Лоран Гунел

Човекът,
който искаше
да бъде щастлив

Автор: Laurent Gounelle

Заглавие: L'homme qui voulait être heureux, 2009
Превод: Румяна Маркова,
Художник на корицата: Стефан Касъров
ИК „Колибри“, 2016

http://4eti.me
http://ekni.ga

ISBN 978-619-150-823-5

2
 СЪДЪРЖАНИЕ
Анотация ...............................................................................................................4
Глава 1 ...................................................................................................................5
Глава 2 ...................................................................................................................7
Глава 3 ...................................................................................................................8
Глава 4 ...................................................................................................................9
Глава 5 .................................................................................................................18
Глава 6 .................................................................................................................21
Глава 7 .................................................................................................................24
Глава 8 .................................................................................................................31
Глава 9 .................................................................................................................35
Глава 10 ...............................................................................................................37
Глава 11 ...............................................................................................................40
Глава 12 ...............................................................................................................44
Глава 13 ...............................................................................................................55
Глава 14 ...............................................................................................................61
Глава 15 ...............................................................................................................62
Глава 16 ...............................................................................................................70
Глава 17 ...............................................................................................................81
Глава 18 ...............................................................................................................88
Глава 19 ...............................................................................................................91
Глава 20 ...............................................................................................................93
За автора ..............................................................................................................94
Интервю на Лоран Гунел за книгата му „Човекът , който искаше да
бъде щастлив” ....................................................................................................94
Интервю с автора за в-к „Еврейска Трибуна” ............................................98

3
 Анотация
Едно вълнуващо пътешествие с мъдреца от остров Бали, или как да се
освободим от това, което ни пречи да бъдем истински щастливи
Остров Бали. Раят на земята. Пищна растителност, екзотични птици,
простодушни хора, които не знаят да казват „не“ – и един
западноевропеец, привлечен от славата на местния лечител. Диагнозата
на лечителя е категорична: нашият герой е в добро здраве, но не е
щастлив. И лечителят го повежда по дългия път на самопознанието,
което единствено може да му помогне да осъществи мечтите си.
Вълнуващо приключение, по време на което научаваме, че ние сме такива,
за каквито се мислим, че когато сме убедени в нещо, то се превръща в
действителност, че истината за нас е онова, което вярваме за себе си, че
улавяме и преработваме само тази информация, която съответства на
характера и природата ни, че тълкуваме реалността според
отношението ни към нея. Научаваме и как да се освободим от спъващите
ни предубеждения, за да постигнем щастието.

4
 На Зое, моята любов

„Ние сме това, което мислим.

С мислите си изграждаме нашия свят.“

Глава 1
Не исках да си тръгна от Бали, без да съм се срещнал с него. Нямах
конкретна причина, просто ей така. Не бях болен, всъщност винаги съм бил
в отлично здраве. Бях се осведомил за хонорара му, защото в края на
престоя ми портфейлът ми беше доста отънял. Дори не дръзвах да проверя
в какво състояние е банковата ми сметка. Хората, които го познаваха, ме
успокоиха: „Даваш му колкото искаш, оставяш парите в една кутийка на
етажерката“. Отговорът ме ободри, въпреки че се притеснявах от мисълта
да оставя някаква дребна сума на човека, за когото се говореше, че лекувал
японския премиер.
Трудно открих къщата, забутана в малко селце, на няколко километра от
Убуд, в центъра на острова. Нямам представа защо в тази страна почти
липсват пътни табели. Да се ориентира човек по картата, не е трудно, ако
разполага с известни отправни точки, в противен случай е също толкова
безсмислено, колкото да се опитва да се свърже с някого по мобилния си
телефон от място без покритие на сигнала. Оставаше ми, естествено, най-
лесното решение: да намеря пътя с питане. Нищо че съм мъж, да питам за
пътя, никога не ми е било проблем. Понякога ми се струва, че повечето
мъже ще имат чувството, че са изгубили мъжествеността си, ако им се
наложи да паднат толкова „ниско“. Предпочитат да си замълчат и да си
дават вид, че знаят накъде вървят, да се преструват, че прекрасно се
ориентират, докато се окаже, че напълно са се оплели, и се стигне до
момента, в който жена им ще заяви: „Нали ти казах, че е по-добре да
попитаме“.
С тази разлика, че на остров Бали хората са изключително мили и винаги
казват „да“. Истина е, повярвайте ми. Ако кажете на едно момиче: „Вие сте
много красива“, то ще ви отговори „Да“, с широка усмивка. Когато питате

5
за пътя, местните хора така силно желаят да ви помогнат, че за нищо на
света не биха си признали, че не са в състояние да го сторят. Затова бързат
да ви упътят накъдето и да е.
Бях леко изнервен, когато най-сетне застанах пред входа на градината.
Не знам защо, но си бях представял луксозна къща, каквито понякога се
срещат на Бали, с открит басейн с лотоси, закътан под предразполагащата
сянка на франджипаните (Плумерия (Plumeria) или още Франджипани
(Frangipani), е малък род растения с произход от тропична и субтропична
Америка. Това са предимно листопадни храсти или малки дръвчета) с
техните едри бели топки, пръскащи опияняващ, бих казал, безсрамен
аромат. Всъщност домът се състоеше от поредица кампани – преливащи
една в друга къщички без стени. И те, както и градината, бяха образец на
скромност, с изчистени форми, без мебели, но не навяваха и най-бегла
мисъл за бедност.
Посрещна ме млада жена, загърната в саронг, с черна коса, събрана на
висок кок, мургава, с малък, добре оформен нос и големи черни очи, не
тесни цепки като при азиатците. Подобни правилни черти всеки път ме
изненадваха, тъй като този народ живееше в сърцето на Азия.
– Добър ден, какво желаете? – попита тя на доста неумел английски.
Почти двуметровият ми ръст и русите ми коси недвусмислено издаваха
западноевропейския ми произход.
– Идвам да видя господин... хм... учителя Самтянг.
– Ще дойде – осведоми ме тя, преди да изчезне сред храстите и редицата
малки колони, които крепяха покривите на къщичките.
Стоях прав с леко глупав вид, в очакване Негово превъзходителство да
благоволи да приеме скромния посетител, какъвто бях всъщност. След пет
минути, които ми се сториха достатъчно дълго време, за да се замисля за
основателността на присъствието си тук, видях да пристъпва към мен мъж
на възраст някъде около седемдесет, по-скоро към осемдесет. Първата
мисъл, която ми дойде наум, бе, че сигурно щях да му дам петдесет рупии,
ако го бях срещнал да проси по улиците. По принцип по-лесно давам на
старите хора, защото си казвам, че след като са принудени да просят на тези
години, значи нямат друг изход. Мъжът, който бавно вървеше към мен, не
беше някакъв дрипльо, съвсем не, но бе оскъдно облечен и не можеше да
се определи от колко време носеше дрехите на гърба си.
Срам ме е да си призная, но първият ми рефлекс бе, че съм сбъркал човека.
Този човек не можеше да е световноизвестният лечител. Или пък при
цялата си дарба не беше достатъчно интелигентен, та приемаше японският
премиер да му плаща с шикалки. Можеше също да се окаже гений на
маркетинга, ориентирал се към наивната западноевропейска клиентела,
6
ненаситна и подвластна на изтърканите клишета за лечителя аскет, извисен
над материалното, но непренебрегващ щедрото възнаграждение в края на
сеанса.
Мъжът ме поздрави и ме прие непринудено, изразявайки се благо на
много добър английски. Лъчезарният му поглед контрастираше с бръчките
на загрубялата му кожа. Дясното му ухо беше някак скъсено, сякаш някой
бе отрязал парче от меката му част.
Покани ме да го последвам в първата къщичка: долепен до стара стена
покрив, който се крепеше на четири тънки колони, полица, опасала цялата
стена от единия до другия край – прословутата полица, сандък от
камфорово дърво и рогозка на пода. Отвореният сандък бе натъпкан с
документи, сред които се забелязваха рисунки на вътрешността на
човешкото тяло, които, видени на друго място, щяха само да ме разсмеят,
толкова бяха далеч от съвременните понятия за медицина.
Събух обущата си на входа, както изисква традицията.
Старият човек ме попита от какво страдам, въпрос, който грубо ме върна
към причината за посещението ми. Какво търсех тук всъщност, при
положение че не бях болен? Щях да губя времето на един човек, чиято
почтеност, да не кажа святост, вече долавях, въпреки че все още нямах
никакви доказателства за уменията му. Не бях ли воден единствено от
желанието някой да отдели време на моя случай, да прояви интерес към
мен, да ми поговори за МЕН и, кой знае, да открие начин, за да се
почувствам още по-добре? Освен ако просто не се подчинявах на
интуицията си... Бяха ми казали, че е страхотен човек, и ми се бе приискало
да го срещна очи в очи.
– Идвам за преглед – споделих, изчервявайки се при мисълта, че не съм
на задължителния годишен медицински преглед и че молбата ми изглежда
твърде неуместна.
– Легнете по гръб тук – каза той, посочвайки рогозката, без да реагира на
нелепата ми молба.

Глава 2
Така започна първият – надявам се и последният – сеанс на мъчения, на
които съм бил подложен в живота си. Всичко тръгна нормално – легнал по
гръб, отпуснат, изпълнен с доверие и по-скоро развеселен, позволих му да
опипа отделните части на тялото ми. Отначало главата и тила ми. После
ръцете от раменете до върха на пръстите. След което някои точно избрани
зони на гръдния кош, на корема. С облекчение установих, че от корема
премина направо към бедрата. Сетне дойде ред на коленете, на прасците,
7
петите, ходилата: опипваше всяка костица, без да ми причини и най-
малкото неудобство. Накрая стигна до пръстите на краката.

Глава 3
Не знаех, че е възможно да подложиш някого на подобно страдание само
като хванеш кутрето на левия му крак. Крещях и се гърчех на рогозката.
Погледнати отстрани, напомняхме рибар, който се опитва да закачи на
въдицата си метър и деветдесет сантиметров червей. Признавам, че по
природа съм доста изнежен, но усещането надхвърляше всичко, познато ми
до този момент.
– Боли ви – обяви той.
Без майтап! Охкайки, успях да смотолевя едно сподавено „да“. Вече
нямах сили да викам. Той не изглеждаше засегнат от страданието ми,
безпристрастното благоразположение не го напускаше. Лицето му
излъчваше своеобразна доброта, в пълен контраст с това, на което ме
подлагаше.
– Вие сте един нещастен човек – обяви той, сякаш поставяше диагноза.
В този момент – да. Ужасно нещастен. Не знаех дали да плача, или да се
смея на положението, в което се бях озовал по собствен почин. Май правех
и двете. Нямам равен в тъпите идеи! Като си помисля само, че можех да
прекарам деня на плажа, да разговарям с рибарите и да наблюдавам
красивите местни момичета!
– Болката, която изпитвате точно в тази точка, е признак на една по-обща
неудовлетвореност. Ако упражня подобен натиск на същото място при друг
човек, той не би трябвало да изпитва такава болка – обясни той.
Най-после пусна крака ми и в същия миг се почувствах най-щастливия
човек на света.
– Какво работите?
– Преподавател съм.

Огледа ме, после се отдалечи от мен замислен, сякаш нещо го смути. Имах
чувството, че съм казал нещо нередно или съм направил някаква глупост.
Старият човек гледаше безизразно към една разцъфнала бугенвилия на
няколко крачки от нас (Саксийно цвете, което се отглежда сравнително
лесно и се оформя като храст или минидръвче се нарича Бугенвилия. Наред
с това, този чуден храст е катерлиевидно растение и може да се оформи
чудесно като арка, ако има нужната опора. Произход – родната страна
от, където произхожда Бугенвилия е Бразилия. То е масово
разпространено в средиземноморска Турция и Южна Гърция.).
8
Изглеждаше потънал в мислите си. Какво ли трябваше да сторя? Да си
тръгна? Да се прокашлям, за да напомня за присъствието си? Той прекъсна
размишленията ми, връщайки се към мен. Седна на земята и ми заговори,
гледайки ме право в очите.

– Какво не върви в живота ви? Здравето ви е добро. Какво не е наред?

Работата? Любовта? Семейството?
Въпросът му беше директен, фиксираше ме с поглед и нямаше къде да се
скрия, въпреки че и тонът, и очите му бяха доброжелателни. Чувствах се
задължен да отговоря, да се разкрия пред един човек, когото не познавах
допреди час.
– Не знам, да, бих могъл да бъда по-щастлив, и аз съм като всички
останали, нищо особено.
– Не ви питам за другите, а за вас – отвърна спокойно той.
Този чичко започваше да ме дразни. Правя каквото искам и това не му
влиза в работата, мислех си аз, чувствайки как гневът се надига в мен.
– Да речем, че щях да съм по-щастлив, ако си имах някого.
Защо ли му казах това? Гневът ми се обърна срещу мен. Наистина съм
неспособен да не отговоря на зададен ми въпрос. Жалка история.
– Защо в такъв случай си нямате никого?
Настъпил бе моментът да взема решение, дори да не ме бива особено в
това отношение – или го прекъсвам и си тръгвам, или играя играта докрай.
Чувам се как му отговарям:
– Иска ми се да имам, само че за целта трябва някоя жена да ме хареса.
– И какво ви пречи?
– Ами прекалено съм кльощав – изтърсвам, почервенял от яд и срам.

Глава 4
Бавно, почти шепнешком, но произнасяйки отчетливо всяка дума, той ми
заявява:
– Вашият проблем не е във външния вид, а в ума ви.
– Не, не е в ума ми. Това е обективен и конкретен факт! Достатъчно е да
ме качите на кантара или да измерите гръдната ми обиколка, или пък тази
на бицепсите ми, и сам ще се уверите. И сантиметърът, и кантарът са
напълно непредубедени. Не мога да им повлияя с объркания си и
невротичен ум.
– Въпросът не е в това – отвръща той търпеливо, запазвайки
непоклатимото си спокойствие.
9
 – Лесно е да се каже...
– Вашият проблем не е във физиката ви, а в това как смятате, че я
възприемат жените. Истината е, че дали се харесваме или не на другия пол,
зависи в много малка степен от външния ни вид.
– Ако се осмеля да твърдя подобно нещо пред съседката ми, която тежи
сто и двайсет кила и има нос като картоф, тя ще размаже по физиономията
ми тройния "Биг Мак", с който никога не се разделя, и ще го натиска, докато
кетчупът запуши синусите ми.
– Никога ли не сте виждали хора, чийто външен вид се разминава доста с
нормите за красота и които са създали двойка с личност с твърде
привлекателна външност?
– Виждал съм, разбира се.
- Всъщност повечето хора с вашия проблем имат „нормална“ външност с
някой и друг дребен недостатък, в който се вторачват. Прекалено тънки
устни, по-големи уши, леко очертани бричове, малка двойна брадичка, по-
едричък нос или обратното, твърде къс нос. Намират, че са прекалено
ниски, прекалено високи, много дебели или много слаби, и накрая успяват
да убедят самите себе си в това. Когато срещнат някой, които би могъл да
ги хареса, те падат в плен на фикс идеята си – своя недостатък. Убедени са,
че той или тя няма да ги хареса заради еди-кой си недостатък. И знаете ли
какво се получава?
– Какво?
– Те са съвършено прави! Когато се изживяваме като грозници, и другите
ни виждат такива. Убеден съм, че жените ви смятат за прекалено слаб.
– Хайде сега, чак пък толкова...
– Другите ни виждат такива, каквито се виждаме ние самите. Коя е
любимата ви киноартистка?
– Никол Кидман.
– Как я намирате?
– Отлична актриса, една от най-добрите от нейното поколение. Обожавам
я.
– Не, искам да кажа, физически.
– Прекрасна, страхотна, бомба.
– Сигурно сте гледали филма „Широко затворени очи“ на Стенли Кубрик.
– Нима гледате американски филми? Сателитна антена ли имате тук?
– Ако паметта не ме лъже, има една сцена с Том Круз, в която Никол
Кидман е гола.
– Паметта не ви лъже.

10
 – Идете до видеоклуба в Кута и изгледайте касетата с филма. Там има
кабини за посетители, които нямат видео у дома. Когато стигнете до
въпросната сцена, стопирайте кадъра и внимателно наблюдавайте.
– Нищо по-лесно от това.
– Забравете за момент, че става въпрос за Никол Кидман, представете си,
че наблюдавате непозната жена, и я огледайте обективно.
– Да...
– Ще установите, че изглежда добре, че има красиво тяло, но че съвсем не
е перфектна. Дупето ѝ е хубаво, но можеше да е по-закръглено, по-стегнато.
Гърдите ѝ не са зле, но биха могли да бъдат по-едри, с по-мека извивка и
малко по-високи, по-щръкнали. Ще установите също, че чертите на лицето
ѝ са правилни и фини, но не я правят някаква изключителна красавица.
– Накъде биете?
– По света има десетки хиляди жени, които са също толкова красиви,
колкото е Никол Кидман. Срещате ги всеки ден по улицата, без дори да ги
забележите. Истинската ѝ сила е другаде.
– Така ли?
– Очевидно Никол Кидман е убедена, че е върхът. Сигурно вярва, че е
обект на желание от страна на всеки мъж и че всички жени ѝ се възхищават
или ѝ завиждат. Възприема се като една от най-големите красавици на
света. Толкова силно го вярва, че другите я възприемат точно по същия
начин.
– През 2006 година британското списание „Ив“ я обяви за една от петте
най-красиви жени на света.
– Ето за това става дума.
– И как си го обяснявате?
– Че другите са склонни да ни възприемат по начина, по който се виждаме
самите ние.
– Ясно.
– Хайде да направите един опит. За момент си представете нещо. Без
значение дали е истина, или не. От вас се иска единствено да се убедите, че
е истина. Готов ли сте?
– Сега, веднага ли?
– Да, сега. Затворете очи, ако ще ви е по-лесно.
– Окей, готово.
– Представете си, че сте неотразим красавец. Убеден сте, че оказвате
страхотно въздействие върху жените. Вървите по плажа на Кута Бийч сред
австралийските курортистки. Как се чувствате?
– Много, много добре. Напълно щастлив.
11
 – Опишете ми походката си, стойката на тялото. Напомням ви, че се
мислите за пръв красавец.
– Походката ми е... как да го кажа... по-скоро наперена, но и леко
небрежна, отпусната.
– Опишете ми изражението на лицето си.
– Държа главата си високо вдигната, с поглед, отправен напред, на
устните ми играе лека усмивка. Чувствам се уверен и не изпитвам и капка
напрежение.
– Добре. Сега си представете как ви възприемат жените.
– Ясно как, оказвам им... как да го кажа... определено въздействие.
– Какво си мислят за гръдната ви обиколка или за тази на бицепсите ви?
– Ами... не обръщат особено внимание на тези неща.
– Отворете очи. Това, което жените харесват, е вашето излъчване, това и
нищо друго. А то произтича директно от собствената ви представа за самия
вас. Когато вярваме в нещо, свързано с нас, положително или отрицателно,
без значение, ние се държим по начин, който отразява мисълта ни.
Непрекъснато го доказваме на околните и дори отначало да е плод на
въображението ни, впоследствие се превръща в действителност, както за
околните, така и за нас самите.
– Възможно е. Започвам да схващам нещо, дори все още да е доста
абстрактно.
– Постепенно ще се избистри. Поставям си задачата да ви разкрия с
помощта на различни примери, че всъщност всичките ви изживявания се
коренят в онова, в което вярвате.

Започвах да се питам в какво се бях забъркал. В момента изобщо не

подозирах, че нашият разговор и последвалата обмяна на мисли ще
преобразят живота ми.
– Представете си – продължи той, – че сте убеден, че сте един ужасно
скучен човек, който отегчава околните всеки път когато отвори уста.
– Предпочитам предишната игра...
– Ще ви отнеме само две минути. Представете си отегчението на хората,
попаднали във вашата компания. За вас то е неоспорим факт. Постарайте
се да изпитате това убеждение наистина. Успявате ли ?
– Да, направо да се разплачеш...
– Запазете това състояние, запечатайте го в ума си и си представете как
обядвате с колеги или с приятели. Опишете ми обстановката.
– Колегите ми говорят един през друг, разказват как са прекарали
ваканцията, докато аз не съм особено приказлив.
12
 – Запазете същото настроение, но сега направете усилие и им разкажете
някоя интересна случка от ваканцията.
– Дайте ми една секунда. Картината е пред очите ми... Съгласен съм,
разказът ми не предизвиква кой знае какъв интерес. Истината е, че изобщо
не ме слушат.
– Нормално. Понеже сте убеден, че не сте интересен, се изразявате по
начин, по който не успявате да привлечете вниманието на слушателите.
– Да...
– Например, тъй като несъзнателно се боите да не отегчите колегите си,
без да си давате сметка, говорите като в скоропоговорка, претупвате
разказа, за да не им изгубите времето и да не им досадите. Затова ефектът
е нулев и разказаната от вас случка остава неоценена. Чувствате го и си
казвате наум: „Хич не ме бива да разказвам истории, направо съм жалък“.
Затова се оплитате все повече, затъвате още по-дълбоко, след което някой
колега взема думата и разговорът поема в друга посока. В края на обеда
никой не си спомня, че изобщо сте си отваряли устата...
– Много неприятно…
– Когато сме убедени в нещо, то се превръща в действителност, нашата
собствена действителност.
Демонстрацията ме хвърля в дълбок смут.
– Добре, съгласен съм, но защо някой би бил убеден в нещо подобно?
– Несъмнено това не е вашият проблем, но е проблем на други хора. Всеки
вярва в свои лични неща. Това беше само пример. Да продължим в същия
дух. Представете си, че сте убеден в обратното – сигурен сте, че сте
интересен за околните, че им въздействате с думите си. Когато на обед с
колеги взимате думата, вие сте убеден, че анекдотът, който ще разкажете,
ще удари право в десетката – ще ги разсмеете, изненадате, или просто ще
привлечете вниманието им. Представете си как вземате думата, окрилен от
убеждението, че сте интересен. Предвкусвайки очаквания ефект, не бързате
да изложите сюжета, опитвате се да налучкате правилния тон. Позволявате
си няколко добре подбрани паузи за покачване на напрежението. И какво
се получава? Всички тръпнат в очакване, затаили дъх.
– Хубаво, разбирам, че това, в което вярваме, се превръща в реалност, но
позволете все пак да ви попитам нещо.
– Да?
– Как става така, че човек започва да вярва разни работи за себе си, били
те положителни или отрицателни?
– Възможни са най-различни обяснения. На първо място, това, което
другите твърдят за нас. Ако по една или друга причина им се доверяваме,
тогава вярваме на всичко, което казват за нас.
13
 – Родителите ни например?
– Обикновено е така, всичко започва от родителите или от хората, на
които са поверили възпитанието ни. Малкото дете научава невероятно
много неща от родителите си и до определена възраст поне е склонно да
приема твърденията им. Те се запечатват в него, то ги възприема и усвоява.
– Може ли да ми дадете някакъв пример?
– Когато родителите са убедени, че детето им е красиво и умно, и
непрекъснато му го повтарят, много е възможно детето да започне да се
възприема по този начин и да израсне като доста самоуверен човек. Но това
може и да няма само положителни последици. Може да доведе до известна
арогантност...
– Значи родителите ми са виновни за моята неувереност по отношение на
външния ми вид?
– Не, не е задължително. Както сам ще видите, съществуват множество
възможни причини за това, което вярваме за себе си. А колкото до
влиянието на околните, не може да се ограничим единствено с
родителското въздействие. В някои случаи например мнението на
учителите също оказва много силно влияние, както положително, така и
отрицателно.
– Това ми напомня нещо. До пети клас бях много добър по математика.
Обикновено не падах по-ниско от петица. В шести клас дойде нова
учителка, която не спираше да ни повтаря всеки час, че сме кръгли нули.
Спомням си я как крещеше и как вените на врата ѝ се издуваха. В края на
годината имах тройка по математика.
– Вероятно сте повярвали на думите ѝ...
– Може би. Но за да съм честен, не всичките ми съученици имаха тройки...
– Сигурно не са били толкова повлияни от мнението на математичката.
– Не знам.
– Изследователи провели опит в един американски университет през
седемдесетте години. За начало съставили група от студенти на една и съща
възраст и с еднакъв коефициент на интелигентност, установен след
съответния тест. После разделили групата на две. Едната подгрупа
поверили на преподавател, на когото казали: „Преподавайте по обичайната
програма, но за ваша информация знайте, че тези младежи са по-
интелигентни от средното ниво“. На преподавателя, който поел втората
подгрупа, обяснили: „Преподавайте по обичайната програма, но знайте, че
младежите са под средното ниво на интелигентност“. Година по-късно
изследователите подложили учащите от двете подгрупи на теста за
интелигентност. Средният коефициент на тези от първата подгрупа бил по-
висок от този на учащите от втората подгрупа.
14
 – Щура работа.
– Доста впечатляващо наистина.
– Направо невероятно! Нужно е само да накараш учителя да вярва, че
учениците му са умни, за да ги направи такива, а ако е убеден, че са тъпаци,
ги прави тъпаци!
– Това е научен експеримент.
– Може, но трябва да си болен, за да правиш такива експерименти с деца...
– Наистина, опитът е доста спорен...
– Недоумявам, как е възможно подобно нещо? Искам да кажа, по какъв
начин фактът, че смяташ учениците си за идиоти, може да ги направи
такива?
– Съществуват две възможни обяснения. Първо, да ви попитам нещо: как
се изразявате, когато се обръщате към някой глупав човек?
– Със супер елементарни думи, с кратки изречения, поднасяйки му само
лесно смилаеми мисли.
– Правилно. Същото се отнася и за случаите, когато говорим на деца,
чийто ум се нуждае от стимулиране, за да се развива, така че в резултат те
ще тъпчат на едно място, вместо да вървят напред. Това е първото
обяснение. Съществува и друго, по-зловещо.
– Нима?
– Когато имате работа с дете, което смятате за глупаво, всичко във вас му
намеква непрестанно, че то е глупаво. Не само речникът ви, както видяхме,
но и начинът ви на изразяване, мимиките, погледът. Вие го съжалявате или,
напротив, сте раздразнен и това не му убягва – то се чувства глупаво във
ваше присъствие. И ако сте личност от значение в неговите очи, ако
положението, възрастта, ролята ви правят от вас човек, на когото може да
се вярва, тогава е много възможно детето да се поддаде на това чувство. То
започва да вярва, че е глупаво. Последствията са ви известни.
– Направо си е страшно.
– Доста страшно, прав сте.
Бях дълбоко объркан от току-що наученото. Сякаш тези идеи се носеха
във въздуха. За няколко мига и двамата останахме безмълвни. Лекият
ветрец донасяше до мен фините аромати на тропическите растения, които
растяха около къщичката. В далечината се чуваше характерният писък на
гущер.
– Има нещо, което ме учудва.
– И какво е то?
– Не бих желал да ви обидя, но как получавате цялата тази информация,
искам да кажа, за научните опити, провеждани в Съединените щати?
15
 – Позволете да запазя за себе си моята малка тайна.
Нямаше да настоявам, но ми се искаше да разбера. Изглеждаше ми твърде
невероятно в съседната къщичка да има компютър и интернет връзка. Не
бях сигурен дори дали в селото има телефон. По моему нямаше начин моят
лечител да поддържа контакти с научни форуми. По-скоро си го представях
как медитира с часове, в поза "лотос", под сянката на манговите дървета...
– Споменахте, че съществуват и други източници на вярванията ни за нас.
– Да, изводите, които правим несъзнателно от събития, които са ни се
случили в живота.
– Дайте ми някой пример.
– Добре, ето ви един малко пресилен пример, за да илюстрираме по-ярко
положението. Представете си едно бебе, чиито родители практически не
реагират на това, което прави. Бебето плаче? Родителите не си мръдват
пръста. Вика? Пълна тишина от тяхна страна. Смее се? Отново никаква
реакция. Логично е да предположим, че постепенно в него ще се развие
чувството, че не оказва никакво влияние върху околния свят, че не е в
състояние да получи каквото и да е от околните. Разбира се, то няма да си
го каже съзнателно, особено на тази възраст. Появява се някакво чувство,
нещо усетено, което попива в него. За да опростим нещата максимално, ще
предположим, че то няма други, по-положителни преживявания, и ще
заключим, че в зряла възраст ще се превърне във фаталист, няма да се
обръща към другите, за да получи желаното, няма да се стреми към
промени. Ако някой от приятелите му открие, че е попаднал в затруднено
положение, например в професионален план, ще бъде удивен от неговата
пасивност. Колкото и да се старае да го убеди да реагира, да предприеме
нещо, да вземе положението в ръце, да се свърже със съответните хора,
нищо няма да се получи. Вероятно приятелят ще го осъди строго, без да
знае, че поведението му е само резултат от дълбоко загнезденото в него
убеждение, че не е в състояние да окаже и най-малкото въздействие върху
околния свят, нито да получи каквото и да е от другите хора. Този човек
дори не осъзнава, че вярва в подобно нещо. Просто за него такава е
реалността, такава е неговата реалност.
– Успокойте ме – няма такива родители, нали?
– Беше само пример, нищо повече. Можем да си представим и обратното:
супервнимателни родители, които реагират на най-дребната проява на
детето си. Притичват на мига, ако се разплаче, умиляват се, когато се
усмихне, изпадат в екстаз, когато се разсмее. При това положение детето
развива чувството, че оказва влияние върху заобикалящите го, и, казано
най-общо, стигаме до заключението, че в зряла възраст то ще се превърне в
напорист професионалист или в обаятелна личност, която съзнава

