция. Разбира се, това
твърдение се основава върху теория за справедливостта. Ако
теорията е нелогична, практическото отъждествявано не се
осъщ ествява. Но тъй като ние се интересуваме само от специ­
алния случай на едно добре уредено общество, така както е ха­
рактеризирано от теорията, ние сме в правото си да допуснем,
че неговите членове имат ясно схващане за общ оизвестната
концепция за справедливост, върху която се основават отно­
шенията им.
Нека предположим, че това са главните причини (или ти ­
пичните от тях), които непълното описание на доброто допус­
ка за запазване на индивидуалното чувство за справедливост.
Сега възниква въпросът, дали те са решаващи. Тук се сблъск­
ваме с познатото затруднение за баланс на мотивите, което в
много отнош ения е подобно на баланс на основните принци­
пи. Понякога отговорът се открива чрез сравняване на един
баланс на причини с друг, защ ото, ако първият баланс явно
облагодетелства един начин на действие, тогава и вторият съ­
що ще го прави, ако основанията, подкрепящи посочената ал­
тернатива, са по-силни, а основанията, подкрепящи другата
алтернатива - по-слаби. Привеждането на аргументи от таки­
ва сравнения обаче предполага наличието на някаква конфигу­
рация на основанията, които очевидно се насочват да служат
като отправна точка по-скоро в едната посока, отколкото в
другата. Ако те не сполучат, ние не можем да превиш им ус­
ловните сравнения: ако първият баланс облагодетелства опре­
делен избор, то и вторият прави това.
И така в този м ом ент е очевидно, че съдърж анието на
принципите на справедливостта е реш аващ елемент при взе­
мането на решение. Дали е за доброто на индивида това, че
той притежава регулиращ о чувство за справедливост, зависи
ог изискванията на справедливостта към него. С ъгласуваност­
та на правото и на доброто се определя от стандартите, пос­
редством които се уточнява всяко понятие. Както отбелязва
Сиджуик, утилитаризм ът е по-строг от здравия разум в изиск­
ването да жертваме частните интереси на извършителя, когато

678
 Н(>. Чувството ча справедливост като ценност

това е необходимо за по-голямото щ астие на всички.93 Той е

по-взискателен и от теорията на договора, защ ото, макар че
благотворителните актове, надхвърлящи нашите естествени
задължения, са добри действия и предизвикват нашето уваже­
ние, те не се изискват от правото. У тилитаризм ът може да изг­
лежда по-възвишен идеал, но от другата му страна е възм ож ­
ността да одобри по-малкото благоденствие и свобода за ня­
кои заради по-голям ото щастие на други, които вече може да
са по-сполучили. При съставянето на плана един рационален
индивид си би се поколебал да даде предимство на толкова
строг принцип. Има вероятност той да превиши потенциала
си за съчувствие и да бъде рискован за свободата. С ледовател­
но колкото и да е невероятна съгласуваността на правото и
доброто в теорията на справедливостта като равнопоставе­
ност, тя несъмнено е повече вероятна, отколкото в утилитар-
ния мироглед. У словният баланс на основанията е в полза на
доктрината за договора.
Донякъде различен аспект се предлага от следното съм не­
ние: въпреки че реш ението да запазим чувството си за сп ра­
ведливост би могло да бъде рационално, накрая можем да по­
несем много голяма загуба или дори да бъдем унищожени от
него. К акто вече се убедихме, един справедлив човек не е готов
да върши определени неща, така че пред лицето на бедствени
обстоятелства той мож е да реши по-скоро да предизвика
см ъртта, отколкото да постъпи несправедливо. И все пак, м а ­
кар да е твърде вярно, че заради справедливостта един човек
може да загуби живота си, докато друг би живял до последния
си ден, справедливият човек върши това, което най-много же­
лае при отчитане на всички обстоятелства; в този смисъл той
не е победен от зла съдба, възмож ността за която е предвидил.
П роблемът е равнозначен на рисковете в лю бовта; всъщ ност
случаят просто е специален. Обичащ ите се взаимно или онези,
които се привързват силно към личности и форми на живот, в
същ ото време стават податливи на разруха: лю бовта им ги
прави заложници на нещ астието и несправедливостта на дру­
гите. Приятелите и любовниците поемат големи рискове, за да
си пом огнат един на друг; членовете на едно семейство добро-

93 Methods o f Ethics, стр. 246-253, 499.

679
Г лава IX. Справедливостта като ценност

волно правят същ ото. Особеното им благоразполож ение при­

надлежи на тяхната привързаност толкова, колкото и всяка
друга склонност. С лед като обичаме, ние сме уязвими: лю бов­
та не съществува, когато сме готови да обмисляме дали да
обичаме - просто така. А лю бовта, която може да нарани най-
малко, не е най-хубавата любов. К огато обичаме, ние прием а­
ме опасността от вреда и загуба. Предвид на общ ите ни позна­
ния за вероятния жизнен път ние не см ятам е, че тези рискове
са толкова големи, че да ни накарат да престанем да обичаме.
Ако ни се случат неприятности, те са обект на презрението ни
и ние се съпротивляваме на онези, чиито машинации ги пре­
дизвикват. Ако обичаме, ние не съж алявам е за лю бовта си. И
така ако тези неща са верни за лю бовта, както са верни (или
много често са верни) за света, в такъв случай те биха изглеж­
дали ощ е по-верни за лю бовта в едно добре уредено общ ест­
во, а същ о и за чувството на справедливост, защ ото в общ ест­
во, в което другите са справедливи, нашите чувства на лю бов
ни излагат главно на природни инциденти и случайни обстоя­
телства. С ъщ ото се отнася за чувството на справедливост, кое­
то е свързано с тези чувства. Вземайки като отправна точка б а­
ланса на основанията, който ни кара да утвърж даваме чувства­
та си на лю бов при същ ествуващ ото състояние на нещ ата, изг­
лежда, трябва да сме готови още с встъпването си в пълноле­
тие да поддърж аме нашето чувство за справедливост в по-бла­
гоприятните условия на едно справедливо общество.
Едно особено свойство на желанието да изразяваме наш а­
та същ ност като етични личности усилва направения извод.
При други склонности на цялостната личност съществува въз­
м ож ност за избор на степен и диапазон. Н аш ата тактика на из­
м ам а и лицемерие не трябва да бъде напълно систематична;
емоционалните ни връзки с институциите и другите индивиди
м огат да бъдат по-силни или по-слаби, а участието ни в пове­
че области на общ ествения живот - по-пълно или непълно.
Същ ествува континуум от възмож ности, а не решение от вида
„всичко или нищ о”, макар че за простота съм се изразявал
твърде често с тези понятия. Ж еланието да изразим същ ност­
та си като свободно и равноправно на другите рационално съ­
щество обаче може да се осъщ естви сам о като постъпваме
според принципите на правото и справедливостта, притеж ава­

680
 86. Чувството за справедливост кат о ценност
щи абсолю тно предимство. Това е следствие от условието за
завърш еност: тъй като тези принципи са насочващи, желание­
то да се постъпва според тях се удовлетворява само доколкото
то е същ о така насочващ о и по отнош ение на другите желания.
Т ъкмо постъпките в съответствие с посоченото предимство
изразяват свободата ни по отнош ение на случайностите. С ле­
дователно ние ням ам е друга възмож ност да осъщ ествим съ щ ­
ността си, освен да планираме запазването на чувството си за
справедливост като управляващ о другите ни цели. Това чувст­
во не може да се реализира, ако бъде ком прометирано и ба­
лансирано с други цели само ка го едно желание измежду всич­
ки останали. То е желание да постъпваме по определен начин
независимо от всичко друго - стремеж, съдърж ащ в себе си
собственото си предимство. Другите цели м огат да бъдат пос­
тигнати посредством план, предвиждащ място за всяка от тях,
като осъщ ествяването им е възможно независимо от м ястото
им в подреждането. Не такъв обаче е случаят с чувството за
право и справедливост; следователно неправилното поведение
винаги може да предизвика чувства на вина и срам - ем оции­
те, предизвикани от поражението на нашите ръководни етични
влечения. Разбира се, казаното не означава, че реализирането
на наш ата същ ност като свободни и равноправни разумни съ ­
щ ества е въпрос на „всичко или нищ о”. Напротив, доколко ус­
пяваме да проявим същ ността си, зависи от това, доколко пос­
ледователно постъпваме според чувството си за справедли­
вост като последна направляващ а инстанция. Това, което не
мож ем да направим, е да изразим същ ността си, като следва­
ме план, разглеж дащ чувството за справедливост само като
желание, което трябва да се противопостави на другите, защ о ­
то това чувство разкрива какво представлява индивидът, и
ком пром етирането му не означава осъщ ествяване на свобод-
ната воля на цялостната личност, а отстъпление пред случай­
ностите и инцидентите в света.
Трябва да се спомене и един последен въпрос. Да предпо­
ложим, че дори в едно добре уредено общ ество има някои ин­
дивиди, за които утвърждаването на чувството им за справед­
ливост не представлява ценност. С оглед на целите и ж елания­
та им, както и на техните същ ностни особености, непълното
описание на доброто не определя причини, достатъчни за тях

681
Глава IX. Справедливост т а като ценност

да поддърж ат това регулиращ о чувство. Има твърдения, че на

тези индивиди не е възможно честно да се препоръча справед­
ливостта като добродетел.94 Казаното несъмнено е вярно, като
се приеме внушението на подобна препоръка, че рационалните
основания (определени от непълната теория) препоръчват то ­
ва развитие за тях като индивиди. Тогава обаче остава друг
въпрос - дали онези, които наистина утвърж дават чувството
си за справедливост, не се отнасят към тези индивиди неспра­
ведливо, като изискват от тях да се съобразяват със справед­
ливи институции.
И така за нещ астие ние все ощ е не сме в състояние да о т­
говорим на подобен въпрос по същ ество, тъй като той пред­
полага теория за наказанието, а аз съм казал много малко за
тази част от теорията на справедливостта (§39). Приел съм
строгата съгласуваност с всяка концепция, която би била изб­
рана при последващ о обсъждане за това, коя от представения
списък би била възприета. Ние обаче мож ем да разсъж давам е
до голяма степен така, както в случая с гражданското непод­
чинение - друга част от частично съгласуваната теория. По
такъв начин, ако придърж ането към всякаква призната концеп­
ция ще бъде непълно, щ ом се остави да бъде съвсем добро-
волно, при какви условия биха се съгласили индивидите в из­
ходната позиция, че е възможно да се използват стабилизира­
щи способи за наказание? Биха ли настоявали те, че от един
индивид може да се изисква да върши само това, което е от
полза за него според определенията на непълната теория?
В светлината на доктрината за договора като цяло изг­
лежда ясно, че те не биха настоявали, защ ото това ограниче­
ние всъщ ност се равнява на принципен егоизъм, който - както
вече се убедихме - би бил отхвърлен. Освен това принципите
на правото и справедливостта са рационални за всички; в ин­
терес на всеки индивид е всеки друг да се съобразява със спра­
ведливите структури. Това е и случаят, в който принципното
утвърждаване на чувството за справедливост е голяма общ ест­
вена придобивка, установяващ а основата за взаимно доверие и
увереност, от които обикновено всички се възползват. По т а ­
къв начин, като се споразумяват за наказания, стабилизиращ и
схемата за сътрудничество, страните приемат ограничение на

94 Виж Foot, pp. 99-104.

