Карън Уайът

НАЙ-ВАЖНИТЕ НЕЩА
7 урока за живота, придобити
на прага на смъртта

Американска, първо издание

Автор: Karen Wyatt, 2011

Оригинално заглавие: WHAT REALLY MATTERS
Превод от английски Снежана Милева
Художествено оформление на корицата Аглика Маринова
Чонева-Стоилова
Стилов редактор Димитрина Ковалакова
Компютърна обработка Ана Цанкова
Коректор Мария Владова
Издателска къща: „ХЕРМЕС“, 2017г.

http://4eti.me

ISBN 978-954-26-1691-7

2
 СЪДЪРЖАНИЕ
БЛАГОДАРНОСТИ .............................................................................................................. 7

УВОД........................................................................................................................................ 9
Източници ........................................................................................................................... 10
Как е организирана книгата .............................................................................................. 10
Целта на книгата ................................................................................................................ 11

ПЪРВА ЧАСТ: ОСНОВАТА............................................................................................. 13

ПОДГОТОВКА ЗА УРОЦИТЕ ......................................................................................... 13
Защо е важна тази книга.................................................................................................... 13
Умиращите като учители .................................................................................................. 14
Отричане на смъртта ......................................................................................................... 15
Дарът да си смъртен .......................................................................................................... 16
Няма време за губене ......................................................................................................... 17
Различни гледни точки ...................................................................................................... 21
Танцът на живота ............................................................................................................... 22

ВТОРА ЧАСТ: УРОЦИТЕ ................................................................................................ 23

ПЪРВИ УРОК - СТРАДАНИЕТО: ПРИЕМЕТЕ ТРУДНОСТИТЕ ............................... 23

ЗРЕНИЕТО НА ЕДИН ХУДОЖНИК .............................................................................. 24
Страданието е необходимо ............................................................................................... 28
Страданието е уникално .................................................................................................... 29
Смирение ............................................................................................................................ 30
Търпение ............................................................................................................................. 31
Издръжливост ..................................................................................................................... 32
Свързаност .......................................................................................................................... 32

ВТОРИ УРОК – ЛЮБОВТА: ПОЗВОЛЕТЕ НА СЪРЦЕТО СИ ДА СЕ СЪКРУШИ

........................................................................................................................................ 35
МАЙКА И ДЕТЕ ................................................................................................................ 36
Взаимоотношенията имат първостепенно значение ...................................................... 40
Изграждайте взаимоотношения, вместо да трупате вещи ............................................. 41
Любовта е в малките неща ................................................................................................ 43
Да даваме, преди да получим ........................................................................................... 44

3
 Истинската обич поражда чудеса..................................................................................... 45
Уязвимост ........................................................................................................................... 48
Автентичност...................................................................................................................... 48
Себеотрицание ................................................................................................................... 49
Състрадание ........................................................................................................................ 50

ТРЕТИ УРОК - ПРОШКАТА: НЕ ЗАТАЯВАЙТЕ ОБИДА ........................................ 52

БРАТСКА ОБИЧ ................................................................................................................ 53
Прошката е необходим акт на обич ................................................................................. 56
Да простим на себе си ....................................................................................................... 57
Да простим на другите ...................................................................................................... 58
Да простиш на Бог ............................................................................................................. 60
Прошката лекува ................................................................................................................ 62
Опрощението трансформира ............................................................................................ 63
Отговорност ........................................................................................................................ 65
Толерантност ...................................................................................................................... 66
Помирение .......................................................................................................................... 66
Изкупление ......................................................................................................................... 67

ЧЕТВЪРТИ УРОК - РАЯТ: ЖИВЕЙТЕ В НАСТОЯЩИЯ МОМЕНТ .................... 69

УЧЕНИЧЕСКОТО БЮРО ................................................................................................. 70
Баланс в настоящия момент .............................................................................................. 76
Практикувайте осъзнатост ................................................................................................ 77
Изразявайте благодарност................................................................................................. 78
Доверете се на провидението ........................................................................................... 79
Жизненост ........................................................................................................................... 81
Спокойствие ....................................................................................................................... 81
Творческа сила ................................................................................................................... 82
Импулс ................................................................................................................................ 82

ПЕТИ УРОК - ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО: ОСЪЩЕСТВЕТЕ ВИСШИЯ СИ

ПОТЕНЦИАЛ ............................................................................................................. 85
ПРОВОДНИК ЗА ЛЮБОВТА .......................................................................................... 86
Предназначението е в нас ................................................................................................. 88
Предназначението съществува само в настоящето ........................................................ 89
Предназначението е потенциал ........................................................................................ 91
Приемане на загадката ...................................................................................................... 93
Старание.............................................................................................................................. 94

4
 Отговорност ........................................................................................................................ 95
Яснота.................................................................................................................................. 96
Задоволство ........................................................................................................................ 97

ШЕСТИ УРОК - ПРЕДАВАНЕТО: ОСВОБОДЕТЕ СЕ ОТ ОЧАКВАНИЯТА .... 100

ЛИКЪТ НА БОЖЕСТВЕНОТО...................................................................................... 101
Откажете се от резултатите ............................................................................................ 106
Активно предаване .......................................................................................................... 109
Самообладание ................................................................................................................. 111
Приспособимост............................................................................................................... 111
Хармония .......................................................................................................................... 112
Синхроничност ................................................................................................................. 113

СЕДМИ УРОК - ПРЕХОДНОСТТА: ЗАСТАНЕТЕ ЛИЦЕ В ЛИЦЕ СЪС СТРАХА

СИ ................................................................................................................................ 116
В ПРИСЪСТВИЕТО НА ЕДИН ЙОГИН ...................................................................... 117
Преходността е необходима ........................................................................................... 121
Духовната криза на преходността .................................................................................. 122
Обръщайте внимание на „малките смърти“ .................................................................. 123
Обединете страха и вдъхновението ............................................................................... 124
Смъртта като учител ........................................................................................................ 126
Смелост ............................................................................................................................. 127
Интегритет ........................................................................................................................ 128
Съгласуваност .................................................................................................................. 129
Осъществяване ................................................................................................................. 130

ТРЕТА ЧАСТ: ПРИБИРАНЕ НА РЕКОЛТАТА ........................................................ 135

ПРИЛАГАНЕ НА УРОЦИТЕ В ЖИВОТА ................................................................... 135
ЧУДЕСАТА НА РУЖИТЕ .............................................................................................. 136
НАЙ-ВАЖНОТО НЕЩО ................................................................................................ 147
ПЛАНЪТ НА ГРАДИНАТА ........................................................................................... 148
ТАНЦЪТ НА ЖИВОТА .................................................................................................. 149
ГРИЖИТЕ ЗА ГРАДИНАТА.......................................................................................... 153
ГРИЖИ ЗА ПЛАНЕТАТА .............................................................................................. 161

5
 На майка ми, която ме научи да виждам красотата на градината; и на
баща ми, който ме научи да се стремя към звездите

Д-р Карън Уайът прекарва по-голяма част от 25-годишната си практика

в грижи за пациенти в старчески домове, хосписи и приюти за бездомни. Тя
става свидетел как в края на земния си път хората правят равносметка на
постигнатото и придобиват по-различна перспектива за наистина важните
неща в живота.
Изпълнена с мъдрост и състрадание, тази книга съдържа вдъхновяващи
истории за духовно пробуждане, разрешаване на дългогодишни конфликти
и осъзнаване на смисъла на живота. Авторката споделя не само вълнуващите
трансформации на своите пациенти и техните семейства, но и собственото
си духовно израстване. Седемте ценни житейски урока са представени в
отделни глави. Те ни припомнят изконни истини - като това да приемаме
трудностите, да обичаме безусловно, да прощаваме и да живеем в настоящия
момент, без да се боим от несигурността на бъдещето.
Мъдрите послания в книгата биха повдигнали духа на всеки, изгубил
надежда и посока, и биха го изпълнили с радост и благодарност. А усвоени
навреме, могат да ни помогнат да живеем по-пълноценно и в хармония със
себе си и околните.

6
 БЛАГОДАРНОСТИ

Моите най-сърдечни благодарности на всички, които допринесоха за

успешното написване на тази книга - на хората, които предложиха пряката
си подкрепа, опит и познания, а също и на онези, които безмълвно се молеха
за мен, докато аз се трудех с любов. Мери Лангфорд, преподавател в курса
„Мъдростта на богатия писател“, благодаря ти, че повярва в книгата ми още
в началните й етапи и ме насърчаваше, когато беше нужно да продължавам
да упорствам. Признателна съм и на редакторката си Джийни Маккафърти,
която работи със старание и отдаденост, за да може ръкописът да постигне
пълния си потенциал, и за мъдрите и успокояващи съвети в процеса на
писане. Благодаря на Кензи Сугихара, Нанси Сугихара и целия екип на Select
Books за ентусиазираното желание да издадат този материал и за търпението
към липсата ми на опит в тази област. Задължена съм на агента си Бил
Гладстоун за това, че видя потенциала на тази книга и ми осигури безопасно
пътуване в издателския свят - благодаря ти, че каза „Да“, когато щеше да е
толкова лесно да ми откажеш.
Много са приятелите и близките, които изиграха съществена роля, като ме
насърчаваха да продължавам напред. Дийна Мецгер, учител по писане и
духовен наставник, благодаря ти, че ме подтикна сама да изживея тези уроци
и ми вдъхна дълбоката вяра, която ми беше нужна, за да изпълня задачата.
Благодаря и на духовния учител Роуз Лонгхил за това, че пробуди душата ми
и ми припомни предназначението ми - твоето приятелство и интуитивни
напътствия ми помогнаха да следвам правия път в моменти на съмнение и
обезсърчение. За постоянния оптимизъм и непоклатима вяра в мен самата
благодаря на майка ми Маргарет Уайът, чиито мощни молитви поддържат
всичко добро на този свят. Вечно задължена съм на прекрасните си деца
Арън и Емили за емоционалната подкрепа, задълбочените отзиви,
творческото вдъхновение и правните съвети, откакто се заех с това
начинание. За мен е голямо щастие да съм ваша майка и да гледам как всеки
ден правите света по-добър. Не мога да намеря думи, за да изразя
благодарността си към съпруга ми Лари, който с готовност се отправи с мен
на това пътешествие в неизвестното. Благодаря ти, че направи прекрасна
градинска стая, в която да пиша, че ни издържаше, докато осъществявах
прехода от една професия към друга, за това, че прекара часове в търпеливо
изслушване на идеите и историите ми, че никога не изгуби вяра в мен и
запази здравия си разум, когато моят беше поставен на изпитание, че беше
мой неуморен поддръжник и продаваше книгите ми, една по една. В
съвместния ни житейски път любовта ми към теб няма начало и край.
И накрая, моята признателност не се ограничава в рамките на този живот.

7
Тя се простира и отвъд, към хората, които вече ни напуснаха. Благодаря на
баща ми, чийто живот ме вдъхнови да работя с отдаденост и постоянство и
чиято смърт ме накара да стана лекар в хоспис. Тази книга нямаше да
съществува без пациентите на хосписа и семействата им, които великодушно
споделиха историите си и ме допуснаха до себе си в последните мигове от
живота си. Вечно признателна съм им за това, че ми преподадоха тези
духовни уроци, които оказаха толкова силно влияние върху живота ми и ме
изцелиха.

8
 УВОД
" - Нали знаеш, че преди да седнеш да пишеш за тези уроци, ще трябва да
изживееш всеки един от тях?"
Това ми каза на сбогуване Дийна Мецгер, моят учител по писане и духовен
наставник, в края на едноседмичния курс, след който възнамерявах да
започна тази книга. Озадачена, аз се запитах какво ли иска да каже -
постепенно обаче щях да осъзная истината и дълбочината на думите й.
Малко след курса в живота ми настъпиха драстични промени; наложи се
набързо да се преместя със семейството си в друг щат, което ме принуди да
напусна толкова обичаната си работа с пациентите на хосписа. Въпреки че
по това време вече бях отбелязала значителен напредък в справянето с
мъката от самоубийството на баща ми, рязък обрат в живота ми отново ме
хвърли в дълбоко отчаяние, принуждавайки ме да се изправя още веднъж
пред болката от загубата. Бях силно разтърсена и отново се озовах в
тресавището на старите рани и погребаната скръб. Така, най-неочаквано,
изгубих цялото вдъхновение и енергия за написването на тази книга -
всъщност в продължение на месеци не можех да напиша каквото и да е. А
после, когато този вътрешен стимул отново се събуди, бях в състояние да
пиша само за смъртта на баща ми - и резултатът беше първата ми книга
„Въпрос на живот и смърт - истории за изцеляване на загубата и мъката“.
След като многократно се провалях в опитите си да започна седемте урока,
накрая се отказах. Събрах всички записки и ръкописи в кутия, която прибрах
в дъното на килера. Отдадох се на работата и семейството си и рядко се
сещах за историите на умиращите, затворени в онзи кашон.
Няколко години по-късно срещнах Роуз Лонгхил, жена с необикновени
способности и духовен учител. След като се запознахме, тя сподели какво й
се е разкрило интуитивно - че от много дълго време пренебрегвам нещо
важно, с което би трябвало да се занимавам. В същия миг в паметта ми
изплуваха историите на пациентите от хосписа и осъзнах, че трябва да се
върна към тях. Когато след толкова години седнах отново да прегледам
уроците, си дадох сметка, че действително през това време ги бях изживяла.
Вече можех да напиша книгата не просто като страничен наблюдател, а като
участник в трансформиращата живота мъдрост на „Най-важните неща“.

9
 Източници
Това са истинските истории на пациенти от хосписа, с които съм работила
като лекар. Променени са имената им, както и някои незначителни
подробности, с цел да се защити самоличността на болните и техните
семейства. Всеки разказ съм комбинирала с конкретния урок, който той
илюстрира най-добре - в действителност обаче във всеки от тях се съдържат
и седемте урока.
Цитатите от Новия завет съм взела от „Нов завет: Съвременен превод от
армейски“ на Джордж Ламза. Арамейският е езикът, на който са говорили
Исус и учениците му; език, който се характеризира с богата символика и
смислова многопластовост. Въпреки че някои стихове се различават от
стандартните им версии, които са преведени от гръцки, за мен армейските
текстове предлагат най-дълбоко и всеобхватно разбиране на посланието на
Исус.

Как е организирана книгата

В Първа част - Основата, излагам базата за разбиране на уроците, на които
ни учат хората, приближаващи смъртта. Изследвам също така причините,
поради които тези уроци са важни за усвояване на този етап от
съществуването ни.
Втора част - Уроците, е организирана в съответствие с изреченото от Исус
на кръста, традиционно познато като Седемте последни слова. Всяка глава
започва с цитат на съответното Слово от евангелието и кратко тълкуване на
смисъла му. С времето осъзнах, че в Седемте последни слова се откроява
същият модел, който виждах да се проявява в преживяванията на пациентите
ми. Докато размишлявах над това, прозрях смисъла - Исус е човек, който
съзнателно посреща Собствената си неизбежна смърт. Чрез предсмъртните
си думи този съвършен учител по духовно израстване ни служи за пример,
който да последваме в очакване на края на собствения ни живот.
Макар че съм използвала този аспект от християнската традиция като
композиционен принцип в книгата, духовният фокус на седемте урока не се
ограничава до определена религия или философия. В действителност тези
уроци представляват универсални истини, присъстващи във всички
вероизповедания и философски школи. От тях могат да се възползват дори
онези, които не се идентифицират с нито една религиозна практика или
духовна традиция.
За да илюстрирам всеки един от уроците, съм подбрала конкретна история
на пациент, с която започва всяка глава. Тези истории, богати на смисъл и

10
вдъхновение, са открити за читателско тълкувание. След това представям
моя анализ на Семената на мъдростта, които ни се дават с тази история, и
Плодовете, или чертите, които ще се проявят, ако бъде усвоен урокът.
Дискусията излага в детайли работата по духовното израстване, която се
извършва в градината на всекидневния живот, и включва допълнителни
кратки истории за илюстрация на отделните моменти. Следващата част от
всяка глава - Гледката от градината, обобщава този ежедневен поглед върху
духовното израстване. И накрая, основната духовна истина във всеки урок,
представена от възможно най-висшата гледна точка - Гледката от
Галактиката.
Последната, Трета част - Жътвата, започва с „Чудесата на ружите“. Това
е история, разказваща за собственото ми духовно израстване по време на
работата ми с две пациентки на хосписа в продължение на две години. Тук
излагам концепцията за „Прилагане на уроците в живота“ с търпение,
усърдие и постоянство, което рано или късно води до трансформация.
Финалната глава съдържа практически метод за включване на седемте урока
в ежедневието и предлага напътствия за започването или продължаването на
процеса на духовно развитие.

Целта на книгата
Мотивацията ми да напиша тази книга има две измерения. Преди всичко,
след като посветих 8 години от лекарската си кариера на работата в хоспис
и седях до стотици болни в последните мигове от живота им, в мен се разви
едно спокойно и твърдо приемане на смъртта и процеса на умиране. Убедена
съм, че си струва да го споделя особено след като в обществото ни като цяло
и в частност в здравната ни система не се прави достатъчно, за да се
поощряват смислените разговори за реалността на смъртта или за да се
разсее донякъде ужасът, съпътстващ този проблем. Надявам се, че тези,
които прочетат тази книга, ще почувстват новооткрит мир и утеха, когато
мислят за края на живота си и взимат свързани с него решения, включително
разбиране за грижите в хосписа.
И второ, докато работех самостоятелно по всеки от уроците, започнах да
осъзнавам, че те съдържат мощни духовни истини, довели до
трансформацията на всеки аспект от живота ми. Днес, когато светът се
намира в глобална криза, заплашваща околната среда, финансовите
структури и безопасността и мира на всички негови обитатели, моментът е
подходящ отново да съсредоточим вниманието си върху такива духовни
учения. Тъй като ресурсите на планетата ни са ограничени, ние трябва да
съумеем да усилим до възможно най-висока степен своята съзидателност и
да впрегнем продуктивността си за откриването на смислени решения на
тези заплахи - нямаме миг, нито атом енергия за губене, докато вървим към
11
бъдещето. Седемте житейски урока, на които ни учат историите на
умиращите в тази книга, имат за цел да ни помогнат да настроим
индивидуалния си фокус в хармония с изцелителния процес, необходим
навсякъде по света. Нужно е да се обединим и да насочим вниманието си към
въпросите от критично важно значение, но преди всичко всеки от нас в своя
собствен живот трябва да научи кои са най-важните неща. Моля се книгата
да ви подтикне в тази посока.

12
 ПЪРВА ЧАСТ: ОСНОВАТА
ПОДГОТОВКА ЗА УРОЦИТЕ

Тед, пациент на хосписа, на когото му оставаха броени дни живот, се

обърна към мен и настойчиво каза: „Едва сега, когато наближава време
да умра, научих кои са най-важните неща в живота. Защо не го разбрах
по-рано? Трябва да кажете на хората да внимават СЕГА и да научат
тези уроци, преди да е станало късно.“
Ето как семената на тази книга бяха засети преди много години край
леглото на един умиращ човек. През следващите няколко години, докато
присъствах на последните дни на много други пациенти, започнах да
осъзнавам изключителната възможност за трансформация в края на живота,
даваща един нов и мъдър поглед върху смисъла и целта на съществуването.
Ставах свидетел на красотата и покоя, които съпътстваха последните мигове
на тези хора, и собственият ми страх от смъртта постепенно започна да се
разсейва. Уроците, които научих, се превърнаха в основен стожер в живота
ми, насочвайки ме при взимането на решения и в действията ми към онова,
което е най-стойностно, към най-важните неща на този свят.

Защо е важна тази книга

Днес, когато сме навлезли във второто десетилетие на 21-ви век,

безпокойството сякаш е станало повсеместно и навсякъде се долавя усещане
за обреченост. Учени, философи, ясновидци, мъдреци и пророци ни казват,
че планетата ни е на ръба на катаклизъм, глобално изменение, предсказано
да се случи през следващите десет години. Никой не може да каже как ще се
осъществи този повратен момент и какво въздействие ще окаже върху всеки
от нас тази промяна, но това вероятно ще е дълбок преход, който ще засегне
по един или друг начин целия свят.
Междувременно глобални безредици като терористични актове, природни
бедствия, военни действия, световната икономическа криза, промените в
климата и дори политическите вълнения в Близкия изток са все
предвестници на предстоящите промени. В хода на историята се разви
моделът, при който „старите“, установени и стабилни структури - били те
общества, градове, култури, убеждения, застроени територии или гори -
трябва да се премахнат, да се изкоренят, за да може да израсне нещо ново.
По подобен начин процесите на унищожение, които като че ли обхващат
всичко около нас, подготвят почвата за бъдещи трансформации.
13
 Американското общество вече десетилетия е впримчено в егоистичен,
материалистичен стадий на развитие, доказателство за който е „Поколението
,Аз“ на 80-те и бързият възход на консуматорството оттогава насам. В
резултат на това мнозина от нас не са подготвени да се справят с внезапното
разрушение и разпад в нашия свят. Ние не сме разработили емоционалните
и духовни инструменти, които ще са нужни, за да се издигнем над кризата и
да процъфтяваме. Този факт е очевиден в настоящия глобален икономически
спад, а в неотдавнашно национално проучване за употребата на лекарства и
грижите за психичното здраве един от всеки десет пълнолетни е отговорил,
че през изминалата година му е било предписано психично лечение. Освен
това най-често предписваното лекарство в страната ни днес е „Викодин“,
което е наркотично болкоуспокояващо. Изглежда, че болката на
ежедневието ни кара да се обърнем за помощ към фармацевтичните
средства, тъй като ни липсват вътрешни ресурси да се справим. Ако тази
икономическа ситуация е просто предвестник на бъдеща криза, как ще
оцелеем, когато се изправим пред многократно по-голямо страдание?
Целта, която тази книга се надява да постигне, е да предостави рамка, в
която да бъдат видени настъпващите промени, а също и интензивен курс по
духовни умения, необходими за справяне в бедствени ситуации. Време е да
отвърнем вниманието и силите си от егоистичните стремления на миналото
и да ги насочим към пробуждането и съзряването ни като съзнателни
същества. Уроците, изложени тук, създават основа, от която да започне
духовното израстване. И макар това да са древни, неизменни принципи,
неотложността, скрита в посланието, е съвременна и уникална за
положението, в което се намираме. Не подценявайте факта, че следващите
ни крачки имат потенциала да определят хода на бъдещето ни.

Умиращите като учители

След смъртта на баща ми останах без посока, изгубила вяра, че този свят е
безопасно място за съществуване. Докато отчаяно търсех отговори, съумях
да намеря утеха и напътствия в историите на умиращите пациенти, за които
се грижех в работата си в хосписа. Те споделяха с мен не само съкровени
моменти от последните си дни, но и колективната мъдрост, която бяха
събирали през целия си живот. Някои пациенти стигаха до феноменални
прозрения и яснота на духовния поглед по време на кризата, предшестваща
умирането, и горяха от нетърпение да споделят познанието си. При други
трансформацията бе видима в поведението и външния вид и трудно би могла
да се опише с думи. Понякога грижещите се за пациента изживяваха дълбока
еволюция, докато споделяха последните мигове на любимия човек. Всички
тези истории за това как живеем и умираме на тази планета вдъхновяват,

14
затрогват и възвисяват. В много случаи самите пациенти ме помолиха да
разкажа за съдбите им, съжалявайки, че нямат достатъчно време, за да
споделят новооткритата мъдрост с другите. Оттогава ги нося със себе си в
очакване на удобната възможност най-после да изпълня поетото обещание.
Ето защо тази книга е посветена на болните, които с такава щедрост ми
преподадоха уроците за живота и смъртта.
Важно е да се разбере защо ние, които в този момент сме в разцвета на
живота си, имаме какво да научим от онези, които вече са се изправили пред
своята тленност и са си отишли от този свят. Както ще стане ясно, историите
от хосписа са истории на хора, които починаха от хронична, нелечима болест
и прекараха много време в очакване на собствената си смърт, посрещайки я
храбро. Те живяха в състояние на продължителна криза, като се учеха да се
справят с трагедията и да продължават да намират смисъл във всеки оставащ
им ден. Днес, когато гледаме напред към несигурни времена и потенциални
заплахи към приятния живот, с който сме свикнали, можем да извлечем
полза от мъдростта на хората, извършили изпълнения с опасности преход,
които отчаяно искаха да проумеем познанието, добито от тях в края на
живота им. Ние ги почитаме, като се учим от историите им и използваме
уроците им, за да разширим духовното си израстване в подготовка за онова,
което ни предстои. Време е да съберем смелост и да се изправим пред своята
тленност.

Отричане на смъртта

Няма място на земята, където да погледнем и да не видим смъртта. В

преминаването от един сезон към следващия, в изплетената паяжина, в
падането на звезда в нощното небе ние съзираме Истината за живота -
материята се разпада, животът свършва. Нашата преходност е една от
основните характеристики, които споделяме с всички други форми на живот
- от планктона до птицечовката, от амебата до гората от трепетлики всичко
някога ще умре. Като вземем предвид изобилието от доказателства, които ни
заобикалят, напълно ясно е, че настоящият ни живот ще свърши. Въпреки
това съвременното общество като че ли е забравило тази фундаментална
истина на човешкото съществуване - смъртта е неизбежна.
Повечето хора в началото на миналия век са умирали вкъщи. В последните
им дни за тях са се грижели близките, които после са подготвяли тялото за
погребение, като може би са го полагали на кухненската маса, за да го измият
и да го облекат за последния му път. Смъртта е била постоянно присъствие
в ежедневието, често резултат от инфекции или наранявания, за които е
имало малко ефективни средства за лечение. Дори децата в ранна възраст са
свиквали да приемат смъртта като нещо естествено. С развитието на

15
модерната медицина обаче, използваща напреднали технологии и
чудотворни, животоспасяващи лекарства като пеницилина, смъртта се е
превърнала в изход, който като че ли временно може да се избегне.
Започнахме да чувстваме известна увереност в способността си да отбиваме
атаките на „оная с косата“ и едновременно с това загубихме осъзнаването на
връзката между живота и смъртта. В резултат на това сме забравили
истината, че земната ни преходност в края на краищата придава смисъл и
ценност на физическото ни съществуване на тази планета. Правим си лошата
услуга да се боим до ужас от смъртта и това ни кара да влагаме все повече
усилия и пари за здравна помощ, за да съхраним живота си на всяка цена.
Например близо 25% от годишния бюджет за здравно осигуряване в
Америка се използва за агресивни животоподдържащи грижи през
последния месец от живота, които до голяма степен са безполезни и в много
случаи вместо да подобрят здравето, само удължават страданията.

Дарът да си смъртен

С все по-задълбоченото изследване на живота и смъртта приемането на

едно фундаментално убеждение ще ни помогне да разтълкуваме
представените тук уроци и да ги степенуваме по важност. Според това
убеждение животът ни е духовно пътуване във физическата реалност. С
други думи, целта на съществуването ни като същества от плът е именно да
усвоим определени духовни истини по време на престоя си на земята. Няма
съмнение, че човешкото тяло е удивително средство за събиране на
информация и поемане на мъдростта на живота, с петте си сетива за
преживяване на многообразието на природата, проявяващо се в миризми,
звуци, гледки, вкусове и текстури; с многофункционални крайници, които
ни позволяват да се движим и да предприемаме действия; с органи, даващи
ни възможност да изпитваме удоволствие и да приемаме храна; с невронни
връзки, с помощта на които добиваме познания, мечтаем и разсъждаваме; с
вградени системи за растеж, възстановяване и лечение. Какъв невероятен дар
е това физическо съществуване - и все пак животът е дар, който не трае
вечно. На това тяло му е писано да отпада и да се износва във времето до
момента, в който изконсумира физическия потенциал за познание, даден ни
с раждането.
И така, в последните дни от живота трябва да се извърши едно постепенно
изместване на вниманието от заниманията във физическия свят към истините
на духовната сфера. За сметка на загубата на определени функции и
способности на физическо ниво ние получаваме възможността да се сдобием
с пoвисша, неосезаема мъдрост и разбиране. Всъщност душата заблестява
по-ярко с отслабването на тялото. Много пъти по време на домашните си

16
посещения при умиращите съм наблюдавала една прекрасна, мека светлина
да обгръща лежащия пациент. В първия момент винаги се оглеждах за скрита
лампа или друг източник на блясъка, преди да осъзная, че виждам светлината
на душата, незасенчена от физическото тяло, което бързо се топеше. В този
смисъл това, че сме смъртни същества, е нещо съвършено - защото ако
можехме да поддържаме тялото си младо и силно завинаги, вниманието ни
вероятно никога не би се обърнало към духовното. Може би щяхме да
останем затънали в материалистичното, егоцентрично ниво на развитие без
подтик да продължим напред.

Няма време за губене

Някой сигурно би казал: „Но щом можем да очакваме тези уроци в края
на живота, защо да си правим труда да ги учим сега? Защо да не изчакаме
последните си мигове и тогава да се съсредоточим върху духовния аспект
на съществуването ни?“. Отговорът е, че с всеки изминал момент
промяната във всички области на живота все повече се ускорява.
Технологиите напредват толкова бързо, че повечето от нас не смогват да
бъдат в крак с тях: същото се отнася за предизвикателствата, пред които сме
изправени на тази планета. За да се подготвим за преходите в бъдещето,
трябва да изпълним някои духовни задачи сега. Повече не можем да отлагаме
осъществяването на стъпките, необходими за развитието ни. Всъщност,
както осъзнаваха умиращите пациенти, тези уроци трябва да бъдат усвоени
на по-ранен етап, за да бъдат използвани за благото на всички живи
същества. И така, днес, когато стоим на ръба на пропастта между
трансцендентното и унищожението, нямаме време за губене.
Друга очевидна причина да научим навреме уроците на умиращите е, че
във физическото ни съществуване няма гаранции. Никой от нас не знае кога
или как ще напусне този живот и никой не може да бъде сигурен, че ще му
бъде дадено да извърви бавния път на старостта към смъртта. Ще постъпим
мъдро, като се възползваме от всяка възможност да се учим, тъй като не
знаем дали ще ни се предостави друг такъв шанс в бъдеще.

17
 ГЛЕДКАТА ОТ ГРАДИНАТА
Процесът на духовно израстване може да се сравни с отглеждането на
градина - ние засяваме семена и накрая прибираме реколтата. Представете
си, че при раждането си сте получили малък парцел земя и шепа семена.
Местонахождението на градината не зависи от вас - тя може да е в
плодородна долина или на скалисто било и не сте в състояние да промените
качеството на земята. Освен това не решавате колко слънчева светлина,
дъжд, вятър или град да пада върху градината ви. Ваш дълг е обаче да засеете
семената, които са ви дадени, да потърсите още семена, да подхранвате и да
се грижите за онова, което сте засадили, и да приберете реколтата, когато е
готова. Според тази метафора някои аспекти от съществуването ви на този
свят са извън вашия контрол - мястото на раждане, семейството, културата и
общността, както и наследените качества. Ваш дълг обаче е да използвате
факторите, на които можете да повлияете, като усилията и намеренията ви,
за да изваете възможно най-добрия живот от суровия материал, даден ви при
вашето рождение. Това е есенцията на духовния растеж - да използваме
всичко, което ни предлага животът (както положителните, така и
отрицателните фактори), да проявим своя висш потенциал и да осъзнаем, че
всичко, включително ние самите, е свято.
Съгласно метафората за градината, житейските уроци от историите на
умиращите могат да ви предоставят още семена, които да засеете в своя
парцел земя и един ден да приберете плодовете им. Възможно е в момента
да е твърде рано за някои от тях да израстат, но пък те винаги могат да
разцъфтят след време, когато условията са благоприятни. Просто ги
съхранявайте, докато не осъзнаете, че сте готови да започнете да ги
обработвате, преобразявайки се под влиянието на съдържащите се в тях
истини. Не забравяйте, че работата в градината, тоест трудът по духовното
израстване, е всъщност единствената причина да сте на този свят, най-
важното нещо в този живот.

18
 ГЛЕДКАТА ОТ ГАЛАКТИКАТА

Метафората за градината, изискваща непрестанно внимание и грижи, е

подходящ начин да си представите ежедневните събития в живота ви и
работата, която е нужно да извършвате, за да израствате духовно. Градината
представя „малката картина“ на живота, изграждана от действията и
решенията, които вземаме всеки ден. Има обаче и друга перспектива - това
е „голямата картина“ на човешкото съществуване, изискващо от нас да
погледнем отвъд личните си интереси и да осъзнаем механизмите на един
по-голям процес, който обхваща планетата и цялото човечество. Тази гледна
точка можем да постигнем, като отстъпим от дребните детайли и се опитаме
да видим цялостната панорама на съществуването, все едно се намираме
високо над Земята и я наблюдаваме.
Астронавтите описват като удивителен момента, когато зърват планетата
ни през прозорчето на космическия кораб - внезапното осъзнаване за висше
предназначение, за нещо действително важно. Едгар Мичъл, стъпил на
Луната по време на космическата мисия на „Аполо 14“, описва как вижда
Земята да се появява зад очертанието на Луната като „бляскав синьо-бял
скъпоценен камък, светло, изящно небесносиньо кълбо, изпъстрено с бавно
въртящи се бели воали, издигащо се постепенно като малка перла в черно,
загадъчно море“. И тогава го спохожда озарението: „Присъствието на
Божественото стана едва ли не осезаемо и аз знаех, че животът във Вселената
не е просто случаен резултат от произволни процеси... познанието просто ме
осени“. Това прозрение толкова силно вдъхновява Мичъл, че след
оттеглянето си от космическата програма той основава Института по
ноетика, имащ за цел да насърчава развитието на науката на съзнанието с цел
да се съдейства на трансформацията.
Тази удивителна, просветляваща гледка от високо обаче не е достъпна само
за онези, които пътуват в Космоса, избягали от земното притегляне. Един
пациент на хосписа ми описа много сходно видение, което му се беше
присънило веднъж.

Юджийн, мъж, прехвърлил 70-те, очаквал смъртта. Имал тежко

сърдечно заболяване, от което страдал през по-голямата част от живота
си. Първият му инфаркт се случил трийсет години по-рано и увредил
изключително много сърцето му. Лекарите казали на него и съпругата му
Бет, че поради критично увредената сърдечна функция има вероятност да
живее по-малко от очакваното. И така двамата се подготвили за това
възможно бъдеще. Обсъждали подробно как ще живее Бет без него и

19
съставили финансов план, за да може тя да има някаква сигурност, когато
настъпи този момент. През следващите петнайсет години Бет се
подготвяла да посрещне старостта сама, докато Юджийн работел върху
това да се помири с миналото си.
И тогава ги връхлетяла неочаквана трагедия. Съвсем внезапно Бет
починала вкъщи от спукана аневризма в мозъка. В очакване на линейката
Юджийн я държал в обятията си, докато тя си отивала пред очите му.
Бил съкрушен и напълно озадачен от това развитие. Не бивало съпругата
му да умре млада! Тя винаги била с цветущо здраве и нямало причина да се
подготвят за НЕЙНАТА смърт. Юджийн се почувствал огорчен и предаден
от Бога и от самия живот и се оставил на депресията да го завладее. Бил
вложил толкова усилия да се подготви за собствената си смърт и нямал
представа как да продължи да живее без любимата си съпруга.
Следващите дванайсет години той прекарал, изпълнен с отчаяние и
потиснатост, мразейки всеки миг от живота си, като наум изреждал
радостите, от които ненавременната смърт била лишила Бет. „Не е
честно!“ се превърнало в негова мантра и той постоянно и гневно я
повтарял в разговорите си с хората.
Само няколко дни преди да срещна Юджийн обаче, всичко се променило
заради един сън. Както той ми го описа, в съня бил пренесен на далечна
звезда е Галактиката. Когато погледнал към Земята, видял с подробности
как се развил животът му и този на Бет. И така, от тази извисена
перспектива той изведнъж осъзнал, че по някакъв начин всичко е съвършено
точно такова, каквото е. Видял, че всяко събитие, което се било случило,
има предназначение и смисъл - включително смъртта на Бет от аневризма.
С блеснали очи и ангелска усмивка Юджийн ми каза: „Ние си мислим, че
животът е несправедлив, но това е, защото го виждаме само от земята.
Ако можехме винаги да виждаме живота такъв, какъвто изглежда отгоре,
щяхме да знаем, че ВСИЧКО е справедливо! Знам, че това е истина: Всичко,
което ни се случва, е справедливо в Божиите очи. Ние просто не разбираме
как действат нещата.“
Юджийн прекара следващите няколко месеца в мир и удовлетворение,
отново подготвяйки се да напусне този живот. Горчивината, която го
беше преследвала цели 12 години, беше изчезнала и той разказваше на
всички за откровението си, опитвайки се с всички сили да им обясни какъв
е истинският смисъл на справедливостта и колко е важно човек да
промени гледната си точка.

20
 Различни гледни точки

От историята на Юджийн става ясно, че начинът, по който тълкуваме

живота и случващото се в него, може да се промени в зависимост от това как
гледаме на него. Отделният живот обикновено има за фокус детайлите и се
влияе от емоционалните вълнения, както бурите причиняват поразии на
посевите ни. На това ниво на „градинарство“ грижите и добруването на
въпросния индивид са най-важни. Ето защо за Юджийн смъртта на жена му
е безсмислена и несправедлива от ограничената гледна точка на неговата
отделна градинка. Когато обаче му беше показано едно по-всеобхватно
виждане, той осъзна, че всички индивидуални аспекти на живота,
независимо дали на него му се струваха „добри" или „лоши“, заедно
образуват съвършен модел. Когато съумеем да отстъпим назад и да видим
живота си от „широкомащабната“ позиция на Галактиката, ще видим, че
всъщност нищо от това, което тревожи човека, не е отделно от цялото.
Всички неща са свързани и всичко е едно. Това виждане ни помага да
приемаме със спокойствие и хладнокръвие житейските предизвикателства,
които преобръщат нагласите ни - онова, което ни се струва несправедливо,
всъщност е справедливо; което ни причинява болка, всъщност ни помага;
това, в което сме се вкопчили, не е важно.
Процесът на духовно израстване, на развиването на все по-цялостна
осъзнатост, се състои в това да можете да виждате живота в галактическа
перспектива и когато се трудите в градината си. Трябва да сте в състояние
ежедневно да влагате всичките си усилия в засяването, обработването и
прибирането на плодовете и заедно с това да осъзнавате факта, че от една по-
висша гледна точка подробностите, свързани с почвата, семената и дори
продукцията, която произвеждате, нямат реално значение. От значение е
съзнанието ви - способността да възприемете възможно най-висшата гледна
точка спрямо всичко. Звучи объркващо и парадоксално и всъщност е точно
така-ето защо е нужен цял живот, за да проумеем природата на духовното
израстване.
Всъщност трябва да запомните само това: Процесът започва от собствената
ви градина и от посяването на семената, които дават уроците на умиращите.
В каквото и състояние да е градината ви, имайте вяра, че посятото ще
покълне, така, както всяко стръкче трева изниква от земята всяка пролет.

21
 Танцът на живота

"Нека животът ви танцува леко по ръба на времето като капка роса в

края на листо."
Рабиндранат Тагор

Ако прекарате време в наблюдение на цветна градина, бързо ще

разпознаете непрекъснатия танц на живота, който се извършва в нея.
Блещукащата капка роса пада върху листото и цялото му стъбло деликатно
се разтърсва. Леко нашепващият ветрец раздвижва ярките цветове в изящен
валс. Малката калинка отлита, оставяйки след себе си трептящо венчелистче.
Компонентите, правещи възможен този танц, са същите онези елементи,
които се проявяват отново и отново в седемте урока на умиращите:
подходящ момент, баланс, ритъм и благодат. Подходящият момент се отнася
до времето в безкрайността, според което за промяната е нужно да се работи
цял живот, а трансформацията се случва за миг. Балансът е свързването и
изравняване на две привидно противоположни сили, които взаимно си
помагат да оцелеят. Ритъмът е потокът на живота, енергията, която изпълва
всичко около нас. Благодатта е щедростта на изобилието - подобно на
градина, която ни дарява всичките си цветове и плодове. Докато четете
уроците, осъзнавайте несекващия танц във всяка история; настъпването на
подходящия момент, баланса, ритъма и благодатта, докато всеки един от
тези елементи се разгръща; и двамата партньори - Живота и Смъртта,
притиснати един към друг, полюшващи се вечно под музиката на Вселената.

22
 ВТОРА ЧАСТ: УРОЦИТЕ

ПЪРВИ УРОК - СТРАДАНИЕТО: ПРИЕМЕТЕ ТРУДНОСТИТЕ

„Жеден съм.“
Евангелие от Йоана, 19:28

Първият урок, на който ни учат умиращите, е: „Приемете трудностите“. В

него се разглежда подходът ни към страданието. В много отношения той е
най-трудният урок, но тъй като формира базата за всички останали, следва
да бъде представен в началото. С изучаването на следващите уроци
виждането ни за страданието ще се задълбочи и разшири, когато се пробудим
за осъзнаването, че житейските трудности отварят врата към
трансформацията.
Когато Исус умирал на кръста, единствените Му думи, говорещи за
физическо страдание, били две: „Жеден съм“. На арамейски език, който Исус
е говорел, думата tzheyn може да се преведе не само като „жаден“, но и със
значението на „вътрешно пресушен, пресъхнал“. Това по-широко тълкуване
включва в себе си както физическото състояние, така и чувството на духовен
и емоционален копнеж. Освен това tzheyn може да съдържа и идеята за
умишлено изсушаване с някаква по-важна цел, както например кратуната се
издълбава и изсушава, за да се използва като съд за вода.
Разбираме, че Исус е страдал изключително много, докато е умирал на
кръста, и въпреки това е приел болката храбро, без огорчение и без да се
оплаква.
Знаел е, че страданието и смъртта Му са необходими и ще донесат добро
на цялото човечество. Именно тази нагласа сме призовани да възприемем,
когато трябва да се изправим пред трудностите и трагичните събития в
живота си - да ги прегърнем, да ги посрещнем смело и хладнокръвно и от
руините да сътворим нещо прекрасно. Следва историята на Руби, която се
справи успешно с този урок.

23
 ЗРЕНИЕТО НА ЕДИН ХУДОЖНИК

Въпреки че страдаше от тежко сърдечно заболяване, което й

причиняваше постоянна умора, на 81 години Руби беше пълна с живот.
Набразденото й лице беше нежно и възторжено, а очите й блестяха
радостно, въпреки че беше сляпа. През последните 15 години Руби
постепенно беше загубила зрението си вследствие на макулна дегенерация
състояние, което вероятно беше причинено от изключително високото
кръвно налягане. Увредено с годините, в този последен етап от живота
й сърцето й едва работеше. И все пак Руби гореше от нетърпение да ми
разкаже историята си, докато ми правеше място да седна на леглото й.
Съпругът й починал млад и тя трябвало да отгледа трите си деца сама.
В продължение на много години работила усилено, за да издържа
семейството си, правейки безброй жертви. Най-сетне, когато
прехвърлила 50-те и децата й станали самостоятелни, Руби разполагала
с време да обърне внимание на собствените си интереси и открила, че
притежава неподозиран талант. През следващите години тя се научила
да тъче на стан и да създава прекрасни гоблени по акварелните модели,
които сама рисувала.
Не минало много време обаче и Руби установила, че има проблеми със
зрението. Продължила да не им обръща внимание, до момента, в който вече
й било трудно да вижда нишките на стана. Когато отишла на очен лекар,
узнала за заболяването си и разбрала, че с времето нещата вероятно ще се
влошават. Днес вече има начини да се забави процесът на макулна
дегенерация, но тогава не знаели за съществуването им. Лекарите й казали,
че зрението й все повече ще отслабва.
Малко след това Руби била принудена да се откаже от стана, защото не
виждала достатъчно добре, за да създава сложните фигури, които се
научила да прави толкова изкусно. Чувствала се отчаяна и се чудела с какво
да запълни времето си и как да използва творческите идеи, от които
преливала. Един ден прочела, че в местния колеж ще започне курс по
дърворезба; записала се и веднага се влюбила в това изкуство. С помощта
на ножчета тя ваела сложни фигури в дървените блокчета от трепетлика,
орех и американска липа. Тъй като можела да вижда отблизо дървото,
слабото й зрение не пречело на майсторската изработка. Учителят й
казал, че не е имал друг ученик, който да се е научил толкова бързо и да
проявява такъв талант за дърворезба. И макар акварелите и гоблените й
да били много красиви, Руби изпитала усещането, че именно дърворезбата
е истинското й призвание. Творенията й били произведения на изкуството

24
и по качеството си надминавали дори тези на учителя й.
През следващите пет години продължила да развива артистичния си
талант, като създавала възхитителни ръчно изваяни фигури и релефи, без
да мисли за заболяването си и влошаващото се зрение. И тогава внезапно
настъпила промяна - на практика за една нощ Руби изгубила напълно
зрението си. Творческите й занимания до такава степен я били погълнали,
че това рязко влошаване я заварило неподготвена. За един миг всичко в
живота й се преобърнало - сега тя зависела от помощта на децата си и не
можела да изразява творческите си пориви.
Руби изпаднала в отчаяние и изгубила желание за живот. Ако не можела
повече да твори - а това за нея било смисълът на живота й, - то може би
нямало смисъл да съществува. Тъмният свят, който възприемали очите й,
се отразявал в черното отчаяние, което я изпълвало. Един ден обаче я
посетил учителят й по дърворезба, с когото през годините били станали
приятели. Той разбирал колко болезнено изживява Руби загубата на
възможността да изразява творческите си способности, затова се
консултирал с преподавателите по керамика в школата и й донесъл
подарък. Разтваряйки дланите й, учителят поставил в тях буца гладка,
хладна глина за моделиране, влажна и готова за оформяне. Насърчена от
думите му, Руби започнала да я мачка с пръсти, наслаждавайки се на
допира до меката, отзивчива глина. Учителят й казал, че ще я посети пак
след две седмици, и я оставил с буцата глина в ръце.
Минали няколко дни, преди Руби да почувства отново сила да докосне
глината. Но когато я взела, през тялото й преминала позната искра на
творческо вдъхновение. Тя започна да оформя глината с бързи, майсторски
движения, сякаш цял живот била правила това. Въпреки че не виждала
формата, която създават ръцете й, Руби си я представяла мислено. Тя
разделила буцата и през следващите няколко дни изработила три отделни
фигури. Когато учителят й отново я посетил, Руби махнала с ръка към
лавицата, където съхнели неизпечените глинени произведения. Седейки в
нервно очакване на отзивите му, тя го чула да ахва, докато ги разглежда.
Когато най-после заговорил, той й казал, че макар дърворезбите й да са най-
добрите, които е виждал да създава негов ученик, глинените й скулптури
са толкова възхитителни, че в сравнение с тях дървените фигури
изглеждат обикновени. Смайването му било искрено, тъй като просто се
надявал да намери на Руби занимание, а не очаквал, че тя ще открие в себе
си още по-голям артистичен талант Руби продължила да моделира
невижданите си шедьоври от глина до самата си смърт. По време на
последната ни среща тя ми каза, че според нея е трябвало да изгуби
външното си зрение, за да събуди вътрешното. Когато вече не можеше да
вижда нещата, които я заобикаляха, тя най-после беше свободна да

25
погледне навътре и да открие красотата, която чакаше да бъде проявена.
Макар че другите трудно биха го разбрали, за Руби загубата на зрението
бе най-големият дар на живота. Тя беше убедена, че не би могла да разкрие
пълния си потенциал без слепотата, довела до съвършеното й вътрешно
зрение. Способността й да приема всичко по пътя си -и дарбите, и
слабостите си; и бедите, и сполуките - й донесе чувство на удовлетворение
в живота и покой в мига на смъртта. Руби наистина беше успяла да създаде
не само акварели, гоблени, дърворезби и глинени скулптури, които бяха
произведения на изкуството - самият й живот беше шедьовър.