16
въздействието си върху околните и не се колебае нито миг, когато се
обръща към тях, за да получи желаното. Но и той няма да съзнава, че става
дума за собствената му вяра – за него е очевидно: той умее да влияе на
околните. Факт и нищо повече. Той не знае, че тази вяра се е настанила в
ума му в резултат от преживяното в детството.
Младата жена, която ме бе посрещнала, влезе безшумно и ни остави чай
и сладко, ако може да се нарече с това име влажната, сладка и пихтиеста
маса, която се яде с пръсти, според традицията на Бали. Една островна
поговорка гласи, че да ядеш с прибори е също като да се любиш с помощта
на посредник. Храната се взема с пръсти и се слага в устата, като се
натъпква с палеца. За целта е необходим тренинг, ако не искаш да
заприличаш на омазано бебе.
– Излиза, че започваме да вярваме в неща, отнасящи се до нас, в резултат
на казаното от другите или от несъзнателно направени заключения от
личните ни преживявания. Така ли е?
– Да.
– И само онези от детските години?
– Не, да кажем, че повечето схващания за нас самите се създават главно в
детството. Можем да развием такива схващания и в зряла възраст, но тогава
обикновено те почиват на много силни емоционални преживявания.
– Например?
– Представете си, че за първи път говорите пред публика и жестоко се
издънвате. Мънкате, търсите думите, гърлото ви е свито и гласът ви не се
чува, устата ви е суха, сякаш сте в пустинята и не сте вкусвали капка вода
от три дни. Тишината в залата е пълна, муха да бръмне, ще се чуе. Виждате,
че хората ви съжаляват. Някои подигравателно се усмихват. Готови сте да
дадете всичките си спестявания, дори печалбите от следващата година,
само и само да се махнете от това място и да не преживявате подобен резил.
Впоследствие ви хваща срам само като се сетите за провала си. В такъв
случай е възможно да започнете да вярвате, че не сте създаден за оратор. В
действителност вие сте се изложили само един път, в точно определен ден,
пред определена публика, вземайки думата по определена тема. Умът ви
обаче е обобщил опита и е направил окончателния извод.
Бях приключил със сладкото и пръстите ми целите бяха лепкави.
Колебаех се дали да ги осмуча или да ги отрия в рогозката. Не можех да
взема решение, затова ги държах разперени. Вероятно в момента у мен се
затвърждаваше вярването, че не съм роден да ям местната храна.
– Когато дойдете утре, заедно ще открием други вярвания, които ви
пречат да бъдете щастлив – любезно ме отпрати той.
– Не знаех, че ще идвам утре.
17
 – Не можете да ме накарате да повярвам, че проблемите ви се изчерпват
със съмненията относно външния ви вид. Явно имате други, далеч по-
сериозни, и можем да ги разгледаме заедно.
– Жесток сте.
– Не помагаме на хората да се развиват, като им казваме само нещата,
които искат да чуват – отговори той с усмивка.
– Знаете ли, а аз мислех, че сте лечител, че се занимавате само с болести
и физически страдания.
– Вие, хората от Запада, сте свикнали да отделяте тялото от духа. Ние тук
смятаме, че двете са тясно свързани и образуват едно неразделно цяло.
Може би ще ни се отвори случай отново да си поговорим за това.
– Само един последен въпрос. По-добре ще се чувствам, ако изясним тези
неща, въпреки че ми е неудобно да отварям дума по темата: колко ви дължа
за помощта, за времето, което ми отделяте?
Той ме изгледа внимателно и ми каза:
– Знам, че и вашият занаят се състои в това да предавате неща на другите.
За мен ще е достатъчно да ми обещаете, че няма да запазите само за вас
това, което ще откриете тук.
– Давам ви думата си.
Въпреки това на тръгване пъхнах една банкнота в кутийката на
етажерката.
– За процедурата с пръстите на краката ми.

Глава 5
Пътят за Убуд е изключително красив. На идване не бях обърнал
внимание, защото гледах повече да не сбъркам посоката. С множество
завои, той лъкатуши покрай малки ниви, обрамчени с диви бананови
дървета и пресечени тук-там от поточета. Този хълмист район в центъра на
острова е изложен на постоянно редуващите се слънце и дъжд – топъл
дъжд, който събужда природните миризми. Климатът е благоприятен за
избуяването на пищна тропическа растителност.
След един завой зърнах трима балийци, в края на една нива, на няколко
метра от пътя. Бяха някъде между двайсет- и трийсетгодишни, стройни и...
напълно голи. Появиха се внезапно, сякаш от нищото, което силно ме
изненада. Не бях наясно с въпроса за липсата на свян в културата на
островните жители. Дали не отиваха да се изкъпят след деня, прекаран в
изнурителен полски труд? Вървяха спокойно, рамо до рамо. Когато колата
се изравни с тях, погледите ни се срещнаха. Не успях да разгадая странното

18
изражение, което видях в очите им. Смутиха ли се от срещата на този
обикновено безлюден път? Доловиха ли изненадата ми от тяхната голота?
Преди да стигне до Убуд, пътят минаваше през малки села. Къщите
определено бяха бедни, но за сметка на това улиците навред бяха чисти и
добре поддържани. Навсякъде имаше цветя. Пред всяка порта се виждаха
задължителните дарове за боговете, подредени направо на земята, главно
цветя или гозби, насипани върху сплетени бананови листа. През целия ден
тези дарове биваха редовно подновявани.
Жителите на остров Бали живеят в света на свещеното. Религията им не
почива върху точно кодифицирани ритуали, които се извършват в точно
определени часове на деня и дни от седмицата. Не, балийците са в пряка
връзка с боговете. Изглеждат пропити от вярата си, която живее в тях всеки
миг. Неизменно спокойни, тихи, усмихнати, те, заедно с обитателите на
остров Мавриций, са без съмнение най-милият народ на света. Постоянният
им нрав създава впечатлението, че нищо не е в състояние да ги извади от
равновесие. Каквото и да им се случи, винаги го приемат спокойно и ведро.
Всеизвестно е, че за туристите Бали е синоним на рая и че те сигурно
много ще се учудят, ако разберат, че тази дума не съществува в езика на
островитяните. Раят е естествената среда на балийците и те нямат друга
дума за него, също както и рибите сигурно нямат дума, за да назоват водата,
в която плуват.

Отново се върнах мислено на срещата с лечителя и отново се почувствах

в плен на магията от общуването с него. Този мъж притежаваше особена
аура, някаква енергия, която струеше естествено от цялата му личност. Бях
доста възбуден от разкритията, които направи пред мен, въпреки че в някои
отношения думите му ме смутиха. Никога досега не ми бе хрумвало, че
един ден ще се окажа на другия край на света, у един мъдрец на остров
Бали, който ще коментира бюста и дупето на Никол Кидман.
На изхода на Убуд завих на запад, за да се прибера у дома. Денят беше
богат на емоции и чувствах нужда от малко усамотение, за да се избистрят
натрупаните впечатления. Нужен ми бе по-малко от половин час, за да
стигна малкото рибарско селце на източния бряг, където бях наел едно
бунгало, кацнало на края на красив пуст плаж със сивкав пясък. За щастие,
туристите предпочитаха плажовете с бял пясък в южната част на острова,
затова на „моя“ плаж срещах много рядко посетители. Единствено някаква
двойка холандци бяха избрали да се настанят малко по-встрани. Не бяха
неприятни, а и рядко се срещахме. Собствениците на моето бунгало
живееха навътре, далеч от брега. Бях го наел за един месец срещу сума,
твърде прилична за мен и твърде доходна за тях – обичам, когато всички са
доволни и печелят. Сутрин плажът оставаше пуст, следобед няколко деца
19
от селото идваха да си поиграят. Единствено рибарите минаваха оттук.
Чувах ги понякога, когато излизаха в морето с пирогите си в пет часа
сутринта. Един път дори ги придружих, въпреки че като не знаех езика, ми
беше трудно да се разбера с тях и да получа съгласието им.
Тази морска разходка бе един от най-прекрасните ми спомени от Бали.
Потеглихме преди изгрев слънце и отначало здравата се уплаших от силно
клатушкащата се пирога – седях едва ли не във водата и не различавах нищо
в черната безлунна нощ. Но рибарите си знаеха работата и скоро разбрах
истинския смисъл на доверието, в случая – на сляпото доверие. Плисъкът
на водата и хладният ветрец, галещ лицето ми, бяха единствените
проявления на природата, които възбудените ми сетива успяваха да
доловят. Близо час по-късно видях слънцето да изплува бавно на хоризонта,
като прожектор, внезапно осветил сцена с грандиозен, огромен и тайнствен
декор. В миг открих безкрая на морето, величието на небето и нищожността
на лодката, носена сякаш от магия над бездънната пропаст, като кибритена
клечица, подхвърляна на повърхността на океана. Открих и усмивките на
рибарите и без да зная защо, се почувствах щастлив.
На връщане видяхме няколко делфина близо до лодката и аз изразих
желание да се гмурна да поплувам заедно с тях, подтикнат от идиотския
рефлекс на западняка, посещавал прекалено много увеселителни паркове.
Рибарите ме спряха, давайки ми да разбера с голям труд, че в дълбокото,
под плуващите на повърхността делфини, може да има акули, преследващи
същия рибен пасаж. Аргументът бе убедителен и аз се задоволих да
наблюдавам с възхищение тези прекрасни създания на природата, напълно
свободни да плуват накъдето пожелаят, да живеят както пожелаят.
По пътя спрях в едно дюкянче да похапна назигоренг, традиционно ястие,
съставено главно от ориз, както почти всички местни гозби. След
четириседмичен престой от самия вид на ориза направо ми се отяждаше.
Пристигнах в бунгалото на здрачаване, идеалното време за разходка по
безлюдния плаж. Събух се и се упътих право натам. Предчувствието ми се
оправда, плажът беше пуст и с навити крачоли на панталоните направих
дълга разходка по самия край на водата.
Неспокойният ми ум бързо се върна отново на срещата ми с лечителя и
отново премислих всичко, което той разкри пред мен. Излизаше, че ние,
хората, си създаваме мнение за самите нас в резултат на влиянието, оказано
от близките ни, или вследствие на несъзнателно направени изводи от
собствените ни преживявания. Бях склонен да приема тези твърдения, но
докъде стигаше това мнение? Може да смяташ, че си красив или грозен,
умен или глупав, интересен или отегчителен. Може да вярваш в
способността си да оказваш влияние или, обратното, да вярваш, че не си
способен да получиш нищо от другите хора. В кои други области човек
20
развива такива вярвания? Разбирах, че можем да вярваме определен брой
неща и че тези вярвания са в състояние да окажат въздействие върху живота
ни. До каква степен обаче? Питах се доколко собствените ми вярвания са
повлияли върху насоката на живота ми и дали, по силата на случайните
срещи и на личните ми преживявания, съм могъл да повярвам в други неща,
които да отведат живота ми в друго русло.
Единственият отговор на въпросите ми бе плисъкът на водата под краката
ми, който нарушаваше тишината на пустия плаж. Палмите по края бяха
напълно неподвижни, никакъв полъх не поклащаше фините им клони. Бях
придобил навика да плувам всяка вечер. Свалих панталона и фланелката си
и се отпуснах в хладката морска вода. Плувах дълго, без да мисля за нищо,
под благосклонния поглед на изгряващата луна.

Глава 6
Спах много дълбоко и когато се събудих, видях, че слънцето се е
издигнало високо в небето. Хапнах малко плодове вместо късна закуска и
поех на утринната си разходка в малката горичка отвъд плажа. Стигайки до
бунгалото на Ханс и Клаудия, двойката холандци, ги чух да разговорят.
– Още ли не е готова закуската? – попита Ханс, кацнал на една малка скала
с книга на коленете.
Имаше тъмносива коса, безизразно лице и прекалено тънки устни.
– Скоро, скъпи, скоро ще бъде готова.
Клаудия беше мила и нежна жена, около четирийсетте, кръглолика, с
хубава вълниста руса коса.
Печеше на скарата шишчета от парчета риба.
– Слагаш прекалено много дървени въглища, затова не се получава нищо.
Той каза това, без да съзнава, че я укорява. За него то беше просто факт,
в който не влагаше нищо повече.
– Ама ако не слагам повечко, се пече много бавно – оправда се тя.
Последния път, когато ги видях, Клаудия чистеше бунгалото, докато Ханс
четеше тъпата си книга. Питах се какво кара една жена в ХХІ век да се
нагърби с ролята на домакиня. Ханс не беше типичният мъжкар, в
класическия смисъл на думата. Сигурно според него бе просто „нормално“
жена му да върши тези неща. Вероятно двамата дори не са разисквали
въпроса. Така беше прието, и точка.
– Я кой е дошъл! Жюлиан, много ми е приятно да те видя! – обяви тя, като
ме забеляза.
– Добър ден, Жюлиан – поздрави Ханс.
21
 – Добър ден.
– Искаш ли да хапнеш риба с нас? – предложи тя.
Ханс едва забележимо повдигна едната си вежда.
– Не, благодаря, току-що закусих...
– Ти чак сега ли ставаш? – попита Ханс. – Ние вече посетихме две места
тази сутрин: храма на Танах Лот и музея "Субак" в Табанан.
– Много хубаво, поздравления.
Той дори не схвана иронията в думите ми. Ханс беше от хората, които
чуват думите, без да вникват в тона и в изражението на говорещия.
– Останах с впечатление, че не посещаваш много-много местните
забележителности. Не проявяваш ли интерес към подобни неща?
– Напротив, но най-вече предпочитам да се потопя в атмосферата, да се
разхождам из селцата, да се опитвам да общувам с хората, да се поставя на
тяхно място и да видя какво изпитват те. Накратко казано, да разбера
тяхната култура.
– Жюлиан предпочита да открива културата отвътре, докато ти, скъпи,
предпочиташ да откриваш културата чрез книгите – намеси се Клаудия.
– Да, така става по-бързо и се печели време – потвърди Ханс.
Съгласих се. Защо да споря? Всеки гледа на нещата по свой начин.
– Приятно ли ще ти е да дойдеш тази вечер с нас? – попита Клаудия. – Ще
ходим на концерт в Убуд и привечер смятаме да отидем до плажа на
Пемутеран да наблюдаваме костенурките. Сега е сезонът на мътенето.
Продължава едва две-три нощи.
Перспективата да прекарам една вечер с Ханс не ме въодушевяваше
особено, но от друга страна, силно желаех да видя бебетата костенурчета.
Чувствах, че Клаудия щеше да е много доволна да приема поканата.
– Ще дойда, много мило, че ми предложихте. И без това ще ходя в Убуд
в ранния следобед, така че ще се присъединя към вас. Къде ще бъдете?
– В залата за церемонии, нали я знаеш, до големия пазар. В деветнайсет
часа – обясни Клаудия.
– Галериите ли смяташ да обикаляш? – попита Ханс.
Убуд беше селото на артистите с много художествени галерии.
– Не, ходя при един... как да кажа... нещо като духовен наставник.
– Така ли? И защо го правиш?
Знаех, че се интересува искрено. Ханс беше от хората, които ви питат
защо ходите на кино, на църква или на гробищата, или пък защо не носите
отдавна излезлите от мода, но все още здрави панталони. Всичко, което не
се поддаваше на разумно обяснение (според него), беше някаква странност
на природата.
22
 – Той ми помага да осъзная някои неща. Помага ми също по своя си начин,
най-кратко казано, да се открия.
– Да се откриеш?
Тонът, с който произнесе тези думи, беше насмешлив и същевременно
озадачен.
– Да, нещо такова.
– Само че, ако си се изгубил, какво те кара да си сигурен, че ще се откриеш
в Убуд, а не в Ню Йорк например, или в Амстердам?
Много смешно. Наистина има хора, които са напълно затворени за
духовната страна на живота.
– Не съм се изгубил. Ако отвориш речника – впрочем сигурен съм, че ще
ти хареса като четиво, ще ти допадне емоционалното му ниво, – ще видиш,
че глаголът „откривам се“ има няколко значения. В случая означава
„опознавам се по-добре, за да живея по-хармонично със собствената си
природа“.
– Не се сърди, Жюлиан.
– Не се сърдя – лъжа аз.
– Скъпи, остави го на мира – намесва се Клаудия. – Кажи ми, Жюлиан,
продължаваш ли да се гмуркаш?
– Да, почти всеки ден.
– И ние се гмуркахме първия ден – каза Ханс. – Имахме късмет, времето
беше хубаво и водата прозрачна. За около час видяхме всичко най-
съществено, което си заслужаваше да се види.
– Аз често се връщам по тези места. Много обичам да плувам сред рибите,
да се движа около тях. Толкова са доверчиви и спокойни, че човек може
почти да ги докосне.
Очаквах да ме попита защо.
– Човекът произлиза от рибите. Жюлиан отново намира корените си.
– А ти се готвиш да излапаш един от предците си, опечен на скара. Не те
е срам! Значи се разбрахме, оставям ви да закусите спокойно. Приятен
апетит, до довечера.
– Приятно търсене. И главно, не губи надежда: в краен случай ти остава
службата за изгубени вещи в Джакарта!
– До довечера – каза Клаудия.

Продължих разходката си, мислейки за Ханс. Питах се какъв ли е

неговият „проблем“. Беше чудак, откъдето и да го погледнеш. Чувствах, че
не е лош човек, че не иска да ме засегне. Просто беше непромокаем за някои
неща.
23
 Върнах се в бунгалото, приготвих се набързо и запалих колата. Този път
се ориентирах много лесно и спрях пред дома на учителя Самтянг в ранния
следобед.

Глава 7
Същата млада жена ме прие любезно и ме отведе направо в къщичката, в
която бях предния ден. Сега можах да огледам спокойно обстановката.
Беше строга и едновременно красива. Мястото, към което вече наистина
започвах да се привързвам, излъчваше дълбок покой, ведрост, хармония.
Чувствах, че подобен дом ти позволява да се откажеш от голям брой неща.
Тук човек забравяше много от грижите си. Времето бе спряло. Имах
усещането, че съм в състояние да прекарам тук дълги години, без времето
да остави следи по мен.
Не го видях да идва. Обърнах се и той стоеше зад мен. Поздравихме се и
той ми каза, че по това време няма да може да ми отдели много внимание.
Жалко.
– Е, ходихте ли във видеоклуба в Кута? – попита ме той.
– Ами... не – измънках аз.
На което той ми каза с тон, лишен от най-малкия укор или властност:
– Ако действително желаете да ви придружавам по пътя, който ще ви води
напред в живота, е нужно да правите това, за което ще ви моля, освен ако
не сте се отказали. Ако се задоволявате само да ме слушате и се надявате
единствено на мен, няма да има никакъв резултат. Готов ли сте да поемете
подобен ангажимент?
– Да, готов съм.
Дали изобщо имах избор, след като желаех контактът ни да продължи?
– Та защо не отидохте в Кута?
– Ами... да си призная честно, снощи бях малко изморен и имах нужда от
почивка.
Той много благо ми отвърна:
– Може да лъжете другите, но не лъжете самия себе си.
– Моля?
Съвсем се оплетох.
– От какво се страхувахте?
Говореше с много нежност, гледайки ме право в очите. Виждаше ме
целия, до дъното на душата ми, и това не ме притесняваше. Просто чувствах
как ме вижда целия, като на длан. Този човек четеше в мен, сякаш бях
отворена книга.
24
 – ... ?
– Какво щяхте да загубите, ако бяхте отишли?
Как умееше да зададе точния въпрос, да докосне деликатно точно там,
където трябва!
След дълга пауза се чух да отговарям:
– Сигурно защото исках да запазя непокътнато чувството ми на
възхищение към любимата ми кинозвезда.
– Опасявахте се да не изгубите илюзиите си.
Бе самата истина, колкото и странно да прозвучи. А и още вчера
подозирах, че е напълно прав. Защо в такъв случай отказвах да я приема?
– Може би – отвърнах.
– Напълно нормално. Хората са силно привързани към това, в което
вярват. Те не търсят истината, а само някакъв вид равновесие и успяват да
си изградят един, общо взето, логичен свят на основата на представите и
убежденията си. Така се чувстват спокойни и несъзнавано се вкопчват в
този свят.
– Но защо не си даваме сметка, че нашите убеждения не са реалността?
– Припомнете си, че това, в което вярваме, се превръща в наша реалност.
– Не съм убеден, че ви разбирам напълно, може би е доста сложно, твърде
философско за мен. Още повече, че въпреки че съм мечтател, все пак съм
рационален тип. За мен реалността си остава реалност.
– Всъщност е съвсем просто. Ако ви помоля да затворите очи, да запушите
уши и да опишете точно реалността около вас, вие няма да можете да го
сторите докрай. Нормално е – в нея се съдържат милиарди информации,
които не сте успели да уловите. Само част от тях е стигнала до вас.
– Тоест?
– Например във визуален план не сте приели голямо количество от
информациите, отнасящи се до мястото, разположението на стените и на
колоните на къщичките във вашето полезрение, дърветата, храстите и
растенията с хилядите им листа, които лекият ветрец поклаща по различен
начин. Да добавим и мебелите, предметите, рисунките, всяко отделно нещо,
направено от различен материал. Материята не е еднаква, цветовете не са
еднакви. Съществуват също и безчет други информации, свързани с
околната светлина, сенките, небето, плуващите по него облаци, слънцето.
Без да говорим за тялото ми, което ви изпраща хиляди послания, свързани
с позата, движенията, погледа, изражението на лицето ми, което се променя
всяка секунда. Изброявам единствено визуалните информации! Към тях
трябва да прибавим слуховите: всевъзможните шумове, близки и далечни,
нюансите на гласа ми, височината на тона, ритъма на думите, шумоленето

25
от търкането на дрехите ни, когато се движим, летящите насекоми,
птичките в далнината, полъха на вятъра в листата и т.н.
И това не е всичко: вие плувате и в океан от информации, с които ви
затрупват обонянието и осезанието – температура, влажност на въздуха,
миризмите на растенията, които ни обкръжават, миризмите впрочем се
променят според въздушните течения, усещанията от многото допирни
точки на тялото ни със земята...
– Добре, добре, убедихте ме – прекъснах го аз. – Признавам, че не бих
могъл да предам всички тези информации със затворени очи и със запушен
нос. Това е самата истина.
– Причината е съвсем проста: вие не осъзнавате всичките тези
информации. Те са прекалено много и умът ви несъзнателно ги пресява.
Затова едни долавяте, а други – не.
– Да, без съмнение е така.
– Интересното в случая е, че подборът не е еднакъв за вас и за мен. Ако
помолим няколко души да се подложат на подобен тест и да съставят
списък на онова, което са наблюдавали около себе си, няма да получим два
еднакви списъка. Всеки съставя собствения си списък, тъй като прави
различен подбор.
– Ясно...
– И направеният подбор съвсем не е случаен.
– Как така?
– Той е различен според човека и зависи от схващанията му, от мнението
му за света въобще, от неговия мироглед, казано накратко.
– Така ли?
– Ние пресяваме действителността според схващанията си, пресяваме
това, което виждаме, усещаме и чуваме.
– Не е ли много абстрактно?
– Ще ви дам един малко карикатурен пример, за да опростя нещата.
– Отлично.
– Да си представим, че несъзнателно сте убеден, че светът е опасно място,
че трябва да се пазите от него, да не му се доверявате. Вярвате в това, нали
така?
– Така.
– При положение, че това вярване е вписано в ума ви, върху какво ще се
фокусирате в настоящия момент? Кои информации ще отделите, ако
вярвате, че светът е опасно място?
– Ами, да видим... не знам, предполагам, че отначало ще бъда леко нащрек
по отношение на вас, понеже, в края на краищата, не ви познавам! Мисля,
26
че ще наблюдавам най-вече лицето ви, за да се опитам да разчета мислите
ви, да открия какво може да се крие зад любезните ви думи. Също така щях
да се постарая да открия някои несъответствия в речта ви, за да разбера
дали мога да ви се доверя, или не мога. Освен това ще държа под око
градинската порта, за да съм сигурен, че е отворена, за да мога да се махна
веднага, ако евентуално изникне някакъв проблем. Това е... чакай да видя
какво друго може да има... може би ще наблюдавам по-внимателно тази
греда, която сякаш се държи на свети крепки и може всеки миг да се срути
върху мен. Ще наблюдавам с крайчеца на окото си гущера, който шета из
гредореда, защото ще се опасявам да не ме ухапе. Щях много да внимавам
с тези влечуги. Щях да забележа, че рогозката е протрита, и да внимавам да
не се набода на някоя тресчица.
– Правилно. Вниманието ви щеше да е заето от рисковете, които биха
могли да изникнат в подобна ситуация. И ако ви предложеха да опишете
със затворени очи какво има наоколо, именно тези детайли щяха да
изплуват в ума ви.
– Без съмнение.
– Сега си представете, че вярвате точно в обратното, а именно, че светът
е приятелски настроен, че хората са любезни, честни, надеждни и на тях
може да се разчита, че животът предлага множество удоволствия.
Направете така, сякаш това схващане е дълбоко вкоренено във вас. Какво
щеше да привлече вниманието ви в този момент и какво щяхте да опишете
със затворени очи и запушени очи?
– Мисля, че щях да говоря за растенията, които наистина са изключително
красиви, за лекия, приятен ветрец, който помага да понасяме горещината.
Щях да засегна и въпроса за гущера и да си помисля: „Спокойно, между
гредите се спотайва гущер, поне няма да е останало живо насекомо!“. После
бих описал ведрото лице на този симпатичен мъж, който разкрива пред мен
куп интересни неща, при това напълно безплатно!
– Точно така! Това, което мислим за реалността, за заобикалящия ни свят,
действа като филтър, като очила с избирателна способност, които ни карат
да виждаме подробностите такива, каквито ни се иска да бъдат... А това
подсилва допълнително вярванията ни. Кръгът се затваря. Ако смятаме, че
светът е опасен, наистина ще се съсредоточим върху всички реални и
възможни опасности и усещането, че живеем в опасен свят, ще се
задълбочава.
– Напълно логично е.
– Само дето не изчерпва темата. Нашите вярвания ни позволяват също да
тълкуваме реалността.
– Да я тълкуваме?

