Чули сте, че е било казано

Чули сте, че е било казано
“You've Heard It Said”:

15 biblical interpretations that render Christians powerless
Copyright © 1991 Gary DeMar
превод Copyright © 2001 Божидар Маринов
Съдържание
Съдържание .................................................................................................... 1
ВЪВЕДЕНИЕ ................................................................................................... 4
Дълбоко и широко ....................................................................................... 5
Любимите библейски митове ..................................................................... 6
Чули сте, че е било казано ......................................................................... 8
Обратно на общоприетото мнение ............................................................ 9
Никога вече бездейни ............................................................................... 10
“СВЕТЪТ Е ЗЪЛ”........................................................................................... 12
“Християнино! В какво вярваш?” .............................................................. 13
Учението за сътворението........................................................................ 13
Предполагаеми негативни стихове.......................................................... 14
Много светове, от които да избираме ..................................................... 16
Библейската употреба на “свят” .............................................................. 17
Хуманизмът като паралел ........................................................................ 20
“ВЪВЛИЧАНЕТО В СВЕТА НЕ Е 'ДУХОВНО'"............................................ 23
Какъв пример е това? ............................................................................... 23
Религия отвътре навън ............................................................................. 25
Духовните неща......................................................................................... 26
Митът за свещеното и светското ............................................................. 28
Религията на секуларизма ....................................................................... 30
“БИБЛИЯТА СЕ ЗАНИМАВА САМО СЪС СПАСЕНИЕТО” ....................... 32
Ново сърце, нов живот.............................................................................. 33
Ефектът на доминото................................................................................ 34
Семейни въпроси ...................................................................................... 36
Икономически въпроси ............................................................................. 36
Политически въпроси................................................................................ 37
Правни въпроси ......................................................................................... 37
Етични въпроси ......................................................................................... 38
“НЕ МОЖЕШ ДА ПОСТАНОВЯВАШ МОРАЛА СЪС ЗАКОН” ................... 40
Чий морал? ................................................................................................ 42
Автономията като закон............................................................................ 43
Библията и морала.................................................................................... 44
Кое не може да бъде постановено чрез закон ....................................... 47
“ХРИСТИЯНИТЕ ТРЯБВА ДА ОСТАНАТ НЕУТРАЛНИ” ........................... 49
Невъзможна позиция ................................................................................ 49
Дори този, който те мрази ........................................................................ 50
Мълчанието не би било злато.................................................................. 51
Самарянският фактор ............................................................................... 51
Хуманистичната разновидност на неутралитета ................................... 53
Двоен стандарт .......................................................................................... 55
Чули сте, че е било казано 2
Антилогиката на неутралитета................................................................. 56
Декоративни птички................................................................................... 57
“ИСУС НЕ БЕШЕ СОЦИАЛЕН РЕФОРМАТОР” ......................................... 59
По-висш принцип? ..................................................................................... 61
Липсата на права сред пленниците ......................................................... 62
Бог вече е говорил .................................................................................... 65
Негативен пример ..................................................................................... 66
“ЦЪРКВАТА НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ВЪВЛИЧА В ОБЩЕСТВЕНИ
ПРОБЛЕМИ” .................................................................................................. 70
Реформите през вековете ........................................................................ 71
Английското аболиционистко движение.................................................. 76
Американското премахване на робството на твърде висока цена....... 77
Библията като “Великата харта” на бедните и подтиснатите ............... 78
“Само да проповядваме благовестието”................................................. 81
Съживлението и обществената реформа............................................... 83
“ПОЛИТИКАТА Е МРЪСНО НЕЩО” ............................................................ 87
Държавната власт е установена от Бога ................................................ 87
Държавното управление е едно сред много управления ...................... 88
Хората правят политиката такава, каквато е.......................................... 89
Мръсна работа........................................................................................... 91
Библията и политическата дейност......................................................... 91
Презвитериански конфликт ...................................................................... 92
Политиката няма да ни спаси................................................................... 93
“РЕЛИГИЯТА НЕ ТРЯБВА ДА СЕ СМЕСВА С ПОЛИТИКАТА”................. 95
Трите предназначения на закона............................................................. 96
Възпиране на злото................................................................................... 96
Предизвикателството на плурализма ..................................................... 99
Месианската държава............................................................................. 104
Възраждане на Рим................................................................................. 106
Бог ходещ по земята ............................................................................... 107
По-внимателен поглед в Библията........................................................ 108
Управители, които смесват религията с политиката ........................... 111
“ГРАЖДАНСТВОТО НА ХРИСТИЯНИНА Е НА НЕБЕТО”....................... 113
Двойно гражданство................................................................................ 115
Примерът на Павел................................................................................. 117
Властта на Сатана .................................................................................. 118
Дали властите са зло? ............................................................................ 120
Сегашното състояние на дявола ........................................................... 121
Сатана като “богът на този свят” ........................................................... 122
“БОЖИЕТО ЦАРСТВО НЕ Е ДОШЛО” ...................................................... 127
Царството е дошло.................................................................................. 127
“Народ, който принася плодовете му” ................................................... 128
Нуждата от дефиниции ........................................................................... 129
Ограничаване на царството ................................................................... 132
Установяването на царството ................................................................ 133
“ИМА РАЗДЕЛЕНИЕ МЕЖДУ ЦЪРКВАТА И ДЪРЖАВАТА” ................... 138
Затваряне на вратата за християните................................................... 140
Какво имаме предвид?............................................................................ 140
Много власти............................................................................................ 141
Примери за разделение на властите .................................................... 142
Сътрудничество между властите........................................................... 143
Нарушаване на границите ...................................................................... 144
Какво да кажем за Конституцията?........................................................ 146
Историята на Първата Поправка ........................................................... 147
Историческа измислица.......................................................................... 151
Договорът от Триполи............................................................................. 152
“БОЖИЕТО ЦАРСТВО НЕ Е ОТ ТОЗИ СВЯТ” ......................................... 158
Царството и царствата ........................................................................... 159
Този малък предлог................................................................................. 161
Гледната точка на Пилат ........................................................................ 163
Някои възражения ................................................................................... 166
“НИЕ ЖИВЕЕМ В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ”.................................................... 171
Обречени да се повтарят ....................................................................... 172
“Лъжливото овчарче”............................................................................... 172
Пророческо Déjà Vu................................................................................. 173
Разочарованите....................................................................................... 174
Последните дни ....................................................................................... 176
Пророчески провинциализъм ................................................................. 178
Съвременните предсказатели ............................................................... 178
Признак за надежда? .............................................................................. 183
Последствията от предсказанията ........................................................ 184
“НИКОГА НЕ Е ПРАВИЛНО ДА СЕ ПРОТИВИШ НА ВЛАСТТА” ............ 186
Ограниченията върху властта................................................................ 188
Старият Завет.......................................................................................... 188
Новият Завет............................................................................................ 193
Какво да кажем за Революцията?.......................................................... 194
Римляни 13 .............................................................................................. 196
ЗАКЛЮЧЕНИЕ............................................................................................. 199
Доведеното дете на Просвещението .................................................... 201
ВЪВЕДЕНИЕ
А отхвърляй мръсните и бабешките басни.
1 Тимотей 4:7
В последните години бяха издадени многобройни
книги предназначени да дадат по-точно тълкуване на
историята и да разрушат дълго поддържаните митове.
Например, един от най-любимите исторически митове е, че
Христофор Колумб бил отплавал на запад от Европа за да
докаже, че земята е кръгла.1 Биографът на Колумб, Елиът
Морисън, описва разказа като “чиста фантасмагория” и
“заблудителна и злонамерена глупост.”2
Питагорейците през шести век пр. Хр. са учели, че
земята е сферична, а Аристотел го е доказал, като е
наблюдавал “по време на затъмнение, че земята хвърля
сферична сянка върху луната.”3 Учените и църковните
ръководители през шестнадесети век са учели, че земята е
кръгла, на основата на изследване на създадения ред и
Писанието:
Научното доказателство за сферичността на земята е било
наложено от религията; Бог е направил земята сфера защото
това е била най-съвършената форма. В Стария Завет има
споменаване на това в Исая 40:22: “Онзи, Който седи над кръга
1
За по-цялостно изследване на тази тема, виж Gary DeMar, “Goodbye,
Columbus?” The Biblical Worldview (September 1990). В допълнение към мита за
плоската земя, малко хора знаят, че Колумб е бил християнин, който е искал
да донесе благовестието до изгубените по целия свят. Виж August J. Kling,
“Columbus – A Layman ‘Christ-bearer’ to Unchartered Isles,” The Presbyterian
Layman (October 1971), 4. Колумб е заявил своите идеи в своята Libro de las
Profecias или Книга на пророчествата, която е държал в ръка, когато се е
обръщал към кралица Изабела за средства за своето пътуване. Преведена е
голяма част от Книгата на пророчествата. Виж Kay Brigham, Christopher
Columbus: His Life and Discovery in the Light of Hid Prophecies (Barcelona, Spain:
Clie, 1990). Макар коментарите на автора да клонят силно към
диспенсационния премилениализъм, преводът на текстовете от Писанието,
които Колумб е избрал за подкрепа на своите възгледи, е много полезен. Най-
интересната характеристика на Книга на пророчествата на Колумб е
неговото вярване, че благовестието на царството трябва да се проповядва на
всички народи преди Исус да дойде отново.
2
Samuel Eliot Morison, Admiral of the Ocean Sea: A Life of Christopher Columbus
(Boston, MA: Little, Brown and Co., 1942), 89.
3
Richard Shenkman, Legends, Lies, and Cherished Myths of American History (New
York: William Morrow, 1988), 13.
на земята” – като “кръг” е превод на еврейската дума khug,
4
сфера.
В годината, в която Колумб отплава в историята,
Мартин Бехайм от Нюремберг, Германия, създава земен
глобус. Никой не прави глобус, ако вярва, че земята е
плоска.
Дълбоко и широко
Дебатът в дните на Колумб не е бил дали земята е
плоска или кръгла. “Въпросът е бил ширината на океана; и
именно тук противниците са били прави.”5 Колумб е
подценил обиколката на земята и ширината на океана с
доста мили. Благодарение на Провидението, на пътя му се е
намирала Америка и тя е съкратила това, което иначе щеше
да бъде много дълго и почти невъзможно пътуване:
Мнението на образованите в дните на Колумб е било, че земята е
сфера с обиколка около 24,000 мили (38,616 км; бел.прев.).
Следователно, тъй като Китай е на около 8,000 мили (12,872 км)
на изток, здравият разум е сочел за непрактично да се плава
16,000 мили (25,744 км) на запад за да се достигне Ориента. Ето
защо Колумб е имал толкова трудности в намирането на
поддръжници за неговата идея.
Колумб изчислил обиколката на земята на около 18,000 мили
(28,962 км), а също е повярвал на преувеличената оценка на
Птолемей за разстоянието до източния край на Азия.
Съчетавайки тези две грешки той стига до заключението, че
Япония отстои на около 3,000 мили (4,827 км) на запад от
6
Канарските острови.
Колумб допуска и някои допълнителни грешки. Той е
вярвал, че дължината на градуса е 56.66 мили (91.16 км),
когато всъщност нейната точна стойност е почти 69 статутни
мили (111 км) при екватора. Възможно е, ако Колумб е бил
правилно осведомен за обиколката на земята и дължината
на градуса, той да си е останал в къщи! Погрешните
изчисления на Птолемей са били “щастлива грешка. Защото
те са насърчили мореплаватели като Колумб и Кабот да
вярват, че Атлантика може да се прекоси за кратко време.”7
4
Samuel Eliot Morison, The European Discovery of America: The Northern Voyages
(New York: Oxford University Press, 1971), 6.
5
Morison, Admiral of the Sea, 89.
6
Sam Dargan, “Will the Real Christopher Columbus Please Stand Up?” World
(October 7, 1989), 20.
7
Morison, The European Discovery of America, 7.
Любимите библейски митове
Докато митовете около морските открития на Колумб
са интересни, в тях няма нищо, което да има пряко
въздействие върху вървенето на християнина с Исус
Христос. Обаче, има уроци, които трябва да научим от
нашето кратко изследване за Колумб и мита за плоската
земя и определени любими митове относно Библията.
Многобройни библейски митове са заразили църквата.
Някои от тези митове са безобидни, тъй като не засягат
нашето спасение: вярването, че забраненият плод е бил
ябълка (не е конкретизиран видът на плода), че Йона е бил
погълнат от кит (било е “голяма риба”) и че ангелите имат
крила (нямат), например. Има и други митове, които се
представят за факти само защото сме ги чували толкова
дълго и сме пропуснали да изследваме “Писанията всеки
ден дали е вярно” (Деяния 17:11).
Когато ни запитат, “Кой отряза косата на Самсон?”
обикновено отговорът е, “Далила.” Но един внимателен
поглед в библейския текст ще покаже, че Далила “повика
човек та обръсна седемте плитки на главата му.”
И тя го приспа на коленете си, па повика човек та обръсна
седемте плитки на главата му; и тя започна да го оскърбява.
(Съдии 16:19, курсивът добавен)
Макар разказът с отрязването на косата за Самсон и
Далила да не е централно учение на християнската вяра,
той показва, че ако един мит се прокара без някой да
провери фактите, тогава митът автоматично става факт.
Дори отсъствието или наличието на една дума е
важно. На колко от вас е било казано и сега го вярват, че
Исус, като се молеше в Гетсиманската градина, “потта Му
стана на кръв”? Какво казва Писанието?
И като беше на мъка, молеше се по-усърдно; и потта Му стана
като големи капки кръв, които капеха на земята. (Лука 22:44,
курсивът добавен)
Има голяма разлика между потта да е “капки кръв” и
“Неговата пот стана като капки кръв.” Всичко, което един
изследовател на Писанието трябва да прави, за да
опровергава подобни митове, е да отвори своята Библия и
да чете. Да вземем, например, използването на кваса в
Писанието. Някои тълкуватели твърдят, че думата квас
винаги символизира злото. Вярно ли е това? Едно
изследване на думата и нейното използване в различните
контексти ще покаже, че квасът не винаги символизира
злото. Как го знам? Погледнете всяко споменаване на квас в
някой конкорданс и проверете сами за себе си. Има поне две
места, където използването на квас символизира нещо
добро. А думата змия? Дали думата змия винаги е символ
на зло? Не! (Ще трябва да прочетете тази книга, за да
намерите отговора на въпроса за змията.)
Отговорете на следните въпроси и вижте как ще се
справите. Отговорите се намират в бележките на края на
книгата:
1. Дали планината Арарат беше мястото, на което се
спря Ноевият ковчег? (Битие 8:4).8
2. Къде в Писанието се намира изразът “от пръстта си
излязъл, в пръстта ще се върнеш”?9
3. Казва ли Писанието, че Исус е бил разпънат на място,
наречено “Калвари”? (Матея 27:33; Марка 15:22; Лука
23:33; Йоана 19:17).10 (Бел.прев.: Става въпрос за
англоезични читатели; на български мястото правилно
се нарича “Голгота.”
4. Къде мъдреците поднесоха подаръците на детето
Исус?11
8
Невярно. Ковчегът се е спрял на “планините (мн.ч.) на Арарат.”
9
Тези думи не са в Библията (сравни Битие 3:19; 18:27; Йов 30:19). Те се
намират в Книгата за обща молитва и често се използват на погребални
служби за да ни напомнят за нашето естество на създания, че сме само пръст
(Псалм 103:14).
10
Не точно. Обстановката на разпъването е описана във всичките четири
евангелия като място извън града, наречено “Черепа.” “Лука също нарича
мястото за екзекуции ‘Черепа’ (на гръцки kranion), което в латинската Библия
Вулгата се явява като ‘мястото на черепа’ (calvariae locus). Когато латинската
Библия е била преведена на английски (Раймс, 1582), латинската дума е била
запазена като собствено име, ‘Калвари.’ King James Version запазва превода от
Раймс, но всички съвременни английски преводи използват думата ‘череп.’”
David C. Downing, What You Know Might Not Be So: 220 Misrepresentations of
Bible Texts Explained (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1987), 34.
11
Почти всяка сцена с ясла съдържа трима мъдреци, посещаващи Исус, заедно
с овчарите. Първо, Библията не ни казва колко мъдреци са дошли, а само че
“маги от Изтока пристигнаха в Ерусалим” (Матея 2:1). Фактът, че са споменати
три подаръка, може да е довел някои да вярват, чу е имало само трима маги
(2:11). Рождественският химн “Ние сме трима царе от Ориента” е добавил към
объркването. Второ, по времето, когато магите са намерили Исус, Той е бил в
“къща” (2:11). Трето, тъй като Ирод е заповядал децата под две години да
бъдат убити, можем да заключим, че по това време Исус не е бил новороден.
Отново, вярата в тези “митове,” както вярата в мита за
Колумб, има малко видимо въздействие върху средния
християнин. Има, обаче, една скрита опасност. Ако
християните са възприели митове като истини в области, в
които е нужно малко, ако въобще някакво, тълкуване,
възможно ли е те да са възприели митове като истини в
области, в които е нужно по-задълбочено изследване?
Чули сте, че е било казано

Исус срещна подобно неразбиране по време на своето
кратко тригодишно земно служение. Той се открито се
занимаваше с проблема: “Чули сте, че е било казано на
старовременните...” (Матея 5:21) и “Чули сте, че е било
казано...” (ст. 27) бяха повторени от Исус пет пъти в една
последователност от двадесет и осем стиха. Ако трябва да
преведем думите на Исус, използвайки съвременния език,
можем да чуем Исус да казва: “Обратно на общоприетото
мнение, вие грешите относно това, което смятате, че
Библията казва. Следователно, вие също така грешите в
това как тя се прилага. Нека да поправя това объркване,
като ви насоча да погледнете по-внимателно Писанието.”
Исус поправяше погрешните вярвания относно Библията;
Той не смъмряше хората, че не вярват, че Библията е
Божието безпогрешно Слово. Обвинението на Исус беше
насочено към вярващи, които вярваха в надеждността на
Писанието. В Своето служение Исус засягаше четири
области:
ü Четене и прилагане на текст извън контекста (Матея
5:21)
ü Неправилно или непълно четене на текст (Матея 5:38)
ü Неправилно изявяване на факт (Матея 5:43)
ü Погрешни следствия от неправилни презумпции
(Йоана 9:1-3)
Исус не заявяваше нови правила, на които църквата
да се подчинява. Той просто ги държеше отговорни да
прочетат внимателно това, което е било писано. Например,
ако прочетете Матея 5:38-40 и го сравните с Изход 21:22, ще
забележите, че Исус не замени смъртното наказание с
етиката на обърни-другата-буза, постановявайки по този
начин един пацифистки мироглед. Изход 21:22 ясно заявява,
че “съдиите” трябва да решават какво да бъде наказанието.
Жертвите не можеха да извършват лично възмездие
(Римляни 12:18-21; 13:4). В дните на Исус имаше хора, които
вземаха един закон, който е бил предназначен за
гражданския съд и са го прилагали в личните си
взаимоотношения без надзора на съдебната власт. При
такива условия често са възниквали кървави вражди. Д. А.
Карсън ни дава много полезно тълкуване на думите на Исус:
Исус нещо подобно: “Чули сте, че е било казано... но Аз ви
казвам...” Той не започва тези антитези като им казва какво казва
Старият Завет, а какво те са чули, че е било казано. Това е важно
наблюдение, тъй като Исус не отрича нещо от Стария Завет, а
нещо от тяхното разбиране за него.
С други думи, изглежда Исус е загрижен за две неща: премахване
на погрешните предания и авторитетно показване на истинската
12
посока, която посочват старозаветните Писания.
Както жителите на Верея по времето на Павел
(Деяния 17:11), християните трябва да проверяват
истинността на всички мнения според единствения
надежден авторитетен стандарт, който Бог е дал в ръцете
ни: Библията. Това за някои може да означава промяна в
теологията. Това не е ново. Бог трябваше да промени
възгледите на Петър относно включването на езичниците в
семейството на вярата (Деяния 10:9-16). Има случаи, в които
всички ние имаме нужда да бъдем съборени от
теологичните си коне (Деяния 9:4) за да си спомним, че Бог е
Бог, а “ние сме само пръст” (Псалм 103:14).
Обратно на общоприетото мнение

Тази книга възприема методологията на Исус в
справянето с теологичните “слухове” и я прилага за
определени погрешни предания, които са се развили в
църквата и са довели до практическо спиране на мисията на
църквата в света (Деяния 20:27). Тези традиционни и
погрешни тълкувания на популярни библейски текстове и
тяхното неправилно прилагане в съвременните
обстоятелства са довели до там християнската вяра да бъде
“изхвърлена и тъпкана от хората” (Матея 5:13).
Имало е време, когато благовестието на Исус Христос
е докосвало всяка област от живота на човека и света, в
12
D. A. Carson, The Sermon on the Mount: An Exegetical Exposition of Matthew 5-7
(Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1978), 39-40.
който е живеел. Вече не е така. Определено хуманистите са
се опитали да забранят на думите на Христос да навлязат в
това, което често се описва като светските неща. Но самите
християни са го забранили на себе си като са проповядвали
едностранчиво благовестие: Библията ни казва как да
отидем на небето, но тя не ни казва как е устроено небето.
Ние сме оставили това на хуманистите. Например, ако
християните са толкова разстроени че хуманистите
постановяват реда в обществото, тогава защо толкова много
християнски родители изпращат своите деца на училища,
които отричат Христос и Неговото Слово?
Нашият народ е в криза. Светът отчаяно търси
отговори, изправен пред трудни и видимо неразрешими
проблеми. Тази книга показва, че Библията има реални
отговори. Тя също се стреми да покаже, че в цялата история
църквата е била основния фактор в развитието на това,
което днес всички наричат “цивилизация.” Докато нашият
народ се отдалечава от светлината на благовестието, ще
виждаме само залеза на нашата, християнска в миналото,
цивилизация.
Никога вече бездейни

За да покажем валидността на християнството като
религия за всички области от живота, ние трябва да
демитологизираме неправилните идеи, които са били
насърчавани и подхранвани от огромен брой
неортодоксални теологии. Тези любими митове са
неутрализирали Божието Слово в неговото приложение в
този свят:
Християнството често е било обвинявано, че е твърде
“отвлечено,” в смисъл, че не е предложило жизнени политически,
икономически, юридически и социални програми за световния
ред. Учението на Исус, че Неговото царство “не е от този свят” е
било тълкувано, че земният живот просто трябва да бъде
изтърпян и че християните не могат да очакват да постигнат
дълготрайни реформи преди завръщането на Христос. Но
наистина ли Новият Завет не предлага ръководство за
формиране на политическа или икономическа програма?
Наистина ли не съдържа юридически или социални предписания,
които да могат да се приложат в съвременното общество?
Наистина, нито Исус, нито Павел говорят подробно за
политически и икономически идеологии. Но тъй като и двамата
говорят на основата и контекста на юдейската религия, преките
позовавания може и да не са били необходими. Християните
трябва да разберат, че тяхната вяра е основана в старозаветния
юдаизъм и че Мойсеевият Завет и Закон (който съдържа
подробни политически, икономически, юридически и социални
предписания) може да бъде ръководство дори и днес. Фактът, че
такива идеали съществуват като съществена част от
християнството може да ни даде сериозен тласък към
13
установяването на надеждността на вярата в тези области.
Неуспехът на християнството да стане практична
религия през последните осемдесет години е означавал
временен успех на извратен и изкривен хуманизъм, който е
нанесъл непоправима вреда на целия свят. Хуманизмът е
спечелил по презумпция. Отхвърлянето от християните на
всякакъв вид приложение в този свят на Библията е довело
до разцвета на съсредоточен около човека мироглед, който
постепенно унищожава живота в нашия свят. Ще бъде ли
готова църквата на нашия Господ Исус Христос с
библейските отговори за милионите, които ще бъдат готови
да следват светлината на благовестието на благодатта и
всичко, което то означава за техния живот в този свят,
докато мирогледът на хуманизмът продължава да бъде
изобличаван като “глупост”? (2 Тимотей 3:9). Сега е времето
да предприемем необходимите теологични приготовления.
Моята молитва е тази книга да ви помогне в това пътуване.
13
Larry Poston, “The Adult Gospel,” Christianity Today (August 20, 1990), 25.
“СВЕТЪТ Е ЗЪЛ”
Вярвам в Бога, Всемогъщия Баща, Създател на
небето и земята.
Апостолска Изповед На Вярата
Осъзнавате ли, че Декларацията за независимостта
основава своето учение за “неотменимите права” върху
учението за сътворението? Декларацията заявява просто,
но същностно, че “те са надарени от своя Създател с
определени неотменими Права, че сред тях са Живота,
Свободата и стремежа към Щастие.” Липсата на Създател
означава липса на неотменими права. Движещият принцип
на нашата велика нация е, че Бог е провиденческия
управител на небето и земята. Дори нехристияни като Томас
Джеферсън са признавали и подкрепяли тази истина. “И
могат ли свободите на един народ да се смятат за сигурни,
когато сме премахнали тяхната единствена здрава основа,
убеждението в умовете на хората, че тези свободи са дар от
Бога?”
Когато вярата, че Бог е създал небесата и земята бива
отхвърлена, както е в наше време, правата скоро биват
анулирани или изтълкувани различно, дотолкова, че сега
убийството на новородените е станало “право,” в пряко
противоречие на Декларацията за независимостта, която
обявява, че животът е дар от Създателя. “Началната точка
на библейския модел на теорията за правата е Битие 1 и 2.
Там откриваме, че в началото Бог е създал вселената. Като
Създател или Автор, Бог има присъщото право да решава
или разполага с всичко, което е създал. Той е суверен. Той е
Господарят на всичко и Той управлява всичко. От Него и
чрез Него и за Него са всички неща. Създадената вселена е
изцяло подчинена на Него и зависима от Него във всичко.”1
Но в учението за сътворението има нещо повече от
неотменими права. Учението за сътворението ни казва, че
създаденият ред е арена за християнското служение. Бог
постави мъжа и жената в средата на градината, за да “я
обработват и да я пазят” (Битие 2:15). На човека беше
1
Gary T. Amos, Defending the Declaration: How the Bible and Christianity Influenced
the Writing of the Declaration of Independence (Brentwood, TN: Wolgemuth and
Hyatt, 1989), 105-6.
дадено също и управление. Макар Бог да запазва
върховното управление за Себе Си, Той възлага подчинено
господство на човека като настойник и вице-владетел над
създадения ред. Бог също постановява правилата по които
човекът трябва да упражнява това настойничество.
Всъщност, именно нарушаването на тези правила доведе до
изгонването на Адам и Ева от градината (Битие 3:22-24).
Голям брой християни са изоставили учението за
сътворението, не като вярване, а като практическо
приложение на това вярване. Те вярват, че Бог е създал
небесата и земята, но пропускат да осъзнаят следствията от
това вярване. Създаденият ред се смята за тежест и пречка.
Първата стъпка към отричането на Бога е отричането на
това какво означава да живееш в Божието създание. Тази
книга се занимава с многобройни неправилни схващания
относно света, в който живеем, и настойничеството, което
остава, защото Бог е все още “Създател на небето и
земята.”
“Християнино! В какво вярваш?”

Апостолската Изповед на вярата се рецитира всяка
неделя от милиони протестанти и римокатолици по целия
свят. Колко от тези милиони действително са размишлявали
върху следствията от това, което изповядват? Макар и да не
е писана от апостолите, Апостолската Изповед на вярата е
древно изявление за това, което Ранната Църква е вярвала
относно същността на християнската вяра.
Учението за сътворението
Първият ред на Апостолската Изповед ни казва, че Бог
е “Създател на Небето и Земята,” едно създание, което
Писанието описва като “много добро” (Битие 1:31). Бог не е
самия свят, както е в пантеизма, нито е безразличен към
света, както е при деизма. Нито пък светът е еманация от
Бога както е в хуманизма на Ню Ейдж. “Изповедта изповядва
един жив Бог; не далечен зрител на света и неговата съдба,
Бог е водещият участник. Бивайки всемогъщ, Той запазва и
упражнява инициативата. Това е най-основната тема в
християнския мироглед.”2
Грехът определено е засегнал света. Макар че светът
е паднал, Бог не е изоставил света. Неговото изкупително
дело в този свят има преобразяващо въздействие върху
всички страни на създадения ред. Бог е благоволил да
обитава в Христос “и чрез Него да примири всичко със Себе
Си, и земните и небесните, като въдвори мир чрез Него с
кръвта на Неговия кръст” (Колосяни 1:20, курсивът мой). От
Писанието научаваме, че “всичко, което е родено от Бога,
побеждава света; и тази победа, която е спечелила света, е
нашата вяра” (1 Йоана 5:4). “Отговорността на християнина
на земята е да преобразява света, така че ‘Твоята воля да
бъде, на земята, както е на небето’ (Матея 6:10).” 3
Бог е този, който е дал съществуване на “небето и
земята” и “държи всичко чрез Своето могъщо слово” (Евреи
1:3); това трябва да е достатъчно да убеди всички
християни, които рецитират първия ред на Апостолската
Изповед, че този свят има смисъл. Макар злото да
продължава да съществува в този свят поради греха на
човека, светът сам по себе си не е зъл. “Това, което е зло,
не е такова поради действията на Създателя, а поради
отстъпничеството на създанията.”4 Следователно, трябва да
бъдем скептични относно всяка теология, която клевети коя
да е част от Божието добро създание. “Няма природа, която
по начало да е грешна, никакво естество зло само по себе
си, никакво съществуване, което да не идва от един и същи
извор на добротата.”5
Предполагаеми негативни стихове

Една причина много християни да избягват намеса в
нещата извън личното благочестие са стиховете, които като
че ли ни учат, че трябва да избягваме света и светските
неща, като че ли свят се използва само за планетата Земя,
2
Arthur F. Holmes, Contours of a World View (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1983),
57.
3
Robert E. Webber, Common Roots: A Call to Evangelical Maturity (Grand Rapids,
MI: Zondervan, 1978), 205.
4
John Pearson, An Exposition of the Creed, 2 vols., 3rd ed. (Oxford, England: Oxford
University Press, 1847), 1:79.
5
John Eyre Yonge, An Exposition of the Apostles Creed (London: Hodder and
Stoughton, 1887), 27.
а не за мироглед и етична система, които противоречат на
Христовото Слово. За света се казва, че е под Божието
осъждение (1 Коринтяни 11:32). Петър говори
за“разтлението [гниенето], което е в света” (2 Петрово 1:4) и
“светските мръсотии” (2:20). От това само може да се
заключи, че всеки контакт със света (земята) и нещата, които
действуват в света (притежанията) сами по себе си ще
въздействуват върху отношението на християнина с Исус
Христос.
Тъй като Библията използва думата свят по много
различни начини в различните контексти, ние не трябва да
вземаме употребата на свят в един контекст и да приемаме,
че тя се използва по същия начин във всеки контекст.
Например, думата лъв се отнася и за Исус, и за Сатана.
Контекстът ни дава правилната рамка на тълкуване. Исус е
лъвът от Юдовото племе (Откровение 5:5) и Сатана обикаля
като ревящ лъв (1 Петрово 5:8). Ако следваме логиката,
която някои използват по отношение на свят – че
употребата на свят в Библията винаги е описание на злото
царство – тогава бихме могли да отправим подобно
твърдение относно употребата на лъв, една със сигурност
абсурдна идея.
Ако употребата на дума като свят винаги означава
нещо зло (което не е вярно), тогава какво да правим с дума
като змия? Сатана е изобразен като змия на няколко места в
Писанието (Битие 3:1; 2 Коринтяни 11:3; Откровение 12:9;
20:2). В същото време, без никакви обяснения, от Божиите
хора се изисква да бъдат “хитри като змии” (Матея 10:16).
Можем ли да заключим от това, че от християните се
изисква да бъдат хитри, зли, като Сатана? Какво да кажем за
“горителните змии,” които Бог изпрати, “така че много от
Израел измряха”? (Числа 21:6). Тези змии зли ли са? Ако да,
какво да кажем за “горителната змия,” която Мойсей
трябваше да направи, така че “всеки ухапан, като погледне
на нея, ще остени жив”? (ст. 8). В един стих (ст. 6) змията
убива. В друг стих (ст. 9) змията спасява. За да усложним
още нещата, медната змия е образ на Христос: “И както
Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде
издигнат Човешкият Син” (Йоана 3:14):
Исус сравни Своето скорошно разпъване със спасителното
събитие от дните на Мойсей. Точно както змията донесе
избавление, когато беше издигната на прът, за бъде виждана от
всички, така и Той, който беше направен грях за нас (2 Коринтяни
5:21), щеше да бъде издигнат на кръст, за да избави
човечеството от наказанието за нечестието (Йоана 12:32). По
същия начин, по който от древния израилтянин се изискваше да
гледа с вяра на медната змия, за да бъде спасен от смъртта, така
и съвременният грешник трябва да погледне с вяра на
разпънатия Христос, за да получи изцелението на
6
новорождението (Йоана 3:14-16).
Винаги ще имаме извратен възглед за спасението, ако
заключим, че думата змия винаги означава зло. Както змия,
думата свят може да има множество лесно разбираеми
значения, ако се вземе пред вид контекстът, в който се
явява думата.
Много светове, от които да избираме

Ние използваме думата свят за да опишем много
различни идеи. Това е особено вярно в литературата. Малко
хора могат да разграничат различните употреби на свят,
когато им се даде контекстът на разговора. Ето няколко
примера:
ü Земното състояние на човешкото съществуване:
“Бог е на небето, всичко е наред със света!”7
ü Бъдещо състояние: “Един само закусва тук, друг
обядва, а този, който живее най-дълго, той и вечеря;
но ние всички ще отидем в един друг свят.”8
ü Потомство: “Смелите мъже, живи и мъртви, които се
биха тук, са го осветили достатъчно, така че не е в
нашата власт да добавяме или да отнемем от него.
Светът едва ли ще забележи, нито пък ще помни
дълго това, което казваме тук, но никога няма да
забрави какво те са направили тук.”9
ü Земята или даден географски район: “Моята страна е
светът, а моята религия е да върша добро.”10
ü Сегашно състояние: “Аз, един странник и треперещ
от страх в един свят, който не аз съм направил.”11
6
R. K. Harrison, The Wycliffe Exegetical Commentary: Numbers (Chicago, IL: Moody
Press, 1990), 279.
7
Robert Browning (1812-1889), Pippa Passes, Part I, 1.222.
8
Bishop Joseph Henshaw (1603-1679), Horae Succisivae (1631), Part I.
9
Abraham Lincoln (1809-1865), Address at Dedication of National Cemetery at
Gettysburg (Nov. 19, 1863).
10
Thomas Paine (1737-1809), The Rights of Man (1792), Part II, Chapter 5.
*
ü Подчертаване на въпрос: “Но как, защо, какво?”
ü Серия от седем бейзболни игри: “Световната
серия.”12
ü Планети: Х. Дж. Уелс, Война на световете.
ü Описание на уникалност: “Той не е от този свят.”
ü Описание на странност: “Държи се като паднал от
друг свят.”
ü В опозиция на всички: “Опълчил се е срещу целия
свят” (contra mundum).
ü Голям брой: “Тя възнагради страданията ми с цял свят
от целувки [или въздишки].”13
Библейската употреба на “свят”

Тъй като ние използваме свят по много различни
начини в разговорната реч и в литературата, не трябва да се
изненадваме да научим, че Библията също използва свят
по много различни начини. Нека направим един кратък
преглед на начините, по които Библията използва свят и
след това да определим дали е законно да се намесваме в
света.
Светът като Божие създание (свят = създаден
ред): “Той бе в света, и светът чрез Него стана....” (Йоана
1:10; Евреи 1:2-3). Kosmos, гръцката дума за свят, може да
означава целия създаден ред (Матея 13:35; 24:21; 25:34;
Лука 11:50; Йоана 17:5, 24) или конкретно земята (Матея 4:8;
13:38; Марка 14:9; Лука 12:30; Йоана 11:9; 16:21; 21:25).
Светът беше създаден от Исус (Колосяни 1:31; 1 Тимотей
4:4).
Светът като обект на Божията изкупителна
благодат (свят = цялостно изкупление): “Защото Бог
толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да
не загине нито един, който вярва в Него, но да има вечен
живот” (Йоана 3:16; 2 Коринтяни 5:19). Обикновено този стих
се използва за да поучава, че Исус е умрял за всеки отделен
човек в света. В контекста, обаче, ние трябва да разберем,
11
A. E. Housman (1859-1936), Last Poems (1922), “Lancer,” 12.
*
“How, why, what in the world?” Изразът “in the world” (“на света”) се използва в
английския език за подсилване на въпроса. Бел.прев.
12
Световната Серия засяга само две страни – Съединените Щати и Канада – и
все пак се нарича “Световна серия.”
13
William Shakespeare (1564-1616), The Tragedy of Othello the Moor of Venice
(1604), Act I, Scene 3, 156.
че Исусовата любов няма граници, че тя не е ограничена до
някоя група хора. “Вечното благовестие” трябва да бъде
проповядвано “на живеещите по земята и на всеки народ и
племе, език и хора” (Откровение 14:6).
Светът като отделен от юдаизма (свят =
неюдеи): “Този е наистина Спасителят на света” [т.е.
включително самаряните и по-късно езичниците] (Йоана
4:42). Подобно на употребата на свят, описана в
предишната точка, този стих учи, че ще има голямо
присаждане на неюдеи в царството. Това е било осъзнато от
началото от самаряните (Йоана 4:9; Деяния 8:25). Преди
Петдесятница благовестието е било почти изключително
израелско благовестие, макар да е имало забележителни
изключения (Матея 10:5; 15:21-28). Всяко семейство е
можело да бъде включено в Израел чрез вяра (напр.
Семейството на Рахав: Исус Навиев 2:8-14; Матея 1:5). В
Новия Завет вече няма юдеин или езичник, тъй като
разделящата стена между двата свята – юдейски и езически
– е била съборена от Христос (Ефесяни 2:11-22). Но това е
било изключение, а не правило преди идването на Исус като
Спасителя на света. Изкупителната любов на Исус се
простира към юдеите (Матея 15:24), ханаанците (Матея
15:22), самаряните (Йоана 4:42), и езичниците (Матея 12:8,
21; Лука 2:32; Деяния 9:15; 10:45; 11:1, 18). Исус трябваше
да “умре за народа, и не само за народа, но и за да събере в
едно разпръснатите Божии деца,” тоест, пръснати по целия
свят (Йоана 11:51-52; 10:16). Като юдеин, Петър трябваше
да бъде специално убеждаван, че неюдеите (светът като
различен от Израел) също участвуват в заветните
благословения чрез Кръста на Христос (Деяния 10:1-11:18;
15:1-29; Галатяни 2:11-14).
Светът като голяма група хора (свят = общата
маса хора): Светът отиде след Него” (Йоана 12:19; 7:4;
14:22; 16:21; 18:20). Очевидно, светът в този контекст
означава голяма група хора – не всеки човек без
изключение, а всеки без някакво разграничение: млади и
стари, мъже и жени, юдеи и езичници (Йоана 12:20).
Фарисеите, които са имали голяма власт над хората, са били
разтревожени, че тяхната ръководна роля ще бъде
разстроена от тази конкурентна религиозна система.
Светът като различен от избраните (свят =
неизбрани): “Не се моля за света, а за тия, които си Ми дал,
защото са Твои” (Йоана 17:9). Преди идването на Христос
съществуваха два свята, разделящи юдеи и езичници, с
някои изключения. Двата свята все още съществуват, но
разделението е между вярващи и невярващи. Когато
използваме думата свят с това значение, имаме предвид
онези, които не са приели Христос като Господар и
Спасител.
Светът като преобладаваща система от
вярвания, която дава смисъл и насока на невярващото
общество (свят = статукво): “Тия, които изопачиха
света, дойдоха и тук” (Деяния 17:6). Макар че се използва
различна дума за свят (oikoumene), значението е подобно
на kosmos по своя смисъл. В дните на Ранната Църква
светът е бил доминиран от римската идеология, римската
военна мощ и римската търговия. Обитаваният свят, както
са го разбирали новозаветните автори, е бил един
враждебен политически и религиозен свят (Матея 24:14;
Лука 2:1). Последствията от изкупителното дело на Исус са
имали въздействие върху онези, които се противопоставят
на благовестието: света. Тези противници на благовестието
са разбирали, че предаността към Исус би означавала, че
сегашният цар, Цезарят, вече не може да претендира, че е
господар и бог. Ето защо Ясон и неговите привърженици
бяха обвинени в следното: “Те всички действуват против
Цезаревите укази, казвайки, че имало друг цар, Исус”
(Деяния 17:7). Употребата на свят в този контекст е
означавало света на езическия Рим, доминиран от целия си
присъщ упадък, включително толерантността към окултните
практики (Деяния 8:9-11; 13:6-12; 19:19) поклонението пред
владетелите (Деяния 12:20-24).
Светът като враждебна етична система (свят =
царство на злото): “Не знаете ли, че приятелството със
света е вражда против Бога?” (Яков 4:4). Тази употреба на
“свят,” както и употребата в предишната точка, са
определенията, които формират общата употреба на свят.
За какъв свят говори Яков? Той има предвид света на
неверието, а не света като място или сфера на влияние,
където да работим. Употребата на kosmos в този контекст е
“широкоразпространени в човечеството настроение и
14
стремеж към зло в противопоставяне на Бога.” Това не е
гностично разбиране за kosmos като отричане на
сътворението, а е типично за библейската употреба на
kosmos като антитеза на Божия морален ред (1 Коринтяни
11:32; Ефесяни 2:2; 1 Йоана 2:15-17).
Светът е в грях и следователно се нуждае от спасение (Йоана
1:20; 3:17; 4:42; 12:47; 16:8). От етична гледна точка светът е място на
тъмнината, в което е огряла светлината (Божият свят Син, Исус
Христос). Светът е духовно мъртъв и следователно се нуждае да му
бъде даден живот (Йоана 6:33, 51); това ясно показва, че “свят” не може
да се приеме в естественото му значение, защото светът (разбиран
15
описателно като създадения ред) е динамичен и жив.
Писанието ясно учи, че християните трябва да бъдат в
света (географски) но не от света (възприемайки религиите
и етиката на онези, които отхвърлят Христос и Неговия
Закон) (Йоана 15:19; 17:14-16, 18; 1 Йоана 2:15). Ако светът
като място трябва да бъде отхвърлен, то тогава Бог наруши
Своята собствена забрана като изпрати Своя Син в света и
като прие на Себе Си човешко тяло. Бог не ни призовава да
избягаме от света като място, а да избягваме светското като
система на вярвания.
Хуманизмът като паралел

Библейската употреба на kosmos като зло в
противопоставяне на Бога е описание на поставянето на
света на първо място и абсолютизирането му. Хуманизмът
просто абсолютизира и поставя на първо място човека.
Имало е време, когато хуманизмът не е имал негативното
значение, което сега му придаваме. “Думата хуманист е
била формирана по време на Ренесанса. Първоначално тя е
означавала само загриженост за човека и много ранни
хуманисти не са виждали противоречие между това и
тяхната християнска вяра..”16 постепенно хуманизмът се е
превърнал в натуралистичен и материалистичен мироглед,
14
B. C. Johanson, “The Definition of ‘Pure Religion’ in James 1:27 Reconsidered,”
Expository Times 84 (1973), 118-19. Цитирано в Peter Davids, Commentary on
James, New International Greek Testament Commentary (Grand Rapids, MI:
Eerdmans, 1982), 103.
15
Greg L. Bahnsen, “The Person, Work, and Present Status of Satan,” The Journal of
Christian Reconstruction, Symposium on Satanism, ed. Gary North I:2 (Winter
1974), 23-24.
16
Os Guinness, The Dust of Death: A Critique of the Establishment and the Counter
Culture – and a Proposal for a Third Way (Downers Grove, IL: InterVarsity Press,
1973), 5).
пряко противоречащ на християнския мироглед. Това е
далеч, далеч от обикновеното разбиране на думата,
оценяване на човешкото и загриженост за човека.
По подобен начин, по времето на Новия Завет думата
свят е възприела различни нюанси в своето значение, които
не се откриват лесно в Стария Завет. Свят в Стария Завет
означава или място на божествена дейност (Псалм 9:8),
жители (Псалм 17:14) или земята (Псалм 18:15). По време на
написването на Новия Завет светът е бил доминиран от
римляните, а преди това от гърците. Така християните са
разбирали света като гнил и замърсен, защото е изявявал
гръцката и римската езически религии и неморални
практики. Именно този свят е трябвало да бъде отхвърлен, а
не светът като място.
Ако човекът и човешкото не трябва да бъдат
отхвърляни в нашето отхвърляне на хуманизма, светът не
трябва да бъде отхвърлян в нашето отхвърляне на
светското. Библията ни предупреждава
срещу светското където и да се намира [Яков 1:27], определено
в църквата, и [Яков] тук набляга именно върху важността от
християнска намеса в социалните дейности. За съжаление, ние
обикновено четем Писанията като че ли тяхното отхвърляне на
“светския” начин на живот включва препоръка за “другосветски”
начин на живот.
Този подход е подвел много християни да изоставят “светската”
област на действието и силите на светския мироглед. Наистина,
поради тази теория за двата свята християните трябва до голяма
степен да обвиняват себе си за бързата секуларизация на
Запада. Ако политическият, индустриалният, художественият и
журналистическият свят, да споменем само тези области, са
окачествени като същностно “светски,” “мръсен” и част от
“естествената област на нисшия живот,” тогава изненада ли е, че
християните не са се противопоставили ефективно на
17
нахлуването на хуманизма в нашето общество?
Бог е създал всичко напълно добро (Битие 1:31).
Човекът, поради Падението, е станал мръсен, замърсен от
греха. Изкуплението възстановява и човека, и създанието в
Христа. Петър не беше разбрал цялостното пречистващо
въздействие на благовестието. Той не можеше да повярва,
че езичниците са чисти, докато това не му беше открито:
“Което Бог е очистил, не го считай за мръсно” (Деяния 10:15;
17
Albert M. Wolters, Creation Regained: Biblical Basics for a Reformational Worldview
(Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1985), 54.
Матея 15:11; Римляни 14:14, 20). Падението не анулира
Божието изявление, че създаденият ред е “много добър”
(Битие 1:31). Новият Завет потвърждава добротата на
Божието създание: “Защото всяко нещо създадено от Бога е
добро, и нищо не е за отхвърляне, ако се приема с
благодарение; защото се освещава чрез Божието слово и
молитва” (1 Тимотей 4:4-5).
Писанието, а не двуизмерния мироглед на “или
секуларизъм, или пиетистично християнство,” е нашето
ръководство в отношението ни към света. Бог “стана плът и
пребиваваше между нас” (Йоана 1:14) в този свят! Ние, като
ученици на Христос, трябва да носим Неговата мисия в
света. Исус работеше в работилницата на Своя земен баща
като дърводелец потвърждавайки добрата същност на
създадения ред и ценността на физическия труд. Не трябва
да правим нещо по-малко от това.
“ВЪВЛИЧАНЕТО В СВЕТА
НЕ Е 'ДУХОВНО'"
Наскоро един историк коментира това, което е
наблюдавал относно християнската вяра в Америка:
“Обществено безсилна, дори когато е лично
ангажираща."
Ос Гинес
В Египет, в средата на трети век, един аскет на име
Антоний се отделил от света след като бил впечатлен от
разказа за богатият млад управител (Марка 10:17-27). Той
продал всичките си притежания и разпределил парите на
бедните. “След това казал сбогом на света, на връзките и
приятелите, и заживял сам – първо близо до дома си, след
това в един гроб, после в една изоставена крепост и накрая
на една планина. Два пъти в годината негови приятели му
носели храна, която той ядял с малко сол. Не пиел нищо
освен вода. Решил да не сресва косата си освен един път в
годината, на Пасха. Никога не се къпел.... казват, че Антоний
доживял до 106 години.”1
Има и други свидетелства за дори още по-заблудени
свръхдуховни светии. Стилитите или Стълбовите светии
живеели на върха на стълб или стилос (гръцката дума за
стълб). Стълбовите светии следвали примера на един аскет
на име Симеон, живял през пети век. “Симеон си
въобразявал, че неговата душа ще бъде
облагодетелствувана, ако живее на върха на стълб.
Започвайки със стълб с височина около шест фута [1.80
метра; бел.пр.] и постепенно увеличавайки височината, той
завършил живота си, живеейки в продължение на повече от
тридесет години на стълб, висок шестдесет фута [18 метра;
бел.пр.].” 2
Какъв пример е това?