СЕМЕНАТА НА СТРАДАНИЕТО

Историята на Руби ни учи, че когато напълно прегърнем страданието,

можем да открием една по-висша цел и да изпълним живота си със смисъл.
За да разберем този процес, има няколко качества - „семена“ - на
страданието, които трябва да изследваме и овладеем.

Страданието е универсално

Накъдето и да погледнем по тази земя, страданието съществува в една или

друга форма. Дивите животни трябва да търсят храната си всеки ден и стават
плячка на по-големите зверове. Горите биват изсичани до основи или
унищожени от насекоми като боровия корояд, а растенията се конкурират
помежду си за пространство и хранителни вещества, докато не ги стъпче
нищо неподозиращ турист. Достатъчно е да изгледате няколко минути от
вечерните новини, за да останете съкрушени от мащабите на страданието,
което изпитват хората навсякъде по света, независимо от общественото си
положение. Това страдание е една от особеностите, които свързват
човечеството с останалите създания в природата. Всичко живо страда и
всичко живо умира.
Понякога в ограниченото си виждане обаче ние забелязваме само
собственото си страдание, изпускайки другите от поглед. Отдадени на
мъката си, забравяме, че тя ни свързва с всички създания на планетата, че
страданието е нещо, което споделяме с останалите живи твари. Ако съумеем
да видим собствената си мъка като частица от спектъра на цялото страдание,
преживяно от хората през вековете, може би по някакъв начин собственото
ни положение ще ни се стори по-малко потискащо. Ние не сме сами в мъката
си, а сме част от огромна общност с неизчерпаем опит по отношение на
страданието и мъдростта, до която имаме достъп, може да ни помогне по

26
пътя.
В будистката традиция има история, която илюстрира универсалния
характер на страданието. В нея се разказва за жена на име Киша Готами,
майка на прекрасно детенце, чийто съпруг загинал при трагичен инцидент.
Мъката й от загубата била много тежка, но любовта към детето я крепяла.
Докато в един ужасен ден се събудила и видяла, че детето й е мъртво. Почти
обезумяла от скръб, тя понесла безжизненото телце към планината, където
Буда наставлявал последователите си. Киша Готами го помолила да облекчи
страданието й, като съживи детето. С огромно състрадание Буда се съгласил
да извърши това чудо, стига тя да отиде в селото и да му донесе синапени
зърна от дом, в който никой не бил умирал. Киша Готами хукнала от къща в
къща, молейки хората за синапени зърна, за да бъде съживено детето й. Не
успяла обаче да намери нито един дом, в който никой никога да не е умирал.
Накрая се върнала при Буда и заплакала, осъзнавайки, че страданието й,
колкото и силно да е, я свързва с всеки друг човек в селото. Чувствайки се
обгърната от тази подкрепа, тя най-после успяла да се освободи от скръбта
и да излекува раните си.
Както нагледно показва тази история, когато споделим загубата си с цялото
човечество, тя става по-лесна за понасяне. Ако обаче се виждаме като
отделни и изолирани, бремето си остава само наше и можем да разчитаме
само на собствените си сили. За да споделим тежестта на страданието, е
нужно да се изправим лице в лице с болката си и да осъзнаем, че тя присъства
в живота на всяко същество, затова не бива да я отричаме или потискаме.
Въпреки изобилието от доказателства за универсалността на страданието,
то все още се посреща със страх и осъждане в западната ни култура. До
голяма степен усилията в скъпоструващата здравна система са насочени към
облекчаването на физическото страдание, често за сметка на игнорирането
на емоционалната и духовна болка. Когато се стремим да отстраним
страданието на всяка цена, без да разбираме целта и смисъла му, нерядко
става така, че само влошаваме нещата. В крайна сметка никой не може да
избегне страданието в земния си път; всъщност точно това как успяваме да
се справим с нашите трудности определя качеството на живота, който
живеем. Тази истина става реалност за умиращите и ние също трябва да я
осъзнаем.

27
 Страданието е необходимо

Загубите са част от живота; те са универсални, неизбежни, неумолими.

Те са също така необходими, защото като губим, като оставяме нещата
да си отидат, ние израстваме.
Джудит Вьорст

Това е може би най-трудно разбираемата концепция страданието е

необходима част от живота. В човешкото ни израстване и развитие всеки нов
етап, до който стигнем, изисква да се откажем от нещо от предишния, да
преживеем някаква загуба в усилието си да продължим напред и да овладеем
нови умения. Малкото дете се отказва от пълзенето и приема болката и
неизбежните падания, за да се научи да ходи, а тийнейджърът се отказва от
сигурността на дома и приема риска от отхвърляне, за да намери собственото
си място в света. Всяко ново постижение налага да се простим с нещо, което
ни е било скъпо. Нещо повече - без тази загуба и страданието, което ни носи
тя, не би имало растеж, не бихме отбелязали напредък в живота си. Както
вече знаем, в природата и в човешкото съществуване страданието и смъртта
имат съществено значение, тъй като чрез тях старото отстъпва и дава път на
новото. Естественият свят предлага много прекрасни илюстрации на
необходимостта от страданието, които могат да ни помогнат да проумеем
тази сложна идея.
Например в жизнения цикъл на мочурището от време на време е нужно да
настъпи засушаване, за да се извърши обновление на формите на живот.
Въпреки че пресъхването на блатото ще доведе до загиването на много водни
растения и животни, то също така ще даде възможност на кислорода да се
върне в почвата. Това на свой ред ще ускори разлагането на мъртвите
растения, в резултат на което земята ще се обогати с хранителни вещества и
семената, спящи от дълго време, ще покълнат и израстат. Без засушаването
животът в мочурището ще престане да процъфтява и ще настъпи застой. Ето
защо здравето на тази екосистема зависи от подлагащата я на напрежение
суша, която идва на всеки няколко години.
Друг пример за това е шишарката на вид северноамерикански бор.
Семената са скрити под плътно подредените една до друга люспи.
Единственото, което може да накара люспите да се отворят и да изпуснат
семената, е горещина, като тази, която причинява горският пожар. Така че от
тези семена може да израсте ново дърво само като последица от пожар.
Очевидно е, че в този случай унищожението, страданието, е необходимо, за
да настъпи новият растеж. Освен това самото разрушение винаги носи със
себе си семената на надеждата, на новия живот. Погледнато по този начин,

28
болката съдържа потенциала за трансформация, въпреки че в момента може
да не го осъзнаваме. С други думи, самото страдание „отключва“ този
трансформативен процес и в много случаи той не може да се осъществи без
да се изстрада.
Една от причините, поради които страданието е нужно на хората, е, че ние
сме склонни до голяма степен да се отъждествяваме с физическите и
умствените аспекти на съществуването си и духовната ни природа остава
здраво затворена в нас като семената на бора. Егото ни намира за
възхитителни способностите на нашето тяло и вярва, че само то има
значение. Много от нас ще трябва постепенно да изоставят тази вяра във
физическото, като изживеят процеса на стареене или болест, за да насочат
вниманието си към духовния аспект. Всъщност физическото страдание може
да бъде начало, врата към по-голяма осъзнатост и духовно израстване.
Много туземни култури са използвали болезнени ритуали в своите
церемонии за встъпване в зрелост или духовно просветление, например
Танца на слънцето на северноамериканските индианци. Нашето общество
може да смята подобни церемонии за варварски, но мъдростта на тези народи
показва, че вместо да отбягваме страданието и да се боим от него, ние следва
да го търсим и да го приветстваме. Тук трябва да добавим и различните
религиозни групи, които съзнателно са се подлагали на практики на
страдание, като постене, продължително седене в молитва или медитация,
преодоляване на големи разстояния, пълзейки на колене, ходене през огън и
лежане върху пирони. Това също са примери за почитане на страданието,
ценно заради това, че призовава Духа и предоставя възможности за
израстване.

Страданието е уникално

Факт е, че всички хора страдат, но също толкова вярно е, че за всеки човек

страданието е уникално изживяване. Един е принуден да понесе силни
физически болки в резултат на болест или нараняване, докато за друг най-
тежка е емоционалната болка от загубата, която го води до депресия и
хронична тревожност. Освен това страданието може да възникне на духовно
ниво, когато е причинено от чувството на отделеност от душата или липсата
на усещане за нея. Някои от умиращите пациенти са изпълнени с гняв и
обвиняват Бог за развитието на живота си; в последните си дни те се мъчат
да намерят мир. Когато има емоционален и духовен дискомфорт, това усилва
преживяването на физическа болка и прави много по-трудно лекуването й с
конвенционални методи. В такива случаи освен използването на
болкоуспокояващи от критично значение е да бъдат решени тези проблеми.
Само с лекарства не можете да облекчите този тип болка. Дори за онези,

29
които не се намират на прага на смъртта, е важно да знаят, че физическите
симптоми се влошават, когато не се обръща внимание на емоционалното или
духовно бреме. Ефективното лечение на което и да е заболяване изисква
страданието да бъде видяно от всички възможни гледни точки и на всички
нива. Човек трябва да бъде лекуван като индивид с уникална история и
уникално страдание.
В заключение, в земния си живот всеки от нас ще изживее страдание, което
не бива да се сравнява и определя като по-голямо или по-малко от това на
другите. На всеки от нас то е дадено, за да послужи на духовното ни
израстване, следователно е съвършеното за нас. Ние не можем да съдим за
тежестта на чуждото страдание и трябва да изпитваме еднакво състрадание
към всички, включително онези, които на пръв поглед имат лек живот.
Много от болката е скрита и остава невидима за хората, които съдят по
външността.

ПЛОДОВЕТЕ НА СТРАДАНИЕТО

Когато сме способни да приемем страданието си и сме готови да го

посрещнем, това ни гарантира необходимите качества, за да живеем в
удовлетворение. Тези „плодове“, също като реколтата, израснала от засетите
семена, изискват време, за да се развият. В днешното общество времето е
ценна стока, която за повечето от нас, поели твърде много задължения,
обикновено не достига. Ние не само не желаем да отделим време за нещата,
които не сме включили в своя план за деня, но и не удостояваме с достатъчно
внимание хората и заниманията, които са важни за нас. Страданието обаче
има своя времева рамка - то забавя и удължава всеки момент и когато в
труден за нас период все пак успеем да намалим ежедневното темпо, за да
поемем дълбоко от кислорода на живота и да размислим над болката си,
получаваме възможност да научим ценни уроци, които трудно бихме
усвоили в друга ситуация.

Смирение

Един от плодовете на страданието е способността да бъдем смирени, да не

проявяваме излишна гордост. Смирението е качество, което се среща много
рядко в съвременното ни общество. Свикнали да получават каквото искат,
много хора се държат както в частния, така и в публичния си живот,
арогантно и претенциозно. Ако наблюдавате наредилите се на опашка в
магазина или банката, ще видите примери за грубост, нетърпение и
раздразнение, защото въпросната дейност не се развива според плановете
им. Политици, спортисти и представители на развлекателната индустрия,

30
които се намират под прожекторите, често демонстрират самонадеяно,
егоистично поведение в ежедневното си общуване. А в делничните ситуации
хората като цяло стават все по-себични и по-груби към другите, мислейки
само за собствените си нужди и интереси. Задъханият ритъм и стресът в
нашето всекидневие като че ли утежняват положението, тъй като за да стане
смирено поведението на един човек, той трябва да му е отделил достатъчно
време и размисъл.
Страданието обаче е способно да съблече егото от неговото самомнение и
да го смъкне на земята. От тази благоприятна позиция ще добиете засилено
осъзнаване на нуждите на другите и загриженост за благоденствието на
цялото. Страданието разрушава мита за непобедимостта и превъзходството
и ви разкрива чувството на благодарност и способността да оцените
крехкостта на живота. Когато не сте подтиквани от стремежа да работите и
да постигате неща, ще имате повече време за прости действия и тихи
занимания. Когато съзнанието ви не е пълно с егоцентрични мисли, в него
има място за внимание към другите и желание да сте добри към тях, което е
белег за смиреност.

Търпение

Повишената способност да издържате на трудности и да понасяте

злополучия е следващият плод на страданието. Днес, когато ежедневието ни
е по-спокойно и не се налага да се борим за оцеляването си, ние сме изгубили
донякъде умението да устояваме на изпитанията със силен дух и търпеливо
да изчакаме развитието на житейските ситуации. Хората навсякъде по света
желаят бърза промяна и незабавно разрешение на проблемите си, устремили
се напред към бъдещето без уважение към естествения ритъм на живота.
Страданието обаче може да продължи месеци, дори години, често без най-
малкия признак за подобрение. За да издържите подобно страдание, трябва
да се научите да понасяте болката търпеливо, без да се предавате. Когато
способността ви да проявявате търпение е укрепнала, ще можете да
посрещнете и други житейски ситуации уверено и безстрашно, със
съзнанието, че сте оцелели и сте се научили да преодолявате препятствия.

31
 Издръжливост

Издръжливостта е едно от качествата, проявени от Руби в справянето й с

все по-отслабващото зрение. След всяко влошаване на състоянието си,
вместо да се остави да я победи слепотата, тя се изправяше на крака и
успяваше да постигне дори по-големи неща. Когато „се упражнявате“ да
приемате страданието си със смирение и се научите да го понасяте
търпеливо, колкото и дълго да продължи, ще започнете да живеете по-
гъвкаво и спонтанно, възстановявайки се от трудностите по-бързо и с по-
малко цялостни щети. Това качество ще подобри съществуването ви във
всяко отношение; то ще ви помогне да живеете актив-но в света и да се
изправяте пред още по-големи предизвикателства, знаейки, че с каквото и
страдание да са свързани, вие имате способността да го понесете. За да бъде
лидер с умение да разрешава проблемите в обществото ни, човек има нужда
от издръжливост, която не може да развие без уроците на страданието.

Свързаност

Както научи Киша Готами, страданието е общият знаменател, свързващ

всички хора. Когато сте готови да приемете този факт, ще започнете да се
издигате над собствените си проблеми и да виждате отвъд тях, към нуждите
на цялото човечество. Това чувство на свързаност може да ви донесе
облекчение, но също така да ви подтикне да протегнете ръка към другите, да
им съдействате, когато са в беда. Няма по-голямо противосредство на
болката от това да помогнете на друг, който страда. Всички ние сме
свързани, затова, като окажете подкрепа на някого, ще успеете да намерите
изход от собствените си затруднения. Това е една от причините, поради
които работата в хоспис носи огромно удовлетворение на грижещите се за
болните - собственото им страдание намалява, когато помагат на ближния
си.

32
 ГЛЕДКАТА ОТ ГРАДИНАТА

Където и да ви отведе животът, страданието ще ви навести в една или друга

форма. Въпреки че е уникално за всеки индивид, то не отделя човека от
останалите живи същества, а напротив - свързва го с всички твари.
Трудностите са естествен, обичаен аспект в разгръщането на живота. Ако се
опитате да избягате, да се скриете от страданието си, това само ще усили
болката ви в бъдеще - затова изправете се лице в лице с проблемите си и
спрете да търсите логично обяснение или някого, когото да обвините за тях.
Подобни действия само ще отвлекат вниманието ви от усилията, които
трябва да положите, за да приемете затрудненията си. Проявявайте смирение
и търпение в справянето си с житейските изпитания. Не се поддавайте на
изкушението да използвате страданието си, за да манипулирате или да
печелите контрол над другите, а позволете на болката да бъде врата към
собствената ви трансформация, докато изучавате останалите уроци на
умиращите.

ГЛЕДКАТА ОТ ГАЛАКТИКАТА

Представете си, че се намирате на далечна звезда от Галактиката или на

космически кораб, който се връща от изследователска мисия из необятните
пространства на Вселената. Погледнете към Земята и формите на живот,
развиващи се на нея. От тази позиция имате възможността да видите
страданието като дар от Божественото, съдействащ за духовното израстване.
Докато сте на тази планета, животът ви предоставя изпитанията, от които се
нуждаете, за да развиете съзнанието си и дадения ви потенциал. Страданието
ви води до самото ядро на съществото ви, разрушавайки по пътя си илюзии
и фантазии, за да стигнете до чистата истинност, чистата болка и чистата
радост. Не можете да познаете висините на духовното осъзнаване, преди да
сте слезли в дълбините на страданието си. Практиките, които имат за цел
единствено премахването на болката, включително западната медицина, са
на грешен път. Първо трябва да приемете с ума и тялото си страданието, да
го направите част от себе си, за да го трансформирате и се издигнете над
него. Именно породеното от него съзидателно преобразяване придава
стойност на живота ви. Сред предизвикателствата в този живот е да влезете
през вратата на болката, за да завършите духовното си израстване. Вашето
страдание няма друго предназначение, както и съществуването ви.
Възползвайте се от възможността и приемете този дар, под каквато и форма
да ви се даде.
Алис имаше рак и от самото начало беше способна да види смисъла на

33
страданието. Когато откриха напреднала остеосаркома в бедрената й
кост, тя отказа да се подложи на ампутация, която може би щеше да
облекчи донякъде болката, но нямаше да промени хода на болестта. Алис
ми каза: „ Очаквам да ме боли. Когато имаш рак, това е част от
процеса“. След това, с поглед, в който се четеше едновременно
решителност и спокойствие, тя добави: „Имам намерение да изживея
всичко, което животът ми предложи, включително болката“.
Готовността да изпита и дори да приеме страданието й позволи да го
изтърпи. Алис никога не се разгневи, не се изплаши, нито се отчая, докато
умираше - тя просто наблюдаваше, със смелост и интерес, какво се
случва с тялото й. Духовната й основа беше здрава. В страданието си
Алис откри мъдрост и смисъл и го посрещна с изящество и благодарност.
Достоевски е написал: „Изпитвам ужас само от едно-да не бъда достоен за
страданието си“. За да сме достойни за този дар, трябва да го изживеем, като
следваме пътя, преминаващ през останалите шест урока. Ако в момента не
виждате неговия благослов, не се отказвайте, а продължавайте да се
опитвате, защото един ден той ще ви се разкрие. Когато завършите
пътуването през седемте урока, ще сте в състояние да погледнете назад с
нови очи и да осъзнаете колко важно е страданието в живота ви. Тогава ще
престанете да поставяте етикети „лошо“ и „добро“ на събитията в живота си,
а във всичко ще виждате възможност за израстване и осъществяване.

КОЕ Е НАЙ-ВАЖНОТО ЗА СТРАДАНИЕТО:

Страданието отваря вратите към духовното израстване.

Приемете трудностите със самообладание и осъзнайте
дара им.

34
 ВТОРИ УРОК – ЛЮБОВТА: ПОЗВОЛЕТЕ НА СЪРЦЕТО СИ ДА СЕ
СЪКРУШИ

"Жено, ето син ти... Ето майка ти."

Евангелие от Йоана, 19:26,27

След като сме се гмурнали в дълбините на страданието, посрещайки го

открито и честно, трябва да започнем да усвояваме следващия урок на
умиращите - да позволим на сърцето си да бъде съкрушено, което е
предизвикателството на истинската любов. Когато искрено обичаме някого,
сърцето ни става възприемчиво към по-големи дълбини, състрадание и
израстване. В днешното общество обаче това, което наричаме „любов“, до
голяма степен е егоистична, повърхностна емоция, имаща за цел да ни накара
да се почувстваме добре - докато истинската обич може да ни нарани и дори
да ни разкъса на парчета. Именно това, както трябва да осъзнаем, е нейният
прекрасен дар.
Когато Исус умирал на кръста, Той изрекъл цитираните по-горе думи към
майка Си Мария и „любимия Си ученик“, който според мнозина е Йоан. Като
първороден син Исус носи традиционната отговорност да се грижи за майка
си до края на живота й. Дори докато изживявал последните Си мъчителни
моменти на този свят и осъществявал духовната Си съдба, в този момент
любовта към майка Му взела връх над всичко останало. В последния акт на
съкрушеното Си човешко сърце Исус поверил скъпата Си майка на грижите
на любимия Си ученик. Така Той прекъснал земните си връзки с тях, за да
може да премине отвъд и да създаде небесни връзки.
И така, както ще научим в тази глава, природата на истинската любов не е
да ни издигне в облаците, където да слушаме прекрасна музика и да живеем
в блажено забвение, а да ни съкруши и отвори, за да извади наяве сянката ни,
с което да даде възможност на истинското изцеление да започне. Сърцето
трябва да бъде разбито, за да открие светлината на състраданието и да побере
в себе си цялото страдание на земята. Следва историята на Дани и Рита,
описваща истинската любов на един друг син и неговата майка.

35
 МАЙКА И ДЕТЕ

Беше снежна Бъдни вечер, когато Рита ми позвъни за първи път. Синът
й Дани, болен от СПИН, беше получил криза и тя не знаеше какво да прави.
Отидох на спешна визитация в малкия им дом и намерих Дани, свит в
ембрионална поза в ъгъла на леглото, да скимти и да стене от болка.
Рита, която страдаше от тежък артрит, седеше в инвалидната си
количка във всекидневната и плачеше безпомощно. Дани по това време
беше на 25 години, блед и слаб, крехък и изплашен. Насърчих го да вземе
допълнителна доза от болкоуспокояващото и седнах до него, в очакване
да проговори. Той изпитваше отчаяна нужда да сподели историята си и
започна да ми я разказва, като все повече се увличаше в нея.
Бащата на Дани изоставил семейството още преди той и двамата му
по-малки братя да започнат училище. Рита, която нямала кой знае какво
образование и умения, трябвало да работи на две места, за да издържа
синовете си. Решена да се погрижи добре за тях, тя често се лишавала
от нормален сън и храна. Духовните им потребности също били от
значение за нея и когато можела, ги водела на църква, а когато била на
работа, се уговаряла с един съсед да ги заведе. Дани си спомняше, че като
момче се беше чувствал обичан и щастлив, въпреки трудния живот на
семейството.
Всичко обаче се променило, когато Дани станал тийнейджър. На 14-
годишна възраст той бил сексуално насилен от съседа, който му бил като
втори баща. Засрамен и объркан, Дани не можел да каже на майка си за
случилото се. Той спрял да ходи на църква и започнал да експериментира с
наркотици и алкохол, за да притъпи вината и срама.
Накрая, когато навършил осемнайсет, Дани отишъл да живее в съседен
град, прекъсвайки всякакви взаимоотношения с майка си и братята си. Боял
се, че Рита ще бъде съсипана, ако разбере за вътрешните му терзания.
Освен това не искал майка му да се чувства виновна, че толкова години е
оставяла съседа да го гледа. Дани решил да живее съвсем сам в големия
град. Издържал се, като проституирал, и продължил да купува наркотици
от улицата, за да държи болката на разстояние.
Няколко години по-късно, когато се появила кашлицата и лезии по
кожата, Дани заподозрял, че има СПИН. Отишъл в клиника и кръвният
тест потвърдил наличието на вируса на придобитата имунна
недостатъчност. Въпреки че му предложили безплатно лечение, Дани си
тръгнал, без да се срещне с доктора. Бил убеден, че това е наказание за
начина му на живот и че заслужава да умре от СПИН. Разделен от
близките и от душата си, Дани бил напълно сам в този критичен момент.

36
 Няколко седмици по-късно обаче, докато се разхождал по една оживена
улица, той срещнал случайно братовчед си, когото не бил виждал, откакто
бил напуснал дома. От него разбрал че по-малките братя на Дани също били
заминали да живеят другаде и майка му останала сама. Била развила остра
форма на артрит и отскоро била в количка, но нямало кой да й помага.
Сърцето на Дани било съкрушено от мисълта, че скъпата му майка, която
била посветила живота си на него и братята му, сега страдала сама.
Забравяйки собственото си нещастие, той незабавно опаковал малкото си
вещи и се прибрал.
Връщането на Дани при майка му се беше случило през пролетта на
същата година, в която се запознах с тях. Рита се зарадвала толкова много
да види отдавна изгубения си син - нещо, за което се била молела, откакто
заминал. Дани не й казал нищо за състоянието си, а се заел да се грижи за
нея, като използвал средствата в малка спестовна сметка, които тя пазела
в случай, че някога се върне. Той заредил хладилника с храна и почистил
къщата. Извикал на помощ няколко съседски момчета, за да построят
рампа за количката пред задния вход, така че Рита да има достъп до
колата си. Завел я при специалист, за да видят дали не може да се направи
още нещо за артрита. В продължение на няколко седмици той я обсипвал с
обичта и вниманието, с които тя го била дарила в детството. Дори я карал
с колата за неделните служби в църквата, въпреки че отказвал да влезе с
нея. Рита никога не се била чувствала по-щастлива.
В началото на лятото, докато гледала през прозореца, Рита казала на
Дани колко й липсва цветната градина в предния двор. Винаги обичала да
поглежда навън и да вижда пъстрите цветове, проблясващи на слънцето.
По-късно същия ден Дани се прибрал с множество саксии с цветя -
теменуги, невени, петунии и мушкато. После изкарал навън количката, за
да може Рита да го напътства, докато ги засажда. Дори направил дупки и
й подал някои от цветята, за да може сама да ги засади и отново да
почувства радостта от градинарството. До края на деня Дани изпълнил не
само лехата, но и край цялата ограда било пълно с цветя. Рита заплакала
от радост и седнала пред прозореца, оставайки загледана в цветята си чак
докато се стъмнило дотолкова, че вече не ги виждала. Не можела да
повярва колко благословен е животът й.
Напрегнатата работа през тези седмици обаче се отразила на здравето
на Дани. Той започнал да вдига висока температура и едва ставал от
леглото си от изтощение. Накрая се наложило да разкаже всичко на Рита,
въпреки че се боял, че ще й причини болка. Ето че отново било ред на Рита
да даде на сина си топлата обич, от която се нуждаел. Без да каже и дума
на съмнение или укор, тя просто го слушала, изпълнена с любов. Отишла с
него при специалист по инфекциозни болести, който поставил диагноза

37
пневмония и езофагит и започнал лечение със съответните медикаменти.
Същият доктор обаче трябвало да съобщи и лошата новина, че
заболяването от СПИН е прогресирало до такава степен, че не може да се
повлияе от лечението и Дани няма да се възстанови. Няколко месеца по-
късно той вече беше приет в нашия хоспис за получаване на последни грижи
и това доведе до посещението ми при него в онази Бъдни вечер.
След известни корекции в приеманите лекарства Дани се почувства по-
добре и можеше да става от леглото за няколко часа на ден. Рита винаги
беше до него, готова да го обгърне с грижи и обич. Всеки ден тя се молеше
за сина си, независимо че той не искаше да има нищо общо с Бог и църквата.
Макар че до този момент животът на Дани у дома беше вървял добре,
работещите в хосписа се опасяваха, че Рита, която не можеше да става
от инвалидната количка, няма да е в състояние да се грижи за него, когато
синът й останеше постоянно на легло. Събрахме се, за да обсъдим с
двамата възможностите, като например да настаним Дани в частна
клиника, когато настъпи моментът за това. Рита категорично отказа и
ние оставихме въпроса нерешен, знаейки, че рано или късно тя ще трябва
да направи този избор.
При следващото посещение в дома им обаче сестрата видяла Рита да
стои права в кухнята и да готви супа за Дани. За голяма нейна изненада
Рита й съобщила, че се упражнявала да ходи след нашия разговор от
предишната седмица.
Тя бе решила да направи всичко по силите си, за да задържи Дани у дома.
Беше започнала с изправяне и няколко крачки въпреки болката и слабостта
в краката си. Всеки ден изминавала малко повече и оставала на крака малко
по-дълго от предния ден, докато накрая прекарваше повече време извън
количката, отколкото в нея. Водена от силата на майчината си любов,
Рита беше твърдо решена да се грижи за Дани у дома до смъртта му.
Така и стана. Докато болестта отслабваше неговите сили, Рита
укрепваше физически и емоционално. Когато Дани беше прекалено немощен,
за да стане от леглото, тя помагаше на болногледачката да го къпят и
обличат всяка сутрин. Приготвяше му специални храни, следеше
приемането на лекарствата, масажираше гърба и врата му и му пускаше
любимата музика на касетофона. Всеки път, когато посещаваха дома й,
хората от персонала в хосписа оставаха смаяни от промяната у Рита.
Подтиквана от дълбоката си обич към Дани, с всяка седмица тя ставаше
все по-силна и активна, също както Дани се беше отърсил от болестта си
предишната пролет, за да се погрижи за нея. През цялото време Рита не
спря да се моли за него, въпреки че той отказваше да разговаря с нея за Бог
и църквата.
И тогава една неделна сутрин Рита се събудила от нежно потупване по

38
рамото. Каква била изненадата й, когато видяла Дани, застанал до леглото
й! Той я уверил, че по някаква причина се чувства укрепнал, и казал: „Искам
днес да отида на църква“. Без да задава въпроси, Рита бързо се облякла и
помогнала на Дани да сложи риза и панталони. Не била сигурна дали той
ще успее да издържи едночасовата служба, но знаела, че е решил да го
направи и че тя ще го подкрепя, каквото и да стане. Дани останал до края.
Очевидно било, че изпитва болки и слабост, но изглеждал щастлив. Когато
службата свършила, двамата останали на пейката, изчаквайки църквата
да се поизпразни, преди да си тръгнат. В този момент към тях се
приближил млад мъж. „Казвам се Джош - представил се той - и бих искал
да ви предложа помощта си“. Озадачени, Рита и Дани само го гледали, без
да знаят какво да отвърнат. Джош обяснил, че неотдавна партньорът му
починал от СПИН, а до смъртта му той се бил грижил за него у дома.
Когато видял лезиите на саркома на Капоши по кожата на Дани и слабото
му, изнемощяло тяло, Джош знаел, че също като неговия партньор, той
скоро ще умре от СПИН. Джош помогнал на Дани да влезе в колата и Рита
го поканила на гости на другия ден, без да е убедена в смисъла на тази
среща.
В края на краищата Джош станал техен близък приятел и всеки ден се
отбивал, за да им помага и да изпълнява поръчките им. Той с лекота вдигал
на ръце измършавялото тяло на Дани и го пренасял от спалнята във
всекидневната, когато Дани имал нужда да разнообрази гледката. Джош
им казал, че като му позволяват да върши нещо полезно, те му помагат да
излекува скръбта си.
Когато аз посетих Дани за последен път, малко преди да почине, Джош
седеше до него и държеше ръката на Рита, давайки своята силна и любеща
подкрепа и на двама им. После Рита и Джош излязоха от стаята, за да
мога да преслушам сърцето и дробовете на Дани, който ми прошепна:
„Мама си има нов син“. Вгледах се в лицето му, питайки се дали тази връзка
го кара да ревнува, или да се чувства застрашен. Докато говореше обаче,
очите му сияеха и от него се излъчваше прекрасна, мека светлина. „Вече не
трябва да се тревожа за нея, нали? “ „ Така е, Дани. Не трябва да се
тревожиш за нея. “ Въздъхвайки спокойно, той затвори очи и заспа.
И Джош наистина замести сина на Рита. В последните дни от живота
на Дани той присъстваше постоянно и помогна за уреждането на
погребението. Приятелството между Рита и Джош продължи още
няколко години, в които той често я навестяваше, за да провери дали тя се
нуждае от нещо. Когато любовта е огромна, като тази между майка и
син, тя може да преодолее всяко препятствие. Всъщност любовта може
да запълни всички празноти, да даде опора на най-немощните нозе, да
вдъхнови останалата без надежда душа - и след като съкруши сърцето ни,

39
любовта ни помага да го излекуваме.

СЕМЕНАТА НА ЛЮБОВТА

В историята на Рита и Дани виждаме пример за истинска любов в действие

- любов между майка и син, която е толкова силна, че сърцата им се
съкрушават, когато всеки от тях вижда другия да страда. И в отговор на това
изцелението им настъпва, когато те понасят съкрушението, което носи тази
любов. Така можем да стигнем до тълкуванието, че Исус е обичал майка Си
със същата сила, изживявайки същата сърдечна мъка, и че това е примерът,
който трябва да следваме, за да се научим как да обичаме.
В книгата си „Милост и твърдост“ Кен Уилбър пише за смъртта на
съпругата си Трея от рак на гърдата. Той описва търсенето на лечение и
влошаването на физическото й здраве, по време на което тя неуморно работи
върху духовното си израстване. През тези години Кен се грижи за Трея и
съкрушен от любовта си към нея, в края на краищата сам изживява духовно
преобразяване. Докато нейната трансформация е резултат от борбата й с
болестта и посрещането на смъртта, собствената му трансформация
настъпва, докато й служи по време на заболяването. Кен пише със сломено
от любов сърце: „Истинската обич боли. Истинската обич те прави напълно
уязвим и открит. Истинската обич те кара да излезеш извън себе си.
Следователно истинската любов може да те опустоши“.
Урокът, на който ни учат умиращите, е: Позволете на сърцето да се
съкруши. Ако искаме да усвоим тази концепция, ето компонентите на
любовта - семената, които трябва да съберем.

Взаимоотношенията имат първостепенно значение

Когато човек работи с умиращи пациенти и техните семейства, бързо

осъзнава, че взаимоотношенията, които създаваме, са плочата, на която
записваме уроците на любовта. За да достигнем дълбините й и да се
почувстваме истински съкрушени от любов, ние трябва да създадем връзка
с друго живо същество, било то човек или животно. Нужно е да се отдадем
напълно на другия, рискувайки собствената си сигурност и комфорт, като
същевременно осъзнаваме, че един ден можем да се почувстваме наранени и
опустошени.
Част от пациентите, които бяха в нашия хоспис, нямаха близки или
приятели и за повечето от тях домашният любимец беше обект на дълбока
любов. Например имаше една котка, която беше толкова привързана към
стопанина си, че в продължение на две седмици лежеше до него, като
ставаше само за да хапне малко и да използва тоалетната си. Друга нелечимо

40
болна пациентка имаше папагал, който в последните й дни с часове седеше
на рамото й и я пазеше до мига, в който почина.
Имаше обаче и пациенти, които бяха избягвали създаването на всякакви
връзки и с времето се бяха изолирали. Точно те страдаха най-много от
самотата си на прага на смъртта. Макар да си бяха спестили сърдечната
болка в живота, те се бяха лишили също и от дълбокия мир и
удовлетворение, които носят годините, преживени в истинска любов. В края
на краищата много от тези пациенти успяха да създадат отношения на
близост с хора от персонала на хосписа или доброволци, които идваха да се
грижат за тях, и така в живота им най-после се появи някой, готов да им бъде
полезен. Ето че дори онези, които бяха отхвърлили любовта, успяха да
изживеят частица от нея в последните си часове.
Важно е да се знае, че всички връзки, които ни предлага животът, имат свое
предназначение. Те са катализатор и подкрепа в духовното ни израстване. В
тези взаимоотношения ние трябва да си позволим да бъдем уязвими, за да
съберем „целия урожай“, който те могат да предоставят. Някои от нас търсят
романтична връзка, надявайки се, че ще срещнат специален партньор, който
ще сбъдне мечтите им. Но романтична любов не значи истинска любов и
взаимоотношенията на обич, които се оказват трансформиращи, може много
да се различават от любовните връзки във въображението ни. Трябва да
започнем, като искрено обичаме онези, които присъстват в живота ни, и
именно там да насочим вниманието си, вместо да преследваме някаква
фантазия.

Изграждайте взаимоотношения, вместо да трупате вещи

През годините, в които работех към хосписа, имах привилегията да

посещавам пациенти в домовете им, където наблюдавах непосредствено как
протича ежедневието им. Била съм в какви ли не жилища, от мрачна
боксониера в мазето на порутена сграда до елегантна къща в колониален
стил с изрядно поддържана морава. Каквито и да бяха размерите и
състоянието на дома, откривах, че личността и ценностите на пациента и
семейството му се отразяват във вещите, които обичат. Много от болните
бяха колекционирали какви ли не сувенири, от сребърни лъжички до
порцеланови кукли и ретро коли, и при първото ми посещение обикновено
член на семейството ми показваше колекцията. Забелязах обаче, че самите
пациенти не изпитваха особено желание да говорят за вещите си. Всъщност
някои от тях отхвърляха въпросите ми с махане на ръката, твърдейки: „Това
вече не ме интересува“. Те отново и отново ми напомняха, че в края на
живота взаимоотношенията са по-важни от ценните вещи, както показва и
следната история.

41
 Тед беше бивш банкер, прехвърлил 60-те, който имаше рак на панкреаса.
Когато за първи път го посетих в огромната му къща, той ме разведе и ми
показа многобройните си притежания, с които винаги се беше гордял.
Разказа ми подробно за скъпите мебели, луксозните коли в гаража, другия
си дом в планината и професионалните си постижения. Ясно беше, че е
направил много в живота си и имаше повод да е доволен от себе си - и все
пак в онзи момент той беше съкрушително тъжен. Започваше да го терзае
мисълта, че цял живот материалното благополучие и успехът са били за
него по-важни от всичко друго, включително и от хората, които познава.
А сега нито едно от тези неща не бе в състояние да запълни празнотата,
която чувстваше в себе си.
Няколко седмици по-късно Тед успя да изрази с думи това осъзнаване.
Докато лежеше в болницата и едва имаше сили да пийне вода, той стисна
ръката ми и каза: „Единственото нещо, което има значение, е любовта.
Кого обичах? Колко обичах? Как показах любовта си?“ За най-голямо свое
съжаление можеше да си даде един-единствен отговор: не бе обичал
никого. С искрена настоятелност в гласа си Тед искаше да ме накара да
разбера онова, което най-после беше способен да види - че най-важна е
любовта. Ако имаш любов, имаш всичко; животът ти е пълен. Виждайки
нещата по този нов начин, Тед ми каза, че би заменил всичко постигнато и
придобито за една-единствена възможност да даде и да получи обич.
Съжалението и скръбта му бяха осезаеми, тъй като това беше много
болезнен урок.
За негова радост обаче последното му желание се сбъдна, когато синът
му, с когото отдавна се бяха отчуждили, се прибра у дома малко преди Тед
да почине. Той получи своя последен шанс да се сближи със скъп човек и да
му даде обичта си.

Историята на Тед ясно показва, че в края на краищата хората, които

обичаме, са по-важни от притежанията, които сме събрали. В съвременното
ни общество обаче съществува тенденцията да търсим щастието във
финансовия просперитет и трупането на притежания. Прекомерният ни
стремеж към пари и собственост, за да живеем в охолство като Тед, често ни
отклонява от пътя на духовното израстване. Болезнената вътрешна празнота,
която усещаме, е всъщност призив да развием своята духовност и да се
научим да обичаме. Твърде често ние се опитваме да я запълним с
повърхностни, безсмислени „неща“ и така не успяваме да намерим пътя към
истинската любов.
Да си поставите за цел да постигнете благосъстояние и успехи, не е нещо
лошо, но се погрижете да включите и богатствата на истинската обич в

42
плановете си за бъдещето. Не се поддавайте на съблазънта на парите и
вещите до такава степен, че да пренебрегнете възможностите за дълбоки,
истински отношения с хората в ежедневието ви. В последните ви часове
луксозната спортна кола няма да ви утеши, докато копнеете да хванете нечия
ръка или да се облегнете на нечие рамо; спомените за успехите в бизнеса ще
ви се струват безсмислени, ако няма кой да ви прошепне „обичам те“; а
размерът на банковата ви сметка няма да облекчи страданието ви, ако сте
съвсем сами.

Любовта е в малките неща

В работата си с пациентите на хосписа много често ставах свидетел на

истината, че най-дребните жестове на нежна загриженост изразяват най-
силна обич. Въпреки че много популярни филми обичат да показват
драматични актове на смелост като демонстрация на истинската любов -
например прекосяването на замръзналата сибирска тундра, пътешествието
през пустинята Сахара или спасяването на любимата от потъващ кораб, -
истината е, че любовта е проста и най-добре се проявява в незначителните
моменти от ежедневието.

Сейди стана наш пациент на много късен етап от борбата си с рака.

Когато я приехме в болницата, тя вече се нуждаеше от легло и спеше
през повечето време. Съпругът й Хенри си беше взел отпуска, за да се
грижи за нея.
Когато ги посетих в дома им, на Сейди и Хенри им оставаха само
няколко дни живот заедно на тази земя. Болничното легло на Сейди беше
поставено във всекидневната - там имаше най-много място за него, а
освен това Хенри искаше тя да вижда и чува всичко, което става около
нея. Веднага забелязах, че той явно беше почистил къщата преди
посещението ми и всичко се намираше точно на мястото си - нещо, което
обикновено трудно се постига, когато в дома има болен. Хенри ме запозна
с детайлите на болестта на Сейди и ми разказа истории от живота й,
тъй като самата тя не можеше да разговаря с мен. Огромната любов,
която изпитваше към нея, изпълваше всяка негова дума, докато я галеше
нежно по косата и ръцете по време на разговора ни.
Когато се наведох да преслушам сърцето й, за голяма моя изненада
забелязах, че Сейди носи червило и руж! Без да казвам нищо, погледнах
към Хенри, който обясни: „ Сейди винаги е била прекрасна жена и много
се грижеше за външността си. Знаех, че не би отишла при доктора, без
да си сложи червило, и исках да се чувства комфортно, докато сте тук,
затова я гримирах“. Очите ми се насълзиха от вълнение и докато стоях,

43
без да знам какво да кажа, Хенри добави: „Знаете ли, трудничко е да се
сложи червилото както трябва. Наложи се да се упражнявам. “
Дълбоката любов на Хенри към Сейди и готовността му да направи
всичко за нея бяха нещо, на което душата ми откликваше съвсем
непосредствено. Усещах присъствието на искрена, съкрушителна обич и
с благоговение стоях и слушах Хенри. Той ми разказа за случилото се
предишната нощ. Завладян от тъга при мисълта, че ще загуби Сейди, той
легнал до нея. Захлипал с лице във възглавницата и я притеглил в
прегръдките си, може би за последен път. Докато плачел, усетил ръката
й да го потупва по рамото, за да го утеши, въпреки че Сейди беше в
дълбока кома. Хенри заспал, нежно притиснат до любимата си,
съкрушено и храбро отдавайки й истинската си любов.

Виждате ли, дълбоката обич се проявява във всеки миг чрез малките неща,
които правим, вниманието, което проявяваме към потребностите на другия,
сърдечността, с която даваме онова, което се иска в конкретния момент.
Истинската любов може да се разкрие в което и да е действие - разбъркването
на супата, сгъването на изпраната риза, усмивката към непознатия,
вдигането на боклук от тротоара. Когато най-после научим този урок, ще
разберем как да изпълваме с любов всеки миг от живота си.

Да даваме, преди да получим

Истинската любов се проявява най-напред, като отворим сърцето си и

дадем нещо на другия. Когато нашето първоначално действие е да отдадем
любовта си с искрено намерение, ние сме способни да получим естествения
прилив на любовта в замяна. Ако преди всичко се стремим да бъдем обичани
или да се чувстваме обичани, с това пропускаме възможността да насочим
вниманието си към себераздаването. „Обичам“ е динамичен глагол, който
иска от нас да влагаме усилия.
Във филма „Стаята на Марвин“ героинята на Даян Кийтън е жена на име
Беси, която е прекарала целия си зрял живот в грижи за болния си баща и
възрастната си леля. Заради тях тя е пожертвала личните си цели и планове
и един ден научава, че самата тя умира от левкемия. Когато отчуждената й
от семейството сестра я посещава, Беси й казва: „Толкова се радвам, че имам
в живота си татко и Рут. Имам толкова много любов.“ Сестра й отвръща: „Те
наистина много те обичат“. „Не - прекъсва я Беси. - Исках да кажа, че аз ги
обичам. Много се радвам, че има кого да обичам толкова.“ И тук виждаме,
че истинската любов се открива, когато насочим вниманието си към това да
даваме, с риск сърцето ни да се съкруши, когато изгубим любимите хора.
Веднъж наблюдавах как възрастен пациент се държи с дъщеря си и

44
внучката си, които се грижеха за него. Всеки път. когато те се опитваха да
му бъдат от полза, например като му изправят възглавницата или му донесат
вода, той гневно ги пъдеше. После ми каза: „Винаги съм бил независим и не
обичам хората да правят разни неща за мен“. Напомних му, че ще подари
нещо много ценно на семейството си, като сдържа желанието си за
самостоятелност и им позволи да му помогнат. Обясних му, че като му
засвидетелстват любовта си, грижейки се за него, те се опитват да се справят
със загубата и скръбта. Когато най-после успя да разбере, че няма какво
друго да им даде, освен съдействието и благодарността си за помощта им,
той започна да приема жестовете им на обич с признателност, а не гневно, и
така позволи на любовта да тече безпрепятствено помежду им. Когато
насочваме енергията си преди всичко към това да даваме обич на другите, тя
със сигурност ще ни се върне под една или друга форма, може би по
изненадващ начин.