27
 – Споменахте преди малко израженията на лицето ми. Те, както и
жестовете ми, могат да бъдат изтълкувани различно. Вашите вярвания ще ви помогнат в
това отношение: усмивката ще бъде възприета като знак за приятелство, любезност, съблазняване,
или като израз на ирония, на подигравка, на снизхождение. Настоятелният поглед – като израз на
подчертан интерес, или обратното – като заплаха, като опит за дестабилизация. Всеки ще е убеден в
своето си тълкуване. Това, което вярвате за света, ви кара да придавате определен смисъл на всичко
несигурно или двусмислено... А всяко подобно тълкуване подсилва вярванията ви. Още повече.
– Започвам да схващам твърдението ви, че това, в което вярваме, се
превръща в наша действителност.
– Да, но нещата не свършват дотук.
– Не може да бъде!
– Когато вярвате в нещо, вие възприемате определено поведение. Чрез
него влияете върху поведението на околните в посока, която ще затвърди
още повече вашите вярвания.
– Работата става все по-сложна.
– Не, просто е. Да продължим със същия пример: вие сте убеден, че светът
е опасно място и не трябва много-много да се доверявате на другите. Какво
поведение ще изберете, запознавайки се с нови хора?
– Ще бъда нащрек.
– Да, и вероятно изражението на лицето ви ще бъде доста затворено, не
особено открито.
– Сигурно.
– И тези хора, с които се виждате за пръв път, ще го усетят. При това
положение, как те, от своя страна, ще се отнасят към вас?
– Наистина има шансове и те да се отнесат подозрително и резервирано
към мен.
– Точно така! Само че вие ще го видите, ще усетите, че те са затворени,
че се отнасят малко странно към вас. Отгатнете как ще изтълкувате тяхното
поведение в светлината на вашите схващания.
– Ще си кажа, разбира се, че имам право да съм подозрителен.
– От което следва, че ще бетонирате още повече схващанията си.
– Направо е ужасно.
– В дадения случай, да. Но същото се отнася и до пример с обратен знак:
ако в дъното на душата си сте убеден, че всички хора са симпатични, ще
имате много открито поведение с хората, ще се усмихвате, ще бъдете
спокоен. И това, естествено, ще ги накара да се отворят и те, да се отпуснат
във ваше присъствие. Несъзнателно ще получите доказателство, че светът
е наистина симпатичен. Вашето схващане ще се затвърди. Нужно е обаче
да се разбере, че този процес е несъзнателен. И е силен именно поради тази
причина. Нито за миг съзнателно няма да си кажете: „Точно както си
мислех, хората са симпатични“. Съвсем не. Няма да се налага да си го
28
казвате, защото според вас то е нещо логично, нормално, в реда на нещата.
Хората са симпатични и това е факт, даденост. Същото се отнася и за онези,
които смятат, че на всяка цена трябва да са подозрителни, че е нормално да
срещат затворени, неприятни хора, макар да съжаляват, че нещата са
такива.
– Шантава работа. В края на краищата всеки създава своята собствена
действителност, без да го осъзнава, тъй като всъщност тя е плод на
схващанията му. Направо да се побърка човек. Изумително!
– Това е думата...
Долавях у него определено задоволство. Вероятно схващаше, че започвам
да разбирам силата и значението на теорията му. Истината е, че се чувствах
измамен. Струваше ми се, че хората са жертви на собствените си идеи и
схващания, на собствените си „вярвания“, както той се изразяваше. Може
би най-ужасното бе, че не го осъзнаваха. Не съзнаваха, че вярват в това, в
което вярват. Вярванията им не проникваха до съзнанието им. Исках да го
изкрещя на целия свят, да обясня на хората, че трябва да престанат да
вярват във всякакви небивалици, исках да им кажа, че си развалят живота
заради неща, които изобщо не представляват реалността. Виждах се как
снова по цялата планета на волана на едно бусче, като ония, които
рекламират пътуващите циркове. Чувах се да говоря по високоговорителя
и гласът ми да кънти, да се носи от село на село: „Госпожи и господа, трябва
непременно да престанете да вярвате в това, в което вярвате. Вие страдате,
послушайте ме, умолявам ви.“ Нямаше да минат и три дни, и облечени в
бели престилки мъже щяха да дойдат да ме приберат и да ми нахлузят
усмирителна риза. Моят театър щеше да има звукоизолирани врати.
– Съгласен съм, само едно нещо още: тези вярвания, които сме си
изработили, кои области засягат, докъде се простират?
– Всички ние сме си изработили вярвания, свързани със самите нас, с
околните, с връзките ни с тях, със заобикалящия ни свят, с всичко, най-
общо казано, като се тръгне от способността ни да се изучим, та до
възпитанието на децата ни, минавайки през професионалното ни развитие
и семейните ни отношения. Всеки носи в себе си плеяда от вярвания. Те са
безброй и направляват целия ни живот.
– Някои положителни, а други – отрицателни, нали така?
– Не, не съвсем. Ние не можем да даваме оценка на вярванията си.
Единственото, което можем да твърдим със сигурност, е, че те не са
действителността. По-интересното в случая е да разберем въздействията,
които оказват. По принцип, всяко вярване има и положителни, и
отрицателни въздействия. Вярно е все пак, че някои вярвания пораждат
повече положителни въздействия от други.

29
 – Да, струва ми се, че ние, хората, имаме интерес да вярваме, че светът е
настроен приятелски, прав ли съм? Впрочем не виждам при какви
обстоятелства вярването, че светът е опасен, може да има положително
въздействие.
– Обаче има такива обстоятелства. Подобно вярване несъмнено би ви
подтикнало да се държите прекалено предпазливо и до голяма степен да си
отровите живота, но факт е, че ако някой ден се натъкнете на истинска
опасност, вероятно ще се окажете в по-добра позиция от друг, който смята,
че всичко е прекрасно в най-прекрасния от световете.
– Вярно...
– Затова е уместно да осъзнаем това, в което вярваме, после да си дадем
сметка, че то не е нищо повече от вярване, и накрая да разкрием
въздействието му върху живота ни. Това може да ни помогне да разберем
доста от нещата, които преживяваме...
– В този ред на мисли вчера споменахте, че ще разгледаме това, което ми
пречи да бъда щастлив.
– Да, но първо ще ви накарам да поработите сам. Искам да ви дам две
задачи, които ще решите до следващия ни сеанс.
– Готов съм.
– Първата е да сънувате буден.
– Мисля, че няма да ми е трудно да го постигна.
– Ще сънувате, че сте в свят, в който всичко е възможно. Представете си,
че няма граници за нещата, които сте способни да извършите. Все едно, че
притежавате всички възможни дипломи, всички качества, съвършен ум,
силно развито чувство за комуникация, страхотна външност... всичко,
каквото пожелаете. За вас няма непостижими неща.
– Чувствам как ще се влюбя в този сън наяве.
– После ще си представите каква професия имате, как прекарвате
свободното си време, как върви животът ви изобщо. Не забравяйте, че
всичко е възможно. Ще го опишете и ще ми донесете работата си.
– Много добре.
– Втората ви задача е да направите някои проучвания.
– Проучвания ли?
– Да, бих искал да обобщите резултатите от проведените в САЩ научни
изследвания, свързани с ефекта от различните видове плацебо. После
заедно ще ги обсъдим.
– Къде мога да открия тези неща?
– Всички фармацевтични лаборатории в Щатите са длъжни да провеждат
такива проучвания. Нямат право да изкарат на пазара ново лекарство, ако
30
не са доказали научно, че то е по-ефикасно от плацебото, тоест от вещество,
лишено от лечебни свойства. Никой не използва получените резултати. Аз
обаче смятам, че си заслужава да се поинтересуваме от тях. И вие сте този,
който ще ги издири.
– Те известни ли са ви?
– Разбира се.
– Защо в такъв случай аз трябва да ги търся? Ще спечелим много време,
ако веднага се заемем с тях. В събота вземам обратния самолет и ми остава
малко време да се срещам с вас...
– Защото едно е да ти препредават информация и съвсем друго да я
извлечеш сам, със собствени сили.
– Извинете, но не виждам в какво се състои разликата.
– Ако аз ви изложа резултатите, вие винаги можете да ги поставите под
съмнение. И тъй като започвам да ви опознавам, съм сигурен, че ще го
сторите! На момента може би не, но по-късно... Впрочем човек не се
развива, слушайки нечии приказки. Прави го, като действа и преживява
различни събития.
– Но откъде да събера тези информации? Не живея на хотел. Не
разполагам с интернет и на острова не съм забелязал да има интернет зала.
– Този, който се отказва при първата трудност, не стига много далеч. Аз
вярвам във вас.
– И още нещо накрая – утре в колко часа да дойда, за да ми отделите
нужното време, да бъдете изцяло на мое разположение?
Той ме изгледа за миг, усмихвайки се. Какво ли бях изтърсил пак? Днес
направо сеех глупости.
– Главното е да не започнете да си втълпявате, че се нуждаете от мен.
Времето, което ще ви отделя в часа, в който дойдете, ще е напълно
достатъчно.

Глава 8
Докато се връщах към колата, се питах как този човек може винаги да е
толкова спокоен, ведър, погледът му да е толкова добронамерен и в същото
време да казва неща, съвършено противоположни на онези, които ми се
иска да чуя.
Той беше наистина изненадващ, различен. Продължавах да се удивлявам
от знанията му за Запада, които контрастираха с личността му. Бих се
заклел с лекота, че никога не е излизал от селото си, и ми бе трудно да си

31
представя, че този старец от другия край на света е черпил мъдростта си и
от западните научни изследвания. Странно.

Започвах да свиквам с пътя и стигнах до Убуд за кратко време. На

тропиците нощта се спуска внезапно и вече се бе стъмнило, когато
паркирах колата близо до големия пазар. От един малък ресторант градина
се носеше ухание на тамян. Балийците имат навика да палят пръчици тамян,
за да гонят комарите. Виждал съм тези пръчици в купички, поставени тук-
там из градините или пред домовете им. Това допринасяше допълнително
за очарованието на нощния Убуд.
Влязох в ресторанта градина, избрах място под едно дърво и си поръчах
риба на скара. По масите имаше свещи, а тук-там в тревата бяха забодени
факли, които бавно горяха и пръскаха мека и топла светлина. От улицата
долитаха от време на време силни гласове, вероятно на балийци, които
подвикваха на чужденците, предлагайки им да ги закарат с колите си,
преименувани за целта на таксита. До концерта оставаше цял час. Бали бе
единственото място на света, където не поглеждах часовника си на всеки
половин час. Тук часът нямаше значение. Същото важеше и за
метеорологичната прогноза: никой не се интересуваше какво ще бъде
времето утре. Така или иначе, всеки ден носеше и слънце, и дъжд. Такъв
беше редът. Балийците приемаха това, което им даваха боговете, без да се
тормозят и да си задават ненужни въпроси.
Отново се сетих за поканата, отправена ми от мъдреца, да помечтая за
идеалния живот, който би ми донесъл щастие. Малко ми бе нужно, за да
вляза в кожата на човек, който наистина може да си позволи всичко, и да
си представя какъв би бил този живот. Подобни мисли не ни спохождат
всеки ден. Лично аз бях свикнал повече да забелязвам какво не върви в
живота ми, отколкото да мисля за това какъв бих искал да бъде той...
Когато си позволих да мечтая, първото, което ми дойде наум, бе, че ако
всичко беше възможно, щях да си сменя професията. Да преподаваш е
наистина благородна и стойностна професия, но ми бе омръзнало да се
занимавам с ученици, които преподаваният предмет не само не интересува,
но и дълбоко отегчава. Знаех, разбира се, че ако подхвана нещата другояче,
бих могъл да ги мотивирам и в края на краищата да събудя интереса им, но
бях принуден да прилагам папагалски утвърдената официална програма и
да се придържам към действащите педагогически методи, съвършено
несъобразени със съвременните ученици. Повече не можех да понасям да
съм приклещен, от една страна, от административните изисквания, и от
друга, от практиката – два несъвместими полюса. Нуждаех се от свеж
въздух, от коренна промяна в професионален план, желаех да се
реализирам в някаква художествена сфера. Мечтаех да превърна страстта
32
си в професия, а моята страст бе фотографията. Най-много от всичко на
света обичах да улавям израженията на лицата, които разкриваха личността
на обекта, емоциите и душевните му състояния. Особено ме привличаха
сватбените тържества. Ако всичко бе възможно, бих си обзавел собствено
фотографско ателие. Не като обичайните фабрики, бълващи на конвейер
безинтересни сковани физиономии, позиращи пред обектива, а студио,
специализирано в снимки, отразяващи мига, запечатали живота, уловили
състояния и изражения, разкриващи същността на индивида. Моите снимки
ще разказват истории. Когато ги гледа, човек ще чете мислите и чувствата,
запечатани на гланцираната хартия. Моите снимки ще дешифрират
емоциите на родителите, надеждите и опасенията на сватовете, погледа на
по-голямата сестра, която се пита кога ще дойде и нейният ред, този на
разведените, които си казват, че младоженците вярват в Дядо Коледа.
Искам да увековеча щастието на хората, за да могат, докато са живи, с един
поглед отново да се потопят в атмосферата на онзи знаменателен ден и
отново да изпитат емоциите, вълнували ги тогава. Една сполучлива снимка
е по-красноречива от най-дългата реч.
Ателието ми ще се прочуе. Списания, проявяващи интерес към работата
ми, ще публикуват някои мои творби. Най-накрая ще получа признание за
работата си. Да, би било страхотно. Ще поддържам разумни цени, за да
бъде достъпно за обикновените хора. Но въпреки това, без много-много да
си давам зор, ще изкарвам двойно, дори тройно повече пари от сегашната
ми учителска заплата. Ако направя това, най-после ще си купя собствена
къща. Красива къща, която лично ще проектирам и ще поръчам да ми
построят. Къщата ще е сред просторна градина, където, удобно настанен в
шезлонг, под сянката на липите, ще прекарвам уикенда в четене на книги.
Легнал в тревата, ще си подремвам следобед и уханието на маргаритките
ще гъделичка ноздрите ми. И, естествено, ще си имам любима жена, която
да ме обича. Това е повече от ясно... Ще се науча също да свиря на пиано.
Винаги съм желал горещо да мога да свиря на някакъв инструмент! Сега
вече ще осъществя желанието си. Вечер, в просторния хол, ще свиря
ноктюрните на Шопен на отблясъка на горящия в камината огън. От време
на време ще каня приятели и ще им свиря. Щастието ми ще е заразително.
– Рибата, господине.
– Моля?
– С лимон ли я искате или с лютив сос?
– С лимон, благодаря.
Поднасяха рибата цяла и имах усещането, че окото ѝ се взира в мен.
Почувствах се виновен за това, че е умряла заради мен. Тя ми го напомни,
фиксирайки ме с поглед.

33
 Бях леко изненадан от факта, че мечтата ми не беше нищо изключително,
че не изпадам в крайности. Не исках да бъда милиардер, за да съм щастлив,
нито рокзвезда, нито прочут политик. Но така или иначе, тази тъй
обикновена мечта и щастието, което носеше, ми се струваха непостижими.
Почти се разсърдих на лечителя, че бе открехнал вратата към онова, което
можеше да е моят живот. Дори затворена, тя оставяше в мен горчивина,
защото ми показваше огромната пропаст между мечта и реалност.
Трябваше да се справя и с втората задача, която ми бе възложена. Умувах
къде да намеря интернет. В някой луксозен хотел навярно, където
клиентите имат на разположение компютри. Съществуваше възможност да
ми откажат достъп, при положение че не съм гост на хотела. Във всеки
случай щях да направя опит още утре и да се пробвам в някой от луксозните
хотели по крайбрежието. Ще измисля нещо и ще се постарая да се справя
със задачата.
Рибата сякаш не одобряваше идеята ми. Продължаваше да ми се пули
обвиняващо. Апетитът ми се изпари и помолих за сметката, оставяйки
блюдото почти недокоснато. Съжалявам, старче, умрял си напразно.
Излязох от ресторанта и отново се потопих в непринудената атмосфера на
градчето. Пред залата за тържества съгледах Ханс и Клаудия. Хапваха на
крак някакъв не особено апетитен сандвич. Нормално – защо да си доставят
удоволствие? Така, набързо, се губи по-малко време, пък и е по-евтино. С
една дума – по-рационално!
– Добър вечер, Жюлиан – поздравиха ме и двамата в хор.
– Добър вечер и на вас! Колко храма посетихте днес следобед?
– Да кажем, че оползотворихме деня си – отвърна Ханс.
– Концертът скоро ще започне – обяви Клаудия.
Залата за тържества представляваше всъщност открит амфитеатър. Беше
почти пълна и седнах в дъното, на най-горния ред, точно срещу сцената. Аз
съм доста взискателен любител и имах известни предубеждения относно
гамеланите, от които музикантите изтръгват твърде ограничена гама звуци,
не особено приятни за ухото. Тази вечер на сцената бяха подредили поне
осем от тези странни инструменти и когато концертът започна, останах
изненадан от силата на звученето им. Отначало оглушителен и
какофоничен, звукът постепенно преля в стройна композиция. Принуден
бях да призная, че има нещо омайващо и пленително в тази лишена от
хармония за слуха на западния слушател музика. Повтарящите се мелодии
действат хипнотично и човек изпада в особено състояние, носен от
обсебващите звуци, които отекват в главата му. Във въздуха се стелеше
силен мирис на тамян, който гореше тук-там из амфитеатъра. След
двайсетина минути или малко повече – бях изгубил представа за времето –

34
на сцената се появиха танцьорките, облечени в ярки, пищни традиционни
костюми, изискани и богати. Прическите им бяха сложно изработени –
високи кокове, украсени с тънки панделки, извезани с перли. Танцовите им
стъпки бяха деликатни и прецизни. От всяко движение се излъчваше
невероятна женственост и грация. Отдалече успях да зърна застиналото им
изражение и истината ме заслепи – бяха изпаднали в транс, танцуваха под
хипноза. Впечатляващо бе да наблюдаваш как в това състояние спазваха
идеален ритъм, как звуците на бамбуковите ксилофони поддържаха
състоянието им и го предаваха на зрителите. Девойките се раздипляха в
идеален строй и съвършена съгласуваност. Ръцете им изпълняваха
съществена роля в танца. Те пърхаха в преливащи деликатни жестове,
безупречно елегантни и прецизни, предаваха точно тайните ритуални
послания. Публиката бе очарована и знаех, че трепти в унисон с ефирната
хармония, представена на сцената. Уханията на тамяна ни омайваха.
Единствен Ханс поглеждаше часовника си от време на време. Клаудия беше
покорена от спектакъла. Имах усещането, че ще започне да левитира, нещо,
което би впечатлило неимоверно учения ѝ съпруг. Ритъмът постепенно се
усили, звукът на гамеланите се извиси, завладявайки ума и душата ми,
която вече не ми принадлежеше. Тамянът проникна в организма ми и пропи
цялото ми същество до последната фибра. Светлините от сцената се
въртяха в главата ми и всяка моя клетка вибрираше в ритъма на ударните
инструменти.

Глава 9
Трудно е да шофираш на фарове след такъв концерт. За щастие от мен се
изискваше само да следвам колата на холандците, без да се замислям за
пътя. Знаех, че мога да се осланям безрезервно на Ханс – той бе запазил
пословичното си хладнокръвие. Карах машинално, но въпреки това пътят
ми се стори прекалено дълъг. Прекосихме гори, ниви и безброй села.
Полагах много усилия да се съсредоточа, за да не блъсна някой от редките
минувачи в този късен час. Най-трудното се оказа да избягвам колите,
които се движеха във всички посоки безразборно, в повечето случаи без
светлини. Балийците вярват в превъплъщението и страхът от смъртта им е
непознат. Тази вяра ги прави ужасно непредпазливи, без значение дали са
шофьори или пешеходци... Затова аз, бедният смъртен, трябваше да съм
двойно по-бдителен.
Минаваше полунощ, когато пристигнахме на плажа на Пемутеран. Нощта
бе черна, осеяна тук-там със светли точки, разкриващи присъствието на
групички хора. На моменти луната успяваше да се пребори с опитите на
облаците да я потулят и бялата ѝ студена светлина се отразяваше върху
35
малките вълнички, които ближеха пясъка. Тримата застанахме пред лицето
на служителя, натоварен да ограничава достъпа на посетители на плажа.
– Добър вечер, идваме да видим костенурките – заяви Ханс.
– Добър вечер, можете да стоите на плажа, при условие че спазвате
разпоредбите: да не се доближавате на по-малко от два метра до
възрастните екземпляри, да не говорите на висок глас и да стоите извън
ивицата между плажа и морето.
– Разбрано.
– Приятна вечер.
Вървяхме по пясъка мълком, вдишвайки топлия нощен въздух, напоен със
специфичния дъх на морето. Различавахме тъмните едри кълба,
разпръснати тук-там по плажа: дългите метър и десет костенурки, всяка от
които тежеше около сто и двайсет килограма. Лежаха неподвижно, сякаш
бяха заспали на пясъка. Бледият лунен лъч, подобно на небесен фар, ги
осветяваше на интервали, придавайки им вид на страховити
праисторически същества. Наблюдавахме ги смаяни известно време. За
нищо на света не бихме нарушили спокойствието им. Те се подготвяха да
извършат най-прекрасното нещо на света в ритуална тишина, нарушавана
от едва доловимия плисък на морето. Бяхме проникнали в един мир, в който
нещата вървяха на бавни обороти, стояхме, обградени от покой, сякаш
вцепенени от въздействието на уникалния момент, който се готвехме да
съпреживеем. Чувствахме глухите удари на сърцата ни да отекват в гърдите
ни.
Дълго време прекарахме така мълчешком, после поехме към група хора,
заели позиция малко по-встрани. Принадлежаха към някаква
природозащитна асоциация, която ги бе изпратила тук да присъстват на
събитието. Пазеха костенурките и следяха яйцата, очаквайки да се
разпукат, защото веднага след като костенурчето се излюпеше, майката го
изоставяше насред пясъците. Обясниха ни, че водят отчет за ежегодните
раждания, че внимателно следят цифрите. Векове наред костенурките са
били предмет на улов, но обезпокоено от нарастващата заплаха от
изчезване на вида, правителството най-накрая бе забранило търговията с
тях. От този момент нататък се развихрили бракониерите, затова
администрацията правела опити да държи под надзор малкото плажове,
докато трае краткият сезон на излюпването – една-две нощи годишно.
Костенурките, дошли да снесат яйцата си тази нощ, бяха родени тук, на
същия плаж, преди повече от петдесет години. През всичките тези години
те бяха пътували, изминавайки десетки хиляди километри, и сега се
връщаха да дарят живот точно на същото място, на което се бяха родили

36
преди половин век. Никой не знаеше защо, никой учен не бе в състояние да
го обясни. Просто бе така. И бе много вълнуващо.
Гледах притихналите костенурки, пазителки на хилядолетна загадка,
носителки на незнайна мъдрост. Защо се връщаха тук? Как са запомнили
мястото? Как бяха успели да се ориентират в океанските течения, за да се
върнат точно на мястото, където се бяха родили? Какъв смисъл криеше тази
постъпка? Въпроси, които ще останат без отговор.
Чакахме три часа, докато се разпукат яйцата, и опулени, умилени
наблюдавахме как новородените бебета без капка колебание пропълзяват
няколкото метра, делящи ги от водата. Обясниха ни, че повечето ще измрат
в следващите няколко часа, жертва на хищници, в това число и на акулите.
Онези, които успеят да се доберат до откритото море и неговите дълбини,
ще имат повече шансове за живот. Статистиката сочела, че едно-
единствено ще оцелее.
– Животът е лотария – заяви покрусено Клаудия.
– Животът е вечна надпревара – поправи я мъжът ѝ. – Само най-бързите
се справят. Онези, които се размотават, пърхат от цвят на цвят или търсят
само удоволствия, умират. Трябва винаги да се върви напред.
Бях поразен – както от бебетата костенурки, така и от репликите на Ханс
и Клаудия. Наистина изключително – само с няколко думи двамата бяха
изложили схващанията си за живота. Наместено бе и последното парченце
от холандския ребус, за да хвърли окончателна светлина върху сцените, на
които се бях оказвал неволен свидетел. Сега разбрах защо Клаудия
приемаше ролята на домакиня, наложена ѝ от съпруга ѝ: тя просто бе
изтеглила празен билет. Ако загубим, загубим – безсилни сме да направим
каквото и да е. Не спорим, когато загубим на лотария или в казиното.
Нещата са такива, каквито са, и няма смисъл да искаме да ги променим. Що
се отнася до Ханс пък, най-сетне проумях неговата фикс идея непрекъснато
да е зает с нещо, както и неспособността му да си позволи макар и само
няколко мига почивка.
Питах се дали и костенурките нямат свои вярвания за живота или,
напротив, дали липсата на вярвания им позволява да живеят в по-голяма
хармония със себе си.
Гледах как костенурчетата се отправят доверчиво към морето, което е
тяхната жизнена среда, и се чудех кое ли ще оцелее, за да се върне тук след
петдесет години, достатъчно пораснало, за да даде на свой ред живот.

Глава 10

37
 Връщането от плажа мина гладко. Поплувах, както всяка нощ, питайки се
какъв ли щеше да е моят път, ако бях новоизлюпено костенурче. По
природа съм колеблив и се чудех дали изразът „разкъсван от съмнения“
нямаше да придобие по-особено звучене в тази ситуация.
На следващия ден се събудих доста рано. Исках да имам достатъчно
време, за да събера информацията, поръчана ми от лечителя, преди да отида
при него колкото може по-скоро.
В пътеводителя открих най-близкия луксозен хотел и скочих в колата.
Двайсет минути по-късно забавих ход пред входа на „Аманкила“, без
съмнение един от най-красивите и най-дискретни хотели на света.
Преглътнах смутено, влизайки в парка с евтината, взета под наем кола,
внезапно осъзнавайки неугледния ѝ вид, подчертан от наслоената мръсотия
след двуседмичното пъплене по прашните пътища на острова. Карах бавно
по алеята, оградена от пищни цветни лехи, като се стараех да вдигам
възможно най-малко шум. Спрях колкото може по-далеч от рецепцията.
Отправих се към нея по красива пътека, следвайки извивките на изящно
оформените алеи. Насред полянка, оградена от купчинки чакъл, видях
двама души на колене, които съвестно подстригваха тревата с ножици. На
такова изискано място самата мисъл за косачка беше немислима и
абсурдна, тъй като би нарушила спокойствието на гостите. Стреснах се за
миг, преди да продължа пътя си с небрежна походка, стараейки се да си
придам невъзмутимия вид на хората, свикнали да отсядат на такива места.
Трудно ми се удаваше, особено при вида на красотата, която се откри пред
очите ми и накара дъха ми да секне. Наниз от сгради, на ниво на земята,
някои без стени, в съвременен, колониален стил, изградени от редки
материали – красив камък, ценно дърво, от най-тъмния до най-светлия
нюанс на кремавото с лице към морето. Точно срещу тях – три
последователни басейна на три нива. Водата от първия басейн безшумно
преливаше във втория, малко по-надолу, после в третия, разположен най-
ниско. Оттам се откриваше зашеметяващ изглед към морето, което беше в
същия син цвят като водата от басейните. Те впрочем така фантастично се
вписваха в пейзажа, че изглеждаше, сякаш морето е специално оцветено, за
да им подхожда. Отвъд – синият безкрай на небесната шир. Няколко
кокосови палми и други тропически дървета бяха засадени на точно
определени места, за да се подчертае съвършената красота на комплекса.
Нищо не можеше да се махне, нито да се добави, без да се развали това
съвършенство. Абсолютен покой, никакво видимо човешко присъствие.
Вероятно гостите на хотела предпочитаха индивидуалните басейни, с
каквито разполагаха всички апартаменти и които бяха разположени насред
елегантни частни градини, защитени от чужди погледи. Единствено тук-
там се забелязваше някой човек от персонала, облечен в кремава ливрея,
38
сливаща се с общия фон, който изникваше дискретно и безшумно за миг и
изчезваше по същия начин, подобно на призрак, плъзгащ се между
колонадите на издигнатите тук-там сгради. Продължих към рецепцията,
обзет от нарастващо неудобство сред заобикалящия ме лукс. Посрещна ме
изискан мъж, и той в кремава ливрея, усмихнат и разговорлив.
Придадох си уверен вид.
– Добър ден, бих искал да получа достъп до интернет, ако обичате.
– В хотела ли сте отседнали, господине?
Защо ми задаваше този въпрос? Отлично знаеше отговора. Бях прочел в
пътеводителя, че хотелът разполага с двеста души персонал, заети с
обслужването на седемдесетте клиенти. Всеки ден зубреха наизуст имената
им, с които се обръщаха към тях при всяка среща. „Как се чувствате, г-н
Смит?“, „Прекрасен ден, г-жо Грийн, нали?“, „Изглеждате в отлична
форма, г-н Кинг“.
– Не, отседнал съм в „Леджиан“ – излъгах аз, произнасяйки името на друг
луксозен хотел. – На обиколка съм из източната част на острова и ми е
абсолютно наложително да се свържа за кратко по интернет.
Бях впрочем убеден, че няма да отпрати един западноевропеец.
– Последвайте ме, ако обичате, господине.
Придружи ме до елегантна зала с компютър, чийто екран вече светеше,
готов да ми услужи. Помещението беше с размерите на апартамента, който
обитавах през учебната година: приглушена атмосфера, дебел мокет, стени,
облицовани с някакъв вид тропическо дърво, остъклена врата, разделена на
малки квадратни прозорчета, с резбована дръжка, която струваше сигурно
колкото самолетния ми билет.
Отне ми поне четвърт час, за да се добера до желаната информация,
докато се справя с различните предложения на търсачката.
Това, което прочетох, потвърди споменатото от лечителя:
фармацевтичните лаборатории набираха пациенти доброволци, страдащи
от някаква болест. На половината от тях раздаваха от новото лекарство, а
на другата половина – плацебото, тоест безвредната и неутрална
субстанция, наподобяваща лекарство. Естествено, тези пациенти не знаеха,
че им предписват плацебо – те вярваха, че това е лекарството, което ще ги
излекува. Изследователите сравняваха резултатите при пациентите от двете
групи. За да могат да докажат ползата от медикамента, бе необходимо
пациентите, които го бяха приемали, да покажат по-добри резултати от
пациентите с плацебото.
Така открих, че плацебото оказва определено влияние върху болестите,
което ме изненада, като се има предвид, че болестите са нещо реално,
докато плацебото е безвредна субстанция без никакъв ефект. Следователно
39
фактът, че бе назначено от лекар, оказваше психологическо въздействие –
пациентите вярваха, че им е предписано лекарството, което действително
ще ги излекува. Това, което най-силно ме впечатли, бяха случаите, при
които вярата в оздравяването се бе оказала достатъчна, за да бъде излекуван
пациентът. Приблизително при 30% от случаите! Дори болките можеха да
изчезнат! Едно нищо и никакво плацебо бе не по-малко ефикасно от
морфина при 54% от случаите! Някакво най-обикновено хапче от захар или
от друго безвредно вещество премахваше болката! Достатъчно бе да
вярват...
Смаян, продължавах да чета, натъквайки се на множество подобни
резултати при най-различни болести. Накрая попаднах на една цифра,
която буквално ме срина, не можех да отлепя пръстите си от клавиатурата:
бяха давали на болни някакво плацебо, представено като химиотерапия, от
което 33% бяха изцяло оплешивели. Зяпах екрана с отворена уста. Тези
болни бяха глътнали бучка захар, уверени, че е лекарство, чийто вторичен
ефект е косопад, и косата им действително бе окапала! Господи, та това
беше просто бучка захар! Вкамених се, ужасен от силата на вярата, върху
която наблягаше лечителят. Направо невероятно. Цифрите обаче бяха пред
очите ми, напълно реални, публикувани от достойна за доверие
фармацевтична фирма, известна с реномираните си медикаменти,
прилагани при химиотерапия. В следващия миг изпитах странно и леко
възмущение: защо при това положение тези резултати не бяха достъпни за
широката публика? Защо не ги бяха съобщили на медиите? Подобен акт
неминуемо щеше да породи обществен дебат, който, от своя страна,
неминуемо би принудил науката да се заеме с проблема. При положение,
че психологическото въздействие е в състояние да произведе такъв ефект
върху организма и болестите, защо хвърлят усилията си в производството
на скъпи лекарства, които задължително имат вторични ефекти? Защо не се
съсредоточат върху методите на лечение на заболяванията с помощта на
психологията?
Напуснах помещението, оставяйки нарочно екрана на страницата с тези
данни. С малко късмет следващият гост на хотела, който влезе тук, можеше
да се окаже шеф на някоя известна пресгрупа... Не бе забранено човек да
пусне в ход въображението си.
На тръгване поздравих небрежно администратора, без дори да направя
опит да заплатя интернет услугата – подобен жест щеше да се окаже твърде
съмнителен от страна на човек, свикнал да отсяда в такива хотели.

