Фондация „Солидарност в действие“

Не е късно за мечти:
достойно стареене на
жените в България

ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИ ДОКЛАД
Авторски екип:

д-р Таня Рейтан Маринчешка, научен ръководител и редактор

Маги Назер, координатор на проекта, научен сътрудник и редактор

Доротея Стефанова, интервюираща

Мая Николич, дигитално оформление

Гергана Ковачева, художествено изображение на корица

Любов-Мария Бекова, художествен принос за кампания за популяризиране на доклада в

социалните мрежи

За Фондация „Солидарност в действие“:

Нашата мисия е да промотираме, окуражаваме и подкрепяме устойчивото развитие на

личности и общности чрез солидарност и колективни действия за социална промяна.

В „Солидарност в действие“ работим неуморимо за това да спомагаме междукултурния и

междупоколенчески диалог, да овластяваме с умения и да даваме видимост на
маргинализирани групи, включително на жените, младите и възрастните хора. Използваме
изкуство, разказвачество, правозастъпничество и личностно развитие, за да допринасяме
за превенцията на домашното насилие и насилието между интимни партньори. Учим се и
споделяме как да изграждаме здравословни и удовлетворяващи взаимоотношения и как да
развиваме и укрепваме солидарността сред и между разнообразни групи от хора.

За контакти:
www.solidarityworks.eu
hello@solidarityworks.eu
тел. за контакт: 0889925804

Настоящия изследователски доклад е издание на Фондация „Солидарност в действие”,

разработено в рамките на 12-месечен проект, финансиран от Български Фонд за Жените.

©️ Фондация „Солидарност в действие“, 2022

1
 СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор и благодарности ......................................................................................................... 4

Увод в настоящото изследване .................................................................................................... 6
Цели на настоящото изследване .............................................................................................. 7
Индивидуални ревизии на стереотипите за старостта .......................................................... 9
Феминистката социална геронтология.................................................................................. 11
Неприоритетните изследвания............................................................................................... 12
Резюме ...................................................................................................................................... 14
Част I: ВОДЕЩИ ПОЛИТИЧЕСКИ ДИСКУРСИ ЗА ОСТАРЯВАНЕТО ............................ 17
Европейски и световни тенденции на застаряване на населението ................................... 17
Политиката за Активен живот на възрастните хора в Европейския Съюз .................... 20
Основаните на пола неравенства в контекста на стратегията за активен живот на
възрастните хора .................................................................................................................. 22
Десетилетието на ООН за здравословно остаряване (2021-2030) .................................. 24
Дошъл ли е краят на политиката за „активен живот на възрастните хора”? ................ 24
Европейската перспектива за активен живот на възрастните и за успешно остаряване . 28
Академичният дебат ............................................................................................................ 29
Появата на концепцията за „Успешно стареене“ ............................................................. 30
Концепцията за активен живот на възрастните хора ....................................................... 34
Активният живот на възрастните в политическия дневен ред на Европа ..................... 35
Една визия за активен живот на възрастните в Европа ................................................... 37
Резюме .................................................................................................................................. 40
Част II: ЖИВОТЪТ НА ВЪЗРАСТНИТЕ ЖЕНИ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ТЕХНИТЕ РАЗКАЗИ
....................................................................................................................................................... 43
Обосновка на методологията ................................................................................................. 43
Описание на изследователския процес ................................................................................. 44
Гласове, позиции и борбеност ............................................................................................... 49
Семейството, приятелите и самотата................................................................................. 50
Семейството като стълб за подкрепа и мобилизация, и ахилесова пета .................... 50
Образът на мъжете в разказите на нашите съизследователки ..................................... 54
Приятелството като поддържаща сила .......................................................................... 60
2
 „Самотата ме убива“ ........................................................................................................ 63
Композиция на старостта .................................................................................................... 66
Отношение към старостта ............................................................................................... 66
Старостта като преживяване ........................................................................................... 67
Здравословните проблеми ............................................................................................... 70
Здравеопазването през погледа на нашите събеседнички ........................................... 72
Дамоклевият меч на бедността ....................................................................................... 77
Страхове и мечти ................................................................................................................. 82
ЗАКЛЮЧЕНИЕ ........................................................................................................................... 86
Използвана литература ............................................................................................................... 91

3
 Предговор и благодарности
Маги Назер, основателка и изпълнителен директор на фондация „Солидарност в
действие“
Настоящият изследователски проект се зароди като следствие от
междупоколенческото любопитство и приятелство в пресечната точка между два много
различни житейски пътища: моят, на 29-годишна българка от палестински произход,
завършила образованието си в САЩ, и този на Таня Маринчешка, 72-годишна българка от
еврейски произход, учила в Русия и САЩ.
Срещнахме се преди две години на път за Рим, където отивахме, за да участваме в
първата от поредица международни срещи в рамките на двугодишно сътрудничество между
неправителствени организации и държавни институции. Дистанцията между летището и
центъра на града, която пропътувахме с автобус, след като се запознахме на излизане от
полета от София, мина неусетно в дълбоко лични разкази за фрагменти от животите ни.
И на тази както и на последвалите международни срещи със своята активност,
въпроси и коментари с Таня си навличахме къде уважението, къде - досадата на другите
недотам ангажирани участници. В последния ден от престоя си обикаляхме римските
улички до късно и обсъждахме тема след тема в крак с феминисткия лозунг „Личното е
политическо“.
Може би най-яркият ми спомен, останал от това преживяване, е неповторимото
усещане за дълбоко - и взаимно - уважение и интерес към гледната точка, опита и личността
на другия, което изпитвах, общувайки с Таня. То е и онова, което остава дори и когато се
доопознаваме с времето и когато трудностите на междупоколенческия диалог оказват
своето влияние.
Като опитна активистка, изследователка и пенсионерка (при все че не спира да
работи за каузите, на които е посветила десетилетия от живота си) Таня е чувствителна към
проблемите на възрастните хора - и в частност на възрастните жени - както по линия на
перспективата на човешките права и феминизма, така и като своя собствена настояща
житейска реалност.
За мен темата за нуждите на възрастните се бе зародила като интерес след предишно
начинание, по време на което с млади доброволци на фондация „Солидарност в действие“
интервюирахме 25 възрастни хора от радомирското село Друган, където се намира
седалището ни, и създадохме книга с техните житейски разкази. Така, за първи път от много
години имах възможността да общувам с възрастни хора и както стана с любимата ми
друганска баба - да се сближим и да останем в контакт и досега.
Възможността да бъдеш допуснат в нечие лично пространство, както ще видим и по-
нататък, е не само дар, но и отговорност. Виждайки условията на живот и слушайки
разказите на възрастните хора за тежкия живот, който са принудени да водят, копнеех да
4
задълбочим работата си за и с възрастните хора в България. С изненада открих, че извън
академичните среди до голяма степен липсват изследвания и усилия за промяна на
политиките спрямо възрастните хора, въпреки че същите редовно биват експлоатирани за
трупане на политически дивиденти особено в предизборните дискурси.
Срещата с Таня и нейния отклик към идеята да работим заедно в това направление
бяха катализаторът за старта на нашите усилия в посока към подобряване на условията на
живот за възрастните хора в България. Настоящият изследователски проект е именно
начало - в което опипваме почвата на местния и международния контекст, събираме
информация в разговори със самите засегнати и проверяваме кой ще се поинтересува, след
като бъде информиран.
Изследователския доклад, който четете, е плод на усилията на много хора, на които
искаме да изкажем благодарност. Преди всичко искаме да благодарим на нашите
информанти, които отделиха от времето си, за да ни разкажат за живота си и споделиха с
нас мнения, преживявания, емоции, надежди и огорчения „като на свои”. С оглед на
запазването на тяхната конфиденциалност, не споменаваме имената им.
Благодарни сме на Български Фонд за Жените за финансирането от 9900лв., с което
подкрепиха изследователския ни проект, и за тяхното разбиране с оглед на трудности, които
екипът ни срещна в рамките на проекта и които забавиха, но и обогатиха, неговите
резултати.
Благодарим за човещината и куража на Доротея Стефанова, която направи по-
голямата част от интервютата с възрастни жени по проекта и не се отказа, въпреки че доста
от срещите бяха много емоционално разтърсващи.
Благодарни сме на Андриана Славова, Валя Маринова, Венета Искренова, Симона
Маринова, Снежанка Пондева, които с часове прехвърляха проведените интервюта от аудио
в писмен текст и така улесниха процеса по анализа на събраната информация.
Благодарим на Мая Николич, програмен координатор в организацията ни, работи
върху дигиталния дизайн на изданието, която събра контактите и разпрати изданието до
стотици кметства, общини, организации и медии, за да информираме и ангажираме
обществеността.
Благодарни сме на Гергана Ковачева за красивото художествено изображение на
корицата. Благодарим и на младата художничка Любов-Мария Бекова, която изработи
разнообразие от изображения за кампанията ни за популяризиране на настоящия доклад в
социалните мрежи.
Благодарни сме и на всички наши съмишленици и приятели, които ни съдействаха.
Благодаря сърдечно на Таня - за търпението, труда, отдадеността и несломимия й
изследователски дух. Мечтая на твоите години да не спирам да мечтая и творя като теб.

5
 Увод в настоящото изследване
Теоретичната канава на изследванията на процеса на стареене и на връзките на този
жизнен период със социо-културните, икономически и политически контексти на времето
и историческите промени е интердисциплинарна. Подобни изследвания изискват време за
запознаване с литературата в тази област у нас и по света и са процес на знаниево
надграждане и специализация. Бихме искали да предупредим, че ние правим първите си
стъпки в този процес.
В първата част на тази публикация ще изложим схващанията си за водещия
европейски политически дискурс, свързан с политическите директиви и механизми на
Европейския съюз и неговите институции, както и тези на Световната здравна организация
и ООН, за прокарването на далновидни и устойчиви политики за справяне с проблемите,
пред които са изправени държавите във връзка с динамичното застаряване на европейското
и световното население.
Във втората част проблематизираме липсата на методологически качествено
информирано политическо мислене у онези институции, в които се предполага че трябва да
бъдат правени споменатите далновидни и устойчиви политики. В момента методологията
на информиране на практически приложимото политическо мислене е предимно макро
количествена и позитивистки ориентирана. Количествената ориентация е в противоречие с
намирането на качествени решения на проблемите на реалните възрастни хора, живеещи в
Европа и по света.
Разсъждавайки в посока как да бъде преодоляно това противоречие, ние стигнахме
до идеята че трябва да се тръгне от долу нагоре, а не от горе надолу – с други думи,
ефективната политика в тази област трябва преди всичко да чуе и анализира гласовете на
реалните хора и да научи от самите тях какви са реалните им потребности, задоволяването
на които дори в една минимална степен първоначално, би подобрило качеството им на
живот. Това беше целта на проведеното теренно изследване, с чийто анализ ще се
запознаете във втората част на публикацията. Изводите от този анализ са практически
ориентирани към започването на дългосрочен диалог не само с българските управленски,
правни и академични институции, но и със широката общественост, за промяната на чиито
нагласи и стереотипи, подобен диалог би бил много полезен.
Вземането на политически решения и воденето на устойчиви политики, свързани с
проблемите на застаряващото население, предполага съществуване на изследователски
дискурс и развиване на политическо мислене, добре информирано от разработките на
академичната общност в страната и в Европа. В България вече съществуват сериозни опити
за създаване на вътрешно-академичен дебат по проблемите на застаряващото население, но
според нас, той все още не е натрупал критичните качество, количество и динамика,
необходими за излизането му извън академичната общност и въвличането в този дебат на
6
по-широки кръгове от обществеността, на съответните експерти в управлението и на
представители на различните слоеве и групи на днешното трето и четвърто поколение
български граждани.
Тъкмо затова, освен изясняването на най- актуалния европейски и световен дискурс
и съответните политически практики в тази област, ние решихме да изведем на преден план
изследователските теми, зададени ни от проведените дълбочинни интервюта – от
житейските разкази на нашите информанти, които смятаме за наши съизследователи.
Основните зададени ни теми са свързани със следните наративи в контекста на
потребностите:
✓ Разкази за здравословното състояние на информантите и състоянието и политиките
на здравеопазване и обгрижване на третото и четвърто поколение жени и мъже в
България, родени преди, по време и след Втората световна война;

✓ Разкази за материалното състояние и настоящия екзистенциален минимум на

интервюираните представители на различни групи от тези две поколения, свързани
с историята на тяхната трудова заетост;

✓ Разкази за жизнените преходи на третото и четвърто поколение наши съграждани,

следващи историята на българската модерност (индустриализацията и аграрното
развитие) и последствията от последните два исторически социално-политически,
културни и икономически прехода на страната, включващи обезлюдяване на
българските села и намаляване на числеността на населението на България;
Тук бихме искали да уточним, че целта на теоретичната част на нашето изследване
е само да се маркират най-важните моменти от спецификата и различията на водените в
България, Европа и по света активни дебати за последствията от и начините за справяне с
проблемите на застаряването на огромна част от населението на нашата планета.

Цели на настоящото изследване

Настоящото пилотно изследване е с теоретико-приложен характер. От една страна,

теоретико-приложността му е свързана с анализ и оценка на политиката по отношение на
застаряването в България, сравнена с аналогичните политики в Европа и различни страни
по света. Това изисква динамично, внимателно и систематично изследване, търсещо
отговор как публичните политики би трябвало да се развиват, за да отговорят на
променящите се потребности на възрастните хора и на променящия се свят. От друга страна,
то има конкретни приложни цели, свързани с необходимостта от спешна и дългосрочна
промяна на редица социално-организационни параметри на конкретните условия на
стареене на хората от по-малките населени места в България (тук и сега).
7
 В тази връзка, съвсем накратко ще очертаем целите и задачите, които си поставя
приложната част на този изследователски проект:
1. Да анализираме спецификата на стареене в България в малките населени места и
адекватността на политиките за управление на комплексните и
многоинституционални мерки за справяне с проблемите на бързото застаряване на
населението в страната, случващо се на фона на обезлюдяване на селата;

2. Да анализираме и документираме житейския контекст на остаряване на жени от

радомирска област, която притежава характеристиките и споделя
инфраструктурните и логистични проблеми на много провинциални населени места
в България;

3. Да проучим и документираме потребностите и проблемите на възрастните жени от

целевата група в социален, икономически, политически, здравословен и
емоционален план чрез качествени интервюта, използващи метода на наративния
анализ;

4. Да проучим и да документираме жизнения път и натрупания капацитет на жените от

целевата група за проактивно справяне с проблемите на остаряването;

5. Да използваме резултатите от изследователския проект за ангажиране в обществен

диалог на представители на широката общественост, експерти в областта на
управлението на национално и местно ниво, представители на академичната
общност, анализиращи тези процеси, водещи икономисти и юристи с цел подготовка
и организиране на застъпническа кампания и дългосрочно лобиране за:

✓ законодателно, управленско и фискално признаване и осигурително

включване на неформалния труд на жените и на отважилите се мъже в
България, свързан с отглеждането на деца, с ежедневната грижа за
семейството и полагането на дългосрочни грижи за болни, стари и нуждаещи
се от интензивна подкрепа членове на семейството;
✓ преразглеждане на политиката, както и на човешкият капитал и бюджета,
отделяни досега на национално ниво за качествено функциониране на
дневните и консултативни центрове и защитените жилища в страната и
даване на повече политическа и финансова самостоятелност на общините за
водене на гъвкава и съобразена със спецификата на местното население
социална политика.
6. Да използваме резултатите от изследователския проект за организирането на
информационна и обучителна кампания, свързани с необходимостта от култивиране
на знания и умения за активно и здравословно стареене и за подобряване на

8
 качеството на живота не само сред по-възрастната кохорта български граждани, но
и сред представители на младото и на по-зряло население на страната, намиращо се
„на попрището жизнено в средата”.

7. Наред с това, ще използваме резултатите от този изследователски проект за

неотложно активизиране на публичните дебати в медиите и по места за
възможностите и реалните политики за активен и здравословен живот на
възрастните в България в периода от 2022 до 2030 г., който е част от
„Десетилетието за здравословно остаряване на ООН“ и в който на възрастните не
само в България и в Европа се наложи да живеят при ограниченията и лишенията,
свързани с пандемията Ковид-19 и нейните последствия.
Голяма част от тези приложни цели и задачи са дълготрайни и се застъпват с нашия
дългосрочен интерес към темата, която ще бъде предмет на следващи проекти. С оглед на
по-краткосрочната перспектива очертаният контекст дава отлична възможност за
оползотворяване на резултатите от изследователския проект и за привличане на широко
публично внимание върху необходимостта от дългосрочна, устойчива и конструктивна
политика за активен и здравословен живот на възрастните в Европа, и по-специално в
България.

Индивидуални ревизии на стереотипите за старостта

Част от трудността да преодолеем „съпротивата на материала”, захващайки се да

разсъждаваме и пишем по темата за остаряването на жените, е свързана с трудността да си
дадем сметка на какви културни стереотипи за остаряването сме плод и каква е собствената
ни „идентичност“ било то на 72 или на 27-годишна жена. Ще можем ли честно и
безпристрастно публично да разсъждаваме за процеса на стареене, в разгара на който сме,
макар и на различни етапи? Рано е да се каже. Може би в заключението ще можем да
споделим до каква степен това ни се удало, или не, а може би читателите ще преценят за
себе си.
Като начало решихме, че изследвайки процеса на остаряване на жените, не бихме
могли да се справим, без да сме наясно с феминисткия подход към социалната
геронтология. Този подход изисква да се разглеждат под лупа и в режим на саморефлексия
стереотипите, с които сме свикнали да мислим за възрастта (включително своята собствена)
и които са плод на променящата се култура на остаряване в постмодерните общества1.

1
Постмодерното общество или постмодерността е времето в което живеем, когато индивидите в обществото
са средно скептични към света около тях, колебаят се да правят предположения за този свят и предпочитат
вместо това да изследват и формират своите собствени възгледи въз основа на онова, което откриват.
9
 Феминистките изследвания придават на остаряването някои аспекти на общите
принципи на феминистката епистемология. Техните цели включват разкриване на социално
конструирания характер на значенията и ценностите, обграждащи живота на възрастните
жени, анализирайки културните норми, които ограничават свободното им съществуване в
напреднала възраст, разглеждайки предшестващите условия на живот, произтичащи от
половите различия, и разсъждавайки за последствията им за живота на възрастните жени и
мъже. Критичната социална геронтология анализира степента, в която политическите и
социално-икономическите фактори взаимодействат, за да оформят преживяването на
стареенето, и разглежда пола, етническия произход и социалната класа като променливи,
от които зависи жизнения цикъл на индивидите, доколкото те предопределят тяхната
позиция в социалния ред.
Стареенето е също и компонент на класова борба, както би се изразила Симон дьо
Бовоар (Beauvoir, 1970/1977; Cole, Achenbaum, Jakobi, & Kastenbaum, 1993). Възгледите,
отношението и феминисткото теоретизиране за стареенето са генеративни2. Една теория
притежава генериративен капацитет, когато поставя под въпрос имплицитните вярвания на
дадена култура, генерира фундаментални въпроси за социалния живот или преразглежда
„даденостите“ (Gergen, 1978). Генеративните теории са тези, които провокират дебат,
предлагат нови алтернативи на вече установените теории и могат да помогнат за
трансформиране на социалната реалност. Следователно, феминистките изследвания са
богат източник за генеративна теория, доколкото са ангажирани, трансформативни и
отразяващи.
Изучаването на старостта и стареенето е ограничено от съществуването на голям
брой стереотипи. Критичната социална геронтология, въпреки че не отрича реалността на
загубата на функция, се опитва да противодейства на редукционистките образи, които
представят старостта като неумолим път към разпад и зависимост, интерпретирайки
стойността на човешкия опит в светлината на културните тенденции, които са в основата
на различните контексти на досегашното ни развитие (Cole et al., 1993; Gullette, 2000).
Такива мощни негативни убеждения поставят ограничения върху дизайна на изследванията
и възпрепятстват създаването на придаваща сила и възможности реалност за една
постоянно нарастваща част от населението, която наред с това постепенно подобрява
физическото и психическото си състояние.
Езикът на геронтологията е дълбоко заразен от стигмата на старостта. Самите думи
„стара жена“ често са шокиращи заради негативните идеи, с които се свързват. В
разговорния си език се стараем да казваме „възрастни“ вместо „стари“ и предпочитаме да
използваме „на средна или напреднала възраст“ вместо „стара жена“, за да избегнем

2
Голяма част от съвременните теории изглежда нямат генеративна сила, тоест способността да оспорват
преобладаващите предположения относно естеството на социалния живот и да предлагат свежи алтернативи
на съвременните модели на поведение. Gergen, K. J. (1978). Toward generative theory. Journal of Personality and
Social Psychology, 36, 1344–1360.
10
негативизма, загатнат от този термин. Подобни езикови прийоми предлагат умствен
мораториум, но не поставят под въпрос стигмата, прилагана по отношение на старостта. В
нашето общество културната асоциация между старост и болест доведе до
биомедикализация на възрастните ни съграждани и замъгли положителните образи на
старостта в полза на модели, които дават предпочитание на образа на стареенето като
неизбежен път към болестта и упадъка. Критичната социална геронтология цени тясната
връзка между физическото и психологическото благополучие и подчертава значението на
здравето като основен предсказващ елемент на благополучието при възрастните хора, както
и ролята, която играят положителните идеали в последната трета и четвърта част от живота
ни в зряла възраст като фактори за духовно и енергийно поддържане (Gannon, 1999).
За да се извършват критични феминистки геронтологични изследвания и да се
вземат далновидни политически решения е необходимо изследователите и практиците в
политическото управление да се включат доброволно в определени лични процеси, чрез
които да поставят под въпрос своите имплицитни културни убеждения. Само чрез
индивидуална ревизия на стереотипите на възрастта е възможно да се извършват
висококачествени изследвания, и да се вземат управленски и правни решения, които ще
предоставят на жените и мъжете други възможности.
Културните разкази относно старостта ни оформят. Нашата култура, а не нашата
възраст, ни превръща в стари жени или старци – остарели от култура, твърди Маргарет
Гюлет (Gullette, 2004) – ето защо ако желаем да деконструираме такива умствени образи, е
важно да се намесим в отправната точка на своята саморефлексия, преразглеждайки
символичните аспекти на остаряването, които се откриват в нашата лична идентичност и
професионална работа. Само по този начин е възможно да се противопоставим, така да се
каже, на културните наративи за упадък и влошаване, като същевременно оставаме наясно
за тежестта на проблемите на възрастта, особено в живота на хората в четвъртата възраст
(Gullette, 2004; Rey, 1999, 2004).

Феминистката социална геронтология

Исторически се получава така, че класическият академичен феминизъм обръща

малко внимание на възрастта, на възрастовите взаимоотношения или на самата старост.
Повечето проучвания всъщност са съсредоточени върху средната възраст и процеса на
стареене, докато проучванията, които се занимават с възрастните жени и условията, при
които те живеят, са малко и рядко са се случвали.
Вярно е, че тъкмо в средната възраст се появяват първите признаци на стареене и
започват да се задействат алармите на жизнения цикъл: менопаузата, бръчките,
посивяващата коса, а тялото, красотата и сексуалността се появяват като основни теми, на
които трябва да се обърне лично и академично внимание. Връзките между възрастта и
11
остаряването не се възприемат като толкова неотложни. Това са теми, които засягат най-
разпространените оплаквания на групи по-възрастни жени, които не са намерили отговори
във феминистките изследвания от 20-ти век на основните теми за многобройните начини на
стареене на жените в нашето модерно общество (Cruikshank, 2003; Macdonald & Rich, 1983).
Така наречените „женски проучвания“ не бяха съсредоточили усилията си върху опита на
по-възрастните жени; те не теоретизираха йерархичната система на възрастта и най-често
включваха стареенето в едно дълго „et cetera”, което крие истинските измерения на
старостта (Calasanti & Slevin, 2006). Високата цена, която бе платена в академично
отношение за посвещаване на изследвания на теми с двоен стандарт и за липсата на престиж
на темите, свързани с жените и старостта, е в основата на липсата на интерес от страна на
учените към тези теми в края на миналия и началото на новия век.
През изминалите години от началото на новия век феминистките социално-
геронтологични изследвания се опитват да документират опита на възрастните жени и да
насърчат нови интерпретации на остаряването на жените (Freixas et al, 2012). Сред
основните им цели е да дадат възможност на женската част от населението и да я овластят,
разкривайки неравнопоставените социални правила, които бележат живота на възрастните
жени. Те се опитват да идентифицират потенциала за еманципираща социална промяна.
Критичната феминистка социална геронтология документира опита на възрастните жени,
насърчавайки развитието на по-пълни и по-сложни интерпретации на живота им, и обсъжда
необходимостта от изучаване и разбиране на жизнените траектории по-подробно, като
бъдат преразгледани пропуските и несъответствията, присъщи на голяма част от
настоящите геронтологични изследвания, жертви на „идеологията на възрастта“ (Fine,
1992).

Неприоритетните изследвания

В съвременното общество процесът на стареене не е един и същ за жената и за мъжа

особено ако имаме предвид многобройните лични, социални и професионални измерения,
които с течение на времето правят живота на жените и мъжете доста различен – както тези,
които засягат личните, емоционални и професионални траектории, така и различните
последици за по-възрастните мъже и жени при справянето със задачи, свързани с
обгрижването и поддържането на живота. Въпреки тези свидетелства, много малко
проучвания се фокусират върху разглеждане на значението и последствията от подобни
различия в социализацията и професионалните и житейски възможности на жените и
мъжете в напреднала възраст (Freixas, 1997; 2012).
Добронамереното желание да се включат жени в проучването, за да имаме
изследване на пола, не е достатъчно. Това, което е от решаващо значение за развитието на
подобно изследване, са методологическият фокус и основната теория, която ни насочва как

12
да продължим (Harding, 1987). Важно е да се придобие и солидна подготовка по история на
феминизма, която да ръководи процеса на изследване. Изследване, в което половото
различие е централна аналитична категория изисква много повече обяснително усилие от
простата задача за „добавяне“ на жени към данните като обикновен елемент от
статистическа информация.
Следователно трябва да си зададем нови въпроси относно набора от възможни идеи,
които биха ни позволили да извършим трансформиращо изследване, което ще може да
отиде по-далеч от ограничаващите и обичайно срещани въпроси и отговори, когато се
занимаваме с проблемите на възрастните хора, и сме склонни да наблегнем на изучаване
на загубите.
Изследванията на жените и стареенето твърде често се фокусират върху теми, които
свеждат и ограничават факта, че си жена, при това възрастна жена, до най-дълбоко
патриархалното приписване на социална роля, забравяйки в процеса за другите области на
дейност и другите социални връзки, които могат да ни позволят да идентифицираме
вътрешни ключови значения и осъзнаване на реалността. Затова стремежът ни е да избегнем
разработването на опростени типологии, защото когато хората са хомогенизирани в
зависимост от възрастта, има опасност да игнорираме огромното разнообразие сред
възрастните хора.
Признаването на многообразието и плурализма отразява истината, че възрастните
жени са имали възможност да се радват на разнообразни и значими житейски и
професионални преживявания, които предлагат забележителен набор от модели за жени от
всички възрасти. Приравняването на хората въз основа на тяхната възраст предполага
нежелание да се признае фактът, че различните траектории на живот означават радикални
различия и в процеса на стареене. Приемането на по-широк фокус ни позволява да
противодействаме на мощната тенденция за засилване на негативните нагласи към
стареенето, която поощрява паниката от предстоящото преминаване през процеса.
Ако вземем предвид сложността на процеса на стареене, психогеронтологичната
теория и изследвания включват редица предизвикателства най-вече защото много от
факторите, които досега са характеризирали живота на възрастните хора, ще бъдат
значително променени в течение на няколко поколения, които ще се радват на по-дълга
продължителност на живота с по-добър здравен стандарт от предишните поколения. Има
жени, които вече имат различен опит в работното, финансовото и семейното управление,
oвластяване и статут в сравнение с техните предшественички, а също така притежават по-
добри икономически, социални и интелектуални ресурси. Всичко това вероятно е довело до
предефиниране на традиционните им роли по отношение на техните семейства, партньори,
платена работа, пари и власт.
Разнородността на лични, професионални и емоционални ситуации сред възрастните
жени би трябвало да ни подкани да започнем да изучаваме други свързани мълчания: къде
са, например, жените от други етнически групи и култури? Какви са условията на живот и
13
преживяванията на жените, живеещи в бедност? Какъв набор от ресурси имат тези групи,
за да си позволят да остаряват с достойнство и уважение, а не под двойната стигма, която
носят? Изследването на тази тема би трябвало да има предвид широкия спектър от критични
моменти в живота на възрастните жени с техните слаби страни и изключителни ресурси.

Резюме

През последните близо тридесет години критичната феминистка геронтология се

занимава с трансформацията на значенията, които са доминирали доскоро в
геронтологичната теория и изследвания, като въвежда въпроси, които ни позволяват да
разберем сложността на процеса. Една от целите й е да търси и показва положителни образи
на по-възрастни жени, без да отрича реалността на загубите и промените, които съпътстват
процеса на стареене. Важно е да се подготвят концептуализации, които да се
противопоставят на идеята, че старостта е само процес на загуба, но господстващите до
скоро позиции затрудняват разбирането и анализа на сложността на старостта. Какво трябва
да направим, за да признаем загубата като присъща реалност в процеса на остаряване,
потвърждаваща възможностите за растеж и благополучие в напреднала възраст?
Марта Холщайн твърди, че отричането на физическата крехкост и неспособност в
напреднала възраст и възхваляването само на силните страни на стареенето, не са най-
добрият начин да се научим да живеем живота си пълноценно и с достойнство, въпреки
наличните ограничения на старостта (Holstein, 2006). Социалните образи на стари жени,
които имаме, не илюстрират разнообразието от преживявания, вкусове и възможности,
които те са развили в хода на живота си: ние не чуваме гласовете на недееспособните, на
жените, които мислят по различни начини. В това изследване сме си поставили задачата
да търсим и да покажем модели на стареене при жените, които не включват
общоприетото отношение на съчувствие и присмех, а стремеж да опознаем ежедневния
им опит и сложността на техния живот.
Изключването на възрастните жени от академичните изследвания, от медиите и
културните пространства на видимост и власт е илюстрация за геронтофобията на нашата
култура. Една от целите на критичната геронтология e да изготви феминистки алтернативи
на патриархалното обезсилване на по-възрастните жени, предлагайки им признание,
авторитет и сила, давайки им пространство и глас, насърчавайки изследвания, подходящи
за женската реалност, които биха позволили изграждането на положителни възможности и
ритуали за представяне на старостта.
Необходимо е също така да се има предвид икономическото неравенство между
половете. Не можем да разглеждаме старостта при жените, без да имаме предвид техните
трудови и стандартно „ненормални“ професионални истории, в които случайната и непълна
заетост, неформалната заетост без социално осигуряване и други договорни отношения на
14
пазара на труда са били норма. Невъзможността за получаване на достъп до ресурси,
изпитвана от по-голямата част от жените през целия им живот, но особено в напреднала
възраст, ни дава възможност да разберем феномена на тяхната бедност. Следователно е от
съществено значение също така да се признаят ефектите от тяхната предишна
икономическа зависимост и дискриминация на пазара на труда, както и стойността на
дългосрочно полагания от тях емоционален труд при отглеждането на деца и при
поддържането на живота, както и алтернативните невъзмездени разходи за тези техни
усилия, когато възрастта им напредне.
Една от основните, все още нерешени теми за живота на възрастните жени, е
изследването на тяхната сексуалност в светлината на емоционално-сексуалното,
религиозно и културно образование или липсата на такова, което е насърчило изчезването
на ограниченията на техните желания, разпознаването на промените, които настъпват в една
напреднала възраст и анализирането, в изследванията на женската сексуалност, ролята на
любовта, привързаността и нежността, осигурявайки социално и културно пространство за
валидиране на нови форми на сексуална интимност за възрастните жени, а защо не и за
мъжете. Сложният и деликатен живот на възрастните жени не само изглежда, но де факто е
широко поле, отворено за мислене и критични и рефлексивни изследвания, в които техните
гласове и опит се разкриват като основни инструменти. Целта на подобни изследвания на
възрастта на жените трябва да бъде насърчаване на свободата на възрастните жени да
избират своя собствен начин на живот и начина на остаряване, който предпочитат.
Всички преходи към по-високи нива на мислене и функциониране са трудни и ни
плашат особено когато са поставени под въпрос по-старите, утвърдени в обществото
модели, но както ни подсказва Мишел Файн, няма задача, която е по-подходяща за
феминистките изследвания: трябва да провокираме дълбоко любопитство и дори
непоносимост към това, което се описва като неизбежно, неизменно и естествено (Fine,
1992). Но как стоят нещата с практическото приложение на една промяна в нашето мислене
за процеса на остаряване и отношението ни към възрастните жени?

