ХЕНИНГ КЬОЛЕР

ЗА СТРАХЛИВИТЕ, ТЪЖНИТЕ И
НЕСПОКОЙНИТЕ ДЕЦА

ОСНОВИТЕ НА ЕДНА
ДУХОВНО-ВЪЗПИТАТЕЛНА ПРАКТИКА

Превод от немски: Людмила Коева

1
 Издателство Фрайес Гайстеслебен, 3- то издание 1995

Verlag Freies Geistesleben, GmbH,Stuttgart, ISBN 3 77 25 1186 4

Köhler Henning

Von ängstlichen, traurigen und unruhigen Kindern. Grundlagen einer spirituellen

Erziehungspraxis

СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор......................................................................................................................... 5

1. Основни въпроси на духовната възпитателна практика..........................................6

Помощ от нощта............................................................................................................................ 6
Ангелът ли отговаря?.................................................................................................................... 7
Въпросите на пазачите на моста................................................................................................. 9
Когато тялото е прекалено студено за душата.........................................................................10
Хладна глава и топло сърце....................................................................................................... 11
Какво означава “Морално възпитание?”....................................................................................13
Процесът на възприемане като всемирно-творчески процес..................................................14
Подражанието и изискването за доброто..................................................................................15

2. По следите на сетивото на живота...........................................................................17

Забележки.................................................................................................................................... 17
За “първоначалното чувство за уютност”..................................................................................17
Бележки към трудната тема “сетивото на живота”...................................................................19
Позитивното, спокойното състояние на растеж и “всемирният принцип на доброта”...........20
Ритмите на живота и доверието в него.....................................................................................21
Неспокойно-нервното дете......................................................................................................... 22
Грижата за сетивото на живота като освобождаване на дишането........................................25
Възпитание и самовъзпитание: толерантността......................................................................26

3. По следите на сетивото за осезаемост....................................................................29

Кожата като сетивен орган......................................................................................................... 29
Към характеристиката на осезателното възприятие................................................................29
“Пропитостта с чувството за Бога”............................................................................................. 31
Осезателният орган и интересът към света: различие, резонанс, очевидност......................32
Човекознанието и възпитателната практика.............................................................................33
Какво означава “разбиране”?..................................................................................................... 34
Любящото отношение към света............................................................................................... 35
Близост и ранимост..................................................................................................................... 36
Ограниченото в пространството “телесно себе”.......................................................................37
За пристигането на земята......................................................................................................... 38
Възпитание и самовъзпитание: грижовността..........................................................................40
Латентната травма на страхливите деца..................................................................................41
Телесни и социални сетива – за придобитите страхове..........................................................43
Страхливо-нерешителните деца – наблюдение.......................................................................44
Подготовката за сън и започването на деня.............................................................................46
Възпитание и самовъзпитание: “Позитивният поглед”.............................................................47
Страхливото, нерешителното дете – по-нататъшни наблюдения...........................................48

2
 Резюме: за общуването с неспокойните и страхливи деца..................................................................49

4. По следите на сетивото за движение и равновесие...............................................52

“Усещане за собствената свободна душевност”.......................................................................52
“Чувството за автонимност”........................................................................................................ 53
Скритият композитор.................................................................................................................. 55
За душевната фина съгласуваност........................................................................................... 57
Двигателната структура – душевна структура..........................................................................58
Емпатията и силата на състраданието......................................................................................58
Грешни изводи за утежнени условия на развитие....................................................................59
Тъжното, размишляващото дете: към характеристиката на латентните
смущения на двигателното сетиво............................................................................................ 61
Неизявена причина: ранно-детската подражателна способност.............................................62
Докосване от Ангела: несъзнаваните копнежи на детето........................................................63
За общуването с тъжно-размишляващите деца.......................................................................64
Формиране на говоренето – смислово наситени жестове.......................................................65
Възпитание и самовъзпитание: силата на състраданието......................................................66
Равновесното сетиво.................................................................................................................. 68
Освобождаването на ръцете...................................................................................................... 70
Равновесното сетиво и оценъчната способност.......................................................................71
Душевно равновесие и чувство за справедливост...................................................................72
“Милостивият дар на вървенето” – ръководната роля на равновесното сетиво...................74
Душевното равновесие и чувството за себе-оценка................................................................76
Резюме: насоки за тъжно-размишляващите деца....................................................................77

Заключение: педагогика и етика...................................................................................79

3
 ПРЕДГОВОР

Настоящите разсъждения представляват преработен за отпечатване вариант на

няколко реферата от годините 1991, 1992. Въпреки стилистичните редакции на местата,
където се налагаше, се опитах да запазя характера на едно отправено директно към
слушателите слово. Разбира се, такъв текст не може да се сравнява с онзи, който
предварително е предназначен за отпечатване. И ако някои очакват строга
последователност в изграждането на изказа, ще намерят добър повод за критикуване. Ще
се натъкнат на повторения, прекъсвания и подобни грапавини, каквито са типични при
изнасянето на една лекция. Но аз мисля, че тези липси ще се компенсират от живостта на
говорното слово, от което има остатъци дори и при този печатан вариант. Самата тема на
книгата изисква подобна форма. Надявам се при четенето да се разбира какво имам
предвид.
Откъсите от тези лекции са така свързани, а където е нужно и допълвани, че в
резултат се получи един последователен текст, обогатен чрез акцентиращи заглавия на
отделните глави. Темата е т.н “фундаментално узряване на сетивата.” Тя се придържа към
светогледа на антропософската психология за развитието и се задълбочава по-нататък в
един вид типология на особеното в детското поведение, от което могат да се направят
непосредствени изводи за възпитателната работа. Макар че говорим за тези изводи, все
пак бях далеч от намерението да пиша книга с педагогически рецепти. Сигурно ще стане
ясно, че става дума само за едно: да се окуражат родителите за самостоятелна
познавателна работа и да се подсили тяхното доверие в собствените им способности в
трудните случаи.
Моите най-щастливи мигове като детски терапевт и консултант по възпитание на
деца са онези, в които се сбогувам с родителите с думите: “Вече нямате нужда от мен”.
Най-важната задача на консултанта по възпитаване е да се изработи заедно с родителите
педагогическо “човекознание”. Настоящият текст хвърля светлина върху работата, която
се провежда от години в лечебно-педагогическото отделение на института “Януш
Коршчак” чрез неговите външни и вътрешни мероприятия. Наш приоритет е да поставим
педагогиката върху основата на едно, най-близко до практиката психологическо
човекознание, изхождащо от научни наблюдения, но и живо, изпълнено с любов мислене.
Но тук духовете вече се разделят: който мисли, че любовта няма нищо общо с научното
мислене, едва ли ще извлече някаква полза от тази книга, която е свързана директно с
моите досегашни работи и особено главата “Една кратка разходка в учението за сетивата”,
както и последно издадената ми студия “За загадката на страха”.

Нюртинген/Волфсшлуген
декември 1993 г. Хенинг Кьолер

4
 1. Основни въпроси на духовната възпитателна практика

Скъпи родители,
Чрез следващите разсъждения бих искал да ви запозная с един по-необичаен поглед
към проблемите за развитието на детето, които според мен са от голямо значение с оглед
на възпитанието. Сигурно ще се съгласите с мен, ако кажа, че за да действаме правилно,
първо трябва да имаме отправни посоки за нашите действия. В живота винаги е така, така
е и във възпитателния живот, в общуването с децата. Разбира се, решаващата роля има
любовта, но не трябва да се прави погрешното заключение, че между сърдечните и
познавателните процеси има противоречие – тъкмо обратно. Ако любовта към някакво
друго същество, не се свърже с необходимостта да се опознае това същество, което
означава да го разбираме и от това разбиране да намерим правилните форми за общуване,
то тогава на любовта ще й липсва нещо много съществено, тогава тя ще остане само в
зародиша си, без да се развие.

Помощ от нощта
Една направляваща идея в смисъла на основно прозрение подтиква вътрешния ни
поглед в определена посока и ако тя е вярната, тогава – да, ще се получат добри
хрумвания. Тъй наречената морална фантазия се активира и ни дава “указания” как да
постъпваме в дадена ситуация. За да придобием правилното основно прозрение, се
опираме най-вече на интелектуалното си дневно съзнание-т.е. трябва да останем будни, с
остра наблюдателна способност и самокритично въздържане от субективно мнение, с
други думи–да живеем като изследваме нещата, като разкриваме взаимни зависимости,
като правим изводи и т.н, но практически действащите, нужните за всекидневието ни идеи
и импулси, които могат да се получат от основното прозрение, не произтичат по принцип
от дневното съзнание, а (и това да се разбира съвсем буквално) от нощта. За превръщането
на прозренията в креативни импулси, трябва нещо друго да помогне извън обикновеното
логическо мислене. Очевидно е, че ако не спим, няма да бъдем в състояние да осъществим
това превръщане. Когато сте изправени пред един проблем обикновено си казвате:”трябва
да се наспя и тогава да решавам” и това изречение съдържа вашия опит. Вие знаете от
опит, че проблемът, пред който сте изправени, не се изтрива, не угасва през нощта, а вие
някак продължавате да работите над него. Всеки е изживявал това, на следващата сутрин
да има решението като един вид подарък върху възглавницата си.
Тогава имаме връзка с първоначално съвсем неконкретно познание, трудно
приложимо на практика, което носим в себе си като нещо обособено, нямащо нищо общо
с всекидневния ни живот; взимаме това познание вечер в съня си, извикваме ядрото на
проблема още веднъж пред задрямалото си дневно съзнание и едва сутрин човек се
събужда с кристално ясна идея, с възгласа: “Открих го! Разбира се, еди-какво си трябва да
направя с моето дете, защо не съм се сетил(а) още по-рано затова?”
Не сте ли изживявали вече нещо подобно? Сигурен съм, че сте. Всеки от нас има от
време на време такива изживявания, само че не достатъчно им обръщаме внимание, за да
видим взаимовръзката. Какво ни служи познанието например затова, че едно инатливо,
опърничаво, “бушуващо” дете всъщност само се страхува? Това, че сме прозрели този
факт, с нищо няма да промени всекидневните ни проблеми с това дете. Но ако вие
придобиете нагласата всяка вечер само по 5 минути да се упражнявате във визуализиране
на вашето вироглаво “бушуващо” дете във вътрешния си поглед и интензивно да се
пренесете в състояние на вглеждане вътре в самото дете като виждате в него една малка,
трепереща птичка в панически страх в своя кафез; ако вие вечер заспивате с тази
представа, уважаеми майки и бащи, тогава може да се получи постепенно промяна във

5
всекидневните ви проблеми с детето, защото вие не съвсем съзнателно, т.е. не в смисъла
на някаква хладна, рационално пресметната корекция в поведението му, а чрез едно ново
чувство, “от върха на пръстите” ще реагирате в много ситуации другояче. Подсъзнанието
намира ключа от представата за пърхащата от страх в клетката си птичка, докато вие може
би от горния етаж все още гледате как да отключите проблема. И ви казва, че вашето
малко инатче всъщност е обзето от страх. И ще видите как може да се получи постепенно
една промяна в модулациите на тона във вашия глас-когато общувате с детето, вие
започвате да говорите с него по-тихо, по-мелодично, а не така, сякаш прозвучава
пистолетен изстрел. Ще започнете инстинктивно да внимавате и затова да не излагате
детето си на някакви екстремални впечатления, да му спестявате максимално нервни,
напрегнати, шумни ситуации. При това, както казах, възможно е вие изобщо да вършите
всичко това несъзнателно. Най-вероятно другите ще ви обърнат внимание върху това, че
тонът ви се е променил. В нашия пример подсъзнанието е извлякло от представата за
уплашеното птиченце, която вечер след вечер сте изправяли пред душата си,
практическите изводи-разбира се, това са изводи (понятието не съответства точно, но сега
ще си послужим с него), до които може да се стигне и чрез обичайна размисъл. И така е с
много неща – когато вече сме разрешили един проблем, се учудваме пост фактум колко
лесно е било решението му и по обичайния начин, но просто трябва да се сетим за него.
От дългогодишната си възпитателна практика мога да кажа, че по принцип родителите не
са способни от някаква кратка констатация на консултанта (“ вашето дете буйства, защото
изживява страх”) да извлекат безусловни практически изводи. Обикновено ми отговорят
така:”Добре, съгласни сме, инатът е всъщност страх, но каква ни е ползата, че знаем
това?”.
За консултанта има два начина: Той може да определи нужните изводи,
включително и промените в поведението. И това ще влезе в главите на хората, малко или
много, но в ежедневието всичко ще си тече както по-рано. Втората възможност е
препоръката за упражняване в описаната вече картина при заспиването - да се
концентрирате върху представата, че детето ви е птичка, която пърха в кафеза си,
обхваната от панически страх. Това е вътрешната страна на едно бушуващо, буйстващо
поведение. И после изчаквате да разберете на какво ви е научило това упражнение. Онова,
което се постига по този начин, е много по-дълбоко обосновано, отколкото някакво си
познание чрез разума, което може да се приложи спорадично, но в повечето случаи
напразно. Вие ще разберете това как едно познание, което в началото никак не успявате да
впишете в практическия живот, но продължавате сериозно и да кажем–медитативно да
изживявате като го предоставяте на съня си, как едно такова познание става формираща
част от цялата структура на вашите привички. И тогава ще преживеете промяна в
собственото си поведение; ще можете да разчетете отговора, който дълго време, при
всичките ви усилия не сте намирали, защото е бил само чисто теоретичен. Виждате ли,
това е един пра-феномен, с който може да се подхване нещо; един, в известен смисъл
култивиращ и градивен психологичен феномен.
Същевременно работят и разни изкусители и други подобни чрез метода на
систематично въздействие върху не-съзнаваното. Така може да се стигне, според целите,
до най-различни източници. А за нас е важно само едно–да се подходи по-най добрия
начин към ближния, в случая към детето: ние призоваваме на помощ една дълбоко
вписана вътре в нас мъдрост, от която сме се отдалечили в дневното си съзнание и за да не
се заблудим в грешна посока, трябва да извършим това напълно съзнателно, с ясна,
абсолютно неегоистична цел и с помощта на нашите познавателни сили, от които се
нуждаем, за да стигнем до правилното поставяне на проблема. Който не стигне до
правилния въпрос, няма да получи и отговора.

6
 Ангелът ли отговаря?
Във всички случаи ние се нуждаем от насочващите идеи. Те ще ни заведат първо до
представата, която после медитативно ще запитаме за нашия проблем и ще можем да я
отнесем в съня си. Да се занимавате с причините на кризите в детското развитие, не само е
препоръчително, но и необходимо. Но само това не е достатъчно, защото може да остане
само върху възглавницата. Веднага следва въпросът за следващата крачка. Тя може да се
състои в това да се развият от “възглавницата”(от съня ви) живи картини, образни
представи и да ни отведат към същества и сили, с които влизаме в контакт през нощта. За
да намерим отговор по такъв начин, трябва да проявим истински интерес и ангажираност
към проблема. Желанието да вникнем в същността на детето, трябва много силно да ни е
обзело. Казано по-грубо: онова, което ни подготвя сънят, ще го получим по принцип само,
ако сме извършили известно количество предварителна работа. Защото подсъзнанието в
никакъв случай не е евтин пазар за патентовани решения.
Вие виждате от примера за уплашената птичка, че съвсем не става дума за
нещо мистично или много отклоняващо се от обикновения житейски опит, когато казвам,
че можем да получим от съня си “указания за действие”. С това засягаме една тема с
голяма значимост, заради което си струва да поговорим по-подробно.
Аз лично съм убеден в това, че зад завесата, за която намекнах по-горе, се
крие нещо, което може би искате да изхвърлите като детски вехтории. Да, донякъде е
точно това, но в позитивен смисъл. Зад него се крие възможността да се стигне до контакт
с ангелската същност на детето. Именно в съня ние можем да срещнем Ангела на нашето
дете, ако приложим съответните подготвителни за съзнанието ни методи. Ако ви
притеснява понятието Ангел, може да използваме по-безобидна дума. Но защо всъщност?
Мисля че това е едно странно притеснение да не се приема съществуването на някакви
имагинации, а да се свежда всичко до нивото на една мъртва понятийност. Особено когато
става дума за деца, научният абстрактен език е крайно неподходящ. Но моля да бъда
правилно разбран. Въпросът за Ангела не е нещо символично или метафорично, а
абсолютно сериозен и моля да се разбира буквално. А когато говоря за имагинации, това
не са фантасмагории, а истински реални виждания.
За развитието на съзнанието е много важно–за да се преборим с логическото
мислене–първо да се откъснем от обикновените картини, които доскоро са съпровождали
представите ни за невидимите неща или въздействия. И с това сме загърбили голяма част
от житейската си мъдрост, а си струва усилията със средствата на предметното мислене,
без ни най-малко да го пренебрегваме, да се приближим отново към онези важни
представи(картини), каквато е представата ни за Ангела. Това може да стане философски
донякъде по пътя на научния дискурс като изследваме с какво право на природонаучния
светоглед отреждаме по-голяма правдивост, отколкото например на теологичната,
мистична или езотерична концепция, при положение, че те са се доказали също така добре
в практическия живот. В това отношение напоследък има предимно програмни работи. Но
нашата задача няма да се състои в това да коментираме такива научни теоретични дебати.
Аз просто ще си позволя да изразя пред вас твърдението, че да се приеме съществуването
на Ангела в известен аспект е много полезно и нашето светоусещане, ориентирано към
полезното, може изненадващо добре да осъществи това приемане. Трябва само да се
опита.
Да приемем за истина това, че по време на съня ние се приближаваме до
най-дълбоката същност, до същинските необходимости на детето. Ако изживеем това
наистина, което е възможно при съответната подготовка, тогава мисля, скъпи родители, че
вие или аз в нашето дълбоко лично подсъзнание сме едни сензационни умници, каквито
бихме искали да бъдем. Мисля обаче, че е доста по-сложно с по-горе споменатата мъдрост

7
на съня, доколкото става дума за една “социална” мъдрост, която ни учи как да
превръщаме нашите чувства на любов в дела на любовта. И по-конкретно мисля, че детето
само ни дава през нощта съответните указания, но не онова дете, което имаме пред себе си
във всекидневието, а детето от онази част на своята същност, която в обикновения живот
изобщо не се проявява директно. Можем да го наречем “по-висшето себе”, което е налице
още в зародишно състояние. Но “по-висшето себе” е пак една такава понятийна фраза,
която принизява онова, което ние имаме предвид в нещо по-общо и неутрално и под което
можем да разбираме какво ли не. Ако сте започнали да живеете с идеята, че всеки човек е
съпровождан от стоящо над него, насочващо съдбата му духовно същество, към което той
се стреми с най-ценните качества на личността си, то тогава ще нарасне и необходимостта
да допринесете за реабилитацията на Ангела. И тогава изчезва желанието да се говори,
според вкуса на времето, с недомлъвки: “Ангелите са невидими и са достъпни само за
мисловно изживяване.” Михаела Гльоклер призовава в своята “Родителска консултация”:
“Ангелът трябва да се търси много активно”. Този феномен трябва да се назове конкретно
по име и да се подходи към него най-осъзнато. В противен случай той няма да бъде
изживян. Ангелът не отговаря, когато бива запитван за абстрактни психодинамични
заврънтулки, които се разиграват автоматично в също така абстрактното поле на
неосъзнатото.
Както забелязвате, аз малко се коригирам: По-горе споменавах в този
контекст на няколко пъти “подсъзнанието”. Това беше само при произволно
присъединяване към обикновените понятия. Разбира се, че съществува подсъзнание. Но
онова, което се разбира обикновено под този термин, не допринася почти нищо за
истинското разбиране на феномена, с който се занимаваме сега.
Ако ние днес не говорим за някаква мотивирана от подсъзнанието
инстанция, очертаваща индивидуалния ни живот или направляваща сила, а директно за
Ангела, то това е не само много по-опростено, но и красиво, и по-точно. Ангелът на
детето може в съня ви да ви даде практически указания, ако пристъпите към него с
възможно най-ясни въпроси, които чувствате като най-неотложни за разрешаване. В
началото вие няма непременно да откриете отговорите като ясни мисли, а като мотивации,
като един незабележимо протичащ обрат във вашата нагласа, като нарастваща способност
да реагирате правилно в критични ситуации и т.н.
Като се упражнявате в изкуството на правилно задаване на въпросите –
говорим за възможностите на рисуващите картинно въпроси – то вие донякъде се
подлагате на известно напрежение; вие образувате същевременно в самите себе си
органите за възприемане на посланията от Ангела. В това отношение ние приличаме (не
мислете, че изключвам себе си) на неграмотни, които току-що започват да учат буквите.
Но все пак само, който започва, има шанса един ден да чете гладко. А съвсем не е толкова
трудно да се започне. И пак ще цитирам Михаела Гльоклер: “Всяка молба, с която не
искаме егоистично нещо за себе си, а само изразяваме желанието да се сбъдне съдбата на
детето, според нашата цел, е призив, който Ангелът на детето ще приеме”.

Въпросите на пазачите на моста

Представете си за момент, че при заспиване тръгвате по един мост и от другата
страна на моста имате възможността да се “срещнете” с Ангела на вашето дете.
Представете си още и това, че на моста стои на пост и пазач, и вие трябва да се справите с
него и да преминете. Какво предполагате, че ще ви попита той най-напред:”Добре
премислен проблем ли си взел със себе си, който не е свързан с личните ти егоистични
мотиви, а със сериозни тревоги за детето?” И следващият му въпрос (затова може би ще се
изненадате) би бил:”Носиш ли в себе си ясната картина(представа) за детето си?”Как така

8
ясна представа? Що за условие е това да вземаш със себе си при заспиване ясна представа
за детето си? Да, това е възможно само, ако през деня сте положили усилия поне веднъж
да наблюдавате детето си с любов и с будно съзнание, с благоговение, както се изразява
Рудолф Щайнер. Към практикуването на любов принадлежи и това да оставите настрани
собствените си закостенели преценки, желания, очаквания и представи, и да се
упражнявате в наблюдаване с вглъбено внимание и дори с почуда затова каква всъщност е
представата ви (картината) за вашето дете именно сега и тъкмо тук. Всеки детайл
заслужава вашия цялостен, обхващат всяка преценка, интерес. В такива моменти мисъл
като тази:”Колко ме дразни, че не си вдига краката като ходи”, нямат никакво място. Вие
просто ще установите, че вървежът на детето е просто такъв и не може да се сбърка с
ничий друг. Когато полека лека започнете да усещате как у вас се пробужда един вид
нежност, също и по отношение на неговите слабости и капризи и към всичко онова, което
в ежедневието често ви кара да се ядосвате и да се карате, тогава знайте, че ще тръгнали
по правилния път.
Това са двата въпроса на нашия въображаем пазач на моста, на който вие, скъпи
родители, трябва, приближавайки се към него, да отговорите с “да” и вие бихте могли да
се подготвите затова, ако имате предвид следното: занимавайте се с особените проблеми
на вашето дете, без да хленчите върху съдбата му, а направете усилия да ги разберете. Не
изваждайте на преден план това, което ви създава лично на вас или на учителите, на
съседите главоболия, а по-скоро въпроса-какво измъчва самото дете (както разбирате има
съществена разлика между двете, защото има неща, които ние искаме да отстраним от
детето, не поради факта, че вредят на самото дете, а защото нервират нас, възрастните или
противоречат на принципите ни). Тогава ще достигнете до един пункт, когато ще
почувствате:”Аз разбирам бедата на моето дете”. Не във всички детайли и в крайна
последователност - би било прекалено да очакваме това, но все пак ще забележите, че сте
подхванали едното крайче на проблема.
Може би ще видите, за да спомена само един пример, че детето ви в някои дни се
държи така, сякаш буквално иска да излезе от кожата си. Има разлика в това дали
възприемате това му поведение като чиста проба нахално и се чувствате лично засегнати
или ще установите от известна дистанция на наблюдението си, че всъщност детето не
може да се справи със своето тяло в такива дни и се чувства като затворено в кафез. Вие
ще забележите бледността на лицето му, нечистотии по кожата. Детето извършва
движения, сякаш всичко го стяга, може дори и да се оплаква от глупавите си тесни дрехи,
макар че те обикновено съвсем не са такива. Сега вие имате една картина: виждате, че
душата се чувства в тялото му, сякаш е пъхната в ужасно неудобна дреха. Детето се
изживява в собственото си тяло като притиснато и се измъчва така, сякаш носи някаква
материя, която предизвиква сърбеж по кожата му. И в такъв случай да очакваме от него да
се държи мило и дружелюбно? Виждате ли, скъпи родители, ако след такива наблюдения
откриете, че трябва да обърнете повече внимание на храната му и дори да потърсите
затова специалист (защото бихте могли да си помислите, че детето е яло нещо, от което е
получило сърбежна реакция), то тогава не е вашият личен опит или предпочитанията ви,
които ви карат да намалите например сладкишите или животинските белтъчини в храната
му, а вие решавате от гледна точка на това-да отклоните детето от нещо, което му вреди.
Тогава вие няма да се ръководите от чувството, че сте затормозени от едно трудно, дори
нагло дете, а ще си кажете:”Ако такава нагла раздразнителност е нужна на детето ми за
развитието на неговата личност, аз трябва да го приема; макар че се държи лошо, когато
всъщност би искало да бъде мило, ако не му пречеше собственото му тяло, превърнало се
в негов враг-тогава то има нужда от мен”. Това е едното.

Когато тялото е прекалено студено за душата

9
 Другото е, че вие, независимо от проблемите с храненето, можете да взимате в съня
си редовно представата за “притиснатата от тялото душа” на детето по описания начин.
Пазачът на моста ще гледа на това като на “входен билет” за преминаване именно тогава,
когато изпълните второто условие-никога да не забравяте грижовното наблюдаване на
детето. Бих искал само да посоча това като класически пример от медитативната практика
без да предозирам, а само да обърна внимание върху тази подробност. Когато душата се
чувства в едно тяло силно притисната, това води-без да умуваме кой знае колко-към
представата, че душата всъщност е прекалено голяма за това тяло. Вследствие на това тя
има тенденция отвътре постоянно да се “притиска” към границите на тялото, а да не може
да излезе навън и се натрупва в периферията. Тогава вие наблюдавате ония бушуващи
“танци” на вашето дете. То започва постоянно да се върти, дращи, а понякога и да се
гърчи дори или да се клатушка. Става съвсем очевидно, че нещо, което се натрупва
отвътре, напира да излезе навън, но не може да се освободи истински. Границите на
тялото са прекалено непропускливи за субективното изживяване на детето, прекалено
втвърдени. Те трябва, за да създадат правилната среда за развихрилия се вътрешен живот,
да бъдат по-пропускливи, по-гъвкави-едни “дишащо-еластични” граници.
Какво може да се е случило, което кара детето да се изживява в своето тяло така,
сякаш при всеки опит да влезе в контакт със света бива изхвърлено до границите на
тялото си? Вие имате сега представата(картината) за станалата прекалено голяма за тялото
душа; имате и картината за непропускливите телесни граници. Имате достатъчно
материал за представата си и няма да бъде чудно, а съвсем допустимо, ако вие вечер след
вечер, медитирайки върху тези представи, почиващи върху точни наблюдения (не в тясно
научен смисъл, а в своята образност), постепенно започвате да забелязвате как във вас се
поражда една инстинктивна необходимост да проверите дали вашето дете винаги е
достатъчно топло и изведнъж установявате, че то постоянно е със студени ръце и крака.
В началото си мислите, че вие сте развили някаква мания по отношение на топлината му,
може би дори изнервяте цялото си семейство с това. После се опитвате да си обясните
всичко и откривате взаимовръзката.
Студът, както знаем, има нещо общо с непропускливостта, с втвърдеността, това е
директно видимо. Топлината-обратно: с движението, с пропускливостта и гъвкавостта.
Душевното вирее добре в топлината, а физическото тяло клони по свои собствени закони
към студения полюс. Душата може да проникне истински из тялото, ако го затопли до
последното му периферно разклонение. Ако това затопляне не се осъществи отвътре, тя
трябва да бъде подпомогната отвън. Топлината е нещо, което иска да се разшири, както и
душевното, на което също е присъщ такъв стремеж към разширяване.
В материалния свят всичко би се втвърдило, вкаменило, ако не съществуваше
топлината. В подобна зависимост е душевният живот на човека спрямо физическото тяло.
От една страна се съдържа в него, от друга-напира да излезе извън него навън. Когато
физическото тяло е силно подложено на изстудяване, душевното не само бива възпирано в
своя стремеж към разширение (така и трябва да бъде), но и се натрупва (запушва се).
Именно това запушване детето усеща като страдание в определени фази от развитието си,
през които душевният живот иска съвсем редовно да разгърне една всеобхватна,
отправена към околната среда динамика, както например в четвъртата, петата година,
после отново в осмата и девета, преди да настъпи интровертната предпубертетна фаза.
И сега вие трябва, било ако сте майката или бащата на детето, да попитате:”Какво
трябва да взема предвид от ежедневия си контакт с хората, за да бъда полезна на детето
си, изпаднало в беда”? Разбира се, трябва да постъпите съвсем прагматично като внесете
топлина отвън-това е съвсем правилно, но остава все пак само една симптоматична мярка.
Как се стига до това склонността към изстудяване при децата да се проявява като

10
симптом, затова че те не проникват правилно своя физически организъм, вследствие на
което се чувстват притиснати?

Хладна глава и топло сърце

Вероятно ще пробудя у вас неприятни чувства, ако ви отклоня внезапно от едно

обстоятелство (историята ще бъде близко до реалното, но не и готова рецепта), което
досега сте били склонни да приемате като позитивно, а именно - че детето ви е
неимоверно умно. Вие сте се хванали здраво затова, ако и да е трудно:”Какво искам
повече-аз имам едно необикновени талантливо дете. Само на пет години можеше наум да
събира двуцифрени числа по-бързо от някои второкласници.” Досега вие сте се гордяли с
това и в своите възпитателни усилия сте се опирали предимно на неговите рано пробудени
умствени способности, обяснявали сте му всичко съвсем точно. Това понякога помага, но
по-често никак. И сега изведнъж нещата ви изглеждат съмнителни. При четене на
вестници и книги вие сте постоянно под влиянието на изказвания, които свързват
хладността и студенината с ума. Постепенно добивате усещането, че понятия като
“интелектуална студенина” отговарят на истината. И това чувство не ви напуща:
постоянното периферно изстиване на вашето дете има може би нещо общо с това, че
толкова рано е развило необикновен ум, че преждевременно е въвлечено в хладния
интелектуален процес.
Умозрителното мислене, чието определяне като негативно за мен е донякъде
чуждо, е дейност, почиваща не на последно място върху това, че истински душевното, т.е.
цялата сфера на емоциите и сърдечните вълнения в същото време напира навътре, към
вътрешността ни. Друг начин изобщо не съществува. Ние можем да мислим ясно и
логично само, ако овладеем този емоционален напор и същевременно се отграничим от
външния свят. Народната поговорка “на хладна глава” подсказва именно, че за
подреденото мислене е нужно обратно оттегляне на топлината, която нахлува от
емоционалната сфера към главата и оттам към сетивните органи. Яснотата на ума изисква
от една страна хладно дистанциране от собствената ни душевност, от друга-от
заобикалящата среда. В живота е необходимо, крайно необходимо да се научим да
отреагираме с чувства, но да поставяме между себе си и външния свят някаква граница, за
да държим ума си по-безучастен, по-освободен. Това не означава да оценяваме нещата
отрицателно. Ако трябва да охарактеризираме процеса, ще установим, че между нас и
света възниква нещо като хладна зона, зона на студа. И това е едно инстинктивно явление,
съпровождащо интелектуалния процес. Значи, когато едно дете твърде рано навлезе в
зоната на интелекта, в контакта си с него вие трябва постоянно да преодолявате една
бариера на студа. И ако все още се колебаете затова, че при децата (колкото са по-малки-
толкова повече) всичко, което се разиграва в душевно-духовната сфера, има своето
директно телесно-функционално съответствие и обратно, то по отношение на студа, респ.
на безпокойство и спазматични проблеми, вие ще откриете пълната им взаимна
зависимост, макар и да не е описана в академичните науки.
Вие започвате да разбирате, че има възрастови фази, по време на които описаният
процес на душевно-топлинното задържане става вреден, защото протича противоположно
на това, което изискват всъщност закономерностите на развитието. И така вероятно ще
стигнете до това не само отвън да “внасяте” допълнително топлина, а да помислите за
душевно затоплящи форми на възпитание и общуване с детето: да предпочетете
любвеобилния телесен контакт с него пред вербалната комуникация, да въведете детето в
креативни действия, да пеете с него, да превърнете спазматичните му движения в игриви
форми, ритмично-музикални, а на мястото на “разумните” нравоучения да изнамерите
богати на съдържание истории, които обаче да провокират не интелекта, а фантазията му.

11
Защото именно тя-фантазията е тази, която затопля до върха на пръстите, а силата на
разума охлажда. Ако вашето дете иска да се издигне чрез импулсите на своята фантазия и
на креативността си над тесните граници на своето тяло, то вие не би следвало да
стимулирате онова, което затвърждава тези граници. Вие трябва да извлечете вътрешните
топлинни сили на детето буквално до кожата му, до върха на пръстите. С това исках само
да илюстрирам колко далеч може да стигнете, ако подхождате към нещата по описания
начин, с истински стремеж към опознаването им, като внимавате и за вашите намерения,
защото последните са достижими при условие, че в съня си, при заспиване вие вземете със
себе си проблема ясно поставен, а също така и ясната представа за вашето дете. Стига се и
по трети начин, когато търсите среща с Ангела на детето, чрез собствената ви мисловна
работа, чрез точна наблюдателност, с благоговение към малкото същество и трето-като
вземате в съня си вечер след вечер резултатите от тези усилия, т.е. малко преди заспиване
да се опитате да си изясните в един вид резюме още веднъж онова, което сте наблюдавали
при детето и какви познания сте придобили при това. И за да се разберем съвсем
правилно-понякога сигурно се налага да потърсите подкрепа при детски лекар или
педагог, ако не можете напълно да се справите с поведението на вашия питомец. От друга
страна-късчето спечелена независимост от “експертите” увеличава вашата свобода,
самоувереността ви, които не са за подценяване и не на последно място спокойствието ви,
които се пренасят и върху детето. Мисля, че един “експерт” по възпитателните проблеми
би трябвало да върши своята работа с ясното намерение да стане излишен. Моля да
разбирате казаното дотук именно като израз на такова намерение на автора.

Какво означава “морално възпитание”?

