ЗАЩО МЪЖЕТЕ НИКОГА НЕ ПОМНЯТ,

А ЖЕНИТЕ НИКОГА НЕ ЗАБРАВЯТ

Д-р Мариан Дж. Легато

и
Лаура Тъкър

ЗАБЕЛЕЖКА

Тази книга е предназначена само за справочник, не за медицински наръчник. Включената

информация цели да би помогне да вземате осведомени решения за здравето си. Не е предназначена
да замести каквото и да е лечение, предписано от вашия лекар. Ако смятате, че имате здравословен
проблем, горещо ви препоръчваме да потърсите компетентна медицинска помощ.
Споменаването на конкретни компании, организации и институции в книгата не означава, че те се
ползват с одобрението на автора или издателя, както и че посочените конкретни компании,
организации и институции подкрепят книгата, автора или издателя й.

©2005 by Marianne J. Legato. All Rights Reserved. First published in 2006 by Rodale International Ltd.
Why Men Never Remember & Women Never Forget
© Марина Станева, преводач, 2008
© Издадена 2008
© http://openbooks.tk
ISBN: 978-954-9696-02-8

2
 Съдържание
Предисловие ..................................................................................................................... 8

Въведение - Анатомия на кавгата..............................................................................11

Полово различният мозък. Каква е ролята му за връзката ви .............................12

Анатомията на кавгата. Постфактум.........................................................................13

Какво се задава ...............................................................................................................15

Какво значи да си мъж или жена? ..............................................................................18

1. Мъжете и жените са различни: ДА или НЕ?.............................................................20

В процес на работа - винаги! ........................................................................................21

Какво знаем и какво не знаем......................................................................................22

ДА или НЕ: полът ни е биологично определен.........................................................23

ДА или НЕ: мозъците на мъжете и жените са много различни ............................24

ДА или НЕ: полът на мозъка с определя при раждането .......................................24

ДА или НЕ: мозъкът на мъжете е по-голям ..............................................................25

ДА или НЕ: жените по-добре се справят с няколко задачи
едновременно, докато мъжете са по-добри в концентрирането върху
един проблем от възникването до решаването му ...................................................25
ДА или НЕ: половите ни хормони (естроген и тестостерон) влияят
само на репродуктивната ни систем ...........................................................................26

ДА или НЕ: момчетата и момичетата се развиват по различно време ...............26

ДА или НЕ: отнасяме се по различен начи с момчетата и момичетата ..............27

ДА или НЕ: мъжете и жените разрешават пространствени задачи по
един и същ начин............................................................................................................28
Въпрос: Защо ни отне толкова дълго време да изучим разликите
между мъжете и жените?...............................................................................................30
2. Ще ми посветите ли този танц? Какво ни привлича един към друг и
как се влюбваме. ................................................................................................................31

Не е важно какво казваме, а какво правим ..............................................................32

Хей, красавице! ...............................................................................................................32

Не ограничавайте избора си!........................................................................................33

Знак за обичта ми ...........................................................................................................33

3
 Петдесет са новите четирийсет!...................................................................................34

Тестът с помирисването ................................................................................................35

Противоположностите се привличат .........................................................................36

Изпращане на сигнали ..................................................................................................36

Жените командват парада ............................................................................................37

Танц, стар колкото света ..............................................................................................38

Жените определят дали и с какъв темп ще продължи ухажването .....................39

Какво става, когато „онова“ се случи? Влюбването ...............................................40

Това е вашият влюбен мозък .......................................................................................41

Естествена еуфория........................................................................................................42

Лудо влюбени ..................................................................................................................43

По-скоро еднакви, отколкото различни ....................................................................43

Влюбването кара мъжете и жените повече да си приличат...................................44

Може ли да не изгасям лампите? Сексуалните различия в спалнята .................45

Какво ни възбужда? .......................................................................................................46

Пъхнете елемента А в... ъъъ, чакай малко ................................................................47

Искам любовна игра ......................................................................................................49

Само за мъже ...................................................................................................................50

Гарантирано удовлетворени ........................................................................................51

„Не тази вечер, скъпи...“ Какво става, когато либидото ви спадне .....................52

Помогнете - боли! ...........................................................................................................55

3. Какво каза? Разликите между начините по които слушаме и това,
което чуваме ....................................................................................................................57

Защо е толкова трудно?.................................................................................................57

Как чуваме .......................................................................................................................58

Изражението на лицето - на хиляди казани думи ли е равно? ..............................59

Жените по-добре разпознаващ и интерпретират невербални знаци
като тон на гласа и изражение на лицето ..................................................................60

Какво не е наред с вас....................................................................................................61

4
 Защо мъжете никога не помнят, а жените никога не забравят? ...........................62

Когато паметта на жените работи против тях ..........................................................64

За какво говориш? Разликите в начина, по който говорим ..................................65

Дарбата да можеш да бърбориш ..................................................................................66

Езикът на тялото като бариера ...................................................................................67

Жените използват повече физически „украси“ когато говорят ...........................67

Сблъсък на два свята.....................................................................................................68

Какво се случва, когато се караме ..............................................................................68

Изгубени в превода.........................................................................................................70

Колкото повече остаряваме, толкова повече си заприличваме ............................70

4. Законите на д-р Легато за подобряване на комуникацията между
половете ....................................................................................................................................72

Предупредете го ..............................................................................................................72

Помолете го за помощ....................................................................................................72

Подберете удобно и за двама ви време .......................................................................72

Не се съревновавайте с друго за вниманието му......................................................73

Започнете с положителното..........................................................................................73

Помолете за онова, което желаете ...............................................................................73

Кажете какво точно имате предвид............................................................................74

Адатирайте съдържанието на изказването си ..........................................................75

Говорете с думи прости .................................................................................................76

Придържайте се към непосредствения въпрос.........................................................77

Вярвайте на ушите си ....................................................................................................77

Сложете край на разговора, преди да е приключил................................................77

Просто спри да говориш! ..............................................................................................78

Обобщете ..........................................................................................................................78

Споделете с приятел.......................................................................................................78

5. Ще се омъжиш ли за мен? Обвързването – за добро или зло.................................80

Различни цели ли преследваме....................................................................................81

5
 Химията на привързването ..........................................................................................83

Ендорфини .......................................................................................................................83

Окситоцин........................................................................................................................84

Разликите между половете и окситоцина ..................................................................86

Влиянието на окситоцина се подсилва от естрогена и неутрализира
от тестостерона................................................................................................................87

Спад на тестостерон .......................................................................................................87

Вината не е в теб, а в онова, което искам от теб.......................................................88

Изменчивото ви сърце ...................................................................................................89

Защо всичко се разпада: главоблъсканицата на моногамията.............................89

Какво можем да научим от животните ......................................................................90

Бъдещето е свето.............................................................................................................92

Не само за мъже ..............................................................................................................93

Толкова ли е лошо да имаш повеч от един партньор? ...........................................93

Внимание: лошият брак е опасен за здравето ..........................................................94

Трябва да знаете кога да се откажете .........................................................................94

Решението да си тръгне ш .............................................................................................96

Тъгуващият мозък .........................................................................................................97

6. Познай кой съм? Променящото се лице на бащинството и
майчинството ....................................................................................................................... 100

Жените по-загрижени ли са? ..................................................................................... 101

Каква е ролята на хормоните?.................................................................................. 104

Татковците могат да правят всичко, което могат и майките ............................ 107

Писмо до родителите: ................................................................................................. 110

7. Какво ми става? Защо мъжете и жените реагират различно на стреса
и защо това е от значение................................................................................................... 114

Мъжете и жените наистина преживяват стреса по различен начин................. 114

Жените са под по-голямо напрежение от мъжете ................................................. 115

Какво се случва, когато сме под стрес?................................................................... 116

Кортизолът и ученето ................................................................................................. 117

6
 Амигдала - контролен център на страх .................................................................. 118

Защо жените преживяват стреса различно ............................................................ 118

Действа ли конкуренцията при момичетата? ....................................................... 120

Как се справяме и какво става, когато не успеем................................................. 122

8. Какво ти има? Депресията при мъжете и жените................................................. 199

Жените в депресия....................................................................................................... 200

Фактор 1. Гените.......................................................................................................... 201

Фактор 2. Хормоните .................................................................................................. 201

Фактор 3. Химията на мозък..................................................................................... 206

Фактор 4. Ролите ни в обществото........................................................................... 206

Пазаруване, употреба на наркотици и тютюнопушене.
Пристрастяване, депресия и секс ............................................................................. 207

Различни мотиви ......................................................................................................... 208

Различно лечение......................................................................................................... 209

Отказването на цигарите е различи при мъжете и жените! ............................... 211

Как лекуваме мъже и жени от депресия ................................................................. 211

Трябва да се направи нещо........................................................................................ 212

9. Къде са ми ключовете? Мъжете, жените и остаряването.................................... 213

Стареещият мозък....................................................................................................... 213

Планиране на конфликти .......................................................................................... 214

„За“ и „против“ хормонално-заместителната терапия за жени......................... 215

„За“ и „против“ хормонално-заместителната терапия за мъже ........................ 218

Невероятният свиващ се мозък ................................................................................ 220

Нарушения в комуникацията ................................................................................... 222

Загуба на паметта, алцхаймер и деменция ............................................................. 222

Надежда за нови открития ......................................................................................... 223

Какво можем да направим в момента? ................................................................... 225

Сексът и възрастният човек ..................................................................................... 226

Заключение ........................................................................................................................... 221

7
Благодарности ...................................................................................................................... 223

Предисловие
Извънземно, което докладва на кораба майка за хората, които е открило при
разузнавателната си мисия на Земята, би казало, че те са различни по размери
и цвят и че са в женски или мъжки пол. Извънземното сигурно би отбелязало
и че макар мъжките и женските хора да се различават по външен вид,
поведение, израстъци и вътрешно окачване, са построени по една и съща
човешка схема, имат съвършено еднакви физиология, основни органи и
системи. Точно така е, бихте си помислили вие.
Хуманната медицина от XIX и XX век би потвърдила становището на
хипотетичния гост от чужда планета по неоспорим начин. Едва към края на
двадесетото столетие лекарите започват да осъзнават онова, което мъжете и
жените подозират от хилядолетия: че са тотално различни.
Мариан Легато, професор по клинична медицина в Колумбийския
университет и един от водещите специалисти в междуполовите различия, е в
авангарда на това революционно разбиране, което обхваща не само
поведенческите вариации у мъжете и жените - които са всепризнати — но и
физиологичните джендърни различия. Тези разлики не са никак малки и могат
да са жизненоважни.
Да вземем за пример човешкото сърце. Сърцата на жените са по-малки,
което не би изненадало нашето извънземно, тъй като по принцип жените са
по-дребни от мъжете, а и сърдечните им мускули не са толкова еластични.
Освен това при жените вероятността от по-ранна поява на аритмия е по-
голяма, може би в резултат на огромното влияние на хормоните им. Причина
за аритмия при мъжете обикновено е физическо натоварване, докато при
жените най-вероятно е промяна в хормоналните нива.
Дори клиничните симптоми на инфаркта са различни при двата пола. Добре
известна е острата болка в гърдите, но у една на всеки пет жени, конто
получават сърдечен удар, тя се проявява като болка в горната част на

8
стомашната област, недостиг на въздух, гадене или потене. Поради подобни
отклонения от „нормалната“ симптоматика спешните отделения изпращат
някои пациентки обратно вкъщи, тъй като инфарктът им погрешно се
диагностицира като пристъп на паника.
По-голяма част от всичко това е било малко известно преди 90-те години на
XX век, защото преобладаващата част от информацията за сърдечно-съдовата
система се набавя чрез изследвания предимно върху мъже. В резултат на това
разработените за сърдечно-съдови проблеми на мъжете лекарства понякога
само влошават състоянието на жените. Много от тези медикаменти удължават
интервала на покой на сърдечния мускул след всяко съкращаване, но при
жените, при които този интервал така или иначе е по-дълъг, отколкото при
мъжете, те изненадващо могат да предизвикат учестено биене. Особено опасно
и потенциално фатално нарушение на сърдечния ритъм е torsade de pointes
(животозастрашаваща полиморфна вентрикуларна тахикардия). Доклад за
изпитания на лекарства за сърце през 80-те показва, че 70% от случаите на
предизвикана от лекарства torsade de pointes се наблюдава y жени.
Установих, че мъжете и жените усвояват лекарствата по различен начин,
когато подготвях предаване по Би Би Си за засилващата се тенденция към
персонализирани медикаменти. Група ензими, наречени „система Р450“,
отговарят за разграждането в човешкото тяло на две трети от предписаните
лекарства. Един от тези ензими, CYP3A4, е с 40% по-активен у
представителките на нежния пол, отколкото у мъжете. Това означава, че
тялото на дамите се изчиства от някои лекарства по-бързо и може да се
нуждаят от по-големи дози от тях, за да се постигне същият терапевтичен
ефект, особено в периода преди менструация, когато нивото на хормоните се
покачва и временно ускорява процеса на очистване от лекарствата.
Подобни големи разлики в ефекта на лекарствата при мъжете и жените
означават, че в медицинските изпитания на лекарства вече трябва да се
включват жени, а това никак не е било обичайно преди двайсет години, когато
почти всички лекарства са се тествали върху здрави млади мъже. Това доведе
до някои любопитни аномалии. Знаете ли например, че лекарствата, които се
използват по време на раждане, всъщност никога не са били реално изпитвани
върху жени? Да, те са тествани върху мъже.
Когато хората започнали да сравняват половете, открили, че различията
между мъжете и жените не се изчерпват с физиологията им, а варират у всеки
индивид. Така например дамите имат по-силна имунна система, поради което
са по-трудно податливи на инфекции, но са по-застрашени от автоимунни
заболявания като ревматоиден артрит и множествена склероза. Вероятно това
е причината и за Друг странен факт в джендърните проучвания — мъжете са
много по-податливи на паразитни инфекции от жените. Има и много други
примери. Жлъчката от черния дроб при жените и мъжете е различна, което
обяснява факта, че при жените по-често се образуват камъни в жлъчката.
Храната преминава по-бавно през храносмилателната система на жените.
Женската кожа е по-податлива на образуване на бръчки.
Несигурното начало на джендърната медицина за щастие съвпада с
безпрецедентния достъп до човешкото тяло, който осигуряват новите
9
технологии за образна диагностика, Каквато е магнитно-резонансната
томография. Последвалите открития пренаписват учебниците, особено в
областта на изследванията на мозъка. В „Защо мъжете никога не помнят, а
жените никога не забравят“ Мариан Легато се концентрира върху половите
вариации в анатомията и функциите на мозъка и ги свързва с поведението на
нашите партньори. Така изгражда мост над пропастта от неразбиране, която
несъмнено съществува между представителите на “нежния“ и на “силния“ пол.
Например за това как жените все се оплакват, че мъжете никога не слушат...
А мъжете - че жените никога не спират да говорят. Е, щяхме да спрем, ако ни
бяхте разбрали още първия път! - мислят си дамите. Ами онази типично мъжка
фраза: ,,Аз да не чета мисли?”
В тази книга д-р Легато ще ни изясни различията между това как слушат и
какво чуват двата пола. Способността на мъжете да обработват информация и
да разбират какво им се казва започва да намалява след 35-годишна възраст,
докато у жените се запазва до настъпването на менопаузата. Разшифроването
на значението на думите е по-лесно за жените, защото в този процес участват
и двете им мозъчни полукълба, а при мъжете — само лявото. И това не е
всичко. Голяма част от комуникацията се базира на неизказаното, на
изражението на лицето и на други невербални знаци. Жените могат да
интерпретират по-голям брой мимики и жестове от мъжете, което им дава
преимущество при проявата на съпричастност към другата страна. Дамите
също така по-добре запомнят казаното, което означава, че имат способността
да не забравят спорове, които мъжете отдавна вече са изтрили от паметта си
несъзнателно.
Въпреки тези разлики е грешно да се смята, че има мъжки и женски тип
мозък. Съществуват голям брой общи за половете характеристики, поради
което за щастие има аналитични жени и чувствителни мъже. Осъзнаването на
тези различия е равносилно на придобиването на набор от инструменти, така
че вместо двата пола да се вбесяват взаимно, да адаптират начина си на
общуване един с друг. Така те ще дават най-доброто от себе си и в резултат ще
укрепват отношенията си, както Мариан Легато ни убеждава в тази интересна
книга.
Що се отнася до телата на мъжете и жените, позволете ми да изкажа
предположение. Джендърната медицина (Джендърна медицина - наука за
различията между мъжете и жените - бел. прев.) ще се разраства като дисциплина
с откриването на съществените различния между половете, които, ако се
използват правилно, ще доведат до по-добро разбиране и лечение и на двата
пола.

Вивиан Пари
Вивиан Пари е писателка и телевизионна водеща. В момента е редактор на страниците
за наука в сп. Good Housekeeping и е автор на книгата ,Истината за хормоните ’

10
 Въведение - Анатомия на кавгата
Лиз се прибира вкъщи и заварва мъжа си да гледа футбол, а невръстната им
дъщеричка — да си играе в краката му. Разбира, че Ела е прекарала доста
часове на площадката за игра по миризмата на пот, която усеща, когато се
навежда да я целуне.
— Добре ли прекара в парка, съкровище? Хубаво ли беше на пързалката?
Къщата е в пълен безпорядък, а трябва да са у родителите на съпруга ѝ и да
носят все още не изпечените сладки само след час. Лиз набира телефонния
номер на своята колежка, докато изважда продукти от шкафа. Опряла
слушалка на рамо, тя научава, че имейлът с важна информация за утрешната
среща все още не е получен. Препредава уточнения за предстоящата им
презентация, докато изсипва шоколадови стърготини в сместа. Пъха сладките
във фурната и се отправя към спалнята, като пътьом се съблича. Вика на Тим
през рамо:
— Ще приготвиш ли Ела? Извадила съм ѝ рокличката и обувките. Когато
Лиз се появява, съпругът ѝ нервно крачи пред вратата. Навежда се да оправи
роклята на Ела и забелязва лепкаво петно в косата на дъщеря си.
— Изми я, нали? — пита тя.
— Да — раздразнено отговаря Тим. — Закъсняваме. Хайде да тръгваме!
Но когато пристигат пред къщата на родителите му и Лиз се пресята да
свали Ела от детската седалка в колата, подушва онази позната миризма на
спарено от площадката за игра. Само с един поглед Лиз установява, че
ръчичките на детето са изцапани.
- Ръцете ú са мръсни, Тим! - изсъсква Лиз.
— Ще ги измия, като влезем вътре — отговаря той, изумен от тона й.
Лиз усеща как нарастващото ѝ раздразнение се превръща в гняв.
Не е там работата, Тим. Как не забеляза колко е мръсна, когато я
преобличаше? Погледни ѝ лицето! Трябваше направо да я изкъпеш. Това
значи, че е яла пръст, което е направо отвратително, да не говорим, че е
опасно. Какво ти става?
Тим, стиснал зъби, се завърта на пета и влиза в къщата. Децата ядат пръст;
ще оцелее, едва не крясва той. Лиз го следва, но въпреки пороя от упреци,
които сипе, не получава отговор от смръщения си съпруг.
След като се настаняват около масата, Тим си възвръща самообладанието,
но съпругата му не откликва на опитите му да завърже разговор. По-скоро
смутен, отколкото разтревожен, той се увлича в разгорещено обсъждане на
подробностите около днешните новини, след малко дискусията напълно
измества недоволството на Лиз от съзнанието му.
Сестрата на Тим, от друга страна, забелязва зачервеното лице и
разширените зеници на Лиз и я придърпва в кухнята, за да я прегърне и да си
поговорят.
—Не мога да повярвам!—горещи се Лиз. — Тя изглежда като гаврошче от
„Оливър Туист”! Къде му е бил умът, облякъл ѝ е хубава рокля, без дори да
си даде труда да ѝ избърше лицето и ръцете?!

11
 Примката около врата на Тим се затяга.
Нивата на олово в пръстта в нашия квартал са астрономически. Сякаш не
се наплашихме достатъчно, когато излязоха първите ѝ изследвания след
ремонта вкъщи. Иска дъщеря ни да получи мозъчно увреждане ли?
И продължава да се затяга:
Помолих го да я преоблече. Попитах дали я е измил. Как по-ясно да се
изразя? Когато го оставя да се грижи за нея, трябва ли да му напомням и че не
трябва да я пъха във фурната?
Лиз тихо кипи от гняв през останалата част от вечерта. Прехвърля наум
всичко на път за вкъщи. Не може да заспи и преглежда бележките си за
презентация на следващия ден, като не спира да мисли за караницата.
На следващата сутрин Лиз отклонява поканата на съпруга си да се любят и
слиза да закуси, твърдо решена да получи някакво възмездие. Тим, както
винаги, устоява на всички нейни опити да проведе съществена дискусия за
караницата от снощи и за това какво означава тя за връзката им.
„Не му пука за мен — отчаяно си мисли Лиз. — Изобщо не забелязва, че
съм нещастна.”
Всъщност Тим дори не знае защо тя се ядосва. „Защо - за стотен път се пита
той, - от всяка дреболия трябва да се прави велика трагедия? Защо винаги
прави от мухата слон?

Полово различният мозък. Каква е ролята му за връзката ви

От една страна, караницата на Лиз с Тим не е нищо повече от дребна

препирня между съпрузи. Но, от друга, точно показва какво най-често не
върви между мъжа и жената и защо.

РАЗЛИЧНИ СМЕ!

Бракът на Лиз и Тим не е лош, но когато се карат така, те се чувстват съвсем

отчуждени един от Друг. „Не разбирам как е възможно да мислим за едно и
също нещо по толкова различен начин. Сякаш той е от съвсем друг
биологичен вид“ - казва тя. Тим не е извънземен; те двамата просто са
различни. Нашата грешка, без значение дали сме мъже или жени, е, че искаме,
настояваме, жадуваме да сме еднакви. А простата, неопровержима, стара
истина е, че не сме.
Различията между мъжките и женските екземпляри са огромни и безспорни
за всеки, който, макар и бегло, е наблюдавал животните. Мъжкото ми куче,
порода мопс, е много по-голямо, силно и пъргаво от сестра си. Тя прекарва
часове сгушена в краката ми и се крие, все едно навън е студено и вали, а той
се разхожда из къщата, търси си любимата играчка, хапе я леко по крака,
сякаш я подканя да стане да поигрят заедно. Мъжкарят обича да се разхожда
навън, като преследва всеки гълъб, който му се изпречи на пътя. Защо са

12
различни?
През последните десет години интересът към изучаване на точната природа
и значение на различията между мъжете и жените главоломно нараства.
Новата дисциплина на джендърната медицина дава изумителна преценка за
това как биологичният ни пол определя начина ни на поведение и как ни се
отразяват болестите. Различни сме, дори що се отнася до всяка система в
телата ни - от кожата, която ни покрива, до сърцата, които бият в гърдите ни,
и червата, които обработват храната, която поглъщаме.
Но това се отнася особено много за мозъка, 1.5-килограмовия орган, в който
се съдържа всичко онова, което ни прави хора: страстите, мислите,
възприемането на света, целият ни интелектуален и емоционален живот.

Мъжете и жен и те ми слят, п одхождат към

п роблеми те
и определят важността н а всичко по различен н ачи н ,
както и възприемат заобикалящия ги свят от съвсем
разли чн и г ледн и точки

Още от майчината утроба, а след това и през целия си живот приемаме

информация с мозъците си, които съществено се различават според пола,
анатомията, химичния си състав, кръвоснабдяването и метаболизма си.
Самите системи, които използваме за пораждане на идеи и емоции, за
създаване на спомени, за концептуализиране и осъзнаване на преживявания и
за разрешаване на проблеми, са различни.
Защо това не ни е било известно преди? Защото учените не са изучавали
жени; изучавали са само мъже. Едва след като самите жени са настояли, на
изследователите е било разрешено (дори са били окуражавани) да се занимаят
с тях. В резултат от тази голяма крачка в експерименталната медицина сега
разполагаме с познанията, които потвърждават онова, което през цялото
време ни е било известно: че мъжете и жените не са еднакви.
Смятам, че разликите помежду ни са ключ към преодоляване на пропастта,
която понякога се появява между двата пола. Ще ми се да демонстрирам какво
имам предвид, затова нека се върнем назад и да видим не кой е прав и кой —
крив, а да разгледаме „анатомията“ на кавгата, с която започна тази глава.
Какво всъщност се случва, когато Лиз и Тим се карат?

Анатомията на кавгата. Постфактум

Когато Лиз се прибира вкъщи, организмът и е в пълна бойна готовност.
Обработвайки всеки от последвалите стресогенни фактори — разхвърляната
къща, неизпечените сладки, неполучения имейл — нейният мозък подава
сигнал на хормоните да ѝ помогнат да се справи със ситуацията, като
13
повишава кръвното ѝ налягане и учестява биенето на сърцето ú почти два
пъти. При жените амигдалата, мозъчният център, който регистрира и отговаря
на стресогенни фактори, е здраво свързан с областите на мозъка, които
отговарят за кръвното налягане и сърдечния ритъм. При мъжете обаче тази
връзка не е толкова силна; Тим е погълнат от мача и стресът не му се отразява.
Ако зависеше от него и като се вземе предвид малкото оставащо време, Тим
най-вероятно би казал, че е забравил за сладките и че и без тях у родителите
му със сигурност ще има достатъчно храна. Но в тялото на Лиз е освободен
много важният хормон окситоцин, който я стимулилира да установява и
запазва социални връзки с други хора, особено с онези, които могат да и
помогнат с детето като родителите на Тим например. Нивото на този хормон
е особено високо при жените, когато са поставени под напрежение, което
определя окситоцина като полово специфичен и мощен инструмент, с който
те посрещат предизвикателства, като впрягат на помощ други хора. В случая
хормонът дава сили на Лиз да положи извънредно усилие, като изпече сладки,
което ще улесни сближаването с роднините на съпруга и.
Във фронталния кортекс, предната част на мозъчна кора, точно зад очите,
на Лиз има повече сиво вещество, отколкото при Тим. Това е изпълнителният
център на мозъка, който контролира сложните ни поведенчески прояви. Също
така между двете мозъчни полукълба на Лиз има повече връзки, което може
би обяснява факта, че обработва няколко различни информационни потока
едновременно — обсъжда презентация, докато изпълнява готварска рецепта
и анализира караницата с Тим, докато преглежда бележките си.
През повечето време, когато Тим анализира информация, е активно само
едното му мозъчно полукълбо. Това означава, че не се занимава с повече от
едно нещо в даден момент, разпознава проблема, изнамира решение и се заема
със следващия. Това е една от причините да не обърне повече внимание на
нуждите на Ела: решаването на „проблема“, че ще закъснеят за партито, е да
преоблече детето възможно най- бързо.
Лиз естествено се концентрира върху друг проблем: мръсните ръце на Ела.
По-големият изпълнителен център на мозъка ѝ го третира като заплаха. Той
изпраща сигнал към областта, в която се създават спомени от преживени
случки, и към областта, която съхранява спомените от емоционално заредени
преживявания — като резултатите от изследването на оловото на Ела преди
това, чийто стойности се оказали по-високи след ремонта на къщата.
По онова време и Тим се е притеснил за дъщеричката си, но случката е била
много по-неприятна за Лиз, отколкото за него, защото така е устроена
биологично майката. При жените нивото на хормона естроген е по-високо
отколкото при мъжете, а естрогенът отговаря за две неща, когато жените са
под стрес. Първо: удължава секрецията на хормона на стреса, кортизол, затова
жената се чувства по-притеснена от мъжа, макар двамата да са в една и съща
ситуация. Естрогенът също така активира по-обширно поле от неврони в
мозъка отколкото при мъжете. Така при жената активизираните клетки
образуват необходимата мрежа за съхраняване на много по-подробни
спомени за последователността на събитията. Затова хормоналното ниво на
Лиз гарантира, че тя ще има по-детайлни и no-живи спомени за случката от
14
Тим. Поради тази еволюционна адаптация майката се грижи по-добре за
детето, като запомня опасните ситуации, за да ги избягва в бъдеще.
Разликите между Лиз и Тим се проявяват и в начина, по който спорят.
Лявото полукълбо на Лиз, което отговаря за способността ни да възприемаме
изказвания, съдържа повече сиви клетки, отколкото лявото полукълбо на Тим.
Лиз използва и двете си полукълба, за да произвежда реч, а Тим — само
едното. Тези подробности може би обясняват цветистите, многословни
обвинения на Лиз и мълчаливото отегляне на Тим. Тези вербални умения се
проявяват и в работата на Лиз, и в реторичните въпроси, които задава на Ела,
за прекарването ѝ в парка. Биологично „задължение“ на Лиз е да стимулира
непроговорилото дете да говори.
По-добре развитите комуникативни способности обясняват и как сестрата
на Тим веднага разпознава притеснението на Лиз. Налага се жените по-
успешно да разкодират едва доловимия и изпъстрен с нюанси език на
човешките жестове, за да реагират по-добре на нуждите на силно зависимите
от тях деца, които не могат да говорят. И както ще се убедим по -късно,
разбирателството между двете е добър пример за женския модел на поведение
в условията на стрес; той е по-добра форма на самосъхранение от типичната
за мъжете реакция да се бият или да бягат.
Бих могла да изброя още много примери, но сами виждате колко сложен и
полово обусловен се оказа този наглед дребен битов спор.
Но какво означава всичко това?
Ако мъжете и жените са фундаментално, биологично различни, как се
отразява това на съдбата на връзките помежду им? Предопределено ли е Лиз
и Тим да се ограничат в полово обусловените си поведенчески модели и
биологически заредени с информация мозъци и да се гледат злобно над
главицата на мърлявото си дете?
Да се надяваме, че не са. Искрено вярвам, че по-доброто разбиране на
разликите помежду ни и непрестореното усилие да си вземем поука от най-
добрите поведенчески стратегии на партньора ни ще ни помогнат да се
сближим истински.
Какво се задава
Ясно е, че поведението ни се корени в биологичната ни природа, природа,
която вече знаем, че варира според пола. Но едно съвсем скорошно откритие
— толкова поразително, че спечели Нобелова награда на автора си — показва,
че преживяванията, свързани със заобикалящия свят, на всички същества с
нервна система променят самата структура на мозъка им. С други думи:
мозъкът ви ще се промени от самия факт, че четете тази книга!
Ако преживяното променя химията и структурата на мозъка и ако този
орган е изцяло отговорен за поведението на хората, тогава мъжете и жените
могат да научат много едни от други, като съществено променят собствените
си мозъци. Самото разбиране на разликите помежду ни позволява да им се
радваме, а не да се препъваме в тях. Всеки от двата пола може да предложи
нещо ценно. Вярно е, че много от същите онези разлики, които предизвикват
конфликти във взаимоотношенията ни, ни носят и радост. Не се ли дължи на
15
контраста между неговата груба буза и вашата мека кожа поне част от
удоволствието от целувката?
Това ново откритие ме накара да се зачудя дали можем да идем малко по -
далеч. Ако свиренето на пиано и изпълнението на гимнастически упражнения
променя мозъка ни така, че да усъвършенстваме тези си умения, дали пък е
възможно да променим мозъка си, като „практикуваме“ познанията си за
противоположния пол? Повече не се налага да се чудим на бездната, която ни
разделя: вместо това нека се възползваме от природната пластичност на
мозъка така, че повече да заприличаме едни на други.
За вдъхновение ми служи един вид коралова рибка (Thalassoma
bifasciatum). Ако някоя женска е най-едрата в пасажа и наоколо няма мъжки,
тя променя поведението си по модел на мъжки екземпляр минути, след като
установи липсата. Женските ѝ репродуктивни органи се трансформират по-
бавно, но стават мъжки дни след промяната в поведението. Човешкото тяло
произвежда хормона вазопресин, който е аналогичен на веществото в мозъка
на рибката, което предизвиква поведенческата промяна. Дали пък и ние сме
способни да си сменяме пола — или поне преобладаващите му
характеристики — ако ситуацията го налага?
Но кораловата рибка таласома не вдъхновява само мен; тя е и “музата“ в
пиесата „Животът на рибите“ от Илейн Мей, в която се разказва за смяната на
властовите позиции на силата между две жени — влиятелна шефка и нейната
секретарка. Представете си само че можем да сменяме пола си според
ситуацията или настроението си. Аз определено бих избрала да съм мъж,
когато преговарям за повече подкрепа и финансиране с деканите в
Колумбийския университет, и жена, когато свърша работа и се прибера вкъщи
при семейството си.
В края на краищата вярвам, че тази метаморфоза е вече налице, тъй като
възможностите за жените все повече заприличват на тези, които се откриват
пред мъжете, докато начините ни на живот стават все посходни. Наистина
вярвам — и изследването на д-р Ерик Кендъл, професор в Колежа за лекари и
хирурзи в Колумбийския университет, потвърждава моята хипотеза, че
променящите се роли на мъжете и жените в нашето общество ни правят по-
еднакви и размиват границите между изначалните мъжки и женски
поведенчески модели. И наистина много от нас откриват, че старите правила
вече не важат, докато се борим със следвоенния свят, в който много татковци
се занимават с училищни тържества, докато майки бързат към
инвестиционните банки.
Докато се учим едни от други и все повече си заприличваме, вярвам, че
вместо да се обстрелваме взаимно от окопите правим възможно разгръщането
на пълния ни потенциал и по-ефективната комуникация с партньорите ни в
любовта и работата.
Тази увереност определя начина, по който съм написала книгата. Голяма
част от нея е обобщение на изследванията на различията помежду ни —
резултат от уникалната ни биологична природа или от обществото и
културата, които ни оформят - и как тези разлики се отразяват на
взаимоотношенията ни в различните фази и етапи в живота ни. Интересно е
16
да се проследи и как се променят вижданията ни за тези различия: онези,
които ни се струват привлекателни в периода на ухажване, могат да станат
повод за разногласия по-късно, когато вече сме партньори. (Забележка:
Следвала съм обичайната линия на събитията, макар че хората понякога
правят секс, преди да се влюбят или без изобщо да се влюбят, а много двойки
избират да нямат деца.) Защото вярвам, че можем да се променим
фундаментално. Заради новите невероятни изследвания, които доказват това.
Навсякъде съм включила препоръки и съвети, целящи да ви помогнат да се
справите с конфликтите, които понякога са следствие от тези различия.
Може би се чудите какво ми дава право да напиша тази книга; нали в крайна
сметка съм квалифициран кардиолог и специалист по вътрешни болести, а не
мозъчен хирург или брачен консултант. Но се занимавам с джендърна
медицина, откакто тя се появи като дисциплина. През 80-те и 90-те години в
САЩ се надигна огромна вълна от интерес към сферата на „женското здраве“.
Това бе просто рекламен трик от страна на лекари и болници да се харесат на
жените, които вземат по-голямата част от решенията, свързани със здравето в
семейството. По онова време науката за половите различия далеч не бе добре
обоснована; често се изразяваше в просто разпределяне на фондове към някой
географски отдалечен, боядисан в пастелни цветове дамски център, в който
работят само жени лекари и сестри. Акцентът се поставяше предимно върху
обичайната „бикини линия“ на женското здраве: мамограми и цитонамазки.
Почти никакво внимание не се обръщаше на специфичните нужди на жената
пациент като цяло.
През 1991 г. написах книгата „Женското сърце“, в която за първи път се
изследваше разликата между системите от органи при мъжете и жените.
Публикацията предизвика небивал интерес и докато пътувах по света, за да
изнасям лекции по темата, се запитах дали няма и важни разлики между
половете и в другите им органи. Ако имаше, си струваше да преосмислим не
само начина на провеждане на изследвания, но и лечението на пациенти:
трябваше да признаем, че мъжете и жените не са идентични. Не знаех
отговора, но ми се струваше очевидно, че някой — някой със стабилна научна
подготовка по строги стандарти — ще трябва да отговори на този въпрос, за
да оцелее новата дисциплина на джендърната медицина.
Така през 1991 г. отидох при декана на моя факултет в Колумбийския
университет в Ню Йорк и поисках подкрепата му за основаването на
програма, която да изучава разликите в това как мъжете и жените преживяват
дадено заболяване. Спонсорира ме частният сектор, начело с компанията
„Проктьр и Гембъл“, и така се роди Сдружение за женско здраве. От 90-те
ГОДИНИ насам тази сфера се разшири до много по-всеобхватна концепция:
джендърна медицина, науката за различията между мъжете и жените. Името
на нашата програма се промени на Сдружение за джендърна медицина —
както и исках да се нарича още от самото ѝ начало.
След десетгодишни изследвания вече знаем, че разликите между половете
са безбройни и значението им е толкова голямо, че изследването само на мъже
вече не е оправдано. Както каза Експертният комитет при Медицинския
институт, „Полът има значение. Важен е по начин, който не сме очаквали.
17
Несъмнено е важен и по начини, които още дори не сме си представяли.“ През
1998 г. основах първото по рода си списание за джендърна медицина, което
бе включено в каталога на престижната Национална медицинска библиотека.
А през 2004 г. редактирах първия учебник по джендърна медицина, в който
се включиха над 220 дописници от цял свят. Научната сфера продължава да
се разширява и аз много се вълнувам, че съм в нейния авангард.
Винаги съм се интересувала от устройството на мозъка; нали в крайна
сметка направих кариера благодарение на този свой орган! Но интересът ми
никога не е бил толкова голям, колкото когато започнах да се вглеждам в
междуполовите различия. В процеса на работа много пъти възкликвах „Това
ли било!“ или „Значи затова става така!“ и когато споделях откритията си с
приятели, пациенти и колеги, те реагираха по толкова невероятен начин, че
разбрах, че с медицината става нещо жизненоважно и че тази информация
трябва да достигне до по-широка публика. Държите резултата в ръцете си.

Какво значи да си мъж или жена?

Поех много рискове, пишейки тази книга, и бих искала да ги споделя в
самото ѝ начало. Пример е категоризирането на дадено поведение като
„мъжко“ или „женско“, както правя в цялата книга. Предупредителна пародия
е сцената от детския филм „Свободни сме да бъдем ти и аз” (Детска
телевизионна поредица в САЩ от 70-те години на XX век, в която под формата на песни,
стихчета и забавни сценки създателката ú Марло Томас учи децата да са щастливи, че
са различни, и че могат да бъдат каквито поискат — бел. прев.), в която две бебета
спорят дали са момченца или момиченца.
Момчетата могат да пазят тайна и не се страхуват от мишки, така че бебето,
което не може да пази тайна и се страхува от мишки, със сигурност трябва да
е момиче, нали? Спорът приключва, когато медицинската сестра идва да им
смени памперсите и става очевидно какъв е полът на децата.
Това не е единственият риск, който поех. В много случаи използвах
резултатите от експерименти с животни за отправна точка в разсъжденията си
за човешкото поведение. Можем да почерпим много информация за себе си
от приятелите ни от животинското царство, особено след като правим
експерименти с тях, които не е етично да извършваме със себеподобните си.
Но да се приема поведението на животните като „доказателство“, че подобни
реакции са налице и при хората, е безотговорно.
Друг подобен риск са изводите за начина на функциониране на мозъка,
които вадя от анатомията му. Правим относително успешни наблюдения за
структурата и функциите на живия мозък, но съвсем друг въпрос е как да ги
интерпретираме. По-големият прилив на кръв към определена област в
мозъка, докато рецитирате стихотворение, не ни говори нищо за способността
ви да го изречете добре, да си го спомните по-късно и така нататък. Не знаем
дали от структурните различия в мозъка, които забелязваме, зависят дарбите
и способностите ни. Всеки подобен извод - особено що се касае до мозъка, за
който ни е известно изключително малко — е чиста проба хипотеза от моя
страна. Да изказвам повече от хипотези е равностойно на практикуване на
18
псевдо наука в най-истинския смисъл на думата: да правя заключения въз
основа на недостоверни доказателства и изводи, които могат да ни запратят в
съвсем грешна посока.
Всички предположения, които изказвам на страниците на тази книга,
служат на по-важна концепция: идеята, че каквито и да са различията
помежду им, мъжете и жените могат да научат много едни от други. Гледам
на тази книга като на първи поглед към нова наука, която може да ни помогне
да разберем разликите между двата пола и да тушираме някои от трудностите,
които възникват помежду ни в резултат от тях. Препоръчвам ви и вие да
възприемате книгата по същия начин.
Без значение дали предизвикателствата са съвсем нови или стари колкото
света, не е нужно разликите помежду ни да сеят напрежение и конфликти във
взаимоотношенията ни. В крайна сметка, ако ги разберем, ще можем да
постигнем по-голяма близост и повече прилики и да се учим едни от други.
Помежду ни има много повече общи черти отколкото различни. А и има
данни, които предполагат, че бихме могли да развием някои особености на
противоположния пол, което ще е от голяма полза за всички ни.

19
 1. Мъжете и жените са различни: ДА или НЕ?

„Математиката е трудна!”
Така възкликнала Тийн Барби, говорещата версия на V I едноименната
кукла, хит на американския пазар в началото на 90-те години на XX век.
Потребителите били скандализирани. (В отговор групата активисти
„Организация за освобождение на Барби“ купила много такива кукли,
заменила гласовите им устройства с такива от кукли войници и ги върнала
обратно в магазините. Не знам какво бих предпочела — въоръжено
мускулесто войниче, което хихика „Хайде да планираме сватбата на мечтите
си!“, или Барби с невероятно сексапилното си телосложение и празен поглед,
която ръмжи „Мъст!”)
Производителят „Мател“ изтеглил куклата от пазара и заменил обидните ú
думи, но всяка жена в нашата култура знае, че тези стереотипи битуват и до
днес както във, така и извън магазините за играчки. И наистина най-силен
натиск да не се изследват присъщите за мъжете и жените различия оказват
тези, които най-яростно се борят за феминистки права. Те се опасяват, че
откритията ще се използват срещу нас — ще присъстват в медиите като
адаптирани за неспециализирана публика отрязъци, които представят
погрешно истинската наука, или дори по-лошо - ще се използват като
доказателства за малоценността ни в политически и академичен контекст.
Затова разглеждам следните въпроси с известна предпазливост: мъжете и
жените наистина ли са различни? Наистина ли обработват информация по
различен начин? Ако е вярно, можем ли да заключим, че имаме полово
определени сфери на превъзходство в решаването на задачи?; Точно с тези
проблеми трябва, наложително е дори, да започне книгата. Чувствам се
длъжна да навляза в тях, със или без опасения, по следната много проста
причина: знанията ни дават сила.
В това се убедих многократно в работата си в новозародилата се
дисциплина на джендърната медицина. В началото приехме, че от
физиологична гледна точка жените са просто по-дребни мъже. За нещастие от
незнанието ни за разликите между половете страдаха жените.
Недоразуменията за начина, по който функционира женското сърце,
означаваха, че лекарите изпращат жени, които са получили инфаркт у дома,
защото се оплакват от болки в стомаха. Изпитани върху мъже лекарства
продължаваха да се предписват на жени, макар да влошаваха симптомите им.
С две думи: заради пренебрегването на разликите лекарите допускаха грешки.
Много жени страдаха, а някои дори умираха.
Вероятно и днес допускаме същите грешки; пътуването ни в медицината на
половите различия тъкмо започва. В момента просто се движим по
повърхността на анатомичните и биологични различия между мъжете и
жените и по значението им за предотвратяването и лечението на болести и на
двата пола. Всеки ден правим открития от първостепенно значение, които
сочат, че трябва да диагностицираме и лекуваме жените по различен начин от
мъжете.
Мозъкът е най-слабо изследваната територия. Налице са достатъчно научни
доказателства, които предполагат, че този орган в жените и мъжете се
различава, но пълният смисъл на тези несъответствия - и последиците от тях
- все още не са проучени. Неврологично и хормонално сме различни?
Това със сигурност е от значение за практикуващите джендърна медицина.
Вероятно откритията ни ще променят лечението на неврологични
заболявания като паркинсон, нарушения в развитието като аутизъм и
когнитивни дисфункции (Когнитивно разстройство - разстройство на
познавателните способности - бел. ред.) като деменция. Несъмнено няма да
достигнем до пълно разбиране на което и да е болестно състояние, проблемно
развитие или неврологичен дисбаланс, без първо да проумеем защо те се
отразяват по различен начин на двата пола; а много от тези болести
действително се преживяват не еднакво от мъжете и жените.
Да вземем за пример шизофренията, най-често срещаното мозъчно
разстройство в света, което засяга един от всеки сто души. Среща се във
всички култури и разпространението му е почти еднакво във всички страни,
но защо при жените шизофренията се проявява по- късно, ремисиите ѝ са по-
дълги и лечението по-успешно, отколкото при мъжете със същата болест?
Защо при жените шизофренички симптомите се усилват в дните, преди да
настъпи менструацията им? Защо мъжете шизофреници по-трудно
разпознават миризми от жените със същото заболяване? Може би тези
различия между половете могат да улеснят проучването и лечението на тази
болест. Като се има предвид колко важно се оказа признаването на тези
разлики в другите сфери на медицината, мисля, че нямаме друг избор, освен
да продължим с джендърното проучване.
Мозъкът е толкова тясно обвързан с поведението, че според мен от това
проучване неминуемо следват много интересни социологически заключения.
Как хормоналните и неврологични различия помежду ни се отразяват на
начина, по който живеем сами или заедно? Ако знаехме повече за това защо
мозъците ни са различни от тези на колегите ни мъже, щеше ли да е по-лесно
да живеем в хармония с тях? Разследването, което правя в тази глава, както и
в цялата книга, се основава на това предположение.

В процес на работа - винаги!

Непрекъснато повтарям, че мъжете и жените могат да научат много едни от

други, и вярвам, че е така. Самата аз научих много от мъжете: от баща си,
който бе първият ми учител, до преобладаващо мъжкия курс, в КОЙТО учих в
медицинския колеж (бях една от тринайсетте жени във випуск от 144
студенти), където ни преподаваха професори, повечето от които бяха мъже.
Последните проучвания обаче разкриват, че ученето се случва на много по-
дълбоко и основно ниво, отколкото сме предполагали, и съм уверена, че този
факт има невероятно важен ефект върху начина, по който мъжете и жените се
учат едни от други. Мозъкът всъщност никога не спира да се променя;
преживяванията ни винаги се отразяват на структурата на този чуден орган.
Някои нови изследвания доказват, че той се развива и след детството и
юношеството и на практика не спира да се усъвършенства, докато сме живи и
го стимулираме.
Много учени имат заслуги за изясняването на начините, по които
преживяваното и взаимодействието ни със света, се отразяват на мозъка, но
най-важният от тях е д-р Ерик Кендъл, професор в Колумбийския университет
в Ню Йорк, където преподавам и аз. След експерименти с морски голи охлюви
д-р Кендъл доказа, че ученето зависи от изграждането на определени вериги
в мозъка и че тези информационни вериги се оформят според
преживяванията ни.
Ученето е процес на натрупване на информация. Спомените са формата,
под която информацията се съхранява, за да се използва по-късно.
Спечелилата Нобелова награда работа на д-р Кендъл показва, че актът на
учене и запомняне предизвиква физически промени в мозъка. Запомняме
неща и събития, като караме специфични групи от неврони да комуникират
помежду си по-интензивно — чрез засилване на вече съществуващите връзки
и (или) чрез създаване на нови. Д-р Кендъл показва, че преживяванията ни
всъщност модифицират структурата и функцията на мозъка ни, за да
създадат спомени за тези преживявания, а след това ние използваме тези
спомени, за да модифицираме поведението си по съответен начин.
Нервната система на голия охлюв на д-р Кендъл се е усъвършенствала,
защото преживяванията предизвикали фактическа промяна на физическите
връзки между нервните клетки. И с нас е така. Интензивността на
комуникацията между невроните в мозъка ни се изменя в резултат на
практическите промени в тях. Невроните, които участват в създаването на
спомени, придобиват нова структура и функция вследствие от реакцията им
към преживяното. Мозъкът ви създава нова физическа верига — спомен -
която се запазва завинаги. Казано накратко, процесът на създаване на спомени
променя мозъка ви.
Упражняваме доста силен контрол над това оформяне на мозъка си.
Например практикуването на някаква дейност увеличава ефективността на
връзките, подсилва веригата на спомените и променя структурата на мозъка.
Колкото повече тренира една гимнастичка, толкова повече малкият мозък,
областта, която отговаря за равновесието и контролирането на прецизните
движения, се увеличава.
Разбира се, начинът, по който реагираме на външни стимули, зависи от
множество фактори, сред който гените ни, нивото на хормоните,
възприятията и предишните ни преживявания. Оказва се, че на практика
можем да променим мозъка си. Така че дори да сме различни, трябва
целенасочено да отстраним тези отлики, защото можем да се учим едни от
други на възможно най-фундаментално равнище.

Какво знаем и какво не знаем

 В началото на книгата бих искала да ви запозная с джендърната наука,
Каквато я разбираме в момента, посредством някои верни и грешни
твърдения, които бяха провокирани от задавани към мен въпроси по време на
лекции и от мои пациенти. Докато четете, моля, не забравяйте, че макар да ни
се струва, че има полово определени начини на мислене, преживяване и
запомняне на емоции, тези различия не означават непременно, че някой от тях
е по-добър. Революционното откритие на д-р Кендъл доказва, че мозъкът ни
не е неизменяем, макар полът ни да е. Ако се учим един от Друг, различията
между половете се превръщат във възможности, а не в разделение.

ДА или НЕ: полът ни е биологично определен

ДА и НЕ. Въпреки че полът ни се определя в момента на зачеване и остава
такъв до края на живота ни, ставаме повече или по-малко женствени или
мъжествени през годините. Нека видим как става това.
Половата хромозома, дадена ни от бащите ни, ни кара да развиваме мъжки
ИЛИ женски полови органи. Те от своя страна произвеждат хормони, които
предизвикват драматични полово специфични промени във всички органи и
тъкани в телата ни — включително и в мозъка - и ги програмират да реагират
по полово специфични начини. Вариращите нива на хормоните през живота
ни продължават процеса на половото ни определяне.
С други думи - гените задават пола ни, а хормоните го доизграждат. На
сложното взаимодействие между тези два фактора — особено в определени
моменти, когато хормоналните нива се повишават или падат както през
пубертета и менопаузата — се дължат различията между двата пола, както и
между всички хора.
Природата само отчасти обяснява защо се отличаваме. Даже едно от най-
тежките предизвикателства, с които изследователите на половите различия се
сблъскват, е да разграничат отликите, които се дължат на гените и хормоните
ни, от онези, които са следствие от „възпитанието“ или начина, по който
средата ни променя и оформя.
Обществото определено вярва, че мъжете и жените са различни, и очаква
полово определено поведение от нас. Дори когато децата са малки,
родителите насърчават синовете и дъщерите си да се посвещават на доста
различни занимания, като всъщност, изглежда, съвсем разнородни неща
доставят удоволствие на момчетата и момичетата.
Коренно отличаващите се модели на това какво значи да си мъж или жена
провокират много важни въпроси за отликите между половете. Каква част от
тях се дължат на половите роли, които обществото или времената ни налагат?
Различните ни според пола способности, темперамент и светоглед неминуемо
ли са програмирани в централната ни нервна система? Или стереотипно
определеното ни според пола поведение се дирижира от очакванията, които
обществото ни налага?
Някои от различията между мъжете и жените са програмирани. Но веднага
щом се родим, средата необратимо влияе и дори променя програмата ни и
оформя начина ни на действие и на взаимодействие с другите. Идеята, че
опитът променя мозъка ни, означава, че елементите на въздействие и
биология са по-тясно свързани, отколкото някога сме предполагали. Ако се
отнасяте с дъщеря си като с момиче, може би ще я направите повече момиче.
Мозъкът никога не спира да се развива, но продължава да расте и да се
променя, докато не спрем да го стимулираме.