15
Част I:
ВОДЕЩИ
ПОЛИТИЧЕСКИ
ДИСКУРСИ ЗА
ОСТАРЯВАНЕТО

16
 Част I: ВОДЕЩИ ПОЛИТИЧЕСКИ
ДИСКУРСИ ЗА ОСТАРЯВАНЕТО

Европейски и световни тенденции на застаряване на

населението

Безпрецедентното нарастване на относителния брой на населението в пенсионна

възраст създава предизвикателства пред много страни по света включително и в Европа.
Това подлага на допълнителен натиск съществуващите системи за социално и финансово
подпомагане на стари хора, като увеличава товара на междупоколенческата зависимост.
Социалната политика на държавата играе много важна роля за отношението към старите
хора в обществото. Има две основни течения в европейското политическо пространство по
отношение на социалната политика – едното е на социалдемократите, а другото на
неолибералите (Златанова, 2015).
Политиката, предлагана и осъществявана от неолибералите, има два основни
принципа. Първият е ясно изразеното желание на тези политици да предоставят
отговорността за лицата, които поради напреднала възраст не могат да се грижат сами за
себе си, на техните близки и далечни роднини. Така се създава възможността да се освободи
държавата от тези грижи, като се издига моралния принцип, че роднините трябва да се
грижат за своето семейство и да поемат тази отговорност (Златанова, 2015). Вторият
принцип на консервативната политика на неолибералите е, че старите хора трябва да станат
„активни граждани“ на обществото, сами да се грижат за себе си и да не очакват помощ от
държавата. Тук е важно да се изясни що е то „активен гражданин“ – според принципите на
тази политика това означава лице, което се издържа само, със собствен труд или натрупани
спестявания и капитал, и не се обръща към държавни или обществени фондове за пенсия/
издръжка/ болнична помощ (Златанова, 2015).
На пръв поглед тези два принципа се допълват. На практика това не е така. Лицата,
които се издържат сами, не получават помощ от близки и роднини или защото нямат нужда,
или защото близките и роднините биха били затруднени да я окажат. Ако пък не са в
състояние да се издържат сами – няма никакви законови основания да изискват такава
помощ от роднините си и могат да разчитат единствено на тяхната добра воля, както и на
това роднините да са в състояние да им я окажат.
Противоречието между тези два принципа изгражда двойствената концепция за това
какво значи „активен гражданин“ (Giddens, 1991, 1999). Така при първия принцип
роднините на лицата, изпаднали в нужда поради напреднала възраст или друга причина, би
следвало да се грижат за тях, т.е. те имат „отговорности“, а не права по отношение на

17
държавата. При втория принцип, когато се очаква от възрастните сами да поемат грижа за
себе си, те отново имат „отговорност“ към държавата за тези грижи. Тоест, „гражданинът
се превръща от носител на права в благонадежден клиент“ по отношение на държавата
(Златанов 2005, 2009; Златанова, 2015).
При политиката, провеждана от социалдемократите на запад, акцент се поставя
върху развитието на институциите за стари хора и широка мрежа за социално подпомагане.
Макар някои да смятат този подход за по-хуманен, то той не би бил финансово жизнен,
поради очакваното голямо застаряване на населението в ЕС през следващите десетилетия
(Златанова, 2015)3. Този шокиращ извод идва от това, че според всички прогнози за
населението делът на старите хора в Европейския съюз ще надхвърли 25%, а този на лицата
в трудоспособна възраст ще е 60%.
В страните от Европейския съюз в по-напредналите възрастови групи,
живеещите сами са предимно жени, като 15% от мъжете над 60 години живеят сами,
докато за жените този дял е 39% (Златанов, 2009). Ако си зададем въпроса защо
живеещите сами възрастни в страните от Европейския съюз са предимно жени и какво се
крие зад тази и други подобни статистики, ще открием, че зад цифрите се крият много
различни житейски съдби и социално-икономически причини. Най общо и схематично
автобиографичните причини биха могли да се систематизират накратко така: по избор или
в следствие от смърт на съпруга, развод, липса на деца или други живи членове на
семейството, или липса на близки и роднини, живеещи наблизо.
Феноменът на самостоятелен живот по „избор“ е характерен по-скоро за по-високо
развитите европейски страни. Ключов фактор, влияещ върху възможностите за
самостоятелно живеене в по-напреднала възраст, е наличието на материални възможности
и степента, в която съществуват основани на съответните социални политики инструменти
за управление на стареенето. И двата фактора са резултат, поне отчасти, от процеси на
социално-икономическо развитие и модернизация. По-силно развитите страни с по-високи
нива на доходи и по-всеобхватни закони за социално преразпределение, включително с
финансирани от данъци грижи за възрастните хора и пенсионни схеми, имат тенденция да
улесняват независимия живот сред възрастните хора (Requena, 2019). Поради тази причина
самотният живот по „избор“ е много по-разпространен сред възрастните жени в по-
развитите западноевропейски страни отколкото сред тези в България, например.
Интервютата, които ние проведохме в малките населени места на Радомирска област и в
София, показаха, че нито една от жените не живее сама по избор.
Що се отнася до общата картина, когато се вземе предвид и безработицата,
сегашната схема на обществено финансиране на пенсионните системи е твърде далеч от
балансирането на приходи и разходи, даже и при щедри държавни субсидии. Трябва да се
отчете обаче фактът, че високият относителен дял на лицата в пенсионна възраст би

3
Ibid., 8-15
18
могъл да означава и по-голяма относителна тежест в политиката, т.е. тези лица
вероятно биха могли да съумеят да наложат модел за по-голямо преразпределение на
обществените ресурси в тяхна полза (сравни със Златанов 2003, 2005).
Намаленият брой на роднините на близка възраст вследствие на намалялата
раждаемост и значителната емиграция на трудоспособно население от много
източноевропейски и развиващи се страни води до намаляване на възможностите на
семейството и рода да оказват помощ при хронично заболяване или инвалидност. Това
налага нуждата от разширяване на обществената система за оказване на такива грижи.
Световната банка предлага възможно решение на този проблем: да се извърши преминаване
към държавно-обществено финансирани системи на грижи за старите хора, без това да
намалява ролята на неформалните роднински системи за оказване на такава грижа и без да
се прехвърлят на общините повече отговорности, отколкото могат реално да поемат.
Според някои специалисти голяма част от старите хора са в задоволително (особено
за възрастта си) здравословно състояние, което се счита за солиден аргумент за провеждане
на политика на „активно стареене”4 чрез окуражаване на възможно най-голям брой
дейности, включително работа, и доколкото е възможно, премахване на бариерите за работа
пред хората, достигнали някаква законово определена пенсионна възраст (Златанов, 2009;
Златанова, 2015). От друга страна, поради факта, че групата на най-възрастните (над 80
навършени годни) е една от най-бързо растящите възрастови групи – и в абсолютен брой, и
като относителен дял, е необходимо да се предвиди, че това ще наложи промяна на
съществуващите здравни заведения за посрещане на нарастващите нужди от постоянна
грижа за стари хора, които не са в състояние да се грижат сами за себе си.
Сред инструментите на социалната политика на ЕС по отношение на старите хора
са: пряка финансова помощ, консултантски и научно-технически методи за подпомагане на
организацията и управлението на социалните схеми. ЕСФ (Европейският социален фонд) е
основен инструмент, който позволява комплексен и интегриран подход при решаването на
цели групи от проблеми. След създаването на ЕСФ5 средствата му се използват предимно
от „богатите“ страни членки, но от 1972г., са въведени ограничени национални квоти и
голяма част от средствата тръгват към „по-бедните“ страни – най-вече Португалия и
Гърция. Определени са петте приоритетни цели на ЕСФ:
а) Насърчаване на развитието на схемите за социална защита в изостаналите региони;
б) Приспособяване за региони, гранични областни части от региони, които са силно
засегнати от процеса на остаряване на населението;

4
Като едно от важните направления на Националната стратегия за демографско развитие на населението в
Република България (2012–2030 г.) е посочено „преодоляването на последиците от остаряване на населението
и подобряване на качествените характеристики на човешкия капитал”, („НАЦИОНАЛНА КОНЦЕПЦИЯ ЗА
НАСЪРЧАВАНЕ НА АКТИВНИЯ ЖИВОТ НА ВЪЗРАСТНИТЕ ХОРА В БЪЛГАРИЯ (2012-2030 г.)“ 2012,
София)
5
ЕСФ е създаден през 1957г., с Римския договор, при учредяването на ЕИО.
19
 в) Борба със структурната безработица, засегнала голям брой възрастни работници;
г) Професионална адаптация на старите хора към променените условия на труд;
д) Приспособяване на селскостопанските структури и насърчаване развитието на
земеделските райони, където остаряването е по-силно изразено.

Ето защо ЕСФ може да се определи като един от най-широкообхватните инструменти на

структурната и социалната политика на ЕС. От друга страна, дейността на ЕСФ е подчинена
на целите на ЕС в социалната сфера дефинирани в Договора за Европейската общност:
А) Поддържане на високо равнище на заетост и социална защита;
Б) Повишаване на жизнения стандарт и при уязвимите групи – възрастни и др.;
В) Икономическа и социална солидарност между поколенията и т.н.

Политиката за Активен живот на възрастните хора в

Европейския Съюз

Съюзът признава и зачита правото на

възрастните хора да водят достоен и независим
живот и да участват в социалния и културния
живот.
(Член 25, Харта на основните права на
Европейския Съюз)

Активното остаряване означава да се помогне на хората да останат отговорни за собствения

си живот възможно най-дълго, докато остаряват, и когато е възможно, да допринасят за
икономиката и обществото.
Предизвикателствата
• Делът на възрастните хора в европейските общества бързо нараства поради ниската
раждаемост, застаряващите „бейби-бумъри”6 и нарастващата продължителност на
живота;

6
Поколението „Бейби бумъри“ – от английски „Baby Boomers“ (Следвоенното поколение от периода на бума
на раждаемост в Европа): в България са 21% от населението и са родени между 1946 и 1964 г.

20
 • Между 2016 и 2060 г. делът на хората над 65 години ще нарасне от 19,3% на 29,0%
от общото население. Процентът на хората над 80 години ще се удвои до 12,1%;
• През същото време се очаква населението в трудоспособна възраст (15-64) в ЕС да
намалее с 11,6%. Тъй като икономическият растеж досега се подхранваше до голяма
степен от растежа на работната сила, по-малката работна сила може да има
неблагоприятни последици за европейската икономика и социални системи;
• Системите за пенсии, здравеопазване и дългосрочни грижи рискуват да станат
финансово неустойчиви, тъй като намаляващата работна сила може вече да не е в
състояние да осигурява нуждите на нарастващия брой възрастни хора.

Отговор на политиката
• Справянето с предизвикателството на застаряването на населението и превръщането
му във възможност зависи според европейските политици от възможното
удължаване на трудовия живот, възможностите за изработване на допълнителни
пенсии и гарантирането, че всички работници имат достъп до адекватна социална
защита, включително пенсии. Европейската Комисия подкрепя действията на
държавите-членки в това отношение;
• ЕС посвети Европейската година 2012 на насърчаване на активното стареене като
основа за солидарност между поколенията. В този контекст Комитетът за социална
закрила и Комитетът по заетостта разработиха ръководни принципи за активно,
непасивно остаряване или за активен живот на възрастните;
• Европейското партньорство за иновации за активно и здравословно стареене
насърчава иновациите за увеличаване на продължителността на здравословния
начин на живот;
• Комитетът за социална закрила търси начини за предоставяне на адекватни и
устойчиви дългосрочни грижи в застаряващите общества, като инвестира в
превантивни грижи, рехабилитация, среда, благоприятна за възрастта и повече
начини за предоставяне на грижи, по-добре адаптирани към нуждите и
съществуващите способности на хората;
• Програми на ЕС като EaSI7 и ЕSF8 са финансирали проекти за разработване и
прилагане на всеобхватни стратегии за активен живот на възрастните.
• Разработен е индексът за активен живот на възрастните (AAI/ ИАС) с цел оценка на
неизползвания потенциал на възрастните хора. През последните 10 години индексът
активно се прилага като инструмент за реформа на политиката;
Увеличаването на дълголетието в Европа би могло да бъде повод за празнуване. На
практика, обаче, демографското застаряване създава сериозни предизвикателства. През

7
EU Programme for Employment and Social Innovation (EaSI): Програма на ЕС за наемане на работа и Социална
иновация (ЕаСИ)
8
European Social Fund (ESF): Европейски социален фонд (ЕСФ)
21
последните двадесет години водещият политически отговор на тези предизвикателства бяха
концепциите за „активно“ и „успешно“ остаряване9. Въпреки много положителната
политическа реторика, очевидно е, че има значителна несигурност относно това какво
означават те на практика. Също така те често служат като удобни насоки за неолиберални
политики, които засягат по различен начин и доста неблагоприятно мъжете и жените.
В тази разработка твърдим, че въпреки структурните си дефицити, стратегията за
активно и успешно остаряване може да осигури на европейските страни база да отговорят
на предизвикателствата, свързани със застаряващото население. Тази стратегия обаче
трябва да отразява реално съществуващите неравенства и необходимостта от партньорство
между гражданите, правителствата, бизнеса и обществото, както и да бъде всеобхватна,
непринудителна и приобщаваща в своя подход. По-специално, тя трябва да признае както
етническите, така и разнополовите различия и неравенства при остаряването и ролята на
предшестващите остаряването събития в живота на човека, и да наблегне на
благополучието, а не само на производството на ресурси и услуги.

Основаните на пола неравенства в контекста на стратегията за

активен живот на възрастните хора

Защо демографското застаряване очевидно не е повод за празнуване в Европа? Към

01.01.2010 г., в ЕС-28 има приблизително 87 милиона души на възраст 65 и повече години
(17,4% от общото население) в сравнение с 59,3 милиона (12,8%) към 1-ви януари 1985г.
(EuroStat 2012). Въпреки това мащабът на промяната на населението и съответните
последствия за политиките по отношение на възрастните хора едва сравнително наскоро се
превръщат в централен фокус на дневния ред на европейската политика (ActivAge 2005).
Водещият политически отговор досега бе в рамката на стратегията за „активно и
здравословно остаряване“ с нейния акцент върху максимизиране на здравето, социално-
политическото участие и сигурността за подобряване на качеството на живот с
напредването на възрастта на хората (WHO, 2002 г.).
Налице са международни дебати за това, как тази рамка може да бъде
операционализирана по начин, който да достигне до всички граждани (Boudiny 2012;
Walker 2002). Важен аспект на концепцията за активен живот на възрастните хора, който бе
пренебрегван, бе въздействието на пола върху опита от стареенето, като се има предвид, че

9
„Активното стареене“ е свързано със здравословно остаряване, качество на живот и благополучие.
„Успешното стареене“ може да се разбира като благополучно стареене чрез поддържане на мозъчната
функционалност по такъв начин, че по-възрастните хора да могат да живеят самостоятелно, избягвайки
когнитивен спад и деменция”. (Liam Foster & Alan Walker, Active and Successful Aging: A European Policy
Perspective, The Gerontologist, Volume 55, Issue 1, February 2015, Pages 83–90)
22
„различията и неравенствата между половете са основна характеристика на социалното
изключване и бедността, особено в напреднала възраст”“ (Corsi & Samek 2010, 7).
В страните от ЕС, с изключение, поне официално, на Унгария, по-възрастните жени
са средно по-бедни от по-възрастните мъже. Например, нивата на бедност за възрастните
хора над 65 години в Естония, Латвия и Литва са приблизително два пъти по-високи сред
жените, отколкото при мъжете (Curdova 2010). Макар че разликата е по-малка в други
страни, тя е почти изключително в ущърб на жените (Marin and Zólyomi 2010).
Въздействието на рецесията от 2008-2011 също доведе до влошаване на условията на живот,
особено за тези с най-ниски доходи, сред които жените са свръхпредставени. Например,
материалните лишения са се увеличили с 2 до 5% в Унгария, Гърция, Испания (2008-2010)
и Ирландия (2008-2009) (EC 2011).
Основаният на пола характер на бедността в по-напреднала възраст отразява
ограничените възможности на жените през целия им живот, включително в
неравностойното предоставяне на неплатени грижи10, и въздействието на този факт върху
заетостта, а впоследствие по-голямата вероятност жените да достигнат пенсионна възраст
с неадекватни пенсии (Foster 2010). В публикуваната през 2016 г. книга за бедността в
България Институтът за пазарна икономика дава интересна информация за относителния
дял на бедните сред възрастните хора в България. Сред хората на 60 и повече години в тази
категория попадат 20% от мъжете и 29% от жените. Сред хората на 75 и повече години,
относителният дял на мъжете, живеещи в бедност е 22,6%, а жените в тази възрастова група
живеещи в бедност са вече 35,6%. Неравенствата отразяват също така степента, в която
социалните системи (особено пенсионните системи) се справят или не, с този различен
житейски опит на полагане на неформален и незаплатен труд, и компенсират или не тези
относително неблагоприятни условия на разделение на труда и грижите.
Следователно, концептуалната рамка за активно стареене трябва да има предвид
специфичните предизвикателства, пред които са изправени жените и мъжете в процеса на
социално узряване и стареене. За да ги разберем, опишем и анализираме, ние не можем да
разчитаме само на езика на статистическите и количествени данни, факти и анализи. Затова
напоследък все по-често се подлага на критика Индексът за активен живот на
възрастните (AAI), разработен за оценка на неизползвания потенциал на възрастните хора.
През последните няколко години индексът активно се прилага като инструмент за реформа
на политиката.

10
В сравнение с мъжете жените полагат много повече неплатен труд в домакинството и грижата за деца или
роднини. Работещите мъже прекарват средно 9 часа на седмица за неплатени грижи и домашни дейности,
докато работещите жени прекарват 26 часа или средно по 4 часа всеки ден, а това се отразява на пазара на
труда – всяка трета жена в Европа работи на непълно работно време, докато едва всеки десети мъж е на
непълен работен ден. Жените по-често прекъсват кариерата си и напускат пазара на труда за определен период
от време, отколкото мъжете. Тези прекъсвания влияят върху бъдещите приходи и пенсии.

23
 Десетилетието на ООН за здравословно остаряване (2021-2030)

Десетилетието за здравословно остаряване на ООН (2021-2030)11 е глобално

сътрудничество, съобразено с последните десет години на Целите за устойчиво развитие,
което обединява правителства, гражданско общество, международни агенции,
професионалисти, академични среди, медии и частния сектор за подобряване на живота на
възрастните хора, техните семейства и общностите, в които живеят.
Населението по света застарява с по-бързи темпове, отколкото в миналото и този
демографски преход оказва и ще продължава да оказва въздействие върху почти всички
аспекти на обществото. Вече има повече от 1 милиард души на възраст над 60 години, като
повечето живеят в страни с ниски и средни доходи. Мнозина нямат достъп дори до
основните ресурси, необходими за смислен и достоен живот. Много други се сблъскват с
множество бариери, които пречат на пълноценното им участие в обществото.
Пандемията от COVID-19 подчерта сериозността на съществуващите пропуски в
политиките, системите и услугите на общественото здравеопазване. Мобилизиращото
десетилетие на съгласувани глобални действия за здравословно остаряване бе спешно
необходимо, за да се потърсят по-ефективни начини за отговор на голямото
предизвикателство възрастните хора да могат да реализират своя потенциал с достойнство,
в условията на по-голямо равенство и по-здравословна среда.
За да се насърчи здравословното стареене и да се подобри живота на възрастните
хора, на техните семейства и общности, ще са необходими фундаментални промени не само
в действията, които предприемаме, но и в начина, по който мислим за възрастта и
остаряването.

Дошъл ли е краят на политиката за „активен живот на

възрастните хора”?

През април 2022 година (8-12/04/2022) концепцията и политическата структура за

активен живот на възрастните навършиха двадесет години. Беше ли тази годишнина повод
за отбелязване на постиженията на международните действия по въпросите на стареенето?
До голяма степен да, както показва министерската декларация12 от срещата в Рим през юни
2022г., но тя стана и повод да се замислим върху „неравномерния успех“ в напредването

11
https://www.who.int/initiatives/decade-of-healthy-ageing
12
https://unece.org/sites/default/files/2022-06/MIPAA-20-Report-10June_Web.pdf
24
към едно общество за всички възрасти – цел, поставена също преди двадесет години от
Мадридския международен план за активен живот на възрастните. В контекста на
последствията от продължителната криза с COVID-19 на международната среща в Рим през
юни 2022 бяха осмислени поуките от пандемията и надградени доста от формулировките
от 2002 г.13
Концепцията и практиките за активен живот на възрастните бяха формулирани от
СЗО през 2002 г. като принос към Втората световна асамблея по въпросите на
стареенето и нейния основен резултат, Мадридският план за действие. След въвеждането
й в по-широкия международен дискурс през 2002 г., концепцията и политическата
структура за осъществяване на стратегията за активен живот на възрастните придобиха
глобално признание и бързо се превърнаха в централен фокус на националните политики
свързани с остаряването в много страни по света, включително и в България.
В Европа концепцията за активен живот на възрастните бързо придоби политическа
известност във връзка с Европейската година за активен живот на възрастните и
солидарност между поколенията през 2012 г. Така повикът за активен живот на възрастните
се превърна в централно съдържание на политиките за приспособяване към промяната на
структурата на населението и застаряването в Европейския съюз. Активният живот на
възрастните бе възприет и като основа за прилагане на Мадридския план за действие в целия
регион на Икономическата комисия на ООН за Европа, с нейните 56 държави-членки от
Северна Америка, Европа, Централна и Западна Азия.
Няколко европейски държави са разработили национални политики за активен
живот на възрастните хора, сред които България, Малта, Румъния, Словакия, Словения и
Украйна. През 2020 г. Руската федерация представи проект на Концепция за активна
политика за дълголетие. Различните страни са избрали разнообразни имена за своите
национални стратегически документи, свързани с остаряването, като например „позитивно
остаряване”, но наред с това са включили подходите за активен живот на възрастните в
своите политики. Сред тях са Чехия, Ирландия и Нова Зеландия. В допълнение към Европа
и други демографски и икономически напреднали региони, активният живот на възрастните
се превърна в идеология и съдържание на социалните и икономически политики на редица
развиващи се страни, включително на такива демографски „млади“ страни като Камбоджа.
Привлекателността на концепцията за активно стареене е, че тя по уникален начин
съчетава хуманитарните и индивидуалните аспекти на стареенето със социално
икономическото развитие и демографските аспекти на стареенето. Според документа на
СЗО от 2002 г., политиката за активно остаряване е предназначена да гарантира здравето и
достойнството (независимостта) на хората с напредване на възрастта. Същевременно тя
насърчава участието на възрастните хора в обществото, включително икономическото
участие на по-възрастните работници.

13
Ibid.
25
 Европейската комисия с ентусиазъм възприе икономическия или „продуктивисткия“
подход на активното остаряване: стратегията „Европа 2020“ подчертава необходимостта от
„насърчаване на здраво и активно застаряващо население, за да се даде възможност за
социално сближаване и по-висока производителност”. Много автори считат, че подобен
ентусиазъм е добре оправдан от демографската ситуация в повечето страни от ЕС, които
вече изпитват или ще изпитат в близко бъдеще „демографския дефицит“ (Harper, 2014),
проявяващ се в намаляване на „икономически продуктивния“ сегмент от населението
поради застаряване и намаляване на населението, тъй като и двете вече не могат да бъдат
компенсирани с имиграция.
Популярността на политиката за активен живот на възрастните произтича от нейните
обещания, първо, да помогне за преодоляване на препятствията, свързани със застаряването
на индивидуално ниво и на населението като цяло, и второ, да използва потенциала на
дълголетието за устойчиво развитие. Този потенциал под формата на дивидента за
здравословно дълголетие или втория демографски дивидент е основна съблазън на
политиката за активен живот на възрастните: хипотетично неопределената наличност на
дивидента за дълголетие крие възможност за продължаващо развитие на обществата през
по-късните етапи на техния демографски преход .
Новата реалност, предизвикана от пандемията на COVID-19, обаче, промени живота
на хората и обществата. Пандемията и нейното въздействие засегнаха различни аспекти от
индивидуалния и обществения живот, включително публичните политики, сред които и
политиката за активно остаряване. Като следствие от Ковид-19 и трите измерения на
политиката за активния живот на възрастните хора бяха застрашени: здраве, достойнство
и участие.
Въздействието на COVID-19 върху здравето на възрастните хора вече е добре
документирано, обсъдено и дори включено в политическите реакции на кризата.
Възрастните хора са най-очевидните жертви на пандемията и мерките за изолация.
Трагичният брой на директните загуби на живот от COVID-19 съвсем ясно е доминиран от
възрастни хора. Усложненията на хроничните незаразни заболявания, предизвикани от
COVID-19, или свързани с ограничен достъп до здравни грижи, неизбежно увеличават броя
на косвените жертви на коронавирус. Друга развиваща се заплаха са слабо разбраните
последствия на острата вирусна инфекция. Неподходящите мерки за принудителна
изолация или самоизолация значително ограничиха възможностите за водене на
здравословен и активен начин на живот, застъпван от парадигмата за „активно стареене”,
като по този начин намалиха индивидуалните усилия за превенция и рехабилитация на
заболяванията.
Достойнството и независимостта на възрастните хора също са изпаднали в
безпорядък. За възрастните хора, прекъснатите социални контакти са слабо компенсирани
от цифровите възможности, което води до повишена самота и психологически стрес сред

26
тях. Мерките за овладяване на пандемията като изолация и ограничаване на движенията и
контактите, намалиха семейната подкрепа и професионалните социални грижи.
Възможностите за всякаква форма на участие на възрастните хора в обществото
силно отслабнаха по време на пълната или частична изолация и наложеното социално
дистанциране. Бездействието и широко разпространената безработица намалиха шансовете
на по-възрастните работници да останат на работа или да намерят нова работа. Различни
форми на възрастовизъм, на домашно насилие, разпространени по време на всеобщите
карантини, както и възрастовото сортиране на пациенти с COVID в здравните институции,
изостриха жертването и онеправдаването на по-възрастните членове на обществото.
Като цяло пандемията засили напрежението между политическите подходи към
индивидуалното застаряване и застаряването на населението, което се прояви като
конфликт между непосредствената задача за спасяване на индивидуални животи и
общественото искане за съживяване на икономиката (Harper, 2020). Всъщност
„политическият дебат за това как да се справим с пандемията често поставя здравето и
икономиката в опозиция“ (Horton, 2021).
Адаптирането към остаряването е от основно значение в Мадридския план за
действие. Преодоляването на кризата с COVID-19 и несигурността след кризата обаче
изискват по-решителни действия за решаване на проблемите, свързани с остаряването:
преосмисляне, а не просто съживяване на текущите и често безполезни политически мерки.
Новата реалност изисква отхвърляне на обичайния бизнес-подход в намирането на решения
за предизвикателствата и възможностите на стареенето.
Политиката за активен живот на възрастните не е единственият кандидат за
преразглеждане. Глобалният всеобхватен документ, Програмата за устойчиво развитие до
2030 г., всъщност ще изисква педантично внимание, за да се гарантира, че нейните
амбициозни цели и стремежи за устойчиво развитие са постижими. Според някои оценки
две трети от Целите за устойчиво развитие е малко вероятно да бъдат изпълнени (Naidoo
& Fisher, 2020)
По време на пандемията имаше няколко призива за преразглеждане на Целите за
устойчиво развитие; Следният призив на Филип Алстън, специален докладчик на ООН за
крайната бедност и правата на човека през 2014-2020 г., е един от най-обоснованите:
„Коронавирусът просто вдигна капака на вече съществуващата пандемия на
бедността. Covid-19 пристигна в свят, в който бедността, крайното неравенство и
пренебрежението към човешкия живот процъфтяват и в който правните и икономически
политики са предназначени да създават и поддържат богатството на силните, но не и да
сложат край на бедността. Целите за устойчиво развитие … очевидно няма да бъдат
изпълнени без драстично прекалибриране. Рамката на Целите за устойчиво развитие
култивира огромна и погрешна вяра в растежа и частния сектор, вместо да си представи

27
държавите като ключови агенти на промяната и да приеме политики, които ще
преразпределят богатството и ще се справят с несигурността.“ (Alston, 2020)
Вместо да се настоява за постигане на всички 17 Цели за устойчиво развитие и
техните 169 резултата, няколко първостепенни, ясни и реалистични приоритета могат да
бъдат избрани и упорито преследвани (Naidoo & Fisher, 2020). Такова селективно и упорито
прилагане може да бъде избрано и за политическите действия относно застаряването.
Двадесетата годишнина от обнародването на структурата за активно остаряване през
2022г. съвпадна с двадесетата годишнина от Втората световна асамблея по въпросите на
стареенето и прилагането на Мадридския план за действие за застаряването. През 2022 г. се
проведе последният етап от четвъртия преглед и оценка на изпълнението на Мадридския
план на регионално и глобално ниво. Това предостави възможност за обмислено
пренастройване и повторно стартиране на международни действия по въпросите на
стареенето след пандемията. Бъдещите промени трябва да бъдат добре обмислени и
обосновани. Преди да се пристъпи към ревизии и изменения, трябва да се направи анализ
на напредъка и неуспехите. Това трябва да включва подробна и пълна картина на
въздействието на пандемията върху индивидуалния живот във всички възрастови групи.
Данните, дезагрегирани по възраст и по пол, етническа принадлежност и социално и
икономическо положение, трябва да формират основата за анализа и преразглеждането на
международните и национални действия по отношение на стареенето. Тази възможност за
научаване може да бъде превърната във възможност за прилагане на Мадридския план за
действие, въз основа на доказателства, с една модифицирана политика за активен живот на
възрастните, която да отразява в основата си уроците от пандемичната и следпандемична
реалност. Обичайният бизнес подход с досадните мантри и призиви за „удвояване на
усилията“ ще бъде контрапродуктивен, а „повече от същото“ може да доведе само до
традиционното депресиращо признание за „неравномерен напредък“ – един евфемизъм за
провал.
Един реалистичен, постижим и хуманистично зареден подход за възможния път
напред е предложен от концепцията на ООН за Десетилетието на здравословно стареене,
към която ще имаме още поводи да се върнем.

Европейската перспектива за активен живот на

възрастните и за успешно остаряване

Политическите отговори на застаряването на населението в световен мащаб

включват както отрицателни така и положителни насоки: от една страна, старостта
обикновено се представя като период на бездействие и зависимост, в същото време
възрастните хора се разглеждат като социален и икономически ресурс. Концепциите за
успешното стареене и за активния живот на възрастните произтичат от гледната точка на
28
активността. И двете понятия са използвани в изследванията и в политиката като
алтернативи на неточния дефицитен модел на по-напредналата възраст при това и от двете
различни страни на Атлантическия океан (Strawbridge, Wallhagen, & Cohen, 2002; Walker,
2009). Понякога двата термина се използват погрешно като синоними.