Истинската обич поражда чудеса

Макар че историите за съкрушени сърца и разруха придават на любовта

донякъде плашещ и неприятен ореол, истинската обич притежава още един
очарователен и своенравен аспект - склонността да предизвиква неочаквани
резултати. Независимо дали ще ги наречете чудеса или „необикновени
събития“, истинската любов е сила, която може да генерира мощна
трансформация. Когато тя е съзнателният отговор на дадена ситуация, това
отваря врата към нови възможности. Синхроничността протича свободно и
чудесата се случват. Нали помните как Рита стана от инвалидната количка и
проходи, защото Дани имаше нужда от грижите й; а Сейди утеши Хенри,
въпреки че беше в дълбока кома. Предупреждението е, че чудесата не бива
да се търсят като цел на истинската любов - те трябва да се разгърнат
спонтанно. Ако се стремим да привлечем чудо в живота си, то вниманието
ни е насочено към това да получим, а не да дадем - а вече видяхме, че
даването на любов трябва да бъде главното действие. Дори ако се молим да
се случи чудо и да се изцелим от болест, фактът, че цялата ни енергия е
отдадена на получаването на желаното изцеление, не вдъхновява
съзидателността на това сърдечно чувство. За да доведе до чудеса, любовта
трябва първо да бъде отдадена, без привързване и не от алчен копнеж по
онова, което може би ще получим в замяна, както ще видим в следващата
история.

Върнън ми вдъхваше страхопочитание от мига, в който го видях. Като

бивш баптистки свещеник той излъчваше сила, въпреки че беше на кислород
и не ставаше от сгъваемия си фотьойл в дневната. Макар да беше

45
неизлечимо болен, Върнън изразяваше със страст вярата си в Бог и не се
колебаеше да говори за теология дори при първото посещение на непознат.
На 70-годишна възраст, все така активен в църквата си, където изнасяше
внушителни проповеди, на Върнън му бяха открили рак на белите дробове.
Той си взе отпуск от свещеническите задължения, за да се подложи на
екстензивна лъчетерапия. Очакваше, че скоро ще се възстанови и ще се
върне към обичайните си дела, както беше правил цял живот. Върнън обаче
никога повече нямаше да проповядва. В деня, в който научи, че терапията
напълно е изчистила дробовете му, му казаха също, че лечението е нанесло
непоправими щети на сърцето. То беше почти напълно съсипано при
елиминирането на раковата тъкан в дробовете. Тази ирония от типа „една
добра и една лоша новина “ може би щеше да съкруши някой по-слаб човек,
но воден от непоклатимата си вяра, Върнън разбра, че му е дадено да
извърви този път. И той реши да го последва със смелост и достойнство.
Увреденото му сърце го правеше толкова слаб, че вече не можеше да
отиде до банята без чужда помощ. Ядеше много бавно, тъй като
дъвченето го уморяваше, и спеше през по-голямата част от деня. Въпреки
че не беше в състояние да изпълнява свещеническите си задължения,
Върнън продължи да чете Библията всеки ден. Все така обичаше да
размишлява над теологични въпроси и да влиза в дискусии, когато имаше
сили за това. На масичка до фотьойла си държеше бележник и от време на
време записваше мислите си или някоя идея, както бе постъпвал преди,
когато бе подготвял проповедите си. Силата на вярата му беше осезаема.
Когато говорех с него, осъзнах, че вътрешно проверявам дали думите и
мислите ми са истинни и чисти, съвсем като ученичка в час по първо
причастие.
Имаше обаче едно нещо, което можеше да съперничи на любовта на
Върнън към Бог, и това беше предаността му към неговата скъпа съпруга
Лидия. Двамата се бяха оженили едва прехвърлили 20-те, много влюбени и
толкова силно свързани, че сякаш споделяха едно сърце. Любовта, която ги
свързваше, беше оказвала възвисяващо и подкрепящо влияние върху Върнън
през всичките тези години, давайки му смелост и вдъхновение за много от
вълнуващите му проповеди. Сега той зависеше изцяло от грижите на Лидия
и тя неуморно се стараеше да му осигури комфорт в последните дни от
живота.
Заради сериозното заболяване на сърцето си обаче Върнън отпадаше
видимо с всеки изминал ден. Скоро изобщо не можеше да ходи и трябваше
да го вдигат и возят в инвалидни количка. Последва серия от леки удари,
резултат от нарушеното мозъчно кръвообращение. По това време той вече
не можеше да говори и да общува по смислен начин с близките си.
Неспособна да се грижи за него сама у дома, Лидия трябваше да вземе

46
трудното решение да го остави в болница. В деня, в който го приехме, тя
плака часове наред, съкрушена от мисълта, че той никога повече няма да се
прибере у дома. Повечето време Лидия прекарваше до Върнън, като
участваше в храненето и къпането му, безутешна заради това, че не може
сама да се грижи за него. Тя донесе масичката, Библията, бележника и
писалките му и когато имаше сили, Върнън се изправяше в леглото и
пишеше в скъпоценната си тетрадка, въпреки че сега записките му
представляваха драсканици и чертички. Един ден, когато го посетих, той
гордо разлисти страниците, изпълнени с нечетливи изречения, в които тук-
там се познаваше някоя буква. Представих си какви прекрасни проповеди
съчинява в ума си, въпреки че никога повече нямаше да може да ги сподели
с нас.
Няколко дни по-късно състоянието на Върнън се влоши още повече. Той
рядко реагираше на присъствието на околните и спеше почти през цялото
време. Лидия прекара деня до него, но той не се събуди, за да я поздрави.
Вечерта, изтощена, тя неохотно се сбогува със скъпия си съпруг, целувайки
го по бузата. Преди да си излезе обаче, Лидия отвори бележника му на
чиста страница и написа: „Обичам те, Върнън. Твоя Лидия“. После нежно
го остави на гърдите му с химикалка, закачена за листа, за да го държи
отворен.
Рано на сутринта сестрата, която се грижеше за Върнън, се обади. Беше
отишла да го събуди, за да му даде лекарството, и беше открила, че е
починал през нощта. Лидия веднага тръгна за болницата, за да види
любимия си партньор и приятел, преди от моргата да вземат тялото му.
Когато пристигна, тя го прегърна и целуна, като оправи завивките и
стисна ръцете му. После през сълзи забеляза бележника, оставен на
масичката, и посегна да го вземе, за да го занесе у дома по-късно. Какво
беше смайването й, когато, поглеждайки страницата, на която предната
вечер му беше писала, видя осем разкривени букви, които едва се четяха, но
бяха прилежно написани под нейната бележка: „ Обичам те “. Върнън беше
оставил последното си послание, излъчващо същата сила като
проповедите, които беше изричал в живота си.

Всичко е възможно, когато има истинска любов. Трябва да позволим на

сърцето си да се съкруши, за да открием възможността за създаване на
близки взаимоотношения, за малките жестове на голямата любов и
делничните чудеса.

47
 ПЛОДОВЕТЕ НА ЛЮБОВТА

Когато развиете умението да отдавате любовта си, ще бъдете възнаградени

за тези свои действия с качества, които ще направят живота ви по-добър и
ще ви помогнат да превъзмогнете страданието. Много от тези качества са в
противоречие с инстинктивното ни човешко поведение, затова
култивирането им изисква многогодишна практика. Те обаче са белези за
напредък по пътя на духовното израстване и се нуждаят от вниманието ви.
Докато се трудите в своята духовна градина тук, на земята, любовта трябва
да бъде в самия център на усилията ви.

Уязвимост

Когато поемете риска да обичате някого, вие се учите да бъдете уязвими,

да се излагате на вероятността да ви наранят. Докато естественият инстинкт
е за самосъхранение, любовта ви подтиква да поемете в обратната посока
към откритост и риск. Страхувате се да обичате, когато вече сте били
наранени, но любовта продължава да ви зове да вървите напред,
игнорирайки защитните механизми. Когато си позволите да бъдете уязвими,
всичко става възможно. Тогава се случват чудеса, като в историите на Дани
и Рита, Хенри и Сейди, Върнън и Лидия. Руми, суфи мистик и поет, живял
през 13-и век, е написал: „Твоята задача е не да търсиш любовта, а само да
откриеш всички прегради в себе си, които си издигнал пред нея“. Когато
премахнете всички вътрешни стени и препятствия, се създава уязвимост, а с
нея и възможност за израстване и трансформация, докато продължавате да
се учите да обичате и да бъдете съкрушавани от любовта.

Автентичност

Когато преградите са свалени и вие сте готови да станете уязвими,

следващата стъпка в духовното израстване е да бъдете автентични - тоест да
бъдете напълно надеждни и естествени.
В днешното общество обаче това качество се намира трудно. Стратегията
на маркетинга, която до голяма степен движи икономиката и културата ни,
има за основа създаването на фалшиви впечатления и мъгляви полуистини,
най-вече насърчаващи схващането, че не сме завършени, ако не купим
определен продукт или услуга. Всеки ден сме бомбардирани от измамни
реклами и манипулативни техники, като прекъсвания на телевизионни и
радиопрограми, билбордове, директна поща, интернет банери и попъп,
реклами в списания и вестници. Тази практика да се изкривява истината, за

48
да се промотира продукт или услуга, е толкова повсеместна, че се приема за
нормална част от правенето на бизнес в обществото ни днес. Опасността
обаче се крие във факта, че бивайки постоянно заливани от лъжи, ние губим
способността да разпознаваме измамата дори когато сме лице в лице с нея.
Всъщност най-трудно можем да видим своята собствена склонност да
изопачаваме истината вътре в себе си.
И все пак истинската обич може да строши черупката на илюзията и
лицемерието, които ни заобикалят. Тя е обезоръжаващо естествена и
автентична, като простичкия жест на Хенри, който слага грим на Сейди, или
на Върнън, който грижливо преписва думите „Обичам те“. Няма нищо
изкуствено или подправено в истинската любов и когато присъства, тя
прониква до самото сърце, пробуждайки осъзнаването, че нищо друго няма
значение. Любовта изисква честност и непрестанно ще ви подтиква да
проверявате внимателно всички лъжи, които казвате на себе си и на другите.
В резултат на това постепенно ще развиете способността да казвате истината
и по-добре да разпознавате измамата. Постигането на автентичност изисква
посветеност, защото това качество се създава постепенно в продължение на
дълго време и е плод на истинска любов.

Себеотрицание

Себеотрицанието е още едно качество, което трудно се открива в

съвременното ни общество. В действителност американската нация е
обсебена от стремежа за развитие на личността, както свидетелства фокусът
върху подобряването на самоуважението, вярата в собствените сили, правата
на индивида и личната мотивация. Концепцията за себеотрицанието може да
изглежда остаряла и старомодна, но когато действате, водени от истинска
обич, вие естествено поставяте нуждите на другите пред вашите. Това не
означава, че истинската обич иска от вас да се оставяте да ви тъпчат и
унизяват, а че тя прави загрижеността задругите приоритет в живота ви. И
както вече стана ясно, когато насочите усилията към това първо да давате
обич, собствените ви потребности биват удовлетворени от прилива на
любов, който се връща към вас.
С изчезването на алтруизма от американския начин на живот на негово
място се настаниха алчността и нарцисизмът. Това доведе до много от
злините, с които сега се опитваме да се справим - рухването на стоковия
пазар, престъпленията с дискриминационен мотив, нарастващата бедност,
трафика на наркотици, гангстерските борби, агресията на пътя и дори
неудобства като липсата на клиентско обслужване в обществото ни.
Себеотрицанието е качество, от което отчаяно се нуждаем в този свят, но ще
трябва да вложим много усилия за култивирането му, ако искаме да

49
прибираме плодовете му.

Състрадание

Когато действаме от най-висшето ниво на истинската обич, естествено

възниква осъзнаване и съпричастие към чуждото страдание. Човек развива
способността да поема болката на любимите хора и да отвръща с още повече
обич, трансформирайки по такъв начин собственото си страдание. В
„Изящество и твърдост“ Кен Уилбър описва този ефект, настъпил през
последните месеци живот на съпругата му Трея: „Двамата сякаш
генерирахме един в друг просветленото състрадание, което от толкова
време изучавахме. Имах чувството, че в постоянния ми отклик на нуждите
й биваше изгаряна карма, трупана с години, може би в не един живот. В
своята любов и състрадание към мен Трея също стана съвършено цялостна.
В душата й нямаше празноти, нямаше кътчета, недокоснати от любовта,
нямаше сянка в сърцето й.“ Когато истинската обич води до състрадание,
преживявано на това ниво, животът на хората наистина се трансформира -
така че и обществото ни би могло да се трансформира. Любовта иска от вас
да служите на онези, които страдат, и трябва да се смятате за късметлии,
когато ви се удаде тази възможност. Няма друг начин за развиване на
състраданието, освен да обичате искрено онези, които присъстват в живота
ви точно в този момент, като давате искрено, автентично, като станете
уязвими и позволите на сърцето си да бъде разбито от любов.

ГЛЕДКАТА ОТ ГРАДИНАТА

Любовта, която дирите извън себе си, вече е част от вас. Спрете да търсите
и започнете да обичате всичко, което ви заобикаля - паричката, която се мъчи
да се провре през пукнатина на тротоара, врабчето, което каца на перваза ви,
бездомника на ъгъла. Обичайте смело въпреки страха да не ви наранят. Като
раздавате любовта си, вие създавате вътрешно пространство, в което да се
влее още любов. Осъзнавайте колко време и внимание посвещавате на
притежанията си и променете приоритетите си. Насочвайте повече енергия
към взаимоотношенията си и по-малко към материалните вещи. Развийте
състрадание и себеотрицание към другите, дори и това да ви кара да се
чувствате уязвими. Помнете, че и най-малките жестове могат да предадат
огромна любов.

50
 ГЛЕДКАТА ОТ ГАЛАКТИКАТА

Когато погледнете любовта от възможно най-високото място, става

очевидна една стара аксиома от неделното училище: Бог е любов. Тази
божественост е светлина, която прониква всичко и е навсякъде - тя е
съзидателната енергия, правеща живота възможен. Истинската любов, която
прилагате на практика в живота си и давате на другите, е проявление на
Божественото в този свят.
Съкрушаването на сърцето ви е необходимо, за да може светлината на
любовта да засияе още по-блестяща, озарявайки пътя пред вас. Когато
съумеете да осъзнаете този факт, неизбежно ще бъдете обхванати от любов,
защото вие сте създадени от любов и вдишвате любов всеки един миг.
Единствено коравосърдечието може да ви попречи да изживеете пълноценно
любовта. Светлината на любовта, която съкрушеното сърце излъчва, ви
помага да видите Божественото у хората, да усетите душата им и да се
свържете с тях по начин, който може наистина да трансформира света.

КОЕ Е НАЙ-ВАЖНОТО ЗА ЛЮБОВТА:

Любовта озарява пътя, който се простира пред вас.

Позволете на сърцето да се съкруши, за да засияе
светлината на любовта.

51
 ТРЕТИ УРОК - ПРОШКАТА: НЕ ЗАТАЯВАЙТЕ ОБИДА

"Отче! Прости им, понеже не знаят що правят."

Евангелие от Лука, 23:34

Когато започнем да чувстваме истинска любов към другите, следващият ни

урок ще е да не таим обида. За тази цел ще трябва да се учим на прошка,
защото без нея любовта не може да е пълна. Това е още един труден урок и
мнозина от нас трябва да положат много усилия, за да го усвоят. Но актът на
опрощението е толкова важен, че Исус е посветил целия си живот на това да
ни научи на него.
Исус се родил в епохата на племената, когато отмъщението и възмездието
доминирали в поведението към врага, символизирано в думите „Око за око,
зъб за зъб“ (Изход 21:24). Исус обаче донесъл напълно различно послание:
„Обичайте враговете си“ (Евангелие от Матея, 5:44); „Не съдете, и няма
да бъдете съдени: не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте,
и простени ще бъдете“ (Евангелие от Лука, 6:37). Исус въвел представата
за милостивия Бог, предлагащ опрощение на персонално ниво на онези,
които го търсят - за разлика от вярата в изкуплението от Стария завет, което
налагало кръвна жертва. Исус също така учел последователите си да си
прощават един на друг, което било напълно революционна идея за времето.
Той обаче не само проповядвал опрощение, а Сам бил призован да го
приложи посредством Своето напълно човешко страдание. Докато бил на
кръста в предсмъртна агония. Той се помолил да бъде простено на убийците
Му. Исус им позволил да сложат край на живота Му, с което изпълнил
съдбата Си на земята, без да таи обида към онези, които предприели тези
действия. Това е върховният акт на опрощение, на който животът иска от нас
да подражаваме, колкото и трудно да изглежда, колкото и да си мислим, че
сме неспособни да изпълним задачата. Както ни показват обаче историите на
умиращите, сигурно е, че в предсмъртния час (било нашия, било на близък
човек) ще бъдем призовани, принудени да проявим благо, дълбоко
опрощение. Пример затова е историята на Грег и братята му.

52
 БРАТСКА ОБИЧ

Грег бил най-малкият от трима сина е трудолюбиво семейство, което

имало гараж за ремонт на автомобили в малък град. Двамата му по-
големи братя били любимци на баща му и открай време имали намерение
да поемат семейния бизнес. Грег, чието раждане станало „случайно“,
когато братята му вече били тийнейджъри, така и не се сближил с тях
поради разликата във възрастта. И тъй като изпитвал по-голям интерес
към музиката, отколкото към колите, той се привързал повече към майка
си Сюзан. Когато бил само на осем обаче, тя починала трагично от
злокачествен меланом. Грег се почувствал осиротял, оставен да расте
само с баща си и братята си.
Както може да се очаква, през следващите години от детството
емоционалните му потребности оставали неудовлетворени и животът
му бил изпълнен със смут. Той напуснал училище и започнал да използва
наркотици, като крадял, за да има средства да си ги набавя. Накрая
избягал от къщи и заживял по улиците на големия град, като влизал и
излизал от затвора, просел и крадял, за да си купува наркотици и храна.
Братята му, Дейвид и Стив, по това време вече женени и с деца, живеели
врата до врата в малкия град, в който били отраснали. И двамата били
дълбоко религиозни и не можели да търпят Грег и поведението му. Те
прекъснали всякакви контакти с него и като цяло се отрекли от него
заради това, че позорял семейството. Когато няколко години по-късно
баща им умрял, Дейвид и Стив дори не си направили труда да кажат на
Грег, убедени, че той е разбил сърцето на баща им. Никой от двамата не
очаквал да го види отново.
Грег наистина изчезнал от живота им в продължение на години. Един ден
обаче, когато бил 28-годишен, той се появил изневиделица на вратата на
Дейвид, казвайки просто: „Имам нужда от помощ“. Грег умирал от
злокачествен меланом, същия вид рак, от който двайсет години преди това
починала майка им. Бил слаб, раздърпан и едва дишал. Ракът, започнал като
бучка под дясната мишница - точно където се бил появил и при майка му, -
се бил разпрострял из целия гръден кош и в десния дроб. Понеже нямал пари,
нито здравни осигуровки и освен това бил изпълнен със самоненавист, Грег
не бил получавал никаква медицинска помощ през всичките години далече от
дома. Дори когато знаел, че е сериозно болен, той не направил опит да
потърси лечение. Когато пристигнал пред къщата на Дейвид, туморът вече
имал толкова метастази, че нищо не можело да се направи за
отстраняването му. Дейвид бил толкова отвратен при вида на
отчуждения си брат, застанал на верандата му, че понечил да затвори

53
вратата в лицето му. Съпругата му Нанси обаче поканила Грег да влезе,
казвайки: „Ние не връщаме от прага близките си“. Тя превърнала гостната
в болнична стая и започнала да се грижи за него въпреки възраженията на
Дейвид. Обадила се в хосписа ни и уредила медицинско обслужване, болнично
легло и всички нужни материали, за да превързва раната на гърдите му.
Дейвид неохотно се съгласил да остави Грег в къщата си, но изпълнен с гняв
и негодувание, отказвал да говори и да бъде в една и съща стая с него. А
когато Стив разбрал, че малкият им брат е отседнал в съседната къща
той се заклел, че няма да го посети, давайки воля на отдавнашната си
неприязън.
Самият Грег също бил изпълнен с ярост. Той обвинявал Бог, че му е дал
този окаян живот, кълнял майка си, че го е оставила, и баща си, че не го е
обичал достатъчно. Предявявал постоянни претенции към Нанси, карал й
се, когато храната не била приготвена както трябва, хвърлял неща по пода
и многократно я будел посред нощ, за да се погрижи за нуждите му. Докато
Дейвид заплашвал да го изхвърли от къщата, ако продължава да се държи
по този начин, Нанси кротко продължавала да се грижи за него с нежност
и обич. Ракът в гръдната му кухина бързо се разраствал, унищожавал
подкожната тъкан и предизвиквал изтичането на гной с неприятна
миризма. Нанси трябвало да сменя превръзката поне три пъти на ден, тъй
като гъстата течност бързо насищала бинта. Грег особено много
ненавиждал тези болезнени процедури и започвал да крещи и ругае Нанси
всеки път, щом я видел да се приближава с чисти марли.
Въпреки това тя не се отказвала и безупречно се грижела за него,
неуморна в състраданието и обичта си към този избухлив млад пациент.
През първите две седмици след пристигането на Грег в къщата имало
толкова много гняв и напрежение, че както по-късно сама ни каза, Нанси
имала чувството, че около нея вилнее горски пожар, изгарящ всичко по пътя
си. Тя обаче продължила да успокоява положението с хладнокръвното си
присъствие, надявайки се, че пламъците сами ще загаснат. Всеки път,
когато на помощ й идваха от персонала на хосписа или доброволци, тя
изливаше пред тях тъгата и болката си, тъй като не можеше да намери
подкрепа другаде.
И тогава се случил обрат. Рано една сутрин Дейвид открил, че изпълнен с
необяснимо неспокойство, не може да заспи. Само лежал, заслушан в
дълбокото, равно дишане на Нанси, която предната вечер се била
тръшнала в леглото, изтощена от задълженията си на болногледач. По
някое време Дейвид чул шум в коридора, после Грег извикал за помощ. Тъкмо
да понечи да събуди съпругата си, Дейвид позволил на състраданието да
докосне сърцето му и решил да не нарушава толкова нужната й почивка.
Макар и неохотно, той се надигнал от леглото и излязъл в коридора. Там

54
видял Грег да лежи свит на пода. Бил се опитал сам да стигне до банята,
но бил толкова слаб, че не можел да ходи без чужда помощ. Дейвид останал
за миг, загледан в измършавелия си брат, който не можел да се помръдне на
пода и едва-едва дишал. В този момент сърцето му се съкрушило,
освобождавайки се от суровостта и горчивината на изминалите години.
Дейвид приклекнал и вдигнал Грег на ръце, шокиран от лекотата на тялото
му. Той занесъл малкия си брат в банята, а после го върнал в леглото. Най-
после прегърнати, и двамата били дълбоко затрогнати и изпълнени със
състрадание и разбиране. Дейвид останал с Грег до сутринта. Разговаряли
тихо и си разказвали истории от годините, в които не се били виждали,
като за първи път в живота си проявявали искрен интерес един към друг.
А после, точно когато слънцето огряло небето, на предната врата се
почукало. Най-големият брат Стив, също преследван от безсъние,
почувствал подтик да дойде да види Грег. Нещо неосезаемо, някаква
непонятна за разума сила призовала тримата братя да се съберат в това
ранно лятно утро. През следващите няколко часа те си споделяли истории
и слушали с отворени сърца. Заедно плакали за смъртта на майка си,
давайки воля на скръбта и болката, която всеки от тях бил затаил. Когато
се събудила, Нанси веднага усетила, че в къщата е настъпила някаква
огромна промяна.
През цялата следваща седмица Дейвид и Стив прекарали много време до
леглото на Грег. Гневът който допреди това изпълвал дома, по чудодеен
начин бил заменен от топлата светлина на нежна обич. Когато посетих
семейството, бях трогната от кротостта на Грег и загрижеността на
братята му. Ако Нанси не ми беше разказала, никога не бих предположила,
че някога между тримата е имало неразбирателство. Когато попитах
Нанси какво се е случило, за да се промени държанието им, тя отговори
просто: „Те си простиха“.
Грег почина в края на тази изпълнена с мир седмица, изпитвайки огромно
облекчение от страданията си и без да прояви гняв или огорчение нито за
миг. Той прие наближаващата смърт добронамерено и достойно,
признателен за възможността да познае любовта на близките си, пък било
и за няколко дни. Нанси ми каза, че Дейвид и Стив били много променени от
смъртта на малкия си брат. Двамата били благодарни на Грег, че се е
върнал в живота им и им е дал последна възможност да излекуват раните,
които ги разделяли толкова дълго, да изпитат сърдечно съкрушение и
накрая да простят.

55
 СЕМЕНАТА НА ПРОШКАТА

За да разберем урока от историята на Грег и братята му в пълна степен и да

оценим „семената и плодовете“ на опрощението, е нужно да се даде ясна
дефиниция на този процес. В работата си в хосписа много пъти срещах
пациенти, които ме уверяваха, че напълно са простили всички неправди,
които са им били сторени в живота. Въпреки това същите тези пациенти бяха
в състояние да посочат хората и събитията, които са им навредили,
спомняйки си лошата постъпка с най-големи подробности. Те може и да бяха
живели мирно с онези, които ги бяха наранили, но в действителност не бяха
стигнали до истинска прошка, а само до предложение за примирие, за
прекратяване на огъня. У тези пациенти все още горяха пламъците на
обидата и гнева, така че покоят на ума и сърцето всъщност не беше
постигнат.
Искрената прошка изисква пренасочване на вътрешната енергия от омраза
и обвинение към изцеление и разрешаване. Това е концепция, която
изглежда чужда на рационалния ни ум. Ако някой постъпи зле с нас,
инстинктивно сме склонни да търсим отмъщение, да се погрижим да има
наказание и да бъде раздадена справедливост според нашите представи.
Прошката обаче се мотивира от любовта, а желанието да поправим нещата,
е труден процес, който трябва да усвояваме през целия си живот.

Прошката е необходим акт на обич

Когато наистина обичаме някого, неизбежно стигаме до момент, когато ще

е нужна прошка. В най-добрия случай ние сме несъвършени човешки
същества - грешим, отвръщаме с гняв, когато се чувстваме наранени,
забравяме кое е наистина важно, дължим се лошо и пренебрегваме нуждите
на другите. Взаимоотношенията създават ситуации, в които трябва да
намерим баланс между собствените си надежди и желания и тези на другия
човек, затова те са пълни с хубави и лоши моменти, конфликти и
предизвикателства. Ако искаме да устоят на времето, ще бъдем принудени
да търсим решение на липсата на равновесие и различията и ще имаме много
поводи за опрощение. В идеалния случай способността ни да обичаме
истински и тази да прощаваме искрено ще се развият едновременно - тогава
ще имаме възможността да изживеем възможно най-висшата форма на
духовна любов.
В предишната глава научихме, че трябва да позволим на любовта да ни
съкруши, за да можем да проявим пълния си духовен потенциал. Настоящият
урок ще ни покаже, че онова, което е било разбито от любовта, може да бъде

56
отново събрано чрез прошката. Прошката е нещо, което би трябвало искрено
да желаем да развием у себе си, тъй като в крайна сметка тя носи полза както
на получаващия, така и на даващия. Буда учи: „Да таиш гняв, е като да
сграбчиш жив въглен с намерението да го хвърлиш по някого - ти си този,
който ще се изгори“. Нищо не печелим, ако храним неприязън към някого,
но можем да спечелим всичко, ако оставим лошите чувства да си отидат.

Да простим на себе си

Опрощението е действие, което се заражда вътре в нас и оказва влияние,

като разплита кълбата от наранени чувства, носени от миналото. Рано или
късно всеки човек трябва да даде прошка на самия себе си, за да напредне в
духовното си израстване. Умиращите са принудени да се изправят лице в
лице с нетрайността на човешкото тяло, слабостите на характера си и
разочароващите провали, които са познали в живота. Много от тези
пациенти, като Грег в нашата история, недоволстват и се гневят от загубата
на физическото здраве, обезверени от това, че животът им е поел във видимо
негативна посока. Критично важно е тези хора и изобщо всички ние да
успеем да простим западането на тялото ни, защото то е заложено в нас още
от момента на раждането ни. Нашето тяло - а оттам и животът ни - носи в
себе си семената на преходността. Ако не сме способни да приемем това и
да си простим, няма да можем да продължим напред и да простим на другите.
Освен това в хода на живота всеки от нас натрупва своя дял от решения и
действия, достойни за съжаление, които изискват собственото ни
опрощение. Ако искрено се взрем в себе си, вероятно ще открием
деформирана тъмна маса от вина и угризения, скрита дълбоко в нас. Ако не
се разправим с тази вътрешна сянка, тя ще саботира усилията ни за
трансформация, като ни накара да се съмняваме в себе си и да се боим.
Нужно е да се освободим от вината, която таим в себе си, като развържем
възлите и разплетем конците. Много често гневът и възмущението, които
насочваме към другите, са всъщност проектирани навън самообвинения.
Първо трябва да се излекуваме от тази самоненавист, за да можем вярно да
преценяваме действията на хората около нас. Когато видим тези сенчести
части от себе си в светлината на любовта, ще сме способни да ги разберем и
състраданието ще облекчи раните, които сами сме си нанесли.

57
 Да простим на другите

След това трябва да насочим силата на опрощението навън, към онези,

които някога са постъпили зле с нас. Трябва да вземем съзнателното решение
да изоставим обидата и да въдворим вътрешен мир. По пътя към постигането
му ще влезем в схватка с рационалния ум, който е неспособен да види
ползата от прошката. С времето обаче, докато все повече израстваме
духовно, ще разгърнем тази способност.
В хосписа работих с мъж и жена, загубили детето си преди много години в
автомобилна катастрофа, причинена от пиян шофьор. В начина, по който ми
описваха инцидента, се усещаше дълбока скръб, но не долавях гняв или
омраза. Макар да скърбяха за сина си, двамата бяха избрали да простят на
човека, отговорен за смъртта му. Казаха ми, че да стигнат до този вътрешен
мир, са им трябвали много години, но подклаждането на гнева е щяло да ги
съсипе. Прошката беше част от обета им към живота, който трябваше да
продължат да живеят дори без любимия син. Мъката им беше блага и
затрогваща, защото не беше изопачена от негодуванието. И като простиха,
те се освободиха от токсичното въздействие на зложелателството.
Да простиш на някого за смъртта на детето си, е една от най-трудните
задачи, която стои пред малцина. Но всеки от нас изживява уникална за него
загуба и трябва да е способен да прости. От нас зависи да дадем ход на този
процес в сърцето си, като започнем оттам, където се намираме в момента.
Понякога прошката изисква физическа демонстрация на любов и
състрадание, за да послужи като катализатор на помирението. Следващата
история е пример за подобна постъпка.

Ема наближаваше 90-те и умираше от усложнения на диабет. Когато

състоянието й се влоши прекалено, за да може да се грижи сама за себе си,
тя се премести при една от дъщерите си, като спеше е малка стая за гости
в задната част на къщата. Другата й дъщеря живееше наблизо и също
помагаше.
Дългогодишният диабет беше увредил нервите и кръвоносните съдове в
краката й и тя беше на легло. Болестта, от която тялото бързо
отслабваше, беше нанесла щети и на бъбреците, и сърцето. Ема се опита
да се подготви за смъртта, като се сбогува с всички свои близки, най-вече с
дъщерите и внуците си, които често бяха покрай нея. Тя обаче имаше и син,
Бил, който се беше отчуждил от семейството. Преди много години между
него и сестрите му беше възникнал спор и той се беше отдръпнал от цялото
семейство, като рядко виждаше майка си и не говореше със сестрите си.
Когато научи за състоянието на Ема, Бил започна да се отбива при нея, но

58
сестрите му отказваха да имат каквото и да е общо с него и веднага си
излизаха. За Ема беше истинска агония да вижда разединението между
децата си и се чудеше как да ги излекува от гнева им, но никой от тях не
желаеше да обсъжда ситуацията с нея. И все пак, както често се случва,
когато възникне потребност от нещо, самият живот предоставя решение.
На Ема й се отдаваше ръкоделието и бродирането и често изработваше
подаръци за близките и приятелите си. Беше започнала да прави одеяла на
една кука за всеки от внуците и правнуците си след раждането им, като на
тях извезваше името и рождената дата с ярки цветове и мотиви.
Последното й правнуче беше дошло на бял свят малко преди Ема да се
нанесе при дъщеря си и тя веднага се беше заловила да плете. Беше
изработвала по малко всеки ден, въпреки че през повечето време чувстваше
силна умора. Когато стигна до половината обаче, Ема беше принудена да
изостави проекта си. Ръцете и очите й бяха отслабнали дотолкова, че вече
не можеше да работи с куката и преждата.
Отчаяна, че няма да може да изпълни планираното, преди да умре, Ема
изпадна в депресия. Искаше да завърши одеялцето, но което беше по-важно
- беше се надявала децата й да се помирят. В огорчението си за няколко дни
тя се затвори в себе си и през повечето време спеше. Дъщерите й
предположиха, че това усамотение е просто нормален етап от процеса, но
Бил реши да попита майка си как се чувства. Тя му описа тъгата си заради
недовършеното плетиво и неразбирателството между децата й и той я
изслуша мълчаливо. След като чу всичко, което тя имаше да сподели, Бил
напусна къщата и изчезна за няколко дни. Това обърка Ема и я накара да се
почувства още по-обезверена. Дъщерите й, които и без това му бяха
ядосани, възприеха поведението му като типично безотговорно и нехайно и
бяха още по-твърди в решението си никога да не му простят.
Три дни по-късно обаче Бил се върна и всичко се промени за един миг.
Носеше пазарска чанта и изглеждаше развълнуван заради онова, което
криеше вътре. Този път, обзети от любопитство, сестрите му решиха да
останат, за да разберат какво става. Когато седна на леглото до Ема, Бил
извади от чантата одеялцето, което тя беше започнала да прави за
правнучето си. Но вместо преполовено, той й го показа напълно завършено,
точно каквото трябваше да изглежда. Бил някак беше успял да го изплете
вместо майка си, колкото и усилия да му беше коствала работата с
различните цветове прежда и малката кука в големите му ръце, схванати
и мазолести от годините ръчен труд. Ема заплака, трогната от този
жест на обич. Дъщерите й гледаха с удивление, развълнувани от
нежността и състраданието, които беше проявил коравосърдечният им
брат. Този момент беше началото на помирението, за което се беше
молила Ема. Трите й деца успяха да си простят и да останат заедно до нея

59
в сетния й час, точно както се беше надявала.

Тази история прекрасно илюстрира как един акт на голяма любов и смелост
може да ускори прошката. Бил завърши одеялцето - нещо, което никога
дотогава не беше правил - от чиста обич към майка си и желание да облекчи
болката й. А когато сестрите му видяха това, сърцата им се отвориха и най-
после прошката стана възможна. По подобен начин в историята на Грег в
първата част на тази глава, когато Дейвид се наведе да вдигне брат си от пода
и да го занесе на ръце, тази физическа демонстрация на любов отвори
сърцата им и ги подкани към опрощение. Също в жест на обич Нанси пък
посвети многобройни себеотвержени часове на грижи за нуждите на Грег,
като поемаше върху себе си натрупалите се в него гняв и обида и така
подготви почвата за трансформацията. Независимо дали е вдъхновена от
промяна в отношението, или от акт на любов, прошката към другите е
решителна стъпка в процеса на духовното израстване.

Да простиш на Бог

Въпреки че традиционното религиозно виждане за прошката е, че тя е

милостив дар, който Бог дава на хората, много от умиращите пациенти, за
които съм се грижела, се бореха с потребността да дадат собствената си
прошка на Бог, когото обвиняваха за болката си. Изправянето пред сериозно
заболяване в ранна възраст, понасянето на продължително или силно
страдание, преживяването на многобройни загуби са все фактори, които
могат да предизвикат гняв и негодувание към Бога. За някои да Му простят,
се оказва най-трудната задача, защото Той е недоловим за сетивата. Но да
мразиш Бог, е отрова за душата и трябва да се освободиш от тези чувства,
независимо колко време ще ти е потребно за това.

Джон, който беше само 30-годишен, умираше от рак на хранопровода

след двегодишна борба. Имаше две малки деца и беше съсипан от
мисълта, че ще ги остави. Той прекара много часове в разговори с жена
си и различни съветници от църквата в опит да се помири със смъртта.
Семейството му ми каза, че е успял да се подготви добре и да се сбогува
с всички, които са важни за него. Дори се обадил на бивша приятелка, с
която в миналото се били скарали, и се помирили.
Джон обяви, че е готов да умре. Не след дълго изпадна в кома и започна
процесът, който ние наричаме „ активно умиране “. Обикновено този
етап продължава само няколко дни до седмица, в зависимост от
определени фактори. Джон обаче беше в това състояние над две седмици,
противно на всяка медицинска логика. Нещо като че ли го задържаше -

60
нещо несвършено в живота му.
Когато отидох да го видя, той се намираше в полукоматозно състояние,
предшестващо смъртта. През повечето време не реагираше, но можеше
да чува гласовете ни и да избере да реагира. Духът му сякаш беше зает
някъде далече, но все още можеше да се върне при нас, когато беше
необходимо. От време на време Джон изглеждаше възбуден, неспособен
да се отпусне и напрежението беше явно изписано на лицето му.
Дълго разговарях със съпругата му за това кое би могло да е останало
недовършено и да го задържа. Беше написал писма до двете си деца, които
те да прочетат, когато са достатъчно големи да разберат Беше се
сбогувал с всички важни хора в живота си. Жена му не можеше да се сети
какво още има за разрешаване, преди Джон да си отиде в мир.
Накрая се обърнах към него. Хванах ръката му и му казах, че се чудя дали
има нещо друго, което трябва да направи или да узнае, преди да почине.
Започнах да задавам конкретни въпроси, за да видя дали ще предизвикам
реакция. Не усетих такава, докато не го попитах: „Джон, простил ли си на
Бог?“. От опита си с други пациенти знаех, че трябва да задам този въпрос.
Изведнъж той силно стисна ръката ми и отвори очи, в които проблесна
гняв. Продължи да ме гледа втренчено, докато аз му обяснявах колко важно
е да се освободи от гнева си към Бог. Казах му, че изобщо не е честно, че
умира толкова млад, но че в този свят и в нашия живот е вложена мъдрост
която далеч надхвърля способностите ни да я разберем. Той все така
стискаше ръката ми и ме гледаше, докато говорех. После по бузите му
започнаха да се стичат сълзи и той отслаби хватката си, отпусна глава на
възглавницата и затвори очи. Той остана в дълбока кома през цялата нощ
и почина тихо в настъпващото утро.

Помирението със собствената ни представа за Бога е необходимо, за да си

отидем в мир. Дори онези, които нямат определени убеждения или вяра,
трябва да се изправят пред Съдбата, Късмета или Шанса - тоест онова, което
смятат за властваща сила във Вселената - и да се освободят от
разочарованието и гнева, които изпитват. Това е фундаментална задача в
човешкото ни съществуване, която, ако бъде постигната по-рано в живота,
може да ни донесе огромна полза. Веднъж, когато говорех за това пред група
хора в местен пенсионерски клуб, възрастна жена вдигна ръка и попита: „Как
да простим на Бог, когато отнема от нас невинни хора? Съпругът ми го
умоляваше всяка нощ да го остави да поживее, а Бог не отговори на
молитвите му. А сега просто ей така трябва да Му простя?“ Шевът й беше
явен и страданието й бе голямо. В нейните очи смъртта на съпруга й
изглеждаше абсолютно несправедлива и Бог бе виновен за това. Собственият
й живот сега беше съсипан от горчивина, тъй като тя не беше способна да

61
приеме и оцени човешката ни тленност. Тази жена, както и всеки един от нас,
би трябвало да се освободи от гнева си и да си даде възможността да види
нещата по нов начин, за да започне да оздравява.
Понякога негодуванието и гневът ни към другите, както и към Бог, може да
се окажат скрити дълбоко под пластове болка и срам. За да стигнем до
истинското опрощение, трябва да извадим на повърхността страданието си,
смело да се изправим лице в лице с него и да отворим сърцето си, за да се
освободим от нараняващите чувства. Този процес действително може да
отнеме цял един живот. За мнозина от нас неотложността на смъртта е
единственият тласък, достатъчно силен да ги накара да излекуват тези рани.
Необходимо е обаче да се заловим за работа още сега, за да достигнем
съзнанието, което може да промени света.

Прошката лекува
Прошката е начинът да върнем целостта на счупеното.
Робин Казарджиян

Това послание е изключително важно: Прошката има дълбоко въздействие

върху нашето физическо, умствено, емоционално и духовно здраве.
Освобождаването от отдавна таени обиди ни връща енергията, дотогава
блокирана в раната, и ни позволява да я излекуваме и да израснем. Най-често
съм ставала свидетел на това как опрощението лекува взаимоотношенията,
както в историята на братята му и тази на Ема и децата й. Случва се обаче
прошката да доведе до чудотворно физическо оздравяване, както показва
следващата история.

Гленда била почти на 50, когато й открили рак на яйчниците. Никога не се

била омъжвала и живеела сама, разчитайки на обществената и
емоционална подкрепа на многото си приятели. След като се подложила на
диагностично изследване за определяне стадия на рака, тя решила в крайна
сметка да откаже всякакво лечение. Тогава я приехме в нашия хоспис с
прогноза от нейния онколог за по-малко от 6 месеца живот. Всички от
персонала ни намираха Гленда за прекрасна, мила жена, която изразяваше
спокойна готовност да приеме смъртта си, ако наистина й беше дошло
времето. Беше тиха и любезна, винаги благодарна за посещенията и
грижите. Месеците минаваха, а физическото състояние на Гленда не се
влошаваше. Не й бяха нужни болкоуспокояващи и всичките й органи като че
ли функционираха нормално.
След като измина цяла година, застрахователната компания престана да
плаща за обслужването й в хосписа, тъй като здравето й не показваше
признаци на западане. Когато Гленда отиде при своя онколог, той не

62
можеше да повярва колко добре изглежда. Направените нови диагностични
изследвания не показаха никакви данни за рака, който година по-рано
вилнееше из тялото й. Когато я посетих за последен път, за да приключа
документацията и дая изпишем, я попитах как се е случило това чудо,
защото исках да се поуча от опита й. Тя каза просто: „Простих на всички“.
После ми обясни как всеки ден се концентрирала върху това да прощава на
всеки един, който някога й бил направил нещо лошо. Когато приключила с
тази задача, продължила да разпростира опрощението си към онези, които
предизвиквали у нея някакви негативни чувства, например политици и
престъпници, за които била прочела във вестника. Този ритуал на
опрощение се бе оказал толкова мощен, че беше излекувал тялото й, въпреки
че тя никога не беше поискала нещо за себе си, не беше помисляла за
собствените си нужди. Докато говорехме, Гленда излъчваше мир и
спокойствие и аз усещах силата на състраданието й. Постигнала беше
ведрина на духа, която беше изцелила тялото й - и която има потенциала
да изцели планетата.

В тази история виждаме, че прошката, също като любовта, има най-силно

въздействие, когато е свързана с даване, а не получаване. Гленда не се
стремеше да прощава, за да се излекува от рака - тя го правеше, защото
чувстваше, че това е правилното нещо. Към този акт я подтикна
осъзнаването, че животът й наближава своя край, и желанието й да се помири
с този свят, преди да си отиде. Излекуването на тялото й беше удивителен
дар, особено предвид това, че Гленда не го очакваше. Безкористното и
свободно даване на прошка поражда чудеса и енергийни изменения.
Осъзнаването за преходността на живота призовава всички ни да станем
създатели на промяна, като прощаваме, за да излекуваме света.

Опрощението трансформира

Силата на опрощението беше демонстрирана в историята на Грег и

семейството му, където видяхме как натрупаните чувства на гняв и болка на
тримата братя бяха трансформирани за една сутрин. Това изживяване
промени не само тях самите, но и спомените им. Дейвид и Стив вече не
виждаха Грег като позорящата семейството „черна овца“, тъй като към
представата им за него сега се добавяше образът на съсипаното от скръб,
самотно малко момче, чиято агонизираща болка с годините се беше
превърнала в гняв и разрушително поведение. Грег от своя страна видя
мъката и безпомощността на братята си и вече не можеше да ги вини за
собственото си страдание. В мига, в който сърцата им се съкрушиха, обидата
и огорчението се стопиха, оставяйки след себе си чисто състрадание.

63
Погледнато в тази перспектива, не беше случайно съвпадение това, че ракът
на Грег бе от същия тип като на майка му и се беше появил на същото място
в тялото. Неизлекуваната скръб по мъчителната й загуба бе основната
причина за гнева и неприязънта у всеки от братята. Може би възможността
да изживеят отново смъртта й чрез болестта на Грег беше подтикът, нужен
им да се излекуват. По този начин Грег можеше да види смисъл в собствения
си живот и смърт, знаейки, че с присъствието си беше благословил братята
си. Това осъзнаване доведе до мирен край опустошения му живот.
Има и други затрогващи примери за трансформиращата прошка. Някои от
тези събития датират от близкото минало. През октомври 1998 година близо
до Ларами, Уайоминг, беше извършено трагично убийство. Матю Шепард,
21-годишен младеж и открит хомосексуалист, беше брутално нападнат и
пребит от двама мъже. После беше оставен да умре, вързан с разперени ръце
за една ограда. След новината за ужасната му смърт нацията и много хора по
света бяха шокирани от подобна проява на човешката склонност към
жестокост и омраза. Макар и съсипани от мъката си. родителите на Матю
призоваха за отмяна на смъртната присъда за единия от убийците,
предоставяйки му шанс за живот, от който синът им бе лишен. Те основаха
фондация на името на Матю, която работи за това да се сложи край на
престъпленията, породени от омраза, и да се популяризира прошката в
обществото. Няма как светът да не бъде трансформиран от подобен жест от
страна на съкрушени родители.
През октомври 2006 година, само осем години след смъртта на Матю
Шепард, стрелец влезе в едностайното училище на амиши в Никъл майнз,
Пенсилвания, като взе за заложници десет момичета на възраст между 6 и 13
години. Пет от тях бяха убити, преди стрелецът да сложи край на живота си.
Въпреки съкрушителната загуба, която изживяваха, хората от общността на
амишите реагираха, като потърсиха контакт с близките му часове след
трагедията, за да предложат прошката и подкрепата си. Те основаха
благотворителен фонд за семейството на убиеца, отидоха на погребението
му и поканиха вдовицата му да отиде на частните погребални служби за
загиналите им дъщери. Този изключителен жест на безусловно опрощение
им помогна да излекуват скръбта си и даде възможност на близките на
стрелеца също да преживеят случилото се, показвайки на света каква
чудотворна сила има в това да не храниш лоши чувства към никого - ценност,
която е дълбоко вкоренена в културата на амишите. Малко след това
злочестото училище беше разрушено, а построената наблизо нова учебна
сграда беше преименувана на училище „Нова надежда“, с което на
физическо ниво беше завършен трансформиращият акт на опрощението. Ето
как една трагедия действително може да предложи нова надежда, когато
бъде приета и простена със съкрушено от мъката сърце.