ДА или НЕ: мозъците на мъжете и жените са много различни

Да. Изглежда логично мъжете и жените да имат различни мозъци — в

крайна сметка какво друго е по-съществено от това, дали сме мъже или жени?
И все пак през по-голямата част от историята на медицината лекари и учени
приемат, че всички органи на мъжете и жените са еднакви освен пряко
свързаните с възпроизводството. Изследванията, които опровергават тази
теза, са доста скорошни: едва преди малко повече от 30 години учени
установили, че материалната структура на мозъка на мъжки и женски плъхове
не е еднаква. Вече със сигурност се знае, че това важи и за другите двуполови
видове като пойните птички и маймуните, а дори и за хората: анатомията и
функциите на мозъка при мъжете и жените са различни.

ДА или НЕ: полът на мозъка с определя при раждането

Да. Полът ни се определя веднъж и завинаги — и то не при раждането, а
още в момента на зачатието. Той влияе върху всички системи в телата ни,
включително и върху мозъка.
Това е доста сложен въпрос, защото, макар да сме несъмнено и безспорно
мъже или жени от самото начало, редица фактори допринасят за процеса, при
който придобиваме чертите на своя пол в течение на живота си. И така, макар
винаги да сте мъж или жена, на определени етапи ви въздействат различни
фактори, които ви правят повече или по-малко такива.
Кои са те? Гените ни са уникален клетъчен код, който ни прави такива,
каквито сме, включително определя и пола ни: половата хромозома, която
вземаме от баща си в момента на зачеване, определя органи на какъв пол ще
развием. Ако татко даде Х-хромозома, бебето ще има две Х-хромозоми и ще
е момиче. Бащината Y-хромозома означава двойка XY-хромозоми - бебето ще
е момче. От своя страна половите органи, които развиваме, произвеждат
специфични хормони, които продължават процеса не само в утробата, но и
през важни периоди в живота ни — пубертета и менопаузата например —
когато нивото им рязко се променя. Тези хормони също така активират и
деактивират някои гени, което допълнително влияе върху полово
специфичните функции на тъканите ни, поради което не една тийнейрджърка
е проклинала майка си заради размера (голям или малък) на новопоявилите ѝ
се гърди.
 Именно на тези гени се дължи фактът, че при различните хора
хормоналните нива варират. А това се отразява на поведението ни. Хората с
високо ниво на тестостерон например са по-смели, по-агресивни и по-
съсредоточени в една цел. Те по-малко се усмихват, имат по-високо либидо и
са по-склонни да изневеряват.
Още един фактор влияе на пола ни — преживяванията. Изумителен пример
за това е поведението на жените войници в управлявания от американците
затвор „Абу Гариб“ в Ирак. Много от нас бяха шокирани — не само от
бруталността на тези жени, но и от откритието, че те са също толкова
способни на унижения и зверства, колкото и мъжете. Очевидно опитът е
много важен фактор за промяната на поведението.

ДА или НЕ: мозъкът на мъжете е по-голям

Да. Винаги, когато изнасям лекция по въпроса, нищо не предизвиква по -
бурни реакции от тази проста истина в биологията: мъжкият мозък е по-голям
от женския и е с 10% по-тежък.
Но размерът не е всичко. Жените имат повече сиво вещество в някои части
на мозъка и по-сложни и обширни информационни връзки между мозъчните
клетки отколкото мъжете, особено в предната част на мозъчната кора, която
отговаря за извършването на преценки и вземането на решения: Това е
„изпълнителният център“ на мозъка. Според някои учени относително по -
сложната система от невронни връзки обяснява защо притокът на кръв в
мозъка на жените е по-голям. Всъщност по-малкият мозък може би означава,
че той е по-ефективен, вероятно поради по-добрата комуникация между
клетките.
И макар да е вярно, че мъжките ембриони имат повече мозъчни
клетки от женските, може би това е причината при момчетата да се
проявяват повече недостатъци в развитието отколкото при момичетата.
Необходима е доста енергия, за да функционира мозъкът, особено бебешкият,
при който действащите връзки са два пъти повече, отколкото в мозъка на
възрастен. Момчетата с техните по-големи мозъци имат значително по-ниско
кръвно налягане и телесна температура от момичетата; и точно, когато им е
нужна енергия за поддържането на мозъците им, те изостават! По-голям е
броят на момчетата с проблеми в развитието, които се проявяват в ранно
детство като умствено изоставане, разстройство на вербалното изразяване и
възприемане, заекване и аутизъм. Енергийният дефицит може би обяснява
появата на тези дисфункции.

ДА или НЕ: жените по-добре се справят с няколко задачи

едновременно, докато мъжете са по-добри в концентрирането
върху един проблем от възникването до решаването му
Да. Д-р Рубен Гур и д-р Ракел Гур от Университета на Пенсилвания във
Филаделфия измерват притока на кръв и активността на женския и мъжкия
мозък и установяват, че жените непрекъснато използват повече на брой части
на мозъка си, когато им се поставят редица разнообразни вербални и
пространствени задачи. Според учените това може би допринася за
способността на жените да се концентрират върху няколко различни
проблеми едновременно.
Едно ново изследване повдигна важен въпрос: представителките на
“слабия“ пол може и да са по-добри в боравенето с няколко задачи
едновременно, но това наистина ли е най-ефективният начин на работа?
Последните проучвания показват, че превключването от едно задание към
друго и обратно отнема ценни секунди, необходими за преоценяване, които
се натрупват. Изследователите обаче подчертават, че това ви прави съвсем
малко по-неефективни, но в случай, че говорите по мобилния си телефон,
докато шофирате, една част от секундата може да се окаже границата между
живота и смъртта.
Изводът, който аз лично си извадих, е следният: боравенето с няколко
задачи едновременно със сигурност е от полза, когато нямате друг избор,
когато асистентът ви е в отпуск или когато приготвяте вечеря, докато се
грижите на децата да не им е скучно или да са в безопасност. Но смятам, че
когато трябва да се съсредоточа върху писането, изключвам мобилния си
телефон и съобщенията за получени имейли, което много ми помага да се
концентрирам по-пълноценно върху непосредствената задача.

ДА или НЕ: половите ни хормони (естроген и тестостерон)

влияят само на репродуктивната ни система

Не. Хормоните имат две любопитни особености. Първата е колко хормони

играят роля за формирането на пола ни? Не са само половите, както може би
си мислите, но и други като онези, които се освобождават, когато сме под
напрежение.
Втората е на колко системи оказват влияние половите ни хормони.
Естрогенът отговаря за менструалния цикъл, но знаете ли, че силно влияе и
на начина, по който жените учат, мислят и запомнят? Той може да се окаже
ключ към по-горе споменатите въпроси за различните прояви на
шизофренията при мъжете и жените. А ето и един по-банален пример: казвам
на пациентите си с малки дъщери да следят маратонките им. Хормоналните
промени, с които започват пубертетът и месечният цикъл на момичетата,
предизвикват и внезапен бърз растеж, и увеличаване на размера на обувките.
Всички хормони в тялото имат голямо влияние, поради което е много важно
да се вземе под внимание разликата в нивата им при мъжете и жените.

ДА или НЕ: момчетата и момичетата се развиват по различно

време
 Да. Един от най-важните начини, по които се изгражда мозъкът ни, не е
растежът, а програмираната смърт на голям брой — около половината —
неврони, които се образуват при първоначалното формиране на мозъка. Това
съкращаване на броя им започва в последния месец от вътреутробното
развитие и продължава доста след раждането. Синапсите - мембранните
контакти между клетките — които не се подсилват от стимули от външната
среда, атрофират и в крайна сметка изчезват. Контактите, които се
стимулират, укрепват и се превръщат в постоянни. Трябва да ги използвате, в
противен случай ги губите. Съвършенството идва с практиката.
Това е учудващо разточителен процес. Защо просто в началото не ни се дава
всичко? Мисля, че избираме невроните, които функционират най-добре,
както подбираме най-свежите и красиви цветя за букет.
Този процес на приспособяване на мозъка ни прави уникални: нашите
преживявания — стимулите, на които сме изложени или от които сме
защитени — имат осезаемо реално въздействие върху това, какви ще станем.
Ако през това време ни липсва необходимият стимул, системите могат да се
повредят завинаги. Има прекалено много примери за малтретирани и лошо
гледани деца, които не са могли да комуникират през жизненоважни периоди
на развитието си, в резултат на което никога няма да развият нормални
езикови умения. В не толкова трагичния случай именно на различните
стимули се дължат разликите между братята и сестрите и дори между
близнаците, които са носители на една и съща генетична информация.
Новите проучвания показват как това приспособяване на мозъка във
възрастта между 6 и 17 години е различно при момчетата и момичетата. Има
големи разлики в това кога момчетата и момичетата съкращават и разширяват
връзките между мозъчните си клетки и в кои мозъчни области най-често се
случва това, както и в броя на връзките между двете полукълба при децата от
двата пола. Хормоните, които се отделят в големи количества през пубертета
(тестостерон при момчетата и естроген при момичетата) играят важна роля в
тези процеси, тъй като имат коренно различно въздействие върху
функционирането на мозъка. Тези хормонални различия може би са
причината за различните темпове на развитие на момчетата и момичетата в
юношеска възраст.

ДА или НЕ: отнасяме се по различен начин с момчетата и

момичетата
Да. Разбира се, обществото и културата, в които отглеждаме момчетата и
момичетата, имат огромно влияние върху хората, в които ще се превърнат.
Според епохално изследване от 70-те години на XX век жените гукат на
бебета в розови дрешки, а мъжете подхвърлят във въздуха бебетата, облечени
в синьо. В повечето случаи хората говорят на момиченцата, а насърчават
момченцата да играят с механични играчки, често от много ранна възраст.
Всъщност по това изследване не можем да преценим кое се случва първо.
Полово определените области от мозъка ли карат единия пол да действа по
различен начин от другия? Или това е резултат от влиянието на полово
определеното поведение, предизвикано от социалните роли, които ни
подтикват да играем? Може да се окаже, че половите различия са дори по -
важни, отколкото сме предполагали, когато се намеси и структурата на мозъка
ни.

ДА или НЕ: мъжете и жените разрешават пространствени

задачи по един и същ начин
Не. Налице са доказателства, че мъжете и жените разрешават
пространствени задачи по различен начин. В Канада е проведен интересен
експеримент във виртуален лабиринт, в който се наблюдавало точно по какъв
начин мъжете и жените намират изход в нова или в позната обстановка. Не
само че използвали напълно различни области от мозъка си, за да преодолеят
пространствата, но и различни стратегии, за да намерят изхода от лабиринта.
Жените си служели с ориентири, а мъжете — с така наречената „Евклидова
информация“, за да определят къде се намират и как да достигнат до целта.
Изследователите си задали въпроса дали двата пола могат да използват
еднакво добре и двете стратегии и просто предпочитат едната пред другата по
причини, които останали неясни. След по-нататъшни изследвания те открили,
че всички участници от единия пол се справяли по-лошо, когато използвали
стратегията на противоположния пол, и заключили, че действително
съществуват полово определени различия в начина, по който се разрешават
пространствени задачи.
Очевидно и при животните, и при хората в дясното полукълбо е
информацията, необходима за преминаването през позната и непозната
обстановка. Рисковано е да се обвързва броят или размерът на мозъчните
области, които се активират при посрещането на дадено предизвикателство, с
това колко успешно индивидите го преодоляват. Но е интересно да се
отбележи, че макар и двата пола да активирали част от дясното си полукълбо,
мъжете използвали и част от лявото в разрешаването на пространствени
задания, а жените — не.
Мъжете по-добре си представят например как ще изглежда дадена фигура,
обърната под различни ъгли в дву- или триизмерното пространство.
Успешното решаване на задачи от висшата математика е свързано със
способността ни да разбираме и обработваме триизмерните връз ки между
предметите. Керин Кристиансен и Райнер Кнусман от университета в
Хамбург, Германия, доказват, че по-високото ниво на тестостерон при мъжете
има връзка с по-големите им възможности да си представят пространствата.
Открили обаче и че тези нива кореспондират с наметената им способност за
вербално изразяване — в което по-добри са жените.
Налице са безспорни доказателства, че способността да си представяме
пространствата е предварително зададена в човешкия мозък още с раждането
и е резултат от полово специфични хормони, които отделяме по време на
развитието си. У малки момиченца с вродена адренална хиперплазия на
надбъбречната жлеза се натрупват маскулинизиращи хормони. Тези деца
понякога изглеждат прекалено мъжествени (уголеменият клитор може да се
сбърка с пенис при раждането), предпочитат по-грубите игри и е по-вероятно
да изпитват сексуално влечение към своя пол, отколкото жени, които нямат
тази аномалия. Те също така по-добре решават пространствени задачи.
Повече доказателства предоставят изследванията на близнаци.
Момиченцата, които са се намирали до мъжки зародиш в матката, изглежда,
се облагодетелстват от допълнителния тестостерон, на който ги излагат
братята им: така например по-добре разрешават триизмерни задачи в
сравнение със сестрите си, които нямат близнак.
Значи ли това, както често се твърди, че момчетата и мъжете са по-добри
математици? Може би не.
През 1990 г. физиоложката д-р Джанет Хайд, проучва математическите
способности на момичета и момчета в юношеска възраст и достига до
заключение, че макар момчетата да показват по-добри резултати, момичетата
изостават от тях само с няколко процента, тоест разликата е незначителна.
Хайд обаче установява, че по-голям брой момчета попадат в двете крайности
— най-високото и най-ниското ниво на математическа компетентност.
Отново се оказва, че е трудно да се екстраполира по-голямо практическо
значение на тази информация, без допълнителни проучвания. В момента с
наличните ни знания е невъзможно да се определи до каква степен хората
могат да натрупват способности само с помощта на добро обучение.
Ако момичетата са „по-зле“ с математиката, вероятно това има нещо общо
със социализацията им. Момичетата, които решили тест по математика,
вярвайки, че той е полово определен (че няма да се справят толкова добре
просто защото са момичета), се представили по-лошо от момичетата, на които
не било казано подобно нещо. И освен това момичетата в еднополова
училищна обстановка се представят по-добре по математика отколкото тези в
смесени класове, може би защото липсва косвеното съревнование с момчета.
Културните стереотипи и дискриминацията са прекалено коварни, дълбоко
вкоренени и широко разпространени, за да ги пренебрегваме, дори в полово
неутрална и непредубедена среда. Например имали ли сте жена преподавател
по математика или друга наука в училище или в университета? Аз имах
късмета да получа огромен стимул и безценни медицински познания от
изследовател и лекар от световна величина, който бе жена, но знам, че малко
хора имат този шанс. Една по-възрастна лекарка, която познавам, веднъж се
пошегува, че за първи път срещнала жена лекар в навечерието на
дипломирането си от медицинския колеж — и това била тя самата! Времената
се менят; жените в научните среди много се гордеят, че подават ръка на по-
младите си последователни, но като цяло въпросът дали момичетата
получават равен шанс в математическите и научните среди все още е
проблемен.
 Въпрос: Защо ни отне толкова дълго време да изучим
разликите между мъжете и жените?

Един от най-честите въпроси за влиянието на половите различия между

мъжете и жените, които ми отправят по време на лекции, е: „Защо едва сега
научаваме за това?”
Отговорът е прост: Защото през повечето време, откак провеждаме
същински медицински експерименти, не сме изучавали жени, а само мъже.
Но защо?
Добър въпрос, който заслужава още по-добър отговор. На всички нива на
проучванията изследователите вярвали, че мъжете са по-добри научни обекти
от жените. Прави са. Да се изучават жени е по-сложно, отколкото да се
изучават мъже, а в медицинските изследвания „по-сложно“ означава „по-
скъпо“. Мъжете не са подложени на хормонални промени всеки месец за
разлика от жените. Тези промени, които засягат повечето системи и органи в
тялото, дават променливи величини, които трябва да се отчетат при
изчисление на крайния резултат. Така например телесната температура,
базисна величина, се покачва при жените в овулация. Нормални променливи
като тази, които отсъстват при мъжете, могат да се отразят върху крайните
резултати.
Трудно е също да се провеждат медицински експерименти с жени в
детеродна възраст. Някои лекарства и техники са просто неприложими,
защото биха могли да застрашат ембрионалното развитие — особено в най-
ранния му стадий (преди жената дори да разбере, че е бременна) - или
способността на жената за зачеване. А бременността може да внесе
невероятен хаос в събираните за дългосрочно изследване данни. В това
състояние у жената настъпват прекалено много промени, за да бъде тя
стабилен изследователски обект, дори тестваното нещо да е безопасно.
Все още е трудно да направим всичко необходимо за разбирането на
разликите между мъжете и жените. Трудно е, защото жените са по-сложни
изследователски обекти и защото не е лесно да се намира финансиране за
проучвания в тази специфична област. Надявам се, че непрекъснатите
експерименти — инициирани от мъже и жени - ще хвърлят светлина върху
някои от разликите между половете и че новите знания ще ни дадат
необходимите инструменти, за да продължим напред.
В следващите глави ще разгледаме някои от начините, по които мъжете и
жените се различават, и как това усложнява и обтяга взаимоотношенията, в
които се намираме едни с други. Както се пее в една песен, самото начало е
много добро време да започнем, така че в следващата глава ще изследваме
какво се случва, когато хората се срещат и влюбват.
 2. Ще ми посветите ли този танц? Какво ни
привлича един към друг и как се влюбваме.
За мен няма нищо по-необяснимо от химията, която събира двама души, и
открих, че тя е също толкова необяснима за учените, които изследват тази
тема, колкото и за всички нас. Както д-р Даниел Д. Федерман от Хардвардския
университет казва, „На практика последният аспект от сексуалността, изборът
на партньор, е тера инкогнита (Неразгадано понятие - бел. ред.).“ Какво е
научното обяснение за това, което ни привлича един към друг? Какви
стратегии използваме, за да опознаем по-добре “половинката си”?
Много изследователи смятат, че жените търсят партньори, които могат да
им осигурят емоционална и финансова сигурност — с други думи, някой,
който ще е грижовен родител и има добра заплата. Мъжете, от друга страна,
търсят достатъчно млада и здрава жена, за да им роди наследник. Наистина
много от физическите характеристики, които мъжете намират за най-
привлекателни у жените, означават младост и добро здраве.
Тези схващания са подплатени с изследвания като масивното,
многокултурно проучване на д-р Дейвид Бъс, професор по психология в
Тексаския университет в Остин, който открил, че мъжете търсят млади,
физически привлекателни партньорки, а жените — икономически
привилегировани мъже. От еволюционна гледна точка звучи съвсем логично.
Но едно от невероятните неща в живота през XXI век е фактът, че не ни
въздейства само еволюционната необходимост — основно защото средата и
възможностите ни се променят значително и много бързо през последните 60
години.
Първо, осигуряването на поколение не е единствената причина, заради
която мъжете и жените се свързват. Искаме любов, секс, топлина, близост,
забавление и какво ли още не един от друг. Всъщност в материално богатите
общества личното удоволствие е също толкова важен стимул в избора ни,
колкото и раждането и успешното отглеждане на деца.
Второ, вярвам, че качествата, които търсим у партньора си, се променят
заедно с ролите ни в обществото. С увеличаването на образователните и
професионални възможности за жените нарастват и характеристиките, които
те търсят у мъжете. Жена, която сама си изкарва хляба и може да издържа
себе си и децата си, не зависи от намирането на богат съпруг. По същата
логика по-възрастен мъж, който е посветил цялата си енергия на бизнеса си,
но иска интелигентна компания за вечеря и удовлетворителен секс, не е
ограничен в избора си само до младите жени на възраст за омъжване.
Гаджета сме по-дълго време и се женим по-късно, което ни дава
възможност да преживеем повече неща и да се учим от тях. А както знаем,
опитът ни на практика променя мозъка ни. Най-вероятно добрата булка днес
е „целунала много жаби“ по пътя към олтара. Междувременно определението
и за „мъжа за мен“ също доста се е променило от красивото, но емоционално
незряло гадже в колежа, до нисичкия, забавен, умен и мил мъж, с който
встъпва в брак, защото по-добре отговаря на лично нейните нужди в момента.
Смята се, че ритуалите на ухажване са възникнали, за да прецени женската
надеждността на всеки потенциален партньор. Както е казал Чарлз Дарвин,
„Женските предпочитат да се чифтосат с мъжките с по-пищна окраска, с тези,
които са по-добри певци, или с тези, които изпълняват най-вълнуващите
ритуали на ухажване.“ Доста е стряскащо, че ние, хората, вземаме
романтични решения до голяма степен на същата тази база!

Не е важно какво казваме, а какво правим

Въпреки неизброимите сонети и песни, съчинени, за да пленят сърцето на

любимата, учените смятат, че ухажването при хората е предимно невербално.

Хей, красавице!
Външният вид, разбира се, е едно от първите неща, които забелязваме в
другия. Красивото ярко оперение на мъжката птица събужда интереса на
евентуалните партньорки. Същото важи и за хората. Наскоро опитах да убедя
свой приятел, че в крайна сметка мъжете реагират на чара и излъчването на
една жена. „Най-важно е — без колебание отговори той, - как изглежда
жената. Ако не я намираме за привлекателна, никога няма да стигнем до чара
и излъчването.”
Проучване, проведено през 1990 г., сочи, че жените харесват повече мъже
с големи очи, изпъкнали скули, изразена брадичка и широка усмивка. Според
изследователите тези черта са знак за „сексуална зрялост и превъзходство“.
Те са индикатори за по-високото ниво на тестостерон, който оформя по-
грубите и резки контури на мъжкото лице. (Естрогенът, от друга страна, е
отговорен за плавните извивки на женското лице и повечето мазнини в бузите
и устните.) На някакво първично ниво жените намират тези много
„мъжествени“ черта за привлекателни. Те най-много харесват общителни,
достъпни мъже с високо социално положение. Оценяват високо скъпото или
елегантно облекло; очевидно не само птиците се впечатляват от красиво
оперение.
Мъжете, от своя страна, търсят характеристики, които означават добро
здравословно състояние: правилни черта, чист тен и хубаво тяло. (Вероятно
ще ви се стори интересно, че - както неоправдано сте се страхували в училище
- макар големият бюст да влияе на сексуалната привлекателност, не натежава
много в мъжкия избор на жена.)
И още една интересна констатация: хората избират партньори с черти,
сходни с техните собствени (следователно партньорите наистина си
приличат, както и кучетата приличат на собствениците си).
Да не би да сме непоправими нарцисисти? По-скоро мисля, че след като цял
живот сме се гледали в огледалото, собствените ни черти и оцветяване ни се
струват някак „правилни“. Може би избираме генетичния материал, който е
най-близък до нашия по логиката „ако не е счупено, не го поправяй“.
 Не ограничавайте избора си!

Преди няколко месеца случайно срещнах своя приятелка, която бе излязла

на разходка с някакъв мъж. Първото, което забелязах в партньора ѝ, бе, че не
е особено красив, нито добре облечен. Но после видях хубавите му
интелигентни очи и смешните бръчки около тях. За краткия разговор между
трима ни на ъгъла на улицата той ме впечатли с чара и загрижеността към
приятелката ми. Тръгнах си много доволна, че е намерила толкова подходящ
за нея човек.
Приятелката ми не е повърхностна, но явно се чувстваше неловко от това,
какво ще си помислят хората, щом излиза с мъж, който не изглежда особено
впечатляващ за околните. Дори без да казвам и дума, тя несъмнено разбра
какво беше първото ми впечатление от него и ми се ще да бяхме достатъчно
близки, за да ѝ кажа какво си помислих след като си поговорихме. Много
мъчно ми стана, когато по-късно научих, че са скъсали. Но още повече се
натъжих, когато на една вечеря се появи с убийствено красив мъж, който се
отнасяше с нея като с не особено интелигентно дете на пет години.
Не съм пророк, но смятам, че щеше да е по-щастлива с мъжа, с когото беше,
когато случайно я срещнах на улицата, макар да се налагаше да се понавежда,
за да го целуне. Но непрекъснато се случва жени като нея да прекратяват
страхотни връзки (или да ги убиват в зародиш), защото по някакви причини
мъжът е „неподходящ“ — прекалено е нисък, не е достатъчно красив, не е
добре облечен, умен или богат, расата или религията му не са “правилни“,
прекалено е млад или стар.
Тези предразсъдъци не засягат само жените. Всъщност май за мъжете е още
по-лошо. Когато пишех книгата, на „Бродуей“ даваха пиеса от Нийл ла Бют,
болезнено озаглавена ,Дебелото прасе“. Разказваше се за мъж, който от страх
какво ще си помислят хората, не може да излиза с жена с наднормено тегло, с
която има страхотна връзка. Няма нужда да споменавам, че завършва лошо
като всички класически трагедии.
Като лекар със сигурност мога да кажа следното: не можем да
контролираме поведението на другите. Но ако Приемете един съвет от тази
книга, надявам се да е, че трябва да забравите всичките си предварително
съставени представи за това, как трябва да изглежда вашият “принц“, на колко
години да е, с какво да е облечен или за какво ще говори на вечеря; така
вероятността да го намерите е много по-голяма.

Знак за обичта ми
Психоложката д-р Линда Мейли от колежа „Свети Бенедикт“ в Минесота
показва, че много от моделите на поведение при чифтосване на животните
съвпадат с нашите, особено в случаите, когато мъжките внимателно подбират
с какво да запленят женската.
Така например беседковите птици в Австралия събират яркооцветени
предмети, които излагат пред женската, подредени на разчистено място,
наречено „двор“. Някои събират само синя украса; други - перата на рядката
райска птица. По тези дарове женската преценява колко добре се справя
мъжкият с намирането на прехрана.
В много случаи качеството на “примамките“ — които на практика не са по-
различни от диамантения пръстен, с който се предлага брак
доста натежават при избора на женската дали да се чифтоса, или не с даден
мъжки. Паралелите с човешкото поведение са явни. Наистина много жени
биха отдали предпочитанията си на мъжа, който разполага със средствата да
им купи прекрасната вила в провинцията или лъскавата кола и елегантните
бижута, за които винаги са мечтали.
Девет от десет жени ще ви кажат, че най-важното качество на евентуален
партньор е „чувството за хумор“. Смятам обаче, че това е нов, по -модерен
начин да се прецени способността му да набавя ресурси. Чувството за хумор
предполага интелигентност и е знак за чар: това в наши дни определено са
много по-полезни качества за изкарването на прехрана отколкото развитите
гръдни мускули и масивната челюст!

Петдесет са новите четирийсет!

Разбира се, другият начин женската — птица или човек — да провери
годността на мъжкия е да го постави на изпитание, очевидно, за да определи
какъв защитник ще излезе от него. Д-р Джаред Даймънд от Медицинския
институт ,Дейвид Джефън“ към Калифорнийския университет в Лос
Анджелис описва невероятно сложната конструкция на гнездото на
жълтогръдата градинска беседкова птица в Нова Гвинея, което се състои от
стотици различни предмети, включително и листа, които тежат колкото
самата птичка! За строежа му той отбелязва: „Все едно жена подлага
ухажорите си на състезание по шиене, турнир по шах и шампионат по вдигане
на тежести, преди да си легне с победителя.”
Ето и някои подробности от изследването на беседковите птици, които ми
се сториха интересни: женските от всички възрасти са привлечени към най-
пищно украсените гнезда, но само по-възрастните женски наблюдават
представлението на мъжкия в неговата цялост. По-младите женски си губят
ума от външния вид — по мъжките, които строят най-красивите гнезда, а по-
старите птици се чифтосват с мъжките, които изнасят най-цялостното
представление, което вероятно е най-доброто доказателство за качествените
им гени.
С удоволствие съобщавам, че традиционно мъжкото ухажване вече се
практикува и от двата пола, тъй като финансово и социално жените стават все
по-силни. По принцип изобщо не се интересувам от клюките за знаменитости,
но преди няколко години действително изчетох поредица от статии за модата
в Холивуд партньори с голяма възрастова разлика да осъществяват връзки.
Нищо ново, бихте казали; в крайна сметка Чарли Чаплин е бил на 56, когато
се оженил за 17-годишната Уна О’Нийл през 1943 г. Но във всички тези
съвременни истории по- възрастни жени имат връзки със значително по-
млади от тях мъже и са много по-властни, богати и влиятелни от избраниците
си.
Мисля, че това се дължи на факта, че мъжете и жените достигат върха на
сексуалното си съзряване по различно време. Макар мъжете да са плодовити
доста по-дълго от жените, сексуалният им разцвет настъпва в късния пубертет
и трае до двайсет и няколко годишна възраст, а импотентността се превръща
в проблем след навършването на четирийсет. За разлика от тях, жените се
наслаждават на сексуални контакти десетилетия по-дълго и понякога дори
повече след менопаузата, когато вече не се притесняват, че могат да
забременеят. Според мен, когато преследването на сексуално удоволствие
само по себе си става по-приемливо за жените, по-възрастните от тях търсят
партньорите, от които се нуждаят, за да го постигнат. И това са по -младите
мъже!
Казвам на пациентите и приятелите си, че не трябва да се страхуват да
излизат с партньори извън своята възрастова група. В наши дни възрастта не
е от съществено значение: старото схващане, че жените могат да се омъжват
само за мъже с две до десет години по-възрастни от тях, с които да се обичат
и да имат деца, наистина е отживяло. Особено що касае по-възрастните жени,
чийто сексуални нужди не се удовлетворят от мъже на тяхната или по-голяма
възраст. Петдесет са новите четирийсет!

Тестът с помирисването
Всъщност привличането между хората вероятно се случва на много по -
дълбоко равнище от чертите на лицето и избора на облекло. Има значителни
доказателства, че обонянието ни привлича един към Друг.
Никак не е изненадващо, че сладкишът с чай, който вкусва Марсел Пруст,
става причина за петте му тома мемоари. Уханието му напомня за детството
и извиква спомени от миналото. На снимки от скенер при изследване на
миризми се вижда, че се активират мозъчните центрове за настроение, емоции
и спомени. Различните миризми имат различно въздействие. Ако може да се
вярва на Арома терапевтите, лавандулата успокоява и спомага за по-добър
сън, а борът изпълва с енергия. За успокояване на напрежението на жени е
давана миризма на подмишниците на любимия (макар че любимият ви СПА-
център едва ли ще предлага тази услуга в близко бъдеще).
Жените действително имат по-добре развито обоняние вероятно заради по-
високите нива на естроген. Напоследък се наблюдава увеличаване на броя на
жените сомелиери (Професионален дегустатор на вино - бел. Ред.) и мениджъри на
напитки в някои нашумели ресторанти. Мой приятел, който разбира от вина,
казва, че жените “слагат мъжете в джоба си“ на дегустациите от висока класа,
на които присъства.
Когато помиришем някой непознат, събираме данни за евентуалната му
пригодност за наш партньор. Под сапуна, шампоана и парфюмите, които
използва, всеки от нас има характерна и уникална като пръстов отпечатък
миризма. Само на няколко дни новородените бебета вече различават мъжете
от жените по аромата и изразяват предпочитание към този на майките си пред
всички останали. Министерството на отбраната на САЩ обмисля развиването
на технологии за идентифицирането на хора според индивидуалната им
миризма. Учените наричат този уникален аромат типов и вероятно той има
връзка с това кого намираме за привлекателен и кого - не.

Противоположностите се привличат
Вероятно има нещо вярно в това клише. Изследователите смятат, че едно
от нещата, с които се съобразяваме при търсенето на партньор, е неговата
миризма да е различна от нашата.
Има доказателства, че типовата ни миризма е свързана с гени, които
определят имунитета. Хората с различни типови миризми, изглежда, имат
различен имунитет — така някой с типова миризма А може да има имунитет
срещу три различни щама грип, а друг, с типов аромат В - към други три щама.
Следователно чифтосването на различни типови миризми е еволюционен
трик, с който гарантираме, че поколението ни ще има по-голям имунитет от
нас и партньора ни, взети поотделно. (Вероятно това е и начин да се
подсигурим, че няма да се чифтосаме с член на семейството си.)

Изпращане на сигнали
Феромоните са химически сигнали, които едната страна изпраща на
другата, за да въздейства на поведението и. Животните ги декодират с
обонянието си, използвайки малки струпвания от тъкани в носа си, наречени
„вомероназален орган“ (ВНО). Така например мъжките плъхове отделят
феромон, който спира бременността на женска, заплодена от Друг мъжки.
Според учените на феромоните се дължи фактът, че менструалните цикли на
жените, които живеят заедно, се уеднаквяват, а брадата на мъжете расте буйна
и гъста, когато са с жени, и рехава — когато са с други мъже или сами.
Една от основните роли на тези сигнали при животните е сексуалното
привличане. (Самата дума „феромон“ се състои от два гръцки корена, които
означават ’трансфер’ и ’възбуда’.) Учените спорят дали тези химически
сигнали са уловка, с която хората се привличат едни други. ВМО при бебетата
са много добре развити, но могат да атрофират с възрастта. Дори вече да
нямаме подобен орган, това не значи, че не комуникираме чрез феромони.
Смятам, че знаем достатъчно, за да оправдаем по-нататъшни изследвания на
тази тема.
Веднъж чух една жена да казва, че може да узнае всичко за мъжа само от
първата целувка. Може и да е права! Целувката ни дава възможност да
„вкусим“ по-добре химическите сигнали, които другият изпраща — и да
предаваме възбуда, докато се целуваме. По-дългото излагане на
въздействието на феромоните на някой друг явно обяснява как ескалира
ухажването — от разговор към близък разговор, танц и целувка например.
Ако обменяме химически съобщения, колкото по-близо сме до обекта, към
който сме привлечени, толкова повече „информация“ за него получаваме.
 Нови изследвания на д-р Иванка Савич и нейните колеги от Каролинския
институт в Стокхолм, Швеция, изглежда, доказват, че хората не само
произвеждат феромони, но и че те играят важна роля за сексуалното
привличане. Работата на д-р Савич показва, че хипоталамусът на
хомосексуалните и хетеросексуалните мъже реагира по различен начин на две
миризми (производна на тестостерона в мъжката пот и производна на
естрогена в женската урина), които вероятно участват в сексуалната възбуда.
Хомосексуалистите реагирали като жени, което вероятно предполага, че
начинът, по който функционира тази част на мозъка им, се определя от
сексуалната ориентация, а не от биологичния пол.
Забележителна особеност на феромоните ни е, че те не въздействат само на
околните, но и на нас самите; те могат да увеличават собствената ни сексуална
привлекателност. Не съм първата, която се пита дали именно феромоните не
са отговорни и за повишения интерес, който всички останали, изглежда,
изпитват към нас, когато сме в първата вълнуваща фаза на някоя връзка.
Спомням си как веднъж, след като срещнах прекрасен мъж, излизах до
магазина и всички мъже, които подминавах на улицата, „надушваха
миризмата“ и се обръщаха след мен, макар да не се бях погрижила за косата
и грима си.
И така, физическите черти, типовата миризма и феромоните имат значение
за танца на привличането между мъжа и жената в началото на ухажването. За
нещастие до голяма степен са неконтролируеми. (Определено съм пр отив
„парфюмите с феромони“, които бяха толкова популярни преди няколко
години. Няма почти никакви научни доказателства, че са ефикасни.) Но както
ще прочетете в следващата глава, не всичко е случайно. Жените играят важна
роля в начина, по който протича ухажването, и могат да използват тази си
роля, за да определят какво искат от ухажора си и доколко той отговаря на
нуждите им.

Жените командват парада

Дори и в днешните разкрепостени времена рядко се срещат жени, които
поемат инициативата и канят мъжа, който ги привлича, на среща.
За щастие това май се променя. Най-младите ми пациентки, изглежда,
нямат притеснения да канят други тийнейджъри на кино. Но все още срещам
силен отпор, когато предложа подобна тактика на пациентка, която вехне по
някой нищо не подозиращ мъж. Може би за това е виновна културата ни. На
жените все още се казва, често
веднага щом започнем да ходим по срещи, че мъжете не обичат да ги
пришпорваме, затова все чакаме той да се обади пръв.
Като се има предвид колко пасивна все още смятаме, че е ролята на жените
в ухажването, е направо смайващо, че изследователите на поведението при
флиртуване и ухажване, твърдят, че те до голяма степен „направляват“
всичко.
Еволюционната причина за това е очевидна: последиците от чифтосването
са много по-сериозни за женската, която ще износи, роди и отгледа бебето —
процес, който при хората отнема много време. Тъй като е нужно толкова
време и защото има по-малко на брой възможности да го направи (в сравнение
с мъжете, които могат да станат бащи на многобройно поколение) — жената
е длъжна да направи добър избор!
В крайна сметка жените не са чак такива срамежливки. Обикновено мъжете
правят първата явна крачка — но едва след като жената им е изпратила серия
деликатни сигнали. Друго откритие от практическото проучване на барове за
несемейни е, че за започването на 70% от флиртовете са отговорни жени. Но
сигналите, които те изпращат на мъжете, са толкова неуловими, че на всички
им се струва, че мъжът наистина прави „първата крачка“.
Какви сигнали изпращаме на мъжете, за да им покажем, че сме
заинтересувани или че не сме? Изследователи са съставили буквално каталог
на поведението, включително погледи, отмятане на косата, усмивки, шеги и
смях. (Вж. „Танц, стар колкото света“ по-горе за повече информация как
жените дават знак, че са на разположение.) Позата ни е важна, както и това,
колко често докосваме събеседника си. Ние, разбира се, наричаме тези
жестове флиртуване, но май не осъзнаваме колко са многозначителни. Ролята
на невербалните жестове е толкова голяма, че по честотата и силата им
обучените наблюдатели могат да определят как ще протече съблазняването.
Според мен най-значимото от тези открития е, че жестовете са по-
определящи за протичането на ухажването от физическата привлекателност.
Считам това изследване за изумително и стимулиращо — то определено
промени виждането ми за ухажващите се двойки и начина, по който аз самата
флиртувам. По-скорошни проучвания сочат, че жените дават невербални
насоки, за да ускорят или забавят хода на ухажването или дори да го спрат.
Идеята, че определяме хода на съблазняването, ни дава необходимото време
и пространство, за да си изясним какви са нуждите ни и дали мъжът, с когото
флиртуваме, ще ги удовлетвори.

Танц, стар колкото света

Докато чака своя приятелка в един бар, Елън забелязва красив

непознат. Погледите им се срещат за много кратко; и почти веднага
тя свежда глава и поглежда настрани. Отново го поглежда и очите
им пак се срещат. Този път тя не извръща глава, преди той да
погледне встрани. А ако можехме да прикрепим електроди към
гърдите на двамата, щяхме да се уверим, че в този момент дишат в
синхрон.
Елън си позволява да оглежда тялото на красивия непознат от
главата до петите. Накланя глава, леко нацупва устни, отмята коса,
а по лицето ú заиграва усмивка, когато той прекосява бара и се
настанява на стола до нея. За някого, когото ухажват, Елън май
полага твърде много усилия!
Поведението на Елън, когато завързва разговор, продължава да
го ласкае и да окуражава намеренията му. Тя често се усмихва
широко, кима и се накланя към него, смее се. Жестикулира доста и
често докосва ръката му. Докосва и себе си, привличайки
вниманието му към бедрата и гърдите си, слага си и гланц на
устните.
Абсолютно същото - до последния жест - се случва и в съседния
бар, както и в три четвърти от баровете в целия свят. Елън и
красивият непознат могат да кажат на внуците си, че просто са се
влюбили от пръв поглед, но първите мигове на ухажването им
всъщност са забележително предсказуема поредица от събития.

Жените определят дали и с какъв темп ще продължи

ухажването

Все повтарям на пациентите си, които ме осведомяват за любовния си

живот на ежегодния си контролен преглед, че е много полезно да знаеш какво
искаш. Всеки си е създал представа за идеалния партньор, но дали тя
съответства на онова, което наистина желаете? Стабилен човек, с когото да
се задомите и да имате деца ли търсите, или красив мъжкар, който мисли само
за секс? Вкъщи ли ще си стоите, за да отгледате децата, нуждаейки се от
финансовата подкрепа на партньора си, или ще се върнете на работа след
кратко отсъствие, при което ще имате по-голяма нужда той да ви помага в
домашните грижи, отколкото да ви дава заплатата си?
Най-успешните връзки, за които знам, са между хора, които съвсем
съзнателно са търсили в лицето на житейския си партньор „своята
половинка“, а не „идеалния мъж“. И въпреки това много от нас попадат в плен
на търсенето на любимия от мечтите, който ще пасне на начина ни на живот,
също както чантите си отиват с обувките ни. Една моя пациенка описа какво
точно търси у един мъж. Когато свърши, буквално се изсмях на глас: тя
дословно описа себе си! Изброи качества, които си мислеше, че иска —
защото можеше и сама да си ги набави — а не от които се нуждае. В крайна
сметка щастливо се венча за мъж, който я допълва, а не мъжа мечта. Той ѝ
дава онова, което сама не може да си даде.
Идеалният партньор не е моден аксесоар, предназначен да каже нещо за вас
на света. Чувам много жени, особено успели, да казват, че няма и да погледнат
мъж, който печели по-малко от тях. Това е смехотворно! В един от най-
успешните бракове, за които съм чувала, жената изкарва значително повече
от съпруга си; тя е топ брокер на имоти, а той търгува с редки книги. (Макар
ценността на онова, което продават, да е доста различна, и двамата са на
пазара на луксозни стоки, така че тя му намира клиенти, както и той — на
нея.) Тя внася по-голям доход в домакинството, но след като и двамата нямат
нищо против, това не е проблем за тях. Не водете отчет кой печели повече
пари; това няма нищо общо с щастието, стига само сметките да се плащат
редовно.

Какво става, когато „онова“ се случи? Влюбването

Сърцето ви започва да бие учестено. Вманиачено проверявате електронната

си поща за нов имейл; ако има, анализирате всяка дума за скрити значения и
носите разпечатка със себе си, за да се наслаждавате на извънредната тръпка
от четенето на неговите думи, където и да се намирате. Всичко у него е
идеално, от чувството му за хумор до горната му устна. Будувате заедно цяла
нощ, говорите и се любите — и въпреки това с лекота се справяте със
задълженията си на следващия ден, сякаш сте спали непробудно цели осем
часа и изяли солидна закуска.
Какво ви има? Нищо — или поне нищо, от което може да ви излекува лекар.
Влюбени сте.
В известната си едноименна песен „Сюприймс“ питат „Защо се влюбват
глупаците?“, а аз мога да отговоря (както всеки, който го е изпитвал):
чувството е невероятно! Животът рядко ни предлага толкова възхитителни
усещания и никак не е чудно защо главите на толкова много от нас се
замайват, когато ни се случи. Всъщност антроположката Хелън Фишър,
авторка на книгата „Защо обичаме: природата и химията на романтичната
любов“, е убедена, че романтичната любов не е само емоция, но и мотивация,
толкова важна за оцеляването ни, колкото са гладът и жаждата, защото ни
кара да създаваме връзки един с друг. Влюбваме се, защото това чувство е
хубаво и бъдещето на вида ни зависи от него.
Теорията на Фишър, че любовта е биологичен импулс, веднага ми се строи
много логична - отчасти защото щастливо съм преживявала изцяло
завладяващото и неконтролируемо усещане от влюбването, но и защото ми е
липсвало в някои периоди от живота. Идеята, че природата ни кара да се
влюбваме обяснява защо животът без романтична любов е така ужасно
болезнен.
Надявам се, че следващата новина ще ви се стори ободряваща на фона на
тази книга за различията: в любовта мъжете и жените стават почти еднакви,
макар и само за известно време. Изглежда, романтичната любов заличава
разликите помежду ни и, както ще видите, това е самата истина във
физиологичен и психологичен смисъл. Неслучайно през този вълшебен
период мъжете и жените работят в по- добър синхрон и са по-близки
отколкото по всяко друго време. Така връзката след крехката и начална фаза
укрепва и двамата заедно узряват за следващия 1 етап. Смятам, че можем да
научим много от тази необикновена близост, за да ни крепи, когато разликите
помежду ни станат по-изявени.
 Това е вашият влюбен мозък
По душа съм романтична, но това няма да ме спре да ви кажа, че ключът
към любовта при хората е свързан с взаимодействието на няколко важни
химични вещества.
Британските невробиолози Андреас Бартълс и Семир Зеки наблюдавали
мозъчната активност на мъже и жени, когато им показвали снимки на хора, в
които са влюбени. Изследователите с изненада установили колко ясни,
отчетливи и еднакви при всички обекти били графиките на мозъчната
активност. Независимо от различията помежду им (включително и половите),
когато участниците гледали снимки на хората, в които са влюбени, мозъците
им работели точно като тези на другите хора, които били влюбени.
Изследователите забелязали, че една от най-активните по време на
експеримента мозъчни области има много рецептори за допамин,
невротрансмитера, който се асоциира с мотивацията и удоволствието. Това е
една от причините любовта да ни кара да се чувстваме добре.
Тютюнопушенето и употребата на кокаин също предизвикват отделяне на
допамин. Неслучайно сравнението с наркотика е многозначително: в
британското проучване мозъчната активност, когато сме влюбени и когато
сме под въздействие на еуфорично въздействащи наркотици, е доста сходна.
Безсънието, липсата на апетит и превъзбудата са характерни за първата фаза
на безумно влюбване, но същото се случва и когато смръкнеш магистралка
кокаин.
Когато нещо ни кара да се чувстваме добре, е съвсем нормално да искаме
пак да го направим, така че никак не е чудно, че допаминът е силно свързан и
с пристрастяването. При някои хора с по-малко допаминови рецептори в
мозъка самото желание да се извърши някаква приятна дейност отново се
превръща в желание да я извършват постоянно. В резултат човекът получава
хронично разстройство на центъра на удоволствието в мозъка — преяжда
редовно или се пристрастява към наркотици. Мисля, че е невероятно, че
същото химическо вещество ни въздейства и когато сме в плен на някое
любовно увлечение. Може би онези, които непрекъснато търсят ново
влюбване — често за сметка на връзките си с други хора — са буквално
пристрастени към любовта?
Значението на тези факти е много голямо, особено след като учените
вярват, че в другите разстройства, водещи до пристрастяване, има генетичен
компонент. Както свръхтеглото, така и злоупотребата с наркотици и алкохол,
се предават в семейството, което предполага, че нарушенията в мозъчния
център на удоволствието, на които те се дължат, са — поне отчасти —
наследствени. Може би в крайна сметка учените ще открият генната
последователност, която обрича хората на отчаяно страстни (но неминуемо
мимолетни) серийни връзки.
Фактът, че наркотиците въздействат на същите рецептори, с които мозъкът
ни усеща любовта, може да хвърли светлина върху един от най-
разрушителните аспекти на наркотичната зависимост. Често роднините са
дълбоко потресени от начина, по който наркозависимите се обръщат против
семейството, без изобщо да се замислят дали да извършат нещо, което в
нормално състояние никога не биха си позволили. „Трябва да е станала
грешка. Марла никога не би продала старинните бижута на прабаба си“,
твърдят отчаяните ú родители. Но попаднала в лапите на своята зависимост,
дъщеря им вече е съвсем друг човек. А тази Марла би — и е — продала
семейните ценности, за да си набави поредната доза. Фактът, че наркотиците
и любовта използват едни и същи информационни канали, отчасти обяснява
защо наркоманите толкова лесно загърбват любимите хора и семействата си
и избират наркотиците. В известен смисъл употребата на наркотици премахва
емоционалната способност за обич. Безспорно допаминът, освободен поради
употреба на наркотици или влюбване, замъглява точната ви преценка.

Естествена еуфория
Когато се влюбим, мозъкът ни модулира освобождаването на две други
химически вещества, на които се дължат различните емоции, които изпитваме
в ранните етапи на чувствата си.
Първото вещество е фенетиламин, естествен амфетамин, който подобрява
настроението. (Всъщност освобождаването на фенетиламин задейства
допамина.) Фенетиламинът ускорява комуникацията между клетките — това
е една от причините да мислите толкова ясно, въпреки че не сте спали цяла
нощ, за да си говорите, и не сте яли нормално дни наред. (Французите наричат
тези прекрасни безсънни нощи „бели”.)
Фенетиламинът също така е тясно свързан с удоволствието; той се
освобождава, когато ядем шоколад. Много жени казват, че еди кой си
върховен шоколадов десерт е „по-добър от секс“, но чували ли сте някога
някой да казва, че е „по-добър от любовта”?
Отчасти и на този силен стимулант се дължи (понякога неприятната)
тревожност, която изпитвате в първите седмици от влюбването, и може
наистина да ви призлее — усещане, което лесно се бърка с пърхане на
пеперуди в стомаха при вида на възлюбения. (Д-р Бартьлс, авторът на по-горе
споменатото британско проучване на мозъчната активност, посочва и че една
от четирите мозъчни области, които ясно се очертавали на скенера, когато
участниците гледали снимки на обичните си хора, отговаря и за това как
усещаме стомаха си, което вероятно е друга връзка между увлечението и
пеперудите.)
Другото вещество, което мозъкът ви освобождава, когато сте влюбени, е
норадреналин. Този проводник на нервни импулси обикновено се свързва с
извънредни ситуации и е отговорен за повишеното кръвно налягане и
ускорения сърдечен ритъм, изпотяването на дланите и съсредоточаването
върху любимия. Макар на него да се дължи и еуфорията ви — което е
причината норадреналинът да е основа в някои съвременни медикаменти
против депресия и безпокойство — той се произвежда и в периоди на
повишена тревога и гняв.
Когато се влюбите, е възможно производството на друго вещество -
серотонин - да намалее, често - до нива, характерни за хора с натрапчива
невроза. Това е малко странно, като се има предвид, че ниските нива на
серотонин обикновено се свързват с депресия; най-разпространените
антидепресанти (като прозак) подобряват предаването на това вещество. Но
изследователите веднага посочват, че наистина съществуват сходства между
болни от любов и хора с обсесивни разстройства. Ако някога сте слушали
нескончаемите тиради на своя приятелка за превъзходните качества на новия
ѝ любим, сами разбирате за какво става дума в случая. На ниските нива на
серотонин в мозъка се дължат пределната концентрация и неконтролируемо
високата заинтересованост от обекта на чувствата.
Недостигът на това вещество в мозъка може би обяснява и защо, когато не
се носите по гребена на влюбването, сте несигурни и податливи на ужасните
съмнения, че той никога повече няма да ви се обади, че изобщо не е за вас и
че току-що сте се направили за смях, като сте съчинили цялото това нелепо
ученическо увлечение.