Според тях Исус е бил примерът за този тип
“духовност,” тъй като Той не се женил и не е имал
собственост. Може би са били използвани и други стихове в
1
S. M. Houghton, Sketches from Church History: An Illustrated Account of 20
Centuries of Christ’s Power (Carlisle, PA: The Banner of Truth Trust, 1980), 28.
2
Ibid.
подкрепа на аскетичния начин на живот: “Лисиците си имат
леговища, и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма
къде глава да подслони” (Матея 8:20). Тези ескейписти
изглежда са пропуснали да видят, че Исус благослови
брачната връзка (Йоана 2:1-11) и никога не е осъждал
използването на частната собственост, макар да
предупреждаваше за опасностите от богатствата, когато
заемат по-значително място в живота на християнина от
самия Бог (Марка 10:17-31; 1 Тимотей 6:10).
Учителите на лъжедуховността в църквата през първи
век са забранявали брака и са настоявали за въздържане от
храни, макар че “Бог ги създаде за да се употребяват с
благодарение от ония, които вярват и разбират истината” (1
Тимотей 4:3-4). Постановления като “Не докосвай, не
вкусвай, не пипай!” са били създадени от някои като
задължителни за учението на предполагаемата истинска
духовност. Апостол Павел ясно заявява, че те имат “вид на
мъдрост в произволно богослужение и смирение и в
нещадене на тялото, но не струват нищо против
угаждането на тялото” (Колосяни 2:21, 23, курсивът мой). С
една дума, истинската духовност не се увеличава чрез
въздържане от доброто създание, което Бог е създал и
чиито институции е определил за правилното управление на
света (Римляни 13:1-4).
Духовността не се измерва нито с физическо, нито с
психологическо оттегляне от света. Християнинът, който
твърди, че е духовен защото се е отдалечил от света, като
не се въвлича в процеса на възстановяване, е духовен
наследник на “стълбовите светии.” Такива практики и
вярвания са противоположни на думите на Исус, когато
казва: “Също така нека свети вашата светлина пред хората,
за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Баща,
Който е на небесата” (Матея 5:16). Библията със сигурност
ни казва, че ние не сме от този свят (Йоана 17:14) и че
трябва да “излезем изсред тях и да се отделим” (2
Коринтяни 6:17), но никъде не се казва да излезем от света,
защото Исус ни прати в света (Йоана 17:18):
Да бъдеш духовен означава да бъдеш ръководен и мотивиран от
Святия Дух. Означава да се подчиняваш на Неговите заповеди
такива, каквито са написани в Писанията. Духовният човек не е
някой, който се носи във въздуха и чува далечни гласове.
Духовният човек е човекът, който прави това, което Библията
казва (Римляни 8:4-8). Следователно, това означава, че ние
трябва да се въвличаме в живота. Бог иска от нас да прилагаме
християнските стандарти навсякъде, във всяка област.
3
Духовността не означава отстъпление и оттегляне от живота.
Духовен не означава “направен от дух.” “Духът не е
призрачна субстанция обитаваща в истински духовния
християнин. Прилагателното, както в “духовен човек” и
“духовно тяло,” не означава “безплътен,” “призрачен,”
“нематериален” или “несветски,” както е във филмите
Призракът и госпожа Мюир или Призракът и господин
Чикън.
Духовността се измерва с “добри дела, в които Бог
отнапред е наредил да ходим” (Ефесяни 2:10). Добрите дела
се изявяват на лично ниво, като християнинът изявява
плодовете на Духа (Галатяни 5:22-24), на семейно ниво, като
децата се покоряват на своите родители (Ефесяни 6:1), на
бизнес ниво, като работодателите плащат обещаните
заплати (Второзаконие 24:15), на съдебно ниво, като всички
се считат за равни пред закона (Левит 24:22) и на държавно
ниво, като на Цезаря се плаща цезаревото, а на Бога
Божието (Матея 22:21).
Ние сме били изкупени и избавени от светското
замърсяване. Това не означава, че трябва да обърнем гръб
на живота. По-скоро трябва да избягваме всяко съучастие в
нечистотата на света. “Наистина, християните, както нашият
Господ учеше, са светлината на света; те не могат да
бъдат такива, ако светлината им е скрита или я няма.
Следователно те трябва да поставят светлината си да свети
пред хората (Матея 5:14ff.), докато в същото време избягват
извратеностите на неновороденото общество и на
нехристиянското поклонение.”4
Религия отвътре навън

Преобладаващото лъжливо разбиране за истинската
духовност се получава, когато благовестието се обърне
навътре към себе си. Да бъдеш духовен, в съвременния
извратен смисъл, означава за интернализираш
3
David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX:
Dominion Press, 1985), 3-4.
4
Philip E. Hughes, Commentary on the Second Epistle to the Corinthians, NICNT
въздействието от новораждащото действие на Святия Дух
върху грешника, “мъртъв в... престъпления и грехове”
(Ефесяни 2:1). Слабостта на това определение не е че
духовното “обновление започва във вътрешния свят, а че
завършва там.”5 Макар във всеки вярващ да има вътрешно
и духовно царуване на Христос, трябва да има и външна
изява на тази вътрешна вяра. Това е вярата на добрия
самарянин, за която Исус ни казва “Иди и прави същото”
(Лука 10:37, курсивът мой); тоест, да поемем отговорността
за всички, които се нуждаят от нашата грижа и помощ. Исус
наистина царува в сърцата на Своите светии. Това е
необходимата първа стъпка:
Вътрешното, духовно царуване на Христос като Спасител и
Господар не трябва да бъде пренебрегвано или минимизирано по
своята важност. Човек не може да влезе в Божието царство без
духовно новорождение: “Истина, истина ти казвам, Ако не се роди
някой отгоре, не може да види Божието царство” (Йоана 3:3).
Онези, които са изкупени, вече са преселени в царството на
Божия възлюбен Син (Колосяни 1:13) и като такива знаят, че
“Божието царство е... правда, мир и радост в Святия Дух”
6
(Римляни 14:17).
Но ако новорождението свършва с вътрешния растеж,
тогава то не е истинска спасителна вяра, точно както
светилото, скрито под шиник, не е истинска светлина (Матея
5:14-16). Да насърчиш някого, “дано бъдеш стоплен и
нахранен,” не е израз на истинска вяра (Яков 2:16).
Истинската духовност е в изявяването на християнската
вяра. Исус изявяваше Своята любов към света в дела на
любов и праведност.
Духовните неща
Както показахме, да бъдеш духовен означава да
бъдеш управляван от Святия Дух в мислите, думите и
делата. За много хора, обаче, духовността е ограничена до
индивида, лишена от всякаква външна изява, която би
засегнала материалния свят. Самият библейски език
отхвърля такова тълкуване. Например, дяволът и неговите
демони са духовни (нефизически) и зли:
5
Guinness, The Gravedigger File, 78.
6
Greg L. Bahnsen, “This World and the Kingdom of God,” in Gary DeMar and Peter
Leithart, eds. The Reduction of Christianity: A Biblical Response to Dave Hunt (Ft.
Worth, TX: Dominion Press, 1988), 351.
И видях от устата на змея, и от устата на звяра, и от устата на
лъжепророка, три нечисти духове прилични на жаби; защото те са
духове на демони, които, като вършат знамения, отиват при
царете на цялата вселена, да ги събират за войната във великия
ден на Всемогъщия Бог. (Откровение 16:13-14, курсивът мой)
Има “измамителни духове” (1 Тимотей 4:1), “нечисти
духове” (Откровение 18:2), и “духове на заблуждение” (1
Йоана 4:6). Има дори “духовни сили на нечестието”
(Ефесяни 6:12).
От друга страна, Исус има тяло и е добър, без грях (2
Коринтяни 5:21). Исус беше възкресен в тялото Си.
Писанието ни казва, че Исус взе участие в нашата “плът и
кръв” (Евреи 2:14). Който отрича, че Исус Христос е дошъл в
плът “е измамник и антихрист” (2 Йоана 7; 1 Йоана 4:1-3).
[Исус] днес е плътски, земен, във времето, макар [понастоящем]
нашите очи да не Го виждат. Това е значението на
7
Въплъщението. Доцетистите, притеснени от плътското в
благовестието, са се опитали да представят един нематериален
Спасител; по-късно гностиците твърдели, че само духовните (с
което те са имали предвид вътрешните, безсмъртните, вечните)
страни на естеството на Христос имат спасително действие.
Ранната Църква е отхвърлила безкомпромисно тази ерес. Те са
защитавали плътските, земните и видимите страни на Месия.
Човек може да види Неговата Слава (Йоана 1:14); бил е чут с
човешки уши и докоснат от човешки ръце (1 Йоана 1:1). За да
бъдеш истински християнин е трябвало да изповядаш, че Месия е
8
дошъл в плът (1 Йоана 4:2).
Ако един човек е християнин, тогава той е съживен,
възкресен от Святия Дух. Да бъдеш духовен не означава, че
вече не трябва да се занимаваш с нещата, свързани с този
свят, неща, които можем да определим като материални.
Духът и материята не са противоположни в библейската
теология. “Тъй като гръцките прилагателни завършващи на –
ikos означават етично или динамично отношение, а не
материално, pneumatikos [духовен] означава ‘движен от
духа’ или ‘контролиран от духа.’ Този ‘дух’ е или Святият
Дух, или човешкият дух, преобразен от божествения Дух.”9
7
От гр. изглеждам, струва ми се.
8
P. Richard Flinn, “Baptism, Redemptive History, and Eschatology: The Parameters of
Debate,” in James B. Jordan, ed. Christianity and Civilization: The Failure of the
American Baptist Culture 1 (Spring 1982), 144-45.
9
Murray J. Harris, From Grave to Glory: Resurrection in the New Testament (Grand
Rapids, MI: Zondervan, 1990), 402.
Този Святи Дух (Деяния 13:2), “дух на истината” (1 Йоана
4:6), “духовни неща” (1 Коринтяни 9:11), “духовна храна”
(10:3), “духовно тяло” (15:44), “духовни жертви” (1 Петрово
2:5), “духовна мъдрост и разбиране” (Колосяни 1:9), и
“служебни духове, изпращани да служат на ония, които ще
наследят спасение” (Евреи 1:14).
Следователно, въпросът не е духовност срещу
недуховност. Ние трябва да определим чий дух ще бъде
използван в определянето как да живеем в света: Божият
Дух или духът на антихриста? Ето защо Йоан ни казва да
“изпитваме духовете” (1 Йоана 4:1). Павел ни казва, “И тъй,
ядете, пиете ли, нещо ли вършите, всичко правете за
Божията слава” (1 Коринтяни 10:31, курсивът мой).
Всички области от живота са духовни, дори
политическата област. “Ние толкова сме свикнали да
мислим за духовността като оттегляне от света и човешките
дела, че е трудно да мислим за нея като политическа. Ние
приемаме, че духовността е лична и вътрешна, докато
политиката е обществена. Но такова противоречие
драстично намалява духовността, свеждайки я до
отношение към Бога, без приложения в отношенията на
човека със заобикалящия го свят.”10 Разбира се,
хуманистите се надяват, че християните ще продължат да
вярват това, докато те се домогват до политическата област
за да нанасят своето отмъщение. “Идеята, че можем да се
отнасяме към Бога, но не и към света – че можем да
практикуваме духовност, която не е политическа – е в
конфликт с християнското разбиране за Бога.”11 Бог е създал
политическата област по същия начин, по който е създал
семейството и църквата.
Митът за свещеното и светското

Свързано с въпроса за истинската духовност е
разграничението, което много християни правят между
областите, които често са описвани като свещената и
светската. Първият възглед (хуманизмът) твърди, че всичко,
което действително има значение, е светът, в който живеем
и физическата вселена, която ни заобикаля. Само онези
10
Glenn Tinder, “Can We Be Good Without God?” The Atlantic Monthly (Decenber
1989), 69.
11
Ibid.
неща, които могат да бъдат преценени от усещанията, са
истински и в крайна сметка са важни. Всяко друго твърдение
за смисъл извън материалното е мит, легенда или суеверие.
Това се нарича с различни имена: секуларизъм,
материализъм и натурализъм.
Другият възглед, който често се представя за
“християнския възглед,” казва, че всичко, което има
значение, са нещата свързани с бъдещия свят – свещените
неща. Светът, в който живеем, тъй като се смята за наш
временен дом и един ден ще бъде съден, трябва да бъде
малка грижа за християнина. Няма надежда за изкуплението
на коя да е част от него. Всички земни стремежи са “светски”
и следователно са извън обсега на християнския живот.
Следователно, макар че християните могат да се въвличат в
“земните неща “ по необходимост (напр. за храна, дрехи и
подслон), те не могат да донесат със себе си конкретна
библейска позиция относно кой да е т.нар. светски предмет,
тъй като Божието Слово е насочено само към духовните
неща: свещеното.
Разбира се, от гледна точка на позицията на Библията
и двете крайни мнения за погрешни. Библията е загрижена и
за този свят, и за бъдещия. Небето е примерът за нашия
живот на земята. Ние трябва да се молим “да дойде Твоето
Царство” и “да бъде Твоята воля, на земята, както е на
небето,” а това включва и неща от този свят като молитва
за “нашия ежедневен хляб” (Матея 6:10-11, курсивът мой),
нещо, за което трябва да работим, защото Павел ни казва,
че човекът, който не работи, не трябва и да яде (2 Солунци
3:10). Не ни е казано да отречем земята заради
съществуването на небето (духовните неща), нито да
отречем този век (светските неща) заради славата на
бъдещия век.
Трябва да се подчертае, че думата светски не винаги
е имала негативното значение, давано й от много хора в
християнската общност. За повечето хора днес светски
означава нерелигиозен и следователно нещо по-малко от
духовен. Например, бизнесменът се занимава със светска
работа, а свещеникът или служителят се занимава с духовна
работа, обикновено наричана “християнско служение на
пълен работен ден.” Християните са попаднали в капана,
поставен от секуларистите, които искат да държат религията
далеч от всичко, което не е пряко свързано с църковната
работа и часа за поклонение в неделя сутрин. Библейският
възглед твърди, че целият живот е светски; тоест, всяко
призвание, което признава Божието върховенство в този век,
е свято призвание. И целият живот е духовен или
религиозен; тоест, всяко наше призвание трябва да бъде
управлявано от Писанието за Божията слава.
И [Жан] Калвин, и [Мартин] Лутер са настоявали, че “светските”
професии са също толкова важни, както и “религиозните призвания,” и че
е възможно да се служи на Бога във всяка честна и полезна работа.
Калвинизмът насърчава прилежната работа и навиците за спестовност в
светските задължения като начин за създаване на общо благосъстояние
и за прославяне на Бога. Тази “протестантска етика” е била особено
одобрявана от пуританството и е била приложена към научната работа.
Тя е бил подсилена от стремежа към себевладение, простота и
прилежност. Изследването на природата е било божествено заповядано,
тъй като това би разкрило Божието творение и ще даде пример на
подредена дейност. Пуританите са вярвали, че науката може да работи
12
за Божията слава и в полза на обществото.
За нещастие, много християни вече не вярват, че
целият живот е религиозен. Те вярват, че да се въвличаш в
“светска работа,” тоест работа, която има значение за тук и
сега, е нещо по-малко от духовно. Това е мит.
Религията на секуларизма
Като говорим за духовната същност на цялата
действителност, все пак трябва да разгледаме и светския
възглед, който се стреми да абсолютизира нещата от този
свят. Човекът, който е без Бога, е движен от друг дух. Това е
религията на хуманизма, наречена секуларизъм. Светското,
този век, е направено абсолютно и върховно. Няма Бог,
няма небе, няма друг дух освен този, който е вътре в човека.
Човекът е свой собствен бог и този свят е всичко, което
имаме. Докато едно време християнството е било смятано
за решение на човешките проблеми, сега религията на
секуларизма е заела мястото му. Секуларизмът е същностно
месиански. Той предлага план за спасение на една изгубена
планета:
Хуманизмът е станал най-месианската от идолопоклонническите
религии на Запада. Антроположката Маргарет Мийд включва в
12
Joseph Spradley, “A Christian View of the Physical World,” in Arthur Holmes, ed.
The Making of a Christian Mind: A Christian World View and the Academic
Enterprise (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1985), 68.
своята автобиография искрено признание, че това е религиозно
вярване и то призовава да бъде разпространено по целия свят.
Ето защо Милтън Фридман описва [Джон Кенет] Гълбрайт като
“мисионер търсещ повярвали.” Същият подтик е бил зад tour de
force на Ерих Фром, трансформацията на Стария Завет в защита
13
на радикалния хуманизъм.
Като имаме предвид опасностите от въвличането в
този свят, нека да помним, че спасението идва само чрез
новораждащото дело на Божия Святи Дух. Нищо в този свят
не може да ни спаси. Тук не може да има неутралитет. Ако
християнинът не се намеси в процеса на преобразяване с
християнския възглед за духовността, тогава бъдете
сигурни, че хуманистите ще бъдат готови със своята версия.
Възходът на Ню Ейдж хуманизма е доказателство, че
разпадащият се Запад търси нов дух, който да вдъхне живот
в разлагащия се труп на хуманизма.
13
Herbert Schlossberg, Idols for Destruction: Christian Faith and Its Confrontation with
American Society (New York: Regnery/Gateway, [1983] 1990), 273.
“БИБЛИЯТА СЕ ЗАНИМАВА
САМО СЪС СПАСЕНИЕТО”
“Благовестието... не е ограничено до покаяние и
вяра, които нямат никаква връзка с обществените
или гражданските задължения. Евангелието на
Христос е тема, която обхваща всичко. То е
жизнената сила на земята и на небето.... Кръстът е
центърът на духовната, и следователно на
материалната вселена.” Божественият крайъгълен
камък, пред който трябва да бъдат доведени на съд
“литературата, науката, политиката, бизнеса,
общественото положение, всяка благотворителна
дейност, всички реформи.”
Гилбърт Хейвън
Един съдия в Ню Йорк използвал Библията да
определи сумата за гаранцията, която е трябвало да плати
един бивш касиер на Епископална църква, обвинен в
присвояване на 267,000 долара от църквата. Съдията
Робърт Мийхан постановил гаранцията на 534,000 долара,
“посочвайки, че сумата е 2.00 долара за всеки 1.00 долар,
който той е откраднал. Съдията казал, че е избрал размера
на гаранцията, защото ‘той има религиозно послание, че ако
откраднеш, трябва да платиш двойно’ [Изход 22:4, 7].”1
Чарлс Колсън, президент на Призън Фелоушип, призовава
за прилагане днес на Библията като решение на проблемите
със затворите:
Наскоро се обърнах към законодателното събрание на Тексас...
Казах им, че единственият отговор на проблема с престъпността
е да се изведат извършителите на ненасилствени престъпления
извън затворите и да бъдат принудени да платят на своите
жертви реституция. Това е начинът, по който можем да решим
проблема с пренаселването на затворите.
Учудващото е, че след това те дойдоха при мен един след друг и
казваха неща като, “Това е страхотна идея. Защо никой досега не
се е сетил за това?” Имах привилегията да им кажа, “Прочетете
1
Edward E. Plowman, ed., National and International Religion Report (July 2,
1990), 4.
Изход 22. Това е просто което Бог каза на Мойсей на планината
2
Синай преди хиляди години.”
Както показват тези примери, Библията има нещо
повече от нейното послание за вечно спасение, макар че
това е главната тема. Бог е положил конкретни инструкции
за това как хората трябва да действуват в един свят,
заразен от греха.
Ново сърце, нов живот

Новорождението е началната точка за развитието на
коя да е обществена теория. Нищо не може да се промени в
обществото преди самият човек да се промени.
Единственият начин човекът да се промени е чрез
новораждащото действие на Святия Дух. Тези, които са
мъртви в “престъпления и грехове (Ефесяни 2:1), трябва да
имат ново сърце и нов дух. Каменното сърце трябва да бъде
премахнато и на негово място да се сложи сърце от плът.
Това е работа на Бога. Божият Дух трябва да бъде в нас
преди да можем да вършим Божиите заповеди. Резултатът
ще бъде, че ще “спазваме повеленията [Му]” (Езекиил 36:26-
27). Новият Завет го обобщава по следния начин: “Ако е
някой в Христа, той е ново създание; старото премина; ето,
всичко стана ново” (2 Коринтяни 5:17). Всичко това изисква
вяра във върховенството на Бога. Само Бог може да
направи мъртвите да живеят (Йоана 11:25-26). Само Бог
може да направи едно мъртво общество да се съживи.
Известният учен и писател Раусас Дж. Ръшдуни обобщава
нещата по този начин:
Ключът към разрешаването на проблемите на [сегашното]
положение не е революцията, нито какъвто и да е вид съпротива,
която работи за подриване на законността и реда. Новият Завет
изобилствува с предупреждения срещу непокорството и
призовава за мир. Ключът е новорождението, проповядването
на благовестието и обръщането на хората и народите към
Божия законов ред...
Ясно е, че няма друга надежда за човека освен в
3
новорождението.
2
Charles Colson, “The Kingdom of God and Human Kingdoms,” in
Transforming Our World: A Call to Action (Portland, OR: Multnomah, 1988),
154-55.
Политическите действия, консервативната
икономическа политика и другите обществени планове за
действие не са отговори на дилемата на човека. Човекът е
грешник и се нуждае от спасение. Той не може да взема
правилни решения за това как да живее преди да има ново
сърце, което да ръководи един нов ум.
Ефектът на доминото
На много места в Писанието може да се открие пряка
връзка между личното спасение и реформите. Закхей откри
не само Исус, той откри и един нов начин на живот. Той
възстанови това, което беше взел незаконно от другите
(Лука 19:8; Изход 22:1; Левит 6:5; Числа 5:7; 2 Царе 12:6).
Неговото лично новорождение имаше обществени и
политически последствия. Имайте предвид, че Закхей
използваше своето служебно положение на събирач на
данъци подкрепен от Римската власт, за да пълни
джобовете си за сметка на гражданите (Лука 19:2).
Помислете какво би означавало за нашия народ ако
политиците, които призовават името на Христос, прилагат
библейските принципи в своята работа. Общественото
служение на Исус беше съвършена комбинация от
евангелизиране и загриженост за света. Той обикаляше,
поучавайки и проповядвайки (Матея 4:23; 9:35) и вършейки
добри дела и изцелявайки (Деяния 10:38).
По същия начин, “Йоан Кръстител каза на събирачите
на данъци и на войниците да не използват своето
положение, за да ограбват (Лука 3:12-14). Когато Павел
имаше възможност да говори с Феликс, той говори за
‘праведност, себевладение и за идещия съд’ (Деяния 24:25).
Яков предупреждава богатите за съда, който трябва да
дойде върху онези, които са измамили работника за
заплатата му (Яков 5:1-6).”4
Първите усилия на Ранната Църква са били да
послужи на светските нужди на своите членове.
Благовестието е включвало дела на милост, дела, които са
имали въздействие върху въпроси, които изглеждат земни
3
Rousas J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Phillipsburg, NJ:
Presbyterian and Reformed, 1973), 113; 449.
4
Noel Weeks, The Sufficiency of Scripture (Carlisle, PA: The Banner of Truth Trust,
1988), 252.
като да внимават вдовиците да не “бъдат пренебрегвани във
всекидневното раздаване” (Деяния 6:1). В нашата
съвременна икономика на социалната държава, онези, които
са най-малко способни да се грижат за себе си, най-често са
насочвани към държавните агенции за подпомагане.
Предполага се, че тези светски дейност са единствено в
областта на държавната власт. Този възглед, обаче, не е
бил възгледа на Ранната Църква (1 Тимотей 5:3). Яков пише,
че “чисто и непорочно благочестие” е да се пригледват
“сирачетата и вдовиците в неволята им” (Яков 1:27). В
същия стих той увещава християните да се пазят
“неопетнени от света.” Следователно, не може да се счита
за “светско” човек да се въвлича в дейности, които не са
пряко свързани с проповядването на благовестието.
Апостол Павел прави подобно изявление, когато пише:
“Който е крал, да не краде вече, а по-добре да се труди, като
върши с ръцете си нещо полезно, за да има да отделя и на
този, който има нужда” (Ефесяни 4:28). На друго място
Павел увещава християните да оставят неправедните
граждански съдилища и да установят свои собствени
съдилища за решаване на спорове сред братята (1
Коринтяни 6:1-11).
Примиряване на света
Бог създаде света добър (Битие 1:31), и дори след
влизането на греха в света, “всяко нещо създадено от Бога е
добро, и нищо не е за отхвърляне, ако се приема с
благодарение; понеже се освещава с Божието Слово и
молитва” (1 Тимотей 4:4-5). “Тъй като физическият свят е
показан като добър, той заслужава подробно и посветено
изследване. Тъй като той е реален, подобни усилия няма да
бъдат безсмислени или илюзорни. Обаче, добротата на
създанието не означава област на съвършенството.”5
Светът е добър и е обект на Божието изкупително
дело: “Бог в Христа примиряваше света със Себе Си” (2
Коринтяни 5:19, курсивът мой). Божията цел е да изкупи
човека във всичките му дела. Нищо не може да остане извън
обсега на Божието изкупление. “Както Ейбръхам Кюйпър
казва, няма нито един сантиметър от създанието, за който
5
Joseph Spradley, “A Christian View of the Physical World,” in Arthur Holmes,
ed. The Making of a Christian Mind: A Christian World View and the
Academic Enterprise (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1985), 60.
6
Христос да не казва ‘Мое е.’” В допълнение, Божието Слово
е “боговдъхновено и полезно за поучение, за изобличение,
за поправление, за наставление в правдата; за да бъде
Божият човек усъвършенстван, съвършено приготвен за
всяко добро дело” (2 Тимотей 3:16-17). След по-нататъшно
изследване научаваме, че Библията има да ни каже някои
много конкретни неща относно това как трябва да работи
Божието добро създание и как човекът трябва да го
управлява под Божието господство и инструкции.
Списъкът от теми, изложен по-долу, показва, че
Библията е нещо повече от книга за това как да отидем на
небето (макар че тя е и това); тя е също предназначена да
ни даде пример за това как трябва да живеем в света, над
който Бог е поставил като Негови настойници носителите на
Своя образ. Господ учи християните да се молят, “Твоето
царство да дойде, Твоята воля да бъде, на земята, както е
на небето” (Матея 6:10, курсивът мой). Как знаем Божията
воля за тази земя? Библията ни казва. Следната таблица
показва някои от въпросите, с които се занимава Библията.
Семейни въпроси
ü Родителска власт (Ефесяни 6:1-4)
ü Наследство (Притчи 13:22)
ü Наказание (Притчи 13:24)
ü Брак (Битие 1:27-28; Матея 19:3-12; 1 Коринтяни 7:2).
ü Образование (Притчи 22:6)
ü Благотворителност (1 Тимотей 5:8)
ü Грижа за възрастните (1 Тимотей 5:3-13)
ü Ръководство (1 Тимотей 3:1-7)
Икономически въпроси7
ü Дълг (Притчи 3:27-28; Римляни 13:8)
ü Вземане назаем (Изход 22:25; Псалм 37:21; Притчи
22:7; Исая 24:2)
ü Даване на заем (Изход 22:25; Второзаконие 15:6;
Псалм 37:26)
6
Douglas Groothius, “Revolutionizing Our Worldview,” The Reformed Journal
(November, 1982), 23.
7
Larry Burket, What the Bible Says About Money (Brentwood, TN:
Wolgemuth and Hyatt, 1989).
ü Лихва (Второзаконие 23:19-20; Притчи 22:26-27)
ü Инфлация (Притчи 25:4-5; Исая 1:22-26; Езекиил
22:18-22)
ü Помощ за нуждаещите се (Левит 25:35-37;
Второзаконие 15:7-11; 24:14-15)
ü Наследство (Псалм 17:13-15; Притчи 13:22; 19:14;
20:21)
ü Работа (Битие 2:15; 3:19; Изход 2-:8-11; Притчи 10:5;
Еклесиаст 3:13; Деяния 16:14; Ефесяни 4:28; 2
Солунци 3:10-12)
ü Заплати (Второзаконие 24:14-15; Еремия 22:13; Лука
10:7; 1 Коринтяни 9:7-12; 1 Тимотей 5:18)
ü Взаимоотношения работодател/работник (Левит
25:53; Притчи 6:6-9; 10:4; 27:18; 28:19)
ü Спестявания (Притчи 6:6-8; 21:20; 28:20; 1 Тимотей
6:9)
ü Измама (Ефесяни 4:28; 1 Солунци 4:6)
ü Инвестиции (Псалм 112:5)
Политически въпроси8
ü Държавна власт (Матея 22:15-22; Римляни 13:1-4; 1
Петрово 2:13-17)
ü Гражданство (Левит 24:22; Числа 15:22-31; Деяния
22:22-29)
ü Подкупи (Изход 23:8; Второзаконие 10:17; 16:19-20)
ü Данъци (1 Царе 8; Притчи 27:18; Матея 22:17-21; Лука
3:12-13)
ü Армия (Числа 1:2-3; 26:2; 31:3-7; Второзаконие 20:5-8)
ü Национална отбрана (2 Летописи 26:6-15)
ü Политическа вярност (Деяния 5:29)
Правни въпроси
ü Съдебна система (Изход 18; 1 Коринтяни 6:1-11)

ü Закони относно извращаване и препятстване на
правосъдието (Изход 23:1-2, 6; Левит 19:15;
Второзаконие 16:19-20)
8
Gary DeMar, Ruler of the Nations: Biblical Principles for Government (Ft.
Worth, TX: Dominion Press, 1987).
ü Нарушаване на клетва (Изход 20:16; Левит 19:12;
Второзаконие 19:16-20)
ü Убийство (Изход 20:13; 21:12)
ü Нападение (Изход 21:18-27; Левит 24:19-20)
ü Отвличане (Изход 21:16; Второзаконие 24:7)
ü Клевета (Левит 19:16)
ü Кражба (Изход 20:15; 22:1-12)
ü Подпалване (Изход 22:6)
ü Нарушаване на собствеността (Второзаконие 19:14)
ü Щети (Левит 6:1-5; 24:19-20; Изход 22:4-6)
ü Реституция (Изход 21:18-19, 22-25, 28-30, 32; 22:1-9;
Лука 19:8; Ефесяни 4:28)
Етични въпроси
ü Аборти (Изход 21:22-25)

ü Хомосексуализъм (Левит 18:22; 20:13)
ü Изнасилване (Второзаконие 22:25-29)
ü Проституция (Второзаконие 23:17)
ü Кръвосмешение (Левит 18:6-18; Второзаконие 22:30)
ü Прелюбодейство (Изход 20:14; Левит 20:10;
Второзаконие 5:18; 22:22-25)
ü Содомия (скотоложство) (Изход 22:19; Левит 18:23)
В допълнение, има библейски принципи, свързани с

канализацията (Второзаконие 23:13), образованието
(Второзаконие 6:4-9), екологичните въпроси (Второзаконие
20:19-20), безопасно строителство (Второзаконие 22:8) и
много други въпроси.9 Ако християните откажат да заквасят
тези области с животопреобразяващото действие на
благовестието, тогава светът ще бъде заквасен с “кваса на
фарисеите и кваса на Ирод” (Марка 8:15). Когато Божието
Слово се отхвърля като стандарт за благочестив живот в
този свят, някой друг стандарт ще запълни празнината.
Квасът на фарисеите замества Божия закон с човешки
предания: Исус “им каза: Хубаво! Вие осуетявате Божията
заповед за да спазите своето предание!” (Марка 7:9). Квасът
на Ирод поставя държавата над Божията воля: “Тези, които
9
За цялостно разглеждане на много от тези теми, виж Gary DeMar, God
and Government, 3 vols. (Brentwood, TN: Wolgemuth and Hyatt, 1990).
изопачиха света, дойдоха и тук;... и те всички действуват
против указите на Цезаря, казвайки, че има друг цар, Исус”
(Деяния 17:6-7).
Управлението на всички нива е добро дотолкова,
доколкото са добри хората, които го създават. Семейното,
църковното и държавното управления отразяват мислите и
действията на хората, било то добри или лоши. На
държавно ниво народът получава това, за което е гласувал.
Държавната власт, без значение колко праведно е учредена,
не може да направи хората по-добри. Ръководството, както
водата, може да се издигне само до собственото си ниво,
праведността на хората. Накратко, доброто управление
зависи от добрите хора, а ние получаваме добри хора чрез
проповядване на благовестието. Получаваме добри дела от
добрите хора, които са готови да прилагат Божията “Добра
Книга” във всяка област от живота. На нас ни е заповядано
да изявяваме своите добри дела, така че онези, които са без
Христа, да прославят нашия Бог, който е на небето (Матея
5:16). Ако нашата религия остане само личен въпрос, тогава
тя не става за нищо, освен да се изхвърли навън и да се
тъпче под краката на невярващите (ст. 13).
“НЕ МОЖЕШ ДА ПОСТАНОВЯВАШ

МОРАЛА СЪС ЗАКОН”
Това, което Мойсей донесе от планината Синай, не
бяха Десетте Препоръки. Това са заповеди. Са, не
бяха. Чистият блясък на Десетте Заповеди е, че те
събират в няколко думи приемливото човешко
поведение, не само за тогава или за сега, но за всяко
време. Езикът се променя. Властта се прехвърля от
един народ на друг. Съобщенията се предават със
скоростта на светлината. Човекът преодолява
граница след граница. Но ние и нашето поведение и
заповедите, управляващи това поведение, остават
същите.
Тед Копел
"Дами и господа, млади и стари. Това може да
изглежда необичайна процедура, да ви говоря преди
началото на филма, но ние имаме един необичаен сюжет:
раждането на свободата. Историята на Мойсей.” Да, това е
бил необичаен начин за начало на филм. Това са уводните
думи на Сесил Б. де Мил, режисьор на Десетте Заповеди
(1956), с актьорите Чарлтън Хестън и Юл Бринър. Но де Мил
е имал нещо повече в ума си освен това да прави филм. Той
е смятал темата на своя филм за толкова важна, че излиза
на сцената за да произнесе кратко, но силно изявление за
същността на свободата под Божия закон:
Темата на този филм е дали хората ще бъдат управлявани от
Божиите закони или ще бъдат управлявани от прищевките на
диктатор като Рамзес. Дали хората са собственост на държавата
или са свободни души под Бога? Същата тази битка продължава
по целия свят и днес.
Всеки закон е отражение на някакъв морален кодекс.
Невъзможно е да избегнем налагането на морал върху
хората или постановяването му чрез закон. Постановяват се
закони срещу кражба и убийство, а те отразяват някакъв
морален кодекс. Малко са хората, които биха се
противопоставили на въвеждането на закони, които наказват
крадците и убийците. И все пак, такива закони налагат
някаква морална система върху всички нас. Макар че
крадците и убийците може би се противопоставят, никой не
призовава тези закони да бъдат отречени защото налагат
морален кодекс.
Тогава следват въпросите относно определянето на
това какво означава кражба и убийство. До едно време
общото мнение е било, че абортът е убийство. Сега
моралният климат се е променил. Абортите са узаконени.
Това, което едно време е представлявало убийство, сега
представлява любимо право, което трябва да бъде
защитавано чрез закон. Защитниците на абортите вярват, че
е неморално да се отрече на жената правото на аборт. Те
работят за налагането на закони върху цялото общество за
защита на “моралното право” на онези, които искат
абортите:
Всяка система на управление съществува за да произвежда или
налага определени закони, а всеки закон задължително включва
съвкупност от морални презумпции. Всеки морал – дори този, за
който обикновено се предполага, или бива прокламиран като
основан върху “нерелигиозна” или “антирелигиозна” философска
основа – е в крайна сметка религиозен по своето естество, тъй
като е основан върху съвкупност от предтеоретични презумпции,
фундаментални допускания относно естеството на света, относно
Бога, човека и нещата, които се приемат на (обикновено
непризнавана) вяра. В този най-дълбок смисъл, следователно,
въпросът за всяка законова система не е дали тя ще бъде
основана на “религия,” а чия религия или религиозна философия
1
ще бъде в нейната основа?
В дебатите относно законодателството една морална
система се противопоставя на друга. Винаги се използва
морално убеждение. “Неморално е хора да живеят в кашони
или в изоставени автомобили, когато има толкова много
богатство в страна като Съединените Щати,” отбелязват
защитниците на бездомните. Привържениците на мира
защитават каузата си с, “Неморално е да се произвеждат
бомби, когато има толкова много нуждаещи се по света.” Те
работят за промяна на щатско и федерално ниво за да
получат подкрепа на своята кауза, използвайки морално
убеждаване.
1
Archie P. Jones, “Christianity and the First Amendment: The Truth About the Religion
Clauses of the Constitution,” unpublished manuscript, 3.
Чий морал?
“В една сцена от един уестърн, Силвърадо, по времето
когато законността и редът още не са били достигнали до
границата, един стар негър земевладелец е убит от
безмилостни собственици на ранчо за добитък. Когато синът
на стареца открива тялото, той казва тъжно, ‘Това не е
правилно.’” 2Но защо да не е правилно? Тогава въпросът не
е “дали моралът ще бъде постановен чрез закон?”, а “чий
морал ще бъде постановен чрез закон?” Тед Търнър,
съзнателен хуманист и “новинарски магнат,” не отрича, че
има нужда от морален кодекс, когато заяви своята версия от
“десет заповеди.” Той заключи, че трябва да има нов
морален кодекс, основан върху неговия възглед за морала.
Търнър каза:
Ние живеем с остарели правила. Правилата, под които живеем,
са [!] Десетте Заповеди, и аз се обзалагам, че никой вече не им
обръща голямо внимание, защото те са много стари. Когато
Мойсей се качи на планината е нямало ядрени оръжия, нямало е
бедност. Днес никакви заповеди не биха минали. Никой вече не
иска да му заповядват.
Дали Търнър е чел Десетте Заповеди наскоро?
Наистина ли иска от нас да повярваме, че законите срещу
кражбата и убийството са “остарели правила”? Чудя се как
ли би реагирал, ако някой от неговите служители започне да
краде от него? Ако хората вече не обичат да им се
заповядва под “остарелите правила,” наречени Десетте
Заповеди, тогава защо да искат да им се заповядва под
заповедите на Търнър? Кой ще налага новите заповеди на
Търнър? Какво ще бъде наказанието за неспазването им?
Не можем да живеем без правила и морален кодекс.
Дори хуманисти като Търнър признават това. Освен това,
имало е бедност по времето на Мойсей и законът, който
дойде от Бога към Мойсей на планината Синай, даде
подробни решения за справяне с бедността.
Правосъдието не е основано върху желанията на
малкото или върху натиска на могъщите. Правосъдието
може да бъде осигурено само когато се обърнем към закон,
който е извън партизанските интереси на падналите хора.
Правосъдието трябва да почива върху обективни норми на
2
R. C. Sproul, “Creating Justice,” Eternity (November 1986), 19.
право и справедливост. Трябва ли да се позоваваме на
последните статистики за изборите? Дали Върховният Съд е
крайната инстанция? Чий закон е правилен? Защо да
слушаме Тед Търнър, а не, например, Адолф Хитлер?
Автономията като закон

Това, срещу което хората често се противопоставят, е
налагането на морал чрез закон, който ги засяга лично.
Някои жени искат абортът да бъде узаконен, за да изберат
тази процедура, ако средството за контрол на зачеването не
успее. Те се противопоставят на всяко законодателство,
което би направило аборта незаконен. Но същите тези
защитнички на абортите не биха искали законодателство,
което да позволява на съпрузите да бият жените си. Те биха
искали върху техните съпрузи да се наложи законодателство
против биенето на жени. Накратко, законът или моралът се
възприемат като лична автономия (собствен закон): “Да мога
да правя това, което искам да правя.” Но очевидно това
води до анархия. И отново няма избавление от налагането
на морала чрез закон.
Твърдението, “Не можеш да налагаш морала чрез закон,” е
опасна полуистина и дори лъжа, защото всяко законодателство
се занимава с морал. Всеки закон в кодексите на всяка държавна
власт е или пример на наложен морал, или негова процедура.
Всички наши закони са морални закони, представляващи
морална система. Законите против убийството са морални
закони; те отразяват заповедта “Не убивай.” Законите против
кражба са заповеди против кражба. Законите за клевета и обида,
законите за лъжесвидетелствуване налагат моралното изискване
“Не лъжесвидетелствувай.” Законите за движение по пътищата
също са морални закони: тяхната цел е да защитават живота и
собствеността; отново, те отразяват Десетте Заповеди. Законите
относно полицията и съдебните процедури също имат морална
цел, да налагат справедливост и да защитават законността и
реда. Всеки закон в кодексите се занимава с морал или с
процедури за налагане на закона, а всеки закон се занимава с
морал. Можем да не сме съгласни с морала на закона, но не
можем да отречем моралния характер на закона. Законът се
занимава с правилно и неправилно; той наказва и възпира злото
и защитава доброто, а това е точно с което се занимава моралът.
Невъзможно е да имаме закон без морал зад този закон, защото
3
всеки закон е просто наложен морал.
3
Rousas J. Rushdoony, Law and Liberty (Tyler, TX: Thoburn Press, [1971] 1977), 1-2.
Библията и морала
Да погледнем в Библията. Божият стандарт за
справедливост е един и същ за всички Негови създания,
било юдеи или езичници, вярващи или невярващи. Това
включва дори и народите, които смятат себе си за
нехристиянски. Някои вярват, че понеже не признават Бога
за Господар и Цар, са освободени от следването на Божия
закон. Те обикновено се противопоставят на всеки закон,
който има религиозна основа. Но законите срещу убийството
и кражбата са дълбоко основани в религиозните традиции,
конкретно християнските традиции. Десетте Заповеди са
известни със своите забрани срещу многобройни
престъпления, които забрани са част от сегашната правна
система.
В Стария Завет
Содом и Гомор нямаха подобно освобождаване от
отговорност от законите на Библията: “А Содомските мъже
бяха твърде нечестиви и грешни пред Господа” (Битие 13:13,
курсивът мой). Този извратен град беше унищожен за
нарушаване на Божия закон, конкретно, за греха на
хомосексуализма (Битие 19:4-5; Левит 18:22; 20:13).4 Йона
отиде да проповядва в неизраилтянския град Ниневия
заради неговия национален грях. Ако ниневийците не са
били задължени да спазват Божия закон – закон, подкрепен
от религия – тогава как би могло да се очаква от тях да се
покаят и защо Бог искаше да ги съди? (Йона 3).
Чужденецът, човек извън заветното общество на
Израел, беше длъжен да се подчинява на Божия закон:
“Един стандарт да имате както за чужденеца, така и за
местния, защото Аз съм Господ вашият Бог” (Левит 24:22;
Числа 15:16; Второзаконие 1:16-17). Божият закон беше
наложен и върху тях. Неспазването му означаваше съд,
времеви и вечен.
Законът, даден на Израел, беше също стандарт за
народите около Израел. Когато тези народи чуят за
праведното правосъдие вътре в Израел, те ще отбележат с
учудване: “Ето, мъдри и разумни хора е този велик народ”
4
Виж Gary DeMar, “Homosexuality: An Illegitimate Alternative Deathstyle,” The
Biblical Worldview 3 (1) (January 1987), 1-4.
(Второзаконие 4:6). Псалмопевецът прогласява на царете и
съдиите на земята “да се вразумят... [и] да слугуват на
Господа със страх...” и да “целуват Сина” (Псалм 2:10-12):
Поразително е колко често в Псалмите се отправя призив към
другите народи да признаят и да почитат Бога, и колко
съвършено е свидетелството на пророците срещу народите
около Израел. Бог не освобождава другите народи от
изискванията на Своята праведност; Той изисква тяхното
покорство и ги държи отговорни за тяхното отстъпление и техния
5
морален упадък [напр. Амос 1:3-2:5].
Не е ли това налагане на Божия морал върху света?
В Новия Завет
Новият Завет приема валидността на налагането на
Божия морален кодекс върху света. Йоан Кръстител
използваше Божия закон за да се противопостави на Ирод –
който е идумеянин – в неговото прелюбодейство: “Ирод
беше пратил да хванат Йоан и да го вържат в тъмница,
заради Иродиада, жената на брат му Филип, понеже я беше
взел за жена. Защото Йоан казваше на Ирод: Не ти е
позволено да имаш братовата си жена” (Марка 6:17-18,
курсивът мой; Левит 20:10; Второзаконие 22:22). Това беше
нещо повече от просто съвет.
Псалмопевецът заявява, че ще говори Божиите
“изявления и пред царе, и няма да се посрамя” (Псалм
119:46). Тези изявления са заповедите, които той обича (ст.
47). Подобно, Исус каза на Своите ученици че гоненията ще
им дадат възможност да говорят “пред управители и царе...
за да свидетелствувате на тях и на народите” (Матея 10:18).
Забележете какво каза Йоан Кръстител на някои
държавни служители, които го попитаха относно техните
задължения според Божия закон: “Дойдоха и бирници да се
кръстят, и му рекоха: Учителю, ние какво да правим? Той им
каза: Не изисквайте нищо повече от това, което ви е
определено. Питаха го и военнослужещи, казвайки: А ние
какво да правим? Каза им: Не насилвайте никого, нито
оклеветявайте; и задоволявайте се със заплатите си” (Лука
3:12-14). Йоан говореше за шестата, деветата и десетата
заповеди в Декалога (Изход 20).
5
J. H. Bavinck, An Introduction to the Science of Missions (Nutley, NJ: Presbyterian
and Reformed, 1960), 12-13.
Християните са длъжни да информират онези, които
управляват в държавната власт за изискванията на закона и
за последствията от непокорството. Няма област от живота,
в която човекът да е освободен от изискванията на Божия
закон. В Римляни 13 за държавния служител се казва, че е
Божий служител, който има отговорността и властта да
наказва злотворците. Като Божий служител той е длъжен да
управлява по Божия начин и да налага Божия закон в онези
области, в които Библията дава власт на държавния
служител. Точно както служителят в църквата е задължен да
прилага Божия закон, когато става въпрос за църковните
дела, държавният служител трябва да прилага Божия закон,
когато става въпрос за държавните дела. Ако държавният
служител не прилага Божия закон, тогава той ще налага
своя собствен закон или закона на онези, които имат най-
голямо влияние.
Павел завършва раздела, занимаващ се с държавния
служител, като цитира от Десетте Заповеди и ни казва, че те
са обобщени в една единствена заповед, “Да обичаш
ближния си както себе си” (Римляни 13:9). Но това не е нещо
характерно само за Новия Завет. Павел цитира от Левит
19:18 това обобщение на закона. Някои може да искат да
твърдят, че обобщената етика на любовта е премахнала и е
заменила закона. Но едно обобщение не анулира това,
което обобщава. Дали обобщението в края на една книга
анулира и премахва това, което обобщава? Не, разбира се.
По същия начин, любовта като обобщение на закона не
анулира подробностите на това, което обобщава.
Други биха искали да твърдят, че любовта е
единственото ни ръководство когато става въпрос за етично
поведение, тъй като Павел каза, че този, който обича
ближния си, е изпълнил закона (Римляни 13:10). Но остава
въпросът: Как знаеш дали обичаш ближния си? Отново,
любовта без конкретни правила става безотговорна
слободия. Любовта винаги трябва да бъде дефинирана по
някакъв начин. Законът дава определение за любовта.
Освен това, Павел не потвърди ли закона (3:31), който е
свят, праведен и добър? (7:12,14).
Изкупителното дело на Исус не ни освобождава от
задължението да спазваме моралния закон – включително
обществените закони – положен в Библията. Писанието не
ни показва нито един пример за човек, християнин или
езичник, който вече не е задължен да спазва законите,
очертани в Писанието. Християните са свободни от
“проклятието на закона” (Галатяни 3:13), но не и от
изискванията на закона: “Тогава, чрез вяра разваляме ли
закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона” (Римляни
3:31).
Кое не може да бъде постановено чрез закон

Разбира се, няма начин да се наложат закони, които
да направят хората добри. В този смисъл е вярно, че
моралът не трябва да се налага или постановява чрез закон.
Но функцията на закона не е да прави хората добри.
Законът, в неговия библейски смисъл, е предназначен да
възпира хората от вършене на зло, да защитава живота и
собствеността и да постановява граници на наказанието,
когато стане някакво престъпление. Но да кажем, че законът
не може да бъде налаган в какъвто и да е смисъл, е
безсмислица.
Законът, дори с най-добрите намерения, не може да
превърне дяволите в ангели. Ако, обаче, нарушаването на
закона бъде последвано от наказание, друг индивид,
виждайки, че има наказание (или многократна реституция,
или смърт), може да бъде възпрян от опит за извършване на
същото престъпно действие.
Изразът “не можеш да постановяваш морала чрез закон” е
преминал през странна еволюция в своя смисъл. Първоначално
изразът е означавал, че поведението на човека не може да се
промени автоматично чрез просто прокарване на закони;
законодателството не възпира хората да правят това, което са
решили да правят. Съвременният смисъл на израза е, че е
неправилно или незаконно да се налага законодателство, което
ограничава моралното поведение.
6
Това е смехотворно схващане.
Трябва да се направи едно последно уточнение. Има
много забрани в Писанието, но много от тях нямат свързани
с тях църковни или държавни наказания. Греховете в
сърцето не са престъпления. Пожелаването, например, е
грях, но не е престъпление. Ако пожеланието води до
6
R. C. Sproul, Abortion: A Rational Look at an Emotional Issue (Colorado Springs,
CO: NavPress, 1990), 90-91.
кражба, тогава наказателно действие може да се
предприеме само след като е станала кражбата. В
допълнение, някои действия на непокорство е най-добре да
се поемат от църквата и нейните съдилища (Матея 18:15-20;
1 Коринтяни 6:1-11). Семействата също са власти, които
имат съдебната власт да решават семейни спорове. В
крайна сметка, никой не може да избегне налагането на
някакъв морален кодекс.7
7
За разглеждане на многобройните дейности на управлението, виж Gary DeMar,
God and Government: A Biblical and Historical Study (Brentwood, TN: Wolgemuth
and Hyatt, [1982] 1990).
“ХРИСТИЯНИТЕ ТРЯБВА
ДА ОСТАНАТ НЕУТРАЛНИ”
Няма и един квадратен сантиметър на небето или
на земята или под земята, на който да има мир
между Христос и Сатана... Никой не може да се
отдръпне, отказвайки да се въвлече. Той е въвлечен
от деня на своето раждане и дори преди своето
раждане. Исус каза: “Който не е с Мен, е против Мен,
и който не събира с Мен, разпилява.” Ако казвате, че
“не участвувате,” вие всъщност участвувате на
страната на Сатана.
Корнилиъс Ван Тил
На 8 август 1990 Американското сдружение на
адвокатите (АСА) промени решението си относно въпроса за
абортите, отхвърляйки “позицията в полза на правото на
аборт, приета само шест месеца по-рано с 238 срещу 106
гласа. Преди Камарата на Представителите да разгледа
въпроса миналия месец, общата членска маса на
Сдружението гласува с 885 срещу 837 гласа в полза на
позиция на неутралитет.”1 Какво щеше да стане, ако АСА
съществуваше когато робството е било актуален въпрос в
тази нация? Дали позицията на неутралитет би била
приемлива за робите? Как смятате, че биха гледали на
позицията на неутралитет робските щати? Просто всичко
щеше да си бъде нормална работа, тоест робство. А ако
АСА съществуваше по време на “окончателното решение”
на Хитлер да избави света от евреите? Можем ли да
вярваме, че неутралитетът би бил приемлива позиция?
Невъзможна позиция
Как може някой да бъде неутрален относно нещо? Бог
винаги иска от нас да вземаме решение. Вие сте или за
Христос, или против Него (Матея 12:30). Винаги трябва да се
взема решение. Исус Навиев го каза по следния начин на
своите сънародници израилтяни: Или служете на Йеова, или
на боговете на вашите бащи. Няма нищо средно. Да
“изоставиш Господа” означава “да служиш на други богове”
1
“Neutrality Carries the Day,” Christianity Today (September 10, 1990), 74.
(Исус Навиев 24:16). Или Бог, или Ваал, или Христос, или
Сатана.
Илия зададе въпроса по следния начин, “Колко още
ще се колебаете между две мнения? Ако Йеова е Бог,
следвайте Него; но ако е Ваал, него следвайте” (3 Царе
18:21). Какво ще стане, ако хората решат да не служат нито
на Йеова, нито на Ваал? Техните претенции за неутралитет
биха били решение против Йеова. В Деня на Съда онези,
които не са се обърнали към Христос, няма да могат да
запазят своята невинност като твърдят, че не са говорили
срещу Христос. Неутралитетът е невъзможен избор.
Дори този, който те мрази