682
 H6. Чувството за справедливост като ценност

егоизма от същия вид, който признават с избирането на прин­

ципите на справедливостта на първо място. След като са се
съгласили с тези принципи предвид вече проучените причини,
рационално е да се узаконят мерките, необходими за п одд ър­
жане на справедливи институции, като се приеме, че ограниче­
нията на еднаквата свобода и властта на закона са съответно
признати (§38-39). Онези, които намират, че склонността да
постъпват справедливо не е ценност за тях, не м огат да отре­
кат тези твърдения. Вярно е естествено, че в разглеждания слу­
чай справедливите учреждения не отговарят напълно на тяхна­
та същ ност и следователно при равни други условия те ще бъ­
дат по-малко щ астливи, отколкото биха били, ако можеха да
утвърдят чувството си за справедливост. Тук обаче може само
да се каже, че тяхната същ ност е тяхното нещастие.
Основният въпрос в такъв случай е, че за доказването на
една концепция за справедливост ние не трябва да твърдим , че
независимо от способностите и желанията си всеки има д о ста­
тъчно основание (според определенията на непълната теория)
да запазва чувството си за справедливост, защ ото доброто за
нас зависи от това, какви личности сме, какви желания и стре­
межи им ам е и мож ем да осъщ ествим. Може дори да се случи
така че да има мнозина, които да не разглеждат чувството за
справедливост като ценност за тях; в такъв случай обаче сили­
те, допринасящ и за стабилността, са по-слаби. При подобни
условия способите за наказание ще играят много по-голяма
роля в общ ествената система. К олкото по-голяма е липсата на
съгласуваност, толкова по-голяма е вероятността за нестабил­
ност с придружаващ ите я бедствия при равни други условия.
И все пак нищо от това не анулира колективната рационал­
ност на принципите на справедливостта; все пак всеки инди­
вид има полза от зачитането им от всеки друг. Казаното е ва-
лидно поне докато концепцията за справедливост не е толкова
нестабилна, че друга концепция да стане за предпочитане. Т о­
ва, което съм се опитал обаче да докажа, е, че доктрината за
договора превъзхожда съперниците си в това отнош ение и
следователно изборът на принципите в изходната позиция не
трябва да се преразглежда. Всъщност при логична интерпре­
тация на човешката общ ителност (предоставена от описанието
за начина, по който се придобива чувство за справедливост, и
Г лава IX. Справедливост т а като ценност

от идеята за общ ествения съюз) теорията за справедливостта

като равнопоставеност изглежда достатъчно стабилна концеп­
ция. Рисковете от генерализираната дилема на затворника се
премахват от сходството на правото и доброто. Разбира се,
при нормални условия общ оизвестните знания и увереност са
винаги непълни, така че дори в едно справедливо общ ество е
разумно да се допуснат определени ограничаващ и структури
за гарантиране на съгласуваността, но тяхната основна цел е
да осигурят доверието на гражданите един в друг. Тези меха­
низми рядко ще влизат в действие и съставят само малка част
от общ ествената схема.
Вече сме към края на това доста дълго обсъж дане за ста­
билността на теорията за справедливостта като равнопоставе­
ност. Единственият останал за отбелязване въпрос е, че съгла­
суваността ни позволява да завърш им поредицата от приложе­
ния на определението за доброто. Н ай-напред можем да ка­
жем, че да бъдеш добър човек (и особено да притежаваш дей­
но чувство за справедливост) в едно добре уредено общ ество е
наистина ценност за индивида; и, второ, че гази общ ествена
ф орма е добро общество. Първото твърдение следва от съгла­
суваността; второто е валидно, защ ото добре уреденото об­
щ ество притежава характеристики, които е рационално да се
искат от едно общ ество от две важни гледни точки. Така нап­
ример едно добре уредено общ ество удовлетворява изисквани­
ята на принципите за справедливостта, които са рационални
за всички от гледна точка на изходната позиция; а от гледна
точка на индивида желанието за утвърждаване на общ оизвест­
ната концепция за справедливост като насочващ а индивидуал­
ния жизнен план съответства на принципите за рационален из­
бор. Тези изводи подкрепят ценностите на общ ността, а при
достигането им моето описание на теорията за справедли­
востта като равнопоставеност е завърш ено.

87. Заключителни бележки

върху оправдаването

Н яма да се опитвам да резю м ирам представянето на тео­

рията за справедливостта. Вместо това бих желал да приключа

684
 S7. Заключителни бележ ки върху оправдаванет о

с няколко забележки относно типа на аргументацията, който

предложих за нея. Сега, когато цялата концепция е пред нас,
ние сме в състояние да отбележим по принцип нещата, които е
възможно да се кажат за нея. Това ще изясни няколко положе­
ния, които може би все ощ е са под съмнение.
Ф илософите обикновено се опитват да оправдаят етичес­
ките теории по единия от два начина. Понякога те се опитват
да открият очевидни принципи, от които да е възможно полу­
чаването на достатъчно стандарти и предписания за описание
на съзнателните ни изводи. Едно оправдание от този вид м о ­
жем да разглеж даме като картезианско. То предполага, че о с­
новните принципи м огат да се разглеж дат като верни, което
дори е задължително; след това дедуктивното мислене прена­
ся това убеждение от предпоставките към извода. Втори под­
ход (наречен поради злоупотреба с езика натурализъм) е да се
въведат определения за етически понятия посредством поня­
тия с предполагаемо неетически характер и след това да се по­
каже посредством призната от здравия разум и науката проце­
дура, че твърденията, сдвоени по такъв начин с утвърдените
етически изводи, са верни. М акар че при тази гледна точка о с­
новните принципи на епиката не са очевидни, оправдаването
на етичните убеждения не създава особени затруднения. При
зачитане на определенията е възможно те да бъдат установени
по същия начин като другите твърдения за света.
Аз не съм възприел никоя от тези концепции за оп равда­
ване, защ ото макар че някои етични принципи могат да из­
глеждат естествени и дори очевидни, същ ествуват големи
пречки за твърдението, че те непременно са верни, или дори за
обяснението какво се разбира под това. Всъщ ност аз съм твър­
дял, че тези принципи са съвместими, в смисъл че са избрани
в изходната позиция в светлината на общ и факти (§26). По-ве-
роятни кандидати за неизбежни етични истини са условията,
наложени върху приемането на принципите; в действителност
обаче изглежда най-добре да разглеж даме тези условия просто
като приемливи да бъдат оценени най-накрая от цялостната
теория, към която принадлежат. Не съществува комплекс от
условия или основни принципи, за които да може да се твърди
правдоподобно, че са неизбежни или окончателни за етиката и
следователно особено подходящи да поем ат бремето на оп ­

685
Г лава IX. Справедливост т а като ценност

равданието. От друга страна, м етодът на т. нар. натурализъм

първо трябва да разграничи понятията с етически характер от
понятията с неетически характер и след това да осигури прие­
мането на поставените определения. За да успее оправдаване­
то, предварително трябва да има ясна теория за значението, а
такава, изглежда, липсва. Във всеки случай определенията иг­
раят по-голяма роля от обичайната и в резултат стават основ­
на част от етическата доктрина.
С ледователно според мен ние постъпваме по-добре, като
разглеж даме етическата теория точно както всяка друга тео­
рия, отдавайки дълж им ото на сократическите й аспекти (§9).
Н ям а причина да предполагаме, че основните й принципи или
предположения трябва да бъдат очевидни сами по себе си или
че понятията и критериите й м огат да бъдат изместени от дру­
ги понятия, които да са с доказано неетически характер.95 Т а­
ка, макар да съм твърдял например, че правотата или справед­
ливостта на някого м огат да се разбират като намиращ и се в
съгласие със съответните принципи, които биха били избрани
в изходната позиция и че по този начин мож ем да заместим
първите понятия с вторите, тези определения са поставени в
рам ките на сам ата теория (§18). Аз не твърдя, че на самата
концепция за изходната позиция й липсва етична сила или че
групата от концепции, изведени от нея, е неутрална в етическо
отнош ение (§23). Този въпрос просто оставям настрана. В та ­
къв случай аз не действам така, като че ли основни принципи,
условия за тях или пък определения притежават особени ха­
рактеристики, позволяващ и им привилегировано място в оп­
равдаването на една етическа доктрина. Те са основни елемен­
ти и теоретически способи, но доказването разчита на цялата
концепция и на това, как тя съвпада и организира съзнателни­
те ни изводи в рефлектирано равновесие. Както отбелязахме
преди, оправдаването е въпрос на взаимното подкрепяне на

95 Тук предложеният възглед се съгласува с описанието в §9, следващо

„Outlines for Ethics” (1951). Той обаче е черпил от концепцията за доказване в
W. V. Quine, W ord and Object (Cambridge, M. I. T. Press, 1960), глава 1 и друга­
де. Виж също неговия труд Ontological R eality a n d Other Essays (New York,
Columbia University Press, 1969), ece 4. За развитие на тази концепция, включ­
ваща изрично етически разсъждения и изводи, виж Morton White, Toward
R eunion in Philosophy (Cambridge, Harvard University Press, 1956), част III, осо­
бено стр. 254-258, 263, 266 и сл.

686
 87. Заключителни бележ ки върху оправдаванет о

много съображения - на всичко, което се съгласува в един

последователен мироглед (§4). П риемането на тази идея ни
позволява да оставим въпросите за значението и определянето
настрана и да се заемем със задачата да разработим действи­
телна теория на справедливостта.
Трите части на изложението на тази теория са предназна­
чени да бъдат единно цяло, подкрепяйки се една друга приб­
лизително по следния начин. П ървата част представя основите
на теоретическата структура, а принципите на справедливост­
та се обсъж дат въз основа на приемливи условия, засягащ и из­
бора на такива концепции. Аз изтъкнах естествеността на тези
условия и представих основания за приемането им, но не съм
твърдял, че са очевидни сами по себе си или задължителни за
анализа на етическите понятия или значението им. Във втора­
та част изследвах типовете институции, предписвани от сп ра­
ведливостта, както и видовете задължения и ангажименти, ко­
ито тя налага на индивидите. Навсякъде целта беше да се по­
каже, че предложената теория съвпада с неизменните полож е­
ния на нашите съзнателни убеждения по-добре от другите поз­
нати доктрини и че това ни кара да преразгледам е и екстрапо­
лирам е нашите изводи по начини, които преценяваме като по-
удовлетворяващ и. При оценяване изглежда, че основните
принципи и специфичните изводи са свързани логически в
достатъчна степен, поне в сравнение с алтернативните теории.
Н ай-накрая в третата част направихме проверка, за да се убе­
дим дали теорията на справедливостта като равнопоставеност
е осъщ ествима концепция. Това ни накара да поставим въпро­
са за стабилността и дали така определените право и справед­
ливост се съгласуват. Тези съображения не определят първо-
началното признаване на принципите в първата част на аргу­
ментацията, а го потвърж дават (§81). Те показват, че наш ата
същ ност е такава, че позволява осъщ ествяването на първона­
чалния избор. В този смисъл бихме могли да кажем, че чове­
чеството притежава етична същност.
И така някои м огат да твърдят, че подобно оправдание се
сблъсква с два вида трудности. П ърво, то е изложено на прин-
ципното възражение, че се позовава на самия факт на споразу­
мението. Второ, съществува и по-определеното възражение на
представената от мен аргументация, че зависи от определен

687
Г лава IX. Справедливост т а като ценност

списък на концепции за справедливост, от който страните в

изходната позиция трябва да избират, и че предполага не само
споразумение между индивидите за съзнателните им изводи,
но същ о и за условията, разглеждани от тях като приемливи за
налагане върху избора на основни принципи. Може да се каже,
че споразумението за съзнателните изводи се променя п осто­
янно и е различно за едно общ ество или негова част в сравне­
ние с друго общ ество. Някои от т. нар. неизменни положения в
действителност м огат да не бъдат неизменни, нито пък всички
ще приемат едни и същи принципи за попълване на празноти­
те във вече направените си изводи. А всеки списък от концеп­
ции за справедливост или съгласие за това, какви условия
трябва да се считат за приемливи по отнош ение на принципи­
те, несъмнено са повече или по-малко произволни. Случаят,
представен за теорията на справедливостта като равнопоста­
веност, не избягва посочените ограничения с развоя на обсъж ­
дането.
По отнош ение на принципното възражение отговорът е,
че оправданието е аргумент, предназначен за онези, които не
са съгласни с нас, или за нас самите, ако се раздвоявам е в
мнението си. То предполага сблъсък на възгледи между инди­
види и в даден индивид и се стреми да убеди другите или нас
самите в приемливостта на принципите, върху които се осно­
вават нашите претенции и съждения. П редназначено да при­
мирява чрез разума, оправданието започва от общ ото, което
всички страни в обсъж дането поддърж ат. В идеалния случай
да се оправдае една концепция за справедливост на някого оз­
начава да му се даде доказателство за принципите й от пред­
поставките, които и двам ата приемат, като тези принципи на
свой ред имат следствия, които съвпадат с нашите съзнателни
изводи. С ледователно простото доказателство не е оправдава­
не. Едно доказателство просто проявява логичните връзки
между предложенията. Д оказателствата обаче се превръщ ат в
оправдания, след като изходните положения се признаят вза­
имно или изводите са толкова всеобхватни и неоспорими, че
да ни убедят в логичността на концепцията, изразена от пред­
поставките им.
Съвърш ено уместно е в такъв случай аргументацията за
принципите на справедливостта да започне от някакво съгла­