Лудо влюбени
Независимо колко приятно ви се струва усещането от влюбването, то
несъмнено е нехарактерно състояние. Вихърът, в който ни повличат
хормоните първите няколко седмици, месеци или дори години от връзката в
крайна сметка, се уталожва. Междувременно обаче е възможно да се държите
по начин, който никак не е типичен за вас.
Така например влюбеният ни мозък може буквално да ни „заслепи“ и да не
видим недостатъците на новия си партньор. Обичайните качества на даден
човек, които оценяваме при нормални обстоятелства („Тя изглежда
изморена.“ или „Смехът му е ужасно дразнещ.”) са направо замъглени, когато
гледаме новата си любов. Онези невронни връзки просто не сработват.
Тази любовна слепота очевидно допринася за сближаването. Ако
забелязвахме всичките си дефекти и лоши навици през първите няколко
седмици, повечето връзки нямаше да изкарат и месец. Но действа
отрезвяващо да си дадем сметка за номерата, които мозъкът ни погажда. Това
със сигурност обяснява защо, когато се сетите за минало увлечение, се чудите
къде ви е бил умът, че да се влюбите до уши в този човек. Всъщност не сте
имали ум — или поне центърът за критична преценка в мозъка ви не е
действал нормално.

По-скоро еднакви, отколкото различни

Както се пее в много песни, любовта ще ни задържи винаги заедно. И
именно това установила Донатела Маразити, професор по психиатрия в
университета в Пиза, Италия, когато изучила нивата на тестостерона на малка
група влюбени мъже и жени.
Когато търсим партньор, сексуалният ни апетит се определя само от
привличането; тоест — границите са доста обширни. Но когато се влюбите,
сексуалният ви интерес неимоверно се стеснява; имате очи само за един човек
и определено ви се струва немислимо някога да позволите на някой друг да
ви докосва. Мой приятел с репутация на плейбой ми каза, че разбира кога е
попаднал на „истинската жена“,
когато повече не обръща внимание на други привлекателни жени. И може
да ви се стори удивително (дори по принцип да имате здравословно сексуално
желание) колко голяма е страстта, която изпитвате към този определен човек
и колко силно искате да я изразите сексуално. Любовта може да ви накара
отново да се почувствате 18-годишни по много различни начини.
Д-р Маразити обяснява защо нагонът ни е толкова непреодолимо насочен
към обекта на нашите чувства в началния стадий на любовта. Тестостеронът
е основният стимул, който задейства сексуалния апетит и у двата пола, а те
демонстрират високи нива на този хормон в сексуално активните си периоди.
В проучването на д-р Маразити обаче нивата на тестостерон при мъжете били
по-ниски от нормалното, а при жените — по-високи. С други думи,
хормонално, мъжете и жените били равни.

Влюбването кара мъжете и жените повече да си приличат

Д-р Маразита разсъждава, че това сходство в хормоналните нива спомага

за заздравяването на връзката в несигурния и ранен етап, като заличава
различията. Жените с по-високи нива на тестостерон са по- агресивни и
уверени и имат по-голям сексуален апетит от обикновено. Мъжете с по-ниски
нива на тестостерон са по-малко агресивни и похотливи, поради което шансът
да ухажват само непосредствената партньорка, без да се заглеждат встрани, е
по-голям. Промените в хормоналните нива на двата пола намаляват
разликите, които иначе са налице помежду им, което увеличава вероятността
да се обвържат успешно.
Блез Паскал, френският математик, живял през XVII в., е казал, че сърцето
има свои закони, които разумът не познава. Наскоро един учен заяви, че най-
голямата ни грешка е, че се опитваме да разграничим „ума“ от „мозъка“.
Основанието за това твърдение е фактът, че поведението ни се контролира от
молекули в мозъка. Хрумна ми, че трябва да разширим коментара му и да
включим в него и сърцето. Дали пък явно необяснимият начин, по който се
влюбваме (и по който избираме в кого да се влюбим), не е просто смущение
на невроните и невротрансмитерите ни? Може би. Но това не го прави по-
малко хубаво изживяване.

***

И след като вече сме ви вкарали в леглото, нека обсъдим какво се случва
там.
 Може ли да не изгасям лампите? Сексуалните различия в
спалнята
В Платоновия „Симпозиум“ Аристофан казва, че първите хора били
едновременно и мъже, и жени. Били много красиви, несравнимо доволни от
себе си и преди всичко самодостатьчни (каквито несъмнено много от нас щяха
да са, ако не се налагаше да намираме и задържаме партньорите си). Според
историята онези ранни хора били толкова запленени от собственото си
съвършенство, че намислили да нападнат и поробят самите богове. Зевс,
висшият бог, решил да накаже арогантността им, като разделил всеки от тях
на два пола: мъжки и женски.
Новополучените хора били толкова самотни, защото половинките им
липсвали, че в крайна сметка умирали от тъга. Когато разбрал какво е сторил,
Зевс съжалил и попитал Аполон, бога на любовта, как да обедини отново
двата пола, макар и за кратко. На Аполон му хрумнала превъзходната идея за
сексуалното сношение. (Очевидно усещането, че границите между хората
изчезват по време на страстен акт, има митологична, ако не научна основа.)
Колкото и изненадващо да е за някои добре надарени любовници, онова,
което на практика се случва между двама души в леглото, е съвсем друго.
Вместо намиране на отдавна изгубената половинка, за много хора сексът е
незадоволителен, неприятен и нежелан. Ако съдим по списанията и
телевизията, чаршафите ни направо горят, но данните (и пациентите ми)
казват друго.
Тъжната истина е, че сексуалната дисфункция (ниско либидо, трудно
достигане до възбудено състояние и (или) оргазъм, болезнено сношение)
засягат 43% от жените и 31% от мъжете. Сигурно сте забелязали изобилието
на медикаменти за нарушения на сексуалните функции.
Повечето лекари свеждат секса до строго определена и добре регулирана
последователност от събития, изискваща координирано действие на набор от
хиляди нерви, кръвоносни съдове и химични вещества. Тази гледна точка
понякога води до прекалено опростяване на проблема: „Ниско либидо ли
имате? Ето ви рецепта за виагра или тестостеронни лепенки.“ В защита на
своите колеги ще кажа, че много пациенти търсят бърз лек за скука, болка или
безпокойство и предпочитат да глътнат хапче, вместо да се заемат с трудната
задача да разберат какво действително не е наред и как да се оправи. Много
по-лесно е да вярваш, че сбъркани хормонални нива са виновни за
посредственото ти представяне в спалнята, отколкото да осъзнаеш и
признаеш други, много по-сложни проблеми, които изискват време, жертви
или провеждане на труден разговор.
Но хормоните очевидно не са единственият виновник. Ако може да се вярва
на лъскавите женски списания, мозъкът е най-голямата ерогенна зона
(особено за нежния пол) и още много трябва да го изследваме, докато
разберем как точно осигурява задоволителен полов живот. Обсъждането на
секса може и да не е особено интересно, но ми се иска да знам какво точно не
е наред, когато пациентите ми споделят какво не се получава в спалнята и
питат как да се справят.
 Както вероятно сте се убедили от собствен опит, мъжете и жените
значително се различават в това отношение. Това на различните ни мозъци ли
се дължи? Не мога да отговоря, защото никой не знае. Но онова, което ни е
известно за начините, по които двата пола възприемат секса, може да ни е от
полза за подобряването на взаимоотношенията и на живота ни като цяло.
Защото колкото и да го хулим, пренебрегваме, преследваме и избягваме,
колкото и да се страхуваме от него или да му се наслаждаваме — забулен в
анонимност или накичен с романтични чувства — сексът е основен, дори
първостепенен фактор в живота ни.

Какво ни възбужда?
Изследователите вече използват нови методи за изучаване на мозъка в
действие, включително позитронно-емисионна томография (при която се
измерва повишаването на кръвоснабдяването на различни сектори на мозъка),
за да установят какво точно се случва по време на секс. До момента са
публикувани само няколко подобни проучвания. Всички те са проведени с
много малък брой пациента, и то — колко многозначително — само мъже.
Едно от изследванията е проведено в Холандия и проследява мозъчната
активност по време на сексуална стимулация и еякулация на осем мъже,
доведени до оргазъм от партньорките им в лабораторни условия. Както и
когато извършват други дейности, като говорене и слушане, мъжете
използват едното си полукълбо по време на секс, а не двете. Всички
изследвани мъже били „десняци“ и повечето области на мозъка, които се
активизирали, се намирали в дясното полукълбо. Тази особеност обяснява
защо сексуалните разстройства са по-честа при мъжете, прекарали инсулт на
дясното полукълбо, отколкото при мъжете с инсулт на лявото.
Едно от най-интересните открития на холандските изследователи може би
дава отговор на въпроса, с който започва тази част (и който всяка жена е
чувала поне веднъж в живота си): „Може ли да не изгасям лампите?“ Мъжете
наистина обичат да гледат. Визулната стимулация е много важна за
сексуалната възбуда на мъжа, много по-важна е отколкото за жените.
Много проучвания потвърждават този факт, но смятам, че само световната
порнографска индустрия е достатъчно доказателство за верността му.
Порното е преимуществено мъжко удоволствие, а има достатъчно дискретни
места, откъдето жени могат да си купят подобни филми анонимно, за да
изключим обществения срам като обяснение, че малко жени прибягват до нея.
Жените днес консумират и се наслаждават на порно повече от когато и да
било, но е истина, че „лъвският дял“ се пада на мъжете.
Тази разлика помежду ни вероятно е предпоставена. Въпреки че
участниците в холандското проучване били със затворени очи, частта от
мозъка, която обработва визуални образи, била активна. Както и онази, която
отговаря за образните спомени. Учените предполагат, че може би мъжете са
извиквали образи в съзнанието си, за да се възбудят, особено такива, които са
ги възбуждали преди. Те били стимулирани от визуални образи, макар очите
им да били затворени!
Всъщност, когато сме възбудени, се активират различни области от мозъка
ни. Интересно изследване показва, че мозъчната активност при мъже и жени,
които гледат еротични филми, е различна. При мъжете се повишавала
активността на хипоталамуса, който играе съществена роля за възбудата. От
години е известно, че структурата на хипоталамуса е полово определена, а
новите изследвания доказват, че при мъжете и жените той реагира по
различен начин на порнографски стимули. Тази структурна разлика вероятно
обяснява по-големия интерес на мъжете към визуална стимулация.
Знам, че много жени се разстройват, когато партньорите им гледат порно.
Много пациентки ми се оплакват от това. Съветвам ги (и вас — също) да не
го приемат лично. Това мъжко увлечение обикновено няма нищо общо с вас
и чувствата му към вас - въпросното изследване го потвърждава. Ако все още
мислите, че вината е във вашата непривлекателност, помнете, че ако види вас
да изпълнявате еротични движения, също ще се възбуди. Предложете му себе
си вместо порнофилма!
Има още една съществена разлика между половете, която касае сексуалната
възбуда. Вече трийсет години изследвания доказват, че хомосексуалните
мъже се възбуждат от образи на мъже, а хетеросексуалните — от образи на
жени. При жените е малко по-сложно. Д-р Дж. Майкъл Бейли, професор и
ръководител на Катедрата по психология в Северозападния университет в
Евансон, Илинойс, доказва, че при жените — хомо- и хетеросексуални —
възбудата е бисексуална, наслаждават се и на мъжка, и на женска еротика. За
изследването е използвана специално подбрана контролна група, за да се
изключи възможността откритите разлики да са само количествени (мъжката
възбуда се констатира много по-лесно и нагледно, отколкото женската).
Тествали следоперативни транссексуални - хора, които са започнали живота
си като мъже, но са претърпели операция за смяна на пола. Психологическата
и гениталната им възбуда била като на мъжете. Ако са били хетеросексуални,
реагирали на женска еротика; в противен случай се възбуждали повече от
филми с мъже.

Пъхнете елемента А в... ъъъ, чакай малко

Едно от най-големите достижения в изследването на сексуалните разлики
между мъжете и жените е разбирането на последователността, в която се
случва всичко. Традиционно лекарите разделят сексуалното преживяване на
ясно разграничени взаимосвързани фази, като сексулната дисфункция е
възникване на проблем в някоя от тях.
Оказва се, че това схващане е неточно, а по отношение на жените —
откровено погрешно. През 60-те години сексолозите Мастьрс и Джонсън
описват последователност, която започва със състояние на физиологична
възбуда (ерекция при мъжете и повишено кръвоснабдяване и мускулно
напрежение на органите в малкия таз при жените) под въздействието на
сексуален стимул. Етапът на възбуда е последван от покачващо се
непреодолимо сексуално напрежение, което кулминира в оргазъм.
До голяма степен е така — но при мъжете. Те почти винаги (макар и не
постоянно) съобщават за субективно усещане за възбуда, когато имат
ерекция. Но по-нови изследвания показват, че дори когато жените са
очевидно физически възбудени (клиторът се изпълва с кръв, а секрецията на
влагалищната лигавица се повишава), те може и да не изпитват сексуална
възбуда — което е просто невъзможно при мъжете. Важно е и че жените могат
да изпитват сексуално желание и възбуда дори при малко или липсващо
влагалищно овлажняване. Професор д-р Хелън Сингър Паклан доразвива
модела на Мастьрс и Джонсън и включва желанието — субективното чувство
на похот и глад за сексуално преживяване — като неизбежен предшественик
на възбудата, последвана от оргазъм. Тази последователност отново важи за
повечето мъже, но невинаги — за жените.
Модерните изследвания сочат, че истината може би се крие в хипотезата на
д-р Елизабет Блекуел, която през 1849 г. станала първата жена с научна степен
по медицина в САЩ. През по-голямата част от петте десетилетия, в които д-
р Блекуел практикувала професията си, отношението към сексуалността е
било направо викторианско. Нямало ПОЧТИ никакво сексуално възпитание
преди брака — за нито един от двата пола — и вярването, че жените са
асексуални, било широкоразпространено. Ситуацията била допълнително
утежнена от най-популярния по онова време брачен наръчник, който
препоръчвал мъжът редовно да упражнява „брачните си привилегии“
(pa36npáñ секс дори ако жена му не желаела това).
Д-р Блекуел смятала, че защитниците на тези неистини страдали от
„неразбиране на човешкия пол като цяло“. В красноречивото си
опровержение тя напомня на съпрузите, че жените всъщност са способни да
изпитват сексуално желание и страст, но че във възбудата при тях има
„психологически елемент“ и идва от „удоволствието от целувки и ласки“.
Този „психологически елемент“ е „най-високата и мощна форма на човешка
сексуална възбуда“ и различава нашата любов от животинския секс.
Разбира се, в днешно време жените са по-способни да се наслаждават на
секс без любов, отколкото д-р Блекуел е предполагала, но в думите ú се
съдържа зрънце истина. Век по-късно Розмари Басън, преподавател в
Кралския колеж по медицина, предполага, че биологичният импулс за секс
при жените не е толкова силен, колкото инстинкта да отглеждат и защитават
поколението си и че те го правят колкото от желание за интимна връзка с
друго човешко същество, толкова и от чиста похот. Басън твърди също, че за
жените сексуалният акт не започва с възбуда, а с желание за по-голяма
емоционална близост, което именно ги кара да се занимават със секс.
И наистина връзката ум-тяло при жените по отношение на секса е сложна и
необикновена. Сексологът д-р Сандра Р. Лейблум описва жени, при които
физическите признаци на сексуална възбуда (увеличаване и чувствителност
на гениталиите и гърдите) траят с часове, дори дни, без да изпитват желание
или да са имали някакъв сексуален контакт, задоволяване или удоволствие.
Понякога жените имат нужда от многократен оргазъм, за да утихнат тези
физиологични белези за възбуда. По-чувствителните от тях дори се възбуждат
физически от стимули, които изобщо не се считат за сексуални. За жените
подобна продължителна и нежелана физическа възбуда, ако не изпитват
сексуално желание, е повод за безпокойство и дискомфорт.
Смятам, че резултатите от тези проучвания са изумителни. Възбудата не е
началото и краят на сексуалния акт за жените, затова трябва да сме особено
внимателни в разработването на еквивалент на виарга за нежния пол. Това
проучване показва защо подобно медикаментозно решение ще е полезно за
онези, които изпитват трудности с проявяване на биологичните признаци за
възбуда, и как няма да помогне на жени с други проблеми.
Едно е ясно: простият нагон, изглежда, е по-важен за мъжете отколкото за
жените. Много проучвания — за това, колко мъже и жени мислят за
интимност, за какво (или кого) си мислят, колко често мастурбират, колко
често искат секс, колко дълго могат да издържат без него, от какво са готови
да се откажат, за да го правят, и колко често те поемат инициативата за
осъществяването му — показват, че мъжете имат по-силен сексуален заряд от
жените.
Чувствата на жената към партньора ѝ влияят на това дали изпитва
сексуално влечение към него. Доколкото мога да преценя, гневът е най-
ефективният неутрализатор на сексуалната възбуда на жената, дори да е
физиологически възбудена. Безброй пациентки ми казват, че просто не могат
да спят с партньор, на когото са ядосани. През трийсет- годишната ми
практика никога не съм чувала подобно нещо от мъж — вероятно защото
мъжете не помнят споровете толкова дълго или с толкова много подробности
колкото жените.

Искам любовна игра

Вероятно по-голямата наслада от интимността, която жените изпитват,
обяснява защо някои от най-удовлетворителните сексуални актове, които
пациентките ми описват, започват часове преди да бъдат консумирани — на
приятна вечеря може би, на дансинга или дори с изпратен предварително
букет цветя.
Това може би обяснява важността, която жените придават на
предварителната игра. Наистина си струва усилието, господа! Ако зрението е
най-развитото сетиво на мъжа, то може да се каже, че останалите са много по-
фини при жените, особено обонянието, вкусът и осезанието. И не ни
въздействат само вечерята и танците, а и самата физическа стимулация.

За много жени приятното усещане в гениталиите може да предшества или

дори да разпали желание, а не обратно. Понякога е нужно партньорът да
направи началните крачки, за да изпитат и те желание за секс. Едва след като
се установи задълбочаващо се чувство на близост, резултат от докосването на
мъжа, те изпитват желание и започват да отвръщат. Това може би е отговорът
(на хормонално ниво) на баналния вече въпрос защо жените имат нужда от
по-дълга любовна игра.

„За жените възбудата и желанието могат да

съществуват едновременно и взаимно да се подклаждат“

Това изследване поражда вероятно най-противоречивия съвет в книгата, но

аз съм убедена в него, особено след като знаем за различния начин, по който
мъжете и жените изживяват етапите на възбудата.
Съветът е следният: ако сексът ви се струва скучен, позволете си да бъдете
съблазнени. (Няма нужда да споменавам, че за целта е нужен чувствителен и
отзивчив партньор, който непременно ще спре, без да задава въпроси, ако
експериментът му се провали.) Английската дума съблазнявам произлиза от
латинската seducere, която означава ’водя след себе си’. Физическото
докосване — нечие чуждо, а не нашето собствено докосване — стимулира
производството на много мощен и опияняващ хормон, окситоцин, познат още
като „хормона на любовта“ заради усещанията, които поражда. Именно той
кара женските плъхове да снишават и да вирват високо задните си части,
което означава, че са на разположение на заинтересуваните мъжки.
Окситоцинът, изглежда, стимулира сексуалното желание и у двата пола,
вероятно защото насърчава производството на тестостерон, който е тясно
свързан със сексуалния апетит и на мъжете, и на жените. Той е и един от
факторите, които допринасят за лекотата, с която жените се възбуждат
физиологически. Нивата на този хормон се покачват при възбуда и след
оргазъм. Дори увеличават сперматозоидите! Фактът, че действието на
окситоцина се подсилва от естрогена, може и да обяснява защо жените са по-
чувствителни на докосване от мъжете. Самият полов акт увеличава
производството на окситоцин и вероятно е отговорен за приятното усещане
на спокойствие и близост след оргазъм. Любопитно е, че окситоцинът
отслабва паметта, което май обяснява защо забравяме за скандалите, след
като правим любов.

Само за мъже

Има един стар виц: Бог раздавал последните си дарове

на новата двойка в Рая. Обявил: „Останаха само две неща.
Кой иска да уринира прав?” Адам скочил на крака и се
възползвал. Бог се обърнал към Ева и казал: „Значи за теб
остават многократните оргазми."
След оргазъм и еякулация за мъжете следва период, в
който не са и не могат да бъдат възбудени. Жените, от
друга страна, имат уникалната способност многократно да
достигат до оргазъм, без да се налага да се връщат в
изходна позиция и отново да преминават през всички
предварителни етапи; те просто запазват кулминацията
на сексуалната възбуда и могат да изпитат оргазъм
няколко последователни пъти.
Страхотно, нали? Ами, да. Това ни довежда до друга
особеност на женското преживяване на секса, която не е
напълно изучена и обяснена. Ако партньорът удължи тази
поредица от оргазми, на жената може не само да не и
достави удоволствие, но и да ú стане неприятно. Също
като да изядеш повече шоколадова торта, отколкото
всъщност си искал; първата хапка е страхотна, втората -
може би чудесна, но на четвъртата и петата вече ти
омръзва.
Поуката е, че да си наистина страхотен любовник,
означава да знаеш как да задоволиш партньора си и кога
да спреш!

Гарантирано удовлетворени

Де да беше възможно! Съвсем наскоро (вероятно защото повече жени

говорят за секс и повече мъже слушат) учените добавиха нов съществен за
жените елемент от този процес: удовлетворението. Това изследване предлага
нов критерий за определяне на сексуалните дисфункдии при жените: „лична
тревога“, с което се признава, че при хората сексът може да е изцяло
незадоволителен от възбудата до оргазма, дори на пръв поглед всичко да е
удовлетворително.
И мъжете, и жените могат да стигнат до оргазъм, без да изпитат чувство на
сексуално удовлетворение. А има и жени, за които не е нужно винаги да
стигат до оргазъм, за да са сексуално задоволени. Комфортът, увереността,
нежността и чувството, че са защитени, са дори повече от важни за тези жени.
Английската дума за сексуален акт произлиза от латинската „inter curren,,
която означава „протичам между“ или „обменям нещо между двама“. Струва
ми се, че именно това е същността на тази дейност, което мисля, че се
потвърждава и от това ново проучване.

„Не тази вечер, скъпи...“ Какво става, когато либидото ви

спадне

Мила е типична 40-годишна пациентка. Когато я попитам дали води

активен полов живот, тя свежда поглед и отговаря: „Не съвсем.“
Това не е необичайно. Имам много пациентки с дълготрайни връзки, които
споделят, че вече много рядко или никога не спят със съпрузите си (или с
някой Друг). Някои от тях казват, че са много удовлетворени от
приятелството със съпруга си, или че след решението да не правят секс, се
чувстват много по-щастливи, отколкото, когато сексът е бил важен фактор
във взаимоотношенията им. Ако и двамата партньори се чувстват така, тогава
всичко е наред.
Но в много връзки липсата на секс е източник на болка и напрежение. Често
съпругата не изпитва желание, но се бои, че съпругът ще потърси
удовлетворение някъде другаде. И наистина, изглежда, когато в една връзка
няма секс, то има извън нея.
Съветът ми към Мила е прост: ако не се случва с тялото ти, използвай
мозъка си! Придаваме на секса някаква мистична аура, затова се чувстваме
доста безпомощни, когато изпитаме сексуално привличане — и още по-
безпомощни, когато вече не го изпитваме. Пациентките ми често ме молят за
някое хапче, което да им го върне, но определям дали причината за проблема
им е биологична или не със следния прост въпрос: „Как е сексът, когато сте
на почивка заедно?“ Ако отговорът е „добре“, какъвто обикновено е, значи
нещо у дома им пречи на удовлетворителния полов живот. А ако, когато
видите мускулест спасител на плажа и се почувствате възбудени и притеснени
като тийнейджърка, значи проблемът не е в либидото ви.
Животът и съпътстващият го стрес понякога изобщо не са секси.
Кортизолът, важен хормон, който се произвежда в надбъбречната жлеза, се
нарича „хормон на стреса“. Предназначението му е да успокои реакцията на
тялото към заплахи и да смекчи ефекта на стреса. За съжаление действа
потискащо на сексуалното влечение и функции. Не е изненадващо, че сексът
страда в брак, в който и двамата партньори са подложени на напрежение,
независимо дали заради пари, работа, здравето на децата или хилядите други
притеснения, които нахлуват в личния ни съвместен живот.
Но има надежда. Ако мозъкът е най-голямата ерогенна зона на жената,
притежаваме огромна сила да контролираме либидото си. Доказателства за
това има навсякъде — дори в клиничните тестове! Забележително проучване
на професор д-р Мари Лейк Полан, магистър по обществено здравеопазване,
преподавател и ръководител на Катедрата по акушерство и гинекология в
Колумбийския университет, Станфорд, изследва хранителната добавка
„АргинМакс“, която съдържа L-агринин, проста аминокиселина. Д-р Полан
открива, че 62% от жените, които са я приемали, съобщават, че изпитват по-
голямо удовлетворение от сексуалния си живот като пяло, както и 43% от
жените от контролната група, приемали плацебо. Резултатите са ми много
интересни не само заради ефекта на L-агринина върху женската сексуалност.
Погледнете процентите отново: изумителните 43% от жените, приемали
плацебо, виждат напредък, макар да са пили вещество, за което се предполага,
че няма терапевтичен ефект! Ако само мисълта, че сексуалният ти живот ще
се подобри (и следенето дали наистина се подобрява) увеличават сексуалната
удовлетвореност, значи наистина можем да направим много, за да съживим
спадналото си либидо.
Както знаем, сексът, особено за жените, е процес на обвързване. Първо,
задайте си няколко въпроса. Какво пречи на либидото ви? Как можете да
отстраните източника на проблема? В младите семейства виновници често са
умората и липсата на уединение. Ако установите, че сте прекалено изморени,
след като бебето ви е будило през нощта, защо двамата не се гушнете през
почивните дни и не оставите имейлите и домакинската работа за после, когато
няма да имате толкова енергия. Доверете ми се, аз съм лекар: сексът е по-
важен от сгъването на прането!

(Между другото, повечето учени смятат, че хормонът пролактин, чийто

нива са особено високи при кърмещи майки, потиска сексуалността, което
може би е причината младите майки да споделят, че сексуалното им желание
е по-малко в сравнение с периода на бременността. Кърменето е чудесно
изживяване, посвоему удовлетворяващо, но трябва да сте наясно, че може да
окаже кратковременно въздействие върху сексуалното ви желание.)
Създайте си интимност. Много жени споделят, че проблемите в спалнята
възникват, когато не чувстват интимност с партньора си. Понякога се налага
сами да я създадете. И приемете, че това може да отнеме няколко дни. Излезте
на разходка заедно или се гушнете пред телевизора, за да гледате някой филм.
Попитайте го как върви работата му и му разкажете как в минал денят ви.
Какво би ви накарало да се отпуснете повече? Масаж на гърба или стъпалата?
Поискайте от него онова, което тайно желаете. Както вероятно сте забелязали,
партньорът ви доста се въодушевява при подобен сценарий.
Раздвижете нещата. Отегчението и нервността също са често срещани
проблеми в дългите връзки. И те могат да се решат с влагане на малко
умствена енергия. Какво в миналото е доставяло удоволствие и на двама ви?
Има ли нещо, което си струва да опитате отново (пътешествие, еротичен
роман или филм, сексиграчка, която отдавна не сте използвали)? Когато
мислите за тези минали неща, хрумват ли ви идеи какво друго може да
опитате? Задайте си въпроса какво ще разнообрази обичайния ви любовен
ритуал, при което ще му се насладите повече?
Говорете. Често директното изправяне пред проблема може да го разреши.
Веднъж една жена ми се оплака, че сексуалният живот с дългогодишния и
партньор е загубил някогашния си ентусиазъм. И двамата го чувствали, а тя
се притесняваше, защото ѝ се струваше, че напоследък мъжът нарочно я
отбягва. Директно я попитах какво обича и не обича в секса, а после я
посъветвах открито да постави въпроса пред партньора си.
 По-късно дамата развеселена ми сподели, че отговорът му изненадал и
двама им. Оказало се, че сексът му се струвал изморителен. И двамата
предпочитали той да е отгоре в класическата мисионерска поза, но мъжът вече
не бил в толкова добра физическа форма и просто се изморявал. Разрешили
проблема, като изпробвали нови пози, в които не се налага той да се напряга
толкова, а сексът толкова го мотивирал, че започнал да ходи на фитнес.
Проучете възможността за хормонално-заместителна терапия (ХЗТ). Ако
след менопаузата сте забелязали, че либидото ви страда, може да обсъдите с
лекаря си възможностите за ХЗТ. Действително има данни от скорошни
изследвания, че при малка част от жените в менопауза тя дава лоши странични
ефект, но лекарят може да определи дали е подходяща за вас или не и ако няма
риск, си струва да обмислите тази възможност.
От много пациентки чувам за положителното въздействие на ХЗТ върху
половия живот, макар научната литература да не го препоръчва или отрича
еднозначно. Много специалист твърдят, че „прекият ефект на естрогените
върху сексуалното желание на мъже и жени е малък“, но много жени — мои
пациентки и приятелки, както и антроположката Хелън Фишър, която
обстойно е изследвала сексуалната активност при хората, твърдят обратното.
Имам пациентка на над осемдесетгодишна възраст, която е на хормонално-
заместителна терапия, откакто навлезе в менопауза, и наскоро отпразнува
първата годишнина от силно еротичната си връзка със своя партньор. Тя
радостно възкликна: „Естрогенът е най-страхотното нещо на света!”
Струва ми се логично. Естрогенът повишава кръвоснабдяването на
органите, включително и на тъканите на таза и перинеума. Това обяснява
защо през първите три месеца от бременността жените се възбуждат
сексуално много по-бързо, тогава нивата на този хормон бързо се покачват.
Много жени споделят, че много по-бързо се възбуждат от еротични стимули
и фантазии, след като започнат ХЗТ. Изглежда, при тях естрогенът улеснява
достигането на оргазъм и увеличава удоволствието от него. На скорошна
конференция д-р Фишър ме попита: „Защо никой не казва на жените, че
естрогенът подобрява оргазмите?“ Нямам представа!
Проверете лекарствата си. Всеки път, когато изписвам рецепта, забелязвам
различната важност, която мъжете и жените отдават на секса. Мъжете питат
за страничните ефекти върху сексуалния им живот, преди още да взема
химикалката; но не помня някоя жена някога да се е интересувала от това.
Едва няколко дни след започването на терапията много мъже се оплакват, че
лекарствата се отразяват зле на представянето им в леглото, докато жените
никога не свързват ниското либидо или трудността да достигнат до оргазъм с
предписаните им медикаменти.
Всъщност някои от най-често използваните лекарства действително имат
странични ефекти върху половия живот. Ако приемате някои медикаменти и
смятате, че имат отрицателни последствия върху сексуалния ви живот,
консултирайте се с лекаря си дали да намалите дозата, или да смените
лекарството.
• SSRI (ССРИ). Селективни инхибитори на обратното захващане на
серотонина, като флуксетин (в прозак) потискат либидото и предизвикват
трудности при достигането до оргазъм. Жените са по-силно засегнати от
мъжете. Тези лекарства въздействат на областта в мозъчния ствол, която е
пряко свързана с нервите в областта на кръста и таза, а те са важни за
постигането на оргазъм и при двата пола.
• Бетаблокери. Това са едни от най-използваните лекарства за
третиране на високо кръвно налягане при жените, които потискат либидото.
Незнайно защо много лекари ги предпочитат при лечение на жени (но не и
мъже) с хипертония. Винаги съм си го обяснявала с факта, че много
бетаблокери намаляват и ефектите на стреса върху тялото. Мисля, че лекарите
смятат, че високото кръвно налягане при жените до голяма степен се дължи
на неконтролируемите емоционални реакции. Повечето бетаблокери се
наричат с имена, които завършват на „олол“. Попитайте лекаря си какво точно
ви предписва за високото кръвно; много други препарати могат да заместят
ефекта на бетаблокерите, без да имат страничен ефект върху либидото ви.
• Наркотици. Макар малките дози кокаин, който увеличава действието
на допамина, да допринасят за сексуалното удоволствие и да забавят
еякулацията, честата им употреба нарушава сексуалните функции. Високите
дози пречат на ерекцията, защото кокаинът свива кръвоносните с ъдове.
Хероинът и другите подобни на морфина наркотици намаляват сексуалното
влечение и при двата пола. Екстази (метилендиоксиметамфетамин, или
МДМА) стана популярен сред младите хора, защото увеличава
общителността и сексуалността. Жените трябва да са особено внимателни с
екстази. При лабораторните изследвания върху животни естрогенът повишава
степента на възбуденост, която причинява наркотикът, и женските реагират
на стимули много по-активно от мъжките.
Както вероятно вече сте разбрали, тази глава не е цялостно обобщение на
всички решения на проблемите в спалнята. Просто исках да обърна внимание
на някои прости истини, които могат да имат огромно значение за случващото
се между вас и партньора ви, както и да ви посоча някои разумни начини да
преодолеете разликите помежду ви. Налице са съществени различия в
начините, по които мъжете и жените изпитват желание и преживяват самия
сексуален акт — различия, които най-вероятно са предпоставени. Можем да
използваме малкото, което ни е известно по въпроса, за да въздействаме
положитело на интимните си взаимоотношения.

Помогнете - боли!
Една от най-отдавнашните ми пациентки насочила
Шери, над четирийсетгодишна прекрасна майка, към мен,
защото чувствала сухота и дразнене в областта на
гениталиите.
Беше ú трудно даже да ходи заради изгарящата болка, а
камо ли да прави секс с обичния си съпруг. Предишният ú
лекар „предписал” романтична почивка без децата, но аз
не бях убедена, че проблемът е в главата ѝ, особено след
като разговарях с нея и разбрах, че бракът им е прекрасен
и са нямали сексуални проблеми. Шери всъщност
страдаше от вагинален вестибулит, който може да се
причини от възпаление на пудендалния нерв. Подобно
състояние се лекува особено трудно и може да трае с
години или периодично да затихва и да се обостря. За
щастие периодите на латентност при Шери бяха дълги и с
радост отбелязвам, че двамата със съпруга ú току-що се
върнаха от романтична почивка, но не благодарение на
предишния ú лекар.
Гениталните болки на много жени незаслужено се
отдават на нервни разстройства или на минало (и
вероятно потиснато) негативно сексуално преживяване.
Но подобни оплаквания винаги трябва да се проучват по-
обстойно. Съществуват редица физиологични причини за
болки в гениталиите и те не са никак редки. Един
гинеколог трябва да очаква, че 15% от пациентките му
може би страдат от вагинален вестибулит като Шери.
Това не е единствената причина. При някои жени след
менопауза, които не са на хормонално-заместителна
терапия, е възможно стените на влагалището да изтънеят
и атрофират, което прави лубрикацията невъзможна. Така
сухата лигавица е лесно ранима при проникване и триене.
Друго състояние, вагинизъм, се причинява от неволеви
спазъм на мускулите на входа на влагалището, поради
което проникването е трудно или невъзможно.
Наистина тези състояния биха могли да са свързани с
преживян сексуален тормоз или нараняване, но това не е
доказано. Психотерапията може да ги облекчи.
Действително е необходимо по-задълбочено проучване,
но дотогава най-малкото, което можете да очаквате от
лекаря си, е да ви насочи към специалист, който е по-
добре запознат с проблема ви.

Ако изпитвате нежелание (или невъзможност) да

правите секс, защото ви боли, намерете лекар, който
да установи със сигурност, че причината не е
физиологична.

3. Какво каза? Разликите между начините по които

слушаме и това, което чуваме

„Никога не чуваш какво ти казвам!”

„Слушаш ли ме изобщо?”
„Мъжете просто не ни разбират!”

В някои отношения запознанството ни и спонтанното формиране на двойка

са лесната част. Обикновено именно когато трябва да се обвържем един с друг
- да говорим, изслушваме, преговаряме и правим компромиси, възникват
проблемите.
Изглежда, няма по-голяма разлика между мъжете и жените, която
същевременно е и най-голямата причина за напрежение, от начина, по който
общуваме помежду си. Трудностите, които срещаме, когато се изслушваме и
си говорим, са тема на безброй книги, токшоута, вицове и разговори с
приятели. И има защо: както много двойки са установили, способността да си
комуникираме ефективно е спасявала много връзки, а без нея отношенията се
прекъсват.
Без значение дали правите любов, отглеждате деца или остарявате заедно,
качеството на тези взаимоотношения зависи от качеството на комуникацията
помежду ви. Да можеш да говориш — и още по-важно, да слушаш —
определено е фундаментално изискване във всяка връзка. Ето защо тази глава,
в която ще разгледам някои основни различия между това, как чуваме и
говорим, и следващата глава, в която ви съветвам какво да направите по
въпроса, са толкова важни. Те ще ви дадат необходимите насоки, за да се
справите, накъдето и да ви отведе животът.

Защо е толкова трудно?

Мъжете и жените имат толкова много общи интереси, но въпреки това
приятелки, пациентки, дори аз самата постоянно се оплакваме, че понякога да
разговаряме с мъжа в живота ни е, като да си блъскаме главите в тухлена
стена. Те не слушат или се дразнят от онова, което казваме; не реагират на
коментарите ни, а дори да го направят, не казват каквото трябва. Понякога е
цяло чудо, че успяваме да живеем заедно така добре, като се има предвид
колко трудно общуваме помежду си. Защо не се разбираме? И как да
поправим това?
Всъщност някои от тези трудност вероятно се дължат на биологичното ни
устройство. Налице са значителни научни доказателства, че мъжете и жените
чуват, слушат, разбират и възпроизвеждат устна реч по различен начин.
Как чуваме
Всъщност се раждаме с малка разлика в слуховия апарат. Новородените
момичета възприемат и интерпретират звуци по-добре от момчета на същата
възраст. Това е причината момиченцата да започват да разпознават звуци като
гласа на майка си по-бързо от момченцата. Доколкото ни е известно, това не
означава, че възрастните мъже и жени чуват по различен начин. Но има
несъответствия в това как чуваме в началото на живота си и в системите в
мозъка ни, които разшифроват какво наистина означава устата реч.
В един стар виц се казва, че мъжете губят 50% от способността си да чуват,
след като кажат „да“ пред олтара. Моят опит показва, че за това не е нужна
брачна халка. Трудност в комуникацията се срещат между бащи и дъщери,
братя и сестри, както и при свалки за една нощ. Способността на мъжете да
обработват речта и да разбират какво им се казва безспорно започва да
намалява едва на 35-годишна възраст, докато при жените се запазва до
менопаузата.
В този момент шансовете се изравняват заради интересен обрат. Според
проучване, публикувано в „Списание за изследване на речта, езика и слуха“,
жените губят способността си да възприемат посланията, скрити в тона на
говорещия, след менопаузата. Това е част от нарушението на познавателните
им способности, което се получава вследствие на спад в нивата на естрогена.
На него се дължи и фактът, че понякога жените в менопауза трудно запомнят
подробности и вземат решения. Това се отразява и на начина, по който
разбираме света. Тонът, разбира се, добавя съществена информация в
комуникацията ни. Подсказва ни кога даден коментар е ироничен, шеговит
или пък груб. Дори най-нежното подхвърляне звучи обидно без приятелската
закачлива нотка. Тази „глухота“ за оттенъците на тона вероятно обяснява
оплакванията по адрес на жените с рано настъпила менопауза: „Възприема
всичко, което казвам, погрешно!”
Съществуват доказателства, че мъжете, независимо от възрастта,
обработват информацията, която чуват, по различен начин от жените поради
фундаментални разлики в мозъците им. По принцип хората използват лявото
мозъчно полукълбо за произвеждане на реч и разбиране на езика, а дясното
— за дейности, свързани с физическото ни разположение и друга
пространствени връзки.
По-долу са изброени някои от разликите между мозъка на мъжете и жените,
на които може би се дължат и разликите в начина на обработване и
произвеждане на информация:
• Жените имат повече нервни клетки в лявото полукълбо, което отговаря
за способността ни да обработваме реч.
Количеството клетки в мозъка често е свързано с качеството. Така
например в мозъка на гимнастик центърът на равновесието и двигателните
умения е по-голям, отколкото при другите хора. И колкото повече тренира
спортистът, толкова повече нараства този център.
 • При жените комуникацията между двете полукълба е по-активна

Мазолестото тяло — гъстата мрежа от нервни влакна, която свързва двете

мозъчни полукълба — е по-голямо при жените, отколкото при мъжете. Това
довежда до по-интензивен обмен на информация между двете половини на
мозъка при жените. Двата пола, изглежда, възприемат отделни думи по
сходен начин, но когато интерпретират цели изречения, повечето мъже
използват една изолирана зона от мозъка, докато жените мобилизират същите
зони, но в двете мозъчни полукълба. Изследване, проведено през 2000 г. в
Университета на Индиана, сочи, че жените използвали област от мозъка,
разположена точно над ушите и в двете полукълба, когато слушали откъс от
книга на Джон Гришам, а мъжете — същата зона, но само в лявото полукълбо.
Според мен разкритието, че мъжете и жените използват различни
механизми, за да чуват, е изумително и може да се окаже от огромно значение.
Ако е установено, че жените и мъжете обработват и декодират чутото по
различен начин, това ще промени ли начина, по-който ги обучаваме,
рекламираме им разни неща, разговаряме един с друг? Можем само да гадаем.
• В областта на мозъка, която отговаря за речта при жените, се съдържа
повече допамин.
Нервните клетки не си комуникират чрез допир, а освобождават химически
„вестоносци“, наречени невротрансмитери, които другите нервни клетки
приемат и „прочитат“. В мозъчния център на речта и паметта на жените се
съдържа повече от невротрансмитера допамин. С други думи клетките им
разполагат с повече вестоносци, което означава, че по-ефективно предават по-
голямо количество информация. Учените смятат, че жените се представят по-
добре на езикови тестове, особено ако са млади, отчасти поради по -голямата
наличност на допамин в мозъка.
Така, изглежда, че при слушане и произвеждане на реч жените използват
по-голяма част от мозъка си — те имат повече нервни клетки и активират
повече области. Това значи ли, че са по-добри в комуникацията? Има редица
изследвания, които го предполагат, но аз предпочитам да го приемам по
следния начин: поради повишения достъп до някои от тези системи, за жените
е по-лесно да слушат, разбират и произвеждат реч.

Слушането и декодирането на значението

на казаното е по-лесно за жените

Изражението на лицето - на хиляди казани думи ли е равно?

Има още една, много съществена разлика между това как мъжете и жените
„чуват“. По много различен начин сме чувствителни към изражението на
лицето, тона на гласа и други прояви на невербална комуникация, или както
учените ги наричат, „неречево поведение”.
Понякога мъжете разпознават недвусмислените емоции на другите (като
гняв и враждебност) по-добре от жените. Необходимо им е да преценяват
агресията у другите мъжки екземпляри, за да се подготвят бързо за защита.
Но не разпознават по-деликатните невербални признаци на тъга и страх.
Според учените способността на жените да разбират намеци е еволюционна
адаптация, целта на която е те да се справят по-добре със задачата да
отглеждат малки. Едно бебе не може да ви каже, че е гладно или болно. За да
е сигурно, че ще получи необходимото, човекът, който най-много се грижи за
него (обикновено майката), трябва много добре да умее да интерпретира
невербални знаци като изражението на лицето или тона на плача му.
(Всъщност английската дума за невръстно дете infant произлиза от
латинското „който не може да говори”.)
Често се говори за наглед свръхестествените способности на майката да
разбира от какво се нуждае детето ü от на пръв поглед оскъдна информация.
Един от най-добрите съвети, които получих, когато бях млада майка, бе да
следя как аз реагирам на плача на бебето си. И наистина забелязах, че при
плач, несъмнено провокиран от болка или страх, моментално скачах на крака,
преди още умът ми да е анализирал какво съм чула.
Изглежда, че повечето жени преценяват дали нещо не е наред с детето,
родителите или съпруга им само като ги погледнат, докато мъжете биха
пропуснали и най-очебийния знак на тревожност. Способността на жените да
разпознават чувства и настроения им помага и след като децата пораснат.
Прилагаме я в работата, романтичните си връзки и дори при обикновени
срещи с хора в някой ресторант или магазин — да не говорим за
дешифрирането на смесените сигнали, които изпращат тийнейджърите ни!

Жените по-добре разпознаващ и интерпретират невербални

знаци като тон на гласа и изражение на лицето
Изглежда, различният начин, по който реагираме на емоционални
изражения, е свързан с функционални разлики в мозъка ни. Според едно
изследване, когато жените видят нечие ужасено изражение, амигдалата им —
мозъчният център за предупреждение, областта, която контролира страха и
разпознаването му — действа по-активно, отколкото при мъжете. Друго
изследване на мозъка, проведено в Япония, показва, че мъжете и жените
използват различни части на мозъка си, за да определят дали лицето има
щастливо, тъжно или неутрално изражение. Най-големи разлики били
регистрирани, когато на участниците били показани тъжни изражения, които
жените разпознавали много по-точно от мъжете.
Голямо впечатление ми направи и още едно изследване, според което
способността ни да разпознаваме емоциите на другите по изражението на
лицата им зависи от пола им. В малък експеримент на една много добра
лаборатория са използвани професионални актьори и актриси, които да
изразят различни емоции. Като цяло мъжете много по-точно идентифицирали
тъжните изражения, но не и ако са на лицето на жена! Жените много по-добре
разпознавали редица емоции на мъжките лица, отколкото на женски.
Приемам способността на жените да определят сложните чувства като
„преимущество на съпричастието“. Д-р Саймън Байрон-Коен предлага спорна
теория за обясняване на аутизма, която се крепи само на тази разлика. Според
него мозъкът ни по природа клони или към способност да разбираме
системите, или към способност да реагираме адекватно на емоциите на
другите. Интересно за повечето мъже е как функционират нещата, а жените
са по-съпричастни към чувствата на другите. Аутизмът е разстройство в
развитието в детска възраст, за което не се знае на какво се дължи и как се
лекува. Аутистите са напълно безразлични към други хора и към
заобикалящата ги среда и трудно общуват и се привързват. Д-р Байрон-Коен
смята, че имат „крайно мъжки мозък“, вероятно вследствие на прекомерно
излагане на действието на тестостерон в утробата. Следователно аутизмът е
крайна проява на стандартната мъжка липса на съпричастие.
Не съм съвсем съгласна с тази теория. Макар да не съм специалист по
аутизъм, не бих казала категорично, че тези деца страдат от липса на
съпричастие. Темплър Грандлин, известен учен и автор по проблемите на
аутизма, според мен влага забележително съпричастие — резултат от личния
ü опит на аутист—в подобряването на условията за животните в кланиците и
намаляването на страха, който изпитват пред наближаващата смърт. В нейния
случай, изглежда, аутизмът обогатява, а не блокира, способността ѝ да е
съпричастна. Но теорията на д-р Байрон-Коен е впечатляваща, особено като
се има предвид, че вероятността момчета да страдат от аутизъм е три пъти по -
голяма, отколкото при момичетата.

Какво не е наред с вас

Не е чудно, че разликите в чувствителността към невербални изрази между
мъжете и жените е източник на конфликти. Сигурни сте, че чувствата ви са
очевидни като носа на лицето ви, но въпреки това той май не ги забелязва!
Жените често се дразнят от неспособността на мъжете да „прочетат“ мислите
и чувствата им. Когато се цупим, мълчим, плачем, изфучаваме навън или
изглеждаме обидени, очакваме отговор, но много често без резултат. Това е
много самотно усещане. „Не чета мисли“, гневно казва той, когато се
разсърдите, че не обръща достатъчно внимание на чувствата ви.
Всъщност не е съвсем честно да го обвинявате, че не може да разбере
невербалните ви сигнали. Той няма тази способност по рождение! Все едно
да играете гоненица с някого, който още в самото начало е казал „къщичка“.
Ако целта ви е ефективно общуване, си струва да запомните, че мъжът, на
когото говорите, не може да интерпретира невербалните ви знаци и сигнали
толкова добре, колкото вие разчитате неговите. (Между другото смятам, че
понякога в техен ущърб жените са прекалено чувствителни към намеците,
които излъчват другите. Сервитьорът ви наистина може да е в лошо
настроение, но това не трябва да проваля обяда ви.)
 Мисля, че интерпретацията на невербалните знаци е област, в която двата
пола могат да научат много един от Друг. Това важи с особена сила за
лекарите. Както е казал нобеловият лауреат Бърнард Лоун, лекарите трябва
да са особено „чувствителни към непроронената сълза и пропуснатия удар на
сърцето“. Мой колега, един от най-добрите диагностици, които познавам,
полага съзнателни усилия да слуша не само отговорите на пациентите си, но
и тона на гласа им, както и да вниква в изражението на лицата им. Убеден е,
че това го прави по-добър лекар, и много обича да разказва как открива
медицински ключове към диагнозата само като проследява промяната в гласа
или мимиката на болния.
От личен опит знам, че вниманието към пациента пред бюрото ти не
включва само да го изслушаш, да го гледаш е също толкова, ако не и по -
важно. Така например, ако попитам пациентка за детето ѝ, а тя ми отговори с
изражение на тъга или гняв — дори вербалният ѝ отговор да е неутрален —
разбирам, че има нещо повече от казаното и че съм една крачка по -близо до
разбирането на причината за хроничното и безсъние.
Разбира се, по-доброто и активно изслушване не е от полза само за
лекарската професия и не само професионалният ни живот се
облагодетелства, ако използваме цялата информация, която ни дава другият,
за да преценим психичното му състояние. Баща, който внимателно чете езика
на тялото на детето си, когато наближават училището му, хваща важни
сигнали за социалния му живот там; жена, която наблюдава реакцията на
партньора си към флиртуването на друга жена, ще узнае повече от физическия
му отговор, отколкото ако го разпита по-късно.

Защо мъжете никога не помнят, а жените никога не забравят?