Ако минувач откаже да помогне на изпаднал в
нещастие, който кърви силно, той не може да твърди, че е
останал неутрален. Дори ако реши нито да си отиде, нито да
направи усилие да помогне, той не е неутрален. Да стоиш на
мястото и да гледаш човек как умира не е неутралитет.
Бездействието на страничния човек е във вреда на
изпадналия в нещастие.
Библията не мълчи по въпроса за неутралитета. Да
видим какво казва Писанието относно отговорността на
индивида да се грижи за животното на ближния си:
Когато видиш изгубено говедото или овцата на брат си, да не
затваряш очите си за тях; непременно да ги върнеш на брат си...
Когато видиш магарето на брат си или говедото му паднало на
пътя, да не затваряш очите си към тях; непременно да ги вдигнеш
заедно с него (Второзаконие 22:1, 4).
Текстът постановява, че “всяко изгубено нещо на брат
ти” трябва да му бъде върнато (ст. 3, курсивът мой). На
друго място в Библията заповедта отива и по-далеч: “Ако
срещнеш загубилия се вол или магаре на неприятеля си,
непременно да му го закараш. Ако видиш, че магарето на
този, който те мрази, е паднало под товара си, и не ти се
иска да му помогнеш, непременно да помогнеш заедно с
него” (Изход 23:4-5, курсивът мой). Така, това, което важи за
животните на нашите ближни, определено важи и за
нашите ближни, които са създадени по Божия образ. Няма
възможност за неутралитет дори когато става въпрос за
нашите врагове!
Мълчанието не би било злато
Какво щеше да стане, ако Мардохей и Естир се бяха
опитали да останат неутрални, когато научиха за заговора
на Аман да унищожи нейните сънародници? Мълчанието,
неутралитетът, не беше възможност, нещо, което Мардохей
побърза да покаже:
Не мисли в себе си, че от всички юдеи ти ще се избавиш в
царския дом. Защото ако си замълчиш в такова време, ще дойде
от другаде помощ и избавление за юдеите, но ти и бащиният ти
дом ще загинете; а кой знае дали не си се издигнала до царска
власт за такова време каквото е това? (Естир 4:13-14).
Естир можеше да си замълчи и може би тя и нейното
семейство щяха да избягнат заговора на Аман. Но беше
само въпрос на време кога той щеше да дойде и за нея.
Нейното положение на член на царското семейство нямаше
да я спаси за дълго време. Тя рискуваше да бъде осъдена
на смърт, като се яви пред царя относно заговора само
защото осъзна, че мълчанието не беше неутралитет; то
беше решение да изостави своите хора и в крайна сметка да
изостави Бога и Неговото Слово.
Естир отправи пряка молба към царя (7:1-6) срещу
неговото първоначално съгласие с плана на Аман (3:10-15),
един закон, който, технически, не можеше да се “отмени”
(1:19; 8:8). В резултат на това царят заповяда Аман да бъде
обесен на мястото на Мардохай, жертвата, определена от
Аман. Законът, постановяващ унищожението на юдеите,
беше отменен (8:3-14). Естир получи “дома на Аман” (8:1), а
Мордехай беше повишен (8:2, 15).
Какво щеше да стане, ако Естир и Мордехай бяха
избрали пътя на предполагаемия неутралитет? Юдейският
народ щеше много да пострада, макар че Бог би издигнал
друг спасител, който не би замълчал. Избавлението и
освобождението биха дошли за юдеите от друго място.
Неутралитетът никога не е възможен избор с Бога.
Самарянският фактор
Новият Завет никъде не приема неутралитета като
християнски отговор за човека и неговия свят. Един
сънародник юдеин, бит, ограбен и оставен да умре, е
пренебрегнат от един свещеник и един левит. Тези
религиозни хора, за да се запазят от церемониалната
нечистота, “минаха от другата страна” (Лука 10:32). Това не
прилича ли на съвременните претенции за неутралитет в
обществената и политическата области на много християни,
които искат да запазят своята “духовност?” Да се въвличаш
в такива светски въпроси като гласуване против хора, които
подкрепят абортите и хомосексуализма – два омразни гряха,
които унищожават неродените човешки същества и
разстройват и разрушават определената от Бога институция
на семейството – би означавало духовно замърсяване. Да
работиш за политически кандидат би означавало по-малко
време за свидетелствуване, библейски изучавания, молитва
и църковни служби. В допълнение, не чуваме ли често, че
“политиката е мръсно нещо,” намеквайки, че “духовността”
на християнина ще бъде замърсена от такава работа?
Някои твърдят, че докато личната обществена
активност е позволена, политическата обществена
активност никога не е била заповядана, насърчавана или
одобрявана от Писанието. Християните трябва да останат
политически неутрални. Но всъщност Библията заповядва,
одобрява и насърчава и обществената, и политическата
активност. Да видим последствията от това да оставаме
неутрални, когато става въпрос за обществени и
политически въпроси. Нашият отказ да се намесим
означава, че ние пренебрегваме поучението на Исус към
законника, който попита Исус кой е неговият ближен:
Кой от тия трима ти се вижда да се е показал ближен на
попадналия между разбойниците? Той рече: Оня, който му показа
милост. Исус му каза: Иди, и ти прави така (Лука 10:36-37).
Политическите решения, за разлика от
самостоятелното решение на свещеника, левита и
самарянина, засягат милиони граждани. Бременната жена е
наш ближен. Нероденото дете е наш ближен. Над един
милион неродени деца биват убивани всяка година в
Съединените Щати. Да изберем неутралитета и да го
основем върху учението на Библията е да се
противопоставим на етиката на “иди и ти прави така,” дадена
на законника, който попита кой е неговият ближен.
Да останем мълчаливи относно въпроса за содомията
е също толкова небиблейски. Младото момче, което е
прелъстено от хомосексуалист, най-често бива подмамено
да продължи в смъртоносния път на хомосексуалистите.
Дали е неутралитет когато позволяваме узаконяването на
някаква форма на сексуално извращение (содомия),
практика, за която Библията казва, че заслужава смъртно
наказание? (Левит 20:13).
Всички обществени и политически въпроси заслужават
да получат библейски отговор от християните. Това
означава изследване на вестниците, списанията и новините
в светлината на Библията. Нашите политически
представители трябва да бъдат наясно какво казва
Библията по въпросите свързани с държавната власт.
Хуманистичната разновидност на неутралитета

Дълготрайността на мита за неутралитета е била
използвана от светските хуманисти за да държат
християните вън от арената, където се прави обществената
политика, позволявайки на християните само личната
религия. Християните, които твърдят, че неутралитетът е
библейският път, имат много общо с хуманистите по този
въпрос. На християните се казва, “Можете да се занимавате
с обществени въпроси, но не можете да внасяте своите си
религиозни убеждения. Трябва да бъдете неутрални.”
Презумпцията е, че онези, които формират обществената
политика, също са неутрални. Но те не са. Всеки гледа на
света от не-неутрална гледна точка. Някакъв мироглед –
някаква съвкупност от презумпции – винаги се използва за
оценка на всеки факт и идея, които идват към нас. Тези
презумпции определят обществената политика и всичко
друго, което правим. Всеки оценява живота от определена
религиозна гледна точка, според това какво той смята за
върховна власт (напр. Бог, човека, опита, прагматизма,
разума, волята на народа). Дори атеистът не е неутрален.
Изявленията на неговата обществена политика ще бъдат
основани върху презумпцията, че няма Бог. Всъщност,
отричането на Божието Слово на място в дискусиите за
обществената политика, тъй като то тръгвало от религиозни
презумпции, е действие против Бога и Неговото Слово.
Ето как една авторка на редакционни статии описва
начина, по който неутралитетът трябва да действува:
християните могат “да викат и да крещят против хуманизма и
феминизма и всякакъв друг ‘изъм’ в неделя, но дойде ли
2
понеделник, на децата мястото им е в училище.” Според
тази разновидност на неутралитета, децата, родителите и
църковните служители трябва да се въздържат от изява на
своите религиозни убеждения, да кажем, в обществената
класна стая. В неделя децата получават религиозно
наставление, което не трябва да отива по-далеч от четирите
стени на църквата и няма по-велика цел от личното
благочестие. Подвеждат ни да вярваме, че от понеделник до
петък децата трябва да получават свободно от ценности
(т.е. неутрално) обучение – една невъзможна задача.
Опитите да се даде свободен от ценности,
предполагаемо неутрален начин на справяне с
обществените проблеми показват, че сме възпитали тълпа
от морални неграмотници. В нашите опити да бъдем
неутрални относно морала ние сме вкарали едно цяло
поколение от млади хора в лапите на неморалността:
Когато бъдат изправени пред въпросите на правилното и
неправилното, все повече младежи се ръководят от това, което
им дава възможност да продължат напред или което ги кара да
се чувствуват добре, вместо от това, което техните родители или
религиозните власти им казват, според едно постоянно
3
изследване на моралното развитие.
Това са плодовете от настояването на хуманистите, че
когато става въпрос за морал, родителите, учителите и
църковните служители трябва да останат неутрални. Децата
трябва сами да решават, когато се стигне до морални
въпроси. И те го правят. “Като цяло, 21 процента от
младежите в основните училища са казали на
провеждащите анкетата, че биха се опитали да препишат
отговорите или да хвърлят поглед към решенията на друг
ученик.”4 Процентите не стават по-добри с нарастване на
възрастта на децата. “Шестдесет и пет процента от
учениците в средните училища казват, че биха използвали
измама на тестовете, ако не знаят отговорите.”5 Изводът от
изследването? “Няма нито една основна съвкупност от
морални презумпции, която да ръководи моралния живот на
2
Rheta Grimsley Johnson, “’People’ vs. Fundamentalists,” The Marietta Daily Journal
(October 11, 1990), 5B.
3
Joan Connell, “American Children are Becoming Moral Illiterates,” Marietta Daily
Journal (October 11, 1990), 5B.
4
Ibid.
5
Ibid.
6
американските деца.” Не трябва да бъдем изненадани, тъй
като моралното образование е било пренебрегнато в полза
на моралния неутралитет. Моралният неутралитет ни е
довел до “морална неграмотност,” която е произвела
неморалност.
Двоен стандарт
Докато християните се нареждат зад учението за
неутралитета, хуманистите налагат своята програма в
нарушение на тяхната собствена реторика. Защо успяват? И
по-основният въпрос трябва да бъде, защо им позволяваме
да го правят? И така, християните прилежно вярват в
светската версия на неутралитета, вярвайки, че това е
библейски и конституционен принцип, а след това се чудят
защо всеки друг мироглед се промъква в класната стая,
освен библейското християнство. Чък Колсън описва
изненадващите, но предсказуеми резултати:
Един приятел, когото много уважавам, цитираше пример след
пример. Имаше невероятни разкази: като учениците в едно
средно училище, на които било казано, че не могат да носят
своите фланелки с емблема на Обществото на християнските
атлети в училището (макар че нямало проблеми със сатанински
фланелки); или решение на съда, принуждаващо управата на
град Зайън, Илинойс, да промени своя 88-годишен градски печат,
защото включвал религиозни символи. Или фактът, че филмът
Последното изкушение на Христос бил прожектиран в едно
средно училище в Албюкърки, докато филмът Исус на Дженезис
Проджект, чийто текст е изцяло по Писанието, не бил допуснат до
7
територията на училището.
Това е начинът, по който се играе играта на
неутралитета: Християни, вие оставате неутрални, така че
ние, хуманистите, да можем да въвеждаме нашата версия за
правилно и неправилно, а след това ще ви принудим да
живеете по нашите правила. Държавата става изпълнител
на реформата за онези, които защитават теорията за
неутралитета за всички други, освен за себе си. Не е чудно,
че Харви Кокс описва светския хуманизъм като “опасна
идеологическа система, защото той ‘се стреми да наложи
своята идеология чрез държавните органи.’” Според Кокс,
6
Ibid.
7
Charles Colson, “From a Moral Majority to a Persecuted Minority,” Christianity Today
(May 14, 1990), 80.
“светският хуманизъм не притежава толерантност и се
противопоставя на всички други религии; той активно
отхвърля, изключва и се опитва да унищожи традиционния
теизъм от смислено участие в американското общество.”8
Антилогиката на неутралитета
Според едно радиопредаване наскоро, “религията на
един човек и силата на неговите убеждения са негов личен
въпрос,” и следователно “религията не трябва да се намесва
в политиката.”9 Разбира се, това също е израз на
хуманистичния неутралитет, предназначен да държи
християните неутрални, но да позволи на всеки друг
възможен мироглед да намери изява на обществената
арена.
Нека да приложим хуманистичната логика за
неутралитета в Германия през 30-те и 40-те. Трябвало ли е
църквите да останат неутрални? Някои от тях наистина са
останали неутрални, във вреда на евреите и на църквата на
Господ Исус Христос. Изповедническата Църква
се е противопоставила на нацификацията на протестантските
църкви отхвърлила е нацистките расови теории и е отрекла
антихристиянските учения на Розенберг и другите нацистки
ръководители. По средата е останало мнозинството от
протестантите, които изглежда са били твърде плахи да се
присъединят към коя да е от двете воюващи групи, гледали са
отстрани и в крайна сметка по-голямата част от тях се е
оказала в ръцете на Хитлер, приемайки неговата власт да се
намесва в църковните дела и да се подчинява на неговите
10
заповеди без открит протест.
Онези, които са “гледали отстрани,” изпаднали в мита
за неутралитета, са подкрепили Хитлер по презумпция.
Макар те да не са се присъединили открито към
“Германските християни,” един про-Хитлеров съюз от църкви
и църковни служители, тяхното бездействие ги е довело “в
ръцете на Хитлер.”
8
Harvey Cox, The Secular City (New York: Macmillan, 1965). Цитирано в Franky
Schaeffer, A Time for Anger: The Myth of Neutrality (Westchester, IL: Crossway
Books, 1982), 24.
9
Радиопредаване, чуто по WGST, Atlanta, GA (September 12, 1986).
10
William L. Shirer, The Rise and Fall of the Third Reich (New York: Simon and
Schuster, 1960), 236. Курсивът мой.
Дали горният радиокоментатор би решил, че
“религията на един човек и силата на неговите убеждения са
негов личен въпрос” и че “религията не трябва да се
намесва в политиката,” ако тези убеждения бяха използвани
срещу Хитлер и неговите зли заговори срещу евреите? Би
ли казал същото на Уилиям Уилбърфорс, който, като член
на Британския Парламент, е работил за премахването на
търговията с роби в Англия и е успял?
Нашите хуманистични приятели са избирателни в
своите оценки за прилагането на религията в съвременния
живот, включително в политиката. Нашата собствена нация
е била изправена пред криза поради робството. Дали
хуманистичните пазители на неутралитета искат да
намекнат, че религиозните ръководители е трябвало да
останат мълчаливи (неутрални) по въпроса за робството?
Съмнявам се.
Декоративни птички
И така, християнин, който е възприел мита за
неутралитета, мисли като хуманист и вярва, че религиозните
убеждения са ограничени до сърцето, дома и месото за
поклонение, докато за делата на този свят най-добре се
работи, като се използва разумът, опитът и техническите
умения, лишени от религиозни презумпции и убеждения.
Светските хуманисти нямат никакви възражения срещу нашата
християнска вяра, ако ние я пазим строго само за нас самите
лично в домовете си и в църковните си сгради, и доколкото не се
опитваме да живеем според нашите християнски принципи в
бизнеса и обществения живот. В никакъв случай не трябва да се
позволява на Духа и Словото на Господ Исус Христос да влязат в
избирателната урна или на пазара, където се вземат истинските
решения за съвременния живот, нито може религията да се
намесва в такива жизненоважни неща като образованието,
политиката, трудовите отношения и печалбите и заплатите.
Всички тези дейности се смятат за “неутрални” и следователно
могат да бъдат освободени от сектантски влияния, така че да
11
преобладава светския дух на общността.
Хуманистите и, за съжаление, мнозинството от
християните вярват, че световните проблеми могат да се
решат чрез технически познания без каквато и да е
11
E. L. Hebden Taylor, “Religious Neutrality in Politics,” Applied Christianity (April
1974), 19.
божествена намеса. Този възглед учи, че специалното
откровение има малко или нищо да каже относно “светски”
неща като образование, политика и право. Твърди се, че
невярващият е способен, без Писанието, да създаде
справедливи закони, обоснована образователна философия
и справедлива политическа система. Това е митът за
неутралитета.
Тъй като опитът (да не говорим за Библията) ни казва,
че няма неутралитет, трябва да приемем, че някаква
философия винаги ще доминира на игралното поле на
обществената политика. Християните, които претендират за
”неутралитет,” всъщност дават на всички противни
идеологии поле за действие при вземането на решения
относно обществената политика. “Ако религиозно
основаните ценности не са доминиращи, някакви други
вярвания ще бъдат.”12 Исус изискваше от християните да
бъдат “сол на земята” и “светлина на света,” което означава,
че “ние трябва да взаимодействуваме с – и да влияем върху
– обществените институции.” Отговорностите на
християнина в политическия ред са молитва, покорство и
използване на “принципите на Писанието за промяна на
политиката.”13 Неутралитетът не е възможен избор.
12
Doug Bandow, Beyond Good Intentions: A Biblical View of Politics (Westchester, IL:
Crossway Books, 1988), 16.
13
Ibid., 76.
“ИСУС НЕ БЕШЕ
СОЦИАЛЕН РЕФОРМАТОР”
Извънредно странно е, че въобще някой
последовател на Исус Христос има нужда да задава
въпроса дали обществената активност е негова
грижа и че трябва да има спорове относно връзката
между евангелизирането и обществената
отговорност. Защото е очевидно, че в Своето
обществено служение Исус едновременно
“обикаляше... поучавайки... и проповядвайки” (Матея
4:23; 9:35) и “обикаляше, вършейки добри дела и
изцеляваше” (Деяния 10:38).
Джон Стот
При празнуването на Възкресение на Филипините
хората носят кръстове, следвайки примера на Исус. Тези
хора може би твърдят, че правят само това, което Исус
правеше. Разбира се, малко, ако въобще има такива,
следват примера на Исус във всички подробности! Малко,
ако въобще има такива, умират. И, доколкото аз знам, никой
не е бил възкресен от мъртвите след три дена. Има много
неща, които Исус не е правил. Исус е уникален и работата,
която дойде да свърши, също е уникална. В допълнение,
има много неща, които Исус правеше, които ние не трябва
да правим. Да бъдем разпънати е едно от тях.
Нека предположим, че ще следваме примера на Исус
относно брака и децата. Исус не се ожени. Трябва ли да
следваме Неговия пример и да се въздържаме от брак?
Разбира се, би било изключено също да имаме деца. Но ние
знаем, че Исус благослови институцията на брака чрез
извършване на първото Си чудо на сватбата в Кана (Йоана
2:1-11) и като поучаваше за брачните взаимоотношения. Той
заповядва на брачните партньори да останат женени на
основата на една от първите заповеди на Библията: “Онзи,
който ги е направил, направил ги е от начало мъжко и
женско, и е казал, ‘За това ще остави човек баща си и майка
си, и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъдат една
плът’” (Матей 19:4-5).
Католическата църква е последвала примера на Исус
относно брачното състояние на своите свещеници. Защо
католическият свещеник полага своята клетва за самота и
безбрачие? Главната причина е да подражава на Исус
Христос, който беше неженен. Но някои дават и
допълнителни причини. “Четирите Евангелия показват, че
Исус беше неженен, за да бъде свободен да бъде беден и
да проповядва Своето послание. Той нямаше къде да
положи главата Си. Беше учител на улицата. Живееше от
подаяния и дори беше погребан в чужд гроб.”1 Авторът не е
схванал смисъла на библейското свидетелство за
служението на Исус. Исус не остана неженен, за да може да
бъде свободен да бъде беден и да проповядва Своето
послание. Исусовото безбрачие беше свързано с Неговата
уникална природа и предназначение. Той беше Бог, който
стана човек. Предназначението на Исус беше да спаси
хората от техните грехове, а не да бъде пример за съпруг
или баща. Той изпълни Своето уникално задължение като
проля кръвта Си на кръст, възкръсна от мъртвите и се
възнесе от дясно на Баща Си, от където сега управлява
света.
Исус никога не е притежавал къща: “Лисиците си имат
леговища, и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма
къде глава да подслони” (Матея 8:20). И все пак, Исус никога
не осъди притежаването на собственост от законните й
собственици, макар да нямаше пари да плати и най-малкия
данък. Петър трябваше да улови една риба, за да намери
монета, с която да изпълни изискването да плати данъка за
храма (Матея 17:24-27). На основата на тези два примера
християните трябва да дадат всичките си пари на
нехристияните (тъй като, според примера на Исус
християните не трябва да притежават пари) и никога да не
притежават къща. Отново, следвайки Исусовия пример,
християните имат властта да се разпореждат с чуждата
собственост когато са в нужда. Исус каза на Своите ученици,
че ако някой ги попита защо вземат магарицата и
магаренцето, те трябва да кажат, “На Господа трябват”
(Матея 21:3).
Преди векове църквата е обсъждала въпроса за
използването на Исус като пример за служение.
Спиритуалистите от четиринадесети век, една секта от
1
Францисканския орден, “горещо се застъпвали за възгледа,
че Христос и Неговите апостоли не са притежавали
абсолютно нищо, нито като индивиди, нито като обща
собственост. Това твърдение е било обявено за еретично в
съда пред инквизитора.”2 Ако Исус и Неговите апостоли не
са притежавали нищо (едно недоказуемо твърдение), тогава
онези, които работят в служение на благовестието, трябва
да следват техния пример. Св. Франциск от Асизи е
направил бедността и безбрачието задължителни за всички,
които се присъединят към неговия орден.
Това е правилото и начина на живот за Малките Братя: да
спазват святото благовестие на нашия Господ Исус Христос,
живеейки в покорство, без лични притежания и в чистота....
Братята няма да притежават нищо, нито дом, нито място, нищо.
Но, като пилигрими и чужденци в този свят, служейки на Бога в
бедност и смирение, непрекъснато ще търсят подаяния и няма да
се срамуват от това, защото Господ направи Себе Си беден в
3
този свят за нас.
Исус и другите новозаветни автори не поставиха
такова изискване върху апостолите и църквата като цяло (1
Коринтяни 7:2-4).4 Знаем, че и апостолите, и братята на
Господа, и Петър имаха право да си вземат вярваща
съпруга в своите мисионерски пътувания (1 Коринтяни 9:5).
В допълнение, Павел защитава правото да очакваме
онези, които се трудят в делото на благовестието, да
получават финансово възнаграждение за своите усилия:
“Ако сме посели у вас духовното, голямо нещо ли е ако
пожънем от вас телесното?” (ст. 11). В нито едно от своите
послания Павел не се отнася към Исус като пример за
следване когато става въпрос за семейно положение или
икономическо положение. Вместо това той обръща
вниманието на своите читатели към аналогиите от
ежедневния живот и Мойсеевия закон (ст. 8-9; Второзаконие
25:4).
По-висш принцип?
Цялото Писание е вдъхновено, не само думите и
примерите на Исус. Исус каза на Своите ученици, че когато
2
3
4
книжниците и фарисеите седят на Мойсеевото седалище,
тоест когато говорят истината за Мойсей, те трябва да
правят и да спазват всичко, което книжниците и фарисеите
им казват да правят (Матея 23:2-3). Мойсей, тоест Старият
Завет, е валиден. Ето защо Павел описва Писанието като
“Бого-вдъхновено” (2 Тимотей 3:16). Също толкова валиден
е и целият Нов Завет. Някои искат да заключат, че докато
Старият Завет е пълен с увещания за въвличане в дейности,
които сега се описват като обществени, новозаветните
вярващи, поради това, че имат задължение към един нов и
по-висш принцип, не трябва да се въвличат в обществените
въпроси и политиката. Пророците на Стария Завет говореха
смело срещу всякакви видове обществена несправедливост.
Новият Завет изглежда странно мълчалив. Има много
причини за това предполагаемо мълчание.
Липсата на права сред пленниците

Как християните, които са били затворени в Гулаг,
биха могли да се занимават с обществени въпроси, особено
с политика? Такава задача би била невъзможна и дори
глупава. В повечето случаи, преди падането на повечето от
комунистическите правителства в Източна Европа
християните не са имали голямо участие в начина, по който
са управлявани техните народи. Същото е било и с почти
всички граждани. Християните са били конкретно нарочени
за гонения.5
В Съветския Съюз, например, на християните е било
забранено да “създават благотворителни общества и
промишлени кооперации; да дават материална помощ на
своите членове; да организират детски и младежки групи за
молитва и други цели, или общи библейски, литературни или
занаятчийски групи с цел работа или религиозно обучение
или подобни, или да организират групи, кръжоци или
клубове; да организират екскурзии и детски градини, открити
библиотеки и читални, да организират санаториуми или
медицинска помощ.”6 Няма голяма възможност за
обществена реформа при такива потиснически условия.
Може дори да се приведе аргументът, че липсата на
5
6
обществена намеса от страна на Руската църква е изиграла
роля за революцията през 1917.
Тъжен, но безспорен факт е, че Руската Православна Църква по
времето на Болшевишката революция е била заета с безплодни
опити да запази своите религиозни съкровища (потири, покривки,
стенописи, икони и т.н.) и затова е била неспособна да реагира
адекватно на силните обществени промени, ставащи по онова
7
време.
В един народ, който е под потисническо господство,
най-незабавните нужди на християнската общност са
християнска литература, поклонение, молитва и запазване в
тайна на дейността, а не обществена реформа, която има
малка вероятност да успее.
След падането на Желязната Завеса научихме, че
християните са били на предната линия в много от усилията
за събаряне на комунизма и началото на реформата. Когато
са имали възможност да въведат реформи, те са се
възползвали от нея. Ласло Токеш, унгарският пастор, който
даде началото на румънската революция, заяви, че “Източна
Европа не е просто в политическа революция, а в
религиозно възраждане.”8 Токеш вярва, че не е бил
екзекутиран поради божествена намеса. Репортажите,
стигнали до западните медии, описваха “споменавания на
‘Исус,’ ‘християнския дух’ и ролята на Чехословакия като
‘духовен кръстопът на Европа.’”9 За тези християни не е
било достатъчно да бъдат свободни да се покланят на Бога.
Те също са искали да участвуват във всяка област от живота
на техния народ. Църквата в Чехословакия не е възприела
подхода на неучастие в обществените въпроси когато
Желязната Завеса е започнала да пада. Християнското
ръководство е счело за свое задължение да доведе
ефективна промяна на цялото общество.
Подобна ситуация е съществувала в Израел по време
на римското господство. Израел е бил поробен народ под
осъждение с малък или никакъв глас в римските дела.
Юдеите показаха своята истинска преданост и причината
заради която са завзети от чужди сили като извикаха в съда
на Пилат, когато техният Месия им беше представен:
7
8
9
“Нямаме друг цар освен Цезаря” (Йоан 19:15). Този земен
цар изискваше много повече. Надписът на данъчната
монета, дадена на Исус (Матея 22:15-22) е гласял:
“TI[berius] CAESAR DIVI AUG[usti] F[ilius] AUGUSTUS,” или, в
превод, “Тиберий Цезар Август, син на обожествения Август.”
Надписът е бил в действително приписване на божественост на
царуващия император.... Дразнещото присъствие на монетата е
било постоянно напомняне на юдеите за тяхното подчинено
10
положение.
Църквата през първи век е била родена в тази епоха
на политическо подтисничество и е понасяла същите
обществени, религиозни и политически страдания. Макар за
известно време римското управление да се е отнасяло
сърдечно към християните, не след дълго гоненията се
превърнали във фанатична треска. Нерон обвинява
християните за изгарянето на Рим. “Християните са били
намазвани с катран и поставяни в имперските паркове като
живи факли, докато техните жени са били безсрамно
излагани в митологични пантомими преди да бъдат стъпкани
от диви бикове.”11 Всъщност, Съветският Съюз е заел доста
от римската тактика за господство. Никита Хрушчов заявява,
че “Когато Сталин каже танцувай, мъдрият човек танцува!”12
Това отразява гласа на Звяра, Нерон Цезар,13 който
заповядва само онези, които са белязани с неговото име, да
могат да купуват и да продават (Откровение 13:11-18). При
такива условия реформи са невъзможни.
Най-дълбоката причина ранните християни да говорят по-малко
за земното общество от пророците на Израел не е било тяхното
погрешно скъсяване на дължината на този период, а фактът, че
те не са имали глас в общите дела на онова общество. Св. Павел
отправя своите послания към малки групи от хора, които са се
трудели да живеят истинския християнски живот сред огромно и
могъщо, но напълно чуждо и езическо, общество, и се е
ограничил в това, което е имал да каже за техните текущи нужди
и проблеми. Следователно не е честно да се очаква от тези
послания пряк отговор на по-нататъшните въпроси, които
неизбежно идват в ума, защото те произлизат от обстоятелства,
за които ние имаме право на глас и съответната отговорност
10
11
12
13
както всеки друг за човешкото управление на делата на res
14
publica terrena.
Израел не е можел да действува в граждански дела
без разрешение от провинциалното римско управление.
Старейшините на Израел са имали библейска власт да
екзекутират извършилите капитално престъпление, но не и
когато са попаднали под властта на Рим. Макар че е имало
времена, когато Рим като че ли си е затварял очите, когато
Израел е решавал да поеме закона в своите ръце (Деяния
7:60; 14:19), фарисеите доведоха Исус при Пилат, защото не
им “беше позволено да умъртвят някого” (Йоан 18:31).
С течение на времето, обаче, Рим изгубва своята
власт над света и християните започват да заменят
извратените съдилища на езичеството с библейската
система на правосъдие (1 Коринтяни 6:1-11). Трябва да си
припомним, че бойният вик на Ранната Църква е бил “Исус е
Господар” (Деяния 16:31). Римските провинциални власти не
биха били разтревожени от това, което те считаха за
юдейска секта (Деяния 24:5, 14), доколкото тези “християни”
(Деяния 11:26) вярват, че Исус е един от много господари,
подчинен на римския император и признаващ неговото
върховно господство.
В началото християнството е било възприемано като
заплаха само за юдейските ръководители. С течение на
времето, обаче, християнството става заплаха за Рим
поради следствията от неговите претенции за абсолютно
господство: “Тези, които изопачиха света, дойдоха и тук;... и
те всички действуват против указите на Цезаря, казвайки, че
има друг цар, Исус” (Деяния 17:6-7). Не можеш да служиш на
двама господари. Ако Исус е наистина Господар и Цар
(Откровение 19:16), тогава дори и Цезарят ще трябва да се
поклони пред Него (Филипяни 2:9-11; Матея 2:1-18).
Императорите са виждали последователността на този
възглед.
Бог вече е говорил

Има втора причина Исус и Павел да не са положили
план за обществена дейност. Тъй като и Исус, и Павел
говореха на юдейска основа и контекст, може да не са били
14
нужни преки споменавания за политически и икономически
идеологии. “Християните трябва да разберат, че тяхната
вяра е основана в старозаветния юдаизъм и че Мойсеевият
Завет или Закон (който съдържа доста конкретни
политически, икономически, юридически и социални
предписания) може да ни дава ръководство и днес.”15 Ето
защо Павел можеше да напише, че “всичкото Писание е
боговдъхновено” (2 Тимотей 3:16, курсивът мой). Павел
имаше предвид Стария Завет, тъй като Новият Завет не
беше още завършен и събран. Нямало е нужда Исус или
Павел да повтарят принципи, които вече са били положени в
големи подробности в книгите, които сега наричаме Стар
Завет, които Библията описва просто като Писанието.
Има още една причина Исус да не се прояви като
обществен реформатор. Към какъв пост би се стремял Той?
Писанието казва, че Той е “Цар на царете и Господар на
господарите” (Откровение 19:5). Исус е роден Цар (Йоана
18:37). Неговото положение на Цар и Създател надвишава
всички земни титли и положения. Промяната трябваше да
настъпи в сърцата и умовете на хората, които Той щеше да
призове при Себе Си. Тогава Той ще очаква те да заживеят
своя живот като нови създания, които ще изработват вярно
следствията от своя нов живот според това, което е
изложено в Писанието.
Негативен пример
Докато Исус се смята за позитивен пример за
ненамеса на християните в обществени проблеми,
фарисеите са негативен пример за ненамеса. Общото
впечатление е, че “фарисеите са били най-добрите хора на
времето си; и все пак те са били най-големия провал.”16
Фарисеите не са били най-добрите хора на времето
си. Най-добрите хора са били мъже като Симеон (Лука 2:25),
Захария (Лука 1:6) и Йосиф (Матея 1:19), и жени като Анна
(Лука 2:36-37), Мария (Лука 1:46-56) и Елисавета (Лука 1:6).
Елисавета и Захария, “и двамата бяха праведни пред Бога,
като ходеха непорочно във всичките Господни заповеди и
наредби” (Лука 1:6). Божиите заповеди бяха пренебрегвани
15
16
от фарисеите (Марка 7:8). Те “хубаво осуетяваха Божията
заповед за да спазят собственото си предание” (Марка 7:9).
Исус каза на фарисеите, че дяволът е техен баща (Йоан
8:44). Джеймс Б. Джордан го казва направо:
Ние сме свикнали да мислим за книжниците и фарисеите като за
предпазливи хора, които внимателно са спазвали йотите и
точките [на Божия закон]. Това не е описанието за тях в
Евангелията. Книжниците и фарисеите, които Исус срещаше,
чудовищно, очевидно и нагло нарушаваха Мойсеевия закон, като
в същото време спазваха всякакви човешки предания.
Осъждението на Исус към тях в Матея 23 го показва ясно, както и
известният разказ в Йоана 8. там четем, че книжниците и
фарисеите доведоха при Исус една жена, хваната в самото
деяние на прелюбодейството (Йоан 8:1-11). Как знаеха къде да я
хванат? Къде беше мъжът, хванат с нея? Очевидно той беше
един от техните приятели. Също, когато Исус попита за някой,
който е “без грях” (тоест, невиновен за същото престъпление) да
хвърли първия камък, те си отидоха, тъй като всички бяха
17
прелюбодейци.
Едно упорито схващане е заразило църквата:
фарисеите са изобразявани като строги пазители на закона,
Исус водеше най-големите си теологични спорове с
фарисеите; следователно, Исус се противопоставя на
закона. Това не е което Библията учи. Когато “книжниците и
фарисеите... са седнали на Мойсеевото седалище,” тоест
когато законът биваше правилно поучаван и прилаган,
хората трябваше да вършат всичко, което им се казва
(Матея 23:2-3). В същото време Исус увещаваше хората “да
не постъпват според делата им” (23:3).
По същия начин християните трябва да слушат цялото
Божие Слово, а не само примера на Исус или негативния
пример на фарисеите. Цялата Библия е дадена за целия
живот. Има многобройни наставления за реформи: от
образованието до грижата за бедните; от осигуряване на
праведни мерки и теглилки до даване на справедливост за
всички. Силата на благовестието и действието на Святия
Дух в живота на Божиите хора могат да бъдат велик
инструмент за реформа в света.
17
[1] Noel C. Burtenshaw, “Imitation of Jesus Not Mere Celibacy,” The
Atlanta Journal/Constitution (August 26, 1990), C-2.
[2] Otto Zöckler, “Saint Francis of Assisi and the Franciscan Order,” in
Samuel Macauley Jackson, ed. The New Schaff-Herzog Encyclopedia of
Religious Knowledge, 15 vols. (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1952),
4:359.
[3] “The Rule of Francis,” in Tim Dowley, ed. Eerdmans’ Handbook to
the History of Christianity (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1977), 266-267.
[4] За разглеждане на този труден текст, виж Gordon D. Fee, The
First Epistle to the Corinthians, NICNT (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1987),
277-80.
[5] Mikhail Khorev, Letters from a Soviet Prison Camp (Grand Rapids,
MI: Baker Book House, 1989).
[6] “Concerning Religious Societies,” Resolution of the Central
Committee, 8 April 1929, para. 17. Цитирано в Evgeny Barabanov, “The
Schism Between the Church and the World,” in Alexander Solzhenitsyn, ed.
From Under the Rubble (Boston: Little, Brown and Company, 1975), 180.
[7] Donald G. Bloesch, Crumbling Foundations: Death and Rebirth in
an Age of Upheaval (Grand Rapids, MI: Zondervan, 1984), 30.
[8] Barbara Reynolds, “Religion Is Greatest Story Ever Missed,” USA
Today (March 16, 1990), 13A.
[9] Ibid.
[10] Merrill C. Tenney, New Testament Times (Grand Rapids, MI:
Eerdmans, 1965), 152.
[11] Ethelbert Stauffer, Christ and the Caesars, K. and R. Greagor
Smith, trans. (Philadelphia, PA: The Westminster Press, 1955), 140.
[12] Madsen Pirie, The Book of the Fallacy (London: Routledge and
Kegan Paul, 1985), 19.
[13] Kenneth L. Gentry, Jr., Before Jerusalem Fell: Dating the Book of
Revelation (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1989), 193-219.
[14] John Baillie, The Belief in Progress (New York: Charles Scribner’s
Sons, 1951), 199.
[15] Larry Poston, “The Adult Gospel,” Christianity Today (August 20,
1990), 25.
[16] George W. Lasher, “Regeneration—Conversion—Reformation,” in
R. A. Torrey, A. C. Dixon, et al., eds., The Fundamentals: A Testimony to the
Truth, 4 vols. (Grand Rapids, MI: Baker Book House, [1917] 1988), 3:140.
[17] James B. Jordan, Through New Eyes: Developing a Biblical View
of the World (Brentwood, TN: Wolgemuth and Hyatt, 1988), 267.
“ЦЪРКВАТА
НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ВЪВЛИЧА
В ОБЩЕСТВЕНИ ПРОБЛЕМИ”
Не присъдите на съдилищата, а моралната присъда
на масите от мъже и жени е което съставлява
главната защита на живота и собствеността.
Именно общественото мнение е което формира
нашите закони и институции; и една от най-
великите сили за формирането на това мнение е
била църквата със своята Библия. Всъщност,
християнството днес е най-дълбоко вкорененото и
могъщо влияние по своята същност. Така именно
християнските принципи, прилагани в ежедневните
неща, помагат за постигането на божествена
справедливост като фундаментална основа на
целия човешки закон.
П. Мариън Симс
"На амвона, ПУРИТАНСКИЯ АМВОН, ние дължим
моралната сила, която спечели нашата независимост.”1
Служителите на благовестието са се обръщали към
актуалните проблеми на своето време като са призовавали
хората на основата на Библията. Годишната “изборна
проповед” все още “носи свидетелството, че нашите бащи
някога са започвали своята политическа година и нейните
отговорности с позоваване на Небето, и са признавали
християнския морал като единствената основа на
добрите закони.”2 В допълнение, гражданските власти в
колониите често са се съветвали с църковните ръководства,
“и нерядко предложенията от амвона, в изборни дни и други
специални случаи, са били превръщани в закони.
Законовият кодекс, вътрешният рефлекс на епохата, показва
това влияние. Държавата се е развивала от Църквата.”3
Имало е някои църковни служители, обаче, които са се
въздържали от позоваване на Библията за примери и
предписания за реформи. Преп. Натаниъл Уорд (1578-1652),
1
2
3
пастор в Ипсуич, Масачузетс, в своята изборна проповед
през юни 1641 основава “своите предложения върху
древните римско и гръцко управления.” Джон Уинтроп (1588-
1649), първият губернатор на Масачузетс, описва това като
“грешка.” Имало е добра причина за възражението на
Уинтроп: Защо трябва Църквата да се позовава на
“езическите общности,” когато именно езическите принципи
са направили необходимо църквата да бъде въвлечена в
усилия за реформи? Уинтроп е вярвал, че “религията и
Божието Слово правят народа по-мъдър от своите съседи,”
следователно, “по-добре е ние сами да си формулираме
правила за управление,” вместо да възприемаме
провалилите се принципи на миналото, които той нарича
“безплодната власт на мъдростта, правосъдието и т.н. на
тези езически общества.”4 Езическото минало е трябвало да
бъде изтрито, ако Божиите хора искат да станат модела за
християнска благотворителност, за който Уинтроп говори на
борда на кораба Арабела през 1630. Това е не по-малко
вярно и днес.
Това, което следва, е много кратко изследване на
ударението върху християнските усилия за реформи в
цялата църковна история. Макар църквата да не е била
съвършена в своите усилия, няма съмнение, че
съществуващата обществена структура, често описвана като
християнска цивилизация, е резултат от християнските
усилия за реализиране на “всичката Божия воля” (Деяния
20:27) в целия живот.
Реформите през вековете

Църквата през първи век е трябвало да живее в
ограниченията на съществуващите закони на Римската
империя. Апостол Павел е трябвало да се занимае с
римската институция на робството когато е довел един
избягал роб, Онисим, при Исус Христос (Филимон 10).
Трябваше ли Павел да призове за премахване на робството
като отправи петиция към римското правителство да
премахне търговията с роби? Трябваше ли апостолът да
насърчи Онисим да поведе въстание срещу римските
робовладелци и в крайна сметка срещу римското
4
управление? Трябваше ли Павел да си замълчи по въпроса,
твърдейки, че не е отговорност на църквата да се въвлича в
обществени реформи?
Както вече отбелязахме, църквата не е била в
положение да моли римското правителство за каквото и да
било, да не говорим за освобождаване на милиони роби,
които са били жизненоважни за римския начин на живот.
Израел не можеше да направи много, дори когато беше
изправен пред убийството на малки деца (Матея 2:16).
Не е записан регистриран при царя никакъв формален протест и
не е докладвано за никакво деяние нарушаващо приетия
граждански закон. Може би е защото действието е било
предприето твърде бързо за да може да се организира някакъв
протест. Но изглежда по-вероятно, че какъв да е протест на
5
гражданството би бил бързо потушен от римската държава.
Историкът Едуард Гибън изчислява, че в Римската
империя през първи век е имало над 60 милиона роби. Други
автори дават дори по-високи оценки. Тацит, римски историк
от първи век, пише, че “град Рим беше в постоянен страх от
робско въстание. Когато беше предложена мярка в Сената
да се изисква всички роби да се обличат по определен
начин, за да се различават от свободните, предложението
беше веднага отхвърлено с аргумента, че това би разкрило
на робите тяхното голямо числено превъзходство и би
застрашило мира в града поради възможно въстание.”6
Никакви законови права

Евреите са имали малко граждански права в
сравнение с римските граждани (Деяния 22:22-29), а робите
са нямали никакви права. Римското право е давало на
господарите почти абсолютната власт да продават,
разменят, да заробват поради дълг или да убиват роба.
“Робите са нямали никакви законови права в съдилищата,
никакви родителски права, никакво право да имат
собственост и никакви граждански права. Когато са бивали
принудени да свидетелствуват в съдилищата, техните
показания са били смятани за законни само когато са били
5
6
7
добивани чрез изтезания.” Към робите са се отнасяли по-
лошо от добитък:
В древни времена робството е било широкоразпространено.
Особено сред гърците е била общоприета практиката да
довеждат военнопленниците и често престъпниците и
длъжниците до положение на робство. На остров Делос понякога
до десет хиляди роби са бивали продавани за един единствен
ден. При римляните съдбата на роба изглежда е била още по-
жестока отколкото при гърците. Робът е нямал никакви права.
8
Законът не му е давал никаква защита.
Ако някой роб убиел господаря си, всички роби в дома
биха могли да бъдат убити. Тацит разказва за един случай,
при който бунтът на един роб срещу господаря му е довел
до смъртта на около шестстотин домашни роби.
Павел не мълчи относно въпроса за робството. Той
работи за дълготрайни реформи като се занимава с
християнски братя, които в бъдеще биха повлияли пряко на
римското правителство и на институцията на робството. С
времето робството е щяло да бъде премахнато без
революция. Революцията рядко, ако въобще някога,
довежда дълготрайни реформи. Веднъж като започне
цикълът на революцията, не може да се направи много за да
бъде той спрян.
Правово освобождаване
Като избягал роб, Онисим е имал малки шансове за
оцеляване в римския свят. Той е нямал нужните документи
да пътува и да работи. Павел го увещава да се върне при
господаря си Филимон. Павел разбираше, че обществената
реформа трябва да дойде от личната реформа. Защитата на
революцията като път към реформите е небиблейска идея.
Филимон трябваше да бъде убеден, че робството е зло
преди каквато и да е промяна да има дълготрайно действие.
Много други християни е трябвало да бъдат също така
убедени, че робството е лошо, преди то да може да бъде
премахнато. Като се върнеше обратно при своя господар,
Онисим е можел да бъде законно освободен и така да се
наслаждава на същите права както другите свободни хора,
без да последват граждански наказания.
7
8
Доста очевидно е от други новозаветни текстове, че
робството, както е било практикувано от гърците и
римляните, е било омразно на Бога. Похитителите –
“роботърговците” – са отречени заедно с убийците и
хомосексуалистите (1 Тимотей 1:9-10). Старозаветният
възглед за робството е доста различен от това, което се е
практикувало в Гърция, Рим и в Съединените Щати до 1860.
Библейското робство е било предназначено за осъден
крадец, който не можеше да плати реституция за своето
престъпление (Изход 22:1-3). Лошите дългове често се
плащаха чрез форма на договорно слугуване (Второзаконие
15), практика, която Конституцията на Съединените Щати
запазва дори след премахването на робството: “Нито
робството, нито недоброволното слугуване, освен като
наказание за престъпление, за което ответникът е бил
надлежно осъден, ще съществуват в Съединените Щати или
на което и да е място под тяхната юрисдикция” (Amendment
XIII, Section 1, курсивът мой).
Макар че в Израел са съществували други видове
робство, никой от тях не е приличал на римската
институция.9 За еврейския договорен слуга седмата година е
била годината на освобождението (Изход 21:1-2). Ако
юбилейната година е идвала преди седмата година, тогава
свободата се е давала в тази година (Левит 25:39-41).
Жестокостта не е била позволена (Изход 21:26-27).
Робството като “кражба на хора,” видът робство,
практикувано в Гърция, Рим, Англия и Съединените Щати,
не би било позволено под библейския закон: “Който отвлече
[ буквално, открадне] човек и го продаде или ако се намери в
ръката му, той непременно да се умъртви” (Изход 21:16).
Доколкото знаем, Филимон не е бил търговец на роби.
Той е притежавал поне един роб като безбройните други
римски граждани, макар че не знаем причината за робството
на Онисим. Онисим може да е бил договорен слуга, който е
плащал дълг. Във всеки случай, Павел предприе първите
стъпки в полагането на учение за обществена реформа
относно една практика, която беше общоприета в римския
свят. Той беше изпреварил доста времето си, като работеше
с християни, които са робовладелци, за да постигне
9
справедливо и не разрушаващо реда уреждане на
освобождаването на техните роби.
Исус даде примера

Исус постави примера за премахването на робството,
когато обяви “изпълнението на предписанията на
юбилейната година” (Лука 4:16-21, курсивът мой).10
Християнството не е дало начало на насилствен поход срещу
робството. Да се изисква или опитва незабавно премахване на
робството в Римската империя вероятно би създало голям смут,
би довело по-голям товар и страдание върху нещастните роби,
би вкарало господарите и робите в продължителна война и би
11
обърнало Европа и Азия в кърваво поле.
Апостол Павел градеше върху теологичната основа за
освобождение, положена от Исус, когато пише, че в Христос
Исус “няма роб или свободен” (Галатяни 3:28).
Освобождаването трябва да дойде чрез примирение в Исус
Христос, когато робът може да бъде счетен за брат. Това
беше Павловото увещание към Филимон, той да получи
Онисим обратно “не вече като роб, но повече от роб, като
възлюбен брат” (Филимон 16).
Посланието на свободата се е налагало бавно в
църквата и в империята. С времето, обаче, Рим е щял да
бъде съден за търговията с роби. Онези “земни царе, които
са блудствували” (Откровение 18:9) ще дойдат пред Божия
съд (ст. 10) поради това че са купували и продавали “роби и
човешки души” (ст. 13).
Тъжният факт е, че са минали векове преди църквата
да стане реформиращата институция, каквато Исус и Павел
са възнамерявали да бъде в сферата на освобождението.
Вярно е, че “множества роби са били приемани в
християнското братство” и че “при царуването на Адриан,
117-138, законът вече е забранявал убиването на роб и е
давал на роба правото на съд за да се установи невинността
или вината.” В допълнение,
При Константин, 312-337, и следващите императори
законодателството постепенно облекчавало тяхното
положение.... Законодателство за подобряване на положението
на робите е било въведено при Юстиниан, 527-567. всички
10
11
привилегии, давани на гражданите, са били давани и на
освободените роби.
Една голяма полза за робите, осигурена от християнството, е
било признаването на брачния съюз като валиден и
неразделим.... под влиянието на християнството е било
осигурено много по-благоприятно законодателство, много
тежести са били премахнати, много несправедливости са били
12
изправени и е било осигурено по-хуманно отношение.
Почти 1800 години са минали преди пълното
освобождаване на робите да бъде изискано от Църквата,
макар че и преди да бъде осъществена пълната реформа е
имало отделни опити за реформа.
Английското аболиционистко движение

Като цяло християнската общност в Англия е
подкрепяла робството. Пример за тази слепота може да се
види в кариерата на Джон Нютън (1725-1807). Нютън е бил
роботърговец с много лоша слава. Църквата го познава най-
добре като автор на такива добре известни химни като
“Amazing Grace” и “Glorious Things of Thee Are Spoken.”
Противопоставянето на Нютън срещу робството започва
едва след като той става християнин. Дори известно време
след като е станал християнин, той е бил и капитан на
роботърговски кораб. “Нютън е написал обичания от всички
химн ‘Колко сладко името на Исус звучи в ухото на
вярващия’ през свободното си време на едно от пътуванията
от Африка до Западна Индия.”13
С времето, обаче, Нютън изповядва “срама си” за
“мизерията и вредите, на които е бил съучастник преди
това.” Той в крайна сметка се отказва от предишната си
професия с публикуването на Размишления върху
африканската търговия с роби (1788), “една остра атака
срещу робството, в сравнение с която сцените от Корени на
Алекс Хейли изглеждат меки и безобидни.”14 Нютън е
вярвал, преди отричането си от търговията с роби, че може
да бъде добър християнин и все пак да участвува в едно
голямо зло. “През 1788 Нютън вече е считал за ‘престъпно’
да остане мълчалив и да не се противопостави с евангелска
ревност на цялата робска система. Това убеждение не е
12
13
14
възникнало автоматично при неговото повярване, а от
етичните размишления, предизвикани в него от [ Уилиям]
Уилбърфорс.”15
Английското аболиционистко движение е било почти
изцяло ръководено от евангелисткото крило в църквата. По
молба на лейди Мидълтън и епископ Портъс, Джеймс Ремзи
написва Есе върху отношението към и обръщането към
християнството на робите в Британските тръстикови
колонии (1784). Ремзи е бил “убеден, че хората няма да
приемат уроци за вечно изкупление от онези, които ги
заробват на земята, или за небето, когато са държани в
ада....”16 той е предложил стъпки за пълно Освобождаване и
е твърдял, че свободният труд ще донесе повече печалби за
собствениците на плантации.
Уилиям Уилбърфорс, впечатлен от подтисничеството,
характерно за търговията с роби, пише в своя дневник,
“Всемогъщият Бог е поставил пред мен две цели:
Премахването на търговията с роби и реформирането на
нравите.”17 Уилбърфорс започва своята мисия през 1787.
Неговите усилия са били осмивани и окарикатурявани в
популярни памфлети. “Отношението в Камарата на
Лордовете е било обобщено от един от членовете, който
заявява направо, ‘ Всички аболиционисти са якобинци.’”18
Такова обвинение е съвременният еквивалент да наречеш
някого анархист, болшевик, марксист или революционер. В
крайна сметка през 1807 бива приет закон, забраняващ
робството. Ако Британското правителство “не беше в ръцете
на християни, изглежда е имало малка причина да се очаква
то да поведе такава масивна, скъпоструваща и доброволна
кампания срещу робството.”19
Американското премахване на робството на

твърде висока цена
Отминалата практика на робството в Съединените
Щати продължава да влияе върху онези, които са били
заробени против волята им. Макар освобождението в крайна
15
16
17
18
19
сметка да е дошло, това е било дълго и трудно пътуване.
Имайте предвид, че робството е било премахнато
конституционно едва през 60-те години на 19 век. Джон
Елиът, “индианският апостол,” протестира през 1675 срещу
отношението към пленниците във Войната на крал Филип.
Повечето от пленените мъже (включително предалите се
доброволно) са били заробени и изтъргувани в Западна
Индия за роби негри. Елиът твърди, че изпращането на
индианците препятствува тяхното обръщане към
благословенията на християнството. Елиът е бил един от
първите християни, отправили предизвикателство към
търговията с роби. “Тази злоупотреба с тях,” казва Елиът за
индианските пленници, “е по-лоша от смъртта.”20
Поради мълчанието, а в много случаи и подкрепата на
робството от страна на евангелисткото крило на църквата в
Съединените Щати, особено в Юга, освобождението е било
спечелено на висока цена. Задачата за освобождаване на
робите е била оставена на радикали и терористи. Америка
все още плаща висока цена за неправедното отношение към
негрите и начина, по който те са били освободени.
Ако съвременните антиреформатори бяха успели,
институцията на робството все още щеше да е тук. Те биха
проповядвали на църквата да си замълчи по този въпрос,
тъй като, според тях, църквата не трябва да се въвлича в
обществени проблеми.
Библията като “Великата харта” на бедните и

подтиснатите
Както видяхме, църквата е била на предната линия за
установяване на политическа свобода, както е било в
кръстоносния поход срещу робството в Англия. В
допълнение, има дълга традиция на създаване на училища
и болници по целия свят. Медицинската и образователната
мисионерска дейност произлиза от евангелската борба за
реформи. Проповядването на благовестието е било
следвано от големи усилия за обществени реформи.
“Историците приписват на [Джон] Уесли повече от всичко
друго факта, че Британия е пропуснала ужасите на кървава
20
21
революция като тази във Франция.” Неговата философия
за обществена реформа е била извлечена от Библията.
Грижа за бедните и немощните