688
 H7. Заключителни бележ ки върху оправдаванет о

сие. Такава е п риродата на оправдаването. И все пак по-опре-

делените възражения са прави да загатват, че силата на аргу­
ментацията зависи от характеристиките на съгласието, на кое­
то се позоваваме. Тук няколко момента заслужават отбелязва­
не. К ато начало, макар да е необходимо да се допусне, че все­
ки списък от алтернативи може да бъде произволен до извест­
на степен, възражението е погрешно, ако се разглежда като
поддърж ащ о, че всички списъци са еднакво произволни. С пи­
сък, включващ водещ ите традиционни теории, е по-малко
произволен от друг, който не включва по-очевидните кандида­
тури. Несъмнено аргументът за принципите на справедливост­
та би бил подсилен от оправданието, че те все пак са най-доб­
рият избор от по-голям списък, оценен по системен начин. Аз
не зная до каква степен може да се направи това. С ъм нявам се
обаче, че принципите на справедливостта (както съм ги дефи­
нирал) ще бъдат предпочетената концепция в нещо (каквото и
да е то), наподобяващ о пълен списък. (Тук допускам, че при
горна граница за сложност и други ограничения класът от
приемливи и осъщ ествими алтернативи е по същ ество завър­
шен.) Дори ако предлож ената от мен аргументация е логична,
тя сам о показва, че една завърш ена подходящ а теория (ако та ­
кава съществува) ще прилича повече на възгледа за договора в
сравнение с всяка от другите обсъдени от нас доктрини. А д о ­
ри и този извод не е доказан в какъвто и да било строг смисъл.
Въпреки това при сравняването на теорията за справедли­
востта като равнопоставеност с останалите концепции използ­
ваният списък не е просто ad hoc: той включва представителни
теории от традицията на м оралната философия, съдърж ащ и
историческото съгласие за концепциите, които до този м ом ент
изглеждат по-приемливи и осъщ ествими. С течение на врем е­
то ще се разработят други възмож ности, с което ще се п редос­
тави по-убедителна основа за оправдание, тъй като водещ ата
концепция се подлага на по-строга проверка. Ние обаче м о ­
жем само да очакваме тези неща. Засега е подходящ о д а се
опитам е да ф ормулираме наново доктрината за договора и да
я сравним с няколко познати алтернативи. Тази процедура не е
произволна; ние не мож ем да напреднем по никакъв друг на
чин.
Преминавайки към особеното за труднение относно съгла­

689
Г лава IX. Справедливост т а като ценност

сието за приемливите условия, трябва да се изтъкне, че една от

целите на моралната философия е да търси възможни основи
за споразумение там , където изглежда, че не същ ествуват ни­
какви възможности. Тя трябва да се опитва да разш ири обхва­
та на някои съществуващ и споразумения и да оформи по-из-
тънчени етически концепции за разглеж дане от нас. Основания
за оправдаване не се нам ират наготово: необходимо е те да се
откриват и изразяват по подходящ начин - понякога чрез щ ас­
тливи хрумвания, понякога със зачитане на изискванията на
теорията. Тъкмо с оглед на посочената цел различните усло­
вия за избора на основни принципи се обединяват в понятието
за изходната позиция. Идеята е, че като се поставят на едно
място достатъчно разумни ограничения в дадена отделна кон­
цепция, ще стане очевидно коя от представените алтернативи
ще бъде предпочетена. Ние бихме искали да се случи така че
превъзходството на определен възглед (сред понастоящ ем из­
вестните) да бъде резултат - може би неочакван - на това на­
ново постигнато съгласие.
Освен това ком плексът от условия, включени в понятието
за изходната позиция, не остава без обяснение. Възможно е да
се поддържа, че изискванията са приемливи, както и да се
свърж ат с целта на етичните принципи и ролята им за устано­
вяване на връзките в общ ността. Основанията за подреждане и
завърш еност - да речем - изглеждат достатъчно ясни. Сега
вече мож ем да видим как гласността може да се обясни като
гаранция, че процесът на оправдаване може да се осъщ естви
напълно (в рамките на ограничението, така да се каже) без
неблагоприятни ефекти, защ ото гласността дава възмож ност
на всички да оправдаят поведението си пред всеки друг (кога­
то поведението им допуска оправдания) без самопогубващи
или други смущаващ и последици. Ако приемаме сериозно
идеята за обществения съю з и за общ еството като обществен
съю з на такива съюзи, то несъмнено гласността е естествено
условие. Тя помага да се гарантира, че добре уреденото об­
щ ество е дейност в смисъл, че членовете му следват и знаят
един за друг, че следват една и съща направляващ а концепция,
като всеки споделя изгодите от усилията на всички по начини,
за които е известно, че всеки е съгласен с тях. Общ еството не е
разделено по отнош ение на взаимното признаване на основни­

690
 S7. Заключит елни бележ ки върху оправдаванет о

те му принципи. И наистина така и трябва да бъде, ако свърз­

ващ ото действие на концепцията за справедливост и на А рис­
тотеловия принцип (и придружаващ ия го ефект) трябва да се
осъществи.
Разбира се, функцията на етическите принципи не е опре­
делена по уникален начин; тя допуска различни интерпрета­
ции. Ние трябва да се опитаме да направим избор между тях,
като видим коя използва най-малко множество от условия за
характеризиране на първоначалната ситуация. Трудността с
това предположение е, че макар по-слабите условия наистина
да трябва да бъдат предпочетени при равни други условия, не
съществува най-слабо множество от условия; не съществува
минимум без изобщ о никакви условия и това не представлява
интерес. С ледователно ние трябва да търсим ограничен мини­
мум, комплекс от леки условия, който все пак ни дава възмож ­
ност да създадем прилож има теория на справедливостта. О п­
ределени части от теорията на справедливостта трябва да се
разглеж дат по този начин. Няколко пъти отбелязвах минимал-
ната същ ност на условията за принципите, когато те се раз­
глеж дат поотделно. Н апример предположението за взаимно
безкористните мотиви не е настоятелно условие. То не само
ни дава възмож ност да обосновем теорията върху приемливо
точното понятие за рационален избор, но и изисква малко от
участващ ите страни: по този начин избраните принципи м огат
да изгладят по-големи и по-дълбоки конфликти - нещо, което
очевидно е желано (§40). То има и допълнителното предим ст­
во да разделя по-очевидните етически елементи на изходната
позиция под ф орм ата на общи условия, було на незнанието и
други подобни, така че да можем да видим по-ясно как спра­
ведливостта изисква от нас да отидем по-далече от загриж е­
ността за собствените си интереси.
Обсъж дането за свободата на съвестта илю стрира най-яс­
но допускането за взаимна безкористност. Тук п ротивопоста­
вянето на страните е много голямо, но все пак ощ е може да се
покаже, че ако е възмож но някакво споразумение, то е на
принципа за еднаква свобода. А както отбелязахме, тази идея
може да се разш ири и за конфликтите между етическите докт­
рини (§33). Ако страните приемат, че в общ еството те утвърж ­
дават някаква етическа концепция (съдържанието на която им

691
Г лава IX. Справедливостта кат о ценност

е неизвестно), те все пак м огат да се съгласят с първия прин­

цип. С ледователно този принцип изглежда заема особено м яс­
то между етическите възгледи; той определя едно ограничава­
що споразумение, след като постулираме достатъчно широки
несъответствия, съвм естими с определени минимални условия
за една практическа концепция за справедливост.
Сега бих искал да отбележа няколко възражения, които са
независими от метода за оправдаване и вместо него засягат
характеристиките на сам ата теория за справедливостта. П ър­
вото възмож но е критиката, че възгледът за договора е тясна
индивидуалистична доктрина. Предш естващ ите бележки дават
отговора на това затруднение, защ ото след като се разбере
см исълът на предположението за взаимна безкористност, въз­
ражението изглежда неуместно. В рамките на теорията за
справедливостта като равнопоставеност ние можем да форму­
лирам е отново и да установим кантиански теми, като използ­
ваме подходящ о общ ата концепция за рационален избор. Н ап­
ример ние сме открили интерпретации на автономията и на
етическите закони като израз на наш ата същ ност като свобод­
ни и равни разумни същ ества; категоричният императив също
има свой аналог, както и идеята никога да не се отнасяме към
хората само като към средства или всъщ ност изобщо да не се
използват като средства. П о-нататък, в последната част се по­
казва, че теорията на справедливостта описва също и ценнос­
тите на общ ността; а това подсилва твърдението от по-рано,
че в принципите на справедливостта е заложен идеал за лич­
ността, който осигурява Архимедова точка за оценка на основ-
ната структура на общ еството (§41). Тези аспекти на теорията
за справедливостта се разработват бавно, започвайки от нещо
приличащ о на ненужно рационалистична концепция, която не
предвижда социални ценности. Изходната позиция първо се
използва за определяне на съдърж анието на справедливостта
- на определящ ите я принципи. Едва по-късно справедливост­
та се разглеж да като част от доброто за нас и се свързва с ес­
тествената ни общ ителност. Д остойнствата на идеята за из­
ходната позиция не м огат да бъдат оценени посредством със­
редоточаване върху някаква единична нейна характеристика, а
както съм забелязал - само чрез цялостната теория, която е
изградена върху нея.

692
 87. Заключит елни бележ ки върху оправдаванет о

Ако теорията за справедливостта като равнопоставеност е

по-убедителна от по-старите варианти на доктрината за д о го ­
вора, аз съм убеден, че то е защ ото изходната позиция (както е
посочено по-горе) обединява в една концепция приемливо
ясен проблем за избор с условия, които са общ опризнати като
подходящ и за налагане върху приемането на етически принци­
пи. Тази първоначална ситуация съчетава необходимата ясно­
та с подходящ ите етически ограничения. Отчасти с цел да за­
пазя яснотата аз съм избягвал приписването на каквито и да
било етични мотиви на участващ ите страни. Те вземат реш е­
ние единствено въз основа на това, което изглежда най-добре
пресм етнато да развива интересите им, доколкото те м огат да
си д ад ат сметка за тях. По този начин мож ем да използваме
интуитивната идея за рационалния благоразумен избор. Ние
обаче мож ем да деф инирам е етическите разновидности на
първоначалната ситуация, като предположим, че страните
трябва да се влияят от етични съображения. Грешка е да се
възразява, че понятието за изходното споразумение вече не би
било етически неутрално, защ ото това понятие вече включва
етични характеристики и това трябва да е така - например
ф орм алните условия за принципите и булото на незнанието.
Аз просто съм разделил описанието на изходната позиция, та ­
ка че тези елементи да не се срещ ат в характеристиката на
участващ ите страни, въпреки че и в този случай би могло д а се
постави въпросът какво трябва да се счита за етичен елемент
и какво - не. Не е необходимо да се реш ава този проблем.
Важното е различните характеристики на изходната позиция
да се изразят по най-простия и неоспорим начин.
Понякога съм се спирал на различни възможни етически
разновидности на първоначалната ситуация (§17). Н апример
би м огло да се допусне, че страните поддърж ат принципа ни­
кой да не бъде облагодетелстван от незаслужени дарби и слу­
чайности; следователно те избират концепция за справедли­
вост, която смекчава влиянията на природните случайности и
общ ествената съдба. И ли казано по друг начин, приемат прин­
цип за реципрочност, изискващ спогодбите за разпределение
винаги да се нам ират във възходящ ата част на кривата на при­
носите. Освен това някакво понятие за принципно и добровол-
но сътрудничество може да постави ограничения пред концеп­

693
Глава IX. Справедливостта като ценност

циите за справедливост, които участващ ите страни са готови

да одобрят. Не съществува априорна причина да се мисли, че
тези разновидности трябва да бъдат по-неубедителни, или пък
изразяваните от тях етични ограничения - споделяни в по-те-
сен кръг. Освен това ние се убедихме, че току-що споменатите
възмож ности изглежда потвърж дават принципа на разликата,
давайки му допълнителна подкрепа. Въпреки че не съм пред­
ложил възглед от такъв тип, те несъмнено заслужават по-ната-
тъш но проучване. Реш аващ о е да не се използват оспорени
принципи. Така отхвърлянето на принципа за средностатисти­
ческата полза чрез налагане на правило против поемането на
рискове в изходната позиция би направил метода безплоден,
след като някои философи са се стремили да оправдаят този
принцип посредством извеждането му като следствие от под­
ходящ а обективна нагласа в определени рискови ситуации.
Ние трябва да намерим други аргументи срещу критерия на
полезността: уместността на поемането на рискове спада към
спорните неща (§27). И деята за първоначалното споразумение
мож е да има успех само ако условията действително са об ­
щ опризнати или това може да стане.
Друг недостатък според твърденията на някои е това, че
принципите на справедливостта не се извеждат от идеята за
уважение към хората, от признание за присъщ ата им ценност
и достойнство. Тъй като изходната позиция (така като съм я
дефинирал) не включва тази идея (поне не изрично), аргумен­
тацията за теорията на справедливостта като равнопоставе­
ност може да се смята за неиздържана. Аз обаче съм убеден,
че макар принципите на справедливостта да са ефикасни само
ако хората притежават чувство за справедливост и следовател­
но наистина се уважават взаимно, идеята за уважението или за
присъщ ата на индивидите стойност не е подходящ а основа за
достигане до тези принципи. Тъкмо посочените идеи се нужда­
ят от тълкуване. Ситуацията е аналогична с тази за благо­
склонността: без принципите на правото и справедливостта
както целите на благосклонността, така и изискванията за ува­
жение са неопределени; те предполагат наличието на принци­
пите, вече изведени независимо от тях (§30). След като концеп­
цията за справедливостта е вече налична, идеите за уважение и
човешко достойнство м огат да получат по-определен смисъл.
 87. Заключителни бележ ки «ърху оправдаванет о

