Лъжи и спекулации

БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ –
ЛЪЖИ И СПЕКУЛАЦИИ
ПЪРВА ЧАСТ
Първа част
© Съставител Александър Маринов
© ТАНГРА ТанНакРа ИК, 2016

ISBN 978-954-378-142-3
БЪЛГАРИТЕ
МОХАМЕДАНИ
ПЪРВА ЧАСТ
СТАТИИ, БЕЛЕЖКИ, НАУЧНИ ДОКЛАДИ, ПИСМА
СДРУЖЕНИЕ ДРУЖБА „РОДИНА“

ТАНГРА ТанНакРа ИК
София, 2016
СЪДЪРЖАНИЕ
Вместо предговор
ПРОФ. Д-Р ХЮСЕИН МЕМИШОГЛУ – НОСИТЕЛЯТ НА ЖЪЛТАТА
ФЛАНЕЛКА – д-р Елена Алекова......................................................................9
ИЗВОРИ
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ В УСИЛИЯТА ЗА МУЛТИЕТНИЧЕСКО

ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО –
ст.н.с. д-р Игнат Ст. Минков........................................................................39
ЗА РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ИСЛЯМА
В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ – Александър Арнаудов..................................61
ДОМАШНИ ИЗВОРИ ЗА НАСИЛСТВЕНА ИСЛЯМИЗАЦИЯ

В БЪЛГАРИЯ – Александър Арнаудов............................................................65
СВИДЕТЕЛСТВА НА ЧУЖДЕНЦИ ЗА НАСИЛСТВЕНА ИСЛЯМИЗАЦИЯ

В БЪЛГАРИЯ – Александър Арнаудов............................................................69
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ (ПОМАЦИ) НЯМАТ СВОЯ

САМОСТОЯТЕЛНА ИСТОРИЯ – проф. дин Петър Петров........................75
ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ИЗМИСЛИЦИТЕ НА МЕХМЕД ДОРСУНСКИ

В КНИГАТА „ИСТОРИЯ НА АХРЯНИТЕ (ПОМАЦИТЕ)“ –
доц. д-р Георги Митринов.............................................................................114
ФАЛШИФИКАЦИИТЕ И КРАЖБИТЕ НА КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКОТО

НАСЛЕДСТВО – основен риск за националната идентичност
в Среднородопския регион – доц. д-р Христо Гиневски............................126
ЗА ЕДНА ПОРЪЧКОВА КНИГА, КОЯТО ПРОВОКИРА ОМРАЗА

И РАЗВАЛЯНЕ НА „КОМШУЛУКА“ – Отворено писмо
от Александър Маринов................................................................................132
КАКВИ СТЕ ВИЕ, ГОСПОДА КАДРИ УЛАНОВ И МЕХМЕД

ДОРСУНСКИ? – Александър Маринов.........................................................137
ВСЯКА ПРИСТРАСТНОСТ ВОДИ ДО ТЕНДЕНЦИОЗНОСТ –

доц. д-р Георги Митринов ............................................................................139
ПИСАНИЯТА НА НАШЕНСКИТЕ ТАЛИБАНИ – КРЪПКИ ОТ СКЪПА
БАСМА ВЪРХУ ТОРБА ОТ АБА – доц. д-р Георги Митринов...................147
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ
И ВОЙНИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ
РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА (1877–1878): ПОГЛЕД

КЪМ СЪБИТИЯТА В СРЕДНИТЕ РОДОПИ –
доц. Д-р Христо Гиневски.............................................................................153
Акад. Георги Марков: НИЕ, ИСТОРИЦИТЕ, СЕ УМОРИХМЕ

ДА ПРЕНАПИСВАМЕ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ....................................162
ИСТОРИЯТА НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА В РОДОПИТЕ СПОРЕД

ПИСАНИЯТА НА „ИСТОРИКА“ САЛИХ БОЗОВ –
ПСЕВДОНИМ ПИШЕ ПСЕВДОИСТОРИЯ – Велислава Дърева ................193
ГОЛЯМОТО ЗЯПАНЕ – Евробългарски Зяпач (разпознаваем псевдоним

на Лизбет Любенова)................................................................................... 209
ЧЕСТВАНЕТО НА 100-ГОДИШНИНАТА ОТ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА –

ДВЕТЕ ГЛЕДНИ ТОЧКИ НА ПАТРИОТИЗМА – д-р Елена Алекова...........221
ДРУЖБА „РОДИНА“
ДРУЖБА „РОДИНА“ – ИДЕЯ ЗА ВЪЗРАЖДАНЕ

НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ – Зоя Начева...........................................................261
ОКЛЕВЕТЯВАНЕТО И ФАЛШИФИКАЦИИТЕ НА РОДИНСКОТО

ДВИЖЕНИЕ НЕ ПРЕСТАВАТ – чл.-кор. Стоян Михайлов.........................273
АРХИВЪТ НА ДРУЖБА „РОДИНА“, СЪХРАНЯВАН

В ДЪРЖАВЕН АРХИВ – СМОЛЯН – Зоя Начева........................................290
И СЪБИТИЯТА ОТ 70-ТЕ ГОДИНИ
ИСТИНАТА НА ЕДИН ОЧЕВИДЕЦ – Живко Сахатчиев...........................299
ЛОВ НА ВЕЩИЦИ В КНИГАТА НА ЕМЕЛ БАЛЪКЧИ –

Анета Тодорова.............................................................................................313
В НАШЕ ВРЕМЕ
Акад. Георги Марков: НЯМА ДА ЧАКАМЕ ТАЛИБАНИ ДА ГЪРМЯТ......323
ФАКТИТЕ, ГОСПОДА ТАЛИБАНИ, ФАКТИТЕ! – Сергей Зарев................328
МЮСЮЛМАНСКАТА ЗАБРАДКА СПОРЕД КОРАНА –

Христо П. Беров............................................................................................332
ДРЕХИТЕ ЛИ ПРАВЯТ ВЯРАТА, ИЛИ КОЙ КРОИ И ШИЕ ДОГМАТА? –

Христо П. Беров............................................................................................340
ЧУЖДИ СРЕД СВОИ – Сергей Зарев..........................................................345
Акад. Георги Марков: ЕВГЕНИЯ ИВАНОВА ПРОДАВА

ОТЕЧЕСТВОТО..............................................................................................353
Доц. д-р Христо Гиневски: НЯМА ПОСЛЕДОВАТЕЛНА ПОЛИТИКА

КЪМ ХОРАТА В РОДОПИТЕ.........................................................................360
КЪМ ЕВРОПА ЛИ НИ ВОДИ ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ „ПОМАК“? –

Светослав Минчев........................................................................................364
ВИЕ ПИШЕТЕ ПСЕВДОИСТОРИЯ, Г-Н МОЛЛОВ! – Сийка Кетева.........365
БЕЛЕЖКИ ЗА ЕДНА ПРОВЕДЕНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ –

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ПРОФ. ЕВГЕНИЯ ИВАНОВА в Нов български

университет от учителя Живко Сахатчиев, гр. Якоруда..............................377
ДО ВСИЧКИ, КОИТО СЕ СМЯТАТ ЗА НЕБЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ,

или кой в Мадан знае да чете на турски език? –
Светозар Казанджиев..................................................................................387
„ПОМАЦИТЕ“ – НАСЛЕДНИЦИ НА КИР II ВЕЛИКИ

ИЛИ МАРСИАНЦИ – д-р Елена Алекова......................................................389
МНОГО ПУШИЛКА, А ПОСЛЕ? – д-р Елена Алекова.................................404
ПОЛЕТЪТ НА ПЧЕЛАРЯ – Велислава Дърева.............................................419

Партия ПОМАК – генезис.........................................................................419
Партия ПОМАК – епикриза .....................................................................428
Лъжите и заблудите за небългарския произход на ислямизи-
раните българи не са от днес и от вчера. През последните няколко
години се появиха издания и публикации на псевдоучени и лаици
историци, които се стремят да ни внушат своите теории за тяхната
небългарската родова същност. Такива „автори“ като Салих Бозов,
Ефрем Моллов, Мехмед Дорсунски, проф. Хюсеин Мемишоглу, Ни-
кола Чуралски, Емел Балъкчи и други в своите писания като правило
не споменават върху основата на какво изграждат своите тези, нямат
справочен апарат, не посочват исторически източници, документи,
искови данни, а се позовават само на спомени и анкети с информа-
тори на пределна възраст, които по памет съобщават какво са чули
или им са разказвали техните дядовци и баби. На конференции и
симпозиуми докладчици – наши и от чужбина, също представят не-
приемливи теории, основавайки се на писанията на по-горе посоче-
ните автори.
Но историята не се пише само по спомени и анкети.
Тези издания и публикации само всяват смут и объркване в об-
ществото и фактически спомагат за разединение и омраза между ре-
лигиозните общности.
Кому е нужно това? Кой разваля „комшулука“ между живеещи-
те и днес заедно мирни и сговорчиви хора?
Разбира се, появиха се веднага и критични публикации с анализи
на споменатите тези и теории, които сме събрали в настоящия сбор-
ник.
Време е да се каже на лъжците: Истината се доказва с доку-
менти, господа, а не на основата на чуто и разказано, измислено
и фантазирано.
От съставителя
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
ПРОФ. Д-Р ХЮСЕИН МЕМИШОГЛУ –

НОСИТЕЛЯТ НА ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА1
Д-р Елена Алекова
Като деца си разказвахме различни истории. Най-често из-

мислени. Кой какво чудо е видял, какъв подвиг е извършил, на-
сътворил, надробил. Знаехме си, че измисляме, ама се слушахме с
отворена уста. Искахме да е истина. Ахкахме и охкахме. И си вяр-
вахме. Ако и да се съмнявахме понякога, все си имахме едно наум,
в смисъл че – знае ли човек...
Имаше сред нас едни хитреци обаче, дето все им се искаше да
са с едни гърди напред, най-много внимание да съберат, най-много
възхита да предизвикат. И като захващаха едни опашати лъжи, край
нямаше. Точно тези лъжльовци, които не знаеха мяра в лъжите и се
самозабравяха, обявявахме за НОСИТЕЛИ НА ЖЪЛТАТА ФЛА-
НЕЛКА. Не си спомням защо тъкмо така, но така. Когато за първи
път участвах в подобно разтягане на локуми, лъжльото беше доста
опашат и дълго след това смятах, че НОСИТЕЛ НА ЖЪЛТАТА
ФЛАНЕЛКА всъщност означава пациент на... Карлуково. Луд.
„Помашкият синдром“, който през последните години тресе
у нас някои умници, ме накара да си спомня тази детинска игра.
Нищо кой знае какво – просто неколцина претенденти за ЖЪЛТА-
ТА ФЛАНЕЛКА. Познавачи на миналото и бъдещето на „помаци-
те“. Наричам ги историци папараци. Или помакофантасти. Според
както дойде. Най-често лъжите им дори не са истински лъжи, а по-
лулъжи-полуистини. Правдоподобни. Наукоподобни. За да изглеж-
дат като истини.
В надпреварата за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА са се включили и
едни пишман учени, дето все се правят, че не знаят (или наистина не
знаят!) разликата между религиозна и етническата принадлежност
1
Сборник ТРАКИЯ, т. VI. Издава Тракийски научен институт – филиал Хаско-
во. Хасково, 2015, с. 97–131.
10 • БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ – ЛЪЖИ И СПЕКУЛАЦИИ
и току пишат за мюсюлманите, като че става дума за етнос. Подоб-

но на оня американски демограф – проф. Джъстин Маккарти, който
дори написа книга под заглавие „Смърт и изгнание. Етническо про-
чистване на османските мюсюлмани 1821–1922“ (С., 2010). „Ет-
ническо прочистване на османските мюсюлмани“! Разбирате ли?
Голям умник! Османците (кастова прослойка – на управляващите
Османската империя, която включва хора от различни народности)
били етнос, да не говорим за мюсюлманите (религиозна общност)!
По-очевадна безсмислица от това – здраве му кажи!...
Но има един сред всичките тез умници – ХЮСЕИН МЕМИШ-
ОГЛУ, който в книгата си „Страници от историческото минало на
помаците“ (Анкара, 1991)2 разказва такива опашати лъжи, че с пра-
во може да бъде определен за НОСИТЕЛ НА ЖЪЛТАТА ФЛА-
НЕЛКА. С него дори се занимава прокуратурата. Защото лъжите
му са от тези, дето не просто подменят историята, а уронват прес-
тижа на страната ни, сеят омраза и жажда за отмъщения и могат да
взривят етническия и религиозния мир в региона.
Не е възможно в рамките на една статия да се обхванат и оп-
ровергаят всичките му лъжи... (както се казва, където пипнеш кни-
гата му – мирише). Затова ще се спра на няколко от най-очевидните.
***
Малко предистория...
Хюсеин Мемишоглу. Хюсеин Мехмед Мемиш. Роден с. Кая-
лоба, община Кирково, област Кърджали, България. Член на Бъл-
гарската комунистическа партия (БКП). Студент и асистент в СУ
„Св. Климент Охридски“. Доцент във ВМЕИ „В. И. Ленин“ (днес
Техническия университет) в София, където преподава история на
БКП; през 1988 г. забягва от Виена в Турция. Професор в Анкар-
ския университет, където преподава „история на балканските
народи“ (според както сам казва в интервю на Румяна Узунова с
него3, направено в Париж на 4 юни 1989 г., където той е предста-
вител от Турция на Конференцията за човешките права на 35-те
2
По-нататък ще я наричаме само „Страниците...“. Цитатите нататък са по това
издание (страницата посочвам след цитата). Запазен е правописът на автора.
3
Узунова, Р. Свободата на духа и човешките измерения в Европа. Разговор с
Хюсеин Мемишоглу. – OМДА (вж. на адрес: http://www.omda.bg/public/arhiv/
rumyana_uzunova/rumyana_svoboda_na_duha_5.html).
Вместо предговор • 11
страни, подписали Хелзинкските споразумения). От други източ-

ници научаваме, че е преподавал и в университета „Сюлейман Де-
мирел“ – гр. Бурдур4.
Какви точно са били историческите му занимания и интереси
в България относно българската история разбираме също от въп-
росното интервю:
„Кандидатската ми дисертация за доктор по история на Бълга-

рия ми е на тема за участието на турското население на България
в борбата против фашизма. Това ми е първата книга, дисертация,
и по тази тема имам издадена книга, която е публикувана през
1977 година. Втората ми книга е за участието на турското насе-
ление в България в изграждането на социализма, където се раз-
крива дяла, участието на това население в икономическия живот
на страната, в строителството, в различните отрасли, също така
тяхното културно развитие...“5.
От интервюто разбираме и как точно е преподавал той исто-

рия във ВМЕИ „В. И. Ленин“:
„История на България и история на БКП, която се преподава във

висшите учебни заведения е една такава история, където истори-
ческите факти са изопачени и историята се използва като наука в
подкрепа на режима, на сегашното комунистическо правителство.
Доста исторически факти са изопачени…“6.
Явно е, че като член на БКП и като преподавал по история на

БКП в български вуз Хюсеин Мемишоглу по онова време е няма-
ло как да не бъде „в крак“ с начина на преподаване на историята
в българските вузове (поне както го представя пред Румяна Узу-
нова) и съответно е изопачавал историческите факти в подкрепа
на някогашната власт, щом друг начин на преподаване не му е бил
известен, защото, предполагам, би го споделил пред своята събе-
4
Безродниците от „Бал-Гьоч“ ще доказват принадлежността на помаците към
турската общност. – Телевизия СКАТ (вж. на адрес: http://www.skat.bg/news.
php?action=7&newsID=12442).
5
Узунова, Р. Свободата на духа и човешките измерения в Европа...
6
Пак там.
седничка. Аз пък в средата на 80-те години бях студентка в СУ

„Св. Климент Охридски“. И досега си спомням изпита по история
на БКП. Знаехме, че на лекциите преподавателят беше твърде сво-
боден при поднасянето и интерпретирането на фактите, но въпреки
това, преди да прекрачим вратата за изпит, се предупреждавахме,
че той не обича натегачите (в смисъла на Хюсеин Мемишоглу) и
че колкото си по-разкрепостен в мисленето и тълкуването, толкова
по-висока оценка ще получиш. Така и беше наистина.
Какви са историческите занимания и интереси на Хюсеин
Мемишоглу в Турция относно балканската история, дали и там, в
Анкарския университет „Хаджеттепе“ и Бурдурския – „Сюлейман
Демирел“, той все така е продължил да изопачава историческите
факти в подкрепа на тамошните властимащи разбираме от „Стра-
ниците...“. В превод на английски език заглавието на книгата е
своевременно и преднамерено видоизменено: „Pages of the History
of Pomaks Turks“ („Страници от историята на турските помаци“).
През 1991 г. той все още се е подписвал като доц. д-р Хюсеин Ме-
мишоглу, по-късно, след издаването на книгата, е станал професор.
Скоро може и академик да го направят. Още повече че през 2011 г.
той вече е произведен в чин „кърджалийски писател“, „писател-
професор“, представял в Бурса новата си книга „Помашките турци
в Балканите“7.
***
Какво собствено представляват „Страниците...“? Обемът: Њ
има, Њ няма 60-70 страници (след заключението на с. 47 книгата
няма номерация). Съдържанието: „ПРЕДГОВОР – Проф. Джемил
Къванч; ВЪВЕДЕНИЕ; ЧАСТ ПЪРВА: 1. Историческото мина-
ло на помаците, 2. Названието „помак“ и езикът на помаците,
3. Дейността на българските правителства за побългаряване на
помаците и прилаганите методи за заплаха и натиск, 4. Заклю-
чение; ЧАСТ ВТОРА: ДОКУМЕНТИ И ФОТОГРАФИИ“ – сякаш
студентска курсова работа.
В краткия ПРЕДГОВОР проф. д-р Джемил Къванч се е
поупражнил да определя стратегическата цел на българската поли-
7
Мехмед, М. В Бурса обсъждаха темата за помашкия етнос. – Арда, Кърджали,
21.03.2011 (вж. на адрес: http://ardanews.info/?p=7962).
тика, която според него била – „да предотврати изпадането на

българското население в положение на малцинство“ (с. 1). Дори
измисля задачи на политиците ни, редейки нелепост след нелепост:
„Българските правителствени ръководители прекрасно знаят,

че след като успеят да побългарят помаците и турците, ще стиг-
нат много по-лесно крайната си цел. Ето защо първата и най-важ-
на задача за тях е асимилирането на тези две общности, които са
представители на един и същи народ – турския“ (с. 1).
Но дотам ли се е усъвършенствала турската историческа нау-

ка, че с един замах да елиминира дори свидетелствата, оставени от ня-
когашните османски държавници, като това на великия везир Мидхат
паша например, всеизвестния управник и на Русе, който в интервюто
си „Турция в своето минало, настояще и бъдеще“ за сп. „Ревю сиан-
тифик дьо ла Франс е дьо л’етранж“ (година VII, януари-юли 1878
г., с. 1152) споменава, че сред българите християни има над един
милион българи мохамедани, дето не са нито татари, нито черкези,
нито са дошли от Азия, че те „са потомци на същите тези българи,
преобърнати в исляма през епохата на завоевания-та и следващи-
те години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази
раса, и от същото това коляно. А между тях има една част, кои-
то не говорят друг език освен български“8. Разбирам нашите чеши-
езици и помаковедци, които, избивайки комплекси, пълнят форумите
и „книгите“ си с глупости относно това колко и защо не трябвало да
се вярва на Мидхат паша, но една историческа наука да пренебрегва
свидетелство от този род... Явно в турската историческа наука всичко
е възможно и локумът се цени повече от истината!
Проф. д-р Джемил Къванч дори си позволява да излъже за
нещо, което може да се провери с просто око в същия този миг.
Той твърди, че Хюсеин Мемишоглу е написал произведението
си, основавайки се на истините, посочени от него в предговора,
като „с документи и фотографии той доказва, че помаците са
чисти турци“ (с. 2). Разбира се, веднага и старателно проверих
8
История на Българите. Военна история. С., КК „Труд“, „Знание“ ЕООД, 2007,
с. 239 (вж. на адрес: http://books.google.bg/books?id=HDQn3tJkyUcC&pg=PA239&
lpg=PA239&dq=).
документите и снимките, предоставени ни от автора в края на

книгата, защото това би било мощен пробив в областта на ис-
торията и етнологията у нас. Но, уви, не намерих какъвто и да е
документ или снимка, които да доказват подобно абсурдно твър-
дение. Предполагам, че професорът е прочел само съдържанието
и е бил подведен от Хюсеин Мемишоглу, иначе едва ли би лъгал
така едно към едно.
***
Самият автор също не се церемони много-много, а директно
„въвежда“ читателя право в „сърцевината на материята“:
„...помаците са потомци на куманските турци, които през ХI век са

се заселили в Пиринска Македония и Родопите. Всеизвестна е ис-
торическата истина за куманските турци, които през ХI век са дош-
ли на Балканите и отричайки се от шаманизма, са приели исляма,
след което са се влели в редиците на османските турци...“ (с. 9).
Някой да си спомня документ, фотография, какъвто и да е

факт или артефакт от съществуването на турци и ислям в Родопите
и Пиринска Македония, въобще на Балканите в XI век? Няма нищо
подобно! Нито в историческите съчинения от този период, нито в
административните регистри на България, Византия или Сърбия, а
по-късно и на Османската империя няма каквито и да е сведения за
„кумански турци“ или пък за „помаци“, които – на всичко отго-
ре – да са приемали исляма три века преди османските нашествия
по тези земи. Впрочем самият автор по-нататък (визирайки M. T.
Gökbilgin, 15 ve 16, asirlarda Edirne ve Pasa Livâsi, Istambul, 1952,
както и A. Gevant Eren. Pomaklara dair. Türk Kültürü, Sayi 4, Subat,
1963, s. 38) потвърждава същото:
„В османските регистри от периода след покоряването на Руме-

лия не съществуват названията „българомохамедани“ или „помак“.
До края на ХIХ век западните автори също не споменават никъде
понятието „помак“. А. Боуе, който през 1839 година осъществил
пътешествие из Балканите с изследователска цел, първи споме-
нава, че в някои градчета и села на Ловешки и Севлиевски ра-
йони живеят помаци, поради което тези места са били наричани
помашки селища. Той не дава никакви сведения за произхода на

думата „помак“ и за начина по който въпросното население се е
заселило по тези места. А. Боуе не представя и никакъв историче-
ски документ във връзка с този въпрос“.
Благодарим за подробната информация! И то – от източник,

чийто автор просто няма как да заподозрем във великобългарски шо-
винизъм. Тази информация напълно доказва, че ако и названието за
ислямизиран българин – „помак“, да е съществувало в местно наре-
чие (подобно на много други такива местни названия – „ахрянин“,
„мървак“, „торбеш“ и т.н.), то не е било използвано като обобщено
название на всички ислямизирани българи, нито пък в качеството му
на етноним. Османците едва ли биха пропуснали, ако не друго поне
да споменат в регистрите си „помаците“, още повече ако, според как-
то твърди Хюсеин Мемишоглу, те са били техни най-добри съюз-
ници и братя и са им „помагали“ да завладеят Балканите. Не е има-
ло по време на Османската империя необходимост и от названието
„българомохамеданин“, защото в нея не етническият признак е бил
определящ за общността, а религиозният. Затова наред с мюсюлман-
ския миллет като общност е съществувал и рум миллет (общността
на източноправославните християни, в която освен гърци влизали
българи, сърби, албанци, аромъни) и др., като главното разделение е
било на „правоверни“ и „неверници“. Едва през 1861 г. е официално
признат и българският миллет. През ХIХ век обаче тази система на
администриране постепенно се разпада и по-късно се заменя с нова,
съобразена с идеите на османизма.
***
Част първа на „Страниците...“ е съставена от няколко раздела.
Първият раздел („ИСТОРИЧЕСКОТО МИНАЛО НА ПО-
МАЦИТЕ“) представлява по-разширено глаголстване по поставе-
ната във въведението теза. Дори не си заслужава да я опровергава-
ме, поради само един-единствен факт: на историческата наука у нас
и където и да е по света (освен в главите на турски учени от рода
на Хюсеин Мемишоглу) не е известно племето „кумански турци“,
които, вливайки се „в редиците на османските турци“, постепен-
но стават „помаци“. Затова споровете за произхода на несъщест-
вуващия етнос „помаци“ ще оставим на научните „капацитети“ от
Европейски институт „Помак“, които биха светнали автора с тех-

ните нови постижения в тази област. Един от тях (Ефрем Моллов)
например издири най-древния засега праотец на „помаците“ и той
се оказа не кой да е, а основателят на Персийската империя Кир II
Велики. Друг от тях (Васил Войнов) с поглед в бъдещето, в крак с
новото време и ерата на космическите екскурзии пък определи „по-
маците“ като марсианци. Това са най-новите „теории“, иначе има и
други – една от друга по-агресивно екзотични, което предизвиква в
ненаучните им среди такова объркване, че чак свят им се вие...
Приемането на исляма в Родопите и Пиринска Македония
станало (според Хюсеин Мемишоглу) все в периода от ХI–ХIII век,
включително до 1345 г., понеже се случвало я някой византийски
управник, я някой бей (Гаази Умур бей, син на Айдън, например)
да пресели там „анадолски турци“ („юрушки турци“) – с цел да
укрепи границите на Византийската империя. Та тъкмо тези ана-
долци и обърнали в исляма „куманските турци“, населяващи ра-
йона (с. 13 – 14). Но как ли в историческите извори от онова време
и този важен исторически факт е пропуснат? Неизвестно...
***
От втория раздел („НАЗВАНИЕТО „ПОМАК“ И ЕЗИКЪТ
НА ПОМАЦИТЕ“) научаваме любопитни подробности за родоп-
ския диалект в нашия език, за които никой български лингвист до-
сега си е нямал и понятие.
При търсенето на произхода на думата „помак“ Хюсеин Ме-
мишоглу не е бил особено усърден, просто е използвал готовата
формула, че „помак“ иде от „помагач“ (с. 14), понеже, като вече
ни е уведомил, „куманските турци“ помогнали на османлиите да
завладеят Балканите, т.е. земите им (това, между другото, не ви ли
звучи някак налудничаво!). И толкова...
Но „изследванията“ му, свързани с „помашкия език“, са прос-
то уникални! Разбира се, и на „помашкия език“ авторът не отделя
подобаващото внимание – спира се на него не за друго, а понеже
той бил най-сигурното доказателство, използвано от българите, ко-
гато пробутвали теориите си за българския произход на „помаците“.
Според Хюсеин Мемишоглу „...езикът на помаците се състои от
30 процента украинско-славянски, 25 процента кумано-къпчански,
20 процента огузко-турски, 15 процента ногайски, и 10 процента
арабски думи“ (с. 22), а най-важната причина за наличието на как-

вато и да е „славянска“ лексика в него дори не е фактът, че векове
наред „помаците“ са живеели с българите, а „това, че през Х – ХI
век куманските турци са осъществили контакти със славяните
в Украйна, Бесарабия и на Балканите и че в продължение на 200–
300 години са живели и странствували из славяно-руските земи“
(с. 23). Опирайки се на явно видния турски езиковед Ахмет Айдън-
лъ, според когото „фонетичният акцент на помашкия език“ е пов-
лиян най-вече от „някогашния чагатайско-турски език“ (с. 23),
както и на още по-видния в това отношение Ahmet Cevat, Хюсеин
Мемишоглу е категоричен, че „от езикова гледна точка помаците
не са осъществили никакви сношения с българите, което доказва и
невалидноста на твърденията по отношение на езика на помаци-
те с което българите злоупотребяват най-много“ (с. 24).
Научните спорове и във връзка с несъществуващия „помаш-
ки език“ обаче ще оставим за „капацитетите“ от ЕИ „Помак“ с
техните най-нови „открития“, макар че засега не се е чуло нещо
зашеметяващо от тяхна страна – нито Ефрем Моллов е овладял
все още „помашкия език“ (както се разбра от честите му изяви в
средствата за масова информация той дори майчиния си родопски
диалект не знае, камо ли да овладее език, който не съществува!);
нито пък се е чуло Васил Войнов да е осъществявал на „помашки“,
на „марсиански“ или на какъвто и да е друг подобен език вербални
контакти с марсианци...
***
Разбира се, дотук Хюсеин Мемишоглу не издѝржа конкурен-
цията на останалите претенденти за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА. Своя-
та каква-годе история на „помаците“ и каква-годе теория за „помаш-
кия език“ той скалъпва на две – на три, колкото да покаже, че има
някакво понятие от историята и лингвистиката. В сравнение с Ефрем
Моллов – ехееееее!... Ефрем Моллов също има (ако въобще има!)
само някакво понятие от историята и лингвистиката, но в книгата си
„Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята на
помаците“ (Смолян, 2012) ги е майсторил такива едни опашати, че
Хюсеин Мемишоглу може само да му диша прахта от петите.
С какво обаче бившият софийски доцент по история на БКП и
настоящ професор (анкарски и бурдурски) по балканска история взе-
ма завидна преднина в надпреварата за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА?

С „изследванията“ си в областта на новата и най-новата история на
България. Тук просто няма кой да му съперничи. Той е на върха. Той
е върхът! И понеже стана дума дали и в Турция, в турските вузове
той е продължил практиката си да изопачава историческите факти,
както е постъпвал, бидейки преподавател по история на БКП във
ВМЕИ „В. И. Ленин“ в София... – предвид обилния доказателствен
материал от книгата му „Страници от историческото минало на по-
маците“ с основание можем да кажем, че не просто е продължил,
но и я извежда до съвършенство. И така, ако съвсем леко параф-
разираме онази му мисъл от интервюто с Румяна Узунова... излиза
че... история на Балканите и история на турците на Балканите, която
се преподава във висшите учебни заведения в Турция е една такава
история, където историческите факти са изопачени и историята се
използва като наука в подкрепа на режима, на сегашните турски пра-
вителства, които никога не са се отказвали от исторически реванш на
Балканите и от реставрирането в една или друга форма на Османска-
та империя. Доста исторически факти са изопачени...
Да видим как конкретно прави това Хюсеин Мемишоглу с ис-
торията на България след Освобождението.
***
Трети раздел („ДЕЙНОСТТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРАВИ-
ТЕЛСТВА ЗА ПОБЪЛГАРЯВАНЕ НА ПОМАЦИТЕ И ПРИЛА-
ГАНИТЕ МЕТОДИ ЗА ЗАПЛАХА И НАТИСК“) е посветен на
периода от Освобождението на България (1878 г.) до 70-те години
на миналия век. И тук ще се спра само на по-съществените въпроси,
засегнати от Хюсеин Мемишоглу, които под една или друга форма
коментират и останалите претенденти за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА.
Един от тях е въпросът за Балканската война и за нейния
освободителен характер. Тонът на Хюсеин Мемишоглу е изцяло
в унисон с онази истерична кампания за оклеветяване на бълга-
рите, която противниците на България в Балканските войни през
1912–1913 година подхващат него време с цел да наклонят везните
на общественото мнение на Европа, както и решенията при под-
писването на мирните договори на Балканите в своя полза. Тогава,
макар да не били чак толкова гръмогласни, българите все пак са
имали своите защитници. Така, в крайна сметка, се стига до незави-
симо разследване, организирано от фондация „Карнеги“ за между-

народен мир. Деветчленна анкетна комисия провежда едномесечно
проучване, както днес се казва, „на терен“ и след няколко месеца
публикува доклад (Доклад на международната комисия за разслед-
ване причините и провеждането на Балканските войни), известен
най-вече като Карнегиевата анкета.
На първо място, доколкото в писанията на претендентите за
ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА се оспорва главно освободителният ха-
рактер на Балканската война, което автоматично променя гледна-
та точка в оценките и преоценките є, ще цитирам какво мислят за
нея просветените европейци, членове на анкетната комисия, кои-
то, както е известно, са безпристрастни – не вземат страната на ни
една от държавите участнички във войната:
„Още веднъж ще отделим отбранителната война и войната за

независимост от другите видове войни. Една такава война няма
нужда да се смесва с каквато и да е друга война, тъй като самата
тя представлява съпротива срещу войната, срещу покоряването
на една страна и срещу потисничеството. Такава война е върховен
протест срещу насилието, тя е изобщо протест на слабия срещу
силния. Точно такава беше Първата балканска война. Ето защо тя
беше славна и много популярна в целия цивилизован свят“9.
Не е излишно (за пред помакофантастите) да подчертая, че в

края на ХIV век войната, която Българската държава води срещу
османците, е отбранителна, а Балканската война от 1912 – 1913 г. е
война за независимост.
В отношението си към Балканската война Хюсеин Мемишоглу
не прави изключение сред помакофантастите и тогава, когато тръгва
да вменява на българската войска престъпление след престъпление,
като предоставя за тази цел и „документи“. Първият от тях е писмо
на „Енвер /паша/“ (така е написано!) „ДО ГЛАВНОТО КОМАНД-
ВАНЕ“. Кой е Енвер паша и каква точно роля е играл в хода на Бал-
канската война, според както е в Карнегиевата анкета (вж. „Одрин“):
9
Карнегиева фондация за международен мир. Доклад на Международната коми-
сия за разследване причините и провеждането на Балканските войни. „Другите Бал-
кански войни“ – Фондация „Карнеги“. Фондация „Свободна и демократична Бълга-
рия“, С., 1995, с. 5 (вж. на адрес: http://macedonia.kroraina.com/karnegi/uvod_2.html).
„През месец юли българите започват да се оттеглят, а турците

минават в офанзива. Тракия отново е превърната в боен театър. Ен-
вер бей е единодушно обвиняван, че изпратил арабска и кюрдска
кавалерия преди редовната войска. В разказите на пострадалите
българи тези „арапи“ много често се сочат като извършители на
престъпленията. Комисията събра много доказателства в подкрепа,
че турските офицери понякога сами са предупреждавали българите
за идването на „арапите“ и ги съветвали да се крият. Един войник –
„арапин“, който бил католик, действително признал пред свой прия-
тел, че изричните заповеди на неговия капитан били най-напред да
опожаряват и да разграбват, след това да убиват мъжкото населе-
ние, а после жените (в този случай всички предпочитали да бягат).
Този „арапин“ каза, че лично е изпълнявал дадените му заповеди.
Не бихме споменавали този разказ, ако той не произхождаше от
много достоверен източник, като ние знаем и името на съответния
войник, но естествено се въздържаме да го споменем тук“10.
За автентичността на писмото на Енвер паша, а и за който и

да е от документите на Хюсеин Мемишоглу не се наемам да съдя,
доколкото знам безбрежната недобросъвестност, с която претен-
дентите за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА се отнасят към документите.
Прословутият Ефрем Моллов например вместо текста от Цилин-
дъра на Кир (основният според него закон, спазван от „помаците“
и до днес!), написан на старовавилонски, бе публикувал в книгата
си някакви объркани тълкувания по тази текст на персийски, а така
също представяше за истинско едно измислено интервю с англий-
ския премиер Дейвид Камерън.
Това, че всъщност Хюсеин Мемишоглу пак нещо шмекерува,
може веднага да се види. В желанието да покаже час по-скоро звер-
ствата на българската армия той цитира (по думите му) „коментар“
на кореспондента на в. „Дейли телеграф“ м-р Смит, позовавайки
са на: Dr. Ilker Alpq Belge ve fotograflarla Bulgar mozalimi (1878–
1989), Ankara, 1990, Belge s. 55:
„От близкото до Едирне (Одрин – бел. Е. А.) село Чюрюк до
Кошукавак /Крумовград/ – във всички мюсюлмански села бълга-
10
сия за разследване причините и провеждането на Балканските войни..., с. 120.
рите са съборили или опожарили сградите на свещените джа-

мии“ (с. 30).
А когато след няколко страници стигнеш до факсимилето на

писмото на Енвер паша, което е и преведено, виждаш, че това е
цитат от писмото и не е никакъв коментар на м-р Смит, а думи на
самия паша, който излага „в резюме разказа на офицера, придру-
жавал м-р Смит по време на неговото пътуване“11.
Изобщо около всяка „информация“ или „факт“ от онова
време, представени от помакофантастите и свързани с евенту-
ални безчинства на българите спрямо останалото население, ви-
наги витае някаква особена атмосфера на... как да го кажа... на
обърканост, на тайнственост – уж „кореспондента“ го има, но
като че го няма, все нещо е пропуснато, друго – казано-недока-
зано, трето – чуто-недочуто... Тази атмосфера е отлично преда-
дена в Карнегиевата анкета по повод на информация, публику-
вана в „Дейли телеграф“:
„На Комисията бе предоставена възможност да изследва жес-
токостите, приписвани на българите, след като са превзели Од-
рин. На 20 август 1913 година „Daily Telegraph“ публикува голям
материал, изпратен на вестника от г-н Ашмийд Бартлет и отпе-
чатан под впечатляващото заглавие „Страховит доклад на руски
служител“. На 26 и 27 август същият доклад се появи в Цариград в
„Le Jeune Turc“, официалния орган на т.нар. „Комитет за единение
и напредък“. Тъй като тази втора публикация включваше подроб-
ности, пропуснати от вестника, то информацията в „Le Jeune Turc“
явно беше оригиналната. На 28 август „Le Jeune Turc“ разкри из-
точника на своята информация в резултат на едно неофициално
руско опровержение от 27 август, поместено в „La Turquie“. Не-
официалният орган на руското посолство в Цариград декларира
следното: „Ние сме упълномощени да изразим категорично опро-
вержение на информацията, поместена в „Daily Telegraph“ и въз-
произведена в „Le Jeune Turc“, която се приписва на някакъв руски
служител. Никакъв руски служител не е бил упълномощаван да
извършва проучвания в Тракия и Одрин или да получава каквато и
11
Напомням, че част втора – „Документи и фотографии“, в книгата на Хюсеин
Мемишоглу не е номерирана.
да е информация: следователно никой не в състояние да направи

такъв доклад. Нито пък руските консули са регистрирали фактите,
споменати в „Daily Telegraph“. В отговор на това опровержение,
което положително произлизаше от руското посолство, „Le Jeune
Turc“ заяви, че въпросният документ не е бил съставен от руски
служител на действителна служба, а от бившия генерален консул
Машков, който всъщност е бил кореспондент на „Новое время“.
Трябва да се допълни, че телеграфният „доклад“ на г-н Машков
е бил отхвърлен от неговия вестник и че според изказването на
колегите му от печата в Цариград разноските за неговата телегра-
ма, които възлизали на над 150 турски лири, били възстановени
от „Комитета за единение и напредък“. Самият вестник „Le Jeune
Turc“ заяви: „Г-н Машков несъмнено се е опасявал, че вестникът
(„Новое время“) като изключително българофилско издание [Това
съвсем не отговаря на действителността.] може би няма да публи-
кува резултатите от това осемдневно изследване в Одрин и затова
е изпратил екземпляри от него на председателя на Министерския
съвет и на външния министър“ .
Естествено е истинността на документа, който направи много
дълбоко впечатление в Европа, да се приема с предубеждение
поради неговия произход и история. Все пак тези съображения
помагат да се разбере духът, в който той е съставен“12.
***
Карнегиевата анкета прави на пух и прах и основната фал-
шификация, прокарана от Хюсеин Мемишоглу в „Страниците...“,
а именно – че „помаците“ са турци и че през целия период от Ос-
вобождението на България до днес българските власти само това
и правели, че ги „побългарявали“. А ето, никъде в Карнегиевата
анкета не се споменава „помаците“ да са били принуждавани от
българите да се отказват от тяхната народност. Напротив! Всич-
ко е било тъкмо за да ги приобщят към техните братя по кръв и
родство – българите християни! Това кръвно родство за никого
тогава не е предизвиквало никакво съмнение. Така и за членовете
на Карнегиевата анкета. Ето какво четем в доклада им:
12
Карнегиева фондация за международен мир. Доклад на Международна-
та комисия за разследване причините и провеждането на Балканските войни...,
с. 104–105.
„Нека споменем тук широко прилаганата от българите практи-

ка за насилствено покръстване в християнската вяра. Помаците
са българи по народност и език, които в даден период от турското
завоевание са били насилствено принудени да приемат Исляма.
Те не говорят турски език и са запазили някои от традиционните
спомени на християнското си минало. Но в повечето случаи об-
стоятелствата са ги направили фанатични мюсюлмани. Техният
брой в новоосвободените територии възлиза на не по-малко от 80
хиляди, съсредоточени главно на север и на изток от Неврокоп.
Светият синод на Българската православна църква е възприел
план за масово връщане към християнството, като много често
Синодът разчита на подкрепа от военните и цивилните власти, а
също така несъмнено и от страна на въстаническите чети. Обик-
новено не е било нужно да се прилага някакво реално насилие;
заплахите, подкрепени с наличието на явна сила и власт, гаранти-
раща тяхното прилагане, се оказва достатъчна, за да накара цели
села да се подчинят и да извършат покръстването“13.
Или по нататък...
„Помаците са български планински жители, покръстени от тур-

ците в Исляма преди няколко века. Те наброяват около 400 000
души и населяват високите плата на Северна Македония. Мъжко-
то население от най-близките села говори турски и е напълно ис-
лямизирано. Жените от своя страна продължават да говорят бъл-
гарски и са останали верни на някои славянски обичаи. В по-да-
лечните центрове обаче, като например в Родопите или в Тиквеш,
помаците са останали верни на моногамията и на своите народни
песни. Тук славянският тип е дори много по-чист, тъй като насе-
лението не се е смесвало с хора отвън. Те не са се подчинили на
Исляма, за да запазят общественото си положение, както е при
славянската аристокрация на Балканите. Помаците представляват
селско население, макар че в продължение на два века младите
хора служат в турската армия и все още са запазили своя воин-
ствен и фанатичен дух. Следите от насилственото ислямизиране
13
сия за разследване причините и провеждането на Балканските войни..., с. 74.
могат понякога да се намерят в имена на местности като например

„Мехрилот“ или „Хибили“ в Източните Родопи, означаващи „Делен“
или „Сечен“, т.е. местата, където те са били „делени“ от тези, които
приемали Исляма, и местата, където са били съсечени отказалите
да се подчинят“14.
И тогава къде отива главното обвинение на Хюсеин Мемишо-

глу: „Още през първите дни на Балканската война българските
власти са започнали да прилагат натиск върху помаците, за да
станат българи ...“ (с. 29)? Отива на бунището. Същото важи и за
обвиненията му към всички по-нататъшни български правителства,
чиято единствена цел според него била да асимилират „помаците“,
като ги „побългарят“.
***
Особено смешен и нелеп е поплакът на Хюсеин Мемишоглу,
когато започва да говори за образованието, което българските пра-
вителства от 20-те години на ХХ век до ново време провеждали все
със същата една-единствена цел – „побългаряването“, т.е. „у пома-
ците да бъде всадено антитурско и антимюсюлманско мислене“
(с. 35) Оттук-нататък авторът така оплита конците, че тотално се
объркваш:
1. Хем „помаците“ имали собствен „помашки език“, за съ-
ществуването на който само преди няколко страници ни е предос-
тавил необорими доказателства, хем той се възмущава, че не се е
разрешавало сред тях „обучението на турски език“ (с. 35). А на
какъв собствено език трябва да се води обучението в дадена дър-
жава сред нейните поданици – на нейния официален език или на
официалния език на чужда някоя държава? И защо, ако „помаците“
си имат „помашки език“, те трябва да се обучават на турски? И
защо, ако не им се разрешава да се обучават на турски, то това не-
пременно е някакво страшно престъпление спрямо тях?
2. Хем „помаците“ населявали Родопите и Пиринска Маке-
дония още от ХI век, известни като територия на България, хем
тяхна родина е Турция, която, ако не се лъжа, се появява като
14
сия за разследване причините и провеждането на Балканските войни..., с. 146–147.
република (държава) през 1922 г., скъсвайки драстично с на-

следството на Османската империя. И ако „помаците“ се раждат,
живеят и умират в България от онова далечно време и до днес, а
при това са и българи (вж. отново Мидхат паша и Карнегиевата
анкета), то какво е неправомерното в това, че възстановената
след османското робство българската държава ги е възпитавала
в дух на родолюбие? И какво престъпно вижда Хюсеин Меми-
шоглу в тези нейни действия, че ги чак заклеймява, натяквайки:
„полагали са се усилия за внушаване и заменяне на обичта им
към Турция като към родина с обич към България като така-
ва“ (с. 35).
3. Хем у „помаците“ било насаждано „антимюсюлманско“
мислене, хем „те са били принуждавани да четат и изучават на
български стиховете от Корана, изказванията на Мохамед по
верски въпроси и да проповядват на български език“ (с. 35). Но
какво лошо в това, че Коранът и думите на Мохамед са преведени
на български език. Ако в това има нещо лошо, значи и преводът им
на турски или на който и да е друг език не е нещо по-добро. И какво
по-естествено от това на българи да се проповядва на български?
Нима Хюсеин Мемишоглу смята, че е по-естествено това да става
на турски или на арабски език? А защо не – на... „помашки език“
или марсиански?
4. А колко абсурдно звучи обвинението на Хюсеин Ме-
мишоглу, свързано с „помаците“, че „в училищата им са били
назначавани учители от български произход“ (с. 35) А какви
учители да бъдат назначавани в българските училища и за бъл-
гари?...
В действителност всичкият този гръмогласен поплак на
Хюсеин Мемишоглу е само заради това, че българската държава
прави всичко възможно да образова поданиците си и да повдигне
нивото на тяхната култура, с други думи – да компенсира изоста-
налостта им, наследена от Османската империя, и да ги приобщи
към общоевропейските ценности. Той по същество заклеймява
като престъпление всичките є стъпки в тази посока, защото знае,
че образованият човек не може да бъде манипулиран и подвеж-
дан, лъган и воден за носа. Знае много добре Хюсеин Мемиш-
оглу, че тъкмо пред хора невежи и малокултурни той може ус-
пешно и безнаказано да изопачава факти, затова необразованост-
та и ниската култура са му по душа. Неистината вирее само сред

невежеството!
***
Апетитът явно идва с яденето. Така и Хюсеин Мемишоглу,
усетил сладостта на турските локуми, които обилно разтяга, пос-
тепенно набира инерция и... стига до Българомохамеданската кул-
турно-просветна и благотворителна дружба „Родина“, възникнала
в Смолян през 1937 г. по идея и в средата на самите ислямизирани
българи, поставила си задачата да ги приобщава към корена им и
да ги отвори за новия живот и за света. Тук пишман историкът ста-
ва толкова нагъл в лъжите, че дори си позволява да фалшифицира
текст, факсимиле от който също е представил в книгата си. Когато
говори за целта на Дружба „Родина“ в недоброжелателен аспект,
той цитира нейния Устав:
„а/ Да работи за взаимно опознаване, сближение и подпомага-

не между помаците и българите християни в Родопската област;
б/ Да събужда и развива българско народностно чувство у по-
маците...“ (с. 38).
Какво четем във факсимилето на самия Устав няколко стра-

ници след това? Четем, че целта на Дружбата е:
а/ Да работи за взаимно опознаване, сближение и подпомагане

между българите мохамедани (подч. – Е. А.) и българите христия-
ни в Родопската област;
б/ Да събужда и развива българско народностно чувство у бъл-
гарите с мохамеданско вероизповедание...15.
Мислите ли, че тази подмяна на „българите мохамедани“ и

„българите с мохамеданско вероизповедание“ с названието „по-
маци“ в текста на Хюсеин Мемишоглу е неволна грешка? Аз не
мисля. За нас, българите, е ясно, че „помаците“ всъщност са ис-
лямизирани българи. Но за чуждата читателска аудитория това не
15
Сборник „Родина“. Книга първа (1937–1938). Издание на Българо-мохаме-
данската културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“. 1939, с. 34.
просто не е ясно, напротив – от текста на Хюсеин Мемишоглу, оп-

рял се на билюк турски учени, тя вече знае, че „помаците са чисти
турци“ (с. 2). Всичко това не напомня ли на онази особена атмос-
фера на сбърканост, на прикритост, за която вече стана дума (вж.
Карнегиевата анкета) – уж всичко е точно, ама е и някак не съвсем
наред... Е, едва ли някой ще седне да превежда правилно факсими-
лето на Устава на английски (или на турски) език, защото в случая
той е представен като автентичен документ. Така че и ако някой
чужденец от просто любопитство пожелае да провери дали цити-
раното от автора съответства на автентичния текст, това за него би
било невъзможно, освен ако не знае български език, но и дори да
забележи несъответствието, най-много да го отчете като приумица
или грешка на преводача.
Наглостта на Хюсеин Мемишоглу не свършва дотук. Той
твърди, че Дружба „Родина“ била създадена от „българските
власти“ (с. 38), след което „под силен натиск населението на
около 30 села е било принудено да сформира подобни дружества“
(с. 38). Ако това е така, защо тогава властите са се ограничили да
създават дружби само в Смолян и околностите му, защо не са от-
крили подобни дружества във всички „проблемни“ райони? Всеки
може да прочете четирите сборника „Родина“ (вече ги има и в ин-
тернет), излизали в периода 1937–1942 г., и да се увери, че идеята
за създаването на подобна културно-просветна и благотворителна
организация се ражда в средите на самите българи мохамедани.
Друга от безогледните лъжи на Хюсеин Мемишоглу спрямо
тези чисти и пламенни идеалисти е дето той ги представя като по-
борници срещу исляма. Така и пише в книгата си:
„Същинската цел на „културно-просветните дружества“ е била

да всаждат у помаците „антитурски“ и „антимюсюлмански“ идеи и
откъсвайки ги от турско-мюсюлманската общност, да ги „побълга-
рят“ и „похристиянчат“...“ (с. 38).
Колкото и да набива и набива обаче авторът своята теза за

„побългаряване“ на „помаците“, толкова по-неясно си остава как
собствено може да бъде „побългарен“ един българин! Но нейсе...
Но бих искала да разбера какво точно „похристиянчване“ ав-
торът приписва като цел на родинци. Родинци са уникални тъкмо с
това, че първи правят ясно и категорично разграничение между ве-

роизповедание и народност. С всяка своя дума, с всяко свое дейст-
вие те подчертават, че изповядването на исляма не пречи на това
да си българин. Затова и наричат Дружбата – „българомохамедан-
ска“ (а не, да речем, „българохристиянска“), за да подчертаят, че
са българи, ала изповядват исляма, което не им пречи да си останат
българи. Всъщност и тази безочлива лъжа на Хюсеин Мемишоглу
може лесно да бъде опровергана, ако се отгърнат „Страниците...“
му там, където е факсимилето на родинския Устав, само че, неиз-
вестно защо, точно на тази съществена част от него, буквите са
така размазани, че текстът не се чете (поне така е в моя екземпляр).
Какво пишман историкът крие от Устава по този хитроумен на-
чин? Крие текста, в който е посочено едно от средствата, чрез кои-
то Дружбата ще преследва целите си, а именно:
„в/ бди за строго придържане към религиозните догми на мю-

сюлманството и Корана, който трябва да стане разбираем за мъ-
жете, жените и децата...“16.
Показателни в това отношение са думите на Камен Боляров

от речта му на първата българомохамеданска вечеринка в Смолян,
проведена на 24 февруари 1937 г. и предшествала учредяването на
Дружба „Родина“. (Камен Боляров/Ариф Бейски) се смята за идео-
лог и зачинател на Дружба „Родина“ – и първата бългоромохаме-
данска вечеринка, и учредяването на Дружба „Родина“ са по негова
идея, той е и председател на Дружбата до закриването є през 40-те
години на ХХ век.) Позволявам си по-дълъг цитат от речта му, за-
щото няма нищо по-силно от словото и делата на родинци, което би
могло да прозвучи в тяхна защита:
„Да напуснем сградата на невежеството и тъмнината и да лит-

нем към светлина и напредък – това е нашият стремеж и това е
съкровеното ни желание, защото времената се менят, епохите
се създават, всичко върви стремително напред, а ние не трябва
да тъпчим на едно и също място, не трябва безучастно да следим
живота и неговия възход, защото всяко време си иска своето,
16
Сборник „Родина“. Книга първа (1937–1938)..., с. 35.
не само иска, но и се налага, независимо от нашите желания и

нежелания.
Не искам никой да тълкува криво думите ми. Аз моля своите
събратя, българите мохамедани, да погледнат ясно на положение-
то, на своя живот, на живота на тия, които ни обикалят, изобщо и
на световния живот и да разберат, че не може да се живее така,
както сме живели досега, защото, както казах, всяко време си
иска своето, а то ще го вземе и от нас въпреки нашето желание
или нежелание.
Аз моля и нашите събратя, българите християни, да се отнесат
със съчувствие към нас и да ни помогнат, па и в бъдеще да ни пома-
гат, да можем да се изравним културно и така да представляваме
под един скиптър едно семейство, едно неразривно свързано цяло.
Тук аз не говоря за религия. Не докосвам никак въпроса за рели-
гията. В нашето отечество всеки е свободен да изповядва своята
религия каквато и да е тя. Религията няма нищо общо с културния
подем и народностното чувство. Не само на нас, но и на цялото чо-
вечество религиозните чувства не пречат за културните начинания
и напредък. Не само не пречат, а, напротив, помагат им, като ги об-
лагородяват, сочат им правия път към просвета, знания и светлина.
Само за просветения човек има място на тоя свят. Невежеството и
тъмнината са опасни спътници и ние трябва да се борим с тях.
Време е всеки един от нас да изостави своите прости разби-
рания и да заживее редом с нашите събратя и целия български
народ, да заживее с неговата култура, копнежи и идеали, защото
въпреки религиозните различия ние сме чада на едно общо оте-
чество, на една обща родина, защото България е наша родина,
тя ни е родила и откърмила и ние трябва да я обичаме повече от
себе си, да работим за нейния напредък и да я пазим като очите
си. Само тогава ние ще бъдем достойни синове на своята родина,
когато с всичките си сили заработим за нейния напредък, за да я
видим могъща и велика, тъй както е била някога“17.
Някой да видя тук „антитурска“ или „антимюсюлманска“

пропаганда, каквито Хюсеин Мемишоглу е видял в дейността и
думите на родинци? Да, любов към България, към родината, към
17
Сборник „Родина“. Книга първа (1937–1938)..., с. 21–22.
родното избликва от всяка дума. Но това далеч не означава омраза

към Турция или която и да е друга страна по света. Да, любов към
просветата, знанията и културата, които носят светлина (затова и
наричат Дружбата – „културно-просветна“). Но това далеч не оз-
начава омраза към вярата, към исляма, християнството или която
и да е друга религия. Дори Коранът според родинци, както сами
се уверяваме, четейки Устава, е трябвало да стане „разбираем за
мъжете, жените и децата“. Затова те и го превеждат (първи!)
на български език, те и въвеждат (първи!) в джамиите българския
език. Защото са проумели простичката истина, че невежата вяра
води към мрака, а просветената вяра извежда на светлина.
***
Как Хюсеин Мемишоглу е отразил в „Страниците...“ съби-
тията от 70-те години на миналия век, когато се извърши смяна на
имената сред българите мохамедани? Верен на себе си и своята
преднамерена теза, разбира се, той и във връзка с тези събития
говори за „насилствено побългаряване“ на „помашкото насе-
ление“ (с. 43). И се започва една... Именно заради тези опашати,
но толкова опашати, че чак драконовски лъжи Хюсеин Мемишо-
глу остава ненадминат сред останалите претенденти за ЖЪЛТАТА
ФЛАНЕЛКА. Вероятно и през ум не му минава, че това все още
не е съвсем история и има достатъчно живи свидетели, които биха
опровергали нелепостите му веднага, освен в единичните случаи
с майкопродавци, чиито мозъци вече са промити от такива препо-
даватели като него. Но да видим все пак до какви резултати са го
довели псевдонаучните му изследвания:
„...между 14 и 18 март 1972 година – пише той – поради отказа

да сменят турските си имена с български, в Доспат са били убити
278 души, в Боротин – 315, в Триград – 194 души. Поради извър-
шените от 14 до 18 март 1972 година масови зверства и убийства,
хиляди представители на помашкото население от Родопите са
принудени да се укрият в гористите райони на планината. След
като настойчивото преследване на Българските въоръжени сили
и милиция не дава желания резултат, по инструкции на ръково-
дители на Държавна сигурност, в горите е хвърлен отровен газ.
В резултат на това са отровени хиляди помаци. След тези нечо-
вешки действия само в планинските долини около Самоков са

открити труповете на 131 души. Изследванията, направени върху
труповете, показват, че преди да бъдат убити, жертвите са под-
ложени на физически изтезания. В околностите на Юндолския
балкан са открити трупове на много мъже и жени, които дори
не са били заровени в земята. Докато една част от труповете са
оставени на различни места, друга част са изхвърлени в реките
и язовирите на района. Например в язовира на град Доспат са
изхвърлени приблизително 1850 трупа на помаци. (...) По време
на операцията от 18 май 1972 година в Якоруда 30 помашки мла-
дежи са убити под предтекст, че отказват да подпишат деклара-
циите за „доброволна“ смяна на турските си имена...“ (с. 43–44).
Не бих искала да коментирам, ако и да има какво да се комен-

тира в случая. Не бих се позовавала и на очевидци на случило се –
та нали очевидец е бил и самият Хюсеин Мемишоглу и тъкмо тога-
ва, през 1971 г., бидейки член на партията, е започнал да преподава
история на БКП във ВМЕИ „В. И. Ленин“ – София (според както
разбираме от интервюто на Румяна Узунова с него)... Просто ще се
позова на няколко документи от една официална кореспонденция
от по-ново време, неогласени досега, които ще хвърлят допълни-
телна светлина върху събитията от 70-те години.
На 11 февруари 2013 г. по повод „Страниците...“ на Хюсеин
Мемишоглу ръководството на Сдружение Дружба „Родина“, нас-
ледник на Българомохамеданската културно-просветна и благотво-
рителна Дружба „Родина“ (1937–1947 г.), изпраща писмо до пре-
зидента Росен Плевнелиев, председателя на Народното събрание
Цецка Цачева, премиера Бойко Борисов и главния прокурор Сотир
Цацаров, в което между другото се подчертава:
„Тази книга, както и много други издания с подобни факти за

т.нар. Възродителен процес се разпространяват в смесените райо-
ни на България и в Турция „като топъл хляб“, от ръка на ръка, а дър-
жавните институции и от двете страни не вземат никакво отноше-
ние по тях. Те насаждат негативизъм и недоверие към съвременна
демократична България относно искреността и добронамереността
в действията є за преодоляване на раните от т.нар. Възродителен
процес.
Затова ние, обединените българи мохамедани и християни

от възстановената Дружба „Родина“, като наследници на стара-
та Дружба „Родина“ от 1937 г., която също е била преследвана и
ликвидирана от комунистическата власт след 9 септември 1944 г.,
се обръщаме към Вас с молба да бъде сформирана извънредна
парламентарна комисия, която, заедно с компетентните държавни
органи и с помощта на авторите на тези книги, да обследва изне-
сените факти, така че жертвите най-сетне да получат справедли-
вост, виновните – възмездие, а не декларации“18.
Отговорът на Върховна касационна прокуратура е с дата

7 март 2014 г. В него категорично е подчертано, че твърденията на
Хюсеин Мемишоглу са, меко казано, партенки:
„Окончателното становище след извършената проверка е, че

твърденията на Мемишоглу за 278 бр. жертви в Доспат, 315 бр.
жертви в с. Барутин, 194 бр. в гр. Триград, 131 бр. в района на
гр. Самоков, 30 в гр. Якоруда и 1850 трупа, изхвърлени в язовир
„Доспат“, и т.н. не отговарят на истината“19.
В средата на август с.г. в Сдружение Дружба „Родина“ бе по-

лучено Постановление (гр. София, 15.08.2014 г.) на Военно-апела-
тивна прокуратура. След прочита му многото въпроси, възникнали
във връзка книгата на Хюсеин Мемишоглу, се изясняват от само
себе си:
1. Какви са източниците, който Хюсеин Мемишоглу из-

ползва?
В Постановлението четем:
„Авторът се е позовал на периодичните издания „Tanitim“ („За-

познанство“) 1986 г., „Turk kulturu“ („Турска/Тюркска култура“)
1972 г., „Turk Dunnyasi“ („Турски/Тюркски свят“) 1972 г., както и
на книгата на турския автор Ilker Alp „Beige ve Fotograflarla Bilgar
mezalimi 1878 – 1989 г.“ („Българските издевателства в документи
18
Архив на Сдружение Дружба „Родина“. Писмо с изх. № 1611/11.02.2013 г.
19
Пак там. Писмо с вх. № 2015/2013 от 07.03.2014 г.
и снимки 1878 – 1989 г.“). Тези вестници и списания са издавани от

изселническите организации в Република Турция. Изданията не
са открити, въпреки опитите, чрез отдел „Международен обмен“ в
Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Според мне-
ние на служители от отдела, турските им колеги не са отзивчиви
по подобни теми. Чрез този отдел е доставена от университетска-
та библиотека в гр. Гьотинген, ФРГ, книгата „Страници от истори-
ческото минало на помаците“, издадена на английски език. Колко-
то до цитираната от Мемишоглу книга на Ilker Alp, тя е достъпна на
английски език в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Ме-
тодий“, но авторите на фотографиите, поместени и в „Страници от
историческото минало на помаците“, не са упоменати. В книгата
на Мемишоглу, за техен източник е посочен Архива за микрофил-
ми към Национална библиотека под № Н А 4951. След направена
справка в НБ „Св. св. Кирил и Методий“ е установено, че микро-
филм с такъв номер не съществува. Вероятно се има предвид тур-
ската национална библиотека, но това не може да бъде проверено
по линия на международния обмен, тъй като подобна практика не
съществува. Микрофилмите са достъпни единствено там, където
се съхраняват. По отношение на фотографиите – никой от хора-
та, от които са снети обяснения, не са потвърдили тяхната автен-
тичност по отношение на времето, местата и събитията, които са
обект на проверката“20.
2. Откъде са взети документите и фотографиите във вто-

рата част на книгата?
В Постановлението четем:
„Фотографиите и документите, публикувани от Хюсеин Меми-

шоглу в посочената книга са били взети от сборник със съставител
Ilker Alp озаглавен „Beige ve Fotograflarla Bilgar mezalimi (1878 –
1989 г.)“, Ankara, 1990; „Българските издевателства c документи и
снимки (1978–1989 г.). Същият сборник под заглавие „Documents
and photographs“ е издаден и на английски език от издателство
„Rustem“ в Лондон, Великобритания, през 1988 г. Едновременно
20
Архив на Сдружение Дружба „Родина“. Писмо с изх. № 269/2014 от
15.08.2014 г.
с това, той е излязъл в Никозия и Истанбул. Народна библиотека

„Св. св. Кирил и Методий“ в гр. София разполага с английското
издание. В него съставителят, както и Мемишоглу не дава никакви
данни за автора на снимките, нито за времето и мястото, където са
направени. От извършената по преписката проверка категорично
е установено, че твърденията на X. Мемишоглу за 278 жертви в
Доспат, 315 в Барутин, 194 в Триград, 131 в района на Самоков,
30 в Якоруда, за 1850 трупа изхвърлени в язовир „Доспат“ и т.н. не
отговарят на истината. Предвид това може да се приеме, че пуб-
ликуваните фотографии (някои от тях не са фотографии, а рисунки)
не се отнасят към обстоятелствата, свързани с преименуването на
българите мохамедани, и Хюсеин Мемишоглу, и Илкер Алп са на-
правили своите твърдения без никакво основание“21.
3. Най-главното! Действителни ли са посочените от Хю-

сеин Мемишоглу цифри и факти, или не отговарят на исти-
ната?
От постановлението разбираме, че в хода на проверката са
снети обяснения от десетки „различни длъжностни лица в съот-
ветните региони по онова време и от пострадали и наследници
на загинали по време на преименуването през 1972 г.“(19. А ето и
резултатите от проверката на Софийска градска прокуратура, при-
ведени в Постановлението:
„От обясненията е видно, че във връзка с тези събития има

общо 11 жертви: област Кърджали – Казим Ибрахим Паша от
с. Диамандово, общ. Кирково – прострелян при оказана физиче-
ска съпротива, на 30.04.1972 г. починал в болницата в гр. Арди-
но; област Смолян – Неджибе Келосманова от с. Барутин,
общ. Доспат – при акция на милицията на 16–18.03.1972 г. е
нападнала служители – получила е наранявания и след око-
ло 10 дни е починала в болницата в гр. Девин; Емине Ибра-
химова от с. Барутин, общ. Доспат – не е ясно дали е жерт-
ва на насилие – била е лежащо болна в дома си, където
е починала (подробности относно смъртта на двете жени
има също така и в справка per. № Т-5782/ 24.08.2012 г.
21
Архив на Сдружение Дружба „Родина“. Писмо № 269/2014 от 15.08.2014 г.
по пр. пр. № 496/2012 г. по описа на СГП); област Благоев-

град – Алиш (Сафедин) Ибрахим Осенски от гр. Якоруда –
участник в групата от около 400 човека, които на 10.05.1972 г.
предприели поход от района на с. Якоруда към гр. София за из-
разяване на протест срещу смяна на имената (групата премина-
ла пеш през Рила, но е спряна от органи на реда в землището на
гр. Самоков – наследниците на Осенски сочат, че там върху него
е упражнено насилие, вследствие на което, на 13.05.1972 г. по
време на обратния път към родното си място той е починал);
Емин Мехмедов Црънков от гр. Якоруда. Наследниците му
твърдят, че поради нанесен побой, на 24.07.1972 г. е починал
в болницата в Разлог; Георги Неофитов Цинцев от гр. Якору-
да – длъжностно лице – твърди се, че е убит по повод воде-
на от него пропаганда за смяна на турско-арабските имена на
българските мюсюлмани; Хюсеин Караалил от с. Корница, общ.
Г. Делчев, Мухарем Барган от с. Корница. общ. Г. Делчев, Са-
лих Амидеин от с. Корница, общ. Г. Делчев, Тефик Хаджи от
с. Брезница, общ. Г. Делчев, и Исмаил Кальор от с. Брезница,
общ. Г. Делчев – жертви на събития, свързани с преименуването
и случили се в с. Корница на 29.03.1973 г. и които не са спомена-
ти в книгата на Мемишоглу. Всички загинали са били погребани
от близките си в присъствие на други жители на съответните
населени места. Освен тях не са били установени други жертви,
свързани с кампанията по смяната на имената на българите с
ислямско вероизповедание за периода 1972–1973 г. Граждани-
те, от които са били снети обяснения, категорично опровергават
твърденията на Хюсеин Мемишоглу за броя на жертвите, както
и за мащабите и формите на упражнявано насилие, описано в
книгата му „Страници от историческото минало на помаците“.
Видно от приложените смъртни актове е, че в посочените в кни-
гата периоди и райони, в които живеят преобладаващо българи
мюсюлмани, всички регистрирани смъртни случаи са били съиз-
мерими с нормалната смъртност на населението и не кореспонди-
рат по никакъв начин с твърденията на Мемишоглу. По отношение
на гражданите, несъгласни с тази политика, е предприета мярка
„Принудително разселване“, а други са осъдени на различни сро-
кове лишаване от свобода заради убийства, опити за убийства и
др. престъпления, извършени по повод съпротивата им при смяна
на имената. Имало пострадали от физическо насилие, но липсват

данни за разрушаване на къщи и/или увреждане на каквато и да е
друга собственост.
Установило също така, че връщане на български имена същест-
вувало още преди 1972 г. Дотогава част от българите мюсюлмани
вече са сменили турско-арабските си имена по собствени подбуди.
Към такава стъпка са прибягвали обикновено по-млади, образова-
ни и обществено активни хора. До края на 1971 г. около 1/3 от ет-
ническите българи с ислямско изповедание в Кърджалийски окръг
са приели български имена“22.
Поклон пред паметта на загиналите! Тя по никакъв начин

няма да бъде изтрита от сърцата на техните близки...
Сега да се върнем към живите, които се опитват да спекули-
рат с паметта. Впрочем, когато фактите говорят, думите са безсил-
ни. Затова и тук не бих си позволила коментар.
Да честитим на Хюсеин Мемишоглу високия приз НОСИТЕЛ
НА ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА, който се дава на заслужили опашати
лъжци и разтегачи на локуми. Пожелаваме му със здраве да го носи
дълги години като клеймо на челото, което също никога нищо няма
да изтрие и заради което ще бъде сочен с пръст – за назидание на
поколенията.
22
Архив на Сдружение Дружба „Родина“. Писмо № 269/15.08.2014 г.
ИЗВОРИ
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ В УСИЛИЯТА
ЗА МУЛТИЕТНИЧЕСКО ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ
НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО1
Ст. н. с. д-р Игнат Ст. Минков
Годините на демократизация внесоха много нови явления и

тенденции на развитие в българското общество. Част от тях бяха
насочени към преодоляване на натрупаните грешки и слабости на
тоталитарния период, други – към овладяване на нови, характер-
ни за по-демократичните западни общества образци, станали нова
притегателна цел пред нашето развитие. Но тези процеси, обхвана-
ли цяла Източна Европа, не бяха само продукт на кризата в тотали-
тарния социализъм, а конкретизация на активизиралите се от края
на 70-те и разгърнали се с огромна сила през последното десети-
летие на ХХ в. глобализационни процеси. Тяхната всеобхватност,
разрушаването за броени месеци и години на изгражданите с веко-
ве и изглеждащи непоклатими структури говорят за дълбочината и
динамиката на промените. В различна степен, форми и темпове те
обхванаха целия свят.
Специалистите сочат две основни страни като най-главни
характеристики на глобализацията. Първата е преодоляването на
отношенията между вътрешното и външното при доскорошните
национални държави и нарастване на взаимоотношенията в све-
товен обхват, отприщване на транснационалните потоци от идеи,
символи, образи, хора, стоки, пари – неограничавани от граници и
образуващи постоянен и всеобхватен световен процес на обмяна.
Втората е компресията на времето и пространството, своеобразно-
то минимализиране на географията. Ако през 30-те години на ХХ в.
по повод на едно свое пътуване в Родопите Стою Шишков с болка
1
Хуманитаристични изследвания за Родопите в началото на ХХI век. Сборник
от научна конференция, посветена на 70-годишнината на Регионален исторически
музей „Стою Шишков“ – Смолян. Смолян, 2007, с. 165–184; Родопи, кн. 1–2, 2006,
с. 22–34, под наслов „Националните процеси в съвременния свят и българите мо-
хамедани“.
пише, че в планината няма пътища и прекрасните ябълки, с които

го гостили в Мадан, нямало как да стигнат до пазара в Пловдив,
днес не само софийските, но и децата на Мадан могат да ядат прес-
ни банани, брани във Венецуела или Парагвай.
Компресията на времето и пространството е продукт на нови-
те постижения на науката, на новите технологии, на глобализация-
та на икономическия живот – над 60 000 транснационални корпора-
ции, на детериторизация на банките, парите и стоките.
Важна характеристика на процеса е изграждане на глобална-
та социална структура на света. Неин белег са промените в прос-
транствения характер на политиката – сега тя буквално обхваща
целия свят в система от наднационални, регионални и световни по-
литически и обществени структури и организации.
За нас, хуманитаристите, е особено важно да отчетем и вник-
нем в същността и последствията от културно-информационната
глобализация. Интернет, електроннната поща и библиотека, по-
тоците от информация, световните телевизионни комуникации;
формирането на над 30 000 международни организации от типа на
Грийн Пийс, Амнести интернейшънъл, международният обмен на
ценности, формирането на виртуални общности, моделите на ма-
совата култура, световната система на спорта и т.н. са сферите и
жалоните, които измерват всеобхватността на новото явление.
Всичко това впримчва човека в една нова всеобхватна систе-
ма, прави социалната му реализация зависима от много по-голям
брой и в повечето случаи обективни, независещи пряко от него и
вече глобално действащи фактори.
Както е добре известно, за да установят новия порядък, си-
лите на глобализацията атакуват целенасочено главния стожер на
досегашната интернационална система – националната държава и
нейния суверенитет. Той се отнема, редуцира или ограничава до
определени сфери. Властови функции на националните държави
се предават на наднационални глобализационни структури – ООН,
СБ, МВФ, СТО, НАТО и т.н. Сред тях особено важна роля започ-
ват да играят новите наднационални обединения като ЕС, ОНД, се-
вероамериканското обединение на Канада и Мексико около САЩ,
Ислямската конференция, обединяваща ислямския свят и т.н., как-
то и големите държави като Китай, Япония, Индия, утвърждаващи
се като самостоятелни играчи в глобализиращия се свят.
• 41
ИЗВОРИ
Другата посока на преодоляване на ограничителните рамки на

националната държава е вътрешното разбиване на националните
общества чрез активизиране на многобройните им локални и
миньоритни етнически, културни, религиозни и други общнос-
ти към прояви на обособяване, съизмерване, отделяне и дори
противопоставяне на националната общност. Така глобализа-
цията се утвърждава и чрез своята формална противоположност –
партикуларизацията на единните доскоро национални общества2.
В резултат, наместо създадените от времето на нидерланд-
ската революция насам единни, хомогенни национални общества,
към които се консолидираха, интегрираха и в редица случаи се
претопяваха малцинствените етнически и културни групи, в про-
цеса на глобализация се пристъпи към изграждането на т.нар. по-
литически нации, които, гарантирайки културно-цивилиза-
ционния облик на своите общества, осигуряват същевремен-
но и свободната културна обособеност и изява на живеещи-
те сред нея миньоритни общности за пълно разгръщане на
тяхната самобитност3. Този модел на обществено строителство,
чрез структурата на политическата нация се утвърждава и днес
като оптимален за обединяващите се в ЕС национални държави.
За отстояващите принципите на крайна либерализация на об-
ществото и на неограничената свобода за пазарните механизми и
конкуренцията в процеса на глобализацията този модел на общ-
ностно устройство се оказа неприемлив и недостатъчно демократи-
чен. Те утвърждават мултиетническите модели на обществено
организиране, при които всички общности и техните култури
са обществено равнопоставени и имат еднакви, равни права
2
За същността и формите за утвърждаване на глобализацията вж. по-подробно:
Проданов, В. Глобалните промени и съдбата на България. ИК „Христо Ботев“, С.,
1999; Ганчев, П. В битката за бъдещето. Светът и България в глобалната епоха.
Тенденции, перспективи, алтернативи. Издателство на ВСУ „Черноризец Храбър“,
Варна, 2002, с. 7–226, и посочената в тях литература.
3
За политическата нация вж.: Тодоров, В. Етнос, нация, национализъм. Аспекти
на теорията и практиката. Изд. „Парадигма“, С., 2000; Минков, Игн. За етнополити-
ческите отношения в съвременната българска нация. – Исторически преглед, 1996,
кн. 3, 114–131; Минков, Игн. Съвременната българска нация и интегрираните в нея
етнически общности. – Списание на БАН, кн. 3, 2001, с. 13–22; Минков, Игн. Бъл-
гария между модерния Запад и активизиращия се Ориент. – Rodopica, кн. 1–2, 2002,
с. 451–462.
за изява независимо от различията в обществената им значимост

и приноси. Тези позиции не са само теория – мултиетническият
модел се утвърждава практически в САЩ от 80-те години на ХХ
век насам, приет да замени господстващия над 200 години модел на
единната американска нация, претопяваща в американското етно-
културно котле заселващите се в страната мигранти. Той има мно-
го привърженици и във Великобритания – доскорошната световна
колониална империя, поддържаща и днес много активни връзки с
организираните в Британската общност държави на бившите ко-
лонии. Популярен е сред някои среди на скандинавските и други
страни. Полагат се усилия не само за неговото пропагандиране, но
и за практическото му прилагане навсякъде по света4.
Моделите за етносициетарно изграждане на обществата на
ХХI век са най-пряко обвързани с концепциите за новото устрой-
ство на света. Мултиетническият модел е пряк продукт на сценария
за еднополюсно изграждане на света, начело и под ръководство-
то на САЩ. Според него САЩ като единствена световна сила ще
утвърждава своето господство над останалия раздробен и разкъс-
ван от противоречащи си общности свят, отслабени и отворени за
безпрепятствено проникване на обслужваните от тях транснацио-
нални компании и американската масова култура.
Съществуват и други модели. Според двуполюсния главни
световни играчи ще бъдат САЩ и Китай и около тях ще гравити-
4
За мултикултурализма като израз на съществуване на различни общности една
до друга без контакти в сферата на културата и с възможност за създаване на срав-
нително затворени културни комплекси вж.: Ериксон, Е. Идентичност, младост, кри-
за. С., 1996; Тейлър, Ч. Мултикултурализъм. ИК „Критика и хуманизъм“. С., 1996;
Смит, А. Националната идентичност. С., 2000; Христова С. Общностите в ракурса
на социологията и социалната антропология. Благоевград, 2000. Вж. и интересната
статия за интерпретирането му в аспекта на диалога между културите в: Бокова, И.
Мултикултуризъм versus интеркултурен диалог: реконструиране на идентичности
в „пост-комунистически“ контекст. – Български фолклор, кн. 4, 2003, с. 106–121,
и посочената там литература; Минков, Игн. Някои специфики в модерния облик на
обществата в Западна, Централна и Източна Европа и изграждането на етносоцие-
тарните отношения в Европейския съюз в процеса на глобализация. – Етнологията
вчера, днес и утре. Сборник по случай 65-годишнината на доц. д-р Николай Колев.
Велико Търново, 2005 г. (под печат); Минков, Игн. България и социокултурните
различия в обществата на европейско-християнската и ориенталско-ислямската ци-
вилизация. – Границите в българската народна култура. Вода и суша – географски
и ментални граници. Сборник от конференция в гр. Каварна, 2005 г. (под печат).
• 43
ИЗВОРИ
рат останалите държави в света. Като най-реалистичен обаче се сочи

многополюсният модел, приеман като най-вероятен от такива ана-
лизатори като Зб. Бжежински, Х. Кисинджър и привърженика на
концепцията за сблъсъка на цивилизациите С. Хънтингтън. Според
тях бъдещият свят ще се организира от глобализационни общности
с центрове САЩ, Европа (ЕС), Русия, Китай, Индия и Япония5. Към
тях се прибавят и други – ислямският свят, Южна Америка с Брази-
лия, Африка – с различни обединителни центрове, и т.н.
Разбира се, посочените структури не могат да представят ця-
лата сложност на глобализацията. Зад това ново прегрупиране се
крият сложните противоречия в света на ХХI век – между „златния
милиард“ и останалия беден свят, между богатия „Север“ и мизер-
стващия „Юг“, между държавите на „Центъра“, образуван от стра-
ните на „Запада“, и държавите от периферията и полупериферията
(в която е включена и България – стремяща се неистово към приоб-
щаване с държавите от „Центъра“). Чрез взаимоотношенията меж-
ду тези общности обаче ще се решават занапред икономическите,
демографските, политическите, идеологическите, религиозните и
всякакви други противоречия в глобалната епоха.
Позволих си това толкова обширно за въведение изложе-
ние, защото при по-нататъшния анализ е необходимо да отчитаме
тези предпоставки. Защото ставащото в България (и в Родопите –
в частност) в края на ХХ и началото на ХХI век – дори и в най-
отдалеченото, откъснато и затворено в планината селце, вече не е
нещо изолирано и обособено, а е продукт на най-широкообхватни
и мощни процеси; че подходът към какъвто и да било аспект на
културни и други, разглеждани от хуманитаристиката явления и
процеси, ще бъде неточен и неверен, ако не се съобрази с геопо-
литическата ситуация, в която се намира нашата страна (и нейната
Родопска област), с мястото и целите на българското общество в
глобализиращия се свят.
Само на тази основа може да бъдат оценявани вярно поли-
тиката и изследванията върху българите мохамедани през послед-
ните години, тяхното място в българското общество и в глоба-
5
Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. Изд. „Обсидиан“, С., 1997, с. 238;
Кисинджър, Х. Дипломацията. КК „Труд“ С., 1997, с. 15; Хънтингтън, С. Сблъсъкът
на цивилизациите и образуването на новия световен ред. Изд. „Обсидиан“, С., 1999,
с. 80.
лизиращия се свят – проблем, към който бих желал да привлека

вниманието днес.
***
В българската хуманитаристика, в това число и в българска-
та етнология е прието становището, че българите мохамедани са
част от българския етнос, която през османското владичество е
приела исляма. Този възглед е научно защитен чрез изследванията
на десетки краеведи историци, етнолози, културолози, сред които
имената на Стефан Захариев, Стою Шишков, Васил Дечов, Никола
Вранчев, Христо Попконстантинов, Христо Караманджуков, Анас-
тас Примовски, Страшимир Димитров, Николай Хайтов и още мно-
го други, блестят с особена сила.
Винаги се е смятало, че главната предпоставка за опреде-
ляне облика на това население е фактът, че те са българи, част
от българския народ. Тази научна позиция – откривана, разра-
ботвана, утвърждавана и неоспорвана десетилетия, е всеобщо въз-
приета. Тя е базисната предпоставка за все по-активното включ-
ване от 30-те години на ХХ в. насам на българите мохамедани в
обновителните процеси на българското общество като неразделна
консолидирана част от национално организирания български ет-
нос. Тези процеси се засилват и протичат особено интензивно през
50–80-те години на ХХ в. и въпреки сложността, вътрешната про-
тиворечивост и съпътстващите ги грешки и неудачи дават завидни
положителни резултати.
В годините на прехода след 1989 г. обаче наместо по-нататъш-
но положително разгръщане на тези обновителни процеси (като съ-
щевременно се преодолеят грешките от времето на Първата българ-
ска република – 1946–1989 г.) се пристъпи към спирането и отрича-
нето им, към опити за заличаване на почти всичко добро, постигнато
тогава. Наместо свободно сближаване и обединяване се тръгна по
линията на максимално отграничаване на българите мохамедани и
дори до тяхното противопоставяне на националната общност.
Тези позиции започнаха да намират подкрепа и в научни пуб-
ликации, разглеждащи и търсещи не общото и обединяващото, а
отликите, различията и противопоставянето в духа на посочения
мултиетнически модел за етносоциетарно строителство. Те бяха
щедро спонсорирани от външни структури и институции.
• 45
ИЗВОРИ
Първото, с което се започна, беше промяната на тяхното

название. В продължение на десетилетия от края на ХIХ в. докъм
30-те години на XX в. българската общественост и наука търсят
най-подходящото название за тези българи. След като се премина
през названията „ахряни“, „потурнаци“, „ерули“ „чараклии“
„помаци“, „българомохамедани“6, най-накрая беше намерен и
възприет от самото население и най-удачният термин „българи
мохамедани“ – съчетание от съществително, определящо същ-
ността на населението, и приложено към него друго съществител-
но, разкриващо характерната специфика на облика му, който беше
приет безусловно от всички.
От началото на 90-те години обаче в научно обръщение беше
възстановен отново – именно за да се отграничат те от другите
българи – терминът „помаци“7, въпреки признанието, че той не
се приема радушно от тези, за които е предназначен. След това се
пристъпи и към омaловажаване на названието „мохамеданин“,
„мохамедани“ – оценено като недостатъчно подходящо, защото,
видите ли, обособявало българските мохамедани от глобалната
мюсюлманска общност8. Това, че терминът „мохамеданин“ „моха-
медани“ имаше вече 60-годишна традиция, че се свързва именно с
тази група ислямизирано население сред българите, че той по спе-
цифичен начин го характеризира спрямо други групи ислямизирано
6
Вж. по-подробно: Брюксеншутц, У. Малцинствената политика в България.
Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944–1989. IMIR, С., 2000,
с. 64, и посочената там литература.
7
Терминът помаци бе възстановен в научно обръщение още през 1992 г. в
сборниците: Аспекти на етнокултурата ситуация в България. С., 1999; Аспекти
на етнокултурната ситуация в България и на Балканите. С., 1992, под съставител-
ството и редакцията на Валери Русанов и Лиляна Александрова. Вж. за това по-
подробно: Минков, Игн. Някои етноложки концепции за етнокултурните процеси в
съвременното българско общество. – Българска етнология, кн. 2, 1995, с. 65 и сл.;
Минков, Игн. Още веднъж за етнокултурните процеси в съвременното българско
общество. – Българска етнология, кн. 3, 2000, с. 100–115.
8
Друга част обаче отхвърля определителя бълггаромохамеданин като изкуст-
вено въведен и неточен, тъй като общото название на изповядащите исляма не е
мохамеданин, мохамедани, а мюсюлманин, мюсюлмани. Вж. за това по-подробно:
Георгиева, Цв. Помаци – българи мюсюлмани. – Общности и идентичности в Бълга-
рия. Сборник. Съставител и редактор Анна Кръстева. Изд. „Петекстон“, С., 1998, с.
295; Любянска, М. Народна сотирология на мюсюлманите (помаците) и православ-
ните от района на Чепеларе в България. IMIR, С., 2005, с. 10 и сл.
население и затова е изключително удачен, се оказа без значение.

Започна замяната му с термина „мюсюлманин“, „мюсюлмани“.
Той се налага в обръщение и вече е демодирано да се използва кла-
сическия за българската наука и обществена практика термин „мо-
хамеданин“, макар и смятан за синоним на другия.
Беше направен опит за ново общностно преструктуриране
на българското общество в духа на мултиетнизма, като българско
население със специфични характеристики на културата поради
религиозни различия от православното християнство бе извадено
от българския етнос и обособено в групи, равнопоставени с тези
на другите живеещи в България етноси. Така наред с арменците,
евреите, гърците, каракачаните, българските турци, ромите, вла-
сите и други етноси като различни от основната част на българи-
те, свързани с православието и равнопоставени с горепосочените
етноси, бяха посочени и българите мохамедани, българите католи-
ци, българите протестанти и българите униати9.
Вижда се, че главната посока, по която тръгна обособяването
на българите мохамедани от основната част на българския народ,
е разглеждането на тяхната култура, обагрена от ислямската му
специфика, като крайно обособена, различна от тази на българите
християни. Изрекоха се и мисли за териториалното им обособяване
от българите (в това число и на Родопите) като ръб на специфична
зона между християнството и исляма, между Европа и Ориента10,
за специфични румелийски характеристики на културата им и т.н.
Ето как тези тенденции се отразяват и на следващите научни
изследвания. В своята първа книга, посветена на българите моха-
9
Вж. структурата и начина, по който са разгледани общностите в българското
общество в сборника: Общности и идентичности в България..., Изд. „Петекстон“,
438 с. Освен че българският етнос в този сборник се парчетосва на посочените
обособени групи, в него не се казва нищо (сякаш не съществува) и за водеща-
та, даваща облика на българското общество и държава общност на православния
български народ (етнос) – ядрото на българската нация. Явно това се прави, за да
се избегне необходимостта да се подчертава нейната определяща роля в изграж-
дането на българското общество и неговата етносоциетарна структура, включва-
ща като своя подсистема и общностите на живеещите в България по-малобройни
етнически групи – факти, които противоречат на разбиранията за мултиетническо
преструктуриране на обществото.
10
Аспекти на етнокултурната ситуация в България..., с. 140; Минков, Игн. Ня-
кои етноложки концепции..., с. 67.
• 47
ИЗВОРИ
медани в Тетевенско, млад и обнадеждаващ за успешна научна дей-

ност автор пише:
„Първоначално трябва да си отговорим на най-важния въпрос:

„Какво представлява тази група?“ Отговорът е, че са мюсюлмани,
които говорят български език. Това предопределя тяхното меж-
динно положение в съвременното българско общество“11.
Разглеждането на обвързаността с исляма като водеща харак-

теристика на българите мохамедани става предпоставка и за тях-
ното изучаване изключително като мюсюлманско население, като
целенасочено се пренебрегва българската им принадлежност, учас-
тието им в социалните, политическите и обществените структури на
българското общество, връзките им с „християнското“ българско
население, въздействието върху тях на българските модерни об-
ществени институции и на националната общност като определяща,
даваща културно-цивилизационния облик на българското общество.
Подобна едностранчивост характеризира редица публикации на
етнолози, фолклористи, краеведи, историци. Част от тях извеждат
наблюдаваните културни практики при българите мохамедани пре-
димно от кораническите послания12, неотчитайки в необходимата
степен, че тези практики са обща традиция на християни и мохаме-
дани, усвоена още преди ислямизирането на едната част от тях. За
пример ще посоча монографията на Г. Благоев за курбана, но само
сред родопските мохамедани13, където тази практика се извежда и
описва най-подробно, сякаш идва направо от кораническите пред-
писания, а не за цялото българско родопско население и като че ли
традицията на кървавата жертва не е общопозната на българите още
отпреди османското завоевание на нашите земи и те не са създали
свои традиционни форми на нейното извършване.
11
Кюркчиева, И. Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско. Преход към
модерност. IMIR, С., 2004, с. 16.
12
Вж. поредицата от изследвания върху ислямската култура в България и на
Балканите, организирани от Международния център по проблемите на малцинства-
та и културните взаимодействия, серията Антропологични изследвания на НБУ и
др.
13
Благоев, Г. Курбанът в традицията на българите мюсюлмани. АИ „Проф. М.
Дринов“, С., 2004, 334 с.
В още по-широк аспект – като обособена „група от населе-

нието на Югоизточна Европа, ...част от историческото наслед-
ство на Османската империя“14, което „в хода на многовековно-
то господство преминава към ислямско вероизповедание, като
запазва обаче части от първоначалната си култура и днес гово-
ри български език“ – и наричайки ги „помаци“, определя българите
мохамедани и Урлих Бюксеншутц15.
Тенденцията за етническо обособяване на българите моха-
медени на религиозна основа е доведена до закономерен край от
М. Карамихова в нейната книга „Приказка за Осман баба“, където
българите от Крумовградско, изповядащи исляма, са посочени на-
право и без уговорки като самостоятелен, отделен от българите и
турците етнос16. Така за пръв път в България от български автор
се утвърждава босненският модел за обособяването от българския
народ на нов етнос на религиозна основа.
Какво в случая прави впечатление. В повествованията на ав-
торите, разглеждащи тази проблематика, няма неточности, те труд-
но могат да бъдат упрекнати и в липса на конкретика. Привидно
вярно отразяват това, което срещат „на терена“, и прецизно го ин-
терпретират. Проблемът е в обхвата и подхода на проучванията.
Тетевенските мохамедани например, но и не само те, се изследват
единствено в селищата, където са компактна маса, сами за себе си,
като че ли техните селища не са част от България и не живеят сред
14
Тук не разглеждам още една посока на обособяване на българите мохамедани
от сънародниците им с християнска вяра – чрез утвърждаването напоследък, успо-
редно с акцента върху мохамеданството като главна тяхна културна характеристика
днес, на твърденията, че по-голяма част от тях са приели исляма доброволно. Това,
заедно с безкритичното приемане на опитите да се отрече автентичността на такива
исторически документи като хрониката на поп Методи Драгинов, както и многоброй-
ните доказателства за обратното, приведени в обнародвани извори на историята ни,
в сборниците за ислямизацията на българските земи на проф. П. Петров и др., по-
казва широкия обхват на средства за постигане на желаната цел. Вж. за това напр.:
Грозданова, Ел., Ст. Андреев. За и против хрониката на поп Методи Драгинов – без
пристрастия и предубеденост. – Rodopica, бр. 1–2, 2003, с. 465–482, и посочената там
литература.
15
Брюксеншутц, У. Помаците. – Малцинствената политика в България..., с. 64–
105.
16
Ето конкретната формулировка: „...Етнически състав: български турци, бъл-
гари мюсюлмани, българи християни. Религиозен състав: мюсюлмани, християни“.
– Карамихова, М. Приказка за Осман баба. АИ. „Проф. М. Дринов“, С., 2002, с. 122.
• 49
ИЗВОРИ
другите българи. Игнорира се изучаването на българите мохаме-

дани в „смесените“ селища, там, където те живеят заедно с бъл-
гарите християни, и изобщо връзките им и въздействието върху
тях на националната общност. Не се търси и отчита влиянието на
урбанизацията и на другите модернизационни процеси в съвре-
менното българско общество. В много случаи изводите се правят
от единични откъслечни наблюдения, от отделни изолирани слу-
чаи. Невинаги се отчита, че „теренът е замърсен“ – информаторът
угажда позициите на изследователя и се съобразява с тях. Правят
се различни констатации (например информация за турска етничес-
ка принадлежност), но не се изследват истинските причини за тези
деформации, а това се приема като нещо естествено и се оправдава
с лековато възприемани повествования за легенди, предания, чути
и речени „истини“ и т.н. Случващото се не се разглежда в широка-
та рамка на съвременните модернизационни процеси, двигател на
които в България е съвременната българска нация, нито се отчитат
новите глобализационни импулси, а изолирано, в групата и през
призмата на традицията, през позициите на възрастните, на хората
с ограничен периметър на изява, на субективните разкази и повест-
вования за ежедневието, които се абсолютизират като информация
за истината. Това безспорно деформира картината.
Проблем, който трябва непременно да се отбележи, е разгра-
ничението на тези автори от обществените и научни позиции и тру-
довете на техните предшественици. Учудваща е лекотата, с която
се заклеймяват като „преднамерени“, „предубедени“ и „страда-
щи от стереотипи“ изследванията на старите автори17, дейността
на предишните поколения народоведи и интелектуалци, оценявана
като насочена към „принудително изграждане на българска на-
ционална идентичност сред помаците“18. Техните изследвания
не се използват, особено що се отнася до становищата им за кул-
турната близост на българите мохамедани с техните сънародници.
А българските хуманитаристични изследвания на предците върху
българите мохамедани винаги са се характеризирали със своята
обективност, те не са се поддавали на грубата конюнктура и зас-
17
Кюркчиева, И. Светът на българите мюсюлмани от Тетевенско..., с. 18, 19.
18
Любянска, М. Народна сотирология на мюсюлманите (помаците) и право-
славните от района на Чепеларе в България..., с. 15.
лужават уважителното отношение на потомците. Това е пътят за

създаване и обогатяване на българските научни традиции.
На абсолютен „остракизъм“ са подложени и изследванията,
осъществени през периода на социализма. Все едно че не същест-
вуват въобще в науката. Игнорират се целенасочено и автори, зае-
мащи по-различни и неприемливи позиции по обсъжданата пробле-
матика. Тази „научна“ практика не безпокои никого.
***
Абсолютно се игнорират кардиналните промени сред бълга-
рите мохамедани през периода на тоталитарния социализъм – вре-
мето на най-значителни положителни изменения в техния начин на
живот. Като че ли единственото наследство, останало днес от този
период, е тежката оценка за насилието над членовете є в атеис-
тичните „сражения“ срещу религията, при смяната на имената и
демодираните мюсюлмански елементи в облеклото. Това насилие
бе порицано, превъзмогнато и окончателно отхвърлено от на-
шето общество. Но оценките за допусканите тогава увлечения и
грешки продължават да се тиражират, да се множат и апликират
многократно, да се утвърждават като единствена и най-съществена
характеристика на периода – отново като предпоставка за отделяне-
то и противопоставянето на българите мохамедани от позитивното
влияние на днешното модерно българско общество. Флагманското
знаме на тази флотилия от прогнили кораби с „борци за правдата“
носи повествованието на Евгения Иванова „Отхвърлените „приоб-
щени“, издадено от Института за източноевропейска хуманитари-
стика – София, през 2002 г.
Не си струва да се анализират тези публикации. Не мога обаче
да не изразя учудването си от хъса, с който е написана голяма част
от тях. Но проблемът не е в това. Проблемът е, че чрез едностран-
чивото представяне и абсолютизацията на грешките всъщност се
деформира и крайно превратно се представя най-важният период
от промените сред българите мохамедани – модернизирането на
техния живот, активното им включване в живота на съвременно-
то българско общество, коренното подобряване на техния бит и
начин на живот. А това е същественото и главното. Несъзнателно
или целенасочено, но недопустимо и в двата случая се пренебрегва
• 51
ИЗВОРИ
водещата роля в тези процеси и на динамично модернизиращата се

тогава българска нация.
Необходимо е да се спрем по-подробно на това. Знае се доб-
ре, че до периода на Втората световна война българите мохамеда-
ни живееха изолирано в планината, в своите селища, потънали в
безизходица, глад, неграмотност, религиозен фанатизъм и крайно
примитивни, демодирани форми на социален живот. Преодолява-
нето на това изоставане беше исторически наложително и неизбеж-
но и то не можеше да се осъществи без благотворното въздействие
на българската национална общност. Само за 3–4 десетилетия, от
50-те до 80-те години на миналия век българите мохамедани, жи-
веещи дотогава в неописуема мизерия и изостаналост, си построи-
ха нови, просторни къщи с електричество, топла вода, телевизия и
телефони в тях, обзаведени със съвременна мебелировка, овладя-
ха много характеристики на модерните европейски форми на бит,
хранене и обличане, усвоиха нови, непознати им преди професии,
създадоха из своите среди интелигенция, преодоляха крайната си
културна обособеност и активно се приобщиха към модерниза-
ционните процеси в съвременното българско общество, към овла-
дяване на съвременните характеристики на европейската цивили-
зация19. Ако това не беше станало, ако подобни процеси не бяха
19
За промените в живота на българите мохамедани през 50–80-те години на
ХХ век има огромна литература. Тук ще посоча само някои публикации на етно-
лозите от секция „Етногрофия на съвременността“ при ЕИМ на БАН: Симеоно-
ва, Г. Особености на урбанизацията в Родопската област. – Тракиецът и негови-
ят свят. С., 1997, с. 69–79; Средкова, С. Общото и специфичното в съвременната
битова култура на някои села в Югозопадна България. – Известия на музеите от
Югоизточна България, кн. 2, 1994, с. 76–94; Велчева, Н. За етническото само-
съзнание на родопските българи. – Атеистична трибуна, кн. 6, 1987, с. 27–38;
Велчева, Н. Родопчанката. Щрихи от етносоциалния и етнопсихологическия є
портрет. С., 1994, 200 с.; Велчева, Н. Етнически процеси в Родопите. – Българска
етнология, кн. 2, 1995, с. 3–20; Макавеева, Л. Българското семейство. Етносо-
циални аспекти. С., 1991, 227 с.; Макавеева, Л. Религиозни традиции в религи-
озния живот на жените мюсюлманки в България. – Лице за идентичност. Съст.
Н. Велчева. С., 1999, с. 35–58; Макавеева Л. Българското семейство през
последните 50 години (етноложки аспекти). – Културни процеси в съвременната
българска нация. Съставител Л. Макавеева. С., Т. I., 2001, с. 51–103; Кузмано-
ва, М. Гражданско общество и етническа идентичност. – Лице за идентичност.
С., 1999, с. 18–34; Минков Игн. Съвременното родопско жилище. Изд. БАН.
С., 1996, 204 с.; Минков, Игн. Промени в храната и храненето на българите
през 50–80-те години на ХХ век (по материали от Родопската област). – Социа-
осъществени и сред българските турци в единство с модернизаци-

ята на цялото българско общество, днес България нямаше да стои
с ключ в джоба си пред вратите на ЕС. Именно през периода на
тоталитарния социализъм се извършиха кардиналните обновител-
ни модернизационни процеси, които ни доближиха в социално и
културноцивилизационно отношение до западноевропейските об-
щества, до съзряването, довело ни до възможността да надживеем
и самия тоталитаризъм и да влезем в единна общност с тях.
Посочвам това не за да оправдавам негативните страни на тота-
литарния социализъм, а заради необходимостта от обективен прочит
на неговото наследство. Днес, повече от 15 години след началото на
демократичните промени, това вече ни е неизбежно необходимо.
В модернизиране на живота на българите мохамедани бъл-
гарският народ вложи цялата си всеотдайност, съпричастност,
хуманизъм, готовност за подпомагане на ближния си да го под-
крепи в усилията му да се възвиси. Трябва ли да припомня, че
десетки хиляди млади хора от вътрешността на страната дойдо-
ха в Родопите и дадоха най-хубавите си години като учители,
лекари, инженери, агрономи, специалисти на горската и добив-
ната промишленост, работници и служители, за да допринесат
за възхода на този край. За тях българите мохамедани не бяха
„другите“, а още по-малко „чуждите“, както стана мода да
ги определят днес някои автори, а близки сънародници, братя
и другари, съмишленици и съратници. България, още бедна и
недостатъчно модернизирала се, отделяше от залъка си за из-
граждане на енергетиката, добивните отрасли и промишлеността
на Родопите, за пътища, залесяване, училища, болници, кина и
театри, за изграждане на родопските градове. Пос-тановлени-
ята за целево финансиране на Родопите, осигуряващи стотици
милиони левове капиталовложения, следваха с последователна
периодичност десетилетия наред. Каква е оценката днес за тази
всеотдайност на народ и държава? Ще го изрека ясно. Няма друг
народ като българския, който така всеотдайно и безкористно да
е полагал грижи за добруването на сънародниците си с по-спе-
цифични характеристики на своята култура. Но няма и друг та-
лиз-мът: Реалност и илюзии. Етнологични аспекти на всекидневната култура. С.,

2003, с. 104–112.
• 53
ИЗВОРИ
къв народ като нашия, който така да не умее да отстоява своите

дела, позиции и достойнство, да допуска те да бъдат омалова-
жавани, пренебрегвани, изопачавани и дори цинично оплювани
като нашия. Няма и друга интелигенция като българската, която
така лековато и безотговорно да пренебрегва народа си, пости-
женията му и в интерес на конюнктурни съображения, да из-
девателства морализаторски над него. Струва си във връзка с
това да си припомним предупреждението на големия наш поет и
интелектуалец Атанас Далчев:
„Българите имат едно качество, което един ден може да ги по-

губи. Това е липсата на национален егоизъм. И което е най-стран-
ното, това качество се възприема като добродетел“.
***
Тук е нужно да се каже и нещо за толкова коментираното на-
силие над българите мохамедани. И този проблем не бива да се раз-
глежда изолирано, сам за себе си. Както разкриват меродавните из-
следвания върху насилието като социален феномен20, то се увеличава
и усложнява с всяка следваща епоха. Насилието не е просто катего-
рия от етиката, а елемент от общественото устройство. Ако анализи-
раме дълбоко днешното, вече демократично общество, ще открием с
изненада, че насилието е не по-малко, отколкото при толкова крити-
кувания тоталитарен социализъм, само че е приело други форми.
Преди насилието беше директно и открито, в духа и практика-
та на тогавашната политическа система. Но нека да сравним наси-
лието тогава у нас с това, което става в съседните ни и във водещи
страни. Когато у нас се извършваха такива „тежки“ престъпления
като свалянето на забрадки и изнизването на учкури от шалвари-
те на жените мохамеданки, САЩ избиха във Виетнам между 4 и
6 милиона души. Турция окупира Северен Кипър, изгони оттам
200 000 хиляди и изби 7600 души. Във войната срещу собствено-
то си кюрдско население в Източен Анадол – лишено от всякакви
права – провеждана с най-модерни танкове, артилерия и самолети,
турската армия унищожи над 3200 кюрдски селища и изби десет-
20
По проблема вж. прекрасното изследване на българския философ, чл.-кор. на
БАН: Проданов В. Насилието в модерната епоха. Изд. „Захарий Стоянов”, С., 2003,
568 с.
ки хиляди хора, повечето от които жени, старци и деца. В съседна

демократична Гърция старото заварено християнско българско на-
селение се нарича славянофонни гърци, а българите мохамедани
– помаци, и да сте чули, както каракачаните у нас, и те да учат
собствения си език, да организират събори на собствената си кул-
тура, на които да канят като гости български държавници, както
каракачаните у нас канят гръцките? А да сте чели критики на това
състояние на нещата от авторите, пишещи с такъв апломб срещу
тогавашната българската държава?
Не сме чули и за системни перманентни писания в тези стра-
ни срещу посочените събития. Напротив. Националните общности
в тях правят всичко възможно да укрепят самочувствието на свои-
те народи, да преодолеят допуснатите травми и да вървят напред.
В сравнение с извършеното от тези страни насилието у нас е като
утринна роса, но точно у нас към него постоянно се сочи и на него
постоянно се набляга. Раните от този период, каквито безспорно
има, наместо да се намажат с мехлем, за да зараснат окончателно
и да се заличат, се човъркат отново садистично, посипват се със
солта и пипера на омразата и ненавистта. Добре е всички да се за-
питаме: Защо? Докога?
Знам, ще ми се възрази, че се критикува само режимът, ко-
мунистите, престаралите се и грешките им. Но с критиката срещу
грешките всъщност се отричат самите обновителни процеси сред
българите мохамедани, тяхното приобщаване към националната
общност. А тези обновителни процеси се подкрепяха от всички,
включително и от преобладаващата част от българите мохамедани.
Промените ставаха с тяхното активно участие и често пъти и по
тяхно внушение. Нужно е да се разбере, че често пъти насилие-
то на властта дори облекчаваше промените. Ако например млади
мохамеданки искат да се обличат модерно, а мъжете и свекърви-
те им не дават и дума да се издума за това, те какво да правят? В
с. Забърдо например още в края на 50-те и началото на 60-те години
няколко жени си купуват тайно съвременни дрехи и когато отиват
на пазар в Асеновград или Смолян, те, като излязат на главния път,
свързващ двата града, се преобличат с тях, за да ги скрият отново
на връщане. В Сърница жени предават тайно бележки с искане да
се премахнат фереджетата и яшмаците, защото не могат сами да
постигнат това. Такива примери не са един или два... Понятно е, че
• 55
ИЗВОРИ
промените в такава среда не могат да станат единично, а общо за

всички. Модернизацията на живота налага промени и щом властта
е техен инспиратор, тя съдейства те да се извършат. Нарастващите
противоречия между старото и новото образуват гордиеви възли,
които затлачват разбирателството, задържат обновителните про-
цеси. Те не могат да се развържат и тогава се употребява насили-
ето на промяната, което ги разсича, за да отвори пътя на новото
и прогресивното. Това е световна практика, придружаваща цяла-
та история на човечеството. Навсякъде тези обновителни процеси
се оценяват положително, само у нас продължават да са повод за
вътрешнонационални противоборства, остри идеологически и по-
литически противоречия и самопогубване.
Неизбежното в същността си насилие не е израз на омра-
за към българското мохамеданско население. То се съпътства с
широка разяснителна работа, с дейности по съхранение и въз-
раждане за нов живот на традиционното им културно наслед-
ство: домашните занятия, тъкачеството и традиционните тъкани,
народното облекло, народните песни, игри и свирни, обичаи и
обреди. Няма друг период, в който към културата на българите
мохамедани държавата да е проявявала такъв голям интерес и да
е полагала толкова много грижи. В Смолян беше построен един
от първите и най-хубави нови музеи на страната и там родоп-
ската народна култура беше показана по най-достолепен начин.
Съборът на Рожен откри много народни таланти от региона, в
Широка лъка беше открито музикално училище, където народ-
ните родопски инструментални и певчески шедьоври се изучава-
ха професионално от надарените родопски деца и се възраждаха
за нов живот. В кои други страни от съседите ни са полагани
такива грижи за регионалните и групови традиционни културни
специфики?
Абсолютизацията, акцентуването единствено върху наси-
лието при оценка на отношението към групата през периода на
Първата българска република, постоянното търсене и показване
на потърпевши всъщност е най-експлоатираният и предпочитан
подход, за да се противопоставят днес българите мохамедани –
„жертвите“, на българската национална общност. Това е и най-
удобният претекст днес да се обоснове самостоятелното им, ня-
мащо нищо общо с нацията развитие.
***
Тези „научни“ позиции и практическата политика за обосо-

бяване на българите мохамедани, прокарвана от ДПС, от външни
емисари, съветници и консултанти, всъщност отново поставя днес
главния въпрос пред българското общество – за модела на негово-
то етносоциетарно строителство.
Явно целта е да се върви към тяхното мултиетническо обо-
собяването от общността на българския национално организиран
етнос на религиозна основа. Неслучайно във всички селища, осо-
бено в селата с българомохамеданско население, бяха построени
големи, многократно надхвърлящи потребностите на местното на-
селение джамии. В тях има зали за клубове, библиотеки, събрания,
кафенета, за кръжоци и курсове за изучаване на Корана и т.н. Явни
са намеренията те да станат центрове на обществения и културния
живот, да изместят читалищата, училищата, семейството, светските
институции в организиране живота на общността и определяне на
нормите є, особено при възпитанието на децата. Правят се и опи-
ти това да става според иредентистките изблици на фундамента-
лизма. Центрове за това вече са създадени в Чепинци, Велинград,
Пловдив и другаде и те налагат утвърдените в Саудитска Арабия
и сред активизиращите се иредентистки среди на Турция фунда-
менталистки норми на обличане и поведение, намеса във всички
страни от живота на човека21. Така наместо обществена среда, га-
21
Друга характерна особеност на публикациите за обособеността на българите
мохамедани от националната общност е игнорирането на намесата в техния живот
и форми на изповядване на исляма от страна на политическите структури на ДПС,
на многобройни външни и с фундаменталистки позиции ислямски емисари, гости
от Турция и арабските страни, професори ислямисти, представители на различни
демократични защитни организации, виждащи защитата на правата на българите
мохамедани не в отстояване на възможности за личната инициатива и пълната со-
циална реализация на личността и в модернизацията на техния живот, а единствено
в обособяването на групата на основата на ислямската религия и т.н. – все факти,
потвърждаващи, че случващото се сред българското ислямизирано население в Ро-
допите не е просто продукт на собствения му вътрешен живот на основата на тра-
диционните норми, както най-често се оценява ставащото, и то предимно в специ-
ално подбрани селищни анклави, а в резултат от целенасочена груба външна намеса
от глобално и регионално организирани структури и институции. Вж. напр.: Са-
хатчиев, Ж. Второто потурчване на Якоруда. 1991–1995 г. Пловдив, 1996; Стоя-
нов, В. По трудния път на възраждането – българските турци и мюсюлмани в отво-
• 57
ИЗВОРИ
рантираща свободата на личността като основа за възможността