Налице са доказателства (както предполага и самото заглавие на книгата),
че жените помнят казаното по-добре от мъжете. И това е най- очевидно,
когато спорим! По време на една караница един от моите партньори —
адвокат — иронично ми каза да повторя на глас последното му изказване,
както би помолил стенографа по време на процес. Мога и го направих.
Определени области от мозъка на жените, включително и говорните
центрове, са по-обилно кръвоснабдени. Това е една от причините, на които
учените отдават солидните доказателства, че жените по-добре си спомнят
казаното скоро или дълго след като е било съобщено. Изследвания на
кръвоснабдяването на мозъка при мъже и жени, инструктирани да запомнят
разкази и списъци с думи, потвърждават, че когато жените запомнят някаква
история, потокът на кръвта към областта от мозъка, която систематизира и
формира концепции за чутото, се увеличава. Така споменът за нея по -лесно
се „пакетира“, раздробява и разпределя, за да се съхрани по -добре и
възпроизведе по-късно. И двата пола съхранили информацията за дълъг
период от време, което показва, че складирането ѝ е еднакво добро и при
мъже, и при жени. Но последните се представили по-добре при
възстановяването както на разказите, така и на списъците с думи,
непосредствено след като са ги чули.
 Друга причина, на която се отдава добрата памет на жените е по- високата
концентрация на хормона естроген. (Само за сведение: и мъжете имат
естроген, но в по-малко количество. Тестостеронът е важен предшественик на
естрогена. Ензимът ароматаза го превръща в естроген в клетките.
Парадоксално е, но по-високата концентрация на „женския“ полов хормон
естроген в мозъчните клетки на мъжкия ембрион маскулинизира мозъка му.)
Има многобройни доказателства, че естрогенът активира повече нервни
клетки, повишава кръвоснабдяването на определени области от мозъка и
сложността на връзките между нервните клетки. Високите му нива се
свързват с по-добра способност за учене и запомняне. И вероятно заради това
жените са по-добри в изпълнението на тези задачи.
Естрогенът също така играе защитна роля при функционирането на мозъка,
което е една от причините този орган при мъжете да атрофира повече с
напредването на възрастта. Хормонално-заместителната терапия, при която
нивата на естрогена се покачват, ако бъде приложена на жени достатъчно
скоро след настъпването на менопаузата възстановява и защитава
способността им да се концентрират и да запомнят.
Естрогенът е елемент и в ключовото откритие, че жените запомнят
стресиращи преживявания по-добре от мъжете. Веднага щом го прочетох, ми
се стори вярно. Проучване на мъже и жени на средна възраст 77 години
показва, че дори старите жени изпитват по-силни чувства от мъжете, когато
си припомнят емоционални преживявания.
Ето защо естрогенът не само активира по-обширно поле от неврони при
жените по време на неприятен инцидент, което значи, че те преживяват стреса
по-силно, но и удължава времето, през което над бъбречната жлеза секретира
хормона на стреса кортизол, който е и естествен стимулатор на паметта.
Поради това самото запомняне на неприятна случка може да върне същите
ужасяващи тъга и тревога, които са били изпитани тогава.
Изследователите смятат, че този факт има еволюционно обяснение. Ако
основно жените се грижат за малките си, е необходимо да помнят
потенциално опасни ситуации като кои растения са отровни и кои водоеми са
заети от хищни животни. Мъжете нямат тази способност поради същата
еволюционна причина: ако мъж добре си спомня колко се е уплашил при
последния лов на мамути, няма да гори от желание да ходи пак, което никак
не е добре, ако вечерята на семейството зависи от неговото безстрашие.
Мисля, че много жени искрено се изненадват, че мъжете не си спомнят
същината на спора, но няма да се учудят, че това отчасти обяснява коренно
различните начини, по които понякога описваме караниците помежду ни.
Една от пациентките ми отиде на почивка с дългогодишния си приятел, но
през повечето време обсъждали проблемите във връзката си. Когато се
върнаха, тя ми каза, че е научила много и че сега разбира много по-добре кое
не е наред във взаимоотношенията им. Той, от друга страна, каза, че
прекараните в дискусии по темата часове са му били неприятни и че дори ги
намира за безсмислени и вредни.
Противоречивите им спомени от почивката вероятно имат нещо общо с
начина, по който си спомнят събитията. Дори месеци след това пациентката
ми можеше да състави таблица на повдигнатите проблеми, предложените и
приетите решения. За приятеля ѝ обаче конкретните подробности били
значително по-мъгляви едва няколко часа по-късно, а след кацането на
самолета си спомнял само че са се „карали“.

Когато паметта на жените работи против тях

„Пак ли започваш с това?!”

Преди пет години съпругът на пациентката ми Бела признал, че има

извънбрачна връзка. Макар да се кълне, че оттогава ѝ е верен, отдавна
отминалата изневяра все още трови всяка секунда от съзнателния ѝ живот. Не
прекарват и един приятен следобед, без да се сети за това, и при всяка
караница винаги му го напомня.
Знам защо Бела все още е толкова ядосана. Тя все още живо си спомня
изневярата, както и когато ѝ я е признал. За него всичко е минало; за нея —
призрак, който и досега застрашава брака им. В известна степен културата
подкрепя „женската“ гледна точка по въпроса: понастоящем всепризнато
схващане е, че обсъждането на проблема е добро, а мълчанието е равно на
отричане на действителността и следователно — лошо. Навсякъде четем, а по
телевизията ни уверяват колко е хубаво чувството да разкриеш какво ти тежи,
да се стремиш към разрешение на конфликта.
Но това ли е най-доброто за нас?
Интригуваща статия в „Списание на Американската медицинска
асоциация“ предполага, че посттравматичното стресово разстройство —
психично заболяване, следствие от животозастрашаващо преживяване — е
въпрос „колкото на забравянето, толкова и на помненето“. Изследователите
заключават, че за хората е „важно да са насаме със себе си, да забравят и да
не се налага да говорят за това“. През 2004 г. в статия в „Ню Йоркър“ д-р
Джером Групман размишлява дали помненето на травмиращо събитие
наистина помага за заличаването на влиянието му над потърпевшия, за да
определи доколко психиатричната терапия, при която повторно се преживява
събитието, наистина помага. Скорошни данни сочат, че забравянето или
потискането на спомена за преживяното вероятно способстват много повече
за истинското оздравяване.
Може да се окаже, че това е област, в която жените със свойството си да се
връщат отново и отново към трагичната случка, трябва да почерпят опит от
мъжете. Съветът ми към Бела е да отпусне малко примката около врата на
съпруга си в името на психичното си здраве, а не просто за да спаси брака си.
Нищо няма да заличи изневярата му, но за доброто и на двама им, тя трябва
да вземе решение да я загърби. Когато ми разказа за станалото и за това как
се чувства, съвсем естествено я попитах защо изобщо не го е напуснала. Тя
веднага ми изброи пет отлични причини, поради които бракът ѝ е добър за
нея (дори само това упражнение може да е много полезно). Деликатно ѝ
напомних, че след като е решила да не се развежда, е необходимо да положи
усилия, за да стабилизира семейството си отново, и оттогава двамата със
съпруга ѝ ходят на брачен консултант.

За какво говориш? Разликите в начина, по който говорим

Току-що научихме, че жените чуват и възприемат чутото по-добре от
мъжете. Но лекотата, с която жените разбират казаното, се отнася и за начина,
по който произвеждат реч. Вербалната комуникация се удава повече на
жените, те имат и по-богат речник от мъжете. Огромна част от изследванията
сочат, че дамите са по-добри от силния пол в езиковите тестове и говорят
много по-лесно и гладко. С други думи: по-добри оратори сме.
Тази любов към разговорите и способността ни да ги използваме, за да
заздравим връзката си, е една от най-големите радости, които ни носи
приятелството с други жени. Приятелките ми не доказват твърдения, а
разказват истории и заради лекотата, с която разговаряме, вечерята вкъщи или
питието в бара наистина са много приятни. От устата на една жена дори прост
родителски съвет може да се превърне в дълъг и забавен анекдот, а след
нейния доклад за политиката на компанията заседателната зала в офиса ви ще
ви се стори потайна и пълна с интриги колкото двора на Версай.
Мъжете, от друга страна, се придържат към фактите и често се оплакват,
когато съпругите им се отплеснат да разказват с подробности някоя дълга
история. Мой познат женен мъж даже измърморва недоволно: „Ето поредната
тирада на жена ми!“, докато съпругата му започва дългия си разказ,
независимо колко забавен ми се струва той на мен.
Мъжете класифицират типа разговори, в които жените са толкова добри
като клюкарстване, което в най-добрия случай намеква за лекомислие, а в най-
лошия — за злонамереност. Подобно омаловажаване може и да успокоява
силния пол, когато предполага, че е обект на нашите обсъждания, но не е
особено коректно описание на женското общуване. Всъщност историите,
които жените си разказват, са важен начин за размяна и запомняне на
информация. Това е уникално преимущество, защото ни помага да планираме
безопасен и успешен курс на живота си — включително и на доминираното
от мъже работно място — също както някога ни е помагало да предпазваме
малките си от хищниците, които бродели навред.
Колкото и да ми допада начинът на говорене на приятелките ми, харесвам
и как мъжете боравят с устната информация. За разлика от повечето жени те
говорят с изумителна експедитивност. Предпочитам да получавам кратки и
ясни отговори на въпросите си, а когато е уместно, и аз самата прилагам
икономичния език. Горката ми секретарка, която обича да повтаря всяка
подробност, намира това за много стресиращо и се безпокои, че съм
пропуснала нещо, ако не изслушам всеки детайл от онова, което ми казва.
Когато много бързам, я прекъсвам, но тя не ми обръща внимание и просто
повишава глас, докато се изкаже докрай. Принудих се просто да я изслушвам!
Разбира се, има мъже, които обичат да клюкарстват, и жени, които не
обичат да го правят. И познавам мъже, които се изразяват с изключителна
лекота, както и жени, за които общуването с околните е доста трудно. Във
всеки случай нужно е усъвършенстване на начина, по който мъжете и жените
си говорят. И двете страни ще имат голяма полза, ако вникнат в разликите в
говоренето помежду си и ако възприемат най-доброто едни от други. Можем
да се учим взаимно, а специално в тази област това е задължително.

Дарбата да можеш да бърбориш

Обикновено момичетата казват първите си думи и изречения по-рано от
момчетата. Учени от Националния институт за детско здраве и човешко
развитие в Роквил, Мериленд, наблюдавали 329 деца в четири различни
проучвания и установили, че в групата от 2 до 5 годинки момичетата
значително превъзхождали момчетата в разнообразните езиковите тестове.
Малките дами знаели повече думи и се изразявали по-експресивно от
връстниците си от мъжки пол.
Част от причините за това са социални - резултат от нещата, които са
интересни на малките момичета, и от начина, по който се отнасяме с тях, за
разлика от братята им. Все още си спомням учудващо богатите разговори,
които водех с тригодишната си дъщеря, и подозирам, че част от тях са
свързани с дейностите, които предпочиташе. Куклите например провокират
игра на въображението и много може да се говори за тяхната и за ролята на
плюшените им приятелчета. Възрастните занимават момченцата с груби игри
или ги окуражават да играят с коли, при които на мода са бибитканията, а не
думите. Момичетата по принцип прекарват повече време с възрастните,
особено с майките си. Дори когато вечер работех над доклад, който изискваше
цялото ми внимание, дъщеря ми играеше под бюрото ми, само и само да е до
мен. Освен това момичетата играят повече в групи с други деца отколкото
момчетата. Много любопитно е изследването, според което момиченцата в
детските градини получават повече внимание от момченцата, а персоналът,
който се грижи за тях, се държи по-отговорно и стимулиращо с момичетата
отколкото с момчетата.
Но поне една от разликите в начина, по който мъжете и жените говорят,
може би има нещо общо с модела, по който полово определените ни мозъци
обработват и произвеждат реч. Развитието на мозъка на двата пола наистина
се различава: при момичетата този
орган узрява по-рано от момчешкия, включително и центровете на речта.
От този факт следва, че момичетата имат преимущество при говоренето по
време на развитието си. Учени са доказали, че колкото по-високо е нивото на
тестостерон при мъжете, толкова по-слаби са вербалните им способности. В
интересна серия от експерименти д-р Сали Шейуиц от университета „Йеил“,
Ню Хейвън, Кънектикът, показва, че когато мъжете и жените изпълняват една
и съща задача да римуват думи, при първите е активна само една област в
лявото полукълбо, докато при дамите се задейства същата област, но в двете
полукълба, а не само в едното.
Това, както и по-активният обмен между мозъчните клетки, може би също
обяснява някои медицински разлики между половете. Така например жените
възстановяват говорните си способността много по-бързо и успешно от
мъжете след прекаран инсулт. Те развиват и по-малки речеви нарушения след
поражение на само едно от мозъчните полукълба. При момчетата по-често се
срещат говорни дефекти като заекване и разстройване в речевото развитие
като дислексия.

Езикът на тялото като бариера

Вече обсъдихме, че жените интерпретират невербални сигнали с по- голяма
лекота, затова не е изненадващо, че и по-често ги използват за да общуват.
Жените впрягат израженията на лицето, ритъма на речта, тона на гласа и
физически жестове, за да предадат информация и емоция.
Защо ли? Изследователите вярват, че обяснението се крие в детските ясли.
Много мъже се дразнят от пискливото гукане и преувеличените гримаси, с
които жените говорят на бебетата. Всъщност има причина майките да правят
така — съзнателно или не. Бебетата реагират на пронизителни гласове и
„големи“ гримаси, като широка усмивка и широко отворени очи. Ясната
комуникация с малки деца може би също обяснява защо жените често
използват ръцете и телата си, когато говорят, и защо имат по -голяма
склонност да докосват събеседника си.
Разбира се, жената изглежда по един начин, когато говори с невръстно дете,
и по съвсем друг, когато говори с възрастен, но между двата ѝ образа се
наблюдават някои сходства в стила.
И така, жените използват повече и по-разнообразни думи от мъжете. Те си
служат с по-деликатни и нюансирани изражения на лицето от мъжете,
усмихват се по-често, жестикулират повече, по-често осъществяват директен
контакт очи в очи и е по-вероятно да докоснат събеседника си.

Жените използват повече физически „украси“ когато говорят

„Украсата“ в речта на жените действително улеснява общуването им с деца,
но смятам, че тези допълнителни елементи на разговора понякога са
разсейващи, когато говорим с мъж. В такъв случай трябва да помним, че
простотата означава съвършенство. Дори аз се разсейвам, когато някоя жена
ръкомаха по-бързо, отколкото потокът от думи се излива от устата й.
Понякога е не просто разсейващо, а направо дразнещо.
При определени обстоятелства — по време на спор или когато ме
интервюират по телевизията — ограничавам жестовете и израженията на
лицето, докато говоря. Какъвто и допълнителен нюанс да си мисля, че
придавам с тях, вероятно не достига до целта си и може да отвлече
вниманието на слушателя от думите ми, които съдържат същинската
информация, която искам да споделя.
За мъжете обаче вероятно ще е от полза да знаят, че използването на някои
основни и деликатни жестове — усмивка за разпознаване на остроумна
забележка, леко кимване за подкрепа и окуражаване, присвиване на очите за
означаване на концентрация — могат да са много ценни при общуване с жена.

Сблъсък на два свята

Преди няколко месеца присъствах на конференция на авторитетни учени.
В обедната почивка огледах масите в ресторанта за свободно място. И тъй
като бях заета с четене на научна литература за полово определения мозък,
необходима ми за написването на тази книга, естествено бях много
любопитна да чуя какво си говорят хората там.
С изненада установих, че на масите само с жени се говореше само за деца,
за остаряващи родители и ремонти в дома — накратко: семейни проблеми.
Нито за миг не говореха за предизвикателните въпроси, които обсъждахме
цяла сутрин, когато се съвещавахме в залата. Мъжете, от друга страна,
говореха за наука и работа.
Всички в онази стая бяхме професионалисти. Жените се ползваха със също
толкова голямо научно реноме, колкото и мъжете (макар да бяхме по -
малобройни) и взеха дейно участие в дебатите по-рано през деня. Но фокусът
на разговорите на обяд не само че бе коренно различен при дамите и
кавалерите, но и строго хомогенен: жените не споменаха и дума за наука, а
мъжете — за семейни проблеми.
Не знам на какво се дължи това. Безспорно — на някаква комбинация от
вродената ни природа и културните норми, с които всички сме отгледани.
Давам си сметка, че някои ще реагират скептично на твърдението ми за
вродената природа, но след като прегледах доказателствата, действително
съм убедена, че се раждаме с мозък, който се оформя по специфичен начин
според пола в резултат на комбинацията от генетичния ни код и хормоните,
които произвеждаме и на чието действие сме изложени в утробата. За
пример ще дам следното: знаем, че момичетата, които преди раждането си са
били подложени на високи нива на мъжки хормони, е много вероятно да
предпочитат буйни игри и да не бързат да стават родители по-късно в живота.
Така че наистина смятам, че огромната загриженост на жените за семейния
им живот е предварително закодирана в техния мозък. Това не е, не бива и
няма да ни спре да правим други прекрасни и изумителни неща в живота, но,
изглежда, влияе на темите за разговор, които ни интересуват. Независимо от
причините, резултатът е един и същ: мъжете и жените отдават различно
значение на нещата.

Мъжете и жените имат различни интереси и

говорят за тях по различен начин

Какво се случва, когато се караме

 Каквито и трудности да срещаме в общуването, те очевидно се усилват,
когато се караме. Това обяснява защо споровете са толкова разстройващи (и
за двете страни) и защо са толкова разрушителни за взаимоотношенията ни.
Но има и някои основни мозъчни процеси, които пречат на успешната
комуникация, когато се караме. Първо, амигдалата — центърът на емоциите
— се активизира. А активността на предната част на мозъчната кора —
центърът на разсъжденията и търсенето на решения на проблеми — намалява.
Ето защо е трудно да се придържате към предварително набелязаната цел и
последователно да изложите аргументите си. Говори сърцето, а не разумът ви.
Това вероятно важи с по-голяма сила за жените отколкото за мъжете, които
преди са имали неприятни преживявания, подобни на сегашното. Спомените
на жените за тези караници са по-живи и подробни, отколкото тези на мъжете.
Когато сте ядосани, мозъкът ви работи по начин, изключително подобен на
процеса след оргазъм. Ето защо хората казват неща, за които после съжаляват.
В известен смисъл и в двата случая мозъкът ни работи против нас. емоциите
ни са неконтролируеми, а центърът на логиката — замъглен. (Определено не
бих искала да пледирам пред съдебни заседатели след страхотен секс, а вие?)
За жените е трудно да спрат да спорят, дори след като проблемът,
предизвикал конфликта, е разрешен. Опитът ми сочи, че някои от най-
разрушителните неща, които казваме и правим, се случват след спора. Когато
сте ядосани до крайност, мозъкът освобождава редица хормони в потока на
кръвта. Една от разликите между жените и мъжете е, че нивата им се
нормализират много по-бавно при първите. Някога одобрявали ли сте се след
караница само за да осъзнаете, че се чудите за какво друго да се ядосате?
Разрешили сте спора, но все още сте гневни и търсите друг повод да налее
масло в огъня на кавгата. Ако приятелят ви изглежда объркан, то е, защото
хормоните все още бушуват в кръвта ви, а неговите отдавна са се успокоили.
Друга много честа грешка в скандалите между партньори е, че погрешно
приемате липсата на заинтересованост на мъжа в конкретния случай за
безразличие по принцип. Нека обясня: приятелите ми Алекс и Ейми
планираха ремонт на кухнята си. Ейми взе задачата присърце и скоро масата
в трапезарията бе затрупана с мостри на Дамаски, плочки и бои. Когато
потърсила мнението на Алекс, той
изглеждал раздразнен и незаинтересован, затова тя се нагърби с
отговорността и поръча шкафовете, които харесва, без предварително да
поиска съгласието му.
Алекс се разгневи, а Ейми не разбра защо. „Опитах се да те накарам да
разгледаш мострите с мен, а ти все повтаряше, че всички изглеждат еднакви!“
Мисля, че проблемът е, че на Алекс не му се нравят многобройните
подробности, над които Ейми се съсредоточава.
(Според мен между партньорите неслучайно възниква такова напрежение,
когато стане дума за ремонт. Даже са проведени поне две изследвания, едно в
Непал и второ във Великобритания, според които жените могат да изброят
повече цветове от мъжете. В интернет широко циркулира шегата за „мъжките
правила за жените“, а едно от тях е: „Ние сме като програмата „Уиндоус“ на
„Майкрософт“ — разпознаваме само шестнайсет цвята. Прасковата е плод.
Както и пъпешът. Нямаме представа какво е бледоморавото.”)
Само защото Алекс не е искал да обсъжда разликите между десетте почти
еднакви мостри за плота, не значи, че е целял да се отърве от целия ремонт.
Искал е да има принос в облика на една от най-важните стаи в къщата, но не
е могъл да понесе чак такава степен на детайлизиране колкото Ейми.
Бих посъветвала Ейми следващия път да предложи на Алекс само няколко
ясно разграничени предложения. Каменен или дървен плот? Жълти или сини
плочки? Никога не търся съвет от свой колега мъж, без да му предложа поне
две потенциални решения. Забавно е да умувам над безброй възможности с
приятелките си, но смятам, че мъжете дават най-добрите съвети, когато
избират между ограничен брой вероятности.

Изгубени в превода
Затрудненията в успешното общуване помежду ни вероятно се дължат на
неточности в начина, по който анализираме дадената ни информация.
Пациентката ми Сара описа разговора със съпруга си Бил, докато заедно
попълвали формуляр за специална програма за надарени деца, в която да
запишат сина си. За да илюстрира едно от най-добрите качества на Лиъм, Сара
се впуснала да разказва една случка. Бил я срязал в желанието си да „стигне
до същността“, което за него било как да обяснят това качество с едно
изречение, което да отговаря на изискванията за кандидатстване. Сара се
обидила, а Бил се подразнил. И без да казвам е ясно, че онази вечер така и не
попълнили формуляра.
Случилото се е като по учебник. Сара отговаря на въпроса с история; а Бил
просто иска възможно най-бързо да стигне от точка А до точка В. Поради
неспособността си да общуват правилно и двамата се сърдят, а ефективността
на работата им в екип за попълването на документите страда.
Унизително е да те прекъснат и наистина няма оправдание за това,
независимо колко близо е крайният срок или колко неуместно е отклонението
от същността на дискусията. Ще се наложи в бъдеще Бил да поработи по
въпроса. След като поразмишлявах обаче, установих, че не фактът, че Бил я е
прекъснал, действително ядосва Сара. А онова, което според нея с тои зад
реакцията му: „Лиъм е и негов син — каза тя. —А какво е по-интересно и
важно за него от това да говорим за детето ни?”
Според мен Сара просто е направила погрешно заключение. Сметнала е, че
незаинтересоваността на Бил към историята, която разказала, е равна на липса
на интерес към Лиъм. Не съм съвсем убедена в това. Дори мисля, че Бил е
действал съобразно онова, което счита за най-добро за сина им, опитвайки да
попълни формуляра докрай. Бил ли е груб? Да. Бил ли е незаинтересован?
Вероятно не. Но като се вземе предвид „преводът“ на Сара на поведението на
Бил, съвсем оправдано тя се е почувствала наранена!

Колкото повече остаряваме, толкова повече си заприличваме

 Не се безпокойте; не всичко е загубено. Даже в следващата глава ще
споделя някои тактики, които открих, за превъзмогване на препятствията,
които представляват разликите в начина, по който общуваме. Искрено
вярвам, че можем да се научим да си говорим и да се изслушваме по-успешно
и че има много какво да научим един от Друг — информация, която ще ни
помогне да общуваме по-добре в живота.
Едно от най-оптимистичните неща, които досега съм чела за разликите
между начина, по който слушаме, е, че те намаляват с възрастта. В
проучването с възрастни хора, за което споменах по-рано, макар жените да
изпитвали по-силни емоции, когато си спомняли отминали събития,
изследователите забелязали, че няма съществена разлика в броя на изражения
на лицето, които използвали, в сравнение с мъжете. Сигурна съм, че нямаше
да е така при експеримент с по- млади хора. За Друг път оставям въпроса дали
по-възрастните жени използват по-малко изражения от по-младите или по-
възрастните мъже — повече от по-младите. Просто си направих извода, че в
това отношение мъжете и жените си заприличват все повече с възрастта.
Харесва ми да мисля, че по-голямата степен на съвместимост е резултат не
само на физиологичните промени в нас, които настъпват с възрастта, а и на
това, че прекарваме живота си, учейки се един от друг, и така си заприличваме
повече. Един от хубавите странични ефекти, които се забелязват, когато
започнем да общуваме по-добре, безспорно е, че осъзнаваме, че
затрудненията в комуникацията са преодолими. Можем да променим начина,
по който казваме нещо, и моментите, в които го казваме, и можем да следим
реакцията на събеседника си, така че да продължаваме да се
усъвършенстваме. Като имаме по-ясна представа за разликите помежду ни,
можем да изработим план за заобикалянето им, използвайки стратегии като
онези, които ще ви предложа в следващата глава. Надявам се, че колкото по-
рано в живота си ги разберем, толкова повече тъга ще спестим както на себе
си, така и на партньора си.
 4. Законите на д-р Легато
за подобряване на комуникацията
между половете

В предходната глава обсъдихме как се проявяват и изострят

неразбирателствата между мъжете и жените поради различните ни начини на
общуване. Независимо при какви обстоятелства се конфронтирате с
партньора си, неизменна истина е, че комуникацията е основната „валута“ във
връзката, така че ще извлечете огромна полза от усилията за подобряване на
потока от информация между двама ви. Първата крачка непременно трябва да
е намирането на универсален език, познат и на двамата, който да използвате
при общуването помежду си.
Следващите страници съдържат някои стратегии, които според мен са
полезни, когато казваме нещо, което много, ама наистина много, бихме
искали мъжът да чуе.

Предупредете го
Внимателното слушане е по-трудно за мъжете отколкото за жените. Затова
смятам, че е полезно да предупредим мъжа, когато се каним да кажем нещо,
което наистина искаме да чуе - дайте му да разбере, че трябва да внимава!
Когато се налага да проведете сериозен разговор с мъжа в живота си,
помолете го да слуша и му покажете (нежно и деликатно), че следва, както се
изразява приятелката ми Леели, „разговор очи в очи“.

Помолете го за помощ
От половинките ни в живота не се изисква да са наш музикален резонатор.
Както чух един комедиант да казва на жена си: „Правя ти тази услуга
безплатно.“ Има зрънце истина в думите му. Фактът, че спите в едно легло,
не значи непременно, че сте длъжни да се изслушвате един друг, че макар
връзката ви със сигурност ще стане по-добра, ако го правите. Но защо не
проявите учтивост и не помолите партньора си да ви изслуша: „Искам да чуя
какво мислиш за един проблем в работата.“ Ще се учудите колко внимание
ще ви осигури той в отплата на тази малка любезност.

Подберете удобно и за двама ви време

Дори децата ми не ме будят в три през нощта, за да ми споделят тревогите
и разочарованията си. Щяха да са добре дошли, но уважават нуждите ми и
знаят, че вероятността да ангажират цялото ми внимание (и следователно да
получат най-доброто родителско отношение и съвет, на които съм способна)
ще е по-голяма, ако изчакат до сутринта. Ако очаквате, или по-лошо —
изисквате, от половинката себеотрицателно да ви се отдава, шансът да
получите необходимото намалява.
Всеки път, когато приятелят ми Джо се обажда, пита дали е удобно да
говорим. Ако кажа, че не е, той никога не се обижда, а пита кога ще имам
време и звъни тогава. Този негов трик има чудодеен ефект: никога не се крия
зад телефонния си секретар, когато ме търси, защото знам, че не очаква от мен
винаги да съм на разположение и да получи цялото ми внимание. И тъй като
Джон не иска от мен героично внимание, съпричастност и разбиране по всяко
време, за мен е удоволствие да му дам, каквото мога и когато мога.
Предполагам, че е също така внимателен и със съпругата си, което може би е
една от причините бракът им да е толкова дълготраен и щастлив.

Не се съревновавайте с друго за вниманието му

Мъжете не владеят изкуството да мислят за много неща едновременно като
жените. Да подемете разговор, докато той гледа телевизия, чете вестниците
или играе на компютъра, означава, че няма да получите пълното му внимание.
Обикновено това не важи за жените, когато са заети, затова те проявяват
напълно противоположна склонност. Провеждала съм някои от най-добрите
и удовлетворителни разговори с дъщеря ми, докато двете сме се занимавали
с разчистването на масата след семейна вечеря например. От друга страна,
съм забелязала, че комуникацията със сина ми — и тайните — текат по-гладко
в двете посоки, когато нищо не ни разсейва.
Понякога по ред причини е трудно да се води даден вид разговор у дома
или както в случая с моя колега на работа. Ако и с вас е така, откъснете се
напълно: излезте на разходка, хапнете или пийнете нещо навън. Смяната на
обстановката понякога действа вълшебно. Британските ми приятели казват,
че са водили много от важните за брака им разговори след вечеря, докато
пийват в близката кръчма или докато се прибират пеш вкъщи.

Започнете с положителното
Наскоро една пациентка ми разказа как опитът ѝ да подобри общуването
със съпруга си се провалил. Започнала разговора с: „Имаш навика да не
слушаш какво ти говоря, затова възприех някои стратегии с надеждата да
стигна до теб.“ Няма нужда да казвам, че увертюрата не била добре приета.
Следващия път, когато ме посети, предложих, преди да опише проблема, да
използва някоя разновидност на следното: „В отношенията ни има един
постоянен проблем, който според мен можем да решим заедно, но искам да
обсъдим как е най-добре да постъпим.“ И подейства. Съпругът ѝ с радост я
изслуша, след като тя го помоли да си даде мнението, вместо да го критикува
и изисква от него.

Помолете за онова, което желаете

Всички — не само мъжете — инстинктивно искат да решат проблема, който
им е поставен. За съжаление ние невинаги търсим решение.
Понякога искаме само да си излеем емоциите и да обсъдим редица
възможности, за да преценим коя ни харесва най-много. А Друг път наистина
имаме нужда от помощ.
В началото на разговора кажете на слушателя какво искате; така по-
лесно ще реагира по начина, по който очаквате. Кажете: „Има няколко
решения и ще съм ти много благодарна, ако изслушаш някои от тях.“ Ако
наистина не знаете как да постъпите, попитайте го какво би направил на ваше
място. И в двата случая най-вероятно ще чуете отговора, който желаете.

Кажете какво точно имате предвид

Известно ни е, че за мъжете е по-трудно да декодират невербални изрази,
особено израженията на лицето на жената. За нещастие жените много често
ги използват в общуването си. Това може да доведе до голямо разочарование
и за двете страни: вие смятате, че не обръща внимание на нуждите ви, а той
се вбесява, че намеците ви са толкова мъгляви.
Така че кажете каквото мислите на глас! Установих, че много по- лесно
изговарям с думи от какво имам нужда, макар да смятам, че сигналите, които
изпращам, са кристално ясни. Да кажете „Имах наистина ужасен ден.“ ще има
много по-добър ефект от намусената ви физиономия. И вместо да хвърлям
укорителни погледи на мъжа ми, когато направи някоя хаплива забележка по
мой адрес, казвам нещо от сорта: „Това ме обиди. Наистина ли го мислиш?“
В такива случаи той често ме поглежда изненадано — още едно
доказателство, че не игнорира чувствата ми, а просто няма представа за тях.
Няма как да опиша колко е важно да се изразите ясно — с думи — когато
искате нещо или когато нещо ви безпокои. Ако ви попита какво не е наред и
отговорите „нищо“, има огромна вероятност да ви повярва. Тази дума е убиец
на разговори, все едно опъвате полицейска ограничителна лента около
нещото, което ви тормози. Когато мъжете са разстроени, обикновено искат да
са сами; в резултат ще уважат намека ви да ви оставят на мира. Това не значи,
че не го засяга; даже може да означава точно обратното.
Какво послание отправяме всъщност, когато кажем, че всичко е наред,
макар очевидно да не е? Една от възможностите внезапно ме сепна, когато
понечих да отпратя дъщеря си след тежък ден в кабинета. „Всъщност не
казваш, че всичко е наред — отвърна тя, - а че аз не мога да ти помогна.“ И
беше права. Замаяна от собствения си емоционален хаос, несъзнателно я
отхвърлих като поредния дразнител, което бе много по-обидно (и невярно),
отколкото исках да изглежда. И макар да не е лекар, много ми помогна това,
че ú разказах за изключително сложния случай с пациент от същия ден.
Ако действително не можете да говорите за нещо в даден момент, кажете
му: „Току-що научих много лоши новини и съм прекалено разстроена, за да
ги обсъждам сега, но ще потърся съвета ти по-късно. Може ли да поговорим
за това на вечеря?“
Ако започнете да прилагате този съвет, съм убедена, че почти веднага ще
забележите значително подобрение в общуването с партньора ви, както и
дългосрочна облага. Огромно е чувството на облекчение и безопасност,
когато говорите с някого, който казва какво мисли и не премълчава нищо.
След време партньорът ви ще започне да вярва, че казвате това, което
наистина имате предвид, и ще се отпусне, защото няма да се налага
непрестанно да се тревожи дали не пропуска или не разбира нещо.
 Спомняте ли си приятеля ми Джон, който пита дали е удобно да говорим,
когато се обажда? Той също така ми прави огромна услуга, когато ми казва,,
че спешно има нужда от моята помощ в редките случаи, когато това се налага.
Никога не трябва да се чудя дали правилно съм схванала тона на гласа му,
защото напълно мога да се доверя на думите му. И това е още една причина
винаги да се радвам, когато той ми се обажда.
Жените ми споделят: „Не искам да му казвам, че трябва да извади чиниите
от съдомиялната. Искам да види, че съм изморена и сам да го направи!“
Разбира се, страхотно е, когато хората в живота ни предугаждат нуждите ни
и правят усилие за нас - било то и обикновен жест, като да ни направят чаша
чай, без да сме ги молили. Но да го очакваме, без да сме си дали труда да
оповестим нуждите си, е все едно да заложим капан.
Да помолиш за онова, от което се нуждаеш и на което се надяваш от
любимия, е много по-резултатно от „глобалния негатизивъм“, както аз го
наричам: „Никога не слушаш, когато говоря!“ или „Не те интересува как се
чувствам!“ Колкото и да ви се иска да отправите подобно обвинение, то само
ще накара обвинения да мисли, че колкото и да се старае, никога няма да сте
доволни. И за двама ви ще е по-лесно, ако просто го помолите да прибере
чиниите.

Адаптирайте съдържанието на изказването си

Мъжете и жените, изглежда, се интересуват от различни неща. Това може
да се прояви в кавга за начина, по който си говорим. Едно от първите неща,
които можем да направим, е да адаптираме общуването според слушателите
си. Ясно ви е какво имам предвид, защото вече го правите с приятелките си.
Нека дам пример. Много ме бива да обсъждам кройката на ново палто или
десена на някой шал, но никога не говоря за това с приятелката си Ан, защото
тя изобщо не се интересува от мода. По същата логика Ан само бегло споделя
с мен радостта си от новата суперпамет, която добавила на компютъра си, тъй
като не изпитвам интерес към темата. Говорим си — безкрайно и за голямо
задоволство и на двете ни — за книги. Интересите ни са различни, но сме
намерили нещо общо.
Много връзки между мъже и жени също ще извлекат полза от подобна
чувствителност. Защо да не се съобразяваме с партньорите си, както с
приятелите си, като съсредоточаваме разговорите си върху теми, от които и
двамата се интересуваме? Докато пишех тези редове, ми попадна книгата
„Той просто не си пада толкова много по теб“ от списъка с бестселъри на
вестник „Ню Йорк Таймс“. И ако трябва да заема фразата — и духа, в който е
написана — бих казала на жената, която иска мъжът ѝ да спазва своята част
от договорката: „Може би просто не се интересува от това, за което говорите!”
Това, разбира се, важи и за мъжете. Мой колега сподели за пробива, който
постигнал в разговорите с жена си. Като се имат предвид персонала в
болницата, с който работи, и пациентите, всеки ден контактува с хиляди хора,
а жена му си е вкъщи с децата. „Все ме питаше какво става в болницата и
винаги се цупеше, като ѝ отговарях за равносметката за изминалата година и
разходите за операции. След време разбрах, че иска да ѝ разказвам случки —
за чудати пациенти, интересни изследвания, клюки за персонала. Затова вече,
докато съм на работа, наум набелязвам разни любопитни подробности, които
би се радвала да чуе, и ги споделям с нея, като се прибера. Все едно ѝ нося
цветя!”
Като е сигурен, че казва на съпругата си неща, за които тя обича да слуша,
моят колега увеличава общуването в брака си и ѝ дава някаква представа за
онази част от деня, която прекарва далеч от нея. Жена му не иска да прави
ревизия на болничните финанси, а се опитва да си състави пълна картина за
вътрешния живот и емоциите на съпруга си. Така че вероятно не се радва на
самата история за шантавия пациент, а на това, че узнава как той се е справил
със ситуацията и как се е почувствал от общуването с него.
Следователно един от начините да подобрим комуникацията между двата
пола е да адаптираме съдържанието на разговорите към слушателя си — също
както аз правя с приятелката ми Ан.

Говорете с думи прости

Естествено има и доста разлики между начина, по който говорим с
приятелките си, и начина, по който говорим със съпрузите си; и трябва да има.
Не ми се налага да пазарувам с Ан, но двойките са взаимно обвързани и
отдадени на семейните дела, включително на отглеждането на децата,
осигуряването на подслон за себе си и за поколението и решенията как да се
харчат средствата. В крайна сметка сме партньори, така че понякога трябва да
изградим мост помежду си, като намерим общ език.
В повечето случаи мъжете и жените действително се разбират, но
установих, че когато съзнателно говоря на език, който мъжете схващат,
думите ми достигат целта си много по-бързо. Опитът ми сочи, че усилието си
струва, също както се отплаща и научаването на чужд език. Усвоих добре
френски в училище, но от моите уста той никога няма да звучи като истинския
„френски“ на някой парижанин. Обаче, като се упражнявам на практика,
почивката ми там ще е много по-приятна, отколкото ако просто сричам фрази
от пътеводителя. За мен престоят в Париж е много по-пълноценен заради
времето, в което си припомням позабравения френски.
Ще приведа още един пример от сферата на женското приятелство. Моя
колежка работи у дома. Вече със сигурност мога са определя по тона, с който
казва „Ало?“, когато вдигне слушалката, дали е потънала в служебен проект,
или вади чиниите от съдомиялната. Ако е заета и непременно трябва да я
питам нещо, незабавно минавам на въпроса. Ако звучи така, сякаш има малко
време да побърборим, подхождам към разговора по друг начин - питам я за
семейството или общите ни познати, споменавам за пиеса или книга, които
ми напомнят за нея, или споделям информация за наш общ пациент. С
повечето мъже говоря, както говоря с приятелката си, когато е заета. И ето
какво можете да направите:
Кратко, точно и последователно обяснете за какво става дума. Ако искате
нещо да бъде направено, опишете го просто и ясно.
 Не разкрасявайте нещата излишно, не илюстрирайте аргументите си с
истории и даже не използвайте ненужни прилагателни. Един поет, когото
веднъж срещнах, каза, че си представя, че трябва да плаща за всяка дума,
която пише. Винаги имам това предвид, когато говоря с мъже.

Придържайте се към непосредствения въпрос

Толкова много спорове с любовниците и съпрузите ни се отклоняват от
непосредствения проблем. Щом се ядосаме, много лесно се сещаме за всички
понесени във връзката обиди и е необходимо страхотно самообладание, за да
не се впуснем в обвинения, които може и да нямат нищо общо с причината за
настоящия спор.
Това може много да навреди на връзката ни. Знам, че да се блокират
споменът и последиците от предишна караница или предателство е по-лесно
да се каже, отколкото да се направи, но препоръчвам, когато спор ите, да
ограничите дискусията до непосредствената причина за нея.
Съпругът ви може да е играел голф на Деня на жената миналата година, но
тази проява на нетактичност няма нищо общо с факта, че отново е забравил
да отдели време да плати сметките. Следователно темата за отдавнашната
игра на голф е табу за целите на караницата ви относно неплатените сметки.
Ако се ограничите с молба предварително да планира време за изпълнение на
поетите домашни задължения, съпругът ви наистина ще чуе, а няма да
оглушее, както обикновено прави, когато изровите някое минало провинение,
което не може да промени.

Вярвайте на ушите си
Направо занемях от изненада, когато една приятелка на дъщеря ми описа
„първия спор“ във връзката си с новия мъж в живота си. Той директно ѝ
заявил, че приоритетите му са децата от разтрогнатия му брак и започването
на собствен бизнес. Съчетанието от двете означава, че няма време за сериозна
връзка. Всъщност последните две жени, с които бил, го напуснали, защото не
могъл да им отдели времето и вниманието, което заслужават.
Порази ме начинът, по който тази интелигентна млада дама разказа
случилото се и парира всеки довод на мъжа със собствената си интерпретация.
Тя имаше намерение да се впусне презглава във взаимоотношения с него
въпреки „предупредителния изстрел“, който и е дал. НИКОЙ, освен нея, не се
изненада, когато пет месеца по-късно аферата им приключи след безброй
провалени уговорки и не спазени обещания. Беше и казал всичко необходимо,
очи в очи, но тя бе чула нещо друго, защото така искаше.

Сложете край на разговора, преди да е приключил

Друг повод за кавги е различната представа за това, кога трябва да приключи
разговорът. Тъй като жените по-добре интерпретират мимики и езика на
тялото, вие ще разберете кога мъжът се е отегчил или губи търпение, вероятно
дори преди самият той да си е дал сметка за това. Може едва да сте загрели,
но когато забележите знаците, най-добре е да сложите край. Никой не е във
форма, когато е изморен, а мъжете май имат по-малко енергия за водене на
разговор от жените. Ако имате да кажете още нещо, попитайте го дали има
нещо против да продължите разговора някой друг път. Понякога са
необходими няколко кратки разговора — а не цял маратон от говорене, както
правите с приятелките си - но ще останете доволни от резултата.

Просто спри да говориш!

Няма да забравя един от многото спорове, които съм водила с партньора си
в живота. Казах абсолютно всичко, което исках, кратко, точно и ясно и просто
се обърнах и отидох да си легна. Ефектът беше поразителен. На следващата
сутрин всичко беше както аз исках.
За съжаление никога повече не можах да повторя този успех. Какво ми
помогна онази вечер? По-рано същия ден претърпях малка медицинска
операция и взех болкоуспокояващо точно преди да се скараме. Обикновено
споровете с точно този мъж много ме разстройваха, а и темата, която
обсъждахме бе наистина деликатна. Но в онзи момент лекарството бе
притъпило центровете на безпокойството в мозъка ми, които обикновено
работят на пълни обороти, затова изложих аргументите си в убедителна
последователност, сякаш изнасях лекция по серия от клипове на
„ПауърПойнт“.
Всеки път, когато споря, се сещам за онзи славен момент и сега го споделям
с вас. От него си извадих следната поука: изложете аргументите си възможно
най-прецизно и кратко и спрете. Спрете да говорите. Спрете да мислите,
спрете да искате отговор. Просто спрете.

Обобщете
След като знаем за различните начини, по които мъжете и жените помнят,
можем да възприемем някои тактики, за да сме сигурни, че ще получим
необходимото един от Друг, особено при несъгласие.
Така например смятам, че след спор е много полезно да обобщя гледната си
точка в заключение като следното: „Опитвам се да съм мила със семейството
ти и да съм до теб, когато имат нужда от нас, защото знам, че ги обичаш. Моля
те, помогни ми с моето семейство. Те не само че ще го оценят, но и много ще
се радват на помощта ти.“ Бъдете позитивни и не превръщайте искането или
предложението си в поредната критика. След като съкратите безбройните
минути спорове до една-две стегнати фрази, увеличавате шанса разговорът да
остави жив спомен у когото трябва.

Споделете с приятел
Самотата е обезпокоително широко разпространена тема в разговорите с
пациентите ми за общуването със съпрузите им. Даже едно от най-
запомнящите се неща, които пациентка някога е споделяла с мен, е:„Аз съм
по-самотна с него, отколкото когато съм сама.“ Чувам това самотно ехо всеки
път, когато някоя жена ми каже: „не го е грижа“ или „не смятам, че е
достатъчно задълбочен, когато говори с мен“, или „просто искам да се оплача
на воля от шефа си, но гаджето ми все повтаря как трябва да разреша
проблемите, за които говоря”.
Да искаш да споделиш нещо с някого, на когото не му е интересно, по
дефиниция означава да си самотен. Ако „модният инвалид“ Ан бе
единствената ми приятелка, много бих се обидила от липсата ѝ на
заинтересованост към гардероба ми. За щастие познавам много хора, на които
мога да се обадя и които ще споделят радостта ми от новия кашмирен пуловер,
затова не се налага да отегчавам Ан до смърт.
Нали затова имаме повече от една приятелка? Елън може да е много умна,
но няма търпение да ви изслуша, когато се нуждаете от помощ или съвет;
Алисън винаги е на линия, когато се обаждате за съчувствие и подкрепа, но
не обича да излиза и да прави нещата, които вие харесвате. Без да сте
прекалено лукави, се нуждаете от различни неща от различни хора по
различно време. Ако в живота ви има разнообразни хора, то винаги можете да
вземете каквото ви е нужно от наличния избор. Всъщност открих, че да
„използвам“ приятелите си заради онова, което действително могат да ми
предложат, ги предпазва от амортизацията, която настъпва, когато изисквам
неща, които те не могат да (или предпочитат да не) ми дадат. Ако искам да
ида на официален вечерен прием, защо да влача нещастната Алисън с мен или
да се изнервям от спокойната вечеря у тях, когато мога да поканя някой, който
наистина би се зарадвал на бляскавата вечер с мен?
Струва ми се логично и все пак често се изненадвам от прекомерно
високите очаквания на хората от романтичните им връзки. След като не
очаквате всичко от една приятелка, не е ли прекалено да искате — освен в
някои особено редки случаи — един мъж да удовлетвори всичките ви нужди,
дори да имате наистина специална връзка?
Както се оказа, приятелствата имат солидна еволюционна основа, особено
тези между жени. Но ако оставим биологията настрани, смятам общуванията
с мъже извън връзката с партньора за едни от най-добрите психологически и
брачни помощни средства на пазара. Ето защо смятам за трагично, ако жена
изостави външните си приятелства, когато започне сериозна връзка с мъж.
Страдат не само тези им взаимоотношения, но и романтичните, както и
(вероятно най-важното) емоционалната им стабилност.
Ако се чувствате самотни в иначе щастливия си брак, замислете се за по-
възприемчив отдушник за излиянията си. Окуражавам пациентите си да се
включат в професионална асоциация, благотворителен комитет или просто да
подновят познанствата си с колега от предишната работа или приятели от
колежа. Казвам им: „Ако партньорът ви не се интересува от нещо, което е
важно за вас, намерете някой, който се интересува.“ Една моя пациентка
постъпи точно така. Тя е банкер, една от малкото специалистки в своята
фирма. Единствено седмичните игри на покер по женски я измъкват от офиса
преди девет вечерта. Описва приятелството и подкрепата, които получава на
тези събирания от други дами с кариера като „спасителен пояс“.
Не само съдържанието на разговорите е толкова важно — макар че много
бих искала да чуя как обсъждат сприхави шефове, твърдоглави клиенти и
инатливи тригодишни деца. От значение е по-скоро чувството, че не са сами,
и възможността да говорят както не могат с мъжете в живота си. Пациентката
ми е в прекрасни отношения със съпруга си и двамата водят чудесни
разговори за много неща. Но смята двата часа покер седмично с жени, които
мислят като нея, за удоволствие, което мъжът ѝ дори не би се сетил да ѝ
достави!
Полезно е да помните, че когато търсите приятел, не е нужно той да е
сродната ви душа, а просто човек, който преживява някои от нещата, които се
случват и на вас, и чиято компания ви е приятна. Много млади майки сядат на
кафе с жени, с които не биха се сприятелили година по-рано. Сходният ритъм
на тяхното ежедневие и непринудеността на разговора за кърменето или за
статия от някой вестник правят иначе немислимото приятелство възможно и
увеличават удовлетворението, което получават от разговорите с мъжете си.
Ако ми позволите, ще ви дам един последен съвет: Бъдете търпеливи! Тези
стратегии са ефективни, независимо в каква фаза е връзката ви — в първите
трепети на любовта или на сериозния етап от обвързването, за което ще
говорим в следващата глава. Но дали ще е първото ви сериозно разискване,
или стотното, помнете, че подобряването на комуникацията между половете
е процес — начинание, което наистина си струва, имайки предвид колко
богато ще ви се отплати.

5. Ще се омъжиш ли за мен? Обвързването – за

добро или зло
Винаги съм обичала мъжете. Харесва ми докосването, вкусът, миризмата
им, и най-вече — начинът им на мислене. Медицинският колеж беше голяма
градина на приятелството, където мъже от всякакъв калибър преподаваха и
наставляваха мен и колегите ми студенти (предимно от силния пол). Бяхме
партньори в привилегировано братство, в което интелектуалните постижения
бяха на почит, и създавахме приятелства, изтъкани от хумор и реален
интелектуален кипеж, докато усвоявахме трудни знания и решавахме
проблеми с непреклонна логика. Мъжете, с които учих и работих, направиха
всичко това много приятно и ми преподадоха един урок, който помня
оттогава: че те са чудесни приятели.
Но щом започнех лична, романтична, интимна връзка с някой от тях, всичко
се променяше. Когато отминеше първоначалната тръпка от влюбването, се
чувствах изолирана; аз считах, че едно е важно за постигането на близост, а
партньорът ми — съвсем друго. Каквито и чувства, че съм спокойна, добре
приета и разбрана, да съм имала, те мистериозно се изпаряваха.
Непринуденото общуване с приятелите ми изчезваше яко дим в тези все по -
незадоволителни връзки.
КОЛКОТО по-обвързващи ставаха взаимоотношенията, толкова повече се
влошаваше положението! Започнах да си мисля, че приятелствата ми, толкова
богати и наситени с всичко онова, което правеше професионалния ми живот
приятен, са по-успешни от интимните ми връзки. И не бях само аз; много от
приятелките ми въпреки очевидния успех, който постигаха като майки,
споделяха, че връзките им далеч не са това, което изглеждат.
Със задоволство мога да кажа, че след онези години в медицинския колеж,
вече се справям значително по-добре с обсъждането на връзките си с мъжете,
като междувременно се радвам на много удовлетворително общуване с
околните, но признавам, че все още се боря с известно напрежение в това
отношение. От пациентите и студентите си знам, че и за младото поколение
не е по-лесно.
Ще получим ли някога желаното от любимите си хора? Или има причина
всички приказки да завършват с първата целувка? Мираж ли е трайното
обвързване, което непрекъснато обогатява живота и задоволява нуждите ни,
или можем да предприемем някои практически стъпки задълбочаващото се
познанство помежду ни да доведе до близост, а не до презрение?