Освен другото, уважението към хората се проявява в такова

отнош ение към тях, което те м огат да приемат основателно
като оправдано. Но освен това то се проявява и в съдърж ание­
то на принципите, на които се позоваваме. По такъв начин да
уважаваме хората означава да признаем, че притежават непри­
косновеност, основана върху справедливостта, коя го дори бла­
годенствието на общ еството като цяло не може да отмени. Т о­
ва означава да утвърждаваме, че загубата на свободата на ня­
кои не се оправдава от по-голямото благоденствие, на което се
радват другите. Лексикалните предимства на справедливостта
представят ценността на хората, която според думите на К ант
надвишава всяка цена.96 Теорията за справедливостта осигуря­
ва излагането на тези идеи, но ние не мож ем да започнем от
тях. Не съществува начин да се избегнат усложненията на из­
ходната позиция или на някаква подобна теоретична конструк­
ция, ако нашите идеи за уважението и естествените основи на
равенството трябва да се представят по системен начин.
Н аправените бележки ни връщ ат към общ ото убеждение,
което отбелязахме в началото, че справедливостта е основното
достойнство на общ ествените институции (§1). Опитах се да
изложа теория, която ни дава възмож ност да разберем и оце­
ним убежденията за първенството на справедливостта. Изхо­
д ът е теорията на справедливостта като равнопоставеност: тя
разчленява тези мнения и подкрепя общ ата им тенденция. И
макар естествено да не е напълно задоволителна теория, тя
предлага - убеден съм в това - алтернатива на утилитарния
мироглед, който толкова дълго заемаш е челно място в наш ата
м орална философия. Опитах се да представя теория на сп ра­
ведливостта като жизнеспособна системна доктрина, така че
идеята за м аксимално увеличаване на доброто да не е властва­
ща поради липса на друга. Критиката на телеологичните тео ­
рии не може да бъде плодотворна, ако се прави на части. Ние
трябва да се опитаме да изградим м ироглед от друг тип, кой­
то да притежава същ ите достойнства (яснота и системност),
но да дава по-изтънчена интерпретация на нашите етични усе­
щания.
Най-накрая бихме могли да си напомним, че хипотетична­

96 Виж The Foundations o f the Metaphysics o f Morals, стр. 434-436, том IV

на академичното издание.

695
Глави IX. Справедливост т а като ценност

та същ ност на изходната позиция поставя въпроса: защ о тряб ­

ва да проявяваме някакъв интерес към нея - етически или
друг? Да си спомним отговора: залегналите в описанието на
ситуацията условия са тези, които всъщ ност ние наистина при­
ем аме, или пък ако не приемаме, можем да бъдем убедени да
го направим посредством посочения тип философски съобра­
жения, които бяха въвеждани при случай. Всеки аспект на из­
ходната позиция може да получи поддърж ащ о обяснение. Така
това, което правим, е да съчетаем в една концепция сбора от
условия, които сме готови след надлежно обмисляне да приз­
наем за приемливи в поведението ни един към друг (§4). След
като схванем тази концепция, можем по всяко време да разг­
леж дам е общ ественото пространство от необходимата гледна
точка. Д остатъчно е да разсъж давам е по определени начини и
да следваме постигнатите изводи. Това становищ е е също така
обективно и е израз на наш ата автономия (§78). Без да сливаме
всички индивиди в един, а признавайки ги за различни и о т­
делни, ние сме в състояние да бъдем безпристрастни - дори
ако индивидите не са съвременници, а принадлежат към много
поколения. По такъв начин да разглеж даме м ястото си в об­
щ еството от перспективата на тази позиция означава да го
разглеж даме sub specie aeternitas: това означава да разглеж да­
ме човешката ситуация не само от всички социални, но и от
всички темпорални перспективи. Перспективата на вечността
не е перспектива от някаква точка извън света, нито пък е пер­
спектива на трансцендентно същество; тя по-скоро е опреде­
лена ф орм а на мисъл и чувство, която рационални индивиди
м огат да възприемат в света. А след като са направили това,
те м огат - независимо от поколението, на което принадлежат,
- да съберат в една схема всички индивидуални перспективи и
заедно да стигнат до регулиращи принципи, които м огат да
бъдат утвърдени от всеки, тъй като всеки живее според тях -
всеки според собственото си становище. Ч истотата на пом ис­
лите, ако може да бъде постигната, би означавала да се вижда
ясно и да се действа с непринуденост и самообладание според
тази гледна-точка.

696
 П оказалец
НА КЛЮЧОВИ ТЕР МИНИ
И СОБСТВЕНИ ИМЕНА
НА КИРИЛИЦА
Автономия: виж автономност
автономност: §78: 609-617; опреде­
ления за ~ , 612сл; Кантовата
инт ерпрет ация на - , 307сл; ~~ и
отговорността при граж данс­
кото неподчинение, 468сл; - и
етично обучение, б П сл; ~ и из­
ходнат а позиция, 612-614; - и
грешна съвест, 615сл; ~ и добро­
дет елит е на честността, 616
Аквински, Тома: 263, 264, 656
алтернативи, представяне на -,
§21: 152-157; крат ък списък на
154, 155; изключване на 156;
принципи, обуславящи списъка
на 156, 157, ad hoc списък на ~
при оправдаването, 689сл
Амдур, P.: 145бел.
аргументи към концепциите за спра­
ведливостта: §20: 148-152
Аристотел: 527бел, 117, 296, 478бел;
деф иниция за справедливост
на 19сл; ~~ и перфекциониз-
ма, 37, 393; ~~ и Арист от ело­
вият принцип, 508бел; - и щас­
тието, 651бсл; — за завистта
и злобата, 631бел, бЗЗбел
Аристотелов принцип: §65: 506-516;
обяснения на 508сл; - и р а ц и ­
оналният избор, 495сл; - като
принцип на м от ивацият а, 510;
придруж аващ ефект на 510,
561, 627, 677; влияние върху р а ­
ционалния план, 511; - като
тенденция, 511; - и вериги от
дейности, 512, 513; еволюционно
обяснение на 514сл; - като
дълбок психологически факт;
515сл; - като обяснение на цен­
ностните изводи, 515сл.; връзка
на - със самоуваж ението и дос­
тойнствата, 525сл, 530сл; — в
нравствеността на сдруж ава­
нето, 561сл.; ~ и общественият
съюз, 620сл, 627; - и гласност,
690сл
Ароу, К. Дж.: 177
Архимедова точка: 316-320,617, 692
Б а й е р , К.: 162, 165
Баумол, У. Дж.: 188
Бедо, X. А.: 443
безпристрастност (честност): прин­
цип на, §18: 136-143; §52: 413-422;
две условия за ~ 140сл, 414сл;
характ ерни черти на 142; - и
задълж ението да се спазват
обещанията, 416-420; - и въпро­
сът на Причард, 421; и полит и­
ческите задълж ения на членове­
те на групи, 453
безразличие, принципи на: 656сл
безулеловни задължения (естествен
дълг): §19: 143-147, §51: 402-413;
определение, 143сл; - и редът за
избор на принципит е на спра­
ведливостта, 137; примери за
143сл; отношение на ~ към не­
задълж ит елнит е актове, 146сл;
отношение на - към следващ и­
те поколения, 255сл, 354сл; дълг
за справедливост, 404-407; дълг
за взаимно уваж ение, 407сл;
дълг за взаимопомощ, 408сл;
проблем за приоритета на
410
Бентам, Дж.: 33, 41, 45, 46, 74, 224,
242, 391, 394
благосклонност: определение на
благосклонно действие, 523;
сравнение на — с комбинация от
було на незнанието и взаимна
безкористност, 183сл; ~ и лю-
697
П оказалец па клю чови термини
бовта към човечеството, 235; ~
и идеята за разцепването,
234ел; - като понятие от вто­
ри порядък, 234
Брадли, Ф. X.: 134
братство: 132-134
Брейтуейт, Р. Б.: 167
брой на населението: 200
було на незнанието: §24: 169-176; де­
финиране, 29, 171сл; какъв вид
знание се изключва, 22, 29ел,
171сл., 211, 245; - не затруднява
схващането па изходната пози­
ция, 171; - не е ирационално,
172; - и единодушието, 173сл, -
и договарянето, 174; - и проб­
лемът за спестяването, ПЗсл,
347сл; - и Кантовата етика,
174, 307; - и сложността на об­
щите факти, 175сл; комбина­
ция от и взаимно безкорист-
ност сравнена с благосклонност­
та, 183сл; вариации на - в че­
тиристайната поредица, 245сл;
- и прилагането на принципите
на рационалния жизнен план,
534ел
Бурман, Скот: 125
Бърк, Едмънд: 301, 363, 364
Бърлин, Айзая: 353
бягство по съвест: виж отказ по
съвест
В ери ги от дейности: 513сл
верижно обвързване: 102сл
вечност: перспектива на 696
взаимна безкористност: определе­
ние, 23сл, 158; - и условия за
справедливост, 158-160, разгра­
ничение от егоизма, 161; - и по­
нятието за рационалност, 179;
комбинация от - и було на нез­
нанието, сравнена с благосклон­
ността, 183сл; - и благосклон­
ност, 235сл; - и понятието за
автономия, 309, 692
взаимно уважение: задължение за -
219, 407; - и щедрост, 139
взаимопомощ: задължение за
698
143, 408сл, 485
видове разпределящи функции на
цените: 332
вина: — и принципите на справед­
ливостта, 564сл; поведенчески
прояви на -, 571сл; Кантовата
доктрина не е теория на 312;
разграничение от срам, 530сл,
575сл; - спрямо авторитета,
553сл, 573; - и естествените
нагласи, 554, 559сл, 565сл, 578-
582; - спрямо сдружението,
559сл; - спрямо принципите,
564сл; рационално чувство за
565; психологическа разбирае­
мост на ~, 567; невротично чув­
ство на 572; остатъчни чувс­
тва на 573; - като етично
чувство, 573сл; ~ и аспектите
на нравствеността, 576сл; - и
условисто за завършеност,
681сл
Витгенщайн, Лудвиг: 571, 672
включване: принцип за 492сл
втори принцип на справедливостта:
§12: 84-96, начални формулиров­
ки на ~, 79сл, 105сл; окончател­
на формулировка на 365сл;
интерпретация на -, 84-96; - и
системата на естествена сво­
бода, 85, 92сл, 95; - и принци­
път на ефикасността, 87-92; -
и либералната концепция, 94сл;
- и наследствената аристокра­
ция, 95; - при демократичното
равенство и принципа на разли­
ката, 96-106; - и законодател­
ният етап, 243сл
I ибард, Алан: 25, 403
гласност: ~ като условие в терми­
нологията на договора, 26сл,
215; - за правилата, 73; - като
формално условие, 165сл; - и за­
вист, 649; - и проблемът за
съгласуваността, 675; - и оп­
равдаването в обществения съ-