Глава 11

40
 – Добър ден – поздравих младата жена, която ме посрещна както
обикновено.
Пътуването от хотел „Аманкила“ дотук ми отне почти час и половина.
Видът на къщичките и градината бе достатъчен, за да изпитам дълбоко
чувство на удовлетворение, сякаш се носех на облаче, също както когато
отвинтите капачето на флакона с плажно масло, уханието му ви връща за
миг на мястото на последната ви лятна ваканция.
– Учителят Самтянг не е тук днес.
– Моля?
Бяха ме приземили без много церемонии. Не е тук? За мен той бе така
неразривно свързан с мястото, че ми бе трудно да си го представя вън от
него.
– Но ще се върне, нали? Ще го почакам.
– Не, той ми поръча да ви предам това – отвърна тя, подавайки ми бежов
лист хартия, сгънат на четири.
Беше ми оставил бележка? Ако е искал да обясни отсъствието си, защо
просто не го бе казал на младата жена, за да ми го предаде тя устно?
Разгънах листа и забравил за нея, го прочетох на един дъх:

Преди следващата ни среща:

– Изложете писмено всичко, което ви пречи да осъществите
мечтата си за щастлив живот.
– Изкачете връх Скуво.
Самтянг

Да изкача връх Скуво?! Подобен подвиг изискваше поне четири-пет часа

яко катерене! При тази жега! Защо не връх Анапурна?!
Тя ме наблюдаваше с усмивка, тревогите ми не я вълнуваха.
– Каза ли нещо, връчвайки ви бележката? Нещо повече, някакъв
коментар? – попитах аз.
– Нищо особено. Просто ме помоли да ви я предам и добави, че ще
разберете.
Разбирах най-вече, че го няма, а на мен ми оставаха само три дни, преди
да отпътувам. Чувствах се ужасно измамен.
– Знаете ли дали утре ще бъде тук?
– Сигурно – отвърна тя с тон, който означаваше по-скоро, че изобщо няма
понятие.
– Ако го видите, не забравяйте да му кажете, че ще дойда утре сутринта и
че много разчитам на него. Абсолютно е задължително да го видя.
41
 Сбогувах се и обезсърчено се затътрих към колата.
Без капка ентусиазъм подкарах на север, защото връх Скуво се намираше
в северната част на острова. Нямаше време за размотаване, тъй като исках
да го изкача и да се върна обратно преди падането на нощта.
След няколко километра видях едно дете, което вървеше по банкета.
Трябва да имаше седем-осем години – никога не съм бил способен да
определям възрастта на децата. Забелязвайки колата, то спря и вдигна
палец. Нямах причина да не го кача. То се качи и се настани на седалката,
широко усмихнато.
– Как се казваш?
– Кетут.
Не се изненадах – на Бали има само четири имена, във всеки случай в най-
многобройната каста. Следователно всеки четвърти непознат може да носи
името Кетут.
– Днес не си ли на училище?
– Не, днес нямаме училище.
– При родителите си ли отиваш?
– И двамата ми родители са мъртви.
Преглътнах сконфузено, укорявайки се за направения гаф, когато
забелязах, че то продължава да се усмихва.
– Умряха в автомобилна катастрофа миналата седмица – поясни все така
усмихнато.
Бях доста объркан, макар да знаех, че местните хора нямат същото
отношение към смъртта, каквото имаме ние на Запад. За разлика от нас
вярата им в прераждането ги кара да ѝ придават съвършено различен
смисъл. Смъртта за тях не е нещо толкова тъжно. Гледах усмихващото се
дете и за пръв път си казах, че бих искал да съм балиец и да принадлежа
към една култура, способна да развие в мен такива положителни вярвания.
Сериозно се замислих, представяйки си колко по-различен можеше да е
животът ми, ако имах други схващания по отношение на собствената си
смърт.
Оставих детето в следващото село и продължих пътя си.
Не се забелязваше нито едно облаче, което да поукроти жаркото слънце.
Катеренето на връх Скуво обещаваше да е твърде мъчително. Питах се дали
ще събера достатъчно кураж, за да потегля нагоре. Честно казано, нямах
желание и във всеки случай не виждах полза от начинанието. Защо ме бе
натоварил с тази задача? С каква цел? Каква беше връзката с разговорите
ни, с моето търсене на щастието? Никаква. В такъв случай нямаше смисъл.
Още повече, че имах друга задача, далеч по-уместна. По-добре бе да се
посветя на нея.
42
 Колкото повече наближавах полите на връх Скуво, толкова повече
причини виждах да се откажа от изкачването. „Не лъжи себе си“, ми бе
казал лечителят. Добре де, истината бе, че нямах никакво желание да се
катеря по върхове. Не изпитвах нужда да се оправдавам с измислени
рационални причини. Утре щях да кажа истината на лечителя. А и вместо
сам да откривам нещо в планината, щеше да е достатъчно той да ми го каже.
Все пак не съм толкова глупав, разбирам, когато ми обясняват.
Изпитах облекчение от взетото решение, сякаш някакъв товар падна от
плещите ми. На следващия кръстопът обърнах и поех право на изток, в
посока на любимия ми плаж!
Пристигнах в късния следобед. Паркирах колата и видях Клаудия, която
идваше към моето бунгало.
– Добър ден, Клаудия. Прекрасен ден, нали!
– Да, днес времето е хубаво, но утре ще си платим за него – отвърна тя,
отдалечавайки се.
Безобидните изказвания, които преди пусках покрай ушите си,
придобиваха сега друго звучене. Тъй като светът на Клаудия бе по-скоро
тъжен, хубавите неща в него изглеждаха твърде съмнителни. Може би
вярваше, че не ги заслужава, и когато ѝ се случеше нещо хубаво, се
опасяваше, че ще трябва да заплати за него рано или късно.
Въоръжен с бележник и молив, седнах на пясъка и се облегнах на дънера
на една палма, която хвърляше рехава сянка. Плажът бе пуст, единствено
някаква самотна рибарска лодка навътре в морето загатваше за човешко
присъствие между мен и безкрайната линия на хоризонта.
Започнах да си записвам всичко, което ми бе минало през ума снощи в
ресторанта. Сякаш съчинявах завещанието си за щастие. Ако внезапно си
отида, наследниците ми щяха да открият какъв живот съм желал да водя.
Какво ми пречеше да водя този тъй силно желан живот? Трудно бе да
отговоря най-общо. Нужно бе да стигна до подробностите. Отмятах една
по една споменатите точки и за съжаление не бе никак трудно да изброя
причините, които ми пречеха да осъществя моите мечти, планове, идеи,
накратко казано – да стигна до щастието.
Прекарах почти цял час в писане, след което наблюдавах с известна тъга
падането на нощта над морската шир. Като всеки друг и аз бях изживявал
щастливи моменти, но имах чувството, че не съм създаден за истински
щастлив живот. Щастието може би е отредено само за някои хора, за
късметлиите, към които не се числях.
Бе станало време за нощното ми къпане и аз дълго, много дълго и
безшумно си поплувах на воля.

43
 Глава 12
Ранното ставане май щеше да ми стане навик. Днес исках на всяка цена
да се срещна с лечителя и бях леко обезпокоен от вчерашното му отсъствие.
Приготвих се на бърза ръка и скочих в колата, като не забравих да взема
бележника със записките. В някои моменти превишавах позволената
скорост и се забавлявах с мисълта, че ако смачкам един-двама пешеходци,
ще им се предостави възможност да се преродят по-скоро от предвиденото.
Успокоих се едва когато, застанал пред входа на градината, чух младата
жена да казва: „Последвайте ме“. Отпуснах се, поех дълбоко уханния
въздух и искрено зарадван, поздравих учителя Самтянг, когато се появи.
– Вчера изпитах дълбоко разочарование, когато разбрах, че няма да ви
видя – споделих аз.
– Напреднахте ли в размишленията относно живота си?
– Да.
– Видяхте ли, че нямате особена нужда от мен – отвърна той с усмивка.
Настанихме се на рогозката, направо на земята, както обикновено.
– Е, открихте ли някаква интересна информация за различните видове
плацебо? – попита той.
– Да, и това, което прочетох, направо ме порази – признах аз.
Разказах му за резултата от вчерашните ми перипетии в хотел
„Аманкила“.
– Смятах, че ще открия доказателства за плацебо ефекта върху
заболявания, при които психологията очевидно има влияние, като
смущенията на съня например. Бях обаче страхотно изненадан да установя
прякото му въздействие върху физиката. Изключително впечатляващо.
– Да, така е.
– Казвах си, че е жалко да не се изследва по-задълбочено механизмът на
вярванията, за да се лекуват хората.
– Да, още повече, че той не е от вчера, и Исус го е прилагал преди две
хиляди години.
– Моля?
– Никога не отварят дума за това, но Исус се е позовавал на вярванията на
хората, за да ги лекува.
– Шегувате ли се? Нали нямате намерение да пишете продължение на
„Шифърът на Леонардо“?
Без да отговори, той се наведе над сандъчето от камфорово дърво и за
огромно мое учудване извади от него една Библия.
– Християнин ли сте?
44
 – Не, но не е забранено да се проявява интерес към Библията.
Той бавно я прелисти и ми прочете един пасаж.
– Исус отговаря на слепите, които го умоляват да ги излекува (Матей 9:28,
29): „Исус им рече: „Вярвате ли, че мога стори това?“ Те му казват: „Да,
Господи.“ Тогава Той се допря до очите им и рече: „Нека ви бъде по вашата
вяра.“
– Действително ли го е казал?
– Прочетете сам – отвърна той, подавайки ми отворената Библия. – Ще
забележите, че той не казва: „Аз, всемогъщият Исус, имам властта да ви
излекувам“. Не, той ги пита дали вярват, че притежава такава власт, после
им казва, че ще получат това, в което вярват. Има разлика.
Не вярвах на ушите си. Прочетох няколко пъти този откъс от Евангелието
на Матея. Беше невероятно. Как е могъл Исус да знае това, което в ХХІ век
никой всъщност не знаеше? Как е могъл да разбере до такава степен
човешките същества, да прозре в най-съкровената им същност? Трябваше
да си призная, че току-що направеното откритие ме хвърли в силен смут.
Гласът на лечителя ме изтръгна от мислите ми.
– Неотдавна американски учен провел изследване върху ефекта от
различните съвременни лечения на рака. Проучил резултатите, получени
при група болни. Те се различавали сериозно и това го мотивирало да
задълбочи изследването. Оказало се, че излекуваните пациенти били
подлагани на различни видове терапия. Интересното обаче било, че при
всички се наблюдавало нещо общо.
– И какво било то?
– От самото начало на курса всички излекувани без изключение били
убедени, че лечението ще им помогне. Изпитвали безрезервно доверие в
лекуващите ги лекари и в предложената им терапия. Били убедени, че ще
оздравеят.
– Тоест, без значение какво лечение е назначено, важното е да имаме вяра,
че ще е за добро?
– Нещо такова.
– Направо смайващо. Ракът не е психосоматично заболяване. Той може да
бъде наблюдаван в организма по неоспорим начин.
– Все още не познаваме всички възможни причини за появата на рака.
Вероятно сред тях са наследствеността, средата, замърсяването, начинът на
хранене и т.н. В някои случаи може да съществува и някакво
психологическо измерение, което все още ни убягва.
– Какво искате да кажете?

45
 – Жена със симптоми на рак на кръвта, левкемия, постъпва по спешност
в американска болница. Кръвната ѝ картина недвусмислено доказва
наличието на левкемия. Правилникът на болницата изисквал да се снеме
втора, контролна кръвна картина, за да се потвърдят резултатите от първото
вземане на кръв. Втория път обаче кръвната проба е напълно нормална, без
никакво отклонение. Учудените лекари назначават трета кръвна проба.
Резултатите са идентични с първата. Оттам и лекарското заключение, че
втория път нещо не е било направено както трябва и резултатите са били
сгрешени. За да се убедят окончателно, назначават да се вземе кръв за
четвърто изследване. Тогава резултатите потвърдили анализа от второто
вземане на кръв. Недоумение и объркване. Едва впоследствие разбрали, че
пациентката страда от раздвоение на личността. Била в състояние за миг да
променя личността си. В дадения случай промяната се случила именно в
интервалите между вземането на кръвните проби... Едната личност имала
рак на кръвта, другата нямала.
– Но нали ставало дума за едно и също лице?
– Да.
– Изумително!
– Истинска загадка. Така и не успели да я разгадаят.
Бях впечатлен и в същото време ентусиазиран от мисълта, че в деня, в
който започнеха да провеждат изследвания в тази насока, пред медицината
щяха да се разкрият нови възможности.
– За да затворим главата за здравето – обяви той, – любопитно е да знаем,
че хората, които вярват в Бог и редовно практикуват религията си, без
значение каква е тя, имат с 29% по-продължителен живот от невярващите.
– Вече нищо не може да ме учуди, да знаете!
– Както ви казах миналия път, не можем да правим оценка на вярванията,
но можем да се поинтересуваме от ефекта, който произвеждат. Никой не е
в състояние да докаже съществуването на Бог, но знаем, че един от
ефектите от вярата в него се изразява в по-продължителен живот.
– Ще взема да ида на църква още тази неделя!
– Не съм убеден, че ще има някакъв ефект – важна е вярата, а не
поведението, независимо че свещениците го знаят отлично, ритуалите
поддържат вярата... Какъв е този медальон, който носите?
– А, това ли? – попитах, докосвайки малкото протестантско кръстче, което
носех на врата си.
– Да.
– Спомен ми е от покойния ми баща, който ми го подари, „за да ми носи
щастие“, както се изрази. Много държа на него.

46
 – Мнозина вярват толкова силно на талисманите си, че не правят крачка
без тях. Впрочем аз и не бих ги посъветвал да правят...

И днес отново щяха да ми предложат от лепкавото ядене. С крива усмивка

и обмисляйки как да откажа, без да обидя никого, наблюдавах младата
жена, която идваше към нас с поднос в ръка.
– Много мило от ваша страна, но не бих искал да злоупотребявам с
гостоприемството ви.
– За нас е удоволствие – отвърна тя.
Принуден бях да приема.
– Добре, ще си взема съвсем малко, защото тази сутрин попрекалих с
яденето.
Тя ми поднесе една чиния, после сервира и на учителя Самтянг и се
оттегли. Той долови притеснението ми и широко се усмихна. Беше му
много забавно.
– Защо отново излъгахте?
И през ум не ми минаваше да отричам и да затъвам в лъжи. Нямаше
никакъв смисъл да го правя – този човек четеше мислите ми.
– За да не ви засегна, като призная, че не харесвам вашата кухня, а и че
ненавиждам да се храня според местния обичай и после пръстите ми да
лепнат целите...
– Ако не мога да го разбера и се засегна от отказа ви, това ще бъде мой
проблем, а не ваш.
– Тоест?
– Това, което може да обиди, не е посланието, а начинът, по който е
поднесено, формулирано. Ако го направим любезно, например ако
благодарим на събеседника за положителното му намерение, не може да го
засегнем. А ако все пак се засегне, значи е прекалено мнителен и тогава
проблемът си е по-скоро негов, не ваш.
– Да ви кажа правичката, направих го и защото е по-лесно да излъжа,
отколкото да обяснявам истината.
– Тук много грешите. Когато не казвате истината на хората, те не се
съобразяват с аргументите ви, тъй като не ги знаят, което ви води до нова
лъжа. Всъщност именно това се получи. В края на краищата се виждате
принуден да сторите нещо против волята си, например да ядете гозба, която
не харесвате... Следователно сте двойно наказан.
– Защо двойно?
– Защото да лъжеш, е нещо, което е лошо за самия теб, на първо място.
Лъжата поражда отрицателна енергия, която трупаме в нас. По-добре
47
опитайте с истината – ще се убедите, че действа освобождаващо и изведнъж
ни става много по-леко.
„Леко“ бе убедителна дума, примамливо обещание в момент, в който се
давиш с лепкавата каша.
– Като става въпрос за истината, да ви призная, не направих това, за което
ме помолихте вчера, не се изкачих на връх Скуво.
– Никак не съм изненадан.
– Нямах желание и затова се отказах.
– И какво чувствате, като казвате истината направо, без заобикалки?
– Признавам, че усещането е приятно.
– Отлично. Изпълнихте ли другите задачи, които ви бях възложил?
– Да, подробно описах живота на моите мечти, после отметнах всичко,
което ми пречи да го постигна.
Извадих бележките си и му прочетох описанието на мечтания живот. Той
ме изслуша мълчаливо, приятно бе да почувстваш как някой се отнася с
внимание към думите ти, без да ги коментира, без да те прекъсва, за да те
разубеждава, нито да ти предлага нещо по-добро. Бях се наслушал на
саботьори на мечти, от ония, които ви заявяват: „На твое място щях по-
скоро да...“, или още по-противно – които пророкуват провала на идеите
ви: „Ако постъпиш по този начин, ще се случи ...“.
Приключих с четенето и след кратко мълчание той ме попита съвсем
просто:
– Откъде знаете, че този живот ще ви направи щастлив?
– Чувствам го. Много пъти съм си го представял и винаги съм изпитвал
все същото удовлетворение. Когато си представям, че живея такъв живот,
нямам никакви други желания.
– Ако можете да постигнете този мечтан от вас живот, ще трябва ли да
изгубите нещо от сегашния?
– Нищо, абсолютно нищо.
– Отлично. Преди да влезете в рая, бих желал само да ми посочите
причината, поради която описаният от вас живот е различен от настоящия
ви живот. Как се е получило така, че житейският ви път се е отклонил от
този, който бихте желали да следвате?
– Като цяло, смятам, че нямам особено голям късмет. За да успееш в
живота, е нужен късмет, пък аз не съм от късметлиите...
– Преди малко споменахте, че не сте религиозен – засмя се той, – но сте
суеверен! Аз не вярвам в късмета. Смятам, че в живота си всеки от нас
среща достатъчно изгодни във всяко отношение възможности и че някои
успяват да ги открият и да се възползват от тях, а други не.
48
 – Може и така да е...
– Сетих се за един доста забавен експеримент, проведен неотдавна в
Европа, ако не ме лъже паметта. Целта била да се подложат на изпитание
доброволни участници в опита. Някои от участниците се смятали за
късметлии, а други не. На всеки участник давали вестник с молба да
преброи за определено време колко точно снимки има в него. След някоя и
друга страница, точно по средата на вестника, имало доста голямо каре, в
което с едри букви пишело: „Няма нужда да продължавате, снимките са
точно 46“. Хората, които претендирали, че са късметлии, не продължили
по-нататък. Затворили вестника и заявили на водещия: „Има 46 снимки“.
Как според вас са постъпили онези, които твърдели, че нямат късмет?
– Нямам понятие... Може би са сметнали, че има някаква уловка, и са
продължили да броят до края, за да се уверят, преди да съобщят цифрата?
– Не. Прав сте, продължили да броят до последната страница, както
предположихте, но когато ги попитали защо не са повярвали на
съобщението, публикувано в карето, те всички без изключение попитали:
„Каре ли? За какво каре говорите?“. Никой от тях не го бил забелязал!
– Интересно, наистина...
– Да, убеден съм, че имате толкова късмет, колкото всички други, но може
би отделяте по-малко внимание на изгодните случаи, които ви предлага
животът.
– Не е изключено.
Питах се какви ли са били възможностите, които съм пропуснал, и в каква
посока е могъл да поеме животът ми, ако ги бях забелязал и оползотворил.
– Добре, нека сега да видим отново отделните елементи на вашата мечта.
– Основното е да започна да работя за своя сметка и да си открия
собствено фотоателие за снимки от сватбени тържества.
– Много добре, нека само ви попитам: кое ви пречи да го сторите?
– Всъщност силно се опасявам, че няма да се справя, въпреки че идеята
ме привлича неустоимо.
– Какво ви кара да смятате, че няма да сте в състояние да се справите?
– Чувствам го. Толкова е различно от сегашната ми професия, от това,
което съм свикнал да правя. Може би не бих могъл да осъществя такава
драстична промяна.
– Ако се основавате единствено и само на усещането си, няма как да
разберете дали е наистина така, или става дума за тъй нареченото
ограничаващо вярване.
– Може би.

49
 – Знаете ли кога човек започва да вярва, че не е способен да осъществи
замисъла си ?
– Не.
– Когато някъде витае въпрос, обикновено неформулиран съзнателно, на
който не можем да дадем отговор.
– Нещо не ви разбирам.
– Един пример: ако не можете да отговорите на въпроса: „Как конкретно
да осъществя замисъла си?“, тогава има опасност да си помислите: „Не съм
способен да го осъществя“, и това е ограничаващо вярване... Затова ви
задавам въпроса: как смятате да постъпите, за да види идеята ви бял свят?
– Нямам представа.
– Ето, виждате ли! Докато не дадете отговор на този въпрос, ще ви гложди
чувството, че не сте способен да осъществите мечтата си.
– Разбирам.
– За да отговорите на въпроса, се налага да се запознаете с конкретните
подробности, защото докато идеята витае в ума ви като нещо абстрактно,
ще я схващате като неосъществима.
– Така е, мечтая си, но не разполагам с план за действие. Изпитвам
положителни емоции, предвиждайки крайния резултат, и отрицателни,
когато се замисля за практическото приложение...
– Това е то. Проектът ви ще напусне областта на въображаемото, когато
съставите писмен списък на нещата, които трябва да предприемете, за да го
осъществите. Втората крачка е да отбележите, пак точка по точка, това,
което знаете, и онова, което все още не знаете как да направите. Третата
крачка е да намерите най-подходящия начин за придобиване на нужните за
целта умения.
– Очертават се доста неща, които се налага да науча и които в момента са
съвършено чужди за мен, например как да се справям с това, образно
казано, малко предприятие и как да придобия необходимите търговски
умения, защото, тъй или инак, ще трябва да продавам услугите си. Жалкото
в случая е, че не разполагам нито с нужното време, нито с финансовите
средства, за да се науча.
– В такъв случай проявете изобретателност – невинаги е необходимо да
посещаваме разни курсове и стажове, за да научим нещо! Да видим, кои
ваши близки притежават необходимите знания и са в състояние да ви ги
предадат?
– Директорът на училището притежава някои от тях, но няма как да се
обърна към него.
– Кой друг?

50
 – Директорът на училището, в което преподавах преди.
– Отлично, помолете го да ви помогне.
– Не...
– Защо не?
– Не става...
– Защо?
– Не знам, не ми се ще да го притеснявам с моите проблеми.
– Какво ви кара да мислите, че ще го притесните? – учуди се той, сякаш
му бях съобщил, че съм някакъв гадател, който предварително знае какво
ще си помислят хората.
– Сигурно няма да му се иска да си губи времето да помага на някого,
който дори не е член на семейството му, нито негов близък човек.
– Ако вас някой ви помоли за професионален съвет, няма ли да му
помогнете?
– Да, да, разбира се.
Той ме погледна в очите.
– От какво се страхувате тогава? – попита благо.
Отново изпитах усещането, че докосва точното място, убеден бях, че
нямаше нужда да натиска по-силно, за да получи желания ефект. Думата
„страх“ събуждаше нещо особено в мен. В продължение на няколко мига
тя отекваше в гърдите ми като удари от гонг, които разтърсваха цялото ми
същество. После получих нещо като просветление.
– Страхувам се да не ме отреже без много церемонии, затова предпочитам
да не рискувам.
Самата мисъл как бившият ми началник ме отпраща бе достатъчна, за да
се засрамя.
– Страхът у вас е резултат от объркване, вие смесвате отхвърлянето на
молбата ви с отхвърлянето на личността ви. Отхвърлянето на една ваша
молба съвсем не означава, че не ви харесват като човек или че не ви
уважават.
– Може би.
– А и не можете да сте сигурен, че реакцията му ще е отрицателна. Ние не
можем да отговаряме вместо другите. Ще разберете само ако го попитате.
– Вероятно не съм чак такъв мазохист.
– Повечето наши страхове са плод единствено на собствения ни ум. Вие
изобщо не го съзнавате, но умението да се обръщаш към околните, за да ги
помолиш за нещо, е от фундаментално значение. Всички хора, които са
успели в живота, притежават това умение.

51
 – Може би аз притежавам други умения и те компенсират точно това,
което ми липсва...
– Задължително е да го придобиете. Не можем да стигнем далеч в живота,
ако не сме в състояние да се обърнем към другите и да ги помолим за
подкрепа, за помощ, за съвет, за контакти. Преди да се разделим, ще ви
задам задача, която ще ви помогне да напреднете в това отношение.
Съгласих се, молейки се да не се наложи да катеря някой връх или да
преплувам пролив, гъмжащ от акули.
– По отношение на стъпките, които трябва да предприема, за да осъществя
проекта си, може да се яви една пречка.
– Каква е тя?
– Невъзможно е човек сам да върти ателието, защото, когато е на снимки
навън, трябва да остане някой, за да посреща клиентите и да отговаря на
телефона. Затова е необходимо да наема един или двама души. Тук
работата се обърква.
– Какво искате да кажете?
– Всъщност има нещо, от което се опасявам, и то е, че не съм роден за
ръководител.
– Какво ви кара да мислите така ? – развесели се той.
– Наложи се директорът да отсъства един ден и ме помоли да го
замествам, та в случай на нужда да има някой, който да поеме отговорност.
И сякаш нарочно изникна проблем. Един колега се почувства зле и се
наложи да преместя учениците от неговия клас по другите паралелки. За
беда всеки клас имаше различна програма и трябваше учениците да останат
в класната си стая, докато дойде уреченото време. Някои преподаватели
отказаха да останат за допълнителни часове, непланирани предварително.
Опитах се да преговарям с всеки поотделно. Не се получи. Истински
кошмар. Накрая се принудих да прибера всички ученици в моя клас и стаята
се оказа прекалено малка да събере двата класа. Някои от децата се
разплакаха. Не смогвах да овладея положението, всичко се обърка тотално.
На другата сутрин видях презрителното изражение на лицето на директора
и си дадох дума никога да не се наемам да ръководя други хора.
– Случило ви се е веднъж да попаднете в трудна ситуация и бързате да
извадите заключение, че не ви бива, така ли?
– Но аз направо се провалих.
– Никога ли не повторихте опита?
– Не съм си и помислял.
– Случвало ли ви се е да наблюдавате бебе, което се опитва да проходи?
– Благодаря ви за сравнението.