Различни цели ли преследваме

Ако също като мен вярвате, че мозъкът приема пол веднага след зачеването
и че определени еволюционни процеси оформят развитието и желанията му,
и прегледате биологичните и анекдотични доказателства, ще стигнете до
следното неприятно заключение: жените искат връзка, а мъжете — не.
На пръв поглед има някакво противоречие. От чисто еволюционна гледна
точка мъжкият инстинкт е да се чифтосват възможно най-често и безразборно,
за да подсигурят многобройността на потенциалното си поколение. Жените,
от друга страна, печелят от дълготрайното обвързване с един партньор, което
им осигурява защита и средства за оцеляване, особено през времето, когато
отглеждат уязвимите си малки. От това следва, че мъжете и жените са в
невъзможен за разрешаване омагьосан кръг.
Но не съм убедена, че всички връзки са обречени от самото начало. Първо,
тази интерпретация на еволюционните доказателства е доста абсурдна.
Хората, както животните, правят най-различни неща, които нямат общо с
продължаването на вида. Да вземем за пример широкото разпространение на
хомосексуалността в животинското царство. Д-р Джун Райниш, директор на
Изследователския институт по пол и репродудкция „Кинси“ в Блумингтън,
Индиана, дава следния непълен списък: мухи, някои птици, бикове, крави,
коне, антилопи, глигани, овце, кучета, котки и примати. Д-р Брус Багемил пък
е съставил списък на животни, които, от една страна страна, се занимават с
хомосексуални дейност, а от друга живеят по двойки, защитават общите си
територии и отглеждат малки заедно.
Ако хомосексуалното поведение при животните е съвършено
антипродуктивно, защо еволюцията не го е унищожила досега? Смятам, че
това е много важен въпрос, на който критиците на хомосексуализма още не
са отговорили, и който подчертава недостатъците на опростената
интерпретация на ролята на човешката биология в избора на партньор.
 Но нека за целите на дискусията приемем за вярно твърдението, че жената
търси от мъжа ресурси и сигурност за поколението си и че това обяснява
желанието на много жени да срещнат някого и да се омъжат. Мисля, че точно
в този момент и точно пред очите ни се случва нещо много любопитно.
След Втората световна война икономическата ситуация за жените
претърпява огромна (но недостатъчна) промяна. Пред нас се отварят
невиждани възможност за образование и работа, в резултат на което много
представителки на нежния пол вече разполагат със средствата да издържат
себе си и семействата си. Ако днес жената е способна сама да се изхранва, тя
вече не е зависима от издръжката на мъжа. Предлагат се и разнообразни
вариант за грижа за децата (макар не толкова многобройни, колкото могат и
трябва да бъдат, но повече, отколкото в миналото), които позволяват на
майките да се върнат на работа скоро след раждането. (Аз съм жив пример за
това. Успях да изнеса много важна за кариерата ми лекция, когато терминът
на първото ми дете наближаваше — даже останах да отговоря на въпросите
след това, което отне няколко часа! Десет часа след като напуснах
аудиторията, родих. Седмица по-късно вече бях отново в лабораторията и
приемах пациенти.) Отпускът по майчинство, в миналото - мечта, а днес —
реалност, е победа на жените за правото да разполагат с време за
новородените си деца, без кариерата им да страда.
Тъй като дамите вече са много по-икономически независими, отколкото
някога са били, те все по-малко се осланят финансово на мъжете си.
Способността им да отглеждат и издържат поколението си без помощ от
партньора повдига въпроса за необходимостта от брак или обвързване и за
двата пола. Връзките все още дават много по отношение на практическа и
емоционална подкрепа, но не по-малко самотни майки се справят отлично,
разчитайки на приятели, съседи и роднини за помощта, която иначе биха
могли да им дадат съпрузите.
Според мен това е страхотно постижение, защото означава, че и двете
страни могат да се обвържат дългосрочно не защото трябва или се налага.
Да вземем за пример моята пациентка Рейчъл. Скоро ще навърши
четирийсет години и все още не е открила мъжа, когото харесва достатъчно,
че да се омъжи за него. Тъй като има собствен дом и стабилна работа като
учител, се ориентира към осиновяване на дете. Вирусът на СПИН в Африка и
вълните цунами в Индийския океан са оставили много деца сираци. Ако
всичко върви по план, ще осигури любящ дом за някое от тях, преди да
навърши четирийсет и една.
Намирам историята на Рейчъл за впечатляваща и показателна. Тя би искала
вече да се е омъжила, но и без това има дом, финансова стабилност, дори дете
— все неща, за които поколението на майка ѝ е смятало, че е нужен мъж. Ако
и когато прецени да обвърже живота си с някого, то ще е заради всичко
останало, което той може да внесе в него — дали любов, приятелство, секс,
взаимни интереси, или просто тръпката от нещо непознато. Осъзнавам, че
Много жени все още не са постигнали нейната степен на финансова
стабилност, но определено вървят в тази посока.
За жените, които понастоящем са обвързани, обаче ситуацията остава почти
същата. Могат ли последните изследвания на мозъка да обяснят защо толкова
трудно се поддържа прекрасната буйна страст от първите няколко години?

Химията на привързването
Страстта е искрата, която се запалва между двама души, а любовта
поддържа огъня. Тези две сили слагат начало на сближаването и, както може
да се предполага, продължават да действат едновременно, за да можем да
правим бебета и следователно — да продължаваме да умножаваме вида. Но
след като приключи етапът на срещите, а семето на новия живот е посадено,
какво ни кара да се установим и заживеем заедно?
Едно е сигурно: първоначалната любовна тръпка — и химическите
вещества свързани с нея — са нетрайни. Донатела Марацити — професор по
психиатрия в университета в Пиза, Италия, която откри, че нивата на
тестостерон у мъжете и жените се повишават, когато са влюбени, две години
след това откри, че макар участниците в експеримента да са все със същите
партньори, нивата на тестостерона им са се върнали към нормалните си
стойности.
За щастие „играта“ не непременно свършва, когато сексуалните хормони се
успокоят. Случва се при някои двойки, разбира се; около една трета от всички
бракове се провалят през първите четири години. Може би защото много хора
не могат да се справят с преминаването на връзката на следващия етап от
любовта, която антроположката Хелън Фишър (Why Him? Why Her? , Why We Love
(2004), Анатомия на любовта) нарича „привързване“.
Фазата на привързване, в която стихва ефектът на заслепяващия любовен
коктейл (допамин, фенеталамин и норадреналин), е съпътствана от
повишаване на нивото на други химически вещества, които действат
заздравяващо на връзката, както и на чувството на задоволство и спокойствие
от отношенията между двама души. Макар да нямат моменталния опияняващ
ефект на химията на влюбването, те също основателно са наричани вещества
на щастието. Първи сред тях са ендорфините и окситоцинът. Нека видим как
се отразяват те на близостта помежду ни.

Ендорфини
Разсмивам аудиторията си на лекции, като кажа, че ендорфините, които се
проявяват, след като доста време сме имали връзка с даден човек, са известни
и като „естествени болкоуспокояващи“. В продължителна връзка мозъкът ни
започва да произвежда същите химически вещества, благодарение на които
състезателят в маратон не спира да бяга въпреки натрупаната умора, а
войникът продължава да се бие, въпреки че е ранен. Сами си направете
изводите!
Шегите настрани, но ендорфините увеличават удоволствието и силно
влияят на настроението ни. Произвеждаме ги, когато се смеем, а когато нивата
им са високи, сме общителни, приятелски настроени и спокойни. Налице са и
когато получим оргазъм и те са „виновни“ (заедно с окситоцина) за
еуфорията, която замъглява ума ни след секс.
 Естествените болкоуспокояващи уталожват и страданието от социалната
изолация, раздялата и самотата. Бари Кевърн, член на Британското кралско
дружество, изучавал ендорфините в женските коткоподобни маймуни, които
много се привързват и сприятеляват с други женски и часове наред се пощят
взаимно. Когато женските биват разделени и събрани отново, нивото на
ендорфините им се удвоява. Хубаво им е да са заедно.

Окситоцин
Както може би си спомняте от разясненията ми относно биологичните
характеристики на половете, този хормон стимулира сексуалното желание
при мъжете и жените, като телата им произвеждат дори по- големи количества
от него по време на половия акт и след оргазъм.
Но окситоцинът не се отделя само когато правим секс, а и по време на
редица наглед несвързани със секс дейности. Така например той се свързва с
контракциите на гладките мускули по време на раждане. Синтоцинонът,
лекарството, което предизвиква контракции, съдържа синтетичен окситоцин;
самото название на този хормон произлиза от гръцката дума за „бързо
раждане“. Той стимулира кърмата на младите майки, но също така се
освобождава винаги, когато сме под напрежение.
Какво е общото между всички тези произволни състояния? Те са моменти,
когато близост и взаимоотношенията с други хора могат да са ни от полза, а
окситоцинът е хормонът, който улеснява това сближаване. Изследователите
смятат, че връзката между образуването на кърма и окситоцина улеснява
отношенията между майката и бебето и може би обяснява факта, че по-малко
кърмещи майки страдат от следродилна депресия в сравнение с майки, които
не кърмят.
Чувстваме се страхотно при наличието на този хормон, както и от
ендорфините. Ако сте изпитвали всеобхватната вълна на умиление, когато
гледате лицата на спящия си съпруг или бебе, разбирате какво имам предвид.
Учените даже го наричат „хормон на гушкането”.
Едно от интересните неща за окситоцина са различните стимули на
секрецията му при хората. Д-р Ребека Тейлър, изследовател от
Калифорнийския университет в Сан Франциско, проведе малък експеримент
с млади жени, от които се искало да си спомнят два момента от връзките си:
един, който предизвиква положителни чувства като любов, и втори — който
предизвиква негативни емоции като тъга. На участничките бил направен и
петнайсетминутен масаж.
Резултатите от промяната в нивата на окситоцина не били изненадващи:
лошите мисли провокирали спад, хубавите — никаква или малка промяна, а
масажът — покачване. Любопитното било колко различни се оказали
резултатите при всяка от участничките. При някои били регистрирани
големи колебания; при други - абсолютно никакви. Затова учените се заели да
открият причината.
Оказало се, че при жените, които били нещастни с партньорите си (казали,
че са тъжни или неспокойни), нивото на окситоцин спадало, когато си
спомнят лошо събитие. Жените, чийто хормонални нива се повишили по
време на масажа и когато си спомнили нещо хубаво, не се притеснявали да са
резервирани с другите, да са сами и не се стараели непременно да се харесат.
Значи ли това, че достъпът до този хормон допринася за добруването ни в
дадена връзка? Или че щастливата връзка стимулира освобождаването на
окситоцин? Учените действително установили, че повишаването на
хормоналните нива у жените, които били в щастливи отношения с
партньорите си по време на експеримента се поканили повече отколкото у
необвързаните жени. От това те заключили, че близостта в здравата връзка
влияе на наличието на хормона.
Няма да се учудя, ако някое бъдещо изследване докаже, че определени хора
са генетично предразположени към по-високи нива на окситоцин. Тогава със
сигурност ще имаме сносен отговор на въпроса, защо за някои обвързването
е по-лесно отколкото за други. Някои мъже и жени се отдават на дълги връзки,
сякаш това е нормалното им състояние, докато други се дърпат и борят против
оковите като хванати в капан животни. Вероятно хормоните обясняват тези
типове поведение.
Изследователите в Каролинската болницата в Швеция работят по
създаването на окситоцинови инжекции. Те са открили, че ежедневна доза
„хормон на гушкането“ понижава кръвното налягане и допринася за
пълноценната отмора при плъхове. Докато чакаме за човешки аналог, ми се
струва логично да правим всичко възможно да са високи собствените ни нива
на химическите вещества на доброто настроение, за да се чувстваме добре по-
принцип и по-специално — да подобрим връзките си.
Ето няколко начина да повишите нивата на хормоните си.
Спортувайте. Енергичните физически упражнения водят до производство
на повече ендорфини. Както и до по-добро самочувствие и по-хубав секс —
вероятно вследствие на всичките тези ендорфини. Спортът е и мощен
противник на стреса, който ни пречи да се наслаждаваме на връзките си и да
правим секс. Като лекар „предписвам“ физически упражнения на всеки мой
пациент и винаги се радвам да видя как ползите за него се умножават, когато
последва съвета ми.
Правете много и хубав секс. Известно ни е, че нивото на окситоцин се
повишава и у двата пола при възбуда и оргазъм. Гледам на секса между двама
партньори като на обратна връзка: чувствате се добре с него, искате да
правите секс с него, правите секс и се чувствате още по-добре с него. Има и
още ползи, включително младежки вид на тялото и кожата. Изследване,
проведено от невропсихолога Дейвид Уийкс в Кралската болница в Единбург,
сочи, че двойките, който правят секс поне три пъти седмично изглеждат най-
малко с десет години по-млади от двойки, които не го правят толкова често.
Прегръщайте се всеки ден и няма да търсите доктора. Една моя приятелка
ходи на професионален масаж винаги когато няма гадже. Твърди, че това е
необходим разход, а не глезотия. И може би е права.
Катлийн Лайт, професор по психиатрия в Медицинския факултет на
Университета на Северна Каролина, наблюдава нивата на окситоцин при
жени. Когато се държат за ръце с партньорите си, гледат се в очите и лежат
заедно, нивата се повишават, но златният стандарт (покачване на нивата на
окситоцин с 20%), се постига при галене на ръцете, врата или гърба —
доказателство, че докосването не трябва непременно да е сексуално, за да е
полезно или да ви носи удоволствие. Ако имате интимен партньор,
насърчавайте всички тези видове ласки и кръвното ви ще спадне моментално.
Ако нямате, възползвайте се от прегръдките, които децата и приятелите ви
дават; ще имат положителен ефект за всички ви. За лош късмет окситоцинът,
изглежда, се нуждае от нечие друго докосване, така че тук няма опция
„самообслужване“.
Сближавайте се с другите. Не само съпругът или интимният ви партньор
могат да повишат нивото на окситоцина и ендорфините ви. Осигурете си
достатъчно време за сближаване с всички важни за вас хора — чаша чай с
любимата ви леля, цамбуркане в басейна с децата или дълъг разговор с
приятелка.
Според някои учени крепките приятелства между жени дори подпомагат
брака. Д-р Карен Роберто, директор на Центъра по геронтология при
Държавния университет в Блекбърн, Вирджиния, казва, че мъжете поддържат
приятелства с други мъже, докато навършат трийсет години, но след това
обикновено се обръщат към жените в живота си — съпруги, гаджета, роднини
и приятелки — когато имат нужда от емоционална подкрепа. Жените, от
друга страна, продължават да разчитат на приятелките си — понякога шесто
на съпрузите си.
Търсенето на приятелство и подкрепа извън брачните взаимоотношения ги
заздравява, защото значи, че не е нужно мъжете да се нагърбват с всички
емоционални нужди на партньорките си. Както някой бе казал, ако искаш да
си щастлив цял ден, хапни си добре; ако искаш да си щастлив един месец,
влюби се; ако искаш да си щастлив една година, ожени се; ако искаш да си
щастлив цял живот, намери си приятел.

Разликите между половете и окситоцина

На теория, ако вършим неща, които повишават производството на

окситоцин (като да се докосваме и правим секс), ще спечелим всички ползи
от сближаването. Но на практика съвсем не е така. Пак повтарям, че
различията, изглежда, са резултат от пола. Всъщност действието на
окситоцина при мъжете и жените е много различно не заради самото
вещество, а заради начина, по който се свързва с половите хормони, които
вече са налице в организма ни.
Нека надникнем в спалнята, където една двойка тъкмо е правила страхотен
секс. След оргазма мозъкът и на двамата е освободил много сходен прилив на
окситоцин в кръвта им. Но щом окситоцинът се комбинира с половите
хормони, които се съдържат в нея, предизвиква коренно различно
въздействие и резултати.
Естрогенът в кръвта на жената умножава и подсилва ефекта на окситоцина.
Кръвното и налягане пада, тя става сънлива, отпуска се и изпитва силно
желание да продължи сближаването с гушкане, ласки и разговори. За
сравнение — тестостеронът в кръвта на мъжа (който между другото се
покачва в резултат на сексуалния акт) неутрализира окситоцина, а с него - и
желанието за прегръдки. В изследването на връзката на окситоцина и
кръвното налягане, проведено от д-р Аайт в Университета на Северна
Каролина, при мъжете не е отчетено покачване на нивото на този хормон след
ласки, вероятно защото тестостеронът го блокира.
И така, жената иска да се гушне и още повече да заздрави току-що
случилото се сближаване, докато интимният ѝ партньор е готов за други
дейности, оглежда се за дистанционното и търси нещо за хапване. Смятам, че
много жени се изненадват и обиждат от това безразличие след края на
сношението и знам, че много двойки се карат заради него.

Влиянието на окситоцина се подсилва от естрогена

и неутрализира от тестостерона

Отговорът, разбира се, е да намерим златната среда. Само това, че знаем за

различните процеси, които протичат в нас, ще облекчи всички лоши чувства,
които обикновено съпътстват ритуала ви след секс. Нали вече държанието му
не ви се струва толкова обидно, след като знаете, че тестостеронът, който го
прави толкова секси, неутрализира веществото, което ни кара да искаме да се
гушкаме и да си шепнем сладки безсмислици?
И двамата можете малко да промените поведението си, за да получите
каквото искате. Кажете му, че просто искате да се „помотае“ малко под
завивките с вас — да речем, десетина минути — и после може да прави
каквото иска. Или му предложете да си донесе сандвича в леглото. Можете да
се преместите на дивана до него и да отпуснете глава в скута му, докато заедно
гледате телевизия.
Спад на тестостерон
Освобождаването на ендорфини и окситоцин не е единствената промяна,
която настъпва в нас, след като се установим с един човек. Нивата на другите
хормони спадат и отново се проявява силата на преживяванията, която
модифицира психологията ни. Екип от антрополози от Харвардския
университет проследили нивата на тестостерона у редица мъже и открили, че
при женените те са значително по-ниски, отколкото при необвързаните.
Когато браковете им приключвали с развод, нивата отново се покачвали.
Както отбелязват учените, логично е: поради ниските нива на тестостерон, е
по-вероятно мъжът да прекарва повече време вкъщи, вместо „да си разиграва
коня“ навън.
Удивих се от това откритие. Мъжете, които посвещавали най-много време
с децата и съпругите си — с най-голяма „съпружеска инвестиция“ според
терминологията на експеримента — имали най-ниски нива на тестостерон.
Чудя се как се отразява този спад на двойките. Известно е, че този хормон
е пряко свързан със сексуалния „апетит“; да не би тези мъже да желаят
съпругите си по-рядко? Знаем и че тестостеронът привлича жените, тъй като
те предпочитат мъже с черти на лицето, които са индикатор за високо ниво на
мъжкия полов хормон. Да не би тези съпруги да харесват мъжете си все по-
малко? Много ми се ще да узная отговора. Познавам много стари двойки с
богат и удовлетворителен сексуален живот, така че този факт едва ли им се
отразява зле, но теорията е интересна.
Може би по-важното е, че резултатите от харвардския експеримент,
изглежда, намекват, че след като се държиш като добър съпруг (като
прекарваш повече време със семейството си), е по-вероятно да станеш добър
съпруг наистина. Веднъж моя приятелка сподели с мен съвета, който ѝ дал
един равин, когато го попитала дали да направи дарение от чувство за вина.
„Не даряваш, защото си добър човек — отговорил той. — Даряването, без
значение какви са мотивите ти, те прави добър човек.“ Наистина вярвам, че
колкото по-тясно се преплита животът ни, толкова по-близки ставаме. Нямам
предвид, че трябва да сме като залепени един за Друг, но ми се струва
логично, че ако един баща участва активно в отглеждането на децата и отделя
време за тях, ще постигне по-близки отношения със семейството си и ще се
чувства по-добре, докато го прави.

Вината не е в теб, а в онова, което искам от теб

Промяната в химичните вещества, които освобождава мозъкът ни, може би
обяснява защо много прекрасни мои приятелства и увлечения се провалиха,
след като се разгърнаха в зрели обвързващи взаимоотношения. Ето ви още
малко факти за размисъл: има доказателства, че онова, което искаме от
партньора си, се променя успоредно със задълбочаването на връзката.
Проучване, публикувано в „Списание за личностна и социална
психология“, цели да отговори на въпроса как от ухажване (което по принцип
се състои в представяне на себе си в най-добра светлина, така че да се убеди
другият да се обвърже) може да се развие стабилен брак, основан на взаимно
разбиране, уважение и доверие. Какъв парадокс, нали?
Изследователите открили, че нещата, която искаме от другия, се променя с
преминаването на връзката ни от една фаза в друга. В етапа на ухажването и
срещите хората били най-близки с партньорите, които ги оценявали
положително. Искали някого, който да им казва, че са страхотни. За разлика
от тях в етапа на обвързване женените хора били най-близки с партньори,
които потвърждавали собственото им мнение за тях самите. Когато ходели по
срещи с гаджета, искали някого, който да им каже, че са чудесни. Някой,
който ще се съгласи с начина, по който гледат на себе си. Когато самооценката
им ставала позитивна, били най-близки с партньор, който се съгласява с тази
оценка.
Това изследване дава пример за нещо много важно: онова, от което се
нуждаем в отношенията си, се променя. Замислете се например за децата си,
ако имате такива. Едно двегодишно момченце може да иска от вас съвсем
различно нещо в сравнение с времето, когато ще е на 12 години. Нуждите му
и в двата случая са еднакво важни, но са коренно различни. Едно от нещата,
които са задължителни, за да си добър родител, е да отговаряш на желанията,
които има детето ти в дадения момент, каквито и да са те.
Същото важи и за брака. Дългата връзка не е статична и неизменяема
величина. Както и самият мозък, тя е пластична, динамична и вечно
променяща се. Както виждаме от това проучване, за различно време е уместно
различно поведение. Когато сте гаджета, той иска да чува, че е най-
сексапилният, силен, умен и забавен мъж наоколо, също както и вие искате да
чувате, че сте „черешката на тортата“. Но когато сте омъжена и във връзката
ви има повече доверие и зависимост, той разчита на вас да му кажете, че има
спанак между зъбите или че вероятно трябва да е по-твърд с шефа си. Така че
признайте, че онова, което искате един от Друг, се е променило.
Вероятно вече сте се досетили, че съм голям привърженик на добрите
обноски във всички връзки. Много е важно да сте тактични и дипломатични,
когато искрено посочвате на някого недостатъците му. Първо, изчакайте да
ви попитат за мнение. Ако той не ви моли да се изкажете по въпроса,
попитайте го дали можете да споделите какво мислите. Ако се съгласи (или
каже „да“, но с половин уста), уважете решението му. Ако пък споделите
впечатленията си за ситуация, в която мъжът се нуждае от помощ, не
забравяйте, че има разлика между конструктивна критика и злостна
забележка. Положението ви е уникално — можете много да помогнете, но и
жестоко да обидите, затова пипайте внимателно! И помнете, че колкото и
взаимопреплетен да е ЖИВОТЪТ на двама ви, той е самостоятелен човек, който
взема решения за собствения си живот. Мнението ви не е закон.

Изменчивото ви сърце

За съжаление никоя книга за емоционалните връзки не е изчерпателна, ако

не споменава какво да се прави, когато те се превърнат в непоносимо бреме.
Тъжно е, но е истина: любовта невинаги се получава и дори да правим най-
героични подвизи, понякога просто не можем да спасим романтичните си
отношения. Нека видим какво се обърква, защо е логично да напуснете
партньора си, ако не сте щастливи с него и нещата помежду ви не вървят. Ще
ви опиша един начин да вземем решение да си тръгнем, както и какво
причинява скръбта на мозъка ни.

Защо всичко се разпада: главоблъсканицата на моногамията

Моногамията е най-голямото предизвикателство в брака: решението да
правиш секс само с брачния си партньор. Неизпълнението му е най-честата
причина за развод, да не говорим, че е и източник на много нещастие в
семействата, които оцеляват. Психоложката д-р Шърли Глас е провела редица
важни изследвания за изневерите. Според нея те са доста чести: 25% от
съпругите и 44% от съпрузите признават, че са изневерявали. Подозирам, че
цифрите са много по-големи, и като отчитам на разпадането на колко връзки
съм ставала свидетел, смятам, че съм права.
 Какво става тук? Защо почти половината женени мъже имат любовници? И
защо за жените е по-лесно или по-изгодно да останат верни?
Хората (особено кръшкачите, както забелязвам) оправдават високия
процент на изневерите с човешката природа. „Не сме създадени да сме
моногамни — казват те. — Животът на хората сега е почти двойно по- дълъг,
отколкото в началото на века, и е по-лесно да си верен на един човек 20
години, отколкото 40.“ Аргументират се и с животинското царство: „Не е
естествено да си моногамен; животните не са.”
Оправданията настрана, но има ли нещо, което доказва - или оборва —
твърдението, че хората предпочитат да са моногамни?

Какво можем да научим от животните

Наистина често се обръщаме към животинското царство, за да си обясним

защо хората постъпват по един или друг начин. Много пъти го правихме и в
тази книга. Но може и да е безотговорно да се правят изводи за човешкото
поведение от животинското, а и в много случаи просто няма връзка между
двете.
Животните не композират симфонии, не пишат романи, не рисуват
картини. А много хора биха казали, че формирането на семейство - под
каквато и да е форма — е културно достижение от значима величина.
Животните понякога наистина правят секс с малките си, ядат ги или ги
оставят да умрат без грижи, ако не заякнат. Трябва ли да вземаме пример от
тях?
Но за да отговоря на аргумента, че „животните не са моногамни“, в подобен
дух бих казала, че моногамията „е измислена“, за да осигури на женската
защита в периода когато е уязвима, отглеждайки малките си. В много случаи
мъжкият не се отделя от нея през цялото това време. Само че малките на
животните порастват и стават самостоятелни много по-бързо от хората,
понякога дори за седмици.
Каквито и да са достойнствата му, този аргумент губи почва. Както
говорихме по-рано, жените изискват все по-малко защита и все по- малко
ресурси от мъжете в живота си. Познавам един съпруг, който каза на жена си:
„Няма да плащам издръжка на децата, това е наказанието ти, задето ме
напусна.“ За щастие тя започна да изкарва петкратно повече от него и много
ѝ хареса, че може да дава на децата си всичко, което смята за необходимо, без
да моли друг за помощ. Така май еволюционната нужда мъжкият да се
навърта около женската, докато отраснат малките, също се променя.
Ако имах извънбрачна връзка и си търсех оправдание, бих обвинила гените
си. Изследователят д-р Ханс Хофман от Харвард откри, че има два вида риби,
в които цяла група гени — около сто на брой действат едновременно, за да
направят някои индивиди особено привлекателни за противоположния пол.
Тези суперменски екземпляри се държат досущ като най-харесваните
момчета в гимназията.
 Външността им е ярка, тормозят по-слабо надарените си връстници по-
агресивно ухажват женските. Останалите риби от този вид, които имат по-
малки полови жлези, прекарват по-голямата част от времето си плувайки и
хранейки се.
Този феномен не се среща само при рибите. Сред мухите има „ловци“ и
„домошари“. Втората категория свикват с захарта и след време им става
безинтересна. Ловците, дори хоботчетата им непрекъснато да се стимулират
със захар, продължават да търсят храна; никога не губят интерес към нея. Не
знам дали това може да се прехвърли към хората научно, но метафорично със
сигурност може: Ние, изглежда, сме или „ловци“, или „домошари“. Лесно се
намира еволюционна причина за съществуването на ловеца: той винаги има
предимство в среда, където „сладките неща“ са рядкост, защото никога не
губи интерес и не спира да търси, а това го прави много добър в откриването
и осигуряването на ресурси. Но може и да не искате да сте омъжени за такъв
екземпляр.
По-успокоително ли е да чуете, че флиртуването, верността и ревността
може да се дължат колкото на гени, толкова и на нещо друго? Казват, че ако
искаш да знаеш каква ще стане жена ти, трябва да погледнеш майка и. Може
би трябва да се замислите над брака на родителите на бъдещия ви съпруг, за
да разберете дали ще е ловец или домошар. А има ли лекарство за скитащото
сърце? Вероятно вместо брачна консултация следващото поколение ще
проучи възможността за генна терапия на неверни партньори.
Ако трябва да сме честни, не е съвсем вярно, че животните отбягват
моногамията. 5% от тях демонстрират моногамно поведение и се грижат по
двойки за малките. Едно от тях, с което са извършени удивителни проучвания
на брачната вярност, е прерийната полевка. (В случай че тези животни и
поведението им ви допаднат, нека ви кажа, че полевката е гризач, който много
прилича на мишка.)
Болшинството прерийни полевки са моногамни. Формират дълготрайни
двойки, дори и извън периодите за размножаване и живеят на колонии в дупки
в земята. Щом се чифтосат, мъжките агресивно защитават женските си. Те
активно участват и в отглеждането на малките, гушкат ги и ги чистят редом с
женските. Вероятно по тази причина близостта между рожбите и родителите
е голяма. Малките остават в гнездото известно време, след като майката
престане да ги кърми, и демонстрират голяма тревожност, когато се отделят
от родителите си. Често, когато партньорката ѝ умре, мъжката прерийна
полевка не се чифтосва повече.
Защо този малък гризач е идеален съпруг? Невроендокриноложката Сю
Картър и някои други изследователи отдават това поведение на комбинация
от хормони, които се освобождават в кръвта и са различни при женските и
мъжките полевки.
Както знаете, хормонът окситоцин стимулира сближаването, предимно
между майка и дете, но и между сексуални партньори. Хората произвеждат
окситоцин при подготовка за секс и още повече — по време на самия акт,
също като женските прерийни полевки. Те даже имат хормона на
сближаването в излишък заради начина, по който намират точния мъжки за
себе си: често по време на сексуален маратон, който трае до два дни. Тук
връзката между секс и сближаване при женската прерийна полевка е доста
ясна, а окситоцинът е причината за нея. Когато този хормон бъде блокиран,
женските не се сближават, а когато им се инжектира допълнително, те го
правят и без съвокупление.
Мозъкът на мъжките произвежда хормона вазопресин, който се улавя от
мозъчните центрове на удоволствието и удовлетворението. Освобождаването
му се преплита с миризмата на дадената женска, с която мъжкият се чифтосва,
така че изпитва същото чувство на удовлетворение всеки път, щом я
помирише. (Един мой бивш познат реагираше по подобен начин на парфюма
„Ма Гриф”.) Ето какво го прави верен. „Съпругата“ му мирише добре, както
никоя друга.
Също като окситоцина, вазопресинът се освобождава по време на
сексуалния акт. Учените разбрали това, защото мъжките променят
поведението си след съвкупление. Те са много агресивни към други мъжки,
след чифтосване с дадена женска, докато „девствен“ мъжки не се държи така.
Следователно вазопресинът отприщва цяла поредица модели на поведение,
един от които е моногамията.
Прерийната полевка е удивителна сама по себе си, но става още по-
интересна след сравнение с близък вид — планинската полевка. Те са
генетично подобни гризачи с лека разлика в мозъка, откъдето идва и много
различеният им модел на чифтосване. Мъжките планински полевки са
безотговорни плейбои: те са непоправими кръшкачи, антисоциални са и нямат
почти никаква роля в отглеждането на малките.
Каква е разликата? Прерийните полевки имат много рецептори за
вазопресин в сравнение с планинските полевки, които нямат подобна
положителна връзка с женската/женските, с която се чифтосват, затова не се
задържат само при една. Инжектирането на вазопресин не предизвикало
ефект, ключът е в настройката на мозъка, не само в изобилието на хормона.
Пробивът бил постигнат, когато д-р Аари Иънг от Университета „Емъри“
имплантирал рецепторен ген за вазопресин от прерийни полевки в планински
полевки. След като гризачите имали и хормона, и рецептора за него, д-р Иънг
забелязал драматична промяна в поведението им. Изведнъж, подобно на
моногамните си „братовчеди“, планинските полевки станали примерни
семейни „мъже“.
Така че следващия път, когато някой оправдае собствената си изневяра с
промискуитетното животинско царство, можете да го оборите с моногамната
прерийна полевка. Според мен е много любопитно как, макар резултатът да е
един и същ, коктейлът от химични вещества, който ги прави верни, е различен
за двата пола. Сещам се за операта „Тристан и Изолда“ от Вагнер и отварата,
която събира двамата любовници; вече не съм убедена, че са пили един и същ
еликсир, независимо какво казва Вагнер. Очевидно Изолда е пийнала
окситоцин, но хитроумно е дала на Тристан вазопресин.

Бъдещето е свето
Като се имат предвид различията между типовете полевки, е твърде
прибързано да си вадим изводи за човешкото поведение от тези гризачи.
Знаем обаче, че окситоцинът и вазопресинът са ключови играчи и при
чифтосването на хората, и ние имаме същите рецептори в мозъка като
прерийната полевка, макар те да не функционират по абсолютно същия начин.
Несъмнено е забавно да правим предположения как ще се отрази това
проучване (а и други подобни) на хората в бъдеще. Бих могла да развия
страхотен бизнес, като продавам рецепторни гени за вазопресин на някои от
двойките, които познавам. Може би фармацевтичните компании ще му
обърнат внимание и комплектът вазопресин и окситоцин „За него и нея“ ще
стане задължителен сватбен подарък през 2050 г. Само за да са сигурни, че на
младоженците ще им потръгне както трябва, нали разбирате...

Не само за мъже
Настоящето е вълнуващо за проучванията на изневерите. Изглежда,
настъпва драматичен обрат в това кой и с кого изневерява.
Изневярата беше игра за мъже, макар учените отдавна да подозират, че
неверните жени са много повече, отколкото предполагат сведенията; просто
мъжете по-лесно си признават. Каквато и да е причината, съотношението на
тези цифри се променя. Пак повтарям, че според доказателствата мъжете и
жените все повече си заприличват.
Освен това се променят и причините за изневяра. През 1980 г. д-р Глас
направи проучване, което показа, че болшинството мъже изневеряват чисто и
просто заради секса (изследователката нарича това „необвързващ секс”). В
наши дни обаче все повече мъже търсят близост и тясно обвързване дори с
любовниците си! Ефектът от тази промяна се отразява в процента на
разводите, който е по-висок от преди. Не става дума за сексуални забежки на
мъжете, а за паралелна с брака сериозна връзка. Тези взаимоотношения
изискват повече време и внимание и по-трудно приключват — с други думи:
приличат на второ семейство.
Колкото по-малко жените се нуждаят от мъже за финансова и социална
подкрепа, толкова по-вероятно е мъжете да стават все по-изобретателни и
настойчиви, за да са с жените, които обичат. Преди време просто не е имало
нужда да си дават толкова труд. Ще е интересно да знаем дали в мозъците им
има повече вазопресин в сравнение с по-слабо обвързващо настроените им
дядовци — въпреки общите им гени.

Толкова ли е лошо да имаш повече от един партньор?

Ето и едно спорно мнение, базирано не на научни доказателства, а на
наблюденията ми върху човешките връзки през време на трийсетгодишната
ми частна медицинска практика: понякога моногамията не е толкова хубава,
колкото я величаят. Познавам редица двойки, при които изневярата всъщност
крепи и заздравява основната връзка, а не я разрушава.
В повечето случаи партньорът търси извън брака сексуални отношения, от
които законната му половинка вече не се интересува. Понякога (по-често,
отколкото предполагате) другият знае какво става, но докато „измамникът“ е
дискретен и в безопасност — във всеки смисъл на думата — това не е проблем
помежду им; даже двамата изглеждат съвсем удовлетворени един от друг.
Извънбрачната връзка не е винаги или изключително сексуална. Един мой
познат е обвързан — финансово и емоционално — с жена с не добро здраве.
Тъй като смята, че не може да я напусне, а и не иска, има много близка
приятелка, с която прави всичко онова, което не може със съпругата си. Тази
жена от своя страна се наслаждава на самостоятелния си живот и няма нито
желание, нито време за „истинска“ връзка.
Определено това не е за всеки, но мисля, че се случва много по- често,
отколкото предполагаме. Може би е решение за двойки, които могат да
намерят утеха и радост в основната си връзка, когато задоволяват другите си
нужди във втора такава. Трудността, разбира се, е да се намери баланс. Както
видяхме, мозъкът се пристрастява към удовлетворителен любовник и рано
или късно изискването на внимание и по-голям достъп до любимия може да
се измести за единия от партньорите.
Номерът е да сте доволни от това, което имате; няма идеални във всяко
отношение двойки.

Внимание: лошият брак е опасен за здравето

Когато взаимоотношенията ви се вгорчат, може да е по-добре да си

тръгнете, а не да останете. Бракът ни е важен не само за емоционалното, но и
за физическото здраве — особено при жените.
Като цяло женените хора са по-здрави. Но само да си женен не е
достатъчно, важно е и качеството на брака. Канадски учен открил, че
хипертоници с добър брак понижават кръвното си налягане, като правят нещо
заедно с половинките си. За сравнение — кръвното на хората с разклатени
бракове се повишавало в присъствието на съпрузите им.
Жените са особено податливи на проблеми във връзките си: д-р Джанет
Кийколт Гласер откри, че дамите с много проблемни бракове страдат от
потисната имунна система и се разболяват много по-често от жени с добри
връзки. Шведско изследване, публикувано в „Списание на Американската
медицинска асоциация“, установява, че опасността от инфаркт при
пациентките със сърдечни проблеми, подложени на стрес в брака, е 300% —
три пъти - по-голяма, отколкото при жени с щастлив брак.

Трябва да знаете кога да се откажете

Тринайсет от всеки хиляда брака във Великобритания завършват с развод
и съотношението им ще нараства, ако тенденцията от 1996 г. се запази. В
САЩ статистиката, че „всеки втори брак се разтрогва“, се сочи за пример за
лошото състояние на тази социална институция. Честно казано, не съм
убедена. Гореспоменатото проучване, изглежда, показва, че лошият брак не е
здравословен. Смятам, че и двете страни трябва да положат всички усилия, за
да се получи връзката им, но трябва също да се знае кога всички възможности
са изчерпани и е време за раздяла. Какво се пее в една песен, „трябва да знаеш
кога да си тръгнеш, кога да избягаш”.
Мой пациент прекара двайсет години в един от най-ужасните бракове, на
които имах нещастието да съм свидетел. Той е чудесен и много интелигентен
мъж с разностранни интереси — на които почти не може да се посвети, защото
е заклещен в тези ужасни взаимоотношения. Жена му страда от тежка
депресия (това е мое предположение, защото отказва да потърси лекарска
помощ, а камо ли лечение) и постоянно обижда него и децата им. Никога не
бих казала мнението си, освен ако не ме е молил, и осъзнавам, че няма как да
знам всичко, което се случва между тях, но смятам, че трябва да вземе децата
и да я напусне. Всеки ден, в който живее с нея, причинява по-големи вреди на
него и децата.
Разбира се, все нещо във връзката му го удовлетворява, за да не е я напуснал
все още. В такъв случай горещо бих му препоръчала да разбере както е то и
да намери по-малко разрушителен начин да си го набави от някой Друг.
Подозирам обаче, че неохотата му да го направи е свързана със страх да не
остане сам — обикновено жените са по-податливи на това от мъжете.
Отровените взаимоотношения не са единствената причина да напуснете
брака. Понякога с остаряването ставаме все по-несъвместими. Много
вероятно е различните фази от живота ни да изискват различни партньори.
Ако имате голям късмет, мъжът, с когото сте отгледали децата си, ще е и
страхотна компания за пътуванията до екзотични страни след
пенсионирането ви. Ами ако не е?
Познавам прекалено много жени, които се омъжват за неподходящи мъже
просто защото се боят да не останат „стари моми“, или които не се отказват
от нещастна и неудовлетворителна връзка, защото ги е страх да са сами.
Лично в моя живот е имало периоди, в които съм била обвързана и в които
съм била сама, и смятам, че имам авторитета да заявя, че невинаги е лесно да
си сама жена, но през повечето време може да е много приятно. Важното е да
не се лишавате от нещата, заради които си струва да се живее: общи
преживявания и компанията на другите.
Старая се да се виждам често с децата и приятелите си, за да си говорим
дълго и да си разменяме прегръдки. Имам много приятели мъже, които
удовлетворяват нуждата ми от флиртуване, дори без задни мисли. Знам — и
ми се ще да ви напомня — че винаги има възможности за романтична връзка,
любов и секс, независимо колко дълго не сте били „на пазара“. За мен е много
важно да не позволявам на това, че нямам мъж, да ми пречи да правя всичко,
което искам. Така например често организирам вечери, дори да нямам
партньор, който да домакинства заедно с мен, и каня най-интересните хора,
които познавам — включително и подходящи мъже, които бих искала да
опозная по-добре.
Най-щастливите неомъжени жени, които познавам, са онези, които най-
добре знаят как да се оправят в света, който май е създаден за двояки. Обичам
да се храня в ресторанти, но понякога е некомфортно, когато съм сама.
Отделих малко време и енергия да установя отношения с персонала на
няколко местни заведения, така че да ми е приятно да ги посещавам,
независимо дали съм с някого, или не. Даже съм убедена, че ме обслужват по-
добре, когато съм сама. Сервитьорите ме познават толкова добре, че понякога
ми се иска да не беше така и да не научавам толкова много подробности от
личния им живот! Моя позната психоаналитика от години посещава все
същите ресторанти близо до офиса си. Сяда сама, храни се и чете вестник и
оставя добри бакшиши. Винаги ми е забавно, че когато се срещнем за обяд,
веднага щом се настаним на масата, пред нея неизменно магически се появява
диетична кола с щедро количество лед и резен лимон.

Решението да си тръгнеш

Вероника, моя приятелка и пациентка, обмисля дали да напусне съпруга си,

който има финансови проблеми. На нея и е ужасно трудно да реши дали
разводът е правилната крачка. Накарах я да направи следното упражнение.
Вземете лист хартия и най-отгоре опишете проблема си възможно най-
подробно и ясно. В случая на Вероника проблемът бе финансовата
безотговорност на съпруга ѝ Дан.
Вляво на листа избройте всички предимства на връзката ви. Сексуалният
живот на Вероника и Дан е чудесен, той винаги застава на нейна страна в спор
с други хора. Той е страхотен, добър и любвеобвилен баща на синовете им и
през почивните дни става в шест сутринта, за да тренира футболния им отбор.
Отдясно на листа запишете недостатъците. Дан оставя неплатените сметки
да се трупат и това застрашава финансовата стабилност на семейството. През
последната година два път са им спирали телефоните и топлата вода, а банката
заплашва да обяви ипотеката им за просрочена - конкретният повод за кризата
в брака им. Проблемът не е в парите - според Вероника приходите им са
достатъчни за посрещане на разходите (макар Дан непрекъснато да предлага
консултантските си услугите по-евтино, отколкото трябва). Но Дан е потаен
относно финансите на семейството и винаги отказва Вероника да поеме тези
отговорност. Още един недостатък за нея: той е страстен пушач и задимява
цялата къща.
След като довършите списъците, сравнете ги. Предимствата ли са повече,
или недостатъците? Има ли недостатък, който е толкова голям, че не можете
да го понасяте повече?
Тютюнопушенето на Дан вреди не само на него, но и на всички около него,
обаче не е достатъчна причина Вероника да се разведе. Тя е съгласна да се
споразумеят, така че този му вреден навик да стане по-поносим: да не пуши в
спалнята например, а само в домашния си кабинет.
Заплахата да загуби дома си, от друга страна, е непоносима за нея. Това
затъмнява всички предимства на съпруга й. След като го осъзна, много по-
лесно ѝ бе да определи проблема в брака си.
След това напишете на листа решете на нетърпимите проблеми. Вероника
пожела всяка седмица двамата с Дан да се срещат с финансов съветник,
докато придобие пълна представа за доходите и разходите им. След което
поиска да поеме изцяло разпределянето на семейния бюджет.
Но преди да се изправи очи в очи със съпруга си, тя трябва да има план за
действие и няколко различни изхода. Какво да прави, ако Дан откаже
предложението ú? След дълго мислене, реши, че в такъв случай ще го
напусне. Това не бе празна заплаха; наистина обмисли решението. Каза ми, че
тя и децата могат да живеят при родителите ѝ, докато си намерят жилище, и
че брат ѝ ще ѝ заеме малко пари, за да си стъпят на краката. Възразих, че този
план е прекалено общ и я помолих подробно да опише как точно ще
организира живота си без Дан: изискванията ѝ за съдебното споразумение,
кой адвокат ще ангажира, точно колко пари трябва да заеме брат ü и къде
точно ще живеят тя и децата, след като освободят общия дом.
Тази стъпка — изготвянето на подробен план, в случай че преговорите със
съпруга пропаднат — е много важна. Често тя кара хората да осъзнаят, че не
са емоционално и финансово подготвени да напуснат съпрузите си и те
решават да се примирят с ограниченията на връзката си. Добре е да го знаете,
преди да поставите ултиматум! Но ако действително чувствате, че
проблемите са нетърпими, представата как точно ще го напуснете е много
полезна при преговорите. Първо, другият ще усети решимостта ви, която в
противен случай може и да не демонстрирате, а партньорът, който поставя
исканията си, знае, че ще оцелее, ако половинката му не се съгласи с
предложението му или с Друг приемлив компромис.
Следващата стъпка бе Вероника да набележи разговора с мъжа си, в който
ясно да очертае проблемите и минималните си изисквания за продължаването
на връзката. Ако съпругът приеме исканията и, но не спази условията на
споразумението, тя трябва отново да постави въпроса и да му покаже, че го
прави за последен път. Ако вторият опит се провали и искането ѝ да поеме
финансите на семейството не даде резултат, тя ще има сигурността, която ѝ
дава изработеният осъществим план, според който ще се раздели с Дан и
въпреки всички трудности, които ще срещне, ще оцелее сама.
Какво в крайна сметка стана с Вероника и Дан? Щастлив край в реалния
живот, при който, макар да не поеха прегърнати към залеза, той се съобрази с
исканията ѝ и бракът им вече се крепи на значително по-яки основи отколкото
преди. Решението не бе достигнато без проблеми, но Вероника мъдро
използва всички налични средства. Когато Дан протакал да ú даде извлечение
от сметките им, тя нае счетоводител, който им направи „ревизия“. За една
събота специалистът ú казал точно с колко пари разполагат и в какви сметки
са, колко дължат и колко им дължат. Дори им дал няколко данъчни съвета.
Както Вероника подозираше, проблемът бе в бъркотията, а не в липсата на
средства. Лошите резултати от една рентгенова снимка най-после дала на Дан
стимул да откаже цигарите (макар че и без това едва ли му е било приятно да
пуши в леденостудения гараж). Сега двамата ходят на консултации, за да
разберат защо трябваше почти да загубят брака си, за да обединят усилия и да
го запазят.
С радост мога да кажа, че семейството им се запази, но съм доволна и от
себе си, че дадох на съпругата инструментите, с които да определи дали това
трябваше да стане или не.