64
 Когато последваме пътя на прошката, той ще ни отведе към още по-дълбоки
и болезнени предизвикателства. Изберем ли да живеем с намерението винаги
да прощаваме, това ще изисква от нас да поемем задължението да
възприемаме всяка ситуация с отворено сърце - например ако бомба разруши
сграда и загинат стотици, трябва да бъдем готови да простим на човека,
направил и поставил смъртоносното устройство. Ако дете бъде отвлечено и
убито, трябва да можем да простим на убиеца, на родителите, които не са
успели да опазят детето си, и на Бог, позволил да се случи тази трагедия. Ако
лекар бъде застрелян, след като е извършил аборт, сме призовани да простим
на убиеца за деянието му, на лекаря за извършването на аборта и на жената,
пожелала да направи аборт. Ако жизнената ни сила започне да се оттегля и
тялото стане слабо, измъчвано от болка и негодно, трябва да бъдем готови
да простим на нашия Създател за тленността ни. Работата по опрощаването
може да е огромна като Вселената и изискваща усилията на целия ни живот,
но тя ще ни донесе много дарове и ценности.

ПЛОДОВЕТЕ НА ОПРОЩЕНИЕТО

Изборът да живеете, като се ръководите от опрощението, е труден за

следване, но ползите от него са много. Като усвоите този урок и започнете
да го прилагате още отсега, вместо да чакате края на живота си, ще израснете
като духовно същество и ще ставате все по-осъзнати, откривайки истинските
тайни на живота такъв, какъвто би трябвало да е.

Отговорност

Когато съумеете истински да простите на себе си и другите, способността

ви да поемате отговорност за действията си ще се засили изключително
много. Когато се вгледате в сянката си и разплетете възлите на минали лоши
постъпки, ще освободите пространство за светлината на любовта и така ще
можете по-вярно да оценявате настоящото си поведение. Когато се чувствате
отговорни за държанието си, ще трябва своевременно да поправяте грешките
си спрямо другите и така ще се научите в бъдеще да взимате по-разумни
решения. От тази позиция ще сте способни да живеете, следвайки по-висш
път, вместо да се отдавате на чувството, че сте жертва. Даването на прошка
отстранява някои от главните препятствия пред духовното израстване и
помага за достигане на по-голяма осъзнатост.

65
 Толерантност

В историите на умиращите, представени в тази глава, заедно с прошката

всеки един от тях откри и по-голяма способност за търпимост към другите.
Това съпричастие към убежденията и практиките, различни от вашите, става
изключително полезно в посрещането на житейските предизвикателства.
Когато духовното ви съзнание за света се задълбочи, ще станете по-
чувствителни към чуждото страдание, към неправдата и лошите постъпки и
към многообразието на хора и гледни точки. За да насърчавате мира и
разбирателството сред хората, трябва да сте толерантни към недостатъците
им и способни да видите отвъд ограниченията им. Отвореното сърце, което
с готовност прощава, намира пряк път към толерантността спрямо всички.

Помирение

Помирението - актът на разрешаване на конфликт с другите хора, също е

естествена последица от прошката. Възстановяването на развалени
взаимоотношения има невероятно освобождаващо въздействие върху
душата, когато става дума за важните хора в живота ви. Тримата братя в
първата история от този урок - Дейвид, Стив и Грег, получиха възможността
да се насладят на спокойната и мирна атмосфера, когато си простиха - по
същия начин всеки от нас може да спечели от радостта на помирението,
което снема товара на натрупания гняв и обида. Дори онези, които са извън
кръга на помирението, усещат и се радват на ведрината, настъпваща след
подобен жест, както Нанси и работещите в хосписа ни моментално
почувстваха промяната в дома след взаимното опрощение на братята. Освен
това умението да се превръщат болезнените, проблематични
взаимоотношения във връзки на любеща подкрепа, е от изключителна полза
при справянето с трудностите в живота. Човек се чувства най-добре, когато
е заобиколен от мрежа от положителни контакти с хора, които повдигат духа
му и споделят неговото жизнено пространство, без да го натоварват и
изтощават с негативност.

66
 Изкупление

Следващата полза, която е директна последица от способността да простим

(и помирението, породено от прошката), е актът на изкупление. Като
сътворява нещо прекрасно от пепелта на съсипания живот, изкуплението ви
позволява да си върнете нещо, което може би сте били изгубили, например
семейството, усещането за свързаност, любовта, честта и покоя.
Подхранването на ненавист и горчивина към другите ви коства енергия, тъй
като негативните спомени и емоции постоянно горят във вас. Когато успеете
да се освободите от отровните чувства, същата тази енергия се отприщва и
ви обхваща ново вдъхновение да растете и да се учите. Когато си върнете
онези увредени части от себе си, които в миналото сте оставили
неизлекувани, като сте поддържали живи болезнени спомени, можете отново
да продължите напред като цялостно същество, функциониращо в
изправност, готово да преобразява и да създава нова надежда, готово да
излекува тази планета.

ГЛЕДКАТА ОТ ГРАДИНАТА

Работата, свързана с опрощението, изисква постоянно да осъзнавате

вътрешния си свят, включително реакциите ви към нещата, които ви се
случват, представата ви за себе си и преценките ви за другите. Всеки ден
трябва да полагате усилия да бъдете отговорни за мислите и действията си и
да коригирате поведението си, когато не е на ниво. Освен това трябва да
спрете да вините другите и да таите обида, за да се възстановят
взаимоотношенията ви и да стане възможна трансформацията. За да
изпълните тази задача, насочете вашето опрощение и към физическото ви
съществуване, а също и към Създателя, каквито и да са разбиранията ви за
тази сила. Осъзнайте, че проявата на истинска любов изисква от вас да
усъвършенствате даването на прошка.

ГЛЕДКАТА ОТ ГАЛАКТИКАТА

"Прошката е ароматът, който теменужката оставя върху стъпалото,

което я е смачкало."
Марк Твен

За финалния поглед към прошката трябва да се издигнете до възможно най-

високото място и да възприемете следното възвишено виждане: Основната
цел на духовното ви съществуване е да не таите обида, да нямате абсолютно

67
никакви лоши чувства към другите. Това означава да дадете незабавно
прошка на онези, които ви нараняват, както Христос е простил на убийците
Си, както общността на амишите прояви състрадание към семейството на
убиеца и както теменужката благославя онзи, който я стъпква, с прошката на
прекрасния си аромат. Не позволявайте във вас да остане дори една мисъл
на омраза или горчивина, освобождавайте се от нея в мига, в който тя
изникне, за да не направите сърцето и душата си пристан за наранените
чувства.
За постигането на тази възможно най-висша проява на опрощение трябва
да започнете да виждате света с „нови очи“, с осъзнаването, че всичко
случило се в живота ви е идеалното за вас, точно това, което е нужно за
израстването ви. Този духовен поглед изисква от вас да знаете, че нищо не е
грешка и нито едно събитие не е трагедия, която не е трябвало да се случва.
Да не таите обида, означава във всичко да виждате обещанието и потенциала
за растеж. А когато не е по силите ви да разберете това, което се случва,
когато не можете да проумеете каква е целта и смисълът на трагедията,
трябва просто да бъдете търпеливи и да вярвате, че дори в съмнението има
съвършенство.
Великата ирония на живота е, че всяко нещастие съдържа семената на
трансформацията, с която ще дойде изцелението. Христовата смърт на
кръста изкупва живота на онези, които го осъдиха на смърт, убийството на
Матю Шепард накара хората да осъзнаят, че трябва да се издигнем над
омразата и да я трансформираме с любов, общността на амишите породи
нова надежда чрез простия жест на пълно опрощение, а теменужката оставя
аромата си по стъпалото, което я смачква.
За да станете част от този процес на изцеление, започнете още сега да
разплитате омотаните нишки на гняв, разхлабете възлите на омразата, която
таите. Върнете си съзидателната енергия и почувствайте как тежестта пада и
сърцето ви олеква, докато в този момент отваряте очи. Вземете решение
отсега нататък да не таите обида, независимо какво губите и каква участ ви
сполита.

КОЕ Е НАЙ-ВАЖНОТО ЗА ПРОШКАТА:

Прошката премахва препятствията по пътя на

духовното израстване.
Недейте да таите обида и си върнете съзидателната
енергия, като престанете да се вкопчвате в миналото.

68
 ЧЕТВЪРТИ УРОК - РАЯТ: ЖИВЕЙТЕ В НАСТОЯЩИЯ МОМЕНТ

"Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая".

Евангелие от Лука, 23:43

Когато започнем да овладяваме умението да прощаваме, ние разплитаме

възлите на обидата и огорчението, държали ни в плен на миналото, и
освобождаваме възстановяваща силите енергия. В напредването ни по този
духовен път, на който ни учат умиращите, следващата стъпка е да впрегнем
тази жизнена сила и да живеем в настоящия момент, като намерим мястото
си в рая на земята. Един от ключовете към разбирането на този урок можем
да открием в двойното значение на думата dwell (живея): както в смисъла на
„живея, съществувам на определено място“, така и на „съсредоточавам
вниманието си върху нещо“. За да открием рая, ние трябва да живеем в
настоящето, като насочваме вниманието и енергията си към всеки миг.
Думите в епиграфа към тази глава Исус изрекъл на кръста, когато единият
от крадците, разпнати до Него, Го помолил: „Спомни си за мене, Господи,
кога дойдеш в царството Си!“. Отговорът на Исус съдържа не само
благословията на опрощението, но и гаранцията, че той, крадецът, ще бъде в
рая, заедно с Исус, днес, сега. Важно е да се отбележи, че Той е използвал
думата „рай“, а не „небе". В арамейската интерпретация раят е прекрасна
градина, където царят хармония и спокойствие и където всички нужди на
човека биват удовлетворени. Тоест раят е земното проявление на Небесното
царство, нещо достижимо тук и сега, а не е някъде далече в небето и в
бъдещето.
Това обещание на Исус означава, че раят вече съществува и ни дава
изобилието си, въпреки че ние не го осъзнаваме и трябва постоянно да ни се
напомня за него. Той обаче може да бъде изпитан днес, в този миг, защото
раят не е в миналото или бъдещето. Предизвикателството за нас е да живеем
в настоящия момент, да се фокусираме върху него, като освободим от
примките на миналото цялата си енергия. Иронията е, че като търсим извън
себе си утопията - идеята за рая, която извикваме във въображението си,
оставаме слепи за истинския рай, който се крие в нас. За да се събудим в
него, трябва да бъдем търпеливи и вътрешно удовлетворени в този момент.
Вижте историята на Ралф, един обикновен човек, който намери своя
уникален рай.

69
 УЧЕНИЧЕСКОТО БЮРО

Преди за първи път да отида при Ралф, останах няколко минути в

колата си, паркирана пред блока му, за да си успокоя нервите и да събера
смелост да вляза. Той живееше в един от кварталите с лоша слава, в
занемарена триетажна сграда, адресът на която често фигурираше в
полицейските доклади с арестувани заради наркотици, извършен обир или
стрелба между банди. Изобщо не беше безопасно за посещение, но в
работата ми влизаше задължението да посетя Ралф, за да преценя от
какво се нуждае, и аз бях решена да го направя. Освен това бях израснала
в бедняшкия квартал народния ми град и познавах призрака на нищетата.
Убедена бях, че ще се справя, каквото и да открия вътре, затова храбро
излязох от колата и се насочих към входа на запуснатата сграда.
На входната врата имаше съвсем малък прозорец и коридорът беше слабо
осветен. Преди очите ми да се нагодят към тъмнината, носът ми беше
ударен от миризмата на урина и наслоен цигарен дим. Започнах да
различавам детайлите на това отблъскващо място - тук-там опушеният
килим беше протрит до дюшемето и беше толкова мръсен, че не можех да
различа първоначалния му цвят. Зацапаните тапети се лющеха,
образувайки прекъсната арка над главата ми, а избелелият цветен мотив
подсказваше, че това място беше виждало и по-достойно съществуване.
Построена за по-висши цели от видимите, сградата, може би също като
обитателите й, беше принизена до това състояние след години на
безмилостна употреба и липса на грижи.
Присвивайки очи, за да прочета надписите върху пощенските кутии,
видях, че Ралф живее в апартамент В. Тръгнах по коридора, като се взирах
във всяка врата; на някои нямаше никакво обозначение, през други долавях
човешки гласове, вибрациите на рок музика или цигарен дим. В края на
етажа слязох по тесни стъпала към още по-тъмен коридор в мазето и най-
после видях „В“ на врата, която беше оставена леко открехната. Тихо
почуках, но Ралф вече беше чул стъпките ми и ме приканваше да вляза. След
онова, което бях видяла в сградата, видът на апартамента му не ме
шокира. Едно-единствено прозорче на приземно ниво доставяше слаба
светлина. На масичка под прозореца бяха натрупани списания, вестници,
шишета с лекарства, чинии, цигарени стекове и още най-различни неща. На
пода в ъгъла на главното помещение се намираше дюшек с мръсна купчина
чаршафи. Кухненският плот и мивката бяха пълни с чинии със засъхнала по
тях храна и нямаше място дори за още една чаша. Ралф седеше излегнат на
единствения стол в апартамента, старо, тапицирано люлеещо се кресло,
дунапренът на което се подаваше през многобройните съдрани места. Той

70
ме поздрави с искрена дружелюбност и ме подкани „да седна за минута
Поколебах се, оглеждайки набързо стаята с надеждата да видя друга
възможност за сядане, но после се отказах и се настаних на края на дюшека
Ралф беше на шейсет и хосписът ни го беше поел, тъй като имаше бъбречна
недостатъчност, причинена от рак на бъбреците, и не беше кандидат за
диализа. Според лекаря му оставаха може би 3 седмици и ни беше помолил
да се погрижим за комфорта на Ралф в дома му, тъй като
хоспитализацията щеше да е скъпа, а той нямаше здравна застраховка. За
щастие нашият хоспис имаше благотворителен фонд за пациенти като
него и можеше да му предложи нужните грижи безплатно.
Оказа се, че Ралф беше водил доста тежък живот. Прекарал беше
известно време в затвора, въпреки че не сподели подробности за
престъпленията, които го бяха вкарали там. Призна че е бил бездомник през
по-голямата част от живота си, спял е в близост до железопътните линии
и е ровел в кофите за храна. Предположих, че алкохолът и наркотиците
също бяха част от историята му, въпреки че той не искаше да говори за
това. Условията, в които живееше в момента, му се струваха едва ли не
охолни - имаше покрив над главата, легло и работещ хладилник. Всичко това
беше станало възможно с помощта на малката пенсия, която получаваше,
защото някога, като млад, беше работил за железниците. Социален
работник в кабинета на неговия онколог му беше помогнал да получи това
възнаграждение, което стигаше да се плати наемът и да се купи малко
количество храна. Очите на Ралф танцуваха, докато описваше късмета си,
признателен за всичко, което му беше дадено в тези последни дни от
живота му. Настаних се по-удобно и заслушах живите му разкази,
представяйки си образа на скитник, който винаги е живял без
отговорности и привързване, докато болестта не го е изненадала,
открадвайки му безгрижието.
С лекота и откритост Ралф продължи доста дълго да разказва за
миналото си, за болестта и опита си с лекарите. Дори обсъждането на
приближаващата смърт като че ли не го смущаваше и той не изрази нито
страх, нито съжаление. Когато обаче го попитах за семейството му, той
замълча. Отговори просто: „Имам деца, но не сме се виждали от много
години... и така е най-добре“, като ми се усмихна, за да покаже, че се е
примирил с тази част от миналото си. Тогава деликатно го попитах дали
наблизо има някой, който да му помага, когато състоянието му се влоши
прекалено, за да се грижи сам за себе си. Ралф отговори, че има приятел,
Бен, който живее на горния етаж и всеки ден наминава. „Ще се справя“,
увери ме той. Заговори за отслабващите си сили, как вече не може да ходи
на дълги разходки, каквито е обичал да прави едно време, нито да отиде за
риба до близкото езеро и призна, че малко го боли, но не се оплака. Всъщност

71
като че ли се смяташе за голям късметлия, живеещ в условия, които за него
бяха рай в сравнение с изживяното в миналото му.
По някое време се възползвах от възможността да огледам по-подробно
апартамента. Забелязах, че на различни места по стените бяха залепени
листчета от тетрадка и понеже в целия апартамент нямаше нищо друго,
което може да се опише като украса, се почудих какви ли са тези листове,
които той така внимателно беше сложил на стената. Когато
любопитството ми надделя, аз се надигнах да ги разгледам - бяха пейзажи,
нарисувани с молив. Единият беше на планина, а на преден план - кактус; на
друг имаше влак, който следваше лъкатушния си път през пустата прерия.
Още преди да се обърна към Ралф, за да го помоля за обяснение, той ми
отговори: „Реших да се захвана с рисуване. Понеже сега не мога да правя
много неща, просто започнах да нахвърлям неща, които съм виждал“. Със
зяпнала уста разглеждах тези толкова умело и старателно сътворени
рисунки, направени с обикновен молив на хартия от бележник. Предвид
материалите, с които разполагаше, фините детайли на всяка графика бяха
удивителни - щрихите, контрастът, който създаваше усещането за
дълбочина и перспектива. Ралф беше доволен от резултатите, но ги
приемаше, както и всичко друго, скромно и без емоции. „Помага ми да си
запълвам времето. “ И действително, преди да дойда, той беше започнал
работа върху нова скица, която сега видях да лежи на скута му върху голям
каталог, използван за подложка.
Бях смаяна и дълбоко развълнувана. В тази занемарена, разнебитена
сграда, в стая, пълна с боклуци, мръсотия и безпорядък, в един умиращ
човек, който за обществото беше само един нехранимайко, един безполезен,
пропаднал алкохолик, съзидателният дух твореше, жив и спонтанен. Очите
ми се насълзиха, сърцето ми се трогна от гледката. По някакъв начин
усещах, че Ралф трябва да бъде насърчен да продължи да рисува. По
някакъв начин вярвах в тази новооткрита страст сякаш тайният смисъл
на съществуването на Ралф очакваше да бъде открит. И той определено
продължи да рисува. През следващите няколко седмици пред вратата му
започнаха да се появяват анонимни подаръци от персонала на хосписа ни -
моливи, хубав скицник, четки и акварелни бои. Ралф не поиска да узнае
откъде идват подаръците - той просто ги прие невъзмутимо, по същия
начин както беше приел факта, че има рак. Продължи да рисува
съсредоточено, с жажда, която понякога като че ли го поглъщаше.
Въпреки че залепи още няколко по стените, той остави повечето в
бележника, тъй като не изпитваше нужда да показва таланта си и да
получава похвали за творенията си. Когато го попитах дали би искал да
сложи 2-3 от тях в рамка, той доби смутен вид и отвърна: „ Че за какво
ми е да го правя?“.

72
 Междувременно, докато Ралф продължаваше да рисува, физическото му
състояние започна да се подобрява. Когато надживя прогнозата си с месец,
решихме да направим нови кръвни изследвания. И наистина, като по чудо
бъбреците му функционираха по-добре, за най-голямо удивление на неговия
онколог. Нямахме друго обяснение за промяната освен това, че
творческата енергия на Ралф бликаше с изумителна жизненост и както
изглежда, въздействието й върху тялото му беше целебно.
Не след дълго, вследствие на многобройните часове, които прекарваше
прегърбен над рисунките в скута си, Ралф започна да усеща болки в гърба.
Той реши, че ще е добре да има специално бюро, чийто плот може да се
накланя. Следващия път, когато отидох в апартамента му - който за мен
вече не беше място, вдъхващо страх и лоши предчувствия, той ми показа
страница от каталога, която беше отбелязал. На нея беше оградил с
червено снимка на „ ученическо бюро “, с наклонен плот и чекмедже, в което
да държи всичките си пособия за рисуване. „Това е то - каза ми гордо Ралф.
- Това е бюрото, което ще си купя веднага щом спестя пари. “ Фактът, че
това беше детско бюро в каталог за играчки, нямаше никакво значение за
Ралф. Той беше намерил начин да осъществи мечтата си и щеше да му
струва само 35 долара. Беше успял да спести по 5 долара седмично от
пенсията си и след няколко седмици щеше да има достатъчно пари, за да
поръча бюрото.
Накрая Ралф направи паричен превод до компанията за играчки за
скъпоценното ученическо бюро. В каталога бяха посочили срок за доставка
4 седмици и през това време Ралф демонстрира безкрайно търпение, като
мълчаливо очакваше пристигането на бюрото и продължаваше да рисува
върху каталога. Той откъсна снимката на бюрото и я залепи на стената до
рисунките, за да го вижда от време на време. Мисълта, че бюрото пътува
към него, му стигаше и той остана все така доволен и щастлив от живота
си.
Следващите лабораторни изследвания обаче бяха леко тревожни, тъй
като показваха леко влошаване на бъбречните функции. Но тъй като
нямаше какво повече да се направи, а и той, както изглежда, се чувстваше
добре, ние просто продължихме да чакаме заедно с него, с надеждата
бюрото скоро да пристигне.
Една съботна утрин няколко седмици по-къс но ми се обади Бен, съседът
и приятел на Ралф, който го наглеждаше от време на време. Помоли ме да
отида при Ралф. тъй като има болки и „не изглежда добре". Когато влязох
в малкия апартамент, с изненада го видях в леглото, свит под завивките. За
първи път, откакто го познавах, той не стана, за да се облече. Каза ми, че
стомахът го боли и е прекалено слаб, за да ходи, но отказа да отиде в
болницата или да бъде включен на системи. Не разполагах с кой знае какви

73
възможности, затова реших да направя нещо, за да му поолекне, и му купих
енергийна напитка от близкия магазин, надявайки се, че течностите и
лекото болкоуспокояващо ще му помогнат да живне.
Малко след като се върнах от магазина, на вратата се почука - беше
пощальонът. Доставяше... какво друго? Ученическото бюро. Помогнах му
да донесе голямата, тежка кутия до леглото на Ралф, въодушевена, че ще
присъствам на разопаковането на дългоочакваната поръчка. Лицето на
Ралф светна и той протегна ръка да докосне кутията, въздъхвайки с
удовлетворение.
- Искаш ли да я отворя? - попитах аз, надявайки се това да е
вдъхновението, което му е потребно, за да се съвземе от това състояние.
- Не. Искам просто да погледам кутията. Ще я отворя, като си почина.
Изражението ми явно издаваше смесените ми чувства на разочарование
и загриженост от факта, че на Ралф му е толкова зле, че не може да
разопакова скъпоценното си бюро. Той ме погледна право в очите и каза:
- Благодаря ти за всичко. Беше много мило от твоя страна и сега се
чувствам значително по-добре. Можеш да си вървиш. Всичко е наред.
Лицето му. обикновено сбръчкано и загрубяло от годините на суров
живот, сега беше меко и спокойно, с лека, блажена усмивка. Почувствах
състраданието, с което се опитваше да ме успокои и да разсее тревогите
ми. Той имаше право - беше време да си тръгвам. Ралф винаги беше живял
сам и имаше нужда от усамотение. Затова му стиснах ръката и си излязох,
както се оказа, за последен път. По-късно през деня сестрата от хосписа
го посети и ни докладва, че болката най-после е преминала и той си почива.
На следващата сутрин обаче ми се обади Бен, за да ми каже, че когато
слязъл да го види, го открил в леглото изстинал и безжизнен. Бен спомена,
че на лицето на Ралф имало лека, спокойна усмивка и все така било
обърнато към кутията с ученическото бюро.
Същия ден персоналът ни се събра, за да споделим скръбта си от загубата
на Ралф, който беше станал толкова важен за нас. Неговата радост от
най-простите удоволствия, умението за абсолютно присъствие в момента
и скромната му отдаденост на творческия талант бяха трансформирали
всички, които го бяха опознали. Когато научихме, че никой не е дошъл да
вземе праха му, затова щеше да бъде погребан в общ бедняшки гроб, човек
от персонала ни отиде в крематориума и го обяви за член на нашето
„хоспис семейство“. Организирахме малка възпоменателна служба и
решихме да погребем праха му близо до реката, където винаги беше обичал
да лови риба.
В последната минута отидох да кажа на. Бен за службата, в случай че
пожелае да присъства. За наша изненада дванайсет души, всички
обитатели на същата жилищна сграда, дойдоха да се сбогуват с Ралф.

74
Докато стояхме в кръг около гроба му, разгледах лицата на приятелите му.
Имаше възрастна двойка, млада майка с две деца в количка, силно
гримирана жена с полепнала по тялото рокля и високи токчета,
тийнейджър в кожено облекло с множество обеци и прическа гребен. Всеки
човек от кръга спонтанно излезе напред, за да хвърли шепа пръст и да каже
нещо за Ралф. Всички го нарекоха „татенцето“ и споделиха с нас специални
случки от общуването си с него. Тийнейджърът каза, че често ходел при
Татенцето след училище, докато майка му се върнела от работа. Веднъж,
когато все още имал сила да излиза, той го взел за риба.
С удивление научихме за това малко семейство от най-различни
приятели, създало се, докато Ралф беше живял в онази жилищна сграда,
всички те го обичаха също като нас, променени от него по един или друг
начин. Това малко погребение беше най-затрогващото възпоменателно
събиране, на което някога съм присъствала - просто, искрено и
абсолютно спонтанно, също като Ралф, който ценеше последните си дни
на земята така, сякаш беше открил рая. Всъщност... вярвам, че е така.

СЕМЕНАТА НА РАЯ

Интригуващата история на Ралф, човек, който не притежаваше почти нищо,

а сякаш притежаваше всичко, ни учи на следващия урок: Да се живее в
настоящия момент, е ключът към рая. Когато му беше останало единствено
съществуването тук и сега, Ралф успя да открие артистичните си умения,
нещо, което не му се бе случвало никога преди. Предишният му живот на
скитник беше нещо като тренировъчно игрище, на което той се беше готвил,
бродейки от място на място без планове за бъдещето или признание към
миналото. Грохването на физическото тяло доведе до неподвижността, която
му бе потребна да открие в себе си творческите видения и да ги изложи на
хартия.
Да виждаме себе си в настоящето, а не в миналото или бъдещето, е трудна
задача за западния ни ум. Умиращите обаче са принудени да го направят,
когато бъдещето внезапно им е отнето и този момент, тук и сега, става
единственото нещо, което все още съществува. За да се поучим от мъдростта
им, трябва да усвоим умението да живеем в настоящия миг, за да
подпомогнем духовното си израстване и да действаме с повече осъзнатост в
света.

75
 Баланс в настоящия момент

Концепцията за настоящето е трудна за разбиране, защото умовете ни са

обучени да се съсредоточават или върху спомените от миналото, или върху
мечтите за бъдещето - а и двете са фикционални. Ума много го бива в това
да пренаписва миналото и да измисля бъдещето, като не спира да мисли и да
си представя. Настоящият момент обаче просто „е“ и ни принуждава да
„сме“, а не да мислим. Настоящият момент всъщност е мигът на
трансформация, в който „това, което ще бъде“ става „това, което беше“.
Тоест настоящето се намира между миналото и бъдещето, тънка ивица,
върху която трябва да балансираме. Когато не сме свикнали да осъзнаваме
настоящия момент, той ни изглежда толкова мимолетен, че не можем да го
усетим. Ако обаче упорито се опитваме да се фокусираме върху настоящето,
всеки момент се разширява, давайки ни безбройни възможности за
израстване и съзидателност.
Парадоксът на настоящия момент, който го прави толкова труден за
разбиране, е, че той е едновременно съвършено пълен и съвършено празен.
Настоящето съдържа в себе си цялата ни свободна енергия, необвързана от
миналото, преливаща от възможности. В същото време този момент е
напълно празен от мисли, очаквания, преценки и емоции. И тук отново
трябва да пазим равновесие между пълнотата и празнотата, като се стараем
да живеем всеки един миг от настоящето. Разбира се, това е много трудна
задача и дори най-просветлените учители трябва постоянно да полагат
усилия да живеят в момента. Всеки опит, колкото и кратък или немощен да
е, внася богатство и дълбочина в съществуването ни и отваря вратите към
рая.
Като всички останали духовни уроци, балансирането в настоящето е много
продължителен процес.
Ето защо търпението е едно от качествата, които трябва да се култивират
по този път на развитие, независимо че, както изглежда, то е на изчезване в
нашето общество. Истинското израстване обаче не може да се претупа или
да се ускори. Всяка една стъпка трябва да завършваме, отдавайки й цялото
си внимание, докато едновременно с това осъзнаваме, че всъщност няма цел
и че единствено настоящият момент има значение. А понякога, както вече
видяхме в много от историите на умиращите, настоящият момент дава
възможност да настъпи внезапна трансформация, с която всичко се променя.
Това също е парадокс, с който трябва да живеем и балансираме по пътя.
Работата по духовното израстване може да отнеме неопределено време,
докато трансцендирането се случва за миг. Помнете, че раят вече съществува
- той ви заобикаля и вие имате неограничен достъп до него. Просто отворете
очи в този момент и вижте онова, което винаги е било и което вече е тук сега.

76
 Практикувайте осъзнатост

"Най-ценното, което можем да дадем на другите, е нашето присъствие.

Когато осъзнатостта обгърне онези, които обичаме, те ще разцъфтят
като цветя."
Тик Нят Хан

За да доловите настоящия момент и да задълбочите умението си да живеете

в него, трябва наново да обучите ума си, да си върнете контрола над
мисловните процеси. Упражняването в осъзнатост е една от дисциплините,
които можете да приложите за тази цел. Тя се състои в това да насочите
изцяло съзнанието си към вашата настояща реалност. С други думи, с
каквото и да се занимавате в момента, то трябва да занимава мислите ви,
докато го правите. Например, докато четете този параграф, всяка дума би
трябвало да изпълва съзнанието ви.
Въпреки че на теория това звучи просто, помислете за момент колко рядко
на практика съзнанието ни е отдадено само на едно нещо. Повечето от нас
вършат едновременно по няколко различни действия - проверяваме си
имейлите, докато говорим по телефона, записваме си какво имаме да
направим за деня или подреждаме бюрото; готвим на печката и
едновременно с това мием чиниите, гледаме телевизия и помагаме на децата
да си напишат домашното; и най-лошото - пращаме съобщения по мобилния
телефон, докато шофираме в трафика, слушаме радио и крещим на други
шофьори. Умът е удивителен инструмент, притежаващ умението да
извършва множество функции едновременно, и в днешния забързан,
постоянно променящ се свят ние сме развили до максимална степен тази
способност. Упражняването в осъзнатост обаче иска от нас да се разтоварим
от тази заетост, да намалим темпото и наистина да съзерцаваме един-
единствен момент.
В този миг, където и да се намирате, опитайте да спрете всичко за секунда
и да насочите вниманието си само към едно нещо. Това може да е допирът
на пръстите ви до хартията, цветът на стената, уханието във въздуха,
гласовете в стаята. Забележете как времето сякаш се забавя, когато се
съсредоточите изцяло върху даден обект в съзнанието си. Съществуват
много практики за развиване на осъзнатост, които може да са ви от помощ в
дисциплинирането на мислите.
Една особено голяма полза от практикуването на осъзнатост в живота е
богатството, което то прибавя към взаимоотношенията. Когато сте изцяло с
другия човек, възприемайки всяка дума с ушите си, ума и душата си, вие го
удостоявате с уважение, почит и любов. Едно от най-съкровените ни

77
желания е да бъдем чути, да знаем, че хората са ни изслушали и са разбрали
истинската ни природа. Да дадете цялото си внимание на някого, когото
обичате, е изключително скъп дар, който не бива да се подценява. Същото
би трябвало да проявявате и към себе си, като внимателно наблюдавате дали
тялото ви е здраво или болно, дали в мислите ви има тревожни възли от
миналото и към какви действия ви напътства чрез интуицията вашата душа.

Изразявайте благодарност

Съзнателното изпитване на благодарност към живота също е начин да

запазите фокусираността си върху настоящия момент. В началото, когато
пристъпвате към развиване на нагласа на благодарност, трябва да
преустановите онова, което правите, и да си представите многобройните
неща, за които сте признателни. Това е процес, който фокусира мислите и
тренира ума в поддържане на постоянно осъзнаване на благодарност. В
даден момент, когато напреднете по духовната пътека, това чувство просто
ще потече от сърцето, без да спира. Признателността трябва да се развие с
времето и изисква искрени духовни усилия, но когато бъде изживяна в
пълнотата на настоящия момент, тя е още един ключ към рая.
Веднъж посетих дома на двойка, чийто живот беше поразен от
болестта на Алцхаймер. Съпругът Джо беше към края на 15-годишната
си борба с тази унищожителна болест и беше прикован към леглото, без
да може да говори и изобщо да общува със съпругата си Дорис.
Персоналът на нашия хоспис беше поел задължението да й помага в
ежедневното обслужване на Джо - къпането, преобличането и смяната
на чаршафите, обръщането от едната страна на другата, за да се
избегне появата на рани от залежаването. Бяхме се включвали в
грижите за много пациенти с Алцхаймер и знаехме от непосредствен
опит какви жертви изисква болестта от членовете на семейството и
приятелите, които ги обслужваха. Много пъти бяхме прибягвали до това
да приемем пациента в болницата, за да запазим здравето на близките,
изтощени от непрестанното обгрижване. Когато Дорис за първи път ми
отвори вратата обаче, веднага ми направи впечатление колко прекрасно
изглежда - от нея се излъчваше жизненост и добро настроение, каквито
изобщо не очаквах. Домът им в стил ранчо, разположен близо до гора в
подножието на планината, беше безупречно чист и подреден. Леглото на
Джо беше разположено в дневната и обърнато към стъклени врати,
извеждащи в заден двор с дървета; слънчевата светлина струеше през
стъклата и изпълваше стаята с приятна топлина.
Джо се намираше в дълбока кома, в последния стадий на болестта и
изобщо не реагира, когато започнах да го преглеждам. До края на

78
посещението ми той остана спокоен и неподвижен. Порази ме безукорното
обслужване, което получаваше - очевидно изцяло с усилията на Дорис.
Грижите за болен в такова коматозно състояние изискват постоянно
внимание и енергия и в повечето случаи са тежко бреме за сам човек.
Когато седнахме да поговорим, не можех да не я попитам: „Как успявате
да се грижите за Джо по такъв чудесен начин съвсем сама?“. Тя се усмихна
и отговори: „Не гледам на това като на работа. За мен е привилегия
възможността да се грижа за такъв прекрасен човек и да му покажа колко
го обичам. Благодарна съм за всеки миг, който мога да прекарам с него. “
Дорис каза, че обичта и благодарността й към Джо сякаш просто извират
от сърцето й непрестанно, каквото и да се случва. И че усеща как и той, по
свой начин, й отвръща с любов и признателност. Казах й, че енергията на
любовта се усеща в дома им. и ми въздейства много силно. И точно тогава
погледнах през остъклените врати към задния двор и видях елен с големи
рога да пасе спокойно. „ О, това е еленът на Джо - обясни ми Дорис. - Идва
всеки ден от няколко години. Когато Джо все още беше в будно състояние,
да наблюдава елена, беше най-важната част от деня му. Той разчиташе на
него - и еленът никога не го разочарова. Идваше и продължава да идва в
задния ни двор всеки ден. - Дорис замълча, а после добави тихо през сълзи: -
Сега той е най-важната част от МОЯ ден. Чувствам се щастлива с такъв
благословен живот. “
Какъв дар е способността да се чувстваме благодарни за всеки миг - дори
когато живеем с последствията от разрушителна болест като Алцхаймер!
Това е същността на рая - да приемаме всеки момент такъв, какъвто е, като с
внимание вършим онова, което се иска от нас, и изразяваме безусловна
любов и признателност.

Доверете се на провидението
"Раят - виждам цветята от къщата, в която лежа."
Яйдзу: Стихове за смъртта, 1807 година

Един друг аспект на урока, учещ ви да живеете в настоящия момент, е

обещанието, че в рая ще имате онова, от което се нуждаете. Когато енергията
ви е впрегната в настоящия момент, тя ви свързва с изобилието на Вселената
и вие получавате достъп до преживяванията и средствата, подпомагащи
израстването и процъфтяването ви. Изобилието като концепция е много
популярно в обществото ни днес - то гарантира способността да призовете
„всичко, което най-силно желаете“, било то богатство, любовна връзка или
власт. В интернет и книжарниците е пълно с книги, курсове и телесеминари,
които ви учат как да привлечете изобилието в живота си. И все пак
обещанието на рая е, че ще получите онова, от което се нуждаете, а не което
79
искате - разлика, която много последователи на философията на изобилието
не са успели да разберат.
Ние често сме дотолкова заслепени от желанията си, че не можем да
осъзнаем от какво всъщност се нуждаем. Обсебени от това, което искаме, и
от чувството, че винаги нещо ни липсва, ние не виждаме, че изобилието ни
заобикаля точно с онези неща, които са ни нужни за духовното израстване.
Истинското изобилие ни се предлага с малки жестове и често остава
незабелязано, ако вниманието ни не е насочено изцяло към настоящия
момент. Един от пациентите, с които съм работила, беше възрастен мъж,
силно изплашен от мисълта за предстоящата смърт - докато не преживя
откровение. Един ден, седнал на масата в кухнята, той погледна към
планината, която се виждаше през прозореца, и видя лицето на Исус,
открояващо се на фона на поле, покрито със сняг. Пролетното топене беше
предизвикало игра на светлосенки, която наистина наподобяваше лика на
Исус. Видението оказа толкова силно въздействие върху мъжа, че той
напълно изгуби страха от смъртта и прекарваше часове всеки ден, загледан
в образа. Беше убеден, че Бог и Вселената му изпращат послание, че всичко
ще е наред. Когато вече не можеше да става, съпругата му постави леглото
до прозореца в дневната, за да може той да продължи да гледа образа. И
както трябва да се очаква, снегът в полето остана непроменен през цялата
пролет и не се стопи, докато той не почина. Наистина, в рая нуждите ни биват
удовлетворени по начин, който не очакваме и дори не можем да си
представим. Когато прозрем красотата на тази истина, нещата, които искаме,
които силно желаем, изведнъж ни се струват повърхностни и незначителни.
Когато живеете изцяло в настоящия момент, вие не изпитвате желания -
затова сте в състояние да приемете като благословия онова, което ви
предлага животът. В историята с пациента с Алцхаймер Дорис беше
благословена от възможността да се грижи за неизлечимо болния си съпруг,
да му бъде от помощ във всеки миг. За нея ежедневното посещение на елена
беше знак за любов и подкрепа от Бог и Вселената, която я заобикаляше. И
тук отново се доказва фундаменталната истина, че духовното израстване се
постига, когато вниманието е насочено към даване, а не към получаване.
Когато във всеки момент живеете щедро, в пълнота, вие можете на воля да
давате от изобилието си на заобикалящите ви, а онова, от което се нуждаете,
ще правите, без да полагате усилия. Но ако живеете, водени изцяло от
нуждите, измислени от егото, вие може и да привлечете някои от нещата,
които искате да имате, ала те никога няма да ви дадат усещане за пълнота и
удовлетворение. Раят е в това напълно да присъствате във всеки миг, като
щедро споделяте с другите всичко, което имате, и имате вярата, че
Божественото провидение ще задоволи нуждите ви.

80
 ПЛОДОВЕТЕ НА РАЯ

Когато се научите да живеете в настоящия момент, дори и да успявате да

го постигате само от време на време, в живота ви ще настъпят много
благотворни промени, също като в горните истории. Това са качества на
духовно израстващото същество, които на свой ред ще ви доведат до по-
нататъшно развитие и осъществяване.

Жизненост

Тази изпълненост с живот е качеството, което излъчваше Дорис, когато се

грижеше за съпруга си, и Ралф, когато започна да рисува графиките си.
Съществуването в настоящия момент съдържа в себе си цялата енергия,
която допреди това е била блокирана в спомените от миналото.
Присъствието на жизнеността е ясно доловима от другите; тя ги вдъхновява
и дава възможност за създаването на по-дълбоки взаимоотношения. Също
така е много вероятно тази пулсираща енергия да подобри физическото
здраве, като осигури на тялото подходящите средства за поддържане на
здрави клетки и тъкани и подобрена имунна функция. Състоянието на Ралф
укрепна за изненадващо дълго време, а Дорис беше в състояние да издържи
на изключително тежкото физическо и емоционално натоварване, свързано
с грижите за болния й съпруг, без да се проявят каквито и да е негативни
последици. Раят, в който всичко е възможно, всъщност е жизнената сила,
която изцяло присъства в момента, вибрира ведно с Вселената и очаква да
заживеете в него.

Спокойствие

Свободата от безпокойство, пораждано от желанията, е още един аспект на

урока на настоящето. В горните истории, когато намираха рая, хората
проявяваха ведро спокойствие, което уталожваше страха и тревогите за
бъдещето. Мъжът, който видя лицето на Исус на планината, успя да се
изправи пред смъртта в мир и готовност да я приеме, тъй като заживя в
настоящия момент и продължи да насочва вниманието си към видението,
което му беше дадено. Когато сте тук и сега, няма бъдеще, за което да се
тревожите, нито минало, за което да скърбите. Истинският дар на това
спокойствие е, че повече не пилеете време и сили в прекалено анализиране
на ситуациите, не си представяте катастрофи и не се стресирате от
несигурността.
Това ведро спокойствие е качество, което е видимо в поведението и
външността и носи полза на всички наоколо. Един-единствен човек,

81
излъчващ върховно вътрешно спокойствие, е способен да усмири разгневена
тълпа или да успокои група изплашени хора. В една от по-ранните истории
Нанси, която смирено и с много обич се грижеше за девера си Грег, успя да
създаде спокоен оазис в пълния с гняв дом, за да може един ден
трансформацията да стане възможна. Днес, когато се стремим да намерим
решения за проблемите, пред които е изправен светът ни, спокойствието
определено е едно от качествата, необходими на лидерите на промяната.

Творческа сила

Когато енергията бъде освободена от миналото и присъства в настоящия

момент, творческата сила процъфтява, както ни показа Ралф, който откри
художествените си заложби в края на живота си. Руби, която изгуби зрението
си, също достигаше все по-големи висоти на артистична съзидателност,
докато здравето й се влошаваше. Творчеството идва от изобилието, от
присъствието на неограничената жизнена сила в нас и около нас. Моментите
на вдъхновение обаче често са резултат от болката, тъй като страданието
отваря каналите, по които тече креативността. По този начин страданието
играе роля в проявлението на рая в живота ни. Когато сте способни да го
приемете без недоволство и да живеете в настоящия момент, ще разполагате
с нужната енергия да творите нови идеи, решения, изкуство и красота.
Изобилието от енергия ще ви даде свободата да откликвате на промени и
възможности в момента, в който те възникнат, и така да се облагодетелствате
максимално от полученото. Ще чувствате лекота и възприемчивост, будност
към всичко, което ви заобикаля, и внимание към хората във всяка ситуация.
Чудесата и други необикновени събития стават само в настоящия момент и
вие трябва да умеете да реагирате със спонтанна съзидателност, за да ги
оцените истински. Понякога от вас се иска да последвате интуицията си, за
да дадете начален ход на трансформацията, дори и да не можете да видите
крайния резултат или да разберете целта.

Импулс

Последният „плод“ на съществуването в настоящия момент е импулсът -

концепция, заимствана от физиката. С прости думи този принцип може да се
опише като тенденцията един движещ се предмет да остава в движение с
една и съща скорост, което ще рече, че щом едно нещо се движи, то може
трудно да спре. Разбира се, импулсът би могъл да се отнася за движение
както към положителна, така и към отрицателна цел. По отношение на
духовното израстване обаче импулсът е придвижване към по-голяма
осъзнатост, по-висше съзнание. Когато активирате настоящия момент,

82
насочвайки към него вниманието и енергията си, във вас се задейства цикъл
на движение, с тенденция да продължава. Така действието, което
предприемете в този момент, вероятно ще се пренесе в следващия и по-
следващия. Когато предизвикате вълничка в енергийното езеро на
Вселената, тя ще продължи да се носи във все по-големи кръгове, засягайки
всичко по пътя си. Именно това е механизмът, по който малките действия
могат да оказват голямо въздействие на земята. Важно е обаче да уважавате
принципа на импулса и да действате почтено, като влагате усилия
единствено в името на най-висшето общо благо. Трябва да помните, че
съществува и импулс, който се заражда от негативни подбуди като алчността
и страха, и той оказва разрушително влияние върху Вселената.

ГЛЕДКАТА ОТ ГРАДИНАТА

За да откриете рая, е нужно да се стараете колкото е възможно по-често да

концентрирате съзнанието си върху настоящия момент, а не в миналото или
бъдещето. Упражняването на фокусираността върху настоящето и
признателността ще ви е от полза, тъй като подобна осъзнатост не е
свойствена за ума. Ако се научите да имате вяра, че ще ви бъде дадено
всичко, което ви е нужно в духовния процес, ще изпитвате прилив на
творчески сили и спокойствие. Помнете, че трябва да намерите равновесието
между миналото и бъдещето, за да черпите от потенциала, който се съдържа
в настоящия момент.

ГЛЕДКАТА ОТ ГАЛАКТИКАТА

Когато за пореден път се опитате да погледнете от възможно най-високо

настоящия момент, ще осъзнаете, че всъщност това е единственият момент,
който съществува реално. И в него всичко е напълно съвършено - това е раят.
Яйдзу пише в стиховете си за смъртта, че раят е в това да виждаш цветята от
къщата, в която лежиш и очакваш смъртта. В една от историите Рита изживя
подобен рай, докато гледаше цветята, които синът й Дани беше засадил с
любов; за Ралф раят беше в това да рисува картините, които си представяше,
а за Дорис - да се грижи за съпруга си в последните дни от живота му. Всичко
е завършено и цялостно точно сега в този райски миг на земята. Вече имате
всичко, което ви е нужно за този единствен момент. В настоящето няма
желания, няма страх или копнеж - има само съвършен мир. Дори ако все още
не можете да пребивавате в сегашния момент за по-продължителен период,
сладостта на съвършенството му можете да вкусите по всяко време, стига да
спрете за секунда и да останете в точката на равновесие между миналото и
бъдещето. Това е същността на рая - да нанижеш миг след миг всички мигове

83
на съвършена празнота и съвършена пълнота, в един живот на цялост и
смисъл, преизпълнен с Божественото.