Позволете ми да ви запозная с някои феномени на детското развитие, които мисля,

че са разглеждани доста повърхностно от днешната академична психология и наука за
възпитанието. При това нека се осмелим да приемем Ангела на детето като работна
хипотеза, а също и едно такова мислене, в което той се явява по най-естествен начин. Бих
искал това ангелско същество, което бди над детето и въздейства върху него, да
охарактеризирам първо като съществото, отговарящо за изграждането на онази сила по
време на развитието на личността, която все повече се явява като силата, формираща
идеала или идеалистичната мотивация и като такава дава импулси, от които ние се
нуждаем, за да разрешим противоречието между индивидуалните стремежи и социалните
отговорности.
Ако едно дете започне да се бори за душевния израз на човечност и любов към
ближния, ако се появяват първите вълнения на загрижеността, на способността за
изживяване на състрадание и необичайна готовност за помощ , това не означава на първо
място, че става дума за отражение на нашия авторитарен морал, както твърдят
психоаналитиците, а че изживява преди всичко нещо от въздействието на своя Ангел
върху хода на развитието си. Разбира се, това е една игра на обмен: детето се запознава
със социалните добродетели, след като възрастният, към когото то се е ориентирало, му ги
показва в живота. Но как така то развива симпатия към такива добродетели? Само за да
получи похвала от родителите? Във връзка с това се твърдят някои неща, които не
почиват на житейската действителност, а на материалистически начин на мислене.
Рудолф Щайнер прекрасно е знаел защо да настоява толкова затова, че един морал
на проповядвано, на изискващо възпитание не води до никъде с оглед на изграждането на
устойчиви морални качества, а напротив – вреди. Грубият, принуждаващ морал не създава
нищо друго, освен противопоставяне. Той само пречи на автономния морал, разгръщащ се
до автономно изграждане на идеалите. Възпитателният метод, чрез който детето се учи на
това, че отказа (от много неща-бел.пр) в крайна сметка повече печели, отколкото губи,

12
хвърля грешна светлина върху натрупаната в човека способност за алтруизъм. Ако
оставим детето да чувства, че например щедрите подаръци или безропотното раздаване е в
негова полза, ако някои облагодетелствания зависят от това дали то е готово да
пренебрегне своите нужди или претенции в полза на другите, тогава ние виждаме
погрешно тези взаимовръзки. Добродетелта да съобразяваш другия се отчита по скалата
на училищните оценки и според случая следва възнаграждение или наказание. По този
начин ние упражняваме морален натиск върху постиженията на детето и не
стимулираме социалната му чувствителност, а само някаква дипломатично пресметната
хитрост, която в зародиша си е крайно несоциална. Както виждате, морализаторското
възпитание съдържа едно противоречие в себе си. Когато се твърди, че развитието на
социалните, междучовешки, можем да ги наречем спокойно християнски ценности и
поведения през детските години, е успех в нагаждането към очакванията на възрастните,
то тази аргументация пропуща нещо съществено. Онова, което се постига в областта на
процеса на нагаждане-именно то не е морал, а в най-добрият случай е псевдоморал.
Разбира се бихте могли да отговорите: “Добре, тогава съществува само псевдоморалът”.
Но затова не бих искал да се разпростирам надълго и нашироко. Има дискусии, които
представляват пълна загуба на време. Да останем по-добре при наблюдението на живата
действителност и да се попитаме: Защо едно дете, което не е подложено на никакво
ултимативно “морално възпитание”, е предразположено да развива симпатия спрямо
социалните добродетели, които не са му налагани, а просто са му показани в живота?
По отношение на моралното развитие живият пример играе решаваща роля. Но той
не би бил от полза, ако в детето на действаше онази сила, която с радостно усърдие за
подражание възприема показаното и го превръща в свое поведение, при това без да търси
някаква изгода. Тогава в детето се поражда афинитет към онова, което в живота се
представя като добро и този афинитет не е насилствено придобит. Напротив, чрез
възпитаването той може да бъде разрушен.
Наблюдавайте искрящите очи на децата, когато им разказвате например легендата
за добрия Роланд или за Николай от Мира, изобщо приказни истории, в които добрият
човек се явява като герой. Обърнете внимание на това как децата, по-точно тези в
училищна възраст, реагират после с удовлетворение и гордост на “добрите дела” на
родителите. На глупавите или лоши постъпки никое дете не реагира с гордост; най-
малкото може да се обърка. И не мислете, че вътрешните вълнения в една житейска
история като тази за Николай от Мира може да разпали душевни пламъчета само в такива
деца, които непрекъснато са били подлагани на моралните учения. Но докато
продължаваме да обясняваме душевните проблеми, впускайки се в тази опростена
причинна верига, ние просто нищо няма да разберем.

Процесът на възприемане като всемирно-творчески процес

Ангелът е този, който се проявява в склонността на децата към подражание на

доброто, но работа е в това, че той може да помага в подготовката на този процес, когато е
в съюз с родителите, за да създадат заедно условията, в които Ангелът може да
въздейства. И вие ще видите веднага, че при тази подготовка става дума не за такива
условия, които могат да се обозначат като морални или нравствено-възпитателни в
обичайния смисъл. И тук се натъкваме на един, ще повторя, много важен основен
педагогически мотив. Моралното възпитаване не бива да има нравоучителен характер; във
всеки случай не и в първите 11-12 години, а трябва да се състои в това, да създаде
необходимите предпоставки изградилият се сам афинитет на детето към доброто (който в
началото има характер на някаква претенция към околния свят) да се трансформира в

13
социална способност за възприемане и морални импулси за действие. И тук трябва да се
има предвид едно нещо, за което обикновено не се мисли. Любовта между хората действа
не по някакъв си мистериозен, хаотичен начин, а се нуждае от съответните органи за
изразяване и възприемане. За да разберете какво имам предвид, ще вземем пример от
друга сфера на живота, а именно от факта, че вие можете да оценявате красотата на света,
само защото разполагате с добре развити сетивни органи. В областта на виждането и
чуването ние възприемаме тези процеси като съвсем естествени, човек се вживява в
сферата на красивото, възприемайки го, удивлявайки му се, за да може после, изхождайки
от вътрешните си способности за подражание, които по-късно могат да се трансформират
в свободни, формиращи импулси, сам да стане активен в тази сфера. Значи можем да
открием как формирането на сетивния човек в този случай предлага оръжието затова да
потекат към експресивния изразяващ човек истинските импулси. Това е свързано с факта,
че душевната, участваща във възприятията дейност, в същността си е една творческа
активност.
Ако гледайки един розов храст, в мен се надига някакво чувство за щастие, което аз
описвам с думата “красиво”, тогава аз се чувствам точно така развълнуван, така обзет,
почти горд, защото чувството за щастие не идва от “външния розов храст”, а от розовия
храст, който наблюдавайки, съм изградил вътре в себе си. Той така ме изпълва с щастие,
че аз съм в състояние да създам розов храст. Фактът, че притежавам очи за гледане, има
навярно нещо общо с дълбоко заложената необходимост на душата да създава нещата, да
бъде творчески активна. Рязката разделителна линия, която ние прокарваме между
възприемането и желанието, е по-скоро теоретична. В действителността границите се
размиват. Сетивните органи ни служат същевременно като “съдове”, в които нахлуващият
външен свят е подложен на по-висш химически процес. Впечатленията биват един вид
унищожавани, а после изграждани наново – всеки съзнателен процес на възприемане в
контакта ни с външния свят протича така. Човекът не е просто огледално-рефлектираща
камера-всяко нещо, което иска да възприеме, той трябва да го възпроизведе
самостоятелно – иначе ние постоянно бихме забравяли всичко. На тази възпроизвеждаща
дейност, която от впечатленията създава опитности, се основава всичко, което ние
развиваме по-нататък в живота си като творчески, художествени прояви. Ние откриваме
корените на това изкуство “на унищожаването и на новосъздаването“ от впечатленията,
чрез които възприемателният процес се превръща в световно-творящ процес още по време
на подражанието в ранната детска възраст. Само не си мислете, че подражанието е
някакво автоматично имитиране или отражение на външната действителност. Напротив,
идващите от външния свят звуци, картини и т.н. преминават през пълна трансформация и
каквото се получава от това е, въпреки измамната прилика, нещо съвсем различно от
първоначалното сетивно впечатление. Индиректно то може да се сравни с не толкова
актуалната живопис. Ако едно дърво, възпроизведено до детайли точно върху платното би
било “имитация” на дървото – модел от природата, тогава бихме могли да кажем: защо е
всичко това, щом оригиналът е толкова по-добър от имитацията? Само че никой не
реагира така, когато се твори натуралистична живопис, а тези художници ни представят
тайната на творческия акт в процеса на възприятията и онагледяват свързаното с него
вътрешно изживяване, което всеки познава; издигат го до съзнанието. Това бе нужно, за
да се развива напред едно истински свободно мета-предметно изкуство, при което
художникът получава свобода да не следва възприятието си като възпроизвежда външния
прототип, а да композира отделните детайли на разпадналите се картини с игрива волност
в нещо ново, несъществуващо в предметния свят или пък да документира художествения
процес на разпадането като такъв.

Подражанието и изискването за доброто

14
 Но връзката между подражанието и творческия процес днес не е нашата тема. Да я
оставим настрани и да се съсредоточим върху това: “усещането за красота” поначало няма
нищо общо с преценките за ценности или с естетическата категория, а с това, че ние я
изживяваме чрез сетивната си дейност като същества, възпроизвеждащи творчески
действителността. Креативността се пробужда у нас в подражателната ни склонност към
мировите явления, а не в конфликта на малкото дете със собствените му изпражнения,
както твърдят известни психоаналитици най-упорито и до днес.
Но и те са уловили едно крайче на истината, щом са схванали, че изкуството би
трябвало да има нещо общо с разрушаването и с трансформирането на външния свят. Чрез
храносмилането се случва тъкмо нещо подобно- но тогава се стига до такива ужасяващи
аналогии, защото се изхожда от работната хипотеза, че душевно-духовните проблеми по
принцип трябва да се разглеждат само като преобразувания от първоначално физическо-
телесните явления. Именно от такава работна хипотеза ние не изхождаме. На нея й
липсва най-вече това, че е непрактична. Но да останем все пак в тази област: по-голямата
част от веществата, които приемаме като храна, са ненужни за тялото и затова се
изхвърлят. Изпразването на червата няма маловажно, но няма и по-специално значение. С
креативността има нещо толкова общо, колкото кашлянето с рецитирането на стихове. Но
ранното детско подражание, което доставя наистина едно много по-голямо изживяване на
удоволствие, отколкото всякакви изпълнения в цукалото, има много, доста много общо с
креативността.
Чрез подражанието се намира съотношението между същността на импресията и на
експресията в човека. То е не само първата манифестация на волята за творчество, но и
най-определящата крачка към сетивното съзряване, т.е. към способността да се справяме
правилно със сетивните усещания. В подражанието, казва Рудолф Щайнер в своя цикъл от
лекции “Въпросът за възпитанието като социален въпрос”, лежи зародишът на свободата.
Това звучи парадоксално, но на фона на казаното досега сигурно ще го разберете
донякъде по-лесно. От опита си на дългогодишен лекуващ педагог и консултант по
възпитанието мога да ви уверя, че съществува очевидна взаимовръзка между
патологичните състояния на безпокойство и смущения в концентрацията при децата (по
каквато и да било причина) и недостатъчната подражателна активност през първите 4-5
години от живота им. Затова с децата от училищна възраст, които имат някакви
невротични движения, ние работим лечебно така, че да ги въведем (имайки предвид
узряването) допълнително в подражанието и то съвсем интензивно- например чрез
участие в пантомима, упражняване в рецитиране, в ритмични и звукови изпълнения и
други подобни.
Затова вие можете и в къщи да постигнете много. Както казахме, вие не винаги се
нуждаете от “експерти”. Отделете повече време за вашето неспокойно дете, три пъти
седмично по един час играйте разни игри с него, чрез които да го провокирате към
подражаване. Така вие ще му подготвите по-гладък път към постепенно задълбочаваща се
креативна игра, а това на него му е нужно за способността му за концентриране, както и за
училищните изисквания. Във възрастта между седем и да кажем 10 години, вие ще
спечелите така много повече за детето си, отколкото чрез допълнителни уроци или
зубрене всеки ден. И изключвайте телевизора! Той е един от най-лошите врагове на
здравословното подражание. Но да се върнем сега от въпроса за чувството за красота и за
волята “за хубаво дело”, който само примерно разгледахме, към онова което нарекохме
“готова за подражание склонност към доброто”. Също и на това ниво важи, макар и да не
е толкова явно, че първо трябва да бъдат образувани органите за възприемане и тогава
могат да се проявят в зряла връзка със съответните впечатления, собствени творчески
волеви импулси от всеки афинитет или склонност към нещо. Можем също да кажем, че не

15
трябва да се злоупотребява с доверието на детето като го използваме за морализаторска
дресура. Ние си изяснихме, че при среща с доброто, т.е. с любовта, която може да се
изживее от делата, думите и други форми на общуване с хората, нещо в детето реагира
утвърждаващо, с дълбоко задоволство и че това реагиране (още доста неопределено като
съдържание) е толкова малко заучено, каквото е например радостта при вида на една
цветна поляна или една шарена топка. И ако ние бяхме против тази му радост, щяхме да
се опитаме да го отучим от нея, защото поначало то развива радостта напълно независимо
от това дали ние я одобряваме или не.
В действителност: когато пресищаме нашите деца, тогава ние им отнемаме
радостта. Тогава те би трябвало да станат нечувствителни към атрактивните, крещящо
ярки, бляскащи или свирещи детски играчки, с които ние сме ги обградили, може би с
най-добрите намерения. Резултатът е известен - отегченост, всъщност – безразличие.
Така ние започваме да разваляме твореца (художника) в него. И по същия начин
разваляме способността за обич у човека, когато на изпълнената с очаквания и удивления
отвореност към доброто, които той внася в живота си, отговаряме с непрекъснати
поучения, морализаторски апели или религиозни цитати. Всичко това също поражда
апатия. Така че не може изобщо да става дума затова, а за нещо съвсем ненатрапливо,
което ние трябва да покажем пред децата. Но за да определим правилния начин на това,
което трябва да покажем пред тях, което означава да възприемаме с вътрешно
съпричастие и да превръщаме възприетото в свободно-достъпна душевна способност-са
нужни, както казахме, определени способности за възприемане. И те могат да бъдат
описани. Може да се опише как Ангелът, заедно с родителите и други съпричастни лица
работи за пробуждането на тези способности за възприемане и аз ще си позволя сега да
опиша това. Ще се позова на една недостатъчно удостоена с внимание, особено във връзка
с развитието на детето, област от антропософското човекознание, а именно на оставеното
ни от Рудолф Щайнер учение за сетивността. Да не забравяме, че сме описали Ангела като
онова същество, което спомага за формирането на идеала в хората, да кажем-на моралната
ни фантазия. Той иска да влее импулси на любов в човешката душа и ние се питаме: по
какъв начин действа той, за да постигне това, като същевременно формира и съдовете
през първите няколко години от живота.

16
 2. По следите на сетивото на живота

Забележки
Рудолф Щайнер различава в своите изследвания върху организацията на човешките
сетива 12 качества, които той общо определя като “сетива”, защото според неговата
дефиниция сетивото е способност за възприемане, чрез която получаваме директно
знание(информация) в някаква област от нашето битие или жизнена среда. Ако аз
например стоя пред едно дърво и правя констатацията:”това е дърво”, то тази констатация
се основава на сетивното впечатление и на усещанията, които то е предизвикало в мен; но
констатацията, преценката, понятието не са сетивно впечатление. Това разграничаване е
нужно, защото иначе би трябвало да се каже, че малкото дете, което нито може да прави
преценки, нито да образува понятия, няма сетивни впечатления, което би било нелепост.
Тук ние не можем комплексно да разглеждаме кръга на 12 сетива, а само тези, с които се
налага да се запознаем и то само най-основното за тях. За ориентация: ние различаваме,
според Рудолф Щайнер три сетивни области, а именно т.н. телесни или основни
(фундаментални) сетива, наричани още и “родствени на волята” сетива (ние ще се
занимаваме с тях), второ – “душевно или емоционално родствените” сетива (за мирис,
вкус, зрение и топлина) и 3-то – насочените директно към човешката среда около нас
“социални сетива” или “по-висши сетива”, чиято работа в никакъв случай не е мисловна,
но която все пак има тясна връзка с мисловния ни живот и този на представите ни
(слуховото, говорното, мисловното сетиво и азовото). Ако тези неща ви интересуват
подробно, ще намерите разглеждането им в поредицата на Рудолф Щайнер – теми от
събраните съчинения, том 3, “Върху учението за сетивата”. Може би някой ще се учуди,
че аз няма да обсъждам с вас сега във връзка с развитието на социални способности
областта на т.н. социални сетива, а по-скоро основните, които могат да се обозначат също
и като “самовъзприемащи сетива”. Но не забравяйте: ние сега се запитваме за “съдо-
образуващата” дейност на Ангела, т.е. – за “подготовката”, която е необходима, за да
може човек по-късно да се обърне към ближния си с истинско, съпричастно и може би
безкористно внимание; да се потопи в неговата езикова модулация, в неговите мисли, да
почувства неговата уникална индивидуалност. За тази цел са нужни някои неща, които
трябва да се придобият в началото с известни усилия.

За “първоначалното чувство на уютност”

Позволете ми (противно на обичайното да се разглежда най-напред осезателното

сетиво) да започна с т.н. витално сетиво или сетивото на живота. Според мен основните
наблюдения върху детското развитие ни дават право да определим това сетиво, което
същевременно е и най-трудно за описване, като фундаментално сетиво; както споменах от
еволюционно-психологическа гледна точка, а също и от друга е правилно да се започне с
осезателното сетиво. Но и Рудолф Щайнер не е бил напълно единодушен по този въпрос.
Какво да разбираме под “витално сетиво”? Рудолф Щайнер казва:”Първото лично
човешко възприятие е дадено чрез сетивото на живота, чрез което човекът се осъзнава
като едно цяло по отношение на своята телесност”. Следователно-става дума за
изживяване на целостта ни, за първото изживяване изобщо от този род, който е телесен в
същността си. Вслушвайки се в своето собствено тяло, в детето постепенно се оформя
усещането за доверие, което осъществява първото, все още съвсем сънно познание за
собствената идентичност. То намира закрила в телесното, чувството за закриленост, за
“уютност”(както веднъж се изрази Рудолф Щайнер) или за домашен подслон в самото
себе си дава една основна ориентация в съществуването му, върху която по-нататък се

17
изграждат всички останали ориентиращи дейности. Ако това чувство за уютност и
закрила е накърнено, това ще означава респективно значителна липса на способности за
ориентиране, а в първата част от живота то бива постоянно накърнявано. Всеки вид
телесна неадаптираност въздейства дезориентиращо върху сетивото на живота или съвсем
конкретно - проявява се като смущения във възприятията. Това важи особено много за
времето, когато основните сетива още не са напълно формирани и се намират съответно в
едно още лабилно състояние.
Същото се отнася и за живота ни по-късно, но при възрастните трябва да направим
уточнението, че те по принцип са в състояние да запазят възприятията си за реалността,
когато функцията на сетивото на живота е подложена на преходни смущения, например от
някакви болки-това е свързано с обстоятелството, че сетивото на живота с времето се
разширява. Постепенно чрез него се предава не само общото телесно усещане за
съществуването, но се прибавя и едно темпорално качество (за време), което ние можем
да обозначим като “себе-усещане за последователността на протичане на собствения
живот” – затова е основателно да наричаме виталното сетиво още и “биографично
сетиво”; и в това си качество то може да продължава да функционира, ако има нарушения
от страна на телесното усещане; същото не може да се отнесе и за детската възраст,
особено за съвсем малките деца. При тях сетивото на живота трябва да се схваща като
чисто телесно сетиво и да сме винаги нащрек, и да се грижим добре за него, за да може по-
късно то да изпълни задачата си и на биографично сетиво. И така на какво се дължи това?
Позволете ми да добавя още някои обяснения към първичната функция на сетивото на
живота. Ако вземете например слуха, той, както е известно, при остри или много силни
звуци, както и при хаос от различни шумове, изпада в силно объркване, докато приятната
музика очевидно му действа благотворно. Подобно нещо важи и за сетивото на живота:
телесни усещания за не-благоразположение го разстройват и с това смущават функцията
му. И обратно: то “плува в свои води” най-вече, когато, вслушвайки се във вътрешността
на тялото, се натъква на едно спокойно, хармонично фундаментално състояние.
Всяка сетивна функция има една целенасочена динамика. Това означава – с всяка
възприемателна дейност е свързано едно неосъзнато очакване с оглед на това, с което
искаме да се срещнем в съответното поле на възприятието – тази целенасочена динамика
или предразположеност съответства на ориентиращата задача на сетивото – тя идва
обикновено до съзнанието ни само тогава, когато не е изпълнена. Каква помощ в
ориентирането очаквам като нещо естествено от очите си, в обикновения живот става
ясно, едва когато внезапно получа смущения в зрението си – например виждам двойно
образи или разместена перспектива; такива неща могат да се случат, няма застраховане
срещу това. Но е нужно само веднъж да отвори човек очи, за да забележи, че не вижда
правилно и тогава ще получи от виталното сетиво, което непрекъснато се вслушва само в
телесната конституция, информация за органичните изменения в адаптацията, но те стигат
до съзнанието не като очакваните възприятия от сетивото на живота, а като обърквания
(смущения) вътре в самите полета на възприятието. Човешките сетива служат не само за
опознаване на онова, каквото е в дадения случай. Те служат преди всичко и са (обратното)
застраховане по отношение на солидарността и на благонадеждността на основните на
нашето съществуване. При сетивото на живота това е особено видно-неговата първична
дейност е непрекъснатото обратно застраховане (осигуряване) спрямо това дали телесният
фундамент предлага носещата закрила и спокойствие среда, която то трябва да предложи,
за да протече развитието на личността в обмена с обкръжаващия свят без смущения. На
второ място ние получаваме информация чрез сетивото на живота за заплашващите или
все пак обезпокояващи колебания на тази базисна среда, но в такъв случай се включва
веднага будното съзнание и търси начините за възстановяването на чистата сетивна
функция (състоянието на очакване). Ако някъде нещо вътре в нас ни боли или ни

18
причинява неприятни телесни усещания, тогава, според Рудолф Щайнер става дума за
“сетивото на живота, което иначе осигурява уютността, но чиито смущения сега
наподобяват точно тези на едно външно сетиво, когато например не чуваме добре”.
Следователно сетивото на живота изпълнява само тогава присъщата му ориентираща
функция, когато неговото (ще цитирам отново Рудолф Щайнер) “излъчвано в душата
въздействие представлява пропитостта с чувството за уютност”. Това трябва добре да
запомним, за да не изпаднем в заблудата, че същинското предназначение на сетивото на
живота е възприемането на процеси, които са смущения за него. Ханс Юрген Шоерле е
намерил доста сполучливо обозначението “сетиво на уютността”.

Бележки към трудната тема “сетивото на живота”

Неотдавна на една дискусия бе повдигнато възражението, че когато се говори за
“сетивото на уютността”, би трябвало да се говори и за “сетивото на не-уютността”. Това
отчасти е правилно. Когато се запитаме как се създава едно поле на възприятието, към
което е насочено едно сетиво, за да се ориентираме в него идеално, тогава става ясно, че
най-благоприятната среда например за зрителното сетиво е умерената светлина.
Съответно най-благоприятната среда за сетивото на живота е добре темперираното
спокойно телесно усещане. Така при относителна тъмнина зрителният орган чувства
смущение; при пълен мрак – отслабва, а при ослепително светъл сноп от светлина се
обърква. Подобно нещо става и със сетивото на живота. При намалено или дори
изключено телесно усещане (например при упойващи средства) бива смутено или
редуцирано, при не-уютни (това означава винаги – прекалено силни) телесни усещания се
обърква. Значи – ние се ориентираме добре в полето на възприятията, когато са налице
добре темперирани, спокойни телесни усещания. В моята книга “Загадката на страха” аз
казах, че става дума, при това за едно сродно на съня чувство, че сетивото на живота е
склонно да възприема онези части от нашето същество, които и в будно състояние
донякъде продължават да спят. Не бива да се заблуждаваме от това, че обозначението
“витално сетиво” ни кара първо да мислим за “виталност” в ежедневното му езиково
значение (бодрост, жизненост, свежест). Общото чувство за сила и бодрост е донякъде
наистина значима част от сетивото на живота, но това е резултат именно от факта, че ние
възприемаме под повърхността: там, вътре в тялото, където всичко е спокойно, топло,
благодатно-това възприятие създава почвата за покълващите от нея усещания за сила и
бодрост. Както цветята, за да разцъфнат на слънце преди това са пуснали корени в добре
овлажнена, достатъчно топла и рохкава почва, така и онова, което усещаме като виталност
е вкоренено в нашето добре темперирано, спокойно телесно чувство и оттам може да
избуява към нашия Аз. По принцип чувството за сила и бодрост струи сутрин след
ставането ни от сън от полето на сетивото на живота, но не само от него. Вечер, когато
ставаме по-мудни, това струящо чувство изчезва, без обаче усещането за сигурност, което
дължим на сетивото на живота, да бъде застрашено. То ще бъде застрашено (при добро
телесно здраве) едва тогава, когато нуждата от спокойствие, а това е всъщност нужда от
отдаденост към полето на виталното сетиво (т.е. – изключване на всякакви изтощаващи
дейности, също и тези на съзнанието) не е удовлетворена, а се държим будни по изкуствен
начин – останалите телесни сетива (осезателни, двигателни, равновесни) обикновено са
помрачени при състояние на умора (главно вечер-бел.пр.). Но сетивото на живота не е – то
е напълно в стихията си, ако се оставим на “мудността” си и на сънливостта, защото при
това ние сме свели процесите на разграждане до минимум за сметка на излизащите на
преден план регенериращо-изграждащи процеси. Едва при изтощеност и отслабеност, т.е.
при истинско ограбване на жизнените сили настъпват смущения в сетивото на живота,
които често пъти се изразяват в това, че въпреки голямото изтощение човек не може да

19
заспи. При спокойно заспиване виталното сетиво поема управлението над целия сетивен
организъм. Именно то е сетивото, чиято основна функция остава непроменена при
смяната на съня с будното състояние. Чувството за сила и бодрост е едно “съобщение” на
сетивото на живота, излъчено в съзнателния душевен живот чрез изпълнения с “подземни
сили резервоар”, значи чрез нашата телесна конституция в областта, където и след
събуждането си продължаваме да спим; респективно (което изразява едно и също нещо),
където въпреки ускорената разграждаща дейност (изтощение поради телесна и духовна
активност в будно състояние) продължават да протичат изграждащи (съживителни)
процеси ( нарастване на силите от “областта на съня”).
Тези изграждащи процеси се определят в нашите изследвания като “подреждащо-
хармонизиращи”(обратно и дестабилизиращото разграждащите) и са описани като поле на
възприятията на сетивото на живота, следователно не става дума за неподреждащи
“избуяващи в плевели” витални сили. Такива объркват виталното сетиво.
Но чувството за сила и бодрост се получава, както ще видим, също и в резултат на
влияния, които през нощта изграждат първо осезателните усещания (“формиращо-
преобразуващи”), второ – основават сигурността на движенията (“освобождаващо-
координиращи”) и трето – осъществяват телесно-душевния баланс и стоенето прав, както
и ходенето.
Следователно става дума за едно цялостно витално чувство за добро наспиване и
отпочиналост, което е съставено от възприятията на всичките четири телесни сетива:
уютност (сетиво на живота), чувство за форма и телесна цялост (осезателният орган),
динамичност (сетивото за движение), изпълненост с подреждащата, разтоварваща сила
(сетивото за равновесие). На виталното сетиво се дължи, в рамките на този спектър,
усещането за един спокоен, топъл жизнен поток (първичната уютност). Това усещане
именно участва най-съществено в цялостното чувство за сила и бодрост. Всички
усещания, свързани с тялото са дотолкова оцветени от виталното сетиво, доколкото в тях
се съдържа чувството за уютност.

Позитивното, спокойно състояние на растеж и “всемирният

принцип на доброта”
“Никой не може да разбере сетивата” – казва Рудолф Щайнер, “ако не знае, че е
възможно човек да се почувства вътрешно като едно цяло”. Ние дължим първото си
основно познание за цялост и последователност именно на сетивото на живота. То
дарява израстващото дете с благодатното усещане за спокойствие вътре в самото себе си и
със сигурност, оставайки при себе си. Това, първоначално свързано със собственото тяло
възприятие за съществуване и закриленост, е от най-голяма значимост за по-нататъшния
ни живот.
От това зависи не само степента на нашето само-доверие и доверието в нашето
битие, но и въпросът дали, вглеждайки си в протичането на живота ни, ще добием
впечатлението за един последователен поток на еволюиране или за някакъв конгломерат
от разпокъсани, надробени парчета от отделни събития. Но виждате ли, това сетиво в
началото на живота не е достатъчно узряло, тъкмо обратно. Наблюдавайки едно дете в
първите месеци, какво ще забележите, ако оставите настрани всякакви романтични
украсявания? Бебето толкова много воюва със собственото си тяло, че иска най-вече да
спи, за да не трябва да усеща. Наченки на уютност можем да забележим само много слабо.
Тялото постоянно създава неприятности в този период.
Когато съвсем малките деца са будни, те са гладни или имат неприятно къркорене в
червата, те се изпотяват или ги тресе, уплашени от отделителните процеси в тях или
каквото и да е било от този род- във всички случаи телесните им усещания по време на

20
растежа са всичко друго, но не и приятни – едва след като майката е направила всичко
необходимо, за да отстрани телесните неразположения на бебето, може да настане
спокойствие. Тогава детето се чувства уморено. И само в съня или на прага на заспиването
новородените изживяват онова чувство на уютност, по което сетивото на живота може да
се ориентира.
Но за щастие това се променя. След няколко седмици, ако всичко върви нормално,
се появява онова, което в етимологично-психологическата лексика се нарича позитивно,
спокойно будно състояние. Отсега нататък все повече ще се случва детето да не
започва да рита и плаче веднага, щом се събуди, а да си гука нещо, да се заиграва с
пръстчета и да бъде доволно от самото себе си и от света. Тогава откриваме, че
организмът (който трябва да възприемаме не по повърхностния начин като “биологичен”,
но и като душевен, защото иначе ще разберем всичко погрешно) от една страна
постепенно свиква с условията на земния живот, а от друга вследствие на горното, е
възникнало едно позитивно чувство към тялото. Това позитивно телесно чувство съдържа
в себе си усещането за постоянност и благонадеждност и не може да бъде
изведено от строя лесно чрез такива дреболии като глад, сърбеж тук, щипане там и т.н.
Това е важен знак за добре узряващото сетиво на живота:изградената чрез него
способност “да се почувстваш цялостно вътре в себе си”(Рудолф Щайнер), тази телесно
насочена основна ориентираност отстоява на една сравнително висока степен на
съпротивления, без да се срине. Но там, където са се натрупали известни смущения на
витално сетиво, прагът на поносимост става много по-нисък. Достатъчно е съвсем малко,
за да изпадне в загуба на ориентацията. По-нататък ще говоря още за типичната картина
на смущенията.
Сега вече малкото дете се е научило, че тази телесна къща, живеенето в която то в
началото отхвърляше с пълна решимост, може да бъде място на уютност, на
(само)наслаждаващо се благотворно чувство. Как научи то това? Първият отговор е ясен:
чрез вашите грижовни действия, с които го отглеждате така, с оглед на неговото
благоразположение. Аз подчертавам “така”, за да се избегне веднага заблуждението, че
чрез спазването на задължителните хигиени и медицински предписания е направено
достатъчно за изграждането на сетивото на живота у детето. Ако беше достатъчно, то ние,
детските психо-терапевтите щяхме да имаме много по-малко проблеми, защото едно дете
може съвсем порядъчно да бъде отгледано и въпреки това пренебрегвано. Не във връзка с
изпълнението на задълженията ни към него, а става дума да се посветим на тези телесно-
обгрижващи, изхранващи, затоплящи задачи с много търпение и благоговение. Вие трябва
да извършвате всичко с истинска вътрешна всеотдайност. Защото грижата за сетивото на
живота не е идентична с грижата за тялото. Светът на изживяванията на малкото дете е
предимно от собственото му тяло; то живее в състояние на опосредствани телесно
възприятия от света, но изживяващият и възприемащ субект е все пак едно душевно
същество и като такова реагира на първо място не на въпроса “какво”, а “как”. И вие
възпитавате сетивото на живота като карате детето да научава за доброто от своето тяло.
Поради това, че собственото тяло се превръща в “поле на опитност за всемирния принцип
на доброто”, че човешката топлина, нежност и т.н. най-напред се съобщава на детската
душа чрез тялото, възниква онази основна сигурност, която образува истинската среда за
сетивото на живота. И същевременно така намира “подражателната склонност към
доброто”, с която се запознахме преди това - първата, но с поредица от възможности за
ориентиране. Рудолф Щайнер казва веднъж, че всяко дете носи в началото на своя живот в
себе си дълбокото неосъзнато убеждение, че светът е изцяло морален (“Общо
човекознание като основи на педагогиката”). Зависи изключително много от това дали

21
“приемането на тези основи” (Щайнер) намира през първите месеци от раждането едно
телесно-сетивно изживяно утвърждаване или не.

Ритмите на живота и доверието в него

За възпитателната практика е важно да предложите на вашето дете помощ за

узряването на неговото сетиво на живота като обърнете достатъчно внимание на грижите
за тялото му, на деликатния телесен контакт, на храненето, затоплянето и обличането(има
значение какво носи човек през целия ден върху кожата си) и да се посветите на тази
задача е наистина с любяща всеотдайност. Затова ви е нужно търпение, спокойствие и
тактичност, способност вътрешно да се хармонизирате, да се настроите с едно
благоговейно настроение. Разбира се това няма да бъде винаги възможно, но все пак ще
спечелите много, ако от време на време успявате. Една голяма помощ оказва при това
ритмичността във вашето всекидневие – не само придобита външно, но и вътрешно
осъзнатата ритмичност.
Например можете всяка вечер съзнателно така да организирате половин час поне,
че да се отскубнете от инерцията на всекидневието не само външно, но и вътрешно и
напълно да се посветите на детето; всеки прийом, който иначе би бил рутинен, да
изпълнявате с истинска душевна съпричастност, всяка дума да отправяте към детето с
много внимание, в някои случаи да мълчите, да го предпазвате от звъна на телефона, да
избягвате всякакви мисловни заврънкулки, напълно ясно да разбирате, макар и само за
този половин час, какво чудо е да подържите в ръце едно малко същество. Ако опитвате
това в един осъзнато изграден от вас ритъм всеки ден по едно и също време, много скоро
ще забележите колко благотворно въздейства това не само върху детето, но и върху вас.
Отношенията майка-дете получават чрез такива усилия за противопоставяне на
ежедневието и все пак с всекидневни манипулации, които имат характера на душевни
упражнения, едно дълготрайно задълбочаване; същото важи и за връзката баща – дете.
Моля бащите да знаят, че казаното се отнася и за тях, иначе ще се получи недоразумение –
не можем да проповядваме на една майка, която има две, три или повече деца да полага
усилия за търпение и благоговение, когато трябва сама да се преборва с цялото
домакинство и с възпитанието на децата.
И понеже говорим за ритъма: всичко, което правите, за да ритмизирате взаимния си
живот с детето в смисъла на гореспоменатото, води не само до ползата, че и вие намирате
по-голямо спокойствие и вглъбеност, но в това се съдържа и късче педагогическа грижа за
средата, която оказва директно своето въздействие върху детето, върху вътрешния ритъм
на органите му, както и върху смяната на съня с будното състояние, което от своя страна
се отразява здравословно върху обмяната на веществата. Тези взаимоотношения не бива
да се забравят. Росвита Хайман цитира в своята блестяща книга “Ритъмът и неговото
значение за лечебната педагогика” следните думи на Урсула Мюлер: “Ритъмът като
елемент на вътрешното поведение осъзнава, че подложените на промени чувства и
настроения са свързани с едно продължително, вътрешно изпълнено съдържание”.
При съвсем малките деца регулирането на чувствата и настроенията не може да се
разделя от регулирането на процесите на веществообмена, а един основен регулиращ
фактор при това е именно ритъмът. Като организирате живота с детето и за детето
ритмично, вие изнасяте, тъй да се каже “ритмичен урок” на една душевно-телесна
индивидуалност, която иска да се пробуди за осъзнаването на своето “вътрешно
изпълнено съдържание”, т.е. – за Азовото съзнание. Да се носиш от ритмите на живота
означава в по-широк смисъл да се учиш да дишаш. Това води не само до “едно общо
укрепване на телесната конституция”, както много правилно се изразява Дитер Шулц в
своята книжка “Ранно стимулиране според лечебната педагогика”, но и допринася за

22
възникването на едно съзнание за личността или по-точно казано, “съзнание за личната
последователност”. “В процеса на дишането ние ставаме душа”, казва веднъж Рудолф
Щайнер. Ритъмът сърце – дишане, който се стабилизира постепенно през време на
действието и се превръща в относително независим от околната среда собствен ритъм,
образува основата за чувството на сигурност в живота и за самодоверие. Той е нужен, за
да се почувства човек като “едно вътрешно цяло”, точно както физическото ни тяло ни е
нужно затова. Съизживяването на ритмите от природата днес за нас, както и за децата е
едва постижимо. Затова ние трябва да въведем ритмическия принцип в педагогическите
методи на отглеждането. С това ние ще благоприятстваме узряването на сетивото на
живота.