юз, 690
гражданско неподчинение: §55: 437-
443, §57: 447-453, §59: 460-470; оп­
ределение, 437ел, 442ел; - и поли­
тиката па спестявания, 358ел: -
и демократичната власт, 437ел;
трите части на конституцион­
ните теория за 438ел; - и
чувство за справедливост, 439,
449, 463: - като политически
акт, 440, 462: - и лоялността
към закона, 441сл; подходящи
обекти за 447ел; три условия
за оправдаване на 447-452;
мъдрост на ~, 465; - и принци­
път на безпристрастността,
452сл; роля на - в конституци-
онната система, 460: теорията
за - се базира на концепцията
за справедливостта, 462ел; - и
видове консенсус, 466сл; отго­
ворност на гражданите при
467-469
гражданско общество: идея за -,
618
Гьоте, Й. В. фон: 392
,Ц анъчно облагане: 48ел, 110, 209,
338сл
Дарвин, Чарлз: 597
действителна справедливост: 76 - 78
демократично равенство, 84сл, 96-
106. Виж също принцип на раз­
ликата
деонтологична теория: 42, 55
Джевънс, У. С.: 58
дилема на затворника: 327бел, 684
добре уредено общество: понятие
за ~. § 69:539-550; определение на
13, 539сл; стабилност на
267сл, 540ел; определение на по­
нятията за равновесие и ста­
билност, 543ел; привидни ста­
билност на ~, 543бел; две тра­
диции на етичното обучение в ~
545-549; описание на моралното
развитие в свързано е теори­
и собствени имеиа на кирилица
ята на справедливостта, 459,
584, 589
добро, непълна теория за: § 60:473-
477; определение на ~, 474сл; не­
обходимост от -, 474сл; 476сл;
съпоставка е пълната теория
за ~, 474; тристепенна дефини­
ция на доброто в -.477-483: дис­
кусия върху значението на доб­
рото в 483-487: определение
на - за жизнени планове, 487-
491; принципи на рационалния
избор в ~, 491-496; - и осъзната
рационалност, 496-506; общи
факти в -, 506сл: - и Аристо­
теловият принцип, 508-516; раз­
личия между понятията за
право и ~, 537; - и проблемът
па съгласуваност, 671-681
добро, пълна теория за: 516-524; оп­
ределение на —, 474сл; - и мо­
рални ценности 506; - и аргу­
ментацията за съгласуваност,
671-681
добра (благотворителна) постъпка:
522
добро (благосклонно) действие: 523
добродетели: определение, 236, 520;
разграничаване от природните
дарования, 520сл,\ - и достойнс­
твата, 528ел; - и самооблада­
ние, 531сл. 576; - на нравстве­
ността на авторитета, 569; -
на нравствеността на сдружа­
ването, 562ел, 569; юридически
613; - на честността, 616сл
добросъвестност: - при автоном­
ността и обективността, 614
договор: теория на ~ и справед­
ливостта като равнопоставе­
ност, 26, 215; роля на понятие­
то за -, 215
доказване, на изходната позиция: §4:
27-34; ~ като проблем на рацио­
налния избор, 28сл
доминантна цел: определение, 655сл; -
не може да бъде щастието, 655;
Лойола и Тома Аквински за
656сл; същност на възгледите
699
П оказалец на клю чови термини
за 656; използване на - в хе ­
донизма, 657-664; необходимост
от избор на 664; —и единст­
вото на личността, 665сл
достойнства: 526-531; определение,
528сл; - и естественият срам,
529; отношение към етичните
добродетели и моралния срам,
529сл; - и самообладание, 531
Виж също самоуважение и
срам
Дребън, Бъртън: 444
дълг, като се вземе всичко предвид:
410сл
дълг, prima facie: 410сл
дълг, който се съобразява с неспра­
ведлив закон: виж политически
дълг
Дюи, Джон: 487
Дюркем, Емил: 35
Е гои зъм : групов -, 467; психологи­
чески 541; ~ и традиционни­
те концепции за справедливост,
163; егоистични концепции, ва­
рианти на 155, 168; - на кау­
боя, 155, 590, 675; ~, несъвмес­
тим с етичната гледна точка,
169; отказване на страните от
всякаква възможност за 427;
принципен 168сл, 181, 682;
снизхождение спрямо приемлив
S 523; теорията за справдливо-
сатта като равнопоставеност
не е егоистична, 182
Еджуърт, Ф. Й.: 33, 41, 45, 46, 208,
209, 210, 230, 388
единодушие: - и було на незнание­
то, 175; отношение към етика­
та на Кант, 312; —във филосо­
фията на идеализма, 320сл; - и
разпределението на доходите,
343
единодушно споразумение: 313
емоционална теория за значението:
486сл
естествен дълг: виж безусловни
700
задължения
естествена справедливост: 291
естествени нагласи: определение,
570сл; връзка между етични
влечения, нагласи и чувства,
570сл; —за любов, 579; - за прия­
телство и взаимно доверие, 578;
- и чувство за справедливост,
577, 591; - и етични чувства,
560, 571, 577, 579; - и етични
влечения, 578, 579, 581; - и етич­
ни нагласи, 543, 566; - и при­
вързаност, 578; - и справедливи
постъпки, 676; - на детето,
577; ~ спрямо родителите, 560
естествени права: 39сл, 251, бООбел
естествени признаци: - и еднаква
справедливост, 600 - 604
етика на съзиданието: 196сл
етическа доктрина: оправдаване на
686
етическа теория: същност на -,
§9: 61-70; - като опит да опише
способността ни за етични
съждения, 62сл; сравнение на -
с лингвистиката, 62сл, 584; - и
рефлектирано равновесие, 65сл
етическа психология: принципи на
—,§ 75: 582-589; първи закон,
551сл, 582; втори закон, 559сл,
583; трети закон, 563, 583; - и
чувство за справедливост, 583;
етически концепции в психоло-
гичната теория и социалните
теории, 583сл, 589; - и идеята
за реципрочност, 587сл
етическо заучаване (морално обуче­
ние): теория, две традиции на
545-550; - и етическата тео­
рия, 549, 584, 589
етична личност: определение, 22,
30, 601; равенство между
етични личности, 30, 397, 599-
605; ~ и перфекционизъм, -
397; - и дългът за взаимно
уважение, 407сл; - и единст­
вото на личността, 664сл
етична стойност: §66: 516-524; опре­
деление, 518сл; - не е база за

разпределена справедливост,
378; - и пълната теория на доб­
рото, 476сл, 517сл; разграниче­
ние на - от природните дарова­
ния, 521сл; роля на -, 378
етични влечения: 570, 571, 578, 579,
581, 582, 586
етични принципи: 483. 578, 638, 690:
роля на 690
етично възпитание: 582, 611сл
ефективни средства: принципи на
491сл, 659
ефикасност: проблем на 15
еф икасност: принцип па оп­
ределение, S7-92, ~ и о п т и м у­
м ъ т на П арето, 85сл; п р и л о ­
ж ение па - към осиовната
ст рукт ура, 90сл; - не служ и
кат о концепция за справед­
ливост , 91сл; р о ля па - в
сист ем ат а на ест ест вена­
т а свобода, 94; ро ля па ~ в
л и бералнот о равенство, 95;
от нош ение на - към п р и н ц и ­
па па разликат а, 101, 104сл
УХУелания: анализ или промяна на
495; - в едно добре уредено об­
щество. 609; елиминиране или
насърчаване на -, 319. 490; ес-
тсствсни - на индивида, 596;
за неща, които са несправедли­
ви, 317; - за правото като та­
кова, 568; рационално обяснение
на 567; рационалност на —,
487; - и правилно разбиране на
теорията за справедливостта,
677; - и принципите за рацио­
нален избор, 495; - и поставяне
на мястото на другия, 534; из­
бор на системи от -, 34; инс­
тинкти и -, 552; йерархия на
490', критерии за избор между
системи от -, 319; -, които ре­
дуцират общото щастие, 319;
морална стойност на -, 568;
и собствени имена на кирилица
моментни 310; - на другия и
любовта, 541; - не са продукт
на институциите и социални­
те форми, 643; - надхвърлят
границите на позволеното, 553;
незачитане на моментните -,
303; -, несъвместими е принци­
пите на справедливостта, 317,
318, 394; ограничени посредст­
вом принципите на справедли­
востта, 43; общи характерис­
тики на човешките 506; общи
факти за човешките -, 517;
опознаване на -, 489; оценяване
на относителната интензив­
ност на 43, 183, 497, 499, 500;
приспособяване към особени
479; производни 587; противо­
речащи си първоразредни -, 235;
противопоставят хората,
624; познаване на общите х а ­
рактеристики на 500; пълно
осъществяване на 113; - с по-
малка морална стойност, 568;
скромност и безкористпост на
569; сливане на 234; систе­
ма от -, 35, 39, 41. 43, 46, 491,
501. 674; специални асоциации
според -, 259; съгласувана сис­
тема от -, 38; удоволетворение
на -, 395; условия, при които се
формират 501; фарисейски
616; формулиране на 654; фун­
даментални 498
жизнени планове: §63: 488-497; опре­
деление, 117сл, 489; рационал­
ност на 489сл; характерни
черти на 490сл; принципи на
рационалния избор на -, 492-496;
- и Аристотеловият принцип,
495. 511
Завист: §§80-81: 628-642; определе­
ние, бЗОсл; форми на - 631; проб­
леми на - 630, 633: - и рацио­
налност, 178сл; - не е етично
чувство, 632; - в добре уредено-
701
П оказалец па клю чови термини
то общество, 635сл, 649; - и ра­
венство, 637сл; Фройд за ~и
пораждане на чувството за
справедливост, 640
завършена система от принципи:
168, 589
завършеност, приблизителна: 411сл,
670сл
задължения, към себе си: 302сл
закон за нациите: виж меж дуна­
родно право
законодателен етап в четириетапна-
та поредица: 243
законни очаквания: §48; 375-381; - и
авторитетът на закона, 287 и
сл.; - не се базират на морал­
ната заслуга, 130сл, 375сл, как -
възникват в добре уреденото
общество, 380
здрав разум: - и чистата проце­
дурна справедливост, 368, 376
злоба: 609, бЗЗсл, 638
зловидност: 640
зъл човек: 523
И гри, като пример за обществени
съюзи: 623сл
идеал на индивида: 318-321
идеална теория: дефиниция и съ­
поставяне с нсидеалната тео­
рия, 299сл; 423сл; - като фунда­
ментална част от теорията
на справдливостта, 470; ~ и
правилата за приоритет, 300,
366
изходна позиция: отношение към
първоначалната ситуация, 28,
152; интерпретации на 151;
157; - като аналитичен метод
за сравняване на концепциите
за справедливостта, 152, 232;
списък на елементи на 180сл;
етически разновидности на
693сл
икономическа теория на демокраци­
ята: 434, 585сл
икономически системи: §42; 322-333;
702
икономическата теория и принци­
път на справедливостта, 322сл;
частна и обществена собстве­
ност, 323сл; - и дилемата на
затворника, 327бел; избор меж­
ду пазарна икономика и социа­
лизъм, 332сл
илокутивни въздействия: 486сл
индивид: - и рационални планове,
489. 504сл; роля на 521, 522,
556, 578
институции: §10: 71-78; определе­
ние. 72; гласност на правилата
за -, 73; - и изкуствена иденти­
фикация на интересите, 74; - и
формалната справедливост, 76
интуитивизъм: §7: 46-55; дефини­
ция, 47сл; видове 48сл; - и
проблемът за приоритета,
55сл; телеологичен или дсонто-
логичен —, 54; ~ в по-общите
форми на перфекционизма, 394,
399сл
К а нт, Имануел: - и теорията за
обществения договор: 20; - за
приоритета на правото, 44бел,
57бсл, ~~ и теорията на добро­
то, - и булото на незнанието,
174ел, 307; етиката на - за
взаимното зачитане, 312; - и
Русо, 312; - и задължението за
взаимопомощ, 408; - и справед­
ливостта между поколенията,
352сл; —за етическото заучава-
не, 547; - за обществения съюз,
622бел; Кантовата дефиниция
на завистта, 631
К антианска интерпретация на сп р а­
ведливостта като равн оп оставе­
ност: §40: 305-313; моралните
принципи като обект на разу­
мен избор, ЗОбсл; понятието за ав­
тономия в - 301сп\ - и взаимната
незаинтересованост, 309сл; възра­
жението на Сиджуик, ЗЮсл; -
при обяснението на моралния