є да избира формите на своята социална реализация – каквито са
европейските норми на живот, човекът, изповядващ исляма в Родо-
пите, отново е принуден да се включва в неевропейската система
на умма обществата, най-пряко направлявани от религията. Вместо
секуларизирано модерно общество, в което религията и религиоз-
ните институции са ограничени до задоволяване на личните ком-
песаторни потребности на човека – една от главните предпоставки
за инициативността на личността и на европейския прогрес, у нас
отново се връщат неевропейски и социално чуждите ни и демо-
дирани, задържащи общественото развитие модели на ислямски-
те ориенталски общества. Те водят до обособяване на българите,
свързани с исляма, от националната общност, до тяхното изоли-
ране и затваряне в локалните им гнезда. Пагубните последствия
от това вече се чувстват. В мохамеданските села по поречието на
река Места например близо 28 000 българи мохамедани на послед-
ното преброяване на населението са се писали турци, а голям брой
млади хора, включително и с висше образование, стоят без работа,
но се притесняват да напуснат своята среда и да се реализират в
други райони на страната.
***
Анализът обаче показва, че религиозната специфика не е дос-
татъчна предпоставка, за да се обособяват българите мохамедани от
сънародниците им българи християни. Във всички други сфери те
имат общи и близки черти. Следователно, изкуственото обособя-
ване, откъсването им от живителното общуване с национална-
та общност ще води все повече до тяхното маргинализиране и
до социалното им изоставане от изискванията на обществото и
потребностите на деня. Това все повече разбира и самото насе-
ление. В преобладаващата си част то се стреми да се модерни-
юване на малцинствените си права. – Аспекти на етнокултурната ситуация. Осем го-

дини по-късно. Асоциация „Аксес“, Изд. „Отворено общество“. С., 2000. с. 190–205;
Беновска-Събкова, М. Колебливата идентичност. Наблюдения от село Драгиново,
Велинградско. – Фолклор. Традиции. Култура. Сборник в чест на Стефана Стой-
кова. С., 2002, с. 221–230; Минков, Игн. Теренни записки АЕИМ № 548; Кръстева-
Благоева, Е., Г. Благоев. Идентичност и религия: българите мюсюлмани. – Българ-
ска етнология, кн. 1, 2003, с. 44–54, и посочените там източници.
зира, да овладее европейски норми на социален живот, да огра-

ничи влиянието на религията до естествените за европейските
общества параметри. Само в няколко селища – Корница, Рибново,
Сърница, Драгиново, Сатовча, Чепинци и някои други, ислямската
религия все още има водещи обществени позиции в организиране
на живота на хората. Но точно тези единични села са перманентен
обект на проучвания, те се сочат за пример и показват като типични
и като образци за всички българи мохамедани. Така целенасочено и
детайлизирано се изучават (и популяризират) като едва ли не валид-
ни за всички демодираните наследени от миналото ислямски религи-
озни практики на жителите на тези селища, както и кораническите,
целенасочено внасяни тук отвън като най-меродавни и разпростра-
нявани през последните години от различни ислямски институции.
Проблемът за религиозността на българите мохамедани има
още един, особено важен аспект, който тук само ще маркирам. Лип-
сата на мобилизиращи, алтернативни на либералния глобализъм
идеологии и на достатъчно идейно примамливи и добре орга-
низирани светски организации и общности доведе до сриване
на системата от ценности на стабилните доскоро светски обще-
ства. Милиони хора, загубили социалната си устойчивост и из-
паднали в криза, са обхванати от аномия22, губят обществени
позиции, нравствени и ценностни ориентации. Това доведе до
рязко и широкообхватно възраждане на стари и нови религии
и секти в тях, до появата на баячки, гадатели и прорицатели, на
„алтернативни“ медицини, на всякакви други ирационални фор-
ми с компенсаторни функции. Религиите все повече обхващат
изпаднало в криза население, различни етнически и регионални
групи, които именно в религията търсят устойчивост в толкова
неустойчивия и бързо променящ се свят23. Това с особена сила
се отнася до ислямската религия, която единствено обединя-
ва „паството“ си в световен ислямски интернационал, обхванал
над 1,3 милиарда души население от Индонезия и Сибир до за-
падните брегове на Африка и в който иредентистките и фунда-
менталистки форми на религиозност заемат все по-шрок обхват.
22
За конкретните форми на аномия в България вж.: Владимиров, Ж., И. Каца-
ров, Т. Тодоров, М. Баджаков. България в кръговете на аномията. С., 1998. 224 с.
23
Вж. за това по-подробно: Проданов, В. Насилието в модерната епоха...,
с. 432 и сл.
• 59
ИЗВОРИ
Тук на религиозната основа на исляма се изграждат и десетки-

те фундаменталистки терористични организации (като се поч-
не от „Муджехедин е Халк е Иран“, основана още през 1965 г., и
следващите „Ислямски джихад“ и „Мюсюлмански братя“ – в Еги-
пет, „Хизбула“ – в Ливан, „Хамас“ – в ивицата Газа, имащи свои
филиали и в Турция, и се стигне до световната днес мрежа на „Ал
Кайда“, основана през 1988 г. и водеща терористична война със
САЩ и други „западни“ държави, смятани за „носители на злото“
за милиони мюсюлмани). Усилията за включването на българи-
те мохамедани, на българските турци и ислямизираното циган-
ско население у нас в тази ислямска система е котрапродуктивно
както за ислямизираното българско население, защото го откъсва
от единственото спасително за тях интегриране в европейските
цивилизационни общности и структури, така и за българското об-
щество като цяло, защото размива неговото единство, ограничава
неимоверно възможността с общи усилия да се върви към модер-
низацията на страната – главната предпоставка за просперитета
на българския народ и държава.
Това поставя отново много остро проблема за утвърждаване
и сред мюсюлманите в България на европейските норми на рели-
гиозен живот, за ограничаване участието на ислямските религи-
озни институции (както това е с християнските) до определени
параметри и недопускането им да се намесват в светските дела на
личността, семейството и обществото. Това е и основна предпос-
тавка за тяхното успешното модернизиране. Защото България и
днес, макар и относително, е изостанала страна и ако иска да по-
стигне благоденствие, отново трябва да догонва и усвоява завою-
вани вече другаде постижения и образци. А това не може да стане
без нейното вътрешно организиране и обществено обединяване
около общата цел.
Мултиетническото обособяване на българите мохамедани, а
и на българските турци, и на част от българските цигани поставя
остро въпроса: ще се съхрани ли в българското общество водещата,
определяща европейския му културно-цивилизационен облик пози-
ция на българската нация или нейната обществено-организираща и
регулираща роля ще бъде принизена, редуцирана и изравнена спо-
ред „демократичните“ и „мултиетничните“ изисквания с позициите
на общностите на българските роми, българските турци и техните
култури24? Какво ще стане с българското обществено простран-

ство, изграждано вече два века и половина като еднонационално
и европейско, с интегрирани в него и други общности, ако то днес
се мултидиференцира в територии от социокултурни групи, разви-
ващи се по два противоположни модела на организиране – евро-
пейски (за общностите на българите християни, арменци, евреи,
гърци, каракачани, арумъни и др., свързани с европейската култура
и цивилизация), и ориенталско-ислямски, по който ще се развиват,
обособяващите се от българската културно-цивилизационна среда
групи на българските турци и неизбежно гравитиращите при това
положение към тях българи мохамедани и ислямизирани цигани.
Може ли едно общество да се изгражда едновременно на основата
на два различни, противостоящи цивилизационни модела – евро-
пейски и ислямско-ориенталски, при наблюдаваните глобализа-
ционни тенденции? Ще осигури ли това евентуално преструктури-
ране на българското общество просперитета и благоденствието на
неговите граждани, ще му помогне ли да се интегрира то оптимал-
но в европейската културноцивилизационна общност, или ще стане
някаква все по-обособяваща се и все по-маргинализираща се нейна
периферия с всички негативни последствия от това? Не съществува
ли и опасността, ако българското общество не съхрани европей-
ския си цивилизационен облик, при евентуалното приемане и на
Турция в ЕС и неизбежното (при продължаващото обезлюдяване
на българска земя) заселване у нас на многобройни ислямски маси,
то да стане отново доминирано от ориентализма?
Ето тези са основните въпроси, които стоят днес пред българ-
ската хуманитаристика, и по-конкретно пред българската етноло-
гия, при изучаване на българите мохамедани и на Родопите.
Те стоят с все по-голяма тежест и пред българската нацио-
нална общност, пред нейните политически водачи, пред цялата
българска интелигенция и наука. Ще имат ли те способността, упо-
ритостта, куража, издръжливостта и волята да намерят и отстоят
правилното и оптималното решение, което да осигури светлите
перспективи за добруването и благоденствието за всички?
24
За сложните проблеми на етническата идентичност вж. също: Неделчева, Т.
Идентичност и време. АИ „Проф. Марин Дринов“, С., 2004, 298 с., и посочената
там литература.
ЗА РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ИСЛЯМА
В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
Александър Арнаудов
Според учението на пророка Мохамед разпространението

на исляма е дълг на всички мюсюлмани, осъществяван главно
чрез свещена война (джихад). Този дълг е изпълняван с голямо
усърдие в завоюваните страни както от мюсюлманските духов-
ници и правоверните поданици, така и от владетелите и всички
властници след тях в мюсюлманските държави. Това с най-голяма
сила важи за Османската империя, завладяла огромни територии
с християнско население. И за да се увеличат мюсюлманите и да
се държи това население в покорство, част от него и отделни се-
лища и райони със стратегическо значение са били ислямизирани
и потурчвани.
Християнското население било обложено с много данъци,
най-тежък и жесток бил кръвният данък (девширме). От християн-
ските семейства през няколко години били отнемани най-здравите
момчета на възраст от 8 до 15 години. Отвеждани в Одрин, Цари-
град и Бурса, те били помохамеданчвани и подбрани ходжи и дер-
виши ги възпитавали да станат мюсюлмани фанатици. Забравили
своя език и произход, по-голяма част от тях отивали в еничарската
войска на султана.
Ето какво пише за кръвния данък немския пътешественик
Х. Дерншвам (Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до
Цариград през 1553–1555 г. С., 1970, с. 81):
„Турчинът има обичай: в християнските земи и царства, които

е завладял и потиснал, а това са Босна, Хърватско, славянските
страни, Гърция, Албания (където хората се наричат арнаути), Мол-
давия, Влашко, Унгария и др., той редовно взима през три години
най-избраните, красиви, сръчни, стройни момчета навсякъде по
градове и села, толкова, колкото си иска и колкото му трябват...“.
И по-нататък на с. 82:
„Тези момчета, които са на 8, 9, 10, 12 години, се наричат „адже-

моглани“: това значи неопитни или необучени хора... Тези аджемог-
лани ги карат като обикновен добитък и ги отвеждат по места, където
султанът има сараи, т.е. дворци. Най-известните места са Цариград,
Галата, Одрин, Бурса. Тук ги обрязват... От тези момчета, наречени
аджемоглани, отбират и отделят най-хубавите и най-сръчните. Тях
настаняват в сараите, т.е. дворците на султана и ги учат да пишат и
говорят турски или пък – на военни игри. От тях султанът произвеж-
да еничари, бейове, паши, чауши, спахии, санджакбейове...“.
Високообразованият англичанин Пол Рико, дипломат, живял

дълги години в Турция, пише следното по темата „Начин на раз-
пространение на турската религия“:
„Въпреки че турците показват привидно толерантност, законът

им позволява да налагат насилствено върху съвестта на хората
изповядването на тяхната религия. И това се върши посредством
различни религиозни хитрости и тънкости. Ако някой мъж се по-
турчи, децата му под 14 години принудително трябва да приемат
неговата религия.
...Хора, които говорят против мохамеданския закон, които не-
обмислено обещават по време на пиянство или умопомрачение
да се потурчат или които са имали плътски връзки с туркини, тряб-
ва да станат мъченици или отстъпници от вярата. Турците се въз-
ползват от много други изкусни начини, за да впримчат душите на
християните в мрежите на своя закон.
Достатъчно добре известно е по колко различен начин са били
въведени християнството и мохамеданството в света. Християн-
ството не е упражнявало друга принуда освен убеждението и про-
поведите на няколко бедни рибари, подкрепени с чудеса, пред-
знаменования и внушения на Светия дух; обещавали в отвъдния
свят възнаграждения, състоящи се във възвишена душевност...
Мохамеданството обаче проправяло пътя си с меч – разсичало
заплетените доводи, с които не можело да се справи, и разширя-
вало духовната си власт, както светската... Разпространението на
мохамеданската вяра е било изцяло подпомогнато с меч“.
• 63
ИЗВОРИ
Налагането на исляма в България започва от края на XIV век

и продължава през целия период на турското ни иго. То е ставало
единично, групово и масово, доброволно и насилствено.
Основната причина за доброволно приемане на исляма у нас
не са религиозните подбуди, а тежкото, унизително и безправно
положение на българския народ под турска власт. Тогава приема-
нето на исляма е бил единственият начин отделни българи, цели
семейства и селища да се освободят от тежките данъци и повин-
ности на християнското население. След смяната на своята вяра
българите имали възможност да заемат някаква висока длъжност
и да променят общественото си положение. Някои от тях загубва-
ли своя роден език, но други го запазвали.
На християните, приели исляма в турска среда, се забранява-
ло да говорят на родния си език. Новите мюсюлмани се наказвали,
ако не спазват нормите и изискванията на исляма. Със смърт бил
наказван всеки отказал се от вярата на Мохамед.
В миналото ходжи, идващи от Турция, внушавали на българ-
ските мюсюлмани, че те са турци по произход, запазили вярата си,
но загубили, дали езика си. Това се прави и днес от антибългарски
и протурски настроени елементи у нас, които имат своя партия
и парламентарна група. И в резултат някои българи мохамедани
декларират, че турският е техен роден език, въпреки че нито роди-
телите им, нито те говорят този език.
Да си спомним скандалните изказвания на зам.-областния
управител на Пазарджик Реджеб Молла Ахмед на митинга в с.
Корница, март 2003 г.:
„Искаме си турския език, за нас той е официалният... не само

два часа, всички предмети да се изучават на турски език“.
И друга заблуда се насажда у българите мюсюлмани, които

не са наясно с мюсюлманското летоброене. Внушава им се и ня-
кои вярват, че са наследници на турци, живеещи в България преди
славяни и прабългари. За доказателство се сочат надгробни и дру-
ги надписи на турски език, обикновено от XVIII или XIX век, без
да се отчита, че мюсюлманското летоброене започва от 16 юли
622 г. по съвременния световен Григориански календар. Следова-
телно към отбелязаните с турски числа години трябва да се приба-
вят 622 години, за да се приравнят със съвременното летоброене

датите с турски числа.
След половинчатите „демократични промени“ у нас се започ-
на един масиран отродителен процес сред българите мюсюлмани.
Той бе съпроводен със заплахи и насилия върху тези, които не се
отказват от българските си имена. И още с активна протурска про-
паганда. И се започна нещо срамно и страшно, заради което един
достоен българин – Живко Сахатчиев, написа книгата „Второто
потурчване на Якоруда 1990–1995. Статии, писма, документи, раз-
говори“ (Пловдив, 1996).
Ето посвещението на автора:
„Посвещавам на българите мохамедани, които въпреки жесто-

кия психически и физически натиск да бъдат потурчени, останаха
българи с българско самосъзнание – Ж. Сахатчиев“.
А нашите управляващи и много партийни водачи блажено

спят. Те се прегръщат и целуват, ядат и пият със соколи, вълци и
лисици, които ръководят петата колона в нашия обществен и поли-
тически живот в държавата ни. Докога?
ДОМАШНИ ИЗВОРИ ЗА НАСИЛСТВЕНА
ИСЛЯМИЗАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ
У нас са съхранени много спомени, предания, народни песни

и писмени свидетелства, публикувани преди и след Освобождение-
то ни (1878 г.), за насилствена ислямизация на българи и българки,
особено на девойки и млади жени, които след това били потурчва-
ни. Част от тях са публикувани в нашия възрожденски печат, а дру-
ги – от Стою Шишков1, Петър Петров2 и още автори.
За масовата насилствена ислямизация на българи в Родопите
свидетелстват:
1. Летописният разказ на поп Методи Драгинов от с. Ко-
рова (дн. Драгиново), публикуван от Стефан Захариев в книгата му
„Географико-историко-статистическо описание на Татар-Пазар-
джишката кааза“ (Виена, 1870, с. 67, 68);
2. Летописен разказ от Баткунския манастир „Св. Петър“
в Родопите, публикуван от Христо Попконстантинов във вестник
„Свобода“ (бр. 1070 от 7 април 1893 г.) и по-късно в негово изслед-
ване „Чепино. Едно българско селище в северозападните разклоне-
ния на Родопските планини“ (СбНУ, кн. XV, 1898, с. 230, бел. 3);
3. Летописен разказ, открит в с. Голямо Белово, пуб-
ликуван от Н. Начов в статията му „Лист от хроника, намерен в
с. Голямо Белово“ (Български преглед, г. V, кн. 2, С. 1898, с. 149–
151). Препис от този разказ е открит и публикуван от проф. П. Му-
тафчиев в книгата му „Стари градища и друмове по долината на
Стряма и Тополница“ (С., 1915, с. 73).
Критичен анализ на споменатите три разказа направи проф.
Петър Петров в „Български летописни сведения за помохамеданч-
1
Шишков, Ст. Помаците в трите български области: Тракия, Македония и Ми-
зия. Ч. I. Пловдив, 1931; Същият. Българомохамеданите (Помаци). Пловдив, 1936.
2
Петров, П. Асимилаторската политика на турските завоеватели. С., 1962;
Съдбоносни векове за българската народност. С., 1975; По следите на насилието.
Ч. I. С., 1987; Ч. II. С., 1988.
ването в Чепино“ (Родопски сборник. Т. I. С., 1965, с. 11–40) и

заключението му е, че независимо от някои разлики и неточности
разказите отразяват действителни събития.
През 1883 г. Петко Р. Славейков посетил с. Голямо Белово и
от ръкописите на свещеник Михаил Радулов си направил 3 препи-
са. За третия споделя:
„Третият запис е от по-важно съдържание, защото той някак

потвърждава онова сведение, което дава Ст. Захариев в описа-
нието си на Т. Пазарджик за истурчването на помаците в Цепино,
както и някои сведения що дава“3.
От споменатите писмени извори се създава впечатление, че

ислямизацията за отделни селища и райони у нас е станала едно-
временно с еднократен акт, без това да се твърди в тях.
Едва през втората половина на XX в. след превеждане и пуб-
ликуване у нас на турски данъчни регистри се оказа, че единични
помохамеданчвания в Родопите (Неврокопско) са ставали в края
на XV в.4 и около средата на XVI в.5. (Имената на новоприелите
исляма в регистъра от XVI в. са отбелязани така: Хасан, син на Рад,
Мехмед, син на Стою (с. Костандово), Хасан, син на Стою, Демур-
джи, син на Стайко, Мустафа, син на Абдулах (с. Баня) в Чепино.
Абдулах означава раб божи – име давано на новоприел исляма.)
Много повече подобни примери се срещат в регистри от следващи-
те векове при единични и масови помохамеданчвания, довеждащи
до пълна ислямизация на някои селища. В много от тях българите
са запазили своя език.
Илия Тодоров в дискусионната си статия „Летописният раз-
каз на поп Методий Драгинов („Старобългарска литература“, кн.
16, С., 1984, с. 56–79), изразява мнение, че разказът не е оригина-
3
Вж.: Михайлов, К. Да се знае! Летописни бележки от Голямо Белово от
П. Р. Славейков. – Пламък, бр. 8, 1988, с. 171–175.
4
Петров, П. Асимилаторската политика на турските завоеватели..., с. 95–108.
5
Стойков, Р. Селищни имена в западната половина на България през XVI
в. (по турски регистър за данъци от 984 г. (1576–1577 г.). – Езиковедско-етног-
рафски изследвания в памет на акад. Стоян Романски. С., 1960, с. 436; Груев, Д.,
А. Разбойников. Подробен регистър на джелепкешани в българските земи от 1576 г.
Турски извори за българската история. 1972, с. 87.
• 67
ИЗВОРИ
лен писмен документ, но отразява реални събития и че авторът на

Летописния разказ е митична личност – „... касае се за допълни-
телна литературна обработка на реално съществуващия Белов-
ски ръкописен разказ“.
Най-важните аргументи за съмненията на И. Тодоров и не-
говото заключение след внимателен анализ и съпоставяне с дейст-
вителните факти, някои неизвестни нему или пренебрегнати, се
оказаха неверни, неоснователни, прибързани и бяха убедително
опровергани6.
Но полемиката за Поп-Методиевия летописен разказ продъл-
жи с противоположни мнения и оценки. Ето някои от тях:
yy Кийл, Махиел, Разпространението на исляма в българ-

ското село през османската епоха (XV–XVIII в.): Колонизация
и ислямизация. История на „насилственото масово помохаме-
данчване“ на родопските християни и на някои извори, свързани
с него. Османските регистри на населението и данъчното облагане
от XVI–XVIII в.: краят на митологията? Мюсюлманската култура
по българските земи. Изследвания, С. 1998, с. 56–82;
yy Zeljazkova, A. The Problem of the Authenticity of Some Do-
mestic Sources on The Islamization of The Rodopes. Deeply in Bul-
garian Historiography. – Etud des balkaniques, №4, 1990, 105–111
(Желязкова, А. Проблемът за автентичността на някои мест-
ни източници за ислямизацията на Родопите, дълбоко залегнали
в българската историография. Институт по Балканистика. – Етюд
балканик, № 4, 1990, с. 105–111);
yy Желязкова, А. Проблемът за достоверността на някои
домашни извори, трайно залегнали в българската историогра-
фия. – Мутафчиева, В., А. Желязкова. Две. С., 2002, с. 38–56;
yy Грозданова, Е., Ст. Андреев. За и против хрониката на
поп Методи Драгинов – без пристрастия и предубеденост. – Родо-
пика, 2002, бр. 1–2, с. 465–479;
6
Вж. Грозданова, Е. Българската народност през XVIII век. Демографско из-
следване. С., 1989, с. 572–576; Грозданова, Е., Ст. Андреев. Книга за жалбите от
1675 г. и хрониката на поп Методи Драгинов. – Родопи, кн. 5, 1992, с. 2–4; Грозда-
нова, Е., Ст. Андреев. Фалшификат ли е Летописният разказ на поп Методи Драги-
нов? – Исторически преглед, кн. 2, 1993, с. 146–147; Арнаудов, А. Из миналото на
Северозападните Родопи. Враца, 1995, с. 47–50.
yy Арнаудов, Ал. Достоверен ли е Летописният разказ на

поп Методи Драгинов. Езиковедски проучвания в памет на проф.
Йордан Заимов (1921–1987). С., 2005, с. 245–255;
yy Грозданова, Е. Фалшификат ли е една българска хрони-
ка? – История на българите. Т. II. Късно Средновековие и Възраж-
дане. С., 2004, с. 109–121.
Оспорването на автентичността на Летописния разказ на поп

Методи Драгинов не е аргумент за отричане на масови насилствени
помохамеданчвания в България, посочени в книгите на Ст. Шиш-
ков и П. Петров.
Ето още два случая:
1. В летописна бележка от края на XVIII в. се съобщава след-
ното за потурчване в Шуменско:
„Дойде Караасан с хилядо аскери, та право у Шуменграда, из-

турчи селата. Три села изтурчи, за умножение грех человеческих.
Лето 1787. Даскал Кузман рече на Караасан: Кнез ли си, или цар,
или войвода, то помисли от кого си приел тая власт! Та му отсеко-
ха главата. В събота му отсекоха главата. Рука Сава син Вълков“7.
2. За с. Юллер (от 1934 г. с. Староселка), Шуменско, има

следното предание:
„Една нощ селото било обсадено от войска и насилствено

потурчено“8.
7
Тахов, Г. Най-късата литература. – Литературен фронт, бр. 2, 9.01.1975.
8
Гаджанов, Д. Г. Герлово. – Сборник в чест на проф. Любомир Милетич по
случай 25-годишната му книжовна дейност (1886–1911). С., 1912, с. 114.
СВИДЕТЕЛСТВА НА ЧУЖДЕНЦИ
ЗА НАСИЛСТВЕНА ИСЛЯМИЗАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ
През последните десетилетия някои османисти със своя съ-

ществен принос за изясняване на процесите на ислямизация на Бал-
канския полуостров (като Антонина Желязкова) и в различни бъл-
гарски области (като холандеца Махиел Кийл и Евгени Радушев) с
учудващо старание и ревност се опитват да ни внушат и докажат,
че в България не е имало никакви насилия при масово налагане на
исляма, като премълчават многобройни противоречащи на тезата
им факти. Доверявайки се безрезервно на тези и/или други автори,
Даниела Горчева пише:
„Колко сериозни и аргументирани исторически изследвания

излязоха от 1990 насам – и за това, че няма доказателства за
масова насилствена ислямизация, а същевременно за доказаните
насилия, но не при „потурчването“, а при „побългаряването“ на
турци, татари, помаци и т.н. от 1912 г. насам, обществото ни жи-
вее с идеята, че само българите сме жертви“1.
Цитираното мнение на Даниела Горчева тотално се размина-

ва с действителните факти. Странно и нелогично е твърдението є,
че са побългарявани помаци. Защото те са българи, каквито са и
българите християни, били те православни, католици или протес-
танти, атеисти или привърженици на различни секти, псевдорели-
гиозни учения и самозвани църкви.
Разбира се, редките случаи на насилия над българи мохамеда-
ни за промяна на вярата и имената им през 1912 г. не са оправдани.
Но те са били ограничени по място, време и размери, без знанието
и участието на централната власт.
1
Горчева, Д. Идеалистите са най-големите практици. – Про-Анти, бр. 10, 13–
19.03.2009, с. 12.
Самата идея за покръстване на мюсюлманите с български

произход в Родопите е тяхна и този процес започва спонтан-
но и напълно доброволно по тяхна инициатива. По обективни и
субективни причини постигнатото при този процес е загубено.
След 25 години една друга идея на тези българи е имала далеч
по-добра съдба.
На 3 май 1937 г. будни българи мохамедани от Родопите ос-
новават в Смолян Българомохамеданска културно-просветна и
благотворителна дружба „Родина“. Ето редове от нейния Устав:
„Чл. 2
а/ Да работи за взаимно опознаване, сближаване и подпомага-
не между българите християни в Родопската област.
б/ Да събужда и развива народностно чувство у българите от
мохамеданско вероизповедание (...).
Чл. 3
За постигане горните цели дружбата си служи със следните
средства:
а/ Устройва срещи, вечеринки, представления, беседи, сказки,
четения, изложби и др.
б/ Бди за строго придържане към религиозните догми на мю-
сюлманството и Корана, който трябва да стане разбираем за мъ-
жете и жените, и децата.
в/ Стреми се да изкоренява всичко небългарско народностно в
духа и живота на българите мохамедани и мохамеданки, като чисти
чуждиците в нравите, обичаите, навиците, облеклото, езика и бита,
които ги отделят и пречат за общото сближение, единение и брат-
ство между българите мохамедани и българите християни.
д/ Изучава и популяризира всичко българско в Родопската об-
ласт“.
По примера на смолянските родинци и в други селища на Ро-

допите се основават клонове на Дружба „Родина“. Тяхната дейност
постига забележителни положителни резултати. Издават се чети-
ри сборника „Родина“ с разнообразно съдържание, изключително
интересни и полезни за българите в Родопите и за нашата наука
(1939, 1940, 1941, 1944). Някои родинци мохамедани доброволно
сменят арабско-турските си имена с български имена.
• 71
ИЗВОРИ
За съжаление, Дружба „Родина“ е обявена от комунистиче-

ската власт след 9. IX. 1944 г. за фашистка и националистическа
организация, чиято дейност е противонародна! И нейните членове
и дейци са преследвани, репресирани, изпращани в лагери, съдени,
насилвани да си върнат арабско-турските имена. Безумна антибъл-
гарска политика на слепи и невежи коминтерновски слуги2.
Насилия над българи мюсюлмани и турци за смяна на личните
им имена бяха извършени по време на комунистическото управле-
ние на България. Но и тези насилия – антихуманни и в нарушение
на човешките права, достойни за порицание, са несравними с наси-
лията над българския народ по време на петвековното турско иго.
И да се изтъкват само насилията по време на възродителния процес
и да се преекспонират, а да се отричат насилията над християните,
и специално над българите по време на османското (турско) владе-
ние на Балканския полуостров, е нелепо, наивно и неморално.
Изследванията, на които се доверява Даниела Горчева, не са
достатъчно „сериозни и аргументирани“, защото те се отнасят
само за определени селища и краища и от тях се правят изводи за
цяла България. При това там съзнателно се изключват и пренебрег-
ват голям брой свидетелства – наши и чужди, за насилствената ис-
лямизация в България. Ето някои от тях:
yy Руският монах Партений, посетил България през 1839 г. в
своето описание на село Батак в Родопите споделя:
„Недалеч от Батак се вижда друго българско село. По-рано жи-

телите му били християни, но турците ги помохамеданчили, а ина-
че и до днес говорят български“3.
Споменатото село, което се вижда от Батак, е Нова махала

(бивше Ени махала). Стефан Захариев пише за селото, че е населе-
но с турци (Описание, 1870, с. 30). Те говорят и български език, а
турският им език е особен по лексика и синтаксис и издава българ-
ския им произход.
2
Петър Анастасов Маринов. Архивен фонд № 959к, ТД „Държавен архив“ –
Пловдив. Пловдив, 2003 г.; Михайлов, Ст. Възрожденският процес в България. С.,
1992; Пашов, Г. Н., К. Ушев. Борци и мъченици за българщината. Пазарджик, 2003.
3
Кожухарова, М. Н. Руски пътеписи за българските земи XVII–XIX век. С.,
1986, с. 191.
За пътуването си по-нататък към Света гора, след като посе-

тили и напуснали село Сатовчу (дн. Сатовча), инок Партений пише:
„Минахме през две села. Селяните са българи, говорят българ-

ски, но по вяра са мохамедани, защото са потурчени насила. Къс-
но вечерта пристигнахме в българското християнско село Петре-
лич (дн. Петрелик)“4.
Известният босненски фолклорист и етнограф Стефан

Веркович, живял дълги години в Македония, в свое писмо с дата
11 юни 1869 г. пише от град Сер, че Доспатската планина е засе-
лена предимно с „потурчени“, т.е. помохамеданчени българи5.
В писмо с дата 9 юли 1869 г. от град Сер Стефан Веркович
пише:
„Приемете отново един разговор с помак от село Доспат, който

получих наскоро. От него се вижда разпространението на идеята
за освободителната роля на Русия и Москва“.
Ето част от съдържанието на този разговор, озаглавен „Разго-

вор с помак от село Доспат с оглед народността“:
„– Добре, дали дядо ти е разказвал, че някога вие не сте били

турци, а гяури?
– Казвал ми е, пък всеки знае, че сме били гяури, а не турци, а
когато се намерил отнякъде един владика, той ни е бил душманин,
защото сме българи, казал на падишаха, че сме се бунтували. Той
му повярвал и пратил войници в Доспат и в селата, където имало
помаци, за да ги изгори. Тогава нашите деди, за да се отърват от
неволята, се потурчили. Те не са виновни, но владиката да отго-
варя пред Бога. Ако тогава не са се потурчили, сега нашите села
биха били запустели...
– Аз съм чувал, че се наричате помаци и че сте се разбеснели,
откак сте се потурчили.
4
Кожухарова, М. Н. Руски пътеписи за българските земи XVII–XIX век..., с. 193.
5
Райкова, А. Стефан Веркович и българите. Доклади до сръбското правител-
ство (1868–1875). С., 1978, с. 78.
• 73
ИЗВОРИ
– Не, чорбаджи, не! Не сме се разбеснели, но от мъка сме се

потурчили“6.
Отговора на помака от село Доспат, събеседник на Ст. Верко-

вич, потвърждава разказа на поп Методи Драгинов за насилствено
помохамеданчване в Родопите.
Ст. Захариев в своите писма до Ст. Веркович никъде не спо-
менава за такова събитие в Чепино (Цепино) или в съседния Дос-
пат. Следователно Ст. Захариев по никакъв начин не е могъл да по-
влияе на Ст. Веркович, когато той е писал своето писмо за разказа
на помака.
Един от кореспондентите на Ст. Веркович е учителят от Дуп-
ница Димитър Я. Бисеров. В свое писмо от май-юни 1868 г. по-
следният съобщава на Ст. Веркович:
„Г[оспода] Данови са изровили в помаклъкът оригинален ръко-

пис за потурчянето на помаците и историята на Пловдив. Този ръ-
копис, както ми казаха, е турнат под печат“7.
Споменатият от Д. Я. Бисеров „оригинален ръкопис“ не-

съмнено е Летописният разказ на поп Методи Драгинов. По това
време ръкописът на книгата на Ст. Захариев „Географико – исто-
рико – статистическо описание на Татар-Пазарджишката кааза“,
където е обнародван разказът, се е намирал във Виена, но отпечат-
ването му се е забавило8.
За ислямизацията на българите в Османската империя и за про-
изхода на помаците висшият турски сановник, управител на Дунав-
ския вилает и после велик везир Ахмед Мидхат паша (1822–1884)
пише:
„Първо трябва да се има предвид, че между българите, към

които се проявява толкова жив интерес, има повече от един ми-
лион мюсюлмани. В това число не влизат нито татарите, нито
черкезите. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се уста-
6
Райкова, А. Стефан Веркович и българите..., с. 84–88, писмо № 8.
7
Велева, Д., Т. Вълков. Документи за Българското възраждане от архива на Сте-
фан И. Веркович 1860–1893. БАН, С., 1969, с. 341–345; а.е. 335, л. 9–15.
8
НБКМ – БИА, ф. 48, IIА 3154.
новят в България, както се вярва повсеместно; те са наследници

на потурчени българи, приели исляма по време на завоеванието
и след това. Те са синове на тази страна, на същия народ, излез-
ли от същите социални слоеве. Между тях има такива, които го-
ворят само български език. Да желае човек да ги осъди да бъдат
изгонени от тяхната страна значи според мене да се извърши
най-безчовечен акт“9.
Насилствена ислямизация в Османската империя е практику-

вана и през XX век. Признание за това се съдържа в един официа-
лен документ Берат (грамота) на султан Мехмед V (1909–1918 г.)
от 14 февруари 1918 г. по повод назначаването на епископа Кон-
стантин за Мелнишки митрополит. Там е отбелязано:
„Никой от народа без собствено съгласие да не бъде насилстве-

но помохамеданчван. Ако има такива, които желаят да приемат
мохамеданството, тогава от страна на чиновниците на високата
ми държава да се положат грижи и стараене, за да се направи
необходимото според установения начин и ред“10.
Някои османисти явно искат да са по-големи католици от па-

пата, като отричат всеизвестни факти, които признава и един тур-
ски султан, а именно случаи на насилствена ислямизация в държа-
вата му.
9
Mithad Pacha. La Turquie: Son passé, son present, son avenir. La revue scientifiqui
de la France et etranger, № 49, 1878, p. 1152.
10
Недков, Б. Османо-турска дипломатика и палеография. Т. II. Документи, реч-
ник. С., 1972, с. 55.
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ (ПОМАЦИ) НЯМАТ
СВОЯ САМОСТОЯТЕЛНА ИСТОРИЯ1
Критичен анализ на разпространяваната в интернет
и възхвалявана от Българския Хелзинкски комитет книга
на Хюсеин Мехмед „Помаците и торбешите в Мизия, Тракия
и Македония“, издадена през 2007 г. в София2
Проф. дин Петър Петров
Интересът към българите мохамедани (помаци) през послед-

ните четири десетилетия и особено от десетина години насам на-
расна неимоверно много. Този интерес е обясним – в съдбата на
тази част от нашия народ като във фокус е събрана цялата трагедия
на българите по време на петвековната ни подробска история, а
последиците от това не са преодолени и до ден днешен. За съжале-
ние обаче повечето от написаните съчинения си поставят за цел да
отрекат българския произход на тази общност, целят да я откъснат
и дори да я противопоставят на останалите българи: с други думи –
служат на ярко изразена антибългарска политика. Нароиха се „тео-
рии“, че това са потомци на турци, юруци, кумани, араби и т.н.
Към този род литература трябва да бъде причислено и
„съчинението“3 на Хюсеин Мехмед. Става дума за книжка от 167
страници, от които 135 страници са „авторов текст“, „научен“ апа-
рат от 521 бележки, 100 заглавия на „използвана“ литература и
извори. Всичко това придава наукообразен вид на „съчинението“.
Липсва каре с посочване на редактор, коректор, издателство, данни
за автора, както и ISBN за регистрация в Народната библиотека
„Св. св. Кирил и Методий“ в София.
1
Публикувана в: www.pravoslavieto.com/inoverie/islam/pomacipetrov.htm.
2
Вж. също: Българите мюсюлмани в Македония. – Кънчов В. Македония. Етно-
графия и статистика. С., 1900.
3
Поставям думата съчинение в кавички, тъй като то не само не съдържа ника-
къв принос по разглежданата тематика, но и показва крайно неумение и невежество
при боравене с историческата тематика: непознаване на основните извори и лите-
ратура, безподобно плагиатство и явен стремеж за изопачаване на родната история.
Порочен е и самият замисъл на книгата – да се напише исто-

рия на помаците. Българите мохамедани никога не са представля-
вали едно цяло, за да имат своя самостоятелна история. Никога, в
нито един период от нашата история е нямало каквито и да било
връзки между помаците в Мизия, Родопите и Македония. Тяхно-
то битие във всяка една от тези области е неделимо от историята
на останалото българско население, а оттук и от националната ни
история. Затова, ако се спирам върху това „съчинение“, то е за
да предпазя читателите от едно „научно недоносче“, което вече се
пропагандира и по интернет.
Основният дефект на това „съчинение“ е, че авторът не поз-
нава основните извори и литературата по въпроса, да не говорим,
че не е издирил и използвал нови сведения, каквито изобилстват
в научните издания и архивните фондове. Той просто е използвал
попаднали му заглавия, преписвал е или е преразказал отделни па-
сажи, сглобил ги е доста нескопосно, тук-там се е опитал да ги по-
промени и е допуснал ужасни грешки.
Още по-лошото е, че други автори и научни издания съзнател-
но са изоставени, макар че се срещат в използваната литература.
Как да се обясни фактът, че от осем тома на „История на Бълга-
рия“, издание на БАН, се цитират само втори и трети, които нямат
нищо общо с разглежданата проблематика? Други съчинения пък
са останали непознати, тъй като не са използвани от авторите, от
които е преписвано.
Като конкретен пример на неосведоменост може да се посо-
чи книгата „Македония и Одринско. Статистика на населението
от 1873 г.“ (С., 1995, 224 с.). Това е официална турска статистика
за военния данък (бедел-и аскерие), в която има специална графа
„помаци“ – в нея са посочени в кои селища живеят и колко мъже
подлежат на този данък. В Солунския санджак са показани 22 573
мъже. Към тази книга като приложение е дадено описание и на
Пловдивския санджак. За казата Ахъчелеби например е казано, че
мохамеданите са известни под името „помаци“, смесени са с оста-
налото българско население и „говорят същия език, имат същите
нрави и същите песни“.
• 77
ИЗВОРИ
Кои са по-конкретно основните слабости на разглежда-

ното „съчинение“?
1. Неподходяща структура и огромни пропуски

„Съчинението“ на Хюсеин Мехмед няма ясна структура: то е
без глави и параграфи (само отделни заглавия), без увод и заклю-
чение. Позицията на автора е прокарана чрез подбора на фактите и
литературата, а често прозира и между редовете.
Хронологически „съчинението“ обхваща времето от VI век
(заселването на славяните на Балканския полуостров) до 1944 г.
Отделни заглавия са неумело формулирани било като теми, било
хронологически. Още в началото (на с. 9) едно под друго следват
три заглавия: „Аспекти на идентификационната и терминоло-
гична проблематика на населението в темата“ (в съдържание-
то – „индификационна“), „Идентификационни аспекти на насе-
лението“ и „Контактите на арабите с населението на Балкан-
ския полуостров през VII–Х в.“ (с. 9–12). Четвъртото заглавие
е „Контактите на селджуците с населението на Балканския
полуостров през ХI–ХIV в.“ (с. 13–16). Последните две заглавия,
които нямат нищо общо с разглежданата проблематика, въз осно-
ва предимно на два неточно разчетени надписа целят „да докажат“
арабско проникване и трайно заселване на Балканския полуостров
през IХ и особено през ХIII век.
Тук авторът изобщо не се е сетил да каже поне две думи за
създаването на българската държава. „Пропуснал“ е да съобщи и
за голямото поражение, което българите нанесли на арабите през
717–718 г. под стените на Цариград.
Сред многото грешки има и една наистина непростима: из-
вестните въпроси до папа Николай I през 866 г. е изпратил княз
Борис, а не „група българи“, и отговорите си папата изпратил не до
тях, а до българския владетел (при това в бележка се цитира изда-
нието на БАН)4.
Следващото заглавие е „Създаване и укрепване на Осман-
ската империя и приноса є в разпространението на исляма в
Мизия, Тракия и Македония“ (с. 17–31). То е сбъркано по само-
4
Вж. също: The Responses of Pope Nicholas I to the Questions of the Bulgars A.D.,
p. 866.
то си съдържание. Нищо по същество не е казано за създаването и

укрепването на Османската държава, пък то не е и необходимо за
разглежданата проблематика.
Що се отнася до самото разпространение на исляма в българ-
ските земи, авторът се е плъзнал по второстепенни въпроси или
необосновани твърдения. Така например юруците, които са пас-
тирско население и наброяват 60 хиляди семейства по целия Бал-
кански полуостров и то от ХVI до ХVIII век, имат малка заслуга за
разпространението на исляма. Същото се отнася и до движещи се
с тях ислямски проповедници. Масовото разпространение на исля-
ма в отделни райони предполага, от една страна, разрушаване на
християнската организация (църкви, манастири и духовенство), а
от друга – джамии и мохамеданско духовенство, т.е. срастване на
исляма като официална религия с държавния апарат.
Особено внимание за разпространението на исляма е отделе-
но на богомилството и павликянството. Тук авторът е показал
абсолютно непознаване на проблема.
Павликянството възниква като „арменска ерес“ и носи народ-
ностен заряд. Павликяните не само не са преследвани като еретици,
но биват използвани от Византия през VIII век като гранично населе-
ние и получават субсидии от държавата. Богомилството пък винаги е
било преследвано като ерес. В „Беседа против богомилите“ е казано,
че богомилите и на църква ходят, и кръст и икона целуват, но тайно
пазят вярата си. Поради това и до днес не е установено със сигур-
ност нито едно селище, в което е имало богомили – всичко е въпрос
на предположения. Затова не отговаря на истината, че цар Борил
през 1211 г. ги заточил по границите в Родопите – такова нещо не се
споменава в Синодика.
Измислица на автора е, че в Ловешка област богомилството
взело „изключително големи мащаби“ (с. 21); че така било в Ро-
допите и изобщо в Мизия, Тракия и Македония, където по-сетне
имало компактни маси помаци.
Измислица са и твърденията, че балканските еретици „от-
крили пътя на османлиите и на тяхното религиозно учение“, че
богомилските селски общини били привличани и убеждавани в ис-
лямската религия; че първите случаи на ислямизация станали при
компактно богомилско население. По пътя на аналогия с Босна,
където богомилството било прието за официална религия, без да
• 79
ИЗВОРИ
има каквито и да е податки, се твърди за записване на богомили и

павликяни в турските регистри, че тази регистрация се правела по
верска и етническа принадлежност. Цитират се дори измишльоти-
ните на П. Япов (Помаците. С., 2006, с. 131), че богомилите били
поставени в привилегировано положение. Изобщо приписването
на богомилите на едва ли не главната вина за разпространението
на исляма в българските земи е гавра с това бележито социално-
религиозно движение.
На конкретните примери на ислямизации са отделени само
няколко страници и то преразказ на издирени от М. Кийл доку-
менти за Чепино и от К. Гьозлер за района Бяла Слатина – Те-
тевен – Луковит през ХVI век. Несъмнено това са ценни доку-
менти, но те далеч не изчерпват темата за разпространението на
исляма в българските земи, и по-специално в районите на пома-
ците. При това наивно звучи твърдението на автора, че в доку-
мента от 1497 г., в който са регистрирани всичко 4 мохамедани
в 3 села, „павликяните и богомилите също са били вписвани в
тези документи“ (с. 30).
Към тази проблематика се отнася и заглавието „Терминоло-
гични аспекти на населението“ (с. 32–36). Тук повече от наивно
е обяснението, че названието помак идва от глагола „помагам“, че
в турския език буквата „г“ е мека и не се произнася, поради което
се получава „помаачи“, т.е. помаци означава помагачи на турците.
И като доказателство се твърди, че в Никополския вилает през ХV–
ХVI век от това население „се набирали военни части“ (с. 33). Но
по това време няма вилаети – те са създадени през средата на ХIХ
век. Все още не е извършена и ислямизацията на района. Но най-ва-
жното е, че по това време османската армия се състои от еничари и
спахии и такива „военни части“ не са набирани от местното насе-
ление! Все тук Хюсеин Мехмед се е увлякъл от опитите на М. Кийл
да отрича автентичния характер на българските летописни сведения
за ислямизациите, а е направил и свой „принос“: отрича автентичния
характер на документалните сборници от втората половина на ХХ
век; не е разбрал, че „Време разделно“ на Антон Дончев е роман,
поради което разказите на героите му поп Алигорко и Венецианеца
не са автентични записки (с. 35).
Темата за „помаците“ в трите български области Мизия, Тра-
кия и Македония предполага изследване на Османската империя
като теократична ислямска държава, формите и методите на раз-

пространение на исляма (еничарство, робство, единични и масо-
ви ислямизации), етапите на ислямизация и крайния резултат от
всичко това. Без изясняването на тези въпроси е невъзможно да се
обясни защо в едни райони ислямизацията довежда до асимилация
(потурчване), а в други ислямизираното население съхранява май-
чиния си език (помаците). Все тук стои и въпросът до каква степен
чрез ислямизирането на тези българи (помаците) османската власт
е успяла да ги използва в своята политика и да ги противопоставя
на техните сънародници християни. И всичко това „принос на Ос-
манската империя“ ли е или налагане на един деспотичен режим с
ярко изразени асимилационни цели?
Авторът не е отговорил на нито един от тези въпроси. А и как
да отговори, като не е използвал многобройните издания на извори и
научните разработки по въпросната проблематика. Става дума за ня-
колко тома „Турски извори за българската история“, „Турски извори
за историjата на Македониjа“ (10 тома, някои от по 2 и повече книги)
и още много и много други документални издания. Къде са изслед-
ванията на проф. Хр. Гандев, проф. С. Димитров, проф. П. Петров,
проф. Е. Грозданова, проф. Ст. Андреев и още много български
учени? Същото се отнася и за многобройните изследвания на маке-
донски и сръбски учени.
Изясняването на горепосочените въпроси предполага раз-
глеждането им до Освобождението, а не да се спре до ХVI век.
Защото ислямизирането на българско население продължава до
1878-а, а за останалите в Османската империя области – чак до
1912 г.
Изпуснати са и други изключително важни проблеми: за броя
на ислямизираното население в навечерието на Освобождението,
за скритото християнство сред него и за съпротивата му против
османската власт.
***
Историческите извори показват, че по време на освобожде-
нието в българските земи броят на българите мохамедани набро-
явал около половин милион: около 100 000 в района от Ловеч до
Бяла Слатина, около 20 000 в Източна Стара планина, а останалите
– в Родопите, Беломорието, Разложко и Неврокопско, Македония.
• 81
ИЗВОРИ
Без поставянето на този въпрос не може да се отговори колко от

българите мохамедани се изселиха в Османската империя по време
на Освобождението и след това, пък и каква част от останалите в
България бяха потурчени.
Всички сериозни изследвачи изтъкват, че въпреки мохаме-
данската религия българите мохамедани са съхранили в най-чист
вид българския си език, обичаи и песни. Към това може да се до-
бави и фактът, че една част от тях не само не са били безропотни
оръдия на османската власт, но са оказвали и сериозна съпротива.
Ето само няколко примери, публикувани в сборника „Непокорни
поданици на султана“ (С., 1995).
В протокол на кадията в Ахъчелеби от 1720 г. са записани
имената на българи мохамедани, които отказват да служат като
еничари в султанската армия.
През 1859 г. в Ахъчелеби избухнал първият мохамедански
бунт: меджлисът бил разгонен, а мюдюринът – отведен в плен.
Първоначално се вдигнали няколко мохамедански селища, а след
това към тях се присъединили и някои християнски селища.
През 1865 г. избухнал вторият родопски бунт: около 1880
души селяни, въоръжени със сопи, тръгнали към центъра на казата.
По пътя към тях се присъединили още много други. Изпратените
от Пловдив комисари за преговори били изгонени. Същата участ
постигнала и кърсердарина на нахията Рупчос, който бил изпратен
там с полицаи. Накрая жителите на областта заявили, че ако иска-
нията им не бъдат удовлетворени, те ще се „съпротивляват със
сила и затова се готвят да съберат десет хиляди души на брой и
вече не с тояги, както по-рано, а с оръжие“.
В началото на ХIХ век в борбата против кърджалиите се изя-
вил и Али Сираков от с. Чомаковци, Оряховско окръжие. Той об-
разувал чети от помаци и християни – конници и пешаци, и в про-
дължение на седем години защитавал населението от района, което
го считало за свой герой и закрилник. Дружината му била предимно
от смесените села Чомаковци, Горник, Реселец, Габаре, Джурило-
во, Тлачене, Бреске и други, а така също и от редица християнски
села по поречието на р. Искър до Мездра и Враца.
Редица сведения говорят за българския произход на помаците.
Това са съхранени християнски старини в ислямизирани семейства
в Охрид и Кукушко. Дописка от Пазарджик от 1862 г. съобщава за
новобранци българи мохамедани, които заминавали за Битоля и „в

похода си пееха старовременни български народни песни“.
Още по-красноречиво говори за същото дописка от 1868 г.:
„В България има потурчени българи, които носят името „по-

маци“... Такива помаци има в същинска България около Ловеч,
Плевен и Троян, в Тракия около Пловдив и навсякъде в Маке-
дония. Тези потурчени българи са си променили вярата, но от
езика си не са променили нито една черта. Те говорят най-чист
български език, пеят най-чисти български народни песни, в кои-
то се възпяват подвизите на техните прадеди, свирят с всяка-
къв вид народна музика и най-вече с болгарина с четири теле-
ни жици. Освен това те са запазили и много стари български
обичаи и народни поверия... Освен това те, като знаят, че са
българи, пазят си старите икони тайно от мохамеданското ду-
ховенство, за задушница жените им открито ходят на техните
прадядовски християнски гробища: преливат ги с вода и вино
и палят восъчни свещи... От ловчанските помаци и най-вече от
селата Лешница (дн. Кирчево), Торос, Извор (дн. Български из-
вор), Галата мнозина знаят да четат и пишат на български език
и имат у себе си стари ръкописи. Ходжата от Галата знае да
чете и пише добре на български. Той казва, че се е научил от
баща си Илия. Той учеше и сина си“.
Още по-категорични са сведенията на Любен Каравелов,

добити от лични впечатления и проучвания (в семейството им в
различно време служели двама помаци). Той пише, че помаците в
Ловешкия край, Доспатските планини, Неврокопската и Серската
епархия, в част от Дебърската епархия и т.н. наброяват около 500
хиляди души.
„Те са съхранили множество стари християнски обреди и оби-

чаи; те и до днес още са съхранили множество християнски пря-
кори; и най-после те уважават множество християнски светии... В
Ловешкия окръг се намира с. Луковит, в което старите помакини
ходят по гробищата и палят на умрелите восчени свещи, както
то бива и у християните... Освен това помаците празнуват някои
християнски и славянски (езически) празници, като например св.
• 83
ИЗВОРИ
Георги, св. Димитър, св. Никола, св. Влас, Горещниците, Вълчите

празници, Мишите празници и прочее“.
Любопитно е, че когато питали единия от техните служащи

(Исмаил Дурко) от каква вяра е, той отговарял: „И аз сам не зная:
нас наричат помаци и потурмаци, а бащите ни бяха кауре (гяури,
християни)“. Интересна е и констатацията, че в помашките песни
се пеело за миналото, за народни юнаци, за войни с турците и т.н.
Показателна е и записаната песен за „Юнак Панчоолу“, в която се
говори са съвместна борба на помаци и българи християни против
турците.
Особено интересно е сведението за преминаването на 30
помашки къщи в християнството в с. Галичник, Дебърско, през
1843 г. Това станало благодарение на приятелските връзки на
местния първенец Томо с дебърския паша. Съседните помашки
села обаче се опитали по примера на Галичник и те да се върнат
в християнството. Две-три семейства от съседното с. Мелничани
успели да направят това и се заселили в Галичник. Когато за всич-
ко това се научил битолският паша, той извикал някои от тях и по-
искал да станат отново мохамедани, като ги подложил на страшни
мъчения. Един от тях, за да не се повърне в мохамеданството,
казал че в зъбите си има свинско месо. Тогава пашата наредил да
им извадят зъбите с клещи, набивали им клечки под ноктите, но те
издържали и останали християни.
И още нещо. Ж. Назърска препредава констатацията на Б.
Лори за ловчанските помаци:
„Те не спазват стриктно шериатските догми: отглеждат и консу-

мират свине, предпочитат задругата като тип брачност пред поли-
гамията, не приемат като религиозен дълг военната служба, живе-
ят в хармония с околните християни, не правят масивни джамии и
честват някои християнски религиозни празници“.
Хюсеин Мехмед се позовава неколкократно и на Б. Лори, и на

Ж. Назърска, но е „подминал“ горния пасаж.
Познати ли са на Хюсеин Мехмед горните сведения?
Отрицателният отговор говори за неосведоменост, а положи-
телният – за тенденциозно и изопачено излагане на историческите
събития. Защото не само българите мохамедани (помаци), но и ог-

ромна част от тюркоезичното население в България са ислямизи-
рани българи.
***
Подобно е положението и с втората част на „съчинението“ –
от 1878 до 1944 година. Лоша структура, непознаване на основния
фактически материал, тенденциозен подбор на определени сведе-
ния и механичното им сглобяване, замълчаване на други, ненужни
отклонения от темата, огромни непълноти за политическия живот,
икономиката, образованието и т.н.
Преди всичко тук липсва самостоятелно заглавие за Руско-
турската освободителна война, за Санстефанския и Берлинския
договор и за Сенклериския метеж, за да се видят специфичните
условия на българите мохамедани в отделните области. Казаното
тук-там е повторение и крайно недостатъчно. А и Освободителна-
та война не може да се представя само с проникването на руските
войски до Смолян, и то под заглавието за Източна Румелия.
Целият този период, обхващащ около 60 години, е разбит на
11 заглавия, което показва неумение да се изгради една стройна
структура, почиваща на логиката на историческите събития.
Първите четири заглавия обхващат времето от Освобожде-
нието до края на Балканските войни, т.е. от 1878 до 1913 г.
В заглавието „Помаците в Източна Румелия“ (с. 37–45)

се говори от всичко по малко – за Руско-турската война, за Сан-
стефанския и Берлинския договор, за рупчоски управители пома-
ци през ХIХ век, за Сенклериския метеж, за Петко войвода, после
малко за училищното дело, отново за Сенклериския метеж, за По-
машката родопска република, за изселвания. Изложението е много
елементарно, несвързано, непълно, едностранчиво и не дава нищо
ново. Освен това веднага възниква въпросът: тук ли е мястото на
Помашката родопска република, която не се е подчинявала нито на
правителството на Източна Румелия, нито на Княжество България
до 1912 г. Изложението не е лишено и от фактически грешки. Нап-
ример по мирните договори от 1878 г. Сърбия получава Нишко и
Пиротско, а не Западните покрайнини – последните тя взема след
Първата световна война.
• 85
ИЗВОРИ
Непознаването на фактическия материал проличава особено

ярко по въпроса за образованието. На с. 40–41 той е написал само
онова, което е преписал от книгата на Ж. Назърска. Но тъй като и
тя не познава целия фактически материал, нека малко по-подробно
видим за какво става дума.
За Чепеларе е написано, че в трикласното училище през
1883–1885 г. завършили и пет-шест помачета. А истината е, че през
1883 г. в селото имало българомохамеданско общинско училище,
посещавано от 70–80 ученика. В околийското класно държавно
училище пък били приети около 20 деца на българи християни и
около 10 помачета.
За Чепинско пък е останал непознат един много важен до-
кумент – молба от 14 ноември 1884 г. на българомохамеданското
дружество „Просвета“ до председателя на Народното събрание на
Княжество България за помощ. Тя е подписана от 29 души, члено-
ве на дружеството и ученици, от които един ученик в Софийската
класическа гимназия и един юнкер във Военното училище. В тази
молба се говори, че те са потомци на обърнати в ислямизма бъл-
гари; че в училище „учим език чужд и непонятен и неизвестен
нам“, че искат „матерния си език в училищата“. По обобщени
данни към 15 октомври 1887 г. българомохамеданското ученолю-
биво дружество „Просвета“ притежавало 1000 книги, получило от
румелийското правителство 500–1000 лири, а от българското око-
ло 10 000 лева.
Наивно и дори смешно звучи твърдението на автора, че пома-
ци от Чепинско започнали да се изселват, тъй като правителството
открило помашко училище и отпуснало помощи и стипендии на ня-
колко помачета.
Подобно е положението и със следващото заглавие „Пома-
ците в Княжество България“ (с. 46–55). И тук Руско-турската
война, изселвания, излишни мъдрувания около връщане на пома-
ци в християнството, изброяване на села с помашко население по
В. Миков (което е трябвало да се даде при ислямизациите), мохаме-
данското население в района изобщо – преди 1878 г., та някъде и до
1934 г., върлувания на бабешките помаци, четническото движение
в Средните Родопи от 1896 до 1903 г. И тук всичко е елементарно и
непълно, със случайно и тенденциозно подбрани факти. И ни дума
за икономика, обществен живот, училищно дело.
Следващите две заглавия би трябвало да бъдат обединени в

едно – от Освобождението през 1878 г. до Балканските войни през
1912–1913 г.
Заглавието „Помаците останали на територията на Ос-
манската империя след подписването на Берлинския договор
от 01.07.1878 г.“ (с. 55–66) в по-голямата си част е преписано от
В. Кънчов. Една част от този материал би трябвало да отиде при
ислямизирането. Сведенията за отделните села, при наличието на
подробни таблици у В. Кънчов, е трябвало да добият друг вид: само
помашки, само християнски и смесени, с посочване на къщите на
едните и на другите. Излишни са подробните описания на поминъ-
ка в някои селища, а за други – ни дума (написаното от В. Кънчов
е пътепис, а не цялостен научен труд). И отново голяма непълно-
та – описанието върви по пътеписите на В. Кънчов и стига до 1899 г.,
т.е. липсва времето до 1912 г., а за Родопите и Беломорието изоб-
що не се споменава.
Заглавието „Помаците по време на Кресненско-Разлож-
кото въстание от 1878 г. и Илинденско-Преображенското въс-
тание от 1903 г.“ (с. 67–71) би трябвало с първата си част да отиде
в началото на предишното заглавие, а с втората – в неговия край.
Но дори и при такова окрупняване остава огромната празнота за
времето от 1903 до 1912 година.
Последното заглавие е също така елементарно, непълно и не
дава нищо ново. Тук още в началото при преписване от В. Кънчов (т. I,
с. 328–330) са изопачени неговите сведения: на 10 ноември четниците
не са отишли от Банско в Горна Джумая, а от този град пристигнал нов
воевода на мястото на починалия Б. Маринов; четниците не се отдали
на „плячкосване“, а новият войвода бездействал и „се задоволи да се
наяде и напие хубаво в селото“. По същия начин с преписване и за-
имстване от В. Кънчов и Д. Дойнов са допуснати и други грешки, при
това без да се посочват точно използваните страници.
***
Особено внимание Хюсеин Мехмед е отделил на помаците по
време на Балканските войни (1912–1913 г.) – три заглавия на 30
страници. Написаното е образец на грубо пристрастие.
Първото „Помаците по време на Балканската война от
1912 г.“ (с. 72–75) е само четири страници. Тук българската войска,
• 87
ИЗВОРИ
освободила Родопите, е представена с обидните епитети „грабите-

ли“ и „насилници“, говори се само за унищожени и ограбени сели-
ща, за избити помаци. А едно от най-славните събития, което дове-
де до освобождаването на Средните Родопи, направо е представено
наивно и смехотворно. Става дума за прочутото сражение при Кав-
гаджик (Родопската Шипка), където полкът начело с подполковник
Владимир Серафимов срази далеч по-многоброен противник и от-
вори пътя за настъпление към Беломорието. През 1995 г. в бр. 14 на
в. „Права и свободи“ С. Бозов публикува интервю с един българин
мохамеданин, който 82 години след сражението разказва, че турска-
та армия загубила сражението, тъй като била с нестандартни пуш-
ки. Това интервю Хюсеин Мехмед е перефразирал в следния вид:
„В една от битките в Родопите били доставени нередовни бое-
припаси и се наложило османските части да отстъпят от Кав-
гаджик“ (с. 72). А че в продължение на няколко години преди това
турските военни складове в Родопите били буквално препълнени с
първокласно оръжие и че в битката при Кавгаджик далеч по-мно-
гобройната турската войска била разбита – това двамата „автори“
се мъчат да омаловажат с уж некачествено оръжие. Но така не се
пише история!
Второто и третото заглавие „Покръстването на Родопите
и Беломорието (1912–1913)“ и „Помаците по време на Между-
съюзническата война от 16. 06. 1913 г.“ (с. 76–101) също така са
образец на грубо пристрастие и тенденциозен подбор на автори и
съчинения.
Основната част от написаното е преразказ на спомени,
публикувани от С. Бозов в бр. 7–14 на в. „Права и свободи“ от
1995 г., т.е. 82 години след събитията. За недостоверността на спо-
мените е достатъчно да се каже, че почти всички анкетирани тогава
са били деца: няколко души са били от 1 до 3 години, други на 4–5
години, и много рядко по-възрастни. А има и уникален случай –
Асан Реджепов (р. 1915 г.) разказал за Междусъюзническата война
и покръстването през 1913 г.! И тук документалният материал е из-
ползван изборно. Подминат е документалният сборник „Завръщане
към българския род“ (т. I, С., 2001), където на с. 275–381 са помес-
тени материали и за Неврокопския край, и за Македония. Това са
документи, които рисуват много по-пълна и по-различна картина
от разказа на Хюсеин Мехмед.
Нищо по-различно и в останалите пет заглавия за времето от

1915 до 1944 г.: откъслечни сведения, непознаване на основната
литература, нарушена хронология. Основното внимание тук е на-
сочено към изселвания на българи мохамедани в Турция, създаване
на дружбите „Родина“ в Родопите в навечерието на Втората све-
товна война и последвалата смяна на имената.
Пристрастието на Хюсеин Мехмед към разглежданата проб-
лематика проличава особено в следните два случая.
На с. 118 той цитира доклада на главния мюфтия от 17 април
1937 г. до Министерството на външните работи и вероизповедания-
та за изоставането на помаците в религиозно-просветно отношение и
че нямало достатъчно подготвени кадри за свещенослужители. С бел.
424 препраща към „ЦДА, ф. 166, оп. 1, а.е. 1178“. Но в посочена-
та архивна единица има още два документа, които той „е подминал“.
Става дума за писмо от мюсюлманската вероизповедна община в
с. Смилян от 1938 г., скрепено с много подписи на селяни, до минис-
търа на външните работи и изповеданията, с което те благодарят за
откритото българско училище и искат и мохамеданско училище, „в
което да се подготвят наши хора – мюфтии, имами, хатиби и учи-
тели по Коран – не на чужд език“, т.е. не в Шумен и не на турски.
В друго писмо пък няколко природопски села не желаят да бъдат под
пловдивския турски мюфтия и искат да преминат към създаденото
Главно мюфтийство на помаците в Смолян. Знае ли Хюсеин Мехмед
за тези документи, или изобщо не е виждал цитираната архивна еди-
ница?
В с. Галата, Тетевенско, където Хюсеин Мехмед е ходжа, на
12 септември 1944 г. 15 души партизани били арестували кмета
Али Муков „в името на партията. Сред тях били Никола Вра-
чев, Георги Милчев, Митьо Нешев и др. Официалната версия за
неговото арестуване било обвинението, че е бил адютант на цар
Борис III... Той бил откаран в Гложене, където бил измъчван и
убит“ (с. 139). Сведение за това дал синът му през 2004 г.
А истината е съвсем друга. Измислица е, че Али Муков е бил
адютант на царя. Знае ли Хюсеин Мехмед какво значи адютант на
царя, каква подготовка и какво високо воинско звание трябва да
има? И след това да стане кмет на с. Галата? Какви са тия парти-
зани от с. Гложене, когато не само от това селище, но и от целия
Тетевенски край не е имало нито един партизанин? И толкова ли е
• 89
ИЗВОРИ
бил опасен А. Муков, та е трябвало 15 души да го арестуват? Ако

това интервю наистина е дал синът на А. Муков, то той е скрил
истината. Защото през 1968 г. в районния съд в Тетевен е било
гледано дело за наследство и съдът е постановил, че Али Муков е
безследно изчезнал (РДА – Ловеч, ф. 1278, оп. 2, а. е. 40).
***
Каква е истинската картина за периода 1878–1944 г., коя-
то Хюсеин Мехмед не знае или не иска да знае?
Преди всичко Хюсеин Мехмед не застава на категоричната пози-
ция, че помаците са ислямизирано българско население. Нещо повече,
той непрекъснато ги противопоставя на останалото българско христи-
янско население: многократно се среща изразът „българи и помаци“.
Българският език разграничава понятията род и вид: първото
е обобщаващо, а второто – конкретно. Родово е например понятие-
то „камък“, а видови – „гранит“, „мрамор“, варовик“ и т.н. Поня-
тието „дърво“ е родово, а „бук“, „леска“, „бор“ и т.н. са видови. По
същия начин понятието „българи“ е родово, а видови са „българи
християни“, „българи мохамедани“, „българи католици“, „българи
протестанти“ и т.н. С други думи, противопоставянето на понятие-
то „помак“ на „българин“ е граматически неточно и научно невяр-
но: религиозната принадлежност не променя етническия произход.
Крайно неточно и научно невярно е да се говори за „помаци-
те“ като нещо единно. Във всяка обществена категория въобще и
при тях конкретно има имуществени различия, класови противоре-
чия, често противоположни политически настроения и практически
действия. Непрекъснатото повтаряне, че помаците винаги подкре-
пяли турската власт, че се противопоставяли на българите, че все
искали да се изселват, че били подлагани едва ли не на непрекъсна-
ти опити за покръстване и т.н., далеч не отговарят на действител-
ността. Защото има и много обратни случаи – на взаимодействие
между българи християни и българи мохамедани. Историята е точ-
на наука, борави с целия комплекс от факти, оценява историческия
процес в цялата му сложност и противоречия
И така, какво е изопачил и още повече какво не знае Хю-
сеин Мехмед за българите мохамедани?
Налагането на мохамеданската религия на част от българите
по време на османското владичество, независимо дали насилствено
или доброволно, довежда до разделение в българското общество

на религиозна основа. Ислямът се възприема от българите като
„турска вяра“, поради което българите мохамедани са наричани
потурнаци, турци. На тях пък се внушава, че те изповядват „права-
та вяра“, поради което назовават своите сънародници християни с
думата „кауре“, т.е. гяури, неверници. Новата религия обаче, про-
повядвана на неразбираемите арабски и турски език, се изразява в
изпълнението на определени ритуали и не може да засегне дълбоко
българската душевност на ислямизираното население. Поради това
в продължение на десетилетия и векове българи християни и мо-
хамедани, общо взето, запазват добри отношения и не се стига до
сериозни ексцесии.
Обстановката коренно се променя по време на Априлското
въстание през 1876 и Руско-турската война през 1877–1878 г. То-
гава се стига до драматичните събития в Батак и Перущица, където
Ахмед Барутинлията и Ахмед Тъмръшлията със своите помашки
банди извършват кървави насилия над своите сънародници хрис-
тияни. Две години по-късно българи мохамедани в Родопите са
въвлечени и в известния Сенклериски метеж. И още едно събитие,
за което почти нищо не се знае. Става дума за действията на Аб-
дул Рахман, помак от родопското с. Арда. Като околийски мюф-
тия в Ахъчелеби години наред той се изявявал като върл гонител
на българите християни и активен поддръжник на гъркоманството
в Средните Родопи. Когато избухнало Априлското въстание, той
„купил девет товара джепане да раздаде на помаците“, като се
хвалел че „ще изколи християните“. Предупреден от ксантийския
каймакамин Халил ага да не причинява никакво зло на християн-
ското население в Ахъчелеби, той все пак успял да организира и
изпрати около 1000 души башибозуци в Пловдивското поле, но ги
възпрял да свирепстват в среднородопските села. Смъртта му през
1878 г. била истинско избавление за българското християнско на-
селение в Ахъчелеби от един фанатик българомразец.
Каквито и ексцесии да имало, след Освобождението общест-
вени и културни дейци апелирали да се подаде приятелска ръка на
българите мохамедани. В тази насока в печата на Източна Румелия
се появили редица статии. Така например в статия „Българо-мо-
хамеданите“ на пловдивския издател Д. В. Манчов (в. „Народний
глас“, 16 август 1879 г.) се казва, че трябва да им се докаже, че
• 91
ИЗВОРИ
искрено им симпатизираме, че трябва да се погрижим за тяхното

образование и че „от нас се изисква само една добра воля и малки
пожертвования“. И по-нататък:
„Защото който е поживял поне един ден в някое помашко село,

който е чул песните, които те пеят, който е вникнал в обичаите,
които те държат, който е видял техните черковища, на които те
често палят свещи и най-сетне, който е чул езика, който те гово-
рят, няма да се поколебае за тяхната българщина и няма да се
откаже да работи за тях тъй, както и за другите българи“.
В подобен дух е и обширната статия „Помаците“ (в. „Мари-

ца“, бр. 274, 3 април 1881 г.).
Редица извори съобщават, че голяма част от родопските по-
маци не желаели да бъдат в Османската империя и веднага след
Берлинския конгрес поискали да останат в Източна Румелия. В
пътепис на А. Попов от юли 1880 г. се съобщава, че жителите на
с. Доспат още през 1879 г. писмено и устно настоявали пред меж-
дународната погранична комисия да останат в Източна Румелия,
но тя не им обърнала внимание и поставила границата по водо-
делното родопско било. Сега те отново молели да преминат под
ведомството на източнорумелийското правителство. През 1882 г.
делегация от селата Буйново и Борино се срещнала с околийските
управители на Пещера и Пазарджик с искане за преминаване към
Източна Румелия. Още по-категорично е искането, за което съ-
общава дописка от Пловдив (в. „Съединение“, бр. 40, 6 октомври
1883 г.):
„От няколко дни насам в града ни се намират няколко турски
мухтари [помашки кметове] и първенци от непредадените помаш-
ки села в Родопите. Тези хора съставляват депутация, която насе-
лението на споменатите села е натоварило да моли централното
правителство на областта ни да благоволи и ги приеме под своето
управление“.
Същото станало и през 1884 година.

„[В Пловдив] ...непрестанно дохождат тайни пратеници от тия
села, които се оплакват на някои тукашни първенци и молят да
им се съдейства, за да влязат под ведомството на румелийското

управление [това те правели устно и дори писмено].“
По всичко изглежда, че това не са единствените искания от

този род. И ако правителството на Източна Румелия се е въздържало
да предприеме подобен ход, то е, за да не даде претекст на султана
да вкара войски в областта, за което Берлинският договор давал въз-
можност. При това, както съобщава дописка от Чепеларе, в зоната
на непредадените села, в пълно нарушение на Берлинския договор,
била вкарана турска войска. Става дума за около 150–200 солдати
с мюдюр, за да ги управляват. Заедно с агите те вършели „насилия
и грамадни злоупотреби при събиране на данъците и десятъка, не
зачитали имота и честта на простодушните помаци“, поради
което „последните пищят кански за избавление“. В дописката е
описан и един случай, когато в девинското с. Брезе един юзбашия от
тази войска се опитал да изнасили една помакиня; мъжът є се при-
текъл на помощ, но той го убил със сабята си (в. „Южна България“,
бр. 113, 8 август 1884 г.).
Българите мохамедани в Родопите далеч не били доволни от
тиранията на своите местни първенци. В пътеписа от 1879 г. жи-
тели на с. Доспат със сълзи на очи молели да бъдат избавени от
Ахмед ага Барутинлията. Извън тежките данъци към султана, за
една година той събрал и за себе си над 1500 жълтици. А в тиранич-
ното си управление се опирал предимно на своите привърженици от
с. Барутин. А в дописката във в. „Съединение“от 1883 г. се съоб-
щава за липсата на каквото и да е правосъдие в помашките райони:
„...двама-трима мъчители с грабене на пари и с джоп (една желяз-

на тояга с дървена дръжка) решават всички спорове от какъвто
род и да са те, както това става в гореречените села от баташкия
касапин Ахмед ага и сие“.
Показателни са и две дописки от селата Лилково и Павелско,

отнасящи се до „перущенския касапин“ Ахмед ага Тъмръшлията, па-
лача на с. Перущица през 1876 г.5. На 23 май 1881 г. Ахмед ага и
5
Николай Хайтов е на друго мнение. Вж.: Хайтов, Н. Антипринос към истори-
ята на Родопите. – Хайтов. Н. Публицистика. Изд.„Български писател“, С., 1975, с.
179–238 (бел. ред).
• 93
ИЗВОРИ
синът му Ариф начело на чета от около 25 души помаци, предимно от

с. Тъмръш, нападнали в гората, отстояща на половин час от селото,
16 души от с. Лилково и ги отвели на чифлика си. Там им заповядали
да легнат на земята и в продължение на шест часа баща и син ги на-
лагали с „тъмръшка сопа“. Не били пощадени и шестимата помаци
сред задържаните. По време на боя непрекъснато им повтаряли:
„Да не мислите че сте свободни; пак сте под нас и отсега ната-
тък нас да познавате, защото инак ще ви стане по-лошо отколкото
на перущенци“.
След като им нанесли „тъмръшки бой“, ги освободили, като им

отнели 3 коня, 16 брадви и 3 рубли – повече не намерили.
***
Времето от 1879 до 1912, и особено след 1903 година, е из-
пълнено с кръвопролития и всякакъв вид насилия над българското
християнско население. По северните склонове на Родопите това
ставало от помаци от 18-те непредадени села, както и от покрай-
нината Бабек. Подобно било положението в Разложко и Неврокоп-
ско, и в по-малка степен – в Средните Родопи.
През целия този период турската власт правела всичко въз-
можно, за да насъсква помаците против българското християнско
население. Тя не само не предприемала никакви мерки да спре
грабежите и убийствата, но и сама финансирала помашки чети
за репресии над българите християни. Изворите съобщават, че
в ръцете на помашкото население имало твърде много оръжие,
поради което проявите на „бабаитлък“ станали ежедневно явле-
ние. А когато през 1881 г. българи християни от Източна Румелия
поискали разрешителни на носят оръжие, рупчоският околийски
началник им отказал с думите: „С това вие ще раздразните още
повече разбойниците“.
При така провежданата официална политика от турските вла-
сти не е случайно, че почти във всички райони помаци се заканвали
на българите християни с поголовно клане – и в Рупчоско и Ахъче-
лебийско, и в Разложко и Тиквешко.
Историческите извори изобилстват със сведения за убийства
на българи християни от помаци. В Рупчоско това вършели хора от
„Помашката република“, която била истинско гнездо на разбойни-

ци. В Разложко изобилстват данните за „помашка тирания в Бели-
ца“ и „помаци убийци от Якоруда“. Най-големи главорези излез-
ли от Бабяк, който дори бил наричан „предградие на Цариград“.
Баташкият проход пък си спечелил славата на едно от най-опасните
места в Османската империя. Не била много по-различна картина-
та в Неврокопско и Западна Македония. Дори в сравнително спо-
койното Ахъчелеби ставали големи насилия. Така например само в
с. Момчиловци от 1880 до 1882 г. 7 души били убити и 4 жестоко
бити и ограбени от помаци от съседното с. Виево.
И още един от многото случаи. През октомври 1879 г. четирима
помаци (Пехливан Сюлейман, Ахмед Моллаасанов, Табак Мустафа
и Бекир Дормушев) заклали овчарчето Атанас Вълчанов от с. Широ-
ка лъка. По този повод в емоционална статия дописникът пише:
„Важното в това клане е това, че убийците са помако-българи

от едно потекло, от една кръв с нас, които говорят български от
мене по-добре, не знаят ни бъкъл турски, братя следователно...
Кой прочее подбужда тия заблудени наши братя да вършат дела
толкова противоприродни? Не ти ли, о свети пророче на ислямиз-
ма? Това добро ли си направил в света? Да караш брат брата си
да коли? О, Мохамеде, Мохамеде, ако би могъл да видиш делата
на твоите последователи, и ти сам би се погнусил от тях“.
При нападения над българи християни често се стигало до за-

палване на къщи, кражба на движимо имущество и дори присвоява-
не на имоти.
Не били редки случаите и на посегателство върху християн-
ските църкви. Само в Разложко са известни няколко такива случаи:
обрана е църквата в с. Бачево; разбити са вратите и ограбена църк-
вата в Добърско; подпалена е църквата в с. Белица и т.н. В един от
тези случаи се съобщава, че участвали ходжата и кметът.
***
Една от най-жестоките форми на насилие е отвличане на жени
и насилствената им ислямизация. Това ставало с изнасилвания,
бой, всевъзможни заплахи, използване на упойващи вещества, из-
правяне в съда с мохамеданско облекло, понякога и подменяне на
• 95
ИЗВОРИ
една жена с друга. Особено активни в това отношение били местни-

те ходжи. Историческите извори изобилстват с подобни сведения.
Ето само няколко случаи.
Дописка от 1881 г. съобщава, че бабаджанът Курт Сулю и
другарите му от Неврокопско имали жени, отвлечени и ислямизи-
рани още през 1877 г.; някои от тях били от Батак.
През 1896 г. 40-годишният ходжа от с. Баня, Разложко, през
една нощ заедно с няколко въоръжени помаци нападнали къщата на
една вдовица и задигнали единственото є чедо – 15-годишно моми-
че. След три дни го представили пред съда, за да признае, че иска
да стане мюсюлманка. Там момичето скъсало ханъмските си дрехи
и заявило, че не желае да се помохамеданчи. Майката се опитала
да прегърне дъщеря си, но няколко пъти жандарите я поваляли на
земята с удари на прикладите. Резултатът: момичето било отново
отвлечено и скрито в едно ближно село, а майката полудяла.
През 1900 г. момата сираче Магда Митрева Рачева от същото
село Баня, когато работела на полето заедно със сестра си и малко-
то си братче, била нападната от 6 души въоръжени помаци на коне,
предвождани от Хамди (Амди) Ибрахимов от същото село. Въпре-
ки съпротивата и писъците є, тя била отвлечена в Бабяк. След като
била изнасилвана и заплашвана, извели я пред съда да заяви, че же-
лае да приеме исляма, за да стане четвърта жена на своя похитител.
В съда Магда скъсала фереджето и с вик се хвърлила към присъст-
ващите българи християни: „Спасете ме!“. Каймакаминът се видял
принуден да я освободи, но наредил на жандарите да се разправят
жестоко с присъстващите българи християни. От тях 14 души ин-
телигенти, предимно учители, били обвинени, че са комити, и били
хвърлени в затвора. В преследването на българите християни се
намесил и бащата на Хамди Ибрахим Масрафчиев, който работел
като чиновник в разложкото управление. Той застанал начело на
една шайка и заплашвал цялото семейство на непокорната мома,
като непрекъснато обикалял къщата им. След една година Магда
заедно с по-голямата си сестра и двамата си братя през една нощ
успели да избягат в България.
***
Разбира се, че не всички българи мохамедани вършели
подобни злодеяния. Огромното мнозинство от тях поддържали
нормални човешки отношения със своите сънародници христи-

яни. А имало и такива, които се явявали като техни закрилници
и дори участвали заедно с тях в обща борба против османските
поробители.
През периода 1878–1912 г. огромната част от помаците оста-
нали в пределите на Османската империя. Сега те повече отколкото
преди били подложени на политиката на приобщаване и противо-
поставяне на останалото християнско население. Тази политика се
провеждала с помощта на местни първенци. Те, както пише англий-
ският в. Daily Telegraf през 1898 г., „са най-ревностните – или
по-добре фанатици – защитници на отоманската власт против
ония, които са плът от плътта им и кръв от кръвта им“, при все
че „и досега говорят матерния си език и дори извършват тайно
някои християнски обреди“.
Особено активна в това отношение била ролята на мохаме-
данското духовенство. Ислямът и свързаните с него имена, носия и
обичаи се превърнали в разделителна линия между хора от един и
същи произход. Неслучайно още през ХIХ век било констатирано,
че „турският деспотизъм е основан на Корана“.
В обществения живот до 1912 г. помаците били представлява-
ни именно от своите местни първенци и духовенство. Несъмнено е
обаче, че не всички били активни привърженици на тази политика,
а някои и активно є се противопоставяли. Затова различните видо-
ве престъпления и нарушения, вършени от отделни лица, не бива
да се приписват на цялата помашка общност. Виновни несъмнено
има: местни първенци, представители на духовенството, разбойни-
ци и грабители. А политическата отговорност за всичко това е на
Османската империя, която не само установява тираничен режим в
българските земи, но и чрез политиката на ислямизация разединява
и противопоставя българи на българи.
***
За да може реално да се прецени до каква степен тази политика
е обхванала различните слоеве на българомохамеданската общност,
трябва да се види поведението им по време на Балканската вой-
на през 1912–1913 г. и станалото по това време покръстване.
Балканската война е справедлива война – за освобождаване
на българската етническа територия, останала да пъшка под пет-
• 97
ИЗВОРИ
вековната тирания след 1878 г. Нормално е в тази освободителна

война да пострадат всички ония, които с оръжие в ръка се противо-
поставят на българската войска – организирани чети и разбойници.
Вероятно са пострадали и отделни лица, изцапали ръцете си с кръв-
та на свои сънародници.
В тази война обаче Българската армия отива като освободи-
телка и на българите мохамедани от османската тирания. Поради
това именно мирното помашко население не пострадва. А жертви-
те и разрушенията, характерни за всяка война, са многократно по-
малки от онова, което понася българското християнско население
след Освобождението през 1878 г. Що се отнася до българите мо-
хамедани, които се намират в състава на турската армия и загиват
в сраженията, и тук политическата вина пада върху Османската
империя, която ги използва като пушечно месо в своята антибъл-
гарска политика.
В светлината на казаното дотук става ясно и проведеното
покръстване. По принцип болезнена е смяната една религия с
друга, когато това става насилствено. Но при разглеждането на
този въпрос не бива да се изпускат предвид причините и преслед-
ваната цел.
Османската империя в продължение на няколко века налага
друга религия на българи, променя имената им, въвежда нови оби-
чаи и облекло. Това е асимилаторска политика, довела до замъг-
ляване на чувството за народностна принадлежност, до противо-
поставяне на останалото българско население. Тази историческа
неправда е трябвало по някакъв начин да бъде поправена.
След разгрома на Османската империя главен проводник на
турското влияние в България продължава да бъде мохамеданско-
то духовенство, т.е. религията се използва за антибългарски цели.
При конкретните български условия, когато не престават враждеб-
ните домогвания и на Османската империя, съзрява убеждението,
че злото трябва да бъде изтръгнато из корен. И се стига до използ-
ване на опита на самата Османска империя: тя променя религията
на българи, сега тези българи са върнати към бащината им вяра;
тя сменя имената им с чужди, сега се възстановяват български; тя
разрушава църкви или ги обръща в джамии, сега са събаряни ми-
нарета. Същото се отнася и до носията и обичаите. Насилието, уп-
ражнявано от Османската империя в това отношение, е стократно
по-голямо от поведението на българската държава. А и историче-

ски по-осъдително, защото българите искат да си върнат своето.
***
Самото покръстване далеч не е проведено така, както го
описва Хюсеин Мехмед по пародийните интервюта на С. Бозов и
при непознаването на основните документи.
Поместените в сборника „Завръщане към българския род“
(т. I, С., 2001) документи показват, че огромен брой мохамеда-
ни от 1877 до 1912 г. доброволно преминали към християнството
и възприели български имена: повечето от тях били наскоро по-
мохамеданчени, а други пазели спомена за своя български произ-
ход (с. 67–271). Документите за покръстването през 1912–1913 г.
(с. 275–381) пък съдържат данни за връщане към християнската ре-
лигия в селища, където изобщо не е стъпвала нито войска, нито чети.
На много места българите мохамедани сами събаряли минарета, по
време на масовото покръстване играели хора и с облекчение скъс-
вали с турското минало. Показателен е фактът, че в редица селища
хората разказвали за пазените от тях стари български книги и цър-
ковни предмети, сочели руините на християнски църкви и гробища в
землищата им, привеждали предания за българския си произход. Ако
някъде е имало съпротива, тя е била организирана от фанатизирани
ходжи и джамийски настоятелства. Те именно изиграват главна роля
и при връщането на мохамеданската религия след поражението на
България в Междусъюзническата война през 1913 г.
***
Събитията от 1912–1913 г. могат да бъдат оценявани и по
последиците, особено след Първата световна война. Това е време,
когато турските разузнавателни и тайни служби развиват огромна
агентурна и диверсионна дейност против България. На особен при-
цел в тази дейност са и българите мохамедани.
Хюсеин Мехмед много бегло се спира н а създадения в Одрин
кемалистки център за Родопите, както и за организирането и изпра-
щането на помашки диверсионни чети в България. Също така бег-
ло се спира и на дейността на организациите „Джамиети Хайрие“,
„Тюрк оджак“ и „Туран“ сред помаците, избягвайки да говори за
шпионската им дейност.
• 99
ИЗВОРИ
Дори докладът на военния министър от 12 декември 1933 г.

до министрите на външните работи и изповеданията и на вътреш-
ните работи е предаден крайно фрагментарно и повърхностно. А
този доклад съдържа изключително подробни и важни сведения.
В него се казва, че организацията „Тюрк оджак“ е тайна и конспи-
ративна.
„Задачата є е присъединяването на Родопската област и За-

падна Тракия, Гюмюрджинско и Ксанти към Турция. Във всяко по-
голямо селище имат таен комитет, а има и околийски такъв“.
По-нататък са изброени членовете на комитета от отделни се-

лища, сред които има и двамина имами. Комитетът поддържал връзка
и получавал инструкции от турската легация в София и консулството
в Пловдив. Такива комитети били изградени в Ардино и Златоград,
като се съобщават и имената на техните най-активни членове.
В полицейски доклад пък се съобщава, че през 1932 г. ход-
жата Шевкет събрал всички мъже от помашкото с. Диамандово,
Ардинско, и ги накарал да положат клетва пред него, че вече няма
да говорят български. В резултат на това те подали и колективна
молба до общинското управление в с. Бял извор да бъдат признати
за турци и турският език – за техен матерен език.
В същия доклад са посочени имената на 14 души помаци, които
открито се заканвали не само да избият българите християни, но и
да потурчат техните жени, сестри и дъщери. Някои дори поименно
назовавали имената на жени, на които ще сложат фереджета и ще
ги направят свои кадъни. А в Златоград през 1933 г. дори помакини
открито говорели на българки християнки: „Вашата песен вече се
свърши, почва нашата“, и казвали как мъжете им си разпределяли
българки за жени.
Полицейските доклади изобилстват със сведения за протурска
агитация сред българите мохамедани, за конспиративна дейност, за
разкрити и осъдени агенти на турското разузнаване: в Средните Ро-
допи, в Чепинско и Разложко, в Неврокопско. Посочени са и име-
ната на най-активните членове на организациите „Туран“ и „Алтън
орду“. Особено активна била дейността на ходжите за поддържане
на религиозния фанатизъм, както и за привеждане в изпълнение на
инструкциите на двете организации:
„Най-удобното им място за предаване на всички нареждания са

джамиите, където след извършване на техните религиозни обреди
стават и политическите им събрания“.
Дейността на някои нелегални организации взела твърде за-

страшителни размери. В доклад на началник щаба на войската от 14
ноември 1939 г. се съобщава за с. Могилица, Смолянско:
„Членовете на тази организация били въоръжени и даже имали

списък на лицата, които трябвало да бъдат убити по заповед на
организацията. В резултат на предприетите обиски са намерени
17 пушки и 3 пистолета“.
Подобна организация, снабдена с пушки и картечници, имало

и сред българите мохамедани в Разложко.
И както трябва да се очаква, стигнало се и до военни процеси.
През октомври 1939 г. „за шпионаж и конспиративна дейност в 3/9
пехотна дружина“ в гр. Девин били осъдени на смърт секретарят на
мюфтийството Ахмед Моллахюсеинов и ходжата Молла Асан Мех-
медов от същия град. По същото дело били осъдени и трима редници
българи мохамедани – на различни години лишаване от свобода.
Полицейските доклади не пропускат да отбележат, че една
част от българите мохамедани били напълно лоялни към властта,
други се противопоставяли, а трети сътрудничели за разкриването
на подобни антибългарски деяния.
В такава именно обстановка била създадена и развила своята
дейност българомохамеданската Дружба „Родина“. Нейни дейци
били някои ходжи, учители и предимно младежи. Появата є всъщ-
ност е противопоставяне на ширещото се сред помаците турчеене
и туркофилство. Това вече не бил сблъсък на религиозна основа –
мохамеданство или християнство, а на национална – българи ли са
или турци, за България или за Турция.
Дейността на Дружба „Родина“ е проучена много добре, за да
бъде преразказвана отново. Тя далеч не е такава, каквато я предста-
вя Хюсеин Мехмед в „съчинението“ си.
Голямата заслуга на родинци е, че те показаха колко ненаучно
е да се отъждествяват религия и народност; че може човек да бъде
• 101
ИЗВОРИ
мохамеданин и да е осъзнат българин патриот. И колко опасно е да

се използва мохамеданската религия за политически цели.
2. Плагиатство и изопачаване на текстове
„Съчинението“ на Хюсеин Мехмед не е никакъв научен труд,

а най-грозно плагиатство и изопачаване на използваните текстове.
Тъй като това се среща масово, тук ще бъдат дадени извадки само
от няколко съчинения.
История на България. Т. II и III, С., 1981 и 1982
Богомилите се делели на ня- Богомилите се делели на три

колко групи. Начело стояли т.нар. групи. Начело стояли т.нар. съ-
„съвършени“. Те били най-добрите вършени. Те били най-добрите по-
познавачи на учението... и съще- знавачи на учението и главните му
временно главните му разпростра- разпространители и организатори.
нители и организатори... „Съвър- Те не се женели, отказвали се от
шените“ не се женели, отказвали всякаква собственост, водели скро-
се от всякаква собственост, водели мен и умерен живот, не ядели месо,
скромен и умерен живот, не яде- не пиели вино, избягвали шумните
ли месо, не пиели вино, избягвали веселби, обличали се в тъмни дрехи
шумни веселби, обличали се в тъм- подобно на монасите. Единствено-
ни одежди подобно на монасите. то им занимание било със свеще-
Единственото им занимание било с ните книги под ръка, Йоановото
Евангелието в ръка да проповяд- евангелие (Тайната книга) и Ка-
ват своето учение... тарския требник да проповядват
своето учение.
Имало още две категории бого- Другите две категории са вярва-

мили – „вярващи“ и „слушатели“. щи и слушатели. Вярващите били
„Вярващите“ били приети вече в членове на братство и имали пра-
богомилските братства и имали во да участват в извършването на
право да участват в извършвани- религиозните обреди. Били задъл-
те там обреди. Били задължени жени да спазват известни религи-
да спазват известни религиозно- озно-морални правила, да постят в
морални правила, да постят в оп- определени дни, да се молят често
ределени дни, да се молят често и и пр. Строгият аскетичен живот за
пр. Строгият аскетичен живот за тях обаче не бил задължителен. Те

тях обаче не бил задължителен. Те можели да се женят, да притежават
могли да се женят, да притежават имущество, с една дума – да живе-
собственост... – с една дума, да жи- ят като обикновени хора.
веят като обикновени хора.
Що се отнася до „слушатели- Що се отнася до слушателите, те
те“, те не участвали в религиозните не участвали в религиозните обре-
обреди на богомилските братства и ди на богомилските братства и от
от тях не се изисквал никакъв по- тях не се изисквал някакъв по-осо-
особен начин на живот (История на бен начин на живот (Хюсеин Мех-
България..., т. II, с. 383–384). мед, с. 23).
В горния текст думата „Евангелие“ е заменена със „свеще-

ните книги, Йоановото евангелие (Тайната книга) и Катарския
требник“, което показва абсолютно невежество: през Х век бого-
милски проповедници да ходят с отричаните от тях свещени кни-
ги и със съставените два века по-късно Йоаново евангелие (Тайна
книга) и Катарския требник (който е на латински).
В помощ на печенегите от се- В помощ на печенезите от се-

вер нахлули и кумански войски под вер нахлули и кумански войски под
предводителството на Тугортаг и предводителството на Тугортаг и
Боняк (Мъняк). Боняк...
Благодарение обаче на умелите С големи усилия през април

действия на Алекси I Комнин, кой- 1091 г. император Алексей I Ком-
то с щедри подаръци привлякъл на нин успял да нанесе на печенезите
своя страна куманите, печенегите съкрушителен удар при Левунион,
били разгромени в кървавата бит- югозападно от Тракия, след като с
ка при Левунион (29 април 1091 г.) щедри подаръци привлякъл на своя
(История на България..., т. II, страна куманите. С това бил поста-
с. 383–384). вен край на печенезката опасност.
Дълги години във Византия тази
победа се чествала под наслов пе-
ченезки петък (Хюсеин Мехмед,
с. 13).
• 103
ИЗВОРИ
Тук освен плагиатството са обединени две събития: първото е

в 1091 г., а второто – в 1123 г., т.е. делят ги цели 32 години.
На с. 15 Хюсеин Мехмед е преписал и текст от История на
България, т. III, с. 68.
В. Кънчов. Избрани произведения. Т. I и II. С., 19706
В. Кънчов, I, с. 264–268 Хюсеин Мехмед, с. 59–60:

(а не 300–318):
Чечко. Това е планинска мъчно Областта Чеч е планинска и

проходима област. Тя лежи главно труднопроходима. Тя се простира
по левия бряг на р. Места и се огра- главно по левия бряг на р. Места и
ничава на запад от р. Рата, на север стига на запад до р. Рата, на север
и североизток Крушова планина и североизток Крушевата планина
я дели от Ахъ-Челеби и Султане- я дели от Ахъ-Челеби и Султане-
ри. На юг Ксантийските височини ри. На юг Ксантийската планина
я делят от турското население в я деляла от турското население в
Ксантийско. Само една малка част Ксантийско. Само една малка част
от Чечко лежи по десния бряг на от Чечко е разположена по десния
р. Места наблизо около реката... бряг на р. Места близо до реката...
Чечко наброява повече от 60 В Чечко има повече от 60 села
села. Населението е помашко. В с помаци. В административно от-
административно отношение то ношение областта била разделена
е разделено на три части: най-го- на три части. Най-голямата спада-
лямата спада към Неврокопската ла към Неврокопската каза, една
каза, една малка част по левия бряг малка част по левия бряг на реката
на реката принадлежи на Скеча и била в Одринския вилает, а остана-
минава в Одринския вилает, ос- лата част по десния бряг на р. Мес-
таналите части по десния бряг на та била в Драмска каза.
реката се числят в Драмска каза.
Населението се подчинява на Населението се подчинявало
своите първенци във всичко. На на своите първенци във всичко. В
Неврокопския Чеч заповядва една Неврокопския Чеч начело стояла
стара аристократическа фамилия една стара аристократична фами-
от селото Осойница, на които пър- лия от с. Осойница. Управителят
6
Вж. също „Българите мюсюлмани в Македония“ – Кънчов, В. Македония. Ет-
нография и статистика. С., 1900.
вородните деца се именуват паши. на Чеч през 90-те години на ХIХ в.

Сегашният началник се казва Али се казвал Али паша. Той бил на 70
паша. Той е 70-годишен старец и години и имал неограничена власт
неограничен главатар на повече от над повече от 40 села. Всичките
40 села. Всичките спорове се реша- спорове се решавали от него. Той
ват от него. Той бие, затваря и на- биел, затварял и налагал всякакви
лага всякакви наказания, които се наказания, които се приемат без за-
приемат безропотно. През неговата дръжки. През неговата област тър-
област пътуването на търговците говците пътували безопасно. Ако
е съвсем безопасно. Ако пострада някой пътник претърпявал от обир,
някой пътник от обир, Али паша Али паша бил длъжен на часа да го
на часа трябва парично да го въз- обезщети парично и тогава тежко и
награди за загубата и тогава тежко горко на разобличения крадец. По
и горко на оня, който се улови в тая причина кражбите били ряд-
кражбата. По тая причина кражби- кост.
те са рядкост...
В къщата на Али паша се пази В къщата на Али паша имало от-
най-голямо гостоприемство. Там делни стаи за гости и те били гоща-
има особени стаи, които хранят до вани богато.
пресита.
Въобще в цялата тая помашка Като цяло в околността госто-
околност гостоприемството е го- приемството било на почит. Всяко
лямо. Всяко село си имало отделна село си имало отделна къща, къде-
къща, много добре наредена, где- то се посрещали чужденци и гости.
то се приемат и хранят безплатно Тези къщи си имали свое имуще-
чужденците. Тая къща имала свои ство, от което се издържали. Бога-
имущества, от които се поддържа. тите къщи си имали отделни стаи
Богатите къщи си имат свои от- за гости. Али паша събирал данък
делни стаи за гостите. Али паша от хората и го предавал на прави-
събира дан от народа и го предава телството. Налозите обаче били
на правителството. Налозите обаче ниски. Освен това той събирал и
са малки. Той събира и рекрути за рекрути за войската. Али паша бил
войската. Всяко село си има свой главният управник, а всяко село си
коджабашия, който управлява сел- имало коджабашия, който се зани-
ските работи. мавал със селските работи.
Народът се поминува със ското- Населението в Чеч се препита-
въдство и пчеларство, на второ мяс- вало със скотовъдство и пчелар-
то стои земеделието и тъкането на ство. На второ място стояло зе-
• 105
ИЗВОРИ
платове. Така също ловджийството меделието и тъкачеството. Много

е много развито. По планините па- развито било също и ловджийство-
сат главно овце и кози, които със- то. Храната не им достигала и те
тавят главния местен поминък. По си набавяли нужното от Драмско
долините се сее ръж, ечемик, овес, и Серско. Пчеларството също било
а по ниските места пшеница. Рядко на почит. Във всяко село имало ко-
в някои места садят лозя. Храната шери и медът замествал захарта,
им не достига и те си докупуват от а восъкът се продавал в Драмско
Драмско или Скеченско. Пчелар- и Серско и носел високи доходи
ството в тия места е много развито. на населението. В долината сеели
Във всяко село има голямо число ръж, ечемик, овес, а в по-ниските
кошери и захарта се замества с места – ечемик и по-рядко – лозя. А
мед. Восъкът оттук се разнася за по планините пасели главно овце и
Серско и Драмско и съставя един кози, които били основният поми-
от най-добрите приходи на населе- нък на населението.
нието.
На много места се работят аби и В много селища се изработвали
шаяци, които се разнасят по вън от аби и шаяци, които се продавали на
доленските българи. В селото Ва- по-далечни пазари от тези, където
щица става панаир, гдето се харчат ходели доленчани. В село Ващица
главно аби, шаяци и платна, изра- се провеждал панаир и там се про-
ботени от помаците. По тези места давали главно стоки произведени
се работи и гора, която се спуща от помаци. В този район се доби-
по Места за полето и съставя до- вал и дървен материал, които също
бър приход на цели села, каквито носел добри доходи на цели села
са Жижово, Кочан, Марульово и като Жижево, Кочан, Марульово и
други около краищата на Доспат- Дебрен. Тук освен това се изработ-
ската верига. В селата Марульово вали за продан гребени от рогове.
и Дебрежен правят гребени от ро-
гове, които се разнасят надалече за
продан.
Село Пепелаш на десния бряг на Село Пепеляш било прочуто със
Места е прочуто със своите кава- своите зурли.
ли.
Чечките помаци ненавиждат Чечките помаци се отнасяли
турците; те се отнасят към тях горделиво към българите.
горделиво, както и към христия-
ните. Спазили са много християн-
ски и езически обичаи. Почитат

празниците като Св. Георги, Нова
година и др. При рождението,
сватбите и смъртта са запазени
същите обичаи, каквито ги има у
българите по околните места.

Играят хоро поотделно мъжете В селата им се играели хора,
от жените. Тук има добри свирачи като мъжете се хващали отделно от
на кавал. жените.
Боренето и надтичването са на Борбите и надбягванията били
голяма почит у всичките неврокоп- на почит сред всички неврокопски
ски помаци. Особено ония, които помаци и победителите получавали
излизат победители при надтич- големи наград. Тези състезания се
ването, вземат големи подаръци, организирали главно по време на
които дава цялото село. Тия неща байрями и по сватби.
стават обикновено по празниците,
през байряма и по сватбите...
Селото Борово има около 140 В село Борово имало около две
къщи с две джамии и 1 мектеб. джамии и един мектеб. Покрай р.
Покрай Места обработват добър Места населението от селото обра-
тютюн. Наблизо до селото има ос- ботвало тютюн...
татъци от голям манастир „Св.
Димитър“...
Осеница край Тисовската река, Село Осеница се намирало край
2 часа далеч от вливането є в Мес- Тисовската река на два часа път
та. Седалище на чечкия първенец от вливането й в река Места. Това
Али паша и на цялата негова фа- селище било седалище на чечкия
милия. Има две джамии и мектеб. първенец Али паша и на цялата му
Правят се много аби и шаяци, раз- фамилия. Там имало две джамии и
въждат се добри овци, работи се и един мектеб. Правели се много аби
по малко земя. и шаеци. Обработвало се е и малко
земя. Жителите се занимавали пре-
димно със скотовъдство.
Вощица или Ощица на р. Рата, Село Вощица или Ощица се на-
2 часа от вливането є... Правят се в мирало на река Рата на два часа
него аби и шаяци. Наблизо до село- от вливането є в р. Места... Там
то има стар манастир, заровен в също се изработвали аби и шаеци.
• 107
ИЗВОРИ
земята, когато е станало потур- На 26 октомври ставал традицион-

чването. Той се е наричал „Св. Ди- ният панаир, наречен Дере пана-
митрия“. На именния му ден, на 26 ир. Тук цялото чечко население
октомври и досега става голям пана- продавало своите аби и шаеци на
ир, наречен „Дере панаир“. Тук ця- външни търговци и закупували от
лото Чечко продава своите аби, шая- тях бакалски стоки.
ци и платна на вънкашни търговци
и стават покупки на разни бакалски
стоки от неврокопски търговци. Тисово, което се намирало по-
Тисово на Тисовската река, 4 край Тисовската река, на четири
часа далеч на югоизток от Борово. часа югоизток от с. Борово, било
Има около 200 къщи. Най-голямо- най-голямото село в Чечко. Тук се
то в Чеч. Става еженеделен пазар. провеждал еженеделен панаир и
Обработват се добри лозя. се обработвали лозя.
Долината на Тисовската река е Долината на Тисовската река

плодородна. Има много абаджии, била плодородна. Имало много
които работят по околните села. абаджии, които работели по окол-
ните села.
Този дълъг откъс гъмжи от грешки.

yy Осойница и Осеница са едно и също село: това се вижда
от името на местния първенец Али паша, който не може да живее
едновременно в две села; в таблицата В. Кънчов сочи само с. Осе-
ница (с. 269).
yy Дебрен и Дебрежен е едно и също село – Дебрен.
yy В с. Пепелаш се произвеждали кавали, а не „зурли“.
yy Изречението „Чечките помаци ненавиждат турците;
те се отнасят към тях горделиво, както и към християните“,
е станало „Чечките помаци се отнасяли горделиво към българи-
те“, което коренно променя казаното от В. Кънчов.
yy Изоставен е текстът, според който чечките помаци запа-
зили старите български обичаи и традиции: „Спазили са много
християнски и езически обичаи. Почитат празниците като Св.
Георги, Нова година и др. При рождението, сватбите и смърт-
та са запазени същите обичаи, каквито ги има у българите по
околните места“. Оттук става ясен текстът защо те играят и имат
„добри свирачи на кавал“ (а не на зурли).
yy Не се прави разлика между панаир и пазар: първият е еже-

годен, а вторият – еженеделен.
yy По същия начин тенденциозно са изоставени и текстовете
за руините на стари манастири при селата Борово и Вощица. За
втория манастир изрично се сочи, че е бил унищожен по време на
помохамеданчването, че се е наричал „Св. Димитър“ и затова па-
наирът в това село ставал на 26 октомври.
В. Кънчов, II, с. 308–309: Хюсеин Мехмед, с. 61:
Те (в Бабек) се делят на 32 час- Те (в Бабек) се делели на 32 час-

ти, които носят различни имена; ти, които носели различни имена
напр. Аврамови колиби, Попови като Аврамови колиби, Юнузови
колиби, Юнузови и др. Всяка част колиби и др. Всяка част си имала
си има коджабашия. коджабашия.
Всичките са добре въоръжени. Бабечаните били добре въоръ-
Занимават се главно със скотовъд- жени. Занимавали се главно с лов и
ство и лов, а прават и катран. До скотовъдство, правели също и кат-
скоро време Бабек се управлявал ран. До 1883 г. Бабек е управляван
от фамилията на Яшар ефенди, но от фамилията на Яшар ефенди, но
преди 10 години е умрял Яшар, а след като той починал, синовете
синовете му не са в състояние да си му не били в състояние да наложат
удържат влиянието в населението... влиянието си над населението...
Бабечани запазили всичките ста- Бабечани не работели през праз-
робългарски обичаи. Не работят на ничните дни, играели хора, а през
много празнични дни, играят хоро, Рамазана, в някои от колибарските
правят си сватбите по старому. Само поселения се налагало да ходят хо-
имената са изменени и църквите раз- джи за да им отслужват молитвите.
рушени. В най-ново време отиват Те знаели, че не са неверници и по-
ходжи през рамазана да им пропо- вечето се задоволявали с това.
вядват. С твърде малко изключение
те нямат никакво определено поня-
тие за мохамеданската вяра. Знаят
само, че не са каури, а са по-горни
от тях, и това им е достатъчно. Знаят
също, че са били християни. Имена-
та на родовете са повечето българ-
ски, запазени от християнско време.
• 109
ИЗВОРИ
Горният цитат също е образец на злокачествено преписване

и фалшифициране. Премахнато е всичко, което говори за българ-
ския произход на това ислямизирано население: названието „По-
пови колиби“, запазените български обичаи, българските фамилни
имена, разрушените църкви, споменът, че са били християни и т.н.
За имената и презимената на мохамеданите в Бабек Хюсе-
ин Мехмед се позовава на К. Попов, „Местни имена в Разложко“
(С., 1979, с. 16). На с. 15 К. Попов привежда данни от джелепке-
шанския регистър от 1576 г., където личните имена на наскоро
приелите исляма имат религиозен характер. Но в говорния език и
дори в официалните документи от ХIХ и ХХ век имената на тези
мохамедани са силно променени, напр. Исин от Хюсеин и т.н., а
фамилните окончават обикновено на -ов. При това този обширен
регистър не се отнася само до Бабек, а и задълженията на джеле-
пите са да предоставят овци, а не месо: от овците се получавали
допълнително кожи, вълна и лой. А на посочената с. 16 има други,
и то много важни сведения за бабечани, които Хюсеин Мехмед не
желае да цитира: славянския характер на топонимията, българските
названия на повечето от родовете и дори свързаните с тях названия
на махали и колиби – Гольово, Кузьово, Кьорово, Лютово, Орцево.
Все тук, на цялата 62-а страница, Хюсеин Мехмед помества
списък на помашките села в Солунския вилает през 90-те години
на ХIХ век и се позовава на книгата на К. Попов, с. 446–463, 191–
193. Но в тази книга изобщо няма такива сведения, пък и тя съдър-
жа едва 180 с. – те са от съответните страници на В. Кънчов, т. II.
От В. Кънчов Хюсеин Мехмед е плагиатствал много пъти.
Така на с. 58–59 има преписан текст от т. I, с. 264–265, а не 300–
318. На с. 64 преписан текст от т. II, с. 342, а не от с. 339. На с. 65
преписан текст от т. II, с. 342–343. Пак на с. 65 друг преписан текст
от т. II, с. 343–344, и т.н.