Академичният дебат

Появата на концепцията за „активно остаряване”14 или за активен живот на

възрастните може да бъде проследена до 1961 г. и първата дефиниция на Хавихърст за
успешното стареене и дейностната теория (Havighurst, 1961), която се противопоставя на
широко разпространената тогава теория за дезангажирането (Cumming & Henry, 1961) и
подчертава придържането към дейностите и нагласите на хората на средна възраст за
поддържане на най-високо ниво на удовлетвореност и щастие (Petretto et al., 2016). През 90-
те години на миналия век е налице превключване към положителни подходи по отношение
на стареенето, изместващо дискурса далеч от строгата последователност на фазите на
жизнения цикъл с универсалната и неизбежна зависимост, упадък и загуба на способности
в по-късните етапи от живота (Boudiny, 2013) към продължаващо участие и множество
приноси на възрастните хора, говорейки за: здравословно стареене (Световната здравна
организация: WHO, 1990), успешно стареене (Rowe & Kahn, 1987), оптимално стареене
(Palmore & Maddox, 1995), добро стареене и други15.
Поради множеството дефиниции и широкото използване на концепцията за активен
живот на възрастните хора в академичната литература са признати няколко свързани риска
(Pfaller and Schweda, 2019), като най-често срещаният се корени в остарели интерпретации
на активното стареене като предимно продуктивистка концепция (т.е. предимно
насърчаване за по-продължително участие на възрастните в заетостта и пренебрегване на
други видове обществен принос) (Barrett and McGoldrick, 2013). Друг често срещан риск е
налагането на един единствен начин на стареене и превръщането на активния начин на
живот в задължение, което не оставя място за хетерогенност на предпочитанията,
стремежите и индивидуалните мотивации (Principi et al., 2020a). Последното е свързано с
по-общия риск от възприемане на подхода за въздействие от горе надолу (Stenner et al.,
2011), когато политиците се опитват да операционализират активното остаряване. Друго
предизвикателство е свързано с трудността на приобщаване на възрастните хора в по-
неравностойно положение, което води до неравномерно разпределение на възможностите

14
Това е буквален превод от английски на израза „active ageing“ (АА). За българското ухо, този буквален
превод звучи доста противоречиво и затова в официалните български документи е възприет друг, смислово
по-точен, макар и не толкова кратък, езиков израз на тази концепция – „активен живот на възрастните хора”.
Тъй като буквално преведения английски израз е залегнал в съкращението на „Индекса за активен живот на
възрастните хора”/ „Индекса за активно стареене“ (ИАС), буквално преведения израз навсякъде в текста ще
бъде в кавички.
15
за по-подробно описание на развитието на концепциите и множеството дефиниции, вижте Bowling, 2005
29
за активен живот. Възрастните хора с по-малко материални ресурси са изправени пред
значителни бариери пред активния начин на живот, като са лишени от правото на
благоприятна среда за активен живот в напреднала възраст (Li and Ferraro, 2006;
Thomas, 2011; Principi et al., 2016a, Principi et al., 2016b). Тези и други рискове трябва да се
избягват от гледна точка на подвеждащи интерпретации на концепцията за активен живот
на възрастните и, което е може би по-важно, при преминаването от теорията за активен
начин на живот на възрастните към изработване на политики в тази област.
Целта на този анализ е да разгледа идеята за активен живот на възрастните хора.
Правим това от Европейска гледна точка, където тя се превърна във водеща научна и
политическа концептуализация на живота в по-напреднала възраст, който не навсякъде и
не за всички се характеризира с благополучие. Концепцията за активен живот на
възрастните контрастира с концепцията за „успешно остаряване”, разпространена в
дискурса за стареене в Съединените щати, и представлява не само по-холистичен подход,
ориентиран към жизнения цикъл, но е и такъв, който от гледна точка на политиката
привлича организационни, обществени и индивидуални действия. На практика, обаче,
политиките за активен живот на възрастните първоначално се доминират от тясно
икономическата или продуктивистка гледна точка, която дава приоритет на удължаването
на трудовия живот и следователно пренебрегва онези, които не са ангажирани с платена
заетост (Foster & Walker, 2015), но се трудят с пот на лицето. Това пристрастие е
илюстрирано с позоваване на развитието на европейската политика.
Концепцията за активен живот на възрастните хора включва две ясно контрастиращи
политически рамки – едната е тясно икономическа, фокусирана върху по-възрастните
работници, а другата е социална, обхващаща целия жизнен цикъл. При определени условия,
които за България все още не са налице (Златанов, 2009) една цялостна стратегия за активен
живот на възрастните би могла да осигури стабилна основа, за да могат европейските страни
да отговорят на предизвикателствата, представени от застаряващото население. Тази
стратегия трябва да се основава на партньорство между гражданите, държавата и
обществото и да се стреми към цялостен, непринудителен и приобщаващ подход към
активен живот на възрастните. И накрая, опирайки се на стратегията, очертана от Уокър,
(Walker, 2002, 2009), ще отбележим, че тази стратегия разширява критериите за цялостен
подход към активния начин на живот на възрастните и излага основните принципи, които
трябва да бъдат следвани, ако политиците искат да постигнат пълните потенциални ползи
от активния живот на възрастните.

Появата на концепцията за „Успешно стареене“

В световен план съществува широк спектър от вариации в термините, използвани за

капсулиране на понятието „благополучно стареене”. Те включват успешно стареене,

30
активен живот на възрастните, здравословно стареене, положително стареене, продуктивно
стареене и компетентно стареене. Всяка една от тези концепции предполага (понякога едва
доловимо) различен подход към ползите и потенциала на стареенето (Barrett & McGoldrick,
2013). Най-разпространените термини, използвани през последните десетилетия, са
успешното стареене в САЩ и активния живот на възрастните хора в Европа (Constança,
Ribeiro, & Teixeira, 2012). Въпреки че тези термини често се използват взаимозаменяемо
(Lloyd et al., 2013), те са по своята същност различни (Deeming, 2009) и всички те търпят
критика (Villar, 2012).
Моделът на успешното стареене се развива от гледна точка на активността. За да
остареят добре, хората трябва да водят живот, избягващ уврежданията и болестите, и по
този начин да поддържат умствените и физическите си способности, които улесняват
продуктивната и социална ангажираност в обществото (Rowe & Kahn, 1987, 1997). Ключ
към „успешното стареене“ (Pfeiffer, 1974; Rowe & Kahn, 1987) представлява
продължаването на активността в по-напреднала възраст и запазването на ценности,
типични за хората на средна възраст (Havighurst, 1963), отричащи началото на старостта
(Walker, 2002).
Появата на концепциите за успешното стареене и активния живот на възрастните
хора може да се проследи до застъпването на гледната точка на активността в САЩ в
началото на 60-те години на миналия век като антитеза на оттеглянето от ангажиране и
взаимното отдръпване между стареещите хора и обществото (Walker, 2002; Foster & Walker,
2015). Къминг и Хенри (Cumming & Henry, 1961) приемат, че отдръпването е универсално
и неизбежно. Тази първа голяма геронтологична теория е критикувана за това, че до голяма
степен игнорира собствените възприятия на по-възрастните за това какви са последствията
от ангажираността и от налагането на модела на дезангажиране (Hochschild, 1975; Foster &
Walker, 2015). Десетилетие по-късно в Съединените щати се появява концепцията за
продуктивното стареене (Foster & Walker, 2015), а след още едно десетилетие се заражда и
световната концепция за активния живот на възрастните хора (WHO, 1994).
Идеята за активния живот на възрастните хора се занимава с улесняване и
съдействие на правата на възрастните хора да останат здрави (намаляване на разходите за
здравеопазване и социални грижи) и да останат на работа по-дълго (намаляване на
разходите за пенсии), като същевременно участват в обществения и политическия живот.
Въпреки широкото си разпространение концепцията за активния живот на възрастните хора
няма универсално приета дефиниция и обикновено се използва за означаване на „всичко за
всички хора“ (Walker & Maltby, 2012; Foster & Walker, 2015). Това може да направи
разработването и сравняването на прилагането на политики по-сложна както на
международно така и на национално ниво (Sidorenko & Zaidi, 2013). Независимо от този
дефицит, концепцията се използва широко през последните 28 години в Европа до голяма
степен в резултат на усилията на Световната здравна организация (СЗО) и Европейската
комисия (ЕК) (Foster & Walker, 2015).

31
 Както вече отбелязахме, концепциите за успешното остаряване и активния живот на
възрастните хора отправят предизвикателство към доминирането на модела на дефицитите
на старостта. Заедно с някои варианти на продуктивното застаряване, те оспорват
очакванията, че възрастните хора ще напуснат работното поприще на произволно
определена възраст и ще сменят заплатите със пенсии. Има опасения, че това отдръпване
от заетостта създава ситуация, в която възрастните хора вече не са в социално дефинирания
„продуктивен“ сектор на обществото (Estes, 1979; Phillipson, 1982; Walker, 1981), което води
до по-общо обезценяване на стойността на възрастните хора (Walker, 1980). Вместо да
приравняват най-късната фаза от живота само с период на почивка, дискурсите за активен
живот и успешно стареене се стремят да поощрят участието на възрастните хора в
обществото (Barrett & McGoldrick, 2013). Въпреки това ако се прилагат тясно, и двата
дискурса рискуват създаването на една двустепенна представа за по-възрастното население,
като за малцинството от предимно „млади стари”, стремящи се да изпълнят стандартите
за успех или активност, свързани със заетостта, които обаче остават недостижими за
мнозинството от „старите-стари“ поради съпътстващите ги тежки заболявания или
увреждания (Holstein & Minkler, 2003; Scheidt, Humpherys, & Yorgason, 1999).
Първоначално измислена преди 48 години от Бътлър (Butler, 1974), концепцията за
успешното стареене започва да набира популярност след публикуването на статия на Роу и
Кан (Rowe & Kahn, 1987), където се твърди, че стареенето и болестта са различни процеси.
В края на осемдесетте години от миналия век те пишат, че изследванията на стареенето са
склонни да се фокусират върху понятията за загуба и упадък, като продуктът на
заболяването се приписва на стареенето. Десет години по-късно, Роу и Кан (Rowe & Kahn,
1997) развиват своя първоначален модел за успешно стареене и включват три основни
компонента: ниска вероятност от заболяване и свързано с него увреждане, висок
когнитивен и физически функционален капацитет и активно ангажиране със живота. В
Съединените щати успешното остаряване започва да се превръща в референтна точка на
дискурсите около стареенето, като допринася за отхвърлянето на представата за по-късната
възраст като неразривно свързана с неизбежна поредица от загуби (Boudiny, 2013). Това
променя фокуса на изследване от онези, които страдат от заболявания и увреждания с
напредване на възрастта към онези, които изживяват резултатите от тези заболявания с
позитивна нагласа. Това също така води до изместване на фокуса от тези, които „не се
справят към онези, които се справят добре“ (Strawbridge et al., 2002).
Концепцията за „успешното остаряване“ дава приоритет на медицинските критерии,
докато социалните аспекти (ангажиране с живота, в модела на Роу и Кан) заемат най-
ниската позиция в йерархията на успеха. Като такъв моделът на Роу и Кан (Rowe & Kahn
1987, 1997) за успешно остаряване има потенциала да накара политиците и самите
възрастни хора да се стремят към един нереалистичен идеал за остаряване. Роу и Кан (Rowe
& Kahn, 1987) надценяват преобладаването на по-възрастните индивиди, прогресиращи в
напреднала възраст без заболявания, докато доказателствата от столетни проучвания

32
показват, че достигането на старост без влошено здраве или увреждане е необичайно (Motta,
Bennati, Ferlito, Malaguarnera, & Motta, 2005; Foster &Walker, 2015).
„Успешен“ означава, че има победители и губещи. Това твърде често е вярно в
развитието на политиката, но повечето геронтолози се чувстват неудобно да поставят
етикет на някого като неуспешен, защото е инвалид или има лошо здраве (Strawbridge et al.,
2002). Редица автори пишат, че процесите на дефиниране и измерване на „успешното
стареене“ са проблематични, тъй като се занимават с това как възрастните хора трябва да
остаряват, а не с това как хората стигат да възприятията за себе си като успешно остаряващи
(Chapman, 2005; Pruchno, WilsonGenderson, Rose, & Cartwright, 2010). Например дори ако
възрастните хора страдат от влошено здраве или увреждане, те може да не се
идентифицират като остаряващи неуспешно и все още да могат да се занимават с различни
дейности (Tate, Leedine, & Cuddy, 2003). Съществува риск тази гледна точка да бъде сведена
до изключваща, възрастова и дори дискриминационна професионална догма без място за
човешка свобода.
Успешното стареене е индивидуалистична концепция, тъй като не отчита факта, че
промените в живота на хората и в социалните структури са фундаментално взаимозависими
(Riley & Riley, 1994). На практика остаряването е социален процес, който включва
взаимодействието между човешкото развитие и допълващата динамика на
структурните промени16 (Depp & Jeste, 2006; Foster & Walker, 2015). Различните
подобрения в живота на възрастните хора зависят от обществени интервенции и мерки,
включително образование през целия живот (Davey, 2002; Foster & Walker, 2015), политики
за борба с възрастовата дискриминация (Walker & Maltby, 2012), свободно време (Walker,
2009) и възможности за доброволчество17 (Deeming, 2009). Съществува „зависимост на
успешното (и активно) остаряване от структурните възможности в училищата, офисите,
старческите домове, семействата, общностите, социалните мрежи и обществото като цяло”,
пише Райли (Riley, 1998, стр. 151). Социалните и културни условия18 контекстуализират
индивидуалното остаряване и се различават значително по отношение на изискванията,
които включват, и възможностите и ресурсите, които предлагат (Villar, 2012).

16
Курсивът тук и по-долу е мой, Т.Р.М.
17
Според нас, задължителни условия за наличието на свободно време за възстановяване и личностно
развитие, както и за доброволчество на хората от третата възраст, е наличието на разумен финансов минимум
за съществуване и налична обществено-достъпна здравна и социална инфраструктура.
18
Ние бихме добавили и материалните условия, липсата на които е спънка, а често, и бариера за предлагането
на необходимите за хората от третата и особено четвъртата възраст социални услуги в страните-членки на
ЕС, голяма част от чието население живее в бедност. Какъвто, всъщност, е и случаят с България.
33
 Концепцията за активен живот на възрастните хора

Концепцията за активен живот на възрастните започва да се развива през 90-те

години на миналия век с акцент върху връзката между активността и здравето (WHO, 1994).
Тя се появява във време, когато проблемът за глобалното побеляване доведе до разпадането
на традиционната концепция за жизнения цикъл, която приравняваше най-късната фаза на
живота с бездействие (Boudiny & Mortelmans, 2011) и упадък. Дискурсът за активния живот
на възрастните се фокусира върху насърчаването на участието на възрастните хора в
обществото и набляга на компетентността и знанията, които възрастните хора притежават
(Daatland, 2005).
Най-широко използваното определение за активно стареене е от СЗО: като „процес
на оптимизиране на възможностите за здраве, участие и сигурност с цел подобряване на
качеството на живот с напредването на възрастта на хората”. Важно e, че „активен“ се
определя като „продължително участие в социални, икономически, културни, духовни и
граждански дела, а не само способността да бъдеш физически активен или да участваш в
работната сила“ (WHO, 2002 г., стр. 12). Тази перспектива оспорва стереотипите за по-
напредналата възраст, характеризиращи се с пасивност и зависимост, поставяйки
алтернативен акцент върху автономията и участието. Концепцията за активен живот на
възрастните опровергава „парадигмата за упадък и загуба”, която обикновено се свързва с
последиците от физическия упадък (Townsend, 2007), и подчертава активните роли, които
възрастните хора могат да заемат в обществото. Тя подчертава необходимостта от
разграничаване между понятията за активност и пасивност, където да бъдеш активен
включва живот по собствени правила, вместо „нормализирането“ ти от други, за да
избегнеш отхвърляне (Walker & Foster, 2013). Тя също така изтъква необходимостта от
дейности, предназначени да гарантират защитата, достойнството и грижата за възрастните
хора (Stenner, McFarquhar, & Bowling, 2011).
Поне на теория концепцията за активно стареене подчертава необходимостта от
откъсване от представите за стареене в чисто икономически план и преминаване към по-
холистичен подход, включващ качеството на живот, психическото и физическото
благополучие и социалното участие (Foster & Walker, 2013; Walker, 2002 г.). Ето защо е
важно активността да има за цел да подобри благосъстоянието, ако бъде включвана в модел
за активен живот на възрастните. Увеличаването на заетостта на възрастните хора само по
себе си не е холистична (цялостна) мярка за активен живот на възрастните; тя трябва да
бъде придружена от мерки за борба с възрастовата дискриминация на работното място и
насърчаване на възрастовото разнообразие, по-гъвкави форми на заетост и/или
възможности за обучение (Corsi & Samek, 2010).
Подобно на успешното стареене понятието за активен живот на възрастните е обект
на критика. Изтъква се, че процесът на идеализиране на активното (и успешното стареене)
може да се окаже контрапродуктивен и онеправдаващ (Holstein & Minkler, 2007).
34
Съществува опасност политиците да наблегнат прекалено много на физическата активност,
като пренебрегват умствения капацитет, и прекомерно да идеализират продуктивисткия
модел на „активно остаряване“ (Barrett & McGoldrick, 2013; Walker & Maltby, 2012). Също
така е реална опасността от приоритизиране на неолибералното прехвърляне на
отговорностите за активен и достоен живот върху плещите на индивида. Следователно,
трябва да има място за алтернативни начини на живот и дефиниции на активността
(Calasanti, Slevin, & King, 2006). Дори привържениците на активния живот на възрастните
признават риска „този вид стратегия да стане принудителен“ (Walker, 2002, стр. 134). Затова
е необходимо да се избягва налагането на обобщения от горе надолу, като се обърне
внимание на спецификите на различните положителни и отрицателни реалности от живота
на възрастните хора (Stenner et al., 2011). Очакванията за активен живот на възрастните
обикновено се формират от политици и изследователи, които са склонни да дефинират
активността според гледните точки на средната или младежката възраст, които могат да не
съответстват на опита на възрастните хора (Reed, Cook, Childs, & Hall, 2003). Поради това
има нужда самите възрастни хора да бъдат по-тясно ангажирани в определянето на това,
каква роля би могло да играе „активното стареене“ в живота им (Walker & Foster, 2013).
Хетерогенността на по-възрастното население налага трудности за дефинирането на
понятията за успешно и „активно остаряване”. Едно строго правило за успех или активност
изключва твърде много хора и не успява да обхване различията, наблюдавани при по-
възрастните хора. И като че ли, по-изчерпателните дефиниции за активен живот на
възрастните изглеждат по-малко детерминистични било като резултат, било като процес на
постигането му (Constança et al., 2012). Това е една по-широко скроена концепция от
успешното остаряване (Boudiny & Mortelmans, 2011) и като такава изглежда предлага и по-
голям положителен политически потенциал в сравнение с другите дискурси за стареенето.

Активният живот на възрастните в политическия дневен ред на

Европа

Застаряването за първи път възниква като проблем на централноевропейската

политика в началото на 90-те години, когато ЕК създава „обсерватория“ за изследване на
въздействието на националните политики върху застаряването. Първото оповестяване на
това ниво на ключовите елементи на един нов, активен и основаващ се на участие дискурс
за остаряването бе направено в Европейската година на възрастните хора през 1993г.
(Walker & Maltby, 1997). Акцентът бе поставен върху дискурсите за заслуженост и
включване на по-възрастните работници чрез мерки за равни възможности. Годината на по-
възрастните хора на Организацията на обединените нации (ООН) през 1999 е време на
следващата голяма стъпка в развитието на европейска програма за активен живот на
възрастните, очертаваща значителното предизвикателство да промени напълно своята

35
култура на ранно напускане на работната сила, пред което бе изправена Европа (EC, 2001;
Kohli, Rein, Guillemard & Van Gunsteren, 1991). Стратегията за активен живот на
възрастните и стратегията за заетост се оправдават с необходимостта от повишаване на
нивата на заетост предвид застаряващото население и прогнозираното увеличаване на
разходите за пенсии (Carmel, Hamblin, & Papadopoulos, 2007).
Политическият документ „Към Европа за всички възрасти“ (EC, 1999),
идентифицира четири предизвикателства: намаляване на населението в трудоспособна
възраст; разходи за пенсионни системи и публични финанси; нарастваща нужда от грижи;
и разнообразие сред ресурсите и рисковете на възрастните хора. Тези предизвикателства от
своя страна довеждат ЕК до четири политически заключения: да се увеличи нивото на
заетост в Европа (чрез насърчаване на ученето през целия живот, гъвкави работни условия
и подобряване на стимулите за работа); да се подобрят политиките за социална защита и да
се обърнат тенденциите за ранно пенсиониране; да се подпомагат изследванията, свързани
с грижите за възрастните хора и здравните политики; и да се разработват политики срещу
дискриминацията на работното място и социалното изключване.
Въпреки всеобхватния потенциал на концепцията за активен живот на
възрастните, обаче, тя впоследствие бива стеснена, тъй като заетостта става основен фокус
на Комисията (Walker, 2009). По този начин тези, които не са на платена работа, предимно
жените, са изключени от възможността за активно остаряване, и ценният принос, който
биха могли да направят за обществото, попада под риск да бъде игнориран, свеждайки
дискурса до неговия предшественик „продуктивно остаряване“ (Boudiny, 2013). Тази
продуктивистка и по-скоро утилитарна визия застъпва необходимостта по-възрастните
работници да бъдат „активирани“ за подобряване на икономическия растеж. В същото
време се насърчава индивидуализирането на отговорностите на активирания по-възрастен
работник (Casey, 2012). При един все по-несигурен пазар на труда се препоръчва по-
продължителна заетост (Carmel et al., 2007), а пенсиите все повече са обект на
индивидуализирано излагане на рисковете на финансовия пазар (Ebbinghaus & WiЯ, 2011;
Foster, 2012). На практика пенсионирането се влияе от различни фактори, включително
здраве, материална осигуреност, решения свързани с наемането на работа, включително
принудителното съкращаване, задълженията, свързани с неплатени грижи и
удовлетворението от работата (Brown & Vickerstaff, 2011).
Въпреки че някои документи на Европейския съюз (ЕС) разглеждат по-широк набор
от мерки и услуги като учене през целия живот, ангажиране с дейности за повишаване на
капацитета и насърчаване на здравето и активността след пенсиониране (CEC, 2002), целта
е предимно да се разшири трудовия живот на възрастните хора (Хамблин, 2010). Този фокус
е отразен и в т. нар. Лисабонска цел за повишаване на нивото на заетост на лицата на възраст
55–64 години до 50% до 2010 г., цел, която нито една от страните от ЕС не успява да
постигне (Zaidi & Zolyomi, 2011). През 2009 г. „Докладът за стареенето“ на ЕК набляга
на продуктивисткия подход към остаряването, като твърди, че увеличаването на възрастта

36
за пенсиониране, ограничаването на достъпа до схеми за ранно пенсиониране и по-силните
връзки между пенсионните вноски и пенсионните обезщетения могат да осигурят по-добър
стимул за оставане на пазара на труда (EC, 2009; Walker, 2009). И все пак, година по-късно,
Европейският съвет изтъква един по-всеобхватен подход (2010 г., стр. 5):
Активният живот на възрастните означава създаване на възможности за по-дълго оставане
на пазара на труда, за принос към обществото чрез неплатена работа в общността като
доброволци или предаване на уменията им на по-младите хора и в своите разширени
семейства, както и за достоен и автономен живот, колкото е възможно повече и по-дълго.
Накратко, политическите дискурси в Европейския Съюз относно активния живот на
възрастните през последните две десетилетия включват два контрастиращи модела. По-
доминиращият акцент е върху тесния продуктивистки подход, фокусиран върху
удължаването на наемния трудов живот. За разлика от тях, съществува и по-цялостен
подход към активния живот на възрастните, подкрепян от СЗО и ООН, както и от някои
части на Европейската Комисия. Въпреки че има доказателства, че тези два подхода
започват да се сближават, на практика действителните политически инструменти все още
се фокусират предимно върху трудовата заетост (Walker, 2009).
За първи път от 1993 г. насам, Европейската година през 2012 г. бе фокусирана върху
остаряването. Европейската година за „активно остаряване“ и солидарност между
поколенията, предостави потенциал за прилагане на по-всеобхватен подход към активния
живот на възрастните. За съжаление, обаче, въпреки че са идентифицирани редица теми,
тази за заетостта е доминираща: целта е „да се помогне за създаването на по-добри
възможности за работа и условия на труд за нарастващия брой възрастни хора в Европа, да
им се помогне да поемат активна роля в обществото и да се насърчи здравословното
стареене“ (EC, 2010). Така се получава, че в сърцето на европейската политика за активно
остаряване в най-добрия случай съществува амбивалентност относно нейния фокус и
потенциал. Затова в следващия раздел очертаваме появилата се към 2013-2014 г. визия за
всестранна стратегия за активно стареене (Foster & Walker, 2014).

Една визия за активен живот на възрастните в Европа

Въпреки че Европейската комисия изигра основна роля за рамкиране на активния

живот на възрастните, всеобхватен политически подход все още не е материализиран. За да
се разбере напълно обхватът и бъдещото въздействие на концепцията за активен живот на
възрастните, е необходимо да се очертае какво трябва да представлява една цялостна
стратегия и какви да са основните й принципи. Надграждайки и разширявайки дефиницията
на СЗО (WHO, 2002), Уокър (Walker, 2002, 2009) предлага седем ключови принципа като
основа за цялостната стратегия за активен живот на възрастните.

37
 Първо, „активността“ трябва да включва всички значими занимания, които
допринасят за индивидуалното благополучие. Следователно дейности като
доброволчеството трябва да бъдат толкова ценени колкото и платената заетост и трябва да
се характеризират с премахване на възрастовите бариери, срещу които в много страни не
съществува правна защита (Boudiny, 2013; Deeming, 2009; Lloyd et al., 2013). Налице са
също така значителни доказателства, че повишената ангажираност в развлекателни
дейности има потенциала да подобри здравето и психичното благополучие (Boudiny &
Mortelmans, 2011). Този по-широк фокус е особено важен за много от възрастните жени (и
мъже), които са поели важни неплатени роли в обществото, включително отговорности за
обгрижване и често са изключени от продуктивистките дефиниции за активно остаряване
(Foster & Walker, 2013). По-възрастните хора могат да спрат работа, за да се грижат за
внуците си, и по този начин да повишат работоспособността на средното поколение
(Eurofound, 2011).
Второ, това би трябвало да бъде, до голяма степен, превантивна концепция,
включваща всички възрастови групи в процеса на „активно стареене“ през целия живот.
В този контекст насърчаването на превантивните здравни интервенции за справяне с начина
на живот, диетата и моделите на консумиране, са влиятелни при определяне на лошото
здраве във всички възрасти (ActivAge, 2005). Трето, активният живот на възрастните
трябва да обхване всички възрастни хора, включително онези, които са крехки и зависими.
На практика концепцията и политиката за активен живот на възрастните в ЕС до голяма
степен се занимава с „младите-стари”, а не със „старите-възрастни”, където вероятността от
претърпяване на значителни загуби в когнитивния и физическия потенциал нараства
значително (Baltes & Smith, 2003).
Четвърто, солидарността между поколенията би трябвало да бъде ключова
характеристика на активния живот на възрастните, включваща честни и справедливи
отношения между поколенията (Fortes & Walker, 2014). Пето, концепцията би трябвало да
включва както права, така и задължения. Следователно правата за социална закрила,
образование през целия живот и обучение трябва да бъдат придружени от задължения -
възрастните да се възползват от възможностите за образование и обучение и, когато е
възможно, да останат активни по друг начин.
Шесто, стратегиите за активен живот на възрастните би трябвало да предоставят
правомощия за политически дейности от горе надолу за улесняване на активността, но също
така и възможности на гражданите да предприемат дейности от долу нагоре. Способността
да се използва личната свобода за участие в различни дейности отчасти зависи от
финансовото състояние, здравето и мобилността (Bowling, 2005). Следователно,
насърчаването на възрастните хора да бъдат активно ангажирани със своите местни
общности изисква влагането на ресурси (Lloyd et al., 2013).
Седмо и последно в модела на Уокър (Walker, 2002), активното остаряване следва да
се осъществява при зачитане на националното и културно многообразие. В Европа има
38
големи вариации както в моделите на активност, така и в нормите по отношение на
активността. В рамките на държавите има големи различия между етническите групи в
техните предпочитания към различни форми на активност. Политиката за активен живот на
възрастните трябва да отчита разнообразието, но не трябва да стига толкова далеч, че да
оправдава практики, които нарушават националните и международни цели и закони за
равенство и права на човека (Bowling, 2009). В същото време трябва да се признае, че
прилагането на този принцип е трудно, без първо да се реши кои национални и
международни цели за равенство, права на човека и закони трябва да се считат за стандарти.
Отвъд Европа и западния контекст има доказателства за културни различия и разграничения
в идеите за активен живот на възрастните, които са свързани със социално-икономическите
условия (Danyuthasilpe, Amnatatsue, Tanasugarn, & Kerdmongkol, 2009). Липсата на
адекватна финансова подкрепа в по-напреднала възраст е вероятно да доведе до по-
продължителна работа, но в зависимост от професията това също може да бъде пагубно за
здравето и психичното благополучие на хората в тази възраст (Lloyd et al., 2013).
В най-изчерпателната си форма концепцията за активен живот на възрастните има
капацитета да обхване структурните и икономически проблеми, които засягат възрастните
хора. Икономическите ресурси трябва да се тълкуват като определящи за активния живот
на възрастните, като се има предвид, че финансовото състояние на индивида влияе върху
способността му да си позволи елементите на активен живот (Boudiny, 2013). Освен това,
има значителни различия в дълголетието на социално-икономическите групи и то е
неравномерно разпределено пространствено както в рамките на отделните страни, така и
между различните страни: „смъртта не е демократична“ (Esping-Andersen, 2009, стр. 147).
Справянето с тези неравенства е важна част от цялостната стратегия за активен живот
на възрастните, която има за цел да предостави нормативно справедливи решения. То
също така трябва да признаe специфичните за страната предизвикателства пред
прилагането на определени политики за активен живот на възрастните, включително на
онези, свързани с продължителната заетост, когато нивата на безработица сред по-младите
остават високи - не само в Испания, Гърция и Италия, но и в България, Румъния, Полша и
т.н. (EC, 2011; 2021).
Въз основа на тези предизвикателства, Фостър и Уокър (Foster & Walker, 2014)
предлагат добавянето на осми принцип за активен живот на възрастните. Изключително
важно е цялостният подход да е гъвкав, отбелязват те. Той трябва да напътства процеса на
индивидуалното остаряване през целия жизнен цикъл и да променя представите за това
какво означава активен живот за различните възрастни хора и какви са ресурсите,
необходими за доброто остаряване. Активностите също се променят с напредване на
възрастта поради промени в предпочитанията и възникващите ограничения.
За съжаление, настоящите подходи към активния (и успешен) живот на възрастните
са склонни да поставят сравнително високи стандарти или очаквания и не успяват да
отразят в пълнота въздействието на структурните неравенства и променящите се

39
обстоятелства (Depp & Jeste, 2006). Политиката може да насърчи нови начини за активен
живот на възрастните хора и да им помогне да приемат и интегрират промените в живота
си (Boudiny, 2013). Това може да бъде под формата на практически интервенции за
обучение (и не само когато то е свързано със заетостта) (Davey, 2002), на информационни
технологии (Corsi & Samek, 2010), на модификации на околната среда и помощни
устройства (Schieber, Fozard, Gordon-Salant, & Weiffenbach, 1991). В допълнение,
„активното остаряване“ трябва да бъде гъвкаво по отношение на културните и религиозните
различия, като същевременно обхване и човешките права, гъвкаво в разбирането как
социално-икономическият статус влияе върху стареенето и ресурсите, и гъвкаво в
разбирането на различията при остаряването в зависимост от пола.

Резюме

Ефективната стратегия за активен живот на възрастните трябва да се основава на

комбинирания принос на гражданите и обществото. От гледна точка на политиката на
Европейския Съюз насърчаването на „активното остаряване“ включва свързване на
независими до момента области на политиката: заетост, здравеопазване, социална закрила,
пенсии, социално включване, технологии и икономическа политика (Walker & Foster, 2013;
Foster & Walker, 2014), и поощряване на по-добрата координация между тях. Превръщането
на този подход в конкретни социални политики би означавало трансформиране на широк
спектър от политически сфери като пазара на труда и здравеопазването към по-активни
интервенции за предотвратяване на причините за индивидуалната загуба на
функционалност и умения в последната част от жизнения път. На политическо ниво
преразпределението на ресурсите от спешните към профилактични мерки за опазване на
здравето е от съществено значение, наред с пенсионните политики, които не създават
бариера между наемането на работа и пенсионирането и които улесняват след-пенсионната
социална активност (Foster, 2014).
В основата на това насочване на вниманието е убеждението, че хронологичната
възраст не е ефективен показател за ефективността (Walker, 2002). Перспективата на
жизнения цикъл, която по-късно ще представим накратко, засилва превантивното
измерение на програмата за активен живот на възрастните, тъй като доброто остаряване
изисква стратегии за насърчаване на здравето и благополучието преди достигането на по-
напреднала възраст. Новата парадигма за активен живот на възрастните, изложена тук, се
стреми да улесни поддържането както на физическия, така и на умствения капацитет, което
би позволило на възрастните хора да работят по-дълго, ако е необходимо, но също така ще
създаде възможност за по-здравословни и по-пълноценни години след напускане на работа
(Walker & Foster, 2013).