52
 – Бебетата могат да ни научат на много неща. Вижте как детето се учи да
ходи. Нали не вярвате, че отведнъж се изправя и тръгва? Опитва да се
изправи и бум, сяда си на дупето – унизителен провал! Въпреки това на
секундата прави нов опит. Пак се изправя и отново... пада! Бебето пада
около две хиляди пъти, преди да проходи.
Усмихва се и добавя:
– Ако всички бебета бяха като вас, градовете щяха да гъмжат от пълзящи
хора.
– Накратко казано, опитвате се отново да ми кажете, че съм си изградил
удобно ограничително вярване на основата на един-единствен неуспех.
– Да, и вероятно имате нужда да изкарате един истински курс по
управление.
– Казах вече, че ще ми отнеме време, а и средства, а пък аз не разполагам
достатъчно нито с едното, нито с другото.
– Не смятам, че ще ви струва повече, отколкото почивка на остров Бали.
– Не обичам да жертвам ваканциите и седмичните си почивки. Отпускът
за мен е свещен.
– На вас оставям да изберете кое е по-важно: да осъществите мечтата си,
или да си ползвате отпуските – отвърна той със съвършено неутрален тон,
предоставяйки ми пълна свобода на действие.
– Искам да осъществя мечтата си, но ще ми е трудно да се лиша от
отпуските!
– Нали сам твърдяхте, че осъществяването на мечтата ви ще ви донесе
щастие. Ваканциите правят ли ви щастлив?
– Ще бъде малко пресилено да се твърди подобно нещо. Да кажем, че ми
е приятно, че ги има, и че държа на тях.
– В някои случаи сме принудени да избираме, тоест да се отказваме от
неща, на които държим, в името на това, което ни е най на сърце – заяви
той, сякаш беше най-простото нещо на света.
– Мразя да се отказвам от каквото и да било.
– Ако не се отказвате от нищо, се въздържате от избор. Когато се
въздържаме от избор, ние се въздържаме от живота, който бихме желали да
водим.
Той произнесе тези думи тихо, гледайки ме с очи, пълни с доброта. Аз,
който винаги съм смятал, че като избягвам да вземам решения, си
спестявам доста страдания, изпитах чувството, че по този начин
допринасям за собственото си нещастие.
– Разберете ме правилно – продължи той. – Не ви убеждавам да
престанете да ходите на почивка. Искам само да осъзнаете, че човек не

53
може да осъществи мечтата на живота си, ако не е готов да положи усилия
и дори, ако се наложи, да направи някоя и друга саможертва.
Това изглеждаше напълно разумно, но човек не може ей така, само защото
е решил, да стане способен да полага усилия и да прави саможертви... Имах
усещането, че някои хора се раждат с такава способност. Ясно бе, че
случаят с мен не е такъв...
– Да следваш пътя си, за да успееш да се реализираш напълно, в някои
случаи е като да изкачваш планина: докато не го сториш, не си даваш
сметка, че положените усилия правят още по-силно удовлетворението от
постигнатото. Колкото по-големи са усилията, толкова по-голямо е
щастието и толкова по-дълго време ще го помним.
Схванах посланието напълно и изцяло и му бях признателен, че не ми
натякна, нито коментира това, че си спестих изкачването на връх Скуво.
– Трябва да намеря начин – каза той, сякаш говореше на себе си – да ви
накарам да осмислите избора, усилието и саможертвата...
Несъмнено бях късметлия, че този човек се интересуваше от мен
дотолкова, че да намери начин да не спомене неудържаните ми обещания и
независимо от това да ме научи на това, което трябваше да зная!
– За днес стига – продължи той, – но до утре ми се иска да си представите
как се виждате след някой и друг месец, сякаш сте придобили
способностите, които ви липсват в настоящия момент. От вас ще искам да
влезете в кожата на фотограф и да ми опишете как се чувствате.
– Добре.
– И още нещо накрая: бях обещал да ви натоваря с една задача, за да се
освободите от страха да молите за помощ, от страха да не ви отблъснат.
– Да.
– Ами ето задачата. Ще се видим утре, а дотогава ще се обръщате към
хора по ваш избор и ще ги молите за разни неща, без значение какви, но без
да забравяте целта си.
– И каква е тя?
– Да получавате отрицателен отговор на молбите си.
– Не ви разбирам.
– Добре ме чухте: направете така, че хората, към които се обръщате с
някаква молба, да я отхвърлят. По-точно казано, от вас се иска да ги
накарате да ви кажат ясно и кратко „не“. Да произнесат думата. До утре
задачата ви е да получите пет пъти „не“.
– Не би трябвало да е особено трудно...
– В такъв случай, приятно забавление. Чакам ви утре сутринта – отвърна
той, оттегляйки се.

54
 – Само още нещо. В събота напускам Бали, на път за дома.
– Толкова скоро? Бях предвидил да се срещнем още три-четири пъти.
– Става за утре и петък, но в събота следобед трябва да взема обратния
полет. Или пък да се видим сутринта, ако е възможно?
– В събота не ми е лесно да си освободя сутринта.
– Жалко... Наистина нямам късмет!
– Ако държите да се срещнем за последен път в събота, сменете полета си
и летете в неделя! – предложи той, сякаш ставаше дума за нещо очевидно.
– Не е толкова лесно: ще се наложи доста високо допълнително
доплащане за смяна на полета, тъй като моят билет не предвижда подобни
екстри. Освен това в понеделник трябва да съм на работа. Полетът е толкова
продължителен, че ще се наложи да отида в училище направо от летището.
Бих предпочел да избегна...
– Утре ще видим дали ви остават важни за откриване неща и дали
наистина се налага да се срещаме в събота.

Глава 13
Внезапно осъзнах колко малко време ми оставаше до отпътуването и
реших да действам незабавно. При този сеанс разбрах, че задачите, които
ми поставяше между срещите ни, не бяха случайни, и сега държах да
изпълня непременно онези, които ми бе възложил преди малко.
Естествено, мисълта да правя нещо, което ненавиждам – да моля хората
за услуга, – не ме въодушевяваше, но бях любопитен да видя какво ще ми
донесе подобно начинание, тъй като вече бях убеден, че всичко, сторено от
лечителя, крие определен смисъл.
Затова отидох до Убуд – нуждаех се от място, където мога да срещна
западни туристи; да се обръщам към местните хора, си беше чиста загуба
на време, тъй като те са неспособни да казват „не“.
С какво да започна? Трябваше да формулирам молбите си по начин, по
който да получа отказ. Накратко, длъжен бях да действам така, че да стигна
до резултата, който обикновено се стараех да избегна. Трябваше да чуя пет
пъти безапелационното „не“ от хора, които ме отхвърлят. Върхът.
Беше средата на следобеда и главната улица бе доста оживена. Отлично –
щеше да ми е по-лесно да прикрия срама си след петте отказа.
– Такси! Такси!
Отвред се чуваха покани, отправени към туристите. Един от местните се
обърна към мен.

55
 – Нямам пари в себе си, ще ме закарате ли безплатно до Кута? –
Пристъпих към него, широко усмихнат.
– Ще ви струва петдесет хиляди рупии, ще платите на връщане – отвърна
той също усмихнат.
– Не, нямам пари, не може ли да ме закарате безплатно?
– Добре, понеже сте симпатичен, ще ви взема трийсет хиляди рупии.
– Не. Безплатно. Направете ми подарък.
– Съгласен съм за двайсет хиляди.
– Не, нямам възможност.
– Добре, отиваме в Кута, по пътя ще се споразумеем за цената, качвайте
се!
– Не, оставете, ще се добера по друг начин, благодаря.
Изпитвах нарастващо чувство на неудобство.
– Не, качвайте се, ще се споразумеем, нали ви казах!
– Не, благодаря, много благодаря.
– Хайде, идвайте!
– Не, благодаря, реших нещо друго, няма да ходя в Кута. Довиждане.
Той ме гледаше да си тръгвам, развеселен, сякаш си казваше: странни
хора са тия западняци.
Първи опит – безуспешен. Действително бях чул „не“ пет пъти, само дето
ги бях произнесъл аз! Впрочем защо ли се бях обърнал към местен жител,
след като знаех, че е безполезно? Сигурно защото е по-лесно: балийците са
много мили хора, много учтиви и ме предразполагаха много повече,
отколкото сънародниците ми и техните съседи. Трябваше да се примиря с
очевидното – толкова се опасявах да не ме срежат, че предпочитах да
повиша трудността на упражнението, вместо да се справя с опасенията си.
Край, сега вече ще се взема в ръце, ще събера смелост, ще се преборя с
притеснението и на бърза ръка ще събера пет отказа, след което ще избягам
и ще се скрия на безлюдния си плаж.
Огледах се наоколо. Много минувачи сновяха напред-назад по тесните
тротоари на главната улица. Едни излизаха от галериите за изкуство, други
влизаха в красивите кафенета в неоколониален стил, изкусно създаден за
привличане на западните туристи. Движеха се предпазливо, за да не
стъпчат наредените по земята дарове за боговете.
Не можех да отлагам до безкрайност, трябваше да се хвърля с главата
напред, без значение към кого щях да се обърна и с каква молба. Пред мен
изникна едра американка, руса, с тюркоазена пола и ярко розова блуза, с
дълбоко деколте, разкриващо щедър бюст. Тъкмо излизаше от магазинче за
сладолед, крепейки с ръка голяма фуния, преливаща от замразена сметана.
56
 – Прекрасен сладолед! – заговорих я аз.
– Чуден! – отвърна тя с блеснал, лаком поглед.
Плътните ѝ, издадени напред устни лъщяха, мокри от сладоледа, който я
бе разкрасил с белезникав мустак.
– Може ли да опитам и аз? – насилих се да я попитам.
– Ей, я виж какъв малък палавник! – отвърна тя, разкривайки зъби в
акулска усмивка.
В погледа ѝ четях, че позволението да близна от сладоледа ѝ ще е все едно
да я награбя и нацелувам право в устата.
– Да или не?
– Разбира се, че да, сладък мой – отвърна тя, доближавайки ме и
оглеждайки ме с явен апетит.
– Не, просто се пошегувах, пошегувах се – успокоих я аз, насилвайки се
да се засмея.
– Не се страхувайте, можете да опитате. Хайде, заповядайте.
– Не, благодаря, казах го просто така... Без да го мисля наистина...
Довиждане, да ви е сладко!
Продължих пътя си, оставяйки я слисана и невярваща на очите си на
средата на тротоара, стиснала в ръка сладоледа, който бавно се стичаше по
кебапчестите ѝ пръсти.
Още един неуспех. Със съответните съпътстващи щети. Бях червен като
божур и сърдит на себе си, че съм засегнал напълно непознат човек.
Ускорих крачка и свих в първата уличка вляво. Продължих няколко метра
по нея, крачейки по спечената пръст, събирайки мислите си. Чудех се каква
да бъде следващата ми молба, когато забелязах на една порта табела с
надпис „Принга Ювита“. Продължавайки напред, зърнах през гъстата
растителност няколкото бунгала на скрит сред дърветата хотел. Доближих
в момента, в който двама туристи излизаха от него.
– Извинете, в този хотел ли сте отседнали? – обърнах се към тях.
– Да.
– Аз съм в източната част на острова. Колата ми се повреди и ще я взема
от майстора чак утре. Не нося никакви пари в себе си, за да си взема стая в
хотел. Зная, че молбата ми е неуместна, но бихте ли ме приютили за една
нощ във вашата стая? Не бих искал да спя под открито небе.
Те се спогледаха за миг, изненадани, след което единият каза:
– Колата ви е повредена, така ли?
– Да.
– Не помолихте ли в гаража, където я поправят, да ви намерят място за
преспиване?
57
 – Не.
– Тукашните хора са изключително гостоприемни. Вероятно майсторът
ще ви приеме вкъщи или ще ви изпрати при някой от съседите си. Аз лично
нямам нищо против, но стаята ни е доста малка. Искате ли да попитам на
рецепцията? Тук сме вече осем дни и хората ни познават. Знам, че нямат
свободна стая, но сигурно ще намерят някой познат, който да приеме един
приятел на клиентите им.
– Не, ще се справя сам, благодаря, много мило от ваша страна.
– Както решите.
– Благодаря все пак.
– Късмет.
– Благодаря. Довиждане.
Да му се не види, не можеха ли просто и кратко да кажат едно „не“?
Проследявайки ги с поглед до ъгъла, започнах да мисля, че работата ще се
окаже доста по-трудна, отколкото си я бях представял.
В този миг от хотела излезе друг турист и тъкмо се готвех да повторя
молбата си, когато котешката грация на движенията му, стилът на
облеклото му, фините му черти и обицата му пресякоха като с нож устрема
ми – внезапно се уплаших, че ще приеме предложението ми...
Върнах се на главната улица. Все същата навалица. Молбата ми трябваше
да е толкова невероятна, че хората да се видят принудени да ми откажат.
Да помислим малко... да видим какво може да бъде... да си размърдаме
мозъка... Пари. Точно така, пари. Когато става дума за парите им, хората
обикновено стават далеч по-прями.
Минавайки край входа на пощата, заговорих първата жена, която видях
да излиза. Около петдесетте, сива, много късо подстригана коса, мъжкарана
на вид, от ония, самоуверените, на които не е трудно да казват „не“:
идеалната жертва. Работата ми беше в кърпа вързана.
– Извинете ме за безпокойството, но ми се налага да проведа важен
разговор с чужбина. Не нося пари в себе си. Бихте ли били така добра да ми
дадете петстотин рупии, за да се обадя от кабината на пощата?
– Спешно ли е ? – осведоми се тя с доста заповеднически тон.
– Да.
– И къде трябва да се обадите?
Тя ме гледаше право в очите, със смръщени вежди.
– В Щатите.
– Дълго ли ще говорите?
Имах чувството, че съм подложен на полицейски разпит.
– Да, пет-шест минути може би.
58
 – Елате с мен в хотела, където съм отседнала – нареди ми тя. – На две
крачки оттук. Аз се обаждам от телефонната кабина на хотела с
предплатена карта, което ми излиза почти без пари. Ще можете да говорите
точно три минути, ни секунда повече.
– Съжалявам, няма да ми е достатъчно. Съгласна ли сте да ми отпуснете
шест минути?
Направо не можех да се позная. Преди никога не бих имал наглостта да
моля за подобно нещо, особено една дама, която вече изключително
любезно бе предоставила триминутен разговор от телефонната си карта на
съвършено непознат мъж...
– Хайде и вие, убедена съм, че ще свършите работа за три минути! –
отвърна тя и тръгна пред мен. – Така ще се научите да говорите по
същество. Много е полезно в живота!
Сякаш всички се бяха надумали да ми дават житейски уроци.
– Не... не мога да дойда в хотела ви, не бих искал да ви поставям в
неудобно положение. Не се притеснявайте, ще намеря начин да се справя с
положението.
– Не ме притеснявате – увери ме тя, продължавайки да върви и да ми
показва пътя.
– Може на вас самата да ви се наложи да се обадите. Не бих искал да ви
отнемам от времето за разговори.
– Хайде, вървете и престанете да си задавате метафизични въпроси. Ако
имаше проблем, нямаше да ви го предложа.
Десет минути по-късно звънях на домашния си телефон, за да си поговоря
с делови и забързан тон с телефонния секретар. След две минути прекъснах
разговора.
– Оказахте се права – две минути бяха напълно достатъчни.
– Отлично! Наред ли са работите ви? – осведоми се тя с тона на шеф на
жилищна приемателна комисия.
– Да, и не знам как да ви благодаря.
– Тогава не го правете!
– Добре... довиждане и приятна почивка!
– Довиждане и не забравяйте – в живота трябва да удряте право в целта!
Тя ме гледаше, докато се отдалечавах, и когато след десетина метра се
обърнах, я видях да се усмихва, очевидно доволна от себе си... и съвършено
неподозираща, че е постъпила напълно неадекватно, що се отнася до целта,
която преследвах.
Отчаян, влязох в първото кафене да се освежа. Ако продължавах по този
начин, щях да имам нужда от цяла седмица, за да събера необходимите ми
59
пет отказа. Потискащо. Едва влязох в „При йогите“, и спокойствието на
мястото, рязко контрастиращо с унинието ми, ме обгърна като меко
покривало. Приглушената светлина, процеждаща се през елегантните
венециански щори, ниските фотьойли и масички, тихата музика на Шабан
Яхия, тихите разговори на клиентите – беше идеалното място за кратък
отдих и за набиране на нови сили. Потънах в един фотьойл и си поръчах
чай с лед, освобождавайки се от натрупаното напрежение. Затворих за миг
очи, изпускайки събрания в дробовете ми въздух в продължителна тиха
въздишка. Имах чувството, че не съм вдишвал в продължение на цял час.
Поетият въздух освежи обонянието ми, а нежният смесен аромат на чай и
на тамян ме успокои. Той достигаше до най-фините разклонения на
бронхите ми и впръскваше в мен блаженство. За миг останах така, сякаш в
безтегловно състояние и с изпразнена глава.
Отваряйки очи, забелязах като насън млада жена, седнала на кожена
възглавница на няколко метра от мен. Бих се обзаложил, че я нямаше,
когато влязох, освен ако вече не е седяла там и душевното ми състояние не
я е направило невидима до момента, в който напълно се отпуснах. Беше
стройна жена, гърбът ѝ бе изпънат – виждах го в профил, – поради което
придаваше особена грация на позата ѝ. Дългата ѝ кестенява коса бе вързана
на тила, но разкриваше достатъчно деликатната му грация. Беше погълната
от някаква книга, разтворена на ниската маса. С дясната си ръка разсеяно
бъркаше с лъжичка горещия чай, над който се виеше пара. Наблюдавах я
продължително, възхитен от вродената ѝ изисканост. Тя поднесе чашата
към устните си, красиви пълни устни, които оприличих на малини. Постави
обратно чашата на чинийката и извръщайки деликатно глава в моята
посока, ме погледна така, сякаш, осъзнавайки присъствието ми, бе изчакала
удобния момент, за да ми обърне внимание. Очите ѝ срещнаха моите и се
впиха в тях дълго, толкова дълго, че ми се стори цяла вечност. Погледът ми
бе така силно прикован от нейния, че не смеех дори да мигна. Разстоянието
помежду ни сякаш се стопяваше, а хората и предметите наоколо се
размазваха или буквално изчезваха. Бях в безтегловност, в епицентъра на
красив циклон, който ме всмукваше като черна дупка. Музиката се
долавяше много слабо, сякаш отдалеч и в същото време сякаш извираше от
дълбините на съществото ми. Младата жена не се усмихваше, изражението
на лицето ѝ бе застинало. Единствено фино очертаните ѝ ноздри
потрепваха едва доловимо при всяко вдишване и издишване. Би било
напразно усилие от моя страна да се опитвам да разгадая мислите или
погледа ѝ. Това, което изживявахме, бе отвъд мисълта, отвъд думите, отвъд
понятното. Нейната душа говореше на моята душа, която на свой ред
откликваше. Това засягаше само и единствено тях двете и не бе нужно да
се търси смисъл на нещо, което бе извън нас. Аз не желаех нищо, не се
60
нуждаех от нищо. Вече не бях аз, бях се надскочил. Може би за миг се бях
докоснал до онова измерение, в което съществата се сливат и общуват без
думи.
Преживяването толкова силно изкриви понятието ми за време, че се
оказах неспособен да преценя колко бе продължила сцената. Келнерът
прекъсна контакта, като ми донесе сметката и подхвана разговор. Докато
му отговоря, докато извадя парите да платя, да ми върне рестото... нея я
нямаше. Бе изчезнала също както се бе появила. Усещах, че няма смисъл да
я търся, да се втурвам навън, да разпитвам околните. Да я намеря, да вляза
в контакт с нея, да говоря с нея, всякакви такива действия щяха силно да
приземят духовното ни преживяване. Още повече, че към съвършенството
не можем да добавим нищо, без да го развалим, без да се отдалечим от него
и в края на краищата да го изгубим. При всички положения съвършенството
не може да послужи за основа на никакъв вид връзка. Върху него не строим
нищо. Животът е всичко друго освен съвършенство.

Поседях известно време в „При йогите“, преди да се сетя отново за

задачата, която трябваше да изпълня. Излязох от кафето и прекарах
следващия час, заговаряйки разни хора и формулирайки всевъзможни
молби, граничещи почти с невъзможното. Така или иначе, не получих нито
един ясен и открит отказ. Хората или удовлетворяваха молбата ми отчасти,
или се опитваха да намерят заобиколен начин да откликнат на нуждата,
която им излагах. Очертаваше се да приключа деня дълбоко разочарован,
при положение че бях тръгнал на лов, твърдо убеден в успеха си. За щастие
мъжът, когото внезапно съзрях на ъгъла на улицата, щеше да спаси честта
ми и да ми позволи да не се прибера у дома с празни ръце.
– Ханс! Ханс! – провикнах се отдалече аз. – Ханс, можеш ли да ми дадеш
малко пари назаем?

Глава 14
Прибрах се в бунгалото си, щастлив от лесната победа. За първи път в
живота си бях изпитал удоволствието да наблюдавам как лицето на човека
отсреща се сковава, как погледът се вледенява, а веждите се смръщват,
докато образуват дълбока бръчка чак до носа, как устните се свиват.
Сцената сякаш се играеше на забавен каданс, максимално забавен,
позволявайки ми да се насладя на всяка хилядна от секундата, кадър по
кадър, и да си ги припомням впоследствие толкова ясно, сякаш са се
случили вчера: отново го виждам как отваря уста, виждам мига, в който
езикът се отлепва от небцето, чувам дъхът му да изсвистява като камшик,
61
преди да произнесе магическата дума на отказа, същата, до която отчаяно
се бях домогвал целия следобед. Съжалявах, че нямам камера подръка, за
да заснема сцената и да си я пускам на воля.
За малко да вдигна високо ръце и да отправя поглед към небето,
отпускайки се на колене, както правят шампионите по тенис, след като са
спечелили решаващата последна точка на финала на големия шлем. Бих
могъл със същия успех да се хвърля на врата му и да го разцелувам от
благодарност. Задоволих се с мълчалива усмивка, очаквайки да излезе с
някакво измислено обяснение или с жалка нравоучителна тирада. Когато
му разкрих, че просто се бях пошегувал, че не съм закъсал с парите, той се
насили да се засмее облекчено, но очевидно все още не бе успял да
преодолее раздразнението от молбата ми.
Окрилен от победата, прибавих нова точка, като звъннах в туристическата
агенция в Кута, откъдето категорично отказаха да променят датата на
полета. Ако настоявам, можело да стане, но ще трябва да заплатя
наказателна такса от шестстотин долара. До този момент никога не бях
получавал толкова неприятна новина с толкова дълбоко задоволство.
Ентусиазиран от напредъка, се свързах по телефона с бившия ми
директор. Не бях изчислил часовата разлика и останах с чувството, че съм
го вдигнал от леглото – тонът му бе на сънен и леко разтревожен човек,
който се пита каква ли ужасна новина ще му съобщят, след като го будят в
такъв невероятен час. Изложих му проекта си въодушевено, без да се
съобразявам с контраста между моята възбуда и неговото безпокойство.
Изслуша ме, без да продума, и когато го попитах съгласен ли е да ми отдели
малко време, за да ми предаде определени знания и умения, се съгласи,
несъмнено успокоен, че не му звъня, за да му съобщя, че баба му се е
споминала или че повереното му училище е пострадало от терористичен
атентат.
Две от пет възможни бе нелошо постижение за новак като мен, затова,
изпълнен с увереност и спокойствие, се върнах на любимия ми плаж, за да
се посветя на втората задача: да си се представя в ролята на фотограф, да се
видя отвътре и да се вслушам в новата си професионална същност.
Нощното ми плуване бе прекрасен момент на отпускане и на щастие след
изнурителния, но белязан от победи ден.

Глава 15
– Е, събрахте ли отказите толкова лесно, колкото си го представяхте?
– Честно казано, не, признавам го.

62
 Той се усмихна, намествайки се на рогозката в поза лотос. Гледах го,
щастлив, че отново съм с него. Харесвах ведрото му, невъзмутимо лице.
Лице на човек, който не очаква вече нищо от живота, не се стреми към
нищо, не го вълнуват никакви особени желания. Човек, който е доволен, че
живее, и предлага това състояние на околните като пример за подражание.
– Когато се страхувате да не бъдете отхвърлен – продължи той, – вие не
си давате сметка колко рядко се случва това на практика. И колко е трудно
да бъде постигнато. Хората по принцип са по-скоро склонни да ви
помогнат, да не ви разочароват, да тръгнат в очакваната от вас посока.
Именно когато се опасяваме да не бъдем отхвърлени, се оказваме
отхвърлени, съвсем в духа на вярванията, за които вече говорихме.
– Така е наистина.
– Когато се учим да се обръщаме към другите, за да ги помолим за нещо,
от което имаме нужда, пред нас се открива цяла една вселена. Животът,
това е да си отворен за другите, а не да се затваряш в себе си. Всичко, което
ни позволява да установим връзка с околните, е положително.
Отново се сетих за вчерашната си връзка с Ханс... Така или иначе, бях се
позабавлявал и се бях убедил, че той предизвиква по-скоро съжаление,
отколкото презрение.
– Вярно е, мисля, че имате право.
– А успяхте ли да влезете в кожата на човека, който искате да станете?
– Именно за това искам да си поговорим: имам проблем.
– Добре е, че сте си дали сметка, преди да се хвърлите да осъществявате
плановете си...
– Да, действително, при положение че...
– Какъв е проблемът ви?
– Изпитвам определено чувство на неудобство, когато си се представям
като фотограф, тоест като човек на изкуството.
– Какво ви притеснява по-точно? – попита той с тон, подканващ към
откровение.
– Ами, как да ви обясня... произхождам от семейство, което цени
единствено интелектуалните професии. Родителите ми ме подтикнаха да
завърша висше образование. Бих казал дори, че не ми оставиха никакъв
избор. В моето семейство уважават, кажи-речи, само учените и
преподавателите. Останалите професии ги смятат за несериозни. Затова,
нали разбирате, фотографията...
– Те са в правото си да имат собствено мнение, а вие сте в правото си да
правите каквото пожелаете с вашия живот.