Н. Хайтов. Родопски властелини. С., 1976
Н. Хайтов, с. 257–258: Хюсеин Мехмед, с. 53:
Първият удар на Сеченката е Първият удар на Вълчо Антонов

прицелен... в един паша, Салих е прицелен в Салих паша, местен
паша Сиврият, по произход мес- помак от с. Смилян.
тен българин мохамеданин от село

Смилян...
През пролетта на 1901 година През пролетта на 1901 г. Вълчо
Вълчо Антонов праща една чета Антонов пратил една чета, пред-
под командата на Даракчията над вождана от най-верния му пълко-
с. Пещера, където се очаква да водец Даракчията над с. Пещера,
мине Салих паша на път от Паш- където се очаквало да мине Салих
маклъ... паша на връщане от Пашмаклъ
(днес Смолян)...
На 10 май, когато втора чета от На 10 май втора чета от 15 души
петнадесет души се заема да прича- причакала известния големец, но
ка известния големец,... пашата се тогава той се бил отказал от пъту-
отказал от своето пътуване, та из- ването и изпратил на свое място
пратил Хаджи Нурия и вместо той хаджи Нури. И вместо него, под
сам да попадне под куршумите на куршумите на комитите попаднал
комитетската засада – попада него- неговият пратеник.
вият посиненик.
Особено скандално е позоваването на Н. Хайтов (с. 240–248),

че комитетските пари 4324 златни лири били „заграбени от пър-
венци помаци“. На посочените страници Н. Хайтов обяснява, че
тези пари били събирани от членове и симпатизанти на организа-
цията, които ги давали с охота и очаквали да се снабдят с оръжие;
че една част от тях, по-малката, били от „революционен данък“, с
който било обложено българското християнско население. Рево-
люционерите залагали живота си за освобождението на Родопите,
те не били обирджии на помашкото население. Техни съратници
и помощници чак до 1912 г. били много българи мохамедани и
Н. Хайтов е описал всичко това, но Хюсеин Мехмед съзнателно го
е пропуснал. На с. 53 също има преписан текст от Н. Хайтов, с. 240.
Плагиатствано е и от други автори.
yy На с. 48 има преписан текст от Ж. Назърска – Българската
държава и нейните малцинства 1878–1885. С., 1999, с. 26 (само
думата „побългаряване“ е заменена с „християнизация“, за да не
се говори за българския произход на помаците).
yy На с. 106, 125 и 137 и други има преписани текстове от
Е. Иванова – Отхвърлените „приобщени“ или процесът, наречен
„възродителен“ (1912–1989). С., 2002, с. 19–20, 37, 51, 53 и т.н.
• 111
ИЗВОРИ
Преписвания и изопачавания на използвани текстове от почти

всички автори има още много и много. Да се изброява всичко това
е ненужно. Може би тук му е мястото да се посочи поговорката:
„Не е нужно да изпиеш цялото море, за да разбереш че водата му е
солена – достатъчна е и една глътка“.
3. Справочният апарат е под всякаква критика
Списъкът на използваната литература е обозначен със стран-

ното заглавие „Изворна литература“. Сгрешени са имена на авто-
ри: Сиаби или Сибаи, У. Бюксеншюц или Бюксентути, Ив. Божи-
лов – Божинов, Л. Милетич – Милятич. Книга на Г. Острогорски
„История на Византийската държава“ не е издавана в Мюнхен през
1963 г. В „Публикувани документи“ пък е посочен Коранът.
„Архивни източници“ е с подзаглавие „Централен държавен
архив (ЦДА)“. Тук към трите архивни фондове от този архив са
включени още един архивен фонд от Научния архив на БАН, два
от Държавните архиви в Ловеч и три от Смолян. Към нито един от
фондовете не са посочени използваните архивни единици. Две от
описанията пък са объркани:
yy 97. НА – БАН, сб. ХVIII, ф. 13 Териториална дирекция
„Държавен архив“ – гр. Ловеч
yy 98. ДА – Ловеч, ф. 49к Териториална дирекция „Държавен
архив“ – гр. Смолян. Тук дори името на Смолян два пъти е изписа-
но и като „Смолен“.
Научният апарат (бележките) гъмжи от грешки: не са посо-
чени използваните страници от съответните архивни единици (с
малки изключения), на много места препратките към използвана-
та литература не отговарят на посочените страници, понякога и
на посочените съчинения. Така например на с. 62, бел. 211 има
препратка към книгата на К. Попов, която е за Разложко (а не за
Серския, Драмския и Солунския санджак), докато данните са от
В. Кънчов, т. 2, с. 446–464. На с. 36, бел. 120, се цитира В. Кънчов,
т. I, с. 129–132, 147 и 171, за торбешите, но там няма такова назва-
ние; на с. 58, бел. 202 – пак В. Кънчов, с. 264–268, но цитираните
сведенията са на с. 113–169.
Такива несъответствия и неточности има и с други текстове
на В. Кънчов. На с. 106, бел. 365, се дава препратка към М. Груев,
с. 257, но там има само библиография на чужди езици. Не отгова-

рят на посочените страници и препратки към книгата на Е. Ивано-
ва: с. 109, бел. 378; с. 133, бел. 478; с. 138, бел. 478.
Авторът борави много неточно с географските понятия. Той
пише, че „от Разлог до прохода Предела помаците живеели в
долината на река Струма“ (с. 62) и се позовава на В. Кънчов. Но
последният (т. II, с. 335) много ясно пише: „От Разлог през прохо-
да Предел помаклъкът минал в долината на Струма“.
Подобни грешки има доста: доспатската река (Рата) е на из-
ток, а не на запад от Чеч (с. 59); Скеченско е Ксантийско, а не Сер-
ско (с. 60); планината Бабуна не е близо до Бабек (с. 61); Реканска
каза (Река) не е Ресенска каза – Ресен е център на нахия в Битолска
каза (с. 66), и т.н.
Странно звучат за българския правопис някои думи: мало-
азиатски, генуазийци, венециянци, печенезки, селджутски, кахве,
кахведжия, джазие (вм. джизие), и т.н.
Най-голямата бъркотия е в названията на селищата: едни са
изписани погрешно, други са със старите имена и не са дадени но-
вите, трети са изписвани по два различни начина, в четвърти упо-
рито се поднасят турските им названия. Авторът просто ги е вземал
наготово от съответните съчинения и не си е направил труда да ги
уеднакви и осъвремени. А това е проява на недобросъвестност и
неуважение към читателя, защото дори една буква да е сгрешена тя
променя цялото название.
Примери от района Ловеч – Бяла Слатина: Реселец, а не Ве-
селец; Лепица, а не Леница; Попица, а не Поница; Сукаче, а не
Сухарче; Сопот, а не Сопод; Асен (Хъсен), а не Ъсен; Лесидрен,
а не Леседрен; Бабинци е махала към Тетевен и става село едва от
1978 г., и т.н.
От района на Рупчос: Хвойна, а не Фойна; Беден, а не Бедан;
Брезе, а не Брезен; Лясково, а не Лъково; Настан, а не Настън;
Късак, а не Касък; Чукурово, а не Чуреково; Кестен, а не Кестен-
джик. Харделево е Лилеково, а не Богутево. Не са разкрити но-
вите имена на редица селища: Савтъще (а не Софтъще) е Студе-
нец, Дермендере е Първенец, Ер Кюприя е Мостово, Чукуркьой
(а не Чокуркьой) е Забърдо, Катран чукар (а не Катранчукур) е
Катранци, Аланджиево е Змеица, Балабан е Ягодина, Рахово е
Оряхово, и т.н.
• 113
ИЗВОРИ
Подобни разночетения и грешки има и за Средните Родо-

пи. Срещат се Пашмакли и Пашмаклъ за Смолян, Ахъ челеби и
Ахър челеби, Исмилян за с. Смилян, Могиловци за с. Момчиловци,
Рожен, а не Рожден, Турян, а не Туран, непосочване на сегашни-
те названия на селищата и т.н. Същото се отнася до Разложко и
Неврокопско, Беломорието и Вардарска Македония. В цялото „съ-
чинение“ такива са над две трети от названията на селищата.
Хюсеин Мехмед променя и имена на хора: Алексий Комнин е
станал Алексей, Антон Страшимиров – Атанас, и др. На писмо от
17 април 1937 г. главният мюфтия собственоръчно се е подписал
Мустафов, но презимето му е изписано „Мустафа“ (с. 118); три
пъти Юсеин Бейски е наречен „Хюсеин“ (с. 109, 110 и 124), и т.н.
Самият Хюсеин Мехмед е преименувал и себе си, макар че по офи-
циалните документи е Юсеин.
***
Заключението се налага от само себе си. Книга с такива не-
пълноти, в която оттук-оттам е взето и преписано по нещо, с непоз-
наване на основни научни изследвания и документални сборници, с
преднамерено изкривяване на едни събития и замълчаване на дру-
ги, с абсолютен хаос в справочния апарат не може да се нарече
иначе освен „книжно недоносче“.
„Съчинението“ на Хюсеин Мехмед е снабдено с предговор
от Петър Япов, който се е представил като „академик, д-р и исто-
рик“ (???), без да е нито едно от трите. И предлага книгата да бъде
защитена като докторат (желателно навън, в незаинтересована
страна). И той би гласувал за това „с две ръце... поради липса на
четири!“
Ето на това се казва: То бива, бива нахалство, ама чак пък
дотам!...
ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ИЗМИСЛИЦИТЕ
НА МЕХМЕД ДОРСУНСКИ В КНИГАТА „ИСТОРИЯ
НА АХРЯНИТЕ (ПОМАЦИТЕ)“1
Доц. д-р Георги Митринов
Едва ли писанието, появило се преди известно време (през 90-

те години на XX в.) без данни за дата и място на издаване, заслужа-
ва такова внимание, но предвид на това, че въпросната книга с обем
от 246 страници е с открит антибългарски характер, си заслужава
да се покаже истинската є стойност, а и да се види ролята на един
отродител на българите мохамедани в опитите му да докаже, че те
нямат български корен, а са араби по произход. В случая целта на
тази публикация не е толкова да се разкрие явната неграмотност на
автора на книгата и тенденциозността му при интерпретиране на
историческите факти, а да се установи има ли все пак той нужната
подготовка да напише такава книга, след като знаем какви добри
постижения има в областта на родопознанието в последните двай-
сетина и повече години при създаване на селищни монографии като
тази на с. Момчиловци например, на фолклористични, диалекто-
ложки и като цяло етнографски изследвания.
На първо място трябва да се отбележи, че намерението да се
напише книга, която да обърне родопската история „с главата надо-
лу“, предполага наличието на сериозна научна подготовка, главно
в областта на историята, а и в други области. А какво се открива
във въпросната книга? Да започнем с това, че в нея няма никакъв
справочен апарат в края (подробна библиография, която да насочва
към използваната литература), а там, където са посочени библиог-
рафски данни, те са непълни и читателят трябва да гадае за година
на издаване и други подробности, например: „История на Визан-
тия“ – Д. Ангелов – стр. 92–93 първо издание“ (с. 28); „История
на Византия“ – М. В. Левченко – стр. 147–148“ (с. 31); „в „Ис-
торията на Якуби“ – стр. 258 (персийския превод), се казва...“
1
Родопи, Смолян, бр. 1, 2005, с. 37–43.
• 115
ИЗВОРИ
(с. 46); „В книгата на Али Дуванли на персийски език „учени и

мъже, носещи името на Босна и Херцеговина“ на стр. 11 четем...“
(с. 73) и др. Сякаш читателят трябва да е чел всичко посочено пред-
варително и тогава да пристъпи към тази творба.
И докато в първата част на книгата авторът се позовава почти
през страница главно на автори, писали Њ за историята на Византия,
Њ за величието на арабите, като въпросният цитат е съпроводен с
подробно тенденциозно тълкуване, това цитиране и тълкувателство
във втората част е свързано основно с книгата на краеведа Б. Де-
рибеев „Ахрида непозната земя“ (Пловдив, 1986). И така между
гъсто осеяните с чужди мнения от цитати страници тук-там се зая-
вява авторско присъствие, отбелязано например така: „В Ахрида
непозната земя“ на стр. 112, 113, 115, 116, 117 и 118 г-н Дерибеев
пише...“ (с. 172) (?). А едно несъмнено „постижение“ на автора е,
че публикува писмото на княз Борис I до папа Николай I на сръбска
латиница (с. 97), сякаш този исторически документ не е създаден на
български език. Но като се позовава постоянно на определени книги,
от които преписва или взема данните за писанието си, въпросният
автор показва колко е беден справочният му апарат. Пък и то като
се увлече човек (по-точно някой вид автор) да преписва и снажда, то
край няма. И се стига до гениални прозрения като това, че княз Бо-
рис I отхвърлил предложението на „муслимански проповедници“2
да приеме исляма като държавна религия „около 865 година“ (?)
и по този начин направил своята „най-голяма грешка“, защото
„няма народ, който да е приел исляма и да не е стигнал до върха
на своето развитие“ (с. 96). Тук не ни остава нищо друго, освен да
добавим, че ислямските народи даже са прехвърлили върха и сега
успешно вървят отново към низините на своето демократично раз-
витие. Примери колкото щеш. Колкото до женската част на тези на-
роди, то нейната демокрация направо процъфтява.
Пример за сляпо преписване на цели пасажи е и този, в който
критичното разглеждане на необоснованото мнение на К. Иречек,
повторено и доукрасено от Ив. Батаклиев и П. Делирадев, за ранно
заселване на турци в Родопите още през XI и XIV век, от страна
на Б. Дерибеев в книгата му „Ахрида непозната земя“ (с. 112) е
преписано дословно, като накрая е отбелязано, че това е истина,
2
В цитатите е запазен правописът на авторите.
без да се посочат надлежни аргументи. За разлика от този негатор

[отрицател] на българщината друг негов събрат, услужливо пред-
ложил услугите си на турските „научни среди“, след като е рабо-
тил за българската наука (става въпрос за бившия комунистически
възпитаник и преподавател в АОНСУ – София, Х. Мемишоглу и
книгата му „Страници от историческото минало на помаците“, Ан-
кара, 1991, с. 11–12), е изкопал и данните в книгата на Дерибеев за
публикуваната и обогатена лъжа и в „Български диалектен атлас“
(т. I, С., 1964). В случая Дорсунски явно не е оценил ценността на
публикуваната в българско научно издание лъжа, иначе не би про-
пуснал възможността да я спомене. А че тези данни не са надеждни
и са спорни от научна гледна точка, е повече от видно3.
И въпреки че, както бе отбелязано в началото, целта на пуб-
ликацията не е да се покажат абсурдните твърдения на автора, ба-
зирани само на много хлъзгави предания и легенди, като това, че
„ахрените били посрещнали османските турци с хляб и сол като
освободители от тежкото бреме, което са носели на полуос-
трова“ (с. 181) – става въпрос за нашествието на турците в Ро-
допите, – не могат да не се отбележат някои „важни находки“ на
автора, като тази например, че „в с. Сивино, община Смилян, ми
бе разказано следното предание: „Как родопските беси, приели
исляма масово и заедно с останалите местни жители, живеещи
на Изток от сегашният град Смолян по течението на река Арда,
почти всички се оказали муслимани“ (с. 39). Интересно какъв ге-
ографски стожер е мястото на сегашния град Смолян и каква роля
е играело това място по време на тракийското племе беси. Освен
това висококултурните тракийски племена, обитаващи Балканския
полуостров и в частност планината Родопи, са оставили множество
паметници от времето на християнството, но от времето на „мус-
лиманството“ такива хич не се откриват. Но това е друга тема.
Общоизвестно е в езиковедските среди, че етимологията, т.е.
науката за произхода на думите, е една от най-трудните и обхватни
езикови дисциплини, за чието усвояване се иска наличието на се-
риозни, дори енциклопедични познания по историята и съвремен-
ното състояние на родния език, а и на ред други езици, примери от
които са включени в отделното изследване. Въпреки това нерядко
3
Митринов, Г. Диалектология и история. – Българска реч, 2004, с. 51–53.
• 117
ИЗВОРИ
отделни ентусиасти изследователи си позволяват да „етимологизу-

ват“, т.е. да се опитват да откриват произхода на отделни думи. По
тази хлъзгава плоскост се е плъзнал и авторът Дорсунски. Така,
след като публикува един от многото цитати в книгата си, този път
от „Историята на Якуби“ (с. 258, персийски превод) за някой си
арабски пълководец Маслама, обсадил с войска Константинопол,
той продължава: „Също така четем че „Според някои източници
не бил Маслама, а Хущам бин Алдул Азис и превзел крепостите
Булак, Ахрам, Пулис и Комком“ (с. 47). Следва още един цитат
за завладените, този път от Маслама бин Абдул Азис и Аббас бин
Велид, крепости (?) и накрая заключението: „Между другото ня-
кои от имената на тези крепости приличат на наименованията
на някои крепости на полуострова, а някои и в самата Родопа:
Булак – на Боруй (Стара Загора), Пулис – на Подвис и Палас,
и Комком на връх Ком до с. Смилян, за който се говори, че бил
столица на някогашна независима или автономна в границите
на Византия муслиманска държавица“ (с. 47). За жалост, при
„историческите“ факти у Дорсунски все „се говори“ и няма пуб-
ликуван пукнат писмен документ. Каква беше тая народна памет,
крита векове, за да бъде споделена точно пред него и точно сега?
Колкото до етимологиите, които предлага авторът, то нито една не
е надеждна, което показва неговата езиковедска „подготовка“ на
етимолог. Едва ли той може надеждно да обясни каква е езиковата
връзка между названия Пулис, Подвис и Палас например (между
другото за крепост Палас от тази епоха не може и дума да става,
защото не е засвидетелствано това местно име от чужд произход в
писмени паметници), още повече че названията са от различен ези-
ков произход. Всъщност в случая става въпрос за обсада на Кон-
стантинопол и превземане на крепости, които несъмнено са били
разположени в близост до големия град.
Колкото до въображаемата „муслиманска държавица“ с цен-
тър връх Ком до с. Смилян можем да заключим според „надежните
сведения“ от цитираните автори на „врели-некипели“, тук предста-
вени като предания, че са плод на болни мозъци, предоставени на
непредубедения читател от други болни мозъци.
Други „важни исторически факти“ са предоставени на авто-
ра от „видния историк“ Хасан Емирев от с. Койнарци, община Ру-
дозем, пак под форма на предание, според което „муслиманите в
Родопите в нейния източен дял (Ахридос) имали свои владетели

и столици. Те живеели самостоятелен живот и притежавали
джамии и книги и били развили своя ислямска култура. Столица-
та им се намирала на върха Ком близо до с. Арда“ (с. 119).
Прави впечатление, че този път върхът Ком е в близост до
с. Арда. Да оставим настрана и това, че жителят на с. Койнарци едва
ли е чувал за средновековната източнородопска област Ахридос,
но той явно не знае и границите на Източните Родопи, защото най-
общо границата между Източните и Западните Родопи минава по
линията от прохода Китката, Кърджалийско, на юг към височината
Печинско, Златоградско, и според тези данни въпросният митичен
връх Ком, споменаван от „местни потомци на араби, живеещи
около него“ (?) е в границите на средновековната византийска об-
ласт Меропи (сиреч Западните Родопи). Но това са подробности,
над които недостатъчно си е чукал главата историкът Дорсунски.
Заслужава си да се спрем и на твърдението на езиковеда Дор-
сунски, според когото „думата Арда също е от арабски произ-
ход и означава земя“ (с. 119). Разбира се, не е посочена никаква
библиография, на която се позовава авторът. Не така мисли обаче
световноизвестният български езиковед и ономаст акад. Вл. Геор-
гиев, според когото речното име Арда е от тракийски произход и
произхожда от ие.*arg’o- ‘бял’, срв. гр αργός ‘бял, бърз’ > гр. Άρζος
или Άρζης > Арда, изхождайки и от това, че в горното си течение
реката носи име Бяла река (Георгиев, Вл. Проблеми на българския
език. С., 1985, с. 251). Навярно Дорсунски ще възрази, че това не
е вярно или поне, че е спорно. Безспорно е обаче тракийското кул-
турно наследство в Източните Родопи (например крепостта и ста-
рото култово средище Перперикон), за разлика от въображаемото
арабско наследство в района на световнонеизвестния връх Ком в
горното течение на р. Арда!
Езиковедът Дорсунски се е опитал да обясни и генезиса на
„ахренския диалект“, като според него „сегашният диалект на
ахрените е формиран на няколко етапа. В началото заселени-
те араби използвали писмено и говоримо арабски, а персийците
персийски. След заселването разговорния се смесва с местните
езици, а писмения си остава арабски. По-късно идват турците,
които също оказват слабо влияние в говоримия език... Разговор-
ният език обаче си остава ахренският диалект, чиято основа
• 119
ИЗВОРИ
бил арабския, а по-късно били добавени и останалите съставки.

Другото влияние в ахренския език е българското, което е доба-
вено след 1912 година, когато Родопа за първи път е включена
като част от българската държава, за по продължително вре-
ме“ (с. 123).
От този дългичък цитат могат да се направят няколко изво-
да. Първият и основен е, че Дорсунски няма нужната езиковедска
подготовка, след като не може да разграничи понятията ахренски
диалект и ахренски език и ги използва като синоними. Второ, този
неук езиковед пише за българското влияние след 1912 г., като не
е наясно с основния речников фонд на местните говори, който е
български. Така названията на човек, части на тялото, роднински
названия, храни, облекло, флора, фауна, природни явления, пред-
мети от бита и всичко, свързано с човешкия живот, в основни ли-
нии са останали от старобългарския период на развитието на езика
ни. А измислената от него арабска езикова основа никаква я няма.
Тук става въпрос за названия например на растителни култури от
древността като пшеницата, а не като картофите, чието название
патЎту авторът смехотворно е определил като арабска заемка в
местните български говори, макар че картофите навлизат в живо-
та на европейците едва след великите географски открития (XV–
XVI в.) и това название, едно от над 15-те подобни по българ-
ските земи, е преминало по-вероятно в българския език чрез
посредничеството на гръцкия език от италиански, а не от араб-
ски4. Или пък Дорсунски има някакви сведения как високо-
културните араби първо открили Америка, а след това побър-
зали да се заселят в Родопите още през X–XI век, та донесли
и картофите тогава. Интересно тогава кой е донесъл карто-
фите в онези българомохамедански селища, в които карто-
фите се наричат кумпєр – название, произлязло от немско-
то Grundbirne (земна круша) и пренесено в българските земи
през централноевропейския район от немско и австрийско диа-
лектно krumpirne, krumpir5. Но това е друга тема.
Въпросният цитат бъка от недомислици. Така според Дорсун-
ски „след заселването разговорния се смесва с местните езици“.
4
Стойков, Ст. Българска диалектология. С., 1993, с. 306.
5
Пак там.
Така и не обяснява кой е „разговорния“, след като споменава за

арабски и персийски език, а и какви са тези „местни езици“. Може
би има предвид местните български говори, защото заселилите
планината славянски маси са говорели различни диалекти на един
славянски език, на който е проговорил и Дорсунски в родния си
Мадан. А как така висококултурните арабски и персийски езици са
изчезнали яко дим от планината не е обяснено. Не е пояснено и кои
са високоинтелигентните нашественици от арабски произход, засе-
лили този неизброден горски масив. Та дори митичните мадански
агупте са били обикновено занаятчии, дошли тук да се препитават
с къртовски труд. Или може би Дорсунски си ги представя като
притежатели на цели библиотеки с литература.
Но нека оставим на спокойствие маданските агупте и да се
спрем на една интересна част от книгата, в която авторът, отно-
во влязъл в ролята си на езиковед, е отбелязал в таблици: думи от
арабски произход (с. 125–134), персийски думи (с. 134–136), тур-
ски думи и думи, специфични само за ахрените (с. 137–139). Тук
няма да задаваме въпроса какви са по произход останалите думи,
битуващи в речта на родопските българи, мохамедани или хрис-
тияни, особено тези, включени в основния речников фонд на бъл-
гарските родопски говори, за да не затрудняваме Дорсунски. Само
трябва да се отбележи, че тези названия са запазени от древността
до наши дни както у българите, така и у други славянски народи.
Важно е да се отбележи, че родопските говори са запазили много
архаични особености на българския език, които показват връзката
му с другите славянски езици.
Интересен е начинът на представяне на тази група лексика,
включваща чуждици, тъй като авторът първо дава графичен образ
на съответния език (арабски, персийски, турски), след което тран-
скрибирания вариант на думата и накрая значението є. В случая
не става ясно кой облик е характерен за речта на местните бъл-
гари. Така например е изписан транскрибиран вариант дафтар и
съответно значението му тефтер или пък транскрибиран вариант
зукак със значение улица. Да, но в България, дори и в Родопите
днес никой не изговаря дафтар вместо тефтер, зукак вм. сокак,
месджит вм. мечит, бахшеш вм. бакшиш, занджир вм. синджир,
джейб вм. джоб, хазина вм. хазна, сабун вм. сапун, зейтун вм. зех-
тин и др. от арабски произход; берендж вм. пиринч ‘ориз’, дарре
• 121
ИЗВОРИ
вм. дере, хасте вм. хасталок ‘болест’, хуле вм. хавлия, гелим вм.
килим, шагаль вм. чакал, кур вм. кьор, кьорав и др. от персийски
произход, според авторовите етимологии. Да не говорим, че бълга-
роезичното население в планината не изговаря джебел вм. плани-
на, умма вм. майка, тарикат вм. път, мистара вм. мистрия, куфр
вм. неверие, узр вм. извинение и др. от вероятно арабски произход.
Явно в случая се сблъскваме с езиковата неграмотност на автора,
който съвсем произволно е решил да изброи лексика от арабски
произход, за да покаже може би някакви познания по дадения език.
Такива познания той може и да има, но не притежава елементарни
познания по българска диалектология, защото, доколкото спомена-
ва, целта му е да покаже наличие на думи от арабски и персийски
произход в местните български говори, а не собствени познания по
съответните чужди езици.
Но да се спрем на друга авторова приумица – да включи
куп думи, които са характерни за речта на българите от различни
краища на езиковата ни територия, като фустан ‘рокля’, чорап,
чадър, раф ‘рафт’, сандък, мушама, халва, халка, беля, махала,
кафес, касаб ‘касапин’, баклава, шейтан ‘дявол’, ахмак ‘глупак’,
перде ‘завеса’ и др. от вероятен арабски произход като сигурно
доказателство за арабския произход на „ахрените“ (с. 124). Някои
думи имат разпространение днес и в териториалните говори, и в
просторечието: кениф ‘отходно място’, хесап ‘сметка’, саат ‘ча-
совник’, яваш ‘полека’, зарар ‘щета’, ербаб ‘силен, смел’, нешан
‘знак’, мущерия ‘купувач’, хабер ‘вест’, файда ‘полза’, рахат ‘спо-
койствие’, джин ‘таласъм’, акъл ‘ум’, вилает ‘област’, берекет
‘благодат’, адет ‘навик’, масраф ‘сметка’, аскер ‘войска’, тамам
‘тъкмо’ и др., от вероятен арабски произход; ага ‘господин, бат-
ко’, джегер ‘дроб’, сирке ‘оцет’, джихан ‘свят’, баджанак ‘съп-
руг на сестрата на жена ми’, перчем ‘кичур коса’ и др. от вероятен
персийски произход.
Накрая се стига до най-интересната група лексика в три-
те таблици. Поради незнанието си авторът е имал нещастието да
включи в таблиците като арабизми, персизми и турцизми ред думи
от домашен български произход. Така ред мними арабизми имат
старобългарски произход и няма как да са заети от арабски и вече
утвърдени в старобългарския език, за да бъдат отбелязани в старо-
български писмени паметници. Данните са от Българския етимоло-
гичен речник, за който етомологът Дорсунски може и да е чувал, но

дори и да е чувал, едва ли е правил справка с него. В случая първо
се дава обликът, изписан в книгата на Дорсунски, след това бъл-
гарското съответствие и накрая старобългарският облик на думата,
засвидетелстван в старобългарски писмени паметници: джед – дедо
< стр. дýдъ, делв – делва < стб. делва, ей – обръщение ей < стб. еи,
кандиль – лампа < стб. канъдило, хале – леля < лелý, умма – майка
< праслав. *matka< mater, хия – тя < стб. сиа, тиа, та (старобългар-
ски местоименни форми сия, тиа, та > тя. Същото важи и за доста
мними персизми: бидор – бодър, буден < стб. бъдръ, зугал – вогал
‘въглен’ < стб. ©гль, дохтар – дъщеря < стб. дъщи, дъщее, зан –
жена < стб. жена, инак – иначе < стб. инако, гель – кал < стб. калъ,
колбе – колиба < стб. колиба, не – не < стб. не, поре – разпаряне <
чсл. пор«, прати, ту – ти < стб. тû, ‘ти’. В случая се сблъскваме
с типичен пример на примитивно етимологизуване, характерно за
всеки обикновен човек, при което се открива произволна мнима
звукова близост между отделните думи, без да може задоволително
да се обясни на езиково равнище тази връзка в думи от различни
езици като: умма – майка, бидор – бодър, джед – дядо, зугал – вог-
ал и др. Между другото някаква далечна връзка може и да има, но
на какъв етап на развитие и взаимовлияние на тези езици? Явно
тези въпроси не занимават автора.
Като специфични за речта на „ахрените“ са представени тур-
цизмите: ефенди ‘господар’, инге ‘леля’, дениз ‘море’, баир ‘гора’,
алтън ‘злато’, гюмюш ‘сребро’, куршум ‘олово’, кюприе ‘мост’,
а тези думи са били характерни за речта на обикновения българин
по време на турското робство, характерни са и за речта на възраст-
ното поколение носители на говор от различни краища на българ-
ското езиково землище и особено на носителите на югоизточните
български говори, които са били подложени на по-силно и по-про-
дължително турско езиково влияние.
Накрая са отбелязани немалко думи като „ахренски“. Може
би авторът е искал да ни ги представи като хем специфични за реч-
та на българите мохамедани, хем небългарски по произход, но с
незнанието се опровергава сам, защото немалка част и от тези думи
не само са характерни и за други български говори, но и са засви-
детелствани в старобългарски писмени паметници: барчина < стб.
брьдо ‘бърдо’, вейка < стб. вýя ‘пръчка’, жолва ‘костенурка’ < стб.
• 123
ИЗВОРИ
жьли ‘костенурка’, карагуй ‘ястреб’ < стб. крагоyи, кузне ‘ковачни-

ца’ < стб. коyзньць, ‘ковач’, ноги ‘крака’ стб. нога. По този начин
отново се подчертава архаичният характер на българските родоп-
ски говори, запазили ред особености (фонетични, морфологични,
синтактични и лексикални) от старобългарския и среднобългарския
период в развитието на езика ни, които са изчезнали в повечето
български говори.
Включената в тази група дума кане ‘ястреб’ не е засвидетел-
ствана в старобългарски писмени паметници, но пък има свои съ-
ответствия в други български говори и в други славянски езици, по
данни от Български етимологичен речник (БЕР): кЎнê – птица каняк
(Върбина, Леска, Маданско), кЎник (Чешнигирово, Пловдивско),
кЎня – вид граблива птица (Щип, Кюстендилско). Съответствия
има в сръбски, хърватски, словенски, руски, белоруски, украински,
чешки, словашки, полски, горнолужишки и долнолужишки езици и
произхожда от вероятен праславянски облик *kanja6.
Откриват се и немалко гърцизми, които битуват и в други, глав-
но южни български говори, като тези в Македония и Тракия: дилав
‘маша’, зунка ‘дъга’, зуница ‘ягода’, харкума ‘бакърено ведро’ и др.
Друга група чуждици, преминали чрез посредничеството на турския
в българския език, също са характерни и за други български говори:
каиш ‘колан’, каун ‘пъпеш’, мисир ‘царевица’, огурт ‘кисело мля-
ко’, сольмен ‘охлюв’, такмак ‘чук’, турма ‘пушек’ и др.
В някои случаи авторът е показал непознаване на родопското
говорно богатство, отбелязвайки название пристрьо със значение
‘маша’, а не ‘перустия’; бажо – със значение ‘камина’, а не ‘огни-
ще в къща’ (сякаш „арабските“ му прадеди са имали в къщите си
камини), дам със значение ‘плевня’, а не ‘обор’, барчина със зна-
чение ‘връх’, а не ‘височина, бърдо, висок склон’. Посочените от
него значения може и да се употребяват в някое „древно“ селище
около „легендарния за арабската история“ връх Ком (?), но това
не ги прави общоахрянски.
Видно е, че освен курсове по етимология Дорсунски трябва
да изкара и курсове по българска диалектология, за да не става
за смях пред читателите. Всъщност с незнанието си той става не-
съзнателно проводник на българската идея. Навярно българската
6
Български етимологичен речник. Т. II, С., 1979.
кръв у него е заговорила, та е решил вместо един от най-българ-

ските буквени знаци ъ да използва друг и случайно е избрал ста-
робългарския знак за ятова гласна ý, в чието графично оформ-
ление е включен символът на християнската религия – кръстът.
Така цялата му книга е изпъстрена с кръстове в думи като пýт,
вм. път, кýща вм. къща, мýж вм. мъж, рýж вм. ръж, гýлýб вм.
гълъб и др. От езиковедска гледна точка тази графична замяна е
недопустима и абсурдна, тъй като старобългарският буквен знак
ý отбелязва старобългарската ятова гласна, а за звук ъ има буквен
знак, използван и до днес, но не бива да търсим научна мотива-
ция в решенията на неукия Дорсунски. Всъщност той на съвсем
примитивно ниво прокарва една антибългарска практика да се от-
хвърля един от „най-българските“ буквени знаци – ъ от графиката
на новосъздадени графични системи, предназначени за българо-
езично население, останало извън територията на България, с цел
то да бъде отродено, както е с т.нар. македонски език в Република
Македония, а в последно време и с т.нар. помашки език в Гърция.
За сведение, от графичната система на т.нар. македонски език въ-
обще е изхвърлен буквен знак „ъ“, макар звукът ъ да съществува
в част от местните български говори. В графичната система на
т.нар. помашки език в Гърция пък звукът е отбелязван най-вече в
турцизми, и то с буквен знак ĭ, въпреки че и в част от южнородоп-
ските български говори битува звук ъ.
Накрая не може да не се спомене мнението на Дорсунски,
че „дошлите на Балканския полуостров муслимани се оказа-
ли на много по-високо културно ниво от местните племена
и народи“ (с. 139). Като оставим настрана мъглявото понятие
„племена и народи“ и всички останали доказателства, трябва да
отбележим, че по езикови данни тази смехотворна теза е абсо-
лютно оборима.
Доказателство за това са цитираните тук примери, както и
лексиката от родопските говори, включени в трите части на „Ро-
допски речник“ на славейновеца Тодор Стойчев, наред с многото
научни изследвания върху родопските говори на българския език,
за които Дорсунски едва ли е чувал. Но какво да прави човекът,
като в муслиманските книги такива изследвания няма.
Какво да прави ли? На първо място трябва да спре да пише
глупости, защото и наивните будали вече намаляха, та няма кой да
• 125
ИЗВОРИ
му се връзва на голите лакърдии. А и да вземе да се пообразова за

миналото на българското население в Родопите от немалкото пуб-
ликации на тази тема, писани от компетентни учени. Тогава, ако
реши, че има нещо съществено да съобщи на света, да го направи с
нужната научна аргументация.
ФАЛШИФИКАЦИИТЕ И КРАЖБИТЕ
НА КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКОТО НАСЛЕДСТВО –
основен риск за националната идентичност
в Среднородопския регион1
Доц. д-р Христо Гиневски
През последното десетилетие в Среднородопието и отделни

общини от Кърджалийско, Благоевградско и Пазарджишко се пра-
вят настойчиви опити да се фалшифицира историческото ни мина-
ло. Появяват се разни изследвания, проучвания, които се опитват
да обосноват тезата, че част от българското население, изповядва-
що исляма, е с тюркски, небългарски произход. Авторите на тези
„теории“ в повечето случаи са турски или гръцки, но напоследък
се появиха и български. В съобщението си ще подмина чуждите
автори и ще спра вниманието си на българските. Повечето от тях
са българи мохамедани – някои от тях са с ниско образование, а
други с богословско (придобито в ислямски университети в страни
от Близкия изток), а други с икономическа или друга специалност,
получена в наши университети. Но всички те са далеч от такива
специалности като история, археология, етнология, езикознание и
други, които дават основания за научни дирения в сферата на кул-
турно-историческото наследство.
Ще спра вниманието на трима от тези автори – първият е Пе-
тър Япов, вторият е Салих Бозов, третият е Исмен Реджепов, изда-
ден от Ефрем Моллов, прочул се напоследък с многобройните си
медийни изяви.
Книгата на Петър Япов носи заглавието „Помаците“ и

е издадена през 2006 година от сдружение „Мостове“. Тя оба-
1
Новите предизвикателства пред сигурността. Сборник с доклади от научна
конференция, проведена в рамките на лятната научна сесия на Юридическия факул-
тет на ВСУ „Черноризец Храбър“, 21–22 юни 2013 г., Варна. Издава ВСУ „Черно-
ризец Храбър“, Варна, 2014, с. 166–169.
• 127
ИЗВОРИ
че няма национална библиотечна регистрация, няма редактор.

Без да навлизам в подробности, ще отбележа най-съществени-
те моменти. Най-напред ще спомена, че авторът открито говори
за „помашка народност“ и призовава българите мохамедани
да последват примера на Босна и Херцеговина – да отстояват
„своята помашка народност“. Всички негови внушения са без
никакви научни доказателства. В основата е дълбоко ненаучният
тезис – щом си мюсюлманин, ти си турчин. Използва твърдения-
та на турския автор, роден в България, Х. Мемишоглу за тракий-
ския корен на българите мохамедани – даже използва термина
турко-помаци. Япов обръща историческите факти с главата на-
долу без никакво колебание и без научни доказателства. Всички
сведения и научни изследвания говорят, че траките са приели
християнството. Това убедително се доказва и от последните
археологически открития, включително и в Родопите. Археоло-
гът Николай Овчаров, който проучва Перперикон, след скалния
град на траките откри там раннохристиянска църква. Япов пре-
небрегва и цялата турска данъчна документация, която много
точно показва как в отделни селища тече процесът на помоха-
меданчването – в началото преобладават християнските ханета
(домакинства), а след време намаляват за сметка на мохамедан-
ските. За него религията е основа на народността, като въобще
не се интересува от научното определение за нацията.
Авторът пледира за обединение на помаците в организация
и тя да членува не другаде, а в Ислямската лига. Още по-инте-
ресно е неговото мнение за отликите на българите мохамедани
от останалите българи – това е езикът им, който не е български.
Нещо, което е напълно безсмислено – те винаги са говорили и
говорят на майчиния си български език. Прави и едно неверо-
ятно откритие – част от прабългарския елит, който не приема
християнството, наложено от княз Борис I, водени от Расате,
бягат в Родопите и там са потурчени. По това време турците са
още много далеч от Родопите – там те идват едва през XIV век.
Но това Япов изобщо не го интересува – важното е да има сен-
зация.
Това съчинение е измислица, компилация от невероятни съ-
чинения и откровени лъжи. Но то се разпространява по джамиите,
не по книжарниците. То не получи и достоен отпор от българските
учени. Нека допълним, че Петър Япов е член на ДПС и че обемната

му книга е платена щедро отвън.
Втората книга, която прави опит да преиначи историческата

истина за Средните Родопи, е тази на Салих Бозов „В името на
името“. Той е местен човек и темата му е свързана с промяната
на имената от 1912 до 1970–1972 г. Книгата е двутомна, първата
излиза през 2005, а втората – през 2011 г. Издание са на фондация
„Либерална интеграция“. И тя е без национална регистрация и не
се продава по книжарниците, а по джамиите и на ръка.
Томовете са изградени на т.нар. интервюта с хора, отишли
си от този свят, далеч преди тази книга да се появи и когато Салих
Бозов едва ли е мислил да пише каквото и да е. Днес просто е не-
възможно да се направи проверка, за да се види дали са правени
такива интервюта с посочените личности и дали описаните събития
са се случили. Няма документи и други извори или източници, кои-
то да потвърждават изнесеното. А немалко събития са станали пре-
ди повече от 90 години! На тази база се рисуват зловещи картини
на насилия над българите мохамедани, извършени от българските
войници и четници. Ако така стъкмените картини на чудовищни
насилия с толкова изклани и убити бяха верни, то сега в планината
нямаше да има българи мохамедани или те щяха да са в Турция.
Няма никакво съмнение, че едни такива масови кланета биха на-
мерили отзвук по света, биха оставили следи и в народната памет,
биха влошили до крайност човешките взаимоотношения.
Прокарва се тезата за планомерен геноцид на българите моха-
медани – вярно е, че е имало отделни случаи на насилие, но не са били
масови. Факт е, че голямото мнозинство от тях си остава по родните
места, а една част от изселилите се след време се връщат по селата
си. Наред с това се насажда упорито терминът помаци, с внушението,
че са отделна народност. Има и смехотворни твърдения – че името
на прохода Печинско идвал от печенегите, а те дори не са стъпвали в
Родопите. Прокарва се и протурската теза, че през 1912 година бъл-
гарите взривили двете минарета в Златоград, за да заличат турското в
града – значи помашкото е турско! Бозов уеднаквява помаците с тур-
ците. Оплаква турските жертви в Балканската война, а за български-
те – нито дума. А загиването на турски войници при Одрин назовава
подвиг, нарича ги „шахит аскер“. В небивалиците си стига и дотам –
• 129
ИЗВОРИ
наименовали едно българомохамеданче Фердинанд и когато българ-

ските войници го питали как се казва и то отговаряло „Фердинанд“,
войниците заставали мирно и вземали „започест“, а то козирувало.
С такива писания е изпъстрен този том.
Вторият том е посветен на периода 1944–1989 година. В него
се оказва, че Бозов помни събития от 1944 г., когато е бил 4-годи-
шен. Опитва се да утвърждава 120-годишна политика на геноцид
над мюсюлманската общност в България. Позволява си да преина-
чава популярна песен за Братан Шукеров – ето променения текст:
Братан е Рожен завардил (в оригинала – заптисал),

завардил още заптисал,
не дава пиле да форкне,
камо ли помак да мине (в оригинала е фашист).
В този том авторът не крие, че е истински радетел на Турция,

отрича турското робство, величае исляма и мюсюлманския дух.
Помества две интервюта с Чавдар Илиев – бивш окръжен мюфтия,
взети през 1978 година, което е невъзможно, дори му приписва
думи и мисли, които едва ли са изречени от този голям родолюбец.
Чавдар Илиев написа сериозна книга за миналото на родопското
село Забърдо. Населението му още през 50–60-те години на мина-
лия век си връща българските имена без възродителен процес, а
сега се готви да си построи и църква.
Подобен е и случаят с интервюто на Салих Бозов с бившия
първи секретар на Смолянски окръг Димитър Димитров. Такъв
разговор не е възможен – не защото тогава Бозов е никой, а защото
Димитров има твърди и ясни позиции за българите мохамедани. В
книгата нито се посочва кога и къде е проведен този разговор, нито
има и едно доказателство за реалното му осъществяване.
С. Бозов повтаря изтърканата теза, че турците идват в Родопите
още преди падането на България под турско робство – посочва и го-
дината – 1065-а. Пак без никакви исторически доказателства. Такъв
е целият двутомник – пълен с измислици, откровено туркофилски!
Третата книга, която доста нашумя, е издадена от н.нар.

Европейски институт „Помак“ и е озаглавена „Балканските войни
в Родопите – 1912–1913“. Интересното е, че се прави опит да се
скрие истинският автор – посоченият Исмен Реджепов се оказва не-

съществуващ. Много скоро се разбра, че автор е Никола Чуралски
от Водни пад, бивш граничен офицер, уволнен дисциплинарно. Кни-
гата е печатана в Кърджали и е финансирана от турска фондация.
Нейната цел е да представи Балканските войни като геноцид над
турското население и над българите мохамедани. В нея има смайва-
щи изопачения на исторически събития, откровени измислици.
Руско-турската война (1877–1878) е представена като про-
дължение на някогашните кръстоносни походи срещу ислямските
народи. Тази теза няма нищо общо с историческата истина. Април-
ското въстание е определено ни повече, ни по-малко като кримина-
лен бунт, а действията на турските власти са обявени за защитни.
Подхваща се тезата на някои турски историци за „мекото турско
господство“, за хуманността на Османската империя и т.н. И тук,
както и при Бозов, се вкарват стъкмени, неподлежащи на проверка
спомени, изказват се такива мнения, като че хан Аспарух е мюсюл-
манин. Коментарът е излишен.
За Балканските войни се твърди, че те не са войни на българ-
ския народ. За автора не съществува всенароден ентусиазъм, масо-
во вливане в редиците на Българската армия, завръщането на сту-
денти и пребиваващи в Европа българи, за да отидат по фронтовете
на Тракия и Македония. Да не говорим за Македоно-Одринското
опълчение! Авторът прави още едно откритие – в Родопите има ис-
лям още през 922 година. Как тогава Аспарух е мюсюлманин още
от VII век? Но за него такива противоречия не съществуват. Стига
дотам да твърди – помаците са едновременно тракийци, славяни,
прабългари, персийци, иранци, кумани, печенеги, турци и араби.
Всичко е подчинено на внушението, че помаците са друга народ-
ност, небългарска.
За бойните действия в Родопите, които са достатъчно доку-
ментирани, няма да се спирам подробно – ще дам един пример,
който е красноречив и показва подхода на автора. По неизвестни
спомени той разказва как полк. Владимир Серафимов лично нареж-
да да се убиват български войници, главите им да се увиват и да
се поставят в помашки къщи, за да има повод да се палят и убиват
мохамеданите. Само един болен мозък може да измисли и напише
това. Иска да се срине паметникът на връх Средногорец – Родоп-
ската Шипка.
• 131
ИЗВОРИ
С една дума – много боклук се натрупа в монографията за Ро-

допите и има вече сериозна потребност от метла.
Ще завърша с тревогата – в Родопите има настойчиви опити
да се изопачава историческата истина, да се краде културно-исто-
рическото наследство – опити да се създава „помашки език“, да се
създава от българи „помашки народ“, да се променят текстове на
родопски песни и т.н. Законен е въпросът: това не застрашава ли
националната сигурност? Според мен – да!
Пита се какво правят държавата и нейните институции?
ЗА ЕДНА ПОРЪЧКОВА КНИГА,
КОЯТО ПРОВОКИРА ОМРАЗА И РАЗВАЛЯНЕ
НА „КОМШУЛУКА“1
Отворено писмо от Александър П. Маринов

до Салих Бозов, гр. Мадан,
автор на книгата „В името на името“
Господин Бозов,
Прочетох Вашата книга „В името на името“ – първа част
(2005) и втора част (2011). Задавам си въпроса – какъв жанр е кни-
гата Ви – художествено произведение или исторически очерк? Ако
е художествено произведение (още повече че местните хора Ви на-
ричат „писател“), то трябва да има необходимите качества за та-
кова. Книгата Ви е изпъстрена с недовършени изречения, липсват
някъде глаголни форми, използвани са „купешки“ думи, епитети,
които не обогатяват стила.
Редакторската работа е под всякаква критика (особено в пър-
вата част). Използвате наименования на селища и местности с ня-
когашните османо-турски имена, а само на някои в скоби посочва-
те българските. А трябва да бъде обратното. Родопите сега не са
вилает на Турция, за да се използват турски названия. Още през
1934 г. почти навсякъде турските наименования са заменени с бъл-
гарски. Ясно е, че го правите умишлено и тенденциозно. Читате-
лят може сам да си отговори защо. Ако книгата Ви е исторически
очерк, то тя не отговаря на никакви изисквания. История не се
пише по спомени. Необходими са исторически извори, документи,
книжнина, искови данни, които тук липсват. Спомените могат само
да допълват някои събития и случки. Всичко събрано се анализира,
сравнява, проверява и едва тогава се отлага на белия лист. Изложе-
нието не е подкрепено със справочен апарат.
Почти след всяко второ изречение пишете за „геноцид над
мюсюлманството в Родопите“. Не е ли малко пресилено това
твърдение? А какво да се каже за геноцида над християнството от
1
Отзвук, Смолян, бр. 120 (2019), 17–18.10. 2012, с. 6.
• 133
ИЗВОРИ
страна на османската власт цели пет века? За това не споменавате,

разбира се, нито дума!
Спирате се подробно на Балканската война! От Вашите раз-
съждения излиза, че тя не е освободителна и обединителна, а нап-
ротив – разрушителна и неблагоприятна за населението. Въпреки
че сте „писател“, не познавате добре историята. С каква неприязън
говорите за полк. Владимир Серафимов и българската войска, а из-
вестно е документално, че българите християни и мохамедани са се
разбирали и са живели в сговор, помагали са си взаимно при беди и
неблагополучия, побратимявали са се и верските различия не са им
пречели да тачат своя роден корен. Известно е също така, че бълга-
рите мохамедани, мобилизирани в турската армия, не искали да се
бият срещу своите братя българи християни, дезертирали са и са се
връщали по родните си места. Някои са се включвали в редовете на
българската армия, помагали са с каквото могат, разбира се, имало
е и „пленници“, но на война като на война. И едните, и другите са се
закриляли при преминаването и на турските, и на българските вой-
ници. Ярък пример за това са действията на населението от селата
Арда и Могилица. Стою Н. Шишков, който по време на войната е
бил комендант в Устово, със своите заповеди е забранявал да се из-
вършват погроми, посегателства, грабежи, помагал е на населението
с каквото можел, издействал от правителството средства за подпо-
магане на нуждаещите се. Ако е имало издевателства, то те не са от
местните хора, а от дошлите от вътрешността на страната нереали-
зирани чиновници, офицери и корумпирани личности. Документите
за това са многобройни, а Вие всичко представяте в черни краски.
Ваши източници са разказите на разпитваните от Вас инфор-
матори. Едни от тях по време на войната са били на 3 и 5 години,
други от разпитаните днес са на 80, 90, а има даже и на 100 години.
Всички разкази са преразказани спомени на дядовци, баби, родни-
ни и пр. Едва ли тяхната памет е била толкова свежа и ясна, за да си
спомнят в подробности и детайли какво се е случило тогава. Това е
несериозно и не може да бъде използвано като исторически източ-
ник. Книгата не би могла да се отнесе и към „мемоарната литера-
тура“, защото това са спомени, разказани в по-голямата си част от
„втора ръка“, тенденциозно и недоброжелателно.
Като пишете за Балканската война, подробно разглеждате въп-
роса за „доброволното“ покръстване на българите мохамедани.
Между впрочем навсякъде говорите за „мюсюлманство“ в Родо-

пите. Този термин навлезе в България едва през последните 10–15
години. Още през 1934 г. обидните названия „помак“, „ахрянин“,
„торбеш“ и др. са заменени официално с термина „българи моха-
медани“ и той се използва от населението и в научните разработ-
ки у нас и в чужбина до днес. Мюсюлманство е обобщено, съби-
рателно понятие за всички, които изповядват исляма по света. Но
то има своите разновидности, течения, направления и пр. за всяка
една страна. Дори днес за събитията, които се развиват в арабския
свят (Египет, Сирия, Либия, Тунис и др.) във връзка с американски
филм, се говори за „последователите на пророка Мохамед“. Така
че за българите, изповядващи исляма, трябва да се говори като
„българи мохамедани“. Но някои среди, чужди фондации, мисио-
нери, имами, мюфтии и др. упорито се стараят да налагат термина
„мюсюлманство“, с което отделят тази общност от българската на-
родност. Но известно е, че религия и народност нямат нищо общо
помежду си.
Та да се върнем на покръстването през 1912–1913 г. или, как-
то Вие го наричате, „кръстилка“. Такъв термин в книжовния бъл-
гарски език няма. Говори се за „покръстване“, а „кръстилка“ може
би се използва в някои местни говори. Пишете, че насилственото
покръстване е започнало още в първите дни на войната, което не е
вярно. В началото наистина е имало доброволно приемане на хрис-
тиянството, което започнало от Златоград. Споменавате за братята
Хакъеви (Борис и Стефан), които първи приели християнството и
сменили имената си, след тях – семействата им, цели фамилии и по
ефекта на доминото – околните селища и махали, а след това и око-
лиите чак до Неврокопско (Гоце Делчевско). Тогава населението
на Златоград две трети е било българомохамеданско и когато след
време дошла комисия, за да извърши покръстването, тази проце-
дура вече била извършена доброволно. По-късно двамата братя са
били убити като „изменници“ от свои съверци мохамедани, а не от
християни.
В изложението си се спирате подробно за Дружба „Родина“
и нейните основатели и активисти. Цитирате само устава, като
изваждате от контекста онези алинеи, които са косвено в подкре-
па на Вашите тези. Умишлено не цитирате учредителния прото-
кол, протоколите от заседанията и др. документи, които са ори-
• 135
ИЗВОРИ
гинални и се съхраняват в Държавния архив – Смолян. От тях

се вижда какви са били целите и задачите на Дружбата, как са
действали и за какво са се борили. Непрекъснато повтаряте от-
хвърлените отдавна квалификации на комунистическите власт-
ници след 9.09.1944 г., че тя е била „фашистка, профашистка,
шовинистическа“ и пр. и че си служела с насилие. Ако сте ги
преглеждали, то сте чели както „дявола чете евангелието“. Нищо
старо не сте зачеркнали и нищо ново не сте научили. Родинци, а
не „дружбородинци“ (както Вие ги наричате, такъв термин няма,
има „родинци“) не са употребявали оръжие, не са си служили с
пушки, бухалки, хладно оръжие. Тяхното оръжие било словото,
убеждението, агитацията, позивите, апелите и най-вече – лич-
ният пример. Ако е имало някакво насилие или натиск, то той е
бил не от родинци, а от нереализирани чиновници от вътрешност-
та на страната, офицери и неродинци, които използвали натиск
за себепоказване и в услуга на властта. Родинци не са закачали
религиозните чувства на хората, като са се стремели ислямските
канони, Коранът, молитвите и прочее да бъдат разбираеми за хо-
рата, а не да ги зубрят папагалски, и то на арабски език. Сигурно
знаете, че на българските туристи, посещавали Одрин и Селимие
джамия, им е раздаван Коранът, преведен на български език. Аз
също имам екземпляр! Непрекъснато повтаряте османо-турските
имена на Камен Боляров, Светослав Духовников, Бойчо Огнянов,
Асен Зеров, Симеон Фисински и др., които след смяната на име-
ната си до края на своя живот остават с българските имена. Не е
вярно, че Светослав Духовников бил принуден да смени името
си с османо-турското Мехмед Дервишев по време на възродител-
ния процес. Дори и като районен мюфтия в Пловдив той остана
с българското име до смъртта си. Техните деца и внуци при раж-
дането им са наименувани с български имена – Венета, Малина,
Филип, Карамфил, Трендафил и пр. Камен Боляров не е удушен в
затвора, а е застрелян, преди да бъде изпълнена присъдата му, и
досега не се знае къде е гробът му. През 1986 г. Върховният съд
на България го оневинява напълно и го реабилитира. През 2011 г.
общинските съвети в Пловдив и Смолян ги удостоиха със звание-
то „Почетен гражданин“ – посмъртно. Това е голямо признание
за техния живот и дейност. Жалко, че Вие сте родом от Войкова
лъка, където е роден и Асен Зеров – измъчван от своите съверци
преди 9.09.1944 г. като родинец, а след тази дата – малтретиран

от новата ОФ-власт, интерниран в Северна България, но останал
патриот, защитавайки своя български народ.
Не споменавате нищо за оправдателната присъда на Народ-
ния съд за Петър Маринов и Светослав Духовников от 1945 г., къ-
дето в мотивите се посочва, че Дружба „Родина“ не е фашистка ор-
ганизация, а напротив – дейността є е патриотична, родолюбива и
народополезна, която новата ОФ-власт трябва да продължи. Но тя
не само че не се вслуша в съвета на съда, но я ликвидира, а активи-
стите подлага на гонения, тормоз и преследване. Освен в оригинал-
ните документи във фонда на Дружбата за нейната дейност може да
се проследи и в четирите тома Сборник „Родина“ от основаването
до ликвидирането є. Те са ползвани от много български и чужди
изследователи, писани са отзиви за тях в чуждата и българската
преса. Може би не Ви е известно, че през 1946 г. на мирните прего-
вори в Париж те служат като доказателство за българския характер
на населението в Родопите и че благодарение на тях планината ос-
тава в пределите на българската държава, а не се присъединява към
Турция или Гърция.
Книгата Ви според мен е поръчкова. Тя не допринася с нищо
за дълготрайната религиозна толерантност между мохамедани и
християни, за добросъседските им и човешки отношения един към
друг, а напротив – внушава неприязън, омраза, разваляне на „ком-
шулука“, което не е от полза за никого. За книгата и отрицател-
ните є качества, нейното недоброжелателно въздействие може да
се пише подробно и в детайли, но мястото тук не позволява да се
впуснем в подробности.
Защо книгата Ви се разпространява тайно, тихомълком като
апокрифна литература, без да се появи на книжния пазар? Нека чи-
тателят сам си отговори на този въпрос!
Впрочем Вие като какъв се възприемате – българин, турчин,
арабин, египтянин и пр.? О, да – Вие сте роден в Родопите, в Бълга-
рия, говорите и пишете на български език, пеете родопски народни
песни!!!
КАКВИ СТЕ ВИЕ, ГОСПОДА КАДРИ УЛАНОВ
И МЕХМЕД ДОРСУНСКИ?1
Александър Маринов
В бр. 54 от 18–19 май 2009 г. на в. „Отзвук“ е публикувана ин-

формация от Геновева Дикова със заглавие „Помашки вестник гот-
вят в Смолян“. Питам се аз – на кого ще е орган този вестник, на коя
партия или организация? И докога тези чисти българи, изповядващи
мохамеданската религия, ще се наричат „помаци“, след като това
наименование самите те и историческата наука още в края на XIX
век са отхвърлили и заменили с „българи мохамедани“? Вие какви
сте по народност, г-да Уланов и Дорсунски – българи, турци, араби,
египтяни или нещо друго, та се стремите на тези хора да внушите, че
са всичко друго, но не и българи? Доказателства за българския им
произход, език, бит, обичаи, родов корен и др. има в изобилие.
Г-н Дорсунски нарича Дружба „Родина“ фашистка организа-
ция. Явно досега не е научил нищо ново и още използва отживели
партийни определения за характера на тази организация. Когато тя
е действала, думата „фашизъм“ още не е била позната в Родопите.
Явно господата не правят разлика между „възродителен процес“ и
„възрожденски процес“. Ако бяха прочели оправдателната присъда
на Народния съд (1945) за членовете на ръководството на Дружбата,
щеше да им стане ясно каква е била дейността на организацията. На-
родният съд ги оправдава (а да бъдеш оправдан от Народния съд по
онова размирно време е рядко събитие) за патриотичната им, култур-
но-просветна и родолюбива дейност. Но местните партийни величия
не само че не се вслушват в препоръките на Народния съд, а продъл-
жават разрушителните действия, докато не я унищожават напълно.
Така че, г-да Уланов и Дорсунски, не бъркайте в душите и
сърцата на тези братя българи и не им внушавайте неща, които ня-
мат нищо общо с реалността и историческата истина!
1
Отзвук (в рубриката „Предизвикан отговор“), Смолян, бр. 61, 3–4.06.2009.
Разбирам, книгата „Дружба „Родина“ – спомени за бъдещето“

ви е подразнила, защото в нея за първи път са събрани на едно мяс-
то най-важните документи и материали, които почиват не на измис-
лени теории и доктрини, а отразяват истината каквато е! Докажете
с документи, че това население няма български родов корен и че е
някакъв „небългарски етнос“! Няма такива! Вашите налудничави
идеи и апокрифни писания едва ли ще впечатлят това родолюбиво
и трудолюбиво население, защото народността е една, а религията
няма нищо общо с нея. Самите българи мохамедани не желаят да
бъдат наричани помаци, а БЪЛГАРИ! Съветвам ви да се поразро-
вите в литературата и историческите извори по въпроса.
ВСЯКА ПРИСТРАСТНОСТ ВОДИ
ДО ТЕНДЕНЦИОЗНОСТ1
Данни за Златоград и Златоградско

в една новоизлязла книга
Книгата на Евгения Иванова „Отхвърлените приобщени“

(С., 2002), е посветена на опитите за приобщаване на родопските
българи мохамедани към своя народ за един период от 1912 г. до
80-те години на XX век. Тъй като изследването е свързано глав-
но със съдбата на населението от бившия Смолянски окръг, се
откриват сведения, макар и откъслечни, и за Златоградско. Като
цяло е акцентувано най-вече на периода на комунистическото
управление. Изследването включва данни от архивни материали,
също сведения от анкетирани участници в събитията, главно по-
търпевши.
Първото споменаване на Златоград е свързано с покръства-
нето от 1912 г. За авторката този акт е планомерна акция на бъл-
гарските власти. Стремежът є тук, а и по-нататък да вижда тези
процеси като подбуждани и провеждани от държавната власт, до-
толкова я е обсебил, че дори подлага на съмнение самоинициати-
вата на даръдерските братя Хакъеви да приемат християнство-
то, взимайки за кръстници свои известни и заможни съграждани
християни (с. 18). А тази самоинициатива дотолкова разбунила
духовете, че примерът на двамата братя бил последван и от дру-
ги техни съграждани. Но явно на авторката не є отърва да пише
за доброволно покръстване на даръдерските българи мохамеда-
ни с цел приобщаване към българските им корени, както те са го
разбирали тогава, и още повече за мъченическата им смърт при
1
Материалът е обединен от две публикации в: Златоградски вестник, бр. 13–
14, 5.09.2003, с. 4; бр. 11–12, 27.06.2007, с. 3.
завладяване на града от башибозука през 1913 г.2. За сметка на

това Е. Иванова цитира мнение на автор с фамилия Запрянов, че
насилственото похристиянчване превърнало местните българи
мохамедани в българофоби. Тя обаче не представя никакви факти
за това, че покръстването е започнало доброволно, и то от Даръ-
дере. Така можем да отбележим, че в случая е налице липса на
обективност и безпристрастност.
Следващото споменаване на Златоград е във връзка с родин-
ското движение през 30-те и 40-те години на XX век. Споменат е
документ от архива на родинеца Петър Маринов, според който „по
същото време в Златоград полицията нарежда да не се дават ку-
пони за храна на онези, които не са си сменили имената“ (с. 53).
След това Е. Иванова продължава:
„Съвсем същото и пак в Златоград ще се случи 20 години по-

късно. Тогава няма да има купони, но ще се забранява пазарува-
нето в магазините...“.
Тя посочва докладна записка на Н. Палагачев за извращения

на управляващите в Неделино, според която неделинските ръково-
дители предложили на златоградските да не допускат неделинки с
шалвари да пазаруват в Златоград (с. 91). Всъщност става въпрос
за Неделино, но тя не споменава примери или документи, че зла-
тоградчани са приели препоръката. Що се отнася до родинското
движение в Златоград, то сигурно с намесването на властта в де-
лата му е имало и такива случаи. Авторката обаче не споменава и
дума за културно-просветната дейност на родинци в градчето. Така
например според дописка в сп. „Родопа“ (кн. 1, 1940, с. 2) на 18
октомври 1939 г. родинци изнасят в местното читалище пиесата
„Възрожденци“ от П. Маринов пред пълен салон, включително с
гости от селата Старцево, Неделино, Буково – Маданско, Диаман-
дово – Ардинско. Може би според нея това е парадност... Така или
иначе в тази спорна тема тя е пристрастна.
В темата за родинското движение е споменат и златоград-
ският писател Станислав Сивриев, който е наречен „един сравни-
2
Пачилов, В. Подвигът и саможертвата на братя Борис и Серафим Родопски.
С., 1998.
• 141
ИЗВОРИ
телно по-нов познат, затова пък изключително активен“ (с. 70).

Става въпрос за неговото положително отношение към Дружба
„Родина“ като комунист, когато властта още анатемосва движение-
то като „фашистко“.
Интерес представлява следният цитат: „Пет години преди
анкетата (октомври 1955) Сивриев заедно с други видни бълга-
ри мохамедани, повечето още с мюсюлмански имена, подписва
изложение до политбюро, с което се иска преразглеждане на
българомохамеданския въпрос“ (с. 70), от който става ясно, че ав-
торката възприема Сивриев като мюсюлманин. Какво ли щеше да е
отношението є към него, ако знаеше, че е християнин? Навярно би
го заклеймила като „възродител“.
На друго място е показано учудващо непознаване на история-
та на Родопите, и в частност на Златоград. Като разглежда взаимо-
отношенията между християни и мюсюлмани в смесените селища,
авторката отсича:
„Най-голяма непоносимост между двете групи се наблюдава в

селищата, където смесеното население е коренно, т.е. приема-
нето на исляма от едни е ставало в присъствието на другите...“
(с. 118).
После продължава:
„Напротив, в смесените селища, където християните или и двете

групи са заселени след ислямизацията, степента на толерантност
е много по-висока (Девин, Златоград, Чепеларе и др.)“ (с. 118).
Не става ясно откъде авторката черпи сведения за историята

на Златоград, та твърди, че християните не са били свидетели на
помюсюлманчването на събратята си.
В семейната сага „Минало-незаминало“ от Станислав Сив-
риев е описано подробно точно това събитие, което е документи-
рано3. Освен това да сравняваш историята на Златоград, Девин и
Чепеларе е доста рисковано без надеждни данни. А и самата теза,
развита от авторката, не може да се приеме за правилна. Смесено-
3
Родопи, 1982, кн. 3, с. 22–23; кн. 4, с. 16–17.
то население на с. Петково, Смолянско, например съжителства без

никакви ексцесии с изключение на размирните времена като войни
и въстания, когато някоя от конфесионалните групи българи стига
до крайности4. Колкото до златоградчани, то те са несъмнено едни
от най-толерантните и демократично настроени. Факт е, че до днес
не са опетнили името си.
На с. 99 е даден разказ от А. А. от гр. Неделино за насилия
при смяна на имената през 70-те години на XX век. Селището е
отбелязано като „доброволно възроденото Неделино“. Интерес
представлява следният цитат:
„...а Неделино и до ден-днешен (поради „нововъзродителската“

дейност на Боян Саръев и Елена Костова) се счита от някои среди
за „предна крепост на българщината в Родопите“.
Набъркването на името на Боян Саръев тук е съвсем тенден-

циозно, като неговата апостолска дейност е сравнена с някакво
кампанийно и планомерно похристиянчване на родопските българи
мохамедани. Та как би се случило в днешно време местни неделин-
ци и старцевци да приемат християнската религия, ако не те биха
искали това по собствено убеждение? А такова похристиянчване се
случи и в други селища на Среднородопието и Източните Родопи.
Неделино е крепост на българщината, защото в него живеят бъл-
гари, независимо дали са мюсюлмани или християни. А гордост за
всеки народ е да има духовни водачи като отец Боян Саръев. Кол-
кото до последните ритуали по приемането на християнството в
Неделино и Старцево, то това е едно явление, неинициирано отвън.
Ако авторката беше анкетирала местните християни за подбудите
им да приемат избраната религия, нямаше да є се налага „да търси
под вола теле“. Ако пък тя беше отразявала като съвременник про-
цеса през 1912 г. в Златоград, кой знае как би представила фактите.
Важно е да се отбележи и това, че впоследствие е била потърсена
помощ от фондацията на Е. Костова за построяването на храмове-
те. Да не би новите джамии, които никнат днес като гъби след дъжд
из Родопите, да са построени с волните помощи на местните бедни
вярващи?
4
Ташев. Г. Село Петково. С., 1966.
• 143
ИЗВОРИ
На с. 101 е цитирано мнението на Ф. К. от Златоград, според

когото е възмутително отношението на някои българи християни
към сменилите имената си през 1971 г., защото ги наричали „бо-
яджии“ и „присадени българи“. Сигурно е имало, а и днес има
българи с такова осъдително поведение, но те, слава богу, не пи-
шат книги. А какво е отношението на авторката към скоро приели-
те християнството родопчани? Нима не е обидно те да се таксу-
ват едва ли не като жертви на „нововъзродителска дейност“? Та
нали това си е техният избор? И защо тогава на всяка страница на
въпросната книга са изписани два цитата: „Всяко лице има пра-
во на свобода на мисълта, съвестта и вероизповеданието...“ и
„Това право включва свободата да изповядва или възприема ре-
лигия по свой избор...“?
Иначе книгата е изпъстрена с данни за потъпкване на тези
свободи на местните българи мохамедани през комунистическото
управление. Голямо е количеството на данни, събрани и от свиде-
тели на събитията по преименуването и непосредствени участници
в тях от Доспатско, Смолянско, Маданско, в частност от Златоград-
ско. Интересен е подходът на авторката да отбелязва имената на
свидетелите с инициали, под предлог че те все още се страхуват да
говорят. Това може и да е така, но в случая тя рискува, ако е била
подведена волно или неволно от някой осведомител, да изпадне в
ситуацията на автор, който настройва тенденциозно читателската
аудитория към приемане на негативна оценка за дейността на адми-
нистративните власти по време на тези събития. И ако тогавашните
местни управници несъмнено имат някаква вина като проводници
на политиката на централната власт, то едва ли би трябвало да им
се приписват и измислени техни грехове.
В случая става въпрос за публикувана от Е. Иванова случка,
разказана от непряк свидетел от Неделино, отбелязан с инициали
И. Ф., която се оказва недотам истинска. Според данните действието
се развива в една от махалите на с. Козарка – махала Чакърци, насе-
лена с турскоезично население. От цитата става ясно, че „при тях
[турците от мах. Чакърци на с. Козарка, Неделинско – бел. Г. М.]
процесът [смяна на имената – бел. Г. М.] започва през 1975 г. Малко
преди да им сменят имената, прокарали ток. Построили трафо-
пост. При пускането на тока дошли всички началници от Смолян
и обявили: „Ще ви сменим имената“. Хората си сменили имената
гладко и безпроблемно, но отказали да ползват тока. В махалата

не светнала нито една крушка. После се изнесли към Джебелско“
(с. 142). Накрая е отбелязано: „Интервю И. Ф., Неделино“.
Когато читателят прочете тази случка, остава потресен от
драматизма на събитието и от трагедията на местните хора. Съ-
битие, готово да бъде пресътворено в художествена творба, та да
се направи по него сценарий за филм, който да завършва с това
изречение: „Разказал И. Ф. от Неделино“. Но в случая не е важно
кой е тоя информатор И. Ф., удобно скрит зад инициалите, а дали
е разказал истинска случка или своя измислица. Или най-малкото
е поразкрасил случката в мислите си такава, каквато на него му се
е искало да бъде тя: с унищожени или поне унижени мюсюлмани,
които с достойнство понесли своеволията на властта и є дали поу-
чителен отговор.
Въпреки уважението ми към авторката на книгата и увере-
ността ми в нейната безпристрастност при работа с фактите, аз ре-
ших да проуча имало ли е такава случка и ако е имало, точно така
ли са протекли събитията в нея. Стигнах чак до турци в гр. Джебел,
където са се преселили турскоезичните жители на махала Чакърци.
Според данни от „Речник на селищата и селищните имена в Бълга-
рия 1878–1978“ (С., 1989), Козарка е призната за село, съставено
от населените места Козарка и Чекърци с указ № 232, обнародван
на 26.03.1969 г. Махала Чекърци действително е била населена с
турскоезично население, което се е изселило в Джебелско. Незнай-
но защо тя е била включена към с. Козарка. Може би по някакви
административни съображения. Днес махалата е необитаема. Спо-
ред данни на турци, живеещи в гр. Джебел, жителите на с. Чекърци
са се преселили в града доста след 1975 г., и по-точно по време на
преименуването на турците през 80-те години на XX век. Някои от
тях дори заминали за Турция. Махалата е била електрифицирана и
докато те живеели в нея, са използвали електрическата енергия за
свои битови нужди.
И така, оказва се, че сведенията в разказаната трагична случ-
ка за нерадостната съдба на турскоезичните жители на махала
Чекърци на с. Козарка, Неделинско, са неверни. Но книгата на
Е. Иванова е факт и като публикация, посветена на една твърде
интересна тема, свързана с новата история на Родопите, ще бъде
четена и цитирана най-вече от специалисти, занимаващи се с тази
• 145
ИЗВОРИ
тематика. На тях кой ще им обясни, че тази случка е измислица?

От друга страна, ако случката е измислица, кой може да приеме
безрезервно като абсолютно верни останалите разказани в книгата
случаи? Тук въобще не става въпрос за доводите на информатора
И. Ф. да разкаже случката в този вид (дали е измислена изцяло от
него; дали я е чул и е променил някои неща; дали изцяло му е била
разказана в този вариант от друг вещ в тематиката местен жител и
т.н.), а за отговорността на автора, предоверил се на един информа-
тор, един от многото. Тоя не е казал истината, а другите?
Би трябвало Е. Иванова да спомене в увода или в заключи-
телната част на книгата си, че все пак сведенията на информато-
рите, някои от които са от втора ръка, може би не са абсолютно
верни, за да се застрахова от евентуални грешки и пропуски. Но
такава застраховка не е направена. Тогава каква може да е разли-
ката между тази книга и книгата на Хюсеин Мемишоглу „Страни-
ци от историческото минало на помаците“ (Анкара, 1991), която
Е. Иванова критикува за неверни данни? Например авторката от-
белязва, че данните за най-малко 1850 трупа на убити българи мо-
хамедани, хвърлени в язовир Доспат при смяната на имената през
1972 г. „не биха могли да се приемат сериозно“ (с. 106–107).
Споменава, че „остават теренните проучвания“. Разбира се,
изворовият материал е много важен и ценен, но и спорен поня-
кога, поради което не трябва да се приема безрезервно, а да се
провери за надеждността му и чак тогава да се вкарва в научно
обръщаше. Иначе измислиците се превръщат в истини, но „из-
мислени“ истини, и читателят си задава въпроса дали тези данни
биха могли „да се приемат насериозно“.
Немалко място в книгата на Е. Иванова е отделено и на зла-
тоградчанина Величко Караджов – бивш първи секретар на ОК
на БКП в гр. Смолян. Него авторката нарича родинец, защото
бил преименуван по време на Дружба „Родина“, а през 1945 г.
бил отново със сменено име (с. 80)! Обвинява го, че е създал
„еничарски корпус“ от бивши мохамедани и настоящи атеисти.
Цитира Кирил Василев, според когото В. Караджов бил „хране-
ник на Сирко Станчев“ и „легионер“, а също командвал „със
замах“, защото имал „фройдистки комплекс от човека от ни-
зините“ (с. 124). Явно авторката търси пикантерии в тези цити-
рани изказвания на една спорна личност в новата родопска ис-
тория. Лоялният към установената и с негово активно участие

народна власт в Смолянско след 9.09.1944 г. К. Василев, ползвал
се с привилегии по това време, след настъпването на демократич-
ните промени в България изведнъж се изкара едва ли не жертва
на същата тая власт. А колкото до двуличното му отношение към
българите мохамедани мога да отбележа само един факт. Наско-
ро лично бях свидетел как престарелият вече К. Василев – заклет
антиродинец, се хвалеше пред една сбирка на негови набори в гр.
София как работил с твърда ръка за осъзнаването на българите
мохамедани, свързано с преименуването им през 70-те години на
XX век! По-голяма безпринципност от тая – здраве му кажи! Ако
и другите є осведомители са такива – жална є майка. Специално
към личността на В. Караджов обаче тя питае неприязън. Може
би той е сгрешил, като є е отказал интервю. Но целта на книгата
є е да се заклеймят възродителите и родинците, тъй че и да беше
дал интервю, пак щеше да е заклеймен като голям грешник.
За книгата на Е. Иванова може много да се пише. По-важно-
то в случая е да се осъзнае, че нещата не са еднозначни и всяка
пристрастност при тълкуване на отделни факти или събития води
до тенденциозност. Нужни са много сериозни знания за историята
на края, за мирогледа на местните хора и тогава да се пристъпи
към писане. Защото наисаното трябва не само да се чете, а и да се
запомни, ако заслужава, разбира се.
ПИСАНИЯТА НА НАШЕНСКИТЕ ТАЛИБАНИ –
КРЪПКИ ОТ СКЪПА БАСМА
ВЪРХУ ТОРБА ОТ АБА1
От известно време в интернет пространството се подвизава

един нов разбирач на ис торията и настоящето на „помаците“.
Удобно скрит зад предизвикателното прозвище „муджахиддин“,
той със завидно самочувствие пише като вещ познавач на това
българско население. Но дали е така?
Първо трябва да се започне с това, че той си е чиста про-
ба аналфабет. В това да не знаеш някои неща няма нищо нередно.
Та човешкото познание е едно безкрайно море и всеки гребе от
него според възможностите си. Но когато изтъкваш това свое нез-
нание едва ли не като своя добродетел и дори парадираш с него,
вече си е чиста проба простотия. Та всеки написан текст трябва да
носи послание към читателя. А какво е твоето послание, неграмо-
тен муджахиддине? Може би то е: „Ето как не трябва да пишете,
скъпи читатели“. Сега сигурно ще възкликнеш: „Какво толкова?“.
Има какво и ако не го разбираш, толкова по-зле за тебе, който си
проспал годините, прекарани в училище, а сега като неук искаш да
учиш другите. Освен това един човек или има усет за изучаване на
езици и граматиката им, или няма. Като виждам как си „усвоил“
българския език, представям си как знаеш арабския например.
Това все пак може да се преглътне – неук да те поучава и да ти
дава акъл, но дойде време да се похвалиш с издадена книга, което е
нещо твърде по-сериозно от едно малко писание, пуснато в интер-
нет пространството. Прави впечатление, че в публикувания текст
няма данни за издателство, година на издаване, авторско име, та да
видим кой наивник е решил да се самоунижи с издаването на един
сбор от данни, непрецизно събрани, а и цитирани. А може би е фон-
дация? Аз вече съм нахвърлил един критичен материал за част от
1
Златоградски вестник, Златоград, бр. 7–8, 23.04.2008, с. 3.
глупостите, които си изписал вътре, но искам да се позова на дан-

ните от книжното тяло. Ще го публикувам в периодично издание,
където ще го прочетат и специалисти (историци, езиковеди и др.).
Книгата ти бъка от грешки (граматически, стилистични, фактиче-
ски). Дори страниците не си обозначил или може би не знаеш как,
ако си проспал и тоя урок?
Началните две изречения стоят като кръпка от скъпа басма на
абена торба. Те въобще не се „връзват“ със стила на изложение-
то ти, доколкото откривам такъв стил, защото при тебе основният
начин на изказ е да предаваш чужди мисли от свое име. И други го
правят, но откровените цитират всяко докосване до чуждо наблю-
дение или мисъл. Но при теб това е невъзможно, защото всичко е
крадено. Тогава къде е твоето послание към читателя? Къде са твои-
те мисли? Разбира се, че трудно се откриват. Редно е всяко позова-
ване на друг автор да бъде обозначено с библиографска справка на
място. А какво би казал за механичното цитиране без позоваване
на автора? Така се появяват купища селищни имена, разчетени и
преписани от автора по такъв начин, че са станали неизползваеми
за справка (например имената на помашките села в Ксантийско и
Гюмюрджинско). Появяват се странни имена на исторически лич-
ности като Пейо Шишков, които никога не са съществували в този
си вид. Дейността на български революционери е изопачена и т.н.
Тук му е мястото да го питам тоя „историк“ за едно от мъд-
рите му умозаключения, споделени в интернет. Къде е прочел, че
апостолите на Априлското въстание са руски агенти? Защо тогава
не е написал къде са завербувани като такива? И дори някъде да
е писано такова нещо, защо не прочете биографиите на тия рево-
люционери в обширната българска историоведска литература, а
подборно и удобно цитира угодни нему мнения? Не по-малко сме-
хотворна е появата на „помаковеда“ и като езиковед. В интернет
писанията си той уверено твърди, че дума „помак“ е с произход от
тур. ямак, без да цитира никакви данни как това се е получило. Или
просто защото ямак и помак са близки по звучене?! Но в книгата
си той споменава за това свое мнение, а после утвърждава българ-
ския произход на названието. Е, как е от домашен произход, пък
произлиза от турцизъм ямак?
Етимологията е сложна наука, с която се занимават учени,
знаещи добре куп живи и мъртви езици. Искат се много големи
• 149
ИЗВОРИ
познания, които неграмотният муджахиддин няма. Един подобен

нему преди време пък приемаше, че „помак“ произлизало от ахмак.
Вярно е, че е пълно с пишещи, а и четящи ахмаци. Впрочем зара-
ди четящите ахмаци има и пишещи такива. Иначе вторите не биха
могли да съществуват.
За стилистичните грешки сега няма да пиша, но на доста места
ясно си проличава стилът на отделния автор, чиито мисли препис-
вачът надлежно цитира като свои. Позовавйки се на спорни мнения
на автори (това на К. Иречек за заселването на турци в Родопите
например), той като самия Иречек изопачава изворовия материал.
Интересно, като цитира данни за митичния камък от Мадан, напра-
вил ли си е трудът да разбере дали въобще е съществувал. И ако го
е имало, кой вещ местен арабист е снел текста преди унищожение-
то му по време на комунистическото управление?
За писанията на муджахиддин може да се пише много, но аз
го съветвам да се откаже да се занимава с несвойствени за неговото
„творческо“ ниво теми, още повече да пише по тях, защото най-об-
що му липсва нужното натрупване от познания. Днес всеки може
да събере купища материали от чужди писания чрез интернет и да
напише изследване в какъвто си иска обем, но не там е работата, а
в това колко стойностно е написаното. Има ли смисъл от него? За-
щото струпването на голям куп фактология все още нищо не значи.
Ако питам автора знае ли къде се намира ЦДА (Централният
държавен архив) в София, едва ли ще може да ми отговори. Ако
го беше посещавал, и то многократно, и бе работил с посочените в
библиографията си фондове и архивни единици, нямаше да допусне
фрапиращи грешки като тази да обърка наименованията на цели
архивни фондове, които бил използвал. С крадене и с лъжи докъде
ще стигне в „творчеството“ си?
Ако пък въпреки всичко пренебрегне съвета ми, нека остави
данни за книгата си, та да му направя една обстойна критика, от коя-
то несъмнено ще има полза, за да види слабостите си и ако седне да
пише друг път, първо хубаво да обмисли нещата, та да не се излага.
И ВОЙНИТЕ
ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ
РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА
(1877–1878): ПОГЛЕД КЪМ СЪБИТИЯТА
В СРЕДНИТЕ РОДОПИ1
Доц. Д-р Христо Гиневски
Честването на 135-годишнината от Освобождението на Бъл-

гария от турско робство е добър повод да се върнем към паметните
дни и месеци, когато руските воини стъпват в сърцето на Родопите
и донасят вярата на родопското население в избавлението от чуж-
дото петвековно робство. Трябва да се отбележи, че този въпрос не
е подминат от историците и най-вече от местните изследователи. И
Христо Попконстантинов, и Стою Шишков, и Васил Дечев се за-
нимават с похода на Владикавказката бригада, командвана от ген.
Пьотър Черевин в Родопите. И след тях тези събития не се подми-
нават от краеведите, от авторите на селищни монографии и други
изследвания, свързани с планината. Издирват се нови документи,
записват се спомени, откриват се различни материални следи от ид-
ването на руските войски в отделни селища по поречието на Чепе-
ларска река и Арда... Принос в това отношение имат редица автори
като Христо Караманджуков, Петър Маринов, Петко Карапетков,
свещеник Константин Канев. Андрей Печилков се зае и откри до-
кументи и написа доста за биографията на ген. Черевин, за бойния
поход на неговата конна бригада в Среднородопието.
И въпреки това вниманието към тези събития не отслабва,
има стремеж за ново осмисляне, за дирене на нови извори и т.н.
Напоследък обаче има опити да се изопачат събитията, да се сло-
жи друг печат – че това е война срещу мюсюлманството, че от нея
пострадали българите мохамедани и други, все в тоя дух. Те не са
дело на професионални историци – повечето са на новопоявили се
„изследователи“, които не се опират на исторически доказателства,
а на внушени им отвън тези. Това ги кара да търсят и измислят
„доказателства“ за гонене на всички мюсюлмани, за враждебното
1
Родопи ВЕСТ, Смолян, бр. 26, 5–6.05.2013.
отношение на българите мохамедани към руските войски и т.н. Раз-

бира се, резултатите от тези опити са плачевни, но се намират и
хора, които вярват на измислиците. Науката отдавна е установила
конкретните факти от тази освободителна за българите (независи-
мо от религиозната им принадлежност) война.
Ще се върнем отново към похода на ген. П. Черевин в Сред-
ните Родопи с акцент на отношението на местното население към
руските воини и тяхната освободителна мисия. В досегашните из-
следвания този въпрос не е подминат, но е по-страничен от дейст-
вията на руския отряд. С изключение на Ст. Шишков и В. Дечев
другите автори отделят по-малко внимание на поведението на бъл-
гарите мохамедани към руските части, към местното християнско
население. Факт е, че местните турски власти в Ахъчелебийско
(Смолянско), в Рупчоса и Даръдеренско (Златоградско) ведно с мо-
хамеданските духовни служители водят усилена пропаганда сред
населението, за да го поставят в услуга на турската армия, за да
внесат и страх от идването на руската армия. Полагат се и уси-
лия за въоръжаването на мъжката част от българомохамеданското
население. Съзнателно се разпространяват слухове, че ако дойдат
руснаците, българите мохамедани ще бъдат третирани като турци,
ще бъдат подложени на насилия и грабежи. Доколко тази пропаган-
да е повлияла на поведението на българите мохамедани, дали то се
вдига на въоръжена съпротива, дали посяга на братята си христия-
ни и води до изостряне на отношенията на българите от двете вер-
ски групи, до изселване и бягане на населението, са въпроси, които
чакат научнообосновани отговори. Още повече, че днес се засилват
опитите за спекулация, за подбиране и „съставяне“ на извори, за
преиначаване и омаловажаване на едни факти за сметка на други, а
нерядко и за съвсем голословни твърдения.
На базата на доскоро известни факти и сведения, на привли-
чане на по-малко използвани извори се прави опит да се отговори
на тези въпроси и за поставяне на проблема за бъдещи изследва-
ния. Те не бива да се подценяват, да са плод на външни внушения, а
да се подложат на обективен анализ, без да се спестяват „приятни“
или „неприятни“ факти. Само по този начин ще се установи исти-
ната, ще се пресекат опитите за фалшификации.
Преди да се спрем на действията на руската бригада в цен-
тралната част на Родопите, трябва да отбележим, че планината не
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ И ВОЙНИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ • 155
е място, където се разиграват големи и кръвопролитни сражения.

Счита се, че след сраженията за освобождаването на Пловдив и
разбиването на добре подготвената и въоръжена армия на Сюлей-
ман паша, част от нея отстъпва през Родопите. Това налага нейното
преследване за пресичане на евентуални опити за контранастъпле-
ние към Пловдив. В началото на януари 1878 година руските вой-
ски водят една от големите и решаващи битки с многохилядната ар-
мия на Сюлейман паша. Водят се тежки битки, особено ожесточени
са те в районите на селата Брестник и Белащица, където турците
претърпяват тежко поражение. След тях турската армия е почти
извадена от строя. В тези боеве вземат участие десетки руски пол-
кове – пехота, артилерия, кавалерия. В Марково се водят боеве за
всяка къща. В доклада на полк. Панталеев за боевете на 5-а пехотна
дивизия с командир ген. Шилдер-Шулнер се съобщава:
„След превземането на селото турците панически започват

да отстъпват. Поражението на противника е пълно – изоставена
артилерия, множество патрони, пушки, снаряди, шанцови инстру-
менти, грамади убити“.
Разбитите турски войски отстъпват в две направления – пър-

вото е Асеновград – Хасково – Кърджали – Гюмюрджина (тук е
Сюлейман паша), второто е Асеновград – Наречен – Павелско –
Чепеларе – Устово – Рудозем – Златоград – Димотика (в тази ко-
лона е Фауд паша, помощник на Сюлейман паша, както и Ахмед
ага Тъмръшки). Присъствието на тъмръшкия ага е продиктувано от
факта, че той познава добре този район и има силно влияние сред
българите мохамедани. Преследването на втората колона е повере-
но на Владикавказката бригада на ген. П. Черевин.
В този район има доста населени места с компактно българско
население от двете верски групи. Въпреки религиозното разделение
те векове живеят и обработват бедните нивици, отглеждат многоброй-
ни стада, стопанисват горите. Не бива да се отрича, че религиозното
разделение води до известна отчужденост, турските власти толерират
мохамеданите, от техните среди излъчват местни първенци и управ-
ници, сред които е и спорната фигура на Ахмед ага Тъмръшки.
Да уточним какво е демографското състояние на този район
на планината по време на похода на ген. П. Черевин. Проф. Стра-
шимир Димитров смята, че в Смолянско мъжкото население въз-

лиза на около 10 000 души, или общият брой на жителите му е над
22 000. Приблизително толкова е и броят на населението в Рупчо-
са. Още възрожденските дейци считат българите мохамедани за
неотменна част от българския народ и ги отличават от турците. Та-
кова е и становището на Найден Геров. Вестник „Дунавска зора“
пише буквално:
„...помаците говорят най-чист български език, пеят най-чисти бъл-

гарски народни песни, опазили са много български народни оби-
чаи“.
В тази част на планината има 129 селища, от които 22 са на-

селени с християни, 14 са смесени – християни и мохамедани, а 83
са мохамедански. Тази демографска картина на района, през който
преминават руските войски, дават основание на командването да не
очаква сериозна съпротива от страна на местното българско насе-
ление. Единствено има опасения от прояви на враждебност в отдел-
ни населени места и въоръжени групи българи мохамедани. Тези
опасения се отчитат и са взети мерки за бързото разоръжаване на
въпросните групи. Вероятно руското командване получава необ-
ходимата информация за състоянието на тази част от планината от
Найден Геров. Данните са е актуализирани от местните водачи и
придружители на военната колона от селата Бачково, Наречен, Па-
велско, Хвойна, Чепеларе, Устово, Златоград... Има отделни све-
дения, че от Асеновград бригадата е придружена от учителя Илия
Белковски, който същевременно е и преводач.
Руският отряд потегля от Асеновград по поречието на Че-
пеларска река на 12 януари 1878 година. Вечерта е в Бачково, на
следващия ден – в Наречен. На 14 януари е в голямото средноро-
допско село Павелско и близкото до него с. Хвойна. От запазените
рапорти и военни донесения се вижда, че походът е труден пора-
ди тесния, стръмен и заледен път. Преминаването се утежнява и
от ниските температури. В рапорта до ген. Скобелев ген. Черевин
оценява прехода от Станимака (дн. Асеновград) до Павелско така:
„Още при излизането от града възникнаха непредвидени и неи-

моверни трудности. Пътят е горска пътека, твърде тесен, с остри
изкачвания и слизания, със страшни стръмнини, които не позволя-

ват да се язди и [преходът] толкова се забави, че когато главата
на колоната стигна височините при Бачково, ариегардната сотня
едва се изтегля от Станимака “.
Подобна е оценката на ген. Черевин в полевата записка до

военния губернатор на Пловдив ген. Веляминов.
Благоприятни са обстоятелствата, че разбитите турски воен-
ни части, както и разпръснатите башибозуци не са в състояние да
окажат сериозна съпротива. Такава липсва и от страна на българи-
те мохамедани. И в Бачково, и в Наречен, и в Павелско посрещат
радушно руските части като освободители и не могат да повярват,
че теглилата робски са свършени. В Наречен са посрещнати с пита
и бръшлян, отсядат в дома на дядо Гого, където е даден обяд на
офицерите, а войниците също са нагостени. Населението помага в
почистването на пътя, от Косово докарват сено за конете. Водач им
е Дечо Мирчев от същото село.
В една полева записка се казва, че „оръжието от близките
села Дряново, Лъкавица и Борово досега не е доставено, въпреки
обещанието на хаджи Емин“. По думите на българите (християни)
в Дряново има до 200 въоръжени жители, „половината от които
са съгласни да предадат оръжието, а другите решително отказ-
ват“. В тази записка се отбелязва, че от башибозука се страхуват и
родопските села Югово, Павелско, Малево. Този документ разкрива,
че българите мохамедани в района на Рупчоса са въоръжени от тур-
ските власти и от водача им Ахмед ага Тъмръшки. Личи колебанието
у тях да предадат или не оръжието. Факт е, че тези, които не го преда-
ват, фактически не оказват въоръжена съпротива на бригадата. Мест-
ното население повече е наплашено от мародерствата на отстъпващи-
те турски части и башибозуците. На тях именно се противопоставят
българите мохамедани. Местното население оказва съществена по-
мощ на русите като разузнавачи и водачи, при доставянето на сено и
слама на конете, при снабдяването с храни и други материали. Мария
Манолова записва спомени на Велика Андонова Спасова от Павел-
ско за посрещането на руските войски. Ето нейния разказ:
„Моят дядо Петър Андреев почина на 90 години. От него съм

слушала, че като дошли руснаците в Павелско, настанили ги в къ-
щите. Храна войниците си имали, ама и то по къщи са им навърш-

вали. Давали им каквото имат“.
На 16 януари руските части потеглят към Чепеларе (предния

ден се върнали заради силна снежна буря). Преди селото застигат
ариегардна част на Фауд паша. В завързалата се престрелка падат
убити около 100 турски войници, 69 са пленени. В своите записки
от онова време чепеларският свещеник Марин Караджов отбелязва:
„На 16-и, вторник, дойдоха руските казаци конници. Ние се

зарадвахме, турците се уплашиха. Тогава излязохме всички бъл-
гари – мъже, жени, деца, та ги посрещнахме и от радост плачех-
ме...“
Чепеларе е едно от големите селища, в него живеят заедно и

християни, и мохамедани. Сред българите мохамедани има влиятел-
ни и фанатизирани първенци, но повечето са уравновесени и доб-
рожелателни към съселяните си. При отстъплението си турските
войски нанасят големи поражения и пакости на селището, като
принуждават доста семейства да се изпокрият по околните колиби
и мандри. Една част от българите мохамедани се увличат от тур-
ската пропаганда и тръгват към Беломорието ведно с османската
армия. В посрещането на руските воини вземат участие и моха-
меданите, те предоставят къщите си за настаняването им. Генерал
Черевин е в дома на Салих Вегов. Една от знаковите фигури в
Чепеларе Сюлейман Милязимът също предоставя дома си на рус-
ките войски. Тези сведения показват раздвоението, което има у
мохамеданите – у едни има страх, че ще ги тероризират и насил-
ват, че християните ще търсят отмъщение за извършените зулу-
ми. У по-голямата част от тях надделява трезвото и здраво бал-
канджийско чувство и остават при родните си корени. По-късно и
избягалите българи мохамедани се завръщат в родните си места.
По-друга е атмосферата на юг от Рожен – там българите хрис-
тияни и мохамедани живеят в добросъседство, много малко са слу-
чаите на остро противопоставяне, каквито има в северните склоно-
ве на Родопите, па и в Рупчоса (Тъмръш). Преди години българите
в Смолянско заедно се вдигат на бунт срещу своеволията и жесто-
ката експлоатация на Гюмюшгердан, подкрепян от местните турски
власти. Те заставят властите да се намесят в тяхна полза. По-късно,

по време на Априлското въстание от 1876 година, въпреки голямо-
то напрежение и тревога не се стига до братоубийствени ексцесии.
В такива ситуации винаги надделяват благоразумието и чувството
за общност и у мохамеданите, и у християните.
В тази част на планината населението чака избавлението си
с радост и нетърпение. Християните са подложени на значителни
реквизиции по време на войната – вземат им над 700 коня, моби-
лизирани са 152 мекерджии за съпровождане на добитъка. Потър-
певши са предимно екзархийските села, докато гъркоманските са
подминати. В началото на януари 1878 година бягащият пловдив-
ски мютесарифин свиква съвещание в Пашмакли на казалийския
съвет. В него участват първенците от мохамеданите и християните.
На това заседание, което се провежда на 6 януари, той предлага на
всички мъже без разлика на вяра да се въоръжат и заедно с турска-
та армия да се укрепят на Рожен и да се бият срещу русите. Но и
тук надделява разумът и първенците не приемат предложението на
пловдивския турски управител, с мотива, че „многобройната цар-
ска войска не е могла да спре руската армия, та те ли с голите
си ръце“. На това съвещание първенците се договарят „да се чу-
ват (пазят) един друг. В Устово са изпратени десетина полицаи
да пазят селото и чаршията от разсипия“.
Преди да влязат в Устово, руснаците настигат една турска
обозна част и в завързалото се сражение са убити 111 турски вой-
ници. Тези преломни дни в селището са описани образно и с богат
фактически материал от големия родоповед Стою Шишков. Спо-
ред неговите сведения българите мохамедани масово дезертират
от турската армия. Те се явяват в защита на християните от на-
силията и плячкосването от бягащата турска армия и башибозуци.
Голяма част от селото е опожарена и ограбена, църквата „Света
Богородица“ е осквернена. Семейството на Ст. Шишков е прию-
тено в дома на Сюлейман от Короково, там е и това на свещеник
Васил Аврамов. Влаховци през нощите прибират устовци в къщите
си. Фроню Костов се скрива при приятеля си Дебел Хасан в Стра-
жа. Други устовци намират подслон и закрила, храна във Влахово,
Клокотник, Орешец. Там те прекарват 10 дни и слизат в Устово
едва когато разбират, че турските войски са отстъпили към Палас
(Рудозем). Посрещането на руските войски в Устово (17 януари) е
много внушително – всички жители излизат по улиците, призова-

ни с мощния глас на Дели Костадин. Войниците се настаняват по
къщите, а щабът на ген. Черевин – в дома на хаджи Иван Бечев.
На другия ден в църквата „Свети Никола“ е отслужена тържест-
вена служба молебен от свещеник Киряк Белковски. Нарежда се
и временно централно управление, в което влизат и християни, и
мохамедани, устройва се и местна полиция. През тези дни христия-
ните подкрепят мохамеданите от посегателства от случайни еле-
менти, каквито се появяват навсякъде по време на война. Във вре-
менното управление влизат Салих ага Сивриев от с. Смилян, Рашид
ефенди и Данаил Костов от Горно Райково, Вълчо Д. Щърбов от
Долно Райково, Стою Стоянов и Христо Попгеоргиев от Устово.
Тези данни от местни източници се потвърждават и от доклада на
ген. Черевин до ген. Скобелев:
„Долагам, че е прибрано оръжието на жителите на всички села

по пътя и наоколо. В Читак [Устово] и Пашмакли са назначени
старшини [старейшини] измежду българите, тъй като турските
власти избягаха при нашето появяване“.
Липсват всякакви сведения за въоръжени нападения и съпро-

тива от страна на българите мохамедани. Нещо повече, население-
то е предало безпроблемно оръжието. В Смолянско изселническа-
та вълна е значително по-малка, отколкото в Рупчоса.
Подобна е атмосферата и в Даръдере (Златоград), където
християните са малцинство спрямо българите мохамедани, но те
живеят в сговор и разбирателство. Военните части са разквартиру-
вани по къщите, а щабът е настанен в Нешевската къща. В църков-
ната книга, запазена в местния музей, е записано:
„На 19 януари 1878 лето влязоха в града ни руските войски,

сахатет на осем и половина по турски“.
Тук местните първенци спасяват отвлечени български деца от

турците, като ги откупват. Хаджията Никола х. Андонов откупва
две деца – братче и сестриче от Ардино. Той се грижи за тях и
когато родителите им ги намират, без колебание ги връща, без да
иска да му върнат парите, похарчени за децата. А хаджи Параско
откупва момиченце на име Добра и го отглежда и задомява като

своя дъщеря.
Всички сведения и извори от различен род (местен и руски)
потвърждават, че по време на похода на ген. Черевин в сърцето на
планината населението ги посреща като освободители. Нито война-
та, нито турската пропаганда успяват да сложат по-голяма и трайна
разделителна линия между еднокръвните християни и мохамедани.
Не се допуска да се пролее братска кръв, а заедно се чуват (пазят).
Всякакви опити с днешна дата да се преиначават събитията, да се
приписват някакви золуми над мохамеданите, са обречени на про-
вал. Историята не се пренаписва със задна дата.
Наскоро в софийския квартал „Требич“ беше открит памет-
ник в чест на освободителя на столицата ген. П. А. Черевин и него-
вата бригада. Тогава бригадата е в състава на отряда, командван от
прославения ген. Гурко.
Не е ли повод това да се създаде инициативен комитет и се из-
дигне паметен знак в Устово, където ген. Черевин и неговите воини
престояват два дни и устройват временно българско управление.
Честването на 135-годишнината от освободителната Руско-
турска война е повод не само да отдадем признателност към руските
витязи, към българските опълченци, но и да воюваме срещу опитите
да се преиначава миналото в услуга на външни внушения и тези.
ЛИТЕРАТУРА
Шишков, С. Българи мохамедани. Плодвив, 1936.