КОЕ Е НАЙ-ВАЖНОТО ЗА РАЯ

Раят е пространството между миналото и бъдещето, в

което вашият потенциал става ваш път. Живейте в
съвършенството на настоящия момент.

84
 ПЕТИ УРОК - ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО: ОСЪЩЕСТВЕТЕ ВИСШИЯ
СИ ПОТЕНЦИАЛ

Боже Мой, Боже Мой, за това бях пазен (за тази съдба съм роден)."
Евангелие от Матея, 27:46

Когато добием опит в живеенето в настоящия момент, разполагайки с

цялата си енергия, за да творим спонтанно, ще започнем да изследваме
следващия урок, на който ни учат умиращите - да осъществим най-висшия
си потенциал, което е истинската цел на този живот. Човекът открай време
се опитва да открие смисъла на живота и това продължава и днес да подтиква
както духовните, така и светските търсения. От историите на умиращите
може да се извлече полезна информация, която да осветли отговорите на тези
въпроси.
Думите на Исус, които тук сме използвали, са от Евангелието на Матей, но
в превод от арамейския Нов завет, който много се различава от другите
версии, използвали гръцкия текст, в който Исус пита Бог защо го е изоставил.
Според Джордж Ламза, специалист по арамейски език и културата на
Близкия изток, гръцкият превод вероятно е разбрал погрешно казаното,
защото това е идиом и има културен смисъл, който Българският превод се
придържа към английския превод от арамейски на Дж. Ламза. В синодалното
издание: „Или! Или! лама савахтани? (сиреч Боже Мой, Боже Мой! Защо си
Ме оставил?“. - Б. р.) не става ясен от думите. Идиомът е преведен в скобите
на цитата: „За тази съдба съм роден“. Независимо кой от двата превода се
използва, Исус очевидно е съзнавал, както преди да Го разпнат, така и докато
умира на кръста, че осъществява съдбата Си, Своя висш потенциал. Целият
Му живот е водел към този момент, в който смъртта Му е изкупила греховете
на цялото човечество, като е разплела възлите на миналото и завинаги е
запечатала в човешкото съзнание концепциите за любовта и опрощението.
Ние, които днес се стремим към израстване на съзнанието, трябва да
потърсим предназначението на собствения си живот и да разберем
движещата сила на съществуването ни. В нас има дълбок копнеж да следваме
верния път и да осъществим съдбата си. И все пак в представата за
предназначението и дефиницията за смислен живот ние някак сме се
отклонили, поддавайки се на съблазънта на постиженията и успеха такива,
каквито ги разбираме в съвременното ни общество. За да си припомним кое
е най-важно, нека се обърнем към историята на Ашли, която може да ни
послужи като илюстрация на предназначението на живота.

85
 ПРОВОДНИК ЗА ЛЮБОВТА

От мига, в който на едно от събранията на хосписа чух за случая с Ашли

и родителите й, мисълта за посещение в дома им ме изпълни с ужас. Още
докато била много малка, лекарите открили, че Ашли страда от рядко
прогресивно невромускулно заболяване, и тя така и не бе успяла сама да
се изправи, да седне или да ходи. Изпитваше затруднения при дишане и
хранене, а умственото й развитие беше като на съвсем малко дете.
Лекарите не бяха очаквали да живее повече от 2-3 години.
Родителите й се грижеха за нея у дома, решени да го правят до края на
живота й. Осемнайсет години по-късно, противно на всички прогнози на
медицината, Ашли все още беше жива и беше станала надомен пациент на
нашия хоспис. По това време самата аз бях обхваната от силна майчинска
тревожност и постоянно се боях за здравето и безопасността на децата
си. Неспособна да се справя със собствения си страх от загуба, не можех
да си представя как родителите на Ашли понасяха страданието от
болестта на дъщеря си и загубите, които носеше в живота им. Те никога
нямаше да я видят да играе с приятели, да отива на бал, да завършва
гимназия, да се омъжи за любимия човек. Не знаех дали ще съм в състояние
да споделя мъката им, когато отида при тях, или ще рухна победена от
собствения си страх и отчаяние.
Дейл и Джоан ме поканиха в дневната и аз влязох сериозна и печална, тъй
като бях дошла с нагласата, че ще се сблъскам с огорчение и негодувание.
Ашли беше лишена от толкова много неща в съвсем ранна възраст - това
определено беше един от онези случаи, в които несправедливостта на
живота е съкрушителна и непонятна. Ето защо очаквах, че семейството
ще има нужда от цялата възможна емоционална и духовна подкрепа За моя
изненада обаче родителите бяха весели и любезни и ми разказаха
историята си. Въпреки че денонощната нужда от грижи за Ашли беше
променила драматично живота им, те напълно приемаха ситуацията.
Описаха ми как се редуват, като Джоан поема по-голямата част от
дневното обслужване, докато Дейл е на работа, а той покрива нощните
часове, като става при нужда от допълнителни грижи. През последните
18 години двамата бяха ходили на почивка само по няколко дни, когато
приятели и роднини ги заместваха.
Бях смаяна от тяхната отдаденост и пълна липса на негодувание или
разочарование. Те със сигурност не си бяха представяли, че животът им и
този на дъщеря им ще премине по този начин. Но бяха в мир със съдбата,
която ги беше сполетяла, и аз не можех да проумея как бяха стигнали до
такова съвършено приемане и безкрайно търпение. Споделих с тях
възхищението си.

86
 Когато ме заведоха в стаята на Ашли, видях стени, боядисани в слънчево
жълто и изпъстрени с ярки мотиви на цветя. Героите от „Мечо Пух“
висяха над леглото, а на прозореца и по рафтовете бяха наредени десетки
плюшени играчки. Ашли спеше спокойно в леглото си на фона на тиха
музика. Облечена беше в бяла дантелена рокля, а русата й коса падаше на
къдрици около лицето и по възглавницата. Леко усмихната, тя приличаше
на ангел, беше толкова красива и спокойна. Сърцето ми се трогна, когато
видях каква обич и внимание получава - явно беше колко важно е за Дейл и
Джоан да се грижат за скъпото си дете.
Въпреки че тя спеше дълбоко, аз й заговорих, преди да започна прегледа,
като й обясних коя съм, за да я успокоя, че няма да я нараня и че ще
преслушам сърцето и дробовете й. Такава беше практиката ми с
коматозните пациенти, които все още са в състояние да чуват и да
обработват информацията - те винаги трябваше да получават уважение
и внимателно отношение.
Когато свърших прегледа, който включваше и проверката на тръбичката,
пъхната в стомаха й, през която я хранеха, аз отново я завих с одеялото. В
този момент Ашли отвори очи, обърна глава към мен и с чудна усмивка каза:
„Обичам те“. Очите й проникнаха дълбоко в мен и почувствах нещо
наелектризиращо, което мога да опиша единствено като чиста, небесна
любов. Бях като онемяла, е абсолютно благоговение, сякаш съм в
присъствието на Бога. Стоях така, обляна от светлината, която
вибрираше около мен и се излъчваше от лицето на Ашли. После обърнах
глава към Дейл и Джоан, които стояха на вратата и наблюдаваха. В очите
им блестяха сълзи и те се усмихнаха, като че знаеха.
В този миг разбрах. В своята невинна, детска природа Ашли беше станала
чист проводник за Божествената любов. Родителите й бяха ставали
свидетели на това благословение много пъти, когато Ашли беше докосвала
с обичта си и други посетители, и те разбираха, че да бъдат избрани да се
грижат за нея, е привилегия. Несъмнено двамата постоянно получаваха
тази любов. Нищо чудно, че бяха толкова щастливи и готови да приемат
този изход. За сметка на всичко изгубено бяха спечелили толкова много от
трагичната болест на Ашли. Не бяха успели да ми го опишат, защото за
подобно преживяване няма думи. Те знаеха, че ще трябва сама да
присъствам на него и да получа благословията му.
Въпреки че в работата си с пациенти на хосписа съм имала многобройни
дълбоки изживявания, никога преди или след този случай не съм се
чувствала така напълно трансформирана от двете прости думи „Обичам
те“ - единствените, които Ашли можеше да изговаря. В продължение на
седмици след тази среща все още усещах божествената енергия да пулсира
в мен, сякаш веднага се озовавах отново в онзи момент. След като години

87
наред бях изучавала духовни концепции и принципи, точно тогава за първи
път усетих действителното присъствие на Бога. И напук на сложностите
в религиозната история и многообразието от убеждения, догми, теологии
и философии, завладели сферата на духовността, ето я, толкова проста и
непретенциозна и толкова величествена - Божията любов, рая, пренесен
на земята чрез дете на животоподдържащи системи. Ашли
осъществяваше висшия потенциал на живота си, като служеше на
истинска Цел; същото се отнасяше за родителите й, които преобръщаха
напълно представите ни за търсенето на пътя, преследването на
щастието и откриването на смисъла. От нас зависи да превъзмогнем
сложните интелектуални възгледи и заплетени концепции за
съществуването си. Може би тогава най-после ще видим простия
отговор на най-фундаменталния въпрос: Защо сме тук?

СЕМЕНАТА НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО

Историята на Ашли е прекрасна илюстрация на концепцията, че търсенето

на предназначението на живота може да доведе до неочакван резултат. Ние
сме се привързали към убеждението, че пътят, който трябва да следваме, е
специален и е свързан с големи постижения, с чувство за удовлетворение и
недвусмислен принос за подобряването на положението в света. На
разположение са ни курсове и учители, които да ни помогнат да потърсим
тази пътека, а понякога и да променим посоката си, за да стъпим на правия
път. Чувството ни за удовлетворение в живота зависи от това да открием
какво ни е писано да направим, а после да го направим. Животът на Ашли
обаче се беше развил в съвсем различна посока. Неспособна да се развива,
тя имаше само настоящия момент и живееше без да осъзнава минало или
бъдеще. В измерението на настоящето, без мисли, емоции, очаквания и
желания, енергията й можеше да бъде използвана напълно и спонтанно за
достигане на висшия й потенциал. Разгледайте някои от „семената“ на тази
концепция.

Предназначението е в нас

Противно на общоприетите убеждения, предназначението не е нещо, което

може да се намери извън нас. Не съществува карта, по която да открием
целта, нито план за организиране на събитията в живота, които да ни доведат
до причината за съществуването ни. Освен това предназначението не е цел
или мишена, към която да се прицелим и да измерим. То съществува в нас и
винаги е било част от нас. Историята на Ашли ни показва, че за да намерим
предназначението си, не са ни нужни мисленето и планирането - тя не бе

88
способна на нито едното от двете. Всъщност прекомерното анализиране и
подготовка могат да попречат на това, тъй като смисълът се появява в
спокойните пространства, в тишината между мислите. Видян в такава
перспектива, всеки живот има предназначение и основание за съществуване.
Във Вселената няма „пропиляна“ енергия, няма произволни, случайни или
безсмислени събития; но няма и предопределена съдба, нито установен
изход от живота, тъй като всичко, което съществува в настоящия момент, е
спонтанно и съзидателно. Предизвикателството на това да разберем
предназначението си и да го изживеем, се състои в трудната задача да
притихнем, да усмирим мисловните процеси и да позволим на себе си да
спрем между миналото и бъдещето.
Търсенето на предназначението в живота върви ръка за ръка с копнежа да
се намери път към утрешния ден, нещо като улица с „жълти павета“, която
ще ви отведе към съдбата ви. В действителност този път се създава от вас
стъпка по стъпка, момент по момент. Вие вече следвате своя път. Може да
не го разпознавате, тъй като търсите „супермагистрала“, а не постоянно
виеща се пътека, която се вижда едва когато направите следващата крачка.
Както вече казахме, предназначението и пътят са във вас и вече съществуват,
не е необходимо да ги търсите.

Предназначението съществува само в настоящето

Заблудата, до която води търсенето на житейското ни предназначение, е в

това, че обикновено насочва вниманието ни към бъдещето. То става нещо,
което ще направим или искаме да направим един ден. Тогава спираме да
осъзнаваме това, което е тук, вътре в нас, в този момент, докато търсим нещо
по-добро, по-значимо, по-удовлетворяващо. Но докато живеем в бъдещето,
не можем да познаем предназначението, което в този момент съществува в
нас.
Поради болестта и трагичните й последствия Ашли можеше да живее само
в настоящето - и родителите й също биваха непрекъснато притегляни към
сегашния момент. Грижите, които трябваше да предоставят, изискваха от тях
да са винаги на разположение, бдителни и пълни с енергия, за да посрещнат
несигурността и внезапните кризи, характерни за хроничните, изчерпващи
силите заболявания. По сходен начин в предходната история задълженията
на Дорис, която се грижеше за съпруга си в краен стадий на Алцхаймер,
постоянно я държаха в настоящия момент. Също като родителите на Ашли
тя беше благословена с осъзнаването, че вече изживява своето
предназначение, ден след ден, и не й трябваше карта или план, за да открие
целта на съществуването си.
Всъщност е интересно да се отбележи, че болестта на Алцхаймер, макар и

89
трагична и разрушителна, често оказва това парадоксално въздействие - тя
„улавя“ жертвите си и онези, които ги обслужват, в настоящия момент. Тази
болест изтрива краткосрочната памет, отрича бъдещето и кара ума да
повтаря дадено събитие така, сякаш то възниква току-що и е винаги ново.
Може би това е малката благословия в трагедията на болестта на Алцхаймер.
Вижте историята на един пациент.

В първия си ден от работата в местна болница направих визитация на

няколко души, за да се запозная с тях и анамнезите им. Докато
разговарях с Джон в стаята му, друг пациент - Оскар, ни прекъсна, като
влезе и запя „ Честит рожден ден!“, след което сърдечно прегърна
Джон и продължи по коридора. „О, Честит рожден ден! “-възкликнах
аз и разтърсих ръката на Джон, който се усмихна щастливо. Малко по-
късно, докато седях: в стаята на сестрите и си водех бележки, чух
Оскар да поздравява с рождения й ден и Мардж, друга пациентка.
Обърнах се към двете сестри, които седяха до мен: „Много мило от
страна на Оскар, че помни рождените дни на другите пациенти! “.
Двете само се спогледаха и се усмихнаха, без да казват нищо. Две
седмици по-късно обаче, когато седнах да говоря с Оскар и той пожела
на МЕН честит рожден ден, осъзнах, че това са единствените думи,
които той казваше. Изглежда, че Оскар беше попаднал завинаги в
състояние на рождено празнуване и отново и отново радостно
напомняше на всички за този специален ден. Останалите обитатели на
болницата обаче нямаха нищо против повтарящото се поведение на
Оскар. Всъщност, тъй като сами нямаха особена представа точно коя
дата е и колко бързо минава времето, те прегърнаха идеята, че всеки
ден е рожден ден и заслужава да бъде почетен. По свой начин Оскар
създаваше празнична, весела атмосфера в болницата и караше всички,
включително хората от персонала, да се чувстват специални, пък било
и само за момент.

Може да се каже, че по един много простичък начин Оскар преживяваше

предназначението си в тази болница, като създаваше най-доброто, на което
беше способен. Тук отново става ясно, че да се живее с цел, няма нищо общо
с интелектуалните умения, образованието или общественото положение.
Предназначението се състои в това да присъстваме в настоящия момент на
възможно най-висшето ниво за дадените обстоятелства.

90
 Да бъдеш, а не да търсиш

"Бъди себе си. Животът е ценен такъв, какъвто е... Не е нужно да

тичаш, да правиш усилия, да търсиш или да се бориш. Просто бъди."
Тик Нят Хан

Едно от качествата, проявявани от Ашли и Оскар, е умението „просто да

бъдат“ това, което са. У никого от двамата нямаше и следа от превзетост,
манипулиране или хитрост. Те не правеха усилия да впечатлят или да
постигнат нещо, да преодолеят или да усъвършенстват, да разберат или да
спечелят. Разбира се, потенциалът за тези действия липсваше и у двамата
поради ограничената мозъчна функция - но те бяха способни „да бъдат“
точно това, което са във всеки един момент. Докато сме принудени да се
борим с ума, който анализира прекалено много и затъва в миналото или
бъдещето, и с егото, жадно за признание и контрол, важно е да помним урока,
на който ни учат Ашли и Оскар. Да бъдете себе си в този момент, е нещо
фундаментално просто и от вас се иска само да изоставите другите умствени
занимания. Всъщност вие вече сте себе си - не е нужно да правите или да
търсите каквото и да е, не е нужно да се борите.
На разсъждаващия ум обаче му е невероятно трудно да схване тази
концепция, тъй като тя се намира извън сферата на мисълта. Човешкият ум
се чувства удобно в миналото и бъдещето, защото може да създава образи и
истории, с които да обясни собственото си съществуване. Затова за ума
предназначението се намира или в миналото, или в бъдещето и то се изразява
в разумна и осезаема цел. Той не може да разбере предназначението в
контекста на настоящия момент. „Просто да бъдеш“ е нещо, което изисква
успокояване на ума и спиране на мислите, а за това -парадоксално - е нужна
известна практика и тренировка. Трябва обаче да помните, че в научаването
на това „да бъдеш“ няма цел или постижение - тук става дума за отстраняване
на препятствията, които ви пречат да видите кой сте всъщност.

Предназначението е потенциал

"Седя си тихо, без да правя нищо; пролетта идва, тревата си расте."

Дзен поговорка

В предишния урок научихме, че настоящият момент е изпълнен с

потенциал, съдържащ чиста енергия, готова за действие. Предназначението
се състои в това да проявим, да активираме този потенциал - да го пробудим.
Семето в градината съдържа в себе си цветето и енергията, нужна за неговото

91
израстване и разцъфване - така то осъществява предназначението си, като
става възможно най-красивото цвете. Това е ключово понятие, тъй като да
изпълниш предназначението си, не означава да станеш съвършен, а да бъдеш
най-доброто от себе си при дадените обстоятелства. В основата си
слабостите и недостатъците ни са важна част от нашето предназначение, от
съществото ни. Ограниченията оформят крайния резултат, но не ни пречат
да дадем най-доброто от себе си. Всъщност нашите дефекти, рани и болести
са необходими за осъществяването на уникалния ни потенциал. Ето защо за
Ашли и Оскар може да се каже, че осъществяваха своето предназначение и
като приемаха всички предизвикателства, проявяваха възможно най-
висшата си същност в настоящия момент.
С други думи, в „градината на живота“ всеки човек има отговорността да
произведе възможно най-добрата реколта, като се вземат предвид
ограниченията, свързани с почвата, времето и местонахождението на
парцела. Вашата най-добра реколта ще се различава от тази на всички
останали и ще е уникално отражение на собствената ви индивидуалност.
Ваша отговорност е да дадете живот на крайния продукт и да вложите
всичките си усилия. Резултатът обаче се крие в потенциала, който вече
съществува в семената във вашата градина и е извън контрола ви. Ашли и
Оскар нямаха власт над силите, които ограничаваха функционирането на
мозъка им, и без мисловните препятствия пред чистото „бъдене“ те бяха в
състояние да проявят своя висш потенциал. Вашата работа е в това
съзнателно да отстраните мисловните си ограничения, за да „бъдете“ и да
проявите своя висш потенциал.
Когато бъде задействан в живота ви, той ще бъде сила, работеща за общото
благо. Ако във всеки момент успявате „просто да бъдете“ и да активирате
максимално вътрешния си капацитет, вие ще взимате мъдри решения, ще
постъпвате коректно и стъпка по стъпка ще творите своя път по възможно
най-добрия начин. Фокусирайки се върху най-висшия си потенциал във
всеки един момент, вместо да се опитвате да откриете кой е съвършеният път
за вас, вие ще позволите на нишките на живота ви „да си дойдат на местата“,
така че да предприемате подходящото действие в подходящия момент. В
този смисъл, вие сте призовани от тази планета и от Вселената не само да
търсите решения на проблемите, пред които се изправяте, но и „просто да
бъдете“ и да проявявате най-висшия си потенциал. По този начин желаните
отговори се съдържат в самия потенциал. Когато сте в състояние да живеете,
активирайки това най-висше свое измерение, вие ще пробудите силите,
способни да разплетат конците и да развържат възлите не само на
собственото ви съществуване, но и това на планетата.

92
 Приемане на загадката

В крайна сметка бъдещето си остава загадка и ние трябва да намерим начин

да живеем с този факт. Насочването на вниманието към настоящия момент и
към висшия ни потенциал не може напълно да разсее безпокойството и
несигурността за утрешния ден. Освен това, тъй като живеем в трескавия
ритъм на модерното общество, а не в усамотението на манастир, ние сме
принудени да правим планове и да вместваме живота си в графици. Ние
трябва да си представяме и да предвиждаме какво е възможно да се случи
след месеци, за да сме подготвени, нищо че няма как да знаем дали плановете
ни ще се изпълнят, или ще бъдат осуетени. В същото време, в името на
духовното ни израстване, от нас се иска да живеем в настоящето и да се
съсредоточим върху потенциала си, което също може да изглежда
невъзможно и безсмислено. Нищо чудно, че страдаме от дължащи се на
стреса смущения като потиснатост и тревожност - в края на краищата сме
теглени в различни посоки от могъщи сили.
И отново, решението на тази дилема е в намирането на равновесие. Можете
да продължавате да планирате и обмисляте бъдещето, но трябва да внесете
нов фокус, нова гледна точка - настоящия момент. Когато сте изправени пред
трудно решение, което ще повлияе на бъдещето, вие трябва да мобилизирате
най-висшия си потенциал и да направите избора, който ще доведе до
възможно най-висше благо. Трябва неуморно да работите в настоящето за
премахването на препятствия като арогантността, обидата, егоизма и
самосъжалението, за да имате свободата да решавате и да планирате по най-
градивния начин за себе си и за цялата планета; да поддържате в съзнанието
си усещането за своя най-добър и висш аз, докато вършите ежедневните си
дейности, като никога не предавате и не изоставяте предназначението си; да
разберете, че неговото осъществяване невинаги ще ви насочва към едно
определено занимание, защото за проявлението на потенциала ви може да
има различни типове работа. Така или иначе, което и занимание да изберете,
трябва да дадете най-доброто от себе си, тъй като от най-голямо значение е
качеството на работата ви. И трябва напълно да приемете факта, че
предназначението на съществуването ви ще си остане за вас неизвестно и
загадъчно, докато действително не се развие. Трябва да можете да живеете в
динамичното напрежение между това да знаете и да не знаете, да полагате
усилия и да оставяте нещата да се случват, да проявявате дълбока
загриженост и да оставате непривързани. Това е танцът на мистерията по
острието на живота.

93
 ПЛОДОВЕТЕ НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО

Духовното израстване, за което говорихме, е процес, който се извършва с

много малки крачки и отнема дълго време. Когато започнете да посвещавате
по малко от енергията и вниманието си на настоящия момент и откриете в
себе си своето предназначение, постепенно ще развиете някои духовни
умения, които ще ви помогнат. Тези „плодове“ ще узреят и ще ви подкрепят
в усилията да намерите баланса в живота си, ще облекчат съпътстващия
стрес и безпокойство. В крайна сметка в прегръдката на предназначението
ще откриете всички предишни уроци - страданието, любовта, опрощението
и рая. С израстването си ще се връщате към всяка от тези задачи и ще
продължавате да работите по нея, като прилагате новите си умения и
навлизате в още по-дълбоко и мащабно измерение на всеки урок. Всъщност
от този момент нататък ще ви стане ясно, че всичките седем урока на
умиращите са преплетени и не могат да бъдат разделени, въпреки че трябва
да ги усвоявате един по един. За разбирането на техния дълбок смисъл от
ключово значение е да откриете предназначението си, а за активирането им
в живота е необходимо да отгледате следните „плодове“.

Старание

Думата „старание“ означава „грижливо внимание“, но коренът е от

латинското diligere, което означава „обичам, ценя“. Тоест да бъдеш
старателен, означава да полагаш грижи, извиращи от любов, в която е
вложено предназначението ви. Когато действате със старание, вие обмисляте
всички възможности, не оставяте и камък необърнат и упорствате, докато не
изпълните задачата. Това качество беше очевидно в грижите, които
родителите на Ашли полагаха за нея, а също и Дорис за своя страдащ от
Алцхаймер съпруг. Всички те оставиха настрана собствените си мисли за
време, постижения, удоволствия и почивка, за да помогнат по безупречен
начин на любим човек. От вас също се иска да бъдете усърдни във всичко,
което правите, като се посвещавате на работата си с чисто намерение и
присъствате в настоящия момент, без да позволявате на външни сили да
отклоняват вниманието ви. Въпреки че всяка задача, която изпълнявате,
заслужава вашето старание, вие трябва мъдро да избирате заниманията си,
за да не пилеете усилия по някой капризен или разрушителен проект. Ето
защо е нужно да култивирате и прозорливост, за да умеете да насочвате
действията си към нещата, които са наистина важни, а не да се отклонявате
по повърхностното.
Вярно е обаче и това, че и най-незначителното действие, което

94
предприемете, е също толкова важно, колкото са големите задачи в живота
ви. Независимо дали разбърквате супата, оправяте одеялото, завързвате
обувка или отваряте вратата, всяко от тези дребни занимания заслужава
пълното ви внимание и старание. В будистката традиция се казва, че за
духовното израстване е нужно само „да цепиш дърва, да носиш вода“, което
подчертава истината, че трансформацията се крие в обикновените действия
на ежедневието и старанието, с което те се изпълняват. В нашата метафора с
градината от вас се иска „да засявате и да плевите“, за да израствате и
разгръщате пълния потенциал на семената, които са ви дадени. Тази работа
не е бляскава или отличителна - всъщност се налага да се поизцапате и да
останете незабелязани, без да очаквате признание. Но всяка духовна
трансформация се основава на този труд, затова трябва да му бъде даден
приоритет в живота.
Когато се тревожите за бъдещето или мислите ви са погълнати от
планиране и очакване, трябва постоянно да ги връщате към вътрешната
градина и старателно да изпълнявате делничните си задачи. Трябва да
изкорените плевелите на обидата и страха, които задушават в плетеницата
си добрите корени, и да изрежете остарелите, негодни части от себе си, за да
насърчите новия растеж. На физическо ниво тази поговорка ви напомня
също така да се връщате към обикновените, ежедневни занимания винаги,
когато се почувствате в безизходица. Измийте някоя чиния, пометете пода
или почистете огледалото, за да се върнете към настоящия момент.
Старанието във всичко рано или късно ще ви доведе до желаното духовно
израстване.

Отговорност

Когато започнете да влагате старание в съзнателно изпълняваните задачи

на настоящия момент, вие по естествен начин ще развиете отговорност за
действията си. Когато поемате отговорност, вие обръщате внимание на
резултатите, като признавате и успеха, и неуспеха и се изправяте пред
последствията, когато постигнатото не отговаря на намеренията ви. За
съжаление чувството за отговорност е още една черта, която определено
отсъства в обществото ни; много от най-сериозните социални проблеми са
възникнали поради липса на отговорност на едно или друго ниво. Дефекти в
спирачната система на колите, ипотечната криза от 2007 година, срутвания
на мини, заразени яйца, пробив на нефтени кладенци и съдържащи отрова
лекарства са все примери за катастрофални резултати, които е можело да
бъдат предотвратени, ако на всички нива, от начало до край, се е действало
със старание и отговорност. Индивидуалната липса на отговорност се
демонстрира от съдебните зали, препълнени с дела за нанесени

95
неимуществени вреди, в които хората се опитват да установят кой е виновен
и търсят компенсация за житейските си несполуки.
От духовна гледна точка обаче е от първостепенна важност да наблюдавате
критично своето собствено поведение, мотиви и слабости. Трябва да поемате
отговорност за всяка дума, изречена от вас, за всяка задача и породен
резултат. Само чрез това отношение ще израснете, като проявите висшия си
потенциал и осъществите предназначението си. Трябва винаги да осъзнавате
и честно да си признавате слабостите, ако искате да бъдете своя най-добър
аз. За да изживеете предназначението си, трябва да познавате себе си, преди
да действате, да влагате старание в изпълнението на задачите, да поемате
отговорност за резултата от усилията ви и във всеки момент да бъдете
автентични. Освен това осъществяването на висша духовна цел изисква да
поемате отговорност за последиците от действията ви за всичко живо, а не
само в малкия кръг на влияние около вас. И като пореден парадокс на
развиващото се съзнание предизвикателството пред вас е да мислите за
благото на цялото и същевременно да насочвате вниманието си към
детайлите на собственото ви ежедневие.
Веднъж, когато бях на посещение при пациент броени часове преди да
почине, той отвори очи, надигна глава от възглавницата и ми каза
повелително: „Не го казвайте, ако не го мислите“. Оттогава този мъдър съвет
се е запечатал в съзнанието ми и много пъти съм се сещала за него, когато
съм се улавяла да казвам нещо, без да съм преценила точно стойността и
целта на думите си. Да бъдем автентични, старателни и отговорни, е трудна
задача, която продължава цял живот. Но самата борба носи ползи, докато все
повече се приближаваме към проявлението на висшия си потенциал.

Яснота

Една от ползите на това да изразявате своя потенциал със старание и

отговорност, е присъствието на по-голяма яснота в живота ви. Яснота е
дума, богата на пластове от значения и метафори, и описва по съвършен
начин балансираното състояние на реализирането на предназначението ви в
настоящия момент. Думата яснота описва качество, сравнимо със
светлината и яркостта на безоблачното небе, както и с прозрачността и
спокойствието, свойствени за дълбок неподвижен вир. Невинността и
чистотата допълват образа, заедно с прямотата и очевидността. Когато
приложим всяко от тези определения към историята на Ашли и чистото й
предаване на Божествена любов, без съмнение може да се каже, че тя е
пример за яснота във всеки възможен образ и тълкувание на думата. Лицето
и усмивката й излъчваха светлина, обгръщаха я с аура на спокойствие; освен
това тя предлагаше обичта си с абсолютна невинност и прямота, а думите й

96
бяха очевидни в своето значение. Както вече заключихме, това състояние на
яснота Ашли постигаше просто като проявяваше висшия си потенциал в
настоящия момент.
От всички нюанси на яснотата може да се сътвори елегантен образ за
съзерцание или медитация. Представете си безоблачно небе, когато се
опитвате да омиротворите мислите си; вижте образа на дълбок, неподвижен
вир, за да успокоите емоциите си; осъзнайте светлината и очевидното
присъствие на Божественото в себе си и всяко друго същество, което
срещнете. Умствената яснота ще доведе до по-добри решения и по-точни
преценки в която и да е ситуация. Емоционалната яснота благоприятства
автентичността на действията ни и честността във взаимоотношенията ни.
Душевната яснота води право към настоящия момент и неговия прост и
непринуден творчески потенциал.
Постигането на истинска яснота изисква много работа в градината, за да се
премахнат плъзналите плевели на обидата и да се отрежат старите гниещи
стъбла на погрешните схващания, които вече не могат да бъдат поддържани.
Това е задача за цял живот, която не бива да се претупва, нито да се пропуска
- нужно е да се върши с търпение и старание и с нагласа за даване. Както и
при предишните уроци, от вас се иска да се фокусирате върху това, което
имате да дарите на света, а не към наследството, което ще получите. И
отново: помнете, пътеката на живота ви не е магистрала, прокарана наготово,
за да я следвате - вие сами определяте посоката й с всеки камък, който
положите пред себе си, един по един. Колкото по-голяма е яснотата ви,
толкова по-добре ще виждате потенциала на настоящето и по-лесно ще
останете в него, което ще доведе до още по-дълбоко чувство на
осъществяване.

Задоволство

Откакто щастието чу името ти, то тича по улиците да те дири.

Хафиз

И последният дар на предназначението, до който рано или късно стигате, е

състоянието на задоволство, при което ви изпълва светлината на
потенциалната енергия. Думата „задоволство“ (на английски contentment Б.
пр.) идва от латинската дума continere, която означава „съдържам, побирам“.
Тоест да бъдеш доволен, ще рече да съдържаш, да се чувстваш изпълнен -
нищо да не ти липсва. Това качество характеризира много от героите на
историите досега - скитника Ралф, който откри художническия си талант;
скулпторката Руби, която изгуби зрението си; Дорис, Дейл и Джоан, които
се грижеха за любимите си хора, признателни за тази възможност. Всеки

97
един от тях беше доволен от обстоятелствата в живота си в дадения момент,
чувстваше се благодарен и влагаше енергията си в това да дава и да се
възползва по най-добрия начин от обстоятелствата.
За да изживявате това задоволство, от вас се иска да приемете факта, че
имате точно каквото ви е нужно - нищо не ви липсва, нищо повече не
желаете. Мнозинството хора са далеч от постигането на това състояние и
винаги имат дълъг списък от цели, нужди, стремежи и желания. В духовното
си усърдие може да се изкушите от мисълта, че трябва да отхвърлите или да
елиминирате желанията си - задоволството обаче не може да бъде насила
предизвикано с дисциплинирано поведение; то възниква спонтанно като
продукт на присъствието в настоящия момент и проявлението на висшия ви
потенциал. Ето защо най-добре ще е да насочите усилията си към
балансиране в настоящето, вместо да се опитвате да се отървете от
желанията. Ако следвате този път, един ден усещането за недостатъчност ще
стихне, а чувството за предназначение ще изпълни празнотите и ще ви
донесе задоволство. Всеки човек израства със своя скорост, когато му дойде
времето, също като градините. Да се опитвате да ускорявате темпото си или
да се хвърляте напред към по-високи нива, е все едно да берете плодовете,
преди да са узрели, или да късате цветята, преди да са разцъфнали.
Наред с концентрирането върху момента и чувството за достатъчност на
настоящите обстоятелства е нужно и търпение. Някои духовно търсещи се
опитват да се отърват от всякакво желание, убедени, че то е белег на слабост
или провал. Всъщност желанието е копнеж за по-нататъшно проявление на
потенциала и е естествен аспект на духовния процес. Когато изпитате
желание, позволете му да остане и същевременно се концентрирайте върху
състраданието към собственото ви развитие. Вместо да се стремите към
обекта на желанието, осъзнайте го като знак за непризнатия си потенциал.
Наострете сетивата си, така че по-ясно да го виждате, да усещате енергията
му, да чувате зова му. Тогава постепенно ще се научите да откликвате, да
проявявате потенциала си и да бъдете изпълнени с предназначение. Бъдете
сигурни, че задоволството ще ви намери, където и да сте.

ГЛЕДКАТА ОТ ГРАДИНАТА

Вашето предназначение е във вас и се изразява в това да проявявате във

всеки миг висшия си потенциал. Задачата ви е да балансирате в сегашния
момент, като успокоите мислите, които ви пречат просто да бъдете това,
което сте. Когато висшият ви потенциал бъде задействан, той ще се превърне
в сила, работеща за доброто, и ще ви води към решения на проблемите,
засягащи цялата планета. Целта на съществуването ви е загадка, която се
разкрива постепенно. Трябва да вършите с усърдие духовните си задачи - „да

98
засявате и да плевите“ - и да поемате отговорност за действията си. Така ще
постигнете яснота и удовлетворение от живота.

ГЛЕДКАТА ОТ ГАЛАКТИКАТА

В духовен смисъл целта на всяко живо същество е да бъде мост между

небето и земята, между градината и Галактиката. Вие сте проявление на Бога
на тази планета и във Вселената. Като пробуждате висшия си потенциал, вие
давате на Бог физическа форма, чрез която да действа. Когато сте чисто
проявление на този потенциал, вие ставате директен проводник на
Божественото присъствие като Ашли в историята, с която започна тази глава.
Това чисто проявление съдържа в себе си образа на обединяването на всички
аспекти на същността ви - на несъзнаваното (вашата Сянка) и съзнателното,
на неразвитите, слаби страни и най-големите ви дарби. Вселената няма друга
причина да съществува, освен това да бъде разнообразно, живо и
еволюиращо Божие проявление. По един прост и удивителен начин вие сте
част от него. Като оставим настрана вашите цели и комплекси, желания и
мнения, търсения и стремежи, вие сте тук, за да БЪДЕТЕ това, което вече
СТЕ.
Вашият висш и най-добър аз знае тази истина, но умът не може да я разбере.
Спрете за момент. Представете си безоблачното небе, спокойните дълбини
на езерото, блясъка в очите на любим човек. Вие сте тук само за това и всичко
това е тук само заради вас. Дишайте. Заемете се с това да вдъхнете живот на
потенциала, който пулсира във вас - но не бързайте и бъдете внимателни.
Позволете му да се развие. Нека удовлетворението ви намери. То ще се появи
в един безпогрешен миг, в съвършения момент, вечното Сега.

КОЕ Е НАЙ-ВАЖНОТО ЗА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО:

Предназначението се разгръща непрекъснато в

Настоящия момент, като създава вашия път крачка по
крачка. Проявете своя висш потенциал, като бъдете това,
което вече сте.

99
 ШЕСТИ УРОК - ПРЕДАВАНЕТО: ОСВОБОДЕТЕ СЕ ОТ
ОЧАКВАНИЯТА

"Отче! В Твоите ръце предавам духа Си."

Евангелие от Лука, 23:46

След като сме научили, че целта на съществуването ни е да проявим висшия

си потенциал, наша задача е да се освободим от очакванията за живота си, да
се предадем. Идеята за предаването, за упованието е важна част от учението
на християнството, будизма, хиндуизма и исляма, а също така е основен
елемент в програмата на „Анонимните алкохолици“, в йога и терапевтични
практики. Във всички тях „предаване“ означава най-общо да се откажем от
контрола или да спрем да се съпротивляваме. То играе важна роля и в
историите на умиращите, когато човек се изправя пред края на живота си и
търси по-голямо разбиране за страданията си.
Когато изрекъл тези думи на кръста, Исус наближавал края на мъките Си и
поверил духа Си - това, което остава след смъртта на физическото тяло, в
Божиите ръце. В тази простичка молитва Той ни учи, че духовните въпроси
принадлежат към сферата на Божественото и Той има вяра, че Бог ще реши
съдбата на съществуването Му. Това, че Исус говори за „ръцете“ на Бога,
извиква образа на безопасност и родителски грижи, на място, където да си
отдъхнеш и да се отпуснеш, където няма тревоги, а само обич. Думата
surrender (англ.), „предавам се“, идва от rendre, което означава „връщам“. В
този смисъл Исус предал, тоест върнал, духа Сина Този, който Му е дал
живот. От нас също се иска да върнем жизнената сила, която сме получили,
като я оставим в ръцете на Божественото и се уповаваме на мъдростта Му,
независимо от изхода. Фактът, че връщаме тази жизнена сила, показва, че тя
поначало не е наша. Ето защо трябва на драго сърце да се откажем от
очакванията, както по прекрасен начин илюстрира историята на Анди.

100
 ЛИКЪТ НА БОЖЕСТВЕНОТО

Когато разбрах, че Анди е приет в хосписа ни, веднага позвъних на мой

колега от медицинския университет, по това време вече специалист по
раковите заболявания. Диагнозата на Анди беше епидермоиден карцином
на лицето в напреднал стадий и тъй като дотогава не бях виждала това
заболяване, исках да получа експертен съвет, преди да отида на
посещение. Приятелят ми каза, че често това е резултат от
дългогодишно пушене, злоупотреба с алкохол, занемаряване на здравето и
самоомраза. Той ме предупреди, че грижите за тези пациенти са най-
трудни - нещо, което бе установил от собствен опит. Описа ми
непреодолимите проблеми, пред които са изправени-силна болка, изолация
и ниско самочувствие поради обезобразяването на лицето в резултат на
рака. Преди да приключим разговора, той добави: „Близо 25% от тези
пациенти се самоубиват по време на лечението, затова бъди
подготвена“.
Телефонният разговор потвърди всичките ми страхове. Поемането на
Анди като пациент щеше да бъде огромно предизвикателство и не бях
сигурна, че притежавам достатъчно опит и увереност да му бъда лекар.
Освен това все още се възстановявах от самоубийството на баща ми и се
чудех дали мога да противостоя на вероятността да изгубя пациент по
същия начин. Не можех обаче да не призная, че за Анди, персонала ни и за
мен това беше положението на нещата - по някаква причина животът ни
срещна и аз трябваше да бъда готова да приема всякакви възможности.
Когато дойдох на първото от многобройните си посещения и застанах на
прага на дома му, аз забелязах странната комбинация от украси от
външната страна на къщата. От стряхата висяха коледни лампички, а на
прозореца имаше картонен фенер за Хелоуин. Това ми направи впечатление,
тъй като беше месец май и в сандъче близо до стълбите цъфтяха лалета.
И все пак тази смесена декорация не беше особено изненадваща, тъй като
в дома на умиращ човек времето, сезоните и празниците често са объркани.
Предположих, че състоянието на Анди се беше влошило някъде през
ноември и той беше останал без сили и желание да се занимава с
повърхностни неща като украсата на дома.
Преглътнах страховете си и влязох в къщата, когато Анди извика, че
вратата е отворена. Трябваше ми известно време, за да привикнат очите
ми с тъмнината във всекидневната, където щорите бяха плътно спуснати.
Когато започнах да различавам неща, видях, че Анди седи в люлеещия се
стол близо до вратата, залепил квадратна марля, широка около 10 см, от
лявата страна на лицето си. Той ме поздрави сърдечно и ми подаде ръка,

101
като се извини за тъмнината, която беше наложителна, тъй като ракът
беше атакувал и очите му и светлината му причиняваше изключителна
болка. Окопитих се и седнах на дивана срещу него.
Забелязах, че телевизорът е включен на канала на „Си Ен Ен“ и звукът е
намален. Докато умът ми препускаше, опитвайки се да реши какви въпроси
да зададе и откъде да започне, Анди се обади пръв: „Разкажете ми за
работата си в хосписа - кое ви накара да започнете там? Какво най-много
ви харесва в този вид медицина?“ И просто така започнахме да си говорим,
сякаш бяхме стари приятели, които обсъждаха живота, децата си и
предстоящите през есента президентски избори.
Изведнъж осъзнах, че се чувствам съвсем комфортно и като у дома си в
компанията на човек, който бях очаквала да се окаже най-трудният ми
пациент. Анди напълно ме беше обезоръжил с любезната си общителност
и загрижеността за това как се чувствам аз, а не за себе си. Научих, че е
разведен и има две малки деца, които живеят при майка си, но спят при
него по две нощи в седмицата. Той ги обожаваше и с гордост ме упъти към
таблото за съобщения в кухнята, на което имаше техни снимки, рисунки и
специални бележки, които му бяха написали. Неговата дълбока и очевидна
обич към децата ме затрогна и си представих с какво внимание се грижи за
тях.
Когато се върнах в дневната, си дадох сметка, че все още не сме говорили
за състоянието му. Ракът вече беше унищожил носа, лявата буза и част
от устата, оставяйки дупка в средата на лицето му. Помислих си, че Анди
нарочно беше насочил разговора към други, по-леки теми, за да можем да
се сближим и да се справим с неудобния обект на обсъждане. Без
заобикалки той ми разказа историята на болестта си, разказа ми за
неуспешните операции и лечение и осъзнаването, че нищо не може да спре
влошаването на състоянието му. Вече не можеше да дъвче и храненето му
се ограничаваше до приемането на течности, макар че дори преглъщането
на млечен шейк вече го затрудняваше. Онколозите прогнозираха, че му
остават между 4 и 6 месеца живот, но въпреки болката и ужасното
обезобразяване Анди беше решен да се държи колкото може по-дълго. Да
гледа как децата му растат и да ги обича, с всички сили мотивираше всяко
негово действие и оправдаваше желанието да продължава да живее
въпреки страданията.
Самоотвержеността и спокойната решителност на Анди ме смайваха. В
сърцето му нямаше и следа от огорчение, въпреки че всеки ден му се
налагаше да се справя с опустошителната болест, като усърдно
почистваше раната си пред огледалото, полагаше усилия да приема
достатъчно калории, за да има сили, и балансираше болкоуспокояващите,
за да остане с напълно ясно и будно съзнание пред децата си. В

102
присъствието му този ден почувствах, че съм срещнала рядка личност,
своеобразен духовен учител, посветил съществуването си изцяло на
другите. По-късно разбрах, че в предишните десетилетия животът на
Анди е бил доста различен.
Според собственото му описание като по-млад той бил изпълнен с гняв и
саморазрушение - човек, който пиел твърде много и твърде често и като
цяло не обръщал никакво внимание на здравето си. Безконтролното му
поведение довело до края на брака му още докато децата били съвсем малки.
Дълбоко в себе си Анди презирал себе си и живота си и не се интересувал от
нищо и никого. След като му открили рак обаче, всичко се променило.
Прогресиращото обезобразяване го принудило да прекарва все повече време
сам, като накрая се затворил в къщата и спрял да излиза сред хора.
Разполагал с безбройни часове за размисъл относно себе си и живота си
като цяло. Да гледа новините по „ Си Ен Ен“, станало едно от любимите
му занимания.
Докато слушал историите за трагедиите и борбите по света, нещо в него
започнало да се променя. Анди видял себе си като част от нещо по-голямо,
парченце от пъзела на живота. Осъзнал, че страданието в една или друга
форма спохожда всеки човек от всяка раса и етнос, навсякъде по света.
Неговата трагедия била само късче от трагедията на цялата планета. В
същото време обаче той виждал по какви прекрасни начини хората
преодоляват нещастието, като си помагат, като споделят онова, което
им е дадено, за да обогатят и другите. С времето Анди коренно се променил
както в резултат на собственото си страдание, така и от потапянето в
болката на света. След прекараните в размисъл години той се пробудил с
осъзнаването, че единственото, което има значение в живота му, е да дава
любов на децата си всеки ден, независимо колко време му остава.
След като стана наш пациент, Анди живя още цяла година и аз имах
привилегията да го посещавам многократно. Винаги готов да обсъжда
случващото се по света, например неотдавнашната самолетна
катастрофа в Изтока, зреещия конфликт в Африка или надпреварата за
златните медали на Олимпиадата, Анди ми помогна да видя и трагичните,
и славните моменти на съществуването ни през неговите очи, просветлени
от страданието. При всяка наша среща ме удивляваше неговото
самообладание и пълно приемане на житейските обстоятелства. Макар да
се бореше с всеки дъх да остане жив, той беше готов да посрещне смъртта
във всеки момент. Никога не питаше защо му е дадена тази болест, просто
разбираше, че това е пътят, по който е поел животът му. Неговата
способност да се примири с всичко, което се случва, създаваше аура на
спокойна мъдрост и яснота, която околните долавяха осезаемо.
През тази година Анди беше мой учител; чрез живота и смъртта му аз

103
получих безценни уроци за страданието, предназначението, рая и
предаването.
В един от последните дни в живота на Анди му помагах да си смени
марлята, покриваща раната на лицето му, тъй като ръцете му бяха
станали твърде слаби, за да го направи. Докато почиствах дренажа и
мъртвата кожа на лицето му, той казси „Толкова съжалявам, че си
принудена да гледаш грозотата ми“. Избухвайки в сълзи, аз го прегърнах
и отвърнах: „ О, Анди, ти си най-прекрасният човек, когото някога съм
виждала“. Той прошепна „Благодаря“, докато сълзите тихо капеха по
дясната му буза.
Накрая осъзнах, че по своя прост и прям начин Анди ми беше дал
възможност да се погледна в огледалото, да имам смелостта да видя
собствената си грозота. От него се научих да живея с ранените си,
повредени части, като бавно ги осъзнавах и приемах, постепенно
чувствах все по-голямо състрадание към себе си и се освобождавах от
очакванията си към живота. В лицето на Анди успях да съзра истината,
че както и да се развие, животът е съвършен по своя тайнствен и
обаятелен начин - и това, което е от значение, е да бъдем будни, за да
бъдем свидетели на развитието.