63
 – Ясно е, че на моята възраст нямам на кого да давам обяснения, но за тях
това ще бъде страшен шок! Страхувам се, че много ще се натъжат.
– А притесняват ли се, като виждат с каква неохота упражнявате
професията си? Идвали ли са да ви окажат подкрепа?
– Всъщност не са.
– Ако наистина ви обичат, какво според вас ще предпочетат, да си
останете нещастен и потиснат учител, или да се превърнете в щастлив
фотограф?
– Погледнато по този начин...
– Именно така трябва да се гледа – ако обичаме хората само когато
поведението им съответства на нашите идеали, това не е обич... Затова
вярвам, че няма от какво да се опасявате от страна на тези, които ви обичат.
И в семействата, в които хората се обичат и са силно привързани един към
друг, всеки трябва да живее собствения си живот. Похвално е да се
съобразяваме с въздействието, което оказваме върху околните, за да не им
вредим, но невинаги сме в състояние да се придържаме към желанията им,
още по-малко към оценката, която ще дадат на нашите постъпки.
Отговаряме само за собствените си оценки. Не и за чуждите мнения.
Беше прав без съмнение, но нещо продължаваше да ме човърка.
– Всъщност се питам дали близките ми не са ме „заразили“. Въпреки че
съм запален по проекта, се чувствам твърде неудобно при мисълта да
напусна лагера на науката и да вляза в този на изкуството!
– Според мен не е уместно да говорим за лагери, още по-малко за
принадлежност към някакъв лагер. Във вашия случай не става дума да
напуснете един лагер и да се присъедините към друг, а просто да
осъществите замисъл, който ви е присърце.
Стоях умислен, понеже думите му ми подействаха успокоително, но той
със сигурност чувстваше, че продължавам да изпитвам известна неловкост.
– Елате с мен – покани ме той, надигайки се бавно от рогозката.
По начина, по който го направи, за първи път си дадох сметка колко е
стар, нещо, което не се забелязваше, когато говореше, защото се изразяваше
много точно и спокойно.
На свой ред и аз се изправих и го последвах. Той заобиколи постройките
и пое по една лъкатушеща пътека сред пищната растителност, толкова
гъста, че не се виждаше краят на градината. Повървяхме доста време
мълчаливо, един зад друг, после пътеката се разшири и аз тръгнах редом с
него. Виждаха се тук-таме малки, грижливо обработени лехички,
изпъстрени с микроскопични жълти и сини цветчета, вероятно билки.
После ни погълна във влажния си полумрак гора от огромни и нагъсто
израсли бамбукови дървета с мирис на свежест. Не след дълго пътеката
64
внезапно излезе на светло и ни изведе на една опасно надвиснала над
долината канара. Знаех, че селото е разположено на хълм, но не подозирах,
че градината на учителя Самтянг гледа толкова отвисоко към простиращата
се на километри в ниското долина, на двеста-триста метра под нас. Тази
панорамна гледка ярко контрастираше с останалата част от градината,
онази с гъсталака, през който погледът не можеше да проникне. Седнахме
на ръба на скалата един до друг, провесили крака над пропастта, смълчани,
и засъзерцавахме величествения пейзаж, който ме караше да се чувствам
дребен и нищожен. Най-накрая лечителят наруши мълчанието с глас,
изпълнен с доброжелателност.
– Какво виждате в оризищата?
В далечината, ниско долу, десетина селяни газеха във вода до под коляно,
приведени, с ръце, протегнати към оризовите стръкове.
– Виждам група трудещи се на полето.
– Не, не група трудещи се.
– Добре, група селяни, ако предпочитате.
– Не, нито общност, нито група.
„Сега пък си играе с думите“ – казах си.
– Знаете ли – продължи той – колко наброява населението на Земята?
– Между шест и седем милиарда.
– А знаете ли колко гена има човек?
– Не знам, няколко хиляди?
– Малко под трийсет хиляди. А от шестте милиарда няма двама души с
еднакви гени. Двама! Давате ли си сметка какво означава това? От шест
милиарда души няма двама еднакви!
– Да, всеки от нас е уникален.
– Точно така! И дори някои да упражняват една и съща професия, на едно
и също място, в един и същи момент, не можем да ги възприемем като
група, нито като общност, тъй като независимо от допирните им точки
винаги ще има повече разлики, отколкото допирни точки, свързани с
професиите им!
– Разбирам какво искате да кажете.
– Понякога сме склонни да разсъждаваме с категории, да смятаме, че
хората от една категория са винаги еднакви, а всъщност долу на оризището
работят няколко десетки души, всеки един със своя собствена личност, със
свое минало, със специфична душевност, с оригинални вкусове. Повече от
половината живеят в селото, познавам ги. Дори мотивациите им за работа
са различни. Един го прави, защото обича да е във водата, докато съседът
му няма друг избор, трети го прави, тъй като тази работа му носи повече

65
пари, отколкото е получавал преди, четвърти, за да помага на баща си.
Петият пък, защото обича кълновете и му е приятно да ги вижда как растат.
За шести тази работа е семейна традиция и през ум не му минава мисълта
да се заеме с нещо различно. Когато разсъждаваме от позицията на групи,
на лагери, на общности, ние се абстрахираме от особеностите, от
значението и от индивидуалния принос и лесно падаме в клопката на
обобщението и на опростенческите заключения. Говорим за трудещи се, за
чиновници, за научни работници, за селяни, творци, имигранти, буржоа,
домакини. Градим теории в услуга на вярванията ни. И не само повечето от
теориите ни са грешни, но и подтикват хората да станат такива, за каквито
ги представят.
– Ясно.
– Ние правим голяма крачка в живота си, когато престанем да
обобщаваме, да поставяме околните под един знаменател, когато приемем
всеки като отделна личност, дори ако е част от нещо по-голямо, например
човечеството, и още по-всеобхватно – вселената.
Гледах надолу към долината, простираща се на километри. Точно на
отсрещния бряг на пропастта, на същата височина като нашата канара, на
неколкостотин метра разстояние се издигаше друг хълм, почти планина, и
се оформяше огромен каньон, в дъното на който се губеше долината. Под
нас се стелеха облаци, други се носеха над главите ни, пораждайки у нас
чувството, че плуваме между два свята.
Лек ветрец освежаваше приятно горещината и на вълни донасяше до нас
далечни, непознати за мен миризми.
– Сега да се върнем на нашите си овце – продължи той.
– „Моля те... нарисувай ми една овца...“
– Не ви разбрах?
– Не, не, няма нищо, пошегувах се...
– Осъществявайки лелеяния си план, вие не се присъединявате към нито
една определена категория хора, вие просто ще бъдете самият себе си, ще
изявите дарбата си в духа на вашите ценности.
– Вярно е, това не трябва да ми излиза от ума.
– Именно.
– Знаете ли, поговорих за този план с двама мои близки и да си призная,
те малко охладиха ентусиазма ми.
– В какъв смисъл?
– Единият ми каза, че гилдията е много затворена и няма да си намеря
ниша без дипломи, без познанства. Другият ми обясни, че такъв вид
начинание не може да стане ей така, с магическа пръчица, без вече
създадена клиентела, и затова съм нямал никакъв шанс за успех.
66
 – Всеки, който е решил да реализира свой проект, се сблъсква с подобен
проблем.
– Тоест?
– Когато заприказвате по темата с околните, ще установите три вида
реакции: неутрални, окуражителни и отрицателни, които се опитват да ви
накарат да се откажете от идеята.
– Това е ясно...
– На всяка цена трябва да стоите настрана от хора, за които знаете, че ще
се опитват да ви разубеждават. Не споделяйте плана си с тях.
– Прав сте, но ако съм на грешен път, може да е за добро, че са ми
отворили очите.
– Затова говорете само с тези, които имат опит в интересуващата ви
област. Не се доверявайте на хора, които ще искат да ви обезкуражат само
за да задоволят собствените си психологически потребности. Има хора,
които са доволни, когато ви е зле, и които правят всичко възможно, за да не
ви е добре! Има и такива, на които ще им е противно да видят как
осъществявате мечтите си, защото така им напомняте, че им е липсвала
смелост, за да осъществят собствените си мечти. Трети пък се издигат в
собствените си очи, когато другите са затруднени, защото им се удава
случай да им се притекат на помощ. С вас тази възможност ще им бъде
отнета и те ще сторят всичко по силите си, за да се откажете от проекта си.
Няма смисъл да им се сърдите, защото те го правят несъзнателно. За
предпочитане е просто да не им доверявате идеите си. Те ще разклатят
доверието в собствените ви сили. Спомняте ли си вчерашния пример с
бебето, което прохожда и което нито за миг не губи кураж, въпреки че
непрекъснато пада?
– Спомням си.
– Ако упорства и накрая успява, то е, защото няма родители, които да се
съмняват в способността на детето си да се научи да ходи, и няма човек,
който би се опитал да го обезсърчи. За сметка на това, когато вече стане
зрял човек, много ще са онези, които ще го разколебават в желанието му да
реализира мечтите си.
– Така си е...
– Затова стойте настрана от този тип хора или не ги посвещавайте в
замислите си. В противен случай ще се присъедините към милионите хора,
които не живеят живота, който биха желали.
– Разбирам.
– За сметка на това ще е много полезно да общувате с двама-трима души,
които вярват във вас.
– Които вярват в мен?
67
 – Когато се захващаме с проект, който крие някакъв залог, например
когато искаме да сменим професията си, задължително преминаваме през
моменти на въодушевление и на обезкуражаване. Вярваме в идеята, желаем
да я видим осъществена и ето че съмненията започват да ни човъркат,
губим вяра, чувстваме се неспособни да го направим, промяната,
непознатото ни плашат. Ако в такива моменти сме сами, е много вероятно
да се откажем. А ако сред близките ви има някой, който ви вярва, вярва в
способността ви да осъществите замисленото и вие чувствате това,
съмненията ви ще се стопят и страховете ви ще изчезнат. Вярата във вас,
която този човек ще ви покаже, ще ви подейства заразително. Тя ще ви даде
сили за успех и енергия да премествате планини. Човек е безкрайно по-
силен, когато не е сам с идеята си. Разберете ме правилно: не е нужно
въпросният човек да ви помага или да ви дава съвети. Не, най-важното тук
е просто да ви вярва. Ще се изненадате, ако разберете колко прочути
личности са имали в началото такава морална опора.
– Не съм сигурен, че имам такъв човек покрай мен...
– Тогава потърсете някой по-далечен, например баба или дядо, приятел от
детските години, дори да се виждате рядко. Ако наистина не успеете да
откриете, може да потърсите някой, който вече го няма, но който ви е
обичал много. Мислете за този човек и си казвайте: „Знам, че където и да
си, ще вярваш в мен, ще ме подкрепиш, ако се заема с този проект“. В
момента, в който съмненията се появят, помислете за него и си представете
как ви дава кураж, защото знае, че ще успеете.
– В такъв случай избирам баба си. Виждах в погледа ѝ колко се гордее с
мен. Когато получавах ниски оценки в училище, родителите ми ме
укоряваха, а тя ми казваше: „Няма страшно, знам, че следващия път ще
получиш добра оценка“.
– Точно така. Има хора, които вярват в Бог и той им дава сили за действие.
Наполеон пък е смятал, че е роден под добра звезда. Бил е убеден, че ще
победи с нейна помощ при повечето сражения, които е водил, дори когато
те не започвали добре. Тази вяра го е стимулирала и му е давала смелост да
действа при всякакви обстоятелства.
– Когато бях малко момче, имах една приятелка, която обожаваше котката
си и твърдеше, че четяла в очите ѝ безрезервна подкрепа. Родителите ѝ бяха
строги и студени хора. Тя галеше котката си, споделяше с нея
неприятностите си. Животинката я гледаше в очите, мъркаше и с дълбокия
си доброжелателен поглед ѝ вдъхваше увереност.
– Много е възможно. Животните често пъти изпитват безрезервна
привързаност към господаря си и това чувство може да му окаже
значителна подкрепа. Знаете ли, учените са започнали да правят
изследвания за любовта и са открили невероятни неща. В един американски
68
университет на изследователи, които отглеждали ракови клетки в петриеви
панички, им хрумнало да проведат лабораторни опити със студенти и
поканили няколко за целта. Събрали групичката около петриевата паничка
и помолили младежите да „изпратят любов“ на поразените от рак клетки.
Те го сторили и изследователите измерили по научен път, че болните
клетки са намалели. Не могли да дадат научно обяснение на случилото се,
както и на това по какъв начин студентите са „изпратили любов“, но налице
бил неоспорим резултат – клетките наистина намалели.
– Шантава работа.
– Да, любовта несъмнено притежава множество въздействия, които едва
започваме да откриваме. Мнозинството научни изследователи не харесват
много-много подобен род експерименти, защото ненавиждат явленията,
които не могат да обяснят. Нека си признаем, че ако бяхме на тяхно място,
и ние нямаше да сме доволни. Аз съм вече в края на живота си и съм убеден,
че любовта е разковничето на повечето проблеми на хората. Може да
изглежда прекалено просто, неоригинално, но факт е, че почти никой не я
прилага, защото нерядко се оказва трудно да обичаме.
– Да кажем, че има хора, които наистина нямаме желание да обичаме.
Останал съм даже с впечатлението, че те правят всичко възможно да не
бъдат обичани!
– Някои са лоши, защото самите те не се обичат. Други пък са трудно
поносими, защото са много изстрадали и искат да си го върнат на целия
свят. Трети са били предадени и смятат, че ще се защитят, като се държат
неприятно с околните. Има и такива, които са толкова разочаровани от
хората, че са затворили сърцата си с убеждението, че ще бъдат недосегаеми
за обидите, ако не очакват нищо. Намират се и егоисти, които са сигурни,
че всички останали са като тях, затова вярват, че ще са по-щастливи, ако
изпреварят другите. Общото при всички гореизброени хора е, че ако
проявите към тях любов, ще ги изненадате, тъй като ще ги сварите
неподготвени. Впрочем повечето отначало отказват да повярват, толкова
невероятно им се струва. Ако упорствате и успеете да го докажете,
например като действате, без да очаквате нищо в замяна, може да
промените представите им за света и отношението им към вас.
– Съгласен съм, но не е лесно да бъдеш открит с хората, да изразяваш
положителните си чувства към тях просто така, без причина.
– По-лесно е, ако знаете, че между тези хора има нещо общо, и то е
положителното намерение, което е в основата на всяка тяхна постъпка. Те
смятат, че това, което правят, е най-доброто, бих казал, единствено
възможното. Затова, дори ако постъпките им могат да бъдат критикувани,
мотивите за поведението им обикновено са разбираеми. За да можем да
обичаме такъв човек, трябва да се абстрахираме от неговите постъпки. Да
69
си кажем, че независимо от омразното му поведение, някъде, в някое кътче
дълбоко в душата му, без той да подозира, се крие нещо добро. Ако успеем
да го доловим и ако го обичаме, ще му помогнем да влезе във връзка с това
малко добро нещо в самия него. Както знаете, любовта е най-добрият начин
да променим другия. Ако пристъпите към някого, укорявайки го за
постъпките му, ще го накарате да се заинати и да не се вслуша в
аргументите ви. Ще се почувства отблъснат и на свой ред ще отблъсне
вашите идеи. Ако обаче подходите към него с убеждението, че макар
думите или постъпките му да са лоши, в душата си той е един добър човек,
че всъщност е имал добри намерения, вие ще го накарате да се отпусне и да
се отвори към това, което искате да му кажете. Това е единственият начин
да му дадете възможност да се промени.
– Това ми напомня за един случай, за който чух по радиото преди години.
Случило се е във Франция. Сериен изнасилвач проследил една жена до
дома ѝ. Едва успяла да си отвори, и той се вмъкнал след нея и заключил
вратата. Бил въоръжен, а тя нямала с какво да се защити, нито можела да
вика за помощ, тъй като той я заплашвал с оръжието си. Но проявила
отличен рефлекс и се опитала да го заприказва. Той не поддавал, но тя
продължавала да се опитва, не се отказвала. След като я освободили,
разказала, че поведението ѝ леко го смутило, защото го заварило
неподготвен. Тя продължила да говори, като задавала въпроси и си
отговаряла сама, стараейки се да прикрие обзелия я ужас, доколкото ѝ било
възможно. В даден момент ѝ хрумнала спасителна мисъл и тя се обърнала
към мъжа със следните думи: „Само едно не мога да разбера, защо правите
такива лоши неща, при положение че сте един добър човек“. Жената
разказала след това пред журналистите как при тези думи нападателят ѝ
избухнал в ридания и през сълзи ѝ разказал за нещастния си живот, докато
тя се опитвала да го слуша, без да издава ужаса си. Накрая успяла да го
предума да напусне жилището ѝ.
– Примерът е твърде краен, но е истина, че хората са склонни да се държат
по начина, по който ги възприемаме, да се идентифицират с нашите
представи за тях. Добре е да знаем, че всеки има качества и недостатъци и
че това, върху което се съсредоточаваме, се уголемява и разраства. Ако
насочите прожекторите към качествата на човека, дори да са много малки,
ще видите, че те ще се уголемят, ще се развият, докато станат
преобладаващи. Затова е от огромно значение да имате сред близките си
хора, които да вярват във вас, във вашите качества и способности.

Глава 16

70
 – Има ли в проекта нещо друго, което да ви притеснява, или по повод на
което да влизате в спор със себе си, когато си го представяте приложен на
практика?
– Да, има една последна точка.
– И коя е тя?
– В мечтите си печелех достатъчно пари, за да си купя къща с градина,
само дето не съм много наясно с тази идея. В дъното на душата си не съм
сигурен, че съм роден да печеля пари, нито че истински желая да го правя.
С две думи, има нещо, което ме притеснява.
– Стигнахме най-после до това!
– Моля? Не ви разбирам.
– Знаех, че рано или късно ще стигнем до тази тема.
– Как така знаехте?
– Парите са в основата на всички фантазми, проекции, страхове, на
омразата, завистта, на желанията, комплексите за малоценност, маниите за
величие, както и на куп други неща. Щеше да е много чудно, ако не бяхме
стигнали до темата за парите.
– Нямах понятие как една толкова кратка дума може да крие толкова
много неща!
– Хайде, хайде, излейте докрай душата си. Защо парите толкова ви
тревожат?
Той запази благия си тон, но долових в него весела нотка, сякаш толкова
пъти бе разнищвал въпроса, че го бе проучил из основи, и нищо от това,
което се готвех да му изложа, нямаше да го изненада.
– Да кажем, че съм малко раздвоен в това отношение. Сякаш една част от
мен иска да печели пари, а друга част не иска, защото ги смята за нещо
нечисто.
– Значи въпросът е: как да сдобрим тези две части от вас, така ли да го
разбирам?
– Добре казано, да приемем, че именно това е въпросът.
– В такъв случай кажете ми най-напред какво желае тази част от вас, която
иска да спечели пари.
– Мисля, че парите могат да ми дадат известна свобода. Представям си,
че богатите хора са по-малко зависими, тоест свободно разполагат с
времето си, действат по-самостоятелно и без да дават сметка на когото и да
било.
– Не е съвсем неправилно. Какво друго?
– Ами чрез парите ще си осигуря известен материален комфорт. Имам
слабостта да вярвам, че е по-лесно да си щастлив, когато обитаваш тиха и
71
спокойна красива къща, а не малко, долнопробно двустайно апартаментче
със северно изложение в мръсен и шумен квартал.
– Няма лошо да се стремим към материални удобства и е вярно, че те
улесняват живота. За да сме съвсем точни: материалният комфорт не носи
щастие, но липсата му в някои случаи може да наруши, да развали
щастието.
– Според мен е очевидно.
– Въпреки това наблягам на факта, че материалните придобивки сами по
себе си не носят щастие. Мнозина са съгласни с това мнение и даже
понякога го изразяват високо и кресливо, макар в дъното на душата си
несъзнателно да вярват, че парите биха ги направили щастливи въпреки
всичко. Затова критикуват онези, които афишират богатството си, но в
критиката им винаги прозира чувство на завист, защото една част от самите
тях завижда на богатите и ги смята за по-щастливи. Това вярване е много
широко разпространено, в това число и сред онези, които твърдят
обратното.
– Да, напълно е възможно.
Сетих се за една моя приятелка, която толкова яростно критикуваше
богатите и онези, които се вълнуват единствено от парите, че ставаше чак
подозрително. Фактът, че отношението ѝ към тях не беше безпристрастно,
бе доказателство, че парите им предизвикваха някакъв особен отзвук в нея,
който може би не бе случаен.
– Всъщност именно това вярване ни прави нещастни, понеже тласка
хората в една безкрайна надпревара: желаем някакъв предмет, кола, дреха
или нещо друго, каквото и да е то, и започваме да вярваме, че притежанието
му ще ни задоволи завинаги. Желаем го силно, искаме го горещо, но ако в
края на краищата го придобием, го забравяме много бързо, за да насочим
вниманието си към нещо ново, което напълно ще ни удовлетвори, убедени
сме в това, ако го получим. Няма край това състезание. Хората не знаят, че
ако карат ферари, живеят в разкошен апартамент и пътуват със собствен
самолет, ще си мислят, че тъкмо яхтата, която още не са придобили, ще ги
направи щастливи. Естествено е, че онези, които не могат и да мечтаят за
ферари, се възмущават и си казват, че биха се задоволили да имат просто
малко повече пари. Те не желаят разкошен апартамент, съвсем не, само
малко по-просторен, и са убедени, че ако се сдобият с такъв, няма да искат
нищо повече. Тук обаче грешат – каквото и да е материалното равнище, към
което се стремим, ние започваме да искаме повече, след като го постигнем.
Наистина край няма тази гонитба.
Думите му отекваха в душата ми, защото ми напомняха коледите от
детските ми години. Винаги дълбоко се вълнувах, съчинявайки писмото до

72
Дядо Коледа със списъка на играчките, които исках да получа. Мислех за
това седмици наред, очаквайки нетърпеливо деня, в който най-сетне щях да
ги имам. Вълнението ми стигаше върха си в коледната нощ – не изпусках
от очи елхата, под която вече мислено виждах щастието, очакващо ме на
следващия ден. Лягах си с мисълта за една безкрайна нощ и с благодарност
поглеждах будилника на другата сутрин. Дългоочакваният ден най-сетне
бе дошъл! Когато отварях вратата на дневната и виждах подаръците,
опаковани в разноцветни хартии и наредени под светещата елха, се
изпълвах със силна радост. Разопаковах всичко, задъхан от възбуда, после
прекарвах почти целия ден в игра с подаръците, като успявах винаги да се
откопча от безкрайния семеен обяд и от възрастните, потънали в скучните
си разговори. Помня също и това, че с падането на нощта радостта ми
постепенно пресъхваше. Новите ми играчки не събуждаха вече у мен същия
радостен устрем. Дори започвах да си завиждам за вчерашното вълнение.
Искаше ми се да го изживея отново. Една година си бях казал, че всъщност
мечтите ми за коледните играчки ме правят по-щастлив, отколкото самите
играчки. Очакването беше наситено с повече удовлетворение, отколкото
развръзката.
Споделих това с мъдреца, който отвърна с усмивка:
– Най-голямата лъжа на родителите не е в това дали има Дядо Коледа, или
няма, а в неизказаното обещание за щастие от подаръците, които той ще
донесе на децата.
Гледах селяните в долината и се питах дали техните традиции ги карат и
тях също, веднъж в годината, да се опитват да донасят щастие на децата си,
подарявайки им разни предмети.
– Казахте ми – продължи той – кое мотивира онази част от вас, която иска
да печели пари. Сега ме запознайте с другата част, която отхвърля тази
мисъл.
– Мисля, че сами по себе си парите леко ме отвращават. Понякога оставам
с впечатлението, че единствено те имат значение в нашия материален свят,
че се превръщат в основна грижа за хората.
– Прав сте, в това отношение малко се прекалява, което е жалко, защото
парите всъщност са добро изобретение.
– Така ли?
– Често се забравя, че поначало парите не са били нищо повече от начин
да се улесни размяната между хората – размяна на стоки, но също и размяна
на умения, на услуги, на съвети. Преди парите е съществувала натуралната
размяна. Когато сте се нуждаели от нещо, е трябвало да намерите някой,
който да се интересува от това, което пък вие предлагате в замяна. Не е
било лесно... Въвеждането на парите е позволило всяка стока и услуга да

73
имат съответната цена и парите, получени от този, който ги предлага, да му
позволят свободно да придобива други, необходими му стоки и услуги. В
това няма нищо лошо. В известен смисъл можем да кажем, че колкото
повече се движат парите, толкова повече размени правят хората и толкова
е по-добре...
– Обяснено по този начин, си е направо прекрасно!
– Би трябвало да е. Хубаво е да предлагаш на другите създаденото от теб,
плода на труда, на уменията ти, а в замяна да получаваш пари и с тях да
придобиваш онова, което те могат да създадат, а ти не можеш. Поначало
парите не би трябвало да бъдат трупани, а да бъдат използвани. Ако всички
се ръководехме от този принцип, нямаше да съществува безработица,
защото услугите, които човеците са способни да си правят един на друг, са
неограничени на брой и вид. Достатъчно би било да подпомагаме
творческите заложби на хората и да ги насърчаваме да реализират идеите
си.
– Защо тогава в наше време парите са станали нещо нечисто?
– За да го разберем, е нужно най-напред да осъзнаем смисъла на две неща:
как печелим пари и как ги харчим. Парите са чисти, когато са резултат на
уменията ни, когато сме дали най-доброто от себе си. В такъв случай те
носят истинско удовлетворение на този, който ги печели. Ако са получени
с измама, ако жертва на измамата са станали клиенти или колеги, се
заражда онова, което символично се определя като отрицателна енергия –
по примера на шаманите можем да я назовем „хуча“. Тя дърпа света надолу,
омърсява умовете и носи нещастие както на ограбения, така и на грабителя.
Той може да мисли, че е спечелил нещо, обаче трупа вътре в себе си тази
хуча, която все повече и повече ще му пречи да бъде щастлив. С
напредването на възрастта отрицателната енергия може да се прочете по
лицето ни, без значение какви богатства сме натрупали... А онзи, който
печели пари, давайки най-доброто от себе си и уважавайки околните, може
да забогатее, разцъфтявайки физически и духовно.
Пред очите ми изникна невероятният роман „Портретът на Дориан Грей“,
в който Оскар Уайлд описва един зъл човек и как всяка негова постъпка се
отразява на портрета му, разкривявайки чертите му, докато накрая го
превръща във всяващо ужас чудовище.
– Споменахте също така, че е важно и как харчим парите...
– Да, ако употребяваме спечелените пари, за да даваме възможност на
хората да изразяват уменията и способностите си, за да се възползваме от
услугите им, парите пораждат положителна енергия. Обратното, ако се
задоволяваме единствено да трупаме материални блага, тогава животът се
изпразва от съдържание. Постепенно се изсушаваме. Погледнете наоколо –

74
хората, които прекарват живота си в трупане на пари, без да дават никому
нищо, се оказват сами, изпадат в изолация. Те нямат истински човешки
отношения. Не са способни нито да проявят интерес към друг човек, нито
да обичат. Когато стигнем до това положение, не можем да бъдем
щастливи, вярвайте ми!
– Чудна работа, като се замисля, намирам се на другия край на света и си
говоря с духовния си учител за пари!
– Всъщност ние не говорим за пари.
– Как така?
– Говорим за границите, които си поставяте в живота. Парите са просто
метафора на възможностите ви.
Поклащах крака в празното и съзерцавах огромното открито
пространство, ширнало се пред погледа ни. Лекият топъл ветрец все така
гъделичкаше ноздрите с въздушните си аромати и нашепваше тайни в
ушите ни.
– В края на краищата може би печеля достатъчно пари засега и нямам
нужда от повече. Кажете ми, след като сте толкова наясно с темата, защо
не сте богат?
Той се усмихна, преди да отговори.
– Защото не изпитвам подобна потребност.
– Защо тогава ми помагате, за да мога аз да печеля повече пари?
– Защото може би трябва да спечелите повече, за да се освободите от тях.
– Ами ако вече съм успял да се освободя?
Той замълча за миг, после заяви:
– Това не е освобождаване, а отказване.
Думите му отекнаха в душата ми, имах чувството, че ехото от гласа му
вибрира и ме изпълва целия.
– В хиндуистката философия – продължи той – печеленето на пари се
разглежда като оправдана цел и съответства на една от фазите на живота.
Важното е да не се задълбочаваме прекалено, за да можем, продължавайки
нататък, да се развиваме в следващата фаза и така да изживеем пълноценно
живота си.
– Какво означава пълноценно изживян живот? – запитах наивно.
– Пълноценен живот е този, който е преминал съобразно желанията ни, в
който сме действали винаги в духа на нашите принципи, давали сме винаги
най-доброто от себе си, в хармония с личността ни, живот, предоставял ни
възможности да надминем себе си, да се посветим на онова, което ще ни
позволи да дарим нещо на хората, без значение колко мъничък и скромен е

75
нашият дар. Едно птиче перце, пуснато по въздуха. Една усмивка за хората
наоколо.
– Това предполага да познаваме желанията си.
– Да, така е.
– А откъде да разберем, че действаме съобразно нашите принципи?
– Като бъдем отворени всеки миг за това, което изпитваме. Ако това,
което правите, е в разрез с вашите принципи, вие изпитвате неудобство,
леко безпокойство или чувство за вина. Сигнал, който ви кара да се
запитате дали действията ви не са в противоречие с убежденията ви, с
ценностите, които смятате за значими. В края на деня може да си зададете
въпроса доволен ли сте от свършеното, дори да става дума за по-маловажни
постъпки. Това е много важно – не можем да се развиваме като човешки
същества, както и да запазим доброто си здраве, ако нашите постъпки
подкопават ценностите ни.
– Интересно е, че правите връзка със здравето, защото си спомням, че
когато бях студент, се бях хванал през лятото на работа в една
застрахователна компания и давах съвети по телефона. Звънях на хората, за
да ги убедя да сключат определен вид застраховка. Компанията беше в
течение, че три четвърти от хората, с които влизах във връзка, всъщност,
без да знаят, бяха сключили въпросната застраховка, тъй като тя беше една
от услугите, предоставени от кредитната им карта. Обаче не трябваше да
им го казвам, а да предлагам застраховката на всички без изключение. Това
лято получих за първи път в живота си ужасна криза от екзема. Лекарят
така и не успя да установи причината, предписаните лечения не ми
помогнаха и аз ги прекъснах. Екземата се разрасна и се наложи да напусна,
защото се срамувах да се показвам пред колегите в това състояние.
Седмица по-късно обривите изчезнаха, сякаш не са били.
– Не може да сме сто процента сигурни, но вероятно е било послание на
организма ви, който ви е предупреждавал, че действате в противоречие с
вашите принципи на уважение към другите, на доверие и на честност.
– По моему това наистина са основни ценности.
– Убеден съм.
– Споменахте също, че човек трябва да дава най-доброто от себе си в
своята работа.
– Да, и това е един от ключовете към щастието. Общоизвестно е, че човек
лесно се отпуска и се оставя на течението, докато развитието изисква да сме
взискателни към самите себе си. Чувстваме се щастливи само когато сме
съсредоточени в работата, прилагайки успешно уменията си и поемайки
нови и нови предизвикателства. Това важи за всеки от нас, без значение
каква професия упражнява или какво ниво на умения е постигнал.
76
Щастието ни е по-голямо, когато работата ни носи нещо на другите, дори
непряко и съвсем скромно.