Неспокойно-нервното дете

Нека си припомним: спокойно търпение и благоговение са понятия, с които можем

да опишем най-добре основното душевно отношение, съдържащо всичко, което ние
можем да направим външно за узряване на сетивото на живота като: хранене, затопляне,
телесна хигиена, ритмичност, грижа за спането, защото лишени от такова отношение
външните изпълнения, ще го кажа съвсем директно, не водят доникъде. И няма нужда да
ви убеждавам, че ние съвременните хора сме възможно най-далеч от тези качества на
търпение и благоговение. Всички вие го знаете добре, както го знам от собствен опит и аз
като баща на 2 дъщери. Така че няма да се учудваме вече, че смущенията в поведението,
които се дължат на някакви нарушения в развитието на сетивото на живота, днес
принадлежат към най-тежките проблеми, с които се сблъскват родители, учители, детски
лекари и детски терапевти. Какви проблеми са това? Сетивото на живота предлага, както
видяхме, гаранция за едно чувство на спокойствие вътре в себе си, на закриленост и
постоянство. Чрез него детето се изживява като обхванато в тяло душевно същество и
като телесно същество, укрепено душевно и спомага за основното познание на усещането
за телесно-душевна цялост; “изпълнеността с чувството за уютност (Щайнер) е състояние,
към което е насочено едно очакване (“целенасочена динамика”) и с увеличаващата се
сигурност в ориентирането се повишава и прага на поносимост към промените в
състоянието, които протичат обратно на очакванията. Или казано по-просто и по-образно:
едно съвършено здраво-развито сетиво на живота може да различава дребните от големите
смущения. Когато то съобщава за “телесните болки”, първичното възприятие “да се
почувстваш вътрешно като едно цяло”-още дълго ще се включва в действие. Затова при
телесни неудобства ние можем, ако не са прекалено силни, да добием чувството, че в
общи линии стоим вътрешно на твърда основа. Първичното възприятие на сетивото на
живота показва една сравнително висока устойчивост спрямо вторичните му възприятия
(възприятията за нарушения). Не е такъв случаят, обаче, при децата със смущения в
сетивото на живота. Всяко малко смущение (не-адаптираност) разстройва веднага
вътрешната му основа. Вслушването в собственото тяло отприщва чувства на
подтиснатост, раздразнимост, неблагоразположение. Много рядко на такива деца им е
отредено изживяването на уютност, за което говори Щайнер и по принцип само тогава,
когато са толкова изтощени, че нямат сили повече да се съпротивляват на умората. През
целия ден съпротивата срещу умората и изобщо съпротивата, респ. отклонението от
всякакъв вид спокойно състояние, се превръща в тяхно основно занимание, защото в
спокойно състояние съзнанието се насочва към собственото тяло, тогава възприятията от
виталното сетиво излиза на преден план и ако проявяващите се при това усещания са
неприятни, децата започват да ритат с крачка или да търчат, да говорят непрекъснато или
да издават разни звуци, да гризат ноктите си или да ровичкат с пръсти, да правят
физиономии и т.н. , и т.н. Те предпочитат една шумна, нервна среда, защото тогава биват

23
отклонявани от себе си и ако настане спокойствие около тях, те сами се погрижват за
шумотевицата и безпокойството.
Такива деца развиват често пъти т.н. невротични тикове като напр. ноторно
кашляне или уригване, спазматични премигвания с очи, поклащания с глава, изкуствено
задържане на въздуха при дишане и т.н. Всичко това е свързано със стремежа им
постоянно да вършат нещо, за да не усещат себе си. Разбира се те са най-пристрастени
към “всмукващото”, извеждащо от самия себе си влияние на телевизията като при това си
набавят и лакомства за ядене ( чрез позволени или не съвсем средства), за да могат така
поне за малко да постигнат чувството за телесно-душевна хармония, което без
манипулации не е възможно за тях; родителите обикновено са обезпокоени, защото тези
деца много рано “онанират” при всяка предлагаща се възможност (при което трябва да се
обърне внимание, че това детско онаниране не е свързано в повечето случаи със сексуални
фантазии, както често пъти се говори); те са несръчни, хаотични деца, все се нараняват
или удрят с нещо, често ги пробождат двигателни импулси в крайниците и става очебийно
колко слабо възприемат при тая нервна припряност собственото си тяло. Тогава малкото
диваче се появява с кървящи колене, при това изобщо не е забелязало нараняването; друго
търчи през снега по сандали, краката му са посинели от замръзването, но него изглежда ни
най-малко не му пречи. Това пренебрегване на собственото тяло и всичко свързано с
грижата за него, с външния образ, е типично. Може дори да говорим за една заучена
способност да се игнорира тялото, респ. да се “изключи” усещането за него.
Тази характерна за поведението (компенсираща) способност трябва да бъде
разбирана като реакция на нарушения в ориентацията на виталното сетиво. Колкото силно
занижено е усещането за тялото в състояние на хиперактивна двигателна нервност,
толкова крайно завишени са от друга страна органните усещания в спокойно будно
състояние - затова то бива избягвано на всяка цена. Това е страх от тялото или по-
точно:страх от обръщане на внимание към собственото тяло, какъвто изживяват т.нар.
хиперактивни деца. Той се корени още в първите месеци и години от раждането.
Споменатата крачка на развитие към “позитивно спокойно будно състояние” не е
направена както трябва. Докато детето е ставало по-голямо и се е развивало
интелектуално, и в това отношение е изпреварило своите връстници, то по отношение на
своето основно чувство за живота си остава в състоянието на малкото дете, на постоянен
уплах от собствените си телесни усещания. И реакциите на това са по принцип също
такива детински: махане с ръце и крака, непрекъсното пристрастие към шумовете,
всеобхватната потребност да бъде “накърмено” (само че майчиното мляко сега се замества
с дребни лакомства), освен това в повечето познати ми случаи се явява една необходимост
- на границата на всеобсебваща агресивност - към бърборене, при което майките направо
са на края на нервите си, отстъпвайки в съпротивата си.
Както виждате: от една страна децата предприемат всичко, за да не усещат себе си,
защото, казано накратко, са придобили опита за нерадостни изживявания. От друга страна
– множество от начините им на поведение са насочени очевидно към това да
възпроизвеждат, поне временно, онова, което при нормално развитие постепенно се
превръща в чувство за благоразположение вътре в тялото и за нормалност и
образува основата за един изпълнен с енергия, стабилен душевно-волеви живот.
Макар че картината още не е достатъчно пълна, ние знаем за кой тип деца с
нарушено поведение става дума. Говорим за т.нар. хиперактивен синдром, който
училищната наука днес няма навика да квалифицира (за щастие, бихме казали) като
“минимална церебрална дисфункция” (слаби мозъчни увреждания). Ние говорим за
нервните, неконцентрирани, неспокойни деца, често с много по-висока интелигентност и
лоша моторна интеграция; деца, които са прочути като постоянни пакостници и
нарушители на спокойствието, особено при някакви тържествени или религиозни

24
събития; деца, от които се плашим заради неспирното им плямпане и ноторни
глупотевици, но и които обичаме заради умните им глави, оригинални остроумия или
неочаквано, бурно засвидетелствана любов, с която могат да възнаградят най-щедро
възрастните, спечелили някога тяхното доверие.
Ще резюмираме накратко: понеже тези деца са оскъдно ориентирани в сферата на
първичното възприемане, на виталното сетиво (сетивото на уютността), при тях се
отприщва, още при най-леките телесни неразположения, едно чувство на такава
несигурност, че те развиват нарушения в поведението си, дължащи се на страха
от тялото, които обуславят нервно-агресивния тип. Към него клонят все повече и
повече деца, по причини, които тук не можем да обсъждаме и за които не можем винаги
да търсим вината в родителите или грешки във възпитателните методи. Всъщност имаме
налице едно нарушение, причинено от множество фактори на цивилизацията ни. Затова е
крайно необходимо да се погрижим с премерена сериозност затова кои са подходящите
педагогически прийоми. Работете като вземете присърце обсъждането за бъдещето на
детето; като обърнете достатъчно внимание на грижата за сетивото на живота, т.е. – ще
повторя: като се посветите на грижата за храненето, топлината, телесната хигиена,
телесния контакт, облеклото, ритмичността и спането на вашето дете със съответната
вътрешна нагласа и когато направите всичко това, вие ще му помогнете не само да развие
правилното доверие към себе си и към живота, но ще отидете и по-нататък и така ще
стигнем до нашия изходен пункт, когато грижата за сетивото на живота става част от
предвижданото морално възпитание.

Грижата за сетивото на живота като освобождаване на дишането

Ние обръщаме внимание на това, че Ангелът, който действа в сферата на

свръхсетивното, е едно съпровождащо съдбата същество, което влива в човешката душа
импулси на любовта или-ако се изразим по-съвременно – на социални качества и така
иска да създаде през детските години с помощта на родителите възможно най-добрите
предпоставки затова. За кои социални качества именно сетивото на живота полага
основите? Преди да отговорим трябва още веднъж да припомним - (вече говорихме
затова), че децата (а също и ние) по време на съня навлизаме в сферата на Ангела и оттам
извличаме импулси, които не могат да бъдат обяснени задоволително нито с
биологически, нито със социо-културните закономерности на еволюцията, и които иначе
изобщо не биха се появили.
Позволете ми една странична забележка на това място: когато известният философ
екзистенциалист Жан-Пол Сартр даде последното си интервю малко преди смъртта си,
вече почти сляп (то можеше да се прочете в немски превод в списание “Фрайбойтер”),
правейки равносметка на живота си, той казва между другото, че като философ се е
провалил “в метафизичната сфера”, защото не е успял да открие откъде всъщност
произлиза моралът! Според неговата атеистична представа за човека морал би трябвало
изобщо да няма. Сартр беше един честен, открит дух; нашият век щеше да бъде много по-
беден без него и аз не знам защо в “нашите кръгове” му се отдава толкова малко
внимание, дори понякога е охулван. Той завеща на своите последователи в споменатото
интервю поръчението да разчетат загадката на морала. И днес ние донякъде участваме в
това като прецизираме въпроса от еволюционно-психологическа гледна точка. Откъде
идва афинитетът, респ. подражателната склонност на малкото дете към морала?
И ще си позволим един, може би несъвременен, но все пак спешно наложителен
отговор: в този афинитет намира израз свръхсетивното присъствие на Ангела; това е едно
наследство от спомена, който детето е взело със себе си от съществуването си преди

25
раждането, когато е било едно цяло със своя Ангел. Като се връща всяка нощ в
състоянието на единение с Ангела, тази негова склонност, тази нагласа, насочена
към очакване на Доброто, непрекъснато се подновява. Как става това подновяване?
От една страна чрез това, че ангелското същество не просто “знае” за доброто както
превъплътената човешка душа в този или онзи момент го “избира”, а доброто съществува,
така че навлизането в сферата на Ангела вкарва човешката душа в едно състояние, при
което тя “вдишва” доброто, както дишаме въздуха на земята. След връщането в дневното
състояние и в земните условия, от това остава едно чувство на липса, по-скоро на
стесняване, защото онова душевно дишане във висшите светове е несравнимо по-
свободно, по-леко от земното. В съня тяло и душа дишат в синхрон, в будно състояние
настъпват разминавания и се създава усещането, че част от нашето същество е в известна
недостатъчност при дишането. Разбира се, тези процеси могат само образно да се опишат,
но ако се наблюдават по-точно, тогава сигурно ще се съгласите с мен, когато казвам: в
будно състояние ние постоянно страдаме от латентното чувство за “липса на въздух”, то е
заседнало много дълбоко вътре в нас, така че сме свикнали с него, но все пак е налице. И
от тази липса, респ. стесняване се надига нещо, което всеки познава и за което всеки
казва, че не се знае всъщност точно откъде идва и накъде се отправя – имам предвид –
копнежът. Копнежът в своята същност винаги е копнеж по доброто, по любовта, по
закрилата. Затова онзи дълбоко заседнал недостиг при дишането намалява не само по
време на съня, но и когато получаваме или даряваме любов и закрила, бъдейки заедно с
другите хора. Тогава едно късче от пра-копнежа ни по тези изживявания се реализира и
същото става и при малките деца, дори още по-силно изразено - чувството за недостиг, за
стесняване (свързано с онази неосъзната, насочена към доброто очакваща нагласа), което
те вземат със себе си от съня, бива отстранено, когато те разпознаят тази доброта по
тялото си. Така постепенно нараства увереността, че загубите при физическото ни
раждане, които са свързани (най-напред телесно) с обособяване, могат да бъдат
отстранени чрез грижата и подкрепата на другите. Първото, което се забелязва при това е,
че загубената родина (от преди раждането) трябва да бъде заместена от чувството за
такава в самото тяло, ако детето бъде доведено чрез грижите на близките до изживяване,
като това от тялото, което му напомня загубената родина. И тук се крие най-дълбоката
тайна на сетивото на живота: ако то е развито правилно, ще смекчи онова пораждащо
копнежа чувство на стеснение и липса, което иначе се стопява само в дълбок сън. Това се
дължи на факта, че сетивото на живота функционира не само като орган за възприятие на
телесните състояния, както понякога най-обобщено и с право е описвано, но и бих казал:
като посланик на втъканите в тялото на живота (“етерното тяло”) познания за добро и
закрила.

Възпитание и самовъзпитание: Толерантността

И тук Вие, скъпи майки и бащи, сте тези, които захранват изграждащите сили на
детето с любов и така се създава средата за сетивото на живота, в която то ще може да се
ориентира. Но вие сами не бихте успели в тази работа. Тук на помощ идва Ангелът-трябва
да се благодари на него затова, че вашите усилия срещат неограничената готовност на
детската душа да приеме любовта ви и да й отговори, подражавайки - да се вживее като в
игра в една душевна нагласа за грижовност и закрила спрямо по-слабите същества. Дело
на Ангела е, както споменахме, и това организмът на детето да се приспособи към земните
условия, към тази нова за него среда, която в началото му е чужда, но и с това то успява
относително бързо да се справи. Да го кажем така:детето научава за доброто от самото
себе си, отвътре (през нощта) чрез силната, подреждаща помощ на Ангела, който

26
въздейства за узряването не само на органните сетива, но и на сетивото на живота. А вие
отвън (през деня) подкрепяте това дело на Ангела чрез вашите грижовни действия. Но
какво общо има всичко това с “моралното възпитание” и с компетентността? За кои
способности сетивото на живота полага основите? От всичко казано дотук можем да
извлечем следния отговор: сетивото на живота като предпоставка за вътрешния мир,
уравновесеност, чувство за цялост и единност със самия себе си, като онова сетиво, чрез
което тялото същевременно става носител на спомена за опознатата доброта и закрила,
спомага затова да се отдадем на душевната нагласа за търпение, вътрешно благоговение
или спокойно съзерцание; на контемплативната душевна настройка-трябва да можем в
себе си да се хармонизираме, за да се “вслушваме и да развиваме търпение”; нещо (или
някой) да оставим да въздейства върху нас с очакване и интерес, с благоговение и
спокойно търпение – това са качествата, които се развиват върху основата на сетивото на
живота. Прави ли ви впечатление нещо? Правилно, ние говорим за същите качества
(способности), респ. вътрешни нагласи, които (както установихме преди това)
възпитателят трябва да мобилизира в себе си, за да може да въздейства по правилния
начин върху сетивото на живота у детето. И тук се натъкваме на една педагогическа
закономерност: вие стимулирате сетивото на живота у детето като изявявате
педагогически изградилите се у вас, на базата на сетивото на живота, душевни
качества. Същото важи за всички други фундаментални сетива: именно превърналото се
в душевно качество на възрастния е онова, което въздейства здравословно върху
съответното първично качество у детето – телесното ориентиране.
Но вие не бива да очаквате от вашето дете веднага след като сте му показали
качествата търпение, благоговение, спокойствие, то да се превърне в едно търпеливо,
благоговеещо, добродушно същество. Това би било съвсем погрешно, а освен това
педагогически вредно, защото фалшивите очаквания имат своето въздействие! Но вие ще
допринесете затова да се положи една основа за вътрешната нагласа на детето, която сега
то изживява чрез вас като нещо, изграждащо доверие и сигурност в живота, а по-късно ще
може и преди всичко-ще иска да развива от самото себе си. С това може да се каже, че
донякъде сме отговорили на въпроса: към кои бъдещи морални качества насочва
вниманието Ангелът, а също и вие по отношение на сетивото на живота. Благоговение,
спокойствие, изчакващо внимание, търпение-това са изключително важни качества за
контактите между хората. Човек може да слуша внимателно другия, да разбира неговата
различност, да покаже истински интерес към него само, ако срещу него се издига върху
собствена основа едно стабилно ориентиране на виталното сетиво, преминало с вътрешна
самоовладяност и премереност в структурата на личността – вече споменах, че сетивото
на живота на една по-висока степен се явява като сетиво на биографичната идентичност и
последователност, т.е. като сигурно изградено себе-съзнание. Това е нужно, за да се
докажат споменатите постижения, които изискват известно количество безкористност.
Човек може да се абстрахира от себе си, само когато е здраво вкоренен в себе си. В
противен случай се освобождава страхът от това абстрахиране, а страхът кара човек да се
връща с припряност и нетърпение отново към себе си, да търси убежище при собствените
си предразсъдъци, навици, симпатии и антипатии, защото иначе възниква чувството,
сякаш границите между АЗ и ТИ са се размили в невъздържаното отношение спрямо
другия. Този психологически факт, между другото, напълно грешно се разбира от
спиритическите школи, които омаловажават Аз-а. Ще повторя: само едно здраво
“закотвено” в себе си Аз-съзнание прави възможно дистанцирането от самия себе си. Ако
направим един общ преглед като търсим “главно понятие” за споменатите качества,
нужни при контакта ви с другите, какво ще се наложи като такова? Аз мисля, че понятието
“активна толерантност” е най-подходящо. Активна толерантност не означава нищо друго,
освен да оставим ближния си без предубеденост, а с интерес към него, с търпение и

27
внимание не само да се докаже в своята различност, а и да искаме истински да го
разбираме, за да можем да оценим неговата индивидуална същност и начин на действие,
без при това да взимаме като критерий собствената си същност и начин на действие. Това
качество днес на нас в голяма степен ни липсва, така че почти можем да кажем: всички
ние страдаме малко или много от последиците на някакви нарушения в сетивото на
живота! Колко упорито трябва да се борим за добродетелта толерантност чрез дълги
упражнения в само-възпитание, ако сме успели все пак да обхванем в мисълта си нейното
значение. При това, ако ”проявилата се тайна” на сетивото на живота проговори и се
наложи като съвсем естествена линия на възпитание, тогава склонността към
толерантност може да бъде нещо, което да сложим в люлката на детето. По-късно ние ще
видим, че е нужно все пак повече от едно добро ориентиране на сетивото на живота, за да
бъде развит истински интереса към ближния – но това, което вътре в интереса, в
разбиращото съпричастие е аспектът на толерантността, се дължи на сетивото на живота.
Нека обобщим: сетивото на живота създава предпоставката за развитието на
качествата търпение, вътрешно спокойствие и благоговение. В социалната област на
междучовешките контакти от тях израства после добродетелта на активната
толерантност, която сме в състояние да приемем и да оценим чрез другия, лицето
–“ти” в неговата своеобразност. Така ще можем да установим, че Ангелът иска да посади
в “органичното спокойствие” (над което бди сетивото на живота и което чрез него се
излъчва в душевността) като доверие в живота именно качествата на благоговение и
търпение, така че от тях да израсне социалната основна добродетел на толерантността. И
ние помагаме на Ангела като съобразяваме това, че детето в първите години от живота си
трябва преди всичко да развие доверие в тялото си. Във всичко, което правим по
отношение на това, то трябва да почувства благоговение, спокойствие, търпение и доброта
като късче бъдеще, втъкано в настоящето, при това можем да вярваме в подражателната
склонност на детето към тези качества. Ако детето ви проявява очевидно неспокойствие и
нервност и вие вземете мислите си за него “заедно” с молбата за помощ при заспиването
си вечерта, ще забележите скоро как нещо се променя във вас-как става за вас все по-
лесно и естествено да превърнете вижданията си в дела. Онзи нов усет за ситуацията,
който преди това описахме като “усещане от върха на пръстите”, ще се настрои, може да
се каже – ще се прояви като един вид инстинкт затова да се върши точно правилното, по
точното време, с вътрешна сигурност, която се предава на детето.
При неспокойни, нервни деца, да го кажем съвсем простичко – е нарушен или
блокиран контактът с Ангела и то на “мястото”, където Ангелът иска до подготви почвата,
от която да покълнат качествата на благоговение и търпение, които намират своя най-ярък
израз в добродетелта толерантност. Вследствие на това Ангелът може достатъчно да се
приближи към детето. Причините, както казахме, могат да бъдат най-различни и вие не
бива да се чувствате непременно виновни. Важното е, че знаете: вие сте на път да
допринесете затова въпросното място на връзка между детето и неговия Ангел да бъде
постепенно изчистено, а това спада заедно с всичко друго казано дотук и усилията ви за
укрепване чрез самовъзпитание на ония качества у вас самите, за които при вашето дете
не може да се изгради истинската основа: търпение, благоговение, спокойствие са ви
нужни за общуването с детето с нарушения в сетивото на живота.
Вие се нуждаете също и от това, към което се стреми, по волята на Ангела,
узряването на сетивото на живота – толерантност. Който си има в дома един малък
неспокоен дух, ще трябва да признае това. Без толерантност (преди всичко към
проблемите, възникващи в ежедневието от контакта с такива деца), не става нищо. Може
да звучи парадоксално, но за да се отстрани някакво нарушение в сетивото на живота, то
трябва първо да се толерира. Защото – как бихте могли да вдъхнете благоговение и
търпение, ако през целия ден сте се ядосвали и непрекъснато ви е гнетяло чувството, че

28
вашето дете е трябвало да бъде различно от това, което е? Преди всичко става дума затова
да приемете неспокойното дете като такова и да държите на него. После идва всичко
останало. За Ангела вие ставате приемлив партньор само, когато вашите педагогически
мотиви са напълно безкористни, когато не се интересувате за репутацията си на “добри
родители”, които искат да покажат един сполучлив екземпляр на дете и накрая, когато не
го правите само, за да се отървете от непрекъснатото бреме, а единствено – за да отнемете
страданието от вашето дете, да му отнемете предвидимите трудности или ограничение.
Това изискване е общовалидно, но особено трябва да се съобразявате при неспокойните
деца, защото за тях – това да бъдат приети, това изживяване, че помощта, която им се
предлага, идва от толерантни подбуди, е от най-голяма важност.

29
 3. По следите на сетивото за осезаемост

Кожата като сетивен орган

Сега поемаме към другите основни сетива и към проблемите на развитието, които
са свързани съответно с тях. Да се обърнем най-напред към осезанието и да се попитаме
отново какви социални, хуманни или – ако така предпочитате - религиозни импулси
Ангелът иска да внесе в най-вътрешната същност на детето, за да може от нея да
въздейства върху изграждането на осезателното му възприятие. И как именно той
въздейства тогава? Какви проблеми възникват, когато контактът на детето с неговия
Ангел е нарушен? Преди всичко трябва да сме наясно, че осезателният орган обхваща
много повече от способността да различава чрез чувствителността на ръцете, дали един
предмет е мек или твърд, грапав или гладък. Дотук се включва само една малка част. Как
става възможно въобще това да разпознаваме с ръце един обект само по естеството на
неговата повърхност? Най-близкият отговор е: това е възможно, защото имаме
чувствителност затова в ръцете. Но не се ли изразяваме малко слабо и къде всъщност е
тази “способност”, която се появява тук? Тя е в кожата! А не само ръцете, както е
известно, са обвити от кожа! А цялото ни тяло! Онова, което усещате с върха на пръстите
си, това можем по принцип и с всяка друга част от тялото си, на някои места дори и по-
добре. Сигурно сте имали изживяването – държейки някакъв предмет в ръце, да ви обзема
едно приятно усещане и да искате да му се насладите още по-интензивно. И какво правите
тогава? Бихте ли могли например да допрете този предмет до страните на лицето си или
шията и нежно да го разтривате по тях. Страните (бузите) и шийната ямка са
изключително чувствителни на допир места, както и езикът и устните, вътрешните страни
на бедрата или гърба между раменете. Накратко: цялата телесна повърхност – т.е. кожата,
представлява възприемащият орган на сетивото за осезания. Има тук-там по-чувствителни
места, но общо цялата телесна повърхност е тази, чрез която имаме осезателните
усещания и при това - непрекъснато имаме във водата, при къпане едно цялостно телесно
осезание; имаме го и при вятър, когато обвява лицето ни; през целия ден ние имаме
осезателни усещания чрез допира на дрехите върху тялото ни; имаме го по петите на
ходилата си, когато стоим и когато вървим; по ръцете си, когато се подпираме или по
гърба, когато се облягаме; имаме непрекъснато осезателни усещания при говорене, когато
езикът допира небцето или зъбите ни, имаме и съвсем леко осезание при премигванията с
очи, обърнете внимание! Нашият живот е изцяло изтъкан от осезателни усещания.
Абсолютно е немислимо как би се почувствал човек, ако внезапно осезателният орган
изключи. Това може да има за последица една всеобхватна загуба на ориентация. Едва ли
може човек да се въвлече в такова положение. Но все пак опитайте и си представете – вие
не чувствате нищо при допиране на някакъв предмет или при ръкостискане; не чувствате
абсолютно нищо, когато ядете хляб или ябълка; не можете да различите дали има в устата
ви нещо твърдо или нещо течно; не чувствате нищо под ходилата си при ходене или
стоене – никаква твърда почва под тях, изобщо няма почва, нищо. Както казахме, едва ли
можем да си представим в какво състояние бихме се намирали тогава, можем само да
гадаем. При това далеч нямаме предвид най-тежките последици.

Към характеристиката на осезателното възприятие

Позволете ми към това първо две важни странични забележки: Ние се запитахме
как изобщо е възможно да се идентифицира един предмет, респ. една субстанция чрез
докосване с ръцете;можем да сме и по-прецизни – чрез допира с кожата? Отговорът гласи:

30
защото цялата повърхност на тялото е един фин орган за възприятие; защото в кожата
си ние имаме усещания. При това трябва се има предвид следното: ако в едно абсолютно
тъмно помещение опипвам някакъв предмет, който е кръгъл, хладен и гладък, здрав, но
все пак много твърд, ще констатирам, че става дума за ябълка-тогава за части от секундата
протича нещо между първото докосване и разпознаването: “аха, една ябълка”, което няма
нищо общо с чистото усещане за допир. Вие можете да си онагледите това най-добре като
разиграете в една такава тъмна стая ситуацията при условие, че все едно никога не сте
виждали или докосвали ябълка преди това. Значи ябълката ще бъде за вас нещо напълно
непознато. Ясно е: при тези обстоятелства никакво докосване не би ви помогнало да
идентифицирате обекта ябълка-но ще стигнем и по далеч – вие усещате този непознат
обект и установявате, че: той е кръгъл, вдлъбнат в горната част, гладък, на отделни места
има грапавини и т.н. Това са описания на качества, оценки. Дали осезателното сетиво
прави тези оценки? Разбира се, че не. Впечатленията, придобити чрез посредничеството
на това сетиво дават повод затова, но процесът на описване качествата на обекта не е част
от осезателното усещане, а на свързаната с това усещане работа на съзнанието. Само
защото можете да схващате взаимовръзката, да съпоставяте сходни познания, черпейки
опит от индивидуалния си фонд от спомени; накратко – можете да допълните
възприятието с мисъл – благодарение на всичко това вие можете да предпишете на тялото
си поредицата от допирните впечатления като качества на дадения обект. Рудолф Щайнер
ги определи точно като “качества на осезателното сетиво, които ние предписваме на
тялото”. С други думи: вие имате осезателно впечатление, което изживявате чрез допира
вътре в себе си. Вие го възприемате като едно душевно, съпреживяно телесно събитие,
а това означава, че сте почувствали някаква вътрешна промяна и я “проектирате” обратно
“във външното пространство”. Това е второто нещо, което може да се наблюдава. И ще
цитирам отново Рудолф Щайнер:”Човек се натъква на някакъв предмет чрез кожата си.
Онова, което се разиграва при възприемането му, става естествено в кожата, вътре в
тялото. Следователно процесът на допиране става вътре в човека”. Другояче казано:
Осезателното възприятие е вътрешният резонанс на директния физически контакт с
външния свят. Вие констатирате посредством осезателния орган първо докосването,
“натъкването” на материалния външен свят, поради което имате и едно гранично
изживяване; второ, и това е по-фината страна на процеса, цялото тяло реагира като един
резонаторен съд на различните нюанси от докосвания, и ние съпреживяваме
“трептенията”, които – според това дали ни е впечатлило нещо грубо или гладко, остро
или тъпо, твърдо или меко, преминават в нашия организъм по различен начин. За да
разберем правилно сетивния орган, трябва да си отбележим следното: Душевният живот
участва в една физиологична промяна на състоянието. Съответните впечатления биват
после уловени по описания начин от съзнанието и обратно отразени във външното
пространство – към предметите. При докосване (колкото по-фино е осезателното усещане
– толкова повече) душата се вслушва в музиката, която външният свят свири с
инструмента на тялото. Грубите докосвания възпроизвеждат приглушени акорди или ако
пък са стресиращи или болезнени – остри хаотични звуци, докато нежните, чувствени
докосвания отекват навътре с благодатно въздействие . при една уговорка естествено: тези
фини усещания няма да имат полза, ако нещата, с които сме в допир, нямат качества.
Например пластмасата не възпроизвежда нито благодатни, нито хаотични трептения вътре
в нас, а в душата не се пораждат никакви чувства, а цари някаква подтискаща празнота.
Сякаш се заслушваме в очакване след като сме дръпнали струната на арфа-но нищо не
чуваме. Разбира се, усещанията на осезателното сетиво се възприемат различно от тези на
слуховото сетиво – чрез подсъзнанието. И се задействат оттам. С това, скъпи родители,
съвсем не искам да ви поднасям някакви недиференцирани “ назад към природата”

31
опявания – има достатъчно екологични възгледи, които се обявяват за производство на
изкуствените материали. Естествено, не можем безкрайно да унищожаваме горите си,
само за да си доставим всичко от естествено дърво. Това е сложен проблем, при който
няма да стигнем далеч само с радикални възгледи. Но в детските стаи изкуствените
материали наистина нямат място! Тук има нужда от известен радикализъм. Ако
принуждавате една дете да прекарва дълго време на неоново осветление, то много скоро
ще получи зрителни увреждания. И ако давате на едно дете предимно пластмасови
играчки и го обличате с дрешки от изкуствени материи, тогава спомагате за нарушения в
осезателния орган. Така допринасяте индиректно за смущения и в сетивото на живота.
Защото тези две сетива са най-тясно вплетени едно в друго, от което може да се разбере
защо преди това, както си спомняте, говорихме за изменения в телесната ориентация във
връзка с осезателните усещания и при възприемането на такива изменения винаги се
включва и сетивото на живота в една вторична функция.

“Пропитостта с чувството за Бога”

Колко изключително важно е децата да имат възможност да изградят здраво

осезателно сетиво в контакт с естествени материали и субстанции, става ясно като
цитираме отново Рудолф Щайнер. Той обърна внимание върху това, че финото осезателно
усещане, което описах по-горе като телесно-душевно резонантно явление, има две страни.
Едната е възприемането на разнородните нюанси чрез контакта на кожата ни с външния
свят, при което сме в състояние да изживеем вътрешно разнообразието от явленията в
света. И тук се крие нашата първична способност да предписваме качество на нещата, т.е.
да различаваме нещата, изобщо да констатираме наличието на различни качества на
разнообразния предметен свят. Но при осезателното възприятие става още нещо, нещо
основно – “онова, което усещаме в осезателния орган като гладкост, грапавост, твърдост
или мекота, това е излъчващото се навън”, казва Рудолф Щайнер. Затова вече говорихме,
но онова първично феноменално усещане, образуващо общото название на всички
толкова различни осезателни впечатления, което се излъчва навътре в нас и “остава
изцяло в подсъзнанието” – това усещане Щайнер обозначава като “пропитостта с
всеобщата мирова субстанциалност, пропитостта с битието като такова”. Ако разбирам
правилно Щайнер, той говори тук за окултната (скрита) страна на феномена на
вещественост, респ. на материята. Ние осъзнаваме съществуването на материалния
външен свят само, защото сме организирали нашата нервно-сетивна система така, че като
отделни, единствени същества сме във взаимовръзка с всички други неща и същества в
света, но все пак се чувстваме различни от тях. Външният аспект на феномена материя е
опосредстваният от осезателния орган опит на собствената ни отграниченост, чрез който
констатираме “битието на външния свят” (Щайнер). От тази страна на границата съм аз.
От другата и страна е другото. Кожата е мястото, където другото се допира в мен. Този
допир се възприема чрез осезателното сетиво – така възниква схизмата Аз и света,
дуалистичното съзнание като съзнание на различността от останалите създания. Едва по
този начин вещественият външен свят може да се изправи срещу мен, а именно – като съм
обособен(а) от него, при това най-напред съм се обособил(а) по отношение на моето
телесно себе-усещане. Всички по-нататъшни душевни и духовни автономни стъпки са
възможни само на тази основа. Така ние констатираме чрез осезателното сетиво
съществуването на един външен, материален, чужд свят, спрямо който пазим дистанция,
за да се докажем като отделни от него същества. Това е външният аспект на феномена
материя: ние се чувстваме различни от останалите творения. Но има също, както
казахме, още един скрит аспект – на съществуването ни във взаимосвързаност, при който

32
дистанцията бива преодоляна, но не и ликвидирана: “При всяко осезателно изживяване”,
казва Рудолф Щайнер “се излъчва в душата” едно чувство на дълбоко вътрешно докосване
от лежащата в основата на всяко материално битие съзидателна сила, от която се е
диференцирало разнообразието на всемирните явления; от “една субстанциалност ante
rem”; бихме могли да кажем: от едно усещане, че има нещо, от което са произлезли всички
неща, нещо, “което пропива всички тях, което и в нас прониква и ни държи (всички нас) и
ни носи”. Рудолф Щайнер нарече това “нещо” в крайна сметка “всепроникваща
божествена субстанция”, а съответното сетивно-свръхсетивно познание (опитност) той
обозначава като “пропитост с чувството за Бога”. Ние трябва да се опитаме да обхванем
това възможно по-опростено и да не се смущаваме от малко несъвременния избор на
думите. Ако се разбираме със света, докосвайки го по един по-фин, чувствителен начин,
тогава ще имаме не само обикновеното изживяване на границите с него, не само
разграничените субстанционални впечатления, които сравнихме със звукови възприятия,
но ние ще имаме и една косвена, макар и скрито разиграваща се среща с първопричината
на битието. Тогава ни докосва реалността, която лежи в основата на всички
реализирани отделни явления; “съществуването само по себе си” (L’etant| - при Ж. П.
Сартр, който, ако ми позволите тази вметка-искаше да докаже “нищото ... в сърцето на
съществуването”, докато Рудолф Щайнер (не като философ, а по пътя на сетивното
изследване) твърди тъкмо обратното: “съществуването като такова” в сърцето на всичко
преходно съществуващо (дадено на външните сетивни възприятия). Едно философско
противопоставяне на Сартъровата “изтичаща в празното” метафизика може да произлезе
вследствие на по-задълбоченото разбиране за феномена на осезанието. Аз въобще съм на
мнение, че не е възможно каквото и да е било сполучливо философстване без помощта на
спиритуалната сетивно-волева психология.