40
 Разработването на Индекса за активен живот на възрастните през 2012 г. предостави
нов аналитичен инструмент за насърчаване на основаващи се на статистически факти
стратегии по отношение на застаряването на населението. На практика обаче тези
стратегии все още не са се ангажирали напълно с един цялостен подход към активния
живот на възрастните (Leam & Walker, 2021) или с критичната роля на жизнения цикъл
и жизнения път за формиране на културата на стареене и опитностите на старостта.

41
Част II:
ЖИВОТЪТ НА
ВЪЗРАСТНИТЕ
ЖЕНИ В БЪЛГАРИЯ
ПРЕЗ ТЕХНИТЕ
РАЗКАЗИ

42
Част II: ЖИВОТЪТ НА ВЪЗРАСТНИТЕ ЖЕНИ В
БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ТЕХНИТЕ РАЗКАЗИ

Обосновка на методологията
Защо са необходими качествени изследвания в геронтологията и
интердисциплинарните изследвания на процесите на стареене?
Качествените изследвания ни позволяват да чуем гласовете на маргинализирани и
често социално „невидими“ хора и да разберем мислите и процесите, с които те се
ангажират в ежедневието си, на базата на което да разработим обяснителна теория в помощ
на така необходимимите промени в политиките спрямо тях (Warren-Findlow, 2013). В
рамките на социалната геронтология изследванията, използващи качествени методи, са
предоставили важна информация по редица теми, включително пенсионирането (Moffatt &
Heaven, 2017), активното стареене (Phoenix & Bell, 2018; Tulle & Phoenix, 2015) и
независимия живот (Hillcoat-Nallétamby, 2014) и т.н., изброявайки само малка част от тях.
Стареенето се е превърнало в една от най-сложните области на изследване, пред
които е изправена съвременната социална наука (Birren, 1999). Процесът на остаряване е
нещо, което е динамично, интерактивно, подложено на обратите на живота, случайността,
промяната и усложненията. Или, според израза на Рандал (Randall, 2007), стареенето е
процес, който се илюстрира от сложността. Според него, ние ставаме по-уникални и
самобитни с възрастта, а не обратното. Имайки това предвид, може би не е изненадващо,
че наративните (и изобщо качествените) форми на изследване са се разраснали в
изследванията на стареенето до степен, че наративната геронтология вече е призната
дисциплина сама по себе си (Kenyon, Clark, & de Vries, 2001; Randall, 2007).
Заявявайки своя избор да се ориентираме към методологически смесените подходи
за изследване, а именно, към качествените изследвания на местно ниво в съчетание с
анализиране и на количествените показатели на държавно и Европейско ниво, бихме
искали съвсем накратко да поясним защо.
Въпреки че концепцията за активен живот на възрастните обикновено има
положителни подзначения с очаквани ползи на микро, мезо и макро ниво, прилагането на
тази концепция по отношение на създаването на политики е свързано с предизвикателства
и рискове, които трябва да се избягват (например, предимно продуктивистката
интерпретация и налагането й отгоре надолу с ограничени възможности за обмен отдолу
нагоре или пренебрегване на риска от изключване на възрастните хора в по-неравностойно
положение). Две ключови стратегии за минимизиране на този тип рискове, са прилагането
на политики чрез отчитане и зачитане на териториалното многообразие и включването на
всички съответни заинтересовани страни в процеса на консултации и вземане на решения.

43
 Когато стане дума за изследване и измерване на реалната ситуация, свързана с
политиките, разработвани въз основа на концепцията за активен живот на възрастните на
ниво Европейски съюз и държава, най-мащабният и количествено надежден инструмент
засега е комплексният и прецизен в своята мащабност Индекс за активно стареене (ИАС).
За съжаление, България изостава в използването и прилагането на този инструмент за
измерване на активния живот на възрастните и на проблемите, свързани с приложимостта
на политиките за активен живот в малките населени места и административни области
извън столицата.
Стратегията за активен живот на възрастните хора в България е почти безупречно
разписана в редица държавни документи, последният от които е от 2021 г. Но
практическото приложение на мерките за положителна промяна в тази област изостава.
Една от причините за това, според нас, е прекалената централизация при изработването на
политиките и законодателните мерки в тази област, което блокира инициативите от долу
нагоре. В централна и западна Европа вече има успешни инициативи за активизиране на
регионалните политики и за ефективно прилагане на Индекса за активно стареене на
регионално и местно ниво.

Описание на изследователския процес

Цели
Сред целите на настоящия пилотен изследователски проект, които бяхме заложили
от самото начало, беше да:
- анализираме и документираме житейския контекст на остаряване на жени от населените
места на територията на община Радомир, обл. Перник, която притежава характеристиките
и споделя инфраструктурните и логистични проблеми на много провинциални населени
места в България;
- проучим и документираме потребностите и проблемите на възрастните жени от целевата
група в социален, икономически, политически, здравословен и емоционален план чрез
качествени интервюта и методологията на наративния анализ;
- проучим и да документираме жизнения път и натрупания капацитет на жените от целевата
група за проактивно справяне с проблемите на остаряването.

Метод
За постигането на тези цели проведохме качествено изследване на потребностите на
възрастните жени посредством дълбочинни интервюта със средна продължителност от 90-
120мин. с 15 души, по-голямата част от които живеят в населените места на територията на
община Радомир. Изследването нямаше за цел да бъде представително в национален

44
мащаб, а да бъде тематично изследване (case-study)19, което да допълни предходната част
от изследователската работа, в рамките на която направихме сравнителен анализ на
водещите европейски и световни политически дискурси за остаряването (представен в част
I от настоящия доклад).
Проучването на потребности посредством дълбочинни интервюта с представителки
от община Радомир бе осъществено с цел включването на гласа и гледните точки на
възрастните жени, надграждането на резултатите от първичното изследване и
разработването на препоръки и приоритети за действие с участие на целевата групата.
Община Радомир беше избрана като териториална област, от която да бъдат изведени
информанти, с оглед на наличната мрежа от контакти на фондация „Солидарност в
действие“ със седалище в с. Друган, общ. Радомир и предвид това, че притежава
характеристиките и споделя инфраструктурните и логистични проблеми на много
провинциални области в България.
Без да има претенция за национална представителност, изследването ни бе
проведено при подбор на представители на подгрупи от възрастни хора, които биха могли
да бъдат открити във всеки край на България („самостоятелно живеещи на село или в града,
живеещи с партньор или близки, настанени в социални институции, млади-стари, стари-
стари, продължаващи да работят и др.”) с цел разработването на информирани препоръки
и приоритети, които да бъдат използвани като отправна точка за обществени дискусии и
организиране на действия за подобряване на благосъстоянието на възрастните хора и в
частност - жените.
Изследователската ни стратегия по план включваше провеждането на интервюта
както с възрастни жени, така и с представители на държавни институции, които да
предоставят информация за актуалните политически и институционални действия спрямо
нуждите на възрастните хора в България. Въпреки усилията ни още от м. Март да планираме
срещи с представители на няколко институции поради бюрократичната бавност и
настъпилата в последствие политическа криза в средата на 2022г., провеждането на такива
срещи не беше възможно.

Провеждане на интервютата
Изследователският екип състави процедура за провеждането на интервюта и
популяризира покана за включване в настоящото изследване посредством мрежата си от
контакти, публикации в социалните мрежи и чрез молби за съдействие, отправени към
местни социални институции. Участието на интервюираните беше доброволно, като в израз
на благодарност и солидарност с възрастните хора на всеки интервюиран беше

19
Задълбочено, многостранно изследване на едно явление, използващо качествени изследователски методи
(Feagin et al., 1991)
45
предоставена сумата от 25лв., без значение от продължителността на проведените
интервюта.
Средното времетраене на разговорите с информантите беше между 60-120мин.,
според желанието и физическото и психическо благоразположение на интервюираните,
като интервютата бяха проведени на разнообразни места: в домовете на интервюираните, в
обществени паркове или дори на улицата.
Във всяко интервю участваше един модератор. В началото на всяко интервю
модераторът търсеше устно и писмено съгласие от участника да бъде направен аудио запис
на разговора и го запознаваше с принципите на доброволност, анонимност и
конфиденциалност при провеждане на изследването, както и неговите цели и търсено
въздействие.
Въпросникът, по който се водеха интервютата, включваше 24 въпроса, групирани в
следните категории: общо запознаване; емоции и психично здраве; социален живот;
възприятия за настоящето и остаряването.
След провеждане на интервютата, аудио записите бяха транскрибирани дословно и
преминаха през процеси на кодиране и анализ от двама научни сътрудници за извеждане на
общи теми и проблеми.

Профил на информантите
Сред нашите информанти и съизследователи, с които проведохме дълбочинни
интервюта, имаше 14 жени и 1 мъж. Една от информантките (за която липсва информация
в таблицата по-долу) беше представителка на местна за община Радомир институция,
предоставяща социални услуги за възрастни хора, която подпомогна изследването ни с
информация спрямо трудностите и пречките при предоставянето на грижа за възрастни
хора от гледната точка на работещите в местните институции.
Средната възраст на възрастните хора, които интервюирахме беше 71 години, като
най-младата интервюирана е на 56 год., а най-възрастната - на 92. Въпреки че си бяхме
поставили за цел да интервюираме възрастни хора над 65 години, включването на най-
младата представителка и нейния съпруг, които излизат от тези възрастови периметри, беше
обосновано от желанието ни да включим по-голям брой представители на ромската
общност, наред с това че двамата се идентифицират с и притежават редица маркери на
напредналата възраст, включително наличието на многобройни заболявания,
нетрудоспособност, грижа за внуци и др. Сред интервюираните от нас имаше още една жена
от ромски произход, като останалите информанти се идентифицираха като представителки
на българския етнос.
Мнозинството от интервюираните от нас жени са вдовици (8), като сред
информантките ни имаше 3 омъжени и 2 неомъжвани жени. Спрямо своето местоживеене
4 от информантите ни живеят в гр. Радомир, 3 в гр. София, а 7 в радомирските села Дрен и

46
 Извор. Четири информантки са ползвателки на социални услуги в дневен център за
възрастни хора в с. Извор, като една от тях е настанена в центъра за постоянна грижа в с.
Извор.
Сред информантките има жени с начално, средно и висше образование, които са
заемали работни позиции от различно естество, както може да се види от приложената
таблица по-долу. В таблицата и за целите на анализа, който прилагаме, имената на
интервюираните са съкратени и в някои случаи променени.

Таблица 1 - Информация за интервюираните възрастни хора

Година на Място на Семеен
Инициал Местоживеене Възраст Занимание
раждане раждане статус
Работничка в ТКЗС
И. 1931 Дрен Дрен 92 вдовица
на полето

В. 1953 Дрен Дрен 70 Служител в банка омъжена

П. 1958 Радомир Радомир 65 Обща работничка вдовица

Ж. 1967 Радомир Перник 56 домакиня омъжена

Общ работник,
Г. (мъж) 1963 Радомир Радомир 60 женен
товарител
Михайловгр Архитект,
Р. 1953 София 70 неомъжвана
ад проектант

С. 1954 Извор Углярци 69 Работничка в завод вдовица

Домашна работа,
Ц. 1941 Извор Долистово 82 отглеждане на вдовица
животни, ТКЗС

М. 1956 Дрен Дрен 67 Социален работник омъжена

Н. 1951 Радомир Радомир 72 учителка вдовица

С. Дрен, отскоро в Учителка, директор

Е. 1952 Гр. Ихтиман 71 вдовица
гр.София на училище

З. 1944 Извор София 79 шивачка вдовица

Състезателка и
А. 1953 София София 70 треньорка по неомъжвана
фигурно пързаляне
Отглеждала
К. 1949 Извор Извор 74 добитък, вдовица
магазинерка

47
Анализ на позиционалността на интервюиращите
Въпросникът, по който модераторите водеха интервютата, беше разработен от екипа
ни, който включваше представителки на по-младото и по-възрастното поколение (27, 29 и
72 години). Самите интервютата бяха проведени от представителки на екипа ни на възраст
27 и 29 години, което не остана незабелязано от информантите ни, наред с придружаващия
ни статус на образовани млади жени от столицата.
Макар че в хода на уговарянето и провеждането на интервютата информантите
имаха възможност поне до известна степен да научат повече за самите нас, е необходимо
да отбележим тази позиционалност, която неминуемо е повлияла на динамиката на
интервютата и съдържанието на споделеното. Така, например, в някои случаи модераторите
избраха да не зададат въпроса ни, свързан с преживяването на настъпването на менопаузата,
или бяха неспособни да зададат допълнителни въпроси по темата, които потенциално биха
довели до по-пълна картина за това преживяване на възрастните жени.
От друга страна е любопитно да отбележим, че въпреки че темата за сексуалността
е споделен интерес за целия ни екип, на практика забравихме да включим такива въпроси.
Бихме могли да спекулираме, че това е свързано с нашите собствени или интернализирани
срам и предубеждения спрямо проявленията на сексуалността в късна възраст. Както
споменахме още в началото на настоящия доклад, собствената рефлексия и ревизия на
културните стереотипи за остаряването е изключително важна за извършването на
висококачествени изследвания и вземането на управленски и правни решения, които да
предоставят на жените други възможности.

Надежда и безсилие
За нас е важно да изразим и друг елемент на нашата позиционалност, който се появи
в хода на провеждането на интервютата с информантите ни и за който не бяхме предвидили,
че е необходимо да се подготвим.
Всяка проведена от нас среща беше дълбоко сближаваща. Макар че преобладяващия
привкус на преживяванията ни с информантите ни беше на вдъхновение и почит към
способността за адаптация и оцеляване въпреки всички настоящи или предишни трудности
на възрастните хора, някои срещи ни оставиха дълбоко разтърсени и породиха у нас
усещане за безсилие, което изискваше дългосрочно емоционално възстановяване и в
някаква степен продължава да тлее у нас.
Открехването на световете на нашите информанти беше дар, за който продължаваме
да им бъдем признателни, но наред с това породи у нас усещане за отговорност в степен, в
която надеждата, че трудът ни може да доведе до реална промяна за възрастните хора в
България, изглежда твърде скромна.
Малко е да се каже, че преживяванията ни с възрастните хора, с които разговаряхме,
бяха смиряващи: когато някой ридае неуспокоимо срещу теб; когато ти даде епикризите си

48
и ти сподели, че от 6 месеца не си е пил животоспасяващите хапчета, защото няма пари да
си ги купи; когато ти споделят за къщата без покрив, в която ще прекарат зимата без
отопление…, е много трудно да приемеш, че това, което правиш, има смисъл, въпреки че
няма да помогнеш на самия човек пред теб. Трудно е да запазиш представата си за
„помагащ“ човек при такива условия.
И все пак ни се иска да вярваме, че именно изваждането на преден план на човека
като същество от плът и кръв, а не като бройка в статистиката, има потенциала да ни накара
да се замислим над това по какви начини сме били и продължаваме да бъдем съучастници
в страданието на другите и своето собствено, и да бъде катализатор на действие и
солидарност, а оттам - и промяна.

Гласове, позиции и борбеност

В диалога с нашите информанти видяхме потенциал за изследване на богатата устна

история на живота им, преминал по пътищата между града и селото през годините на
социализма, годините на прехода и през последните десетилетия. Младостта и, донякъде,
зрелите години на интервюираните жени са преминали през годините на социализма и те
имат зад гърба си богат опит за сравнение с днешните реалности, за размисъл и критичност.
В разказите им на преден план излиза разочарованието и огорчението от днешното
състояние на здравеопазването в България, но жените пряко или косвено изразяват
отношението си и към други не по-малко актуални явления и теми, свързани с личния
интегритет, ролята в живота на жената на семейството и интимността, на образованието и
професионалното развитие, на социалния живот и общуването, на материалните аспекти на
бита, на културата, традициите и модерността, на политическите превратности и
отговорности, на държавността и национализма, както и на отношението си към етнически
и расово различните.

Теорията за жизнения път, по-често наричана перспектива на жизнения път, е

мултидисциплинарна парадигма (модел на мислене - бел.ред.) за изучаване на живота на
хората, структурните контексти и социалните промени. Този подход обхваща идеи и
наблюдения от редица дисциплини, по-специално история, социология, демография,
психология на развитието, биология и икономика (Mitchel B.A., 2003). Следвайки
аналитичната линия на жизнения цикъл, представяме разказите на нашите теренни
събеседници, опирайки се на четирите основни принципа на тази парадигма:

• Индивидуалните животи са свързани и оформени от семейство, приятели и други

хора;
• Силите на макро ниво на историята, културата и мястото, формират възможностите
и ограниченията;

49
 • Индивидите са активни действащи лица, избиращи в каква посока да поеме живота
им... в рамките на културно дефиниран набор от ограничения и очаквания;
• Определени събития от жизнения път (т.е. повратните точки и преходи) има както
незабавни, така и дълготрайни ефекти върху оставащата траектория от живота на
индивида;

Семейството, приятелите и самотата

Индивидуалните животи са свързани и

следователно оформени от семейство, приятели,
и други хора, които са в контакт с индивида.
Глен Елдър (Elder, 1994; 1998)

Разказите на нашите съизседователи ни дават ярки примери за нашата свързаност с

другите, за нашата изначална социалност. Те свидетелстват за това как справянето с живота
и остаряването с достойнство, независимо от нетърпимата сложност на битието ни, се
случва с помощта на нашите настоящи познания и опит, постигнати чрез взаимодействие с
важните хора в живота ни, сред които сме израстнали, с които сме общували, които сме
познавали, с които сме живели или живеем заедно, които са били или все още са наши
спътници. И обратно, когато тази „заедност“ е нарушена поради едни или други причини,
животът ни се превръща в кошмарно оцеляване.
Повечето от разказите на нашите събеседнички ни правят свидетели на това как
натрупването и акумулирането на жизнена енергия, на знания, умения и устойчивост за
справяне с предизвикателствата на битието, са плод на нашето общуване и отношения с
други хора – близки и далечни, настоящи, минали и бъдещи. От друга страна, тези разкази
са свидетелства за времето, в което живеем.

Семейството като стълб за подкрепа и мобилизация, и ахилесова пета

За мнозинството от възрастните жени, с които разговаряхме, семейството е било и

продължава да бъде основен фокус и източник на щастие, усещане за смисъл и полезност.
В диалога си с нас, В., икономист и бивш банков служител, ни разказва за
преживяното свое бивше градско житие, в рамките на което се образова и работи в малък
провинциален град, и за настоящето си битие на дребна земеделка, завърнала се към
50
селските си корени в родния край. Тя разглежда материалното благосъстояние, с което
разполага семейството като плод от труда и живота на всички предишни поколения – нейни
и на съпруга й. Справянето с трудностите на битието вижда като възможно само
благодарение на динамиката на грижовните и добронамерени отношения с другите, на
свързаността помежду им с обич, приятелство, роднинство, съседска и колегиална
взаимопомощ и съпреживяване на делника. Седемдесет-годишната В. споделя:
Ами значи удовлетворение най-голямо е, когато ми дойдат децата и
внуците. Това за мен е най-голямото щастие. Те сега ще дойдат на обяд.
Това за мен е най-голямото щастие, да им сложим да обедват, да вечерят,
да се събереме, много се смееме, говориме си. Всеки да си каже кой какво
поминал през деня или през седмицата. (...) И като си тръгнат да им
наслагам в торбите, особено тука, летото. Тоя взима тиквички, тоя
краставички, берат домати, чушки, щастливи заминават си, и аз съм
щастлива, че нещо съм допринесла. Да ги посрещна как требва и да им
сложим в торбички. И да са здрави, това е най-важното. Да се разбират.
Семейни са, да няма там разни раздяли.
Жизнерадостната В. се пенсионира след десетилетия работа в среда, където е имала
много социални контакти, което изисква известна адаптация поради загубата на
възможности за редовно общуване с по-широк кръг от хора. В настоящето за нея най-ценни
са присъствието и отношението на децата и внуците и тя приема с разбиране ритъма на
ежедневието на младите, характеризиран с ограничено свободно време:
Много не ни помагат, мога да кажа, защото немат време. И събота
работят, абе неделята все нанекъде ходят, (...) да дойдат тука, да си
хапнат, да си поседят и да си тръгнат, аз не искам да ги ангажирам. Сега,
един ден им е останал да си почиват, да се понаспат, да си видят
семейството, да си излезат нанекъде, аз са требва да ги викам да дойдат
да копат. Нема да стане! Аз колкото мога… и така, радва ме, де, това
уважение, имаме го, засега, дано така да продължава, млади и стари.
Заобиколеността й от други близки, включително съпруга й, брат, снаха, свекърва и
други, й осигуряват ежедневни социални контакти и ангажиране с взаимни грижи, които
запълват времето й, и „олекотяват“ нуждата от задоволяване на емоционалните
потребности през обшуването с децата.
Различно стоят нещата за двете интервюирани, които не са били омъжени. Родена и
израснала в София в семейство без разбирателство, А. е бивша шампионка по фигурно
пързаляне. На млади години работи като треньор, а по-късно завършва националната
художествена академия, но не се реализира професионално като художник в зрелите си
години и остава без семейство. Без останали живи близки и загубила изградената по-рано
дългогодишна приятелска мрежа, тя чувства силно липсата на семейната подкрепа. Сега
живее сама в малък наследствен апартамент в София, без работа и с разклатено психично и
51
физическо здраве. Получава мизерна пенсия, която често забравя да вземе. Самата тя
гладува, но някак успява да отглежда няколко котки, а до скоро и куче, заради което е била
в постоянен конфликт със съседите си в кооперацията.
А. много съжалява, че не е имала семейство, от което да научи колко важен е
защитният семеен климат, и да създаде свое семейство:
(…) И си мисля, че грешката ми води много години назад, трябва да
направиш семейство, за да имаш климата му, то те храни много. Храни те
и те държи като част от една композиция, която е по-стабилна,
отколкото да си сам. И сега се чувствам сама, и разбирам как мога да умра
още тая нощ и че това е нормално и че така живеят всички, обаче нещо не
е така. Има една връзка между близките хора, близките приятели (...),
която държи енергията жива и жизнена и помага много, дава сила. Има
такива нематериални неща, които работят, които и преди са ми ги
казвали, ама аз съм си мислила, че това са суетни приказки. Човек трябва
да е живял, уважавайки подобни неща още като малък, да е уважавал
родителите си и бабите, и дядовците също, техните схващания за тези
неща. Някак си трябва да си обръщал внимание и трябва да си бабино
детенце, трябва по някакъв начин да си бабино детенце, бабите дават
такива неща, родителите нямат време. И така, и сега знаеш ли как живея?
Живея без телефон, няма го, не знам, повече от месец го няма. Нещата се
въртят, от мен се иска нещо, аз трябва да го направя, нещо трябва да
стане, нещо не става, и тоя телефон някъде глъхне, и аз го нямам, и много
ми пречи, обаче съм някаква такава, все едно съм в затвора и трябва да
почакам.
А. е на 70 години и краткосрочната й памет е започнала да й изневерява, което още повече
усложнява ситуацията й. Успява някак да оцелява благодарение на епизодичната помощ на
хора от квартала. Извън радара на здравеопазването и социалното подпомагане е, а се
нуждае от квалифицирана психологическа, здравна и социална помощ, за да може да се
чувства полезна за себе си и за другите.
Седемдесетгодишната Р., инжинер и проектант по образование, споделя: „Аз не съм
се омъжвала. За някои неща трябват двама души, на един и същи акъл, по едно и също
време, иначе се разминават. Такъв е животът, работа, учене, починаха и родителите ми,
така се развиха нещата, че не създадох семейство, а само така да се женя за някой, няма
смисъл.“ Дошла в София от по-малък български град заедно с родителите си, Р. работи
неуморно през целия си живот, но става жертва на имотна измама от страна на познат. Губи
апартамента, който си е купила с години труд, и остава на улицата. Понастоящем живее под
наем със свой познат в един от крайните квартали на София, с когото съжителстват „не на
семейни начела”, а за да си делят разходите. Поделят битовите задължения, както описва:
„Чистенето и аз се включвам - мия чинии, паници, той готви основно, той обича много да
52
готви, аз помагам. Защото и аз си ходех на работа, той по-няма винаги работа, и като се
прибера да има сготвено”. Това разрешение би се видяло нетипично на много наши
сънародници с по-консервативни представи, но де факто представлява творческо
приспособление на проблема с безимотността, който тепърва ще засяга все по-големи групи
от хора.
И докато липсата на мрежа от близки би могла да бъде разглеждана като фактор на
уязвимост, който допринася за безнаказаното извършване на измами спрямо възрастни
хора, примерът на 79-годишната З., която от 8 години пребивава в център за закрила на
възрастни хора в радомирското с. Извор, показва, че близките също могат да станат причина
за това възрастните хора да останат без покрив. Запитана какво я е довело в Центъра за
закрила, З. разказва: „Доведе ме една глупост. Сина ми тегли пари, бизнес да прави. Не
знам какво, но не можа да ги изплати. И ми взеха тристаен апартамент и къща в кв.
Илиянци. И аз останах на улицата, и няма къде да живея. И той ходи по селата да живее.
Изпокарахме се. Сега не ми дават внуците да виждам.“
Въпреки че е многодетна майка, 65-годишната П. от ромски произход не намира
утеха и подкрепа при децата си. Докато обикаляме празните улици в близост до жп гарата
в гр. Радомир, виждаме дребна възрастна жена да дърпа тежка количка, в която събира
метал. Спонтанно, набиваме спирачките на старата Хонда, с която се предвижваме, и една
от нас отива да говори с жената и да й отправи покана да я интервюираме. Първоначално
мнителна, тя се съгласява и сяда на близкия тротоар заедно с другата колежка, за да бъде
интервюирана. „Как живеем аз?“ - започва разказа си, след като неколкократно заявява,
че не вижда как може да й се помогне - „Много бедна, без ток, без вода, без тоалетна,
покрива пада, всеки ден пада покрива. Самичка съм. Наистина имам шест деца, не ми
помагат децата. Аз ей така железо събирам 8-9 години, с количката, събирам и давам, и
каквото давам, вземам за храна, за брат ми и за мен, и той е сам, нема никого. Мъжът ми
почина, преди 8-9 години, майка ми почина (...), баща ми почина (...), затова не искам да
разказвам, че ще заплачем (плаче).“
При все че е удовлетворила патриархалната повеля към жената да създаде и отгледа
наследници, в старините си П. е оставена на произвола на съдбата и преживява болезнено
дистанцирането на децата си:
Въпросът е друго, много съм натъжена, че децата не искат да дойдат да
ме видят поне един път. Викам: „Елате да ме видите, бе майко”. Едната
е на Кипър - „мамо, не мога да дойдем, много сме далече”. Другата е тука
близо: „Ела, бе мамо, ела, бе чедо“ - да видят хората, че имам аз деца,
разбираш ли ме [И: Да.] „Майко, имам работа, не можем”. И тука ми
много тежи. Сега като те гледам, все едно да си гледам мойта дъщеричка,
сърцето ми като кошница става. А ме пита, „яде ли?”. „Ела поне един път,
мамо бе, ела ти си по-близо”, тая от Кипър не може, далеко е, разбираш

53
 ли ме. Ама тая тука може да дойде, да я отвори тая врата да каже: „я,
майко, как си, що си?”.
Самата П. споделя, че се е грижила дългогодишно за болната си майка, като между
редовете се промъква представата за морален дълг на децата да се грижат за родителите си
в старост и болест и разбирането за близостта като заедност без значение от текущите
условия:
Аз чувах майка ми, мойта майка я чувах 8 години на памперс. Тя стана
инвалидна, когато падна в една шахта, чупи си таза. Кокалът навън
излезна, кост ли, кокъл ли… на 80 години коста се раздели от месото, няма
как да се оправи. Викам, „добре какво ще става”, вика ми: „ще се мъчи, ще
се мъчи”. До последния ден се мъчи. Нямахме и пари за погребение. Кой
каквото има, даваха ни, даже от социалните.

Образът на мъжете в разказите на нашите съизследователки

Образът на мъжете в нашето изследване е на заден план, но тяхната роля е осезаема

и най-често подкрепяща жизнените стремежи и избрания път на интервюираните жени.
Спецификата на мъжкото стареене, разказите за техните здравословни проблеми и образа
на страдащия остаряващ съпруг или баща, са вплетени в наратива и са обагрени в топлите
тонове на загрижеността и обичта не само в интервютата на по-високо образованата част от
нашите информантки.
На въпроса как се разбира със съпруга си след пенсионирането и дали й помага, В. разказва:
— Откакто сме пенсионери малко повече се караме... То не се караме
сериозно, не, а спориме. Защото когато работихме, не се виждахме по цял
ден, а ако едва вечерта се прибираш, кога да се разправяш или да си кажеш
нещо - нямаш време. Докато сега, сме по цял ден заедно и спорим, той така
казва - аз така, па накрая пак мойто стане, де. Нали знаеш, жената… Е,
някой път и неговото, не нахалствам, но общо взето много се разбираме и
допълваме. Много ми помага, изключително много, във всичко...
— Винаги ли е било така?