Новозаветната църква е била въвлечена във всякакви
видове усилия за реформи, като вдовиците и сираците са
получавали специални грижи. “Английският философ сър
Френсис Бейкън (1561-1626) заявява, че “в света никога е
нямало, в никоя епоха, нито религия, нито право, които да са
издигали толкова високо обществените добри дела, както
Библията.’”22 Писанието постановява политика за грижи към
бедните, вдовиците, сираците и чужденците (Второзаконие
14:28-29). Земевладелците са били задължени да отделят
част от жътвата за бедните (Левит 19:9) за пабирък (Левит
23:22). Оставащите класове е трябвало да бъдат оставяни
за бедните (Второзаконие 24:19), а реколтата, която е
израствала сама през седмата година, е трябвало да бъде
оставяна неожъната като помощ за бедните (Изход 23:10-
11).23 Томас Хъксли отбелязва и признава напредничавото
социално мислене в Петокнижието:
Библията е била “Великата Харта” за бедните и подтиснатите; до
днешно време никоя държава не е имала конституция, в която
така подробно да са взети предвид интересите на хората, в която
толкова много да се настоява на задълженията на управителите
над техните привилегии, както това се очертава във
Второзаконие и Левит; никъде така силно не е положена
фундаменталната истина, че благосъстоянието на държавата в
24
дълъг период зависи от съвестта на гражданина.
Старозаветните заповеди за обществени реформи в
помощ на бедните, особено на вдовиците и сирачетата, не
са били изгубени от новозаветните автори. Ранната църква
незабавно е предприела действия за подпомагане и грижа
за вдовиците, които “били пренебрегвани във всекидневното
раздаване” (Деяния 6:1; 1 Тимотей 5:8-10). Нещо повече,
когато се разбрало, че ще има “голям глад по целия свят,”
учениците “наредиха да изпратят, всеки според състоянието
си, помощ на братята, които живееха в Юдея” (Деяния 11:28-
29).
21
22
23
24
Църквата е продължавала библейската традиция на
реформи докато е нараствала по численост и влияние.
Помощта за бедните винаги е била челен приоритет.
Грижата за немощните също е паднала върху църквата. “Да
вземем, например, начина, по който християните са се
опитвали да помагат едновременно и на християни, и на
езичници по време на чумата в средата на трети век.
Дионисий, епископ на Александрия, описва дейността на
своето паство като ‘ наглеждане на болните без мисъл за
опасностите, прилежно служейки им, грижейки се за тях в
Христа.’”25 Котън Мейдър (1663-1728) е имал траен интерес
в медицинските въпроси. “Когато Бостън е бил заплашен от
епидемия от дребна шарка, той предложил на местните
лекари да използват метода [на ваксинация] и така е спасил
града.”26
Не е случайно, че много болници носят имена на
църкви: Лутеранска, Христова, Мърси (“милост”; бел.пр.)
Хоспитал, Презвитерианска на св. Лука, Шведска заветна и
десетки други. Юдеите, римокатолиците и
източноправославните имат престижни традиции в
обществените реформи в областта на медицината. Мейдър,
в своите Есета за добри дела (1710), “препоръчва хората,
действуващи или като индивиди, или като членове на
доброволни сдружения, да се въвличат в ‘постоянни усилия
да вършат добри дела в света.’”27
Грижа за онеправданите
С нарастването на влиянието и на властта на
християните усилията за реформи нараствали. Абортите,
детеубийството и изоставянето на деца са били честа
практика в Римското общество. Много родители са смятали
децата за тежест. Ако не са ги оставяли да умрат от глад и
студ, те са ги оставяли на обществени места, специално
отделени за изоставени деца. “Понякога добронамерени
хора са спасявали тези деца. Понякога те са били вземани
от магьосници и телата им са били използвани за
заклинания. Някои от тях са умирали от студ, докато
мнозинството са били вземани и отглеждани от зли хора и
25
26
27
28
по-късно продавани като роби или проститутки.” Усилията
на християните за реформи променят всичко това.
Църковните събори, християнските императори и законодатели
са се стремели чрез декларации и законодателство да се справят
с това престъпление. Още през 323 Никейският Събор
постановява създаването на болници в главните градове и
изисква тези болници да се погрижат за изоставените деца.
Църквата е осигурила Домове на Милост за тези намерени деца.
Във всяка църква е бил поставян мраморен съд за поставяне на
изоставените и намерени деца. Тези деца понякога са били
осиновявани от членовете на църквата. Тези, за които не се
грижело някое семейство, са били вземани под закрилата на
29
Църквата.
Злините на абортите и детеубийството също са били
общоприета практика в римското общество. Езическите
императори са въвели някои закони забраняващи тези
практики, но мерките са били рядко, ако въобще някога,
налагани. Законите, забраняващи абортите, идват, защото
християнството се е стремяло да защити достойнството и
стойността на всяко човешко същество, дори на неродените.
Едва в началото на 70-те години на 20 век тази християнска
традиция на реформи относно защитата на неродените е
била премахната.
“Само да проповядваме благовестието”

Една голяма част от християнските ръководители
твърдят, че работата на църквата е “само да проповядва
благовестието.” Наистина е така. Но няма ли последствия от
посланието на благовестието? Исус и новозаветните
писатели определено смятаха, че има. Исус каза, че ще
познаем повярвалия човек по плода, който неговата вяра
произвежда (Матея 7:15-23). Само изповедта на вяра не
потвърждава повярването на човека. Яков ни казва, че вяра
без дела е мъртва (Яков 2:14-26). Преди това той ни казва,
“Ето какво е чисто и непорочно благочестие пред Бога и
Бащата: да приглежда човек сирачетата и вдовиците в
неволята им, и да пази себе си неопетнен от света” (Яков
1:27).
28
29
Може би защитниците на “само да проповядваме
благовестието” имат ограничено разбиране за какво става
въпрос в благовестието. Павел каза на Ефеските
презвитери, че той не се е въздържал да им заяви “всичката
Божия воля” (Деяния 20:27). Прочита на Павловите послания
към църквите показва, че той отделя също толкова място на
поведението на християнина след повярването, колкото и на
правилното учение. Той пише за “обновяването на ума ви.”
Определено може да се направи следствие към
образованието, забавленията и книгите, които четем, тъй
като не трябва да се “съобразяваме с този свят.” Павел
също разглежда такива “светски” въпроси като “промисляне
за нуждите на светиите” (нашето задължение към църквата)
и служението на държавната власт, включително плащането
на данъци “на когото се дължат данъци” (нашето
задължение към държавата) (Римляни 12:2, 13; 13:7). Но
политиката е една област, която християните искат да
изключат:
Надявам се, че малко хора ще счетат предмета за [държавната
власт] неподходящ за разглеждане от амвона, според
схващането, че това е проповядване на политика, вместо на
Христос. Обаче, за да премахна всякакви такива предразсъдъци,
моля да си припомним, че “всичкото Писание е полезно за
поучение, за изобличение, за поправление, за наставление в
правдата” [2 Тимотей 3:16]. Тогава защо онези части от
Писанието, които се отнасят към държавната власт, да не бъдат
изследвани и обяснявани от амвона, както и другите?
Покорството към управителя е християнско задължение; и ако е
така, защо естеството, основата и действието на управлението
да не бъдат разглеждани в едно християнско събрание? Освен
това, ако се каже, че е неподходящо за един християнски
служител да се занимава с такъв предмет, тази цензура в крайна
сметка ще падне и върху святите апостоли. Те пишат по този
въпрос в своите послания към християнските църкви; и със
сигурност не може да се смятат нито за престъпни, нито за
30
неподходящи опитите за обяснение на тяхното учение.
Позицията на Мейхю е добре обоснована. Ако
писателите на Писанието, като инструменти на Божията
воля (2 Тимотей 3:16), не са смятали за неправилно да
обсъждат политически въпроси, тогава как могат църковните
служители, които заявяват преданост към една вдъхновена
30
и непогрешима Библия да пропуснат да засегнат не само
политиката, но и всеки въпрос, обсъждан в Писанието?
Павел повтаря заповедите, забраняващи
прелюбодейството, убийството и кражбата и обобщава
своето конкретно наставление върху закона с общата
заповед да “обичаш ближния си както себе си” (Римляни
13:9). Дори само тази заповед има многобройни обществени
последствия. Определено е задължение на държавния
служител да обича ближния си като не го натоварва с
прекомерни данъци и бюрократични усложнения, за да
спъва неговата свобода да си изкарва хляба. С всичко това
изглежда, че Павел отива отвъд това, което много хора
смятат за “само проповядване на благовестието.” Можете да
намерите подобни подчертавания във всички новозаветни
послания, както и в служението на Исус.
Съживлението и обществената реформа

Ърнест Фримънт Титъл казва, “че ‘Евангелската
религия’ не може никога да се надява да произведе хуманен
обществен ред.”31 Това твърдение е невъзможно за
доказване когато човек погледне внимателно фактите.
Чарлс Фини, най-добре известен като проповедник на
съживлението, е виждал очевидна връзка между
евангелизирането и обществените реформи. Джон Стот
пише относно възгледите на Фини:
Обществената активност беше едновременно дете на
евангелската религия и сестра на евангелизирането. Това се
вижда ясно при Чарлс Фини, който е най-добре известен като
адвокат, станал евангелизатор и автор на Лекции върху
съживленията на религията (1835). Големи множества хора са
били доведени до вяра в Христос чрез неговото проповядване.
Това, което не е толкова известно, е, че той е бил загрижен за
“реформите” също толкова, колкото и за “съживлението.” Той е
бил убеден... както че благовестието “освобождава могъщ импулс
към обществени реформи,” така и че пренебрегването от страна
на църквата на обществените реформи наскърбява Святия Дух и
възпира съживлението. Удивяващо е да четем изявлението на
Фини в неговата двадесет и трета лекция за съживлението, че “
великото дело на църквата е да реформира света.... Църквата
на Христос е била първоначално организирана като тяло от
реформатори. Самата изповед на християнството включва
31
изповед и всъщност клетва да се направи всичко, което е
32
възможно за цялостно преобразяване на света.”
Това са забележителни думи като се има предвид
общото евангелско и фундаменталистко отношение към
обществените реформи в наше време. Повечето християни
нямат представа, че хората, които са известни само като
“ловци на души,” всъщност са развили теология на
реформите. Но когато се задълбочим малко повече в
мисълта на Фини, скоро откриваме, че той също е срещал
съпротива в своята защита на усилията за реформи. Той е
бил удивен, че църквата се е отнасяла към “различните
клонове на реформата или с безразличие, или с пряко
противопоставяне.” Фини описва противопоставянето на
усилията за реформи като “чудовищни” и “обида срещу
Бога.”33 Въпреки противопоставянето, обаче, реформите са
бивали провеждани.
Едно време християнството е спасило света от
варварството като е изкупило езическата римска
цивилизация, едно изхабено и умиращо общество.
Варварите отново се разпореждат в земята, не защото
варварите са толкова внушителни, а поради липсата на
посвещение в църквата за обществени реформи.
Светлината на тази реформаторска дейност на ранната
църква формира фона на евангелската дейност за
обществени реформи, която залива нашия народ в неговите
първоначални години на формиране. Тези велики
християнски пионери са оставили на църквата велико
наследство. Да не си позволяваме да пропиляваме тяхната
дейност като проповядваме благовестие, което не е
загрижено за човека и неговия свят.
[1] John Wingate Thornton, The Pulpit of the American Revolution or,
The Political Sermons of the Period of 1776 with a Historical Introduction,
Notes, and Illustrations (New York: Burt Franklin, [1860] 1970), xxxviii.
Курсивът в оригинал.
[2] Цитирано в ibid., xxiii. Курсивът в оригинал.
[3] Ibid., xxii-xxiii. Курсивът в оригинал.
32
33
[4] Ibid., xxv.
[5] O. Palmer Robertson, “Reflections on the New Testament
Testimony Concerning Civil Disobedience,” Journal of the Evangelical
Theological Society 33(3) (September 1990), 332.
[6] Charles David Eldridge, Christianity’s Contributions to Civilization
(Nashville, TN: Cokesbury Press, 1928), 21.
[7] Ibid.
[8] William Hendriksen, Exposition of Colossians and Philemon (Grand
Rapids, MI: Baker Book House, 1964), 233.
[9] Gary North, Tools of Dominion: The Case Laws of Exodus (Tyler,
TX: Institute for Christian Economics, 1990), 111-206; 209-47, и James B.
Jordan, The Law of the Covenant: An Exposition of Exodus 21-23 (Tyler, TX:
Institute for Christian Economics, 1984), 75-92.
[10] North, Tools of Dominion, 125
[11] Eldridge, Christianity’s Contributions to Civilization, 25.
[12] Ibid., 26-28.
[13] John D. Woodbridge, Mark A. Knoll, and Nathan O. Hatch, The
Gospel in America: Themes in the Story of America’s Evangelicals (Grand
Rapids, MI: Zondervan, 1979), 233.
[14] Ibid.
[15] ibid., 234.
[16] John Pollock, Wilberforce (Belleville, MI: Lion Publishing, [1977]
1986), 51.
[17] Цитирано в Charles Colson, Kingdoms in Conflict (Grand Rapids,
MI: Zondervan, 1987), 100.
[18] Ibid., 104
[19] Otto J. Scott, The Secret Six: John Brown and the Abolitionist
Movement (New York: Times Books, 1979), 85.
[20] Lester B. Scherer, Slavery and the Churches in Early America,
1619-1817 (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1975), 39.
[21] John Stott, Involvement: Being a Responsible Christian in a Non-
Christian Society (Old Tappan, NJ: Revell, 1984), 20.
[22] Цитирано в Gabriel Sivan, The Bible and Civilization (New York:
Quadrangle/The New York Times Book Co., 1973), 77.
[23] За историята и теологията на грижите за бедните, виж George
Grant, Bringing in the Sheaves: Transforming Poverty into Productivity
(Brentwood, TN: Wolgemuth and Hyatt, [1985] 1988).
[24] Цитирано в Sivan, The Bible and Civilization, 77.
[25] “Medicine’s Religious Roots,” Christianity Today (September 10,
1990), 34.
[26] Gordon W. Jones, “Introduction” to Cotton Mather, The Angel of
Bethesda” An Essay Upon the Common Maladies of Mankind (Barre, MA:
American Antiquarian Society, [1724] 1972), xv.
[27] Robert H. Bremner, American Philanthropy (Chicago: University
of Chicago Press, [1960] 1982), 12.
[28] Eldridge, Christianity’s Contributions to Civilization, 33.
[29] Ibid., 34.
[30] Jonathan Mayhew, A Discourse Concerning Unlimited
Submission and Non-Resistance to the Higher Powers, January 30, 1750 in
Thornton, The Pulpit of the American Revolution (Boston: Gould and Lincoln,
1860), 47-48.
[31] Norris Magnuson, Salvation in the Slums: Evangelical Social
Work, 1865-1920 (Grand Rapids, MI: Baker Book House, [1977] 1990), xiii.
[32] Stott, Involvement, 23.
[33] Finney, quoted from “Letters on Revivals—No. 23,” The Oberlin
Evangelist (n.d.) in Donald Dayton, Discovering an Evangelical Heritage
(Peabody, MA: Hendrickson Publishers, [1976] 1988), 20. Дейтън пише, че
“Писма върху съживлението – No. 23” е изхвърлено от съвременните
издания на тези писма. Той го нарича “отвратителен пример за цензура”
(p. 19).
“ПОЛИТИКАТА Е МРЪСНО НЕЩО”

Някои, за нещастие, смятат, че политика е мръсна
дума и извратена игра, която длъжностните лица
играят. В реалността това е самата тъкан на
демократичната система на управление, която
толкова много обичаме. Макар тя да се прави от
хора като нас, които имат проблеми и често се
поддават на собствения интерес и дребни подтици,
тя все пак е силата на нашето общество.
Гордън У. Джоунс
Онези от вас, които имат деца, ще могат да разберат
следния сценарий. Чувате вашето петседмично бебе да
плаче. Знаете какъв е проблемът му. Пелените й са мръсни.
Знаете какво трябва да се направи. Трябва да се сменят
пелените й. Да речем че Татко се връща след като се е
уверил, че става въпрос за пелените и казва, “Да, пелените
й са мръсни, така че не мога да се заема със смяната им.”
Звучи смешно, нали? Татко е бил изпратен да смени
това, което е мръсно, едно естествено и необходимо нещо.
Ако това е толкова глупаво, защо когато навлезем в област
като политиката, някои оправдават своето бездействие с
подобни твърдения? “Политиката е мръсно нещо! Не мога да
се намесвам.”
Ако имате проблем с намесата в нещо мръсно, каквото
е политиката, тогава просто погледнете на политиката като
голяма мръсна пелена, която трябва да бъде сменена, а на
политическата общност като на бебе, което има нужда от
добро почистване. Може би така ще можем да се освободим
от твърдението, че християните не трябва да се намесват в
нещо мръсно като политиката.
Държавната власт е установена от Бога

Държавната власт е установена от Бога;
следователно, тя е законна област на дейност за
християните (Матея 22:21; Римляни 13:1; 1 Тимотей 2:1-4; 1
Петрово 2:13-17). От държавна власт има нужда откакто
човекът съгреши и стана заплаха за другите хора (Битие
4:23). Политиката е процесът на избиране на най-добрите
хора за служението на закрила на спазващите закона
граждани срещу беззаконниците (Изход 18; Второзаконие
1:15; 1 Тимотей 3:1-7). Скоро след Потопа Бог узакони
държавната власт като, както Мартин Летур пише, сподели
“Своята власт с човека” и давайки “му власт над живота и
смъртта сред хората” (Битие 9:4-6).1 Да се говори против
принципа на политическа намеса е да се поставя под въпрос
Божията мъдрост и да се позволи на деспотите да
управляват.
Държавното управление е едно сред много

управления
Политическата сфера е създадена общност както са
семейството и църквата. “Бог е учредил държавната власт
точно както е установил църквата и семейството. Да кажем,
че не искаме да имаме нищо общо с държавната власт е да
кажем, че Божията институция не е важна.”2 Ние сме
създадени по Божия образ. Бог е Управител над цялото
създание и ни е призвал да бъдем упълномощени и
ограничени управители под Неговото единно, всеобхватно и
неограничено управление (Исая 9:6-7): себе-управители,
семейни управители, църковни управители и държавни
управители. Държавната или политическата област е област
на законна управленческа дейност, която има определена
област на действие и съвкупност от библейски правила за
своята дейност. Тя има своите мръсни страни когато злите
хора провеждат своите зли намерения. Но така е и с другите
човешки дейности, като бизнеса, правото, образованието и
т.н. Това е резултат от нашата грешна човешка същност.3
Необходимостта от доказателства лежи върху онзи, който смята,
че политиката на управляване на правителство е по-мръсна или
нечестна от политиката на управление на банка, профсъюз,
транспортна компания, колеж или дори църква. Поради своята
публична откритост, процесът на управление всъщност може да
1
Цитирано в Robert Duncan Culver, Toward a Biblical View of Civil Government
(Chicago: Moody Press, 1974), 72.
2
Robert L. Thoburn, The Christian and the Politics (Tyler, TX: Thoburn Press, 1985),
17.
3
John Eidsmoe, God and Caesar: Christian Faith and Political Action (Westchester,
IL: Crossway Books, 1984), 56.
бъде по-чист и по-честен от процеса на управление на повечето
4
други обществени институции.
Християните трябва да се намесят в политиката даже
и ако тя е мръсна. Бог очаква християните да почистят своя
собствен живот след повярването (Деяния 26:20). Процесът
на почистването трябва да се разшири към семейството.
Помнете, децата трябва да се покоряват на своите родители
в Господа (Ефесяни 6:1). Това означава, че грешните мисли
и действия трябва да бъдат заменени от благочестиви
мисли и действия. Съпрузите трябва да обичат жените си
(5:25), а жените трябва да се покоряват на своите съпрузи
(5:22). Определено църквата има отговорността да вкара
ред в собствения си дом (1 Петрово 4:17). Повечето от
новозаветните послания са писани към църкви, някои от
които имаха сериозни проблеми (1 Коринтяни 5:1-8).
Този процес на почистване не идва естествено. Това е
въпрос на “премахване на стария квас” (1 Коринтяни 5:7).
”Като в бял ден нека ходим прилично, не по пирувания и
пиянства, не по блудство и страстолюбие, не по крамоли и
зависти. Но облечете се с Господа Исуса Христа, и не
мислете за страстите на плътта” (Римляни 13:13-14). Тези
грешни мисли и действия присъствуват във всички паднали
създания и те се проявяват в себевладението, семейното
управление, църковното управление и държавното
управление, областта на политиката. Павловото увещание
важи за всяка област, в която грешният човек действува.
Хората правят политиката такава, каквато е

Казват, че дрехите правят човека. В библейски
понятия можем да твърдим, че характерът на хората ще
определи какъв тип политическа система ще има един
народ. Нашият народ е бил основан върху вярата, че
религията е в основата на обществото. “В крайна сметка,
нашата цивилизация е това, което ние мислим и вярваме.
Външните неща имат значение, но те не могат да устоят, ако
вътрешните убеждения, които първоначално са ги създали,
са изчезнали.”5 Мръсната (грешна) политика е просто
отражение на грешните хора – включващи и политиците, и
4
Daniel R. Grant, The Christian and Politics (Nashville, TN: Broadman Press, 1968),
12.
5
Paul Johnson, The Enemies of Society (New York: Atheneum, 1977), 117.
гласоподавателите. С други думи, ние получаваме това,
което заслужаваме; жънем това, което сме сяли.
Така че когато бъде избран слабохарактерен кандидат, или
когато местният вестник или телевизионна станция изглежда
подкрепя аборционистите, или когато съдиите в Синсинати
казват, че отвратителни снимки всъщност не са правно
нецензурни – когато стане едно от тези неща, не скачайте със
заключението, че някой ни е погодил номер. Вместо това
отчетете трезво възможността че слабохарактерният политик
всъщност представлява ценностите на хората, които са
гласували, че повечето абонати на вестника и онези, които гледат
телевизия всъщност, не ги е грижа за – или дори предпочитат –
абортите, и че малко почтени хора са готови да станат съдии на
6
каквото и да било.
Политиката не е по-добра от хората, които я правят
свое призвание и онези, които ги поставят на поста им или
чрез гласуване, или чрез отказ от гласуване. Поддръжката
на доброто правителство зависи от добрите хора. Джордж
Уошингтън, в своето Прощално обръщение (17 септември
1796), даде този съвет на нашия народ: “От всички наредби
и навици, които водят до политически просперитет,
религията и морала са най-необходимата поддръжка.”
Джеймс Медисън, баща и архитект на Конституцията,
направи връзката между себевладението и стабилността на
цивилизацията:
Ние заложихме бъдещето на Американската цивилизация, но не
върху силата на властта, в никакъв случай. Ние заложихме
бъдещето... върху способността на всички нас да управляваме
себе си, да въздържаме себе си, според Десетте Божии
7
Заповеди.
Никой правителствен документ не може да създаде
свобода, национална стабилност или безопасност от
вътрешни и външни сили. Най-добрите политически
намерения не могат да се сравнят с волята на хората. В
чисто човешки понятия, хората определят добротата на
политическата система на един народ. Джон Адамс пише:
“Нашата Конституция е направена само за един морален и
религиозен народ. Тя е напълно неподходяща за
6
Joel Belz, “Evidence Mounts: We Are Still a Small Minority,” World (October 13,
1990), 3.
7
Цитирано във Frederick Nymeyer, “Neighborly Love and Ricardo’s Law of
Association,” First Principles in Morality and Economics (South Holland, IL:
Libertarian Press, 1958), 31.
8
управление на какъвто и да е друг народ.” Когато
себевладението бъде изоставено в полза на егоистичния
опортюнизъм, трябва да очакваме срив в стабилността на
нацията. Тогава политиката наистина става мръсно нещо.
Мръсна работа
Защо политиката да бъде изхвърлена от процеса на
почистване когато тя играе такава голяма роля в нашия
живот? Кой друг има средствата да я почисти? Ако не
християните, тогава кой? Християните са останали извън
политиката, което е направило нейното разлагане още по-
изявено. Решението не е да се остави политиката на още
повече разлагане като се пренебрегне нейният потенциал
като област на изкупление и възстановяване.
Спортът със сигурност е мръсна работа. Канадецът
Бен Джонсън беше отстранен след своето рекордно
постижение на Олимпийските игри 1988, защото се разбра,
че е използвал стимулиращи препарати – анаболни
стероиди. Пит Роуз, бивш състезател и управител на
Синсинати Редс, беше осъден за неплащане на данъци и за
хазарт. Хазартът е бил свързан с неговото участие в
бейзбола. Колко родители биха спрели децата си от участие
в спорта поради мръсотията? Международният Олимпийски
комитет работи усилено за почисти онези спортове, където
стероидите са предпочитани препарати, особено леката и
тежката атлетика. Тези длъжностни лица признават, че има
мръсотия, но не са изоставили спорта заради нея.
Библията и политическата дейност

Библията никъде не осъжда политическата дейност.
Йоан Кръстител не осъжда Ирод за неговата политическа
позиция, а за грешните му действия като управител (Матея
14:4; Марка 6:18), нито пък казва на войниците да напуснат
поста си. Той само ги насърчава да действуват етично; тоест
да държат политиката чиста (Лука 3:14). Исус не спори с
Пилат Понтийски дали трябва да управлява; Той само му
напомня защо управлява и, като намек, по какъв стандарт
8
J. Howe, “The Changing Political Thought of John Adams.” Цитирано в Wayne
House, ed., Restoring the Constitution: 1787-1987 (Dallas, TX: Probe Books, 1987),
10.
трябва да управлява (Йоана 19:11). Отново, ударението е
върху чистата политика. Павел нарича управителите Божии
служители, слуги в политическата сфера (Римляни 13:4).
Тези управители трябва да насърчават доброто. Павел се
позовава на Цезаря, центъра на римската политическа
власт, за да спечели възможността да проповядва каузата
на благовестието (Деяния 25:11). Защо да се обръщаме към
държавния служител за гражданска закрила, ако държавната
власт (политиката) е същностно зла? Как може Павел да
иска подкрепа за чистотата на благовестието от нещо, което
е същностно “мръсно”?
Презвитериански конфликт
Желанието за отстъпление от политическа
загриженост е отскоро в историята на нашия народ. Джон
Уидърспун, служител в Презвитерианската църква и
президент на Принстън Колидж, е бил сред подписалите
Декларацията за независимостта. През 1775 “новият
провинциален конгрес на Ню Джърси... е бил открит с
молитва от Джон Уидърспун.... Войник срещу скептицизма и
ограничената философия на материалистите, той е бил
избран от окръг Самърсет да участвува в прилагането на
своите благородни теории при строежа на държавното
управление.”9 Много историци твърдят, че тринадесетте
колонии никога не биха се отцепили от Великобритания, ако
не са били християните, особено презвитерианците. Един
горещ колониален привърженик на крал Джордж III пише до
дома си:
Аз хвърлям цялата вина за тези извънредни събития върху
презвитерианците. Те са главният и основен инструмент във
всички тези пожари. Те винаги действуват и дори срещу
правителството от неуморния и бурен антимонархически дух,
10
който винаги ги е отличавал от другите навсякъде.
Презвитерианците, поради своите учения за многото
граждански власти и посредничеството, тоест една по-малка
власт (колониалното управление) налагайки себе си чрез
представители избрани от хората между по-голямата власт
9
George Bancroft, History of the United States from the Discovery of the American
Continent, 10 vols. (Boston: Little, Brown and Company, 1860), 8:442.
10
Цитирано в Loraine Boettner, The Reformed Doctrine of Predestination (Nutley, NJ:
Presbyterian and Reformed, [1932] 1969), 383.
(английския парламент) и народа, са подкрепяли
независимостта от британското управление. “Църковните
служители са стояли в революционните комитети и хиляди
презвитерианци са се втурнали да се присъединят към
революционните войски, където се доказали като най-
непоколебимите войници на Уошингтън.”11
Създателите на Конституцията, “с не повече от пет
изключения (и вероятно не повече от три),... са били
ортодоксални членове на някоя от установените християнски
общности: приблизително двадесет и девет англиканци,
шестнадесет до осемнадесет калвинисти, двама методисти,
двама лутерани, двама римокатолици, един неофициален
квакер и от време на време англиканец и един откровен
деист – д-[Бенджамин] Франклин, който е посещавал
всякакви християнски богослужения, призовавал е за
публична молитва и е допринасял за всички деноминации.”12
Причината тези християни да се намесят в политиката
е защото тя е била мръсна. Мръсотията е засягала техния
живот, собственост и свята чест. Църквата се е оказала под
властта на държавата, което е било във вреда на църквата.
Християните са се надигнали, за да се включат в
политическия процес, за да запазят църквата от политическо
подтисничество.
Политиката няма да ни спаси

След като стигнахме до извода, че политиката е
законна област за християнското служение, трябва също да
признаем опасността в това да гледаме на политиката като
наше спасение. Хората в дните на Гедеон са гледали на
политиката като на решение на техните належащи проблеми
(Съдии 8:22-23), когато, всъщност, те самите са били
проблема, защото всеки човек е вършил каквото е право в
собствените му очи (17:6). Ако просто имат могъщ цар да
управлява над тях, техните проблеми ще са решени, така са
мислели те. Гедеон отхвърли техните инициативи да го
направят спасител-цар. “Господ ще владее над вас,” беше
отговорът на Гедеон (8:23). Гедеон не твърдеше, че
11
John T. McNeill, The History and Character of Calvinism (New York: Oxford
University Press, 1954), 348.
12
M. E. Bradford, A Worthy Company (Westchester, IL: Crossway Books, 1988), viii.
политиката е зло нещо. Но смятането на политиката за
средство за спасение е зло нещо.
По-късно Авимелех искаше да върне хората към
политическата вяра (9:1-6). Йотам, единственият оцелял син
на Гедеон, предупреди хората за скритите опасности от
такова решение (9:7-15). Те имаха предложение за
политическо спасение и сигурност, но това беше илюзия,
която доведе със себе си поразяваща тирания (9:15).
Изборът на политическата вяра доведе със себе си
още повече подтисничество. Вместо да викат към Бога за
покаяние, хората изоставиха личната святост и избраха ново
определение за святост. Извратеното семейство (Съдии 14-
16) и свещеничество (1 Царе 2:12-17, 22-36) подведоха
хората да се обърнат към държавата за спасение (1 Царе 8).
С това те отхвърлиха Бога като цар над тях (8:7).
Християнинът трябва да поставя политиката под
въпрос когато тя обещава спасение, но не защото тя е
незаконна сфера на християнска дейност. Политиката никога
не е била предназначена да спасява; тя не може да спасява.
Макар да трябва да изкупваме политиката и държавната
сфера на управление, ние никога не трябва да гледаме на
тях като на единствено решение на проблемите на нашия
народ.
“РЕЛИГИЯТА НЕ ТРЯБВА
ДА СЕ СМЕСВА С ПОЛИТИКАТА”
1. Само Бог – и никога някое създание – притежава
върховни права в съдбата на народите, защото само
Бог ги е създал, поддържа ги чрез Своята всемогъща
власт и ги управлява чрез Своите наредби. 2. В
областта на политиката грехът е разрушил
прякото управление на Бога и следователно
упражняването на властта за целите на
управлението, е било в последствие вложено в
човека като механичен коректив. И 3. В каквато и
форма да се разкрива тази власт човекът никога не
притежава власт над друг човек по някакъв друг
начин освен чрез власт, която му е дадена от
Божието величие.
Абрахам Куйпер
В началото на деветнадесети век един богохулник в
Ню Йорк е смятал, че религията и политиката не трябва да
се смесват. “’Глупости,’ отсъдил съдията Джеймс Кент,
‘защото хората се нуждаят от религията и морала, за да
държат обществото свързано.’ След това добавил: ‘Народът
на този щат, заедно с народа на тази страна, изповядва
общите учения на християнството като правило за своята
вяра и практика.’ Решението в този случай, заключава
съдията, лежи върху безспорния факт, че ние сме
християнски народ.”1
Докато все повече християни се убеждават, че
Библията има какво да каже относно някои обществени
проблеми, като семейството и образованието, където се
чувствува незабавно и лично въздействие, има други, които
все още имат проблеми с библейския възглед за
икономиката, правото и – предмета на тази глава –
политиката. Твърдението е, че Библията отделя политиката
от религиозните предписания. Както маслото и водата,
религията и политиката не се смесват. Когато Библията се
обръща към обществените проблеми, тя го прави само в
1
Reynolds v. Ruggles (1811), цитирано в Edwin S. Gaustad, Faith of Our Fathers:
Religion and the New Nation (New York: Harper and Row, 1987), 117.
контекста на необходимо и неизбежно зло. В този възглед,
политиката е повече от мръсна, тя е направо дяволска.
Ние първо искаме да бъдем сигурни, че ни разбират
добре, когато казваме, че религията и политиката са
взаимосвързани. Определено нямаме предвид, че
държавната власт (политическата или законодателната
дейност) трябва да се използва за промяна или
реформиране на хората (макар че страхът от наказание има
възпиращо въздействие върху хората, които обмислят
престъпно деяние). Никой човек или група хора “не може
никак да изкупи брата си, нито да даде на Бога откуп за него”
(Псалм 49:7). Целта на Божия закон, когато се отнася за
държавния служител, е да наказва и възпира злото, да
защитава човешкия живот и собственост и да осигурява
справедливост за всички. Само Бог може да новороди
сърцето. Един индивид не може да бъде направен добър
чрез спазване на закона.
Трите предназначения на закона

Традиционно, законът има три предназначения: (1) да
запознае грешниците с техния бунт срещу Бога и да ги
подтикне да прегърнат Исус Христос като Господар и
Спасител (Галатяни 3:24); (2) да служи като стандарт за
покорство за онези, в чиито сърца Божият Дух живее и
управлява (Йоан 14:15); и (3) да служи като стандарт за
праведна наредба на всички страни на обществото,
включително и на държавната власт (Римляни 13:3-4).
Библията стои като съвършения стандарт за
справедливост в държавата. Когато Библията говори за
държавните дела, управителите са длъжни да слушат
нейните заповеди. Как управителите биха знаели какво е
добро и зло, освен чрез съвета на Божия закон? (Римляни
13:4). Там, където Божият закон не е стандарт, не може да
има обективна мярка, която човекът да следва. Законът
става тираничен.
Възпиране на злото
На възражението, че религията и политиката не
трябва да се смесват, може да се отговори поне по три
начина. Първо, вярно е, че главната грижа на Библията не е
политиката. Разбира се, същото може да се каже за
ударението на Библията върху семейството, църквата и
образованието. И все пак, има малко християни, които да
твърдят, че християните не трябва да се въвличат в
семейни, църковни и образователни проблеми, всички
жизненоважни области, в които политиката има пряко
въздействие. Политическата област нахлува във всяка една
от тези области, което често води до прекомерен контрол.
Политическите ограничения върху частните и домашните
училища, например, оставя семействата на милостта на
една банкрутирала система на държавно образование и на
една деспотична държава.
Църквата вече не се смята за свещена институция.
Пасторите и църквите биват съдени за това, че дават съвети
и отказват работни места на хомосексуалисти. Ако
християнската религия не може да се смесва с политиката,
тоест, ако не може да действува като стандарт за
определяне на добро и зло, тогава какъв стандарт ще се
използва?
Второ, тъй като в света има грях, Бог е създал
временни начини за справяне с него. В семейното
управление Бог е назначил майки и бащи като управители,
за да увещават и наказват своите деца, защото децата са
склонни да не се покоряват на своите родители (Ефесяни
6:1-3). “Тоягата на поправлението” е семейният инструмент
за дисциплина (Притчи 13:24). В църквата, в зависимост от
структурата на църковното управление, управляват
епископите (Епископална), презвитерите (Презвитерианска)
и дяконите (Конгрешанска). Причината за необходимостта от
църковно управление, включително и неговите закони и
дисциплина, е реалността на греха дори сред християните (1
Коринтяни 5-6). Църковните управители имат властта да
използват “ключовете на царството” в случаите на
наказание, с надеждата да възстановят съгрешилите
членове (Матей 16:19; 18:15-20).
Трето, държавното управление,2 на което е дадена
власт да поддържа реда в обществото, да наказва
злосторниците и да насърчава доброто (Битие 9:5-6;
Римляни 13:1-6; 1 Петрово 2:13-14).
2
Gary DeMar, God and Government: A Biblical and Historical Study (Brentwood, TN:
Wolgemuth and Hyatt, 1990), 3-31; 198-204; и Ruler of the Nations: Biblical
Principles for Civil Government (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1987).
Следователно, политиката не е необходимо зло; тя е
необходима поради злото (Битие 4:4-15, 23-24, 9:5-7). Мечът
е определеният от Бога инструмент за гняв на държавата.
Държавното управление, областта на политиката, е само
“възмездител” за “злотвореца” (Римляни 13:4). Ето защо
“законът не се налага за праведния, а за беззаконните и
непокорните, за нечестивите и грешните, за несвятите и
мръсните, за убийците на бащи и убийците на майки, за
човекоубийцте, за блудниците, хомосексуалистите,
търгуващите с роби, лъжците, кълнящите се на лъжа...” (1
Тимотей 1:9-10).
Остава въпросът: Какъв стандарт ще използват онези,
които управляват в политическата област, за да определят
как ще управляват? Какво прави един закон по-добър от друг
закон? Всеки закон в основата си е религиозен. Трябва да се
възприеме някаква религия за да се постанови стандартът
за вземане на политически решения, подобно на начина, по
който действуват семейното и църковното управление.
Някои може би ще възразят като заявят, че областта
на политиката е чисто светска. Това е било мнението на
съдията от Върховния Съд Хари Блекмън. Пишейки за
мнозинството в окръг Алегени, Пенсилвания, той описва
Америка като “светска нация.” “Светска нация” е нация,
която прави всичко възможно да държи една религия
(обикновено християнството) извън обществената арена, за
да вкара друга вътре. Общественият теоретик Херберт
Шлосберг наблюдава: “Западното общество, отвръщайки се
от християнската вяра, се е обърнало към други неща. Този
процес обикновено се нарича секуларизация, но това
изразява само негативната страна. Думата означава
отвръщане от поклонението пред Бога, като се пренебрегва
фактът, че на негово място идва друго нещо, на което
хората се покланят.”3 Нещо винаги изпълва вакуума, оставен
от напускането на религията. Както Ърнест Джънгър казва:
“Напуснатите олтари са обитавани от демони.”4
Смесването на религията и политиката е неизбежно.
Да забраниш една религия неизбежно отваря вратата за
3
Herbert Schlossberg, Idols for Destruction: Christian Faith and Its Confrontation with
American Society (New York: Regnery/Gateway, [1983] 1990), 6.
4
Цитирано в Erik von Kuehnelt-Leddihn, Leftism: From De Sade and Marx to Hitler
and Marcuse (New Rochelle, NY: Arlington House, 1974), 313.
влизането на друга религия. Няма такова нещо като
неутралност.
Предизвикателството на плурализма
Едно от най-новите предизвикателства пред
християнския мироглед в неговото отношение към
политиката е “плурализмът.” На теория плурализмът
изповядва егалитарна религиозна и етична теория основана
на вярата, че личните догматични вярвания нямат място в
обществената и политическата област. “Плурализмът е
обществено схващане, че има много правилни начини на
живот и вяра. Няма абсолюти, така че няма нищо, за което
да бъдем догматични. Открийте това, което е полезно за
вас. Ако това е Исус и християнството, добре. Ако е
хиндуизмът, това също е добре. Ислямът, шинтоизмът,
юдаизмът... каквото и да е.... Плурализмът свежда
убежденията до удобни мнения и прави догматизма отживял
подход към живота и човешкия опит.”5
Някои защитници на плурализма признават, че
религиозните ценности имат и обществена, и политическа
роля, точно както религията има роля във всяка област на
живота. Но християнството не може да бъде единствен
стандарт. При плурализма всички религиозни и
нерелигиозни възгледи са приети за равни в установяването
на обществените и политическите норми. Не може да има
сигурно слово от Бога. “За съжаление, християните, които са
примамени от плурализма, вече не казват, ‘Така казва
Господ...’ или ‘Библията казва...’ Вместо това ние казваме
‘Струва ми се...’ или ‘Това не е за мен, но се радвам, че за
теб то работи.’ Но псалмистът твърди, че Божиите закони са
правилни (Псалм 19:8). Писанието ясно показва, че има
правилно и неправилно и че ние лично ще бъдем държани
отговорни.”6
Плурализмът изглежда привлекателен, защото той
премахва нуждата да воюваме за основни религиозни
принципи. Надеждата е да намерим общи етични принципи,
с които всички хора да се съгласят. Такъв подход изглежда
добър докато теорията бъде приложена на практика.
5
Joseph M. Stowell, The Dawn’s Early Light: Daring to Challenge the Deepening
Darkness (Chicago: Moody Press, 1990), 52-53.
6
Ibid., 53.
Нека да разгледаме няколко примера. Библията е
против полигамията. В миналото съдилищата са решили, че
е необходимо държавата да налага библейското изискване
за моногамия срещу бигамията (две съпруги) и полигамията
(много съпруги): “Това е противоположно на духа на
християнството и на цивилизацията, която християнството е
произвело в Западния свят.”7 В друг случай съдилищата
заявяват, че “Бигамията и полигамията са престъпления по
законите на всички цивилизовани и християнски страни.... Да
се нарича тяхната защита религиозна догма означава да се
наруши общата съвест на човечеството.”8 Плурализмът, ако
е последователен, променя начина, по който се правят
законите. Без сигурна основа за създаване на закони, всичко
е добро:
При учението на чистия плурализъм – към което много
секуларисти казват, че се придържат – всички начини на живот са
позволени. Следователно, в крайна сметка канибализмът,
човешките жертвоприношения, груповите самоубийства,
Семейство Мансън, полигамията и детската порнография ще
трябва да бъдат позволени. “Кои сме ние да казваме което е
правилно и кое не?” е често чуваният рефрен. Очевидно е, че
обществото не може да оцелее дълго време, ако този принцип се
доведе до своя логически край и всеки е свободен да пише свои
собствени закони. Затова ние се придържаме към плурализъм в
определени граници. Ние позволяваме широк обхват на
поведението, макар че не винаги го одобряваме. Но не
позволяваме всякакво поведение. Ние дори не позволяваме
всяко т.нар. поведение “без жертви” – като проституция,
пристрастеност към наркотици, пиянство и други. Причината да
не го правим е, че нашите закони предполагат определени
истини. Следователно чистата свобода на съвестта не може
винаги да бъде толерирана. Неутралността на държавата по
въпросите на религията и морала е съвременен мит. Никога не
можем да избягаме от въпроса: Чия вяра, чии ценности, чий Бог
9
стоят в основата на гражданските закони на един народ?
Ако може да се покаже, че забраната на полигамията е
предимно религиозна, тогава при плурализма може да се
състави защита на разрешаването на дадена дейност,
именно защото тя има религиозна основа. Това вече е
7
Цитирано в John Eidsmoe, The Christian Legal Advisor (Grand Rapids, MI: Baker
Book House, [1984] 1987), 150.
8
Ibid.
9
Benjamin Hart, Faith and Freedom: The Christian Roots of American Liberty (Dallas,
TX: Lewis and Stanley Publishers, 1988), 357.
направено за хомосексуализма. В продължение на хиляди
години е имало почти универсална забрана на
хомосексуализма, поддържана от църквата и държавата.
“Когато първата голяма книга за английската правна система
е била написана – Коментари върху английските закони на
Блекстоун – нейният автор нарича содомията “’позорно
престъпление против естеството, извършвано или с мъж,
или с животно... самото споменаване на което е позор за
човешката природа.’”10
Както в Англия и в останалата част от Европа,
содомията е била извън закона и в тринадесетте
Американски колонии. Нищо не се е променило от времето
на написването на Конституцията през 1787. В
Конституцията не са сложени никакви предполагаеми “лични
права,” които да узаконят това деяние. Тези ранни християни
не са виждали никакви проблеми в смесването на религията
с политиката. Днес почти половината от щатите са
узаконили содомията.
За известно време плурализмът прави всички мнения
равнопоставени. Позицията против содомията е също
толкова законна както и тази за содомията; следователно,
би било незаконно да се налага позицията против содомията
върху онези, които искат да практикуват содомия. Браковете
на хора от един и същи пол и неженените двойки ще получат
същите права както и законно сключилите брак при учението
на плурализма. Това е политиката в университета в
Странфорд. Тези двойки имат достъп като “домашни
партньори” до жилищата в университета и предлаганите
услуги.11 Ако няма установен стандарт, основан върху
абсолютите на Библията, тогава подобна позиция е
основателна.
Същата тази логика важи и по въпроса за абортите.
Например, онези лекари, които защитават неродените и
работят за да спасят преждевременно родените чрез
героични усилия и модерни технологии, не са по-етични и
заслужаващи похвала от лекарите, които извършват аборти
или съзнателно прекратяват живота на смъртно болните.
Последователно плуралистично учение означава, че всяко
10
Цитирано в William Dannemeyer, Shadow in the Land: Homosexuality in America
(San Francisco, CA: Ignatius Press, 1989), 57.
11
National and International Religion Report (October 22, 1990), 5.
позоваване на религия като основа за дадено действие е
невалидно.
Плурализмът отрича възгледа на Библията, че
“правдата възвишава народа” (Притчи 14:34), тъй като
правдата не може да бъде определена на основата на коя
да е религия, нито да бъде основана върху общата
религиозна воля. Библията никога не може да бъде
приложена към политическите въпроси в учението на
плурализма. Например, ако се реши, че някой християнски
съдия е основал своето решение върху своето разбиране за
Библията, то най-вероятно ще бъде отменено от по-висш
съд. Дали преувеличавам?
Окръжният съдия Чарлс Мой отмени на 16 февруари [1989]
смъртната присъда на Брандън Джоунс, който през 1979 беше
осъден за убийство. Съдията Мой реши, че съдебните
заседатели “са били длъжни да приложат закона на щата
Джорджия... а не тяхното си тълкуване на предписанията на
Библията.” Съдебните заседатели са поискали Библия по време
на обсъждането на наказанието за престъплението, а не докато
12
преценяват вината.
Човекът е бил осъден за убийство. Библията казва, че
убийството е зло. Какво щеше да стане, ако хората
използваха своето разбиране за Библията за да стигнат до
решението, че е виновен за убийство, на основата на своите
вярвания относно Библията? Дали съдията щеше да
освободи Брандън Джоунс, ако беше разбрал, че съдебните
заседатели са използвали Библията за да осъдят Джоунс?
Три допълнителни примера могат да помогнат да
опровергаем предполагаемите предимства на плурализма.
По принцип, при плурализма всички религии трябва да са
равнопоставени. Следва, че предписанията, възприемани от
12
“Georgia Judge Overturns Death Sentence Because Jury Consulted Bible,” ALL
News: The Official Newsletter of the Pro-Life Movement (April 7, 1989), 7. Както
показва следният случай, Библията е била използвана в един съд в Джорджия:
Металните стълбчета са общоприето и полезно средство за определяне на
границите на недвижимата собственост и те и други подобни съоръжения
имат полезно предназначение. Поставянето и поддържането на постоянни
съоръжения, определящи границите на недвижимата собственост, дори
запазва добрия ред в самото общество. От най-ранни времена законът не
само е приемал за валидни, но дори е защитавал граничните знаци.
Нарушаването на границите на собствеността на другите хора е било
нарушение на Мойсеевия Закон. Виж Второзаконие 19:14; 27:17; Йов 24:2;
Притчи 22:28; 23:10. (256 Ga. 54, International Paper Realty Company v.
Bethune. No. 43092. Supreme Court of Georgia, June 10, 1986).
всяка религия, също трябва да са равнопоставени. В очите
на държавата не би имало фундаментална разлика между
църкви, които се покланят на Бога, и такива, които се
покланят на Сатана. Възможно ли е това в страна, която е
била описана от Върховния Съд през 1892 като християнска
нация?13 Роуд Айлънд, където започва религиозният
плурализъм, регистрира Църквата на Нашата Дама на
Розите, като я освобождава от данъци. А тази “църква” е
сборище на вещици и сатанисти!14
Флорида вече не изисква нотариусите да включват
думите “и да ми помогне Бог” в своите писмени клетви за
встъпване в длъжност. Президентите след Вашингтон са
полагали своите служебни клетви с ръка върху отворена
Библия. Библията на Вашингтон е била отворена върху две
илюстрации, изобразяващи Битие 49:13-15 на лявата
страница, и текста на Битие 49:13-50:8 на дясната. Роналд
Рейгън положи служебната си клетва върху превода Кинг
Джеймс на Библията, използван от неговата майка, Нели
Рейгън, отворен на 2 Летописи 7:14.15 Президентите
завършват своята клетва с “и да ми помогне Бог.” Преп.
Херард Ласера, юридически съветник на архиепископа на
Маями, разбира последствията от премахването на “и да ми
помогне Бог” от служебната клетва: “На какво трябва да
основаваме своето посвещение, ако това бъде премахнато?
На държавата?”16 С времето плурализмът води до
месианска държава, която установява своя си собствена
религия.
Американският съюз за граждански свободи заведе
дело срещу един съдия в Северна Каролина, защото
започвал всяка сесия на съда с молитва, с кратка молба към
Бога за милост. Това са били думите, които са били счетени
за неприемливи:
Господи, наш Боже, наш Татко в Небето, молим те тази сутрин да
поставиш Своята божествена ръководна ръка върху тази съдебна
зала, и с могъщата си протегната ръка да закриляш невинните,
да раздаваш правосъдие на ощетените и милост на всички нас.
13
Church of the Holy Trinity v. The United States (143 United States 457), 1892.
14
Chronicles (November 1989), 7-8.
15
New York Times (January 12, 1981).
16
“’God’ Removed from Notaries’ Oath,” The Kansas City Star (February 18, 1990),
2A.
Нека истината да бъде чута и мъдростта да бъде издигната в
светлината на Твоето присъствие тук с нас днес. Амин.
Един окръжен съдия постановява, че “молитвата на
съдията противоречи на закона на страната.”17 Това е
невъзможно да се докаже, ако се основаваме на
историческите свидетелства.18
Ако няма Бог, няма закон. Как би могъл един съдия да
отсъди справедливо решение, ако няма непроменими
стандарти за правосъдие? Защо свидетелят да е длъжен да
казва истината?19 Откакто съдилищата съзнателно са
решили да подкрепят дарвиновата еволюция, как е
възможно въобще да има някакъв морален абсолют?
Месианската държава
Онези християни, които вярват, че плурализмът е
отговорът, не са положили искрени усилия да изследват
неговите последствия. Историята е изпълнена с примери за
това как държавата възприема ролята на Бога след като
всички религии са изравнени. Ако всички религия са равни и
религията не може да се смесва с политиката, тогава как
държавата обосновава и узаконява своето съществуване?
Държавата трябва да намери начин да узакони своето право
17
“Judges Prayer Banned,” Marietta Daily Journal (October 20, 1990), 4A.
18
Няма нищо неконституционно в това съдия да произнася молитва в съдебната
зала. Библията все още се използва в много съдилища за заклеване на
свидетели, като свидетелите изповядват, “и да ми помогне Бог.” Конституцията
не забранява свещеници в Конгреса: “Законодателната власт с гласуване на
мнозинство кани свещеник да произнесе молитва; нито поканата, нито
произнасянето, нито слушането на молитвата е законотворчество. Само на
тази основа... произнасянето на молитви, само по себе си, в законодателните
зали при откриването на законодателната сесия не е забранено от Първата и
Четиринадесетата Поправки” (Chambers v. Marsh, 463 U.S. 783 [1982], 675 F. 2d
228).
19
Според Федералният Съдебен Закон от 1789 няма право да свидетелствува
свидетел, който “не вярва, че има Бог, Който награждава истината и
възмездява лъжата.” Това изискване не е променено до 1906. Общоприетото
мнение по онова време е било, че на атеиста не може да се вярва като
свидетел: “Общият апелативен съд на окръг Честър (Ню Йорк)... отхвърли
свидетел, който заяви своето неверие в съществуването на Бога.
Председателствуващият съдия отбеляза, че преди това не е знаел, че има жив
човек, който не вярва в съществуването на Бога; че тази вяра съставлява
правната основа на всяко свидетелство в съда; и че не знае за случай в
християнска страна, когато на свидетел да е било позволено да
свидетелствува без тази вяра.” The New York Spectator (August 23, 1831),
цитирано в Alexis de Tocqueville, Democracy in America, 2 vols. (New York: Alfred
A. Knopf, [1834, 1840] 1960), 1:306.
да управлява, или непрекъснато ще бъде събаряна от
хората. Когато управителят и народът отхвърлят възгледа,
че властта на управителя идва от Бога (Римляни 13:1) – като
по този начин го задължават да управлява според Божия
закон и също задължават гражданите да се покоряват – той
прави себе си бог и постановява свои закони. Става така, че
да се противопоставяш на царя означава да се
противопоставяш на Бога или боговете.
В древна Гърция жителят на Атина, “макар да е бил
свободен да се покланя на своите си богове, е бил задължен
да участвува в поклонението пред Зевс и Аполон по
законово предписания начин. Пренебрегването на това
задължение го е лишавало от правото да участвува в
управлението.”20 Това е учението на плурализма в действие:
гражданите могат да се придържат към своя си религия,
докато държавата управлява според божество, направено
по неин си модел. С течение на времето дори и личните
религиозни вярвания и практики вече не са били
толерирани.
Дохристиянски Рим е имал подобна система. Август
съживява старите божества, за да укрепи позицията си и
властта си като император. Мотивът му е бил политически.
“С една дума, това е бил още един пример за употребата на
религията като средство за провеждане на държавната
политика.”21 Август отива и по-далеч от своите
предшественици, като “поставя своя велик чичо Юлий Цезар
сред боговете и заповядва поклонението пред Божествения
Юлий да не бъде по-незначително от поклонението пред
Аполон, Юпитер и другите богове. Така Август поставя
началото на това, което е наречено истинската религия на
дохристиянски Рим – поклонение пред държавния глава.
При своята смърт Август също влиза в редиците на
боговете, както това става и с другите императори след
него.”22 Както Гърция, Рим също толерира личното
религиозно вярване и практика, “доколкото то не навлиза на
политическата арена, където държавната религия е
притежавала монопол.”23 С времето, обаче, религиозната
20
Leo Pfeffer, Church, State, and Freedom (Boston: The Beacon Press, 1953), 9.
21
Ibid., 9-10.
22
Ibid., 10.
23
Ibid.
търпимост изчезва. Отказът да се поклониш на Цезар е бил
деяние на предателство, което често е носело жестоко
възмездие, макар че отказът да се поклониш на Юпитер е
бил толериран. Императорът е бил бог, издигнат над
традиционните богове, включително и над Юпитер.
С навлизането на юдаизма и християнството на
римската обществена и политическа сцена с тяхното
заявяване на шема – Слушай, Израилю! Йеова твоят Бог е
един Бог! (Второзаконие 6:4; Марк 12:29) – незабавно
възниква конфликт след време дори само да бъдеш
християнин е станало престъпление против Рим и боговете,
особено срещу императора, който по времето на царуването
на Домициан (81-96) е бил наричан “dominus et deus, ‘Господ
и Бог.’”24 Християните са можели да избягнат гоненията, но
на голяма цена. “Всеки обвинен, който се е отричал от
Христос и е давал задоволително доказателство, че се е
отрекъл от своите грешки като се е покланял пред боговете
и образа на императора, и като е проклинал Христос, е
трябвало да бъде незабавно оправдан.”25 Дотук с
предимствата на плурализма.
Възраждане на Рим
Ще сгрешите, ако си мислите, че обожествяването на
държавата е единствено характеристика на древния свят.
Френската Революция от осемнадесети век възкресява
идеята за обожествяването на държавата. Макар че
християнската религия не е можела вече да бъде смесвана с
френската политика, това не е означавало, че всяка религия
е била забранена. Празнотата е била запълнена с нов Бог.
Французите са “прогласили богинята на Разума в
катедралата Нотр Дам в Париж и в други църкви във
Франция.... В Париж богинята е била олицетворена от една
актриса, Демоазел Кандей, която е била внесена в
катедралата на раменете на мъже, облечени в римски
облекла.”26 С изхвърлянето на старата религия на
християнството си отива и значението на тази религия.
24
Schlossberg, Idols for Destruction, 185.
25
Pfeffer, Church, State, and Freedom, 11.
26
Francis Schaeffer, How Should We Tnen Live? In The Complete Works of Francis
Schaeffer: A Christian Worldview, 5 vols. (Westchester, IL: Crossway Books, 1982),
5:149.
Французите са били толкова враждебни към смесването на
християнската религия с политиката или с каквото и да било,
че преобръщат целия обществен ред като преправят и
календара:
Забележително е, че двата най-големи атеистични режима в
историята – революционните правителства във Франция през
1792 и Русия през 1929 – са се опитали да променят
традиционната седмица, надявайки се с това да унищожат
християнството. Французите постановяват десетдневна седмица,
а Съветите петдневна седмица, като и двете са били строго
27
налагани, но са просъществували само няколко години.
Дори традиционното датиране започва да се променя
сред интелектуалците и либералните теолози. Символите
пр. Хр. и от Хр. – “преди Христа” и “от Христа” – биват
отхвърлени в полза на пр.н.е. и сл.н.е. (“преди новата ера” и
“след новата ера”).
Френската Революция централизира властта в един
нов национализъм, който примамва някои хора “да говорят
за ‘богинята Франция.’ Това е означавало, че онези, които са
се били за Франция, вече не просто вършат своята работа,
за която им се плаща, а са патриоти, които отдават
дължимата почит към едно божество. За тях да вършат своя
дълг означава да вършат своя свещен дълг, език, който
остава част от литургията на патриотизма и до днес, дори в
официално атеистични страни като Съветския Съюз.”28
Бог ходещ по земята