СЕМЕНАТА НА ПРЕДАВАНЕТО

Историята на Анди е пример за предаването в действие и парадокса, който

предлага този урок. В този случай Анди трябваше да се откаже от всякакви
очаквания, тъй като нямаше никакви гаранции за бъдещето. В същото време
обаче той вложи енергията си до последна капка в това да е жив във всеки
миг, да присъства възможно най-осъзнато и да съживи духовните си сили.
Нашата задача е да осъществим висшия си потенциал, без да се привързваме
към крайния резултат или възможните постижения на този потенциал. Тук
действително става дума за поддържането на деликатно равновесие, за което
се иска умело управление на ума и егото, тъй като естествената ни склонност
е да гледаме напред и да си представяме какво следва. Когато започнем да
работим усърдно за проявлението на висшия ни потенциал, отначало в
процеса често се вплитат и мечти за бъдещето, които трябва внимателно да
сортираме и да разплетем. Това е един от капаните по пътя на духовното
израстване; нужно ни е търпение и време да се справим с него, като отново
и отново ще се връщаме към простото и основно напътствие: Откажете се от
очакванията.
Следващите „семена“ на предаването ще помогнат за по-ясното разбиране
на този труден урок.

104
 Предайте се на тайнството

В предишната глава научихме, че предназначението има една трудна страна

и това е загадъчността, която то придава на живота: „Трябва да можете да
живеете в динамичното напрежение между това да знаете и да не знаете, да
полагате сили и да оставяте нещата да се случват, да проявявате дълбока
загриженост и да бъдете непривързани. Това е танцът на мистерията по
острието на живота“. Въпреки че ни се иска да знаем защо нещо се случва и
желаем логично обяснение за съществуването ни, истината е, че животът е
тайнство и някои отговори не могат да бъдат узнати. В хода на болестта си
Анди трябваше да приеме този факт, в противен случай можеше да пропилее
ценна енергия в търсене на решения на въпроси без отговори или да се
заблуди в опит да намери изход от неизвестното - вместо това той пое
отговорността да остане в него и да прояви потенциала си, без да разбира
отговорите. Анди ни разкри дълбочината, до която стига приемането на
тайнството на живота, като с цялото си сърце й се отдаде и изостави всякакви
опити да контролира бъдещето.
Умът и егото отчаяно отблъскват идеята да се откажат от контрола и
поощряват неверни убеждения, затвърдили се в съвременното ни общество,
като това например: Умът може да контролира Вселената. Всъщност
единствената вселена, която непросветеният ум има възможност да владее, е
мъничкият свят в главата. А честно казано, при повечето от нас дори с тази
задача умът не се справя особено добре. Обществото ни се бори с
пристрастявалия, нездравословни модели на живот и негативно
емоционално поведение-и умът не е успял да победи нито едно от тях.
Мислите наистина оказват влияние върху нагласата ни, те са в състояние да
съсипят усилията ни за израстване или да ги подпомогнат, но в крайна сметка
сами по себе си не могат да предизвикат израстване или да доведат до
духовно пробуждане. Умът може да подкрепи духовния процес, като
изучава, трупа познания и размишлява над тайнството. В крайна сметка
обаче неговият най-голям принос за проявлението на висшия потенциал е да
се откаже от контрола и да утихне, за да се отстранят препятствията,
закриващи от взора ни Божественото присъствие.
В случая с Анди беше необходимо той да се предаде пред неизбежността
на болестта, за да заживее по-пълноценно като духовно същество. Тогава той
започна да танцува по острието, уповавайки се на мистерията, като във всеки
миг влагаше цялата си енергия в поддържането на физическото си тяло и
изразяването на обичта си към своите деца и цялото човечество. Той не
похаби дори частица от силите си, за да съжалява, да негодува или да
обвинява, и не гледаше по-далече в бъдещето от момента, пред който се
изправяше. Докато изживяваше всеки ден в това състояние на Божествено

105
предназначение, в междуцарствието между минало и бъдеще, присъствието
му въздействаше на всички наоколо. Анди проявяваше жизненост и яснота с
всеки дъх, въпреки че не разбираше от духовни учения и религиозни
принципи. Той чисто и просто беше своя висш аз и излъчваше Божествена
любов и приемане към всичко живо. В края на краищата готовността му да
прегърне тайнството на живота с пълна решителност му помогна да направи
следващата крачка към духовното израстване - да приеме развитието на
живота, каквото и да бе то.

Откажете се от резултатите

В днешното общество почти всяка система, управляваща ежедневието, е

ориентирана към крайния резултат. Корпорации и правителствени агенции,
училища и здравни заведения, банки, малки фирми, заводи и
застрахователни компании - всички, които се занимават с някакъв вид
производство, се интересуват от това до какво ще доведе дейността им.
Макар в бизнеса да е целесъобразно да се използват данните от резултатите,
за да се анализира продуктивността и да се определят следващите стъпки,
концентрирането изцяло върху това може да ви доведе до духовна
неудовлетвореност. Вашето предназначение - да проявите висшия си
потенциал, получава подтик отвътре, от присъствието на Духа. Това
проявление е единствената истинска подбуда за съществуването ви. Така че
когато позволите на други импулси да ви водят, вие попадате в объркваща,
разочароваща плетеница от несбъднати очаквания. Този урок научих от
двама пациенти - Маркъс и Кати, всеки от които в живота си постъпваше по
правилен начин, но воден от неправилни подбуди.

Когато приехме Маркъс в хосписа ни, той току-що беше научил, че има рак
в последен стадий. Тъй като болестта беше напреднала и се беше
разпространила из тялото му, нямаше надежда за ремисия и прогнозите
бяха мрачни. По време на посещението ми Маркъс плака от огорчение,
удряйки с юмруци от гняв и безсилие. Когато се поуспокои, той ми разказа
накратко историята си. Довери, че цял живот е бил вярващ и още от момче
съвестно е следвал наставленията на своята църква, убеден, че ако прави
всичко, което се очаква от него, ще избегне Божието наказание. Всъщност
именно това убеждение беше основният мотив да стане вярващ. Сега,
когато разбра, че скоро ще умре от ужасна болест, Маркъс се почувства
предаден от Бога, от църквата си и духовните учители, които го бяха
водили по този път. „Толкова пъти съм се насилвал да избера „правилната“
пътека, „доброто “ поведение, докато сърцето ми искаше нещо друго -
извика той. - Никога не съм се наслаждавал на нищо. Обръщах гръб на всяко

106
удоволствие и мислех, че така Бог няма да има причина да ме накаже. “
Маркъс вярваше, че болестта му е наложена от Бога, за да се покае, но не
разбираше защо, след като цял живот беше постъпвал безупречно.
Объркването и обезверяването в тези последни дни от живота му
причиняваха дълбока болка и за преодоляването им бяха нужни много
усилия.
Подобно на Маркъс, Кати беше чула шокиращата диагноза рак в последен
стадий, след кратък период на боледуване. Тя също не подлежеше на
лечение поради напредналата фаза на болестта. Гневът й беше насочен към
медицината, тъй като цял живот беше изпълнявала всички възможни
препоръки за превантивни грижи за здравето. Беше строга вегетарианка,
години наред ежедневно беше спортувала и редовно беше ходила на прегледи
и скрийнинг тестове, стриктно следвайки план за здравословен живот,
убедена, че ще живее дълго и без болести. Мисълта, че умира от рак на
панкреаса, я съсипваше и я караше да се чувства измамена от
специалистите и от самия живот. „Направих всичко както трябва! -
негодуваше тя.
- Това не биваше да се случва на МЕН!
“Огорчението и гнева си насочваше към всички наоколо, тъй като не
знаеше кого да вини за положението си. Макар че за разлика от Маркъс не
беше вярваща, Кати беше следвала свое собствено учение за „правилен
живот“ с религиозно усърдие и вярата, че накрая ще бъде възнаградена.
Последните си дни тя също преживя в дълбоко разочарование и съжаление.

И в двете истории умиращият пациент е жертва на погрешното убеждение,

че животът действа на принципа „наказание и награда“. В стремежа си да
получат награда като краен резултат и двамата бяха съобразявали
житейските си решения с идеализираната си представа за „правилно“ и
„добро“ поведение, инструкциите за която идваха от други хора, а не от
мъдростта на собственото им сърце. И двамата изживяха ужасно
разочарование, когато крайният резултат се размина с очакванията им. И
Маркъс, и Кати бяха допуснали първоначалната грешка да повярват в
рационално обяснение на живота на принципа „причина и следствие“, от
което се зародиха негативни емоции като страх и алчност, с други думи страх
от наказание и болка, алчност за награда и удобства. Тези могъщи чувства са
насочени към бъдещето, като се отнасят изключително до резултата, а не
качеството на всяко положено в настоящия момент усилие. Тъй като цялото
им внимание беше насочено към желаната цел и те силно вярваха, че са
способни да я манипулират и предизвикат, Маркъс и Кати изпаднаха в
дълбока депресия и отчаяние, когато животът им взе друг обрат.
Колкото и трудно да изглежда, от вас се иска да изоставите рационалните

107
си представи за начина, по който функционира този свят, и да прегърнете
тайнството на живота. Посветете се на висшия си потенциал просто защото
това е импулсът, който се надига във вас във всеки момент. За да можете да
му се отдадете, трябва да изоставите мислите, които ви отнасят към
бленувания утрешен свят, и да си напомните, че не знаете нищо за бъдещето
- защото то не може и не бива да бъде познато. Въпреки силното желание да
видите какво ви предстои, за да разсеете страховете и тревогите си,
преждевременното узнаване на бъдещето може да съсипе съществуването ви
в настоящето. Винаги, когато използвате определени критерии за
предсказване на бъдещето в опита си да постигнете определен резултат, вие
си играете с огъня на погрешните очаквания и пропадналите надежди.
Това е същността на Предаването - да останете със знанието, че този живот,
като мост между Небето и Земята, трябва да се живее в настоящия момент -
с познанията и информацията от миналото, с осъзнаването на потенциала на
бъдещето - но и с непривързаност към тях. Крайният резултат, разбира се, е
възхитителната загадка, която търпеливо чакате да ви се разкрие, докато
балансирате върху острието на бръснача.

Оправете безпорядъка

За да изпълните трудната задача да се предадете, като изоставите

очакванията си, е необходимо да свършите много вътрешна работа по
разчистване на пространство, където да се появи нещо ново - все едно
плевите градината. Част от това, което трябва да се премахне от сърцето, са
стаените обиди и болки от миналото. Нужно е отново да се обърнете към
урока на прошката, за да разсеете тези стари, изразходващи енергията
спомени и да придобиете вътрешна яснота. Многократното повтаряне на
този процес постепенно разчиства отпадъците от предишния ви живот, за да
можете да видите настоящия момент. В първата история от тази глава Анди
беше принуден от обезобразяващото си заболяване да се изолира и да
прекара месеци наред в самотно съзерцание. През това време той разчисти
много от плевелите на минали разочарования и нещастия и разви
съпричастие към човешкото страдание. За проявлението на това ново
осъзнаване е нужно да създадем вътрешно пространство, в което да поберем
един по-мащабен мироглед. Трябва обаче да сме готови да изоставим
миналото и да се откажем от всякаква власт и привилегии, които може да ни
носят раните ни. Много хора използват причинени в миналото вреди и
страдания, за да манипулират другите или да търсят съчувствието им,
играейки ролята на вечната жертва. Това поведение, както и обидата, трябва
да се осъзнаят като разрушителни и да бъдат изтръгнати от корен от
вътрешния свят. Трябва да дадете прошка на другите и себе си, да простите

108
на живота и Бог, за да продължите по пътя на духовното израстване.
Нужно е също така да се очистите от стари убеждения, които сте
надраснали и които сега потискат развитието ви. Много от тях са дълбоко
вкоренени, затова трябва внимателно да ги издирите и разпознаете, за да ги
отстраните. И Маркъс, и Кати имаха представи, които ограничаваха
способността им да живеят без очаквания. В техния случай, както често се
случва с всички ни, те са плод на положителни намерения и по своята
същност представляват „доброто“ - но се превръщат в разрушителни, като се
свързват със страха, алчността и други негативни емоции. Действията ви
трябва да бъдат подтиквани от Божествения порив във вас и съобразени с
убежденията и подготовката ви, но не и предопределени от тях. Необходимо
е да се премахват старите представи, за да се освободи място за новите неща,
които постоянно се пораждат във вътрешния свят.
Както остарелите схващания и обиди от миналото могат да ви попречат да
проявите потенциала си в настоящия момент, така силната привързаност към
определени бъдещи очаквания може да скрие от погледа ви онова, което е
най-важно. Чувството на несигурност, проявяващо се като страх или
алчност, ви държи в капана на постоянна неудовлетвореност от настоящето,
докато нетърпеливо очаквате бъдещето. Част от работата по разчистването
на вътрешния безпорядък е да отстраните тези ограничаващи очаквания,
като на тяхно място позволите да се развие възприемчивост към новото.
Степента, в която сте готови да оставите миналото и да се откажете от
очакванията за бъдещето, определя скоростта, с която бележите нов духовен
растеж. Този процес изисква време и повторение, затова тук отново са нужни
търпение и състрадание в грижите за духовната ви градина.

Активно предаване

Въпреки че предаването в смисъла на „отказване от нещо“ по-скоро

внушава идеята за пасивност и бездействие, от духовна гледна точка то е
активен процес, изискващ усърдие и постоянство. Всъщност да изоставяте
миналото и бъдещето, е задача, която трябва да се решава всеки момент
позитивно и с твърдо намерение. Всеки миг е ново предизвикателство към
вярното следване на висшия потенциал, затова вие трябва да отстранявате
нещата, които ви разсейват, и да балансирате успешно по средата. Отначало
този процес може да ви се стори прекалено труден, но рано или късно ще
стане спонтанен, тъй като предаването има решаващо значение за
проявлението на висшия потенциал. Двете умения - да се живее с
предназначение и да се изоставят очакванията - се преплитат и с времето ще
израснат и ще се развият заедно.
Философията на дзен будизма включва концепцията за „незнаещия ум“,

109
който помага да се противодейства на прекомерното мислене. При всяка
възникваща мисъл ученикът трябва да повтаря „Не знам“, за да подчертае
ограниченията на ума и загадката, съществуваща във Вселената. За
„незнаещия ум“ е невъзможно да се привързва и да очаква, тъй като това
изисква знания и мисъл. На учениците се преподава, че „незнаещият ум“
води към просветление, защото той е отражение на пустотата и предшества
мисълта. За нашите цели „незнаещият ум“ може да ви помогне да се
откажете от очакванията за бъдещето. След като не знаете какво ще се случи,
безсмислено е да се тревожите или да създавате нереалистични мечти.
Вместо това изпитайте удоволствие от самата задача, от всяка стъпка в
процеса и всеки компонент. Насладете се на усилията и вниманието, които
влагате. Нека работата ви мотивира просто защото това е нещото, което
трябва да направите в момента.
После, когато завършите това, с което сте се занимавали, бъдете готови да
го изоставите. Възприемете нагласата на „незнаещия ум", като отхвърлите
както вълнението от възможността да получите аплодисменти за работата
си, така и притеснението, че някой може да ви критикува. Постарайте се да
запазите равновесие между тези две състояния - бъдете доволни, че сте дали
най-доброто от себе си, но бъдете също и спокойни и удовлетворени, без да
знаете какво ще последва. Ако успеете да действате по този начин, ще се
освободите от много стрес и тревоги. Като поддържате енергията и фокуса
на вниманието си в настоящия момент, ще повишите творческите си сили и
способността да продължите със следващия проект или задача и няма да ви
се налага да преживявате разочарование и огорчение, които се надигат,
когато мотивацията за действията ви е в бъдещето. Отново и отново трябва
съзнателно да изоставяте бъдещето, за да бъдете истински жизнени и
присъстващи сега.

ПЛОДОВЕТЕ НА ПРЕДАВАНЕТО

Когато започнете по-продължително да пребивавате в настоящия момент,

като проявявате висшия си потенциал и се отказвате от очакванията, във вас
ще укрепнат някои положителни черти на характера. Както видяхме, всички
предишни уроци се преплитат с предаването и изискват постоянно внимание
и усилия, особено действията, продиктувани от любовта и прошката. Тъй
като уроците всъщност са неделими един от друг, тяхното усвояване се
превръща в цикличен процес, като всеки път вие се връщате към тях с
новопридобита мъдрост и прозрение. Урокът на предаването ще ви научи да
прощавате и да обичате искрено по много по-дълбок начин. Освен това
следващите „плодове“, които ще почерпите с овладяването на това умение,
също ще ви помогнат в повтарящия се цикъл по спиралата на израстването.

110
 Самообладание

Една от ползите на освобождаването от очакванията е усещането за

спокойствие и уравновесеност на ума, самообладанието. Като се фокусирате
върху настоящето и изоставите мислите за бъдещето, вие се избавяте от
постоянните колебания на ума между страх и очакване, потиснатост и
приповдигнатост. Това качество ви позволява да понасяте стресови
ситуации, без да сте подвластни на емоциите, без да проектирате себе си в
бъдещето или да попадате в болезнения капан на миналото.
Самообладанието е жизненоважна черта на характера в този тревожен свят,
защото спокойното разглеждане на проблемите на настоящия момент е
единственият път към решаването им. Когато умът е омиротворен, се
разкриват възможности и се разчиства пространство за разгръщането на
творческите сили. Представата за самообладанието отново извиква образа на
балансиране върху тънко въже между опасните бездни на миналото и
бъдещето. Нужно е също така да се избягват капаните на страха и алчността
при търсенето на решение на трудни проблеми, тъй като тези състояния само
ще ни объркат и отклонят по пътища, които най-вероятно ще причинят нови
страдания. Уравновесеният ум се чувства комфортно в незнанието си и е
възприемчив към нови идеи.

Приспособимост

Следващата полза от предаването, която идва по естествен път след

постигането на самообладание, е по-голямата приспособимост. Като
изоставяте очакванията, вие създавате вътрешно пространство за нов растеж
и неочаквано развитие. Да се приспособяваш, означава да се изменяш
според променящите се обстоятелства - необходимо умение да живееш
пълноценно в момента. Когато се фокусираме върху бъдещето, ние
създаваме ограничения пред възможностите за промяна и затрудняваме
разпознаването на тези възможности. Строгото придържане към желан и
очакван резултат често не позволява на поведението ни да се развие в посока,
водеща към трансформация. И при Маркъс, и при Кати самото привързване
към очакването, че здравето им няма да пострада, тъй като са водили добър
живот, се превърна в извор на скръб и огорчение, когато им беше поставена
диагнозата за заболяване в терминален стадий. И на двамата липсваше
способността да се приспособят към новите обстоятелства, които може би
щяха да им помогнат да изживеят трансформация в края на живота си. За
разлика от тях Анди понасяше търпеливо влошаването на здравето си и
възприе ново виждане за живота и ново поведение, защото се беше научил

111
да се предава. Приспособимостта дава възможност за гъвкавост в момента,
за свободата да се преминава бързо от една ситуация към друга и готовността
да се реагира адекватно. Това качество е от основно значение за все по-
значимо израстване и трансформация.

Хармония

Думата хармония идва от гръцкото хармос, чието първоначално значение

било „става, съединение“. По-късно думата се е използвала да опише
свързването на части по приятен начин. Това е прекрасно описание на
състоянието на хармония, при което организираната връзка на различни
компоненти поражда вътрешен мир и спокойствие. Хармонията в музиката
възниква, когато различни звуци се обединят в приятни за слуха акорди и
мелодии. Духовната хармония се създава вътре в нас, когато намерението се
съедини с потенциала в настоящия момент. За проявлението й е нужно да се
предадем, тъй като привързването и очакванията подриват хармонията.
Може да се каже, че самото ви съществуване поражда хармонична връзка,
тъй като вие сте брънката между Небето и Земята и също така сте
потенциалът, който се носи между миналото и бъдещето - вие сте свързани
хармонично части. Когато сте развили добре умението да се предавате, във
вас възниква вътрешна хармония, която отеква и излъчва своето
омиротворяващо въздействие и към околните. Хармонията изисква да
разчистите вътрешното си пространство, за да има къде да разцъфти. Именно
празнотата в тялото на цигулката е мястото, където отеква музиката й.
Цигулката не може да изпълни целта си, ако не е куха. Вие също трябва
съзнателно да поддържате вътрешна яснота и възприемчивост, като
изоставите старите обиди и ограничаващи убеждения, за да бъдете
проявление на хармонията и висшия си потенциал.
Тъй като Анди вече беше работил върху себе си и се беше научил да се
предава, присъствието му излъчваше хармония, която всички наоколо
усещаха. По същия начин, ако се надяваме да създаваме мир на планетата
или да намерим решения на разрушителните екологични проблеми, пред
които сме изправени, трябва преди всичко да постигнем вътрешна хармония
на индивидуално ниво. За това ще е нужно да практикуваме предаване и
„незнаещ ум“, дори това да ни се струва несъвместимо с търсенето на
решения. Често обаче се уверяваме, че най-важните идеи идват, когато не ги
търсим.

112
 Синхроничност

Терминът „синхроничност“ е въведен от психолога Карл Густав Юнг през

50-те години на 20-и век, за да обозначи „смислово свързаните съвпадения“,
както ги нарича той. Смисловите съвпадения може да са най-обикновени
ежедневни случки, като да намерите в пощенската си кутия купон за
продукта, който сте възнамерявали да купите същия ден, или внезапно да си
спомните за стар приятел и малко след това да го срещнете на улицата.
Когато ни се случат подобни неща, ние си мислим, че звездите се подреждат
на небето или пък невидими сили събират напълно несвързани събития и
създават хармоничен поток. Какъвто и да е източникът обаче, те осезателно
ни напомнят за тайнството на живота.
Веднъж, когато бях в дома на приятел, за да участвам в групова дискусия,
една жена започна да ни разказва за съкровеното си желание за мир по целия
свят. Докато споделяше как си мечтае да дойде краят на войните, видяхме
през прозореца да прехвръкват три бели гълъба. Символизмът на случващото
се беше много дълбок и всички присъстващи бяхме удивени от начина, по
който Природата потвърждаваше копнежа за мир на жената. Когато сме
изяснили намеренията си и сме се отказали от очакванията си, за да
продължим напред, се случват хармонични събития и дори чудеса.
Следващата история е пример за синхроничността, на която съм ставала
свидетел в работата си с хосписа.

Един ден бързах да натоваря в колата си медицински продукти, тъй

като се готвех да пътувам до съседния град при съпруга на наша
пациентка. Мъжът беше изключително гневен и враждебно настроен и
беше предизвикал голям скандал в дома, в който се грижеха за съпругата
му. Самата аз бях доста ядосана, тъй като това беше поредната
неприятност, която причиняваше на хората от персонала на хосписа.
Беше им дошло до гуша от обидното му поведение. Денят ми вече беше
започнал с лошо настроение и се подготвях срещата ни да премине в
разгорещени спорове. Когато обаче седнах в колата и затворих вратата,
от чантата ми изпадна малък бележник, който се отвори на откъсната
страница някъде по средата. Посегнах да го взема и написаното привлече
вниманието ми. Заглавието беше „Молитва за любеща доброта“ - това
беше молитва за състрадание, или „метта“, на която учат някои
будистки традиции. Няколко години преди това си я бях преписала по
време на семинар, но впоследствие я бях забравила. Молитвата гласеше:

113
 Бъдете спокойни.
Бъдете с открито сърце.
Познайте красотата на истинската си природа.
Бъдете изцелени.
Бъдете източник на изцеление за този свят.

Осъзнах, че точно тази молитва ми е нужна в момента, и започнах да си

я повтарям, докато пътувах. Изричах я за себе си и за човека, с когото ми
предстоеше да се срещна, докато не се почувствах изпълнена с ведрост и
спокойствие. Сега, когато ме бяха напуснали мислите, изпълнени с
възмущение и обвинения, бях в състояние да видя, че враждебното
отношение на този мъж идваше от болката и скръбта му. Водена от
прилив на състрадание, установих хармонична връзка с чувствата му и му
помогнах да се справи по-добре със страданието си. От този ден нататък
той не изпадаше в гневни пристъпи, а седеше тихо до любимата си съпруга
през оставащите й дни.

В един кратък миг на небрежност се случи привидно несъществен акт на

синхроничност - бележник падна и се отвори на страница, която деликатно
ми напомни да се предам на цел, по-голяма от разбирането ми и от чувството
ми на гордост. Когато изоставих своята потребност да контролирам нещата
и да бъда права, както и очакванията си хората да се държат по определен
начин, възлите на тази заплетена ситуация сами започнаха да се разплитат.
Стана възможно да се установят контакти, а впоследствие и хармония. По
същия начин от вас се иска да свършите малко трудна работа, като насочите
усилията си в това да проявявате висшия си потенциал, да разчистите
вътрешното си пространство и да се откажете от очакванията. Но истинското
чудо, тайната, която не знаете, е, че за изпълнението на задачите си ще
получите всичко, което ви е нужно, и понякога то ще дойде при вас по
удивителен начин. За да станете част от потока на хармония и
синхроничност, трябва да изоставяте, изоставяте, изоставяте - непрекъснато
да се предавате на онова, което е по-голямо от вас.

ГЛЕДКАТА ОТ ГРАДИНАТА

Спрете да подхранвате рационалните си представи за това как е устроен

този свят и приемете, че животът е тайнство - затова има отговори, които не
могат да бъдат узнати. За да се предадете, от вас се иска да осъществите
висшия си потенциал, като едновременно с това се откажете от опитите да
контролирате бъдещето и да приемате резултатите от действията си, каквито
и да са те. За тази цел трябва да си припомните урока на прошката, докато

114
разчиствате вътрешния безпорядък от минали разочарования и обиди.
Трябва също така да се откажете от очакванията за бъдещето и
ограничаващите убеждения, за да създадете пространство за разгръщането
на нещо ново. По този начин ще постигнете хармония и ще дадете
възможност на синхроничността да се прояви. Възприемането на нагласата
„незнаещ ум“ ще ви помогне да развиете самообладание и приспособимост,
за да се справяте по-добре с непредвидените събития в живота.

ГЛЕДКАТА ОТ ГАЛАКТИКАТА

В духовна перспектива да се предадете, всъщност означава да станете Едно

с Божественото, да се подчините на небесния ритъм на живот. Дори когато
се мъчат да пробият земята, да покарат листа и да пръснат семената си,
растенията в градината следват ритъма на сезоните и се предават на
елементите, ставайки едно с Природата. Когато ручейчето се влее в голяма
река, то се подчинява на течението, предавайки своите води и отказвайки се
от своята отделност, съединявайки се с Източника на всички води, за да стане
част от Цялото. Този цикъл се повтаря отново и отново, поддържайки живота
на планетата.
Когато се предавате, вие всъщност връщате на Източника дадената ви
жизнена сила за благото на всичко сътворено и се настройвате в съзвучие с
Божествената музика. По този начин хармонията отеква из Вселената и във
вашето свещено вътрешно пространство. Предавайки се на по-голямото, вие
ще последвате ритъма на сътворението и ще намерите точно това, което е
нужно за растежа ви в точния момент. Жизнената сила непрестанно ще се
лее през съществото ви, докато вие усърдно работите за развързван ето на
възли и плетеници, които пречат на потока й. Предназначението на
съществуването ще ви се разкрие като обединяване на всички ваши аспекти
в едно хармонично цяло, в това число подсъзнателната Сянка, спотайваща
се под повърхността на съзнанието ви. Когато съумеете да свържете ведно
всички частици на потенциала си, ще затрептите в ритъма на Божественото,
застанали между миналото и бъдещето в рая на сегашния момент. Да се
предадете на онова, което е по-голямо от вас, е ключът към разбирането на
всички уроци на живота и смъртта.

КОЕ Е НАЙ-ВАЖНОТО ЗА ПРЕДАВАНЕТО:

Предаването е привеждане на пътя ви в хармония с

ритъма на Божественото. Откажете се от очакванията
за резултатите от усилията ви.

115
СЕДМИ УРОК - ПРЕХОДНОСТТА: ЗАСТАНЕТЕ ЛИЦЕ В ЛИЦЕ СЪС
СТРАХА СИ

"Изпълни се."
Евангелие от Йоан, 19:30

Последният урок, който ни остава да научим от умиращите, е да се

изправим пред страха си, като прегърнем идеята за преходността. Това е
едновременно кулминацията и срещата на всички останали уроци. Ние
започнахме това пътуване, като приехме предизвикателството на
страданието, изпълнихме задачите по отношение на любовта и прошката,
открихме предназначението си във всеки настоящ момент и необходимостта
да се предадем. Накрая стигаме до решителното духовно предизвикателство
- да се изправим пред своята тленност, като се стремим да се освободим от
страховете, които помрачават съзнанието ни.
Според Евангелието от Йоан думите „Изпълни се“ са последното, изречено
от Исус на кръста, преди „да предаде дух“. Думата „изпълвам“ е богата на
значения и символика, като може да се отнася за нещо, което бива „доведено
до край“, но също и „доведено до пълнота“, „осъществяване на пълния
потенциал". Смъртта на Исус на кръста означавала края на физическото Му
съществуване и пълното осъществяване на *„Свърши се.“, Йоан, 19:30,
Издание на Светия синод на Българската църква. - Б. р. Неговото
предназначение в този живот. След като изпълнил всичко, което Му било
предначертано по земния Му път, Той „предал духа си“, връщайки го на
Първоизточника, и се издигнал над Своето изтерзано физическо тяло.
В този последен урок от нас се иска да разберем, че всичко в това
съществувание е временно - нищо няма да трае вечно. Смъртта е вплетена
във всеки миг от живота. Изправени пред този страх от окончателно
унищожение, ние трябва да се научим да му противодействаме с
вдъхновение и да продължаваме да живеем пълноценно във всеки момент.
За да го постигнем, не бива да изпускаме от око смъртта, а трябва
непрекъснато да разкриваме най-дълбоките си страхове и да отстраняваме
несъвършенствата, които ни пречат да виждаме. Следващата история е на
Лорейн, забележителна жена, която живя пълноценно е този мироглед.

116
 В ПРИСЪСТВИЕТО НА ЕДИН ЙОГИН

С нетърпение очаквах да се запозная с новата ни пациентка Лорейн,

откакто за нея ми спомена сестрата, отговаряща за приемането.
Лорейн беше прехвърлила 70-те, с метастазирал рак на гърдата, една
сравнително често срещана диагноза сред пациентите на хосписа.
Всичко, което бях чула за Лорейн, обаче показваше, че тя не е обикновен
човек. Когато сестрата се опита да ми я опише, думите й не достигаха
и тя казваше само: „Тя е невероятна. Удивителна.“ Знаех, че трябва да
се срещна с тази жена, за да открия каква е всъщност.
Сутринта, когато отидох на първото си посещение, вратата на
апартамента беше леко отворена и отвътре се носеше много приятна
музика. Имаше залепена бележка, на която пишеше: „Елате горе!“.
Лорейн ме чакаше в голяма, пищно обзаведена стая, която служеше
едновременно за спалня и кабинет. Самата тя седеше в леглото, облечена
в червено копринено кимоно, заобиколена от възглавнички с различни
брокатени шевици и цветове. Веднага забелязах мекото сияние, което се
излъчваше от Лорейн, и прекрасната усмивка на нежното й лице. Докато
разглеждах чертите й, си дадох сметка, че никога не бих могла да
отгатна годините й. Кожата й беше чиста и гладка, очите - бляскави и
проницателни, а смехът й - лек и звучен като на дете.
До леглото на азиатска масичка се намираше сребърен поднос с
порцеланов чайник и две чаши. „ Моля ви, свалете си палтото и седнете за
малко “, покани ме Лорейн към мекото кресло на не повече от метър от
леглото й. Настаних се удобно, съзнавайки колко забързана и нервна бях
цяла сутрин. Жизнерадостното присъствие на Лорейн и красотата на
стаята сякаш ме потапяха в състояние на релаксираност и спокойствие.
Докато пиех ментов чай в ръчно нарисувана чаша, осъзнах, че Лорейн
очаква да научи повече за мен със същото нетърпение, с което аз се
интересувах да чуя нейната история. Започнахме да си разменяме въпроси
и отговори и в хода на оживения разговор времето сякаш спря и аз напълно
забравих за ангажиментите, които ме чакаха.
Освен всичко друго, Лорейн беше писател и поет и в младостта си беше
пътувала по света. В стаята й беше пълно с ценни предмети и сувенири,
които беше събирала по време на пътуванията си, и всеки от тях беше
специален за нея по специална причина и свързан с някаква история. Можех
да я слушам с часове. При Лорейн всичко преливаше от дълбок смисъл и
съдържание. Стаята й, начинът, по който говореше, животът й, духът й
бяха изпълнени с радост и болка, празненство и страдание. Не бях срещала
друг човек като нея.

117
 По време на посещението си научих, че Лорейн прекарва дните си в тази
стая, тъй като вече няма сили да слезе на долния етаж. Там нощем спеше
някое от децата или внуците й, които се редуваха да се грижат за нея.
Беше болна от няколко години, но беше позабавила темпото едва през
последните месеци, когато беше започнала да чувства силна умора.
Продължаваше да пише поезия и разкази дори когато беше на легло, но
напоследък ръцете й бяха станали твърде слаби, за да държат
химикалката и листа. Докато говореше за това как е била принудена да се
откаже от писането, тя отвърна поглед с лека тъга, но само за момент.
Тя се отнасяше към болестта и физическото си отпадане с истински
интерес и наблюдаваше себе си, тялото, ума и емоциите си, сякаш беше
учен, който провежда изследване. Всеки ден откриваше нещо ново и всичко
намираше за възхитително.
Бях абсолютно запленена от Лорейн и когато тя ме помоли отново да я
посетя следващата седмица, с радост приех възможността да прекарам
повече време в нейно присъствие. Беше ясно, че има да сподели много неща,
а аз исках да науча всичко за нея. При следващите посещения разговаряхме
за умението да пишеш, което ме интересуваше, тъй като по това време
още се учех. Измъчвах се от неспособността си да довеждам докрай
работата си и постоянно изпитвах неудовлетворение, че оставям нещо
недовършено. Всеки път, когато сядах да препрочета някой параграф,
чувствах, че трябва да го преработя или да го напиша отново. Това не ми
даваше мира, тъй като имах цяла тетрадка със започнати неща без край.
Лорейн слушаше търпеливо, докато й описвах затруднението си, а после се
пресегна и утешително ме потупа по ръката. „ Още не си готова за края
каза тя. И добави в отговор на озадаченото ми изражение: „Когато едно
нещо е завършено, ще го разбереш. Просто все още не си стигнала дотам.
Трябва да се научиш на търпение. “ Естествено, не това се бях надявала да
чуя - аз исках да намеря бърз и лесен начин да завърша всичките си
недовършени писания. Все пак осъзнах мъдростта на думите й и знаех, че
тя е резултат от многогодишен личен опит.
В хода на срещите ни започнах да разбирам, че вътрешният мир и
жизнерадостта на Лорейн идват от дълбоките духовни вярвания, които
прилагаше в живота си. Беше изучавала различни религии, но не следваше
никоя от тях, а си беше създала своя практика на медитация, съзерцание и
дихателни упражнения. Тази практика й носеше огромно спокойствие в
страданието и й помагаше да възприеме идеята, че ще умре. Когато
обсъждахме наближаващия край на живота й, Лорейн не показа страх или
ужас, а само очарование пред тайнството, което щеше да се случи в
предстоящите дни. Смъртта беше едно пътешествие, а тя много обичаше
да пътува. С нетърпение очакваше да преживее неизвестното и вярваше,

118
че всичко ще е наред, че ще е такова, каквото трябва да бъде. Никога преди
не бях водила толкова искрен и приятен разговор за смъртта с пациент и
не спирах да се удивявам на поразителното хладнокръвие на Лорейн.
За да сме подготвени за бъдещето, трябваше да обсъдим нейните
предпочитания за последните дни от живота й. До този момент тя не
беше изпитвала нужда от никакви болкоуспокояващи. но аз исках да
обмислим предварително вероятността болката да се превърне в
съществен проблем в следващите седмици. Ракът имаше метастази в
костите и от опита си с други пациенти знаех, че това може да причини
силно страдание. Лорейн обаче изрази нежелание да приеме каквото и да е
обезболяващо, тъй като смяташе, че то ще замъгли съзнанието й и ще й
попречи да медитира. Аз изразих мнението, че силната болка също би могла
да попречи на медитацията й, и поисках от нея да се съгласи да приложим
подходящо лекарство, в случай че болката стане много сериозна. Лорейн
все така отказваше да даде разрешението си и това дълбоко ме обезпокои.
Щях да бъда принудена да се съобразя с желанията й, но наистина вярвах,
че постъпва наивно. Според мен не осъзнаваше екстремното естество на
страданието, което ракът причиняваше, и беше възможно да изпадне в
ужасно положение, ако се окаже, че грижещите се за нея няма какво да й
предложат при спешен случай. Лорейн само ми се усмихна състрадателно,
тъй като разбираше, че съм загрижена за доброто й, и ме увери, че е
отлично запозната с тази болка нали от месеци живееше с нея и се
справяше добре.
Аз, разбира се, не бях осъзнала, че вече страда, защото тя никога не се
оплакваше. Но това беше начинът, по който Лорейн подхождаше към
всичко в живота си - със спокойствие и откритост, с желание да изживее
всички върхове и спадове на съществуването. Аз обаче все още се боях да
отстъпя пред желанията й, затова й се примолих още веднъж: „Ами ако
болката стане непоносима, по-силна, отколкото можеш да си
представиш? Тогава какво ще направиш?“
С всеобхватното си търпение Лорейн се усмихна отново и каза: „Ами, ако
болката наистина стане такава, ще знам, че се е свършило. Ще знам, че е
време да премина към другата реалност, каквато и да е тя. “
Беше толкова спокойна и уверена в себе си, че се отказах да споря.
Желанието й беше да не контролираме обстоятелствата - каквото и да се
случи в последните й дни, всички щяхме да се справим. Аз обаче изобщо не
бях убедена, че нещата ще се развият добре. Лорейн може и да вярваше, че
ще успее да напусне земята в момента, в който е готова, но аз никога не
бях виждала някой да умира по подобен съзнателен начин и не мислех, че
това е възможно.
При следващите посещения Лорейн започна да ми разказва по-подробно за

119
медитативната си практика. Разбрах, че редовно изживява състояние на
„единение с Бога“, както тя го наричаше, при което виждаше
Божественото във всичко и чувството й за отделеност изчезваше напълно.
Това дълбоко преживяване пораждаше спокойствието, с което тя
приемаше живота и смъртта, и смелостта й пред лицето на
неизвестното. През годините тя беше положила много усилия да открие
наранените места в себе си, да освети сянката си и да развие вътрешната
си хармония. В резултат на това интегриране на тялото, ума, сърцето и
душата тя излъчваше сияние и красота.
По време на едно от по-късните ми посещения Лорейн ми подаде една от
любимите си книги - подвързано в кожа издание на „Автобиография на един
йогин“, разказваща за живота на индийския гуру Парамаханса Йогананда.
Знаех, че книгата е вдъхновила собствената й духовна практика, и
предположих, че иска да ми я даде назаем. Тя обаче я притисна в ръцете ми
с думите: „Искам да я вземеш. На мен вече не ми трябва. “ Когато
отвърнах, че може би някой от близките й ще пожелае да запази за спомен
тази прекрасна книга, Лорейн настоятелно повтори, че книгата е за мен.
Години по-късно този подарък ми е все така скъп.
Оказа се, че това е последното ми посещение при нея. След не повече от
седмица тя съобщи на семейството си, че е време да си върви, и ги повика
да се сбогуват. Болката й се беше засилила, както се боях, че ще стане, но
тя бе успяла да се справи без лекарства, както беше предсказала. Няколко
часа по-късно Лорейн изпадна в състояние на „ активно умиране ", все така
с прекрасна усмивка на сияйното лице. От време на време отваряше очи и
говореше на близките си с любов и благодарност. После се връщаше към
тайнственото състояние, в което се рееше между световете, чувствайки
се в покой. Накрая тя отвори очи за последен път и се надигна към онези,
които я бяха заобиколили. С чисто въодушевление и радост тя изрече
последните си думи на утеха и уверение към присъстващите: „О, тук е
прекрасно! Толкова красиво! “ После отново положи глава на възглавницата
и като пое последен дъх, премина в отвъдното, без да губи усмивката и
спокойното си изражение. След като години наред се беше учила да навлиза
в това състояние на извисено съзнание, тя наистина беше способна да умре,
осъзнавайки, че животът й е свършил - точно както ми беше казала.
Срещата ми с Лорейн и нейната мъдрост имаше огромно въздействие
върху мен. Тя ме научи да помагам с по-голяма увереност на пациентите в
духовните им проблеми и да бъда по-сигурна в това, че животът е духовно
пътешествие във физическия свят. Нещо повече, тя разсея съмненията,
които имах, и ме изправи лице в лице с идеята за собствената ми смърт,
уравновесявайки най-сетне скритите ми страхове с моите най-висши
убеждения. Сега разбирам, че трябва търпеливо да чакам, докато „се

120
свърши", като оставям всичко да се развива и проявява, когато му дойде
времето, без да го подтиквам или пришпорвам – а просто да балансирам и
да дишам в настоящия момент, разпръсквайки Светлина в най-тъмните
кътчета на съществото си. Когато се живее пълноценно. както живееше
Лорейн. вълни на трансформация се излъчват из Вселената, правейки
всичко възможно.

СЕМЕНАТА НА ПРЕХОДНОСТТА

Вдъхновяващата история на Лорейн ни запознава с концепцията за

преходността и ни показва какво се случва, когато живеем осъзнато и се
уповаваме. Към всеки аспект на своя живот Лорейн подхождаше с
безстрашие, тъй като вече беше приела, че нищо не е вечно, и се беше
отказала от всякакви очаквания за бъдещето. С тази нагласа на приемане тя
беше способна да се радва на настоящия момент и всичко, което й поднасяше
той, осъществявайки максимално потенциала на всеки миг. Нейното
разбиране за „свършека“ беше, че ще разберем, когато стигнем там, затова
няма причина да се тревожим, да се борим и да се стремим към бъдещето.
Трябва просто да изпълваме всеки миг, което, колкото и парадоксално да
звучи, накрая води към празнотата - а когато дойде краят, да го прегърнем с
цялото си сърце. От Лорейн научихме, че именно годините на духовна
практика са й помогнали да стигне до това състояние на самообладание. Това
ни напомня, че за израстването са необходими търпение и усилия. И все пак,
колкото и дълъг и пълен с обрати и опасности да е пътят, има също така
много радост - защото раят живее във всеки момент и всеки момент е живот
в рая. Като начинаещи в пътешествието на живота обаче трябва да вземем
предвид някои важни аспекти на преходността.

Преходността е необходима

Дори и с минимално наблюдение на онова, което ни заобикаля в този свят,

ние можем да осъзнаем, че всичко рано или късно свършва. От
травматичното ни излизане от топлата и сигурна майчина утроба до
последния ни дъх, всеки ден от нашето съществуване, ние се изправяме пред
реалността, че нищо не трае вечно. Въпреки че това е едно от болезнените
разочарования на живота, ние така и не свикваме с него, дори не го помним.
Ето защо преживяваме като удар, когато връзката ни се разпадне, колата се
счупи или здравето ни се влоши. По някаква причина ние не се научаваме
как да се справяме с тези ситуации, колкото и пъти да ни се случат. Може би
това е така, защото много добре успяваме да скрием истината от самите себе
си. Ние сме усъвършенствали изкуството да вдъхваме живот на илюзията и

121
да се перчим с нея пред себе си, сякаш е истина. Скоро обаче илюзията
издъхва като спукан балон и ние отново се оказваме изложени на болката и
разочарованието от преходността на живота, викайки: „Защо аз? Това не
трябваше да се случи на мен!“
Има обаче една истина за земното ни съществуване, която трябва да бъде
разкрита: Преходността има първостепенно значение като основа и
жизненоважна потребност на всичко съществуващо. Тя е вратата, през която
идва промяната, носеща растеж и трансформация. Без преходност би
настъпил застой - тресавище от безжизнено еднообразие, поглъщащо всичко
по пътя си. Животът е промяна; животът е растеж; животът е радост и болка;
животът е смърт. Виждали сме как растенията в градините трябва да умрат
през зимата, за да се освободи място за възобновлението, настъпващо с
пролетта. Дърветата трябва да се лишат от листата си през есента,
порутените сгради - да бъдат съборени, за да се построят нови и стабилни
постройки, остарелите убеждения да дадат път на революционното
познание, неуспешните механизми да бъдат заменени с модерна
функционална технология. Без промяна животът изпада в застой и смисълът
се губи.
Въпреки всичко в природата ни е да се боим от промяната. Подозрителни
към неизвестното, ние се съпротивляваме и се борим с новото, защото се
съмняваме, че промяната може да доведе до нещо положително. Но
преходността на всичко, което ни заобикаля, има за цел да отправи
предизвикателство към тази вътрешна скованост и да ни подтикне към
границите на възможностите и потенциала ни. За да продължим да
израстваме, ние трябва не само да приемем промяната, а и да прегърнем
преходността.