Димитров, Стр. Демографските отношения и проникването на исляма в Западни-
те Родопи и долината на р. Места през 15–18 век. Родопски сборник, т. I,
с. 63–169.
Япов, П. Помаците. С., 2006.
Гиневски, Хр. Произходът на българите мохамедани и съвременните фалшифи-
кации. – Заблуди и фалшиикации за произхода на българите мохамедани.
ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2010, с. 117–126.
Ковачев, Р. Османски данъчен регистър от нахия Рупчос от началото на 16 в. –
Заблуди и фалшификации за произхода на българите мохамедани. ТАНГРА
ТанНакРа ИК, С., 2010, с. 91–108.
Бозов, С. В името на името. Т. I–II, 2009–2011.
Реджепов, И. Балканската война в Родопите (1912–1913).
Митринов, Г. Единството на българските родопски говори от двете страни на днеш-
ната гръко-българска граница на лексикално равнище. – Език и литература,
бр. 1–2, 2004, с. 254–264.
Акад. Георги Марков:
НИЕ, ИСТОРИЦИТЕ, СЕ УМОРИХМЕ ДА
ПРЕНАПИСВАМЕ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ1
– Г-н Марков, какво е мнението ви за книгата „Балкан-

ските войни в Родопите 1912–1913“, която бе издадена от Ев-
ропейски институт „Помак“?
– По интернет ми я изпратиха приятели. Прегледах я – това е
една антибългарски пасквил. Издателят Моллов беше на предста-
вянето на моята книга „България в Балканския съюз срещу Осман-
ската империя 1911–1913 година“ в смолянското читалище „Христо
Ботев“. И вместо да ми зададе въпроси за нея, ми произнесе едно
слово. Каза ми: „Вие трябва да се извините на родопчани за Балкан-
ската война“, защото българската армия била завладяла Родопите.
Казвам: „На Османската империя да се извиня, нея вече я няма“.
Тази книга е и за Априлското въстание. Авторът го отрича – каз-
ва, че се сбили две махали. Левски се осъществил в Тъмръшката
република. Бисмарк на Берлинския конгрес казал: „Българите са
един крадлив народ“. Тогава спрях да чета. Освен това има едни
порнографски снимки, рисувани 100 години по-късно – групово из-
насилване. Човек може да не прочете книгата, но ще бъде втрещен
от рисунките. Не може такова охулване. Моллов каза: „Вие, бъл-
гарите...“ И го питам: „Вие какъв сте?“ Казва: „Аз съм бугар – или
нещо подобно. – Ние сме коренното население тук, не сме дошли от
Азия“. Не знам този човек какъв е по професия, но теориите му не
издържат – Балканската война се разглежда като зло за Родопите.
Аз в Кърджали казах, че тя е и за европейска цивилизация, че благо-
дарение на нея нашите сънародници от Кърджалийска, Смолянска и
Благоевградска област са граждани на Европа. Имало е и насилие,
но на война – като на война.
– Но това като че ли беше премълчано?
– Вината не може да бъде колективна. Тя е лична. Но Мол-
лов казва: „При нас е силна родовата памет“. Ами държавната
турска телевизия, която обикаля из Кърджалийско и пита за бъл-
1
Отзвук, Смолян, бр. 147 (2046), 19–20.12. 2012 г., с. 6.
гарските зверства – това пак ли е родова памет? И доколко тази

родова памет е вярна и точна след 100 години!? Гражданин на
България да напише такъв антибългарски пасквил – и неверен,
и ненаучен!? В Тъмръш населението е обхванато от войната, то
бяга, защото българите идват и „ще ни изколят за Перущица“.
Но след това по силата на Цариградския договор се връщат както
населението, така и военнопленниците. Ние имаме 115 000 воен-
нопленници от османската армия. Корпусът на Енвер паша е с
12 500 човека, пленени в Западна Тракия. 60 000 – в Одрин. Умират
3000 души от холера, но другите са върнати – и военнопленниците,
и Шукри паша, и другите паши. Настанени са в най-луксозния хотел
„България“ в София. Има снимка в моята книга – Шукри паша при
цар Фердинанд във Врана. Той го е канил да си пият кафето и да си
говорят на френски език. Ние сме спазвали Хагската конвенция за
правилата във войната. Това, че е имало издевателства – да, но не
можеш да кажеш, че цялата българска армия е клала и окупирала.
– Дали защото тези събития около войната са останали
недобре разработени, непоказани – и това може би предизвик-
ва подобна реакция?
– Да, може. Но ако се изследват, трябва да е документално,
а не по родова памет. Ето навремето скандала в Батак – не били
изклани 3500, а само 1760. Това е връх на цинизма. Сега за Стара
Загора – не били изклани 14 500, а само 7000. Родовата памет не
е силна само в Родопите. Но на нея невинаги можем да разчитаме,
там има и украсяване.
– Кое според вас поражда такъв тип издания?
– Вероятно това, което казвате – понеже темата е била пре-
мълчавана и сега изведнъж се люшна махалото и се правят обоб-
щения.
– Не значи ли, че е направена някаква голяма грешка в
миналото, като е изпуснато нещо твърде важно, за да се пре-
дизвика такава реакция сега?
– Да. И тази тема за кръстилката. В миналото явно тя е била
болезнена в Родопите. След 1989 г. се появиха някакви изследва-
ния или отделни доклади, статии.
– Но Радославов (министър-председател на България през
1886–1887 и 1913–1918 г. – бел. ред.) беше заклеймяван непре-
къснато, че е позволил на хората да си върнат имената?
– Но това е по силата на Цариградския договор. Той е бил

принуден да го направи. България тогава е била в международна
изолация. Радославов има и друга вина – за изборите в началото на
1914 г., но той там работеше с гюмюрджинските турци и чрез Мла-
дотурския комитет той вкарва четирима депутати, които му дават
мнозинство. Не толкова за Родопите, колкото за Западна Тракия
работи с Младотурския комитет и това му е на него грехът. Тогава,
мисля, българските турци имат 14 депутати и те се отличавали от
останалите. Германският пълномощен министър, когато гласуват
заема от „Дисконто-Гезелшафт“, ги наблюдавал от галерията. Гла-
суването е било вярно. И той казал: „Сега ще видите как ще гласу-
ват турските представители“.
– Каква е вашата оценка за т.нар. кръстилка?
– Аз осъждам всяко насилие. Не може насила да се сменя
вяра. Както и ислямизацията. Е, появиха се османисти, които
твърдят, че българите са се наредили на опашка да си сменят вя-
рата, защото имало икономическа изгода. Това пък е икономиче-
ска принуда. Но аз не мога да захвърля „Време разделно“ на акад.
Антон Дончев.
– Но това не е историческа книга, а художествен роман.
– Това е роман, но той е схванал духа на епохата. Както за
еничарите се появиха твърдения, че християнските майки с ра-
дост са давали момчетата за еничари, защото пред тях се разкри-
вала бляскава кариера, могли да станат и велики везири. И сега се
дават филми за Сюлейман Завоевателя, а тогава Еничарският кор-
пус стига върха – 300 000 деца са откъснати от майките си. Това
е исторически факт. Няма да реабилитираме Османската империя,
защото на някой така му се иска в Анкара. Това идва чрез изсел-
ниците. Аз това и в Кърджали го казах. Кметът Хасан Азис – един
интелигентен човек, с желание оглави местния инициативен коми-
тет за ген. Делов, който го предложи за почетен гражданин. После
300 души изселници се събрали в Одрин и се подписали. Но те не
живеят в Кърджали, идват 2–3 пъти с автобуси, разхождат се да
гласуват.
– Мислите ли, че е нормално да обявяваме за почетни
граждани исторически фигури отпреди 100 години?
– Има го това. Ами как направихме Камен Боляров и другите
от Дружба „Родина“ почетни граждани посмъртно.
– Те са посмъртно обявени, но не са живели толкова от-

давна.
– Искам да кажа, че това предложение за ген. Делов беше мест-
на инициатива, а не национална. Обаче го натиснаха горкия Хасан
Азис и когато не дойде на конференцията, която организирах, и не
изпрати свой заместник, се сетих, че има нещо гнило. После отново
една политическа сила поиска нов прочит на историята, пренапис-
ване. Ние, историците, се уморихме от пренаписване. Който дойде
на власт: „Хайде сега да пренапишете учебниците по история“. По
математика не искат.
– И наистина ли я пренаписвате?
– Да, да. Това е нещо като кръстилката в Родопите – колко
пъти са сменяли имената на хората!? През 1992 г. пролетта в Доб-
рич министър Николай Василев ни събра на национална конферен-
ция на учителите по история и каза: „Стига с тези комунистически
учебници! Искам нови“. Но нямаше време до септември. Тогава се
появиха и свитъците, и „османското присъствие“, пробута го Юнал
Лютфи. Взе го от арабските владения на Османската империя. Но
едно е било в Дамаск и Багдад, друго – в Русе и София. Оттам дой-
де, понеже през пролетта на 1992 г. ДПС и СДС още бяха в добри
отношения. И вижте – там я няма четата на Ботев, няма Перущица,
Батак. Аз тогава се оттеглих. През 1995 г. акад. Илчо Димитров,
лека му пръст, ни събра във Велико Търново и каза: „Стига с тия
седесарски учебници!“ Пренаписват я. През 1998 г. Веско Мето-
диев – колега историк, каза: „Айде стига с тия бесепарски учеб-
ници“. Само Царя ни пожали. Царя – който е от стара коза яре с
850 години родословно дърво в Тюрингия. Само той не поиска да
променя историята. За него аз съм казал тежки думи, но той върна
цяло съкровище – архива на дядо си от Станфордския университет
през 2006 г., и то оригиналите, защото американците се опитаха да
ни пробутат микрофилмите.
– И като е политически конюнктурна нашата история,
хората на коя да вярват – на „комунистическата“ или на „се-
десарската“, как да прецени човек?
– Не само това. Има много алтернативни учебници. Това го
казах на Сергей Игнатов. Преди бяха до три учебника по история и
учителите избират, но сега Сергей Игнатов казва: „Колкото – тол-
кова“.
– Тоест завършилите едно училище знаят историята по

един начин, а другите – по друг?
– Да, но те казват: „При комунизма имаше само един учебник“.
Бедата е, че понякога едни и същи личности и събития имат различни
оценки. И децата се обезверяват, казват: „Историята не е наука“.
– Навлизането на събития от последните години в учеб-
ниците по история как ги намирате?
– Аз се обявих против, защото правителството на Бойко Бо-
рисов още не е завършило мандата си. Но това го иска пак минис-
тър Игнатов – да се подмаже на шефа си. И аз понеже съм автор
на учебник по Обща история за десети клас, казах: „Поне не ми го
слагайте в генералска униформа“. И намериха изход. В моя учеб-
ник го сложиха в урока по Латинска Америка – Борисов с Дилма
Русеф, когато тя встъпва като президент. Рано е да се оценява едно
правителство, което не е завършило мандата си. Ние с УНСС на-
правихме един проект за най-успешните министър-председатели –
от Освобождението до Сергей Станишев. Но още не са огласени
резултатите.
– Това социология ли е или история?
– Това е интердисциплинарен проект. Аз казах, че знам кой ще
е победител – Стефан Стамболов. Но ще видим напролет. Стефан
Стамболов е „здравата ръка“ и на всеки, на когото кажат, че е вто-
ри Стефан Стамболов, му харесва. Но ако кажеш „втори Алексан-
дър Малинов“ – три пъти министър-председател, демократ, умрял
на трибуната, защитавайки първата конституция, – не е гордост. На
Иван Костов проф. Бобев му каза, че е втори Стефан Стамболов. И
му хареса. Вежди пък обяви Бойко за втори Стамболов, ама Вежди
е скулптор. И моят колега и приятел Божидар Димитров, вместо
да отрече, каза: „И двамата строят магистрали“. Ама Стамболов е
строил железници. Не бива да се бърза, защото всеки политик е за
своето време. Интересно как не казват, че някой е втори Андрей
Ляпчев с неговата фраза: „Со кротце, со благо, се стига надалеко“.
Това е истината, а не „и со малко кьотек“. Това е завет на майка
му. Нека всеки да си бъде в епохата! Макар че и Стамболов не е
бил идеален. Той е създател на политическата полиция, при него са
съдебните убийства, поръчва на военния съд колко глави да паднат.
– Да продължим с делото срещу имамите в Пазарджик.
Има едно ваше интервю със заглавие „Ако не спрем имамите,
ще дойдат терористите“, като се цитират ваши думи – наисти-

на ли е така?
– Заглавието е на редакцията. Не е цялото интервю, а част от
онова, което съм казал.
– А споделяте ли тази мисъл?
– От две години развивам идеята, че имамите трябва да се
обучават в България. Както има Богословски факултет, да има и
факултет за имами.
– Нали в София има Ислямски факултет.
– А обучават ли имами?
– Смолянският районен мюфтия е обучаван там.
– Но се обучават и в Саудитска Арабия – това не трябва да
става. Преди 1989 г. са ги обучавали в Ташкент. А след като има
институт в България, да се обучават тук. Саудитска Арабия е исля-
мистка държава. А ние пращаме тези млади хора и там на какво ти
учат – не на традиционния ислям.
– А какво значи традиционен ислям?
– Няма да навлизам в тези подробности, не ми е там силата.
Но там има ислям, който никога не е бил тук. С тези бурки, които
се появиха. Кога е имало бурки в Османската империя?
– Но това нали е техен личен избор и трябва да го уважа-
ваме?
– Но този личен избор засяга и обществото.
– Защо?
– Нали затова говорим за традиции в едно общество. Бурките
не са нашата традиция.
– Но нямаше традиция да празнуваме и Дядо Коледа, и
Хелоуин?
– Не е същото.
– Но ние, живеещите тук, не виждаме някакъв радикален
ислям – това, което се привижда от жълтите павета...
– Е, да проповядваш, че не приемаш тази държава, в която
живееш, това не е ли радикален ислям?
– Кой го е проповядвал?
– Как кой – излезе по време на съдебното дело в Пазарджик.
Да се проповядва, че Коранът трябва да стане Конституция и да
има Шериат. Появиха се свидетели, които са го слушали. Само това
е достатъчно – че ти проповядваш против днешната държава.
– Митрополит Николай не е ли по-радикален по много

въпроси от мюфтията Дъбов, но никой не го претърсва, не го
арестува?
– И аз си имам пререкания с митрополит Николай. Но трябва
да оставим на съда – не да се оказва натиск.
– Но обвиненията срещу имамите са за антидемократич-
на идеология, а те проповядват религия?
– Религия, да. Но те казват: „Искаме ислямска република. Ис-
каме Шериат“.
– Кой го казва това?
– Те. Има свидетели – едни се отказаха, но има свидетели под
защита. За тези неща не от Либералния алианс да оказват натиск
върху нашата съдебна независима власт, а съдът трябва да завър-
ши с някакви присъди – осъдителни или оправдателни. И натискът
на онези, с бурките. Това беше такъв карнавал – кога тук е имало
бурки? Откъде ги внесоха?
– А какво пречат те, нали сме демократична държава и
всеки има право на избор?
– Нали говорим за традиционен ислям. Ние сме светска дър-
жава – Република България. Не можем да допуснем някой да про-
повядва, че иска Шериат, че не бил доволен от тази държава, че
иска да сменя държавния строй.
– Но ако не се докажат тези обвинения, а се насажда масо-
ва психоза срещу българите мюсюлмани, тогава какво става?
– Вижте, в Чепинци зомбират децата – да четат на арабски
език по 12 часа в денонощието и се поздравяват на мегдана на араб-
ски. Това никога не е било.
– Но когато хванеш лидерите на една общност – малцин-
ство в България, и ги арестуваш, и ги съдиш, това някой пра-
ви ли сметка до какво ще доведе?
– Не, не. Оставете. Законите важат и за мнозинството, и за
малцинството.
– Но нали никой не преследва митрополит Николай за
антидемократична идеология?
– Митрополитът също подлежи да му се потърси съдебна
отговорност. Аз се карах с него за черквата в Батак. Защото тя е
паметник костница от началото на XX век, а той започва да я об-
завежда. И казва: „Аз не правя разлика между кости и мощи“. И
с това приключихме – при него няма диалог. Но съдът трябва да

бъде оставен без натиск да реши и да издаде присъдите. Не може да
застават пред съда и да казват: „Това е нов възродителен процес“.
– Но отиват от други политически партии и казват: „Щом
сте мюсюлмани, отивайте си в Турция, в арабските страни“ и
т.н. Това нормално ли е?
– Има го и това. Аз не споделям крайностите. Но първо се
събраха тези с бурките. После дойде Волен Сидеров, защото това
е много добра предизборна акция. Проповедите са само началото.
Ако се проповядва нещо, което е във вреда на нашето общество, зап-
лаха за нашето общество, ние няма да чакаме да гръмне бомбата в
метрото. Гръмна в Сарафово – стига! Не мога да приема, че ние сме
остров на блажените и че бомбите ще гърмят само в Лондон, Мад-
рид и Ню Йорк. Нещата са много опасни и в международен план.
– Но досега нали е нямало съмнение, че български мю-
сюлманин е участвал въобще в някоя подобна групировка?
– Трябва да сме готови на всичко. И можем да го предотвра-
тим с това – този, който проповядва, да отговаря пред българския
съд. В това отношение не трябва да има никакви компромиси – ни-
какви хелзингски комитети, които твърдят, че това са бедни хори-
ца. А колко е хонорарът на Хари Хараламбиев?
– Мюфтийството плаща, какво нередно има в това?
– Ах, богатото мюфтийство!
– Не е ли съвсем нормално да потърсят най-добрите ад-
вокати, нали това ще е делото на живота им?
– Да, най-добрите.
– Това е тяхно право, трябва да го уважаваме. Ние не ги
ли осъдихме, преди да се е произнесъл съдът!?
– Хари Хараламбиев им е адвокат.
– А защо не?
– Защото Кънев казва: „Това са бедни хорица, те нямат пари
за хляб“. Нямат пари, но тези, които стоят зад тях, имат пари за
много повече. Не съм по теория на конспирациите, но това, което
става по света, е опасно и у нас. Ние трябва навреме...
– Значи ислямът сам по себе си е опасен, така ли?
– Аз не говоря изобщо за исляма, а за ислямизма – този ислям,
който идва отвън.
– Кой е искал Шериат в България?
– Недейте така, аз съм историк. Северна Африка, Близкия из-

ток и съседна Турция.
– Но мюсюлманите в България са малцинство, кое ви
кара да ги сравнявате с мюсюлманите от тези страни?
– Недейте. Турция върви по същия път. Ако след 10, то след
20 или 30 години – това е историческа перспектива. Неосоманиз-
мът, който сега го развиват в Турция, също е свързан с мечтата по
древното величие и премиерът Ердоган да казва: „Ние трябва да се
върнем там, където бяха нашите деди“. Недейте! Има заплахи в све-
та, има заплахи и на Балканите. Точно това трябва да предотвратим.
– А не е ли това неразбиране на културните различия?
– Никой не посяга на културните различия. Но когато те искат
да посегнат на другите културни различия!? Бурката е само сим-
вол. Защо ги забраниха във Франция?
– Но нали във Франция няма мюсюлмани като местно
население?
– И у нас не е имало бурки. А се започва със символа – това
е предизвикателство. Всеки да носи каквото си иска – но бурката
не е обикновена дреха. Тя е внесена от друго място и символизира
нещо друго.
– Нали и дънките са внесени от другаде.
– Дънките са от САЩ. И аз съм по дънки. Това е различно.
Опасно е, че се объркват главите на едни много читави, почтени
хора. Гледайте „Мехмед Завоевателя“ и вижте финала на този филм.
Той нямаше да бъде произведен преди 10 години. Там се скъсва вече
със заветите на Кемал Ататюрк. Вече има друг „баща“ – Ердоган.
– Може ли да ни обясните защо на жълтите павета в Со-
фия ви се привиждат едни страшни дяволи, идващи откъм Ро-
допите?
– Това не идва от Родопите, а от Саудитска Арабия, от Иран.
В Родопите е едно българско население.
– Но защо тогава залавят лидерите на мюсюлманската
общност в Родопите?
– Това не са лидери.
– Как да не са – имамът на Мадан, на Рудозем, мюфтията
на Смолян, те са лидерите на тази общност!
– Но тези лидери не признават тази светска демократична
държава.
– Коя религия проповядва демокрация, религиите нали

проповядват подчинение на божиите заповеди?
– Нека съдът се произнесе. Аз не съм следовател, но не под-
ценявайте тези проповедници! Аз съм за това да има мир в Бълга-
рия, да няма противопоставяне.
– Но знаете ли, че за 15 септември не друг, а мюфтията на
Смолян пусна поздравление от името на своя духовен пост и
обясни колко е важно децата да ходят на училище и да трупат
знания?
– Това е похвално.
– Но това е същият човек, когото съдят в Пазарджик!
– Аз не обобщавам. Когато в Ракитово открихме паметника
на ген. Стилян Ковачев от Пазарджик, освен свещеникът дойде
представител и на ислямското изповедание. Аз не казвам за всички.
Защо казвам добри думи за Хасан Азис?
– Но той е политик, не духовно лице?
– Нали Ахмед Доган казва за мен, че съм яхнал българския
национализъм. Аз не съм Сидеров, не искам да ставам депутат.
Какво ще яхвам?
– А имате ли обяснение защо най-висшите духовни лица
на Смолянска област са в съда в Пазарджик и никой от мест-
ното население не вярва, че те са виновни?
– Значи населението им вярва.
– Хората продължават да ходят на техните проповеди в
джамиите и ги подкрепят. И не е ли по-опасно тази общност да
се капсулира впоследствие, тоест вредата да е повече от полза-
та след това дело?
– Българските имами трябва да се обучават в София. Никаква
Саудитска Арабия! От 23 години Саудитска Арабия чрез тях има
тук влияние. Това е неизбежно.
– Защо се очаква от религията да проповядва демокра-
ция?
– Аз съм светски човек. И смятам, че религиите разделят хо-
рата, за съжаление. Трябва да има разум и всеки да си изповядва
своята религия, но да не пречи на другите. Ние живеем тук в едно
общество.
Анита Чолакова
Зарко Маринов
ИСТОРИЯТА НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
В РОДОПИТЕ СПОРЕД ПИСАНИЯТА
НА „ИСТОРИКА“ САЛИХ БОЗОВ1
В периода на демократичните промени у нас се нароиха ду-

зина мераклии да пишат за родопските българи, изповядващи ис-
лямска религия. Появи се и една група автори, които усърдно се
опитват да убедят българската общественост, че българското насе-
ление, известно с общоупотребимото название помаци, няма нищо
общо с днешните българи. Градят се тези за ирански, арабски, тра-
кийски и др. произход на това население, а местните родопски бъл-
гари християни били заселени по-късно там! Най-интересното е,
че не се представят никакви сериозни доводи за такъв произход и
за другост на българите мохамедани. Същевременно започнаха да
се появяват мнения, че българите (имат се предвид българите хри-
стияни) имат негативно отношение към тия хора и в трудни исто-
рически времена като войни, въстания и др. открито са се опитвали
да ги унищожат и прогонят. Конкретен повод за прокарване на по-
добни тези се оказа честването на 100-годишнината от Балканската
война в България.
Проводник на една такава теза е мъчещият се не отскоро с пе-
рото родопчанин Салих Бозов. Предишните му опити, амбициозни,
но и смехотворни, бяха с ярка антибългарска насоченост2. През 90-
те години на миналия век на страниците на печатния орган на ДПС
в. „Права и свободи“ Бозов публикува поредица статии, които бяха
първообраз на излязлата през 2005 г. негова книга със заглавие „В
името на името“. При представянето на книгата в кърджалийското
читалище „Юмер Лютфи“ (26.01.2006 г.), авторът заяви: „Всички,
1
Родопи, Смолян, бр. 3–4, 2013, с. 41–52.
2
Митринов, Г. Още веднъж за измислиците на Мехмед Дорсунски в книгата
„История на ахрените (помаците)“. – Вж. едноименната статия в настоящия сбор-
ник, с.114–125 (бел. ред.). Салих Бозов се явява съавтор на М. Дорсунски.
които са „влезли“ в тази книга, не са опетнили душите си с лъжа“,

но самият той го е направил. Още в самото начало на книгата Бозов
патетично заявява:
„Започва трагедията!!! След окошарените влизат хората на Ла-

кудата и Хвойньо, на Радьо, на Гоговци от Гудевица ... от Чокма-
ново, ... от Аламидере, Славейно, Петково. Започва сеч... Почти
не остава родопско селище без невинно пролята кръв...“ (с. 8–9)3.
И ето я налице първата лъжа! В публикацията на страниците

на в. „Права и свободи“ нямаше многоточия, а се споменаваха като
главорези и извършители на престъпления четниците от четите на
Стефан Калфа и Пею Шишманов. Вторият е родом от родопското
с. Карлуково, Ахъчелебийско (дн. Славейно, Смолянско), откъде-
то са и най-много четници в четата му. И двете чети са спонтанно
създадени от доброволци, основно бегълци от среднородопските
християнски села в територията на Османската империя, премина-
ли в България, за да не служат в турската армия. В случая Салих
Бозов така „омесва“ среднородопската история от това време, че
се е получил един прекрасен тюрлюгювеч. Редом до известните с
разбойническите си подвизи среднородопци Фойню и Лакудата е
поставена четата на Пею Шишманов, който осъжда дейността им
като ръководител на среднородопската революционна организация
към ВМОРО след потушаването на Илинденско-Преображенското
въстание през 1903 г. За ситуацията краеведът и добър познавач
на историята на с. Славейно, както и на революционната борба в
Среднородопието П. Карапетков пише:
„След разтурянето на четите в края на август 1903 г. [...] някои

образували групи и действали самостоятелно. Такива били Хвой-
ню, Лакудата, Даракчията, Гочо Калфа, Манол Куцина, Карото,
Колю Пачамана, Иван Сбирков, Васил Каракехая, Карадиолу, Лю-
тата, Борунсуза. Формирани били две групи – на Хвойню, Каро-
то и Куцина и на Даракчията и Лакудата. Те залавяли, обирали
и убивали богати турци, гърци, пък и българи. Всявали панически
3
Навсякъде в цитатите от книгата на С. Бозов е запазен правописът на автора
(бел. кор.).
страх в Родопите и Беломорието и рушели името на истинската

организация, чернели прозвището „комита“, което до неотдавна
за поробеното население било синоним на народен бранител...
ЦК на ВМОРО изпратил войводата Тома Пожарлиев в помощ на
Шишманов. И двамата войводи няколко пъти влизали във връзка с
превърналите се в разбойници комити, увещавали ги за примирие
и разбирателство. Но те продължавали да безчинствуват. Само
Карлуково и околните села не били подложени на нападение и
обир – пазела ги четата от Имарет дере (Хайдушки поляни). След
неуспеха на продължителни и търпеливи преговори организацията
обявила отцепилите се комити за изменници и разбойници. Това
решение било съобщено на селските ръководители с окръжно от
22 юни 1995 г.“4.
Четата на Пею Шишманов с численост от 108 души е от спон-

танно образуваните опълченски чети в навечерието на Балканската
война5. Образувана е в Пловдив. След като изкарали кратка военна
подготовка в тамошните казарми, 140-те четници трябвало да по-
теглят, разпръснати в състава на Македоно-Одринското опълчение
(МОО) към границата по направление Одрин. Но те изявили жела-
ние да воюват в родния край, т.е. в Ахъчелебийско, и успели чрез
застъпничеството на Стою Н. Шишков да постигнат това свое жела-
ние, като по-голямата част от тях заминали за Имарет дере, а други
все пак потеглили в състава на МОО6. Така за никакво обучение на
карлуковци, проведено в околностите на с. Павелско съвместно с
четите на Стефан Калфа и Никола Гюмюшев, за което пише С. Бо-
зов, няма данни:
„Никак не случайно в разказа не на мнозина се среща селище

като Павелско. Това селце било място за подготовката на четите
на Стефан Калфа, Пейо (правилното изписване е Пею – бел. Г. М.)
Шишманов, Никола Гюмюшев към 21. средногорски полк“ (с. 93).
Не става ясно кои са тия „не мнозина“, в чийто разказ това се

4
Карапетков, П. Славейно. С., 1991, с. 212.
5
Национално-освободителното движение на македонските и тракийските бълга-
ри 1878–1944. Т. III, С. 1977, с. 276.
6
Карапетков, П. Славейно..., с. 235.
споменава, на тук вече лъжата се прехвърля към осведомителите на

Бозов, които се оказва, че лъжат! А относно дисциплината и морала
във войсковата единица, придадена към 4-а погранична рота на 21-и
пехотен Средногорски полк, говори заповедта на ротния командир
поручик Михайлов с дата 11.10.1912 г. преди началото на настъп-
лението:
„Всички заповеди на командира на взвода Пей Ив. Шишманов

да се изпълняват точно и навреме. Не се разрешава напущането
на взвода или ротата, изоставане, отбиване вкъщи или село без
разрешение на командира на взвода и ротата. Не се разрешава да
се палят къщи и села или вземат и най-дребни неща дори със зап-
лащане. Абсолютно се забранява употребата на алкохол. Откло-
нението от войската и четата и неподчинението на началството се
наказва със смърт без съд“7.
В спомените на войник от 9-и полк, действал в направление

Батак – Бабяк – Неврокоп – Сяр, се споменава, че при разоръжа-
ването на турското население на гр. Сяр шестима войници били
уличени в грабеж и наказани по заповед на командира майор Си-
митчиев. Наказанието било да им се ударят пред строя по 25 бича
на голо. Разказвачът обяснява:
„След това по улиците имаше оставени от населението и турците

торби и чували с различен багаж, но повече никой не взе нищо“.
Спомените са събрани от родоповеда П. Маринов и публику-

вани наскоро в сп. „Родопи“8.
Лъжа е и твърдението на Бозов, че „почти не остава родоп-
ско селище без невинно пролята кръв...“ (с. 8–9). Четата на Пею
Шишманов освобождава с. Карлуково на 12.10.1912 г. По пътя
към селото тя била пресрещната от група хора с развято бяло зна-
ме, водени от съидейника на Пею Шишманов С. Сираков и пър-
венци от с. Каршилъ (дн. Виево) – тогавашен нахийски център, и
махала Кутела, както и от първенци от с. Карлуково, поканени от
7
Държавен архив – Смолян, ф 30К, оп. 1, а.е. 40, л. 4.
8
Маринов, А. Непубликувани спомени на участници в Балканската война 1912–
1913 г. – Родопи, бр. 3–4, 2012.
каршилийци да посрещнат заедно настъпващата българска войска.9

След това било събрано оръжието от двете селища, без да има убий-
ства и насилия. На 13.10.1912 г. всички годни да носят оръжие кар-
луковци били зачислени в четата, която заела позиции по върховете
южно от селото: Студенец, Чорни ворх, Падала. Бива обезоръжено
населението на селата Тикале, Ряка, Селище и др., като се стига до
с. Сойчук (дн. Върбина, Смолянско). Там се бил укрепил с чета Чер-
кеза от Старо село (дн. с. Малка Арда, Смолянско). Някои от хората
му оказали съпротива и бил ранен един български войник. Коман-
дирът на българското подразделение поручик Михайлов заповядал
да бъде запалено селото. Но се намесил Пею Шишманов и убедил
командира да се спре паленето, дори само заради местния първенец
С. Чорбаджиев, сътрудник на революционното движение. Същевре-
менно част от населението на селото побягнало към Гюмюрджина.
Чорбаджиев бил определен за временен кмет и като такъв заминал
след бягащите, настигнал ги и ги убедил да се върнат10. По пътя по-
нататък четата обезоръжила селата Ляска, Лещак, участвала в сра-
жение с турски войска при с. Топуклу (дн. Средногорци, Смолян-
ско) и при с. Ак бунар (дн. Бял извор, Кърджалийско), където били
пленени 80 запасни редифи от войската на егридеренския дерибей
хаджи Ензолу11. Освобождават се българомохамеданските села в тоя
район, а също Узундрес (дн. Неделино), Даръдере (дн. Златоград),
Кирково, Кърджалийско, и др. Четата преминала в Южните Родопи
през селата Менково, Угурли, Койникьой, Булаткьой и др. и накрая
стига до Гюмюрджина, където на 20.11.2012 г. е разформирована
със заповед, но голяма част от четниците се включват в МОО и про-
дължават участието си във войната12.
Нека посочи Бозов в кои превзети родопски села, населени
с българи мохамедани, карлуковските четници са убивали, изна-
силвали, крали и палили. Но ако не може да посочи такива данни,
то той е лъжец.
Още при публикуването на лъжите за дейността на четата на
Пею Шишманов в началото на новия век на страниците на вестник
9
10
Пак там, с. 240–241.
11
Пак там, с. 242–243.
12
Карапетков, П. Славейно. Минало. Пловдив, 1948, с. 260; Карапетков, П.
Славейно..., с. 243–244.
„Права и свободи“ публикувах отговор на Салих-Бозовата публи-

кация13. Отговор не последва.
А колкото до съжителството и взаимното подпомагане
в трудни времена, то при карлуковци е факт. Въпреки големи-
те страдания, причинени им от кършилийските дерибеи и раз-
бойници, а не от мирното население на селото, те се отзовават
на молбата на кършилийци по време на Балканската война, да
отидат по-влиятелни карлуковци и да посрещнат българските
войски в селото, за да бъде запазено то от изгаряне14. С. Бозов
споменава и за избитите кършилийци от войската в местност-
та Лъките до с. Петково. Според осведомителя му Емин Ше-
рифов загиналите били без капка вина (с. 33). Но има и други
мнения, според които са били събрани каршилийци, проявявали
се в предишни времена с издевателства над християните от съ-
седните села. Трябва да се отбележи, че това убийство не е из-
вършено от местните християни. Дори краеведът П. Карапетков
имаше сведения, че когато са били карани през Карлуково към
с. Петково навързаните каршилийци, възрастен карлуковец попи-
тал войниците къде ги водят и успял да освободи от върволицата
навързани мъже последния, като така го спасил. А че времената
са били трудни, се знае и от това, че в навечерието на Балканската
война в съседните села Карлуково и Петково били разквартирува-
ни 400–500 души турски войници, лошо облечени и въоръжени15.
На 5 октомври голяма част от войската заминала към грани-
цата на Рожен. На 7 октомври през нощта през двете села премина-
ла турска войска с численост 500 души, командвана от ардинския
дерибей хаджи Енузолу. При преминаването им през Карлуково
дерибеят издал заповед да се запали селото, но отседналият отпре-
ди там турски ротен офицер предовратил палежа. Поискани били
120 мулета, но мухтарят успял да събере само 3516. На 8 октомври
войската стигнала над с. Горно Дерекьой (дн. Момчиловци), но не
продължила напред. А когато българските съединения атакували,
запасните турски редифи се разбягали в безпорядък. При бягството
13
Митринов, Г. Лъжеистории за Пею Шишманов. – Родопски вести, бр. 31,
2000.
14
Карапетков, П. Славейно. Минало..., с. 257–258.
15
16
Карапетков, П. Славейно. Минало..., с. 256.
хаджи Енузолу за кратко спрял в Карлуково и заповядал на карлу-

ковския мухтар да направи списък и да събере в училището цялото
налично мъжко население от 7 до 70 години. Умишленото бавене от
страна на мухтаря и бързането на хаджи Енузолу да се спаси с бяг-
ство от идващата българска войска в случая спасява карлуковци.
А той успява да стигне до селото си Лесичек едва с петдесетина
войници. В тия дни в махала Пандък били убити от местни въоръ-
жени българи мохамедани един карлуковец и двама петковци, като
в убийството участвал и Куция Арнаутин от Каршилъ17.
Направен бил опит по време на войната да бъде запалено и
ограбено от отстъпващото турско войсково подразделение и с. Чок-
маново. По разказ на Емин кехая от махала Змиево, Смолянски ра-
йон, тогавашен войник в подразделението с командир Хакъ ефенди,
отстъпващите войници, водени от командира си, се насочили към
комитското с. Чокманово, за да си разчистят сметките с непокорни-
те християни. Преди време същият турски командир квартирувал
с войска в селото, където вършел жестокости над мирното населе-
ние. Същевременно чокмановци се организирали за отбрана и на-
паднали идващата войска от засада. Войниците се разбягали и така
било спасено селото. Данните са събирани от чокмановеца Т. Тодо-
ров, един от авторите на историята на селото18. И въобще нужно е
С. Бозов да прочете и тая книга наред с доста други, и особено раз-
дела „Чокманово през Балканската война“ (с. 209–224), за да добие
представа за действията на турската войска спрямо чокмановци. А
после да обобщава колко жестоки били чокмановци спрямо мир-
ните си събратя и съседи българи, изповядващи ислямска религия.
Всъщност е налице тенденциозно представяне на фактите.
Книгата на С. Бозов е пълна с данни за насилие над местното бъл-
гарско мюсюлманско население – верни или не, а данни за наси-
лия над християни липсват! Интересно как от вниманието на вещия
„изследвач“ Бозов, който твърди, че е обиколил множество българ-
ски и турски села, е отбягнала случката в с. Чандър (дн. Светулка),
където отстъпващата турска войска избива част от местното тур-
ско население и труповете на убитите са нахвърляни в кладенеца
на селото. Но явно тази тема не му е интересна. За сметка на това
17
Карапетков, П. Славейно..., с. 233–234.
18
Чокманово. Минало. Т. I, С., 1999, с. 210–211.
се пише за местен турски първенец в Егри дере (дн. Ардино) Нури

Хаджибей, който „организирал спасяването на поселището от
кръвопролития и пепелища, като от всеки прозорец се спускал
бял байрак“ пред настъпващата българска войска (с. 76). Според
Бозов тоя турчин е предател, който е наказан със смърт от турски
наказателен отряд, а за внука на убития – Нури Фурнаджи, се спо-
менава, че отрано се изселил в Турция „от срама, изглежда, че е
потомък на предател“ (с. 76)! Като предател е окачествен от ав-
тора и друг първенец, обесен в с. Ак бунар (дн. Бял извор), Ардин-
ско, постъпил също като Нури Хаджибей. По тая логика пък тогава
прапрадедите на Бозов също трябва да са предатели към своите
братя българи християни в Родопите, защото са се помюсюлман-
чили!
Ако все пак той се опита да обяснява, че помаците били дош-
ли от юг мюсюлмани далеч преди българите християни, ще бъде
нужно да представи надлежна фактология, защото на общи приказ-
ки никой не вярва. Но тук възниква и друг въпрос. Защо двамата
влиятелни турци, които спасяват селищата си от евентуални пале-
жи и разруха, да са предатели? Предатели спрямо кого? Та нали
спасяват своите съселяни. А и каква ли съпротива биха оказали те
на идващата войска? Но на тия въпроси заслепеният от стремежа
си да покаже в колкото се може по-тъмни краски взаимоотноше-
нията между християни и мюсюлмани в Родопите автор не се зани-
мава да дава отговор. Тогава възниква въпросът: какви са посла-
нията на тая книга? Не е ли нейната основна цел да покаже бълга-
рите християни като събирателен образ в най-лоша светлина?
Когато пише за с. Саръ къз (дн. с. Жълтуша) и Гергил дере (дн.
с. Еньовче), които са превзети от четата на Пею Шишманов и нито
са изгорени, нито там има убити жители, за да представи и тук апока-
липтична картина, си служи с нажежаващи атмосферата думи:
„Димът от пожарищата и кървавата диря от Среднородопието

бележи проекция и из Източните Родопи. Ето отзвукът от тогава
пролятата кръв в днешно Еньовче /Гергило/, Жълтуша /Саръ кьз
(а то е Саръ къз – бел. Г. М.)/, Диамандово /Хюсемлер (Хюсемлер
е една от махалите на с. Диамандово, в което има и махали Бел-
чоолар и Генчоолар например – бел. Г. М.)/, Бял извор /Ак бунар/“.
От този израз не става ясно къде е пролята тая кръв! И след

това лирично встъпление следва:
„Замъглен спомен на 90-годишната Ресиме Хасанова Узунова

от Еньовче ни води към конкретни факти: Войската – и турска, и
българска след нея минала и заминала, но селото останало“.
От тия „замъглени спомени“ не става ясно имало ли е насилия

над местното население или не е имало. И как може един замъглен
спомен да води към конкретни факти? Но Бозов, верен на своя под-
ход да търси и под вола теле, продължава:
„Не са останали в паметта є обаче точните имена на хора, остави-

ли костите си под отсрещната височина с днешното име Светилен“
(с. 70).
Няма и съмнение, че баба Ресиме, ако беше разказала случка

с убийства и насилия, авторът нямаше да я подмине, но като няма,
какво да прави? Да повтаря например какво му говори 90-годишна-
та баба от своите запазени спомени? Първо, отсрещната височина
Светилен е доста отдалеченият връх Светиля. И тоя връх е запазил
спомена за християнското минало на местното вече мюсюлманско
българско население – Светиля < от св. Илия. Именно на тоя връх
местните хора от околните села са колели курбан за дъжд при суша
– стар езически обичай, усвоен от християнската религия, а после
преминал и в мюсюлманската.
Но на Салих Бозов не му отърва да споменава за християн-
ско минало баш тук, в Родопите. На няколко страници той се мъчи
да преиначи преданието за легендарната мома Жълтуша, на която
е издигнат паметник в центъра на едноименното село.
„Всичко от родовата памет има своето продължение“ – не про-

пуска да отбележи дядо Хасан Казирчев и не изтърпява да отрече
„фантазията“ за пазителката на Сарь кьз /Жълтуша/ от ордите на
Еншихан и Сарь Баба с меч в ръката“ (с. 71).
Интересно как тогава краеведът Никола Иванов запис-

ва през 30-те години на XX век преданието за мома Жълтуша,
разпространено чак в Среднородопието, и то от старци, запази-

ли по-стари сведения за миналото на селото? Предание и лично
авторът на тия редове е записал в потурченото вече бивше бъл-
гарско мохамеданско с. Диамандово през 80-те години на XX
век. А легендарните мотиви за „кесик баша“, макар и вкарани в
речта на жълтушани, се отнасят за друга мома Жълтуша от Юго-
източните Родопи (Гюмюрджинско), чието тяло е разсечено на
части от мюсюлманския евлия и където паднал сачът, т.е. коса-
та, се образувало с. Сачънли, а където балдърите, т.е. краката –
с. Балдъран. Но невежият автор Бозов няма как да знае това, след
като се мъчи само да пише, а никак не чете!
Интерес представлява друг пасаж от книгата, посветен на
с. Жълтуша:
„Тук усетили Балканската само с ехото и дима на пожарищата

по селищата над Керез гидик /връх от землището на днешния Стоя-
нов мост/“ (с. 71).
В това изречение се откриват и лъжи, и неточности. Първо е

налице неточно авторово изразяване, характерно като цяло за кни-
гата. Керез гидик е висок връх и няма как над него да има села. Ако
пък става въпрос за северна посока, вече е налице лъжа, защото
в поречието на р. Малка Арда не е имало опожарени села. Там е
действала четата на Пею Шишманов! Буди недоумение изразът, че
Керез гидик е връх от землището на днешния Стоянов мост! Един
мост не може да има землище, а селище с такова име няма. Има с.
Стояново, в чието име е запазен споменът за християнското ми-
нало на местните българи, за християнина Стоян, чиито потомци
били помюсюлманчени.
Но писателят Бозов продължава да каканиже нелогични мис-
ли в преследване на целта си да покаже нестанали събития:
„Не било запалено Съръ къз, че коруджи Мехмет с развян „бял

байрак“ спрял издевателствата и палежите на селото“ (с. 72).
Как е спрял нещо, което не е било започнало? Редно е да се

запитаме кой е решил да върши издевателства? Не става ясно защо
словосъчетанието бял байрак е поставено в кавички! Явно тук на-
беденият писател е решил да се прояви и като граматик, създавайки

нови правописни правила!
По-нататък се споменава, че „само коруджи Мехмет вероят-
но от тукашен наказателен отряд бил виснат на върба в центъра
на Акбунар, че предал селото без съпротива“ (с. 72). Тук трябва да
поясним, че понятия като „съпротива“ и „отбрана“ на местните бъл-
гари мохамедани срещу българската войска са важни елементи от
разработваната стратегия на Турското главно командване за водене
на евентуална война с България през 1912 г., в която те се изявяват
като важна военна сила в Родопите. Но явно местното българско на-
селение, макар изповядващо ислямска религия, не се е противопос-
тавило на българската войска. Факт е, че запасните турски редифи
напускат бойното поле при Кърджали, отказвайки открито да участ-
ват в сражения с българската войска. Колкото до бесенето в с. Ак
бунар, то е извършено от башибозуци, установили се там по време
на Междусъюзническата война през 1913 г. Тогава са били обесени
няколко местни българи в с. Ак бунар за това, че си сменили вярата
и се похристиянчили! Но Салих Бозов с едно ходене за няколко часа
в Бялизворско няма как да научи всичко, особено като не иска да го
научи. По тоя въпрос има писано, ама кой да чете!
Освен това авторът твърде свободно интерпретира думите на
своите възрастни осведомители, дори цитира техни изказвания с
думи, които едва ли са част от речниковия им фонд. Така например
дядо Хасан Калфов от с. Барутин „...застава за снимка като зари-
ча да се покаже до дъщеря си Емине и изрича паметни думи: „И
да си запишеш сине, доживях да чуя не от кого да е, а от бата-
чанина генерал Ангел Марин извинение за геноцида и поредицата
прекръстилки от 1912 год. до наши дни“. Вярвам му!“ (с. 68). За
какво и как се е извинявал Ангел Марин пред дядо Хасан, това чи-
тателят може само да гадае. Българските политици от новото време
на всичко са способни в името на борбата за власт. Но че думата
„геноцид“ едва ли е позната на възрастния местен жител, няма съм-
нение. А и самото съчетание с употребените думи като „поредица“
не е характерно за речта на един обикновен родопчанин.
А ето с какви осведомители си има работа авторът Бозов:
„Срещата с атеросклерозиралия вече Юсеин Феимов Молла-

юмеров ни връща кой ли път 93 години назад във времето“ (с. 73).
Става въпрос за възрастен жител на с. Падина, Ардинско. Но

какво може да каже един старец, налегнат от атеросклероза и до-
колко може да му се доверява автор на историческо изследване? А
всичките авторови осведомители са на тая възраст. На тях им са
препредавани данни, които сега ни се предоставят като изключи-
телно автентични! Друг източник на данни е бивш офицер от Бъл-
гарската народна армия Чуралски:
„...и вечно носи легендата за войната – както се изразява

офицерът-изследовател капитан Чуралски от Водни пад, Триг-
радско – не за свободата на Родопа от турско, а срещу родоп-
чани“.
Тук не се разбира като какъв специалист в тая проблема-

тика се изявява офицерът изследовател Чуралски. Като кадрови
офицер той не е изследовател, например военен историк. Тогава
той си е просто един изследовател, и то посредствен, като се има
предвид книжлето, което издаде с данни за историята на родно-
то си село Водни пад, изпъстрено с граматически и стилистични
грешки! Тук и място няма за сравнение с краеведческите изслед-
вания на П. Карапетков, Г. Ташев, К. Канев и други средноро-
допски краеведи. Но внушението, което се прави, е твърде край-
но, защото и авторът, и осведомителят нямат право да говорят от
името на всички родопчани, особено от името на малобройното
местно изконно българско християнско население, опазило се от
помюсюлманчване.
Разбира се, не може в една статия да се разгледа подробно
фактологията, включена в цялата книга, тъй че само с тия някол-
ко примера се поставя въпросът за автентичността и достовер-
ността на събраните данни, които са представени като неоспо-
рим факт.
Нужно е да се спомене и за езика на автора. Трябва да се
отбележи, че езиковата му култура е много слаба. Допуска много
правописни и стилистични грешки. На тия пропуски в обучението
на висшиста Бозов (а кой ли му е дал диплома за завършено об-
разование в български ВУЗ?) бе обърнато внимание още преди
време в една критика на книгата на друг набеден писател и негов
съмишленик – Мехмед Дорсунски от гр. Мадан, чийто съавтор
се явява19. За най-голям куриоз неукият аналфабет Дорсунски в

предизборен плакат на партия ГОРД за скоро преминалите избо-
ри, на които хората от Европейски институт „Помак“ претърпяха
пълен крах, бе определен като лингвист! Не става ясно дали той и
неговите съмишленици знаят значението на тая дума. Та още то-
гава двамата бяха посъветвани да се запишат в някое обикновено
българско училище, където заедно с децата да усвоят грамати-
ческите правила на родния си език в основния курс на обучение.
Пък после да пишат книги, за да не стават за смях на хората. Но
кой да слуша!
Да започнем с правописните грешки. Писателят Бозов не знае
как се пише етнос, като употребява термин междуетностна толе-
рантност в съчетание „Останал верен на мисията си да търси коре-
ните на междуетностната толерантност...“ (с. 47).
Не знае и кога се пише предлога с и кога със: „Поискали съг-
ласие да се справят с завърналите се в Балтажи...“ (с. 25).
Освен това и на друго място вместо изписване на буквеното
съчетание дж „писателят“ изписва диалектен облик ж: „...жела-
тинът се изповядал пред жена си“ (с. 24). Това би могло да се въз-
приеме, ако е част от речта на носител на местния говор, а не авто-
рова реч!
Глаголът вдига е изписан в диалектен облик дига: „...и дига
леко брадичка за снимка“, пак в авторова реч (с. 78).
Не става ясно графични грешки ли са употребите на грифема
ь вместо ъ, или пък Бозов се е опитал да въведе ново графично пра-
вило в българската правописна система: крьв, Саръ кьз, Кьрджа-
ли, Кьрджалийски, пьтеки, калдьръми (с. 69); врьщал се, рькойка,
откьсва, пьдар, бьлгарско, зарька (с. 70); покрьстени, изтьрпява,
Сарь Баба, Сарь кьз (с. 71). Да не би пък да е решил, че му е свър-
шил буквен знак ъ, та е карал само на ь?
Пълен хаос при изписване на отделни селищни имена. Тур-
ското име на с. Жълтуша – Саръ къз, се изписва по няколко начина:
Саръ кьз, Сарь кьз, Сърь къз (с. 69–71).
Купища грешки има при изписването на антропоними: Юсейн
(с. 82); на селищни имена: Широка поляна, вм. с. Широко поле
(с. 82–83).
19
Митринов, Г. Още веднъж за измислиците на Мехмед Дорсунски..., с. 37–43.
Неправилната употреба на тире дава друг смисъл на цели

съчетания: „Само майстори и калфи-християни от Смолянско са
били онези, които само в свой кръг говорели български“ (с. 89). От
тоя израз става ясно, че калфите от Смолянско са християни, а за
майсторите не е ясно!
На изписването на запетаи, което също променя смисъла на съ-
четанието, може да се посвети цяла публикация, но тук няма място.
Други грешки показват желанието на писателя Бозов да из-
писва графема я след съгласни ш, ч, което си е диалектна особе-
ност; наличие на преглас а>е, характерен за родопските гово-
ри като част от югоизточните български говори: се престрашява
(с. 82); „...за отдалечяването от укорителни погледи...“ (с. 76). Това
също говори за компетентността, и по-точно за грамотността на за-
вършилия задочно специалност „Българска филология“ „писател“.
Но изглежда Бозов не познава и местните родопски говори, защо-
то си позволява в речта на жител от с. Жълтуша, Ардинско, чийто
говор по застъпниците на старобългарските задни носови и ерови
вокали е а-говор, да вкарва употреба на характерния за говорите
в Смолянско вокал о: „...но пред очите є е още „заворзаното“ на
джамийското минаре „камбанище“ (с. 73).
И употребата на пълен и кратък член при имената сериозно
препъва „писателя“ Бозов: „Дали факта, че там са били разпо-
ложени турски войски е причина за кървавата разправа...“ (с. 16);
„Покъртителен за това поредно клане е разказа на...“ (с. 16); „И
сега край Ахрене/Юрпек/ е гроба на убития Кара Салих“ (с. 42);
„Отнесли се и до даръдерският кадия да разреши венчавката“
(с. 40); „Жив е спомена за тези размирни дни...“ (с. 91).
Бозов не знае как се пишат думи с префикси, като е налице
разделно изписване на представката от основата на думата: за мир-
но и без палежно отстъпване (с. 75).
Неправилната употреба на предлози преиначава смисъла на
цели съчетания: „...а на всеки първи август тук идват хора от окол-
ните села и много изселници от Република Турция...“ (с. 80). В
случая се разбира, че изселниците са от Република Турция!
Няколко пъти съм чувал отделни хора от Маданско и Рудозем-
ско да споделят за Бозов, че бил турски писател. Като иска, нека
бъде, но той, изглежда, така се е вживял в ролята си на такъв, че
даже не съгласува по род и число частите на изречението, което е
характерно за турскоезичните български граждани, употребяващи

български език: „Като че ли най-много е засегнат от „карашмалъ-
ка“ през 1912 г. най-оживеното селище Смилян и съставните около
него махали“ (с. 14); „Работили си неподозиращи опасност мъжът
є Керим и сестриният му мъж Мехмед Пешинтов“ (с. 29). От вто-
рия пример не става ясно в какви извънбрачни взаимоотношения са
представителите от мъжки пол мъжът є и сестриният му мъж!
Преиначава и говора на местното българско родопско насе-
ление. Така например вживял се в писателското си амплоа, Бозов
съвсем преиграва, като вкарва в речта на българите мохамедани от
с. Падина турско роднинско название деде вместо общоупотреби-
мото дядо. Един падинец, съкратен офицер от противопожарната
служба, щял „да потърси и открие нещо за деде Феим във военни-
те архиви и потърси някакво възмездие“ (с. 73). Става въпрос за
загинал негов дядо „като фронтовак някъде из Сръбско“. Подоб-
на употреба е вкарана и в речта на възрастен жител на съседното
с. Жълтуша. Или по-точно това си е чиста авторова шмекерия в
опит да се създаде ново съчетание в българския език деде връстни-
ца вм. дядова връстница: „Неговата деде връстница (дядова къща
почти руина) заедно с обитателя си изживява...“ (с. 72). Думата се
открива и в речта на българи мохамедани от Смолянско – с. Въл-
чан: „Отнасял и деде Асан и топла чорба на войниците“ (с. 19).
Но Бозов не спира дотук и вкарва в употреба и название анне
за майка или баба, ала в облик, нехарактерен за местните български
говори: „...си спомня анне Чуралска“. На друго място несвойстве-
ният за речта на местните българи, изповядващи исляма, турцизъм
е пояснен с общоупотребимия български роднински термин, посо-
чен в скоби: „...в паметта на анне (баба) Чуралска“ (с. 47). Но само-
то съчетание е нетипично, защото вместо след баба да се употреби
лично име, се употребява фамилно име, та не се разбира дали баба-
та е с име Чуралска или пък е от род Чуралски!
Всички тия употреби могат да се обяснят и с извършена евен-
туална редакция от турскоезичен редактор (щом в Кърджали се
представя книгата, може да се предположи, че и финансирането є
е от турски източници, които е нормално да имат свои изисквания
към текста). Но е факт, че в изброените села се употребяват назва-
ния дядо и баба. А там, където има употреба на турцизъм, то той
е побългарен (например анка и анка старка в говора на с. Жълту-
ша). За сведение на неукия Бозов изчерпателни сведения по темата

има в „Български диалектен атлас“, т. I и III, в който са включени
данни от говорите на родопските села.
В доста разкази на Салих-Бозови събеседници се спомена-
ва за територията на юг от днешната държавна граница, която е
названа Гръцко, но по време на събитията през 1912 г. Гърция не
е владяла тия територии! Това още веднъж поставя под съмнение
верността на препредаваните през годините сведения за събития,
случили се преди близо 100 години: „И от Боево потеглил керван
от бежанци през Палас за гръцко Алмалъ“ (с. 27) (тук трябва да от-
бележим, че с. Алмалъ е влязло в гръцка територия едва през 20-те
години на XX век, та не може през 1912 г. да е било гръцко); „Пъ-
тят бил ясен – бягане къв Исьорен и Шехин. Понесла към Гръцко
мъжовата памет и Сафие“ (с. 30); „Триградски помаци и дишукде-
ренци временно, а някои и за постоянно заживяват в Гръцко като
бегълци“ (с. 46).
Писателят вкарва в употреба думи в облик, нехарактерен за
съвременния разговорен и книжовен български език: „И сега на
Разванско си личи хлътнатината...“ (с. 18); „За оставени живи
седем невръстни дечица и прастарица...“ (с. 25); „...фаталният Ра-
шид Юкюфчиев след прострела паднал между камъни и пясък...“
(с. 43); „Нашият подстъп за отделяне поне на мъничко внимание...“
(с. 80); „за да се отбегне позорището...“ (с. 83).
А ето какви бисери е родила творческата мисъл на набедения
писател Салих Бозов: „... на все още свежата памет на Мехмет Генч
ни води по аналите на балкансковоенните събития“ (с. 74); „Низ-
ходяща градация по рождени години ни отвежда и при дядо Азис
Мехмедов Чечев – роден, живял и живеещ в Саръ къз /Жълтуша/
от 1912 година до нашите и неговите дни“ (с. 72); Бил най-изчер-
пателен и прецизен от топонимна точност и точност по време
разказът на 8-годишния през геноцидна „Есен 1912“ Адем Асан
Садъков“ (с. 19); „...а и със свои очи видял и командващия сраже-
нието на Кавгаджик полковник Серафимов, дал името си прижи-
ве на селото, където като неженен живял Али Ашиков“ (с. 17);
„живее там баба Асие Алиева Крушовалиева – родена на паметна
дата – 3 март, но 1901 г. Надали паметната дата 3 март е запазила и
свежа памет от преди 80 години“ (с. 27); „Георазположението на
родопския мюсюлмански геноцид през 1912 г. не е само по горното
течение на Арда...“ (с. 31); „И той бил белязан от времето да бъде

пренесен в жертва през 1912 г.“ (с. 37); „Оставил той завинаги и
геноцидната кота в топонимията на селото – Кара Салихов гроб“
(с. 42); „Не траело много това, че се разгромила кръстилката“
(с. 41); „Топонимната ирония на съдбата е осеяла сега района с
имената на Бенковски, Ген. Гешев, Фотинов, Дрангов, Кирков, не-
пощадени да станат патрони на селища...“ (с. 86) (тук трябва да
питаме неукия ономаст Бозов кой е тоя герой Кирков и какво е ста-
рото име на с. Кирково?); „... сълзите не слизали от обръщение...“
(с. 87) (в случая не става въпрос за пари!); „... и предала на своите
деца и учениците си звучащата като легенда истина за догробна и в
гробна вярност на наня Фатме“ (с. 86).
Тук коментарите са излишни. На всеки синтактичен и стилис-
тичен бисер може да бъде посветен отделен подробен коментар, но
резилът и без коментар е налице.
А какво да кажем за следното словосъчетание: „Нека не от-
минем от тези страници на геноцид, типичен като за турко-
езимно насилие, почти отсъстващо като име с типичното за
етноса звучене и град Джебел“ (с. 89). Пред тоя бисер на авторо-
вата несвързана реч, който може да се сравни с куп много омотана
прежда, можем само да помълчим. А авторският напън за изразя-
ване може да се определи като „изгубен из езиковите дебри автор в
опита си да каже нещо“.
Бозов се изявява и като етимолог и набързо създава етимо-
логии на ойконими като Печинско, че произлизало от печенеги!
„Носеното име на печенеги Печинско прекроявало нов символ
на място, станало клада“ (с. 39). Но никакви надеждни данни
за произхода на името не се дават. А и няма как да се дадат, като
трябва да ги изсмуче от пръстите току-що пръкналият се ети-
молог. Пък опитът да се свърже произходът на селищното име
Печинско с название на племе печенеги е гениален пример за
несъстоятелността на народните етимологии! Но явно авторът
е бил раздвоен в опита си за етимологизиране, защото накрая
опира до кладата, т.е. свързва произхода на селищното име с
глаголен корен печ-.
На друго място той обяснява: „Съвременен, обновен и порас-
нал с името на Кърджи Али град Кърджали“ (с. 82). Знаеше се за
митичния Кърджа Али, но сега се появи и негов двойник Кърджи
Али, което си е чист „принос“ към изясняване етимологията на се-

лищното име. И тук липсват всякакви езикови, а и други аргументи.
Почти няма страница в книгата, на която поне по веднъж да не
е употребен термин геноцид и производните му. А какво да кажем
за нескопосаните авторови опити да се включи терминът в съчета-
ния: „За Даръдере /дн. Златоград/ геноцидната есен 1912 г. е пряко
действие срещу двамата афузи“ (с. 40); „Оставил той завинаги и
геноцидната кота в топонимията на селото – Кара Салихов гроб“
(с. 42); „И Мамин Кольо намира време да обогати арсенала от ге-
ноцидна изобретателност“ (с. 43).
Да, имало е убийства и грабежи над българи мохамедани, из-
вършвани от местни бабаити българи християни. Но дали това е
геноцид? Според речниците геноцидът (от гръцки γενο – род, пле-
ме, и латински caedo – убивам) е целенасочено и систематично уни-
щожаване, частично или пълно, на дадена национална, етническа,
расова или религиозна група. В случая кокошкарските набези на
шайки разбойници, действащи самостоятелно с цел грабеж, съвсем
не са геноцид. Но целенасоченото изтребване на мирното българ-
ско християнско население в Източна и Западна Тракия, както и
в Източните Родопи, извършвано от турска войска и башибозук
през 1913 г., по време на Междусъюзническата война, си е точно
геноцид. Достатъчно е да се прочете документалната книга на Л.
Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 година“,
за да се види това20. Пред документалните факти за планомерното
изтребление на българското християнско население в тия райони,
убийствата с цел грабеж, извършвани от банди обирджии и разбой-
ници в Родопите, бледнеят. А такъв геноцид, сиреч планомерно ма-
сово изтребление на българското християнско население, е извър-
шен и в Егейска Македония от настъпващите гръцки войски през
1913 г., също по време на Междусъюзническата война. И тук тряб-
ва да се припомни на пишман родопския историк Бозов, че благо-
дарение на спонтанно образуваните през 1913 г. Карлуковска чета
с войводата Пею Шишманов, Чокмановска чета, Райковска чета и
други чети среднородопското християнско население е опазено от
настъпващ многоброен башибозук. Достатъчно данни за това има
в селищните монографии за Славейно, Петково, Чокманово и др.
20
Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година. С., 1918.
Но посланията на тая антибългарска книга са и други. Според

писателя Бозов на основата на спомени на Джемиле Чуралска и на
проучена документация за Тъмръш:
„...военно-временната обстановка през октомври – ноември в

Девинско и Доспатско е жалонирана основна мисъл, че войната е
война срещу родопчани“ (с. 45).
Ако оставим настрана абсурдността на сътвореното съчета-

ние от думи в опит да се сътвори синтактична конструкция (изре-
чение), остава обвинението за война срещу родопчани. Редно е да
се запитаме срещу кои родопчани? Срещу всички или срещу опре-
делена група? Оказва се, срещу тия, които с пушки в ръце се бият
с българската войска. Турското военно командване разчита в Родо-
пите на местното българско мюсюлманско население, което да се
бие срещу българската армия. И когато започват военните дейст-
вия, то е противопоставено на тая армия. При Кърджали запасните
редифи, главно българи мохамедани, отказват да се бият. Но тия
в Тъмръш и Девин оказват съпротива и си носят последствията за
това. Има достатъчно данни какво е вършела отстъпващата турска
войска с мирното българско християнско население в Западна и
Източна Тракия, без то да е оказвало съпротива.
От всичко написано дотук се налагат доста изводи. В книга-
та липсва справочен апарат. А след като се разглеждат историче-
ски събития, на които се прави опит да се даде нова трактовка, би
трябвало авторът да цитира други автори, на чиито изследвания да
се позове. Защото престарелите осведомители, зажаднели за при-
казка, са прекрасни събеседници, но да се позоваваш единствено
на достоверността на техните разкази е, меко казано, несериозно.
Книгата е построена на основата на разкази на събеседници, в по-
вечето случаи представени едва ли не като очевидци на събитията.
Но тия хора най-често са били родени малко преди или около Бал-
канската война. Всички тия спомени са им препредавани от родите-
ли, дядовци и баби и не е ясно доколко в основата им са залегнали
безспорни факти, без да са „разкрасявани“.
Не личи безпристрастност в езика на автора, а напротив – на-
лице е явна тенденциозност с открити внушения за добрите и хри-
сими „помаци“ и лошите българи (разбирай, християни), които из-
девателствали над тях. Не се разглеждат фактите в цялост, като не

е дадена гледната точка на местните българи християни, особено в
селищата със смесено население, като Петково, Златоград, Чепела-
ре и др. Споменава се все пак на места за българи християни, жи-
веещи в Ардино, Джебел и др., но за които е отбелязано, че тенден-
циозно тълкували историческите събития от днешна гледна точка.
В своя опит да пренапише родопската история от времето на
Балканската война Бозов вкарва много неистини, лъжи и клевети,
обърква събитията, вменява вина на християните като цяло, осо-
бено на тия, които с оръжие в ръка се борят за освобождението на
родния край. В един кюп са вкарани четите на Македоно-Одрин-
ското опълчение и шайките на отделни разбойници, които наистина
издевателствали над местното българско население, изповядващо
мюсюлманска религия, с цел грабежи. Без всякакви цитирани данни
се определя, че:
„Най-действена в родопския геноцид е четата на Стефан Кал-

фата (прозвището неправилно е членувано – бел. Г. М.). Когато
четата стига с българските войски в Устово по настояване на за-
интересованите за лична облага и мъстително настроени четници
тя се разделя на два отряда и действа в посока Райково, Чокма-
ново, Смилян, Кошница, Могилица, Арда над гара Бук – Гърция.
И друга – към Търън, Палас, Мадан, Ксанти. Четата на Пейо (!)
Шишманов действа в направление на Малка Арда“ (с. 93–94).
Тук е нужно отново да се припомни, че четите на Пею Шишма-

нов и Стефан Калфа са под командването на българската армия и
придвижването им става по нареждане на командира на военните
части. Четниците са били длъжни да спазват военния устав. Отново
е изписано, че гара Бук е в Гърция, като тогава въобще селището
и краят не са били в територията на Гърция. Грешно е посочено
направлението на действие на четата на Пею Шишманов. Грешно
е отбелязано и това, че четите се събират и прекратяват преслед-
ването на отстъпващите турски военни части в Ксанти. За тия не-
истини Бозов обобщава:
„Разказът на старите хора в много случаи се потвърждава, кое-

то потвърждава и истинността!“ (с. 94).
С такава истинност е пълна цялата книга, която е с ярка анти-

българска насоченост!
Разбира се, могат да бъдат коментирани още много свидетел-
ски данни и авторски тенденциозни внушения, но не това е целта,
а да се покаже безотговорността на един внушил си, че може да
пише, и то да пренаписва историята пишман писател. Нищо чудно
за своите колкото смехотворни – заради многото грешки от вся-
какво естество, толкова и трагични – заради внушенията с открита
антибългарска насоченост – опити Бозов да бъде титулуван като
голям писател, да бъде награден като борец за възтържествуване
на правдата в някоя съседна нам държава. Но е факт, че това е един
безотговорен човек, който, без да има нужните познания и натруп-
вания по тая възлова за историята на България тема като Балкан-
ската война, се опитва открито да превърне великото стремление
на българския народ към единение и освобождение на останалите
под османско владичество свои братя в планомерно изтребление на
всички мюсюлмани, особено в Родопите.
Факт е и това, че събитията не са представени в контекста на
вековното религиозно противопоставяне мюсюлмани – християни
в Родопите, а като насилствен акт на българи християни над техни-
те кръвни братя, приели исляма. Очевидно това противопоставяне
в Родопите, както и друго подобно противопоставяне на две гру-
пи българско християнско население: екзархисти и гръкомани, все
още не е основно изследвано и опитите да се представят едностран-
чиво само данни за едно историческо събитие не дават възможност
да се разгледа цялостно проблемът.
Крайно време е да се спре с публикуването на подобни безот-
говорни писания, създавани от неподготвени автори, а да се проучи
сериозно наличната литература по дадената тема и едва тогава да
се пристъпва към писане.
ПСЕВДОНИМ ПИШЕ ПСЕВДОИСТОРИЯ
Велислава Дърева
ПЪРВА ЧАСТ1
За мюсюлманина Аспарух, злодея Борис I и лъжеца

Паисий, за българските зверства през Април 1876-а,
5-те хиляди ритуални самоубийци в Баташката черква
и прочее юродивости...
„Книгата“ е „Балканските войни в Родопите 1912–1913“,

изд. Европейски институт „Помак“, Смолян. 150 стр., 12 илюстрации,
наречени репродукции (за автентичност). Художник – Антон Асенов.
Тираж – 500. Разпространява се в джамиите. Съдържание – спеку-
лативен тюрлюгювеч, неизбродима киша. Автор – Исмен Реджепов.
Псевдоним.
Кой е той?
На последната страница пише, че „книгата е изградена по“
Ангел Вълчев, Николай Хайтов, Интернет, народни разказвачи и...
Никола Чуралски (споменат трижди). В сайта Books.bg има анонс
от 13.11.2011 г.:
„Предстои издаването на съвместна книга „Балканските войни

в Родопите“ Автори: Никола Чуралски-писател и Антон Асенов-ху-
дожник... Очаквайте скоро книгата на пазара“.
Каквото попадне в интернет, там остава. Писателската гор-

дост на псевдонима – също:
„В едноименната си книга „Балканската война в Родопите (1912 г.)“

правя извод, че...“.
1
Дума, С., 11.12 2012.
Сайтът pomak.eu представя псевдонима така:
„Никола Чуралски е помак, роден в с. Водни Пад (Дишук Дере),

общ. Девин, обл. Смолян, с името Джамал Реджепов Чуралски...
Учител, специалист по български език и литература, руски език,
физическо възпитание. С придобито военно образование. Първият
среднист, първият учител от селото, първият кадрови офицер като
ЗКПЧ на гранична застава. Учил право в СУ, краевед, изследова-
тел, репортер, писател, публицист. Един от всички и като всички, и
малко не съвсем. Ясен, борбен, волеви...“.
Няма тайни. Но аз ще наричам псевдонима „псевдоним“, щом

така му пљ харесва. С цялото ми уважение към българите мюсюл-
мани, ще ги наричам помаци – така е според псевдонима.
Псевдонимът е просветител:
„Трябва да има нов прочит на българската история, за да мо-

гат най-после да уврат главите на някои набедени и предубедени,
престарели, но невтасали зелени мозъци и съвести“, поразени от
„нашата отлично ксенофобски ориентирана и партизирано под-
платена историография“.
Псевдонимът е държавообразувател:
„Ние, помаците и турците сме държавообразувателите. Това

предимство никой не може да ни отнеме, макар и да се отрича“.
Псевдонимът е непоколебим:
„Не ще се предам и ще победя, защото моето оръжие е исти-

ната, върхът на копието на моята истина е словото, дарено ми от
самия БОГ. СЛАВА НЕМУ!“2.
Я да видим какво е надраскал псевдонимът с върха на ко-

пието:
2
Навсякъде в цитатите нататък е запазен оригиналният правопис (бел. кор.).
1. Мюсюлманинът Аспарух
Прабългарите са изконни мюсюлмани (а Мохамед нищо не

подозира); „господстващата религия в древната прабългарска
империя е ислямът“; прабългарите прецапали Дунава и донесли
исляма на Балканите много преди османлиите (и тия нищо не по-
дозират).
Прабългарите заварили едно славянско море, обаче тутакси
го пресушили (во веки веков), поради което „славянският етно-
корен“ на българската нация е „фалшив мит“, а траките – още по-
фалшив, тях изобщо не ги е имало. Прабългарите говорели турски;
произходът на турската нация е български; прабългарите са пома-
ци, помаците са прабългари, те са и първите мюсюлмани в Европа;
Аспарух е първият мюсюлманин, стъпил по нашите земи...
2. Лъжецът Паисий
Щом Аспарух, най-първият мюсюлманин (помак), стъпил по

нашите земи, първом създал държава, но не славянобългарска ще
да е била тя (поради липса на славяни), а ислямска (помашка). От
което следва, че „История Славянобългарска“ е „лабиринт от
лъжи“, „чудовищна митологизация на несъществуващи царе и
битки“, „най-съвършената лъжовна книга“. Българската държа-
ва е мистификация, а българските царе царуват в хилавото въобра-
жение на св. Пайсии Хилендарски – един „свещен лъжец“, когото
Вазов възпя, а Църквата „канонизира, наместо да го анатемоса“.
А Мавро Орбини, Блазиус Клайнер, Петър Богдан, Шарл Дю-
канж и Цезар Бароний нищо не подозират. И псевдонимът не по-
дозира за тяхното съществуване, не ги знае, не ги е чувал, ни чел,
инак щеше да ги анатемоса редом с отца Паисия. Какво недоглеж-
дане! И светите братя Кирил и Методий е пропуснал да анатемоса
псевдонимът. Какво престъпно нехайство!
3. Злодеят Борис I
Щом българите са мюсюлмани, а ислямът е държавна (а що

не – държавотворна) религия в България, то покръстването е вар-
варски акт и държавна измяна.
Тоз „изменник-царедворец“, тоз вероломен вероотстъпник е

самият св. княз Борис I Покръстител (и той помак ще да е). Склю-
чил той „предателско съглашение с римокатолическата църква“
(а патриарх Фотий в Константинопол не подозира, че е папата рим-
ски) и извършил „държавна измяна с акта на покръстването“
през 865 г. И това е първата „варварска насилствена кръстилка“
на мюсюлманите в България.
И само помаците, като сущи прабългари, опазили исляма. Те
се превърнали в „бастиони и непреклонни бойни гарнизони срещу
насилствената християнизация“, „запазили и съхранили първо-
рода си, първовярата си“, „възвърнали си предишната, първород-
на вяра – исляма“. И с тая „първородна вяра“ станали предна-
чинателите на богомилството. От което следва, че богомилите са
мюсюлмани, в частност – помаци (а катарите, албигойците, патаре-
ните, валденсите и павликяните даже и не подозират).
Така помаците станали за първи път Casus belli, повод за вой-
ната на Борис I срещу изконната мюсюлманска вяра на изконните
мюсюлмани – прабългарите, тез чисти помаци.
4. Освободителят Мурад
И в 865 г. започнали гоненията на мюсюлманите (помаците) в
(несъществуващата) България. И стенели те под варварски християн-
ски гнет, и призовавали на помощ Османската империя, ама тя нищо
не подозирала, щото щяла да се роди след 434 години. Но Аллах най-
сетне чул горещите молитви на помаците и ето – тутакси довтасал
султан Мурад Освободител (е, не съвсем тутакси, а 5–6 века подир
злодейството на Бориса). За да освободи своите братя мюсюлмани
(помаците) от черно православно иго, да накаже вероотстъпниците,
па и заблудените православни овце да завърне в ислямската кошара.
Не като завоеватели нахлуват турските орди, а като осво-
бодители най-благородни – „в отговор на насилствената хрис-
тиянизация на коренното държавообразуващо прабългарско
население, изповядващо исляма“ (помаците). А петвековното жи-
вотворно „османско присъствие“ било „начин за връщането на
предишната вяра“. Едно щастливо завръщане в лоното на исляма.
Понеже „в исляма е заложена ценностна система, която се прев-
ръща в световна господстваща система“...
И никой не е насилвал „държавообразуващото население“

да приема исляма, щото то си е изначално мюсюлманско. И не от
ятагана бягали българите по пещери и чукари, „а от насилствена-
та християнизация от Борис I насам“, та до днес. И само „фал-
шификатори историци“ ни разправят измишльотини за страшния
избор между чалмата и дръвника.
5. Помаците – Casus belli (пак)

Щом османското нашествие е само и единствено ради духов-
ното и физическо освобождение на преследваните братя мюсюлма-
ни, все същите държавотворни помаци (непрестанно преследвани
от 865 г. и до днес, 1147 години вече), то ние дължим горещи бла-
годарности за 5-те века турско робство („Присъствие! Присъст-
вие!“ – вика псевдонимът) не на друг, а на помаците – прабългари,
мюсюлмани и богомили по съвместителство.
Псевдонимът не се и сеща каква историческа беля навлича
връз главите на българите мюсюлмани.
6. Българи – убийци!
Щом турското робство е освобождение, то от какво ни е прит-

рябвало да се освобождаваме? От благотворното присъствие? От
блаженството под сянката на падишаха? От нежната 5-вековна
грижа? Що за каприз?! И само „невтасали зелени мозъци“ повта-
рят ксенофобските лъжи за измислени жертви и страдания, бесил-
ки и въстания и за несмисления стремеж към някаква натрапена
свобода. Натрапена от Левски и Ботев (помаци вероотстъпници,
очевидно).
И най-първата ксенофобска лъжа е „прословутото Априлско
въстание“. Този „скокотлив въпрос“ (или псевдонимът не знае
думата „щекотлив“, или му се привижда нещо игриво и скокливо),
този „мит“, това „безумие“, тази „кокошкарска история“, тази
„провокация срещу властта“, този „криминален метеж“, този
„терористичен акт, който покрива съставките на разбирането
за геноцид“.
Това е то, Априлското въстание – „кокошкарска исто-
рия“ и „митологизация на нищото“ (за въстаниците); и „на-
чало на българските зверства“ и „геноцид“ (за мюсюлманите,

в частност – помаците). Защото въстаниците, тия „кокошкари“
и „терористи“, „убивали, изнасилвали и палели“, отдали се на
„плячкосване и обезчестяване на цивилното население“, за „да
предизвикат османлиите към мащабни операции“, с цел – меж-
дународен отзвук и като „желана предпоставка за война“.
Познато, нали! Това са тезите на Джъстин Маккарти, цитиран
изобилно от псевдонима. Отворете в. „Дума“ от 5, 6 и 7 юли 2011 г.
и прочетете отново поредицата „Коректурите на Джъстин“, за да
не ви я преразказвам.
7. Батак – „гнусният фалшификат“
И ако Априлското въстание е най-първата лъжа, Баташкото

клане е „най-голямата лъжа в националната ни история“ – „от
горе до долу и от долу до горе“.
Защото – пише псевдонимът с особена, зловеща компетент-
ност, – „не е възможно да бъдат изклани 5000 души в Баташ-
ката църква. За да бъдат изклани толкова хора е нужно вре-
ме – над 10 дни“. Освен това църквата не побирала 5000 души.
И още – „църквата е най-безопасното място – турчин ли, ос-
манлия ли практически не е прекрачвал прага на църквата“.
И тук кощунството на псевдонима надминава Брунбауер, Ба-
лева и Маккарти, взети заедно.
Няма Баташко клане. Щото Ахмед ага Барутанлията и негови-
те благородни башибозуци (все държавотворци) не са и припарили
до църквата, ятаган не са пипнали, ханджар не са вдигнали, глава не
са посекли – ни в църквата, ни в Богдановата къща, ни в училище-
то, ни на дървения мост пред училището, пеленаче на байонет не са
нанизвали, жив никого не са опекли, неродено от утроба не са из-
тръгнали, българка с поглед не са докоснали, камо ли да я погаврят.
Дружно се самоизклали българите, та тъй спестили време и сили на
държавотвореца Ахмед ага, че и с орден „Меджидие“ го уредили.
Няма Баташко клане: „загиналите батачани са курбан, при-
несен от своите“, те „са били клани от свои“.
Няма Баташко клане. Има „дивашка жестокост и масов
вандализъм на самоизтреблението“, „ритуално самоклане“,
„ритуално самозаколение“, „кървава взаимна вакханалия, риту-
ални убийства и самоубийства“, извършени от „секта масови

самоубийци“, „провокирани от Българската православна църк-
ва“! И защо? За да съсипят благия имидж на башибозука.
Макгахан преувеличил, Скайлер излъгал, Гладстон преина-
чил, Беринг фалшифицирал – банда лъжци и мошеници!
Естествено, „срамната и позорна памет“ българска заб-
равила чудовищното самоизтребление, заровила го в оня хиатус,
изобретен от Балева, и така – до появата на Пиотровски, който
по поръчка на Църквата (!) нарисувал своята лъжовна картина. А
Църквата, за да „измие собствения си грях“, канонизирала Ба-
ташките мъченици, „издокарани като жертви на помаците“,
което е „демонстративно възраждане на омразата и ненавист-
та срещу самите помаци“.
Така Църквата поправила „грях с грях, което е грях“, но
най-големият є грях е, че крепила и крепи вяра и народност – „и
това го е втълпявала, внушавала апетитно, настървено векове
наред“, и по този престъпно-апетитен начин заложила „бомба за
националните интереси с разрушителна мощ“. И това престъп-
ление на Църквата „ескалира в Руско-турската война 1877-78,
Балканските войни 1912-13, концлагерите на смъртта преди и
след 1944, голямата екскурзия“...
След този гноен изблик срещу Българската православна църк-
ва псевдонимът заключава: „баташкият случай е криминално би-
тов“, един „изкуствено назорен мит“, един „гнусен антинаучен
фалшификат“, фабрикуван от „родната индустрия на лъжата“.
За „да се вмени вина на помашкия башибозук“, като оправдание
за „един бъдещ погром над помаците през 1912-1913 г.“...
И в Перущица тъй станало, и там се самоизклали българите,
за да набедят другия държавотворец – Ахмед ага Тъмръшлията. А
коварната историография „раздухва и днес мита за мним холо-
кост и геноцид в Батак и Перущица“.
8. Адът
„Бедно е човешкото слово да изкаже величието на техния под-
виг. Повече подобава, когато се споменава тяхното име да се зас-
тане на колене, очите да източат извори от сълзи на умиление и
гърдите да изтръгнат ураган от въздишки...
От Богдановата къща, този дом на страданието се започнало

и клането... Отсечените глави и отделените от тях тела хвърляли
на две грамадни купчини около дръвника, палачите се сменяли...
След време се разбрало, че един дръвник не стига за толкова мно-
го народ и донесли още два...
Хладнокръвно изваждали младенците от люлките с острието на
щика, и като ги прехвърляли няколко пъти от щик на щик, хвърля-
ли ги в лицето на ридаещите майки...
Адът се издигнал от преизподнята и се настанил в Баташка-
та черква... Думите, с които наченали клането били: „Гиди москов
гяурлар!“... Кръвта потекла, запръскала иконите на светците и се
проливала върху телата на падналите...
На 4 май... Ахмед-ага подбрал триста мъже, та ги докарал до
изгореното училище. Там ги изклали един по един на дървения
мост на реката срещу училището... телата падали от едната стра-
на на моста, а главите от другата...“ (Из „Житието на Светите Ба-
ташки новомъченици“).
9. Как така?
И подир това издевателство псевдонимът пита със злокобна
ирония: „Как така след толкова века „варварски деспотизъм“
все пак е оцеляло не малка част от българското население?“. Не
мога да реша кои са най-важните думички в това изреченийце – „как
така“ (т.е. – защо), „все пак“ (т.е. – язък!) или „не малка част“
(т.е. – можеше и по-малка)...
ВТОРА ЧАСТ3
За 14-те руско-помашки войни и прераждането на

Левски в Ахмед ага Тъмръшлията, за българите нацис-
ти от 1912 г. и „научните приноси“ на салафитите, за
прякора „българин“ и прочее юродивости
1. Помаците – Casus belli (отново)

Няма Руско-турска освободителна война от 1877–1878-а.
Има „продължение на кръстоносните походи срещу народ-
ности, етноси и етнографски групи, изповядващи исляма“; има
„политика на етнорелигиозно прочистване“ с цел „окончателно
изтребление на изповядващите исляма“ в името на една „прочис-
тена славянска България“. А, както знаем, славянството е мит,
православието – държавна измяна.
Няма Руско-турска освободителна война.
Има руско-помашка поробителска операция.
Има геноцид и холокост за помаците.
За какво си мислите, че се довлекли тук тия „руски зверове“,
тия „вековни душмани на България“? За да освобождават братя-
та християни? Имате много здраве от псевдонима! За да изтребят,
прочистят и заробят помаците се довлекли те. Знаела коварната Ру-
сия кои са държавотворците, не е като да не е знаела. „Помаците
е трябвало да бъдат прогонени, а родните им гнезда сринати със
земята, за да не се върнат никога, за да ги няма никога. Това е ге-
ноцид!“. Не като „варварското самоклане“ в Батак и Перущица.
И добре, че Берлинският конгрес разпарчетосал България, та
да има поне малко справедливост!
2. Тъмръшлията – прероденият Левски
Златно време настанало за помаците подир справедливия

Берлински конгрес. То и днес извиква носталгично умиление в
душата на псевдонима. Тъкмо тогава архидемократът Ахмед ага
3
Дума, С., 12.12.2012.
Тъмръшлията („Перущице, бледна!“) с една орда башибозуци от-

цепил в един анклав двайсетина помашки села от Източна Руме-
лия и създал помашката „Тъмръшка република“ – „образец на
реализираните възрожденски идеали“ и „практическо въплъ-
щение на идеала на Левски за държавата на народовластието
и вишегласието народно“, а Левски, по един магичен начин, се
преродил в самия Ахмед ага...
Обаче Съединението, тази „крупна далавера“, сложило край
идилията и отново поробило помаците, а балканските войни бру-
тално довършили тази дивна приказка...
Псевдонимът не пише, че преди да се прероди в Тъмръшлия-
та, Левски ще да се е преродил в Станислас Сенклер – българофоб,
русофоб и британски консул във Варна. Който се нарекъл Хидает,
че и паша се писал, и се поставил в услуга на Сюлейман паша, съ-
сипителя на Стара Загора. През 1878 г. организирал „спонтанни“
антихристиянски метежи в Родопите – „сенклеровите бунтове“.
Плашел Сенклер-Хидает помаците с бъдещото „гяурско царство“
и „гяурско отмъщение“ за Батак и Перущица; насъбрал де що има
башибозук и останки от Сюлеймановата армия, които трябвало
„спонтанно“ да наплодят „спонтанни“ помашки „републики“, и
все така „спонтанно“ да ги откъснат от снагата на българската
държава и да ги „върнат“ на Османската империя...
Толкова за прераждането на Левски в Тъмръш.
3. Помаците – вечният Casus belli
За да унищожи държавотворните помаци, изменникът Борис I

се отрекъл от своята мюсюлманска вяра и извършил първата „на-
силствена кръстилка“ в българската история.
За да отърве помаците от християнски гнет, Османската им-
перия освободила България чрез робство.
За да унищожи помаците, Русия водила 14 войни за 349 го-
дини (от 1568 г.), като Руско-помашката война от 1877–1878 г. е
13-та по ред, фатална. Защото: „Освобождението е началото на
трагедията за Родопите“. А според псевдонима в Родопите няма
други, освен държавотворните помаци.
Заветната цел на Балканската война е „физически и духовен
геноцид на помаците“. Тя „не е освободителна за Родопите“,
„не е война на българския народ“. Тя е „война срещу българския

народ“, „срещу родопчаните“. Тя „се е водила не за освобож-
дението на помаците, а срещу помаците“ и за „ликвидиране
на Тъмръшкия клин, който със съвършенството си на народо-
съгласие бе трън и гангрена“ (понякога псевдонимът без да иска
казва истината – „гангрена“). Тя е „срив на националната ни ис-
тория“, „етнорелигиозно прочистване“, „изтурчване в родоп-
ския край“ ( щом има „изтурчване“, значи е имало потурчване все
пак). Тя „пренебрегва решенията на Берлинския конгрес“ (ах,
тоя скъпоценен конгрес, туй свидно разделение на България!). Тя
е „престъпен грях срещу родопското население“.
И този „престъпен грях“ ние, като едни олигофрени, праз-
нуваме с „внушено рутинно преклонение“, което „ни зомбира до
степен на олигофрения“... И само псевдонимът храни светла на-
дежда, че „световната човешка съвест един ден ще осъди Бал-
канската война“ като „родопски холокост и геноцид“. От което
следва, че българите са първите нацисти, още от 1912 г., даже от
1876 г. А Хитлер нищо не подозира...
4. Научни „приноси“ и „открития“
Аспарух е мюсюлманин (помак), Борис I – злодей, Паисий –

лъжец, Априлското въстание – геноцид за мюсюлманите (помаци),
баташките мъченици – ритуални самоубийци, робството – осво-
бождение, Освобождението – робство, Руско-турската освободи-
телна война – етническо прочистване и геноцид за мюсюлманите
(помаци), Берлинският конгрес – благо, Съединението – далавера,
Балканската война – холокост и геноцид за мюсюлманите (пома-
ци), България – родина на нацизма, помаците и турците – нашите
държавотворци...
Няма славяни, няма траки, няма българи, няма българска на-
ция, няма християни. Има мюсюлмани, има помашка нация.
Няма славянобългарска държава, няма изобщо българска дър-
жава, ерго – няма българска история. Ако има българска държава, тя
е ислямска (помашка), създадена от прабългарите помаци, нейната
история е помашка. Българската държава е ислямска – изначално.
В нея ислямът е държавна (държавотворна) религия, а православ-
ните българи са вероотстъпници. Турското робство е справедливо
ислямско управление. Няма насилствено ислямизиране – има щаст-

ливо завръщане към исляма. Кръвният данък е висше благоволе-
ние и награда, поривът към свобода – престъпление, саможертва-
та – варварство, а кръвта на погиналите българи – „да се счита без
стойност“, както повелява султан Мехмед III в 1601 г.
Помаците са коренното население на България. Те са държа-
вотворците, те са стопаните на България, законните собственици
на българската държава, а православните българи са окупатори.
България е изконна ислямска територия, окупирана от неверници-
те християни.
Мюсюлманите (помаците) са вечната жертва на християнска-
та „агресия“, „асимилация“, „варварски преследвания“, „нечу-
вани зверства“, „насилие“, „убийства“, „етнорелигиозно про-
чистване“, „холокост и геноцид“.
Помаците са центърът на Вселената. Около тях се върти светов-
ната история. Те я правят. Не само България са създали помаците, ами
и много други държави, най-вероятно – всичките. Всичките милиард и
половина мюсюлмани на планетата Земя са помаци, к’ви други.
Защото: „Не други, а помаците са държавообразуватели-
те не само на България, независимо как се казват днес държа-
вите им“.
Поради което: „От гледна точка на националния им статус
те могат да носят гражданство и прозвища на името на нацио-
налните държави, но коренът им е един и същ“.
Кое е прозвището в израза „българи-мюсюлмани“?
Правилно – „българи“! „Българи“ – това е прякор. Може и
псевдоним.
Помаците не са българи. В книгата „Батак като място на па-
метта“ Брунбауер говори за „планински жители“ или за „бълга-
ри“ мохамедани. И никога – за българи мюсюлмани. Брунбауер
разоб-личи този мит на българската държава, която цели:
yy да монополизира и национализира Родопите;
yy да легитимира една „спорна териториална претенция“
на България, тъй като българските „исторически и етнографски
претенции към Родопите са неубедителни“, за разлика от „пре-
тенциите на други нации“;
yy да узакони бруталното завладяване и присвояване на Родо-
пите (1912–1913 г.), които са някаква чужда, а не българска земя.
Брунбауер зачерква Родопите, псевдонимът стъпва в негови-

те обувки. Но те са само верни следовници на първопроходците, на
флагманите в прекрояването на българската история.
„Новият“ псевдонимски прочит на историята не е нов. „Ис-
мен Реджепов“ може да бъде псевдоним на турската историогра-
фия, която от 1878-а носталгира по изгубените „изконно турски
земи“, наричани, кой знае защо, България. Може да бъде псевдо-
ним и на щедрите салафитски спекулации. Или едновременно и на
двете „школи“.
5. Салафитите
Те са първопроходците. Те са „праведните предци“ от IХ

в., пуританите на исляма; те са в основата на уахабизма и на
„Мюсюлмански братя“. Техни са тези грандиозни „научни при-
носи“.
Ще ги откриете в студията на Абдула Азам (духовен баща
на Осама бин Ладен) – „Защита на ислямските земи. Върховно
задължение на мюсюлманина“. И в студията на един аноним в
саудитския сайт „Муфакират ал ислам“ – „Българските мюсюл-
мани – кървяща рана, за която няма превръзка“. И в списанието
„Ислямски войник“. И в списанието на ислямистите „Ал Мудж-
тамаа“. И в проповедите на шейх Хауали. И в електронното изда-
ние на шейх Салман Ауде „Ислямът днес“, където основна тема е
„трагичното състояние“ на българските мюсюлмани. И в про-
гимназиалните учебници в Саудитска Арабия...
Само заглавията на тези издания и публикации заемат 6 (шест)
компютърни страници...
6. „Не сме българи!“
„Не сме тюрки! Не сме християни! Ние сме мюсюлмани! Ние

сме първите мюсюлмани на Балканите и в Европа... Били сме и
винаги ще бъдем европейци! Където и да се намират ПОМАЦИТЕ,
те работят за своята си (?) държава!“
„Не сме българи!“ – това ни казват от Европейския институт

„Помак“.
„Приемаме за вярно, че част от помашките родове имат

тракийски корен“, друга част – „арабски корен“, трета – „персий-
ски корен“, четвърта – „прабългарски корен“, пета – „богомилски
корен“, шеста част – „арнаутски корен“ (албански).
Едно не приемат. Че са българи и славяни. Че турското роб-
ство не им е донесло освобождение, а чудовищен избор между чал-
мата и дръвника; че насилствената ислямизация не е „фалшифи-
кация на комунистите“ (както предпочитат да вярват), а жестока
истина.
В шест изречения на своя сайт институт „Помак“ синтезира
почти всички „теории“ по изобретяването на помашка нация със
„собствен“ произход и „собствена“ идентичност.
Помаците ту идват като траки от античността (те научили бъл-
гарски от славяните и турски от турците); ту от Арабския халифат
като воини на Маслама Ибн Абд ал-Малик (сразен, прочее от Тер-
вел в 717 г. пред Константинопол); ту са перси (иранци, арийци),
ту са волжко-камски българи мюсюлмани („създали“ през ХII в.
помашки анклав – от Източна Тракия и Родопите до Северна Маке-
дония и Албания); ту са кумански турци и печенеги („създали“ през
ХI в. турска федерация, която включвала България, Македония,
Косово, Босна, Албания); ту са турци, ту – прабългари, побягнали
от Покръстването; ту са богомили, ту – албанци...
И никога българи.
7. Приписки
„В 1661 година – в двадесет и първата година от царуването

на Султан Мехмед IV – излезе заповед да се потурчат българите
от Кръстогорието (Средните Родопи). С огън и меч турците ус-
пяха и потурчиха населението в следните села: Виово, Смолен
(дн. Смилян), Упорово (дн. Влахово), Бяла ряка, Подвис, Витлово
(дн. Рудозем) и една малка част от населението в селата Езеро-
во (дн. Смолян) и Бяловидово...“ – пише йеромонах Григорий.
Нямаме право да съдим. Кой от нас може да си представи по-

ужасяващ избор – чалмата или дръвника, вярата или живота.
И продължава йеромонах Григорий:
„В селата Райково, Устово, Долно и Горно Руеново (дн. Мом-

чиловци и Соколовци), Кутлово (дн. Славейно), Петково, Очиново
(дн. Чокманово), Левочево, Пещера, Осиково (дн. Полковник Се-
рафимово) оказаха голям отпор на насилниците турци и запазиха
вярата си“.
Левочево, това храбро, вълшебно село... Като тръгнеш по пъ-

теката от Пампорово надолу, ще стигнеш до него. И като тръгнеш
по пътеката от Кутела нагоре, пак ще стигнеш... Един родопски
Търновград. Тук е родена моята майка, Добра се казва тя. Ако не
беше Балканската война, щеше да се роди в робство.
Никого не съдя. Но имам право да се гордея.
8. Какво правят с нас?
Българите са „вие“, помаците – „ние“.

„За всичко това, което извършихте срещу нас за тези сто
години след Балканските войни ние Помаците Ви прощаваме, но
при едно условие, че ще спрете всякакви планове за нашето хрис-
тиянизиране, сплашване и изгонване от Родопа планина и от
Родината ни“ – пише в обръщението на института от октомври
2012 г. към президента, премиера и председателя на Парламента.
Ако чужденец прочете тези редове, ще реши, че българите
мюсюлмани са в смъртна опасност.
Преди институт „Помак“ е партия ПОМАК – Партия „Обеди-
нение за Мир, Автентичност и Култура“. Учредена е през декември
2009 г. в Триград от Кадри Уланов, Ариф Алов и Мехмед Дорсун-
ски („изобретател“ на арабската теория). Тримата са учредители
и на институт „Помак“, регистриран от Смолянския окръжен съд
през септември 2012 г. И псевдонимът е учредител. Председател –
Ефрем Моллов. Който казва, че институтът няма да става партия.
И че „преходът в България ще свърши тогава (сиреч – „ще се
оправим“), когато помак поеме управлението на държавата“.
Поради своята иманентно присъща държавотворност.
Всички арабо-албано-ирано-волжко-камско-печенего-куман-
ски и прочее фантасмагорични „теории“, цялото ударно производ-
ство на „собствена“ помашка идентичност, масираното „изобретя-
ване“ на помашка нация:
yy затулва спомена от насилствената ислямизация;

yy отхвърля чувството за вина, „за предателство към вяра“;
yy е компенсаторна реакция на една травмирана историческа
памет;
yy е груба злоупотреба с едно и без това наранено съзнание;
yy създава фалшива история, фалшива самоличност и фалши-
во самоусещане за другост, отделност и различност;
yy изключва българите мюсюлмани от българската нация;
yy капсулира ги в един измислен свят и ги изолира;
yy съди и осъжда българите християни като изначални злодеи
и врагове на българите мюсюлмани;
yy разделя българската нация на виновни (българите христия-
ни) и на невинни (българите мюсюлмани);
yy разделя ги още веднъж – на едни, чиито страдания не само
нямат никаква стойност, ами са и напълно заслужени (българите
християни) и на други, чиито страдания са от най-висша категория
(българите мюсюлмани);
yy разделя ги трети път – на държавни изменници и вероот-
стъпници (българите християни) и на държавотворци (българите
мюсюлмани);
yy фалшифицира историята;
yy обслужва салафитските теории за световна ислямска нация.
Това прави тъй наречения Европейски институт „Помак“.
Това прави и псевдонимът.
9. Това правят с нас

Разделят ни.
Противопоставят ни.
Смразяват ни.
За да ни владеят.
Вкарват ни в абсурдно състезание – чия трагедия е по-голяма,
чия загуба – по-непрежалима... Чия кръв има стойност и чия е без
стойност... Кой има повече рани, чии рани са по-дълбоки, по-жес-
токи, по-незарастващи... Наши са тези рани. Общи. Български.
ГОЛЯМОТО ЗЯПАНЕ1
Евробългарски Зяпач
(разпознаваем псевдоним на Лизбет Любенова)
На сивия пазар се появи книгата на ПСЕВДОнимният автор

Исмен Реджепов или както той предпочита да се изживява – „пре-
роденият непокорник“, озаглавена „Балканските войни в Родопи-
те 1912–1913 г.“. Като я видял, Симеон Дянков зяпнал от изнена-
да, как така е пропуснал през строгата си фискална цедка книжен
продукт без ISBN, без издателство и обозначен тираж. Притеснил
се човекът какво ще стане с данъчната му политика, с която ос-
новно пълни бюджета, ако „феодалните старци и бабички“ от БАН
започнат да си спретват и те „сиви“ книжлета. Когато прочел, че
зад изданието стои името на „Европейски институт ПОМАК –
Смолян“ и като научил от сайта му, че книгата се разпространява
в джамиите, той още повече се стъписал каква ще да е тази нова
издателска политика на голямата Европа, за която не бил чувал.
Затова не се чуди, българино, ако видиш министъра оттогава насам
да ходи малко отнесен.
В увода ПСЕВДОнимният автор декларира, че е решил „да
интерпретира по нестандартен начин предисторията на Бал-
канската война“ и в никакъв случай „не за иницииране на мъст“ е
написал това, което смята за „книга“. Той дори твърди, че не е „ад-
вокат на нито една партия“. Като прочели това, ВМРО, АТАКА,
ОДС, БСП, НДСВ, РЗС и ГЕРБ бая се втрещили, защото всички са
класирани в графата за „ксенофобски изявления и проявления“.
Липсва само ДПС, защото никой не знае Де ПаСе в момента Доган
стадото си. Не е чудно, че от удивление Движение „Гергьовден“ и
БЗНС (като част от ОДС) запелтечиха и не могат да се оправят и до
днес. От всички партийни лидери без ума и дума останал даже Бат’
Бойко, който иначе не се сащисва лесно, защото прочел дословно:
1
Родопи, Смолян, кн. 1–2, 2013, с. 54–60; Минало, бр. 1, 2013 г., с. 91–96; фо-
рум „БГ Наука“ на сп. „Българска наука“, 9.12.2012 (http://nauka.bg/forum/index.
php? showtopic=14492).
„Ние (има се предвид помаците) се отскубнахме от лапите на

тоталитаризма, за да търпим личния режим на друг, който със
сигурност и уверено води страната ни към поредната и фатална
национална катастрофа“. Даже правозащитниците се чалдисали:
какъв ще да е този нов еврофеномен при личен диктаторски режим
свободно да си регистрираш „институтче“ с всякакъв ПРЕДМЕТ
на дейност.
Нестандартната интерпретация на историята започва с твър-
денията на турския професор Ерьоз, който „доказал българския
произход на турската нация“. „Твърди се – казва Реджепов, – че
прабългарите от векове насам са говорели на езика, на който се
говори в днешна и предишна Турция“. Молете се, братя чиновни-
ци, дано Ердоган никога не прочете тези редове, защото ще вземе
да си уволни преводачите. Самият хан Аспарух е набеден за мю-
сюлманин, който побягнал заради опасността от насилствена хрис-
тиянизация от страна на хазарите... Авторът дори не подозира, че
хазарите си падат по юдеите, които в този период ама хич не са
християнски настроени. Като дошъл на Балканите „да търси спа-
сение сред славяните“ (които между другото вече са християни,
но тази дребна подробност не може да препъне автора), хан Аспа-
рух, вместо да „съгради Плиска град и велик презид от Дунав до
Черно море“, както безсрамно лъжат средновековните хронисти,
взел че нагиздил целия полуостров с джамии. Тук авторът е про-
пуснал да добави, че вместо конска опашка, ханът си веел конския
полумесец, защото очевидно е сметнал, че това се подразбира от
само себе си. „В Родопите е имало ислям преди османците да
завладеят земите ни – убеден е авторът. И за да бъде гювечът
пълен, за подправка е добавено, че – прабългарският хан Алмуш,
пръв приел исляма от арабите.“ След като това е станало през
922 г., как тогава Аспарух е мюсюлманин още от VII век? Че Ас-
парух е бил дълголетен, бил е, ама даже в „Именника“ не смеят да
лъжат чак пък толкова.
Това, от което ще зяпнат всички медиевисти обаче, е но-
вият прочит на завета на хан Кубрат и неговия сноп с пръчки.
Като изявен привърженик на европейската интеграция, старият
хан повикал сепаратистки настроените си синове и им заявил, че
„силата ни е в единството на многообразието“. Затова винаги
да следват експрезидентския модел на мултиетническата държа-
ва и „мъдростта на етнорелигиозната толерантност“. Хан

Аспарух, както винаги, и сега не внимавал в час и като дошъл
на Балканите, „насилствено претопил славяните – на днешен
език това се казва асимилиране“ – дълбокомъдро пояснява ав-
торът лингвист. Тук вече Бат’ Бойко не издържал, заровил се
под земята и започнал да симулира, че копае метро. Всъщност
оттогава той все търси мохамеданските корени на хан Аспарух
и ислямската диплома на баща му хан Кубрат, издадена от Маг-
наурското медресе.
След това като по сценарий на американски сериал на ис-
торическата сцена идва злодеят в лицето на княз Борис I. Огле-
дал се той наоколо и що да види, мила моя майно льо – джамия
до джамия и теке до теке. Запретнал се ханът да разрушава това
истинско прабългарско културно наследство, завидели му па-
пата и гръцкият патриарх и не пожелали изобщо да го похвалят
за това богоугодно дело. Днешните археолози също участват в
този заговор на мълчанието и не искат да разкопаят нито една
Аспарухова джамия поне за реабилитация. С камънаците княз
Борис съградил някакви си мижави седем епископски църкви,
защото не знаел нещастникът, че християнският бог е творец на
злото и „неравенството в света е творение на Бога“. Откъ-
де да знае – ако не беше избил видните си мюсюлмански боля-
ри, щеше да научи, че „ислямът в основата си е заложил на
всечовешката справедливост. В основата на исляма е зало-
жена ценностна система, КОЯТО ГО ПРЕВРЪЩА В СВЕ-
ТОВНА ГОСПОДСТВАЩА СИСТЕМА“. Това май сме го прос-
пали кога се е случило, а в европарламента даже и не подозират,
че без да искат, са гласували единствената им официална религия
да бъде „справедливият ислям“. Не че в Брюксел разбират всич-
ко, за което гласуват...
Мерзавецът Покръстител обаче извършил и друго деяние –
прогонил от България истинските „държавообразователи“ – по-
маците. Уплашени „от кръста му“, те се укрили в недостъпната
отникъде Родопа планина, за да пазят свято своите „християнски
селища с остатъци от ислямски елементи“. Така „Родопите ста-
ват бастион с непреклонни бойни гарнизони срещу насилствена-
та християнизация“. За голяма почуда на читателите, Реджепов се
самоцитира, поради недостиг на други корифеи като него:
„Проучванията ми ме водят до тезата, че всъщност военната

османска експанзия в началото на XIII в. в България и продължила
до първата половина на XVI в. е и отговор на насилствената хрис-
тиянизация на коренното държавообразуващо прабългарско на-
селение, основно изповядващо исляма. Отговорът на българските
апологети, че в дохристиянска България е съществувало езиче-
ство – не отговаря на истината“.
И още:
„Овладяването на България от османлиите е начин за връщане

на предишната вяра“.
Тук на свой ред от изненада в пълен потрес изпадат сърби,

черногорци, хървати, румънци, унгарци, поляци и австрийци, на
които никога и през ум не им е минавало даже, че османлиите са ги
поизтрепали, за да ги върнат към „етнокорена им“. Но Реджепов е
предвидил и тази евентуалност, за да ги успокои с думите:
„Помаците са и държавообразователи не само на България, не-

зависимо как се казват днес държавите им“.
Като научили това, някои от европейските народи така се

втрещили, че забравили да говорят майчиния си турски език. Зато-
ва днес им изпращат емигранти, за да им опреснят езиковата памет.
Когато в Парламентарната асамблея на Съвета на Евро-
па (ПАСЕ) научили, че помаците са държавообразователи на де
що има народи на стария континент, взели че и те се наредили на
опашката за прекрояване на историята. Италианецът Лука Волон-
те спретнал и той едно докладче в помощ на „помашкия език“ и
пуснал сицилиански вой срещу непризнаването му у нас. Няма ли
наистина кой да ги поПАСЕ тези депутатчета, защото бая плитки
води газят. Но у нас говедарите се занимават със „заменки“, та и
тук сме на дефицит откъм държавност.
Като истински нов прочитвач на историята Реджепов не търпи
конкуренция, особено ако тя иде от някакъв си атонски монах, дръз-
нал без одобрението му да свестява българското национално само-
съзнание, та било то и през далечното Възраждане.
„Атонският монах Паисий Хилендарски написа най-съвършена-

та си лъжовна книга „История славянобългарска...“ И този свещен
лъжец е канонизиран за светец от Българската православна църк-
ва, вместо да бъде анатемосан“ – пише той.
А ние се чудим и маем защо сърбите ни свиха Хилендарския

манастир, защо гърците прибраха оригинала на „сию историйцу“
и сега без тяхно съгласие не можем да припарим на Атон. Ами то
било, за да ни предпазят от Паисиевите лъжеписания. Иначе как
ще четем гениалните Реджеповски прозрения, ако сме заразени от
бацила на патриотизма.
„Една от отправните ми точки са Априлските събития
през 1876 г. и особено т.н. [т.нар.] Баташки кланета“ – въвежда
ни сам авторът в дълбоките води на своите научни дирения. И като
добър стратег не оставя тълпата дълго да се чуди относно замисли-
те му, а отсича направо:
„Априлското въстание е силно хиперболизирано. Баташкото

клане – също. Всъщност вече се доказва от истинските рицари на
историческата правда, че СЛУЧАЯТ Е КРИМИНАЛНО БИТОВ и не
е имало такова масово клане, както се митологизира“.
За да бъде по-запомняща се, криминалната хроника е прераз-

казана на няколко места в текста в стилистиката на сапунките.
Естествено, на първо място стои историческото „кърваво
писмо“, което е написано „с кръвта на един убит невинен мирен
турчин“. Седял си човекът спокойно на моста, смучел си наргиле-
то и не щеш ли, появили се онези криминални типове, източили му
кръвчицата, щото се скъпели да си купят мастило. И ето ти, заради
един скръндзърлък – цяло Априлско въстание. Не стига това, но
като получил писмото в Панагюрище, „въодушевеният народ се
събра на площада, запя революционни песни, слуша разпалените
речи на Бенковски и се разпръсна, за да убива мирно турско на-
селение, където и да беше то“. Така „след речта на Бенковски
са убити 1000 мюсюлмански селяни и са разрушени 3000 къщи“.
Горките османлии, не случиха на раЊ! Остави, че така мирно си
съществуват под сянката на падишаха, никого с пръст не пипат,
преживят си кротко пилета и баници, но трябва пет века да берат
страх от страна на тези неблагодарници, българите, дето и един

зъбен данък им се свиди да плащат.
Според автора „не са потръгнали нещата с хайдутлука,
четническите брожения и мижавите въстания“. „Реално, ние
сме нямали трагичния героизъм през 1876 г.“ За Реджепов това е
само един „мит, който реално е отсъствал от живота“. „Ако
инсценировката не се назореше, Априлското въстание първо би
приключило като ЕДНА КОКОШКАРСКА ИСТОРИЯ“. И за да
няма съмнение в позицията му, той отново повтаря:
„Оценката е, че става дума не за въстание, а за КРИМИНАЛЕН

МЕТЕЖ. От съвременна гледна точка, съобразно съвременното
законодателство, ТОЗИ ТЕРОРИСТИЧЕН АКТ покрива съставки-
те на разбирането за геноцид“.
Ето тук дори самите анкарски историци се почудили как са

проспали първия световен гяурски геноцид над османлиите и по-
бързали да насрочат балканска конференция с видно македонско
участие за още един прочит на комшийската история.
Вместо да гонят европейските ценности и да се върнат към
мюсюлманската си същност, дебелите глави на батачани не увира-
ли и от чист инатлък взели, че спретнали една провокация. Когато
гръмнала първата пушка, турците пак не им обърнали внимание,
обърнали се на другата кълка и продължили спокойно да си хъркат.
В един слънчев априлски ден на 1876 г. обаче те на свой ред зяпна-
ли от учудване, защото пред собствените им милозливи сънени очи
батачани взели, че се затворили в храма. „В тази църква е ста-
нало взаимно клане, преписано от провокаторите на тази кър-
вава драматична вакханалия на помаците.“ Турците и башибо-
зукът инстинктивно грабнали ятаганите и се втурнали към храма,
но бързо се сетили, че „турчин ли, османлия ли практически не
е прекрачвал прага на църква“. Така, стоейки напълно отчаяни и
безпомощни отвън, „след като турците не се включват в общия
замисъл, трябваше да се извърши самоклане – ритуално клане
в Баташката историческа църква“. „Пръв е Кочо, след него са
другите, а тези, които не са пристъпили към чудовищния акт са
били клани от свои. Не само Кочо, но и мнозина са започнали в
църквата ритуални убийства и самоубийства“ – повтаря и пов-
таря до безкрай Реджепов. – Загиналите в тази трагедия батача-

ни са курбан, принесен от своите“. „Измисленото Баташко кла-
не от долу до горе и от горе до долу е абсурдна и то най-голяма
лъжа в националната ни история“ – гордо приключва той.
На това място сам авторът взел, че се изумил от собстве-
ните си пасквили, и решил да поясни все пак кого са искали да
впечатлят батачани, след като турците изобщо не им обърнали
внимание, а продължили да си смъркат енфието. Тук на помощ
му се притичват Мартина Балева и Улф Брунбауер, които ус-
лужливо му подсказват, че като си нямаш история, започваш да
си я измисляш сам, за да те забележат важните фактори в света.
Ето, това е български национален рекорд, достоен за Гинес – да
си спретнеш сам курбан в чест на великите сили, та да могат и
те сеир да гледат.
И понеже пейзажът продължава да му се струва все още стес-
нен, авторът не пропуска да подреди на позорната скамейка и
църквата. „Канонизирането на така наречените „мъченици“
от измисленото и нагодено за целите „баташко клане“, отново
според великия изследовател е „по поръчка на църквата“. Като
минало време обаче, духовниците се засрамили и взели, че ги кано-
низирали. „Църквата с това си измива собствения грях, за про-
вокираното от нея самозаколение. А може би в това време да
е господствала секта, известна днес с провокиране на масови
самоубийства“ – продължава с прозренията си този невиждан и
нечуван досега пророк. А нашите владици взели, че се вързали на
приказките му за агентурните им изцепки в миналото, посипали
главите си с „ролекси“, метнали се на луксозните си лимузини и
отпрашили в небитието.
Като истински демократ и обновител на евронацията ни,
Реджепов ни нарежда:
„Би следвало да се огледаме в собствения си образ, което ще

рече, че би следвало не да възхваляваме терористични актове,
окървавили историята ни, а да ги осъдим категорично, ако искаме
да сме една освободена от предишни грехове държава“.
Че има неща за осъждане има, ама къде е държавата... Поли-

тици с лопата да ги ринеш, ама държавници като няма.
След толкова много помия, идва ред на „градивния елемент“.

Тук авторът посяга не на кого да е, а на Апостола на свободата Ва-
сил Левски. Когато дошъл да освобождава Балканите от геноцида
на раята над османлиите, император Александър II явно е подочул,
че в Родопите се крие каймакът на мохамеданските прабългари и
взел, че ги отделил в автономна Тъмръшка република. И Бисмарк
му помагал в това начинание, защото като поназнайващ историята
бил наясно, че и германците са дошли от Изтока. Те също може
да са скрити мюсюлмани, но още не го знаят... Може да им дадем
назаем нашия автор, та да ги просвети. Та тези двамата върли мо-
нархисти, поставили начело на Рупчоса Ахмед ага, чиято злокобна
сянка тегне не само над изпепелена Перущица. За нашия „рицар
на историческата правда“ обаче Ахмед ага е „президент“ на Тъм-
ръшката република. Интересно, кой му е бил парламентът – окър-
вавеният башибозук явно, та да бие по републикански на червено.
Освен това Тъмръшката република е „образец на реализи-
рани възрожденски идеали“ – казва авторът и не се спира дотук:
„Моите скромни проучвания и разработки за Тъмръшката ре-

публика ми дават основания да смятам, че тя е била ПРАКТИЧЕ-
СКО ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА ИДЕАЛА НА ЛЕВСКИ за държавата на
народовластието и вишегласието народно“.
Представяте ли си, ако проучванията не бяха само „скром-

ни“! Ето какво е искал да спасява Левски в самара на коня си –
конституцията на Помашката република, която един ден да реали-
зира пролетарият Ахмед ага. Иначе демокрацията нямаше да бъде
пълна само с един главорез президент начело. Българите, като
научили, че агата ги изпреварил в уроците по демокрация, взели
че се засрамили от себе си и по време на Съединението подарили
„републиката“ на турския султан. То българите на кого какво ли
не са подарявали: на сърбите – Македония и Западните покрай-
нини, на гърците – Тракия и Македония, на румънците – Север-
на Добруджа, та сега за една „земя колкото човешка длан“ ще се
колебаят. Злите езици обаче подозират, че българите направили
това дарение от срам, защото не могли да разгадаят твърдение-
то – как така помаците имат едновременно тракийски, славянски,
прабългарски, персийски, ирански, кумански, печенежки, турски
и арабски корени, затова махнали с ръка и оставили главоблъс-

каницата на анкарските логотети. Ако Реджепов се беше сетил
да цитира и бившия президент Тургут Йозал, че Омир не е нищо
повече от турския поет Омар, щеше да улови и гръцката следа и
със сигурност можеше да стане Њ член-кореспондент, Њ академик,
защото напоследък и тях ги харчат като втора употреба на кило-
грам.
Какво стана с „Балканската война в Родопите 1912–1913 г.“
ще запитат някои зяпачи. Идва є редът. Тук сценарият е пълен
екшън. Главното стратегическо направление на съюзническите
войски според автора не е нито Източна Тракия, нито Македония –
„въпросът е да бъде изчистен региона от помаците“. Явно Од-
рин, Солун, Охрид, Скопие, Битоля и т.н., като видели, че не идва
никой да ги освобождава, паднали от само себе си. Затова „брато-
убийствените необявени войни от 1912 и 1913 г. и подменените
военни действия с „нежни“ средства са тотален физически и
духовен геноцид“ – резултат от българския „РАДИКАЛЕН НА-
ЦИОНАЛИЗЪМ“. Втурнали се, значи, българи, гърци, сърби, чер-
ногорци, обградили Родопа планина и се почнали едни голи хорЎ
на тъмръшлийски девойки пред погледите на войниците, за чудо
и приказ. Нищо, че тези безобразия ги е вършел Мехмед Синап,
и то преди векове, може пък той да е прероден български гене-
рал например, щом авторът е прероден непокорник... За да раз-
вихри драматизма на сюжета, Реджепов свидетелства с показани-
ята на покойната си майка, че по личното разпореждане на пол-
ковник Владимир Серафимов са убивани български войници, след
което главите им, увити в шинели, са поставяни в помашки къщи,
за да има претекст командирът им да разрушава цели села. Затова
помаците хукнали да бягат с турската армия, но после незнайно
защо решили да се върнат при „класовите си врагове“. Странно
е, че България забравила да затвори границите си, както мъдро
постъпила Турция, за да не пусне тракийските българи обратно в
домовете им. Явно, че на България са є липсвали драскописци, та
затова оставила на бял свят в Смолянско да се появи Реджепов, за
да заклейми всякакви чествания не само за полковник Серафимов,
но и за онзи „връх на позора“ – Кавгаджик, където „на кръгли и
полукръгли годишнини идваме, за да се поклоним пред една из-
куствено изградена слава“.
Ако си мисли някой обаче, че „геноцидът“ над родопските

помаци е резултат само от „официалната извратена държавна
политика спрямо малцинствата“, той не познава все още добре
автора:
„България най-много се облажва от войната – твърди Редже-

пов. – Цената на облажването пак е заплатена от родопчани. Цел-
та на държавата е ясна – да напълни изпразнените си хамбари от
район, изпреварил в икономическо и духовно отношение вътреш-
ността на държавата... Точно тази пирамида на завистта бе и при-
чината за трагичните дни в Родопския край през 1912 г.“.
Ето, тук е развръзката – друго е да си живееш в автономия –

колкото си по-дребен, толкова си по-богат по логиката не на иконо-
миката, а на авторовите, съшити с бели конци, поръчкови внушения.
Затова не е изненадващо да прочетем, че процесът на „етно-религи-
озно прочистване на Родопския масив, не е преставал и до днес“.
И още:
„Събитията в Родопския край по време на Балканските войни

и след тях ни звучат като етно-религиозно прочистване. За беда
тези войни сложиха началото на този процес, който е продължа-
вал, КОЙТО ПРОДЪЛЖАВА И ДНЕС ПО ЦИВИЛИЗОВАН НАЧИН
ПОД МАСКАТА НА ДЕМОКРАТИЧНО ПРЕУСТРОЙСТВО“.
И още:
„Трагедията за родопчани започна с началото на Балканската

война, за да продължи до 1944 г. и след 1989 г.“, когато родопча-
ни разбрали „кой им е бил истинският душманин“. „Десети ноември
1989 г. за родопчани бе най-новата черна страница, необратимата
страница на тоталната обреченост“.
Край! Стига толкова, макар да има още.