Популярният и влиятелен в миналото философ Г. В.
Ф. Хегел описва държавата като “Бог ходещ по света.”29
Хегел предлага държавата да бъде обожествявана, защото
държавата е “проявление на Божеството на земята.” Човек
трудно би намерил съвременни политически спецове, които
да използват откровения език на Хегел, но често действията
говорят по-силно от думите. За съвременните етатисти
политическата сфера е не по-малко божествена от
градовете-държави на Гърция и Рим и обожествения
27
Henry M. Morris, The Long War Against God: The History and Impact of the
Creation/Evolution Conflict (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1989), 311.
28
29
Тези цитати от Хегел могат да се намерят в Karl R. Popper, The Open Society
and Its Enemies, 2 vols., 4th ed. (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1963),
2:31.
рационализъм на Франция, сталинистка Русия или нацистка
Германия. За много съвременни политици държавата е
спасителна институция вместо дар от Бога за да ни
защитава срещу насилието. Държавата играе ролята на
дарител вместо своята библейска роля на съдия.
“Държавата идол използва езика на състраданието, защото
нейното намерение е месианско. Тя гледа на масите като
подтиснати и безпомощни, като овце без овчар, нуждаещи
се от спасител.”30 Държавата обещава да построи рай на
земята чрез принуда и централизиране на властта в ръцете
на група хора. Резултатът е загуба на свобода за
останалите. Тя прави това в името на своята религия.
А Ирод беше много разгневен на тирците и сидонците; и те
дойдоха единодушно при него, и като спечелиха поддръжката на
царския постелник Власта, просеха помирение, защото тяхната
област се хранеше от царската. И в един определен ден Ирод,
облечен в царски дрехи, седна на престола и държа реч пред тях.
А народът извика: Глас Божий , а не човешки! И понеже не
въздаде слава на Бога, начаса един ангел от Господа го порази,
та беше изяден от червеи и умря (Деяния 12:20-23, курсивът
мой).
Както показва този текст, Бог не търпи плурализъм. От
това, което виждаме, можем да заключим, че е невъзможно
да отделим религията от политиката. Ирод хранеше хората
и изискваше поклонение от хората, и хората бяха готови да
се съгласят. Винаги някаква религия, дори ако това е
атеизъм или езичество, ще бъде примесена с политиката.
Да изключването на християнството само отваря вратата за
други религии.
По-внимателен поглед в Библията

Политиката добива своята власт от Бога (Римляни
13:1). Докато Божията власт е неограничена, всяка земна
власт, включително политиката, е ограничена: “Всевишният
Бог владее над царството на хората и когото иска поставя
над него” (Данаил 5:21). Църквата е разсъждавала върху
тези истини и е започнала да оценява своите управители
според библейските норми. “През осми и девети век
християнската църква е извършила нещо като революция
във формите на Западната политика. Накратко, развила се е
30
идеята за цялостната религиозна и морална отговорност на
управителя.”31 Управителят не е бил нито божествен, нито
извън небесното управление. Християнската религия е
определила задълженията и ограниченията на управителя.
Религията е била примесена с политиката.
Както ще видим, Библията казва много неща относно
отношението между религията и политиката. Имайте
предвид, че няма такова нещо като неутралност. Да отделим
християнството от политиката означава само да съюзим
политиката с всякакви антирелигиозни схващания. Както
Абрахам Куйпер, бивш министър-председател на
Нидерландия, пише, “няма политическа схема, която да е
станала господствуваща, и да не е била основана върху
конкретно религиозно или антирелигиозно схващане.”32 С
времето тази антирелигиозна ревност става сама по себе си
религия.
Управителите като Божии служители

Писанието ни казва, че управителите са поставени в
положение на власт за наше добро (Рим. 13:4). Държавният
магистрат е Божий служител. Думата “служител” е същата
гръцка дума, която се превежда дякон и слуга. Днес все още
има управители, които носят титлата “служител” (“министър”
– бел. прев.), отразявайки библейския език на държавната
отговорност. На най-висшето длъжностно лице в Япония и
Англия е дадена титлата “Пръв Министър.” Такава титла има
етично – религиозно – значение: “Чрез мен [Божията
Личностна Мъдрост] царете царуват и началниците
узаконяват правда. Чрез мен князете началствуват, също и
големците и всички земни съдии” (Пр. 8:15-16). Истински
справедливия управител ще признае, че истинската
справедливост идва само от следване на Божията мъдрост.
“И Шарл Плешивия, неговият внук, и Алфред в Англия, са
сравнявали себе си със Соломон, управлявайки в
съответствие с божествената мъдрост, а Алфред като
31
Henry Mayr-Harting, “The West: The Age of Converstion (700-1050),” in John
McManners, ed. The Oxford Illustrated History of Christianity, (New York: Oxford
University Press, 1990), 101.
32
Kyuper, Lectures on Calvinism, 78.
законодател е виждал себе си като наследник на
последователност от законодатели, започваща с Мойсей.”33
Управителите като служители под Божието

господство
Управителите трябва да служат на Бога със
страхопочитание (Псалм 2:11). Бог е Който “снишава
гордостта на князете, страшен е за земните царе” (Псалм
76:12). Ще дойде време, когато всички “народи ще се боят от
името на Господа, и всички земни царе от славата Ти”
(Псалм 102:15). Новият Завет не е отменил ролята на
Божията власт над управителите, тъй като Исус е “образ на
невидимия Бог, първороден преди всяко създание; понеже
чрез Него бе създадено всичко на небесата и на земята,
видимото и невидимото, било престоли или господства,
било началства или власти, всичко чрез Него и за Него бе
създадено” (Колосяни 1:15-16, курсивът мой). Исус “ е
покорил [минало време] всичко [включително политиката]
под краката Си” (1 Коринтяни 15:27, курсивът мой).
Управителите на този свят са задължени да разбират
Божията мъдрост. Тяхната липса на разбиране ги доведе да
разпънат Господаря на Славата (1 Коринтяни 2:8).
Управителите като служители на правдата

Управителят, както е описан в Римляни 13:1-4 и 1
Петрово 2:13-14, трябва да насърчава добрите и да наказва
злотворците. Какъв стандарт трябва да използва един
управител, за да определи какво е добро поведение и какво
е зло поведение? Бог е този, който дава на управителя
неговото законово право да заема поста, установява
законността на неговата власт да управлява и изисква той
да налага справедливи и праведни съдби в похвалата на
доброто поведение и наказването на злото поведение.
Трябва ли тогава да допускаме, че управителят е свободен
да управлява без да се съобразява с някаква религия?
Имайте предвид, че ние не твърдим, че управителите трябва
да принуждават хората да стават християни или да ходят на
църква. Обаче, Библията изисква управителите да
основават своите действия на религиозни презумпции. Ето
33
Mayr-Harting, “The West: The Age of Conversion (700-1050),” 102.
защо Йотор посъветва Мойсей да учи управителите и хората
на постановленията и законите и да им “показва пътя, по
който трябва да вървят, и делата, които трябва да вършат”
(Изход 18:20; Второзаконие 17:18-20; Псалм 2:10-12; 2 Царе
23:3-4).
Управители, които смесват религията с

политиката
На Ной, носител на държавна власт под Божията
власт, е дадена властта да екзекутира убийци (Битие 9:6-7);
Йосиф е направен управител в Египет (Битие 41:38-49);
Мойсей е държавният управител на Израел и, според съвета
на Йотор, назначава по-нисши управители да изпълняват
държавна дейност (Изход 18:13-27); изброени са “казусни
закони за управлението на семейството, църквата и
държавната власт (Изход 21-23); Бог наставлява
свещениците и царете да следват Божия Закон
(Второзаконие 17:14-20); книгата Съдии е изпълнена с
примери за държавни управители: Готониил (Съдии 3:9),
Аод (3:15), Самегар (3:31), Девора/Варак (4:4, 6), Гедеон
(6:11), Ефтай (11:1) и Самсон (13:24). Бог ги призова да
освободят народа от политическо подтисничество, дошло в
резултат от греха, тъй като всеки човек е правел което е
добро в собствените му очи (Съдии 17:6). Авторът на
Евреите хвали тези управители:
И какво повече да кажа? Защото не ще ми стигне време да
приказвам за Гедеон, Варак, Самсон и Ефтай, за Давид, още и за
Самуил и пророците, които с вяра побеждаваха царства,
раздаваха правда... (Евреи 11:32-33, курсивът мой).
Техните дела са били дела на вяра. Политическата
област е област на слугуване. Тя изисква вяра и преданост
към Бога като единствен Управител на света (Исая 9:6-7).
Книгите на Царете и Летописите разказват за възхода
и падението на царе и царства, като отделни царе са
изтъквани заради своята вярност (2 Летописи 25:1-2; 26:3-4;
27:1-2). Данаил служи като един от тримата пълномощници
на Дарий (Данаил 6). Неемия беше назначен за управител
на Израел (Неемия 5:14).
Новият Завет не е без примери за политическа
дейност, макар и в по-малка степен. Имайте предвид, че
Израел беше поробена страна по времето на въплъщението
и служението на Исус. Управителите в Израел
(старейшините) дори не можеха да налагат своите закони в
собствената си страна (Йоана 18:31), но не поради някакво
теологично ограничение в Писанието. Ако е съществувала
тази възможност, юдейската държава щеше да бъде
напълно действуваща.
Йоан Кръстител не каза на римските войници да
изоставят постовете си в държавата. Исус и апостол Павел
имаха дълбоко уважение към държавните управители.
Всъщност, Исус говори много по-сурово против
религиозните ръководители и използва само една обидна
забележка срещу длъжностно лице, наричайки Ирод “онази
лисица,” вероятно намеквайки за факта, че Ирод е бил
управляван от жена (Лука 13:32). Павел хвали градския
ковчежник Ераст (Римляни 16:23). Трябва да се отправят
молитви “за всички хора, за царе и за всички, които са
високопоставени....” (1 Тим. 2:1-2).
Доста лесно е да се покаже, че Бог е жизнено заинтересуван от
политическите дела: на първо място Бог е Който назначава
правителствата (Рим. 13:1). Той е Който поставя всеки цар (Пр.
16:12; Пс. 119:46; 82:1, 2). Следователно Той изисква нашето
покорство пред царете (Рим. 13:1-3). На управителите се
заповядва да управляват според Неговите изисквания (Пс. 2:10).
Дори в Новия Завет може да се открие дейност с политическа
важност. Исус изисква плащане на данъци към действуващото
правителство (Мат. 22:15-22). В отговор на напомнянията на
политическите заплахи на цар Ирод срещу Него, Исус публично
смъмри царя, като го нарече лисица (Лука 13:32). Той учи, че
съдията е неправеден, ако не се бои от Бога (Лука 18:2, 6). Йоан
Кръстител публично критикува цар Ирод (Лука 3:19, 20). Петър
отказа да се покори на властите, които му заповядаха да
престане да проповядва (Деян. 5:29). Апостол Йоан нарича
34
Римската Империя “звяра” (Откр. 13).
Следователно, политиката е действие и вземане на
решения относно гражданските взаимоотношения, основани
върху съвкупност от първоначални принципи, които имат
религиозна основа. Да отречем, че тази област на вземането
на решения трябва да бъде повлияна от религията,
означава да отречем господството на Исус Христос в една
област от живота.
34
Kenneth Gentry, “The Greatness of the Great Commission,” in Gary North, ed. The
Journal of Christian Reconstruction, Symposium on Evangelism, 3(2) (Winter 1981),
45.
“ГРАЖДАНСТВОТО НА
ХРИСТИЯНИНА Е НА НЕБЕТО”
Така в съвременния свят всеки християнин е
гражданин на два народа: Земен народ като Франция,
Англия или САЩ, и небесния народ (Ефесяни 2:6; не
от този свят, Йоан 18:36), Църквата. Макар че
принадлежим изцяло на Христос, това не е
основание да се отречем от нашето гражданство в
земните народи, както не трябва да изоставяме
земните си семейства. Всъщност, ние дори се
стремим да бъдем добри граждани, защото самите
тези земни народи и техните управители са
получили своята власт от Бога (Римляни 13:1-7).
Джон М. Фрейм
"'Аз ще защитавам германския народ,’ изкрещя
Хитлер. ‘Вие се погрижете за църквата. Вие, пасторите,
трябва да се грижите да заведете хората в небето и да
оставите този свят на мен.’”1 Гневният отговор на Адолф
Хитлер е насочен към Мартин Нимьолер, награден с много
медали командир на подводница през Първата Световна
война, пламенен националист и служител на благовестието.
През 1933 Нимьолер пише книгата От подводната лодка до
амвона, показвайки, че “четиринадесетте години на
[Ваймарската] република са били ‘мрачни години.’” В едно
изречение в края на книгата той добавя, че възходът на
Хитлер най-после довежда светлина за Германия.2 Той
скоро открива, че светлината е била запалителна бомба,
която ще унищожи надеждите и свободите на германския
народ. Тази светлина също ще бъде използвана за да
запали газовите камери за унищожаването на милиони
евреи и други “нежелани.” През 1935 “Нимьолер вече е
изгубил напълно своите илюзии.”3
Нимьолер става ревностен критик на Хитлер и
неговата политика, “протестирайки срещу антихристиянските
1
Цитирано в Charles Colson, Kingdoms in Conflict (Grand Rapids, MI: Zondervan,
1987), 140.
2
William L. Shirer, The Nightmare Years: 1930-1940 (Boston: Little, Brown and
Company, 1984), 152.
3
Ibid.
наклонности на режима, отхвърляйки антисемитизма на
правителството и изисквайки прекратяване на държавната
намеса в църквите.”4 Не всеки следва Нимьолер.
Многобройни пастори полагат лична клетва на вярност и
покорство към Адолф Хитлер. Други пастори биват
изпратени в концентрационни лагери за своя отказ да я
положат. Нимьолер бива хвърлен в затвора за своите
усилия.
Защо толкова много хора в църквата се съобразяват с
Хитлер и неговата политика? Защо действуват, както Хитлер
ги описва, като “покорни кучета... които се потят от
притеснение, когато ги заговориш”?5 Най-голяма причина за
това е фактът, че хората са вярвали, че тяхното небесно
гражданство ги е задължавало сляпо да възприемат
наложените държавни изисквания за гражданство и да
останат мълчаливи независимо от това какви зверства биват
извършвани. “В никоя страна с изключение на царска Русия
свещеничеството не е станало по традиция толкова
сервилно към политическата власт на държавата.”6
Християнската, вяра, която се придържа само към
небесно гражданство, няма въздействие върху
политическото гражданство на християнина, тъй като той е
само странник и пришълец по своя път към небето. Хитлер
се възползва от тази вяра. Нимьолер учи друго: “Ние не
мислим да използваме силата си да избягаме от ръката на
властите, както и апостолите в древността не са го мислили.
Нито пък желаем да останем мълчаливи според човешките
заповеди, когато Бог ни заповядва да говорим. Защото това
е, и трябва да остане случай, в който трябва да се покорим
на Бога, а не на човека.”7 Небесното гражданство на
християнина, заключава Нимьолер, трябва да има
въздействие в света, в който християнинът живее.
4
Ibid,. 153.
5
Думи на Хитлер, потвърдени от Херман Раушнинг, по онова време доверено
лице на Хитлер, в неговата книга, Hermann Rauschning, The Voice of Destruction
(New York: G. P. Putnam’s Sons, 1940), 297-300. Цитирано в ibid., 152.
6
William L. Shirer, The Rise and Fall of the Third Reich (New York: Simon and
Schuster, 1960), 236.
7
Цитирано в Shirer, The Nightmare Years, 154.
Двойно гражданство
Предполага се, че небесното гражданство на
християнина автоматично анулира всякакво земно
гражданство. Но апостол Павел не видя противоречие в това
да държи на своето римско гражданство (Деяния 16:37-39;
22:22-29) и да твърди, че също е гражданин на небето
(Филипяни 3:20). Няма противоречие в заповедта на Петър
да се покоряваме “на всяка човешка власт, било на царя
като върховен, било на управителите като пратеници от
него, за да наказват злодейците и за похвала на
добротворците” (1 Петрово 2:13-14) и неговите думи към
храмовите служители, когато той и апостолите казаха,
“Подобава да се покоряваме на Бога, а не на хората”
(Деяния 5:29).
Християнинът е гражданин на няколко места – град,
окръг, област, държава. Например, апостол Павел беше
римски гражданин (Деяния 22:27-29) от град Тарс в област
Киликия (21:39) и жител на Ерусалим в окръг Юдея (22:3).
Ако Израел не беше подчинен на властта на Рим, Павел би
могъл да упражнява своето племенно гражданство като член
на Вениаминовото племе (Филипяни 3:5). Павел имаше
множествено гражданство. Схващането за единствено
гражданство е присъщо повече на езическа Гърция
отколкото на библейското християнство:
Никой не е можел да стане атински гражданин, ако е бил
гражданин на друг град; защото е било религиозно невъзможно
да бъдеш едновременно член на два града, както е било
8
невъзможно да бъдеш член на две семейства.
В Съединените Щати всеки човек е гражданин на
страната, щата, окръга и града. В някои щати действуват
градски съвети (напр. Пенсилвания, Ню Джърси, Ню Йорк,
Минесота), а в други щати действуват общински управления
(напр. Луизиана). Всяка от многото държавни власти има
действителна, но делегирана власт и върховенство в тези
места. Тяхната действителна власт и върховенство може да
се използва да прекрати властта на друго законно
управление, което може да злоупотреби с властта си, или на
8
Fustel de Coulanges, The Ancient City: A Study on the Religion, Laws, and
Institutions of Greece and Rome (Garden City, NY: Doubleday Anchor [1864] 1955),
196. Цитирано в Gary North, Political Polytheism: The Myth of Pluralism (Institute
for Christian Economics, 1989), 62.
незаконна управляваща сила, придобила властта чрез
насилие.
Чрез многото гражданства гражданите имат достъп до
властта, където може да се упражнява влияние на местно
ниво. Премахването на тези много гражданства води до
деспотизъм и тирания. Адолф Хитлер успява да заздрави
властта си като премахва многото граждански власти в
страната:
Той премахва отделните власти на историческите провинции и ги
подчинява на централната власт на Райха, която е в неговите
ръце.... “Народните събрания” на провинциите са премахнати,
върховната власт на провинциите прехвърлена към Райха,
всички провинциални управления са поставени под
правителството на Райха и провинциалните губернатори
поставени под администрацията на Райхсминистъра на
9
вътрешните работи.
Една от догмите на марксизма е “постепенното
премахване на различията между града и селото чрез по-
равномерно разпределение на населението по цялата
страна.”10 С премахването на различията върви и
намаляването на независимостта, като цялата власт се
прехвърля към централното правителство. Обратното,
нашите американски конституционални основатели
начертават ограничена държавна власт, която
децентрализира силата и властта. Нашите предшественици
са се страхували от вида управление, което ражда нацизма
и комунизма.
Християнинът над всичко е гражданин на Божието
царство. Във Филипяни 3:20 Павел споменава за тази
характеристика на гражданството: “Защото нашето
гражданство е на небесата, откъдето и очакваме Спасител,
Господа Исуса Христа.” Тази идея съответствува на думите
на Исус към Никодим, че трябва да “се роди отново”
(буквално, да се роди отгоре) (Йоан 3:3; Йоан 14:1-3).
Всъщност, той трябва да стане гражданин на небесното
царство. Християнското гражданство на даден човек, обаче,
не анулира неговото земно гражданство и свързаните с него
граждански задължения.
9
Shirer, Rise and Fall of the Third Reich, 200.
10
Karl Marx and Friedrich Engels, The Communist Manifesto, 1848.
В друг смисъл небесното гражданство на християнина
го прави чужденец, странник и пришълец на земята (Евреи
11:13; 1 Петрово 2:11). Християнинът не се отрича от своето
земно гражданство докато действува като пришълец. Но
неговото земно гражданство не трябва да се смята за
първостепенно. Земното гражданство е временно и има
смисъл само в рамките на библейския морален ред –
Божието царство, което обхваща всяко гражданство. На
християнина се казва да “търси първо Неговото царство и
Неговата правда....” (Матей 6:33).
Християнинът има задължение да следва Божия
Закон, както той се прилага за всички центрове на власт.
Божият Закон е стандартът за всяко гражданство. Нашето
небесно гражданство включва пълно спазване на закона.
Исус каза, “Ако Ме обичате, ще пазите заповедите Ми” (Йоан
14:15). Исус не ограничава обхвата на спазването на
законите; следователно, можем да заключим, че спазването
на Неговите заповеди включва всеки вид гражданство без
изключение.
Когато Писанието говори за покорство пред
управителя (Римляни 13:1-7; 1 Петрово 2:13-17), гражданите
трябва да се покоряват. Когато държавните закони се
противопоставят на небесните закони, първостепенното
задължение на християнина е към неговото небесно
гражданство (Деяния 5:29). Докато християнинът живее на
земята, той остава отговорен към различни църковни и
държавни управления, но очаква деня, в който неговото
небесно гражданство ще бъде напълно реализирано:
Всички тези [старозаветни вярващи] умряха във вяра, тъй като не
бяха получили обещанията; но ги видяха и поздравиха отдалеч,
като изповядаха, че са чужденци и пришълци на земята.... Но на
дело желаят едно по-добро отечество, тоест, небесното (Евреи
11:13, 16; 1 Петрово 2:11).
За Църквата се говори като гражданство: “Затова вие
не сте вече странници и пришълци, но сте съграждани на
светиите и членове на Божието семейство” (Ефесяни 2:19).
Примерът на Павел
Апостол Павел не видя противоречие в това да се
възползва от своето римско гражданство (Деяния 16:37-39;
22:22-29), докато в същото време твърди, че е също
гражданин на небето (Филипяни 3:20). Павел не отрече
своето римско гражданство в полза на небесното си
гражданство, когато беше взет, за да бъде “изпитан с биене”
(Деяния 22:24, 25, 28). “И когато го бяха разтегнали с
ремъци, Павел рече на стотника, който стоеше там: Законно
ли е да бичувате един римлянин, и то неосъден?” (22:25).
Защо Павел просто не “понесе” всичко, доволен от факта, че
е гражданин на небето? Вместо това той използва
привилегиите на римското гражданство в своя полза. Докато
някои са били закупили своето гражданство с много пари,
Павел “е бил роден в него” (22:28).
Никъде не откриваме Павел да се отрича от
привилегиите, които идват с римското гражданство. Трябва
да имаме предвид, че Цезарите са смятали себе си за
богове. Да бъдеш активно въвлечен в политическата област
не означава, че тя трябва да е напълно освободена от
всякаква религиозна мисъл. Павел прогласява едно
истинско послание към тези езически управители, надявайки
се да ги убеди да се откажат от религиозната си лудост.
След като чува Павловата защита на благовестието, цар
Агрипа му отговаря, “За малко да ме убедиш да стана
християнин” (Деяния 26:28).
В много случаи апостолът използва всички привилегии
на римското гражданство в своя полза като се позовава пред
римляните не на небето (а Павел определено се позовава
на небето, тъй като ни казва да се “молим непрестанно” [1
Солунци 5:17]), а на Цезаря, главата на римската държавна
власт (Деяния 25:11). Разбира се, той използваше Цезаря
като начин да разпространява благовестието, за да довежда
други в небесното гражданство.
Властта на Сатана
С въпроса на гражданството е свързан и въпроса за
положението на Сатана в света. Ако Сатана е владетел над
този свят, тогава е разумно да заключим, че християните,
чието гражданство е на друго място, не могат да участвуват
в един свят, управляван от дявола. Павел, обаче, не
виждаше проблем в това да се занимава с езически
императори, които смятат себе си за богове, както видяхме
по-горе. Някои християни отиват до там да заявят, че
светското управление е “област на дяволското
11
управление.” Това вярване е основано отчасти върху
разказа за изкушенията в Матей и Лука, където Сатана
предлага световните царства на Исус. Сатана, показвайки на
Исус “всичките световни царства в цялата им слава,”
обещава: “Ще Ти дам всичко това, ако паднеш да ми се
поклониш” (Матей 4:9), “защото на мен са предадени и аз ги
давам на когото искам” (Лука 4:6). Според тази теория
Сатана владее политическите властови структури.
Робърт Дънкан Кълвър, привърженик на тази теза,
пише:
Забележително е, че Исус не оспорва претенциите за господство
над царствата на света (космос). Неговият отговор беше тайно
признаване на законността на претенциите на Сатана. Под
Божието провидение е в неговата власт да ги дава, иначе не би
имало изкушение. В такъв случай Исус би трябвало да се изсмее
12
на Сатана, вместо да отговори с трезви цитати от Писанието.
Има няколко проблема с това тълкуване. Първо,
знаем, че Сатана е лъжец (Битие 3:4-5). Исус го нарича
“лъжец и на лъжата баща” (Йоан 8:44). Второ, трябва ли да
се казва истината, за да бъде изкушението истинско? Да
предположим, че на някой политик предлагат един милион
долара, ако гласува по определен начин за някой
проектозакон. Политикът се съгласява и взема парите. В
момента, в който го прави, се появява агент на ФБР, прочита
му правата и го арестува за приемане на подкуп. Парите се
вземат от политика и се връщат в касата на Министерството
на правосъдието, което е подготвило лъжливата операция.
Човекът, който е предложил парите, не е притежавал
парите. Всъщност цялата операция е била лъжа.
Престъплението е в готовността да се приеме подкупа, за да
се повлияе върху законодателството.
Трето, “грехът”(ако смея да използвам думата) на Исус
би бил да приеме предложението на Сатана независимо
дали е законно или не. Ако беше направил това, щеше да
бъде извършен грях независимо дали Сатана притежава
нещо или не. Тогава Сатана би Му се изсмял и би
11
John Howard Yoder, The Politics of Jesus (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1972),
195.
12
Robert Duncan Culver, Toward a Biblical View of the Civil Government (Chicago:
Moody Press, 1974), 49-50.
осведомил Исус, че царствата така или иначе не са негови.
Обаче щетата вече щеше да бъде извършена.
Накрая, знаем, че след смъртта и възкресението на
Исус властта на Сатана е сериозно ограничена: “Сега е
съдба на този свят; сега князът на този свят ще бъде
изхвърлен вън” (Йоан 12:31). Положението на Сатана в този
свят се е променило значително. Исус е “Цар на царете и
Господар на господарите” (Откровение 19:16). Дори Сатана
да е притежавал всички земни царства преди Разпъването
(което е спорен въпрос), той определено вече не ги
притежава.
Дали властите са зло?

Някои дори отиват още по-далеч в своята оценка за
политическата власт като твърдят, че властта е зла сама по
себе си и по своята същност, особено когато е
институционализирана в политическата област. Твърди се,
че християните не могат да се намесват в политиката,
защото самото естество на управлението е сатанинско.
Твърди се, че Исус изяснява това в Йоан 19:11, когато
заявява, че властта на Пилат му е дадена “отгоре,” тоест от
бунтовните ангели. Жак Елюл в Subversion of Christianity
(Подриване на християнството) твърди, че “’отгоре’ не
означава нито Бога, нито императора, а exousia [гр.
господство, власт, сила; бел.прев.] на политическата власт,
която е бунтовна exousia, ангел в бунт против Бога.”13
Възможно ли е това? Исус каза на Никодим, че трябва да
бъде роден “отгоре” (Йоан 3:3). Същата гръцка дума се
използва и на двете места. Павел ни казва, че властите “са
отредени от Бога” (Римляни 13:1). Институцията на
държавната власт е отредена от Бога. Това не означава, че
онези, които са на власт, признават Божието върховенство
над себе си (Данаил 4). Нито означава, че християните не
трябва да се намесват в политическия процес. Да не се
намесваме означава да отречем, че Бог е Този, Който
установява съществуващите власти.
Християните ще се съгласят, че злоупотребата с власт
е зло, както е и злоупотребата с богатството, секса и
13
Jacques Ellul, The Subversion of Christianity, The Subversion of Power (Grand
Raopids, MI: Eerdmans, 1986), 115.
свободата. Но дали властта е зла по своята същност? Макар
да е вярно, че Бог е избрал слабите неща на света, за да
посрами силните, също толкова вярно е, че Бог е възложил
власт и сила в управленчески институции като семейството,
църквата и държавата.
Любовта към парите е това, което е корена на всяко
зло, а не самите пари. Парите са Божия добър дар към
човека. Бог създаде Евилатската земя със злато и
Писанието ни казва, че “златото на тази земя е добро”
(Битие 2:12). Но с парите, както с властта, може да се
злоупотребява. Хората в положение на власт често
злоупотребяват с властта. Навуходоносор, цар на Вавилон,
е съвършен пример за законността на властта и
злоупотребата с властта. Бог осъди царя за неговите
претенции за абсолютна и автономна власт и върховенство:
Царят проговори, казвайки: Не е ли велик този Вавилон, който аз
съградих с мощната си сила за царското жилище и за славата на
величието си! Думата беше още в устата на царя, и глас дойде от
небесата: На теб се известява, царю Навуходоносоре, че
царството премина от теб; и ще бъдеш изгонен измежду хората,
между полските животни ще бъде жилището ти (Данаил 4:30-32).
След време, обаче, Бог възстанови властта на царя и
му се “притури превъзходно величие” (4:36). Как би могъл
Бог да възстанови царя, ако тези власти са зло? Тук също
имаме отговор на твърдението, че Сатана притежава
“всички световни царства” и ги предлага на Исус. Как би
могъл Бог да отнема и възстановява власт, ако Сатана я
притежава?
Сегашното състояние на дявола

Както всички създания, дяволът има определени
ограничения. Дори в Стария Завет Сатана трябваше да
получи разрешение от Бога преди да може да действува
(Йов 1:6-12; 2:1-7). Ограниченията на Сатана са се умножили
след разпъването, възкресението и възнесението на Исус.
Библията ни показва, че “ако се съпротивим на
дявола, той ще бяга от нас” (Яков 4:7). Единствената сила,
която Сатана има над християнина, е силата, която ние му
даваме и силата, дадена му от Бога (2 Коринтяни 12:7-12).
Писанието ни казва, че Сатана е победен, обезоръжен и
ограбен (Колосяни 2:15; Откровение 12:7-8; Марк 3:27). Той е
паднал (Лука 10:18) и е изхвърлен (Откровение 12:9). Той е
бил смазан под краката на ранните християни и като
подразбиране, под краката на всички християни през всички
векове (Римляни 16:20). Той е изгубил властта си над
християните (Колосяни 1:13). Той е осъден (Йоан 16:11). Той
не може да докосне християните (1 Йоан 5:18). Делата му са
унищожени (1 Йоан 3:8). Той няма нищо (Йоан 14:30).
Трябва да бяга, когато му се противопоставим (Яков 4:7).
Той е вързан (Марк 3:27; Лука 11:20). И накрая, вратите на
ада няма да надделеят над настъпващата Църква на Господ
Исус Христос (Матей 16:18). Със сигурност Сатана е жив, но
в никакъв случай не е добре на планетата Земя.
Сатана като “богът на този свят”

Тогава какво има предвид Павел, когато описва
Сатана като “богът на този свят”14 или на този век? (2
Коринтяни 4:4) Предполага се, че този стих учи, че Сатана
има всяка власт и господство в тази диспенсация и на
планетата Земя: Бог е Бог на небето и на идещия век, а
Сатана е богът на Земята и на този настоящ нечестив век.
Този дуалистичен възглед за вселената може да е част от
гръцката езическа философия, но той няма място в
библейската теология.
Макар да е вярно, че за дявола се казва, че богът на
този век, ние знаем, че Бог е “Царят на вековете” (1 Тимотей
1:17). Исус притежава “всяка власт,” и на небето, и на
земята (Матей 28:18-20):
Съвременният диспенсационалист отива дотам да каже, че
Сатана управлява този настоящ свят. Той пропуска очевидния
факт, че единствените три стиха от Писанието, които наричат
Сатана “князът на този свят,” твърдят, че Христос чрез смъртта
Си победи Сатана като княз на света. Предвид Своята бъдеща
смърт Исус каза: “Сега князът на този свят ще бъде изхвърлен
вън” (Йоан 12:31); “князът на този свят идва и той няма нищо в
15
Мен” (Йоан 14:30); “князът на този свят е осъден” (Йоан 16:11).
14
Гръцката дума в този стих е “век.” Но има и други новозаветни текстове,
където Сатана е описан като “княз на света” (Йоан 14:30). Изглежда, че “век” и
“свят” се използват като синоними.
15
R. B. Kuiper, “The Word of God Versus the Totalitarian State,” Westminster
Theological Journal XI (November 1948). Цитирано в Gary North, ed., The Journal
of Christian Reconstruction, Symposium on Politics 5(1) (Summer 1978), 170.
В допълнение, знаем, че властта на Сатана не се е
увеличила от времето на Йов. Той все още трябва да иска
позволение, за да изкушава Божиите хора (Йов 1:6-12; Лука
22:31). Това е особено вярно при новия и по-добър завет,
установен от Исус Христос. Боговете нямат нужда да искат
позволение. Както горният стих изяснява, Сатана е втора
класа създание, което бива изхвърлено и съдено: “Князът на
този свят ще бъде изхвърлен вън” (Йоан 12:31, курсивът
мой); “князът на този свят е осъден” (Йоан 16:11, курсивът
мой).
Тогава какво има предвид апостолът когато описва
Сатана като “богът на този век”? Първо, никога не трябва да
позволяваме един стих да определя нашето разбиране за
дадено учение. Писанието трябва да се сравнява с
Писанието. В него няма противоречия. Следователно, не
може едновременно Бог да е “Цар на вековете” и Сатана да
е “богът на този век.” Не можем да кажем, че Сатана е
осъден и изхвърлен вън и все още да твърдим, че той е
богът на този свят както Йеова е Бог на този свят.
Каква теологична идея се опитва да изрази Павел?
Исус каза на фарисеите, че техен баща е дяволът (Йоан
8:44). Знаем, че дяволът не е техен биологичен баща. По-
скоро той е техен духовен баща в смисъл, че те отхвърлиха
своя истински Баща и Неговия Син, Исус Христос:
Със сигурност тези юдеи са физически деца на Авраам; но
духовно и морално – а именно това е въпросът – те са деца на
16
дявола.
Исус описва дявола като някой, който ражда мироглед,
включващ лъжа и убийства. В този смисъл Сатана е техният
духовен баща. По същия начин Сатана е бог на онези, които
се придържат към повяхващата слава на Мойсей,
“служението на смърт” (2 Коринтяни 3:7). Това е векът, над
който той е бог, век, който “изгуби славата си поради
славата, която го превъзхожда” (3:10). Тази слава е
завършеното дело на Исус Христос, което превъзхожда
наредбата за кръвта на юнци и козли. Невярващите юдеи от
времето на Исус все още са се придържали към храма и
жертвите, когато сред тях вече е било истинското Божие
16
William Hendriksen, Exposition of the Gospel According to John, New Testament
Commentary, 2 vols. (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1953-54), Vol. 2, 60.
Агне, дошло да отнеме греховете на света (Йоан 1:29). Те са
разпънали Божието Агне, което всъщност е “Господарят на
Славата” (1 Коринтяни 2:8).
Второ, дяволът е избран за бог от “онези, които
загиват,” и той трябва да ги заслепи, за да го последват:
“...за тия, невярващите, чийто ум богът на този свят е
заслепил, за да не ги озари светлината от славното
благовестие на Христос, Който е образ на Бога” (2 Коринтяни
4:4, курсивът мой). Този стих учи, че невярващите биват
мамени да вярват, че Старият Завет, където “завесата не е
повдигната,” е пътят към живота (3:14). Сатана е богът на
“служението на смъртта.” Богът на този век ги държи в
робство, “но когато човек се обърне към Господа,
покривалото се снема” (3:16) и той вече не възприема
Сатана като бог. Свободата от служението на смърт идва
само там, където е Господния Дух: “А Господ е Духът; и
където е Господният Дух, там е свобода” (3:17). Но Сатана е
заслепил очите на невярващите, така че да не могат да
видят вдигнатата завеса. Те все още уповават на Стария
Завет. Сатана е избраният от тях бог.
Трето, както идолите въобще, дяволът не е по
естество бог (Галатяни 4:8; Второзаконие 32:17; Псалм 96:5;
Исая 44:9-20; 1 Коринтяни 8:4; 10:20). Във Филипяни 3:18-19
Павел ни казва, че онези, които са “врагове на Христовия
кръст,” се покланят на корема си: “Защото мнозина, за които
много пъти съм ви казвал, а сега и с плач ви казвам, се
обхождат като врагове на Христовия кръст, чийто край е
погибел, чийто бог е коремът, и чието хвалене е в това,
което е срамотно, които дават ума си на земните неща”
(курсивът мой). Коремът не е бог, но може да бъде избран за
бог. Сатана не е бог, но може да бъде издигнат като идол
както израилтяните издигнаха златното теле (Изход 32:1-10;
Исая 44:9-28).
Четвърто, единственият начин Сатана да представи
себе си като бог е първо да заслепи своите жертви. Имайте
предвид, че Исус описва дявола като “лъжец и на лъжата
баща” (Йоан 8:44). Макар че Сатана се представя за бог,
това не го прави бог.
Сатана желае, макар и напразно, да се издигне като Бога, и
грешниците, в бунта си срещу истинския Бог, се покоряват на
този, който е начинателят на техния бунт. Неновородените
служат на Сатана като че ли той е техният бог. С това, обаче, те
не избягват от господството на единия истински Бог. Обратното,
така те довеждат себе си под Неговата справедлива присъда;
защото Сатана е създание и не е Бог, на който да служат (ср.
Римляни 1:18, 25). Точно както в света има само едно
благовестие, и всяка алтернатива на него е лъжливо не-
благовестие, така има само един Бог на вселената и всяко друго
“божество,” на което хората се покланят и служат, е лъжлив не-
17
бог.
Когато разгледаме всички свидетелства, научаваме,
че Сатана е богът на един век, който отминава. Той е
избраният бог от онези, които отхвърлят завършеното
изкупително дело на Исус Христос. Този век и този свят се
използват “в етичен смисъл, [означавайки] неморалния
свят на непокорството, а не всеобхватния, разширен свят
на създанието, [представяйки] живота на човека извън Бога
и в робство на грешни подтици, [свят] етично отделен от
Бога.”18 Мартин Лутер изразява това добре:
И макар че този свят изпълнен с демони
Заплашва да ни погуби
Ние няма да се боим, защото Бог е пожелал
Неговата истина да тържествува чрез нас.
Ние не треперим
От княза на мрачната тъмнина;
Можем да понесем яростта му,
Защото, ето, неговата участ е сигурна,
Едно малко слово ще го събори.19
Определението за Сатана като бог на този век е
повече отражение на състоянието на този век, отколкото
истинското положение на дявола. Хризостом коментира, че
“Писанието често използва думата бог, не по отношение на
достойнството, което се означава с тази дума, а по
отношение на слабостта на онези, които са му подчинени;
както когато нарича мамона господар и корема бог: но с това
17
Philip E. Hughes, Commentary on the Second Epistle of the Corinthians, The New
International Commentary on the New Testament (Grand Rapids, MI: Eerdmans,
1962), 127.
18
Greg L. Bahnsen, “The Person, Work, and Present Status of Satan,” Gary North, ed.
The Journal of Christian Reconstruction, Symposium on Satanism, 1(2) (Winter,
1974), 22.
19
Мартин Лутер, “Нашият Бог е могъща крепост,” трети куплет.
нито коремът е бог, нито мамонът е господар, освен на
онези, които им се покланят.”20
Когато Църквата прави Сатана богът на този век, тя
пада в една от клопките на дявола – като му дава далеч
повече сила и власт, отколкото той заслужава или
притежава. Той е достатъчно доволен, когато някой повярва
в някоя от лъжите му.
20
Цитирано в Hughes, Commentary on Second Corinthians, 128.
“БОЖИЕТО ЦАРСТВО НЕ Е ДОШЛО”

Присъствието и силата на царството е било
видимо за всички [в ранната църква]. Въпреки
жестоките гонения хиляди са се обръщали към
християнската вяра. Те са виждали “по-велики дела”
от физическите чудеса, които самият Исус е
извършвал. Свидетелствата за промяна на живота
са били пред очите им. Хората със здрав разум не
доказват догматично на други хора със здрав разум,
че на небето има слънце. Посланието, което Йоан
Кръстител, Исус и Павел са прогласявали, е било в
най-строгия смисъл благовестие на царството, за
което пророците са говорили (ср. Деяния 28:23, 31).
Родерик Кембъл
Да се възприеме вярата, че Божието царство е
единствено в бъдещето, означава, че живеем в едно чисто
светско царство с чисто светски закони, изолирано от
небесна власт. Това е мирогледът на деизма! Ако това е
възгледът на някоя част от Църквата, тогава секуларистите
са прави да осъждат смесването на кой да е от Божиите
закони с тези на държавата. Как може Бог като бъдещ Цар
да има някакво участие в делата на сегашното царство под
управлението на друг цар? Това би било както ако бъдещ
кандидат за президент казва на сегашния президент как да
води делата си. Бъдещият президент няма законово
основание да отправя такива искания.
Царството е дошло
Ако царството се определя като политическо, така че
Исус лично и физически управлява от Ерусалим сред
изградения наново храм, с подновена жертвена система и
възстановяването на старозаветното теократично
управление, тогава Божието царство още не е дошло.1 От
1
Този възглед за царството е защитаван от диспенсационните
премилениалисти. Диспенсационализмът твърди, че Исус е предложил на
Израел физическо, политическо, земно царство, но че юдеите отхвърлиха Исус
като свой цар, като по този начин дадоха повод за “отлагане” на царството.
Такъв възглед противоречи на Писанието. Първо, Писанието никъде не твърди
това. Второ, Писанието разказва друго: “И тъй, Исус като разбра, че ще дойдат
да Го вземат насила за да Го направят цар, пак се оттегли сам на хълма” (Йоан
друга страна, ако царството се определя като духовна изява
на делото на Христос в този свят, дело, което е
преобразяващото и новораждащо дело на Святия Дух в
живота на грешниците, докато Исус е на престола отдясно
на Своя Баща, където сега Той управлява като “Цар на
царете и Господар на господарите” (Откровение 19:16),
тогава може да се каже, че царството е дошло.
Обаче често се повдига едно възражение. Някои
твърдят, че доказателство за идването на царството е само
пълното реализиране на царството. Но дали едно нещо
трябва да е напълно завършено, за да бъде дошло?
Например, дърво, което е един метър високо, си остава
дърво. То винаги ще бъде наричано дърво, докато престане
да съществува. Бизнес, който е започнал през тази година
със само двама служители, може да не реализира никаква
печалба през следващите три години, но той си остава
бизнес докато бъде прекратен. Новопоявилите се фирми
може и да са в началото, но те все още са бизнес заедно с
такива конгломерати като IBM и Дженеръл Моторс.
“Народ, който принася плодовете му”

Преди да преминем към изследване на подробностите
на възгледа, че царството е дошло, може да бъде полезно
да разгледаме един важен текст от Писанието, който може
да хвърли светлина върху предмета на настоящата
действителност на Божието царство. В притчата за
земевладелеца Исус обвинява главните свещеници и
фарисеите за това, че отхвърлят Неговото месианско
служение. Той предсказва, че като Наследник на
Земевладелеца, Той ще бъде изхвърлен от лозето и убит
(Матей 21:38). Исус свързва това с царството по няколко
начина. Първо, Израел притежава царството, продължение
на старозаветното царство; следователно, то е било
настояща действителност тогава: “Божието царство ще се
отнеме от вас, и ще се даде на народ, който принася
плодовете му” (21:43, курсивът мой). Исус не може да
отнеме нещо, което те нямат. Второ, не се споменава за
отлагане или някакъв междинен период. Исус не казва,
6:15). Исус отхвърли именно идеята за политическо царство, такова царство,