Точно в този миг спомените ме върнаха четири години назад. Бях в

Мароко, в град Маракеш. Разхождах се по площад "Джемаа ел-Фна" в края
на деня. Падащата нощ придаваше на площада загадъчна атмосфера. От
многобройните кръчмички се дочуваше пращенето на огъня, на който
цвъртяха парчета месо. Пламъците хвърляха отражения по лицата на
тълпите минувачи, осветяваха за миг огромните им танцуващи сенки.
Мирисът на карначета на скара се смесваше с аромата на вдигащия пара
кускус. Амбулантните търговци бяха на всяка крачка. Едни предлагаха
кожени предмети, току-що излезли от близките кожарски ателиета, от
които се носеше киселият, силен мирис на щавена кожа. Други предлагаха
големи медни, гравирани подноси, отразяващи светлините на огньовете и
пръскащи златисти отблясъци по лицата, по тюрбаните и дългите им
джелаби. Гласовете се смесваха с натрапчивите звуци на тамбурите и с
мелодиите на флейтите на укротителите на змии. Вървях, ококорил очи,
омагьосан от невероятната атмосфера, със сетива, преситени от парфюми,
образи, звуци, когато чух да ме вика един дребен мъж, около
петдесетгодишен, слаб, усмихнат до уши, с лице, набраздено от южното
слънце. Седеше на обърната каса, сложена направо на спечената земя
досами една опушена кръчма, а до него се бе разположил някакъв търговец
на грънци. Усмихнах му се в отговор и хвърлих поглед към стола, на който
с жест ме приканваше да седна. Внезапно осъзнах занаята му. Беше
ваксаджия. Усмивката ми замръзна и аз се отдръпнах едва забележимо.
Винаги съм изпитвал неудобство пред хората, чийто занаят ги принуждава
да вършат неблагодарни неща. Ваксаджиите ме притесняваха най-силно,
защото вършеха работата си в присъствието на клиентите, пред очите ми,
образно казано, работеха върху тях. Притеснявах се и от позата и на
двамата: клиентът – покатерен на висок стол, в доминираща позиция;
ваксаджията – приклекнал ниско в краката му, седнал или опрян на коляно.
Никога не бях давал да ми лъскат обувките.
Настоявайки любезно, мъжът поднови поканата си, придружавайки я с
бляскава усмивка. Западният турист, какъвто бях, очевидно
олицетворяваше за него идеалния клиент. Що се отнася до мен обаче,
именно статусът ми на чужденец ме караше да изпитвам още по-силно
неудобство – не исках сънародниците му да виждат как лъска обувките на
някакъв западняк, застанал в арогантна поза. Така поне виждах нещата.
Грозна картинка, спомен от колониалното минало. Не разбрах дали усети
неудобството ми, или го възприе като колебание от моя страна. Може би
това, че не бях безразличен към предложението, му даваше надежда, че ще
77
успее да ме склони. Продължавайки да се усмихва, той се изправи и се
доближи до мен. Нямах време да откажа – вече ме бе обсебил, оглеждаше
занемарените ми обувки, поставяше категоричната си диагноза и
обещаваше да им върне изгубената младост. Неспособността ми да
отклонявам всякакъв вид молби несъмнено обяснява защо се оказах пряко
волята си чучнал върху касата, която само преди миг оглеждах с
отвращение. Не се осмелявах да погледна покрай мен от страх да не се
сблъскам с нечий укорителен поглед. Мъжът вече се бе заел с обувките ми.
Грабвайки половин лимон, енергично натърка посивялата кожа. В
състоянието, в което се намирах, вече нищо не можеше да ме учуди.
Нямаше да се изненадам дори да бе размазал цял банан по обувките ми.
Трудеше се ентусиазирано и прилежно. С жестове на професионалист
уверено редуваше лимона с най-различни на вид четки. В далечината
флейтата на укротителите на змии продължаваше да извива протяжната си
мелодия. Леко се поотпуснах. Разменихме няколко изречения, но той се бе
отдал напълно на заниманието си и продължаваше съсредоточено да се
труди, без неотразимата усмивка да слезе от устните му. Със стар парцал
размаза някакъв черен крем, търкаше кожата усилено, за да попие
мазилото. После започна да лъска живо с малката пъргава четка и докато
лека-полека обувките ми се връщаха към живота, усмивката му разцъфваше
все по-широко, разкривайки блестящи бели зъби, които изпъкваха още по-
силно на кафявото му лице. Когато обувките ми станаха лъскави и
блестящи, каквито бяха, когато ги купих, очите му заискриха от гордост. А
от моето първоначално неудобство не бе останала и следа. Радостта му бе
заразителна и в този момент се почувствах много близък до този мъж,
когото не познавах преди петнайсетина минути. В душата ми бликна
истинска симпатия към него, надигна се приятелска вълна. Поиска ми
невисока такса, която заплатих без колебание, а той, окрилен от
въодушевлението на мига, настоя да пийна един ментов чай от малка
метална чашка, споделяйки радостта си и удължавайки общуването.
Внезапно осъзнах нещо съвършено очевидно, болезнено очевидно – този
мъж беше по-щастлив от мен, въпреки моята обществено призната
професия и въпреки че печелех макар и малко, но хиляда пъти повече от
него. Този мъж беше щастлив и излъчваше щастие с всяка фибра на тялото
си.

Очите ми се навлажниха при спомена за преживяната преди четири

години случка.
– Защо отворихте дума за ползата от предизвикателствата, с които трябва
да се преборим, за да се почувстваме щастливи, прилагайки на практика
нашите умения? – попитах.
78
 – Защото предизвикателството ни стимулира, подтиква ни да даваме най-
доброто от себе си в работата, за да можем да изпитаме истинско
удовлетворение от свършеното. То е необходимото условие, което ни
помага да разгърнем способностите си.
– Казахте също така, че животът ни е пълноценен, когато правим неща,
които са в хармония с истинската ни личност. Как да разберем обаче кои са
тези неща?
– Представете си, че тази нощ ще умрете и че го знаете от седмица насам.
Какво бихте запазили от свършеното през тази седмица, като знаете, че ще
умрете?
– Охо! Това се казва въпрос!
– Да.
– Да кажем, че тази последна седмица е била по-особена, имайки предвид
нашата среща. Няма да пожелая да променя кой знае какво.
– В такъв случай върнете се на седмицата преди идването ви на Бали.
– Момент, да видим...
Опитвах се да си прожектирам мислено филма с постъпките ми от
въпросната седмица. Стараех се да си представя визуално действията си час
по час. Питах се дали бих се държал по същия начин, ако знаех, че ще умра
в края на седмицата. Нужно ми бе доста време, преди да отговоря.
– Общо взето, щях да запазя около трийсетина процента от извършеното
през въпросната седмица.
– Давате ли си сметка какво ми казвате? Че ако знаехте, че ще умрете,
щяхте да се откажете от 70% от постъпките си през онази седмица?
– Ами да.
– Много, прекалено много. Нормално е да се правят някои недотам
смислени действия, но не и в подобно съотношение. Всъщност би трябвало
да можете да обърнете процентите: да кажете, че независимо от
предстоящата ви смърт бихте продължили да вършите 70% от действията,
които вършите обикновено. Щеше да бъде знак за това, че действията ви са
в хармония със същността ви.
– Ясно.
– И забележете, че трудността на задачите е без значение, важно е
единствено това дали според вас те имат смисъл, или нямат.
– Много добре, съгласен съм принципно, но на практика невинаги е
възможно да правим всичко, което искаме.
– Винаги имаме избор.
– Не е така, ако постъпвах само според моите разбирания, щях вероятно
да изгубя работата си...
79
 – Ето го значи избора – да изгубите работата си или да я запазите.
– Но в такъв случай бих рискувал да я изгубя и да намеря друга, по-зле
платена. Няма да съм в състояние да си плащам наема!
– Тогава щяхте да избирате между сегашния си апартамент и някой по-
евтин и по-отдалечен от местоработата ви.
– Близките и приятелите ми щяха да се разочароват, ако се преместех да
живея далече.
– И тук бихте имали избор – да ги удовлетворите, или да ги разочаровате.
– Ако гледаме на нещата по този начин...
– Искам само да ви убедя, че изборът е ваш. Има моменти в живота, в
които нямаме особено голям избор или изборът може да се окаже труден и
болезнен, но в края на краищата вие сте този, който определя как да живее:
избор винаги има и е добре да не го забравяте.
– Понякога оставам с впечатлението, че другите избират вместо мен.
– Следователно сте избрали да ги оставите те да решават вместо вас.
– И все пак мисля, че някои хора, за разлика от други, разполагат с повече
възможности за избор.
– Колкото повече се развиваме в живота си, толкова повече се
освобождаваме от ограничаващите ни вярвания и толкова повече
възможности за избор се откриват пред нас. Изборът, това е свободата.
Не откъсвах очи от ширналото се пред мен огромно пространство,
главозамайващо и никому неподвластно, и се размечтах за свобода, с
поглед, прикован в хоризонта, поемайки дълбоко опияняващия въздух,
наситен с аромата на безкрая.
– Знаете ли – продължи той, – човек не може да е щастлив, ако се
възприема като жертва на обстоятелствата или на хората около него. Важно
е да осъзнаете, че вие сте човекът, който решава как да живее. Даже да сте
на най-долното стъпало в служебната йерархия, вие сте директорът на
вашия живот. Вие сте този, който го направлява. Вие сте господар на
съдбата си.
– Да.
– И не трябва да се страхувате. Ще се убедите, че именно когато си
позволите да избирате действията, които са в хармония с вас, които са в
духа на вашите принципи и отразяват най-правилно вашите умения, ще се
окажете най-ценен за околните. Тогава вратите се отварят сами пред вас.
Всичко става по-лесно и вече няма да се налага да се борите, за да вървите
напред.
Помълчахме известно време. После той се изправи и аз наруших
мълчанието.

80
 – Осведомих се за самолетния си билет. Няма да мога да го сменя, ако не
доплатя доста висока сума. Бяхте предвидили да ми кажете днес дали има
още важни неща за откриване, които изискват да се срещнем утре.
– Наистина смятам, че ви остава още едно упражнение от изключителна
важност.
– А утре сутринта не сте свободен, нали така?
– Не съм.
– Извинете ме за настоятелността, но абсолютно сигурен ли сте, че не
можете да се освободите, за да не променям полета си за следобеда?
– Абсолютно.
Наистина нямах късмет. Бях изправен пред съдбовен избор: да се откажа
от последната от поредицата срещи, които ме привличаха като магнит и ми
помагаха да се опозная, или да заплатя скандално високата цена, за да
променя времето на полета.
– Как бихте постъпили, ако бяхте на моето място? Щяхте ли да смените
полета си?
– Изборът е ваш – каза той, като се усмихна доволно и впи изпълнения си
с доброта поглед в питащите ми очи.
В зениците му се отразяваше безкраят.
Старият човек се отдалечи в посока към дома си. Вървеше с бавната си и
спокойна крачка, а аз го проследих с поглед, докато се скри в гъстата
бамбукова гора.

Глава 17
Шестстотин долара! Все едно да платя почти двойно обратния полет!
Трудно бе за преглъщане... Щяха да блокират банковата ми сметка, в която
и бездруго нищо не бе останало – бях на главоломно червено. Отношенията
ми с банката щяха да се обтегнат за доста дълго време... Като капак на
всичко, ако вземех неделния полет, щях да се прибера изцеден няколко часа
преди началото на работния ден. Твърде печална перспектива. От друга
страна, на човек не му се случва всеки ден да срещне някой от ранга на
учителя Самтянг. Само дето разговорът с него ми излизаше прекалено
солен! Наистина не знаех как да постъпя. Прехвърлях в ума си всякакви
възможни варианти и всичките ми се струваха болезнени. Чудех се на кой
да се спра.
Шофирах по пътя за Убуд и вече бях близо. Трябваше да реша сега,
защото, за да сменя полета, бе задължително да отида до пътническото
бюро в Кута, преди да затворят. Наближавах разклонението.

81
 Стараех се да претегля всичките аргументи „за“ и „против“. Напразно. И
в двата случая и печелех, и губех. Невъзможен избор. Още повече, че
никога не съм бил силен по вземане на решения! Нямаше да хвърлям ези
тура, щеше да е прекалено тъпо – след пет дни, прекарани в упражнения за
развитие на личността, трябваше да съм станал способен да решавам по
съвест!
Най-накрая съвестта ми реши, че все някак щях да преодолея умората и
да се оправя с банката. След шест месеца или след година, без значение,
щях да съм забравил този неприятен момент. Затова пък дълго време, може
би цял живот, кой знае, щях да се ползвам от наученото от учителя. Като
стигнах до кръстовището, поех право на юг, към Кута. Както е казал Оскар
Уайлд, безразсъдствата са единствените неща, за които никога не
съжаляваме!
Припомних си коментара на бившия премиер на Мексико, когато страната
му бе натрупала колосален дълг. Един журналист го бе запитал дали това
не нарушава съня му. Отговорът на премиера бе, че ако дължи хиляда
долара, човек може и да изгуби съня си, но при дълг от сто милиарда този,
който губи съня си, е банкерът, отпуснал кредита.
След повече от час се добрах до Кута. Не обичам това място. За мен Кута
не е Бали. Тук се струпват най-много туристи, повечето австралийци,
дошли да карат сърф. Вечер градът се превръща в гигантски нощен бар.
Невъзможно е да направиш три крачки, без някой яванец да ти предложи
дрога или проститутка. По избор. През седемдесетте години Кута бе част
от задължителния поклоннически маршрут на хипитата, познат като трите
К: Кута, Катманду, Кабул. През 2002-ра Ал Кайда избра Кута, символ на
западната разюзданост и поквара, за един от най-кървавите си атентати.
Пътуването продължи по-дълго от предвиденото и стигнах чак в средата
на следобеда. До затварянето на туристическото бюро имаше само десет
минути. Навлязох с висока скорост в тясната еднопосочна уличка. Зърнах
едно свободно място като по чудо точно отпред и тръгнах да паркирам на
заден ход. В този момент забелязах, че колата зад мен не е спряла, въпреки
че маневрата, която правех, ясно подсказваше намерението ми – не само
бях дал мигач, но и давах да се разбере, завивайки леко встрани, че се готвя
да спра. Ама не, напук на всички знаци шофьорът се бе залепил зад мен и
ми пречеше да паркирам. За момент застанах напряко, с включен мигач, за
да му демонстрирам още веднъж намерението си, но напразно – той не
помръдна. Смъкнах прозореца, подадох се навън и го помолих да върне
малко назад, за да мога да паркирам. Ни най-малко не би се затруднил, още
повече, че зад него нямаше друга кола. Очевидно разбираше какво му
говоря, защото придружавах думите си с жестове. Никаква реакция, уви.
Западен тип, доста над петдесетте, със зачервено лице, често срещано
82
явление при русите мъже, които прекаляват със слънчевите бани или с
алкохола. Причислих го към втория тип блондини. Имаше упоритото
изражение на лишен от всякаква гъвкавост човек, който никога не отстъпва,
по никакъв повод и за нищо на света. От цялото му тяло се излъчваше
невероятна и непреодолима инертност. Изглеждаше като вкопан в земята и
толкова тежък, колкото автомобилът му. Повторих думите и жестовете.
Нищо. Тъпо изражение, отпуснати рамене, едри ръце, вкопчени във волана
– цялото му тяло показваше недвусмислено, че няма да отстъпи. Защото
според него да се върне два метра назад, явно означаваше да отстъпи. За
мен бе повече от очевидно: той ръководеше живота си и отношенията си с
околните от позицията на силата и твърдо вярваше, че да откликне на нечия
молба, би означавало да отстъпи, да покаже слабост. Ами да, точно така!
Сигурно ръководният му принцип бе: „Умри, но не се минавай!“. При други
обстоятелства щеше да ми е забавно – въпреки че близките му, които са
длъжни да го понасят всеки ден, едва ли се забавляват. Оставаха пет минути
до затварянето на агенцията. Нямах избор, на всяка цена трябваше да
паркирам на това място, нямаше време да търся друго. В този миг се сетих
за думите на мъдрия старец: винаги има избор. Казах си, че мога да се
преборя с инертната сила, като ѝ противопоставя същата инертна сила.
Изключих мотора, дръпнах спирачката и оставих колата насред платното,
блокирайки улицата. Втурнах се в бюрото като вихър и подадох билета си
на чиновничката, която вече започваше да гаси осветлението. Тя зачатка по
клавиатурата на компютъра си, но скоро чаткането бе заглушено от
протяжно и непрекъснато клаксониране. Подадох ѝ кредитната си карта
леко притеснен, молейки се центърът да приеме плащането. Операцията
доста се проточи, което сметнах за лош признак, но в края на краищата
разбрах, че системата се съгласи да стана още малко по-беден.
С олекнал джоб и с новия самолетен билет в ръка се върнах при колата
си. Шофьорът беше бесен. Не спираше да натиска клаксона и отмести
ръката си само за да чуя потока от ругатни, които избълва. Отговорих му с
най-хубавата си усмивка, която предизвика нов изблик на ярост. Потеглих
и той се залепи толкова близо до мен, че очаквах всеки момент да връхлети
отгоре ми. Смешна картинка. В този миг ми просветна и си изясних докрай
разговора за избора, който водихме с учителя. Смайващото при този
шофьор бе, че собствената му личност му бе отнела правото на избор. Той
не можеше нито да отстъпва, нито да преговаря, нито да проявява търпение.
Този мъж не бе свободен. Тъкмо обратното, той бе в плен на вярванията си.
Беше очевидно. Само преди петнайсетина дни щях просто да си кажа:
„Какъв тъпанар!“. Днес си давах сметка, че интелектът нямаше нищо общо
с нелепото му поведение.

83
 Останах изненадан от това, че проявявам разбиране към поведение, което
доскоро щях просто да отхвърля. Изпълнен с търпимост и с ново за мен
съчувствие, изпитвах желание да наблюдавам хората, да им отделям повече
внимание и да се опитвам да разкривам вярванията, които обуславят
поведението им.

Отидох на плажа и седнах на терасата на едно хубаво кафене, което

предлагаше и различни видове сладолед. За да се утеша от финансовите си
неудачи, си бях изработил навика да харча.
Поръчах си коктейл от шоколад и авокадо, странна комбинация, която се
оказа страхотно вкусна, и се настаних удобно във фотьойла от тиково
дърво, с лице към морето. Вятърът трябва да е бил доста силен, защото
вълните бяха много високи. Залязващото слънце къпеше брега в топла
оранжева светлина, която омекотяваше по неотразим начин къщите и
лицата. Плажът сякаш преливаше в терасата на кафенето, което лека-
полека се оживяваше. Приятно бе да си сам, без да си сам в действителност,
да усещаш зараждащата се атмосфера наоколо, без да си длъжен да бъдеш
част от нея.
На съседната маса двама младежи си говореха. Девойката, синеока
брюнетка с деликатни черти, по-скоро хубавка, леко нацупена; мъжът, не
особено висок на ръст, но доста як, с дебел врат и с ниско подстригана
кестенява коса. Тя се обръщаше към него с името Дик. Разказваше му за
представлението на китайски сенки, на което била предната вечер и което
очевидно я бе впечатлило. Той слушаше внимателно, въпреки че няколко
сенки, колкото и артистични да са, очевидно не бяха в състояние да го
развълнуват. Но може би чувствителността ѝ и начинът, по който я
изразяваше, успяваха все пак да докоснат нещо в него. Не бяха двойка,
усещах го, но и долавях, че тя изпитва към него чувства, които все още не
показва. Той я наричаше Дорис. Не можех да разбера какво чувства към
нея. Дик бе от онези силни и мъжествени хора, за които не си сигурен дали
природата, освен с живот, ги е дарила с емоции и чувства. Беше ми забавно
да си го представям като пещерен човек, влачещ партньорката си за косата,
за да я хвърли в леглото.
На съседната до тяхната маса един доста превзет и твърде пъпчив юноша
сърфист бавно си пийваше уиски с кола. Не откъсваше внимателен поглед
от Дорис, но ми се струваше, че всяко момиче щеше да е обект на интерес
от негова страна. Имаше нещо общо между двама ни: не изпускахме дума
от чуждия разговор.
Четвърт час по-късно към Дик и Дорис се присъедини момиче на тяхната
възраст, придружено от млад мъж, когото очевидно и двамата не познаваха.

84
 – Здравей, Кейт! – каза Дик.
– Здравей, Дик, здравей, Дорис.
Веднага усетих как Дорис едва доловимо се стегна. Не ѝ стана приятно.
Не харесваше новодошлата, бе очевидно. Какви ли бяха отношенията им?
Предизвикателна на вид брюнетка, Кейт бе по-скоро секси, отколкото
истински красива. Беше се покатерила на прекалено високи токове,
неуместни за кафенето на плажа, носеше минижуп и щедро демонстрираше
високия си бюст. Не че бе особено едрогърда, но свети Уондърбра ѝ бе
помогнал да постигне впечатляващ ефект. Впрочем пъпчивият сърфист от
съседната маса не изпускаше от поглед деколтето ѝ. Тя говореше
усмихната, с добре отработен маниер на мадама със самочувствие и високо
самомнение.
– Съжалявам, закъснях. Върнах се от плажа и исках да се преоблека, но
си бях забутала някъде нещата. Едва открих пликчетата си.
Повече от ясно бе, че тийнейджърът сърфист се гласи да разбере дали ги
е открила или не – погледът му се плъзна от деколтето към късата поличка,
в която се вторачи в очакване на мига, който щеше да му разкрие отговора.
Раздразнението на Дорис се усили. Кейт бе удовлетворена.
– Да ви представя Йенс, запознахме се на плажа. Оказа се, че и двамата
пушим ментово марлборо лайт, направо да се побъркаш! – обяви Кейт.
Слабоват, с хлътнали страни, с открита усмивка, Йенс се представи като
родом от „малка европейска страна“, в случая Дания. Бе обръснал изцяло
главата си – хитър начин да прикрие очевидните поражения, нанесени от
косопада. За сметка на това си отглеждаше много гъста, тъмноруса брада.
Създаваше впечатление, че с брадата се стреми да компенсира липсата на
окосменост върху черепа си. Гласът му бе толкова тих, че се налагаше да
наострим слух, за да го чуваме. На въпросите, които му задаваха другите,
отговаряше скромно, едва ли не подценявайки се сам, сякаш се извиняваше
за създаденото неудобство. Дик го гледаше, сбърчил леко вежди, чудейки
се към кой животински вид да го причисли. За него очевидно не бе
нормално да има толкова безлични същества. Йенс така се силеше да не
засегне когото и да било, че буквално ставаше прозрачен. След пет минути
го забравиха. Повече не съществуваше.
Кое караше някого да се държи по такъв начин? В какво трябваше да
вярва, за да го прави? Може би е от типа хора, които си казват: „Ще ме
оставят на спокойствие, ако много-много не се обаждам“. Във всеки случай
бях убеден, че Дик вярва точно в обратното: „Ще ме уважават, ако към
силен!“.
Йенс не сваляше влюбени очи от Кейт, но след като го представи, тя не го
погледна нито веднъж. Напълно го пренебрегваше. Защо ли изобщо го бе
85
довела със себе си? Заради удоволствието да се изфука с обожател, който я
гледа с отворена уста, като потвърждение на силата ѝ на съблазнителка? За
да накара Дик да ревнува? Впрочем имах чувството, че тя хвърля доста
усилия да монополизира вниманието му. Вероятно това не бе убягнало и на
Дорис, защото раздразнението, което искреше в погледа ѝ, на моменти се
преобразяваше в святкащи мълнии на омраза.
Барманът приемаше поръчките.
– Един коктейл – заяви Кейт.
– Една газирана вода – поиска Дорис.
– Ти какво ще пиеш? – обърна се Дик към Йенс.
– Все ми е тая.
– Хайде, решавай!
– Тогава ще взема каквото пиете вие.
– Две бири – поръча Дик.
Той беше доволен от деня си.
– Днес вълните не прощаваха, беше супер яко. Най-после един ден без
грам скука – обяви той.
– Беше наистина красота, развилнялото се море – добави Дорис.
– Така е – престраши се Йенс.
– Да бе, как пък не! Днес беше непоносимо – отсече Кейт. – Двама пичове
не спряха да ме свалят. Направо ми писна, не можех да се отскубна.
– Ами карай сърф тогава – посъветва я Дик. – В морето момчетата не
откъсват поглед от вълните.
– О, не, само не сърф! Непрекъснато падаш, а има и опасност да си ударя
гърдите, ако се пльосна по корем.
На съседната маса погледът на младежа сърфист чевръсто се изкатери от
минижупа към деколтето.
Дорис бе решила да се оттегли от схватката. Свръхчувствителна, тя бе от
хората, които искат да бъдат обичани заради самите тях, такива, каквито са,
и вярваше, че ако се помъчи да се хареса, няма да я обичат за това, което е,
а за положеното усилие.
– Знаете ли защо мъжете еякулират на тласъци? – провикна се Кейт на
всеослушание, предизвиквайки полусмутена, полуочаквателна тишина.
Дик очевидно хареса въпроса и очакваше отговора. Лицето на Дорис
изразяваше презрението ѝ към вулгарността. Йенс се усмихваше с
престорена благост.
– Защото жените поемат на глътки – заяви тя, издържайки погледа на Дик.
Йенс се изхили глуповато, Дик – доволно. Дорис бе поразена.

86
 Младежът сърфист не вярваше на ушите си. Нямаше представа, че такива
момичета се разхождат по белия свят. Седеше със зяпнала уста. Бе заковал
погледа си в нея и я изяждаше с очи. Вероятно си представяше, че в леглото
е бомба. Аз обаче съвсем не бях толкова убеден – тя се интересуваше много
повече от въздействието си върху мъжете, отколкото от самите мъже.
Какво можеше да подтиква едно момиче да се държи толкова
предизвикателно, да стигне дотам да разправя мръсни историйки? Какво
преследваше тя? Какво вярваше за себе си и за околните? Несъмнено
изпитваше органична нужда да съблазнява, да предизвиква сексуални
желания. Вече си бях набелязал няколко възможни версии: „Съществувам,
ако съм привлекателна“ или: „Ще ме ценят, ако привличам мъжете“. При
всички случаи долавях, че агресивната ѝ съблазнителност не бе нейният
истински избор. Тя просто се подчиняваше на някаква потребност, на която
бе пленница.
Бях започнал да подслушвам хората, за да се забавлявам, като отгатвам в
какво вярват, но колкото повече ги разгадавах, толкова повече се
наскърбявах, установявайки тяхната не-свобода. Тази липса на свобода не
произтичаше от действията на някакъв ужасен диктатор, а само и
единствено от представите, които всеки един си бе изработил за себе си, за
околните и за света.
На брега родители организираха плажни игри за децата си. Заслушах се
за кратко и с изненада установих, че насърчават наследниците си да се
надпреварват помежду си. Не бе достатъчно да се справят успешно със
заниманията, важно бе да победят другарчетата си, да бъдат по-добри от
тях. Какви ли вярвания движеха тези родители? Че човек има стойност само
когато изпревари другите? Че резултатът заслужава уважение само когато
е по-добър от този на съседа? По мое мнение единствената достойна
надпревара е надпреварата със самите нас. По-скоро да надминеш себе си,
отколкото другия. Мъдрецът ми бе обяснил, че човек не може да съди
вярването, а само да се интересува от неговите последици. И какви можеха
да бъдат тези последици в настоящия случай? Стимулиране? Несъмнено.
Мотивация за напредък? Но какво влияние щяха да окажат върху
отношенията с хората? Можем ли да изживеем едно приятелство, една
любов, когато сме свикнали да се сравняваме с другия? А какво изпитваме
в присъствието на хората? Колебаем ли се между чувство за превъзходство
и чувство за непълноценност? Между безразличие и почтителност? Или
жал и завист? Тези родители не си даваха сметка, че развиват у децата си
стремежи, които ще сложат траен отпечатък върху социалните им
отношения. Техните мотивации, поведения, емоции щяха да бъдат белязани
от определени вярвания, изградени у тях във възраст, в която децата
попиват предложените им модели.
87
 А самите родители? Те пък по какъв начин бяха развили тези вярвания?
Дали ги дължат на собствените си родители, или са се сблъскали с
напористи конкуренти, които са ги унизили, и затова сега искат техните
деца да бъдат в доминираща позиция? В такъв случай избирали ли бяха?
Или се подчиняваха на модела, наложен им отвън?
На друга, близка до мен маса някакъв господин всезнайко бърбореше на
дамата си, която умело му внушаваше, че се възхищава от ерудицията му,
а всъщност прикриваше отегчението си. Той се стремеше да демонстрира
знанията си по всички възможни теми. Дори я поправяше, когато тя
казваше нещо, внасяше уточнения в думите ѝ, което се случваше рядко, тъй
като почти не ѝ даваше думата. Чудех се кой бе повече за окайване в така
създадената ситуация, защото ми се струваше, че господинът бе
пришпорван от непреодолима нужда да блесне със знанията си. За него това
бе от жизнена важност. Може би бе убеден, че живее единствено чрез
натрупаните знания? Може би се опасяваше да не го вземат за идиот или за
невежа? Или пък вярваше, че няма да се хареса на околните, ако не съумее
да им покаже ерудицията си? Дали се чувстваше задължен да я доказва?
Допирната точка между всички тези хора бе малкото свобода, с която
разполагаха. Те всички бяха в плен на вярванията си и тези вярвания
ограничаваха избора им и им налагаха определено поведение. Осъзнавах
това положение все по-ясно. Сега ми бе достатъчно да послушам или да
понаблюдавам за малко непознати хора, за да доловя вярванията, които
обуславяха държането им.
Бях като Давид Венсан в „Нашествениците“ – той разпознаваше
извънземните по вдървеното кутре на ръката. Те бяха навсякъде, бяха
завладели планетата. А моята собствена планета бе превзета от вярванията,
които ръководеха поведението на хората.