Безпартийният автор не може да се удържи да не каже, че
само след 9 септември 1944 г. родопчани си поели за кратко „глът-
ка въздух“. Тук не липсват и позабравените вече цитати на Ленин
за Балканската касапница, позицията на комунистите за предател-
ската роля на българската буржоазия, както и призивите на в. „Ра-

ботническо дело“ за общи действия между българския и турския
пролетариат (не че го е имало). В името на този класово-партиен
подход той, след като изрича от трибуната проклятие над България,
спуска директивата да изчистим домашните си извори от „нагласен
антипомакизъм“.
Европейският подход в работа на автора най-много пролича-
ва в едно знаково твърдение, което даже Хитлер и Мусолини не са
в състояние да измислят:
„У нас проработва идеологията на фанатичния национал-шови-

низъм, на нацизма, много преди да го стори Мусолини и Хитлер.
Просто тогава не е било познато понятието „фашизъм“.
Ето тук вече Хитлер не издържал, дето му отнемат приза за

авторство, затворил се в бункера си и се самозапалил ритуално с
жена и куче до себе си.
И тъй като пророк не бива без пророчества (не беше ли Муха-
мед пратеник на Аллах и последният от пророците?), авторът е осе-
нен от следното прозрение, с което направо ни покосява всичките:
„С обществената дезинформация се проправя път на началото

на един безкраен процес с възможно ускорено осъществяване на
идеята за изграждането на изчистена християнска държава. ПО-
ЖЕЛАВАМ СИ ДА БЪДА ДОБЪР ПРОРОК – ТОВА НЯМА ДА ГО
БЪДЕ“.
Какво ти пророчество – това си е направо плагиатство. Нека

си припомним, че когато стана Косовското мурабе, Бил Клинтън
заяви, че след разправата с комунизма идва ред на православието
и българите, щат не щат, ще трябва да приемат „ислямските цен-
ности“. После всичко се приписа на Мониката, която направила
грешки в „симулацията“ на превода, защото устата є била заета с
други държавни работи.
И мислите, че човекът е сам в това гениално творчество – не,
ни най-малко. Той откровено споделя, че няма как да го манипу-
лират „със задгранични душмани“ или „зомбират с преките ни
съседи, за които макар и оскъдно давани знания знаем, че в най-
трудни времена са ни се притичали на помощ“. Българите също

викали Турция да ги спасява, особено в Добруджа, където шопите
яко го били закъсали по време на Първата световна война. Тур-
ция веднага с готовност се отзовала изотзад. „Спасена е България,
НО БЪЛГАРИЯ ЗАБРАВЯ ЗА ТОВА!“ Само „българският вели-
кодържавен шовинизъм води у нас пропаганда срещу Турция по
проблемите на арменци и кюрди“ – пише Реджепов, явно за да ни
подсети за дълбоко скрития и невидим досега помашки геноцид.
Откакто някои български историци изучиха анадолските тер-
мини за „османското присъствие“, редом с вехториите на марк-
сическата историография започнаха да се мъдрят и зле прочете-
ни „европейски ценности“, които напоследък неграмотни писачи
непрекъснато ни подмятат. „Едно ориентирало се към европей-
ските стандарти общество, едно общество прегърнало за идеал
човешките права, следва да снеме ореола за Балканската война,
следва да я осъди и признае геноцида, извършен срещу родопско-
то население“ – поучава ни по европейски авторът. Този ореол,
колкото и на някои да им се иска, няма как да се заличи, защото
е изваян от прекършени мечти и съсипана младост, от кръвта на
хиляди покосени животи на всички онези, оставили костите си по
бойните полета за милото ни отечество, а не за златни гологани. И
ако някой не е способен да пролее над техните гробове дори една
сълза, то нека не се опитва да им отнема поне капката мастило,
което са заслужили, вписвайки се сами в историята.
Накрая искам да заявя: прав е авторът и аз напълно го под-
крепям, че „трябва да има нов прочит на българската история,
за да могат най-после да уврат главите на някои набедени и
предубедени, престарели, но не втасали зелени мозъци и съве-
сти“. Наистина, много боклук се натрупа в днешната българска
историография и има нужда от голяма метла.
ЧЕСТВАНЕТО НА 100-ГОДИШНИНАТА
ОТ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА –
ДВЕТЕ ГЛЕДНИ ТОЧКИ НА ПАТРИОТИЗМА1
Отбелязването на 100-годишнината от началото на Балкан-

ската война и последиците от нея раздели през 2012 г. българско-
то общество. Този път от неочаквана посока – на патриотизма.
Крайъгълен камък бяха Родопите. Към традиционното разбира-
не, че вследствие на Балканската война от Българската армия са
освободени изконно български територии, останали след Берлин-
ския конгрес в рамките на Османската империя, в това число и
Родопите, се появи (за всеобщо удивление!) и друго мнение – че
България е агресор и е водела война завоевателна, която не е до-
несла нищо добро на родопското население.
Ето и хронологията на събитията, чрез които бяха оповестени
в публичното пространство „другите“ гледни точки за Балканската
война.
1. На 7 юли 2012 г. в Смолян бе учреден Европейски институт

„Помак“. Една от задачите, които той си постави, бе „да насърча-
ва научните изследвания и проучвания за произхода на помаците
и тяхната роля за разбирателството и утвърждаване и съхра-
няване за поколенията“2. Едно от първите му дела в тази посока
беше издаването (?) и нелегалното разпространение на пасквила
на Исмен Реджепов (псевдоним на Никола Чуралски) „Балканските
войни в Родопите 1912–1913“, от който научихме, че:
1
Parvomai.NET_18=05=2014 (http://parvonai.net/news/157259/).
2
Из думите на председателя на ЕИ „Помак“ Ефрем Моллов, прочетени като
встъпление на първата пресконференция на института на 15 октомври 2012 г. в Со-
фия прес. Всички цитати от документи и издания на ЕИ „Помак“ тук и по-нататък са
цитирани с грешките в оригинала, според както са публикувани; подчертаните думи
и изрази в тях са на авторите.
„Войната на 1912 година не бе война на родопчани, тя не бе

война за родопчани. ТЯ БЕ ВОЙНА СРЕЩУ РОДОПЧАНИ. НЕ РО-
ДОПЧАНИ БЯХА ВИНОВНИ ЗА ТРАГЕДИЯТА СИ, А ТЕЗИ, КОИ-
ТО ГИ РАЗМЕНИХА ЗА КОРОНА!
Родопите в онова жестоко и безхаберно време бяха бакалия. И
тази бакалия бе изтъргувана на унизително ниска цена. Планина-
та с хората бе стока. Тя се изтъргува. Купувачът- Турция бе меж-
дународно упълномощена да ползва стоката според нуждите си.
Полученото срещу стоката се брой на самото гише, а гишето бе
масата на преговорите. С какво право тогава получилият облага-
та (короната) се сдоби с правото си да иска стоката обратно? От
гледна точка на международното публично право, Турция е в пра-
вото си да се брани. А за да се брани, когато е налице Балканския
съюз трябва да разстави военна сила за противодействие срещу
евентуален агресор. През Балканската война България се явява в
положение на агресор спрямо Турция, в това число и спрямо тери-
ториалното є разширение по силата на Берлинския конгрес и Топ-
ханенската сделка“3.
Ако някой, „спъвайки“ се в тази странновата фразеология, не

разбира докрай какво Исмен Реджепов иска да каже, или не вярва,
че това е възможно, ще цитирам още нещичко от пасквила:
„Едно ориентирало се към европейските стандарти общество,

едно общество прегърнало за идеал човешките права, следва да
снеме ореола за Балканската война, следва да я осъди и признае
геноцида извършен срещу родопското население“4.
Става дума за българското общество, което според пасквило-

писеца следва да снеме ореола на Балканската война и да признае и
осъди геноцида, извършен от България, над родопското население.
Тъй и завършва скудоумията си той – с натъртването: „Да, РО-
ДОПСКИ ХОЛОКОСТ... ГЕНОЦИД...“5, като че сам усещайки, че
това, което твърди, не е съвсем за вярване.
3
Реджепов, Исм. Балканските войни в Родопите 1912–1913. Издава Европей-
ски институт „Помак“, Смолян, 2012, с. 49.
4
Пак там, с. 71.
5
Наричам написаното от Исмен Реджепов пасквил, от една

страна, заради несмислените му твърдения, граничещи с абсур-
да; от друга страна, заради това, че изданието няма международен
стандартен номер на книга (ISBN), т.е. не е регистрирано по об-
щоприетите правила за книга у нас и по света. Да не говорим, че
пасквилописецът не е посочил списък на използвана литература и
така пише, сякаш е бил пряк участник в събитията – отпреди сто,
че и повече години. (Във връзка с „Балканските войни в Родопите
1912–1913“ доц. д-р Лизбет Любенова написа шеговита статия –
„Голямото зяпане“, която публикува през 2012 г. в сп. „Минало“6.
Прочетете я. Ако не друго, поне ще се посмеете от сърце.)
2. На 15 октомври 2012 г. на специална пресконференция

на ЕИ „Помак“ в София прес от водещия бе прочетено „Отворено
писмо“ до президента, председателя на парламента и премиера на
България. В него се подчертаваше:
„Желаем да изтъкнем, че последиците от тези войни не се прие-

мат еднозначно от всички граждани на България.
Когато говорим за тези събития в Родопите, ние жители-
те на тази планина сме разделени в мненията си, а също така
все още се помнят извършените престъпления и зверства сре-
щу Помаците“7.
От тогавашните и последвалите публични прояви на ЕИ „По-

мак“ стана ясно, че зад този институт и неговите позиции стоят
комай само 12-те му членове (това е целият му състав) во главе с
председателя Ефрем Моллов. Напомням го, за да елиминирам една
заблуда, която се внушава чрез общите фрази от този род, че едва
ли не зад позицията на ЕИ „Помак“ стоят много хора – някаква
едномилионна, както те се изразяват, че (напоследък) и многоми-
лионна „помашка общност“.
6
„Евробългарски Зяпач“ (разпознаваем псевдоним на Лизбет Любенова). „Го-
лямото зяпане“. – Вж. едноименната статия в настоящия сборник, с. 209–220 (бел.
ред.).
7
„Отворено писмо“. – Рomaknews Agency, 06.11.2012 г. (http://pomaknews.
com/bg/?p=947).
3. На 21 октомври 2012 г., на тържествената сесия на Об-

щинския съвет в Кърджали по повод 100 години от Освобожде-
нието, номинацията на ген. Васил Делов за почетен гражданин на
Кърджали не бе приета, след като 16 общински съветници от БСП
и ГЕРБ гласуваха „за“, а 22 общински съветници от ДПС се въз-
държаха. Разбира се, все от тая гледна точка, че Балканската война
не се приемала еднозначно от българските граждани.
4. На 4 ноември 2012 г., на областната отчетно-изборна кон-

ференция на ДПС в Кърджали, тогавашният лидер на ДПС Ахмед
Доган се изказа в подкрепа на решението на кърджалийските об-
щинари:
„Може би трябва да се направи семинар, за да се ограмотим

всички за това, че е необходим общ прочит на нашата история, на
историята на Балканите и Балканската война. Общият прочит оз-
начава не само да се съобразиш с политическата си целесъобраз-
ност, но и с другостта на съседа, с неговите проблеми. Не само да
издигнеш в правило определено военно събитие, но да включиш
в него и човешкото измерение, защото всяка война е свързана с
много страдания, всяка война има тотален характер...“8.
Ахмед Доган подчерта още, че Балканската война „...не само

е война на победители и победени, а война за етническо прочи-
стване и други форми, които ние по-късно определихме като раз-
лични вариации на „възродителен процес“9.
Необходими уточнения...
yy Първо уточнение. Идеята за „физическия и духовен ге-
ноцид над мюсюлманската общност в България“10 от Освобож-
дението през 1878 г. и възстановяването на българската държав-
ност до наши дни, включително и по време на Балканската война
8
Ахмед Доган: „Балканската война е и война за етническо прочистване“. –
Mediapool.bg, 04.12.2012 (http://www.mediapool.bg/ahmed-dogan-balkanskata-voina-
e-i-voina-za-etnichesko-prochistvane-news199159.html).
9
Пак там.
10
Бозов, С. В името на... името. С., 2005 г., с. 4.
от 1912–1913 г., бе „пусната в обръщение“ от Салих Бозов още

през 2005 г., когато той издаде „книгата“ си „В името на... името“
с претенцията, че говори истината от последна инстанция. Поста-
вям „книгата“ в кавички, защото и тя няма ISBN, нито списък на
използвана литература и въобще подобно на пасквила на Исмен
Реджепов се разпространява нелегално. (Между другото... Доколко
„истината“ на Салих Бозов е истина и доколко тя е зловредна може
да се види в публикациите: „За една поръчкова книга, която про-
вокира към образа и разваляне на „комшулука“ на Александър П.
Маринов от 2011 г. във в. „Отзвук“11 и „Историята на Балканската
война в Родопите според писанията на „историка“ Салих Бозов“ на
доц. Георги Митринов от 2013 г. в сп. „Родопи“12.)
yy Второ уточнение. През 2010 г. у нас бе издадена книгата
на Джъстин Маккарти „Смърт и изгнание. Етническо прочистване
на османските мюсюлмани 1821–1922“, в която глава пета („Бал-
канските войни“) изцяло е посветена на разглеждания проблем.
От самото заглавие на книгата се разбира, че авторът включва
и Балканската война в процесите на едновековното „етническо
прочистване на османските мюсюлмани“, извършвано този път
от българите. Неслучайно в пасквила си Исмен Реджепов се по-
зовава на него.
Доколкото от предговора на ст.н.с. д-р Веселин Ангелов към
българското издание разбираме, че Джъстин Маккарти е амери-
кански демограф, че преподава история в Университета в Луисвил,
Кентъки, и че книгата „е подкрепена с доста солидни и необорими
научни доказателства. Видно е, че става въпрос за сериозен нау-
чен труд, който може да служи като еталон за хуманизъм и то-
лерантност. Маккарти просто ни е предоставил в пълна степен
и по коректен начин само конкретните исторически факти“13;
доколкото, както се вижда от случая с Исмен Реджепов, този „се-
11
Маринов, А. За една поръчкова книга, която провокира към образа и раз-
валяне на „комшулука“. Отворено писмо до Салих Бозов, гр. Мадан, автор на
книгата „В името на... името“. – Вж. едноименната статия в настоящия сборник,
с. 132–136 (бел. ред.).
12
Митринов, Г. Историята на Балканската война в Родопите според писания-
та на „историка“ Салих Бозов. – Вж. едноименната статия в настоящия сборник,
с. 172–182 (бел. ред.).
13
Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османските
мюсюлмани (1821–1922). Изд. „Галик“, С., 2010, с. 10.
риозен научен труд“ може да служи за основа и на множество дру-

ги фалшификации и пасквили; доколкото отзивите у нас и по света
за този труд са доста и варират от пълно отрицание и недоумение
до пълно одобрение и аплодисменти; и не на последно място, до-
колкото самият Джъстин Маккарти претендира за научност и ко-
ректност, ще си позволя да изкажа няколко свои недоумения.
Един сериозен научен труд в областта на демографията и ис-
торията например би следвало да се опира, поне според приетите
стандарти, на достоверност на фактите. На всички факти! Дали е
така в книгата на Джъстин Маккарти? Ето един от фрапиращите в
тази посока примери:
„И докато кланетата в България са дело предимно на черкези и

въоръжени турски елементи, османското военно командване не е
далеч от идеята да издава заповеди за разрушаване на български
села и избиване на невинни хора, за да се даде урок на българи-
те. Подобни зверства са в основата на подхода „за назидание“ –
българите е трябвало да видят какво ще се случи на онези, които
дръзнат да се бунтуват или подкрепят бунтовници, така че да не
правят нито едното, нито другото от страх. Най-известният нане-
сен погром е този на Бояджик (Батак) през май 1876 година от ос-
манския генерал Шевкет паша, когато – според съществуващите
данни – са убити 166 мъже, 8 жени и 12 деца (186 човека от общо
1300-те жители на града). Шевкет паша е изпратен от Едирне, за
да потуши въстанието в Бояджик, а клането е за назидание на
бунтовниците в района“14.
Не е нужно да си особено начетен, за да видиш дори само в тези

няколко изречения очевидната недостоверност, свързана непосред-
ствено с нещата, за които пише американският професор. Българин и
с елементарни познания по география и история знае, че ямболското
селище Бояджик съвсем не е родопското селище Батак и че Бояджиш-
кото клане по време на Априлското въстание от 1876 г., известно и
като Кървавото хоро, е на второ място по жестокост и масовост след
Баташкото клане в нашата история, но не е самото Баташко клане и
няма нищо общо с него, освен че е извършено във връзка с потуша-
14
Маккарти, Дж. Смърт и изгнание..., с. 77–78.
ване на Априлското въстание. Или може би се лъжа в начетеността

на съвременния българин, защото, ето – имало е български преводач,
български издател, български учен, написал към изданието предговор,
и всеки от тях би могъл да хване тази грешка, да предупреди автора, та
поне в българското издание да не я повтаря (или да я уточни в бележка
под линия), но това не се е случило, значи...
И така, като обикновен читател, защото не съм нито демо-
граф, нито историк, вече мога ли да бъда сигурна, че и останалите
факти в книгата са достоверни? А и как читателите по света биха
разбрали, че в нея има подобни неточности? Разбирам, всеки може
неволно да сгреши. Но не е ли недопустимо, дори престъпно да се
допускат грешки в книга като книгата на Джъстин Маккарти, коя-
то преобръща до голяма степен, да не кажа изцяло, гледната точка
към исторически събития, способни и до днес да взривят дори със
случайна искрица и Балканите, този барутен погреб на Европа, и
Кавказкия регион, и Средна Азия, и Крим!...
Един начетен и прехвален американски професор според мен
би трябвало, когато говори за Бояджишкото клане от 1876 г., да не
бърка с. Бояджик с друго село поне заради факта, че там е родос-
ловният корен на Джон Атанасов, създателя на компютъра, още
повече че тъкмо в това клане е убит дядото на Джон Атанасов, а
баща му, който впоследствие емигрира в Америка, остава жив в
прегръдките на убития, но е ранен в главата и цял живот носи беле-
га от куршума и спомена за клането.
yy Трето уточнение. То е свързано отново с Джъстин
Маккарти, по-точно с това доколко той като учен и като демограф
е коректен в своята книга, и пряко засяга някои от съвременните
аспекти при тълкуването и оценката на Балканската война...
Като начало ще обърна внимание на заглавието на книгата
„ЕТНИЧЕСКО ПРОЧИСТВАНЕ НА ОСМАНСКИТЕ МЮСЮЛ-
МАНИ“. Не се ли вижда от пръв поглед, че то е заредено с убий-
ствено манипулативно внушение тъкмо заради набиващата се не-
коректност в него? Нима за един демограф не е пределно ясно, че
поставянето на определението „ЕТНИЧЕСКИ“ в един семантичен
ред с определението „ОСМАНСКИ“, че и с понятието „МЮСЮЛ-
МАНИН“ е само по себе си абсурдно? За какво „ЕТНИЧЕСКО
ПРОЧИСТВАНЕ“ говори той във връзка с османците например?
Нали с понятието „османци“ в Османската империя са идентифици-
рани само благородниците, управляващата върхушка, а не обикно-

вените турци? Доколкото знам, от началото до края на съществува-
нето на империята никой никога не е избивал поголовно османска-
та върхушка и ако е имало дворцови преврати, те са били дело на
самите османци и няма как да бъдат окачествени като каквато и да
е форма на „етническо прочистване“. А като се има предвид и това,
че тази върхушка е имала различен етнически произход (практика
е било ръководните и дипломатическите кадри на империята да се
вземат от еничарския корпус), излиза, че и самото използване на
думата „османски“ в такава пряка връзка с думата „етнос“ е мани-
пулативно. Още повече когато става дума за учен демограф.
Не знам дали Джъстин Маккарти, отново като учен демограф,
би могъл да отговори и на въпросите: Откога и религиозната общ-
ност, каквато са мюсюлманите, е станала етнос? И ако мюсюлма-
ните са етнос, значи ли че в него освен турците в Турция се включ-
ват изповядващите исляма иранци в Иран, иракчани в Ирак, араби
в Саудитска Арабия, индийци в Индия, индонезийци в Индонезия и
мюсюлманите, принадлежащи към различни етноси и граждани на
всички други страни по света?
Можем, разбира се, да приемем, че Джъстин Маккарти обособя-
ва условно понятието „османски мюсюлмани“ (идентифициращ мю-
сюлманите в рамките на Османската империя) и го използва като ра-
ботен термин. Но какво търси едно условно понятие (или работен тер-
мин), нямащо нищо общо с понятието „етнос“ нито в едната му част
(„османски“), нито в другата му („мюсюлмани“) в израз като „ЕТНИ-
ЧЕСКО ПРОЧИСТВАНЕ НА ОСМАНСКИТЕ МЮСЮЛМАНИ“?
Умишлено или отново неволно Джъстин Маккарти прави грешка, като
в случая смесва, размива едно в друго понятията „етнос“ и „религиоз-
на общност“? Защото това вече не е грешка, която просто подронва
научния му авторитет, както беше в случая с Бояджик (Батак), а греш-
ка много сериозна, заредена с непредвидими последствия, тъй като по-
ражда внушения, че поробените от Османската империя народи са се
борели не срещу своите поробители османците, а срещу всички пода-
ници на империята, което не е съвсем точно (да си припомним думите
на Левски, че те, нашите революционери, не се борят срещу турския
народ, а срещу султана и неговите закони), и още – че християнските
народи са се борели срещу мюсюлманите, т.е. християните – срещу
мюсюлманите. На фона на взривените през 2001 г. нюйоркски кули
близнаци разбирате ли за какво опасно внушение иде реч?...

И другата манипулация на Джъстин Маккарти, произтичаща
от неговата некоректност в тази посока – че не поробените (хрис-
тияни) векове наред са жертва на поробителите (османците), а по-
робителите са тяхна жертва и днес християнските народи трябва по
всякакъв начин да изкупват своя грях, да връщат някакви дългове
и т.н. (Засега у нас това се онагледява с проблема за вакъфските
имоти, като май пак се забравя или умишлено пропуска, че това са
заграбени от османците български земи, т.е. имоти на български
институции, манастири, църкви и граждани, които султанът е пре-
доставял безвъзмездно за изпълняването на духовно-религиозни,
административни и други дейности в Османската империя.)
Разбира се, не само в заглавието, но и по страниците на
цялата книга Джъстин Маккарти заличава етническия състав на
мюсюлманите в Османската империя, „претопява“, така да се
каже, етносите в „миллета“ (религиозната общност). Той си знае
защо. В глава пета от труда му например, онасловена „Балкан-
ските войни“, срещаме различни таблици. Една от тях е „Населе-
нието на Османската Европа, 1911 г. по провинции и религии
(миллет)“. В нея американския демограф показва броя на населе-
нието в „провинциите“ Одрин, Селаник (Солун), Яня, Манастир,
Ишкодра и Косова, като религиите (миллет) на населението са:
„мюсюлманска“, „гръцка“, „българска“; за графата „обща“ е
посочено, че тя съдържа групи, невключени в таблицата, като ев-
реи и римокатолици (вж. на с. 165). Следва таблицата „Османска
Европа през 1911 г. Население в проценти по миллет“, в която
населението е посочено като: „мюсюлмани“, „гърци“, „бълга-
ри“, „други“ (вж. на с. 166). В друга таблица – „Население през
1911 г. преди Балканските войни“ (тук вече дори не е уточне-
но, че населението е разделено по „миллет“, т.е. по религио-
зен признак) – са посочени „мюсюлмани“, „гърци“, „българи“,
„евреи“, „други“ в „гръцки владения“, „български владения“
и „сръбски владения“ (вж. на с. 210). В контекста на „ЕТНИ-
ЧЕСКОТО ПРОЧИСТВАНЕ“, изведено в заглавието на книгата
на Джъстин Маккарти, за кой етнос в Османската империя наред
с гърци, българи, евреи и други се досещате веднага, щом стане
дума за мюсюлмани? За арменци? Или за албанци? Или... А нима
в Османската империя само етническите турци са мюсюлмани?
Въпросите са риторични...
Възхищавайки се на „коректността“ на Джъстин Маккарти и в
тези таблици, може да се каже също така за приносите му и в рели-
гиознанието. Та той като учен демограф изцяло преобръща дори и
религиознанието, защото според така представените от него табли-
ци, направени по „миллет“ (т.е. по религиозен признак), излиза, че в
Османската империя е имало не поданици, които са изповядвали ис-
ляма, християнството и юдаизма, а поданици, които са изповядвали
исляма, еврейската религия, римокатолицизма и някакви българска,
гръцка и др. религии, каквито няма. Православието не е нито българ-
ска, нито гръцка, нито каквато и да е друга национална религия.
О, да... Американският професор всъщност използва докумен-
ти на Османската империя и е естествено тази империя да е имала
своя политика относно етносите и етническия си състав, както и спе-
цифични форми на отчет на населението, които от гледна точка на
националните държави, различните вероизповедания и мерките на
нашето съвремие изглеждат не особено логични, често и абсурдни.
Но тогава коректно ли е един съвременен учен демограф в наше вре-
ме, което е все още време на националните държави и на различните
вероизповедания, известни и строго регламентирани от векове, да си
позволява подобна волност при интерпретациите, като дори извежда
некоректността си в заглавието на свой фундаментален труд?
yy Четвърто уточнение. То също е свързано с книгата на
Джъстин Маккарти, но с друга негова некоректност, която отново
пряко засяга някои от аспектите на тълкуването и оценката на Бал-
канската война днес и въобще „новите прочити“ на историята ни...
Първата глава на книгата си Джъстин Маккарти наименува
„ЗЕМЯ ЗА ОТНЕМАНЕ“. Оттук тръгва друга от основните му ма-
нипулации, отнасяща се до проблема за освободителния или не ха-
рактер на Балканската война. Защото „земята за отнемане“ всъщ-
ност са територии на Османската империя, които обхващат, както
самият той посочва:
„Кримския полуостров, значителна част от Кавказкия регион,

Източна и Западен Анадол, Югоизточна Европа от Албания и Бос-
на до Черно море – земи почти изцяло включени в Османската
империя. Географски към тях принадлежат райони от Румъния и
Южна Русия, където мюсюлманите са мнозинство сред различни-
те етнически групи“15.
От историята е ясно, че това са територии, които османци-

те са заграбвали с кръвопролитни войни още от ХIII–ХIV век
(времето на султан Осман I, 1258 – ок. 1324 г., дал името на
империята) до края на ХVII век (битката при Виена от 1683 г.),
откогато Османската империя започва да губи земи, а не да се
разширява. Нима не е по-логично тогава да се каже ЗЕМЯ ЗА
ОСВОБОЖДЕНИЕ? Нали през вековете в света са възниквали
и са изчезвали много империи. Всички те са увеличавали терито-
риите си чрез експанзия срещу други племена, народи, държави.
И са рухвали тъкмо поради факта, че завоюваните племена, на-
роди, държави не са търпели чуждото господство (под каквато и
форма да е било то) и рано или късно по насилствен или мирен
път са се отървавали от него. Всяка въоръжена съпротива срещу
агресора, завършила с отхвърляне на господството му, в светов-
ната история и до днес се нарича ОСВОБОЖДЕНИЕ. Изведнъж
при Джъстин Маккарти се оказва, че това всъщност не е ОСВО-
БОЖДЕНИЕ, а ЗАВЛАДЯВАНЕ (ОТНЕМАНЕ НА ЗЕМИ). То-
ест – че Османската империя, заробила десетки народи и страни
и държала ги в робство векове наред, е жертва на тези народи и
страни и в този аспект, защото те, видите ли, не освобождават
собствените си земи, които империята е присвоявала от тях през
вековете, а ги отнемат от нея. Така че американският демограф
отново ни подлага на една много, много голяма и съвсем не бе-
зобидна манипулация.
Как всичко това изглежда, проектирано в българската ис-
тория? България е окончателно покорена от османците в края на
ХIV век и е просъществувала под господството им до 1878 г. Този
период от нейната история е известен като ТУРСКО РОБСТВО.
Затова Руско-турската война от 1877–1878 г. е освободителна за
България и подпомага възстановяването на българската държав-
ност. По силата на Берлинския договор от 1878 г. нейни терито-
рии остават отново в пределите на Османската империя. Затова
тяхното отвоюване от Османската империя по-късно е също ОС-
ВОБОЖДЕНИЕ ЗА БЪЛГАРИТЕ, които ги населяват. И въпреки
15
Маккарти, Дж. Смърт и изгнание..., с. 12.
че тогава Османската империя ГУБИ ТЕРИТОРИИ, то това не са

собствено нейни територии, а български територии, отнети от нея
през ХIV век, които българите в началото на ХХ век просто си
възвръщат. Това, че напоследък понятието ТУРСКО РОБСТВО
се сменя с евфемизма ОСМАНСКО ПРИСЪСТВИЕ, не променя
нито този факт, нито природата на обществено-политическите от-
ношения по време на османското потисничество у нас. Както и да
се нарича господството на Османската империя над завладените
от нея земи – ТУРСКО РОБСТВО или ОСМАНСКО ПРИСЪСТ-
ВИЕ, названието не може да отмени нищо от онова, което се е
случвало него време. А онова, което се е случвало във всички
поробени от османците християнски страни е всеизвестно.
Защо обръщам специално внимание на тази манипулация на
Джъстин Маккарти? През 2013 г. издателство „Вагабонд медия“
пусна на пазара книгата „Турците в България“. На пресконфе-
ренцията по този повод попитах присъстващите авторки (сред
тях имаше и фолклористка) как ще си обяснят наличието в народ-
ното ни творчество на изрази като „три синджира роби“ и др.,
след като внушението на книгата, в която участват, е, че турско
робство в България не е имало. Казаха, че народните песни не
са документи, а артефакти и не могат да бъдат доказателство за
историческата наука. На въпроса ми какви български документи
очакват от време, когато българската държавност и книжовност
са унищожени, крепостите – сринати, а просветените хора – из-
бити или избягали в странство, за да се спасят, те отговориха, че
е било война и че българите също са избивали турците. Контри-
рах, че турците са били завоеватели, а българите са защитавали
родината си... Вече нямаше кой да ми отговори. Една журналистка
на свободна практика, и тя – авторка, а и редакторка на сборника,
тутакси ме нарочи за „патриотарка“ и ги „отърва“ от мен. А дори
не се заяждах, просто ми беше любопитно.
Наглед нищо особено – някаква дребна делнична случка. Но
от друга страна – докъде водят манипулациите от рода на тази, коя-
то прави Джъстин Маккарти! Значи не само пасквилописци или
кваизисторици, но вече се срещат и учени у нас, дето не правят
разлика между това да завоюваш територии и това да защитаваш
територии; между това да отнемаш чужди територии и това да си
възвръщаш собствените територии. А може би правят, но... Ето,
тук е проблемът!
С риск да се отклоня от темата, но специално за фолкло-
ристките от БАН, авторки в сборника „Турците в България“, ще
цитирам писмо от 1611 г. на Марино Бици, антиварски католи-
чески епископ, до папата, в което се описва положението на бъл-
гарите под турско робство и удивително тясно кореспондира с
твърденията за „трите синджира роби“ от артефактите по на-
шите земи:
„Миналата година дошъл един първенец, изпратен от султана,

за да събира [насила] синовете на християнските народи. От много
години съществува обичай да бъдат вземани [такива деца], за да
служат нему и на неговия сарай. Поради това [епископът Петър
Солинат] прекара големи страдания. Споменатият [католически]
епископ на София и бедният християнски народ скриха младежта
по планините, горите и пещерите [около Чипровци], за да запазят
за светата вяра и да не я дадат в ръцете на неверниците – и то не
без голяма загуба за своята бедност...
Миналата година, която беше 1610, когато споменатият епис-
коп се намирал в Чипровец, дошъл един санджак бей заедно с
един престъпен кадия, придружени и от други първенци и множе-
ство турци. Той се заклел да убие най-напред епископа [католи-
ческия], после онези християни, които залови, а останалите, уп-
лашени по този начин, да лиши от техните имущества... Турците
бяха започнали [вече] да приготовляват коловете [за набиване на
жертвите си] и [да проявяват] своята варварска жестокост, но на-
родът, въпреки своята бедност, ги заслепи с дарове и разноски.
Отбелязвам това накратко, изоставяйки много неща, защото би
било твърде дълго да разказвам за всичко...“16.
Фактът, че не е останала крепост, която да не е срината до

основи, е повече от красноречив относно „миролюбивия“ характер
на османските нашествия по нашите земи през ХIV век, завърши-
ли със завоюването на България и изчезването є от политическа-
та карта на Европа. Неизвестно защо, въпреки „благоприятните“
16
Чолов, П. Чипровското въстание 1688 г. Тангра ТанНакРа ИК, С., 2008,
с. 46–47 (вж. и: Положението на българския народ под турско робство. Документи
и материали. С., 1953, с. 83–84).
условия, които „османското присъствие“ осигурило веднага, след

първия ден на своето установяване у нас, първата организирана
съпротива срещу него се ражда още през 1404 г. – въстанието на
Константин и Фружин. Неизвестно защо, въпреки „благоденстви-
ето“ на българския народ през цялото време на „османското при-
съствие“ у нас, тази съпротива на българите срещу поробителя не
е стихвала и се е проявявала ту под формата на хайдутството и
четничеството, ту под формата на въоръжени въстанически дейст-
вия. И така – до Априлското въстание от 1876 г., станало причина
за обявяването на Руско-турската война от 1877–1878 г., наричана,
също неизвестно защо, освободителна. Каква неблагодарност! Ос-
манците осигурили благоденствие, рахатлък в държавата, а бълга-
рите се отказвали и от благоденствието, и от рахатлъка, петимни да
умират за някаква си свобода!...
Разбира се, всяка въоръжена съпротива се е потушавала жес-
токо от Високата порта, като по правило потушаването винаги е
надхвърляло границите на позволеното и се е превръщало в пого-
ловна разправа с беззащитното население, известно като рая. За
това говорят не само стотици и хиляди артефакти, но и множество
документи от онова време. В случая ще се позова на Релацията на
Стефан Кнежевич, Софийски католически архиепископ във втора-
та половина на ХVII в., писана непосредствено след разгрома на
Чипровското въстание от 1688 г. и докладвана на Висшия католи-
чески съвет в Рим през 1689 г. В доклада четем:
„Архиепископът на София в България описва окаяното положе-

ние на своя диоцез през миналата [1688] година, когато турците,
подозирайки, че християните биха могли да се обединят с успеш-
но напредващата императорска (австрийска – бел. Е. А.) войска,
която се приближавала към тази [Българската] провинция, наре-
дили:
Първо. Да бъдат посечени всички християни от римо[католичес-
кото] вероизповедание, както следва, а именно: всички мъже, как-
то старите, така и младите, да бъдат избити, освен момчетата до
шестнадесетгодишна възраст, които да бъдат заробени заедно с
младите жени, а старите [жени] също да бъдат убити.
Второ. Черквите, манастирите и къщите на християните да бъ-
дат сринати до основи и изравнени със земята, което е било из-
пълнено.
Селищата, които претърпели това разорение, са Чипровци –
резиденцията на архиепископа, Копиловци, Железна и Клисура,
където от децата и жените били заробени повече от 2000 души
извън избитите.
Останалата [част] от тези християни на брой 3000 души [били
принудени] непредвидено да изоставят всички свои имущества,
за да спасят живота си и след като преминали Дунава, намерили
убежище във Влахия, където [сега] живеят в крайна немотия и из-
мират от глад...“17.
Самият Стефан Кнежевич не е бил журналист, изпратен от

европейска държава или Русия да отразява събитията, нито анке-
тьор, натоварен със задачата да констатира фактите. Бил е оче-
видец на събитията, но и потърпевш – за да спаси живота си, се е
наложило да премине Дунав, като при това е бил ограбен.
Практика да се вземат роби е имало в Османската империя
дори през ХIХ в., по време на Априлското въстание например.
Френският дипломат Албен Розе (аташе към посолството на Фран-
ция в Истанбул през 1875–1876 г.), който посещава Батак след ра-
зигралата се там трагедия, пише, че се е наложило великият везир,
най-вероятно притиснат от реакцията на световната общественост
заради кланетата в България, да издава Прокламация към валиите,
генералите и пр. (от 25 юли 1876 г.), чрез която се е забранявало
на черкезите и останалите нередовни войски да вършат подобни
издевателства над хората18...
Тук бих искала да обърна внимание на Джъстин Маккарти
върху една немаловажна подробност. Цели пет века османската
власт е „назидавала“ българите, както твърди той, издавайки
„заповеди за разрушаване на български села и избиване на не-
винни хора“, но не просто като абстрактна идея, от която тя
17
Чолов, П. Чипровското въстание 1688 г. ..., с. 129 (вж. и: Списаревска, Й.
Положението на българския народ през последните десетилетия на XVII в. в неиз-
дадени писма и релации на изтъкнати католически дейци. – Известия на държавните
архиви, т. 52, 1986, с. 387–406).
18
Тодев, И. Батак 1876 – мит или история? Тангра ТанНакРа ИК, С., 2013,
с. 144. Проф. Илия Тодев цитира част от документ, оставен от Албен Роже, под
заглавие „Опровержение на доклада на Едиб ефенди“. Едиб ефенди е официалният
анкетьор, изпратен от османската власт след погрома над Батак.
не е била далеч, а като абсолютна жестока реалност. Тъй че

във времето на Априлското въстание българите много добре са
знаели какво в Османската империя се случва на „онези, които
дръзнат да се бунтуват или подкрепят бунтовници“, и въ-
преки това не са се уплашили и са въстанали. Да оправдаваш не
само като демограф, не само като учен, т.е. все пак просветен
човек, а и въобще като човек зверства на която и да е власт над
беззащитно население с това, че тези зверства са „в основата
на подход „за назидание“19, както господинът професор опра-
вдава зверствата на османската власт над беззащитното бъл-
гарско население през април 1876 г. – това е не просто проти-
воречащо на разума, не просто цинично, но и във висша степен
антихуманно.
yy Пето уточнение. Какви нови, непознати документи пре-
доставят изобретателите на „новите прочити“ на Балканската вой-
на? Написаното в „книгата“ на Салих Бозов „В името на... името“
например се базира на... разкази на старици и старци, които според
думите на автора са били на 80, 90, 100, 110, че и на 120 (!) години.
Исмен Реджепов пък пише пасквила си „Балканските войни в Родо-
пите 1912–1913“ според собствените му признания „по разказите
на мама“20. Това е всичко!...
Затова, ако някой наистина се интересува от автентични сви-
детелства и документи за балканските войни, може да намери та-
кива на първо място в книгата на акад. Любомир Милетич „Разо-
рението на тракийските българи през 1913 година“ (1918), която
беше преиздадена през 2013 г. В допълнение може да потърси и в
книгата „Етническото прочистване на българите в Източна и За-
падна Тракия и Мала Азия (1903–1913–1923)“ на Стоян Райчевски,
издадена през 2013 г. Разбира се – и в множество други книги и
източници, но и тези само са достатъчни.
Акад. Любомир Милетич е свидетел на Балканската война
и последвалите я събития. Лично придружава членовете на меж-
дународната комисия, финансирана от американския филантроп
19
Вж. бел. 14. Перифразирам цитираните по-горе думи на Джъстин Маккарти за
клането над беззащитното българско население в Бояджик, осъществявано от вой-
ската под ръководството на Шевкет паша при потушаване на Априлското въстание
през 1876 г.
20
Реджепов, Исм. Балканските войни в Родопите 1912–1913..., с. 145.
Андрю Карнеги, която идва на Балканите и подготвя Доклад на

международната комисия за разследване на причините и провеж-
дането на балканските войни (известен като Карнегиевата анке-
та). В предговора към „Разорението на тракийските българи през
1913 година“, която подготвя за печат през 1915 г., той пише:
„Тук излагам резултатите от тая своя лична анкета върху

разорението на тракийските българи. Изложението си при-
дружавам и с част от фотографическите снимки на лица и местнос-
ти, които направих през време на пътуването си...
Написах тази книга като принос към подробната история на
великите събития от 1912–1913 година. Доводите си подкрепям с
многобройни цитати от разкази на съвременници и повечето непос-
редствени участници и очевидци, които сам лично можах да раз-
питам. Всички данни проверих от разни страни и затова спокойно
мога да кажа, че те съдържат същата истина“21.
Във въведението си към книгата „Етническото прочиства-

не на българите в Източна и Западна Тракия и Мала Азия (1903–
1913–1923)“ Стоян Райчевски уточнява, че след въвеждащата сту-
дия в книгата следват няколко раздела с автентични документи:
два от тях представляват дипломатически документи, съставяни от
българските представители в Одрин и Цариград, за разорението
на българските селища в Източна Тракия във връзка с Илинден-
ско-Преображенското въстание от 1903 г. и след това, както и за
принудителното изселване на българското население от Мала Азия
през 1914 г. По-нататък авторът посочва:
„Вторият и четвъртият раздел съдържат сведения от бежан-

ците, съответно от Източна Тракия през 1913 г. и от Западна Тра-
кия през 1920–1923 г., записани собственоръчно от тях самите или
диктувани на местните чиновници през 1924 г., когато се провеж-
да анкета за установяване на заграбените им имоти и имущества в
родните места, откъдето са били прогонени насила. Тези докумен-
ти се публикуват за първи път...“22.
21
Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година. Изд. „За-
харий Стоянов“, С., 2013, с. 28.
22
Райчевски, С. Етническото прочистване на българите в Източна и Западна
Пропуснах да отбележа по-горе, че в „книгата“ на Салих Бо-

зов също има фотографии – портретни снимки на хората, които
са били анкетирани, на надгробен камък от Сивинското гробище,
на част от Тъмръшкото землище, на джамията в с. Трън с три
шерефета, на Саръ Баба теке, на Колачевата къща в с. Юрпек, на
Агушевия конак, на Сепет кьопрю и на части от карти, включи-
телно и (!) „Диалектологична на Родопските говори по проф. д-р
Любо-мир Милетич“. Исмен Реджепов също претендира за илю-
стративен материал, който озаглавява така: „Родопската трагедия
в снимки и факти“. Следват снимки на църква, на паметна плоча
на двама райковци (строители на църкви), на надгробна плоча от
Тъмръш и... рисунки, за които авторът уточнява: „Репродукци-
ите са изпълнени от водни-падчанина Антон Асенов – Худож-
ника по идея на разказаното в тази книгата и чутите от него
спомени“23.
Излишно е да уточнявам какво може да видите на снимките,
направени собственоръчно от акад. Любомир Милетич при обикол-
ките му из разорените български землища и публикувани в книгата
му заедно със снимки на бежанци, градове и местности от региона,
както и на снимките, направени от комисията, изготвила Карне-
гиевата анкета, и публикувани в книгата на Стоян Райчевски заед-
но с други снимки от онова време и факсимилета на най-различни
документи (резолюция от многохиляден митинг в Пловдив напри-
мер, заявление на бежанци до министъра на външните работи, за-
питване на министър-председателя от бежанци, молба от вдовици
бежанки и др.).
Поломен от видяното, акад. Любомир Милетич, възкликва:
„...Тракийският български погром няма себе си равен в но-

вата ни мъченическа история“24.
Сто години по-късно Стоян Райчевски, запознал се със стоти-

ци тогавашни документи, заявява:
Тракия и Мала Азия (1903–1913–1923). Изд. „Захарий Стоянов“, С., 1913, с. 8.

23
24
Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година..., с. 27.
„Когато отбелязваме стогодишнината от Балканската война

(1912–1913 г.) и правим равносметка от дистанцията на времето
за огромните жертви, дадени от българския народ в тази освобо-
дителна за останали по силата на Берлинския договор от 1878 г.
в пределите на османската държава наши сънародници в Маке-
дония и Тракия, не можем да не заклеймим най-тежкото престъ-
пление срещу човечеството в началото на ХХ век – етническото
прочистване на българите от Източна Тракия през 1913 г., осъ-
ществено с огън и меч – с насилия, убийства и палежи, от редовна-
та турска войска и башибозука в грубо погазване на Лондонския
мирен договор, определил границата между Турция и България по
линията Мидос – Енос, призната и потвърдена от всички велики
сили като окончателна“25.
Всеки сам решава на какво да вярва – на документални свиде-

телства или на пасквили.
yy Шесто уточнение. Посъбрала печален опит със съвремен-
ните изобретатели на „нови прочити“ на историята, ще добавя ав-
тентичните свидетелства и на един чужденец, все още неизвестен
за широката публика. Става дума за Владимир Сиз, чешки журна-
лист, публицист, писател и историк, един от 94-мата чужди журна-
листи, командировани в България през 1912 г., в самото навечерие
на Балканската война, военен кореспондент на пражкия вестник
„Народни листи“, и за книгите му „От бойните полета на България.
Впечатления на военния кореспондент“ (Прага, 1913 г.) и „Критич-
ните дни на България. Дневник на военния кореспондент – 1913 г.“
(Прага, 1914 г.).
На български език дневникът на Владимир Сиз излиза през
2005 г. (забележете – над 90 години след неговото издаване в Пра-
га!). Представлява низ от впечатления, бележки и размисли за това,
което Владимир Сиз е наблюдавал в България него време. Втората
книга „От бойните полета на България. Впечатления на военния
кореспондент“ се появи на български език през 2012 г. (забележе-
те – почти 100 години след нейното издаване в Прага!). В нея са
събрани репортажите на Владимир Сиз най-вече от фронтовете на
Балканската война. И двете книги са илюстрирани със снимки, пра-
25
Райчевски, Ст. Етническото прочистване на българите в Източна и Западна
Тракия и Мала Азия (1903–1913–1923)..., с. 7.
вени от автора или (с автора) от други хора.

Как един чужденец, непосредствен наблюдател на събитията,
тълкува причините за избухването на Балканската война и какъв
според него е нейният характер спрямо българското население, ос-
танало в рамките на османската държава? В статията си „Преди
мобилизацията“ той твърди, че войната няма как да бъде избегната:
„Никой не се съмняваше в нейната необходимост и неизбеж-

ност. Знаеше се, че е необходима преди всичко в интерес на бал-
канските народи. Сърби и българи вече не можеха да търпят изде-
вателствата над тяхното население или кръвните им братя в Маке-
дония. И ако християнска Европа все още издигаше лозунгите на
Бисмарк, че за „някакви си“ 40 000 християни, убити от Турция, не
трябва да се държи сметка, то малките балкански държави бяха
на друго мнение. Войната беше необходима и в интерес на мира
на Балканите и оттам за цяла Европа. Македония, тази страна с
вечна анархия, насилия и преврати трябваше да бъде освободена,
за да не се обезпокояват напразно съседните държави. В инте-
рес на всяка една от тях беше в нейните съседи да владее мир
и порядък. Тъй като турците не само не бях съгласни с този ред,
но се опитваха някак да извършат изискваните и нужни от и за
Европа реформи, те не само не решаваха, а още повече задъл-
бочаваха анархията на Балканите. Беше необходимо да се появи
някой „външен фактор“, който да „даде урок“ на турците относно
техните задължения към поданиците им. Освен това населението
в съседните царства беше принудено да живее вечно в крайно на-
прежение, усилвано постоянно от нови и все по-тревожни съобще-
ния за насилия и притеснения в непосредствена близост с хората
от тяхната кръв и вяра“26.
Колкото до самата война... Ето думите на Владимир Сиз, плод

на непосредствените му впечатления. Без коментар...
„Побеждавани след всяка своя крачка, турците напускаха по-
лесражението, оставяйки след себе си опустошения, смърт и из-
горени села. Българските войски, където и да отидеха, намираха
26
Сиз, Вл. От бойните полета на България. Впечатления на военния кореспон-
дент. Изд. „Хайни“, С., 2012, с. 13–14.
само опожарени места, обезобразени трупове, умиращи селяни,

опустошени градини и ниви и разграбени църкви“27.
И по-нататък...
„Трябва да се видят труповете с отрязани носове, уши, езици,

трябва да се видят бременните жени с разпорени кореми и плодът,
забоден върху гърдите им, трябва да се видят изнасилените деца,
старците с разбити черепи и с разкъсана кожа на гърба и чак тогава
да се разбере какви са чувствата в душата на всеки българин, който
трябваше да броди сред потоци от пролята невинна кръв...“28.
И по-нататък...
„А ако не беше бързата намеса на победните български вой-

ници, щеше да бъде унищожено цялото население. Бягащи-
те турци нямаха много време, за да покажат „своята храброст“
пред безпомощното население. Друго щеше да бъде, ако бълга-
рите имаха повече кавалерия, за да противостои на редица зло-
деяния на башибозуците, та дори и затова да ги разстрелват на
местопрестъплението“29.
Владимир Сиз, пражанин, журналист, военен кореспондент,

обикновен човек, човек с неподкупна съвест, свидетел на всичко,
за което пише, в предговора към следващата си книга „Критичните
дни на България. Дневник на военния кореспондент – 1913 г.“ зая-
вява, че я посвещава на българския войник:
„Селиолу, Петра, Лозенград, Бунар Хисар, Люлебургас, Чорлю,

Дедеагач, Булаир, Одрин, Криволак, Кочани, Китка, Султан тепе,
Черни връх, Ангиста, Кукуш, Дойран, Пехчево...
Безпримерен героизъм, безгранична жертвоготовност, високи
идеали за правдата и истината, гореща любов към отечеството и
свободата – това увековечава тези имена.
27
Сиз, Вл. От бойните полета на България. Впечатления на военния кореспон-
дент..., с. 49.
28
Пак там, с. 49–50.
29
Не бих могъл по друг начин да изразя възхищението и обичта

си към българския войник, този Ян Хус на Балканите, затова му
посвещавам тази книга“30.
Бих искала да попитам Салих Бозов, Никола Чуралски и чле-

новете на ЕИ „Помак“, Ахмед Доган и кърджалийските общинари
от ДПС защо Владимир Сиз посвещава втората си книга именно на
българския войник? Въпросът е риторичен...
yy Седмо уточнение. То е във връзка с домораслите ни исто-
рици, които с голяма доза високомерие и с блеснали от радостната
превъзбуда на първооткриватели очи ни светват за едно, за друго
от българската история през призмата на техните „нови прочити“...
В действителност, ако по-внимателно се вгледаме във всичките
„нови прочити“ на историята ни днес, ще се убедим твърде скоро,
че това всъщност са „стари прочити“ – толкова стари, колкото са-
мата история, особено що се отнася до Османската империя. Това
важи и за Джъстин Маккарти с тази само разлика, че неговата ма-
нипулативна книга „Смърт и изгнание. Етническо прочистване на
османските мюсюлмани 1821–1922“ минава за „сериозен научен
труд“31 и се превръща в един от основните източници и инстру-
менти за фабрикуване на „нови прочити“. Вече стана дума за някои
от тях. Но има и други.
Когато османците завладяват територии например, те разде-
лят поробеното население, за да го владеят – според всеизвестно-
то правило на имперските управници: „Разделяй и владей!“ Зато-
ва главно те ислямизират насила част от него. (Което не значи, че
е нямало и доброволни изменници спрямо вярата – нагаждачи ви-
наги и навсякъде ще се намерят!). Защо именно една част? Много
просто! Защото, ако всички са правоверни, кой ще им работи ан-
гарията, кой ще пълни хазната им, как ще се обновява със свежа
кръв еничарският им корпус? Да продължавам ли?... Тук е коре-
нът на един от „новите (стари) прочити“ на историята ни относно
насилственото или не насилствено ислямизиране на българите по
време на турското робство и въобще за произхода на ислямизи-
раните българи.
30
Сиз, Вл. Критичните дни на България. Дневник на военния кореспондент –
1913 г. С., 2005, с. 23.
31
Маккарти, Дж. Смърт и изгнание..., с. 10.
Впоследствие помохамеданчването идва дюшеш на османски-

те управници и за други нещица. При Баташкото клане от 1876 г.
например. Колко по-удобно е вече да го представиш не като деяние
на властта, а като междуселищна вражда на българи с различни ве-
роизповедания, от което разделението между българите се разраст-
ва неимоверно. Тук е коренът на другият „нов (стар) прочит“ на
историята ни – не османската власт, а българи са воювали срещу
българи.
Правилото „Разделяй и владей!“ има различни „приложения“
в практиката на османските власти. Едно е общото – че след вся-
ко злодеяние те просто са измивали ръцете си чрез другите. Вед-
нъж са противопоставяли българи срещу българи, както е в слу-
чая с Баташкото клане. Друг път... От цитираните по-горе думи на
Джъстин Маккарти във връзка с клането в Бояджик и другите пог-
роми в България през 1876 г. разбираме, че понякога това са били
черкезите или някакви „въоръжени турски елементи“32. От изло-
жението на архимандрит Мелетий от 24 януари 1904 г. до екзарха
в Цариград (Истанбул) за положението на българското население
в Лозенградско след Илинденско-Преображенското въстание от
1903 г. (известно като „Кървавият рапорт“ на архимандрит Мелетий)
научаваме, че понякога това са били арнаутите. Между другото са-
мият архимандрит Мелетий неколкократно подчертава, че вината е
изцяло на турското правителство, а не на арнаутите. Оттук и третият
„нов (стар) прочит“ на историята ни – не османската власт, а черкези,
арнаути и др. са безчинствали над невинното българско население.
yy Осмо уточнение. От „Кървавият рапорт“ на Мелетий на-
учаваме и нещо друго, почти невероятно, а по същество – коренът
на още един „нов (стар) прочит“ на историята:
„Чак когато всичко се опустошило; когато Раклица, Курията,

Дерекьой, Коево и пр. се обърнали вече на пепелища, без жива
душа, когато кръвта на мъченически загиналите в обърнатите на
касапница български села позасъхнала, тогава чак властта отива
в с. Раклица и др. Но, уви, не за да даде помощ, а да състави акт,
в който да изтръгне признание от останалите селяни, че селото
е изгорено от комитите, подписването на които актове селяните
32
Вж. бел. 14.
дързостно отхвърлили, като заявили, че те знаят имената на злос-

торниците, които са войници и турци от околните села“33.
Османската власт приписва злодеянията си на комитите! То-

ест, излиза, че дори онези, които са се вдигнали на бунт, за да осво-
бодят своите земи и своите поробени братя, всъщност са опусто-
шавали земите си и са избивали братята си! Ако това не е абсурд
на абсурдите, не знам...
В книгата „Разорението на тракийските българи от 1913 го-
дина“ и акад. Любомир Милетич говори за изопачавания на исти-
ната, в които българската войска е била представяна пред света
като вършителка на деянията над българите, които тя всъщност е
освобождавала:
„...А в туй време, когато се извършваха над злощастното наше на-

селение в Македония и Тракия най-големите жестокости от страна
на освирепелите ни неприятели, в чужбина се сипеха върху Бълга-
рия безчет хули, че уж българите извършили тия жестокости. Дъл-
боко покъртен от тракийското небивало народно нещастие, а не по-
малко възмутен и от реченото изопачаване на истината, почнах да
събирам данни за насилия над мирното българско население...“34.
Това, ще викнат веднага изобретателите на „новите (стари)

прочити“ на историята ни, е българската гледна точка... Тогава да
видим гледната точка на чужденците. Във връзка с изопачаванията
на истината спрямо българите баронеса Варвара Икскул фон Хил-
денбандт пише на 29 август 1913 г. писмо до руския учен историк
Максим Ковалевски. Тази самоотвержена жена, вместо да се радва
на охолството си, става милосърдна сестра и ръководи по фронто-
вете на Балканските войни медицинска мисия. Ще цитирам писмо-
то є. Без коментар...
„Драги приятелю,
Говорила съм ти толкова много за България и ти винаги си пос-
рещал моите разкази с интерес, така че сега не се колебах да
33
Райчевски, Ст. Етническото прочистване на българите в Източна и Западна
34
Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година..., с. 27.
ти пиша, понеже истината превръща това в мое действително за-

дължение по повод на една статия, която се появи в един от по-
следните броеве на „Daily Telegraph“, привидно произхождаща от
руски дипломат, изпратен от неговото правителство да направи
разследване относно „българските жестокости“ в Одрин. Казвам
„привидно“, защото за щастие общественото положение на лице-
то, което е отговорно за тази „информация“, събрана в продълже-
ние на два дни, е вече официално опровергано. Историята е дело
на един вестникарски кореспондент (името му не се дава), който
по своя собствена инициатива предприел да извърши „разслед-
ване“, ако изобщо такава дума може да бъде употребена, с цел
да представи редица трудни проучвания, които изискват много по-
вече време, за да бъдат сериозни и повече или по-малко верни.
Повече или по-малко верни, защото, струва ми се, че postfactum,
имайки предвид състоянието на духовете на бившите воюващи,
техните национални особености, както и взаимните им ожесточе-
ния, почти невъзможно е да се стигне до цялата истина. Несъмне-
но аз не твърдя, че правя това в момента. Единствено бих желала
да докажа чрез фактите, които съм видяла със собствените си очи,
че най-добрите намерения – и няма съмнение, че кореспондентът
е бил вдъхновяван от такива намерения, – често пъти постигат ре-
зултати, които са много далеч от истината. Той заявява, между
другото, че град Одрин е бил ограбен и полуразрушен от българи-
те, когато те влезли в него. Аз отидох в Одрин на третия ден след
българската окупация и първото ми впечатление, когато навлязох
в града, бе огромно учудване от реда, който цареше там въпреки
обстоятелството, че полицаите по това време бяха само 30 души
и че улиците буквално преливаха от войници и войскови части,
които вървяха в една или друга посока, очевидно радвайки се на
победата, но без да направят каквото и да е, което би могло да
обиди победените.
Пред джамия „Сюлеймание“ се беше събрала голяма тълпа,
която искаше да влезе вътре, но вратите бяха затворени и посто-
вите войници отказваха да допуснат когото и да било. Когато ме
видяха в дрехите на милосърдна сестра и придружена от един леко
наранен български офицер, те ни пуснаха в джамията през една от
малките странични врати, където нямаше навалица. Запитах защо
не се допускат хората без специално разрешение и часовият ми
отговори, че войската е нанесла известни щети на джамията през

първия ден, поради което е трябвало да бъдат взети незабавни
мерки. Огледах се наоколо с тревога, опасявайки се от това, което
бих могла да видя, и очаквайки признаци на непоправими щети.
Но с изключение на една дупка в покрива, направена от избухнал
снаряд по време на обсадата – в ъгъла на едно от малките стълби-
ща, всичко останало беше в съвършена изправност. Разкошният
килим, произведение на изкуството с неизчислима стойност, беше
внимателно навит, а плочите под него бяха покрити с рогозки. По-
лилеите от ковано желязо, които украсяват вътрешността на джа-
мията, бяха в много добро състояние, с изключение на десетина от
тях, които очевидно от дълго време са имали нужда от поправка.
Навсякъде цареше безупречна чистота. Явно бе, че джамия „Сю-
леймание“ по това време съвсем не представляваше картината на
„ограбено и омърсено“ здание.
Оттам отидох до едно консулство, където чух вълнуващи раз-
кази за опустошенията, извършени в джамията, и разни злокоб-
ни подробности. Хората бяха много изненадани, когато им опи-
сах това, което току-що бях видяла. Ако такива истории можеха
да се разказват в този момент и в този град, то можем да си
представим какви легенди могат да бъдат създадени след някол-
ко месеца!
Кореспондентът на „Daily Telegraph“ е също много далеч от
действителността при своето описание на убийството на един
грък от българските войски. Инцидентът се случи, докато бях в
Одрин. Видях мъртвото тяло, което бе оставено покрито на ули-
цата, но което можеше спокойно да се види от хората на място-
то, където е паднало. Този грък, турски поданик, открил турски
войници, скрити в една малка джамия. Той показал тяхното скри-
валище на един български офицер, който минавал по улицата с
една полурота. Турците очевидно забелязали това движение на
гърка, тъй като залп от пушечни изстрели веднага бил даден от
полузатворените прозорци и гъркът паднал смъртно ранен. То-
гава българският офицер дал заповед на своите войници да се
разпръснат и да открият огън по скрилите се хора; и ако паметта
не ме лъже, били са дадени 30 жертви. Считам, че офицерът е
действал правилно.
В първите дни е имало чести случаи, по-специално нощем, ко-
гато криещи се хора, турски войници или други, се възползвали

от абсолютната тъмнина, в която потъва градът, за да стрелят
по минувачи. Командващият генерал издал съответно заповед,
разлепена из целия град, според която всички жители на къщите,
откъдето се дадат такива изстрели, ще бъдат нападнати и убити
с щикове. Тази заповед беше абсолютно необходима, тъй като
жертвите от тези нападения бяха стиг нали значителен брой.
Независимо от нейната суровост, тази заповед спаси живота на
много хора. Мога да заявя, макар че бях в Одрин четири пъти
през петнадесетте дни след завземането на града, нито един път
не чух, че българските войници са извършили действия на наси-
лие, на грабеж или на други изстъпления. Имаше няколко случая
на грабежи през първия ден, обаче те бяха незабавно и строго
наказани и тези случаи не се повториха. Положително щях да
науча за някакъв подобен случай, колкото и малък да е той. Аз
знам, че някои чужденци – колекционери на антични предмети,
действително предлагаха големи суми за килими и други ценни
предмети, обаче не намериха нищо за продажба 24 часа след
влизането на българските войски.
Разрушението, причинено по време на отбраната главно от
снарядите на обсаждащите войски, бе много малко в сравнение
с броя на изстреляните снаряди. Мисля, че съм права, когато
заявявам, че в почти всяка улица имаше най-много една или две
къщи, които бяха разрушени. Тук отново се дава едно много не-
правилно тълкувание на понятието „жестокости“, извършени по
отношение на турските военнопленници, страдащи от холера.
Режимът, на който те бяха подложени, бе несъмнено много су-
ров: те бяха изложени на дъжда и на студа през нощите и бяха
напълно лишени от каквото и да е внимание. Но как би могло да
бъде иначе, когато болниците на Одрин бяха вече препълнени
с турски ранени, и то в такова плачевно състояние, че аз можах
да намеря само 20 места (при отвратителни условия) за българ-
ските офицери, които бяха почти умиращи и които не можеха
да бъдат пренасяни по-нататък, а трябваше на всяка цена да
бъдат преместени от Кара юсуф. Това бе името на малкото гръц-
ко село, на разстояние 7 мили от града, където се намираше
руската мисия на братството на Кауф-ман, която аз ръководех в
продължение на 5 месеца (два месеца през време на обсадата
на Одрин прекарах в Кара юсуф). Ние имахме общо 25 палатки

за ранените, а над 5000 ранени минаха през нашите ръце през
дните на атаката. И при най-добри разпореждания не беше въз-
можно да се грижим сериозно за всички случаи. На всяка цена
трябваше да се намери повече място и за да се погрижа за това,
аз тръгнах на третия ден за Одрин. Въпреки всичките ми уси-
лия, въпреки желанието на българските власти да ме снабдят
с всичко, което беше абсолютно необходимо, успях да намеря
само 20 легла. Останалата част от тежко ранените трябваше
да бъдат пренесени най-напред до Кърк клисе (Лозенград), на
разстояние 55 мили от Кара юсуф, и след това, поради липса на
помещения в Лозенград, да бъдат преместени до Мустафа паша
(Свиленград) – на 70 мили разстояние, като за целта се използ-
ваха каруци, теглени от волове по много лоши пътища. Щом като
българите не са били в състояние да се погрижат за какъвто и
да е подслон на собствените си ранени в Одрин, можеше ли да
се очаква, че те ще успеят да намерят подслон за хиляди турци,
които страдаха от холера, и които трябваше да бъдат изолирани
от останалите пленници и от ранените войници?
От хуманитарна гледна точка участта на тези нещаст ници
очевидно трябва да бъде обект на състрадание и българите тряб-
ваше да бъдат в състояние да ги третират по друг начин. Аз само
представям съществуващите факти и бих искала да изтъкна, че
при дадените обстоятелства някои действия, които на пръв по-
глед изглеждат ужасяващи, стават обясними. Във всеки случай,
обвинението трябва да бъде отправено не спрямо българската
армия, а към лошите медицински служби, които изобщо не бяха
подложени на критика. Ако трябва да се говори за жестокост-
та и безчовечността, които олицетворяват войната – а трябва
да се има предвид, че тя е по същество отрицание на всякаква
човечност, – то тези думи трябва да бъдат приложени към нечу-
ваните страдания и към пълната липса на внимание за храбрите
български войници. Те жертваха живота си за своята страна с
радостен възторг, който е достоен за древните стоици. Те умира-
ха в грозни условия, главно по причина на недостатъчна грижа,
на неспособността и на безразличието на военно-медицинските
власти, които с редки изключения показваха пълна небрежност
към науката и към професията, която имаха незаслужената чест
да упражняват. Вината ще трябва да се отправи към тях. Те тряб-

ва да бъдат съдени и наказани, за да не увековечат в бъдещето
щетите, които вече нанесоха през тази война.
Европейският печат е пълен с описания за „български жес
токости“, извършени срещу турци, гърци и сърби. Странно е да
види човек такова пристрастно единодушие при отправяне на
обвинения, които е много трудно, почти невъзможно, да бъ
дат проверени. През време на това, което се нарича „Втората
война“ – т.е. от възобновяването на военните действия меж
ду българи и турци до завземането на Одрин от турците, – нито
един чужд кореспондент не бе допуснат в поделенията на бъл-
гарската армия. Единствено нашата мисия се движеше заед-
но с предните български части. И аз мога да потвърдя, че през
време на двата месеца, които прекарах в Кара юсуф, не само
не видях нито един случай на обезобразяване на ранени или
на мъртви, но не съм и чула да се говори нещо подобно. След
обсадата на Одрин от българите действително видях турски
трупове, които лежаха със стотици по пътищата и по бойните
полета. Те бяха ужасни, понеже разлагането на телата бе за-
почнало. Те лежаха непогребани в продължение на няколко
дни, понеже нямаше достатъчно хора да съберат всички мър-
тъвци, а жегата бе неописуема. Но никога не съм виждала нито
един труп, който да е бил обезобразен. Видяхме десетки ранени
турци. Те горчиво се оплакваха от лошия начин, по който са тре-
тирани от своите офицери, но нито един от тях не каза нищо за
някакви „български жестокости“.
Когато напуснах Одрин, видях членовете на една мисия на
английския „Червен кръст“, които бяха дошли да лекуват турски
войници от холера. Те се оплакваха от липса на подходящи по-
мещения, от липса на внимание и грижа, но никой не ми спомена
нещо за жестокости, извършени от българите спрямо турски во-
еннопленници. Разбира се, съществували са подобни случаи, но
никога не бих могла да повярвам, че виновните български войници
са действали със знанието или – както понякога се твърди – с на-
сърчаването на своите офицери.
За да обобщя, моето впечатление от пет месеца и половина,
прекарани сред войниците в Пловдив, Лозенград, Свиленград и
Кара юсуф, е, че тази война беше един кръстоносен поход на ас-
кети, вдъхновени от фанатичен патриотизъм. Оргиите, развратът,

„жените“, които са голяма част в една война, тук липсваха напъл-
но. Нито през дългите дни на обсадата, нито в дните на радост от
победата не видях пиян войник или офицер. Мога да продължа
още много дълго с това писмо, защото, когато си помисля за ми-
налото, което е все още толкова близо и вече толкова страшно
изличено, хиляди случки се връщат в паметта ми и всички те са
осветени от пламъка на един патриотизъм, готов за всякакво се-
беотрицание. Но опасявам се да не злоупотребя твърде много с
Вашето търпение. Това, което искам да направя, е да Ви предам
свидетелските показания на един очевидец, който може да каже
нещо за неточността на някои обвинения. Европа е виновна в из-
вършването на една голяма несправедливост, като покрива с та-
къв облак от грозни престъпления хора, които се биха при изклю-
чително трудни условия, които се биха със стоическо геройство,
без да роптаят, хора, които умираха като мъченици, без каквито
и да се оплаквания, със сърца, изпълнени с вяра във величието и
мощта на своята родина.
Аз мисля, че познавам българите, както добрите, така и лоши-
те. Но сега не мога да не се поклоня пред тях с най-дълбоко ува-
жение и с най-горещо възхищение.
Ако мислите, че това, което ви пиша, може да бъде от някаква
полза, можете да употребите моята информация, както намерите
за добре.
Искрено ваша, В. Икскул“35.
В предговора към книгата си „Критичните дни на България.

Дневник на военния кореспондент – 1913 г.“ Владимир Сиз също
е отбелязал информационното, така да се каже, затъмнение в Ев-
ропа спрямо България, което във времето след Балканските вой-
ни се е създавало изкуствено от противниците на българите:
„Известно е, че през време на войната със съюзниците Бълга-

рия беше отлъчена от света и че не получи достъп до форума на
35
Илиев, Г. Лятото на 1913 г. Документирани свидетелства за геноцида над бъл-
гарите. Изд. „Изток-Запад“, С., 2013, с. 541–546.
Европа, който да изслуша гласовете, преди да наложи своя съд

над воюващите страни. Никой в Европа, следователно и у нас, не
знаеше какво беше положението по това време в София, докато
Белград и Атина заливаха европейската общност с неблагоприят-
ни за България известия“36.
Но какво е накарало и баронеса Варвара Икскул фон Хин-

делбантд, и Владимир Сиз да оставят непременно в писмен до-
кумент (писмо, книга) своите свидетелства на очевидци за слу-
чилото се на Балканите през 1913 г. – някакви облаги или слава?
Нищо подобно! Те не са имали нужда нито от облаги, нито от
слава. А и какви облаги и каква слава би им донесъл техният
протест срещу силните на деня в Европа, които него време са
решавали съдбините на света и в частност – на балканските на-
роди? Онова, което е накарало две чисти и силни сърца да се
противопоставят така непоколебимо срещу несправедливостта
на Европа спрямо българите, е ИСТИНАТА. „Истината пре-
връща това в мое действително задължение...“37 – споделя
баронесата в началото на писмото относно подтика си да го на-
пише. Заради истината и Владимир Сиз предлага за публикува-
не своя дневник – истината, която европейците е трябвало да
знаят, преди да съдят когото и да е. Той е сигурен, че ако не
европейците, поне „...чешкият читател ще прочете за това,
за което нищо не знаеше, което умишлено беше премълчавано
от печата или беше изопачено така, че нямаше нищо общо с
действителността“38.
yy Девето уточнение. От „Кървавият рапорт“ на архиманд-
рит Мелетий разбираме една прелюбопитна подробност – че ос-
манската власт не просто фалшифицира фактите, като приписва
зверствата си на комитите, но е имала практиката да го прави, без
дори да изчаква да мине известно време; фалшифицирала е, когато
нещата все още са се случвали непосредствено, пред очите на хо-
рата! И даже се е опитвала да изтръгва признания от самите потър-
певши, както е в случая със с. Раклица, където отива, както духов-
никът твърди, „не за да даде помощ, а да състави акт, в който
36
Сиз, Вл. Критичните дни на България..., с. 23.
37
Илиев, Г. Лятото на 1913 г. ... , с. 541.
38
Сиз, Вл. Критичните дни на България..., с. 23.
да изтръгне признание от останалите селяни, че селото е из-

горено от комитите (т.е. да изфабрикува фалшив документ – бел.
и подч. Е. А.)...“39.
В случая, който архимандрит Мелетий описва, османска-
та власт не успява да състави фалшив документ („акт“), но дали
във всички случаи не е успявала да го направи? Нима първата ни
национална катастрофа не е до голяма степен плод именно на по-
добно фалшифициране на фактите и изопачаване на истината от
останалите участници в ущърб на България – нещо, за което вече
стана дума и за което свидетелстват и акад. Любомир Милетич, и
баронеса Варвара Икскул фон Хинделбантд, и Владимир Сиз?
Във връзка с бродещите през 1913 г. в Одрин и тамошните
чуждестранни консулства сюжети и лъжи относно ремонта на джа-
мията „Сулеймание“, които веднага сред това стават „сензационни
новини“ в европейската преса, баронесата възкликва: „Ако такива
истории можеха да се разказват в този момент и в този град,
то можем да си представим какви легенди могат да бъдат съз-
дадени след няколко месеца!“40. А какво да кажем ние за това, кое-
то днес се „разказва“ и преразказва за събитията от онова време,
днес – не дни, не месеци дори, а цели 100, че и повече години след
случилото се тогава? При това нямам предвид само „легендите“ на
онези 100–120-годишни мъже и жени, които Салих Бозов спомена-
ва и с които бил разговарял (?), нито имам предвид само „разкази-
те на мама“41, с които Исмен Реджепов най-после, във времето на
всепозволеността у нас и появата на ЕИ „Помак“, се е решил да ни
запознае. Има предвид най-вече „новите (стари) прочити“ на исто-
рията ни от наши съвременници, които не бих нарекла дори учени.
Те ми приличат по-скоро на ловци – ловци на сензации, ако мога
така да се изразя, на... своего рода папараци. И май е дошло време
да заговорим за „жълта история“ и да свикнем с нея, както вече
сме свикнали с „жълтата преса“. Поне да знаем, че е „жълта“, ко-
гато надаваме ухо за глупостите є, ако и наистина да имаме „едно
наум“, или когато се правим, че не я забелязваме. Само че на фона
на все по-увеличаващата се безпросвета у нас и по света нейните
39
Райчевски, Ст. Етническо прочистване на българите в Източна и Западна
40
Илиев, Г. Лятото на 1913 г. ..., с. 542.
41
глупости внезапно могат да се окажат опасни (случаят с Джъстин

Маккарти).
Излишно е да си мечтаем според мен, че някога Турция ще из-
вади документи, доказващи например насилственото ислямизиране
на поробените християни в Османската империя или документи за
всичките зверства, издевателства и погроми над поробените народи,
извършвани от османската власт. Аз дори бих задала въпросът: А
има ли на света държава, която би се гордяла с подобни деяния, за да
ги документира? И ако Османската империя ги е документирала, то
би ли си позволила Турция в наше време да ги показва? Та нали все
пак живеем в ХХI век и днес това би било самоубийствен самокром-
помат! А не компромати са є нужни днес на Турция. Напротив, на-
против... За какво, мислите, пробутват на Балканите, на Европа и
света сладникавини от рода на филма „Великолепният век“? Е, това,
че ни ги пробутват, има и една хубава страна. Така успяхме да ви-
дим, макар и ей тъй, между другото, как османската власт е наказвала
онези свои служители, които не са успявали да се справят с метежите
и бунтовете в империята, и как е толерирала и награждавала онези,
които са успявали да ги потушат. А щом за времето си и в рамките на
тази империя подобни деяния са минавали за подвиг, за заслуги към
властта и са се осребрявали (с пари, имоти, постове и т.н.), логично
е да се допусне, че са били и документирани.
И тук неизменно възниква въпросът: след като Турция днес
е отворила османските архиви за своите и чуждестранните учени
(включително и за българските!), то какви точно документи се да-
ват на тези учени – документите, които отразяват автентичната ис-
тина и фактите, или документите ментета, правени, както вече се
уверихме, „на място“ и даже по времето, когато събитията все още
са протичали?
***
Честването на 100-годишнината от Балканската война –
двете гледни точки на патриотизма.
Всъщност във формулираната по този начин тема има уловка,
която не се забелязва на пръв поглед. Няма две гледни точки на пат-
риотизма. Защото макар и да пледираш, че си по-голям патриот от
патриотите, че милееш повече от всички за България и за благото
на България, както по правило пледират гръмогласно всички бълга-
рохулници, нима си патриот, ако смяташ, че Балканската война не

е освободителна спрямо българите, населяващи него време българ-
ските землища, останали под османска власт, независимо дали тези
българи са били християни или изповядващи исляма?
В „книгата“ си „В името на... името“ Салих Бозов говори за
родопски мюсюлмани42, без да уточнява етническата им принад-
лежност. Интересно какви точно по народност са те – българи, тур-
ци или гърци? Коя е тяхната родина? Питам, независимо от това
към кой етнос принадлежи самият Салих Бозов и коя е неговата
родина, защото от отговора на този въпрос ще се разбере дали за
родопчани Балканската война е освободителна или не.
В сборника „Турците в България“ (2012)43 наред с данни
за юруци, татари и гагаузи има статия и за „помаците“, в която
по всевъзможни начини се налага мнението, че това не са пото-
мци на ислямизирани българи, а някакъв неидентифициран все
още етнос, който на Балканите бил наричан по разному и кой-
то, според както се твърди в различните балкански страни, имал
различен произход. Пишман историците Салих Бозов, Исмен
Реджепов и „юнаците“ от ЕИ „Помак“ споделят това мнение,
само дето и досега не са идентифицирали тяхната родина. Но
те също така забравят или умишлено пропускат, че в Родопите
живеят и българи християни – коренно население, а не дошло
или „внесено“ отнякъде. Тези българи християни често са били
в кръвно родство с ислямизираните българи (деца и родители,
братя и сестри) от времето на самото помохамеданчване (споме-
ните за кръвните връзки между тях са се предавали в родовете
им от поколение на поколение), та и до днес. Показателно и поу-
чително за пишман историците ни е дето и демографът Джъстин
Маккарти, който е използвал най-вече архивите на Османската
империя и е публикувал множество таблици, отнасящи се все
до етническия състав на населението в нея, никъде в книгата си
не споменава думата „помак“ – нито в посока на етнос, нито в
посока на религия.
Според Карнегиевата анкета44, публикувана през юли 1914 г.
42
Бозов, С. В името на... името..., с. 8 и сл.
43
Турците в България. История, традиции, култура. Изд. Vagabond Media LTD,
С., 2012.
44
Карнегиевата анкета. Велико Търново, изд. „Абагар“, 1995 (вж. и: Карне-
във Вашингтон, Македония и Беломорска Тракия (в това число и

Родопите!) са били населени с българи и тъкмо българите са били
преобладаващият етнос там. А членовете на разследващата меж-
дународна комисия съвсем не са случайни люде и повечето съвсем
не са се славели като защитници и приятели на България. Австро-
унгарецът Йозеф Редлих е професор по държавно право във Ви-
енския университет. Валтер Шюкинг от Германия е професор по
право в Марбургския университет. Англичанинът Франсис Хърст
е редактор на „Икономист“. Сънародникът му Хенри Брейлсфорд
работи като журналист. Има и двама французи, от които барон
д’Естурнел дьо Констан е сенатор, а Жюстен Годар – депутат
от Камарата на представителите. Историкът Павел Милюков от
Русия е член на Държавната дума, американецът Самюъл Дътън
работи в Колумбийския университет. Тъкмо благодарение на тех-
ния доклад част от Родопите, а така също и на Странджа, Пирин
и поречието на Струма след Балканските войни се присъединя-
ват към България. Нещо повече – този доклад легитимира пред
света историческите основания на българите спрямо техните си
територии. Достатъчно е да се види етническата карта на региона,
изготвена от тази комисия, за да млъкнат най-после клеветниците
на България. Най-вече защото ще се уверят, че България е един-
ствената страна на Балканите, която вследствие на войните освен
всичко друго губи и свои територии.
За сведение на Салих Бозов, Исмен Реджепов и членовете
на ЕИ „Помак“, на кърджалийските общинари от ДПС и Ахмед
Доган, заключението в Карнегиевата анкета е, че по време на Бал-
канските войни българската войска не е извършвала жестокости
над мирното население. Това заключение напълно съвпада с мне-
нието на непосредствения наблюдател на военните събития Вла-
димир Сиз, както и с мнението на баронеса Варвара Икскул фон
Хилденбандт, също непосредствен наблюдател на случвалото се
тогава.
Значи, ако в Родопите по това време, а и много преди него,
са живеели българи, а някой гражданин на България, чиято ро-
гиева фондация за международен мир. Доклад на Международната комисия за раз-
следване причините и провеждането на Балканските войни. Фондация „Свободна и
демократична България“. С., 1995, на адрес: http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/
index.html).
дина е България, днес твърди, че Балканската война не е освобо-

дителна за тях, дали той е български патриот? Не, не е! Защото
е на страната на онази страна, спрямо която Балканската война
изглежда завоевателна. А как наричат подобен род хора в роди-
ната им и навсякъде другаде? Наричат ги предатели. Просто и
ясно. Страната, чиято страна вземат, не е тяхна родина. Така че
няма как да бъдат и нейни патриоти. Тъкмо такива хора наричам
аз души без отечество...
(Не съм съвсем сигурна, но вероятно тук някъде можем да
търсим днес междата в сърцето, бележеща разликата между наси-
ла ислямизираните някога българи и онези българи, които добро-
волно – заради облаги или от страх – са приемали исляма.)
***
През 1939 г. излиза книгата „Низ ужаса на пламъците“,
която повествува за събитията от 1913 г. Авторът є Никола З.
Шумарев е от с. Булгаркьой, известно с това, че на 7 юли 1913
г. турски аскер събира мъжете му и ги избива, след което го
опожарява. Оцелелите са отвлечени и отведени в Кешан, после
– в Галиполи. Впоследствие оцелелите от оцелелите след нови-
те издевателства по пътя (от Булгаркьой до Галиполи) идват в
България. Сред тях е и Никола З. Шумарев, бил тогава ученик
в четвърто отделение. Книгата му представлява документален
разказ за случилото се с булгаркьойци. В нея попаднах на по-
къртителен епизод – толкова неочакван, че няколко пъти го че-
тох, докато осъзная, че е истина.
Докато турските войници с бежанската колона се придвиж-
ват към Кешан, една от бежанките вижда млад турчин, криещ в
шепа лицето си, и го пита:
„ – Защо, момко, плачеш? Когато ний не трябва да млъкнем, че

всичко изгубихме, а ний самите не знаем къде отиваме.
– Всекиму на ваше място биха изсъхнали сълзите, бабо. Аз
плача, загдето съм безсилен и не мога нищо да ви помогна. Защо
са тия войни?... А ако без тях не може, то какво сте извършили
вий, цивилното население, жените и децата, та ви подлагат на не-

човешки страдания?
Бояджийката не отговори нищо“ 45.
И осъзнах, че това наистина не е художествена измислица,

след написването на която авторът е подскачал от радост, задето му
е дошла наум. Това е една от картините на самия живот. Дори би
могла да остане незабелязана. И това е най-потресаващото...
Тогава си спомних завета на тракийци: „Не забравяйте, но не
отмъщавайте!“, и разбрах сурова правда. Наистина: не отмъщавай-
те! Защото възмездието не върви по пътищата на човека, а следва
своите пътища и неотменно настига тези, за които е предназначено.
Злото само себе си убива... Но и не забравяйте! За да не ви мани-
пулират отново и отново! За да не се повтаря повече всичко това!
Жертвите в една война заслужават почит. Всички жертви. Не
само невинните. Но невинните особено. Неслучайно Димчо Дебеля-
нов, един от участниците в Балканската война като обикновен българ-
ски войник, а по-късно и в Първата световна война, в която загива като
подпоручик, пише зашеметяващия стих: „Мъртвият не ни е враг“46.
Наистина, мъртвият не ни е враг. Време е да простим на всич-
ки мъртви. Време е да се смирим пред смъртта. Нека душите ни
останат чисти, както останаха чисти душите на нашите предци дори
когато минаваха през ада.
45
Шумарев, Н. Низ ужаса на пламъците (Ехо от родовата памет). Изд. „Макро
студио“, С., 2010, с. 74.
46
Дебелянов, Д., Ясенов, Хр., Бояджиев, Б. Стихотворения. Изд. „Български
писател“, С., 1973, с. 78.
ДРУЖБА „РОДИНА“
ДРУЖБА „РОДИНА“ –
ИДЕЯ ЗА ВЪЗРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ1
Зоя Начева
На 3 май 2007 г. се навършиха 70 години от създаването на

Българомохамеданската културно-просветна и благотворителна
дружба „Родина“, която за своето осемгодишно съществуване успя-
ва да се впише в страниците на родната ни летопис като самобитна,
народностно-възродителна организация. Въпреки дистанцията на
времето страстите около оценките за нейното съществуване не са
утихнали, но дори и най-ревностните автори на нападки признават
и не оспорват факта, че целта на Дружба „Родина“ e била национал-
но самоопределение без нарушаване на традиционната толерантност
между християни и мохамедани сред родопското население и вза-
имно зачитане на духовните и културни постижения. Уникалността
на явлението е именно в това – да търси нещата, които ни обединя-
ват и сближават, а не което ни разделят. За жалост, този самороден
подем остава неразбран от държавните власти него време и пора-
ди това става обект на ожесточено „за“ и „против“. Политическите
пристрастия често вземат връх и до голяма степен опорочават кул-
турно-просветителските цели и изяви на родинци. Така добронаме-
реното проникване в бита и духа на родопчанина чрез вечеринки,
пиеси, взаимното зачитане и опознаване на вярванията на християни
и мохамедани се квалифицират, къде по незнание или заблуда, къде
поради недоразумение или политическа инсинуация, като фашистки
изяви, а членовете на организацията се представят като склонни към
пиянство и насилие. Време е да се освободим от пристрастията и ко-
гато става дума за национално достойнство, да бъдем по-отговорни
към онези събития от националната ни история, които чертаят път и
са белег за будност на духа.
Идеята за възраждане на българщината в Родопите през
1937 г. завладява умовете и сърцата на неколцина ентусиазира-
1
Архивен преглед, кн. 1–2, 2008, с. 113–120. С малки съкращения.
ни идеалисти, както ги нарича писателят Николай Хайтов, които

стават инициатори и учредители на Дружба „Родина“. Нейната
основна цел е чрез културно-просветни прояви и докосване до
ценностите на българската култура да се разтълми мракът в ду-
шите на българо-мохамеданската младеж. УтрЎта и вечеринките
са най-често използваната форма за опознаване бита и вярвания-
та на родопчани, за преодоляване на вековните заблуди и прос-
ветление на умовете.
Един от родопските просветители, които проумяват, че само
знанието ще спаси препатилите българи мохамедани от тяхната
изолираност и ще им помогне да намерят достойно място в обще-
ството, е учителят Петър Маринов. За да ги улесни, той пише тек-
стовете на пиесите си на достъпно местно наречие. С голям интерес
смолянската общественост посреща първите изяви. На 24 февруари
1937 г. на устроената вечеринка за пръв път сред публиката има и
жени, а на втората вечеринка се случва нещо необичайно – глав-
ната роля в пиесата се изпълнява от жена. Тази проява повди-
га духа и самочувствието на участниците и техните слушатели.
Спонтанно се ражда идеята да се създаде Българомохамеданска
културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“.
Денят е 3 май 1937 г. Присъстващите 22 души се записват
за действителни членове на Дружбата. Приема се устав, избира се
ръководство. За председател е избран Камен Боляров (Ариф Юс.
Бейски), за зам.-председател – Адил Ходжаджиков, за секретар-ка-
сиер – Петър Маринов, и съветници – Мехмед Иширлиев и Юсеин
Челебиев. За надзорна комисия са избрани д-р Григор Григоров,
Смаил Джелалов и Ахмед Куцев.
Изготвен е устав по подобие на родопските културни дружби
в Асеновград, Пловдив и София.
В чл. 2 на Устава се казва:
„Целта на дружбата е: а) Да работи за взаимно опознаване,

сближение и подпомагане между българи мохамедани и българи
християни в Родопската област; б) Да събужда народностното чув-
ство у българите с мохамеданско вероизповедание“ и т.н.“2.
2
ДА – Смолян, ф. 26К, оп.1, а.е. 1, л. 3.
ДРУЖБА „РОДИНА“ • 263
В края на оригинално запазения в Държавен архив – Смо-

лян, учредителен протокол е записано, че за почетен председател
на дружбата се избира местният първенец Юсеин Бейски поради
огромните му заслуги за възраждане на българите мохамедани и
примера, който той може да бъде с постъпките си за идните поко-
ления3.
В словото си към присъстващите Ариф Бейски е категори-
чен, че вече е дошло време, когато трябва „да се напусне досе-
гашното бездействие“ и „ревностно да се подкрепи общият
културен подем на нашия край, на родопските българи моха-
медани, като се наредят рамо до рамо до българите христия-
ни и до другите отклонки на голямото славянско племе“. Той
призовава всички – „стари и млади, учени и прости“, да изменят
досегашния си застоял живот и да тръгнат по пътя на културата и
прогреса, за да догонят своите сънародници и братя – християни-
те. Обръща се и към християните с молба да помогнат на своите
събратя мохамедани да се „изравнят културно и така да пред-
ставляват под един скиптър, едно семейство, едно неразривно
свързано цяло“. Религията според него няма нищо общо с култур-
ния подем и затова тук не става въпрос за религия, а за „културен
подем и възвръщане на народностното чувство“. Убеден е, че
религиозните чувства не само не пречат на културния подем, а
напротив „помагат им като ги облагородяват, сочат им пра-
вия път за просвета, знание и светлина“4.
Камен Боляров и Петър Маринов стават основни двигатели и
душата на организацията. Създават се културно-просветни дружби в
Райково, Смилян, Могилица, Златоград, Буково, Девин, Беден, Че-
пеларе, Забърдо, Дряново и др. През 1938–1939 г. численият състав
нараства на 130, а през 1939–1940 г. – на 173 души.
Образувана е женска секция през април 1939 г. по време на
втория готварски курс, в която членуват 17 жени. Първи в секцията
се записват Несибе Шехова, Хайрие Карахусова, Сафие Хускова,
Фатме Бейска, Кадрие Кобатева, Тинка Маринова и др.5.
3
ДА – Смолян, ф. 26К, оп. 1, а.е. 1, л. 6.
4
Сборник „Родина“. Книга първа (1937–1938). Издание на Българомохамедан-
ската културно-просветна и благотворителна дружба „Родина“, 1939, с. 20–22.
5
Сборник „Родина“. Книга втора (1938–1939). Изд. „Христо Г. Данов“, Плов-
див, 1940, с. 65.
През 1939 г. излиза книга първа от печатния орган на друж-

бата сборник „Родина“ в тираж 1000 екземпляра. Издадени са по-
зиви, листовки и други агитационно-пропагандни материали. През
1939 г. е открит курс за неграмотни и малограмотни българи мо-
хамедани в Смолян. По своя инициатива българите мохамедани
започват да отхвърлят фесовете и фереджетата, заменят турско-
арабските имена с български и на 9 септември 1944 г. имената в
Смолянско са почти сто процента български. В спомените на Све-
тослав Духовников от Търън, бивш главен мюфтия на Смолян (от
1942 до 1944 г. и от 1986 до 1991 г.), е записано, че започват да
превеждат молитвите на български език, макар и без официално
разрешение от Главното мюфтийство. Самият той, след като става
член на Дружба „Родина, като имам заменя мюсюлманското си име
Мехмед Дервишев с българско – Светослав Духовников.
Народностното пробуждане на българите мохамедани намира
безрезервна и ценна подкрепа на страниците на списание „Родопа“
под редакцията на Христо Караманджуков и на местния вестник
„Красногор“. Във всеки техен брой усърдно се отпечатват статии
и дописки, които с интерес се посрещат от младите българи моха-
медани, затвърждават увереността им в правотата на „родинското“
дело и значително повдигат духовете на ентусиазираните за про-
мяна младежи. Сред населението по онова време Дружба „Родина“
се именува „Културата“ (Култураса, Културана и т.н.) и с това
име се коментират всички нейни намерения и прояви.
Не всички безрезервно приемат новите идеи на родинци и пос-
тепенно се оформят две противоположни течения – „за култураса“
и „против Култураса“6. Това е сигурен знак за обществеността и
държавността, че без борби, стълкновения и противоречия няма да
мине. Не по-лека е борбата и в душите на българите мохамедани,
които е трябвало да направят своя избор дали да отворят сърца и
да приемат новото, като „скъсат с вековния мрак и невежество-
то“, или да заложат на добре познатото и наслоено в съзнанието
им през робските години. За по-младите жребият е хвърлен по-лес-
но и смело заявяват, че връщане за тях няма. Но битката в душите
на мнозина е разколебана от факта, че не държавата иска от тях да
хвърлят фесовете, а някакви си младежи. „Ако каже властта да
6
Родина. Книга втора (1938–1939)..., с. 8.
хвърлим фесовете, ще го направим веднага, но щом това иска

„Култураса“, не щем“7 – казват те. Когато става ясно, че няма
подкрепа от властта и призивите идват не от правителството, а от
членовете на Дружба „Родина“, разколебаните отново слагат фе-
совете и започват агитация против. Започват спорове, писмени
оплаквания, дознания... Намесата на държавата става по-късно с
добавката към Закона за лицата от 8 юли 1942 г. Законът внася
оживление сред дружбите и на много места техните членове се об-
ръщат за помощ към властите. Отпечатват се формуляри и книжа,
нарочни еднолични и семейни молби. Отправя се призив към на-
селението да се възползва от излезлия закон. Специална Заповед
№ 19 от 22 юли 1942 г. в тази връзка издава и Смолянският мю-
фтия, който пръв подава молба.
В Държавен архив – Смолян, се съхранява оригиналният ар-
хив на Дружба „Родина“, регистриран под номер 26К. Въпреки че
не са особено добре запазени, документите достатъчно всестран-
но характеризират тази самородна първа проява на културно въз-
раждане и народностно пробуждане на българите мохамедани от
Смолянския край. Запазени са и множество противоречиви оцен-
ки на това за едни самородно, а за други инсценирано отвън дело.
Различни са оценките и за участието на Христо Караманджуков,
който по онова време е главен инспектор в Министерството на
просветата и като такъв провежда държавната политика по отно-
шение на образованието. Като родопчанин той с цялото си сърце
застава в подкрепа на родинското движение и действията му са
напълно лоялни и непредумишлени, както мнозина заявяват. Вни-
мателният прочит на всички положителни и отрицателни оценки
оставя впечатление у непредубедения читател за излишно поли-
тизиране и невярна интерпретация на редица от фактите. И така
става винаги, когато се намеси политика – истината остава някъде
на заден план. Активността на фашизирани елементи, които тор-
мозят българите мохамедани и нарушават принципа на добровол-
ността, хвърля сянка върху организацията и срещу това тя реа-
гира остро, тъй като държи делото да се движи и ръководи само
от нейните членове. И ако действително „уважаването на ис-
торичността е признак на цивилизованост“, както казва Пуш-
7
Родина. Книга втора (1938–1939)..., с. 20.
кин, то трябва днес, когато можем вече свободно да гледаме назад

в миналото, да приемем движението такова, каквото наистина е
било – едно историческо явление с голяма важност за Родопите.
Внимателни и коректни трябва да бъдем към квалификациите, че
родинци действат с фашистки методи и че това е една фашистка
организация, каквито оценки си позволяват Кирил Василев, Иван
Пейков и др. след 9 септември 1944 г. Трябва да бъдат разгра-
ничени действията на членовете на Дружба „Родина“ от тези на
реакционните религиозни фанатици, подстрекавани от властолю-
биви чиновници – адвокати и представители на местната власт по
онова време в Смолян, които се стремят да спъват дейността на
Дружбата и дори дават под съд някои от нейните дейци, разчитай-
ки на определени дивиденти и издигане в обществената йерархия.
Истината е, че ръководството на Дружба „Родина“ поддържа
връзки с властта и има оживена кореспонденция относно разреша-
ване на събрания, вечеринки и сказки, но това е нормално, тъй като
без нейно знание и съгласие не може да се извършва каквато и да
било дейност в пограничните райони, дори и културно-просветна.
Прегледът на документите от архивния фонд на Дружба
„Родина“ от различни изследователи и техните оценки и изводи
на база на прочетеното показва, че едни и същи документи са че-
тени и анализирани доста противоположно. И ако е напълно раз-
бираемо например защо през 1947 г. на националната конферен-
ция в София по българомохамеданския въпрос, организирана от
МВР, масово се изопачават факти от историята на Дружбата с цел
да бъде заклеймена и обявена за фашистка от Народния съд, то
будят недоумение оценки от началото на ХХI век, които все още
са плод на заблуди и преиначаване на истинската същност на това
възродително дело. Изваждат се от контекста на документите и
се размахват с обилен клеветнически коментар реплики и части
от официални писма на организацията, които се интерпретират
като вредни за българските интереси. И всичко това, разбира се,
не от национални позиции, а от тясно партийни такива в услуга на
политическата конюнктура.
Недалновидни политици както преди, така и след 9 септем-
ври 1944 г. успяват с демагогията си да манипулират общест-
веното мнение в желаната от тях посока, за да обслужат своите
тяснопартийни интереси. С цел да бъдат привлечени българите
мохамедани към новата отечественофронтовска власт се обявя-

ва унищожаването на всички родински реформи – възстановява
се носенето на фесовете, небългарските имена. Това учудва дори
самите българи мохамедани, но за тях нареждането на властта е
закон и те се подчиняват. Само малцина запазват българските си
имена. Преследването на родинските деятели продължава. Така
липсата на държавническо мислене успява да върне за пореден
път назад колелото на историята към действията на Радославово-
то правителство от 1914 г. Заклеймяването на организацията като
вредна за обществото, опитите да се опетнят нейните ръководите-
ли и даването им под съд е една жалка инсценировка, която, макар
и завършила с оправдателна присъда от Народния съд, не успо-
коява страстите, и споровете продължават. Това добронамерено
проникване в бита и душевността на родопчанина продължава да
тревожи мнозина, които квалифицират като „вражеска“ защитата
на българския корен.
Понятието „враг“ звучи доста архаично през ХХI век, когато
глобалните световни процеси изискват обединение не само на нацио-
нално, но и на планетарно ниво. Съдът на историята едва ли ще ни поз-
воли да продължим да приемаме подобни квалификации за обективни,
а обществото ни най-малко се нуждае от противопоставяне по теми,
по които трябва да стоим на единни позиции в защита на общонацио-
налните ценности. Не е нужно да изопачаваме фактите на когото както
е удобно, а да търсим дълбоко в тяхната същност смисъла от всяко
едно подобно общонародно дело, за да извлечем поука за бъдещето.
На такива родолюбиви позиции успяват да застанат в онези
години видни наши общественици като Крум Савов, Борис Попно-
ев, Никола Попноев, д-р Георги Чичовски, Христо Караманджуков,
Атанас Каишев и др., които не щадят време и сили да подпомогнат
самодейните родински инициативи. На фона на бездействието на офи-
циалните държавни власти тяхното отношение окуражава родинци в
усилията да просветлят своите единородни братя. Разбира се, властта
след 9 септември 1944 г. приема тези техни позиции за вражески и
противонародни. В резолюцията на конференцията по българомоха-
меданския въпрос, проведена от 15 до 17 август 1947 г. се казва:
„За значителните успехи на чуждата пропаганда допринесоха

грешките и престъпленията на фашистките режими и особено в
последно време пакостното дело на организация „Родина“, същ-

ността на която е криво насоченият по фашистки насилнически
пътища естествен и спонтанно породил се стремеж у българите
мохамедани към пробуждане, просвета и култура“8.
Една голяма част от упреците срещу Дружба „Родина“ са на-

сочени срещу използването в програмните им документи на призи-
ви в името на Царя и Отечеството, което е напълно естествено при
положение, че България в този период по конституционна уредба
е Царство и подобни изрази не би следвало да са причина за опре-
деляне на организацията като „националистическа“ от „монархо-
фашистки тип“. В края на 1938 г. Дружбата издава позив, с който
отправя покана към всички да скъсат с „вековния мрак и невежес-
твото“ и да тръгнат по пътя на българската култура:
„Моментът е исторически. Време за губене няма! Всички да се

наредим под егидата на нашия славен Вожд Н. В. Борис III, Цар на
всички българи! Напред! Бъдещето е наше!“ – завършва позивът9.
В чл. 24 от Програмните начала10 се казва, че българите моха-

медани „заявяват с гордост своя български произход и българска
принадлежност и са готови да жертвуват живота си за бла-
гото, преуспяването и величието на майка България и за нейния
достоен вожд – Негово Величество Царя“. Вземайки само пос-
ледната част от този текст, се приписват на дейците на Дружбата
националистически и фашистки убеждения, издигане в култ на мо-
нарха и фашистката държава. А една истински национално отго-
ворна позиция би трябвало да подчертае усилията за приобщаване
на това исконно българско население към българския корен.
Членството на Дружба „Родина“ във Всебългарски съюз „Отец
Паисий“ е също един от аргументите за обвиненията във фашистки
прояви. В архива на Дружбата е запазена преписката по присъеди-
няването към съюза, който е създаден през 1927 г. с цел да работи
за разрешаването на всички въпроси, които засягат „народност-
ното ни самозапазване“. В писмо до всички сродни организации
8
ЦДА – София, ф. 28, оп. 1, а.е. 116, л. 229.
9
Сборник „Родина“. Родина. Книга втора (1938–1939)..., с. 19.
10
ДРУЖБА „РОДИНА§ • 269
в Царството се казва, че е необходимо „да се съберат усилията и

добрите воли на организациите на изселниците от всички българ-
ски земи, останали извън пределите на Царството“11. Той поема
защита на българските малцинства в съседните държави и се стреми
да установи дейни връзки с българите в чужбина. Действително през
1939 г. Всебългарският съюз „Отец Паисий“ отправя покана към
„родинци“ за колективно членство12. Виждайки сходство в цели-
те и идеите, формално дружба „Родина“ става колективен член на
Околийския клон за обществена подкрепа и на Всебългарския съюз
„Отец Паисий“, но това не води до никакви промени в програмата и
дейността на организацията. В писмо от 2 септември 1939 г., подпи-
сано от председателя и секретаря на Дружба „Родина“, до ръковод-
ството на този съюз се прави анализ на извършеното и предстоящите
цели. Като основна и най-належаща задача се откроява необходи-
мостта от „премахването на турското влияние чрез прекъсване пъ-
тищата, по които досега то е прониквало в тоя край“13.
Като най-важни стъпки в това направление се посочва
„преобразуванието на верското възпитание на българите мо-
хамедани и пълна верска самостоятелност“. Те смятат за не-
обходимо преподаването на мохамеданското вероучение да се
извършва на разбираем български език, по български учебни-
ци; пълно отделяне от Главното турско мюфтийство в София и
обособяване на българскомохамеданско такова. Това ще създа-
де възможност за откъсване на младите от вредното фанатично
влияние на старите ходжи, които, преподавайки Корана на не-
разбираем арабски език, втълпяват на младите българчета схва-
щания, тласкащи ги към отчуждаване и пречещи на приобщава-
нето им към българския народностен дух. Предлага се да бъде
открито специално духовно училище за българите мохамедани,
което да просвещава и възпитава „в насока на българската на-
родност“. Предлага се още да се изхвърли от мюфтийствата и
джамийските настоятелства турският език в кореспонденцията,
да се напечатат официални формуляри на български език, да се
издават календарчета и брошури с верско съдържание „в строг
български народностен характер“.
11
12
13
Управителните тела на културно-просветните дружби в 22 на-

селени места в Родопската област изпращат през 1941 г. изложение
до Народното събрание и правителството, с което внасят законо-
дателно предложение за наредби относно премахване на фесовете,
фереджетата, въвеждане на български имена за новородените деца,
за самостоятелно духовно управление, за въвеждане на българско
четмо и писмо и др., които да създадат възможност българите мо-
хамедани „да се почувстват наистина българи и като такива да
бъдат третирани и управлявани“14.
С приемането на Закона за лицата през 1942 г. постепенно
към агитацията се прибавят и административни мерки, които от-
криват възможности за злоупотреби, злепостаняне и вмешател-
ства в дейността на организацията от страна на недоброжелатели.
Това довежда до криза в дружбите на „Родина“. Преименуването
не се приема еднозначно от цялото население. Тези, които вече
са осъзнали истината, че религията е нещо различно от принад-
лежността към българския етнос, го приемат нормално като ес-
тествена форма за приобщаване към своята българска културна и
етническа среда. Но тези, които смятат, че е „грях да се нарекат
българи“, прикривайки се зад догмите на исляма, стават причи-
на за дискредитиране на движението. Местните административни
власти, чиято подкрепа търсят противниците на родинското дви-
жение, заемат противоречива позиция. Водени най-вероятно от
служебни амбиции, отделни чиновници, военни, полицаи и коми-
сарски органи подхождат административно и на места с принуда
спрямо българите мохамедани с непроменени имена, отказвайки
им купони за хранителни стоки и други подобни мерки. Всичко
това става без знанието и подкрепата на ръководството на Друж-
ба „Родина“ и в никакъв случай не променя същността на това
прогресивно по своя характер движение. Ръководството се раз-
граничава от подобни действия на някои свои членове и власти-
мащи лица. В спомените си Асен Зеров – един от най-активните
организатори и участници в движението, прозорливо споделя:
„Казвах на всички, че не трябва да очакваме властта да ни

каже, а ние сами, като знаем какви са били нашите дядовци, да
14
се осъзнаем и знаем, че сме свободни българи, наравно с всички

други българи в страната...“15.
Въпреки изживяната вътрешна криза движението успява да се

съхрани през периода 1942–1944 г.
С идването на новата отечественофронтовска власт на 9 сеп-
тември 1944 г. и възприетата линия на заличаване и пълно отри-
цание на всичко постигнато от родинци и тяхната културна поли-
тика, на дискредитиране лидерите и участниците в този процес на
освестяване Дружба „Родина“ е обречена и нейното съществува-
не е прекратено. Тя е обявена за фашистка организация и започва
връщане на арабско-турските имена. Най-дейните є членове Петър
Миринов и Светослав Духовников са изправени пред Народния
съд. Оправдателната им присъда ясно говори за липсата на всякак-
ви връзки и сътрудничество с фашистката власт, каквито съдът не
би пренебрегнал в онези времена, ако са съществували. Камен Бо-
ляров е екзекутиран през 1951 г. в Пловдивския затвор. По-късно,
през 1986 г., след молба от съпругата му за преразглеждане на де-
лото, присъдата е обявена за явно необоснована, той е „посмъртно
признат за невиновен и оправдан“.
Този преломен момент за организацията е споделен с много
болка от живия участник Асен Зеров – един от онези българи мо-
хамедани, които посрещат с нежелание и учудване разпоредбите на
новата власт:
„Върнаха се в обратен път хората и наново се обвиха в тия

робски дрехи, потънаха в заблудата и невежеството както искаха
старите, а не младите, защото и властите не разбираха какво да
правят...16. Гледаха да унищожат нас, които се борихме за българ-
ското съзнание, което за тях беше по-лошо от всичко“17.
Политиката на БКП след 1944 г. спрямо българите мохаме-

дани е в противоречие с историческата истина и трагичната съдба
на това население, твърде субективна и антинационална по своя
характер. Следват съвещания, конференции и документи, които за-
15
16
17
клеймяват Дружба „Родина“ като фашистка и представят в съвсем

негативна светлина нейните идеи, цели и същност. Тези оценки мо-
гат да бъдат квалифицирани единствено като поругаване на един от
най-светлите пориви в съзнанието на това население и една от най-
силните изяви на българския дух. Затова остават въпросителните в
душите на българите мохамедани, които си казват:
„Това е хубаво, но защо спряха дейността на „Родина“ на време-

то и върнаха турските имена, когато сега щяхме да бъдем при свър-
шена работа! Но ни върнаха тогава с петдесет години назад...“18.
И тук те са напълно прави защото новите методи чрез плену-

ми, постановления и централни решения през следващите 2–3 де-
сетилетия не успяват да свършат повече от онова, което Дружба
„Родина“ успява да постигне със своята културно-просветна по-
литика за осем години в съзнанието на голяма част от българите
мохамедани. Започналите в нашата страна след 1960 г. сред бълга-
рите мохамедани възродителни процеси на практика продължиха
да решават проблема с премахване на чуждите елементи в бита и
обичаите, като отново допуснаха покрай методите на убеждение и
доброволно привличане да се извършат на места морални и физи-
чески насилия.
След десетилетия на пълно отрицание идва период на пре-
осмисляне и преодоляване на консервативното отношение към
дейността на Дружба „Родина“. И това е така, защото все повече
хора са наясно, че „нещата, които ни обединяват, са повече от
нещата, които ни делят“. Напълно неоснователни са твърдения-
та за фашисткия характер на движението и се акцентува върху
патриотичния му дух. В новата обществено-политическа ситуа-
ция проблемите остават и чакат своето пълно, всестранно и обек-
тивно осветляване и решаване. Родинци вече не са между живите,
но техният пример, тяхното реформаторско дело продължава да
живее не само в оригинално запазения документален архив, но и
чрез техните днешни наследници, които търсят своето истинско
място в съвременното българско общество, част от голямото об-
щоевропейско семейство.
18
ОКЛЕВЕТЯВАНЕТО И ФАЛШИФИКАЦИИТЕ
НА РОДИНСКОТО ДВИЖЕНИЕ
НЕ ПРЕСТАВАТ1
Чл.-кор. Стоян Михайлов
През 1992 г. в книгата си „Възрожденският процес в България“