за което диспенсационалистите казват, че очакваме да бъде установено.
“Идването на царството ще бъде отложено за известно
време.” Трето, царството ще “се даде на народ, който
принася плодовете му.” “Собствеността” върху царството се
прехвърля на друг народ. Четвърто, от въпроса на
апостолите в Деяния 1:6 е очевидно, че те са вярвали, че
царството е отнето от Израел, защото питат, “Господи, сега
ли ще възвърнеш на Израел царството?”
Къде и кога е царството, ако е било отнето от
неверните юдеи от времето на Исус? Според Матей 21:43,
то принадлежи на “народ, който принася плодовете му.” И
кой е този народ? “Вие [християните], обаче, сте избран род,
царско свещенство, свят народ, хора, които Бог придоби, за
да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от
тъмнината в Своята чудесна светлина” (1 Петрово 2:9,
курсивът мой). Както всеки изследовател на Писанието ще
забележи, източникът на Петър за тези описания е Старият
Завет (Второзаконие 10:15; Исая 43:20-21; 61:6; 66:21; Изход
19:6; Второзаконие 7:6). Тези текстове описват отношението
на Бога към народа на Израел Но с идването на Месия и
отхвърлянето на Божия Наследник от неверните, царството
е било отнето и дадено на “народ, който принася плодовете
му” – направен наново Израел, народ, съставен от вярващи
юдеи (Деяния 2:5, 9-11, 37-42; 3:11-4:4) и езичници (Деяния
10:34-45). “Които някога си не бяхте народ, а сега сте Божий
народ, не бяхте придобили милост, а сега сте придобили” (1
Петрово 2:10). И какво следва от това? Петър ги увещава да
принасят плод, който съответствува на това да бъдат свят
народ: “Възлюбени, умолявам ви, като пришълци и
чужденци да се въздържате от плътски страсти, които
воюват против душата; да живеете благоприлично между
езичниците, така, относно това, за което ви одумват като
злодейци, да прославят Бога във времето, когато ще ги
посети, понеже виждат добрите ви дела” (1 Петрово 2:11-
12). Кога царството ще бъде върнато на Израел? То е било
върнато на Божия Израел (Галатяни 6:16) веднага след
Петдесятница.
Нуждата от дефиниции
От изследване на Стария Завет осъзнаваме, че в
известен смисъл Божието царство е било настояща
действителност още преди Исус да дойде на земята. Новият
Завет не показва, че то по някакъв начин е било прекъснато
или отложено за далечно бъдещо изпълнение. Дори
Навуходоносор разбра, че Божието “господство е вечно
господство, и царството Му е от поколение в поколение”
(Данаил 4:34). Няма “междинен период,” няма дупка от почти
две хиляди години, в която Божието господство да е
задържано по някакъв начин.
Първо, вижда се също така, че Новият Завет описва
едно наближаващо царство: “Божието царство наближи”
(Марк 1:14-15; Матей 4:12-17). Това означава, че има по-
пълна изява на това вече присъствуващо славно царство,
което наближава като Бог възприема човешка плът и лично
надзирава царството, като носи с това жертва веднъж
завинаги, обещана толкова отдавна на Адам и Ева. Семето
на жената, Исус, дойде да смаже главата на змията (Битие
3:15). “И когато стигнаха на едно място, наречено Голгота
(което значи Място на Черепа),... Го разпънаха” (Матей
27:33-35). Главата на змията беше “смазана” когато колът на
кръста проби “черепа” на змията. Поради завършеното дело
на Исус, чрез силата на Святия Дух, Сатана е смазан под
нашите крака (Римляни 16:20). Установеното царство става
разширяващо се царство във времето и в историята преди
завръщането на Исус. На апостолите беше заповядано да
отидат по целия свят и да проповядват благовестието
(Матей 28:18-20), заповед, която не е типична за Стария
Завет, макар че имаше изключения, както когато Йона
проповядваше на ниневийците. Божието царство не е
политическо царство и никога няма да бъде политическо
царство (Йоан 18:36). Вместо това, царството е “правда, мир
и радост в Святия Дух” (Римляни 14:17). Но това царство не
е лишено от власт в този век: “Защото Божието царство не
се състои в думи, а в сила” (1 Коринтяни 4:20).
Второ, има стихове, които показват, че царството вече
е дошло и то трябва да повлияе върху начина, по който
живеем в света: (1) “Който ни избави от властта на
тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син”
(Колосяни 1:13); (2) “Затова, понеже приемаме царство,
което не се клати, нека бъдем благодарни, и така да служим
благоугодно на Бога с благоговение и страхопочитание”
(Евреи 12:28); (3) “Аз, Йоан, ваш брат и съучастник в
неволите и в царството и в търпението, които са чрез Исус,
бях на острова, наречен Патмос, за Божието слово и
свидетелството за Исус” (Откровение 1:9); (4) “И им каза:
Истина ви казвам: Има някои от стоящите тук, които няма да
вкусят смърт, докато не видят Божието царство дошло в
сила” (Марк 9:1; Матей 16:28; Лука 9:27); (5) “Но ако Аз чрез
Божия Дух изгонвам бесовете, то Божието царство е дошло
върху вас” (Матей 12:28). “Истината е, че Исус наистина
изгонваше бесове чрез Божия Дух.”2 Заключението, до което
трябва да достигнем, е, че Божието царство е дошло върху
Църквата от първи век и няма свидетелство то да е било
отложено за бъдещ милениум, често описван като “епоха на
царството.”
Трето, царството изисква новорождение и освещение,
за да се влезе в него (Йоан 3:3; Матей 7:21; 18:3) и възпира
неправедните от влизане (Матей 5:20; 1 Коринтяни 6:9-10;
Ефесяни 5:5). Но в друго отношение то съдържа дори
неправедни (Матей 13:36-43). Макар неправедните да
живеят сред Божието царство, те нямат достъп до Царя чрез
Неговия Посредник, Исус Христос. Това не е ли същото при
земните царства? Макар в границите на Съединените Щати
да живеят чужденци, те нямат всички привилегии на
гражданството. Например, те не могат да гласуват или да се
кандидатират за политически пост. Обаче, те се ползват от
правосъдната система, при която живеят пълноправните
граждани.
Четвърто, макар че Исус заявява, че произходът на
Неговото царство е небето, а не земята (Йоан 18:36: “Моето
царство не е от този свят”), Той въпреки това заявява, че
Неговото царство присъствува сега, макар да е различно от
всички други царства, които изявяват своята сила чрез
заговори и военна сила. Исус говори за “Моето царство”
(18:36). Той твърди, че има Свои “слуги” (макар и те да не се
бият с меч, за да Го защитават [18:36]). Исус ясно заявява:
“Аз съм цар” (ст. 37). Накрая Той уверено предизвиква
Пилат: “Аз за това се родих и затова дойдох на света, за да
свидетелствувам за истината” (18:37).
Пето, в проповедта на Петър на Петдесятница
научаваме, че Исус понесе унижение като издържа
проклятието да бъде обесен “на дърво” (Галатяни 3:13). Но
2
Greg L. Bahnsen and Kenneth L. Gentry, Jr., House Divided: The Break-Up of
Dispensational Theology (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1989), 181.
със Своето възкресение Той започна Своето прославяне в
подготовка за Своето възнесение отдясно на престола на
Своя Баща, от където управлява вселената с власт и сила.
Там Той беше “увенчан със слава и чест” (Евреи 2:9) за да
започне Своето управление, седящ отдясно на Бога
(Римляни 8:34; Ефесяни 1:20; Колосяни 3:1; Евреи 12:2; 1
Петрово 3:22; Откровение 3:21), като държи “всяка власт”
(Матей 28:18). Чрез тази власт Исус обещава да подкрепя
Своите хора през “скръб, или утеснение, гонение или глад,
голота, беда или нож” (Римляни 8:34-35). Всъщност, Той
остава на този престол, работейки за провала на всички
дела на Своите врагове (1 Коринтяни 15:23-24; Евреи 1:3,
13; 10:13).
Шесто, християните са съвъзкресени с Исус като
свидетелство за нашето управление с Него (Ефесяни 2:6). “В
Божиите очи ние седим с Христос в небесни места (което
всъщност е идеята на Откровение 20:4-6), т.е. в положение
на царе.”3
Ограничаване на царството
Някои вярват, че царството може да се определи само
в границите на църквата и дейността на царството не може
да се изявява извън църквата. В техния възглед царството е
църквата и нищо друго освен църквата. Тъй като църквата е
“свещена,” а светът е “мръсен,” както те го виждат, църквата
не трябва да смята света като място за дейността на
царството. Светът е власт на съществуващите царства,
които ще бъдат съдени едва когато Божието царство бъде
установено някога в бъдещето. Това означава ли, че да
ходим на работа означава да излизаме извън царството?
Може би най-честият пример в протестантството за това
ограничаване се намира в пиетизма. Пиетистите ограничават
Божието царство до областта на личното благочестие,
вътрешния живот на душата.... Други предания съкращават
обхвата на Христовото царуване като дефинират царството с
институционалната църква.... Този възглед твърди, че само
църковните служители и мисионерите се занимават с “пълен
работен ден в царството,” а миряните се занимават с дейност за
царството само до степента, в която са заети в църковна дейност.
Това ограничение създава заблудителния израз “църквата и
3
Ibid., 186.
света,” който предполага, че всички човешки дейности всъщност
4
са разделени на две области.
Докато Църквата има конкретно служение в царството,
царството обхваща повече неща отколкото църквата.
“Институционалната църква не трябва да се приравнява с
Божието царство. Тя е служител на царството, но е
тъждествена с царството. Божието царство обхваща целия
свят.”5 Когато Исус ни казва да “търсим първо Неговото
царство и Неговата правда” (Матей 6:33), Той ни напомня, че
всяка земна дейност трябва да се смята за дейност на
царството, било то семейството, църквата, бизнеса или
политиката.
Установяването на царството
Много християни заключават, че тъй като Библията
описва бъдещо царство, това е нейното единствено
ударение. Царството не може да бъде сега с нас, ако то се
смята за бъдещо. Всъщност, царството е нещо повече от
бъдеща действителност. Първо, то е първоначално
установено в живота, смъртта, възкресението и
възнесението на Исус Христос. Второ, то нараства и
напредва прогресивно от тогава до края на света. Трето, то
бива напълно установено при второто идване на Христос.
Първоначалното установяване на царството

Нека първо да разгледаме първоначалното
установяване на царството.
Дори едно повърхностно прочитане на евангелията
показва, че Божието царство е главната тема на служенията
на Йоан Кръстител и на Исус. Всъщност, това е всичко, за
което става дума в евангелията: Царят идва, за да установи
Своето Царство. Йоан Кръстител увещава народа на Юдея
да се покае, защото “Божието царство наближи (Матей 3:2,
курсивът мой). Още от първата си проповед Исус
проповядва подобно послание: “Покайте се, защото
небесното царство наближи” (Матей 4:17, курсивът мой).
Когато Исус изпрати седемдесет и двамата ученици, Той им
4
Albert M. Wolters, Creation Regained: Biblical Basics for a Reformational Worldview
5
Gary North, Unconditional Surrender: God’s Program for Victory, 2nd ed. (Tyler, TX:
Institute for Christian Economics, 1983), 126.
каза да проповядват, че “Божието царство е наближило до
вас” (Лука 10:9, курсивът мой).6 Синоптичните евангелия –
Матей, Марк и Лука – заявяват, че съдържанието на цялото
учителско служение на Исус може да се обобщи като
благовестието на царството (Матей 4:23; Марк 1:14-15; Лука
4:16-30; 4:43; 8:1). Тези стихове, заедно с много други,
доказват, че се е очаквало установяването на царството. То
вече е било “близо” по времето на Исус.
Има, обаче, много значителна разлика между
проповядването на Йоан и проповядването на Исус. Те
често използват едни и същи думи. Но в Марк 1:15
откриваме, че Исус не само прогласява, че царството е
близо, но и заявява, че “времето се изпълни.”7 Така, докато
Йоан пророкува, че времето Господ да посети хората Си
почти е дошло, Исус “твърди, че това посещение вече е в
ход, че Бог вече посещава Своите хора.”8 Нещо повече, в
Лука 17:21 Исус казва на фарисеите, че “Божието царство е
сред вас.”
Исус също установяваше царството чрез Своите дела
на изцеление. Най-ясните текстове в това отношение са
Лука 4:21 и Матей 11:2-6. Исус цитира от старозаветните
пророчества на Исая относно Божието царство (Исая 35:5;
61:2), и във всеки от случаите Исус прилага пророчеството
към Своите дела на изцеление и към Своите поучения. С
други думи, Исус твърди, че изпълнява пророчествата на
Стария Завет. Когато фарисеите обвиняват Исус, че изгонва
демони чрез властта на дявола, Той отрича и добавя, “Но
ако Аз изгонвам бесовете чрез Божия Дух, тогава Божието
царство е дошло върху вас” (Матей 12:28). Глаголът,
използван за “дошло,” предполага, че нещо вече
6
Забележете, че евангелията казват, че и “небесното царство,” и “Божието
царство” са близо. Изразът “небесното царство” присъствува само в Матей.
Обаче, няма разлика между тези две понятия. Какъвто и нюанс на разлика да
влага Матей в “небето,” той използва двата израза като отнасящи се за едно и
също нещо. Виж особено Матей 19:23-24, където Исус казва на Своите
ученици, че е трудно за богат човек да влезе в небесното царство (19:23), и че
е по-лесно за камила да мине през иглено ухо, отколкото за богат човек да
влезе в Божието царство (19:24). Очевидно, двата израза са паралелни и на
практика синонимни. За разглеждане на този въпрос, виж Oswald T. Allis,
Prophecy and the Church (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1945), 299ff.
7
Hermann Ridderbos, The Coming of the Kingdom, (Philadelphia: Presbyterian and
Reformed, 1962), 48.
8
George Elton Ladd, Jesus and the Kingdom: The Eschatology of Biblical Realism,
2nd ed. (Waco, TX: Word, 1964), 107.
9
присъствува, а не просто наблизо. Исус казва, че
изгонването на бесове показва, че Божието царство е
дошло.
Исус установява Своето управление като побеждава
врага на царството, Сатана. Той спечели решителна победа
над Сатана първоначално в смъртта Си на кръста и във
възкресението Си (Колосяни 2:15; 1 Коринтяни 15). Но дори
по време на Своето земно служение Той печелеше първите
схватки. Изгонването на бесове, белег на присъствието на
царството, беше също победа над Сатана.
Първоначалното установяване на царството става на
няколко етапа. Дори в първоначалното установяване на
царството действува принципа на постепенността.
Царството вече се подготвяше, когато Христос се роди. През
целия Си живот Той разбиваше силите на врага и
разширяваше Своето управление. Смъртта Му беше
тържество над Сатана и така отбеляза по-нататъшно
развитие в основаването на Неговото царство. Библията
също казва, че царството на Христос е установено при
Неговото възкресение. Това беше част от посланието на
Петър на Петдесятница (Деяния 2:32-36).
Накрая, възнесението на Христос се описва в
Писанието като сядане на престол (Ефесяни 1:20-23;
Филипяни 2:9-11). В Ефесяни 1:21 Павел заявява изрично,
че Христос е бил поставен “далеч по-горе от всяко
началство и власт, сила и господство, и всяко име, с което
се именуват, не само в този свят, но и в бъдещия”
(курсивът мой). Това става след като Бог възкреси Исус от
мъртвите и “Го сложи да седне от дясната Си страна на
небесата” (Ефесяни 1:20). Както А. А. Ходж казва, “В най-
строгия смисъл ние трябва да приемем за начало на
действителното и формалното поемане на царското
служение [на Христос] в неговото пълно и видимо
упражняване от момента на Неговото възнесение на небето
от тази земя и Неговото поставяне от дясната страна на
Бащата.”10
9
George Elton Ladd, A Theology of the New Testament (Grand Rapids, MI:
Eerdmans, 1974), 65-66. виж 2 Коринтяни 10:14, където се използва същият
глагол.
10
A. A. Hodge, Evangelical Theology (Edinburgh: Banner of Truth, [1890] 1976), 227.
Постепенният напредък на царството
Църквата сега е заета в дългосрочното разширяване
на царството: векове на изграждане, тухла по тухла.
Постепенната страна на царството се вижда най-ясно в
притчите на Исус. Всъщност, едно от главните ударения на
много притчи е прогресът на царството. Небесното царство
е като синапово семе, което започва като много малко и
израства до голямо дърво, осигурявайки подслон за
небесните птици (Матей 13:31-32). Царството също е като
квас (мая) поставен в тесто, който в крайна сметка се
разпространява по цялото тесто (Матей 13:33). Притчата за
житото и плевелите също показва прогресивно развитие на
царството. То е отново централната характеристика на
притчата. Собственикът на нивата знае, че в неговата житна
нива има плевели, но отлага до жътвата. Той оставя житото
и плевелите да растат и узряват преди да изпрати своите
работници да ги ожънат (Матей 13:24-30, 36-43).
Какво каза Исус, че ще стане тогава с царството след
неговото установяване? Цитираните по-горе притчи учат, че
царството ще расте. То започва като семе в нивата или като
малко квас в тестото. Постепенно, почти незабележимо, то
расте до дърво и заквасва цялото тесто. Същият принцип на
разпространяване и растеж и разширяване се вижда в много
от старозаветните пророчества за царството. Исая казва, че
едно дете ще се роди цар, очевидно говорейки за първото
идване на Христос. Веднъж като е установено Неговото
царство, управлението Му и мирът непрестанно ще се
увеличават (Исая 9:2-7). Не казва просто, че царството е
вечно; неговото нарастване е вечно. В Данаил 2
Навуходоносор сънува сън, в който “небесният Бог издига
царство, което никога няма да се разруши” (Данаил 2:44-45).
Царството се сравнява с камък, “не с ръце отсечен,” който
става голяма планина и изпълва цялата земя (2 :31-34). В
Новия Завет, в допълнение към притчите на Христос, Павел
казва, че краят ще дойде след като “Той е положил всички
врагове под краката Си” (1 Коринтяни 15:25) и че
“последният враг, който ще бъде победен, е смъртта” (1
Коринтяни 15:26). С други думи, Исус ще се върне в един
свят, в който почти всички Негови врагове са победени.
Единственият враг, който ще остане, е смъртта.
Окончателната изява на царството
Новият Завет също ни учи да очакваме бъдеща изява
на царството (Матей 25; 1 Коринтяни 15:23-24; Откровение
21). В този смисъл царството означава небето и пълнотата
на новото небе и новата земя. Нашият истински и вечен дом
е небесният дом, който Исус подготвя за нас. Нашият живот
тук е пътуване към тази благословена земя на почивка. Ние
гледаме към небето с радост и очакване, знаейки, че
завинаги ще бъдем с нашия Спасител и Цар в Неговото
съвършено царство. Небесната надежда ни помага да
издържаме изпитанията на сегашния живот. Очакваме деня,
когато всички вярващи от всички земи ще се съберат да се
поклонят на Агнето, заклано от преди създанието на света, и
когато ще живеем в съвършен мир и любов, свободни от
последните остатъци на греха. Всеки християнин, който не
очаква ревностно своята небесна награда, е сериозно
объркан. Всеки християнин, чиято единствена надежда е
земна награда, не е разбрал християнството.
Но това не ни освобождава от отговорност на земята.
В последния ден ще бъдем съдени според служението ни на
земята (Матей 25). Затова не можем да почиваме на
лаврите си и да очакваме Исус да дойде. Трябва да се
стремим и, чрез Неговата благодат, да работим в
Христовото царство през целия си живот като верни
поданици на царството. Нещо повече, ние не търсим ново
царство. Небесното царство не е нещо, което Бог ще
установи за първи път в края на историята. В края на
историята ще видим само пълната, окончателна и славна
изява на царството, което е установено за първи път преди
две хиляди години. Следователно, можем да кажем, че от
идването на Христос до сега царството е едновременно
вече присъствуващо по принцип, но още не напълно
установено.
“ИМА РАЗДЕЛЕНИЕ МЕЖДУ

ЦЪРКВАТА И ДЪРЖАВАТА”
Вероятно по времето на приемането на
Конституцията и на Поправката към нея, която
сега разглеждаме, общото, ако не и повсеместното
мнение в Америка е било, че християнството
трябва да бъде насърчавано от държавата,
доколкото не е несъвместимо с личните права на
съвестта и свободата на религиозното поклонение.
Опитът да се изравнят всички религии и
държавната политика да се отнася към всички тях с
крайна безпристрастност би създал всеобщо
неодобрение, ако не и всеобщо възмущение.
Джоузеф Стори
В сградата на Капитолия на САЩ осемдесет и третият
Конгрес отделя една стая, която да се използва само за
лични молитви и размишления от членовете на Конгреса. В
тази специално отделена стая има рисувано стъкло,
изобразяващо Джордж Вашингтон коленичил в молитва. Зад
Вашингтон има гравирана молитва: “Пази ме, Боже, защото
на Теб уповавам” (Псалм 16:1). Двата долни ъгъла на
стъклото показват Святите Писания и отворена книга и
свещ, символизиращи светлината от Божия Закон: “Твоето
Слово е светилник за краката ми и виделина на пътеката ми”
(Псалм 119:105). Дали това е нарушение на Първата
Поправка към Конституцията?
Най-висшият пост в нашата страна изисква най-голяма
мъдрост. Цар Соломон научи това още в началото на своята
политическа кариера, макар че не винаги го следваше.
Американските президенти винаги са имали високо мнение
за Библията защото са знаели, че нейната мъдрост е по-
велика от всяка мъдрост, която кой да е човек може да им
предложи.1
ü Джон Куинси Адамс: “Първата и почти единствената
Книга, която заслужава всеобщото уважение, е
Библията. Говоря като човек от този свят... и ви
казвам, ‘Изследвайте Писанията.’”
1
Nancy Leigh DeMoss, ed., The Rebirth of America (Philadelphia, PA: The Arthur S.
DeMoss Foundation, 1986), 87.
ü Ейбръхам Линкълн: “Всяко добро от Спасителя на
света ни се предава чрез тази Книга; но без Книгата
не можем да разпознаем доброто от лошото. Всички
желателни за човека неща се съдържат в нея.”
ü Ендрю Джексън: “Идете при Писанията.... радостните
обещания, които те съдържат, ще бъдат балсам за
всичките ви проблеми.”
ü Калвин Кулидж: “Основите на нашето общество и
нашето управление лежат толкова много върху
ученията на Библията, че ще бъде трудно да ги
поддържаме, ако вярата в тези учения престане да
бъде практически всеобща в нашата страна.”
ü Уудроу Уилсън: “Библията... е единственият
върховен източник на откровение за смисъла на
живота, естеството на Бога и духовното естество и
нуждите на хората. Тя е единственото ръководство за
живот, което наистина води духа по пътя на мира и
спасението.... Америка е родена като християнски
народ. Америка е родена за да бъде пример за
основите на праведността, които са извлечени от
откровението от Святото Писание.”
ü Хари С. Труман: “Фундаменталната основа на закона
на този народ е била дадена на Мойсей на планината.
Фундаменталната основа на нашата Харта на Правата
идва от ученията, които имаме от Изход и Матей, от
Исая и Павел. Не мисля, че днес наблягаме
достатъчно на това. Ако нямаме правилната
фундаментална морална основа, в крайна сметка ще
се окажем с тоталитарно управление, което не вярва в
ничии права освен тези на държавата.”
Дали тези президенти са нарушили Първата
Поправка? Дали Конгресът наруши Първата Поправка,
когато обяви 1983 за “Година на Библията”?
Библията, Божието Слово, има уникален принос във
формирането на Съединените Щати като изключителна и
благословена нация.... дълбоко приетите религиозни убеждения,
идващи от Святите Писания, са довели до първоначалното
заселване на нашия Народ.... библейското учение е вдъхновило
възглед за държавното управление, който се съдържа в нашата
Декларация за независимостта и в Конституцията на
2
Съединените Щати.
Последното изречение е интересно: “библейското
учение е вдъхновило възглед за държавното управление,
който се съдържа в... Конституцията.” Трябва ли да
заключим, че Конституцията е неконституционна?
Затваряне на вратата за християните

Един начин да се държат християните извън
обществената дейност, и особено извън политиката, е да се
твърди, че има разделение между Църквата и държавата.
Аргументът е основан върху презумпцията, че в библейските
времена църквата и държавата са били слети в едно.
Предполага се, че свещениците са управлявали
старейшините, съдиите и царете. Ако това е така, според
този аргумент, Библията не може да се използва в нашето
съвременно плуралистично общество, където Конституцията
забранява държавата да бъде управлявана от църковни
служители. Властта на Цезаря е напълно светска,
използваща общото откровение, естествения закон, или
простото мнозинство на граждани като стандарт за
управление. Държавната власт, както я виждат тези
защитници, не може да се обръща към Библията, за да
създаде работещо отношение между Църквата и държавата.
Както ще видим, този сценарий не е в съгласие нито с
Писанието, нито с Първата Поправка към Конституцията.
Какво имаме предвид?

“Разделението между църквата и държавата” означава
различни неща за различните хора. Най-основното и законно
определение е, че институцията на църквата е отделена
от институцията на държавната власт. Църквата като
институция не може да се намесва в институционалните
дела на държавната власт нито пък нейните служители имат
това право. По същия начин, държавната власт не може да
смущава служението и дейността на Църквата. Това не
означава, че държавата не може да приема и прилага на
практика закони, които имат религиозна основа. Например,
държавната власт възприема библейските закони против
2
Public Law 97–280, 96 Stat. 1211, approved October 4, 1982.
кражба, убийство, полигамия, аборти, хомосексуализъм и
лъжесвидетелство като имащи правно приложение, без това
да нарушава Първата Поправка. Държавата, обаче, няма
юридическото право да принуждава хората да вярват в
благовестието, да изповядват истинската религия, да
плащат десятък или да посещават църква. Нито пък може
някой управител да обяви някоя християнска деноминация
за национално установена деноминация.
Много власти
Библията учи, че има много власти със
специализирани функции и ограничения върху властта и
силата: семейството, църквата и държавата. Всяка власт
има определена от Библията област или обхват на
действие. В Израел Тора (Законът) се е използвал и за трите
власти. Например, бащата е можел да наказва детето си за
провинение, но не е можел да наказва дете от друго
семейство, да отлъчва член на църквата, или да налага
смъртно наказание на престъпник. Докато държавата има
власт да съди и екзекутира убийци, семействата и църквите
нямат.
Презвитерът в църквата, в съгласие с другите
презвитери в своята църква, има църковна власт в своята си
църква да дисциплинира всеки член според инструкциите,
положени в Матей 18 и да участвува в процеса на решаване
на спорове между вярващи (1 Коринтяни 6). Той не може да
отиде в друга църква, обаче, и да налага дисциплина там
(макар че може да бъде помолен да поеме някакви съдебни
функции, но само под ръководството на управлението на
църквата, където се провежда съдът). Нито може да влезе в
областта на държавната власт като представител на
църквата и да използва властта на държавата, за да налага
църковни закони над всички граждани.
Но тези неща не означават, че индивидуалният член
на църквата не може да използва Библията за да определи
дали един кандидат за политически пост е подходящ за този
пост. Макар Конституцията да заявява, че не може да се
изисква религиозен тест от някой, който се стреми към
държавен пост (вероятно с цел да предотврати налагането
3
на деноминационните различия), това не означава, че
отделните гласоподаватели не могат да имат свой тест.
Примери за разделение на властите

Тези принципи имат дълга история, която е още от
епохата на Стария Завет. Мойсей стана главния съдебен
служител в Израел, подкрепян от многобройни по-нисши
държавни служители (Изход 18:17-26). Аарон, братът на
Мойсей, стана главният църковен служител като
Първосвещеник, подкрепян от многобройни по-нисши
свещеници (Изход 29:1-9; Левит 8). Мойсей не изпълняваше
задълженията на свещеника, а Аарон не вършеше държавни
дейности.
В дните на съдиите Готониил, Аод, Самегар, Гедеон и
Самсон служеха като политически ръководители (Съдии 1-
13), докато синът на Михей, Финеес, Илий и левитите
служеха на църковни постове (Съдии 17; 20:28; 1 Царе 1-8).
По време на периода на монархията, цар Саул
служеше като политически ръководител, докато Авимелех
служеше като главен църковен ръководител на народа (1
Царе 10 и 21). Давид беше цар, докато Авиатар
изпълняваше свещеническите задължения (1 Царе 15:11).
Синът на Давид, Соломон, управляваше като държавен
управител, докато Садок изпълняваше църковните дейности
(1 Царе 1:45). След това цар Йоас и свещеникът Йодай (4
Царе 11) и цар Йосия и свещеникът Хелкия (4 Царе 22:4)
също поддържаха разделението на властите. Дори след
връщането от плена църквата и държавата действуваха като
паралелни институции с управител Неемия (Неемия 7) и
свещеник Ездра (Неемия 8).
Следната графика показва как действуваше
разделението на властите между църквата и държавата в
Стария Завет:
Държава Църква
Меч Ключове
Мойсей Аарон
Старейшини Левити
3
За противоположен възглед, виж Gary North, Political Polytheism: The Myth of
Pluralism (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1990).
Цар Първосвещеник
Неемия Ездра
Юда (и другите племена) Левий
Сътрудничество между властите

От гледна точка на Библията никога е нямало такова
разделение на църквата и държавата, че държавата да е
свободна от следване на насоките на Писанието в своите
управленчески задължения (Второзаконие 17:18-20). И
свещеникът, и царят бяха длъжни да слушат и да се учат от
Закона. Свещеникът трябваше да следва инструкциите,
свързани с църковните дела, докато царят трябваше да
взема от Писанието онези насоки, които са предназначени
за неговото държавно служение. Ако някой случай и бил
твърде труден за решаване от управителя, Библията дава
следното наставление: “И да идеш при левитските
свещеници и при онзи, който ще бъде съдия в онова време,
и да ги попиташ; и те ще ти кажат решението на съда” (17:9).
Левитите, като специалисти в Закона, е трябвало да помагат
на управителя, но левитите не са били призвани да
управляват вместо царя. Да разгледаме думите на Псалм
2:10-12:
Сега, прочее, вразумете се, о царе; научете се, земни съдии.
Слугувайте на Господа със страх, и радвайте се с трепет.
Целувайте Избраника, за да не се разгневи, та да погинете в
пътя; защото скоро ще пламне Неговият гняв. Благословени са
всички, които се надяват на Него.
Критериите за ръководство и в църквата, и в
държавата са били основани върху етични съображения и
предишен управленчески опит (Изход 18:17-23;
Второзаконие 1:9-15; 1 Тимотей 3:1-7). Новият Завет описва
ръководителите на църквата и държавата като служители
(Марк 10:42-45; Римляни 13:4). Дори когато се описва ролята
на управителя, се използва гръцката дума за дякон или
слуга. Идеята за управителя като служител все още се
приема и днес. Хората, които работят в областта на
държавното управление все още се наричат “държавни
служители.” Думата подчертава задължението на
управителя да служи вместо да “господарува над” хората
под неговата власт. Държавният “служител” управлява за
наше добро и той е “възмездител за гняв върху този, който
върши зло” (Римляни 13:4).
Цар Давид не отхвърли увещанието на пророк Натан
след като беше изобличен за своите грехове на
прелюбодейство и убийство. Макар че Давид в началото не
знаеше, че упрекът е срещу него, той не подействува като че
ли е необичайно за някой като Натан да търси съвета на
царя или дори да дава на царя съвет. Давид прие
изобличението на Натан. Той не каза на Натан, че има
“разделение между църквата и държавата”: “Тогава Давид
каза на Натан: Съгреших против Господа” (2 Царе 12:13).
Нарушаване на границите
Винаги има опасност от юридическа узурпация, когато,
да кажем, държавната власт премахне юридическата рамка
и навлезе в областта на църквата. Библията дава много
примери за това как царят се опитва да отмени властта и
областта на действие на църквата. Цар Саул пое
задълженията на свещениците, когато принесе жертви. Той
престъпи границите на своите царски задължения (1 Царе
15:9-15, 22). На друго място цар Саул уби праведния
свещеник Ахимелех, защото той не пожела да изпълни
политическите цели на царя (1 Царе 22:11-18). Цар Еровоам
установи своята държавна религия във Ветил и Дан. Хора,
които не са левити и с най-лош характер бяха назначени да
служат като свещеници (3 Царе 12:26-31).
За цар Озия се казва, че беше горд (2 Летописи 26:16).
Неговата гордост го подведе да отиде отвъд своята област
на държавно управление. Докато беше ръководител на
държавата, цар на Юда, той не беше свещеник. Цар Озия не
трябваше да поема ролята на свещеник и да изпълнява
църковни дейности. Той нямаше власт в Храма. Озия
пренебрегна Божия Закон и “извърши престъпление против
Господа своя Бог, като влезе в Господния храм за да покади
върху Господния олтар” (2 Летописи 26:16).
Бог гледа сериозно на разделението на властите.
Царят беше поразен с най-страшната болест в целия
Израел: проказа. “И цар Озия стана прокажен до деня на
смъртта си; и живееше в отделна къща като прокажен,
понеже беше отлъчен от Господния дом” (2 летописи 26:21).
Той изгуби достъпа си до Храма, беше изолиран от
населението и изгуби царството си в полза на своя син,
Йотам, който “беше над царския дом и съдеше хората на
земята” (26:21).
Свещеник Азария не беше пасивен в целия този
случай. Той знаеше ограниченията на царската власт. Той,
заедно с “осемдесет Господни свещеници” (26:17), предприе
действия против царя. Те се противопоставиха на цар Озия,
изяснявайки, че “не принадлежи на теб, Озия, да кадиш на
Господа, а на свещениците, на Аароновите потомци, които
са посветени да кадят” (26:18). Свещениците заповядаха на
Озия да излезе от светилището.
Тези църковни служители са наречени храбри мъже
(26:17), защото действуваха в голям риск. Макар те да бяха
осемдесет човека, царят все пак командваше войската.
Можеше да заповяда да ги убият. Има прецедент за това
когато свещеникът Ахимелех помогна на Давид срещу цар
Саул (1 Царе 21-22). Цар Саул поиска от едомеца Доик да
нападне свещениците след като слугите на царя отказаха.
“И едомецът Доик се обърна, нападна свещениците, и уби
същия ден осемдесет и пет мъже, които носеха ленен ефод”
(1 Царе 22:18). Едомецът Доик нямаше угризения за това да
убие свещениците. В наши дни, ако народът ни се
отдалечава от своята библейска основа, ще виждаме
подобни изверги, които ще нападат невястата на Христос,
Църквата. Цар Озия носеше злобата на Саул в сърцето си:
“А Озия, който държеше в ръката си кадилница, за да кади,
разяри се” (1 Летописи 26:19).
Свещениците не бяха небрежни в задълженията си.
Макар да знаеха, че животът им е в опасност, те бяха повече
загрижени за почитта към Господа (1 Летописи 26:18);
твърде често църквата днес е пасивна, докато държавата
все повече посяга на нейната църковна власт. Църквата
забравя своята определена от Бога роля. Църквата може да
се откаже от своето пророческо служение, когато бъде
съблазнена от политиката. Не е ли точно това, което стана,
когато хората искаха да направят Исус цар, да Го направят
свой политически ръководител? (Йоан 6:15). Те показаха
своята истинска преданост когато Исус отказа да приеме
техния възглед за това, което те разбираха като Божието
царство. “Раздаването на хляба подтикна тълпата да
прогласи Исус като новия Мойсей, снабдителя, Царят на
4
социалните грижи, когото те очакваха.” Те се интересуваха
повече от напълване на коремите си отколкото от спасение
на душите си. Когато Исус не задоволи тяхното лъжливо
схващане за спасението, те се обърнаха в друга посока:
“Нямаме друг цар освен Цезаря” (Йоан 19:15). Те отрекоха
преобразяващото действие на Святия Дух за новорождение
на мъртвото човешко сърце. За тях и за много хора днес
човешкото спасение идва чрез политическата власт. Исус,
обаче, не е политически Спасител, но Неговото спасително
дело трябва да засегне и политиката.
Какво да кажем за Конституцията?

Колко пъти сте чували някой да каже, че причината,
поради която християните не могат да се намесват при
формирането на политиката, е защото Конституцията
определя “разделение между църквата и държавата”?
Понятието за разделение между църквата и държавата
трябва да означава, че “Религията не може да има нищо
общо с политиката и с това, което е свързано с политиката.”
Но малко американци наистина са чели Конституцията и има
добра причина да смятаме, че само малък процент
американци действително са я изучавали. Така че не е
изненада, че много хора, включително християни, не
осъзнават следните схващания на Конституцията:
Конгресът не може да прави закон по отношение на
установяването на религия, или забраняването на свободното й
упражняване; или за намаляване на свободата на словото или на
пресата; или правото на хората да се събират мирно и да се
обръщат към Конгреса с петиции и оплаквания.
Могат да се направят следните наблюдения относно
Първата Поправка:
ü Първо, тази поправка не говори за църквата или
държавата.
ü Второ, не се говори за разделение на църквата и
държавата.
ü Трето, в тази поправка са включени неща, които са
свързани с клаузата за “свободно упражняване на
религията,” но те обикновено са пренебрегвани или
4
John Howard Yoder, The Politics of Jesus: Vicit Agnus Noster (Grand Rapids, MI:
Eerdmans, 1972), 42.
прилагани ограничено: правото да се говори за
религия (свобода на словото), правото да се издават
религиозни трудове (свобода на пресата), правото на
хората да се покланят публично, било то
индивидуално или на групи (свобода на събирането),
и правото да се обръщат с петиции към управлението,
когато то отиде отвъд своята възложена
конституционна власт в тези области (правото на
политическо участие).
ü Четвърто, забраната е отправена към Конгреса,
единственото национално законодателно тяло в
нашата страна. Индивидуалните щати и
правителствени институции (напр. училища, местни
законодателни събрания, национални паркове, и т.н.)
не са включени в забраната.
ü Пето, не се споменава за свобода от религията,
тоест, хората не могат да протестират и да искат от
централното правителство да забрани някаква
религия само защото тя съществува в обществото, в
което те живеят или защото възмущава хората с
различна религия или които нямат въобще никаква
религия (атеисти).
Докато Съединените Щати отхвърлят своето
християнско наследство, бившите комунистически режими
възприемат все по-отворен възглед за взаимоотношението
между религията и политиката. “Сред непрекъснати спорове
религиозното образование се завръща в полските училища”
под формата на обучение в катехизиса. “Лех Валенса,
основателят на Солидарност, каза пред Gazeta Wyborcza,
‘Тъй като комунизмът е създал такава бъркотия, аз смятам
преподаването на религия са съществено от морална
гледна точка.... Църквата предлага да преподава безплатно
на поляците честност и морал.’”5
Историята на Първата Поправка

С това въведение, нека да погледнем историята на
смисъла на тази толкова много цитирана, но обикновено
цитирана погрешно, разбирана погрешно, и прилагана
5
Kay Withers, “Religion Will Return to Poland’s Classrooms,” St. Petersburg Times
(September16, 1990), 25 and 26A.
погрешно поправка. Когато Конституцията е била изпратена
на щатите за ратифициране, хората са се бояли, че новото
централно правителство ще има твърде много власт. Тогава
се дава предложението в Конституцията да се изброят
допълнителни поправки, които да ограничат още повече
властта и правата на централното управление.
Въпросът за религията е бил важен, тъй като много от
щатите са били установили свои църкви. Загрижеността е
била, че една национална църква (напр. Англиканска,
Презвитерианска или Конгрешанска) би била издържана от
данъци и така ще разруши съществуващите щатски църкви.
Затова Първата Поправка е била предназначена да защити
щатите от посегателство от централната власт. Поправката
не е била предназначена да премахне християнската
религия, която е била преобладаваща в колониите. Съдията
Джоузеф Стори, съдия във Върховния Съд през
деветнадесети век, дава следния коментар за смисъла на
поправката.
Истинската цел на Първата Поправка не е да подкрепя, още по-
малко да поощрява мохамеданството или юдаизма, или
неверието, като смаже християнството, а да изключи всяко
съперничество между християнските секти [деноминации] и да
предотврати всякакво установяване на национална църква, което
би дало на една йерархия изключителната закрила на
6
централната власт.
Коментарът на Стори е важен. Той заявява, че целта
на поправката е “да изключи всяко съперничество между
християнските секти.” Това предполага, че християнството е
било възприетата религия в колониите, но никоя
деноминация не трябва да бъде подкрепяна от централната
власт. Поправката не е била предназначена да направи
всички религии равни.
Думата установяване, както е използвана в Първата
Поправка, означава признаване от правителството на една
единствена деноминация като официална църква.
Поправката не забранява всяко установяване на религия
(религия въобще), а установяване на религия (конкретна
християнска деноминация, която нашите основатели са
6
Цитирано от съдията Бревър Хенд в Jaffree v. Board of School Commissioners of
Mobile County, 544 F. Supp. 1104 (S. D. Ala. 1983) в Russell Kirk, ed., The Assault
on Religion: Commentaries on the Decline of Religious Liberty (Lanham, NY:
University Press of America, 1986), 84.
наричали “секта”) от Конгреса. В Първата Поправка няма
нищо, което да ограничава щатите.
Ако поправката беше направена така, че да отрече на
религията правото да има дори най-малко въздействие
върху въпросите на държавното управление, тогава
изглежда странно, че на 24 септември 1789, в същия ден, в
който одобрява Първата Поправка, Конгресът призовава
президента Вашингтон да обяви национален ден на молитва
и благодарение. Първият Конгрес решава:
Обединен комитет от двете камари да бъде назначен да посети
президента на Съединените щати и да поиска той да препоръча
на народа на Съединените Щати ден на обществено
благодарение и молитва, да бъде спазен, като признават с
благодарни сърца многото забележителни добрини на
Всемогъщия Бог, особено като им е дал възможност в мир да
установят Конституция на управлението за тяхната безопасност и
щастие.
Това изявление признава “многото забележителни
добрини на Всемогъщия Бог, особено като им е дал
възможност в мир да установят Конституция на
управлението за тяхната безопасност и щастие”
(курсивът мой). Това е доста странен език за група хора,
които предполагаемо току-що са отделили религията от
управлението на всички нива, управление, което не биха
имали, ако Бог не го беше направил възможно.
Първият Конгрес също установява система на
свещеници в Конгреса, чрез които да се принасят
всекидневно към Бога официалните молитви. В целия дебат
относно Първата Поправка не се казва нито една дума от
кой да е конгресмен относно “стена на разделението между
църквата и държавата.” По времето на написването на
Първата Поправка повечето от тринадесетте колонии са
били установили църкви.
В началото на Революцията официални църкви съществуват в
девет от колониите.... Първата Поправка е била до голяма степен
гаранция за щатите, която е предвиждала, че щатите ще могат да
продължават взаимоотношенията църква-държава, които са
съществували през 1791. Мериленд, Вирджиния, Северна
Каролина, Южна Каролина и Джорджия са приемали
англиканството като официална религия обща за тези колонии.
Конгрешанството е било официалната религия в Масачузетс, Ню
Хемпшир и Кънектикът. Ню Йорк, от друга страна, е признавал
официалния статус на всички протестантски религии. Само в
Роуд Айлънд и Вирджиния всички религиозни секти са били
неофициални. Но все пак всички щати са приемали
християнската религия като крайъгълен камък на своите
обществени, държавни и политически институции. Дори Роуд
Айлънд и Вирджиния не са отричали християнството и двата
щата са продължавали да уважават и признават християнската
7
религия в своята правна система.
Един кратък прочит на щатските конституции лесно ще
докаже това твърдение. Забележете датите, когато тези
щатски конституции са били все още действуващи. Нямало е
нищо неконституционно в това щатската власт да подкрепя
дадена религия. Всички петдесет щата на Съединените
Щати изразяват своята зависимост от Бога за своето
устояване и сила.8 По-старите версии на тези конституции са
дори по-откровени относно християнската вяра. Ето няколко
примера:
Конституцията на Кънектикът (до 1818): “Народът на този
Щат... чрез Божието Провидение... има единственото и
изключително право да управлява себе си като свободен,
суверенен и независим Щат... и тъй като свободното
практикуване на такива свободи и привилегии като хуманност,
вежливост и християнство изисква от нас, както е длъжен всеки
човек на своето място и съобразно своите възможности... както
винаги е било и ще бъде спокойствието и стабилността на
Църквите и Общността; и отричането им ще означава смутове,
ако не и разрушаването на двете.”
Конституцията на Делауър (1831): “... никой човек не трябва да
бъде принуждаван да посещава каквото и да било религиозно
поклонение....” Тя признава “задължението на всички хора често
да се събират за публично поклонение пред Създателя на
Вселената.” Следната клетва за заемане на държавна длъжност
е била в сила до 1792: “Аз... изповядвам вяра в Бога Отца и в
Исус Христос Неговия един Син, и в Святия Дух, един Бог,
благословен завинаги; приемам Святите Писания на Стария и
Новия Завет за дадени по божествено вдъхновение.”
Конституцията на Мериленд (до 1851): “Тъй като е задължение
на всеки човек да се покланя на Бога по такъв начин, какъвто той
смята за най-приемлив; всички хора, изповядващи християнската
религия имат еднакви права на закрила в своята религиозна
свобода.... Законодателството може, по свое решение, да
определи общ и еднакъв за всички данък за подкрепата на
християнската религия.” Конституцията от 1864 изисква
7
Judge Brevard Hand, Jaffree v. Board of School Commissioners, 22-23.
8
Benjamin Weiss, God in American History: A Documentation of America’s Religious
Heritage (Grand Rapids, MI: Zondervan, 1966), 34-35.
“декларация за вяра в християнската религия” за всички щатски
длъжностни лица.
Конституцията на Северна Каролина (1876): “Никой човек,
който отрича съществуването на Бога или истинността на
протестантската религия, или божествения авторитет на Стария
или Новия Завет, или който смята религиозните принципи за
несъвместими със свободата и безопасността на Щата, не може
да бъде има правото да заема какъвто и да е доверен или платен
пост или положение в държавната власт в Щата.”
Тъй като Първата Поправка забранява на Конгреса да
установява официална религия, щатите са свободни от
централен контрол, когато става въпрос за религиозни
въпроси. Днешните съдилища тълкуват погрешно Първата
Поправка, че всеки закон, който има религиозна основа, е
неконституционен. Например, ако училището учи, че
въздържанието е най-добрия начин да се избегне
нежеланата бременност, или че предбрачният секс е
неморален, и такива възгледи са учението на основните
религии (протестанти и католици), тогава въздържането от
секс не може да се поучава в училището.
Историческа измислица
Сегашният дебат за църквата и държавата е
историческа измислица. Произходът на израза “разделение
на църквата и държавата” може да се намери в трудовете на
Роджър Уилиамс, основател на Роуд Айлънд, и в едно
писмо, което Томас Джеферсън пише към група баптистки
пастори в Денбъри, Кънектикът, през 1802. Използваният от
Джеферсън израз, “една обикновена метафора, която е
твърде неясна за да подкрепи каквато и да е теория за
смисъла в основополагащите документи,”9 е бил възприет
като стандартно тълкуване на Първата Поправка. Ако
създателите на Конституцията са искали да използват
фразеологията на Уилиямс (по-късно възприета от
Джеферсън), те са можели да го направят. Вместо това те
избират по-конкретни форми на изразяване за да изразят
конкретен смисъл.
Както историята потвърждава, смисълът няма нищо
общо с разделянето на моралните страни на религията,
свързани с обществените въпроси, от държавните дела,
9
Peter J. Ferrara, Religion and the Constitution: A Reinterpretation (Washington, DC:
Free Congress Foundation, 1983), 34-35.
както свидетелствува Северозападният Декрет от 1787:
“Религията, морала и познанието, тъй като са необходими за
доброто управление и за щастието на човечеството, за
училищата и за средствата за образование, трябва да бъдат
винаги насърчавани.” Както изследователят на
Конституцията Лео Пфефър пише: “За всякакви практически
цели християнство и религия се използват като означаващи
едно и също нещо....”10
Нашите Основатели, включително Джеферсън, никога
не са предполагали, че моралните постановления, основани
върху религията, трябва да бъдат изключени от държавните
дела:
Възгледът на Джеферсън за стената на разделението между
църквата и държавата не го е възпирал от защита и въвеждане
на религиозно образование в щата Вирджиния. След като се
пенсионира като президент Джеферсън пише проектозакон за
Вирджиния, осигуряващ създаването на обществени начални
училища, който щатът приема през 1817. Проектозаконът
предвижда “да не се предписва или практикува никакво
религиозно преподаване, поучение и упражнения, които са
несъвместими с основите на коя да е религиозна секта или
деноминация.” Този закон все пак е предвиждал
11
неденоминационни религиозни дейности. (курсивът мой)
Библията на Джеферсън, също известна като
“Моралът на Исус,” е била сборник от “думите на самия
Исус.” Джеферсън заявява, че “там се намира най-
възвишеният и милостив морален кодекс, който някога е
даван на човека.”12 И така, това, което е било предназначено
да възпира централната власт от установяване на
национална църква, сега се тълкува така, че да възпира
дори религиозните наставления да влияят върху
политическата област.
Договорът от Триполи
Един въпрос, който продължава да се представя като
безспорно свидетелство, че нашите основатели съзнателно
са отричали всяка привързаност към християнската религия
и че има радикално разделение между религията и
10
Leo Pfeffer, Church, State and Freedom (Boston: Beacon Press, 1953), 98.
11
Ferrara, Religion and the Constitution, 36.
12
От писмо към Джон Адамс, 12 октомври 1813.
държавната власт, е Договорът от Триполи (1797). Член 11
от договора твърди:
Тъй като управлението на Съединените Американски Щати не е в
никакъв смисъл основано върху християнската религия – тъй
като в себе си то няма враждебно отношение срещу закона,
религията или спокойствието на мюсюлманите – и тъй като
въпросните Щати никога не са влизали в каквато и да е война или
враждебно действие срещу който и да е Мохамедански народ,
страните заявяват, че никое основание, идващо от религиозни
мнения, няма никога да предизвика прекъсване на хармонията,
съществуваща между двете страни. (курсивът мой)
Договорът много пъти е приписван на делото и
вярванията на Джордж Вашингтон. Част от горния цитат се
появи и на корицата на Liberty Magazine. Издателят създаде
впечатлението, че Джордж Вашингтон го е написал.
Подписът на Вашингтон следва след цитираното изречение,
“Съединените Американски Щати на се в никакъв смисъл
основани върху християнската религия.” Както ще видим,
това е невярно и заблудително.
The Encyclopedia of Philosophy си измисля разказ за
това как Джордж Вашингтон е “приел” радикалните
деистични възгледи на Джоел Барлоу, по онова време
американски консул в Алжир. Ето разказа:
В отговор на прекия въпрос от един мюсюлмански властелин в
Триполи, Вашингтон се съгласява с декларацията на Джоел
Барлоу, по онова време американски консул в Алжир, че
“управлението на Съединените Американски Щати не е в никакъв
13
смисъл основано върху християнската религия.”
Като чете това, човек си съставя впечатлението, че
Вашингтон е отишъл в Триполи и е разговарял с
мюсюлманския владетел, и там е отговорил на въпроса
относно религиозната основа на Америка. Това е чиста
измислица. Виновникът за това е Джоел Барлоу, като е бил
повлиян доста от Томас Пейн. Вашингтон е нямал нищо
общо с договора. Той не е бил президент когато договорът е
бил подписан.
Норман Гайслер, автор на Is Man the Measure: An
Evaluation of Contemporary Humanism (Дали човекът е
мерилото: Оценка на съвременния хуманизъм),
13
Ernest Campbell Mossner, “Deism,” The Encyclopedia of Philosophy, ed. Paul
Edwards, 8 vols. (New York: Macmillan, 1967), 2:334.
безкритично приема заключението на Encyclopedia of
Philosophy относно Договора от Триполи и участието на
Джордж Вашингтон в него. Той заявява, че:
Нашите основатели са били до голяма степен хуманистични (или
деистични).... Имало е само малко евангелски християни сред
подписалите Декларацията за независимостта, като Джон
Уидърспун е забележително изключение. И когато Джордж
Вашингтон е бил запитан дали Съединените Щати са християнска
страна, той отговаря, че “управлението на Съединените
Американски Щати не е в никакъв смисъл основано на
14
християнската религия.”
Гайслер не дава доказателства, че на Вашингтон
някога е бил задаван този въпрос.
По време на президентските избори през 1984
организацията Народ на американския път (People of
American Way, PAW) излъчи реклама по една национална
кабелна телевизия, озаглавена “Бащите Основатели и
разделението на църквата и държавата.” Говорител беше
изтъкнатият актьор Мартин Шийн. Шийн каза: “Днес
гласовете, изповядващи религиозни догми, са нахлули в
най-високите постове на управлението, предизвиквайки
идеите на нашите Бащи Основатели и разделението на
църквата и държавата.” С какво Народът на американския
път подкрепи това свое твърдение за възгледите на Бащите
Основатели? PAW се обърна към един изкривен цитат от
Договора от Триполи и заяви, че това са думите на Джордж
Вашингтон. Шийн продължи: “’Управлението на
Съединените Щати,’ настоява Вашингтон, ‘не е в никакъв
смисъл основано върху християнската религия или върху
която и да е друга религия.’” Дори когато цитира неправилно,
PAW не цитира честно. Никъде в Договора от Триполи не се
съдържат думите “или върху която и да е друга религия.”
Джим Кастели, в статия в профсъюзен вестник,
озаглавена “’Християнска Америка’: Митът продължава да
живее” (4 юли 1984), приписва тези думи на името на Джон
Адамс. Президентът Адамс наистина подписва договора на
10 юни 1797, три дена след като е ратифициран от Сената.
Джон Адамс не се е срамувал от своята вяра. Ако наистина
е подписал договора със спорния текст, тогава неговите
14
Norman L. Geisler, Is Man the Measure? (Grand Rapids, MI: Baker Book House,
1983), 124-25.
действия не са били в съгласие с това, което той е смятал за
вярванията на Америка. Това се вижда в неговото
“Обявяване на национален ден на пост” на 6 март 1799:
Счетох за правилно да препоръчам, и затова сега препоръчвам,
четвъртък, двадесет и петият ден на следващия април, да бъде
спазен по целите Съединени Американски Щати като ден на
тържествено смирение, пост и молитва; на този гражданите да се
въздържат, доколкото това е възможно, от своята светска работа,
и да посветят времето на свещените задължения на религията,
публично и лично; да си припомнят нашите многобройни
престъпления против Всевишния Бог, да ги изповядат пред Него с
най-искрено разкаяние, да молят за Неговата опрощаваща
милост, чрез Великия Посредник и Изкупител, за нашите
престъпления в миналото и чрез благодатта на Неговия Святи
Дух да бъдем разположени и да ни бъде дадена способност да
представяме по-прилежно покорство към Неговите праведни
изисквания в бъдеще...
При друг случай Джон Адамс пише: “Общите принципи,
върху които нашите Бащи са постигнали независимост, са...
общите принципи на християнството.”15 Как тогава да
примирим публичните изказвания на Адамс за
християнството с Договора от Триполи? Възможно е
договорът да не е нищо повече от изявление, “че
‘християнската религия’ като формална институция не е част
от американското управление по същия начин, по който
религиозните структури на исляма са част от ислямските
управления. От многото неща, които Адамс и неговите
съвременници са писали, е ясно, че те не са използвали
думата религия за да изключват християнските идеи или
принципи, както някои правят днес. Наистина, Основателите
не са направили институционалната религия част от
управлението. Но те никога не са мислили да изключват
християнските принципи.”16
Въпросът за автентичността
Има един въпрос относно автентичността на договора
от 1796. Конституционалният правист Джон У. Уайтхед
15
John Adams to Thomas Jefferson, June 28, 1813, in Lester J. Cappon, ed., The
Adams-Jefferson Letters, 2 vols. (Chapel Hill, NC: University of North Carolina
Press, 1959), 2:339-40. Цитирано в Gary T. Amos, Defending the Declaration: How
the Bible and Christianity Influenced the Writing of the Declaration of Independence
(Brentwood, TN: Wolgemuth and Hyatt, 1989), 9.
16
Ibid.
твърди, че “Договорът от Триполи е тайнствен, объркан и
често неправилно тълкуван документ. Тъй като бележките от
преговорите по договора от 1796-1797 не са пълни, много от
въпросите около договора изглеждат без отговор.”17
Джоел Барлоу е надзиравал процеса на превод от
арабски на английски. През 1930 на английски е преведена
оригиналната арабска версия от д-р К. Сноук Хургронье от
Лайден. Например, в член 12 от версията на Барлоу са
премахнати всички религиозни изрази: “Слава на Бога!”; “Бог
да подкрепя [пашата на Триполи] и американците”; “Бог да
направи вечна любов и добри отношения между нас”; и,
“чрез Неговата благодат и доброта, амин!”
Заблудата не свършва с Член 12. Изглежда, че е
имало дори още подправяне на документа в процеса на
неговия превод. Дали Барлоу е виновникът за това?
Най-странен (и напълно необяснен) е фактът, че Член 11 от
превода на Барлоу с неговия известен израз, “управлението на
Съединените Американски Щати не е в никакъв смисъл основано
на християнската религия,” не съществува въобще. Член 11
въобще не съществува.... Как се е получило така, че е написан
този текст и се смята, както в превода на Барлоу, като Член 11 на
написания договор, е тайна и очевидно ще остане тайна. Нищо в
дипломатическата кореспонденция от онова време не хвърля
18
каквато и да е светлина върху въпроса.
Този израз изглежда не съществува в първоначалния
договор. Като се имат предвид връзките на Барлоу с
антихристиянина Томас Пейн, не трябва да ни изненадва, че
той е подправял документа.
Договорът от 1805
Имало е два договора с Триполи. Договорът от 1796
привлича вниманието, докато подновеният договор от 1805
се пренебрегва от критиците. Важно е да се отбележи, че
договорът с Триполи от 1805 се различава значително от
версията от 1796 (ратифицирана на 7 юни 1797). Най-
важната разлика е тази: Във версията от 1805 изразът
“управлението на Съединените Американски Щати не е в
никакъв смисъл основано върху християнската религия”
17
“The Treaty of Tripoli,” The Rutherford Institute 2(1) (January/February 1985), 10.
18
Цитирано в Charles Bevans, Treaties and Other International Agreements of the
United States of America 1776-1959, Vol. 11 (Washington, DC: Department of State,
1974), 1070.
очевидно липсва. Барлоу не е участвувал при съставянето
на втория договор. Първият договор е бил прекратен поради
война. През 1805 е написан нов договор (ратифициран на 12
април 1806). Член 14 от новия договор съответствува на
Член 11 от първия договор: “Управлението на Съединените
Американски Щати няма в себе си характер на враждебност
срещу законите, религията или мира на мюсюлманите....”
Спорното изречение отсъствува.
Ако критиците на тезата за християнска Америка са
честни, те трябва да дадат подходящо обяснение защо
ревизираният договор от 1805 не съдържа думите, които
изглежда отхвърлят християнската религия. Те също трябва
да отговорят защо ревизираният договор е подписан по
време на президентския мандат на Томас Джеферсън!
Джордж Вашингтон заявява, че “е задължение на
всички народи да признават провидението на Всемогъщия
Бог, да се покоряват на Неговата воля, да бъдат благодарни
за Неговите добрини и смирено да просят Неговата закрила
и благоразположение.” В своето Благодарствено
Обръщение на 3 октомври 1789 той продължава, като пише,
че като народ “ние можем да се обединим, като най-смирено
принасяме нашите молитви и прошения към великият
Господар и Владетел на народите, и да Го молим да прости
нашите национални и други прегрешения.”
Ако договорите са тези, които установяват
религиозното посвещение на един народ, тогава е важно да
погледнем всички договори. През 1822 Съединените Щати,
Великобритания и Ирландия подписват “Конвенция за
обезщетения под арбитража на Императора на Русия
относно истинската същност на Първия Член на Договора от
24 декември 1814.” Тя започва с тези думи: “В името на
Пресвятото и Неделимо Триединство.” Само християнството
учи триединен възглед за Бога. Ако наистина Договорът от
Триполи премахва християнството (което той не прави),
според логиката на критиците, Договорът от 1822 го
утвърждава отново.19
19
Всички цитати от договори могат да се намерят в William M. Malloy, compiler,
Treaties, Conventions, International Acts, Protocols and Agreements Between the
United States of America and Other Powers, 4 vols. (New York: Greenwood Press
[1910], 1968).
“БОЖИЕТО ЦАРСТВО
НЕ Е ОТ ТОЗИ СВЯТ”
Под “не е от този свят” ние трябва да разбираме, че
естеството и произходът на Неговото царство не
са от този свят, а не че Неговото царство няма да
се разпространява в този свят. В светския смисъл
на думите цар и царство, в смисъла, в който
Римската империя управляваше света, Той няма
царство.
Х. У. Уоткинс
"Братовчедката Америка пристана на презвитериански
свещеник,” пише през 1775 Хоръс Уолпоул. Макар Уолпоул
да не назовава свещеника, много хора смятат, че той има
предвид Джон Уидърспун. Както всички християни от своята
епоха, Уидърспун смята държавната власт за подчинена
институция под Божието всеобхващащо царство (Исая 9:6-
7).
Уидърспун и другите християнски патриоти от неговото
време не хранят илюзии относно “довеждането на Божието
царство” чрез политически игри. Те осъзнават, както
Бенджамин Франклин така красноречиво заявява пред
Конституционалния Конвент: “Бог управлява човешките
дела.” Бог управлява, защото е цар и този свят е част от
Неговото универсално царство-владение. Макар че
Неговото царство не е от този свят, то определено
действува в и над този свят. Франклин продължава:
И ако дори врабче не може да падне на земята без Негово знание
[Матей 10:29], възможно ли е една цяла империя да се издигне
без Негова помощ? Ние имаме уверение... от Святите Писания,
че “ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите”
[Псалм 127:1]. Аз твърдо вярвам в това и също вярвам, че без
Неговата съпътствуваща помощ нашият успех в това политическо
здание не ще бъде по-добър от този на строителите на Вавилон.
Човешките царства са зависими от действието на
Божието царство в и над този свят. Птиците не падат на
земята и царствата не се издигат без управлението на
Божията провиденческа ръка. Повече от век преди
написването на Декларацията за независимостта Джон
Елиът, пуританския мисионер при индианците, пише в своя
The Christian Commonwealth (Християнското общество,
документ, предназначен като план за управление на
индианската общност Натик), че не е за човека
да търси човешки Политики и Основи за Управление, измислени
от човешката мъдрост; но както Бог върши техните дела вместо
тях, така те трябва да се обърнат към Господа и да търсят от
Словото от Неговата уста каква Основа на Управление е
заповядал; и смирено в себе си да приемат това като най-
доброто.... Писаното Божие Слово е съвършената Система или
Рамка от Закони, която да управлява всички Морални действия
1
на човека, било то спрямо Бога или спрямо човека.
Тъй като живеем в Божието царство, учи Елиът, наше
задължение е да спазваме правилата на Царя.
Все пак отговорност на гражданите, като поданици на
небесния Цар, е да доведат държавна власт, която
изпълнява небесните изисквания:
Нито бих ви насърчил да уповавате в мишците си или в плътта,
нито пък да седите със скръстени ръце и да очаквате чудеса за
вашата защита. Това е грях, който в Писанието се нарича
2
изпитване на Бога.
Упованието в политиката – “мишци или плът” – е
упование в царство, което придобива властта си от този
свят. Именно това неуместно упование, с което езически
Рим е бил изпълнен, води Исус да възкликне, “Моето
царство не е от този свят” (Йоан 18:36). Божието царство не
трябва да се прави по образа на Римската политическа
теория.
Царството и царствата
Според популярния аргумент, ако Исусовото царство
не е от този свят, тогава как християните могат да твърдят,
че са отговорни да работят за царството? Както някои
твърдят, тъй като Исусовото царство е само небесно, не
може да има земно проявление на Божиите дела освен
изкупването на неспасените. Божието царство няма нищо
общо с този свят докато Исус не се върне лично да царува
1
John Eliot, The Christian Commonwealth: or, The Civil Policy of the Rising Kingdom
of Jesus Christ (1659). Цитирано в John Eidsmoe, Christianity and the Constitution:
The Faith of Our Founding Fathers (Grand Rapids, MI: Baker Book House, 1987),
23-34.
2
Цитирано в Martha Lou Lemmon Stohlman, John Witherspoon: Parson, Politician,
Patriot (Louisville, KY: Westminster/John Knox Press, 1976), 114.
на тази земя в хилядагодишното царство; това повтарят
непрекъснато съвременният фундаментализъм. Това са
типичните отговори, които се дават на човек, който пита,
“Защо не се заемете да доведете промяна в света?” Както
вече видяхме, Божието царство е нещо повече от само
небесно царуване или дори буквално хилядагодишно
царуване на Христос на земята.
Някои християнски писатели са толкова крайни в
своето настояване, че Божието царство не се докосва до
земните неща, че дори отричат, че хилядагодишното
царуване на Исус е Божието царство. Дейв Хънт,
проповедник на грабването, пише, че “милениалното
царуване на Христос въобще не е царство и всъщност е
окончателното доказателство за непоправимото естество на
човешкото сърце.”3 Хънт по-късно се отказва от това си
твърдение,4 но неговите по-късни писания по същата тема
оставят ясно впечатление: Царството не може да се изяви в
свят, в който грешниците все още имат тела от плът и кръв:
Макар че [царството] наистина има земно изявление по време на
хилядата години, царството няма да се реализира в неговата
вечна пълнота – която “плът и кръв не могат да наследят” (1
Коринтяни 15:50) – освен в новата неразрушима и нетленна
вселена, която ще бъде създадена след като настоящата бъде
5
унищожена.
Дейв Хънт и другите се позовават на Йоан 18:36
(“Моето царство не е от този свят”), за да докажат, че
царството е по естество (само?) небесна и вътрешна
реалност.6 Дейвид Уилкърсън цитира този стих и добавя,
“Това решава въпроса за мен, както трябва да е за всички
3
От записано на касета интервю с Питър Лалонд и Дейв Хънт, “Dominion and the
Cross,” Tape #2 of Dominion: The Word and New World Order, distributed by the
Omega-Letter, Ontario, Canada, 1987. Курсивът мой. Има подобен цитат в Dave
Hunt, Beyond Seduction: A Return to Biblical Christianity (Eugene, OR: Harvest
House, 1987), 250.
4
В едно писмо до мен (16 януари 1988) Хънт пише за да изясни позицията си:
“Вярно е, че сте открили един или два цитата, в които съм бил невнимателен с
езика си.” В същото писмо Хънт заявява, че бъдещият земен милениум е
“временното земно изявление на Божието царство, обещано на Израел, което
става окончателното доказателство за непоправимото естество на човешкото
сърце.”
5
Dave Hunt, Whatever Happened to Heaven? (Eugene, OR: Harvest House, 1988),
255.
6
Dave Hunt and T. A. McMahon, The Seduction of Christianity (Eugene, OR: Harvest
House, 1985), 224.
7
вярващи, които почитат Неговото Слово.” Според
Уилкърсън ние трябва да приемем думите на Христос с най-
голяма сериозност. Въпросът е, какво означават думите на
Христос? Какво се решава чрез повторението на един-
единствен стих без никакъв контекст?
Какво има предвид Исус когато казва на Пилат, че
Неговото царство не е от този свят? Дали иска да каже, че
Неговото царство е като невидимия етер, за който учените
преди един век са вярвали, че обхваща цялото
пространство? Дали иска да каже, че Неговото царство няма
никакво въздействие върху хода на историята? Да цитираме
един стих без обяснение няма да помогне на нашето
разбиране за разговора между разпитващия и обвиняемия.
Нищо не се решава от цитиране на един стих без той да се
изследва.
Този малък предлог