— Винаги. И моите деца все гледат: „Еее, няма като татко друг. Маме,
нашите мъже не са такива. Няма като татко друг”. Наистина, не знам
как се е научил, свекърва ми две момчета е имала. Сега тя ли го е научила,
той ли си е сам, то отвътре ти идва ли, не знам какво, но много помага,
всичко умее, макар, че пострада, и пак си работи, и кара колата, и си ходи…
Е, той, много е добър, обаче е един такъв - Везни! Някога натежи, така,
на едната страна… и почваме да спориме, за дреболии, но сериозно не се
54
 караме, и не се сърдиме никога, ние един без друг не можеме въобще.
Въобще не можеме...
Н., на 72 години от гр. Радомир разказва за ходенето си по мъките при
разболяването на нейния съпруг след като тя вече е пенсионирана, ситуация, към която
подхожда с присъщата си отдаденост и безотказност. Тези качества на характера развива в
хода на кариерата си като химичка и учителка, преодолявайки разнообразни препятствия,
налагани й от другите заради възприятията за пола и компетенциите й: „Междувременно
моят съпруг се разболя и аз 4 години се грижих за него. Наложи се да навляза в темата
ТЕЛК. Той не искаше да ходи на лекар, аз му доведох личния и той констатира, че (...)
Черен дроб, бял дроб, бъбреци, вътрешностите му са повредени. (...) От тоя момент
нататък, непрекъснато, неотстъпно, ден и нощ с него.“
В трогателни романтично-тъжни тонове са обагрени образите на починалите вече
съпрузи и бащи на по-голямата част от нашите информантки, които не се притесняват да
споделят, че техните отишли си по-рано половинки много им липсват. Докосващ е разказа
на Н. за ежедневието след смъртта на съпруга й и грижите, които полага, за да бъде
„изпратен“ по достоен и запомнящ се начин:
след като той почина, бях като замаяна около 2-3 месеца. Влизам в стаята,
очаквам да го видя. Отивам да приготвя закуска, казвам си „ами той,“ и се
сещам, че вече не е той. Трудно ми беше, определено трудно. Защото иначе
като човек беше много добър човек. Изключително умен. Мозъкът му
работеше като сметачна машина, беше технолог във Ветпром.
Рецептури, лабораторията казва, че нещо не е както трябва, „Колко?”,
те му казват резултат, той слиза долу и казва „от това еди колко си”.
След него лабораторията не взима проба, защото бяха абсолютно убедени,
че това, което е казал той, е съвършено. (...) Не викнах поп, той не беше
набожен, но исках във тая зала тука, наречена траурна, да има едно бяло
платно и бях подготвила, в съгласие с това, което бях написала за неговия
жизнен път, няколко снимки. Тук е като ученик, войник, млад баща, тук сме
се женили, тука като студенти как сме били, тука като дете. Ето ти тия
най-най-най-основни снимки. И биографията. Роден, волен, тичал, катерил
дървета, събирал яйца на свраки, след това дошъл в техникума тука,
завършил, след това бил войник, след това сме се оженили, след това вече
Елена се роди, има някъде снимка и на Светлана. И така. Помолих
Светлана да намери мултимедия, за да са по-запаметяващи се.
За отрудената К. от село Извор, загубата на нейния любим съпруг продължава да
бъде източник на нестихваща тъга и самота, години след загубата му:
(…) изгубих съпруга си, това е най-големата ми болка, не мога да я
преодолея, това са четири години, сега пет. Не мога, много ми е тежко,
много ми е трудно. (...) Много ми е трудно без него, много ми е жал (плаче)
55
 (...) Много, много го обичах. Аз не съм [била] лишена от нищо, много ме
уважаваше, ходила съм къде съм искала, не ме е спрел, що съм казала - това
е направил. Сега у всеки двор има люлка, а аз имах люлка още децата беха
малки, направи я у едно дърво, у крушата, върза я, направи люлка, сложихме
си дюшек, одеало, възглавници, покрихме го с брeзент, легнехме си нощно
време там с него, там спехме. Липсва ми много (плаче).
И сега, когато е сама, споменът за тези нощи на общуване с вселената и с любимия остава
жив: „Много отдавна, май месец още, вратата е вече отворена, да влиза въздух. (...) и да
гледам през прозореца - да гледам звездите, да гледам самолетите къде цела нощ одат по
небето… мечтаем си за едното време как беше, как имаше хубави моменти, ама няма да
се върнат вече.“
Важно е да отбележим, че наред с изпълнените с любов и носталгия разкази за
починалите мъже, нерядко техните образи, очертани от нашите информантки, се свързват с
немърливост спрямо личното здраве, както е отразено в следния цитат от интервюто с Н., в
който описва разбирането си за причината за смъртта на съпруга си: „Масивен вътрешен
кръвоизлив, неспасяемо. Замина си, защото не слушаше жена си, която му казваше: „Бе
намали ги тези цигари, бе. Недей по 2 кутии. Аз съм те следила, ходиш долу на павилиона
уж на по биричка, но виждам как малкото шишенце го туриш в джоба. След неговата
смърт, мило момиче, в цялата къща намерихме 2 касетки малки шишенца. Нашият се
криеше, защото аз много недоволствах. Това не прощава.“ Тези наблюдения на
информантките ни, заедно със съществуващите статистики за по-ранната смъртност сред
възрастните мъже, налагат необходимостта от допълнителни изследвания на механизмите
за справяне, използвани от възрастните мъже за преодоляване на психоемоционалните
трудности, с които се сблъскват при остаряването, и за които е възможно да са по-малко
подготвени спрямо жените в процеса на социализацията си.
Единственият интервюиран в рамките на настоящото изследване мъж, 60-годишния
Г. от ромски произход онагледява кризата на идентичността, през която преминават някои
мъже, когато изгубят възможността да изпълняват предишните си функции спрямо
семействата си. Г. губи баща си, когато е на 12 години и е принуден да започне работа, за
да помага на майка си и сестра си. Като общ работник, с години ежедневно пренася на гръб
и доставя тонове стока: „Не бех тва, що бех, млад. Аз съм бил най-якият циганин. Аз носих
по петдесет кила бяха чувалите. Носих по три чувала на гръб.“ Има пет деца и разказва,
че навремето дневно е работил по 18-20 часа тежък физически труд, за да ги изхранва, да са
обути и облечени прилично и нищо да не им липсва: „Прибирам се от търговията, децата
радват се, търчат, аз ги погледна. Но изморен. Идвам, тя (съпругата, бел. ред.) главата
ми изкъпе, шията и аз влизах да се изкъпя. И обличам се и веднага легна. Аз детство не
знам какво означава. Аз не съм искал моите деца да са такива. Нито да са лишавани... Това
не съм го позволил. Аз затова работих... Нямаше Нова година, немаше празници, немаше…,
нищо немаше.“

56
 Сега обаче Г. е с редица животозастрашаващи заболявания и от две години е
нетрудоспособен. Въпреки физическите неразположения, най-голяма болка му носи
невъзможността да се грижи за семейството си и страха, че ако умре, ще ги остави сами.
Освен него в семейството в момента се включват съпругата му Ж., глухоняма и
нетрудоспособна по-възрастна дъщеря, най-малката му 26-годишна дъщеря, на чийто гръб
пада финансовото издържане на семейството, и четири, изоставени от родителите си,
внучета:
— Я ми разкажи сега малко как изглежда един твой обичаен ден сега. Какво
правиш в ежедневието си?
— Сега не съм доволен.
— Защо така?
— Защото не виждам... и съм стар. И ръцете...
— Не можеш да ги движиш?
— Не може, аз съм работил цел живот и сега от две години съм в застой.
И чекам дъщерята. Аз това го немам, аз не си спомням това. (...) Моето
семейство, моите деца разчитаха на мене и сега ми е много тежко.
— Сега пък за тебе ще се грижат, ти си се грижил...
— Не искам, не мога. Аз съм си свикнал да си идвам от работа и да ме
посрещат: „дедо, дай парички„. (...) Аз у мене немам стотинка, щото
давам на децата. Каквото имам – по пет, по десет, по два, един... колкото
имам, толко давам на моите внуци. Аз не съм свикнал да дойде некое дете
при мене и да каже „дай„, и аз да кажа „не”. (...) Просто докъде си бех
мъж, работих си. Ама така е решил Господ…
— От какво се страхуваш най-много?
— От инсулт. Да не ме повтаря. Че не пием хапчетата... Лекар ми каза,
требва много редовно да си пием хапчетата. Пет минути не трябва да
закъснееш. Какви пет минути, аз пет месеца не съм ги пил. Те това ме е
най-страх. И знаеш ли какво? Не ме е страх баш, страх ме е да не си
оставям семейството без мене, да не починем, да оставим децата. Мене
ме е жал, че ще си оставим жената. (...)
Макар да не е предмет на настоящото изследване, отражението на половите норми и
роли върху разбиранията на мъжете за остаряването и последващите трудности за
адаптация към живота в старост следва да бъдат проблематизирани и разгледани в
дълбочина с цел осигуряването на разширена психосоциална грижа за възрастните мъже и
подобряването на тяхното социално включване и благополучие. Това неминуемо би имало

57
позитивен ефект и върху жените, върху които в много голяма степен пада товара на грижата
за възрастните мъже, емоционално и физически.
Преживяването на болестта и страданието на скъпия мъж като дори по-важни от
собствените здравословни проблеми е онагледено в историята на съпругата на Г., 56-
годишната Ж. от българо-ромски произход. Нейните грижи за него са ежедневни и
всеобхватни: „Той без мен нито може да се обръсне, нито може да се изкъпе, нито може
да се облече. Всичко аз. За храненето само се справя да се храни. Предстои му операция,
не можем да съберем…”.
Всяко негово влошаване има свое дълбоко отражение върху нея: „(...), един път
преди месец ходихме да пазаруваме тук у големия нов магазин, (...), и му прилоша, и ми
падна у ръцете, и оттогава повече страх имам. Това ми е лошото. Страхът, все ме е
страх, пак така да не му прилошее. Но се справяме (въздиша). Справяме се, не с всичко, но
с някои работи се справяме.“ Въпреки че самата Ж. от години страда от тревожност и
недиагностицирани панически атаки, тя се вълнува преди всичко от това как да подкрепя
съпруга си, когато изпада в безпокойство заради влошаващото му се здраве: „колко и да му
давам сили, колко и да съм до него, като си втълпи нещо, почва веднага главата да го боли,
омалева, разтрепери се, и се чудим какво да му направим, как да направим, за да го
успокоим… (Какво го успокоява?) Нищо. По цели вечери не спи. (...) Така, тоя страх него
го съсипа много, много го съсипа, не знам как ще се справи с него. (...) Аз сама се справих.
А хем съм до него, давам му кураж, давам му сили, говорим, ама като си го втълпи и край.“
Ж. подхожда със стоицизъм, пренебрегвайки по собствено желание своите нужди и
здраве в грижата си за болния съпруг:
— Аз съм диабетик, но не пия никакви лекарства. Ходих на изследвания,
защото често ми прилошаваше преди 3-4 години, омалевах, чудех се какво
е, докато не отидох у болницата и се установи, че съм с диабет. Ама не
ходим да се лекуваме, не пием никакви лекарства. С високо кръвно съм, от
диабета ли, от какво е, не знам. Всичко почва да ме боли, ръцете ми
изтръпват, краката ме болят, някак никаква сила. Гледам първо на него.
— Защо не пиете лекарства, не можете да си ги позволите или…?
— Да ти кажем, трябва да ходим, да ми изпишат лекарства, знаеш как е.
А за да тръгнем по тоя път, трябва да го оставя него, за да си обърна
внимание на мене. Искам първо той да се излекува, очите поне. Тогава, ако
е рекъл Господ и аз ще си обърна внимание, защото това го най-много
тормози - зрението му. Просто му съчувствам и искам първо него.
— И от тогава не сте ходили?
— Не. Нямам и намерение, нали Ви казвам, искам първо него. Да мине първо
той, пък после аз. Сега се държим. Докъде мога, ще се държим.

58
 Както става ясно от последния цитат, Ж. не може да бъде разколебана в решимостта
си да даде преднина на здравето и нуждите на съпруга си пред своите. Нейните мечти се
свеждат до това да се намерят пари за необходимата му операция и да се подобри здравето
му. Това отчасти се обяснява със силната любов, която изпитва към него („Не мога без него,
както и той без мен, това са 35 години, дай Боже още години да сме заедно.”), наред със
загрижеността й към бъдещето на най-малката си неомъжена дъщеря, нагърбила се с
изхранването на семейството: „Дано се оправят нещата с него, за да може най-после и
дъщеря ми да се успокои. И тя е същата, тя няма приятел да излезне с него на кафе или
като другите момичета, отдала се е на едната работа, на ангажиментите, децата,
проблемите и просто няма време да си обърне внимание за нея, и нейният живот е
същият.“ В загрижеността на майката можем да прочетем нейното, почерпено от опита,
разбиране за дълготрайните ефекти на събитията от живота върху оставащата траектория
от живота на понастоящем младата дъщеря, чийто житейски път, макар и по собствен избор,
се повлиява от ограниченията на средата, в която се намира.
Любопитно е да отбележим, че за домашното насилие, което в днешно време може
да бъде разглеждано като пандемия, бе загатното в само две от проведените от нас
интервюта с възрастни жени. Дядо Г. споменава насилието и то с цел да се разграничи от
него. Споделя, че винаги го е дразнила агресията и че когато му се случи да се ядоса и
развика или „сопне”, бързо търси прошката на близките: „Някой път да се изокам, ама
извинявам се… Викам „извинявай, че така стана”. П. между другото споменава, че е била
пребита от своя братовчедка в детство и че покойният й съпруг я е изгонил без дрехи посред
зима на улицата. Мълчанието по темата може да е било предизвикано от тематичния фокус
върху остаряването и други аспекти на житейския път на възрастните хора в рамките на
проведените интервюта, от липсата на преживявания на насилие, които да бъдат споделени,
от нормализиране на „леките“ форми на насилие или от продължаващото усещане за стигма
и срам, споделяно от жертвите на домашно насилие.
Дали това са фактите, възприятията и житейския опит от мъжко-женските
отношения на тази поколенческа кохорта, родена в бедност в българските села и изживяла
младостта и зрелостта си в изпълнените с тежък, но смислен труд следвоенни години? Това
е тема, която ще продължим да изследваме, но тук бихме искали да вметнем, че тези
интервюта ни напомниха за публикуваната през 2018 г., любопитна книга на американската
антроположка от Пенсилванския университет, Кристен Годзи „Защо жените имат по-
добър секс при социализма”(Ghodsee, 2018). Според Годзи причина за това са мрежите за
социална сигурност. Ако, твърди тя, изградите общество, което подкрепя жените и не ги
наказва за това, че имат деца, и не обезценява труда им, се оказва, че те ще бъдат по-
щастливи и ще имат по-добър секс. Годзи не свежда всичко до един опростен избор между
капитализъм и социализъм, нито призовава за връщане към социализма от съветски тип.
Нейната книга, всъщност, е за използването на социалистическите принципи за
компенсиране на неравенството между половете в капиталистическите общества.

59
 Приятелството като поддържаща сила

Приятелствата имат жизненоважни функции за възрастните жени, с които

разговаряхме. Дългогодишните приятели са богатство и са ценени както за разтуха и
компания, така и като опора в тежките моменти, както свидетелства разказът на бившата
икономистка от село Дрен В., с която вече срещнахме читателя по-рано. Заедно със съпруга
й имат две приятелски двойки, живеещи в близки села, с които ги сближава дългогодишно
познанство и приятелство, което се възприема като истинско, защото се е доказало във
времето с жестове на взаимопомощ:
Имам и колежки, с които постоянно се чувам. Но тия приятели са ни много
близки. Ето, и сега ремонт правихме, слагаха гипсокартон, защото е стара
къщата... Другата стая, всичко оправихме. И приятелите от Рударци
идваха, помагат ни…, бе те си беха много близки, от млади години са ни
приятели, и много си общуваме, излизаме с тях по Витоша, нали ти казах,
много ходиме; и с тях каквото имаме, винаги всичко си споделяме, нищо не
прикриваме от тях, защото са ни истински. (...) И сме взимали и на заем
(...) Моят мъж като започна по-нископлатена работа, след като
пострада, а в онзи момент синът ми следваше в Благоевград, учеха децата
и бяхме изпаднали, и в такива моменти са ни помагали…
Дългогодишните познанства по една или друга линия, за които възрастните жени
споделят, понякога се трансформират, което по своему може да бъде удовлетворяващо и
допълващо социалните контакти. Така например пенсионираните учителки В. и Н. споделят
за свои ученици, с които са останали в контакт през годините, и които на по-късен етап се
издигат до техни приятели, макар и от по-различен характер от този на връстниците.
Бившите колеги, с които продължават да споделят общи интереси и ценности, са друга
значима категория в приятелския космос на възрастните жени, която надраства
ситуационното общуване и има принос за усещането за удовлетворение и близост.
От друга страна загубата на приятелства е осъзнато болезнена. Попитана дали има
приятели, с които общува, 92-годишната И. от село Дрен отсича: „Нямам никакви,
приятелките ми всичките загинаха. Нямам.“ С напредването на възрастта загубата на
приятелства поради смъртта на връстниците се е превърнало във факт от живота, който
иска, не иска, тя е принудена да приеме:
— В клуба на пенсионера ходиш ли? М. ми разказа, че имате клуб на
пенсионера тук.
— Епа не ходя никъде, миличка. Може да има нещо, ама по-младите
пенсионери ходят. Такива като мен вече… пък и като направим сметка,
нямам вече набор в селото, 31-ви набор няма. Сама останах, а докога ще
ме държи Господ не знам.

60
 Софиянката А., както вече споменахме, също е загубила своята приятелска мрежа,
за което отчасти вини себе си, тъй като по време на състезателната си кариера си и в хода
на работата си като треньорка по фигурно пързаляне често е пътувала, което смята, че я е
подтикнало да пренебрегва приятелствата си. Засилената емиграция също допринася за
загубата на активна връзка с най-отдавнашните й приятелки: “(...) Трябва да ти призная, че
от много време не се срещам с приятелките си. Едната ми приятелка й се роди внуче и си
отиде в Германия при семейството на сина си. Една друга пак така дезертира. Аз ги
разбирам и одобрявам, аз същото бих направила, обаче чувствам се сама, чувствам се
много сама (...) Имам две-три приятелки, но тази близост и радост, която е захранила
живота ти от приятелството, не съм я получила.“
Има и друго - за разлика от други интервюирани, включително по-възрастни от нея
жени, живеещи по селата, А. е по-откъсната технологично, защото редовно губи мобилния
си телефон и не успява да си плаща сметките за телефон и интернет. Това вероятно й коства
свързаност. От друга страна, градският живот по начало предполага по-различна динамика
на живот, общуване и свързване.
При все че няма работещ хладилник и пералня, възрастната жена подчертава
нуждата си от приятелства като особено значима за себе си и допълва, че обича хората,
които са уязвими, „не уязвими, а такива, които не са се скрили, не са пуснали пердето и не
внимават, а са искрени, общуват”. Самата А. споделя, че късно оценява стойността на
женските приятелства и мечтае да бъде част от общност от връстнички, с които да споделя:
Аз сега осъзнах жените каква хубава сила са, тия жени на моята възраст.
Колко много опит и информация съм трупала и колко аз имам нужда от
техните натрупани неща в ежедневието си. И би ми било радост да живея
в някаква комуна от 5-6 минимум жени и целият опит, който сме
натрупали, сега в комуникацията ще бъде невероятно допълващо. (...) обаче
не си въобразявам, че… мисля, че съм пропуснала годините, в които се
правят приятелствата, големите, дълбоките приятелства.
Завързването на нови приятелства в напреднала възраст се оказват препъни-камък за
значителна част от нашите интервюирани. Положението на възрастните жени, които живеят
сами на село, когато мъжете им починат, а големите им вече деца са „отлетели от гнездото”,
е меко-казано предизвикателно. Те продължават макар и в по-малка степен да се грижат за
минималната си прехрана, като отглеждат зеленчуци и плодове и се грижат като минимум
за кокошките в курника. Бичът за тях са не само малките пенсии, но самотата и липсата на
социален живот около тях поради обезлюдяването на селата.
Бившата социална работничка М. и нейният съпруг откриват развлечение и бягство
от самотата в седмичните походи, организирани от местни ентусиасти в родното село Дрен,
където създават и укрепват нови приятелства:

61
 „Всеки четвъртък сме на разходка с една група пенсионери.
„Четвъртъците„ ни викат тука в Дрен. (...) Това е една туристическа
група, която се казва „Здравец„. И се ръководи от един Здравко, и тя –
„Здравец„. Който може, не е задължително всеки четвъртък да отиваш,
но ние се стараеме този четвъртък да ни е поне…, защото събота и неделя
си посрещам децата. А четвъртъкът да си е за нас. И то с хора с нашите
интереси, с нашата възраст си общуваме…, винаги ходиме пеш, разбира се.
Групата цялата е от Дрен, с много интелигентни хора, (...), пенсионирани
учители… Много ни е хубаво… групата е разнородна и много интересна”.
В Дрен, разказва М., е по-добре от много други села, защото от едно време селото е
било известно с културните си дейци, имало е училище за занаяти и изкуства, и в
последните години селото преживява свой малък ренесанс със заселването на
новопристигащи млади семейства и творци, които възраждат културната програма на
селото:
„ние имаме приятели, чуваме се, виждаме се… тия хора, с които ходиме
по планината. Какво друго да искаш от живота? В Дрен не е толкова
скучно да се живее. Не знам как е в другите села, нямам представа. Но тука
лятото такова разнообразие… тука театрални постановки, концерти,
цяло лято на открито! Свършваш си работата, къпеш се и заминаваш
горе… Много хубав живот имаше това лято особено, беше прекрасно! В
нашето село живее един поет – Георги Константинов. Той беше
заместник-министър на културата. (...) Ние се гордееме с този човек, той
не е местен, но има къща и тука си твори. Има много добър парк с
естрада… И той ни изнесе такъв хубав рецитал… с един музикант на
китара, акустична китара. Все едно се намирах пред Народния театър в
София, в градинката! Казвам ти, така ми се напълни душата.“
Екипът на Фондация „Солидарност в действие“ се е срещал с ръководството на
местното читалище и с част от най-дейните лица в селото. Те развиват живота на селото
многостранно - чрез изграждането на частна детска градина в бившото SOS селище на Дрен,
кандидатстване за културни проекти към държавен фонд „Култура“ и организиране на
разнообразни културни събития на местно и регионално ниво. Нашата надежда е местната
власт да се ангажира в по-голяма степен отколкото текущо с подкрепянето и повишаването
на устойчивостта на тези граждански инициативи, които имат значителни ползи за всички
възрастови групи, населяващи селата.

62
 „Самотата ме убива“

Самотата е субективно преживяване, при което индивидите чувстват липса на

качество или количество на социални взаимоотношения свързани с подкрепа, интимност
или приятелство (Fernández-Carro, 2022). Самотата е станала централна в геронтологичните
изследвания, тъй като има многобройни доказателства, че тя нарушава физическото и
психическото здраве на възрастните хора както и качеството им на живот в по-широк
смисъл (Holt-Lunstad et al., 2015; Lara et al., 2019; Puga González). и др., 2021). Последствията
от самотата се преживяват тежко не само от жените, но и от мъжете, които както показват
изследванията на наши и чужди автори се справят със самотата още по-трудно или не
успяват да се справят. Повечето от изследваните случаи на живеещи сами социално
изолирани жени и мъже в България и в други европейски страни са свързани с влошаване
на психичното и физическото здраве.
Изследванията показват, че човек, който преживява социална изолация, е значително
по-вероятно да умре преждевременно от състояния като инфаркт, инсулт или диабет;
самотата причинява или засилва депресията, склонността към самоубийство и
тревожността; хората със сърдечна недостатъчност, които изпитват самота, са четири пъти
по-склонни да умрат; човек, който е социално изолиран, има приблизително 50% по-голяма
вероятност да получи деменция (Brennan, 2021). Самотата може да наруши съня, да повиши
кръвното налягане и нивата на стрес; лице, което е социално изолирано, има лоши социални
взаимоотношения или е самотно, има 32% повишен риск от инсулт и 29% повишен риск от
сърдечни заболявания; самотата може да бъде „предсказател“ за функционален спад и дори
смърт при възрастни над 60 години (Brennan, 2021). Разбирането на факторите, които
обуславят чувството на самота сред възрастните хора, е от голямо значение, тъй като
предоставя уникална възможност за подобряване на благосъстоянието в напреднала
възраст.
За четирите интервюирани жени в радомирското село Извор, единственото спасение
от самотата е посещението им на дневния център за възрастни хора в селото, който обаче е
застрашен от закриване след разгара на пандемията поради смъртта на много от
предишните му възрастни посетители и липсата на нови желаещи да се възползват от
социалните услуги, които предоставя. Интервюираните и персоналът на центъра и
защитеното жилище смятат, че част от проблема е страхът от социалната стигма на морално
заклеймяващата представа „да изпратиш майка си или баща си в старчески дом”. А
всъщност, посещението на дневния център няма алтернатива, при положение че младите са
далеч, работят в градовете и рядко могат да посещават родителите си.
Родом от радомирското село Углярци, С. е вдовица с две пораснали деца, които
отдавна са самостоятелни и имат семейства. Тя има проблеми със зрението, влошено от 30
и повече години работа в местен завод, приватизиран след 1989г., където работниците са
били в контакт с различни химически субстанции и не са получавали адекватни пособия за
63
безопасен труд след приватизацията на завода. За нея посещенията в дневния център са
единствената възможност да бъде сред хора предвид обезлюдяването, което е повсеместно
и характерно за голяма част от българските села, и краткото описание на С. красноречиво
описва настоящата действителност по селата: „тука много малко хора останахме, нагоре
има една съседка и с нея общуваме, около мен са празни къщи”. Запитана кое й носи най-
голямо удовлетворение, тя казва:
„Удовлетворена да съм, от кое… От дневния център съм най-доволна,
идвах две години тук, тук е добре, после с пандемията се затвори… , има
много неща в Дневния център, много ни занимават, много ходихме по
екскурзии, правеха срещи с други Дневни центрове, много са приветливи
хора (...), идваше един и пееха, такива занимания, екскурзии, посещения на
манастири, просто такова развлечение… Сега може пак да се постигне,
но са много малко хората.“
По време на пандемията единствената възможност за поддържане на социални
контакти с приятелките й е била по телефона.
С. вижда липсата на желаещи да се включат редовно в дейностите на дневния център
като сбор от здравословните трудности на жените в по-напреднала възраст („Тук в Извор
преди идваха много баби, но вече са стари коя с два бастуна, коя с един, коя с инфаркт,
коя с инсулт, и не могат да идват”), както и с ширещите се предубеждения спрямо дневния
център като място за изоставени от семействата им старци: „Те го третират като
старчески дом (...) Като чуят и: А, то е Старчески дом! Хайде, горе защитеното жилище
си е дом, но тука не е старчески дом, тук си е Дневен център за стари хора. И като чуят…,
затова хората избягват. Викам, това не е старчески дом. (...) Старчески дом е в
Радомир”. Има над какво да се помисли с оглед на това как представата за дневния център
да започне да се асоциира в съзнанието на хората с привлекателност, с необходимостта от
общуване, културно разнообразие и елементарни психологически потребности.
Вдовицата К. живее близо до дневния център за възрастни. Тя е трудноподвижна,
защото още като млада претърпява злополука, която се отразява на гръбначния й стълб, а
днес сред диагнозите й се включват остеопороза, тежка гонартроза, подагра, хипертония…
Въпреки че децата й я посещават ежеседмично и че от време на време й гостуват за по час-
два и други комшийки и близки, след пандемията е твърдо решена да стане официален
клиент на услугите в центъра, за да бъде сред хора:
— Кога започнахте да идвате тук в дневния център?
— Не съм спирала, откак съм се пенсионирала. Идвам, посещавам ги, не съм
била тука у центъра, не съм седела, сега вече искам официално да седим
тука до обяд с бабите, да си говорим, за да не седим дома самичка. Това е
единственото ми желание. Да имам хора около мене, да не съм сама.

64
 — А зимата, казвате, че Ви е било много самотно. Нямаше ли възможност
тук да идвате или защото Ви е трудно да ходите?
— Защото ми е трудно, а не за друго, но ако требе още един бастун ще
вземем и през ливадата ще минавам зимата, за да не седим дома. Аз по цяла
седмица не съм виждала човек. (плаче) И на улицата не съм излизала, това
е. Само вътре.
Както и другите жени, членуващи в общността на дневния център, К. има много
положителни преживявания на приятелство и групови екскурзии с хората там:
Горе у центъра къде е с приспиване (защитеното жилище, бел. ред.), имаше
една баба, с която много си общувахме, тя ме учи да плетем едни
възглавници, тя идваше у нас, пили сме си кафе, правихме лютеници,
компоти, такива неща и ги качвахме горе при нея. (...). Тя купуваше, при
мене ги оправяхме, защото аз имам казан, имам огнище, направим го на
двора и тук го донесем после и всички ядеха. Много съм си общувала с тях
тук. С тях съм ходила на екскурзии, на „Св. Мина“ манастира ходихме,
ходихме на един друг манастир в Кюстендилско, все с дневния център.
Сред най-отдавнашните посетителки на дневния център е 81-годишната Ц., която
споделя, че от 12 години редовно го посещава:
— Вие защо започнахте да идвате тук в дневния център?
— Защото дома не ми се седи, сама съм. Имам двама синове, у Радомир са.
— И идвате тук да си намирате компания?
— Па, да. Дома нема с кой да продумам. А иначе самотата ме убива, нема
комшии, измреха, по градищата ойдоха, имаме там, две-три кащи сме,
нема, нема народ, нема. Ама до дека карам - до там.
Тя има силно намалени зрение и слух, което затруднява общуването с другите, но в
центъра открива разбиране и търпение, каквито трудно й се отдава да намери другаде.
Темата за споменатото нежелание на нашенци да изпратят майките си в „старчески
дом”, всъщност ни препраща към много актуалния дебат за политиките на грижата в
Европа. Интервютата в Радомирска област красноречиво говорят, че за намирането на
решения, свързани с проблемите и ситуациите, описани в анализа, са необходими гъвкави
форми на обгрижване.

65
 Композиция на старостта

Отношение към старостта

„За мен”, казва седемдесет и една годишната учителка, Е., старостта е „част от
живота. Не мога да кажа, че старостта е най-страшното, но е... малко по-неприятно,
когато мислиш колко време ти остава. Но е свободно време (...) с повече възможности за
запознанства, за развлечение, за занимания, за добри дела... Но това е според хората. Това
зависи от хората. Според мен това е част от живота и ако някои си мислят
непрекъснато, че е краят, заслужават краят да им дойде по-бързо. Аз никога не мисля, че
краят... „Оу, дали ще живея до утре?“ Ами то и на 20 години да съм, можеше да ми се
случи да няма утре. Никога не се отказвам в живота. Знам, че трябва да се боря, да се
живее и каквато и да е трудност, да се преодолява (...)”.
Отношението на Е. към живота, изглежда е в унисон с цялостната й жизнена
траектория на борбеност и търсене на път напред. Израстнала като сирак и неуморно и
неотстъпно учеща се до ден днешен дори и от онези, на които не иска да прилича, чувството
й за достойнство се събужда още от детските й години, когато за да не натежи на
семейството на брат си, единственият й останал жив роднина, отива да живее в
провинциален детски дом с достъп до качествено образование. Успява не само да завърши
с отличие и да се подготви за университета, но и намира своя житейски спътник и има две
дъщери, които успешно се реализират в столицата.
В течение на целия си житейски път, В., надгражда образованието и квалификацията
си. Тя е бивш директор на училището в с. Дрен и успява да го превърне от основно в
общообразователно училище за изкуства. За да помогне на семейството си да оцелее
материално в годините на прехода, Е. става трудов имигрант в Гърция, където
първоначално работи като домашен помощник на възрастни хора, а след това успява да си
намери работа като учителка по история и география в едно от българските училища в
южната ни съседка. В този период от живота си не само успешно учителства, но започва да
пише и публикува свои разкази, басни и фейлетони в българските вестници, издавани в
Гърция. По времето на интервюто тя е отдавна пенсионирана, не работи, но не престава да
пише, публикува и да бъде граждански активна. Според нея характеристиките на старостта
са силно повлияни от преживяванията и възможностите в предишните етапи на живота:
„Старостта си зависи от целия живот. Не мога да кажа, че старостта ми е по-лоша от
целия ми живот. (...) справям се, но бих могла по друг начин, ако политиката ни беше
много по-друга, не в последните тези 30 години, а и много по-рано. Целият живот. От
онова нямане не може да се яви сега по-голямо имане. Защото целият живот си дава
отпечатък.“

66
 Нейната като цяло позитивна нагласа към остаряването не отхвърля разбирането,
почерпено от опита, че за другите старостта може да бъде признак на уязвимост: „Е, просто
се вижда, че човек не е вече в тази възраст сигурна. Защото нито се движи така сигурно,
нито действа бързо. В магазините по-младите се дразнят, че си бавен. Например
забелязвам, че щом си възрастен, много си лесен и те оглеждат такива за... на прицел, за
кражби. (...) те усещат щом си по-възрастен, че си уязвим.“ Тези наблюдения са
придобити в следствие на различни случки, които преживява в софийските супермаркети,
от историите за откраднати портфейли на нейни възрастни познати и други.
Любопитен е споменът на Е. от младостта, когато заедно с приятелки за пръв път
виждат едни по-различни пенсионери и това им дава повод за размисъл над това как ще
изглежда бъдещото им остаряване. Действието се развива по време на студентските й
години, когато с колеги от университета обикалят смолянските села и изнасят рецитали в
чест на Полковник Серафимов:
Тогава на село Проглед, ние не знам накъде сме вървели, ама сме поспрели и
виждаме едни туристи, немци на по 70 години, мъж и жена. Но жената
какво впечатление ни направи! Стройничка, на 70 години, здравичка, без
тояжки, без онези паднали зъби, нормално, с бял костюм. Такъв
туристически, ама нещо бяло. Не я видях от съвсем близо, отдалече я
гледахме. И тези, които бяхме момичета там, си викаме: „Представяте
ли си ни”, тогава сме били на 22-23 студентки, „Представяте ли си ние на
тази възраст, на 70 години дали ще сме така?“ Може да е с бяло, с какво
и да е костюмче, коя планина ще сме отишли да разглеждаме в чужда
държава или в своята, ей така, като тези немски туристи?