срам. 530; ефект на - върху раз­
бирането за единството на
личността, 669сл; - и справед­
ливите постъпки,677
Кантор, Георг: 6S
кариери за таланти: 84сл, 92сл, 34сл
Карнап, Рудолф: 208бсл
кастова система: 135. 592, 638\ оп­
равдаване на -. 125
Кейнс. Дж. М.: 361, 362, 363
Кинг, Мартин Лутер: 440
Кларк, Дж. Б.: 372, 373
класически утилитаризъм: 33, 46, 98,
225, 398
Колберг, Л.: 547, 549
компенсация: принцип на, 127сл,
251
Констан, Бенжамин: 247, 271
конституционализъм: оправдаване
механизмите на 279
конституционна демокрация: дефи­
ниция, 271сл; - и мажоритар-
ното правило, 427-431; икономи­
ческа теория на ЗПсл,, 585сл;
- и гражданското неподчине­
ние. 438, 464сл; виж също ривно
участие, принципи па
конституция: - и справедливата
(идеална) политическа процеду­
ра. 240. 242, 270сл, 426сл, 433; -
и принципът на съвършенство­
то, 393, 395, 400; мажоритарно-
то правило в ~. 279-283, 426-431;
- и идеалният декрет за публи­
чен диспут, 432
контрапример!): ограничена полза
от ~, 69, 572
координация: проблем на 15
крива на приноса: 97сл, 132, 693
криви на инднферентност: 51сл, 86,
96сл
критерий за полезност, аргументи
срещу: 694
култура: - и принципът на разли­
ката, 128; - и вътрешноприсъ-
щата ценност, 396сл, 400; пре­
тенции за - в перфекционизма.
302, 393сл, 395; роля на - в об­
ществения съюз, 624сл
и собствени имена на кирилица
Купманс, Т. К.: 86
Купър, Дж. М.: 509
Л ай б н и ц . Г. U. фон: 375
Лайънс, Дейвид: 451
Лаплас, Пиер Симон маркиз дьо:
207, 210
лексикален ред: определение, 57сл; -
в справедливостта като равно­
поставеност, 58сл; като спома­
гателен инструмент, 58сл, 114;
- на двата принципа на спра­
ведливостта, 80сл, 187сл;
лингвистична теория: 65сл, 584
Литъл. И. М. Д.: 427
логика: оправдаване на твърдения
в - 68
Лок, Джон: 20, 45, 141, 164, 264
Луис, К. И.: 230, 232
любов: определение, 233, 552сл;
проблем на - между няколко ду­
ши. 233сл, - и нравствеността
на авторитета, 551-556; ~ и
другите етични чувства, 553сл.
577-582; - в добре уреденото об­
щество, 680
любов към човечеството: 233сл, 566,
569, 570, 576, 581
М аж о р и тар н о правило: §54: 429-
437; просто 274; - и принци­
пите на участие, 274. 279; ~ и
силата на .желанието, 281сл,
435; - и процедурната справед­
ливост, 436сл; статус на
429сл; роля на - в идеалната
процедура. 430сл; контраст с
идеалния пазарен процес, 433сл;
- и принципът на политическо
решение, 435сл
Марглин, С. А.: 194
Маркс, Карл: 314, 342, 369, 373. 622,
638
Маршъл. Алфред: 316
международно законодателство: 16.
703
П оказалец на клю чови термини
17
международно право: 137, 544; - и
основните задължения, 144;
Мейн, X. С.: 391
меритократимно общество: 127,
134сл
Мийд, Дж. Е.: 333
Мил, Дж. С.: ЗЗбел, - за изходната
позиция, 156, - за принципа на
средностатистическата полез­
ност, 194; - и предписанията на
справедливостта; - и пробле­
мът за предимството, 55; - за
лексикалния ред, 57бсл; - и сво­
бодата на съвестта. 251бел,
256сл, 275; - за множественото
гласуване, 283сл; - за морално­
то заучаване, 548, 5%сл
Мил, Джеймс: 546бел
множествено гласуване: Мил за
283сл
морален човек, виж ет ична л и ч ­
ност
морална заслуга: ~ и справсдли-
вост, 129сл, 375-381; законни
очаквания и -, 375
морална личност: виж етична
личност
морална психология: виж ет ичес­
ка психология
морална стойност: виж етични
стойност
морална теория: виж етическа
теория
Мур, Дж. Е.: 54
.Паказание: 295. 381сл, 683сл; спо­
соби на -, 672
наказателна справедливост: 380, 381
наследствена аристокрация: 84, 95
натурализъм: 685, 686
национален интерес: 456
негодувание: 562, 565, 570, 632,
638сл
незадължителни актове: 146сл, 235,
476
неидеална теория: 299-301, 339,
704
Зббсл, 423, 470; определение на
299сл
ненавист: 179, 632сл, 638сл
неправилни убеждения: - и ж ела­
ния, 500
неравенство: оправдаване на 602
несигурност: избор при -,177, - и
було па незнанието, 171, 213; - и
двата принципа на справедли­
востта, 188сл; използване на
правилото на Лаплас за - при
утилитаризма. 207-210; липса
на - при класическия утилита­
ризъм, 232сл; различни правила
за - и непълната теория, 533сл
несравними групи: 636, 646, 648
нестабилност: два вида -, 405,
591сл
Ницше, Фридрих; 37. 392. 393. 634
Нозик, Робърт: 47
нравственост на авторитета: §70;
550-556; - като първи етап на
моралното развитие, 550; - и
семейството, 551сл; - и чувст­
вото за вина (спрямо авторите­
та), 553сл; благоприятни усло­
вия за ~, 554сл; характерни чер­
ти на -, 555сл
нравственост на принципите: §72;
562-570; - като последен етап
на нравствеността, 562; чувст­
во за справедливост и 566сл;
- и чувството за вина (спрямо
принципите), 564сл; две форми
на ~, характерни черти, 569сл
нравственост на сдружаването: §71:
556-562; - като втори етап на
нравствеността, 556; идеалите
като институционален контекст
на -, 557; - и Аристотеловият
принцип, 561; характерни форми
на - 561сл
О бективност: 613-616
обещания: 142сл, 416-420, 421сл
обществен съюз: §79: 617-628; х а ­
рактеристика на -, 623сл; - и

условията за справедливост,
618, - и идеята за гражданско
общество, 618сл, примери за
623сл; - и способността за об­
щуване, 625сл; разделение на
труда в 627
обществени блага: 324-328, 405
обществен договор: традиционни
теория за -, 20сл, 26сл, 45сл, 141
общи интереси, принцип на: опреде­
ление, 123, 230; - и равните
граждански права, 123; - като
политическо споразумение, 385
обществено благо: определение, 285;
~ и общото благо, 300
общо благо: виж обществено бла­
го
одобрение: 485, 508
оправдаване: §87: 684-696; - и съг­
ласието, 689сл; ~ и етическите
принципи, 691;- на етичните
убеждения, 685; ~ и гласност­
та, 690
оправдание: виж оправдаване
основна структура на обществото: -
като главен обект на справедли­
востта, 71, 122; - и справедливо
разпределение, 85; разумно спра­
ведлива ~, 423; почти справедлива
-, 424; разграничение между пра­
вило, институция и 75; - и два­
та принципа на справедливостта,
79, 507; - и принципът на полез­
ността, 217; и третиране на хо­
рата като "цели сами за себе
си”, 220, ~~ и равенството, 58; ~~
и принципът за еднаква свобо­
да, 556; - и оценка на институ­
циите му, 75; - и принципите
за индивиди, 137сл; - и справед­
ливостта като равнопоставе­
ност, 315; - е обществена сис­
тема от правила, 73; определе­
ние за 646; оценка на 692;
правило за 568; прилагане на
принципите към -, 307
основни блага: виж основни цен­
ности
основни ценности: §15: 114-121; оп­
и собствени имена пи кирилици
ределение, 80, разграничение
между социални - и природни
дадености, 81; самоуважението
като важна 219сл, 475. 525сл;
роля на - в междуличностните
сравнения, 117; списък на - като
основа на очакванията, 117-122;
~ и рационалният жизнен план,
178сл\ - и непълната теория на
доброто, 475, 518, 532. Виж съ­
що очаквания
Остин, Дж. Л.: 484
осъзната рационалност: 488, 497сл,
532, 653сл, 661, 664, 674
отговорност: принцип на 295,
468сл. 617
отговорност към себе си: принцип
на 506
отказ по съвест: §56: 443-447; оправ­
даване на ~ §58: 453- 459; опреде­
ление на —, 443сл; сравнение с
гражданското неподчинение,
444сл, 446; търпимост към
445сл; - и пацифизъм, 446
отлагане: принцип за •>, 489, 501
очаквания: - на представителни
личности, 82сл; утилитаризъм
и точна мярка за ~ 114сл; - ка­
то списък от основните блага,
120сл; основни блага като осно­
ва на -, §15: 114- 121 Виж също
основни блага
П а за р и : използването им в ико­
номическите системи, 330-334\
роля на -, 314
Парето, В.: 85, 87, 90, 149
патернализъм: 255, ЗОЗсл, 605
пацифизъм: 446, 459
Пери, Р. Б.: 35, 174, 183, 487, 492
Перикъл: 165
перфекционизъм: §50: 392-401; - ка­
то телеологическа теория 398;
претенции за култура в -, 302,
393сл; - и утилитаризъм, 394сл;
етиката на 396сл; отхвърля­
не на ~ като политически прин-
705
П оказалец па клю чови термини
цип, 397; - и идеалната предс­ контраст на - с утилитариз-
тава за личността, 319 ма, 44-46, 535; свобода и ~, 150
Петрарка: 660 почти справедливо общество: 437,
Пиаже, Жан: 547, 549 461, 464, 466
Пигу, А. К.; 45 правна система: определение, 287сл
Питкнн, Хана: 141, 145 предимство на правото: -и спра­
Платон: 540, 618 ведливостта като равнопоста­
Поанкаре, Анри: 32 веност, 43сл, 536сл, 669сл; - и
Пол, Дж. А.: 256 неопределеността на доброто,
полезност: определение за 390: 535сл, 668; - и цялостната лич­
числа за 389; алтернативи на ност, 669сл
-, 369; два принципа за 199; предимство на свободата: §39: 296-
доказателство за - на Мил, 305; §82: 642-650; значение на ~,
666; критерий за ~, 360, 361, 297сл; примери за 281, ЗООсл;
694; класически принцип за - и идеалната и неидеалната
155, 228, 231; концепция за ~, теория, 299сл; - и патернализ-
382; мерило на 381; максимал­ мът, ЗОЗсл, - и желанието за
но социална 360; мярка за икономическо предимство, 645сл
360, 391, 410; обща 155, 200; предимство на справедливостта:
основания на критерия за първостепенна роля на справед­
198; основна —, 388; пределна ~, ливостта, 12сл, 362сл; справед­
195; предимство на принципа за ливостта между поколенията,
221; пълна 348; сравнения 160сл
на 203; средна -, 103, 105, 383; престараване: 569, 570
спояващ принцип на средноста­ принцип на безпристрастност: роля
тистическа 152сл, 202сл, 214; на —, 426
социална 388; функции на принцип на полезността: роля на
340, 360 387
политическа икономия: §41: 314-322; принцип на спестяванията: 350, 352,
понятие за 315сл; родстве- 354
ност на - с идеализма, 321 принципи на задължението: роля на
политическа справедливост: 239, ~, 407
270 принципи за правото: ~ и свобода­
политически дълг: §53: 422-429; - та, 235
като безусловен дълг, 146, 452сл; принципи на справедливостта: роля
- и несправедливите закони, на 19
425сл; - и мажоритарното пра­ принцип на средностатистическата
вило, 426- 432 полезност: аргументи в полза на
политическо задължение: виж р а в­ ~, 204, 214
нопоставеност,I принцип на принцип на справедливите спестява­
политическо решение: принцип на ния: мотивация за приемането
436сл му, 160сл,175сл, 350сл, 354сл; - и
постоянни природни характеристи­ социалният минимум, 346сл; - в
ки: 125, 126 класическия утилитаризъм, 348сл;
почти справедливо общество: 437, - в теорията за договора, 349-
461, 464, 466 352; - и реципрочността, 352сл.
право: понятие за 139сл; - и - и въпросът за приоритета,
добро, сравнение, §68: 531-539; - 362сл; - и приоритет на спра­
и булото на незнанието, 534сл; ведливия шанс, 364сл, правило