За да се стигне до правилно тълкуване на Йоан 18:36
трябва да се разгледат няколко важни въпроса. Може би
най-важният въпрос, на който трябва да се отговори, е какво
означава предлогът от (гръцки, ek).* Отговорът може да
изглежда очевиден, но не е. Само си помислете по колко
различни начини използваме от (of) в английския: the Queen
of England (кралицата на Англия – показва границите, в
които се простира властта на кралицата), a stack of wood (куп
дърва – казва ни от какво е купът), a box of cereal (кутия със
закуски – казва ни какво е съдържанието на кутията), и т.н. В
гръцкия има същото разнообразие. По същество гръцкия
предлог означава “произлизащ от” и може да има няколко
различни значения: отделяне, посоката, от която нещо идва,
източник или произход, както и множество второстепенни
значения.8 Много коментатори са съгласни, че в Йоан 18:36
7
David Wilkerson, “The Laodicean Lie!” (Lindale, TX: World Challenge), 4.
*
На английски се използва предлогът of и затова последващото разглеждане е
свързано с употребата на предлога of в английския език. Въпреки това същите
изводи могат да се направят и за предлога от, използван в българския превод
на Библията. Бел. Прев.
8
William E. Arndt and F. Wilbur Gingrich, A Greek-English Lexicon of the New
Testament and Other Early Christian Literature (Chicago: University of Chicago
Press, 1957), 233-236. Този лексикон, който е стандартният речник за
новозаветен гръцки, съдържа две и половина страници дребен шрифт
разглеждане на различните значения на двубуквения предлог ek.
ek има значение на “произход”; следователно, твърдението
на Исус се отнася за произхода на властта и силата на
Неговото царство.
Френският коментатор Годе пише, “Изразът ek tou
kosmou, от този свят, не е синонимен с en to kosmo, в
този свят. Защото царството на Исус определено бива
реализирано и развивано тук на земята; но неговият
произход не е от земята, от човешка воля и земна сила.”9
По-късно лутеранският коментатор Ленски пише,
“Произходът на Исусовото царство обяснява неговата
уникална същност: то “не е от този свят.”... [Всички други
царства] произхождат от [ek] този свят и имат царе, които
съответствуват на този произход.”10 Б. Ф. Уесткот се
съгласява, че Исус иска да каже, че Неговото царство “не
придобива своя произход или подкрепа от земни сили.... В
същото време Христовото царство е ‘в света,’ както са и
неговите ученици ([Йоан] xvii.11).”11 Библията на Чарлс
Райри обяснява, че Исус иска да каже, че Неговото царство
“не е от човешки произход.”12 Робърт Кулвър коментира в
Toward a Biblical View of Civil Government (Към библейски
възглед за държавната власт),
Думите “от този свят” са превод на ek tou kosmou toutou, тоест,
произхожда от този свят. Смисълът е източник, а не място на
действие.... Не е правилно да се каже, че бъдещото изпълнение
на Христовото царство не е в историята. В никакъв случай! То ще
стане в историята и е самата цел на историята.... Много ясно е,
че Исус не говори нито за естеството на Своето царство, нито за
неговото място на действие, а за силата и произхода на неговото
13
установяване.
Следователно, когато Исус казва, че Неговото царство
не е “от” този свят, Той има предвид, че то не придобива
своята власт и сила от света; Неговото царство е от друго
място. Този стих говори за произхода на царството, не за
9
F. Godet, Commentary on the Gospel of John, Timothy Dwight, trans. 2 vols. (New
York: Funk and Wagnalls, 1886), 2:369.
10
R. C. H. Lenski, The Interpretation of St. John’s Gospel (Minneapolis, MN:
Augsburg, [1943] 1961), 1229.
11
B. F. Westcott, The Gospel According to St. John (Grand Rapids, MI: Eerdmans,
1958), 260.
12
Цитирано от John Lofton, “Our Man in Washington,” Number 18, December 1986.
(Vallecito, Ca.: Chalcedon Foundation).
13
Robert Duncan Culver, Toward a Biblical View of Civil Government (Chicago, IL:
Moody, 1974), 195.
неговото място във вселената. Исус не казва, че Неговото
царството се носи във въздуха без да докосва света. Той не
иска да каже, че управлява небето, но е оставил земята да
бъде управлявана от Сатана. Той има предвид, че Неговото
управление произхожда от небето, а не от света.
Гледната точка на Пилат

Въпросът на Пилат относно царството и царствата се
отнася за политическата власт както той, земният управител
от Рим, я разбира. Тъй като въпросът на Пилат идва от
гледната точка на Пилат, Исус отговаря по начин, който
Пилат разбира. В Йоан 18:37 Пилат казва, “Значи Ти си
цар?” Исус не отрича, че е цар. Той отговаря на въпроса на
Пилат направо: “Право казваш, че съм цар. Защото за това
се родих [Лука 1:32-33; 2:2] и затова дойдох на света, да
свидетелствувам за истината. Всеки, който е от истината,
чува гласа Ми” (Йоан 18:37). Дали Исус ще поведе войска?
Колко голяма ще е тя? Тъй като казват, че Той е “юдейския
цар” (Лука 23:3), дали Исус ще поведе бунт сред юдеите за
да отнеме властта от Пилат? Какво въоръжение ще
използва? Пилат вярва, както вярват много юдеи от онова
време, че само въоръженият конфликт може да разшири
едно царство. Задължение на царя е да използва военна
сила против враговете. Тъй като Исус е цар, Пилат
предполага, че Той ще ръководи Своята армия по същия
начин. Това е бил римският начин на мислене:
На читателя се представя една драматична сцена, в която се
противопоставят два различни вида царска власт; царска власт
подкрепена от властта и мощта на имперски Рим, представена в
Пилат, царска власт от този свят и поддържана чрез оръжията
на този свят, и царската власт на Исус, който не е от този свят,
в която монархът царува като бъде издигнат на кръст ([Йоан
18:]36). Очевидно разказът предполага, че на Пилат е било
внушено, че Исус, като си приписва царска власт над юдеите, е
всъщност политически революционер и следователно възможна
14
заплаха за Рим....
По-късно Исус казва на Пилат, че и неговото
положение на политическа власт и по аналогия на всички
други, които управляват (Римляни 13:1), е подвластно на
14
R. V. G. Tasker, The Gospel Acoording to John (Grand Rapids, MI: Eerdmans,
1960), 201.
царската власт на Бога, тъй като Исус е “Началник на
земните царе” (Откровение 1:5).
Когато Исус мълчи в отговор на въпроса на Пилат
относно Неговия произход (Йоан 19:9), Пилат е възмутен:
“На мен ли не говориш? Не знаеш ли, че имам власт да Те
пусна и имам власт да Те разпъна?” (19:10). Отговорът на
Исус решава въпроса относно действието на Божието
царство. Ако Божието царство не действуваше в и над този
свят, следващите думи на Исус биха били лъжливи:
“Нямаше да имаш никаква власт над Мен, ако не ти беше
дадено отгоре....” (19:11, курсивът мой).
Следователно, Божието царство наистина действува в
този свят. Дотолкова, че то въздействува върху човешките
царства: “Сърцето на царя е като водни потоци в ръката на
Господа; Той го обръща накъдето иска” (Притчи 21:1). Не е
чудно, че Пилат казва, че не открива в Исус вина, която да
заслужава смърт (Лука 23:22).
Объркването относно думите на Исус идва от
лъжливото схващане, че отговорът на човешките проблеми
е изцяло политически. Имаше множество случаи, в които
тълпата искаше да Го направи цар (Йоан 6:15). Макар че
царската власт на Исус има и политически аспекти, точно
както има лични, семейни, икономически, делови, църковни
и правни аспекти, Божието царство не се довежда по
политически път. Добрите закони не правят добри хора.
Само върховното действие на Святия Дух в новорождението
прави хората добри. Държавата има наложена от Бога
отговорност да върши дейности в подкрепа на царството
според постановленията на Божието Слово относно
държавните дела.
Хората от времето на Исус виждат Божието царство
само във външните му проявления. Те си го представят да
идва не чрез новорождение, а чрез революция. Исус казва
за Своите ученици: “Истина, истина ви казвам, търсите Ме
не защото видяхте знамения, а защото ядохте от хлябовете
и се наситихте” (Йоан 6:26). Именно посланието на Исус
относно нуждата на човечеството от спасение и относно
Него като Спасителя, Божия Месия, принуди религиозните и
политическите власти да искат смъртта Му.
Божието царство никога не се разширява чрез
политически интриги, подкрепени от военна сила. Макар че е
ориентирано към властта, властта на царството идва от горе
и действува в човешкото сърце: “И ще ви дам ново сърце и
нов дух ще вложа вътре във вас, и ще отнема каменното
сърце от плътта ви, и ще ви дам сърце от плът. И ще вложа
Духа Си вътре във вас и ще ви направя да ходите в
наредбите Ми и да пазите правилата Ми, и да ги вършите”
(Езекиил 36:26-27). Себевладението, чрез което Бог
подчинява човешкото сърце, за да бъде способно да се учи,
води до праведно семейство, църква и държавна власт (1
Тимотей 3:1-13).
Военните оръжия, които се изхабяват с течение на
времето или излизат от употреба, са надеждни толкова,
колкото са и онези, които ги произвеждат. Нещо повече,
такива оръжия засягат само видимите неща. Те могат да
покорят един народ, но не могат да новородят онези, които
са мъртви в своите престъпления и грехове (Ефесяни 2:1).
От друга страна, Божието Слово е “живо, действено, по-
остро от всеки двуостър меч, като пронизва до разделяне
душата и духа, ставите и мозъка, и е съдия на мислите и
намеренията на сърцето” (Евреи 4:12).
Свръхестествената сила, която движи Божието
царство, никога не е обвързана от политическа риторика:
“Защото Божието царство не се състои в думи, а в сила” (1
Коринтяни 4:20). Битката срещу царствата на този свят се
води чрез величествената сила, присъща на Божието Слово,
движена чрез Неговия Дух: “Защото, макар да живеем в
плът, ние не воюваме по плът. Защото оръжията, с които
воюваме, не са плътски, а са силни пред Бога за събаряне
на крепости” (2 Коринтяни 10:3-4). Силата на
новорождението разширява царството, а не силата на
революцията.
Като християни ние “събаряме помисли и всичко, което
се издига високо против познанието за Бога, и пленяваме
всяка мисъл да се покорява на Христос” (2 Коринтяни 10:5).
Това е да живеем за царството в силата на Божия Дух.
Божието царство се разширява чрез промяна на сърцата и
умовете на онези, които се противопоставят на Исус Христос
и на Неговото Слово. Царствата на този свят са във война с
царството на Исус Христос и задължение на всички
християни е да участвуват в тази война докато вратите на
ада вече не могат да устоят (Матей 16:18).
Възстановяването започва като осъзнаем, че живеем в
Божите царство. Божият начин за праведен живот е показан
на небето. В Господната молитва ние молим Бога, “Да дойде
Твоето царство, да бъде Твоята воля на земята, както е на
небето” (Матей 6:10, курсивът мой).
Някои възражения
Има християни, които учат, че притчите за царството в
Матей 13 учат възглед за царството, който е различен от
изразения по-горе. Те дават дълги обяснения за да се
опитат да докажат, че Божието царство има малко или почти
никакво въздействие върху този свят преди Второто Идване
на Христос. Дж. Дуайт Пентекост, представяйки една школа
на тълкуване известна като диспенсационен
премилениализъм, вярва, че царството губи ефективността
си с течение на времето, то е някаква чудовищност и е като
зло. Нека да поставим на изпитание неговите възгледи.
Притчата за сеяча и почвите

Коментирайки притчата за почвите в Матей 13:1-9,
Пентекост заявява, че “В историята ще има намаляващо
възприемане на сеенето на семето, от ‘стократно’ на
‘шестдесет’ на ‘тридесет.’”15 Това е странно тълкуване, като
се има предвид, че едно семе дава плод поне тридесет
семена повече, да не говорим за увеличение от шестдесет и
сто. Възвръщаемост на инвестициите тридесет към едно е
доста впечатляваща. Но Пентекост смята, че тази притча
учи, че царството намалява с течение на времето. Това е
далеч от истината.
Внимателното четене на текста показва, че семената
се хвърлят по едно и също време (Матей 13:4) и при
узряването си всички семена дават плод в различни
количества – някои дават плод сто, други шестдесет, а други
“само” тридесет. Идеята е в изобилието на растежа. “Господ
не говори на Своите ученици за намаляването на влиянието
15
J. Dwight Pentecost, Things to Come (Grand Rapids, MI: Zondervan, 1958), 146.
Курсивът мой. Подобен възглед може да се намери в The New Scofield
Reference Bible (New York: Oxford University Press, 1967), 1015.
16
на благовестието, а за неговото увеличаване,” дори до сто
към едно!
Пентекост вижда някакво значение в реда, от
увеличение сто към едно до увеличение тридесет към едно.
Но ако погледнем същата притча в Марк 4:1-9, скоро
научаваме, че семената “растяха и се умножаваха, и
принесоха кое тридесет, кое шестдесет, а кое сто” (4:8). Тук
редът е обратен! Ако твърдим, че редът на увеличаване ни
казва нещо относно развитието на царството, тогава
притчата в Марк ни казва, че царството ще се разширява
отвъд всичко, което можем да си представим, точно
обратното на това, което Матей учи. Редът не е от значение;
Това, което Бог иска от нас да научим от притчата, е
размерът на увеличението.
Притчата за синаповото зърно

В тази притча Исус сравнява малкото синапово зърно
с неговия потенциал за растеж: от “най-малкото от всичките
семена” до “по-голямо от градинските растения,” достатъчно
голямо за да могат “небесните птици да идват и се
подслоняват под клончетата му” (Матей 13:31-32). Пентекост
заявява, на основата на учението на тази притча, че тази
епоха, точно преди връщането на Христос, “се
характеризира с необичаен видим растеж. Онова, което
трябва да е трева, става дърво – развило се е до
чудовищност.”17 Това е неправдоподобно тълкуване. Няма
доказателство, че Исус описва Божието царство като
чудовищност. То е чудовищно само за онези, които не искат
да видят ясното значение на текста.
Отново, както в притчата за сеяча и почвите, тази
притча сравнява относително малкото семе с неговите
огромни възможности за растеж, защото това е описание на
Божието царство. Трябва да очакваме да стават големи
неща, когато Бог е Този, Който довежда растеж (1 Коринтяни
3:6-7). Исус често използва подобен сравнителен език за да
покаже как Бог използва видимо незначителните неща за да
извърши велики неща. Павел говори на тази тема, когато
описва как Бог “избра глупавите неща на света, за да
16
Kenneth L. Genrty, “Dispensational Dyslexia,” Dispensationalism in Transition
(October 1990), 1.
17
Pentecost, Things to Come, 147.
посрами мъдрите; и Бог избра слабите неща на света, за да
посрами силните” (1 Коринтяни 1:27). На друго място
апостолът показва как слабостта, когато бъде призната пред
Бога, е всъщност сила: “Защото когато съм слаб, тогава съм
силен” (2 Коринтяни 12:10).
Исус използва синаповото семе на друго място, за да
покаже принципа на малко по размери, но голямо по
плодове: “Защото истина ви казвам: ако имате вяра колкото
синапено зърно, ще кажете на тази планина: Премести се
оттук там! – и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде
невъзможно” (Матей 17:20).
Тълкуването става смешно, когато Пентекост иска да
вярваме, че небесните птици в притчата са образ на злото,
защото в първата притча те изкълвават семената, които са
паднали край пътя (Марк 4:4). Но птиците винаги ли са образ
на злото? В Матей 6:26 се казва, че Бог храни птиците. Това
означава ли, че Бог храни злото? В първата притча птиците
изкълвават семето; в тази притча те гнездят в клоните на
дървото. Това са две различни действия. Гнезденето
изглежда е добро нещо (Матей 8:20). Образът на птици,
които гнездят в клоните на дървото, е основан върху
Езекиил 17:22-24. Гнезденето на птиците на дърво е
благословено нещо: “Под него ще живеят всякакви птици,
всякакви пернати – под сянката на клоните му ще живеят”
(17:23).
Притчата за кваса
За да избегнем извода, че Божието царство ще се
увеличава в историята преди второто идване на Исус,
Божието царство става зло. Пентекост ни казва, че “образът
[на кваса] се използва в Писанието за изобразяване на това,
което е зло по характер.”18 Тъй като Писанието казва, че
“небесното царство е като квас” (Матей 13:33) и Пентекост
твърди, че квасът се използва за да изобрази това, което е
зло, тогава притчата трябва да учи, че царството е като зло.
Има много места в Писанието, където квасът е символ
на невидимо зло влияние (Матей 16:6, 11; 1 Коринтяни 5:7-8;
Галатяни 5:9). Това означава ли, че всяка употреба на квас в
Писанието означава зло? Ако този принцип важи за този
18
случай, то той трябва да важи за всички случаи. Резултатите
не са много насърчаващи.
Образният език на Писанието не е така скован, че един образ
винаги да означава едно и също нещо. Дяволът е ‘ревящ лъв,
търсещ кого да погълне’ (1 Пет. v. 8); но това не пречи същият
образ да се използва за Христос, ‘Лъвът от Юдовото племе’
(Откр. v. 5); само че на едното място сравнението е с ловкостта и
яростта на животното, а на другото благородството, царската
19
власт и завладяващата сила.
Да разгледаме друг пример. Сатана е изобразен като
змия (Битие 3:1, 2; 2 Коринтяни 11:3; Откровение 12:9; 20:2).
На Божиите хора се казва да бъдат “хитри като змиите.” Как
да разберем какво иска да каже Библията, когато ни казва
да бъдем “хитри като змиите”? Един начин за разбиране е да
приемем ограниченото определение, основано върху
връзката със Сатана. Сатана е изобразен като змия и е зъл.
По същия начин християните трябва да бъдат хитри в злото
както е дяволът. Но това не е което Исус искаше да каже.
Ето още един пример на приемане на определение за змия
в ограничения, едностранен смисъл. Медната змия е образ
на Христос (Числа 21:9): “И както Мойсей издигна змията в
пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син”
(Йоан 3:14). Дяволът е змия. Ако змия означава зло и в този
случай, тогава се оказваме с една доста лоша теология.
По същия начин, по който лъв и змия не винаги
означават Сатана, квасът не винаги е символ на зло. В
Стария Завет за “благодарствена примирителна жертва” се
принасяше квасен хляб (Левит 7:13), а движимият принос се
правеше с квасни хлябове, “като първи плодове на Господа”
(Левит 23:17). Контекстът трябва да определи какво
символизира квасът. В Матей 13:33 Исус сравнява
небесното царство с квас и в този контекст няма нищо, което
да предполага, че квас има значение на зло, тъй като небето
не е зло. Текстът не казва, че небесното царство ще бъде
извратено като квас. Небесното царство е като квас.
Небесното царство се разширява в света както квасът се
разширява, когато бъде поставен в тестото.
За да направи тълкуването още по-лошо, Пентекост ни
казва, че жената в притчата е символ “на лъжлива
19
Richard Chenevix Trench, Notes on the Parables of Our Lord, 14th ed. (London:
Macmillan and Co., 1882), 117.
20
религиозна система (Откровение 2:20; 17:1-8).” Жените
винаги ли са символ на зло? В други притчи Исус говори за
жените позитивно (Матей 25:1-1; Лука 15:8). Защо Исус
споменава жена? Като описание на злото? Едва ли:
Просто жените са тези, които обикновено месят хляб, според
сюжета на притчата (Левит 26:26; 1 Царе 28:24), както и трите
мери са количеството, което е подходящо (Битие 18:6; Съдии
6:19; 1 Царе 1:24). Жената внася кваса в тестото, точно както
Христовото царство идва отвън (Йоан 18:36; Откровение 21:2) и
21
действува отвътре (Лука 17:20-21; Римляни 14:17).
Няма как да избегнем това. Божието царство е сега с
нас и ще продължава сега с нас: “Защото земята ще се
изпълни с познание за Господа, както водите покриват
морето” (Исая 11:9).
20
21
Genrty, “Dispensational Dyslexia,” 2.
“НИЕ ЖИВЕЕМ В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ”

Давид не вярваше в теорията, че светът ще става
все по-зле и по-зле, и че диспенсациите ще
завършат с обща тъмнина и идолопоклонство. Ако
трябва да вярваме на някои от нашите пророчески
братя, земното слънце ще залезе в десетократна
тъмнина. Ние не очакваме това, а очакваме ден,
когато жителите на всички земи ще се научат на
правда, ще уповават в Спасителя, ще се покланят
само на Теб, о Боже, и ще прославят Твоето име.
Съвременните възгледи силно обезсърчават
ревността на Църквата за мисии, и колкото по-
скоро се докаже, че тези възгледи са небиблейски,
толкова по-добре ще бъде за Божието дело. Тези
възгледи нито ни утешават с пророчества, нито
почитат Бога, нито вдъхновяват Църквата с
пламенност. Дано бъдат изхвърлени надалеч.
Чарлс Х. Спърджън
Какво е общото между Барбара Стрейзънд и Били
Греъм? И двамата вярват, че светът скоро ще свърши. Били
Греъм пише:
В каквато и посока да погледнете, било то в технологична или
физиологична, светът, такъв какъвто го познаваме, се
приближава към края си. Учените го предсказват, социолозите
говорят за това. Където и да отидете, в Съветския Съюз или
където и да било другаде по света, те говорят за това. Светът
239
живее в състояние на непрекъснато сътресение.
Определено има голяма истина в оценката на д-р
Греъм за състоянието на света, но нямаме библейско
доказателство, че живеем в края на историята. Както ще
видим, хора от други епохи също са оценявали състоянието
в своето време и са дошли до същите заключения. Но и те
са грешали.
Предсказването на края не е характеристика само на
християнската общност. Барбара Стрейзънд, певица и
актриса, прави подобно предсказание. Нейната оценка е
повече вътрешно усещане отколкото вяра в библейското
описание на събитията в последните дни. Тя пише:
239
Цитирано в Mike Evans, The Return (Nashville, TN: Thomas Nelson, 1986), 22.
Аз вярвам, че светът е към края си. Просто чувствувам, че
науката, технологиите и умът са надминали душата – сърцето.
Няма равновесие по отношение на чувствата и любовта към
240
другите хора.
Малки и големи, нормални и луди, праведни и
неправедни се надпреварват да предсказват кога може да
дойде краят. Те всички имат едно общо нещо: Винаги
грешат! Изглежда всяко едно поколение сглобява
подробностите на това, което вярва, че са предсказания за
края на света, за да увери света, че краят е близо. Досега
всички пророчески предсказания са били погрешни.
Някои, ревностни да научат какво се крие в бъдещето,
но отказвайки да повярват на това, което Библията
представя като точно описание на бъдещите събития, се
обръщат към Мишел дьо Нотърдам, известен повече като
Нострадамус (1503-1566), който се предполага, че е
предсказал големия пожар в Лондон (1666) и възхода на
Наполеон Бонапарт и Адолф Хитлер. Неговите
предсказания са съмнителни, в най-добрия случай.241 Но те
показват, че предсказването на края не е собственост само
на християнската общност.
Обречени да се повтарят
За съжаление, изглежда малко хора са научили
някакви уроци от провалите на предишните пророчески
измамници. Колко още ще бъдат подмамени да вярват, че
краят е близо, като четат в Куплет 10-72 на предсказанията
на Нострадамус за възхода на “велик Цар на Ужаса
(Антихрист?) през юли 1999?* Каква нова световна криза ще
доведе най-новата поредица от предсказания? Само
времето може да каже.
“Лъжливото овчарче”
Докато предсказанията за края изобилствуват в
невярващия свят, техният провал само допринася за
240
Ibid., 222.
241
James Randi, The Mask of Nostradamus: A Biography of the World’s Most Famous
Prophet (New York: Charles Scribner’s Sons, 1990).
*
Книгата е издадена през 1991. Сега, след като юли 1999 е вече история, е
очевидно, че предсказанието на Нострадамус е чиста измислица и
шарлатанство. Бел. Прев.
отслабването на вярата в онези, които вярват във вече
разпадащия се светски мироглед. В това може да се намери
поука за християнската общност. Някои твърдят, че да се
предсказва краят е малка вреда, тъй като много хора са
били спасени, когато им е казано, че са налице всички
знамения, че Исус се връща за съд. С времето, обаче,
такива сигурни предсказания за края действуват за
отслабването на свидетелството на Църквата и нейната
работа в света. Както “лъжливото овчарче,” като викаме
“Вълк!” толкова често и се оказва, че лъжем, Църквата
придобива репутация на ненадеждност. Можем да чуем
някой критик на християнството да разсъждава по този
начин:
Ако тези самонабедени пророци грешат относно времето на
завръщането на Исус, когато изглежда бяха толкова сигурни
(особено за грабването и за седемгодишната скръб), тогава може
би грешат и по други въпроси, които поучават с такава увереност.
В допълнение, ако човек е уверен, че нямаме
останало много време преди разпадането на света, тогава
защо да прахосваме време да поправяме това, което е
обречено на разпадане? Или, както някои казват, защо да
лъскаме медните части на потъващ кораб? За много от
съвременните пророци сега сме 14 април 1912 – земята
Титаник се е сблъскала с айсберг и бързо потъва.
Пророческо Déjà Vu**

Още през втори век пророците са предполагали дати
за второто идване на Христос. Пророкът Монтанус през 156
от Хр. е един от първите предложил дата за Второто
Идване. Неговият провал в предсказване на края не възпира
другите предсказатели.
През трети век един пророк на име Новациан събира много
последователи като вика, “Ела, Господи Исусе!” Донатус, пророк
от четвърти век, привлича вниманието, когато подчертава, че
само 144,000 души ще бъдат избрани от Бога. Той открива това
магическо число в Откровение 14:1 (стих, който Свидетелите на
Йехова използват, за да доказват своята версия на тази ерес). И
242
Новациан, и Донатус са обявени за еретици от Църквата.
**
déjà vu – фр. вече видяно.
242
John C. Souter, “The Sky is Falling,” Future (Wheaton, IL: Tyndale, 1984), 6.
С приближаването на последния ден на 999 година,
“старата базилика св. Петър в Рим е била изпълнена с
множество от плачещи и треперещи поклонници, очакващи
края на света,” вярващи, че са в края на милениума.243 На
бедните са били раздавани земя, домове и вещи като крайно
действие на покаяние, за да бъдат опростени хората,
останали без надежда, от греховете през живота си. Някои
европейци продават притежанията си, за да отпътуват за
Палестина, където да очакват Второто Идване. Това
погрешно прилагане на библейското пророчество се повтаря
през 1100, 1200 и 1245. Пророческите измислици
продължават. “През 1531 Мелхоир Хофман заявява, че
Второто Идване ще стане през 1533 година.... Николай Куза
твърди, че светът няма да съществува след 1734.”244
Разочарованите
В Съединените Щати са били широко разпространени
предсказанията за надвисналото връщане на Христос.
Уилиам Милър (1782-1849), фермер от Върмонт, става
ревностен изследовател на Библията, използвайки само
бележките в полето на своята Библия и Конкорданса на
Крудън, и съставя пророческа система, която повлиява
върху десетки хиляди последователи. През 1831 Милър
изнася своята първа проповед и я последва със серия от
проповеди върху Данаил 7 и 8.
Популярността на Милър нараства, но заедно с нея
нараства и съпротивата срещу неговите учения. Милър в
крайна сметка определя дата за връщането на Христос:
1843. “Той стига до тази дата като тълкува седемдесетте
седмици на Данаил (т.е. 490 дни) като означаващи 490
години, на принципа, че един ден означава една година. От
490 години той изважда 33 г от Хр., датата на разпъването
на Христос (според допускането, че смъртта на Христос
бележи края на седемдесетте седмици или 490 дни), което
прави 457.”245 Като изважда това число от две хиляди и
243
Richard Erdoes, AD 1000: Living on the Brink of Apocalypse (San Francisco:
Harper and Row, 1988), 1.
244
Souter, “Sky is Falling,” 6.
245
J. F. C. Harrison, The Second Coming: Popular Millenialism, 1780-1850 (New
Brunswick, NJ: Rutgers University Press, 1979), 194. За подробно описание на
възгледите на Милър от адвентистки учен, виж LeRoy Edwin Froom, The
триста дни (години) в Данаил 8:14, той получава 1843 като
дата на второто идване. Когато предсказанието му се оказва
невярно, Милър заключава, че годината, която е приел за
разпъването, е неправилна. След като поправя датата на
разпъването, той предсказва, че Второто Идване ще бъде на
22 октомври 1844. Почти петдесет хиляди души (според
някои оценки сто хиляди) напускат църквите си за да очакват
предсказаното събитие. “През последната седмица
милъритите затварят магазините си, изоставят реколтата и
добитъка си и напускат работните си места.”246 Неуспелите
пророчества водят до “Голямото разочарование,” “когато
движението се разпада, разцепвайки се на три основни
партии.”247 Подобно “Голямо разочарование” може да
сполети Църквата, ако още неуспели предсказания за края
бъдат представени на един вече скептичен свят.
Идеите имат последствия. Есхатологичните идеи
могат да имат дълготрайни последствия. Ако всяко
поколение вярва в това, в което са вярвали милъритите,
тогава какво ще стане с този свят? Трябва ли да го
изоставим на злото? Трябва ли да се предадем и пасивно да
очакваме Второто Идване? Ако сте уверени, че Исус ще се
върне след няколко години, тогава тази вяра ще
въздействува върху това как гледате на този свят и какво
правите, за да предизвикате дългосрочна промяна. Някои
милениални вярващи “намират за трудно да се приспособят
към общия ентусиазъм за реформи” през деветнадесети век,
“тъй като той е противоположен на същностния песимизъм
на техните” възгледи за края на времето.248 Като цяло
същата тази идея продължава да преобладава с
приближаването на двадесет и първи век.
Prophetic Faith of Our Fathers: The Historical Development of Prophetic

Interpretation, 4 vols. (Washington, CD: Review and Herald, 1954), 4:429-876.
246
Harrison, The Second Coming, 195.
247
Ronald L. Numbers and Jonathan M. Butler, eds., “Introduction,” The Disappointed:
Millerism and Milleniarism in the Nineteenth Century (Bloomington, IN: Indiana
University Press, 1987), xv.
248
Winthrop S. Hudson, Religion in America: An Historical Account of the
Development of American Religious Life (New York: Charles Scribner’s Sons, 1965),
364.
Последните дни
Има голямо объркване относно това, което Библията
иска да каже с “последните дни.” Дават се поне три
възгледа: (1) кратък период от време точно преди Второто
Идване на Исус, тоест в бъдеще време; (2) целият период от
време между Първото и Второто Идване на Исус –
обикновено погрешно наричан “епоха на Църквата”; (3)
четиридесетгодишният период от време от смъртта,
възкресението и възнесението на Исус до разрушаването на
Ерусалим през 70 от Хр., което Библията описва като
поколение (четиридесет години).
Кой е библейският възглед? Първият възглед намира
малко потвърждение в Писанието, тъй като авторът на
Евреи казва:
Бог, Който много пъти и по много начини е говорил в миналото на
бащите ни чрез пророците, в тези последни дни говори на нас
чрез Сина, Когото постави Наследник на всичко, чрез Когото
също направи световете (Евреи 1:1-2).
Очевидно е от тези стихове и от други като тях, че
последните дни са били през първи век. Това незабавно
отхвърля футуристичния възглед, който определя
последните дни като период от време точно преди
връщането на Исус. Остават възгледи 2 и 3. Макар че
възглед 2 има своите привърженици, възглед 3 изглежда
има повече смисъл, тъй като да се разтегнат последните дни
за период от повече от две хиляди години изглежда малко
прекалено. Апостол Павел казва на коринтяните, че краят на
времената е дошъл върху тях: “А всичко това им се случи за
пример и беше записано за поука на нас, върху които са
дошли последните времена” (1 Коринтяни 10:11, курсивът
мой).
Новият Завет казва на своите първи читатели, че
“последните времена” са близо, тоест краят на Стария Завет
и неговите образи и сенки, които отминават. Тези събития
трябва да станат “скоро” – скоро за онези, които първи са
прочели пророчествата. Няма как да пренебрегнем тези
думи. Да принуждаваме тези стихове да описват период от
почти две хиляди години напред в бъдещето би било
“изкривяване на Писанието”:
ü “Нощта напредна, а денят наближи." И така, нека
отхвърлим делата на тъмнината и нека да облечем
оръжията на светлината.” (Римляни 13:12, курсивът
мой)
ü “Защото сегашното състояние на този свят
преминава.” (1 Коринтяни 7:31, курсивът мой).
ü “Нека вашата кротост бъде позната на всички хора.
Господ е близо.” (Филипяни 4:5, курсивът мой)
ü “А краят на всичко е близо, затова бъдете
благоразумни и бодърствувайте в молитвите си.” (1
Петрово 4:7, курсивът мой)
ü “Бъдете и вие търпеливи и укрепете сърцата си,
защото Господното пришествие наближи. Не се
оплаквайте един от друг, братя, за да не бъдете
осъдени; ето, Съдията стои пред вратата.” (Яков
5:8-9, курсивът мой)
ü “Деца, последно време е; и както сте чули, че идва
Антихрист, така и сега са се явили много антихристи –
от това знаем, че е последно време.” (1 Йоан 2:18,
курсивът мой)
ü “Откровението на Исус Христос, което Му даде Бог, за
да покаже на слугите Си онова, което скоро трябва
да стане.” (Откровение 1:1, курсивът мой)
ü “И Той ми каза: Тези думи са верни и истинни; и
Господ Бог на духовете на пророците изпрати ангела
Си да покаже на Своите слуги това, което скоро
трябва да стане.” (Откровение 22:6, курсивът мой)
ü “И ето, идвам скоро. Благословен онзи, който пази
думите на пророчеството в тази книга.” (Откровение
22:7, курсивът мой)
ü “Каза ми още: Не запечатвай думите на пророчеството
в тази книга, защото времето е близо.” (Откровение
22:10, курсивът мой)
ü “Ето идвам скоро и Моята награда е с Мен, и ще
отплатя на всеки според делата му.” (Откровение
22:12; Матей 16:27, курсивът мой)
ü “Онзи, Който свидетелствува за това, казва, Да, идвам
скоро. Амин! Ела, Господи Исусе.” (Откровение 22:20,
курсивът мой)
Тези стихове ни казват, че в живота на онези, които са
чули и прочели пророчествата ще се случи нещо
значително. Последните дни са били последните дни на
старозаветния ред с неговите кръвни жертви, физическия
храм и човешкото свещеничество. Исус е по-добрата
жертва, веднъж завинаги (Евреи 9:11-22; 10:10-18); тялото
Му стана нов и вечен храм (Йоан 2:19; Евреи 9:11-12); Той е
по-добър свещеник “според Мелхиседековия чин” (Евреи 7).
Това беше Новият Завет в Неговата кръв (Лука 22:20).
Пророчески провинциализъм
Съвременните християни често се придържат към
един провинциален възглед за тълкуване на Библията.
Когато Писанието споменава “войни и военни слухове,”
например, презумпцията е, че то трябва да говори за нашето
време, въпреки че “войни и военни слухове” е имало откакто
Исус изговори тези паметни думи преди почти две хиляди
години. Нашето поколение трябва да бъде поколението на
грабването, тъй като световните събития сочат към
последните дни. Поне възможно ли е Исус да говори за
период точно преди разрушаването на Ерусалим, когато
лъжехристите изобилствуват, земетресения разтърсват
Средиземноморието и глад съкращава рязко броя на
населението?249 Възможно ли е Църквата да прилага
неправилно тези пророчески текстове към неправилната
епоха и по този начин да пропуска истинския Божий план за
планетата Земя?
Съвременните предсказатели
Милъритската лудост все още е с нас, макар че е била
формулирана и украсена наново за общо потребление. През
1970 една книга влезе в книжарниците и разтърси
християнското книгоиздаване. Тя беше описана като “най-
добре продаваната нехудожествена книга на десетилетието,
продадена в 18 милиона екземпляра по целия свят.” След
1970 “повече от 25 милиона екземпляра са били отпечатани
на 30 езика.”250 Книгата се приближава към своето 110-то
поредно отпечатване.251 Коя е книгата? Покойната велика
планета Земя (The Late Great Planet Earth) на Хал Линдзи.
249
J. Marcellus Kik, An Eschatology of Victory (Nutley, NJ: Presbyterian and
Reformed, 1975), 53-173.
250
Gary Friesen, “A Return Visit,” Moody Monthly (May 1988), 30.
251
“Книги на прокобни теми се продават добре в християнските книжарници
благодарение на настоящите събитие в Персийския залив и страховете, че
Саддам Хюсеин може да повлече света в огнен Армагедон. Zondervan
Кое прави Покойната велика планета Земя толкова
успешна? Първо, тя е написана в популярния стил, както
някой роман. Второ, тя влиза в играта на предсказвания,
тълкувайки уверено настоящите събития от гледна точка на
библейските пророчества. Трето, тя възприема подхода на
кристалното кълбо за тълкуването, като дава на своите
читатели усещането, че могат да се взират в бъдещето.
Всъщност, последната глава на Покойната велика планета
Земя е озаглавена “Лъскане на кристалното кълбо.”
Има един предсказателен краеъгълен камък в
пророческото здание на Линдзи, който, ако бъде изтеглен,
прави цялата сграда да рухне върху несигурните основи.
Какъв е този краеъгълен камък? Възраждането на Израел
като нация през 1948. Без този краеъгълен камък
предсказателните елементи в пророческата схема на Линдзи
са нищо повече от разпилени тухли на разбъркан строеж.
Ако възраждането на Израел е краеъгълният камък, тогава
определянето на “поколението на смокиновото дърво” в
Матей 24:32 е основополагащият камък в сградата на
Линдзи за последните дни.
Най-важният белег в Матей трябва да бъде връщането на
евреите в земята при възраждането на Израел. Дори образът
“смокиново дърво” е историческия символ на израелската нация.
Когато еврейският народ, след почти 2,000 години на изгнание
под неуморни гонения, стана отново нация на 14 май 1948,
“смокиновото дърво” пусна първите си листа.
Исус каза, че това ще покаже, че Той е “при вратата,” готов да се
завърне. Тогава Той казва, “Истина ви казвам, това поколение
няма да премине докато всички тези неща не станат” (Матей
24:34).
Кое поколение? Очевидно в контекста това е поколението, което
ще види знаменията – главното сред които е възраждането на
Израел. Едно поколение в Библията е около четиридесет години.
Ако това е правилно заключение, тогава около четиридесет
години след 1948 всички тези неща могат да станат. Много учени,
Publishing House заяви, че продажбите на мултимилионния бестселър на Хал