Старостта като преживяване

За почти всички наши интервюирани остаряването се свързва в по-малка или по-

голяма степен със загуби: на здраве, темпо, способност, движение и др. Личи си, че
възрастните жени са дълбоко повлияни от културните норми за продуктивност и активност,
за необходимостта от правене на нещо, но не какво да е нещо, а такова, което да създава
полза за другите.
„Старостта, за мен”, казва 92-годишната И., „е да не мога”. Тя дълбоко страда от
това, че не може да бъде в помощ на роднините си, въпреки че по-рано е била изключително
въвлечена в отглеждането на внуците си, докато родителите им са работели: „не мога да се
чувствам полезна вече, не съм. Виждам, че не мога да им помогна с нищо. (...) Все ми викат
„няма какво да ни помагаш. Седи си почивай.“ Плета чорапи, шушони. Миналата година,
по-миналата започнах да имам шипове във врата. И като ме схване и ме заболи и главата,
и не мога да я държа. И така, почивам. На почивка съм го ударила (...).“

67
 При М. нещата стоят по-различно, не й липсва работният живот и не възприема
остаряването като нещо страшно: „Значи аз не усещам да съм страдала, затова че не ходя
на работа. Не намирам време да скучая. По-хубав ми стана животът, мога да кажа.
Единствено като изключиме болестите. (...) От друга страна, изобщо не съжалявам, че
вече не съм в активната сфера. Добре се чувствам като пенсионер. Какво да ме тревожи?
Че ще се разболея и ще умра? Няма такова нещо! Това е нормалният цикъл на живота.“
Пенсионерският й живот е изпълнен с активност: със съпруга й отглеждат зеленчукова
градина и пчели, продължава да шофира, помага с ученето на внуците си, с приятелки си
организират екскурзии, а със съпругът ходят на санаториум два пъти в годината, участва в
местната група за походи с по-подвижните пенсионери в селото, чете, … И все пак
очакванията й за живота след пенсиониране не се припокриват с реалността:
„Как минава един мой ден? Толкова бързо минава, че да не повярваш. Аз съм
си мислила, че като стана пенсионерка, ще имам време за ей тая
библиотека и тая в Перник, която трупам, нали. Че ще имам време за
книги, за филми, за приятели…, нищо подобно. Времето на възрастния
човек минава много бързо…, защото ние ставаме по-бавни. Ставаме по-
лениви. Вече сме болни, следиме си хапчетата… Какво да ти кажа…
ставам, пиеме кафе, хапчетата, така…, след това закуската, тя ми
отнема час. Да измиеш съдове, да приготвиш обяда, който също ни отнема
час. Ние сме вече хора със забавени реакции. Съпругът ми е с пареза, той е
вече заболял сериозно, пареза на двата крака, но много упорит…, както
видя, опитва се да си върши мъжката работа, но аз се опитвам пък да му
помагам в другото и така неусетно минава денят. (...) Това е човешкият
живот – не стига за нищо. Колкото и да имаш хъс, колкото и да си
поставяш цели, не стига за нищо… И така баба ми едно време казваше, че
времето много бързо минава… А на мене не ми минаваше бързо! Сега ми
минава много бързо.“
К., която цял живот е отглеждала селскостопански животни с мъка се разделя с тях,
след като преди няколко години умира съпругът й и с времето открива, че не може сама да
се грижи за тях:
„гледах овце, като беше съпругът ми. Имахме 8 овце. След като почина
продължих да ги гледам една година и повече не можах, не мога да ги
настигна. Имах една съседка, тя е жива де, тя е по-млада от мене, но и тя
е вдовица като мене, тя идваше всеки божи ден, сутрин, обед, вечер, да
види какво правя, да откараме животните у една ливада в махалата, вече
не идеха у гората. Изкарвахме овцете и вечер дойде да ми помогне да ги
прибереме и аз ги продадох накрая, не мога повече. Нема кой сено да събира,
не мога, окосах го, ама като не можеш да го събираш, каква ми е файдата,
никаква. И така нема вече животни, има само кокошчици и на тех се

68
 радвам, снасят си яйчица, събирам си яйчицата, говорим си с кокошчиците,
с котетата, имам 5 котета”.
Домашните животни са скъпо ценени от възрастните жени и на село, и в града, защото
предоставят на стопанките си възможността да се грижат и да не се чувстват сами.
Удоволствията, все пак, не се изчерпват само с възможностите за общуване, било то
с животни или хора. С. споделя: „Най-обичам да чета книги, в библиотеката ме познават
и като отида, знаят, че обичам романтика и са ми определили предварително.
Библиотекарката се смее: ‘Ама, хем ти пречи на очите, не можеш да четеш и пак…’
зимата чета повече, по три-четири, ама лятно време трябва да гледам и градината.“
Книгите са предпочитано занимание и за други интервюирани, като една от тях се радва на
новите, по-големи шрифтове, които се използват в модерното книгопечатане, защото са по-
щадящи за зрението.
Развитието - духовно или личностно - играе важна роля за осмисляне на ежедневието
на някои от нашите интервюирани. За промяната на живота й след пенсионирането Е.
разказва:
Главоломно се промени ежедневието, защото едно е да имаш постоянно
задължение, друго е да нямаш. Но това да нямаш... зависи от самите нас.
Аз никога не съм спирала с едни други задължения, които... докато бях по-
млада някак си не можех да отделя време за тях. Прекалено много ми бяха
ангажиментите. (...) И не съм имала време да отделя така и минути, та
камо ли часове, което си трябва, за едно духовно развитие. След една
голяма здравословна криза започнах коренно различно ежедневие. В смисъл
с големи тренировки, които доведоха до едно... развитие в мен, което не
вярвах, че може да стане, и не съм го търсила, и не съм го очаквала.
Макар че се оплаква, че страда от непостоянство, Е. си поставя за цел да прави гимнастика
редовно, за да подобри здравето си.
Наличието у част от възрастните жени на дигитални умения, дори и базови, отваря
нови възможности за комуникация, учене и споделяне на опит и знания. Тези, които
разполагат с интернет устройства, членуват в разнообразни онлайн общности, свързват се
с отдавнашни познати и създават нови приятелства. Няколко от интервюираните разбират
за провежданото от нас изследване именно посредством публикациите ни във Фейсбук
групи, в които те членуват. Дигиталното присъствие на възрастните им позволява да
поддържат и увеличават своята гражданска активност. Две от интервюираните, които се
информират онлайн за предстоящи културни събития в местната им общност,
разпространяват информация сред тези, които нямат интернет достъп. В случая на Е.
онлайн пространството е платформа за споделяне на нейно творчество и инструмент за
координиране на културни инициативи с други сходно мислещи.

69
 Както става ясно, в общия случай на „устроените“ възрастни жени, които получават
пенсия (в какъвто и да било размер) и имат собствено жилище, пенсионната възраст дава
преимуществото на повече свободно време, което да бъде оползотворявано по различни
начини, доколкото средата, здравето и все пак ограничените финансови средства
позволяват. За тези, за които дори и тези базови условия не са налични, основно занимание
остава оцеляването.
Психологичното оцеляване е централна тема в разказа на останалата без семейство
А., която свързва остаряването с болезнено знание, което изцежда жизнената й енергия:
Това, че разбирам всичко, ме отравя, отравя ме дълбоко и ме прави
неспособна да действам, което е лошо. Би трябвало да действам за тези
неща, да се боря, да се пазя, а всъщност цялата ми енергия отива да ги
неглижирам, за да продължа да живея. Ужасни неща знам за болниците,
ужасни неща знам за операциите, ужасни неща знам за лекарствата,
ужасни неща знам за съседите, знам толкова ужасни неща, че ми е много
тежко, не ми е радостно, не ми е леко. Сигурно всички стари хора така
знаят разни неща, но не е ок да ги говорят на другите, за да не ги нараняват
и си ги държат в себе си, и мисля, че това ни прави още по-стари. Много е
тъжно понякога.
Както вече описахме, А. живее на прага на бедността, сама, в лишения и с подкопани
краткосрочна памет и здраве, и това се отразява силно на психичното й здраве:
— Ей това не мога да го проумея, че съм на 70 години.
— Как разбираш остаряването, как би го описала?
— Аз не съм човекът, който да го каже, защото аз остарявам без своето
съучастие, нямам време да остарявам, не знам как се прави всъщност.
Според мен да остаряваш значи да имаш семейство, да имаш внуци, да
имаш някакви такива неща и да виждаш себе си там, и те да виждат себе
си в теб, а пък аз, мен не ми е съдено като че ли.
Оцеляването - психически и физически - като основно съдържание на ежедневието
фигурират и в житейските реалности на другите две възрастни, нямащи „лукса“ да се
пенсионират и да бъдат обгрижвани от семейство или общност, Р. и П., към които ще се
върнем малко по-късно в повече детайл.

Здравословните проблеми

Мнозинството от интервюираните от нас имат хронични заболявания, доста често

по няколко едновременно. В разказите им безсънието, физическата болка и обездвижването

70
се очертават като масови характеристики на остаряването, с които те обикновено са
принудени да се примирят поради липсата на алтернатива. Психологичното здраве остава в
страни в разказите на повечето, но нуждата от психологична подкрепа е очевидна дори и за
онези, които нямат история на самонараняване както П. или тежка степен на самоизолация
като А.
Да започнем с безсънието. Безсънието е широкоразпространено сред възрастните
хора. Многобройни научни изследвания показват, че качеството на съня намалява с
напредване на възрастта, а „архитектурата“ на съня се променя - възрастните хора прекарват
понижено време в дълбок сън, по-вероятно е сънят им да бъде прекъснат и да не се чувстват
освежени и отморени на сутринта (Stepnowsky, Ancoli-Israel, 2009). И. споделя: „През деня
само лежа, рядко спя. През нощта и се събуждам и не мога да заспя. Започвам да мисля,
по селото, за тези, за онези. Родата. Такива работи.“ К. е още по-описателна:
„Седнем у леглото, седим, седим, свивам краката, свивам, изправям, идем
до тоалетната, върнем се, седнем на леглото, пак седим, някога пием вода,
някога - не, легнем си, но много нощи много трудно минават. Не можем да
заспим, спим да речем до 2 часа или до 1, до 3, различно и после вече до
сутринта няма заспиване. (...) Ей така не можем, сън не идва, стискам,
стискам очите, що викат старите баби, броим овците, броим козите, ама
нищо не идва, сънят не идва повече до сутринта. У 5 часа се вдигнем и
станем и къде отивам у 5, кажи какво да напрайм у 5 часа…“
Забравянето често се асоциира със старостта. Удълженото време необходимо за
припомняне на необходимата информация в напреднала възраст не означава загуба на
памет. Н. разказва за усилията си да поддържа паметта си:
Един ден улових паметта си, че не може да извади името на Камерън Диас
и се ужасих, тичах при невролог и той ми даде някакви хапчета, та ги пих,
уж се възстанових. Сега горе-долу вади това, което поискам от нея, но
много по-бавно. Чекмеджето бааавно се изважда, бааавно бъркам в него,
ровя, ровя, докато стигна до това, което искам. Обаче ако човек
непрекъснато чете и непрекъснато действа с мозъка си, може да го запази
много дълги времена. Имам един перфектен братовчед в София, който е
по-възрастен от мен, пенсионер е, полиглот. Сега на тия години, вече е на
75-76, учи арабски.
Физическите болки представляват друг източник на дискомфорт за много от
възрастните жени, с които разговаряхме. С. разказва:
Едно беше на 50, друго е на 60 и по-натам. Една приятелка викаше: „След
60 ще видиш какво става…“ Мисля си, тая жена защо така ми говори, а
после викам: „А! Жената си го казва вярно”, след 60… болки се показват…
И се губи работоспособността.. Не е добре… Това ставните болки са

71
 ужасно нещо, до 50 години не съм усещала нищо, но след това… А сега на
67 да не говорим… Но добре, пак да чукнем на дърво. Щом не ми се налага
операция, такова нещо… Пак добре. Благодарна съм. Засега, ама знае ли
човек какво ще се случи…
Обездвижването е сред най-тежките за понасяне аспекти на влошеното здраве за
възрастните. Ц., на 81 години, описва трудностите си с ходенето по следния начин: „мъка
ми е, като гледам мойте приятелки си одат на така, на така, а яз само седим дома. Идех
по комшиите на така, на така, а сега не можем да мръднем, страх ме е да не паднем, не
видим, с човек ще одим, но сама не смеем. Старостта, що ще съм доволна, млада като
бех, ее, летех като луда, работим, такова, сега нема.“

Здравеопазването през погледа на нашите събеседнички

Темата за българското здравеопазване е безкрайна и е силно застъпена в

интервютата ни. В тази част щрихираме някои от основните проблеми, откроени от нашите
съизследователки.
Нека започнем с проблема за достъпа до здравеопазване изобщо, тъй като това е
изначален въпрос на неравенство. В повечето села на територията на община Радомир няма
достъп до лекарска грижа и такава на практика получават с някаква редовност само тези,
които разполагат със собствен транспорт или съумяват да си организират транспорт до гр.
Радомир, Перник, София или Кюстендил чрез познати, роднини или посредством
ограничените междуселищни автобусни линии. Поради необходимостта от редовна
медицинска грижа Е., която през по-голямата част от зрелия си живот е живяла в с. Дрен, с
напредването на възрастта по препоръка на децата си се премества в София. По този начин,
обяснява тя, при нужда може да получи помощ много по-навременно. В същото време има
достъп до нови медицински инструменти, каквито не си представя, че са достъпни за хората
по селата:
Ходя си по лекари редовно. И даже съм един от първите хора, свързан с
аптекаря с нов апарат (...) при мерене на захарта, данните отиват при
аптекаря. Събират се, заедно с всички лекарства, които аз ползвам, заедно
с моите изследвания, които съм си направила, плюс това изследване, което
мери, там влиза, той ще ми следи - това става в момента, в София горе-
долу съм една от първите. И той (...) обясняваше на неговата служителка,
„от тук нататък ще стане масово”. Но ако съм на село как ще станат
тези неща?
Да вземем за пример село Друган. Проблемът с липсата на медицинска грижа за
преобладаващото възрастно население сме описали в предишното си издание „Лицата на
Друган: житейски разкази от едно малко българско село” (Фондация „Солидарност в
72
действие”, 2020) посредством разговорите с 23 интервюирани, кмета и секретарката на
кметство Друган. Сред местното население, съставено предимно от пенсионери, загубата
на възможността за достъп до медицинска грижа в селото се отчита като сериозен недостиг
на демократичното управление в последните 30 години. Множество от интервюираните с
носталгия разказват за това как по времето на социализма в Друган е имало здравна служба,
включително лекар, зъболекар и акушерка. Някои си спомнят, че до преди няколко години
е имало лекар, назначен към селото, който е идвал за по няколко часа, но това вече не се
случва.
По време на интервю с кмета на Друган г-н Славчо Душков през 2020г. го попитахме
за неговия коментар по темата. Той обясни, че проблемът с липсата на медицинска грижа
на място е общ за повечето малки населени места, дължащ се на това, че предоставянето на
такава грижа е неизгодно за лекарите поради малкия брой пациенти, които им се осигурява:
Еми престанало е да се случва заради самия лекар. Казва, че няма
достатъчно време и клиенти. Приказвах с друга лекарка, която има
пациенти в нащо село, да идва за 2-3 часа два пъти в седмицата, но и тя
ми отказа, каза, че е нерентабилно. Всъщност хората искат, но когато
трябва да дойдат на преглед, не идват. (...) Лекарката казва „Аз съм
съгласна, ще идвам„, но ги няма хората. Вика: „На мене не ми е изгодно от
Перник да пътувам, да дойда тука и да дойде само един човек, а по някой
път и никой„. И на мене ми се иска да имаме здравна служба, но за
съжаление това са реалностите - лекарите казват, че не им е изгодно да
идват. Няма никъде (здравна служба), само в Дрен, защото селото е 1000
човека, но и там нещата са на приключване. Тая лекарка, дето ви споменах
преди малко, тя ходи до Дрен по два пъти в седмицата, но вика: „И там
намаляха клиентите, и ще спирам и там”20
По думите на секретарката в кметство Друган, г-жа Веска Чакърова, въпреки
добронамереността и полаганите действия от страна на състава на кметството да
сътрудничи на хората в нужда, съществуват структурни проблеми, които възпрепятстват
оказването на помощ и принуждават много хора да живеят при условия на крайна бедност
и липса на медицинска грижа:
Хората са болни. Сега в момента имат нужда от лични асистенти, от
програми, които да включват някакво обслужване за болните хора. В
момента има една програма, в която сме включили няколко човека, но те
са повече, нуждаещите се от помощ. Има самотни хора, които как да ви
кажа, с малки пенсии… Сега има помощ за отопление, включваме такива
хора, но те искат и ежедневна помощ, която не може да се предостави.

20
Цитат от сборника „Лицата на Друган: житейски разкази от едно малко българско село”, Фондация
“Солидарност в действие”, 2020г., стр. 211
73
 Плюс това тия програми са ограничени, изискват ТЕЛК-ови решения, а
много от хората са болни, но нямат ТЕЛК.21
Сред възрастните хора, интервюирани в настоящото изследване, най-
привилегировани се оказват възрастните жени, които ползват услугите на дневния център
за възрастни хора и защитеното жилище в с. Извор. Там разполагат с лекар, зъболекар и
медицинска сестра, която ежедневно им мери кръвното, отговаря на здравни въпроси и
следи здравословното състояние на възрастните. Наред с тях, разбира се, са и тези, които
получават здравна грижа в Перник и Радомир.
П., която е неосигурявана и не получава пенсия, има достъп до медицински услуги
дотолкова доколкото, когато в критични моменти непознати от улицата викат Спешна
помощ, лекарите не й търсят пари, за да я прегледат: „Отивам на бърза помощ и кога ме
преглеждат, знаят че немам пари, не ми искат нищо, а как да си уредим за доктор да
имам. Ето както ми стана лошо, аз немам личен лекар, немам, така живеем.“ Разчитането
на добрата воля на лекарите от Спешна помощ, разбира се, изключва достъпа й до
превантивна медицина или дългосрочно следене на здравословното й състояние, но в
контекста на живота й в крайна бедност се явява без алтернатива.
Две от интервюираните – Н., на 71 години, личност, неукротимо бореща се за
справедливост, професионална инженерка и учителка от Радомир; и К., на 73 години,
земеделка и животновъдка, работила и в близка до с. Извор въглищна мина след 1989г. –
ребром поставят въпроса за корупцията при издаване на ТЕЛК решенията. Н. описва много
образно своето ходене по мъките във връзка с 96% инвалидизирания й съпруг, и
неетичното, безчестно отношение на сребролюбиви лекари, безцеремонно нарушаващи
Хипократовата клетва, от които, обаче, зависи решението за ТЕЛК, даващо право на личен
асистент, право на живот в защитено жилище, и като цяло - право на по-достъпно
здравеопазване за хора с увреждания, нуждаещи се от дългосрочна грижа.
Н, разказва как след като много трудно успява да закара съпруга си при лекарите,
вместо те да отидат при тежко болния, я отпращат без ТЕЛК решение за придружител:
(...) Върнах се, викам „докторке, какво се случва сега? Вие видяхте, че той
не може сам нищо да прави. Защо няма придружител?“ „Ние сме комисия
и така сме решили. Когато положението се влоши, ще дойдете пак.“
Излизам навън синкаво-виолетова. Един колега от ТЕЦ-а: „Н., лошо ли ти
е, какво ти е?“ Викам „Гледай: с тия диагнози и тия 92%, като тя не му
беше включила хеморагичния васколит като заболяване, а ако го беше
включила трябваше да са 96%, защото нямал бил биопсия от кожата.
Трябвало да има биопсия.“ „А ти сложи ли вътре банкнота?“ Сега на мен
ми стана ясно това многократно вадене, слагане, търсене, разлистване и

21
Цитат от сборника „Лицата на Друган: житейски разкази от едно малко българско село”, Фондация
“Солидарност в действие”, 2020г., стр. 211
74
 разтърсване на папката с епикризите. Викам, „не.“ Прибрахме се тук,
компютърчето, Министерство на здравеопазването, писамце, изброявам
епикризите, казвам, че съпругът ми е в абсолютна невъзможност да се
обслужва по всички правила. Има стол за хигиенни нужди, има друг стол,
дъщеря ми ги взе, но няма придружител.
Моят мъж получава лек инсулт, още една епикриза. Отиваме с дъщеря ми,
оставям го него на сестра ми, отиваме в ТЕЛК-а, попадаме на доктор И.
Викам: „доктор И., моят съпруг получи инсулт, ето още една епикриза и се
надявам сега вече да му дадете ТЕЛК с придружител.“ Той ме погледна
така и вика: „ще видим, може да дойдем септември - октомври месец.“
„Какви септември - октомври? Той дотогава може да умре.“ „Ми ние не
сме Господ да раздаваме живот.“ Викам: „вие сте лекари.“ „Сега е Ковид,
вие с този Ковид ще ходите ли по къщите на хората? Ние сме само трима.
Кой да дойде у вас?“ И аз поех дълбоко дъх и викам: „ще трябва отново да
се отнасям до Министерството”. Последваха едни огромни ококорени очи:
„Вие ли сте тая, която сте написали гнусното писмо?“ Викам „аз съм
тази, дето е написала гнусното писмо и сега ще напиша едно още по-
гнусно.“ И се върнах, оставихме там епикризата и тоя път вече честно и
почтено: „Така, така, така. Не ми дадоха придружител, защото в
епикризите не беше сложена банкнота. Сега не искат да ми дадат
придружител, защото Вие сте ходили на проверка.“ Той получи втори
инсулт и вече след втората епикриза, точно след 3-4 дни дойдоха. Август,
когато са в почивка. Намериха се. „Той може ли?“ „Нищо не може.“ „А
как сяда?“ Викам: „Ето така. Ето тука му е синьо, защото като го
хващам за ръката и го дърпам, аз натискам тук и му пукам кръвоносните
съдове.“ Тогава вече ми дадоха придружител и му станах асистент.
К., която прогресивно се обездвижва, и е с остеопороза, тежка гонартроза, подагра и
хипертония, също засяга темата за своето ходене по мъките, свързано с ТЕЛК: „Заради
самотата и изолираността, особено през зимата, искам да живея тук (в защитеното
жилище за хора с увреждания в с. Извор, бел. ред.), но не мога, защото не ми дават ТЕЛК.
Наскоро разбрах какъв е проблема, докато чаках на опашка пред лекарския кабинет. Чух
как една се хвали, че е получила ТЕЛК, защото е пъхнала пари между епикризите ...“
Съвременното здравеопазване търпи остра критика от страна на възрастните жени,
които сравняват сегашното положение със здравните грижи по социалистическо време и
смятат, че тогава системата е била по-хуманна и справедлива. Това се олицетворява от
думите на Н.:
Едно време, свекър ми, лека му пръст на човека, се разболя от Паркинсон
по времето на Тодор Живков. Не съм ходила въобще в ТЕЛК. Просто
дойдоха у нас, установиха, че е болен от Паркинсон, изписаха му
75
 съответните лекарства по съответната схема и след седмица дойде ТЕЛК
решение: с придружител. Дадоха му степен на инвалидност и
придружител. Без аз дори да знам къде се намира тоя ТЕЛК. Просто
нещата си бяха така. (...) аз искам да се върне старата система, когато
мен ме боли крак, боли ме коляно, боли ме глава, аз знам при кой лекар да
отида. Не е необходимо тук да висим 3 часа, за да ми се даде направление
и след това като отида в неврологията (...), да не могат да ми помогнат.
Тука по едно време започна да ми вика някакъв нерв, нещо се беше възпалило.
Казвам, че имам нерв, който е възпален. Искам да знам как да го лекувам
него. „Не го пише в пътеката.“ И като не го пише по пътеката, значи не е
нерв. Ето това много харесвам на миналите времена. Медицината беше
медицина, докторите бяха съчувстващи, бяха много истински и когато се
наложеше се събираха на консилиум, не да ме праща сега при този доктор,
пък при другия. Всичките се събираха и обсъждаха даден проблем
здравословен. И въпреки, че медицината не беше толкова напреднала,
колкото сега, нещата бяха истински и докторите бяха истински. Сега има
много истински доктори, обаче самата система им слага капаци и им казва
„ето тук, по тази пътека ще тичате и повече не.“ Което не е никак добре.
За непрофесионалното и нехолистично отношение на лекарите интервюираните привеждат
многобройни примери. Те осъждат верижното прехвърляне на отговорност, безотговорното
изписване на лекарства със силни и вредни странични ефекти, квотите за издаване на
направления, които „връзват“ ръцете на лекарите:
Пенсионерите се лекуват проформа по принципа „Абе айде ще ти мине...
Пий си лекарствата и ще ти мине.“ Хората масово се самолекуват.
Личният ти изпише лекарство и те праща при другия. И като отидеш при
другия, и той ти изписва за другото, следващия за третото. При който
отидеш, все нещо ти дава. Стават много лекарства. И решиш да не
ходиш и така некога самолечение, малко, народна медицина. (Е.)
(...) Лекарите не се интересуват от другите видове заболявания. Той си
знае неговата пътека, знае си неговите лекарства, знае си неговите
болести. А това, че като ми изпише еди какви си лекарства, влиза в
конфликт с лекарствата, които той пие за друго нещо и можем да го
пратим така при Свети Петър без време, него не го интересува. (Н.)
С., на 67г., е бивша работничка от приватизирана фабрика за малогабаритна заварочна
техника, където й се е налагало да работи с вредни вещества, без предпазни средства. Има
редица заболявания и се оплаква от ограничените възможности на личния лекар да й дава
направления, когато най-много се нуждае от специализирана медицинска помощ.
Понякога, по парадоксален начин, политическите страсти се намесват в съдбите на
болните. Е. разказва за нещо, което се е случило с нея през 1997 г., когато тя се нуждае от
76
спешна гинекологична операция в онкологичното отделение. На 26.03.1997 в болницата в
Перник я свалят от операционната маса и операцията е осуетена, защото новият директор
на болницата е от СДС, и заповядва да връчат заповед за уволнение на водещия операцията
хирург, докато той се готви да оперира в операционната зала. Хирургът е уволнен заради
членството си в БСП. Най сетне, операцията е насрочена за 2.04.1997, но болната научава
за това в деня на операцията. Няма предоперативна подготовка, карат я да чака час и
половина пред операционната. Тя припада, защото вдига много високо кръвно налягане
(230) и след като го смъкват драстично бързо, едва не умира. В крайна сметка, след
операцията лекарите й казват: „Не можахме докрай всичко да изрежем, ама колкото
можахме”...
След операцията продължава да вдига високо кръвно налягане и й предписват
редовно да пие Хлорфадон – лекарство против високо кръвно с много вредни странични
ефекти, изразяващи се в често и епизодично ускорено сърцебиене, в следствие на драстично
понижаване на нивото на калия в организма. Тази диагноза за „изядения калий”, обаче, й е
поставена години по-късно, когато тя емигрира, за да работи в Гърция. Диагнозата поставя
един гръцки лекар, който въпреки обявената по онова време всеобща лекарска стачка,
успява дискретно, без да наруши стачните правила, но и без да погази Хипократовата си
клетва, да прегледа кръвните й изследвани, да й се обади по телефона след работно време
и да й забрани да пие Хлорфадон, както и да й предпише лекарства за регулиране на нивото
на калия в кръвта, които я съветва да купи още същата предпразнична петъчна вечер, преди
да затворят аптеките. Е. разказва това като пример за добра практика, за това че като
пациент е възможно да си обгрижен професионално и да не си обект на ограбваща
комерсиална логика.

Дамоклевият меч на бедността

Като продължение на темата за здравеопазването в контекста на бедността изникват

две основни теми, които се споменават от редица интервюирани: за скъпите лекарства,
които „изяждат“ значителна част от пенсиите на възрастните, и за операциите, от които
възрастните се нуждаят, но не могат да си позволят.
След смъртта на съпруга си Ц., за която вече споменахме, че е трудноподвижна и
има проблеми със зрението и слуха, получава нищожна пенсия, която не й стига дори за
покриването на месечните разходи за храна и лекарства. Дневният център в с. Извор, където
на възрастните се предоставя топла храна, се оказва спасителната лодка, на която намира
убежище:
Он кат умре я бех с 31 лева пенсия, те толкова бех, лекарства, що да прайм,
нема що да ядем, дома не ми стигат парите. Синовете ги немаше, никой,
сама, вземала съм една кофичка млеко, па мажем на лебо, та да мож да

77
 хапнем две филийки да ме засити. Леб и захар съм топила, ревала съм. Па
дойдох тука (...) Та поне да има да апнем. Не можем да готвим, нема що,
дома сама. Нема кой да ми помогне от тука, до тука, ей сега не може да
си готвим, не видим, за тва дойдох тука.
Ц., не може да си позволи операция на окото, с което вече почти не вижда: „Я не мога да
идем у София, у частна клиника. Две хиляди. Тука сино се съгласи, че дадем 1000-1100-1200,
ама 2000 е много. Много са, до дека карам - до там, айде, ся що да прайм, живот
(въздиша)”. К. разказва следното за отношението си към препоръката на лекар, при когото
е била на преглед в Благоевград:
Аз го погледнах така и казах, „виж какво, докторе, аз съм на 72, тепърва
няма да се оперирам, защото нямам финансова възможност, първо, а да
товарим децата - не бива, не искам, веднъж ги товарих, повече не искам да
ги товарим“ и той ме гледа и вика - „Защо?”, викам - „не ме е страх от
операцията, аз съм изкарала една операция - киста на менискус, втора -
миома, трета - гърдата оперирах, не ме е страх от операцията, просто не
искам да ги товарим децата. Тогава ми каза да пия тия лекарства, изписа
ми лекарства, купих ги, пием лекарствата, ако не мине - вика - „че дойдеш
че направим по една инжекция у ставите, за да се успокои малко болката,
как нема да те боли, когато то се трие кост у кост”. Викам, „добре, ама
да не е инжекцията от 600 лева”, това са ми думите. Той ме погледна така
и ми вика, „не, моето момиче, няма да са от 600 лева, спокойно, до 10-тина
лева, ще се справиме”.
По въпроса с пенсиите всички са категорични, че не стигат за нормален живот. А.,
която често гладува и поради загуба на краткотрайна памет понякога забравя да си вземе
пенсията, отсича: „Не, не ми стига пенсията. На кой му стига пенсията! Как се оправям?
Не се оправям. Оцених, благодарение на това, че пенсията е малка, толкова много храни,
толкова много начини на хранене, толкова много покой, който преди съм имала и не съм
ценяла.“ Философския подход на А. към невъзможността за покриване на дори най-
базисните нужди, не се споделя от другите интервюирани, които държат отговорни за
мизерстването политическия елит:
— От общината ни отпускат помощ за отопление, защото аз съм със 170
лева пенсия.
— Как се оцелява със 170 лева пенсия?
— И от съпруга ми взимам нещо, та са малко повече. Е, как се оцелява,
моето момиче, знаеш ли как, не ходим вече, не купувам нищо. Това, което
носим е от едното време, дрехи имам много, като работех, всеки ден от
понеделник, до събота се сменяха всички дрехи. И напрактика това, което
го носим, всичко е от едното време, нямам нищо ново. Не съм купила нищо,

78
 само гледам да си купим лекарствата, да си платим сметките, да си
напазарувам, да имам нещо на масата да си сложим да хапнем и това е. За
друго не стига, не. Това е животът. А те се карат у парламента като
цигани. [И - Това Ви възмущава…] Много! И тая война в Украйна, загиват
хора без да са виновни (плаче).
За К., както и за другите ни съизследователи, финансовото положение на
възрастните хора в България е крайно недостойно. Липсата на спестявания от по-ранните
години и невъзможността да се заделя в настоящето допринасят за финансовата
несигурност на възрастните. Възможността за появата на непредвиден разход под формата
на нужда от нови лекарства, от спешна операция или друго виси като дамоклев меч над
главите им, на косъм всеки момент да ги прехвърли отвъд чертата на поносимата бедност.
„(...) Самотата ми тежи най-много и това безпаричие дето е. Ти да не можеш да си
позволиш да си купиш нещо, което да речем не си го предвидил тоя път у сметката, излезе
нещо и требе да си го купиш, но утре нема с какво да си купиш хлеб. Това на що прилича
ми кажи?“
Разказът на химичката Н. илюстрира изборите между житейски необходимости,
които са принудени да правят дори и възрастните хора с „немалки пенсии”:
Аз газ съм въвела 2015-2016 година и горещо пропагандирах всички да се
газифицират, защото Радомир почти целият е газифициран и всичките да
се газифицират с оглед на опазване на околната среда. Много хора са
идвали у нас, показвам, разказвам, много от хората се газифицираха, след
което сега сигурно ме псуват, защото цената на газта се вдигна до
толкова неподозирани висоти, че е невъзможно човек да я ползва.
И тогава от Нова ТВ дойдоха и аз предоставих, моята пенсия не е малка,
обаче предоставих стари данни от компютъра и питах какъв да ми е
изборът. Дали да ми е избора да се отоплявам или да се храня? Значи
изборът е или умираш от глад, или умираш от студ. Това е. Това не
впечатли никого. Ей сега пак го вдигат проклетия газ с още 35%. Тези, на
които им е топло и светло на държавни разноски се правят на велики, не
искат Русия да доставя газ, не искат да плащат и се правят на много
интересни, без да им пука какво ни е на нас. Дето зимата тия, които
изхвърлиха въглищните котлета, ще трябва да си правят сега нови
котлета.
Нейният коментар е особено актуален с оглед на „Европейската зелена сделка“ и сблъсъкът
на европейските стремежи към зелена трансформация и борбата за оцеляване на най-
бедните граждани в ЕС.
Разхождайки се късно вечер в близост до НДК, координаторката на изследването ни
забелязва възрастна жена, която събира захвърлени метални кенчета и празни бутилки и го

79
прави с достойнството на човек, знаещ цената на всяко свое усилие да оцелява материално
и да не загуби своята духовна самоличност. Р. е с инженерно образование и като по-млада
се реализира като успешен проектант на електрификацията на цели квартали и знакови
сгради в София и по българското черноморие. Тя е човек, който не спира да надгражда
своето образование. Освен допълнителното университетско образование по архитектура,
което решава, че й е нужно за по-успешно проектиране на електрозахранващите мрежи, в
момент на вдъхновение преди години получава и диплома за капитан на яхта, защото обича
и мечтае да пътешества. Успява да се съвземе след отнемането на жилището й, и чрез
приятели и бивши колеги намира вариант да живее в споделено жилище, в което може да
разчита на взаимопомощ. Не се предава, но има твърдо мнение за нередностите в
пенсионното осигуряване и изчисляване с днешна дата на периодите от трудовия й живот
преди 1989 г.:
— Сега си търся друга работа, но в момента нямам, пенсиите са много
ниски, няма нужда да Ви обяснявам. Когато се пенсионирах с 37 години и 7
месеца стаж, моята пенсия беше 219 лева, без коефициентите, които се
полагат, тъй като когато са ме питали към къде да го изчислят, съм
казала „С.“ без да кажа коя дирекция на „С.”, еми там пише в
документите, всичко беше при тях. Отидох в последствие да видим
нещата, те ми дадоха един телефон, аз го загубих, отидох пак, жената
която беше дежурна там не ме намери, стигна се до там, тя не ме намери,
не ми даде нищо и така този коефициент не е отразен вече 3-4 години. Не
знам как трябва да се подходи.
— А пенсията Ви още ли е толкова ниска?