Духовната криза на преходността

Когато успеем да бъдем по-съзнателни, по-будни за заобикалящото ни,

неизбежно ще се изправим пред реалността на собствената ни преходност.
Да я признаем и да я погледнем открито, е нещо, което първо-начално
поражда объркване и смут в духовния път. Някои попадат в капана на
убеждението, че търсенето по този път ще им гарантира вечност, като
лицемерно се пазарят с Бог да разменят молитвите си за физическо
безсмъртие. Това е само поредната илюзия, имаща за цел да скрие истината
за преходността, но накрая тази илюзия винаги рухва. Онези, които й се
поддадат и не съумеят да я надраснат, изживяват горчиво разочарование в
момента на смъртта.
Истината е, че физическото тяло трябва да умре, независимо от всички
усилия и надежди. Спомнете си, че въпреки своето вярно следване на

122
духовния път, продължило цял живот, Лорейн все пак заболя от рак. Нейната
духовна практика й помогна да приеме болестта и да се справи с нея по
достоен начин, но не й гарантира отлично здраве. За приемането на тази
истина се иска смелост и честност, но рано или късно това води до вътрешен
мир и самообладание, каквото ни показа Лорейн. Когато превъзмогнем
страха от смъртта, няма от какво друго да се боим.
Важно е да подчертаем, че в стремежа към духовно израстване трябва да ви
води единствено желанието да проявите висшия си потенциал. Ако
намеренията ви за духовен напредък са напълно чисти, усилията ви трябва
да бъдат насочени само към възможностите на настоящия момент и
пробуждането на тези възможности. Има вероятност обаче много от
стъпките, водещи към това израстване, да бъдат опорочени от погрешни
очаквания като избягване на страданието, удължаване на живота, постигане
на успех, трупане на власт или запазване на контрол. Важно е зорко да
наблюдавате всички аспекти на духовните си усилия, за да откривате
погрешно насочени и скрити подбуди. Спомнете си, че в резултат на
многогодишна практика Лорейн беше успяла да се освободи от много от тези
често срещани капани и да постигне яснота и пълна искреност в духовния си
живот. Трябва най-вече да помните, че всичко е преходно - страданието,
животът, успехът, властта и контролът. Отново и отново започвайте от
началото, за да превъзпитате онези части от съзнанието си, които твърдят
обратното.
Пътят на духовното израстване не е замислен праволинеен и пряк. Бурните
вълнения и объркването са необходими и полезни, за да ангажират
творческите ни сили и да насърчат нашата приспособимост. Попадането в
капани ни помага да осъзнаем съществуването им. Поемането по грешното
разклонение на пътя ни учи как да се върнем към него. Изпадането в смут ни
посочва възлите и плетениците, които все още не сме оправили. Въпреки че
изправянето пред собствената ни преходност може да е съпроводено с
паника и страх, в същото време то ни позволява да се учим да възстановяваме
равновесието и самообладанието си, като дишаме дълбоко. Колкото повече
се упражняваме да запазваме спокойствие, толкова по-добре ще се справяме
с житейските трудности и с момента на смъртта, както ни показа Лорейн.

Обръщайте внимание на „малките смърти“

Тъй като преходността е присъща черта на всичко съществуващо, животът

в действителност е поредица от малки възможности да репетираме процеса
на умиране. В известен смисъл всеки дъх е една „малка смърт“ и може да се
използва като тренировъчна площадка за приемането на преходността.
Всеки цикъл вдишване - издишване демонстрира равновесието между

123
пълнота и празнота, което е особеност на настоящия момент. Краят на
издишването, когато дробовете са напълно празни, наподобява момента на
смъртта, когато „предаваме духа си“. Като практикувате дълбоко дишане,
при което вниманието ви е насочено към всеки един дъх, вие получавате
възможността да изживеете отново и отново онзи миг, в който дробовете ви
са празни, и да се упражнявате да запазвате пълно спокойствие, без да
бързате да се вкопчите в следващото вдишване. Подобно дихателно
упражнение, което Лорейн беше използвала в продължение на много години,
й помогна да се справи със силната болка в края на живота. Приемането на
вашата преходност и изживяването на малките смърти ще ви подготвят за
трудностите, които е възможно да ви поднесе бъдещето. Простият акт на
вдишване и издишване съдържа дълбока възможност за духовно израстване,
тъй като ви вкоренява в сегашния момент и пресъздава в един единствен миг
целия ви живот от раждането до смъртта.
Дишането, също като смъртта, ни свързва с всичко живо на тази планета.
Ние делим един и същи въздух с другите форми на живот, вдишваме и
издишваме едни и същи молекули и атоми от земната атмосфера. където и
да се намираме. Този фундаментален процес е първото действие в живота ни
и като такъв е свещен за нашето съществуване. Дишането е един от
начините, по които тялото се пречиства във всеки момент, като отстранява
отпадъчни продукти и токсини. На духовно ниво можете да използвате
дишането, за да създадете вътрешно пространство, като разчистите боклука
и отровните плевели, които препречват погледа ви и задушават новите
кълнове в градината ви. Какво удивително съвършенство е скрито във факта,
че дишането - рефлексна функция, от която зависи самото ви съществуване
- е простото и свещено действие, което ви свързва с всичко живо, пречиства
тялото, ума и духа и символизира раждането и смъртта във всеки момент. В
крайна сметка дишането е единствената необходима практика за постигане
на осъзнатост и развитие на съзнанието, както и единственото, което няма
как да не практикувате, докато сте живи. Затова вярвайте, че сте създадени
да израствате, да напредвате и да се учите. Този потенциал е вложен във
всяка клетка и всяка фибра на вашето същество. Въпреки че няма как да
избегнете участта си, усърдието и фокусираното намерение със сигурност
ще подсилят духовния процес и ще уталожат страха и безпокойството по
пътя.

Обединете страха и вдъхновението

Както тялото ни е програмирано да диша, така мозъкът ни е програмиран

да изпитва страх. Тази примитивна емоция има за цел да ни защитава от
надвисналата опасност и свързва ума и тялото посредством мощните

124
сигнали на симпатиковата нервна система. Откликът на страха може да ни
спаси живота в ситуации като наближаващ сблъсък, когато стъпим
прекалено близо до ръба на скала или когато ни преследва лъв. В
ежедневието на днешното ни общество обаче страхът се е превърнал в
обичайно състояние на съзнанието, съпътствано от свръх функционирането
на симпатиковата нервна система. Това се дължи на факта, че страхът, който
в идеалния случай би трябвало да се задейства само в настоящето, бива
проектиран към бъдещето и прилаган към всяка неизвестна ситуация.
Подведени от травматични, неизлекувани спомени от миналото, ние
възприемаме бъдещето като заплаха и така попадаме в капана на
непрестанното преживяване на страх и безпокойство. И все пак в основата
винаги е страхът от смъртта. Собствената ни тленност е най-голямата ни
грижа в този живот, въпреки че може да не я разпознаем под многото маски,
зад които се крие. За да избягаме от този цикъл на страха, е нужно да
повишим своето осъзнаване, да изоставим обезсилващите ни спомени и да
отворим ума си за ново вдъхновение.
Произходът на думата вдъхновение (на англ. Inspiration - Бел. пр.) е
латинският глагол spirare, който означава „дишам“. Вдъхновението може да
се дефинира като действието вдишване, както и „раздвижване на ума или
емоциите“. Вдъхновението влива нов живот и идеи в съзнанието ни и
проправя пътя на промяната. Вдъхновението произлиза от божествения ви
потенциал, заложен във всеки момент в очакване на намерението, което ще
го осъществи. Подтикът да обогатявате практиката си и да израствате
духовно е вдъхновение, което е вложено във вашето същество и ви зове. Това
Божествено докосване обаче е засенено от страха, който е отличителният
белег на човешкото съществуване на тази планета. За да се издигнете над
парализиращия страх, вие трябва да го свържете с вдъхновението си, като
вдишвате и издишвате с внимание и фокусирано намерение в настоящия
момент. Посредством дъха можете да съедините Небето и Земята, като
изпълните Божественото си предназначение и приемете преходността на
това съществуване.

125
 Смъртта като учител

Ние трябва да се научим да умираме във всеки момент, за да сме напълно

живи.
Тик Нят Хан

Когато се научим да приемаме реалността на нашата преходност и

осъзнаем, че тя съдържа потенциала за духовното ни израстване, смъртта
може да стане учител в класната стая на живота. Ако винаги със спокойствие
помним смъртта, без да позволяваме на непостоянния ум да се преструва, че
тя не съществува, смъртта става своеобразна призма, имаща потенциала да
промени възприятието ни за всичко. Умиращите ни научиха, че всеки миг от
живота ни добива значение, когато осъзнаем, че би могъл да е последният. В
сянката на смъртта дори най-малката искрица светлина е скъпоценна и не
остава незабелязана. Когато смъртта чука на вратата, последната хапка
праскова е най-сладка и сочна, последното докосване на любимия човек е
като коприна по кожата, заключителният звук на мелодията е като ангелско
дихание, червените и розови нюанси на залеза са като положени от четката
на ненадминат майстор, а полюшването на цветчето на ружата е геният на
сътворението. Само на фона на смъртта животът може цялостно да се прояви
в своето разнообразие, хаос и несъвършено изящество. Само в ритъма на
едно дихание животът намира своето утвърждение и въплъщение на тази
планета. Само в настоящия момент животът може да се развива и разгръща,
разкривайки стъпка по стъпка тайнствения път на това съществуване.

ПЛОДОВЕТЕ НА ПРЕХОДНОСТТА

За да използвате за свой учител смъртта, вие трябва да насочите вниманието

си върху преходността на настоящия момент, да живеете така, сякаш той е
последният, и напълно да се отдадете на всяко преживяване и вдъхновение,
които ви предложи животът. Този урок е труден за изпълнение и за него ще
е нужно голямо старание и много усилия. Ще трябва да се връщате отново и
отново към настоящия момент и да помните, че нищо не е вечно, докато
страхът не започне да избледнява, а съмнението постепенно да отслабва.
Когато свикнете с този урок и пристъпите към изпълнението му, ще
последват много други ползи, включително укрепването на следващите
„плодове“.

126
 Смелост

Въпреки че смелост е дума, която всички разбират, добре е да разгледаме

дефиницията й в речника като „духовна или морална сила да се предприемат
рисковани действия, да се постоянства и да се противостои на опасности,
страх или трудности“. Като корен на думата (на англ. ''courage'' - Бел. пр.)
откриваме латинското сог, което означава „сърце“. И така, смелостта е
съединяването на нравственото сърце с вдъхновения ум, концентриран върху
действието и разсейването на страха. Вдъхновеното обединяване на ума и
сърцето поражда мощна вътрешна сила, която може да бъде насочена за
„висшето благо“ в настоящия момент. Смелостта ви позволява да се
изправите пред сенките на миналото, които са запазили спомените за страха
- страх от унижение, загуба, отхвърляне, провал, от смъртта; да видите отвъд
тези тъмни сенки и като познаете кое е правилното действие, да направите
първата крачка.
Лорейн имаше смелостта да откаже да приема болкоуспокояващи, защото
разбираше, че за духовната си практика трябва да има ясен ум. Тя не се
поддаде на страха или съмнението, въпреки че навлизаше в непозната
територия. Истина е, че осъзнаването на тленността дава възможност да се
развие смелост, а все по-голямата смелост позволява да се превъзмогва
страхът във все по-голяма дълбочина. Така стъпка по стъпка се осъществява
израстване, което продължава с всяко следващо завъртане на колелото на
живота.
Смелостта е качество, което в бъдеще ще е необходимо, тъй като на
обществото ни му предстои да се справи с много предизвикателства.
Истински сърцатите действия не са прибързани или разрушителни, а
подбудени от сериозно отношение и ангажираност да се направи „каквото
трябва“. Истинската смелост, която обединява рационалните способности на
ума с нравствената съвест на сърцето, ще ни вдъхнови да намерим решения
за промените в климата, зачитащи добруването на всички земни обитатели.
Тя ще ни помогне да върнем баланса в световната икономика, без да
експлоатираме най-уязвимите общества, и да намерим мирни решения на
конфликтите, като се издигнем над сянката на страха и се обединим около
визията за всеобщ растеж. Това свързване на ума и сърцето е критично важна
задача, ако искаме да продължим да съществуваме на тази планета.

127
 Интегритет

Когато сърцето и умът са обединени - в отделния човек или в обществото,

- следващата естествена стъпка е постигането на по-голяма цялостност, или
интегритет. Интегритет означава не само придържане към нравствен кодекс,
но и пълнота, цялост. Обединявайки отделните части, включително онези,
които преди са били изгубени в сянката, ние развиваме по-голям интегритет.
И тук отново трябва да отбележим, че в много от обществените системи се
наблюдава осезаема липса на интегритет. Организации и корпорации често
функционират като отделни единици, които търсят единствено собствения
си краткосрочен интерес, без да осъзнават взаимосвързаността на всичко
живо, без да мислят за нуждите на цялото общество. Тази липса на етика и
интегрираност в действията доведе до сриване на стоковите пазари, до
жилищна криза и фалит на много банки. Интегритетът е налице, когато има
пълнота - когато нищо не е изключено, пренебрегнато или отнето. Актът на
интегриране изисква също така да си включен в едно по-голямо цяло, в което
се приемат и зачитат нуждите на цялото. Когато пълнотата и интегритетът
станат цел на една система, без нищо да се изпуска, това ще доведе до
истинско вдъхновение и правилни действия.
Обратното на интегрирането е разделянето на части, при което системите
се изолират една от друга и така не могат да комуникират и да съгласуват
действията си. В нашето общество могат да се намерят много примери за
такова разделение, например министър, който осъжда хомосексуалността,
докато тайно води такъв живот, или политик, който шумно хвали светостта
на брака, а в същото време изневерява. Когато криете в сянка своите рани и
неприязън, вместо да ги изкарате наяве, това поражда вътрешно разделение
и ви пречи да постъпвате от позиция на интегритета. Ще продължавате да
живеете в това състояние, докато не се научите да се справяте със страха, тъй
като единствената ви реакция по отношение на него е да го изолирате и
заключите. Неетичното, безнравствено поведение се поражда от липсата на
цялост и може да бъде коригирано само като превъзмогнете страха и влеете
тази енергия обратно в цялото. Нужно е да проявите смелост, за да
изобличите своята собствена Сянка, да се изправите лице в лице с болката,
таена години наред, и да осъзнаете тези части от вашата същност. С
осъзнаването те ще бъдат излекувани и повторно приобщени към цялото.
Като индивиди ние не можем да действаме с интегритет, ако не изследваме
сянката си; не можем да се надяваме да излекуваме обществото от липсата
на интегрираност, ако първо не излекуваме себе си.

128
 Съгласуваност

Когато в поведението си се ръководим от потребността от интегритет,

следващото качество, което би следвало да развием, е съгласуваността -
„сходството, хармонията между частите без противоречие“. Тук нашето
поведение съответства на вътрешната ни цялост във всяка ситуация и всеки
момент. За да окажем въздействие върху обществото и света по значим
начин, ние трябва да демонстрираме това постоянно съответствие с всички
свои действия и в организациите, и в себе си. Колебанието и несигурността
подкопават нашите усилия и доверието в нас, затова си заслужава да се
заемем да култивираме съгласуваност в самите себе си.
Важно е да обясним привидното противоречие между концепциите за
преходност и съгласуваност. Ние трябва да проявяваме съгласуваност в
нагласите и поведението си, макар да знаем, че нищо не продължава вечно.
В действията си трябва винаги да се ръководим от висшето добро и в същото
време да не се привързваме към крайния резултат от тях. За да приложим на
практика този парадокс, трябва отново да намерим баланса между това да
вложим всичките си искрени усилия в една кауза и да се откажем от
желанието за определен резултат. Така че ако се надяваме да намерим
решение на глобалната промяна на климата, трябва да се потрудим по най-
добрия и чист начин, черпейки от висшия си потенциал, а после да предадем
труда си на тайнството на неизвестното. Трябва да съзнаваме и приемаме
възможността усилията ни да пропаднат и истината за преходността на
всичко. Ако се стремим да се изцелим от една болест, трябва напълно да се
отдадем на тази задача и същевременно да нямаме очаквания за крайния
изход. Въпреки че на линейно мислещия ум му се струва невъзможно да
живее и с двете изисквания, характерна черта на духовното израстване е да
ни поднася подобни парадокси, необходими за усъвършенстването ни.
В историята, с която започна тази глава, Лорейн демонстрираше
изключителна съгласуваност на поведението и нагласата си през целия си
зрял живот. Нейният подход към диагнозата рак беше същият като подхода
й към писането на стихове, пътуването из Европа, приготвянето или пиенето
на чай. Във всичко, което предприемаше, тя влагаше сърце, ум, тяло и дух,
водена от желанието да се ръководи от висшата мъдрост, до която имаше
достъп в този момент. За нея важни бяха качеството на действието и целостта
на съществуването й в конкретния момент. В същото време тя напълно
изостави всякакви желания и очаквания за резултата от усилията си, като
предпочете да се отпусне и да позволи на тайнството да се разгърне, знаейки,
че нищо не е вечно. Да се живее по този начин, изглежда почти невъзможно,
но историята на Лорейн ни дава надеждата да се научим на този баланс.
Накрая тя не само успя да понесе страданията, на които я подложи болестта,

129
но и благодарение на тях напредна още повече в израстването си. Тя изтърпя
болките и в същото време беше способна да даде утеха и разбиране на онези,
които я заобикаляха. Животът и смъртта й бяха съвършена демонстрация на
истината, че ако искаме да изцелим нашия свят, трябва първо да работим
върху себе си.

Осъществяване

Последният „плод“, който достигаме, когато приемем преходността, е

състоянието на осъществяване, което е постигнал Исус, когато предал духа
Си на кръста. Осъществяването означава да изпълниш, да доведеш до край,
да развиеш потенциала си. В човешката ни природа е да се стремим към него
в живота си и до голяма степен търсенията и копнежите ни са насочени към
тази цел. Поради погрешното ни разбиране на значението на
осъществяването обаче ние пилеем времето си, като го преследваме не
където трябва.
Както вече видяхме, страхът поражда вътрешно разделение и
възпрепятства интегрирането на различните части на същността. Така той се
явява преграда пред осъществяването, защото не позволява вътрешна
цялост. Много хора се боят - от празнотата, от липсата на смисъл, от смъртта
- и погрешно смятат, че осъществяването е противосредство на това.
Осъществяването обаче не може да бъде постигнато, ако движещата сила е
страхът. Така се поражда влудяващ кръг от страдания, при който страхът
води до непълно действие, което от своя страна поражда още повече страх и
още повече погрешно насочени действия. Осъществяването не може да се
извърши, дока тази емоция не се преодолее със смелост, а това на свой ред
води до интегрирано и съгласувано поведение. Животът и смъртта на Исус
ясно илюстрират качествата смелост, интегритет и съгласуваност.
Осъществяването на живота Му се е случило по време на мъченическата
смърт на кръста - изход, който не бихме искали за себе си. Урокът за
преходността обаче изисква да приемем факта, че нищо не трае вечно и както
ни показа предишният урок, ние трябва да се предадем на това условие.
Собствените ни представи за осъществяване обикновено включват
постигането на успех, щастие, богатство и задоволяване на желанията. Ние
често се стремим да изпълваме празнотата си с материални придобивки,
вълнуващи изживявания или главозамайващо одобрение. Тъй като нищо не
е вечно обаче, всички тези неща изчезват и ние отново се оказваме празни и
все така търсим какво да ни изпълни.
Дори когато се опитвате да постигнете осъществяване чрез духовна
практика, няма да успеете, ако сте мотивирани от страха в каквато и да е
форма. За тази цел е наложително неизбежността на смъртта да се осъзнава

130
във всеки миг. Важно е да извадите от сенките смъртта и страха, който тя
поражда, за да запълните вътрешната празнота, която чувствате. Мисълта за
смъртта трябва да присъства винаги във вашето полезрение като мъдър
учител, а не изолирана някъде далеч като странник, всяващ ужас. Ако
живеете с мотивацията да избягвате смъртта на всяка цена, накрая ще
останете горчиво разочаровани. Но ако като Лорейн в проявлението на
живота си прегърнете и смъртта, ще можете във всеки миг да изживявате
осъществяване. От вас се иска да поддържате осъзнаването, че във всеки
момент е възможно да умрете. Но в същото време трябва да отхвърлите
напълно тревожното чувство, което съпътства това осъзнаване, и да
продължавате да се занимавате с ежедневните си задачи.
Например в този момент в съзнанието ми присъства фактът, че аз ще умра
и че това може да стане по всяко време. Но в съзнанието ми присъства и
фактът, че това няма значение, тъй като сега пиша книга и трябва да вложа в
това занимание най-доброто от себе си. Като поддържам постоянно тези две
мисли в съзнанието си, аз се чувствам осъществена в този и всеки друг
момент. Така че Осъществяването, както и Предназначението, съществува в
настоящия момент, а не в бъдещето. То не може да се постигне с търсене и
вкопчване, а с отдаване и преживяване сега, в този момент.
С приближаването на края на книгата се извършва още един вид
осъществяване. Ученията, дадени ни от онези, чийто живот вече е
приключил, ни поведоха от прага на нашето Страдание през съкрушеното
сърце на Любовта и Прошката, към обитаването на Рая и откриването на
нашето Предназначение посредством Предаването на Преходността. Тези
мъдри учители откриват осъществяването на собственото си страдание и
смърт, като споделят историите си и, надявам се, ни вдъхновяват да живеем,
водени от висшата си същност, и да проявяваме всичко възвишено и добро,
заложено в човешката природа.

ГЛЕДКАТА ОТ ГРАДИНАТА

Приемете, че преходността е необходима, за да има растеж. Следете зорко

духовната си практика за скрити подбуди и планове. Използвайте дишането,
за да упражнявате „малките смърти“ и да пречиствате тялото, ума и духа си.
Вдъхновението влива нов живот и идеи в ума, затова го насърчавайте, за да
уравновесява страха. Нека смъртта бъде ваш учител и се наслаждавайте на
всеки момент, сякаш е последен. Смелостта идва, като обедините сърцето и
ума, и може да извади наяве Сянката ви, за да я интегрирате повторно.
Стремете се към съгласуваност между външното поведение и вътрешната си
цялост. Осъществяването ще се извърши едва когато замените страха с
кураж.

131
 ГЛЕДКАТА ОТ ГАЛАКТИКАТА

На косъм е увиснал човешкият ми живот, като падащото врабче, като

песъчинката.
Боб Дилън

От висините на далечните краища на Вселената ние наблюдаваме урока на

преходността, за да се сдобием с възможно най-висшата мъдрост, която ни е
достъп - на. Макар съществуването ни на тази планета, в земната градина, да
се обуславя от напрежението между живота и смъртта, в духовната сфера
няма смърт. Има просто преминаване на енергия от едно състояние в друго.
На Земята всичко физическо умира, но Духът, който е енергия, остава да
живее, въплътен в ново проявление. Това едва ли е успокоение за някого,
като се има предвид до каква степен се отъждествяваме с физическата си
форма. Започнем ли обаче да приемаме идеята за преходността, може би ще
съумеем да видим Божествената мъдрост в този план. Тялото е носител на
Духа, временно нает в краткия престой на Земята с цел да се усвоят ценни
уроци. Когато се предадем на тайнството на живота, ние се свързваме с една
висша цел. На драго сърце приемаме възможността да усвоим земните
уроци, като същевременно осъзнаваме, че всичко е преходно, освен Духа,
който се е въплътил в тялото. От духовна гледна точка преходността е много
скъп дар, тъй като дава възможност да се премине от съществуването в тази
градина към по-висше състояние.
По прекрасен начин демонстрират идеята за преходността монасите в
тибетския будизъм, като създават мандали от пясък - ритуал, който според
тях носи пречистване и изцеление. Мандалата е геометричен модел с форма
на кръг, представящ съчетание от елементи с богата символика и значение.
В тази практика група монаси прекарват няколко дни в създаването на
мандалата от многоцветен пясък, като прилежно полагат песъчинките в
сложен модел. След завършването й тя бива осветена, след което пясъкът се
събира и изсипва в течаща вода. За миг изработеното с толкова труд и време
бива разрушено от същите ръце, които са го сътворили, и от красотата му не
остава нищо. Но монасите влагат в разчистването на пясъка същото старание
и спокойствие, с което са създали това произведение на изкуството.
По подобен начин природата извършва действия на сътворение и
разрушение с еднаква сила, внимание и непривързване. От нас се иска да
живеем в хармония с това ниво на обвързване с преходността. Във всеки
момент ние трябва да даваме всичко от себе си, за да творим красота в
земната си градина, а после да й позволим да бъде пометена за миг, без
съжаление и страх. Подобна задача изисква да се учим и да се упражняваме

132
през целия си живот.
Нашето физическо съществуване е като пясъчната мандала - уникално и
прекрасно по своята същност, но мимолетно. Когато застанете на брега там,
докъдето стига водата, с всяка вълна усещате как пясъкът под краката ви се
движи. Когато се опитате да сграбчите пясъка, той изтича между пръстите
ви още щом ги съберете в шепа. В галактическа перспектива ние сме като
зрънцата, които едно по едно се промушват през гърлото на пясъчния
часовник на Вселената. Този кратък и тесен проход представлява живота ни
на тази планета - само една гара за прехвърляне от едно състояние в друго.
Невъзможно е да се спре преминаването от една форма към следващата и е
абсурдно да се опитваме да възпрепятстваме този съвършен жизнен поток,
защото цикълът на Живота и Смъртта позволява постоянно, вечно
сътворение и проявление. Желанието ни да прекъснем това Божествено
съзидателно движение свидетелства за ограничено осъзнаване, земно
виждане и болезнена липса на цялост.
Работата ми с пациенти на хосписа постоянно ми напомняше за
преходността, като изискваше от мен да оставям нещата да си отиват всеки
път, когато някой болен напускаше земната си градина. Въпреки че страдах
от загубата на всеки от тях, бях благословена от очарованието на последните
им дни. Както свидетелстват историите в тази книга, те преобърнаха живота
ми чрез уроците, които ми преподадоха. А някои от тях имаха за мен един
последен подарък дори след като си отидоха оттук.

Анди, мъжът, чието лице беше опустошено от рака, ми се яви насън

мигове след смъртта си. В съня той изглеждаше напълно здрав, а лицето
му беше непокътнато и сияйно. Разрушеното му физическо тяло лежеше
тихо на близкото легло. Анди покри тялото с чаршаф, след което се обърна
към мен и каза: „Дойдох да ти благодаря". После посочи към изоставеното
си тяло и добави: „Ти се грижеше за мен като Бог“. Когато се събудих
сутринта, знаех, че Анди е минал през тесния проход и е навлязъл в
Отвъдното, където е цялостен и напълно осъществен.
В друг сън пътувах в асансьор към въртящ се ресторант на покрива на
много висока сграда. Там срещнах Дани, младия мъж, който почина от
СПИН в една от историите. Той носеше бомбе и фрак, а тялото му беше
напълно възстановено, без никакви лезии по кожата. Лицето му грееше с
прозрачна светлина и той ме покани на танц. Под звуците на музиката,
изпълнявана от дванайсетчленен оркестър, двамата танцувахме, смеехме
се и се въртяхме ли, въртяхме из стаята, а когато поглеждахме нагоре през
стъкления таван, виждахме милиони полюшващи се звезди. Докато
танцувахме все по-бързо и по-бързо, напълно завладени от радостта на
момента, ресторантът изчезна и ние се понесохме сред звездите в ритъма

133
на музиката на Вселената.

Докато се опитвате да се изправите пред онова, което ви плаши, и да

откриете утеха в преходността, помнете, че животът е кръг, без начало и
край, който се върти и никога не спира. Страховете ви от загубата, провала
и смъртта са само илюзии, породени от това, че се взирате прекалено отблизо
в градината, вместо да видите нещата в „галактическа“ перспектива.

КОЕ Е НАЙ-ВАЖНОТО ЗА ПРЕХОДНОСТТА:

Преходността завършва кръгообразния ви път към

Божественото. Изправете се пред страха от смъртта,
осъзнавайки, че смъртта прави възможно сътворението.

134
 ТРЕТА ЧАСТ: ПРИБИРАНЕ НА
РЕКОЛТАТА
ПРИЛАГАНЕ НА УРОЦИТЕ В ЖИВОТА

"Жътвата голяма, а работниците малко..."

Евангелие от Лука, 10:2

След като прочетохте седемте урока и прекрасните, вдъхновяващи истории

на умиращите, време е да се концентрирате върху градинската работа - в края
на краищата всички уроци, дори най-въздействащите и затрогващите, са
само концепции, докато не ги съживите и приведете в действие. За тази цел
е нужно да изпълните задачите, съдържащи се във всяка стъпка, като се
учите, израствате и накрая „приберете“ ползите. Но както казва Исус пред
своите ученици, малцина се залавят с този труд, въпреки че наградите са
изобилни.
В арамейския език всяка дума има множество значения и може да се
интерпретира в различни аспекти, така че думата „жътва“ може да се отнася
до усилията ни на физическо, умствено, емоционално и духовно ниво. За да
„пожънем“ най-висшия си потенциал, усилията ни трябва да бъдат
целенасочени както във вътрешен, така и външен план. Когато се
концентрираме върху подобряването на вътрешния си живот, като
развържем и оправим плетеницата от неприязнени чувства, които носим от
миналото, поведението също се изглажда, става по-спокойно и
състрадателно. А като влагаме сили в култивирането на отношенията си с
другите и пораждането на положителни резултати в света, с това идва и
усещането за вътрешен мир и удовлетворение. Освен това външните борби
и предизвикателства, свързани с взаимодействията ни с хората, могат да ни
посочат върху какво в себе си трябва да работим, като изкарат наяве скритите
възли и блокажи.
Поддържането на равновесие между вътрешната и външната работа е от
първостепенно значение и поставянето на единия аспект на растеж над
другия води до заблуждение. Прекомерното фокусиране върху външното
поведение без нужните вътрешни усилия може да доведе до действия, които
изглеждат положителни на повърхността, но тъй като им липсва стабилна
основа, скоро рухват. А да се набляга твърде много на вътрешното
израстване, докато се пренебрегват външните взаимоотношения,
обикновено поражда арогантно и самодоволно поведение и ние не

135
съумяваме да поемем отговорност за държанието си спрямо другите.
Историята, която следва, описва този процес на едновременно израстване
във вътрешен и външен план и на борбата да се запази равновесието. Като
финална история в книгата тя съдържа всичките седем урока и демонстрира
предизвикателството на тяхното прилагане в живота.

ЧУДЕСАТА НА РУЖИТЕ

В годините, през които бях част от хосписа, имах много възможности да

усвоя истините, на които ни учат и живите, и умиращите, и постепенно
да се вдъхновя за духовно израстване. В продължение на малко повече от
две години работех интензивно с две пациентки и преплитането на живота
ми с техния ме изправи пред предизвикателството да изследвам и да
приложа в ежедневието си всичките седем урока. В края на краищата едно
обикновено цвете - ружата, ни свърза и накара всяка от нас да претърпи
своята уникална трансформация в съвършения момент и ритъм.

Страданието

Преди да отида за първи път на посещение при Джанис ме предупредиха,

че тя мрази лекарите. Джанис беше 50-годишна, от 7 години се бореше с
рак на гърдата и се отнасяше с гняв и огорчение към хората с бели
престилки. С нежелание се беше съгласила да се срещнем и съзнавах, че ще
е трудно да спечеля доверието й. Все пак беше важно да установим връзка,
за да уредим въпроса за грижите в последните месеци от живота й. Тъй
като ракът имаше метастази в костите, съществуваше голяма
вероятност да се появят силни болки, а гневът който тя все още
изпитваше, само щеше да влоши нещата. Една от задачите, стоящи пред
нашия хоспис, беше да помогнем на Джанис да се изправи пред страданието
си, а това не можеше да се постигне без създаването на някаква връзка с
нея.
Тя живееше сама в тесен апартамент в западнала част на града, като се
издържаше с малка сума, която отчужденият й съпруг й отпускаше всеки
месец. Въпреки ограничените средства Джанис поддържаше мястото
безупречно чисто и грижливо беше украсила стаите със специални
сувенири. В началото на посещението ми Джанис се чувстваше напрегнато
и некомфортно. Наблюдаваше ме подозрително и отговаряше на въпросите
ми кратко. Ясно беше, че не харесва присъствието ми и не желае да ми
съдейства. Толкова се стараех да казвам правилните неща, че ставах все
no-нервна и no-нервна, което пък усилваше недоверието й към мен. В
стаята настъпи неловко мълчание и тогава аз отчаяно се помолих маслено:

136
„Боже, помогни ми!“.
И тогава, просто ей така, Джанис погледна към тавана и каза с копнеж:
„Като момиченце обичах да правя кукли от цветовете на ружата, които
берях в градината на майка ми“. А после добави: „Защо ли се сетих за това
точно сега?“.
Думите й ме сепнаха и в ума ми изведнъж нахлуха спомени за кукли от
ружи. И аз като дете обичах да правя такива кукли. С майка ми седяхме на
хладната трева под сянката на ябълката и с клечка за зъби забождахме
пъпка от ружа върху обърнатия цвят. После добавяхме още един цвят за
шапка и завъртахме прекрасните дами. които сякаш танцуваха на изискан
бал. Споменът така ме разчувства, че се изчервих и казах на Джанис. че
съм имала същите преживявания. Пренесени за кратко в това сладко
минало, двете се усмихнахме една на друга и най-после Джанис свали
защитната преграда. Изражението й се отпусна и с по-мек тон тя
заговори открито за цинизма си към живота и страха, че ще умре сама.
Благодарение на споделения спомен бях спечелила доверието й,
сближавайки се с невинното и уязвимо дете. което все още живееше в нея,
пълно с надежда и възможност за трансформация.
Тази простичка връзка, установена благодарение на ружата, беше
ключът към душата на Джанис. Във фолклора ружата има вълшебни сили
и ни помага да научим необходимите уроци, а като привлича средствата,
които са ни нужни, и подрежда вътрешните енергии, тя според поверието
поражда промяна в живота ни. В този ден за нас с Джанис започна
познанство, което щеше да ни научи на много и дълбоко да ни промени.
Вълшебството на ружите едва започваше.

Любовта

Няколко месеца след срещата ми с Джанис в хосписа беше приета още

една трудна пациентка. Ади беше на 84 години и страдаше от тежко
сърдечно заболяване. Живееше с дъщеря си Шарън, която се беше
пенсионирала по-рано, за да се грижи за майка си. Сред персонала Ади бързо
си спечели репутация на враждебно настроен и проблемен пациент.
Постоянно се оплакваше и критикуваше строго дъщеря си и хората от
хосписа за обслужването, което получаваше. Сестрите и надомните
помощници нервно очакваха дните за посещение в дома на Ади, защото тя
правеше работата им много трудна. На едно от събранията на персонала
главната сестра, която имаше многогодишен опит в хосписа, ни напомни:
„Хората умират, както са живели“. С други думи, последните дни на Ади
вероятно щяха да бъдат неприятни, тъй като целият й живот беше
изпълнен с яд и огорчение.

137
 Когато за пръв път отидох да я видя. знаех историята й и бях подготвена
за гнева й. Давах си сметка, че ще ми е нужен целия запас от разбиране и
търпение, с което разполагам, само за да попълня рутинната анамнеза и да
извърша прегледа. Въпреки че поведението й към мен беше враждебно,
както и бях очаквала, останах изненадана от вниманието и обичта на
дъщеря й Шарън. Тя се грижеше за майка си с нежност и състрадание,
нищо че на Ади не можеше да й се у годи. Заинтригува ме това, че винаги
беше сърдита, въпреки че беше заобиколена от безусловна любов, и се
запитах дали преди да умре няма най-после да се преобрази от тази обич.
И тъкмо когато приключвах със записките си за деня, Ади, загледана през
прозореца, спомена колко харесва цветята. И каза замечтано: „Като
момиче обичах да правя кукли от ружи“.
Бях смаяна - ето че втора пациентка споделяше с мен спомена си за кукли
от ружи! Само съвпадение ли беше? Когато отвърнах, че като момиче и аз
съм правила същото, за първи път видях усмивка на лицето й. С голямо
удоволствие тя ми каза, че неотдавна Шарън е засяла ружи в задния двор и
че с нетърпение очаква лятото, когато би трябвало да разцъфтят.
Помислих си, че може би тази градина ще е начинът да се сближа с Ади и
дай помогна да се освободи донякъде от негативизма.
Докато все още се удивявах на тази синхроничност - да имам две
пациентки по едно и също време, с които да споделям обич към куклите от
ружи, аз се сбогувах с Ади и тръгнах към колата си, но видях Шарън да идва
след мен със смутено изражение. Оказа се, че според цветаря ружите ще
цъфнат едва през следващата година. Те са двугодишни растения и
трябваше да останат под земята през зимата, преди да родят цветове на
следващото лято. На Шарън сърце не й даваше да каже на майка си, че
няма да ги види, защото от години ружите бяха единственото приятно
нещо, което тя очакваше. Състоянието на сърцето й се влошаваше бързо
и тя нямаше да доживее дотогава. Всъщност като че ли очакването да
види до няколко месеца цветята, я крепеше. Разбирах защо Шарън не иска
да каже на Ади истината и се съгласих да я запазя в тайна. Споделих обаче
опасението си, че неизбежното разочарование това лято ще съкруши още
повече сърцето й и ще засили негативизма й, преди да си отиде.
Докато шофирах към къщи, ме занимаваха различни мисли и емоции.
Себеотвержената любов на Шарън към майка й и спомените ми от
детството отново извикаха образа на собствената ми майка. Откакто
баща ми се беше самоубил преди осем години, аз се бях отчуждила от нея,
тъй като бях неспособна да се справя със скръбта и болката. За първи път
виждах, че трагичната загуба на баща ми ме беше накарала да загубя и
майка си. Разбирах и ценях проявата на обич в живота си и трябваше да
призная, че бях затворила сърцето си, за да не допусна риска от нови

138
страдания. Връзката, създадена благодарение на ружите, беше ключът
към душата ми, но тепърва ми предстоеше много работа.

Прошката

След посещението си при Ади копнеех да кажа на Джанис, че съм

срещнала още един човек, свързан с нас чрез куклите от ружи. Лекарската
тайна обаче не ми позволяваше да споделя каквото и да е. Започнах да се
срещам с Джанис сравнително редовно, защото както изглеждаше, тя
изпитваше към мен повече доверие, отколкото към другите от персонала.
Разказа ми истории от живота си, които ми помогнаха да разбера защо е
изпълнена с недоверие и гняв. Поредица от травматични събития бяха
ранили душата й и бяха оставили отпечатъка си върху живота й,
принуждавайки я да скрие сърцето си зад защитна стена. Разбирах защо,
когато й бяха поставили диагнозата рак, тя бе приела това като
поредното оскърбление от страна на Бога, още един знак, че не заслужава
да бъде обичана. Струваше ми се, че Джанис таи в себе си много обида и
гняв, и нямах представа как да й помогна да разплете това хаотично кълбо
от емоции. Осъзнавах обаче, че черната дупка от злочестини поглъща
цялата й жизнена енергия. Освен това емоционалната болка променяше
възприятието й за всичко в живота - каквото ида й се случеше, Джанис
виждаше само негативната му страна. Дори добрият жест или подарък
от друг човек в съзнанието й се отразяваше изкривено като обида или
нападение.
Черпейки от опита си с други пациенти на хосписа, аз се опитах да
разговарям с нея за прошката, да я насоча към идеята да поработи върху
този процес, за да може да си отиде в мир. Но тя не виждаше никакъв
смисъл в опрощението. От нейна гледна точка, като прощаваш на другите,
ти ги „оставяш да се и змъкнат , а това изглеждаше напълно
несправедливо. Тя бе вложила силите си в търсене на възмездие спрямо
онези, които й бяха сторили зло, и щеше да е нужна много работа, за да я
накарам да осъзнае колко благотворно е да се освободи от гнева, да изглади
взаимоотношенията си и да забрави старите рани.
Въпреки че бях способна с много страст да говоря с хората за
необходимостта да прощаваме, в онези дни на мен самата това не ми се
удаваше. Слушах думите си и знаех, че са истинни, но нямах представа
откъде да започна да лекувам собствената си плетеница от наранени
чувства. И все пак признаването на проблема е първата стъпка към
разрешението му, така че поне бях положила началото. В разговорите с
Джанис многократно си спомнях за куклите от ружи и как това ни беше
свързало отсамото начало. Започнах да осъзнавам, че не е случайно

139
съвпадение, а възможност за дълбоко изцеление, която се предлагаше и на
Джанис, и на мен.

Раят

През следващите няколко месеца, докато пролетта отстъпваше място

на топлите летни дни, физическото състояние на Ади продължаваше да се
влошава. Тя обаче се бореше да издържи до юли, когато очакваше ружите
й да цъфнат. Никой не беше събрал смелостта да й каже, че това растение
има нужда от студа и тъмнината на зимата, за да роди възхитителните
си цветове. Самата Ади сякаш беше навлязла в своя тъмнина - всеки път,
щом се опитваше да заспи, й се явяваха ужасни кошмари. Описанията й ми
напомняха за „Ад“ на Данте, с видения, изпълнени с ужас, опустошение,
насилие и страдание. Опитахме какво ли не, но нищо не успяваше да разсее
тези нощни кошмари. Както изглежда, те бяха част от процеса на
нейното помирение с живота. Всъщност тя понасяше сравнително добре
тези „тъмни сънища“, както сама ги наричаше, и според сестрите през
деня нравът й като че ли се беше посмекчил.
След около месец, в първите дни на юли, кошмарите рязко престанаха
също както бяха започнали и без явна причина. Няколко дни по-късно Ади
започна да спи през по-голямата част от деня, с което навлезе във фазата
на „активно умиране“, толкова характерна за хоспис пациентите в края на
живота им. Когато отидох да я видя за последен път, тя спеше спокойно,
а когато чу гласа ми, отвори очи и ме поздрави със сияйна усмивка. Никога
не бях виждала лицето й толкова красиво и светло и не можех да откъсна
очи от него. Ади ми каза, че един мъж е дошъл и е взел със себе си тъмните
сънища и че сега той седи на стола в стаята и я чака. Погледнах незаетия
стол в ъгъла и разбрах, че Ади има предсмъртно видение, както много други
пациенти преди нея. Тя добави: „Докторе, вижте ружата ми“ - и посочи
един розов цвят, който плуваше в кристална купа на нощната масичка.
Предположих, че Шарън, винаги любеща и внимателна, беше взела цветето
от съседски двор, за да се сбъдне мечтата на майка й. Когато обаче
погледнах към Шарън, видях, че кима утвърдително и по лицето й се
стичат сълзи. „Те цъфнаха! Ружите наистина цъфнаха!“, увери ме тя.
Сбогувах се с Ади, която отново беше заспала, и последвах Шарън в задния
двор. Какво беше смайването ми, когато видях пред оградата да се
извисяват поразително красиви жълти, червени, лилави, розови и бели
ружи, напълно разцъфнали. Високите мъхести стъбла бяха осеяни с
десетки цветове и когато ветрецът повя, те се разлюляха като красиво
облечени дами на елегантен бал.
Проучвала съм и зная, че е възможно при екстремни обстоятелства

140
двугодишно растение да разцъфне извън сезона. В този ден обаче гледката
на прекрасните ружи, преливащи от изобилие в градината, за мен беше
истинско чудо. Въпреки всичката си горчивина и негативност Ади се беше
вкопчила в една-единствена надежда за бъдещето, в единственото
положително видение - на цъфналите ружи. И за голяма наша изненада тя
не остана разочарована. Сърцето й не беше разбито, а поддържано с любов
и тя получи точно каквото й беше нужно, за да умре в мир. Градината на
Ади в деня на смъртта й беше Рай - Небето, слязло на земята за благото
на всички. Всичко най-сетне беше съвършено, такова, каквото трябваше да
бъде.

Предназначението

Цъфналите ружи в градината на Ади ми дадоха нова надежда и

вдъхновение за работа с Джанис. Повече от всякога вярвах, че пътищата
на трите ни неслучайно се бяха пресекли и че Небето ще предостави на
Джанис онова, което е нужно за трансформацията й, преди да умре. Не
осъзнавах обаче, че това може да отнеме доста дълго време. Всъщност,
когато Ади почина, Джанис беше прекарала в хосписа ни вече година. Ракът
й все така прогресираше, но много бавно - сякаш животът й се
поддържаше в състояние на анабиоза, за да й позволи да свърши
необходимата духовна работа.
Също като ружите, които имаха нужда от студа и тъмнината на
зимата, за да цъфнат, Джанис трябваше да се изправи пред някои
допълнителни трудности. През лятото застрахователните помощи за
хоспис обслужване изтекоха и тя спря да получава грижи от нас. Това
развитие на събитията ме тревожеше особено много, тъй като знаех, че
само още повече ще подсили негативното й виждане за живота и Бога.
Освен това аптеката, която я снабдяваше с лекарства, се намираше на 45
км от дома й и не предлагаше услуга за доставка. Досега Джанис беше
разчитала на персонала ни, който на всеки две седмици й носеше
медикаментите, и в живота й нямаше друг, който да поеме това
обслужване. Социалният ни работник се обади на всички доброволчески
служби в околността, но никой не можа да помогне. Нещата за мен бяха
достигнали критичната точка, тъй като самата аз се опитвах как ли не
да намеря решение. Не исках да се откажа от Джанис - всъщност
чувствах, че е моя отговорност да продължа да работя с нея. Накрая реших
да поема снабдяването й с лекарства. На всеки две седмици щях да ходя до
аптеката и дай ги доставям в апартамента като жест на безвъзмездна
помощ. Въпреки че това беше извън границите на задълженията ми като
лекар, аз чувствах, че трябва да го направя. Това беше висшето ми

141
предназначение в конкретната ситуация.
И така, в сряда сутрин през седмица, след като завеждах децата на
училище, аз отивах в аптеката, оставях рецептите и изчаквах да ги
изпълнят. Тъй като това беше много натоварена с работа военна аптека,
лекарствата бяха готови за взимане едва след час-два и аз прекарвах това
време, седейки в приемната. Вместо да се превърне в източник на стрес
обаче, чакането стана част от духовния ми процес. Аз си седях кротко и
наблюдавах хората, пишех в дневника си, четях или медитирах. Главното
беше просто да бъда спокойна, да съществувам осъзнато в настоящия
момент Като сподавях мислите и се принуждавах да стоя на едно място -
нещо, което рядко се случваше в забързания ми живот, аз давах
възможност на много емоции и прозрения да излязат на повърхността. В
тези сутрини започнах да обръщам внимание на собствените си гневни
чувства, да откривам раните, от които идваха те, и да изпитвам
състраданието, което щеше да ми помогне да разплета възлите, които
носех в себе си. Голяма част от вътрешната работа, която извърших, беше
свързана с гнева към майка ми и продължаващата скръб от смъртта на
баща ми. Когато лекарствата бяха готови, аз се отправях към
апартамента на Джанис, пристигайки там, изпълнена със спокойствие,
готова да слушам и да размишлявам заедно с нея.
Промяната, която настъпваше в мен, като че ли оказваше положително
въздействие върху общуването ми с Джанис. Проявявах по-голяма
спонтанност и придобих способността да виждам как зад болката прозира
сиянието на Божествената й душа. На моменти успявах да стигна до
дълбините на съществото й и да зърна на лицето й проблясъците на
разбиране. Междувременно собствената ми душа се облагодетелстваше
от упоритата и системна работа, извършвана с максимална честност и
старание. Поех отговорността да гарантирам, че Джанис ще получи
лекарствата си навреме и категоричността на това очакване даде на
процеса на израстването ми рамка, структура.
изисквайки от мен да върша необходимото дори когато ми липсваше
мотивация. Чакалнята на аптеката в сряда сутрин се превърна в нещо
като манастир за мен, а пребиваването в смирение и тишина - в моя
духовна практика.
Така с Джанис продължихме да работим заедно и да си помагаме взаимно
в излекуването и разплитането на скритите възли просто като се
срещахме редовно. Разбирах, че тя не се интересува от интелекта или
медицинските ми познания - това, което й въздействаше, беше
способността ми да присъствам в момента. Ние вървяхме заедно през
непозната територия и въпреки уязвимостта, слабостите и
заболяванията ни, си давахме една на друга смелостта и силата, нужни да

142
продължим. В този период осъзнах, че връзката, която се беше установила
между нас още в началото благодарение на ружите, беше основен фактор
за излекуването и израстването и на двете ни. И че контактът и
градината й също бяха необходими, за да укрепне вярата ми и
ангажимента ми към Джанис. Дали беше магията на ружите, просто
съвпадение или Божествена намеса, не знам, но и аз, и Джанис се
променяхме, докато работехме заедно, грижовно и искрено, проявявайки
висшия си потенциал в онези кратки мигове, спрели в настоящето.