Линдзи от 1970, ‘Покойната велика планета Земя’ (The Late Great Planet Earth),
сега в своето 108-мо поредно печатане, са стигнали до 83 процента между
август и септември [1990]. ‘Често виждаме по време на криза как хората се
обръщат по-действено към Бога и към духовните неща,’ каза служителят в
Зондерван Пол ван Дуйнен.” (National and International Religion Report [October
22, 1990], 1).
които са изследвали библейските пророчества през целия си
252
живот, вярват, че това е така.
Смокиновото дърво може и да е исторически символ
за Израел (Линдзи не го доказва), но той не показва то да е
библейски символ. Обратно на думите на Линдзи,
“контекстът на Исусовите думи в Матей 24:32-33 не дава
подкрепа на идеята, че Исус използва символа на
смокиновото дърво като нещо повече от просто пример за
това как евреите могат да познаят, че лятото е близо.”253
Всъщност, маслиненото дърво е това, което е библейският
символ за Израел (Римляни 11:17-24). В допълнение,
евангелието на Лука не изглежда да вижда нещо специално
в примера със смокиновото дърво, тъй като ни казва да
погледнем “смокинята и всичките дървета” (Лука 21:29,
курсивът мой). Ако смокиновото дърво представлява
Израел, тогава според Матей 21:19, “няма да има вече плод
от” Израел. Смокинята изсъхна и умря (21:20). Линдзи греши
относно смокинята като белег на “възстановяването на
евреите в земята и възраждането на Израел.” Няма нищо в
Матей 24, Марк 13 или Лука 21, което да описва такова
събитие. Този възглед е трябвало насила да бъде вмъкнат в
текста.
Какво значение има “това поколение” в сценария на
Линдзи? За Линдзи “едно поколение е нещо като
четиридесет години.” Като добавим четиридесет години към
1948 получаваме 1988. Но Линдзи е претрибулационист.254
Той вярва, че грабването ще стане седем години преди Исус
да се върне и да установи Своето милениално царство. Това
означава, че според разписанието на Линдзи грабването
трябва да стане някъде около 1981, като 1988 е годината на
252
Hal Lindsay, The Late Great Planet Earth (Grand Rapids, MI: Zondervan, [1970]
1971), 53-54.
253
Dean C. Halverson, “88 reasons: What Went Wrong?” Christian Research Journal
(Fall 1988), 17. За тълкуване на примера за смокиновото дърво и беседата в
маслинената гора в Матей 24, виж Gary DeMar, The Debate over Christian
Reconstruction (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1988), 143.
254
За разглеждане на различните възгледи относно грабването, виж Richard R.
Reiter, et al., The Rapture: Pre-, Mid-, or Post-Tribulational? (Grand Rapids, MI:
Zondervan/Academie, 1984). Бел. Авт. Термините, които се използват за тези
възгледи, са трудно преводими на български, затова използвам направо
английската/латинска транскрипция на думите. Пре-трибулационист – който
вярва, че грабването е преди Голямата скръб; мид-трибулационист – който
вярва, че грабването е в средата на Голямата скръб; пост-трибулационист –
който вярва, че грабването е в края на Голямата скръб. Бел. прев.
Второто Идване и установяването на земното
хилядагодишно царство.
Само в случай, че предсказанието на Линдзи се окаже
невярно, той се прикрива с изрази като “ ако това е правилно
заключение,” “нещо като четиридесет години,” “ около
четиридесет години” и “могат да станат.” Пророческите
догадки на Линдзи, обаче, не са смятани за догадки от
неговите читатели. Много хора възприемат възраждането на
Израел и четиридесетгодишното поколение като точно
предсказание. Много хора очакват почти сигурното
завръщане на Христос.
Замъгленото кристално кълбо

Гари Уилбърн, в своята критика на филмовата версия
на Покойната велика планета Земя, изглежда се
съгласява, че сценарият 1948-1988 е краеъгълният камък на
многомилионния бестселър на Линдзи. “Светът,” според
Линдзи, “трябва да свърши в рамките на едно поколение от
раждането на държавата Израел. Всяко мнение за
световните събития, което не съответствува на това
пророчество, е невярно.”255 В своята книга The 1980s:
Countdown to Armageddon (80-те: Последни секунди до
Армагедон), Линдзи, макар и все още да извърта, води
читателите си към край на историята преди 1990: “Аз
вярвам, че много хора ще бъдат потресени от това, което
става сега и което ще стане в много близкото бъдеще.
Десетилетието на 80-те ще бъде последното
десетилетие в историята такава, каквато я
256
познаваме.” Е, сега сме в 90-те. Грабването не стана така,
както Линдзи каза, че ще стане, основавайки се на своето
разписание 1948-1988 и четиридесетгодишното поколение.
Нито пък стана нещо с ефекта Юпитер. “Ефектът
Юпитер” трябваше да бъде астрономическо “положение, при
което всички планети от нашата слънчева система се
подредят в права линия спрямо слънцето. Това подреждане
причинява големи бури на повърхността на Слънцето, които
от своя страна въздействуват върху всяка от планетите,”
255
Gary Wilburn, “The Doomsday Chic,” Christianity Today (January 27, 1978), 22.
256
Hal Lindsey, The 1980’s: Countdown to Armageddon (King of Prussia, PA:
Westgate Press, 1980), 8. Курсивът в оригинал.
водейки до “огромно напрежение върху земните разломи,
създавайки земетресения.”257
Според нашите експерти някои от страшните странични ефекти
от новата вълна от земетресения ще бъдат големи наводнения –
когато язовирите, построени върху разломи, се разрушат – и
аварии в ядрени централи, построени върху или близо до земни
258
разломи.
Ефектът Юпитер нямаше ефект. Това беше още едно
от цялата серия неуспели пророчества на Хал Линдзи, които
допълнително усложниха положението с лошата репутация
на Църквата.
В допълнение, трябваше да има промяна в климата и
понижено производство на храни, които трябваше да
доведат до “глад и мизерия за милиони хора,” което “ще
предизвика голям глобален холокост.”259 Отново неуспели
предсказания.
Герой или негодник

Макар Линдзи да не уверява своите читатели, че няма
да видим 90-те години, неговите намеци подведоха много
християни да вярват, че краят е съвсем близо:
В интервю, публикувано в Christianity Today през април 1977 Уорд
Гаск пита Линдзи, “Но какво ще стане, ако грешите?” Линдзи
отговаря: “Е, разликата между героя и негодника е в части от
секундата. Не съм искал да бъда герой, но предполагам, че съм
станал такъв в християнската общност. Така че го приемам. Но
260
ако греша относно това, предполагам, че ще стана негодник.”
Оттогава Линдзи е променил мисленето си относно
дължината на едно поколение. През 1977 Линдзи пише: “Не
знам колко дълго е едно поколение. Може би някъде между
шестдесет и осемдесет години.”261 В една статия,
озаглавена “Есхатологията на Хал Линдзи,” публикувана
през 1975, Дейл Мууди пише: “Ако ‘Голямото Сграбчване,’
както Линдзи непрекъснато нарича Грабването, наистина
стане преди Голямата скръб и то около 1981, аз ще поискам
прошка от Линдзи за това, че съм се съмнявал в неговата
257
Ibid., 31.
258
Ibid.
259
Ibid., 30.
260
W. Ward Gasque, “Future Fact? Future Fiction?” Christianity Today (April 15,
1977), 40.
261
Ibid.
262
непогрешимост, когато се срещнем във въздуха.” Но
Линдзи е този, който трябва да иска прошка.
Църквата не е научила урока си от неуспелите
предсказания на съчинителите на истории за последното
време. Много пророчески чародеи са преминали пред очите
ни, и както историята ще потвърди, те са грешали относно
надвисналото унищожение на планетата Земя. Списъкът с
предсказатели на последното време е безкраен, от
Монтанус през 156 от Хр. до Едгар Уайзнънт през 1988 (и
отново след това през 1989).263 С влошаването на
състоянието в света не се изненадвайте, ако идват и нови
предсказания. Едни и същи библейски стихове са били
подреждани поколение след поколение за да “докажат,” че
живеем в последните дни.
Признак за надежда?
Чък Смит, пастор в Калвари Чапъл в Коста Меса,
Калифорния, е бил уверен, че Господ ще дойде за Своята
Църква преди края на 1981. Макар да заявява, че може и да
греши, той прогласява с увереност своята вяра: “Това е
дълбоко убеждение в сърцето ми, и всичките ми планове са
основани върху тази увереност.”264 Възгледите на Чък Смит
относно датата на Господното завръщане показват
опасността от определяне на дати. Неговите планове са
били основани върху почти сигурното завръщане на Исус.
Тъй като той пише това през 1978, това би означавало, че
неговите времеви планове не биха се простирали по-далеч
от три години напред! Възстановяването изисква време. Но
262
Dale Moody, “The Eschatology of Hal Lindsay,” Review and Expositor 72 (Summer
1975), 278.
263
През 1988 Едгар Уайзнънт предсказа, че грабването ще стане на 12, 13 или 14
септември през същата година (виж Edgar Whisenant, 88 Reasons Why the
Rapture Will Be in 1988 [Nashville, TN: World Bible Society, 1988]). Както самият
Уайзнънт признава в The Final Shout: Rapture Report 1989: “Сбърках!” (p. 1).
Изглежда Уайзнънт е направил своите изчисления на основата на погрешно
разбиране на календара: “Тъй като всички векове трябва да започнат с нула
(например, 1900 година започна този век), първи век от Хр. е с една година по-
къс, състоящ се само от 99 години. Това е грешката от една година в моите
изчисления миналата година [1988]. Григорианският календар (календарът,
който използваме днес) винаги избързва с една година.” (Ibid.). Следователно,
1988 всъщност е 1987, а 1989 е 1988. Схванахте ли?
264
Chuck Smith, Future Survival (Costa Mesa, CA: Calvary Chapel, 1978), 20.
Цитирано в William M. Alnor, Soothsayers of the Second Advent (Old Tappan, NJ:
Revell, 1989), 41.
време няма, когато краят е след три години. Тъй като Господ
не се завърна през 1981, сега Чък Смит твърди:
“Определянето на дати е погрешно и аз съм виновен, че се
впуснах в това. Аз наистина вярвах, че Хал Линдзи е прав,
когато говори за поколение от четиридесет години, че
цъфтящата смокиня е възраждането на Израел, и бях
убеден в сърцето си.”265
Разбира се, трябва да се отбележи, че само защото
хората в миналото са грешали в своите предположения
относно края, не означава, поне логически, че завръщането
на Исус не е скоро. Аз само казвам, че ние трябва да се
въздържаме да позволяваме на сегашните събития да
формират начина, по който тълкуваме Писанието.
Определено е възможно да живеем в края на историята
(макар че няма начин да го знаем), но, както някои учени
посочват, връщането на Исус може и да е след хиляда
години.266 Помислете за следствията от този сценарий!
Вашият възглед за бъдещето ще въздействува върху
начина, по който живеете в настоящето, и начина, по който
планирате и отказвате да планирате за утрешния ден. Една
скъсена времева рамка ще ви подведе да изоставите
бъдещето в ръцете на хуманистите, както виждаме, че става
днес.
Последствията от предсказанията
Някои от солунските християни са се държали
“безредно, като не работят нищо, а се занимават с празни
работи” (2 Солунци 3:11). Макар че това няма нищо общо с
прекаленото взиране в “Господния ден” (1 Солунци 5:2), то
ни напомня, че Бог изисква от нас да работим независимо от
външните обстоятелства. Вярността към Бога се оценява на
основата на работата за царството: “Кой тогава е верният и
разумен слуга, когото господарят му е поставил над
домочадието си, за да им дава храна навреме? Благословен
е онзи слуга, чийто господар, като си дойде, го намери, че
прави така” (Матей 24:45-46). Исус продължава като загатва
за времето и обстоятелствата около Своето идване:
“Господарят на онзи слуга ще дойде в ден, в който той не
265
Цитирано в Alnor, Soothsayers, 41.
266
Friesen, “A Return Visit,” 31.
го очаква, и в час, който той не знае” (24:50, курсивът мой).
Писанието никъде не показва, че трябва да прекратим която
и да е част от нашата работа за царството, дори ако мислим,
че Исусовото идване е наближило. “Забавянето на
господаря не е от значение за истинския слуга: той се
занимава с работата на господаря си.... Но забавянето на
господаря подтикна лъжливия слуга към грях. Забавянето
на Господаря изведе на показ истинския характер на
Неговите слуги.”267
Исус разказа една притча на Своите ученици, когато
“те си мислеха, че Божието царство щеше веднага да се яви”
(Лука 19:11). В дните на Исус много от Неговите ученици
смятаха, че царството ще дойде чрез някакво катаклично
събитие. Исус им каза, “работете... докато дойда” (19:13).
Когато Господарят се върне, Той ще поиска отчет. Онези,
които са направили печалба от парите, дадени им от
Господаря, че “бъдат поставени над” десет и пет града
(19:17-19). Онзи, който прибра парите “в кърпа” (19:20), без
да бъде достатъчно трудолюбив поне да сложи парите в
банката, за да получи лихва (19:23), губи всичко (19:24).
Едва ли сме видели всичко от пророческите
измамници. Християнинът е задължен да пренебрегва
техните времеви разписания, но да не пренебрегва
работата, към която всички сме призовани.
267
George Elton Ladd, The Blessed Hope (Grand Rapids, MI: Eerdmans, 1956), 106.
“НИКОГА НЕ Е ПРАВИЛНО ДА СЕ
ПРОТИВИШ НА ВЛАСТТА”
В Германия те дойдоха първо за комунистите, и аз
не говорех, защото не бях комунист. След това
дойдоха за евреите и аз не казах нищо, защото не
бях евреин. След това дойдоха за профсъюзите, и аз
пак не говорих, защото не бях профсъюзен член.
Тогава дойдоха и за католиците, и аз пак не говорих,
защото бях протестант. Накрая дойдоха и за мен, и
тогава нямаше останал никой, който да говори за
мен.
Пастор Мартин Нимьолер
През 1660 Джон Бънян нарушава английските закони,
като проповядва без разрешително. Той бива арестуван на
едно църковно събрание и хвърлен в тъмница, която е
достатъчно влажна, че ‘да ти порасте мъх на веждите.’ Той
превръща своята тъмница в амвон и пише най-великата от
всички християнски класически книги, Пътешественикът
(Pilgrim’s Progress). Казват му, че ще бъде свободен, ако
обещае вече да не нарушава закона, по който е затворен, но
той отказва да го направи. Той бива арестуван още два пъти
за същото действие на непокорство.”1 Бънян не е единствен.
Петър и Йоан бяха арестувани, “че поучаваха народа и
проповядваха в Исус възкресението от мъртвите” (Деяния
4:2). Дори след освобождаването си, както Бънян, те
продължаваха да проповядват благовестието, “защото не
можем да не говорим това, което сме видели и чули” (4:20).
Защо включвам глава върху съпротивата? Първо,
защото има много неправилни разбирания по тази тема.
Някои християни заключават, основани изцяло на своето
разбиране на Римляни 13 и Матей 22:21, и без въобще да
разглеждат други текстове, че християните са задължени да
се подчиняват на властта без значение какво заповядва
властта и какви са обстоятелствата. Това е незащитим
възглед, както ще покаже внимателното разглеждане на
Писанието.
1
Randy C. Alcorn, Is Rescuing Right? Breaking the Law to Save the Unborn (Downers
Grove, IL: InterVarsity Press, 1990), 106.
Второ, тъй като християните въздействуват върху
обществото, те могат да очакват грубо отношение от онези,
които “нямат друг цар освен Цезаря” (Йоан 19:15). Ранната
Църква определено почувствува гнева на онези, които
искаха да увековечат статуквото. Например, при
проповядването на благовестието Ясон и някои от братята
бяха довлечени пред градските власти със следното
обвинение: “Тези [Павел и Сила], които размириха света,
дойдоха и тук, и Ясон ги е приел, и те всички действуват
против указите на Цезаря, казвайки, че имало друг цар,
Исус” (Деяния 17:6-7, курсивът мой, 4:12). Ранните
християни са били изправени пред многобройни
предизвикателства от разярени граждани и могъщи
църковни и държавни ръководители. Когато Църквата в края
на двадесети век започне да изработва действието на
Божието царство чрез проповядването на благовестието и
прилагането на Неговото Слово във всяка област от живота,
несъмнено ще последват гонения.
Трето, без конкретни библейски инструкции
съпротивата може да доведе до революция. Библията не
подкрепя нито анархията, нито революцията като начини за
разширяване на Божието царство. Истинската църква винаги
е била против революцията но за съпротивата. Покорството
на християнина към Бога винаги се е смятало за непокорство
към хората (съпротива). Следователно, християнинът не се
съпротивява самоцелно на държавата; той просто следва
постановленията на по-големия завет, който управлява
човешките завети.
Когато Петър и другите апостоли бяха арестувани и затворени от
Синедриона за това, че отказаха да се подчинят на заповедта да
не проповядват името на Исус, тяхната защита беше, “Трябва да
се покоряваме на Бога, а не на хората” (Деяния 5:29; сравни
4:19). Както Ф. Ф. Брус коментира, “властта на Синедриона е
голяма, но още по-голяма е властта на Този, Който ги
2
упълномощи да разпространят това благовестие.”
Четвърто, времето е на страната на християните.
Извратеният мироглед на хуманизма не може да успее. Като
става все по-последователен със своята противоречаща
сама на себе си идеология, той се саморазрушава. Чрез
2
John Jefferson Davis, Evangelical Ethics: Issues Facing the Church Today
(Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed, 1985), 211.
абортите, хомосексуализма и презрителното отношение към
библейското семейство хуманистите ограничават своето
бъдеще. Християните нямат нужда от революция. Вместо
това трябва да останат верни, докато около тях хуманистите
се самоунищожават.
Ограниченията върху властта

Никоя човешка власт не е абсолютна. В Матей 22:21
Исус казва на фарисеите и иродианите да “дават цезаревото
на Цезаря.” Той не казва “давайте на Цезаря всичко, което
изисква.” Трябва да даваме само онези неща, които
принадлежат на Цезаря. Това означава ограничения.
Божиите неща не принадлежат на Цезаря. Дали Исус дава
на Цезаря и на всички останали владетели безгранична
власт да управляват както им е угодно без да се
съобразяват с Божиите заповеди? Дори Цезарят трябва да
дава “Божието на Бога.” Нещо повече, от Римляни 13:1
знаем, че властта на Цезаря му е дадена от Бога.
Старият Завет
Без съмнение християните трябва да се покоряват
“заради Господа на всяка човешка власт – било на царя като
на върховна власт, било на управниците, като на такива,
които са пратени от него за наказване на злосторниците и за
похвала на тези, които вършат добро” (1 Петрово 2:13-14).
Давид показва с примера си как трябва да се следва този
принцип. Когато му е дадена възможност да убие цар Саул,
Давид отказва: “Ето, в този ден очите ти видяха, че Господ
те предаде в ръката ми в пещерата, и казаха да те убия, но
аз те пощадих и казах: Няма да простра ръката си против
господаря си, защото е Господният помазаник” (1 Царе
24:10). Имайте предвид, че Саул гонеше Давид, за да го
убие. Примерът на Давид трябва да бъде урок за всички
християни, че съпротивата срещу законно установената
власт е сериозен въпрос. Трябва да има доста голяма
библейска подкрепа преди да се вземе решението за
съпротива, тоест за покорство пред Бога, а не пред хората.
Старият Завет показва, че съпротивата срещу тиранията е
законна. Давид се съпротивяваше на Сауловото
преследване, но не уби Саул, когато имаше възможност.
Давид не беше нито анархист, нито революционер.
Еврейските акушерки
Египетският цар заповяда на еврейските акушерки да
убиват всички мъжки деца, раждани от еврейските жени
(Изход 1:15-16). Еврейските акушерки се противопоставиха
на заповедта на царя: “Но акушерките се бояха от Бога и не
правеха каквото им беше казал египетският цар, а оставяха
живи момченцата” (1:17). Акушерките трябваше да направят
своя избор. Дали Божият закон отменя заповедта на царя,
дори на царя на Египет? Бог показва Своето одобрение за
действията им: “Затова Бог правеше добро на акушерките. А
народът се умножаваше и твърде много се засилваше. И
понеже акушерките се бояха от Бога, Той им направи
домове” (1:20-21).
През 1982 Рандал Дж. Хекман, съдия в съд за
непълнолетни закононарушители, “в пряко нарушение на
закона, който казва, че на жените не може да се отказва
аборт,” отказва да даде разрешение на едно бременно
тринадесетгодишно момиче да бъде извършен аборт. Прав
ли е? Неговото решение е същото, както на акушерките,
които отказаха да следват заповедите на египетския цар. В
писмо към редактора на един вестник в Гранд Рапидс,
Мичиган, съдията Хекман обяснява защо е отказал да
позволи аборт на тринадесетгодишно момиче:
Какво става, ако законът изисква съдията да постанови екзекуция
на човек, за който се знае, че е напълно невинен? Какво става,
ако законът изисква съдията да изпрати евреите в
концентрационните лагери или газовите камери, защото законът
казва, че евреите не са хора?...
Само преди десет години в Мичиган съдията би бил виновен за
углавно престъпление, ако насърчи, още повече ако да заповяда
бременно момиче да има аборт. След това Върховният Съд
постанови през 1971, че всички щатски закони, които определят
аборта като престъпление, са неконституционални. За един това,
което беше ужасно престъпление, стана свещено право,
3
защитено от самата Конституция.
“Хекман е сурово критикуван от пресата и от своите
юридически колеги. Сега детето е в средното училище и
вероятно подкрепя решението на съдията!”4
3
Judge Randall Hekman, “Letter to the Editor,” Grand Rapids Press (November 19,
1982). Цитирано в Alcorn, Is Rescuing Right?, 79-80.
4
Alcorn, Is Rescuing Right? 79.
Измамата на Йохавед
Йохавед, майката на Мойсей, също не се покори на
заповедите на царя като скри детето си и по-късно
осигурявайки избавление за него, за да не бъде убито от
войските на царя: “Но понеже не можеше вече да го крие, тя
му взе рогозено кошче, намаза го със смола и катран, сложи
детето в него и го положи в тръстиката при брега на реката”
(Изход 2:3). Йохавед дори измами дъщерята на Фараона да
вярва, че тя, Йохавед, по никакъв начин е свързана с детето
(2:7-9).
По време на Холокоста евреите са били крити от
нацистите. Това е било престъпление против държавата.
Дали е неправилно? От гледна точка на нацисткия закон, да.
От гледна точка на Библията, не. Семейство тен Бум,
известно чрез Кори тен Бум и нейната книга Скривалището
(The Hiding Place), рискуват живота си да спасяват евреи,
които са преследвани от представители на немското
правителство. Според библейския закон техните действия
са законни.
За лъжите и шпионите
Рахав скри израелските съгледвачи и излъга относно
тяхното местонахождение. Когато вече имаше възможен
изход, тя ги отведе по път, където преследващите ги
войници нямаше да ги видят. Царят заповяда на Рахав:
“Изведи мъжете, които дойдоха при теб и които влязоха в
къщата ти, защото са дошли да разучат цялата земя” (Исус
Навиев 2:3). Тя отказа да се подчини на пряката заповед от
ерихонския цар. Някои се опитват да твърдят, че Рахав е
била права да “приеме съгледвачите с мир” (Евреи 11:31),
но не е права да лъже относно тяхното местонахождение.
Следните думи са пример за това:
Следователно виждаме, че нито самото Писание, нито
теологичните заключения, изведени от Писанието, ни дават
каквато и да било подкрепа за оправдаване на лъжата на Рахав,
и следователно този случай не подкрепя възгледа, че при
5
определени обстоятелства сме оправдани да говорим неистина.
5
John Murray, Principles of Conduct: Aspects of Biblical Ethics (London: The Tyndale
Press, 1957), 139.
Това е лишено от смисъл. Да приеме съгледвачите в
мир, когато идват, и след това да каже истината, че все още
са в нейния дом, когато длъжностните лица я питат, са две
противоречащи едно на друго действия. “Да ги приеме с
мир” означава, че те няма да попаднат в ръцете на
ерихонския цар, което би означавало сигурна смърт. Рахав
беше променила своята вярност от Ерихон към Израел.
Налице е военно положение. Ако тя кажеше истината на
хората, които търсеха двамата съгледвачи, тогава би била
съучастник в тяхната смърт (сравни Псалм 50:18).
Има и един друг проблем, който обикновено се
пропуска в този разказ за лъжата на Рахав. “И Исус, синът
на Навий изпрати от Ситим двама мъже да съгледат тайно
земята...” (Исус Навиев 2:1, курсивът мой). Текстът
продължава като ни казва, че “те отидоха и дойдоха в
къщата на една блудница на име Рахав, и пренощуваха
там.” Те обявиха ли, че са еврейски съгледвачи? Исус
Навиев каза, че цялата операция трябва да се проведе
“тайно,” тоест без да се разкрива истината за тяхната мисия.
Самите съгледвачи не лъжат ли? Защо Исус Навиев да е
прав да изпрати хора да съгледат земята, докато Рахав е
неправа да лъже относно пътя, по който са поели
съгледвачите? Защо съгледвачите да имат право да се
крият? Това не е ли действие на измама? Защо не порицаха
Рахав за лъжата? Защо не напуснаха града по същия път,
по който влязоха? Вместо това те станаха съучастници в
лъжата на Рахав, като й позволиха да “ги спусне с въже през
прозореца” (2:15).
Рахав е похвалена от новозаветните автори за
нейните действия: “С вяра блудницата Рахав не загина
заедно с непокорните, като прие съгледвачите с мир” (Евреи
11:31). Рахав е наредена заедно с Авраам като някой, чиято
вяра е изявена в делата: “Така също [както Авраам] и
блудницата Рахав не се ли оправда чрез дела, като прие
пратениците и ги изпрати по друг път?” (Яков 2:25). Като
изпрати съгледвачите по друг път, тя осуети желанието на
царя да ги залови. Бог похвали Рахав за нейната измама. Да
повторим, обстоятелствата не бяха нормални. “Критиците на
лъжата на Рахав очевидно смятат, че нейният случай е
подобен на прелюбодейството на Давид с Витсавия, един
брак, от който в крайна сметка се роди Соломон. Разбира се,
не можем да похвали действията на Давид само защото
управлението на Соломон донесе толкова добри резултати
(като построяването на Божия храм). Но конкретно се казва,
че прелюбодейството на Давид беше омразно в Божиите
очи; не се казва същото за действията на Рахав.”6
Когато излизате вечерта, оставяте ли лампите в
къщата да светят? Някои отиват до там да купуват средство,
което включва и изключва лампите в къщата на случайни
интервали, за да създаде впечатление, че в къщата има
хора. Това се прави за да се заблудят крадците. Това не е
ли измама? С това не лъжете ли?
Дали съпротивителните движения по време на война
са библейски? Какво да кажем за тайните операции? Трябва
ли да премахнем ЦРУ и контраразузнаването? Грешно ли е
да защитаваме писмата си като ги шифроваме? Правилно
ли е да се носи камуфлаж? Грешно ли е да се изпращат
лъжливи послания към врага, за да го подведем да отиде в
посока, в която да не може да атакува? Казването на
истината “не важи за военните действия. Шпионирането е
законно, както и заблудителните тактики при военни
действия. Защитата от крадци изисква прикриване и стени.”7
Избавлението на Йонатан
Йонатан почти намери смъртта си заради заповедта
на своя баща, че всеки човек, който яде храна преди
вечерта, преди царят да е отмъстил на своите врагове, ще
бъде проклет (1 Царе 14:24). Йонатан не знаеше за тази
заповед и я наруши. Ръководителите, когато бяха извикани и
разпитани от Саул, си замълчаха. Когато цар Саул научи, че
това беше неговият собствен син беше решен да наложи
заповедта си като накаже Йонатан със смърт: “И Саул каза:
Така да направи Бог и така да прибави – непременно ще
умреш, Йонатане!” (14:44). Хората се противопоставиха на
царя: “Заклеваме се в Господа, косъм от главата му няма да
падне на земята, защото той действува с Бога днес! Така
народът спаси (букв. “изкупи”) Йонатан и той не умря”
(14:45).
6
Gary North, “In Defense of Biblical Bribery,” in Rousas John Rushdoony, The
Institutes of Biblical Law (Phillipsburg, NJ: Presbyterian and Reformed, 1973), 841.
7
Rushdoony, Institutes, 544.
Да кажеш не на царя
Седрах, Мисах и Авденаго отказаха да се подчинят на
заповедта на царя да се поклонят на златния образ: “Тези
мъже, царю, не те зачитат; на боговете ти не служат и на
златния образ, който си изправил, не се покланят” (Данаил
3:12). Когато тримата бяха хвърлени в пещта, Господният
ангел им дойде на помощ (3:25). Това показва, че има
последствия от противопоставянето на заповедта на
владетеля. “През 165 от Хр. Юстин Мъченик и неговите
другари отказват да се подчинят на заповедта на
императора и да жертвуват към езическите богове. ‘Правете
каквото ще правите. Защото ние сме християни и не
принасяме жертви на идолите.’ Юстин и другарите му са
обезглавени за тяхната вярност към Спасителя.”8
Цар Дарий подписа документ, който забранява на
всеки да отправя “молба към който и да било бог или човек
освен” него (Данаил 6:7). Всеки, който откаже да се подчини
на заповедта, “да бъде хвърлен в рова на лъвовете” (6:7).
Данаил отказа да се подчини на ограниченията на
заповедта. Библията казва, че Данаил положи специално
старание за да наруши заповедта: “А когато Данаил научи,
че писанието било подписано, влезе у дома си – а той
имаше на стаята си отворени прозорци към Ерусалим - и три
пъти на ден коленичеше на коленете си и се молеше и
благодареше пред своя Бог, както беше правил преди това”
(6:10).
Новият Завет
Новият Завет съдържа подобни случаи на съпротива
срещу тиранията. Когато управителите и народните
старейшини заповядаха на Петър и Йоан да престанат да
проповядват в Исусовото име (Деяния 4:18), двамата
апостоли отказаха да се подчинят на техните заповеди:
“Правилно ли е пред Бога да слушаме повече вас, отколкото
Бога – вие отсъдете; защото ние не можем да не говорим
това, което сме видели и чули” (4:19-20). Петър и Йоан не
можеха да не говорят това, което са видели и чули, защото
Исус им беше заповядал да проповядват в Неговото име
(Матей 28:18-20; Деяния 1:8; 1 Коринтяни 9:16).
8
Davis, Evangelical Ethics, 211-12.
В друг случай някои от апостолите бяха арестувани за
проповядване и изцеляване в Исусовото име. Те отново
бяха хвърлени в градския затвор (Деяния 5:18). През нощта
“ангел от Господа... отвори тъмничните врати” и им заповяда
да не се покорят на управителите на Израел: “Идете,
застанете в храма и говорете на народа всичките думи на
този Живот” (5:20). Когато на апостолите отново беше
заповядано да не проповядват и поучават, техният отговор
беше кратък и уверен: “Трябва да се покоряваме на Бога, а
не хората” (5:29).
Покорството на апостолите към Бога беше противно
на стремежа на държавата. Това доведе до първата смърт
на апостол в ръцете на държавата: “Около това време цар
Ирод [Агрипа I] сложи ръце на някои от църквата, за да ги
притесни. И уби с меч Яков, брата на Йоан” (Деяния 12:1-2).
По-късно Петър беше арестуван за подобни престъпления
против държавата (12:3). Покорството пред Бога, а не пред
хората е законно. Бог определено даде пример за това,
когато изпрати един от Своите ангели да освободи Петър от
затвора (12:6-8).
Или Бог е върховен, или човекът. Когато тези две
власти се сблъскат, християнинът, който първо е гражданин
на небето, трябва да се покори на Бога, а не на хората.
“Уилиам Тиндейл (1490) учи, че истините на Писанието имат
власт и над Църквата, и над държавата. Отчасти поради
тази “ерес” английските власти се опитват да го арестуват,
но Тиндейл винаги се изплъзва в продължение на години. В
края на краищата той бива арестуван, съден като еретик и
екзекутиран през 1536.”9
Какво да кажем за Революцията?

Никой от горните примери не трябва да подвежда
християнина да твърди, че Бог призовава индивидуалния
християнин към анархия или Църквата да насърчава
революция в името на някаква “свещена кауза.”
Американската война за независимост не е нито
анархистична, нито революционна в съвременния смисъл на
тези понятия. Тринадесетте колонии са били действуващи
държавни власти, имащи договорни взаимоотношения с
9
Alcorn, Is Rescuing Right? 104.
английския крал. Кралят нарушава условията по договорите.
Спорещите са били независими държавни власти, не
индивиди или тълпи. Войната за независимост “не е била
беззаконен бунт против властта, както някои историци
твърдят. Тя е законно посредничество на едно законно
избрано ниво на управление (колониалните законодателни
събрания) срещу крал, който упорито настоява да наруши
своя феодален договор с колониите.”10 Този възглед за
конституционното начало на нашата нация е непознат за
съвременното мислене:
В продължение на години сме били учени, че сме продукт на едно
революционно поколение, което, поради религиозни,
икономически и политически несъгласия, в крайна сметка
(анархистично и насилствено) се откъсва от едно любящо и
11
законно учредено управление.
Твърде често американците прибързват да подкрепят
всяко революционно движение по света заради добрите
резултати от Американската революция. Те не осъзнават, че
нашата революция е различна по своя характер.
Както горните автори показват, съвременният възглед
за Американската революция “противоречи на действията и
вярванията на онези, които са участвували в
‘Революцията.’... Американските колонисти не са се
бунтували против конституционна власт; те не са търсели
независимост от английския крал. Обратното, кралят е
прекъснал всякакви връзки със своите американски колонии.
Декларацията за независимостта не е била написана за да
се спечели независимост, а за да се обясни и определи
това, което е било наложено насила върху колониите.”12
Целта на Декларацията е била да информира “непредубедения
свят,” че едно действие от страна на краля и парламента е
изхвърлило тринадесетте колонии извън Британската империя.
Документът не прогласява правното, формалното откъсване от
Англия; това вече е било направено от Джордж III и парламента в
13
петък, 22 декември 1775.
10
Tom Rose, “On Reconstruction and the American Republic,” Gary North, ed.,
Christianity and Civilization, The Theology of Christian Resistance (Tyler, TX;
Geneva Divinity School, 1983), 295-96.
11
Gene Fisher and Glen Chambers, The Revolution Myth (Greenville, SC: Bob Jones
University Press, 1981), ix.
12
Ibid., ix-x.
13
Ibid., 62.
Колониите искат разтрогване само на “политическите
връзки.” Колонистите и техните правителства са спазвали
своята част от договора с Короната. Следователно, всяко
разглеждане на законността или незаконността на
действията на колонистите трябва да бъде в контекст на
война. Докато революциите се водят от “народа” срещу
съществуваща държавна власт, войните се водят от една
съществуваща държавна власт срещу друга съществуваща
държавна власт. Държавната власт призовава гражданите в
армията за защита на националния суверенитет. Колониите
са били държавни власти със свои конституции и
управители. Някои християнски автори не разбират
движещите сили зад войната на колониите с Англия.
Следващото е пример за това:
Разбираемо е, че всеки би искал да вярва, че революцията в тази
страна е била справедлива, дори ако революциите в други страни
не са. Но ако трябва да бъдем напълно честни, от гледна точка
на библейските критерии, изброени тук, не е възможно да
14
оправдаем и Американската революция.
Никой от “библейските критерии,” които този автор
излага в своята книга, не съответствува на обстоятелствата
около Американската революция. В своята глава за войната
авторът обобщава своя възглед като заявява, че “Бог е
постановил държавната власт и й е дал меча.”15
Тринадесетте колонии са били суверенни държавни власти,
на които е бил даден меч. Имали са свои съдилища и съдии.
Тъй като на индивидите и църквите не е даден меч, те не
могат законно да се бунтуват против съществуващите
държавни власти. Но законните държавни власти могат.
Римляни 13
Поради липсата на изключения в текста се смята, че
Римляни 13 забранява всяка съпротива срещу държавните
закони: “Всеки човек да е подчинява на властите, които са
над него” (13:1). Апостолът не изброява никакви изключения.
Петър прави подобно изявление: “Покорявайте се заради
Господа на всяка човешка власт – било на царя като на
върховна власт, било на управниците, като на такива, които
14
Norman L. Geisler, Christian Ethics: Options and Issues (Grand Rapids, MI: Baker
Book House, 1989), 254.
15
Ibid., 237.
са пратени от него за наказание на злосторниците и за
похвала на тези, които вършат добро” (1 Петър 2:13-14). И
отново никакви изключения. Но това е същият Петър, който
заяви, “Правилно е да се покоряваме на Бога, а не на
хората” (Деяния 5:29; 4:19-20). Как да се справим с
очевидното противоречие?
Има много места в Писанието, където един стих
говори абсолютно, а друг стих дава изключение. Това не е
странно. Ако кажа на децата си да излязат и играят докато
вечерята стане готова, изглежда, че говоря абсолютно. Не
трябва да се връщат в къщата докато не бъдат повикани.
Никакви изключения. А ако вали дъжд? Ако някое голямо
куче влезе в двора? Могат ли да влязат в къщата без да
нарушат моята абсолютна и без изключения заповед? Не, те
няма да нарушат моята заповед, защото има неизговорени
изключения. Приема се, че те действуват без да е нужно да
бъдат повтаряни всеки път, когато се даде някаква заповед.
В предишни случаи им е казано да “влязат в къщата, когато
вали,” и “да не се доближават до скитащи кучета, които
влязат в двора.”
Библията действува по същия начин. На едно място
Исус казва, “Който меч вади от меч умира” (Матей 26:52).
Това включва ли управителя? А човека, който при
самозащита удря нападателя си? Това не е ли изключение
на Исусовото твърдение, което е без изключения? Тъй като
Библията вече е разглеждала самозащитата (Изход 21:23-
25; Левит 24:19-21; Второзаконие 19:21) и ролята на
управителя (Битие 9:6), Исус няма нужда да повтаря
изключенията, тъй като Неговите слушатели знаят, че Исус
има предвид анархия и революция (Левит 19:18), не просто
употребата на меча. Римляни 13:4 ни казва, че дълг на
управителя е да използва меча. Това противоречие ли е?
Не.
Следователно, когато четем текстове като Римляни
13:1 и 1 Петър 2:13-14, не трябва да пренебрегваме
останалата част от Библията, която има също толкова
авторитет и по-пълно обяснява тези текстове.
Много от общите твърдения в Писанието трябва да бъдат
отворени за допускане на изключения, дори и когато тези
изключения не са споменати в самото твърдение. Защо са
дадени толкова много обобщения без допълнителни условия?
Защото точните условия, ограничаващи тяхното прилагане,
не са известни, или защото “случайните” или провиденчески
обстоятелства, които ги правят неприложими, се случват
толкова рядко, че на практика са пренебрежими, или защото
такива условия вече са били постановени в други текстове в
16
Писанието.
Като обобщение трябва да осъзнаем, че когато
държавата става все по-тиранична и нехристиянска в своите
социални и политически действия, конфликтите между
църквата и държавата ще се умножават. Тези конфликти
може да направят необходимо християните да кажат не на
държавните закони, които ги принуждават да нарушат
Божиите закони. Има още една причина християните да
разбират границите на държавната власт и границите на
съпротивата. Поради желанието си да видят премахването
на извратеността в нашата нация някои християни може да
решат сами да доведат промяната чрез революционни
средства. Това не е библейският начин. В Писанието няма
подкрепа на революционния дух.
16
Jim West, “Rahab’s Justifiable Lie,” in Christianity and Civilization: The Theology of
Christian Resistance, ed. Gary North (Tyler, TX: Geneva Divinity School Press,
1983), 68. Курсивът в оригинал.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Има голямо значение, че в сградата на Върховния
Съд се намират Десетте Заповеди вместо извадки
от кодекса на Хамураби, и че нашите монети казват
“В Бога уповаваме” вместо “Във Ваал уповаваме.”
Има голямо значение, че в Библиотеката на
Конгреса има цитат от Псалм вместо цитат от
Корана.
Питър Дж. Лейтхарт И Джордж Грант
Божието Слово е заместено с човешко слово. Нашето
време е време на “Библио-фобия,” дори сред християните;
Библията е религиозна книга, която се отнася само за
личния морал и то само ако човек избере да следва нейните
предписания. Казва ни се, че Библията не се отнася за
света. Онези евангелисти, които твърдят, че тя все пак се
отнася за света, ни уверяват, че тя говори само с общи
понятия. В нея няма конкретно слово.
Макар че хората вярват в Библията по принцип, те
често я отричат на практика. Когато ни казват, че
“християните трябва да се занимаят с ‘проблемите’ в
обществото,” често се добавя: “но не и с институциите.” Как
е възможно някой да се занимава с проблемите, но не с
институциите, когато “проблемите възникват вътре в
институциите и не могат да бъдат правилно разглеждани,
ако човек няма представа каква трябва да бъде
институцията в Божия свят”?1 Ключът към борбата със злото
е да разбираме как действува Божият свят. Без това
разбиране няма възможност да променим каквото и да било.
Трябва да има модел. Този модел трябва да дойде от
личността, която е направила модела. Бог е направил света
и Библията е учебника на собственика за това как светът
работи. “Без модел ние вземаме разбирането си за
проблемите от алтернативите, дадени ни от обществото.”2
Това е точно каквото църквата прави. Преобладаващите
антихристиянски идеологии формират мирогледа на
църквата. Светът е станал критерий за промяната, всичко в
1
Robert Drake, “What Should the Kingdom of God Look Like?” A review of Dominion
Theology: Blessing or Curse?, World (February 11, 1989).
2
Ibid.
името на възгледа, че “Библията не може да се използва
като критерий за обществена промяна.” Следният цитат е
пример за това:
Животът на християнина е живот в Святия Дух, а не живот,
ръководен от подробни правила, както беше животът на Божия
народ в старозаветните времена. Наистина, Новият Завет
съдържа някои правила (напр., “плащайте справедливи заплати”;
“плащайте си данъците”), но вярващият под властта на
Писанието е духовно свободен да спазва добросъвестно
моралния закон в разнообразието от обществени условия и
3
политически устройства.
Този подход оставя християнина с няколко правила.
“Разнообразие от обществени условия и политически
устройства” се опитва да воюва против строго формулиран
закон, дори ако е от Бога. Липсата на конкретни библейски
правила означава “разграден двор” от етична гледна точка.
Ако животът на християнина не се управлява от “подробни
правила,” тогава не можем да очакваме Библията да се
прилага и към света като цяло.
Тук имаме противопоставяне на конкретни инструкции
и “движени от Святия Дух.” Но Духът и Словото никога не са
в противоречие един на друг. Много неща са се вършили в
името на Святия Дух, но не всички те могат да бъдат
подкрепени от Писанието. Но какво означава, например, да
си плащаме данъците? Има ли право държавата да облага
гражданите си с всякакви данъци? Има ли библейски
ограничения върху данъчното облагане? Ако няма подробни
правила, тогава държавата е свободна да конфискува
всичките ни приходи, като се позовава на общия закон
“плащайте си данъците.” Имайте предвид, че забраната
против абортите се намира сред онези закони, за които д-р
Карл Хенри казва, че вече не са задължителни през
новозаветната епоха (Изход 21:22-25).4 В Новия Завет няма
изрична забрана на абортите, макар че определено е
възможно да се направи такова заключение (Лука 1:41), но
само защото Старият Завет говори по-конкретно за това.
Нито пък ще намерите в Новия Завет забрана срещу
скотоложство (Изход 22:19; Левит 18:23-25).
3
Carl F. H. Henry, Twilight of a Great Civilization: The Drift Toward Neo-Paganism
(Westchester, IL: Crossway Books, 1988), 30.
4
H. Wayne House, “Miscarriage or Premature Birth: Additional Thoughts on Exodus
21:22-25,” Westminster Theological Journal 41(1) (Fall 1978), 108-123.
Доведеното дете на Просвещението
Западното общество вече не се смята за дете на
Реформацията, а за наследник на Просвещението.5 Разбира
се, в известен смисъл западното общество сега е общество
на Просвещението, и абортите са доказателство, че
мирогледът на Реформацията е отхвърлен. Въпросът е:
Трябва ли нашата нация да следва пътя, положен от
философите на Просвещението, или трябва да работим за
да възстановим мирогледа на Реформацията?
Утопичната мечта на Просвещението може да се обобщи с пет
думи: разум, природа, щастие, прогрес и свобода.
Просвещението е било дълбоко светско в мисленето си.
Хуманистичните елементи, които се надигат през Ренесанса, се
превръщат във вълна през Просвещението. Човекът вече е сам
за себе си абсолютна отправна точка. И ако хуманистичните
елементи на Ренесанса са в ярък контраст на Реформацията,
Просвещението е нейна цялостна антитеза. Двете означават и са
основани върху абсолютно различни неща по един абсолютен
6
начин и произвеждат абсолютно различни резултати.
Котън Мейдър пише история на Нова Англия, която
озаглавява Magnalia Cristi Americana, или Великите дела на
Христос в Америка. “Обобщението,” обяснява той, “е, че от
началото на Реформацията на английския народ винаги е
имало поколение от праведни хора, желаещи да се стремят
към реформиране на религията според Божието Слово.” Но
в Англия е имало и други хора с “власт... в ръцете,” които са
желали “не само да спрат напредъка на желаната
реформация, но също с най-големи гонения да преследват
онези, които от сърце я желаят.” Тези ранни християнски
заселници са били “принудени да търсят място за
упражняване на протестантската религия, според
светлината на съвестта, в американската пустош.” Тяхното
намерение не е било друго освен да завършат
Реформацията, вярвайки, “че първите реформатори никога
5
Нашето западно наследство, по думите на един обществен учен/историк, е
“завещано от Просвещението.” Anson Shupe, “Prophets of a Biblical America,”
The Wall Street Journal (April 12, 1989), 14A.
6
Francis A. Schaeffer, How Should We Then Live? in The Complete Works of Francis
A. Schaeffer, 5 vols. (Westchester, IL: Crossway Books, 1982), 5:148.
не са възнамерявали това, което те са направили, да бъде
абсолютната граница на Реформацията.”7
Реформацията, макар все още да влияе върху много
хора в Църквата, е отстъпила пред мирогледа на
Просвещението, който е родил Френската революция,
дарвинизма, марксизма, националсоциализма и
съвременната аборционистка индустрия. Духът на
френската Декларация за правата на човека (26 август
1789), където “’Върховното Същество’ е ‘върховенството на
народа’ – тоест общата воля на народа,”8 узурпира мястото
на реформисткия и библейски възглед, че върховенството
принадлежи само на Бога и Той делегира ограничена власт
на индивиди и институции (напр. семейство, църква и
държава). Било то “ние, народът,” френското “гражданино,”
нацисткият Volk или марксисткият “пролетариат,” при всички
тях човекът владее, и в такъв свят животът на най-слабите и
най-презрените винаги е в опасност.
Идеологическото оръжие на съвременния човек за
промяна е еволюцията. Харълд О. Дж. Браун пише, че
“днешната ‘революция на абортите’ е възможна само на
основата на повсеместното заместване на възгледа за себе
си като разумни създания по Божия образ с възгледа за
себе си като просто случайни странични продукти от това,
което Жак Моно нарича “случайност и неизбежност” – с
други думи, с тържеството на социалния дарвинизъм.”9
Което природата досега е правила по случайност,
човекът сега прави чрез терористични средства.
Еволюционното учение за “оцеляването на най-пригодените”
е присвоено от съвременния човек за подобряване на
обществото. За да се премахнат беззащитните неродени
деца поради важни социални причини се използва
необходимото количество насилие от страна на майката,
лекаря и автономните съдилища.
След дебат по въпроса за абортите, един юрист,
противник на абортите, използва възможността да поговори
с някои от участниците.
7
Cotton Mather, The Great Works of Christ in America, 2 vols. (Edinburgh: The
Banner of Truth Trust, [1702] 1979), 1:26.
8
Schaeffer, How Should We Then Live? in The Complete Works of Francis Schaeffer,
5:149.
9
Harold O. J. Brown, “Hidden Roots: Cultural Presuppositions of the Abortion
Revolution,” The Human Life Review 8(1) (Winter 1981), 69.
Повечето от студентите вече осъзнават, че нероденото дете е
човешки живот. Въпреки това определени социални причини се
смятат за “достатъчно важни” за да оправдаят прекъсването на
този живот. Според някои от жените примери за “достатъчно
важни” причини са защита на бременните непълнолетни от
психологическото разстройство от раждането на, помагане на
бедни жени, които не са в състояние да се грижат добре за
детето, и предпазване на децата от това да влязат в света
“нежелани.” Много от тях обвиняват, че философията на
противниците на абортите не е “обществено приемлива,” защото
10
не може да се справи реалистично с тези проблеми.
Абортите са просто държавно одобрен дарвинизъм.
Държавата отразява възгледите на онези, които гласуват за
ръководството.11 “Ако човекът няма индивидуално
достойнство, няма безсмъртна душа, няма смисъл на
живота извън политическия ред, тогава абортите – както
блудството, прелюбодейството и содомията – стават
незначителен въпрос.”12 Има достатъчно хора, които могат
да принудят останалите да ги слушат; те искат аборти, без
значение, че това означава отнемане на човешки живот.
“Важните социални причини” са станали моралната основа
на нацията.
10
“Students Defend Abortion For ‘High’ Social Reasons,” The Rutherford Institute 1(2)
(January/February 1984), 8.
11
Следният текст се появи в National and International Religion Report (March 27,
1989):
Повечето американци вярват, че абортите са неморални, но също
смятат, че изборът трябва да бъде оставен в ръцете на жената и силно
се противопоставят на всякакви конституционни поправки, които биха
обявили тази процедура извън закона, както открива едно запитване на
Los Angeles Times. Макар че едно голямо мнозинство смята, че трябва да
има възможност за аборт в случай на кръвосмешение, изнасилване, и
когато животът на майката е в опасност или има висока вероятност за
сериозни дефекти при раждането, 61 процента казват, че абортите са
“морално зли,” а 57 процента ги определят като “убийство,” показва
изследването. Въпреки това 74 процента казват, че изборът трябва да
бъде оставен на жената. Но 81 процента са съгласни, че непълнолетните
трябва да имат разрешение от родителите си за да имат аборт, а 53
процента казват, че трябва да се изисква и съгласието на бащата на
детето. Общо 60 процента казват, че твърдо се противопоставят на
конституционна поправка, която да отмени решението на Върховния Съд
по делото Роу срещу Уейд.
Запитването показва, че “57 процента определят” аборта като “убийство,”
докато 74 процента “казват, че изборът трябва да се остави на жената.” Това
означава, че значителен процент вярват, че на жените трябва да се позволява
да извършат убийство.
12
Joseph Sobran, “The Non-Debate of 1988 Is on Abortion,” The Conservative Digest
(October 1988), 98.

Чули сте, че е било казано

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Чули сте, че е било казано

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Чули сте, че е било казано

“You've Heard It Said”:

Чули сте, че е било казано

Обратно на общоприетото мнение

Никога вече бездейни

“Християнино! В какво вярваш?”

Предполагаеми негативни стихове

Много светове, от които да избираме

Библейската употреба на “свят”

Хуманизмът като паралел

Какъв пример е това?

Религия отвътре навън

Митът за свещеното и светското

Ново сърце, нов живот

ü Съдебна система (Изход 18; 1 Коринтяни 6:1-11)

ü Аборти (Изход 21:22-25)

В допълнение, има библейски принципи, свързани с

“НЕ МОЖЕШ ДА ПОСТАНОВЯВАШ

Автономията като закон

Кое не може да бъде постановено чрез закон

Дори този, който те мрази

Хуманистичната разновидност на неутралитета

Липсата на права сред пленниците

Бог вече е говорил

Реформите през вековете

Никакви законови права

Исус даде примера

Английското аболиционистко движение

Американското премахване на робството на

Библията като “Великата харта” на бедните и

Грижа за бедните и немощните

“Само да проповядваме благовестието”

Съживлението и обществената реформа

“ПОЛИТИКАТА Е МРЪСНО НЕЩО”

Държавната власт е установена от Бога

Държавното управление е едно сред много

Хората правят политиката такава, каквато е

Библията и политическата дейност

Политиката няма да ни спаси

Трите предназначения на закона

Бог ходещ по земята

По-внимателен поглед в Библията

Управителите като Божии служители

Управителите като служители под Божието

Управителите като служители на правдата

Управители, които смесват религията с

Дали властите са зло?

Сегашното състояние на дявола

Сатана като “богът на този свят”

“БОЖИЕТО ЦАРСТВО НЕ Е ДОШЛО”

“Народ, който принася плодовете му”

6:15). Исус отхвърли именно идеята за политическо царство, такова царство,

Първоначалното установяване на царството

“ИМА РАЗДЕЛЕНИЕ МЕЖДУ

Затваряне на вратата за християните

Какво имаме предвид?

Примери за разделение на властите

Сътрудничество между властите

Какво да кажем за Конституцията?

Историята на Първата Поправка

Този малък предлог

Гледната точка на Пилат

Притчата за сеяча и почвите

Притчата за синаповото зърно