Глава 18
Отново бях на волана, доволен, че напускам Кута с нейните барове и
префърцунената ѝ атмосфера. Когато стигнах до бунгалото, беше вече
непрогледна и топла нощ и може би затова ритуалното ми плуване ме
накара да се почувствам божествено.
Съботната сутрин се точеше бавно, сякаш никога нямаше да свърши.
Прекарах я на плажа, под сянката на една палма, наблюдавайки рибарските
лодки – едни излизаха в морето, други се връщаха на пристана. Нямах
търпение да дойде следобедът. Чудех се какво ли можеше да е това
„особено важно“ упражнение, което мъдрият ми учител бе запазил за
последната ни среща. Бях свикнал със срещите ни, всяка ме бе разкривала
88
малко по малко пред самия мен и ми бе трудно да се примиря с мисълта, че
днес ще се видим за последно.
Какво ме бе подтикнало първия път да посетя лечителя? По каква
необяснима случайност бях чул за него и какво ме доведе при него, след
като всъщност не ми трябваше да го срещам? Странно нещо е животът,
понякога съвсем незначителни решения преобръщат по невероятен начин
посоката на нашето съществуване. След години се чудим как ли би се
развил животът ни, ако в даден момент не бяхме взели именно това
решение, а не някое друго... Колко ли подобни случайности бях пропуснал
покрай мен, без дори да си давам сметка? Колко ли пъти, изправен на някое
от хилядите малки житейски кръстовища, за жалост бях поемал по най-
обикновения път, докато ако бях продължавал по другия, щях да се насладя
на безброй прекрасни изживявания?
Наобядвах се на набързо, по-рано от обикновено. Исках да стигна до дома
на учителя в най-ранния следобед, за да прекарам в неговата компания
колкото може по-дълго време. Водеше ме желанието да се възползвам
максимално от срещата ни, още повече, че бе последната, но да си призная,
имаше значение и фактът, че бях заплатил доста солена цена в буквалния
смисъл на думата. Съвсем случайно стигнах пред дома му в часа на
излитане на самолета, който пропуснах. Градината бе същата като в първия
ден, непретенциозна и красива, излъчваща деликатните ухания на
екзотични цветя и растения. Влязох и отначало не видях жива душа.
Къщичката, в която имаше обичай да ме приема, пустееше. Пълна тишина,
ненарушавана от най-малкия звук. Може би бях подранил? Обиколих
наоколо – мъртвило. Седнах на един нисък зид близо до входа и зачаках.
Покоят бе нарушаван навремени единствено от шумолене на листа и от
познатия писък на гущера, вероятно скрит някъде из гредореда. От
тишината сякаш извираше спокойствие и умиротворение и за пръв път си
помислих, че може би не съм роден за живот в големия град. Минаха
двайсетина минути, докато се появи отново младата жена с кока. Изправих
се и тръгнах към нея, но тя изпревари въпроса ми.
– Учителят Самтянг не е свободен днес – каза тя.
– Да, знам, че сутринта бе зает, но се разбрахме да ме приеме следобед.
Може би не ви е предупредил? Може ли да му съобщите за мен?
– Но той не е тук.
– Добре, вероятно ще закъснее. В такъв случай ще вляза да го изчакам
вътре – отвърнах аз и направих крачка напред.
– Не, днес повече няма да се връща тук. Тръгвайки си, ми каза, че ще се
видим утре.

89
 – Сигурно има някаква грешка – продължих да настоявам. – Уверявам ви,
че днес имаме насрочена среща и е невъзможно да я е забравил.
– Не я е забравил, но не е тук и няма как да го видите.
Тя се изразяваше с обичайния си спокоен тон, сякаш не забелязваше
дълбокото ми объркване.
– Как така не е забравил? – троснах се аз, чувствайки как гневът се надига
в гърдите ми.
– Ами той наистина ми каза, че ще дойдете днес следобед.
– Какви са тези нелепости? – избухнах аз. – Смених си полета по негова
молба именно за да мога да го видя по това време. Къде е той?
– Не знам.
Положението бе влудяващо, истински кошмар.
– Каза ли да ми предадете нещо?
– Не прочетохте ли бележката, която ви остави в къщичката?
– Къде я е оставил?
– Вътре.
Втурнах се вътре, омерзен от развоя на събитията. Защо трябваше да ми
погажда такъв номер? Отлично знаеше какво ми е коствала промяната на
полета. Какво ли извинение бе подготвил?
Бележката лежеше на сандъка от камфорово дърво. Жълтеникав лист
хартия, сгънат на четири. Грабнах го и го разгънах. Познах изискания му
почерк.

Разочарованието, объркването или дори гневът, който сигурно ще

изпитвате, когато започнете да четете тази бележка, ще ви
помогнат да преминете към новото измерение на личността ви,
личност, която не се нуждае повече от мен, за да продължи да се
развива.
Вземайки решение да дойдете днес, вие направихте стъпка от
изключително значение за вас, развивайки една способност, която
до момента жестоко ви липсваше – способността да правите
избор, който си има цена, тоест да се откажете от нещо, да
направите някаква жертва, за да продължите напред по
житейския си път. Вие го сторихте, разбивайки на пух и прах
последната пречка пред пълната реализация на вашата личност.
Отсега нататък разполагате със сила, която ще ви съпътства
през целия ви живот. Пътят към щастието изисква понякога да се
откажем от лесните неща и да следваме повелите на волята ни,
стаени в най-съкровените дълбини на душата ни.

90
 Добър път.
Самтянг

Нужно ми бе доста време, за да се съвзема.

Гневът ми се бе изпарил, на негово място се настани изумлението,
последвано от съмнението, заменено от разбирането, сетне от чувството на
съгласие, после на признателност, докато най-накрая дойде редът на
безрезервното и искрено възхищение.
Този мъж бе имал дързостта да ме подложи на изпитание, съзнавайки
отлично, че ще му се разсърдя, и поемайки риска, че може и да не му простя.
Направил го бе, защото знаеше, че за да вървиш напред, не е достатъчно
просто да разбереш някаква истина или да прегърнеш някаква идея. Трябва
и да изживееш нещо изключително силно, в което си вложил част от себе
си. Той ми бе предоставил именно такова изживяване.
С отсъствието си се бе отказал от сбогуването с мен, от благодарностите
и от признателността, които щях да му изразя за всичко, което ми бе дал. С
постъпката си доказваше всичко, на което бе ме научил, и това още повече
засилваше ефекта на краткото писмо. Велико изкуство.
Стоях така дълго време, за да попия за последен път необичайната
атмосфера на мястото, заредено с толкова енергия, сетне вдигнах ръце към
врата си и откопчах синджирчето с протестантското кръстче. Нежно го
поставих в малката кутийка на етажерката.

Глава 19
Поех по обратния път и след като спрях за кратко, колкото да напълня
раницата с провизии, продължих с висока скорост право на север. Половин
час по-късно слязох от колата, пристегнах връзките на обувките си,
нарамих раницата и поех по пътеката. След няколко минути ми стана много
горещо и капчици пот оросиха челото ми. Вдигнах поглед, заслонил очи с
ръка, за да се предпазя от слънцето. Пред мен се извисяваше внушителната
гигантска снага на връх Скуво, непоклатим и вечен.
Изкачването ми отне четири часа. Четири часа усилия, изпълнени на
моменти с физическо страдание. На някои места преодолявах големи
стръмнини и оставах без дъх. На други пътеката следваше планинския
склон, виеше се по равното и тогава имах възможност да си поема дъх,
вдишвайки аромата, който пръскаха множеството непознати за мен
тропически храсти. Колкото по-високо се изкачвах, толкова по-
впечатляваща бе гледката, която се разкриваше пред мен.

91
 Стигнах върха изтощен, изцеден, останал без капка енергия, но преливащ
от неописуемо удовлетворение. Бях успял да се преборя с мързела, да
мобилизирам силите и смелостта си, да доведа докрай взетото решение и
сега, изправен на върха, се чувствах всемогъщ, като капитан на носа на
кораба, подчинил огромни пространства, оризища и лесове, а вятърът
свиреше в ушите ми. Дъхът на приключения и дързост, носещ се на тази
главозамайваща височина, ме опияняваше.
Пред мен се откриваше нов живот, Моят живот, плод на моите решения,
на моя избор, на моята воля. Сбогом на съмненията, на страховете от
чуждото мнение, на опасенията за това, че съм неспособен, нехаресван.
Щях да изживявам всеки миг съзнателно и в съгласие със себе си и с
принципите си. Щях да си остана алтруист, но нямаше да забравя нито за
миг, че най-добрият подарък, който мога да предложа на другите, е моята
психическа уравновесеност. Ще възприемам трудностите като изпитания,
като подаръци, които животът ми дава, за да науча онова, което ми е
необходимо да знам, за да се развивам. Няма повече да бъда жертва на
събитията, а ще се превърна в играч в една игра, в която правилата се
разкриват постепенно и чийто край винаги ще остане част от загадката.
Спускането мина бързо и направих малко отклонение, за да приседна на
брега на езерото, ширнало се в подножието на планината, над което
властваше храмът на богинята на водите. Магическо място с неизразима
красота. Залязващото над опустялото езеро слънце скоро се гмурна във
водите му и придаде на гледката оттенък на нереалност. Безкрайна
непрозрачна водна повърхност, над която бе надвиснала гигантската сянка
на връх Скуво. Наоколо никакъв признак на човешко присъствие.
Мъртвило. Абсолютна тишина. Единствено черният, подобен на пагода
храм се открояваше като китайска сянка на светлия фон на отразените в
езерото облаци. Останах дълго време неподвижен, попивайки
заобикалящия ме покой, изпълвайки се с красотата и тишината на това
магическо място.
На връщане към бунгалото шофирах на фарове, съсредоточен върху пътя,
за да избягна многобройните шофьори, които караха без светлини. Бях
изморен, но и носен от някакво усещане за лекота. Отидох до брега. Луната
изплува нависоко и раздипли по моя плаж воал на спокойствие и на отмора.
Нямаше жива душа. Семействата на рибарите отдавна се бяха разотишли.
Разсъблякох се напълно и влязох гол в топлата вода. Плувах тихо,
отпуснат и свободен, чувствах как водата се плъзга по тялото ми. Сякаш и
аз се бях превърнал във вълна и бавно се разтварях в океана. Поех дълбоко
въздух и се спуснах, без да бързам, към дъното. Ръката ми се сключи около
един камък. Тежестта му ме закрепи за известно време насред водата,
между повърхността и пясъчното дъно. Свих се в позата на зародиш, с
92
колене, опрени до гърдите, без да изпускам камъка. Отпуснах се за известно
време в безтегловност, гален от приятната топла вода, долавяйки
приглушения шум на вълните на повърхността, като равномерно и
спокойно пулсиращо сърце.

Глава 20
Събудих се на пясъка. Слънцето вече бе изгряло. Не си спомнях да съм
заспивал на плажа. Обаче бях облечен, което бе сигурен знак, че вълните
не ме бяха изхвърлили на брега след снощното ми плуване. Станах,
протегнах се, изпълних дробовете си с чистия въздух на морската шир.
Чувствах се нов човек.
Рибарските пироги вече се завръщаха от нощния улов и силуетите им се
открояваха на утринната дрезгавина. Разтъпках се по брега, покрай водата,
краката ми потъваха в пясъка, оставяйки недълбоки отпечатъци, които
следващата вълна щеше да изтрие с лек пенлив плисък. Насред морето един
кораб отнасяше стотици пасажери, решили да открият Сулавеси, Борнео
или Ява.
На плажа забелязах едно самотно момиченце, вероятно дъщеричка на
някой от редките туристи, дошли да посетят това закътано място. Пет-
шестгодишно дете, което съсредоточено рисуваше с пръчка по пясъка.
Видя ме да приближавам и когато стигнах до нея, ме дари с бегла усмивка,
откъсвайки се за миг от заниманието си.
– Какво рисуваш? – полюбопитствах аз.
– Кораб, разбира се – отвърна тя с обиден тон, без да прекъсва работата
си.
– Харесваш ли корабите?
– Да. Преди исках да стана морски капитан.
– А сега си промени решението, така ли?
– Да, защото е много трудно за мен – отвърна детето с тъга.
– Откъде знаеш, че е трудно?
– Дядо ми каза. Той ми обясни, че това е професия за момчета, не е за
момичета.
Момиченцето довършваше рисунката си и изглеждаше толкова тъжно, че
сърцето ми се късаше.
– Как се казваш?
– Анди.
– Слушай, Анди, я ме погледни.

93
 Детето пусна пръчката и се обърна към мен. Аз се отпуснах на колене на
пясъка, за да сме на еднаква височина.
– Убеден съм, че дядо ти много те обича и ти желае доброто. Но пък и аз
ще ти кажа нещо. Една малка тайна, която ще запазиш само за себе си
завинаги. Съгласна ли си?
– Да, съгласна съм.
– Анди, не позволявай никога на никого да ти казва какво можеш да
правиш. Ти си тази, която ще избереш какъв живот да живееш.
Момиченцето ме погледна право в очите и за кратко се замисли. Сетне
сериозното му изражение постепенно изчезна и на лицето му разцъфна
прекрасна широка усмивка. То се отдалечи с уверена крачка, с поглед,
обърнат към морето, където корабът продължаваше да бразди неотклонно
водите по посока на хоризонта.

За автора
Лоран Гунел е френски писател и психолог, роден през 1966 година.
Експерт по личностно развитие и невролингвистично програмиране,
преподавател в Университета в Клермон-Феран, той дълги години обикаля
света и се среща с изключителни мъже и жени, специалисти в областта на
човешкото поведение и вътрешното равновесие.
Опитът му на изследовател, пътешественик и консултант е въплътен в
световноизвестните романи „Човекът, който искаше да бъде щастлив|,
„Бог пътува винаги инкогнито“, „Обезумелият философ“, „Денят, в
който се научих да живея“.
Повечето книги на Гунел съчетават романовия сюжет с популярната
психология, таланта на писателя със знанията на учения. По кристално ясен
и изключително разбираем начин авторът ни запознава с някои основни
страни на човешката психика, опирайки се на конкретни случаи, колкото
измислени, толкова и близки до всеки от нас.

Интервю на Лоран Гунел за книгата му „Човекът ,

който искаше да бъде щастлив”
Какви бяха първите образи , които изникнаха пред теб , когато
замисли тази книга , къде стана това и с една дума как се развиха
нещата?

94
 Отдавна исках да напиша книга на тема , която дълбоко ме вълнува и ,
която описва това , „което вярваме за самите нас , другите , света , това
което поражда реалността”. Една тема от изключителна важност за мен.
Бях на почивка в планината. Замисълът за книгата започваше да се оформя
в мен. Сетих се за един възрастен господин , когото бях срещнал през 1995
г., на другия край на света , в Индонезия , по - точно на остров Бали.
Въпросният господин беше лечител , който срещнах , може да се каже
случайно. Образът на този човек изникна в ума ми и реших да му поверя
главната роля в книгата. Именно той прецежда капка по капка поуките
относно идеята , която искам да предам.
Имаш ли някаква интересна случка , която да споделиш за това как
ти хрумна идеята за книгата?
Бях движен от желанието да пиша по особената тема за вярванията. В
продължение на две години се колебаех под каква форма да я представя ,
като роман или като ръководство. От самото начало едно тъничко гласче
ми казваше , че би било добре да я представя под формата на роман. Убеден
съм , че един роман въодушевява повече читателя , отколкото може да го
стори едно ръководство. Дори когато е силно заинтересуван и се придържа
към съветите , които му поднася ръководството , човек е така устроен , че
взема правилните решения , без много - много да ги прилага на практика.
След време , забравяме , увличаме се от нещо друго. Не може да се постигне
особен ефект. Романът , по силата на метафоричното въздействие на
историята позволява да се поставяме на мястото на героя и да разберем
повече. Оказва по - силно въздействие , включинелно и на подсъзнателно
ниво. Мислех да я представя темата като роман , но в началото ми се
струваше , че няма да съм способен да го сторя. Отлагах писането и поради
тази причина.
Представи ни твоя герой. Защо избра именно него? Кой е той?
Различава се от повествованието , посвещаващо в някаква тайна , при
което героят поема инициативата. Тук това разкриване идва сякаш
малко случайно?
Това е историята на един млад мъж , който чува да се говори за някакъв
лечител. Толкова го хвалят , така превъзнасят славата и качествата му , че
той решава да отиде да го види. Не е болен , движен е единствено от
любопитство. Смята , че от тази работа може да получи някаква полза.
Старият лечител го подлага на преглед и му поставя диагноза : младият мъж
е в добро здраве , но проблемът при него е , че не е щастлив. Той е силно
изненадан , защото е мислил , че лечителят се занимава с физическото
здраве , а се оказва , че той лекува душата. От тук насетне , старият мъдрец
го повежда през низ от преживявания и изпитания. Точно тези
преживявания , изпитания и беседи с лечителя ще накарат младия човек да

95
осъзнае кое му пречи да бъде истински щастлив и как да се освободи от
препятствията по пътя към щастието.
Как би окачествил тази липса на щастие? Младият мъж не е ли
нещастен?
Не е нещастен. Той е като всички останали. Има интересна професия ,
която харесва. Има обаче и неосъществени мечти. Включително и една идея
, която би желал да види реализирана. Не е имал смелостта да смени
работата си , не се е чувствал напълно спокоен от удобното си
съществуване. В края на краищата , започнал да си задава немалко въпроси
: защо предпочита незадоволителното за самия него удобно съществуване ,
вместо да осъществи обещаващата мечта , съпътствана обаче с
неизвестност и рискове.
Можеш ли да ни дадеш пример , да ни разкажеш някое изпитание , с
което твоят герой трябваше да се пребори?
Един пример за изпитание , пред който го поставя старият мъдрец е това ,
че нашият герой се бои да не бъде отблъснат от другите хора , когато се
обръща към тях с молба за помощ или за съвет. Мъдрецът му дава задачата
да тръгне из улиците , да влезе в досег с непознати хора , да им поиска нещо
с една точно определена цел : да получи отказ. Той трябва да застане с лице
към отхвърлянето , което толкова го плаши. Старият човек се опитва да „
зачеркне симптома ”. Младият мъж тръгва из улиците с целта на среща с
другите. Ще се обърне към тях с молба за разни неща , но с точно
определената цел да получи отговора , от който той обикновено се страхува.
Един вид терапевтична цел , така ли?
Това го кара да осъзнае , че страхът който е изпитвал е плод на собствения
му ум. В действителността , хората всъщност правят всичко , за да помогнат
или да улеснят. Те са доста симпатични.
Връщаме се на тезата , че вярването поражда реалността. В края на
краищата учудващото е , че обществото не е толкова враждебно ,
колкото изглежда. Голяма част от враждебността , която му
приписваме не идва ли по - скоро от опасението ни да не бъдем
отхвърлени?
По принцип светът , обществото не са толкова враждебни , колкото ни
изглеждат. Всъщност не си даваме сметка , че враждебността , която
долавяме съвършено искрено покрай нас сме в състояние да я
неутрализираме по един съвършено прост начин , правейки първата крачка
към другите , невинно и спонтанно. Приписвайки им , дори когато става
дума за непознати хора , положителни намерения , ние ги насърчаваме да
се държат с нас по същия начин , положително , любезно , приятно , с
внимание.

96
 Казано най - общо и кратко , можем да заявим , че един от основните
съвети , които ни дава тази книга е да правим добро , така ли е?
Може да се каже , че една от идеите на мъдреца е винаги да залагаме на
доброто. Когато се отворим към другия , да го правим с убеждението , че
той е добронамерен към нас и по този начин се увеличават шансовете да се
окажем прави. Първо , защото мисля , че повечето хора са наистина мили и
честни. На второ място , ако сме убедени че е така , ще ги накараме да бъдат
такива , дори отначало да не са изцяло такива.
Да бъдеш открит към другия и залагането на доброто са ясно
очертани. Това е един по - скоро практичен и прагматичен , а не
толкова философски подход , не е ли така?
Не само. Не твърдя , че трябва отиваме към другия с усмивка , както и това
, че ако се отнасяме мило към другия той ни отвръща по същия начин.
Мисълта ми е , че правейки крачката към другия сме убедени , че той е
добър човек , че е изпълнен с внимание и дори да изглежда затворен , да не
е супер симпатичен или да е намръщен , в дъното на душата си със
сигурност е човек добронамерен. Ако вървите към него воден от такива
мисли , от такова поведение или държание , в такъв случай е много
възможно и той да ви отвърне подобаващо.
Има много поуки относно поведението.
Има едно философско измерение , например факта , че повечето страхове
, които ни спъват в живота са продукт на ума ни. Тази идея е по -
философска. Следващия въпрос , който си задаваме е „ как да я приложа в
ежедневието?”. В книгата съм се стремил да преведа това понятие в точно
изразени идеи и поведения. Например , изпитвам опасения да осъществя на
практика замисъл , на който много държа. Книгата ясно ми показва , как да
разбера , дали това опасение е плод на собствения ми мозък или отговаря
на дадена реалност , която трябва да си спестя. Конкретно ми показва как
да постъпя , за да го разбера и как да се освободя от него , ако се окаже , че
това опасение не отговаря на действителността.
Как един автор посреща успеха на първия си роман особено , когато
този успех е неразривно свързан с това , че тук се намесила мълвата ,
слуховете?
Често ме питат за причините довели до успеха на книгата , за това как
един непознат автор се оказва четен и превеждан в 17 страни... Истината е
, че самият аз не мога да отговоря , вероятно има някаква магия около тази
книга. Чух да говорят , че станало предимно по слух , как един прочел
книгата я препоръчал на друг и т. н. Приемам факта , че не всичко може да
се обясни. Съществуват немалко неща в живота , които за мен остават
неразгадани. Що се отнася до втория роман , който в момента пиша , бих
казал , че не се чувствам особено напрегнат и натоварен. Според мен най -

97
важното е да бъдеш верен на това , което искаш да изразиш и предадеш
посланието. Да става каквото ще.
Няколко думи за сюжета на следващия роман?
Следващият роман ще говори за свободата , в смисъл на личното
освобождаван. Както и за това , как поемането на определен риск в живота
може да доведе до свободата.

Интервю с автора за в-к „Еврейска Трибуна”

Лоран Гунел : „ Какво чакаме , за да се почувстваме щастливи?”
С диплома в джоба , срещата на Лоран Гунел със света на финансите се
оказва истински шок. В търсене на смисъл , той записва хуманитарни
науки и специализира в областта на личностното развитие. Обикаля
света , срещайки изключителни учени , „ лекари ” практикуващи в
областта на тялото и душата. Предлага ни едно пътуване , което ни
посвещава в дълбоки тайни , в търсене на щастие. Простичко , дълбоко и
въздействащо.

Еврейска Трибуна : Какво ви подтикна да напишете тази книга? Лоран

Гунел : От дълги години имах желание да пиша за вярванията. Не в
религиозен смисъл , не като религиозно понятие , а по - скоро за това какво
вярваме за самите себе си , за това на какво сме способни , за другите , за
отношението ни към тях , за света около нас , който обуславя реалността.
Според мен това е шансът на живота ни да го осъзнаем , следователно да
надскочим илюзиите си , да вървим напред. Нашите постъпки са плод на
нашите вярвания , но без оценъчни ефекти , също както не са и отражения
на действителността. Освен това , тези вярвания винаги въздействат
положително или ограничаващо. Това , което ме интересува при
личностната реализация е да накарам читателите да осъзнаят , че се
ограничават по отношение на осъществяването на мечтите им или на
препятствието , което са издигнали пред своето щастие.
Е. Т. : Книгата ви говори за трудността да избираш. Истината е , че
много хора отказват да направят избор от страх да не изгубят нещо. Те
обаче не си дават сметка , че ако самите те не го сторят , животът ще
го направи вместо тях , нали така?
Л. Г. Понятието за избор е интересно ; наистина времето , в което живеем
носи вярването , че щастието се състои в това да изберем сред множество
възможности , което е равносилно на липса на избор. Ако прекарам вечерта
, скачайки от един телевизионен канал на друг , това означава че не съм
98
направил правилния избор за прекарването на вечерта. Тази илюзия за
щастие , основана върху разнообразието от възможности е най - добрият
начин човек да не живее живота си. Това означава съзнателно да избере
отказа , да реши да гледа някакъв документален филм или друго предаване
, давайки си ясна сметка , че задължително пропуска нещо на някой друг
канал , но такъв е неговия избор. Понякога оставам с впечатлението , че
животът на немалко хора се оказва приблизително такъв и се натъжавам :
вътрешно съм убеден , че не този е най - добрият начин да се реализират
истински.
Е. Т.: Вашият герой Жюлиен се оказва в положение , в което му дават
задачата да изкачи една планина или да не я изкачи...
Л. Г.: Убеден съм , че всяко нещо си има цена. Всички удоволствия в
живота имат и обратната страна. Имам две малки дъщери и двамата със
съпругата ми ставаме през нощта... Когато малкото дете се събуди нощем
и заплаче , какво вярване си изработва то , с което да въздейства върху
отношението си към родителите му , към другите хора? Дъщерите ми са за
мен извор на огромно щастие , но и на каква умора от пет месеца насам!
Коства ми много , но смятам , че това огромно щастие е част от моето
себеотдаване. В книгата ми става въпрос за ритуал в посвещаване.
Мъдрецът иска от младия мъж да изкачи планината , тоест да понесе
някакво страдание , за да види до каква степен е способен да даде от себе
си , за да се развие. Да , осъществяването на мечтите си има цена.
Е. Т.: Защо действието се развива на остров Бали? Не е ли свързано с
вашата автобиография?
Л. Г.: Прекарах там немалко време през 1995 г и срещнах лечител на
тялото , не на душата , какъвто може и да има , един човек , който много ми
помогна и от когото се вдъхнових за да създам моя герой. Този мъдрец беше
от остров Бали , но той може да е от всякое друго място на земята. И само
първите 25 страници са автобиографични.
Е. Т.: Ако трябва да запомним само едно нещо от книгата , какво би
било то?
Л. Г.: Това е сборник на всичко , което ми е присърце , нещо , което ме
засяга пряко от началото до края.
Е. Т.: Може ли да се твърди , че това посвещаване е нещо , което
пожелавате на всеки човек , че това всъщност са вашите пожелания
към читателите за Рош Хашана , за да може всеки един да открие себе
си чрез тях?
Л. Г.: Напълно , именно това искам да им пожелая. Действително се
вълнувам , срещайки хора , които не водят живота , който биха искали да
имат и , които имат сили да живеят желания от тях живот. Да ги чувам да
казват : „ това , което бих искал...”, докато всъщност те сами са си го

99
забранили. Защото , ако не се бяха самоограничили в собствените си „
лъжливи ” вярвания , щяха да направят нещо съвсем различно...
Е. Т.: А какво място отреждате на „ материалното ”?
Л. Г.: В нашето общество ние живеем някакси двойствено по отношение
на материалното , изпитваме своеобразно чувство за вина , една двойна
принуда към този проблем. Посланието на мъдреца по отношение на това
се изразява в опита му да освободи Жюлиен от комплексите му , да го
постави в правилната рамка. Няма нищо лошо в това човек да печели добре
, това е просто нещо , което улеснява взаимоотношенията. Но ако
стремежите ни са единствено към материалното , в такъв случа животът се
изпразва от съдържание. И тук също трябва да намерим точната мярка

Издателство „Колибри“
Издателство „Колибри“ е създадено през 1990 година – едно от
първите частни издателства след промените и от малкото,
които съществуват и днес. През годините „Колибри“ се
утвърди със своя професионализъм и качество като едно от
водещите издателства на книги у нас, познато и извън страната
като единствен представител на много чужди издателства.
Високото качество на текстовете и преводите на „Колибри“,
както и изисканото художествено оформление са признати в
страната и чужбина.
Благодарение на „Колибри“ българският читател има
възможността да се запознае с популярни и не толкова
популярни автори от различни страни и континенти,
представители на различни жанрове, епохи, идеи, писатели,
които е необходимо да познаваме, за да сме в крак със
световните литературни тенденции.

Книжарници в Cофия
„КОЛИБРИ“
ул. „Иван Вазов“ № 36
тел. 02/988 87 81
ВЪВ ФРЕНСКИЯ КУЛТУРЕН ИНСТИТУТ
100
 пл. „Славейков“ № 3
тел. 02/981 50 47
„НИСИМ-КОЛИБРИ“
бул. „Васил Левски“ № 57
тел. 02/981 19 12
www.colibri.bg
www.facebook.com/ColibriBooks

Лоран Гунел
Човекът, който искаше да бъде щастлив
© Румяна Маркова, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата

http://4eti.me
http://ekni.ga

ИК „Колибри“, 2016
ISBN 978-619-150-823-5

101