Осезателният орган и интересът към света: различие, резонанс,

очевидност

Осезателният орган, чрез който от една страна “непрекъснато общуваме по най-

грубия начин с външния свят”(Щайнер), въздейства – от друга страна (дотолкова вече се
изясни), макар и не явно като онова сетиво, което осъществява най-непосредствения ни
допир с духовното, вписано във вещественото. Това навлиза във вътрешното изживяване в
такава степен, в каквато осезателният орган е узрял като инструмент за възприемане, чрез
който ние опознаваме не само “съществуването на един външен (предметен) свят”, но
усещаме този свят в неговата разнородност и субстанционално качество, така че можем да
говорим за една очевидност, за една “абсолютна несъмненост”. Всичко това, както
видяхме, не се получава чрез мисленето; мисленето само няма да ни даде по отношение на
предметния свят изобщо никаква сигурност. Тъкмо обратно: ясно, обхващащо същността
на нещата мислене, е възможно само, ако истинската несъмненост в реалността се е
осъществила най-напред в дълбоките душевни пластове. Ако се запитаме как става всичко
това, на първо място трябва да имаме предвид какво говорихме за аспектите на
осезателното опознаване на света, както бих искал за повече прегледност да обобщим:
първо - граничното усещане и също така разграничимостта (предметното
съзнание),
второ – резонанса (предизвикване на усещания въз основа на телесни трептения,
които се отпращат обратно към предмета (обектите) като техни качества,
трето – очевидността (сигурност в “съществуването като такова).
При това, последователността съответства на дълбочината на изживяванията.
Всичко се разиграва вътре в човека и под прага на съзнанието, по-точно: усещането за

33
диференцираност-по периферията; резонансът-трептейки между вън и вътре;
очевидността (“чувството за Бога”)-съвсем скрито. Само поради това, скъпи родители, че
светът на явленията, който първо бива изтласкан навън чрез осезателното сетиво, отново е
вкаран, участвайки дълбоко вътрешно в опита ни (подсъзнанието) или защото, казано по
друг начин – кожата, доколкото я усещаме като опаковка и граница, конституира външния
свят не само за съзнанието ни, но се обръща към този свят като най-финият орган за
възприятие, само поради това ние можем да обхванем сетивната действителност в живото
мислене – без осезателното потвърждаване на битието ние не бихме имали връзка с
действителността. Външното и вътрешното биха прониквали хаотично едно в друго, както
става при съвсем малките деца, при които осезателното сетиво все още не е образувано.
Не би могла да се развие нито способността да си представяме, нито да поддържаме
някакъв вид комуникация, защото първата изисква значителна дистанция, а втората се
осъществява като връзка, възпроизвеждаща активност от несвързаността. В процеса на
осезанието ние имаме праобраза на всички създаващи връзка и близост събития, базисната
форма на всякакъв вид запознаване с нещата. Осезание означава: да идентифицираш
чуждото като такова при непосредствен допир и същевременно да “почувстваш” неговата
същност. Разбира се, ние говорим сега за волевата страна на осезателното усещане.
Поведението на съзнанието, което най-тясно е свързано с това, представлява всъщност
“интересът”, съпричастното внимание. Там, където то се активира, можем да говорим, че
осезателното сетиво действа в известна степен като учител извън своята собствена област.
Бих казал: “Чистият интерес е един сдържан, сублимиран – това означава издигнат на по-
високо ниво, фин осезателен импулс. Това трябва добре да си отбележим.

Човекознанието и възпитателната практика

Аз бих ви разбрал добре, уважаеми слушателки и слушатели, ако сега имате

чувството, че тук ви бе поднесен прекалено много теоретичен баласт. Но повярвайте ми,
би могло да бъде много полезно, от различни гледни точки, за житейската ви практика и
по-точно в областта на възпитанието на децата, ако се акцентира именно функцията на
осезателното сетиво и то – по-фундаментално, отколкото се прави обикновено. Ние трябва
да сме наясно за какво точно става дума, когато в някои кръгове се дават приятелски
съвети, да се внимава при децата с правилното отглеждане на сетивния орган. Как да
знаете дали се крие нещо повече зад един добър съвет, например като този да се мият
ръцете преди ядене? Нещата трябва да се обхващат в тяхната дълбочина. Когато
разглеждаме основната грижа за сетивата само като социален или душевно-хигиенен
въпрос, се омаловажава нейното цялостно значение. Много хора са чували или прочели
някога нещо общоразбираемо по тази тема, и са извадили квинтесенцията от това, че
общата грижа за тялото е важна за душевното благоразположение на децата и за техните
отношения към връстниците им. Разбира се, това е вярно, но с проблемите за телесните
сетива има толкова общо, колкото и чистота на якичките на ризата с отстраняването на
нарушения в преглъщането, малко повече може би, но всъщност все пак съвсем малко. Аз
казах във връзка с двигателното сетиво: няма никава полза да се “почистват” децата
рутинно, както според мотото: първо се почиства кухненския под, после мивката и тогава
малкият Иванчо. Една изчистена от пори кожа далеч не означава добре развит осезателен
орган. Нещата, за които говорим днес, са значително по-дълбоки, а когато дълбоки неща
се разглеждат повърхностно, се получава нещо не редно – онова, което достигна до вас
само някак по чувствен път или пък така, сякаш вашето стъписване от понятията е
предварително обречена работа, всъщност ви обезкуражава. Но в педагогиката вие, скъпи
родители, сте главните отговорни лица и аз мисля, че би било крайно проблематично, ако
точно главно отговорните биват държани настрани от процесите, които имат познавателна

34
стойност за тяхната област или пък – което също се случва – за по-удобно, не се впущате
задълбочено във всичко това, а се задоволявате с готови рецепти. В моите консултации
постоянно се натъквам на факта колко много зависи от това дали съм успял съветите,
които давам на родителите за децата им (това обикновено са лесно постижими
упражнения и практики) – да обоснова така по човешки, че да се получи нужната
прозрачност и после това, което трябва да бъде направено в къщи, да става определено с
разбиране – а то изисква и от двете страни доста време и усилие, но очевидно си струва,
което проличава по това, че споменатите упражнения и практики се правят все по-
дисциплинирано, колкото по-добре те са разбрани. И още: когато майките и бащите се
вглъбят внимателно в начина, от който произлизат съветите, тогава много скоро те ще
забележат, че когато посещават консултациите ми, те започват да възприемат
предложенията като потвърждение на онова, което вече сами са обмисляли. По отношение
на осезателното сетиво онези, които са съответно най-отговорни за неговото отглеждане,
трябва първо да се запознаят с контекста, който акцентирахме при понятията различие,
резонанс и очевидност, т.е. – със значението на осезателното усещане за увереността в
съществуването и в действителността; да проникнат в оценъчната способност за
качествата, както и в тази за живите представи и второ – да знаят, че интересът като
душевно отношение, изразяващо въпрос или учудване, е един сублимирал осезателен
импулс. Едва когато вземем всичко това предвид, ще започнем да разбираме каква
всъщност е целта на грижите за осезателния орган или още: какво има предвид Ангелът на
детето, когато въздейства върху него от другата страна, откъм нощта, за да се формира
“съда на осезателния орган”, който обозначихме като “сетиво на действителността”.
Какви социално-хуманни способности трябва да бъдат вляти при това? На какво трябва да
се обърне внимание, за да се разпознават смущенията в развитието на осезателния орган и
каква адекватна помощ да се предложи?

Какво означава “разбиране”?

Позволете ми преди да се запознаем с този въпрос, да направя някои странични
бележки към по-горната констатация, а именно, че осезателното сетиво дава основата,
чрез която можем да обхващаме сетивно-обозримата действителност в едно живо
мислене. Сигурно ви прави впечатление, че говоря за живо мислене. С това нямам
предвид обективиращата, изискваща безпристрастност логика, която се наложи в
природните науки и природонаучно ориентираната философия (заслужила
междувременно най-голям респект), но често пъти клин клин избива? Също и в усилията
за духовно светоусещане може да има полза, ако се подложите на известна дисциплина,
например, за да избегнете лични предпочитания или отрицания при изграждане на
преценката си. Но без обратната гарантираност на феномените, които се проявяват при
непосредствените познания (опитност), тласканото все по-нататък екстраполиращо
мислене води извън неяснотата на интуитивните “мнения”, но все пак от друга страна,
отново към нещо нереално; бих казал: към нещо призрачно, а именно – в мъртвата зона на
нежизнената, бездушна интелектуалност. Там това мислене изпълнява една съвсем
второстепенна роля при преценяването на природните явления, както се изявяват за
нашите сетива, защото всеки вид на субективно възприятие се смята за негодно да
допринесе за намиране на истината. При това се подминава факта, че има субективно
опосредстван достъп до обективността или казано по друг начин: има една област от
всеобщоважащи факти, в която може да се пристъпи само през портата на
индивидуалното изживяване. Всеки молекулярен биолог или астрофизик трябва по
подобен начин, както например психотерапевтите са склонни към внимателно
самонаблюдение, да бъдат задължени да правят редовни упражнения за възприятие

35
например на Гьотевото учение за цветовете или да се подложат на тренинг за сетивата по
метода на Хуго Кюкелхауз. Така ще бъде гарантирано, че изследванията, проведени в
лабораторията или с компютъра винаги ще имат своето допълване чрез задълбочаване,
респ. повишаване на способността за възприятие, което ще информира как се изявяват
явленията при непосредствената им среща с човека. Тогава ще се забележи, че езикът на
това изявяване всъщност има една единна “граматика”: Днес резултатите от
лабораторните анализи и аргументации са по-важни, ще се съгласите, нали, от това, което
можем да помиришем, да чуем, да видим, да почувстваме, а дигиталната преценка добива
все повече значимост пред всяко изказване, което може да почувстваме разбрано – затова
живеем в един свят, в който (при цялата високо развита техника и гигантско натрупване
на информация) изкуството да черпим идеи за разрешаването на спешни проблеми от
будното наблюдаване на живите процеси в природата и обществото е безутешно слабо
развито. Ние грешно сме се научили, че наблюдателят, вместо да се оттегли на
“стратегическата” позиция, може да извлече печалба от своето въвличане, според мен –
своята “улученост” от явленията. Хладната дистанцираност не винаги е най-добрият
съветник, а съпричастната близост не е непременно “ненаучна”. Напротив, има един вид
реалистично отношение, което може да се добие чрез познавателни усилия, в които е
включено грижовното подхождане към обекта на опознаването. Който иска да
разбира “езика на явленията”, има витален интерес към тяхната ненакърнимост. Той иска
така да се срещне с тях, че те да му разкрият същността си, а това е възможно само,
когато той уважава тяхното достойнство. Да, достойнството на ствола на едно дърво,
на един кристал, на вятъра може да бъде почувствано! Няма друг начин за опознаване на
едно чуждо съществуване, което да носи в себе си толкова ясно това изживяване за
изпълненост с достойнство, както внимателното, опипващо докосване или пък заслушване
в усещанията, които се отключват при докосването. Затова всяко отношение, в което
стремежът към опознаване се свързва с грижовна нагласа, е среда на осезателното
отношение. Не бих искал сега да ви натоварвам с научно-критични оплаквания, но няма
начин да не установим, че трябва да говорим за едно трагично затихване на способностите
на съзнанието, които имат своите корени в осезателния ни опит, това е един алармиращ
симптом. Онова, което трябва да научим отново, е погледът върху създанията, както е
заучен от пра-опита на осезателния орган, а именно заинтересуваният поглед,
охарактеризиран от мен по-горе. Този поглед не разчленява нещата на парчета като
плячка от лов, а ги обхваща спокойно, с лека сдържаност, с въпрос, чийто отговор не бива
да притеснява и няма никаква друга цел, освен – разбиране.

Любящото отношение към света

“Реакцията на личното вътрешно усещане за външните процеси е онова, което е

заложено в осезателното изживяване и то така, както в никое друго от останалите сетива”
казва Рудолф Щайнер. Затова “човек не би могъл да усети чувството за Бога, ако нямаше
осезателно сетиво”. Ние изживяваме външния свят, осезавайки го дълбоко вътрешно и
едва по този начин сме в състояние да се отнесем към него с разбиране: въз основа на
почувстваната увереност в неговото реално съществуване. Тази увереност Щайнер
нарича “усещането за Бог”, респ. проникнатостта с “божествена субстанция”. В това се
крие една тайна, а именно, че сетивото, чрез което от една страна общуваме по “най-
грубия” начин с външния свят, от друга страна осъществява познанието (опита) ни за
очевидността (на нещата), но съвсем не грубо; и че същото сетиво има значително участие
в това да можем да почувстваме качествата на нещата вътрешно, “изпълнени с разбиране”.

36
 Правилно е: при процес, който води например до определянето на качеството
“грапаво”, до определението при натиск – “здраво”, до дефиницията на вида допиране –
като “търкане”, в крайна сметка, който води до идентификацията на предмета – “кора на
дърво” (“аз се натъкнах на нещо твърдо, грапаво и т.н. – сигурно е ствол на дърво”), при
такъв процес, освен усещането за допира, се разиграва и още нещо, дори и без да викаме
на помощ очите или носа. За да определим якостта (здравината) при натиск и вида на
допира, ние се нуждаем от равновесното и двигателно сетиво (затова по-нататък ще
говорим още); сетивото на живота показва във вторичната си функция вътрешната
промяна в положението на скалата за удобство – неудобство, а опиращото се на опита
понятийно мислене е необходимо, за да “окачествим” процеса. Но това не намалява
главното значение на осезателното сетиво за целия процес, който ние можем –
благодарение тъкмо на това сетиво – да идентифицираме като докосване отвън и
същевременно да изживеем описания феномен на “резонанс” така нюансирано, че да
можем да направим изводи и за качествата. Много неща са съпричастни при това, но
осезателното сетиво е гарантът за едно диференцирано виждане на реалността. От
примера с “опипването за здравина”(на дървото) може много добре между другото да се
разбере какво бих обозначил като една друга закономерност: колкото по-плътно е
допирането, толкова повече доминира в осезателното усещане познанието за граница,
т.е. – аспектът за “диференцираност”, до степен на отбрана: човек реагира душевно
телесно като се отдръпва; сетивото за равновесие, движение и виталното сетиво в същото
време изпадат в объркване. Колкото по-деликатно е допирането, толкова повече излиза на
преден план аспектът “резонанс” – ние се “отваряме” за съответното впечатление;
равновесието, двигателното и виталното сетива се включват и настава едно хармонично
общо звучене на всички основни сетива – едно състояние на “предварително осъзнатия
интерес”, бих казал – в действителност, в този случай, когато докосването е деликатно,
внимателно и поради това благоразполага за по-голяма дълготрайност (ние не се
отдръпване уплашено), съзнателното оценяване може да настъпи много по-леко (без
смущения), отколкото при силното, може би и болезнено сблъскване. Това е казано
накратко, но е въз основа на едно важно наблюдение върху развитието на осезателно
сетиво тъкмо при децата: те се нуждаят от внимателния, дълготраен контакт на кожата, за
да развият по-късно здрава оценъчна способност на базата на съпричастното внимание и
първично доверие в “съществуването като такова”. Където преобладава резонансът в
осезателното изживяване, вътрешното съ-вибриране (а не грубото познание за граници),
там-в най-вътрешни глъбини може да намери своето място “чувството за Бога” и да
заличи онова, което в психологията е познато като мъчителна несигурност на “съмнение в
съществуването”, което се появява особено често в младежките години (“аз изобщо тук ли
съм? има ли изобщо нещо тук, изобщо някой”?) и това да ескалира до болестно състояние,
именно ако осезателното сетиво не е добре развито.
Спокойно можем да обобщим: именно образуването в осезателното сетиво на
любящо отношение към света помага да се преодолее съмнението в съществуването, което
несъмнено всеки познава. А любовта, в това всички сме сигурни, не е нещо пасивно; в нея
винаги се съдържа активност, макар и съвсем скрито, само най-дълбоко вътрешно
изразена. Колкото по-дълбоко ме е развълнувало едно впечатление, без да ме завладява
като възприемащ субект, (това също дължим на осезателния орган, доколкото той ни
ограничава, за да не се потопим напълно във впечатленията от външния свят), толкова
повече сме склонни да му отговорим с предпазливост: грубият, нечувствителен контекст
винаги е знак за липсваща “чувствителност”. В преносен смисъл казваме още и
“чувствителност до върха на пръстите”. Такава може да липсва по различни причини.
Едната форма е да си завладян напълно като възприемащ субект от впечатленията: човек
не може да се побере в себе си и се държи, обладан само от симпатия, като “теле в

37
аптека”. Другата форма е позната на всеки, повече пасивно изстрадана свръх-
впечатляемост, която води до рефлексни реакции на отдръпване, респ. отграничаване.
Целта на отбраняването е тук също израз на редуциране на “чувствителността”. Човек не
желае нищо да допусне до себе си и се капсулира инстинктивно. Тези процеси съм описал
подробно в моята книга “За загадката на страха”.

Близост и ранимост

Осезателното сетиво има задачата да възпроизведе едно здраво, но подвижно

средно положение между прекалено силната и прекалено слаба впечатляемост; между
отвореност и ограничаемост, между симпатия и антипатия. То осъществява (когато е
добре изградено чрез своята преобразуваща, регулираща душевно-духовното отношение
към околния свят, функция) дълбоко съпричастния интерес от едно незастрашено
самосъзнание.
Ако вие достатъчно съобразявате това при възпитанието на детето, особено в
ранния стадий, тогава вие подготвяте заедно с неговия Ангел “съда”, в който той
(Ангелът) по-късно ще може да налива онова, което аз бих определил като грижовна
настройка към света. Към нея принадлежи внимателност, деликатност, съобразяване. От
страна на познанието – стои, както видяхме, интересът; от страна на по-голямата
чувствителност - загрижеността, която по природа се съдържа в истинския интерес. И
всичко това, ще се съгласите навярно, представлява висшата социална способност,
която най-напред упражняваме в контакта си с материалния свят, но после изявява като
социално-хуманно отношение своята най-благородна същност. Как именно сетивото на
живота образува основата на способността ни за толерантност при общуването; носи ли
това, което първоначално е осезателната сигурност в реалността, в себе си зародиша на
една грижовна нагласа към живота? В противовес с това всички морализаторски поучения
са второстепенни. Защото за всичко, което в света живее с морал, (нямам предвид тук
никакъв постулат, а както казах, онова, което живее), ни е нужен талант за разбиране. А
той се съставя от елементите на онова, което научаваме най-напред в основната степен и
то – чрез сетивата, насочени към себе-възприемане на собственото тяло. Макар че чрез
тези сетива първо възприемаме собствените си телесни състояния, те са отговорни в
голяма степен за регулирането на отношенията ни с околната среда. Това обикновено се
подценява или не се акцентира достатъчно.
Подражателната склонност на детската душа към доброто, чрез която се изявява
присъствието на “по-висшето” себе, на Ангела, се разгръща в осезателния орган така, че
нежната загриженост, която проявявате към детето, събужда в него чувство на
благодарност и на доверие като с течение на времето могат да се превръщат в социални
волеви импулси. Детето изживява любовта по своето тяло като потвърждение на едно
очакване. Нещо се прибавя към изграждането на едно цяло. При събуждане, т.е. при
излизане от закрилата на съня, когато Ангелът е в своя обсег на действие, детето ни
поднася един въпрос, на който получава много удовлетворителен отговор, ако ние чрез
нашите действия на грижовност (оставяйки го да усети достойнството си като телесно
същество) му предлагаме чувството за закриленост, а също и познанието, бих казал, за:
нежността на допира отвън. Ние сме тези, които най-напред представят “външното”. И
ние трябва да доведем до съзнанието на детето, че срещата с реалността, която абсолютно
неизбежно предизвиква във всеки детски живот също и болка, може да бъде благотворна.
Това е едно главно, изграждащо доверието познание, което “буквално” се случва
“по кожата”. Необходимо е именно здраво доверие в съществуването, за да се изградят
социални способности. Ако аз трябва да живея постоянно в страх от това, че близостта

38
означава болка, не бих могъл наистина да се отдам на другия, защото отдаденост означава
близост, а близостта означава ранимост. Вие виждате отново как нещата по учудващ
начин взаимно се обуславят в хода на еволюцията на човека – когато говорим за морално
възпитание, това пак е взаимозависимо в голяма степен от развитието на сетивата, върху
което ние днес обръщаме особено внимание.

“Ограниченото в пространството телесно себе”

Както казах, Ангелът върши своето дело през нощта. Неговата помощ отвътре,
укрепващо-регулираща процесите на веществообмена, представлява отглеждането на
сетивото на живота. Към това трябва и ние да допринесем като се отдадем на детето с
една благоговейно-търпелива нагласа като му въздействаме затоплящо, ритмизиращо,
успокояващо, за да добие то чувството за уютност в своето тяло. Но и всичко
останало, което вършим в неговата среда без нервност или необмисленост, а с
търпеливост и благоговейност, то възприема дълбоко, до органично ниво. Ние видяхме
как именно децата, които имат трудности в това отношение, малките, неспокойни духове,
много разчитат на нашата толерантност спрямо тях. Не да ги опаковаме в памук, а да ги
обграждаме с толерантност. Има голяма разлика. Тези деца се нуждаят от постоянство, а
ние не бива да им се сърдим за техните недостатъци. Те зависят изключително от нашата
преценка, която трябва да бъде фон на възпитателните ни методи, на помощта, която им
предлагаме, макар и понякога тези методи да се неприятни, понеже детето ги изживява
по-скоро като ограничение и съответно отвръща с безразличие. Педагогически активна
толерантност за тези деца е търсеният аспект за самовъзпитание на самия възпитател. Ще
повторя още веднъж мотото, от което трябва да се ръководим: “Винаги превръщащото се
в душевно качество у възрастния е онова, което въздейства здравословно върху
първоначалното качество - телесно насочената ориентация при детето. А как се отнася
това до осезателното сетиво? Както Ангелът въздейства “укрепващо и подреждащо” върху
телесните процеси, за да изгради сетивото на живота, така може и това, което той
извършва за развитието на осезателното сетиво, да бъде обозначено като “формиращо и
конфигуриращо”. Върху тялото на детето ваят сили, които “работят” преди всичко по
време на сън. През деня те биват малко или много изразходвани и нощем се
възстановяват. Чрез тези сили изграждащото се тяло добива постоянно своята
общочовешка, а по-късно и полово специфична форма. Те осъществяват “архитектурата
на изграждането”. На тях дължим също и “телесния образ”, т.е. сигурното чувство за
пропорции на тялото си, неговия ръст и обемност в пространството. Рудолф Щайнер пише
в своя фрагмент Антропософия ( в който скицира, още не съвсем пълно, учението за
сетивата), че човек се изживява чрез виталното сетиво като едно “изпълващо
пространството телесно Себе”. За осезателното сетиво можем още да кажем: чрез него ние
се изживяваме като ограничено в пространството телесно Себе – на него се
дължи и споменатото усещане за “обвитост”, а именно на процесите, които се разиграват в
скритостта на съня. Който е будувал няколко нощи и дни знае много добре какъв “телесен
образ”, какво чувство за “обвитост” сме си поръчали. Просто много лоши. Загубва се
правилната преценка затова колко “пространство в пространството” заема собственото
тяло, докъде се простират неговите граници, което може да има като последица
непрекъснатото удряне в нещо, грешно преценяване на разстоянията, усещане на някои
части от тялото като подути и т.н. Като цяло такова дете е непохватно, с нервни движения
и това не се дължи само на неясния телесен образ, но също и на двигателното сетиво,
както и на равновесния орган, които са объркани. Но съществена роля при това играе
лошото ориентиране по отношение на собствената форма и обем. Освен това недостигът
на сън води, както е известно, до свръхемоционалност: всичко се явява “прекалено

39
близко” в такъв случай; човек е плашлив, чувства се постоянно атакуван, не може да
понася силни сетивни впечатления (дразнения) като например шумове. Всеки от нас
познава подобно хистерично състояние, в което се изпада тогава. Причина затова е
чувството за “не-обвитост”, което се проявява на душевно ниво, когато телесният образ
става неясен. Поговорката за “тънкия нервен костюм” напомня за онази взаимовръзка:
сетивният орган – кожата, чрез който се чувстваме облечени (в “костюм”), е станал много
пропусклив. Чувствителният аспект (свръхчувствителността) взема прекалена преднина
спрямо ориентиращото чувство за “обвитост”и телесния образ. Това може да се приеме
като основен принцип за цялото по-нататъшно изследване на сетивата: всяка сетивна
функция има един чувствителен и един ориентиращ аспект и двата трябва да бъдат почти
в равновесие.

За пристигането на земята

Е, добре, при донякъде здравословен начин на живот и при условие, че не сме

подлагани на екстремни натоварвания, трябва ние, възрастните да бъдем относително по-
стабилни. В противен случай не можем изобщо да овладеем нашето ежедневие. Но трябва
да ни бъде ясно, че човек не идва на този свят с един добре изграден телесен образ –
малкото дете няма ясно изживяване за своите телесни граници и вследствие на това – няма
автономно чувство за “обвивка”. То трябва да възникне постепенно и понеже в началото
това чувство е толкова несъвършено, малките деца много лесно се плашат. По този въпрос
се пишат и говорят много безмислици. Тъкмо последните седмици четох в една книга за
деца, а после и в един учебник по психология, че страхът бил нещо, което се придобива
едва в хода на живота. В книгата за деца се казва на няколко пъти за 5 годишния главен
герой, че запознаването със страха още му предстои в суровата действителност, и че
временно светът, за щастие, бил за него още само чист слънчев лъч. Една типична,
житейски нереална нелепост на възрастните. В учебника по психология дори се
прогнозира, че най-добрият начин за лечение на възрастни със страхови оплаквания води
назад към душевното устройство през ранното детство, защото само там то било напълно
освободено от страхове. Такива грешни преценки идват оттам, че за детството се
съчинителства какво ли не по най-романтичния начин. Тогава бихме могли да видим
именно, че: страхът присъства още в началото като част от conditio humana и при това –
доста мощно!
Излизането от майчината утроба е първо едно изхвърляне в морето на страха.
Онези, които говорят, че има една основна родилна травма, че раждането е травматична
опитност, имат повече право, от тези, които разпространяват някакви истории за ранно-
детската душевна нагласа на “единение с всичко” и подобни. Това са объркващи
половинчати истини. Процентът истина в тях се съдържа само във факта, че малките деца
са още много вътрешно свързани с духовния, божествен свят; толкова интимно, че те
всъщност постоянно се стремят обратно към него. Като родители ние не трябва да правим
грешката като вярваме, че нашето високоценено настояще е най-голямото щастие за
новороденото. Най-голямо щастие тук на Земята, да – може би. Но ако едно такова
малко създание можеше да говори, то би ни казало: “Вие сте ми много скъпи и аз съм
избрал вас, но има едно място на спокойствие и закрила, където аз все по-рядко мога да
пребивавам и него вие никога не можете да ми заместите напълно. И това, че трябваше да
се сбогувам с него, знаете ли, това беше доста трудно за мен. Макар че аз сам с всички
сили исках и се подготвях затова, все пак ще ми трябва още много време, докато го
забравя”. Така горе-долу би говорило детето. Виждате ли, това е и дълбоката причина
затова, че бебетата постоянно искат да спят. И аз съвсем съзнателно казвам “искат”, а не
“трябва”. В това се крие, разбира се и една необходимост, но преди всичко – един дълбок

40
копнеж. Спането означава за новороденото – да бъде у дома, в началото децата
всъщност не са при нас, в земните условия “у дома си”; тук те са в един чужд свят, който
едва с течение на времето ще им стане близък. Ядрото на нашата възпитателна повеля е да
направим за детето това сближаване възможно. А другата дума за сближаване е
“преодоляване на страха. Всеки път, когато едно дете заспива, то се отправя в прегръдката
на своя Ангел и изживява онова пра-състояние на закриленост, на “обвитост”, и всеки път
Ангелът се нуждае от спокойно търпение, за да го убеди, че то трябва да се върне отново
навън, в чуждото и че може да притежава всичко едновременно: обичните родители,
земните наслади и красота, които вече се е научило да оценява, множеството вълнуващи
нови неща, но заедно с тях и онази безгрижност извън времето, както и цялата
безметежност и лекота на небесното съществуване. Да, те са доста претенциозни, малките
нови пришелци на земята. Затова и пищят при всяка неприятна дреболия. Ние трябва
много ясно да чуем, че там, откъдето те идват, са свикнали на много по-добри неща. Ако
ние усетим това, ще бъдем раздвоени, което е напълно човешко, между разглезващо
старание и ядосване на техния “егоизъм”. Всъщност това не е егоизъм, а по-скоро
трудности при пренастройването им към земното съществуване. Ако вместо разглезващо
старание оставим да ни ръководи любвеобилна, същевременно “делова” грижовност и
успеем да превърнем нашето ядосване на привидния им егоизъм в един възпитателен
стил, който да ни научи, че трябва да се справим сами с неприятностите, тогава сме на
правия път. Порция хумор е задължителна спрямо тези, свикнали да командват, малки
принцове и принцеси, които се държат така, сякаш идват от място, където всяко желание
се разгадава още по очите им (което до известна степен е вярно), но при това никога не
трябва да забравяме, че има също и свидетели на едно страдание, което имаме задачата да
омекчим.
Не искам сега да подчертавам това прекалено дебело, но има и друга страна:
детското утвърждаване на живота, радостното втурване в този свят и смайването пред
неговите чудеса. За да се изяви обаче тази страна напълно, ние трябва да подготвим
техния нормален прием на тази земя и да им помогнем в началния период да изградят
доверие към новото, чуждо обкръжение; накратко: да преодолеят страха си. При това ние
можем, за щастие, да се опрем на едно непоклатимо, “безстрашно” ядро в същността им,
което по време на сън постоянно бива “зареждано”, ако мога така да се изразя, с упование
и доверие-това е ядрото, което обединява тялото и душата. От него се излъчва през деня
онова, което нощем Ангелът е влял като силни, подреждащи, формиращи импулси, които
ние трябва от другата страна да затвърдим, напр. като се грижим за телесните сетива,
които (както пише Кристоф Линденберг) “способстват за изграждане на чувството за
съществуване и за сигурност”.

Възпитание и самовъзпитание: грижовността

Ако не се боим да приемем напълно сериозно представата, че Ангелът взема в ръце

тялото на детето и изцяло го обгръща, безкрайно внимателно, като същевременно му
предава формиращите импулси, върху които силите на растежа трябва да се развиват,
тогава можем да преценим какво ще очаква от нас детето, когато се събуди. То очаква от
нас укрепващо-подреждаща помощ, за да се почувства уютно в своето тяло, а също и
подкрепата ни за затвърждаването на телесния му образ, за да придобие от усещането за
форма и обвитост доверие в съществуването си. Това е първото, което трябва да имаме
предвид за поддържането на осезателното сетиво. Ние трябва да помогнем на детето,
колкото е възможно повече да осъзнае кожата си, за да може да развие ясен телесен образ
за себе си. То иска постоянно да се чувства обвито от “нежната увереност” на майчините
или бащините ръце, за да се възприеме в своята телесна индивидуалност. И

41
отграниченост. Но също и да почувства, че да бъдеш докоснат не е нещо, от което да се
плашиш, а което може да ти донесе сигурност и близост. И настъпва бързо времето,
когато детето иска активно да се информира за своето обкръжение, опипвайки с ръце и
тогава то трябва да разполага вече с известно доверие, за да не се бои от неизбежно
свързаното с това изживяване на болка, а да се почувства закриляно в собствения си
телесен дом, дори и ако студеният вятър свири или стените се клатят. Онова, което най-
напред се проявява чрез тялото като познание за обвитостта и като позитивно изживяване
за близост (обратното би било чувството за незащитеност и за изоставеност, свързано със
страхове от докосването), по-късно ще се превърне в изграждаща съставна част от
развитието му като личност и от отношението между неговото Аз и света. Първата степен
на само-доверие е доверието в собственото тяло, а именно осезателното, елементарно
усещане на “живеенето” в сигурните граници на собственото тяло. Дали в по-късните
години човек – като душевно-духовно същество – ще се чувства “при себе си у дома”,
укрепен в самия себе си; дали ще изживява света в своите усещания и мисли като свое
собствено царство, в което не той – външният свят командва, а самият човек, това зависи в
значителна степен от телесно-насочения ориентиращ аспект на ранното му осезателно
развитие. А от чувствителния аспект зависи дали от фундаменталната сигурност ще
възникне онзи жив, тънко-чувствителен интерес към света, за който казахме, че съдържа
социалната способност за деликатност, внимателност, съпричастност и т.н.
Ние ще допринесем затова, пак ще повторя, като накараме детето чрез нашите
докосвания, добивайки съзнание за границите на кожата си, да изгради доверие. Аз
нарекох това “нежна определеност”( на немски “Bestimmthеit, а както виждаме в
българската дума се съдържа “предел” – бел. пр.), защото в това понятие се съдържат и
двата елемента: ограничаващият на определеността, но също и отварящо-сближаващият
на нежността. Първоначално имаме предвид съвсем директно нашите грижовни и игриви
“посягания” към тялото на детето. Между тях сигурно има и някои игриво-безцелни. Ако
се държите прекалено плахо, когато контактувате тяло с тяло, поради това, че може би вие
имате притеснения от докосванията, то това, което вършите, въздейства несигурно, неясно
и отключва съответните усещания у детето. Но от друга страна – знаем, че грубостта не
води към нищо добро. И моля не забравяйте: ако ограничите действията си върху чисто
прагматичното или изискващо само хигиена участие, това ще въздейства грубо. Не е
нужно при това да сте груб, в смисъл – да причинявате болка на детето. Липсата на
съпричастност съдържа вече нещо нараняващо; онова, от което се нуждаете не е някаква
техника, а става дума по-скоро да постигнете някаква определена вътрешна нагласа, която
да ви помогне да започнете да правите всичко, макар и само с един нюанс, по-различно.
Разбира се, има и конкретни методи за обгрижването на осезателния орган, които
могат да се приложат, когато забележите, че детето се нуждае особено много от помощ в
това отношение. Но също и тук начинът е определящото. Дали миете детето си, само за
да бъде чисто или от вътрешен подтик да го обгръщате така, че да се подсили неговото
доверие в съществуването, външно погледнато, в това няма никаква крещяща разлика, но
за изживяването на детето вие извършвате две съвършено различни неща.
Аз много често предписвам, когато една проблемност с осезателния орган е
очевидна, едно сутрешно разтриване на цялото тяло по определени правила. И тук важи
това, че няма да има никаква полза, ако работата се извършва само по задължение. В
такива случаи децата инстинктивно отхвърлят тази процедура, но ако тя се извърши с
правилната вътрешна нагласа на грижовност, която се базира на истински съпричастен
интерес към съдбата на детето, тогава резултатите скоро ще бъдат смайващи; ще донесат
напр. отзиви от училището, че участието на детето в класните занимания значително се е
подобрило. Защото виждате ли, точно както неспокойните деца се нуждаят от нашата

42
толерантност, от нашето педагогически издържана оценка, за да се почустват по-
добре в своето тяло, така и страхливите, чувстващи се беззащитни деца се нуждаят от
нашия дълбоко съпричастен интерес към тях. Това са именно онези страхливи,
колебливи деца, винаги търсещи убежище, стъписващи се пред всичко чуждо, ново,
необичайно: деца, на които, ако искаме да помогнем, трябва да насочим вниманието си
особено към осезателното сетиво. Да им съдействаме за чувството, че наистина сме
загрижени за тях и че искаме да бъдем силни поддръжници на съдбата им. И нямам
предвид някаква сухо разсъдлива, лишена от хумор загриженост. Детето не трябва да
добие впечатлението, че е виновно за измъчеността и тъгата на своите родители, само това
не! Защото страхливите деца и бездруго постоянно се чувстват виновни. Не, аз говоря за
поведението на загриженост, излъчваща покровителство, основаващо се на живия
интерес, които сигнализират на детето, че е в сигурност. Разбира се, и тези деца имат
нужда от нашата толерантност, всички деца се нуждаят от нея, особено онези, на които им
е трудно, както със себе си, така и със света. Където липсва оценъчната способност и най-
разумните възпитателни методи не са от полза. Но за страхливите деца, аспектът на
загриженото съпровождане на съдбата им, е най-важният. Би трябвало да им се предложи
отглеждане през деня, каквото съм виждал при пенсионирани медицински сестри, колкото
и странно да звучи. Който има професията на гледач “в кръвта си”, може по много
окуражаващ, утешаващ начин - само чрез присъствието си да въздейства лечебно.
Решителност, действеност, но и разбиране и готовност за помощ, се обединяват в една
нагласа, чрез която може да се извърши чудо с болния, така че той да изживее състоянието
на нужда от помощ като един подарък.