направих цялостно описание и анализ на Родинското движение. Оце-
них го в съгласие с негови изтъкнати дейци и с редица други автори
– учени и общественици – като възрожденско по самата си същност.
Разкрих причините за възникването му, програмата му, методите на
работа, постигнатите резултати, обстойно разгледах неговия раз-
гром след 9 септември 1944 г. Използвах и се позовавам на основ-
ните документи на Родинското движение: Устав на водещата дружба
в Смолян, Зов към българките мохамеданки от 1940 г., изложение
до правителството през 1942 г., Протоколна книга на Смолянската
дружба с 69 протокола от 24 февруари 1937 г. до 17 юли 1944 г.,
правени веднага след съответните заседания и подписани от цяло-
то ръководство, речи на инициатора и ръководителя на Родинско-
то движение Камен Боляров, спомени на активисти на Родинско-
то движение, особено изследванията и спомените на секретаря на
Смолянската дружба Петър Маринов, включително четирите тома
сборници „Родина“, спомените на изтъкнатия родинец Светослав
Духовников, както и на ръководни дейци като Маньо Шарков, Асен
Зеров и др. Проведох разговори с родинци като Петър Маринов,
Светослав Духовников, Александър Караманджуков, Слава Кара-
манджукова, Малина Болярова, Невена Лазарова (Несибе Шехова).
Проучих публикации и документи от онова време на противниците
на Родинското движение – на родоначалника на клеветите срещу
него Кирил Василев, на Никола Палагачев, Иван Радев, Владимир
Арденски, Раденко Видински, материалите на пленума на Окръж-
1
Дружба „Родина“ – минало и съвременност. Сборник с доклади от научната
конференция „75 години от създаването на българо-мохамеданската културно-про-
светна и благотворителна Дружба „Родина“ – София, 24.04.2012. ТАНГРА ТанНак
Ра ИК, С., 2012, с. 95–111.
ния комитет на БКП в Смолян от 1964 г., в които се разглежда и

въпросът за Родинското движение. Проучих появилите се отделни
частични писания за Родинското движение на историци и други до
края на 80-те години на миналия век.
Неслучайно изброявам всичко това – защо го правя ще стане
ясно по-нататък.
В книгата си подробно разглеждам и споря с автори, които са
противници на Родинското движение, които го оклеветяват, а това
са на първо място Кирил Василев, Никола Палагачев, Владимир
Арденски, Анастас Примовски. Аз не замълчавам и не заобикалям
техните клевети, а пункт по пункт доказвам тяхната несъстоятел-
ност и ги отхвърлям. Става дума преди всичко за техните клевет-
нически обвинения, че Родинското движение имало фашистки ха-
рактер, че е създадено от буржоазно-фашистката власт, че било
насилническо и т.н.
Кирил Василев досега не посмя да реагира на изложението ми
за Родинското движение, както и на критиката, която му правя във
връзка с това. Никола Палагачев си отиде от този свят също без да
реагира.
Владимир Арденски публикува отзив за моята книга („Труд“,
бр. 5, 8.01.1993 г.), в който е наговорил редица нелепости, неистини
и изопачавания на мои твърдения. Така например наред с друго-
то той изтъква, че аз съм величаел преименуването на българските
турци от 1984–1985 г., което е груба фалшификация. В самата кни-
га цитирам текста от докладна записка до Политбюро, написана от
мен, против евентуално преименуване на българските турци. Този
момент с характерната за Владимир Арденски авторова нечисто-
плътност е напълно премълчан от него. В отзива си той повтаря
клеветата за Дружба „Родина“, че е терористична групировка. Но не
обелва нито дума за моите обстойни контрааргументи. Така постъп-
ват само шарлатаните в науката. През 2007 г. Владимир Арденски
публикува книгата си „Сивино – моето село“, в която демонстри-
ра още веднъж своята неприкрита наеженост към Дружба „Роди-
на“. Той отново повтаря отвратителната клевета за Асен Малецов
и не казва нито дума за моята обстойна контрааргументация по
този въпрос. Това е характерно само за автори, които лъжат и
са безпомощни да докажат клеветите си. В книгата си Владимир
Арденски привежда един многозначителен факт: когато майка му
узнала, че е нарушил религиозните мохамедански канони на Ра-

мазана, започнала да се тюхка и да съжалява, че го е изпратила на
училище. Нима той не съзира тук конкретна илюстрация на мра-
кобесническата роля на исляма за цивилизационното развитие на
българите мохамедани?
Но ето, през 2002 г. се появява книга, в която Родинското
движение е подхвърлено на ново отрицание и оклеветяване. Става
дума за книгата на Евгения Иванова „Отхвърлените „приобщени“,
или процеса, наречен „възродителен“ (1912–1989)“. Читателят
очаква от тази книга нови аргументи срещу Родинското движение
или отговор на нападките против това движение, публикувани в ли-
тературата, например в моята книга, в която всички тези въпроси
се разглеждат обстойно. Такова нещо няма. Тя повтаря вече из-
вестните и обсъждани клевети, че Родинското движение е насил-
ническо, че е създадено от тогавашната държавна власт и т.н. Но и
тя премълчава направената от мен подробна критика на клеветите
срещу Родинското движение.
Това ме задължава да взема отношение към книгата на Евге-
ния Иванова, появила се 10 години след моята, още повече че тя е
избрала за изследването си преди всичко Смолянско и разбира се,
Родинското движение2.
***
В книгата си Евгения Иванова не поднася нищо ново – нито
в характеристиката на Родинското движение, нито в приписаните
на това движение пороци от неговите противници. Единственото
„ново“, което внася Евгения Иванова, са позоваванията тук-таме
на архивни факти и разговорите с редица лица, които се изказват за
Родинското движение, посочвайки някои неща, свързани с полити-
ката на БКП по отношение на българите мохамедани. Своите ин-
форматори Евгения Иванова е подбрала като правило от средата на
противниците на Родинското движение, нейният подбор е очевидно
тенденциозен. Основателно Дичо Узунов посочва: „Госпожа Ива-
нова е подходила избирателно към своите информатори...“3. Но
2
Дружба „Родина“ – спомени за бъдещето. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2009,
с. 7, 8, 190.
3
ТанНакРа ИК, С., 2010, с. 191.
тя не съобщава техните имена, а дава само инициалите им. Пита се

защо? Ако те говорят истината, от какво се страхуват в началото
на ХХI век, за да крият имената си? Та всички правителства след 10
ноември 1989 г. не вземат никакви мерки срещу турцизирането на
българите мохамедани и на други български граждани и провеждат
антибългарска политика по тези въпроси.
Сред информаторите на Евгения Иванова многократно се
срещат инициалите К. В. от София. По всяка вероятност това е
Кирил Василев, родоначалникът на клеветите срещу Родинското
движение и активен негов палач след 9 септември 1944 г. Евгения
Иванова изобщо не се разграничава от неговите клевети, а ги при-
вежда като чисти истини.
Тя не скрива своето подигравателно отношение към култур-
ната дейност на родинци. Тя посочва че „модернизационната ре-
волюция“ (това определение дава в кавички, което илюстрира по-
дигравателното є отношение) започва на вечеринката от 29 януари
1940 г. „Революционният“ акт (революционният е пак в кавички)
се извършва от Несибе Шехова, която прочита Зов към българките
мохамеданки4.
В случая Евгения Иванова допуска две грешки, по-скоро два
недостатъка, впрочем доста характерни за нея.
Първо. Дейността на родинци за измъкване на българите мо-
хамедани от средновековното мохамеданско мракобесие започва
не през януари 1940 г., както невярно пише тя, а с българомохаме-
данската вечеринка от 24 февруари 1937 г., която предизвиква сен-
зация и се посреща с огромен интерес от обществеността в Смо-
лянско. По повод на последвалата дейност на родинци Родинското
движение е наречено „Културата“. Самата Евгения Иванова цити-
ра своя информатор А. А. от Кошница, който говори за „култура-
джилъка“, а тя пояснява: „Така мнозина наричали дейността на
„Родина“5. Обаче този факт в действителност се пренебрегва от
нея, а той заслужава сериозен коментар, защото свидетелства за
истинските цели на родинци и показва възрожденския характер на
тяхното дело. Във връзка с това е много характерно свидетелства-
4
Иванова, Евг. Отхвърлените „приобщени“ или процесът, наречен „възродите-
лен“ (1912–1989). Изд. Институт за източноевропейска хуманитаристика, С., 2002,
с. 43–44.
5 Пак там, с. 44–45.
нето на турцизирания и фанатизиран имам Али Палов срещу Петър

Маринов пред Народния съд:
„Да се осъди Петър Маринов – настоява Али Палов, – много

лош човек. Караше децата да ходят на училище. Той водеше „Кул-
турата“. Правеше вечеринки. И жените казваше да ходят в чита-
лището. А ние не искахме, защото сме помаци, турци. Вярата ни е
такава, че не бива да ходим на вечеринки. Караше децата да учат
български, а ние искаме да учат османлийски, турски“6.
От това свидетелстване на близкия приятел на Кирил Василев

личи мракобесието, в което са живеели българите мохамедани, както
и степента на турцизиране и фанатизъм на някои от тях.
Второ. От Зова към българките мохамеданки, прочетен от Не-
вена Лазарова (Несибе Шехова), лъха истински хуманизъм, това е
страстен призив за еманципация на жената. И днес той не е загу-
бил своята актуалност, защото и в най-развитите капиталистически
страни има остатъци от неравноправие на жената, а да не говорим
за нейното положение в повечето страни, където ислямът е господ-
стваща религия. Книгата на Евгения Иванова е издадена от някакъв
си Институт за източноевропейска хуманитаристика. Но що за ху-
манитаристика е отстояването на средновековни мракобеснически
позиции?
Евгения Иванова подхваща и повтаря изтърканите лъжи за
Родинското движение. Това е преди всичко клеветата, че Родин-
ското движение е създадено от буржоазно-фашистката власт.
Тази клевета е отхвърлена с обстойна аргументация още през
1992 г. в моята книга, но Евгения Иванова замълчава аргумен-
тите, поддържайки лъжата. Едно от нейните доказателства е
фактът, че редица общественици, изследователи, част от кои-
то произлизат от Родопите, са работели за измъкването на бъл-
гарите мохамедани от мракобесието и за тяхното народностно
осъзнаване. Това са Стою Докумов, който още през 1885 г. въ-
вежда термина „възродителен процес“, Христо Попконстантинов,
Стою Шишков, Васил Дечов, подкрепа в тази насока оказват Иван
6
Михайлов, Ст. Възрожденският процес в България. Изд. М& М, С., 1992,
с. 199.
Шишманов, Михаил Маджаров, Константин Величков, съдействат

Христо Караманджуков, Атанас Каишев, Сирко Станчев, Георги
Чичовски. В този дух работят културно-просветните землячески
дружби на родопчани в София, Пловдив и Асеновград. Естествено
е такива хора да посрещнат с радост възникването на Дружба „Ро-
дина“ и да є оказват съдействие. Самите родинци са търсели техни-
те съвети и помощ. А Евгения Иванова се отнася в това отношение
към тях отрицателно, все едно са вършели нещо осъдително и едва
ли не престъпно.
Евгения Иванова напомня за създадената през 1931 г. Кул-
турно-просветна комисия в Смолян с председател Наум Главинчев,
която агитирала и съдействала за ограмотяване, просвета и култура
на българите мохамедани, разграничавала вярата от народността,
разпространявала Корана на български език и други в тази посока.
Както е известно, срещу Културно-просветната комисия и срещу
Наум Главинчев се надигат мракобесническите експлоататорски
елементи, турцизирани и фанатични, тип Агушевци. С лъжи и кле-
вети пред държавните органи те успяват да предизвикат тяхната
намеса – комисията била закрита през следващата 1932 г., а Наум
Главинчев – изгонен от Смолян.
Всички тези факти показват, че проблемът за възраждането
на българите мохамедани все повече е назрявал като общобългар-
ска социална необходимост, на която са откликвали най-видни ин-
телектуалци и общественици, създавали са се структури като зе-
мляческите родопски дружби в София, Пловдив и Асеновград, като
Културно-просветната комисия на Наум Главинчев и др.
Внушавайки невярното твърдение, че Родинското движение
е създадено от буржоазно-фашистката власт, Евгения Иванова
пренебрегва изказванията на Камен Боляров, Светослав Духов-
ников, Петър Маринов, Асен Зеров и др., които съобщават за
многобройни пречки пред дейността на родинци, изхождащи от
органи на властта, за съмненията на властници, че Дружба „Ро-
дина“ е дело на комунистите. Тя прикрива обстоятелството, че са-
мото изложение до правителството от май 1942 г., подписано от
22 дружби и редица духовни и светски лица, е безсмислено, ако
Родинското движение е създадено от властта7. Тя не обръща вни-
7
Михайлов, Ст. Възрожденският процес в България..., с. 183–185.
мание на съобщения от Николай Хайтов факт за разтуряне на

събрание на родинци в с. Лясково, Девинско, през 1941 г. по на-
реждане на околийския управител8. Родинци са се обръщали към
държавата за съдействие, защото са съзнавали, че сериозни успехи
не могат да се постигнат без правилна държавна политика за из-
мъкване на българите мохамедани от мракобесието, за включва-
нето им в съвременните културни процеси, за приобщаването им
към постиженията на цивилизацията, за изравняването им с бъл-
гарите християни и за единението с тях, за спиране на активни-
те усилия на турските емисари за турцизирането им. Но това те
правят, след като сами са създали своята организация, разгърна-
ли са дейността си и когато се сблъскат със съответни проблеми,
чието решение не може да стане без държавни решения. Ако ня-
кои държавни органи тогава са откликвали на предложенията на
родинци, те заслужават за това само похвала. Похвала заслужават
и някои държавни дейци от различни нива на държавната йерархия,
които на определен етап са оказвали съдействие на начинания на
родинци.
Във връзка с другата главна лъжа за Родинското движение, че
било насилническо, Евгения Иванова привежда само четири при-
мера.
Първо. По повод на позива на родинци от декември 1938 г. за
отказ от турско-мохамеданските елементи в облеклото имало сби-
вания. Но тя не посочва нищо конкретно за тях – по чия инициати-
ва, къде, кога, кой, кого?
Второ. Тя папагалски привежда абсурдната клевета за Асен
Малецов от с. Сивино, която неведнъж повтаря и Владимир Ар-
денски. Но изобщо не взема предвид моята подробна аргументация
срещу тази клевета във „Възрожденският процес в България“, пуб-
ликувана, както се видя, десет години преди нейната книга9. Този
прийом на Евгения Иванова е грубо потъпкване на научния подход,
той говори за нечистоплътието є като автор.
Третият пример е за полицейския началник от Асеновград,
който с пистолет в ръка и картечница насилвал българи мохамеда-
ни от с. Богутево да сменят имената си. Този случай също е изяс-
8
Михайлов, Ст. Възрожденският процес в България..., с. 180–181.
9
Пак там, 189–191.
нен в литературата10. Но това е постъпка, за която родинци не са

питани и за която те не могат да носят никаква отговорност.
И четвъртият пример – в Златоград полицията наредила да не
се дават купони за храна на българите мохамедани, несменили име-
ната си. Обаче и тук е очевидно, че родинци не могат да отговарят
за действия на полицията11.
Както и при другите противници на Родинското движение, и
при Евгения Иванова виждаме фактическа мизерия на клеветите за
неговия насилнически характер.
Учудва обстоятелството, че тя не казва нито дума за история-
та на българите мохамедани. Тя изобщо не напомня, че до нашест-
вието на османците на Балканския полуостров по нашите земи не е
имало нито един мюсюлманин, че сегашните българи мохамедани
са потомци на свои ислямизирани предци в резултат както на на-
силствени кървави помохамеданчвания, така и на помохамеданч-
вания, предизвикани като следствие от икономически привилегии
и административен натиск. Без да се смущава, тя повтаря грубата
лъжа, че твърденията за насилствена ислямизация били легенда12.
А в условията на османското иго, както е известно, турцизацията
е настъпвала автоматично след приемането на исляма. Затова на-
ред с другото и досега мнозинството на ислямизираните смятат, че
щом са мюсюлмани, те са турци и не обичат да се говори за тех-
ния произход. Отъждествяването на ислямското вероизповедание с
турската етнонационална принадлежност е играло извънредно го-
ляма реакционна роля, играе я и сега. Тъкмо тук е едно от крупните
постижения на Родинското движение – разграничението на религия
от национална принадлежност. Евгения Иванова не проронва нито
дума, за да осъди турцизацията в миналото и особено сега, която
се извършва пред очите ни и срещу която нито едно правителство
след 1989 г. не е предприело никакви мерки. Обаче и най-малкият
опит за пресичане на турцизацията, за народностно осъзнаване на
българите мохамедани тя квалифицира като насилие.
Веднага след създаването на Дружба „Родина“ и превръща-
нето є в движение агите и заможните българи мохамедани, из-
10
Михайлов, Ст. Възрожденският процес в България..., с. 192.
11
12
Иванова, Евг. Отхвърлените „приобщени“ или процесът, наречен „възроди-
телен“ (1912–1989)..., с. 69.
ползващи неграмотността и културната изостаналост на обикно-

вените си съверци, за да ги експлоатират безжалостно, се надигат
срещу Родинското движение. На това съдействат фанатизираните
и турцизирани българи мохамедани, както и някои българи хрис-
тияни13. Антиродинските елементи и сили действат активно, из-
мислят клевети, заплашват, пишат изложения срещу родинци до
властите. От тях например идва клеветата за насилническия ха-
рактер на Родинското движение, която, както виждаме, и сега се
повтаря от кирил-василевци, владимир-арденовци. На тях е в плен
и Евгения Иванова.
Тук искам да приведа изказването на един от най-влиятелните
и яростни противници на Родинското движение Ариф Агушев.
„Не е дадено на нас – казвал той – да разбираме религията...

Ние сме имами и можем само да се кланяме, да кланяме и други-
те, но не и да разсъждаваме по религията. Също и по отношение
на облеклото и шапките не знаем кое е право“.
Мнението на Ариф Агушев е било да не се предприема нищо

сред народа, просветата и културата не били за българското моха-
меданско население, по-добре било то да си остане в невежество и
простотия14.
Характерен израз на яростната съпротива срещу Родинското
движение от страна на мохамеданския фанатизъм и турцизираните
елементи сред българите мохамедани е петицията до Исмет Иньо-
ню от началото на 1939 г., написана на турски език от името на
132 българи мохамедани (самонарекли се в петицията помаци) от
Смолянско, в която те се оплакват от насилията на Дружба „Ро-
дина“, декларират желанието си да се изселят в Турция, като дори
се отказват от имуществото си15. Но Евгения Иванова нито осъж-
да такива антибългарски прояви, нито прави необходимите изводи
от тях за резултатите от подривната дейност на турската агентура
сред българите мохамедани.
13
Дружба „Родина“ – спомени за бъдещето..., с. 182–183, 185, 186–187, 211, 216.
14
Родина. Книга втора (1938–1939). Изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1940,
с. 12–14.
15
телен“ (1912–1989)..., с. 40.
Евгения Иванова изобщо не взема предвид подривната дей-

ност на турската държава, която не е спряла нито за миг от Ос-
вобождението досега. Тя цитира Кемал Ататюрк, който посочва:
„Особено важно и благоприятно за нова Турция е обстоятел-

ството, че турската разузнавателна политика в България е не-
делима от турската малцинствена и изселническа политика в
същата...“16.
Но оттук тя не прави никакви изводи. В книгата є няма буква

на осъждане на турската подривна дейност в нашата страна, която
след 1989 г. придоби широк обхват и мащаби, сдоби се с вътреш-
на легална политическа сила в лицето на ДПС, достигна висшите
етажи на държавата. А този факт говори за антибългарщината на
Евгения Иванова, която няма как да бъде скрита.
Много характерно в тази връзка е отношението є към Дру-
жеството за култура и солидарност с родопските турци, създадено
на 3 декември 1970 г. в Истанбул, което тя споменава няколко пъти.
Тя изобщо не се обявява против, дори не се разграничава от клевет-
ническата турцизираща диверсионна дейност на това дружество.
Евгения Иванова цитира данни от Хюсеин Мемишоглу, бъл-
гарски турчин, бивш преподавател по научен комунизъм у нас, емиг-
рирал в Турция през 1988 г., който нагло лъже: в Доспат били убити
278 души, в Барутин – 315 души, а в язовир „Доспат“ били захвър-
лени 1850 трупове. „Няма да коментирам цифрите...“, заявява Ев-
гения Иванова17. Но защо няма да коментира явните фантастични
лъжи? Самата тя казва, че в Доспат няма убити, но не нарича Хюсе-
ин Мемишоглу лъжец18. Изобщо не изрича нито дума против лъжци
като Хюсеин Мемишоглу, като Дружеството за култура и солидар-
ност с родопските турци. В самото наименование на това дружество
се съдържа нагла фалшификация, защото в Родопите има българи
мохамедани, а не турци.
Красноречиво е и позоваването на Евгения Иванова на
романа на Емине Ъшънсу „Цветята растат“, публикуван през
16
телен“ (1912–1989)..., с. 28
17
18
1979 г. В него се разказва за селска нелегална група у нас, която

се бори и постига автономия на турското малцинство в Бълга-
рия. Българските турци с пушки, револвери, тояги или железни
пръти тръгват срещу българите, за да ги избият с изключение на
молещите милост19. В този факт Евгения Иванова не вижда нищо
лошо, напротив – тя обвинява българските служби, че оценявали
тази книга като проява срещу България, която насъсква българ-
ските турци към антибългарски терористични действия, какви-
то наистина бяха извършени в следващите години, включително
преди преименуването от 1984–1985 г.
В последните години в Турция се появи нова парадигма, в
която ясно личат хегемонистични аспирации. За нейната идеологи-
ческа важност в сегашна Турция говори фактът, че един от автори-
те є е външният министър на Турция Ахмед Давутоглу. Става дума
за т.нар. неоосманизъм, който пледира за възстановяване на влия-
нието на бившата Османска империя. Тъкмо така е назовал книгата
си Дарко Танаскович: „Неоосманизмът – връщането на Турция на
Балканите“20.
Тук читателят може да си помисли колко е заслепена Евгения
Иванова. Но това няма да е точно. Евгения Иванова не е заслепена,
тя съзнателно заслепява другите, засипвайки ги през цялото време
с лъжи, инсинуации и коварни внушения и само тук-таме казвайки
някои истини, за да се представи като обективна.
Тъкмо затова Евгения Иванова внушава по принцип отри-
цателно отношение към Родинското движение, не вижда, подце-
нява или се отнася подигравателно към неговите постижения. Тя
не характеризира битието на българите мохамедани, нито дума не
казва, че те почти до средата на ХХ век са вън от цивилизацион-
ните процеси у нас и в международен мащаб. От устата є не се
отронва и дума, че през 1937 г. 91 процента от българите моха-
медани в Смолянско са неграмотни, че повечето деца на българо-
мохамеданските семейства, които посещават мектеби и медресета,
учат Корана на арабски език и наизустяват молитви, без да раз-
бират нищо, научават само как да се кланят и да участват в рели-
19
телен“ (1912–1989)..., с. 170.
20
Танаскович, Д. Неоосманизмът – връщането на Турция на Балканите. Изд.
„Изток-Запад“, С., 2010.
гиозни ритуали. И никакви знания по физика, химия, астрономия,

биология, български език и българска история. Затова след годи-
ни, прекарани в тези заведения за турцизиране, те си остават не-
грамотни и повече или по-малко възпитани в антибългарски дух.
Евгения Иванова не забелязва чудовищни факти на мракобесие и
антибългарщина като: някои българи мохамедани не позволяват
на децата си да внасят други книги вкъщи освен Корана; венчал-
ните обреди са ставали по домовете без присъствието на младо-
женците, а договарянето за сватбата и избора на партньор са се
извършвали от родителите. За първи път през май 1942 г. родин-
ци организират венчаване на български език на Бехчет Сердаров
и Фатме Делиеминова с тяхно присъствие и участието на близки и
приятели. По идея на родинеца Адем Арнаудов на 16 юни 1939 г.
за първи път клетвата на войниците българи мохамедани се е про-
вела на български език, а то 61 години след Освобождението вой-
нишката клетва на българите мохамедани се е правела на турски
език – факт, който според мен е ужасяващ. На вечеринката на 24
февруари 1937 г. по време на веселата част за първи път са се хва-
нали на народно хоро и българи мохамедани21. Едва ли е нужно да
се споменава за мракобесническото мохамеданско отношение към
жената, която е живяла вън от културата, вън от цивилизационните
процеси, забулена и несмееща да погледне човек на улицата. Са-
мата Евгения Иванова съобщава, че до вечеринката на родинци на
24 февруари 1937 г. в читалището мохамеданки не били влизали22.
В тази насока могат да се приведат още безкрайно много факти. За
Евгения Иванова обаче тези факти са без значение, тя не се раз-
граничава от този средновековен начин на мислене и на живот, от
тези мракобеснически ценностни системи, камо ли пък да се обяви
против тях. Напротив, инициативите и действията на родинци да
издигнат българите мохамедани до съвременните цивилизационни
нива Евгения Иванова или премълчава, или се отнася подиграва-
телно към тях, или ги осъжда. Но е принудена да признае:
„Сегашният им живот (на преименуваните – С. М.) е премного

обременен с мизерия. Мнозина от тях (тайно или явно) тъгуват по
21
Дружба „Родина“ – спомени за бъдещето..., с. 34.
22
телен“ (1912–1989)..., с. 32.
комунистическата сигурност – с единствената уговорка, че кому-

низма го развалил само „възродителният“ процес...“23.
***
Евгения Иванова говори за „смолянски турци“24, но е „заб-
равила“ да напомни за учудването на френския лекар Пол Люкас,
който през 1706 г. посещава Родопите и отбелязва парадоксалната
ситуация, на която се натъква: „село Пашмакли (сегашният Смо-
лян – бел. С. М.) – пише той – е населено с турци, които не си
знаят езика“25. В такива случаи се казва, че коментарът е излишен.
Евгения Иванова изобщо не реагира и не осъжда масираните и сис-
темни опити на антибългарски елементи, финансирани и инструк-
тирани отвън, за отчуждаване на помаците от българския народ, за
обявяването им за етническа група, нямаща нищо общо с него. В
своята неголяма книга „Родопските помаци“, писана в началото на
50-те години на ХХ век, акад. Михаил Арнаудов заключава:
„Помаците в пределите на България или отвъд южните є гра-

ници в Западна Тракия са по народностна принадлежност чисти
българи...“ 26.
Обстойното и стабилно документирано изследване на Стоян

Райчевски „Българите мохамедани“ (2004) доказва същото.
Евгения Иванова оспорва данните, че българските турци са
потомци на ислямизирани и турцизирани българи27. Тя изрично
пише за твърдението, че всички мохамедани, включително го-
ворещите турски език, са българи, било лъжа28. Разбира се, без
доказателства и без обсъждане на съответната литература. А от
архивни данни, повечето от които са турски, както и от редица
23
телен“ (1912–1989)..., с. 191.
24
25
26
Арнаудов, М. Родопските помаци. Изд. „Български писател“, С.,2010, с. 87.
27
телен“ (1912–1989)..., с. 132.
28
научни разработки и изчисления се установява, че от Мала Азия в

България след завоюването є идват не повече от 150 000–200 000
души: юруци, администратори, военни, религиозни дейци. При
това част от юруците в края на ХVI век се връщат в Азия.
Според прецизните изчисления на видния наш демограф-
статистик проф. Анастас Тотев от 1880 до 1965 г. са се изсели-
ли в Турция 730 101 души29. Като прибавим към това число над
100 000 изселници веднага след Освобождението, 115 000 изсе-
лили се от 1968 до 1978 г. и не по-малко от 300 000 изселили се
през 1989 г., числото на изселниците нараства на над един милион и
230 000 души. Но и това не е всичко, защото след 1989 г. пора-
ди рязкото влошаване на материалното положение на българските
турци у нас значителен брой от тях са се изселили поединично в
Турция.
С оглед на всичко това как се очертава крайният резултат?
По време на робството от Мала Азия в нашата страна са дошли не
повече от 200 000 души, а след Освобождението са се изселили
в Турция не по-малко от един милион и половина души. С други
думи България е отдала на Турция не по-малко от един милион
и 300 000 свои чеда, повечето от тях квалифицирани и образова-
ни. Ето тези факти показват, че у нас не е останал нито един или
почти нито един истински турчин. Тъкмо затова през 1992 г. аз
предложих, без да съм против термина „български турци“, като
най-точен в случая термина „турцизирани българи“30.
В книгата си Евгения Иванова спекулира перфидно с факта,
че сред родинци имало родственици. Например братът на Симеон
Фисински също е родинец. Но какво лошо има в това? Толкова е
естествено родственици да мислят по един и същ начин по про-
блеми на обществения живот. Симеон Фисински, брат му Росен и
братовчед му Асан завели на цирк жените си без була и фереджета,
което предизвикало сензация в Смолян. А жената на Симеон Фи-
сински Фитие първа в Смолян, години преди създаването на Друж-
ба „Родина“, захвърлила тестемела и фереджето, което също било
сензация31.
29
30
31
Симеон Фисински – един от Дружба „Родина“. ТАНГРА ТанНакРа ИК, С.,
2012, с. 91, 126.
Антибългарщината на Евгения Иванова я довежда до такова

цинично и кощунствено твърдение, което е трудно за вярване, че
може да излезе от устата на българин. Тя назовава българите моха-
медани, доброволно сменили арабско-турските си имена с българ-
ски и работещи за тяхното културно издигане и народностно осъз-
наване, еничари32. Наистина трябва да си антибългарско изчадие,
за да можеш да изговориш такова определение.
Излиза, че един от необикновените българи Камен Боляров,
който още през 1937 г. по примера на Ботевата Венета дава съ-
щото име на първата си дъщеря, а през 1941 г. назовава втората
си дъщеря Малина, жена му от Фатме става Цена, а сам той сменя
арабско-турското си име Ариф Бейски с българското Камен Бо-
ляров, е еничар! Еничар е и Симеон Фисински, който още през
1938 г. заменя арабско-турското си име Сюлейман с българското
Симеон и не се е обаждал, ако някой го повика с небългарско-
то име! Еничари са и Светослав Духовников, Маньо Шарков и
80-те хиляди българи мохамедани, които под влиянието на кул-
турната и народностна дейност на родинци са сменили имената
си! Еничарка е и комсомолката Зерфе Расимова от с. Оряховец,
която се самозапалила, защото родителите є я принуждавали да
носи фередже и да скъса с Комсомола33! Тук стигаме до още един
абсурд. Яростният враг на Родинското движение Владимир Ар-
денски също е еничар, защото още през 50-те години на миналия
век доброволно е сменил името си! Във връзка с това Евгения
Иванова фактически приравнява уреждането на пансиони за деца
на българи мохамедани, за да се улесни тяхното обучение в бъл-
гарски училища, с ужасяващата геноцидна система „девширме“
на Османската империя34. Известно е, че по силата на система-
та „девширме“ по време на робството стотици хиляди момчета
българчета са вземани насила от техните български родители и
са превръщани във фанатици мохамедани, които воювали с вра-
говете на Османската империя и често избивали собствените си
родители, братя и сестри, родственици, които не желаели да се
помохамеданчат и турцизират. Това приравняване е още една
32
телен“ (1912–1989)..., с. 36, 80, 81, 94, 104, 119, 168, 192, 194.
33
34
илюстрация на обстоятелството до каква крайна извратена форма

е достигнала антибългарщината на Евгения Иванова.
Йезуитски е начинът, по който тя внушава, че обикновени
сведения до лица или институции, давани от дейци на Родинското
движение или от негови поддръжници, са доноси. След 1989 г. във
връзка с проблема за досиетата думата „донос“ и оттук „доносник“
придоби рязко отрицателно значение. Евгения Иванова се възполз-
ва от това обстоятелство, за да изкара някои активисти на Родин-
ското движение доносници35.
В редица случаи Евгения Иванова разказва за неща, за които
самата тя не гарантира, че са верни, но чула слухове за тях. Така
стои въпросът с разказаното за бащата на Димитър Димитров36,
с разказа на анонимния є „доносник“ И. Г. от Мадан относно
среща на Никола Лалчев и Димитър Димитров с Тодор Живков.
И. Г. твърдял, че срещата е станала през 1973 г., но самата Евгения
Иванова посочва, че тогава Димитър Димитров вече не е бил първи
секретар на Окръжния комитет на БКП в Смолян37. Както се вижда,
публикувайки в книгата си слухове, в истинността на които самата
тя не е уверена, Евгения Иванова се спуска на нивото на махленска
клюкарка.
Като изтъква, че джамията в Мадан (най-голямата в Бъл-
гария) не е строена с пари на маданчани38, Евгения Иванова не
посочва кой и с каква цел е финансирал нейното изграждане и
обзавеждане, не протестира срещу безхаберието на българската
държава към грубото вмешателство на чужди сили във вътрешни-
те ни работи. Аз съм посещавал и разглеждал джамията в Мадан.
Става дума за огромна, архитектурно добре проектирана сграда
с извънредно скъпо и блестящо обзавеждане, която струва много
милиони. Евгения Иванова не отваря нито дума и за многото де-
сетки и може би стотици джамии, построени след 1989 г. в Родо-
пите с чужди средства. Нещата в това отношение са толкова ясни,
че е неудобно да се доказва отродителната цел на тези строежи.
Тук трябва да се добави, че много младежи от семейства на бъл-
35
телен“ (1912–1989)..., с. 36, 93, 104, 131, 148, 154.
36
37
38
Пак там с. 108.
гари мохамедани след 1989 г. се изпращат на учение в ислямски

страни, като всички разходи се поемат от чуждестранни сили.
Тъкмо тези младежи след завършване на обучението и съответ-
ните инструктажи се връщат в родината си като отродители, т.е.
като еничари в собствения смисъл на думата. Но за това Евгения
Иванова не проронва нито дума, камо ли пък да протестира.
***
Как може да се обясни абсолютната антибългарщина на Ев-

гения Иванова? На какво се дължат нейният цинизъм и кощунство,
нейната перфидност на внушенията срещу Родинското движение
и срещу обществениците, подкрепящи възраждането на българите
мохамедани, безразличието є към проявите и процесите на турци-
зация не само на българите мохамедани, но и на други български
граждани, включително и в сегашната обществена обстановка в на-
шата страна?
Отговор на този въпрос се съдържа в книгата на Достена
Лаверн „Експертите на прехода“, преведена и отпечатана у нас
през 2010 г.39. Главната заслуга и принос на книгата е пълното
разголване на редица институции у нас, които се пръкнаха след
1989 г., създадени и финансирани с пари на държавни органи на
САЩ и на Сорос. Очевидно тези институции са средища на плате-
на агентура на САЩ у нас. Става дума за Центъра за изследване
на демокрацията, за Нов български университет, за институтите
или центровете на Иван Кръстев, Евгений Дайнов, Огнян Мин-
чев, Красен Станчев и други.
Евгения Иванова е сред тези кръгове и това обяснява всичко.
39
Лаверн, Д. Експертите на прехода. Изд. „Изток-Запад“, С., 2010.
АРХИВЪТ НА ДРУЖБА „РОДИНА“,
СЪХРАНЯВАН В ДЪРЖАВЕН АРХИВ – СМОЛЯН
Зоя Начева
През последните няколко години Дружба „Родина“ стана

предмет на обсъждане и дискусии по време на различни научни
форуми, поместиха се статии в разни издания. Всички те зася-
гат отделни страни от дейността на организацията, коментират
се „за“ и „против“ отделни фрагменти, но цялостна картина за
организацията на нейната дейност, за връзките с други органи-
зации и пълното разкриване на всички елементи може да стане
само на база запознаване с нейния оригинален документален ар-
хив, съхранен във фонд 26К на Държавния архив в Смолян. Все
още малцина изследователи са проявили интерес и фондът не е
цялостно проучен. Доскоро твърде малко хора знаеха дори за
съществуването на Дружба „Родина“. Ето защо в настоящото
съобщение ще се опитам да направя обзор на неговото съдържа-
ние, както и да проследя историята на неговото създаване, съх-
ранение, предаване, изземване, засекретяване и отново връщане
в Държавен архив – Смолян. Той бе попълван и обогатяван пе-
риодично през годините с новоиздирени документи от близките
на родинци, както и от критични материали по повод изясняване
на същността и характера на Дружбата, определяна от мнозина
все още като политически субект с реакционно минало, загърб-
вайки изцяло патриотичния характер и заслугите є като прогре-
сивна възродителна организация, целяща пробуждането на бъл-
гарския народностен дух сред българите, изповядващи ислям и
приобщаването им към родовите корени.
Цялостното проучване и запознаване с архивния фонд дава
възможност на изследователя да избегне поляризацията в оценки-
те, на каквито бяхме свидетели дълги години след преустановява-
нето на нейната дейност след 9 септември 1944 г. до наши дни. За
съжаление, свободното ползване на архива от читатели започна
едва през 90-те години на ХХ век.
По време на функционирането на организацията Петър Ма-

ринов като секретар е водил и съхранявал целия архив. По негови
сведения, изпратени на 10 май 1978 г. до Смолянския държавен
архив, става ясно, че лично той, по искане на органите на МВР, на
5 октомври 1944 г. е представил в бившето Околийско управление
на МВР – Смолян, архива на Дружба „Родина“.
Непосредствено след 1944 г. отношението на новата ОФ-власт
към Дружба „Родина“ не става ясно веднага, а има период на коле-
бание дали организацията да бъде закрита, или да се разреши тя да
продължи своето съществуване. По принцип доминира становище-
то, че всички партии, организации и дружества, които са действали
преди 9 септември 1944 г., са били в услуга на властта, т.е. че са
„фашистки“. Ето защо по личното нареждане на околийския упра-
вител архивът на Дружбата е конфискуван и прибран в службите
на МВР. Дълги години той е засекретен и никой няма достъп до
него.
Първоначално документите са предадени от Околийското уп-
равление на МВР – Смолян, с началник Георги Радев в Окръжния
държавен архив в Пловдив с писмо № 3039 от 1 август 1955 г. с
гриф „Строго поверително!“, тъй като по това време в Смолян още
няма създадена архивна служба. (Това става в началото на януари
1963 г.) Заведен е под № 48К. Под № 1 в описа фигурира дневник
по българомохамеданския въпрос (1937–1939 г.).
През 1960–1961 г. от органи на Окръжно управление на
МВР – Смолян, чрез Окръжно управление на МВР – Пловдив, са
взети от Окръжния държавен архив в Пловдив определен брой ар-
хивни единици от фонда на организацията за ползване и проучване
от МВР и ОК на БКП в Смолян, и по-специално от тогавашния
първи секретар Никола Палагачев.
След създаването на Държавен архив в Смолян с акт № 30 от
30 август 1963 г. фондът е прехвърлен и заведен под № 26К – Бъл-
гаромохамеданска културно-просветна и благотворителна дружба
„Родина“, но без материалите, взети за ползване от Никола Пала-
гачев. Описът включва 9 архивни единици, които съдържат: устав,
протоколна книга, писма, квитанционна книга, молби за членство,
финансови документи, сборник „Родина“ – кн. III и IV.
В делото на фонда е запазена кореспонденция, започната през
март 1966 г. от първия директор на архива Андрей Печилков и про-
дължена след него през август 1968 г. от Бранко Давидов, от която

е видно, че за служебно ползване са взети от Никола Палагачев
част от документите на Дружбата. От отговора на Палагачев става
ясно, че първата част от дневника на Петър Маринов се намира
при проф. Кирил Василев. Следват две писма от 20 юни и 14 юли
1970 г. и едно от 14 май 1971 г. от Бранко Давидов до проф. Васи-
лев с искане на информация за съдбата на дневника – 1 част.
През 1971 г. Окръжният комитет на БКП отправя писмо до
Никола Палагачев за изпращане на въпросния дневник в срок до
15 януари 1972 г. В писмото – отговор на Палагачев, се съобщава,
че за последен път дневникът е у Кирил Василев. На 15 януари
1972 г. с писмо № 23 Окръжният държавен архив – Смолян, се
обръща към проф. Кирил Василев с искане в десетдневен срок да
върне дневника. На това писмо, както и на останалите, отговор не
е получен. След посещение на началника на ОДА – Смолян, при
Никола Палагачев и Кирил Василев в домовете им, са върнати част
от документите – папка с писма от периода 1937–1939 г.; устава;
сборник „Родина“ – кн. III; протоколна книга на Дружбата за пе-
риода 1941–1944 г. Сред върнатите документи липсва дневникът за
периода 1937–1939 г. По сведения на Никола Палагачев липсващи-
те материали, както и дневникът, са преглеждани от членовете на
ЦК на БКП и Проблемната комисия по изучаване миналото, бита
и културата на населението в Родопите към БАН. Впоследствие
лично на Петър Маринов са върнати от ЦК на БКП втора, трета
и четвърта част на дневника, обхващащи периода от 19 февруари
1939 до 29 юли 1942 г., които той предава в ОДА – Пловдив, къде-
то са включени в образувания на негово име личен фонд, заведен
под № 959К. Петър Маринов лично отива при Кирил Василев, за
да търси първата част на дневника и едва през 1995 г. му е вър-
нат първи том, който е заведен също във ф. 959, оп. 3, а.е. 100 на
ДА – Пловдив.
В ДА – Смолян, през 1974 г. след извършената научно-тех-
ническа обработка на документите от фонда на организацията са
обособени 54 архивни единици, описани в инвентарен опис № 1 и
заведени като фонд № 26К.
С акт за предаване и приемане от 22 ноември 1979 г. част от
архивните документи, състояща се от 51 а.е. от фонда, е предадена
за временно ползване на Окръжно управление на МВР – Смолян.
Върнати са с писмо № 40 от 06.08.1990 г. в пълна наличност. Лип-

сва само един позив – л. 4 от а.е. 36.
Едва след 1991 г. реално бе даден достъп на отделни лица до
фонда и започнаха да се появяват различни публикации, разкрива-
щи определени страни от дейността. Постъпили са още 2 архивни
единици, които са описани в инвентарен опис № 2 и вече касаят
периода след преустановяване дейността на Дружбата, с мнения и
оценки за същността и целите на организацията.
След 1992 г. от близки на бивши дейци на Дружбата перио-
дично постъпват оригинални снимки, писма, квитанционна книга,
молби, учебник по Коран на български език и др. Сред по-нови-
те постъпления са също спомените, бележките и изложенията на
Христо Андреев – бивш началник на ДС след 9 септември 1944 г.
в Смолян; на Райчо Даскалов – околийски управител на Смолян
след 1944 г.; на акад. Кирил Василев – за водената дискусия във в.
„Родопски фронт“ (1945) г. с Александър Караманджуков и др. Те
вече са обработени и систематизирани в нови 25 архивни единици,
описани в инвентарен опис № 3. Описите № 1 и № 2 вече са публи-
кувани в сайта на ДАА, предстои да бъде публикуван и опис № 3.
Документите във фонда са класифицирани първоначално
в два основни раздела: 1. Ръководно-организационна дейност;
2. Културно-просветна и благотворителна дейност.
След извършената научно-техническа обработка на новопос-
тъпилите документи бяха оформени още три раздела: 3. Снимки;
4. Доклади, оценки, информации, изложения, статии и др. за дей-
ността на Дружба „Родина“; 5. Печатни издания, спомени и др. за
Дружбата.
В първия раздел са уставът, учредителната преписка, докла-
ди, протоколи от заседания на настоятелството и от общи събрания
на организацията, отчети, покани за присъствие на събрания, мол-
би за членство, списъци на дружествени членове, кореспонденция
с институции и лица, изложения и писма от и до Всебългарския
съюз „Отец Паисий“, до Родопската културна дружба, Тракийската
организация, бюджети и писма по отпускане на парични помощи,
сметки разписки за уреждане на парични отношения.
Във втория раздел са включени агитационни материали –
позиви, листовки и вестници, разпространявани сред българите,
изповядващи ислям; кореспонденция по назначаване на свещено-
служители и учители по Коран, курс по мохамеданско богословие,

поздравления за празници; писма за настаняване в пансиони; кур-
сове за ограмотяване; провеждане на вечеринки, томболи, сказки,
гостувания, кинопрожекции, молебени; подаръци за бедни деца;
кореспонденция по рецензирането, отпечатването и пласирането
на сборник „Родина“.
В третия раздел е групиран оригиналния снимков материал
с портретни и групови снимки на дейци на Дружбата, снимки от
представления, екскурзии, събори за Гергьовден и различни други
мероприятия.
В четвъртия раздел са описани всички доклади, информации,
оценки, изложения, статии, писма и др. по дейността на Дружба „Ро-
дина“, писани след преустановяване на нейната дейност и отразява-
щи острата полемика между нейните противници и привърженици.
Петият раздел представя периода на възстановяване на Друж-
ба „Родина“ след 1 ноември 2009 г.; печатните издания – книги,
вестници, изложби, научни конференции, спомени и др., подчер-
таващи патриотичния характер на Дружба „Родина“ и полагащи
основите за обективно изучаване и оценка на делото на родинци,
отдаване на почит към техния ентусиазъм и саможертва.
Във фонда е съхранен оригиналният устав на Дружбата,
който е изготвен по подобие на родопските културни дружби в
Асеновград, Пловдив и София. В чл. 2 на Устава се казва:
„Целта на дружбата е: а) да работи за взаимно опознаване,

сближение и подпомагане между българи мохамедани и българи
християни в Родопската област; б) да събужда народностното чув-
ство у българите с мохамеданско вероизповедание“ и т.н.1.
Ценност във фонда е учредителната преписка. В края на

оригинално запазения учредителен протокол е записано, че за
почетен председател на Дружбата се избира местният първенец
Юсеин Бейски поради огромните му заслуги за възраждане на
българите мохамедани и примера, който може да бъде с постъп-
ките си за идните поколения2.
1
2
Пак там, л. 6.
Запазени са учредителни протоколи и за селата: Смилян, Мо-

гилица, Рудозем, Диамандово, Влахово, Тикале, Мадан и Чепинци
в Смолянско, както и за с. Корово, Пещерско. Създават се култур-
но-просветни дружби в Райково, Смилян, Могилица, Златоград,
Буково, Девин, Беден, Чепеларе, Забърдо, Дряново и др. Сведе-
нията показват, че през 1938–1939 г. численият състав нараства на
130, а през 1939–1940 г. наброява вече 173 членове.
Във фонда се съхраняват четирите книжки от печатния орган
на Дружбата – сборник „Родина“, чиято първа книжка излиза през
1939 г. в тираж 1000 екземпляра. Запазени са и част от издадени-
те позиви, листовки и други агитационно-пропагандни материали.
Молбите за замяна на турско-арабските имена с български показват
мащаба на инициативата сред българите мохамедани, които доб-
роволно започват да отхвърлят фесовете и фереджетата, като на
9 септември 1944 г. имената в Смолянско са почти сто процента
български.
Едно от ярките доказателства за народностното пробуждане
на българите мохамедани са съхранените статии, дописки, сти-
хове, писани от ентусиазираните млади родинци и публикувани в
сп. „Родопа“ на Христо Караманджуков, в местния вестник „Крас-
ногор“ и в сборник „Родина“, които с интерес се посрещат от мла-
дите българи мохамедани, затвърждават увереността им в правота-
та на „родинското“ дело и значително повдигат духовете на енту-
сиазираните за промяна младежи.
За повратната в дейността на дружбите „Родина“ 1942 г. няма
съхранени оригинални документи, които пряко да характеризират
допуснати насилствени административно принудителни мерки. Та-
кива сведения присъстват предимно в проучванията на антиродин-
ски настроените представители на властта след 1944 г. Писани са
по-късно и вероятно по искане на МВР. Ясно е, че тези действия на
отделни места предизвикват ответна реакция на нетърпимост меж-
ду родинци и голяма част от българите мохамедани. Това предпос-
тавя в последствие негативното отношение към дружбите и тяхната
политика както от страна на българското християнско население,
така и от страна на правителството, което всячески се стреми да
намали и без това съществуващото в страната напрежение. По този
начин старите схващания за неравноправност на българите с раз-
лично вероизповедание стават отново причина за противопоставя-
не на християни и мюсюлмани, а оттук и разликите в позициите

спрямо Дружба „Родина“.
Въпреки изживяната вътрешна криза движението успява да
се съхрани през периода 1942–1944 г. С идването на новата оте-
чественофронтовска власт на 9 септември 1944 г. и възприетата
линия на заличаване и пълно отрицание на всичко постигнато от
родинци и тяхната културна политика, на дискредитиране на лиде-
рите и участниците в него Дружба „Родина“ е обречена и нейното
съществуване е прекратено.
Това е съдържанието в най-общ план на архивния фонд на
Дружба „Родина“, съхранен в Държавен архив – Смолян. Такава е
истината за родинското движение, която тепърва предстои да бъде
изцяло разкрита, и ако някои смятат, че тази страница е прочете-
на и е ненужно да се отваря отново, се заблуждават. Откритият и
безпристрастен поглед към миналото би ни помогнал да избегнем
подобни грешки в настоящи и бъдещи наши действия.
Буди недоумение фактът, че една от най-достойните изяви на
българския дух в Родопите през 40-те години на миналия век днес
може да се използва за всяване на вредни нагласи и противопос-
тавяне. Докога ще търсим врага сред своите? Не бяха ли сринати
всички достижения на родинци през 1947 г., когато новата власт
отхвърли с един замах постигнатото и с това хвърли в недоумение
самите българи, изповядващи ислям. Да, именно българи се обяви-
ха срещу постигнатото от родинци, обвинявайки ги във фашизъм.
И днес някои продължават да мислят по този начин, уви!
Затова новият прочит на историята е нужен. Нужно е да се
каже истината, дори да е болезнена за някои, но само тя може да из-
лекува раните в душите на потомците на родинци, които още стра-
дат от спомена за унизителното отношение към техните родители
и близки. Историята все още не е отдала заслуженото признание
на тези мъченици за българщината в Родопите, на тези борци за
национално самоопределение, които не са целели да сменят изпо-
веданието, а да накарат своите събратя да имат самочувствие на
българи, независимо от това, че изповядват исляма.
И СЪБИТИЯТА
ОТ 70-ТЕ ГОДИНИ
ИСТИНАТА НА ЕДИН ОЧЕВИДЕЦ
Живко Сахатчиев
В началото на 60-те години на миналия век отново се про-

бужда възрожденският дух сред българите мохамедани в Родопите.
В Смолянско възниква ново спонтанно движение за преодоляване
на последствията от потурчването. Но в условията на тоталитарен
режим това самобитно движение не може да остане извън контрола
на управляващата комунистическа партия и бива оглавено от нея.
На 6 март 1964 г. ЦК на БКП провежда национално съвещание в
София с цел да се разясни политиката на партията сред българите
мохамедани и да се дадат указания за бъдещата работа. На това
съвещание се взема решение „да се подкрепи и разгърне масово
движение за премахване на старите вредни традиции в бита, за
преодоляване на религиозния фанатизъм, за замяна на турско-
арабските имена с български“. По-нататък се посочва, че в Смо-
лянски окръг около 9000 българи мохамедани са вече с български
имена и остро се критикува Окръжният комитет на БКП в Благоев-
град, че досега нищо не е предприето по този въпрос.
В отговор на тази остра критика Окръжният комитет свиква
на 22 март 1964 г. в гр. Гоце Делчев окръжно съвещание с предста-
вители на всички общини и села, в които има българомохамеданско
население. На съвещанието присъстват около 600 българи мохаме-
дани. На него смяната на имената е формулирана като официална
държавна и партийна политика и присъстващите обявяват българ-
ските си имена – като Мая Юрукова от Якоруда, Максим Тачев
от Бабяк, Йосиф Вакльов, Трендафил Орнев и т.н. Те заявяват, че
съзнателно и открито се завръщат в общността на своята българска
народност. Останалите участници с много малко изключения, при-
бирайки се в родните си места, също сменят имената си, давайки
пример на другите.
В Якоруда, където по-голямата част от населението са българи
мохамедани, преименуването се извършва спокойно. Разбирайки,
че това е държавна политика, якорудчани сами тръгват към общин-
ската сграда, където е комисията по преименуването. Много от тях

с радост приемат българските имена. Създадена е приповдигната
атмосфера. Градската радиоуредба непрекъснато излъчва маршове
и патриотични песни, а в интервалите между тях съобщава имената
на преименувалите се. Само за няколко дни турско-арабските име-
на на българите мохамедани в Якоруда са сменени без каквото и да
било насилие и принуда. Останали са само около 25–30 души твър-
долинейни туркофили фанатици като Салих Джунев, братя Гълеви,
Сабрия Црънченов и др., които агитират и настройват населението
против тази акция и проявяват открита враждебност.
През есента на 1970 г. петима българи мохамедани от с. Ба-
бяк решават да сменят турските си имена с български. Скоро след
това, на 24 декември по обяд, в селото пристигат около 200 мъже
и жени, въоръжени с ножове и сопи. Някой ги е довел да потърсят
сметка на тези, които са си сменили имената. Те крещят и сканди-
рат: „Кауре (т.е. гяури – бел. Ж. С.), излезте и кажете защо си
сменихте турските имена!“. Търсят Максим Тачев, защото той е
първият, дал този пример. Влизат в къщата му. Той по това време
е в Разлог. На площада бият Исмаил Атипов, защото записал но-
вороденото си дете с българско име. Председателят на Общинския
съвет Съби Реджепов се опитва да го отърве. Удрят и него с камък.
След тази акция тормозът към приелите български имена продъл-
жава с анонимни писма и открити закани за убийства и унищожа-
ване на семействата им.
През пролетта на 1972 г. от с. Осина, Гоцеделчевско, идва
вестта, че жителите му доброволно, без никаква външна намеса са
сменили турско-арабските си имена с български. С това започва
нова вълна на масова смяна на имената в Благоевградски окръг.
Отначало тя е доброволна, но в някои селища като Якоруда обстоя-
телствата налагат да се извърши принудително. В края на април
и началото на май 1972 г. в съседните на Якоруда общини смя-
ната на имената е в ход. В Бабяк и селата около него е в много
напреднала фаза. В Белица се извършва подготовка. В селищата
на Велинградска община кампанията е в разгара си, но в с. Сър-
ница е извършен терористичен акт. На 22 април същата година по
особено жесток начин е убит 25-годишният българин мохамеданин
Сергей Ив. Куртов, женен, с две деца – едното на една, а другото
на три години. От малък останал сирак и се прехранвал със съби-
БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ И СЪБИТИЯТА ОТ 70-ТЕ ГОДИНИ • 301
ране на смола. Три месеца преди да бъде убит, станал милиционер.

Убили го фананатици туркофили, защото пръв в селото и по соб-
ствено желание сменил турско-арабското си име с българско. Най-
напред го удрят в гръб, вземат му служебния пистолет, намушкват
го с нож, буквално му смачкват главата с камъни. Тримата убийци
са заловени и осъдени на различни срокове затвор1. Всичко това
създава напрежение в Якоруда и съставните села, където фана-
тиците и туркофилите винаги са имали силно влияние и, както се
предполага, имат изградена сериозна нелегална организация, спо-
собна на бърза реакция и противодействие2.
На 4 май 1972 г. в Бунцево пристига мъж на около 50-го-
дишна възраст. Той се свързва с местните жители Абдия Чолаков,
Реджеп Чолаков и Сабрия Бунцев. Казва им, че идва от Цветино
и че е изпратен от някакъв център. Обяснил им, че се организира
една голяма група, която да отиде в София, за да проведе протест-
на демонстрация пред турското и американското посолство против
смяната на имената и да поиска турска намеса. В Цветино вече се
били събрали 250 души и им е поставена задачата да съберат кол-
кото се може повече здрави мъже. Той щял да обиколи и остана-
лите села в Якорудска община. На следващия ден, т.е. на 5 май, да
минат през селата Бел камен и Аврамово и заедно да се придвижат
до Чисто тепе, където е сборният пункт на цялата група. Тримата
жители на Бунцево събрали 14 души. Към тях се присъединили 20
души от Бел камен и Аврамово и още толкова от останалите села и
Якоруда, които ги чакали, скрити в борова горичка над Аврамово.
Така сформираната якорудска група в състав от около 50 мъже,
водена от човека от Цветино, се отправила към уреченото място,
където вече ги чакали повече от 300 души от велинградските села.
1
След 10 ноември 1989 г. те са освободени от затвора и като „репресирани по
възродителния процес“ от предишния режим им са изплатени десетки хиляди левове
обезщетение. „Ако знаехме, че ще стане така, да бяхме убили още 5–6 милиционе-
ри“ – нагло заявили те.
2
Още преди 1944 г. на полицията е било известно, че нелегалната протурска
организация Тюрк оджак („Турско огнище“), поощрявана и подкрепяна от турското
посолство в София, има свои подразделения в Якоруда и Аврамово. Техен органи-
затор и ръководител е бил агентът от турските специални служби, известен с името
Сапунджу. Тази организация има за основна задача да работи за присъединяване
на Родопите към Турция. Явно тези структури са пуснали дълбоки корени и не са
прекъсвали своята дейност.
Пред цялата група застава млад мъж, вероятно главният организа-

тор, който им разяснява целта на акцията и им казва, че походът е
благословен от Аллах и те трябва да изпълняват волята му, като
защитят името и вярата си. За да не бъдат забелязани от органите
на властта, походниците тръгват за Самоков през Рила планина по
маршрута Грънчар – Бели Искър. Във високата част на планината
е още зима. По билото има много сняг. Трудно се върви. Студено е.
Пътуват два дена и две нощи. Най-възрастният от групата, якоруд-
чанинът Емин Кафеджиев, не може да издържи и умира, изоставен
сам високо в планината.
Въпреки взетите мерки за дискретност, органите на МВР на-
учават за похода, но не могат да го предотвратят, защото поход-
ниците вече са навлезли в планината. Веднага са изпратени мили-
ционери и отрядници, които завардват подходите към Самоков и
София. Походниците са засечени и задържани. Само десетина от
якорудската група успяват да се измъкнат и поемат обратно пътя за
Якоруда. Задържаните са качени на автобуси и откарани в Белово.
Там ги разпределят по окръзи. При якорудската група се появява
партийният секретар Ангел Роснев. Първата му грижа е да нахрани
изпосталелите си съграждани, поръчва цяла тенджера с кебапчета,
хляб и лимонада. След това им говори за имената. Някои подпис-
ват молби, като го помолват да не се съобщават никъде новите им
имена. После всички са закарани с автобус до Якоруда, откъдето
се прибират по родните си места, без да им е потърсена каквато и
да било отговорност.
Починалият Емин Кафеджиев е свален в Якоруда. Пуска се
слух, че е убит от каурето (християните). Мохамедани масово се
стичат на площада. Чуват се гласове за отмъщение. Лекарите искат
да направят аутопсия, но близките му категорично отказват. Ръко-
водителите на града не са допуснати нито да изкажат съболезнова-
ния на близките на покойника, нито да го изпратят. В Якоруда се
установява атмосфера на враждебност.
Общинските ръководители вземат решение да посетят всички
села и махали в общината, за да получат достоверна информация
и лични впечатления. На 17 май 1972 г., около 11 часа преди обяд,
в Бунцево пристигат с джип партийният секретар Ангел Роснев и
секретарят на Отечествения фронт Георги Цинцев, придружавани
от кварталния отговорник на МВР за Якорудски район Филип Зай-
ков. По пътя те спират и разговарят с отделни хора за тютюневия

разсад, за снабдяването на магазина с хранителни и други стоки, за
училището и други житейски и битови въпроси. Георги Цинцев ос-
тава на площада с група селяни, а Ангел Роснев влиза в кръчмата.
След обичайните поздрави предлага на Юмер Илански да играят
шах. След малко му съобщават, че отвън жени искат да говорят с
него. Щом Роснев излиза, кръчмарят се обръща с плач към Абдула
Абдулов: „Ще стане нещо много лошо. Иди кажи на Ангел и Геор-
ги да оставят колата и да бягат в гората“. Отвън Роснев и Цинцев
са заобиколени от жени, които се нахвърлят върху тях с обиди,
ругатни и клевети. Намесват се и мъжете. Пръв започва Юсеин Ве-
салов: „Какво чакате, не виждате ли, че бият жените. Удряйте, тях-
ната мама!“. Реджеп Чолаков, Мустафа Бачевски и други също на-
съскват тълпата: „Дръжте ги, убийте ги!“, „Какво чакате, удряйте,
убийте ги!“. Виждайки, че положението се нагнетява, якорудските
ръководители се качват на джипа и излизат извън селото. Спират
на Далеви ливади да обядват, мислейки след това пак да направят
опит за срещи и разговори.
Но обстановката в Бунцево след неуспешния поход е рязко
променена. Група от 5–6 фанатици туркофили, между които най-
активни са Абдия Чолаков, Сабрия Бунцев и Реджеп Чолаков, за-
почва да се разпорежда в селото. Изработват два варианта на про-
тиводействие, ако се направи опит за смяна на имената им. Ако
хората, които дойдат, са много и въоръжени, всички незабавно да
напуснат домовете си и да се укрият в гората, като за целта са из-
копани землянки скривалища. А ако са малко, да бъдат обградени,
нападнати и бити до пребиване.
Току-що якорудските ръководители са седнали на тревата,
група от 80 души, въоръжени с брадви, дървета, камъни, железни
вили, започват да ги обграждат от всички страни. Преди това с дър-
вета и камъни са преградили единствения път за Якоруда. Между
нападателите Ангел Роснев забелязва Сабрия Бунцев, познат му
от Белово, и му дава знак, че иска да говори с него. Последният
се насочва към Роснев и когато го доближава, изважда скрита зад
гърба брадва и замахва към главата му. Роснев успява навреме да
се извърне, и острието на брадвата се стоварва върху кръста му.
По щастлива случайност то попада на пистолета му и това го спа-
сява от явна смърт. Дръжката на пистолета е станала на парчета.
Последвал удар с дърво по гърба от Джемал Сирачки. Като по чудо

Ангел успява да се измъкне от обкръжението и залитайки побягва
към близката гора, последван от десетина преследвачи. За малко да
го засегне хвърлена от Реджеп Чолаков брадва. В гората той се от-
късва от преследвачите. Излизайки с мъка от нея, попада на пред-
ставители на МВР, които през Конарско го изпращат за Якоруда.
Кварталният отговорник Филип Зайков, като вижда какво
става около Роснев, стреля два пъти с пистолета си във въздуха и
тръгва бързо към Конарско, за да иска помощ по телефона.
В същото време други нападатели се нахвърлят върху Ге-
орги Цинцев. Пръв го удря с дърво по главата Абдия Чолаков.
Цинцев извиква: „Защо бе, хора? Какво съм ви направил?“ – и
губи съзнание. Последва втори удар с камък по гърдите от Юмер
Илански и трети, отново с дърво по главата, пак от Абдия Чо-
лаков, който му пуква черепа. Мехмед Сирачки, Муса Бунцев и
Мустафа Сирачки, виждайки, че нещата вече стават много сери-
озни, натоварват Георги Цинцев в джипа, разчистват пътя от нат-
рупаните камъни и дървета и по най-бързия начин го откарват в
Якоруда, а оттам в районната болница в Разлог, където след три-
дневна агония той умира.
Вестта за покушението стига в Якоруда към 15 часа. Веднага
е уведомено окръжното ръководство. След по-малко от два часа в
Якоруда пристигат първият секретар на ОК на БКП Петър Дюл-
геров, председателят на ОНС Владимир Сандев, началникът на
Окръжното управление на МВР Борис Арабаджиев и други ръко-
водни дейци. За Бунцево потегля група служители на МВР, водена
от полковник Прешелков. Необходимо е там да има респектиращо
присъствие на властта. След около час той съобщава по радиостан-
цията, че без особени затруднения са влезли в селото и са се нас-
танили в училището. Опитите да се срещнат и разговарят с пър-
венците са безуспешни. Когато пристигат, откъм Чолакова махала
се чува силен гръм от взривена бомба, последван от още по-силен
гръм, пак оттам. Събраните на площада почват да викат: „Ура, идва
ни помощ!“, и отправят закани и ругатни към милиционерите. Оче-
видно по предварително разработен план от всички страни, вклю-
чително и от села от Пазарджишки окръг, към Бунцево започват
да прииждат все повече мъже. Към полунощ около огньове в се-
лото вече са се събрали 4–5 хиляди души. И продължават да ид-
ват нови. Въоръжени с брадви, ножове, тояги, ловни пушки. Явно

е, че Бунцево се превръща в център на добре организиран метеж.
Метежниците започват да обграждат училището от всички страни
и да се доближават до него. Полковник Прешелков съобщава по
радиостанцията, че организират кръгова отбрана. Към 1 часа след
полунощ на 18 май училището плътно е обсадено. Нападателите
започват да блъскат по вратите, да чупят прозорци, чуват се из-
стрели, отправят се ултиматуми към милиционерите да се предадат.
Полковник Прешелков пита: „Какво да правим?“. Петър Дюлге-
ров се обръща за помощ към армията. Иска няколко танка от най-
близкото военно поделение за демонстрация на сила. Министърът
на отбраната генерал Добри Джуров отказва да даде. Полковник
Прешелков отново пита: „Какво да правим?“. Дюлгеров отговаря:
„Стреляйте! Първо във въздуха. Ако това не помогне, сплашете ги
със стрелба, но без човешки жертви. Ще ви изпратим подкрепле-
ния“. По най-бърз начин към Бунцево потеглят две групи. Едната,
съставена от въоръжени милиционери и доброволни отрядници, с
десетина джипа се отправя за Бунцево по шосето, което минава
през Конарско. Наближавайки Бунцево, за да създадат впечатле-
ние, че се придвижва голяма военна сила, те започват да стрелят и
да хвърлят гранати встрани от пътя. Другата група тръгва пеша по
най-преките пътеки от другата страна на Бунцево и също започва
стрелба. Ефектът е изумителен. Метежниците панически побяг-
ват. Бунцевци се скриват в гората, а дошлите от други села си оти-
ват. Така метежът е ликвидиран без човешки жертви. Скоро след
това един по един бунцевци се прибират в къщите „ни лук яли, ни
лук мирисали“. По-дълго се укриват убийците на Георги Цинцев.
Властта има точна информация за лагера им към Чисто тепе и знае
кой ги снабдява с храна, но не предприема никакви действия за бло-
киране на лагера, за да не се дадат жертви. Оставят ги спокойно да
се приберат вкъщи и тогава ги арестуват. По-късно те са осъдени
от Благоевградския окръжен съд, както следва: Абдия Чолаков – на
смърт чрез разстрел, Сабрия Бунцев – на 20 години лишаване от
свобода, Реджеп Чолаков, Джемал Сирачки и Юмер Илански – по
на 15 години лишаване от свобода, Юсеин Весалов – на 8 години
лишаване от свобода, и Мустафа Бачевски – на 1 година лишаване
от свобода. Но истинските подбудители и организатори както на
похода, така и на метежа в Бунцево, не са разкрити. След 10 ноем-
ври 1989 г. туркофили в Якоруда ще казват с гордост на българите

християни: „Вашия Левски го заловиха, но нашия Левски никой не
можа да разкрие“. Може би „техният“ Левски е онзи непознат млад
мъж, без съмнение агент от турското разузнаване, който на Чисто
тепе изпраща походниците към София и ги благославя от името на
Аллах.
Операция „Майско утро“
След ликвидирането на метежа в Бунцево в 4 часа сутринта

на 18 май 1972 г. първият секретар на ОК на БКП Петър Дюлгеров
свиква в Якоруда съвещание с всички окръжни и местни ръководи-
тели (тази нощ те въобще не са лягали да спят), за да обсъдят обста-
новката и да вземат решение за по-нататъшни действия. Всички са
убедени, че не трябва да се спира по средата на пътя, че при проява
на пасивност туркофилите и фанатиците могат да организират нови
провокации. Изхождайки от разбирането, че главният източник на
напрежение идва от несъгласието и упорството на голяма част от
българите мохамедани да си сменят турско-арабските имена с бъл-
гарски, се стига до извода: въпреки че в Якорудска община не са
назрели условията за масово, доброволно и по вътрешни убежде-
ния преименуване, такова трябва да се извърши дори принудител-
но. Опитът показва, че като се смени името, намалява желанието за
съпротива. Освен това се ускорява процесът на освобождаване от
догми и предубеждения, наследени от потурчването, и се облекчава
приобщаването на българите мохамедани към българската народ-
ност, нация и традиции. Като се отчита всичко това, на съвеща-
нието се взема решение още през настъпващия ден да се извърши
смяна на турско-арабските имена във всички селища на Якорудска
община, докато туркофилите не са организирали нови провокации.
В с. Бунцево хората са още под впечатлението от станалото
предния ден. Те са изплашени и очакват с тревога последствията от
безпричинното убийство на Георги Цинцев и от организирания ме-
теж. С чувство на неизбежност те се редят пред определените мес-
та за смяна на имената. В с. Конарско атмосферата е съвсем друга.
Селяните разговарят спокойно. Държат се дружелюбно. Само жи-
веещите в Бикова махала отказват да сменят имената си, но твърдо
им е заявено, че изключение няма да се прави за никого, и те се
съгласяват. Без особени усложнения се извършва преименуването

и в другите села – Аврамово, Черна Места, Иланско, Бел камен и
Юруково.
Остава да се реши въпросът кога и как да стане смяната на
имената в Якоруда. Тя е центърът. От нея се дърпат конците. Пре-
ди да се вземе решение, Петър Дюлгеров решава да се срещне
поотделно с влиятелни и авторитетни българи мохамедани. Иска
да разбере от тях дали ще има съпротива от мохамеданите при
евентуална акция за смяна на имената и в самата Якоруда. Мне-
нието на всички е, че такава не се очаква. Чутите мнения зат-
върждават становището му, че трябва без отлагане да се пристъпи
към активни действия и в Якоруда. Още същия ден, в 17 часа,
П. Дюлгеров свиква второ съвещание с окръжните и якорудските
ръководители, на което са поканени и секретарите на партийните
комитети и председателите на общинските народни съвети в Раз-
лог и Банско. На него той излага съображенията си и предлага
следващия ден, 19 май, рано сутринта да започне смяна на имена-
та, която да приключи до вечерта. Предложението се приема и се
пристъпва към изработване на план за действие. За да се заблудят
противниците на българщината, всички външни хора и превозни
средства, дошли заради потушаването на метежа, демонстративно
се изтеглят от Якоруда, за да се създаде впечатлението, че какво-
то станало – станало, че нищо повече няма да се предприеме. Чак
до Предела те са проследени от нарочно изпратени мотористи,
които, като се уверили, че наистина се прибират в Благоевград,
се завръщат и съобщават, че опасността е преминала. В 1 часа и
30 минути през нощта пристигналите в Благоевград само преди
няколко часа служители тръгват обратно за Якоруда. Точно в 3
часа те пристигат на сборния пункт – ЯкимЦоковата чешма, къ-
дето вече са дошли доброволните отрядници от другите разложки
селища. Веднага се организира външна блокада на Якоруда, за да
се предотврати евентуално нахлуване на туркофили и фанатици
от съседните села. Предварително определени водачи повеждат
групите към местата, които трябва да охраняват. Милиционерите
поемат охраната на важни стопански, административни и общест-
вени обекти. До 4 часа и 30 минути всички са по местата си. За-
почва да се разсъмва. Якоруда започва да се събужда. Никой не
подозира какво ще се случи този ден.
Точно в 5 часа сутринта след призиви за внимание по град-

ската радиоуредба на фона на възрожденски и патриотични песни
започва да се чете обръщение, подготвено от историци и литерато-
ри, в което се разказва за трагичната съдба на якорудските българи
мохамедани по време на турското робство. Припомнят се предания
и легенди. Обръщението завършва с призив, че е дошло време да
се сложи край на разединението и противопоставянето, да се изле-
куват раните от насилственото потурчване и „всички да се върнем
към единния си родов корен и да заживеем като братя“. Следва
съобщение, многократно повтаряно, че всяко семейство ще бъде
посетено от представители на властта, които ще извършат ритуали
по преименуването. Българите мохамедани се призовават да запа-
зят спокойствие и да ги посрещнат като добри домакини.
В 5 часа и 30 минути П. Дюлгеров дава последни указания
на определените групи за посещения и разговори със семействата,
като набляга, че не бива да се подминава нито една къща и нито
едно семейство. В 6 часа групите тръгват по предварително опре-
делените улици. Неочаквано те биват посрещани гостоприемно по
къщите. На много места домакините предварително са си избрали
нови имена. Някои от възрастните изявяват желание да бъдат запи-
сани с българските имена, които са имали през 1912–1913 г. Юсуф
Кунгьов например казва: „Името ми е Малин. То е от 1912 година“,
и поднася на комисията бутилка коняк и кутия шоколадови бонбо-
ни. След подписване на молбите на много места има почерпка Њ с
локум, Њ с бонбони.
Така спокойно протича преименуването докъм 10 часа. През
това време туркофилите и фанатиците са се окопитили от изнена-
дата и тръгват по домовете, преди групите по преименуване да са
идвали в тях. Те започват да разубеждават, да заплашват, да под-
тикват към противодействие. И вратите на някои домове започват
да се залостват. Дори има закани, че кръв ще се лее. Други мохаме-
дани започват да се крият, като се зариват в сеното в плевните или
в яслите при домашните животни, в изби и тавани. Някои групи,
съставени само от якорудчани, се огъват пред отпора и заканите и
се връщат. На тях е по-трудно да преодолеят упорството на хора,
с които са израснали, живеят и работят заедно. Затова към всяка
такава група се включва по един човек от Белица и Банско. Пре-
именувалите се българи мохамедани заявяват на представителите
на властта: „Ако оставите някои фанатици с турските им име-

на, те непрекъснато ще ни тормозят и тероризират. Или всички
с български имена, или никой!“. Последва остро предупреждение
към някои от най-изявените противници на възродителното дело. И
вратите на домовете отново започват гостоприемно да се отварят.
Последната група се прибира в сградата на общинската админи-
страция в 13 часа. С това акцията за смяна на турско-арабските
имена в българска Якоруда, носеща кодовото име „Майско утро“,
приключва. Приключва успешно, без произшествия.
Следобед в читалището се провежда общоградско събрание.
В препълнения салон Димитър Яков, секретар на ОК на БКП, пре-
ценява извършеното и очертава някои близки задачи. След него
кратко слово произнася Петър Дюлгеров, който се обръща към
българите християни в Якоруда да приемат българите мохамеда-
ни като свои и да проявяват към тях особено внимание, топлота и
грижи.
Метежът в с. Корница
Метежът в с. Бунцово завършва с неуспех, но само след

четири месеца започва подготовката на друг метеж. Този път в
с. Корница, Гоцеделчевско. През октомври 1972 г. там е създадена
нелегална организация от представител на турските тайни служ-
би. Ръководителите на тази организация неколкократно посещават
турското посолство в София, откъдето получават указания и обе-
щания за подкрепа от служител, представящ се с името Орхан. На
14 януари 1973 г. тази организация завзема властта в с. Корница.
Българският флаг е свален и на негово място е издигнато турско-
то знаме. Землището на Корница е обявено за турска територия.
Най-верните привърженици се въоръжават. Поставят се постове
на подстъпите към селото и на възлови места в него. Забранява се
излизането извън селото и се нарежда прекратяване на всякаква
работа. Метежниците си слагат чалми на главите. Българи мохаме-
дани, които не посещават джамията, както и жените без забрадки се
глобяват. При повторни нарушения глобата се увеличава. Българи-
те християни не смеят да минават през площада. Те са обиждани,
заплашвани и гонени. Метежниците установяват своя система от
наказания – 20 удара на голо и дори смърт за предателите. Започва

жестоко малтретиране на всички, изразили несъгласие с поведе-
нието и действията им. На един е запалена плевнята, на друг е взри-
вена леката кола. Българите мохамедани с българско самосъзна-
ние, които са записали децата си с български имена, са заплашени
със смърт. Животът в селото се превръща в ад. Два месеца и поло-
вина над Корница се вее турското знаме. Неколкократните опити за
мирно прекратяване на метежа са безуспешни.
В коя нормална държава може да се толерира подобен акт?
На 28 март 1973 г., в 5 часа сутринта, милиция и група от Разлож-
кия доброволен отряд с три пожарни коли и две линейки влизат в
селището. Метежниците се нахвърлят яростно върху тях с ножо-
ве, брадви и дървета. Първата жертва е старши лейтенант Благой
Зайков – намушкан на седем места с нож. Главата на майор Васил
Рашков е разбита с камъни. Пожарникарят Любен Механджийски
е намушкан с нож близо до сърцето. Тези представители на властта
са имали в ръцете си автомати Калашников и са могли да направят
нападателите на решето, но не са го направили, защото предвари-
телно е дадена заповед да не се стреля по хората. Иначе на площада
не би останал нито един жив метежник. За около един час метежът
е ликвидиран. Нито един от неговите организатори не е бил ранен
или убит. Те не са били на площада. Те са „засилили“ другите и
са се скрили. Още същия ден са арестувани. По-късно са осъде-
ни (общо 10 души) от Благоевградския окръжен съд на различни
срокове затвор (от 3 до 12 години). Преди това никой от тях не е
преследван, обиждан, малтретиран.
При тези събития в Корница загиват трима българи моха-
медани – двама са убити от удар с дърво по главата от метежни-
ците. Единият, защото отказал да вземе участие в съпротивата и
продължава да си сади тютюн, а другият – защото бил набеден,
че симпатизира на властта и е близък с началника на милицията в
гр. Гоце Делчев. Третият пък е ранен в крака, но от фанатизъм не е
позволил да го превържат и умрял от изтичане на кръвта, докато го
закарат до болницата.
Когато силите на реда влизат в Корница, лампите по минарето
на джамията светват. Това е предварително уговорен сигнал и две
големи групи хора от близките села Лъжница и Брезница тръгват да
окажат помощ на метежниците. В групата от Лъжница най-напред
вървят жените и децата, а зад тях мъжете. Тази група се разпръсва

без употреба на сила. Убедени са да се върнат назад. Но групата
от Брезница се води от въоръжени мъже и това налага да се спре с
предупредителен, а след това и с преграден огън, при което един от
мъжете е убит и една жена е ранена.
Това са последиците от грубото вмешателство на Турция във
вътрешните работи на българската държава. Трябва да се подчер-
тае, че преди метежа в тези селища не е имало нито едно насилстве-
но сменено име. Смяната на имената там е извършено след негово-
то потушаване.
***
След 10 ноември 1989 г. се измислят и разпространяват най-
невероятни фалшификации и спекулации със събитията в Корница.
Всяка година ДПС организира там шумно честване в памет на този
неуспял опит за откъсване на част от територията на България и
присъединяването є към Турция. На тези чествания се отправят
какви ли не хули към българския народ, защото е защитил нацио-
налните си интереси и сигурност от чуждо посегателство. За голя-
мо съжаление, в тях се включват и някои жалки представители на
„българския политически елит“.
Интересно е да се отбележи, че по време на преименуването
в Якорудска община са наблюдавани не малко случаи, когато въз-
растни мохамедани се обръщат към някои от членовете на комисия-
та и искат да бъдат ударени.
– Как така да те ударя бе? – реагира служителят. – Живеем
един до друг. Работим заедно. Помагаме си. Никога не сме се кара-
ли. Защо сега да те ударя?
– За да нямам грях, че си сменям името – обяснява мохамеда-
нинът. – Удари ме, макар и съвсем леко. Моля ти се!
На българите мохамедани години наред им е втълпявано от
ходжите, че името се припокрива с религията. Смениш ли си името,
означава, че си сменяш и вярата. А това е смъртен грях. В Корана
било записано: „Смърт за този, който се откаже от исляма“.
Такъв акт е простен, само ако е станал с насилие, с принуда. Затова
молят да бъдат ударени поне веднъж, макар и символично. И едва
тогава, с въздишка на облекчение, се записват с българско име.
Така вече те нямат грях.
Оттогава са минали повече от 30 години. Темата за тези съ-

бития преднамерено се раздухва с цел непрекъснато вменяване на
чувство за вина у българския народ. В ход е огромна манипулация.
Приобщаването към лоното на българщината на откъснати от по-
робителя българи се окачествява като „престъпен акт“. А всеиз-
вестна истина е, че този акт е предизвикан от все по-нарастващата
опасност от неумолимо настъпващия пантюркизъм3.
3
Вж. Протоколите по Наказателно дело № 250 на Благоевградски окръжен съд;
Дюлгеров, Петър. Разпнати души. С., 2000; Спомени на генерал Боян Минков.
ЛОВ НА ВЕЩИЦИ В КНИГАТА
НА ЕМЕЛ БАЛЪКЧИ1
Анета Тодорова
Кой криви историята?
В историята на 130-годишното село Стоманово

на прицел са „обългаряваният помашки фолклор
и омерзеният турски фолклор“
Само доносници на партията и полицията са издигани
в служби, афишира авторката и признава „смяната на
имената за български патент“, а изместването на май-
чиния турски език в училище – с български, за ограб-
ване родината на детето
Криви ли някой историята по българските земи и защо? Чие

сърце е наранено – на една туркиня, авторка на многобройни книги,
излезли от печат в България и предназначени най-вече за българ-
ските турци в България, защото са на български език, макар че в
тях има турски изречения? Но не са за турците в Турция, защо-
то за тях не биха представлявали интерес. Или наранени остават
нейните читатели, усетили противопоставянето между българи и
турци в редовете є? Емел Балъкчи борави с чувствата – своите и
на съселяните си от девинското село Стоманово, и с чувствата на
читателите, вероятно без до вниква в последствията, които оставя.
Защото „в началото бе Словото. И словото бе у Бога“2. И то
не е дадено за разделение, а за съгласие. И както казва апостолът
на свободата Васил Левски, „всеки бърка, па не можи сам да се
съвземи. На драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни
покаже погрешката и нека той ни е наш приятел“.
1
Родопи ВЕСТ, Смолян, бр. 81 (951), 20–24.06.2009, с. 4.
2
Евангелие от Йоан 1:1.
Дали така ще го възприеме Балъкчи, е трудно да гадаем. Но

писаното слово остава и нейното ще се чете и след 100 години. А
тогава ще се чудят верни ли са нещата, които описва, и наистина
ли България е мащеха за хилядите български турци в нея. А и ав-
торката пише историята на едно село – нейното. Книгата є „Сто-
маново, кацнало над Въча“ излиза от печат през 2008 г. – тогава
ми я подариха в Стоманово и се запознах за първи път с Балъкчи.
Оттогава творбата є седи на бюрото ми и макар да я прочетох на
един дъх, не намирах сили да опиша това, на което се натъкнах в
нея. Става дума за същото Стоманово, което заедно с цялата Смо-
лянска област е в пределите на България от 1912 г. и около което
хилядолетия наред българска река мие бреговете си.
Емел Балъкчи смесва минало, настояще и бъдеще по невероя-
тен начин, без да следва нишката на времето. Сякаш самото време
кипи у нея и се смесват чуто, видяно, научено и измислено. Няма как
да не посочим последното, ако не се спрем на нейни думи на стр. 88:
„След априлския пленум3 1956 г. политиката на комунизма ко-

ренно се променя и резултатите са налице. Привличат се комунис-
тически активисти от помашкото население и им се сменят носиите
и имената. Започва едно обезличаване на етноса, като се вземат
на присмех облеклото, имената и религията. Най-голям дял в това
начинание вземат изкуството и литературата, които обългаряват
помашкия фолклор и омерзяват турския фолклор, култура, литера-
тура и етнос. И всичко това под влияние на КГБ, под чийто диктат
се пишат „легенди“ за злото, причинено от турците, за което мно-
зина български автори получават титли“.
Езикът на Балъкчи е жив, дълбае рани и поразява като куршу-

ми дум-дум, без да се интересува докъде прониква и има ли право
на това. „Обългаряването“ ли е проблем на хората в Стоманово,
които живеят от векове в българската държава, или „омерзяване-
то на турския фолклор“? Дали КГБ си е нямал по-важна рабо-
та от тази да диктува митове за злото? Може пък титлите, които
някои са получавали, да са засегнали авторката дотам, че тя да ги
изобличава в книги? Можем само да гадаем за мотивите є, но не
3
Тук и нататък в цитатите е запазен оригиналният правопис (бел. кор.).
и да стигнем до истината. Макар самата Емел Балъкчи да пише,

че с книгата решила „да провери несъществуващите истини. А
те бяха там, в България, и едва ли бих ги открила след такава
асимилация „в името българско“.
Следва историята на покръстването на Нафи Аранчев. Разиг-
раването с джипа, пратен да прибере бегълците от покръстването
от местността Лисичево и двете седмици надхитряне от страна на
Мехмед Балъкчи, скитал по горите, получавайки нощем по къшей
хляб. И кандисал накрая да си смени името, когато го хванали
на пътя с торба. Стигайки до примирението – „Повече нямаше
смисъл да се правим на герои и пушката, и хлябът бяха в тях“.
Наистина е жестоко някой да ти смени името насила. Да ти вточи
чужда воля и вероятно вяра – защото в книгата има и разказ на
Мюневер Дерменджи за 1934 г., когато в селото до къщата на
Салиходжови дошъл поп и в казан пуснал кичури от косите на
хората, за да ги кръсти. Преразказът е откъслечен, а картината,
която Балъкчи представя, е не само фрагментарна, но и с отрица-
телна отсянка за цялото свещенодейство. „И след като три пъти
отрязал от косата и пускал, пръскал със светена вода и казвал,
че вече са кръстени.“ Не става ясно дали попът сам е дошъл и ако
е така, как е станало хората да приемат чужда вяра. Или по нечие
желание е била кръщенката и кои са покръстените. То малко по-
нататък Балъкчи додава:
„Ту се връщат имената, ту се сменят. СМЯНАТА НА ИМЕНАТА

ТРЯБВА ДА СЕ ПРИЗНАЕ ЗА СВЕТОВЕН ПАТЕНТ НА БЪЛГАРИТЕ!“
Подчертаното с главни букви е нейно. Както и следващите

фрази:
„Защото чрез този акт се върти цялата политика. Забележете,

зададат ли се избори или събития, касаещи властта – те посягат
на малцинствените етноси, като настройват цялото население
едно срещу друго. Докога българският, турският, помашкият, ци-
ганският и пр. етноси ще бъдат послушни маши в ръцете на шепа
самозабравили се човешки индивиди?
Историята не помни обикновените хора да са разваляли КОМ-
ШУЛУКА за каквото и да е“.
Истината е такава – по въпроса няма две мнения, но този мир

и комшулук важи само за Среднородопските земи. А кои са тези
„самозабравили се човешки индивиди“, иначе словоохотливата
Балъкчи назовава поименно от 1912 г. само до социалистическата
1972 г. Няма ги последвалите връщания на турско-арабските име-
на след 1989 г., няма го и следващия обрат от турско-арабски към
български, който тече и до днес в съдилищата на Смолянско. И чрез
който съселяните є, въоръжени с български паспорти, важещи за
Евросъюза, се изнасят не в Турция, а в Испания – на гурбет.
„С цветя и рози ли дошли Аспаруховите българи, с цветя и

рози ли цар Борис покръстил българите, с цветя и рози ли Бълга-
рия разширява границите си на три морета, с цветя и рози ли се
покръстват от 130 години насам мюсюлманските общности и дру-
гите малобройни групи цигани, гърци, евреи, арменци, власи и др.?
Как тези етноси да се гордеят, че са български граждани?“.
Пита авторката. И забравя, че тези въпроси са риторични и

съдържат отговорите в себе си. С меч и копие са отстоявали права-
та си отсам Дунав Аспаруховите българи, учили сме го по история.
50 глави на велможи, на жените им, децата им и целите им родове
е търкулнал в пепелака Борис I, приемайки християнството, с ед-
ничката мисъл, че прави държава – България. Всеки от царете ни
е помнил този урок: едни, като Калоян, са могли да го допишат,
други, като Шишман, не са успели и са пуснали повода на каруцата.
Но държавата ни я е имало, има я и сме горди, че сме българи, нищо
че и през нас, както напомня Балъкчи, са минали татари, печенеги,
кръстоносци и какви ли още не. А приказката е, че всеки е клал и
по нашите земи. Но ни има. Защо и другите етноси по нашите земи
да не се гордеят, че са български граждани – единствени в света
спасяваме 50 хиляди евреи. А арменците, клани през 1894–1896 г.
от Абдул Хамид, решил да прочисти Османската империя от хрис-
тияни, и намерили спасение у нас, защо да не се чувстват граждани
на същата тази държава България? Явно мерим с различен аршин и
той е някъде в детството. Различно за мен и Балъкчи. Но историята
не бива да се криви.
Пренебрежението, което е срещала в живота си заради това,
че не е българка, толкова дълбоко е бръкнало в душата є, че изкар-
ва цели исторически късове мозайка с отрицание. Как до 1928 г.

турските мъже служели в българската армия по 18 години, а след
това от 7 до 9 години. И това важало само за турците. Българи,
арменци, евреи и други малцинствени групи не служели. Затова
туркинята била подложена да оре, да сее, да осигурява дърва и да
се грижи за всичко – всичко това пише стомановчанката в 230-те
страници на книгата си.
Има нещо вярно, но има и невярно. Знам и друга история,
случила се в друго село – Козловец, Свищовско, с Велико Енчев,
роден през 1914 г. Човекът е бил 9 години запас, за толкова ос-
тавил жена си Иванка – млада булка. За тези 9 години се видели
броени дни – на пръстите на двете ми ръце – толкова го пускали в
отпуск. И чак когато се прибрал през 1943 г., жена му му родила
дъщеря. Нищо, че не е турчин – законите в България са за всички,
независимо от етноса. А булката му въртяла 60 декара ниви и гра-
дини, 40 декара гори, гледала биволи, коне и овце и давала про-
изведеното за данъци на същата тази държава, дето взела мъжа є,
който можел и да не се върне. Толкова голяма била любовта на
съпруга є към нея, че преди да тръгне є приписал къщата – ако не
се върне, тя законно да има свой дом. Да не я натирят майка му и
брат му – защото още не го е дарила с деца. А майката на същата
тази Иванка є пратила най-малкото си дете за дружинка в чуждата
къща. Да не бъде сама, а сестра є – едно 5–6-годишно момиче, да
я варди – на полето и вкъщи, да не се чуе лоша приказка за сто-
панката, докато го няма мъжа є. Но нито Велико, нито Иванка са
казали лоша дума за държавата – приели са съдбата си и са плати-
ли своята дан. След 1946 г. същата тази държава им взема конете,
воловете, плуговете, каруцата и нивите – в ТКЗС. Хляба им взема
и живота с него. Историята е същата като в Стоманово, а уж са
наказани само турци.
А Балъкчи окайва турските жени, които сами са въртели
къщи, забравяйки за българските. Според нея не бил добър и халът
на войниците от нейния етнос, които служели в най-тежките служ-
би – строителни войски.
„Ще изграждат пътищата, заводите и градовете на Родината си,

но няма да бъдат допускани по-нагоре от сержант във военната
йерархия, а в полицията – никога, защото те са с клеймо – ДУ-
ШМАНИ. И ако някой бъде избран то непременно ще бъде донос-

ник на партията или милицията.“
Дали с редовете си Балъкчи не превръща в доносници сто-

тиците почтени мъже, издигнали се в йерархията на българската
армия и стигнали до най-високите є нива.
Винаги ли са подценявани българските турци? Тя изрежда
имена – жена, неуспяла да влезе „право“. Но забравя за Мустафа
Доспатски, завършил още през 1894 г. в Софийския университет
правни науки. А до 1944 г. общо 94 висшисти от 20 села на областта
се сдобиват с висше образование по данни на Държавните архиви
в Смолян. Балъкчи жали учителките, местени заради етноса си, от
едно населено място на друго – мнозина райковки и сега десети-
летия наред пътуват до школата в Мадан, а от Момчиловци всеки
ден са в Славейно или Виево, без да протестират и да се чувстват
онеправдани. Вероятно Балъкчи е забравила колко турци са се въз-
ползвали от социалното постановление на ЦК на БКП и МС от 15
ноември 1969 г. и са влезли без изпит в университетите като част от
малцинствените групи, които българската държава държи да при-
общи, като ги учи и лансира на високи постове. Част от тези хора
вероятно са изместили други, не по-малко кадърни, които обаче не
са имали тази привилегия, за да се класират в желания университет.
Тоест, истината има и друга страна, която никъде не е описана в
книгата.
Ако са преследвани, как тогава мнозина стомановци са ста-
нали доктори, учители, фармацевти, икономисти, както изрежда
професиите и имената им Балъкчи? Дали Емил Камберов, когото
тя цитира поименно, че е завършил полицейската школа в Симео-
ново, е доносник? Можем да тълкуваме и следните є думи след
списък с имена на висшисти стомановци – „поколение, което вече
е асимилирано, побългарено. Как, по какви закони един турчин
става българин в края на XX век?“, пита тя, сочейки „побългаря-
ването“ с отрицателна отсянка. А уж дава право на „всеки сам да
реши дали принадлежи или не към дадена общност, след като се
е родил и израснал там“.
Ами „подвигът“ на Пейливаннар – Юзеир ага, съден за сю-
нетчийство, минало като дребно хулиганство през съда. По същата
процедура минава и Фатма Табак от Нова махала, отказала да запи-
ше новороденото си дете с българско име. Историите са истински,

но законите на държавата са за всички.
Балъкчи нарича „трагедия за омърсяване и унищожаване на
майчиния език“ факта, че децата в училище учат на български език.
„Едва ли някъде по света има такъв психологически геноцид, ка-

къвто е геноцида спрямо майчиния език на човека – било турски,
било цигански. Има ли Бог, който позволява това? Аз не вярвам.
Тръгва детето на училище. Започва с а, б, в, срича непознати
думи, понякога „изяжда“ по някой друг шамар или пръчка, когато
греши, но се научава да чете и пише на чуждия език. А къде е
неговият – майчиният, който е звучал в напевите на майка му над
детското легло, в гальовния шепот на баща му, баба му, близките
му? Изчезнал ли е, превърнал ли се е в отрицание на отрицание-
то, в омразно зло във всяка тема, която води до роден дом, родно
село, родни герои, Родина. Неосъзнало термина Родина, ето че
няма и Родина. Тогава какво има? Мръсен, омразен, поробител,
виновен за всички невзгоди за България – турчин.
И детето започва да се пита: „Защо ми крадат Родината, защо
ми унижават езика?“
Вероятно това е оценката от детството на Балъкчи. Само че

тези деца наистина трябва да учат български в българското учи-
лище, за да са конкурентоспособни с връстниците си, за да влязат
наравно с тях в гимназия, а по-късно – в университет, и да наме-
рят мястото си в същата тази родина, наречена България, защото
друга – дори само като географско понятие – нямат. В противен
случай още от училище стават аутсайдери и вратите на живота им
са затворени за тях по простата причина, че няма как да се впишат.
Как да общуват само с чуждия си език в българските институции и
българското ежедневие извън своята общност?
Оставям настрана въпроса, че самата Балъкчи явно има про-
пуски в езиковото си образование, защото книгата изобилства с
незавършени фрази, „изядени букви“, правописът на горния цитат
е достатъчно красноречив. Нищо че книгата си има и коректор –
Мехмед Алев.
Срещу писанията на авторката за българския език биха
скочили и малкото жени, останали в селото, чиито деца са се
пръснали по България и света, за да си дирят хляба. Как без бъл-

гарски език щяха да се изучат и да намерят своето място! Затова
и жениците окайваха пред мен затворените порти на училището
в Стоманово, в което от няколко години няма глъчка, защото
няма деца. Срещу писанията є застава и стомановецът, който е
прегърнал двете си внучки на корицата на нейната книга. И той
също съжалява за школото, в което децата учели чист български
език. А сега заради липсата на училище родителите на малките
вече предпочитали да живеят в Девин, за да се адаптират там по-
бързо децата им.
„Стоманово – селцето кацнало над Въча“ е посветена на ис-
торията на селото, навършило 130 години, но погледът, през който
тече тази история, е твърде субективен. Той е на Балъкчи, чисто
авторски пропит с терзанията, на които е била подложена нейна-
та душа, люшкана от вярата до безверието. Ненамерила пътя си
между България и Турция, където се изселват мнозина стомановци,
сред които и семейството є. Но самата Балъкчи се мята между тях
и Кърджали – български град, в който живее. А не намира мястото
си в южната ни съседка. Може би именно заради болката по оная
родина, която тя чувства, че някой є е ограбил, но към която при-
надлежи.
В НАШЕ ВРЕМЕ
НЯМА ДА ЧАКАМЕ ТАЛИБАНИ ДА ГЪРМЯТ1
„Ако учените мълчат за фалшификациите за про-

изхода на българите мохамедани, резултатите ще
са като в Босна – клаха се християни и мюсюлмани,
затова държавата да се намеси“ – призова предсе-
дателят на Националното историческо дружество и
ръководител на Института по история към БАН.
– Наистина ли имат нужда от коментар фалшификации-

те и заблудите за произхода на българите мохамедани, как-
вато дискусия откривате днес в Смолян?
– Има фалшификации, които са поносими за науката, но има
и такива, които са опасни – като фалшификациите за произхода на
нашите братя мохамедани. Неслучайно се пуска литература, която
няма нищо общо с науката. Това са опити за противопоставянето
на българския народ чрез религиозната принадлежност. И целят
сепаратизъм. Ако учените мълчат, част от тези фалшификации са
смехотворни, но и плачевни – както в Босна, където се клаха хрис-
тияни и мюсюлмани. Затова трябва да има отпор.
– Там не предвиждаха ли какво може да се случи?
– Тито създаде две нации – македонска и мюсюлманска. В
Босна създаде мюсюлманска нация и ние видяхме какви кървави
плодове се берат. Нашата задача като учени е да изобличим тези
фалшификатори и да подсетим държавата, тъй като се внасят книги,
печатани в чужбина, понякога и без издатели. И се стремят съвсем
целенасочено да отрежат една част от българската нация, затова
смятам, че трябва да получат отпор не само от науката, а и от дър-
жавата. Ще подсетим съответните държавни органи да се огледат
в Родопите, където се появяват разни емисари и чужди фондации,
да се вземат мерки. Ние не можем да изземваме и конфискуваме
книги. Ще изобличим тези преднамерени фалшификатори.
1
Родопи ВЕСТ, Смолян, 29–30.10.2009, с. 1, 5.
– В съседна Гърция от години има афиширане на „по-

машка нация“, дори на традиционния фестивал в погранич-
ното Орестиада има цели щандове с такива надписи, че тук
са помаците, имат и книги, предлагани за продажба. Как въз-
приемате такава нация?
– Преди 10 години в Гърция излезе Гръцко-помашки речник.
И гръцкото правителство заяви, че е по-добре да признае „помашка
нация“, отколкото тези хора да гравитират към Турция. В Сърбия
направиха „македонска нация“. Не може вече на гърба на българ-
ския народ да се правят нации с политически цели. Ние си гледаме
в нашия двор, докато оттатък границата вече имат проблеми, но те
ще се решават от другата държава.
– Някои твърдят, че нациите са на отмиране, в този гло-
бален свят не се ли задълбочаваме напразно?
– И сега има еднонационални държави. Ние сме в Европей-
ския съюз, но това не са Европейски съединени щати. Ние сме ев-
ропейци, но сме българи, германци, французи и всякакви други. Не
може, както в духа на Коминтерна от 30-те години, да има македон-
ска, добруджанска и тракийска нация. Ако някой си въобразява, че
има „помашка нация“, е на погрешен път, поне ние ще се изправим
срещу това – няма да позволим да се къса още повече от българския
народ, след като ни късаха в Македония, да ни късат и в Европа.
– Трябва ли да има самоопределяне, криворазбрана ли е
тази свобода, която не зачита произхода на родителите и при
преброяването се получават аномалии? Защото по линията на
самоопределянето се пръкват толкова много турски и други
етноси в типично български региони?
– От произхода си никой не може да избяга. Никой не избира
родителите и отечеството си, не може роден от майка българка да се
брои за турчин. И ако е факт, това е нещо перверзно. Първо да се
види защо се поощрява тази турцизация и защо не се спира. Къде е
коренът – не е самоопределяне, а е по-скоро икономическа причи-
ната. Сблъсък сме на две цивилизации и затова трябва да се усетим
навреме и да се разбере, че никой няма да спечели от такова нещо.
– Как възприемате критиката на американския депар-
тамент, че в нашата Конституция е записано като основна ре-
лигия православието, а в същото време в България има хора с
други религии? Нормално ли е да ни критикуват за това?
В НАШЕ ВРЕМЕ • 325
– Не. Ние не сме американци – тяхната нация е сбор от раз-

лични религии и етноси. Тя е обособена и не може техните мерки
да се прилагат тук.
– Най-опасната фалшификация в Родопите?
– Има идеи, че българите мохамедани били от арабски про-
изход, кумани, печенеги, но не и българи. Ескимоси могат да ги
направят. Не можем да вярваме на тези фалшификатори, затова сме
ги поканили на конференцията днес – да се явят и защитят своите
позиции. Може да ги видите, ако дойдат. Обяви сме пуснали и лич-
но сме ги поканили.
– Кои са те, кого визирате като имена?
– Георги Япов, който подготви книгата „Помаците“, Мехмед
Дорсунски от Мадан, Салих Бозов... Прави сте, че те нямат тази
подготовка, която един историк трябва да има, за да пише. Те не са
историци. Или някой им е написал книгите.
– Ролята на държавата в този отпор?
– Да помисли за единството на българската нация. Не може
да се разпространяват по сергиите и джамиите книги, печатани в
чужбина на български език, които да мътят главите на хората.
– Историческите книги да минават през рецензенти ли?
– В академията на науките винаги при издаване на книги има
двама рецензенти. Сега няма обсъждане, няма рецензенти, всеки
пише разни измишльотини. Но това не са обикновени фалшифика-
ции, те са с опасни последици. Тази тема е жизненоважна за нас.
– Могат ли да се забраняват подобни книги и това не е ли
крачка назад във времето?
– Има си държавни служби, които се занимават с това. „Моя-
та борба“ на Хитлер, когато излезе на „Орлов мост“ в София, я
прибраха съответните органи.
– Този проблем с българите мохамедани не засяга само
Родопите, има го и в Пиринско, и в Рила, и в Стара планина –
Ловешко. Следователно не смятате ли, че тези фалшификации
засягат и други райони на България?
– Кое мен ме дразни най-много? Аз съм християнин, но не каз-
вам това и никой не ми казва така, а те държат да им казват българи
мохамедани. Защо трябва да прибавяме верската принадлежност –
тя е втора по значение. Първа е националната принадлежност.
– Този процес на фалшификация на произхода на бълга-
рите контролиран ли е бил от държавата, по кое време и как е

успявала да се справи с него?
– Контролирала го е преди 1989 г., когато имаше контрол и
цензура, аз така започнах изложението си. Но за последните 20 го-
дини основното благо е, че падна цензурата. Аз също съм пишещ
човек и не искам цензура, но не може да се разпространяват целе-
насочено подстрекателски книги и да се къса от снагата на българ-
ския народ. Както направиха в Скопие. Там не само късаха част от
нас, но и ги настроиха против останалата част от България. Такова
нещо не трябва да се случва повече.
– Кой трябва да определи коя дейност е подстрекателска
и коя – не? Това не е ли субективна преценка?
– Историческата истина е една, няма различни гледни точки.
Много лесно може с двама рецензенти да се определи това дали е
научно или не. Това не е цензура, а превантивна мярка – да не се
допускат книги, които завъртат главите на местните българи.
– Има ли в това политическа отсянка?
– Възможно е – религията трябва да излезе от политиката.
Недопустими са всички верски партии. Религията да е в храма, а не
в политиката.
– Но колко от населението вярва на тези фалшификации,
не е ли проблемът повече между научните среди? Защото хо-
рата не вярват на писания, сътворени от съмнителни автори
без култура и образование.
– За съжаление, научните книги трудно стигат до широк кръг
от читатели. А тези пропагандни брошури лесно стигат. Затова
науката трябва да намери по-достъпна форма и да си каже думата.
– След докладите ви на конференцията какво очаквате
да последва? И ако държавата нехае двайсет години, сега ли
ще се справи?
– Ще излезем с предложение, а докладите ще се публикуват
в сборник, който ще бъде разпространен. Положението е такова...
особено при съвременната стопанска криза точно тези райони са
най-уязвими.
– Не сте ли закъснели с огласяването на тези истини?
– Вярно е, че малко закъсняхме, но по-добре късно, отколкото
никога.
– Но определени структури в държавата са смазали
Дружба „Родина“ на българите мохамедани като фашистка

организация. И реабилитацията на част от участниците в
нея трае години, десетилетия – последно през 90-те години е
реабилитиран Камен Боляров.
– Така е, разбрах, че книгата за Дружба „Родина“ е представе-
на в Смолян. Вярно е, че посегателството срещу тази организация
е престъпление. Тя е самобитна и самородна организация, искала
е да приобщи българите мохамедани към културата на българския
народ. А не да тънат в религиозност и фанатизъм.
– Има ли почва за нея сега, чуват се гласове да я възраждат?
– Защо не, тя е една културно-просветна организация. Но тряб-
ва да стане от самите българи мохамедани. И ако навремето не беше
унищожена, нямаше да се възникнат много от проблемите днес.
– И все пак, ново възраждане на Дружба „Родина“ не е ли
малко изкуствено. Кои от сегашните наследници на родинци
ще се определят като българи мохамедани? Колко от тях искат
да се върнат петдесет години назад? Те отдавна се считат бъл-
гари. И колко наистина от турцизираните пък ще се запишат
в новата Дружба „Родина“? Имате ли реалистична представа?
– Е, това ще е тяхната роля, техните деди са създали Дружба
„Родина“ и потомците могат да я възстановят. Тя е била насъщна
необходимост на българите мохамедани. Ако днешните българи мо-
хамедани смятат, че им е нужна, те трябва да я възстановят и да я
подкрепят. Тя е родолюбива организация, тя не се финансира от Сау-
дитска Арабия.
Не говорим за финанси, а за чувството, че са българи, по-
томци на родинци, а те се чувстват такива, защото тя е изиграла
навремето ролята си. Сега нямат такава необходимост.
– И пак стигаме до конференцията ви. Само с научен
спор ли ще решим проблема?
– Ние, учените, ще водим научен спор, но политиците трябва
да свършат нещо. Защото, ако мислят мандатно – за четири години,
а после – каквото ще да става, то ние, учените, мислим много по-
напред от тях. Трябва да има стратегия, особено за тези процеси,
които се развиват в световен мащаб, няма да чакаме да се гърмят
бомби по улиците от талибани.
Разговора води Ани Любенова

ФАКТИТЕ, ГОСПОДА ТАЛИБАНИ,
ФАКТИТЕ!1
Сергей Зарев
Преди време поставих на златоградски форум за обсъждане

две теми, предизвикали бурна реакция сред някои непросветени
елементи. Това бяха темите за ислямизирането в някои райони на
страната и турцизирането на родопските българи; за инициативата
на една група зладоградчани новостроящата се джамия в квартал
„Малка река“ (сполучливо наречена от един участник във форума
„абсолютно излишна и ненужна“ за града ни) да бъде изградена
като обществено полезна сграда – например Дом на покойника, без
минаретата, или пък спортна зала за местната младеж, където тя да
проявява и развива спортните си способности, вместо да се отдава
на алкохол и наркотици.
В интервю за в. „Отзвук“ от миналата година новият окръ-
жен мюфтия г-н Дъбов също потвърди, че джамиите в Златоград,
Баните и някои други места в областта се ползват от по десетина
възрастни хора, и то предимно и само в петъчни дни. Но идеята ми
за това предложение беше и друга – приемайки го, ще запазим свет-
ския вид на един от най-красивите български градове в Родопите,
вместо да се върви към насилствено ислямизиране и промяна на
външния облик в източен стил, както това бе наложено в с. Старце-
во независимо от протестите на мнозинството местни хора.
По този повод бих напомнил случая в с. Баните, прочуло се с
грандоманския ислямистки строеж на Доган и догановци, осъщест-
вен на връх Свобода, без да се взема мнението на гражданите. Там
населението явно се е поучило от този позорен случай, който ги
разнесе из медиите в страната едва ли не като небългарско село, и
организира референдум дали да се строи джамия в Баните. Резул-
татът бе: категорично отхвърляне от мнозинството от хората, които
така запазиха светския вид на общината си. При нас това не се слу-
1
Отзвук, Смолян, бр. 63, 8–9.06.2009.
чи „благодарение“ на тъпотията на младите ислямисти, завършили

в арабски страни, както и на активната дейност на ДПС в района,
обслужвано от местни и областни еничари. Така без каквото и да
е обществено допитване група потурнаци от Старцево и Ерма река
под ръководството на местна депесарска група започнаха да строят
ненужния грандомански обект, за който казват, че ще е с две минаре-
та и от двете ще се носи гласът на мюезина, записан на магнетофон.
От нададения вой след споделянето на тези мои мисли, вклю-
чително и прозвучалите заплахи за физическа разправа от някои
познати и не толкова познати талибани, прозвуча и повикът за разде-
ление на верска основа на местното население, за да сме можели да
се „отбраняваме и защитаваме“!? От кого и за какво ще се браним, не
беше ясно, но затова пък достатъчно ясен бе призивът за разделение
и групиране на „помаци“ и други някакви... Затова си позволявам да
се обърна отново към въпросните „разделители“ и „групители“ и да
им дам за домашен размисъл няколко обикновени факта, разбира се,
ако въобще за тях думата „размисъл“ значи нещо.
yy Първи факт: 8 юни 1878 г. за френското списание „Ревю
сиантифик дьо ла Франс е дьо л’етранж“ интервю дава управителят
на Дунавския вилает, известният Мидхат паша. В него този бивш
управник заявява:
„Между българите има повече от един милион мохамедани,