Предаването

Минаваха месеци и аз все така чаках кротко в аптеката в сряда, а после

отивах при Джанис за час. Тя полагаше усилия да подобри отношенията си
с близки хора, а аз осъзнавах собствената си изтласкана вина и срам заради
смъртта на баща ми. Въпреки че здравето на Джанис постепенно се
влошаваше, ракът като че ли временно беше престанал да се развива, за да
може тя да свърши тази важна работа. Още една година мина почти
незабелязано и тогава на хоризонта се появи внезапна промяна. Съпругът
ми получи предложение за работа в съседния щат и цялото семейство
решихме да се преместим. Незабавно обявихме къщата за продан,
планирайки да заминем до няколко седмици, за да могат децата да тръгнат
на училище в новия град. Бях едновременно ентусиазирана от новата
възможност и силно разтревожена от това, че ще изоставя Джанис. След
като беше отбелязала такъв голям напредък през последната година, аз се
боях да не би всичко да рухне и заминаването ми да потвърди нейното
отдавнашно убеждение, че е безполезна и че никого не го е грижа истински
за нея. Не разбирах защо животът се развива по този начин. Бях вярвала,
че всичко ще се нареди за Джанис, че тя ще получи онова, от което има
нужда - сега обаче тази мисъл ми се струваше измамна. Ето че тя отново
щеше да бъде съкрушена и аз щях да съм причината. Накрая нямах друг
избор, освен да се предам на обстоятелствата, защото не можех да
променя нито миналото, нито бъдещето. Можех единствено да се оставя
на потока на настоящия момент и да приема случващото се.
Когато съобщих новината на Джанис, тя ме изслуша внимателно, без
изобщо да реагира. После обърна лице към стената и ми се стори, че минава
цяла вечност, преди да каже: „Винаги съм мислела, че ще бъдете до мен
докато умра“. Да, и аз винаги си бях мислила същото. Защо не се
получаваше така? Какво се беше объркало? Тръгвах си от апартамента й
с обещанието да я посетя още веднъж, преди да замина, но не бях сигурна,
че ситуацията ще намери положително решение. По-късно същия ден обаче
ми позвъни Тина, дъщеря й. Като част от изцелителния процес през

143
последните няколко месеца Джанис се беше опитвала да възстанови
отношенията си с нея. Тина току-що беше освободена от работа и искаше
да се включи активно в грижите за майка си. Почувствах облекчение при
мисълта, че поне Тина ще наглежда Джанис, когато си тръгна, и ще й носи
лекарствата.
Когато отидох на последното си посещение при Джанис, аз я заварих
изпаднала в гняв, както и се бях опасявала, че ще стане. Но яростта й бе
изцяло насочена към Бог, който според нея цял живот я беше разочаровал.
Тя беше убедена, че Бог никога не я беше обичал и не беше докосвал живота
й. Това беше в самата сърцевина на яростта й, в основата на всички други
рани. Опитах се да я накарам да види всички хубави неща, които й се бяха
случили през последната година, включително това, че сега Тина е част от
живота й. Накрая реших да й разкажа остатъка от историята за ружите
с надеждата, че тя ще види това като знак за Божието присъствие в
живота си. Казах й за градината на Ади и за чудотворното разцъфване на
ружите точно преди смъртта й. От удивление Джанис остана безмълвна,
а после прошепна: „Бог е накарал ружите да цъфнат, за да знае тя, че Той
я обича. Било е знак. “ Бях толкова радостна, че е схванала смисъла. За мое
най-голямо съжаление обаче тя отново обърна лице към стената с думите:
„Бог никога не е давал на МЕН знак“. Ето че негативната й нагласа отново
я принуждаваше да види всичко през призмата на разочарованието. Не
знаех как да я утеша. Нямаше какво друго да направя, затова оставихме
нещата такива, каквито са. Тя отказа да ми каже довиждане и бях
принудена да си изляза, изпълнена с чувство на болка от неуспеха, загуба и
объркване. Може би наивно бях повярвала, че ружите неслучайно ни
свързват. Бях си представяла щастлив край на тази история, но това не
стана. Трябваше да продължа да живея на новото място без отговори и с
парливата болка на незадоволени очаквания, докато усвоявам мъчителния
урок на предаването.

Преходността

Месец след като се преместихме обаче, ми се удаде възможност да се

върна в старата ни общност на импровизирано посещение и реших да се
отбия при Джанис. Тина ми се беше обадила да ми каже, че състоянието
на майка й се е влошило и тя вече не става от леглото. Това беше накарало
Тина да се нанесе в малкия апартамент, за да се грижи денонощно за нея.
Откакто ме нямаше, Джанис беше продължила да работи върху
прошката, помирявайки се със сина си и една от сестрите си, което се беше
оказало много положително изживяване. Тина обаче беше загрижена, че
има нещо, което все още безпокои майка й и което трябва да се разреши, и

144
вярваше, че Джанис има нужда да говори с мен.
Когато влязох в апартамента, тя спеше. Болничното й легло беше
сложено във всекидневната до прозореца, който гледаше към мъничка
веранда. Джанис се събуди, когато чу гласа ми, и ме поздрави с голяма
радост. Лицето и сияеше и излъчваше спокойствие, каквото никога преди
не беше показвала. Разбрах, че след заминаването ми тя беше изживяла
дълбока трансформация, сдобрявайки се с Тина, която сега се грижеше за
нея с любов и отдаденост. В този момент най-после осъзнах, че
заминаването ми е било необходимо, за да може Тина да заеме мястото на
гледача. В крайна сметка моментът се беше оказал съвършен. Джанис
хвана ръката ми и ми благодари за това, че съм част от живота й, а също
и за историята с ружите на Ади, която през последния месец й беше давала
утеха. Тя се беше освободила от гнева си към Бог и сега вярваше, че ще й
бъде даден знак, когато настъпи подходящият момент. Изтощена от
усилията да ми довери това, тя отпусна глава на възглавницата и отново
заспа дълбоко. Поседях тихо до нея в очакване да се събуди, за да се
сбогуваме завинаги.
Няколко седмици по-късно Тина ми се обади да ме извести, че Джанис е
починала в мир, по време на съня си предната нощ. През последните три дни
преди смъртта й обаче нещо странно се случвало. Тина била оставила
прозореца до леглото на Джанис отворен, забравяйки, че на него няма
мрежа. Отвън влетяло малко колибри и запърхало с криле точно над
главата на Джанис, гледайки към нея. Когато Тина се втурнала да го изгони
навън, майка й я спряла с възторжена радост „ Това е знакът ми - ахнала
тя. - Това е Бог! “ Тина не разбирала какво иска да каже майка й, но уважила
желанието й да остави прозореца отворен. През тези три дни колибрито
влизало и излизало много пъти. Всеки път когато Джанис отворела очи
обаче, го виждала да пърха току над нея, носейки и огромен мир и радост.
Най-после била получила знака, за който копнеела, и знаела, че Бог я обича
и че е у дома си във Вселената.
Малко след като разбрах за смъртта на Джанис, сънувах баща си. Идваше
ни на гости в новия ни дом, като безмълвно наблюдаваше ежедневните ни
занимания от разстояние. В следващата част от съня отидох в спалнята
и го видях да лежи на леглото, разперил ръце настрани, съвсем като Исус
на кръста. После тялото му се трансформира и пак беше неговото, но за
свое разочарование видях, че е безжизнено. Когато докоснах студената,
вкочанена ръка, изплаках: „О, тате, забравих, че си мъртъв Докато изливах
скръбта и сълзите си, татко се изправи седнал и ме прегърна с две ръце,
казвайки: „Дойдох да ти кажа колко те обичам“. Събудих се, а любовта
като електричество течеше през тялото ми. Имах чувството, че татко
наистина е идвал в стаята и духът му все още витае наоколо. Ето че и аз

145
получих знак, че съм обичана, че съществуването ми е важно.
Няколко месеца по-късно по пощата получих колет от Тина. Казваше ми,
че е добре, и ми пращаше вещи на майка си за спомен. Сред тях беше
плюшено кученце, което Джанис много обичаше, жълтото й фенерче,
което винаги държеше до леглото си, и стара, неотворена кутия с
канцеларски принадлежности, която Тина беше намерила на дъното на
бюрото й. Махнах найлоновата обвивка и когато отворих капака на
кутията, вътре видях листчета за бележки с акварелна рисунка в розово и
лилаво - малко колибри, пърхащо над градина от ружи Беше съвършено.
Всичко беше съвършено, винаги е било съвършено. Най-после наистина го
разбирах.
Като оставих кутията, аз се пресегнах към телефона и позвъних.
„Здравей, мамо. От доста време исках да ти се обадя... Помниш ли, когато
правехме кукли от ружи в задния двор...“.
Така започна следващият етап от това пътуване-с майка ми
възобновихме взаимоотношенията си с ново състрадание, разбиране и
прошка в желанието да си помогнем взаимно да излекуваме мъката, която
ни беше отчуждила в продължение на години. Когато накрая съумяхме да
споделим една с друга болката си, гневът ми се стопи, заменен от спокойно
приемане и мир. Днес, когато и нейното здраве става все по-крехко и краят
на живота и приближава, понякога си говорим за градината и за радостта,
която й носеше. Решила съм тази пролет да измина дългия път към дома
ида й помогна да засади нови цветя, да събудим живота в пръстта, която
многото зими са втвърдили, за да освободим потенциала за нов живот,
скрит под повърхността й.
Пътят към духовното израстване минава през опасната територия на
неизказани страдания, неотговорени въпроси и несбъднати мечти. Ние
обаче трябва да съберем смелостта си и да напредваме стъпка по
стъпка, като вярваме в съвършенството на всичко, държим се за тези,
които обичаме, и тук-там по пътя засаждаме по някоя ружа.

146
 НАЙ-ВАЖНОТО НЕЩО

"Ние няма да престанем да търсим

и в края на нашето търсене
ще пристигнем там, откъдето сме тръгнали,
и ще познаем мястото за първи път.
Томас Стърнс Елиът
(Избрани стихове, 1993 г., прев. Владимир Левчев. - Б. р.)

Докато всеки от седемте урока разкрива отделен компонент от „Най-

важните неща“, над всички тях се издига една истина: Животът е движен от
подбудата да се израства духовно, малко по малко, стъпка по стъпка, стъпало
след стъпало. Този подтик е вложен във всяка клетка и фибра на нашето
същество. Всъщност вие не можете да спрете растежа, но можете да забавите
значително процеса, като си изградите препятствия и се оставите да ви
победят трудностите. Животът се разгръща в посока на максимално
многообразие и комплексност и този принцип може да се види проявен
навсякъде в природата. Но за собственото ви израстване като духовно
същество задачите, с които трябва да се заемете в градината си, поставят
ударение върху простотата. Докато човешкият ум днес създава
технологични разработки, които смайват със сложността и разнообразието
си, Духът зове към създаването на равновесие посредством действия,
фундаментални и прости като дишането.
Каквото и да мислите за житейската си ситуация в този момент, във вас се
извършва растеж, който можете или да насърчавате, или да възпрепятствате
с действията си. Дори и да сте попаднали в саморазрушителен цикъл,
семенцата на промяната са във вас и очакват подходящия момент да се
отворят. Ако избирате да работите за израстването си, започнете оттам,
където се намирате в момента, и направете крачката, която ви е възможно да
направите. Дори най-незначителното действие може за един миг да промени
всичко.
Седемте урока ще ви предоставят пътна карта към промяната, като ви
поставят задачи за изпълнение и трудности за овладяване, към които можете
да подходите в реда, съответстващ на нуждите ви. Важно е обаче да помните,
че ученето и израстването продължават до края на живота и вие не можете
да приключите напълно с нито един урок. С всяко ново ниво на разбиране
трябва да започнете цикъла отначало и да преминете през всяка стъпка, като
прилагате новодобитите си знания. Например когато се научите да приемате
преходността и да живеете с по-малко страх, трябва да се върнете към своето
страдание, съкрушеното си сърце и наранените чувства, за да видите тези

147
свои аспекти през новата призма на смелостта. Трябва да прецените наново
и способността си да живеете в настоящия момент и да проявявате
потенциала си, като изживеете тези състояния, но този път с по-малко страх.
Пътят на духовното израстване се издига като спирала, като отново и отново
минава през едно и също място, но всеки път по-високо. Ако сте убедени, че
вече сте усвоили даден урок, например прошката, има голяма вероятност
нещо неразплетено да е останало дълбоко заровено в Сянката, където само
чака възможност да се прояви. Не прибързвайте със заключенията, докато се
наблюдавате; останете смирени и бъдете готови за изненади.

ПЛАНЪТ НА ГРАДИНАТА

За да изработите план за духовната си градина, добре е да прегледате

седемте урока и тяхната взаимосвързаност. Въпреки че в градината има
отделни растения, изискващи индивидуални грижи, красотата и функцията
на цялата градина зависи от подредбата им и връзката между тях. По подобен
начин стъпките на духовния ви растеж заслужават отделно внимание, но
красотата и силата на посланието е в преплитането на уроците. Всеки урок
може да се открие в останалите и всеки предлага своя уникален поглед върху
пътя на духовното израстване.
За начало страданието може да бъде тласъкът на този процес, тъй като то
пробужда в съзнанието копнеж по целостта. Така болестта, загубата,
разочарованието и трагедията могат да се приемат като благослов, когато ни
карат да изследваме тайнството на живота. Тази динамика е многократно
демонстрирана в историите на умиращите хоспис пациенти. Когато
отключите ума, сърцето получава малко повече пространство, за да се
обърне към светлината на осъзнатостта. Енергията на сърцето винаги се
стреми към любовта и когато позволите на любовта да се прояви, неизбежно
ще изпитате страдание от разчупването на защитната му черупка. Често се
случва тази болка да ви устрои засада и да ви понесе по спиралата надолу,
вместо нагоре. Тогава, за да избегнете нови наранявания, вие оплитате
сърцето си в заблуди. За да се върнете обратно на правия път, ще трябва да
развържете и да оправите обърканото, като многократно прощавате на все
по-дълбоко ниво. Когато сте способни да продължите, без да добавяте нови
възли в тъканта на духовното си развитие, ще получите прилив на енергия,
която трябва да използвате мъдро и да не пилеете. Ако се пробудите още
повече, осъзнавайки, че съществува единствено настоящият момент, който е
раят, тогава тази енергия ще е налична за активирането на висшия ви
потенциал и създаването на усещане за предназначение. Трябва обаче да
внимавате и да проявявате това предназначение с изцяло положително
намерение, като в същото време се предадете и освободите от всички

148
очаквания. Това е баланс, който много трудно се поддържа. На помощ ще ви
дойде осъзнаването, че всичко е преходно. Накрая, когато сте в състояние да
виждате нещата през призмата на тази истина, ще сте открили тайното
противосредство на страха, който ви държи в окови, и тясна, криволичеща
пътека, която може да ви изведе от страданието. И така, направили цял кръг,
ще поемете отново по пътя на израстването, като се връщате към същите
указателни знаци и всеки път ги виждате с все по-ясни очи.
Това е планът на едно от пътуванията през градината - в действителност
има безброй възможни пътеки, уникални за всеки живот. Това е част от
очарованието на живота - да гледаш как всеки момент се разгръща, да
виждаш завоя на спиралата, който е пред теб.

ТАНЦЪТ НА ЖИВОТА

Докато изучавахте седемте урока, вероятно забелязахте някои основни

концепции, характерни за всички тях, които се срещат на много места в
предишните глави. Това са компонентите на танца на живота, споменати и в
увода, които са в основата на всеки урок - избор на момент, баланс,
ритъм и благодат. Ще ви е от полза да ги помните, за да стъпвате с лекота по
изпълнения с опасности път.

Избор на момент

Както многократно беше казано, духовното израстване отнема време и не

може да бъде ускорено или претупано. В този бавен процес на разгръщане е
необходимо огромно търпение, тъй като промяната се извършва постепенно.
В днешния забързан живот вероятно ви се струва, че рядко имате време за
нещата, които цените, и едва ли можете да си представите как ще добавите
още нещо към графика си. Едно от най-честите оправдания, които чувам от
хората, неспособни да променят живота си, е: „Няма кога“. Това е измерение,
чиято дефиниция трябва постоянно и непредубедено да обновявате.
Достатъчно е да съсредоточите вниманието си върху нещо, и това
автоматично ще генерира времето, нужно за неговото проявление.
Помислете за всичко, което свършвате в един ден. Ако насочите вниманието
си към някакво ново занимание, което искате да включите в ежедневието си,
и намерението ви е искрено, ще имате достатъчно време за него. Други
събития ще се ускорят, ще се слеят или ще се опростят, за да направят място
за новото ви намерение. Трябва да спрете да използвате времето като
оправдание за това, че не се стремите към израстване. Времето съществува
само в ума ви и когато вече не се възприемате като негов роб, ще имате
свободата да управлявате по-добре дните си.

149
 Друг важен аспект на избора на момента, за който се споменава често в
уроците, е ритъмът, с който се разгръща животът. Този принцип беше
илюстриран в „Чудесата на ружите“, където се разказва за това как Джанис
работи върху прошката цели две години, а аз се борих със скръбта повече от
десетилетие. Растенията в градината растат според своя програма, като
покълват, разцъфват и хвърлят семената си в подходящия момент, когато
условията са благоприятни. Ако се опитате да се намесвате, за да ускорите
или отложите момента, рискувате да увредите растенията и дори да ги
унищожите. Собственото ви израстване зависи от много и различни фактори,
често невидими и незабелязвани, които се съчетават и проявяват в точния
момент. Когато се опитвате да ускорите процеса или да пропуснете някои от
стъпките, няма да отбележите никакъв растеж - само ще създадете нови
блокажи, които по-късно ще трябва да оправяте. Много по-добре е да
изчакате търпеливо моментът да настъпи от само себе си, като се предадете
на неизвестното и го оставите да се прояви.
Както Лорейн, болната от рак поетеса, ме посъветва по отношение на
писането: Понякога не си готова да приключиш: когато си готова, ще го
разбереш. Често виждам как хората пренебрегват изчакването на
подходящия момент във взаимоотношенията си и бързат да поемат
ангажимент, без да са достатъчно подготвени, или се мъчат да постигнат
близост, която в момента не е реалистична. Желанието за осъществяване
може да е толкова притегателно, че да засенчи мъдростта на търпението. Но
да насилваме връзка с друг човек или да преследваме проект, преди да е
настъпил подходящият момент, е като яденето на неузрял плод - оставя лош
вкус в устата; а може и да причини сериозна вътрешна рана, за която ще сте
принудени да се погрижите в бъдеще.
Докато израстването изисква търпение и много време, трансформацията се
случва за секунда. Този объркващ парадокс на духовния растеж прави
живота непредсказуем и увлекателен и ни държи в неизвестност. За да
живеем в тази парадоксална вселена, трябва да намерим начин да
балансираме.

150
 Баланс

Концепцията за баланса присъстваше по един или друг начин във всички

седем урока, тъй като духовният растеж има за стартова позиция
стабилността, дори насред хаоса. Нашето съществуване на тази планета се
обуславя от двойки противоположности, като ден и нощ, светлина и
тъмнина, радост и болка, добро и лошо. Необученият ум е склонен да се
идентифицира с единия или другия полюс, защото му е трудно да поддържа
едновременно две противоположни представи. За линейния ум ако една
ситуация е правилна, то противоположната е погрешна, което прави
намирането на средно положение едва ли не невъзможно. Във висшата
духовна сфера обаче не съществуват такива разделения. Всички граници се
сливат и крайностите се обединяват, тъй като и двете са еднакво важни за
постигането на цялост. Една от целите на израстването е да се култивира
самообладание - уравновесеност, която се придобива с откриването на
стабилно средно положение. За да напредвате, е нужно във всеки момент да
търсите точката на равновесието.
Като цяло концепцията за баланса може да се приложи към всяка ситуация:
ако се мъчите да вземете някакво решение, търсете средното положение: ако
губите контрол върху емоциите си, което е сигурен признак за нарушено
равновесие, поемете дълбоко дъх и се концентрирайте върху това да си
върнете усещането за стабилност; когато се окажете между конфликтни
групи, представете си, че сте в центъра, проявявайки разбиране към нуждите
и на двете страни. След като откриете тази балансирана позиция, можете да
се заемете с поддържането й - а това не е лесна задача. Както обаче учи йога
практиката, най-добре се учим на равновесие, като го губим и после си го
връщаме. През целия ден си напомняйте да намирате баланса и каквото и да
правите, отново и отново се връщайте към този ангажимент.

Ритъм

На много места в седемте урока ставаше дума за природата и нейния

съвършен ритъм - още един важен елемент в танца на живота, който трябва
да помните в процеса на духовното си израстване. Всичко живо е енергия.
Тя пулсира и вибрира, изпълва и заобикаля непрестанно всяка физическа
форма. Тази енергия ви изгражда, вие взаимодействате е Вселената чрез
енергийните ви полета. С все по-засилващата се осъзнатост ще бъдете
способни да откривате ритъма на тази духовна енергия и да хармонизирате
своя собствен ритъм с всичко останало. Това състояние на съгласуваност
често се изразява с думите „да станеш част от потока“; към него се стремят

151
много хора, включително спортистите, хората на изкуството, говорещите
пред публика и музикантите. Когато се намирате в това състояние, става
възможно да проявите изключителна креативност и да се изявите блестящо
- една от ползите на съществуването в настоящия момент. Стремете се да
дишате и да успокоявате ума си, за да развиете усещането си за този ритъм.
Ще е необходимо, разбира се, и да продължавате да разчиствате вътрешните
блокажи, дължащи се на неприязън и страх, които ви пречат да живеете в
настоящето.

Благодат

Последният елемент в танца на живота е благодатта, или щедростта на

изобилието. В няколко от уроците беше наблегнато на това, че да се дава, е
по-важно от получаването, особено даването на любов и прошка. Благодатта
по-специално означава да се дава, дори когато това не е заслужено - още по-
дълбоко ниво на щедрост. Въпреки че в обществото ни се поставя огромно
ударение върху добиването и взимането на желаните неща, импулсът на
Духа е с обратна насоченост - да се дава заради самото даване, както
градината ни предлага изобилие от плодове и цветя. Като човешки същества
ние сме вътрешно разединени, тъй като сърцето и душата копнеят да дават,
докато умът и егото се интересуват от пресмятане на полученото. Когато
давате чисто и безкористно, без да се влияете от привързаност, любов,
прошка, присъствие, идеи, вие установявате хармонична връзка с Вселената,
с колективното поле на осъзнатост. От позицията на този благодатен жест
вие имате способността да оказвате върху него въздействие и промяна, но е
нужно да се потрудите да отделите усилията си от условностите на ума.
Когато вярвате, че с мислите си можете да контролирате Вселената и да я
накарате да ви даде желаните неща, вие се поддавате на алчността на егото
и ума. Единствено фокусът върху самоотверженото даване може да създаде
вътрешно пространство, в което да се случи промяна и да разцъфтят чудеса.
Избор на момент, баланс, ритъм и благодат - помнете тези четири елемента
и ги използвайте като мерило за действията си. Когато сте на прав път, ще
осъзнавате, че давате, без да очаквате нещо в замяна, действате, водени от
балансиран ум и сърце, в ритъм с енергийния поток, който ви заобикаля, и
проявявате търпение, чакайки подходящия момент за събитията.

152
 ГРИЖИТЕ ЗА ГРАДИНАТА

"Нека в градината на пробуждането на сърцето разцъфтят безброй

цветя."
Тик Нят Хан

За да насърчите духовното си израстване по пътя на седемте урока, трябва

да посветите времето и силите си на грижите за собствената ви градина. За
тази цел ще е нужно да развиете някаква ежедневна практика, която може
да се състои от упражнения, специфично хранене, молитва, медитация,
водене на дневник, йога, бойни изкуства или съчетание от различни
занимания. В крайна сметка от значение е не толкова какво, а как
практикувате. Трябва винаги да подхождате със старание, отделяйки
внимание дори на най-дребните, най-незначителни задачи. Нужно е също
така да развиете съгласуваност в практиката си, за да си гарантирате траен
растеж и полза. Както беше изтъкнато по-рано, съзнателното дишане трябва
да бъде аспект от ежедневния ви график, като използвате различни техники
за релаксация и интегриране на тялото, ума, сърцето и духа.
Основната работа в грижите за градината се състои в това да засаждате и
да плевите. Чрез ежедневната си практика полагайте усилия да засадите
семената на все по-голяма осъзнатост и зорко откривайте плевелите на онези
части от себе си, от които сте се отрекли и които се спотайват в
подсъзнанието ви. Те съставляват Сянката на човешката природа и
заплашват да задушат крехките ново пораснали филизи в градината. В
началото основната духовна работа е в това да отстраните плевелите на
скритите подбуди, затаените обиди и не излекуваната скръб. Не
подценявайте нуждата от изправянето срещу собствената ви сянка. За
щастие има много средства, с чиято помощ да опознаете своите тъмни
аспекти и да ги извадите наяве, за да ги приведете отново в хармония с
душата. Като се заемете с позитивни практики за тялото, ума, сърцето и духа,
ще преодолеете пречките, стоящи пред постигането на цялост, което е
истинското ви предназначение на тази земя. Изберете заниманията, които
най-добре подхождат на убежденията или начина ви на живот. Както вече
казахме, особено важно е вие самите да намирате смисъл в ежедневната си
програма, за да я изпълнявате с усърдие и страст. По-долу е изложен
препоръчителният подход към работата с всеки урок и често срещаните
„плевели“ на сянката, които могат да подкопаят напредъка ви.

153
 Страданието

Когато страданието ви посети за първи път, трябва да се изправите и да го

посрещнете лице в лице. Не се крийте и не се опитвайте да избягате от него,
в противен случай само ще се почувствате още по-зле. Ако прибегнете към
алкохола, наркотиците или други средства в стремежа си да притъпите
болката, ще попречите на възможността да израснете и да се поучите от
ситуациите, които животът ви е предложил. Използвайте практики като
дълбоко дишане, медитация и молитва, за да обуздаете страха, да не му
позволите да контролира поведението ви. Бъдете готови да чуете какво ще
ви посъветват и ще споделят другите и помислете върху възможността да се
включите в група, предлагаща подкрепа, защото да се изправим сами срещу
страданието, често е трудно. Ако се налага, използвайте лекарства,
предписани ви от лекаря - но си позволете да почувствате болката. Когато
смятате, че сте отбелязали напредък и сте готови да помогнете и на други
нуждаещи се, можете да се включите в доброволческа работа. В хода на този
урок е нужно да поемете ангажимента да сте честни към себе си и другите и
да проявявате смирение и търпение.
Самосъжалението е „плевелът“, който застрашава способността ви да
приемете трудностите и да използвате страданието си като път към
израстването. В „Чудесата на ружите“ и Джанис, и Ади бяха измъчвани от
прекомерно самосъжаление, заради което отначало бяха неспособни да се
справят с житейските ситуации и да продължат напред. Когато позволите на
самосъжалението да ви завладее, не виждате нищо, освен собственото си
нещастие - умът е вторачен в болката и по този начин я преувеличава.
Въпреки че е необходимо да признаете съществуването на страданието, за да
се погрижите за него, трябва да положите усилия да продължите напред и да
пренасочите вниманието си, за да не попадате в капана на самосъжалението.

154
 Любовта

Започнете да учите урока на любовта, като осъзнаете, че всяка връзка може

да ви предложи нещо. Възприемете нагласата да откриете кой в живота ви
чака да сподели с вас любовта. Дори и да сте сами, отворете ума и сърцето
си към другите, за да видите възможности за даване и получаване на искрена
обич - ще откриете, че те са в изобилие. Докато практикувате насочвана
визуализация, медитация или молитва, представете си как сърцето ви се
отваря и любовта свободно тече от и към вас. Рано или късно трябва да си
разрешите уязвимост в най-дълбоките си взаимоотношения, като се
концентрирате върху това какво можете да дадете на другите, а не какво
можете да получите. Започнете с малки жестове на щедрост и постепенно
разширявайте способността си да давате уверете се обаче, че в действията си
сте искрени. Във всеки и всичко търсете Божествената светлина, но първо
заобичайте себе си по начин, който не е себичен, а който приема
присъствието на Божественото във вас. Бъдете нащрек за малките чудеса,
случващи се в ежедневието, и си ги записвайте в дневника, за да се връщате
към тях в моменти на трудности.
Самодостатъчността, която по принцип се смята за положителна черта,
може да бъде препятствие пред постигането на истинската обич, тъй като се
съпротивлява на съкрушението, нужно за отварянето на сърцето. Когато при
решаването на всеки проблем разчитате прекомерно на собствените си
способности и не позволявате на другите да имат значима роля в живота ви,
вие отхвърляте уязвимостта, от която има нужда любовта, за да разцъфти. В
историята за ружите Джанис беше преживяла житейските трудности,
ставайки изключително самостоятелна и самодостатъчна. В крайна сметка
обаче тази тактика за оцеляване се обърна срещу нея - тя беше неспособна
да допусне другите в живота си, докато болестта не разруши тези бариери и
тя отвори сърцето си за обичта, от която се нуждаеше. Трябва да се научите
да балансирате между самодостатъчност и откритост, за да можете да давате
и да получавате от сърце.

155
 Прошката

Започнете, като идентифицирате основните проблеми в живота си, които

изискват от вас да простите - на себе си, на другите и на Бог. Осъзнайте, че
да таите неприязън, е отровно за душата ви, а излекуването на раните от
миналото може наистина да подобри физическото ви здраве. Трябва да
поемете отговорност за действията си в миналото и настоящето, като
признаете допуснатите грешки, а после съзнателно да се освободите от
съжалението и видите, че всичко е съвършено. Прилагайте тази техника към
всичко в живота си, като отново и отново изоставяте болката, която сте
натрупали. Воденето на дневник, молитвата и медитацията са много полезни
начини да преминете към опрощение. Старайте се да „обърнете нов лист“ в
себе си, като оставяте някогашните обиди да си отидат. Бихте могли също и
да изразите прошката си с физическо действие, както се оказа полезно за
някои от пациентите в историите ни. Например да си направите малък олтар
или градина на опрощението, да напишете поема, да нарисувате картина или
да предложите помощта си на друг човек.
Клопката по пътя на опрощението е чувството на привилегированост, при
което човек се възприема като различен от останалите, тоест неподвластен
на същите правила. Въпреки че тази дума често се използва да опише хората
от отбрана висша класа, всеки би могъл да страда от прекомерно усещане за
привилегированост. Например в историята за ружите постоянното
възмущение на Ади идваше от убеждението, че за разлика от другите живи
същества тя не би трябвало да страда. Когато вярвате, че ви се полага
специално или различно отношение, вие не можете да престанете да вините
онези, които са ви наранили. Нагласата на привилегированост поражда
погрешното допускане, че на вас никога нищо лошо не бива да ви се случва,
само на другите. Прошката, която се основава на убеждението, че всичко,
което се случва в живота ви, е по свой начин съвършено, става невъзможна,
докато не осъзнаете връзката си с всяко друго същество и не поемете
смирено ролята си в разгръщането на живота.

156
 Раят

Да останете в настоящия момент, е една от най-трудните духовни задачи,

но и най-малкият напредък може да има огромно значение. Напомняйте си с
помощта на гривна на китката или бележки, поставени на работното място,
че трябва да останете фокусирани върху настоящия момент. Нужно е да
отделяте време за медитация или молитва всеки ден, за да се учите да
концентрирате вниманието си. Използвайте рутинни действия - например
миене на чинии или пране, като възможност за усъвършенстване на
умението да присъствате осъзнато в настоящето. Вместо да изпадате в
мечтания, докато вършите тези неща, концентрирайте се изцяло, като
забелязвате малките подробности, които долавят сетивата ви - допир, мирис,
звук. Ползотворно може да се окаже времето сред природата, далеч от
всичко, което ви отвлича, за да се настроите в съзвучие с ритъма на живота,
който винаги се разгръща в настоящия момент. Когато се хванете, че се
тревожите за бъдещето или премисляте миналото, спрете всичко и поемете
дълбоко дъх. Напомнете си, че точно в момента тези мисли нямат значение,
и почувствайте облекчението, което носи съществуването в настоящето, пък
било и за кратко. Имайте вярата, че онова, което е нужно за израстването ви,
ще ви се даде точно когато трябва.
Скръбта, останала не излекувана, е плевелът, който възпрепятства
живеенето в рая на настоящия момент. Не разсеялата се болка от загубата и
травмата се спотайва в подсъзнанието и като държи енергията в капана на
миналото, отслабва способността за продуктивност в настоящето, което води
до физически и психически заболявания. В моя случай, както показа
историята за ружите, не излекуваната мъка по баща ми бе в основата на
вечната ми заетост, тревогата за бъдещето и съжаленията за миналото,
неспособността ми да присъствам с любов и прошка тук и сега. Когато
възникна ситуация, която ме принуди да се изправя пред настоящия момент,
най-после съумях да сложа началото на изцелителния процес. Понякога е
уместно да скърбим, но ние често пренебрегваме и заравяме дълбоко
чувствата си, без да им дадем възможност да се развият по естествен начин.
Това се случва в обществото ни, защото се смущаваме от силата на
страданието, причинено от загубата, и ни липсват адекватни средства за
справяне със скръбта. Вместо това болката се погребва в подсъзнанието,
откъдето разклаща основите на здравето и развитието ни. За да живеем в
настоящия момент, без да попадаме в бездната на миналото, е нужно да
изровим скръбта и да потърсим разрешение за болката.

157
 Предназначението

За да реализирате висшия си потенциал в настоящия момент, ще трябва да

промените своята дефиниция за успех и смисъл и да приемете възможността
истинското ви предназначение да е различно от онова, което сте си мислили.
В крайна сметка трябва да изоставите и всякакви очаквания за постижения и
завоевания; но вместо да се опитвате да елиминирате желанието си за
придобивки и положение, по-добре положете усилия да развиете
състрадание към онези части от себе си, които са неосъществени. После се
концентрирайте върху това да бъдете в настоящия момент и в балансирано
състояние дори докато правите необходимите планове за бъдещето.
Помнете, че участвате в създаването на пътя си, стъпка по стъпка, но
крайната цел си остава загадка, докато не стигнете до нея. Бъдете готови да
започнете безброй пъти е намерението просто да дадете най-доброто от себе
си. Стремете се да правите всичко със старание и си търсете отговорност за
резултатите, като ги вписвате в дневника си. По време на молитва или
медитация бихте могли да използвате образи на яснотата като например
безоблачно небе или дълбок притихнал вир, които да ви напомнят, че
предназначението ви е просто и вече се намира във вас.
Плевелът, който най-много може да ви попречи да проявите
предназначението си, е амбицията - желанието за положение, слава или
власт. Когато егото се фокусира върху цел в бъдещето, вдъхновено от
жаждата за повече внимание или постижения, истинското предназначение на
живота ви може да остане скрито и незабелязано. По време на работата ми с
Джанис моето истинско предназначение се прояви, докато просто седях в
чакалнята на онази аптека - задача, която нямаше нищо общо с амбицията
ми да бъда успял лекар. В крайна сметка трябваше да поискам да загърбя
това желание и да приема простото изискване, поставено пред мен, за да
стана човека, който трябваше да бъда. Изоставянето на амбициозни цели е
предизвикателство, което изисква старателно да анализирате скритите си
подбуди. Трябва да изкарате наяве своите тайни и възвишени желания и
винаги да ги държите пред взора си, като в същото време се стараете да
живеете в настоящия момент. Тогава в светлината на осъзнаването вашата
амбиция може да се превърне в благотворно вдъхновение.

158
 Предаването

За да сте способни да се предадете истински, е нужно да прекарвате време

в размисъл и водене на дневник, за да изкарате наяве страховете и алчността.
От полза ще ви е да прегледате предишните уроци, за да решите къде все още
е нужно да се разчистят стари натрупвания от наранени чувства и
ограничаващи представи. После ще трябва да насочите повторно прошката
си към тези области, за да освободите още от енергията си, блокирана в
миналото. Занимания като тай чи и танци ще ви помогнат да се почувствате
по-свободни и да се научите да движите тялото си в ритъм. Творчески
дейности като рисуване, писане или занимания с музика ще ви дадат
възможност да изживеете моменти на истинско предаване. Можете също да
използвате „незнаещия ум“, за да противодействате на склонността да се
анализира прекомерно миналото и бъдещето, като си напомняте: „Не знам".
Забелязвайте синхроничните събития в живота си и ги записвайте в
дневника.
Способността да се уповавате, може да бъде подкопана от гордостта,
която се дефинира като прекомерно привързване към самоуважението. Егото
изразява гордостта чрез нагласата „аз знам най-добре“, като по този начин
ви пречи да се освободите от очакванията, свързани с бъдещето. В историята
за ружите, когато възможността да се преместя със семейството ми в друг
щат прекъсна работата ми с Джанис, и двете бяхме принудени да се
предадем, въпреки че това противоречеше на развитието на нещата, което и
според двете ни беше най-добро. Да приема това прекъсване и да го оставя
да се развие по естествен начин, беше предизвикателство за гордостта ми и
трябваше да положа усилия да вярвам, че може би е най-правилното нещо.
Сигурна бях, че „аз знам най-добре“ и че животът е допуснал грешка - докато
не ми се разкри, че всичко е съвършено. За да се научите да се предавате,
трябва да се вгледате в гордостта си и да отделите самоуважението си от
очакването, че знаете всичко. Вместо това развийте в себе си почит към
незнаенето и търпеливо останете в неизвестното.

159
 Преходността

И накрая, за да се подготвите да живеете с разбирането за преходността,

трябва да се концентрирате върху това да извадите скритите части от самите
себе си от сянката и да ги видите в светлината на осъзнатостта. Постигането
на подобна осъзнатост изисква постоянни усилия, затова ще ви е от полза
последователно да се заемете с молитвена практика или водене на дневник.
Стремете се към по-голямо интегриране чрез йога или алтернативни
терапии, които обединяват тялото, ума, сърцето и духа. Вслушвайте се и в
сърцето, и в ума си, когато взимате решения, като си давате сметка, че често
пъти те са на различни мнения. За да изживеете преходността в ежедневието
си, събудете се достатъчно рано, за да наблюдавате изгрева, и се насладете
на красотата на зората, която идва и си отива. Откривайте преходността и в
изпълнението на домакинската работа, която колкото и да вършите, все
остава недовършена. Наблюдавайте доколко проявявате смелост и
съгласуваност в поведението и нагласата си и се старайте да ги подобрите,
като премахвате вътрешните разделения.
Съмнението е капанът, в който може да попадне намерението ви да
изживеете урока на преходността. Съмнението произлиза от непостоянния
ум, който все още не е хармонизиран с духа, сърцето и тялото. То измъчваше
Джанис до края на историята за ружите, аз също го изпитах, когато повярвах,
че ружите на Ади няма да цъфнат и че Джанис няма да изживее
трансформация, ако аз се преместя да живея другаде. Съмнението разколеба
нашата вяра в ситуацията, която се разгръщаше, и ни попречи да приемем
неизбежността на преходността и способността да се променим. И все пак
неверието ни постепенно беше разсеяно от случващите се събития,
включително чудодейното разцъфване на ружите. Макар съмнението да е
нормална реакция, която с времето трябва да се уталожи, когато е скрито под
повърхността, то ни пречи да действаме и да израстваме и саботира всякакъв
напредък. Трябва да осъзнаете присъствието на съмнението, за да го
присъедините към сърцето и духа, а после да насочите усилията си към това
да действате без колебание в настоящия момент, като приемате, че нищо не
е вечно.

160
 ГРИЖИ ЗА ПЛАНЕТАТА

"Начинът, по който живеем в ежедневието си, оказва най-силно влияние

върху положението по света... Начинът, по който държим чашата чай,
вдигаме вестника или дори използваме тоалетната хартия, са пряко
свързани с мира."
Тик Нят Хан

Тази книга започна с предупреждението, че усвояването на седемте

житейски урока от историите на умиращите има критично важно значение
за способността ни да определим правилната посока към бъдещето на
планетата Земя. Днес, когато сме изправени пред несигурността на
надвисналата промяна и възможността за повсеместно страдание, ние трябва
да се подготвим не само да се справим с бедствията, но и да се издигнем над
тях, като създадем нещо ново. Има много хора по света, водени от
неотложното и все по-силно желание да спасят планетата от екологично
разрушение, да работят за просперитета и здравето на човечеството и да
защитават мира сред общностите на земята. И все пак всички ние, които се
стремим да установим баланс в заобикалящия ни свят, трябва първо да го
постигнем в себе си. Не можем да се надяваме да разрешим глобалните
проблеми с фрагментарни, разединени, неавтентични действия. За да
излекуваме планетата, трябва още сега да започнем да влагаме усилията си в
постигането на интегритет, хармония и яснота във всички аспекти на живота
ни, развивайки съзнанието си в процеса на духовното израстване.
Когато действията ни са резултат от вътрешна цялостност, те са в съзвучие
с планетата, балансирани и напълно навременни. Нищо повече или по-малко
не се иска от нас като индивиди. Докато се грижим за градината си, като
засяваме семената на осъзнатостта и отстраняваме плевелите на сянката,
колективното поле на цялото човечество вибрира с енергията, генерирана от
нас, като постепенно се настройва в съзвучие и създава хармонично, целебно
единство. Надеждата живее във вдъхновението ни, дъха на живота, докато
ден след ден се грижим за градината си.
Продължавайте да работите със старание, като проявявате любов и прошка,
живеете в настоящия момент, освобождавате се от очакванията и се
изправяте пред страховете си. Избягвайте капана на нещата, които нямат
истинско значение - вещи, обществено положение и повърхностна красота,
като в същото време участвате активно в живота през 21 -ви век. Израствайте
като едно от малките растения във вашата градина - разпукайте семето,
съдържащо вашия потенциал, пуснете корени в търсене на необходимите

161
хранителни вещества и като пробиете почвата, се залюлейте на слънцето и
вятъра, показвайки изящните си цветове. Да израствате и просто да станете
себе си, е единствената ви задача. В крайна сметка това израстване е и винаги
е било единственото важно нещо.

Защото ти си както градината с ружи, така и звездната Галактика.

Ти си пясъкът и вълната, която го отмива.
Ти си светлината и тъмнината.
Ти си Животът и Смъртта.
Ти си най-малката частица в атома и загадъчната шир на Вечността.
Ти си Вселената с една-единствена цел - да проявиш Божественото.
Ти си Сътворението с една-единствена задача да дишаш.
В този момент всичко, което има значение, е да спреш … и да дишаш.

НАЙ-ВАЖНИТЕ НЕЩА

Страданието отваря вратите към духовното израстване.

Приемете трудностите със самообладание и осъзнайте дара им.
Любовта озарява пътя, простиращ се пред вас. Позволете на сърцето да
се съкруши, за да засияе светлината на любовта.
Прошката премахва препятствията по пътя на духовното израстване.
Не бива да таите обида; върнете си съзидателната енергия, като
престанете да се вкопчвате в миналото.
Раят е пространството между миналото и бъдещето, в което вашият
потенциал става ваш път. Живейте в съвършенството на настоящия
момент.
Предназначението се разгръща непрекъснато в Настоящия момент,
като създава вашия път крачка по крачка.
Проявете своя висш потенциал, като бъдете това, което вече сте.
Предаването е привеждане на пътя ви в хармония с ритъма на
Божественото.
Откажете се от очакванията за резултатите от усилията ви.
Преходността завършва кръгообразния път към Божественото.
Изправете се пред страха от смъртта, като осъзнаете, че тя прави
възможно Сътворението.

162
 Карън Уайът
НАЙ-ВАЖНИТЕ НЕЩА

Стилов редактор Димитрина Ковалакова

Компютърна обработка Ана Цанкова
Коректор Мария Владова
Американска, първо издание

Формат 84/108/32
Печатни коли 15,5

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС“

Пловдив 4000, ул. „Богомил“ № 59 Тел. (032) 608 100, 630 630
E-mail: info@hermesbooks.com
Печатница „Алианс Принт“ ЕООД

http://4eti.me

ISBN 978-954-26-1691-7

163