— Само тук няколко месеца с тези увеличения заради пандемията, дето се

е повишила малко, иначе не е променена. Да, сега е 400-420-430 лв. ама не
знам дали така ще остане и така ли ще бъде и дали е включен
коефициентът или са само парите за пандемията. Трябва пак да ходя в
НОИ, там са едни километрични опашки. Просто има хора, които трябва
да си гледат работата, не аз да им казвам, трябва да си ги изчислят, както
трябва, и да се актуализират тези пенсии, защото сега са едни заплатите,
някога са били други и не могат да бъдат под един и същи показател. Не
знам как точно трябва да се изчислят, но все пак имам 40 години трудов
стаж, не е да не съм ходила на работа, да не съм работила, работила съм.
(...)
Макар че възприема пенсията си като несправедлива спрямо десетилетията
висококвалифициран труд, който е полагала , Р. продължава да бъде активно действащо
лице, което направлява живота си в желаната посока, доколкото е възможно:

80
 (...) и сега не се живее с тия пари и затова гледам да изкарам някой
друг лев, разхождайки се по улиците, това не е решение, но все пак си
помагам.
(...) Мен не ме вълнува, не е срамно това да събира човек, ако не го
мързи. Нали знаете има една приказка „мога да копам, мога и да не копам”,
по-лесно ми е да не копам, ама като се налага (смее се).
(...) Ако си намеря работа, ще се чувствам най-добре, защото всичко
опира до парите. Като няма пари се чудиш как да връзваш двата края. Мен
работата не ме притеснява. Ще се приспособя към всичко.
Приспособяването, оказва се, е задължително условие за просъществуване като
възрастен човек в България. Но цената му не е еднаква за всички. Тези, които по една или
друга причина, не получават пенсия и нямат близки, които да им помагат, се движат по ръба
на оцеляването.
П. живее в полуразрушена къща, която някога е принадлежала на баща й. След
смъртта му, според нейния разказ, чичо й взима нотариалния акт и го преправя на свое име.
Тя има лична карта с адресна регистрация в Драгоман, където е живяла преди, защото е
била омъжена там. Учила е до шести клас и може да чете, но напуска училище на 12 години,
когато ражда първото си дете. От разказа й се разбира, че е с разклатено психично и
физическо здраве, преживяла е жесток побой от своя братовчедка, когато е била дете, и
челюстта й е била счупена. Семейният й живот също не е бил цветущ. С настъпване на
критическата възраст се опитва да се самоубие, като си прерязва вените на ръцете. Едвам я
спасяват. След това, мъжът й я изгонва без топли дрехи посред зима и и тя едва не замръзва
до смърт, защото спи на пейка в парка. Открива я случаен човек, който я откарва в болница
и заплаща процедурите за спасяването й. Скоро след това мъжът й умира. Децата й са
пораснали и живеят отделно, едната й дъщеря работи в Кипър, а другата е в отдалечена част
на България и вероятно няма средства, за да идва да я вижда.
След като остава съвсем сама, тя се връща в Радомир, заживява в разрушаващата се
бащина къща и започва да се прехранва като събира и предава старо желязо, с помощта на
което някак си оцелява. От време на време работи като чисти едно кафене срещу храна.
Няма никакъв трудов стаж, защото никога не е имала редовна работа. Нашите
интервюистки я срещат на улицата, докато тя събира желязо в началото на лятото през 2022
година, когато е навършила 64 години, но изглежда много по-възрастна. Не получава
социална пенсия, макар че е родила шест деца, защото няма трудов стаж и няма навършени
66 години. Няма право дори на еднократна помощ за отопление през зимата, защото не е
адресно регистрирана в Радомир. Вероятно би могла да получи пенсия поради инвалидност,
защото по всичко личи, че има сериозни хронични заболявания, но заради липсата на
адресна регистрация и редовна работа е извън системата на здравеопазването в България.
През лятото някак успява да се изхранва, но положението става още по-критично, когато
започнат студовете.
81
 Страхове и мечти

Нашите съизследователки се вълнуват от случващото се по света и у нас и гледат със

страх на прогнозите, реални или измислени, за война и нарастваща инфлация. Най-често
срещаният страх на възрастните жени, обаче, се изразява в това да не бъдат в тежест на
близките си. Този масов страх често се проявява в самоограничения, които си поставят, за
да се предпазят от потенциално нараняване, което може да доведе до по-висока степен на
зависимост. Пример за подобни опити за превенция на разглежданото като най-страшно
„залежаване“ откриваме в следния разказ на 92-годишната И.:
Онзи ден дъщеря ми ягоди копа, бурени много имало. Викам да можех да
скубя бурените, да чистя, да помогна. Не мога нищо, не смея, че ще падна
да направя беля. Страх ме е, че ще си строша нещо и ще залегна още по-
лошо. Сега поне до тоалетната си ходя при децата горе. Това ми е най-
тегоба, ама какво да правя. На тия години не можеш да си, както си бил.
В сходен дух страховете и надеждите на С. са свързани с това да не се разболее по
начин, който да изисква грижи, които биха нарушили нормалния ритъм на живот на
порасналите й деца:
Гледам да се справям сама. Ако трябва, синът се отзовава, не мога да
кажа, че не ми е помагал, той е в Панагюрище, снахата е от там, а
дъщерята е сама в София, раздели се с нейния… Гледам повечето да не ги
товаря тях, да се справям сама. Дано да не се разболеем само, (...) някаква
болест, с която да тежа на децата. Защото всеки си е ангажиран кой ще
седи да те гледа, а ти ще имаш нужда, защото си болен, трябва некой да
те гледа, а децата са си ангажирани, требва да ти викат някой… Е този
момент искам да го избегнем… Да го не дочакам този момент. Този
момент да не идва, защото е тежко. И за теб, и за… Иначе друго, то ще
си дойде каквото си дойде, колкото и да не искаме си идва нещо човешко,
нормално е, нема изключение тука.
Повечето възрастни отричат да се страхуват от бъдещата си смърт и я приемат като
неизменна даденост, за която посвоему се опитват да се подготвят. В част от разговора с
най-възрастната сред съизследователките ни интервюистката ни я пита дали се вълнува от
външния си вид и тя споделя:
Да речем, за погребението това и това (...) ще ми сложите. Едно време
нямаше много дрехи, нямаше какво да си сложиш. Носихме си едни на други
останалите дрехи. А сега децата от дядото нищо не носят, всичко
изхвърлихме. Та къде да ги носим новите дрехи, аз и нямам много нови. Мога
да си направя нещо, но нямам нужда, нося си чорапите. Друго вече дрехи,

82
 блузи, поли, не са много свестни, ама каквито има. И тях ще ги хвърлят
утре. Така е.
„Мечтаенето е безплатно”, се пее в песента от 1979г. на Blondie, но за какво мечтаят
нашите възрастни жени и позволяват ли си да мечтаят изобщо? „Вече късно е за мечти,“
казва М. първосигнално. Спирачките на мечтите понякога са самоналожени, както в случая
на К., която е все още твърде потопена в болката си по изгубеното минало, за да открие
смисъл за бъдеще отвъд това да живее, както сама казва, заради децата си: „мечтаем си за
едното време как беше, как имаше хубави моменти, ама няма да се върнат вече.“
Друг път бариерите пред осъществяването на мечтите или дори тяхното фантазиране
са отвъд отделната личност, в социалните и материални условия, в които човек може да
бъде дотолкова оплетен, че да не може да се отплете сам. Като П., която мечтае да може да
вижда децата си, да не са толкова отчуждени. Да живее на място с толетна, вода и ток. Да
има възможност редовно да поддържа личната си хигиена. „Нема как да ми помогнеш ти,“
повтаря тя неколкократно, докато колежката ни я интервюира. Жестоко маргинализирана и
извън системата на социалното подпомагане, възрастната ромка е далеч от сбъдването на
тези наглед толкова реализируеми мечти, поне засега.
Ц. мечтае да бъде допусната да живее в защитеното жилище в с. Извор, за да не е
сама: „Искам да дойдем, ама нямам ТЕЛК за горе,“ оплаква се тя.
З. копнее да напусне защитеното жилище в с. Дрен и да се върне в познатата й среда
в софийския квартал Илиянци, откъдето по неволя е откъсната заради загубата на
ипотекираното от сина й жилище. Иска й се да можеше да си наеме стаичка и да не е така
отдалечена от семейство и приятели.
А. не чувства, че успява да се грижи за себе си и иска някак си да намери начин да
се раздели с този свят с усещане за вътрешен мир: „Сега, знаеш ли, най-честото ми чувство
е страх, ужас и отвращение и целта на живота ми е да успея да се промъкна между всичко
това, когато умра да не съм ужасена, потресена.“
Въпреки първоначалната си убеденост, че вече няма за какво да мечтае, М. после се
сеща: „технически нововъведения. Бих си направила една хубава ограда на имота тука,
защото кучетата (бездомни) минават и ми газят градината. Аз съм доволна и на тази,
стига кучетата да не ми минават. Единствено пътешествията, от които няма да се
откажа, докато мога. Ако имам повече пари, ще пътешествам по-надалече.“
Пътешествията са съкровенна мечта на много възрастни дами. На времето Н. създава
синдикат в ТЕЦ-а, в който работи, а по-късно с другите работнички организират
туристическа група, с която обикаля из различни кътчета на България и съседските
държави. „Имам нужда от скитане. Много обичам да скитам”, признава тя.
Ж. си мечтае за кратичко бягство със съпруга си, без да са хванати за гушата от
недоимък и болести:

83
 Имало е моменти казвам на мъжа ми, „Боже, кога един ден ще останеме,
ей така тихо да ни е вътре и ние да отидем некъде като другите хора на
тишина, макар и за една седмица да отидеме някъде, да се разсееме. Он ме
погледне: „е, некой ден и това ще дойде“ и се майтапиме (смее се), викам:
„дай да си помечтаем, малко нещо, това поне е безплатно“ и така идва
после майтапо. Еми така е, трябва да си даваме сами кураж, кой друг.“
Съпругът й дядо Г. мечтае да бъде „отново мъж“ - да оздравее и да се грижи за семейството
си.
„В света колкото и да искаш, не можеш да постигнеш всичко, което желаеш. И
някак си не живея с много искания. Задоволявам се с по-малко“ - споделя В. - „Но знам, че
искам още, колкото може повече да живея, повече да научавам. И по принцип съм човек,
който не искам ден да мине без нещо нова да науча. И търся и вечер много често стоя до
2-3 часа да търся и ново, и ново.“ Освен че има жажда за живот и за учене, тя сякаш
единствена чувства, че реализирането на мечтите й е в нейните собствени ръце и се надява
само да има време, за да постигне всичко, за което си мечтае:
Да направя още нещо, което мога в този живот, който ми остава. След
тази кауза, която искам да довършим, но тя е много голяма, защото
толкова, 100 години, не сме се заели да направим един паметник (на св.св.
Кирил и Методи в гр. Солун, бел. ред.), следващото, което ми се иска да
направя, ако ми остават години, е един паметник на Георги Парцалев.

84
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

85
 ЗАКЛЮЧЕНИЕ
През 2022 независимо от все още неотшумялата пандемия, политическата криза в страната
и международната криза, свързана с войната в Украйна, темата за застаряването на
населението отново заяви себе си във връзка с двадесетата годишнина от създаването на
Мадридския международен план за действие по въпросите на застаряването и регионалната
стратегия за изпълнението му (MIPAA/RIS).
Въпреки различията в региона четвъртият преглед и оценка на изпълнението на
MIPAA/RIS за периода 2017-2022 г. идентифицира общи тенденции в начина, по който
страните са се справили с трите приоритетни цели, договорени през 2017 г. на
Министерската конференция на ИКЕ по въпросите на застаряването в Лисабон. Държавите-
членки на ИКЕ се стремят към: (1) признаване потенциала на възрастните хора; (2)
насърчаване на по-дълъг трудов живот и способност за работа; и (3) гарантиране на
достойно остаряване.22
В тази връзка България като страна членка на Европейския съюз също представи
своя национален доклад23 за четвъртия цикъл на преглед и оценка на изпълнението на
Мадридския международен план за действие по въпросите на застаряващото население.
Ето какви са констатациите, изводите и приоритетите за бъдеще, заявени в рамките на
подхода „отгоре надолу“ и отразени в този доклад24:
1. Рамката, в която протичат демографските промени в България, е добре известна –
населението намалява, работната сила се свива, делът на икономически неактивното
население в най-високите възрастови групи нараства. Според прогнозите на
ЕВРОСТАТ през 2060 г. делът на населението на възраст над 65 години ще нарасне
от сегашните около 20% до над 30%. В същото време населението в трудоспособна
възраст ще продължи да намалява – броят на хората в трудоспособна възраст ще
намалее от сегашните около 67% на около 54% от населението.

2. Основните системи на обществото в България – икономическа, пазар на труда,

образование, здравеопазване, пенсионно осигуряване, системата за социална защита
и дългосрочни грижи, са силно засегнати от пандемията от COVID-19, което налага
мерки на национално ниво за стабилизиране и възстановяване с участието на голям
брой заинтересовани страни. Сред тези мерки трябва да се обърне специално

22
В теренното ни изследване и в очертаните практически приоритети за предстояща работа фокусът ни е
върху първата и третата цели: признаване на потенциала на възрастните хора и гарантиране на достойно
остаряване.
23
Bulgarian National Report on the Fourth Cycle of Review and Appraisal of the Implementation of the Madrid
International Plan of Action on Ageing and Its Regional Implementation Strategy (MIPAA/RIS) 2018 – 2022.
(Submitted November 2021) https://unece.org/sites/default/files/2021-12/mipaa20-report-bulgaria.pdf
24
Ibid.
86
 внимание на уязвимите групи, включително възрастните хора. Пандемията COVID-
19 показа, че дигиталните дейности са жизненоважни за всички възрастови групи.
Тъй като технологиите непрекъснато се променят, възрастните хора трябва да бъдат
обучавани в цифрови умения.

3. В България нараства необходимостта институциите да предприемат допълнителни

интегрирани действия за адаптиране на ключови сектори като заетост,
здравеопазване, образование, социално осигуряване и социално подпомагане към
процеса на застаряване.

4. В оперативните документи за остаряването в България през последните години са

очертани ключови мерки, които никоя от (правителствените, бел.ред) институции не
е разпознала (като своя отговорност, бел.ред.) досега и на които трябва да се обърне
внимание в бъдеще:
• Насърчаване предлагането на стоки и услуги, адаптирани към нуждите на
възрастните хора;
• Подобряване на отношението към възрастните хора и на медийната среда срещу
възрастовата дискриминация;
• Укрепване на капацитета на заинтересованите страни25 по отношение на
политиките за възрастните хора;
• Създаване на благоприятна среда за активно остаряване в малки и отдалечени
райони.

5. С цел подобряване на политиката си по отношение на остаряването, Министерствата

на труда и социалната политика (МТСП) е възложило проучване за събиране на
актуална информация за показателите на Индекса за активния живот на
възрастните хора, което ще послужи за мониторинг и оценка на Националната
стратегия за активен живот на възрастните хора в България ( 2019 - 2030 г.).
В резюме, това са констатациите и дилемите, свързани с подхода „отгоре надолу“ на
национално ниво. С оглед подхода „отдолу нагоре”, една от задачите, които си поставихме
след провеждане и анализ на интервютата бе да проучим как гласовете на същите тези хора
биха могли да бъдат интегрирани в процеса на взимане на политически решения на местно
ниво с цел удовлетворяване на заявените от тях потребности/проблеми за постигане на
третата приоритетна цел на Мадридския план за действие за „гарантиране на достойно
остаряване”.

25
Кои са, в случая с малките населени места, заинтересованите страни? Според нас, преди всичко самите
възрастни хора; техните деца и внуци (които са ангажирани с дългосрочно неформално обгрижване на
възрастните си родственици); все повече свиващите се местни общности; местната власт и институциите на
национално ниво, имащи отношение към застаряващото население.
87
 Запознаването с опита и добрите практики на Австрия, Белгия, Ирландия, Италия и
Словакия26 за включващо участие на възрастните хора и гражданското общество в този
процес ни даде възможност да формулираме нашите първите стъпки.
Давайки си сметка за дългосрочността на споменатия процес на овластяване на
възрастните хора от малките населени места в България с подкрепата на неправителствени
организации като „Солидарност в действие“ за устойчиво включване в процеса на
разработване и осъществяване на смислени местни политики, ние осъзнахме, че като начало
трябва да си представим какви биха могли да бъдат ролите на съответните заинтересовани
страни в този процес (виж таблицата на стр. 90).
Ще се постараем да осигурим обсъждане и консултиране на всички достъпни нива
на предложената ролева конфигурация за тристранно участие „отдолу нагоре“ в процеса на
изработване на политики за решаване на проблемите, свързани с остаряването на хората в
общностите на малките населени меса, и със застаряването и намаляването на населението
на България като цяло. Ще бъдат подложени на обсъждане както смисълът, така и
целесъобразността и реалистичността в условията на днешна България самите възрастни
хора да се включат в този процес на позитивна промяна.
Идеята за подобно включване е повлияна от съвременното феминистко мислене за
необходимата социално-политическа промяна като обхващаща всички и ангажираща
всички, независимо от различията свързани с пол, възраст и социално-икономическо
положение. В този смисъл, бихме искали да подчертаем, че в обсъждания от нас контекст
предложеното тристранно ролево включване, съвместна работа и сътрудничество ще
означава интензивно междупоколенческо взаимодействие, взаимодопълване и градивна
солидарност, които се свързват от някои изследователи (Biggs & Lowenstein, 2011) с
присъщата ни „поколенческа интелигентност”. Отношенията между поколенията обхващат
различни нива на социалните институции и единици, така че междуличностните отношения
на микрониво и структурите и политиката на макрониво не са изолирани едни от други, а
си взаимодействат (Walker, 1996). Подобно взаимодействие включващо отношенията
между публичната и частната сфера, и между социалния и личния опит, предлага полезна
арена за анализ на отношенията вътре в поколенията и между тях. Според Конидис и
Макмълин (Connidis & McMullin, 2002a, 558), „Хората като актьори проявяват свобода на
волята, когато се договарят за отношенията си в рамките на ограничаващата социална

26
Опитът на страни като Австрия, Белгия, Ирландия, Италия и Словакия за включващо участие на
възрастните хора и гражданското общество в политиките по въпросите на остаряването е сумиран в следното
ръководство: Meaningful participation of older persons and civil society in policy making: Designing a
Stakeholder Engagement and Participation Process, Guidance note, August 2021, pp. 10-20, UENCE / Смислено
участие на възрастните хора и гражданското общество в разработването на политики: Проектиране на
процес на ангажиране и участие на заинтересованите страни, Насоки, август 2021 г., Икономическа комисия
за Европа на Обдинените Нации (ИКЕОН);
https://unece.org/sites/default/files/2021-09/UNECE%20meaningful%20participation%20guidance%20note.pdf

88
структура”. С други думи, хората имат определена степен на избор и автономия, но за тази
степен на избор и автономия трябва винаги да се договарят в рамките на вече съществуващи
предварителни договорености, които не винаги се избират от тях самите.
Затова е много важна „поколенческата интелигентност“ или „степента, в която човек
започва да осъзнава себе си като част от едно поколение, проявявайки относителна
способност да постави себе си в позицията на други поколения и способността да действа,
осъзнавайки обстоятелствата на своето поколение.“ Култивирането на нашата
„поколенческа интелигентност“ „би ни позволило да живеем със зряло въображение, да
приемаме процеса на стареене и да сдържаме амбивалентността, докато действаме по
начин, който подобрява хармоничните отношения между поколенията“ (Biggs, 2008, 118–
119).

89
 Примери за потенциални роли на заинтересованите страни в разработване на
съответните политики
(Тези примери са илюстративни и не са изчерпателни)

Заинтересовани групи Роли в разработването на политики

Възрастни хора • Формиране на групи от възрастни хора;
• Партниране и съвместна работа с гражданското общество и
местните и национални управленски структури;
• Провеждане на кампании за повишаване на осведомеността по
проблеми, които не са достатъчно публично известни;
Гражданско общество, • Генериране на информация, данни и извършване на анализи;
включващо • Ангажиране в консултативни процеси и предоставяне на
организации, обратна връзка относно анализа и оценката на приоритетите и
политиката, свързани със застаряването на населението и
асоциации и/или
остаряването на хората;
консултативни съвети • Повишаване на осведомеността относно правата и приноса на
на възрастни хора възрастните хора;
• Улесняване или подпомагане на процесите на консултации с
участие от различни нива (местно и национално);
• Застъпничество пред правителства и доставчици на услуги;
• Действане като партньори по изпълнението;
• Обучение и изграждане на умения с групи от възрастни хора;
• Създаване на местни и национални мрежи по въпросите на
остаряването;
• Контролиране на изпълнението на политиките;
• Провеждане на кампании за справяне с възрастовите проблеми
и с други бариери пред участието;
• Създаване на пространства и канали за по-възрастните хора, за
да бъдат чути гласовете им от вземащите решения;
Правителство (на • Координиране на процеса на разработване на политики в
местно и национално партньорство с други заинтересовани страни;
ниво) • Координиране на съответните министерства и отдели на
правителството;
• Идентифициране на заинтересованите страни, които да бъдат
включени в процеса на участие и създаване на възможности за
включване за възрастните хора, гражданското общество и други
заинтересовани страни;
• Осигуряване на финансови ресурси и институционални
механизми, необходими за прилагане на различни подходи на
участие;
• Свързване и информиране на групите от заинтересовани страни
за напредъка и стъпките в процесите на създаване на политики и
за това как ще се използва приносът на тристранните партньори.

90
 Използвана литература
Димова Л., Радева П. (2006), Жените в неформалната икономика на България, Издание на Фондация ЖАР и
АСА, София 2006
Златанов, С.( 2002), „Жизнен цикъл, остаряване и доходи – опит за оценка на трансферите между
поколенията” . Социологически проблеми, кн.3–4, с. 240-251.
Златанов, С. (2003) „Обществени нагласи за социалния статус на старите хора в условията на преход”,
Население, кн.1-2, с.86-97
Златанов, С. ( 2003), Остаряване на населението в България. Демографски аспекти, социални и
икономически последици, УНСС.
Златанов С. (2004), „Социалната политика и старите хора в страните от ЕС” Население, бр.1-2, стр. 84 – 92
Златанов, С. (2005), „Сравнителен анализ на социалната политика на три страни от Югоизточна Европа по
отношение на старите хора” в: „Европейското бъдеще на България и развитието на населението”, София,
Златанов С., (2009), „Предизвикателства пред политиката на активно стареене”, Бюлетин на Националния
осигурителен институт Година VIII, брой 5, 2009
Златанова В. (2015), Стареене и неравенства, ОМДА, София, 2015
Златанова В. (2015), Стареене на населението, ОМДА, София, 2015
Национална стратегия за активен живот на възрастните хора в България 2019-2030, (2019)
Министирство на труда и социалната политика,
https://www.strategy.bg/StrategicDocuments/View.aspx?lang=bg-BG&Id=1264
Назер, М, Василев, А., Георгиева, Д., Зеленкова, Н., Пожарска, И. (2020), Лицата на Друган, „Солидарност
в действие”, София
Черкезова С., (1918) Демографски процеси и остаряване на населението - някои изводи за политиките за
дългосрочна грижа, https://www.president.bg/docs/1540470433.pdf
ActivAge (2005), “Overcoming the barriers and seizing the opportunities for active ageing policies in Europe”. Final
report of the ACTIV AGE project: http://www.iccrinternational.org/activage/en/index.html
Agulló, M. S. (2001). Mujeres, cuidados y bienestar social: El apoyo informal a la infancia y a la vejez [Women,
care and social welfare: Informal support in infancy and old age]. Madrid, Spain: Instituto de la Mujer
Alston P. (2020), Covid-19 has revealed a pre-existing pandemic of poverty that benefits the rich, The Guardian,
11/07/2020
Altschuler, J. (2001). Meaning and centrality of caring activities among older women. Journal of Women & Aging,
13(3), 79–100. Amoroso Miranda, M. I., Bosch Pareras, A., Carrasco Bengoa, C., Fernández
Medrano, H., & Moreo Saenz, N. (2003). Malabristas de la vida: Mujeres, tiempos y trabajos [Jugglers of life:
Women, work and time]. Barcelona, Spain: Icaria.
Allen, J., & Pifer, A. (Eds.) (1993). Women on the front lines: Meeting the challenge of an aging America.
Washington, DC: The Urban Institute.
Arber, S., & Ginn, J. (1995). Choice and constraint in the retirement of older married women. In S. Arber and J.
Ginn (Eds.), Connecting gender and aging (pp. 69-86). Philadelphia: Open University Press.
Arendell, T., & Estes, C. (1999). Older women in the post-Reagan era. In M. Minkler & C. Estes (Eds.), Critical
perspectives on aging: The political and moral economy of growing old (pp. 209-226). Amityville, NY: Baywood.
Arnedo, E. (2003). La picadura del tábano: La mujer frente a los cambios de la edad [The horsefly’s bite: Women
as they face age-related changes]. Madrid, Spain: Aguilar.
Aronson, J., & Neysmith, S. M. (1996), “You’re not just in there to do the work”: Depersonalizing policies and the
exploitation of home care workers labor. Gender and Society, 10, 59-77.
Atchley, R. (1988), Social forces and aging (5th edition). Belmont, CA: Wadsworth Publishing Company. Baca Zinn,
M., & Thornton Dill, B. (1996), Theorizing difference from multicultural feminism. Feminist Studies, 22, 321-354.
Baltes, P., & Smith, J. (2003), New frontiers in the future of aging: From successful aging of the young old to the
dilemmas of the fourth age. Gerontology, 49, 123–135. doi:10.1159/000067946
Barrett, A. E. (2005). Gendered experiences midlife: Implications for age identity. Journal of Aging Studies, 19(2),
163–183
Barrett, G., & McGoldrick, C. (2013), Narratives of (in)active ageing in poor deprived areas of Liverpool.
International Journal of Sociology and Social Policy, 33, 347–366. doi:10.1108/ IJSSP-09-2012-0084
Beauvoir, S. (1970/1977). Old Age, London, England: Penguin,

91
Bengston, V. C., Burgess, E. O., & Parrott, T. M. (1997), Theory, explanation, and a third generation of theoretical
development in social gerontology. Journals of Gerontology, 52B, S72-S88.
Bernstein, A. (1994, June 15), A troubling picture of gender equity in academe, Chronicle of Higher Education, pp.
U1, B1-B3.
Biggs, S.(2008) Ageing in a critical world: The search for generational intelligence, Journal of Ageing Studies,
Volume 22, Issue 2, April 2008, Pp. 115-119
Biggs, S. & Lowenstein, A. (2011), Generational Intelligence: A Critical Approach to Age Relations . London and
New York: Routledge, Taylor Francis Group.
Birren, J. E. (1999). Theories of aging: A personal perspective. In V. L. Bengtson & K. W. Schaie (Eds.), Handbook
of theories of aging (pp. 459–471), New York: Springer.
Birren, J. E. (1999). Theories of aging: A personal perspective. In V. L. Bengtson & K. W. Schaie (Eds.), Handbook
of theories of aging (pp. 459–471), New York: Springer.
Boston Women’s Health Book Collective. (2006). Our bodies, ourselves: Menopause. New York, NY: Simon &
Schuster.
Boudiny, K. (2013), ‘Active ageing’: From empty rhetoric to effective policy tool. Ageing and Society, 33, 1077–
1098. doi:10.1017/ S0144686X1200030X
Boudiny, K., & Mortelmans, D. (2011), A critical perspective: Towards a broader understanding of ‘active ageing’.
Electronic Journal of Applied Psychology, 7, 8–14.
Bowling, A. (2005), Ageing well: Quality of life in old age. Maidenhead, UK: Open University Press.
Bowling, A. (2009). Perceptions of active ageing in Britain: Divergences between minority ethnic and whole
population samples. Age and Ageing, 38, 703–710. doi:10.1093/ageing/ afp175
Brennan, D. (2021), “What to know about living alone after 60”, WebMD editorial contributors,
https://www.webmd.com/healthy-aging/what-to-know-about-living-alone-after-60
Bricker-Jenkins, M., & Hooyman, N. (1986). Not for women only: Social work practice for a feminist future. Silver
Spring, MD: National Association of Social Workers.
Brown, P., & Vickerstaff, S. (2011). Health subjectivities and labor market participation: Pessimism and older
workers’ attitudes and narratives around retirement. Research on Aging, 33, 529–550.
doi:10.1177/0164027511410249
Browne, C. (1998). Women, feminism, and aging. New York: Springer Publishing Company.
Browne, C. (1995a) A feminist life span perspective on aging. In N. Van Den Bergh (Ed.), Feminist practice in the
21st century (pp. 330-354). Washington, DC: NASW Press.
Browne, C. (1995b). Empowerment in social work practice with older women. Social Work, 40, 358-364. Buechler,
S. (1990). Women’s movement in the United States: Women suffrage, equal rights, and beyond. New Brunswick, NJ:
Rutgers University Press.
Butler, R. (1974). Successful aging. Mental Health, 58, 6–12.
Bulgarian National Report on the Fourth Cycle of Review and Appraisal of the Implementation of the Madrid
International Plan of Action on Ageing and Its Regional Implementation Strategy (MIPAA/RIS) 2018 – 2022.
(Submitted November 2021) https://unece.org/sites/default/files/2021-12/mipaa20-report-bulgaria.pdf
Calasanti, T., & Slevin, K. F. (Eds.), (2006), Age matters: Realigning feminist thinking. New York, NY: Routledge.
Calasanti, T., Slevin, K. F., & King, N. (2006), Ageism and feminism: From “et cetera” to center. NWSA Journal,
18(1), 13–30.Critical Feminist Gerontology 57. doi:10.1353/ nwsa.2006.0004
Calasanti, T. (1999). Feminism and gerontology: Not just for women. Hallym International Journal of Aging, 1 (1),
44-55.
Calasanti, T. (1996). Incorporating diversity: Meaning, levels of research, and implications for theory. The
Gerontologist, 36, 147-156.
Calasanti, T. (1993). Bringing in diversity: Toward an inclusive theory of retirement. Journal of Aging Studies, 7,
122-150.
Calasanti, T., & Bailey, C. (1991). Gender inequality and the division of household labor in the United States and
Sweden: A socialist-feminist approach. Social Problems, 38 (1), 34-53.
Calasanti, T., & Zajicek, A. (1993). A socialist-feminist approach to aging: Embracing diversity. Journal of Aging
Studies, 7, 117-132.
Carrasco, C. (Ed.). (1999). Mujeres y economía: Nuevas perspectivas para viejos y nuevos problemas [Women and
economy: New perspectives for old and new problems] (Vol. 147). Barcelona, Spain: Icaria.
Choi, N. (1997). Racial differences in retirement income: The roles of public and private income sources. Journal of
Aging & Social Policy, 9 (3), 21-43.