Латентната травма на страхливите деца

Едно страхливо дете всъщност не е “болно” в обикновения смисъл, но можем да

кажем, че в известна степен то се чувства така. То постоянно е с усещането, че му е нужна
утеха и грижа. Неспокойните, нервни деца не са на първо място с това усещане. Техният
проблем е преди всичко недоволството от самите себе си. Те се чувстват непълноценни,
вживяват се в ролята на аутсайдери. И в един момент се чувстват принудени всичко
негативно, което се мисли за тях, да потвърждават дълготрайно чрез поведението си. “Ето,
нали виждате: аз съм отвратително”. Затова при общуването с такива деца на първо място
трябва да се изтъкне, че за тях нашата правилна оценка за стойността им е като еликсира
на живота им. Докато при страхливо-колебливите деца ние трябва особено внимателно да
гледаме на чувството им за наранимост. Стойностното оценяване, което им поднасяме,
трябва да бъде по начин, изразяващ преди всичко нашата загриженост, съпричастност.
Различно от неспокойните, нервни деца, те не се чувстват застрашени в своята личностна
същност поради закрилящата ни близост или авторитарно влияние, а стимулирани. Но ние
не бива никога да имаме чисто авторитарно отношение, лишено от обич, подтискащо.
Тогава нещата стават по-зле. Що се отнася до родителската обич, споменатите
“способности на медицинските сестри” са най-доброто, което може да се случи на тези
деца! Така ние въздействаме укрепващо именно върху чувството им за форма и обвитост.
“Нежна определеност е нужна на страхливите деца. Това се отнася не само до телесния
контакт, а изобщо за всекидневното общуване с тях. Който си има у дома едно типично
неспокойно дете, добре знае, че “повратната точка”, при която загрижеността може да
провокира свръхзащитно поведение, т.е. – нещо, което за детето става угнетяващо, се
постига много бързо – онова, което предлага на страхливото дете закрила, неспокойното
дете среща може би повече като оковаване. Затова то – неспокойното дете се нуждае от
нашата толерантна щедрост така неотложно: да му се предостави пространство за свобода

43
на движенията и за игра в него и то в много по-голяма степен от онова, което
страхливото дете обикновено иска. Да го кажем така: страхливите деца са склонни да
възприемат погрешно нашата толерантност, ако ние сме я преекспонирали и да се
почувстват като изоставени в беда. А закрилата ни усещат като най-висш израз на нашата
стойностна оценка. Неспокойните деца съответно са склонни да приемат погрешно
нашата загриженост, когато я акцентираме прекалено като се чувстват недостатъчно
признати. За тях върховният израз на нашата оценка е когато им дадем да разберат, че
“въпреки всичко” ги респектираме. Латентната травма за страхливото дете е усещането, че
е изоставено в беда. Латентната травма на хиперактивното (неспокойно) дете е да не бъде
желано. Тези техни реакции могат да ни служат за ориентиране. Както виждате: има
смисъл да се направят тези тънки разлики и според тях да подложим на тестване нашето
генерално поведение спрямо децата. Аз се съпротивлявам на неправилния начин да се
схваща “любовта към децата” като някаква маса от една обща микстура. Трябва да се знае
докъде да се стигне в отделния случай, изхождайки от особената проблемност със
съответното дете. Както казах в началото, възможно е така да се борави със съответните
познания, че да се извърши един вид обрат в нагласата ни и да се придобие известна
“сръчност” в общуването ни с детето. Ако сте разбрали, че вашият малък страхливко
страда от постоянното чувство, че е предаден и не е защитен, което може да се разрасне до
страх от докосване и от контакт; и че неговата латентна травма се състои в това, че се
чувства изоставен в беда, то вашата задача е “нежната определеност” на едно грижовно
съпровождане на съдбата му, предлагаща покровителство и сигурност; ако освен това ние
сме се научили на фона на проблематиката за осезанието (както я разяснихме тук) да
разбираме, т.е. да знаем, че: при такова дете, независимо от причините, чувството за
“обвитост”, осъществено чрез осезателното сетиво е недостатъчно изявено и приема през
деня твърде малко от формиращото и конфигуриращо въздействие на Ангела, подготвяно
по време на съня и споменът затова угасва винаги при бурното нахлуване на сетивните
впечатления; ако всичко това вие го приемате не само сериозно, но и го превърнете в
съдържание на вашите малки благоговейни упражнения всяка вечер – тогава ще видите
как вие повече сте в състояние да стигнете до точното хрумване, точното време или
просто – да бъдете по-гъвкави и духовно-присъстващи във възпитателното си ежедневие.
Тогава споменатото чувство “от върха на пръстите” ще се прояви. Спомнете си и
символичната картина на пазача на моста, който постави няколко изисквания, преди да ви
разреши да попитате Ангела на детето: първо да носите със себе си една ясна представа за
външния вид и поведение на детето, което може да се придобие само чрез редовно,
внимателно наблюдение, като при това всички предварителни преценки и присъди трябва
да изчезнат, защото не става дума за вашите преценки, а за детето. Второто, което се
изискваше от вас, е истинското усилие за едно ясно премислено поставяне на въпросите,
т.е. – безкористно усилие за познание. И аз ви обясних с примера за пърхащото от страх
птиче в кафеза, как от такова усилие за познания могат да се получат имагинативни
възприятия, от които да се развият съвсем практически идеи.

Телесни и социални сетива – за придобитите страхове

Основаващата се на сетивото на живота толерантност, е една предпоставка за

уважението към другия човек, към тебе и то – с разбиране. Към това трябва да прибавим
придобитата чрез осезанието способност да създадем близост и да я понасяме,
изхождайки от сигурното чувство за “обвитост”. В това лежи и импулсът на грижовното
отношение и когато вие сте показали на живо такава загриженост, вие апелирате чрез
готовността на детето за подражаване към такова държание, което то носи в себе си от
нощните си срещи с Ангела. От важно значение е не само как вие общувате с детето, т.е.

44
не само “нежната определеност”, с която го обгрижвате телесно и се срещате с него в
ежедневния контакт, но изобщо вашата нагласа към света, изразяваща се в хилядите
малки проявления в ежедневието и възприемани вътрешно от детето чрез много фино
подражателство. Общувайте грижливо и внимателно с нещата от вашето обкръжение, ако
имате един страхливко в къщи; опитайте се да го накарате да осъзнае, че ще придобие
сигурност, ако ви следва в отношението си, изпълнено с внимание дори и към “мъртвите”
неща, които, както знаете, за едно дете не са мъртви. Всякакъв груб, пренебрежителен
контакт, без любов към нещата, растенията, животните и хората в близостта на едно
страхливо дете, трябва да бъде избягван.
Да, знам, почти прекалено е да се изговори нещо такова и докато го казвам, аз
напълно съзнавам моята неудовлетвореност. Но все пак е достатъчно и това, ако направим
усилия. В някои отношения децата са по-мъдри от нас. Те възприемат правилните усилия
много ясно, докато ние-възрастните се втренчваме винаги само в резултата. Толерантност
и загриженост, търпение, съпричастност и благоговение към малкото същество, както и
топлосърдечен интерес – това са добродетели, за чието изграждане ние създаваме
благоприятните предпоставки, ако отдадем достатъчно внимание на грижата за
комплекса: сетиво на живота и осезателен орган и ако в нашето лично поведение се
концентрираме именно върху тези добродетели. Аз говоря сега за комплекса: “сетиво на
живота и осезателен орган”, защото те образуват заедно едно единство в реалността на
живота. При все това може да се случи, както видяхме, да се разграничат от еволюционно-
психологическа гледна точка, при което се наблюдава тъй нареченото поведенческо
смущение или едностранчивост на същността, а то е част от сетивната област. Накрая
може да се спомене, че основната грижа за сетивата е много важна и поради това, че чрез
нея донякъде се изгражда истинската среда, в която могат да узряват по-висшите сетива за
разбирането с другите, наричани още “социални сетива”: аз – сетивото, на което дължим
усещането за очевидност по отношение на най-вътрешното, индивидуалното ядро на
същността на другия; сетивото на мисленето и говора, чрез което можем с разбиране да се
вживеем в начина на мислене и на говорене на другия; и накрая – слуховото сетиво, което
образува основата за всички по-висши способности на “вслушващото потапяне” в
духовно-същностното, което витае около човека и се излъчва от него при говоренето, т.е.
във фона за споменатите по-горе функции на говорното сетиво, на мисловното и на аз-
сетивото, което с право можем да наричаме “сублимирани слухови процеси”.
Аз искам тук само да намекна, че тези “сетива на разбирането”, както веднъж ги
нарече Рудолф Щайнер, съществуват и че са тясно вплетени в самовъзприемащите
основни функции на сетивото на живота, доколкото чрез последното се подготвя всичко
онова, което стига до узряване. Социалните сетива са “експанзивни”. Те осъществяват
първо активната идентификация с едно чуждо същество. Обратно на това телесните
сетива са “дефанзивни”- чрез тях ние изживяваме себе си в нашето отношение към
външния свят. Между тях същинските сетива контактуват, “изтъкават” възприятията за
мирис, вкус, за виждане и топлина.
Нека се запитаме, преди да се заемем по-нататък с двигателно-равновесния
комплекс, как едно страхливо, нерешително дете, при което чувството за форма и обвивка
не е правилно настроено, се явява пред нас. Що за деца са тези, чиято своеобразна
същност се състои в това, че основното им чувство за сигурност, дължаща се на
осезателното сетиво, е недостатъчно развито? Разбира се, всяко дете, при неблагоприятни
условия може да изпадне в състояние, в което тази основна сигурност да се срине или
донякъде да се разруши. Шокови изживявания, груби пренебрегвания или постоянни
масирани приливи от дразнения могат да предизвикат напр. един “страхов синдром на
осезателното сетиво”, следователно замъгляване на телесната картина със споменатите
вече съпровождащи душевни явления като това да се чувстваш предаден или беззащитен,

45
което е свързано със страховете от допир ( нека понятието “страх от допир” да се схваща
във възможно най-широк смисъл). Към това принадлежи и поведението на страх от
контакти (независимо от възрастта), от чуждото. Или пък стъписването пред сграбчващ
мануален допир. А също така и преувеличената тревога, че си се изцапал, например. Т.е.
състоянието на чувство за изоставеност, с всички произтичащи от него симптоми, може да
бъде предизвикано внезапно, напълно независимо от общото развитие на детето, от
съответните негативни въздействия; но може и постепенно да се развие, това е ясно. Също
и ако малките деца са изложени в продължение на години на медийно въздействие или ако
играят само с механични и пластмасови играчки и рядко им се случва някой да се погрижи
чрез съответния любвеобилен телесен контакт да породи в тях чувството за закрила, то
тогава едва ли можем да очакваме от тези деца да изградят в себе си едно ярко автономно
чувство за форма и обвивка, да не говорим за “пропитостта с всеобщата мирова
субстанциалност...с битието като такова”, нещо, което едва ли може да се очаква от игрите
с пластмасови кубчета с дистанционно-управлявани автомобилчета, с гледане на
трикфилми и особено – на компютърните игри.
Не бива да се премълчава, че: деца, които всъщност не се причисляват към
страхливо-нерешителния тип, могат да бъдат въвлечени в такова състояние. Затова е
нужно само да участват във всичко, което днес изобилства в красивия пъстър детски свят.
Освен това, да се въздържа детето от тялото, тогава има най-много изгледи да възникне
подчертан страх от живота и по-късно в младежка възраст да се появи мъчителното
чувство да не усещаш себе си истински, някак си изобщо да не си тук, да изживяваш
всичко размито като през млечно стъкло и т.н. Това от една страна , от друга обаче
съществува, както казахме, страхливо нерешителната конституция като определен тип. И
понеже нашите реферати засягат донякъде учението за типовете, бихме искали да насочим
отново вниманието ви към тях. Ние се запознахме с дължащото се на страха от тялото
смущение в поведението при нервно-агресивния тип и видяхме, че моментът на
възникването на това смущение се проявява през първите месеци и години от живота, но
зад това не винаги се крие грубо, възпитателно грешно поведение. Децата носят в себе си
съответната склонност, която едва по-късно се разпознава или на която с нищо не може да
се противодейства, защото не са били обяснени взаимозависимостите от гледище на
човекознанието. Така при т. нар. хиперактивни деца нужната ранно-стимулираща
консултация най-често липсва, така че нещата сами поемат своя ход. За да не ги оставяме
така, ще кажа пак: никога не е късно да окажем помощ на децата.

Страхливо-нерешителните деца: наблюдения

Както при нашите наблюдения върху сетивото на живота, така и сега, аз съм на
мнение, че след всичко, което доста подробно анализирахме и за осезателното сетиво,
всички могат да установят известна слабост в ориентирането си в тази област. Сигурно
“болното място” на всеки типолог е, че феномените много рядко се проявяват съвсем
ясно. Има множество смесени форми и преходни състояния и не може да се прекарат ясно
граници. Възможно е обаче, начинът на поведение и видът същност на децата с
нарушения в осезанието, така да се опишат, че онези от тях, които имат такова дете, да се
почувстват засегнати, макар и описанието да не се отнася до него по всички пунктове – и
ако питате за причините, ще трябва отново да кажа: това от една страна е
предразположението, именно такова, каквото има в типовете темпераментни дадености и
това предразположение се натъква на цяла поредица от влияния на цивилизацията, чрез
които допълнително бива подсилвано. Да “подготвим” едно дете за противодействие чрез
тези влияния е именно нашата възпитателна задача. И така, ние имаме пред себе си
страхливо-колебливия тип с нарушения в поведението, основаващи се на страха от света

46
като една своеобразност на същността, която при съвременните условия на живот много
лесно може да се превърне в патология и според човекознанието може да бъде по-точно
описана като недостатъчност в сферата на доверието към тялото, а именно – на
придобиваната чрез осезателния орган основна сигурност. Последната е нужна, за да може
детето по-късно да се изживее на душевно ниво като автономна, завършена индивидуална
същност и от това чувство за “форма и обвивка” да пристъпи със съпричастен интерес към
света и към другите. На това се гради основната нагласа, която ние окачествихме като
грижовно отношение към света.
А как се държи едно дете, на което липсва горе споменатата основна сигурност? Да
вземем едно малко момиченце (особено потърпевши са момиченцата, докато нервно-
агресивните смущения се проявяват главно сред момченцата), което трябва да сложим да
спи. То се разсейва, отлагайки момента за лягане колкото може по-дълго, бави се в банята
и говори, говори, говори. И някой, най-добре майката, трябва винаги да присъства в
банята, пригласяйки. В тази вечер пороят от думи на момиченцето, с наближаването на
часа за лягане пак ще премине в порой от въпроси. “Тук ли си тази вечер? И татко ли ще
бъде тук? Какво ще правите после? А какво ще правим утре? Заключвате ли вратата на
къщата преди да си легнете? Кога ще си лягате? Загасихте ли лампите? Затворихте ли
хладилника? Може би ще излезете за малко да се разходите? Но не забравяйте лампите!
Ще ме нагледате ли преди да си легнете? Ами ако не мога да заспя? Може ли да дойда,
ако ме заболи корема? Ама аз не съм никак уморена! Кога ще ме събудите сутринта? Ами
ако се събудя преди вас? Ако наистина ме заболи корема, може ли да дойда при вас дори и
ако още спите? Май трябва да отида още веднъж да пишкам. Оставете малко открехната
вратата на детската стая. Също и на вашата спалня. Не забравяйте да изгасите лампите.
Само в коридора трябва да свети. Ще поседите ли още малко в хола? Какво ще правим
утре?” И така, без спиране. Задаването на въпросите явно не цели получаване на
информация, а представлява безпомощен опит на детето да се “подсигури”: “ако всичко е
подредено, уговорено, обсъдено – може би ще мога да се успокоя и да заспя”. Но опитът
обикновено пропада. Вие завеждате детето да си легне, разказвате му някаква приказка,
пеете му песничка, казвате му с любов “лека нощ” и излизате от стаята. Но сега следва
главният спектакъл: то започва отново и отново да ви вика. Резервоарът от въпроси на
детето е неизчерпаем и то трябва непременно да ги зададе. Започва постоянно да ходи до
тоалетната и използва възможността да хвърли един таен поглед през полуотворената
врата на хола, за да се увери. В какво да се увери? То самото не знае точно. Някои майки и
бащи подготвят края на този кошмар като лягат в леглото до своето страхливче докато
заспи. Това е един любвеобилен метод, но с течение на времето семейният мир започва
значително да страда. Аз познавам семейства, които от години вече не могат да прекарат
вечерите заедно, защото един член от семейството трябва да ляга всяка вечер при детето и
да заспи в леглото му. Куриозен бе случаят с един баща, който се оплака, че от месеци
вече не е виждал съпругата си в нощница, а само в джинси, дори и в леглото. Мъжът
отишъл на консултация и работата беше представена от терапевта едва след известно
време на нас – лечебните педагози. Установихме, че съпругата му не носи джинсите за
запазване на девствеността си, а просто всяка вечер, лягайки до дъщеричката си, за да я
приспи, както е в дневното си облекло, самата тя заспива и когато по някое време през
нощта се отправя към семейното легло, в полусънно състояние не успява да се съблече.
Мъжът, разбира се, беше разстроен и подозираше майката и дъщерята, че са сключили
някакъв заговор срещу него. Спасението на семейния мир в този случай зависеше в
значителна степен от лечението на страха от заспиване на детето. Такива страхове при
заспиването, които образуват кулминацията на един изначален следобеден и вечерен
страх, се проявяват особено често у децата, за които ние тук говорим. От възпитателна
гледна точка трябва да се знае, че тези деца, повече от другите в критичните часове, от

47
около 16-17 часа следобед “загубват формата си” и се нуждаят много от душевна
“обвивка”. Особено втората половина от следобеда трябва да протече като по ноти и в
същото време да се обърнем към душата на детето по един спокоен, осигуряващ закрила
начин. Ще направите много добре, ако преди вечерята провеждате заедно с детето една
малка “програма” и то винаги по едно и също време. Тази програма трябва да има 2 части
– едната – на действието, другата – на слушането. За “действената” част се препоръчва
например пластицирането. Вие можете да провокирате детето си да оформи 2 хубави,
кръгли топчета (сфери), едно по-голямо и едно по-малко. От по-голямото може да се
направи една “хралупа” с дупка в него, от малкото – мишле и мишлето да се пъхне в
хралупката. Или пък да се оформи гнездо, вътре с птиченце, или къщичка с джудженце в
нея, тук само подсказвам посоката. После следва частта на слушането. Вие разказвате
някаква приказка или пеете, музицирате по малко. Вземете детето съвсем близо до себе
си, защото то иска да почувства вашата телесна близост! За постепенно притихване може
десетина минути да побъбрите за това-онова. Накрая започвате да приготвяте вечерята. Би
било чудесно, ако детето седне при вас на масата в кухнята и рисува някаква картина или
се заиграе в нещо. Сега трябва да обърнете внимание на това, да не тракате, тропате или
нервничите, ругаейки, докато домакинствате, а да извършвате тези практически
ежедневни задължения с грижливост и такт, което дава на детето увереност при неговото
вътрешно-подражателно изпълнение, за което вече говорихме. Разбира се, вие можете да
включите детето също и в самото приготвяне на вечерята, доколко възрастта му позволява
това! Между другото: храната ви вечер трябва да бъде здравословна, но и лекосмилаема,
особено за страхливите деца. Ориентирайте се по препоръките за стомашно-чревните
диети.

Подготовката за сън и започването на деня

След вечерята можете да пристъпите към подготовката за съня като си помогнете

чрез някои средства: детето да направи топла баня на краката и така да се успокои. Ако
останалата част от семейството се е събрала в дневната, най-добре е да извършите това в
съседна стая. Може би ще музицирате още малко, но не бих ви препоръчал детски песни
или радиопиеси от записи, защото става дума за близост, за грижовно отношение. Топлата
баня на краката не бива да трае повече от 5 минути, след което разтривате ходилата и ги
намазвате. И сега започва играта – загадка “опипване с крака”. Детето затваря очи и
трябва да отгатне какви предмети докосва с крака, като напр. ябълка, лимон, борова
шишарка, няколко ореха, яйце, плюшено животинче. За всеки правилно отгатнат предмет
получава една точка, а като събере еди колко си точки – награда. Играта може да се играе
взаимно разменяйки ролите си, което е по-добре, защото доставя по-голямо удоволствие.
Детето трябва да се концентрира изцяло върху осезателното сетиво, да потъне с цялото си
съзнание в ходилата. Тогава ще се постигне желаното въздействие. След около 10 минути
трябва да завършите играта и да обуете на детето предварително затоплени чорапи и
после – здрави обувки. Сега пристъпете към 3 – та част: упражнението за баланс и скок.
Трябва да поставите на главата на детето медна пръчка или книга и то да върви,
балансирайки през стаята, накрая да се качи така на масата и оттам да скочи три пъти едно
след друго само или държейки се за ръката ви, и пак да балансира, и пак да скочи. Това да
се повтори още веднъж. Упражнението завършва със скоковете. Така вече можете да
започнете подготовката за лягането, кратко и стегнато. Не разрешавайте протакане, но
направлявайки работата с “нежна определеност”. Ако завиете детето с пелена, напоена с
лайка или бял равнец, докато му разказвате приказката за лека нощ; и не забравяйте
молитвата “отче наш” – тогава вие сте провели една лечебно-педагогическа програма от
следобеда до вечерта от най-чиста проба. Това е пример за онова, което разбираме под

48
“лечебна педагогика”. По този начин родители могат да бъдат терапевти на своите деца,
така любовта става нещо съвсем житейски практическо. А любовта трябва да ни прави
зрящи, не слепи. Зрящи и действащи.
Колебливо-плахите деца са най-послушни в сутрешните часове. Аз имах веднъж
едно такова дете, което трябваше след един ден да замине на ваканция при баба си. Когато
в навечерието на заминаването го попитах дали се радва, то ми отговори: “Вечер е съвсем
различно от сутринта – утре сутрин сигурно ще се радвам.” Това, което детето добре
познаваше, бе ескалиращия вечер страх от промяна. Страхливите деца за разлика от
неспокойните, са склонни да се “вкаменяват” в ситуацията, в която се намират. Те се
плашат от пренагласата към нещо ново. Докато неспокойно-нервните деца – тъкмо
обратно – се страхуват от това да се задържат в дадената ситуация. И за двата типа е
много благотворно вечерното мисловно връщане назад или поглеждане напред, но при
неспокойните трябва повече да се акцентира погледа назад (да останеш в контекста на
случилото се, на миналото), докато за страхливите деца е по-важен погледът напред
(настройването за бъдещето, за предстоящото). С неспокойните деца трябва да се направи
преглед на предния ден от сутринта до вечерта нагоре (след 10-тата, 11-та година това
може да се прави и в обратната последователност) и да се задържи за кратко погледа
напред. При страхливите деца се процедира обратно: кратко задържане върху миналото, а
подробно обсъждане на предстоящото през следващия ден. Веднага след събуждането,
още преди общата утринна песничка, трябва да се повтори погледът напред към
започващия ден. Достатъчни са пет минути сутрин и вечер. Тогава е добре цялото
семейство да пее някаква песен. Нека тези неща като сутрешното пеене и вечерната
молитва да се приемат достатъчно сериозно, това не са незначителни дреболии. След това
за страхливите деца е препоръчително, както вече споменахме, едно масажиране на
цялото тяло. Детето трябва да е легнало (в никакъв случай не бива да мръзне) и вие го
разтривате от главата до пръстите на краката с някакво освежаващо ароматизирано, добре
поносимо за кожата масло. С това вие постигате по-дългото задържане на чувството за
форма и обвивка, за което Ангелът е спомогнал през нощта, но което при страхливите
деца, под натиска на дневните събития, много бързо избледнява.

Възпитание и самовъзпитание: “Позитивният поглед”

Аз малко се отклоних, скъпи родители, от мотото, което поставих на тези

разяснения: да не ви поднасям готови рецепти, а да ви запозная с някои взаимовръзки от
гледна точка на човекознанието, за да ви вдъхновя за собствени идеи. Ако трябва да съм
точен, аз на няколко пъти изневерих на това мото; е добре – вие държите на това и на мен
ми доставя радост да ви накарам да участвате в опитностите, които аз успях да натрупам
през годините като детски терапевт и консултант по възпитанието на децата, но да не се
разпростираме много с данните. За мен е важно да ви стимулирам чрез точни наблюдения,
собствени усилия за добиване на познания и донякъде медитативна практика, както още в
началото ви обърнах внимание, да придобиете способността, по интуитивен път сами да
стигнете до изводите затова как да помагате на вашето дете.
Онова, върху което ви насочихме вниманието по отношение на осезателното сетиво
и оттам – на основния проблем за страхливите и нерешителни деца бе доста много и
мисля, че ако прочетете тези страници няколко пъти, ще забележите как представите,
подготвени от нас, ще започнат да функционират у вас самите. И не забравяйте онова
основно правило – на “влюбените в детайла”, на непредубедените – за наблюдаване на
процесите, което не се стреми към бързи отговори.
Какво бие на очи при вашето дете, когато преодолеете динамиката между
раздразнение и реакция, очакване и разочарование и т.н. , което не оставя свободно място

49
за непредвидимото, за ново начало? С трудните деца много лесно се изпада в
положението да виждаме само потвърждение на онова, от което тъй или иначе сме се
страхували. Такива деца биват вкарвани (чрез негативната ни предубеденост към тях,
породена от разочароване) в една роля, за която им се гневим. Незабележимо поведението
на родителите започва да се променя, така че то предизвиква у децата именно това, от
което искаме да се отучат.
Най-доброто средство да се прекъсне този circus vitiosus e упражняването в
наблюдаване без предубеждение и правене на заключения. Просто да се поддържа жив
интерес към детето, затова става дума. Ако постигнете това (било то и само за 10
минути всеки ден), можете да продължите постепенно напред и да обогатявате
упражняването като същевременно поддържате една “позитивна предубеденост”. Моето
дете има хубави, мили, достойни за възхищение качества и аз искам абсолютно
съзнателно да им обърна внимание. Така вие се упражнявате в грижливия, съпричастен
интерес и ще забележите как скоро истински заинтересованият поглед започва да се
превръща в поглед, изпълнен с любов. Трябва да се възползвате от това, в него е
шансът, чрез който може да се приеме духовното. Ако се отворите затова, което,
предизвикано от вашето упражняване в наблюдение, чука на портите на вашето съзнание
и упражнявайки се редовно, го усвоявате, ще придобиете постепенно едно напълно ново
отношение към вашето проблемно дете. Днес толкова много се говори за “позитивно
мислене” – но винаги се мисли за егоистичния му аспект: мисли позитивно за самия себе
си. Едно необходимо, основно правило, бих казал, за което почти не говорим, е другият
вид позитивност, която е свързана с емпатията и добротата: “позитивният поглед” към
другите. Разбира се, такива качества са противоположни на основния дух на днешното
време. Но “задкулисният” дух на времето, който не се среща на всеки ъгъл или да се
усмихва от всеки плакат, такъв дух благославя тези качества. Да изгладим нашата култура
спрямо нуждите на децата, да придобием в общуването с тях силата на любовта и
търпимостта, които в социалният живот могат да доведат до едно истински ново
ориентиране на всички нива, това е посланието на този “задкулисен дух на времето”.

Страхливото, нерешително дете: по-нататъшни наблюдения

И така, вие си имате у дома едно страхливо, нерешително дете и у вас постоянно се
надига гняв, когато то прави театър за всяка дреболия. Мили боже, напр. ресането на
косата сутрин! Но не само това: колкото по-напред отива стрелката на часовника, когато
наближава времето да се излиза от дома, било то за детската градина или за училище,
толкова по-бавни стават неговите движения. Сякаш е изпило цялото шишенце валериан.
При това, след ставането от леглото е било толкова бодро! Може би иска да ядосва майка
си? Часовникът безжалостно върви напред. Изведнъж обувките започват да му стискат,
пуловерът му боде, т.е. – трябва да се сменят обувките, да се облича друг пуловер. Докато
му помагате да си облече якето, понеже доста се изнервяте вече от забавянето, го драсвате
по врата. Сега се отпочва един вой, сякаш сте му причинили ужасна, дълбока, кървяща
рана. И така е винаги; сутрин то дори се държи относително нормално в сравнение с
втората половина на деня: ах, тази свръхчувствителност! И още нещо става през деня още
по-лошо, неговата несръчност. Детето постоянно изпуща нещо, удря се в нещо, препъва се
в ръба на килима, разлива плодовия сок и т.н. Постепенно се отпочва и със задаването на
въпроси: Какво ще правим после? Ами след това? И още по-нататък? Онова, което
отдавна вече ви играе по нервите, са неговите тикове: премигвания с очи, кашляния,
спастични преглъщания и други подобни. Почти в синхрон с тези ужасни привички се
покачва и “отвращението”. Всевъзможни, неподозирани неща, субстанции, шумове или
дори думи (да не говорим за храна) стават ужасно противни. Способността за

50
концентриране след 16 часа рязко спада, подготвянето на домашните се превръща във
война на нерви.
Вече горе-долу го имате, скъпи родители, типа страхливо-колебливото дете.
Симптомите, които ви изброих, говорят красноречиво по отношение на липсващото
чувство за форма и обвивка и за недостатъчното телесно възприемане, както и страха от
допир (докосване). Рудолф Щайнер нарече това състояние “душевно нараняване”. Също и
трудността да преминеш от една ситуация в друга е свързана с това. Който се чувства
сигурен в своето тяло, винаги получава частица чувство за “родина” и поради това си
субективно усещане никога не излиза на свобода “незащитен”, защото за него тялото е
жилището, което не е нужно да напущаме, където и да отиваме. Когато липсва тази
основна сигурност, трябва в ситуацията, в която детето се намира, тялото му да бъде
“заменено” от едно сигурно или поне доказало се като безопасно обкръжение. Тези
“прагови страхове” се смесват със споменатите състояния, с чиято вечерна и сутрешна
версия вече се запознахме, при което много отежняващо се прибави и проблемът със
страха от “сбогуването” преди лягане. Лягането означава сбогуване, отпадане на всякаква
възможност за трайна сигурност и не-възможност за контрол над продължаващия своето
съществуване познат свят (заместил телесната обвитост): “онова, което оставям, когато
заспя, може евентуално да изчезне или да се разруши, докато се събудя!” От това се
плашат страхливите деца. Една от предпочитаните им представи на ужас и кошмари е, че
къщата гори.
Тези деца имат нещо от приказността на принцовете и принцесите: те обикновено
са много красиви, нежни, със светла кожа и най-често руси. Те блестят със своя речов
талант и богата фантазия, но абстрактно-логичното мислене и точното изразяване им се
отдава трудно, ако и някои от тях да чувстват този недостатък и именно затова упорито се
упражняват. Но това е рядко. В здравословно отношение страхливо-колебливото дете
страда често от смущения в дихателната система, в областта на бронхите, от което после
се развива бронхит и астма; дразнения в мозъчната ципа, кожни обриви и оплаквания от
пикочния мехур – то има силен афинитет към всичко празнично, весело, красиво в
обикновения смисъл. На мен особено силно ми е направило впечатление при тези деца, че
те са особено готови да помогнат и да се жертват, да се грижат за слабите, да утешават
тъгуващите, но често пъти не са способни на това, защото страхът им пречи. Те трудно
могат да го осъществят. Но виждате ли, скъпи родители: тук имаме една много
впечатляваща колекция от много мили, ценни качества, които се таят в тези деца и чакат
да се проявят на преден план. Към този, все още възпиран от страха потенциал, трябва да
насочим сериозно вниманието си и като съобразяваме всичко обсъждано тук за феномена
на първичните и секундарни смущения на осезателното сетиво, както и за
педагогическите изводи и практическото им прилагане, ние трябва да помогнем за
реализирането на този потенциал. Това би означавало: възпитание в единодействие с
Ангела.

Резюме: за общуването с неспокойните и страхливи деца

Наблюдавайте вашето дете и съчетайте това, което виждате с това, което знаете за
него в една представа-въпрос. Вземете в своя сън тази представа. Опитайте и така:”Имало
едно време една принцеса, която и да я обличаха, винаги се чувстваше гола; и когато и
поставяха ризница на гърдите й върху нея падна едно клонче, откъснало се от вятъра,
вечерта откриха наранявания по кожата й...”Как да продължим по-нататък приказката? Не
забравяйте, че на края на всяка истинска приказка винаги има спасение.
Неспокойни и страхливи деца: това са проблемните случаи, които днес най-много
измъчват умовете на педагози и терапевти. Да обобщим още веднъж в кратки щрихи онези

51
важни акценти, които оказват посоката при възпитанието на неспокойно-нервните
деца и трябва да се имат предвид още в предучилищната възраст
- ритъм
- последователност
- затопляне
- внимателно хранене
- телесна уютност
- поддържане на връзка с миналото
- грижи за съня
- търпение и благоговение като възпитателни методи
- толерантност като образец за нагласа към живота
От всичко това могат директно и без усложнения да се направят по-нататъшни
изводи. Няма ли да стигнем до ролята на музиката? Или пък – на водата – като пра-
елемент при чувството ни за телесна уютност? Към тях принадлежи лечебно
педагогическият принос на “упражняването в бавност”(напр. към пункт “ритъм”). И
още: общото съчиняване на продължения към приказката в последователния контекст на
сюжета (към пункт – поддържане на връзка с “миналото” и “последователност”) и т.н.
Запомнете добре посочените сигнални понятия, всичко останало трябва да се прояви по-
нататък в конкретния случай при общуването със самото дете. Така е и в терапевтичната
професия-когато имате приблизителната посока, човек може да покаже на детето точния
път. Само трябва да бъдем много внимателни и да се научим да разгадаваме неговите
послания. Разбира се, не искам да ви отклонявам от това да потърсите съответния експерт.
Но вие можете да му изложите собствените си идеи за възпитанието на детето ви и ако той
няма някакво фалшиво честолюбие, ще се радва, че много от онова, което би искал да ви
каже, вие сами сте си изяснили. Такава взаимна работа аз си пожелавам да имам с
родителите: да бъдат обективни, с образни идеи, почиващи върху общо придобити
познания според човекознанието. Възпитанието е до една определена степен наука, но
също и занаят. Следователно, нужни са основни познания и практически опитности. И
двете могат да бъдат усвоени и предадени по-нататък. Но на първо място възпитанието е
изкуство. Представите си само за миг какъв художник, поет или композитор би бил
човек, до който винаги трябва да стои учител, за да му каже какво трябва да прави.
Истинският художествен процес може да протече само в дух на свобода, с всички
моменти на щастие и отчаяние, които принадлежат към него. Това важи и за изкуството на
възпитаването.
Кои са насочващите в този смисъл акцентни пунктове при възпитанието на
страхливите, нерешителни деца? Аз ще ги обобщя:
- близост; - закрила; - грижи за кожата
- естествено облекло, приятно за кожата
- стимулиране на осезателното изживяване
- прецизност за качеството на контактните обекти
- стремеж към “обвиваща” функция във вечерните часове
- подготовка на нагласата за бъдещето
- формиращо осъзната нежност като възпитателно отношение
- грижливост като образец за нагласа
- Не е ли очевидно, че трябва да се препоръча и контактът със земята, с камъка,
пластицирането (моделирането), а по-късно – скулптурната работа? Контактът при
отглеждането на цветя, градинарството като поле за придобиване на опит? Да се потърсят
подходящите приказки като лечебно средство, да се стимулират децата сами да съчиняват
приказки? Бих искал още веднъж да припомня, че трябва винаги да имаме предвид
следното (ако искаме да разбираме добре едно неспокойно или страхливо дете):

52
 - Пра-травмата на неспокойното дете е това да бъде нежелано
- Пра-травмата на страхливото дете е това да бъде изоставено в беда.
Както казах, неспокойните и страхливи деца ни създават най-големите главоболия.
Затова именно тях поставих в центъра на нашето внимание, с по-подробен акцент върху
сетивото на живота и на осезанието, при което нашата специална гледна точка е тази
винаги да се питаме: какви социално-човешки качества иска да внесе Ангелът на детето в
неговите съдове, които да допринесат за едни здраво развити телесни сетива? За какви
душевни “разсади” ще се подготви почвата междувременно?
Или казано по друг начин: коя страна на това, което нарекохме “стремеж у детето
към подражаване на доброто, се засилва постепенно чрез грижата за сетивата? Темата,
която преминава през всичките ни разяснения към учението за сетивата като едно
подводно течение, идващо на повърхността в дадени моменти, е моралното възпитание, но
по един съвсем различен от очаквания начин на наблюдение. Ние се разбрахме затова, че с
виталното сетиво или сетивото на живота, което бива подсилвано чрез подреждащо-
хармонизиращата подкрепа на Духовния свят, е тясно свързана по-късната способност
за толерантност; а с осезателното сетиво и насоченото към него формиращо и
конфигуриращо въздействие на Духовния свят – способността за грижовност като
житейска нагласа. Нашият принос към това може да бъде като вземем предвид изброените
досега насоки на възпитанието.