Тъгуващият мозък
Краят на романтичната връзка е наистина болезнен. Преди направо
побеснявах, когато си представях мерзавецът, който ще разбие сърцето на
дъщеря ми. Тогава съпругът ми ме успокояваше с думите, че тя е едва на пет
дена и е в безопасност - поне засега.
 Когато ти разбият сърцето, наистина имаш чувството, че то се счупва, нали?
Все едно някой те удря силно в стомаха и докато се превиваш, ти казва, че и
без това нищо не струваш. Когато сте затънали в най-голямата мъка, която
съпътства края на всяка връзка, ви се струва невъзможно пак да залепите
парчетата на живота си. Не е ясно защо толкова много боли, но според една
теория на известната антроположка Хелън Фишър краят на връзката
предизвиква същото усещане, че сме изоставени и изплашени, което сме
изпитвали, когато са ни отделяли от майките ни като много малки.
Учените са открили, че времето наистина лекува. Това е добре за
страдащия, но е лошо за изследователите, на които са им нужни обекти,
потънали в най-дълбока скръб. Доказано е обаче, че болката не е само в
главите ни. Когато тъгуваме, настъпва голяма промяна във „вегетативните ни
функции“, както се изразяват лекарите. Изследователите проучвали мозъка на
осем жени, чийто роднини починали. Показали им снимки на покойните и
снимка на непознат човек с надписи, които били свързани с починалите или
били „неутрални“. В реакциите на жените се задействали три мозъчни
центъра. Някои отговаряли за възприемането на образа като непознат или
като починалия; други — за интерпретирането на написаното, а трети —
извиквали спомени за изгубения човек.
По-изненадващо било, че се активирали някои части на мозъка, които
регулират автономната нервна система, контролираща храносмилането,
дишането, кръвното налягане и биенето на сърцето. Сякаш мозъкът
сигнализира на тялото, че се е случило нещо болезнено. Това обяснява
физическите ни реакции, когато тъгуваме — загуба или увеличаване на
апетита например. При някои жени пък спира менструацията.
Оказва се, че емоциите, причинени от приключването на връзката,
всъщност предизвикват промени в мозъка. Д-р Ариф Наджиб, немски
изследовател, изучавал връзката между обикновената тъга и депресията.
Помолил жени, които скърбят по приключилата си връзка, да гледат снимка
на бившия си партньор и да си мислят тъжни неща за края на
взаимоотношенията си с него. Установил, че мозъците им регистрират много
сходна активност, която съвсем не прилича на активността, когато същите
жени гледат снимки на приятели, които са познавали също толкова време,
колкото е траела любовта им.
Както и очаквал изследователят, най-активни били областите от мозъка,
които контролират тъгата. Той установил и по-ниска активност на центровете
на емоциите и мотивацията у изследваните жени. Подобно явление се
наблюдава и при страдащи от нервни или посттравматични стресови
разстройства. Колкото по-силна била тъгата на жените, толкова по-ниска била
активността на тези центрове.
Като цяло не е добре да се вземат важни решения след прекарана тежка
травма, а смятам, че преживяването на раздяла с право може да се
класифицира така. Откритието на д-р Наджиб предполага, че някои части на
мозъка ни се самоизключват, когато тъгуваме, което далеч не е благоприятен
момент за предприемането на сериозни промени.
Тогава как да облекчим скръбта и меланхолията след разпадането на важна
връзка — или на загубите, които съпътстват и най-безоблачния живот?
Спете повече. Дори една нощ да не спите както трябва, нивото на
хормоните на стреса ще се покачи.
Не възобновявайте (и не си създавайте) вредни навици. Не започвайте
да пушите и да злоупотребявате с алкохол. (Когато попитах една моя
пациентка как е превъзмогнала решението да даде психично болното си дете
в специализирано заведение, тя ми отговори, че си ляга с бутилка водка. Няма
нужда да споменавам, че дълго обсъждахме другите възможни и по-
здравословни варианти.) Не вземайте приспивателни или други медикаменти
по-дълго от предписаното от лекаря ви; ако след няколко седмици все още
имате проблеми, потърсете специалист, с когото да поговорите.
Избягвайте изолацията, дори инстинктивно да искате да се дистанцирате
от хората. Говорете с приятели. Може и да не сте добра компания и в най-
бляскава форма, но не е това моментът да се тревожите, че ще ги обремените.
И ги прегръщайте. Установено е, че имунната система на жени, чийто съпрузи
се лекуват от рак, е по-силна, ако получават добра социална подкрепа.
Не си насрочвайте планови операции. Оздравяването ви ще отнеме
повече време, ако сте под стрес, дори и след незначителен лифтинг на
клепачите.
И може би най-важното — отложете вземането на важни решения в
периода, непосредствено след голяма загуба. Допаминът в мозъка се
увеличава, за да запази духа ни пред лицето на нещастието. Това е хубаво, но
ни дава измамно чувство за трезва преценка. Ето защо хората изглеждат силни
по време на бдението и погребението на мъртвеца, но изпадат в скръб и траур
седмица след погребалната церемония или финализирането на развода.
Тогава хипофизната жлеза „включва“ надбъбречната жлеза, произвеждаща
всички хормони, благодарение на които оцеляваме след заплаха. Нивата на
стимулиращите хормони като адреналин например се увеличават, както и на
кортизола, който е особено опасен, ако скърбенето продължи прекалено
дълго. Една моя пациентка продаде дома и земята си неколкократно по-
евтино след смъртта на съпруга си. Това решение бе емоционално и
финансово погрешно и по-късно тя горчиво съжали за него.
Година след като преживеем загуба, трябва да сме се възстановили. Макар
споменът за нея да е жив и да остава неизлечима тъга, острата болка и
дезориентация, които толкова объркват живота ни, избледняват с времето.
Може би е време за опознаване на себе си с помощта на специалист или за
лечение, което ще прогони меланхолията.
Решението да се сложи край на дълга връзка, дори да е правилно, понякога
е много трудно. Преди, докато гледах новородената си дъщеря, си мислех, че
бих направила всичко възможно да ѝ спестя болката от раздялата. Сега съм
по-мъдра (преживяла съм много нейни и свои връзки) и осъзнавам, че това
щеше да е все едно да ѝ отнема една от изненадите на живота — сладко-
горчива, наистина, но въпреки това богата.
Както сами се досещате, отглеждането на децата ми бе едно от най-
удовлетворителните и полезни преживявания в моя живот. В следващата
глава ще разгледаме това прекрасно приключение.
 6. Познай кой съм? Променящото се лице на
бащинството и майчинството

„Как е сладкото ти бебе?“, попитах веднъж пациентката си Луси. Тя грейна

и отговори: „Невероятна е. Тотално ни превзе, влюбени сме до уши в нея.”
Изборът ѝ на думи ме порази. Поетите често заклеймяват навика ни да
употребяваме думата любов за описание на толкова разнородни емоции. Как,
питат те, е възможно да използваме едно и също определение за страстта ни
към нов любовник и за щастието, която изпитваме при вида на спящото ни
дете?
И въпреки това, както Луси знае, понякога двете чувства много си
приличат. Вече има нови изследвания, които обясняват, че случващото се в
мозъка ни, когато изпитваме и двата вида любов, е по-скоро сходно отколкото
различно.
Може би помните изследването на Бартълс и Зеки, споменато във втора
глава, в което на наскоро влюбили се участници били показвани снимки на
обектите на чувствата им, за да засекат учените мозъчната им дейност.
Същите двама изследователи насочили вниманието си към майчината обич в
друго подобно изследване. Този път помолили 22 майки да гледат снимки на
невръстните си деца. Сравнили мозъчната им активност с активността, когато
същите участнички гледали снимки на други хора: деца, които познават от
толкова време, колкото собствените си, и на партньорите, най-добрите им
приятели и възрастни познати.
Бартьлс и Зеки констатирали, че случващото се с мозъка ни, когато гледаме
децата и любовниците си е много сходно. Орбитофронталният кортекс
(мозъчната кора, намираща се точно над очите) се активира, когато млади
майки видят новородените си деца дори и само на снимка. Тази част, често
наричана „емоционалния мозък“, определя възприемането на приятни и
неприятни миризми и привлекателността на нечие лице. (На нарушения в нея
отчасти се дължи следродилната депресия или затрудненото нормално
сближаване между майка и бебе.)
Може би най-важното е, че когато гледаме снимки на бебета и на любимите
си, се активират едни и същи центрове на удоволствието. Любовта — към
грубовато красивия „идеален“ мъж за нас или към бузестото четиригодишно
дете - е чудесно, наистина чудесно чувство. Абсолютно същите центрове се
активират и когато хапнем шоколадова торта с лешници или получим солидна
премия в работата. Това обяснява защо е толкова трудно «да се откаже
наркотик като кокаина.
Има още една прилика между тези два вида любов. Ако си спомняте, една
част от мозъка се „изключва“, когато гледаме новия си възлюбен:
посредникът на обществената оценка, който в противен случай щеше да ни
накара да забележим, че панталоните му са твърде къси или мляска прекалено
звучно. Мозъкът ни, с други думи, не ни позволява да правим преценки, които
застрашават любовта ни.
Същото се случва и когато гледаме децата си. Това обяснява онзи
специфичен вид родителска „слепота“, заради която сбръчканото ни
зачервено новородено ни се струва най-красивото в отделението, невръстното
ни дете - най-будното, а тийнейджърът ни — най-привлекателният и
интересен. (У някои този недъг е по-силно изразен. Най-после се запознах с
дъщерята на едно семейство, след като през годините слушах само най-
чудесни епитети за изключителните ú красота, интелигентност и чар, и тя ми
се стори хубаво, но съвсем обикновено дете. Някой — аз съм прекалено
страхлива — трябва да го каже на родителите и.)
Между чувствата, които изпитваме, когато гушкаме детето си и когато си
лягаме с мъж, са налице съществени разлики, и слава Богу. Най-важната от
тях е, че центърът в мозъка, който контролира хормоните на възбудата като
тестостерона, не се активира при контакт с детето, а само при секс.

Жените по-загрижени ли са?

Младите майки най-често ми задават следния въпрос: „Защо ми се струва,
че изпитвам по-силни чувства към бебето от съпруга ми?”
Много жени се дивят на привидната липса на емоции на мъжете си. „Най-
трудната част от деня ми е да оставя дъщеря си, а той изхвърча през вратата,
без дори да се обърне. Ако не го бях повикала обратно тази сутрин, дори
нямаше да я целуне за довиждане“, сподели една пациентка през сълзи. В
караницата, с която започна книгата, за майката на детето простият въпрос за
миенето на ръцете се превърна в много по-голяма дискусия за потенциални
заплахи за здравето и приучаването към лична хигиена. Бащата е видял само
дете, което яде с мръсни ръце.
Пациентката ми Али приведе Друг красноречив пример — вероятно още
по-поразителен заради тривиалността си. Двамата със съпруга ѝ се редуват
кой да става рано с двегодишното им дете. Али се втурва в стаята на дъщеря
им веднага щом я чуе да плаче; не може да понася мисълта, че се събужда
сама. Съпругът ѝ, от друга страна, става от леглото, измива си зъбите, обува
си чорапи и си облича халат, преди да иде да я вземе. Да слуша как бебето
плаче, докато мъжът ѝ си прави тоалета, подлудява Али. Дъщеря им обаче им
е намерила цаката: започва да вика мама, но ако никой не се отзове на
минутата, знае, че днес е ред на тати, и започва да вика него. Децата са много
приспособими и смятам, че са добър пример за това, че можем да се учим от
начина, по който другият се грижи за детето. Няма да е зле Али да осъзнае, че
дъщеря им няма да избухне в пламъци, ако довърши каквото е започнала да
прави, преди да иде при нея.
Май е вярно, че мъжете се грижат за децата по-различно от жените. Говорят
им по-малко и по-често ги занимават с груби игри. Обикновено им дават
повече свобода от майките. Тези различия, разбира се, водят до своите
последици. В експеримент в Бостънската педиатрична болница малките деца
се успокоявали, когато били с майките си (пулсът и дишането им се забавяли
и клепачите им се отпускали). Когато обаче бащите им идвали, започвали да
дишат по-бързо, напрягали рамене и отваряли широко очи, сякаш знаели, че
следва нещо вълнуващо!
 Стилът ни като родители естествено до голяма степен се дължи на
социализацията ни от ранна детска възраст — с други думи как сме били
отгледани от своите родители. На момичетата се дават кукли и плюшени
животни, а на братята им — камиончета. Родителите са по-грижовни към
момичетата, което от своя страна ги учи как те самите да са грижовни, първо
— към играчките си и към по-малките си братя и сестри, а после — към
собствените си деца. Насърчават малките момичета да съчувстват, а
признаците за агресия при тях се потискат от родители и учители много по-
активно отколкото при момченцата. Така че, когато пораснем, ролите са ни
ясно дефинирани и дори най-интелигентите и просветени от нас предават
същите сигнали на децата си. Ако сте родител на малко дете, трябва да
внимавате за тези пристрастия.
Но може и да има биологичен аспект на тези различия. Една моя пациентка,
изключително интелигентен учен, особено много се радваше на
майчинството, защото, както сама се изрази, я карало да се чувства „дива“ —
като животно, което се осланя само на инстинктите си — за първи път,
откакто е била дете.
Майките имат много дълбока връзка на симбиоза с бебета си. Д-р Марк
Джордж провел любопитен експеримент със снимки от скенер на мозъка на
млади майки, които слушали плача на бебетата си. Тези резултати сравнил с
реакцията им на друг аудиозапис — обработен до неузнаваемост плач на
бебетата. Ефектът бил същият; мозъкът на жените разкодирал сигналите,
макар слухът им да не могъл.
 Природата или средата

Може би най-интересният въпрос е дали децата приемат

полова роля в резултат на биологичните си наклонности
или на средата, в която живеят? Няма еднозначен отговор,
а по-скоро комбинация от двете - средата ни
взаимодейства с естествената ни природа (като самата тя
е кълбо от взаимопреплетени и зависими фактори) и ни
превръща в това, което сме.
Родителите лесно обвиняват гените, вероятно защото не
искаме да признаем, че се отнасяме по различен начин с
момичетата и момчетата. Изглежда, всеки от нас има какво
да разкаже за играчките и малките деца също както
любимият ми педиатър д-р Джордж Лазарус сподели с
мен. Много модерна и либерална двойка родители
подарила на малката си дъщеря комплект камиончета.
Няколко часа по-късно нито подаръкът, нито дъщеря им
се виждали наоколо. В стаята на детето било тихо и тъмно.
Момиченцето ги посрещнало на вратата, посочило
четирите камиончета, завити в леглото й: „Шшт! -
предупредила тя. - Те спят.” Моя пациентка ми разказа как
момиченцето ú на година и девет месеца опаковала
греблото на багерчето си с набрана бяла пелена, която
взело от коша с пране.
Колкото и някои да оспорват съществуването на
„женски” и „мъжки” мозък, не можем да обясним доколко
това разделение е налично при животните, ако няма
биологична причина. Психолозите д-р Джериан
Алигзандър и д-р Мелиса Хайнс от Калифорнийския
университет в Лос Анджелис провели експеримент, в
който дали на маймуни шест играчки. Мъжките играли
повече с камиончето и топката, а женските - с куклата и
тенджерката; унисекс играчките (книга и плюшено куче)
се радвали на равно внимание. Средата определено не е
повлияла на участниците в експеримента!
Връзката между природата и средата се вижда и в
следното изследване с плъхове. Майките плъхове ближат
аногениталната област на мъжките си малки по-често,
отколкото на женските. Те долавят миризмата на
отпадните продукти от тестостерона в урината на малките.
Изглежда, близането помага на невроните да оцелеят в
областта от нервната система при перинеума, която
омаломощава пениса. По очевидни причини това
струпване на неврони е по-голямо при мъжките. Ако
майката плъх не може да подуши, няма да ближе толкова
бебетата си, и то по-често мъжките, отколкото женските.
Тогава малките и от двата пола ще пораснат с по-малка,
женска такава област на нервната система при перинеума.
С други думи начинът, по който се грижат за плъховете
(дали ги ближат, или не), повлиява на биологията на
техния пол.
Вярно е, че хората се грижат по различен начин за
бебета си според пола им. Следователно примерът, който
можем да вземем от тези гризачи, е, че начинът, по който
общуваме с децата си, вероятно повлиява полово
определената им диференциация и поведение.

Каква е ролята на хормоните?

Една от най-големите разлики между мъжете и жените е в хормоните, които
произвеждаме, които са особено големи в определени периоди от живота ни
— включително по време на бременност и през месеците след раждане. Тези
несъответствия дават още едно обяснение за различното ни поведение като
родители — и, както ще се убедите, на някои изненадващи прилики помежду
ни.
Спомняте ли си стария ни „приятел“ окситоцин, хормона на сближаването?
Той се освобождава, когато сме възбудени и по време на половия акт, но е и
мощен двигател на осигуряването на грижи, които изграждат родителското
поведение — особено при майките. Бременността, раждането и кърменето
предизвикват невиждано повишаване на нивото на окситоцин при жените, за
което мозъкът е вече готов. По време на бременността се произвежда повече
естроген. Учените смятат, че това подготвя мозъка да приеме повишеното
ниво на окситоцин, като увеличава броя на рецепторите за него.
Ефектът на окситоцина върху поведението ни е поразителен. Да вземем за
пример плъховете. Налице е очевидна разлика между майка плъх и девствена
женска (или женска без малки). Майката се грижи за всички бебета в гнездото
си, дори да не са нейни, и поставя тази грижа дори пред необходимостта да се
храни. Тя агресивно защитава малките и напада всяко нещо, което възприеме
за нежелана заплаха за гнездото си. Женска без малки не само че винаги
предпочита храната, но и страни от малките - в най добрия случай, или ги
изяжда в най-лошия. (Спомням си как моя бездетна приятелка държеше на
ръце малкия ми син толкова внимателно, все едно е натъпкан със
суперизбухливи експлозиви, и през ум не ми мина да благодаря на случая, че
не е гладна!)
Окситоцинът задейства майчинското поведение. Когато естественото му
произвеждане е блокирано (при плъхове и овце), майките отхвърлят
собствените си малки. Когато се инжектира изкуствено на женски плъхове без
малки, започват да се отнасят с чуждите бебета като със свои.
Този хормон има подобен ефект и при хората. Нивото му се покачва, когато
жената кърми. Стимулиран от сукането на бебето, окситоцинът кара млечните
жлези да произвеждат кърма и упражнява голямо влияние върху поведението
на майката. Според психологически експеримент на д-р Кърстин Увнас-
Моберг от Каролинския институт в Швеция кърмачките проявяват по-голяма
необходимост да удовлетворят другите. Колкото по-високо е нивото на
окситоцин в кръвта им толкова по-ниско е кръвното им налягане и по-
спокойна са те.
Ако си спомняте, тестостеронът блокира ефекта на окситоцина, затова
съпругът ви си поръчва пица след секс (или още по-лошо — заспива), докато
вие все още сте в настроение да се гушкате. Може би по тази причина жените
се привързват повече към бебетата си отколкото мъжете. Друго химическо
вещество, свързано с удоволствието, увеличава специфична област от мозъка,
когато плъховете чистят малките си. Вече говорихме за невротрансмитера
допамин; той се свързва тясно с мотивацията, удоволствието и задоволството
(и често — с пристрастяването). Нивото на допамин се покачва, преди
плъховете да започнат почистването на бебетата си, и секретирано - то
количество е в пряка зависимост от продължителността на това занимание. За
еквивалент при хората наблюдавайте как млада майка нежно гали ръчичката
на бебето си, докато се възхищава на миниатюрните му пръстчета.
Чудя се дали броят на рецепторите на окситоцин и допамин е
неврологичната причина за разликите в майчиното поведение. Безспорно не
всяка жена преживява майчинството по един и същи начин. Веднъж случайно
срещнах моя приятелка от колежа с трите ѝ деца - всичките под петгодишна
възраст, и осъзнах, че изглежда толкова добре, колкото никога преди не съм
я виждала — блажена мадона с петна от грахово пюре по пуловера и
конфитюр по косата. Като майка се чувстваше като риба във вода и ми призна,
че никога не е била по-щастлива.
Но познавам и жени, за които промяната е много по-трудна. Липсва им
спокойствието и свободата и намират ежедневните грижи за бебето за
отегчителни, потискащи или обременителни. Със сигурност има социални
фактори, които допринасят за тези различия. Майчинството е много по -
трудно, когато паричните и емоционални ресурси са недостатъчни. Но много
от жените нямат такива проблеми; на тях просто майчинството не им харесва
толкова много. Няма да се учудя, ако тези жени имат сравнително по -
малобройни рецептори за хормоните на удоволствието от сближаването в
сравнение с майките мадони.
 Повечето от нас са някъде по средата. Без съмнение майчинството е едно
от най-приятните, удовлетворителните и прекрасни дарове, които имаме
късмета животът да ни дава, но и изисква слонско търпение и някои големи
жертви. (Както и някои малки. Една пациентка, млада майка, ми се оплака, че
иска само да може да затвори вратата на тоалетната, когато е вътре.)
Удивих се от резултатите от изследване, публикувано в списание „Наука“,
в което деветстотин работещи жени споделят какво ги прави щастливи в
ежедневието им. Както може да се очаква, домакинската работа и пътуването
до службата се нареждат най-последни. Но най-изненадващо е, че гледането
на телевизия сами заема висока позиция, дори преди пазаруването и
говоренето по телефона. Едно от най-учудващите открития е от сферата на
майчинството: тези жени подреждат грижите за децата след готвенето и
непосредствено преди домакинската работа, тоест - много ниско в цялостната
класация. Доходите и стабилността на кариерата, изглежда, не оказват
влияние, но недоспиването и напрежението в работата значително намаляват
удоволствието от иначе приятни занимания като гледането на телевизия.
Няма да накърним красотата на майчинството, ако кажем, че е много трудна
работа. Смятам, че е абсолютно задължително родителите — особено младите
— да получават необходимата им подкрепа. В края на краищата, не се
предполага да се грижим за децата сами. Много европейски страни
насърчават бащите да останат у дома месеци след раждането на бебето. В
други култури няколко поколения от едно семейство живеят заедно, така че
винаги се намира опитна леля или баба да помага в домакинството и грижите
за децата. Всъщност опасните часове късно следобед, в които новородените
имат навика да капризничат без причина, все още се наричат „часът на баба“.
В най-добрия случай уморената млада майка има своя майка (или някой друг),
която да ѝ приготви чаша чай или да я отмени в разхождането и успокояването
на бебето.
За нещастие Западът набляга на семейството ядро, състоящо се само от
двамата родители и техните деца, и много млади двойки отглеждат децата си
далеч от собствените си родители, което означава, че майките много често
нямат никакъв източник на помощ. Доказват го многобройните проучвания
на жени със следродилна депресия. Това разстройство е много по -рядко
срещано в общества, които стимулират мрежата от женска взаимопомощ; на
Запад жените, които се чувстват социално изолирани, са изложени на по -
голям риск от подобна депресия.
Млади майки, ако досега никой не ви е казал, аз ще го направя: нормално е
понякога да изпитвате ненавист, умора и отегчение от отговорностите на
майчинството. Естествено е да се ядосате, когато апетитно домашно
приготвено ястие се изсипе на земята или поредната футболна фланелка се
загуби. Тези емоции (и изказването им с думи) не ви правят лоши майки!
Всъщност разтоварването на част от напрежението от плещите ви осезаемо
ще подобри времето, което прекарвате с детето си. Намерете с кого да
споделите трудностите в тази къртовска работа — приятелка, друга майка или
просто пишете в личния си дневник. Има безброй блогове на тази тема и
смятам, че това е свързано с анонимността на интернет в съчетание с
усещането за общност. Голямо облекчение е да признаеш, че ще откачиш, ако
още веднъж чуеш песента от „Улица „Сезам“, и още по-хубаво е, когато
получиш стотици окуражителни имейли от майки, които за стохиляден път я
слушат и скърцат със зъби като теб.
За жените е много важно да получат необходимата им подкрепа — не само
в името на собственото им психическо здраве, но и защото майчиното им
поведение има наистина силно влияние над детето. Потиснатите майки се
усмихват и занимават с децата си по-рядко. Децата на такива майки имат по-
нисък коефициент на интелигентност, гледат повече телевизия и вероятността
те самите да страдат от депресия като юноши е по-голяма.
Мишките майки ближат и чистят малките си; ако пренебрегнат тази дребна
родителска грижа, бебетата им порастват ужасно неспокойни. Защо ли?
Защото гените, които изграждат рецептори за „хормона на стреса“, кортизол,
който ни успокоява, се деактивират скоро след раждането. При липса на
нужните грижи, рецепторите са по-малобройни и не прихващат кортизола
толкова ефективно, колкото би трябвало. Когато станат възрастни и са
подложени на стрес, тези мишки стават крайно неспокойни! За съжаление от
наблюдения на пренебрегвани деца, отгледани без обичайното изобилие от
родителски прегръдки и ласки, знаем, че и при хората става така.

Татковците могат да правят всичко, което могат и майките

Окситоцинът действително играе голяма роля във връзката майка — дете,
но това съвсем не значи, че бащите не са толкова добри родители колкото
жените. Дори са налице доказателства за обратното.
Това поне отчасти се дължи на промяната в обстоятелствата. Вярвам, че
сега мъжете са по-добри родители, защото им е дадена възможност да се
проявят като такива. Те вече не са обезпечителите на прехраната от ерата на
лова и събирачеството (или през 50-те години на XX век) и вземат много по-
дейно участие в отглеждането на децата. Имам много мъже пациенти, които
работят у дома и поемат повечето домакински задължения и грижи за децата,
защото е по-лесно, удобно и ефективно те да го правят. Един мой пациент пък
е взел дългосрочен отпуск от работа, за да е целодневно у дома с двете
си малки деца; жена му печели достатъчно и за двамата.
Освен това много от традиционните сфери на компетентност на жените
вече са общи, в резултат на което мъжете вече могат да изпитат същата връзка,
която преди бе запазена само за майката. Така например храненето на малкото
дете е идеална възможност за сближаване. То е естествена почивка,
предназначена за ласки и шепнене на сладки безсмислици. Векове наред това
е било запазена територия на жените; днес вече е по-вероятно татко да е
станал в три през нощта и да гука, държейки биберона. Един от най-старите
аргументи на еволюционната психология в защита на традиционните полови
роли (според които жената поема отговорността и грижите за децата) е, че
жените инвестират повече в родителските задължения, защото майчинството
им е гарантирано. Мъжът може и да изпитва сянка на съмнение относно
бащинството си (поне докато не види брадичката на леля си Тили на личицето
на дъщеря си), но никога не стои въпросът коя е майката. Разбира се, пред
днешната достъпност на точните ДНК-тестове този аргумент звучи
старомодно.
Някои нови проучвания дори предполагат, че хормоналните промени през
бременността и след раждането, които подготвят жените за майчинството, не
се наблюдават само при тях. Едно канадско изследване сочи, че мъжете също
претърпяват някои от хормоналните промени, характерни за жените, в
очакването и реакцията си към новороденото. Психоложката Ан Стори
изследвала хормоналните нива на над 30 двойки през време на бременността
и след раждането и открила, че се увеличава концентрацията на кортизол,
пролактин и тестостерон.
i Кортизол. „Хормонът на стреса“ играе незаменима роля в родителския
процес. Алисън Флеминг интервюирала жени, които раждат за първи път, за
чувствата им към и отношенията им с новородените им деца. Установила, че
най-открити и съпричастни са майките с високи нива на кортизол. Логично е:
макар да мислим, че стресът е нещо лошо, той е просто сигнал, който тялото
ни изпраща, да сме нащрек и помага на младата майка да е по-внимателна с
детето си. (Веднъж изключително интелигентна пациентка сподели, че
определено се чувствала като диво животно в дните след раждането. Усещала,
че може да надуши всяка опасност във въздуха и че рефлексите и никога не
са били толкова изострени. Това може да се дължи на повишените нива на
кортизола.)
По-осезаемото наличие на кортизол през този период е още по-логично,
като се има предвид, че този хормон подобрява паметта. Той увеличава
скоростта, с която научаваме основното за грижата за бебето, което ни се
струва толкова непосилно в началото на живота на децата ни, и която,
гарантирам ви, запазваме дълго, след като собствените ни майки и други
помощници си отидат.
• Пролактин. Както подсказва името му, пролактинът е важен за
кърменето. Допринася и за грижовното родителско поведение. Учените са
открили, че нивото на пролактин при птиците, които се грижат за яйцата и
пиленцата дори ако само стоят при тях, докато истинските родители
отсъстват, се повишава. Най-голямо наличие на пролактин имали родителите,
а най-големите им помощници се нареждали веднага след тях. Учените обаче
не са сигурни дали родителите са толкова грижовни заради високите нива на
пролактина, или всички онези гладни гърла провокират освобождаването на
хормона. Вероятно е заради комбинацията от двете.
• Тестостерон и други хормони. Тестостеронът, разбира се, се свързва
с агресивно, доминиращо поведение и пресилена защита на собствената
територия; колкото повече тестостерон има един мъж, толкова по-силно
изразено е това поведение. В определени случаи е добре родителят да е
агресивен и буен, но не прекалено в първите дни и седмици от живота на
новороденото.
Резултатите от изследването на Стори са впечатляващи. Нивата на
пролактин и кортизол съвсем естествено се покачват през периода на
бременността не само при жените, но и при мъжете! При последните нивата
се покачили с приблизително 20% в трите седмици, преди партньорките им
да родят. През същия период нивото на кортизола почти се удвоило у
бъдещите бащи, а в трите седмици след раждането тестостеронът им
значително намалял - с 33%. (Нормалните нива се възстановили през
следващите няколко седмици.) Социолозите от Харвардския университет в
Кеймбридж, Масачузетс, открили, че нивата на тестостерон при
необвързаните мъже са по-високи в сравнение
с обвързаните, а при бащите са най-ниски.
В друго изследване, направено от колежката на д-р Стори, д-р Катрин Уайн-
Едуардс, бащите имали най-високи нива на естроген в сравнение с другите
мъже в периода от месец преди раждането до три месеца след това, което
отразява подобната промяна и у техните партньорки.
Тези хормонални нива действително влияят на родителското — и по-
специално бащиното — поведение. Стори помолила мъже да държат в ръце
кукли, завити в използвани бебешки одеялца (или самите си новородени
бебета), да слушат запис на плачещо дете и да гледат касета със сучещо бебе.
Мъжете, които изявили най-силно желание да успокоят плачещото дете,
имали най-високи нива на пролактин и най-ниски — на тестостерон.
Признавам, че бях леко скептично настроена, когато Алекс — мой пациент
— се оплака, че е напълнял, глезените му се подуват и сутрин му се гади,
откакто жена му е забременяла. Но има солидно подкрепена теория за тези
наподобяващи бременност симптоми. Изследване, публикувано в „Летопис
на вътрешната медицина“, сочи, че над 20% от мъжете са се оплаквали от
сутрешно гадене и напълняване. Тези реални промени могат да се обяснят с
практическите хормонални промени във връзка с бременността на
партньорките им.
Каква е причината? Учените смятат, че хормоналните промени при мъжете
са следствие от същите промени в партньорките им, сигналите за които
според тях се предават чрез феромоните. С други думи наближаващото
раждане кара жената да се подготви за майчинство, а тя от своя страна
подготвя партньора си.
Еволюционните преимущества за това са очевидни. В по-примитивните
общества вероятността да оцелеят бебетата, чийто бащи повече се грижели за
тях през първите няколко седмици, била по-голяма. Според проучванията има
още една убедителна причина за участието на бащата: децата, чийто бащи се
грижат повече за тях, се представят по-добре в училище и в социалните си
взаимоотношения (макар че познавам много деца, отгледани без бащи, които
се справят отлично и с двете).
Д-р Роуз Парк подробно изучава майчинството и бащинството и всеки път
достига до извода, че мъжете са също толкова способни да разпознават и
реагират на нуждите на новороденото, колкото и жените. Това се подкрепя и
от експериментите на д-р Флеминг, при който били измерени хормоналните
нива и реакциите на мъже на бебешки плач. Мъжете, които имали деца
реагирали по-силно от мъжете без деца, а опитните бащи се отзовавали много
по-силно — емоционално и хормонално — от младите бащи. Нивата на
пролактина им се покачвали и те изпитвали по-голяма необходимост да
успокоят плачещото бебе. Не е ясно дали опитът им или продължителният
контакт с бебета са ги направили по-чувствителни към тези сигнали. Но д-р
Флеминг смята, че всеотдайните грижи са като магическо заклинание за
родителите: колкото по-дълго го правиш, толкова по-добър ставаш и толкова
повече ти харесва, поради което е много по-вероятно да искаш да го правиш
още и още.
Но може би най-важното е, че бебето не прави особена разлика между мама
и татко. В едно интензивно отделение за новородени нямало достатъчно
ковьози и преждевременно родените бебета били поставяни голи до голото
тяло на един от родителите. Резултатите били изненадващи: Децата далеч
не усещали липсата на апаратите, а се развивали добре, и днес няколко часа
на ден в прегръдките на родителя са задължителна терапия за недоносени
бебета. И майките, и бащите се окуражават да участват. Бебетата наддавали
точно толкова, гушнати в бащите си, колкото и в майките си.
Така че, ако вашият татко изяви желание, позволете му да се грижи за
бебето ви. Така всички ще сте много по-щастливи!

Писмо до родителите:
Пациентката ми Моника ме посещава доста често; има хроничен проблем,
на който трябва да се обръща повече внимание. Тъй като прояви интерес към
онова, което открих по време на подготовката за тази книга, ми стана навик
да споделям с нея някои неща, когато идваше в кабинета ми. След няколко
месеца тя с изненада установи, че цялата тази нова информация ѝ помогнала
за една важна връзка в живота ѝ, но не със съпруга ѝ, както може би
предполагате, а със сина ѝ тийнейджър. Сподели например, че когато се
научила да „обобщава доводите си“, както съветвам жените да приключват
спора с мъж, за да компенсират късата му памет (и нашата слонска памет),
взаимоотношенията им неописуемо много се подобрили. Синът ѝ най-после
наистина я чува, без да се налага тя постоянно да му опява за предмета на
спора.
Не се изненадах. Да си родител на дете от другия пол може да е осеяно с
много от същите трудности, които тровят и романтичните ни връзки. Някои
части от тази книга ще ви обяснят защо синът ви се държи по определен
начин, а вие реагирате именно така. Не се двоумете да приложите някои от
съветите ми, които ще подобрят комуникацията и при този тип важни
взаимоотношения.
Пациентите ми често ме питат как да се грижат „полово неутрално“ за
децата си и аз им казвам истината: първо, на практика това е невъзможно, и
второ — вероятно нежелателно. Въпреки това безспорно има някои неща,
които можем да направим, за да сме сигурни, че децата ни получават толкова
равни възможности, колкото можем да им предложим. Смятам, че и без това
родителите като цяло (особено майките) са под огромно напрежение и не
искам да ги обременявам допълнително, но наистина мисля, че си струва да
си дадем сметка за културните стереотипи и да полагаме съзнателни усилия
да им противодействаме.
Безброй проучвания показват, че родителите се отнасят с децата от двата
пола по различен начин, и който е имал и синове, и дъщери (като мен) з нае,
че го правим дори несъзнателно. Една моя позната си направи много
интересен и ненаучен експеримент. Една събота съзнателно наблюдавала
какво говори на дъщеря си, като през цялото време се питала: „Това ли щях
да ѝ предложа да правим, ако беше момче? Това ли щях да ѝ кажа, ако беше
момче?“ За своя изненада установила, че в няколко ситуации — картинките в
любимата книжка на дъщеря ѝ, които ѝ посочила, и разрешаването на спор на
площадката за игра — би се държала различно, ако вместо с дъщеря си, беше
със сина си. Ако след това се е грижила по-съзнателно за децата си,
експериментът е бил успешен.

Когато две квадратчета не са достатъчни

Наскоро изнесох лекция в един град в Средния запад за това,
как мозъкът става мъжки или женски. След лекцията при мен
дойде една жена и каза, че е особено разтревожена за
шестгодишната си дъщеря, която непрекъснато и настоятелно
питала дали може да стане момче, дори проверила
възможностите за операция за смяна на пола, твърдейки, че в
ума си съвсем не е момиче, а момче.
По време на разговора ни жената не прояви и следа от
смущение или недоволство от затрудненото положение на
дъщеря си, а само любов и съчувствие. Попита ме дали в
развитието ú не е настъпило фундаментално важно събитие, след
което е усетила, че полът ú не съответства на тялото, с което е
родена, и дали малкото ú момиченце няма да се чувства по-добре
като момче. Къде, попита ме тя, може да се намери специалист,
който да помогне на дъщеричката й?
Няма лесни отговори. Подозирам, че наистина нещо се е
случило в процеса на формирането на пола на мозъка ѝ,
вследствие на което се е появило това несъответствие. Колкото
до това, дали ще се чувства по-до- бре като момче, само времето
може да покаже; много хора с операции за смяна на пола са
разбрали, че тялото не отговаря на пола им, като много млади.
Посъветвах я да потърси квалифициран и внимателен педиатър.
Напуснах лекционната зала, изпълнена голямо уважение към
тази майка. Толкова съчувствено говори за дъщеря си и така
заинтересована бе за спокойствието ѝ, че останах убедена, че ще
осигури необходимата помощ. Тревожа се само че самите ние все
още не разбираме добре мозъка си - въпреки огромния напредък
на невробиологията - че вероятно няма да можем да помогнем
така добре, колкото ни се иска.
 Интересува ме какво ни прави мъже или жени и при все това
непрекъснато ми се напомня, че това може и да не са
единствените две квадратчета. В крайна сметка биологическият
пол е цялост от много фактори, а джендърът (психологическият
пол) - от още повече. След още една лекция на същата тема,
започна много интересна дискусия за това, кое прави човека
„мъж” или „жена”, с един мъж, който сподели, че бил роден с
неопределени гениталии. Медицинският термин е
„интерсексуалност”, който означава индивид, роден с биологични
белези и на двата пола. За нещастие хирургичната „корекция” на
хора с неопределена полова идентичност е стандартна
медицинска практика от 50-те години досега. Хирурзите просто
реконструират гениталиите на детето като мъжки или женски и
заедно със семейството пазят процедурата и дилемата в тайна от
него. Медицинското знание (или в този случай по-скоро
медицинското невежество) заставя родителите да направят
фундаментален избор с огромни последици за детето, много
преди то да е способно да изкаже мнение, камо ли да реши дали
иска да се отнасят с него като с момче или момиче. Често
последиците са катастрофални.
Как трябва да постъпи родителят в подобен случай? Хейзъл Бет
и Милтън Даймънд от Хавайския университет смятат, че
родителите трябва да гледат на интерсексуалността като на
нормална вариация. На детето първо трябва да се обясни
подробно, така че да не изпитва ненужно объркване, вина или
срам. Операцията на гениталиите може да се извърши по-късно,
когато самото дете каже и покаже наклонностите си и може да
участва в решението да се подложи на операция.
Тази книга не е за интерсексуални хора, но докато я пишех
винаги имах предвид идеята за интерсексуалността като
нормална вариация на пола. За човек като мен, който се
интересува как ставаме мъже или жени, доказателството, че
имаме усещане за пола си, което не може да се промени след
раждането, е удивително. Ясно е, че човешкият мозък е някак
незаличимо щампован, в резултат на което у нас се създава и
запазва неотменното усещане за джендър (психологически пол),
независимо от външната ни анатомия и влиянието на средата.

Смятам, че най-доброто, което можем да направим като родители по

принцип, е да предоставим възможно най-широк кръг от възможности за
децата си от самото начало на живота им. Дайте на сина си кукла и го
насърчавайте (както и баща му) да си играе на татко с нея. (В най-лошия
случай куклата ще се озове сама в ъгъла, до безумно скъпата играчка, която
ви е молил да му купите, все едно в противен случай сърцето му ще се пръсне,
а после не е играл с нея нито веднъж.) Осигурете на дъщеря си топки, пъзели
и много неща на колелца. Мими, едно от любимите ми тригодишни
момиченца, не се смята за готова да излезе, освен ако чантата ú не съдържа
както черешов гланц за устни, така и пожарна количка. Със задълбочаването
на интереса им към творчески игри, осигурете на синовете и дъщерите си
равен достъп до пиратски костюми, стетоскопи и кукленски къщи.
Умните родители, които познавам, ограничават достъпа на децата си до
медии, внимавайки за стереотипи като секс, насилие и ругатни. Смятам, че е
много полезно да гледаме телевизия с децата си и да им обясняваме това,
което виждат. (И тъй като децата са пряко изложени на всякакви медии, те
бързо стават наистина експерти в тази област.)
Като родители имаме реалната възможност да поправим някои
предразсъдъци в обществото чрез образователната система. Така например
много родители и училища наблягат на спорта за момчета и подценяват
важността му за момичетата въпреки изобилните доказателства, че
физическата активност е действително полезна за тях, както физически, така
и емоционално. Настоявайте за равен достъп до треньори, спортни
дисциплини и съоръжения в училището на детето ви.
Действително съществува и насадена представа относно обучението на
момичета по природни науки и математика. Наш дълг като родители е да
настояваме дъщерите ни да имат същите шансове като синовете ни. Аз лично
се запалих по науката като много малка благодарение на баща ми, който беше
лекар и понякога ме вземаше със себе си на визитации. За нещастие той не
подкрепи решението ми да уча медицина. Но в колежа имах големия късмет
да ми преподава лекар от световна величина, който бе жена.
Тогава времената бяха съвсем други, но все още не смятам, че
възможностите в тази област са равни за двата пола. Ако дъщеря ви
проявява интерес към тези дисциплини (бих добавила и ако не проявява!),
осигурете ѝ необходимото, за да го задоволи — от комплект прибори за
млад химик до посещение на истинска лаборатория.

Ако сте родител, ще ви се стори съвсем логично, че следващата глава в

книгата се занимава със стреса. Напрежението от отглеждането на децата
определено е източник на много конфликти между мъжете и жените, но както
ще се убедим, двата пола преживяват стреса по коренно различни начини,
които имат огромно отражение върху общуването.
 7. Какво ми става? Защо мъжете и жените
реагират различно на стреса и защо това е от
значение

Поздравих пациентката си Даян за получената престижна награда

„Преуспяла жена“. Представете си смайването ми, когато тази толкова
влиятелна и уравновесена служителка избухна в плач в кабинета ми!
Постижението ѝ бе за сметка на много лична жертва. Сънят и връзките ѝ са
пострадали от постоянното напрежение и конкуренция. Исках да обсъдим
тези проблеми, но тя, изглежда, бе съсредоточена върху свой колега, който
заема подобен на нейния пост в друг отдел на компанията и чиято реакция на
стреса е диаметрално противоположна на нейната.
„Колкото по-кратък е срокът за изпълнение, по-голям — рискът, и по-лоши
— последиците, ако се провалим, толкова по-щастлив ми се струва. Все едно
стресът го зарежда. Живее от него, а мен направо ме съсипва — изплака тя.
— Заради него чувствам, че все едно полудявам.”
С радост съобщих на Даян, че не е луда, но впечатленията ѝ са верни:

Мъжете и жените наистина преживяват стреса по различен

начин
Естествено тази разлика е от огромно значение. Всички знаем за връзки
(или сме имали такива), които изглеждат солидни като скала, преди да се
намесят редица дразнители и да ни притиснат, докато ни спрат дъха. В крайна
сметка животът е стрес — днес повече от всякога. Много съвременни
семейства се борят с огромно напрежение. Тревожим се за личното си здраве,
за тероризма, как ще се грижим за остаряващите си родители, за децата си и
тяхното бъдеще. Работим много и почиваме малко, но каквото и да правим,
край нас все дебне опасност. Не спим и не спортуваме достатъчно и така
оставяме телата си без необходимите им ресурси.
Някои двойки преживяват бурите — и наистина, изпълнен с любов и
разбиране партньор може да е спасителния ни пояс. Защо тогава ни се струва,
че стресът отчуждава повечето хора? След като работата ни е толкова
напрегната, защо се караме за това, кой е оставил пастата за зъби отворена?
Защо връзката, която е била като райски остров преди, вече изцежда силите
ни? Защо партньорът ни се струва допълнително бреме, вместо убежище,
където да се скрием от бурята? И защо важните събития, които преживяваме
заедно, ни костват толкова много, вместо да зареждат с енергия близостта ни?
Вярвам, че и за това са отговорни различията помежду ни. Стрес ът във
всичките си проявления е различен за мъжете и жените. През повечето време
сме под напрежение по различни причини и тревогите на партньора ни се
струват необясними и маловажни в сравнение с нашите собствени. Начините,
по които преживяваме стреса, са различни и ефектите му — физически и
психологически — са полово специфични. Не е чудно, че тактиките, с които
се борим с него, също не си приличат и често именно това лежи в основата на
многобройните конфликта между нас.
Не трябва да е така. Можем и трябва да сме един за Друг най-близка опора,
особено когато сме под напрежение. Надявам се, че ако по- добре разбираме
какво мисли, чувства и преживява партньорът ни,
когато е под стрес, ще можем да сме си взаимна опора срещу неизбежното
външно напрежение, а не прословутата последната капка в чашата на
търпението си.

Жените са под по-голямо напрежение от мъжете

Организацията за здраве и безопасност на работното място във
Великобритания е провела проучване за 2003—2004 г., според което над
половин милион души смятат, че напрежението в работата им е толкова
голямо, че ги разболява. Проучването „Стрес и здраве на работното място“,
отново проведено във Великобритания, сочи, че почти всеки пети смята, че
работата му е прекалено стресираща. Допитване до над хиляда души,
направено от Националната агенция на потребителите в САЩ през 2003 г.,
констатира, че като цяло американците са силно стресирани. 39% от
запитаните казват, че работата е източник на значително напрежение в живота
им; според 30% това е семейството; за 10% — здравето; а според 9% —
икономиката. (При повечето хора, които познавам, обикновено действат и
четирите фактора плюс още няколко други.)
По-младите са по-стресирани от по-възрастните, което е интересно (и
според мен — малко тъжно), но се впечатлих повече от забележителното
разделение на резултатите според пола. Много повече жени, отколкото мъже,
съобщават за проблеми и стрес. 84% от представителките на нежния пол в
сравнение със 76% от съвременните адамовци признават, че са по-напрегнати,
отколкото би им се искало.
Причините за стреса при двата пола също се различавали значително. 48%
от мъжете и 32% от жените се тревожат за работата си, а 37% от жените и 21%
от мъжете се притесняват за семейството си.
Има милиони теории за това защо дамите са по-стресирани от силните си
половинки. Подозирам, че това до голяма степен се дължи на многото роли,
които изпълняват. Жените, които познавам, все още смятат, че носят по -
голяма отговорност за децата и дома си, независимо по колко часа на ден са
на работа. Ако системата се обърка — например детегледачката се разболее
или мазето прокапе — се намесва жената. Изглежда, многото ни роли имат и
предимства — жените, които работят и имат семейства, изпитват по-малко
напрежение, когато се случи нещо и на двете места — но пък не им остава
достатъчно време за почивка и бездействие, от които тялото и умът ни се
нуждаят, за да се възстановят.
Този дисбаланс взема големи жертви от физическото и емоционалното ни
здраве. Според същото допитване на Националната агенция на потребителите
в САЩ вероятността жените да страдат от главоболие в резултат от стрес е
по-голямо отколкото при мъжете. По-важното обаче е, че те са два пъти по-
податливи на депресии от представителите на силния пол — наистина
обезпокоителна статистика, за която ще пиша повече в следващата глава.
Учени като д-р Кенет Кендъл, който изучава разнополовите близнаци в
Универистета на Вирджиния, дават следното обяснение на този феномен:
макар напрежението да има депресиращ ефект върху всички, жените са по-
податливи, когато са изложени на много по-малък стрес.

Какво се случва, когато сме под стрес?

Когато човешките същества изпитват напрежение (психологическо или
физическо, както когато страдаме или сме болни), произвеждаме редица
хормони, които помагат на тялото ни да го преодолее. Освобождаваме
адреналин, който влияе на възприятията ни, затова се чувстваме
дистанцирани от всичко наоколо и ни се струва, че всичко се случва на
забавени обороти. В същото време рязко се повишава кръвното ни налягане,
затова сърцето ни сякаш ще изскочи от гърдите, задъхваме се и дишането ни
става учестено, а сетивата ни се изострят (поради което някоя миризма или
ярък цвят могат да върнат спомена за тревогата по-късно).
Освобождаваме и кортизол — хормона на стреса. Една от основните му
функции е да регулира кръвната захар. Когато се освобождава в стресови
ситуации, той кара тялото ви да влага повече енергия в кръвообращението и
по-малко — в работата на клетките. Регулирането на кръвната захар обяснява
защо забравяме да ядем, когато сме под напрежение, и защо много хора, които
постоянно са под стрес, са с наднормено тегло. Тялото им непрекъснато се
опитва да модулира енергията си съобразно пиковете и спадовете на кръвната
захар, които са резултат от влиянието на кортизола.
Малко кортизол е много полезен. Помага на тялото да посрещне
предизвикателството на стресовия фактор. Но много кортизол — нивата при
постоянен стрес — ни омаломощава. Той се прикрепя към клетките на
имунната система, затруднявайки обичайната им функция и отслабвайки
имунитета ни, при което ставаме уязвими на инфекции и болести. Учени от
Държавния университет в Охайо открили, че стресови фактори като
предстоящ изпит например забавят зарастването на рани в устата на
студентите и че жени, които се грижат за родственик с алцхаймер оздравяват
по-бавно от жени на същата възраст, които нямат такава отговорност.
Не е измислица усещането, че когато сте пренапрегнати, сте по- податливи
на болести. Пренатоварената ви имунна система не може да посрещне
допълнителното предизвикателство, което някой вирус или инфекция ви
поставят. За първи път от много време се разболях от грип, когато майка ми
почина, макар надлежно да се бях ваксинирала. И като никога се
възстановявах седмици наред.
 Кортизолът и ученето

В течение на деня нивото на кортизол варира, независимо какво се случва

в живота ни. Най-високо е рано сутрин и с напредването на времето
прогресивно спада, така че е най-ниско нощем, когато спим. (Ще се покачи
отново, ако работите до късно.) Вариациите обясняват защо много хора
(включително и аз) са най-продуктивни рано сутрин и умствените им сили
отслабват по-късно през деня.

Корти золът е жи зн ен оважен за учен ето

Хората с недостатъчно ниво на този хормон запомнят чутото трудно, както
и ако нивото му е прекалено високо (когато приемат кортикостероид при
болест например).
Защо връзката между ученето и кортизола е толкова тясна? Защото ученето
е първата крачка към създаването на спомени, които използваме, за да
избягваме повтарянето на неприятни преживявания, които ни стресират. Ще
си пъхнете ръката в огъня само веднъж — следващия път споменът за болката
и изгарянето ще ви възпрат. Всъщност, както ще говорим по-нататък в
книгата, имаме специални рецептори за кортизол в хипокампа — мозъчните
области, в които съхраняваме спомени, особено ако са силно емоционални
(спомените, които така или иначе запомняме най-добре). Много е логично, че
имаме система, която пази спомените за преживяванията, отключващи
хормона на стреса!
Докато малко стрес стимулира ученето, постоянно силният стрес пречи на
познавателните ни способности. Хора с хиперфункция на надбъбречната
жлеза, при което непрекъснато се произвежда кортизол, имат по -малки
мозъци, а постоянно високите нива на кортизол вследствие на постоянен
стрес действат разрушително на мозъчните клетки. Реакцията ни на стреса е
развита, за да ни помага да посрещаме неочаквани опасност, а не
заобикалящите ни обичайни заплахи от живота в XXI век като финансови
проблеми и атентатори самоубийци.
Д-р Брайън Кнутсон и колегите му от университета „Станфорд“ в
Калифорния са намерили доказателства, че хроничната тревожност е свързана
с намаляването на мозъчната маса при възрасти от двата пола и вероятно е
фактор за развиването на антисоциален характер при индивиди, които са били
малтретирани като деца. Освен това високото ниво на кортизол уврежда
мозъчните центрове на паметта и затруднява ученето на нови неща и
помненето на стари. Ето защо деца с посттравматично стресово разстройство
изпитват трудност в училище, а ветераните от войни имат проблеми с
паметта.
 Амигдала - контролен център на страх

Освобождаването на адреналин, кортизол и всички останали химични

вещества, които се произвеждат при стрес — древните системи в мозъка,
които са толкова важни за оцеляването ни — се контролира от амигдалата,
ореховидно струпване на клетки в основата на мозъка. Амигдалата спомага за
съхраняването на силно емоционални спомени, за да реагираме адекватно и
да се защитим, когато отново преживеем критична ситуация. Хипокампът
организира система от неврони, която образува верига. Посредством нея в
мозъка ни се запечатва споменът за дадено преживяване. С други думи
амигдалата осъществим сложните „изчисления“, с които определяме дали
трябва да се страхуваме, или не и какво да правим в такъв случай.
С помощта на амигдалата разпознаваме израженията на лицето на друг
човек и дали той е заплаха за нас. Да речем, че вие и аз сме в една стая, когато
лаптопът ми се разваля. Аз нервно си мърморя и вие поглеждате лицето ми.
Амигдалата ви помага да интерпретирате изражението ми, но и дали гневът
ми представлява директна заплаха за вас според това, накъде е насочен
погледът ми. Ако изглеждам ядосана, но се взирам в празния монитор на
компютъра си, може би ще се загрижите за неговата безопасност, но ще сте
спокойни за своята. Ако обаче фиксирам директно вас (вероятно защото сте
използвали компютъра ми и сте отворили заразен с вирус имейл), амигдалата
ви ще задейства реакция на страха.
Този мозъчен център действа като „куче пазач“ с цяла свита спомени за
подкрепление, на които е придал емоционално значение. Тези спомени ни
защитават от или стимулират взаимодействието ни с нови преживявания въз
основа на онова, което вече знаем и помним. Връзката между страх и памет
се наблюдава при изследване на маймуните, чиято амигдала е унищожена.
Тогава те не се страхуват толкова, когато се изправят пред нов стимул, защото
не могат да го сравнят с минал опит. В резултат те разглеждат и търсят
контакт с този нов дразнител или човек без предубеждения.