92
Chodorow, N. (1978). The Reproduction of Mothering: Psychoanalysis and the Sociology of Gender. Berkley, CA:
University of California Press.
Cole, T. R., Achenbaum, W. A., Jakobi, P. L., & Kastenbaum, R. (Eds.). (1993). Voices and visions of aging:
Toward a critical gerontology. New York, NY: Springer.
Collins, P.H. (1999). Moving beyond gender: Intersectionality and scientific knowledge. In M. M. Ferree,
Collins, P.H. (1991). Black feminist thought: Knowledge, consciousness, and the politics of empowerment. New
York: Routledge.
Connidis, I.A. and McMullin, J.A. (2002a). Ambivalence, family ties, and doing sociology. Journal of Marriage
and Family, 64(3), 594–601.
Coria, C., Freixas, A., & Covas, S. (2005). Los cambios en la vida de las mujeres: Temores, mitos y estrategias
[Changes in women’s lives: Fears, myths and strategies]. Barcelona, Spain: Paidós.
Covan, E. K. (2005). Meaning of aging in women’s lives. Journal of Women & Aging, 17(3), 3–22.
Cruikshank, M. (2003). Learning to be old: Gender, culture, and aging. Lanham, MD: Rowman & Littlefield.
Carmel, E., Hamblin, K., & Papadopoulos, T. (2007). Governing the activation of older workers in the European
Union: The construction of the “activated retiree”. International Journal of Sociology and Social Policy, 27, 387–400.
doi:10.1108/01443330710822084
Casey, B. (2012). The implications of the economic crisis for pensions and pension policy in Europe. Global Social
Policy, 12, 246– 265. doi:10.1177/1468018112455633
Chapman, S. (2005). Theorizing about aging well: Constructing a narrative. Canadian Journal on Aging, 24, 9–18.
doi:10.1353/ cja.2005.0004
Commission of the European Communities (CEC). (2002). Europe’s response to world ageing: Promoting econo-
mic and social progress in an ageing worl: http://
europa.eu.int/comm/employment_social/social_situation/docs/com2002_0143_en.pdf
Constança, P., Ribeiro, O., & Teixeira, L. (2012), Active ageing: An empirical approach to the WHO model,
Current Gerontology and Geriatrics Research, 1. doi:10.1155/2012/382972
Corsi, M., & Samek, L. (2010), Active ageing and gender equality policies (EGGSI report for the European
Commission, DG Employment, Social Affairs and Equal Opportunities), Luxembourg: Publications Office of the
European Union.
Cumming, E., & Henry, W. (1961), Growing old. The process of disengagement. New York: Basic Books.
Daatland, S. (2005), Quality of life and ageing. In M. Johnson (Ed.),The Cambridge handbook of age and ageing
(pp. 371–377). Cambridge: Cambridge University Press.
Dalley, G. (1988). Ideologies of caring: Rethinking community and collectivism. London: Macmillan.
Danyuthasilpe, C., Amnatsatsue, K., Tanasugarn, C., & Kerdmongkol, P. (2009), Ways of healthy aging: A case
study of elderly people in a northern Thai village. Health Promotion International, 24, 394–403.
doi:10.1093/heapro/dap038
Davey, J. (2002), Active ageing and education in mid and later life. Ageing and Society, 22, 95–113. doi:10.1017/
S0144686X02008528
Deeming, C. (2009). ‘Active ageing’ in pra,ctice: A case study in East London, UK. Policy & Politics, 37, 93–111.
doi:10.1332/030557309X397946
Depp, C., & Jeste, D. (2006). Definitions and predictors of successful ageing: A comprehensive review of larger
quantitative studies. American Journal of Geriatric Psychiatry, 14, 6–20. doi:10.1097/01.JGP.0000192501.03069.bc
Dressel, P., Minkler, M., & Yen, I. (1999). Gender, race, class, and aging: Advances and opportunities. In M. Minkler
and C. Estes (Eds.), Perspectives from political and moral economy (pp. 275-294). New York: Baywood Publishing.
Ebbinghaus, B., & Wiß, T. (2011). Taming pension fund capitalism in Europe: Collective and state regulation in
times of crisis. Transfer: European Review of Labour & Research, 17, 15–28.
doi:10.1177/1024258910390840
Elder G.H. Jr., (1994), Time, Human Agency, and Social Change: Perspectives on the Life Course, Social
Psychology Quarterly, Vol. 57, No.1 (Mar., 1994), pp. 4-15, Published By: American Sociological Association;
Elder, G.H. Jr. (1998), The Life Course as Developmental Theory. Child Development Vol.69, No.1, (Feb., 1998),
pp. 1-12, Wiley / Child Development, February 1998, Volume 69, Number 1, Pages 1-12
Esping-Andersen, G. (2009). The Incomplete revolution: Adapting to women’s new roles. Cambridge: Polity Press.
Estes, C. (1979). The aging enterprise. San Francisco: Jossey Bass.
Estes, C., Swan, J. H., & Associates (1993). The long term care crisis: Elders trapped in the no care zone. Newbury
Park, CA: Sage.
Eurofound. (2011). Volunteering by older people in the EU. Retrieved from
http://www.eurofound.europa.eu/publications/htmlfiles/ef1134.html

93
European Commission (EC). (1999). Towards a Europe for all ages. Brussels: Author.
EC. (2001). Guidelines for member states’ employment policies for the year 2002. Brussels: Author.
EC (2009), Dealing with the impact of an ageing population in theEU (2009 Ageing Report). Brussels: Author.
EC (2010), 2012 to be European year for active ageing. DG Employment Social Affairs and Inclusion. Retrieved July
18, 2012 from http://ec.europa.eu/social/main.jsp?langId=en&catId=89&newsId=860
EC (2011). Social Europe: Employment and social developments in Europe 2011. Brussels: Author.
European Council. (2010), Council conclusions on active ageing. 3019th Employment, Social Policy, Health and
Consumer Affairs Council meeting, Luxembourg, June 7, 2010.
Feagin, J., Orum, A., & Sjoberg, G. (Eds.) (1991) A case for case study, Chapel Hill, NC: University of North
Carolina Press.
Fine, M. (1992). Disruptive voices: The possibilities of feminist research. Ann Arbor, MI: University of Michigan
Press.
Ferree, M., & Hess, B. (1987) Introduction. In B. Hess & M. Ferree (Eds.), Analyzing gender: A handbook of social
science research (pp. 9-30). Newbury Park, CA: Sage.
Foster, L. (2012). Active ageing and pensions in the EU. Journal of Comparative Social Welfare, 28, 223–234.
doi:10.1080/174868 31.2012.753022
Foster, L. (Forthcoming, 2014). Women’s pensions in the European Union and the current economic crisis. Policy
and Politics. doi:1 0.13321030557312X655774
Foster, L., & Walker, A. (2013). Gender and active ageing in Europe. European Journal of Ageing, 10, 3–10.
doi:10.1177/ 0193723511433866
Foster L & Walker A. (2015) Active and Successful Ageing: A European Policy Perspective, The Gerontologist,
2015, Vol. 55, No.1, 83- 90, doi:10.1093/geront/gnu028
Freixas, A. (1992). La menopausia en el contexto de la mediana edad [Menopause in the context of midlife]. Revista
de Gerontología, 4(2), 244–249.
Freixas, A. (1997). Envejecimiento y género: Otras perspectivas necesarias [Gender and aging: Other necessary
perspectives]. Anuario de Psicología, 75(2), 31–42.
Freixas, A. (2006). Demà més. Dones, vides i temps [More tomorrow: Women, lives and times]. Barcelona, Spain:
Institut Català de les Dones.
Freixas, A. (2007). Nuestra menopausia: Una versión no oficial [Our menopause: An unofficial version]. Barcelona,
Spain: Paidós.
Freixas, A., Luque, B., Reina, A.(2012), Critical Feminist Gerontology: In the Back Room of Research, Journal of
Women & Aging, 24:44–58, 2012, DOI: 10.1080/08952841.2012.638891
Friedan, B. (1993). The Fountain of Age. New York, NY: Simon & Schuster.
Furman, F.K. (1997). Facing the mirror: Older women and the beauty shop culture. New York: Routledge Press
Gannon, L. (1999). Women and aging: Transcending the myths. London, England: Routledge.
Garner, J. D. (1999) (Ed.). Fundamentals of feminist gerontology. New York: The Haworth Press, Inc.
Gergen, K. J. (1978). Toward generative theory. Journal of Personality and Social Psychology, 36, 1344–1360.
Ghodsee, K. (2018), Why women have better sex under socialism, NY, Nation Books
Gibson, D. (1996), Broken down by age and gender: The “problem of old women” redefined. Gender and Society,
10, 433-448.
Giddens, A. (1991), Modernity and Self-Identity: Self and Society in the Late Modern Age. Stanford, CA: Stanford
University Press.
Giddens A. (1999), Runaway World: How Globalization is Reshaping Our Lives, London, Profile Books.
Gilligan, C. (1982). In a Different Voice: Psychological Theory and Women’s Development. Cambridge, MA:
Harvard University Press.
Glenn, E. N. (1999). The social construction and institutionalization of gender and race: An integrative framework.
In M. M. Ferree, J. Lorber, and B. B. Hess (Eds.), Revisioning gender (pp. 3-41). Thousand Oaks: Sage.
Glenn, E. N. (1992). From servitude to service work: Historical discontinuities in the racial division of paid
reproductive labor. Signs, 18, 1-43.
Gonyea, J. (1998). Social insecurity: The debate regarding privatization and risk. In J. Gonyea (Ed.), Resecuring
social security and medicare: Understanding privatization and risk (pp.). Washington, DC: The Gerontological Society
of America.
Gottlieb, N. (1989). Families, work, and the live of older women. In J. D. Garner and S. Mercer (Eds.), Women as
they age: Challenge, opportunity, and triumph (pp. 217-244). New York: The Haworth Press, Inc.
Cruikshank, M. (2003), Learning to Be Old: Gender, Culture, and Aging. Lanham, MD: Rowman and Littlefield.

94
Gullette, M. M. (1997). Declining to decline: Cultural combat and the politics of the midlife. Charlottesville, VA:
University of Virginia.
Gullette, M. M. (2000). Age studies as cultural studies. In T. R. Cole, R. Kastenbaum, & R. E. Ray (Eds.), Handbook
of the humanities and aging (pp. 214–234). New York, NY: Springer.
Gullette, M. M. (2004). Aged by culture. Chicago, IL: The University of Chicago Press.565 Critical Feminist
Gerontology 15
Hamblin, K. (2010). Changes to policies for work and retirement in EU15 nations (1995–2005): An exploration of
policy packages for the 50-plus cohort. International Journal of Ageing and Later Life, 5, 13–43.
doi:10.3384/ijal.1652-8670.105113
Harding, S. (Ed.). (1987). Feminism and methodology: Social science issues. Bloomington, IN: Indiana University
Press.
Harper S., (2014) Economic and social implications of aging societies, Science, Oct.2014, Vol. 346, Issue 6209,
pp. 587-591
Hartsock, N. (1990). Foucault on power: A theory for women? In L. Nicholson (Ed.), Feminism/post modernism (pp.
157-175). New York: Routledge, Chapman & Hall.
Hatch, I. R., & Thompson, A. (1992). Family responsibilities and women’s retirement. In M. Szinovacz, D. Ekerdt,
and B. Vinick (Eds.), Families and retirement (pp. 99-113). Newbury Park: Sage.
Havighurst, R. (1963). Successful ageing. In R. Williams, C. Tibbitts, & W. Donahue (Eds.), Process of ageing (Vol.
1, pp. 299–320). New York: Atherton.
Heilbrun, C. G. (1988). Writing a Woman’s Life. New York, NY: Norton.
Heilbrun, C. G. (1997). The last gift of time: Life beyond sixty. New York, NY: Ballantine Books.
Hochschild, A. (1975). Disengagement theory: A critique and proposal. American Sociological Review, 40, 553–569.
Hillcoat-Nallétamby, S. (2014), The meaning of “independence” for older people in different residential settings.
The Journals of Gerontology, Series B: Psychological Sciences and Social Sciences, 69, 419–430.
doi:10.1093/geronb/gbu008
Holstein, M. B., & Minkler, M. (2003), Self, society, and the “new gerontology”, The Gerontologist, 43, 787–796.
Doi:10.1093/geront/43.6.787
Holstein, M. B. (2006). On being an aging woman. In T. Calasanti (Ed.), Age matters: Realigning feminist thinking
(pp. 313–334). New York, NY: Routledge. 58 A. Freixas et al.
Holstein, M. B., & Minkler, M. (2007), Critical gerontology: Reflections for the 21st century. In M. Bernard & T.
Scharf (Eds.), Critical perspectives on ageing societies (pp. 13–26), Cambridge: Polity Press.
Holstein, M. (1992). Productive aging: A feminist critique. Journal of Aging & Social Policy, 4, 17-34. hooks, b.
(1981). Ain’t I a woman? Black women and feminism. Boston: South End Press.
Holt-Lunstad J, Smith TB, Baker M, Harris T, Stephenson D.(2015) Loneliness and social isolation as risk factors
for mortality: a meta-analytic review. Perspect Psychol Sci. 2015 Mar;10(2):227-37. doi:
10.1177/1745691614568352. PMID: 25910392.
Hoke, Z. (2020), New Study Looks Into Why Females Live Longer Than Males, Science & Health, March, 2020
Hooyman, N., & Kiyak, H. A. (1999) (5th edition.). Social gerontology. Boston: Allyn and Bacon. Hooyman, N., &
Gonyea, J. (1995). Feminist perspectives on family care: Policies for gender justice. Thousand Oaks, CA: Sage. .
Horton R., (2021) Offline: COVID-19 and the convergence of nations, The Lancet, 2021, Doi:
https://doi.org/10.1016/SO140-6736(21)00309-3
Humm, M. (1992). Modern feminisms. New York: Columbia University Press
Iams, H., & Butrica, B. (1999). Projected trends from the MINT model. Presented to the 1999 Technical Advisory
Panel to the Social Security Trustees. Washington, DC, April.
Institute for Women’s Policy Research (2000). Why privatizing Social Security would hurt women. Washington,
DC: U.S. Government Printing Office.
Juliano, D. (1992). El juego de las astucias: Mujer y construcción de modelos socials alternatives [The tricky game:
Women and social construction of alternative social models]. Madrid, Spain: horas y HORAS.
Juliano, D. (1998). Las que saben . . . Subculturas de mujeres [Women who know … Female subcultures]. Madrid,
Spain: horas y HORAS.
Kalache, A., Barreto, S. M., & Keller, I. (2005), Global ageing: The demographic revolution in all cultures and
societies. In M. Johnson (Ed.), The Cambridge handbook of age and ageing (pp.30–47), Cambridge: Cambridge
University Press.
Kenyon, G., Clark, P., & de Vries, B. (Eds.) (2001). Narrative gerontology: Theory, research, and practice. New
York: Springer Publishing.

95
Killian, T., Turner, J., & Cain, R. (2005). Depressive symptoms of caregiving women in midlife: The role of
physical health. Journal of Women & Aging, 17(1/2), 115–127.
Kim, J., & Moen, P. (1999). Work/retirement transitions and psychological well-being in late midlife. Ithaca, New
York; Cornell Employment and Family Careers Institute. BLCC Working Paper #99-10.
Kittay, E. (1999). Love’s labor: Essays on women, equality and dependency. New York: Routledge.
Kohli, M., Rein, M., Guillemard, A. M., & Van Gunsteren, H. (Eds.). (1991), Time for retirement. Cambridge:
Cambridge University Press.
Lambert, S. J. (1993). Workplace policies as social policy. Social Service Review, 67, 237-260.
Lara, E., Martín-María, N., De la Torre-Luque, A., Vancampfort,D., Izquierdo, A.,et al.(2019). Does loneliness
contribute to mild cognitive impairment and dementia? A systematic review and meta-analysis of longitudinal studies.
Ageing Reserarch Review, 52, 7-16. Doi:10.1016/j.arr.2019.03.002
Laws, G. (1995). Understanding ageism: Lessons from feminism and postmodernism. The Gerontologist, 35, 112-
116.
Laz, C. (2003). Age embodied. Journal of Aging Studies, 17(4), 503–519.
Leutz, M. N., Capitman, J. A., MacAdam, M., & Abrahams, R. (1992).Care for frail elders: Developing
community solutions. Westport, CT: Auburn House.
Leutz, M. N., Capitman, J. A., MacAdam, M., & Abrahams, R. (1992).Care for frail elders: Developing
community solutions. Westport, CT: Auburn House.
Lloyd, L., Tanner, D., Milne, A., Ray, M., Richards, S., Sullivan, M., Beech, C., & Phillips J. (2013), Look after
yourself: Active ageing, individual responsibility and the decline of social work with older people in the UK. European
Journal of Social Work, Advance online publication. doi:10.1080/13691457.2013.829805
Long, J., & Porter, K. L. (1984). Multiple roles of midlife women: A case for new directions in theory, research and
policy. In G. Baruch & J. Brooks-Gunn (Eds.), Women in midlife (pp. 109–159). New York, NY: Plenum.
Lorber J., and Hess B.B. (Eds.), Revisioning gender (pp. 261-284). Thousand Oaks: Sage.
Macdonald, B., & Rich, C. (1983), Look me in the eye: Old women aging and ageism. San Francisco, CA: Spinsters.
Malveaux, J. (1993). Race, poverty and women’s aging. In J. Allen and A. Pifer (Eds.), Women on the front lines:
Meeting the challenges of aging America (pp. 167-190). Washington, DC: The Urban Press. Marshall, V. (1996).
The state of theory in aging and the social sciences. In R. H. Binstock and L. K. George (Eds.), Handbook of aging
and the social sciences (4th edition) (pp. 12-30). San Diego: Academic Press.
Markson, B. (1999). Communities of resistance: Older women in a gender/age role, book review. The Gerontologist,
39, 496-492.
Mathews, A., & Brown, D. (1987). Retirement as a crucial life event: The differential experiences of women and
men. Research on Aging, 9, 548-551.
McFadden, S. H. (2001). Feminist scholarship as a meeting ground for age and disability studies. The Gerontologist,
14, 133-137.
McMullin, J. (2000). Diversity and the state of sociological aging theory. The Gerontologist, 40, 517-530.
Meyer, M. H. (1997). Toward a structural, life course agenda for reducing insecurity among women as they age. The
Gerontologist, 37, 833-834.
Minkler, M., & Estes, C. (Eds.) (1999). Perspectives from the political and moral economy. New York: Baywood.
Minkler, M. (1993). The lives of old (er women: Perspectives from political economy and the humanities. In T. R.
Cole, W. A. Achenbaum, P. L. Jakobi, & R. Kastenbaum (Eds.), Voices and visions of aging: Toward a critical
gerontology (pp. 289-308). New York: Springer Publishing Company.
Mitchell, B. A. (2003), Life Course Theory, in International Encyclopedia of Marriage and the Family.
https://www.researchgate.net/publication/269096178_Life_Course_Theory/link/600f36e045851553a06f96e6/downl
oad (16.12.2022)
Moen, P., Erickson, W. A., Agarwal, M., Fields,V., & Todd, L. (2000). The Cornell retirement and well-being
study: Final Report. Ithaca, NY: Bronfenbrenner Life Course Center, Cornell University. Moen, P. (2001). Moving
into retirement: Preparation and transitions in late midlife. In Margie E. Lachman (Ed.), Handbook of midlife
development(pp. 487-527). New York: John Wiley & Sons.
Moffatt, S., & Heaven, B. (2017), ‘Planning for uncertainty’: Narratives on retirement transition experiences. Ageing
& Society, 37, 879–898. Doi: 10.1017/S0144686X15001476
Moody, H. R. (1999). Aging: Concepts and controversies (2nd edition). Thousand Oaks: Pine Forge Press.
Motta, M., Bennati, E., Ferlito, L., Malaguarnera, M., & Motta, L. (2005), Successful aging in centenarians:
Myths and reality. Archives of Gerontology and Geriatrics, 40, 241–251. doi:10.1016/j.archger.2004.09.002
Moulaert, T., & Biggs, S. (2013). International and European policy on work and retirement: Reinventing critical
perspectives on active ageing and mature identity. Human Relations, 66, 25–45. doi:10.1177/0018726711435180

96
Naidoo R., & Fisher B. (2020), Reset Sustainable Development Goals for a pandemic world: COVID-19 is exposing
the fragility of the goals adopted by the United Nations — two-thirds are now unlikely to be met, Nature, 06/06/2020,
https://www.nature.com/articles/d41586-020-01999-x
National Center for Health Statistics (2000). Older Americans in 2000: Key indicators of well-being. Washington,
DC: Author.
Neysmith, S. (1991). From community care to a social model of care. In C. Barnes, P. Evans, & S. Neysmith (Eds.),
Women’s caring: Feminist perspectives on social welfare (pp. 272-299). Toronto, Canada: McClelland & Stewart.
Northrup, C. (2001). The Wisdom of Menopause. New York, NY: Bantam.
Older Womens’ League (1998). Women, work and pensions: Improving the odds for a secure retirement.
Washington, DC: Older Womens’ League.
O’ Rand, A. (1996). The precious and the precocious: Understanding cumulative disadvantage and advantage over
the life course. The Gerontologist, 36, 230-238.
O’ Rand, A., Henretta, J., & Krecker, M. ( 1992). Family pathways to retirement. In M. Szinovacz, D. Ekerdt, &
B. Vinick (Eds.), Families and retirement (pp. 81-98). Newbury Park: Sage. Overbo, B., &
Padial-Ruz R, González-Campos G, Zurita-Ortega F, Puga-González ME.(2020) Associations between Feelings
of Loneliness and Attitudes towards Physical Education in Contemporary Adolescents According to Sex, and Physical
Activity Engagement. Int J Environ Res Public Health. 2020 Jul 30; 17(15):5525. doi: 10.3390/ijerph17155525.
PMID: 32751756; PMCID: PMC7432944.
Pfeiffer, E. (Ed.). (1974). Successful aging: A conference report. Durham, NC: Duke University.
Phillipson, C. (1982). Capitalism and the co Foster L & Walker A. (2015) Active and Successful Ageing: A
European Policy Perspective, The Gerontologist, 2015, Vol. 55, No. 1, 90, doi:10.1093/geront/gnu028 Construction
of old age. London: Macmillan.
Phoenix, C., & Bell, S. (2018). Beyond ‘move more’: Feeling the rhythms of physical activity in mid and later-life.
Social Science & Medicine, Doi:10.1016/j.socscimed.2018.05.006
Pruchno, R., Wilson-Genderson, M., Rose, M., & Cartwright, F. (2010), Successful ageing: Early influences and
contemporary characteristics. Gerontologist, 50, 821–833. doi:10.1093/geront/gnq041
Purcell, P. (2000). Older workers: Employment and retirement trends. Monthly Labor Review, 123 (10), 19-30.
Quick, H., & Moen, P. (1998), Gender, employment, and retirement quality: A life course approach to the differential
experiences of men and women. Journal of Occupational Health Psychology, 3, 44-64.
Randall W. (2007), Narrative and chaos, acknowledging the novelty of lives in time. Interchange, 38(4), 1-24.
Randall W.L. (2013). Narrative Gerontology in Research and Practice. Springer Publishing Company, ProQuest
Ray, R. E. (2004). Toward the croning of feminist gerontology. Journal of Aging Studies, 18(1), 109–121.
Ray, R. (1996). A postmodern perspective on feminist gerontology. The Gerontologist, 36, 674-680.
Reed, J., Cook, G., Childs, S., & Hall, A. (2003). Getting old is not for cowards: Comfortable, healthy ageing. York:
Joseph Rowntree Foundation.
Requena, М., Reher, D., M Padyab, M., Sandström, G. (2019). Women living alone in later life: А multycountry
comparative research. https://doi.org/10.1002/psp.2269
Rich, A. (1980). On Lies, Secrets, and Silence: Selected Prose 1966–1978. New York, NY: Norton.
Rich, A. (2001). Arts of the Possible: Essays and Conversations. New York, NY: Norton.
Richardson, V. E. (1999). Women and retirement. Journal of Women & Aging, 11 (2-3), 49-66. Richardson, V. E.
(1993). Retirement counseling. New York: Springer Publishing Company.
Riley, M. W. (1998). Letter to the editor. The Gerontologist, 38, 151, doi:10.1093/geront/38.2.151
Riley, M., & Riley, J. (1994), Age integration and the lives of other people. The Gerontologist, 34, 110–115.
doi:10.1093/geront/34.1.110
Rowe, J., & Kahn, R. (1987), Human ageing: Usual and successful. Science, 237, 143–149. doi:10.1126/science.
3299702
Rowe, J. W., & Kahn, R. L. (1997), Successful aging. The Gerontologist, 37, 433–440. doi:10.1093/geront/37.4.433
Ruddick, S. (2000). Virtues and age. In M. U. Walker (Ed.), Mother time: Women, aging and ethics (pp. 45–60).
Lanham, MD: Rowman & Littlefield.
Sáez-Buenaventura, C. (1988). Sobre mujer y salud mental [About women and mental health] (Vol. 9). Barcelona,
Spain: La Sal.
Schieber, F., Fozard, J. L., Gordon-Salant, S., & Weiffenbach, J. W. (1991), Optimizing sensation and perception
in older adults. International Journal of Industrial Ergonomics, 7, 133–162.
doi:10.1016/0169-8141(91)90044-M
Scheidt, R. J., Humpherys, D. R., & Yorgason, J. (1999), Successful aging: What’s not to like? Journal of Applied
Gerontology, 18, 277–281. doi:10.1177/073346489901800301

97
Sidorenko, A., & Zaidi, A. (2013), Active ageing in CIS countries: Semantics, challenges and responses, Current
Gerontology and Geriatrics Research, 1. doi:10.1155/2013/261819
Smeaton, D., Vegeris, S., & Sahin-Dimen, M. (2009). Older workers: Employment preferences, barriers and
solutions (Research Report 43). Manchester: Equality and Human Rights Commission.
Social Security Administration (2000), Annual Statistical Supplement: 2000. Washington, DC: Social Security
Administration.
Sontag, S. (1972, September 23), The double standard of aging. Saturday Review, (pp. 29–38).
Stenner, A., McFarquhar, T., & Bowling, A. (2011), Older people and ‘active ageing’: Subjective aspects of ageing
actively. Journal of Health Psychology, 16, 467–477. doi:10.1177/1359105310384298
Stepnowsky, C. & Ancoli-Israel, S. (2009), Sleep and its Disorders in Seniors. Sleep Medicine Clinics, 32(2), 281-
293, https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC2516307/
Stoller, E. P. (1993), Gender and the organization of lay health care: A socialist feminist perspective. Journal of Aging
Studies, 7, 151-170.
Stoller, E. P., & Gibson, R. C. (1994), Worlds of difference: Inequality in the aging experience. Thousand Oaks,
CA: Sage.
Strawbridge, W., Wallhagen, M., & Cohen, R. (2002), Successful aging and well-being: Self-rated compared with
Rowe and Kahn. The Gerontologist, 42, 727–733. doi:10.1093/geront/42.6.727
Szinovacz, M., & Ekerdt, D. (1995). Families and retirement. In R. Blieszner & V. Hilkevitch Bedford (Eds.),
Handbook of aging and the family (pp. 376-400). Westport, CT: Greenwood Press.
Szinovacz, M., & Washo, C. (1992). Gender differences in exposure to life events and adaptation to retirement.
Journal of Gerontology: Social Sciences, 47, S-191-196.
Tannenbaum, C. B., Nasmith, L., & Mayo, N. (2003), Understanding older women’s health care concerns: A
qualitative study. Journal of Women & Aging, 15(4), 103–116.
Tate, R., Leedine, L., & Cuddy, T. (2003). Definition of successful aging by elderly Canadian males: The Manitoba
follow-up study. The Gerontologist, 43, 735–744. doi:10.1093/geront/43.5.735
Townsend, P. (2007). Using human rights to defeat ageism: Dealing with policy induced ‘structured dependency. In:
M. Bernard & T. Scharf (Eds.) Critical perspectives on ageing societies (27–44), Cambridge: Polity Press.
Tulle, E., & Phoenix, C. (Eds.), (2015), Physical activity and sport in later life: Critical approaches. London, UK:
Palgrave Macmillan.
Twigg, J. (2004). The body, gender, and age: Feminist insights in social gerontology. Journal of Aging Studies, 18(1),
59–73.
Villar, F. (2012), Successful ageing and development: The contribution of generativity in older age. Ageing and
Society, 32, 1087– 1105, doi: 10.1017/S0144686X11000973
Walker, A. (1980). The social creation of poverty and dependency in old age, Journal of Social Policy, 9, 49–75;
Walker, A. (1981). Towards a political economy of old age. Ageing and Society, 1, 73–94.
doi:10.1017/S0144686X81000056;
Walker, A. (2002). A strategy for active ageing. International Social Security Review, 55, 121–139.
doi:10.1111/1468-246X.00118
Walker, A. (2006) Active ageing in employment: Its meaning and potential. Asia-Pacific Review, 13(1), 78–93.
Walker, A. (2009). The emergence and application of active ageing in Europe. Journal of Aging and Social Policy,
21, 75–93. doi:10.1080/08959420802529986
Walker, A., & Foster, L. (2013), Active ageing: Rhetoric, theory and practice. In R. Ervik & T. Skogedal Lindйn
(Eds.), The making of aging policy: Theory and practice in Europe (pp. 27–53). Cheltenham: Edward Elgar.
Walker, A., & Maltby, T. (1997), Ageing Europe. Milton Keynes, UK: Open University Press.
Walker, A., & Maltby, T. (2012), Active Ageing: A strategic policy solution to demographic ageing in the European
Union. International Journal of Social Welfare, 17, 117–130. doi:10.1111/j.1468-2397.2012.00871.x
Warren-Findlow, J. (2013), Qualitative research in JG: SS–”I’ll take a side of coleslaw with that”. The Journals of
Gerontology, Series B: Psychological Sciences and Social Sciences, 68, 407–408. doi:10.1093/geronb/gbt017
WHO. (1994). Health for all: Updated targets. Copenhagen: Author.
WHO. (2002). Active ageing: A policy framework. Geneva: Author.
Woodward, K. (Ed.). (1999). Figuring age: Women, bodies, generations. Bloomington, IN: Indiana University Press.
Zaidi, A., & Zolyomi, E. (2011). ‘Active Ageing’ Research Note 7/2011. Brussels: Produced by the Social Situation
Observatory, for the European Commission, Directorate-General for Employment, Social Affairs and Inclusion.
Ziemba, R. A., & Lynch-Sauer, J. M. (2005). Preparedness for taking care of elderly parents: “First, you get ready
to cry.” Journal of Women & Aging, 17(1/2), 99–113.

98