53
 4. По следите на сетивото за движение и равновесие

Кръгът на 4- те телесно-ориентирани, самовъзприемащи сетива се затваря, ако

хвърлим поглед и върху двигателно-равновесния комплекс и отново се запитаме за кои
по-нататъшни душевни качества полагаме основите, като чрез нашето възпитаващо
концентриране в тази област подпомагаме процеса на инкарнацията на детето. Под процес
на инкарнация, респ. превъплъщение, разбираме отделните аспекти на осъществяване на
взаимовръзка на душевно-духовното с физически – телесното. Една значителна част от
този процес се състои именно в това, че детето придобива конкретна способност за
възприемане на собствените си телесни състояния като реакции на околния свят. Точно
казано: това се възприятия, засягащи начина, по който душата се свързва с тялото и с
телесните процеси, като при това връзката с външния свят съ-определя динамиката на
тази релация. Ние видяхме това много добре изразено напр. при осезателното сетиво. Тук
кожата играе една отграничаваща и същевременно посредническа роля, т.е. имаме
защитния и сензитивния аспект, чувството за форма и обвивка, и от друга страна – това,
което нарекох “резонанс” и “очевидност”: онова дълбоко вътрешно докосване от света,
чрез което ние първо се изживяваме като част от една жива действителност и при това сме
в състояние да правим преценки за качествата на нещата. Съвсем очевидно е, че първо
имаме възприятието за собственото телесно-душевно “агрегатно” състояние в
(неволевото) общуване с външния свят, което се проявява чрез осезателното сетиво като
последователно и основно изживяване. Едва на второ или трето място се включва и
осезателното сетиво в активното разбирателство между Аз и Света като медиум за
“изследване на непознатото”, както пише Шойрле и за създаване на близост и доверие. На
първо място това сетиво се насочва към възприемането на съществуването, на
наличността на всички телесни части на човешкото създание, които се изграждат
постепенно през процеса на инкарнирането и се запазват относително постоянно през по-
нататъшния живот, но все пак-само относително, което означава, че винаги има ситуации,
които осезателно опосредстваната, основна сигурност е застрашена. Чрез нашите грижи за
осезателното сетиво и поведението през детството ние подпомагаме процеса на
инкарнацията и допринасяме, щото спомената основна сигурност да може в по-късните
години да издържи на възможно най-високи изисквания. Същото важи и за другите
основни сетива. Винаги става дума затова да се вземе предвид някакъв определен нюанс
на инкарнационния процес и чрез съответната възпитателна подкрепа да спомогнем за
чувството на сигурност в съществуването. А какво означава това за двигателно
равновесното сетиво?

“Усещане за собствената свободна душевност”

Рудолф щайнер определи двигателното сетива като основно сетиво, чрез което ние
първоначално сме включени сензорно в онова, “което ние движим вътре в нас – от
премигванията на очите до движението на краката”. Всичко, което става в и чрез нашата
система на крайниците и мускулите, когато се движим, се регистрира не-съзнавано от това
сетиво. “Всяко мускулно движение” пише Карл Кьониг в книгата си “Първите три години
на детето”, “изисква съпричастието на цялата не-волева мускулатура; това се отнася и до
моториката на говоренето; тя изцяло е вградена в дейността на общата моторика”. Дали
вървим, танцуваме или подвиваме малкото си пръстче – винаги трябва да се подчини,
активно или пасивно, цялата мускулатура на подхванатото двигателно действие. Това са
координиращи, “композиращи”, образцови действия, които се извършват от нашето “не-
съзнавано” и посредством собственото ни двигателно сетиво ние участваме
самовъзприемащо в този процес. Можем да говорим за една възможност за

54
инстинктивно възприемане, за едно субтилно “усещане”, което, както казах, остава под
прага на съзнанието. Но това, което се разиграва там, в скритото и дава възможност на
човека да използва така своето физическо тяло като двигателен инструмент, че това тяло,
следвайки свръхчувствително вътрешните двигателни импулси, в “най-сензорно телесно
единодействие” ( Р. Юнг, цитиран от Шойрле) да разбира външните движения и вътрешно
да се настройва по тях: всичко това оказва въздействие върху цялостното чувство към
живота.
Рудолф Щайнер определи това излъчващо се паралелно в душевния живот
въздействие на несъзнаваната дейност на двигателното сетиво като “усещане на
собствената свободна душевност”. Осезателното сетиво способства за чувството за форма
и обвивка и за постоянното, подсъзнателно познание на свързаността с Божественото;
сетивото на живота опосредства чувството за изначална уютност, а двигателното сетиво
отключва усещането за свобода. Така сега се прибавя към чувството, ако мога така да се
изразя, на “закриленост от Божията ръка” и на приятното чувство за спокойствие и
чувството за свобода. Или по-точно казано: чувството за свободна душевна
подвижност в тялото. Рудолф Щайнер казва затова:”Двигателното сетиво, т.е. –
онова, което се случва в нас, когато възприемаме чрез съкращаване или отпущане на
мускулите, било при вървене или когато стоим, когато скачаме или танцуваме; чрез което
възприемаме дали сме в движение и как се движим, това поражда, излъчвайки в душата
онова чувство за свобода у човека, което го кара да се усеща като душа. Фактът, че вие
можете да се почувствате като свободна душа се дължи именно на излъчването на
двигателното сетиво”.
Не забравяйте – става дума тук за чувства, които не достигат напълно до
съзнанието. Ние им обръщаме внимание съзнателно едва, когато те ни липсват. Например
един човек, който страда тежко от пристъпи на страх, много болезнено ще осъзнае, че е
загубил придобиваната чрез осезателното сетиво основна сигурност. Неговото чувство за
форма и обвивка се срива в пристъпа на страх, усещането за “закриленост от Божият ръка”
избледнява; той страда от състояния, в които всичко му изглежда недействително. Който е
измъчван от безпокойство, нервност, липса на концентрация и разсеяност, сигурно ще му
направи впечатление, че му липсва именно изгражданото от виталното сетиво основно
чувство за уютност, спокойствие, последователност, които той е придобил в по-добри
времена като нещо напълно естествено: онова, в позитивен смисъл “тромаво” себе-
усещане като изпълващо пространството телесно себе, което хората определяни като
слонски натури, притежават в излишък. Докато всичко е наред, ние не забелязваме какви
постоянни подпрагови възприятия и свързаните с тях основни усещания по отношение на
единната система: тяло-душа образуват сензорната основа на съществуването ни, без
която ние нямаше да сме дорасли за живота. Ние ще видим веднага как се повлиява човек,
ако не е “застрахован” достатъчно от двигателното сетиво. Но нека разгледаме това още
веднъж по-точно, от позитивната страна.

“Чувството за автонимност”

Драги родители, поради това, че се чувстваме като душевни същества (от една
страна) със здраво пуснати корени в устойчивостта и благонадеждността на нашето
телесно съществуване (сетивото на живота), и от друга страна сме “обхванати във форма”
чрез нашата физическа фигура, респ. чрез формо-образуващата и формо-запазваща
структура на силите (осезателното сетиво), като в тези рамки все пак може да се разгъне
една свободна вътрешна двигателност, за която физическото тяло не представлява пречка,
а фин, услужлив инструмент за възприемане и изразяване; благодарение на това, че

55
всичко е именно така, и че ние чувстваме по този начин една “мечтана сигурност”, ние
можем да се възприемаме истински вътре в нашата душевна автонимност. Знаете тази
чужда дума, нали? “Автонимна” се нарича творба, която се публикува под името на автора
и логически под това се разбира обозначение, което същевременно важи и като лично име.
Доколкото “Аз” е автонимният шифър в него, може да се говори и за душевна
автонимност, ако имаме чувството за свобода и самоувереност във формирането на нашия
живот. На виталното сетиво ние дължим познанието за последователност
(продължителност) в нашата биография; на осезателното сетиво-способността да си
представим образно тази биография като нещо, случващо се в самото себе си, както и в
обмен със света, но че ние сами я формираме, това осъзнаваме едва благодарение на
двигателното сетиво. То съдейства за нашето чувство на “автонимност”. Онова, което се
крие в основата на това чувство е в status nascendi ( в зародишно състояние) е
“излъчването на резултатите” от несъзнателно действащото двигателно сетиво “във
вашата душевност”(Рудолф Щайнер). Това е пра-феноменът. Само когато сами се усещате
във вашите движения, вие можете да се движите свободно. В противен случай вие няма да
усещате вашите движения по истинския начин, ще ги изпускате дълготрайно от контрол и
тогава бихте изпаднали в голяма степен в обърканост по отношение на възприемането на
собствените си движения. Да приемем, че нещо се случи с вас, което става повод напълно
извън контрол да се препъвате, да мятате насам-натам ръце и крака – напр. от
недоглеждане сте се натъкнали на купчина мравки и те наскачват и започват да танцуват
по вас. Или ято оси лети около лицето ви, вие махате диво с ръце да ги прогоните, така че
може да ударите носа си. Дали в такава ситуация човек има добро, сигурно усещане за
целенасочеността на своите движения? Едва ли. Затова не се осъществява “усещане за
собствената свободна душевност”, когато седнете върху купчина с мравки, а по-скоро
усещане за излизане извън себе си, за подивяване. Накратко: опосредстваната чрез
двигателното сетиво сигурност в съществуването, се гради върху истински доброто ви
ориентиране за вашите движения. Че това е едно несъзнавано ориентиране не означава, че
не може да се разчита на него. Напротив, несъзнаваните ориентации са благонадеждните,
при условие, че не са нарушени от неблагоприятни обстоятелства.
В областта на двигателното сетиво вие сте най-добре ориентирани, когато вътре в
прага на съзнанието сте включени възприемащо за фино единство “на вашите
целенасочени, оформени двигателни процеси. Тогава имате чувство за собственото
движение, което ви доставя сигурност на движението. Освен това ви осигурява
вътрешния съпровод на външните движения.”За да възприемаме движенията, трябва
самите ние да се грижим, да ги направим и вътрешни”, пояснява Шойрле. Двигателното
сетиво всъщност не възприема външно движения, а само онова, което “протича и
вътрешно”. Възприемане на двигателни процеси от външното пространство, това
означава, точно казано, че движещият се човек възприема сам себе си при вътрешен
паралел на тези външни движения. Както сигурно забелязвате аз не говоря сега за
възприемане на предмети, а на движения. Когато проследявате полета на една птица, вие
възприемате чрез зрителното сетиво птицата в различните, следващи една след друга,
позиции на нейния полет. Едва чрез това, че двигателното сетиво е включено в зрителния
процес, вие “разбирате”, че птицата лети, че се движи с определена скорост от една точка
към друга. Без двигателно сетиво вие не бихте имали способността за разбирането на това,
че различните, променящи се положения на тялото на птицата, промяната на
разполагането й в пространството, са съгласувани в една съвършено смислена
последователност, което дава в резултат именно двигателното протичане на полета й. Вие
не бихте могли да разберете нито че, нито пък как птицата лети, ако не извършвахте
паралелно летенето вътрешно, и ако не се вслушвахте в себе си при този вътрешен полет.
С право можем да кажем: всяко възприятие на движенията е директно или косвено едно

56
възприятие на собствено движение. “Това е най-интересното в тази работа”, казва Рудолф
Щайнер веднъж по повод основните сетива в най-общ смисъл, но с особен поглед върху
двигателното сетиво: “Ние сме това, което възприемаме, възприемаме по категорично
субективен начин от вътре навън, въпреки процесите, които са напълно обективни”. Но
другояче погледнато: въпреки обективните процеси, напр. полета на птиците или
поклащането на върха на дървото при вятър, “ние ги възприемаме по категорично
субективен начин вътрешно”.

Скритият композитор
Хаотичните, припряни, не-свързани, разпокъсани във времето движения,
независимо дали ние сами ги извършваме или сме подложени на такива, означават за
двигателното сетиво нещо подобно на силен трясък или неприятен, остър шум за слуха.
Такива явления са пренатоварващи за него. Благоприятни са смислените движения
(немското понятие за движение “Bewegung” означава и вълнение), когато нашето
“телесно-душевно агрегатно състояние в неволевото общуване с външния свят” е такова,
че ние като свободно движещи се същества, се чувстваме съпричастни във
взаимосвързаните движения в света; когато тази опитност - същевременно за суверенитет
и за свързаност се прояви; когато от това произлиза една определена душевна основа,
която в обикновеното ежедневие именно все пак се налага като един вид постоянно
излъчваща (или по-слабо блещукаща) яркост, която никога не би могла да бъде напълно
помрачена от оценки, притеснения или страхове, с които ние трябва да се преборваме.
Аз бих нарекъл тази основа “свободолюбиво настроено отношение към света”. В
него се крие упованието, също и в безизходното наглед положение, че може да се
провокира един нов биографичен “двигателен импулс”, да се предизвика промяна на
посоката, да се подхване инициатива. Ако някой е преживял някакво тежко поражение и
може да реагира така, че въпреки цялото разочарование да каже (не просто ей така, а
наистина да го мисли): “Е, добре, тогава – наново!”, тогава той е много добре подготвен
по отношение на своята основна сигурност, осъществена чрез сетивността на собственото
движение. Той има високо развито чувство за “автонимност”. Първата половина на това
фрагментарно изречение (“е, добре”) съдържа и преценка за изстраданото преди това
поражение: нищо няма да ми е от полза, ако се втренчвам в станалото като в нещо лошо,
което вече не мога да променя, не мога да раздвижа, то просто вече е част от биографията
ми, която аз трябва да приема – “Е, добре”. Във втората част (“на ново”) е изразено
доверието към способността да се действа; себе-усещането като една свободна душевност
е поглед към бъдещето! Чувство за автонимност, опосредствано от двигателното сетиво,
за разлика от чувството за уютност, дължаща се на виталното сетиво и чувство за форма и
обвивка - на осезателното, има ясно изразен аспект към бъдещето. Но и още нещо се
прибавя към всичко това. Онова, което можем да обозначим като основна степен и пра-
феномен в развитието на двигателното сетиво-себевъзприемането в собствената си
свободна подвижност, това вече го описахме във връзка с телесните собствени
движения, респ. паралела с предметните чужди движения. Разбира се, и за
двигателното сетиво важи това, което видяхме при виталното и при осезателните сетива:
съответните способности за възприемане и усещания подлежат на метаморфози. Затова би
следвало да се запитаме: как се проявяват опосредстваните чрез двигателното сетиво
познания на чисто душевно ниво? Когато човек е силно обзет от някакво вътрешно
изживяване говорим за “раздвижващо” (вълнуващо) изживяване. И какво се раздвижва
при едно вълнуващо изживяване? В говоримия език имаме израза “раздвижване на духа”.
На една по-висша степен сетивото за собственото ни движение е онова сетиво, което ни
кара да изживяваме собствените си душевни движения(вълнения), чрез което

57
възприемайки, ние се насочваме към нашия емоционален живот, както и към тези
движения (вълнения), протичащи при общуването ни с външния свят, и по-точно – с
другите хора. Т.е. и тук важи това, че способността да възприемаме собствените душевни
вълнения и чувства, прави възможно да съпреживяваме и емоционалните вълнения на
другите. Бих искал да спомена, макар и само периферно, че при това стават и соматични
паралелни вълнения (движения), доколкото вегетативните процеси в нас не остават
незасегнати от онова, което чувстваме. За нас интерес представлява сега феноменът на
свободната раздвиженост на чисто емоционално ниво. Чувството за “автонимност” се
получава, погледнато от тази страна, в резултат на факта, че аз не се определям напълно
от рефлекторни, временни, не-взаимообусловени емоционални състояния, а стоя вътре в
моя емоционален свят само-изживявайки нещата, и мога да се грижа за
взаимозависимостите и постоянството в него. Разбира се в живота на човека има и хаос, и
нервност, и непостоянство, т.е. – процеси, при които на тази степен възприятията за
собствените движения са объркани, както се объркват и на соматично ниво от
неконтролирано разгръщащи се движения. Но при това не се включва (за настройване)
“усещането за собствената свободна душевност” .То се включва, доколкото можем да се
ориентираме в нашия собствен емоционален живот, самоусещайки се и паралелно
усещайки (външния свят . бел. пр.); преходите между тях се преливат. Би трябвало да
изтъкнем аспекта на паралелното усещане.
Който разбира от човешката психика, дори и само приблизително, знае какво
накърняване на свободата означава, когато някой страда от един вид душевна слепота
спрямо душевните вълнения на другите. “Свободолюбиво настроеното отношение към
света се основава, както видяхме, на синхрона между суверенността (независимост и
самостоятелност) и свързаността. Това важи в особена степен за междучовешките
отношения. Понякога на семинари по разни учения за душата се подчертава, че ние не сме
били в състояние да направляваме съзнателно нашия емоционален живот. В областта на
мисленето това ставало много по-добре. Това навярно е правилно. Но човек си създава
някои илюзии по отношение на само-управляването на мисленето, и все пак, до една
известна степен ние можем да се дисциплинираме така, че да проведем напр. една
логическа операция и за целта да допуснем възможно най-малко асоциативни
разклонения. Такъв вид управляване в сферата на емоционалния живот е напълно чуждо;
ние бихме го убили по този начин, той се противопоставя, в самата си същност на
принудителното притискане в готови форми.
Затова тук се откроява нещо друго, когато говорим за независимост и
самостоятелност: не управляване по образеца на мисловното командване, а “фино
настройване”. По кой образец? Всъщност по образеца на мускулатурата. Може би звучи
странно, но помислете си: всяко телесно движение изисква съ-участие на цялата неволева
мускулатура. Така можете да се движите като цялостен човек. В действителност-никога не
се движи само една част от вас, а вие се движите като подчинявате цялата си система
крайници – мускулатура на едно изпълнявано за момента движение, тънко нюансирайки
между напрягане, съкращаване и разтягане. Вие “знаете” инстинктивно какви мускулни
групи трябва да се движат паралелно, за да можете напр. да опънете ръката си; и нещо
повече: всеки двигателен импулс предизвиква веднага допълнителен двигателен импулс.
При опъване на ръката веднага се включва един “енергиен поток”(Рудолф Щайнер говори
за “астрални потоци”), който същевременно иска да коригира, да я върне в началното
положение. По този начин едно екстремно движение не ви извежда извън целта. “Винаги,
когато в дадено физическо положение стане промяна, в организма се задвижва в
противоположна посока един астрален поток. Така е при премигване на окото, така е и
при движението на краката. При този вътрешно изживяван процес на балансиране...се
проявява сетивото за собствено движение”(Рудолф Щайнер). Тук имате образеца:

58
включеността на цялостната мускулатура, допълнителните балансиращи импулси.
Подобна фина съгласуваност се провежда също и в областта на душевните
“движения”(вълнения) и емоциите като нещо “вътрешно изживявано”. И във всяко
емоционално вълнение вие участвате като цялостен човек. По най-фин начин вие
възприемате всяка емоционално “промяна в положението” и реагирате инстинктивно на
това така, че цялата ви душевна комплексност се запазва, така че да не можете да
“експлоадирате” напр. от някакви силни чувства на симпатия или да ви завладее напълно
някаква тъга. Вашият емоционален живот е като една подвижна картина, една по
отношение на обкръжението си, постоянно променяща се композиция от цветове и форми,
в която от една ситуация в друга доминира веднъж повече червеното, друг път синьото, но
така, че при това винаги действа паралелно един скрит художник с тънко чувство за
художествените процеси, който внимава картината да не се разпадне, а да остане една
носеща самата себе си композиция. Скритият художник сте вие самият, тънкото чувство е
душевното възприемане на собственото движение (вълнения). Тук допълнителните
балансиращи импулси отново играят една съвсем решаваща роля.

За душевната фина съгласуваност

Можем да перифразираме един цитат от Рудолф Щайнер така: “Винаги, когато в

някаква емоционална ситуация стане някаква промяна, на противоположния полюс се
появява един допълнителен астрален импулс за движение. В този вътрешно изживяван
процес се проявява сублимираната дейност на сетивното за собствените движения. “
Когато вие, драги родители, се радвате или ядосвате за нещо и от другата страна не се
появи веднага душевният “допълващ цвят”, т.е. – в противовес на радостта – може да се
яви елегично настроение или срещу ядосването – лек нюанс на задоволство; ако при всяко
силно емоционално вълнение (раздвижване – бел. пр.) вие не бихте активирали
противоположно вълнение, тогава бихте останали напълно безпомощно в плен на вашите
настроения. Такива неща се случват, всеки от нас ги познава. Понякога емоционалната
вълна така силно ни връхлита, така внезапно, че ние пренатоварваме нашето възприятие
за собствени движения (вълнения). Народът казва: “сляпа” ярост и това е, разбира, се в
преносен смисъл. Не че очите ослепяват, а душевното себе-възприемане е заслепено.
Казваме още: “изобщо не знам вече какво съм направил(а)”. Юридически погледнато това
е така наречената смекчаваща вменяемост. Не само ярост, но също и радостта, тъгата,
страхът, удоволствието или недоволството могат да достигнат до степен, която да ни
“заслепи”. Тогава отпада вътрешно-душевната, фина съгласуваност (настройка),
чувството за композиция се загубва, допълващите балансиращи движения (вълнения) не
действат. Като възрастни, ако ни се случи такова нещо, ние имаме чувството, че сме
боледували и това е така, защото това е една патологична ситуация, когато изведнъж
човек загубва ориентация – било то във външния свят или в собствения си вътрешен свят.
Само не мислете, че аз пледирам за един идеал на “уравновесеността”, както някои
хора, които намират силните чувства за нещо изтънчено. Такива хара страдат всъщност от
комплекс за вина, от какъвто ние всички по малко страдаме, но при някои това чувство
доста се засилва. Става дума тук затова, че привържениците на уравновесеността са
подтиквани от страха, че могат да бъдат наказани за особено силно щастливи изживявания
с тъкмо толкова силно нещастие. Поради това предпочитат никога да не са истински
щастливи. Това е едно жалко състояние, свързано с едно основно неразбиране на
принципа на уравновесяващата справедливост. Както казах, не познавам човек, който при
дадени обстоятелства да не се е борил с това странно чувство за вина, пуснало дълбоки
корени в колективното несъзнаване. И до една определена степен в това има смисъл,
защото предпазва от суетност и хедонистично високомерие – аз смятам, че в това се

59
съдържа някакво зрънце истина. Човек може напр. да усеща, че е един вид “грях”, ако
иска да се измъкне от всеобщата заплетеност на хората във вина, сякаш него не го засяга,
но пък онези, при които това се превръща в грешно суеверие, няма никога да почувстват в
живота си радост и ако техният страх да бъдат щастливи, да се радват, да се отпуснат, се
пренесе като изискване и към другите, особено ако имат и някаква власт, тогава
въздействията са особено вредни за всички. Не, аз не пледирам тук за нещо, най-малкото
за тази комплексно обременена враждебност към чувствата, които не допущат ярките
тонове и от страх от сенките, които хвърля светлината, биха засенчили слънцето с лилав
воал. Но това трябва да го има – “вътрешния художник”, който може да борави с
цветовете; който познава съотношенията между сянката и светлината, накратко: който
крепи душата. Вие не бихте могли да танцувате без вътрешния композитор, който създава
фината съгласуваност във вашия двигателен организъм. По същия начин е и с чувствата.

Двигателната структура-душевна структура

Който си има работа с деца, знае, че “вътрешният композитор” при тях е още в
годините си на “чиракуване”. Затова те са изложени на една постоянна меняща баня от
интензивни настроения, обусловени от ситуацията и в голяма степен определяни от
външния свят, често пъти променящи се без преходи, затова задачата на родители е да им
въздействат уравновесяващо смекчаващо. Едно тъжно дете трябва да бъде утешено, едно
необуздано радващо се дете – уравновесено, едно плашливо дете – окуражено. Като
възрастни ние се утешаваме, уравновесяваме или окуражаваме сами себе си, в повечето
случаи. Ние успяваме в това, защото имаме тънкото усещане за собствените си душевни
вълнения, чрез които можем да разпознаваме и балансираме в началото всяко вътрешно
препятствие, всяка опасност от излизане извън себе си или подтиснатост, благодарение на
известна инстинктивна сигурност. На това обстоятелство може да предпишете усещането,
че сте относително независими във вашия емоционален живот. Макар че той едва ли може
да бъде повлиян от съзнанието: че носите в себе си и “усещането за собствената си
свободна душевност”. На основната степен това изживяване за независимост възниква
чрез (несъзнаваното) сензитивно включване във фината съгласуваност на собствените
телесни процеси на движения. То се задълбочава, когато вие се изживявате като
неосъзнати “композитори” във вашия емоционален свят. И това вие изживявате всъщност
несъзнавано, поне в повечето случаи. Но тези несъзнавани процеси имат забележително
въздействие върху вашето общо душевно състояние. Какво се включва чрез това, че вие
не се разкъсвате постоянно от някакви настроения в тази или онази посока, а при всяка
раздвиженост или влияния, при всякаква функция оставате в единство със себе си.
Включва се едно основно чувство на благонадеждност, самостоятелност и
взаимосвързаност по отношение на собствения душевен живот. Това основно чувство
малките деца още не го притежават. Те нямат още общото възприятие за самите себе си,
че са в една цялостна душевна структура, и че тази структура, която е постоянно
подвижна, т.е. е една структура на движението – се променя непрекъснато в общуването с
външния свят, но все пак остава в себе си някаква надеждност и нещо взаимосвързващо;
нещо израстващо в биографичния процес като една структура на движението (двигателна
структура). Това малките деца, разбира се, все още не могат да изживяват. Те не се
чувстват (ако се върнем на старата формулировка) още “като свободно движещи се
същества, смислово участващи в двигателните взаимности на света”. Проявяващият се
чрез двигателното сетиво синхрон между самостоятелността и свързаността трябва да се
изгради едва с течение на времето като част от сензорната основа на живота.

Емпатия и силата на състраданието

60
 Опосредстваното чрез виталното сетиво чувство за уютност, което се появява също
на чисто душевно ниво като способност за търпение и благоговение и изгражда основите
на социалната добродетел на толерантността; опосредстваното чрез осезателното сетиво
чувство за форма и обвивка, от което се нуждаем, за да развием съпричастно внимание
към другите така, че да не можем да изпадаме в безразличие, а напротив –това внимание
да се превърне в толерантност и грижовност като житейска нагласа - тези двете неща не
създават все още чувството за свобода, провокирано от двигателното сетиво и
позволяващо ни така да формираме отношението си към света и към другите, че да станем
подвижни (гъвкави) и лесно адаптиращи се, без да загубваме от себе си. Виталност,
вътрешна гъвкавост в общуването с хората и ситуациите, усвояване на “танцово
вибриране” в социалните процеси, способности за комуникации и диалог – това не са
дарования, които един човек носи в себе си, а друг – не. Първата, основна предпоставка за
развитието на тази способност е ориентиращата сигурност в сферата на двигателното
сетиво – какво морално качество ще залегне в основата, се определя от всичко онова,
което обсъдихме досега като неизбежно. Каква полза би имало теоретично погледнато от
цялата толерантност и съпричастна загриженост, ако ние не можем да се раздвижим
(развълнуваме) с другите, за онова, което тях ги вълнува. Може само теоретично да го
изразим, защото практически в това, което казах за осезателното сетиво, вече се съдържа
качеството движение, също както при нашите обяснения за виталното сетиво трябваше
да посочим осезанието като предпоставка и т.н. Не ни остава нищо друго, когато описваме
едно основно поле на възприятието, освен това – да отнасяме към него винаги, без да
вдигаме шум, и полетата на останалите основни възприятия.
Вземете за сравнение елементите: вие изобщо не бихте могли да обясните как се
проявява водата в природата, ако искате да изключите от описанието си въздействието на
въздуха, топлината или тежестта, и въпреки това те са без съмнение четири различни
качества, които определят по различен начин нашето съществуване. Така е и с основните
сетива. Ще повторя отново: каква ще ни бъде ползата от толерантността и загрижеността,
ако ние не можем да се раздвижим (развълнуваме) за онова, което вълнува другите. Ние
бихме били с цялата наша толерантност само едни безучастни зрители и въпреки усилията
ни за съпричастност, бихме останали без разбиране към тях. Едва чрез проявяващите се,
благодарение на двигателното сетиво, душевни способности, ние сме в състояние да се
вживеем истински, да осъществим една вътрешно раздвижена (вълнуваща) връзка.
Ценният дар на емпатията, в крайна сметка – способността за състрадателност, намира тук
своята еволюционно-историческа основа. Чрез нея се повишава чувствителността към
душевните особености и по-фините структури на същността на другия, респ. към неговата
накърнимост или потребности, която чувствителност ние охарактеризирахме като едно
по-висше осезание; а така повишена, тя става и очевидна.
За познавачите на учението за сетивата можем, за избягване на недоразумения,
накратко да допълним: Аз-сетивото, свързано по най-съкровения начин с осезателното
сетиво, нахлува през душевните особености и същностни структури на другия в един още
по-дълбок пласт. Възприятията за същността, които могат да се опишат чрез някакви
прилагателни, представят сублимирали осезателни усещания; съдържанието на
възприятията на азовото сетиво обаче не се поддава на определения с новоизмислени
атрибути.

Грешни изводи – за утежнени условия на развитие

61
 Изправени сме пред един забележителен факт за душевния живот на човека: за да
се “вживеете” наистина в другия човек, да участвате заедно с него в неговите душевни
вълнения, вие се нуждаете първо от “усещането” за собствената си свободна душевност”.
Ако вие нямате вътрешното изживяване за свобода на основната степен, то тогава няма да
можете да развиете истински чувство на състрадание – алтруизмът и свободата са
неразривно вплетени един в друг. Такова твърдение, разбира се, никак не съответства на
днешното време, но с това не се променя факта, че то отговаря на истината. Вие трябва да
сте “осигурени” с опосредстваното от двигателното сетиво основно чувство, за да можете
наистина да се вживеете в другите хора; свободолюбиво настроеното отношение към
света е основата на вашата способност за състрадателност! С това нямаме предвид
обаче, че един човек, онеправдан по рождение по отношение на способността да се
вълнува (двигателна способност), не би могъл да изпитва състрадание. Един такъв
детерминиран начин на наблюдение ни е много чужд. Въпреки че има несъмнена
взаимосвързаност между двигателното развитие и говорното развитие, има и частично
увредени деца, които се учат да говорят, като постигат правилното вървене като
предходна степен на изучаването на майчиния език по един очевидно чисто вътрешен
начин, чрез чисто вътрешно подражание! Има дори и такива деца, при които увреждането
е толкова силно, че те не могат да използват своите говорни инструменти, но които
въпреки това научават майчиния си език по чисто вътрешен начин. В последните месеци в
пресата се коментираше съдбата на Бергер Селин, един младеж със силни смушения в
самоличността си, който не е увреден, но никога не е говорил: и е бил считан от всеки за
слабоумен във висока степен, докато с помощта на майка си започва да се изразява чрез
компютъра. Тогава се установява, че е един високо надарен поет.
Не бих искал да знам колко деца и младежи в лечебно-педагогически домове или
психиатрични заведения са считани за слабоумни и съответно третирани като такива,
въпреки че в техните увредени тела се крият високо развити души. И така би било съвсем
погрешно да се каже, че когато едно дете двигателно е силно онеправдано, тогава
“усещането за собствената свободна душевност” не може да се включи и вследствие на
това по-късно не могат да се развият в него чувства на състрадание. Трябва да се
предпазваме от такива изводи в областта на психологията на развитието. Фактът на
позитивната взаимовръзка между свободната телесна подвижност, душевното
свободолюбиво изживяване и способността за вживяване в другите не оправдава
негативното обратно заключение - но можем да говорим за утежнени условия на развитие,
ако са налице увреждания още в основната степен. Често се случва в живота така, че
способности, които трябва да се придобиват при утежнени условия, стигат до особено
впечатляващ разцвет. При това не бива да се оставяме да ни ръководи един удобен
релативизъм (”Всеки си е заслужил съдбата”), който в крайна сметка може да доведе до
омаловажаване на нашата възпитателна задача, защото тъкмо такава е създаването на
възможно най-благоприятни условия за развитие на децата и при утежнени обстоятелства
да направим всичко по силите си, за да се погрижим за баланса и смекчаването им.
Става дума просто затова, че ние в пълно признаване на индивидуалната съдба,
трябва да бъдем готови да помогнем: за деца с двигателни увреждания това означава да не
допуснем мисълта да пренебрегнем възпитателната грижа за двигателното сетиво при тях,
а напротив: тези деца се нуждаят от опосредстваната чрез двигателното сетиво основна
сигурност не по-малко от всички други, но те трябва да прескочат донякъде основната
степен на свободната подвижност в тялото си или все пак в голямата си част да се
откажат от тази опитност и по чисто вътрешен начин, подражавайки, да се вживеят в света
на движенията (вълненията), именно на човешките вълнения. Да се помага именно на тях
е една важна, може би жизненоважна (лечебна) педагогическа задача. В това се крие и по-
дълбокия смисъл на съмнителната за лаици и късогледи “експерти” странност на

62
танцуващите евритмисти като лечебни педагози пред деца в инвалидни колички от
антропософските домове. Разбира се, те не просто танцуват пред тях, а апелират чрез един
добре обмислен език на жестовете към вътрешните подражателни сили на децата, с това –
към двигателното сетиво. Също и в училищните занятия с телеснообременени деца ще
бъде съвсем неправилно да се откажем от часовете по двигателни упражнения, които в
занятията на Валдорфските училища имат значително място. Би могло особено много да
се акцентира върху занимания-игри с двигателна насоченост: отчасти така, че децата да
участват пряко до някаква степен, отчасти само да ги накараме да наблюдават. Ако
външно не могат да участват, то вътрешно да бъдат съпричастни – затова именно става
дума. Вътрешните подражателни сили се нуждаят от стимулиране. Това е основен елемент
при възпитанието на двигателно обременените деца. По този начин им се помага да не
изпадат поради своето онеправдано положение в изолация, а и още по-лошо – в състояние
на стресираност или униние. Защото главната опасност при деца, които поради някакви
спастични двигателни увреждания не могат да стигнат истински до подражаване,
представлява тъкмо чувството за самотност, унилост и плахост. На тях им е трудно да се
впишат гъвкаво в социалните събития на обкръжаващия свят, чувстват се пренатоварени,
ако около тях настава нервност, защото им липсва вътрешната бързина на реакциите,
която е нужна, за да се справят например с внезапни промени в ситуацията (стресираност)
и страдат вследствие на това от трайното чувство (униние), че не са дорасли до събитията,
не могат да са в крак с тях. Аз имам опит с това как такива деца до такава степен се
стресират, че получават спастични пристъпи, когато нещо се раздвижи силно в тяхното
полезрение. Е добре, това са крайни случаи, но те особено впечатляващо ни показват за
какво е необходимо двигателното сетиво.