които не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са
потомците на същите тези българи, преобърнати в исляма през
епохата на завоеванията и следващите години. Те са чеда на съ-
щата тази раса, на същата страна, от същото това коляно. А меж-
ду тях има една част, която не говори друг език освен български“.
yy Втори факт вземаме от Енциклопедия, съставена от тур-

ския учен Саами бей Фрашари, т. II, с. 1343, издадена през 1898 г.
За понятието „помак“ Фрашари пояснява:
„Българин, приел исляма след завоеванията на Балканите, за-

пазил и българския си език“.
yy Трети факт вземаме от Английска университетска енци-

клопедия, т. VIII, с. 388, където за думата „помак“ е пояснено:
„Българи мохамедани или поробени от турците българи, приели

ислямската вяра“.
yy Четвърти факт: Голяма френска енциклопедия, т. XXVII,

с. 175. За думата „помаци“ се изяснява:
„Наименование, дадено за българи, приели мохамеданската

вяра след турското нашествие, тъй като били елемент твърде не-
обходим за турското господство“.
yy И петият извор също е от Турция. Проф. Кемал Карпат

определя понятието „помак“ така: „... човек от славянски произ-
ход, който не говори турски; българин, но с мюсюлманска вяра“.
Мнението му е публикувано в книгата „Доган авагла тюрклери тар-
тарих биринджи китап“, издадена в Истанбул през 1979 г., стр. 160.
След всичко това, а то е само капка в морето от извори, сви-
детелстващи за една истина, която само местните фанатизирани
слепци не желаят да видят и приемат, защото обърква смисъла на
битието им, който са приели чрез тлъсто заплащане от една крадли-
ва небългарска партия да проповядват сред съселяните си.
Тези именно платени нещастници ще запитам: Защо разделяте
брат от брата на религиозна основа и се пишете пљ мюсюлмани от
мюсюлманите в Анкара, господа? Не ви ли е срам, че сте в кохор-
тата на онези, които използват религията и страха от султана Доган
и неговите копои по места, и превърнахте за „една нощ“ множество
родопски българи във фанатизирани ислямисти, които накарахте
да се самоопределят като „турци“ въпреки ясния им български про-
изход и корен!
Ето го и имама на Златоград Глухов, който е с българско име
и фамилия по рождение, върна се с такова от някакво арабско учи-
лище, но под натиска на депесарската сган бе принуден да си смени
името с небългарско заради едната заплата. И той, заедно с другия
му колега от Старцево – Хатин, също принуден да смени майчино-
то си име, за да се превърнат в политически депесарски агитатори,
които дори отказват да изпълняват религиозни погребални ритуа-
ли на починали с български имена (случаят със Станко Байрев от
Старцево, инженер от „Горубсо“ – Златоград), за които ритуали
иначе са призвани професионално. Поведението на такива опреде-
лям като талибанско, нецивилизовано, отблъскващо обикновените

вярващи от религията, чийто смисъл е да проповядва любов между
хората, а не робска партийна вярност към една антибългарска кри-
минална клика.
МЮСЮЛМАНСКАТА ЗАБРАДКА
СПОРЕД КОРАНА1
Христо П. Беров
Районният мюфтия на Смолян Неджми Дъбов поиска мюсюлман-

ките да се снимат за новите документи за самоличност забуле-
ни, без да показват ушите и косата си, каквото е изискването на
закона за документите за самоличност. Според него тази норма
противоречи на ислямския канон, тъй като мюсюлманките могат
да разгалват само лицето и ръцете до китките. С това искане смо-
лянският мюфтия разбуни духовете в държавата. Дали Дъбов е
целял да изпъкне като правоверен водач или целите му са били
други, не се разбра. Но получи подобаващо внимание. До момен-
та, в който колегата му Бейхан Ахмед – районен мюфтия на Кър-
джали, открито се противопостави. Жените мюсюлманки да бъдат
така добри да не се поставят над закона, заяви Ахмед. Според
него „претенциите да се спазва канонът при личните документи
не са основателни“. Какво постигна Дъбов? Смолян отново влезе
в новините като изостанал безпросветен район, в който отноше-
нието към жените и тяхното място в обществото е, меко казано,
унизително. А моралът на мюсюлманката се свежда до това дали
се виждат ушите є и сантиметър от косата є. Никой не попита Дъ-
бов откъде е толкова сигурен, че е прав? За да осветлим пробле-
ма, в този и следващия брой в. „Отзвук“ ще публикува статията на
Христо П. Беров от Института за църковно право към Потсдамския
университет и Академичното дружество за правото на Източните
църкви – Виена, подготвена специално за вестника.
От няколко години Смолян периодично, но както изглежда, все

по-стабилно се превръща в стартова площадка за дискусии относно
носене на забрадка като символ на мюсюлманската религия. След
едно гротескно решение на Комисията за защита от дискриминация
1
Отзвук, Смолян, бр. 76 (1677), 5–6.07.2010; бр. 77 (1678) 7–8 07.2010.
от 2006 година, което установи, че всички спорещи страни в ка-

зуса на забрадените ученички от Икономическия техникум са се
дискриминирали взаимно и им наложи поголовни глоби, дискурсът
на тема забрадки заглъхна, оставайки недоизказан, неартикулиран
и принципно нерешен.
Затова и дискусията, отпочнала след възражение на смолян-
ския районен мюфтия до местно поделение на МВР във връзка с
изисквания за документи за самоличност, на която понастоящем
ставаме свидетели, се преекспонира и едва ли ще може в близ-
ко бъдеще да доведе до приемливо решаване на въпроса както
за органите на държавата, така и за по-ревностните мюсюлман-
ки. Въпреки че през 2002 г. Върховният административен съд
отказа да отмени наредбата, на която мюсюлманка от Пловдив
се противопостави, като желаеше да бъде заснета на документи-
те си за самоличност с неоткрито лице. Все пак за провеждане
на обективен обществен дебат, който да доведе до приемлива и
принципна развръзка, е необходимо запознаване с източниците
на ислямското право, което според духовните наставници вменя-
ва на мюсюлманките религиозното задължение да закриват лице-
то си. Това е всъщност и първата стъпка преди да се премине към
юридическа казуистика и следващата я административна принуда.
Настоящият кратък анализ си поставя именно тази задача – да
представи местата от Корана, които съдържат задължение за но-
сене на женска забрадка.
Българската държава е светска, т.е. религиозно-неутрал-
на. Последното изречение не е буквално формулирано нито в
Конституцията на страната, нито в някой закон, споменато е обаче
в мотивите на едно решение на Конституционния съд. Факт е също,
че държавата налага своите предписания на религиозните общ-
ности, а не обратно. Също е добре известно, че държавните нор-
ми действат спрямо всички лица в страната, докато правилата на
религиозните общности се отнасят единствено до техните члено-
ве. Светската държава от модерен европейски тип признава рели-
гиозната свобода на гражданите си в позитивен – за вярващите, и
в негативен – за атеистите, аспект (чл. 37 от Конституцията във
връзка с чл. 2 от Закона за вероизповеданията). Светското право
обаче често забравя, че една важна предпоставка за уважаване на
религиозната свобода на неговите субекти е познаването на тех-
ните религиозни и атеистични възгледи от страна на държавните

органи и на съгражданите на самите вярващи.
Налага да споменем, че забрадката се носи от векове и, както
изглежда, ще се носи от вярващи мюсюлманки. За благочестивите
жени в исляма проблем не съществува. Такъв често изниква за
друговерци, атеисти и за органите на светските държави. Единно
мнение не съществува и не може да има, понеже в някои стра-
ни отношението към символите на исляма е тяхната рецепция, а
в други – тяхното отричане и дори забрана. Известни са и про
тивоположните становища – на Европейския съд за правата на
човека в Страсбург и на Комитета за правата на човека. Един от
изводите е, че в плуралистичните общества подвеждането на за-
брадката под общ знаменател е невъзможно. От гледна точка на
органите на религиозно-неутралната държава действието на тъл-
куванията от т.нар. сунна (ислямското предание) в държавите,
където живеят мюсюлмани, е в различна степен изпълнимо, по-
неже самите представители на държавата разбират значението на
забрадката в различен контекст.
Основен източник на мюсюлманското право, също извест-
но като шариат, е Коранът. Хадитите, т.е. неговите тълкувания
в тяхната целокупност, образуват споменатата сунна, смятана
също за първоизточник на ислямската юрисдикция. Тълкуванията
на Корана са противоречиви, понеже са били изготвяни от четири
различни ислямски школи. Оттук идва и оспореността на немалко
норми за поведение за мюсюлманите и тяхната ислямска дисци-
плина в съвремието ни. Въпреки това Коранът остава неотменим
догматически и религиозно-правен авторитет за мохамеданите,
които го приемат за богооткровение до техния пророк Мохамед.
Затова спазването на предвидените в съдържанието му правила
са с огромна духовно-обвързваща сила за тях и техен строг закон
божий.
В съвременния български език за одеждния аксесоар на мю-
сюлманките, служещ за прикриване на лицевите части, се е нало-
жил общият термин „забрадка“. Разбира се, съществуват и много
други означения на покривалото: фередже, тюрбан, джилбаб,
хинаб, хиджаб и т.н. Особено важно е обаче да се отбележи, че
автентичният арабски термин, употребен в Корана в смисъл на за-
брадка, е само един, именно: кхимар.
Много са сурите (отделните глави) в Корана, които се отна-

сят до положението на жените според исляма. Още повече са тези,
които целят въвеждане на дисциплина и целомъдрие от вярващите
мохамедани. Един-единствен е обаче айетът (букв. изказване, ина-
че стих), касаещ забрадката в нейния съвременен смисъл и като
терминологично припокриване. Това е сура 24, наречена „Светли-
ната“ (ан нур):
„[...] Айет 30. Кажи на вярващите мъже да свеждат погледите

си и да пазят целомъдрието [фуруг] си! За тях това е най-чистото...
Айет 31. И кажи на вярващите жени да свеждат поглед и да
пазят целомъдрието си, и да не показват своите украшения освен
видното от тях, и да спускат покривалото [кхимар] върху пазвата
си, и да не показват своите украшения освен пред съпрузите си
или бащите си, или бащите на съпрузите си, или синовете си, или
синовете на съпрузите си, или братята си, или синовете на бра-
тята си, или синовете на сестрите си, или жените [вярващи] или
[слугините], владени от десниците им, или слугите от мъжете без
плътски нужди, или децата, не\познали още женската голота. И да
не тропат с крак, за да се разбере какво скриват от своите укра-
шения. [...]“.
Тридесет и първият айет на сура 24 е и единственият стих, в

който изрично става дума за кхимар, което означава було или воал.
То всъщност е парче плат, който покрива главата на мюсюлманка-
та и се спуска по гърба є. Поводът за т.нар. низпослание на това
откровение до пророка била една среща при жена на име Асма,
дъщеря на Муртад, на която всички жени се появили в традицион-
ни одеяния без никакви допълнителни покривала. Така бюстовете
им и техните украшения краката станали добре видни. Всичко това
отвратило Асма и тя произнесла думите: „Колко грозно е това!“.
В тази връзка последвало низпосланието на коранския айет 24:31.
Обръщението от него е предназначено за всички мюсюлманки. От
предходния стих (24:30) обаче става ясно, че не само жените, но и
мъжете следва да гледат децентно, благоприлично и да спазват це-
ломъдрие [като прикриват срамните части на тялото си]. От текста
читателят остава с впечатление, че жените, за разлика от мъжете,
следва грижливо да закриват пазвата си. Използваният на това мяс-
то общ арабски термин – фуруг (мн. ч. от фарг) буквално означава

телесни гънки. В неговото съдържание се включват лактите, меж-
дубедрието и седалището. За жената това обозначение включва и
бюста. Известно е, че по времето на Мохамед арабите са носили
облекло, състоящо се от връхни дрехи (без долно бельо) и без пок-
ривало за главата. Самата дреха била дълбоко изрязана в гръдната
област – за мъжете безпроблемно, за жените обаче неудобно, по-
ради видимостта на фуруг – техните гръдни гънки. Това всъщност
било основанието да се призоват жените към покриване на техните
пазви с кхимар, който да се спуска през раменете върху бюстовете
им. Айетът 24:31 включва за времето на своето низпослание една
съвършено нова морална норма за поведение и въвежда револю-
ционно по рода си чувство за сексуален срам и полово неудобство,
напълно отговарящо на времето на Мохамед и същевременно про-
тиворечащо на предходните сурови и oткрити в смисъл на сексуал-
на съблазън нрави на бедуините.
В сура 24 се намира още един айет, засягащ покриването на
женското тяло. С него се допуска известно отклонение от текста
на 24:31 по отношение на по-възрастни жени, нямащи повече на-
мерение или изглед да пристъпят рамката на брачното ложе. Става
въпрос за следния текст:
„Сура 24 [...] Айет 60. А престарелите жени, които вече не се

надяват на брак, не е грях да свалят връхното си наметало, без да
показват украшения. Но да се въздържат е по-доброто за тях. [...]“.
Този стих (24:60) разкрива най-ясно положението от гледна

точка на Корана. Женската сексуалност следва да бъде въздържа-
на в граници. При това тук не става въпрос единствено за морал-
ната страна на въздържанието от сексуална наслада, а има и прак-
тическо значение – най-вече, за да не се застрашава „легалното“
бащинство в мохамеданската общност. Загрижеността на мюсюл-
маните по този въпрос е отлично обяснима особено ако се вземат
предвид обстоятелствата, съпровождали половата култура в об-
ществата, предхождащи времето на исляма. Сред племената, кои-
то по-късно приемат Мохамед за свой пророк, са съществували
повече от десет разновидности на сексуално обосновани връзки
между хората – от либертинаж до промискуитет. Половата фри-
волност на предмюсюлманските бедуини според някои изследова-

тели е граничила с разбирането за развратеност на мюсюлманите.
Обичайно било жената да „изневерява“, когато мъжът отсъствал.
Ясно е, че в такива случаи сигурна е била само майката на детето.
По-различен характер, а и основание има задължението за
мюсюлманката да носи дълго наметало, когато излиза от дома си.
То се намира в текста на сура 33 – „Съюзените племена“ (ал – ах-
заб):
„[...] Айет 59. О, Пророче, кажи на съпругите си и на дъщерите

си, и на жените на вярващите, да спускат върху себе си покри-
валото [джилбаб][когато излизат]. Това е най-подходящото, за да
бъдат разпознати и да не ги огорчават. [...]“.
Текстът, както виждаме, касае не кхимара, т.е. съвременната

забрадка, а реч иде за наметалото, което се облича върху кхима-
ра. Айетът (33:59) е низпослан, понеже жените на Мохамед, както
всички други жени, имали обичайната практика да ходят вечер из-
вън селището, за да облекчават своите малки и големи физиологич-
ни нужди. В такива моменти на изходно усамотение те били „огор-
чавани“ от мъже, които след разпит заради оплаквания твърдели,
че объркали жените на Мохамед с обикновени робини. В действи-
телност и свободните жени, и робините носели дотогава еднакво
облекло. В тази връзка, за да се отличават мюсюлманките, се пре-
поръчало носенето на наметало – т.нар. джилбаб, с което мохаме-
данките да са в състояние да закриват и лицето си. Айетът (33:59)
няма строго императивен, а по-скоро пожелателен характер. В него
се говори за „най-подходящото“ във формата на съветване и се ос-
тава с впечатлението, че жената сама би могла да реши дали да
облече одеянието на джилбаба. Трябва да се отбележи също, че
подобно облекло било широко разпространено и сред свободни-
те юдейки и християнки, а най-вече при персийките. Оттам идва и
връзката на наметалото с т.нар. „чадор“.
Съществуват и други айети, които говорят за покривала в
смисъл на завеси, зад които жените на пророка Мохамед трябвало
да се прикриват (33:53–55), или пък жените да стоят по домовете
си (33:33–34) и т.н. семейно-дисциплинарни правила, които обаче
няма как да могат да бъдат отнесени към днешната забрадка.
Всъщност интересно и показателно е какво например е на-

писал известният ислямски просветител Куасем Амин в излязлата
през 1899 г. негова книга под заглавието „Освобождаването на же-
ната“:
„...ако в шериата имаше текстове, които предписват хиджаб, то

мое задължение щеше да бъде да не напиша нито една буква по
този въпрос..., защото те вредят на божиите заповеди, които тряб-
ва да спазваме..., но текстове от този род не намираме...“.
Както видяхме от текстовете на Корана, като първоизточник

на ислямското право, забрадката – кхимар има по-скоро функцията
да покрива по-скоро телесните гънки на женския бюст. Резонно е,
разбира се, включително от гледна точка на съвременната култура
и поведение подобни еротични зони да не бъдат обект на обществен
визуален достъп. При всичко това обаче налага се да подчертаем,
че ако прикриването на женската еротичност като съблазън за
мъжко изкушение би трябвало да се анализира в исторически или
съвременен контекст, то няма как да не се сблъскаме с айет 24:30,
който задължава и мъжете мохамедани да пазят целомъдрие, т.е. да
полагат въздържание от изкусителни погледи.
Погледнато през призмата на сегашната дискусия, тексто-
вете на Корана за заснемането на лицевата част от главата на
мюсюлманката могат да продължат да бъдат обсъждани. Но стру-
ва ми се, че най-подходящо е да се предостави на всяка жена мю-
сюлманка, която има възражене към системата за документите за
самоличност, възможност да участва в публичния дебат. Защото
ислямът като религия на мира, както поне твърдят повечето мю-
сюлмански богослови, не би могъл да препятства свободата на
съвестта на всяка вярваща мохамеданка да реши дали и как би
могла да следва повече от един авторитет (от една страна – Бог, а
от друга – държавата), особено ако си противоречат.
В заключение, заслужава щрихиране един друг любопитен
факт – именно, че омъжените юдейки по обичай са задължени да
носят покривало за глава – т.нар. тихъл (или женски талид), а
християнките да покриват главите си при молитва. Например в
Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяни – 1 Кор. ( 11:
5–6,13) се казва:
„[...] и всяка жена, която се моли или пророкува гологлава, за-

срамя главата си, защото все едно е, като да е обръсната;
ако жена не иска да се покрива, нека се стриже; ако пък е да се
стриже или бръсне, нека се покрива [...].
Разсъдете сами в себе си: прилично ли е жена да се моли Богу
гологлава? [...]“.
Знае се добре, че родопчани независимо от вярата, която из-

повядват, са преди всичко хора, както Бог ги е създал като свои
чада, затова оставаме с надеждата, че всякакви елементарни опи-
ти за въздействие в едната или другата крайност върху съвестта
на мюсюлманките ще бъдат отминати от последните с усмивка,
макар и горчива, и въпросните изкушения ще бъдат разпознати
само като човешки амбиции на лица, които рано или късно ще
стоят пред Праведния Съдия.
ДРЕХИТЕ ЛИ ПРАВЯТ ВЯРАТА,
ИЛИ КОЙ КРОИ И ШИЕ ДОГМАТА?1
Христо П. Беров
В бр. 79 на „Отзвук“ от 12–13 юли т.г. мюсюлманският нас-

тавник от Смолян Н. Дъбов във вид на отговор на наша статия от
5–6 юли т.г. е изказал свои виждания относно хиджаба, вероятно
след като се е почувствал провокиран да бъде ответна страна в ня-
каква мнима дискусия.
Задачата, която си постави нашият анализ обаче, беше не да
заговаря водачи на регионални религиозни общности. Това бихме
могли да направим много по-добре, ако се обърнем лично към тях.
Както вече писахме – достатъчно ясно, – важното за нас беше да
предоставим обективно местата от Корана, които съдържат задъл-
жението за носене на женска забрадка. Въпреки че Н. Дъбов ни е
разбрал в друга светлина, както и че не споменава факта защо ние
говорим за КХИМАРА като единствен понятен аналог на съвре-
менната забрадка, каквато е всъщност шериатската терминология
по този въпрос, а не за хиджаба, за който говори той, позволяваме
си да нахвърлим няколко окончателни бележки, които, отново под-
чертаваме, са за широката общественост, а не за псевдополемика с
лидери на регионални религиозни общности.
Като отбележим факта, че Неджим-Дъбовият материал пре-
повтаря и прецитира важните пасажи от Корана и Конституцията,
които вече бяха публикувани и анализирани в два поредни броя на
вестника, ограничаваме се само накратко върху няколко особено
важни моменти от споменатия текст.
Още в началото се налага уточнението, че сериозните изсле-
дователи на правото на религиозните общности работят в прилож-
но поле, което надхвърля конфесионални и вероизповедни грани-
ци. В противен случай най-често става въпрос не за изследователи,
а по-скоро за духовници, които се концентрират в тълкуванието
1
Отзвук, Смолян, бр. 83 (1683), 21–22.07.2010, с. 8.
само на своето вероизповедание, без да се интересуват от околния

свят. Интересни примери в това отношение се намират още в ли-
тературата за шериатското право от 20-те години на миналия век,
достигаща до наши дни. Изследователските разработки в България
на тема ислямско право са извършени именно от мюсюлмани – срв.
например Гълъбов, Чуков, Георгиев, Пеев и др. Подобно е поло-
жението и с българския превод на Корана от Теофанов. Цялата ос-
танала литература е преводна от чужбина. Освен това проблемът
със заснемането на забрадки за лични документи е тема колкото
вътрешно-религиозна, толкова и свързана с държавното право, за-
щото, в крайна сметка, държавата е в монополната позиция по пра-
воприлагане и издаване на лични карти или задгранични паспор-
ти, а не религиозните общности. Затова проблематиката е част от
практиката на всеки заинтересован юрист, без значение канонист,
светски юрист или мюсюлмански духовен наставник.
Както и цитираният колега М. Екимджиев, който не принад-
лежи към мюсюлманското вероизповедание, можеше да бъде про-
цесуален представител по едно такова дело и да дискутира по този
въпрос, така и други юристи, вкл. и църковни прависти, имат въз-
можности, но и морално задължение да изказват виждания по тези
проблеми. А регионалната преса от своя страна изпълнява поставе-
ните си задачи да информира широката общественост по наболели
въпроси. Това явление е част от научната обективност и информи-
раност на съвременното европейско общество.
На второ място, държим да отбележим, че понятийното разми-
наване между кхимар и хиджаб е съществено! Когато духовни вода-
чи просто смятат да употребяват едно понятие вместо друго, без да
е изяснено в какво се състои разликата между тях, тогава и крайните
изводи и резултати за вярващите са други. На запознатия читател
става весело, а непредубеденият се влияе в посока, която е спорна.
Затова вече споменахме, че нещата със забрадката не са под общ
знаменател, а трудни за решаване дори до безизходица. А когато се
прочитат следните думи от перото на местен вероизповеден начал-
ник, нещата стават още по-интересни, поне в конституционен план:
„Тези, които явно и съзнателно отхвърлят хиджаба като задъл-

жителен – повеля от Аллах, има опасност да излезнат извън ис-
ляма“.
За всеки по-осведомен читател става ясно, че това е вменя-

ване на апостазия – отпадане от вярата, за което се знае кое най-
строго наказание предвиждат шериатските разпоредби. Последно-
то е забранено на територията на ЕС, така че то е останало само
част от религиозно-правната история.
Именно на това място идва въпросът за религиозната свобода
не само като общовалидно човешко право без значение от вероиз-
поведната принадлежност, но и като задължителен елемент на пра-
воотношението между религиозен водач и религиозни последова-
тели. Предпазвайки се от излишна полемика, ще зададем въпроса:
доколко е съотносима религиозната свобода в нейния западноевро-
пейски вариант с исляма? Комплексен е въпросът дали е или не е
религиозна свобода, а нарушаване на религиозната свобода налага-
нето на религиозни норми за поведение, които са без богословско-
юридическо основание или против волята на вярващите.
Свободата на вярата по принцип изисква за свой обекти-
вен критерий безспорни религиозни основания, а за субективен
мащаб – ненамеса във вътрешния свят на отделния вярващ. Раз-
съждения в посоката, че ислямът за жените е по-скоро религия
на облеклото, отколкото на низпосланието, са интересни, но ни-
как не са правдоподобни. Друг е въпросът, че според шариатска-
та постановка раят се състои от няколко съществени елемента,
които символизират бъдещите предимно плътски удоволствия,
обещани на праведниците. В рая присъстват предимно мъжете,
а намиращите се там техни съпруги не участват и нямат отноше-
ние към извънбрачните им удоволствия, осъществявани с т.нар.
хурии – чернооки девици (Коран 56:22–24). А за да могат правед-
ните напълно да се насладят на райските удоволствия, Аллах се е
погрижил те да влязат в небесната градина в младежка възраст –
между 30 и 33 години, жените да не раждат, а стариците да бъдат
превърнати в девствени девойки (Коран 56:35–40). Странно е,
че тук за забрадки дума изобщо не става. Дали мюсюлманките в
рай следва да бъдат съвсем без одежди, за да им се наслаждават
по-добре праведниците?
Из(на)силването на свободата на вярата се помни от човешка-
та история не само от мохамеданите, но и от християните както на
запад, така и на изток. Тези феномени са системно предизвиквани
от по-ревностни, за да не се изразим другояче, религиозни водачи
и също така от недостатъчно добре информирани вярващи, чиито

сфери на действие са надхвърляли участие в богослужебната тео-
рия и практика. В подобен план са били и атеистичните набези вър-
ху вярващите от преди шест десетилетия. Това са резултати от чо-
вешки светогледи и субективни мнения, зачитани от по-големи или
по-малки групи.
Именно в това се състои основният въпрос на „забрадковата
дискусия“: кой е авторитетът, който да следва обикновеният вяр-
ващ? Виждането на държавните органи, на религиозния водач или
на своето право на избор и културна самоидентификация? Точен
и изчерпателен отговор извън съответната конкретика не може да
бъде предоставен. Затова решенията могат да са единствено ком-
промисни, най-вече според мащаба на най-интимното усещане за
собствена съвест и вяра. Доколко тези моменти се разбират от ду-
ховници и държавни органи, също е друг страничен въпрос.
В заключение, като желаем праведната смиреност и Божията
премъдрост да озари онези мюсюлманки, които не са решили за
себе си дали ще се забраждат или не, привеждаме извлечение от
становището на Висшия духовен мюсюлмански съвет, оповестено
от Главно мюфтийство. Въпреки сериозните настоящи спорове и
конфронтации за първенство в управлението на ислямското из-
поведание и довелото до това още по-дълбоко разделение на тази
религиозна общност, може да се твърди, че конфронтиралите се
групи всъщност спазват едни и същи догматични постановки.
Главно мюфтийство
Висш духовен мюсюлмански съвет
Относно забрадките на мюсюлманките
Понеделник, 05 юли 2010
От известно време в България се разрази сериозна дискусия относно

снимането за документи със или без забрадки, породена от индивиду-
алните молби на жени от Родопите. Дискусия, която от индивидуална
молба започна да прераства в политическа интрига. В медиите се из-
ложиха най-различни мнения.
...
Аллах ни е повелил да спазваме закона. Когато спазваме зако-
ните на държавата, тоест на имащите власт, според Корана спаз-
ваме повелите на Аллах.
...
Главното мюфтийство съветва жените, които въпреки всичко имат
притеснения, да се възползват от разрешения от властите начин за
снимане на забрадени жени, както и да помолят органите на властта
на място да бъдат снимани от жени. Това ще ги избави от неудобната
ситуация да се разбулват пред непознати. А документите за самолич-
ност показвайте само на властите и при необходимост според закона
и случая. Така ще спазите повелите на Всевишния.
Изводите, които се налагат от всичко казано дотук, може да

направи всеки мюсюлманин или немюсюлманин за себе си – така,
както всеки вярващ стои със собствената си съвест и отговорност
да отличава правдата от неправдата.
ЧУЖДИ СРЕД СВОИ1
Сергей Зарев
На проведената конференция в началото на ноември 2009 г. в

Смолян на тема „Фалшификации и заблуди за произхода на бълга-
рите мохамедани“ взеха участие професори, членове на БАН – ис-
торици като акад. Георги Марков, чл.-кор. проф. Стоян Михайлов,
доц. Христо Гиневски, почетният гражданин на Златоград и голям
патриот Величко Пачилов, редакторът на „Златоградски вестник“
Ефим Ушев и други общественици и граждани, които не са безраз-
лични към случващото се в Родопите и страната ни. Бяха поканени
да участват в конференцията и антибългари, подготвени в Турция и
арабските страни, като Мехмед Дорсунски от Мадан, проф. Палов
от Велинград, който направи опит да създаде „помашка“ партия в
Кърджали и Смолян, подбудени от кариеристични и други цели, но
се изплашиха и не участваха във форума.На пресконференция в
Смолян чл.-кор. проф. Стоян Михайлов каза на висок глас:
„Турцизацията у нас е обхванала най-висшите етажи на дър-

жавата ни – министерства, областни управи, общини и кметства.
И ако нашият народ иска да съхрани българската държава и да не
изчезне, то е необходимо да се вземат мерки“.
А акад. Георги Марков заяви:
„Държавата ни е разграден двор за всякакъв вид ислям, рели-

гии и престъпност и е нужно действащи институции и организации,
които да защитят държавните ни интереси“.
В подкрепа на неоспоримите данни на нашите учени относно

произхода на насилствено ислямизираните българи в Родопите и
страната ни по време на турското робство искам да добавя и други,
1
Отзвук, Смолян, бр. 141 (1742), 6–7.12.2010, с. 8.
които никой антибългарин не може да отрече или оспори, когато

става дума за българския произход и корен на тези българи.
На 8 юни 1878 г. великият везир на Турция и държавник Мид-
хат паша в интервю за френското списание „Ревю сиантифик дьо
ла Франс дьо л’етранж“ е заявил категорично:
„Между българите има повече от един милион мюсюлмани, кои-

то не са дошли от Азия. Това са потомци на същите тези българи,
преобърнати в исляма през епохата на завоеванията на Турция и
следващите години. Това са чеда на същата тази раса, на същата
тази страна от това коляно, а между тях има една част, които не
говорят друг език освен български“.
Това може да се види и от факсимилето на френското списа-

ние, в което Мидхат паша дава интервю.
В Енциклопедията, съставена от турския учен Сами бей
Фрашери, издадена през 1898 г., в том 2, на с. 1343, се пояснява:
„Помак – това е българин, приел исляма след завоеванията
на Турция у нас, запазили българския си език“. В Английската
университетска енциклопедия, т. 8, с. 388 думата „помак“ е по-
яснена като „българин мохамеданин или поробен от турците
българин, приел исляма“. В Голямата френска енциклопедия, т.
27, с. 175 е пояснено: „Помак – българин, приел мохамедан-
ската вяра след турското нашествие в България“. Турският
професор Кемал Карапат пояснява: „Помак – българи, приели
мюсюлманската вяра след турското нашествие в България.
Човек от славянски произход, който не говори турски.“ Пуб-
ликувано е в книгата „Вуглан аваглатуркилери тартарих бирин-
джи китап“, 1989 г., с. 160.
Едва ли има по-голям факт за родопчани относно техния бъл-
гарски произход, корен, бит и култура от песента за Делю вой-
вода, която лети в Космоса и разнася послания по света, в която
безстрашният хайдутин, закрилник на българите, казва: „В селону
имам две лели, да ми ги не потурчите“.
Мисля, че всеки, който се запознае с тези факти, едва ли би
се съмнявал в своя български произход. Даже ако са обективни и
антибългарите, невежи фанатици туркофили, не би трябвало на
основата на исляма да се самоопределят като турци, а само като
българи, които да работят за просперитета на своята родина майка

България.
Искам да подкрепя с факти и твърденията на нашите учени в
Смолян, че турцизацията е обхванала най-високите етажи и че дър-
жавата ни е разграден двор за всякакъв вид ислям и престъпност
вследствие на бездействащите вече двадесет години на грабител-
ския преход институции и органи. С помощта на областната управа,
кмета на Баните и други институции на връх Свобода бе изграден от
вожда на ДПС с 3 милиона лева (средства от нашите данъци) памет-
ник на поробителя Енихан лала, на когото се кланят нашите анти-
българи туркофили. Това Турция никога не би си го позволила – на
своя територия да изгради паметник на чужд поробител. Единствено
остро реагираха населението на най-българското село Момчилов-
ци, група членове на ВМРО и по Българското национално радио
бившият кмет на Неделино Стоян Беширов, който смело пред цяла
България остро осъди ДПС и вожда Доган за построения паметник
на връх Свобода. Във филм, излъчван неколкократно по телевизия
„Европа“, Стоян Беширов без страх разобличава антибългарската
дейност на ДПС и Доган, от когото се страхуват не само обикно-
вените българи, но и държавници, политици, органи вече двадесет
години на прехода у нас. Някои от тях изразяваха тихомълком не-
съгласието си с построяването на паметника, за да не загубят карие-
рата и работата си.
Със съдействието на бившия кмет на Златоград, без да има
нужда от нова джамия, тъй като наличната се посещава от около
8 лица от други общини, и то само в петъчен ден, когато е пазарът
в Златоград, потвърдено и от мюфтията на Смолян Дъбов в интер-
вю, дадено неотдавна в „Отзвук“, понастоящем се довършва нова
джамия за 300 души на мястото на заравнен за спортна зала терен,
където щяха да спортуват нашите деца и да растат здрави, за което
бяха изразходвани стотици хиляди лева. При започване на новата
джамия в Златоград първата копка бе направена от бившия зам.-об-
ластен управител Незифе Хаджи, издигната на този пост от ДПС,
придружавана от голяма кохорта ислямски фанатици туркофили от
Рудозем, Мадан, Девин и други селища от Велинградско, Благоев-
градско и др., за да се внуши на прогресивните златоградчани да
участват активно в изграждането на новата джамия и провеждането
на мюсюлмански празници и обреди, което за щастие на прогре-
сивните златоградчани не се случи. Изграждането на ненужната

джамия в Златоград бе отпочнато от ДПС – Златоград, с предсе-
дател д-р Чинар, интелигентни симпатизанти на ДПС и завърши-
лия ислям Хари Хатин от с. Старцево, 30-годишен, голям слуга на
Ахмед Доган, който за активна дейност бе издигнат от вожда за
окръжен мюфтия на Смолян и освободен за злоупотреби, избиран
за член на Висшия мюсюлмански духовен съвет у нас, построил
по негова инициатива втора джамия в Старцево, без да има нужда,
тъй като наличната е била достатъчна да обслужва честните мю-
сюлмани в това село. Участвал е активно в конкурси в Саудитска
Арабия по четене на Корана. Активно е участвал във всички избо-
ри за купуването на гласове в полза на ДПС, понастоящем е осъден
от Златоградския районен съд на 10 месеца затвор. По време на
ваканциите заедно със завършилия в Йордания ислям Фаик Глухов,
който след завръщането си у нас под натиск на ДПС си възстано-
вява арабското име, събират деца от селата и със средства на ДПС
ги карат в Рудозем да изучават ислям и да участват в провеждането
на мюсюлмански празници и обреди, като след завършването на
курса са раздадени на децата ислямска литература и други атри-
бути. В джамията в Старцево Хатин незаконно е провел два курса
по изучаване на ислям. Агитирал е деца да учат ислям в Турция и
арабските страни.
В ислямизирането активно участва и имамът на с. Ерма река
Ружди Върбанов, който поддържа връзки с араби, подарявали
брашно на миньорските вдовици в неговото село, но се говори, че
всичко е раздадено на тях. Раздавал е втора употреба дрехи в джа-
мията в Ерма река на деца, които били съгласни да изучават ислям.
Неотдавна трима слуги на Доган и ДПС направиха опит в Златоград
да извършат публично обрязване на деца, което бе предотвратено
от областната управа и местни органи и неявяването на прогресив-
ни златоградчани на това антибългарско мероприятие. Говори се,
че за построяването на трета джамия в Мадан са помагали бивши
партийни величия, ръководители на „Горубсо“ и бивши служители
на органите, пенсионери, живеещи дълги години в този град. По
същество са участвали в изпълнение на поставените цели от ДПС и
Турция за ислямизиране на населението в Родопите, за маркиране
на ислямски територии, за откъсване на части от страната и създа-
ване на автономии при определени условия както в Косово.
Голяма джамия направиха и в с. Чепинци, Рудоземска община,

без да има нужда от това, с цел привличане на българи мохамедани
от Северна Гърция, които са турцизирани и се самоопределят като
турци и работят за Турция. Това пролича при проведените курбани
в Чепинци, в които участваха изключително много хора от Гърция.
Бившият кмет на Неделино сключва договори с две турски об-
щини, вместо да ни интегрира с Европейския съюз и да приемем не-
говите ценности и култура. Изпраща деца от общината в Турция да
празнуват детски празници, което несъмнено оказва голямо влия-
ние на съзнанието им в протурска посока.
На малко хора е известно, че през 1912–1913 г. бащата на
Турция Кемал Ататюрк е бил военен аташе в нашата страна и то-
тално я е разузнавал. Особено голямо внимание е отделял на насил-
ствено ислямизираните по време на турското робство в Родопите
и страната ни българи. Стигнал е до извода, че ако приемат турски
език, то няма да е проблем да се самоопределят като турци и да ра-
ботят за Турция. Заедно с българските турскоговорящи граждани
те трябвало да бъдат пета колона, която да се ползва при нужда.
Доктрината на Ататюрк гласи:
„Всеки мюсюлманин, където и да се намира по света, да се счи-

та за турчин и да работи за майка Турция“.
Вече 20 години Турция осъществява стратегическите си цели

у нас с антиконституционната си партия ДПС и нейния вожд Ахмед
Доган.
Искам народът ни и управляващите да знаят, че у нас чрез
ДПС и Доган се осъществява зловещ план на Турция, проведен
изключително успешно с българите мохамедани в Северна Гър-
ция, които говорят майчиния си български език, турски също,
силно са ислямизирани и турцизирани, ислямски територии с
джамиите са маркирани във всяко селище, самоопределят се
като турци и работят за Турция. В Якоруда Ахмед Доган на ви-
сок глас заяви:
„Мисията ми е да изуча всеки мюсюлманин (българин мохаме-

данин) на турски език. Освен това да се знае, че ако някои българ-
ски институции се намесят в работата на ДПС в смесените райони
и Родопите, то Косово ще им се види като детска игра и Европа

ще бъде принудена да пренаписва новите граници на България“.
На това екстремистко изявление на Доган нашите държавни-

ци и политици изобщо не са обърнали внимание.
На честването в с. Корница, Благоевградско, по случай триме-
сечната съпротива срещу мероприятията за възвръщане на българ-
ското самосъзнание, бит и култура и приобщаването на българите
мохамедани към българския народ и държава в присъствието на
цяла кохорта депутати на ДПС – Неждет Молла, Рамадан Аталай,
Арсо Манев, Мехмед Юсеин, Наим Наим и тогавашния зам.-облас-
тен управител на Пазарджик, главния мюфтия Сали Мехмед членът
на Централното ръководство на ДПС Молла Ахмед заявява, „че от
Родопите ще бъдат изгонени всички гяури (християни)“, което се
посреща с бурни ръкопляскания и от депутатите на ДПС. Също не
бе изразено отношение от страна на българските институции.
Ахмед Доган политизира ислямската религия и я използва за
реализиране целите на Турция у нас. В Якоруда дава указания на
имамите да не погребват лица с български имена. На много места
в Родопите, Благоевградско и Пазарджишко духовните лица отказ-
ваха погребения и близките им бяха принудени сами да извършват
това, както в Неделино, Мадан и други места. Тогава не получиха
защита от президента Желю Желев, той дори допусна антибългар-
ския филм „Гори, гори огънче“, който нанесе немалки психически
поражения на населението в Родопите, самоопределили се като
българи. Бе допуснато в страната да се открият турски училища
с турски учебници, преподаватели и средства, даже и за момичета
от българомохамеданските среди в с. Рогозче, Джебелска община;
изграждането на паметници на терористи, взривили гара Пловдив,
влака Буново – Варна – Бургас и др., при което бяха убити немалко
деца и възрастни; ДПС обяви терористите за герои и не допусна
разрушаването на паметниците.
На честванията, организирани от ДПС за т.нар. възродителен
процес, присъстваха държавници, политици и ръководители на из-
селнически антибългарски организации и говореха като че ли са в
Турция, с което създават омраза към България и българския народ.
Това по същество е намеса във вътрешните ни работи, а не бе взето
отношение от българските държавни органи за сигурност. Да не
говорим, че в Турция е забранено посещението на учебните заведе-

ния с несветско облекло, докато у нас ДПС налага традиционното,
характерно за мюсюлманите облекло, като дори плаща на автори-
тетни лица с образование да носят несветски дрехи.
С изселването в Турция на турскоговорещите българи се осъ-
ществи вековната им мечта да се върнат в майката родина и те се
надпреварваха да влезнат в нейните граници, за да не бъдат затво-
рени. Всички с малки изключения отиваха съвсем доброволно и с
голямо желание. При неотдавнашното посещение на турския пре-
миер Ердоган у нас един от въпросите, които постави пред нашия
премиер Борисов, бе за главен мюфтия, който да реализира задачи-
те, поставени му от ДПС, изпълняващо вече 20 години стратегиче-
ските цели на Турция; за запазване на създадените мюсюлмански
кадри, които са се доказали със своята активност и преданост към
ДПС по време на изборите при изпълнение на дадените им указа-
ния за ислямизиране на населението в Родопите.
От поставянето на тези въпроси личи желанието постът да
бъде зает не от законния Генджев, а от стария Хаджи, който се е
доказал пред ДПС и Турция със създадените мюсюлмански кадри,
верни на етническата антибългарска партия.
Изключителни успехи по изграждането на българско само-
съзнание и връщането към българския корен, бит и култура на
насилствено ислямизираните българи по време на турското роб-
ство бяха постигнати до 1989 г. вследствие правилната политика
на управляващите дотогава. Не са малко имената на тези, които
активно работеха съзнателно с населението в Родопите, изслями-
зирано по време на турското робство, като Димитър Димитров,
Величко Караджов, Никола Кучмов, Никола Лалчев, Асен Янков
и други.
За съжаление, вече 20 години на грабителски преход към де-
мокрация това изконно българско население е забравено от всички
правителства и институции и нито едно от тях нямаше политика за
работа на тези прекрасни кадри и хора, възвърнали се към своя ко-
рен, бит и култура. За съжаление, и сега нашите държавници не ги
интересува какво се случва в Родопите и страната, държавата няма
политика за това население в Родопите и допуска невежи шовинис-
тично настроени хора да ги отдалечават от нашия народ, забавят
приобщаването им към майка България.
За радост, едва сега органите за сигурност в нашия край,

Благоевградско и Пазарджишко проведоха активни мероприятия,
които при всички случаи ще защитят българските интереси. Ще
предотвратят антибългарската дейност на силно ислямизираните
турскофилски фанатици, които работят за чужди държави. Освен
това ще се прекрати терорът на някои фанатици, като групата в
с. Старцево, която тероризира защитаващите българските интере-
си в това село. За тези успехи нашите органи за сигурност и поли-
цията в областта заслужават искрени поздравления. Големи заслу-
ги в тези трудни времена имат и преподавателите в златоградските
училища, училищата в с. Старцево и Ерма река, които възпитават
достойни граждани на нашата прекрасна родина. Не може да не се
гордеем с тези деца, които чувстват себе си като българи, носят
християнски атрибути, кръщават се в християнски храмове, не-
утрализират мероприятия на ДПС, пълнят църквите по време на
християнските празници, сключват бракове без оглед на религия,
подготвят се за своето бъдеще с ясното съзнание за участие в из-
граждането и просперитета на нашата прекрасна родина. Може би
в областта има и други такива учители като златоградските и не е
излишно инспекторатът да изучи опита на златоградските препода-
ватели и да го приложи на други места като Мадан, Девин, Чепин-
ци, Върбина и други селища.
Човек има една майка и една родина, в която се е родил, и
трябва да се гордее, че е българин, потомък на Аспарух, и да из-
гражда своята родина за себе си и бъдещето на децата ни.
ЕВГЕНИЯ ИВАНОВА ПРОДАВА ОТЕЧЕСТВОТО1
– Акад. Марков, защо сега се появяват разни учения за

българите мохамедани и дори има битка за техния произход?
– Разбрах от медиите, че президентът Плевнелиев е бил в Риб-
ново – едно голямо село от българи мохамедани в Гоцеделчевско.
Там той е казал, че трябва да се изгради мултиетническо и мулти-
културно общество, което за мен е един гаф. Защото вече във Ве-
ликобритания, Франция и Германия признаха, че не може да се из-
гради такова мултикултурно общество, в смисъл една национална
идентичност с различни културни идентичности. Там не можаха да
приобщят арабите, турците и кюрдите емигранти. Така че не може
да говорим за „помашки етнос“. Думата етнос идва от съветската
терминология. Това е най-любопитното – либерални кръгове, кои-
то говорят за различни етноси в едно общество, се хващат за съвет-
ската терминология. След Октомврийската революция в Съветския
съюз има съветски народи. А след Втората световна война Сталин
казва: „Има един съветски народ, но от различни етноси“.
– Еднокултурна държава ли е България?
– Една култура сме. Можем да бъдем с различни вери, но сме
една култура. Аз не приемам, че в България има много културни
идентичности. Защото, като се започне от образованието и се стиг-
не до науката и изкуствата, това е българска култура, българско
образование. Ние не можем да изграждаме различни модели на об-
разованието и различни култури. Президентът е технократ, той не е
хуманитар, поне това го извинява, но трябва да внимава със секре-
тарите и съветниците си. Защото това е една теза, която се провали
в ЕС. И ние няма тепърва тук да я прилагаме.
– Има ли тогава опасност за държавата?
– Има, защото това е една сепаратична идея. Както в съседна
Гърция изграждат „помашки етнос“. Вече има речници, граматика
на „помашки“, в Ксанти от миналата година има такава телевизия.
1
Родопи ВЕСТ, Смолян, бр. 52 (1362), 10–11.05.2012, с. 1, 5.
Тук също се опитват – на конференцията, както сочи докладът на

проф. Евгения Иванова, която твърди, че помаците са нещо различ-
но. А като се каже така, значи не са българи. В същото време коле-
гата от Одрин, на когото не съм чел доклада, но заглавието е крас-
норечиво – „Помашки турци на Балканите“, явно гледа на Родопите
от позицията на регионална сила, каквато се опитва да бъде Тур-
ция. Урокът на бошнаците – това е трагедията от 90-те години при
разпадането на Югославия. Тито създаде две нации – македонска и
мюсюлманска. Всъщност той създаде в Босна от сърбите и хървати-
те мюсюлмани мюсюлманска нация. Там през първата половина на
90-те години се клаха сърби християни със сърби мюсюлмани, хър-
вати християни с хървати мюсюлмани. Техният майчин език е един,
затова ние не приемаме на верска основа да се изгражда нещо раз-
лично и да се противопоставя. И урокът на Босна от съвременната
история е поучителен. Не трябва да допускаме да се говори за пома-
ците като нещо отделно. Още повече че Евгения Иванова – понеже
не е историк, бърка понятията. След Освобождението в Родопите
са им казвали ахряни (от Ахрида, както са наричали Източните Ро-
допи – бел. ред.). Помаци идва от Ловешко, откъдето е Васил Ра-
дославов, който за пръв път е министър-председател през 1887 г., по
време на регентството. Тогава, когато става въпрос за преброяване-
то, той нарича всички българи мохамедани помаци, защото изповяд-
ват исляма. Радославов обаче към българите мохамедани прибавя и
циганите мохамедани, и татарите мохамедани, обобщавайки ги като
помаци в преброяването, правено от Царство България.
– Има много тези около корена на думата, какво означа-
ва помак, едни казват, че идва от помъчен, а други от по маг –
магьосници, каквито били българските жреци.
– Не са прабългари. Ислямът не може да бъде преди Моха-
мед тук. Защото първите прабългари още през V–VI век правят
набези в Родопите. С имама на Сатовча бяхме миналата седмица.
Той ме попита кой е първият човек? И аз като академик му казвам
помирително: дали е Адам или Адем, това е нещо много общо,
тъй като в основата е Старият завет. Юдаизмът е първата моно-
теистична религия. Дотогава всички са били с много богове. Той
скочи и ми каза, че ислямът е най-старата религия, докато той е
по-нов от християнството. Аз не исках да споря с него, спорът
е богословски – не е научен, а и той е духовно лице. В науката
освен вяра, се искат доказателства. В религията се възприема, че

щом си вярващ, не ти трябват доказателства – че Христос е ходил
по вода и е превърнал водата във вино, а Лазар е бил възкресен.
Това е в Библията, и в Корана има подобни чудеса. Но верската
принадлежност не бива както в Османската империя да прераства
в етническа принадлежност. Пример – когато смениш вярата на
един човек, както е било в Османската империя, от ислямизация
се отива към турцизация. В Османската империя не е имало тур-
ска нация, хората са се наричали османлии. А Кемал Мустафа, на-
речен Ататюрк, създава турската нация. Турската нация, включи-
телно и династията на османлиите, е смес от много, много народи.
– С последната смяна на имената у нас през 80-те години,
можеше ли да се получи единна нация?
– По съветско време казваха единна социалистическа нация.
В Албания Енвер Ходжа, който е още по-краен сталинист, понеже
албанците са разделени – две трети са мюсюлмани, а една трета
са православни и католици, казва: „Не, религията ни разделя“. Съ-
бират ходжите и свещениците и им казват: които искат да станат
учители – вляво, които не – в концлагерите вдясно. Албания е обя-
вена за първата атеистична държава в света. В България комунис-
тическата партия решава да прави единна социалистическа нация,
защото атеизмът беше официална политика. Казваха, че това ще
ни обедини. За разлика от Дружба „Родина“, която е искала хората
да се преименуват доброволно, да си изберат имена – като Камен
Боляров, Светослав Духовников... Преди две години един турчин
от Добричко, който ми лепеше плочките вкъщи, ми разказа как в
първи клас от Мера става Митко, само по първата буква. Не може
мюсюлманин – да го кръстиш на светия. Аз никога не съм одоб-
рявал милиционерското преименуване. Тогава накараха учените
да направим един координационен съвет между БАН, СУ и някои
други висши училища, да доказваме, че тези хора някога са били
българи. Разбира се – има много доказателства. Но тази теория за
кръвта от XIX век, векът на национализма и националните държа-
ви, вече остарява. Не е важно какъв си по кръв, важно е самосъзна-
нието. Така тези хора се затвориха, а ДПС ги плаши: „Ей сега ще
ви преименуват!“, и хората се страхуват, защото са го преживели.
– Да, има една част, които са запазили българските име-
на и точно това ги е социализирало.
– Дори при Дружба „Родина“, около 70–80 хиляди главно тук,

в Средните Родопи, въпреки че след 9 септември 1944 г. са ги прес-
ледвали, повечето си запазват имената – като Светослав Духовни-
ков, който е имам.
– Тоест вие приемате преименуването, но не приемате
пътя, по който става?
– Да. Доброволно преименуване и запазване на вярата. С отец
Боян Саръев се познаваме отдавна, но съм му казвал, че нашата
мисия е друга. Ние няма да покръстваме.
– А кои са белезите на нацията?
– Ето това, което ми каза един имам в Якоруда, видимо ядо-
сан: „Професоре, аз съм турчин, какво лошо е да си турчин?“. Аз
му казвам: „Няма нищо лошо, но вие не сте турчин. Какъв е майчи-
ният ви език? Български“. Майчиният език е първият признак, дру-
гият признак е историческото минало, родословието, корените, в
Родопите християни и мюсюлмани са с общ корен. Във Велинград-
ско не бях ходил отдавна на крепостта Цепина. Това е крепостта
на деспот Слав от XIII век. Там има запазени паметници на старо-
български. Не е имало никакъв ислям тук, в Родопите, както казват
някои – видите ли, хан Тервел е разгромил арабите и ги заселил и
така те останали в Родопите, оттам арабският произход на бълга-
рите мохамедани. Има такава теза. Изкарват ги кумани и печенеги,
какви ли не, само да не са българи. А коренът им дори е в Рибно-
во, където ходят с шалвари и забрадки, но песните им, говорът им
са български. Те не казват на турски „айрян“, а казват „мътеница,
бърканица“, както майка ми в Калофер.
– Исторически съществувало ли е лице Енихан баба?
– Не мога да се произнеса по спора. Но мога да се произне-
са за Демир баба, защото там имаше един голям спор преди годи-
ни, дори се намесиха депутати от ДПС. Нещо любопитно: където
е имало тракийско светилище, след това има християнско и след
това – мюсюлманско. Натрупват се три пласта. На Демир баба
местният имам забрани разкопките и изгони археолозите, че било
свято място. Но там са се събирали мюсюлмани и християни, вклю-
чително се палят и свещи. А там не са сунити, те са казълбаши,
алиани. Какъвто е Мустафа Кемал. Аз често се шегувам, че бащата
на турците не е турчин: майка му е българка мохамеданка, а баща
му – албанец от Дебърско. През 1935 г. Хитлер съвсем скромно
казва: „Ние сме трима големи държавници – аз, Сталин и Мустафа

Кемал. Защото той от развалините на една срината империя напра-
ви модерна държава“. А Кемал му подарява един цветен портрет с
надпис, което кара Хитлер да каже: „Вижте го какъв ариец – рус, със
сини очи“. Да не говорим какви са в Североизточна България – руси
със сини очи, една голяма част са с нашата кръв, но вече в нача-
лото на XXI век важно е националното самосъзнание – какъвто се
чувстваш и затова не трябва да се оказва натиск, това беше грешка
на тоталитарната държава.
– А сега има ли грешка?
– Да. След 1989 г. се връща махалото и покойният Андрей
Луканов, който беше мозъкът на прехода, допусна създаването на
ДПС с помощта на Ахмед Доган, за да могат да откъснат гласовете
за СДС, иначе те щяха да спечелят изборите за Велико Народно
събрание. И да направят друга Конституция. Беше естествено бъл-
гарските турци, оскърбени от това скорошно посегателство срещу
тях, да отидат със СДС. И Луканов допусна тази партия, създадена
на етническа и верска основа. В Царство България винаги е имало
депутати мохамедани – между 10 и 15, но те са били от Земеделския
съюз, от Либералната партия, от различни партии, нямало е етни-
ческа или верска партия. След това Конституционният съд по свои
политически съображения не забрани ДПС. По този начин тази
партия каза: „Това е нашият електорат, ние ще браним неговите
интереси“. И този електорат го слуша. Както моя майстор, който
щял да гласува за ДПС, защото ги закриляло...
– Вие сте говорили с него, преди Доган да вземе хонорара
от един милион от Цанков камък. Сега ще кажете ли същото?
– Да, такъв е, сега те са много разочаровани. Доган е рожба на
народната власт. Той щеше да си остане едно овчарче на село, ако
не беше приет с привилегия да учи философия. Той е станал аспи-
рант в БАН пак с привилегии, за разлика от мен. Тогава го оценя-
ват и го взимат по турска линия. След това му дадоха възможност
да стане балансьор, но той, грубо казано, прекалено се разпаса. И
докато неговият електорат мизерства и гладува, той живее в сараи.
Един философ взема 1,5 млн. лв. хонорар, като е дал 50 000 на три-
ма специалисти по хидрология да му изготвят проекта. Официално
турското правителство се разграничи от него, решиха да го махнат,
но той все още има опора в структурите...
– И все пак кога избуяват разните учения на темата за

етносите – когато има силна държава ли?
– Обратното. Ние не бяхме подготвени за демокрацията и
като народ, и като държава.
– За 22 години не сме ли се подготвили?
– За съжаление, БКП при оная тоталитарна държава си гот-
веше кадри да управлява вечно. Но след това се появиха случайни
хора, един бил асистент по политическа икономия, друг бил физ-
културник... Тези хора не са си представяли, че ще станат политици
и държавници.
– А те държавници ли са?
– Не, не са, понеже нямат време да четат. През 2001 г. напи-
сах една книга – „Поуки за държавниците“, с около 250 страници.
И накрая изведох 33 поуки в три страници. Едната е: „От всеки
политик държавник не става“. За съжаление, дори и президентът
Първанов, който ми е колега историк, за разлика от Плевнелиев,
след като е бил 10 години на върха на властта, повтаря грешката на
Петър Стоянов. По друг начин трябваше да помага на държавата.
Аз очаквах да пише книги, да развива академията си за лидери, но
властта е наркотик. Колкото повече я употребяваш, толкова повече
я искаш.
– Поговорката е: „Власт се взема, а не се дава“.
– Важното е не само до момента, когато се качваш на върха,
но и сам да слезеш от него.
– Такива няма. В старата история княз Борис I е единстве-
ният, който отива в манастир и доброволно дава престола.
– Много малко са. Навремето проф. Иван Шишманов, когато
през 1907 г. студентите освиркват цар Фердинанд при откриването
на Народния театър, затваря университета и си подава оставката.
Но общо взето, малцина са смеели да възразяват на силния – преди
цар, генерален секретар, сега министър-председател.
– Но БАН миналата година посмя да излезе на улиците.
– Да, защото ножът опря до кокала. Дянков още като експерт
на Световната банка през 2007 г. написа, че БАН трябва да се при-
ватизира, да направи грузинския вариант – там разбиха академия-
та. Продавайте, но след 5 години ще останем на улицата. Да дока-
жеш, че науката няма място в малките държави, че умните момчета
и момичета трябва да бягат на Запад като него, а тук да останат
орачи и копачи. Това ли е? Сега Плевнелиев смени тактиката – като

технократ говори за високи технологии, за иновации и ни връща в
епохата на Живков.
– Реално заплатите в БАН промениха ли се?
– Средната заплата е 607 лева, есента, когато излязохме на
протест, бе 540 лв. Проблемът е, че ние се опитваме да докажем на
правителството, че тези пари не са похарчени напразно, че това са
инвестиции. И че не всички науки могат да продават. Примерно по
националната стратегия за развитие на науката 2020 г. те искат да
имаме 60% бюджетни и 40% собствени приходи. Има институти,
които могат да го постигнат, но хуманитарните какво да продават?
– Една Евгения Иванова продава идеи.
– Тя продава, но продава и отечеството, защото работи за
Сорос, за съседна Турция. Вижте є доклада. Аз имах един проект
със Солунския университет, от който ни поканиха да напишем исто-
рия на българите. Написахме текстовете и преди месец дойде една
колежка от Солунския университет и ни казва: „По отношение на
вашия текст имаме следните бележки. За Македония – Македония е
гръцка...“. Чакайте, има статистика от навечерието на Балканската
война, че 58 процента е българска, вярно, била е доста пъстра. В
Охрид, в Тракия има 300 000 българи. Ами Солун?
– Солун е еврейски град...
– Солун е най-големият еврейски град. И ние, когато спорим
с гърците, предлагаме плебисцит. Защото евреите са щели да гла-
суват за нас, а не за гърците. Икономически те са владеели банки,
търговия, корабоплаване, от друга страна, гърците имат антисеми-
тизъм. Тогавашният министър-председател Венизелос казва: „Вие
искате плебисцит, за да вземете Солун. И сте били окупатори“.
Викам им: „Извинявайте, обаче няма смисъл, аз не съм за
3000 евро“. Но знам, че те ще си намерят някой млад доцент, който
не отказва пари и „прави проекти“.
– Но прекроява историята.
Разговора води Орлин Кисьов

Доц. д-р Христо Гиневски:
НЯМА ПОСЛЕДОВАТЕЛНА ПОЛИТИКА

КЪМ ХОРАТА В РОДОПИТЕ1
Доц. д-р Христо Гиневски е преподавател по краез-

нание, стопанска история, езикова култура и история
на националната сигурност в Смолянския филиал на
Варненския свободен университет. Автор е на много
книги, свързани с историята, Възраждането, миналото
на Средните Родопи и др.
– Г-н Гиневски, вие сте автор на много исторически кни-

ги, преподавате краезнание... Теорията, че българите мохаме-
дани са прабългари, избягали в Родопите от покръстването
в християнска вяра при цар Борис I, нещо ново ли е по тези
места? Имало ли е и други опити те да бъдат разграничени,
отделени от останалите българи?
– И преди е имало такива теории, които са се разпространя-
вали из Родопите, но сега като че ли получи много по-широка глас-
ност идеята, че Борис I е покръствал мюсюлмани. Това обаче не
отговаря на историческата истина. Знам, че по-голяма част от насе-
лението тогава е било славянско. Прабългарите са били далеч по-
малко по численост, макар да са носели държавното начало. А не е
възможно славяните да са били мюсюлмани. Цялата тази теория е
съшита с бели конци и по никакъв начин не може да издържи и най-
невинната историческа критика. Но тя се разпространява, за да се
докаже, че в Родопите не е имало помохамеданчване, че там винаги
е живяло мюсюлманско население, че това, което е християнско, е
дошло по-късно отнякъде. Но това просто не са верни неща.
– В момента с какви документи разполагаме, за да дока-
жем, че наистина е имало помохамеданчване в Родопите?
– Аз ще ви кажа само за един документ, който нашият известен
османист Румен Ковачев откри в турските архиви. Това е един данъ-
чен документ. Както знаете в империята се е водела стриктна сметка
на данъците. Та той открива един документ за едно от селищата в
1
Тракия, С., бр. 22, 22.11.2012, с. 5.
Родопите. От него се вижда недвусмислено, че цялото му население

в началото на XIV век е българско. Всичките имат български имена,
записани са занаятите им, гледали са прасета и т.н., да не влизам в
подробности. Този документ е публикуван, но само след три десе-
тилетия в същата турска данъчна книга се появяват първите помо-
хамеданчени българи. Постепенно цялото село приема исляма, по
какъв точно начин е вече друг въпрос. Но причините са преди всичко
икономически. По този начин те плащат по-малки данъци, не са под-
ложени на набезите на еничарите и редица други привилегии, които
получават, като сменят вярата си. Това си е истинско икономическо
насилие. Приели са исляма по икономически причини.
– Малко изненадващо се появява и самата дума „помак“
като проява на някакво разграничение от българите. Бяхме
свикнали това население да се нарича българи мохамедани.
– Думата се е използвала в края на XIX и началото на XX век,
използва я и Стою Шишков, и Христо Караманджуков, все голе-
ми изследователи на местното население. Но действително я бяхме
забравили. Оказа се обаче, че названието „българи мохамедани“
дразни някои хора.
– Те искат да премахнат връзката с българското?
– Да, и за да го направят, се връщат към думата „помак“.
– Освен тази неправителствена организация Европейски
институт „Помак“ какво друго има с това име?
– Има и няколко сайта, които се казват така. Тях може да
ги правят няколко човека, но може и един да е. В тях публикуват
каквото си искат, без научна критика, без рецензии или доказател-
ства. Самата книга „Балканските войни в Родопите 1912–1913“,
за която вече стана дума, няма научен апарат, няма извори, няма
документи, цитират се неща напълно преднамерено, като се режат
части от фразите и т.н. В нея се правят опити да се обърнат ха-
рактерът и изходът на войната, да се пренапише историята. Ако
наистина е имало геноцид над местното население от българската
армия, както се твърди в книгата, защо днес има толкова българи
мохамедани?
– В тази насока организация ЕИ „Помак“ ли е най-ак-
тивната или има и други?
– Този Европейски институт „Помак“ се появи отскоро, преди
няколко месеца. Състои се от 13 човека по собственото им приз-
нание. Те заявяват официално, че основната им цел е да проучват

миналото на Родопския край. Но начинът, по който тръгват с тази
книга, показва, че не се интересуват от сериозни проучвания, а
просто развиват неоосманската теория, че българите са живели в
благодат в Османската империя, че едва ли не трябва отново да се
върнат в нейните „обятия“. Това всичко е финансирано незнайно
откъде и пропагандира неоосманистката теория.
– Но има известни противоречия в техните концепции.
От една страна, твърдят, че помаците не са българи, а някаква
друга народност, от друга страна пък, допускат, че става дума
за прабългари, избягали от покръстването. В крайна сметка,
според тях българите мохамедани хем са българи, хем не са...
– Защото не могат напълно да скъсат с историческите факти
и много трудно могат да докажат, че не са българи. Ще ви дам друг
пример. Ако погледнете топонимията на което и да е село в Родопи-
те, ще видите, че всички имена на местности или поне две трети от
тях са християнски. Ами вземете Перперикон. Как след разкопките
там се появява тази средновековна църква, след като Родопите са
били населени уж само с мюсюлмани? Какво да кажем за останали-
те християнски следи, как става тази работа? Ами какво показват
археологическите находки? Всички разкрити погребения доказват,
че християнското начало е безспорно в тази част на страната. Но в
ЕИ „Помак“ не се занимават с подобни факти.
– Как според вас обществото посреща подобни идеи?
– Засега те не се радват на голяма популярност. Едни хора
ги посрещат с насмешка, с усмивка, аз говоря и за християните,
и за мюсюлманите. На някои обаче им влияят, още повече че се
раздават и пари. Но като цяло в Средните Родопи са се съхрани-
ли добрите отношения между двете религии. Ами знаете ли колко
смесени бракове има? Те са стотици. Само от моите съседи има
7–8 подобни семейства, където християни и мюсюлмани си живеят
прекрасно. Така че конфликтите са внесени и измислени отвън.
– Но дали държавата трябва да се намеси по някакъв на-
чин срещу подобна пропаганда?
– Нашата държава направо я няма. Не се страхувам да го кажа
направо. Как може да се появяват книги, които рушат национал-
ната идентичност и никой да не реагира? Това си е посегателство
срещу националната сигурност. Демокрацията си е демокрация, но
националната сигурност изисква да се вземат мерки. Как може да

се появяват подобни книги и никой да не реагира?
Не става дума да се връщат старите методи, да се връщат на-
силствено имена. Това вече сме го имали и то тежи все още. Но
говорим за една историческа истина, която, така или иначе, е до-
казана и от турските историци. Не призовавам за полицейщина,
но държавата трябва да се намеси. Има достатъчно демократични
средства, които да пазят националната ни идентичност. Да се пока-
же, че Конституцията и законите не бива да се нарушават.
– А младите проявяват ли интерес към подобни антибъл-
гарски теории?
– Не особено според мен. Но все пак има някои, които ги прие-
мат. Аз контактувам с много млади хора, имам приятели, повечето
не вярват на подобни неща. Но това население е изпитало доста.
То в някаква степен е жертва на непоследователната политика от
възстановяването на българската държава през 1878 г. та до ден
днешен. Ние нямаме постоянна политика към него, която да се из-
пълнява от всички правителства, независимо от коя партия са. Ту
сменят имената, ту ги връщат, въобще е една мешавица.
– Казвате, че идеите идват отвън?
– Трябва да ви кажа, че тези идеи се появиха, след като в Ро-
допите се появиха емисари, завършили богословие в арабски уни-
верситети. Те донесоха тези неща. И в Рибново е така, и в Гоцедел-
чевско, и в Смолянско. Става дума за хора, които бяха изпратени
да изучават исляма в Саудитска Арабия, а те не са никак малко.
Само в Рибново са 11 човека. Но държавата трябва да предприеме
нещо.
КЪМ ЕВРОПА ЛИ НИ ВОДИ ЕВРОПЕЙСКИ
ИНСТИТУТ „ПОМАК“?1
Светослав Минчев
Преди месец на специална пресконференция в София от Евро-

пейски институт „Помак“ прочетоха пред медиите обръщението „Кои
сме ние“. Обявиха се против честване на стогодишнината от Балкан-
ската война и предизвикаха медиен шум около себе си. Едва ли са се
надявали да им обърнат голямо внимание. Какво обаче се случи след
това? От този „институт“ бе издадена книга със заглавие „Балкански-
те войни в Родопите 1912–1913“, в която се хвърлят обвинения към
българската армия за убийства, издевателства и геноцид спрямо насе-
лението в Родопите. Излишно е да отбелязвам, че не са посочени ни-
какви исторически извори и факти. Още една поръчкова антибългар-
ска „книга“. За нея обаче в медиите се говори достатъчно, дори повече
от заслуженото. По-интересно е да се види всъщност „кои са те“ от
Европейски институт „Помак“. Излезе наяве, че са поредната създаде-
на в Турция организация, която усърдно работи против нашата роди-
на. Дали е случайно съвпадение, че обявяването им против честването
на Балканската война съвпадна по време със скандала, предизвикан
от общинските съветници на Доган в Кърджали? Точно в един и същ
момент, явно координирано! Едва ли. Просто е ясно, че тази акция
е диктувана от Турция и се изпълнява от техните платени клакьори.
Последваха и напъните на Доган, че трябва да се преразгледа исто-
рията, и сравнението на Балканската война с възродителния процес и
етническо прочистване.
Щеше да е смешно, ако не беше страшно. Отрекоха Баташкото
клане, поискаха паметник на турските аскери на Шипка и обявиха сти-
хове на Ботев за насаждащи етническа омраза. Господата искат пре-
разглеждане на историята и вероятно ще пожелаят да впишем в учеб-
ниците, че Левски е терорист, а Ботев – международен пират. И кой
ще изпълни тогава поръчката на Анкара? Отново ще е някой подобен
„институт“. Дали обаче така вървим към Европа или към Анадола?
1
Отзвук, Смолян, бр. 134 (2033), 15–20.11.2012.
ВИЕ ПИШЕТЕ ПСЕВДОИСТОРИЯ,
Г-Н МОЛЛОВ!1
Сийка Кетева
Историкът Никола Дамянов има своите основания и аргумен-

ти, с които подкрепя идеята си за построяване на музей на христи-
янството в местността Могилата над Смолян. Аз нямам контраар-
гументи, с които да се противопоставя на изразеното му станови-
ще. Това обаче, което искам да заявя от страниците на в. „Родопи
ВЕСТ“, е желанието ми, преди да се построи нов музей, да се ини-
циира широко обсъждане и едва след консенсус да се премине към
реализирането му.
Позицията на г-н Ефрем Моллов, оповестена в бр. 133 (1442),
ме смути най-вече с фантасмагоричните му обяснения на история-
та на местността Могилата. По мои категорични виждания негови-
те твърдения за произхода на българите мохамедани са невероятни
измислици. А и историята отдавна се е произнесла по този проблем.
Нямам намерение да доказвам безспорно доказаното. Но като фило-
лог ще припомня три аргумента: съхраненият български език, топо-
нимията и еднаквите фамилни имена.
Трудно ми е обаче да си обясня следното: защо днес, когато
обществото ни полага усилия да се интегрира към европейските
институции, когато търсим формулата на просперитета и се борим
да надмогнем икономическата и финансова криза, отново с нечис-
топлътни намерения ни карат да се връщаме назад към разедине-
нието?
Мои приятели, изповядващи исляма, изказват недоволство-
то си от това, че медиите поставят тези проблеми на обсъжда-
не. Защо – питат ме те – не се показват големите къщи, които си
построихме, модерните домове, които наредихме, творческите ни
постижения и пр., а се ровят в минали неща. Защото – отговарям
им – сред вашите среди има хора, които са продали душата си на
дявола и без никакъв свян се превръщат в душеубийци.
1
Родопи ВЕСТ, Смолян, бр. 134, 22–23.11.2012, с. 2.
Вероятно и г-н Моллов си задава въпроса, но в друга посока.

Пита ли се той защо толкова млади родопчани напуснаха нашия
край. Причините не са само икономически, а и нравствени. Млади-
те хора не желаят повече да им се напомнят неща, които са част от
родовата им трагедия. Друг пример: моя добра позната от Мадан,
завършила с отличен успех висшето си образование, след като се
омъжи и роди, замина за Пловдив. В откровен разговор тя ми спо-
дели: „Напускам града, защото не искам на моя син да му казват
„помак“!“
Много примери могат да се посочат в полза на здравия разум,
в който съм сигурна, че ще победи позициите на г-н Моллов! Защо
Вие, господине, не работите за печеливша кауза: откриване на ра-
ботни места, повишаване на доходите на българите мсюлюмани?
Вероятно не знаете, че съвременните родопчани искат да работят
на привлекателни позиции и да получават добро заплащане. Насър-
чавам Ви да работите в тази посока. Оттук също могат да дойдат
пари. Но почтени.
БЕЛЕЖКИ ЗА ЕДНА ПРОВЕДЕНА НАУЧНА
КОНФЕРЕНЦИЯ1
На 5 май 2012 г. в гр. Смолян бе проведена Международна

научна конференция „Помаците: версии за произход и съвремен-
на идентичност“. Като организатори бяха посочени Нов български
университет, Институт за изследване на близкото минало и Фонда-
ция за свободата „Фридрих Науман“. Основната група доклади на
поканените участници бяха свързани с темата за идентичността на
тая група българско население: „Идентичност и идентичности на
помаците в България“ на проф. Евгения Иванова; „Идентичности –
конструирани, вменявани, налагани... (когато изграждаш познание
за българи мюсюлмани)“ на доц. Ирена Бокова; „Идентичност на
помаците в Турция“ на Георги Зеленгора; „Съвременният „внос“
на идентичности при помаците в България“ на доц. Соня Хинкова и
др. Въпреки че в заглавията на докладите преобладаваше название
помаци, някои от авторите използваха и название българи мюсюл-
мани. Но както изтъкна в изказването си добрият познавач на те-
мата Стоян Райчевски, съставката мюсюлмани е нова и дава насока
към строго конфесионална квалификация, която е общовалидна за
изповядващите исляма. От своя страна, название българи мохаме-
дани, чиято употреба е възприета и утвърдена от родоповеда Стою
Шишков, е намерило място и в научната литература.
За съжаление, на актуалната тема за езика на това население
бе посветен само един доклад, на доц. Елена Каневска „Помашкият
език“ като идентификационен признак“. В него като цяло не бяха
представени нови, непубликувани още данни за опитите в Гърция
да се създаде „помашки език“, но бяха споменати наблюдения на
авторката и принципно бе отстоявана позицията, че няма никакви
лингвистични аргументи за утвърждаването на лингвоним помаш-
ки език.
1
Родопи, Смолян, 2012, бр. 3–4, с. 67–68.
Все пак темата за езика присъстваше в отделни доклади и из-

казвания. Така в доклада на проф. Ахмед Гюншен от Балканския
изследователски институт в Одрин „Помаците като общност на
Балканите и проявленията на тяхното самовъзприятие като тур-
ци“ бе споменато, че помаците са турски преселници, възприели
местния език. За съжаление, не бяха представени никакви езикови
факти, които да потвърдят тезата на автора. Разбира се, тая теза се
поддържа и от други автори, но така изложена в научно съобщение
на международна конференция тя има голяма тежест и затова тряб-
ва да се внесе яснота относно правдоподобността є. В случая теза-
та се явява пореден опит на турски учени неезиковеди, които нямат
нужните познания по български език, за да обобщават и вкарват в
научно обращение такива идеи. Нужно е да се поясни, че за защи-
тата на такава версия трябва да се представят неоспорими езикови
данни от историческата граматика и от съвременното състояние
на българския език и неговите диалекти. Важно е да се отбележи,
че в Турция все още няма изграден славистичен център с добри
специалисти – познавачи на българския език, които да правят из-
следвания. Нещо повече, турската езиковедска наука все още не е
проучила основно турското говорно богатство, та да се занимава
с характера и особеностите на българския език, на която основа
да гради тези за произхода на езика на славянското население на
Балканите. И тъй като проф. Гюншен споделя, че се позовава на
обективни изследвания, оказва се, предимно на турски учени (!),
ето какви са тия изследвания. Цитираният в библиографията тур-
ски изследовател Айдънлъ пише в свое „обективно“ изследване:
„Ако се изследва обективно фонетичният акцент на помашкия

език, ще се види голямото влияние на някогашния чагатайско-тур-
ски език върху помашкия говор, понеже етимологичната структу-
ра на този език се основава на чагатайско-турския език“2.
Трябва да поздравим „специалиста“ Айдънлъ с въвеждането

в научно обращение на граматичен термин „фонетичен акцент“ на
даден език, несъмнен принос в световното езикознание! По тая ло-
гика трябва да има морфологичен, синтактичен, лексикален акцент!
2
Ауdınlı, А. Ваtı Тrakiya Faklasının Iç Yüzü. Istanbul, 1971, с. 34.
А акцентните особености може би трябва да се назоват акцентен

акцент! Авторът употребява лингвоним помашки език, а малко по-
надолу – негов синоним помашки говор, като не става ясно как език
и говор (диалект) са едно и също. Не става ясно и дали все пак е
изследвано това влияние на чагатайско-турския език или не е, за да
видим как така речта на помаците, която е част от родопските гово-
ри на българския език, едни от най-архаичните български говори,
се оказва силно повлияна от него, а речта на местните християни,
също изконно местно българско население – не е! Буди недоумение
това, че „етимологичната структура“ (!) на един език (диалект)
„се основава“ на друг език (!), който не е родствен с него. Самият
израз е абсурден. Но за всеки езиковед специалист, който изследва
българското диалектно богатство, е ясно, че тоя цитат е едно линг-
вистично недоразумение. А какво да кажем за класификациите на
„групите на помашкия език“, съчинени от друг набеден българист
езиковед, цитиран в библиографията – Хюсеин Мемишоглу? Тук
недоразумението е още по-голямо3, но на тая тема трябва да се пос-
вети цяло отделно изследване.
В доклада на проф. Гюншен бе повторена и широко тиражира-
ната от турски учени теза за ненасилственото приемане на исляма
от местното християнско население на Балканите с довода, че все
още има оцелели българи, сърби и други християни. В случая не е
нужно да се посочва обемиста библиография, каквато съществува,
за да се обори това мнение. Но е нужно да се обърне внимание на
турските учени да не прекаляват с идиличното представяне на мно-
говековното османско владичество на Балканите.
Твърде несериозни са доводите на автора за принадлежност-
та на помаците, гораните, торбешите към турския народ в раздела
„Доказателства за турска култура в общностите на помаците/тор-
бешите/гораните. Абстрактно културно наследство: обичаи, тради-
ции, вярвания“ на публикувания му доклад4. Там има такива бисе-
ри, на които и студенти етнолози биха се изсмели. Така например
3
Вж.: Митринов, Г. Фалшификации, свързани с езика на българите мохамедани. –
ТанНакРа ИК, С., 2010, с. 110–111.
4
Гюншен, А. Помаците като балканска общност и доказателства за турска при-
надлежност в разбиранията им за идентичност. – В: Помаците – версии за произход
и съвременна идентичност. С., 2013, с. 52–56.
като важен белег за такава принадлежност е изтъкната традицията

вкъщи да не се сяда на масата за ядене, преди да е седнал бащата.
Интересно как само за патриархалното общество на помаци, тор-
беши, горани и турци е характерно това, а за останалото местно
балканско население не е? Може би то е прескочило тоя етап в раз-
витието си? Такива бисери се откриват и при цитираните „турски“
обичаи да се краде мома с цел женитба и т.н. Връх на лаически-
те разсъждения на професора са обясненията му за специфичното
„турско“ угощаване на близки и роднини, във връзка с раждането
на дете. Торбешите в Македония го назовавали бабина, а помаци-
те в Пловдивско (?), преселили се после в Турция – симидал. Да
беше погледнал в диалектните речници на българския език и дори
в етимологичния речник на българския език, за да разбере, че тая
гръцка заемка (от нгрц. σεμιγδάλι ’пшеничено брашно‘) е общобъл-
гарска и се употребява от мюсюлмани и християни в границите на
българското езиково землище в облици смигдал, смидал, смидар,
с различни фонетични варианти и с най-общо значение ’вид ястие‘.
С конкретното значение ’ястие, с което се гощават близки и род-
нини по повод раждане на дете‘ е засвидетелствано в говори на
български християнски села в Пловдивско, Първомайско, Гюмюр-
джинско, Смолянско5. Названието се употребява в родопските го-
вори от Смолянско на българите от двете конфесионални групи със
значения: 1. ’угощение с пита, полята с масло, дадено от родилката
в дома є 3 дни след раждане‘. 2. ’угощение на жени, чиито мъже са
овчари, което става всяка година на 27 октомври по случай опло-
дяването на овцете‘. 3. прен. ’раждане‘6. Видно е, че в родопските
говори то е разширило семантичния си обем. Но дали дошлите дос-
та късно на Балканите турци са донесли тоя обичай? А дали пък не
са донесли като скъп дар и животновъдството на „изостаналите“
в икономическо и културно отношение местни балкански жители?
Но ето какво пише в един академичен български сборник с
етнографски проучвания от Родопите:
„В родопските християнски и мюсюлмански села успешното

раждане се разгласява и отпразнува чрез събиране на обредна
5
Български етимологичен речник. Т. VII, слово-терясвам. С., 2010.
6
Стойчев, Т. Родопски речник. – Българска диалектология. Проучвания и мате-
риали. 1965. Кн. II.
гощавка, главен момент в която е разчупването на обредни хлябо-

ве. И при двете групи българско население в областта „обезателно
се правят молитви, понуди, гощават се роднини и съседи, ходят си
на честито“ (Шишков, Ст., 1903, с. 2, 59.).
До 40-я ден след раждането се месят две пити, като при втората
обредът показва известно разнообразие по отношение на време-
то и участниците. Първата пита – пита, пишник, малък смигалъ...
се меси в повечето села веднага след раждането... Най-често на
третия ден или седмица след раждането се месят гулемите пити,
буганики, смидалъ, смигалъ, смидар“7.
Що се казае до облик симидал, с епентеза на гласна и, запи-

сан от автора в Турция, той не е засвидетелстван в други местни
български говори и вероятно се е получил под влияние на турския
език, след изселване на българоезичните мюсюлмани в Турция.
В доклада си проф. Гюншен изтъква, че 3 години бил изслед-
вал проблематиката. Така ако я кара с тенденциозно подминаване
на изследвания в отделните балкански страни, още 300 години няма
да му стигнат, за да проучи историята и етнографията на балкан-
ските народи, към които в доста късен период са се присъединили
турците! А от тоя свой некомпетентно написан доклад би трябвало
да се срамува. Препоръчително е в бъдеще авторът да използва
и изследвания на български учени. Достатъчно литература има по
въпроса за общата материална и духовна култура на родопските
българи от двете конфесионални групи, например в сборника „Ро-
допи. Традиционна народна духовна и социалнонормативна култу-
ра“, издание на Етнографския институт с музей при БАН8. В него
има посочена изчерпателна библиография по темата.
А иначе много са мераклиите да се изявяват публично по
темата за езика на българите, изповядващи мюсюлманска рели-
гия. Показателен е опитът на скоро появилия се сторонник за нов
прочит на родопската история Ефрем Моллов да убеди общест-
веността, че съществува „помашки език“. Това той прави, като
изрича по две-три изречения на родния си родопски диалект пред
водещите на разни телевизионни предавания, тактично премъл-
7
Родопи. Традиционна народна духовна и социалнонормативна култура. С.,
1994, с. 134–135.
8
Пак там.
чавайки обаче, че това е роден диалект и на местното изконно

българско християнско население в Родопите. В телевизионното
предаване „Свободна зона“ с водещ журналистът Г. Коритаров
по ТВ+ от 28.02.2013 г. Моллов самоуверено сподели, че думата
скураф била помашка! Разбира се, водещият на предаването и не-
укият в тая област, иначе „всезнаещ“ български професор Божи-
дар Димитров не можаха да посочат значението на думата, нито
да вземат компетентно отношение по въпроса. А в случая негра-
мотният и неук в езикознанието Ефрем Моллов в желанието си
да покаже компетентност излъга. Защото думата скураф е гръцка
заемка (от грц. ξουράφι ’бръснач‘), навлязла не само в родопските
говори, но и в южнобългарската диалектна територия като цяло.
Думата със значение ’бръснач‘ и с няколко фонетични вариан-
та е характерна за родопските говори на българите от двете кон-
фесионални групи в Смолянско, Маданско, Крумовградско, Ар-
динско, Момчилградско, Ивайловградско, Гоцеделчевско. Освен
това е разпространена сред българското християнско население
в Драмско, Гюмюрджинско, Ксантийско, в Странджа, Търговищ-
ко, Шуменско, Провадийско и др.9. Наличието є в българските
говори е резултат от вековната гръцко-българска езикова интер-
ференция, която несъмнено предхожда във времето появата на
турците на Балканите и осъщественото от тях помюсюлманчване
на част от местното християнско население, вследствие на което
са се появили родопските ахряне, прекръстени после на помаци.
Но неукият в тая област Моллов няма как да ги знае тия подроб-
ности, затова се излага с некомпетентните си изказвания за неща,
които не разбира.
Но да се върнем пак на посочения справочен апарат в мате-
риала на проф. Гюншен. Както бе отбелязано, цитираните автори
са изключително турски, с малки изключения, сякаш няма етног-
рафски и исторически изследвания по проблематиката в балкан-
ските държави. За сметка на това пък са посочени такива учени,
„познавачи“ на родопската история, като споменатия по-горе Хю-
сеин Мемишоглу, бивш преподавател във ВМЕИ „В. И. Ленин“ –
София, и по-сетнешен изселник в Турция, поставил се в услуга на
новите си турски работодатели. Навярно и за да изтрие следите от
9
Български етимологичен речник. Т. VII, пускам-словар. С., 2002.
комунистическото си минало, той е написал една открито антибъл-

гарска книга, пълна с лъжи, а и с някои истини за дейността на
управляващата БКП, чийто активен член е бил. Иначе как би се
издигнал до преподавател във ВМЕИ? А какво да кажем за книгата
на неграмотния Салих Бозов, набеден за турски писател? Не по-
малко лъжи и спорни тези за родопската история има и в неговата
книга. А писанията му бъкат от граматически и стилистични греш-
ки! Но трябва да им влезем в положение на занимаващите се с тая
проблематика в Турция, като не могат да намерят други мераклии
да пишат лъжи и измислици за историята на родопските българи
от двете конфесионални групи! Интересно е, че в библиография-
та не е цитирана книгата на поддръжника на тезата за арабски и
персийски произход на помаците Мехмед Дорсунски „История на
ахрените (помаците)“. Но явно, щом не се свързва съдбата на това
население с Турция, авторът не е удобен за цитиране в писанията
на турските „специалисти“!
Накрая трябва още веднъж да се отбележи, че историята и
етнографията на българското население от двете конфесионални
групи е обща и всеки опит за разделяне води до необективност и
тенденциозност.
В своя доклад „Идентичност на помаците в Турция“ пред-
ставеният като етнолог Георги Зеленгора прокламира нуждата от
създаване на научна дисциплина помакология, без да аргументира
своето предложение, а и да сподели какви научни направления би
включвала тя, както и каква насоченост биха имали тия направле-
ния. В изказването си при обсъждането на докладите той отиде и
по-далече, като възкликна: „Защо да няма помашки език?“ Така за
пръв път български учен, който обаче не е езиковед – а и не се знае
точно какъв е, тъй като при други свои изяви той се представя ос-
вен като етнолог и като историк (?), – се обяви за утвърждаването
на термин помашки език. Ако това беше направено от някой обик-
новен автор на книга, посветена на тая група българско население,
който няма нужните познания за българския език и за неговите
особености, изявлението би било прието с нужното разбиране.
Но когато това се афишира от докладчик на научна конференция,
представящ се като учен, е нужно да се запитаме какви са неговите
лингвистични мотиви и като цяло научни критерии. И тъй като от
изявите му е видно, че като прохождащ учен етнолог / историк (?)
няма нужните езикови познания, би било добре да изкара курсове

по българска диалектология, по история на българския език (исто-
рическата му граматика), по етнолингвистика и социолингвистика
в Института за български език или в СУ „Св. Климент Охридски“,
след което чак да се захваща да създава и утвърждава лингвоними
на основата на изконни български архаични и самобитни говори.
В доклада си той изтъкна, че торбешите в Македония не приемат
да бъдат наричани помаци. Но на друго място в него отбеляза, че
има помаци в България, Гърция, Македония, Косово, Албания10!
Междувременно същата теза поддържа и проф. Гюншен11. Тя е за-
стъпена и във Втория доклад на неправителствената организация
Европейски институт „Помак“ до европейските институции. Там
освен това пише, че помаците са транснационална общност, раз-
пространена в 6 държави. С това свое твърдение ЕИ „Помак“ се
превръща в българска националистическа организация. Защото
няма как торбешите в Македония, които се възприемат като част
от новосъздадената македонска нация, да бъдат убедени, че вече
са станали помаци. Това важи и за нашенците в областта Гора, из-
вестни и като горани12. От своя страна обществеността в Р Маке-
дония ще възприеме това становище на българската организация
като опит за подмяна на идентичността на това население. Едва ли
в Албания и Косово ще са на по-различно мнение.
Несъмнено трябва да се отговори на въпроса трябва ли не-
компетентни хора да се включват в опитите за създаване и утвър-
ждаване на нови езици на основата на самобитни и автентични
български говори? Пресни са примерите със сътворяването през
1944 г. на македонския език, в основата на който са залегнали бъл-
гарските говори от етнографската област Македония, и на неус-
пешния опит в бивша Югославия да се сътвори малко преди разпа-
дането є шопски език на основата на българските говори в Запад-
ните покрайнини. Важно е да се отбележи, че зад всички тия опити
за глототомия стоят политически интереси, тъй че и радетелите за
създаването на помашки език са маши в нечии нечистоплътни ръце.
10
Зеленгора, Г. Идентичност на помаците в Турция. – Помаците – версии за
произход и съвременна идентичност. С., 2013 с. 61.
11
Гюншен, А. Помаците като балканска общност..., с. 50.
12
Тончева, В. Българите от Голо Бърдо, Албания. Традиции, музика, идентич-
ност. Ч. I. С., 2009, с. 280–293.
В доклада си Зеленгора отбеляза, че възприема термина по-

мак като етноним, а не като конфесионим, с единствения „же-
лезен“ свой довод, че конфесионим бил термин на „българската
патриотична „наука“, според която помаците са ислямизирани
българи. А за него това било „абсолютно несъстоятелно“13. Като
цяло не става ясно какви са критериите на Зеленгора за тая не-
състоятелност, както и за наука въобще, в частност за „патрио-
тична наука“ (?), но е факт, че той не познава проблематиката.
Как тогава ще обясни вековното съжителство на българско насе-
ление от двете конфесионални групи по нашите земи след нала-
гането на ислямската религия? Факт са старите родопски села в
различните части на планината, в които съжителства еднородно,
българско по произход население от двете конфесионални групи
(в Крумовградско, Маданско, Ардинско, Смолянско, Велинград-
ско, Разложко, Гоцеделчевско). Тогава следва да се замисли как
са се появили тия две конфесионални общности в едни и същи
селища. Щом изследователят се възприема и като етнолог и поз-
навач на родопското население, нека посочи различията, извън
конфесионалните, в материалната и духовната култура на тези
две групи население. Но за това се иска научна обективност и без-
пристрастност, а и наблюдения от дългогодишни теренни проуч-
вания. Всъщност той се опитва да се представи за дългогодишен
изследовател на проблематиката, но изглежда е вършил дългого-
дишните си изследвания някак анонимно, защото съвсем скорош-
ни са първите му изяви на научни форуми, в които обаче прозират
само големите му пропуски.
По докладите от проведената в Смолян научна конференция
може още много да се пише, защото те пораждат важни въпроси,
свързани с историята и етнографията на българите. Всички тия
въпроси чакат своите отговори и поради голямата актуалност в
днешно време на темата за разкъсването на българското езико-
во землище чрез създаване на регионални писмени норми, които
обслужват чужди политически интереси. Тя пък се явява част от
по-голямата тема за опитите да се прекрои българското етническо
землище чрез създаване на нови етнически групи население, на ос-
новата на конфесионални групи изконно българско население.
13
Зеленгора, Г. Идентичност на помаците в Турция..., с. 63.
За съжаление, на проведената научна конференция в Смолян

не бяха поканени да участват български учени историци, етнолози,
фолклористи, езиковеди – добри специалисти в своята област, които
провеждат проучвания в Родопите сред местното българско насе-
ление от двете конфесионални групи, за да се чуят повече мнения и
да се разгледа по-цялостно темата за българоезичното мюсюлман-
ско население, живеещо днес във и извън територията на България.
Тъй като интересът към проведената конференция беше голям и
имаше много желаещи да се изкажат по изнесените доклади, ръко-
водството в лицето на проф. Евгения Иванова предложи регламент
за изказвания с времетраене до няколко минути. Същевременно тя
обеща всички изказвания да бъдат включени в бъдещото издание
на сборник с доклади от конференцията. За съжаление, обещание-
то не беше спазено, като незнайно по какви причини и въведени
критерии някои изказвания не бяха включени, включително това
на автора на тия редове. А в него той напомни за съществуването
в Родопите на изконно местно християнско българоезично населе-
ние наред с мюсюлманското – факт, с който всеки изследовател на
проблематиката трябва да се съобразява.
ОТВОРЕНО ПИСМО
до проф. Евгения Иванова
в Нов български университет
от учителя Живко Сахатчиев, гр. Якоруда
Госпожо Професор,
Наскоро имах възможност да се запозная с докладите и изказ-
ванията на състоялата се в гр. Смолян конференция на тема „По-
маците: версии за произход и съвременна идентичност“. Аз съм
роден, израснал и работил като учител сред тези хора през целия
си живот и мисля, че ги познавам много добре. Не ми е безразлично
какво се пише и говори за тях. Затова си позволявам, макар и да
не съм научен работник, а само един обикновен учител, да взема
отношение по някои неща от изнесеното и от неизнесеното на тази
конференция, на която Вие сте главен организатор и участник.
Първо, още в самото заглавие Вие наричате българите мо-
хамедани „помаци“ и с това ги определяте като небългари, като
някакви други. Обяснявате, че от много спорни понятия за българи
мохамедани избирате „помаци“, защото така се самоопределят все
повече хора от тази общност, което не е вярно. И освен това те се
обиждат, когато ги наричат така. Иначе, казвате Вие, че като науч-
но правоверно почитате понятието „българи мюсюлмани“. Моето
скромно мнение е, че и то е неправилно, неточно, погрешно, защо-
то мюсюлманин преведено от арабски език означава вярващ. Бъл-
гарин мюсюлманин означава българин вярващ. Показва ли това
понятие каква е религиозната принадлежност на дадена личност
или общност? Не.
Знае се, че турците в Османската империя в миналото много
рядко се наричали турци или османци, а почти винаги мюсюлмани.
И затова ДПС наложи това понятие, което се разбира като турчин,
само че в по-завоалирана форма. Преди няколко години бях сви-
детел на следния разговор. Телевизионната журналистка Силвия
Трендафилова се обърна към трима възрастни българи мохамедани
в центъра на Якоруда: „Какви сте вие?“, запита тя. „Ами мюсюл-
мани“, отговориха и тримата. „Аз ви питам какви сте по народност,
а не каква е религиозната ви принадлежност.“ „Щом сме мюсюл-
мани, значи сме турци“ – беше отговорът. „Добре, а ако аз прие-

ма исляма, ще стана ли и аз туркиня?“– продължи журналистката.
„Веднага, моментално ще станеш туркиня“, отговори един от тях.
Десетилетия наред ходжите са набивали в главите на тези хора:
„Щом си мюсюлманин, значи си турчин“.
Българският произход на българите мохамедани е безспорен
за науката – не само българската, но и световната. Всички други тео-
рии, че били потомци на траки, кумани, печенеги, араби и персий-
ци, включително и тезата на ректора на Тракийския университет в
Одрин проф. Ахмед Гюншен, че българите мохамедани били „по-
машки турци“, са жалки и нескопосани измислици. Данъчните ре-
гистри за населението и приходите, както и други документи от ос-
манските архиви, показват какво е населението на нашите земи. В
Якоруда още се помни кои мохамедански родове от кои български
са произлезли.
Турският поробител е успял да наложи исляма и турско-араб-
ските лични имена на цялото население на съставните родопски
села, както и на голяма част от жителите на Якоруда, но повече от
500 години не е успял да заличи имената на местностите и водите,
както и по-голямата част от фамилните имена.
От особено значение са топонимите, отразяващи наличие-
то на старинни християнски (култови) места като Църквата в
с. Аврамово, Черквица и Цръквището в с. Смолево, Цръквище в
с. Бунцево, Цръквата в с. Юруково. Понеже тези села до среда-
та на миналия век са били към Бабяшка община, ще си позволя
да посоча наличието на такива топоними и в землището на самото
с. Бабяк, а именно Цръквата, Манастирището (където е намере-
на каменна плоча с надпис: „Свети Архангел Михаил“), манастира
„Света Катерина“ на Бабешка чука, Клепалото, Попов дол и дру-
ги. Това са райони, които по време на робството са били изцяло
помохамеданчени и там не е останал нито един християнин, но тези
местни имена (топоними) са останали запазени в народната памет
и досега.
В землището на централното селище Якоруда такива топо-
ними, свързани с християнския култ, са: Гергьовската цръква,
Великденската цръква, Цръквата на Превалците, Цръквата
„Св. Богородица“ на Градище, Цръквата „Света Троица“ на
Миланица, Манастира „Свети Елей“ над местността Връви
сакуль, Цръквищата на Кривак, Валого, Блаца, Стофричино, Бре-

за, Гувнище и Светица. Тези рилски селца вече не съществуват. Те
са унищожени по време на помохамеданчването и населението им
е избито или разселено из цялата Османска империя, защото отка-
зало да приеме новата вяра.
Г-жо Професор, в предговора на сборника Вие заявявате, че
били фалшификации и спекулации твърденията за насилствени и
масови помохамеданчвания (както и „митът Батак“). Това ваше
становище напълно съвпада с официалната пропаганда на съсед-
на Турция, че поробените балкански народи по време на нейното
владичество живеели щастливо и не е имало масови насилствени
помохамеданчвания. Ще се опитам съвсем накратко с примери от
родния край да Ви убедя в противното.
Всеизвестно е, че през 1666 г. всички селища в Чепинската кот-
ловина са жестоко помохамеданчени от еничарската войска на руме-
лийския бейлербей Пехливан Мехмед паша. Тези, които отказват да
приемат мохамеданската вяра, биват обезглавявани, а на успелите
да се скрият в горите къщите са разрушени и опожарени. На пашата
е заповядано да помохамеданчи раята по пътя си към Солун през
Западните Родопи и долината на Места. И след Чепино еничарската
войска се насочва към Якоруда. Якорудчани начело с Богдан войво-
да дават отпор, но битката е неравна. Пашата нарежда Якоруда да
бъде унищожена. Цялото селище е опожарено и разрушено. Много
от жителите му, които не са успели да се скрият в близките гори, са
изклани. След отминаването на еничарската войска оцелелите яко-
рудчани се заселили на днешното място. През 1996 г. при археоло-
гически разкопки, извършени от Националния исторически музей,
само на една площ от около стотина квадратни метра бяха разкрити
40 погребения. Две от тях са на трупове без глави. Други пет по-
гребения пък са само на отделни човешки глави, вероятно на мла-
ди хора, защото бяха със здрави, хубави зъби. Интерес предизвика
погребението на млада жена, прегърнала току-що роденото є бебе.
Жената е с бронзов пръстен на лявата ръка, на който е изобразена
Света Богородица. Тъжни следи от кървавата драма.
Три години по-късно в Якоруда пристига еничарският голе-
мец Пенджика. Това е якорудченинът Петър Чопев, взет като дете
в еничарския корпус. Изпратен е да потурчи родното си място. За-
почва най-напред с майка си, която забулва с фередже и яшмак.
Двамата му по-големи братя отказват да приемат новата вяра и той

собственоръчно им отрязва главите. Двамата му по-малки братя се
помохамеданчват. Якоруда изтръпва от ужас. След Чопевия род
последвал Зайковият род и т.н. Пенджикът не успял да довърши
пъкленото си дело, защото по неизвестни причини заминал и пове-
че не се върнал.
От изложението на разложките аяни до султана от 27 март
1660 година за намаляване на данъка джизие се вижда, че в Яко-
руда има 435 християнски домакинства, а в данъчния регистър за
1710 година техният брой е 288. Въпреки естествения прираст на
населението за изминалите 50 години християнските домакинства
в Якоруда са намалели близо два пъти.
Вече се спомена по-горе, че в якорудското землище освен
Якоруда е имало още 9 по-малки селища, разположени по склоно-
вете на Рила. Наричали са се Миланица, Букевица, Гувнище, Бреза,
Градище, Блаца, Валого, Стофричино и Кривак. Сега те не същест-
вуват. Не съществуват, защото по време на помохамеданчването
отказват да приемат новата вяра и затова са разрушени. Една част
от населението е избито, а друга част е разселено из Османската
империя. Страшната трагедия, която Якоруда преживява, ще оста-
ви за векове незаличими следи.
Г-жо Професор, ако гореописаните събития не са масово и
насилствено помохамеданчване, тогава какво са? На кого служите,
като изграждате фалшив хуманен образ на османския поробител?
Нима толкова големи са празнините в знанията Ви за родната ни
история? Не вярвам. Вероятно някой Ви плаща за това.
И да допълня още. Раята толкова „хубаво“ е живяла по време
на робството, че през 1569 г. към предишните 15 са въведени още
16 нови данъци – за вдовици, за незасети ниви, за слама, за Коледа
и други, от които особено впечатляващ е данъкът ресуми бадахава
(право за дишане на въздух). Толкова е било трудно да се живее,
че „живите завиждат на мъртвите“, както е записал йеромонах
Исай, а върху апокрифен сборник от XV–XVI век неизвестна ръка
е отбелязала: „...Беше неволя и зло велико от турците...“.
Г-жо Професор, мисля, че би било много интересно и много
полезно, ако в организираната от Вас научна конференция бяхте
включили и темата „Възродителният процес и българите мохаме-
дани“. Тази тема преднамерено се раздухва с цел непрекъснато
вменяване на чувство за вина у българския народ. В ход е някаква

огромна манипулация. Приобщаването към лоното на българщина-
та на откъснати от поробителя българи се окачествява като „прес-
тъпен акт“. А всеизвестна истина е, че възродителният процес е
провокиран от турските явни и тайни служби, че е предизвикан от
все по-нарастващата опасност от неумолимо настъпващия пантюр-
кизъм. В тази връзка се изкушавам да цитирам откровението на
един честен и достоен български гражданин:
„Ние, турците, които живеем в България, нямаме основания да

възразяваме срещу „възродителния процес“. Мястото на турците
е в Турция. Щом искаха да бъдат турци, защо не заминаха, когато
границата беше отворена? Ето какво показва турската статистика:
през 1890 г. в Турция е имало 2 500 000 българи. През 1912 г. те
са били 1 200 000, а през 1968 – 55 000. Сега в Турция българи
няма. Защо да възразяваме на „възродителния процес“, щом като
в Турция са постъпили по същия начин, както правителството на
Тодор Живков?“1.
Манол А. Манолов (бивш Мустафа Алиев Мустафов), Шумен
Оставям цитата без коментар. Нека всеки читател да си го нап-

рави. Само ще задам въпроса: Какво нередно има в това в България
имената на нейните граждани да бъдат само от българската именна
система, както е у нашите съседи Турция, Гърция и още в много дру-
ги държави, включително и в Съединените американски щати – об-
щопризната страна на свободата и демокрацията, в която всеки неин
гражданин, независимо от това каква религия изповядва, е задължен
да носи лично име само от англосаксонската именна система.
Аз съм съвременник на този процес и смея да твърдя, че тези
години са златна ера за българите мохамедани в социално-иконо-
мическо и духовно отношение. Те бяха обгърнати с особено внима-
ние и грижи както на местно, така и на най-високо държавно ниво.
Конкретно за Якорудска община в миналото в съставните села,
които са изцяло мохамедански, нямаше електричество, нямаше учи-
лища, магазини, здравни пунктове. Нямаше нито един жител със
средно или висше образование. Нямаше работа. Имаше сиромашия,
1
Трета възраст, С., бр. 11, 14–20.03.2001.
хронично недояждане, битов консерватизъм, безпътица. С малко из-

ключения същото се отнася и за българите мохамедани в Якоруда.
Сега обаче настъпиха коренни промени в живота на това население.
Народната власт за тях се оказа наистина народна. Прокарани бяха
асфалтови пътища с редовни автобусни линии. Построиха се учили-
ща и детски градини, административно-търговски сгради. Откриха
се здравни служби и пощи. И най-отдалечените махали бяха елек-
трифицирани. Радиото и телевизията станаха достояние на всички.
В Якоруда бе построена и голяма учебна сграда, в която бе открито
СПТУ2 по машиностроене с гимназиални паралелки. Построен бе
пансион за мохамеданчетата от съседните селища, за да могат те
да получат средно образование, напълно безплатен. Построена бе
модерна детска градина и голяма пристройка към основното учили-
ще. Построена беше болница, най-голямата участъкова болница в
Благоевградски окръг, с родилно отделение. Построени бяха Завод
за дървообработващи машини, Дървообработващ завод и Цех за
слаботокови релета (с над 900 работни места). Създаде се промком-
бинат с килимарски, железарски, дърводелски, бояджийски и други
цехове. В съставните села също се откриха цехове за слаботоко-
ви релета, за текстил – везмо и шеф, за дамски чанти. Работници
и работнички ежедневно безплатно се извозваха до предприятията.
Бяха създадени такива производствени мощности и безработицата
не само че изчезна, но се почувства и недостиг на работна ръка. Тъй
наречените „смесени райони“ се развиваха приоритетно за сметка
на останалите райони с християнско население. И жизненото рав-
нище започна да се подобрява. Безплатно здравеопазване, безплат-
но образование. Почивката на планина и море с профсъюзни карти
на смешно ниски цени стана достояние и на обикновените бълга-
ри мохамедани. Започна масово строителство на жилища както в
Якоруда, така и във всички съставни села. И когато през 1992 г. на
посещение в Якоруда пристигна делегация от Истанбул, начело с
кмета на община Саръер д-р Илхан Ялчън, високите гости открито
изразиха своето възхищение от постигнатото.
За да се създадат кадри и от българите мохамедани, те бяха
приемани с предимство във всички средни и висши учебни заведе-
ния на страната дори с ниски оценки. За тях се отпускаха стипендии
2
Средно политехническо училище (бел. кор.).
и безплатни общежития. А имаше и такива, които бяха приемани и

без конкурсни изпити. В Института за средни медицински кадри в
Благоевград мохамеданите бяха приемани с основно образование, а
всички останали – само ако имат завършено средно образование. И
получаваха еднакъв ценз. След завършване на образованието бъл-
гарите мохамедани пак с предимство бяха назначавани на работа.
В тази връзка държа да подчертая толерантното отношение на бъл-
гарите християни. Никой от тях не издигна глас на протест срещу
тези привилегии и предимства. Много българи мохамедани станаха
учители, лекари, счетоводители, инженери и т.н. Те всички са рожба
на възродителния процес. Интелигентни, хубаво облечени, нахра-
нени, а не както преди. Това представлява истинската същност на
т.нар. възродителен процес. Този период на всестранен разцвет сега
най-нагло и безсрамно се представя от родоотстъпниците туркофи-
ли като „мрачни години на съвременната българска история“. За тях
напълно важи казаното от древния мислител Сенека:
„Няма по-долна и отвратителна черта от черната неблагодар-

ност. В нея се събира като във фокус цялата мизерия на човешкия
дух“.
А ето каква е оценката на обикновените българи мохамеда-

ни. Когато Тодор Живков гостува на 17 август 1997 г. на събора в
с. Юндола по покана на кмета Ахмед Ахмед, българите мохамедани
му устройват смайващо посрещане – с хляб и сол, с баници, целу-
ваха му ръката, аплодираха го толкова сърдечно и възторжено, че
беше невероятно. Един от тях, целувайки ръката му, каза:
„Другарю Живков, аз съм обикновен работник, но по време на

твоето управление и трите ми деца получиха висше образование,
построиха си къщи, дори си купих и москвич. Благодаря ти!“.
Тодор Живков вече не беше държавен глава, а само един обик-

новен гражданин.
След 10.XI.1989 г. Всички тези придобивки от времето на
възродителния процес са ликвидирани. Сега възрастните българи
мохамедани с въздишка казват: „При Тодор Живков имаше работа
за всички. Сега Ахмед Доган е милионер, а ние гладуваме“.
Г-жо Професор, на стр. 8 в сборника Вие пишете, че „като

турци се самоопределят българите мохамедани преди всичко в
най-западната част на Родопите (Гоце Делчев и Якоруда)“. Дър-
жа да подчертая, че те не се самоопределят, а тях ги принуждават,
тях ги заставят да се самоопределят като такива. Това е публична
тайна, която Вие премълчавате. След 10.XI.1989 г. властта в т.нар.
смесени райони попадна изцяло в ръцете на ДПС и в свободна и не-
зависима България започна второ потурчване на българите мохаме-
дани, което, за съжаление, този път вече е успешно. Още на 12 юни
1990 г. Ахмед Доган заявява на турския посланик в София Алев Ка-
лъч:
„Втората ми мисия е да направя всичко възможно, за да може у

помаците да се изгради турско самосъзнание. Аз съм длъжен да ги
изуча на турски език и да ги приобщя към турската нация“.
Съвсем открито лидерът на ДПС обявява, че ще работи за

турцизирането на българите мохамедани и тяхното откъсване от
българския народ. От страна на българските управници не пос-
ледва никаква ответна реакция. Изявлението е последвано от из-
ключително отродителна дейност, която много добре разкривам с
неопровержими факти и документи в двете ми книги: „Второто по-
турчване на Якоруда 1990–1995 година (статии, писма, документи,
разговори)“, Пловдив, 1996, 223 с., и „Якоруда – българската дра-
ма“, София, 2007, 784 с. Само две години по-късно, на 10.X.1992 г.,
от всичко 1721 ученици в Якорудска община, 1174 от тях бяха за-
писани като турци в ежегодния статистически отчет на ЦСУ за учи-
лищата. До тази дата в Якорудска община са живели само българи,
изповядващи християнска и мюсюлманска религия, и съвсем малко
цигани, но никакви турци. Ученици, които донесоха в училището
декларация, че са българи, на следващия ден донесоха други декла-
рации, пак подписани от същите родители, но този път, че са турци.
За една нощ те бяха сменили своята етническа принадлежност.
На Втората национална конференция на ДПС, състояла се в Со-
фия на 27–28.XI. 1993 г., в своя отчетен доклад Ахмед Доган заявява,
че само ДПС може да решава съдбата на Западните Родопи и никой
друг – „нито парламент, нито президент, нито правителство“.
Иначе щяло да последва толкова неочаквана и грандиозна верижна
реакция, че на Европа щяло да се наложи да чете твърде дълго бал-

канската история, преди да се осмели да се намеси. На същата конфе-
ренция е взето решение кметовете, избрани с листата на ДПС, прио-
ритетно да изпълняват задачите на партията и след това поставените
от държавните органи, което също е противоконституционно.
Преди тази конференция в телевизионно интервю Ахмед До-
ган заявява, че за него политиката на етническо раздробяване на
страната трябва да се противопостави на монолитността на нацията
и народа, което било изживяна тоталитарна концепция3. В този дух
е и следващото му изявление:
„Трябва да преформулираме понятието национална държава в

мултинационална, защото в България живеят несъвместими една
с друга етнически общности“4.
С тези изявления Ахмед Доган призовава към етническо раз-

дробяване на нашата страна, защото според него в нея живеят не-
съвместими една с друга етнически общности. Но и тези решения и
изявления се отминават с глухо мълчание от българските политици
и учени като Вас. Напротив, от тях и от електронните медии и пе-
чатни издания той е възхваляван като „най-големия български по-
литик“. Президентът Жельо Желев дори го нарече „историческа
необходимост за България“.
Това е истинският образ на българския етнически модел в
действие. И резултатите са налице. Данните от преброяването на на-
селението в България през 2001 г. сочат, че в община Якоруда 7826
стопроцентови българи с български родов корен и с майчин българ-
ски език са превърнати в турци. В тази община до тази година не е
имало нито един турчин. В края на годината техният брой вече е 7960.
Такова трагично е положението и в съседната община Бели-
ца, където досега също не е имало нито един турчин, а сега има
4737 турци. В Гоце Делчев техният брой е 8317, в Гърмен – 4529,
в Сатовча – 3203, във Велинград – 5515, и т.н. Пред очите ни се
откъсват живи части от майка България. А Вие, г-жо Професор от
Нов български университет, се правите, че не знаете, че не виждате
3
Труд, С., 15.11.1993.
4
Цитирано в: Атака, С., 9.05.2009.
и не разбирате, че Родопите неумолимо си отиват от България. На

организираната от Вас научна конференция тази тема за съвремен-
ната турцизация на българите мохамедани не е представена. На нея
Вие вместо да обсъждате какво да се направи, за да се подпомог-
не най-добре приобщаването им, правите точно обратното. Спо-
ред Вас няма нищо лошо в това сред българите мохамедани да има
тенденция за обособяване, различност, отделност, другост, както
и за опитите на безродници да сформират „помашка партия“ и да
създадат „помашки език“.
Бог да пази България от такива българи като Вас!
Живко Сахатчиев
гр. Якоруда, 2013 г.
ДО ВСИЧКИ, КОИТО СЕ СМЯТАТ
ЗА НЕБЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ,
или кой в Мадан знае да чете на турски език?1
Светозар Казанджиев
Питането ми е провокирано от поредната недомислица в ми-

ньорския град Мадан, извършена под давление на натрапчивата
некомпетентност на религиозните активисти, които се напъват да
бъдат по-големи мюсюлмани от самия Пророк. Върху фасадата на
джамията в центъра на града има светещо съобщение за часовете
на службите в храма. Чудесно, но защо на турски език?
Докога ще се „посуквате“ по фереджето на чуждата Анаватан
(майка родина), когато тя многократно ви е напомняла, че вие дори
не сте от заварените є деца? Тези напъни говорят само за едно – за
вопиюща некомпетентност и липса на всякакво чувство за род и
родина. Умишлено при това...
Защо смятам така ли?
Първо, защото единици в Мадан знаят да пишат и да четат на
турски език (нямам нищо против езика на комшиите); и второ – да
казваш, че щом си мюсюлманин, значи си турчин, е все едно да
твърдиш, че Мохамед също като теб е бил турчин и на турски език
е ниспослал словото на Аллах. Свещена глупост!
Явно незнанието за мнозина се е превърнало в догма. Защо,
драги господа? Не оспорвам правото на самоопределение на когото
и да било. Това е основно човешко право, но съм против то да се
прави на гърба на отечеството, на гърба на българската история.
докога ще бъдем лоши граждани, от които освен добри роби, нищо
друго не става? Добра рая, може би...
В Мадан има представители на официалната власт, има хора,
които познават Конституцията на Република България и законите,
пък и са били по 5–6 години по университетите. Защо тогава те с
лека ръка махат на недомислицата и се правят, че тя не същест-
1
Родопи ВЕСТ, Смолян, бр. 90, 12–13.08.2014.
вува? Защо, скъпоплатени дами и господа? Бил съм във Вечния

град Истанбул и до желязната църква „Св. Стефан“ съм бил, но на
български език там нищо не съм видял и прочел. Но това си е мой
проблем, да съм видял! А вие защо не виждате обратното в своя
Мадан? Защо?
„ПОМАЦИТЕ“ – НАСЛЕДНИЦИ
НА КИР II ВЕЛИКИ ИЛИ МАРСИАНЦИ1
Миналата 2012 година НЕ скандализира българското обще-

ство с учредяването на 7 юли в Смолян на Европейски институт
„Помак“. Безхаберието у нас към опасността, която носи натрап-
ването пак и пак на „помашката“ тема на дневен ред, си обяснявам
донякъде с това, че май свикнахме със спорадичното є възпламеня-
ване, наглед безрезултатно, вече 20 години. Силно се надявам не-
заинтересуваността ни да не е червена лампичка, че имунитетът ни
като народ вече се стопява, защото претенциите за отделянето на
„помашки етнос“ у нас нарастват с нарастването на безработицата
и на апетитите на определени хорица за власт или нещо повече.
И докато ние високомерно си кротуваме и наблюдаваме от-
страни наглед безрезултатните усилия („толкова е ниско нивото, че
не си струва това да се приема на сериозно“), темата за „помашкия
етнос“ у нас прекрачи границите на страната ни и, неизвестно как,
се вмъкна чак в „Пост-мониторинговия диалог с България“ (проек-
торешение) на докладчика в Парламентарната асамблея на Съвета
на Европа Лука Волонте от Италия. Ето една от мерките, които
ще се предложат в него на България: за „да продължи напредъка
и потвърди устойчивостта и необратимостта на реформите“,
тя трябва „да осигурява пълно прилагане на всички изисквания на
Рамковата конвенция за закрила на националните малцинства,
особено онези, отнасящи се до сферата на прилагането на Кон-
венцията от гледна точка не-признаването на съществуването
в България на помашко и македонско малцинство и подписване-
то и ратификацията на Европейската харта за регионални или
малцинствени езици (ETS № 148)“.
Прилагане на Рамкова конвенция за Защита на национални
малцинства по отношение на „помашкото малцинство“ у нас, а пос-
1
Отзвук, Смолян, бр. 8–9.01.2013.
ле и признаване на неговия „малцинствен“ език? Ако това не е

тревожно...
Тревожно е също, че радио Дойче веле разгласи това проекто-
решение като свършен факт, т.е. че ПАСЕ едва ли не вече ни дърпа
ушите, а всъщност то тепърва ще бъде гласувано – на следващата
пленарна сесия на ПАСЕ, която ще се проведе на 21–25 януари
2013 г. в Страсбург.
***
Не знам кой точно е консултирал италианеца Лука Волонте (от
Група на Европейската народна партия, чиято роля в изграждането
на съвременния облик на Европа е значителна) относно съществу-
ването на „помашко малцинство“ в България. Но при всички слу-
чаи това ще да е бил човек, меко казано, абсолютно невеж. Нищо
чудно да е бил виден „помак“ или „помаколог“ като председателя
на Европейски институт „Помак“ Ефрем Моллов например, който
миналата година издаде книгата „Има ли бъдеще Велика Булгария
или защо бе скрита историята на помаците“.
Без да съм сигурна, че високопоставен еврослужител ще се
вслуша в мнението на редови българин, роден между впрочем в съ-
щия район, откъдето е и „помакът“ Ефрем Моллов, ще си позволя да
говоря публично, защото не мога и не искам да мълча, тъй като чрез
своето проекторешение той унижава човешкото и националното ми
достойнство, както и достойнството на немалък брой българи.
Пропускам факта, че Ефрем Моллов, самоопределящ се като
мюсюлманин и суфи, се обявява за пророк: „В ръцете си държите
книга пророческа...“. Така пише на корицата отзад. Само заради
хората, които биха му повярвали поради наивност или незнание,
ще припомня Сура 33, стих 40 от Корана, където недвусмислено
е казано: „Мухаммед не е баща на никого от вашите мъже, а е
Пратеника на Аллах и последният от пророците“. Следовател-
но според Корана, свещен за всеки мюсюлманин, Ефрем Моллов е
лъжепророк. И лъжемюсюлманин, естествено, щом се сили да ос-
порва Корана.
И така, доколко изворите за възникването и историята на „по-
маците“ , приведени в „Има ли бъдеще Велика Булгария...“, са науч-
ни, обосновани и автентични? Въпросът е особено важен в случая,
тъй като авторът претендира да е най-компетентният „помаколог“:
„С тази книга искам да сложа край на споровете за произхо-

да на помаците, какви точно са те и откъде са дошли. Умните ще
ме разберат, а на другите ще кажа, че това знание е пазено точ-
но 1111 години, но е дошъл сега момента да бъде споделено и
разбрано“2.
Между другото, спорове за произхода на „помаците“ нямаше

допреди 20–30 години, защото тогава всички знаеха, че така – с
привкус на обида – наричат българите у нас, които изповядват ис-
ляма, насила потурчени по време на османското владичество.
Спорове по този въпрос е нямало и по време на самата Ос-
манска империя. Това го потвърждават и всеизвестните думи на
Мидхат паша, велик везир и висш османски държавник, пред френ-
ското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л’етранж“ от
януари-юли 1878 г.:
„...Между българите има повече от един милион мохамедани.