706

за Зббсл
процедурна справедливост: несъвър­
шена, определение, 109сл; - в кла­
сическия утилитаризъм,, 113сл, -
и справедливата конституция,
242сл, 270; 426сл; - и идеалната
процедура, 436
процедурна справедливост, чиста:
определение, 109сл; - и равенст­
во на възможностите, 110-
111сл; - и изходната позиция,
151, 169; доверие в ~, 368
публичен форум: 276сл, 441, 444,
452ел, 646
пълна система от принципи: 411сл,
420, 590
първи принцип на справедливостта:
първа формулировка на 78сл,
106сл; окончателна формулировка
на - 305, 366; - и основната
структура на обществото, 79,
244; - и свободата па съвестта,
251-258; - и политическата спра­
ведливост, 271-278; - и перфекцио-
низма, 395-401; свободата и 134
първоначална ситуация: виж изход-
на позиция
Р а в е н шанс: ~ в обществения де­
бат, 275, - и политическата
свобода, 301, ограничения върху
принципа на - ЗбЗсл, - и прин­
ципът на разликата, 365, 386; -
и предписанията на справедли­
востта, 371сл, 375; - и граж ­
данското неподчинение, 447сл,
452
равенс I во, основа на,- §77: 599-608; -
между етични личности, 30,
397, бООсл; ~ и естествени пра­
ва, бООбел; - и естествени приз­
наци, 602-605; възражения спря­
мо процедурната интерпрета­
ция на ~,602сл; - в телеологич-
ните теории, 6ОЗсл; - и рецип-
рочността, бОбсл; и ограничени­
ята на теорията на справедли­
и собствени имена на кирилица
востта, 608; - и двете концеп­
ции за равенство, бОбсл
равенство, тенденция към: §17: 127-
136; - и принципът на компен­
сацията. 127сл; - и разпределе­
нието на природни дарова­
ния, 128сл, 607сл, 693сл; - и рс-
ципрочността, 130-132; - и хар­
монията на интересите. 132; -
и идеалът за братството,
133сл; - и меритократичното
общество, 134сл; - и евген и ка­
та, 135сл; - и завистта, 637-642
равенство на възможностите, прин-
ципно: §14: 106-114. §46: 361-367;
либерална интерпретация на
93сл; ~ и семейството. 94,
607сл, 364сл; ~ и принципът на
разликата, 96, 364; - и чиста­
та процедурна справедливост.
108-114; - и лексикалното под­
реждане, 113ел; ~ и справедливо
отпуснатите дялове, 112сл;
примери за приоритет на -
пред принципа на разликата.
364сл; —и двете концепции за
равенство, бОбсл
равенство на възможностите, фор­
мално: виж кариери за т алан­
ти
равенство на зачитането: 602сл
равна свобода на съвестта: §§33-35:
251-270; - и първият принцип на
справедливостта, 251сл; аргу­
менти на Мил за 256сл; осно­
вания за държавно регулиране
на 258сл; - и толерантност,
262сл; - и перфекционизъм, 395-
398
равно участие, принцип на: §§36-37:
270-286; определение, 270сл,
272сл; три начина за огранича­
ване на ~, 278; - и силата на
желанията, 281; - и основания­
та за самоуправление, 285
равновесие: 150сл, 543сл
разделение на труда: 197, 336. 244,
627, 641
разменен клон: 337-342
707
П оказалец па клю чови термини
разпределена справедливост: осно­
вен проблем на -, 12сл, 15сл,
79сл, 107сл; - и чиста процедур­
на справедливост, НОсл, - и мо­
рална стойност, 377сл; - не е
противоположна на наказател­
ната справедливост, 380сл
разпределителен клон: виж разме­
нен клон
разцепване: идея за 234
рационален жизнен план: определе­
ние за 488сл; мястото на - в
теорията на доброто, 491; виж
и жизнени планове
рационален избор: приложение на
- към жизнените планове, 488,
491; - и принципът на включва­
не на Пери, 492сл; - и принци­
път за най-малък разход на
средства, 492сл; - и принципът
за по-голямата вероятност,
492сл; - и дългосрочен жизнен
план, 493-495; изброяващи прин­
ципи при 495; - в условия на
несигурност, 532сл; - и булото
на незнанието, 534сл
рационалност на страните: §25: 176-
185; определение, 17бел; - и за­
вист, 177сл, 628-642; - и взаим-
ната безкористност, 179сл; - и
изходната позиция, 182сл
ревност: 637сл, 640сл
рефлектирано равновесие: 32сл, 64-
67, 151, 516
реципрочност: несъвместимост на
- с утилитаризма, 24, 46, 594сл;
- и принципът на разликата,
130сл; - и хармонията на инте­
ресите, 132сл; - при стабил­
ността и взаимното уважение,
219сл; - в условия на консенсус,
466сл; като характеристика на
психологическите закони, 587сл,
592сл; - като етичен вариант
на първоначалната ситуация,
693сл
робство: 194сл. 302, 393
Ройс, Джо са я: 487
Рос. У. Д : 54, 410, 412, 413, 568
708
Роудс, Робърт: 95
Русо, Жан-Жак: 20, 263, 264, 307,
312, 321, 547, 551, 640
С ай м ъ н , X. А.: 177
самозащита, право на: 267сл
самообладание: нравственост на
570сл, 577сл
самоуважение: §67: 524-531; опреде­
ление на - като най-важна ос­
новна ценност, 524; - и принци­
пите на справсдливостта,
219сл; като характеристика на
Кантовата етика, 312сл; отно­
шение към срама и добродете­
лите, 527-530; - във феодалната
и кастова системи, 650. Виж
също добродетели, срам
Сантаяна, Джордж: 95, 660
свобода, понятие за: §32: 246-251; -
като модел за обществените
форми, 82сл„ 291; триадична
форма на 248сл; негативна и
позитивни 247сл, цялостна
систсма на равните свободи,
250сл, 280сл, 528, 305; ~ на рав­
ноправните граждани. 251, 301;
стойността на 250сл; поли­
тическа -, 274-278; - и автори­
тетът на закона, 291-297; - и
патернализъм, 302
семейство, като институция: - и
равния шанс, 364сл, 607сл; - и
братството, 133; - и нравстве­
ността на авторитета, 551; -
и нравствеността на сдруже­
нието, 556сл
Сен, А. К.: 92, 177
Сиджуик, Хенри: 41, 45, 46, 117, 545;
- разгледан като представител
на класическия утилитаризъм,
33; - за проблема на приорите­
та, 55; концепция на - за етич­
ната теория, 68бел; - за фор­
малната справедливост, 76сл,
599бел; ~~ за равния шанс, 93бел;
и принципът на средностатис-

тическата полезност, 226; въз­
ражения на - срещу Кант, 310
сл; - и предпочитанията за
време, 35бсл; - за осъзнатата
рационалност, 497, 503; - за
психологи чсска та разбираемост
на утилитаризма, 567; - за х е ­
донизма, 658, 660; ~~ за стро­
гостта на изискването на ж ер­
тви при утилитаризма, 678сл
сила на убежденията: 180, 215сл,
225, 505
Сканлън, Т. М.: 519
Смарт, Дж. Дж. К.: 230
смесени концепции: §49: 381-392;
списък на 155; - при социал­
ния минимум и разпределение­
то, 382сл; интуитивистки чер­
ти на -, 386сл; - и принципът
на разликата, 387сл; неопреде­
леността на 386; ~ и между­
личностни сравнения, 388-391
Смит, Адам: 33
Сократ: 392
социален минимум: 109сл, 335,
347сл; 367, 382сл
социално положение: роля на —, 313
социализъм: 323сл, 330-334, 342сл
справедлив равен шанс: виж равен
шанс
справедлива война: 455-459
справедливи институции: роля на
378
справедливо отпуснати дялове: 112
справедливо разпределение: виж
pa зпредел еча спра аедл ивоcm
справедливост, представа за: разг­
раничение между - и концепция
за справедливост, определение,
13ел, 19сл; - като основио дос­
тойнство на институциите,
11'сл, 695; принципите на -
определят основните права и
задължения, 14сл, 21; предмет
и основна структура на —, 15-
21, 71
справедливост, концепции за: разг­
раничение между - и представа
за справедливост, определение.
и собствени имена на кирилица
13сл, 19сл; степен на разумност
на -, 424сл: - като част от об­
ществения идеал, 19сл. Виж съ­
що стабилност на концепции­
те за справедливост.
справедливост, формална: 76-78.
220сл. 286-291
справедливост: обща концепция за:
формулиране на принципа за
80ел,; отношение към двата
принципа на справедливостта,
80сл, 187, 366. 642сл; ~ няма оп­
ределена структура. 81сл,
Зббсл; ~ и принципът на разли­
ката, 106; аргументи за
185сл
справедливост, безусловно задълже­
ние (естествен дълг) за: опреде­
ление, 144сл, 403: - и политичес­
ките задължения, 146, 406сл,
426сл; ~ и търпимост към нс-
толерантнитс, 267; доводи за
-, 402-407; - и дългът към спра­
ведлива конституция. 423-429;
тежестта на - и гражданско­
то неподчинение, 460сл
справедливост, основен предмет
на: 15-20. Виж• също основна
структура на обществото
справедливост, роля на: § 1: 11-15; -
като основно достойнство на
институциите, Псл, 695: - за
определяне на основните права
и задължения, 13сл, 21
справедливост, действителна: 76сл
справедливост, двата принципа на:
§11: 78-84, §26: 185-198, §29: 215-
225; първа и окончателна фор­
мулировки па 78сл, 365сл; де­
финирани като частен случай
на общата концепция за спра­
ведливостта, 81сл, 187сл; като
дългосрочни тенденция, 187,
642сл; - и основни социални цен­
ности, 81сл, 117-121; и предс­
тавителни личности, 83, 123-
127; - и решение от типа мак­
симален минимум, 188-193; аргу­
менти за, 215сл, 217сл; 220-225.
709
П оказалец на клю чови термини
Виж също първи принцип па
справедливостта; втори прин­
цип па справедливостта
справедливост като равнопоставе­
ност: §3: 20-27; хипотетична
същност на 21. 31, 151сл,
206сл, 695сл; интуитивни идея
за принципите на 24сл; две
части на 25сл; - и терминът
"договор”, 26; ограниченият обх­
ват на 27, 608; - като деоп-
тологична теория, 42; и прио­
ритетът на правото, 44; - ка­
то етична теория, 62-67; - и
чистата процедурна справедли­
вост, 151, 169; - не е егоистична,
182сл; понятие за безпристрас­
тност в 232сл; структура па
670сл; някои възражения към
691-695
справедливост между поколенията:
- и евгеника, 135сл; и мотива­
цията при изходната пози­
ция, 160, 173сл, 348сл, 350сл; - и
булото на незнанието, 170,
172сл; ~ в проблема за спестява­
нето, 173. 345-355; - и свобода­
та на съвестта, 255сл, -в исто­
рическата традиция на общес­
твения съюз, 621сл
срам: 527- 531; определение като
накърняване на самоуважение­
то; естествен -, 528; етичен -,
528сл; - и вина, 530, 573-576; ~ и
моралност, 576сл; връзка на ~ с
условието за завършеност,
680сл Виж също самоуважение;
достойнства
стабилност на концепциите за спра­
ведливост: определение, 541сл; -
и общите факти, 170сл; - при
търпимост към нетолерантни-
те, 267сл; - и неизменната ос­
новна структура, 543сл; - и
психологическите закони, 591-
595; - и тенденцията към ево­
люция, 598
стартови позиции: 122сл, 127
статут: 646-649
710
суверен: роля на - за стабилност­
та, 406
съгласуваност: 477, 543; проблем на
- 609сл, 671-675; аргументи за
675-680. Виж също чувство за
спра ведл иво cm
съчувствие, в утилитаризма: 40, 218,
227-231, 594сл
съответствие: виж съгласуваност
Телеологични теории: определе­
ние, Збсл; основа за равенство в
бОЗсл; роля па доминантите
цели в 670сл; хедонизъм и
663сл; съпоставяне на ~ с докт­
рината за договора, 670сл
Торо, X. Д.: 439, 443, 444
точки на прекъсване: 578, 643
транзитивността като формално ус­
ловие: 166
трансферен клон: 335сл
търпимост към нетолерантните: 265
- 270
Тъкър, А. У.: 327
У иксъл, Нут: 199, 343
умерен недостиг: 158сл, 159, 181
универсалност, като формално
условие: 165сл, 226, 306
Уолръс, Леон: 661
управление; четири клона на
335-340, 342
утилитаризъм, средностатистичес­
ки: §§ 27-28: 198-215; определе­
ние, 199сл; предпочитание на -
в теорията на договора, 200сл;
затруднения при -, 206сл; - и
понятието за вероятност,
207сл; - и проблемът за спестя­
ването, ЗбОсл; етични качества
и 218сл; относителна стабил­
ност на - , 593сл
утилитаризъм, класически: §§ 5-6:
33-46, §30: 225-236; определение, 34,
37сл, 199; ~ и телеологическата