Тъжното, размишляващо дете: към характеристиката на

латентните смущения на двигателното сетиво

Двигателното сетиво осъществява способността ни за вътрешна адаптация към

всичко, което се разиграва в нашето обкръжение. Ако сме изложени на някакви
раздвижващи впечатления, тогава ние ги “неутрализираме” донякъде като се “движим”
паралелно, подражавайки вътрешно. Докато имате изживяването, че можете вътрешно да
се движите, подражавайки, значи вие сте дорасли за тези впечатления и можете да
реагирате нормално. При възрастните това става съвсем скрито. При малките деца
процесът е отворено, неприкрито подражание, което по-късно се “завърта” навътре и се
превръща в несъзнавани възприятия на сетивото за собствените движения. Вие усещате
много ясно кога е достигната в този смисъл границата на вашата способност за
ориентиране. Тогава се появява чувство на безпомощност, човек буквално загубва поглед
върху нещата, става плашлив и несръчен, и изглежда сякаш му е отнета способността за
съпричастност в съответните ситуации. Той стои, тъй да се каже, като чужденец, обречен
на бездействие, вътре в събитията, които не протичат покрай него без последствия –
напротив – той е засегнат от тях, когато става дума за интензивни, объркващи впечатления
и тогава се оформя едно състояние на паника, човек иска да избяга, но изпада в една
лишена от цел и план активност. В такива моменти се срива също и основната сигурност,
проявяваща се чрез виталното и осезателното сетиво, защото, както казахме, нещата са
взаимосвързани. Но не е задължително само при особено турбулентни ситуации да
загубите способността за вътрешна адаптация и паралелна раздвиженост. Такова нещо
може да се случи и при един съвсем нормален разговор. Вие чувствате изведнъж: аз не
мога повече да продължа, нишката е прекъсната; аз чувам хората да говорят и
интелектуално горе-долу разбирам за какво говорят, но някак си не съм вътре в процеса,

63
не принадлежа към него. Тогава вие се чувствате изолиран и подтиснат. Ако някой от
участващите в разговора се обърне към вас, вие се стъписвате. Познато ли ви е това?
Разбира се, някой експерт по учението за сетивата би могъл да надигне глас: “това
е проблем на по-висшите сетива за говор, за понятия и аз-сетивото”. И аз не бих му
противоречил. Но съществуват отношения, символични взаимоотношения между сетивата
и именно основните сетива са неделимо свързани с т. нар. сетива на разбирането. Това е
отделна тема, която ние тук не бихме могли да проследим. Онова, което се забелязва при
по-горе описания случай на “отпадането” от един разговор във връзка с основните
сетива, това е преди вчсичко объркването на двигателното сетиво, което тук можем
спокойно да обозначим и като “сетиво на паралелното движение”, за да изтъкнем
специалния аспект на неговата вече преобразена дейност, аспекта на вътрешното,
подражателно съпричастие към социалните процеси.
Би било от помощ, ако се опитате да си спомните за такива състояния, когато сте
имали чувството, че не можете повече вътрешно да се движите паралелно, да се чувствате
като парализиран и докато разговорът край вас продължава (или забавлението), човек
реагира в такъв случай не толкова с паника и безцелни действия, а се чувства подтиснат и
изолиран, както и по един странен начин – уплашен като птиченце, паднало от гнездото
си. Но основното е онова тъжно чувство, което обхваща човека. Причината затова
нещастие е най-вече едно душевно състояние, при което не можем да се освободим от
определени лични проблеми, около които кръжи цялото ни мислене и чувствата ни. По
принцип зад това се крие някакво натрапчиво чувство- да се занимаваш натрапчиво със
себе си по тази или онази причина. Обърнете внимание някога на това като анализирате
собственото си състояние в момента, когато сте склонен да не участвате истински в това,
което се случва около вас. Така вие ще се научите да разбирате не само себе си по-добре,
но и децата, страдащи от смущения в двигателното сетиво, поради което са така
плашливи, често пъти се чувстват така унили и самотни.
Да се абстрахираме сега от децата с манифестирани двигателни увреждания, при
които ще повторим, бихме могли да въздействаме изключително благоприятно чрез
интензивно стимулиране на вътрешните подражателни сили, като ги въвлечем
максимално в двигателни, жестикулационни или интерактивни разговорни групови игри,
бихме могли да въздействаме изключително благоприятно. Да погледнем към децата,
които външно най-напред са се развили съвсем “нормално”, но може би от 3-тата, 4-тата
година в училищната възраст са приели един вид същност, която ни изпълва със
загриженост, защото сме открили склонност към ноторно “ровичкане” в собствените
мисли, известно принудително себе-заплитане, свързано с усещания за самотност и една
почти социално-фобийна боязън от контактуване, която почива на това, че тези деца, щом
влязат в контакт с други деца, настават конфликти и те се отдръпват стресирани и
подтиснати.
Такива деца стоят в детската градина обикновено встрани от другите, играят си,
например с дървените кубчета сами, но не са вглъбени дълбоко в играта си, тя протича
някак си механично, между другото, докато погледът им се рее в далечината, а устните им
се движат нашепващо в разговор със самите себе си. При общите игри в кръг те стоят като
изгубени или тичат в грешната посока; а физическото им излъчване напомня неволно на
“рицаря на печалния образ”. И когато някой ги заговори по –енергично, те се сепват,
сякаш до тях се стреля. Това, драги родители, е на кратко типът деца с латентно
увреждане на двигателното сетиво, при които “усещането за собствената свободна
душевност” не е така развито, както би било желателно. Онова, което тук не се е
включило, е свободолюбивото отношение към света, което при децата е в директна връзка
с радостта от движението. Не дивата, бурна двигателна еуфория имаме предвид (която
има своето оправдание, своята необходимост съответно при темпераментните деца), а по-

64
скоро тихо наслаждаване-радост от смисловите, направлявани движения, същинската
подражателна радост.
Всяка радост от движението има своите корени в ранно-детското подражание, а и
изобщо цялата радост от живота се корени в радостта от движението и представлява,
превърнала се във вътрешна радост от движението. Неувреденото, подражаващо
дете се вписва в света на движението, по-точно на човешкото, човеко-образното движение
като следва, подражавайки процеса на изправянето до изправения вървеж; като изучава
матерния език и като усвоява “телесния език” на другите хора, техните жестове и
двигателни навици. По-късно се наслаждава на игрите в кръг, на пантомимичните игри-
гатанки, на танците и преди всичко на прилежното повтаряне на всичко онова, което
неговите родители и др. хора правят в ежедневния, практически живот. Още по-късно
ненаситната потребност на тези деца все повече и повече да се наслаждават (чрез радостта
от движението) на чувството за свобода, на чувството за родственост с вятъра, с птиците
ги освобождава от директната подражателност и на преден план идват: катеренето,
скачането, надбягванията, колоезденето, акробатични упражнения и други подобни - по-
скоро спортни дейности; но всичко това става, когато е възможно по-двойки или на групи.
Радостта от движението и груповата гимнастика в детските години – това са двете страни
на едно и също нещо. Разбира се, има и деца, които по темперамент и конструкция клонят
по-скоро към леност и флегматичност, но в това няма причини за притеснения, докато не
се проявят описаните преди признаци за някакво латентно нарушение на двигателното
сетиво, респ. слабости в подражаванието.

Неизявена причина: ранно-детската подражателна слабост

Децата, склонни към задълбаване в объркани мисли, към унилост, към изолация са
деца със слаба подражателна способност и тъкмо в това е белята.
Въз основа на такава липса на ранно-детска подражателна активност, което може
да има най-различни причини и не винаги почива на груби възпитателни грешки, тези
деца не са изградили достатъчно своето сетиво за собствено движение и затова им липсва
опосредстваната от двигателното сетиво основна сигурност, която ние обозначихме като
“свободолюбиво отношение към света” и охарактеризирахме подробно. При тъжно-
размишляващите, склонни към унилост деца подражателната активност бе достатъчна, за
да се усвоят стоенето, вървенето и говоренето, както и при другите деца, но те не стигат
чак до състоянието да се чувстват от главата до върха на пръстите си проникнати от
двигателна енергия; да се включат в игрите, в жестово-танцовата и накрая във фината
социална “музикалност” и оттам – в движещото се и раздвижващо (вълнуващо)
“случване” в света.
Но тук нещо е останало наполовина недовършено в развитието на двигателното
сетиво; такива деца нямат изживяването на “вътрешния композитор”, за който аз преди
това образно говорих; на тях им липсва емоционално-адаптивна способност и тази за
паралелно вибриране, а именно душевната “фина настройка: затова при тях чувството, че
някак си не принадлежат към всичко това, че постоянно “отпадат” от социалните процеси
и не разбират истински какво всъщност става, е едно трайно състояние. И то няма нищо
общо с липсата на интелигентност, макар и често да е съпроводено с известна обърканост
в разбирането, а става дума за слабост на двигателното сетиво, произлизаща от това, че
ранно-детската подражателна активност по някакви причини е била редуцирана. Такова
нещо може да се крие в същността на детето; при телесните сетива това не е по-различно
отколкото при зрението напр. , а има вродена слабост с или без наследствена
обремененост. Има, разбира се, и придобита. При подражанието важи генерално, че
прекалено многото и прекалено силните впечатления са неусвоими за детето, към което

65
спадат и всякакъв вид медийно влияние, но също и липсата на предпазен “чадър” от
оптически и акустични дразнения, от постоянни промени в околната среда, както и при
автомобилни и самолетни пътувания. Също толкова трудно е и обратното: тъй нар.
сензорна депривация – т.е. – честото оставане на детето само. Принципно важи правилото,
че в спокойните, по-леки за справяне ситуации, детето може, тихо наблюдавайки, да
прекара добре. Освен това подражателните сили се изтласкват назад при един стресиращ,
гневен тон, да не говорим за телесни грубости; накрая трябва да се внимава за
осигуряване на достатъчен и добър сън. Това са най-важните точки. Но както казах, дори
и ако родителите има за какво да се упрекнат в това отношение, може да се случи детето
им да страда латентно от слабост на двигателното сетиво. Понякога, трябва накратко да се
каже, не ни остава нищо друго, освен да изходим от кармични компоненти, следователно
от проблеми, които очевидно се крият в съдбата на детето и не пасват към никой от
общоприетите примери за причините.

Докосване от Ангела: несъзнаваните копнежи на детето

Скъпи родители, вие трябва и от една друга страна да градите, от страна на нощта,
когато протича въздействието на Ангела. Вие можете да доизграждате на основата на
подреждащо-хармонизиращото въздействие на ангела. Детето изживява при това едно
дълбоко несъзнавано качество на превръщащата се в толерантност сила на любовта и с
копнежно очакване да намери отново това качество, се обръща към хората.
Ние задоволяваме този копнеж като правим всичко със спокойно, дори
благоговейно отношение, за да се чувства детето доволно в своето тяло и като се
погрижим за една вътрешна нагласа, при която то да почувства какво означава
“превърналата се в толерантност сила на любовта” в света на хората, в техния социален
живот, а именно – истинска толерантност. Особено неспокойните, нервни деца разчитат
на това ние да допълним въздействието на Ангела, защото те не могат да използват по
правилния начин онова, което им влива той като подреждащо-хармонизиращи сили по
време на съня. В това отношение те са като онзи човек, който е научил нещо, което
изисква вътрешна концентрация и мобилизиране, но не може да приложи на практика
наученото, защото е твърде развълнуван (възбуден) и възбудата му пропива чак до корема
и червата му. Така приблизително можем да си представим какво се случва с
неспокойните, нервни деца всеки път, когато се отдалечат от своя Ангел и трябва да се
конфронтират с най-обикновените реалности на живота.
И още: вие трябва да градите върху форсиращата, конфигурираща помощ на
Ангела, чрез която може да се развива осезателното сетиво. При тази подкрепа детето
изживява дълбоко несъзнавано преминаващата в структуриращ авторитет сила на любовта
и се обръща към нас с копнежното очакване да намери такава подреждаща съпричастност
и у нас. Като подсилваме с чист, бих казал възпитателен ентусиазъм (всичко трябва да се
прави с радост, иначе няма да има полза) чувството за форма и обвивка на детето, както
телесно, така и душевно, и му гарантираме нашата непоклатима грижовност, нашия дух на
закрила, ние удовлетворяваме този копнеж. Особено страхливите, нерешителни деца се
нуждаят от чувството, че ние ги закриляме. Когато те се отдалечат от своя Ангел-пазител,
те се чувстват повече от другите деца изоставени, напълно безпомощни срещу
опасностите на живота. Ние трябва да им заместим Ангела- пазител и това на първо място
е въпрос на нагласа. Страхливите деца се нуждаят от хора, които да им дадат усещането,
че те никога няма да ги изоставят в беда, дори само и в мислите или чувствата.
Неспокойните деца имат нужда от същото, но още по-силно се нуждаят от сигурността, че
такива, каквито са именно, биват респектирани от другите. Защото първичната травма на

66
неспокойните, нервни деца е това, че са нежелани, а тази на страхливите, колебливи деца
е, че са изоставени в беда.

За общуването с тъжно-размишляващите деца

Коя е първичната, пра-травмата на тъжно-размишляващите деца? Затова всъщност

вече говорихме. Това е нагласата за изолираност от събитията в света наоколо. Унилостта
на тъжно-размишляващите деца има една друга тоналност от тази на страхливите. Тя се
основава на опасението, че няма да бъдат включени, че няма да принадлежат към
случващото се, следователно няма да разберат какво се случва. Пра-травмата на тъжно-
размишляващите деца е, както казахме, всъщност изолираността от събитията, ако искаме
да я формулираме най-общо. Затова е важно да включваме тези деца, колкото е възможно
съзнателно във всичко, което се прави и да им обясняваме, съответно на възрастта им,
какво става; търпеливо да насочваме вниманието им върху взаимозависимостите и
смисловите връзки в това, което те изживяват. Ние трябва да ги освободим от
подтискащото чувство на зрители, неразбиращи за какво става дума. Това, както казахме,
при тези деца не е въпрос на интелигентност, а проблем на движението (на вълнението).
Той зависи много от това ние да не се заблуждаваме и да считаме тъжно-размишляващите
деца за глупави, поради техните лоши възможности за реагиране на дадена ситуация,
поради задръжките им в разбирането.
Онова, което им липсва е в по-широк смисъл душевната способност за изживяване
на процесуалното, на дълбоко обоснования смислов контекст на едно действено или
вербално случване. Те не могат вътрешно правилно да се раздвижат (вълнуват) в
паралелност с процесите, които се случват в тяхното обкръжение. Добре им се отразява
това да ги включваме така в предвидими, практически действия или най-опростени
производствени процеси с повече характерни степени в работата, че да предприемат една
определена работна степен и да наблюдават цялото, което се случва (извършва) преди или
след това; при следващия път да предприемат една друга работна стъпка, при по-
следващия-още една и т.н. – докато накрая изпълнят всички работни стъпки за които става
дума. Тогава “командата”се предоставя на детето: майката или бащата провеждат
въпросната работа по насочвания от детето и то решава само коя част иска да поеме. Като
се правят упражнения по този начин с тъжно-размишляващите деца, те усвояват добре
напр. готвенето (варенето и печенето или пък, ако не са съвсем малки – обработването на
вълната, от прането й, разресването, боядисване, както и преденето плетене или тъкане).
Участвайте и в много групови игри с такива деца! Измисляйте заедно с тях в диалог малки
историйки (сега ти се на ред: как ще продължи разказа?) или, според възрастта,
продължения на цели романи като се следи в една история да не се прескача постоянно
през глава, като напр. добрият, готов да помага крал не може от понеделник до вторник
изведнъж да се превърне в страховит тиранин, а бедните, просещи хора не могат
изневиделица да потеглят с луксозен кораб за Америка и т.н.
Могат да се препоръчат и следните неща: всяка седмица да ходите с детето в един
определен ред, по определено време да се разхождате и да вървите по един и същи път. Да
се спирате винаги на едни и същи места, да постоите при едно определено дърво, на
определена ограда или строителна площадка като насочвате вниманието на детето върху
множеството детайли. Какво е останало непроменено от предишния път и какво се е
променило? Появил ли се е някакъв нов елемент? Как напредва строежът на къщата?
Какво е станало с градината? Разцъфнали ли са пъпките! А кои цветя вече прецъфтяват?
Променили ли са цвета си листата на дърветата? Вървете по спирките на вашия път
отново и отново като наблюдавате внимателно и като обменяте впечатленията си с детето,
сякаш това се е превърнало в ритуал. И ако изпълнявайки това в определения ден и време,

67
вие срещате редовно и същите хора, които вършат нещо определено, напр. срещате мъж,
който винаги, когато минавате покрай него, току-що тръгва с велосипеда си, тогава вие
измислете някаква историйка за този мъж или пък за други хора.
Да се участва в случващото се в света с вътрешна виталност, с наблюдателност и
фантазия, това е девизът ни. При това вие трябва да помагате на тъжно-размишляващите
деца в това, че под “случващо се в света” не трябва да се разбира нещо свръхестествено,
непостижимо за изживяване или твърде философско, а конкретния ежедневен, сетивно
познаваем живот. От него трябва да се вдъхнови т. нар. “вътрешен композитор”.
Естествено, напълно разбираемо е, че за тези деца всичко е лечебно, чрез което те, най-
напред играейки, се научават да се вписват в социалните процеси както протичат според
определени, приемливи правила; където става дума да има съгласуване за размяна на
ролите; да се реагира духовно адекватно на онова, което прави другия. Но трябва да се
внимава: с такива игри на тъжно-размишляващите деца им е трудно, затова не трябва да
ги пренатоварваме, защото тогава се постига тъкмо обратния ефект на това, което искаме
да постигнем. Трябва да ги включим с нужното разбиране за техните недостатъци много
внимателно, където е необходимо и да ги водим. В думата “включвам” се крие златното
основно правило за такива деца! Второ, от разглеждането на това, което си изяснихме, се
разбира, че всичко по посока на игрите, с роли в тях, пантомими и танц, това означава
всичко, което има подражателен, както и раздвижващо-диалогичен характер, е истински
душевен балсам за тъжните деца, ако са така организирани, че ситуациите да са
подходящи за децата. И те да могат да се доверят на грижливо ръководене в случай, че не
могат сами да се справят.

Формиране на говоренето – смислово наситени жестове

И накрая – грижата за езика, както и тази за говоренето играе една много важна
роля: един опитен в общуването с децата логопед е равен по ранг с терапевта-евритмист, с
терапевта по избор. А у дома трябва колкото е възможно по-често детето да има на
разположение партньор в разговора, който да му разяснява контакта и смисъла на
съдържанието и да го предпазва от склонността му да потъва в дълбоки размишления,
дълбоко вглъбявайки се в себе си. При малките деца разговорът трябва да се оформя като
един свят от картинки, т.е. – не може да става дума за абстрактни обяснения. Също и в
ученическата възраст трябва повече да се насочва вниманието върху явленията, върху
разказването на такива, върху реакциите на хората, върху чувствата им, от какво се
страхуват, кои са особеностите на техните темпераменти. Също и начина, по който
говорите, скъпи родители, не е в никакъв случай нещо второстепенно. В присъствието на
едно тъжно, задълбало се в размишления дете, трябва да се постараете да говорите
красиво и звучно, но не с подправеност, само това не, а ясно и разбрано, така че детето да
почувства някаква по-сдържана волева сила в това, т.е. някакъв елемент на свобода. Това
въобще е, независимо от педагогическото значение, много похвално: да свикнем с едно
съзнателно, свободно говорене с децата. Освен това предлагайте им много поетични
рецитации, пеене, това им идва много добре. И виждате ли, това, което важи за говорния
език, важи също и за езика на тялото. Трябва да се внимава в ежедневния живот с децата и
особено с такива деца, които ние сега обсъждаме: как се движим, дали изобщо е останала
някаква “музика”, нещо приятно за изживяване от времето, когато се е спортувало или се
е танцувало, когато една двигателна култура е принадлежала към естествената
грациозност (и навярно суета) на младостта. Те въздействат здравословно върху
подражателната същност на всяко от тези деца чрез красотата на своя език на жестовете и
движенията и такава красота възниква напълно от само себе си, когато вие вършите
нещата без нервност, а с внимание: като просто отделите повече време да се посветите

68
истински и вътрешно на съвсем обикновени, практични действия във вашето ежедневие.
Така автоматично ще се стигне до една естетическа нотка във вашите движения, която
малкото дете много интензивно възприема и изживява в несъзнавано подражание като
нещо изграждащо доверие. И да не забравяме: добрата среда “за двигателното сетиво е
насоченото, формирано движение, смислово-наситения жест.
Ние можем да говорим на детето като чрез неговата подражателна склонност към
доброто (за този феномен вече се разбрахме в началото на нашите анализи), го накараме
да познае любовта чрез тялото си. Това означава от една страна: директен телесен
контакт, поддържащ виталното и осезателните сетива като се изхожда от една
благоговейна нагласа, както и от съобразяващо-съпричастното основно отношение; но
също и начина, по който ние изобщо се държим в обкръжението на детето и по който ние
контактуваме с нещата и съществата в света, как общуваме един с друг, е изключително
важен. Дали се отдавате само на детето или просто присъствате при него, занимавайки се
с нещо друго: начинът на вашите действия, вашата вътрешна нагласа се изразяват чрез
езика на жестовете, с които детето, посредством сетивото на собствените движения
паралелно, вътрешно “изговарят”: засега не бива да се интересуваме подробно как става
това паралелно вътрешно “говорене”. Трябва само да се знае, че при малките деца става
дума на първо място за паралелни движения във функционалната област, които оказват
влияние върху цялостното чувство към живота и поради това, че двигателното сетиво е
включено в тях, това влияние обхваща и душевното развитие. Следователно, обръщайте
достатъчно внимание на езика на жестовете! И ще повторя: този език не е въпрос на
упражняване пред огледалото, а въпрос на нагласа. Онова, което вършите с любов,
автоматично води до удовлетворяване на очакванията на двигателното сетиво на детето.

Възпитание и самовъзпитание: силата на състраданието

Ще трябва отново да надграждате върху въздействието на Ангела. Това

въздействие може да се определи по отношение на двигателното сетиво като
отпущащо-координиращо. През нощта цялата система от крайници и мускулатура
донякъде се настройва наново: стяганията се отпущат, мускулите могат да се отдадат на
спокойния, равномерен поток на соковете в тялото. Като се остава изцяло на своята
телесна тежест, човек същевременно я пренебрегва, т.е. не трябва да се брани срещу нея;
по-висшите съставни части на нашето същество се отделят от тялото и биват пропити от
свръхсетивни сили, които през деня-когато стоим, вървим или се движим изобщо,
осъществяват онази вълшебна работа на мускулната координация, композиция, която се
извършва на всяка наша стъпка, скрито, отдалечено от будното съзнание. Ангелът
въздейства разхлабващо(отпущащо), релаксиращо като един безкрайно чувствителен,
телесно-вещ масажист, който приема същевременно изтощения “вътрешен композитор”
под своята вдъхновяваща и регенерираща закрила. Когато, като се събудим този вътрешен
композитор отново подхваща своята работа, той намира един пластичен гъвкав телесен
инструмент и така подкрепен може да се заеме за работа.
Нека това, което сега казах в малко по-поетически криволици, обобщим без
всякакви алегории: Разбира се, ние навлизаме в едно поле, което ни принуждава да
говорим и пишем нещо, което действително се случва, макар че ежедневният ни език не
познава думи затова (както и общоприетият научен език).
Какво си мислим ние всъщност, откъде новороденото дете получава способността
за съвсем кратък период да се изправи и да се научи да върви, а после да усвои и
майчиния си език? Чрез подражаването, определено. Но аз не мога да слушам напр. една
Бетховенова соната, после да седна на пианото и да си кажа: сега ще науча сонатата

69
наизуст чрез подражание. Преди да го сторя, ще трябва да съм се научил да свиря на
пиано. В противен случай не бива изобщо да са захващам със сонатата. Що се отнася до
подражанието, децата, ще се съгласите, са се научили да “свирят на пиано” още преди да
се родят. Няма нужда да се учи едно дете на подражаване, то вече го може! Едва дошло на
този свят, то започва, без да му го изискваме, да се упражнява на най-трудните пиеси и
ние няма защо да предприемаме каквото и да било, за да го мотивираме или да му
показваме как се прави това. Едно дете знае точно какво трябва да направи, за да може
след 10-11 месеца да проходи изправено като възрастните. Единственото, което ние
можем да направим затова е и ние да ходим изправени пред погледа на детето. Но ще
бъде ли достатъчно, ако аз дълго време слушам свиренето на Бетховеновата соната, за да
мога след 1 година да я изсвиря? Не, това няма да има никакъв смисъл, ако не знам какво
са прави с едно пиано. Но защо тогава е достатъчно да обикаляме около едно бебе, за да го
научим да върви? Защото то може да подражава и за тази висша творческа даденост, с
която то разполага а priori, му е помогнал неговият Ангел. Трябва само да се мисли
непредубедено и да се стигне до факта, че в детето действа едно по-висше същество. То
действа по различен начин и що се отнася за двигателната способност, както и до
вродената (още неузряла) двигателна интелигентност, може да се говори, ако трябва
да стигнем до някаква кратка формула, затова, че: същата мъдрост, която се изразява в
това, че детето се ражда като едно способно на подражание същество, въздейства винаги
по време на сън така отпущащо-координирайки в структурата на крайниците му, както
образно го описах по-горе. Така двигателното сетиво може постепенно да се развива и да
поеме своята основна, ориентираща функция. Детето изживява чрез отпущащо-
координиращото въздействие на Ангела дълбоко неосъзнато качеството на издигнало се
до силата на любовта вживяващо разбиране към другия и се обръща към света и към
хората с копнежно очакване да намери и от тях също такова вживяващо разбиране.
Ние потвърждаваме това очакване като отговаряме положително със съответната
вътрешна нагласа на готовата за подражаване отдаденост на детето към смисловото
“красиво” движение и му гарантираме сигурността, че ние никога няма да го “изоставим”
без внимание, а ще го включваме във всичко, което се случва. Детето черпи радостта от
живота от това, което ние му показваме, при което “превърналата се в разбиране сила на
любовта “ в социалния живот означава: сила на състраданието. Така ние засилваме
“усещането за собствената свободна душевност” и отглеждаме в него зародиша затова,
щото в своя по-късен живот то да намери в себе си силата на състраданието като нещо
съвсем естествено. В тази посока не проповедта за милосърдност са възпитателно
плодотворните дела, а тези, които обгрижват двигателното сетиво. Особено тъжно-
размишляващите деца се нуждаят от нашата обгрижваща двигателното сетиво подкрепа, и
те се нуждаят преди всичко, повече от другите, от чувството да бъдат “включени” и то с
разбиране. Защото тяхната първична (пра-) травма е да бъдат изключени от ставащото в
света. Те се чувстват като музикант, който идва добре подготвен на репетиция с
оркестъра, но винаги се отказва, когато множеството звуци наоколо го объркват напълно,
така че той седи там като парализиран и предпочита да не свири, отколкото постоянно да
свири фалшиво. Така горе-долу можем да си представим ситуацията на дето с увреждания
(слабост) в двигателното сетиво, когато отива сутрин в детската градина. То не е в
състояние да координира всички неща, които се случват около него. Липсва вътрешната
способност за адаптиране, онази смесица от освободеност и инстинктивен усет за
ситуацията. Затова такива деца се явяват като “прът в колелата” и по възможност се
държат встрани от всичко. Стеснителността, която често пъти проявяват, има ритуален
характер. Те си създават своя собствена система за ред като заместител на смисъла. Вътре
в тази ритуална система от навици нещата са обозрими и подредени смислово.

70
 Това беше, което исках да ви кажа за тъжно-размишляващите деца. Те са преди
всичко недостатъчно проникнати в своята душевна конституция, в своите душевни
отношения с околния свят от отпущащо координиращото въздействие на Ангела. Това,
което им се полага по време на сън, не е дорасло до “нахлуването” на сетивния свят и от
това следва желанието им да се оттеглят в самите себе си, да се държат близо до онази
вътрешна сфера, от която се излъчва сигурност и утеха за тях, когато те затварят вратите
на външния свят.

Сетивото на равновесието

Равновесното сетиво, драги родители, е тясно свързано с двигателното сетиво, това

е ясно. Неговата цялостна разхлабеност и възможност за координация ще ни бъдат малко
полезни, ако не можете да пазите равновесие. При всички двигателни процеси, преди
всичко при изправено положение, но също и иначе, вие трябва непрекъснато да се
балансирате. В мускулното фино съгласуване сетивото за равновесие също е основно
включено, както и в полетата на емоциите. Компенсаторните равновесни импулси и
“композиторските” постижения, за които говорихме, не биха били възможни без една
фина способност за възприемане на равновесието и не – равновесното състояние. Но
въпреки това равновесното сетиво, сравнено с двигателното има съвсем друго, собствено
качество. Рудолф Щайнер описва това качество по следния начин: “Как усещаме
излъчените в душата изживявания на равновесното сетиво? Защото това е съвсем душевно
нещо: Ние усещаме това като вътрешно спокойствие, като онова вътрешно спокойствие,
което прави така, че когато аз идвам оттам насам, не оставям там онова, което се крие в
тялото ми, а го вземам със себе си и то остава спокойно същото; и така аз мога и да летя
във въздуха, но аз пак бих останал същият. Това е нещото, което ни оставя независими от
времето; аз и днес не се оставям назад в миналото, а и утре съм същият. Тази
независимост от времето, това именно е излъчването в нашата душа на равновесното
сетиво. Това е себе-усещането ни като дух: едно необичайно виждане, на пръв поглед.
Обикновено се изхожда от това, че поради нашето равновесно сетиво, ние не падаме,
грубо казано. И това е така. Рудолф Щайнер често ни е обръщал внимание върху това
очевадно качество. Така лаконично той говореше за сетивото, “чрез което ние
различаваме, кога стоим прави или лежим (и) усещаме как, когато стоим на двата си
крака, се държим в равновесие”. Но при по-точно наблюдение трябва все пак да попитаме:
“Не е ли един абсолютно учудващ факт това, че стоейки прави, ние можем да пазим
равновесие? Ние приемаме това нещо като съвсем нормално и то е такова, но все пак
граничи с чудо.
Помислете само какъв огромен товар вие носите върху една минимална
повърхност, тази на ходилата ви, сякаш е някаква дреболия и при това – не само, когато
стоите като изправения като свещ оловен войник, но и когато например танцувате или
подскачате на един крак. В моя случай това са 92 кг. и мога да ви уверя, че въпреки тази
си телесна пълнота, не се чувствам тежък и няма опасност да падна, доколкото нямам
никакви вратни пречупвания, увреждания.
Аз мога да подскачам доста добре само на 1 крак и да балансирам по оградата на
градината с моите 92 кг. - питайте децата. Колко учудващо е това, че една такава тежест
буквално с лекота може да се носи – това можете да забележите едва, ако по някакви
причини се наруши равновесието ви, например след като сте били на въртележката или
сте се “почерпили” повечко. Тогава трябва изведнъж да внимавате като се движите преди
всичко – да не затваряте очи. Зрителното сетиво изпълнява важна равновесна функция:
когато равновесното сетиво е объркано вие, така да се каже, държите здраво погледа си
върху предметите, ориентирайки се вътрешно по външния пространствен ред. Ако след

71
някакво по-“мокро” парти е нарушена и зрителната ви перспектива, тогава можете да
компенсирате несигурността си в равновесието като държите очите си отворени. Щом ги
затворите, положението става критично. Също и когато обърнете лице нагоре да
наблюдавате звездите, може да стане критично, ако се завъртите бързо от една посока в
друга. Какво става тогава? Като феномен – най-напред е нарушено вътрешното ви
пространствено ориентиране.
Съществува вътрешно пространствено чувство, което не е идентично с насоченото
навън пространствено възприемане. Искам да кажа: това вътрешно пространствено
чувство нормално е налице и тогава, когато затворите очи и запушите уши. Става дума, за
да се изразя по-точно, за едно вътрешно чувство за симетрия. Вие имате вътрешното
изживяване затова как сте включени в посоките на пространството, т.е. – едно изживяване
за горе-долу и за отпред-отзад и за ляво-дясно: едно вътрешно, независимо от външното
възприятие чувство за пространство, при това вие усещате себе си като стояща изправена
фигура вътре в това вътрешно пространство; като издигаща се в средата на
пространството фигура. Винаги това усещане е съпроводено с изживяването ви като
център; когато стоейки свободно се концентрирате върху вашето вътрешно
пространствено чувство си поражда едно усещане за център, както и за издигане-
пространството се е разпростряло във всички посоки като купол, а в центъра му стои
вертикално издигнато моето Аз. Това фундаментално чувство за симетрия винаги
присъства “тайно”, когато все пак сме донякъде в състояние на равновесие. И това има
предвид Рудолф Щайнер, когато говори за “вътрешно спокойствие”, което ни “кара да се
усещаме като независими” от времето и от телесността. При това, вътрешното възприятие
за равновесие се отнася, както дотук го описахме, до нашето телесно състояние,
доколкото засега структурата на цялото ни същество (това вече го видяхме във връзка с
другите сетива), а именно – до отношението на духовно-душевното към физически-
телесното. Но аспектът на това отношение, за което ние получаваме съобщение чрез
равновесното сетиво, е тъкмо онова на независимост на духовно-душевното от физически-
телесното. Защото виждате ли: физическото тяло, взето само по себе си, подлежи на
гравитация. То е изложено на центростремителни сили, които го привличат надолу към
центъра на земята. Ако бяхме напълно зависими от него, нямаше да можем да стоим
изправени и да вървим, а само да пълзим по пода-но не, дори и пълзенето означава вече
едно малко парченце независимост от закона за гравитацията, защото там, където нищо не
противодейства на този закон, там няма авто-мобилност, няма само-движещо се тяло.
Когато, следователно дори и един дъждовен червей не е напълно подвластен на
своето тяло, тогава може да се изчисли в каква степен, и пак ще повторя: в какъв
изключително учудващ мащаб, човек се еманципира, освобождава като духовно-душевно
същество в процеса на своето развитие от законите, на които като физическо същество би
бил напълно подчинен, ако в неговото тяло не живее нито душа, нито Аз, благодарение на
които той може да се движи и да се изправи. Това еманципиране ние изживяваме, когато
стоим прави или вървим и при това нямаме никакво чувство, че сме привлечени надолу
или, че падаме, когато танцуваме или скачаме на един крак, или балансираме по оградата
на градината. Ние не бихме могли нито да стоим прави, да вървим или да танцуваме, да
балансираме, ако нямахме онова вътрешно усещане за симетрия и пространство, онова
чувство за “издигнатост в душевното пространство”-“усещането за себе си като дух”,
както се изразява Рудолф Щайнер. Цветето, знаем, бива привличано нагоре към
слънчевата светлина. Поради това, че слънцето грее, то може да се изправи и да се
разтвори нагоре. Човекът има тази светлина, чрез която той може да се изправи и да се
отвори нагоре, вътре в самия себе си. Това е, което ние възприемаме чрез равновесното
сетиво: тази вътрешна, изправяща ни светлина, благодарение на която ние сме отворени
“нагоре” към ангелските сфери.