В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези моха-
медани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както
обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи,
преобърнати в Исляма през епохата на завоеванията и следва-
щите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази
раса и от същото това коляно. А между тях има една част, които не
говорят друг език освен български“.
Това обаче, което не знаехме за Мидхат паша (а едва ли и

самият той е знаел) – според Ефрем Моллов той, както и Кемал
Ататюрк, също е от племето на „помаците“. Но как така Мидхат
паша, един от най-висшите държавници, който е имал свободен
достъп до всички, включително и секретните документи на им-
перията, на всичко отгоре самият той „помак“, е пропуснал да
ги назове „помаци“ и дори е заблуждавал европейците относно
етническия им произход! Да не би някой да му е плащал за това
или да го е заплашвал, за да заблуждава света в полза на Бъл-
гария?
2
Във всички цитати от книгата на Ефрем Моллом е запазен оригиналният пра-
вопис.
***
Ефрем Моллов, освен че претендира да е единственият но-
сител на истината за „помаците“, се перчи, че е едва ли не един-
ственият носител на Истината, която ще отвори пътя за новото
време – „време духовно, време на чистите души“, „времето на
просветените“. Като един от „просветените“, представящ себе
си за суфи, той е отделил цяла глава на суфизма (религиозно-мис-
тично аскетично течение в исляма) – „Какво е суфизъм и защо е
част от родовата памет на помаците“. Тя се различава съществе-
но от другите глави. Дори ми се стори, че книгата е писана поне
от двама души, нямащи нищо общо помежду си, и после е някак
донатаманявана, достъкмявана, пришивана с бели конци. Вярно, в
началото на главата за суфизма авторът пише:
„Не всеки суфий може да каже това, което е написано по-до-

лу, затова си позволих да покажа и други мнения и изказвания по
този въпрос“.
Но докато я четях, не срещнах нито едно чуждо име, нито едно

чуждо мнение, изказване и т.н. Просто вървеше текст, от който не
се разбираше, че той не е на автора. В него се демонстрираха рес-
пектиращи познания. За дълбоките и светли прозрения, които бяха
в абсолютен контраст с другите послания на книгата, да не гово-
рим. Те ми напомняха дори на невероятните откровения на Хазрат
Инаят Хан, суфи, живял в края на ХIХ – началото на ХХ век, инди-
ец по произход, оставил ни в наследство няколко книги (някои от
тях са издадени за първи път в православна Русия!). Отгърнах за
всеки случай книгите му и...
Така разбрах, че Ефрем Моллов беше взел едно към едно тек-
стове от този индиец, без никъде и по никакъв начин да укаже, че
го цитира. Нещо повече. Следвайки книгата му, открих, че текстът
на Хазрат Инаят Хан е не само механично съкращаван, а и накъсан
от други, също чужди текстове, за които също нямаше указание3.
Ефрем Моллов просто си ги бе присвоявал на принципа „копи-
пейст“, известен още като плагиатство или като кражба!
3
Всички указани по-нататък публикации,от които Ефрем Моллов е крал тексто-
ве, може да се намерят в интернет.
Ето структурата на самата глава за суфизма:

1. Тя започва с 10 реда текст на Ефрем Моллов, включва-
щи и вече цитираното негово признание.
2. Откъси от „Мистични медитации (Учението на суфи-
те)“ на Хазрат Инаят Хан.
В текста на Ефрем Моллов от: „Суфизмът (арабски: ‫فوصت‬,
taṣavvuf; персийски: ‫نافرع‬, erfan) е философия сред религиите и
религия; сред философиите...“ – до: „...и затова светът ги е нарекъл
суфии, от корена саф, което на арабски означава „чист“ (из глава
„Суфизъм“ на Х. И. Хан).
3. Целият текст от Речник в сайта „Инфоекспрес“ (Су-
физъм – the Next Generation).
В текста на Ефрем Моллов от: „Суфизмът е още езотеричен
ислям, духовно течение, възникнало скоро след установяването на
мюсюлманството...“ – до „...Но ако ти се моля заради Теб самия, не
ме лишавай от вечната си красота!“ (това, последното, е част от ци-
тат на произведение на Рабия Ал-Давия, чието име Ефрем Моллов
също не посочва).
4. Цялата статия „Суфизъм“ на доц. д-р Ели Сярова, пре-
подавател по философия на религията, философия на мита и симво-
ла, както и по религиознание във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.
В текста на Ефрем Моллов от: „Суфизмът е мистична тради-
ция в исляма. Названието идва от „тасаууф“, буквално навличане
на власеница...“ – до: „...и тъкмо тогава става възможно предаване
на енергия (барака) от учителя на ученика“.
5. Част от статията „Фарид ад-дин Аттар“ в Уикипедия.
В текста на Ефрем Моллов от: „Фарид ад-дин Мухаммад
ибн Ибрахим Аттар е персийски поет и суфиски теоретик...“ – до:
„...Името Аттар е творчески псевдоним. То означава „химик“.
В текста на Ефрем Моллов от: „Суфизмът никога не е имал
начало и никога не е възниквал като историческо явление...“ – до:
„...те имали многобройни последователи, сред които Садик и Али“
(из глава „История на суфизма“ на Х. И. Хан); от: „В най-древ-
ни времена било основано Братството „Чистота – Сафа“...“ – до:
„...няма различие в мъдростта; различни са само формите, в които
се проявява“ (из същата глава на Х. И. Хан, след значително сък-
ращение); от: „Централна тема в живота на суфия е свободата на

духа...“ – до: „...Отговор на този порив може да се намери в придо-
биването на духовност“ (из „Увод“ на Х. И. Хан);
7. Целият текст „Статии и есета: СУФИЗЪМ“ в „Truden
Web Site – Новини“.
В текста на Ефрем Моллов от: „Суфизъм – това е мистична тра-
диция, чиято цел е духовно преобразяване и съвършенство...“ до: „...
следното изречение на Пророка Мохаммад: „Шариат – са моите думи,
тарикат – моите действия, хакикат – моето вътрешно състояние“.
8. Част от статията „Суфизъм“ в Уикипедия.
В текста на Ефрем Моллов от: „Класическите суфистки учи-
тели дефинират суфизма...“ – до: „...Традиционни суфистки прак-
тики са повтарянето на имената на Бога и специфичния аскетизъм“.
В текста на Ефрем Моллов от: „Суфиското преклонение към
природата се е родило...“ – до: „...не е способен да види по-далеч
от тесните рамки на своите собствени идеи“ (из глава „Суфизъм“
на Х. И. Хан); от: „Целта на суфия в живота е...“ – до: „...неговата
единствена цел – осъществяването на истината“ (из глава „Целта
на суфия“ на Х. И. Хан); от: „човечеството може да бъде разделе-
но на три основни групи...“ – до: „...не е толкова просто да станеш
човек. Понякога цял един живот не стига“ (из глава „Различни сте-
пени на духовно развитие“ на Х. И. Хан).
10. Целия текст на „Най-ранните учени за суфизма“ в
сайта на Висшия ислямски институт.
В текста на Ефрем Моллов от думите на Имам Ебу Ханифе
до думите на Ибн Абидин (общо 12 имена).
11. Списъкът на „известни суфии“.
Не можах да издиря откъде е заимстван, но съдейки по имена-
та, ще да е бил съставен от не особено запознат с европейската кул-
тура човек. Защото в него наред с „всички пророци“ са поставени
Настрадин Ходжа (?), Хитър Петър (?), Вилхелм Тел (?), Робин
Худ (?), Екзюпери, Сервантес, Петър Дънов, Раковски, Анщайн,
Толстой, Васил Левски, Захари Стоянов, Йосиф Тито (тъй е напи-
сан от автора), Людмила Живкова... А как биха могли литературни
и легендарни персонажи (поставените от мен под въпрос) да бъдат
„известни суфии“?
12. Следват заключителни 15 реда на Ефрем Моллов, на-

писани в стила на останалата част на книгата, от което излиза едва
ли не, че всичко казано в главата за суфизма предсказва идването
на новото време, че то вече е започнало от 5 май 2012 г. (запомне-
те тази дата, защото по-нататък я има и в по-друг контекст) и че
то, както пише Ефрем Моллов, „ще е времето на Една религия
и Една Истина за всяко племе на Земята и за всеки един човек.
Времето на древната религия на прабългарите. Времето на су-
фиите“.
Фактът, че Ефрем Моллов си признава: „Повечето думи не
са мои. Те принадлежат и са казани от хора, имащи отношение
към мъдростта на суфизма...“, не свалят от него отговорност-
та за това, че не е посочил имената на хората, след като е цити-
рал творбите им едно към едно. Нещо повече – с взаимстваните
текстове той манипулира читателите си по няколко недопусти-
ми за един „просветен“ човек, за какъвто се представя, начини:
1) Като ги накъсва и разбърква, както му е угодно (така е направил
с откъсите от Хазрат Инаят Хан); 2) Като механично е пренасял
думи от един заимстван текст към друг (уточнението „(арабски:
‫فوصت‬, taṣavvuf; персийски: ‫نافرع‬, erfan)“ от Речника в сайта
„Инфоекспрес“ например внезапно се е оказало в текст на Хазрат
Инаят Хан); 3) Като прави своеволни съкращения, без да ги указва,
или като премахва вътрешните заглавия на заимстваните текстове;
4) Като умишлено сменя структурата на абзаците и „болдва“
(прави получерни) някои от пасажите и така измества акцента на
автора; 5) Като от време на време вмъква свои думици или напра-
во редактира чуждите текстове (от рода на: „можем да направим
извода...“ вместо „от това следва...“, „някои питат“ вместо
„някои се учудват“ и др.).
А на някои места вкарва директно свои си внушения, които са
в тон с останалата част от книгата му – все едно всичко заимствано
доказва невероятните му тези и „научни“ открития“, за които след
малко ще стане дума. В биографията на Фарид ал-дин Аттар напри-
мер на мястото на изречението: „На младини пътува из Египет,
Туркестан и Индия...“, четем:
„На младини пътува много, посещавал е и Родопите. От това

време пазим и негова книга. Преписвана е многократно, като съ-
щата се ползва и сега. Минал по пътя на прабългарското племе и

през Египет се прибира в Персия“.
В откъс от Хазрат Инаят Хан, който започва с думите „В наши

дни задачата на суфиското движение...“ авторът не е посочил, че
става дума за време отпреди 100 години, но в края на абзаца е вмък-
нал свое автентично изречение, без да го отделя като свое: „Имен-
но тази философия и религия (т.е. суфизма – б.м.) прокламират
древните прабългари през 555 пр.н.е.“ и т.н. Подобни собствено
негови „вметки“ в чуждите текстове има още на три места.
И какво, в края на краищата, излиза? Излиза, че новото време,
„време духовно, време на чистите души“, „времето на просвете-
ните“, което идва, е провъзгласявано от човек, който... Обикновено
в обществото такива хора са наричани плагиатори, другояче каза-
но – крадци! То че това ново духовно време ще дойде – ще дойде,
без съмнение, но едва ли измамниците и крадците ще са част от него.
***
Собствено в авторската част на книгата (ако въобще и там ав-
торството не е съмнително) Ефрем Моллов прави голям брой заше-
метяващи „научни“ открития, които едва ли бих разобличавала, ако
го нямаше проекторешението на Лука Волонте. Чрез тях нашене-
цът слага край на споровете за произхода на „помаците“. И какви
точно аргументирани „научни“ доказателства на своите тези при-
вежда той? Ами никакви. Освен някакъв неидентифициран „древен
текст“ и няколко мистериозни пророчества, древни и от по-ново
време. Излишно е да уточнявам, че не е посочено откъде те са взети.
Според този „древен текст“ историята на прабългарското
племе, т.е. на „помаците“ започва така:
„...И дойдоха в земите на племето АЛАМ две племена от изтока –

племето на БУЛГАРИТЕ и племето на МАГОВЕТЕ... Две перски пле-
мена. Приеха ги в земите аламски, защото показаха стария корен и
родство. Показаха знание, което трябваше да се изпълни. И се сро-
диха тези три племена и станаха силни и знаещи. Те бяха основата
на Великата перска държава на хана КУРУШ – синът на Слънцето, и
създадоха за нея вяра от древното, която беше предопределена да
пребъде“.
От тълкуванията на Ефрем Моллов разбираме, че държавата,

която древните прабългари са създали, е Персийската империя, а
„ханът Куруш“ е Кир II Велики, нейният създател. Това, че Пер-
сийската империя е първата „Велика държава“ на прабългарите,
е и първото впечатляващо „научно“ откритие на Ефрем Моллов!
Второто му, също впечатляващо откритие е това, че Кир II Велики
(Куруш е персийското му име) е бил „хан“. Известно е, че владе-
телската титла „хан“ влиза в употреба едва след VI–VII век, и то
преимуществено при монголите и тюрките, а Кир II Велики, който
е титулуван като шахиншах, т.е. „цар на царете“, основава Пер-
сийската империя още през VI в. пр.Хр. Анахронизми от този род
са допустими в литературата. Но в художествената литература! В
текст, който обявява истини от последна инстанция, употребата им
все пак следва да се избягва.
В подкрепа на свои абсурдни твърдения Ефрем Моллов се по-
зовава на текста от Глинения цилиндър на Кир II Велики, известен
като „Обръщението на Кир“ към вавилонците. Дори го илюстрира
с две снимки. После го обявява за „основен закон на прабългар-
ското племе“ и след думите: „А ето и неговия текст...“ – го ци-
тира на четири страници! И слава богу, че го цитира, защото така
всеки и с просто око вижда, че това не е автентичният текст. Тек-
стът на Кир е написан на старовавилонски, а авторът ни го пред-
лага на персийски, като не дава превод на текста. Затова се обър-
нах за помощ към доц. д-р Иво Панов, ръководител на специалност
„Иранистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, един от най-добрите
познавачи на персийската история и език у нас. Така разбрах, че
текстът, който Ефрем Моллов, цитира, дори не е „Обръщението на
Кир“, както той твърди, а текст, който се отнася до обръщението,
който на всичко отгоре е така съкращаван, че е напълно объркан.
Но... на вратата вече чука поредното зашеметяващо „научно“
откритие на Ефрем Моллов. То също е илюстрирано с две сним-
ки – на гробницата на Кир II Велики. Надписът и към двете е един
и същ: „Текето на хан Куруш в днешен Иран“. Какво всъщност
представлява текето? Първоначално „теке“ е означавало жилище
на мюсюлмански духовен водач и негови ученици, а по-късно –
комплекс от сгради с гробница на мюсюлмански светец в центъ-
ра. Там в определени дни се събирали дервиши или бекташи, като
то им служело за подслон. И така, според Ефрем Моллов излиза,
че ислямът (като религия на древните прабългари) е съществувал

цели дванайсет века преди раждането на пророка Мохамед! Наис-
тина впечатляващо! И тази религия пак според „древното Проро-
чество“, провъзгласявано от Ефрем Моллов, е „предопределена
да пребъде“!
Следват исторически фантасмагории за прабългарите от раз-
селването им по Азия и после по Европа до наши дни, коя от коя
по-екзотични и ексцентрични, за които авторът на „Има ли бъдеще
Велика Булгария...“ дори не е помислял да представя доказател-
ства. Вероятно защото смята, че те от само себе си се подразбират.
Но ще предам накратко малка част от историята на „помаците“,
доколкото тя според не съвсем завоалираните послания на Ефрем
Моллов може да промени не само демографската карта на България
и Балканите, а и съдбата и облика на съвременна Европа и Азия.
Правя го точно заради членовете на ПАСЕ – да се замислят поне,
като ще ни размахват пръст относно „помашкато малцинство“ у
нас, а не че иначе си заслужава.
След сложни династически перипетии, войни и векове на пре-
чистване чрез номадство прабългарското племе се придвижва от
Персия до Кавказ, където създава втората „Велика Булгария“ – тази
на Кубрат, който вече е приел в Константинопол християнството
(приемането на християнството от Кубрат, разбира се, е премъл-
чано от Ефрем Моллов). Тук някъде, в цитирано от Ефрем Моллов
„Пророчество“ от 555 г. за първи път и се появява наименованието
на някакъв прабългарски род „pu mag“ (в превод от персийски това
значело „петимата магове“), от който щели вече да бъдат ханове-
те на прабългарите. От историята е известно, че владетелите ни от
този период, включително Кубрат и синовете му, са от рода Дуло.
По-късно владетели на Дунавска България са и от други родове
(Вокил и Угаин). Никъде в историческите източници по никакъв
начин не се споменава прабългарски род „pu mag“. Как така! Нима
и тогава е бил гонен, та се е наложило да живее в нелегалност, уп-
равлявайки същевременно държавата!
Но да се върнем към историята в интерпретация на Ефрем
Моллов... Кубрат имал петима сина – Котраг, Бат Баян, Алцек, Ку-
бер и Аспарух. Котраг и Бат Баян останали в Азия. Алцек обединил
племена, родствени на аварите (генетичен продукт от смесването
на хуни, алани и прабългари), и с тях поел към „сърцето на Рим-
ската империя“. Кубер тръгва с племена, смесили прабългарска

и аланска кръв, към Солун. Аспарух с представители на трите ста-
ри прабългарски племена се устремил към Константинопол. Той и
създава третата „Велика Булгария“. Тези трима синове на Кубрат
според поредното „Пророчество“ трябвало да изградят „Велика
Булгария“, простираща се на пет морета...
След покръстването на България през IХ век от цар Борис I,
петимата прабългарски Велики магове заедно с 5555 мъже, жени и
деца бягат от столицата в Родопите. Оттук нататък в качеството на
„научен“ източник в „Има ли бъдеще Велика Булгария...“ започва
да се мярка някаква тайнствена „книга (китаб)“. Според написа-
ното в нея главният жрец дава на забягналите с него прабългари в
Родопите името „pu mag“, откъдето и се е появило съвременното
им название „помаци“.
Е, това, че великият везир Мидхат паша, бидейки сам от племе-
то на „помаците“, не ги е забелязал; това, че проф. Евгения Иванова
в статията си „Идентичност и идентичности на помаците в България“
от 6 март 2012 г. отбелязва, че „понятието „помак“ се появява за
първи път в регистър от 1873“ (представяте ли си, в абсолютно под-
робната и перфектна документация, която Османската империя води,
за първи път това понятие се появява едва в края на ХIХ век, малко
преди освобождението на България!); това, че българите мохамедани
в Родопите са били наричани „ахряне“, а че „помаци“ са се наричали
само българите мохамедани в Тетевенско... – за Ефрем Моллов не е
от особено значение. Той с артистична лекота разбива на пух и прах
всичките тези факти. На него просто не факти са му нужни.
И така, „помаците“ именно създават през IХ век в Родопите
четвъртата „Велика Булгария“. Макар нейното съществуване да е
според автора „абстрактно“, „виртуално“ (нещо като Летящия
Холандец...), тази призрачна държава по същество е играла ключо-
ва роля в историята на Балканите, тя е дърпала конците на европей-
ската политика и е предопределяла почти всички значими събития в
Европа през вековете до днес.
***
Вече, струва ми се, е абсолютно ясно с какъв човек си има-
ме работа. Такива хора най-често са наричани лъжеучени. Но не в
това е бедата. Не е и в това, че той строи теориите си върху мис-
териозни „древни текстове“ и пророчества или като взаимства

чужди текстове. Бедата е в това, че той чрез откраднатото манипу-
лира читателите, за да предизвиква противопоставяне и ненавист
между българи мохамедани и българи християни. Така например
разсъжденията на светлия миротворец Хазрат Инаят Хан за „чове-
ка-животно“, „човека-демон“ и „разумния човек“ Ефрем Мол-
лов използва, за да пробужда омраза към християните. Според
него приемането на християнството в България е осъществяване на
„пъклен Заговор“. Св. Кирил е „шейтан (дявол)“ и той и брат му
св. Методий, покровителите на Европа, са „родоотстъпници от ко-
ляното на хана Кубер“. Приемането на християнството в България
представлява „няколко години на смърт, гонения и кръстилки“,
на „зверства“. А сред българите християни и до днес съществуват
„човеци-демони“, „хора-дяволи“, „демони-християни“, с които те
трябва сами да се справят. И т.н., и т.н. – оценки, определения, обви-
нения, многократно повтаряни по страниците на книгата.
Нима това е Истината, която, провъзгласена от Ефрем Мол-
лов, „ще отвори сърцата на хората към доброта и братска лю-
бов“, както пише той? Или цялата тази омраза, непримиримост,
демонизиране на православието ще отвори сърцата на българите
християни и българите мохамедани към добро и разбирателство
между тях? Съмнявам се...
Виж, друго нещо са посланията на Хазрат Инаят Хан. И ако
Ефрем Моллов не ги беше просто „копи-пействал“, а ги беше чел и
се беше вслушвал в тях, имаше какво да научи. Или поне нямаше да
ги представя за свои. Като това например:
„Целта на суфия в живота е да не се отказва от никаква религия
и да не отхвърля никое общество. За каквото и да става дума – за
християнство, за будизъм, за юдаизъм, за индуизъм или някакво
друго учение или общество, било то Теософското общество, Но-
вата епоха или Християнската наука – той не се стреми да открие
техните слаби места и възможни недостатъци, а вижда доброто
във всичко“.
И още:
„Отношението на суфия към всички други религии е само
едно – уважение“.
***
А какво би казал британският премиер Дейвид Камерън, ко-
гато научи за интервюто, което е давал пред BBC? Ефрем Моллов
го цитира цялото в книгата си (вж. с. 142–146) и поне го е оставил
в кавички, макар и, както вече се очаква, да не е посочил кога точно
е било излъчено то, нито в кое предаване на BBC, нито името на
този, който го е направил, нито източника, откъдето го е взел, нито
преводача, защото едва ли Дейвид Камерън е говорил на българ-
ски. Само се учудва на едно, дето „типично по български, това
интервю не бе показано в нито една българска медия и не бе на-
правен коментар в нито един вестник“.
И все пак откъде Ефрем Моллов е взел това мистериозно
интервю? Вижте на http://neverojatno.wordpress.com/2012/01/03/
cameran/#comments. Там най-отгоре ще ви се натрапи надписът:
„Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде!? –

Или частна теория на НЕвероятностите!“
А вдясно ще прочетете обяснението:
„Всичко написано на тази страница е художествена измис-

лица и не отговаря на действителността. Съвпадението с ре-
ални събития, свързани с действително съществуващи субекти и
обекти, носещи същите имена както героите в изложените писме-
ни текстове е случайно и неволно. (...) Читателите са единствени-
те, които носят отговорност, за това как приемат информацията от
художествените измислици. Никой няма право да я разпространя-
ва (информацията), тълкува и внушава като истинна. (...) Използ-
ването на материали от този блог става само с разрешение на
авторите му или ако сложите линк към нашата страница“.
Ефрем Моллов не само си е позволил да разпространява, тъл-

кува и внушава като истинна една художествена измислица, а тък-
мо тя е „отключила“ в него дързостта да ни предлага „нов модел
на развитие“ на България, като е приготвил едно съвсем малко
изпитание за нас, свързано с това „дали ще бъдем готови да прие-
мем с гордост възстановяването на ханската институция... Ще
приемем ли еднозначно и това, че ханът на Велика Булгария ще

бъде от рода на „pu mag“.
***
Но да се върнем към ПАСЕ и проекторешението на Лука Во-
лонте и да поразсъждаваме над едни думици, които прозвучаха на
първата пресконференция, спретната от Европейски институт „По-
мак“ на 15 октомври 2012 г. в София прес. Тогава бе прочетено
Отворено писмо от ръководството му до президента, председателя
на Народното събрание и премиера на Република България с иска-
нето да бъдат отменени честванията по повод 100-годишнината от
Балканската война. То завършваше с думите, подчертани дебело:
„Очакваме Вашето държавническо отношение и реше-

ние. Едномилионната ПОМАШКА ОБЩНОСТ е вперила по-
глед във Вас. Вярваме в Единството и Ви приканваме към
него“.
Но откъде се взе тази „ПОМАШКА ОБЩНОСТ“, че на всичко

отгоре – и „едномилионна“? При преброяване у нас от началото на
90-те години на миналия век като българи мохамедани, чийто май-
чин език е българският, се афишираха 143 хиляди души. Общо, а не
само тези от Родопите. В Родопите те са далеч по-малко и те имен-
но приемат прозвището „помаци“ като обида, а тъкмо тях Ефрем
Моллов причислява към „помашката общност“! А сега ми кажете,
при очевадната демографска криза по нашите земи как точно тези
българи се изхитриха да увеличат прираста си няколко пъти, че за
20 години да станат един милион? И ако това е невъзможно, откъде
Европейски институт „Помак“ изчисли този един милион „пома-
ци“, след като у нас дори онези 143 хиляди българи мохамедани все
пак не са се самоидентифицирали като „помаци“?...
Да потърсим отговора в книгата „Има ли бъдеще Велика Бул-
гария...“. На 5 май 2012 г. според Ефрем Моллов започва нов период
от развитието на човечеството, който ще доведе до „фактическото
обединяване на двете съществуващи държави – сегашната Репу-
блика България и виртуалната четвърта Велика Булгария. Обеди-
нената държава ще се нарича Велика Булгария“. Тъкмо тази пета
„Велика Булгария“ ще мие границите си на пет морета.
А откъде ще се намерят нейните един милион поданици? Как от-

къде? От Европа! Та нали там отдавна са заложени скрити етнически
„бомби“, само дето тя досега не е и подозирала за тях. Та нали там са
потомците на Алцековите прабългари. И на Куберовите прабългари.
И не само те! Там са намерили благодатна почва и богомилските идеи.
Или Европа не помни патарените, катарите (албигойците) и валден-
сите? А потомците им и до днес живеят в Италия, Германия, Велико-
британия, Франция и къде ли не. Но едно не знае Европа – истината за
богомилите, а Ефрем Моллов вече я провъзгласява, защото „време-
то е дошло“. Според тази „истина“ богомилството е не просто хрис-
тиянска ерес, а най-вече етнически белег. Защото богомили са онези
прабългари, които, оставайки в двореца край цар Борис I, а после и
край цар Симеон Велики, чрез богомилството се противопоставили на
християнството. Неговите пък създатели Баян Мага (Боян) и Корми-
сош (Богомил) усвоили древните практики и мистицизма от суфиите.
Когато след смъртта на Богомил тези прабългари отишли в Родопите,
ханът на виртуалната „Велика Булгария“ просто ги приел като братя.
Така се обединили богомилите и „помаците“. Така и петата „Велика
Булгария“ (или ПОМАКИЯ) ще се сдобие с един милион поданици,
носители на древната прабългарска кръв.
Може да се направи, разбира се, и една по-оптимистична
прогноза.
След пресконференцията Васил Войнов, един от ръковод-
ството на Европейски институт „Помак“, се мъчеше да ме увери,
че е марсианец. На довода ми, че няма как да е марсианец, защото
на Марс не живеят хора, той включи на „краставицата...“ (помните
вица за краставицата, нали), че отнемам правото му на самоопре-
деление, че ние, „родените на жълтите павета“, по думите му, не
знаем „за какво точно става дума в Родопите“...
Така че нищо чудно под „едномилионна ПОМАШКА ОБЩ-
НОСТ“ ръководителите на Европейски институт „Помак“ да имат
предвид не потомците на древните прабългари, разсеяни по цяла
Европа, а някакви същества, дошли от космоса (може да ги на-
речем и „марсианци“ или „космически човечета“), за които – по-
добно на техните събратя от НЛО-ата – хем знаем, че ги има, хем
никой не ги е виждал. Като призрачната им държава, наречена Ве-
лика Булгария.
МНОГО ПУШИЛКА, А ПОСЛЕ?1
Прочетох с интерес „2013 ще бъде година на помаците“

(в. „Отзвук“, бр. 18, 19/2013) на Ефрем Моллов в „отговор“ на моя-
та статия „Помаците“ – наследници на Кир II Велики или марсиан-
ците“ (в. „Отзвук“, бр. 8, 9/2013). Чудех се какво ли ще ми „отго-
варя“, след като нищо не съм питала – просто съм посочила факти
от книгата „Има ли бъдеще Велика Булгария, или защо бе скрита
историята на помаците“ (2012), които той евентуално трябваше да
опровергае. Но не ги опроверга. А тези факти го представят като
човек, когото в едно читаво общество наричат плагиатор (т.е. кра-
дец на чужди текстове), и го показват като лъжепророк, лъжемю-
сюлманин и лъжеучен. И невероятно! Ефрем Моллов, който всъщ-
ност е този човек, ангажира още и още общественото внимание,
вместо, разобличен така неопровержимо от фактите, да се извини
на хората, че ги е подвеждал, и да се оттегли. Помните, в началото
на месеца германската министърка на образованието Анет Шиван
подаде оставка след обвинения в плагиатство. Същото направи и
унгарският президент Пал Шмит миналата година пак заради скан-
дал с плагиатство. Някъде след разобличение от подобен род си
правят харакири. А нашият човек сигурно дори се готви за канди-
дат депутат, ако не и за нещо повече.
След като няма как фактите да опровергае (затова е нужно да
събере всички екземпляри от книгата и да ги използва за подпалки
през зимата), Ефрем Моллов вдига срещу мен пушилка до небе-
сата. Но когато пушилката се слегне, остават пак само... фактите,
които го разобличават. Дори ни предоставя нови.
И така, от „отговора“ му разбираме още, че:

1. Еврем Моллов не е автор на тази книга (не казвам, че е
лъжец!). Първо, защото никъде не съм твърдяла, че не той е автор на
1
Отзвук, Смолян, бр. 24, 27–28.02.2013, с. 5; бр. 25, 1–3.03.2013, с. 5.
книгата, а той първо за това се защитава (по принципа „гузен негонен

бяга“): „Ефрем Моллов е авторът на тази книга и никой друг.“ И,
второ, защото той дори не знае откъде са откраднати откраднатите
текстове в „неговата“ книга.
„Обвиняваш ме – пише той, – че съм присвоил текстове от

едни руски книги, в които е писано за суфия Хазрат Инаят Хан.
Искам да бъда много ясен. Не знам да превеждам от руски и не
познавам книгите на Хазрат Инаят Хан.“
Благодаря, че е така пределно ясен! Това, дето съм вметнала, че

за първи път прозренията на Хазрат Инаят Хан (а не нещо за него)
са издадени в православна Русия, беше само, за да подчертая толе-
рантността на православието спрямо другите религии. Никъде не съм
твърдяла, че Ефрем Моллов е присвоявал текстове, превеждайки ги
от руски. Но ако беше автор на „Има ли бъдеще Велика Булгария...“,
той щеше да познава трудовете на индийския суфи, в частност щеше
да познава поне българското издание на „Мистични медитации (Уче-
нието на суфите)“ (2001) на Хазрат Инаят Хан, от което е крал тек-
стове дума по дума, запетайка по запетайка. Неслучайно наблягам
на запетайките, защото и те го обвиняват. А Ефрем Моллов важно-
небрежно се оправдава:
„Кога първо е казано нещо за суфизма или кой първо го е казал,

като въпрос не стои на дневен ред, защото това древно знание е
предавано многократно. Всеки един има правото да интерпретира
оставеното от древните учители“.
Как ще обясни тогава по какъв начин текстовете, които е крал

от индиеца (и не само от него) са се озовавали в книгата му не като
интерпретации, а едно към едно дори със запетайките? Моите ува-
жения към свръхестествените му („пророчески“) възможности, но
съвсем ясно се вижда от другия му текст, че откъм правопис той не
уважава особено много запетайките. Честно казано, подобна откро-
вена кражба някакси не ми се връзва с признанието му:
„Мога само да се обучавам да бъда от истинските хора и да

придобия по-съвършени човешки качества“.
Крадци ли са истинските и съвършените хора? И кой обучава

крадците (на чужди текстове и територии)? Да, знанията на суфизма
(и не само на суфизма) принадлежат на всички, но са плод на усилия-
та и прозренията на конкретни хора, чиито имена просветените знаят
и помнят.
Удивителното е, че Ефрем Моллов дори не си е направил тру-
да да провери откъде е плагиатствал, след като съм посочила и ав-
торите, и заглавията на крадените текстове, както и как в интернет
те могат да бъдат намерени. Да се радва, че все още никой не го е
погнал по Закона за авторското право и сродните му права. Нищо
чудно и това да стане, ако той продължава така усърдно да шуми
около себе си, след като се е писал за автор на книга с крадени чуж-
ди текстове.
2. Ефрем Моллов не отличава художествената измис-
лица от реалност (не казвам, че е невеж!). Защото интервюто
на Дейвид Камерън в http://neverojatno.wordpress.com/2012/01/03/
comeran/#commrnts е тъкмо художествена измислица, а той продъл-
жава да твърди, че е истинско – веднъж (в книгата), като говори,
че е „дадено за ВВС“, но видите ли „типично по български“ то не
било показано и коментирано по „нито една българска медия“;
друг път (в статията), като уверява: „било е само проект за излъч-
ване...“ и нарочно се говорело, че не е излъчено, „за да не стане
дипломатически скандал“. Някой нещо да разбира?... Кое от двете
му различни твърдения, казани публично, е вярно и ако е вярно
второто, по какви пътища той е разбрал, че е било само „проект“,
защото няма как това да го е научил от сайта. В сайта четем:
„В интервю за ВВС британският премиер се обърна към гер-

манския канцлер Ангела Меркел с думите: „Моля не ми давайте за
пример българите!“. Това той стори в отговор на въпроса на воде-
щия журналист защо не е подкрепил договора за спасяването на
еврото“.
Тъй или иначе, интервюто е художествена измислица. И не

защото на мен ми се иска да е така, а защото това казват съз-
дателите на самия сайт (дано и тях Ефрем Моллов не обвини в
дискриминация, задето отнемат правото му да тълкува измислица
като истина!). Нито тяхното уточнение, нито думичките „неве-
роятно“, „бъзикилийкс“ или „частна теория на НЕ вероятнос-

тите“, свързани със сайта, впечатляват Ефрем Моллов. Той
дори не разбира, че сам се е „избъзикал“, че и в този случай по-
пада под ударите на Закона за авторското право и сродните му
права. А може да предизвика и дипломатически скандал, ако още
упорства, че една художествена измислица е наистина интервю с
британския премиер, и оправдава с него сепаратистките си амби-
ции. (Добре, че никой не го прие-ма насериозно.)
3. Ефрем Моллов не е чел текста от Глинения цилиндър
на Кир II Велики (не казвам, че не е осведомен!). А този текст
все пак е основополагащ в „неговата“ книга, посочен е като „осно-
вен закон за прабългарското племе“. Хубаво е, че отчаян от моето
невежество, той най-после цитира нещо от него в превод от пер-
сийски, като ни уверява:
„За да не съм голословен, ще посоча няколко пасажа от него,

преведени на съвременен български език“.
Ето пасажите, които той цитира, уверявайки ни, че са текст от

Глинения цилиндър на Кир:
„Всички членове на човешкия род се раждат свободни и прите-

жават равни права. Всички притежават разум и съвест, и трябва
да постъпват един към друг в дух на братство;
– Всеки без никакво деление от гледна точка на раса, цвят на
кожата, пол, език, религия и всякакви други убеждения, а също
така и народност, обществено положение, богатство, рождение и
всякакво друго положение, да се възползват от всички видове пра-
ва и свободи, предвидени в този обявен текст;
– Всеки има право на живот, свобода и индивидуална сигурност;
– Никой не може да бъде държан в робство и робството се заб-
ранява във всякаква форма;
– Никой не може да бъде подлаган на изтезание или наказание
или да се постъпва с него насилствено или противно на измерения-
та за човешина;
– Всеки има право да бъде признат за лице пред закона и има
право да бъде зачитан навсякъде като личност;
– Всички са равни пред закона и без всякакво деление имат
право да се възползват от покровителството и подкрепата на за-

кона и т.н. и т.н.“.
Ето и текста от Цилиндъра на Кир, преведен от студенти по

специалността „Иранистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“:
„На негоден човек [т.е. Набонид] било поверено да господарува

над страната. […] Той се наложил над тях. Издигнал подобие на
Вавилонската кула и […] в Ур и другите места за поклонение всеки
ден без никаква боязън изпълнявал ритуали, нечестиви за тях […].
Той не спазвал ежедневните жертвоприношения и ги забранил,
намесил се в местата за поклонение [...], в свещените храмове.
Не почитал Мардук, господаря на боговете, постоянно вършел зло
срещу града на Мардук, […] угнетявал жителите му. Като чул ви-
ковете им, господарят на боговете се разгневил [...] за идолите,
които напуснали жилищата си и се намирали сред тях, разгневен,
че [Набонид] ги е занесъл във Вавилон. Мардук, възвишеният, гос-
подарят на боговете, се обърнал към всички угнетени жители и
чужденци в Шумер и Акад и се смилил над тях. Мардук започнал
да оглежда земите в търсене на праведен цар, когото да води. Той
извикал името му: Кир, цар на Аншан; призовал го да бъде владе-
тел на целия свят. Царят управлявал с правосъдие и правда всич-
ки хора, над които той [т.е. Мардук] му дал власт.
Мардук, великият владика, пазител на своя народ, гледал ра-
достно на неговите добри дела. Той му наредил да отиде в неговия
град Вавилон. Съпровождал го по пътя към Вавилон, бил негов
спътник и приятел в похода към страната му. Неговата огромна
армия, неизброима като пясъка в морето, напредвала, въоръжена
до зъби. Той му позволил да влезне в неговия град Вавилон без
битка, той спасил Вавилон от угнетението. Той предал Набонид
в ръцете му. Всички хора от Вавилон, от Шумер и Акад, князе и
управители, се поклонили и целували краката му. Те се радвали
и сияели, че той поема царството. Този, който им помогнал да се
върнат от смъртта към живота и който премахнал гнета над тях и
всички тегоби, те с радост провъзгласили за свой цар и възхваля-
вали името му.
Аз съм Кир, цар на света, великият цар, могъщият цар, цар на
Вавилон, цар на Шумер и Акад, цар на четирите страни на света,
син на Камбиз, великия цар, цар на Аншан, внук на Кир, великия

цар, цар на Аншан, потомък на Чишпиш (Теисп), великия цар, цар
на Аншан, от древен царски род, чието управление боговете Бел и
Набу обичат, чието царуване те желаят, за да са доволни сърцата
им. Когато влязох във Вавилон без битка, взех си господарско жи-
лище в царския дворец сред радост и веселие. Мардук, великият
владика, ми се довери като на човек, който обича Вавилон, и аз
ежедневно му се покланях. Моята огромна армия влезе във Вави-
лон с мир, аз не позволих на никого да заплашва хората на Шумер
и Акад. Подобрих благосъстоянието на града Вавилон и всички
свещени центрове. А жителите на Вавилон, […], които Набонид
бе угнетявал, а това не се нрави на боговете и не е подобаващо,
освободих от тегобите. Мардук, великият владика, се зарадва на
моите добри дела. Той милостиво изпрати благоволението си над
мен, Кир, царя, който го боготвори, и над Камбиз, моя син, който е
потомството ми, и над цялата ми армия.
Всички царе от Горното море до Долното море [т.е. от Среди-
земно море до Персийския залив], тези, които живеят в царски
чертози, и тези, които живеят в отдалечени места... царете на за-
пад, които живеят в шатри, всички поднесоха почитта си към мен
във Вавилон и целунаха краката ми.
От Вавилон в Ашур и Суза, Акад, Ешнунну, Замбан, Ме-Турну,
Дер, до земите на гутите, в свещените храмове от другата стра-
на на Тигър, в светилищата, които дълго време бяха разрушени и
изоставени, върнах идолите на боговете, които някога са били там.
Събрах всичките им жители и ги върнах по домовете им. По запо-
вед на Мардук, великия владика, всички богове на Шумер и Акад,
които Набонид бе донесъл във Вавилон и с това бе разгневил гос-
подаря на боговете, аз върнах цели в светилищата им, в техните
жилища, от които са доволни. Нека всички богове, които аз върнах
в техните свещени градове, се молят всеки ден на Бел и Набу да
бъдат дълги дните ми, за да мога да се застъпвам за тяхното бла-
гополучие. Жителите на Вавилон благословиха царуването ми и
аз установих мир по всичките земи.
Засилих Великата стена на Вавилон, стена от тухли, които пре-
дишният цар бе построил, но не бе завършил строежа. […], която
не обкръжаваше града от външната му страна, […] със смола и
тухли, я построих наново и приключих неговата работа. […] Обко-
вах с мед прекрасни порти […] Видях надпис с името на Ашурба-

нипал. […] За вечността.“
Някой да забелязва прилика между двата текста? Имаше една

такава игра „Намери разликите!“ Предлагам на многоучения „пома-
колог“ в случая да намери приликите между единия и другия текст
и да ги покаже на хората, на които разчита, защото може и да не ги
виждат. И за какво собствено „не ми стискало“ да покажа Обръще-
нието на Кир? Мисля, че на самия Ефрем Моллов не е трябвало да
му стиска! Аз не оспорвам посланията на Кир II Велики – просто
съм казала, че цитираният в книгата текст на персийски не е самото
Обръщение на Кир, а друг текст. Което, както се вижда, е вярно. В
думите ми няма нито „жлъч“, нито „омраза“, каквито ми се припис-
ват, а само истината. Ако истината обижда Ефрем Моллов, аз каква
вина имам?
След като стана ясно какво той смята за текст на Кир и какво
наистина е самият текст, имам два въпроса към него, които в пър-
вата статия му спестих:
1) Как той като „истински мюсюлманин“, за какъвто се
представя, ще обясни на вярващите „помаци“, че техният Бог не е
Аллах, а Мардук? И ако по силата на някаква си своя логика успее
да ги убеди, че това е един и същи Бог, как тогава ще им обясни
кои точно в системата на единобожието са боговете Бел и Набу,
за които се споменава в текста на Кир? Защото в сура 2, стих 163
на Корана е казано: „Вашият Бог е единственият. Няма друг Бог
освен Него, Всемилостивия, Милосърдния...“ (С., 2006, прев. Цве-
тан Теофанов).
2) Аз съм член на човешкия род, значи според цитираното от
Ефрем Моллов послание съм се родила СВОБОДНА и притежавам
РАВНИ ПРАВА. Нямам ли право на свободата да избирам по кой
път да вървя? И ако съм избрала да бъда даоистка, дзенбудист-
ка, католичка или протестантка, да вярвам в Индра, Амон Ра или
Маниту, Тангра, Аполон или Перун, Йехова, Христос или Аллах,
него какво го бърка? Нали пак в Корана (сура 2, стих 256) е каза-
но: „Няма принуда в религията...“ (С., 2006). За какъв „помашки“
„печат по рождение“ бълнува той? Ако въобще човек се ражда с
печат, този печат е един-единствен – на живота и на смъртта. Всич-
ко друго е въпрос на личен избор. И уж човек има свободата да
избира, поне според „основния закон на прабългарското племе“,

провъзгласен, както се разбра, от Ефрем Моллов, а не от Кир II
Велики, а в действителност пак според логиката на Ефрем Моллов
всеки, който приеме исляма, е ангел, а който предпочете друг път,
е шейтан.
4. Ефрем Моллов (най-после!) откри на европейските по-
литици истината за техния произход (не казвам, че е глупав!).
Ето какво твърди той:
„...Права си все пак, че Европейски институт „Помак“ наложи

разглеждането на този важен за всички помаци въпрос за при-
знаването ни като европейско малцинство. Права си и затова, че
потомци на Алцековите булгари създадоха тези проекторешения
(на ПАСЕ – бел. Е.А.)“.
Докато пишех статията си за книгата през цялото време ми се

щеше да предупредя Лука Волонте и колегите му, че логиката на
нашия изтъкнат „помаколог“ и тях ще ги нарочи за „помаци“ или в
краен случай, за „булгари“, но не се реших – все пак това изглежда-
ше прекалено абсурдно и противоречащо на добрия тон. А в случая
Ефрем Моллов им го казва очи в очи, макар че – в негов стил – го
влага в моите уста, без аз никога да съм твърдяла подобно нещо.
Никъде не съм твърдяла и това, че ръководеният от него институт е
наложил за разглеждане на каквото и да е в ПАСЕ, още по-малко на
нещо, свързано с признаването на „помаците“ за „европейско мал-
цинство“. Колкото и да съм невежа, все пак правя разлика между
„помашко малцинство“ и „европейско малцинство“. „Европей-
ско малцинство“ биха могли да бъдат европейци в Америка, Афри-
ка, Азия или Австралия да речем, а не някъде в Европа, само че все
още на никой досега не му е хрумнало да обособява малцинства по
континентален признак.
Нима Ефрем Моллов си въобразява, че бих се занимавала с
несъстоятелната книга, която е подписал, за да му правя реклама,
макар и отрицателна! Та аз имам книгата от самото є представя-
не на 5 май 2012 г. в Смолян, но не реагирах, защото тя сама по
себе си не заслужава никакво внимание. Просто за европейските
политици, които трябваше да вземат важно решение, извадих на
бял свят истината на Ефрем Моллов за „помаците“ – като най-
просветен сред „помаколозите“. Защо ми се сърди тогава? Нали

това иска – истината да излезе наяве? Е, извинявам се, че не ня-
кой друг, а самият той носи отговорност за това доколко неговата
истина е истина и доколко тя се разминава с фактите. Думичката
„смятаме“, която той постоянно употребява, за да обвинява, още
не означава, че това, което казва той, е истина. Едно е да „смя-
таш“, друго е да знаеш, трето и четвърто е да приведеш факти.
5. Ефрем Моллов е много начетен и твърде последова-
телен адепт на учението за етноса, възникнало по Сталинско
време в СССР (не казвам, че е сталинист!). Към тази мисъл ме
наведоха думите му:
„Бърка много сериозно три основни понятия – народност, рели-

гия и етнос. Не прави разлика между български граждани и при-
надлежност към етноса „Българи“. Как тогава да разбере горката,
че съществува и етноса „Помаци“?“.
Прав е Ефрем Моллов, че аз, горката, не разбирам какво той

иска да каже, както и какво общо има между понятията народност
и граждански статус на даден човек и защо религията е поставена
редом с понятията народност и етнос... Затова относно етноса ще
цитирам проф. д.ик.н. Евгений Сачев:
„Това понятие е въведено от представители на силно идеологи-

зираната съветска наука, т.е. то е преимуществено разработвано,
въведено и използвано от съветската и пост-съветската етнология
и социална антропология с цел да бъдат обслужвани етнополити-
ческите интереси на съветската и постсъветската панруска идея
за евроазиатско превъзходство... Целта е била да се изгради една
съветска нация, а сега – на единна евроазиатска мултинационал-
на общност... Основите на теорията за етноса се поставят през 30-
те години на XX век от руско-съветски етнограф и етнолог Сергей
Широкогоров...“
(„Етнос, етнични стереотипи и спекулации с етничния ста-
тус на българите мохамедани“).
В книгата „Има ли бъдеще Велика Булгария...“ е проследена

историята на прабългарите от древна Азия до съвременна Евро-
па, като според автора още в Азия се е появила ханската династия

на помаците („pu mag“). Това явно се е случило в дълбока неле-
галност, защото никой летописец и историк не е оставил никакви
сведения за такъв прабългарски династически род, нито са открити
каквито и да е документи и археологически находки, които да удос-
товеряват появяването и съществуването му. Но как така? Нали
тогава още е нямало дори Аспарухова България? Нямало е нито
„шейтана“ Кирил и брат му Методий; нито „самозабравилия се
държавник“ цар Борис I, нито Дружба „Родина“, Държавна сигур-
ност и БКП, които да ги гонят, колят и забраняват, нито „невежа-
та“ Елена Алекова е била, която да го предава и отрича (определе-
нията са на Ефрем Моллов)...
След прочита на книгата едва ли някой си представя, че пе-
тата „Велика Булгария“, за която „пророчества“ авторът, която
ще бъде управлявана от „помашки хан“ и ще мие граници на пет
морета, ще е в рамките на Тъмръшката република, на Родопите,
на България или на Балканите. Съвсем ясно е, че на автора му
се привижда евроазиатско ханство с „едномилионна помашка
общност“ и управляваща „помашка аристокрация“. На тях ще
служи многомилионното християнско население от всички азиат-
ски и европейски страни, които ще влизат в рамките на ханство-
то. Това население ще бъде известно най-вероятно като гяури,
кав(у)ре, рая или нещо подобно. „Велика Булгария“ ще е верен
съюзник на „Велика Турция“, с която заедно ще управляват.
Двете държави ще се споразумеят за спорните територии и както
авторът сънува:
„По този начин ще се създаде и диамантът на Евразия – Ис-

танбул, т.е. древният Константинопол, който ще стане остров и ще
бъде Слънето в короната на Велика Турция“.
И всичко това, представете си, го говори ръководителят на

ЕВРОПЕЙСКИ институт „Помак“, който бърза да ми „напомни“,
че като такъв е „пръв сред равни“. След като са „равни“, защо то-
гава другите 12 членове не се появяват по масмедиите? Нямат ли
тази свобода? Нямат ли това право? Дали пък ако „първият“ някога
все пак им даде думата, няма да разберем защо институтат се нари-
ча именно ЕВРОПЕЙСКИ? Това, че институтът се е обърнал към
европейските ценности в замисъла си, е нещо чудесно и аз поздра-

вявам учредителите му за това. Но както се вижда, Ефрем Моллов,
за съжаление, не към Европа ги тласка, а към Анадола.
6. Ефрем Моллов е много добър човек, търпелив и кро-
тък (не казвам, че е лицемер!). Това проличава от всички неис-
тини, клевети и обиди, които е наговорил за отец Боян Саръев, за
членовете на Дружба „Родина“, за Георги Петканов и др. Между-
впрочем: обадих се на Георги Петканов и го попитах кога и къде
е казал думите, които Ефрем Моллов също е вложил в устата му.
Георги Петканов отрече да е произнасял тези думи, като подчерта:
„Никъде и по никакъв повод!“.
Не знам кой би повярвал, че ръководителят на Европейски ин-
ститут „Помак“ се стреми към разбирателство, след като прочетете
дори само думите му срещу тези достойни хора. След такива думи
и лъжи никой няма да повярва и на най-възвишени, провъзглася-
вани в цял глас добри намерения. Както една муха (има и друга,
по-точна дума) затрива цяла каца с мед, както една детска сълза е
способна да обезсмисли цялата хармония на битието, така и от една
неправилна дума може да рухне цяла логическа система. То и каква
ли логика има в мераците на Ефрем Моллов, че той иска дори да ги
хваля и рекламирам? Например това, дето ще се бори за „изравня-
ване на двете основни религии“. И кои точно „основни религии“
ще изравнява Ефрем Моллов – наследеното от древната Персийска
империя многобожие с исляма ли? Или вярващите в Мардук, Бел и
Набу ще изравнява с вярващите в Христос? Или исляма ще израв-
нява с християнството?
От скромните му признания разбираме още, че:
7. Ефрем Моллов е личност, която държи на думата си. И
баба знае да държи на думата си, когато представя чужди думи за
свои или слага свои думи в чужда уста.
8. Ефрем Моллов провъзгласява древни „помашки“ про-
рочества и думи на „старци“. Забележете, това пак са чужди
думи, не негови и той пак не посочва имена. Хайде, в древните кни-
ги може и да не е посочен авторът. Ами мъдрите родопчани, дето
днес са говорили на Ефрем Моллов, които той нарича „старци“,
нямат ли си имена? Впрочем духовните учители са му предали зна-
нието, за да се научи на нещо, а не за да се крие зад тях и постоянно
чрез тях да се оправдава.
9. Ефрем Мололв е „помашки“ аристократ. Без коментар.

10. Ефрем Моллов е говорител на „едномилионната по-
машка общност“. Кой ли пък го упълномощил за такъв?
11. Ефрем Моллов ръководи, и то твърде „демократич-
но“ (???), Европейски институт „Помак“.
12. Ефрем Моллов е много активен и има невъобразимо
богато въображение...
Браво!
Не разбрах само за какво трябва да му искам прошка, след
което той щял великодушно да ми прости. Та аз не съм го обидила
с нищо. А и човек прощава и без специално да му искат прошка.
В това е силата и чудото на прошката. И дори някак си му се е
изплъзнало, че не за него съм писала. Този, за когото съм писала,
много добре ме е разбрал. Затова Ефрем Моллов е загубил поч-
ва под краката си. Иначе не би вдигал толкова пушилка. И не би
бил толкова уплашен. Защото само на уплашен човек се привиждат
призраци и чудовища, каквито на него се привиждат. Сега като си
помисля, всъщност аз не съм обвинявала автора на книгата, че слу-
жи на някого, а Ефрем Моллов – отново по принципа за негонения
гузен – заявява:
„За разлика от теб, аз съм независим човек във всяко едно от-
ношение и нямам господари, които да ми диктуват какво да пиша“.
Сега – за пушилката...
Нито името ми някога е посоченото от Ефрем Моллов име.
Нито съм станала Елена Алекова с опрян в гърдите ми автомат
(както вероятно му се иска) – достатъчно е да разбере как Пейо
Тотев Крачолов е станал Пейо Яворов, как Елисавета Любомирова
Белчева е станала Елисавета Багряна, как Димитър Иванов Стоя-
нов е станал Елин Пелин, как Никола Делчев Гугов е станал Па-
вел Вежинов, как Райна Иванова Радева-Митова е станала Калина
Малина или поне как Абу Али ал-Хюсеин ибн Абдалах ибн Сина
е станал Авицена, а Абдул Валид Мохамед ибн Ахмед ибн Ахмед
е станал Авероес и ще разбере, че нищо криминално, нередно или
недостойно не се е случило с мен (защото Алекова е бащиното ми
име). Нито съм предала своя род и своята родина. Нито, макар и
родена в Мугла, съм „помакиня“, а още по-малко „мръсна пома-

киня“ (и това определение храбрият „помашки“ благородник пак
е вложил в чужди уста!). Нито проявявам омраза и нетърпимост
към когото и да е, дори към него, напротив – любопитен ми е. Нито
съм „учредител“ на възстановената Дружба „Родина“ и не се крия
зад гърба на никого от тези добронамерени хора, нейните членове
(явно Ефрем Моллов иска да се изкара герой – все пак едно е ня-
каква си проста авторка на стихосбирчета да опровергава лъжите
му и съвсем друго – това да са много хора, „господари“!). Нито
имам нещо общо с бившата Държавна сигурност, с някогашната
Дружба „Родина“ и възродителния процес от 80-те години (дори
само заради, както се казва, ЕГН-то ми!). Нито съм била когато и
да е комунистка. Нито работата и работното ми място са секретни.
Биографията ми не е тайна за никого, всичко може да се провери
и докаже. Знам коя съм, кой е моят род и коя е моята родина – ре-
алната, а не някаква „абстрактна“ родина, която той проповядва
(дори в заглавието на „отговора“ му има „пророчески“ замашки
от този род!). Знам откъде идвам и накъде отивам. Никога не съм
криела произхода си. Напротив – гордеела съм се с него. Всеки
може да се убеди, че е така, ако прочете книгите ми „Отвъд думите“
(проза, 2006) и „Моята България“ (публицистика, 2007). В тях съм
писала за всичко това, без въобще да съм знаела за съществуването
на Ефрем Моллов.
В статията „Помаците – наследници на Кир II Велики или мар-
сианци“ съм посочила факти, които развенчават фалшификации-
те в книгата му за „Велика Булгария“. Ако Ефрем Моллов е приел
да бъде авторът на тази книга, значи наистина е храбрец. Тогава да
не се крие зад фирмата „Европейски институт „Помак“, нито зад
„едномилионнана помашка общност“ и да не говори от името на
всички българи, изповядващи исляма, защото не са го упълномо-
щили за това. Дори и без да съм пророк, ще кажа, че нито 2013-а
ще е година на „помаците“, нито някога ще се възроди някогашното
ханство, нито Ефрем Моллов ще стане „помашки хан“, а още по-
малко – депутат, след като така се самокомпрометира.
Точно той да хленчи, че го дискриминират по отношение на
свободата на словото, мисля, е излишно. С неговата активност!...
Често го слушаме от централните медии и по пресконференции,
които организира със завидно старание. Нямам нищо против да се
изявява. Така по-неопровержимо се вижда кой е Ефрем Моллов

в действителност, т.е. че той най-малко е такъв, какъвто се рису-
ва в своите самовъзхвали. Свободата на словото, както все повече
ще се уверява, е нож с две остриета. Но най-важното: човек, дори
добре да живее, все някога застава пред Бога. Нека е сигурен, че в
Небесната книга са записани не само всичките ни дела и думи, но и
онова, което дори само сме помислили. И ще понесем отговорност
за всичко.
Планината отдавна е научила мен и всички родопчани (с мал-
ки изключения като него!) да отграничаваме истина от илюзии, ре-
алност от плашила, действителност от фантазии. Измислиците за
другите, които Ефрем Моллов говори, показват единствено това,
което той е в същината си. Което е той лично, а не всички бълга-
ри, изповядващи исляма, с които при цялото му желание няма как
да се идентифицира. Затова, след като книгата, която е подписал,
неопровержимо го показва като абсолютно невеж, няма защо да
приписва невежеството си на всички. (Любопитно ми е дори от кое
Евангелие, понеже не е посочил, цитира думите на Иисус Христос:
„О, Господи, успях с твоята помощ умрял да съживя, но не успях
невежа да науча“.) Лъжите му просто са фантазии, илюзии, приз-
раци, чудовища, плашила, роящи се само в собствената му глава,
затова лично не ме засягат и бих ги подминала с мълчание. Но не
мога да мълча, когато някой фалшифицира историята с докумен-
тите и фактите, когато спекулира с надеждите и вярата на чистите
и почтени хора, които живеят в Родопите. Не мога да мълча – тък-
мо заради моя род, заради моите братя и сестри родопчани, чиято
болка е и моя болка, заради моята реална, истинска и единствена
родина България!
Ефрем Моллов ме обвинява, че съм предала някакъв измислен
от него род на „помаците“ („pu mag“). Обвинява ме, че съм пре-
дала някаква „едномилионна помашка общност“, каквато никъде
освен в неговото въображение не съществува – известно е, че при
преброяването в началото на 90-те години на миналия век за бъл-
гари мохамедани, чийто майчин език е българският, се обявиха 143
хиляди души. Обвинява ме, че съм предала някаква „абстрактна“,
„виртуална“ по думите му, т.е. мяркаща се само в неговата глава
родина. Той с неговия виртуален род, с неговата виртуална общ-
ност, с неговата виртуална родина „Велика Булгария“. Аз – със
своя истински род, със своите истински братя и сестри родопчани,

със своята истинска родина България. Всеки сам решава на какво
да бъде верен и какво да предава. Нали?
Колкото до вярата и това – кой прав, кой крив, ще припомня
сура 2, стих 139 от Корана: „Нима ще започнете да се препирате
с нас заради Аллаха, когато Той е наш Господ и ваш Господ?
За нас – нашите дела, а за вас – вашите дела, и ние пред Него
пречистваме вярата си...“ (Москва, 1991, прев. акад. И. Ю. Крач-
ковски).
Ефрем Моллов – със своите дела. Аз – с моите дела. И всеки
от нашите съдници – с неговите си дела. Пред Бога. Когато му дой-
де времето.
Послепис
Понеже Ефрем Моллов „много ясно“ се изразява, като казва
(подчертано!): „Лично аз и представляваната от мен институ-
ция на помаците нямаме желанието, а съответно и свободното
време да отговаряме на твоите писания. Затова си позволих да
бъда по-подробен и изчерпателен, за да разбереш, че тази тема
не е твоя и нямаш нужните познания, за да се упражняваш по
нея. Заявявам ти, че е под нашето достойнство да продължава-
ме да го правим...“ – аз, както той иска, го разбирам правилно и му
предоставям свободата да не ми отговаря. Впрочем – никога не съм
му отнемала тази му свобода и това му право.
ПОЛЕТЪТ НА ПЧЕЛАРЯ1
Велислава Дърева
Партия ПОМАК – генезис
Искаш да станеш известен?

Да жужиш от телевизор на телевизор?
Да изпълзиш от анклава на собственото си безличие и нищож-
ност?
Да придобиеш слава?
Щом е така, съвсем не е задължително да бъдеш гениален,
нито почтен. Даже е забранено под страх от смъртно наказание и
публичен присмех. Достатъчно е да притежаваш спекулативен та-
лант, фалшификаторски умения и непроходима посредственост; да
произведеш някаква зашеметяваща глупост, грандиозна гадост или
умопомрачителна нелепост и да я шибнеш в лицето на потресената
публика.
Скандализирай!
Провокирай!
Зловредствай!
Спекулирай с к’вото ти падне! И главно – с българската исто-
рия! Тогава и само тогава ще придобиеш правото да словоблудиш
от медийния амвон в маниакален пристъп, ТВ-„звездички“ ще ти
поддакват умилено и безпросветно, ще кимат в блажен захлас и
пленени от неустоимия, отровен чар на лъжата, ще претъркулват из
силиконовите си устнички някое влажно въпросче.
Ще те канят (опаковат, форматират) редом с люде авторитет-
ни и просветени (за тяхно унижение и твое самооблъщение) уж в
търсене на истината, а всъщност – заради шоуто, скандала и екшъ-
на. Защото – какво по-вкусно за една телевизия от една провокация,
от един напоителен скандал в ефир, от един „зрелищен сблъсък“ и
„кървав дебат“? Телевизиите са кръвожадни. Истината е скучна,
1
Дума, С., 7–8.01.2014.
знанието – досадно, измамата – атрактивна, а поредният мошеник и

спекулант – пиршество за душата.
Особено препоръчително е да си направиш партия. Колкото
по-скандальозна, толкова по-прелъстителна за невежествената и
лицемерна брюкселска конюнктура!
Ако си постигнал това, значи си Ефрем Моллов – горд лидер
на партия ПОМАК (Политическо обединение за многообразие, ав-
тентичност и култура).
Сега, читателю, ще те хвърля в един лабиринт, от който ще ти
се врътне главата. И понеже нищо не идва на празно място, нищо
не е само по себе си и нищо не става без изнурителен труд и безко-
ристна чужда помощ, напомням:
1992 г.
Раждат се едновременно две партии.
В с. Жълтуша Камен Буров (българин мюсюлманин) създава
Демократична партия на труда, за да „защитава дискриминира-
на етническа група от 400 хил. помаци“. Изстрелват го в САЩ
на семинар за етническото многообразие. Там го връхлита (мъл-
ниеносно!) идеята за „помашко малцинство“, която ще избуи в
„помашки етнос“ и „помашка нация“. Пак там го уверяват, че
може да разчита на съдействие за признаване на „помашко етни-
ческо малцинство“ като стъпка към демократизацията на Бълга-
рия. Така насърчен и обгрижен, през 1999 г. Буров иска „помаш-
кото малцинство“ да се отдели в „Родопски анклав“. Никъде не
пише офциално, че за целта България трябва най-демократично
да отдели от себе си този ‚‚анклав“. Появява се (не от нищото, а
от Турция) „помашка история“.
Буров вопие за помощ към държавния секретар на САЩ
Уорън Кристофър и посланика Хю Кенет Хил – да натиснат де-
мократично българските власти, та при следващото преброяване
„етническата“ принадлежност „помак“ да си има отделна гра-
фа. Какво е отговорил на този вопъл портиерът на посолството –
не знаем. Партията на Буров се разпада, а той заминава да гастар-
байтерства в Испания. Остава стратегическата цел: легитимиране
на „помашки етнос“.
Другият конструкт е на Адем Кенан – антиконституционна-
та Турска демократическа партия. Цели: автономия за Родопите
и Лудогорието, „турско съдилище“, защита на „чистокръвните

турци“. При „чистокръвните турци“ Кенан вчислява българите
мюсюлмани. През 1999 г. Кенан обявява общи действия за промя-
на на Конституцията с ОМО „Илинден“ (които искат „македонско
малцинство“, „македонски език“ и отделяне на Пиринския край
от България), през 2005 г. нарича българите „нация от изроди“, а
през 2006 г. заявява: „Да бъда част от една нация заедно с бив-
шите си роби – българите, това е унижение за мен като тур-
чин“. Шуменският районен съд го осъжда да плати 600 лв. глоба за
обида, но според Българския Хелзингски комитет това решение „е
в противоречие с принципа на свобода на изразяване на мнение“
и „с изискванията в демократичното общество за плурализъм,
търпимост и широта на възгледите“. Ах, каква широта!
2004 г., Смолян

Учредено е Обединението за ислямско развитие и култура
(ОИРК). Председател е Ариф Абдуллах (Алов) – учи 10 години
в Държавния университет в Аман (Йордания), магистър по „тъл-
куване на Корана“, бивш член на Районния мюсюлмански съвет
в Смолян и на Висшия мюсюлмански съвет. Негов заместник е
Селви Шакиров, бивш областен мюфтия на Смолян. И той, и глав-
ният секретар Исмет Рашидов, и шефката на Отдел „Жени“ Неда
Абдуллах, и нейната заместничка Фатиме Хайраддин Рашидова са
бакалаври по „Основи на религията“ от университета в Зарка (Йор-
дания). В Зарка (наричат града „Чикаго на Близкия изток“) е роден
Ахмад Фадил ал-Халайлех, който ще се обкичи със зловеща слава
като Абу Мусаб ал-Заркауи.
Сред главните действащи лица в ОИРК са Кадри Уланов и
Мехмед Дорсунски. Дорсунски е автор на книгата „История на
ахрените (помаците)“.
Из предговора:
„В настоящата книга предлагаме нова теория за разпростра-

нението на исляма отпреди ислямското владичество на Балк. по-
луостров, като доказваме арабския произход на ахрените (пома-
ците), изключвайки тезата за насилственото ислямизиране, която
според нас е фалшифициране на историята от комунистическия
режим и крайните националисти“.
Според Дорсунски българите мюсюлмани всъщност са араби,

България е заграбила и окупирала Родопите (тезата на Улф Брун-
бауер), а българската нация ще се опази само ако приеме исляма
по модела на Иран. През януари 2009 г. Смолянският окръжен съд
забрани ОИРК.
2006 г.
Май. Мендерес Кунгюн (българин мюсюлманин, бивш член
на СДС) учредява нелегално антиконституционното Национално
турско обединение (НТО).
Ноември. Лидерите на НТО и ОМО „Илинден“-ПИРИН се
срещат в едно благоевградско кафене, разменят си уставите и се
договарят за общи действия. ОМО Илинден-ПИРИН означава
„Обединена македонска организация: Илинден – Партия за иконо-
мическо развитие и интеграция на населението“.
2007 г., София, зала „България“

Сезгин Мюмюн (бивш член на ДПС) създава Федерация
„Справедливост – България“, скъп гост – Бойко Борисов. Мюмюн
е съучредител на ГЕРБ – през 2006 г. домъква в НДК 350 души
масовка, и Борисов му връща жеста.
Юни 2008 г.
Пристига мисия на Европейската комисия срещу расизма и
нетолерантността. В доклада на ЕКРН се появяват мистериозно
„лица от помашки произход“, които „изглежда, стават жертва
на дискриминация“. Сред синонимите на „произход“ са: род, на-
род, нация, раса, кръв. Това ни казва ЕКНР.
Януари 2009 г.
Кунгюн съобщава, че ще учреди гражданско културно нес-
топанско сдружение ULUS, което ще работи съвместно с федера-
цията на Сезгин Мюмюн. ULUS означава нация, племе, държава,
орда (по-конкретно – Златната орда). Кенан и Кунгюн обявяват Ру-
ско-турската освободителна война за окупационна, а помаците – за
наследници на куманските турци, които дошли от Северен Китай и
помагали на османските турци да завладеят Родопите. Точно това
пише в книгата „Помашкото малцинство“ на турските историци
проф. Джемил Къванч, проф. Хюсеин Мемишоглу и Алиш Саит.

Кенан и Кунгюн се срещат на премиерата на тази книга в Разград.
Март 2009 г.
Проф. Адриан Палов създава партия „Демократичен прогрес
и благоденствие“. Тя обединява 3 сдружения на българи мюсюлма-
ни – „Развитие“ (Кърджали), „Карлък “ (Момчилград) и „Алада“
(Джебел). Сред учредителите са Кадри Уланов и Ариф Абдуллах
(Алов). Заместник на Палов е Мехмед Дорсунски. През 2008 г. два-
мата участват в конференцията „Малцинствата и дясното политиче-
ско пространство в Република България“, организирана от Сезгин
Мюмюн. Палов нарича българската нация „букет от етноси“, в
който отделен стрък е „помашкият етнос“. Дорсунски настоява
България да стане Швейцария и всеки етнос да си има партия. Спо-
ред Мюмюн „помашкият етнос“ трябва е част от Уммата и да е
близко до турците. Уланов, Дорсунски и Алов искат самостоятелна
„помашка партия“, изоставят Мюмюн и Палов и правят инициа-
тивен комитет за основаване на партия ПОМАК. През юли 2009 г.
Палов се коалира с РЗС на Яне Янев.
Декември 2009 г.
Триград. Ариф Абдуллах (Алов), Кадри Уланов, Мехмед
Дорсунски и Васил Войнов правят първи опит за учредяване на
партия ПОМАК (Партия „Обединение за мир, автентичност и кул-
тура“). Цел – съхраняване на „помашката идентичност“ и защи-
та на „помашкия етнос“ от асимилация и дискриминация.
2010 г.
Братя Юзеирови правят опит да учредят Мюсюлман-демок-
ратическа партия и два опита – да регистрират партия ОТОМАН
(Обединение за толерантност, отговорност, морал и алтернативен
напредък). Абревиатурната прилика е натрапчива.
2011 г.
Стокхолм. Основан е „Помашки институт“ („Pomakiska
Institutet“). Сред учредителите има и българи мюсюлмани, живее-
щи в Швеция. Създадена е и Pomaknews agency. Редакционните
принципи на агенцията са – отстояване на „независимата помаш-
ка идентичност“ (независима от какво?), комуникация между по-

маците по света, защита на „помашката общност“ по всички кра-
ища на планетата и особено на Балканите.
4–11 юли 2011 г.

В България пристига „независимият експерт по правата на
малцинствата“ г-жа Гей Макдугъл. На 3 януари 2012 г. предста-
вя своя доклад пред Съвета по правата на човека на ООН. В Раз-
дел V, „Признаване и права на македонската и помашката общности“,
г-жа Макдугъл укорява България, задето „отрича съществуването
на македонско малцинство и не признава помаците (които влас-
тите приемат за българоговорящи мюсюлмани) като отделно
малцинство, твърдейки, че и двете групи всъщност са етнически
българи... Консултираните лица описаха опитите да бъдат аси-
милирани чрез изискването да си сменят турско-арабските имена
с български и насилственото преминаване в източното правосла-
вие... което е видно от актовете на дискриминация и тормоз“.
Г-жа Макдугъл надлежно опакова две несъществуващи „мал-
цинства“ – „македонското“ и „помашкото“.
24 януари 2012 г.
Томас Хамамберг, комисар по правата на човека при Съвета
на Европа, пише до МВнР, разтревожен за „помашкото малцин-
ство“.
Излизат две книги: „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо
бе скрита историята на помаците“ на Ефрем Моллов и „Балкански-
те войни в Родопите 1912–1913“ на Никола Чуралски (с псевдоним
Исмен Реджепов). Тези „трудове“ съдържат цялата „философия“
на партия ПОМАК.
5 Май 2012 г.
Смолян. Международна конференция „Помаците: версии
за произход и съвременна идентичност“.Организатори: Нов бъл-
гарски университет, Институт за изследване на близкото минало,
Фондация „Фридрих Науман“. Проф. Ахмед Гюншен (Балкански
изследователски институт в Одрин) е скандальозен: „помаците са
хуни, авари, печенеги, кумани и следователно турци“, те „при-
надлежат на турската история и култура“ и „определянето
им като мюсюлмани – българи, македонци, гърци или сърби, е не-

състоятелно“, „тезата за насилственото налагане на исляма е
погрешна“, а „най-спокойният период на Балканите е времето
на Османската империя“ („Времето на Османската империя е
Златният век на Балканите“, каза Давутоглу и обяви Балканите,
Кавказ и Близкия изток за hinterland на неоосманската империя). За
финал проф. Гюншен цитира проф. Мария Тодорова:
„Не е необходимо да се търси наследството на османците на

Балканите. Балканите са си наследство на османците“.
Скандалът не е заглъхнал и Харалан Александров ни съобща-

ва радостната вест, че „Османската империя е била и наша импе-
рия“, че тя е „забележително мултикултурално постижение“, а
„българската идентичност е една от версиите на османската,
както има и гръцка, албанска, турска, сръбска, арменска, еврей-
ска и пр. нейни разновидности“.
7 юли 2012 г.
Примерът на Стокхолм е вдъхновяващ и в Смолян се ражда
Европейски институт „Помак“.
„Събрахме се повече от 25 човека, всички водени от идеята да

положим основите на едно ново, истинско гражданско обедине-
ние... След като пихме по кафенце, някои чай или водичка, реши-
хме да се заемем със сериозната работа“.
Така информационна агенция „Европомак“ описва събитието,

но премълчава, че от тия 25, дето пили кафенце, чайче и водичка,
накрая останали 13: Ефрем Моллов (председател), Васил Войнов
(финансов директор), Ариф Алов (административен директор), Къ-
дри Уланов, Мехмед Дорсунски, Никола Чуралски и т.н.
С цялото си величие „институтът“ се самообявява за „един-
ствен законен представител на помаците в България“. Цели: „изу-
чаване, съхраняване и публично представяне на помашката култу-
ра, история, език и съвременност... да защитава общността от
дискриминация, да я представлява пред властите и да информира
нашата общественост и европейските институции за положе-
нието на помаците в България“, защото „тенденцията към фор-

миране на транснационална помашка общност е необратима“.
„Транснационална помашка общност“ означава транснационална
ислямска общност, която прелива в мечтаната „ислямска нация“.
Основна рубрика в сайта на агенция „Европомак“ е „Помако-
логия“. Има и линк към Nor Radio:
„Слушайте всеки вторник от 18,00 до 20,00 часа по радио „Нор“

„Помашки парле“ (Помашка софра), предаване за помашка култу-
ра с водеща Дуйгу Доан“.
От сайта на радио „Нор“ научаваме, че това е интернет ради-

останция, базирана в Истанбул. За да няма съмнения, „Европомак“
съобщава:
„На 12 февруари 2013 по турското радио „Нор“ започна излъч-

ването на програмата за помашка култура „Помашки парле“.
Януари 2013 г.
Страсбург, сесия на ПАСЕ. Лука Волонте, председател на
групата на ЕНП и докладчик за България, препоръчва на българ-
ската държава да признае „помашко и македонско малцинство“ и
техните „малцинствени езици“. Само дето е пропуснал да поиска
и „малцинствена писменост“! „Препоръката“ на Волонте отпада,
но за Моллов тя си остава основен аргумент. Да не би някой в Ус-
тово да знае какво решават в Страсбург!
Април, 2013 г.
София. Конференция за политическото участие на малцин-
ствата. Докладчици: Сара Бъртън от Консултативния комитет към
Рамковата конвенция за националните малцинствата (ККРКНМ)
към СЕ и Ема Ланчнер от Центъра за изследвания за Югоизточна
Европа към университета в Грац, Австрия. Ариф Алов държи реч
за „непризнатото помашко малцинство“. Сара Бъртън отговаря,
че България „има такъв проблем с две малцинства – помашкото
и македонското“, и че представляваната от нея институция „ще
продължава да оказва натиск“ върху страната ни за неговото
разрешаване.
Ноември 2013 г.
Кърджали. Оценъчна визита на ЕКРН и на ККРКНМ. Сред
оценителите е Сара Бъртън.
Декември 2013 г.
Пловдив. Най-сетне! Ефрем Моллов учредява партия ПОМАК!
Сиренцето в края на лабиринта ухае апетитно.

Партия ПОМАК – епикриза
Той е брат на Слънцето и Луната, дядо на Орфей, чичо на

Тангра, вуйчо на Заратустра, калеко на Кир II Велики, султан на
траките, халиф на персите, шейх-юл-ислям на богомилите, предво-
дител на прабългарите, куманите, печенегите, татарите, Златната
орда и целокупната транснационална помашка общност, хранител
на държавотворната помашка нация, говорител на „многомилион-
ния помашки етнос“ в България, дръзновен изобличител на княз
Борис, Кирил и Методий, отец Паисий и други подобни комунис-
тически креатури, хан и велик магьосник на Велика Булгария, един
от рода „рu mag“, шахиншах на партия ПОМАК и Европейски ин-
ститут „Помак“, непресъхващ извор и владетел на единствената ис-
тина, строител на Великото Бъдеще, страшилище за историческата
наука, наследник на Пророка Мохамед и сам Пророк, суфий и пче-
лар по съвместителство, автор на пророчески прозрения, шеметни
приноси и шмекерлъци всякакви.
В тия шмекерлъци пчеларят не е сам. Неговият труд „Има ли
бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята на помаците“
е еманация на „История на ахрените (помаците)“ от Мехмед Дор-
сунски и „Балканските войни в Родопите 1912–1913“ от Никола Чу-
ралски (с псевдоним Исмен Реджепов). Тримата сякаш се преписват
взаимно, но със сигурност крадат безкористно от вдъхновяващите
теории на проф. Джъстийн Маккарти, Мартина Балева, Улф Брун-
бауер и цяла серия турски професори – Джемил Къванч, Хюсеин
Мемишоглу, Ахмед Гюншен. И, разбира се – от Ахмед Давутоглу,
творецът на неоосманизма с неговата „Стратегическа дълбочина“.
Около кошера кръжат насърчително политически титани като
Адем Кенан, Мендерес Кунгюн, Сезгин Мюмюн, братя Юзеирови,
в по-ранни времена – Камен Буров и Адриан Палов. И, разбира
се – цяла армия евронаблюдатели, евроексперти и еврокомисари,
които периодично откриват в България малцинства всякакви, етно-
си и нации, но най-вече „помашко“ и „македонско“. Откриват ги,
окуражават ги, обгрижват ги, както подобава по европейски – де-
мократично и далновидно.
В резултат пчеларят-халиф се сподоби с партия ПОМАК.
А сега четете внимателно и с подчертаване – да не си останете
безпросветни! Щудирайте възгледите на пчеларя, неговите съмиш-
леници и неговата партия относно „помашкия етнос“! Вижте ми-

налото и бъдещето на България през кривия макарон на ПОМАК!
Предупреждавам ви – кашата е грандиозна! Няма преброждане!
Главно и преди всичко: Българите мюсюлмани не са никакви
българи, няма и да бъдат. И всеки, който дръзне да твърди обратно-
то, е комунистически отпадък, националистически атавизъм, мар-
гинал, мракобес, ксенофоб и помакомраз. Защото:
1. Помаците са траки.
Ерго – траките са помаци, респективно – мюсюлмани. А бла-
гочестивата Амина ще роди Мохамед след 2570 години (минимум).
Тракийските златни съкровища са помашки, в Казанлъшката гроб-
ница ще да е погребан някой помашки владетел, Орфей е помак,
и Спартак, и римският император Лъв I Тракиец, тракологията е
помакология, Херодот е феодален старец от БАН, а Омир е един
соцком оръфлек, който в десета песен на „Илиада“ възпява като
„богове безсмъртни“ някакви „траки“, техните „тракийски“
коне, сребърни колесници и златни доспехи. Забравете този грозен
фалшификат и вижте истинския текст:
Ако ли искате вий да се вмъкнете в стана помашки,

новодошлите помаци стануват последни от всички.
Заедно с тях е и царят им Резос, синът Ейонеев.
Сам аз му зърнах конете – грамадни и много красиви;
те са по-бели от сняг и препускат подобно на вятър.
В злато и светло сребро му блести колесницата нова.
Има и златни, огромни доспехи, за чудо и приказ!
Не подобава на смъртни да носят такива доспехи,
а съвършено подхождат те на боговете безсмъртни.
2. Помаците са перси (иранци, арийци).

И по-точно – наследници на Кир II Велики и на Ахеменидска-
та династия. Ерго – персите, в частност Ахеменидите, в частност
Кир II Велики, са помаци, респективно – мюсюлмани. При това
1170 години преди да се роди Мохамед. Още едно мъъъъничко на-
учно усилийце и ще се окаже, че Навуходоносор е помак, а Вави-
лонската кула – помашки градеж.
3. Помаците са араби.
И по-точно – потомци на воините на Маслама Ибн Абд ал-
Малик (сразен от Тервел в 717 г. пред Константинопол), който
пък е син на арабския халиф Абдул-Малик ибн Мервана, който
пък принадлежи към династията на Омейядите, от която динас-
тия произлиза пророкът Мохамед. Ерго – Арабският халифат е
помашки, Омейядите са помаци, 7-вековното арабско владиче-
ство над Испания е помашко, Кордовският халифат е помашки,
грандиозните джамии от времето на Омейядите са проектирани
и построени от помаци, и – най-важното – помаците са потомци
на Пророка, значи – самият Пророк е чистокръвен помак. Така
излиза. Което е непоносима обида за всеки искрен мюсюлманин.
4. Помаците са прабългари, но не и българи.

Прабългарите са помаци, те са изконни мюсюлмани, те при-
надлежат към рода на петимата магьосници („рu mag“), те са дър-
жавотворците на България, те са първите мюсюлмани в Европа.
Аспарух е помак и първият мюсюлманин, стъпил по нашите земи.
Обаче! Ах! Каква изненада! Заварил тук други изконни помаци
(мюсюлмани) – траките и персите (виж т. 1 и 2). Аспарух основал
помашка (ислямска) държава, в която ислямът е държавна религия,
а българските владетели са помаци (мюсюлмани).
5. Св. княз Борис I Покръстител (помак сущий) не е никакъв

светец, а гад, ренегат и държавен изменник, който погазил държав-
ната ислямска вяра, и покръстил прабългарите (помаците).
6. Св. св. Кирил и Методий са прабългари (помаци) и мю-

сюлмани. Те не са никакви светци, те никаква азбука не са създа-
вали. Те са предатели на прабългарския (помашки, мюсюлмански)
род, кауза и вяра (исляма), и тръгнали срещу прабългарите (пома-
ци, мюсюлмани), и с несъществуващата кирилица отворили смър-
тоносна рана в сърцето на помашката (ислямска) държава „Велика
Булгария“.
7. Помаците са богомили.
Защото само помаците се възправили срещу ренегата Борис,
и се барикадирали в пазвите на Родопа планина, и единствени опа-
зили своята първородна вяра (исляма), и станали предначинатели

на богомилите, следователно богомилите са помаци (мюсюлмани),
а покрай тях и катарите, албигойците, валденсите и прочее. А свети
Паисий Хилендарски (и той помак, може би?) не е никакъв светец,
а един подъл мистификатор, автор на лъжлива история.
8. Помаците посрещнали с хляб, сол и китка здравец благо-

родните османлии. Защото след злодейството на княза Бориса и
черното предателство на Кирила и Методия, изконната ислямска
земя „Булгария“ била окупирана от неверниците (православните
християни), и започнали гоненията на мюсюлманите (помаците),
и подложени били те на варварски християнски гнет чак до щаст-
ливото избавление, довтасало във вид на султан Мурад-Освободи-
тел, а освободителното нашествие на Османската империя било „в
отговор на насилствената християнизация на коренното дър-
жавообразуващо прабългарско население, изповядващо исляма“
(помаците). Започнало животворното и освободително петвековно
турско робство, което възвърнало благодарните помаци в лоното
на исляма. И това завръщане било доброволно и с песен, и никой
не е насилвал българите да приемат исляма, понеже те си били мю-
сюлмани преди Мохамед. И само някакви историци-фалшификато-
ри говорят за насилствена ислямизация.
9. В избавлението на България от православно християнско иго

особено се проявили помаците, този път преобразени на кумански
турци и печенеги, които най-напред, още в ХI век, „създали“ турска
федерация (която включвала България, Македония, Косово, Босна,
Албания), а после, 3–4 века по-късно, пристигнали откъм Северен
Китай и помогнали на османските турци да завладеят Родопите. По-
маците са и волжко-камски българи мюсюлмани, които пък през ХII
век „създали“ помашки анклав – от Източна Тракия и Родопите до
Северна Македония и Албания. Помаците също така са албанци, но
най-вече – чистокръвни турци. Защото са мюсюлмани.
10. Всички българи, гърци или сърби, които изповядват исля-

ма, не са българи, гърци или сърби. Те са мюсюлмани. Те принад-
лежат към (на) турската история и култура. Те са част от „осман-
ската нация“ (това пък е тезата на Джъстийн Маккарти). Няма
българи (независимо от вероизповеданието), няма българска нация.

Българската нация е мит, мистификация, призрак. Няма българска
нация. Има „османска нация“. Всички сме едни чисти османлии!
Всички сме помаци, ама не си го признаваме! Щото сме гузни. Осо-
бено православните християни, тия ренегати. Поради което Ефрем
Моллов се провиква строго: „Я всеки да си каже дали е помак!“.
11. Не се смейте! Предстои ви най-голямата гадост и сквер-

ност. Турското робство е освобождение и всеки опит да се освобо-
дим от свободата е „криминален метеж“ и „терористичен акт“.
По принцип. Априлското въстание е ксенофобска лъжа, „мито-
логизация на нищото“ и „начало на българските зверства“ над
мюсюлманите, в частност – помаците. Баташкото клане е „гнусен
антинаучен фалшификат“. Българите се натъпкали в Баташката
черква и в пристъп на „дивашка жестокост и масов вандализъм“
се отдали на „ритуално самозаколение и самоизтребление“, „ри-
туални убийства и самоубийства“, понеже били „секта масови
самоубийци“.
Устроили българите тази кървава вакханалия с подлата мисъл
да съсипят благородния имидж на Ахмед ага Барутанлията и на не-
говия държавотворен башибозук, та да има оправдание за бъдещия
погром над помаците. „Погромът“ е Руско-турската освободителна
война, която не е руско-турска, а руско-помашка, и не е освободи-
телна, а окупационна (за отмъщение на помаците).
Така изглежда миналото през кривия макарон на партия

ПОМАК и нейните трегери.
А бъдещето?
Тук кашата е особено тлъста:
България става ханство. Приема еднозначно наследника на
тази титла. Този наследник (еднозначно) е от „коляното на Ис-
тинския хан“. Това коляно е съхранено (еднозначно) през всич-
ките векове от помаците (прабългарите мюсюлмани). Ханът на
Велика Булгария е от рода на „рu mag“, на петимата прабългар-
ски магове. Този маг, този „Истински хан“, този „баща на нация-
та“, е самият Ефрем Моллов. Еднозначно. Бащицата Ефрем ще
забрани всички партии, ще отмени Конституцията, ще зачеркне
Републиката и на нейно място ще се възцари прабългарската (по-
машка, мюсюлманска) Велика Булгария. И тази Велика Булгария

ще бъде част от Велика Турция. Така „ще се създаде и диаман-
тът на Евразия – Истанбул, т.е. древният Константинопол,
който ще бъде Слънцето в короната на Велика Турция“. И всич-
ки ще приемат Единствения Бог. (Бащицата Ефрем не казва кой
е този Единствен Бог, обаче Мехмед Дорсунски е по-конкретен в
своя възглед – за да оцелее българската нация, всички трябва да
приемем исляма по ирански тертип. Вероятно – за да се върнем
към своите персийски, ахеменидски корени. Нищо, че според съ-
щия Дорсунски помаците са араби, ама няма да издребняваме!).
Ако пък някои се противопоставят на това Велико Бъдеще, те ще
бъдат изгонени най-демократично „при славяните или при тюр-
ките, в зависимост на кого служат“.
Така повелява Ханът на хановете, Магът на маговете, Проро-
кът на пророците.
Защо ни занимаваш с тия клинични бълнувания, ще кажете.

Не занимавам вас. Пиша тази епикриза, защото знам какво следва.
Нали си спомняте, че в края на първа част обещах да ви разкажа за
едно сиренце. Сиренцето, което ще гарантира безметежното фи-
нансово бъдеще на партия ПОМАК.
Схемата е проста и отработена:
Българският съд (естествено) отказва да регистрира ПОМАК
като противоконституционна партия.
Ефрем Моллов и компания се жалват пред Европейския съд
за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург.
В писането на жалбата до ЕСПЧ им помага някой храбър бъл-
гарски правозащитник. Като Йонко Грозев, зам.-председател на
Меглена Кунева по международната политика, който повече от 10
години води непримирима битка за признаването на „македонско
малцинство“. Благодарение на него през 2005 г. ОМО „Илинден“-
ПИРИН спечели две дела и осъди България.
Към жалбите на Моллов и компания се присъединяват некол-
цина евродепутати, които не знаят къде е България и не ги интере-
сува, не познават българската история и хич не щат и да я знаят.
Поради надменно невежество. Обаче държат страстни речи в Ев-
ропарламента за погазените права на „помашкото малцинство“.
ЕСПЧ осъжда България за дискриминация.
България плаща на партия ПОМАК приятна сума.

Ефрем Моллов щрака пръсти.
Тази процедурка се повтаря, колкото му кефне на пчеларя.
Така ОМО „Илинден“-ПИРИН щрака пръсти години наред,
спечели 8 дела срещу България в ЕСПЧ и само последната глоба е
27 000 евро – като компенсация за „повишеното чувство на пок-
руса и безсилие“, в което изпаднали ОМО-вци...
ПОРЕДИЦА „ДРУЖБА РОДИНА“
ДРУЖБА „РОДИНА“ – СПОМЕНИ ЗА БЪДЕЩЕТО

Авторски колектив
ЗАБЛУДИ И ФАЛШИФИКАЦИИ ЗА ПРОИЗХОДА

НА БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ
Сборник доклади от научната конференция в Смолян от 29.10.2009 г.
МУСТАФА ШАРКОВ
И ДРУЖБА „РОДИНА“ В ЧЕПИНСКО
Сборник доклади
ХРИСТО КАРАМАНДЖУКОВ –
РАДЕТЕЛ ЗА БЪЛГАРЩИНАТА В РОДОПИТЕ
Петър Маринов
БЪЛГАРСКАТА ДЪГА НА ИСЛЯМА

Георги Кулов
СВЕТОСЛАВ ДУХОВНИКОВ – ЕДИН ОТ ДРУЖБА „РОДИНА“

Съставител Александър Маринов
СИМЕОН ФИСИНСКИ – ЕДИН ОТ ДРУЖБА „РОДИНА“

Съставители Александър Маринов и Зоя Начева
ДЕЙЦИ НА ДРУЖБА „РОДИНА“ – ПОЧЕТНИ ГРАЖДАНИ

ДРУЖБА „РОДИНА“ – МИНАЛО И СЪВРЕМЕННОСТ

Сборник доклади от научната конференция в София от 24.04.2012 г.
СТОИЛ КУМЕЦОВ – ЕДИН ОТ ДРУЖБА „РОДИНА“

УЧИТЕЛИ – БУДИТЕЛИ И РАДЕТЕЛИ ЗА БЪЛГАРЩИНАТА
от с. Абланица, община Хаджидимово
ПРИПЕК – МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ
Авторски колектив
ЗЪРНА ОТ ИСТИНАТА.
БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ ЗА БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ
проф. Васил Колевски
КАМЕН БОЛЯРОВ – ОСНОВАТЕЛЯТ НА ДРУЖБА „РОДИНА“

БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ – ЛЪЖИ И СПЕКУЛАЦИИ

ХРИСТО КАРАМАНДУЖОВ И РОДОПИТЕ

Сборник доклади от научната конференция в Смолян, 2 и 3 май 2011 г.
БИБЛИОТЕКИ В ЧУЖБИНА, КОИТО ПОЛУЧАВАТ КНИГИ
НА ТАНГРА ТанНакРа ОБЩОБЪЛГАРСКА ФОНДАЦИЯ
ЧРЕЗ МЕЖДУНАРОДНИЯ КНИГООБМЕН НА НАЦИОНАЛНАТА
БИБЛИОТЕКА „СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ“
• Библиотека на Конгреса –Вашингтон, САЩ;

• Публична библиотека –
Ню Йорк, САЩ;
• Библиотека на Университета на Индиана –Блумингтън, САЩ;
• Библиотека на Станфордския университет – Станфорд, САЩ;
• Библиотека на Вашингтонския университет – Сиатъл, САЩ;
• Библиотека на Мичиганския университет Ан Арбър, САЩ;
• Калифорнийски университет – Бъркли, САЩ;
• Библиотека на Йейлския университет – Йейл, САЩ;
• Британска библиотека – Лондон, Великобритания;
• Библиотека Бодлеана –
Оксфорд, Великобритания;
• Национална библиотека –
Париж, Франция;
• Руска държавна библиотека –Москва, Русия;
• Библиотека за чуждестранна литература –Москва, Русия;
• Институт за научна информация по обществени науки – Москва, Русия;
• Национална библиотека на Беларус – Минск, Беларус;
• Академия на науките на Украйна – Киев, Украйна;
• Народна библиотека – Варшава, Полша;
• Народна библиотека –
Прага, Чехия;
• Народна библиотека –
Белград, Република Сърбия;
• Народна и университетска библиотека – Скопие, Република Македония
ПЪРВА ЧАСТ
Първо издание, българска

Формат 16/70×100. Печатни коли 27,5
ISBN 978-954-378-142-3

Редактор и коректор Елена Алекова
Печат МУЛТИПРИНТ
СДРУЖЕНИЕ ДРУЖБА „РОДИНА“

e-mail: drujbarodina@mail.bg
ТАНГРА ТанНакРа ИК ООД

ПК 1832, София 1000, България
тел.: (02) 986 44 19, факс: (02) 986 69 45
e-mail: mail@tangra-bg.org; www.tangra-bg.org
За продажби на едро и дребно:

Книжна борса „Тангра“, София, ул. „Николай Ракитин“ № 11, тел.: (02) 943 77 98

Лъжи и спекулации

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Лъжи и спекулации

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ –

© ТАНГРА ТанНакРа ИК, 2016

СТАТИИ, БЕЛЕЖКИ, НАУЧНИ ДОКЛАДИ, ПИСМА

СДРУЖЕНИЕ ДРУЖБА „РОДИНА“

БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ В УСИЛИЯТА ЗА МУЛТИЕТНИЧЕСКО

ДОМАШНИ ИЗВОРИ ЗА НАСИЛСТВЕНА ИСЛЯМИЗАЦИЯ

СВИДЕТЕЛСТВА НА ЧУЖДЕНЦИ ЗА НАСИЛСТВЕНА ИСЛЯМИЗАЦИЯ

БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ (ПОМАЦИ) НЯМАТ СВОЯ

ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ИЗМИСЛИЦИТЕ НА МЕХМЕД ДОРСУНСКИ

ФАЛШИФИКАЦИИТЕ И КРАЖБИТЕ НА КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКОТО

ЗА ЕДНА ПОРЪЧКОВА КНИГА, КОЯТО ПРОВОКИРА ОМРАЗА

КАКВИ СТЕ ВИЕ, ГОСПОДА КАДРИ УЛАНОВ И МЕХМЕД

ВСЯКА ПРИСТРАСТНОСТ ВОДИ ДО ТЕНДЕНЦИОЗНОСТ –

РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА (1877–1878): ПОГЛЕД

Акад. Георги Марков: НИЕ, ИСТОРИЦИТЕ, СЕ УМОРИХМЕ

ИСТОРИЯТА НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА В РОДОПИТЕ СПОРЕД

ПСЕВДОНИМ ПИШЕ ПСЕВДОИСТОРИЯ – Велислава Дърева ................193

ГОЛЯМОТО ЗЯПАНЕ – Евробългарски Зяпач (разпознаваем псевдоним

ЧЕСТВАНЕТО НА 100-ГОДИШНИНАТА ОТ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА –

ДРУЖБА „РОДИНА“ – ИДЕЯ ЗА ВЪЗРАЖДАНЕ

ОКЛЕВЕТЯВАНЕТО И ФАЛШИФИКАЦИИТЕ НА РОДИНСКОТО

АРХИВЪТ НА ДРУЖБА „РОДИНА“, СЪХРАНЯВАН

ИСТИНАТА НА ЕДИН ОЧЕВИДЕЦ – Живко Сахатчиев...........................299

ЛОВ НА ВЕЩИЦИ В КНИГАТА НА ЕМЕЛ БАЛЪКЧИ –

Акад. Георги Марков: НЯМА ДА ЧАКАМЕ ТАЛИБАНИ ДА ГЪРМЯТ......323

ФАКТИТЕ, ГОСПОДА ТАЛИБАНИ, ФАКТИТЕ! – Сергей Зарев................328

МЮСЮЛМАНСКАТА ЗАБРАДКА СПОРЕД КОРАНА –

ДРЕХИТЕ ЛИ ПРАВЯТ ВЯРАТА, ИЛИ КОЙ КРОИ И ШИЕ ДОГМАТА? –

ЧУЖДИ СРЕД СВОИ – Сергей Зарев..........................................................345

Акад. Георги Марков: ЕВГЕНИЯ ИВАНОВА ПРОДАВА

Доц. д-р Христо Гиневски: НЯМА ПОСЛЕДОВАТЕЛНА ПОЛИТИКА

КЪМ ЕВРОПА ЛИ НИ ВОДИ ЕВРОПЕЙСКИ ИНСТИТУТ „ПОМАК“? –

ВИЕ ПИШЕТЕ ПСЕВДОИСТОРИЯ, Г-Н МОЛЛОВ! – Сийка Кетева.........365

БЕЛЕЖКИ ЗА ЕДНА ПРОВЕДЕНА НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ –

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО ПРОФ. ЕВГЕНИЯ ИВАНОВА в Нов български

ДО ВСИЧКИ, КОИТО СЕ СМЯТАТ ЗА НЕБЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ,

„ПОМАЦИТЕ“ – НАСЛЕДНИЦИ НА КИР II ВЕЛИКИ

МНОГО ПУШИЛКА, А ПОСЛЕ? – д-р Елена Алекова.................................404

ПОЛЕТЪТ НА ПЧЕЛАРЯ – Велислава Дърева.............................................419

ПРОФ. Д-Р ХЮСЕИН МЕМИШОГЛУ –

Д-р Елена Алекова

Като деца си разказвахме различни истории. Най-често из-

и току пишат за мюсюлманите, като че става дума за етнос. Подоб-

страни, подписали Хелзинкските споразумения). От други източ-

„Кандидатската ми дисертация за доктор по история на Бълга-

От интервюто разбираме и как точно е преподавал той исто-

„История на България и история на БКП, която се преподава във

Явно е, че като член на БКП и като преподавал по история на

седничка. Аз пък в средата на 80-те години бях студентка в СУ

тика, която според него била – „да предотврати изпадането на

„Българските правителствени ръководители прекрасно знаят,

Но дотам ли се е усъвършенствала турската историческа нау-

документите и снимките, предоставени ни от автора в края на

„...помаците са потомци на куманските турци, които през ХI век са

Някой да си спомня документ, фотография, какъвто и да е

„В османските регистри от периода след покоряването на Руме-

помашки селища. Той не дава никакви сведения за произхода на

Благодарим за подробната информация! И то – от източник,

Европейски институт „Помак“, които биха светнали автора с тех-

арабски думи“ (с. 22), а най-важната причина за наличието на как-

ма завидна преднина в надпреварата за ЖЪЛТАТА ФЛАНЕЛКА?

симо разследване, организирано от фондация „Карнеги“ за между-

„Още веднъж ще отделим отбранителната война и войната за

Не е излишно (за пред помакофантастите) да подчертая, че в