Защо жените преживяват стреса различно

Макар основната психология на стреса да е еднаква при двата пола,

съществуват разлики в начина, по който мъжете и жените преживяват и
помнят стресови ситуации.
Нека ви дам един пример. Два са основните начини, по които реагираме на
социалното предизвикателство, когато влизаме в непозната стая: или
„подхождате“ към новата обстановка (като отивате при някой, който ви се
струва интересен и предразположен към разговор, и казвате: „Здравей, аз съм
Мариан. Цветните аранжировки са прекрасни, нали? ”), или се „оттегляте“
(като се спотайвате до бара и чакате някой познат да се появи).
Интересното е, че всъщност има функционални различия в реакцията на
мозъка на тези два типа реакции. В първия случай се активира лявото мозъчно
полукълбо на префронталния кортекс и човек е отворен към новото. А при
антисоциалните срамежливи хора с „повишена защитна реакция“ се
регистрира активност предимно в дясното мозъчно полукълбо.
А сега си представете изненадата на учените, когато установили, че тези
разлики са полово определени. Заключенията им се оказали верни само за
мъжете. Любопитно скорошно проучване сочи, че при срамежливите и
резервирани мъже се активира дясната половина на предния мозък, а при
стеснителните и по-трудно контактни жени — лявата. Подобни открития са
толкова нови, че още ни предстои напълно да разберем какво означават — в
случая: как възприемаме и реагираме на предизвикателства. Но безспорно
може да се заключи, че системите за отговор на неприятни преживявания и
разкодиране на спомените за тях са доста различни при двата пола.
Пациентката ми Таня ми даде удивителен пример за този феномен. Двамата
със съпруга ѝ били заплашени с пистолет и ограбени, когато се прибирали от
късна вечеря. Година след инцидента Таня все още сънуваше кошмари и
преживяваше пристъпи на паника, все едно се е случил вчера. Когато говорих
със съпруга ѝ, за да проверя дали и при него е така, установих, че той само
бегло си спомня случилото се. Дори имаше значително по-подробни и ясни
спомени за разговора с полицаите и компаниите за кредитни карти отколкото
за времето, когато животът им е бил в опасност.
Това може да ви се стори странно — или поредното доказателство, че
жените са много по-податливи на „истерия“ от мъжете — но мисля, че си има
просто научно обяснение.
Спомнете си, че в предните части на мозъка на жените, точно зад челото,
има повече сиви клетки. Тази префронтална област на кортекса контролира
процеса на вземането на решения и регулира реакцията ни към света, изпраща
сигнали до хипокампа, където се формират спомените. В стресова ситуация
естрогенът активира по-обширна област от неврони в тази част на мозъка и
нивата му са по-високи при жените, което на практика означава, че те
преживяват по-силно и в детайли неприятното чувство. Обирът с други думи
е по-жив в спомените на Таня отколкото в спомените на съпруга ѝ, макар
двамата да са го преживели заедно.
Освен това жените произвеждат много повече кортизол, когато са под
напрежение. Прогестеронът - един от половите хормони, чийто нива са
високи при жените — предотвратява „изключването“ на кортизола. И щом
кортизолът стимулира ученето и запомнянето, по-високите му нива
означават, че те не само преживяват по-силно неприятно събитие, но и си го
спомнят по-добре. Точно обратното се случва с мъжете. Техният полов
хормон — тестостеронът, блокира кортизола.
Кортизолът е само един от факторите, Които допринасят за силните
спомени за лоши случки. Другият е центърът на страха ни — амигдалата.
Учени са открили много интересна разлика между половете: когато създават
емоционално заредени спомени, мъжете използват амигдалата в дясното
мозъчно полукълбо, а жените - в лявото. Не ни е известно достатъчно за тази
част на мозъка, за да си вадим изводи, но ми се струва, че има нещо особено
там. Така например учените са открили, че у хората със склонност към
злоупотреба с алкохол се наблюдава по-малка по размери амигдала в дясното
полукълбо.
Двата пола използват различни части от амигдалата, за да влияят на
спомените си. Жените използват области, които са свързани с други част в
мозъка като хипоталамуса и мозъчния ствол, който контролира дихателните
и сърдечните функции. Това може би обяснява защо реакциите на жените на
емоционално натоварени спомени са по-крайни и имат физическо изражение.
Мъжете, от друга страна, използват областта от амигдалата, която се свързва
с разположените над нея опознавателни мозъчни зони. Което може би
означава, че те формират база за „по-рационална“ реакция на
предизвикателството, като това да анулират кредитни карти, преди бандитите
да са ги източили.
Като се имат предвид тези разлики във функциите на мозъка, не е чудно, че
година по-късно Таня все още се тормози от случилото се, а съпругът и едва
си го спомня. Питам се дали полицаите са наясно с това, когато събират
показания на свидетели и дали техните наблюдения подкрепят научните
открития.
Защо сме развили различни методи за справяне със стреса? От еволюционна
гледна точка сме имали различни занимания и лошата памет на мъжете за
чувствата, които са изпитвали в опасни ситуации, е обяснима. Да речем, че
оцеляването на племето ни зависи от ловните способности на мъжете. Ясните
емоционални спомени едва ли са предимство за тях: дали ще им се ходи пак
на лов, ако добре помнят колко е било студено миналия път, колко са се
изморили при преследването на мамута, колко са се изплашили и колко ги е
боляло, когато бивната му ги е пробола в бедрото? От друга страна, е полезно
жените в племето, които се грижат за децата, да помнят, че даден
водоизточник привлича и множество страховити хищници предиобед, защото
това ще означава, че пътищата им никога повече няма да се пресекат с тази
опасност. Забравянето прави мъжете смели, а много дълго време е трябвало
да са такива.

Действа ли конкуренцията при момичетата?

Разликите в психологията на стреса между половете поставят под въпрос
много от досега известните ни истини. Дълго време учените смятаха, че
конкуренцията стимулира ученето, но това, как учим, когато сме под
напрежение, всъщност зависи от пола ни. Трейси Шорс и Джордж Мисиже от
Катедрата по психология в университета „Руджърс“, Ню Джърси, доказват,
че излагането на действието на полови хормони, преди и след раждането, има
огромен ефект върху въздействието на стреса и познавателните способности
на плъховете. Стресът (болезнен токов удар по опашката например) дори
увеличавал бързината, с която мъжките плъхове учели. Те имали полза от
напрежението. Разликата била учудваща: познавателната способност на
женските плъхове намалявала, когато били излагани на стрес.
Веднъж гледах как една тийнейджьрка се учи да шофира. Многократно се
упражняваше да завива надясно на място за паркиране, докато баща ѝ
изнервено я наставляваше от съседната седалка. Най-накрая, почти
разплакана, тя му кресна: „Остави ме на мира!“ Много ми се искаше да ида
при тях и да споделя резултатите от това проучване. Ако описания
експеримент с плъховете може да бъде използван за пример, сигурно
момичето щеше да овладее десния завой по-лесно, ако бащата не и беше
дишал във врата.
Други научни опити показват, че различията между половете са
предпоставени. Ако кастрирате мъжки плъх, като се роди, познавателните му
способности пак ще се влияят положително от стреса. От друга страна, след
инжектирането на тестостерон на женски плъхове веднага след раждането им
познавателните им способности станали същите като на мъжките! Ако това
важи и при хората, възникват важни въпроси, особено пред образованието.
Дълго време се смяташе, че съревнованието в класната стая подтиква
учениците да се стараят повече. Тази теория може и да е вярна за момчетата,
но не и за момичетата.
Откритието, че половите ни хормони влияят на ученето под напрежение, е
важно за жени, които са нещастни или нервни като пациентката ми Даян. За
да подобри ефективността на работата си, вероятно е по-добре да избягва
стреса. Очевидно не е възможно да се премахне напълно напрежението от
заобикалящата ни среда. (Чувала съм дори инструкторка по йога горчиво да
се оплаква от клиентите и шефовете си, а ако нейната не е среда без стрес, не
знам кое е!) Но смятам, че ако се постарае малко и е по-внимателна, Даян ще
се чувства по-добре.
За начало я посъветвах да намери по-ефикасен начин да сортира
информацията, която залива офиса и, за да не се чувства затънала до гуша в
нея. Само защото може да върши няколко неща едновременно, не значи, че
трябва да го прави непрекъснато. Сега вече тя си прави списък по важност на
задачите за деня, което ѝ позволява да възлага много отговорности на
съответните си подчинени. Помислих и че ще се чувства много добре, ако
ходи на фитнес в обедната си почивка или на масаж след работа. И ако
невинаги може да контролира дейностите в офиса си, то поне трябва да си
осигурява достатъчно време за почивка в края на седмицата. (Деветгодишната
ú дъщеря обожава да ходи с майка си на маникюр и педикюр.)
Ако стресът действа на колегата ѝ като стимулант, ще подобри работата му,
но вероятно не и здравословното му състояние.
Макар винаги да е опасно да се правят изводи за хората на базата на
експерименти с животни, подобряването на познавателните способност ма
плъховете от стреса повдига някои много интересни въпроси за хормоните.
Жените в менопауза, чийто нива на естроген са по-ниски, по-добре ли се
справят в напрегната обстановка от по-младите си колежки - поне по
отношение на способността им да учат и запомнят? Вероятно единственият
начин Даян да се изравни с колегата си е да изчака още десет години!
 Как се справяме и какво става, когато не успеем
Макар жените да се стресират повече и да са по-склонни да изпадат в
депресия, те са по-устойчиви на напрежение от мъжете.
Вероятно това се дължи на по-голямото количество сиво вещество в
префронталната част на мозъка, което действа като „буфер“ и ги предпазва.
Освен това естрогенът неутрализира пагубния ефект на някои стресови
фактори върху нервните клетки. Това вероятно обяснява защо жените
развиват болести като шизофренията по-късно от мъжете, защо жените
реагират по-бързо от мъжете на малки дози антипсихотични медикаменти и
защо при тях се проявяват различни странични ефекти от тези лекарства.
(Естрогенът и прогестеронът имат важно въздействие върху преработването
на някои медикаменти в черния дроб.) Това вероятно е и причината жените
да запазват по- добре интелектуалните си способности и функции с възрастта.
Механизмите за справяне със стреса при двата пола също са много по -
различни. Мъжете, както добре ни е известно, „остават насаме“, в резултат на
което много по-голям процент от тях страдат от стресови разстройства. Така
например вероятността от високо кръвно налягане и злоупотреба с алкохол и
наркотици е много по-голяма при мъжете. За разлика от тях жените се справят
със стреса, като търсят общуване с други хора, особено други жени. Те се
сближават, споделят проблемите си и търсят помощ. Това не само им помага
да преодолеят непосредствената заплаха, но и ги защитава от разрушителните
последици от стреса по принцип.
Изключителното изследване, от което се роди това откритие, е проведено
от д-р Лаура Казън Клайн и д-р Щели Тейлър от Калифорнийския
университет в Лос Анджелис. Те забелязали, че жени-
те под напрежение идвали в лабораторията, вършели си работата и
споделяли проблемите си с други жени, докато мъжете се изолирали. Тъй като
почти всички изследвания на стреса са били провеждани с мъже, този
феномен не се споменава в научната литература, която се концентрира само
върху реакцията „бий се или бягай“ пред лицето на заплаха — решението дали
да се изправиш срещу нея, или да се спасиш с бягство.
Когато жените са изправени пред опасност, зареждат нервната си система с
химични вещества, от които ще се нуждаят за битка или бягство: адреналин,
норадреналин и кортизол. Зениците им се разширяват, дишането им се
учестява и кръвта се отдръпва от храносмилателните органи и изпълва ръцете
и краката им, в случай че се наложи да бягат. Рефлексите им се изострят, а
усещането им за болка намалява.
Жените имат всичко това на разположение, но обикновено не го използват.
Защо ли? Защото, когато имаш потомство, нито битката, нито бягството са
добър избор. Ако се биеш, рискуваш да те ранят и да не можеш да се грижиш
за детето си. Ако побегнеш, ще се отдалечиш от дома и подкрепленията си
като известен запас от храна и вода, а всеки, който е пътувал с дете, знае, че е
трудно просто да спреш такси, камо ли да избягаш, ако спешно се налага. Така
че жените се пригодили към ситуацията си, като развили друга реакция, която
д-р Тейлър нарича „грижи се и се сприятелявай“.
 Когато жена е подложена на стрес, нивото на окситоцина ѝ се покачва. Това
не само я успокоява, но я подтиква да потърси помощ под формата на
сближаване с други хора, особено жени. Шансът да защити децата си е много
по-голям, ако има достъп до допълнителни ресурси — независимо дали храна,
пари, детски градини или физическа защита. Тестостеронът, както ви е
известно, противодейства на окситоцина. Това обяснява защо мъжете
реагират по толкова различен начин на опасност и заплаха.
Когато прочетох за „грижи се и се сприятелявай“, веднага се сетих за една
случка. Един следобед телефонът ми иззвъня, когато вдигнах слушалката чух
толкова дълбоки хлипове, че помислих, че отсреща е човек с дихателни
проблеми. В крайна сметка разпознах гласа на моя добра приятелка. Когато
най-после се успокои достатъчно, за да говори, Стейси ми разказа, че
съпругът ú се заразил с полово предавана болест от някаква жена, с която спал
по време на командировка.
Отговорих ѝ с възможно най-утешителните думи, за които се сетих в
случая: „Само кажи и веднага ще дойда да те взема. Двете с малката Емили
можете да останете у нас, колкото е необходимо. Имаме всичко, от което се
нуждаеш.“ Тя с благодарност ми отказа, поговорихме още малко и решихме
рано на другата сутрин да дойде в лабораторията и да си направи тест за
полово предавани болести.
На вечеря споделих случилото се с нея с мъжа, с когото излизах тогава. Той
не се учуди на изневярата, но искрено се удиви на решението на Стейси да се
обърне към друга жена. Заяви, че мъж никога не би се обадил на друг в разгара
на някоя криза, както направи моята приятелка. „Не мога да си представя, че
ще се обадя на Друг човек, когато плача толкова силно, че не мога да дишам.
Немислимо е за мен“, каза той.
Коментарът му блуждаеше в съзнанието ми, докато прочетох откритието на
д-р Тейлър. Стейси не ми се обади, за да ѝ помогна да реши какво да прави с
брака си, за да обсъдим какво е накарало съпругът ú да изневери или за да ми
се оплаква от усложненията в резултат на безотговорното му поведение
(разбира се, по-късно водихме много подобни разговори). Не се обади и за да
„побъбрим”; обаждането ѝ действително бе спешно. Когато го описах на
приятеля си, споделих, че се почувствах като оператор на телефон на
доверието.
Смятам, че обаждането на Стейси бе реален пример за това как жените се
„грижат и сприятеляват“. Изправена пред заплаха, тя потърси друга жена. И
без да осъзнавам (отвърнах ѝ с първото, което ми дойде наум, вероятно онова,
което най-много ще искам да чуя, ако съм на нейно място), аз изпълних своята
част от уравнението „грижи се и се сприятелявай“, като я уверих, че може да
разчита на мен за защита и подслон за себе си и бебето си.
Ако питате мен, „грижи се и се сприятелявай“ е чудесен пример за ползите,
които ще пожънем, ако отделим време и сили да подложим на съмнение
изводите, до които сме достигнали след експерименти предимно с мъже. След
като знам за този феномен, виждам взаимоотношенията между жените в
съвсем различна светлина. Навсякъде около мен жени се сприятеляват с жени
и разбирам колко добра стратегия за справяне със стреса е това.
 Така че моят съвет към жените, особено към тези, които са под напрежение,
е: грижете се и се сприятелявайте! Защото макар да е вярно, че естественият
ни инстинкт е да се сближаваме с други жени, това никак не е лесно в
съвременния живот. Помислете си колко по-различен щеше да е животът ви,
ако живеехте с няколко различни жени. Не ви ли се готви тази вечер? Имате
ли нужда някой да ви отмени в грижите за болното ви бебе? Искате ли да
почетете дадена книга, която съответства на настроението ви тази вечер? Тези
удоволствия са почти забравени, след като вече не живеем в общо жилище
заедно с роднините си. Освен това твърде много задачи отнемат от времето
ни и става все по-трудно да създаваме връзките, от които имаме нужда. Но
еволюцията ни е дарила с тази потенциално чудодейна способност; остава
само да я използваме.
За мен и една от най-старите ми приятелки е истински кошмар да намерим
пролука в пренатоварените си графици, за да обядваме заедно, но се стараем,
защото дори минута, прекарана в разговор помежду ни, е същински балсам за
изнурените ни от работа души. Чаша вино на кратка среща е всичко, което
докторът (в случая — аз) препоръчва за по-лесно преодоляване на стреса в
живота ни, след която винаги се чувстваме по-бодри и свежи, все едно сме
били на кратка ваканция.
Забелязвам нарастващо нежелание, особено у по-младите жени, да
използват наличните им средства. Също като мъжете си мислим, че трябва да
останем сами, и макар да има какво да научим от силните си половинки, не
мисля, че това е едно от тях. Даже бих посъветвала мъжете да подражават на
нас в това отношение!
Животът е труден, но става по-лесен, ако получите помощ. Моя приятелка,
която наскоро роди, ме попита дали може да се отбие у нас в неделя следобед,
за да ми върне една касета. Когато дойде, забелязах, че е на края на силите си.
Настоях да ми остави бебето за един час, докато пийне чаша кафе (сама) и
прочете вестника. Когато се върна, беше отпочинала и прекарахме чудесно.
Гледам как студентки по медицина се борят сами, когато образованието и
емоционалното им здраве ще спечелят много, ако учат на
групи. Виждам и приятелките си (и себе си дори) да отменят срещи за
вечеря със стари приятели, когато трябва да се погрижат за другите си
отговорности. Специално жените са много склонни да прекъснат всички
външни връзки, когато са влюбени в някой мъж. Как ще отделиш време за
ранен обяд със старите си дружки в неделя, когато през цялото време се
взираш в очите му? Подобно поведение е не просто грубо, но и недалновидно.
Приятелите ви могат да са факторът, който да реши дали ще се справите добре
с живота си, или ще потънете в депресия. Така че се грижете добре за тях.
Мъжете, може би защото предпочитат сами да носят товара на проблемите
си, са много по-податливи на високо кръвно налягане и злоупотреба с алкохол
или наркотици. Добре ще им се отрази да споделят битките си с приятели —
мъже или жени — както правим ние. Много по-здравословно е.
Поддържането на приятелства, които облекчават ефекта от стреса, е също
толкова важна част от грижите за себе си, колкото и редовното миене на зъби
и профилактичните лекарски прегледи. Може да ни се помогне; само трябва
да помолим.
Нека подновим социалните и семейни мрежи от взаимоотношения, които
са най-ценните ни защитници от стреса. Иначе рискуваме да изпаднем в
депресия, както ще се убедим в следващата глава.
 8. Какво ти има? Депресията при мъжете и
жените

Клоуи е убедена, че нещо с нея не е наред. Ако не е в чакалнята пред

кабинета ми, то е на телефона, за да ми каже за новопоявил се симптом. През
последния месец откри бучки на врата си, кожни лезии на гърба и промяна
във вкусовите си усещания. С всеки следващ симптом убедеността, че е
смъртно болна, я хвърля в потресаващ пристъп на паника.
Изглежда, че нито един от симптомите на Клоуи не е реален, но тя упорито
отказва да реши проблема, който действително застрашава живота ú: толкова
е слаба, че се чудя как я държат краката. Безмилостно тренира часове наред
всеки ден и вманиачено брои калориите, които приема, а в същото време готви
обилни вкусотии за семейството и приятелите си.
Друг мой пациент, Адам, има различен тип проблеми. Работата му е много
несигурна и май ще го съкратят. Но напоследък се държи нетърпимо. Не може
да понася шумове и викове, ако децата играят или дори говорят достатъчно
близо, за да ги чуе. Никой асистент не се задържа при него повече от месец,
защото жестоко го хока за дреболии. Започна да пие след вечеря, за да заспи.
А инцидентът, заради който се озова в моя кабинет, бе, че ударил жена си в
пристъп на гняв, защото, без да иска, съборила чашата му от кухненската
маса. Макар да признава, че е по-раздразнителен от обикновено, отрича да
изпитва тъга.
Клоун и Адам страдат от депресия. Но това психологическо разстройство
има много „лица“ и техните симптоми са толкова разнообразни, че неопитен
лекар може да се затрудни с поставяне на диагноза. Някои пациенти са
толкова парализирани от пристъпи на паника, че за тях е истински подвиг
дори да излязат от дома си. Други се оплакват от силно безпокойство и
усещане за нереалност; чувстват се вцепенени и недосегаеми, все едно живеят
в някакъв сън. Има такива, които страдат от изострена стеснителност и
сковаващо усещане, че са съвсем незначителни. Трети пък (предимно мъже)
изпадат в пристъпи на ярост. Някои се самонараняват в опит да притъпят
болката, която изпитват; а други - за да сложат край на страданията си.
Броят на страдащите от депресия нараства и Световната здравна
организация предвижда, че до 2020 г. това ще е най-сериозният здравословен
проблем след хроничните сърдечни болести. Депресията вече е едно от най-
разпространените заболявания във Великобритания и засяга една пета от
хората в някакъв етап от живота им. Деветнайсет милиона възрастни
американци всяка година също се оплакват от това психическо страдание.
Това значи, че повечето, ако не и всички от нас ще се докоснат до депресията,
защото самите ние или някой, когото обичаме, страда от нея.
 Жените в депресия
Какво общо има депресията с различията между мъжкия и женския мозък?
Много, ако съдим по това, кого засяга: във Великобритания 7% —12 % от
мъжете и 20%—25% от жените страдат от диагностицируема депресия, както
и 19 милиона американци, 12 милиона от които са жени.

Жените са значително по-податливи на

депресия от мъжете

Световноизвестните специалисти д-р Джулс Ангст от Университетската

психиатрична клиника в Цюрих, Швейцария, и д-р Мирна Вайсман от
Колумбийския университет разполагат с данни, че половото съотношение при
депресията е 2:1 и е учудващо стабилно в поне единайсет страни по света.
Смайваща разлика, на която трябва да обърнем внимание.
Бих искала да направя важна забележка за депресията и мъжете. Отдавна се
убедих, че в статистиката далеч не влизат всички засегнати от това страдание
мъже. На тях често не им се поставя правилна диагноза и не им се назначава
лечение, предимно заради социалната роля, която им се приписва.
Много мъже — особено от по-старите поколения — си спомнят, че не им е
било позволено да плачат от болка и тъга, дори когато са били малки. Днес
момчетата все още се учат не да не се оплакват, да „спрат да хленчат“. Смятам,
че у мъжете се насажда представата, че не трябва да говорят за депресия дори
с лекаря си, който — особено ако е мъж — често игнорира симптомите им.
На едно събиране споменах на свой приятел теорията си, че депресията е
по-разпространена при мъжете, отколкото си мислим, и отговорът му ме
смрази: „Разбира се, че е така. Затова умираме по- млади от жените.“ Това
психично заболяване е свързана с някои големи здравословни проблеми като
сърдечни болести и рак. Вероятно приятелят ми е по-прав, отколкото
предполага.
Да оставим теориите ми настрана, но и д-р Ангст, и д-р Вайсман независимо
един от друг забелязват, че склонността на жените да изпадат в депресия е
реална и биологично заложена. Жените също така преживяват депресията по
различен начин от мъжете: при тях страданието се проявява на по -млада
възраст, по-вероятно е да получат пристъпи на паника. Споделят и за повече
физически симптоми, като отпадналост и проблеми с апетита и съня.
Освен това двата пола се „самолекуват“ по различен начин. Често жените
намират, че поведение на търсенето на удовлетворение, като пазаруване или
ядене, временно облекчава депресията. (Майката на една тийнейджърка ѝ
купила блуза, за да разведри дълбоката тъга на дъщеря си, която обаче се
разгневила: „Знаеш, че пазаруването е едно от малкото неща, от които се
чувствам по-добре! Щом си решила да харчиш пари за мен, защо не ми ги
даде, за да пазарувам сама?”) Много по-вероятно е мъжете, от друга страна,
да възприемат антисоциално поведение, като употреба на алкохол и проява на
насилие.
Но защо? Защо жените са много по-податливи на депресия и защо
реагираме на нея по различен начин?
Никой няма точен отговор. Няма една-единствена причина, а по-скоро
комбинация от фактори, включително гените, хормоните, химията на мозъка
ни и ролите ни в обществото. Нека видим действието на всеки от тях.

Фактор 1. Гените
Налице са доста доказателства за това, че депресията е генетично заложена.
Д-р Авшалом Каспи и колегите му от Кралския колеж в Лондон публикуваха
забележително откритие, според което имаме специфичен ген с две
разновидности: „дълга“ и „къса“. Хората с късата му форма са по-податливи
на депресия след стресиращо преживяване в сравнение с хората с дългата
форма.
Мутациите, заради които едни изпадат в депресия, а други остават
незасегнати от лошото събитие, може би са свързани с гените, които имаме
заради пола си. Д-р Джордж С. Зубенко от Питсбъргския университет в
Пенсилвания и колегите му доказват, че в хромозомите ни има поне 19
участъка, които засягат склонността ни към депресия. Няколко от тях са по -
свързани с депресията при жените, отколкото при мъжете. Най-малко един
полово специфичен ген допринася за депресията при мъжете, но не и при
жените.
Генетичният фактор вероятно не само определя кой да заболее, но и как
реагира на депресията. Не всички засегнати се обръщат към алкохола и
наркотиците, но някои действително стават алкохолици и наркомани. Защо е
така? Реакцията може да е генетично заложена. Други заболявания, като
сърдечни проблеми и рак, също са свързани с депресията, макар и не така
директно. Възможно ли е някои хора да са по-податливи към тях заради
гените си? Следващият етап от това проучване вероятно ще помогне на много
хора.
И така гените са единият фактор, допринасящ за депресия. Кои са другите?

Фактор 2. Хормоните
Уязвимостта ни от депресия е свързана с пола ни — но не само заради
хромозомата, която сме взели от баща си, когато сме били заченати. Гените,
които определят пола ни, контролират и освобождаването на хормоните,
които дооформят пола ни в течение на живота ни, правейки ни повече или по-
малко мъже или жени. Така например Y-хромозомата, характерна само за
мъжете, „казва“ на тялото да развие тестиси, които впоследствие произвеждат
тестостерон и други маскулинизиращи хормони, превръщащи плода в момче.
Гените продължават да регулират произвеждането на полови хормони през
целия ни живот и определят например на каква възраст ще влезем в пубертета
и как тялото ни ще реагира на високи хормонални нива през този период.
Някои момчета страдат от ужасно акне в резултат от потока тестостерон,
който бушува у тях през юношеството; а други се отървават само с някоя и
друга пъпка. Някои много лесно развиват мускули, а физиката на други
завинаги си остава слабовата. Хормоните са едни и същи, но гените, които ги
контролират са причина за тези разлики.
Каква е ролята на хормоните при депресия? Ако хормоните влияят на
структурата на мозъка (а видяхме, че могат), възможно ли е да се отразяват и
на настроението и поведението ни? Не е нужно да се позоваваме на
изследвания, за да се уверим, че е така - само питайте някоя жена, чийто
менструален цикъл се предшества от дни на раздразнителност, тъга и
безсъние, симптоми, които се проявяват при най-ниски нива на естроген.
Всъщност колебанията в хормоналните нива вероятно обясняват защо
повече жени страдат от депресия. Много убедителен аргумент в подкрепа на
това са периодите в живота на жените, когато вероятността да се депресират
е най-голяма — преди менструален цикъл и след раждане.
И тъй като тези колебания са характерни само за дамите — хормоналните
нива на мъжете са доста стабилни през по-голямата част от живота им — може
би обясняват преобладаващото разпространение на депресията сред жените.
Следните етапи, характеризиращи се с колебания в хормоналните нива, са
свързани с депресията:
Пубертет. Производството на хормони и при двата пола рязко се покачва и
довежда до развиване на вторични полови белези.
След това пътищата ни се разделят: секрецията на тестостерон при
момчетата се запазва относително стабилна, след първоначалното рязко
повишаване, а хормоните от яйчниците при момичетата в пубертета започват
да се секретират циклично, което продължава, докато навлязат в менопауза и
има важни последици за жените. Циклите предизвикват промяна в
настроението, познавателните способности, анатомията на някои нервни
клетки и чувствителността към болка. И могат да допринесат много за
високия процент на разпространение на депресията сред жените.
Един от най-убедителните аргументи за влиянието на хормоните върху това
състояние е, че няма разлика в процентното разпространение на депресията
сред децата. Момичетата започват да се развиват по-бързо от момчетата едва
в началото на юношеството, след пубертета, когато циклите им вече са
започнали.
Предменструален синдром. Един от резултатите от месечните цикли е
предменструалният синдром. Точно преди менструация концентрацията на
естроген е най-ниска, а нивото на серотонин в мозъка намалява. (Ниските
нива на естроген и серотонин (невротрансмитер, който поддържа
настроението) се свързват с депресията.) Много жени (според някои
статистики 75%) изпитват комбинация от емоционални, физически и
поведенчески симптоми в дните преди месечния си цикъл — и нито един от
тях не е приятен!

При малък процент от дамите (2% до 8%) симптомите са толкова остри, че

„библията на психиатрите“, ,“Диагностични и статистически наръчник на
психическите разстройства“, ги класифицира като реално психологическо
разстройство, наречено „Предменструален лисфоричен синдром“ (ПМДС).
Рискът от развиване на депресивни състояния и постродилна депресия е по -
голям при някои жени, които страдат от ПМДС.
Ако предменструалните ви симптоми са толкова остри, че се отразяват зле
на нормалния ви живот, обърнете се към лекаря или гинеколога си за помощ.
Медикаментите, които повишават нивото на серотонин, облекчават проявите
на ПМДС, което може да подобри значително състоянието ви.
Важна бележка: ако спрете приемането на облекчаващите тези симптоми
медикаменти, ПМДС често се възобновява. Според специалисти в тази
област, като Кимбърли Ионкърс от университета „Иейл“, Ню Хейвън,
Кънектикът, симптомите рецидивират толкова по-рядко, колкото по-
продължително жените приемат лекарствата си.
Бременност. Много жени, особено онези, които силно са искали деца, се
изненадват от спадовете в настроението си през бременността. Не става
въпрос само за трепетно очакване!
Хормоните несъмнено имат роля за депресията по време на бременност.
Това заключение е следствие от факта, че първото и последното тримесечие
са най-уязвимите периоди и времето, когато хормоналните нива са най-
нестабилни.
Но да се разграничи биохимията от психологията е почти невъзможно,
както и в много други области на джендърната медицина. Обичайните
симптоми през първите три месеца на бременността са промени в навиците за
спане и апетита, непостоянно настроение, прекомерна отпадналост, ниско
либидо и безпокойство за това как ще се промени животът ви след раждането,
за здравето на бебето, което расте вътре във вас. Всички тези тревоги могат
да са фактори за задълбочаване на депресията. През последното тримесечие
на бременността много жени започват вманиачено да се безпокоят за
предстоящото раждане и всички съпътстващи го трудности. Разбира се, през
този период бъдещите майки изпитват голям физически дискомфорт и умора,
а заради размерите на бебето им е трудно да спят и да се хранят, което
неминуемо се отразява и на настроението им.
Някои жени прекъсват приемането на предписаните им преди бременността
антидепресанти от страх да не увредят бебето. И често депресията им
рецидивира. Това е много сериозен проблем, особено ако жената е страдала
от депресия преди. Някои дори замислят самоубийство. Всъщност
антидепресантите ви вероятно не са толкова опасни за бебето, колкото си
мислите. Проведени са изследвания на флуоксетин (прозак), пароксетин
(сероксат), сертралин (лустрал, золофт) и цитопрам (ципрамил) и влиянието
на тези широко разпространени антидепресанти върху бременността е доста
окуражаващо. Според скорошно изследване, публикувано в списание
„Ланцет“, някои бебета наистина развиват абстинентен синдром — тикове —
от селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина
(медикаменти като прозак), но авторите посочват, че депресията на майката
също може пагубно да увреди плода.
Когато депресирана пациентка забременее, винаги ú препоръчвам да
поговори сериозно с педиатъра или акушерката си (и с психолога, предписал
ѝ лечение, ако има такъв) за предимствата и недостатъците от продължаване
на приемането на антидепресанти. Това действително е строго индивидуално,
като пациентът също има равни прана за вземането на решението.
Ако жената откаже да продължи приема или ако това се налага по
медицински причини, препоръчвам тя и лекарят ѝ да наблюдават много
отблизо настроението ѝ и да получи помощ при кириите симптоми на
рецидив. Дори ако не се препоръчват медикамент, има друг и алтернативи.
Терапия или професионални консултации по време на бременността могат да
компенсират най-неприятните и потенциално обезпокоителни месеци.
Следродилна депресия. Друг полово специфичен пример за влиянието на
променливите хормонални нива е депресията, която наляга някои жени след
раждането на децата им.
Буквално всяка майка преживява период на дезориентация и стрес през
първите десет дни след раждане. Спомням си изумлението на съпруга ми,
когато ридах цял ден след като донесохме първото ни дете вкъщи. Също като
през пубертета и дните преди менструален цикъл през този период настъпват
драматични промени в хормоналните нива. През първите седмици след
раждането, нивото на естрогена рязко спада и тъй като този хормон регулира
невротрансмисионните механизми в мозъка, може да последва внезапен спад
на невротрансмитерите, които отговарят за настроението. (А то безспорно се
влошава от недоспиването и принципното объркване, които също са
характерни за този период.)
Тези симптоми обикновено отшумяват. Но ако потиснатостта и
раздразнителността не изчезнат, а започнат да пречат на нормалния живот,
младата майка може би страда от следродилна депресия.
Малко неща са по-страшни за жените и техните семейства от това
недоизследвано и недобре познато състояние. То трябва задължително да се
лекува. При тежки случаи на следродилна депресия младите майки могат да
развият психоза; рискът за това е с 20% по-висок в първия месец след
раждането, отколкото през целия останал живот на жената.
Въпреки че следродилната депресия може да засегне всяка майка,
вероятността това да се случи с вас е по-голяма, ако и преди сте страдали от
депресия. Около 33% от всички жени със следродилна депресия и около 15%
от страдащите от следродилна психоза са преживявали подобни състояния,
преди да забременеят, имали са и подобни случаи в семейството.
Не само майката страда при следродилна депресия. Д-р Сюзън Полби от
Института по психиатрия в Лондон изследва децата на жени, които са имали
депресия след раждането, и открива, че коефициентът на интелигентност на
единайсетгодишните момчета е значително по-нисък (84) от коефициента на
интелигентност (103) на момчетата, чийто майки не са страдали от депресия
след раждането.
Жените, в чийто семейства е имало случаи на депресия, трябва да са
особено внимателни, когато забременеят, особено в първите дни, седмици и
месеци след раждането. Това психично разстройство не е напълно
предотвратимо, но можете да вземете мерки, за да го избегнете или да
намалите до минимум въздействието му. Така например вероятността да
развият депресия е по-малка при жени със здрава мрежа от социални контакти
— роднини, приятели или други млади майки, които предлагат помощ и
компания. А и кърменето, изглежда, предпазва. Ако в семейството има случаи
на депресия, обсъдете с лекаря възможностите си.
Помолете и роднините си да проучат дали майка ви е била депресирана,
след като сте се родили. Чувала съм за една жена, която на шестия месец от
тежката си следродилна депресия открила, че собствената ѝ майка била
хоспитализирана заради същото заболяване, след като я родила. Разбира се,
по онова време не ú била поставена диагноза „следродилна депресия“, а
семейството запазило случилото се в тайна от криворазбрано чувство за срам.
Според мен това е двойна трагедия: не само майка ѝ не получила подходящи
за състоянието си лечение и разбиране, но и ако нейният лекар и педиатърът
на дъщеря ú знаеха за тази наследственост, можеха да положат усилия да я
избегнат или лекуват.
Менопауза. Брилянтната д-р Сюзън Лав веднъж нарече менопаузата
„огледало на пубертета”: органите и тъканите ни пак значително променят
формата си, почти по обратния път, по който тогава са се развили. От гледна
точка на депресията самата менопауза не е такъв голям проблем, поне не в
дългосрочен план, но съвсем не е така в годините преди нея (пременопаузата).
За много жени това започва на около четирийсетгодишна възраст, макар при
някои да е по-рано или по-късно.
И тук главна роля изпълняват хормоните. През времето преди самото
спиране на менструацията настъпват драматични колебания в хормоналните
нива на жените. Някои месеци овулират, което повишава концентрацията на
естроген и прогесгин; други месеци хипофизната жлеза „бомбардира“
яйчниците с фоликостимулиращ хормон, но напразно и нивата отново спадат.
Тъй като естрогенът е тясно свързан с правилното функциониране на
мозъка ни, спадът в нивото му силно ни влияе. Способността да разсъждават
трезво на някои мои пациентки в менопауза отслабва до такава степен, че те
са убедени, че „откачат“, и се чудят дали да се изследват за алцхаймер. Губят
ключовете за колата, очилата и всичко, което не е залепено за тях, не могат да
се сетят за имена на места и хора, които са познавали цял живот.
Това много ги разстройва и полага основите на депресията. Една особено
интелигентна мениджърка, която отговаря за цял отдел хора в мощна
многонационална корпорация, бе толкова ужасена от намалените си умствени
способности, че мислеше за самоубийство, докато не я убедихме да взема
естроген. Животът ѝ напълно се нормализира и тя игнорира предложенията
да спре хормонално-заместителната терапия, въпреки лошите отзиви за нея в
пресата през последните години. Казва, че по-скоро би умряла, отколкото да
се откаже от нея.
Много е трудно да се отделят хормоналните от останалите фактори, които
влияят на следродилната и депресията при бременност. Много жени наистина
се депресират с настъпването на менопаузата, заради онова, което според тях
означава тя. Някои казват, че се чувстват „пресъхнали“ и стари; други страдат
от загубата на фертилитет (макар нищо да не е в състояние да ги убеди отново
да изтърпят растеж на зъби и колики). Културата ни поставя тежък акцент
върху младостта и някои жени много трудно осъзнават, че удоволствията им
няма да останат в миналото. Други добре описани симптоми на менопаузата
са наддаване на тегло, намаляване на сексуалното желание и умора — всички
те могат да са причина за появата или задълбочаването на депресия.

Фактор 3. Химията на мозък

Както гените и хормоните, така и разликите в химическия състав на мъжкия
и женския мозък може би обясняват по-голямата честота на депресията при
жените. Така например мъжете произвеждат 52% повече серотонин от жените
и нивата му в кръвта им са по-високи. Това може да е поне част от причините
за по-голямото разпространение на депресията сред жените.
Но това далеч не е всичко. Само преди няколко години се учудвахме на
връзката между дефекти в невротрансмитерите и депресията, но сега
картината е много по-сложна. Вече изследваме как стените на клетките „си
говорят“: „съобщенията“ им пътуват по „магистрала“, която наричаме
„сигнална пътека“. Представите ни за по-ефикасно лечение на депресия и
други психологически разстройства ще се съсредоточат върху нея, за да
определим как могат да се предотвратяват и поправят разстроеното мислене,
промените в настроението и дори психозата.

Фактор 4. Ролите ни в обществото

Налице са поразителни разлики в характеристиките, честотата и
симптомите на депресията при мъжете и жените. Убедена съм, че те се
коренят колкото в действителните биологически разлики в мозъците ни,
толкова и в начина, по който обществата, в които живеем, ни третират.
В предишната глава разбрахме, че двата пола определят като стресогенни
фактори различни проблеми в живота си: работа — при мъжете, семейство —
при жените. Като се има предвид тясната зависимост между депресията и
стреса, не е учудващо, че регистрираме сходни резултати, когато питаме
представителите на двата пола защо се депресират. В изследването на д-р
Ангст и жените, и мъжете определят стреса като причина за депресията си, но
повечето мъже споменават физическа болест, служебни проблеми и
безработица като катализатори.
По-рано споменах, че няма разлика в броя на страдащите от депресия
момичета и момчета преди пубертета — сигурен знак, че хормоните са едни
от виновниците за неравномерното ѝ разпространение. Някои учени обаче
отричат това. Д-р Бенджамин Ханкин и д-р Лин Абрамсон — психолози от
Университета на Уисконсин, отдават по- големия брой депресирани момичета
в пубертета на социалната среда, посочвайки, че вероятността те да преживеят
негативни събития като сексуален тормоз да са по-недоволни от физиката и
външния си вид е по-голяма отколкото при момчетата.
Не съм напълно съгласна с това. Хормоналните промени са важни и макар
обществото да изисква от младите жени да изглеждат по определен начин (т.е.
да са слаби и стройни), не мисля, че това не засяга и мъжете, както авторите
на това изследване твърдят. Питайте която и да е майка на момче тийнейджър
- особено ако е с наднормено тегло, по-нисък от съучениците си или чийто
глас и мускулатура още не са се променили, в съответствие с възрастта, и тя
ще ви отговори, че момчетата също имат комплекси от външния си вид. Един
мой пациент тежеше над деветдесет килограма, а бе само на петнайсет
години. Качи се на катара и тъжно измърмори: „Аз съм свиня“
По действително има социална причина повече жени, отколкото мъже да
страдат от депресия. Напрежението и тревогите на пубертета са тежко бреме
за младите момичета. И тъй като това е вероятно най-лесната за отстраняване
причина, сме длъжни да облекчим този товар.
Майчинството се определя като Друг важен фактор за депресията при
жените. Професор М. Лухт и колегите му изследвали над 4000 жени в град
Любек, Германия. Установили, че майчинството влияе силно на риска от
депресия: той е двойно по-висок при жени с деца.
Тези резултати поставят важни въпроси пред съвременния свят. Също
толкова податливи на депресия ли щяха да са тийнейджърките, ако културата,
която „консумират“, се съсредоточаваше върху развитието на социалното им
съзнание и интелект вместо върху стегнатия корем и намирането на ризата с
кройка, която най-добре да го подчертае? Щеше ли майчинството да е толкова
тясно свързано с депресията, ако се считаше за по-важно постижение от
обществото и ако не толкова много жени отглеждаха децата си сами?

Пазаруване, употреба на наркотици и тютюнопушене.

Пристрастяване, депресия и секс

Джанет е любимка на продавачките в бутика до офиса и. Обаждат и се,

когато доставят нова колекция и подшушват на секретарката и, че ще
организират „предсезонна разпродажба“. След като купи едно -две неща,
които наистина харесва, Джанет оглежда целия магазин, докато се увери, че
чантата ú е пълна с всичко, което може и да поиска някога. Обикновено сама
занася огромните пакети у дома; не може да чака куриерът да ги достави след
няколко дни и дори си въобразява, че покупките ú ще се повредят или загубят,
ако бъдат изпратени по пощата.
Джанет знае, че е обект на подигравки за един-двама от консултантите,
които я обслужват. Ако си наложи да избере между две неща — които
вероятно се различават само по цвят — онова, което не е избрала необяснимо
се загнездва в съзнанието ú и не ú дава мира, докато не се обади да го поръча
по телефона. (И тъй като добре я познават, продавачките обикновено вече са
го заделили за нея.) От време на време някой съвестен консултант и казва, че
това, което се кани да купи, не и е нужно. Но Джанет не пазарува, защото има
нужда или защото нещото ú харесва; а за да задоволи веригите на
удоволствието в мозъка си.
Джанет е пристрастена към пазаруването — също както някои се
пристрастяват към кокаин, цигари или храна. Всички тези състояния са
„поведения в търсене на удовлетворение“ и са свързани с допамина, който
стимулира приятните емоции чрез специални рецептори в мозъка. За да не
избледнява удоволствието, човек трябва да се отдава вее повече и повече на
съответното поведение. По-малкият от нормалното брой на тези рецептори,
изглежда, е обща характеристика на всякакви пристрастявания.
Недостатъчният брой рецептори следствие ли е, или причина за
пристрастено поведение? Просто не знаем. Ако можехме да накараме Джанет
да стимулира допамина си с някаква друга дейност, а не пазаруване, ще имаме
ключ към много по-ефективни оздравителни програми.
Както при всички видове пристрастяване Джанет не пазарува най- много,
когато е тъжна, както може би предполагате. Всъщност изключително
сложната ѝ и предизвикателна работа я хвърля в един вид свръхвъзбудено
състояние, което я тласка към все по-усилено търсене на удовлетворение.
Това не означава, че няма връзка между поведението и вече съществуващата
ѝ депресия.
Както вече споменах по друг повод, изследванията на пристрастяванията и
пристрастеното поведение са провеждани предимно с мъже. Но е време за
промяна: тези състояния са широко разпространени и имат разрушително
въздействие сред жените. Девойки и млади жени се пристрастяват към
наркотици и алкохол по-лесно и при по-малки дози отколкото мъжете.
Жените вече са 40% от наркозависимото население, което има деструктивни
последици: почти 70% случаите на СПИН при жените се дължат на
използването на интравенозни наркотици или на секс със заразен партньор.
Ако през бременността майката приема наркотици, бебето се развива с по -
малка глава, ниско телесно тегло, сърдечна недостатъчност или синдром на
внезапна детска смърт (СВДС).
Учените от Националните здравни институти на САЩ в Бетесда,
Мериленд, са установили колко е опасно да се ограничават клиничните
експерименти само до мъже и провеждат инициативи за спонсориране на
изследвания върху жени. В резултат Националният институт по
наркозависимост на САЩ разшири полово ориентираната си програма. С
нетърпение чакам резултатите от изследванията. Безспорно обаче от
известните ни до момента факти за връзката между разликите между мъжете
и жените (и за нещастие — и между момчетата и момичетата) и
пристрастяването става ясно, че и причините за зависимостите на двата пола
са доста различни, както и влиянието им върху мозъка.

Различни мотиви
Момчетата и момичетата започват употреба на вещества, които водят до
пристрастяване, по различни причини. Момичетата често експериментират с
цигари и алкохол, за да излекуват стреса и депресията си, понякога вследствие
на сексуален тормоз. Д-р Дийн Килпатрик от Медицинския университет в
Южна Каролина изследва национална извадка от 4000 жени, за да установи
връзката между пристрастяването и грубо малтретиране като изнасилване,
сексуален тормоз, телесна повреда или преживяно природно бедствие, всички
от които могат да са причина за постравматично стресово разстройство
(ПТСР). Особено ужасяващ е фактът, че жертвите на подобни престъпления
са много млади: 6 от всеки 10 жертви на изнасилване не са били дори на 18
години, а 29% от момичетата са изнасилени, когато са били под
единайсетгодишни.
Рискът страдащите от ПТСР да развият проблеми със злоупотреба с
алкохол или наркотици е четири пъти по-голям, отколкото при жертвите на
подобно насилие, които обаче не покриват критериите за ПТСР. В сравнение
със здравите хора, страдащите от ПТСР са 10 пъти по-податливи на
алкохолизъм и 17 пъти по-склонни към наркозависимост. За разлика от
девойките, момчетата обикновено започват да вземат наркотици,
включително алкохол, за да изпитат тръпката или за да заздравят социалната
си позиция сред връстниците си.
Има тясна връзка между злоупотребата с наркотици и алкохол и други
саморазрушителни действия. При момичетата се наблюдава зависимост
между пристрастяването към вещества и разстройствата в храненето. Важно
тригодишно изследване на зависими жени - ръководено от Джоузеф А.
Калифано-младши, председател на Националния център по наркомании при
Колумбийския университет - установи, че половината от жените с хранителни
разстройства злоупотребяват с алкохол или наркотици в сравнение с 9% от
цялото население, а 35% от пристрастените имат хранителни разстройства в
сравнение с 3% от цялото население.

Различно лечение
Разликите в това защо хората се пристрастяват и какво се случва в мозъка
им в резултат на това, си струва да бъдат изучени, защото ще им помогнат да
се излекуват. Интензивността и причините за употребата на забранени
вещества при мъжете и жените са толкова различни, че много клиники
организират отделни рехабилитационни програми за двата пола.
Естествено лечението на депресия — на която жените са два пъти по-
податливи от мъжете — ще е от полза. Всъщност един от най-успешните
начини за лечение на зависими е да се проведе терапия срещу депресията,
която ги тласка към поведения в търсене на удоволствие или удовлетворение.
Специалисти от Медицинския център при университета „Санфорд“,
Калифорния, приложили широко използвания антидепресант циталопрам
(ципрамил) при пристрастените към пазаруване и установили, че бил много
ефикасен. Не само пациентите, но и самите учени се изненадали от
резултатите.
Лекарите в болница „Маклейн“ в Масачузетс забелязали, че повече жени,
отколкото мъже, страдали от тежка депресия и се повлиявали от лечението
много скоро след хоспитализиране. Симптомите на жените отзвучавали
много по-бавно от симптомите на мъжете, след като спрат предписания
антидепресант. Мъжете, от друга страна, непрекъснато се подобрявали през
четирите седмици на експеримента и крайният резултат от лечението им бил
много по-добър отколкото при жените. Изследователите решили, че това
може би се дължи на чувството на безнадеждност и отчаяние, което било по -
дълбоко при жените, предимно поради лошото им финансово състояние;
много от тях се налагало буквално да намират пари ден за ден.
Репродуктивните хормони също влияят на разликите между злоупотребата
с наркотици при мъжете и жените. Така например тестостеронът, изглежда,
защитава от действието на кокаина. Нормални женски и кастрирани мъжки
плъхове се нуждаели от много по-ниски дози кокаин, за да настъпят в
поведението им същите промени, които се наблюдават при некастрирани
мъжки; а за да има някакъв ефект по- късно през живота на кастрирани
новородени мъжки и новородени женски плъхове, на които се дава
тестостерон при раждането, били нужни много по-големи дози кокаин,
отколкото при нормалните животни. Следователно мъжете в изследването на
болница „Маклейн“ може би са се излекували по-бързо, защото по-високите
им нива на тестостерон защитават мозъка им от влиянието на наркотика.
Естрогенът има малко по-различен защитен ефект. Д-р Марк Кауфман от
Центъра за изследване на мозъка при болница „Маклейн“ в Масачузетс
открил, че в група от двайсет и четирима здрави мъже една доза кокаин, който
предизвиква свиване на кръвоносните съдове, намалява кръвоснабдяването
на мозъка. Степента на свиване на кръвоносните съдове зависи от дозата. Във
второ изследване д-р Кауфман наблюдавал ефекта на кокаина и при двата
пола и открил, че при жените не се наблюдава намаляване на
кръвоснабдяването на мозъка, ако вземат кокаин през фазата на месечния си
цикъл, в която нивото на естроген в най-високо. След овулация обаче същата
доза кокаин предизвиквала намаляване с 10% на мозъчното кръвоснабдяване.
Във всеки случай жените били по-добре от мъжете, при които същата доза
кокаин предизвиквала намаляване с 20% на мозъчното кръвоснабдяване. Този
ефект на наркотика вероятно е свързан с нарастващото с употребата му
влияние върху познавателните способности. Наблюдава се лека, но
действителна дисфункция на мозъка при 80% от отдавна пристрастените,
която не изчезва през периодите на абстиненция. Защитата, която естрогенът
осигурява, обяснява вече известното ни: хроничната злоупотреба с кокаин
причинява по-малко мозъчни увреждания при жените отколкото при мъжете.
Д-р Кауфман смята, че лечението с естроген ще ускори рехабилитацията на
наркоманите — и жени, и мъже. Но май греши. Два екипа учени откриха, че
естрогенът всъщност увеличава стимулиращия ефект на кокаина при плъхове.
Други пък са констатирали, че жените изпитват по-дълга и силна възбуда след
смъркане на кокаин отколкото мъжете. Откритията предполагат, че дамите
търсят наркотик по-усилено от силния пол и също като лабораторните
животни бързо увеличават дозите си, ако им се предостави възможност. Това
не е изненадващо. Известно е, че естрогенът поддържа функциите на
невроните на удоволствието, свързани с допамина. Без естроген (след
менопаузата при жените) броят на тези нервни клетки бързо намалява.
 Отказването на цигарите е различи при мъжете и жените!