72
 Освобождаването на ръцете

Двигателното сетиво ни дава чувството за подвижност (динамика) в душевното

пространство; равновесното сетиво ни осигурява изживяването на вътрешното
пространство, респективно и на душевното като такова, и при това, както казахме, като
изживяване за издигнатост в центъра на пространството; като пра-усещане за симетрия
(статичност). Така тези 2 сетива действат заедно и ни дават информация за нашия
духовно-душевен статус по отношение на физическо-телесния, а с това и на нашето
обкръжение, защото като физически-телесни ние сме включени в условията на околната
среда заедно с господстващите в нея закони, а като духовно-душевни същества
възприемаме (благодарение на нашите основни сетива) начина за това включване или пък
не-включване, за частичното ни издигане над тези закони.
Чрез двигателното сетиво ние усещаме доста ясно това издигане като “чувство за
собствената свободна душевност”, но то е, както видяхме вече, и една много силна
динамика, отнасяща се до обкръжаващата ни среда и до дадената ситуация, която
възприемаме. Чувството за свободна подвижност възниква в душевното пространство в
жив обмен с “движещите се и раздвижващи (вълнуващи) събития в света”; следователно
става дума за решаващо свързани с времето изживявания, макар че една есенция на това
постепенно се отлага, тъй да се каже като независимо от времето, респективно от
ситуацията “свободолюбиво отношение към света” и става постоянно душевно качество.
При равновесното сетиво съотношенията са други. Чрез него ние усещаме още по-
ясно, отколкото чрез двигателното сетиво издигнатостта от телесното като способност за
изправеност и като безтегловност (не случайно Рудолф Щайнер казва: “аз бих могъл да
летя във въздуха и пак ще остана същия”); като независимо от времето чувство за
изправеност в душевното пространство: “Това вече е съвсем душевно: ние го чувстваме
като вътрешно спокойствие” – Рудолф Щайнер). Фактът, че можем свободно да се
движим, се дължи на въздействието на душевното във физическо-телесното;че можем
да се изправим – на въздействието на духовното във физически-телесното, на
въздействието на нашето отворено нагоре, към Ангела Аз-ово същество. И по-точно,
чувството за свобода на движението възниква чрез това, че душевното в нас действа
заедно с нашите жизнени процеси, а чувството за “себе-усещането като дух” е в резултат
на действието на Аз-а във физическото тяло. Но няма нужда да се задълбочаваме сега в
учението за съставните части на човешкото същество, за да разберем какво се получава
при децата. По това Рудолф Щайнер е казал следното в своята втора лекция върху
педагогическата практика от гледна точка на духовно-научното познание за човека:
“Виждате ли, вървенето е нещо, което ние в живота си така популярно обобщаваме, но в
него се крие безкрайно много повече от това, че детето от пълзене се изправя до онзи
начин на ходене, който постепенно се усвоява за цял живот. В това научаване на
вървенето се съдържа нагласата на човек затова цялото равновесие на собствения ни
организъм и всичките ни възможности за движение да се включат в равновесието и
възможностите за движение на Вселената, доколкото ние сме вътре в нея. Ние търсим,
докато се учим да ходим, съответстващо за човека равновесно положение според
Вселената; ние търсим, докато се учим да вървим, онези своеобразни проявяващи се само
при човека съотношения между движението на ръцете и това на другите крайници. Онази
принадлежност на ръцете към душевния живот, (докато краката ни изостават от него и
продължават да служат само на телесното движение), това е нещо от огромна важност да
целия ни по-нататъшен живот. Защото диференцирането в дейността на краката и тази на
ръцете е именно търсенето на душевното равновесие за живота ни. Първо търсим
физическото равновесие в изправянето си, а в освобождаването на подвижността при

73
ръцете ние търсим душевно равновесие. Всъщност би трябвало да се каже: статиката и
динамиката на вътрешния човек, свързан с Вселената ни учат, че това е научаването на
ходенето”. И по-нататък се казва още:” Там, където е усвоено ходенето, т.е. – са усвоени
статиката и динамиката, там човекът приема от своето обкръжение Духа”.
Вие виждате отново: ние сме добре ориентирани по отношение на равновесното
сетиво тогава, когато връзката между “горния” и “долен” човек е подчинена на един
определен начин. Това подчинение трябва да е такова, че от една страна да дава чувството
за свободна подвижност в душевното пространство, от друга – самото чувство за
вътрешно пространство да се изживява като издигнало се над времето усещане за
присъствие вътре в световната симетрия.
Изправящата сила на светлината обхваща физическото тяло (краката) като
“статична” сила и освобождава “динамиката” (способността) на ръцете така, че човек да
може да се впише чрез горните си крайници в космическите закони за движението.
Всичко това се проявява като изживяването на “издигнатост” в центъра (статика) и на
“преодоляване” на пространството (динамика). Статичното усещане произлиза от долните
крайници, динамичното – от горните, принадлежащи към гръдното пространство. Едва,
когато тези усещания са се издигнали от долната, свързана със земята област, може да се
установи онова, което ние описахме във връзка с двигателното сетиво като “усещане за
собствената свободна душевност”. Обусловената от равновесието автономност на ръцете
се проявява, както казахме, като усещане за една възможност, която включва в себе си
осигуреното от двигателното сетиво себе-възприемане (в актуалното, настоящото
движение), както и чувството за адаптиране и координираща способност (“свободолюбиво
настроеното отношение към света”).

Равновесното сетиво и оценъчната способност

Ние отново ще видим как равновесното и двигателното сетиво взаимно се

проникват. “Душевното равновесие в живота” почива върху това, че горният човек се
съдържа в долния и същевременно израства от него така, че да го прониква, но без да бъде
абсорбиран от него, а само се изправя и израства над него. “Най-напред ние търсим
физическото равновесие в изправянето, а в освобождаването на ръцете търсим душевното
равновесие”. Духът, който при това, както казва Рудолф Щайнер “бива поеман”, може да
бъде усвоен благодарение на въздействието на Ангела. Ангелът до известна степен е
посредникът, чрез който “равновесието и възможностите за движение във Вселената” се
излъчват в нас. И това също става нощем, когато висшите съставни части на съществото
ни, обозначавани в антропософската лексика като Азът и астралното тяло, се
освобождават от физическо-телесната си принадлежност и донякъде се “зареждат” със
силите, необходими, за да можем сутрин да станем и да ходим.
Ако сме окуражени от Рудолф Щайнер да използваме физически понятия за
онагледяване на тези взаимозависимости, ние можем да говорим наистина и за
“зареждане”, но разбира се, нито “статиката” на равновесието при човека е идентично с
тази при един строеж, например (в противен случай щяхме да се откажем от свободната
подвижност или да бъдем издухани от всеки повей на вятъра), нито Азът и астралното
тяло биват “зареждани” с по-висши сили като батерии с ток, а става дума всъщност затова,
че човек, по-точно детето (при възрастните зависимостта в това отношение е по-малка)
получава указания по време на съня си: указания за това как да се разгърне свободна
движимост при една правилна смяна между разхлабващо-отпускащи и координиращи
действия; указания затова как да се съгласуват статиката и динамиката една с друга, така
че в процеса на изправянето тежестта (привличането към земята) и лекотата
(освобождаването на горните крайници) да намерят едно балансиращо съотношение

74
помежду си. Това са указания на Ангела по отношение на двигателно-равновесния
комплекс.
Ние възприемаме чрез тези сетива самите себе си в трансформирането на това,
което научаваме в състоянията на будно съзнание, до което не бихме стигнали с нашите
възможности за мислене и спомняне, макар че те представляват около 1/3 от живота ни.
На нощните равновесни указания ние дължим способността да се изправим, когато сме в
будно състояние, като и приемаме постоянното въздействие на Духовното, което витае в
обкръжаващия свят и организира пространствено-предметния свят. Онова, което се
описва във физиката, математиката, астрономията и т.н., не което се спекулира, а което се
приема като закономерност на мисловното обобщаване, това са всъщност универсални
божествени принципи. За тези универсални принципи ние не бихме имали възприемаща
способност без равновесното сетиво. Ние не бихме изживявали без него пространствено-
предметния свят като една подредена система, а като един нехомогенен конгломерат от
сменящи се процеси и състояния. С други думи: ние не бихме могли да изградим ясно
мислене, ако нямахме равновесното сетиво. “Без посредничеството на едно сетиво ние не
бихме могли да издържим стоенето в равновесие, нито танцуването, без това не бихме
могли да изградим напълно нашето съзнание”(Щайнер), накратко: ако ви се вие свят, вие
загубвате ориентация”. Точните науки не биха могли изобщо да възникнат без сетивото за
равновесие. Без него ние не бихме придобили онова, което се изразява първоначално в
“освобождаването при движението на ръцете”, а именно-оценъчната способност. Тя се
разгръща пра-феноменално в полярността между лекота и тежест (тегло), между
вертикала и хоризонтала. Ако сте ориентирани добре в полето на равновесието, за вас
няма да съществува никакво колебание във връзка с долу и горе, вертикално и
хоризонтално, (а оттук и – с “тук” и “там”, при което при разграничаването им решаващо
въздействие има осезателното сетиво). Томас Гьобел пише в своите “ Извори на
изкуството”: “Абсолютността на Духа се отразява също и във феномените на сетивото,
което е в служба на Духа: възприятията на равновесното сетиво, в абсолютен смисъл са
винаги еднозначни. Смесени феномени никога не се проявяват.”

Душевно равновесие и чувство за справедливост

Ръцете “претеглят” или по-добре казано: онова, което живее в нашите ръце, ако не
са заети с някаква определена дейност, е вътрешната “претегляща”, оценъчна способност.
Вие усещате това, когато почувствали се несигурно, като в някаква клопка при вземане на
решение, или когато искате да изразите амбивалентността на нещо, правите инстинктивно
“претеглящи” движения с ръцете. Това се прави напълно автоматично и с него се изразява
един много съществен аспект на усещането за равновесие. Защото какво всъщност ни
подтиква, например да не оставяме противоречията просто да си съществуват, а да
стигаме до някаква преценка, т.е. – до някакво схващане, според което тези противоречия
да се обострят или пък да се изгладят, при което на пръв поглед изглежда непримиримо
онова, което се стреми към отделяне, към разпадане в несвързани съставки да може да се
събере в единна композиция. Необходимостта се крие в това, че ние винаги се стремим да
възстановим равновесието. Ние се чувстваме изведени от равновесие, когато се изправим
пред някакво неразрешимо противоречие или някаква ярка едностранчивост и се стремим
към възстановяване на симетрията в нашето чувстване и мислене.
И тъй, да опитаме инстинктивно, вътрешно да се “изправим”, за да добием поглед и
да подредим ситуацията за самите себе си така, че да я усетим в съгласуваност с
равновесието и със законите на движението в Космоса, с божествения космически ред, ако
ми позволите този малко патетичен израз, но е вярно: чрез чувството за равновесие ние

75
имаме вътрешното чувство за божествения ред на всемира. Това се отнася не само до
континуума пространство-време и за разгръщащото се в него мислене, но също и до това,
което от години най-изтъкнатите глави на метафизиката и етиката полагат усилия да
обосноват.
Не бих искал сега да философствам за моралния световен ред и за ролята на
поставения в свободна позиция в това отношение човек – това други го могат по-добре. Аз
бих искал да насоча вниманието ви върху феномена, че по отношение на справедливост и
несправедливост ние имаме едно усещате на синхронизъм и анахронизъм. Това усещане
ние наричаме “чувство за справедливост” и то не е нищо друго, освен една сублимация на
равновесното сетиво в тясна връзка с опосредстваната чрез двигателното сетиво
способност за емпатия. Способността за съчувствие и състрадание е при това неразривно
свързана с чувството за справедливост, но все пак не са идентични. Защото чувството за
справедливост е всъщност чувството за симетрия на морално ниво: вътрешният стремеж
там, където една човешка съдба тежи твърде малко спрямо някаква друга; да наклоним
везните, така че да се постигне равновесие. Истинското чувство за равновесие не се
стреми към наказание или възмездие, а към това да осигури достойнството на човека там,
където то е накърнено. Затова е нужна емпатията, за да не произлезе от това някакъв
закостенял, сухо теоретичен принцип. На това място бих искал да кажа: от както Христос
въздейства върху земята, справедливостта без емпатия престана да бъде адекватен
принцип. Нужно е дори нещо повече от емпатия: нужна е една проникната от емпатия
възприемчивост за онова, което в морален аспект е “съответстващото на човека състояние
на равновесие спрямо всемира.”
И точно така работим ние, когато се грижим за отглеждането на равновесното и
двигателното сетива на детето и за подготовката на неговото “душевно” равновесие в
живота” като му помогнем да издигне ръцете си, своето цяло гръдно пространство от
земното притегляне и заедно с неговия Ангел работим над това, щото то да развие по-
нататък едно сигурно чувство за уважение пред човешкото достойнство:чувство за
справедливост. Способност за състрадание и чувство за справедливост са двете морално-
социални качества, свързани взаимно с двигателно-равновесния комплекс, така както
толерантността и грижовността са взаимосвързани с витално-осезателния комплекс.
Ако вземете всичко това предвид, ще забележите, че това са 4-те аспекта, които в
християнския идеал за любовта към ближния, са вплетени в единно цяло – е, може да се
повдигне въпросът дали всъщност не се мисли материалистически, ако например се
отхвърля с лека ръка способността за справедливост като сублимирало чувство за
симетрия? На това аз бих отговорил, че ние в началото се обединихме за едно виждане, (за
да се избегнат недоразумение), че: моралното качество е в хода на времето онова нещо,
което се проявява последно: но последно проявило се, то е основният вътрешен мотив.
Именно затова става дума: осветляващо-интегриращата помощ на Ангела, както
бихме могли да се изразим с оглед на равновесното сетиво (осветляваща е изправящата
сила; интегрираща означава “събираща разпадащото се в единно цяло”, чувството за
пространство и симетрия) е заложена в моралното качество. Развитие на равновесното
сетиво при детето: това означава същевременно –готова за подражание склонност към
всичко, което удовлетворява чувството за справедливост.
Детето изживява осветляващо-интегрираща подкрепа на Ангела дълбоко
несъзнавано като докосване от издигналата се до силата на любовта оценъчна сигурност;
т.е. като докосване до по-висшата справедливост. И то ни посреща с копнежното очакване
да открие нещо от това качество в начина, по който ние се държим в живота и общуваме
един с друг.
Ако идеалът за справедливост живее в нас не като рожба на мисленето ни, а като
истинско социално усилие, тогава ние въздействаме ориентиращо върху равновесното

76
сетиво на детето. И точно така, както трябва първо да развием: търпение – за постигане на
една толерантна нагласа, съпричастен интерес – за постигане на грижовност в живота по-
нататък; вътрешна подвижност – за състрадателната способност; така и чувството за
справедливост изисква известна вътрешна уравновесеност, която обхваща и онова, което
представлява проявяващото се чрез виталното сетиво спокойствие, защото то донякъде е
достатъчно, то може да се култивира в пълна изолираност от света, но само когато се
докосне до нещата и хората, когато се “раздвижи” съпричастно с другите, ще разгърне
своите контактни, социални качества.
Състоянието на спокойствие, проявено благодарение на равновесното сетиво, е по
правило предразположено към отваряне към контакти; при това вътрешното чувство за
пространство и симетрия при възрастните е автономно (при децата – все още – не), но то
възниква поради това, че човек “сам постига своето равновесно състояние в
пространството, ... сам се поставя във взаимодействие с гравитацията”, подчертава Рудолф
Щайнер. А Шойерле пише:”Кореспонденцията между собственото телесно равновесие и
околната среда е съвършена...тъкмо това е проявлението на неделимото единство между
света и себе-то в сетивния живот.” Така и вътрешната уравновесеност, “душевното
равновесие” е едно качество, което се реализира едва във взаимоотношението с
обкръжаващата среда, с другите хора. В поведението на човека то може да “изживее”
поражение, когато трябва да се прояви като тактичност, като сигурност в решенията, в
преценките, като спокойна целенасоченост или чувство за ред (нямаме предвид
педантичния, наложен ред, който всъщност показва липса на вътрешно равновесие), също
и като способност да се проумяват ситуациите.
Това, което вие излъчвате, когато сте вътрешно добре балансирани, е нещо
изключително пораждащо доверие, благонадеждност, което при децата въздейства
стабилизиращо директно върху равновесните взаимовръзки – не само върху душевните,
но и върху телесните. Зная много добре колко трудно е това; само не си мислете, че бих
искал да се изправям пред вас като някакъв морализатор, изтъкващ собствения си
образцов начин на живот. Но все пак трябва да се знае, за да бъдем способни на
здравословна, конструктивна самокритика, накъде води всичко това. И не бива да си
правим илюзии (когато става дума за развитието на равновесното сетиво при детето) по
отношение на ролята на собственото ни душевно равновесие и на въпроса: Доколко
може да ни се вярва или не във всичко, което с право или без право е взаимно-
обусловено? Не проповядването за справедливост е в този аспект с възпитателно
въздействие, а собствените усилия за праволинейност в моралните дела; да се оставиш да
се само-ръководиш от собственото чувство за правда, което се таи вътре във всички нас.
Проблемът, макар и много рядко, се крие в това, че се поддаваме на изкушението да не се
оставяме да ни води това усещане, този глас на съвестта; да се чувстваме притеснявани от
него. Това не значи да се превръщаме в свръх-човеци, за да изпълняваме добре
професията си на родители, разбира се – не, и който разиграва ролята на такъв свръх-
човек пред децата, трябва да му се каже: когато ги мамите, това само ще ги притесни и ще
загубите доверието им, защото те усещат добре какво е истинско и какво – не. И понеже
във възпитанието много зависи от само-възпитанието на възпитателя, ние не можем да
отминем този проблем. Аз вече казах: малките деца не гледат както възрастните винаги
към резултатите, към ползата и т.н., а усещат истинските усилия. “Символът на
равновесието, везната, е прастар образ за равновесието”(Шойрле). Като се обръщате вътре
в себе си към това качество, скъпи родители, и се опитвате да поддържате известна
душевно култура, т.е. – наистина да бъдете справедливи към детето си, да положите
усилия изобщо за едно основно поведение на непредубеденост и справедливост в
общуването с другите, вие се грижите за равновесното сетиво на детето. А като се
грижите за него, вие допринасяте за моралното му възпитание за в бъдеще. От едно малко

77
дете не можете да очаквате чувство за справедливост. Това чувство още се таи съвсем
дълбоко в подсъзнанието му като послание на Ангела и “работи” през нощта върху
равновесната система. Но вие можете да разчитате на подражаващата склонност на детето
за всичко, което изразява вашата, превърнала се в оценъчна сигурност сила на любовта,
вашето чувство за справедливост. Така вие ще работите през деня, за да намери детето
своето равновесие и по-късно да го възприеме като нещо съвсем естествено.

“Милостивият дар - вървенето”- ръководната роля на

равновесното сетиво

Според моя опит тук не може, както при другите сетива, да се обособи един “тип”
на дете с латентно увредено равновесно сетиво. Че тъжно-размишляващите деца чрез
своята слабост на двигателното сетиво са онеправдани в тяхното равновесно ориентиране,
е напълно ясно. Но и неспокойно-нервните, както и страхливите, колебливи деца не са
добре пригодени, по принуда, към душевното си равновесие. Така, както ние разгледахме
равновесното сетиво, то се оказа онова сетиво, чрез което абсолютно фундаментално се
осъществява присъствието на Ангела; чрез което неговото въздействие може да се
изживее в телесно-душевната структура. Подреждащо-хармонизиращи, формиращо-
конфигуриращи – това са различните аспекти на една по-висша, просветляваща и
интегрираща сила на формирането, която господства в инкарнационния процес и полага
основата на “душевното равновесие в живота”. Когато детето започне да се нарича “аз”
означава, че равновесното сетиво на първата степен е узряло затова, щото силата, която е
действала скрито в изграждането на неговите: витално, осезателно и двигателно сетива, се
проявява вече в неговата индивидуална същност.
Карл Кьониг, великият пионер в основаването на едно лечебно-педагогическо
учение за сетивата, писа в книгата си “Първите 3 години на детето”, че чрез придобиване
на равновесие “главата се вдига нагоре и достига до светлината”. Противоборството
между светлината и тежестта (гравитацията) завършва в полза на изправеното положение.
Това може да се разглежда само във връзка с онази съставна част на човешкото същество,
която Рудолф Щайнер обозначава като “Аз” и което се полага само на човека, и на никое
друго създание на земята. Благодарение на това Аз именно, на всяко човешко същество се
полага милостивия дар на вървенето. Всички други форми на движение се подреждат
около онази голяма форма, която се проявява като изправяща сила и която в мига, в който
се прояви, осигурява ред и направляване (посока). Детето взема със себе си при своето
раждане този “милостив дар” от ангелската сфера и вечер след вечер се връща оттам, за да
си осигури подаръка. Що се отнася за връзката със останалите основни сетива е ясно, че
нито виталното, нито осезателното сетиво, както и динамичното себе-възприемане не биха
имали някакво значение за развитието на съзнанието, без изправения, възприемащ се в
своята изправеност субект. Шойрле обозначава равновесното сетиво като “най-висшият
подредител в соматичната сфера” и констатира:”Движенията, осезанието, виталните
усещания за уютност, чрез които ние осъзнаваме тялото си, се ръководят в крайна сметка
винаги от специфичните усещания за симетрия и вътрешната посока”. Като резюме можем
да цитираме Гьобел:”Равновесното сетиво образува вратите, през които преминава – Азът,
за да изживее своя душевен ритъм между будното състояние в тялото и спящото
състояние, изтръгнато от тялото”.
Вие стимулирате равновесното сетиво на детето (независимо от това, какво казахме
с оглед на възпитателното поведение и нагласата към живота) като съобразявате всичко,
което е от значение за обгрижването на останалите телесни сетива, и по-точно – на
двигателното сетиво. Една латентна слабост на равновесното сетиво винаги е свързана с

78
отслабване в целия долен сетивен спектър, при което трябва да се внимава къде се крие
главната трудност. Ако едно малко дете например не подражава правилно, а остава
вглъбено в себе си, тогава вниманието не трябва да бъде насочено главно към
двигателното сетиво; ако вместо здравото, креативно подражание продължава само
някакво неестествено приспособяване, може би до 5-6 години, без да се появи една силна
и противопоставяща се фаза междувременно, т.е. ако детето до навлизането си в
училищна възраст живее почти неотграничаващо се от обкръжението, “прилепвайки се
към него, тогава ние трябва да обърнем внимание преди всичко на осезателното сетиво.
Ако, на трето място, изискването за подражание е налице, но постоянно се смесва с
някакво, обземащо движенията вътрешно безпокойство и поражда хаотични движения и
ако – наблюденията ви показват, че безпокойството, настанало от външните впечатления,
така атакува вашето дете, че то непрекъснато се противи, непрекъснато мята крака и ръце,
сякаш се брани телесно и душевно, било срещу приеманата храна, било срещу акустични
или оптически дразнения, тогава отново важи правилото: да се обърне внимание на
двигателното сетиво, но също и на осезателното, но като най-първична причина тук е
нарушение (смущение) в сетивото на живота (виталното). Във всички тези случаи, които
аз въвеждам само като примери, равновесното сетиво е включено в състрадателност, и ако
основната проблематика се крие в развитието на равновесното сетиво, т.е. – ако едно дете
още в началото не може истински да се изправи и никак или само с голямо забавяне, стига
до вървенето и стоене право (макар че расте в едно обкръжение, подобаващо за дете, така
че груби нарушения, пренебрегване или малтретиране, са изключени), тогава по правило
си имаме работа с едно увреждане на централната нервна система, респективно от
антропософско гледище – с една паралелна непропускливост на човека, който лечебно-
педагогически трябва така да се третира, че всичките 4 “долни сетива” да се въвлекат в
съответната програма от упражнения, както я описва Дитер Шулц в неговата (вече
спомената) книжка за ранното стимулиране.

Душевното равновесие и чувството за себе-оценка

Въпреки че не можем да отграничим отделен тип на дете с латентно смутено

сетиво за равновесие (за разлика от първично онеправданите деца по отношение на
виталното сетиво, осезателното или двигателното), което води до затруднения в
инкарнационния процес, можем все пак да се запитаме: как въздейства липсващото
душевно равновесие във връзка с 3- те основни смущения (нарушения), с които ние се
запознахме. И тогава ще трябва да се погледне към самия процес на изправянето), към
онова, което Карл Кьониг има предвид, когато пише: “Главата се повдига нагоре и достига
светлината”. С това се изрича нещо много важно за способността за само-усещане, за
което днес много се прави: за т.н. “самочувствие”. Онова, което в обикновения
психожаргон е така обозначено и най-вече с неподходящи средства по-скоро само
козметично, изчистено, отколкото истински подхранвано (горе – долу по мотото: всеки
ден си казвай по 100 пъти, че си прекрасен(а), не е нищо друго, освен “себе-усещането
като дух”, за което Рудолф Щайнер каза, че е излъченото в душевността ни въздействие на
равновесното сетиво.
Неспокойните, нервни деца, както и страхливо-колебливите, и тъжно-
размишляващите имат, всички по свой начин, увредено самочувствие. Нека си спомним:
едните се чувстват нежелани, другите – изоставени в беда, третите – изключени от
случващото се. Това са различни изразни форми на липсващо вътрешно равновесие. На
тези страдащи деца им е трудно да крачат с “вдигната глава” през живота и нашата
благородна задача трябва да бъде да им помогнем чрез цялостната си възпитателна
нагласа като им покажем, че трябва да бъдат напълно сигурни по отношение, както на

79
нашата толерантна преценка на тяхната стойност, така и на нашето заинтересовано
съпричастие и нашето съчувстващо разбиране към тях.
Чувството за собствената цена (стойност) като чувство за издигнатост и
просветленост е идентично с изживяването на свободното използване на ръцете. И от това
са потърпевши всички деца, които са слабоориентиращи се в областта на телесните
сетива: те нямат доверие в своята способност за действия: едните-от безпокойство,
другите-от колебливост, третите-от неразбиране. Затова те страдат от чувството за
неудачници. Това е тяхното общо бреме – и ние трябва да ги избавим от него. Наше
задължение е да им съдействаме за придобиването на доверие в творческата сила на
техните ръце като предпоставка за тяхното самочувствие. Това е педагогическият основен
мотив за равновесното сетиво и с това – за всички слабости на ориентирането в областта
на телесните сетива.
Педагогически главната грешка се състои съответно в широко разпространения, за
жалост лош навик, постоянно да конфронтираме страдащите от чувството за несполука
деца с тяхната незадоволителност по отношение на действията им. Вместо да оценяваме
акцентирано малките им постижения, за им помогнем да довършат оставеното
несвършено, вместо да им даваме грешни съвети с високопарни думи, просто – да ги
похвалим (това би било, например в детската градина или в училището, наистина едно
добро педагогически поведение). Вместо това, обаче, ние често ги натоварваме с един вид
морална вина, заради несръчността им, колебливостта или неразбирането в резултат на
техните слабости; упрекваме ги, че били мързеливи и то нарочно, опърничави,
невъзпитани и т.н.
Но няма “нарочно”, т.е. – от чисто зла умисъл мързеливи или опърничави деца!
Всяко дете желае всъщност от цялото си сърце да направи нещо добро и да намери
признание затова. Аз бих ви казал: ние правим от децата си мързеливи или опърничави
същества като ги упрекваме за тяхната неудача. Какво да прави едно тъжно-
размишляващо дете, което постоянно не разбира какво всъщност се иска от него, когато
при всяка възможност чува, че било невнимателен мързелан; когато постоянно му се
изтъкват другите като идеални образци. След известно време едно такова дете ще започне
– като предпазване от излагане – просто да отказва да действа. Ако ние свикнем с това да
съобразяваме факта, че всяко дете има своя мярка, според която преценява своите
постижения, не само ще намалеят посещенията при психиатрите, но ще може да се
предотвратят някои катастрофални житейски пътища.
Множество престъпни или нарко-секти имат своите корени там, където раните от
детските страхове, поради нетърпеливост или липса на обич от страна на възпитаващите,
са стояли дълго време отворени така, че да не могат никога повече да бъдат излекувани.
Най-вече това се отнася до училищата, което аз постоянно наблюдавам професионално, но
може да се каже, че валдорфските училища са отишли много по-напред от държавните по
отношение на изпълненото с разбиране общуване с децата, принадлежащи към
разглежданите дотук три основни типа. Трябва изрично да споменем, че окуражаващи
изключения в лицето на изтъкнати личности-преподаватели могат да се срещнат във
валдорфските училища много по-често, отколкото където и да било другаде.
В крайна сметка определянето на децата, които не съответстват на нормата, са една
много подтискаща част от работата, която може да стовари тежестта си не само върху
учителите, но и на по-високите нива се поставят, за спешно разрешаване, основни
формиращи въпроси ( големина на класовете, евентуално приемане на класни помощници
от сферата на “стимулация за училищата”, подсилване на лечебната педагогика в
обучението на учители, изобщо-качество на това обучение, гъвкаво боравене с
училищните програми и т.н.). Защото в бъдеще ще има все повече деца, които от една
страна ще се нуждаят от специално стимулиране, от друга – не всички ще имат достъп до

80
социалните училища и домове, защото те изобщо няма да пасват на обичайните категории
за недоразвити деца, но също и на тези от общочовешка гледна точка. С други думи:
нормалното училище ще се развива като интерактивно, паралелно лечебно-педагогическо
училище, независимо дали ние искаме това или не, а на валдорфското училище ще му
прилича, ако с концепции за такова едно неудържимо развитие не куцука отзад, а (рамо до
рамо с лечебните педагози) поставя изпреварващо знаците напред.

Резюме: насоки за тъжно-размишляващите деца

Нека припомним още веднъж в обобщаващия преглед насочващите акценти за

възпитанието на тъжно-размишляващите деца; за обгрижването на двигателно-
равновесния комплекс от сетива, при което тъкмо онова, което се отнася за равновесното
сетиво, както видяхме има водеща роля и важи за цялата долна сетивна област, но в
рамките на тази цялост е свързано особено с двигателното сетиво. “Нашето равновесно и
нашето двигателно сетиво са тясно свързани и взаимно координиращи се” – констатира
Гьобел. “Тази взаимна игра (трябва) добре да бъде наблюдавана, за да може да се направи
необходимото разграничаване”. Ние това и направихме тук. Като основни правила в този
област важат:
- подражанието
- спокойното, смислово насочено движение
- свободна игра на ръцете и китките
- въвеждане в танцово-жестикулиращи движения
- баланс (чувство за симетрия и пространство)
- формиращо говорене (рецитаторство), музика
- помощ чрез разясняване на дадена ситуация
- зададени практически работни процеси
- съзнателно въвеждане в ежедневните събития
- несантиментална симпатия като възпитателно поведение
- силата на състраданието като примерна нагласа
Това са насочващите акценти за деца с нарушено душевно равновесие, свързано
предимно с някаква латентна слабост на двигателното сетиво.

81
 Заключение: педагогика и етика

Педагогическата максима за неспокойните, страхливи и тъжни деца е

окуражаването, а нашият жив респект пред достойнството на човека им дава сигурност.
Тези качества трябва да се появят на мястото на една педагогика на манипулативното и
нормативно “отглеждане”, каквато се шири и до днес. Онзи който, следвайки грешния дух
на времето, вижда някакъв претенциозен морализъм в това – живият респект пред
човешкото достойнство, т.е. – охристиянизираното чувство за справедливост, което се
противопоставя, когато една човешка съдба, една детска съдба бива по-малко уважавана,
отколкото друга, да се издига като максима на една педагогика на висотата на своето
време – той трябва да се запита дали е готов да участва в разговора по въпросите за
детското възпитание. Онзи, който смята като съвременен, модерен човек да се дистанцира
от стойности като грижовност, състрадателност и чувство за справедливост; няма да
намери достъп до познанията за определени, основополагащи феномени и взаимовръзки
на човешкия душевен живот и не може да участва в проектирането на една бъдеща
психология на развитието, която насочва вниманието към опасността от една
материалистична едностранчивост, каквото ние направихме още в началото.
Че детето “не се възпитава само”, както твърди антиавторитарната педагогика, с
горещо усърдие, нито пък просто “бива възпитавано от нас”, както прибързано се изразява
детерминирания начин на мислене, а е дело, преди всичко, на възпитаване от Ангела,
който черпи сили от небесните извори, а ние като родители, педагози или терапевто-
възпитатели и терапевти “само” довършваме това дело; че всъщност всяко дете има своя
ангел-пазител, своето “по-висше себе” и от него, не само при нужда – в особено
необичайни житейски ситуации, но и постоянно, нощ след нощ получава помощ, сили и
утеха; че вие, скъпи родители, окуражавате, подкрепяте най-усърдно вашето дете като се
опитвате да се присъедините съзнателно към въздействието на Ангела и да не допуснете
то да изчезне през деня-всичко това са идеи (под “идеи” нямам предвид някакви
фантастни измислици, а истини), по които възпитателната наука трябва да се ориентира,
ако не искаме да се стигне в социалния живот до заблуждения с катастрофален мащаб.
Защото разрешаването на социалните въпроси става в детската стая или в училищната,
никъде другаде.
Ние трябва да оставим тези убеждения да проникнат дълбоко в нас. Положението
на децата изисква да се отнасяме сериозно с “новата духовност”, която започва там,
където израства нова човечност от страхопочитанието пред детето. Нека не изискваме
непрекъснато в нарцисистки дух децата да имат страхопочитание пред нас, а да пробудим
такова в себе си спрямо тях, а по този начин и пред проявилия се чрез тях свят на
ангелите. Трудно е, но вие можете още днес да започнете. Струва си усилието!!!

82
 БИБЛИОГРАФИЯ
1. Михаела Гльоклер: “Родителска консултация”, 1933 - 3 изд.
2. Томас Гьобел: “Източници на изкуството”, Дорнах, 1982
3. Росвита Хайман: “Ритъмът и неговото значение за лечебната педагогика”, Щутгарт, 1989
4. Хенинг Кьолер: “За загадката на страха”, Щутгарт, 1994 - 2 изд.
и “Младеж в раздвоение”, Щутгарт, 1994 – 4 изд.
5. Карл Кьониг: “Първите три години на детето”, Щутгарт, 1957/1994
и “Развитие на сетивата и телесен опит”, Щутгарт, 1986 – 3 изд.
6. Кристоф Линденберг: “Рудолф Щайнер, Теми от избрани съчинения: към учението за
сетивата”, Щутгарт, 1990 – 3 изд.
7. Ханс Юрген Шойрле: “Цялостната сетивна организация. Преодоляване на разделението
между субект и обект в учението за сетивата”, Щутгарт, 1984 - 2 изд,.
8. Дитер Шулц: “Ранното стимулиране в лечебната педагогика”, Щутгарт, 1991
9. Рудолф Щайнер: “Духовно-душевните сили на възпитателното изкуство” GA 305, Дорнах,
1991 – 3 изд.
и “Общо човекознание като основа на педагогиката”, GA 293, Дорнах, 1992 – 9 изд.
и “Антропософия, един фрагмент” GA 45, Дорнах, 1980 – 3 изд.
и “Педагогическата практика от гледище на духовно-научното познание за човека”, Дорнах,
1989 – 4 изд.

83