теория. 35сл; концепцията за доб­
рото в ~, Збсл; - и приоритетът
на правото, 37-40; - и решението
на проблема ла приоритета, 56сл;
отношение на - към незавършена­
та процедурна справедливост,
114сл; роля па съчувствието в ~,
219, 227-231; отношение на - към
съвършения алтруизъм. 231: - и
идеята за разцепване, 233; - за
проблема на спестяванията,
348сл, ЗбОсл. Виж също утилита-
pnihM, средностатистически
^1?иксирани моменти: 385
философска традиция: 320
формална справедливост: 71, 76 -
78. 287
Фостър: Дж. М : 633
Фреге, Готлоб: 68
Фрийд, Чарлс: 309
Фройд, Зигмунд: 546, 581, 639. 641
Фукс, критерий на: 124
Фърт, Родерик: 227
Х ар м ан , Дж. X.: 204, 206
Харсани, Дж. К.: 199, 170
Харт, X. Л. А.: 251
Хегел, Г. В. Ф.: ЗбЗсл, 618
хедонизъм: §84: 657-664; определе­
ние. 37, 657; неуспех на 660сл;
тенденция към - в телсологич-
ните теории, ббЗсл; - и един­
ството на личността. 665сл
Херцен, Александър: 352, 353
Хикс, Дж. P.: 209
и собствени имена пи кирилица
Хобс, Томас: 20, 293. 41S. 590
Хумболт. Вилхем фон: С>21
Хюм, Дейвид: 17, 33, 45сл, 157, 159,
18). 226, 228, 232сл, 320. 406
Хъчесън, Франсис; 33, 57, 58
Ц е л и : виж ж елания
ценности на общността: проблем на
в справедливостта като
равнопоставеност, 321ел, 617сл,
692; - и съгласуваността, 684
Ч а с т н а собственост: икономика
на ~, 323сл, 329-333
чистота на помислите: 696
честност; 327, 419. 451, 601
чувство за справеливост: .желания
и запазване на 683; - като
регулиращо желанията, 183
Ш опенхауер, Артур: 182
Шулц. Р. А.: 639
Щ а с т и е : §83: 650-657; определе­
ние, 119, 650сл; - е самодоста-
тъчно, 652; - като блаженство,
652сл; - и рационалния жизнен
план, 653сл; - на светците и
героите. 653; - не е доминантна
цел, 655сл
щедрост: 139, 146
 П оказалец
МА СОБСТВЕНИТЕ ИМЕНА
НА ЛАТИНИЦА
/ \ c t o n . Lo rd : 264
A ik en . Н . D.: 612, 615
A lb ritto n , R . G .: 457
A lston , W . P.: 571
A nscom be, G . Е. M .: 74, 571, 662
A qu in as, St. Thom as: 478
A rro w , K . J.: 166, 241, 315. 320, 390,
427, 431
Austin. J. L.: 484
B a i e r . K u rt: 162, 451
B a rry . Brian : 47, 51, 108, 316, 394, 400
B au m o l, W . J.: 51. 188, 325, 331, 389
Beardsm ore, R . W .: 184
Beck. L . W .: 306, 312. 321
Bedau, H . A .: 438, 439, 443
Benn . S. 1. 602
Bennett. Jo n ath an : 177
Bentham , Jerem y: 41. 42
Bergson. A bram : 315, 330
Be rlin , Isaiah: 247, 280
B ick e l, A . M .: 469
B lack , D uncan: 431
Blaug, M a rk: 330. 374
Bo w m an . M . J.: 124
Brad ley, F. H.: 139, 478
Braithw aite, R . B.: 167
Bran dt, R . B.: 34, 47, 142, 199, 208
B rie rly , J. L.: 455
Bro ad , C . D.: 226, 451,658, 660
Bro w n , Roger: 558, 589
Buchanan , J. M .: 90, 241, 324
Butler, Bishop, 632
C a m p b e ll, B. G .: 514
C am p bell, C. A .: 507,518
Cassirer, Ernst: 321
C avell, Stanley: 528
C h akravarty, Sukam oy: 360
712
Chom sky, N oam : 62
C la rk . J . M .: 372, 373
Co hen , M arshall: 439
D a h l : R . A „ 275.435
D avidson. D onald : 177, 412
D e vlin , Patrick: 400
D ew ey, Jo h n : 478
Diggs, B . J.: 74
D obzhansky, Theodosius: 135
Downs, A nthony: 435, 585
D uncan-Jones, A . E.: 482
D w o rk in , G e rald : 303
D w o rkin, R o n ald : 400, 421, 465
E d g e w o r t h , F. Y .: 86, 208
Eibl-Eibesfeldt, Ireniius: 514, 515, 598
Erikson, Erik, 528
F a l k , W . D.: 163
Feinberg, Jo e l: 379, 380, 381
Fe lln e r, W illia m : 190, 207, 21 1
Fie ld , G . C.: 508. 567
Fin d la y , J. N.: 478, 568, 606
Firth , R o derick: 226
Fla ve ll, Jo h n : 546
Fo o t, Ph ilip p a: 184, 479, 571, 674, 676.
682
Franken a, W . K.: 35, 162, 602, 606
Fra n k lin , J. H.: 463
Fried . Charles: 441, 504
Fu lle r, L o n : 77, 286, 290
G a l a n t e r , Eugene: 487
G au th ier, D. P.: 35, 293, 328
G e ach , P . T : 485
Georgescu-Roegen, N icho las: 58
G e w irth , A lan: 145
G ib b a rd , A lla n : 34
 Показалец на собствените имена па латиница

G ie rk e. Otto: 20 Lyons, D avid : 34, 451.

G o ld m a n , A lv in : 487
G o o d m an , N elso n : 31 M a b b o t t . J. D.: 34, 490
G ou g h, J. W .: 20 M c C a llu m . G . G .: 247
G regor, M . J.: 306 M accob y, Е. E.: 554
G rice , G . R .: 20 M ain e, I I . S.: 391
M c C lo sk ey . Herbert: 429
i i a l e v y , Elie: 74 M cC lo sk ey. H. J.: 47
H ard ie, W . F. R .: 19, 68, 508, 651, 654 M c D o u g a ll, W illia m : 528
H are, R . M .: 230, 306, 518, 522 M ead, G . H.: 557
Harrison, Jo n ath an : 34 M eade, J . E.: 332, 337
H arrod , R . F.: 33 M eiklejo hn , Alexander: 249
H arsanyi, J . C.: 34, 170, 199 M ill, J. S.: 38
H art, H . L . A .: 14, 73, 116, 140, 142, M ille r, G . A .: 487
157, 291,294,380, 400,414 M o o re, G . E .: 47. 394
Hem pel, C . G .: 177 M organ, G . A .: 392
Hollingsdale, J. R.: 393 M u rp h y, J. G .: 21, 306
H om ans, G . C.: 584 Musgrave. R . A.: 335, 340
H o uth akker, H . S.: 57 M y rd a l, G u n n a r: 199

J a m e s , W illia m : 529 N ia g e l , Thom as: 234, 504

Jevons, W . S.: 58 N ash, J. F.: 167
Jo u ven al, Bertran d: 394
P a g e , A . N .: 86
I V a l d o r , N ich o las: 338 Paton, H . J.: 306, 478
K a u fm a n , W a lte r: 634 Pattanaik, P. K.: 199
Ken ny, A nth on y: 651, 653, 662 Pearce, I. F.: 57
Keynes, J. M .: 207, 362 Pennock, J. R .: 133,429
K irchenh eim er, O tto: 286 Perelm an, Ch .: 76
K n eale, W . K .: 226 Perry, R . B.: 133, 175, 478
K n igh t, F. H.: 277, 376, 377, 431 Piers, G e rh art: 528
K.oopmans, T . C .: 85, 86, 331, 347 Pigou, Л. C.: 33. 374
Kyburg, H . E.: 211 Pitcher, G eorge: 571
Pitkin, H an nah: 145, 277, 301
L a m o n t , W . D.: 478 Potter, R. B.: 455
Lesnoff, M ic h a e l: 363 Plam enantz, J . P.: 363
Lew is, C. I.: 230, 478 Prib ram , K . H.: 487
Lew is, D . K.: 165 Price. R ich a rd : 47
L ittle , 1. M . D.: 91, 116, 177, 209, 427 Prichard , H . A.: 47, 419
Lo renz, K o n ra d : 597 Pole. J. R.: 283
L o u ch , A . R.: 400
Lucas, J. R.: 157, 167, 286 Q u i n e . W . V.: 140, 163,686
L u ce , R. D.: 108, 188, 212, 328, 389,
532,661 R a i f f a , H o w a rd : 108, 188, 212, 328,

713
IIоки Kuieif па собствените имеиа па лат иница
389, 532, 661
Ram sey, F. P.: 347, 356
Ram sey, Paul: 455
Rap h ae l, D. D.: 127
R ash dall, Hastings: 394
Reiss, Hnas: 21
Reseller. N icholas: 47. 383
R o over, R. A . de: 330
Ross, W . D.: 47, 54, 57, 375, 478. 482,
568
Rousseau, J. .(.: 174
R o yce . Josiah: 478
Ruggiero, G u id o : 247
R u n cim an . W . G .: 607
R y le . G ilb ert: 662
S a c h s . D avid: 578
Sam uelson, P. A .: 661
Savage, L . J.: 211
S ch aar. Jo h n : 134
Sch eler, Max: 634, 649
Schneew ind. J . IS.: 68
Schoeck, H elm ut: 638
Schum peter. J. A.: 435
Scitovsky. T ibor: 91. 315. 347
Searle. J. R.: 74.416. 484
Sen. A . K.: 57. 85, 105, 166, 167. 199,
315, 347, 357, 358, 388, 389, 390.
429
Shaftesbury. Lo rd : 33
Shan d, A . F.: 579
Sharp, F . C.: 226
Shibata, H irafu m i: 343
Shklar, J. N .: 286, 629
Sidgw ick, H enry: 37, 599
Sim o n , H . A.: 499
Singer, M ilto n : 528
Sm art, J . J. C.: 34, 199
Sm ith, A dam : 226, 570,618
Solo w , R . M .: 347, 360
Spiegelberg, Herbert: 127. 128
Stace, W . T.: 161
Steinhaus. Hugo: 108
Stevenson, C. L.: 571
714
Strawson, P. F.: 163
T a w n e y . R. H.: 93
T ay lo r, C . C. W .: 662
T errell, H untington: 612
Thoreau. H . D.: 443
T horp e. W . H .: 514
Tinbergen, Ja n : 502
T o bin. Jam es: 347
Trivers, R. 13.: 597, 598
T roeltsch, Ernst: 649
Tucker, R . C.: 342
T u llo c k , G ord o n : 90. 241
Tussm an, Joseph: 145
V a n e k , Jaroslav: 3.30
Ven turi, Franco: 353
V ic k re y. W . S.: 201. 273, 389
Vlacho s. Georges: 21
Vlastos, G regory: 19
W a l z e r , M ich ael: 145, 453, 459
W a rn o c k . G . F.: 184
W arre n d e r. How ard: 293
W eber. M ax: 648
W e ch sle r. Herbert: 286
W h ite . M o rto n: 686
W h ite , R . W .: 508, 528
W h ite le y, C. H.: 142
W illia m s, B. A . O.: 93, 185, 312, 407.
571. 607
W illia m s, G . C.: 598
W o llh e im , R ich ard : 251. 292
Y o u n g . M ich ael: 134
Z i f f . Paul: 479,481, 484
Z in n , H ow ard: 439, 441
 На разположение и
са следните
!£
1. “Девет слона за т
ред. Калин Янакиев(прево.! гарско

2. “За природата на доб та

па волята " - Аврели
превод и ред. I{очо Бо:
първо(
3. Сб. “Посланието на Цариградския патриарх Фотий
до Българския княз Борис: Отговорите на папа Н иколай I
по допитванията на българите", ред. Калин Янакиев
(превод от старогръцки език; превод от латински език)
4. “Грешките в познанието ” - монография;
автор - проф. Любен Сивилов, първо издание
5. “Структура на мит а " - Клод Лсви-Сгрос,
ред. Любен Сивилов, превод от френски език, първо българско
издание
6. Сб. “Три профила ” - Ноъм Чомски, М. Фуко (дискусия);
приложение - интервю с Ноъм Чомски,
ред. Любен Сивилов (превод от английски език), първо българско
издание
7. “Елементарни форми на религиозния .ж ивот " - Емил Дюркем
(превод от френски език); първо българско издание
8. “Теория на справедливостта ” - Джон Р оле, ред. Любен
Сивилов (превод от английски език); първо българско издание
Издания под печат:
1. “Многообразие па религиозния опит ” - Уилям Джеймс (превод
от английски език); първо българско издание
2. “Опера и драма ” - Рихард Вагнер (превод о г немски език); първо
българско издание
За контакти:
тел. (02) 832-905, (02) 548-466: fax (02)980-27-70:
София 1202. бул. “Ог. Стамболов"№40
e-mail sofia a techno-link.com
Изгодни отстъпки при директна покупка.