Ако ми се предостави възможност да говоря от влиятелна ораторска

трибуна, ще я използвам само за едно: да призова всички пушачи да се
откажат от този навик. Знаете ли, че рискът от рак на белите дробове при
пушачи е 20 пъти по-голям за жените отколкото за мъжете? Както при всички
вредни навици, се изискват различни стратегии за отказването на двата пола
от тях.
Скорошно проучване във Франция установи, че за да спрат цигарите, на
мъжете им трябват по-големи дози заместители на никотина отколкото на
жените и вероятността мъже, които са на по-високи дози никотин, да спрат да
пушат е по-голяма, отколкото при мъже на по-ниски дози. При жените не се
наблюдавал по-голям успех при увеличаване на дозите. Така че, когато
пациентите ми от мъжки пол се опитват да откажат тютюнопушенето, ги
съветвам ла приемат достатъчни количества заместители на никотина.
Уязвимостта на жените от пристрастяване към цигарите всъщност може би
се създава още в утробата. Вероятността дъщерите на майки, които пушат,
докато са бременни, да пропушат е по-голяма, отколкото при другите
момичета. Това обаче не важи за момчетата.
Изглежда, за жените отказването на цигарите е по-сложно от простото
заместване на никотина. Давала съм на много мои приятелки, които отказват
цигарите, броеници от полускъпоценни камъни. Различните камъни се усещат
по различен начин. Кехлибарът е винаги топъл и леко лепкав, като мънистата
му сякаш се залепят за пръстите, докато кристалите, като нефрита, са хладни
и гладки. Жените са чувствителни към допир и броениците много им помагат,
като заместват аксесоарите на тютюнопушенето — кутийките за кибрит,
табакерите, запалките и другите красиви предмети, свързани с този порок.
Жените не спират да пушат и защото така контролират теглото си.
Никотинът ускорява обмяната на веществата и често след отказване на
цигарите се напълнява. Ако някоя пациентка се опасява от това, я съветвам да
се консултира с диетолог, преди да откаже цигарите.

Как лекуваме мъже и жени от депресия

Мъжете и жените преодоляват депресията по различен начин.

Противно на това, което ви казват рекламите на фармацевтичните
компании, няма „вълшебно хапче“. Не е толкова лесно да се лекува депресия
с лекарства, както вероятно си мислите. При много пациенти се налага да се
изпробват различни медикаменти, докато се намери най-подходящият за тях.
Често се случва лекарство, което е давало добър ефект до момента, изведнъж
да спре да действа. Това е много отчайващо, както и процесът на намиране на
нов лек.
Както някои хора не знаят, мъжете и жените се влияят по различен начин
от антидепресанти, а много лекари не отдават необходимото значение на този
факт, когато назначават лекарства. Така например при млади жени често се
проявяват странични ефекти като прекадена отпадналост при ниски дози от
медикамента. Това вероятно се дължи на влиянието на естрогена върху
мозъка или на полово специфичните начини на възприемане на тези
медикаменти.
Кои лекарства са ефикасни за даден пациент, също зависи от пола му. Д-р
Робърт Р. Райтс от Университета в Питсбърг, Пенсилвания, доказа, че мъжете
с депресия и пристъпи на тревога се влияят по-добре от по-старото поколение
трициклични антидепресанти като имипрамин (тофранил), отколкото жените.
А при жените по-голям успех имат инхибитори на моноаминооксидазата
(МАОИ) като транилципромин (парнат).
Фактът, че мъжете произвеждат и преработват повече серотонин вероятно
обяснява защо пароксетинът (сероксат) — медикамент, който удължава
времето, през което серотонинът се задържа в синапсите между невроните —
е по-ефикасен при мъжете отколкото при жените. Различният ефект може и
да се дължи на различния брой рецептори за серотонин в мозъка при двата
пола. При мъжете участъците за захващане на серотонин в тромбоцитите в
кръвта са по-малобройни отколкото при жените.

Трябва да се направи нещо

Вече сигурно ви е ясно, че все още не можем изчерпателно да обясним защо
процентът на страдащите от депресия е различен при двата пола.
Знаем, че тази болест има много лоши последици. Д-р Марк Уисман и
Лорън Уейнсток от Колорадския университет изучили 774 брачни двойки и
стигнали до следния незавиден резултат: степента на тревожност и депресия
на всеки от двамата съпрузи е показателна не само за личното им
неудовлетворение от брака, но и за разочарованието на партньора им.
Депресията влияе на чувството за семейно щастие на съпрузите, и на
съпругите повече отколкото тревожността.
Освен това децата на депресирани майки са по-предразположени към
поведенчески проблеми, отклонения в развитието и социални проблеми.
Самите са по-склонни към депресия от връстниците си. Така че, когато лекар
диагностицира състоянието на някого като депресия, трябва да се прецени
психическото здраве на цялото семейство.
Откритието на някои основни психобиологични разлики между мъжете и
жените ни помага да сме по-добри лекари и да полагаме по-добри
индивидуални грижи за пациентите си. Познаването на разликите между
сърцата на мъжете и жените ни направи по-добри кардиолози. Същото трябва
да важи и за мозъка, за да научим повече за разстройства като депресията и
как да ги лекуваме. Тъй като това заболяване има опасни за личността и за
обществото последици, абсолютно наложително е да направим всичко
възможно да разберем защо съществуват междуполовите различия и как да ги
овладеем.
 9. Къде са ми ключовете? Мъжете, жените и
остаряването

Той направо ме влудява“, оплаква се Джулия и прокарва ръце през

късоподстриганата си посивяла коса. „Преследва ме из къщата като някое
досадно малко кутре. Нищо не мога да свърша! Винаги ли е бил толкова тъп?
Трябва да му обяснявам всяко нещо по сто пъти.”
Джулия е стара моя пациентка, която дойде на редовен годишен преглед.
Физическото ѝ състояние е чудесно, но както чух, съвсем не е така с
психическото ѝ здраве. Източникът на напрежението е наскоро
пенсионираният ѝ съпруг. „Трийсет години заедно, две деца. Толкова
говорихме колко ще е хубаво да си е вкъщи, но прекарвам цялото си време в
опити да не го убия!”
За нещастие Джулия съвсем не е изолиран случай. Много хора (и съпрузите
им!) намират „златните години“ на пенсионирането си за неочаквано горчив
за преглъщане хап и не мога да преброя колко пациенти не проумяват защо
не са щастливи от дългоочакваната си почивка. Отново предполагам, че
отговорът се крие в значителните разлики между мъжете и жените, а в случая
— в начина, по който остаряват. Както обясних на Джулия, макар двата пола
да се променят физически, психически и сексуално с напредването на
възрастта, този процес протича по съвсем различен начин — и не
едновременно — при мъжете и жените. В крайна сметка заприличваме един
на Друг повече, отколкото през който и да е Друг период от живота си след
детството, но това ни коства някои неприятности. Различията помежду ни са
причина за много конфликти — тъкмо когато се предполага, че животът ни
трябва да става все по-лесен.

Стареещият мозък
Живеем по-дълго от когато и да било. Продължителността на живота ни се
е удвоила през последния век. Преди пенсионирането означаваше край на
продуктивния живот; а сега е буквално „трето действие“, изпълнено с
пътешествия, осъществяване на дълго отлагани творчески импулси, нова
любов и кариера. На този свой нов живот ще се радват рекорден брой хора.
Населението във Великобритания е застаряващо, вече 16% от него е на
възраст над 65 години. До 2050 г. една пета от американското население ще
достигне същата възраст.
С увеличаването на щастливите, здрави, активни възрастни хора се променя
и представата ни за остаряването. Американската асоциация на пенсионерите
(АСП) наскоро разпространи реклама на мобилни телефони, с които на по -
възрастните ще е по-лесно да се свързват с „лекари и внуци“. Подкачих една
моя пациентка за това, когато видях, че отговаря на имейлите си в чакалнята
ми; тя се усмихна над тънкия си сребрист лаптоп и отговори: „Времената
наистина се менят!”
Остаряването е нож с две остриета. От една страна, не преживявам толкова
трагично всяко разочарование, колкото, когато бях на двайсет. Пропуснато
телефонно обаждане от любимия в момента мъж не предвещава криза, а ако
синът ми забрави обещанието си да вечеряме заедно, просто приемам факта и
съм щастлива, че и неговият живот е пълен и зает. А и нищо не изглежда
толкова жизненоважно колкото преди. Заемам на дъщеря си любимите си
дрехи и бижута, без изобщо да се притеснявам в какъв вид ще ми ги върне и
дали въобще ще го направи, а протърканото петно на прекрасния ми
персийски килим само ми напомня колко често съм прекосявала любимия си
апартамент.
Но не само мирогледът ми се променя. Трябва да внимавам къде слагам
ключовете си, за да не се налага да ги търся 15 минути на следващата сутрин.
Вече трябва да си напомням да се концентрирам върху онова, което правя, за
да не се разсея необратимо от хилядите други неща, за които мисля
едновременно. Все по-трудно заучавам нова песен на пианото и изобщо не
мога да си спомня заглавието на романа, който ми харесваше преди 10 години.
Приятелите ми мъже имат други оплаквания и радости, но някои неща са
същите. По-затвърдените ни способности като речта ни например деградират
по-бавно в сравнение с по-сложните процеси като правилните ни преценки
или концентрацията над онова, което вършим в момента. Както ще видим (и
вие след време!), паметта на двата пола е особено уязвима от изпитанията на
времето.
Нека разгледаме различния начин, по който остаряваме, и как той се
отразява на взаимоотношенията ни.

Планиране на конфликти
Много от „симптомите“ на стареенето — и добрите, и лошите — са
свързани с промяна във функциите на мозъка, до голяма степен поради
различното количество хормони, които освобождаваме през този период от
живота си. Разбира се, мъжете и жените произвеждат различни хормони в
различни количества по различно време, което е главната причина да
остаряваме по не еднакъв начин.
Това не трябва да ни изненадва. Известно ни е, че мозъкът на двата пола се
развива по различен график след зачеването, което до голяма степен е
свързано с освобождаването на хормоните, които ни правят мъже или жени.
Така например секрецията на тестостерон при мъжкия плод е висока —
колкото при възрастен мъж — от осмата до двайсет и четвъртата седмица от
вътреутробното развитие и през първите шест месеца след раждането, след
което нивата му спадат. При момиченцата секрецията на женски хормони е
малка преди раждането, но значително по-висока през първите шест до
дванайсет месеца след това. Д-р Розлин Финч и колегите ѝ от университета
„Руджърс“, Ню Джърси, обобщили многобройните доказателства, че
хормоните, произвеждани от яйчниците, са важни за оформянето на женския
мозък, но по различно време в сравнение с действието на тестостерона за
мъжкия мозък.
Нивата на тези хормони продължават да се различават през детството и
оказват по-голямо влияние върху мозъка. Както може би си спомняте, един от
най-важните процеси на развитието на този наш орган ни i съкращаването —
програмираната смърт — на милиони връзки между мозъчните ни клетки.
Невробиоложката д-р Патриша Кул доказа, че това е един от основните
фактори за развитие на говорните ни способности например. Бебета от
англоезични семейства започват да различават звуковете „р“ и „л“ на около
шестмесечна възраст. Всички бебета — независимо къде са родени или на
какъв език говорят родителите им — се раждат със способността да
разграничат тези звукове, но трябва да се използва съответната връзка в
мозъка. И тъй като в японски език няма разграничение между „р“ и „л“,
мозъкът на японските бебета „съкращава“ тази връзка до навършването на
една годинка. Ако не използвате нещо, го губите. Някои специалисти по
детско развитие смятат, че унищожаването на непотребните неврони укрепва
синапсите между останалите нервни клетки, които се усложняват — също
както подрязвате розовите храсти, за да растат по-бързо.

„За“ и „против“ хормонално-заместителната

терапия за жени
Много жени се отказват от хормонално-
заместителната терапия (ХЗТ) под влияние на
резултатите от нови големи изследвания, според които
ХЗТ след менопауза може да предизвика негативни
ефекти при малка част от пациентките. Но има и много
доказателства за благотворното влияние на естрогена
върху структурата и функциите на невроните.
Според едно изследване при жени след менопауза,
които са на естрогенна терапия, кръвоснабдяването на
хипокампа е сравнително по-богато - което е
жизненоважно за паметта - отколкото при жени на
същата възраст, които не приемат естроген. Д-р Сали
Шайуиц и други много убедително доказват ползата от
този хормон при запазването и стимулирането на
познавателните способности и паметта. Д-р Шайуиц
подчертава, че трябва да си изясним тази роля на
естрогена, защото загубата на паметта при по-
възрастните жени често се отразява силно и пагубно
на начина им на живот. Не е голяма работа, ако не
помните къде сте оставили очилата си, но когато ви се
случва десет пъти на ден, представлява загуба на
време и може много да накърни самоувереността ви.
Да забравите как се казва човек, с когото сте работили
заедно, може да се отрази зле на взаимоотношенията
ви с него. Тези „малки" пропуски не изглеждат толкова
незначителни, когато ни се случват непрекъснато!
Д-р Шайуиц доказа, че естрогенът помага. Той
стимулира мозъчните функции на жени след
менопауза, които отговарят за паметта, която
използваме всеки ден например запомнянето на
телефонен номер. Хормонът, който приемат
пациентките в нейните експерименти, подсилва
моделите на активиране на мозъчните области,
характерни за по-млади жени преди менопауза.

Работата на д-р Шайуиц е важна по ред причини.

Очарована съм от идеята, че организацията на мозъка
не се фиксира с възрастта, а може да се възстанови по-
ранното ú и ефективно състояние. В известен смисъл
това изследване предизвиква повече въпроси,
отколкото отговори намира. Участничките не
демонстрират никакви промени при изпълнението на
проверки на паметта, вероятно защото периодът на
наблюдение е бил много кратък. Но ще е хубаво да се
проучи тази възможност и със сигурност ще се
заговори за това в бъдеще.
Макар д-р Шайуиц да отбелязва, че решението за
приемане на естроген да е лично и трябва да се вземе
след консултация с лекар, данните, изглежда, са в
полза на ХЗТ. Много мои пациентки и други жени
твърдят, че паметта, способността им да решават
проблеми и да се концентрират са се възстановили
напълно, след като са започнали ХЗТ.
И така въпреки очевидно неблагоприятните
резултати от изследванията през последните години,
вероятно разумното прилагане на ХЗТ ще се
рехабилитира с конкретна цел да се запазят и (или)
възвърнат интелектуалните способности на по-
възрастните жени, като допълнителната изгода за тях
ще е стабилизиране на настроението и възстановяване
на нормалния сън.
Да се надяваме, че с усвояването на все по-
съвършени техники за регистриране и документиране
на положителния ефект на естрогена върху анатомията
и функциите на мозъка, ще научим и за кои жени ХЗТ
ще е най-благоприятна след менопаузата. Има и други
алтернативи. Може да се модифицира молекулата на
естрогена, за да извлечем ползите без негативите,
свързани с естествения хормон.
Според мен изобилието на доказателства, че
заместването на естрогена запазва и подобрява
оптималните мозъчни функции, означава, че този
метод задължително трябва да се прилага при някои
по-възрастни жени.

Различните полови хормони определят как и кога мозъците ни да съкратят

и унищожат връзките, които не се подсилват чрез стимулиране. Това се
случва по различно време при момчетата и момичетата в периода от детство
до юношество. Една от причините е, че естрогенът, изглежда, забавя
систематичното „изкореняване“ на „излишните“ клетки, което е толкова
важно за съзряването на мозъка.
Освен това има значителни разлики във времето на нарастване на мозъка и
броя на възникващите връзки между двете му полукълба при момчетата и
момичетата. Едно много интересно изследване на Националния институт за
психическо здраве в Бетесда, Мериленд, показа, че сивото вещество в
предната част на мозъка се увеличава преди пубертета, но на различна възраст
(12.1 години при момчетата и 11 години при момичетата), след което
намалява и при двата пола. Увеличаването на сивото вещество в друга част на
мозъка, париеталния лоб, също става по-рано при момичетата (най-голямо е
на 10.2 години, а при момчетата — на 11.8 години).
Тази разлика във влиянието на хормоните върху структурата на мозъка
вероятно обяснява различната скорост на развитие на някои умения при
юношите и девойките. Миналата пролет присъствах на тържество по случай
края на учебната годината на деца на тринайсет-четиринайсет години и се
удивих от видяното: момичетата изглеждаха като самостоятелни млади жени,
а момчетата бяха просто... момчета. (Майка с двама по-големи синове
потвърди наблюдението ми, като каза само: „Това лято винаги е важно за
момчетата/5) Планирането и преценката — относително висши функции,
които зависят от развитието на церебралния кортекс — се появяват по-рано
при момичетата отколкото при момчетата, макар да няма съществени разлики
в тези способности при възрастните и от двата пола.

„За“ и „против“ хормонално-заместителната

терапия за мъже
Мъжката хормонално-заместителна терапия не е толкова
обширно изследвана, колкото женската. В момента не е ясно
дали от нея има повече ползи отколкото вреди.
Мнозинството лекари вярват, че промените в либидото и
ерекцията при по-възрастните мъже се дължат на
намаляването на тестостерона. Това причинява и намаляване
на мускулната маса и сила, отпадналост, депресия,
раздразнителност и отслабване на проницателността. Ето защо
учените се концентрират върху заместване на тестостерона.
И това е големият въпрос. Заместването на тестостерона
помага ли при влошаването на паметта при възрастните мъже?
В един експеримент със здрави мъже (между 51 и 91 години) с
когнитивни проблеми се забелязало подобрение на паметта,
след като приемали тестостерон в продължение на три месеца.
При друго изследване не бил отчетен никакъв ефект от този
хормон върху слабата памет, макар да се подобрили аудио-
визуалните способности.
Заместването на тестостерона има предимства и лечението
трябва да се следи много внимателно. Мъжкият полов хормон
увеличава броя на червените кръвни телца (от което кръвта се
сгъстява), намалява нивото на липопротеина с висока плътност
(добрия холестерол) и може да увреди черния дроб. Възможно
е да се влоши и сънната апнея (прекъсване на дишането по
време на сън). Най-важното е, че простатата може да се
увеличи до опасни размери и недиагностицираният рак на този
орган да се влоши от хормоналната терапия.
Не само нивата на тестостерона започват да спадат при
мъжете с напредване на възрастта. Намаляват и хормоните на
растежа дехидроепиандростерон (ДХЕА) и
дехидроепиандростерон сулфат (ДХЕАС), инсулиноподобния
растежен фактор-1 (IGF-1), както и хормоните на щитовидната
жлеза и бъбреците.
Много се пише за ДХЕА, когото някои ентусиасти наричат
«еликсир на младостта”. За нещастие данните не са
убедителни, макар две изследвания да констатират полза от
оралното приемане на ДХЕА. В едното, след тримесечно
ежедневно прилагане, при двайсет мъже между 40- и 70-
годишна възраст се забелязало подобряване на общото
състояние, но и на иначе ниското им либидо.

Хормоналните разлики между половете се запазват през целия ни живот,

макар следващата им голяма промяна, подобна на промяната през пубертета,
да е, когато остареем. Менструацията на жените спира и високите нива на
хормони като прогестерон и естроген намаляват. Това е менопаузата и
обикновено настъпва в периода между 45 и 65 години, а може и по-рано при
жени с някои заболявания или които са претърпели операция за отстраняване
на репродуктивни органи.
Симптомите на менопаузата са различни. При някои жени са наистина
неприятни, а други почти не ги усещат. В осма глава обсъдихме някои от
психологическите последици, но се наблюдават и физически неразположения
— горещи вълни, нощно изпотяване, кожен сърбеж, чувствителност на
гърдите, вагинална сухота, напълняване, засилени алегргични симптоми,
отпадналост, понижено либидо, проблеми с паметта и инконтиненция
(незадържане на урина).
Един от най-силните симптоми на менопаузата е замъгленото мислене.
Пациентките се оплакват, че се чувстват като замаяни и лесно се объркват;
при някои паметта изневерява, предизвиквайки от чисто комични до направо
ужасяващи ситуации. Тъй като естрогенът защитава невроните, някои от тези
симптоми се облекчават от хормонално-заместителната терапия, но тя не е
най-подходящото решение за всяка жена.

***

Не само жените страдат от спад в нивата на половите хормони с

напредването на възрастта, чийто симптоми са нарушен сън, повишена
раздразнителност и проблеми с концентрацията. И при мъжете е така.
Наистина отнася се дори и за горещите вълни. Това състояние има различни
наименования - андропауза или частична андрогенна недостатъчност.
Има разлики между мъжкия и женския вариант на тази „пауза“, основната
от които е, че хормоналният спад при жените се случва за кратък перио д от
време, докато при мъжете е по-постепенен. Но има и много прилики и е
полезно мъжете (а и партньорките, с които живеят) да научат малко повече за
този период от живота им.
Най-честите оплаквания на мъжете в андропауза са проблеми с ерекцията
(46%), обща отпадналост (41%) и влошаване на паметта (36%). Като остарява,
мъжът става по-чувствителен на болка, от което преди го е предпазвал
тестостеронът. Физическата му сила намалява, освен ако не тренира активно.
Също като вашите и неговите сетива — зрение, слух, вкус и мирис —
отслабват, с което допринасят за общата му уязвимост и несигурност.
Последиците от андропаузата са лоши, не само за мъжете, но и за съпругите
им. Особено трябва да се внимава за прояви на депресия. Влошаването на
интелектуалните способности и ерекцията подкопават самоувереността и
самочувствието. Освен това мъжете се самоопределят според работата си и
загубата ѝ след пенсиониране им действа дезориентиращо и потискащо.
За капак на всичко, пенсионирането поставя двойките в по-голяма близост,
отколкото някога са били през целия си семеен живот. Попитах Джулия кога
за последно се е налагало по цял ден да е с мъжа си, с изключение на
ваканциите. „Може би когато се родиха децата“, с мъка си спомни тя.
През останалата част от живота им съпругът на Джулия ставал рано, вземал
си душ, закусвал и излизал от къщи за девет часа, оставяйки ѝ блажено време
да приготви децата за училище, след което да напише статиите за родителите
и отглеждането на деца, на които се гради професионалната ѝ репутация. А
сега я следва по петите из цялата къща.
Естествено е да не знаем как да запълним неочаквано „подареното“ ни след
пенсионирането свободно време, особено ако никога преди не сме имали
такова. Една моя пациентка сподели, че измисля на съпруга си поне една
задача на ден, която изисква отсъствието му от къщата, за да не полудее
съвсем.
В крайна сметка съпругът на Джулия си създаде нови навици. Тренира
всяка сутрин, заел се е с работа в една организация за запазване на местния
парк и обмисля да се кандидатира за член на борда на директорите й. Веднъж
седмично обядва набързо с порасналия им син, лукс, за който никога преди
не му е оставало време. Освен това се учи да готви, което според Джулия ще
доведе до осъвременяване на кухнята им, а тя с удоволствие би му отстъпила
това задължение.

Невероятният свиващ се мозък

Мозъкът намалява с възрастта, но загубата на тъкани зависи от пола ни.
Учените едва сега започват да се занимават с тези разлики и да обмислят
какво означават. До момента не са постигнали единно мнение. Д-р Рубен Гур
и д-р Ракел Гур от Медицинския център при Университета на Пенсилвания
във Филаделфия наблюдавали хора между 18 и 80 години и установили, че
лявото мозъчно полукълбо атрофира в по-голяма степен от дясното при
мъжете. Тази част на мозъка се развива по-късно при момчетата, отколкото
при момичетата, затова изследователите заключават, че мозъчните области,
които достигат зрелост най-късно, са най-уязвими с напредването на
възрастта. Това са центровете за вземането на решения и на преценката, което
може би обяснява защо повечето стари хора „умуват“, а не предприемат бързи
промени в живота си. При жените измененията в обема на мозъка са
симетрични и не толкова видни, колкото при мъжете.
Защо жените губят по-малко тъкани? Може би защото кръвоснабдяването
на мозъка им е по-обилно, което отлага във времето влошаването на
познавателните способности. Може и да е свързано с естрогена, който
защипва структурата и функцията на мозъка (което е силен аргумент в
подкрепа на прилагане на естрогенна терапия за запазване на
интелектуалните способности на жени след менопауза). Каквито и да са
причините, докторите Гур предполагат, че свързаните със стареенето
умствени промени при жените са по-малки отколкото при мъжете, защото
мозъкът им атрофира по-бавно.
Мъжкият мозък започва да се променя много по-рано от женския — и по-
рано, отколкото си мислехме: между 18-и 40-годишна възраст мъжете
демонстрират значителен спад в познавателните способности, докато при
жените (вероятно вследствие на защитната роля на естрогена) не се
наблюдават никакви изменения. Темповете на влошаване са доста сходни и
при двата пола след 45 години.
Какви са последиците от по-голямата (и по-ранна) загуба на тъкани при
мъжете? Учените смятат, че те обясняват различията в стареенето на двата
пола. При мъжете по-рано се влошават функции на лявото полукълбо като
конструиране на реч и интерпретиране на изказване. Докторите Гур също така
смятат, че атрофирането на левия фронтален кортекс обяснява и защо мъжете
си купуват червен кабриолет и спят с по-млади жени, когато навлязат в
кризата на средната възраст. Именно тази част на мозъка мисли за
последствията и осигурява самоконтрол. Вероятно за да се компенсира
намаляването на мозъчното вещество в лявото полукълбо, с напредването на
възрастта при мъжете се наблюдава засилване на метаболизма в дясното.
Полово специфични са и възрастовите промени в други части на мозъка.
Хипоталамусът отговаря за различни важни процеси като регулиране на
апетита, сексуално поведение, телесна температура, ендокринна активност и
емоции. Метаболизмът в тази област е по-засилен при възрастните жени
отколкото при връстниците им от мъжки пол.
От друга страна, при мъжете е по-активен таламусът („контролната кула”)
и в двете полукълба, който идентифицира и сортира постъпващите сетивни
сигнали и ги разпределя към съответната област на мозъчната кора. Това
вероятно обяснява затруднената концентрация на повечето възрастни жени —
чудим се какво трябваше да вземем от стаята, в която сме влезли, или
забравяме къде сме прибрали някоя вещ. Пациентките ми казват, че трябва да
мислят за прекалено много неща, но според мен виновна е прогр есивната
дезинтеграция на таламуса. Количеството информация, която постъпва в
мозъка, е същото, но губим способността си да я разпределяме, за да се
изключат стимули, които не са свързани с моментната задача.
Различават се и промените в други части на мозъка. Поясната извивка
(гирус цингули) е важна за изпълнителната функция на мозъка: оценява
последиците от действията ни и ги променя съответно. Ако дадена задача е
трудна и объркана, поясната извивка ни помага да действаме по-бавно и по-
внимателно или да променим стратегията си за справяне с нея. Когато тази
част от мозъка не функционира правилно, възникват няколко аномалии.
Някои хора се опитват да разрешат проблем, който изобщо не съществува.
При обсесивно компулсивно разстройство човек проверява многократно дали
е направил нещо, например дали е изключил фурната, или е затворил гаража.
И обратно, ако функциите на този център са понижени, човек може и да не
успее да разпознае грешките и да ги поправи, както се случва при
шизофренията.
Проучванията сочат, че с възрастта активността на поясната извивка
намалява повече при мъжете, отколкото при жените. В резултат на тази
полово специфична разлика стареещите ни съпрузи и бащи по-често правят
неверни преценки.

Нарушения в комуникацията
С възрастта информационният обмен между двете мозъчни полукълба
намалява. Това се случва по-рано при мъжете, отколкото при жените, които
запазват комуникативните си умения поне до менопаузата, когато нивото на
естрогена им започва да спада.
Комуникацията между хемисферите, която се осъществява посредством
свързващото ги мазолесто тяло, спомага за разбирането на не- речевите
елементи на разговора, като тона на гласа и изражението на лицето на
говорещия. През менопаузата тази способност на жените отслабва, което
вероятно е свързано с факта, че жените „слушат“ с двете мозъчни полукълба
(за разлика от мъжете, които използват само лявото за тази дейност). На
възраст между 55 и 60 години тези дефекти при жените са вече очевидни.
Вероятно затова тогава те започват да „приемат всичко по грешния начин“.
Може и да разбират думите, но не и намерението на говорещия. След като цял
живот са „превеждали“ невербални форми на комуникация в допълнение на
думите, които чуват, притъпяването на тази способност на жените ги кара да
се чувстват като риби на сухо.

Загуба на паметта, алцхаймер и деменция

Всяко обсъждане на стареенето неминуемо стига до един от най-големите
парадокси в съвременната наука. На практика удвоихме продължителността
на живота след 1900 г., когато средно е траела около 48 години, но не знаем
как да запазим мозъчните функции на най-възрастните пациенти, макар да са
в оптимално физическо здраве.
Почти всички хора на възраст от 90 до 100 години имат значителни
проблеми с мисленето и изпълнението на дори елементарни ежедневни
задачи. При наблюдение на 100 здрави над осемдесет и пет годишни пациенти
д-р Мелиса Гонзалес Макнийл и колегите ѝ от Университета по здравни науки
в Орегон установяват, че до навършването на средно 97-годишна възраст 65%
от нас ще страдат от нарушение на познавателната дейност (общ термин,
който обозначава отслабване на паметта и способността за концентрация,
невъзможност за решаване на проблеми и извършване на обичайните грижи
за себе си). До навършване на 100 години почти половината от нас (49%) ще
се разболеят от алцхаймер, една от най-острите форми на нарушение на
познавателната способност.
Въпреки че жените запазват повече мозъчни функции до по-късна възраст,
процесът е необратим. Рискът от алцхаймер, а вероятно — и от деменция, при
жените е по-голям, независимо от възрастта. (Струва си да отбележим, че
болестта на Алцхаймер не поразява по- голям брой жени само защото те са
по-рискова група. Вероятността да се наложи да се грижим за някой болен от
тази болест — съпруг, родител или роднина — е по-голяма.)
Защо жените са по-податливи на деменция? Учените предлагат следните
теории:
Загуба на мозъчна маса. Жените вероятно губят повече мозъчна маса от
мъжете, но и първоначално тя е по-малка при тях. И след като жените
започват живота си с по-малко неврони от мъжете, загубата дори на един
неврон вероятно е по-важна отколкото при силния пол. Обяснението може и
да се крие в по-голямата степен на взаимосвързаност между нервните клетки
в мозъчната кора на жените. И загубата на един неврон има по-широко
влияние над останалите. Възможно е по-концентрираните връзки в мозъка на
мъжете да възпират процеса на дегенерация.
По-голямата продължителност на живота. Мъжете са по-податливи на
заболявания и ранна смърт от жените, като до навършването на 85-годишна
възраст дамите стават два пъти по-многобройни от силния пол, въпреки че се
раждат сравнително равен брой момичета и момчета. (Когато млади жени ми
казват „Няма мъже за нас!“, им отговарям, че са направо щастливки в
сравнение с овдовелите си баби.) Възможно е мъжете, доживели до „прастара
възраст“ (ново определение, създадено от националните здравни институти в
Бетесда, Мериленд), да са по-здрави от останалите представители на своя пол.
Във всеки случай, докато минем 85 години, вероятността жените да имат
проблеми с мисленето като мъжете — малкото останали живи техни
връстници — е по-голяма.

Надежда за нови открития

Не знаем защо се проявява деменцията. Толкова много фактори
застрашават мозъка ни: натрупване на повредени молекули (учените наричат
това „окислителен стрес на стареенето”), недостатъчни енергийни запаси,
грешки в производството на нови белтъци вследствие на генни мутации,
недостатъчно кръвоснабдяване. Това са само някои от най-големите
предизвикателства.
Но има надежда. Колкото повече научаваме за мозъка и стареенето, толкова
по-ясно става, че този орган има забележителната способност да запазва
неврони в много свои области и да компенсира загубата им чрез увеличаване
на връзките между останалите.
Изглежда, сме много изобретателни същества. Със свиването на предните
дялове впрягаме други мозъчни области, да изпълняват висшите функции,
които преди това са контролирали. Изследване на група хора на възраст
между 20 и 30 години сочи, че използвали фронталните дялове за задачи,
свързани със запомняне и организация на информация. По-възрастните хора
използвали за тези дейности друга част на мозъка, която обикновено отговаря
за възприемане и обработване на визуална информация. Млади и стари се
представили еднакво добре при научаването и запомнянето на списъци с
думи, които трябвало да сортират по категории и да си ги спомнят по -късно.
Освен това невробиолозите се концентрират върху интервенции, борещи се
с промените в мозъка ни, които вероятно отварят пътя на деменцията. Така
например ни е известно, че мозъкът съдържа резерви от стволови клетки,
които при определени условия се делят и диференцират във функциониращи
неврони. Един от тези складове се намира в хипокампа — областта от мозъка,
която използваме за пространствено ориентиране и краткосрочно запомняне.
При по-старите хора обикновено се свива тази част от мозъка и те често се
затрудняват при извикването на спомени за образи и при преминаването през
лабиринт, който са видели преди ден. (Както може би си спомняте,
хроничният стрес направо убива хипокампа и паметта; продължителното
излагане на високи нива на „хормона на стреса“ кортизол разрушава клетките
в тази част на мозъка.) Следователно създаването на подходящи условия за
превръщането на тези клетки в активни неврони, означава, че можем да
възстановим част от паметта и пространствените си функции.
Има и фактори на растежа (химически вещества, които стимулират
образуването на нови клетки), които подпомагат оцеляването на невроните в
мозъка и увеличават връзките между тях. Други учени изследват ролята на
клас вещества, наречени „чаперони“, които осигуряват правилната
конфигурация на големите белтъчни молекули, произвеждани в мозъка и
ръководят унищожаването на повредените. Изненадващото е, че
ограничаването на калориите, изглежда, предизвиква образуването на нови
мозъчни клетки.
Медикаментите са друга възможност. Например лекарство, което
стимулира активността на специфичното вещество протеин киназа-А при
плъхове подобрява паметта на животните. Но стимулирането на същото
вещество във фронталния кортекс уврежда някои видове мислене, така че
проблемът се усложнява. Лекарите проучват използването на медикаменти,
които потискат смъртта на клетките. Такива са понижаващите холестерола
статини, които директно въздействат на невроните. Някой ден ще разполагаме
с ваксини, които предотвратяват дегенеративни мозъчни състояния като
болестта на Алцхаймер. Вече се разработват такива.
Но всичко това е в бъдещето. Както д-р Паула Бикфорд от Центъра по
изучаване на стареенето и възстановяването на мозъка при Университета на
Южна Флорида в Тампа предупреждава в скорошно интервю, досега не е
създаден нито един препарат, който наистина подобрява паметта на хората.
 Какво можем да направим в момента?
За щастие не всички възможности са недостъпни.
Въпреки критиките към хормонално-заместителната терапия (ХЗТ) при
пациентки след менопауза естрогенът е важен за запазването целостта на
мозъка и оптималните функции на невроните. Предполагам, че ще се върнем
към ранното внимателно приложение на ХЗТ. Но ако дегенеративни
заболявания като алцхаймер достигнат напреднал стадий, ХЗТ може и да не
даде никакъв резултат при обръщането или дори забавянето на процеса.
Ако сме научили нещо от д-р Ерик Кендъл, професор в Колежа за лекари и
хирурзи в Колумбийския университет в Ню Йорк, то е, че мозъкът е пластичен
и динамичен и има способността да се променя. Широко се прилага
обграждането на новородени бебета с нежни звуци (включително и
разговори), различни материи, усещания и обстановки, за да се стимулира
растежа на мозъка им. В резултат компаниите за детски играчки
разнообразяват изделията си и вече трудно може да се намери бебешки
подарък, който не претендира, че ще направи детето ни по-умно.
Макар възрастните също да се налага да употребяват нервните си клетки,
за да не ги загубят, никоя индустрия не им се е притекла на помощ.
Обогатяването на средата на старите хора и окуражаването им да тренират
мозъка си са в състояние да предизвикат образуването на нови нервни клетки.
Трогнах се от статия във вестник „Ню Йорк Таймс“ за отношенията между
смъртно болен пациент и състрадателния санитар, назначен да му прави
компания. Разказваше невероятната история за това, как разговорите и
слушането на музика увеличили както желанието за живот на болния, така и
способността му да възвръща спомените си и да говори все по-гладко и с по-
богат речник.
***

Няма как да подчертая по-силно колко е важно да подхранвате добре

мозъка си с хубава музика, изкуство, разговори и идеи. Колкото по- богата е
средата, в която живеете, толкова по-големи са шансовете да увеличите броя
на нервните си клетки и връзките помежду им.
Дори вече да изпитвате някои интелектуални затруднения, вероятността те
да се подобрят е много голяма. Пространното Сиатълско изследване на
интелигентността на възрастните, проследило над пет хиляди души за период
от 40 години, сочи, че тези затруднения могат да изчезнат. Върху пациентите
била приложена образователна програма, която значително подобрила
мисленето на две трети от тях, а 40% от участниците възстановили
познавателните си способности напълно!
Макар интелектуалната стимулация да е важна, с нея далеч не се изчерпват
всички възможности. Контактите с други хора са част от здравословната
среда. Не пренебрегвайте значението на физическото докосване. Също като
бебетата всички имаме нужда да бъдем докосвани, в противен случай ще
залинеем.
Ето няколко предложения за поддържане на перфектната форма на мозъка.
 Хранете се добре и спортувайте усилено. За мозъка както за всяко друго
струпване на клетки в тялото е полезно да се храни. Без необходимото
„гориво“ той не може да си върши работата! Апетитът наистина намалява с
напредването на възрастта, а купуването и приготвянето на здравословна
храна не е приоритет, особено ако живеем сами или нямаме големи финансови
възможности. Важно е да се храним здравословно с нискомаслени,
високопротеинови продукти и разнообразни плодове и зеленчуци. Приемайте
мултивитамини всеки ден, питайте лекаря си дали високото ви кръвно или
сърдечните ви болести ще се повлияят добре и от хранителна диета.
Поинтересувайте се от подходящи кулинарни рецепти.
Новите изследвания сочат, че физическите упражнения защитават мозъка
от възрастовите дегенерации. В едно проучване възрасти в добра физическа
форма запазили за по-дълго по-голяма плътност на мозъка си — особено в
центровете на ученето и паметта - в сравнение с хората, които не се движели
достатъчно.
Научете нова игра. За предпочитане е да изберете някоя, която упражнява
мозъка ви, като бридж или шах. Семейството ми играе на скрабъл при почти
всяко празнично събиране и ценя разговорите
по време на играта, колкото и изморителното и понякога непосилно
измисляне на правилната дума.
Размърдайте мозъка си. Опитайте последователно да изваждате числа
(започнете например с 1326, извадете от него 8, от полученото число отново
извадете 8 и т.н.) или съставете списъци със синоними (красив, прекрасен,
чудесен, изумителен и т.н.). Подходящи са и кръстословици, пъзели,
логически загадки. Не е задължително да посвещавате много време на това,
но е полезно всеки ден да правите нещо подобно.
Запишете историята си. Един от най-добрите начини да упражните
паметта си е да си спомняте. Запишете историята си. Разкажете целия си
живот или част от него: как сте се запознали със съпруга си, как сте преживели
раждането на децата си, възхода на кариерата си или друго важно събитие.
Ако наистина го направите, защо не подарите по едно копие на членовете на
семейството си? А ако писането не ви допада, може да възпроизведете
спомените си на аудио- или видеокасета.
Запишете се на курс. В много държави има редица образователни
възможности за по-възрастни хора, които варират от дебати по актуални теми
и технологични семинари до джазклубове и уроци по рисуване.
Запишете се за доброволец. На много от нас ни се иска да допринесем с
нещо за общността, в която живеем, но от работата и грижите за децата не ни
остава възможност за това. Възползвайте се от вече наличното ви свободно
време след пенсионирането си.

Сексът и възрастният човек

Когато се поинтересувах дали моя възрастна пациентка води полов живот,
тя се засмя и ме попита дали не изпробвам паметта и. Но проблемите на
двойките в спалнята с напредването на възрастта са реални и не са никак
смешни.
Скорошно проучване на Чикагския университет в Илинойс, проведено от
д-р Едуард Лауман (спонсорирано от „Файзер“, компанията, която
произвежда виагра), сочи, че много възрастни жени поддържат отношения с
партньори с нарушени полови функции. Анкетирани били общо 28 000
представители на двата пола на възраст над 40 години в 30 страни. 20% от
мъжете казват, че имат проблеми с ерекцията. Д-р Лауман също така открил,
че мъжете изпитват нарушения в сексуалните функции два пъти по-рано от
жените с напредването на възрастта.
Това може да има особено пагубно въздействие върху връзката. В опит да
възстановят ерекцията си мъжете постоянно изискват от съпругите си нови,
фантастични и времеемки усилия в спалнята. Моя пациентка сподели, че за
огромно нейно огорчение чувства, че се е превърнала в „сексуален предмет“
за наскоро пенсиониралия се неин съпруг. Други мъже, гневни и унижени от
отказа на инструмента им да им окаже съдействие, тотално изолират
съпругите си, едва ли това е задоволително решение.
Мъжете в изследването на д-р Лауман имат проблеми, но и на жените не им
върви много. Очевидно 31% от дамите над четирийсет са с ниско полово
влечение, за 21% сексът не е удоволствие, а за 14% направо е болезнен.
Депресията и други психологически фактори намаляват сексуалното
влечение с напредването на възрастта, а болести като диабет и хипертония
също допринасят за това.
Сексът действително се променя, когато остареете. С намаляването на
естрогена през менопаузата отслабва и чувствителността, особено на
влагалището, клитора и перинеума. Това затруднява постигането на възбуда
или оргазъм. Стените на влагалището губят еластичността си, изтъняват и
изсъхват.
Чувствате се не толкова привлекателни и в резултат изпитвате по-малко
желание да правите секс и не сте толкова експериментално настроени в
спалнята както по-рано. Няма думи, с които да изразя колко е важна ролята
на представата за себе си за самосъзнанието ни на сексуални същества. Това
важи с особена сила за жените. Макар някои по-възрастни дами да казват, че
никога преди не са се чувствали толкова спокойни и освободени в сексуално
отношение, сме свидетели на трагично малко примери на привлекателни и
желани възрастни жени. Резултатът е, че сексът ви се струва като парти, на
което вече не сте добре дошли.
Има няколко начина да продължите да се чувствате секси:
 Спортувайте. Силовите тренировки имат много физически ползи
(поддържане на мускулната сила и плътността на костите например), но
помагат и на половия ни живот. Първо, отразяват се на начина, по който се
самовъзприемаме. Когато сте здрави и в добра форма, гледате на себе си в по-
добра светлина, защото тялото ви се представя по-добре. Физическите
упражнения повишават нивата на тестосгерона, което по естествен път
покачва сексуалното ви желание.
Хранете се здравословно. Много жени напълняват през менопаузата и
това може да стане проблем, не само по естетически причини. Наднорменото
тегло е свързано с редица оплаквания, включително хипертония, сърдечни
заболявания, диабет и ставни проблеми. Всички те биха могли да навредят на
щастливия ви сексуален живот. Ако положите усилия да поддържате
оптимално тегло, не само че ще изглеждате по-добре (и ще се чувствате по-
секси), но и ще живеете по- дълго, за да се насладите на отплатата.
Пийте достатъчно течности. Един от проблемите на по-възрастните жени
е недостатъчната лубрикация на влагалището, за преодоляването на което
спомага приемането на достатъчно количество течности. Препоръчвам на
пациенти с подобни проблеми и използване на лубриканти. (Те варират
според състава и усещането. Може да се наложи да изпробвате различни
марки, докато попаднете на тази, която допада най-много на двама ви с
партньора ви.)
Говорете с партньора си. Кажете му какво става! Онова, което ви е носило
удоволствие преди, може да не дава резултат сега. Може би се нуждаете от
повече, различен или по-продължителен стимул. Мъжът в живота ви ще се
почувства много по-добре, след като знае, че сте по-малко чувствителни,
поради хормонални промени, а не защото вече не ви привлича толкова или
защото е загубил „вълшебното си докосване“. Така двамата можете да
експериментирате заедно, докато намерите задоволително решение.
Мастурбирайте. Ако нямате човек, чиято компания в леглото ви харесва
— не значи, че трябва напълно да се откажете от секса. Самозадоволяването
поддържа жива сексуалността ви, докато се появи подходящ партньор, което
не е толкова задължително.
 Заключение
Изследванията на мозъка са една от най-изненадващите и бързоразвиващи
се области на джендърната медицина. Неповторимо вълнуващо е да сме на
прага им и да си представяме какво крие бъдещето. Аз например бих искала
да науча със сигурност дали различията, които наблюдавам в поведението на
мъжете и жените — в личния ми живот или през трийсетгодишния ми опит
със студенти и пациенти — действително са толкова силно базирани на
половите различия, колкото си мисля, че са. Проучването, което направих за
написването на тази книга, ме кара да мисля, че е така, макар все още да не
сме сигурни какво означава новата информация по отношение на човешкото
поведение.
Откриването на нови биологични основи за различията в реакциите и
поведението ни променя ли връзките ни? Разбира се — на мен самата ми се
случи, докато пишех книгата! Не съм само учен и лекар, а и жена. И през
последните една-две години виждам конфликтите между двата пола в нова
светлина. Работата ми върху книгата ми помогна изключително много да
науча причините за определено поведение на мъжете в живота ми. Вече
прощавам неща, от които преди година щях да се вбеся, и се чувствам по-
способна да изразявам собствените си нужди и желания. С две думи: да знаем
повече за това как действаме самостоятелно — и как работим заедно —
помага. Ако разберем защо се случват нещата, които ни подлудяват (от гняв,
радост или страст), ще се отнасяме по-добре един с друг. (Изненадах се, че с
новите си знания се справям по-добре не само с трудните, но и с щастливите
периоди от живота си. Може би си мислите, че „убиваме тръпката“, ако знаем,
че всички онези прекрасни усещания, свързани с влюбването, са резултат от
действието на химически коктейл, но мога да ви уверя, че е точно обратното.)
Реакцията на пациентите ми към тази информация ме убеди в правотата ми.
Те споделят, че се изпълват с големи надежди, когато знаят за различията
между половете и разсъждават как те се отразяват на поведението ни. Справят
се много по-добре с живота си, като имат някакво обяснение за нещата, които
преди са им били непонятни, и с радост възприемат реалните стратегии,
почерпили изгода от новите проучвания. Всъщност едно от най-
удовлетворителните неща при писането на тази книга бе да гледам как
асистентката ми прилага наученото в брака си до степен, че понякога
буквално чакаше принтера да отпечата новите глави! Надявам се, че и вие ще
разбирате по-добре и ще бъдете разбирани по-добре след прочитането на тази
книга.
 Но най-вълнуващо от всички изследвания, които описах, е Светът от
възможности, който създава работата на Ерик Кендъл. Също като морския гол
охлюв, не само че мога да се уча от мъжете в живота си, но дори мозъкът ми
се променя в резултат от това. Харесва ми, че мога да променя отношението
и реакциите си така, че да заприличат повече на техните, когато и където са
по-успешни от моите. Аналогично и те могат — и трябва — да се учат от мен.
Това вече се случва, тъй като все по-често двата пола достигат до места, до
които по традиция достъпът им е бил забранен преди. Мъжете се посвещават
на професия, която могат да преследват и от дома, докато активно участват в
отглеждането на децата, а жените, които сега имат безпрецедентни
възможности за образование и работа, се заемат с кариера извън дома.
Традиционно запазените само за силния пол територии, от специалните
училища, турнирите по голф до автомобилните състезания, се отварят за
дами, докато все повече мъже намират удовлетворение в сферите, които в
миналото бяха предназначени само за съпругите им.
Ако преживяванията буквално променят структурата на мозъка ни, дали ще
си заприличаме повече? Вече се учим едни от други, при това по -бързо,
отколкото когато и да било в миналото. Вярвам, че неимоверно способният да
се адаптира човешки мозък ще се възползва от предоставените му много по-
обширни възможности, така че с времето тези органи на мъжете и жените ще
си заприличат повече. Научаването на нови и полезни стратегии от
противоположния пол подобрява взаимоотношенията ни, защото улеснява
комуникацията помежду ни.
Със знанието, че мозъкът ни може да се променя, идва и много важна
отговорност. Ако равните възможности и равноправното отношение в
обществото, в което живеем, ще подобрят отношенията между мъжете и
жените, то трябва да гарантираме, че тези шансове са достъпни за всички. Все
още е рано да почиваме на стари лаври. Има още много какво да се желае в
това отношение.
Днес е вълнуващо да изучаваме влиянието на пола върху мозъка. Мъжете и
жените вече са повече еднакви отколкото различни и съм абсолютно убедена,
че ще си заприличваме дори повече. Но помежду ни има важни различия,
които без колебание да трябва да изучим и да им се радваме. Ако чудесата на
мозъка в цялата му невероятна сложност ни станат по-ясни, не трябва да се
страхуваме от разликите, които ще открием, а да проучим значението им за
поведението и светоусещането ни. Аз например очаквам с нетърпение да видя
какво ще се случи, когато тези амбиции станат реалност.
 Благодарности

На Джон Пепър, който направи възможно всичко това

и от когото научих много.

Изразявам най-сърдечната си благодарност към:

Ричард Къртис, обичния ми агент, който ме убеди, че тази книга трябва да бъде написана.
Лесли Къртис, чиято фино изострена интелигентност ми служеше за пътеводна светлина, когато изгубвах
посоката.
Хедър Джаксън и Тами Бут, редакторите ми в издателство „Родейл“.
Лаура Тъкьр, която направи научния ми стил достъпен за четене от всички вас.
Кристиана Килиън, чийто комуникативни умения ме научиха колко са важни яснотата, съдържанието и чара при
изясняването на всеки аргумент.